ЕВРОПЕЙСКИ ИНСТИТУТ - ПОМАКСМОЛЯН

БАЛКАНСКИТЕ ВОИНИ В РОДОПИТЕ

1912-1913

Смолян2012

В памет и за чест на героичния стоицизъм на тради-ционното взаимно добросъседство и комшулук, въпреки насилието и апетитите на насилниците.

Поклон и слава на градените мостове и на мостопос-товачите между общностите в Родината ни!

За доброто на Родината ни памет, а не мъст!За доброто на Родината ни - взаимна прошка!

Балканските войни в Родопите

© автор: Исмен Реджепов© Художник: Антон Асенов

3

Свобода ли е свободата?

СВОБОДА ЛИ Е СВОБОДАТА ПРЕМИНАЛА ПРЕЗ ТРУПОВЕ? СВОБОДА ЛИ Е СВОБОДАТА, ИЗКУПЕНА ЧРЕЗ СМЪРТ И ИЗГНАНИЕ?

Крушата си имала и опашка и приказката свършвала до тук, без продължение, защото продължението или някому не уйди-свало, или просто някому не се искало да се задълбочава. Бедна-та фантазия понякога е и философия на живота по правилото: “Така било писано и така трябва да бъде”. Летаргията поражда и философията на безучастното смирение и поглъщане на строен и храни сдъвквани и предъвквани, така, че са изсмуквали пред-варително жизнените сокове, а за масовия консуматор остава само карцогенен концентрат...

Мисията на човека на тази грешна земя, е да прозре, че кру-шата не може да бъде круша, ако не е опашката. Опашката не може да бъде опашка без дърво, а дървото не може да бъде дърво без корени, а корените не могат да бъдат корени, ако не е земна-та майчина гръд, откъдето да изсмуква жизнен и сокове и т.н. Обществените явления и събития са продукт на диалектиката на тази философия. Няма следствия без причини. Нищо не идва така изведнъж и внезапно, при хрумване или за някакви, да ре-чем, братски чувства.

Да вземем например водените руско-османски войни, като модел на приказката за крушата. Нашата, отлично ксенофобски ориентирана и партизирано подплатена историография, десе-тилетия ни внушава, че всяка водена руско-османска война е приближаване към „заветната” Освободителна война от 1877/78 година. Плахо русофобски среди споменават, че Русия no-скоро е имала имперски амбиции, отколкото да е хранела братски чув-ства към „поробения” братски български народ. Други пък се връщат много по-назад към нещо, умишлено пренебрегвано. Те не се страхуват да заявяват, че Русия е била вековен душманин на България, на българския народ и споменават фрапиращи ис-торически факти, между които и ликвидиране на държавността ни през Деветия век от руския витяз Светослав в съюз с вековния ни враг Византия и т.н.

Всъщност руската политика на Балканите в основата си е не само заради имперски амбиции, а е и продължение на нескон-

4

чаемите кръстоносни походи срещу народностни, етно и етног-рафски групи, изповядващи исляма. Това е политика на етноре-лигиозно прочистване. За съжаление тази политика съвпада с политиката на т.н. елит на България, който формира, внушава и принуждава към друга ориентация болшинство от българския народ.

Не така, обаче, е мислила цивилизована Европа. В навечери-ето на последната руско-османска война, тя изпраща подбран елит от безпристрастни наблюдатели, които по време на войната не отразяват събитията така както това се е искало на руснаците и партньорите им - подбрани и обработени за мъст наши главо-рези. По внушение на Русия „душмани” на българския народ са всички изповядващи исляма. Така под общия знаменател “тур-ци” попадат помаци, цигани и други изповядващи исляма.

Реално руско-турската война от 1877/78 година е война на окончателно изтребление на изповядващите исляма. Това го ви-дели, това констатирали и от това са ужасили наблюдателите на цивилизована Европа.

В издавания от Стефан Савов Бобчев в-к за политика и кни-жнина “Стара планина” /излизал два пъти седмично от 19 август 1876 г. до 2 август 1877 година / пише: “Английските пратеници, казват онези, които са разговаряли с тях, все гледали да стова-ря грешката на българите и да намалят злосторствата сторени от турците... “ И хората наистина правилно са усетили безпри-страстността на английските пратеници макар и да не им се ис-кало да бъде така. Но истината е една единствена, митологиза-ция на априлското въстание и демонизация на защитните дейст-вия на тогавашните власти до степен на неутрализация на чисто авантюристични терористични действия на едно безумие, което е целяло изправяне на неподготвеното българско население сре-щу мощната адмистративна и военна османска машина. Някак не ни се иска да си отговорим на въпроса “Как така, след толкова века на „варварски деспотизъм”, все пак е оцеляло не малка част християнско българско население? “Как така, такава мощна во-енно-административна османска военна машина е допуснала да и дишат някакви българи-християни във врата й? “Как така вое-води и революционни дейци, завери и въстания не са предизви-кали масови въстания?”. “3ащо българския християнски народ масово не подкрепи рейда на Ботев?”, “Защо преди да висне на бесилото Левски, не се използваха варианти за освобождаване-

5

то му от конвоя от Къкрина до София, когато е бил предвождан от конвоиращите и то с пушки без патрони?”, “Защо Левски бе предаде от cвои, защо един от своите подписа смъртната му при-съда, защо не се намери ни един да го погребе по християнски, защо гробът му Родината ни не го знае? 3ащо, защо, защо... Кол-ко още защо, без логичните отговори на покаянието?” “3ащо Бо-тев загина от свой куршум, а на нас ни внушаваха, че гордото му чело било пронизано от турски куршум? “Не са ли намери един български четник да го погребе по християнски? “ Защо Родина-та и на него не знае гроба?”, “3ащо през кървавата 1923 година българи-християни клаха българи-християни, както турчин не ги е клал и т.н., и т.н., все защо, защо, защо, все това тревожно защо и без отговора на покаянието... Не го е имал, няма го и не ще го има.

Отговорите са само в частични присъди – „Епопея на забра-вените” на Вазов, в „Хоро” на Антон Страшимиров: “Те клаха народа, както турчин не го е клал“. В мъничката книжка: “Пан-теон на черното безсмъртие. Предателствата в българската ис-тория “първата страница на пантеона на черното безсмъртие е отворена, но последната кога ще се затвори и самия БОГ не знае. А може би, може би когато вече България я няма ... БОЖЕ, дано съм лош пророк?! Моля те, БОЖЕ!

А онез, които и днес съсипват България, които ограбиха и унизиха народа ми до степен на жалки просяци уж чинно заста-ват пред паметници и бюстове на доблестта и подвига.

КОЛКО СА ЖАЛКИ ТЕЗИ ОМРАЗНИ НИЩОЖЕСТВА ПРЕД ВЕЛИЧИЕТО НА БЕЗСМЪРТИЕТО!...

Изпитан, любим и резултатен похват в световната практика е предизвикване на масово насилие от господстваща система спрямо малцинствена група поданици,за да се получи заслужен отзвук сред световната общественост и военната му намеса за ре-ализирането на преследвана цел. 3аверите, четническите дейст-вия, частични въстания са преследвали и това. Те са нападали, убивали, изнасилвали, палили и т.н., не за да сломят Османската реакция, а да предизвикат османлиите към мащабни операции спрямо българското население. Така е и с прословутото Април-ско въстание от 1876 година. С кръвта на един убит невинен ми-рен турчин се пише известното „кърваво писмо “, но никой не

6

споменава, че априлското въстание е окървавено с убийството на още 1000 мирни невинни турци.

Напред се извежда т.н. “баташка епопея”. Но никъде офици-ално не се споменава, че ако е имало наистина жестоко баташко клане то е провокирано, то е желано от априлските съзаклятни-ци. Никой не споменава, че десетки данъчни чиновници дошли в Батак по държавни работи са кремирани живи, никой не спо-менава, че синът на Ахмед ага Барутинлията е сбичен жив на гатера. Само, ако тази трагедия я приемем за лична, какво бихме направили в онова време?

В легендарната църква пръв Кочо започва клането на семей-ството си. Ами при тази жестока фанатична трагедия коя психи-ка би издържала? В едно затворено пространство в което ти се внушава, че това е изхода пред позора какво би предприел освен да постъпиш като КОЧО. В тази църква е станало взаимно клане, преписано от провокаторите на тази кървава драматична вакхан-лия на помаците. и странното е това, че тази дивашка жестокост на самоизтреблението е забравена, за да бъде изкуствено възпро-изведена от художника Антони Пиотровски през 1892 година. Художникът не е непосредствен свидетел на баташките събития от 1876 година. Посещава Батак през 1886 година и пребивава почти до 1888 година. Значи до края на пребиваването си в Ба-так са минали цели 12 години. По време на своето пребиваване в Батак инсценира поредица от фотографии с жители на Батак и на околните села. Тези снимки са му послужили за образци на картината “Баташкото клане”. В този случай един нормален човек не би трябвало да приеме за автентичен документ инсце-нировките на фотографиите на са мото събитие. Бедата е в това, че избрани произведения на български литератори и политици, публикувани като реакция на посещението на Пиотровски в Ба-так, съставят писмен еквивалент на картината. Сиреч една чиста физическа и творческа инсценировка с достатъчен неуравнове-сен емоционален заряд изкуствено е назорена да се превърне в мит, който реално е отсъствал от живота. В онова време, обаче ако инсценировката не се назореше Априлското въстание първо би приключило като една кокошкарска история и едва ли би пре-дизвикало някаква реакция - отзвук от Великите държави. И за да не се получи този фал, на всяка цена трябваше да стане, т.е. да се предизвикат турски клане та в Батак и Перущица, но след като и турците не се включват в общия замисъл трябваше да се

7

извърши самоклане - ритуално клане в Баташката историческа църква.

Но творците ни от онова време конструират своя собствена интерпретация на събитията от 1876 година и особено на тези в Батак. И така на практика локалната трагедия бива интегрирана в героичния разказ за българската борба за свобода, а Батак стъп-ва здраво върху картата на българската национална история.

На основата на тези твърдения на Мартина Балева и Улф Брунбауер в книгата им “Батак като място на паметта”, без да се спираме задълбочено на онова, което ни казват, ни дава ос-нование да вярваме в практическата потребност : “Ако нямаш нещо, или си го измисли, или си го направи, или си го придобий по някакъв начин-иначе изпадаш във фиаско.” Реално, ние сме нямали трагичния героизъм през 1876 година. Инсценировката на Пиотровски и интерпретациите на историци и литератори на картината му митологизираха нищото...

Скандална им книга бe последвана от още по-скандално съ-битие - т.н. “скандална теза” на професора от БАН Кръстьо Ман-чев-реално ба ташко клане не е имало. Пиотровски е инсценирал, а картината му погрешно се възприема, като историческа извор. Магахан просто е преувеличил събитията като наблюдател и в страната и в Батак, Не е възможно да бъдат изклани 5000 души и то в баташката църква.

Първо, за да бъдат изклани толкова хора е нужно време - над десет дни, защото на второ место не било възможно да се събе-рат 5000 човека в църквата поради това, че тя не може да събе-ре повече от триста и на трето место църквата е било най-безо-пасното место. Това са го знаели българите. Ако това не знаеха, те биха поели към пазвите на Балкана. Турчин ли, османлия ли практически не е прекрачвал прага на църква.

На организаторите на баташкото въстание нямало как да не им било известно, че за батачани най-безопасното место е било църквата, но и не биха допуснали шанса, последния шанс да задвижат механизма на международната общественост. И зато-ва, било предизвикано ритуалното самозаколение. Загиналите в тази трагедия батачани са курбан, принесен от своите в името на освобождението от османско владичество.

Има и още един факт, който касае действително трагични съ-бития в една страна, извършени над един народ. И тези събития

8

са пак били около 1876 година, но не са се случили в нашата страна с нашия народ. Случилото се в ново разбунено време са отразени в знаменитата реч на големия френски писател Виктор Юго пред френския парламент на 29 август 1876 година и отпе-чатана във вестник “Льо Рапел”.

За какво иде реч, четем в статията “Действително ли Виктор Юго е бил приятел на българите” на Николай Панайотов, док-тор по история, Музея на възраждането-Варна” /Вестник “над 55” от 9-15 май 2009 г./ Докторьт по история пише “Българските историци, политици, дипломати и пр., без да са виждали през живота си тази реч, с охота я цитират вече над век...Първи дядо захвали и благодари за “защитата” на българите “величайши поет” Виктор Юго”, а на Юго, както пише Докторът по история “На френския писател въобще не му пука за българите, а рони сълзи за наши те западни съседи”. А въпросната реч, която на-шите отнасят към нас им се иска да бъде така, за да митологи-зират априлските събития от 1876 г. Но за съжаление се отнася за Сърбия и тя във всички томове на Юго фигурира под надслов “В ЗАЩИТА НА СЪРБИЯ” В речта си действително твърди, че се избива един народ”... в Европа, но не е Българският, а Сръб-ският. С гняв писателят /Юго/ подчертава: “... пред самите ни очи, убиват, палят, грабят, изтребват, колят бащите и майките... изгарят цели семейства... разпарят бременни жени, за да убият децата в техните утроби.”

Докторът по история от Варна Николай Панайотов прави и друго поразително разкритие “Ако нашите професори бяха се зачели по-задъл бочено в историческите извори пък, те щяха да знаят, че Виктор Югo е радетел на идеята, че след разпадането на Османската империя трябвало да има три държави: Гърция, Сърбия и Черна гора! ‘Той ратува българските земи да се раз-пределят “братски” като Сърбия вземе териториите до Пловдив и зад Плевен чак” “

9

Уважаеми Читателю,

Смятам за честно преди да навлезна в материята за Балкан-ските войни в Родопите 1912 и 1913 година и след тях телегра-фически да засегна предхождащи ги събития, за да бъда ясен и разбран. Една от отправните ми точки както четохте до тук са априлските събития през 1876 годи на и особено т. н. “баташки кланета”. Следствие от тези кланета е международния отзвук, най-вече в Русия и Обявяване на война от Русия на Османската империя.

Има една малка подробност в търсене на коалиционни парт-ньори от Рyсия за предстоящата война. Руският император Алек-сандър II се обръща към немския канцлер Бисмарк за военна ко-алиция. Бисмарк с достойнство отговаря: “3а този... народ няма да пожертвам ни един немски войник”.

НЯКОЛКО ЩРИХИ ОТ „ВЕЛИКАТА ОСВОБОДИТЕЛНА МИСИЯ” НА РУСКИЯ “БРАТ” В ВЪЛГАРИЯ.

Много ме е вълнувал въпросът - как така в България се е появило русофобство и русофилство и то не от времената след освобождението, а от деветия век насам? И то гнетящо русо-фобство сред българите. Ако то е съществувало и съществува сред изповядващото ислям население по исторически причини е разбираемо, но няма логика до някъде русофобия да е обсебила “същинското” население, за което се смята християнската част. Дори прозападната им ориентация в миналото и днес не дава отговор. Значи някакви факти, някакви обяснения за нас са табу? Кои са те? До каква степен са на такова ниво, че да се появи дори и истерична русофобия и то сред водещата интелигенция, сред управляващи политици. Изпреварвам времето, за да посоча бив-шия Премиер-министър Стефан Стамболов.

Стамболов е пряк и един от водещите български поборни-ци-революционери от преди Освобождението, който, активно се включва в изграждането на следосвобожденска България. Ако той наистина е бил свидетел на истинската освободителна безкористна мисия на Русия едва ли би огла вил русофобията на България. Пак казвам има нещо, имало е нещо по-скоро, за което не трябва да знаем и то пo-скоро не за да се опорочи вече изкова-

10

ната “българо-руска” бойна дружба.Да “историческата памет” за известно време, дори да се за-

мерва с десетилетия или векове, дори да се партизира, дори ксенофобията да се опитва да я заличи я има и ще я има. Тя не може да се потулва постоянно. Както се казва “Нищо не може да бъде забравено, никой не може да бъде забравен.” Истината не може да се прикове с тежки вериги и да се зат вори в тъмните и влажни килии на преизподнята. Истината е водещата светлина на нацията и тя през пластовете на времена и нрави проник ва и ни пречиства, ако все пак искаме да бъдем пречистени в дните на дрипавото ни жалко съществуване, еснафско съществуване.

Академик Хайтов обичаше да казва, “Който има очи да види, който има уши да чуе...и, но има и нещо, което в негов стил сме длъжни да кажем “...и който има сърце да го усети, да го заболи, и който има разум да разбере за какви насоки и посоки става дума”.

За наше щастие в съвременната ни историография се появиха научни светила поели с мъжество да изведат на преден план ис-торическата истина на потеклото ни, за да се самопрочистваме. И колкото самопрочистването в нас започне по-рано и завърши по-бързо, толкова пo-скоро и по-убедително ще се самоизведем на светлите простори на националното съгласие и добруване.

Ние вече знаем, че Иван Грозни пръв разорява Великата пра-българска империя на хан Алмуш. Знаем вече за вероломния коа-лиционен съюз между руския витяз Светослав и древновековния ни душманин Византия. Знаем, че същия този витяз за втори път след Иван Грозни съсипва пряко българската ни държавност на днешна територия и започва да властва от древната ни столица Плиска. Знаем за третия път съсипване на българската държав-ност и т.н.,и т.н. Но знаем и за заложените капани, гарантиращи съсипване на държавността ни по време на т.н. Освободителен рейд на руснаците и при изграждането на новата Българска дър-жава.

Трябва да преценим честно и справедливо и факта , че Запад-на Европа и Америка включително отлично са познавали граж-данските нрави на рус наците, които в екстремални ситуации от рода на воините се озверяват до степен на неузнаваемост и по пътищата на войните са помитали със силата на неподозиран смерч население, граждански обекти и съоръжения на против-ника. И не на последно място, те са познавали хъса на руснаците

11

срещу мюсюлманското население по света. Те са предугаждали какво ще стане с него. Те затова не влизали в коалиционно парт-ньорство с руснака, защото колкото и на ниска степен на разви-тие да са били ценностите на човешките права и свободи, все пак ги е имало и макар пряко да не са се опълчили срещу русна-ка, срещу зверствата му на българска територия по време на по-следната руско-османска война, те изпращат свои наблюдатели, които честно и безпристрастно са отразявали събитията, които свидетелстват за свобода преминала през пепелища и човешки трупове на мирно население, за свобода, изкупена чрез смърт и изгнание.

Свобода, опорочена, окървавена с незатворени страници от древността, която преминава през смърт и изгнание през страш-ните 1912 и 13 година, свобода, гарантирала нежна смърт и го-рестно изгнание, свобода на правото да се избира между смъртта и изгнанието, свобода на правото да се умре, като мърцина, или да се гине в изгнание, свобода на правото да бъдеш насилствено прогонен от родното бащино огнище, свобода на правото на сил-ните да те доубият с физически и духовен геноцид. Просто една отворена книга за човешки страдания с никакъв шанс да бъде затворена, защо проблемът на нацията ни се търси сред изповяд-ващите исляма. В същност там се и търси и се затаява грозната и страшна заблуда “Има ли мюсюлманин-има проблем. Няма ли мюсюлманин- няма проблем” Целта е етническо и религиозно прочистване, или най-малко асимилиране. Да, ама се оказа, че не мюсюлманина, не мюсюлманите в България са проблема на държавата ни. Проблемите си са сред тези, който се имат за ма-ята на държавата ни.

Уважаеми читателю,

Позволявам си да се позова на текстове от книгата на Джъс-тин Маккарти “Смърт и изгнание”-етническо прочистване на ос-манските мюсюлмани /1921-1922г./.

Правя отново уговорката- помаците, циганите и всичко изпо-вядващо исляма са е слагало под общия знаменател османлии, турци и особено помаците. Така, че описаната в книгата траге-дия се отнася общо за мюсюлманите в България, както е и било.

Авторът е американски журналист. При написването на кни-гата си той се позовава на изпратените западни наблюдатели в

12

България, които е трябвало по време на последната руско-тур-ска война, водена на територията на България/1877/78/ да на-блюдават действията на руснаците и да разследват ситуацията на мюсюлманските бежанци и Великите сили преди Берлинския конгрес.

Разсъждавайки върху прочетеното върху посветената глава трета на България, няма как да не се усъмним върху твърдение-то на историците ни, че предизвиканият от Великите сили Бер-лински конгрес през лятото на 1878 година е ощетила Бългирия, орязвайки и придобитото по време на Санстефанския мирен до-говор/3 март 1878/, защото те били по благосклонни към Осман-ската империя и запазвайки предишните и територии са целели ограничаване на руското влияние на Балканите. И това е част от истината както е и истина, че един от мотивите за война на рус-наците е овладяване на Босфора и Дарданелите.

Британецът Кулен, един от разследващите пише “Наблюда-телите на руските действия могат без съмнение да кажат, че на-рочната цел е да се прогонят от земните провинции, за да бъдат настанени там на тяхно место славяни. Такава беше политиката на Русия и в други държави, които тя окупира”

Авторът “...Има основание да се твърди, че войната от 1877/78 година започва с “българските жестокости” от 1876 година,които в действителност започват с клането на български мюсюлмани.На 2 май 1876 година след драматичния провал на многократния си опит да разпалят успешно въстание срещу Османската импе-рия,, .издигат знамето на революцията в Централна България,в градовете Копривщица, Панагюрище и Клисура. Бунтовниците и техните водачи не са очаквали последвалото турско отмъще-ние...”

А това за съзаклятниците означавало последен катастрофа-лен провал.И за да не се изложат пред народа използват веро-ломния начин за да предизвикат, за да насилят кървава взаимна вакханлия.

Четем “В Панагюрище въодушевеният народ се събра на площада, запя революционни песни, слуша разпалените речи на Бенковски и се разпръсна, за да убива мирно турско население, където и да беше то”.

Л.С.Ставрионос, Балканите след 1453 година, Ню Йорк, 1958 г, с.379/ Й.Х.Данименд в Iz ahli Osmanli Tarihi Кrоnо1оjisi, кн.4, Истамбул, 1972г. твърди, че след речта на Бенковски са убити

13

1000 мюсюлмански селяни и са разрушени 3000 къщи.Оценката е ,че става дума не за въстание, а за криминален

метеж. От съвременна гледна точка, съобразно съвременното международно законодателство този терористичен акт покрива съставките на разбирането за геноцид. Тероризъм е имал в наша-та страна и преди Освобождението и след Освобождението ни. Би следвало да се огледаме в собствения си образ, което ще рече, че би следвало не да възхваляваме терористични актове, окър-вавили историята ни, а да ги осъдим категорично, ако искаме да сме една освободена от предишни грехове държава.

Разбира се, че и Османската империя не е доогледала, не е дооценила ответната си реакция на българските въоръжени ак-тове. Тя е имала достатъчен административен и военен ресурс, за да парира въоръжените актове до степен на неутрализация на налудничавите глави, без да засяга мирното българско населе-ние. Но противодействайки с черкези и башибузук, не намира най-мъдрото решение и това ускорява гибелта и.

Но и българските бунтовници смятат, че мобилизирането на черкези и башибозук може да им донесе бъдещи ползи. 3а да се предизвика ответна реакция на жестокост бунтовниците прис-тъпват към изгаряне на черкезки села.

Авторът свидетелства, че както доброволците-башибозуци, така и българските въстаници са хора, за които военното дело и битката се свеждат до плячкосване и обезчестяване на цивилно население. По нататък авторът твърди, че както разбунтувалите се български християни, така и башибозукът предприемат актове срещу мирното население като желана предпоставка за война.

И тя вече е факт. На 24 април 1877 година Русия обявява война на Османска Турция. Нахлувайки в България руснаците печеля макар и условно казано, но реално бързи победи по различните направления и възлови театри на бойните действия. Съдбата на Османската империя е предрешена. Донякъде това е волята на западните сили. Бързата победа на една от страните на практика означава и минимум жертви сред мирното невоюващо население. Не така мислят, обаче руснаците. Целта им е масово изтребление на цивилни мюсюлмански граждани/турци,помаци и цигани/ с максимален ефект-гарантиране на прочистена „славянска Бълга-рия”. По този повод Рийд до Лаярд пише: Случващото се в тази сфера идва да покаже, че твърдата цел на Русия е да прогони мюсюлманите от страната-но в постоянните им декларации пред

14

Европа по въпроса те оставят задачата за изпълнение от българи-те, които прекрасно ги разбират, а добре известната враждебност и антипатия на последните към всяка друга общност в страната с изключение на тяхната собствена, Ваше превъзходителство може да си представи с какво задоволство тези хора изпълняват желанието на Русия. “/F.O., Bapнa, 14 юни 1878/.

Джъстин Маккарти в спомената си в началото книга казва, че “Методите, използвани за унищожаване на мюсюлманското при-съствие в България, са разработени векове преди руско-турската воина от 1877/78 година “. „Нужно е само едно:/конкретизира се авторът/съчетание от смърт и жестокост, така, че да се стигне или до масово изтребление от самото начало, или до паническо бягство на всички мюсюлмани, за да избегнат смъртта,..”

Мили, читателю! Приятелю, скъп и добър, моля те съхрани този факт, за да си наясно и в мислите и чувствата си спрямо мен, когато навлезеш в същността на темата. И за да съм честен и справедлив и към всички Вас приятели, рискувам да Ви предло-жа настоящето въведение, започнало с приказката за крушката и опашката, които не биха се появили без корена, сиреч без онова, което са преследвали и българи и руснаци, спояващи се векове с фалшивия мит за славянски етнокорен, който е разбит на пух и прах от новия прочит на световната история.

Разбира се,че руснаците не са имали основно човешкия ре-сурс, за да изпълнят мисията си по прочистването, конкретно в България, от мюсюлмани. За осъществяване на пробиви и овла-дяване на стратегически позиции са използвани казаците в руска-та армия. А казаците имат опита. Те са водили мръсните войни векове и са носители на всички предимства на силно подвижна кавалерия, “готова да действува” срещу цивилно население”. За това те са и „ефективния инструмент” за постигане руските цели във войната”. Думата “казак” е всявало страх, ужас и предизвик-вало паническо напускане на родни места и напускане предели-те на страната. Това очаквали вече и руснаци и българи.

Джъстин свидетелства “Казашките атаки срещу турските села често били координирани с местните български селяни. Казаци и българи участвали в един общ замисъл, където казаците об-кръжавали селото, така че никой местен да не избяга, а българи-те навлизали в него, за да грабят и убиват”/текста е по доклада на вицеконсула Калвърт, които прави лично разследване. Вж.също 6р.82, Блънтъм до Лаярд, Адрианополис, юли 1877г.

15

Няколкото щрихи за далечните цели на руснаците, за съв-местните жестокости на руси и българи срещу мюсюлманите в България, споменати в предисловието ми не дават пълна пред-става за истини, потулвани и затулвали от историците ни в ин-терес на митологизацията и демонизацията, но все пак ни дават основание да се съгласим с факта, че действията на българите срещу турците /етнически турци, помаци и цигани/ трябва да се разглеждат в контекста на въстанието от 1876 година и последва-лите го събития, определени като “’български ужас”.

Явлението става обичайна традиция , нещо като добре скроен сценарии , като опит дори , придобит от прословутото въстание.

В контекста на въстанието и инициирането на руско -турската война следва ла се разглежда и пренебрегването на решенията на Берлинския конгрес за изграждането на българската държава като многонационална , закрепено с Търновската конституция, с което се и залага капана срещу изграждането на една толерантна социално справедлива държава .

В контекста на заложената руска политика за прочистването на мюсюлманите не само в България, но най-ярко приложена в България с основание може да се разглеждат и братоубийствени-те необявени войни от 1912 и 1913 година и подменените военни действия с „нежни” средства-тотален физически и духовен гено-цид , преследващ физическа и духовна нищета и смърт, предиз-викваш серия от опити за напускане на родните места.

Нещо, което е и целта на българската послушна политика.Тя се обслужва и от негативното влияние на радикалния на-

ционализъм . Та “ако един народ се смята за по-добър от друг и предопределен за величие, какво место може да бъде определе-но на останалите, които застават на пътя му към националния успех.

В подобен контекст, сякаш изглежда правилно или поне це-лесъобразно да се отстранят тези, които не принадлежат към нацията “. Не ми се иска да се съглася с изводите на Джъстин Маккарти, но за съжаление и предишните събития, и след тях, и днес дори, и заложеното в бъдеще ме карат да не се съмнявам в тях, и преживяната от мене лична трагедия е в подкрепа на Джъстин.

16

РУСКИТЕ „ОСВОБОДИТЕЛИ” В ОБЯТИЯТА НА ПРИЗНАТЕЛНОСТТА, БЛАГОДАРНОСТТА, ОБИЧТА ИЛИ ПРОКЛЯТИЕТО?

Внушеното ни рутинно преклонение пред едно дело, за което нищо подробно не ни се казва, което над век се обвива в ореола на военната непреходна слава, в основата, на което се е поставе-ла митологизацията на самопожертвувателна готовност за осво-бождението на поробените братя

българи от османско, игнорирайки истинските цели на руска-та военна кампания в България и пътищата за реализирането им не за момента на кампанията, а в необозрима перспектива ни... зомбира до степен на олигофрения с повтаряне на едно и също нещо и придържане към едно и също нещо - изключване от ру-ската военна кампания на каквато и да е било демонизация.

Разбира се, че ако нещичко се прокрадне, то се оневинява с антитезата “На война, като на война”.

Не могат да се оневиняват руснаците за масовия им погром над мирно гражданско население с другото изповедание, не мoraт да оневиняват руснаците за погрома им на всичко що изповядва исляма, за сриването със земята на граждански обекти и сьоръ-жения, на сриването на цели селища, не могат да се оневиняват руснаците правили няколко успешни опити за унищожаване на България.

И не аз, а революционери от епохата на Възраждането и бу-рните революционни времена са усетили, че освободителната мисия на руснаците в България не е безвъзмездна и, че не се ос-тавя някой да и е длъжник.

От тук нататък ще се позова само на автентични документи, за да си отговорим на поставения чрез заглавието въпрос.

ЗАХАРИ СТОЯНОВ„Като народ ние не можем да се гордеем, че всичките ни на-

родни деятели и патриоти: Г.Раковски, Л.Каравелов, В.Левски, Хр.Ботийов, А.Кънчев, П.Волов, Г.Бенковски и прочие, са биле против Официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаели, че нейния камшик повече боли от турския...” ЗАХАРИ СТОЯНОВ

Г. С. Раковски пише статията “Преселение в Русия или руска-та убийствена политика за българите’’ /Дунавски лебед, 1859/. Със статията си “Русия и българската криза” - З.Стоянов прави

17

предговор към статията на Раковски. В нея той пише: “С безоб-разните си действия през 1804, 1807, 1828 и 1854 година тя опо-жари страната, погуби населението и в крайна сметка я остави на произвола на поробителите. Трябва да се отбележи, че тези воини не са вдъхновявани никога от интересите на България. Не е ли Русия тази, която разруши градове като - Свищов, Русчук, Силистра, Сливен, Стара Загора, Разград, Варна и т .н.

АКСАКОВ“Всяко тържество на БЪЛГАРИЯ е смърт за Русия” /в-к

Русь/...Какви са тия Крумовци, Симеоновци и Борисовци? Разве не

може без тях?”3АXАРИ СТОЯНОВВ знаменитата си статия ‘’КОЙ?” поставя ред риторични въ-

проси, на които по об ратния ред дава лаконични и поразителни отговори на реалността.

„Царуването на нагайката, монголското иго, татарщината и крепостното право може да са едни от най-силните фактори, ко-ито са направили от руските държавни мъже зверове и идиоти... Малко ли други държави има, които също така се стремят да вла-деят над чужди земи и народи ...Между това, ние не виждаме тая подлост в техните стремления, тия адски и гнусни средства, каквито руската дипломация употребява над България...”

“Тъжни времена прекарва днес нашето Отечество България. Като оставим на страна сестра Сърбия, свещения троен съюз, в който участвуват тримата императори и който има за цел да варди да не се прелива капка човешка кръв всеки честен човек, който може да мисли и да разсъждава що годе, ще се съгласи с нас, че най-големия ни неприятел днес е официална Русия.” Писмо от Захари СТОЯНОВ до освободителя Аксаков

“ ... Вие сте ни освободили, дали сте ни политическо същест-вуване -благодарим Ви. Но защо не ни оставите сами да падаме, да ставаме, да се караме и гоним, за което пак сами себе си ще обвиняваме. Бъдете малко по-настрана от нас, давайте ни съве-ти, през гори и планини, да не ви виждаме и чуваме отдалеч, да си спомним за вас, само ония минути, вие гонехте неприятеля...

Да си бъдем сами, да си разравяме огнището със своите собствени ръце -

Ние желаем и по други причини. Историята на прогреса ни обажда с най-пора зителни факти, че опеката над народите, била

18

тя православна или гнило-западна е убийствена...Не желаем ние такива покровители.”

Пояснителна забележка: Иван Аксанов е руски публицист, идеолог на славянофилството и панславизма. През 1878 година е изгонен от Московския славянски комитет заради острата кри-тика срещу руската официална дипломация, която отстъпила от позициите си на решенията на Берлинския конгрес.

Пейо Яворов“... Значи: тържествата на Шипка не са само единъ воененъ

празникъ”. Празненството на ШИПКА не е само праздненство на България, а праздненство и за оня день, когато Русия ще из-пълни заветътъ, за които се е ангажирала съ своята мощь и честъ. Както се вижда, нищо не пречи на малката България да мечтае за оня денъ, да мечтае за кървавия дългъ, да мечтае за царски заветъ...просякът все се надява... “

Георги РаковскиВероломството на Русия спрямо България проличава и в

политиката на провокиране на миграционна вълна на българи-християни в Русия. Будните мъже на България от епохата на Възраждането и пробуждане виждат в тази политика изместване на коренното население и активна руска инвазия.

Докато на българите-християни се предлагала нова Родина - Русия, то на другите - сиреч всичко що не изповядва източно православие смърт или изгнание. И пак със същата цел - осво-бождаване на жизнено пространство за Русия. Не че Русия няма територии за жизнено пространство, а защото българската земя е райската градина на благоденствието.

Раковски се обявява именно срещу тази политика “..Руското правителство,

пише Раковски, което досега лъстеше нашите добродушни българи със сякакви лукави и лъжливи обещания, днес вече от-крива булото си и явно показва убийствената и злобната си по-литика към тях. То е наумило и труди се с всичките лукави и безчестни средства да разори и опостуши милото ни Отечество

България и да уникакви нашата народност, самото нам скъпо-ценно и свято наследство ...

Длъжност свята към милото Отечество налага ни да открием простодушному народу какво нещо е тая Русия и нейното мъчи-телско монголско прави телство, и какви вечни мъки ги чакат, ако са тия излъжат и идат да влязат в нейните железни нокти...

19

Досега, мили и любезни читателю, изолирай се от ежедневи-ето ти, преодолей зомбата за безкористните руски братя и чети с душа и сърце това, което пише Раковски - кумирът и истината на България: “...От тях времена, като почна да слабей Турция, Русите започнаха да минуват Дунава да разоряват бедното ни Отечество. Колкото пъти руските войски са минували Дунава, най-големи опустошения и разорения е претърпяло нашето бе-дно Отечество...

руските войски, още по свирепи и по-немилостиви от Турци-те, опустошавали са лозя, ниви, грабили са овце, говеда и горили Българските градове и села!

А когато са се връщали, или победоносци, или победени, ка-рали и отвличали са насила по няколко хиляди домородства и заселвали са ги в обширните си пустини!...от една страна...въз-буждаше Българите да станат против Турчина, а от друга страна, гореше градищата и селата им и насила прекарваше няколко си хиляди челяди през Дунава!...тия са днес крепостни роби, които ги продава притежателите им един другиму си като овце и гове-да...”

Това го пише с болка не кой да е, а Раковски! Хиляди бъл-гарки и българи насила са отвлечени и закарани в Русия,за да ги превърнат в крепостни роби и то не от кого да е, а от нашата бъдеща “бъдеща безкористна освободителка”. Хиляди българки и българи са изпълвали руските тържища за крепостни роби.

И никъде за това чудовищно руско изстъпление.Всичко е изкоренено. Руските изстъпления са табу. Вместо

истинска реална демонизация-митологизация на руския брат.Поколения наред са зомбирани в безпрекословна признател-

ност, обич и вярност към великия и старши брат Русия. Какво чудовищно осакатяване на десетки поколения!

20

ОТКРОВЕНИЕТО НA ДОСТОЕВСКИ НЕ ЗА PУCKТE СИМПАТИИ, А ЗА РУСКАТА ЗАВИСТ КЬМ “ПОРОБЕНИТЕ” БЪЛГАРИ И ЗА ОЩЕ НЕЩИЧКО, ЗА КОЕТО, ЧИТАТЕЛЮ, ТРЯБВА ДА СЕ ДОСЕТИШ.

“СПОМНЯТЕ ли си Господа, как още през лятото, още дъл-го преди Плевен, изведнъж навлязохме в България, появихме се на Балканите и онемяхме от негодуване... Това бяха пламенни гласове, искрени, пълна с най-добродетелно негодувание...Пом-ня, че още преди обявяването на войната, бях чел в наши най-сериозни вестници предвиждания за шансовете в предстоящата война и за необходимите разходи и излизаше , че безспорно” навлизайки в България, ще бъдем принудени да изхранваме не само нашата армия, но и умиращото от глад българско населе-ние...”

Та с така изградена представа за българите ние тръгнахме от бреговете на финскя залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях- поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя, плодо-ве, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичко по три православни църкви на всяка джамия- и ще се бием за вярата на на поробените !”Как смеят!”- кипнаха оскърбените сърца на някои освободители, ли-цата им пламнаха от обида. „Ами ние сме дошли да ги спасявам, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!... “

И се надига врява.Чуйте господа, как смятате: получавате не-надейно невярна или неправилно разбрана от вас телеграма, че някой ваш близък, ваш приятел или брат лежи болен, ограбен е или влак го прегазил или нещо от тоя род. Зарязвате всичко и хуквате при горкия си брат и изведнъж срещате човек, по-здрав от вас, седи си на масата, обядва, с радостен вик ви кани да сед-нете и с се смее на вашата фалшива тревога, на станалото куи про куо...

Ха, та у нас заможните мужици, не се хранят, както поробени-те братя българи. А други по-късно направо стигнаха до извода, че именно русите са причина за всички български бедствия: ако не бяхме по чнали да държим сметка на турците, заради поробе-

21

ните българи, без да знаем как стоят нещата, и не бе се наложило след това да освобождаваме тия “ограбени” богаташи, българи-нът у досега щеше да си живее безгрижно...”

Към уважаемите читатели:

Уважаеми, снизходителни и добронамерено устроени чи-татели, в националната ни история са се случили и се случват събития на героизъм и самоотверженост в създаването и утвър-ждаването на държавата ни. От най-героичните й времена за нея се говори, че тя е била замислена да се създаде и утвърди като славянобългарска. И в този замисъл за първи път в световен ма-щаб древните първостроители залагат на мъдростта на етноре-лигиозната толерантност. И не аз, а те са усетили простичката философия, че в единството на многообразието е мъдростта на силата и неприкосновеността на младото държавообразование. Нека си спомним и за останалите племена и племенни съюзи, за етнографските групи, обединени в юмрук и силни като юмрук в нанасянето на поражения и удари на външните врагове. Нека си спомним за урока със снопа пръчки, даден от наш мъдър дър-жавник на престолонаследниците си. Сама по себе си пръчката е крехка и чуплива, в снопа пръчките не са еднородни, но в снопа множеството пръчки не се подават нито на сгъване, нито пък на пречупване и чупене.Самотното дърво в гората е жертва на бури и вихрушки.

Нека си спомним за териториалните разширения в древност-та на държавата ни. От могъществото й са останали само бледи исторически факти, с които поддържаме националната си гор-дост. Да си припомним за мъдростта на славните ни древни дър-жавници, които сключвали съюзи /на днешен език коалиции/ за борба срещу общия враг. И забележете- на равнопоставени нача-ла, а в много случаи като водещи в общата борба срещу общия враг. Забележете и това, че това никога не е ставало в чужда изго-да, никога, за да се постави народа ни на колене и в много малко случаи се е приемал васалитет, за да се спечели време, за да се наберат сили с една едничка цел - излизането от него с извличане на изгоди за държавата ни, за народа ни...

В по-новата ни история има и други впечатляващи неща. На-правило ли Ви е впечатление, че на територията на Сърбия, Ру-мъния, Русия, Гърция, та дори и на територията на Турция е има-

22

ло наши военнополитически организации, чиято цел не е била установяването на военно-марионетни режими, а да инициират и подпомогнат националноосвободителните и социалните борби на народа ни. И т.н., и т.н...

Но ние се славим и с пантеона на черното безсмъртие с преда-телствата в българската история. Те са се случвали, случват се и ще се случват и по вина на нашите историци, на родната ни исто-риография, защото преднамерено избягват истината, рискувайки да внедрят множество бели петна в нея. По този начин няма как да не се е заставало и да не застане зад предатели, ренегати и каква ли не още сган, сриващи държавността ни до окончателно-то ликвидиране и елиминиране на България и превръщането и в чужди провинции. И няма как, не е честно да ни манипулират, да се самоманипулираме със задгранични душмани, да ни зомбират с преките ни съседи, за които макар и оскъдно давани знания знаем, че в най-трудни времена са ни са претичали на помощ. Само един истински душманин на Родината ни може да бъде злопаметен и да ни говори да ни внушава и зомбира с вековни близкогранични душмани.

За щастие народния усет за добросъседство, за комшулук и взаимна толерантност е по-мъдър от самата мъдрост въпреки желязната завеса, устроена с рехави телени заграждения.

Уважаеми читатели,

Може би сте се питали: “Какво е станало със славянските племена взели активно участие в държавобразуването?” Си-гурно сте се задоволявали с отговора, че те са се претопили, сиреч доброволно са се самопретопили и за това от славяно българска държавата ни е станала българска и се е нарекла България. Не е било така, приятели! Славянските племена са били насилствено претопени. На днешен език това се казва асимилиране. Асими-лиране както и да го наречем!

А какво е станало с останалите племена? Сполетяло ги е съд-бата на славяните през 865 и след нея. Това е периодът на насил-ственото налагане на Христовата вяра от Борис Първи. Борис Първи първом унищожава до девето коляно 53-мата боляри с поколенията им. Представете си жестокостта му-ослепил първо-родния си син. Насилието пълзяло по всички краища на родна-та ни земя. Мнозина търсили и намерили спасение в пазвите на

23

Балкана-запазили и съхранили първорода си, първовярата си.

Уважаеми читателю,

В родната ни историография единствено от всички войни, които е водила България Балканската война от 1912 година е смятана за единствено справедливата, за Освободителна. Пре-небрегнати са и не се тачат, не се честват онези войни, водени от България, свързани с териториални разширения и отхвърляне на т.н. робства.

В родната ни героика, когато е ставало дума за отстояване на териториален и национален суверенитет активно и съзнателно са взели и хора от различните етнорелигиозни общности- факти, които говорят, че и за тях България е майка Родина. В техния народен епос се пее и разказва за битки и героизъм, съществува преклонение и обич към род и Родина. За тях Родината не е само битка за оцеляването й, но и в оцеляването са виждали и съзиж-дането и. Те са я бранили, съзиждали. Няма как да бъдат изоли-рани, няма как да бъдат изхвърлени извън борда й, независимо от етнически и религиозни белези.

Уважаеми читатели,

Реших да интерпретирам по нестандартен начин предисто-рията на Балканската война, развитието й и последствията след нея. Основателно тревожно проследявам, не подробностите й, а ефекта и. Съвсем основателно смятам, че тя е срив в нацио-налната ни история и че тя е един от върховете в пантеона на черното безсмъртие.

И заявявам честно, открито и без притеснение: БАЛКАН-СКАТА ВОЙНА ПРЕЗ 1912 ГОДИНА НЕ БЕ ВОЙНАТА НA БЪЛГАРСКИЯ НАРОД!!!

Заявявам още:БРАТЯ, ДЬРЖАНИ ИЗКУСТВЕНО ОТ ДРУГАТА СТРА-

НА НА БАРИКАДАТА НА ЖИВОТА, ИЗТЛАСКВАНИ ОТ БОРДА НА ЖИВОТА ЗАРАДИ ВЯРАТА СИ, МОЛЯ ВИ НЕ ПРАВЕТЕ ГРЯХ, ХВЪРЛЕЙКИ ГРЯХ ВЪРХУ ХРИС-ТИЯНСКАТА ЧАСТ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД ЗАРАДИ БАЛКАНСКАТА ВОЙНА, ЗАРАДИ СЪБИТИЯТА СЛЕД НЕЯ, ЗАРАДИ ПОСЛЕДВАЛИТЕ КРЪСТИЛКИ, ЗАРАДИ

24

ПРОКУЖДАНЕТО НИ. ЗНАЙТЕ НИКОГА НЕ СА БИЛИ БЪЛГАРИ МИНАЛИТЕ И НАСТОЯЩИ ГЛАВОРЕЗИ НА СОБСТВЕНИЯ СИ НАРОД.

Не за иницииране на мъст написах тази книга и не преслед-вам мъст. Вярвам в мъдростта на съхранената памет на предците ми, предавам я на вас със завета: “3найте истината, за да не до-пуснете следващи трагедии, а те не ще се допуснат, когато сме единни. Снопът с пръчките! Силата ни е в единството на много-образието!!!

ОБЩОНАЦИОНАЛНИЯТ НИ ПРОБЛЕМ

Руско-турската война от 1877/78 година и Берлинският до-говор /лятото на 1878 година/ създават през 1878 година нова национална държава на Балканите - Княжество България. По силата на исторически стеклите се обсто ятелства в него остават да живеят етноси и изповедания, продукт на народностната и по-лирелигиозна Османска империя.

Приведените по-долу статистически данни показват, че Кня-жеството, а след 6 септември на 1885 година и присъединената към него Източна Румелия, с който акт се смята, че е извършено окончателно обединението на България, не постигат ефекта на етнонационалната държава, която вече тогава, а и след проведе-ните мероприятия по възродителните процеси и провалите им, просто няма как да се получи.

Статистиката от 1881 година показва, че най-голямата етни-ческа малцинствена група в страната е турската /527,284 души или 26,26% /. Тя почти съвпада с религиозната общност на мю-сюлманите /578,060 души, или 28,79% /, към която се числят турците, сунити и шиити, татарите, черкезите, юруците, пома-ците, част от циганите. Втората по численост етническа група е влашката /49,064 души или 2,44% /. Следват циганите, евреите, татарите, гърците, арменците.

Наред с исляма, юдаизма и православието/представено от грегорианци, патриаршисти и Българската екзархия в Княже-ството/, се изповядват и други разновидности на християнство-то-католицизмът и протестанството.

Вольо не вольо етническтите и религиозни малцинства по-падат в една държава, която трябва да се гради като многонаци-

25

онална, а не като етнононационална, поради простата причина, че наличните други етнорелигиозни групи няма как да се ели-минират и че трябва да се изпълни заданието на Великите сили - Княжеството, а и след това целокупна България следва да се изгражда като светска държава с абсолютно задължителни рели-гиозната и етническа толерантност и възможности за всестранна реализация на поданиците си. Западът налага вече моделът на етническата и консенсионална толерантност.

За съжаление отношението към малцинствата не е адекватно на Новото време , тогава, след това и в наши дни.

Бих посочил още по-точно. Това отношение не е адекватно на националните интереси и се превръща в тежък неразрешим про-блем, чийто исторически корени водят началото си от т.н. период на скритото християнство .Той се развива, задълбочава през ве-ковете, за да се превърне в троянски кон за държавата ни.

Но нека вкратце се позовем на Жоржета Назърска /Българ-ската държава и нейните малцинства /1879-1835, София, 1999/ и потърсим от нейните съждения отговор на въпроса какво все пак деформира неадекватното отношение спрямо малцинствата в България.

На първо место тя извежда националните стереотипи на мно-зинството българи, изработени през многолетието на съжител-ството в балканската “контактна зона”. Българите се самоин-дентифицират като християни и православни и се противопос-тавят на триадата на българин - не християнин - не православен. Грешката на Българската православна църква се състои в това, че тя идентифицира народност с вяра и че се смята за призвана да крепи народността на основата на своята вяра. И това го е втълпявала, внушавала, апетитно, настървено векове наред. Така през периода ІX-XVІI век формира у средновековния българин изключително болезнени отрицателни стереотипи спрямо като-лиците, евреите, израелтяните, мюсюлманите турци и помаците. Тези настроения и отношения достигат апогеите си през късното възраждане, под влияние на доминиращата национална идея оф-ормянето на българска, национална, самостоятелна църква. Цър-ковната борба и схизмата от 1872 година правят омразни и еди-новерците-гърци. Рязката религиозна поляризация и болезнения национализъм, провеждани от църквата, тласкат българите към особено враждебно и непримиримо отношение, бих посочил към изстъпление спрямо помаци, павликяни и гагаузи. Както посочва

26

Жоржета Чакърова: “Старият остракизъм се заменя постепенно с интерес и с желание за етническа асимилация”. Може би от не-удобство Жоржета не назовава нещата с точното им име. Става въпрос не за друго, a за религиозна асимилация. Чрез внушената идея от църквата за религиозна асимилация, идентифицирайки се с народ и държава, тя е започва да преследва идеята си за ет-нонационална държава, залагайки тежка, с особена разрушител-на мощ, бомба за общонационалните ни интереси

Враждебното възприемане на “другите” ескалиpa последова-телно, подхранвано от взривовете на руско-турската война/1877 /78/, Балканските войни в Родопите /1912 и 1913 година/ ета-пите на възродителните процеси, стратегическите разработки за разсъсредоточаване /интерниране/, контрационните лагери на смъртта /преди и след девети септември 1944 година/, “го-лямата екскурзия”/1989/, ксенофобските изявления и прояв-ления /на ВМРО, Атака, ОДС, БСП, НДСВ, Герб и т , н. /. Взривовете са придружавани с нечувани насилия срещу тур-ци, евреи и помаци/.

Вторият фактор, който деформира държавната политика спрямо малцинствата е личността на политиците. Напоследък тази политика къде явно, къде демагогски се деформира от по-литическите партии и коалиции.

В първите годиш след Освобождението повечето министри, митрополити и магистрати са руски възпитаници. Техните ан-тисемитски, антикатолически , антипротестански и антимюсюл-мански настроения формират официалната извратена държавна политика спрямо малцинствата. В този дух се възпитавани поко-ления наред. А това практически означавало ненавист , омраза, нетърпимост, изолация, провали, шантажи, провокации, мъст. В лицето на малцинствата е припознат и нарочен вечния враг. Предопределена е трагедията, не само за малцинствата, но и за нацията ни.

Фактор, обременяващ българските управници с грехове спря-мо малцинствата е самата малцинствена политика на временно-то руско управление в основата, на чието управление е тотална-та дискриминация на неортодоксалните общности. Показател в това отношение са драстичните мерки взети от Дондуков-Корса-ков срещу гърци и мюсюлмани.

Обременена исторически без основание нацията ни е запла-щала, заплаща и ще заплаща тежък данък заради предубеждения,

27

угаждайки на личности и сили вграждащи във въжделенията ни за национално единение разрушителни тенденции.

Руско османската война от 1877 78 година откри възможност-та за щурмово развитие на капитализма в Сърбия, Гърция и Бъл-гария Османското присъствие буквално затормози развитието на капитализма в тези страни.Зараждането на капитализма в усло-вията на османските икономически порядки и ред бе в застой поради ограничаване възможностите на вътрешния пазар.

Дори и след войната вътрешния пазар не бе в състояние да обслужва постоянните потребности на зародения и вече бурно развиващ се капитализъм.От една страна причина за това бе обе-дняването на народните маси, а от друга разрастването на лих-варския капитал и не на последно место нахлуването на чуждес-транната индустрия в местния пазар.

Жизнените интереси към външни пазари временно обедини балканската буржоазия.А единствените възможности се предос-тавеха от съседни територии все още владени от Османската им-перия.Тъкмо и единственото им овладяване би разширило паза-ра за нейната индустрия.

Етническият субстрат на населението на балканските вла-дения на османската империя, родствен на този на народите на балканските държавици, улесняваше балканската буржоазия да представи политиката си на териториални разширения, за овла-дяване на пазари, като политика на национално обединение, за национално освобождение на подтиснатите под османско иго свои сънародници.

С това тя целеше да увлече народните маси в изкуствено създадения от нея реакционен радикален национализъм.В това отношение българската буржоазия се престараваше.Не от наци-оналните идеали за национално обединение и общонационално съгласие, добруване и багоденствие на народа се ръководеше тя, а от класовите си интереси. Грабежите и насилията на упра-вляващите буржоазни партии дотгнаха на народните маси. Да-нъчните тежести, прехвърлени от буржоазията върху плещите на селяните, будеха техния ропот и недоволство. В България се зароди селската политическа партия БЗНС. Зародиха се и пар-тиите на тесните и широки социалисти, нарастваха в страната антимонархически републикански тенденции срещу личния ре-жим на Фердинанд.

Българската буржоазия и дворецът имаха едно средство да

28

спрат олевяването на народните маси, отклонявайки ги от парли-вите въпроси от ежедневните жизнено важни проблеми. И това единствено възможно и наложащо за нейното оцеляване сред-ство бе реакционния радикален войнстващ национализъм във вътрешната и външна политика за териториални разширения и на всяка цена война, която трябваше да реализира тази полити-ка.

За цар Фердинанд тази политика бе цел и смисъл в държав-ните му дела.

Италиано-османската война от 1911-12 година подтикна амбициите и куража за война срещу османската империя, като единствената алтернатива за териториални разширения. От дру-га страна Италия внушава на балканските държави, че им се от-криват прекрасни възможности за това. Между впрочем не бе и необходимо психологическото посредничество на италианците. Вече съществуваше нагласа за война срещу империята.

ДУМАТА НА АНГЕЛ ВЪЛЧЕВ

Покойният Ангел Вълчев в знаменитата си творба “Тъмраш” /Издателство на Отечествения фронт, София, 1973 година/ си поставя не леката и отговорна задача-около възхода и трагедия-та на Тъмраш и тъмрашлии да разкрие политико-икономически процеси, протекли в Родопа планина в навечерието на Освобо-дителната война от 1877/78 година и след нея, та чак до края на Тъмраш. А краят на Тъмраш открива трагичните страници...

Но за да осъществи главната си цел, Ангел Вълчев не оставя безучастен към скокотливия въпрос за Априлското въстание от 1876 година. Черпейки огромен изворен материал, с талантлива вещина и синовна отговорност пред съдбините на Родината, в името на националния консенсус в главата “Априлското въста-ние и мястото на тъмрашлии” дава еднозначен отговор на въпро-са: “Кой организира и ръководи погрома на въстанието?” Целта на този отговор не е само да снеме греха от родопските бълга-ромохамедани, за които десетилетия се говори, че са в основата на изстъпленията в Батак и Перущица по време на априлската епопея 1876 година, но и да прикове на позорния стълб водената през същите тези десетилетия психологическа война срещу тях, датираща още от началото на епохата на “скритото християн-ство”.

29

Тази и последващите глави на творбата “Тъмраш” са спра-ведлива осъдителна присъда срещу времена, срещу епохи, сре-щу политици и държавници, които имаха уникалния шанс да припознаят в трагедията на родопчани целесъобразността на формалното приемане на чуждоземна вяра, стратегическия грях на църквата ни с анатемосването на скритите християни, пси-хологическата война, която тя е водила срещу тях по време на робството. Бих казал, мъстта, която тя е насаждала сред вярва-щите православни. Тази мъст подобно на злокачествен цирей е гангренясвал тялото на националните ни интереси, издигал е не-преодолима духовна многовековна бариера между братя по кръв и съдба.

Този злокачествен цирей има огромна заслуга, за политиче-ската безотговорност на източно румелийското правителство по време на освободителната мисия на руските войски през януари на 1878 година в родопския край. А. Вълчев пише: “Според при-мирието от 19/31 януари 1878 година в Одрин - демаркацион-ната линия се установява по високите родопски върхове, които разделят водите на реките, вливащи се в Марица и тези, които се вливат в Арда и Места. Това ще рече, че цялата Рупчоска нахия с Тъмраш и дори селата южно от Девин до днешната граница остават под контрола на руската армия (“Тъмраш”, стр. 195, год. 73)

По нататък авторът съжалява и произнася присъдата - там ня-кои трябвало да се сетят да поставят гранични знаци и гранична стража: Демаркационна линия е това. Ничия земя е. Но върху тази ничия земя трябваше да се настани отговорността на следо-свобожденските ни управници.

Но кой и как да го стори, кого да заболи, когато се е проливала чужда кръв? Кого да заболи, кой да усети, че и родопските бълга-ромохамедани, ведно с християните / независимо от насаждана-та мъст/ са посрещали с хляб и сол руските освободители

Не само природата, но и политическата и военна стратегия не търпят празно пространство. Като ги нямаше нашите, върнаха се предишните от януари 1878 та чак до 1912 година.

30

ДЪРЖАВИЦА В ДЪРЖАВАТА. НИ БЪЛГАРСКО - НИ ТУРСКО. РЕПУБЛИКА НА НАРОДОГЛАСИЕТО. НА КОГО И ЗАЩО БЕ ТРЪН В ОЧИТЕ?

Великите сили не признаха клаузите на Санстефанския ми-рен договор. Провокираният от тях Берлински договор изкустве-но раздели България на Княжество България и Източна Румелия (автономна Източна Румелия). Северната граница на Автономи-ята минава по билото на Стара планина, южната-Доспатските Балкани-Рожен-Преспански дял-Чам дере-течението на река Арда-покрай Кърджали и на изток .

“Цялото корита на река Въча - пише Ангел Вълчев-, а то зна-чи и цялата бивша рупчоска нахия, не само с Тъмръш, но и всич-ки останали села до Мугла-Триград-Борино остават в Източна Румелия...”

За втори път, обаче заплетеното вече във вътрешно партизански борби, иначе боязливо пред международната общност,Източно-Румелинското правителство пропуска уникалния шанс.

Ангел Вълчев продължава: “Трябваше само по определената линия да се поставят въоръжени постове и границата се очерта-ваше не само на карта, но и де факто”. Трябваше да се поставят постове! Но кой да ги постави?

Като не го правят бившите роби, прави го робовладелеца.Прави го с вещина и ищах. Защо не, след като му се отдава

възможност да възвърне могъществото на империята си?!Прави го и то веднага след Берлинския конгрес. За кратко

време разставя свои военни гарнизони по Неврокопско и Кър-джалийско. А те от своя страна изпращат гранични постове по граничната линия.

Виновна ли е Турция? Не разбира се! Националните интере-си на България можеха да се решат още през 1878 година, ако не Турция, а България разставяше свои гарнизони и изпратеше свои предни гранични постове.

Не Турция, не прилежащото население в направо казано да-рени български територии са виновни, а след освобожденските ни “мъдри” политици и държавници.

Интересни неща, интересно явление се получава по долина-та на река Въча от Тъмраш та чак до граничния сектор Мугла-Кожаре-Буйнов-Борино. Двадесет и две села със землищата си

31

остават непревзети нито от Турция, поради решенията на гра-бителския Берлински конгрес, нито от България, поради неиз-пращането на военни гарнизони с излъчените от тях постове. Ангел Вълчев пише: “Селата, които се намираха в коритото на Въча, останаха безвластни, никому неподчинени, непредадени. Постепенно тези “непредадени” и “непокорени” села се превръ-щаха в особено, самостоятелно “царство”, без министри и царе, без султани и кадии, без бирници и полицаи... Те заявиха, че не признават никаква власт- ни българска, ни турска, ни руска. И постепенно в чертите на Източна Румелия се оформи “особена държавица с неопределени граници.””

Така местното население по долината на река Въча закрепи свободата си и заживя своя живот. Уникалното на тази автоном-на държавица е, че заживява по “правилата на народовластието и народовисшегласието, превърна се в една уникална човешка и политическа задруга, със своя морална, битова и икономическа култура. Тя разви обществения самосъд, от който само помисъла за престъпление няма отърваване. За кратко време традиционна-та икономика добива изключително развитие и възможности за икономически връзки с южната ни съседка и със земите под тур-ско и под българско. До 1912 година беднотията и недоимъка са били не само непознато, но и срамно явление. Просто човешката задруга не е позволявала изнемогванията. По думите на народни разказвачи не е имало село, където да не е имало по два-три дю-кяна, а в тях от “пиле мляко”.

От това, което научаваме от видни родопски краеведи, от Ан-гел Вълчев и моите скромни проучвания и разработки за тъм-рашката република ми дават основания да смятам, че тя е била практическо въплащение на идеала на Левски за държавата, на народовластието и висшегласието народно, на родопската леген-да капитан Петко войвода...

Тъмрашката република е и образец на лоялна дипломация със съседите, на дипломатически нюх и такт с Турция и на оп-итите на Източнорумелийското правителство да я превземат с хитрини, лукавство и коварство. Тъмрашката република строго се е придържала към реалната си принадлежност, но със своята автономия тя на практика “наказва” националното предателство и безхаберие на следосвобожденските политически партизани. Тъмрашката република е гледала с разочарование на Източнору-мелийското правителство. На Турция тя не са дава за курбан, а

32

България национално не е недоузряла за джентълменски жест.Събитията по-нататьк доказват опасенията:

ЗАЩО МОЖЕШЕ ДА НЕ СЕ ОСЪЩЕСТВИ СЪЕДИНЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ?

Ежегодно на 6 септември в Пловдив на площад Съединение се чества съединението на Княжество България с Източна Руме-ния. Политически илюминации запълват отнетата от историята истина, историческото място и заслуга на Тъмрашката Републи-ка, оглавявана от Ахмед Ага Тъмръщлията в осъществяване на обединението.

Обръщаме се към Ангел Вьлчев: “Но ето че дойде такова вре-ме, когато “непредадените” села и по-специално техният прези-дент Ахмед ага, потрябваха някому”.

Кому и за какво потрябваха?Основните организатори на бъдещото съединение са Захари

Стоянов и “партизаните му”. Тогавашните властници не само, че изоставят идеята за Съединението, но и преследват идеята за това. За това то се подготвя от Захари Стоянов и хората му при безусловна конспирация. Пред съзаклятниците се изправят два политически и военни фактора Турция и Тъмраш, като Републи-ка. В това време се преценя, че от Турция не може да се очаква благословия.

Напротив от там идва опасността за военно противодействие. Военно противодействие се очаква и от Тъмраш, тъй като не-справедливо се е мислело, че Тъмрашката Република си е реална икономическа, политическа и военна сила на Турция. Нещо като пета колония.

Захари Стоянов малко по-иначе е мислел и за това се реша-ва да отиде на тайно споразумение с Ахмед Ага Тъмръшлията. Ангел Вълчев свидетелства: “През 1885 година се разиграва една “тайна” Дипломация между подготвящите Съединението и Ахмед Ага Тъмръшлията, която още веднъж показва, че тьмръш-лии гледаха повече към Пловдив, отколкото към Цариград”.

Предмет на “тайната дипломация” е поведението на тъм-рашлии при обявяване на Съединението. Двамата решават, ако Тъмрашката република не бъде присъединена към новообедине-на България, то да не противодейства с военна сила. Ахмед Ага

33

приема, че България още не е доузряла, за да поднесе на тепсия Републиката, но дава джентълменската си дума да не противо-действа с военна сила при обявяване на съединението. И я удър-жа по един блестящ и за завиждане джентълменски жест.

Достойна ли бе България за този жест? Отговорът ще бъде даден по-долу.

Според официалната българска историография от онова време „освободените” от “турско” села през 1878 година/месец януари/ отново попаднали под “робство”. Докато в стилистика в разговорната реч в емоционален план може да се употребяват подплатени емоции и стилизирани думички, то в историческите документи, в историческата литература емоцията би трябвало да отстъпва на действителни факти и събития. Това, което в нашата историография почти го няма, защото тя обича да обслужва пси-хологическия ефект.

За Османската империя робовладелския строй отдавна е не-познат. А в нашата история се говори за “бели робини”,”за три синджира роби” и за какви ли не други “роби”. Робовладелския строй е подменен с феодален строй, а след него идва капиталис-тическия. Нямало е как османската империя да се е завърнала към робовладелския строй. А ето, че ние си пеем и знаем едно и също нещо.

С окупирането на Тъмрашкия клин и Кърджалийския сан-джак, попадналите в него села, отново са в “робство”!

Всъщност, не става въпрос за нищо друго, освен за една из-годна за българското правителство и дворецът крупна далавера, чийто курбан са попадналите села в клина и санджака. На този етап е заиграно по правилата “за парцалите и куклата”, но само първа част. А курбанът си е курбан, но не е без пари, нека научим за Съединението се обявява на 6 септември 1885 година. Откъм Тъмраш не гръмва пушка. Ами, ако бе гръмнала в деня на Съе-динението? Възможно ли бе да гръмне дни преди това?

Ако Ахмед Ага бе постъпил вероломно нима не би било възможно да се провокира въоръжено противодействие от към Турция, нима не би било възможно управниците да натикат съ-заклятниците в миша дупка? Няма съмнение, че Ахмед Ага Тъм-ръшлията е държал в ръка Съединението. Той не го продаде. Не-утралитета на Тъмрашката Република с право може да се вземе като съучастие в обявяване Съединението и това явно съучастие трябва да се оцени по достойнство като решаващ в критични мо-

34

менти жест за майка България.“Заслуга на тъмрашлий - пише Вълчев - в Съединението, бе в

това, че те останаха “неутрални” и не се спуснаха от планината към Пловдив, за да спасяват нарушените права на султанска Тур-ция, както мнозина очакваха.”

В замяна на това Захари Стоянов и четата на Странски правят вероломен ход. Подготвен е отряд, начело с капитан Карауланов със задача “да замине и превземе “непредадените”. Рязкото из-менение на военно-политическата обстановка, проваля плана, но недалновидното правителство на Петко Каравелов още на след-ващия ден въвежда войски на Княжеството в Източна Румелия и с това спомага за решаване съдбините на Тъмрашката Република и най-вече на България.

Недоволна от Съединението и използвайки, тежката обста-новка в

България Турция за една нощ въведе свои войски през грани-цата, установена от берлинския договор и окупира кърджалий-ска околия и „Тъмрашката република” / Константинов Хр. – „Из Родопите”, сп. Пер. Сп., бр. 60, стр. 911/.

Така освободените от турско села през януари на 1878 годи-на, през 1885 година отново попадат под робство. Отново им бе върнато робството. То бе оформено и юридически. Как и срещу каква цена?

ЦЕНАТА И КУРБАНЪТ

Приемам безусловно народната мъдрост: “Когато фактите го-ворят, боговете мълчат”. Да, те са длъжни да мълчат! Трябва да мълчат!

С подписването на 24 март 1886 година в “императорския кьошк Топхане”, топханенски протокол /вж. Крачунов-Диплома-тическа история на Съединението”, С., 1914 година, стр. 168/, от представителите на Англия, Русия /странно - уж освободители, а с акта на подписването връщат отново робството на освободе-ните!/, Австро-Унгария, Германия, Франция, Италия и Турция се предават /в смисъл продават на безценица територии с населе-ние, без някой да ги пита/ на Султанска Турция.

А на върховния ни главнокомандуващ, княз Батенберг, пред чийто живот и памет днес благоговеем, му уйдисва. Какво е за него България, какво може да го засяга, когато от България се

35

откъсва жива плът? Защо пък в името на трона си да не поднесе на тепсия подготвения му от бившите ни и днешните ни благо-детели курбан! С непозната охота и лекота изпраща телеграма, в която между другото се посочва, че си “запазва резерви по чл. 1”, а другите приема, като се “прекланя пред решението на великите сили”/ в-к Арденска дума; 1937 г., бр341 от 01.08, стр.2./

А в чл. 2 “Акта за спогодбата по работите на Източна Руме-лия /одобрен и подписан от Великите сили на 5 април 1886 г. с протокол № 8/ четем:

„ До когато администрацията на Източна Румелия и онази на Българското княжество са в ръцете на едно само и също лице, мюсюлманските села от Кърджалийски кантон, както и мюсюл-манските села находящи се в Родопската част и оставени: до сега вън от администрацията на Източна Румелия., ще са отделени от тази провинция и управлявани направо от императорското пра-вителство и то е, на место правото на Високата порта, поставено в първа алинея от чл. 15 на Берлинския договор.”

Ангел Вълчев пише “Предаването на селата от “Тъмръшка-та република” и Кърджалийска околия, които принадлежаха по силата на Берлинския договор на България /Източна Румелия/, беше не само една несправедливост към българската нация. След отхвърлянето на Санстефанския мирен договор това е второто покушение върху целостта на България и на българската народ-ност. А доброволното съгласие на княза “да се приеме член 11, както го предлага Турция” бе чисто предателство. Фактически Батенберг продаде “Тъмръшката република” и Кърджалийско за цената на неговата княжеска корона”.

Ако съдим по публикуваното във вестник “Съединение” бр. 9, стр. З , 1886 г./ се убеждаваме в цената, която България дава за ашладисването на княз Батенберг. Вестникът съобщава, че “са предадени на Турция 125 села с население около 80,000 души с годишен приход от 30-40 хиляди лири турски земя на простран-ство около 5000 квадратни километра.”

Между другото в уводната си статия на брой първи стр.1 съ-щият този вестник се обръща към правителството: “Да господин Каравелов, князът е ябълката на раздора, князът е изворът на не-щастията на България. Време е мислим откровено да го кажем. Той е причината дето партиите се ожесточиха до такава степен и нямат възможност да се споразумеят и съединят, той е причи-ната да се скараме с нашата Освободителка, той е причината да

36

не можем да се помирим... Дордето Батенберг князува България няма прокопса.”

Предателството спрямо Тъмръшката република и Кърджа-лийско става предмет на драматична борба от 2 юни до 4 юли 1886 година в Четвъртата извънредна сесия на Четвъртото на-родно събрание.

Теченията на вестник “Съединение” от 1886 година с посло-вична акуратност проследява острите дебати в Народното събра-ние и народните масови протестни брожения в различни краища на страната срещу топханенското съглашение.

Страната ни е пред самовзривяване. Турция чака парола, за да нахлуе. Сърбия, макар и претърпяла военно поражение по време на сръбско-българската война от 1885 година не е обезкървена. Тъй наречените велики сили дърпат конците, те са кукловодещи-те на единствената кукла в тази игра България... И тя е длъжна да играе по свирката, след като пропусна уникални шансове и вкара вълкът /Батенберг/ в кошарата си.

Най-после Петко Каравелов, имащ нещастието да бъде ми-нистър председател по това време, е принуден да изплюе камъ-чето, т.е. да отговори на въпроса защо са отстъпени родопските села без съпротива.

“Може би знаете, че нам се окръжаваше от всички страни, ние бяхме принудени да стоим спрямо Сърбия, с едно примирие, което ни се наложи. В това време Сърбия успя да получи 150 топа от Бонжа. Турските войски бяха натрупани откъм Едрине, а Таир паша коя минута да нахълта в Тракия. Такова беше поло-жението. Какво трябваше да правим? Каза ни се много ясно, че трябва да се обърнем към Турция, да се съгласим, както може-хме, да чакаме да се свърши примирието, да ни нападнат и от към Турция и от към Сърбия. ЗА ДА СПАСИМ КОРАБА НИЕ ХВЪРЛИХМЕ ЙОНА.

Факт неоспорим! За да бъде спасена България, Родопските села бяха поднесени за жертвен курбан! Родопските села бяха превърнати в изкупителна жертва на некомпетентни, на нацио-нално-безотговорни правителства! След пропуснатите шансове курбанът бе безотговорност! Безотговорност, защото този кур-бан не бе чак толкова за целостта и сигурността на България, колкото за княжеското нищожество Батенберг.

От този момент насетне княжеското потекло тунеядства в България, издевателства над българския народ, паразитира в

37

България, ненаситно смучейки жизнени сокове.Княжеското потекло никога не е носило добро в България,

никога не е било за добруването на българския народ.Курбанът-родопските села- донесе войни, потоци от кръв,

страдания. Той изкуствено дораздели българския народ на две вечно враждуващи помежду си религиозни общности и предраз-положи да се настани върху български територии с българско население чуждата емиграционна външна политика.

Този курбан е проклятието за България и то е тегнало, тегне и днес, ще тегне за в бъдеще, защото е жива разлъка...

ПОМИНЪКЪТ В НАВЕЧЕРИЕТО НА ВОЙНАТА

В края на 19-ти и началото на 20-ти век в Европа и България капитализмът, по думите на А. Вълчев, е достигнал стадия на процъфтяването. Бацилът на капиталистическите обществено-икономнчески отношения не бе поразил родопския край. Основ-ния поминък на родопчани е планинското земеделие и скотовъд-ство. “Той бе основата и вътъка на живота”.

В повечето случаи основата на размяната е натурална. Основ-ни производителни сили са личния труд на членовете на семей-ството, воловете и конете за оран и превоз. Най-важна произво-дителна сила е човекът. В това отношение многочадието е реша-ващо. Нужни са били хора за оран, коситба, за пасене на добитъ-ка, за предене и тъчене. Традицията става взаимопомощ. С една дума родопчани разчитали, така да се каже, “на собствените си сили и средства”, а в много отношения на семействата, родовата и селска задруга. Родопските села са в стадия на селската зад-руга, а патриархалните взаимоотношения в семейството между рода и между хората в селото поддържат дух и живот.

За родопските села натуралната размяна излиза извън рам-ките на формалните селищни граници, достига съседни села и градове и се отваря към северна и централна Гърция, към Босна, Албания. За кратко време от натурална тя добива формулата “стока-пари-стока”. Така се затваря цикъла на един живот, кой-то замогва и създава условия за изграждането на цели семейни, родови и селски архитектурни комплекси. За чудо и приказ се изграждат трикатни къщи с чардаци и кьошкове, с топли одаи за челяд и гости, нещо, на което днес радва окото и което е съпер-ничело на днешния архитектурен резерват Широка лъка.

38

Благодарение на семейната, родовата и селска задруга сиро-машлькът е забравена история, срам и грях за семейството, рода, населеното място.

В навечерието на войната Тъмръшката република е в своя икономически и духовен апогей. В двадесет и двете села са из-градени с отлични функционални възможности и в топъл архи-тектурен стил 2,775 къщи, развъдени са 27,900 коне и говеда и 118,000 овце. Търговския стокообмен вътре и извън селата и зад граница довежда до цъфтеж на занаятчийството и развитието на търговията. В селата от при граничната полоса се отварят по три четири дюкяна, а в “тях от пиле мляко” /народния разказвач Ал-бена Чуралска на 100 години/. Моето селце Водни пад по това време е пазарен и духовен център. Хармонията на архитектура с природа заслужено дава името му “Кичук Стамбол”. Тука на постоянно пазарно тържище идват търговци от Гърция, Босна, Албания, от вътрешността на страната. Стоката не местните занаятчии в много случаи е съперничала на вносната. На сре-дата на селото се издигала модерно съградена джамия с високо минаре, от което от три страни едновременно се разнасял гласа на приетата вяра. Според думите на народния разказвач Албена Чуралска “джамията е била специално осветена и тук се стичат вярващи и мюсюлмани от околността, та дори от Северна Гър-ция, Босна и Албания”. Наистина от най-ранна пролет та до най-късна есен докато може все нещо да се прибере от къра е бил тежък изморителен труд. Труд за облагородяване на една трудно продуктивна земя. Оцеляването и възмогването свидетелства за волята на дедите ни да създават живот, да осигуряват спокоен и за завиждане живот. Каци и хамбари се пълнят и препълват, тъкат и се шият халища и ризи, произвеждат се хаби, гайтани, терлъци, капарани и какво ли не още...

И въпреки изнурителния труд, въпреки непрестнанната борба за сносно физическо оцеляване, родопчани не били нито роби, нито диваци-роботи. В борбата си за физическо оцеляване той се възвисявал духовно и стигнал до неповторима творческа въз-вишеност. Върху съхранените от дедите песни, предания и ле-генди се сътворяват нови. Изработват се народни свирила, които се търсят по пазарите, организират се общоселски празненства. Лете е труд. Ден година храни. И зимата е труд-грижа за дом и добитък, влачене, предене, ткане... Често силите на семейството не стигат. Свикват се меджии за влачене и предене и то почти

39

всяка зимна вечер. Меджията е придружена с песен, със съгледа за булка или бъдещ съпруг. В зимните дни се намира време за организирането на турнири по кьос и тукурджум (дама).

В системата на относителната икономическа и духовна зат-вореност експерименталната народна медицина осезателно се конкретизира по специалности. Измежду населението израстват народни лечители за всяка болежка. От това време са известни народните специалисти-лечители по обща и специална медици-на - Юсеин Бекиров (Гърбата) от село Водни пад, Юзбирлията (Мочовски) от село Триград, народният психотерапевт и психо-лечител Ахмед Имамски (Коромид) от село Кестен. Свое раз-витие има и народната ветеринарна медицина - ортопедията, диагностиката и лечение на видими заболявания по овце, кози, крави, волове, коне и други.

След деветосептемврийските историци, краеведи и полито-лози игнорираха приоритетното икономическо и духовно разви-тие на родопския край до Балканската война. За да се прикрие срива на икономическия и духовен живот на родопчани в резул-тат на водените войни през 1912 и 1913 година и за да се изтъкне преимуществото на социалистическия възход в Родопския край, съзнателно се говореше за някаква реално несъществуваща ми-зерия в Родопите до Балканската война.За беда от тази патология не се изскубна и, иначе честния народописец Ангел Вълчев.

ВОЙНАТА КАТО ОБЩОЧОВЕШКО ЗЛО.ОСЪЖДАНЕТО И ОТ МЕЖДУНАРОДНАТА ЧОВЕШКА СОЛИДАРНОСТ.ЗАЛОЖЕНАТА НИ ОТ ЦИВИЛИЗОВАНОТО ВРЕМЕ ПРЕОЦЕНКА НА БАЛКАНСКАТА ВОЙНА.

Войната е продукт на канибализма от най-ранния стадий на човешкото общество.Тя е подялба и насилствено налагане на подялбата на условията и средствата за живот.Тя е насилствено налагане на своето право над правата на другите. С една дума тя е елиминиране на правата на другия. Нито една война, откак съществува човечеството, не е справедлива война. Дори и във войните, целещи отхвърляне на чуждо иго, не може да се мине без агресивно насилие.

В продължение на десетки векове са се водели безсмислени войни. Отнети са милиони човешки живота в разцвета на съзида-

40

телната им продуктивност. Като класово явление войната винаги е имала своите адвокати и опоненти. Поп Малтус смята, че на човечеството са нужни войни с оглед регулиране равновесието на земята, касаещо възможностите и за осигуряване на препита-ние. Класиците на марксизма-ленинизма смятат, че с разкриване на неподозираните ресурси на земята могат да се осигурят сто-тици, милиарди човешки същества. В продължение на десетки години човешкият канибализъм отстъпва на разума.

С очовечаване на човешкото общество се стига до идеята за ограничаване жестокостта на победителя по отношение на по-бедения. Велико достижение на човешкия разум е не обезател-ното физическо унищожаване на противника, а довеждането му до нормално временно, безпомощно състояние, което не би му позволило да противодейства с лък, меч, огнестрелно оръжие. Около тази идея се обединяват цивилизованите народи и държа-ви и скрепяват разбирането си с международни съглашения. За обявилите се срещу нея се конституират международни защитни правила - закони, международни трибунали. Сиреч, приема се международен механизъм за вразумяване...

В това отношение забележителна е Петербургската деклара-ция от 1868 година. Според нея воюващите страни са ограничени при избора на средствата за нанасяне на вреди на неприятеля.

Хагската конвенция от 1907 година и Женевската конвенция от 1949 година категорично забраняват военните действия сре-щу гражданското население и незащитени обекти.

В недълъг период от време се стига до категорична забрана на оръжие и средства, причиняващи жестоки страдания, масо-во унищожаване на гражданско население и обекти. От девет-надесетия век насам се забранява употребата на боеприпаси с куршум “дум-дум”, употребата на задушливите отровни газове, разрушаването на граждански обекти и съоръжения, стоварване-то на масирани удари върху невоюващо население, както и уни-щожаване на средствата за препитание, жилищни сгради и т. н.

Прогресивната човешка общност се обединява около поня-тието ГЕНОЦИД. Непредубеденият читател - гражданин добро-намерено ще вникне в разтълкуване на понятието геноцид и ще разбере произнесената присъда срещу онова, което ставаше в Родопите през двете Балкански войни - 1912 и 1913 година, след тях до 1944 година, от 1944 година до декември 1989 година и жестоките години след десети ноември 1989 година. В този сми-

41

съл определено съзнателно, непредубедено, страстно привързан към исторически истини диря пътища, за да кажа на родопчани кои се били истинските му душмани, има ли ги днес и кои са те. Смея да твърдя и ще го докажа, че не съм адвокат на нито една партия. Не съм прощавал на партия и не ще простя на такава, ко-ято демагогски бърка в душите на родопчани с умело прикрити намерения да го води към критичните граници на физическото и духовно оцеляване или пък да им ограничи полета до определен таван с намерение да ги държи в положение на физическа, мо-рална и духовна недееспособност.

Геноцид произлиза от гръцкото “genos” , което ще рече род, племе и латинското “caedo”- убивам.

Дословно геноцид ще рече убийство на рода, племето, общ-ности.

В по-широк смисъл на думата геноцидът е углавно престъ-пление против човечеството, насочено към изтребление на от-делни групи от населението по расов, национален, религиозен или друг тип признак.

Първият международно-правен документ, в който се среща тълкуването на понятието геноцид е обвинителното заключение по делата на главните на немските военни престъпници /1945 година/.

На 11.12.1946 година генералната асамблея на ООН призна-ва, че геноцидът от гледна точка на международното право се явява престъпление, което се осъжда от цивилизования свят и за извършването на което главните виновници и съучастници под-лежат на наказания.

На 9.12.1948 г. Генералната Асамблея приема конвенция, пре-дупреждаваща за геноцид и предвижда наказания за виновните извършили или извършващи геноцид. Конвенцията отнася към престьплението геноцид действия с намерения да бъдат уни-щожени напълно или частично на каквито и да било нацонал-ни етнически, расови или религиозни групи, именно убийства, причиняване на физически или психически вреди /умствени раз-стройства/, преследване на групи, както и умишлено създаване за тях на такива условия на живот, които преследват пълно или частично физическо унищожаване. Към понятието “геноцид” влизат още такива престъпления като принудителните мерки, ограничаващи раждаемостта и принудителната търговия с деца, подстрекателството, покушението и съучастничеството.

42

Конвенцията влиза в сила на 12.01.1956 година.И така въоръжавайки се читателя с определени знания от

международното публично право, с определена лекота ще вни-кне в идеята ми за преоценка на Балканската война от 1912 годи-на в унисон не с баналните баладични фоервейки на възхвала на саможертвата и възславяне на българския военен дух.

Справедливостта налага обективност. Обективността от своя страна пък налага преоценка на войната не само от гледна точка на военния и ефект - прогонване на турците от някои райони на родопския край. В миналото и особено на този етап на стремежа ни към цивилизована държава фетишизирането на Балканската война в най-добрия смисъл на думата не обслужва етническата и религиозна толерантност в рамките на националните интере-си, касаещи национален и териториален суверенитет. Нанесени-те безогледни и нецелесъобразни рани по време на войната на поколенията в Родопите от този период остават в съзнанието, в спомените на преживелите ужаса. Разумно е да се мисли, защо-то това са реалности, че ужасите от преживяното се предават от поколения на поколения. И те напомнят като незарастващия, а разширяващия се белег, че там някога е удряно, че смъртно е бо-ляло, че е грабено, унищожавано, изпепелявано.

От гледна точка на изградената ни представа за наскоро слу-чилите се събития в бивша Федеративна Югославия, събитията в Родопския край по време на Балканските войни и след тях, ни звучат като етно-религиозно прочистване. За беда тези войни сложиха началото на този процес, който е продължавал, който продължава и днес по “цивилизован начин”, под маската на де-мократично преустройство и с надежди за бленуваното човешко време, когато както казваха комунистите “Човек за човека ще бъде брат.”

Определено смятам, че днешното време е подвеждащо, лъ-жовно и греховно време. Това са престъпления, които се покри-ват от изградените вече представи за геноцид.

Грозно и страшно ми звучат миналите и днешни фойерверки за Балканската война. ТЕ са кощунство с трагедията на родопча-ни по онова време.

При един диспут, организиран за 90 годишнината от Бал-канската война другоселец попита: “Как се е случило така, че в Родопите и страната има чисти населени християнски селища?” Питам се и аз как така по време на официално нареченото жесто-

43

ко време на изтурчване в Родопския край са се запазили острови-те на “чистата българщина”, като например цялата широколъш-ка долина? Намирам за елементарно обяснението на историята. Било просто преселение. Скриване било в дълбоките и непрохо-дими пазви на Родопите. Не може да се доверим на нещо, което при тогавашната мобилност на покорителя не би се позволило, дори и временно да са изтървани нещата. Та това са над пет века в Родопите. Как бихме повярвали, ”поробителят” да търпи враг в тила си, как той, „поробителят” , би търпял душманин да му диша във врата с готовност да му забие нож в гърба?

Но нека този отговор го оставим за по-насетне.Става дума за преоценката на Балканската войната, за пос-

ледвалите след нея времена и събития.Смятаме, че най-добрата истина не са съжденията, а фактите.

В преоценката ми за войната са родените съждения от фактите. А те са жестоки. Прекалено жестоки, за да повярваме днес, че са истини.

Но те са се случили с част от родопчани. Срещу част от ро-допчани се изправят и част от родопчани. Онези от островите на „чистата” българщина. И то защо и в името на какво? За това, че „нечистите” българи са проявявали завидна толерантност, за това ли, че не използваха своето време, за да надвият над “чис-тите” българи и да ги направят равни и свои.

Историо, защо не даваш отговор? Кой ти дава право да мъл-чиш, кой ти дава право да слугуваш на мълчанието и лъжите, ис-торио? Бъди почтена! Едно е истина, историо, “чистите българи” използваха и използват най-рационално своето време. И докато е така ще има разделение с премълчан грях, с премълчани болки и страдания”. Падение е толерирането на греха. Кощунство е да се възхвалява експанзионизма на продажници и разрушители на държавността.

44

ПЪРВАТА БАЛКАНСКА ВОЙНА

По силата на Берлинския договор и Топханенското съглаше-ние българските земи в Тракия и Македония останаха под влас-тта на турците. Тази съдба бе споделена и от земите на Гърция и Сърбия. Този факт наложи и формалното сключване на Бал-канския съюз. В основата на съюза бе България. Предвидено е България да участвува с 200 000 армия. За разлика от другите балкански държави градусът на шовинистическата и национа-листическа пропаганда достигна своя апогей.

По същество нечуваната и трудно описуема пропаганда се води на основата на жестокостите извършени в Батак и Перущи-ца по време на Априлската епопея от 1876 година. И тя е насоче-на не толкова към Турция, колкото срещу помашкия башибозук под знаменателя на който за съжаление попадаше население в цялата Родопа.

Непредубедени, честни историци, краеведи и родоизследова-тели, ровейки се десетки години в документи, изчиствайки до-машните извори от нагласен антипомакизъм стигнаха до истини, които за съжаление не са лицеприятни за патологично захране-ни и умишлено подкладени изследователи, които с неимоверни напъни доказват “вината” на помаците за погромите в Батак и Перущица. С това тези злощастници правят зла услуга на Ос-манската империя.

В две неща - прикриване на престъпленията и вменяване вина на помаците.

Всъщност, на българите са били нужни незначителни теро-ристични актове, за да инициират защитна османска реакция, ко-ято се е свеждала не до масови погроми над цялостното населе-ние, а до конкретна неутрализация на , да го кажем,терористични или бандитски актове, нямащи нищо с освободителни действия. За сметка на това, се налага хиперболизацията на незначителни схватки и демонизация на османскя “звяр”.

Хиперболизацията е преследвала „с един куршум-два за-ека”. Психологическа обработка и пренатовареност със страх и ужас на съзнанието на обикновения българин, за иницииране на външна въоръжена намеса за отстраняване на османското гос-подство.

Множеството завери и леки въстания не намират желания от-звук и реакция нито сред българското християнско население ,

45

нито пък сред великите сили.В повечето случаи българското християнско население е под-

помагало властта в управлението и донасяла с готовност сведе-ние за завери и дейци на съпротивата. За какво може да говорят фактите -Левски е предаден от свои. Конвоират го от Къкрина до София. Конвоят е с пушки и то без патрони. Не се ли намери един българин да го освободи ? Не се ли намери един българин, който да го погребе по християнски? Явно Левски не е бил тол-кова популярен сред сънародниците ни, явно чужди са били ак-циите на Левски.За това са и го наричали, за това са и го смятали за „джингиби”

Никой освен Ботев не се решава да направи рейда от Козло-дуй през България, за да подигне духа на народа! Нали е бил под робство? Защо не го последва в похода му за “хляб и свобода”? Съзаклятниците в Румъния са знаели, че народът ни няма нужда от бунтове и въстания, но вместо да запазят Ботев са го пожерт-вали, за да загине не от вражи, а от свои – от свои два куршума, от свой огън.

Сам, българинът-християнин дядо Въльо предава Апостолът Бенковски. Априлското въстание се окървавява не с един мирен турчин, а с труповете на 1000 невинни мирни османлии.

За да се инициира Батак са насилвани поредно няколко дър-жавни чиновници, тялото на сина на Ахмед ага, Барутинлията на живо е било сбичено на гатер. Не само Кочо, но и мнозина са започнали в църквата ритуални убийства и самоубийства.

И разбира се, имало е широк международен отзвук, най-вече в Русия. Александър II, руския император се обръща към нем-ския канцлер с молба за коалиционно партньорство в една бъ-деща война срещу Османлийте за освобождение на България. Бисмарк отговорил лаконично: „3а този крадлив народ не бих пожертвал ни един немски войник”

Плененият Осман паша при Плевен, заявил на руския гене-рал при връщане на сабята му: “Генерале, ти не знаеш какъв на-род Освобождаваш...Ще съжаляваш”. Самият руски самодържец Александър ІІ, започнал да съжалява, че е освободил българите след като се убедил, че откраднали позлатения му кител.

Априлското въстание е силно хиперболизирано. Баташкото клане- сьщо. Всъщност вече се доказва от истинските рицари на историческата правда, че случаят е криминално битов и не е имало такова масово клане, както се митологизира.

46

Но тази митологизация изигра лоша шега за помашкото насе-ление в Родопския регион...

В основата на психологическата обработка на населението от Пловдивския регион в навечерието на Балканските воини бе митологизацията на баташкия случай, които в очите на хората се представяше като кървава епопея.

Драго ми е, гордея се, че срещу този гнусен антинаучен фал-шификат се изправи с опасен за него риск, съвременният колос на българската научна литература и краезнание, академик Нико-лай Хайтов. Под всякакво достойнство ще е, ако някой си мисли, че академика Николай Хайтов е нарочен адвокат на помаците. Познавам почти интимно личността на академика. С творчест-вото си, той не само ме закърми, но и окончателно и безвъзврат-но доо форми като гражданин на България. Живеейки в сърцето на планината и в рожделната си среда, аз съм непредубедения, домашен извор за отношението на родопчани към Академика. Не се притеснявам, не се срамувам да кажа, че то не бе едноз-начно, че малка част от родопчани под влияние на неграмотния си фанатизъм и дивашко внушение, го считаха и за съжаление продължават да го считат за душманин, т. е. за човек, който всич-ко правил да преобърне помаците в българи. В болшинството си планинци скланят глава пред подвига на академика, който посвети целия си жизнен и творчески път в защита на трудова-та, социалната и духовна реализация на помаците. Едва ли има някой друг такъв колос на воюващия дух, който в такава степен да се е сродил със съдбините на помаците. За него съдбините на помаците са част от съдбините му, част от съдбините на целия български народ. Той не делеше помаците от останалата част на населението в България. Воюваше не за физическо, а за духовно и чисто човешко сродяване, без да анулира религиозна самооп-ределеност. За беда някои не го разбраха или пък не смееха да го признаят, не го признават и днес, защото злонравието си под-клаждат с провокирани несъвместими вражди между помаци и християни.

Академик Хайтов с основните си разработки за “помашката карта”, антиприноса на Атанас Примовски и публикуваното в списание “Родопи”, срещу напъните на семейство Манолови и други публикации, блестящо доказа, че пома ците винаги са били и са пушечното месо в политическото противоборство.

Академикът доказа, че помашкият въпрос винаги е бил и е

47

печелившия коз за политически и религиозни въжеиграчи в по-литическия комар.

Спирайки се на трагичната априлска пролет и проследявайки събития от нея до 1912 година и след нея, стига до извода, че основна грешка на разработващите плановете за мобилизацията в навечерието на Балканската война е набирането на военен кон-тингент от пловдивските села.

1912 година. Тридесет и шест години са изминали от трагич-ните априлски дни. Болката не е отболяла. Белегът се отразява в спомените. А спомените по субективни обстоятелства не винаги са отражение на обективната действителност. Злопаметността взема своя връх. Забравя се, че в онова жестоко време стотици помаци с риск за живота си са взели под свое покровителство стотици изпаднали в беда братя християни /вж. за илюстрация само книгата на Г. Методиев “Епопеята Батак”, Партиздат, Со-фия, 1980 г./

Всеки един от нас като дете не е могъл да не е играл на не-забравимата емоционална детска игра “развален телефон”. По веригата от десетки деца първия предава думичка на ухото на втория, втория на третия и така достигнала до последния тя се изговаря на глас. В над 90% от случаите думичката има друго звучене и друг смисъл.Това предизвиква весел непринуден дет-ски смях. А по веригата не е имало случай да не се намерят дя-волчета, които да не прибавят нещо лично.

Може да си представим, може да се догодим, как предавани-те спомени и впечатления по веригата поколения придобиват и своята творческа украса. В много случаи, предаващия спомени-те, за да впечатли аудиторията си, влага и емоционална украса. Нюансите на емоциите са неизбродими. Вникнете в епоса ни. Юнак бозал девет години. Крали Марко е с хвърковат кон, въл-шебното килимче хвърчи. Мъдростта на националните ни герои Хитър Петър и Настрадин Ходжа са плод на вековни народни творчески приклаждания. Те са събирателни образи на народна-та мъдрост, на идеалната представа за човека-борец, за човека-защитник. Една мечта за месия, акумулирала в себе си мъдрост и необорима сила.

В многогодишната ми краеведческа работа се е налагало не-веднъж да ползвам Турските извори за историята на България.

Приятелят ми Дичо Кузманов от Смолян ми подари сборника “Османски извори за ислямизационните процеси на Балканите,

48

XVІ-XIX век /С, 1990 БАН/”. Ако се доверим на този извор, ло-гично е да се повярва на дирижираната / напоследък версия, че у нас не е имало насилие, че видите ли приемането на исляма е ставало по съвсем безобиден и доброволен начин, че видите ли, българите са се натискали да станат друговерци.

Този извор ми напомня за версията ми и е в нейна подкрепа. Не би могло да няма и доброволно приемане на исляма. Единич-ните случаи са се събирали,

записвали в грижливо съхранявани документи. Те са “живо-то” доказателство, че всичко тогава е ставало доброволно. А да сме срещали някъде турски извор за насилие? Не ще го срещ-нем, защото такъв не се е създавал. Дори и насилствените случаи са оформени като доброволно приемане на вярата.

Академик Хайтов, след него и Ангел Вълчев и други честни автори по свои пътища доказват, че изкуствено насажданата ом-раза след април 1876 година срещу помаците прераства в мъст. И циреят на мъстта се пукна още в първите дни на Балканската война, 1912 година.

Най-трагичното е, че по правилата на бумеранга в открития трети принцип на динамиката от Нютон тази мъст се отрази в обяснима, от гледна точка на преживяното, мъст. Образно казано в болезнен религиозен фанатизъм, изключващ безусловно и не-възвратимо понятието “българин”.

Как се случи така, че стана това, което най-много искаха ду-шманите ни? Война на мъстта ли бе Балканската война? Трево-жи ме това, че все повече и повече се добирам до извод, който не приемам. Иска ми се да е нямало Балканската война. Иска ми се да не чувам ужасяващи писъци на клани и недоклани, да не си представям изпепеляването на селата в приграничната полоса. Иска ми се да зная за адекватната лоялност на Ахмед Ага Тъм-ръшки от страна на българските управници. Иска ми се да са били поставени граничните знаци с гранична охрана още през януари 1878 година. Иска ми се да не се е претъргувала за ко-рона родната планина. Иска ми се никога да не са преживели трагедията и разочарованията близките ми по кръв и съдба ро-допчани. Но уви. Било е. Войната на 1912 година не бе война на родопчани, тя не бе война за родопчани. ТЯ БЕ ВОЙНА СРЕ-ЩУ РОДОПЧАНИ. НЕ РОДОПЧАНИ БЯХА ВИНОВНИ ЗА ТРАГЕДИЯТА СИ, А ТЕЗИ, КОИТО ГИ РАЗМЕНИХА ЗА КОРОНА!

49

Родопите в онова жестоко и безхаберно време бяха бакалия. И тази бакалия

бе изтъргувана на унизително ниска цена. Планината с хората бе стока. Тя се изтъргува. Купувачът- Турция бе международно упълномощена да ползва стоката според нуждите си. Получено-то срещу стоката се брой на самото гише, а гишето бе масата на преговорите. С какво право тогава получилият облагата /коро-ната/ се сдоби с правото си да иска стоката обратно? От гледна точка на международното публично право, Турция е в правото си да се брани. А за да се брани, когато е налице Балканския съюз трябва да разстави военна сила за противодействие срещу евентуален агресор. През Балканската война България се явява в положение на агресор спрямо Турция, в това число и спрямо териториалното й разширение по силата на Берлинския конгрес и Топханенската сделка.

Оформянето на Балканския съюз и извършването, на ско-ростната мобилизация на практика означаваше обявяване на война на Турция. Сиреч, България вече бе във война с Турция. В разработките на стратезите на съюза за решаващ театър на бойните действия се определя Родопската област, южно от тога-вашната българо-турска граница. Обстоятелствата налагаха Тур-ция да премине в отбрана. В момента все още времето работеше за Турция. Не мога да си обясня, защо още тогава не предприе изпреварващи военни действия и то в най-благоприятни за нея обстоятелства. Все още противникът не я превъзхождаше с бой-ните възможности на армията си, на нейна страна бяха великите сили.

Необяснимо е защо предприе анемични отбранителни ме-роприятия. Разбира се една от причините бе за по-сетнешния и разгром е подценяване на противника, надценяване на фактора местност, разчитане на местното българо-мохамеданско населе-ние. Турция не дооцени поуките, които би трябвало да направи по време на последната руско-турска война: с малки изключе-ния местното помашко население не подкрепи Турция по вре-ме на отбранително-настъпателните операции на армията през 1877/78. Напротив, с пасивността си, с дезертирането на моби-лизирани от армията, и по време на войната, с откритите сим-патии на местното население към настъпващите руски войски в Родопите, оказаната, реална подкрепа и в съчетание с факто-ра местност се оказаха фатални за отбранителните операции на

50

турската армия и не й позволиха като тил да премине в контра-офанзива.

Този исторически факт дава отговор и на един друг въпрос с много подвъпроси, догадки и загадки - на чия страна са били и са родопчани и по-конкретно помаците.

По време на Балканската война Турция, за да се защити от агресора, реално трябваше да разчита на собствени сили и сред-ства. В това отношение тя бе заставена да дислоцира войскови подразделения срещу вероятни направления за настъпление на противника.

По данни на тогавашното българско военно разузнаване в Тъмраш, Михалково, Девин и Доспат са разквартирувани по един табор „без никакъв башибозук”. Като втори ешалон са три-те табора в Драма, двата в Серес с шестте си батареи и четирите ескадрона. В Смолян и Неврокоп има по един полк. Фактически срещу основния военен Родопския отряд противодейства 14-та турска дивизия с щаб в Серес с нейните 40, 41 и 42 пехотни пол-кове с 14-тия си артилерийски полк. Задачата е в никакъв случай да не се допусне проникване на противника. Турция усилва и граничните си постове.

За водене на войната срещу Турция, съюзниците оформят два оперативни фронта - Източен, обхващаш тракийския театър на военните действия, и Западен - Македония. Главните сили на българската армия се съсредоточават

на Източния фронт с основни направления – Одрин и Цари-град. Направленията на Сърбия и Гърция са в съответствие с ис-каните от тях бързи и леки придобивки. От военна гледна точка и в определен смисъл на думата те дори не могат да се нарекат и осигуряващи за настъпателните операции на българската ар-мия.

Така, по волята на съюзниците Сърбия и Гърция, Родопа пла-нина се превръща в оперативно пространство, където трябва да се развият решаващите настъпателни бойни операции. И това оперативно пространство благосклонно се предоставя на Бъл-гарската армия. Предоставят и се възможността сама да се ор-ганизира, сама да наложи и приеме боя срещу превъзхождащ по численост и бойни възможности противник.

Както се вижда, още при разпределяне на тежестите на вой-ната, съюзниците на България залагат на вероломството си, кое-то се прояви в междусъюзническата война през 1913 година.

51

Българското военно командване сформира Родопския отряд, който по първоначалния замисъл трябваше едновременно да стикова действията между двата фронта и да бъде настъпателния клин на Българската армия срещу главните сили на неприятеля.

Пред Родопският отряд предстои освобождаването на земите в Родопите и по долината на река Места с овладяване на гара Бук и ж.п. линията при гара Бук.

Най-близката задача на отряда е ликвидиране на Тъмрашкия клин. Зад тази задача се крие истинския замисъл на буржоазните, политически и военни стратези, зад изпълнението на тази задача се крие въпросът срещу кого и за какво се подготвяше войната. Между редовете на замисъла и конкретната задача, ликвидиране на клина, се прикриваше намерението за конкретно прочистване с всички сили, без оглед на последствията на една територия, чийто население има дързостта да живее, да се самоизгражда и усъвършенства до физическото си и духовно възвисяване на възрожденския принцип за народовластие и висшегласие.

Този клин, тъмрашкия клин, със съвършенството си на на-родосъгласие, бе трън и гангрена, той бе реална опасност за об-хванатото общество от бацила на първоначалното натрупване на капитали.

Това общество, загърбило възрожденски идеи и традиции и идеалите на Левски и Ботев, за чиста и свята република, тряб-ваше да извърви своя път, трябваше да се утвърди, въпреки простичкия човешки морал, въпреки националните интереси. Немислимо бе то да търпи живия пример на народовластието и народосъгласието Това общество бе хванало маята. То отдав-на бе загърбило националните идеали. Това общество загър-би и анатемоса възрожденци и поборници. То даде Левски, то участвува в турския съдебен процес срещу Левски, то подписа смъртната му присъда. Това общество предаде и Бенковски. Това общество прониза гордото чело на Ботев. Това общество запрати в немилост легендарния родопски и национален герой Капитан Петко войвода. Това общество бе анатемосано от патриархът на българската литература, от народния поет, от националната ни гордост Иван Вазов в „Епопея на забравените”.

На това общество, вкусило от сладостта на благинките, не се искаше освобождението от османско иго. То беше се наредило на софрата още по време на робството. Това общество наравно с чуждите грабеше и безчинстваше над народа злощастен.

52

Тогава как бихме си представили това общество да търпи един образец на реализирани възрожденски идеали, какъвто бе Тъмръшкия клин. Умни хора приживе го нарекоха сполучливо Тъмрашката република.

Има един исторически факт, който трябва да се разбере. На капитан Петко войвода е възложено да превземе клина.

Капитанът без ищах приема поръчката. Води бой несъзнател-но, без ищах за победа. Бихте ли си представили капитана да претърпи при други обстоятелства поражение.

Кой му се е опирал и кой можеше да му се опре?Истината е, че капитанът е усетил в републиката идеала и

смисъла на своя живот - народовластието и народното висшегла-сие. Той не е могъл да ги разстреля от упор. Приема поражението си, единственото си и последно бойно поражение с достойнство и чест.

Моите скромни намерения не са в посока разгръщане на българските войски в родопската област. В българската военна история има достатъчно данни за това. Умишлено стеснявам по-лосата с дясна граница направлението: Равногор, Борино и ляво, направлението изключено Лилково -долината на река Чепелар-ска, вкл. землището на Ардино. Тоест, това е и основната полоса на театъра на военните действия.

Ако Родопският отряд бе клинът на настъпателната операция на българската армия и първа бригада бе му върхът, то 21 Сред-ногорски полк от първа бригада бе острието му.

В интересуващото ни направление трябваше да действува де-вети пехотен полк и 21 Средногорски полк.

Девети пехотен полк получава задача да настъпи с двете си дружини в направление на Фотен - Девин, а с останалите две по направлението Батак -Таш боаз - Доспат.

Двадесет и първи Средногорски полк с усиленията си полу-чава задачата с трите си дружини да настъпи и освободи Тьмраш и Девин, а с едната да отбранява превала Рожен.

От онези оскъдни, данни е видно, че съдбата на Тъмрашката република е предрешена.

Срещу анемичните турски отбранителни части, срещу мест-ното помашко население, считано тогава за турско е изправена армадата “Родопски отряд” със своите 19 дружини, 17 батареи, 336 офицери, 29 чиновници, 32,773 войници и подофицери, 802 яздитни коне, 7034 впрегатни и товарни коне и мулета, 1505 во-

53

лове, 1312 волски и конски коли, 19,939 пушки и карабини, 16 картечници, 622 саби, 12 полски и 52 планински оръдия /вж. Войната между България и Турция 1912/13 година, С., 1937 г., т. 1 стр. 461/.

Четейки историята на Балканската война, вниквайки в ци-фри и факти, в плануван замисъл за водене на бойните действия, съобразявайки се с природата на обществото във фазата му на първоначалното натрупване на капитала, честния изследовател, обикновения човек намира смисъл в противоборството срещу войната още във фазата на замисъла й.

Владимир Илич Ленин внимателно следи събитията на Бал-каните в навечерието на Балканската война.

Във вестник “Правда” отпечатва редица статии, свързани с тези събития.

Ленин подчертава, че пред интересите на народните маси на Балканите при сключването на Балканския съюз се открива единствената възможност да създадат обединени национални държави за отхвърляне гнета на местните феодали и окончател-но да освободят балканските селяни от всичките националности от помещническото иго. Ленин още смята, че войната е един, а не единствения път за решаване на този проблем /Ленин, ВИ, Съчинения, т. 1 8, стр. 402/.

Партията на тесните социалисти, независимо, че е в период на доизграждане, заема открита и рязка позиция против войната и повежда енергична борба, за по-скорошното й прекратяване.

На фронта и в тила тя разкрива мощна кампания против вой-ната и нейните подпалвачи, разобличавайки завоевателния й ха-рактер.

Тя зове народните маси на борба за мир и за балканска демо-кратична федеративна република.

В борбата си срещу войната, партията на тесните социалисти се обръща за подкрепа към международния пролетариат. ЦК се обръща със специално обръщение към Базелския конгрес на ІІ-рия интернационал /11-12.11.1912г./. С това тя търси съдействие от международния пролетариат за незабавно прекратяване на войната.

От болшевишкия вестник „Правда”/17/20 и 13/26 ноември 1912 година/ научаваме, че само през ноември в 60 големи ев-ропейски града били проведени многохилядни работнически протестни митинги против войната, за мир и за ненамеса на ве-

54

ликите държави в балканските работи. Така на митинга в Париж /17.11.1912 година/ присъствали 100,000 души.

В отговор на повика “Да живее войната” партията на т., в ор-гана си “Работнически вестник” призовават:

“ ...ние, работниците в България и Турция, издигаме високо гласа си с вика: “Да живее мирът!” Ние не трябва да допуска-ме, щото господстващите класи оттатък и отсам да си устройват един кървав карнавал за сметка на поробените и експлоатирани-те /Рв от 27.07.1912/.

В интерес на истината е необходимо да съобщя, че за войната е била не само партията на едрата буржоазия, но и ръководството на социалдемократите и това на по-голяма част от Земеделския съюз. Много малка част от земеделските дейци близки до Алек-сандър Стамболийски подкрепя партията на т. с.

За разлика от позициите си при подготовка на войната и по време на войната парламентарната група на работническата со-циалдемократическа партия по въпросите за военните кредити за Общоевропейската война минава на крайно леви позиции. Във внесената в НС „Декларация на ПГ на работническата социал-демократическа партия против военните кредити” на 15.12.1915 година четем:

„Балканските войни от 1912 и 1913 година бяха само подго-товка на днешното брутално нашествие на европейските капи-тали на Балканите.”

и по-нататък:„Намесата на българския народ във войната, социалната де-

мокрация отдава на завоевателните интереси на българската буржоазия и на българския монархизъм”.

“...Досегашния развой на събитията не допускат никакви съмнения, че Общоевропейската война е една завоевателна и империалистическа война”.

За беда историческият въпрос на Балканите се решава чрез коалиции на монархии и с война, а не по революционен и демо-кратичен път. А причините са главно две:

1. Слабостта на пролетариата на Балканите, разпокъсаност-та, неразвитостта и невежеството на селските маси във всички балкански страни.

2. Реакционното влияние и натиск на европейската буржоазия която се бои от действителната свобода и в собствения си дом, и на Балканите. Нейните интереси са в посока - лесна печалба

55

и от там разпалване на шовинизъм и национална вражда, за да улесни политиката на грабеж /Ленин, съч., т. 1 8, стр. 402/.

ТрагедиятаЕдва ли бих премълчал коментара за това кой и как донесе

бедите на родопчани от освобождението насам.В страната ни основно две враждуващи религии са в постоян-

но противоборство: християнството и исляма, а коренът им един и същ. Вече не е тайна, че по сравнителната метода се откриват много и съществени общи неща между двете религии. Все още е спорен въпроса коя е първата, коя е тази, която е взаимодейст-вала. Не ми е работата да търся религията - майка на двете ре-лигии.

В България Борис I налага насилствено християнството, за да обедини многоплеменната дьржава. За да осъществи замисъла си, не се поколеба да ликвидира над петдесетте боляри и родния си син, които се противопоставят на приемането на римокатоли-ческата вяра. Царят превръща религията в държавна политика. Самата тя става политика и обслужва политиката на аристокра-цията. С годините християнството се придържа към подкрепа устоите на управляващата върхушка, т. е. експлоататорската кла-са. То узаконява в душите на хората неизменчивостта на света, т. е. неравенството е поръчано от Бога. Неравенството в света е творение на Бога.

Ислямът в основата си е заложил на всечовешката справед-ливост. Тя има редица механизми на сравнително справедлива уравниловка на социалната равнопоставеност. В основата на ис-ляма е заложена ценностна система, която е превръща в световна господстваща система.

За разлика от християнството исляма много по-трудно офи-циално се придържа към узаконяване на определена политиче-ска система. Събитията след девети ноември, обаче доказват, че не той обслужва политиката, а отделни водачи на исляма. Коруп-цията сред духовните водачи на исляма доведе до неразбиране от обикновения вярващ на източника на всички злини и беди.

И ислямът, и християнството напоследък са на страната на глобалния антикомунизъм.

На обикновения вярващ не се разяснява от духовния водач коя е основната причина за отлъчването на религия от държавата от комунистическите обществено политически и икономически формации. Основната причина се крие в това, че преди победата

56

на социалистическите революции, по волята на корумпираните духовни водачи двете религии, са обслужвали основния закон на експлоататорското общество - духовна, икономическа, крещята, неравнопоставеност на базата на елиминиране на елементарни условия за икономическо и духовно оцеляване.

С освобождението на България от Османско иго се избра не пътят на народното висшегласие, а пътят на първоначалното нат-рупване на капитали. Това бе път на безогледно мародерство на малцинството над мнозинството. Това бе началото на пътя на ан-тичовешкото класово общество, на класата на експлоататорите над експлоатираните.

Ако кажем, че за България, за българския народ това бе нача-лото към нова безогледна експлоатация, то за Родопите може да кажем, че това бе началото на трагедията.

Трагедията за родопчани бе заложена с бездействието на то-гавашните управници през и след януарските събития през 1878 година. Първите крачки бяха направени с Берлинския конгрес, а критичните с Топханенското споразумение.

Трагедията за родопчани започна с началото на Балканската война, за да продължи до 1944 година и след 1989 година.

Поколения, десетки поколения от 1912 година насам имаха злата участ да усетят какво значи ужас, болки, страдания. Усе-тиха какво значи да оцеляваш в критичните граници на невъз-можното.

Родопчани от по-старото поколение усетиха кой им е бил ис-тинския душманин и макар и бавно отдъхнаха, поеха малко глът-ка въздух след 09.09.1944 година, за да ги впримчат в ярема на нищетата, в ярема на невъзможното оцеляване поколенията на онези които до девети септември 1944година ги мачкаха, които ги превърнаха в добитък, които ги доведоха до съжителство с добитъка.

Десети ноември 1989 година за родопчани бе най-новата чер-на страница, необратимата страница на тоталната обреченост. Времето след десети ноември за родопчани е време на нежното етнорелигиозно прочистване с икономически средства.

Не малка заслуга за тези черни дни имат не само поколенията на бившите експлоататори, но и корумпирани духовни водачи, лумпени из собствени среди.

Всеотдайния изследовател, Салих Базов, последователно и добросъвестно събра хиляди факти за геноцида в родопския

57

край по време и след Балканската война. Написаното от него е епопея на трагедията на родопчани. Сърцераздирателните спо-мени, на прекарали жестокото време са паметни свидетели на безогледен терор. Взети заедно, те са трагедия за цялата планина и блестящ отговор на въпроса срещу кого и за какво се е водила войната през 1912 година.

В моята книжка ще се позова на Бозов и на това, което лично издирих и записах.

Как ми се иска да не пиша тази книжка. Колко ми се иска да я нямало тази пуста Балканска война? Ах, как ми се иска да я нямало тази гнусна, жестока война. Ако я нямаше, само, ако я нямаше какъв ли синхрон-еталон щеше да се случи на религиоз-на и етническа толерантност в Родината ни?!

Но преживяната трагедия от родопчани по онова време, по-жарищата, незасъхналата кръв в душите на живите, не отекнала-та болка, проклятието над България, породено от тази жестока Балканска война не ми дават покой. Вярвайте ми - мира нямам! Не съм съдник над едно углавно престъпление срещу една не малка група от хора! Чужда ми - е мъстта! Проклятие за мене ще бъде ако някой помисли, че преследвам мъст. За мене мъстта е изравнение на ниво с някогашните палачи, на родопското на-селение. Чудех се дълго как и откъде да започна тези последни мой редове.

От спомените, от издираните материали, от пресятото и усе-тените зрънца на истината натрупах в съзнанието си знание и решимост да събера тази истина, да оформя от зрънцата на исти-ната репродуктивно усещане за преживяното.

Една от преследваните ми цели бе да разкрия причините за трагедията на родопчани независимо откъде идват те.

Ако това не направех, това означаваше също мъст. А това оз-начаваше - ниво палач. Най-голямата трагедия на един творец в тази област е да следва едностранчивостта на събитията на вре-мето, служейки на другата страна на барикадата.

До тука, уважаеми приятелю, може би усети, че не сьм се по-колебал да служа на истината и само на истината.

От гледна точка на формалната недоразбрана логика на някои мога да изглеждам индивид попаднал на ничия земя или пък чо-век устремил се да бозае от две майки.

Ако някой ме взема за такъв, то в съвестта му се отваря голям личностен проблем.

58

За да не излизам от рамките на преследваната справедливост си позволих тези последни редове да ги изградя на спомени и писано от различни народни разказвачи и творци.

Епопея на родопската трагедия в няколко разказа.По разказите на мама.През 1912 година мама по думите и е била на осем годинки.

Тя била изключително любезнателно и паметливо дете. Споме-ните от тази възраст остават най-трайно и завинаги. От първите ми съзнателни години от нея чух героични и трагични истории за родния ми край. Всяка една от нея се запечатваше в съзнани-ето ми, но все още не мога да свържа събитията и изградените ми представи за тях в едно. Предавам нещата както съм ги за-помнил.

Първи разказ - “Мухтаринът”Преди 1912 година от град Пещера се установяват на посто-

янно местожителство Агуша и Сюлейман Идризов. Сюлейман Идризов се оженил за селската хубавица Шейде, а Агуша за девойка от нашия род по майчина линия. Агуша бил истински левент - висок, строен, вакъл. В местността “Ямурлудере’’ - се-верна Гърция си направил дъскорезница. Сюлейман Идризов се занимавал с дърводобив, затова имал и няколко чифта мулета. По характер бил груб, сприхав, отмъстителен. Въпреки близките си роднински връзки характерите не им се покривали.

Агуша бил първия “мухтар” на село Водни пад /Дишук дере/ по време на Тъмръшката република, а и след Освобождението. В началото на Балканската война Агуша става заложник-гарант след първата бежанска вълна. Майка свидетелства, че Агуша ста-ва курбан на селото и го спасява от разграбване и опожаряване.

Между първата и втората бежанска вълна властта открива процедурата за реквизициите за нуждите на армията. Вероят-но става дума за реквизиции от превзелата републиката турска власт през 1886 година. Агуша реквизира първо мулетата на род-нината си Сюлейман Идризов. Отмъстителен роднина причаква селския мухтар и присъщи му садизъм буквално нарязва Агуша пред погледа на носеното от него невръстно момиченце. Благода-рение на грижите на близките си и народните лечители любимия мухтарин се възстановява, но вече инвалид. Злодеят Сюлейман Идризов не може да се примири, че Агуш е жив и че се радва на още по-голяма любов и признателност. Пресреща го до местната

59

варница и там окончателно го довършва. След бежанска вълна селото няма заложник и селото е опожарено. Сюлейман Идри-зов изоставя семейството си. През Гърция избягва в Турция. Тук извършва второ убийство, но и той е ликвидиран.

Втори разказ - Кичук СтамболПриродата е била изключително щедра и благосклонна към

моето село Водни пад. С перото на ненадминат и непознат до сега художник е изваял неповторима хубост, която с право може да съперничи не само на красотите на околните села на триград-ски район, но и на всяко кътче на земята ни рай. Ако земята бъл-гарска е раят на планетата, то землището на Водни пад е пъпът на този рай. Не случайно тука още от времето на Халищата трай-но са отседнали люде. Съградили своите жилища, светилища и храмове, развили до съвършенство занаятчийството, планинско-то земеделие и скотовъдството. Древни и по-нови жители в рам-ките на търговския стокообмен партнирали във вътрешността на страната и съседна Гърция. Талантливи и прочути в далечни земи архитекти ваятели в унисон с природата съградили вели-колепни домове. Предприемчиви и първенствуващи търговци открили в селото ни три дюкяна, а в тях по думите та мама “кина ли не щеш - от пиле мляко”. На средата на селото била издигната джамия с минаре, от където се разнасял гласа на три ходжи. До джамията мечит-приемница за мюсефире. Съградения духовен храм е бил специално осветен. Не случайно в петъчни и праз-нични дни се стичали богомолци и обикновени хора от близо и далече. В празнични дни са изграждани виенски колела, врът-ки и люлки. Дни наред ехтяла изпятата от душа народна песен, Предано вълшебно чисти моми скланяли покорно глави в брачно време пред избрания любим.

Влюбени семейства създавали челяд, възпитавали челяд, дос-тойна за преклонение. Общочовешката сгода е била еталон на хубостта на човешката душа. На изпадалите в беда се спускало цялото село, но и за споделяне на радостите се притичало цялото село. За малцината хаймани е бил нагоден обществения самосьд. Съдът на безпристрастната истина, на осъдителната, но не и на погубващата истина.

Землището на Водни пад изобилствало с непроходими дев-ствени гори, с ароматни и лечебни горски плодове, с диворастя-щи гъби. Студени бистри като сълзи води бълбукали. Отпилият

60

от тях добива здраве, мъжка сила и воля за живот. Вечер като че ли огромната луна звездите слизали от небесния свод и другару-вали с хората.

На тази великолепна хубост, на човешката сгода, на поминъка им завидило злото и от трагичната 1912 година насам за хората от селото животът се сринал, станал жестока тегоба...

Трети разказ - ТъмръшлиикиДо селото вече стигнали откъслечни новини за страшната

трагедия на тъмръшлии. Смъртта задишала във вратовете на воднипадчани с видения дим от изпепеляването на Девин, но затропала на портите им при вида на близкия дим от Триград. На фона на триградския дим късно вечерта във Водни пад прис-тигнало зловещо шествие. Над четиридесет млади жени-тъм-ръшлиики са докарани със свирни и плач. Спрели на “Широката ливада” /центъра на селото/. Похитителите им напалили буен огън. Задумкали тупани, свирила са подхванали песен за хоро, за унизително кърваво хоро, последното хоро за злощастничките. Разсъблекли ги чисто голи. Скупчили се жените почти на кълбо. Палачите искали хоро, искали танца на плътта, искали да се на-сладят на усетения ужас. Упорито - свитото кьлбо било разчле-нено с факли от огъня. Пържела и се горяла жива плът. В селото било изиграно най-жестокото хоро, най-кървавото хоро, остави-ло неизлечими следи в паметта на хората от това време като че-рен спомен за нечуваните издевателства на една свирепа армия от бандити, които за кощунство на преживелите трагедията се нарича армия-освободителка на поробените братя в Родопите.

След кървавата сцена тъмръшлиики били откарани в неиз-вестна посока.

Наскоро прочетох изследванията на академик Николай Хай-тов за родопския войвода Мехмед Синап. Там той също спомена-ва за трагедията на тъмръшлиики, но по недостоверна информа-ция на братовчед ми Ферад Чуралски твърди, че това е станало по време на бунта на Мехмед Синап и че това кърваво дело е на самия Мехмед Синап. Лека му пръст на братовчед ми Ферад, но казаното от него не почива на никаква логика от всякаква гледна точка. Разваления телефон за който споменах се е задействал от него като последен във веригата. Вярвам на мама, защото тя е очевидец на трагедията.

61

Четвърти разказ на мама - Изпепеляването на селото. Втори мажирлък.

Известно е, че по фалшив донос до командира на 21 средно-горски полк полковник Владимир Серафимов полкът се изнася от Грохотно по направлението Грохотно-Широка лъка-Рожен. Левия фланг на полка откъм гръцко трябвало да бъде осигурен от гранични части.

Селото още не е побягнало към съседен Алъкьой. Западно от него в местността Кожарско дере са пристигнали войскови части от 9 пехотен полк. Селото не давало повод за злодейства. Тогава се задействува механизмът на вероломството. По тайно разпореждане на командира на войсковата част е убит войник. Обвинението пада върху селото.

Набеждават селото и се отприщва бента на немотивираното злодейство. По думите на мама някакъв Гавраил от Широка лъка е изгорил селото. Остават само две-три къщи, където са били изоставени твърде стари хора. Опитах се по паметта на мама да възстановя фамилиите на семействата на селото до трагичната 1912 година и месторазположението на домовете им. Изследова-телят-краевед доктор Анатолий Аликовски успя ориентировъчно и чрез издирване на руини да направи схема на къщите. По-се-тнешните поколения, нашето поколение и тези, които ще дойдат след нас само може да съжаляваме, че е обезлюдено селото, че ведно с това е унищожен уникален архитектурен ансамбъл.

От 1912 година насам животът на селото постепенно замира.

Пети разказ на мама - Депортирането на бежанцитеОтшумяват топовните гърмежи и пушечни изстрели на Бал-

канската война. Съюзниците са все още в добри отношения неза-висимо, че България най-много се облажва от войната. Цената на облажването пак е заплатена от родопчани. Пиша от родопчани, защото българите заплатиха облажването с кръв, пожари, еми-грация. Българите-християни се опозориха с ямаджилъка си.

Все още пред съюзниците не стои въпроса за окончателната подялба на плячката. В северните покрайнини на гръцка терито-рия са се установили бежанци, оцелелите бежанци от България. Населението от горното течение на Въча и част от побягналото от селата Тъмраш и на юг се установяват в района на Алъкьой-Старо село-Гиздово. Мнозина се настаняват в изоставени от гърците къщи, ползват дворовете и земите им. Местното гръцко

62

население от северните покрайнини на околността не са закача-ли бежанците.

В края на войната и по-конкретно в процеса на подписване на примирието между гръцкото и българското правителства се разменят ноти на депортиране на бежанците. Над две трети от бежанците решават да се върнат в България, получавайки увере-нието, от българска страна, че никой няма да ги закача, че косъм от главите им няма да падне.

На практика, обаче не се получава това. Още на границата освирепялата българска войска ги посреща и помила от бой. От границата имащите нещастието да пожелаят връщането си по родните домове видели да се стели дим над родното село, миришело на изгоряло. Под конвой били подкарани към село-то. Когато пристигнали с ужас видели изпепелените си домове. Всичко било сринато със земята с изключение на оцелелите две-три къщи и мечита. Точно в мечита било натикано мъжкото насе-ление - мъже, деца, старци. Около джамията бил разставен кор-дон от войници с туби газ. Имало заповед, височайша заповед завърналото се мъжко бежанско население да бъде унищожено. На мъжете от моето село било отредено да бъдат изгорени в джа-мията, а който реши да бяга от нея да бъде разстрелван на място. Така то чакало участта си с дни. Получила се втора заповед. По спомените на мама царицата се застъпила за родопчани.

Депортацията станала към края на месец ноември. С къщи-те изгарят недоограбеното жито, недоограбения добитък, не-доограбената покъщнина. Как се оцелява с нищо? Държавата просто обрекла хората на гладна смърт. Тази зима била по-бла-госклонна. За чудо нямало сняг. За домове са били пригодени по-кичести ели. Свивани били клоните надолу, краищата им за-ривали в земята. Така се получавала колиба за домочадието. За храна белили корите от буците,” сушели ги, мелили ги, замесва-ли тесто и правили от него хляб и питки. От тези хлебчета боле-ло корем, мнозина са умрели от затапване на червата. За храна са използвани корените на копривата и за спасение избуялото в изобилие наричаното от местното население растение - турп. От него използвали плода му. Малцина оцелели. Оцелелите се зах-ващат мъжката за земята. Съградили били през лятото колибки душегубки.’В борба срещу капризите на природата и с болести-те и на базата на естествения подбор все пак някои оцелели и положили наново темела на селцето.

63

Шести разказ на мама - Насилственото изкръстванеТогавашното налудничаво държавно управление продължи-

ло изстъпленията си над местното помашко население. След като видяло, че то и при най-нечовешки условия успява да се самосъхрани решава да го приобщи към източното православие. Демек да ги изравни със себе си, да ги спечели на своя страна.

Интимната цел е преследване на “освободителната мисия” на българската армия пред световната общественост като съвсем целесъобразна и навременна.

В селото пристигат три попа. Събират цялото население на селския мегдан. Около скупчилото се население отново кордон от жандарми с “натокнати ножове”. Започнали от ходжата на се-лото-бащата на Ахмед Чешличевски. На твърдото насилие чове-кът отговорил с още по-голяма твърдост. Грабват го и направо в Девин. Оттам не се завръща. Гроба и до ден днешен никой не му го знае. В упорството си ходжата не бил сам. Последвали го и други. Отнесли жесток бой, по-твърдите отпътували за Девин, откъдето са изчезнали без вест и кост. Сплашените, малодушни-те приели насилената им христова вяра. Впрочем не вярата при-ели, а христовите имена. Вярата те си са е имали в закодиран вид в шевици, кичени халища, песни, предания, легенди, в езика си.

Въпреки жестокостите по време на Балканската, въпреки жестокостите по време на насилствената християнизация мест-ното население не се подало на насилието.

Отколе то приело исляма като духовна опора, приема го като морал, и остава с исляма.

В девинско има няколко села, които формално се водят за турско-езичници. В историографията след десети ноември вече има податки, че това население е потомственото прабългарско население, което е от тюркски произход. Твърди се, че прабълга-рите от векове насам са приели исляма и че са говорели езика на езика, на който се говори в днешна и предишна Турция. Твърди се още, че именно прабългарите на Хан Аспарух идват с език и вяра, за които става дума в по-горните редове /Илиев В., “Забра-вените българи край Волга” Изд. ЕТ “БИСХИМ - Ил. Цветков” С., 1997/.

От дете от стари хора слушах със захлас приказки, легенди и случки за отколешни времена. Захласвах се в отпочнатата песен и попивах мелодии и съдържание. Пред въображението ми се из-правяха юначни мъжаги, прелестни хубавици, сърцати боркини

64

за свобода, женска чест и свян. И завиждах, завиждах от сърце и душа на тяхното време. Вътрешно в себе си се сърдех на мои-те родители, че не са ме създали в онова време. Та в душата си нося заряда на онова време, готовността за саможертва в името на справедливостта и срещу непочтеността независимо от къде иде.

Понякога се питам дали не съм прероден не покорник. Не-завидната съдба на непокорника срещу злото са стоварваните върху главата му неподозирани и неочаквани беди. Мисля си, че не съм достигнал съвършенството на праотците, за да съм капсулиран срещу злото. Какво ми липсва? Препоръчва ми се покорството, несъпротивлението на злото. Не! Това не е моята среда. Съдбата ми дари способността и възможностите да диря истините за предишните ми събратя по съдба. На тях не е било леко. На мене също. Над 20 години ровя дебелопластта пепел, пепел понякога бетонирана отгоре. В преизподнята на тази мно-гопластова пепел настъпвайки мазола откривам въгленчетата на истината.

Отдавна се говори в нашата страна за турско-арабски имена. Твърде погрешно се смесва името с религиозната принадлеж-ност. Четейки закодирания смисъл в именната система на хрис-тиянството, ме озари идеята да потърся кода на т. н. Турско-араб-ска именна система.

Използвах методите на сравнителното езикознание, лекси-калния фонд на българския език. Проучих и чуждиците в нашия език. Ползвах тълковен и етимологичен речник. И ето достигнах до вложения смисъл, вложената тайна в кода на т.н. турско-араб-ски имена В много случаи се натъкнах на факти, които показ-ват, че определеното от мене за изследване турско-арабско име произлиза от две или три съвсем самостоятелни и различни по смисъл думички. Събрани в едно приемливо благозвучие и лес-на изговоримост дават нова думичка. Великолепните словесни архитекти са закодирали в новата думичка и казаното на днешен език и етнически произход и религиозна принадлежност.

На този проблем посветих труд, който предложих на внима-нието на Н. Хайтов за отпечатване в списание Родопи, но понеже списанието бе ликвидирано от синята вълна, материалът не видя бял свят.

Присъдата на стария Юзбирлия...Мочовски от село Триград. Говори се, че през турско /пре-

65

ди 1912 година/ заради някакво престъпление турският съд го осъжда на 101 година /на турски юз бир/. Оттам и прозвище-то му “Юзбирлията” В затвора пристига представителна дама /вероятно от управляващата аристокрация с голямо влияние и авторитет/. Пред затворниците поставя условие за освобождава-не. Натрошава се стомна. Парчетата се поставят в чувал, който се завързва. Кандидатът за помилване трябвало през чувала да сглоби стомната. Измежду всички успял Мочовски. Условието е изпълнено и той не доизлежал присъдата си. От този момент нататък Юзбирлията става ненадминат народен лечител чекрак-чия. Лекуваше всички видове счупвания, изкълчвания, дископа-тии, плексити, разтегнати сухожилия. Ревниви властници преди десети ноември създаваха много проблеми и неприятности на видния народен лечител. Юзбирлията при условията на големи опасности и рискове продължаваше да цери нелегално всеки, който се обърнеше към него за помощ. Имаше не един случай, когато учени ортопеди не се справяха с травмата или пък осъка-тяваха допълнително страдащия. При Юзбирлията не е имало и нямаше един случай на усложнение или пък на неизлекуван човек.

Когато дирех материали за монографията на село Триград със съставните му села с едно от внучетата му го посетихме в дома му. От дума на дума стана въпрос за Балканската война. Оби-колих и други съставни села на триградски микрорайон. Всяко едно от тях си имаше специфична трагедия на войната, но почер-кът бе един и същ - ямажълък, опожаряване, мажирлък.

Запомних и няма да забравя думите на стария Юзбирлия: “Оти никой не ни каза. Чекайте, защо бегате?”

Оти ли? Защо ли? Защото в ямаджииско време, отворено от кървавите изстъпления на войска и бандити озверения ямаджи-лък, свирепата жажда за мъст нямат отдих, няма покой.

Свидетелството на Дамян Каров.Втори пограничен взвод с щаб в Широка лъка се превърна

във втора погранична рота, която се състоеше от около 400 души с попълнение изключително от Широка лъка /вж. Керов, Д. “За Широка лъка с любов”, Издателство “Маги-Маргарита Карова”, 1998, стр. 104/.

В същата книга на стр. 105 четем:“На 14 октомври с.г. ІІ-pa погранична рота получи заповед

66

да настъпи по посока на селата Мугла-Триград, които да овла-дее с бой и да прогони оттам противника... Вечерта преди на-стъплението, на позицията бе извикан старият Георги Барганов, близък приятел и познайник на много мугленци да им вика и предупреждава да се предадат без съпротива, в противен случай селото ще бъде опожарено. Гласьт му бе чут от всички, но пре-дупреждението не бе зачетено. Сутринта, когато ротата вихре-но настъпи, бе посрещната от турска страна със силен пушечен огън, след което турците се разбягаха и никъде не бяха насти-гнати. При преминаването на Мугла бе дадена заповед селото да бъде опожарено. Петдесет на сто от къщите пламнаха. Изгоряха големи количества хранителни припаси и покъщнина, събирани цял живот. Населението на Мугла бе избягало... Ротата настъпи в посоката Триград, а неопожарените къщи останаха да бъдат раз-грабени и оплячкосани. Не се взеха никакви мерки от военното командване за опазване и съхраняване на хранителните припаси и имущество, което съставлява военна плячка и принадлежи на държавата. Снабдяването на ротата ставаше от Широка лъка.

След овладяването на Триград и Кестенджик ротата настъпи през Машеркедик за гара Бук.

През тази война бяха изгорени и унищожени Тъмраш, Дьо-влен, Брезе и Мугла...

В Широка лъка бе II погранична рота с командир капитан Пейчев. Войниците в тая рота бяха събрани от близките села Широка лъка, Върбово, Стойките, Гела, Солища, имаше и от Малево, Орехово и Павелско. Тая рота достигна и превзе селата Мугла, Триград, Кестенджик и нататък. ВОЙИЦИТЕ ОТ ТАЯ РОТА ГО УДАРИХА НА ПЛЯЧКА. КАПИТАНЪТ ИМ РАЗРЕ-ШИ ДА СЪБИРАТ УЖ ЗА ДЪРЖАВАТА, А ТО ВСЕКИ КАРА-ШЕ КЪМ КЪЩИ.

Натрупан бе цял склад в общината шаяци, вълна, съдове уж за държавата, а то нищо не се даде за държавата, а се подели между неколцина Пейчови близки.

Пейчовата рота я бяха наименовали Сойгонжи табор кра-дливата рота, понеже нямаше войник, който да не бе плечкосал нещо”.

От прочетеното виждаме що за комшулук било широко-лъшкия комшулук. И всичко това в отговор на комшулука на тьмръшката република спрямо широколъшко. Прочетете “Тъм-рараш” на Ангел Вълчев и ще се убедите в добронамерените и

67

братски взаимоотношения на тъмръшката република, когато е било нейно времето. Разграбването и опожаряването на Мугла, Девин, Кестен, Жребево, Триград, Водни пад, Кожаре, Буйново, Ягодина е акт на тежък непростим и неоправдан с нищо и от нищо геноцид. Това е тя освободителната Балканска война през 1912 година. Втора погранична рота първоначално е била сфор-мирана за да охранява левия фланг на 21 Средногорски полк. Ко-гато полкът е вече в Широка лъка, какво да охранява ротата? Но тя получава разпореждане да довърши недовършеното от полка - да прочисти полосата и направлението Мугла-Триград-Кестен. Издадена е специална държавна заповед за насилие и грабеж, за опожаряване. Целта на държавата е ясна - да напълни изпразне-ните си хамбари от район, изпреварил в икономическо и духовно отношение вътрешността на държавата. Широколъчани не бръс-нат държавните интереси.

Да тръгнеш срещу мирно, беззащитно население, да кроиш планове да го прогониш, да изпепелиш домовете им, да пляч-косаш събраното цял живот е все пак морал и донякъде съвест. За оправдание пред собствената съвест палачът все ще измисли нещо. Фатални за мугленци се оказва не съобразяването им със категоричната заповед да сложат оръжие. Парламентьорът не свършва работа. Идва ред на думата на оръжието и клечката ки-брит. Какво щеше да стане с мугленци, ако дори не бяха оказали въоръжена съпротива. Нямаше да има милост за тях. Заложиха дом, имот за живот...

За опожаряването на Водни пад - също бе скроен повод. Пре-ди това този повод успешно бе изпробван в Девин. Академик Хайтов пише “...когато войниците влизат в каимакамството и започват да претърсват, те намират в един долап завита в шинел окървавена войнишка глава. Тая зловеща находка попада като искра на сух барут, възпламенява жаждата за отмъщение и гра-дът започва да гори. Само след няколко часа огънят унищожава всички дървени къщи. И тъй се случва, че не къщите, не хората посрещат свободата, а я среща пепелището на Девин” /Хайтов, Н. Миналото на Яврово, Девин, Манастир “Издателство Г.Данов”, Пловдив 1985 година/.

Опожаряването на Девин става на 8.10.1912 година от аван-гардите на 7 и 8 рота на 21 пехотен полк с командир полковник Владимир Серафимов.

И всичко това става пред погледа на полковника, а може би и

68

с негова благословия. С благословията на командира на 21 полк, който освободи, но и прочисти долината на река Въча, от корен-ното му заселение. Преди него, ведно с него, и след него бушу-ваха пожари, грабеше се, убиваха се невинни хора.

Покъртителна картина на ямаджийството по време на Бал-канската война ни рисува Ангел Вълчев /Вълчев, А. Тъмраш, Издателство на Отечествения фронт - София, 1973. Вж. „Тъм-рашката яма” стр. 317-320/.

“На следващия ден /6.10.1912 година б. а./ започна “тъмраш-ката яма”. Мъже, жени, деца, близки и далечни села, нахълтаха в изоставеното село и започнаха да грабят. Едни мъкнеха съдове, други - храни, трети - дрехи, вълна, шаяци, лампи, захар, сапун - кой каквото докачи

За яма дойдоха селяни от Перущица, Брестовица, Сотир, Бой-ково, Дедово, Ситово, Орехово.

В дните на “тъмрашката яма” дойдоха келепирджии от близ-ки и далечни села. Всички считаха, че войната е сложила край на Тъмраш, че стопаните на това изоставено село никога, вече няма да се върнат, и всеки бързаше да завладее повече имане. Но яма-джийте от далечните села като Перущица, Брестовица, Бойково нито можеха да нарамят на гръб, нито можеха да завторят с коне, защото докато се върнат нямаше нищо да остане. На това отгоре въглените на старата омраза от Априлското въстание още тлееха. И те драснаха кибрита на оцелелите изоставени къщи”.

Моралът на “освободителната” война от 1912 година: “А за оно-ва военно време - пише малко по-надолу Ангел Вълчев - да влезнеш в изоставено село и товариш яма с коне, се е считало за съвсем “мо-рално дело”. Тогава за какъв морал може да се говори?

Цяла Родопа планина е била обект на ямаджииство. Родоп-ския отряд е разчиствал пътя на ямаджииството и самия той е бил субект на ямаджииство. И всичко това под патронажа на държавата зад фасадата на красивия лозунг: “Да освободим по-робените братя”.

Основният тактически приом на родопската бойна операция на българските войски е бил тактиката на опожарената земя.

През ямаджийство, пожари и кръв предните части на родоп-ския отряд в лицето на 21 пехотен полк достигнаха позора си на връх Кавгаджик.

На кръгли и полукръгли годишнини идваме на този връх за да_се поклоним пред една изкуствено изградена слава.

69

ПИРАМИДАТА НА МЪСТТА

Темелът на пирамидата на мъстта е изкопан още онзи мо-мент?...

Малко се пропука през периода 1944- 1989 година, за да се заздрави, за да се инжектират пукнатините с демагогия след 1989 година. След 1989 година необратимо се устреми нагоре. Тази мъст проличава в етнорелигиозното прочистване на реги-она чрез провеждането на методичен икономически и духовен геноцид в родопския край. С кротките и добри родопчаните до-верчивите родопчани под маската на антикомунизъм се провоки-ра антибългаризъм, за да бъде след време умело противоуставен на християнската част от населението в България.

Пирамидата на мъстта умело се зида от тези, които нямат нищо общо с национално съгласие, национална сигурност. След Освобождението пирамидата на мъстта, стъпи върху резултати-те от Априлското въстание 1876 година.

Видният родоповед Васил Дечов е озарен от прозрението. Анализирайки неоснователните обвинения за погрома в Перу-щица и Батак, той разбра, че не става дума в случая за нещо без-обидно, маловажно, а за едно сериозно и с дълбоки последици обвинение към нашите братя родопските помаци, в “братоубий-ство”, което трябваше да сложи трайна психологическа бариера между тях и останалите българи.

Хайтов пише “Ако пък искаме да бъдем докрай откровени трябва да добавим, че думата “психологическа бариера”, е твър-де мека, че тъкмо тези обвинени в братоубийство, палачество, зверство и пр. Към българите мохамедани изградиха в първите десетилетия след освобождението на България една неприязън между “палачи” и “потърпевши” и създадоха предпоставки за изселването близо на половината от родопското българомохаме-данско население зад границата на родината.

За беда имащи се за светила на българската историческа на-ука се превърнаха в ревностни зидари-провокатори на съзижда-нето на пирамидата на мъстта. Бях се позовал на някои, макар и оскъдни факти.

Професор Христо Ганчев в книгата “Априлското въстание - 1878 година”. Издателство НИ 1974 година. Залегналата основна идея в книгата е, че Ахмед ага Тъмръшлията е бил водачът на турските сили, които разгромиха Перущица. В “Кратка българ-

70

ска енциклопедия” четеме “към 26-27 април около Перущица се съсредоточават голям брой турци и българи-мохамедани, водени от Ахмед Тъмръшлията”.

В именния показалец към сборника от документи Априлско-то въстание 1876 година четеме зад името Ахмед ага Тъмръш-лията, че той е “водач на турските орди, опостушило жестоко въстанието в Перущица”.

Кирил Косев и Н.Жечев в книгата си “Априлското въстание 1876 година” Ахмед ага е провъзгласен за водач на башибозуци-те главорези.

Иван Пейков в статията си поместена в сборника “Родопите в българската история” /Н. П., 1974 година/ нарича Ахмед ага Тъмръшлията палач на перущинското население.

Професор Христо Христов в статията си, поместена в сбор-ника “Из миналото на българо-мохамеданите в Родопите” /БАН, 1958/ година Ахмед ага Тъмръшлията е провъзгласен за главата башибозушките шайки.

Особено внимание заслужава първокласният майстор-зидар на пирамидата на мъстта Анастас Примовски с книгата си “Бит и култура на родопските българи” /БАН 1974 година/. В просло-вутия си труд с особен но старание събира от девет баира вода, за да “докаже” че клането и изстъплението

в Батак, било “извършено от българите-мохамедани от Тъм-раш, Чукурукьой, Чепеларе и други села”. Примовски разширя-ва нещата. В книгата си твърди още, че при потушаването на въстанието в Батак и Перущица най-дейно участие взели чепин-ските българи-мохамедани, че от “Бабешко и особено от Тъм-раш и Барутин били изпратени най-жестоките потушители на Априлската епопея”.

Нещо повече назначена е извънредна комисия за разследване зверствата в Батак и Перущица. Извънредната комисия в Плов-див хвърля обвиненията вместо върху пазарджишкия каймака-мин Али бей, върху “помашките башибозушки главатари”.

И така пирамидата на мъстта се зидала десетки години въпре-ки неопровержими доказателства за невинността на родопските българомохамедани. Митът за балканското клане рухва...

Точно тази пирамида на завистта бе и причината за трагични-те дни в родопския край през 1912 година.

И е дошло “ахързаманско време” за тази зловеща пирамида на мъстта. За срутването и до основи, в това число и за изко-

71

реняването и от основи, за заличаване на следите и са налице установените в сериозната историческа литература известия и факти. Вече “традиционните схващания във връзка с участието на българите-мохамедани в потушаването на Априлското въста-ние подлежат на преоценка и решително отхвърляне.

Не е тайна, че зулумите по време на Балканската война срещу родопските българомохамедани са функция на пирамидата на мъстта. На базата на преоценка на обвиненията срещу помаците за участието им в погромите в Батак и Перущица следва логична преоценка и на Балканската война.

Едно ориентирало се към европейските стандарти общество, едно общество прегърнало за идеал човешките права, следва да снеме ореола за Балканската война, следва да я осъди и признае геноцида извършен срещу родопското население.

В сериозната историография са натрупани достатъчно оче-биещи факти, които подсказват, че до война през 1912 година могло и да не се стигне. Независимо, че Родопската област /вкл. Кърджалийско/ е била изтьргувана срещу короната на едно без-отговорно нищожество.

Турция съзнавала, че все пак земите в които се е настанила са си чисто български земи. Нещо повече, както твърди академик Н. Хайтов “турците не

Назначената извънредна комисия за разглеждане „зверства-та” в Батак и Перущица преднамерено завишава градуса на мъс-тта вместо вместо обективно да погледне на нещата. Целта е била към общия враг – османлиите /в много случаи се говори за турците/ да причисли и помаците . Разбира се, че усилията са в унисон и с официалното изравняване на етническия статус. Така османлии официално се замянят с турци , а на религиозна осно-ва помаците също се смятат за турци. Така по-лесно е на мани-пулаторите да манипулират националното обществено съзнание, да го настройват негативно до зрееща мъст срещу ислямската общност в Родината, сиреч към “другите”.

Ето, че измисленото се припокрива с нагоденото, а последно-то вече е резултат на това, макар и фалшифицирано се превръща в реален враг.

Е да, там, където в бъдеще не ще се изправи османлия /тур-чин/, ще се изправи помак, но той вече е “турчин”. Става дума враг, врагове разбира се. Преработва идеята за чистота на наци-ята, за изчистване на нацията от другите, за етнонационална в

72

смисъл еднородна религиозна нация. У нас проработва идеологията на фанатичния национал-шо-

винизъм, на нацизма, много преди да го стори Мусолини и Хит-лер. Просто тогава не е било познато понятието “фашизъм”.

Като се има впредвид направленията и полосите за направ-ление на ударните групировки по време на Балканската война изпитваме невероятна несправедливост за това, че тя е наречена “справедлива”, единствената справедлива война за национално освобождение. Изпитвам възмутителна несправедливост, защо-то решаващия театър на военните действия е освобождението на Тамрашкия клин и кърджалийско. В полосата на тъмрашкото направление с много малки изключения съществуват села с по-машко население, има и много малко християни. Реално реален противник няма.

Вместо него живеят кротки, работливи помаци, турци, бълга-ри - християни и малко цигани. Почти същото е и в кърджалий-ския санджак. Това е коренното население на региона. От кого да бъде освобождавано, когато реално не е заробвано? Тези регио-ни са изтъргувани и то от бъдещите си „освободители”. И защо вместо освобождение, вместо да се берат плодовете на освобож-дението е подложено на масово унищожение? По исторически причини в родопския край съществуват села с чисто християнско вероизповедание, а в села като Стойките, Широка лъка, Върбо-во, Гела и другаде е било смесено- помаци и християни. Родната ни история не може да потвърди с нищо, че помаците в тези села са се държали като потисници, като аги или чорбаджии, а през огнения балкански смерч тези хорица са или прогонени, или из-бити, а имотите им са били насила обсебени.

Ако наистина помаците, дори и малцината турци да е имало в християнските селища са били потиснати, защо през христи-янските села не са се предвиждали настъпателни освободителни бойни действия?

Тези християнски села с изключение на Устово не са били под турско след последната руско-османска война нямали за как-во да ги освобождават. От съжденията ми по -горе се вижда, че война в родопския лабиринт също не е била необходима. Всичко можело да се реши по дипломатически път. На тогавашните ни управници е било ясно. Едно денонсринане на Топханенското съглашение и щеха да се уредят нещата мирно и тихо. Но не е въпросът за мирно уреждане на един Междудържавен конфликт,

73

предизви кан от наша страна. Въпросът е да бъде изчистен ре-гиона от помаците. Това е главното стратегическо направление и стратегическа удар на управляващите. Какво пък помакът е нарочен за враг. А най-добрия враг е прогонения, умъртвения, изкоренения.

През комунистическия възродителен процес 1944-1989 годи-на, а и след него апологетите изключително усърдно започнаха да снемат вината, по-скоро вметната им “вина” за “баташкото клане” и я прехвърлиха изцяло на османлиите.

Целта бе да се смекчи внушаваната десетилетия вина на по-маците за кланетата в Батак сред християнската част. Това бе за-ради и поради фасадата, а зад кулисите нещата продължаваха и се задълбочаваха.

За това и “възродените” не се приемаха честно и на чисто. Те бяха “новите кауре”, “новите българи“. Режимът за дискредити-ране, за елиминиране, за ограничения на достъп не са стихвали и не стихват. Няма и да стихнат. Демагогията не може да се при-крие. Дори и с усилията на лумпенизираните помаци.

Имали намерение да проливат кръв за една чисто българска земя. “Академикът ни съобщава впечатляващ факт “Още при обявяването на мобилизацията в България турските власти в Де-вин започват да подготвят своето изтегляне -осъществено някол-ко дни преди обявяването на войната”.

Просто турците не са имали сериозно намерение да бранят подарените й земи, нито пък да ги задържат. Откъслечните тук-там сражения на ариергадни части на Родопския отряд са били с тилни или флангови охранителни части на изтеглящите се глав-ни сили.

С това може да си обясним “вихреното настъпление” на бъл-гарската войска в пазвите на Родопската област. Иначе как бихме си представили за три дни 21-ви и 9-ти пехотни полкове да стиг-нат от Тъмраш до Девин.

Факта, че “турците са нямали намерение да проливат кръв за една чисто българска територия” ни кара да мислим, че разме-нените земи срещу короната на нищожеството биха могли да се върнат и по чисто дипломатически път.

За съжаление тази открита възможност не устройва упра-вляващата буржоазна върхушка. Значи може да се мисли, че в стратегическите разработки на тогавашното главно военно ко-мандване и политическо управление на страната е стоял въпро-

74

сът - решаване проблема с родопските българомохамедани. А този проблем може да се реши само чрез война срещу тях под прикритието “война срещу Турция”, война за освобождението на поробените братя в Родопите. Събитията в планината подкре-пят извода ми.

Политическото и военно управление на страната през 1912 година са били длъжни да запазят невоюващото население и гражданските обекти при овладяване на райони. Напротив имен-но политическото и военно управление на държавата са разпоре-дили ямажииството и опожаряването на населените места.

В Смоленско много се шуми около легендата полковник Се-рафимов.

Полковникът не изпълнил заповед за оттегляне, приел нерав-ностоен бой, отказал генералски пагони. Октомври 1912 година бил звездния миг за полковника във военната му кариера. Дейст-вително стратегическите позиции на двете войскови подразде-ления не били равностойни. Факторът местност е бил в полза на турците. Последните ако доброволно не се изтеглеха, можеха да дадат заслужен урок на пълководеца ни още при изнасянето му към връх Кавгаджик. Местността по направлението на прид-вижването на полка предполага устройването на разгромяващи капани от страна на турците. Срещата между двете армии ста-ва на връх Кавгаджик и околностите. Срещу полка се сражават тилни охранителни части на изтеглещата се турска войска. За-дачата на охранителните подразделения е да осигурят изтегля-нето на главните сили, като преднамерено се приеме боя. След това следва и тяхното изтегляне. Това става на връх Кавгаджик. Действително числено и по качество на оръжието, по бойни въз-можности турците превъзхождали многократно 21-ви пехотен полк. Но Турция не е смятала да води кръвопролитни боеве за чисто български земи. На полковник Серафимов това било ясно. Той бил сигурен в победата си срещу изтеглящия се противник. И спечелва битката. Спечелва я не в сражение с регулярни сили, а с тилни охранителни части. Поема сражението без да се опа-сява от контраофанзива. Ето в що е тайната на “блестящия” му успех.

След сражението и изпълнение задачата за преследване пол-ковникът не получава очакваното от него. В това си има обяс-нение, има си логика. След себе си полкът е оставил стенеща и опожарена планина. Пред него са хиляди бежанци. Войната не

75

се е водела на чисто срещу турците, а срещу живота в Планина-та.

Полковникът не приел предложените му генералски лампази, защото вече е проговорила съвестта му. Просто не си е позволил срещу опустошената планина да получи златисти еполети.

Връх Кавгаджик приема името връх Средногорец. Алами-дере съвсем заслужено приема името Полковник Серафимово. Аламидерци заслужили това име с цената на сринатото с основи от тях рудоземско селце, наречено от местното население “Бал-таджи махала”.

Връх “Средногорец” - да, но този връх на позора, този връх символ на безпрецедентната жестокост не бива повече да се сравнява със светия връх Шипка. Връх Средногорец не е и не е краят на голготата за българомохамеданското население.

Определено не смятам, че със заглъхването на последния изстрел през 1912 година не са се свили бойните знамена и че най-после е настъпил дългоочаквания мир и че “освободените” вече братя заживяват щастливо и в разбирателство със съседите си, които са участвали в освободителните операции. Апетитите на “освободителите” далече надминават представите на самите “освободители” за морал и човеколюбие. Ямаджийството над-хвърля всяка граница. Най-добри я враг е мъртвия или прокуде-ния враг, а най-добрия вариант е изчистване, окончателното про-чистване на територии с помашко население, на цели помашки региони!...И след като не успява това се пристъпва към масово покръстване на “освободените”, които са имали нещастието и дързостта все пак водени от любов към бащини мили огнища да се завърнат при тях и върху порутени и изпепелени бащини огнища да съзиждат нови домове, нов живот.

Във втората си част от книгата засягам събитията след Бал-канската война в

Родопите през 1912 година и след нея. В същност става дума за един процес на етно-религиозно прочистване в родопския масив започнал през страшната и жестока 1912-та, който не е преставал. И този процес на прочистване преминава през войни, пожарища, кланета, убийства, кръстилки, провокирани изселва-ния в съседна Турция, поради простата при чина, че помашко-то население е било считано за турски елемент, преминава през кръстилки, през икономически и духовни санкции, през социал-но-битови ограничения, поставяне при условия на под критич-

76

ни граници на физическо и духовно оцеляване, преминава през малтретиране, преминава през безсрамни и аморални ограни-чения за духовно възвисяване, през драстични мероприятия за прекършване на крилете в полет на десетки поколения.

Не е мислимо да не бъдат осъдени и лумпенизираните еле-менти от средите на помашкото население, които срещу лукаво и скъпернически подхвърлени трохички продаваха и продават и днес майка си и баща си.

В замисъла се за втората част на настоящата книга предвиж-дах да се спра на онази фактология, която откроява целите и про-цесите на покръстването на. помаците през 1912 и 13 година, но издирените документ не ми позволиха да работя “чисто”, защото в тях има много, много и страшно жестока фактология за траге-дията на помаците в онова време. Не можах да я пренебрегна, защото все пак тя допълва Първата част на книгата ми за траге-дията на помашкото население и е в подкрепа на основната ми теза:

ЧЕ ВСЕ ПАК И ВСЕ ПАК, И ВСЕ ПАК, КОЛКОТО И ДА НЕ НИ СЕ ИСКА ДА ПОВЯРВАМЕ, БАЛКАНСКАТА ВОЙНА СЕ Е ВОДИЛА НЕ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА ПОМАЦИТЕ, А СРЕЩУ ПОМАЦИТЕ В РОДОПСКИЯ МАСИВ.

От фактологията е видно, че всъщност става дума ЗА ЕTHO-PЕЛИГИОЗНО ПРОЧИСТВАНЕ. Етно, защото помаците от древността, сиреч от епохата на “скритото християнство”, са считани за турци, за етнически турци. Не се притеснявам нито от съвестта си, нито от общественото мнение да заявя открито и честно, че мразя и презирам тази пасмина с цялото си същество и без резерви на снизхождение. В неравностойни схватки съм с нея и ако да са силните на деня в момента не ще се предам и ще победя, сигурно ще победя, защото моето оръжие е истината, а върхът на копието на моята истина е словото, дарено ми от самия БОГ. СЛАВА НЕМУ!

КРЪСТИЛКИТЕ. ТЕЗИТЕ МИ. ТЕЗА ПЪРВА.Покръстването на отделни рано установилите се прабългар-

ски племена в Родопите датира от епохата на византийските на-шествия в някогашните

77

земи на предържавното и следдържавно образование на Бъл-гария. Така, че 865 година не е началото, а официално повсе-местно покръстване.

Въпреки опитите за варварското покръстване по време на нашествието на византийците и след 865 година по времето на Борис I, процесът на християнизацията не е приключен. Остават отделни населени места и отделни региони не покръстени. Ня-как си много лесно, се говори за езичество в дохристиянска Бъл-гария и за начало на ислямизиране по време на Османското на-шествие в нашите земи, както и за пълзящо насилствено ислями-зиране на българското население през петвековното присъствие на османлиите. Съвременните твърде достоверни исторически податки влизат все повече в убедително надделяващото проти-воборство и изглежда, че наистина трябва да има нов прочит на българската история, за да могат най-после да уврят главите на някои набедени и предубедени, престарели но не втасали зелени мозъци и cъвести. Макар и в по-ограничен вариант и достъп все пак излязоха на бял свят и ние доживяхме да се запознаем, чрез специализирана литература с истината за прабългарската импе-рия, приела по времето на прабългарския хан Аламуш исляма от арабите за духовна близост, икономически и духовен прос-перитет на империята. Научаваме от източниците още, че Ка-зан е била столица не само на хаганата, но и духовен ислямски център. Научаваме още, че Иван Грозни се заема със задачата да покръсти от Московска Русия град Казан и империята. Усилията за християнска инвазия и религиозна асимилация, е и една от причините за раздвижване на древните прабългари. В новите си земи голяма, част от тях са с ислямско вероизповедание. Пред-пазливо се предполага, че с това cи вероизповедание те идват и в днешните ни земи. Те се смесват със славяни и траки.

Официално това става през 681 година според наши исто-рици, но напоследък се лансира и идеята за много по раншно съществуване на държавно образование. Ако е така, то е вярна и застъпваната теза, че в Родопите е имало ислям преди осман-лиите да завладеят земите ни.

При следващата вълна на християнизация в смесените ра-йони, където има християнизирани траки и славяни, надделява християнския елемент и там се образуват християнски заселища с остатъци от ислямски елементи, които впоследствие се асими-лират или прогонват.

78

В други райони на постоянно местоживеене се установяват само прабългари, които се превръщат в бастиони и непреклонни бойни гарнизони срещу насилствената християнизация.

Опитите за окончателна християнизация на населението в пределите на българските територии независимо дали са разши-рявани или стеснявани са се провалили. Защо все пак е ставало? Безсмислието, поради обричане на провала още в зародиша на насилието, е очебийно и въпреки всичко, и над всичко, усилията за християнска асимилация в името на фикс идеята, етнонацио-нална държава на религиозна основа, няма еталон в света.

Провалът датира от византийско време, преминава през оп-итите на църквата още по време на османското присъствие да запази християнската същност сред приелите исляма, през раз-личните кампании за християнска религиозна асимилация, за да стигнем до днешни дни. За този провал си има причини .

Причините за провала на опитите за масово покръстване, не са чак толкова в обекта на покръстване, не са чак толкова в религиозната система-ислям, пряко или косвено чрез обекта на покръстване, не може изцяло да ги търсим и във външни сили, ангажиращи се пряко или подтикващи обекта на покръстване към съпротива.

Говорим за приливи и отливи на покръстването. Замислял ли се е някой над отговора на въпроса, защо се е получавало така?

Не бих се ангажирал да твърдя, че провалите на покръстване-то са се дължали и се дължат на т. н. приливи и отливи в покръст-ването, дължащи се от една страна на колебливостта на субектите на покръстването или на неговото съчувствие и състрадателност към обекта на покръст ва не, т.е., помашкото население.

Основната и главна причина за провала на кръстителните кампании датират от епохата на скритото християнство /спо-ред българската историография сред насила ислямизираните са се запазили в бита,песните,преданията и т.н. християнски еле-менти.Нещо,което звучи абсолютно наивно и глуповато.В съ-щтност българските апологети са се постарали да асимилират, сиреч да християнизират онова, което си е било преди насили-ето от преди 865 година.Така че „скрито християнство” реално не е съществувало,но го приемаме условно и с резерви/ и то от момента на анетемосването на приелите,на възвърналите си предишна,първородна вяра.-исляма..Тук се открива и един друг въпрос с много не по-малко важни от от основния въпрос въпро-

79

си..А това е огромна тема. Ще маркирам само телеграфически.Проучванията ми ме водят до тезата,че всъщтност военната ос-манска експанзия в началото на 13 век в България и продължила до първата половина на 16 век е и отговор на насилственната хрисиянизация коренното държавообразуващо прабългарско население, основно изповядващо исляма.Отговорът на българ-ските апологети,че в дохристиянска България е съществувало езичеството не отговаря на истината.Народоукът от Македония Веркович при записването на помашките песни по безспорен на-чин установява,че помашките песни датират от преди 3000 годи-ни преди Христа.А,за да има помашки песни,значи е имало по-маци.А религията на помаците всеки случай не нито езическа,а най-малко не била и християнска/вж.”Веда Словена”-сборник с помашки песни на Ст.Веркович.

Отказът и съпротивата на огромна част от старото българско население в основната си част с ислямско вероизповедание и след това добоволното възвръщане към първовярата с османска-та инвазия е и основния повод за анатемосване на овъргването от християнството.С точност по години и месеци не може да се датира периода поради това,че става дума за един процес на при-ливи и отливи,катализиран от насилия и демагогии.

Ефекта на анатемосването изиграва лоша шега не толкова на анатемосаните, колкото на българската държавност в различи периоди устремила се към етнонационална държава на основа-та на християнското вероизповедание и изритване зад борда на държавността на населението с друго вероизповедание-етниче-ските турци,помаците и всички други изповядващи исляма.

В ТОВА Е ПРОБЛЕМЪТ НА БЪЛГАРИЯ! В ТОВА Е НА-ЦОНАЛНИЯ ПРОБЛЕМ НА БЪЛГАРИЯ!

И той не е разрешен и няма да бъде разрешен, докато това население се смята “за не българско”, докато спрямо него има други подходи, други отношения. И никаква демагогия не ще от-мие срама от този позор на едно общество, свързало и свързва-що държавността, патриотизма и родолюбието непременно и на всяка цена с религиозността.

Носителите на ислямско вероизповедание не са по-малко ро-долюбци и патриоти от другите вероизповедания. Те като всички други, а вероятно и повече от другите, са носители на изключи-телни национални и родолюбиви добродетели. Те cа били тука и живеят с претенциите да останат през векове и епохи тук на тази

80

земя, наречена България. Само в изключителни случаи, когато по един или друг начин са били прокуждани, са търсили спа-сение и пристан в други земи, но никога, никога НЕ СА ПРЕ-ДАВАЛИ РОДНОТО СИ ОГНЩЕ, НЕ СА ПРЕДАВАЛИ И ПРОДАВАЛИ БЪЛГАРИЯ.

Същевременно те никога не са отъждествявали собствената си Родина България с политики, религии, религиозни или поли-тически дейци. За тях над всичко и над всички стои Родината. За това са били мразени и ненавиждани от политики и религии, от политически личности. За това срещу тях са се разработвали жестоки мероприятия, надхвърлящи международните представи за физически и духовен геноцид.

Изводът налагам не аз, а животът: защо просто да се заблуж-даваме, т.н. българомохамедани не са били приемани и не се приемат за исконно българско население, т.е. за свои. Едновре-менно с това и Турция не го приема за свое. Определено смятам, че от страна на Турция това е исторически и политически твърде справедлив подход и трябва определено да говори на смятащите се за чистокръвни българи, че става дума за нещо друго, кое-то трябва да проговори, да подбуди към размисъл и да формира подходи и отношения на такава висота, че това население да не е повече на ничия земя, да не бъдат отхвърляни, приобщени,както ги нарича съвсем точно творецът и общественика с гражданска съвест Евгения Иванова.

Фактите на кампании по насилствената християнизация и провалите им недвусмислено най-сетне трябва да ни убедят, че това население държи на първовярата си, вярна е на тази вяра, с която по тези земи са дошли предците ни и са заявили на света “Тука ще бъде България”.

Нали говорим за бог Тангра с гордост и възхищение, “тангра” идва от думичката.”танръ”. Виновни ли са някои, че някои са се отрекли от корена си? Време е да спрем да живеем по стандарти-те на приказката “Крадецът вика, дръжте крадеца”.

С тези твърде нелицеприятни съждения за невтасали мозъци за новото време ще се опитам скромно и почти телеграфически да поразходя уважаемия читател из криволиците и недоимъците на кръстителните кампании, опирайки се преди всичко на автен-тични документи в името на истината, приемайки добросъвест-но и с пълна охота упреци и храчения от страна не опичащи ис-тината и криещи се зад изкуствено съградената от тях възвишена

81

слава на самопожертвувателност за род и Родина. За какъв род и Родина става дума, когато в темето на тези святи неща се е проливала невинна човешка кръв, когато са ограбвани и опожа-рявани села, когато са сривани с основите села? 3а какъв герои-зъм, родолюбие и патриотизъм става дума, когато по пътищата на войната изчезва от лицето на земята Тъмръш, когато вече има Балтажи махала край Рудозем, когато хиляди са прокудени от Родината? Читателю, сложи си ръка на сърцето в името на чо-вещината си се преклони пред трагедията на онези и на онова върху чиято гибел се гради слава от която трябва да се срамуваме и да бъде осъдена, за да не се повтори, никога да не се повтори преживяното от предците.

КОГАТО ДООКУМЕНТИТЕ ГОВОВОРЯТ, ОТ МОРАЛНА ГЛЕДНА ТОЧКА НИЕ СМЕ ДЛЪЖНИ, А НЕ САМО ДА МЪЛЧИМ, А ДА СЪДИМЕ И ОСЪЖДАМЕ ОНОВА, КОЕТО НЕ Е ТРЯБВАЛО ДА СЕ СЛУЧИ, КОЕТО С ПРЕДЦИТЕ НИ ПРИ ОСМАНЦИТЕ БЕ СЕ СЛУЧИЛО.ПРИРАВНЯВАНЕ НА НИВОТО НАСИЛИЕ, НЕ НИ ПРАВИ ПО-МАЛКО НАСИЛНИЦИ.

Кръстилката през този период преминава в няколко направле-ния, според издирените документи.

- Неописуемите жестокости по време на войната дало въз-можност да се разбере, че в името на кръста пред нищо не се спира. Населението е сплашено до смърт.

- Част от него вместо да си сложи главата на дръвника или да бъде разстрелвано от упор се решава и приема кръста

- Взетото в плен воюващо и мирно население е било освобож-давано срещу приемане на кръста

- Упражнено е ново насилие върху упоритите, а непреклонни-те били отвеждани в неизвестни посоки и ако са продължили да упорстват просто изчезвали от лицето на земята

- Приели кръста и лумпени в името на службички, постове и т.н.

- Приели кръста и хора подмамени по икономически облаги.

82

ДОКУМЕНТИТЕ СВИДЕТЕЛСТВАТДЕМОГРАФСКАТА КАРТИНА В НАВЕЧЕРИЕТО НА ПЪРВАТА КРЪСТИЛКА

Според познавача на историята, бита, нравите, обичаите, тра-дициите на помаците Стоьо Неделев Шишков, в навечерието на Балканската война в населените от българи европейски владе-ния на Османска Турция те са около 400,000 души, живеещи в над 500 села…

По вилаети картината изглелжда така: Одрински-207 села с 131,455 жители, Солунски-109 села с 98,297 жители, Битолск- 93 села с 36,699 жители и Скопски-23 села с 13,114 жители. В пределите на България през 1910 година живеят 21,143 помаци /Г.Величко,Тр.Стайко “Покръстването на българите -мохамедани 1912-1913, документи „Академично издателство”-проф. Марин Дркнов”, С.,1995/.

Коментар на съставителя на книгата. Разбира се, че съобще-ните данни от Шишков са доста занижени поради физическата невъзможност на осводомителя.

Вече специално в България е възприето официалното наиме-нование на помаците, да бъдат българи, изповядващи исляма, а за по-кратко “българомохамедани”. „Прозвището „българомоха-медани” идва на историческата сцена, за да обслужва предимно политиката на постепенно, а в определени моменти на насил-ствена религиозна асимилация.

Шишков, а и след него историци, изследователи и краеве-ди в духа на националистическата политика на управляващите продължават да считат земите извън границите на България за български, а живеещите там за помаци от български произход и по-конкретно за българи-мохамедани.

Но официалният, а в много случаи и прикрит български на-ционал-шовинизъм се посреща на нож от балканските страни около границите на България, а дори и извън тях. Там помаците продължават да си изповядват първорелигията, но никога не са приемали и не приемат да се наричат българомохамедани. А по-маците в България и извън нея се знаят и тачат като общество с един и същ родов, но не и християнски родов корен.

Така, че понятието “българомохамедани” обслужва чисто комерсиални цели, то е българско изобретение и няма нито на-ционална, нито световна значимост. По-нататък в цитиране на

83

документите ще се убедим, че съществува колебание при упо-требата на прозвището. Ще срещаме ту българомохамедани, ту “помаци”, ту “българи, изповядващи исляма”. Това са употре-бявани синоними според господстващата политическа система. Впрочем системите се сменят, не липсва строга научна общест-вена значима позиция спрямо помаците. Боричканията за власт и във властта и

прокрадвалия се като национална нишка груб национал шо-винизъм, граничещ с ортодоксалния национал - фашизъм са по-ставяли и ще поставят помаците на ничия земя, на т.н. демар-кационна линия между двата фронта : от една страна национал -шовинизма и от друга страна отреденото историческо законно право на помаците да живеят върху земите на дедите си и с пра-вото си да искат и се борят да живеят в една социално справед-лива и правова държава, без да бъдат малтретирани за произход, за вяра, без да се посяга на религиозната им идентичност.

Още повече, че не други, а помаците са и държавообразувате-лите, не само на България, независимо как се казват днес, държа-вите им. Между помаците има обща родова връзка, поддържана и споявана от религиозната им принадлежност. От гледна точка на националния им статус те могат да носят гражданство и про-звища на името на националните държави, но корена им е един и същ. Ето защо са тъй неудачни и злощастни опитите в нашата сгряна за религиозната им асимилация.

В горе цитирания сборник научаваме по-точни и по-пълни данни.

Там четем “В района на Тракийското военно губернаторство живеят освен много българи- християни /забележете играта/ и компактна маса българи-мохамедани.

Най-много българо-мохамедани живеят между реките Мари-ца и Места, но част от тях населяват и Източна Тракия. По око-лии разпределение то им е следното: Гюмюрджинска - 34 села с 10,625 жители, Ахъчелебийска 32 села с около 35,000 жители, Дьовленска - 30 села с 26,810, жители, Даръдерска - 26 села с 16,990 жтели, Егридерска - 24 села с около 20,000 жители, Кошу-кавашка - 13 села с 3757 жители, Узункюприйска - 11 села с 1200 жители, Хайроболска - 7 села с 3205, Ксантийска - 6 села с 4500 жители, Бабаевскийска - 5 села с 3335 жители и т. н.”

На територията, обхваната от Македонското военно губер-наторство също живеят голям брой българи мохамедани. По

84

околии се разпределят: Неврокопска - 74 села с 26,962 жители, Драмска - 31 села с 11,179 жители, Разложка - 7 села с 8870 жи-тели, Горноджумаийска - 6 села с 3,900 жители, Кавалска - 6 села с 2710 жители, Петричка - 3 села с 865 жители, Мелнишка – 3 села с 700 жители, Дойранска - 2 села с 1270 жители. Пак там.../

Коментар: Отново и в този текст проличава, че дори и извън пределите на националните ни граници помаците са все бъл-гаромохамедани. Те са считали и продължават да се считат за българската пета колония. Впрочем, целта е да се превърнат в българската пета колония на територията на. друга държава. И политиката е в този дух. За пета колония България , но само, ако са религиозно/християнски по разбирането на българската православна църква- асимилирани. Иначе до асимилирането им, или при неуспех на асимилация, те се считат за пета колония на Турция.

Тука вече става дума за едно внушаване на други правител-ства, на другите държави, за репресивни отношения спрямо по-маците.

А ако другата държава се опъне на българския великодържа-вен шовинизъм за нея се говори и пропагандира, че провежда геноцид спрямо националните малцинствени групи. Такава про-паганда се водеше и се води у нас срещу Турция по проблемите и с арменци и кюрди.

Разбира се разчетът до човек за налично помашко население по населени места е предизвикано от военностратегически ин-тереси. Тука става въпрос, з а оценка на театъра на воеенните действия от към територии, население, икономически потенци-ал, пазари и т.н.

Тази оценка определя силата и направлението на главните и второстепенни военни удари.

Както и ще видим по нататък в документите замисъла на во-енните направления и удари са насочени предимно в направле-ние на райони с изключително помашко население. И вековно насажданата мъст се пука в изблик на жесток гняв до сриване със земята на живота в планината.

Обобщена картина на трагедията на помашкото население ни дават авторите на горе цитирания сборник. Там четем: “…В по-сочените райони се водят интензивни военни действия. Голяма част от селата са опожарени, опустошени, разграбени. Хиляди българо-мохамедани напускат родните си домове, къде от страх

85

пред идващите български войски и революционни чети, къде, за да търсят спасение и оцеляване”. Много от тях остават без под-слон и препитание, голи, гладни. Вилнеят епидемии от холера, тифус и др, при пълна липса на медицински грижи...”

Коментар: Ама чакайте! Това не би трябвало да бъде истина! Та нали са освобождавали поробените братя? Истина е!Истина е! Прекалено жестоко е дори да се каже, че е истина, но е било!!! Било е! И то се случило не с други, а с помаците, защото помаци-те е трябвало да бъдат прогонени, а родните им гнезда сринати със земята, за да не се върнат никога, за да ги няма никога. Не, не може да се каже и твърди, че това е било на война, като на война!Това е геноцид! Изпепеляване е било! Това е тактика на опожарената земя! И след като жестокостта не помогнала, след като не се осъщест вил изцяло и в пълен обем етнорелигиозното прочистване, започва чудовищната кръстилка...”.

В сборника четем коментара от предговора: “По време на Бал-канската война официалните фактори в България правят опит за връщане на насила помохамеданчените някога от турските заво-евания българи в лоното на православната християнска църква...По такъв начин те смятат, че наред с освобождението на Тракия и Македония, т.е. с териториално политическо обединение на българския народ, ще се съдействува и за неговото национално консолидаризиране.”

Инициатори за покръстването на българите мохамедани ста-ват някои среди от българското общество. Началото се поставя още през първите месеци, след избухването на Балканската вой-на. Зад тази инициатива застават цар Фердинанд, правителство-то на Иван Евстатиев Гешов и Вътрешно Македоно-одринска революционна организация.

Още от самото начало Българската православна църква взема присърце покръстването на българите мохамедани. Съдействие и оказват гражданските и военни власти, както и някои общест-вени и политически среди, а също и влиятелни славянофилски кръгове от Русия.

За покръстването на българите мохамедани е създадена на-рочна организация. Светият синод формира специални духовни мисии, в които са вклю чени много духовни лица и учители от цялата страна.

На мисиите се възлага: “да се погрижат да просветят ново-покръстените със светлината на Христовото учение, да ги поста-

86

вят и утвърдят в Святата православна вяра, да уредят и отворят параклиси за църкуване и поучаване на новопокръстените, да огласят и покръстят ония, които тепърва ще изкажат желание да преминат в православната вяра...”

Особено важно място в покръстването на българите моха-медани заема Пловдивската митрополия, начело с митрополит Максим. Св.Синод поставя под нейно ведомство целите Родопи, новоосвободените земи в Западна Тракия и част от Източна Ма-кедония.

Коментар: И така де „юре” и „дефакто” войната срещу ро-допчани не е приключила. От тактиката на опожарената земя се преминава на мирновременни релси. Но вместо да се започне с ликвидиране и елиминиране последствията от военния смерч през 1912 година, вместо да се премине кьм гражданско възста-новяване на населените места, вместо да се премине към инфра-структурно обновление, вместо да се планират стратегически мероприятия по физическото и духовно оцеляване на помашкото население и т.н., се преминава директно към крьстилка.

И се бърза, бърза се да се използва ефекта на войната. А ефек-та на войната не е зад гърба, а пред очите на помаците-това е из-питания ужас от жестокостите на войната,това са разграбените и опожарени домове, това са озлочестените,ограбените. Помаците са изправени пред реалната опасност отново да изпитат нов по-опасен, по-жесток и безмилостен изход, и шансът да изпомрат мърцина от глад, мизерия, от болести. Пък и който не се покори при покръстването на място е съсичан или изчезва безследно. Точно този ефект на войната спомага от края на 1912 до лятото на 1913 година да бъдат покръстени стотици населени места в Родопите, Западна Тракия и Македония.

Ритуалът на покръстването включва преминаване от мохаме-данската. към християнската вяра, приемане на българско име, замяна на феса и фереджето с калпака и забрадката. Всеки ново-покръстен си избира предварително кръстник, с който установя-ва родство.

В новопокръстените села джамиите се превръщат в църкви. В тези села на мястото на старите турски училища се откриват български за деца и възрастни. Успоредно с това се разгръща и масова политико-психологическа обработка и натиск.

И забележете, нечистоплътността на инициативата: на масо-вото покръстване на помаците , на насилието, на издевателства-

87

та на това покръстване, на съпротивата не се дава обществена гласност.

Разбираемо погледнато от всички страни. Силните на деня са над обществената и човешка съвест. След като идеята за по-кръстването не е стигнало до обществената мисъл и съзнание значи насилниците са се страхували и от своите, ако тези насил-ници да са Българската православна църква, ако да е Фердинанд и прочие.

Друг е въпросът,че новопокръстените вътрешно не приемат кръстилката, друг е и въпросът, че православните на различни обществени и битови нива не биха приели за християни ново-покръстените, друг е и въпросът, че реално и практически в бъл-гарското общество не е било и не би могло де бъде социално-справедливо поради това, че официалната линия поддържане и направлявана от Българската православна църква , е друго отно-шение към “другите” и че тази линия е заложена в правителстве-ните политики на България.

Всяко насилие ражда ефекта на третия закон на динамика-та: На всяко действие отговаря равно и противоположно проти-водействие. На по-близък до нас език може да кажем, възниква ефекта на бумеранга. Народите по различен начин обичат да каз-ват: “Волът рие, рие, ама пръстта си му пада върху гърба.”

Българските историци измислиха ефекта на скритото христи-янство. Демек, в онова време на насилието и след това насилие, нямало доброволно приемане на исляма, нямало според тях, ка-тегорично нямало мюсюлмани по българските земи. Уникална фалшификация! /започва епохата на скритото християнство/. И никой, както посочва академик Петър Япов, не ще да отговори на два скокотливи въпроса: “Каква вяра са имали българите до насилственото покръстване през 1865 година от цар Борис Пър-ви?. Освен това,факта, че при покръстването срещу царя са се обявили 53-ма боляри и синът му и, че тези боляри с поколе-нията им до десета родова стълбица са унищожени, че ослепил синът си, друго нищо не се съобщава.

Нещо повече, наглостта на фалшификаторите историци ни съобщават и убеждават, че при жестоката асимилация от осман-лиите, българското

население се скрило в пазвите на Родопите. А истината е дру-га, наличието на толкова населени места с помаци из пущина-ците, по баирите и в пазвите на недостъпни места е бягство не

88

от друго, а от насилствената християнизация от времето на цар Борис Първи и насам. Много съвременни честни автори и в на-шата страна говорят и за наличието на помаци, още от времето на хан Аспарух и т.н.

Уважаеми читатели, След толкова уводни бележки под фсрмата на съобщения,

сведения, данни, съждения и коментари, Ви въвеждам в света на документите. Вярвам, че сте умни, мъдри и честни люде. Моята молба е, да не бъдете снизходителни към деяния, които нямат нищо общо с национални интереси и идеали! Това са авантюри, надминаващи нормалните ни представи за човеколюбие! Това са авантюри, насочени и към етно-религиозно прочистване и раз-чистване!

Поддръжници, глашатаи и слуги на тези авантюри винаги е имало. Факта, че те са се проваляли и рухвали показва, че те no-скоро вредят на нацията ни, отколкото да я консолидират.

Свидетелство на документите

Откъс от документ: Шифрована телеграма от Окръжния уп-равител на Драма до министър -председателя Иван Евстатиев Гешов относно заминаването на войводата Христо Чернопеев с четата да участвува в покръстването на българи-мохамедани

Драма,26 ноември 1912

Министерство на Вътрешните работиОт Окръжния управител в Драма за господин Министъра на

Вътрешните работи Изпратена на 26 ноемврг 912 г. под изх.№ 14 Получена на 26. ноември 912, под вх.№ 4920

Чернопеев с чета от около 15 души вчера замина за помаш-ките села на Север и Северозапад от Драма с цел да покръсти помаците. Моля наставленията Ви.

Добрев /ЦДА, ф.568, оп.1, а.е.766, л.4, Разшифровка. Машинопис./

Откъс от документПисмо от група обществени дейци от Пазарджик до пред-

седателсвуващия Св. Синод с копие до мгнистър председателя Ив.Ев. Гешов и министъра на вътрешните работи Ал. Людсканов с предложение за покръстване на българите мохамедани.

89

Пазарджик, 1 декември 1912

До неговоВисоко ПреосвещенствоПредседателя на Светия синод

Ваше високо Преосвещенство,Българското войнство оправда възложената му от Царя и На-

рода /?/ Надежда. Българския войн се сочи с пръст като герой. Българското победоносно оръжие дарува свобода на подтисна-тия ни брат отвъд Рила и Родопите. България остана Велика, целокупна и силна. Но заедно с това Велики, трудни задачи ни предстоят за решаване: в бъдеще целокупна България ще има и много чужди народни вери. Разни вери носят и разни чужди идеали...

Един народ, едно общество по-лесно се управлява и повече ще добрува, когато в самото това общество съществува едино-мислие, когато има сговор. Крайният идеал даже и на филан-тропите е: човечеството да се движи и напредва от един и същ морал, един и същ идеал.

А какъв по-висш идеал, по-светъл идеал може да има чове-чеството от оня на Християнството.

НИЕ НЕ ВОДИХМЕ ВОЙНА ЗА ЗАВЛАДЯВАНЕ, А ВОДИХМЕ ОСВОБОДИТЕЛНА, КРЪСТОНОСНА ВОЙНА, ВОЙНА НА КРЪСТА – СЪЗДАТЕЛЯТ НА КУЛТУРАТА И ЦИВИЛИЗАЦИЯТА.

Ето защо и един от бъдещите наши идеали трябва да е, раз-пространение на Християнството между всички български по-данници. Ако искаме да имаме просветени и културни граждани, трябва сериозно да се заемеме с насаждането на Християнството между тях...

На първо време ни предстои да обърнем внимание върху по-машкото население в освободените български земи...

Това население трябва да се задържи да остане у нас.Писмото е подписано от 24 човека /има адвокати, инженери,

учители, пенсионери, търговци, бивши опълченци/./ЦДА, Ф.568, оп.1, а.е.404, л. 1-3. Оригинал. Машинопис.

Подписите са саморъчни, ръкописни с мастило./

90

Извадки от документДокладна записка от коменданта в с.Устово, Смолянско,

Ст.Н.Шишков за несносното положение в Средните Родопи, с предложени мерки за неговото подобрение.:

Пловдив, 2 декември 1912Докладна записка за положението в Ахъчелебийската, Дарь-

дерската, Егридерската и Скеченската каази, след преминаване-то на Българските войски:

1. 0т опожарените помашки села жените се завръщат гладни и полуголи. Добитъците, храните и покъщината са разграбени...

2. В цялата страна е пълно безвластие. Разбойничеството и грабежите са развити в небивали размери.

...4. Разформироването, разчистването, обезоръжаването и връ-

щането в домовете им на всички минали четници и разни скит-ници, пръснати из тази страна с единствената цел грабеж

Пловдив Ст. Шкшков2/ХІІ.1912 Комендант в Устовосега в отпуск по болест…………………………………………………………………

……………………………………/ДА-Пловдив,ф.67к, оп.2, а.е.121, л.12-13.Оригинал.Ръкопис/

Извадки от документ:

Писмо от Христо Шишков до брат му Стою Шишков за по-ложението в родното им село Устово и за покръстването на по-маците.

с.Устово, 26 декември 1912

Устово, 26/ХІІ- 912г. Батьо,…………………………………………………………………

………………………..Сноще пак събориха минарето на Влаховската джамия и им

предложиха да се покръстят. Иначе ще бъдат изтезавани. Подоб-но нещо е направено и в Пашмаклъ...Според мен е прибърза-но.....

За сведенията, които искате са следните: Палас се състои от две махали, Горна и Долна. Разстоянието помежду им е 3/4 час. И двете махали са имали преди войната 118 семейства, а 108 къщи.

91

Сега са останали 5 къщи: Оръжейния склад, заставата, Мюдюр идареси и дюкянят на Ив. Георгиев.

Хора няма нито един...Брат Ви Христо/ДА-Пловдив, ф.52 к.оп.1, а.е.581, л.18.Оригинал.Ръкопис/

Извадка от документ...

Писмо от Секретаря на Св.Синод Ст.Костов до министър председателя Ив.Евст.Гешов относно оплаквания на българи мо-хамедани за приложено насилие при покръстването им.

София,31.12.1912

Уважаеми г. Гешов,Митрополит Максим съобщава, че някои помаци от Пещер-

ско ходили в Пловдив при турския Мюфтия, че с него се явили пред Пловдивския комендант, комуто се оплакали, че били за-ставени от Българите да приемат християнството. Комендантът им препоръчал да посочат лице и факти, удостоверяващи, че тям са правили насилия, инак щели да бъдат преследвани като кле-ветници

С поздрав и почитанияВаший Ст.Костов/ЦДА, ф. 568, оп.1, а.е.800, л.16, Оригинал, Ръкопис./

Извадка от документ...

Рапорт от Хр.Караманджуков до председателя на Изпълни-телния комитет на Македоно-одринските братства за бедствено-то положение на населението в централните Родопи и Западна Тракия.

София, 5 януари 1913вх.№ 375 ПреписПолуч.на 6.1.913

РапортДо Председателя наИзпълнителния Комитет на Македоно-Одринските братстваТукГосподин Председателю,

92

Към рапорта по изпълнението на мисията ми с дата 23 Декем-ври 1912 година, чест ми е допълнително да Ви донеса следните неща по бедственото положение на населението в някои краища, предизвикано, както обикновено става след война, от действията извършени на казаните места.

От онова, което видях, най-зле е поставено днес населението в Ахъчелебнйска околия, дето земята е неплодородна, а хората се занимават повече с занаяти, които не можеха да упражняват по-рано поради турската мобилизация и по-късно поради война-та. Понеже през тия места минава войскови части, всичко придо-бито от земята, като жито, картофи, фасул и пр. в голяма степен бе изразходвано и при това тия продукти можеха да cс набавят хората, понеже пазарите в Скеча и Пловдив на първо време око-ло месец бяха затворени, та и с пари населението не можеше да разполага бе бедността и неупражняване на занаятите: шиваче-ство, дюлгерство, работничество и пр.

Бедствието взе по широки размери и поради изгаренето на помашките села: Каршиля-130 къщи, Смилян-220 къщи, Палас-360 къщи, Търън-110 къщи, Топоклу-160 къщи и Аламидере-З5 къщи. Всчко около 1100 къщи...

Изгарянето на къщите е станало с всички находящи се вътре свестни продукти и вещи...

С почитаниеСофия,05.01.913 Подписал :Хр.Караманджуков

Извадка от документ...

Телеграма от Министър-председателя Ив.Е.Гешов до Българ-ската легация в Лондон за получен меморандум от английското правителство относно някакви насилия над мюсюлманите и за взетите от българското правителство мерки против тях.

София, 7 януари 1913г.За Данева. Получих вчерашната Ви днешна депеша. Досежно

мнимите престъпления върху мюсюлманите днес тукашния ан-глийски пълномощен министър ми връчи меморандум, с който английското правителство ни обръща внимание в върху тях и се надее, че ще вземем мерки за тяхното прекращение и наказание на виновните...

Министър Гешов /ЦДА, ф.568, оп.1, а.е.757, л.1.Първообраз. Ръкопис./

93

Извадка от документ...

“Писмо от секретаря на Св.Синод Ст.Костов до министър-председателя Ив.Евст.Гешов относно хода на покръстването на помаците

София, 8 януари 1913Уважаеми господин Гешов,В Пловдив имало между пленниците и помаци от Тъмръш-

ко и другаде. Някои семейства на тия помаци изявили желание да приемат християнството но молели да се отпуснат мъжете към,държани в Пловдив като пленници.

Изевява се желание да се внуши началнику на 2-ра Тракийска дивизия да отпуща, макар и под някаква охрана и гаранция, по-добни помаци. Дали не бихте сторили Вие нещо по това?

С поздрав и почитание Ваший Ст.Костов /ЦДА, ф.5б8, оп.1, а.е.800, л.24.Оригинал. Ръкопис./

Извадка от документ...

Писмо от мисията за покръстването на българите мохамеда-ни от Дьовленско до Пловдивския митрополит Максим с молба за изпращане на дрехи, кръстчета и пари

Дьовлен, 15 януари 1913 До негово ВисокопреосвещенствоСлужебно св. Пловдивски Митрополит15 януари 1913 г. Господина г-на Максимг.Дьовлен В г.Пловдив

Ваше Високопреосвещенство,……………………………………Минавайки през селото Беден раздадохме на новопокръсте-

ните: дрешки, шапки и обувки в това тъй много съсипано село и заминахме и пристигнахме в Дьовлен. На 13.I. същий след по-кръщението на 4-ма души от този град заминахме за с. Настан, гдето днес се покръстиха иповече от 150 души, на които се раз-дадоха почти всички шапки, кърпи, дрешки, обувки, платна и пр., а шапките и недостигнаха даже. Това село, както и селата: Брезе, Беден, г.Дьовлен и другите села и колиби се наклониха да приемат християнството стига само да се освободят пленените им синове, мъже, бащи и внуци и пр, което много пречи за поста-

94

гание целта, защото се колебает и това си колебание базират,че без връщането на своите главни членове в семейството не могат да се решат домашните им да приемат Християнството и че на-всякъде изтъкват нуждата от материалната им помощ.

……………………..При това Ви донасям, Ваше Високопреосвещенство, че Не-

врокопский управител отговори, че няма в Дьовленско отпус-ната държавна помощ щото населението е в окаено положение относително храната и облеклото.

МИСИЯПредседател: свещ. Х.Д.КовачевЧленове Свещ/подписа не разчетен/свещ. Илия Ангелов/ДА-Пловдив, ф.67 к, оп. 2, а.е.125, л.22-23.Оригинал. Ръко-

пис/

Извадка от документ...

Доклад на Йеремонах Павел до митрополит Максим за по-кръстването на българите мохамедани в Чепинско

Лъжене, 18 януари 1913 Ваше Високопреосвещенство,……………………………..Покръстването на якорудските помаци, за необходимостта на

което Ви телеграфирах, е важно за пълното закрепване на делото в Чепинско, защото колибакът в еднаква мяра зависи духовно и икономически от Якоруда и от Чепино. Местните хора дори казват, че изоставенето на Якоруда може лошо да влияе на Че-пино-Баня. Дано генерал Илъов да намери модус, за да прати за 3-4 деня в Якоруда фелдфебела Тьпчилещова с Пловдивската опълченска рота...Уверен съм, че и в Якоруда, гдето помаците са много и минават за фанатици, опълченците най- добре ще рес-пектират буйните елементи и от двете страни, и делото ще се увенчае с пълен успех...

с. Лъджане Йеремонах Павел18-и януар.1913 г./ДА-Пловдив, ф.67 к, оп.2, а.е.125, л. 9-14.Оригинал. Ръко-

пис./

95

Извадка от документ...Протокол №3 от заседанието на Светия Синод с решение за

застъпване пред правителството за подпомагане на новопокръ-стените християни с храна и облекло и осигуряване на свещени-ци за техните църковни нужди

София, 22 януари 1913Протокол № 3 Заседание на 22 януари 1913годинаДнес двадесет и втори януари, хилядо деветстотин и трина-

десета година, Св.Синод откри заседанието си в присъствието на всички Синодални членове.

След като се прочете и прие протокола на миналото заседа-ние, разгледаха се:

8/ писмото на Високопреосвещенаго Теодосия, Началник на Духовната мисия в Неврокопско, вх. № ++V от 21-ого. Съобщава се, че мисията започнала своята дейност. Обаче освен мизерия-та, гладът, босотата и голотата, населението е изложено още на обири и убийства от четници и др...

Св. Синод, подир като изслуша всичко гореизложено, взе в съображение:от известията, които постъпват в Св. Синод, от раз-ни места и учереждения, се вижда, че новопокрстените се нами-рат в крайно тежко положение. Едни от тях по време на войната, били избягали от селата си, и като се завърнали, намерили до-мовете си ограбени, а много от тях и опожарени. Други, които останали в селата си, се лишили от храната си и бедствували да загинат от глад...

Председателствуующий на Св. Синод: ДОРОСТОЛСКИ и ЧЕРВЕНСКИЙ ВасилийВАРНЕНСКИ ПРЕСЛАВСКИ Симеон Членове Софийски Партений ТЪРНОВСКИЙ Антим /ЦДА, ф, 791, оп.1, а,е. 24, 20-29. 0ригинал. Машинопис./

Извадка от документ...Писмо от Пловдивския митрополит Максим до Ст.Шишков

относно необходимостта от покръстване на бьлгарите мохамеда-ни и за вземане мерки срещу върлуващите сред тях епидемии.

Пловдив, 23 януари 1913 годинаГосподин Шишков,

96

Ако Чичовски е увещавал чепеларчане/помаци/ да не приемат вярата, от която силом са отпаднали някога, то Вие с другарите Ви им докажете, че тая вяра у нашата, е спасителната, просве-тителната, културната, а не тяхната, мохамеданската, която ги е атрофирала и държала в невежество.

Заемаха се мерки за борба с епидемийте, върлуващи между нещастните заложници и др.страждуващи. Не знам обаче какво ще правим, ако започнатите военни действия почнат да изсипват с тренове ранени войници.

Дай боже да излезнем по с малко жертви по бойните линии.Ваш БогомолещМитр/ополит / МаксимПловдив22/1.913/ДА-Пловдив, ф.52 к,оп.1, а.е. 776, л.1. Оригинал. Ръкопис./Коментар: Митрополитът вече говори за започналата Между-

съюзническа война за преразпределение на плячката от Балкан-ската война.

Извадка от документ...Предварителен коментар:Този документ свидетелствува, че

измежду помаците е имало и ренегати, които без насилие прие-мали христовата вяра.

Молба от Еюб Мустаф в от Пловдивската митрополия до Пловдивския митрополит: иска разрешение да влезе в лоното на православната църква.

Т. ПазарджикЧрез ГосподинаНачалника на 11-ра Тракийска ДивизияЗа Негово Високопреосвещенство Пловдивския Митрополит

МОЛБА

От Еюб Мустафов СюлиевВаше Високо Преосвещенство,като имам впредвид,че само евангелието може да повдигне

високо человеческата душа и го опъти към прогрес и култура, то най-покорно моля да ми се разреши да влезна в лоното на пра-

97

вославието, с което ще дам пример на много мохамедани да ме последват. Гр.Т.Пазарджик С почитание

25/І/1913г, Еюб Мустафов/ДА-Пловдив,ф.67, оп.2, а.е.123, л.32. Ръкопис. Оригинал.

Извадка от документ...

Доклад от свещеник Илия Джаджев до Пловдивския митро-полит Масим за различните помощи на нуждаещите се и за по-кръстването на ппомаците в Дьовленско.

с.Дьовлен, 25 януари 1913

Ваше Високопреосвещенство,Със святите Ви молитви и благословение благополучно дой-

дохме към този край-Дъовленско...Трудна е мисията но свята и народополезна...В селата Беден, Настан и Дьовлен всички почти покръстихме. Тук са останали само няколко/. ....../да дойдат. Тях отец Харалалампей днес ще кръстят по домовете им, за да се пречисти всецяло.

На 22,23 и 24 кръщаваме по 280-300 человека на ден с отца Харалампей...

Мизерия съществува голяма, защото са изгорени и оставени без подслон и дрехи. Живеят в една къща по 20-30 човека.

От тук решихме да заминем ведно с нас свещениците Хара-лампи и Сава в с.Триград и околните села, които с нетърпение очаквали свещеници за да се кръстят/?!/. Щом сме трима в всич-ко върви бърже и веднага комисията раздава помощ...

Много съм доволен от Г-да членовете на комисията, които с при сърдце изпълняват възложената им мисия.

.......с.Дьовлен Свещеник Илия Джаджев25/І 1913/ДА-Пловдив, ф.67 к, оп.2, а.е.123, л-152-153, Оригинал. Ръ-

копис./

Извадка от документ...

Протокол № 5 от заседание на Светия Синод разглежда се ходът на покръстването на помаците, осигуряване свещеници и материални помощи за новопокръстените християни

98

София, 26 януари 1913 година

ПРОТОКОЛ№ 5 Заседание на 26 януари 1913 година

Днес, двадесет и шестий ден месец януари хилядо деветсто-тин и тринадесета година, Св.Синод откри заседанието си в при-съствието на вскчки синодални членове.

След като се прочете и прие протоколът на миналото зеседа-ние, разгледаха се:

Параграф 1............2 .........................3 ............................Телеграмата на военния комендант в Дьовлен вх.№ 402 от 24

того. Съобщава, че няколко помашки села в Дъовленско преми-нали в лоното на православието. Молм да се изпратят по-скоро свещеници, певци и църковни принадлежности.

Параграф 2. Писмото на Главния мюфтилък вх. № 415 от 24-ого. Изпраща препис, от протеста на мюсюлманските жители в Чепинското корито, които се оплакват, че били насилвани да променят вярета си. Моли да се даде съдействие за прекратяване на жестокостите...

Параграф З. Писмото на Струмичката Митрополия № 374 от 16-того. Изказва мнението си относно въпроса за приемане на помаците в християнството. Намира, че времето е благоприятно, нашата църква да прибере в лоното си ония българи помаци, ко-ито са приели мохамеданството

Председателствующий на Св. Синод ДОРОСТОЛСКИ И ЧЕРВЕНСКИЙ ВасилийВАРНЕНСКИ и ЧЕРВЕНСКИЙ Василий СОФИСКИЙ Партений ЧленовеТЪРНВСКИЙ Антим /ЦДА, ф.791, оп,1,а.е. 24, 47-56. Оригинал. Рькопис/

Извадка от документ...Писмо от Стою Шишков до Иван Д.Шишманов със сведения

за бедственото положение на пострадалото население и за по-кръстването на помаците в Тъмрьшкия край.

99

Дьовлен, 26 януари 1913

Многоуваж/аеми/ г.Шишманов,от една неделя съм в тоя див и дивен Тъмръшки край. Попа-

дам в комисията за раздаване на помощи и съм зрител на рай с редки славни исторически събития още и лице с лице на неби-вала и невиждана мизерия. По 5-10 семейства полуголи, гладни, измъчени, натикани в запарени полусрутени колиби, дето дори и един тенекиен съд за вода и готвене им липсват. Инък пък пого-ловно минават пред кръста, евангелието и светената вода и при-емат Христовата вяра, в която се чувствуват от малко малко поне успокоени от страха и разни тормозения.

.......Ами фолклора каква изобилна жътва има? Чудни говори има

това неизвестно население, чудни предания и старини.........Ваш Ст.ШишковНА-БАН,ф.11 к,оп.3, а.е.1676, л.2-3, Оригинал. Ръкопис./

Резюме на документСъс заявление от 27 януари 1913 година 20 помаци-военно-

пленници, намиращи във Военнопленническия лагер Карлово, до Пловдивския митрополит, молят да приемат християнството срещу освобождаването им от плен. Впечетляващото е, че те правят това в името на своите рожби, а те са 50. Общо със заяви-телите принудително се християнизират 60 човека...Заявлението е подкрепено с 20 отпечатъци от палци.

/Вж. ДА-Пловдив, ф.67к, оп.2, а.е.107, л.97. Оригинал.Ръко-пис./

Резюме на документВ писмото си от 28 януари 1913 година енорийският свеще-

ник в с. Широка лъка Теофан публикува списък на 200 покръс-тени помаци от Широка лъка, Беден и Брезе. Срещу името и фа-милията на кръстените помаци е записано само личното име на новопокръстения.

От писмото не личи, точно, кои широколъчани са помаци. Независимо от приелите христовата вяра помаци-широколъча-

100

ни, днес в Шрока лъка няма и следа от помаклък. Те са прину-дени да напуснат Широка лъка, а имотитите им за заграбени от християните.

/Вж. ДА- Пловдив, ф.67к, оп.2, а.е.123, л.5-8. Оригинал. Ръ-копис./

Резюме на два документаБ рапорта си до Министъра на войната началникът на втора

тракийска дивизионна област подполковник Малинков отправя питание до Министъра, относно освобождаването на военно-пленници от плен срещу доброволно приемане на христовата вяра.

От канцеларията на министерството на войната с писмо 1144 от 4 февруари 1913 се отговаря “Министерството на войната, по заповед на господин министъра, Ви съобщава, господин Под-полковник, че на подобни заявления, предмет на рапорта Ви под насрещтния номер, за напред да не се дава никак ход, защото властите по никакъв начин не могат да вземат никакво участие в това дело. Пленниците да се третират на общо основание.

/ДА-Пловдив, ф.67 куоп2, а.е.123, л.98-99. Препис. Машино-пис./

Извадка от документ...Докладна записка от Ст.Н.Шишков до Пловдивския митропо-

лит Максим, за бедственото положение на българите мохамеда-ни в Родопите и необходимостта от тяхното материално-битово подпомагане, за покръстването им и отварене на молитвени до-мове и училища.

Пловдив, 30 януари 1913 годинаДокладна записка до Негово Високо Преосвещенство Светопловдивския Мит-

рополит г-н Максим, председател на комисията на “Червен кръст”

1. Помашкото население от Дьовленска околия в своето бяг-ство през време на войната до Драма и Кавала и след това връ-щането му обратно е било причина всичките негови добитъци и покъщнина, да бъдат ограбени до край, като е останало само с едни дрехи на гърбът и то скъсани. От 33 села, 3970 къщи-опо-жарени са…Опожарените семейства са се настанили в съседни-те оцелели. У всички почти липсват покриви и постелки, липсва

101

и последният тенекиен с съд за готвене и за вода. Натъпкани по няколко семейства в една стая, мизерията е неописуема.

2.................................З................................4. Както през войната, така и днес помашкото население про-

дължава да бъде обект на зли и хищтни хора, които от разни кра-ища идват, обикалят селата, налитат в домовете и доограбват и последната му запазена здрава дреха, съд или добитък, а някои грозно безчинствуват с честта му. Населението силно изплашено понася робски всичко това, без да смее да се оплаква, пък и няма кому. В селата Беден, Триград и др. са се самонастанили самоз-вани секретар-бирници, които ужасно тормозят населението. За жалост и самата полицейско-адмистративна власт в Дъовленско с всичките нейни органи е вършила и днес продължава да върши грозни деяния над населението. Съмнявам се, че тази власт след заминаването на комисията, може би ще ограби от населението и дадената му помощ. . .Поголовното преиминаване на помаш-кото население в християнската вяра още в началото ще бъде компрометирано.

5. До днес повече от 14 помашки села поголовно са покръс-тени...

6. Началното дело с преминаването на помашкото население из Родопите от мохамеданска в християнската вяра е един ве-лик акт...Моментът е крайно важен и психологичен, и както е почнало и продължава днес с такт, умение и грижа от всички ни, продължава и занапред, ний в скоро време ще имаме Родопите и Пирин съвършено очистени от мохамеданството

7............8. Голяма част от българското население в Пещерско, Пазар-

джишко, Пловдивско, Станимашко,Ахъ-Челебийско, Неврокоп-ско и др. през време на военните действия и отпосле се е предало на грабеж из помашките села...

9. Новопокръстените имами, ходжи, молли, хаджий и др. по-добни пионери на мохамеданския култ, ще бъдат също пионери и за християнството...

Тяхното влияние между населението може да бъде прекрасно използвано,ако държавата по един или друг начин облекчи ми-зерното им положение...

Член от комисията

102

С.Н.Шишков Пловдив1913г. 30/ІПП.17. Съзират се елементи и от българското население, а

особенно в Чепеларе, които насърчават помашкото население да не приеме християнската вяра, та като си остане то мохаме-данско, един ден да бъде обект на експлоатация, да се изсели в Мала-Азия и остави имотите си тям. Намират се и буйни млади хора, които било от прекалена ревност, било от лични отмъще-ния прибягват до брутални средства, до насилия...

Член на комисията Ст.Шишков/ДА-Пловдив,ф.67к,оп.2, а.е.123, л.145-149. Оригинал. Ръко-

пис./

Извадка от документ...Телеграма от дьовленския околийски началник до Пловдив-

ския митрополит Максим за раздадени парични помощи на из-паднали в нужда жители в околията.

№ 40Дъовлен,5 февруари 1913годинаТелеграмаГ-ну Миторополиту Максиму в ПловдивДадена на раздавача на 5/ІІ.1913 Подадена в Дьовлен № 155 дата 5/ІІ.1913

При ужасни студове й виялици и други пречки комисията об-ходи пострадалите села Брезе, Беден, Дьовлен, Грохотно, Гьо-врен, Балабан, Триград, Мугла, Кестенджик, Дишук Дере, Де-лиж илери, Неапли, Барутин, Доспат и други и раздаде помощи на 4000 души нуждающи 14000 лева. Утре комисията заминава през Михалково, Петвар, Чуреково за Чепеларе.213

За комисията окол. Началник Печеняков /ДА-Пловдив ф.67 к, оп.2, а.е.123, л.113. Телеграмна бланка.

Ръкопис./

103

Извадка от документ...

Писмо от Пловдивския митрополит Максим до архиерейски-те наместници в епархията: задължава ги да наредят на свещен-ниците да съветват християните, които са разграбили имуще-ството на новопокръстените, да им го върнат обратно

Пловдивска Митрополия Пловдив, 23 февруари 1913 До архирейските Наместници

№ 960 в Епархията23 февруари 1913г. гр.Пловдив

Ваше Благовейство,Вследствие писмото на Св.Синод от 21-того №606, съобща-

ваме Ви следното:Голяма част от помашкото население в селата, преминали

вече в лоното на Св.Православна църква, е било ограбено и опо-жарено. Сочет са села, в околността на който много от ограбе-ните вещи стоели струпани в някои къщи, когато притежателите на тия вещи се намират в най-големи лишения. Ако надлежните лица, у които има такива вещи, покажат едно мал ко състрадание към страждущите свои братя и повърнат на последните това, ко-ето е тяхно, би се изправила една жестока несправедливост.

Предвид на това, поканваме Ви да вмените в длъжност на на-длежните свещеници да съветват християните, у които има та-кива вещи, да ги повърнат на притежателите им, като с това ще помогнат на своите нови братя/?/ в едно най-трудно за тях време и ще извършат християнска справедливост и човеколюбие.

ПЛОВДИВСКИЙ/подп/Максим/ДА-Пловдив,ф.67 к, оп.2, а.е.104, л.2. Оригинал. Машино-

пис./

КоментарСветата църква българска към човеколюбие трябваше да при-

зовеза недопускане на Балканската война.Късно е, “чадо” както

обичат да се изразяват свещенниците често. Самата държава е

104

разпоредила преди опожаряването на помашките села да се из-върши грабеж. А награбеното да се складира в държавни депа, но “великодушните” християни не са тръгнали на война срещу измисления и нарочен поробител” да проявяват снизходителност и човеколюбие. Те просто са се отправили на “свещен поход сре-щу мирно, кротко и беззащитно население за грабеж, блудства и палеж.

Дори и Св.Църква се е ужасила от своите миряни по време на войната и ги призовава към християнско милосоръдие и чо-веколюбие.

Може ли у озверения и насърчен звяр да пробудиш състрада-ние и човеколюбие.

Извадка от документПисмо от Пловдивския митрополит Максим до председател-

ствуващ я Св.Синод митрополит Василий за обособените ено-рии в Дьовленско и за назначени там свещеници с приложен списък за тях.

Пловдив,19 март 1913

Пловдивска Митрополия До негово№1469 ВисокопреосвещенствоДоростолский и Червенский19.ІІІ.1913г. Митрополит Господин,

Г-нград Пловдив Василий председателствующи на Св.Синодв София

Към № 1465

Ваше високопреосвещенство,както се вижда и от приложения списък Дьовленските села са

разпределени на 12 енории.Препоръчваме се на св. Ви молитви и оставаме на Ваше Ви-

сокопреосвещенствово Христа братПловдивский/Максим/

105

ПриложениеВременно разпределение на енориите в Дьовленска околия:

1. 350 къщи-свещ.Тома Болчевс.Балабан- 215 къщи с.Грохотно-70 къщи - турскис.Гьоврене-71 къщи - турски2. 226 къщи със свещ.Петър П.Ивановс.Мугла -150 къщи с.Кюстенджик 76 къщи 3. 290 къщи със св.Марин Христовс.Триград -240 къщи с.Дишук дере 30 къщи с.Айгър дере 20 къщи 4. 316 къщи със св.Петър Янковс.Наипли-180 къщи с.Деридж лери -30 къщи с.Каинчал-80 къщи с.Кара дере-20 къщи 5. 350 къщис.Барутин -250 къщи с.Чавдар -100 къщи6. 203 къщи с.Аланджиево -100 къщи с Карабулак - 103 къщи-турски7. 122 къщи със свещ.Никола с.Осиково - 68 къщис.Черешово -54 къщи8. 284 къщи със свещ.Николай Господинов с.Петвар -70 къщис.Селча -102 къщи с.Чуреково- 112 къщи9. 415 къщи със свещ.Клия Златаровс.Чиликли-66 къщис.Лясково-184 къщи с.Михалково-165 къщи10. 291 къщи със свещ. Марко Трифонов с.Брезе-150 къщи с.Беден-120 къщи с.Катранчукур-21 к /има стари бълг. семейства/

106

11. 389 къщи св. Никола Мандуловс.Дьовлен-250 къщи с.Настан-139 къщи

12. 410 къщис. Доспат + 276 к. с. Касък и Гюмюшдере 33, 117 и 17 къщи.Пловдив4/ІІІ 1913г./ДА-Пловдив, ф.67 к, оп. 2, а.е. 130, л. 197. Първообраз. Маш-

нопис./

Уважаеми читателю,Идеята за съставянето на тази кратка хронология на започ-

налия процес на религиозна асимилация е не да даде абсолютна пълнота, а да покаже, че зад една привидно родолюбива работа се крият грозни неща на фона на едно поголовно материално и духовно изтребление на помашката социална група... .Подбра-ния документален материал недвусмислено разобличава и при-ковава на позорния стълб една вече започнала в нова фаза пов-севместна война срещу помашкото население. Върната лентата назад в спомени и съобщения, са опозоряващи за война, която се счита за освободителна.

С прекъснатия от Васил Радославов кръстен период мераци-те не умират. Помаците са трън в очите. След като се повръщат към мюсюлманските си имена, още през лятото на 1913 година, на тях отново се гледа с лошо око, сиреч, те са врагове, те са душмани на България, на българския народ. И на тях вече не се гледа като на помаци, а като на турци, нещо като пета коло-на на Османска Турция. Но времената след края на Балканската война са вече други. България триумфираше в края и прогонени са османските турци, помлени са помаците, а започналата кръс-тилка с ужасите и идат да докажат на помаците, че няма къде да шават. Душмани, т.е. нарочени са за душмани на държавата, но няма как с военни средства да се воюва срещу тях. Единствено-то силно оръжие на държавата срещу помаците е да се оставят на милостта на естествения подбор. Около 20-та и 30-та години на миналия век правителството прави опит да се освободи от

107

помаците, като с подкупна агентура от ренегати сред помаците подготвя доброволното им изселване в Турция. Едновременно с това се подготвя и погром върху всеки, който поеме път за Тур-ция. Буквално военни кордони е имало около всеки дом, около всяка къща. Още при излизането от домовете им е трябвало да бъдат ликвидирани с пушечни изстрели...

След като е усетено вероломството и планът на тогавъшното правителство е осуетен, се тръгва по другия път. Удържавяват се всички имоти на избягали помаци, на прокудени помаци в Османска Турция. Започва колонизацията в помашките села на отделни християни, на семейства, на цели фамилии срещу пре-достъпени

земи безвъзмездно. Земите са на избягалите, на прокудените. Така голяма част от малоимотните болгаре-християни станали заможно имотни. Измежду колонизираните болгере-християни се издигат в местното управление, хора за полицейски, за адми-нистративни и други услуги. Разбира се, че и чрез колонизира-нето на християни в помашките села религиозна асимилация не се получава, но, ако все още обичаме истината би трябвало да кажем справедливо точно помашката общност в населените мес-та тръгва на общочовешки контакти и взаимност, без да поставя условия и да изгражда правила за приобщаване на християнския елемент в населеното место. По същество стремежа за религиоз-на асимилация на помаците си е чист кръстоносен поход, война с нежни средства срещу помаклъка. Безсмислието на обявената неофициална война срещу помака с кръстилките от 1912 година насам до наши дни и за в бъдеще е в усещането, че въпреки, фор-малното приемане на християнските атрибути няма духовното, най-важното сродяване.

Не веднъж помака е тръгвал към християнина, за да израв-ни с него духовно и социално, но християнинът не е отговарял адекватно.

Насилието никога не е раждало духовна близост. И не само насилието, а и възприемането ти като друг от насрещтната с страна. Ето, кое прави крьстклките безсмислени и се смятат за насилие, за необявена война. Ето и за какво са се проваляли. Ду-ховното сближаване, духовната близост не е адмистративен акт. На 6 септември е извършено Съединението на Княжество Бъл-гария с Източна Румелия, но България се само съедини, но не и обедини. Не се получи духовна близост между хората. Духовна

108

шупла се получи. Духовната близост е взаимност, а взаимността е да приемаш насрещната страна без предубеждения, без задни мисли такава, каквато е, но и тя по този начин да те приема. То-гава се намира общочовешкия език.

Катализаторът важи за химическите процеси, но не и за об-ществените взаимоотношения.

Дружба “Родина” бе продукт на катализа. Тя беше създадена и извикана на историческата сцена, за да подпомогне приобща-ването на помаците към християнската духовна култура. Но се провали.

С няколко фрагмента от документи по-долу ще се опитам да осветля и безсмислието на кръстилката след девети септември.

РОДНАТА НИ ИНДУСТРИЯ НА ЛЪЖАТАПодхващам темата, защото има пряко отношение към писа-

ното от мене и за да защитя тезата си, че грешките никога и под никакъв предлог не трябва да се повтарят с грешки и да припом-ня на вярващите и невярващите, че в основата на основопола-гащите принципи на свещените писания е залегнал най-светия закон: „Не лъжи” и че лъжата е в основата на всяко зло и че злото разчита и се опира на лъжата.

Идеологът на немския фашизъм Гьоринг, залагайки на лъжата пише “Една лъжа многократно повтаряна се превръща в истина”. Индустриалната форма на лъжата е манипулацията. Многолика е тя. В социално несправедливите общества се котира становище-то, че е имало два вида лъжи-благородни и неблагородни. Разби-ра се ,че не е имало и не може да има благородни лъжи. Но освен първобитнообщинния строй, освен човешките задруги всички пост обществено-политически строеве са започвали изгражда-нето си и са усъвършенствували социалната несправедливост на основата на манипулациите за едно по-справедливо мъгливо об-щество в необозримо общество и са налагали камшичния закон за свръх затягането на коланите от манипулираните. Грешката на грешките безконечно се поправят с манипулации, задоволя-ващи националната индустрия на лъжите. И ако все пак на на-ционалната индустрия на манипулациите разчита политиката и от гледна точка на антихуманния и морал човешката не доофор-мена от към чувството за самосъхранение маса го възприема за нормално,то за какво говори факта, че най-голямата религиозна система не само, че разчита на лъжата, но я и канонизира.

109

В случая става дума за канонизирането на т.н. „мъченици” от измисленото и нагодено за целите и „баташко клане”. Както и да го вземе измисленото баташко клане от долу до горе и от горе до долу е абсурдна и то най-голямата лъжа в националната ни история. В писаното до тук съм го изяснил на базата на различни домашни и публично известни извори. Отново и за кой ли път отново, и отново ще трябва да се казват много истини, макар и те да са погребани както пише Марко Сантопадре от италианското радио “Отворен град” в “масови гробове”. А срещу манипулаци-ите, касаещи “баташкото клане” са се произнесли много истин-ски и големи умове на България.

Атонския монах Паисий Хилендарски написа най-съвършен-ната си лъжовна книга “История Славянобългарская”, изпъстре-на с чудовищна фантастична митологизация на несъществуващи царе и битки. Но за да се измъкнем от лабиринта на лъжите му измислихме, че това е благородно дело, за да се сепне и стиму-лира българския народ към национално пробуждане. И този све-щен лъжец е канонизиран за светец от Българската православна църква вместо да бъде анатемосан.

Но изглежда с писания нещата не потръгнали. Не са потръг-нали нещата с хайдутлък, четнически брожения и мижави въс-тания. Тогава се пристъпва към окървавявания. Механизмът е пословично прост-провокацията. Точно провокацията е основ-ния инструмент, за да се получи отзвук в национален и междуна-роден мащаб. Така стоят нещата с Батак. Случайно ли се укриват батачани в църквата? 3ащо не са излезнали лице срещу лице на бойното поле? Те не са намерили сили да сторят това поради усетена вина. Укриват се в църквата, защото тогава в османската империя е съществувал закон- в църква мюсюлманин не може да влезне. Фактически в църквата християните намират своето спа-сение, но замисълът на запланувана стратегия е без ефект. То-гава се започва самозаколението вътре в църквата. Пръв е Кочо, след него са другите, а тези, които не пристъпили към чудовищ-ния акт са били клани от свои... И този масов вандализъм на са-моизтреблението за дълго бил забравен като срамна и позорна памет, докато полския художник от 19 век Антоний Пиотровски не възстановява тази трагедия през 1892 година с картината си “Баташкото клане”, но не като истина, а по поръчка на църквата, та да измие позорния си грях и да вмени вина на т.н. помашки башибозук, като един бъдещ погром над помаците в региона, ка-

110

къвто са Балканските войни от 1912 и 1913 година.Няма по-опасно явление за националното съгласие, добрува-

нето и толерантността от механизма на дезинформация. Феде-рико Поволери изяснява този механизъм така: “Нещата, които трябва се вземат под внимание в тази

история, са едновременно важни и почти невероятни1. Способността да се достигне напълно дезинформация на

международно ниво /у нас на национално, б.м./.2. Безкритично възприемане от страна на общественото мне-

ние на новини, на които липсват достоверни и сигурни източни-ци.

3. Невероятната способност новината да проникне и да се разрасне безгранично чрез легенди и фалшиви изявления, които я подкрепят.

4. Явно е, че една манипулирана информация може да прео-брази и даже да измести реалността.”

Опасността на канонизирането на мъчениците от Баташкото клане не идва от факта на канонизирането. Сигурен съм в това, че църквата ни с това си измива собствения си грях, за провоки-раното от нея самозаколение. А може би в това време да е гос-подствала секта, известна днес с провокиране на масови самоу-бийства. Според светите писания правото на живот е приоритет на Създателя, а посегателството на личния и чужд живот е грях. Канонизирането на извършилите грях е поправянето на грях с грях, което е грях.

Другия извършен грях на църквата ни с канонизирането на мъчениците, издокарани като жертви на помаците е демонстра-тивно възраждане на омразата и ненавистта срещу самите пома-ци.

Това е опасно и жестоко начало на нещо непредвидимо. С об-ществената дезинформация се проправя път на началото на един безкраен процес с възможно ускорено осъществяване на идеята за изграждането на изчистена християнска държава. Пожелавам си да бъда добър пророк - ТОВА НЯМА ДА ГО БЪДЕ!

Няма да го бъде, защо масово се изтребва собствения народ с различни форми на физически и духовен геноцид. Църквата следва да канонизира собствените си миряни, съвременни бъл-гарски мъченици, подкарани като стадо към към повсеместна гибел от съвременните политици.

111

А КОРЕНЪТ НИ МАЙ ЕДИН И СЪЩ Е...Новият прочит на световната история за щастие почна да

поставя всичко на место. В контекста на този прочит попада и родната ни история. прИ нас нещата стават изключително трудно,защото психологическия ни. нравствения ни човеш-кия ни статус са все още обременени от несъстоятелни мито-логизации и демонизации. В противовес на славянската ни митологизация макар и слабо прозират съмнения и твърде-ния изключващи славянското ни потекло. Научно нещата се преориентират към индоевропеиския ни произход,а напо-следък и към иранското ни потекло.много наши млади уче-ни все бият натам. Веселин Илиев в трудът си “3абравените българи край Волга” на стр.12 споменава за турския профе-сор Ерьоз, който доказал българския произход на турската нация. 3а дързостта си заплатил с живота си.Професорът е доказвал това не в буквалния смисъл. а това, че българи и турци имат един и същ корен. На стр.13 авторът твърди. че през 922 година великият волжки прабългарски как Алмуш обявява за официална държавна религия исляма. Официал-но и неофициално в нашата страна се прокрадва версията, че ислям в България. макар и в отделни райони е имало пре-ди да дойдат османлиите.

Официалният Бог на предците ни е ТАНГРА. Тангра идва от турското TANRI - Танръ,Тенръ.

Кръстоносците опустошавали и България. Кръстителят ни Борис Първи влизайки в предателско съглашение с ри-мокатолическата църква извършва държавна измяна с акта на покръстването. срещу изменника- царедворец се опълчва първородния му син и 53-та първоболяри. Предателят осле-пил сина си и го пратил на заточениe, а 53-та боляри ведно със семействата им до девето коляно изтребил докрай.

Кръстилката не минал без издевателства над мирното на-селение, част от което побегнало към пазвите на планините. за да търси спасение. Зараждането на богомилското движе-ние, преследването му и унищожаването му е следствие на нечуваното жестоко насилие при християнизацията в Бъл-гария. Споделям хипотезата си „без да ангажирам който и да е бил, че овладяването на България от османлиите е начин за връщане на предишната вяра.

Историците ни винят държавниците ни за това, че са тър-

112

сили и получавали помощ от Османската империя за отпор на враговете на държавата ни. Виждате ли-това било улесни-ло османската инвазия! Глупости! Просто между българската държава и Империята е съществувало добръседство и взаим-на договореност за помощ и сътрудничество. Те мъдро и дал-новидно са се ориентирали към етнокорена си и със сигурност са хранели чувства на взаимност. Други пък сочат разпокъ-саността на страната ни на автономни царства /княжества/. Вината носел последния ни цар Иван Шишман. Разпокъса-ността на българската държава не е ли акт на внедрена външ-на агентура, реализирала целите си чрез ренегатите си с цел елиминиране на държавността ни? И османлиите не са ли поканени от централната власт? Историята тепърва ще раз-съждава върху тази истина, макар и хипотетично и напълно недоразвита. На стр.12 Веселин Илиев твърди. че съвремен-ния турски език е този на българите край Волга и Кавказ. но чрез ислямската култура навлезли в него много арабизми.

Инициираните Априлски събития през 1876 година, чии-то трагични следствия са руско-османската война от 1877/78 година. Балканските войни в Родопите 1912-13 година, руска-та инвазия в българската политика с ефекта на “другостта” не са били пречка българите да се обръщат за помощ към Турция.

В най-критичния момент когато на Добруджанския фронт трудно се удържат позициите и се очаква зашеметяващ руски пробив българите поискали военна помощ от Турция. Благодаре-ние на отлично подготвения турски военен контигент българите удържат позициите и отблъскват наперения неприятел. Спасена е България. Но България забравя за това!

На 25 май 1926 година е съставено правителство от българи и турци. 0сновната причина са този, както го нарича официоза, странен съюз са държавите победителки От 19-26 април 1920 година в Италианския град Сан Ремо на международна конфе-ренция се взема решение Тракия да бъде предадена на Гърция. В тракийското село Караач от 2 до 5 май се провежда съвещание между представители на двата етноса. Подписан е протокол. От 25 до 30 май се провежда конгрес, който съставя правителство от турци и българи с председател Тефик Бей. В правителството влизат българите Страшимир Дочков, Вангеп Георгиев и Коста Георгиев.

Една огромна армия от българи-християни отколе трайно са

113

се вписали в ежедневието на Турция и не е трудно да споделим, че те са я припознали за своя втора Родина, което дава основание да се говори за българското присъствие в съседна Турция. Ако не им бе комфортно, щяха ли да останат там?

Нашите съвременни политици ронят сълзи та се късат за бъл-гарите в чужбина. И ако сълзите им не бяха по -скоро крокодил-ски не трябва ли да се замислят за сънародниците ни християни в Турция? Не си ли дават сметка, че с раздухваната ксенофобска ис-терия по адрес на съвременна Турция дали няма да им причинят неудобства от страна на турската държава и турските граждани?

С един куршум два заекаДа теоретически е възможно с един куршум да бъдат уцеле-

ни два заека, ако зайците са на една линия и то много близко. Практически това не е възможно. Теоретически е възможно да се носят две дини под една мишница. Практически са на една ли-ния, но както е невъзможно практически с един куршум да бъдат уцелени двата заека, така практически не е възможно да се носят двете дини под една мишница. Но в човешкото общество между обществата и човеците все са се намирали хитреци и тарикати, които с един куршум се опитват не два, а повече зайци да уцелят, както и под една мишница да носят повече от една диня.

В живата и нежива природа нищо не идва даром, нищо не се дава даром, никой не се жертва даром. В Република Турция в град Измир живее Мехмед Сербез. За мен лично е радост, чувст-вам се горд и щастлив, че в живота ми се подредиха така неща-та, че преоткрих в Сербез Големия хуманист, Големия радетел и ненадминат деец за изграждане на мостове между два народа, скарвани по волята на чуждоземни душмани нямащи интерес от силен и мощен духовно, икономически и физически Балкански полуостров. Сербез по душа и сърце е Велик мъдрец, певец и духовно възвисен лирик. Просто- ЧОВЕК, преоткриващ в чове-ка рационалното човешко сърце. Не крия, че с този човек духов-но се побратимих. Та от него и чух мъдростта “СИРЕНЕТО Е БЕЗ ПАРИ САМО В КАПАНА ЗА МИШКИ”. А да се влезне в капана, полакомен за сиренцето може да го направи само оно-ва глуповато същество, което не усеща зад примамливата стръв собствената си гибел.

Така е и с нашето първо “освобождение „от турско робство”, така е и с второто ни “освобождение” от „монархофашизма”. В

114

същност историческите факти в документи говорят,че руснакът и в двете „освобождения” не е целял нищо друго освен с един куршум, сиреч-под претекста “0свобождение на поробените бра-тя-българи” -осъществяване на имперски амбиции и финансови компенсации.

В “Държавен вестник” от януари на 1884 година е публикуван Указ 1144. От този Указ ни става ясно, че “безкористната осво-бодителна мисия “е струвала на българския народ 10 милиона и половина книжни рубли и 43 копейки. А за това време това е било равно на 32,5 тона злато. В този вестник четем нещо, което може да ни изуми и да се попитаме и си отговорим на въпроса “Кой е диктувал и защо наличието на белите петна в родната ни история” “Ний Александър Първи с Божията милост и народна воля/кой е бръснал народа ни тогава, както и сега?/, княз на българите, про-възгласяваме:Народното събрание прие, Ний утвърждаваме сле-дующата КОНВЕНЦИЯ за изплащане от България на Русия раз-носките по окупацията на Княжеството от Руските Императорски войски, съгласно с определението на Берлинския договор”

Уважаеми читателю, изтръпни, ужаси се! Това е Берлински конгрес, свикан по волята на Великите сили, нали? Той според нашите офиози териториално ни орязва нали? Той както ни уче-ха, както и четяхме спира и де факто орязва руските имперски амбиции, нали? 3а това ли, че, както ни внушаваха и ни внуша-ват безкористно освобождение Берлинския конгрес ни осъжда да заплатим тези милиони? И защо руснаците, ако са тръгнали безкористно да ни освобождават не отказаха тези милиони?

От този текст на кому все още не е станало ясно, че не става дума за Освобождение, а за окупация? Руснака удря първия заек, успява да принесе и динята, която е до мишницата му-получа-ва милионите, окупира за дълго България, България става руски протекторат.

През 1954 година в съветската страна е издаден том първи на “История на България”. Там е отбелязано “Царското прави-телство на Русия преследваше във войната с Турция завоевател-ни цели и използваше лозунга на една освободителна война” /стр.308/. В същност ставало е дума България да бъде превърната в “3адунайска губерния”, а вече знаем, че соцрежима целеше да ни превърне в една /последна/ съветска република.

Руснака простреля първия заек, успя да принесе тиквата до мишницата, а България бе мишката, която се помами по стръвта

115

и сама си влезна в капана, за да има невероятното “щастие” в необозримо бъдеще да ближе раните си от зловещото вклещване във вероломния руски/съветски капан

И все пак, и все пак в името на Голямото човешко в нас, в името на онова, което ни врича Създателят ние сме длъжни да прекланяме глава пред гробовете и паметниците на войните по света, гинали по бойните поля за светли човешки идеали, но не и за идеалите на имперски амбиции, не и за установяване на мари-онетни режими на световни жандарми. На руски, на български, на турските мехмедчици от Чинак кале и други войни отстоя-вали териториалната цялост и държавен суверенитет на роди-ната си поклон, благодарност и цветя, цветя на признателност, коленичене с едноминутно мълчание. За задграничните мисии и мисионери, отправили се на поход срещу страни и държави с цел установяване режими на марионетки-презрение, дълбоко презрение и проклятие.

Оценката за Балканската войнаБалканската война от 1912 година е заемала важно място в

българската и световна история. Водещи учени марксисти е раз-глеждат като резултат от „непримиримите социални, икономиче-ски и политически противоречия между Балканските държави”, но бихме добавили и в самите държави. 3а това и тя със силата на оръжието разреши едни и заплете други проблеми. В национа-лен план Балканската война от 1912 г и необявената в Родопите и срещу родопчани, изповядващи исляма втора Балканска война от началото на септември 1913 година вместо да разреши наци-оналния ни про6лем, а го превърна в практически неразрешим за цели десетилетия напред, днес и за в бъдеще. Създаденият Балкански съюз нямаше за задача да разреши българския нацио-нален въпрос, а да използва военните резултати за териториални разширения за всяка от участващите. БРСДП/т.с./ макар и не по Ленински не само, че бе против войната, но и по време на войната провеждаше активна пропагандно-бунтарска агитация и работа. Тя единствено прозря, че таз война има грабителски имперски ам6иции за съюзниците и най-вече за българската буржоазия. Младите тесни социалисти в лицето на Г.Димитров провеждат и в хода на войната активни действия за нейното прекратяване. Те пропагандират и заявяват, че тази война вместо национално обединение ще донесе само страдания и щети на народа...

116

За съжаление малко по-старата ни и днешна историография оценят войната, хващайки се за дадената оценка на Ленин, без да дочетат Лениновата оценка до край.

А в статията си “Нова глава в световната история” Ленин раз-крива истинските причини за войната. Между другото той пише: “Националният въпрос на Балканите направи огромна крачка напред към своето решаване... Въпреки, че на Балканите е обра-зуван съюз на монархии,а не съюз на републики-въпреки че съ-юзът е осъществен благодарение на войната, а не благодарение на революцията-въпреки това направена голяма крачка напред... “Успоредно с това Ленин прозира, че големите събития каквато е и Балканската война, могат да бъдат изкористени от монарсите и буржоазните правителства. Както и стана. Ефектът се получил - страх, ужас, смърт, разорение, вътрешно окупационен режим и вътрешно национален гнет. На 17 април 1915 година Г.Димитров в писмото си до Любая Ивошевич-Димитрова/съпругата му/пише, че е „покрусен от разорението, което Балканската война е направила в тоя край/разбирайте родопския/. Не е оставено нито едно от по-рано съществуващите цветущи села.”

И водещ в таз кървава и по-следващи драми за народа ни е ко6ургската династия. Авантюристът Фердинанд, коронован за цар български е най-върлият привърженик на войнолюбивото течение в страната. Той и сие в България инициираха първата Балканска война, с негова благословия верните му мекерета-войнолюбци в началото на септември 1913 за кратко време про-ведоха блестяща операция по етно-религиозното прочистване върху територии по горното течение на Въча, той мерзавец-са-модържец хвърли изтощената българска армия срещу бившите си съюзници, за да завърши Безславно военната му авантюра и да донесе на народа ни трагична национална катастрофа.

Знаменателни са съдните думи на Екзарх Йосиф: “България трябваше след злополуката от 1913 година да си постави за за-дача да разкрие причините за катастрофата...Аз мисля причините трябва да се търсят в личния режим на царя. Навсякъде, където днес има личен режим, работите отиват към катастрофа... “

Животът го е потвърдил, потвърждава го и днес. Ние се от-скубнахме от лапите на тоталитаризма, за да търпим личния ре-жим на друг, който със сигурност и уверено води страната ни към поредната и фатална национална катастрофа.

117

ВТОРАТА БАЛКАНСКА ВОЙНА

Историците ни боязливо избягват да споменат за една кратка, но драматична и ограничена война в Родопите и срещу помаците по долината на река Въча. Разбира се, че едва ли някой с точ-ност може да датира началото на необявената война срещу изпо-вядващите исляма, турени в кюпа и под общ знаменател-турци /а в последните години, за да избегнат неудобството наричани “други”/, но винаги, когато управляващите в нашата страна къде от имперски амбиции, къде намиране изходи в асимилационни политики и кампании, къде за печелене на електорална безлична маса са разработвали за елиминиране на турците /в т. ч. и по-маците/. Официално наречената Първа Балканска война от 1912 година е преследвала именно и такава цел.

Има и друга война, преди официално втората прераснала след това в Първа световна война.

Войните в Родопите започват с кампаниите по покръстването свързани с нечуван натиск, гаври и издевателства и стихийния отпор на отделни по-будни елементи. Официозите ги наричат въстание, за да се подсигурят оправдания за издевателствата.

Както споменах първото масово покръстване се провеж-да през 1881 година. Отчетен е голям резултат, отнасящ се до масовостта,но ефекта е следствие на психологическия натиска и икономическите ограничения. Втората кампания е през 1912 и 1913 година, която е свързана с палежи на населени места и кланета на мирно население. Изключителни жестокости са из-вършени в селата Жижево, Црънча, Бръщен, Триград, Мугла и Тъмраш. Налице е стихийна съпротива.

Светлозар Елдъров в книгата си “Българската православна църква и българските мюсюлмани 1878-1944 г. свидетелства за потушено въстание от българската войска към края на август и началото на септември 1913 година

В същност за какво въстание говори авторът. Ако единични деяния, взети като криминални или като израз на единичен бунт срещу издевателствата на представители па властта се приема за масово брожение за въстание, то може ли да се помисли за какво иде реч. Според източника “представителите на военно -адмис-тративните власти са прогонени... “ а пита ли се някой и някога какво са вършили те, още повече, че в родопския край са били изпращани декласирани, криминални и напълно безнадеждни

118

елементи. Да, такива са били изпращан защото един нормален човек изпратен в Родопите като военен или администратор няма как да не бъде потресен от хала на родопчани, нямало как за-ради издевателства над тях. В родопския масив в помашките села са били изпращани и наелектризирани до фанатизъм зарад мнимото баташко клане елементи. В Доспат били убити попа и секретар-бирника. Та те са били обречени от тези, които са ги изпратили. Но защо са били убити? Заради алчността си,заради свинската си похотливост. Другата ми версия е, че те са убити от свои, за да предизвикат повод за погром. Край Палас войникът е убит в сражение след Паласките боеве, а не е вследствие на ня-какъв бунт. В Смилян загинали двама милиционери, но гибелта им също не е акт на масово въстание.

В същност за какво въстание може да става дума след като само преди по малко от година Родопа планина и по скоро по-машките райони са изпепелени, а населението им е прокудено със същите методи от времето на Освободителната 1878/77 го-дина. Родопския отряд в коалиция с четници и шайкаджии при-ложили в планината тактиката на опожарената земя, стратегията на поголовно прогонване на помаци и турци. Как завърналото се население, наплашено до смърт е могло да се реши на орга-низация на въстание? С каква организация,с какво въоръжение би разполагало то, за да прави въстание? Не е ли безумие да се вини маса народ заради изолирани случаи на ответна еднолична реакция? Но на тогавашните власти решили да се справят един път за винаги с помаците е бил нужен повод. И този повод е на лице, за да тръгнат на война, на изненадваща на внезапна война в Родопите срещу помаците.

И така по заповед на началника на 10 пехотна дивизия след 2 септември 1913 година е изпратен 39 пехотен полк с първос-тепенна задача „да действува най - енергично и безпощадно за потушаване на въстанието.” А въстание не е имало! Разбирате ли? Въстание не е имало!

Но на 12 септември командирът на полка майор Кръстев ра-портува, че „това въстание е потушено, селата обърнати на пепе-лищата, останалото население избягало в горите и планините...” И вижте с каква вероломна наглост майорът продължава рапорта си 39... с цел да продължи борбата.”

В погрома над помашкото население в Родопите се включват още 37-ми пехотен полк с щаб в Неврокоп и Скеченския отряд.

119

Войната за погромаджиите завършва с триумфален ефект-из-цяло са опожарени селата-Гьоврен, Балабан, Триград, Наипли, Дишук дере, Делиджелер, Кюстенджик, Бадолик /заличено/. В Девин от 250 къщи остават само 30. Заличено е селцето до Ру-дозем, носещо днес прозвището Балтаджи махала, заради масо-вото посичане на жителите му, заличено е безименното селце почти северно от Смилян на завоя, около чешмичката, заличени са безименни селца по долината на Въча, днес попадащи под водите на язовир “Антон Ивановци”

Ужасно е дори да се помисли, камо ли да бъде изпитано едно жестоко изстъпление.

А ние обкичваме днес с безсмъртния ореол на възславата едно престъпление, което трябва да се обезсмърти с позора на масовия геноцид, за да не се повтори никога и с никого.

Със заглъхването на пушечните изстрели, на топовните кано-нади, на възторжените викове”Ура””и “Напред на нож”, с овла-дяването на военни рубежи и крепости и т.н. целите на Балкан-ската война все още не са реализирани в пълен обем.

Едно от стратегическите направления на обявената война сре-щу помаците през 1912 година-възродителния процес прииждащ като помитащо цунами, отдръпващ се в океана на натрупваната мъст и избухващ на вълни през различни периоди на етапи също не решава проблема на войната.

Държавата ни е в постоянна война срещу помаците и то от 1912 година насам. И то като се започне от открити терористич-ни “разбунтуване “ на помаците изселвани за Турция. Това са изключително жестоки неща, за да повярваме,че те са истини, но макар и оскъдно разполагаме с непремълчани факти.

В най-ново време и то в условията на световна криза упра-вляващите християни би трябвало да помислят за физическото и духовно оцеляване на помаците с един защитен закон за разви-тие на планинските и полупланински райони. Но не това е целта. Целта е обезлюдяване, на всяка цена обезлюдяване. Местните общински управи в Родопите поголовно обявяват недвижими имоти, реални собственици за общинска собственост и с псевдо-провеждани търгове позволяват за жълти стотинки на мародери-християни от вътрешността на страната да ги закупуват.

120

Уважаеми читатели,във втората си част на книгата се опитах да представя от-

правните жалони на документалната част на възродителния процес. Рзбира се, че ще бъда упрекнат в неизчерпателност или пристрастност. В неизчерпателност, справедливо мога да бъда упрекнат поради физическата ми невъзможност да сторя това, но пък съм оправдан от една страна заради огромния материал и невъзможността да го посоча и от друга още по-съществени и детайлизирани документи са били или унищожени или дълбоко засекретени и загробени в сейфове, до които все още няма дос-тъп.

Не става дума за един отделен възродителен процес, а за се-рия от възродителни процеси, извършени над помаците. И поне-же има субекти и обекти на възродителите процеси, и понеже е предел но ясно интимната помисъл на възродителите, и понеже в тях има барикади,при които има агресия и отбраняващи се, то е по-справедливо да погледнем на “възродителните процеси” като на война, като продължаваща война. На много места в повест-вованието си подчертавам,че това е война, специфична война, която за разлика от войните на пушкалата има начало, но все още не е сложен край. Тя е пълзяща и опасна война, която, както и с опасение, и с опасение посочвам, че тя е война-бумеранг. И пак искам справедливо да бъда разбран. Това не е войната на целокупния български народ, а война на Св.Църква, на прави-телства и политики, на отделни личности,на които тя е основен идеологически институт, решаващ идеологически комплекс. За съжаление ли, за късмет ли тази война е печелила за известен период от време битки, овладявала е рубежи, но не е закрепва-ла победи. Тя е губела битки и за съжаление репарациите са се плащали от държавата България, репарациите са лягали върху приоритетите на на национални идеали и интереси, рухвали са национални интереси пред международната световна общност. Скрито, прикрито или открито

б/България се е възприемала и се възприема като потенциал-на страна на насилието над малцинствените групи. А това е удар, жесток безмилостен вероломен удар под пояса, който ни лишава от политически и икономически инвестиции.

Основно, ние търсим началото на “възродителните процеси”, между впрочем маята на възродителните процеси спрямо пома-ците през 1912-13, 1942, та дори и от 1972година насам»

121

Възродителните процеси, както ги наричам кръстилките во-дят началото си от стародавното римско нашествие, когато се поставя началото на покръстването на населението. Това вре-ме няма как да не премине през историческия период, наречен скрито християнство след османското владичество и ако искаме да бъдем още по коректно справедливи бихме посочили и пого-ловната кръстилка на българското население през 865 година от кръстителя цар Борис I. Позволявам си да споделя хипотезата си, с която си обяснявам, защо все пак в различни региони на страната се намират отделни и компактни райони с помашко, с чисто помашко население, изповядващо и придържащо се до фанатизъм към исляма. Според мен отговор на твърдението, че ислям и ислямизирани хора е имало още преди османлиите да овладеят бившите българ ски земи идва от отговора, който ни да-ват авторитетни учени за първо религията на прабългарите. Спо-ред тях господствуващата религия сред българското население в древната прабългарска империя е ислямът.

Та при покръстването при цар Борис I на българите, послед-ните са били с ислямско вероизповедание. При повсеместното покръстване в резултат на преследвания и гонения, на безми-лостно изтребление на желаещите да се покръстят се е търсело спасение в недостъпни усойни места.

Та да се върнем отново на думата си. Върховните проявления на възродителните процеси са следвали един над 30 годишен цикъл. И тук не става въпрос за случайни или продиктувани от конкретна конюнктура яв ления, а за един процес, за един войн-стващ агресивен процес, който трябва да стане на всяка цена. Това. е процес следван почти без отклонение от повечето българ-ски правителства ,, независимо от доктрината която изповядват и времето, в което управляват. Това е процес, често обслужващ различни каузи, често разделящ съмишленици и обединя ващи врагове.

До комунистическия преврат на Девети септември 1944 годи-на процесът вече е отработен, лансиран, прецизиран, калъпиран. Новата власт все още не намира как да внесе нещо ново, качест-вено. Но тя вече е със самочувствието на вечна и приета присър-це. Самодоволното и само чувствие и дава основание да се счита за единствената разпоредителка със съдбините на поданиците си. И го прави със самочувствието на победителка. А победителите, особено като имат зад гърба си съветската християнска империя

122

се смятат за неподвластни на съда на своето и бъдещото време. И за това тя не се задоволява само с помаците. Тя обявява война и на етническите турци в България, посягайки им на имената и етноса им. Буржоазните кръстители са били по-мъдри, държей-ки настрана турците със специални разпоредби. Може би и със сигурност, защото най-вероятно не им достигнало времето.

Не само по примера на съветските си побратими новата и т. н., несполучливо “народна власт”, но и за историческите си ме-раци тя се преборва за идеала “единна” /разбирай религиозно еднотипна, б.а. / българска нация... Другата новост е преследва-нето на религиозността-не само “чуждата мюсюлманска религи-озност, но и “своята” - християнската..

Новите си правят в личен план харакири, обявявайки и сво-ята религия извън закона. Българската православна църква ги анатемосва и започва подмолна почти петдеситилетна подривна борба с тях...

Има и нещичко още от новото: изчезването на документите. Изгорелите архиви и анонимната вина навсякъде съпътстват по-следния възродителен процес. Дали пък, защото в този процес нацията ни е най-гузна? Но вината, чувството за грях според чо-вешки и религиозни канони, според усетеното угризение на съ-вестта, претенциите за гражданска съвест предполага покаяние. Покаяние, защото раните може и да са отболя ли, но белезите времето няма как да заличи, напротив белезите вместо да изчез-ват постепенно с течение на времето се разрастват и напомнят, че там, под този белег е удряно жестоко, яростно, безмилостно и е боляло, виело се е от болка.

Уважаеми и снизходителни читателю, с твое позволение, ще прикова вашето внимание на няколко документа в подкрепа на споделеното. С оглед на пестене на време и търпение правя скро-мен опит за резюмиране на документите, а вие ги потърсете в посочените източници, ако считате за необходимо. Съществува един документ, посочващ колко пари струваме за българските власти ние, помаците.

На 4 януари 1948 се провежда закрит пленум на ЦК на БКПНа него, бившият “герой” от Лайпцигския процес, т.н. вожд

и учител на целия български народ Георги М.Димитров споделя “трябва да Ви кажа- нека си остане между нас- че има един го-лям въпрос, който не е от вчера съществува, то е, че по нашата южна граница имаме всъщност не българско население, което

123

представлява постоянна язва за нашето общество.Пред нас, като партия и правителство, стои въпроса да наме-

рим начин да го махнем от там и го заселим на друго место, а там да заселим наше собствено, българско население. Този проблем трябва да се разреши през 1948 година. /ЦПА, ф.1,оп.Б, а.е.19/

Указанията са спуснати. Линията неотклонно трябва да се следва. Проблемът се решава, но по по-друг начин. “...не българ-ското населе ние само поема към Турция. Само през 1952 година се изселват 55,746 души. ЦК е във възторг. От България изчезват “най не българите”. На 26 април 1951 година ЦК на БКП дава указания на окръжните и местни комитети да засилят приемане на турци в Партията. Така във Второто Обикновено народно съ-брание през 1953 година има 15 турски депутата, а до към 1961 в БКП са обхванати 16031 турци. 15454 от тях се изявяват като активисти /вж. Стоянов Б., Турското население в България меж-ду полюсите на етническата политика, 1998 г.стр.122/

Малък коментар: 3а да разберете играта в тази политическа игричка си спомнете приказката за това как се вадят горещи кестени от жаравата. Спомнете си и приказчицата за това как-ви болезнени удари се нанасят с камъни от собствената гради-на. Спомнете си, че крепостите не се предават. Те падат поради вътрешно предателст во. За всичкото това и много нещица, с кои-то не искам да Ви тровя настроението има само едно, единстве-но определение и квалифика ция - ренегатство.

Съединена или обединена България?Над този въпрос и отговора на този въпрос трябва да се зами-

сли и отговори не само България, но и всяка друга страна загри-жена за консолидацията на етническите групи, националности и религиозни групи в служба на национални интереси и устой-чиво стабилизиране и запазване на държавността, Художникът Николай Павлович озаглавил знаменитата си творба посветена на т.н. събития в България от 1855 година „съединението” “Обе-динена България 1885 г.” Проблемът на твореца е в това, че не е усетил съдържанието на понятията „съединение” и ,,обеди-нение”. Едно е „съединение”, а друго”обединение”. Всъщност съзаклятниците са преследвали преди всичко механичното „съ-единение” на апетитно разпардичосаните части на Българея от една страна поради вътрешната политическата партизанщина, от друга поради национално търгашество в угода на политиче-

124

ско и физическо тщеславие и от друга в сметките на Съедине-нието не са влизали помашките райони по долината на Въча и кърджалийско.

Съжденията ми се потвърждават и с това, което стана и за което говорихме за тези райони-Топханенското съглашение. И на по-късен етап-въпреки търгашеството прословутите райони са били вече смятани не за „подтиснати”от османлиите, а за тур-ски етнически територии врязани в гръдта на България , а по-машкото население за етнически турци, дишащи във вратовете на българите-християни.

Съединението през 1885 година с формален механически акт без органическата спойка на живеещите на държавните терито-рии в цивилизованите европейска държави. А тази органическа спойка говори за гарантирана социална и духовна спойка. Това можеше и у нас да се получи, ако приемехме препоръките на времето от решението на Берлинския конгрес за изграждането на нашата страна като многонационална държава. Но уви!

В металотехниката има съединение на две еднородни метал-ни части с нитове, с болтове, с видии. Но те не са трайни. Често при напън или при сгъване съединяващите части се късат и меж-ду двете на вид еднородни части връзките се късат. По висш етап на съединението е заварката. Знайно е, че електроженът или оксиженът с високите си температури предизвикват свръхвисо-ки температури на подлежащите на спояване части. Привидно това е търпение, саможертва, взаимна отстъпка в името на общото цяло. Понякога се изисква и специален спойващ мате-риал. В политиката, в между човешките отношения се срещат същите неща, изисква се да се получат нещата с електрожена или оксижена.

Случайно ли се провалиха прословутите възродителни про-цеси в нашата страна. Механичната съобщтност поражда ефекта на бумеранга. Но за някои политически недоносчета ефекта на бумеранга поражда страст, мъст, омраза ненавист-смерч, който покосява и национални интереси, и държавност.

Обединението, силата, мощта, гаранцията за национална неприкосновеност и държавен суверенитет е в единството на многообразието на една нация, изгрждано на основата на видо-вете взаимна човешка толерантност.

За съжаление не бяха заложени нито държавническа, нито политическа воля през 1885 година, за да прерасне съединението

125

във всеобщо национално обединение. Поведението на Ахмед ага Тъмръшлията с неутралитета на тъмръшлии по време на подго-товката и провъзгласяването на Съединението подаде ръка, под-сказа, че е възможно да стане това, Социално политическата и икономическата обстановка бе изключително подходяща, за да се получи това.

Международните сили в лицето на Европейските държави въпреки волята на Русия бяха на страната на волята за национал-но обединение, ако тя бе на лице. Уви! Уви! Уви...

Временното руско управление и съюзената с него родна църква измисли, толерира, издигна в принцип на поведение и отношение, в гаранция за национален стабилитет и приоритет-вероломното правило за възприемане на „друтостта”, за друго отношение към “другостта”, за духова и социална изолация на “другостта”. И няма как изкуствено изградената „другост” да не отговори с ефекта на бумеранга. Руснаците ни освободиха през 1878 година, за да ни превърна в традиционни роби на “другост-та”.

Е да, България е съединявана и териториално разширявана и свивана от вътрешни и външни душмани. Тя вътрешно е раз-яждана и унищожавана не от традиционно възприеманите ду-шмани-гърци, турци, сърби и т.н., а точно от тези и тези, които в миналото и днес сатратегически натрапват живота ни по стан-дартите на “другостта”. Те са нашите душмани, те ни дишат във вратовете и ни тровят душите и земния ни човешки път. Те про-дължават да ни зомбират с омраза и ненавист.

А тържествата по съединението в Пловдив около шести сеп-тември са едно механично, но опасно явление на изолация на „другите”

А КОРЕНЪТ НИ МАЙ ЕДИН И СЪЩ Е...Новият прочит на световната история за щастие започна

да поставя всичко на място. В контекста на този прочит по-пада и родната ни история. При нас нещата стават изключи-телно трудно, защото психологическия ни, нравствения ни, човешкия ни статус са все още обременени от несъстоятелни митологизации и демонизации. В противовес на славянската ни митологизация макар и слабо прозират съмнения и твър-дения изключващи славянското ни потекло. Научно нещата се преориентират към индоевропейския ни произход, а на

126

напоследък и към иранското ни потекло. Много наши млади учени все бият натам. Веселин Илиев в трудът си “Забраве-ните българи край Волга” на стр.12 споменава за турския професор Ерьоз, който доказал българския произход на тур-ската нацията. За дързост си заплатил с живота си. Професо-рът е доказвал това не в буквалния смисъл, а това че българи и турци имат един и същ корен. На стр.13 авторът твърди, че през 922 година великият волжки прабългарски хан Алмуш обявява за официална държавна религия исляма. Офциално и неофициално в нашата страна се прокрадва версията, че ислям в България, макар и в отделни район е имало преди да дойдат османлиите.

Официалният Бог на предците ни е Тангра. Тангра идва от турското ТАNRI - Танръ,Тенръ.

Кръстоносците опустошавали и България. Кръстителят ни Борис Първи влизайки в предателско съглашение с ри-мокатолическата църква извършва държавна измяна с акта на покръстването. Срещу изменника - царедворец се опъл-чва първородния му син и 53-та първоболяри. Предателят ослепил сина си и го пратил на заточение, а 53-та боляри ве-дно със семействата им до девето коляно изтребил докрай.

Кръстилката не минала без издевателства над мирното население, част от което побягнало към пазвите на планини-те, за да търси спасение Зараждането на богомилското дви-жение, преследването му и унищожаването му е следствие на нечуваното жестоко насилие при християнизацията в Бъл-гария. Споделям хипотезата си „без да ангажирам който и да е било, че овладяването на България ат османлиите е начин за връщане на предишната вяра.

Историците ни винят държавниците ни за това, че са тър-сили и получавали помощ от Османската империя за отпор на враговете на държавата ни. Виждате ли-това било улес-нило османската инвазия! Глупости! Просто между българ-ската държава и Империята е съществуващо доброседство и взаимна договореност за помощ и сътрудничеството. Те мъд-ро и далновидно са се ориентирали към етнокорена си и със сигурност са хранели чувства на взаимност. Други пък сочат разпокъсаността на страната ни на автономни царства /кня-жества/. Вината носел последния ни цар Иван Шишман. Раз-покъсаността на българската държава не е ли акт на внедре-

127

на външна агентура, реализирала целите си чрез ренегатите си с цел елиминиране на държавността ни? И османлиите не са ли поканени от централната власт? Историята тепърва ще разсъждава върху тази истина, макар и хипотетично и напълно недоразвита. На стр.12 Веселин Илиев твърди, че съвременния турски език е този на българите край Волга и Кавказ, но чрез ислямската култура навлезли в него много арабизми.

Инициираните Априлски събития през 1876 година, чии-то трагични следствия са руско-османската война от 1877/78 година, Балканските войни в Родопите 1912-13година, руска-та инвазия в българската политика с ефекта на “другостта” не са били пречка българите да се обръщат за помощ към Турция.

В най-критичния момент когато на Добружанския фронт трудно се удържат позициите и се очаква зашеметяващ руски пробив българите поискали военна помощ от Турция. Благо-дарение на отлично подготвения турски военен континент българите удържат позициите и отблъскват наперения не-приятел. Спасена е България. Но България забравя за това!

На 25 май 1920 година е съставено правителство от бъл-гари и турци. Основната причина са този, както го нарича официоза, странен съюз са държавите победителки. От 19-26 април 1920 година в Италианския град Сан Ремо на меж-дународна конференция се взема решение Тракия да бъде предадена на Гърция. В тракийското село Караач от 2 до 5 май се провежда съвещание между представители на двата етноса. Подписан е протокол. От 25 до 30 май се провежда конгрес, който съставя правителство от турци и българи с председател Тефик Бей. В правителството влизат българите Страшимир Дочков, Вангел Георгиев и Коста Георгиев.

Една огромна армия от българи-християни отколе трай-но са се вписали в ежедневието на Турция и не е трудно да споделим, че те са я припознали за своя втора Родииа, което дава основание да се гвори за българското присъствие в съ-седна Турция. Ако не им бе комфортно, щяха ли да останат там?

Нашите съвременни политици ронят сълзи та се късат за българите в чужбина. И ако сълзите им не бяха по -скоро крокодилски не трябва ли да се замислят за сънародниците

128

ни християни в Турция? Не си ли дават сметка, че с раздух-ваната ксенофобска истерия по адрес на съвременна Турция дали няма да им причинят неудобства отстрана на турската държава и турските граждани?

Вместо епилогГрехове, грехове,Правим си ги,без да искаме.Умишлено.Безгрешни няма.Освобождаваме се от тях чрез покаяние пред Единственият и

Всеопрощаващият.После пак си ги правим. Покайваме се и пак опрощение от

НЕГО и пак, и пак, и пак... Не омръзва ли на ОНЗИ да ни ги опрощава?

Ако той опрощава грях за грях обвинил другиго в грях, кого-то приемаме за справедлив!

Грешки с грешки не се поправят-мъдро обича да казва моя голям приятел от Измир Мехмед Сербест. И всякога, когато чуя приказката му предизвиква в душата ми самосъд. Без грешни няма, го зная от анализа на собствения си живот, но и го чух пак от Сербест. Не съм бил безгрешен, и никой не е безгрешен, важното е да узрееш в себе си и да бъдеш достатъчно мъжествен да признаеш греховете си, да ги осъдиш, но да осъждаш не вре-мето, в което си живял, дори и да те е подвело, а да осъдиш в себе си себе си, та дори и да кърви от болка. Та чак когато те опари, когато грехът те гори от вътре, когато изживееш вината си, дове-ла те до грехове - тогава, мъничко простосмъртно човече, може да се освободиш от тежкото бреме на заблуди и увлечения.

Но до това велико прераждане на духа ти не може да се стиг-не без истината да премине през сърцето и душата на човека. И когато това ста не може да се осъзнае мъдростта на моя приятел

“Грешки с грешки не се повтарят”... Изрича го поет и велик певец, който сам пише песните си.“Грешки с грешки не се повтарят” - това е химн на истината,

химн на възвеличаването, възторжен химн на освобождаването на душата от греховете, химн на човешката гордост и величие.

Опита да се повтори грешката със същата грешка е падение,

129

Позор е.Но е и опасно обществено явление водещо до срив на дър-

жавността, ако допуснатите грешки са от водещи учени глави.Злополучния възродителен процес с начало 1912/13 година

ли както още го наричаме кръстилката и продължил, чак до 90-те години на миналия век позорно завърши с прогонването на сто-тици хиляди турци и помаци от родните им гнезда. Българската държавност се сдоби със световна изолация, но разбунения свят не можа за съжаление да намери сили в себе си, за да предизвика нов международен трибунал, за да осъди възродителния процес с архитектите му. Словото се спотаи, за да дочака своя ренесанс. “Пръкнаха националистически политически партии и сдруже-ния- ВМРО , “Атака”, РЗС и т. н., поде се посевместна ксено-фобска кампания в смесените региони. Скрито се воюваше сре-щу помаци и турци от самозабравила се в върхушка, обсебила управленски структури. Централната власт спусна парашутисти за местните управления.

И ето камъчето е изплюто. Написаха се десетки доклади, кни-ги, студия за българския произход, за българския корен на пома-ците. официално научено от професор Петър Петров и истори-ка археолог Никола Дамянов се написаха материали, в които се отрича, че помаците нямат собствена история и че тя е част от историята на българския народ.

Честни автори излязоха с книгата “Пантеон на черното без-смъртие. Предателствата в българската история” Та от как офи-циално е създадена славянобългарската държава все е била пре-давана. Стотици пъти е сривана държавността и. И продължават да я ограбват и разпродават застрашител но, сривайки я до зали-чаване от картата на света. Детски години съм се ровил из архи-ви и библиотеки, за да намеря доказателство довеждащо до срив на българската държавност. За щастие не открих и никой няма да открие, защото в над 1300 вековното съществуване на

-държавата ни такъв факт няма. Защо ли! 3ащото ние пома-ците и турците сме обичали и обичаме страната, в която сме се родили, а нашата обич започва от корена, от родното бащино ог-нище. И знаете ли защо още не сме предатели! Защото ние сме държавообразувателите. Това предимство никой не може да ни отнеме, макар и да се отрича.

Не е парадокс, а закономерен процес на поддържане на ме-раци за християнизиране на помаците възраждането на дружба

130

“Родина” на територията на Смолян. Тук се издаде сборника с всичките материали на “Родина” тук на територията на града се проведе конференцията под надслов “Съвременните фалшифи-катори на историята на българомохамеданите”, и тук се издаде сборник с докладите и не на последно място на 3 май 2010 кме-тицата на Смолян Дора Янкова откри паметна плоча за основа-телите на-

Страх ме е да пророкувам, но зрее нов възродителен процес.Грешки с грешки умишлено се повтарят. Реанимира се един

голям грях осъден от международната общност. Но защо е така? Защото възродителите не бяха съдени.

Помаците в себе си са се капсулирали. Икономическото им дереже е такова, че щат не щат влачат хомота, а подаянието от трохички днес могат да се казват Ивановци, утре Драгановци, следващия ден Христовци и т.н.

Грешки с грешки не се повтарят се отнася и за помаците.Единственният, който е в правото си да приеме покаянието

от грешния е потерпевшия заради изтърпените притеснения, за изтърпените терзания и лишения, за изолацията му от духовни и социални потребности.

Престъпен грях бе Балканската война от 1912 година срещу родопското население, обременено исторически да носи на пле-щите си духовното си и физическо оцеляване, заменило вярата си, за да съхрани националната си идентичност в език, народни песни, предания и легенди, в бит, традиции и душевност. Кой друг би приел този свят свещен кръст?

Не омраза и ненавист, не социална и духовна изолация, не физически и духовен геноцид, не Балканска война заслужаваше това население, а почит, преклонение и слава, защото точно то и само то съхрани въпреки исторически и социални неудобство духът на дедите ни. В миналото и днес, може би и в бъдеще, за да бъде заглушено достойнството на това население се е раздухвал, раздухва се и днес мита за мним холокост в Батак и Перущица.

Може би точно и за това, за да бъде приглушено предимство-то в достойнството на родопското население бе обявена прес-тъпната Балканска война от 1912 година за най-справедливата в историята на България. Изолацията на родопското население от останалото население продължава да се демонстрира и на прак-тика да се въвежда в изпълнение.

Да се надяваме на световната човешка съвест, която един ден

131

ще осъди Балканската война от 1912 година за извършения гено-цид срещу населението в пазвите на Родопа планина.

Може би поколенията ще доживеят и новия прочит на исто-рията на България, когато ще се заговори за начало на първата национална катастрофа именно от Балканската война, защото по принцип, ако нямаше Балкански съюз, съюзниците нямаше да отворят война помежду си, може би нямаше да бъде прецакана България още в началото на края на войната от 1912 година.

Днес, както и преди, поколенията ни отново чрез демагогски-те фойерверки и чествувания на Балканската война се обременя-ват с омраза, ненавист и мъст.

Дълбоко уважаеми и снизходителния читателю, дописвайки тази мъничка книжка чинно ти се прекланяме и те молим да при-емеш и повярваш в нашата

ДЕКЛАРАЦИЯНе за мъст, не за предизвикване на мъст я написахме с жерт-

вена болка и любов.Който меч вдига, от меч умира!Острието на нашия меч е истината, а върхът на острието му

- прошката от наша страна. С това ни са закърмили и отгледали майките ни. Може би в това е генезисът на широкоскроеното ни човешко великодушие!

Независимо, че в него се вижда ахилесовата ни пета и използ-вайки го са ни нанасяни безброй удари под пояса...

Но и неведнъж пред крепостните стени на човешкото ни ве-ликодушие се е търпяло унизително самопоражение

Физически родопчанинът е унижаван, но никога не е бил по-коряван! Неизчерпаемо е могъществото му, защото е от извора.

Минават години.Обикновени и юбилейни от трагичните дни на 1912г.Тържествени слова, венци и цветя - подправени знаци на пре-

клонение и благодарност.Политиканската демагогия на многоцветни политически

джуджета пред подвига и истината.А зад натруфените с демагогия и многоличие, фойерверки -

истини и грехове.Зад истините и греховете - трагедия от пропуснатите шансо-

ве поради национално безразличие, пренесен жертвен курбан от гръдта на майка България заради една корона и в името на коле-

132

ничене пред чужди интереси.В тази малка книжка Ви дадохме отговор на въпрос, на който

историци и политици, зле скроени патриотари не са искали, не искат и днес да Ви дадат, задълбочавайки по този начин греха на едно престъпление, извършено в пазвите на Родопа планина срещу едно кротко, благородно, трудолюбиво с разкошна душев-ност население, чийто материална и духовна култура бяха сри-нати със земята, за да бъдат настанени на бащиното му огнище престъпното безхаберие.

Да, РОДОПСКИ ХОЛОКОСТ....ГЕНОЦИД ...

И ОЩЕ КАКВО ИМАЛО ДА СЕ СЛУЧИ СЛЕД ПЪРВАТА И ВТОРАТА БАЛКАНСКИ ВОЙНИ - Телеграфичен запис

Безспорно овладяването на тъмръшкия клин, на кърджалий-ския санджак от българската войска, овладяването на помашките села извън продадени те територии на Турция според Топханен-ското съглашение явно имаше далече по-друг замисъл. От една страна ставаше дума за етно-религиозно прочистване а от друга овладяване на територии - селскостопански земи, гори, водни басейни и т. н. Не се получи цялостен ефект на замисъла поради депортирането на оцелялото населене от Гърция и Турция. Ре-ално завърналите се бежанци влезеха във владение на имотите си. Земите на невъзвращенците, обаче бяха одържавени. Срещу безвъзмездно дарение от държавата или срещу минимално за-плащане бяха колонизирали с християнско население редица по-машки села. По широколъшката долина в селата Върбово, Гела, Стикъл, Шрока лъка, Солища, Кукувица също е имало помашко население, но то е прокудено по време на войната и веднага след нея. Колонизацията с християнско население на помашките села имаше за цел религиозно претопяване, сиреч християнизация...

Политиката на управляващите за религиозна асимилация притискаше помашкото население и го държеше в положение на физически геноцид. Не са редки и опитите с провокации населе-нието да поиска изселване в Турция.

През 30 години на миналия век по волята на правителство-то възниква изселническа организация с център Мугла. Между впрочем целта е била друга. Подмаменото я подведено населе-

133

ние при поемане на път за Турция да бъде поголовно изтребено от засада. За такъв случай ми разказа мама: “...Всичко бе готаво. Не требваше да торнеме в патаетото време. Ама са намери една бабичка. Сас запалена борна ходеше ат кошта в кошта и каза да не торнаваме оти ше ни кайдисат. Паразшеваха се москине и ви-деха да плетавене жандарми...”

След това възникна в Търън дружба Родина. Дружба Родина развива дейността си в посока на религиозна асимилация на по-машкото население. Фашистката власт побързва да обсеби Ро-дина. С това започва и следващата вълна на насилие. Победата на Девети Септември бе рехава, крехка, клатеща се. Гръбнакът на нейното укрепване и стабилизиране бе помашкото население. Новите позволиха на насила изкръстваните от 40 години на ми-налия век отново да възвърнат имената си. Така властта от кому-нистите бе удържана, но все още на помашкото население не се гледаше на добро и с добро око. То не бе смятано за българско и за него се крояха черни пла нове по метода на Сталин с интер-нирани хора.

Последва след 60 и 70 години на миналия век нова вълна на насилие с цел религиозна асимилация. Провали се на 10.11.1989 година. Отново помаците и турците бяха използвани за овладя-ване на властта този път от т.н. демократи, които нямат нищо общо с демокрацията. Десети ноември постави в България на-чалото на най-аморалното първоначално натрупване на капи-тали на безогледен грабеж и брутална демагогия. Помашкото население в Родопския масив отново е подложен на физически и духовен геноцид. Целта е ясна-изчистване на териториите от помашко население и овладяването им от крупния бизнес. Връх на безогледно нарушаване на закони е методът на заменките. Те-ритории ставащи за бизнес- туризам се отнемат срещу минимал-ни цени или пък се заменят с пущинаци на стотици километри от населеното място. Помашкото население е в безтегловност, в немилост и оставено на самоизживяване. То в отделни райони вече е рядка етнографска находка и е еталон на оцеляване под критичните граници.

134

РОДОПСКАТА ТРАГЕДИЯ В СНИМКИ И ФАКТИ

Райково-центъра. Двама райковци се явяват пред Султана в Цариград с прошение за строителството на църкви в реги-она. Султанът ги приема както подобава, изслушва ги и им дава тапия за строителството на осем църкви. На фона

на днешния ни живот това звучи невероятно. Българските султани трудно приемат аудиенции не само на християни, но и на мюсюлмани. Прави се всичко, ако не е възможно, да

се спре мюсюлманска инициатива то поне да се проточи във времето... Процентно в смолянския регион църквите и парак-

лисите многократно надхвърлят броя на джамиите...

135

136

Ням свидетел от сринато с основи село Тъмраш от българска-

та войска. Подобна съдба споделят през

1912 и 1913 година десетки помашки села в Родопите. Няма що! Само чрез стратегия-та на “опожарената

земя” можеше да се донесе Освобождение за християните в Ро-

допите… Издевателс-твата са сравними

само с хитлерофаши-зма…

Началото на мажирлъка

137

Въчанската долина в пламъци

138

Безогледен грабеж, а след това му дадаха „ялаза” /свиде-телстват домашните извори/

139

Жестокостта на „ялаза”

140

Въчанската долина в пламъци и дим

141

След погрома - насилие върху насилието - кръстилката

142

Групово насилие от християни над помашко семейство в махала Куковица широколъшко след изтегляне на българска-

та войска. Насилниците в нагона си умъртвили младата жена. Изтощени от секс и упоени от алкохола се натърко-лили по земята. Малката дъщеричка развързала бащата, който с брадвата отсякъл главите на насилниците и се

оттеглил към Гърция. Преди да пресече границата се среща с мугленец, на когото разказва трагедията си, а мугленецът предал чутото на своя невръстен малчуган, сега възрастен човек, който ми разказа случая както го е чул и запомнил от

баща си.

143

На територията на театъра на военните действия е изпепелена уникална родопска архитектура, достойна да

съперничи в накипреността си на съвременния строителен дизайн.

144

Голото хоро. Атидже Арифова Чешличевска от с. Водни пад на шест годинки през „страшните времена” ми разказа

случая за голото хоро... 40 млади жени-тъмрашлийки под конвой били докарани на местността „Шатърава”. Напален бил голям огън. Разсъблекли чисто голи жените и под звуци-те на музика и ехидни крясъци са ги накарали да играят голо хоро около огъня. Жените се хванали на хорото, а насилни-ците горели телата им с главни от огъня ... Мили читате-лю, спомни си за описаното хоро от Антон Страшимиров

в романа му „Хоро” Нещастните жени били откарани към гръцко. Съдбата им никой не знае.

145

Репродукциите са изпълнени от водни-падчанина Антон Асенов - Художника по идея на разказаното в тази книгата

и чутите от него спомени.

3а пленените мирни жители - жесток побой, плен и осво-бождаване от плен на оцелелите, ако те и семействата им

приемат християнството.

146

147

148

149

СЪДЪРЖАНИЕ

Свобода ли е свободата… ................................................................3Няколко щрихи от Великата освободителна мисия… .................9Руските освободители в обятията на… .......................................16Общонационалния ни проблем ....................................................24Думата на Ангел Вълчев ................................................................28Защо можеше да не се осъществи Съединението ......................32Цената на курбана ..........................................................................34Поминъкът в навечерието на войните .........................................37Войната като общочовешко зло ....................................................39Първата Балканска война 1912 г. ..................................................44Епопея на родопската трагедия ....................................................58Пирамидата на мъстта ...................................................................69Демографска картина в навечерието на кръстилките от 1912 и 1913 години ....................................................................82Оценка за Първата Балканска война-1912/13 година .....................Продължение ефекта на войните с “нежни средства” .............106Родната ни индустрия на опашатите лъжи ................................108А коренът ни май един и същ е ...................................................111С един куршум два заека .............................................................113Втората Балканска война 1913 г. ................................................117Целите на Балканските войни не са реализирани от към опити-те за религиозна асимилация ......................................................119Съединена или обединена България ..........................................123И още какво имаше да се случва след Балканските войни .....132А коренът ни май един и същ е ...................................................125Родопската трагедия в снимки и факти .....................................134

Исмен РеджеповБалканските войни в Родопите

Българска, Първо издание. Формат - 60х90/16, издателски коли 9,25

Компютърен набор: Софка Чангалова

Книгата е изградена по Ангел Вълчев, Николай Хайтов, материали от Интернет, краеведчески материали на Никола Чуралски и доктор

Анатоли Аликовски, народни разказвачи от Водни пад, Триград, Кестен, Мугла, Кожаре и др., записани от краеведа Никола Чуралски и

книгата “Нашето родно село” на Никола Чуралски.

Книгата се издава благодарение на спонсорството на ЕВРОПЕЙСКИЯ ИНСТИТУТ - ПОМАК