Асен Разцветников (псевдоним на Асен Коларов) е роден в с. Драганово, Великотърновско през 1897 г. Средно образование получава във Велико Търново, а в Софийския университет завършва славянска филология и право. Продължава образованието си във Виена и Франкфурт на Майн. Работи като юрист и учител.

Къщата-музей на поета Асен Разцветников се намира в село Драганово, на около 15 км от Горна Оряховица. Музеят е уреден в родния дом на поета. Къщата е възстановена през 1986 г., а на следващата година послучай 90-годишнината от рождението на Разцветников тук е открит и музей.

Асен Разцветников е един от най-големите български майстори на поезия за деца. Автор е на многобройни книги за най-малките: "Юнак Гого" (1934), "От нищо нещо" (1932), "Хороводец Патаран" (1936), "Комар и Мецана" (1946), "Щурчовото конче" (1948), "Сговорна дружина" (1950), "Що е то?" (1956), "Юначина" (1968) и др.

"Ималo еднo вpеме една вpана - и c тoва пpиказката cе захвана." Tака cладкoдумният пpиятел на децата Acен Разцветникoв пoвежда малчуганите на cpеща cъc щуpки и щуpчoвци, c хpабpи юнаци и муcтакати кoтаpаци, c хитpи лиcани, pунтави мецани и жаби-бъpбopани.

Щурчо хвана Щурка под ръчица, поведе я през гъста горица - да занесат на Щуркина майка едно бяло цветенце от лайка.

Отгде скокна жаба, та изкурка, трепна Щурчо, ахна булка Щурка, втурнаха се презглава двамина, пъхнаха се под лист от къпина... Сгушиха се, спасиха се тамо, жално им е, мъчно им е само, че си хвърли юнак Щурчо ножа и ботуша от мравешка кожа, че загуби Щурка хубавица дългата си черна ръкавица и си скъса на букова жила сукманчето от жабешка свила.

Имало едно време един лимон без семе, две чушки като пушки, три круши като пуешки гуши, четири дини като крини и пет марули като кули.

Намерило ги едно момченце, тъ-ъничко като конченце, па ги изяло и взело, че станало хе-е такова дебело!

Хвана Меца два щуреца, вдигна лапа - ще ги лапа. Хвърлиха се два щуреца, счупиха й два мъдреца, пипнаха я за мъжеца, па извикаха ловеца - да й дере със три ножа дебелата меча кожа.

Той одра я, не се мая, па им рече най-накрая: - Мога ли да ви предложа и на вас по малко кожа

от любезната госпожа? - Молим да ни извините! - му отвърнаха

щурците. - Вий на нея я върнете, че и трябва зиме, лете.

И послуша ги ловеца, върна кожата на Меца и завчас я тя облече, и закле се, и зарече да не хапва месо вече, да се храни със тревица, да се пои със водица.

Седнала в градинапод дърво Калина,румена девойкачудна песнопойка,седнала, запяла,люлка залюляла:“Нани, братче, на-ни,Сънчо пак те кани,Сънчо ще ти пратикончета крилати,свилена юздица,пъстра колесница -гост да му отидеш,чудо да си видиш:цял палат джуджетас гугли и звънчета.”

Събрали ми се три щурци,трима майстори свирци,викнали си за другарБръмча, славен тъпанар,седнали ми в чуден кръгсред поле на кръстопът,плюли смело на ръцеи засвирили хорце.Щом се чуло цигу-миг,всички хукнали във миг:тоя тука гологлав,оня тамо без ръкав,

друг пък тича като луд,със един цървул обут - тъй се сбрали сто селас росни китки на чела.Хороводец Патаранводи танеца засмяни свирците свирят, хей,та земята се люлей:

„Ци-гу, ми-гу, ти-та-тай,смахнат свири, луд играйтумба-лумба, лумба-лум,който гледа, няма ум!“

Котарана без ушенца, Без опашка, без краченца, Ни мяука, ни преде, Бели птички яде. Ти и даваш две в зори, Тя ти връща вечер – три. Тази чудна котарана Не тършува по тавана, А стои на масичка И се казва………! (касичка)

Дълга, дълга Бърборанка няма кости, нито сянка, пей и тича пълзешката през нивята, през полята. щом я слънце дълго грее, тя започва да слабее, тя започва да се свива и да става мълчалива. но заплиска ли я дъжд, тя набъбва изведнъж, тя расте и дебелей, и лудува, и се смей. Що е то? (реката)

Имало едно време една вранаи с това приказката се захвана. Враната си измътиладве вранчета със черни глави —и приказката се презполови. Пораснали те, па взели,че отлетелизад далечните върши —и приказката се свърши.

Изготвил: Даниела ВасилеваСОУ” Цар Симеон Велики” –

град Видин