ОЛГА ПРОДАНОВА

ÏÐÅÃÐÚÙÀÌ ÑÂÅÒËÀ ÂÅ×ÍÎÑÒÒÀ

Избрани стихотворения

Олга Проданова (20.01.1905–07.09.1996 г.)Автор – 2008 г.Прегръщам светла вечността - избрани стихотворенияПод редакцията на Петкан ПродановПечат: “ПРЕ-прес” - ХасковоНа корицата: Рисунки от Олга Проданова –„Слънчогледи” (маслено платно – 75 / 100 см.)„Кът от Кенана” (пастели – 80/90 см.)Фотографии и дизайн – Славян Костов

Вандали оскверниха гроба на майка ми.

Разбиха надгробната й плоча и намиращият се в

съседство с нея светилник. Възстанових ги

разбира се. Но опасността от вандалщина,

извираща от глъбините на човешката история

продължава да витае всред нас и до днешни дни.

За това реших да й направя „неръкотворен”

паметник, като събера собствените й стихове,

рисунки, снимки и спомени за нея в това малко

издание, което й посвещавам с обич !

Прекрасна поезия ! Пълноценна и жизнена! Истинска!

Преминава през сърцето и остава там завинаги !

Златка Стаматова

7

НА ПЪТ

Опаковах в куфар всичките надежди.Сплетох и мечтите във букети свежи.И за сбогом взех кристалот майчина сълза блестящаи капка бащина тъга гореща.Беше есен –Разцветила ветровете с листопади,Хоризонта – с виолетови пейзажи.Знаци много !Кой ли път да хвана ?Този към безкрая ?Ще намеря ли съкровища накрая ?Тръгвам – бързам.Ей насреща – училищна камбана,При тревоги и на празник – разлюляна.Ученици – хей !Живите съкровища с очи прегръщами надежди ветрове, мечти разпущам да вилнеят !Да ме носят вихри в пътя ми безкраен.Да ме вдигнат спъна ли се в пътя ми неравен.Тръгвам – бързам .Първи дълг в душата натежал е живо,Училищна камбана люшна се звънливо.Празник мой !От боаза сиви – ехото свидетел се обади,трогната и мойта съвест – камертон удари !

8

ПЪРВИ ДЕН УЧИТЕЛКА

Като отбрулен лист в тревожна есен злапонесох се без песен ... сам сама ...На дълъг път ме свари тежко сведен ден.... тежко сведен ден.

Не се обърнах. Носех само един мигот времето. Една неизплакана сълзаи разбунтувана в душата тишина,от трескави вълнения събрала вик.

И в нервите времето прегазилидолитат мисли пак. Рукват сякаш дъжд готовда впие в корените на душата нов потоки плодна влага жилите ми да облее.

* * *Край мен напрегнал мишници селякътс адамовото рало крачи, сейи труд и мъка във синури пилей.От юг звъни – повява лъх долнякът.

Под завет мек и пред скали,покрай река с букети от върбиселце ! ... белее в планинските поли.Учител иска ли ? ... О ! ... може би ...

* * *В школото тиха, плаха там заварямбезброй деца! ... Пламтят – искрят очи ! ...Кът искрометен. Стаята лъчи ! ... Лъчи ! ...Обсипват ме с ням възторг – изгарям ! ...

9

И звънва азбуката сред класаВ умората на простия селякзвучи на нова песен мил гласаПробудна песен селото запя !

* * *Посрещна ме зора сред ален час !И босоноги хора с дъх на житен класА знамето на презвековен дъб на селотона селото сред хълмистия гръб разпери клони.

Просторът син ! ... И дните тук кънтятот стъпките им, от труда дъхтят.Всред дланите им зреят плодове,трудът им съзижда сякаш векове !

А нощите лежат замлъкналисред синура на мъка и надеждаи над откритата постеля рой мечтизвездят вечерния покой. Аз стихвам…

* * *Дойдох със цветето на младостта,посях го сред браздите на трудаС крило от ветровете кацах птица,на мислите по опнатата жица ...След остра схватка между вяраи безверие кипях, изгарях ...В сълзи и смях живях ...

Събирах бисери от мъдростта.Звън на песен и легенди – стон от сън ...А времето залюшкало стрелкасе вписа в моята съдба...

10

СТАРАТА УЧИТЕЛКА

През кръстопътя непознатпрекрачих път към вас,деца, от малкото селце,от глухия планински скат.Дъхтях сама по стръмен път,свистеше буря в тоя час,но стопляна от обичта,преминах я и спрях пред вас.Пред вас изсипах бликналиот първия успех сълзи.В душата ви залях зариот мойте звездени мечти.Но веч ...остана старостта до менКосите тихо се сребрят ... сребрятв края на живяния ми ден.Дали не спира тука моят път ? !Обръщам се намирам младостта.Тя грейнала сред слънчеви зениции тръгнала в строежите със вас,които бяхте мои ученици.

11

СТАРАТА УЧИТЕЛКА ІІ

Звъни звънец. Отмерва времетона моето сърце ... гнездо за птици ...през моите пролети долитали.Звъни звънец ... В тишинатаотлетял копнеж ... Отронен звън ...Изправена пред времето стоя ...и времето пред мен изправено стои ...Звъни ... звъни сърцето ми ...Сърцето ... светофар за птиците ...червена ... и ... зелена светлини ...за тръгване ... престой ... за път...За път към петдесет и първатагодина ... с листопади ... есенна ...А птици пак долитат в шепота на моята душа. Пробягва звънв минутите на горестни сълзи ...Червена ... и ... зелена ... светлинипосоки ... към петдесет и първатагодина ... с листопади есенна ...

12

СТАРАТА УЧИТЕЛКА ІІІ

Посоката на моя път ме води в пленна петдесет и първата година.Обръщам се, пулсира меката пътекана осемнайстата ми пролет –чуден ден !

Над синкавия здрач на първите мечтичервена лента опнала зората,тревожен лист, златист пилей гората ...Над тишината долетял копнеж звъни ...

звъни ... звъни звънец. Отмерва точен часи стъпките ми бързат към школото –гнездо за южни птици ... ту долитат,отлитат ... с ученици грейнал моят клас.

Моят клас ... светофар за птици !Светлини, посоки ... ту зелена... ту червена ...за тръгване ... престой за път ...за път през моята душа в далечини ...

13

ЗАВРЪЩАНЕ НА СЕЛО

От дълги кръстопъти уморена,завръщам се във топлия ти скут.О, прегърни ме в пазвата зелена !

И ти речице, дружке среброруйна,ти вечният си бяг поспри до мен,да те попитам морна и безшумна :

Кажи, стои ли си оназ пътечка,бродирана от пролетния бяг,на стъпките ми в твоя бряг ?

И краят вплетен ли е в неговите стъпки ? ...

14

ЗАВРЪЩАНЕ НА СЕЛО ІІ

Разкажи ми за ония къщина брега подпряли старостта сии оня праг на който няма утаеномиг спокойствие да се усещаи през който стъпките прескачатхукват росни изгрева да срещнат.И онуй огнище остарялос огъня запален от пра-прадядои до мене с пламнал кичур стигнал.

Разкажи за хората във тяхСилни. Дето в дланите им пръхвачернозема и лято узрява.За онез мъже, в които греятпламъчета във очите. Сенкиогризения в душите нямат,с мъжка дума – клетва цяла.

15

Усещам се разцъфнала в простора син ...

16

УТРО КРАЙ МОРЕТО

Когато утрото

възпламени синевата

и сипе лазури

Аз ставам

лъч на зората

душата ми

мелодия от красота

косата ми

на морски полъх антена

сърцето

в хармоничен такт

денят разсъмва

с поглед

на разцъфнал цвят

17

ВСРЕД ПРОСТОРА СИН

Ето дишам сред разнежена гора.Усещам се разцъфнала в простора син.И сякаш съхранено откровение сегаразискря млада радост, крехък смях.Копнеж – пробуден пръсва многоцветна светлинаухайна. Всичко блесва – пламва чарсътворен във бистра ранинаи Бог ми го поднася съкровен, скъп дарИ ставам тържествена вълшебница.Разбирам вятъра припрян. Вихър в мен витай.Косите ми антени – озвучават красота.Вървя всред ласката на всичко що мечтай.Незваните следи на безнадежността изчезват.Времето с отмервания часоставя без утайки тежки – възрастта.Разбирам как природата разкрива страстнодуша си многолика на просторната душаи слята със зелената й власт разтварям се ...Прегръщам светла вечността !Спонтанно си запявам с колоритен гласИ чувствам как простора ведър, откроенс тънкострунни пръсти, със сините очиот гамите си пъстри, цвят налива в мен.

18

МОЯТА ОБИЧ

И когато грейнала от обич нося пламък ален .И когато във душата птица каца, песенна се стапям.И когато ведър, чист ухай простора – с аромат на вечност.И когато облаци дъждовни бърчат чело – есен стене,моята обич струнно избуява – стига погледа миС нея виждам и опипвам аз живота – хаос разноликОбич моя, ти си ми паспорта в тоз живот велик !

19

МЕЧТА

Тя не идва от ливади, китни, росни.Китка в мигове вълшебни разцъфтяла,в шепота отронен в мисли будни нощни,слънчево видение в душа зажадняла

Може да се ражда в миг сломен от злоба.Може да се ражда в миг крещящ раздяла.Може като китка жива в късна доба,сухи устни да целуне с пресна влага, бяла.

Тя се ражда в някакво вълшебство !Може схапана душа от нокти да изтръгне.Може звезден миг в душата ни да палне .Може сянката зловеща меко да изтръгне.

И ... във сладостно безсъние долита,като птица бяла с меден глас за мен запяла.Пак понесена от ветрове излитаПак долита в светъл лъч очите ми заляла.

О, мечта, живец си ти , живец !

20

МОЙ МИГ

Жив лъч в душата ми вселен !Винаги се носи светъл лъч във мен !

Всред сиво всекидневие завтлача лии лицемерно жило остро ли ме уязвиМоят миг ! Тревогите разнищя,обветря ме със нови истини.

Понякога като цвете,с усилия разпукало пръстта на сухата земя,люшнато от порив оцелялос нежност ме завръща в самота.

Разкривам с него осланените си дни,и чувам шепот на поникващи мечти...

О, мой миг !Прераждам се в бурите на времето със теб !

Мой миг !В душата ми вселенот божествен повей породенили от болките взривен

От времето пречистензавърни се в мен !

21

На танцьорите върху леда в черно

ТАНЦ ВЪРХУ ЛЕДА

Танцуват ... и ... танцува моята тъга,върху леда на самота и тишина,на пръсти се върти във вихър на мечта.

Танцуват ... и ... танцува с гъвкава снагаи в нежна радост, че е жива ... розовейТанцуват ... и ... танцува моята тъга.

Танцува тя и времето не я суши,в любов неугасимо вплела корен жив,на пръсти в утаена болка се върти.

Танцуват ... и ... танцува моята тъга,върху леда на самота и тишина,на пръсти се върти във вихър на мечта ...

МЪГЛИ

Мъгли ... мъгли долитат,сипят обилно мрак ...мъгли ! ... мъгли отлитат,схапали смъртно белия сняг

Мъгли ! Мъгли ! ... Мъгли широки,свийте в усои бяг !Мъгли ... мъгли ... жестокинека сияе белият сняг !

22

ЦЕЛУНАТО КОКИЧЕ

Сред снега в гората едно целунато кокиче звън полюшва ...Сред снега в душата на песен недопята нотите приглушва.

Чудно цвете !През студена зима твоят поглед ме ласкайи разлистя спомен от печален край.

Знаеш ли през дни студени,колко обич – нежна топлотати разискряш с мека белота ?

Само зъзнещият в лято, в зимаможе туй да доловии угасващия миг да впламени.

23

ФИДАНКА

Със сърце на обич зеленей,в душата ми разкрила синия просторгнезда на пойни птици в клоните люлей.

Понякога и бури преминават зли.Свистят. Не се изтръгва коренът й здрав,споен със плам от нестинарки странджански.

Цъвти под слънцето на южните лъчи,срещи с добрите хора вплита в цвятИзлизам със светлина от нейните очи.Прегръщам се със звездни братя на мираи вдишвам честен въздух със открита гръд ...

24

БРЕЗА

Сякаш лебед бялата бреза,край брега на буен водоскок,къпе ствола в синята мъгла,над планинския сребрист поток.

Утрото целува с бели краски ,гали с поглед свежата зора,в дивните лазури вплита ласки,вплита ласки нежни в пролетта.

Влюбен в нея вятърът студен,вихри струи в бяг от есента.Профучава в слънчавият ден.Студ целува бялата бреза.

Свехна клонки младото чело .Сведе замечтаните венци.Скръб отрони в облачното утро.В скръб сподави гаснещи очи ...

25

ДЕТСТВО

Детска топка рекошира.Дръпна струна.Детски спомен звънна в мен ...горе на полянката тревивас поглед във небето устремен .

Литвам върху облаче крилатода намеря слънчевите двери – рай ,приказки, вълшебства, конче хвърковато ,да се втурна сред лъчист безкрай ...

Връщам се тъй уморена тежко ,между майка, татко – топли две сърца .Лягам без да зная, че това са –слънчевите двери – мили две слънца !

26

27

И срещна ме с усмивка дивна ...

28

На Продан

БУКЕТ

От моите мечти – за теб букет .

Влях пареща сълза – от летен дъжд зелен .

От пролетно разлеждане – топлина .

От разсъмване – копнеж към светлина

От моя ден тревожен – бури и тишина

От птиците отлитащи – сбогуване

От жълтите листопади – стрък тъга ...

29

СТИХОТВОРЕНИЕ

А срещна ме с усмивка дивна !В мен багрите й засияхапрез срещите ми с часоветеи със минутите звъняхаИ после ...Едно стихотворение,задъхано, разкъсано,в утробата с пречупена мечта,на края – огнена сълза ...

Едно стихотворение,написано сред самота ...Без букви, с багри, със въздишкибез думи – с шепоти без глас ...

Написано от младостта,целунато от времето,отнесено в сърцето ми –сърце стихотворение ...

А срещна ме с усмивка дивна !В мен багрите и засияхапрез срещите ми с часоветеи със минутите звъняха ...

30

ВЕТРОВЕТЕ ПЕЯТ

Ветровете пеят тая нощ !Тая нощ дар от земни и неземни богове.Едрите звезди танцуват в небесния зенит,луната пролетно усмихната в исконен мигВ храма на сърцето цъфва любовта.Първи свещи пали в младата душа.Богомолка.Пред иконостаса на крехките мечтинотира песен с нов акорд и в нежна тишина,вплита соло с пъстроцвет от синева.Ставам в миг божествена вълшебница !С младост от душата си изпращам ветрове салютда разнежат всички с влюбен лъч в очитеВетровете пеят тая нощ !Ветровете пеят, пеят... ... мелодия на любовта !

31

ЗАВИХ САМА

Завих сама, като подгонена сърна на откровението в глухата пътека. Искренността извиках да блести в нощта, като звездица над кипналите чаши на страстта.

Не ги отпих и суетата впи очи във мен.Отминах я с презрение.Намерих в теб любов и честност да пламти.Загърбих смела - Диоген

В живота път и кръстопътища безчет,кат арматура вплетени и овъртяниОтдалечават се – отново се редят...

Понякога е нужно дълго да те чакам.Да чакам в стаята пред старото дървос гнезда за пойни птици отлетяли,когато мойте дни завява вятърътвъв свечеряване на облаци гръмовни...И в дни кога сълзи на дъжд почукватвгорчената умора на взряните стъкла …

И в тия часове на изпитанияако стрелката на сърцето тив посока друга затрепти, без разкаянияпризнай и отмини - но честен остани !

Макар и времето ми да смрачи,не мога изгрева да измечтаяи ехо на тъгата озвучиотминало, потънало в безкрая …

О, не ме жали ! Така докрайза мене ще останеш честен ! Знай !

32

ЗАВРЪЩАНЕ

Любими стъпки !В обич и сълза мигът разцъфва !Идвам ! ... Идвам ! ...Ще те посрещна пътеката разкрилила ...В погледа си вплитам светлина ...В косите си звезда ...

Върнете се пропъдени мечти !Върнете се изопнати копнежи !Върнете се посърнали надежди !От скръб ръждива самота, прости !Сълзите изсуши !Разплакана печал, млъкни !

Любов зенита ми със лъч огрява,възторжено душата озарява !Небе, светилата запали ! И не ги гаси !

Със огън, нежност, може и сълзи,с грях, с болка, но винаги закътана в сърцето синосете лбовта красива –с багри от небесната дъга – в поглед на роса ...

И без любов в безкрайната земяне тръгвай ! Може сянка да те забулиили мечтите буря да забрули ...Към изгрева ще ви завърне тя !Без край носете я !

33

ЗАЩО СЕ ВЪРНА

Затрупах любовта с тъга.Разкъсах нервите на всеки спомен.И завъртях кормилото на моя път,отнесена от вихър буреломен

Надежда оцеляла в безнадежносттаме стопли със състрадателни лъчи.Обагри утрото на мрачни дни ...

Защо дойде ?

Защо, защо се върна с блясък на звездицелували забравените нощи.Поднасяли цветя от ранните мечти,с дъх от теменужни срещи.Разкъсали мълчание и студ‘ст ария изпята стигнал звук

Защо дойде ?

О ! Може би отново стрък ще подадев пролетен потрепет любовта,‘като цветнал минзухар изпод затрупаниот ветровете есенни листа

Но вярата вбръздена от съмненияотново ще разкъса любовта ...

34

35

Винаги сред слънце да узряват дните ви ...

36

На Петкан

БЕЗ ОРИСНИЦА

Може би орисница със тънки пръстикогато си се раждал не е моглас благословия блага да те кръсти ...

Вятър да отприщи,със стрелка – посока да ти начертайили чудо да вградив мисъл звездоока ?

Толкоз пътища – с зеници ...Ти не тръгна нито по един от тях ...Сам със кирка на трудаи мечта крилата тръгна по света ...

Остър дъжд ли покоя ти згложди ?Сам ли се разгърди срещу ветрове?С бинокъла на далекогледа мисълс жар разкърти пласт от утаено време

Сам жалон – по пътя тръгна без билет ...Мракът съмна – с глътка светлина от теб !

37

На Петкан и Яна

07. 12. 1980

ТОСТ ЗА БЯЛА СВАТБА

Винаги сред слънце да узряват дните ви !Развигора мек мечтите ви да разцветии таванът на нощта да трепти с звезди ...

Може би ще ви настигнат ветрове по път ...Прегърнете се тогаз и яки, жилестипосрещнете ги като многогодишен дъб,с който поколенията мерят времето ...

При загар от слънце, облаци тревожни, дъжд ,сърцевината ви да пулсира пролетно ...Ако сняг ви посипе – всичко снежно побелей ,с кални стъпки не вървете върху фона бял ...Нека си остане колорита – чист да грей !

38

На внука ми Кирил

ЖИТЕЙСКО МОРЕ

Понякога със блясък тъй лазуренденят разсъмва на гърдите с цвят.Понякога вълните тъй спокойнокато светъл идеал зоват.

И мислите ми кацат – бели чайки,кълват по дълбините. Гмуркат сеи търсят със въпросите безкрайнина битието вечните криле.

Понякага издъно глъбинитеразтърсят гриви – тласкат ураганнебето свличат – давят боговетеразмътен – хоризонтът разлюлян.

Напукан пътя. Сгърчена душата.Опепелени мислите от гръм,от тежка рана схапано сърцетои само пулсът жив без сън ...

И чудо ! Над вълните се люлеекато видение една мечта.Светла, бяла птица, ласка греенеуязвима със своите крила.

39

О т з в у к б я л ...

40

На Гагарин

СЛЪНЧЕВ ПОЛЕТ

С буреносен гръм от мисли отлетяв безкрая на небесните слънца,със стрък надежда – дар от нашата земяедна усмивка – своя топлина.

И забелязаха те едрите звезди ...Зора от удивени погледи ...и твоя поглед озари – Кой си ти ? Кажи !В очи ти пламват наши светлини :

- Човек съм аз ! В душата ми живот кипивъв шепите от моята земясърдечен поздрав се люлее и звъни –с усмивка думите си подчерта .

И гледат, слушат те небесните слънцаи някакво свръх предчувствиеза нещо хубаво по кръглите лицатрепти , трепти – трепти предвестие

И ти, приятелю небесен, ставаш самзора на звездното предвестие !

41

Жена в космоса

16.06.1962

КОСМИЧЕСКА ПРЕМИЕРА

Безкрая звездоок и вечността,огнен зов от земни звуции блясъкът на едрите слънца,докосна плам от момини зеници.

Видях, земята те изпратизадъхана от вяра и възторг.Човекът със лиризъм вписа тия датии взрян следи гигантския възход.

Ще се завърнеш ти ! Ще дойдеш знам,ще слееш с нашите дни и твоя ден.Ще донесеш ти Промтеев пламс младежки жар и порив откровен.

42

14.09.1959

ЛУННА СОНАТА

През тая нощнебето мълком се вълнува,преплита в синьо сиви цветове,звездите ярко се рисуват,кръжат елмази в тяхното море !

През тая нощлуната плува с накит славен !Съветски вимпел на мира,като гълъб в космоса отправен,за дружба да вести света

През тая нощмечти разцъфват на земята,по пътя звездно откроен.Лъчи се спускат в тишината,небето скланя поклон откровен.

През тая нощлуната плува с накит славен.Съветски вимпел на мираи всред възторг в нощта сподавенобикаля тя света ...

43

КЪМ БОТЕВ

Много пътища са извървяни,бродени завои, върхове.Словото ти пламенно като камбана,е пулс за всяко българско сърце.

Трепне в целувката ти топлабурното чело на роден брягТвоята молитва – епопеяе знаме извисено с клетвен знак!

Винаги когато тръгвам, бързам.Към Околчица вървя. Не знам !Може да не стигна! Но щафетатана идните ще дам !

44

На Вапцаров

СИНЕВА

Сълзи ли да пороним с теб, Пирин,та мъката си да разчупим, утаим ,че стъпките любими отшумяха,че песните недопети останаха ?

Пирине, не ! Не помръквай знамена !Ти, Глазне, не смрачавай синева !Ти, Ел Тепе – люлей, люлей гори !Той, твоят син глава си горд не преклони !

Преминал през житейски мълнии,докоснъл лъч от пролетни светкавици,той изгоря, пламтя във огън вечен ...със факела на вяра – близък и далечен,

ще се завръща пак към хоратаи към човека, към борбата, към мира,към теб, Пирин, на Глазни в синевата,към мен, към времето и към света.

45

ПЪТНИКО ПОСПРИ

Батак ! О, пътнико, тук шапката свали !През Батак мини със шапка във ръцетеи разтвори исконно ти душата сида те обветрят ветрове !

Чуй химна незаглъхващ на априлскитекамбани. Помълчи в оная църква –свят пантеон – мъката събрална цял народ поробен .

Ти колене присвий ! Историята позволявада се коленичи ничком.Ще те посрещнат сенки. Не смръчавай лик !Тез сенки са априлски – светли сенки !

И там ще те искри озвездената кръв.Запали от тоя пламък свят, кандило .В душата си да виждаш и в тъмата път,към родината да ти е светило !

46

На баща ми - пощенският раздавач

НЕПРИМИРИМОСТ

Понесъл брулежа на ветровете,пулса на течащите вълнения.Преминал по тревожни студове,непримирим остана винагикъм мекотелото спокойствие.

Поел в ръцете си като орли,списания, писма и вестниции тръгваш ти – стрелка на точен часна път със новини – предвестницина революции в планетатас големите мечти. И все на пътпречупил в мрежата на мисълтасурови истини. И вестите летяти хоризонта разширяват цял -неизмерим като света.

Непримиримост влял си ти и в мен.Затуй в труда ми твоят пулс тупти.

47

БУКЕТ ЗА СТРОИТЕЛЯ

С неспокоен ритъм на душата,с разискрена от вар десницавърху скелите високи стъпнахи свих букет за красотата !

Вместо синьо - взех къс от небето.Вместо маков цвят – зората вкитих.С изгрев от очите го целунах.На исконната мечта дъха му подарих .Да диша неизсъхващ !

Скътах го под ватенката синя,до сърцето.Посегни със нежности го поеми - неувяхващ жив !

48

МОРЯЦИТЕ

Път – бразди сред морските води .Постеля – на ръба на морската вълна.Върху вълните се ражда радостта ими люлей копнежът към брега.

И целувките им винаги, винаги,прощални. Парят. Рана от сбогуване,разпръсната по морските вълнения –цвят по приливи и отливи.

Бури преминават. Сляп тътнеж.На раменете им сезоните отсядат,залюшкали и утрото и нощите.Заседнало очакване. Летеж.

Неотлъчна песен на море,с вкус солен и по чертите утаен.Загар от въздух и простора разгневен.Неотлъчна песен на сърце.

Силни. С трезва вяра винаги сте свежи.Как ли да ви нарека ? Бури ? Светлина ?Кажете как, капитани на морски ветрове ?На добър час със вашите копнежи !

49

БЕГЛЕЦ

Когато леденият вятър те понесекъм измамния предел на чужди бряг,в джоба ти дъхтеше меко късче хляб,със сетен роден аромат.

Изгълтал жадно и последния си залък,не видя как паднала трохана чуждата земя потръпна с болка,сподавяйки звукът прощален.

Поел път скитнически бързо я отмина.Остана тя като сълза да тръпневсред студа на чуждата земя.Забеляза как и ти без плам остана.

Къде ще спреш, беглец заблуден морен ?Кой ще те посрещне с хляб и сол ?Кой ще повярва на пътния ти лист бездомен ?Ще се превърнеш ти в дърво с отрязан корен

50

ПИСМО ДО ТРЯВНА

Ах, Трявна, Трявна, с тия къщи гиздавиот облози със слънцата везани.С тия майстори, с пояси червени ткании тия калфи в брези и липи взряни.И кулата часовникова, стара, взидаланай-високото мечтано – в песен зряло.Айфеловата кула мълком заличилаи моста стар с лазур от ново време закичила.Ах, Трявна, ти, хайдушка китка - китнала Балкана,с тия къщи везани под сенки букови.Ах, Трявна, засмяна в сърцето ми останас клетва, че съм Българка.

51

НОВИ КРАСОТИ

Селото – преражда се в чудовен град.Градът се извисява в буен свят.

Меките пътеки съхнат без трева,‘няма влажен блясък от роса …

Слънцето все търси дворните цветя,няма я оназ интимна пъстрота.

Няма таз сгъстена мила топлота.Шепота съседски свехва в самота.

Виждаш извисени нови красоти,през горчилото на бликнали сълзи.

52

МИЛИ МЪРТВИ МОИ

Почти не говоря вече за вас.Времето затрупа болката голяма в мълчание.Озвучена съм от безспирен вик,от повлеклото ме ежедневие ...

Нося ви със обич в моя мир.Кога заспя и без контролмоята душа разлей потока си зелен,вие сякаш се разтваряте във мен ...

Чувствам ви, тъй-близко. Тъй честита съм !Мили мои ! Мъртви мои !И разбирам в болка мълчалива свята –обичта е кацнала и в небитието !

53

Времето оръфа младостта ...

Времето излъга красотата ...

54

На Продан в болницата

С ЕСЕННА ЗЕНИЦА

Зачертаната надежда диша натъжено ...Ръми въздишка. Стене тишината.Не угасвай, мое слънце уморено !

И помълчете ветрове виновни ! ...Опустушителни ! ... О, помълчете !...От мълнии копнежите раненида си поплачат с есенна зеница,от недопята песен онемели ...И в есен може би крило на птицаще долети със закъсняла песенще звънне красота с далечно ехо ...макар, че е безбрежна есен.

Не угасвай мое слънце уморено ! ...

55

ЕСЕННО

Облак мек върху въздишка се люлее ...Дъжд ли ще покапе ? Спомен ли ще свее ?Песен ! В тишината птица закъсняла ...Или моя бяла песен отлетяла ...Вятър шушне. Капят листи осланени.Жълта болка. Гаснат погледи зелени ...Резонанс ли във душа ми струна опваили моя есен подранила хлопва ?Трябва ли да я посрещна ? ...Трябва ... трябва ...Носи тя от вятър утаени звуци,есенно сбогуване на пойни птици ...Бури и светкавици недогърмелитърсят миг покой слепоочията вплели.Трябва да пресея пепелта и мрака.Кичур ален да остане за зората.Късните цветя да прибера на завет,багри алени да жарят чак до залез.Есен моя, срещам те във тишинатажива вода за бразди в душата.

56

ИЗПИТАНИЕ

Като скала забита посред времето стоя...

И приливи и отливи от дръзки бури и слънца

дълбаят в мен фиорди. Носят самота.

Разтварят ми душата с вихренна ръка

и гребват къс- частица всред стихията

Отнасят я със устрема така - далеч в безкрая...

КАК ТАКА НЕ ВИДЯХ ?

А самотата видя :Празна шепата - подадена за малко нежност ....И самотата разбра :

Върху зениците при последна въздишка – два кристала -

две сълзи смразени ...И самотата почувства в сърцето си звън камбанен миньорно да звучи ...

57

СТАРОСТТА РАЗГОВАРЯ СЪС СЕБЕ СИ

Времето оръфа младостта !Времето излъга красотата !Живот – в лунна светлина !Но огледалото на душата,изопнало съхранена светлина,отразява всичко преживяно – сякаш диша и сега.С лице над тях се взира моят поглед вече повече живял,разгръщал гънките на битието, във времето узрял,Съзира сред присмех и обидизадъхания път към леляната идея извървяни днес по - тънкоструен вниква в неялицемерие и завист надживял.И ти се иска живот с нова яснота,но часовете в своя край полягат ... студенеят ...от немощни ритми свехнали ...Разнищена силата мълчи уморенаи вятърът край мене проплаква хладни сълзи.Само светулки на мечтите прехвъркват ...и върху моето рамо сякаш кацва светлина ...Може би съхранени във душатас надежда да не бъде краят нежелан, а мечтан.

Светулките на мечтите прехвъркват –сипят, ронят светлина върху моето рамо ...Кацайте, кацайте светулки ! ...

58

С Т А Р О С Т (Автопортрет)

Огнище с бавни, замижени погледи.С глас заглъхващ. Песни с глухи паузи изпяти.В миньорен тон. Като тъжен есенен ден.Пътят е жумящ светлик.Просторът е с неясен лик.

Любимият, угаснала звезда. Сълза.Тичинките уханни на радостта обрулени.Към небитието ли да излъча пулс ?Самотата скръбна да изтръгна ! ...

Богове и сатани ! Изход ! ... Изход !...Мой живот увиснал на въздишка огнена ....Изгори ме ! В пепели ветрове да ме разхвърчат !Просторът синеок да бъде мой !...

И чудо ! ...Мечта необидена от старостта,долита пак с разцъфнала надеждада окрили моето мътно озарение !

Долита чудновата ! Илюзорна ! Развълнувана !Ехо от нежност на сърцето ! ...Кристал от паметта ! ...Унася ме в светлини и сянки втъкани,в листата зелени на млади дни ...Унася ме в мелодия на боров дъх в гори,виждали слънце влюбено в живота ... красоти ...Освежава ... Да ме предпрази от гряхпред живота, пред смъртта ! ...Самотата се разнежва ... макарна устните горчило да горчи ...

59

20.04.1996

.РЕКВИЕМ

НЕ ИСКАМ ДА ГОРЯТ ОСТАНКИТЕ МИ ТЛЕННИИ ПРАХЪТ НА ВЕТРОВЕТЕ ДА ПОДНЕСАТС ТЯХ ОТПИХ СЪДБИ – ВЕРНИ И НЕВЕРНИ

И НЕКА МОРНА ВЕЧ ПОКОЯ ДА ЦЕЛУНАНЕПРИМИРИМА ИЛИ ТИХА ПРИМИРИМАНЕКА ЗНАЕШ ПОСЛЕДНОТО ОЗАРЕНИЕ ГДЕ ДОГАРЯ

И ДОЙДЕШ ЛИ НЕ СЕ ВИНИ В МИНУТИ НЕМИНЕ ЦЕЛУВАЙ ПРОШКА !НЕ УХАЙ СЪЛЗИ !И НЕ ОПЛАКВАЙ СВИДНИ МИНАЛИ ВСЕЛЕНИ !

ВСРЕД ТЛЕННАТА МИ ТИШИНА ПОСПРИ СЕ ЛЕКОИ ... НЕЗРИМА ЩЕ СВЕДА ПРЕГРЪДКА ПАКЗАПЕЙ МИ НАШАТА ПЕСЕН ЛЮБИМА МЕКО

И ВЕЧНИЯ ПОКОЙ ЩЕ РЕЗОНИРА ТИХОПЕСЕННА ТЪГА ... И ТЯ ЩЕ УТЕШИЗАЛЕЗНАТА САМОТА – МАКАР И ГЛУХО

60

62

В студената зимна вечер на 20 януари 1905 г. всемейството на пощенския раздавач Христо и плетачкатаТеофана се ражда дъщеря. Кръщават я на кръстницата й, коятоноси руското име Ольга в чест на жената на генерал Гурко,който по време на раждането й квартирувал в дома им.

Основното си и средно образование получава в Хасково.За участие в ученическа стачка и по подозрение , че е неинръководител е изключена от гимназията, която след товазавършва като частна ученичка с отличен успех. По това времесе запознава и с проф. Асен Златаров, който оценявайкибудният й ум и лирична душа я подтиква да следва и предлагакато помощ на родителите й да живее безплатно присемейството му в София. Но за бедния пощенски раздавач,“поел в ръцете си като орли, списания, писма и вестници “,който в същото време издържа и студент по медицина това еневъзможно.

Така жизненият път й отрежда незавидната, ноапостолска съдба на скромния селски учител – светило.

Опаковах в куфар всичките надежди,

Сплетох и мечтите във букети свежи

и за сбогом

взех кристал от майчина сълза блестяща

и капка бащина тъга…гореща.

Беше есен –

Разцветила ветровете с листопади,

хоризонта – с виолетови пейзажи.

Знаци много !

Кой ли път да хвана ?

Този към безкрая ?

Ще намеря ли съкровища на края ?

Тръгвам – бързам …

63

Ей насреща училищна камбана,

При тревога и на празник – разлюляна…

Ученици – хей !

Живите съкровища

с очи прегръщам

И надежди ветрове,

мечти разпущам

да вилнеят,

да ме носят

вихри в пътя ми безкраен,

да ме вдигнат

спъна ли се в пътя ми неравен…

… Пише тя и постъпва учителка в с. Момково, а краткослед това я преместват на постоянно място в с. Гарваново.Там съдбата я среща с младия й колега Продан на койтоподнася сърцето си …

От моите мечти –

за теб букет…

Влях пареща сълза -

от летен дъжд зелен…

От пролетно разлеждане –

топлина…

От разсъмване –

копнеж към светлина…

От моя ден тревожен –

бури и тишина …

От птиците отлитащи –

сбогуване …

64

Така разцъфва една голяма любов, една завидна любовдо сетен дъх. Любовта на неразделните Олга и Проданостанали незабравими в съзнанието на всички, които гипознаваха - той с леко забързана походка – снажен и тяхванала го неизменно под ръка, грациозно подтичваща до него.Хубавата Олга…

Любовта в семейството се преплита с любовта къмработата…

През кръстопътя непознат

прекрачих праг към вас

деца, от малкото селце,

от глухия планински скат.

Дъхтях сама по стръмен път

свистеше буря в тоя час,

но стопляна от обичта,

преминах я и спрях пред вас.

Пред вас изсипах бликнали

от първия успех сълзи

В душата ви залях зари

от мойте звездени мечти…

Едва ли някъде в световната литература ще намеримеотразена с такава кристална чистота любовта на учителя къмвездесъщата му професия. Тя кулминира в следващите строфи,които хвърлят вътрешна светлина, сияеща като кехлибаренаеманация извираща от нейната достойна за преклонениедушевност …

65

Звъни звънец …

Отмерва времето

на моето сърце -

гнездо за птици

през моите пролети долитали …

Звъни звънец …

В тишината отлетял копнеж…

отронен звън …

Изправена пред времето стоя …

и времето изправено пред мен стои ...

Звъни … звъни сърцето ми…

сърцето – сфетофар за птиците …

Червена …и …зелена .. светлини …

за тръгване… престой … за път…

през моята душа…

в далечини …

потеглили вий…

мойте ученици !

Преминала през закалката на селското училище, тяпечели първо място при три последователни конкурса заназначение в Хасково, но поради прогресивните й за времетоубеждения, местата се отреждат несправедливо на класи-раните след нея. И така петнадесет години тя учи, възпитаваи въодушевява децата на село Гарваново. Светофар за птици !

Голямата любов в семейството ражда своите плодове -нейните трима синове. Следват бурните деветосептемврий-ски години, в които неотменно се преплитат грижите задецата, любимата работа в училище и обществените задъл-жения.

66

Труд, труд и труд… Но щастлив труд. Рамо до рамо слюбимия съпруг всред невъобразими лишения, но винагиусмихнати и предразполагащи успяват да изучат тримата сисинове.

Каква по-голяма награда от съзнанието за смисленоизживян активен живот, който й позволява да се обърне судовлетворение назад, след педесетата година и да каже :

Но веч… остана старостта до мен .

Косите тихо си сребрят… сребрят

в края на живяния ми ден.

Дали не спира тука моят ден ? !

Обръщам се, намирам младостта …

Тя грейнала сред слънчеви зеници

и тръгнала в строежите със вас,

които бяхте мои ученици …

Една дълбоко осмислена есен на живота, в който тя севръща към поезията. В богатия и личен архив наред с дълбокоинтимните строфи, намират поетичен отклик общественисъбития, светли личности, срещи с природата, историческисъбития, легенди. Един самороден талант, разцъфнал катокъсно, есенно цвете…

“Старата учителка – както отбелязва в броя си от 28август 1992 г. в. “Шипка” – е оставила много дири в душитена хилядите свои възпитаници. Нейната стихосбирка “Поезиявърху вълните на живота” оставя диря и в културния животна Хасково, което може да се гордее с такива ярки, самобитниинтелектуалци. Подбрахме само две стихотворения, а ни сещеше да поместим всичките – толкова човечни, простички,но богати на чувства, размисъл и житейска мъдрост са те ?

67

Достойна и заслужена оценка !Но неуловимият ход на времето прави не само косите

да сребрят. Често той ни разделя преждевремено и с най-скъпите същества. Тежко преживява тя, болничната неволяна своя неизменен спътник !

Зачертната надежда диша натъжено ...

Ръми въздишка. Стене тишината.

Не угасвай, мое слънце уморено !

И помълчете ветрове виновни !…

Опустошителни !…О, помълчете !…

От мълнии копнежите ранени

да си поплачат с есенна зеница,

от недопята песен онемели …

И в есен може би крило на птица

ще долети със закъсняла песен,

ще звънне красота с далечно ехо

макар, че е безбрежна есен…

Не угасвай мое сърце уморено !…

Но угасна нейното слънце уморено. Дни и месеци наумопомрачителна скръб. В деня на първата годишнина налюбимия Продан, получава инсулт. Боледува продължително,но възкръсва от пепелта, като птицата Феникс, за да пишесвоята поезия - единственият останал й смисъл в живота.

68

Времето оръфа младостта

Времето излъга красотата

Живот в лунна светлина

И ти се иска живот с нова яснота !

Но часовете в своя край полягат !…

Студенеят от немощни ритми свехнали…

Разнищена силата мълчи уморена

и вятърът край мене проплаква хладни сълзи…

Времето може да оръфа младостта, времето може даизлъже красотата, но времето не може да сломи човешкиядух, когато е отразен в поезия и оставя незаличима диря следсебе си…

С поредното влошаване на здравословното си състояниев началото на деведесет и втората си годишнина, предчув-ствувайки близостта на вечния покой , Тя , която всеотдайнообичаше живота и кръжеше като самотна чайка над неговитевълни, проникната от философска мъдрост, отново разстърсисърцата ни, като написа събственият си реквием, прощавайкисе по неповторим начин с всички, които я обичаха.Едновремено с това – стройната калина Олга, адресира тозиреквием само към своя явор – Продан…

… И дойдеш ли не се вини в минути неми.

Не целувай прошка !

Не ухай сълзи !

И не оплаквай свидни минали вселени

Сред тленната ми тишина поспри се леко

И…незрима ще сведа прегръдка пак.

Запей ми нашата любима песен меко…

И вечният покой ще резонира тихо-

песенна тъга… И тя ще утеши

залезната самота – макар и глухо …

69

Откъс от книгата „Живот зад кадър“

СПОМЕНИ ЗА УЧИЛИЩЕТО В С. ГАРВАНОВО

Колкото и монотонен да изглеждаше животът вбащиното селце, в него плахо и неспокойно пулсираха няколкоогнища.

На първо място – училището, най-солидната сграда вселото, по-голяма, по-представителна и от църквата. Строенае с общи усилия. С всеки камък, с всяка тухла, сговорчивитеселяни сякаш са вграждали в него надеждите си за по-добробъдеще. Ако не за самите тях, за децата им, огласящи с веселглъч просторните му стаи. Призовани от школския звънец.Преметнали през рамо торбичка с буквар, плочка и калем. Впо-горните класове с тетрадка, мастилница и перо. Навлеченив криво-ляво скроени дрешки от собственоръчно тъканоплатно. Но с грейнали очи, готови да попият без остатъклъчите на знанието от учителите си - неговите жреци.

Учителят на село в ония времена. Едва ли ще намеритепо-достойна фигура от него. Просто защото въплъщаваше впълния смисъл думата - учител. Сеяч, който хвърля добрисемена с надеждата, че ще пожъне от тях, освен знание икултура. С всяка своя стъпка, с поведението си, с правоговораи облеклото, с усмивката – на съчувствие или на укор, той сепревръщаше в пример, носител на новото, символ на прогреса.Простичките селски хора не само го уважаваха. Теблагоговееха пред него и изразяваха преклонението си преддело му като титулуваха името му с една единствена думичкаУЧИТЕЛЯТ !

Така ги тачеше в сърцата си народът. Така с болкаизпратих в небитието и родителите си. Оповестени inmemoriam, като учителят Продан и учителката Олга. Та койли знаеше фамилните имена на тях - всеизвестните ? Не

70

импровизирам този реквием в памет само на родителите си,а и за съратниците им, които като мисионери разнасяхагражданското ни съзнание и култура и в най-отдалеченитеселища на родината.

Не че бяха безупречни, за да ги издигаме в култ. Но взатънтеното селце без съмнение ги идеализираха. Учителитезнаеха това и тъкмо то ги стимулираше да се самоусъвър-шенствуват, за да отговарят на представата за тях. Като актьорина сцената на всекидневния живот. С характери, различникато имената им. Сашо, Васа, големият Кольо, малкият Кольо,Делчо Хараланов – душата на компанията. Човекът-оркестър– артист, художник, драматург, сценарист, режисьор, гримьор,декоратор, музикант, кукловод, диригент, аранжор, чародеец,душеведец. Магьосник, под съзидателните лапи на койтоучилищният коридор се превръщаше в театрален салон, стаятав дъното -на сцена със завеса, кой знае от какво, отместващасе на пресекулки, като че заеква, за да открие тържественопред очите на втрещената публика затрогващи сценки отдраматургичното минало. Било за трагедията на Асеня ,потресаващите страдания на Геновева или преживяваниятана Албена. Драматични мигове, когато Мелпоменавластвуваше както върху ентусиастите на сцената, осеняйкиги с артистично вдъхновение, така и над захласналата сепублика, вживяваща се до такава степен, че да наскачавъзбудено с възгласи “Ивох, утрепаха учителката !” припадането й на сцената. Да се завърне за миг вдействителността и успокоена да се потопи отново в трепетана драмата, от която я изтръгва скрибуцането на пелтечещатазавеса. Разотиваха се като онемели. Неуки за аплодисменти.С прихлипвания между редовете и блеснали от преживянотоочи. Докоснати от вековечната магия на театъра.

На другия ден възрастна женица, срещайки майка мивъзкликва “ Ивох, учителке, ти си била живичка” и я погалва

71

нежно по страните.В архивите й се е запазило и едно писмо, което по

стечение на обстоятелствата преведено на повече от 50 езикастана известно в цял свят.

Веднъж на обедна трапеза, майка вече пенсионерка,обърна внимание на съобщение в “Литературен фронт”, скоето уредникът на дом-паметника на Шолохов в Москваапелираше към читателите да изпратят на музея стари изданияот “Тихият Дон” за проучване степента на прилаганата вминалото цензура в различните страни.

Подготвяше се юбилейна книга под надслов “Тихият Донв действие”. Майка ми притежаваше първото му издание,отпечатано на брошури с продължение. Тъй-като очаквашемнението ми, споделих, че мястото на този уникат е там.Тукразполагахме с луксозното издание на книгата. Посъветвах яда напише придружително писмо, но отказах да го превеждамс мотива, че който се интересува, ще си намери преводач.Грижливо опаковах и изпратих пратката. Когато вече бяхмепозабравили за случая, пристигна пакет с току-що излязлотоиздание. В превъзходен превод, цитирано, в него се мъдрешеписмото на майка . С думи на възхищение авторът споделяшечувствата си към незнайната българска учителка, която нагазена лампа четяла пред затаилите дъх селяни за вълнуващитесъбития по безкрайните руски степи. Ще поверя томчето, вкоето майка ми е цитирана като съавтор, на държавния архив.

И все пак всичко, което изредих дотук, е само външноописание, блед и несръчен опит да отразя необятнатадушевност на селския учител, превърнал се в “Гуру” за народа.За щастие, литературният талант на майка ми хвърля вътрешнасветлина върху тази достойна за преклонение душевност.Върху това удовлетворение, което блика от поетичните йизповеди отразени в тази стихосбирка.

Петкан ПРОДАНОВ

72

ЛЕЛЯ ОЛГА В СПОМЕНИТЕ МИ

… Но огледалото на душата

изопнало съхранена светлина

отразява всичко преживяно …

Още от малка усещах, че тази красива леля Олга носинещо различно от другите. По късно разбрах тайната, черазликата е в нейното отношение към света, който язаобикаля. Тя бе истинска поетеса в битието си на любимажена, майка и прекрасна учителка. Как ли е съчетавала тезипонякога трудно съпоставими неща. Как ли е побеждавалазаобикалящата я проза, която не секна бликащото йжизнелюбие, умението й да одухотворява всичко до което седокосне.

Хвърлей човешки живот вероятно не е достатъчен за даизвършим всичко което сме си пожелали. Но тя владеешеизкуството - най-трудното – да служи : на семейство, работаи поезия, която пронизваше и оцветяваше живота й. Сизумителна сериозност и вълнение пишеше своите стиховеза училището, за да вгради в него своята азбука на любовта изнанието, вярата и надеждата, че светът, който заобикаляпитомците й не е враждебен, щом тя е насреща да ги запази.Да, тя, наистина, бе учителката с главна буква !Необикновената учителка – поетеса отразила в незабравимистихове своето истинско призвание :

…Над тишината долетял копнеж звъни

звъни…звъни звънец. Отмерва точен час

и стъпките ми бързат към школото –

Гнездо за южни птици… ту долитат,

73

Отлитат… с ученици, грейнал моят клас-

Моят клас … светофар за птици.

Този звън отмерва времето на нейното сърце. То намиранай-точните и съкровени слова, които разкриват образа налирическата героиня благоговеещ пред творческия труд научителката, чието сърце съгражда гнездо за птици, превръщастаростта във вечната младост на пролетта. За това тя имаизконното право да отсъди :

Изправена пред времето стоя

и времето изправено пред мен стои

В минути на “ горестни сълзи “ тя се теши - “Пред васизсипах бликнали от първия успех сълзи. В душата ви заляхзари от мойте звездени мечти” Нищо, че косите тихо сисребрят, поетесата знае, че нейният път не спира, той про-дължава в младостта – грейнала сред слънчеви зеници внейните любими ученици. Тези прелестни стихове разкриватсъкровенната простота съчетана с душевна свобода. Има искрита музика – приятна, лека и галеща ухото. Колкопростичко, естествено и реалистично звучат строфите :

…И нека морна веч покоя да целуна

непримирима или тиха, примирена…

или…Времето оръфа младостта,

времето излъга красотата …

Каква глъбинност и философско звучене внушават тезистихове ! Но спирам до тук, защото нейният интересен исложен вътрешен свят се проектира особено силно, влюбовната й лирика. Много съкровени творби посвети тя на

74

своя любим съпруг. Всички, които ги познаваха бяха свидетелина тази дълбока ненагледна обич.

В контекста на цялата й поезия – ранна и “есенна”,лирическата героиня , като любима е вярна и покорна, но инепокорна и волна, и винаги отворена със сетивата и душатаси към цялото многообразие на любовта :

…Ветровете пеят тая нащ !

Тая нощ дар от земни и неземни богове

… В храма на сърцето цъфва любовта…

… Ставам тържествена вълшебница…

… Тая нощ ветровете пеят мелодия на любовта…

… Тая нощ…

Бях потресена когато тя разбра истината за болестта налюбимия съпруг. Очите й сякаш угаснаха. Така си останахабезутешни до собствения й край. Тази безначална любов исъдбоносна горест тя изрази в своите стихове. Елегично-шепотният тон, съзнанието за безвъзвратност на съдбата,изповедният психологизъм пронизват тези бисери изтръгнатиот глъбините на сърцето й.

Зачертната надежда диша натъжено

Ръми въздишка. Стене тишината.

Не угасвай мое слънце уморено !

И помълчете ветрове виновни !

………………………………………

Да си поплачат с есенна зеница

от недопята песен онемели…

……………………………………

Не огасвай мое слънце уморено!

75

Едва съвзела се след неоценимата загуба “онемялата” йот скръб душа намери спасение в поезията. В поезията сипродължи да осмисля екзистенциалните въпроси на битието.Продължи да живее с въпросите на времето.

Винаги съм се възхищавала на нейното жизнелюбие, вучастието й във всички сфери на бититето – политика, изку-ство, морал. Притежаваше точни критерии за добро и зло, закрасивото и грозното. Всичко дребно, еснафско я нараняваше.Страдаше, когато ставаше свидетел на болестта, на времето ихората. Но продължаваше да твори. Душата й никога не оглуша.

С философска мъдрост и смирение дочака и старосттаи самотата. Но остана верна на себе си и продължи дасътворява своите стихове-изповеди :

…Не искам да горят останките ми тленни

и прахът на ветровете да поднесат

със тях отпих съдби – верни и неверни…

Сега когато се обръщам отново към спомените си за неянезабравимият й лик сякаш засиява и прозира превъплъ-тен за винаги в обезсмъртилите я строфи :

Когато утрото възпламени зората и сипе лазури

аз ставам – лъч на зората

душата ми - мелодия от красота

косата ми – на морски полъх антена

сърцето – в хармоничен такт

Нина НИКОЛОВА

76

Ключови думи

Със следващите редове ще се опитаме да хвърлим малкоповече светлина върху едно нестандартно поетично битие.Битие, което не се нуждае от разкрасяване, а само отсъсредоточаване върху някои необичайни детайли, които вунисон със забързаното ни ежедневие всеки е склонен даподмине без внимание. И да се лиши от удоволствието, коетоте предлагат в минути на отдих със своя поетичен аромат.

Специално внимание заслужават самобитните изразнисредства на авторката. Надали е уместно да ги определямекато неологизми. По-скоро, тя им придава скрити нюанси,някакъв собствен отенък, който като ореол отразяваизлъчващата се от тях сила на чувствата. Сякаш буквите отстандартната дума тя метафоризира в капки вода, коитоуспява да разложи на скритите в тях багри и да им придаденово звучене. Както светлината превръща понякогадъждовните капки в небесна дъга.

Нека заедно се заслушаме в ехото от тях !Минзухарът е цветнал ... Капят листа осланени ... Есента

е разцветила ветровете с листопади ... Китка е китнала

балкана ... всред ... пъстроцвет от синевата ... Безкраят езвездоок ... Но и ... Понесла брулежи на ветровете ... Когатоостър дъжд покоят й е зглождил ... тя е ... озвучена от

безспирен вик ...Но това не е единствената енигма на тази дишаща

емоции поезия. Далече по-впечатляващи са озадачаващитесъчетания на оцветителите на речта – прилагателните. Всяканепривична комбинация кара притаилият дъх читател да

77

поспре и се запита, какви човешки чувства се крият задпоредната поетична символика ?

... Не целувай прошка !

Не ухай сълзи ! ...

Кажете, кой поет от световната литература, възприемасълзите проронени от любимия човек, като ухание? – Кажете!

Невъзможно е да се изредят тези символи заложени въввсеки стих, във всяка строфа, които предлагаме непокътнатина вашето внимание .

Без да разбираме защо, поезията на Олга Проданова нинапомня за художниците-примитивисти. Като нещо непри-вично. На пръв поглед неугледно, недодялано, но коетоизлъчва първична сила. Поезия, която ръката не съумява даоформи, защото изригва направо от сърцето с вулканична сила.Разлива лавата си , която застива в непривични форми иразцветки. Хайде опитайте се да „ремонтирате” някой неинстих и да го „вкарате в пътя” на мерената реч! Не е възможно!

Ще загуби автентичността си и вселилото се в нея ехоот взрива на чувствата !

В същност тя пише не с ръка, а с душата си, коятокристализира в малките, неподредени перли на стиховете,пръснати от скъсаната огърлица на нейния прекъснат жизненпът ... За да зазвучат завинаги в в сърцата ни, заедно със звънана един училищен звънец, който трепти в най-свиднитеспомени на всеки от нас ...

78

В. „Хасковски вести” ОБЩЕСТВО Брой 13 (468) 20.І.1995

„ ПРЕГРЪЩАМ СВЕТЛА ВЕЧНОСТТА“

Днес 20.01.1995 г. В своя дом на ул. Оборище 28 –красива, просторна къща, запазила архитектурния облик наХасково от 30-те години, сред близки и приятели празнувасвоя 90-ти рожден ден Олга Христова Проданова. Пред иметой не приляга баба, макар да има 5-ма внука и 2-ма правнука.Невероятната й жизненост, пъргавата й мисъл и умението йда беседва, издават младежкият й порив, който е съхранила всърцето си. На старите хасковлии Олга е позната с 35-годишното си учителствуване. Започнала съвсем млада, едвазавършила гимназия в града. Първите си стъпки направила вс.Гарваново не предполагайки дори, че там ще минат 15години от живота й. Не достигали парите в семейството й.Двама братя имала, единият следвал медицина, другиятстоматология. Заплатата на Олга отивала за по-големия, зада може да се изучи.Така и станало. Д-р Димитър Георгиевработил дълго време като ст.н.с. в БАН.

Много бързо младата Олга усетила, че обиква децата иразбрала, че нейното призвание е да бъде учителка. С упориттруд и лишения успяла задочно да завърши педагогика. През1943 г. В Хасково обявили конкурс за свободни учителскиместа. Олга се явила заедно със съпруга си Продан Маринов.

79

И двамата успели да се класират. Съпругът и е възпитаник наКазанлъшката гимназия, прочута с това, че е дала основатана най-известните педагози в България. Преподавател политература и рисуване му е бил самият Чудомир.

В работата си Олга Проданова обичала да се занимава струдно-възпитаемите деца, както тя ги нарича. Не подбиралалюбимците си сред отличниците. А проблеми по онова времеимало, и то съвсем непознати на съвремените преподаватели.Нямало ги красиво изрисуваните учебници, нито помощнитетрадк. Отделната буква старателно се рисувала от учителкатавърху листа на всяко дете. Но на Олга това не й тежало иникога не й омръзнало.

Трима сина - три слънца съм подарила, обича да казваОлга Проданова. По време на Втората свтовна война, дваматасъс съпруга й прозрели иистината, че всичко може да серазруши, но не й това, което имаш в главата си. Тогава сиобещали, че ако трябва ризата от гърба си ще продадат, носиновете им трябва да учат. И успели. Най-големият сеутвърдил в медицината - професор по медицина, доктор намедицинските науки, доктор хонорис кауза на научнатаасоциация „Ян Пуркиние” – Чехословакия - Петкан Проданов.Вторият Христо Проданов завършил ВИФ. Най-малкиятКамен Проданов е инженер-химик

Това, което е изпълнило целия живот на Олга Проданова,е рисуването и поезията. В дома й грижливо са подреденимного нейни творби. Специално място е отредено на съпругай. До него е автопортрета на Олга, рисуван пред огледалото.Сутрин щом отвори очи пред погледа й са „Слънчогледите”.Те й създават приятното усещане, че е сред полето. Чести сабили семейните им разходки на „Кенана”. Любимото им кътчеот парка, Олга е запечатала върху платното. И още неща енарисувала с много любов – залезът на „Кенана”, на койтовинаги се е възхищавала.

80

Често си спомня Олга Проданова как е започнала дапише стихове. В младата си неопитна ученическа възраст,изпратила писмо до свой приятел. Изненадата й била голяма,когато прочела личното си послание във в. „Хасковска борба”през 1923 г. И вместо да се радва на признанието за талантай, тя скъсва приятелската връзка. Единствена утеха й било,че не е подписано с нейното име, а с псевдонима Чайка. Имакар и до ден днешен да не е простила „предателството”,това поставя началото на поетичното й творчество, та дории да е неизвестно, но нейно си, истинско ! На поезия Олга сее учила от Яворов. Обичала да чете Дебелянов, Вапцаров,Багряна, Дора Габе. Помогнало й личното й познанство сАсен Златаров. Като ученичка присъствала на неговолитературно четене за Яворов и Лора в Пловдив. Олганаправила впечатление на Асен Златаров със сълзите, коиторонела по време на беседата му. Така се запознали. Многокниги с автографи получила Олга от Златаров.

Вълнуващ спомен за Олга Проданова е оставила еднастатия в „Литературен фронт”. От нея тя научава, че в Москвасе създава музей на Шолохов. Статията завършвала с молба,който има стари издания на писателя да ги изпрати на музея.Олга притежавала първото издания на „Тихия Дон” в Българияот 1934-35 г. Тя го предоставила на музея с кратко писмо. Неслед дълго получава благодарности от Константин Прийма –шеф на музея и книгата му „ Тихий Дон сражается”, в коятоподробно е описано как се е издавал шолоховият роман в целиясвят и как е бил цензуриран. Впоследствие се оказало, чеОлга Проданова и Михаил Шолохов са „сватове”-нейнароднина била омъжена за близък родственик на писателя.

А следващите редове всеки би прочел с завист. „ Целиатми живот е щастлив, изрече лъчезарно Олга Проданова. Ибркът ми беше щастлив в продължение на цели 60 години.

81

Съжалявам, че съпругът ми ме напусна на прага надиамантената ни сватба.”

Ако сте любопитни, каква е тайната за дълголетието й– това е поезиата. „Като оазис в душата ми е тя. Поезията неси давам. Тя ще остане жива и жива ще благослови моя край”

И наистина, нейната енергия е неизчерпаема. Тяпродължава да пише стих след стих, всеки ден. Най-голяматай радост на тази възраст е, че може да твори да пише и чете.Стиховете й са грижливо подредени в кашон, стриктнозаведени в регистри. И в него е пъхната простичка бележка –„Това съм аз”.

А иначе Олга Проданова си е малко суетна, като всякажена. Запазила е светските си маниери дори в домашнаобстановка. Държи на външния си вид. Ако я посетите сутринрано ще я заварите с ролки на главата и заобиколена отизписани листи.

На читателите на вестник „Хасковски вести” ОлгаПроданова пожелава да бъдат щастливи, да обичат децата, даживеят дълго и да са здрави. Когато човек е здрав, споделитя, всяка възраст си има хубавото, независимо колко сагодините.

Даниела ПЕТРОВА

84