ПРОФЕСИОНАЛНА ГИМНАЗИЯ ПО ИКОНОМИКА, гр. ШУМЕН

ИСТОРИЯ И ЦИВИЛИЗАЦИЯ

„БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ“

РЕФЕРАТ

Изготвил: Проверил: ………………….Едиз Хасанов (А. Пенева) IX „в“ клас, № 9

Шуменюни, 2014г.

ПЪРВА БАЛКАНСКА ВОЙНА

Предпоставки- военно-политическото отслабване на Османската империя;- потискането на християните в нейните европейски провинции;- неуспехът на борбата на населението на Македония и Одринско за автономия;- противоречията между големите европейски държави (т. нар. „Велики сили“), които не

успяват да наложат реформи на режима в двете области;- съюзът между балканските християнски държави в стремежа им за национално

обединение и териториално уголемяване за сметка на Османската империя.

ПричиниСлед Руско-турската война от 1877-1878г. в пределите на Османската империя

остават значителни територии с предимно християнско население (българи, гърци, сърби и албанци). Тъй като националноосвободителните борби не дали желания резултат, правителствата на България, Сърбия и Гърция се ориентирали към друг подход - война с Турция.

Освен това България се стремяла към излаз на Бяло море и присъединяване на Македония и Одринска Тракия, а Сърбия - към излаз на Адриатическо море, към Вардарска Македония и части от Албания. Гърция пък искала области в Албания, множество острови в Егейско море и части от Южна Македония. А Черна гора имала претенции за разширяване към Шкодра.Турция, разбира се, не била съгласна с всички тези искания. На своя страна тя имала Австро-Унгария и Германия, които били против Турция да загуби владенията си на Балканите, като така защитавали своите интереси. Русия била на страната на Балканския съюз, а Великобритания и Франция не взели ничия страна.

След като Италия и Турция влизат във военен конфликт през септември 1911, правителствата на държавите от Балканския съюз усилили своите военнотехнически и дипломатически подготовки. Великите сили не гледали с добро око на тези приготовления, тъй като скоро се очаквало да избухне световна война и те не искали обстановката на Балканите да се утежняват допълнително.

Кланетата над българското население в Щип през ноември 1911 и в Кочани на 25 юни 1912, дали търсения повод на правителствата на България, Сърбия, Гърция и Черна гора да поискали Османската империя да спази изискванията на Берлинския договор и да извърши административни реформи в балканските си територии, като даде автономия на Македония и Одринска Тракия. Османската империя отхвърлила исканията на Съюзниците и скъсала дипломатическите си отношения с тях.

Начало

През 1912 г. срещу Османската империя се изправят четири държави: България, Сърбия, Гърция и Черна гора, обединени в Балкански съюз. Целта е да бъдат освободени земи в европейската част на империята, населени предимно с християни, да се даде

2

възможност на хората там да се развиват свободно в обществено и икономическо отношение.

На 26 септември 1912г. Черна гора обявява война на Османската империя. Нейните войски нахлуват в Северна Албания и се насочват към крепостта Шкодра. На 4 октомври 1912г. Османската империя обявява война на държавите от Балканския съюз. На 5 октомври България и Гърция на свой ред обявяват война на Османската империя, последвани от Сърбия на 7 октомври.

България

България успява да мобилизира около 600 000 души с 1116 оръдия, като пряко във военните действия участват 350 000 души и 728 оръдия.

- Първа армия, съставена от 67 000 души, под командването на генерал от пехотата Васил Кутинчев. В състава и влизат две дивизии: 1-ва пехотна дивизия под командването на генерал-майор Стефан Тошев и 10-та пехотна дивизия под командването на генерал-майор Стою Брадистилов.

- Втора армия, съставена от 72 000 души, под командването на генерал-лейтенант Никола Иванов. В състава и влизат три дивизии: 3-та пехотна дивизия под командването на генерал-майор Иван Сарафов, 8-ма пехотна дивизия под командването на генерал-майор Димитър Кирков и 9-а пехотна дивизия под командването на генерал-майор Радой Сираков.

- Трета армия, наброяваща над 83 000 войници, под командването на генерал-лейтенант Радко Димитриев. В състава и влизат три дивизии.

Сърбия3

„На нож“, картина на Ярослав Вешин със сюжет от Балканската война

Сърбия мобилизира 366 000 души с 544 оръдия, от които около 190 000 души в действащи подразделения. Тези сили образуват три армии и два самостоятелни отряда:

- Първа сръбска армия е концентрирана около Враня (най-южния район на тогавашна Сърбия, най-близко до Македония). Тя е най-силното сръбско съединение с приблизително 90 000 бойци. Те формират пет пехотни (Моравска І призив, Дунавска І, Дринска І, Дунавска II призив и Тимошка II) и една конна дивизия. Номинално командването принадлежи на престолонаследника Александър Караджорджевич, но фактическият командир е началникът на щаба генерал Петър Бойович).

- Втора съюзна армия е съставена от една сръбска (Тимошка I призив) и една българска (7-ма Рилска) дивизия с обща приблизителна численост от 50 000 бойци под командването на сръбския генерал Степа Степанович. Дислоцирана е на територията на България, в района на Дупница и Кюстендил.

- Трета сръбска армия на генерал Божидар Янкович заема с три дивизии (Шумадийска І, Моравска І, Дринска II призив) и една бригада (общо 60 000 войници) района на Куршумлия и Медведжа.

Черна гора

В началото на войната Черна гора изкарва на бойното поле 30 000 войници и 140 оръдия. Малко по-късно към тях се присъединяват около 4 500 доброволци от Босна, Херцеговина и други славянски области на Австро-Унгария. Основната цел на черногорската армия е овладяването на Шкодра, което би осигурило господство на Черна гора в Северна Албания. За целта са отредени три от четирите и дивизии – общо 22 000 войници, които настъпват към крепостта по северния и южния бряг на Шкодренското езеро. Четвъртата дивизия и една бригада са насочени към Новопазарския санджак, който отделя Черна гора от Сърбия.

Гърция

Гърция е смятана за ключов елемент от Балканския съюз, поради сравнително силния си военноморски флот. Българо-гръцката военна конвенция от 22 септември 1912 г. отрежда на гръцкия флот (в състав: един модерен тежък кръстосвач, три остарели броненосеца, четиринайсет ескадрени миноносеца и други кораби, начело с адмирал Павлос Кунтуриотис) задачата да възпрепятства превоза на османски войски на Балканите през Егейско море.

Гръцките сухопътни сили образуват две армии. Тесалийската армия (е струпана около Лариса за офанзива в Южна Македония с главна цел – Солун. Епирската армия (13 000 войници начело с генерал Константинос Сапундзакис) е предназначена за настъпление в Епир и Южна Албания. Двете съединения разполагат общо с около 250 оръдия. До края на войната числеността на гръцките войски достига 215 000 души. Четири самолета са придадени към Тесалийската армия, а в хода на бойните действия флотата се сдобива с разузнавателен хидроплан.

Съсредоточаване

4

Веднага след завършването на мобилизацията започва съсредоточаването на българската армия, което се извършва по ж. п. линии и пеша и приключва напълно до 4 октомври.

Главните сили са концентрирани за настъпление в Източна Тракия. Първа армия е разположена по двата бряга на река Тунджа в района на Къзълагач, като щабът на армията се намира в Ямбол. 2-ра армия заема района Търново Сеймен-Харманли с щаб в Харманли. Разположението на армията се прикрива от самостоятелна конна бригада, разположена в Любимец. 3-та армия е разположена източно от Ямбол - вляво и в отстъп от 1-ва армия. Щабът се намира в с. Стралджа. 1-а конна дивизия прикрива фронта на 3-а армия.

По този начин най-напред е изнесена 2-ра армия. 1-ва армия е съсредоточена на един преход, а 3-та - на два прехода от границата. Общият фронт, по който трите армии настъпват, е с дължина 120 км. Заради мерките, взети от българското командване, турската страна остава в неведение за изходните позиции на 3-та армия, което дава предимство на българите в началото на бойните действия.

За отбрана на южните граници и настъпление в Западна Тракия и Македония българското командване отделя няколко групировки. Родопският отряд е съсредоточен в района на Средните и Западни Родопи срещу турските войски в Тъмръшкия клин и долината на Места, Хасковският отряд е развърнат срещу Кърджали, а 7-ма пехотна дивизия е разположена около Дупница за настъпление по поречието на Струма.

Бойни действия (декември 1912 - март 1913 г.)

В Епир и Албания

След отказа на Гърция да се присъедини към Чаталджанското примирие нейните войски продължават настъпателните действия в Епир, но дълго време нямат успех. Първите два щурма на Янинската крепост (в началото на декември 1912 и на 7-9 януари 1913 г.) са отбити от гарнизона. Третият щурм (на 21 февруари 1913 г.) завършва с решителна гръцка победа, която изважда от строя 26-хилядна османска войска. По-голямата част от гарнизона начело с Есад паша се предава. След падането на Янина гърците завладяват цял Епир. Примирието от 20 ноември 1912 г. не се спазва и в Северна Албания. След превземането на град Елбасан, в началото на декември Сърбия спира настъплението на войските си на река Шкумбини с намерението да анексира териториите на север от нея. Областта на юг от реката остава под контрола на остатъците от османската Вардарска армия (корпуса на Джавид паша), която се оттегля в Южна Албания след поражението при Битоля. В окупираните албански земи се развива силно четническо движение против сърбите. През март сръбските войски прекосяват Шкумбини в преследване на албански чети. Макар и подсилен с няколко хиляди бойци от янинския гарнизон, Джавид паша е разбит и отстъпва град Берат (30 март).

Черногорските сили, обсаждащи Шкодра, са подсилени от сръбски войски, но двата опита за овладяване на крепостта (на 25-27 януари и на 18-19 февруари 1913 г.) се провалят.

Веднага след примирието от 1 април Сърбия изтегля войските си от Албания под заплахата от война с Австро-Унгария, която се опасява, че сръбски излаз на Адриатическо море ще застраши морските и комуникации. Черногорските войски продължават обсадата на

5

Шкодра и на 10 април влизат в крепостта, изоставена от турско-албанския гарнизон, но скоро са принудени от Великите сили да я напуснат.

В Източна Тракия

С прекратяването на лондонските преговори за мир младотурското правителство разчита на частичен обрат във войната, който да позволи на Османската империя да задържи контрола си върху Одрин и областта му. По време на примирието то струпва значителни войски на укрепените позиции край Чаталджа (при Цариград) и Булаир (на провлака на Галиполския полуостров). Планът на новия османски главнокомандващ, Ахмед Изет паша, за деблокиране на Одрин предвижда тройна атака. Основният удар трябва да бъде нанесен при Булаир от Галиполската армия. Той трябва да бъде подпомогнат с десант на брега на Мраморно море в тила на българските защитници. Чаталджанската армия получава за задача да нанесе втория спомагателен удар.

В очакване на османската контраофанзива българското командване подготвя укрепени позиции за 1-ва и 3-та армия при Чаталджа и по бреговете на Черно и Мраморно море. При Одрин 2-ра армия е подсилена с две дивизии и обсадна артилерия от Сърбия. За опазване на тила на трите армии, в средата на декември 1912 г. е създена Четвърта армия начело с генерал Стилиян Ковачев. В състава и влизат двете пехотни дивизии, които през първата фаза на войната действат в Източна Македония и Родопите – 7-ма Рилска и 2-ра Тракийска дивизия, а също Македоно-одринското опълчение, Конната дивизия и Сборната конна бригада.

На 26 януари 1913 г. османските войски преминават в настъпление от Галиполи. Едновременно с това край Шаркьой е стоварен 8-хиляден турски десант. В решителната битка при Булаир Галиполската армия е разгромена от 7-ма Рилска дивизия. Два дни по-късно османският 10-ти корпус (Хуршид паша) се оттегля по море от плацдарма, зает при Шаркьой (Бой при Шаркьой). Българската брегова охрана отблъсква още няколко по-малки десанта в Източна Тракия. Османското настъпление при Чаталджа започва три дни преди офанзивата при Булаир (на 23 януари). След боеве с променлив успех, в началото на февруари българските войски се оттеглят планомерно с 10-20 км на запад от Чаталджа до предварително подготвените укрепени позиции.

Територии под контрола на воюващите страни към края на април 1913 г. и линията Мидия–Енос, определена с мирния договор за новата османска граница.

На 11-13 март 1913 г. българо-сръбските войски щурмуват и превземат Одринската крепост. Комендантът Шукри паша се предава в плен с 60-хилядната си армия. Едновременно с щурма на Одрин, 1-ва и 3-та българска армия настъпват срещу Чаталджа и отблъскват турците от териториите, завзети през януари, обратно на укрепената им позиция. На 31 март воюващите страни сключват примирие, което влиза в сила от следващия ден, 1 април.

6

Лондонски мирен договор

Лондонският мирен договор е подписан на 17 май (30 май нов стил) 1913г. в Сейнт Джеймския дворец в Лондон. С него Турция отстъпва на съюзниците земите на запад от линията Мидия (на Черно море) - Енос (на Бяло море), с изключение на Албания. Съдбата на егейските острови (с изключение на о. Крит, който се дава на Гърция) е предоставена на международната комисия. Албания е призната за независима държава.

Жертви 7

Територии под контрола на воюващите страни към края на април 1913 г. и линията Мидия–Енос, определена с мирния договор за новата османска граница.

В Балканската война българската армия губи 84 000 убити и ранени, сръбската губи 31 000, черногорската - 16 000, а гръцката - 5 000. Към българските загуби от 30 000 убити и над 53 000 ранени се прибавят и повече от 3 000 безследно изчезнали.

Последици

При подписването на Лондонския мирен договор не са обсъждани териториалните противоречия между съюзниците, въпреки това Сърбия и Гърция два дни по-късно сключват таен договор, насочен срещу България. Към тях се присъединява и Черна гора. Напрежението между страните от Балканския съюз довежда до избухването на Междусъюзническата война. Балканската война има и положителни страни. Националният въпрос на Балканите се решава в известна степен. Османските полуфеодални средновековни структури са разрушени. Откриват се пътищата за навлизане на модерни производствени отношения.

ВТОРА БАЛКАНСКА (МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКА) ВОЙНА

8

Цар Фердинанд край ОдринЗагинали български войници край Одринско

Представителите на воюващите страни при сключването на примирието

Българска тежка артилерия на позиции

Пушки и карабини Манлихер – основното оръжие на пехотата и конницата в българската армия по време на Балканската война

Междусъюзническата или Втората балканска война е въоръжен конфликт между България, от една страна, и Сърбия, Гърция, Черна гора, Румъния и Османската империя, от друга, през лятото на 1913 година.

След победата над Османската империя в Балканската война (1912-1913) между балканските съюзници избухнали остри разногласия за владеенето на освободените територии. Сърбия предявила искане за земите, намиращи се на запад от р. Вардар, и повдигнала въпроса за ревизиране на българо-сръбския договор 1912. Гърция поискала Южна Македония и част от Западна Тракия. Претенциите на двете държави били неоснователни, тъй като се отнасяли до земи, населени предимно с българско население. Отчитайки своята решаваща заслуга за разгрома на Турция в Балканската война, България настояла да получи цяла Македония, изтъквайки и факта, че преобладаващият етнически елемент в нея е българският. На 19 май 1913г. Сърбия и Гърция подписали таен военно-политически договор, който бил насочен изцяло против България. По силата на този акт на Сърбия се предоставяли всички земи на запад и изток от р. Вардар до планината Осогово. На Гърция се признавали земите, намиращи се на юг от планината Беласица до залива Елефтера (разположен източно от устието на р. Струма). Двете държави се задължавали да си оказват пълна подкрепа, в случай че някоя от тях влезе във война с България. Скоро след подписването на този договор от Букурещ последвали изявления, че Румъния търси приятелството на Сърбия и Гърция. Под предлог да не се допусне нарушаване на "балканското равновесие" от страна на България румънските управляващи среди предявили претенции към Южна Добруджа. Османската империя също не прикривала своя стремеж да си възвърне земите, намиращи се на запад от линията Мидия - Енос.

Всяка една от балканските държави започнала да се готви за война. В България били мобилизирани 600 000 души, но практически от нея могли да бъдат използвани 500 000 души. Веднага след сключването на Лондонския мирен договор 1913 по заповед на българското военно командване всички български войски, разположени в района на Източна Тракия, били прехвърлени на запад за действия против сръбската и гръцката армия. След изготвения набързо план се проектирали военни действия само против тези две държави, поради това на турската и румънската граница не били оставени почти никакви войскови сили. Сърбия и Гърция, които също така не демобилизирали своите армии, разполагали общо с 550 000 души, към които се присъединила и една черногорска дивизия от 12 000 души. След намесата на Румъния и Турция против българската армия се изправила и още една допълнителна военна сила от близо 700 000 души. Въпреки крайно неизгодното положение на България цар Фердинанд I и стоящата зад него царедворска клика не скривали своите намерения за война против бившите съюзници на България. Русия, която виждала усилената подготовка на балканските държави за война и която не желаела разтурянето на Балканския съюз с оглед на своите бъдещи планове, отправила предупреждение до техните управляващи фактори да се въздържат от каквито и да било стълкновения помежду си. Тя заявила, че цялата отговорност за последствията ще понесе онази от тях, която първа обяви войната. Подтикван тайно от Германия и Австро-Унгария, цар Фердинанд I обаче се готвел усилено за бъдещата война. За да предотврати мирната инициатива на Русия, той предизвикал оставката на министър-председателя Иван Гешов и по този начин осуетил проектираната конференция на министър-председателите на балканските държави, която трябвало да се състои в Солун, за да уреди спорните въпроси под арбитража на руския император. Пак с оглед да заблуди

9

Русия монархът възложил мандата за съставяне на новия кабинет на шефа на най-русофилската партия в България - д-р Ст. Данев. Както цар Фердинанд I, така и управляващите среди в Белград и Атина дали вид, че приемат руските внушения за мирно разрешаване на спорните въпроси. В същото време те правели всичко възможно, за да предизвикат България първа да започне военния конфликт. Още преди 16 юни 1913 сръбският крал подписал манифест за обявяване на война на България с непопълнена дата. Цар Фердинанд I се оказал по-невъздържан и на 16 юни чрез своя помощник-главнокомандващ ген. М. Савов дал заповед за действия на българската армия срещу армиите на Сърбия и Гърция, които от своя страна предприели офанзива против България. Веднага на тяхна страна се присъединила и Черна гора. На 27 юни в конфликта се намесила и Румъния, а 3 дни по-късно - и Османската империя. Изправена сама срещу всички свои съседи, въпреки някои успехи срещу сръбската и гръцката армия България била принудена да капитулира. Особено били облекчени в своите действия против нея Румъния и Турция. Без да срещнат каквато и да било съпротива, румънските войски прекосили за няколко дни Северна България и се озовали до София. Турската армия успяла също без никакво противодействие от българска страна да заграби Източна Тракия. Австро-Унгария и Германия, които най-много насърчавали цар Фердинанд I за войната, след нейното избухване на предприели никакви стъпки за възпиране действията на останалите балкански държави против България. Тяхното желание било колкото се може повече да задълбочат противоречията на Балканите и да ликвидират Балканския съюз.

На 28 юли бил подписан Букурещкият мирен договор 1913, според който България не само била лишена в значителна степен от освободените от нея по време на Балканската война 1912-1913 земи, но понесла и тежки финансови загуби. Всичко това представлявало истинска национална катастрофа. Поражението на България сериозно разклатило положението на монархическия институт, но при все това цар Фердинанд I успял да се задържи на престола. Изходът от войната показал по недвусмислен начин, че макар недоволството на Кобурга спрямо претенциите на бившите съюзници на България към освободените земи да било напълно основателно, пътят за тяхното преодоляване не бил избран правилно. Защото от войната спечелила не България, а Австро-Унгария и Германия, които по никакъв начин не искали да се примирят със съществуването на Балканския съюз като руско творение в един от най-невралгичните европейски райони в навечерието на предстоящия световен военен конфликт.

Използвани източници:

Вачков, Д. и колектив. Учебник по история и цивилизация. 9. клас. Задължителна подготовка. ИК Анубис ООД. С., 2012г., с.222-228

http://bg.wikipedia.org/wiki/Балканска_война http://bg.wikipedia.org/wiki/Междусъюзническа_война http://www.znam.bg/com/action/showArticle&article=3044108184 http://bg.wikipedia.org/wiki/Балкански войни http://bg.wikipedia.org/wiki/Първа_национална_катастрофа

10