НА

УЧ

НО

-

ХУ

ДО

ЖЕ

СТ

ВЕ

НО

С

ПИ

СА

НИ

Е

ЗА

ПИ

ОН

ЕР

ИТ

Е

СЪДЪРЖАНИЕ

Ю. КУЗНЕЦОВ

Щафета I

КИРИЛ КРЪСТЕВ

Луната — сестра на Земята 4ДИМИТЪР ПЕЕВ

Репортаж от Лунния град 7

* Въздухът, в който живеем 10

ЯН КОПЧЕВСКИ

Мармот 12* Родоският колос 16ЛУИС КОТЛОУ

С кинокамера при горилите 18

СТЕФАН НИКИТОВ

Огненият дявол 24

Д. НИКОЛОВА

Атлантида 27

ХРИСТО ТИЛЕВ

Най-дълбокото езеро 30ТЕОДОРА СТАЙКОВА

При бъдещите астронавти 32СТОИЛ СТОИЛОВ

Елате при нас! 35

* Сляпото петно 37

* Най-високите сгради 38МАГДАЛЕНА ИСАЕВА

Мария и Пиер Кюри* Астрономически календар 42* Любопитни факти 43* Направи сам 44* Забавна страница 46* Шахмат 4 8

* Хумор 48

Корица от Георги Ковачев

Гръб на корицата — папагалАРА (вж. стр. 48)

Приложение — Откриване наневидимия свят

Научно — фантастичен разказ

Пиша това набързо, на разположение имам само половинчас и не зная с какво да започна.

Преди повече от два месеца ние излетяхме от Плутон, връ-щайки се у дома, на Марс. Две години ние седяхме под стъ-кления похлупак на станцията, защитени от негостоприем-ния, мрачен свят — от този, който беше и под нас, и наоко-ло, и над главите ни. Домъчня ни — сега можем да го кажемнаправо — за широките и влажни, чезнещи в сивосинкавиядим марсиански долини, за тропическите гори на Венера, заморетата и езерата на Земята.

Ние излетяхме точно по разписанието и седмицата из-мина като час — та ние се връщахме при хората,близки и приятели, и самотата оставаше зад нас, изтласк-вана от пулсиращите насреща ни слънчеви лъчи.

Излетяхме точно по разписанието и ето вече два месецакак ние забравихме за него, за долините на Марс, за мо-ретата на Земята.

Имам малко време, но пиша за всичко това, за да осъз-ная размерите на случилотосе. За това, което срещнахмена осмия ден от полета, енужен реален фон, иначе всич-ко ще се замъгли, както ле-кият сутрешен сън след про-буждане.

Отначало ние помислихме,че това е отклонила се от пъ-тя товарна ракета, една оттези, които и досега пренасятвода от Венера при нас, наМарс. Стометрова грамада пре-сече ъгловия екран, без даотговаря на повикванията ни.Ние завихме, намалявайкиразстоянието. Странен, обвитв зеленикаво сияние цилиндър.С нищо не напомнящ обикно-вените планетолети.

Нужен ни беше най-малко час, за да разберем и повярва-ме: бяхме срещнали чужди. Нужен ни беше още един час,за да подозрем нередното: гостите от космическото простран-ство не ни обръщаха никакво внимание и летяха по същия

ю.КУЗНЕЦОВ

I

РИСУНКИ

ИВАН

КОЖУХАРОВ

курс; от краищата към центъра на нашата Галактика.Скоростта беше сравнително неголяма и нашите дви-гатели поддържаха без труд безопасното разстояние,определено от автомата. Но къде ще ни отведе това«небесно създание», обкръжено със зеленикаво сия-ние? И от какъв свят е долетяло то при нас?

Вече десет минути пиша, а не съм стигнал до глав-ното. Та не е главното това — как ние най — после про-никнахме в чуждия звездолет, едва не погубвайкихората в зеленикавото защитно поле. И не това, челюковете се оказаха отворени. Даже и не това, че ниенамерихме мъртви, заледени, неизвестно откога стран-ствуващи «хора».

От самото начало разбрахме, че извънредните меркиза защита на мъртвия кораб с мъртвия екипаж не саслучайни. Пред прага на гибелта командата на цилин-дъра явно се е стараела да го запази невредим, дажелюковете са били отворени, за да навлезе консервира-щият студ.

Мъртвият екипаж беше облечен в скафандри, «хо-рата» седяха в централното помещение и се държахаза ръце, тясно притиснали се един до друг. Те бяхадвадесет човека, аз пиша «човека» и ръката ми нетрепва, закономерно ли е това или не, но те приличахана нас, както си приличат плодовете на едно дърво.

Ние намерихме десетки металически пластинки с над-

писи, изрязани с микрорезец, намерихме карти на не-познати звездни острови, намерихме чертежи на неиз-вестни механизми, но най-главното — ние намерихмеКълбото.

Видяхме го веднага, но дълго не можехме да разбе-рем какво е това. То лежеше на пода, в средата наглавното помещение, и мъртвите го гледаха. Впрочемможе би те се гледаха един друг — нали Кълбото сенамираше между тях.

Какво имаше в него, узнахме на тридесетия ден,когато аналитичните машини започнаха да превеждатзаписите от металическите пластинки. Там беше ща-фетата на живота — на живота, който безсмислениятгняв на природните сили не е в състояние да прекрати.В своето прощално послание братята от космическотопространство предаваха в наши ръце тази щафета имолеха да й помогнем да достигне тя до целта. Почтипреди три хиляди земни години техният кораб попад-нал в беда и тогава, преди да се простят с живота, космо-навтите изпратили в бъдещето своите потомци, влагай-ки в дебелите стени на магнитното металическо кълбоклетки, носещи наследственост.

«Ние загиваме — бяха написали космонавтите с вечнибукви върху метала. — Знаем, че за нас няма спасе-ние. Така се случи. Но нека не загине нашият род,нашият разум, нека потомците ни пренесат щафетатапо — нататък и се върнат в Родината, за да разкажатза Великия свят. Помогнете им, братя, да пренесатщафетата. Ние ви молим — постъпете точно така, как-то е посочено в записките, прекъснете покоя на дреме-щите кълнове, съживете ги, отгледайте ги и им помог-нете да овладеят знанията — вашите и нашите. Неканикога не угасне искрата на живота, нищо и никъде дане я загаси. Поздравяваме ви.»

И ето сега остава минута и половина до започванена опита. След минута и половина аз трябва да застанапред командния пулт в съседното помещение, в средатана което лежи Кълбото.

Ето вече трети ден как ние забравихме що е сън ипочивка. Стрелките на незнайните апарати все още сабезжизнени, а ние все чакаме — ето те ще трепнат, щеоживеят и ще възвестят на света, че щафетата е поета.

Свършвам, нямам повече време, викат ме.

Преведе от руски: Цвета Христова

Когато се разхождате вечер по булевардитена София, не пропускайте да погледнете презуличните телескопи нашата небесна спътнич-ка — Луната. Какво по-интересно зрелище -да видите как плоският наглед лунен диск сепоказва издут към вас и закръглен като огром-на топка: нагледен пример за това, какво пред-ставляват и нашата собствена Земя, и другитепланети. Виждате още, че тъмните петна поЛуната неправилно се назовават «морета»: теса големи сухи равнини като че от застиналалава. Всичко друго — светлите места, са осея-ни като със струнен от хиляди циркуси, кратерии кратерчета. Тази картина вие можете да види-те твърде добре и с един силен бинокъл.

Тъй като Луната обикаля около нас по малкоудължена орбита, тя идва до 363 000 км отцентъра на Земята (355 000 км от земната по-върхнина) и се отдалечава до 406 000 км. Улич-ните телескопи, които увеличават 100 пъти,един вид «докарват» Луната на около 3 600 кмот нашите очи. Най-големите световни телеско-пи, които увеличават 10 000 пъти, могат да я«доближат» и до 36 км, ала без полза, защотоколкото е по-силно увеличението, толкова об-разът става по-неясен, поради разсейването налъчите от земната атмосфера. Във всеки случайастрономите са направили чрез телескопскиснимки такава подробна карта на Луната(в размер общо към 25 м), каквато нямаме заЗемята. На нея са нанесени около 230 000 гео-графски, извинявайте «селенографски» обекта:кратери, планини, пукнатини и др. Ние такадобре познаваме повърхността на Луната, чекосмонавтите, с карта в ръка, там ще бъдат катона родната си планета.

И все пак, когато в близко време новиятКолумб стъпи на този съседен свят, той ще имада отгадава на място немалко неща. Предивсичко каква е лунната почва? С отражение нарадиовълни ние сме разбрали, че тя е по-тънкаот нашата орница — до 10—15 см, но не знаем

точно дали е рохкава и следователно ще се вди-гат ли облаци прах при кацането и излитанетона космическите кораби, или, както мислятповечето учени, тя е спечена като сгур, обра-зувана от стопяването на вулканичните скалипод ударите на хилядите метеорити. Да, тияметеорити, които като куршуми се разбиват влунното лице, са един от страховете на космо-навтите и грижа на техниката да ги избегне.Също такива метеорити връхлитат непрестаннои върху Земята, но там, на Луната, ние ще раз-берем неоценимото значение на предпазващатани земна атмосфера, в която метеоритите изга-рят. Инак — тъй като Луната няма никакваатмосфера — въпросът за дишането е лесно раз-решим с един кислороден апарат на гърба.

Друга опасност, срещу която се търсят мер-ки, са свободно изсипващите се върху повърх-ността на Луната потоци от космически части-ци — все едно радиации от атомни бомби. Зе-мята е щастлива, че има около себе си магнитнополе, което ги улавя от далеч както в «рибар-ска мрежа» и ги задържа. Атмосферата пък за-пира също тъй убийствените ултравиолетовилъчи на Слънцето. Луната е съставена главно отлеки, гранитовидни скали и не притежава же-лязно-никелово магнитно ядро като Земята,нито пък се върти като нея, за да образува та-кова магнитно поле.

Щом науката и техниката преодолеят тезинеудобства, пътуването по Луната ще бъде лекои интересно, макар че ще трябва да се извършвас гъсенични танкове, а може би—главно пеша,тъй като лунната повърхнина е много скалиста, ]осеяна с ями, дълбоки пукнатини и остри вър-хове. Ала поради малките си размери (по обем50 пъти, а по маса 81 пъти по-малка от Земята)и лекото си вещество (относително тегло 3,3)лунният глобус притегля телата 6 пъти по-слабоот Земята. Затова Луната е загубила своятаатмосфера. Затова и от нея много по-леко щемогат да потеглят космически ракети за между-

тра. Не трябва да се забравя, че поради липсана атмосфера лунният пейзаж е огрян силно отСлънцето, като всяка височина хвърля остри,черни сенки. В осветените места е жежко до120—140 градуса, в засенчените места е студенотолкова градуса под нулата.

Особено интересно за нас ще бъде да изслед-ваме минералните богатства на Луната, многоот които се намират на, самата й повърхнина,изнесени от вулканите и незатрупани от речнии морски утайки.

Изследването на Луната ще се улесни от об-стоятелството, че тя не е голяма. При диаметърЗ 473 километра или около четвърт от земния —повърхнината на цялата Луна е 1 /13.5 от земната.Тя е около 38 милиона квадратни километра,което прави по-малко от територията на дветеАмерики.

Проучванията на място може да хвърлят мал-ко светлина и върху най-трудния въпрос: дасе обясни какъв е произходът на Луната.Обикновено я смятаме за спътник на Земята,образуван и отделен от нейната собствена ма-терия. Даже някои учени изказват предполо-жение, че Луната се е откъснала от източнотополукълбо на Земята, където на нейно място сее образувала великанската яма на Тихия океан.Поради това обаче, че в сравнение с «майчината»планета Луната е най-голяма между спътни-ците на другите планети, някои астрономи смя-тат, че Земята и тя съставят една двойна пла-нета, образувана чрез прищъпване на първо-началната обща маса. Луната може да се е

планетни съобщения. Там човек ще може даправи великански скокове, сякаш е привързанза балон.

Изследователят ще има да решава няколкоглавни проблема. Важно е да се узнае има лиоще вулканичен живот на Луната, или тя енапълно угаснал свят. През 1958 г. съветскиятастроном Козирев съзря в един лунен кратерпризнаци на изригване, ала само «една лястови-ца не прави пролет». Наистина, в средата накратерите се виждат конуси като вулканскивърхове. Ако се установят вулканични процесина Луната, ще може по-сигурно да се обяснипо този път и образуването на нейните крате-ри — както мисли нашият астроном професорНикола Бонев (според някои кратерите са об-разувани от ударите на гигантски метеорити вминалото, което е по-малко вероятно). От другастрана, има ли действуващи вулкани на Луната,ще има и газове — следователно и атмосфераоколо кратерните гърла, а може би и живот.Ще трябва да се изясни какво представляваттези дълги «светли лъчи», които излизат отмного кратери и се простират радиално до ня-колкостотин и дори хиляди километра; един-два пресичат цялото лунно лице. Навярно теса мощни пукнатини, запълнени с текла в тяхвулканска лава. Ще се изследва «лавното» ве-щество на «моретата» (размери по 400—800километра) и на сродните им «циркуси» (с диа-метър 100—250 километра), за да може да сеобясни как са се образували. Интересно е, че«морета» и «циркуси» има предимно по отсам-ното, постоянно обърнато към Земята лице наЛуната. Когато на 7 октомври 1959 г. съветскаракета успя за пръв път да фотографира отвъд-ната страна на Луната, стана ясно, че тя е по-крита главно с кратери, сред които има самоедно малко циркусно море «Москва» (диаметър300 километра). Може би земното привличане еиграло роля за това тъй различно оформяне надвете страни на Луната.

Лунните пътешественици ще се удивляват наизвънредно високите за този малък небесенглобус планини със стръмни склонове и остри,причудливи чукари.

Кръглите планини, които заграждат големитекратери и циркуси, се извисяват на 4—5 000метра като ръбове около тях. По Луната имаи дванадесет верижни планини, превишаващипо височина земните: те се издигат до 5 000—7000—9000 метра, според някои —до 10500 ме-

образувала и самостоятелно от общата метео-ритна маса, от която според съветския акаде-мик Ото Шмидт са се образували планетите идругите тела в Слънчевата система. Напоследъкпроф. Н. Бонев изказа предположение, че Лу-ната е останка от близка, разпаднала се пла-нета, привлечена от Земята. Дали е наша дъ-

щеря, близначка сестра, или доведена родни-на — Луната е покорен наш спътник, нощноогледало на закрита слънчева светлина, поводза мечтания на младите и на поетите, наш бъдещизточник на минерални суровини и удобентрамплин за междупланетни пътешествия.

КИРИЛ КРЪСТЕВ

главният рефлектор. Двадесетметровото огледало натози телескоп, в съчетание с различни окуляри, дававъзможност да се ползват увеличения до сто хилядипъти. С него могат да се наблюдават на Марс предмети,по-големи от 150 м, докато астрономите на Земята, по-ради непрестанното движение на въздушните пластове,рядко ползват увеличения над 500 пъти и почти никогапо-големи от хиляда. Представяте ли си какво значитова за науката? — Само за няколко години наблюдате-лите от лунната обсерватория са направили със своитетелескопи повече открития, отколкото земните астро-номи за всички изминали векове. Телескопите работятбуквално непрекъснато. Тук небето е винаги чисто,безоблачно — нали няма атмосфера. Тя не пречи да сенаблюдава и през време на дългия 14 денонощия луненден.

Направи ми впечатление, че никой не наблюдавашепрез телескопите. Обясниха ми, че образът на светилотосе записва на магнитна лента за документация и съще-временно се предава по специален радиоканал на Зе-мята. Там всеки астроном може да види в екрана насвоя телевизионен приемник наблюденията на луннитетелескопи. Така Луната постепенно става обсерваторияна Земята.

Встрани, около обсерваторията, по съседните чукари,стърчат редици гигантски мрежести конструкции. Товаса радиотелескопите. По — нататък, кацнал на градскатаплощадка, блести в лъчите на Слънцето строен косми-чески кораб. Това е първият планетолет, построен влунния завод.

Да, универсалният завод на Лунния град изготвякакто въздух, вода и почва за оранжериите, така имашини за поддържане на жизнените условия, дорицели космически кораби. Само най-фините навигацион-ни уреди засега все още се доставят от Земята. Но стре-межът на тукашните инженери е в най — скоро време дасе освободят изцяло от тази зависимост, сами да изра-ботват всичко необходимо за междупланетните полети.

Впрочем, нека посетим самия завод. Той е построендълбоко в недрата на кратерната стена, тридесетинаметра под последните жилищни помещения.

Влизаме в бързоходния асансьор. Светлините наотделните етажи примигват на таблото. Ето ни в маши-ностроителния цех. Наредените в стройни редици ки-бернетично управлявани стругове са свързани помеждуси с транспортни ленти. Тук няма хора — машинитесами изготвят детайлите, управляват се отдалече, отспециален команден пункт в горните етажи. Впрочем,не — там в дъното, пред огромното, изпъстрено с мно-жество измервателни уреди, телевизионни екрани иконтролни лампички табло седи дежурният инженер.Той само наблюдава работата на автоматите, готов вслучай на повреда веднага да се намеси. Цехът изглеждамалък, а изготвя по един десеттонен всъдеход на ден.

7

Вие сигурно си представяте Лунния град с улици,сгради, градини и площади. И аз очаквах точно това —да видя град като всички наши земни градове. Но туккартината е съвсем друга.

Лунният град или всъщност научно-изследовател-ската станция на Луната е построена в една пора насеверозападните склонове на гигантския кратер Архи-мед. Вероятно на вас пора нищо не ви казва. Така сенаричат съвсем малките кратери с диаметър от някол-костотин метра. По дъното па нашата пора е разполо-жена лунната оранжерия, а в стените й са вградени жи-лищните помещения, лабораториите и заводът. Поме-щенията са свързани с общи коридори, а етажите - сасансьори. В Лунния град живеят около 300 души.И всички те са прочути специалисти в своята научнаобласт. Постоянно работят, постоянно са в движение,никога не им стига времето. Учените престояват тукнай — много по две години. Поради малката притега-телна сила мускулите им отслабват и когато се завърнатна Земята, те мъчно понасят тежестта на тялото си. Мно-жество експедиции непрекъснато търсят, откриват иразработват несметните богатства на Луната.

Трудно е в един кратък репортаж да се опише всичко,което любознателните домакини показват на госта вЛунния град — удобните жилищни помещения, чу-десните общи салони, богатите лаборатории, удивител-ните автомати, които поддържат живота на хората,инсталациите за пречистване на въздуха, уредите заподдържане на постоянна температура и влажност,апаратурата за възобновяване на водата, знаменититекибернетични «готвачи». Но, както ме предупредихаоще на Земята, никой досега не е напуснал Лунния град,без да разгледа трите му «чудеса»: обсерваторията,оранжерията и завода.

Нека и ние не изменяме на традицията и да започнемот лунната обсерватория.

Асансьорът бързо ни отнася на най-горния етаж.Оттам, по тясна стълба, достигаме до солидна врата.Разводачът натиска голямо червено копче с надпис«Вход». Автоматът отмества стоманения щит само ко-гато налягането в двете помещения е изравнено. Аконякой метеорит е пробил покрива на обсерваторията,това ще попречи да излети въздухът от останалите въ-трешни помещения, защото обсерваторията се намирана билото на кратерната стена.

Изведнъж се озоваваме сякаш на открито. Над насчернее страшното, обсипано с едри звезди лунно небе.Ярко свети огромният диск на Земята. Куполът, койтопокрива обсерваторията, е направен от особено якапластмаса и тя задържа всички лъчи с изключение насветлинните. Макар и невидим, той изолира хермети-чески помещението и запазва намиращата се под негоизкуствена атмосфера.

Всред множеството оптически уреди особено изпъква

ФАНТАСТИЧЕН

РЕПОРТАЖ

А.ПЕЕВ

И тази машина може да пренася не десет, а шестдесеттона товар, защото, както знаете, тук, на Луната, всич-ко тежи шест пъти по-малко, отколкото на Земята . То-варните всъдеходи служат главно за пренасяне на ру-дите. Те се у п р а в л я в а т от кибернетични «шофьори» исами, без участието на хората, превозват рудата до ме-талургичния цех, където тя се топи и преработва.

Минаваме през редица зали и попадаме в един отхимическите цехове. Той е малък и се губи край ги-гантския си събрат, където се получават химическитегорива за ракетните двигатели. Но едва ли има по-важен цех от него. Тук се произвежда прекрасниятчист планински въздух, който дишаме навсякъде изпомещенията на Л у н н и я град. С него се зареждат апа-ратите на скафандрите, резервоарите на планетолетите.Въздухът се добива от кафеникавите скали на луннитепланини, които съдържат не само кислород, но и всичкинеобходими за живота вещества. Минералите се раз-лагат, химическите еле-менти се отделят, пре-чистват и се разпределятспоред нуждите на заво-да. Кислородно — азотнатагазова смес се аромати-зира с борова есенция,охладява се до 18 гра-дуса целзий, придава йсе необходимата в л а ж -ност и след като се йони-зира, се разпраща повъздухопроводите въввсички жилищни поме-щения. Не напразно обитателите на Л у н н и я град сегордеят, че дишат по-полезен и чист въздух от земни-те жители.

Заводът, битовите помещения, научните лаборатории,транспортните средства, различните механизми и оран-жериите се нуждаят от огромни количества енергия.Но атомната електроцентрала и слънчевите енергетичнистанции снабдяват всички консуматори с неограничениколичества ток. Отдавна е отминало времето, когато наЛ у н а т а се е пестяла електроенергията.

Колкото и да са интересни астрономическата обсерва-тория, лабораториите, различните цехове на универсал-ния завод, не бива да забравяме и за оранжерията, коятоизхранва обитателите на Л у н н и я град. Всички необхо-дими продукти се отглеждат т у к . Това е съвсем естест-вено. Да се превози един килограм храна от Земята наЛуната е по-скъпо, отколкото да се изработи той от чи-сто з л а т о .

Оранжериите на Л у н н и я град са разположени пократерното дъно на пората. Те не заемат повече отосемдесет декара площ, но са толкова продуктивни, чезадоволяват с изобилна храна всички лунни обитателии доставят продукти за междупланетните кораби.

Асансьорът ни отвежда към дъното на пората. Пред-пазната херметическа врата се р а з т в а р я автоматическии ние навлизаме в един от секторите на о р а н ж е р и я т а .Въздухът е горещ и в л а ж е н , наситен с много въглеродендвуокис. Мощни рефлектори разливат ослепителнасветлина върху буйната зеленина. Те заместват слън-чевите лъчи, тъй като сега този раздел се намира всянката на кратерната стена, а растенията, за да даватбогати реколти, трябва да бъдат облъчвани непре-станно.

Цялата оранжерия е покрита с няколко слоя про-

зрачна пластмаса. Между тях се пропускат различнипо състав газове, които поглъщат вредните лъчи наслънчевата и космическата радиация. А множество сто-манени въжета удържат тавана. Но не от падане, а за дане излети под напора на вътрешното атмосферно наля-гане. Н а л и над него е безвъздушното космическо про-странство.

Посрещат ме няколко «лунни» агрономи, които сегрижат за богатата растителност. Един завежда тропи-ческите плодове, друг — зеленчукопроизводството, тре-ти — житните култури. В отделните сектори се поддържаразлична температура и влажност, мени се концентра-цията на въглеродния двуокис, пускат се подходящипо сила и състав лъчи — така, че всяко растение да серазвива при най-благоприятните за него условия.

Всичко тук е необикновено изумително. Фурмите сапо-големи от банани, кокосовите орехи — колкото тик-ви, а портокалите съперничат по размери на футбол-ните топки. В зеленчуковия сектор едва можах да сепровра през гората от. . . л у к , моркови, репички исалата. Д а , да, не се шегувам. Всички растения, от-глеждани в лунната о р а н ж е р и я , имат необикновеноголеми размери и дават непрестанно плодове. Решаващапричина за това, покрай идеалните условия, е слабатапритегателна сила на Л у н а т а . Мястото тук е малко,не е като на Земята, и опитните лунни агрономи не мо-гат да си позволят разточителството да отглеждат дреб-ните и слабопродуктивни земни растения.

Ето, поднасят ми н я к а к ъ в плод, който прилича наедра червена праскова. Аз отхапвам бавно от него, вдъх-

вам аромата му и се мъ-ча да открия какво етова. Но . . . ако небяха ми казали, едва лищях да позная, че тозисладък плод е «лунначереша» без костилка.

Направи ми впечатле-ние, че повечето зелен-чуци се отглеждат въввода, без почва. Хими-ческите цехове могат дапроизвеждат достатъчно

доброкачествена почва, но тя все по — рядко се изпол-зва. Откъде тогава растенията черпят необходимитеза развитието им вещества?—Въглеродния двуокис —от въздуха, а всички останали соли—от водния раз-твор, в който са потопени корените им. Според нуж-дите, само за закрепване, се използват ситни камъ-чета и металически мрежи.

Т у к градинарите отглеждат особено много гъби. Вся-ка една от тях тежи н я к о л к о килограма. Те са високопроизводителна култура — съдържат много белтъчинии са извънредно вкусни. Жителите на Лунния град по-срещат винаги с радост блюдата с гъби.

Най-трудният проблем при изхранването тук е месо-то. Н и к о й , разбира се, не мисли да го доставя от Зе-мята. А животните се отглеждат мъчно при Луннитеусловия. Ф у р а ж може да се приготви достатъчно, но тесе н у ж д а я т от по-просторно място. Затова сега се раз-въждат почти само птици и зайци. Те дават достатъчномесо, но менюто е еднообразно. Дори пържените пи-лета омръзват, ако ви се поднасят всеки ден. Затовалунните зоолози планират построяването на голямподземен свинарник.

Така, отдадени на упорит труд, живеят хората в Лун-

ИЛЮСТРАЦИИ

ИВАН

КИРКОВ

Ш град. Те изследват тайните на природата, откри-ват разработват безчетните богатства на Луната, по-срещат и изпращат ракетите за връзка с майката-Зе-V», строят огромни космически кораби за полети до

другите планети. Всички със съжаление напускатЛуната, когато изтече срокът за техния престой. За-щото толкова хубав, толкова интересен е чудният град,построен от хората в мъртвите скали на нощното нисветило.

В КОЙТО ЖИВЕЕМНашата планета — Земята — е об-

гърната от огромен, стотици ки-лометри дълбок океан от въздух —атмосферата.

Без тази въздушна обвивка наЗемята нямаше да съществуват ни-то хората, нито животните и ра-стенията. Не би имало хубаво и ло-шо време, ветрове и дъждове. Ня-маше да виждаме и синьото лазур-но небе, нито чудните багри на за-зоряването и залез. Не би било въз-можно да запалим огън, ако липс-ваше кислородът от въздуха, кой-то поддържа горенето. На нашатапланета нямаше да чуваме и ни-какъв шум, защото звукът пред-ставлява трептения на въздушнитевълни върху нашите ушни тъпанчета.

Как атмосферата ни предпазва

През деня атмосферата служи ка-то огромен слънчобран, който пред-пазва Земята от страхотната силана слънчевата топлина. Без атмо-сфера дневната температура би стиг-нала до 130 градуса — температурапо-висока от тази, при която зави-ра водата.

Нощем въздушната обвивка дей-ствува като гигантски парник. Тязадържа събраната през деня слън-чева топлина и не позволява раз-

Студен фронт

пръскването й в пространството.Без атмосфера температурата презнощта би спаднала до минус 170градуса; а както знаем, такъв студне издържа никое живо същество.

Освен това въздухът улавя и из-гаря при триенето милиони метео-рити, които всяко денонощие падатот космическото пространство къмЗемята. Ако не съществуваше атмо-сферата, метеоритите щяха да разкъс-ват непрекъснато земната повърх-ност, както това става на Луната,където липсва въздушна обвивка.

Колко студено е небето

Топлината, която излъчва земн-ата повърхнина, се поглъща отблизките атмосферни слоеве и за-това до 10—11 км височина темпе-ратурата на въздуха постепенно спа-да. В следващия по-горен слой тяостава почти една и съща, но привисочина 30 км спада до минус 25градуса. При проникването в по-горните пластове на атмосфератадо 80 км се забелязва неочакваноповишение на температурата. Товасе обяснява с присъствието на газо-ве, които поглъщат направо слън-чевите лъчи. След този предел, ко-гато газовете изчезнат, тя спадарязко на минус 65 градуса. Но с по-

нататъшното увеличение на висо-чината температурата на въздухаотново се повишава и на 400 км до-стига до 2 300 градуса.

Хубаво и лошо време

Ние усещаме въздуха по него-вото движение — вятъра. Две сагигантските сили, които причиня-ват ветровете: топлината, идващаот Слънцето, и въртенето на Земя-та около оста й.

Ако ветровете се предизвиквахасамо от слънчевата топлина, тоте биха духали само от точката не-посредствено под Слънцето и бихасе разпръсквали във всички посо-ки. Но тъй като Земята се върти,течението на въздуха от топлите къмстудените пространства се отклоня-ва на изток и на запад.

Атмосферата не е спокоен океанот въздух, а бурно море, набръчка-но от грамадни вълни, които при-чиняват различията в метеороло-гичното време.

В съобщенията за предвижданена времето често се говори За «ви-соко налягане». Какво означава то-ва? — Понякога в горните частина атмосферата се събира повечевъздух, отколкото се съдържа воколните области. Тези сгъстенивъздушни маси са издигнати висо-ко над Земята, като огромни пла-нини. Районите, които се намиратпод тях, имат «високо налягане»,Там времето е слънчево и сухо.

А когато в горещите атмосфернислоеве има разреждане на възду-

ха и над нас се образуват въздушни«долини», имаме ниско налягане,духат ветрове, въздухът се издиганагоре, за да запълни разредено-то пространство в атмосферата, сти-га до студените височини и водна-та пара се кондензира в мъгла и об-лаци, които донасят валежи.

Когато студени, бързо движещисе въздушни маси настигнат топ-ли маси от въздух и ги изтласкатвнезапно бързо нависоко, настъп-ва метеорологичното явление «сту-ден фронт». То се придружава ш

силни ветрове и гръмотевични бу-ри, но лошото време преминавабързо.

А когато маси от топъл въздух бав-но настигнат и преминават над сту-дени въздушни маси, настъпва «то-пъл фронт». Тогава в голяма областможе да настъпи мрачно дъждовновреме, което да продължава с дни.

Какво представляват облаците

През летните сухи дни воднатапара е невидима. Но щом топлиятвъздух се изстуди, ние можем да янаблюдаваме и по небосвода — взастрашително надвисналите буре-носни облаци; или в белите, бавноплуващи кълбести облаци; и поЗемята — като дъжд, град, сняг,роса; и във въздуха — като мъгла.

Ако можехме да виждаме въздуш-ните течения, бихме наблюдавалипрез юлските следобеди, как надполяните се издигат от Земята без-брой колони топъл въздух. И акоможехме да следим пътя на всякаколона, бихме открили, че той свърш-ва винаги до бял кълбест облак.При своето издигане въздухът сеизстудява, докато при известна тем-пература невидимата в него воднапара се кондензира и се превърневъв видима маса капчици. Височи-ната на облаците ни показва място-то, където температурата на въз-духа е достатъчно ниска, за да кон-дензира водната пара.

Защо небето е синьо

Колко много от прекрасните при-родни явления, от чудното раз-нообразие на земния пейзаж ниподнася пак атмосферата: синия ла-зур на небето и морската вода, бе-лите пухкави облаци, бисерната ро-

са, есенните мъгли, преливащитебагри на небесната дъга, ослепи-телния блясък на светкавицата.

Така небето е синьо, защото въз-душните частици разсейват къситесини лъчи на светлината и ги отра-зяват във всички страни. Но си-ният цвят на небето се простира до20 км височина. Над нея то потъм-нява във виолетово, а над 30 км ста-ва черно и звездите се виждат ипрез деня.

А защо зазоряването и залезътобагрят небето с пурпурни отбля-съци? Сутрин рано и вечер ние на-блюдаваме Слънцето ниско над хо-ризонта. В този случай слънче-вите лъчи трябва да преминат по-дълго разстояние до нас, отколко-то на пладне, когато Слънцето сенамира високо на небето. Червенителъчи от спектъра имат по-голямадължина и проникват по — добре презвъздуха, ние виждаме Слънцето ихоризонта обагрени в червено.

Въздухът — химическа суровина

Въздухът поддържа не само жи-вота на растителния и животинскисвят на нашата планета, но се из-ползва и като основна суровинав голяма част от съвременната про-мишленост.

Инсталациите, които извличат ки-слород от атмосферата, се умножа-ват непрекъснато. Полученият отвъздуха кислород се използва ка-то окислител.

От въздуха се извлича и редкиятелемент аргон. Всяка година сеполучава около 1 000 000 куб. маргон от атмосферата и с него се

пълнят повече от един милиард елек-трически крушки.

В светещите реклами на големитеградове се използва все повече идруг благороден газ от въздуха —неонът.

Количеството на хелия във въз-духа е още по-малко от това на нео-на, но въпреки това и той се извли-ча успешно. Хелият се използваза пълнене на цепелини, в хладилна-та техника (за получаване на най-ниски температури).

Осъществено е вече дори и полу-чаването на най — редките газове, ка-то криптон и ксенон от въздуха.

Но несъмнено най-важният суровматериал за промишлеността е азо-тът, получен от атмосферата.

В края на 19 век светът е бил из-правен пред огромната нужда отазотни торове. Физикът Крукс пред-ложил да се търсят начини за из-вличане на азот от въздуха. Твърдескоро с помощта на електрическатаискра азотът е бил превърнат в амо-няк и в азотна киселина.

Днес в целия свят работят сто-тици азотни заводи, които полу-чават повече от 4 000 000 тона азот.И в нашата родина има азотно-то-ров завод — Химкомбинатът вДимитровград, а сега се строи крайСтара Загора нов азотно — торов за-вод — най-големият на Балканскияполуостров.

Промишлеността използва все по-вече всички съставни части на въз-душната обвивка. Атмосферата сепревръща в огромен, неизчерпаемизточник на минерални суровини.

Топъл фронт

ФАКТИ ОТНОСНО ВЪЗДУХА;

Въздухът е смес от газовете:азот — 78 %кислород — 21 %аргон, въглероден двуокис,водород, неон, хелий — 1 %Един кубически метър въздух те-жи 1293 г.Върху човешкото тяло наляганетона въздуха при морското равнищее равно на натиска,упражнили 10—15 тона

Въвеждането на автоматична гранична служба вТатрите беше сензацията на сезона. По граничнитепропускателни пунктове сега можеше да се срещне съ-щество, наречено от конструкторите му с поетичнотоназвание «Окото на Татрите». Това беше експеримен-тална кибернетична машина, която изпълняваше притежките планински условия длъжността на граниченпазач.

И ние, в тон с общата мода, преди да се завърнем отлятна ваканция, решихме да се запознаем лично с но-вия жител на планината. Така си избрахме маршрута,че да минем през граничния проход Гладке и да стигнемна словашка територия. А вечерта щяхме да се върнемпрез пролома Врота Халубинскего и да стигнем до Мор-ско око. Искахме да минем през Врота Халубинскего,защото, както съобщаваше от известно време печатът вЗакопане, там се бяха появили мармоти. Тези рядкосрещани в Татрите животни се крият от човешкия по-глед, но за тяхното все по-често появяване съобщавашев своите кибернетични рапорти съвестният «служител»на автоматичната гранична служба при Врота Халу-бинскего. Може и на нас да ни се случи да срещнем мар-мот. При тази мисъл ние много се зарадвахме. Би било

много интересно: в един ден да опознаем и загиващата,и най-новата фауна на Татрите. . .

Екскурзията обещаваше да бъде прекрасна. Дваматас Анка, отпочинали добре, с отлично настроение, тръг-нахме на разсъмване от Хала Гоншеницова. Преди данапуснем хижата, в канцеларията на граничната служ-ба се снабдихме със специални жетони, които щяха дани служат като пропуск пред автоматите. Дългата ин-струкция, с която трябваше да се запознаем, осведомя-ваше подробно как трябва да се държим при срещатани с «Окото на Татрите». Инструкцията имаше служе-бен характер, като във всяко изречение се чувствувашежеланието да се вдъхне доверие и симпатия към «из-пълняващите отговорна функция автомати на гранич-ната служба». Авторите на инструкцията се опитвахада избягнат названието «автомати». Това определениеможеше да бъде добро за телефонните автомати, но не иза «Окото на Татрите». Обаче, за да не се употребяваизцяло названието на «Окото на Татрите», което поня-кога би звучало смешно (например: «Окото на Татрите»приканва да се спрете, като издига дясната си ръка на-горе...), авторите на инструкцията си бяха послужилисъс съкращението «О. Т.».

Туристите обаче бяха измислили вместо това съкра-щение гальовното название «Войтек», което беше приетоот двете страни на Татрите.

И така, нашите два жетона, предназначени за Войтек,ни даваха право за еднократно преминаване на гра-ницата към Чехословакия. Друг чифт жетони ни дава-ше право да се върнем не по-късно от 24 часа. Разбира

— Не се страхувай. Термостатите му не допускат дастане пренагряване.

Когато вече бяхме на около 50 метра, «той ни усети».Обърна се фронтално и след малко запали жълта свет-лина, която, според инструкцията, означаваше «при-ближи се». Щом стигнахме съвършено близо до него,дясната му ръка се издигна нагоре и пламна червенсигнал — «стой».

А когато спряхме, ръката, която завършваше с нещокато касичка, се отпусна към нас. Движението напом-

13

се, издавани бяха и друг вид жетони, за по-дълго пре-биваване, за няколкократно преминаване на границата

Офицерът на граничната служба, който присъствува-ше при издаването на жетоните, разпитваше за някойподробности и в зависимост от отговора посягаше къмедин или друг вид жетони. Едновременно той напом-няше, че автоматите контролират не само преминаванетона границата, но и «обръщат също внимание» за съот-ветното държане в планината, както и на това—туриститеда не пренасят през границата предмета, които трябвада бъдат обмитявани. . .

- Вие трябва да разучите специалните наредби относно граничното движение така добре, както нашите,функционери — предупреди офицерът — и тогава щеизбегнете нежелателните недоразумения

- Разбира се, че нежелателни — подхвана с лекообиден глас един от туристите. — Всичко с тях трябвада се върши формално, според устава, иначе може да сеслучи нещо лошо. Няма нищо по-неприятно от тезикибернетични магарета.

Не поддържах разговора. Тази обида по адрес наработливите същества ме жегна малко. Впрочем бяхмеслушали много разкази в хижата за навиците на Вой-тековците, така че не очаквах да чуя нещо повече.Разбира се, всичко това беше клюкарска информация.Една гражданка се оплакваше, че «той» я следял на вся-ка стъпка и викал да се спре (от инструкцията се виж-даше, че О. Т. не издават никакви гласове. Те разгова-рят с туристите чрез оптична сигнализация, а с разпо-редителната централа са свър-зани с радиоапаратура). Другтвърдеше, че Войтек искал на-сила да го вкара в дола, нотой му избягал (а в инструк-цията се казваше ясно, че0. Т. никога не прилага силаи че в случай на непослушаниеот страна на туриста, той вкар-ва в действие филмова апара-тура, която регистрира неиз-пълнението) — останалото сеизвършва от Централата на граничната служба, следкато бъде уведомена.

Вървяхме бавно с Анка, за да отминат другарите ни,които вдигаха голям шум. Слънцето беше се издигналовече нависоко, когато наближихме към планинския про-ход. С интерес търсехме пазача. Забелязахме го далеко.Стоеше самотен. Наистина Войтек правеше впечатлениена загубен в това чуждо за него обкръжение.

— Колко ли му е горещо! — със съчувствие въздъхнаАнка.

няше напълно жеста на уличен събирач на суми за бла-готворителна цел.

Едва сега се сетихме за жетоните. Анка започна трес-каво да рови в раницата, а аз отстъпих няколко крачки,за да запечатам на снимка този момент. Ръката на авто-мата веднага се върна в първоначалното положение исе запали жълтата лампа — «приближи се».

- Защо го дразниш! — осъди ме Анка.- Искам да ви фотографирам заедно.- Преди да го фотографираш, сам ще бъдеш филми-

ран за непристойно държание.- Та аз отстъпвам. Не съм прекрачил границата!

Най — после жетоните бяха пуснати в «касичката».«Поглъщането» продължи няколко секунди. Анка кон-статира, че този момент е необходим, за да бъде опреде-лена нашата самоличност и за лична ревизия. Стояхмепред Войтек послушно и очаквахме сигнал, който нипозволява да продължим. След малко блесна зелена све-тлина и ръката направи движение към границата. Товабеше мил жест, дори като че ли приятелски. Тръгнахме.

Трагедията започна след обяд. Пред нас беше по-следната част от пътя за връщане до границата — едно-часово изкачване на Врота Халубинскего. Вече щяхмеда тръгнем към прохода, когато Анка с ужас конста-тира, че не може да намери жетоните за връщане. Пре-търсихме раниците — безрезултатно. Положението небеше весело. Трябваше да се «нарушава границата»или да се върнем и да търсим изгубените жетони. Омър-лушени, тръгнахме бавно нагоре. Анка беше неутешима.Дори перспективата, че можем да срещнем мармоти,не можеше да я развесели. Аз се опитвах да разглеждамвъпроса от неговата хумористична страна.

— Ще видиш, че Вой-тек няма да ни пусне.Ще ни заповяда да севърнем обратно на че-хословашка територия!

Право да си кажа, небях възхитен от перспек-тивата да играя ролятана контрабандист въвфилм, снет от очакващияни горе Войтек. Такивафилми се включваха въвфилмовите хроники и сепрожектираха в кинатав Закопане. Трябва дасе подчертае, че товабеше прекрасна формаза усмиване на недисци-плинираните туристи. Ието на, ние двамата с

ИЛЮСТРАЦИИ

ИВАН

КИРКОВ

Анка щяхме «да се появим на екрана». Неприятнаперспектива. Всички познати ще ни се смеят. Можеби и двамата мислехме именно за това, изкачвайкисе бавно към Войтек.

На всяка цена исках да измисля нещо, което би по-пречило да станем герои на такъв филм! Как да над-хитря Войтек? Как да се промъкнем? Не можеше и думада става да се премине границата по околен път. Пър-во, настъпваше здрач и, второ, по всяка вероятностще се натъкнем на друг автоматичен пазач. Започнахда си припомням всички чути вчера разкази за измамва-не на Войтек.

От Врота Халубинскего ни деляха още най — много200 метра изкачване. Разстоянието, което ни делешеот прохода, намаляваше с всяка крачка. Казах на Анкада спрем. Седнахме, без да говорим. Стана студено. Мъг-лата започна да пълзи надолу от върховете и след малконе се виждаше нищо на няколко крачки от нас.

— Той вижда ли в мъглата? — попита Анка.— Разбира се, така, както радарът. В това отноше-

ние той надминава всички ни.— Но не може да ни филмира в тъмнината — опитва-

ше се да се успокои Анка.— За съжаление, с инфрачервени лъчи може.Изведнъж съвсем ясно дочухме стъпки. Трябва да си

призная, че ми стана неприятно. Много бързо се губисигурност, когато човек има нечиста съвест. . .

— Идва към нас.— Усмихни се като за филм — опитвах се да се

шегувам.Стъпките се чуваха все по — близо. И . . . от разкъсва-

щата се мъгла се разнесе глас:— А мляко не искате ли?След една секунда се показа едно момче с котелче.— Какво правиш тук? — извиках аз.— Ще си купите ли мляко? — повтори въпроса си то.Разбира се, че купихме. Пиеше ни се. Момчето седна

отстрани. Оказа се, че то всеки ден продава мляко натуристите край прохода. Сега слязло надолу, защотоизмръзнало.

— А горе ли е автоматът? — попитах предпазливо.— Кой, оня, железният ли? Ами че ако са го поста-

вили, там е — отвърна то пренебрежително.— Ей как, пуща ли те на тази страна?Момчето се за киска.— Ами че пуща, защо да не ме пуща. . .— И така, без жетони?— Ами че без — каза то така свободно, като че ли

това беше нещо естествено.

— Я не се шегувай — без жетони никой не може дамине. А ако премине, ще бъде заснет на филм, а следтуй ще трябва да плаща глоба.

14

НАУЧНО -

ФАНТАСТИЧЕН

РАЗКАЗ ОТ

ЯН КОПЧЕВСКИ

— Аз там от този, железния, не се страхувам. Исти-ната ви казвам — уверяваше момчето. — А вие как-во. . . Контрабанда ли носите? — И то ни погледнаподозрително.

Трябваше да отхвърлим гордостта от сърцата си ида се изповядаме за нещастието, което ни сполетя.Момчето ни изслуша, помисли малко и спокойно реши.

— Изпийте още по четвърт мляко и ще ви прекарам.Разбира се, че изпихме. След малко тръгнахме на

път. Виждаше се, че Анка си възвръща веселото на-строение. Тя разпитваше нашия придружвач, каквиначини има срещу «железния», но момчето мълчешеупорито. Заприказвахме го за мармотите. В отговор тосамо се засмя. Продължихме да вървим мълчаливо.

Сигурно се интересувате как свърши всичко това.Съвършено смешно и неочаквано. Когато вече бяхме насамия преход, нашият водач ни каза да се спрем исам отиде напред. Вятърът беше разнесъл мъглата.Тогава забелязахме пред нас очертанията на Войтек.От държанието му личеше, че вече нещо «души», но неизпращаше никакви сигнали. Изведнъж се разнесе късопронизително свистене.

— Мармоти — прошепна Анка и се заоглежда.Това обаче не бяха мармоти. Нашият водач майстор-

ски имитираше техния глас. Той повтори свистенетовтори път, трети път. Неочаквано автоматът се обърнакръгом и започна да отстъпва встрани от прохода. Во-дачът ни повика с ръка.

След малко слизахме вече надолу по пътеката наМорско око. Обърнахме се още веднъж, за да махнемс ръка за прощаване на нашия спасител.

— Ех, имахме щастие, че срещнахме този хитър «мар-мот» — обадих се аз след малко.

— Но все пак жал ми е за Войтек, че позволи такада го изиграем — със съжаление констатира Анка. —Но и досега не разбирам в какво се състои работатаДа не би той да се е уплашил?

— Сигурно това свистене е вкарало в действие ня-каква предвидена от конструкторите връзка — опитвахсе да обясня, — казват, че Войтековците умеят да из-бягват заплахите. Ако чуят характерното ехо от свли-чащи се каменни лавини, те се отдалечават.

— Ех, но каква заплаха може да представлява мар-мотът за Войтек? Трябва да се предположи точно об-ратното — животното би могло да се страхува от таковачудовище.

Продължихме да вървим мълчаливо, мислейки зачудноватото държание на робота.

- Сетих се — извиках изведнъж. — Конструкторитена Войтек сигурно са били истински любители на та-транската фауна и тези качества те са придали на своетодете. Когато чуе свистенето на мармота, Войтек веднагасе отдалечава, за да не плаши страхливите животни.

— Но все пак неприлично е от наша страна, че изи-грахме този «симпатичен момък» -- подчерта Анка.

Въпреки всичко обаче автоматичната гранична службане позволи да бъде изиграна. След като пренощувахмев Морско око, на следващия ден се завърнахме в Зако-пане и в къщи намерихме покана да се явим в Центра-лата на граничната служба. Било установено: през по-следните 24 часа 1 а са постъпили радиосъобщения отнито един Войтек, че е приел нашите жетони за връ-щане.

В централата разказахме нашето приключение и сре-щата с мармота, който улесни преминаването ни. Замомчето не споменахме нищо. Тази история предизвикавеселост, а нас ни спаси от наказанието за неспазване направилника.

— Ще е необходимо нашите служители да станат не-чувствителни към свистенето на мармота — каза ко-мендантът.

От този момент вестниците престанаха вече да пишатза мармотите, които се появяват в района на Морско око.

Преведе от полски: Тр. Пухлев

15

Ако съдим по свидетелствата насъвременниците, това е бил

паметник, поразяващ въобра-жението. И жителите на древ-ногръцкия град Родос много сегордеели с него. А многоустатамълва е разнесла славата муедва ли не по целия свят.

. . .Паметникът бил посветенна бога Хелиос, на бога храни -

тел, който (в това са вярвалифанатично) спасил града Родосот страшна беда: помогнал да сепровали обсадата, предприетаот вражеския пълководец Де-метрий Полиоркет. Това е биложестоко изпитание. Родос билобкръжен, обсаден по море исуша. Дни и нощи той е билобсипван със запалени стрели ивражески гюллета.

Но градът издържал. Разби-ра се, заслуга за това имал неХелиос, а мъжествените граж-дани, непожелали да преклонятглава пред завоевателя. И товаотлично е знаел скулпторът Ха-рес, когато се е заел с построя-ването на гигантската статуя напаметника за незабравимата по-беда.

Той е разбирал: паметникъттрябва да стане символ за мъ-жеството на родосците.

Задачата не е била лека. Се-га дори е трудно да си предста-вим какво майсторство, какваизобретателност е изисквала тяот скулптора. Да се създаде мо-дел, който да поразява с вели-чието си, да се намери най-приемливото общо разрешение,в дадения случай е представля-вало само половината работа.Половината, защото замисле-ният колос е трябвало да бъдетридесет и шест метра висок.В онези времена не е ималоскулптор, който би могъл да сепохвали, че е създавал вече та-кива паметници! Всичко тряб-вало да се пресметне: и позатана колоса, и системата от опо-

ри — колосът трябвало да стоина собствените си крака, и про-порциите на статуята, и ощемного други неща. А най-глав-но, всички тези изчислениятрябвало да се осъществят надело. Технически проектът билтрудно изпълним. Създавайкиколосална, куха отвътре брон-зова статуя, майсторът в многоотношения е трябвало да вървипо непроучени пътища. Статуя-та не могла да бъде отлята —тежестта й би била прекомерноголяма. Пък и това би изисква-ло твърде много метал.

Все нови и нови техническитрудности е трябвало да прео-долява Харес. Той работел с

Родос-киятколос

неукротима жар, бил е човекизвънредно талантлив и упорит,смел експериментатор и изобре-тател. За основа на статуята понеговия план е трябвало да слу-жат два масивни стълба от ка-менни плочи, свързани с желез-ни греди — те минавали вътрепрез краката и на височинатана раменете се съединявали седна напречна греда. Третиятстълб, третата опорна точка,съединен с останалите два прибедрата, трябвало да придадена статуята необходимата устой-чивост. После Харес наставилтези стълбове с железни пръч-ки, а към пръчките прибавилжелезни обръчи.

Заедно с Харес се труделидесетки свободни майстори, сто-тици роби: копачи, каменари,леяри, резбари, ковачи. Денслед ден робите докарвали пръстдо подножието на строящата сестатуя, трамбовали я и там из-раствала висока могила. Май-сторите се изкачвали по нейни-те склонове до своя обект. Темонтирали статуята под ръко-водството на Харес и неговитеблизки помощници час след часизработвали тънки бронзови ли-стове — облицовката на статуя-та, — закрепвали ги, свързвалиги, изглаждали шевовете. Го-дини след години труд.

И настъпил най — после денят,когато била завършена безпри-мерната работа. Огромна, с не-виждана височина, статуята сеизвисявала на самия бряг назалива. Леко извил глава, в да-лечината се вглеждал с остърпоглед също като часовой юно-ша - гигант с красиво и волеволице. От неговата атлетическафигура веело мощ и спокой-ствие. И така красив бил памет-никът, така величествен, че отвсички градове на Гърция идаже от другите страни се сти-чали хора да го погледат.

Колоса наричали чудото насвета, творение на гений.

Около шестдесет години спо-койно просъществувал знамени-тият паметник. Но в 222 годинапреди нашата ера в Родос ста-нало земетресение. Трусоветебили силни, пострадали корабо-строителниците и къщите, има-ло много жертви. И всред тях сеоказал колосът. Неподвижно ле-жал той на земята и с нищоне могли да му помогнат граж-даните: краката му били счу-пени. Така и не успели да вдиг-нат статуята. Почти хиляда го-дини лежали нейните отломки.Римският писател Плиний Стар-ший, видял ги в първия век от

16

нашата ера, писал, че дори по-вреден, колосът буди удивлениеи възхищение.

А после, според преданието,през 977 година останките нагиганта купил един ловък тър-говец: нужен му бил бронзът.Отломките на колоса той нато-варил на 900 камили.

Древните хора причислилиРодоския колос към едно отседемте чудеса на света.

Съществува проект в Родосотново да се построи статуята наколоса. Да се осъществи техни-чески това в нашия век е не-съмнено по-лесно, отколкотопрез времето на Харес -- ощеповече, че статуята този пътще бъде не от бронз, а от ано-диран алуминий.

с кинокамерапри горилите

Африканците я наричат нга-ги, учените — горила берингеи.По умственото си развитие го-рилата стои в разреда приматина първо място след човека,макар че мозъкът й е два пътипо-лек. Затова пък тялото йе два пъти по-едро и десет пътипо-силно от човешкото. Тя мо-же да ви извие главата такалесно, както вие откъсвате кри-лата на мухата. Самците обичатсвоите самки и малките си и сегрижат за тях така, както хо-рата. Горилите, ако не ги зака-чат, никога не нападат хора. Тене могат да се считат за нашидалечни предшественици, нотехният прародител вероятно сепада брат на бащата на първиячовек.

Гигантската планинска гори-ла живее само в Източно Конго.Аз бях именно там и исках даразгледам горилите в собстве-ния им дом, в гората. Знаех,че това не е лесно. Тези, коитоса успявали да видят горила насвобода, е трябвало със седмицида се промъкват през гъститевисокопланински гори, за да сесрещнат с нея. Въпреки че неразполагах с толкова време, азсе отправих, изпълнен с надеж-да към планината Бугала-миза,в гората Шибинда, на няколкомили югозападно от езерото Ки-ву-

В подножието на планинатание открихме плантация от хи-нинови дървета. Управлява-щият плантацията Марсел Ерн-стерхоф, красив млад люксем-

бургец, ни прие с ентусиазма начовек, който се радва на всекигост от «външния» свят. Той ниразреши да използваме план-тацията за база и обеща да на-мери пигмеи - водачи. Предупре-ди ме строго, че в пределите нарезервата е забранено да се носиогнестрелно оръжие • един-ственият сигурен начин да сепрекрати изтребването на го-рилите. Ако пътешественикътпротестирал и доказвал, че врезервата за горили е опасно дасе ходи невъоръжен, отговаря-ли му: «Тогава не ходете».

Ернстерхоф подчерта, че до-ри и без оръжие, аз ще отгова-рям, ако моите водачи - пигмеиубият горила с копия. Освен то-ва добави, че пигмеите не бихамогли да отблъснат нападениетона горила, без да загинат единили двама от тях, докато сесправят с нея. Тогава ще тряб-ва да отговарям за смъртта напигмеите и горилата, ще послед-ва неизбежно дълго разследванеи аз рискувам да заплатя огром-на глоба, а може би дори и дапопадна в затвора.

След като ми обясни опасно-стите на замислената експеди-ция, Ернстерхоф направи всич-ко, за да ми помогне. Той из-прати работник в гората да из-вика Касиула -- вожда на ту-кашните пигмеи. Увери ме, чепо-храбър и опитен следотър-сач не бих могъл да намеря.Касиула знаел любимите пъ-теки на горилите по — добре отвсеки друг. Той живеел вече

18

много години в една и съща горас горилите, и поддържал, чепознава няколко стари майму-ни «по лице». Този човек знаелза горилите повече от много уче-ни. И никога не е казвал, четези маймуни са злобни създа-ния, нападащи и убиващи чове-ка без каквато и да било при-чина, за развлечение.

Пигмеите заобикалят встра-ни, ако знаят, че пред тях имагорили. В същото време и гори-лите се стремят да избягнатсрещата, ако усетят приближа-ването на пигмеите. Планински-те гори са неоспорвани владе-ния на горилите, където те жи-веят в мир с всички животни,с изключение на леопарда.

Понякога горилите се спус-кат от планините и опустошаватзеленчуковите градини и бана-новите горички. Местните жи-тели със силни викове се на-хвърлят срещу грабителите стояги. Обикновено маймунитеотстъпват в гората, но понякогав схватката те убиват или раня-ват африканците. Някои пигмеине обичат да вървят последни вредицата, когато пътеката ми-нава всред местност, където имагорили. Понякога тези маймунисе крият около пътеката и сенахвърлят върху последния отминаващите край тях хора. Акоги преследват, те се връщат че-сто пъти по околен път при своя-та следа и нападат отзад нека-нените гости.

«Горилата напада мълниенос-но — разказваше ми Ернстер-

19

хоф, — макар че изглежда такатромава. Много хора, виделивнезапно горила и чули нейниявик, се вкаменяват от страх.»

На следващото утро пигмеитесе появиха — четиринадесет ду-ши с десетфутови копия и смалки лъкове и стрели. Оказасе, че не са «чисти» пигмеи -те не бяха толкова малки, кактоочаквах. Средният им ръст бешеоколо пет фута.

Малките горски жители ги до-веде старият белобрад Касиула.Той имаше остър поглед и из-глеждаше напълно уверен в се-бе си, въпреки стеснителносттаси. Макар че изглеждаше твър-де странен със своите тънкикрака и голям корем, с побеле-лите си къдрави коси и широкнос, но аз веднага почувствувахдоверие към него. Не се съмня-вах, че с него ще бъда в безо-пасност и непременно ще наме-рим горилите.

Условията на нашето съгла-шение бяха: ако намерим гори-ли, пигмеите ще получат тричувала сол и две дузини кутии стютюн. Ако не успеем, аз ще имдам каквото пожелая — споредмен, напълно справедливи усло-вия.

Касиула обясни, че горилитепостоянно «чергаруват». Затоватой ще изпрати отначало шести-ма души на разузнаване. Щомоткрият стадо маймуни, те щесе върнат в плантацията и то-гава ние ще потеглим направокъм мястото.

На следващия ден пигмеите -разузнавачи се върнаха. Те бяхаоткрили стадо горили наблизодо върха. Закусихме и се отпра-вихме на път. С мен потеглихачетиринадесет пигмеи начело сКасиула. Минахме по алеятамежду хининовите дървета, пре-сякохме блатото и навлязохме вгъсталака. Аз бях възбуден -

навярно малко се страхувах отпредстоящото приключение.

Лиани, пълзящи растения,млади стъбла, храсти, папрати,

бамбук, клони на големи дър-вета всичко това се бешеоплело и объркало така, че гъ-сталакът ми се струваше съвсем

непроходим. Аз с удивлениегледах как Касиула се провирапрез тези препятствия и изчезвабез да оставя след себе си ни-какъв проход. Африканците ра-ботеха с мгусу — оръдие с дъл-га дървена дръжка и железенсекач, напомнящо турскасабя. Пигмеите сръчно изсичахатунел в гъсталака, аз се стараехда не изоставам. Но пигмей-

ският тунел беше за мен твърденисък и аз трябваше да се дви-жа превит. Стараех се да необръщам внимание на високатакоприва и на клоните, закача-щи се за дрехите.

Беше топло, цареше полу-мрак. Склонът ставаше все по-стръмен. Аз дишах тежко ипрез няколко крачки се спъвахили подхлъзвах надолу. Тогава

Касиула се спираше и ми пода-ваше края на копието си. Хва-щах се за него и продължавахда се катеря нагоре.

Изминаха два часа. Сърцетоми биеше лудо в гърдите, тупа-ше в слепоочията, с мъка ди-шах. Пигмеите се движеха безвидими усилия. Те вървяха двапъти по-бавно от обикновено,за да не изоставам. Бях при-нуден да дам почивка. Пигмеитеме изчакаха търпеливо, но явнос любезна снизходителност къмбелия човек, който така трудносе изкачва по една обикновенапланина. След почивката изля-зохме на слонова пътека. Понея се вървеше по-леко, но по-сле пътеката се отклони встра-ни и отново се наложи да си про-биваме път всред гъстите лето-расти. Уморих се много и всепо-често давах триминутни по-чивки.

Най — после изкачването свър-ши, вече вървяхме по-леко и азразбрах, че сме стигнали върха.Пигмеите се движеха предпаз-ливо и безшумно. Опитах се даим подражавам, но безуспешно.Клоните пращяха под кракатами, листакът шумолеше и ми сеструваше, че на половин милянаоколо горските обитателизнаят, че през леторастите сепромъква бял човек.

Изведнъж Касиула спря ипосочи пресни следи от слон.След няколко минути посочинова следа: това беше съвсемпрясна следа от горила с ясниотпечатъци от пета и пръсти.Побиха ме тръпки, като раз-брах, че само преди четвърт часоттук е минала горила. Следкато прекосихме полянката, Ка-сиула отново посочи нещо с ръ-ка и аз видях три леговища нагорили. За да си направи легло,горилата начупва клони и младистъбла, стъпква ги с тежесттаси и ги свързва. Леглото й из-

глежда доста уютно и напомня-ше гнездо на гигантска птица.Ако наблизо има леопард, май-ките и децата се покатерват надървото и се настаняват там, абащата спи до дънера на дър-вото, облегнал се на стъблотои отпуснал глава на гърди.Край него нищо не може да сепромъкне незабелязано.

Касиула с жест ни напомнида пазим тишина и отново за-крачи по следата. Но колкотои да се стараех, не ми се удава-ше да вървя безшумно. Тук-там се натъквахме на изпомач-кана трева, изпочупени клонии разкъсани зелени млади стъб-ла. Пред нас просветля и ниеизлязохме от гората на камени-ста площадка, обрасла с нискихрасти. Яркото слънце заслепя-ваше очите ни, но затова пъкнадеждата ми да фотографираммаймуни се увеличи. Само да мисе удадеше да видя горила натакова открито място!

Пресякохме поляната и тозипът аз вървях почти така без-шумно, както и пигмеите. Спрях-ме се на края на склона.Долу, на стотина фута от нас,видяхме гъста гора. Касиулапосочи нещо с ръка, но аз виж-дах само гъсти шубраци. Щомсе вгледах в мястото, което со-чеше Касиула, забелязах, челистата мърдат. Зачу се праще-не и клоните се залюляха.Вглеждах се внимателно с из-гарящо нетърпение. . . и невиждах нищо освен пищнатарастителност.

Касиула произнесе няколкодуми. По изражението на лице-то му разбрах, че той виждазвяр. И след няколко секундиаз също забелязах черна глава,надзъртаща предпазливо преззелените клонаци. Ето, протег-на се дълга космата ръка, раз-твори клоните и из гъсталака

изпълзя на четири крака гори-ла.

Аз, разбира се, очаквах давидя едро животно, но масив-ността на тази грамадна май-муна ме удиви. Обзе ме силновълнение. Аз ликувах. Радост-та, че щастието ни се усмихнатака бързо да намерим горила,се смесваше с благоговеен страхи възхищение при вида на товатуловище, символ на грубатасила. Горилата вървеше по краяна гората, оглеждаше се и въ-

преки привидната тромавост надвиженията й, тя притежавашесвоеобразна грация. Макар черъцете й при всяка крачка до-косваха земята, тя удивителнонапомняше на човек, а не начовешка карикатура, както мно-го маймуни.

Горилата, изглежда, ни чуили усети: тя внезапно се спря,извърна се и загледа към нас.Подтиквана от любопитство, тясе надигна и започна внимател-но да ни разглежда. Но нашето

21

присъствие, изглежда, не я без-покоеше. Тя се заудря в гърдитес юмрук и аз чух глух тът-неж — «том-том», напомнящбиене на барабан. В звука идвиженията на ръцете й няма-ше нищо заплашващо или злоб-но. Това беше просто сигнал,предупреждаващ другите гори-ли, че е срещнала неизвестнисъщества.

Между листата се подадохаоще три глави. След това отновосе чуха удари в гърди, но вечепо — далеч. Сигналът за тревогасе предаваше от всички най-близки горили. Първата горилаочевидно се заинтересува от насне по-малко, отколкото ние отнея. Тя престана да удря гърди-те си и се залови с дългата сиръка за надвисналия клон. Кра-ката й бяха много къси. Аз виж-дах дебелата кожа на темето й,лъщящото й черно лице, гор-ната част на гърдите й и пло-ския й широк нос. Изведнъж сиспомних за киноапарата и гопреместих отпред, но в тозимомент горилата реши, че до-статъчно ни е гледала. Като сеотпусна на четирите си крака,тя бавно запълзя към сянката исе скри зад дърветата.

Почувствувах, че някой медокосна с ръка. Старец пигмеикимна с глава в друга посока.Аз разбрах, че там се крие ощеедно семейство горили и тръг-нах след този ловец. Касиулаи другите пигмеи останаха дачакат тук—не ще ли се появятотново на полянката горилите,които видяхме.

Белобрадият пигмеи ме заве-де до ръба на една скала, ви-сока около три фута. Под нас сепростираше малка стръмна по-ляна, зад която започваха джун-глите. На края на гората,в дебелата сянка на дърветата,стояха четири горили — баща-та, майката и двете малки. Май-

ката и малките бяха заети сядене, но старият самец бешеусетил нашето приближаванеи напрегнато гледаше нагоре.Той хвърли сочното младо стъб-ло, което гризеше, и се обърнакъм семейството си. Въпрекиче не чувах никакъв звук, тойявно предупреди своите за опас-ността. Те погледнаха нагореи се скриха зад дърветата. Са-мецът отново се обърна към наси започна да ни разглежда.

Аз приготвих апарата си. Ни-ма ще ми се удаде да фотографи-рам тази горила? Поляната бе-ше добре осветена, но майму-ната стоеше в сянка и на фил-мовата лента би се получилосамо тъмно петно на още по-тъ-мен фон. Когато горилата сезапъти към нас, аз не можахда се сдържа. Ами ако тя сеспре на границата на осветенотопространство, а след това отно-во се оттегли в сянката на гора-та? Не ще успея да фотографи-рам жива горила в нейната пла-нинска резиденция. А ако ско-ча от скалата и тръгна надолупо склона ? Тогава ще бъда дос-статъчно близо до горилата, зада излезе добра снимката, щомтя навлезе в осветената част наполяната.

Аз скочих от площадката и сезатичах през зелената полянка,широка около дванадесетина яр-да, нарушавайки най-елемен-тарното правило за ловците надиви животни, което гласеше:«Никога не бягай!» В даденияслучай аз направих най-лошо-то, като затичах към семейство-то горили. Самецът реши, че секаня да нападна съпругата ималките му.

Апаратът поглъщаше цялотоми внимание и аз не виждах, челюбопитството на горилата себе сменило мигновено с диваярост. Звярът се изправи в це-лия си ръст, обърна се към мен,

разтвори уста и издаде гневенвик — точно когато започнах даснимам. Това беше вик на сляпаи искрена ярост, от който кръв-та леденееше в жилите. Обземе ужас. Хвърлих поглед къмобезумялата от ярост горила исе обърнах да затичам към спа-сителната площадка. Майму-ната се спусна към мен на чети-рите си крака. Тя явно имашенамерение да ме разкъса на пар-чета. Страх, мъчителен, пара-лизиращ страх ме скова. Стру-ваше ми се, че коленете ми сеподгъват и сърцето ми замира.Аз никога не съм мислел, чечовек може до такава степен даСе изплаши и да не се владее.

Все пак по някакво чудо кра-ката ми се задвижиха и аз сепонесох към скалата по-бързо,отколкото съм бягал някогапрез живота си. Аз не смеех дасе обърна и очаквах всеки мо-мент да почувствувам смърто-носните обятия на дългите ко-смати ръце. Горилите бягатмного по-бързо, отколкото тисе струва на пръв поглед. Май-муната би ме сграбчила, предида успея да дотичам до площад-ката и да се изкача на нея,ако не й бе попречила една ямапо пътя. Между мен и горилатаимаше недълбока падинка сдоста стръмни склонове. Гори-лата трябваше да се спусне втази падина и да се изкачи понея. Това дребно препятствиевсе пак задържа горилата тък-мо за такава част от секундата,каквато тъй ми липсваше.

Като стигнах до скалата, замой ужас видях там само ста-реца пигмеи. Къде се бяха дя-нали останалите? Площадката,висока три фута, и тънкото ко-пие на пигмея едва ли ще могатда спрат разярената горила, нотова беше все пак първата крач-ка към спасението. И в послед-ния миг аз едва не загубих по-

22

лученото предимство. Като сехванах за края на площадката,преметнах десния си крак и из-веднъж обувката ми падна. Раз-бира се, глупаво е да се спасяваобувка, когато рискуваш жи-вота си. Но тогава моите дей-ствия бяха почти автоматични.Знаех, че без обувка не мога датичам. Спуснах крака си и на-хлузих обувката, губейки скъ-поценни секунди. Старецът пиг-меи ми протегна ръка. Хванахя и се изкачих на скалата. Ка-сиула и останалите пигмеи бър-заха към нас.

Горилата беше на десет крач-ки от площадката. Когато наскалата се появиха внезапнопигмеите, звярът се спря, озъбисе и зарева. Очите му пламтяхасъс страшна ненавист. Няколкопигмеи вдигнаха своите копия,

готвейки се да ги хвърлят върхугорилата. Останалите забиха ко-пията си в земята пред мени острите им краища образувахаограда. Горилата стоеше и нигледаше гневно. Най — после тясе извърна и заситни бавно къмгората, като от време на времесе оглеждаше и ревеше застра-шително, за да не посмеем да япоследваме. На няколко футаот първите дървета тя се обърнаи още веднъж излая. Семейство-то в храстите подхвана този лай.Любопитните горилчета се по-катериха на дървото, майката сеоблегна на дънера. Всички телаеха срещу нас, после се раз-викаха техните другари и съсе-ди и въздухът на много милинаоколо се огласи с какафонияот резки, лаещи звуци.

Пигмеите си отдъхнаха, Ка-

сиула се обърна към нас: «Го-рилите могат да ни нападнат,ако останем тук — каза той. -Но ние ще постъпим така, кактовие пожелаете: ще останем ище отблъснем нападението нагорилите или ще ги преследва-ме. Какво искате?»

Пигмеите, изглежда, горяхаот нетърпение да се сразят сгорилите. Те обичат месото нагорилата, но аз нямах никаквожелание да започвам «бой» смаймуните. Той неизбежно бизавършил с гибелта на горила ина няколко пигмеи. Ще трябва-ше да отговарям за това. Азвече бях вкусил прелестите наобщуването с горилите и запо-вядах да се връщаме в планта-цията.

ЛУИС КОТЛОУ

23

Р а з к а з о т С т . Н и к и т о в

Следствието все повече се заплиташе и съдебният сле-довател Боршуков започна да губи първоначалната сисамоувереност. И наистина странният пожар с взрив,който бе станал в лабораторията на завода за комбини-рани метални конструкции «Комунист», бе много май-сторски извършен. Пет дни продължаваше следствието,а още не бяха открити никакви улики.

Този ден общото напрежение като че ли поспадна,но в лабораторията то беше достигнало кулминацион-ната си точка. С ръце на гърба Боршуков непрекъснатосновеше напред — назад и нервно говореше:

— Казах и пак повтарям, че е диверсия. Мотивите саясни: заводът е от общонационално значение и унищо-жаването на лабораторията би причинило рязко спа-дане на продукцията и за дълго време би забавило нови-те производства. Също така взривът, последван следтова от силен пожар, безспорно е причинен от адскамашина — вероятно от типа А-296.

— Да, остава само да се открие кой е извършилтова — уморено го прекъсна директорът, седнал доголямата мраморна маса, която беше силно напуканав единия си край,— а, изглежда, още не можете да по-паднете по следите му.

Боршуков настръхна, но се овладя и със спокоен гласпродължи:

— Действително засега липсват още определени фак-ти, но не забравяйте, че врагът сигурно е някой опитени хладнокръвен човек, който почти не оставя следи.А това, което досега открихме, е много малко, про-тиворечиво и дори невероятно. Още в онзи паметенследобед, когато районният милиционерски отговорникоткри пожара и заедно с двамата пазачи се помъчи даотвори вратата на тази лаборатория, тя се оказа несамо заключена, но, забележете... и непокътната. По-сле при огледа, който извърших заедно с инспектораот противопожарната охрана Дочев, констатирахме, чевзривяването е станало близо до тази мраморна маса,и то. . . във въздуха, като че ли престъпникът е държалв ръката си адска машина на около метър и половинаот пода. Това е вторият необясним факт. Също такатрудно обяснимо е защо металните конструкции и уре-ди, които се намираха на около 2—2.5 метра от центърана взрива, бяха разплавени и деформирани до неузна-ваемост, а по-далечните са останали непокътнати. Защастие щетите са нищожни, защото счупването на про-зореца—Боршуков посочи големия прозорец зад себе си

24

— и внезапното нахлуване на студен влажен въздух ве-роятно е намалило чудовищната температура. Тозифакт е също твърде странен, тъй като термитната смес,която се изхвърля от адската машина, запазва ви-соката си температура.

— Забравихте да споменете и това — нервно се обадиглавният инженер, — че електронно — предупредителнатаинсталация не е сигнализирала, въпреки че хваща иотразява именно пожарите и дима от тях.

Атмосферата като че ли още повече се сгъсти. Тезистранни обстоятелства около пожара смущаваха хоратаот малката групичка, събрана в средата на лаборато-рията. И двата разпита на служещите от завода, иосновният преглед на личните им дела установиха пъл-ната липса на улики. Не можеше да се говори дори заподозрение срещу когото и да било.

Неочаквано масивната желязна врата скръцна. Всич-ки трепнаха и погледнаха към нея. Показа се пълнотодобродушно лице на партийния секретар Петров. Тойсе спря на прага, смутен от странната тишина, и нере-шително заговори:

— Прощавайте, че се намесвам, но чух някои работ-ници шушукат че пожарът е причинен от някакъв огнендявол. Това, разбира се, са глупости — побърза сякашда се оправдае той, — но все пак искам да ви го кажа.

Тези думи на Петров като че ли стъписаха хората.Боршуков го изгледа учудено и неочаквано се засмя:

— Огнен дявол ли? Това пък какво е? — и като про-дължаваше да се смее, го тупна фамилиарно по ра-мото.

— Слушайте! Дявол или ангел, но аз ще го пипнанакрая! Ако трябва и в преизподнята ще скоча. Тъйда знаете!

Партийният секретар още повече се смути и взе дастъпва ту на единия, ту на другия си крак.

— Ама, другарю следовател, тази история май се раз-пространява по целия завод. Разправя я Иваница отформовъчния цех и. . .

Думите му секнаха от енергичния възглас на инспек-тора Дочев, който дотогава мълчаливо седеше до про-зореца.

— В такъв случай смятам, че трябва основно да раз-питаме тази жена, и то още сега. Какво ще кажеш,Боршуков? — обърна се въпросително Дочев към сле-дователя.

Двамата бяха стари приятели, но известният следо-вател се отнасяше малко покровителствено и снизхо-дително към по-младия си приятел. Дочев не се засягашеот това и обикновено не се месеше в работата на опитниякриминалист. Дори и когато работеха съвместно, тойпредоставяше всичко на капитана, който беше специа-лист по саботажите. Затова и Боршуков го погледнаизненадан.

— Е, добре — след като помисли малко, каза той. —Доведете я!

Щом влезе Иваница, всички впериха любопитенпоглед в нея. Макар че беше енергична жена, тя се смутии така си остана до вратата.

— Сега, другарке Берова, разкажете ни какъв етози дявол. Нали вие разпространихте тази история —каза Боршуков.

— Че какво да ви кажа — започна тя.— Кандидат-партиен член съм, от дете не вярвам в такива глупости,ама на. . . с очите си видях тази страшна глава. Когатостана пожарът, след като излязох от работа след обе-

отидох да прибера стария от кръчмата. Свекъра ми -поясни тя. — На връщане ни завари бурята и като ми-навахме тичешком покрай завода, нещо светна. Същокато че ли запалиха изведнъж уличните лампи. Сепнахсе, вдигнах глава и видях... там, на първия етаж, ня-какво огнено кълбо. Глава ли беше, или дявол, не знам.Е, уплаших се, де съм виждала друг път такова чудо.Хванах стареца и побягнахме.

Дочев, който слушаше внимателно, неочаквано япопита:

— Главата имаше ли тяло, или висеше във въздуха?Жената се замисли и несигурно каза:— Знам ли. От силната светлина не можеше много

да се гледа. Но, струва ми се, че тяло нямаше. Да. . .сега си спомням. Главата сякаш плуваше във въздуха.

ИЛЮСТРАЦИИ

БОРИС

АНГЕЛУШЕВ

При тези думи спокойният и дори флегматичен Дочевтрепна и зашепна нещо на Боршуков. Капитанът гоизслуша внимателно, след това стана и обяви:

- Необходимо е да се извърши повторен оглед налабораторията. Трябва да присъствуват всички слу-жители и вие — обърна се той към Иваница.

Щом се събраха лаборантите, Дочев незабавно при-стъпи към подробен преглед на металните цилиндри схелий. Разглежда с лупа повърхността на тези цилин-дри, които бяха непосредствено складирани до асан-сьорната шахта. Здравата решетъчна врата беше непо-кътната. Само няколко пръчки на долната й стена бяхапотъмнели. Инспекторът се наведе, наплюнчи пръстаси и го прокара по една от пръчките. След това на-плюнчи друг и го плъзна по най-близкия цилиндър.Огледа добре двата си пръста и се запъти по правалиния към вратата, като броеше крачките си. Послетръгна в обратна посока — от прозорците към срещу-положната страна, и отбеляза точката, в която се пре-сичаха въображаемите линии. Тя се оказа на 1,80 метраот този край на мраморната маса, който беше най-силнонапукан. Като прегледа обгорелите черчевета на про-зорците и разгледа вратата, той спря вниманието си наключалката, която бешепо-голяма от обикнове-ните. Очевидно това гозадоволи и той се обърнакъм главния инженер.

— Покажете ми сегаелектронно — предупреди-телната инсталация.Трябва да видим в как-во състояние е тя.

- Не съм я преглеж-дал основно, защото то-ва е работа на електро-техника, но още в само-то начало проверих проводниците и те се оказаха цели,без нито едно скъсване или преплитане.

С тези думи инженерът го поведе към шахтата. В товавреме дойде и електротехникът. Двамата се покачихана една стълба и отвориха със специален ключ решет-ката на подковообразната издатина, точно над шахтата.Не мина и минута, когато електротехникът извикаучудено:

— Как ще работи, когато всичките й части са раз-магнетизирани. И бобината, и магнитният прекъсвач,и. . .

— Така си и мислех — радостно го прекъсна Дочеви се обърна към останалите:

— Вие — повелително каза той на Иваница — щеотидете на улицата под тези прозорци и ще застанететочно на това място, откъдето сте видели огнената глава.Ще чакате да ви повикам!

Жената излезе, Дочев се разпореди да му донесатстари непотребни парцали, вестници и шише с бензин.Получил всичко, той зави вестниците в парцалите издраво ги върза. Той набучи тази парцалена топка,голяма колкото човешка глава, на един дълъг же-лезен прът. На пода постави голяма кофа с вода. Следкато завърши тези необикновени приготовления, поедъх и се обърна към присъствуващите, които го гледахас нямо учудване.

— Другари, необходимо е да направим един експе-римент, който нагледно ще покаже, дали моето пред-

положение е вярно. Надявам се, че ще приключим скороследствието. Моля, една част от вас да слязат долу,при Иваница, и да наблюдават внимателно тези прозор-ци, а другите да останат тук, за да видим самия експе-римент.

След кратък спор директорът, главният инженер инякои лаборанти останаха, а другите слязоха на ули-цата. През това време Дочев се наведе, взе пръта спарцалената топка и като я напръска с бензин, я за-пали. След това издигна бурно горящата топка в точ-ката, дето се пресичаха измерените от него линии.

И изведнъж от улицата се чуха изплашени викове.Най-силно викаше Иваница. Тя просто крещеше:

— Е я. . . главата! Главата! Нали ви казвах!. . .Представлението продължи не повече от 10—15

секунди. С ловко движение Дочев хвърли горящататопка в кофата и изпотен, седна на стола. Не след дългодойдоха и останалите. Иваница видя учудена, че веченищо не гори и всички са спокойни.

— Сега действително мога да кажа, че причината затози странен пожар е установена. Тя не е дело на ди-версанти, а на тъй наречената к ъ л б о в и д н а мъл-н и я — каза развълнувано Дочев, замълча и продължипо-спокойно.

— Вероятно мнозина от вас не са чували нищо илизнаят много малко за този вид мълния. Ще кажа само,че тя е особен вид мълния, която сравнително рядкосе среща и много малко е изучена. Напоследък аз сезанимавах с пожари, причинени от мълнии, и прочетохдоста по този въпрос. Думите на партийния секретарза «огнения дявол» ми подсказаха тази мисъл. Тя сезатвърди окончателно при разпита на другарката Бе-рова. Но за да докажа предположението си, ми бяханужни факти. Разсъдих, че единственото място, от-където можеше да се промъкне мълнията, е асансьор-ната шахта. И наистина по долните й пръчки и цилин-дрите с хелий открих следи от съвсем прясна ръжда,която се е образувала от преминаването на мълнията.Промъкнала се вече в лабораторията и размагнетизи-рала електронната инсталация, мълнията е била под-хваната от слабото, почти незабележимо въздушно те-чение, образувано между шахтата и ключалковата дуп-ка, и се спряла близо до мраморната маса. Там тече-нието става въртеливо—спомнете си как измервах скрачки лабораторията, за да открия точно мястото натази въздушна въртележка. В този момент мълнията еоила видяна от Иваница и свекъра й. Вероятно тогавае започнала да свети по-силно и да се разширява. По-сле кондензираната в нея огромна потенциална енергиямигновено се освободила, като е взривила кълбото.Това е обяснението на този странен пожар. Аз смятам,че следствието вече е приключено. Хората могат дапродължат работата си.

Дочев спря и въпросително погледна Боршуков.— Няма как — каза следователят. — Напълно съм

съгласен с теб, но само едно не ми е ясно. За какъвдявол разигра тази комедия със запалената топка?

Инспекторът се засмя и като го хвана под "ръка, мупрошепна:

— За теб беше, драги. Как иначе бих могъл да теуверя, че «огненият дявол» съществува, ако ти не бешего видял със собствените си очи.

Боршуков неволно се усмихна.

26

Една от най-вълнуващите, най-поетичните за-гадки на древността е преданието за Атлан-тида. От векове човечеството се мъчи да хвър-

ли светлина върху тайната на тази легенда, даразбере съществувала ли е в действителностпрекрасната страна Атлантида, която древно-гръцкият философ Платон в IV век пр. н.е.описва в своите диалози «Тимей» и «Критий».В тях той разказва, че пред Херкулесовите стъл-бове (Гибралтар) е имало огромен остров, на-селен с най-съвършеното човешко племе и отру-пан с всички блага на природата. Голямата исилна държава на този остров се наричалаАтлантида. Тя се стремяла да завладее цялаЕвропа и Мала Азия. Управлявали я десет ду-ши и най-стария наричали Атлант.

Недрата на острова давали всички най-цен-ни руди. Климатът бил топъл, но сух и се на-лагало да строят оросителни канали. Плодо-родната земя на острова раждала всичко: ко-рени, треви, дървета, даващи сокове, цветове,

меки и сухи плодове, дървета, от които населе-нието получавало едновременно и питие, ихрана, и масло (сигурно става дума за кокосо-вата палма), благовонни растения за украса инаслада на човека. Всичко най-прекрасно под-насял щедро островът в безчислено количествона своите жители. И атлантите, приемайки тезидарове от земята, строели храмове, царскидворци пристанища, корабостроителници имного невиждани дотогава красиви постройки.

Столицата на острова била оградена от ня-колко пръстена от канали, пресечени от единмного широк и дълбок канал. Той водел отпристанището направо към царския дворец,който бил построен на една свещена планинаи бил обкован от бронз и ограден със златнаограда Цялото здание било покрито отгоре съссребърни и златни листове. Те блестели осле-пително под слънчевите лъчи. Стените на дво-реца колоните и подовете били облицовани снякакъв тайнствен метал — орихалк. Извлича-

ли го на много места в острова и го ценели най —много след златото.

А около двореца, но бреговете на канала, по-крити с разноцветни красиви камъни, шумялбогат град Тук имало храмове и училища, ка-зарми и хиподруми. Вани с топла вода от при-родни извори се строели не само за хората,но и за животните.

В трите пристанища на острова идвали ко-раби от различни страни. Властта на Атлан-тида се простирала надалече. Нейните царевладеели Ливия (Северна Африка) до Египети Европа до Тирея (Италия). Те решили дапокорят и Гърция, но прадедите на елините имоказали силна съпротива. Започнала се про-дължителна война. Гърците надвили атлантитеи вече празнували победата, когато изведнъжнад острова се разразили страшни земетресе-ния и потопи. За един ден и една нощ прекрас-ният остров Атлантида изчезнал, пропадайки вморската бездна. И това станало, според Платон,9 000 години преди неговата епоха.

Фреска от Тиринт

Култура на майте

Можел ли е да предположи древният гръцкифилософ какъв отзвук ще намери неговият раз-каз във вековете; колко хора от древността доднес — учени и фантасти, философи и поети,ще хващат с развълнувана ръка перото, за дадокажат, че Атлантида е съществувала; колкомореплаватели и пътешественици ще кръстосватокеаните с тайната надежда да открият чуднияостров!

В разгорещените спорове след Възражданетовсе по-често надделявало категоричното мне-ние: «Няма нищо вярно в легендата за Атлан-тида !»

Днес, в епохата на най-точното знание, сто-тици учени отново посвещават своите сили надревната загадка за потъналия материк.

И ето, едно след друго се зареждат открития,

които отново подкрепят предположението занякогашното съществуване на Атлантида:

Дъното на Атлантическия океан се оказваизвънредно неравно. Под трикилометроватадълбочина на водата се спотайват скали, разсе-чени с пукнатини, с истински планински вър-хове. През океана от север към юг се простираогромният Атлантически хребет. Към него сеприсъединяват няколко възвишения. Едно оттях е подножието на Азорските острови.

На 9 000 км от тези острови са откъртени отскалите парчета, прилични на стъкло. Геоло-зите твърдят, че това е особена стъкловиднавулканична лава, която се образува само призастиване на въздуха, а не във водата. Значи,подводните скали са били някога над океана.

На различни места по дъното на Атлантиче-ския океан е намерен пясък, който се състоиот едри частици гранит, гнайс и шисти и явноима «земен» произход, защото пясъкът по мор-ското дъно е образуван от раковинни парченцаи варовик от черупки на животни.

В същите области на дъното са били откритидълбоки долини със стръмни отвесни стени,които приличат на клисури,издълбани от реки.Нарекли са ги подводни каньони. Но на мор-ското дъно няма реки. Не са ли това коритана реки, които са пропаднали в океана с по-тънала суша?

В третичната епоха в Европа са растели дър-вета, които след това са изчезнали и по-късноса се появили в Америка. Как дърветата сапрескочили океана, ако е нямало суша междудвата континента, която е служила като мостмежду тях?

От островите в Атлантическия океан най-млади се оказват Азорските и Канарските остро-ви. Не са ли тези острови останки от голяматасуша между Европа и Америка?

В Саргасово море има грамадно натрупванена водорасли сред океана. Те могат да бъдатсамо изплавали остатъци от крайбрежна расти-телност, защото водорасли има само крайсушата.

Тук идват да хвърлят хайвера си морскитезмиорки, които изминават хиляди километриот бреговете на Прибалтика. Не се ли връщатте по установени от хилядолетия пътища къмнякогашната своя древна родина? И не е ли тясуша, която сега е изчезнала?

Районът на Азорските острови и досега сеотличава с много земетресения. През миналия

28

век там няколко пъти ту се появявал, ту отновоизчезвал остров Сабрина. А съвсем наскоро —през есента на 1957 г. — се роди още едно остров-че от изригването на подводен вулкан. Защода не бъде вероятно изригването на други по-силни вулкани и разразяването на страхотниземетресения преди 12 000 години в тази об-ласт?

Съветските учени доказаха, че притокът натоплите води от Гълфстрийма не всякога е биледин и същ. Това мощно течение, което се раждав Караибското море, не достигало до Севернияледовит океан в дълбоката древност. Пречеламу е някаква преграда. И приблизително преди12 000 години Гълфстрийм пробил изведнъжпреградата и като широк поток нахлул на се-вер. Странно съвпадение на датата с тази,която Платон съобщава за изчезването наАтлантида. Може би препятствието, което епреграждало пътя на топлото течение Гълф-стрийм към Ледовития океан, е било именноАтлантида. При това краят на ледниковия пе-риод в Северното полукълбо съвпада с изчез-ването на острова. И геологичните изследванияна грунд от дъното на Атлантическия океанпотвърдиха чрез радиоактивен анализ, че преди12 000 години в тази област са се разразили ги-гантски вулканични изригвания.

И още един интересен факт, свързан с таядалечна дата. Тя съвпада с началото на лето-броенето на редица древни народи, живеещи вразлични материци. И въпреки че календаритеим са били построени на съвършено различнипринципи, началната дата на всички билаедна — 11 542 год. пр. н. е.

С какво събитие е била свързана тази далечнадата, която е останала тъй дълбоко врязана впаметта на толкова различни и отдалечени на-роди? — Края на ледниковия период, или ги-гантските вулканични изригвания, при коитое изчезнала Атлантида.

Древните предци на европейците — кроманьо-ните, имат близко антропологическо сходство сгуанчите —населението на Канарските острови,и с някои индиански племена. Освен това гуан-чите, древните египтяни, ацтеките и майте отЦентрална Америка и племената от Перу иматобщи обичаи да въздигат погребални пирамидии да мумифицират покойниците. Не доказва лии това, че народите от древността имат общи

обичаи, религия и изкуство, защото са минавалиот Европа в Америка посредством огромниямост между двата континента — изчезналия ма-терик?

При многобройните опити да се разкрие тай-ната на Атлантида изследователите попадаттвърде често на прекрасни паметници от древ-ността, които имат поразително сходство с опи-санията на Платон. Така се раждат и новитепредположения: Крито-микенската държава ебила в същност Атлантида; не трябва ли да сетърсят следите на легендарната страна по за-падните брегове на Африка или дори в Сахара;А може би Америка е описаният от Платон «потъ-нал материк»; или спасилите се от страшнатакатастрофа атланти са отишли там, слагайкиначалото на високата култура на ацтеките, ин-ките и майте?

А може би. . . може би веригата от откритияще ни доведе до предположението, че Атлан-тида се е намирала в съвсем друга област наземята.

Решителен отговор на стотиците възникващивъпроси около съществуването на загадъчнияизчезнал континент могат да дадат само бъдещи-те изследвания.

Д. Н И К О Л О В А

Асирийско изкуство — цар Асурбанипал пробожда лъв

Нощта отдавна беше прихлупилаВерхоленския «Братски» острог(укрепено селище), разположен крайвеликата р. Лена. Тъмните, едваразличими силуети на четирите кре-постни кули бяха застинали в нощ-ното безмълвие. Над реката се сте-леха белите вълма на мъглата. Тър-жествената тишина рязко се наруша- Iваше само от плясъка на играещитериби и лая на кучетата, пуснати задздравата ограда от колове. В тазитиха нощ на 1643 година казашкиятпетдесетник Кубрат Иванов, разпо-ложен удобно пред пламтящия огънв двора на острота, научи, разгова-ряйки с гостуващите му буряти-жи-вотновъди, за неизчислимите богат-ства от сребърна руда в още непозна-тите прибайкалски райони. Бурятитесе скитаха със стадата си чак доТомск. Те обитаваха както и сегаобширните земи около езерото Бай-кал. Жилищата им представлявахалесно подвижни кожени палатки(юрти), а дрехите им се състояха самоот халатоподобни кожуси. Бурятитесе намираха още в патриархално-феодалния обществен строй. Руситечесто посещаваха техните чергарскилагери и наричаха бурятите «бра-тя».

Само няколко дни след този раз-говор Кубрат Иванов поведе къмюгоизток малък отряд. В дружинатаму освен казаци имаше и няколко«промишленици» и любители на пъ-тешествия, заинтересувани от слу-ховете за сребърните богатства. Пър-вочлчално отрядът вървеше крайрека Лена. След това той навлезе вгъстите гори на непознати нископла-нински райони. Изминаха четири де-нонощия в път. Когато на петия денсутринта казаците на Кубрат Ива-нов се събудиха, пред тях се разкринеобикновена картина. Докъдето виж-даха очите, като гигантска чашасе простираше езерото Байкал, огра-дено от всички страни с високи пла-нински хребети. В далечината сечупеше източният бряг на езерото.На североизток и югозапад грани-ците на Байкал се губеха в утрин-ната мъгла. От всичко наоколо лъ-хаше дива, сурова красота — и пу-стинната синьозелена гръд на езе-рото, и издигащите се към небетопланински грамади, покрити с гъстарастителност, и утринното безоблач-но кристалносиньо небе. Леките въл-ни на езерото сякаш изпълняваха вчест на гостите някакъв чуден танц.А заедно с вълните танцуваха иотразените слънчеви лъчи.' Цялото

езеро искреше и се преливаше катоогромен многостенен брилянт., През деня отрядът достигна езе-рото, премина неговия проток Малоеморе и дори успя да достигне големиябайкалски остров Олхон с набързопостроени салове.

Байкал е едно от най-големитеи интересни езера на земята. Площтаму е 31 500 кв. км, т. е. езерото епо-голямо от цялата наша Дунавскаравнина. Всички цифри, които гохарактеризират, са удивителни. Та-ка например дължината му е 636км — по-голяма от пътя Москва —Ленинград. Най-голямата ширина наБайкал е 79,4 км — повече от пътяПловдив—Хасково. Байкал е и най-голямата впадина на земята — дъл-бочината му достига до 1 741 м.Естествено е, че при тази огромнадълбочина ще има и голям обем.В Байкал биха се поместили 92 Азов-ски морета. Ако водите на това огром-но езеро можеха в един миг да сеизлеят над България, то те биха япокрили със слой, дебел над 200 м.

Байкалската котловина се е обра-зувала през геоложкия период Тер-циер, около 25 милиона години прединашата ера. Мощни вертикални тек-тонски движения предизвиквали стра-хотни земетресения и разкъсвалипостепенно земната кора на ИзточенСибир и създали огромната пукнати-на, запълнена днес от водите на Бай-кал. Следи от древните разкъсванияличат по планинските хребети, коитоограждат езерото и които често иматотвесни склонове Приморски,Байкалски (западния бряг), ХамарДабан, Баргузински (по източниябряг) и др. Оформянето на Байкал-ската котловина не е спряло и днес.Силните земетресения не са рядкост.Земята продължава да се разпуква,дърветата в горите често заематстранни наклонени пози или се на-мират счупени като кибритени клеч-ки. На 12 януари 1862 година силноземетресение, наречено «Кударин-ско» (от селището Кудара), проме-нило много източния бряг на езерото,като го понижило на места до толко-ва, че североизточната част на дел-тата на р. Селенга се намерила подводата. Там се образувал заливътПровал, а на север — Бургузинскиятзалив. Процесите на издигане илиспускане на бреговата зона продъл-жават непрекъснато със скорост 1 —2 см годишно (при с. Слюдянка) идр. На земните разкъсвания дължатпроизхода си и байкалските острови.Освен големите острови Олхон иБольшой Ушкан в езерото има още

45 малки острова. Общата площ е742 кв. км

В химическо отношение водата наБайкал не се отличава от тази надругите пресноводни езера. Проз-рачността й обаче е много голяма.На места езерното дъно може да серазгледа като през лупа до 30—40 мдълбочина. Цветът на водата в та-кива места е тъмносин. В по-малкопрозрачните места водата има зеленили сивозелен цвят. Температуратапо повърхността на езерото се коле-бае от 9о до 20о. Интересно е да сеспомене за колосалното налягане,което владее в големите дълбочини.Ако човек би могъл да се спусне внай-дълбокото място на езерото,налягането върху него би надминало300 тона. Почти цялото езеро за-мръзва от края на декември до на-чалото на май.

Огромната водна маса на Байкал

играе ролята на своеобразно централ-но отопление. Като някакъв огроменакумулатор езерото поглъща презлятото слънчевата топлина и я из-лъчва през зимата, омекотявайки су-ровостта на климата в котловината,като го приближава до морския.Средномесечната януарска темпера-тура в езерния район е само -- 17градуса, а известни са страхотнитестудове в Източен Сибир. Среднитеюлски температури са около 16 гра-дуса.

Байкал се отличава с чести бури,които имат местни имена. Най-страшен е вятърът «сарма», наречентака, понеже духа главно от долинатана река Сарма. Този вятър свиреп-ствува в късна есен и през зимата.Той връхлита внезапно и духа поцели дни. Скоростта му понякоганадминава 150 км в час. С неописуемвой и свистене ледените въздушни

31

струи на «сарма»-та буквално падатот планините върху езерото и тикатпонякога като кутийки 3—4-метровискали. Лодките, завързани със сто-манени кабели за пристаните си, сеоткъсват и побеснялата «сарма» гиизтиква далеч от бреговете. Вълнитетогава са високи 2—3 м. В Байкалсе вливат 336 големи и малки реки,а изтича само една единствена — кра-савицата Ангара. Най-големи прито-ци на езерото са реките Селенга,Турка, Баргузин и др.

Изключително своеобразен е съ-ставът на животинския свят със свои-те биологически особености, затоваезерото представлява една от най-големите загадки на земята. Много-бройните, присъщи само за езеротовидове животни носят още белезитена древна фауна, която отдавна еизчезнала по другите места на земя-та. От 1 800 животински и растителни

вида, които се срещат в Байкал,75% не се срещат никъде другаде поземното кълбо.

В Байкал живее тюленът нерпа,който се храни с риба. В езерото жи-веят 58 вида риба. Най-ценни в сто-панско отношение са байкалскатасьомга (омул), сиг (вид лакерда),хариус (байкалска пастърва), щукаи др. Особено интересна е рибатаголомянка, т. е. идваща от вътреш-ността на езерото. Тялото й е про-зрачно като стъкло. Освен това тяражда малките си, като се изкачва вповърхностните води, където се спук-ва поради промененото налягане иумира след раждането. Мъжкитеголомянки през целия си живот оста-ват на голяма дълбочина и не са от-крити досега. Произходът на голо-мянките остава загадка. Рибата «бич-ка» е ярко оцветена и има огромнигръдни плавници, напомнящи крила-

та на тропична пеперуда. Тя живеесъщо на големи дълбочини — 1 000—1 500 метра. В езерото има и червеи,мекотели, водорасли, ракообразниживотни.

Байкалското езеро е важен воденпът, който съединява прибайкалскитерайони на Бурятска АССР и Иркут-ската област. То е и богат обект зариболов. Давайки вода на една отнай-мощните в енергетично отноше-ние реки — «реката на електричест-вото» Ангара, езерото представляваогромен, естествено регулиращ сеязовир, а на Ангара са построениредица електроцентрали.

Разположен в изключително кра-сива планинска местност, Байкалпривлича хиляди туристи и летов-ници.

Х Р И С Т О Т И Л Е В

Бързам по оживената улица и постоянно по-глеждам часовника си. Дали няма да закъс-нея? — Часът е три без пет минути, а тър-жественото откриване на «Седмицата на астро-номията и астронавтиката» ще стане точно втри часа.

Новата бяла сграда на училището вече над-нича в края на улицата и аз ускорявам крач-ките си още повече. Настигам група пионери.Те разговарят оживено. Изравнявам се с тяхи дочувам думите на ниското русо момче:

— Охо-о, ще видите пък аз какви мъчни въ-проси ще задам. Ще питам: Кой е направилпървия телескоп, колко планети има в Слънче-вата система, защо. . .

- Ей, че мъчни — и — прекъсва го нетърпели-во едно от децата. — Първия телескоп е напра-вил Галилео Галилей, а в Слънчевата системаима девет планети. Ами ти можеш ли да кажешзащо трептят звездите?

Не доизслушвам разговора им, защото погле-дът ми е привлечен от големия цветен плакат,поставен при входа на училището. - - Една ог-ромна ракета лети устремена към Луната.Докато чета програмата, окачена до афиша,при мен се приближава една пионерка и сра-межливо казва:

— Извинете, ако идвате за откриването, за-повядайте в залата. — И тя ме повежда по ши-рокия светъл коридор.

Колко много детски глави се обръщат нетър-пеливо на всички страни в залата! Стените саизпъстрени с плакати, снимки на съветскитеастронавти, рисунки на лунните кратери и нанашата Галактика. Над подиума са прикрепенидва макета на многостепенни ракети.

Скоро при масата, между саксиите с цветязастава пионерка. Залата утихва.

- Другари - - извисява се ясният глас намомичето, — в чест на съветските учени — по-корители на Космоса -- обявявам «Седмицатана астрономията и астронавтиката» открита.

Ръкоплясканията заглушават думите й. Ко-гато отново настава тишина, пионерката пред-

32

ИЛЮСТРАЦИИ И

СТОЯН

АНАСТАСОВ

ставя известен нашучен — астроном, койтоще изнесе беседа «Чо-векът в Космоса».

Обгръщам с погледзалата. Стотици буд-ни, жадни за знаниеочи са вперени влектора. Пионерите

слушат съсредоточено. По лицата им непре-къснато пробягва удивление и копнеж подалечните космични светове. Всичко, коеточуват сега, е толкова примамливо, толкова не-вероятно и фантастично, че звучи като хубаваприказка. И когато чуват думите на астронома:

— Аз съм сигурен, че тук, между вас, се на-мират утрешните космонавти, които ще достиг-нат Луната и планетите от нашата Слънчева си-стема, — децата се оглеждат неволно край себеси и се мъчат да отгатнат веднага кои от тяхще бъдат тези космонавти. Сигурно всеки сипомисля с тайна надежда: «Може би ще бъдааз!»

— След десет, петнадесет години -- продъл-жава астрономът — вие ще изследвате луннатаповърхност, ще откривате лунните богатства,ще издигнете първите постройки там. Вие щеразкриете тайните на Венера и Марс.

Пионерите знаят, че щом един учен им казватова, сигурно всичко ще се сбъдне. Сигурно. . .вълна на щастие и гордост нахлува в сърцатаим. Но те разбират добре, че пътят към тезизавоевания е дълъг. Той минава през обширнитеобласти на всички науки, през стръмнините наголемия благороден труд. Вярата и упоритостта,които блестят в очите им сега, показват, че щепревъзмогнат всички трудности.

Беседата свършва. Детските ръце се зачер-вяват от ръкопляскане. Всички искат да слу-шат, да слушат още дълго за Космоса, за своетобъдеще.

Докато две пионерки благодарят на лектора,от страничната врата не залата влиза някакъвстранен човек. Той е облечен с разкошна ман-тия. Дългата му бяла брада достига до кръста,а на главата му стърчи висока островърха шап-ка. Всички погледи се приковават в него.

- Добър ден, пионери поздравява гиусмихнат той. — Аз съм един от древните звез-добройци. Научих се, че днес откривате «Сед-мицата на астрономията и астронавтиката» иреших да дойда при вас. Идвам от много далеч,

за да разбера какво сте научили за необятнатаВселена. Съгласни ли сте да отговаряте на въ-просите, които ще ви задам?

— Съгласни сме! Съгласни сме! — в хор от-връщат децата и махат усмихнати на стариязвездоброец.

Той се изкачва бавно на подиума, оправяостровърхата си шапка и запитва:

— Знаете ли колко е разстоянието до Слън-цето?

Десетки ръце се вдигат мигновено. Старецътпосочва едно дребничко момиченце с плитки.То става, оправя смутено панделките на плит-ките си и изрича високо с тънкото си гласче:

— Разстоянието от Земята до Слънцето е150 000 000 км.

— Вярно — казва звездоброецът. — А каквопредставлява Млечният път?

— Млечният път -- това са милиардите да-лечни звезди на нашата Галактика — отговарявисоко момче от задните редове.

Звездоброецът задава все по-интересни въ-проси и пионерите отговарят съвсем вярно навсеки от тях.

Минутите текат неусетно. Старецът изглеждавече уморен. Той сваля шапката си и прокарваръка по косата си. Изведнъж в залата екватдесетки гласове:

— Другарят Стаменов! Другарят Стаме-нов! — разбра се, че ръководителят на «Клубана младите астронавти» се е преоблякъл катозвездоброец. В залата настъпва оживление.Много от пионерите ръкопляскат.

— След малка почивка следва филмът «Пътяткъм звездите» — обявява пионерката, коятооткри тържеството.

Децата се раздвижват. Използвам отдиха исе приближавам до група пионери.

— Кажете, деца — обръщам се към тях, —кое от програмата ви е най-интересно?

Отговорите са най-разнообразни: Едни отпионерите очакват с голямо нетърпение посе-щението в астрономическата обсерватория, дру-ги искат да чуят обсъждането на научно-фанта-стичния роман, а някои предпочитат да гледатфилмите с космична тематика.

От залата долита звън, който приканва децатада заемат местата си. «Филмът, филмът започ-ва!» — се чува от всички страни.

Застанала край вратата, гледам усмихнатите,възбудени детски лица и си спомням великитедуми на Циолковски: «Невъзможното днес щестане възможно утре!»

ТЕОДОРА СТАЙ КОВА

34

Все по-често срещаме по улицитева нашите градове малки товарниколи, които безшумно и деловитопренасят различни стоки. Спретнатин красиви, те приличат на детскииграчки.

Електрокари.Кой не познава тези тихи и усърд-

ни помощници на човека?Ние отдавна свикнахме с техния

необичаен външен вид. Гордеем се,че са наше, българско производство.Знаем, че най — напред се появиха встолицата.

Да се разходим до Завода за елек-трокари!

Трамвай № 5 ни отнася до спирка«Красно село». Продължаваме покрасивата алея край шосето. Спи-раме пред не много високо сивоздание. Върху черна стъклена та-белка четем:

Завод «6-ти септември»

Влизаме в административнатасграда. Зад нея, сред обширен двор,извисяват корпуси различните цехо-ве. Пред тях са подредени множествопрясно боядисани електрокари. Ня-кои от тях сме виждали по гаритеда пренасят писма, колети и багажи.Други са ни докарвали въглища идърва за зимата. Но тук има многонови и непознати машини — страннина вид, с непознато устройство.

Те са различни типове високо иниско повдигачни електрокари, кои-то повдигат на различна височинатовари от 1000 до 3 000 кг! Те саверни помощници на работниците от

мощни електромотори. А малкитемотори пък не вършеха никаква по-лезна работа. За един електрокамионтрябваше такъв двигател, че необ-ходимите за неговата работа акуму-латори не биха оставили място дориза шофьора. Електроколата се пре-връщаше в скъпа и неполезна играч-ка.

Постепенно автомобилите се усъ-вършенствуваха. Вече никой не го-вореше за близкия край на двигате-лите с вътрешно горене. Напротив!Хвърлиха се много усилия и средстваза тяхното всестранно подобрение.

Но огромните заводи почувствува-ха нужда от качествено нов вътрешентранспорт. Локомотивите на завод-ските железници замърсяваха и без

Кош за разсипващите се материали

35

гари, пристанища и големи складове.Но как инженерите изобретиха те-

зи машини?Идеята да се използва електри-

чеството като двигателна енергия сероди преди повече от едно столетие.«Наутилиус» — фантастичният ко-раб на капитан Немо, проникваше втайните на подводния свят, движенот мощни и съвършени електрическидвигатели. Когато словослагателитенабираха последните страници отподводните приключения на капитанНемо и професор Аронакс, във фи-зическите лаборатории и конструк-торските бюра започваше изследва-нето на новата енергия. Нужни бяхавреме, несполуки и серия от важниоткрития,за да се стигне до овладява-нето на електричеството, енергиятака лесно обуздана от тайнствениягерой на Жюл Верн.

В началото новата енергия замениконете от градските трамваи. Докатоелектричеството продължаваше своятриумфален поход, по улиците се по-явиха тромави каляски без коне. Теужасно бръмчаха и забавлявахагражданите със своята безпомощност.Това не продължи дълго. Дви-гателите с вътрешно горене и гуме-ната шина станаха сериозни кон-куренти на електричеството и стома-нените релси.

Тогава инженерите се постарахапосредством технически компромисда създадат идеалния транспорт набъдещето. Той трябваше да прите-жава предимствата на електрическа-та енергия и автомобила, формули-рани по следния начин: електричест-во + автономност. Автомобилът имасложен двигател. За гориво се из-ползва суровина, докарвана от да-лечни страни. Електрическата енер-гия работи безшумно и се произвежданавсякъде.

— Целта е електроавтомобил! —решиха инженерите.

Но най-трудно беше на електриче-ската енергия. Съществуващите аку-мулатори не можеха да захранват

това отровния въздух на огромнитезаводски цехове. Електрорелсовияттранспорт е удобен само за хора, ноне и за стоки, а автомобилът струва-ше скъпо за вътрешен транспорт ине по-малко замърсяваше въздуха впомещенията.

Действителността постави на ин-женерите нова задача:

— Малка скорост, малък размер,голяма товароподемност, леко управ-ление!

Инженерите отново си спомнихаза старите проекти и ги разгърнаха.Изчисленията показаха правилност-та на пътя. Това, което пречеше засъздаването на електроавтомобила,сега беше повече от добро за неговатарожба — електрокара.

— Стига! ли ви 8 км на час и то-вароподемност до 3 тона? — запитахаинженерите.

— Повече и не трябва! — отгово-риха хората от заводите и от скла-довете.

Така се роди електрокарът. Каквопредставлява тази машина? Електро-автомобил? Не. Има малка скорост

и друго предназначение. Между обик-новения автомобил и електрокара имамного общи неща: гумени колела иавтономност, еднакво шаси, кардан-но предаване, спирачки и пр., и пр.Само че вместо бензинен двигателтук има електромотор. Вместо ре-зервоар с бензин — батерия от ня-колко акумулатора. Естествено, лип-сва и сложна електромагнитна за-палителна инсталация, необходимаза бензиновия двигател.

Развиващата се у нас промишле-ност наложи да се започне в Бъл-гария производството на електрока-ри. Заводът за трамваи и тролейбуси«6-ти септември» пръв започна даработи такива машини. Малкитеелектрически коли се оказаха слож-но и капризно производство. Работ-ниците се шегуваха:

— Като си поочупим ръцете селектрокарите, и автомобили ще за-почнем да произвеждаме!

През 1957 година първите 172електрокара напуснаха заводскиядвор. Машините издържаха с чествсички изпитания. А това означа-

ваше, че след като задоволим въ-трешните нужди, ще можем да изна-сяме тези сложни и скъпи машини!

Две години по-късно производи-телността на завода нарасна пове-че от 18 пъти и 2 973 електрокаратръгнаха на далечен път.

Млад инженер ме отвежда към пла-ца за изпробване. Монтьорът-изпит-вач хвана волана на ЕВВ 2002В —тритонния високоповдигач. Универ-салната машина бързо зашета издвора. Повдигачното устройство за-почна да прави равномерни камариот дървени греди.

— Незаменима машина за големискладове! — доволен каза инжене-рът. — Посредством няколко при-способления изпълнява седем опе-рации с повече от двадесет вида сто-ки. Там, където работи ЕВВ 2002В,хората стават два пъти по-малко иработят три пъти по-бързо. Маши-ната намества стоките и материалитепо — добре от хората и по този начинскладовете приемат допълнителностоки за съхранение, равни на 25%от тяхната вместимост.

Решетка, осигуряваща без-опасността на работника

Една «стрела» и ето кошът сепревръща в малък кран

36

— По двора виждам само от тозивид машини.

— Правилно. Нашият завод сеспециализира по производство наповдигачни електрокари. Другите ви-дове ще се произвеждат в Ловеч, вБургас и в други наши градове.

- Защо нарасна търсенето наелектрокари на международния па-

зар?— Нуждата от евтин, безшумен и

незамърсяващ въздуха транспорт сеувеличи. Електрокарите напуснахазаводите и сега работят в големитеградове, по пристанища и по складо-ве — навсякъде, където има нужда оттяхната помощ. Те са по-леки, вър-шат същата работа и тяхното под-

държане струва по-евтино.С мъка се провираме между без-

бройните прясно боядисани електро-кари.

— Заводът е вече тесен за голя-мото производство!

— Наблизо започнахме да строимнов завод върху площ от 20 000 кв. м.Той ще бъде истински дворец натруда. Тогава електрокарите с над-пис:ПРОИЗВЕДЕНО В БЪЛГАРИЯще работят в различни страни и кон-тиненти. Производството на бъде-щия завод ще се изчислява на десет-ки хиляди машини годишно.

— Ще имате нужда от много новиработници.

Ако ви кажат, че в полето на ва-шето зрение има участък, който съ-вършено не виждате, въпреки че сенамира точно пред вас, разбира се,няма да повярвате. Възможно ли епрез целия си живот да не сме забе-лязали този голям недостатък на на-шето зрение? Но направете следния |прост опит и ще се убедите в това.

Поставете рисунката на разстоя-ние 20 см от дясното си око. Затво-рете лявото и гледайте само кръст-чето, поставено вляво; после бавноприближавайте рисунката до окотоси. Непременно ще настъпи момент,когато голямото черно петно, коетосе намира там, където се кръстосватдвете окръжности, ще изчезне без-следно. Вие няма да го видите, макарче то ще остане в пределите на види-мия участък. А двете окръжности -отдясно и отляво на петното — ще севиждат много добре.

Този опит е бил направен за пръвпът от известния физик Мариот и сесторил много забавен на придворнитена Людовик XIV. Мариот правелопита така: Поставял двама царе-дворци на разстояние 2 метра единсрещу друг и ги карал да разглеждатс едното си око някаква точка встра-ни — тогава на всеки от тях се стру-

СЛЯПОТО ПЕТНО

НА НАШИТЕ ОЧИ

вало, че този, който седи отсреща,няма глава.

Колкото й да е чудно, но едва през17 век хората узнали, че в ретинатана окото има «сляпо петно», за коетопреди това никой не знаел. То е мя-стото, където зрителният нерв влизав очната ябълка, но още не е разде-лен на малки разклонения,снабденис чувствителни към светлината еле-менти.

Ние не забелязваме черната праз-нина в полето на нашето зрение бла-годарение на продължителния навик.Въображението неволно запълва тозипропуск с подробности от околнияфон. На рисунката ние не виждамепетното, но мислено продължавамелиниите на окръжностите и сме убе-дени, че ясно виждаме мястото, къ-дето те се пресичат.

Ако носите очила, можете да на-правите следния опит: Залепете къс-че хартия на стъклото, но не в среда -

— Така е. Новата техника изискванови работници — сръчни и образо-вани. Те трябва да бъдат млади хо-ра, които умеят да работят и дамечтаят. Може някой да стане онзиизобретател, който ще даде на хо-рата и електроавтомобила.

При вас идват ли пионери?— Много рядко. А ние има какво

да им покажем. Предайте на вашитемлади читатели, че ги каним в заво-да. Нека дойдат и да го разгледат.Може би ще намерят своето бъдещетука!

Какво ще кажете, млади читатели?Поканата е за вас!

С Т О И Л С Т О И Л О В

та, а малко встрани. В първите днихартията ще ви пречи да виждате,но щом мине една седмица, вие та-ка ще свикнете, че дори ще престанетеда я забелязвате. Впрочем това знаедобре всеки, който е носил очила съссчупено стъкло — пукнатината сезабелязва само в първите дни. Точнотака, по силата на навика, не забе-лязваме сляпото петно в нашите очи.Освен това двете слепи петна в очитени се отнасят за различни участъци взрителното поле на всяко око, такаче, когато гледаме с двете очи, непропускаме нищо.

Не мислете, че сляпото петно внашето зрително поле е незначител-но. Когато наблюдавате само с едно-то око къща от десет метра разстоя-ние, то поради сляпото петно нямада видите голяма част от фасадата накъщата, в която може да се поберецял прозорец. А на небето остава не-видимо пространство, равно по площна 120 диска пълна Луна.

37

След строящата се Московска кула, след те-левизионната кула в Оклахома и след Нюйорк-ския Емпайър Стейт Билдинг предавателнатамачта в Целендорф до Берлин е четвъртият повисочина строеж в света. Но докога? В нашетодинамично време високите строежи никнат катогъби.

В щата Мисури (САЩ) се проектира построя-ването на една телевизионна кула, висока 511 м.От Москва се съобщава, че съветските конструк-тори вече са привършили напълно плановете на

нов гигантски проект: една 2 000 м висока кула,която ще бъде почивен център за 100 000 души.Представете си Айфеловата кула, увеличенаседем пъти, и ще добиете приблизителна пред-става за този нов проект на съветските кон-структори. В кулата ще има големи зали, теа-трални салони и ресторанти. Отвън тя ще бъдеобградена с тераси и галерии за наблюдение.Всички помещения ще бъдат облицовани съсзатоплящи тапети, за да се спестят тежките искъпи отоплителни инсталации.

1. Московската телевизионна кула (в строеж) 520 м2. Телевизионната кула в Оклахома 479 м3. Емпайър Стейт Билдинг в Ню Йорк 442 м4. Предавателната мачта в Целендорф 356 м5. Университетът «Патрис Лумумба» в Москва 320 м6. Айфеловата кула в Париж 300 м7. Предавателната мачта в Науен 268 м8. Кьолнската катедрала 160 ж9. Хеопсовата пирамида в Гизех 137 м10. Църквата «Св. Стефан» във Виена 136 м11. Фрауенкирхе в Мюнхен 99 м12. Наклонената кула в Пиза 54 м13. Бранденбургската врата 26 м

НАЙ-ВИСОКИТЕ И НАЙ-ПРОЧУТИТЕ СТРОЕЖИ НА СВЕТА

НЕЗАБРАВИМИ ИМЕНА

МАРИЯи ПИЕР

КЮРИПрофесор Ковалски устройва малка вечеря,

за да запознае съотечественичката си, студент-ката по физика Мария Склодовска, с младияучен Пиер Кюри.

Априлската вечер е топла. Пиер е дошълпръв и стои на балкона. Въпреки своите 35години, той изглежда твърде млад. Лицетому е правилно, продълговато, с черна правабрадати пламтящи очи. Отначало разговорът еобщ, но постепенно става приятелски. Дваматапрекарват приятна вечер и затова желанието имда се срещнат пак е съвсем естествено.

След няколко дни Пиер посещава Мария.Той е смаян от бедността, в която тя живее.Въпреки своята износена рокля, тя му се струвапрекрасна с упоритото си, помръкнало от уморалице. Плахо, със стеснение тя му разказва засебе си, за своя живот. От всичко, което чува,Пиер разбира, че Полша, поробената й родина,изпълва изцяло сърцето на Мария.

— Но ако се върнете във Варшава, Вие не щеможете да продължите вашето учение. А ня-мате право да изоставите науката! После. . . —добавя той несмело — нима и мене ще изоста-вите. . .

Мария заминава, без да вдъхне никаква на-дежда на младия учен. Но през октомври теотново се срещат.

Мария Кюри в лабораторията

— Помисли, Мария, за научната работа, коя-то можем да предприемем двамата. Би билочудесно да прекараме живота си един до други да осъществим нашите научни мечти. Ниебихме могли да постигнем велики неща.

Сватбата се състои през един слънчев юлскиден. Двамата наемат малък апартамент. Пиере преподавател в «Училището по физика», Ма-рия се грижи за домакинството и готви своятадисертация. Вечер до късно слабата светлинаот петролната лампа хвърля отблясъци върхулицата им, задълбочени над книгите. Следва-щата година им носи голяма радост. Мариястава «кандидат на науките».

Няколко месеца по-късно ученият Бекерелоткрива съществуването на непознати лъчи.Мария и Пиер решават да проследят произходаим. Така започва едно от най-големите откри-тия на века.

От «Училището по физика» Пиер получавана разположение една скромна лаборатория.Това е малка стая, много гореща през лятото,влажна през есента, студена през зимата. След

няколко месеца упорит труд идват първите ре-зултати. Мария потвърждава откритието наБекерел — уранът има излъчвания. Те наричаттова явление радиоактивност. Но забелязватс учудване, че след извличането на уранаотпадъците на рудата са радиоактивни. Те от-криват също, че тази радиоактивност е многопо-голяма, отколкото в урана - - 10 пъти, 20пъти! Питат се в недоумение: «Възможно лие да има грешка в опитите? И как тогава да сеобясни тази неочаквана радиоактивност? Можеби отпадъците съдържат някакво непознато ве-щество?» Сега тяхната мисъл, техните четириръце са обединени от обща цел. Излъчваниятаса непрекъснато предмет на разговор. Те за-почват постепенно да разкриват тайната. И. ..най — сетне! — Усилията им са възнаградени.Настъпва денят, в който разбират, че някоиминерали, като ураниевите руди, съдържат двенови вещества.

Когато същата вечер се прибират в къщи,Мария хваща Пиер за ръката и казва тихо:

- Аз избрах да живея далеч от моята роди-

40

на, от моята бедна, заличена от картата насвета страна, но аз искам името й да останевинаги в паметта на хората. Нека наречемтози нов елемент, който открихме, полоний.

По същото време Мария Кюри представядруго съобщение в Академията на науките:«Различните лъчи, които ние изброихме, никарат да смятаме, че новото радиоактивно ве-щество съдържа нов елемент, който ние пред-лагаме да се нарече радий.»

В научните среди новината се посреща раз-лично: По-голямата част от учените приематоткритието с недоверие. Мнозина се въздържатвсе още да дадат мнение. Други се съмняват,защото свойствата на полония и радия — дватановооткрити елемента — сриват цялата теория,в която учените вярват от векове. Други сесъмняват. Какво е радият? Съществува ли та-кова вещество? Виждал ли го е някой? Пипалли го е някога? Какво е атомното му тегло?Реакциите му с киселините? — Нито един твърдотговор. Това откритие опровергава всичкипредположения за строежа на материята.

За да отстранят тези съмнения, Мария иПиер Кюри трябва да получат чист радий.Но за това е необходимо огромно количествоминерал. Откъде да го вземат? С какво да гоплатят? Семейство Кюри успява да получиминерала от един австрийски професор на добрацена. Двамата съпрузи си поделят работата.Пиер продължава проучването на свойстватана радия, а Мария прочиства ураниевия минерал,за да получи чист радий. Пиер се занимава сизследвания, които изискват много вниманиеи напрежение, докато Мария се е заела с тежка,мъчителна и дълга работа. Понякога се налагада смесва с ръце до 20 кг от разтрошения ми-нерал.

Минават месеци. Двамата учени живеят катов сън, далеч от действителността и времето. Поцял ден прекарват между стените на малкаталаборатория. Тук са дори и в неделя. Тяхнотооткритие напредва. Но неусетно парите сесвършват. Тогава Мария заема учителско мястов педагогическото училище в Севър, близо доПариж, а Пиер е назначен в Сорбоната. Въпре-ки че и двамата са много заети, през всякасвободна минута те са пак в лабораторията.Понякога остават там до късно вечерта. И на-края, през 1902 година, след 45-месечен непо-силен труд и мъка, Мария успява да получи10 грама чист радий.

Откритието на радия предизвиква истинскареволюция в научния свят. Учените, които пре-ди това са се съмнявали, разбират, че досегаш-ните им схващания за строежа на атома сабили погрешни. — Теорията за атомната устой-чивост, поддържана толкова години, отстъпвапред новата теория за превръщането на проститетела (че някои елементи могат спонтанно дасе превръщат един в друг).

На следващата година Мария се явява наизпит, за да получи научната степен «доктор нафизическите науки». През декември страницитена вестниците са залени от голяма новина —Академията на науките в Стокхолм дава Нобе-лова премия за физика по равно на ученияБекерел и на семейството Мария и Пиер Кюриза техните открития в областта на радиоактив-ността.

Мария и Пиер не са готови за такава слава.Посещават ги приятели, пристигат многоброй-ни поздравителни писма, пресата иска статии,уреждат се научни конференции.

През април 1906 година, след една важнасреща на група учени Пиер се прибира в къщи.Когато пресича улицата, подхлъзва се и попадапод колелата на огромна шесттонна кола.

Черната дъска, на която Пиер Кюрие написал последните си формули

Мъката на Мария е огромна, но желанието йза работа не се сломява. През есента тя е вечепреподавател в Сорбоната. За първи път въвФранция постът преподавател във висшетоучилище е поверен на една жена. И тази жена,Мария Кюри, няколко часа преди да изнесепървата си лекция е стояла сама над гроба насвоя мъж и. . . Може би му обещава, че ще про-дължи започнатото от двамата.

Една тълпа от любопитни, множество студен-ти, приятели, хора на науката, журналисти яочакват в Сорбоната. Облечена в черно, с русикоси, прибрани на кок, с бледо лице, тя заставаправа, неподвижна, докато стихнат аплодисмен-тите. Скоро шумът се сменя с дълбоко мълча-ние. Със спокоен, неиздаващ вълнението йглас тя започва да чете лекцията от там, къ-дето е спрял нейният мъж.

След 5 години Академията на науките в Сток-холм присъжда за втори път Нобеловата пре-мия на Мария Кюри за цялото й творчествопо химия след смъртта на мъжа й.

Сянката на Първата световна война надвисванад Франция. Мария не губи нито минута.

Снабдява се с рентгенологичен апарат и започвада обикаля болници и амбулатории. От всичкикраища, където се бият, тя получава писма.

Идва примирието. Този ден, 11 ноември 1918година, е двоен празник за Мария. Това е несамо краят на войната, но и денят, в койтоПолша, изстрадалата родина на Мария Кюри,получава независимост.

Мария Кюри има вече световна известност.Тя е член на Академията на медицинските нау-ки, Обществото на народите в Женева я правичлен на международната комисия по научносътрудничество. На пръв поглед тя е изпълненас нестихваща енергия и жизненост. Но всъщ-ност е вече сериозно болна. След заболяванетона бъбреците и белите дробове тя знае вече от4 години, че очите й са много болни и я застра-шава пълна слепота. Очилата, които започва даноси твърде късно, не й помагат. Болестта на-предва. Диагнозата — облъчване с радий. Нокаква е тази непозната болест. С какви лекар-ства трябва да се воюва срещу нея? Медицинатае безсилна и. . . На 4. VIII. 1934 година сърцетона Мария Кюри престава да тупти.

Пиер и Мария Кюри откриха нови пътища внауката. Преди тях учените са смятали, чеатомът е неделим. Те откриха, че атомът иядрото му съдържат не само материя, но иенергия, които могат да се трансформират еднав друга. Тяхното откритие за разпадане наатомното ядро даде възможност да се разглеждана научна основа използването на атомнатаенергия.

Но едва ли Пиер и Мария Кюри можеха дапредположат в какво ще се превърне след ня-колко години тяхното откритие. Те работеха заблагото на човечеството - - «Аз зная, че чове-чеството ще извлече много повече полза, откол-кото вреда от това ново откритие». Тази мисълна Пиер Кюри ръководеше двамата учени презцелия им живот.

МАГДАЛЕНА ИСАЕВА

Микроснимка на пеницилин

I. СЛЪНЦЕТОПродължи-

Дата Изгрява Залязва телностна деня

10.Х. 6 ч.30 м. 17 ч.54 м. 11 ч.21 м.20.Х. 6 ч.40 м. 17 ч.38 м. 10 ч.54 м.З0.Х. 6 ч.57 м. 17 ч.23 м. 10 ч.26 м.

П. ЛУНАТА

В. Х. Първа четвърт13. Х. Пълнолуние20. Х. Последна четвърт28. Х. Новолуние

111. ПЛАНЕТИТЕ

ВЕНЕРА продължава да се наблю-дава като Вечерница и залязва скорослед Слънцето. На 2 и 30 октомврище се вижда съвсем близо до Луната.Най-голям блясък (за цялата 1962г.) ще има на 8 октомври. Тя е най-светлото небесно тяло след Слънцетои Луната.

МАРС изгрява около полунощ иможе да бъде наблюдаван само презвтората половина на нощта.

ЮПИТЕР и САТУРН могат да бъ-дат добре наблюдавани вечерно времекато две, разположени близо една додруга «звезди» в югозападна посока.Юпитер залязва към 2—3 часа, аСатурн — около полунощ.

ЛЮБОПИТНИ

ФАКТИИзчислено е, че един слънчоглед

«изпива» през лятото бъчва вода свместимост 250 литра. А ако цялатавода, която «изпива» хектар пше-ница, се разлее равномерно на тозихектар, то тя ще покрие полето съсслой от 30—40 см.

*

Във водите на Югоизточна Азия,до бреговете на Индийския и съсед-ната част на Тихия океан, се срещариба, наречена стрелец или пръскач.Тя вижда еднакво добре както въвводата, така и на въздуха. . . Цялден тази риба плува на повърхносттана водата, покрай брега и дебнеплячка. Достатъчно е само някоенасекомо да кацне на растение, на-ведено над водата, и пръскачът ти-хичко се промъква, показва се мъ-ничко над водата, прицелва се исъбаря жертвата си със струйка вода.Пръскачът достига целта си на раз-стояние до 1,5 м. А самата рибка едълга 10—15 см.

Пръскачът бързо свиква с неволи-те. Той е много подвижна и игриварибка. Понякога стреля в очите нахората, наведени над аквариумите.Имало е случаи, когато с няколкоточни удара пръскачът е загасявалцигара.

*

С най-голямо количество зъби при-родата е надарила обикновенияградински охлюв, който живее вАмерика. Такъв охлюв притежава14 175 зъба.

*

При днешните транспортни сред-ства колко време би заело едно пъте-шествие до Луната?

Пешком (5 км/час) — 8 год. и 280дни

С велосипед (30 км/час) — 1 год. и163 дни

С автомобил (100 км/час) - - 160дни

С пътнически самолет (800 км/час)— 20 дни

Със спътник (28 000 км/час) — 13часа и 43 мин.

КАЛЕЙДОСКОП

Всеки пионер може да си изработиинтересен уред, с помощта на койтода вижда множество красиви и раз-нообразни изображения. Той можеда служи и като нагледно помагалопри уроците по физика, за изучаванезаконите на отражението на светли-ната.

Уредът, който описваме, е познатна мнозина — това е старинната иг-рачка калейдоскоп. Той представля-ва картонен цилиндър, в който сапоставени под ъгъл 60 градуса триеднакво големи огледала. В единиякрай на цилиндъра има отвор, презкойто се наблюдава, а в другия крайса поставени разноцветни лентички ипарченца от целофанова хартия. Привъртенето на калейдоскопа отделнителентички се разместват по най-различен начин. Благодарение наогледалата получената фигура сеотразява няколкократно и симетрич-но и ние наблюдаваме красиви цвет-ни фигури. Ако въртим внимателноцилиндъра, фигурите се сменят еднаслед друга и пред нас се явяват всепо-красиви нови съчетания на цве-тове и форми. Калейдоскопът никогане повтаря нито една фигура.

Но да пристъпим към направатана калейдоскопа: От стъкларски ма-газин си купуваме три еднакви огле-дала с размери 40 мм на 180 мм.Ако не разполагаме с огледала, мо-жем да използваме три обикновенистъкла от прозорец, изрязани със съ-щите размери, като едната им странаоблепим с черна хартия, за да отра-зяват добре светлината.

Трите стъкла допираме едно додруго така, че да образуват равно-странна триъгълна призма (фиг. 1),като черната хартия остане от външ-ната страна. С лентички от обикно-вена хартия облепваме трите ръба напри мата. Получената триъгълна тръ-ба обвиваме с няколко пласта тъ-нък картон, за да се получи цилин-дър. Картоненият цилиндър трябва

да е от едната страна по-дълъг отпризмата с един сантиметър (фиг.2). Местата, където призмата се до-пира до вътрешната страна на ци-линдъра, намазваме с лепило, за данямаме превъртане. От картон из-рязваме кръг с диаметър, равен надиаметъра на картонения цилиндър,и в центъра му пробиваме отвор, презкойто ще наблюдаваме. От вътреш-ната страна на този отвор може дапоставим стъкълце или парче цело-фан, за да не влиза прах в калейдо-скопа. Картонения кръг залепвамеот тая страна на цилиндъра, която еравна с призмата.

От другата страна на цилиндърапоставяме прозрачен кръг с такъвдиаметър, че да влезе в цилиндъраи да допре плътно до призмата (фиг.3). Кръга можем да изрежем от стък-ло или целулоид. Освен това трябвада внимаваме диаметърът на кръгада е равен на вътрешния диаметър нацилиндъра, за да може при поставя-нето му да се получи известно затя-гане и да не става нужда да го залеп-ваме.

От прозрачна целофанова хартиянарязваме 20 до 30 броя парченцас най-различни цветове и форми —лентички, кръгчета, триъгълничета,ромбчета, квадратчета и др. Красо-тата и разнообразието на изображе-нията, които ще получим в калейдо-скопа, зависят само от формата ицветовете на тези фигурки. Можемда използваме парченца от цветностъкло, станиол или обикновена цвет-на хартия. Прозрачните фигурки да-ват по-добри изображения, защотопри калейдоскопа се използва неотразената, а преминалата светлина.

Приготвените цветни парченца сип-ваме върху стъкления кръг и отгоревърху цилиндъра опъваме полупро-зрачна чертожна хартия, която за-лепваме добре. Вместо хартия можемда поставим и кръг от матово стъкло,който залепваме отстрани с хартиенилентички. По този начин цветнитепарченца се намират в пространство-то, ограничено от целулоидния кръг,цилиндъра и полупрозрачната хар-тия. При въртене на калейдоскопа тесе разместват по най-различен начини ние наблюдаваме тяхното няколко-кратно отражение. При гледане на-сочваме калейдоскопа към източникна светлина — електрическа лампаили прозорец.

44

Т Р И

О П И Т А

С Ъ С

С Я Р А

1) Поставяме сяра на прах (можеда се купи от всяка аптека) в епру-ветка и я нагряваме на спиртна лам-па, като въртим постоянно епрувет-ката, за да я обгръща пламъкът отвсички страни. Забелязваме, че ско-ро серният прах се стопява. Получа-ва се подвижна жълто — червеникаватечност, която бързо кристализирапри охлаждане. Ако тази течност сеизлее в голяма чаша със студенавода, то течната сяра ще се втвърдиведнага и ще потъне във водата въввид на малки блестящи топчета.

2) Нека стопим втори път сяра напрах в епруветката, но този път,след като получим жълтата течност,да продължим да нагряваме и раз-клащаме постоянно епруветката. Из-вестно време течността няма да сеизмени. Но не след много нейниятцвят започва да се променя — ставапо-тъмен и накрая — червено — кафяв.Заедно с това течността загубва своя-та подвижност — става много гъстаи лепкава. А след няколко секундидотолкова се сгъстява, че ако обър-нем епруветката, няма да се излеенито капка от нея.

Прекратим ли да нагряваме и оста-

вим втвърдената сяра да постои мал-ко, ще забележим с учудване, че тяотново се е втечнила и е станала по-светла. След известно време тя щесе превърне пак в подвижна течностс кафеникаво — жълт цвят. А катопостои още малко и постепенно из-стине, ще кристализира с обикно-вения цвят на сярата.

3) Да разтопим за трети път сярана прах и пак да получим светла теч-ност, после — гъста кафяво — червенамаса, но този път да не прекъсваменагряването, а да оставим епрувет-ката над пламъка. Тогава ще наблю-даваме следното:

Сярата ще става все по-тъмна ипо-тъмна и накрая ще получи почтичерен цвят. Но заедно с това тя щесе превърне от твърда отново втечна. След по-нататъшното нагря-ване тази черна течност ще започнеда кипи и да отделя жълти пари.Тези пари ще се отложат в горнатачаст на епруветката във вид на жъл-ти прашинки.

Ако тази кипяща черна течностизлеем като тънка струя в студенавода, няма да получим жълтите топ-чета от първия опит. В случая Щенаблюдаваме нещо съвършено осо-бено — течността ще се превърне влъскава кафява маса, еластична ка-то гума.

Излеем ли течността в дълбоксъд, сярата ще се превърне в мно-жество тънки еластични нишки, свър-зани една с друга. Тази сяра сенарича п л а с т и ч н а с я р а . Т яможе да се меси, да се разтяга, дасе свива и да се приготвят от неяразлични фигурки. След осем дниобаче в пластичната сяра настъпватизменения. Тук-таме в полупро-зрачните кафяви нишки започватда се появяват жълти места, коитопостепенно се увеличават. Най — послевсичките нишки се оцветяват жълто,сярата загубва своята еластичности става крехка. Така «пластичнатасяра» се превръща, без да й въздей-ствуваме с нещо, в първоначалнияси вид с жълт цвят.

СТОТИНКА,

КОЯТО НЕ ПОТЪВА

ВЪВ ВОДА

Това се осъществява не само в приказ-ките, но и в действителността. Вие ще сеубедите, като направите няколко лесноизпълними опита.

Да започнем с по-малки предмети —иглички. Макар да изглежда невъзможнода заставим стоманената игла да плава поповърхността на водата, това не е толковатрудно.

Напълнете една чаша догоре с вода ипоставете на повърхността й къс тънка хар-тия ( н а й — д о б р е цигарена). Върху хар-тията положете една суха игла за шиене.Сега трябва внимателно да отстраните хар-тията изпод иглата. Това се прави така:с върха на друга игла или карфица леконатискате края на хартията във водата,като постепенно подхождате към средата.Когато цялата хартия се измокри, тя падана дъното на чашата, а иглата продължавада плава. С помощта на магнит можетеотблизо да управлявате движението на тазиплаваща върху водата игла.

Вместо игла за шиене може да накаратеда плава и карфица (не по-дебела от 2 мм),малки плоски металически предмети. Следкато добиете известна ловкост, направетепо същия начин опита и с монета от 1 ст.

Как е възможно металически предмети,които са по-тежки от водата, да плават поповърхността й?

Причината за това е, че водата не на-мокря метала, който сме пипали. Той епокрит със съвсем тънък слой мазнина отръцете ни. Вследствие на това около пла-ващата игла по водната повърхност се об-разува вдлъбнатина, която може дори дабъде видена. Повърхностната ципа на теч-ността се стреми да се изравни, оказва на-лягане нагоре вьрху иглата и с това я под-държа. Поддьржа я сьщо така и изтласк-ващата сила на водата, съгласно физиче-ския закон, че предметите се изтласкватотдолу със сила, равна на теглото на изме-стената от тях течност.

Най-лесно може да се накара иглата даплава, ако се намаже с олио. Тогава може-те да я поставите направо върху повърх-ността на водата (пуска се леко, отблизов хоризонтално положение) и тя не щепотъне.

НАБЛЮДАТЕЛНИ ЛИ СТЕ?

Вгледайте се внимателно и пребройте колко пето-лъчки и кръгове са преплетени тук. Външните двакръга се изключват при броенето.

ОРНАМЕНТ «ЗООЛОГИЯ»

Около цифрите впишете осембуквени и четирибуквени думи,започващи от чертичките по посока на часовниковата стрелка:1. Голяма морска птица. 2. Чифтокопитно животно, разпростра-нено в Южна Америка. 3. Речна високопланинска риба. 4.Мор-ско млекопитаещо животно, обитаващо северните морета. 5.Тропически гущер, изменящ цвета на кожата си при опасност.6. Дневна хищна птица. 7. Насекомо с ципести криле, покри-ти с люспи. 8. Ловен бозайник. 9. Влечуго, разпространено втропическите реки. 10. Млекопитаещо хоботно животно. 11.Насекомо от разреда «правокрили». 12. Птица с красиви пера.произхождаща от Индия. 13. Прелетна птица с дълги крака иизвит клюн. 14. Хищник, разпространен в Северна и ЮжнаАмерика. 15. Плаваща птица, разпространена в Антарктика иумерената зона на Южното полукълбо (мн. ч.). 16. Чифтокопи-тен хищник, разпространен и у нас._17. Чифтокопитно животно,разпространено главно в Африка. "18. Много разпространеноземноводно животно. 19. Вид човекообразна маймуна, разпро-странена в тропическа Африка. 20. Неотровна змия. 21. Пре-летна птица, с особеност че не строи гнездо. 22. Безкрилаптица, обитаваща Нова Зеландия. 23. Красиво горско животно.24. Водно животно.

46

ЗАДАЧИ

1. От София в девет часа сутринта тръгнал за Вар-на влак със скорост 50 км в час. В същото време отВарна към София излязъл влак със скорост 40 км вчас. Разстоянието между София и Варна е 498 км.Кой влак в момента на срещата е по — близо до Со-фия?

2. Намерете пет тежести, с помощта на които да мо-жете да измерите всякакви тежести до 30 кг, но приусловие, че тежестите поставяте само на едната странана везните. По колко килограма трябва да бъде всякатежест?

З- На кой бурен, като замените последната буква,става град в Северна България?

4. Кой град в България се състои от домакинскисъд и принадлежност към музикален инструмент?

5. Недалеч от брега има кораб, през чийто борд еспусната във водата въжена стълба. Стълбата имадесет стъпала. Разстоянието между стъпалата е 30 см.Най-долното стъпало се допира до повърхността на во-дата. Океанът днес е много спокоен, но започва при-лив, който всеки час издига водата с 15 см. Следколко време водата ще покрие третото стъпало?

ОТГОВОРИ НА ЗАДАЧИТЕОТ ЗАБАВНАТА СТРАНИЦА

НА БР. I

1. Щраусът

1. Зебрата е бяла с черни линии.

1. Разположение на петте квадрата следизчистване на трите клечки.

ЛЮБОПИТНИ

ФАКТИ

В Япония има рибки, които сесчитат за предвестници на земетре-сенията. Няколко часа преди земе-тресението тези рибки започват да семятат неспокойно в аквариума и пре-дупреждават за приближаващата сеопасност.

*

В Черно море живеят около 500хиляди делфина. Всеки от тях изяждане по-малко от 5 кг риба за деноно-щие. По такъв начин делфините изяж-дат 8 пъти повече риба, откол-кото ловят рибарите.

*

В Тихия океан, край бреговете наЮжна Америка, в района на срещатамежду студеното и топлото теченияптиците изяждат до 2,5 мил. т. рибав година. Това представлява около10% от целия световен риболов.

*

В последно време учените са от-крили от какво са боледували хоратав древността. С помощта на рентге-нови лъчи са доказани симптоми наартрит у мумия. По същия начин саоткрили, че една жрица е боледувалаот туберкулоза. Въобще на древнитеегиптяни не са били чужди болеститена съвременните хора. Те са страдалиот подагра, възпаление на дробовете,камъни в бъбреците и жлъчката.

«г

При силен плач очите отделят заминута две чайни лъжички сълзи,а плачещите растения отделят наден: лозата — 1 л,финиковата палма10 л, а брезите изплакват 5 л сълзидневно.

*

Според последните сведения се-риозно препятствие за движението встолицата на Индия — Делхи —- саживотните. По улиците на градабродят средно 15 000 свещени крави,6 300 коня и кози, 300 магарета и 100камили.

47

4. Мечката е бяла, защото единствено-то място, от което ловецът е можел дасе намира на същото разстояние, след катое извървял З км на запад, е Северният по-люс. А там има само полярни мечки, коитоса бели.

5. Дъга във вид на пълен кръг може дасе наблюдава само от самолет, когато сян-ката на крилото му пада в центъра накръга на дъгата.

6. Могат 1, 2, 3, 4, 8 фигури, а не могат1,6 и 7 фигури.

ОТГОВОРИ НА КРЪСТОСЛОВИЦИТЕОТ БР. 1

Кръстословица «Африка*

ВОДОРАВНО: 3. Гана. 5. Робот. 7.Сахара. 9. Канкан. 13. Адис Абеба. 14. Ши-шане. 16. Сомалия. 17. Ати. 19. Абай.21. Канела. 23. Анобон. 25. Ламу. 26. Ака-ба.28. Нил. 29. Рас. 31. Руки. 32. Ифни.13. Нигер.

ОТВЕСНО: 1. Тананарив. 2. Маракеш.4. Камила. 6. Банан. 8. Лагос. 10. Абиси-ния. 11. Нгами. 12. Опека. 15. Аналалава.18. Тана. 20. Бон. 22. Абукир. 24. Олан.17. Алула. 30. Сенегал.

Кръгословица ч Верига»

1. Камера. 2. Курсив. 3. Восток. 4.Майка. 5. Волани. 6. Лавина. 7. Апарат.!. Комета. 9. Протон.

Екскаватор

ШАХМАТ

Нашите читатели, които се заематда решават шахматни задачи за пър-ви път, трябва да знаят следното:

1. Ако не е указано нещо друго,първият ход се прави винаги от бе-лите. «Маг в два хода» означава, чебелите започват и трябва да обявятмат на втория ход.

2. В задачата е позволено всичко,което е позволено при обикновенаигра на шах.

3. При правилно решение белитетрябва да постигнат мат на посоче-ния ход при всички възможни хо-дове на черните.

4. Задачата може да се реши са-мо с един първи ход на белите. Акосе започне с всеки друг ход, черни-те могат да се защищават по-дълго.

К. Жуковин

Мат в два хода

ЧЕТЕТЕ в СЛЕДВАЩИЯ БРОЙ:

Научно — фантастичните разкази :

«КОСМИЧЕСКИ ПАТРУЛ». «РОБИ»,

«ЗАГАДКАТА НА БЯЛАТА ДОЛИНА»

Биографичния очерк«ТОМАС ЕДИСОН»

ОСТРОВЪТ НА РОБИНЗОНОВЦИТЕ

ПРОИЗХОДЪТ НА ЧОВЕКА

В ПИРАМИДАТА НА ХУФУ

БЕЛОЛИКАТА КРАСАВИЦА

ВЕЩЕСТВОТО НА ЖИВОТА

ЛЮДОЕДЪТ ОТ КАНДА

НАУЧНО — ПОПУЛЯРНИ ЧЕТИВА

ПАПАГАЛЪТ АРА изглежда наснимката съвсем невинен, но всъщ-ност е прославен с твърде многовесели подвизи.

Тези големи папагали достигатсъвсем почтена възраст — поняко-га дори сто години. Нашият Ара евече в тридесетата си година — на-чалото на истинското възмъжаване.В тази възраст естествено вече лип-сва тук-таме по някое перо, а нови

ПРИЛОЖЕНИЕ КЪМ СЛЕДВАЩИЯ

6РОЙ «ЗАВОЮВАНЕТО НА ЗЕМЯТА»—

ИСТОРИЯТА НА ВЕЛИКИТЕ ГЕО-

ГРАФСКИ ОТКРИТИЯ.

не израстват тъй бързо. Затова пъктой «владее» два езика и е особенолюбезен със своите посетители —нарича ги с най-различни красивиимена, които е научил от предиш-ните си притежатели.

Нашият зеленокрил Ара е многоприлежен ученик — заучава вед-нага наизуст целия запас от думина своите приятели и честичко сиги репетира тихо, когато е сам.

К О С М О С — научно — художествено списание за пионерите. Издание на ЦК на ДКМС.

ГЛАВЕН РЕДАКТОР: Стефан ДичевЗАМ. ГЛАВЕН РЕДАКТОР: Димитър Пеев, РЕДАКТОРИ: Пенчо Симов, Теодора Стайкова

ХУДОЖНИК: Милка ПейковаУРЕДНИК: Георги Пенчев СЕКРЕТАР: Магдалена Исаева

Р Е Д А К Ц И О Н Е Н С Ъ В Е Т :

Александър Денков — художник, проф. д-р А. Ю. Тотев — икономист, проф. Георги К Георгиев —геолог, ЕмилКоралов — писател, Маргарита Сотирова, проф. инж. Никола Калицин — физик, проф. Петър Паунов — физик

Христо Тилев — географ, проф. Цвятко Мутафчиев — химик.

АДРЕС НА РЕДАКЦИЯТА: бул. «Ленин» № 47, IV ет.; стаи 28 — 29; телефон: 4-26-21 вътр. 363 и 379Годишен абонамент 1-80 лв. Цена на отделен брой 20 ст.

Дадена за печат н* 25 IX. 1962 г. Формат 1/8 от 65/92Държавен полиграфически комбинат «Димитър Благоев