http://themortalinstruments.forumotion.net/f30-forum

Ангел с часовников механизъм

(Адските устройства)

Касандра Клеър

Пролог

преводач Darkness92

Лондон, април 1878г.

Демонът избухна в дъжд от кръв и черва. Уилям Херондейл дръпна назад камата, която държеше, но вече беше

прекалено късно. Лепкавата киселина от кръвта на демона беше започнала да

разяжда блестящото острие. Той изпсува и метна оръжието настрани; то се

приземи в мръсна локва и продължи да пуши като потопен във вода горещ

предмет. Самият демон, gразбира се, бе изчезнал – изпратен отново в адския свят, от който се беше появил, но без да забрави да остави мръсотия след себе

си.

- Джем! – извика Уил, обръщайки се наоколо. – Къде си? Видя ли това? Убих го

с един удар! Не е зле, а? Но нямаше отговор на вика; преди момент партньорът му стоеше зад него на

мократа и напукана улица, пазейки гърба му, Уил беше сигурен в това. Сега

обаче беше сам в сенките. Намръщи се раздразнено – не беше толкова забавно

да се перчи, когато Джем го нямаше, за да се перчи пред него. Той погледна зад себе си, където улицата се стесняваше в малка пътечка, която в

далечината се отваряше към черните, тежки води на Темза. През дупката Уил

можеше да види тъмни очертания на спрели кораби на пристанището, гора от

мачти като листа от овощна градина. Джем го нямаше там; може би бе отишъл

обратно на Нароу Стрийт, търсейки по-добро осветление. Със свиване на рамена Уил се насочи обратно, откъдето бе дошъл. Нароу Стрийт минаваше

през Лаймхаус, между пристанищата на реката и тесния беден квартал на

запад към Уайтчапел (white – бял, chapel – параклис, малка църква). Беше

толкова тясно, колкото и името предполагаше, обградено със складове и наклонени дървени сгради. В момента беше пусто; дори пияниците, залитащи

по пътя към домовете си от „Гроздовите зърна―, бяха намерили къде да

припаднат за нощта. Уил харесваше Лаймхаус, харесваше чувството да бъде на

ръба на света, където кораби заминаваха всеки ден към невъзможно далечни пристанища. Това, че мястото беше често посещавано от моряци и

следователно пълно с комарджийници, дупки с опиум и бордеи, не беше лошо

също. Беше лесно да се изгубиш на място като това. Той дори нямаше нищо

против и миризмата – дим, въжета и смола, чужди оттенъци смесени с миризмата на мръсните води на Темза. Поглеждайки нагоре и надолу по

празната улица, той потърка ръкава на палтото по лицето си, опитвайки се да

изтрие кръвта, която смъдеше и гореше по кожата му. Дрехата се опетни в

зелено и черно. Имаше прорез на опакото на ръката му също, и то гаден

прорез. Можеше да използва лекуваща руна. За предпочитане една нарисувана от Шарлот. Тя беше особено добра в рисуването на иратцета.

Форма се отдели от сенките и тръгна към Уил. Той тръгна напред, след това

спря. Не беше Джем, а по скоро полицай мундан, носещ каска с формата на

звънец, тежко палто и объркано изражение. Гледаше към Уил, или по-точно през Уил. Макар Уил да се бе маскирал с илюзия, винаги беше странно някой

да гледа през теб, сякаш не си наистина там. Уил беше сграбчен от внезапния

порив да грабне полицейската палка на мундана и да гледа, докато мъжа се въртеше наоколо, опитвайки се да разбере къде се е дянала. Обаче Джем го

беше нахокал няколко пъти, когато се бе държал така. И макар Уил никога да

не можеше да разбере възраженията на Джем срещу това забавление, не си

струваше да го разстройва. Със свиване на рамене и премигване, полицаят премина покрай Уил, клатейки главата си и проклинайки джина, заради който

му се привиждаха разни неща. Уил престъпи настрани, за да пусне човека да

премине, след това повишии глас:

- Джеймс Карстейрс! Джем! Къде си, предателско копеле?

Този път имаше тих отговор. - Тук. Следвай вещерската светлина.

Уил тръгна към звука от гласа на Джем. Изглежда идваше от тъмен отвор между

два склада; слабата светлина беше едва видима през сенките, като

изстрелваща се светлинка от блуждаещ огън. - Чу ли ме преди малко? Този Шакс демон, въпреки че можеше да ме хване с

кървавите си огромни щипки, успях да го затисна на уличката...

- Да, чух те. – Младият мъж, който се появи в отвора на уличката беше блед на

светлината на лампата – по-блед дори от обикновено, което определено беше много бледо.

Беше без шапка, което, както винаги, веднага привличаше погледа към косата

му. Тя беше със странен сребърен цвят, като недокоснат шилинг. Очите му бяха

в същия сребърен цвят, а лицето с правилни черти беше ъгловато, единствено

леката извивка на очите показваше наследството му. Имаше тъмни петна по бялата предна част на тениската му, и ръцете му бяха

плътно омазани с червено.

Уил се напрегна.

- Кървиш. Какво стана? Джем отмахна с ръка притеснението на Уил.

- Не е моя. – Той обърна главата си назад към уличката зад него. – Нейна е. –

Уил погледна покрай приятеля си към най-дебелите сенки на алеята. В

далечния край имаше сгърчена форма – само сянка в тъмнината, но когато Уил погледна по-отблизо можеше да различи формата на бледа ръка и кичур от

светла коса.

- Мъртва жена? – запита Уил. – Мундан?

- Момиче, всъщност. На не повече от четиринайсет. При това Уил изпсува със силни глас и емоции. Джем го чакаше търпеливо да

свърши.

- Само ако бяхме дошли малко по-рано – каза най-накрая Уил. – Този противен

демон...

- Това е особеното. Не мисля, че това е работа на демон. – Джем се намръщи. - Демоните Шакс са паразити, правят си люпило. То би искало да заведе

жертвата си обратно в бърлогата си, за да излюпи яйца в кожата й, докато е

все още жива. Но това момиче е намушквано, многократно. И не мисля, че

демонът е бил тук също. Просто няма достатъчно кръв на уличката. Мисля, че е била нападната някъде другаде, а тя сама е пропълзяла до тук да умре от

раните си.

- Но демоните Шакс...

- Казвам ти, не мисля, че е бил Шакс. Мисля, че Шаксът я е преследвал, издирвал я е за нещо, или някой.

- Шакс имат остро обоняние – призна Уил. – Чувал съм, че магьосниците ги

използват, за да проследят следите на изчезналото. И то наистина изглежда да е действало с определена цел. – Той погледна покрай Джем към жалката малка

сгърчена форма на алеята. – Не си намерил оръжие, нали?

- Ето. – Джем измъкна нещо от вътрешната част на якето си – нож, обвит в бял

плат. – Нещо като тесен нож е или ловна кама. Виж колко тънко острието е. Уил го пое. Острието наистина беше тънко, свършващо с дръжка, направена от

полирана кост. И острието, и дръжката бяха изцапани с изсъхнала кръв. С

намръщване той потърка плоската част на ножа по грубата материя на ръкава

си, изчиствайки го, докато не се появиха символи гравирани в острието. Две

змии, всяка захапваща опашката на другата, формирайки перфектен кръг. - Уроборос – каза Джем, накланяйки се по-близко, за да види ножа. – Двоен.

Сега, какво мислиш, че означава това?

- Края на света – каза Уил, все още гледайки към камата, малка усмивка

играеше на устата му – и началото. Джем се намръщи.

- Мога да тълкувам символи, Уилям. Имам предвид, какво мислиш, че означава

присъствието му на камата?

Вятърът от реката рошеше косата на Уил; той я отметна от очите си с нетърпелив жест и се върна отново да изучава камата.

– Това е алхимичен символ, не е нито на магьосник, нито на Долноземец. Това

обикновено означава хора – глупавият вид мундита, които си мислят, че

използването на магия е билета към спечелването на здраве и слава.

- Видът, които обикновено свършват на купчина кървави парцали в някоя пентаграма. – Джем звучеше сурово.

- Видът, който обича да се вре в Долноземските части на нашия честен град. –

След като обви кърпичката старателно около острието, Уил го пъхна в джоба на

якето си. – Мислиш ли, че Шарлот ще ми даде разследването? - Мислиш ли, че някой в Долния свят би ти се доверил? Хазартните дупки,

бърлогите с магическа поквара, жените с изгубени задръжки... – Уил се

усмихна по начина, по който Луцифер вероятно се е усмихвал, моменти преди

да падне от Рая. - Рано ли ще е още утре да започна да оглеждам, как мислиш?

Джем въздъхна.

- Прави каквото искаш, Уилям. Винаги го правиш.

Саутхемптън, май.

Теса не можеше да си спомни дори един път, в който да не е обичала ангела с

часовников механизъм. Той бе принадлежал на майка й преди, и майка й го носеше, когато умря. След това стоеше в кутията с бижута на майка й, докато

брат й Натаниел не го извади един ден, за да види дали още работи.

Ангелът не беше по-голям от кутрето на Теса, малка статуя от месинг, със

сгънати бронзови крила, не по-големи от тези на щурец. Имаше деликатно метално лице със затворени клепачи като полумесец, и ръце скръстени над меч

отпред. Тънка верижка, пъхната под крилцата, позволяваше ангела да бъде

носен около врата като медальон.

Теса знаеше, че ангела е направен с часовников механизъм, защото когато го вдигнеше до ухото си можеше да чуе шума на машинката му, като звука на

часовник. Нейт беше ахнал в изненада, че още работи след всичките тези

години. Търсил бе напразно копче или винтче, или някакъв друг начин, с който се задейства ангелът, но нямаше нищо за намиране. Със свиване на рамене бе

върнал ангела на Теса. От този момент тя никога не го свали; дори и вечер

ангелът лежеше на гърдите й, докато спеше, а непрестанното му тиктакане

беше като биенето на второ сърце. Тя го държеше сега между пръстите си, докато носът на кораба търсеше път,

между другите масивни параходи, място на пристанището на Саутхемптън. Нейт

беше настоял тя да дойде в Саутхемптън, където повечето презокеански

параходи пристигаха, вместо Ливърпул. Казваше, че това е защото

Саутхемптън е много по-приятен град, в който да пристигнеш, затова Теса не можеше да не бъде малко разочарована от първата гледка на Англия. Беше

мрачно и сиво. Дъжд валеше надолу по кулите на далечните църкви, докато

черен дим се надигаше от комините на корабите и опетняваше вече достатъчно

тъмното небе. Тълпа от хора в тъмни дрехи, държащи чадъри, стояха на пристанището. Теса се надигна да види дали брат й е сред тях, но мъглата и

пръските от кораба бяха твърде големи, за да види каквото и да е.

Теса потрепери. Вятърът над морето беше студен. Всичките писма на Нейт

твърдяха, че Лондон е красив и слънцето блести всеки ден. Ами, помисли Теса, да се надяваме, че времето там ще бъде по-хубаво, отколкото е тук, защото тя

нямаше никакви дебели дрехи, нищо по-плътно от вълнен шал, който

принадлежеше на леля Хариет, и чифт тънки ръкавици. Тя бе продала повечето

от дрехите си, за да плати погребението на леля си, успокоена с това, че брат

й ще й купи повече, когато пристигне в Лондон, за да живее с него. Разнесе се вик. „Мейн―, с черния си блестящ от дъжда корпус, бе акостирал и ремъци се

подаваха през тежката сива вода, готови да издържат пасажери и багажи до

брега. Пътниците се изсипаха от кораба, очевидно отчаяно искащи да

почувстват земя под краката си. Толкова различно от отплаването им от Ню Йорк. Небето тогава беше синьо и група с духови инструменти свиреше.

Въпреки, че нямаше никой, който да й пожелае „Леко пътуване―, за нея това

беше радостен случай. Изкривявайки раменете си Теса се присъедини към

слизащата тълпа. Капки дъжд жилеха непокритата й глава и шия като убождане от ледени малки иглички, и ръцете й, наместени в тънките ръкавици,

бяха неприятни и мокри от дъжда. Достигайки кея, тя се огледа наоколо

нетърпеливо, търсейки Нейт. Бяха минали почти две седмици, откакто бе

говорила с някого, държейки се напълно мълчаливо на борда на „Мейн―. Би било чудесно да може да говори с брат си отново.

Той не беше там. Навсякъде имаше купчини багаж, всякакви видове кутии и

товари, планини от плодове и зеленчуци, клюмнали и изложени на дъжда.

Параход отплаваше за близкия Ле Харви, и мокри моряци се пръснаха близо до

Теса, крещейки на френски. Тя се опита да се помръдне настрани, само за да бъде почти премазана от тълпа слизащи пътници, бързащи за защита от дъжда

към гарата.

Но Нейт не се виждаше никъде.

- Ти си госпожица Грей? – Гласът беше гърлен, с тежък акцент. Мъж бе застанал пред Теса. Той беше висок и носеше голямо черно палто и

продълговата шапка, от чиято периферия се лееше вода като от цистерна.

Очите му бяха особено издадени, почти изпъкнали, като на жаба, кожата му

изглеждаше груба като белег. Теса трябваше да се пребори с подтика да се свие далеч от него. Но той знаеше името й. Кой тук би могъл да знае името й,

освен някой, който познава Нейт?

- Да? - Брат ви ме изпрати. Елате с мен.

- Къде е той? – запита Теса, но мъжа вече се отдалечаваше. Походката му беше

неравна, сякаш куцаше от стара рана. След момент Теса събра роклята си и

забърза след него. Той си проправяше път през тълпата, движейки се напред с упорита скорост. Хора отскачаха настрани, мърморейки нещо за грубостта му,

докато той продължаваше напред, а Теса едва успяваше да го настигне. Той

свърна отсечено около купчина кутии и спря пред голяма черна блестяща

карета. Златни букви бяха нарисувани по страната й, но дъждът и мъглата бяха

твърде тежки, за да може Теса да ги прочете ясно. Вратата на каретата се отвори и една жена се наведе навън. Тя носеше шапка с

огромно перо, закриваща лицето й.

- Госпожица Тереса Грей?

Теса кимна. Мъжът с изпъкнали очи забърза да помогне на жената да слезе от каретата, а след това и на втора жена. Всяка от тях веднага разтвори чадър и

го вдигна, защитавайки се от дъжда. След това фокусираха очите си върху

Теса.

Бяха странна двойка, жените. Едната бе много висока и тънка, с кокалесто, изпито лице. Безцветна коса беше натъпкана в кок отзад на главата й. Носеше

рокля от ярка лилава коприна, вече окапана тук и там с капки дъжд, и

комплект лилави ръкавици.

Другата жена беше ниска и пълна, с малки очи, дълбоко потънали в главата й,

ярки розови ръкавици се опъваха по големите й ръце и ги караха да изглеждат като цветни лапи.

- Тереса Грей – каза по-ниската от двете. – Какво удоволствие е да ви срещна

лично, най-накрая. Аз съм госпожа Блак, а това е сестра ми, госпожа Дарк.

Брат ви ни изпрати да те съпроводим до Лондон. Теса – мокра, премръзнала и останала без думи – опъна мокрия си шал по-

здраво около раменете си.

- Не разбирам. Къде е Нейт? Защо не дойде?

- Той беше неизбежно задържан по работа в Лондон. Мортмейн не можеше да го освободи. Както и да е, изпрати ви писмо. – Госпожа Блак подаде навито

парче хартия, вече намокрено от дъжда.

Теса го пое и се извърна, за да го прочете. Беше кратка бележка от брат й, в

която той се извиняваше за това, че не е пристигнал на пристанището да я посрещне, и й казваше, че вярва на госпожи Блак и Дарк – наричам ги Тъмните

сестри, Теси, поради очевидни причини, и те изглежда намират името за

подходящо! – да я доведат безопасно до къщата му в Лондон. Те бяха, казваше

бележката му, както негови хазяи, така и доверени приятели, и имаха най-

високата му препоръка. Това й помогна да реши. Писмото определено беше от Нейт. Беше с неговия почерк, а и никой друг някога не я е наричал Теси. Тя

преглътна трудно и плъзна бележката в ръкава си, обръщайки се обратно към

сестрите.

- Много добре – каза тя, преборвайки пълзящото чувство на разочарование – тя толкова нетърпеливо очакваше да види брат си. – Да се обадим ли на носач,

да пренесе куфара ми?

- Няма нужда, няма нужда. – Бодрият тон на госпожа Дарк беше странен на

фона на сивите измършавели черти на лицето й. – Вече уредихме да го изпратят напред. – Тя щракна с пръсти към мъжа с изцъклени очи, който се

плъзна към шофьорската седалка на предната част на каретата. Тя постави

ръката си на рамото на Теса. - Ела, дете, нека те изкараме от дъжда.

Когато Теса тръгна към каретата, бутана от кокалестата ръка на госпожа Дарк,

мъглата се избистри, откривайки блестящите златни букви, нарисувани на

вратата на каретата. Думите „Клуб Пандемониум― се извиваха сложно около две змии, захапващи взаимно опашките си, оформяйки кръг. Теса се намръщи.

- Какво означава това?

- Нищо, за което да трябва да се тревожиш – каза госпожа Блак, която вече се

беше наместила вътре и роклята й се простираше по една от удобно

изглеждащите седалки. Вътрешната част на каретата беше богато декорирана с плюшени лилави седалки, разположени една срещу друга, и завеси със златни

пискюли, висящи по прозорците. Госпожа Дарк помогна на Теса да се качи в

каретата, след това се покатери след нея. Когато Теса седна на седалката,

госпожа Блак се пресегна да затвори вратата на каретата зад сестра си, затваряйки сивото небе. Когато се усмихна зъбите й проблеснаха в полумрака,

сякаш бяха направени от метал.

- Настани се, Тереса. Имаме дълъг път пред нас.

Теса постави ръка на ангела с часовников механизъм на шията си, утешавайки се с ритмичното му тиктакане, докато каретата тръгна напред към дъжда.

1. Тъмната къща

преводач Darkness92

Оттатък този свят на гняв и скръб

надвисва Ужас, изтъкан от мрак

- Уилям Ърнест Хенли, "Invictus"

Шест седмици по-късно

- Сестрите желаят да ви видят в стаите им, госпожице Грей. Теса остави книгата, която четеше, на масичката до леглото и се обърна да

види Миранда, стояща до вратата на малката й стая – точно както правеше

всеки път, доставяйки едно и също съобщение всеки ден. В един момент Теса

би я помолила да изчака в коридора и Миранда щеше напусне стаята. След

десет минути щеше се върне и ще каже същото нещо отново. Ако Теса не тръгне покорно след тези няколко опита, Миранда ще я хване и ще я завлече,

ритаща и викаща, надолу по стълбите към горещата, воняща стая, където

Тъмните Сестри чакаха.

Случваше се всеки ден от първата седмица, когато Теса беше в Тъмната къща, както започна да нарича мястото, където я държаха затворничка, докато

накрая не осъзна, че ритането и викането не носят нищо добро и просто хаби

енергия. Енергия, която по-добре да бъде запазена за други неща.

- Един момент, Миранда – каза Теса. Домашната прислужница се наведе в тромав реверанс и излезе от стаята, затваряйки вратата зад себе си.

Теса стана на крака, оглеждайки малката стаичка, която беше нейната

затворническа килия от шест седмици. Беше малка, с тапети на цветя и

разпръснати мебели – проста масичка с бяла дантела върху нея, където ядеше храната си; тясно месингово легло, където спеше; пукнат умивалник и

порцеланова кана за миене; перваза на прозореца, където си държеше

книгите, и малкия стол, където стоеше всяка нощ и пишеше писма до брат си –

писма, които знаеше, че никога няма да може да изпрати, писма, които пазеше скрити под матрака, където Тъмните Сестри никога не биха ги открили. Това

беше нейния начин да си прави дневник и да се самоубеждава, някак, че ще

види Нейт отново някой ден и ще може да му ги предаде. Тя прекоси стаята до

далечната стена, където висеше огледало, и заглади косата си. Тъмните сестри,

които всъщност искаха да ги наричат така, предпочитаха да не изглежда рошава, въпреки, че не изглеждаха да имат нещо против нейното появяване

както и да изглежда – което беше добре, защото отражението й я накара да

потрепери. Лицето й беше блед овал с изпъкващи вдлъбнати сиви очи –

сенчесто лице без никакъв цвят или надежда в изражението му. Носеше грозна черна учителска рокля, която Сестрите й бяха дали след като

пристигна – багажа й така и не се появи, въпреки обещанията им, и това беше

единствената дреха, която имаше. Извърна бързо глава. Тя не винаги се бе

сепвала от отражението си. Нейт, с неговия светъл добър външен вид, беше единственият от семейството, за който всички се съгласяваха, че е наследил

хубостта на майка си, но Теса винаги е била напълно задоволена от

собствената си гладка кафява коса и твърди сиви очи. Джейн Еър (заглавието

на първият издаден роман на британската писателка Шарлот Бронте от 1847

година) имаше кафява коса, и много други героини освен нея. И не беше толкова лошо да си висока също – по-висока от повечето момчета на нейната

възраст, но леля Хариет винаги казваше, колкото и висока да е една жена, ако

тя се държи добре, винаги ще изглежда великолепна. Обаче, тя не изглеждаше

великолепна сега. Беше измършавяла и окаяна, и всичко това я караше да изглежда като изплашено бостанско плашило. Зачуди се, дали Нейт изобщо ще

я познае, ако я види днес.

При тази мисъл сърцето й се сви вътре в гърдите й.

Нейт. Той беше този, заради който тя правеше всичко това, но понякога й липсваше

толкова много, че имаше чувството, че е глътнала счупено стъкло. Без него тя

беше напълно сама на този свят. Нямаше никой до нея. Нямаше някой, на

който да му пука, дали е жива или мъртва. Понякога ужасът от тази мисъл заплашваше да я залее и потопи надолу в бездънната тъмнина, от където

връщане нямаше. Ако на никой от целия свят не му пука за теб, ти изобщо

съществуваш ли?

Кликването на дръжката прекъсна рязко мислите й. Вратата се отвори;

Миранда стоеше на прага. - Време е да дойдете с мен, сега – каза тя. – Госпожа Блак и госпожа Дарк ви

очакват.

Теса погледна към нея с отвращение. Не можеше да каже колко годишна е

Миранда. Деветнайсет? Двайсет и пет? Имаше нещо неостаряващо в гладкото й обло лице. Косата й беше с цвета на канална вода, издърпана грубо назад зад

ушите й. Точно като кочияшът на Тъмните Сестри, очите й бяха изпъкнали като

на жаба и я караха да изглежда постоянно изненадана. Теса си помисли, че

може би са роднини. Докато слизаха надолу по стълбите, Миранда марширувайки с недодяланата си

неравна походка, Теса вдигна ръка, за да докосне верижката около шията си,

където ангелът с часовников механизъм висеше. Беше навик – нещо, което правеше винаги, когато беше принудена да види Тъмните Сестри. Украшението

около врата й я успокояваше някак. Тя продължаваше да го стиска, докато

преминаваха площадка след площадка надолу по стълбите. Имаше няколко

нива на коридорите в Тъмната Къща, въпреки, че Теса не бе виждала нищо друго, освен стаите на Тъмните Сестри, коридорите, стълбите и своята

собствена стая. Най-накрая достигнаха сенчестото мазе. Беше влажно тук долу,

стените лепкави от неприятната влага, въпреки че очевидно Сестрите нямаха

нищо против. Офисът им беше отсреща, зад големи двойнокрили врати. Тесен

коридор водеше надалеч в друга посока, изчезвайки в тъмнината; Теса нямаше представа какво имаше долу в този коридор, но нещо в гъстотата на сенките я

караше да се радва, че никога не е узнала.

Вратите към офиса на Сестрите бяха отворени. Миранда не се поколеба, а

направо влезе вътре, Теса я следваше с огромна неохота. Тя мразеше тази стая повече, от което и да е друго място на земята.

Да започнем с това, че беше винаги горещо и влажно тук вътре, като блато,

дори когато небесата отвън бяха сиви и дъждовни. Стените всмукваха влагата

и тапицерията на седалките и фотьойлите беше винаги покрита с пръст. Миришеше странно също, като крайбрежията на Хъдсън в горещ ден: вода,

боклук и тиня.

Сестрите вече бяха тук, както винаги, седнали зад огромно издигнато бюро. Те

бяха, както обикновено, цветни. Госпожа Блак в рокля във вибриращ розово-

оранжев свят, и госпожа Дарк в мантия от пауново синьо. Над яркия сатен лицата им бяха като изпуснати сиви балони. И двете носеха ръкавици, въпреки

горещината на стаята.

- Напусни сега, Миранда – каза госпожа Блак, която въртеше тежкия месингов

глобус, който държаха на бюрото си, с един пълен, облечен в бяло пръст. Теса много пъти се бе опитвала да огледа по-добре глобуса – нещо в начина на

подредба на континентите никога не й изглеждаше правилно, особено

пространството в централна Европа – но Сестрите винаги я държаха настрани

от него. - И затвори вратата зад себе си.

Без изражение, Миранда направи както й бе заръчано. Теса се опита да не

потръпва, когато вратата се затвори зад нея, прекъсвайки малкото достъп на

въздух, влизащ в това задушно място. Госпожа Дарк наклони глава настрани. - Ела тук, Тереса. – От двете жени тя беше по-милата – обичаше повече да

придумва и убеждава, отколкото сестра си, която обичаше да убеждава с

плесници и викане на заплахи. – И вземи това.

Тя подаде нещо: опърпано парче розов плат завързано на панделка от онзи

вид, който може да бъде използван за украшение в косата на момичетата. Теса беше свикнала да поема неща от Тъмните Сестри. Неща, които преди са

принадлежали на хора: карфици за вратовръзки и часовници, мръсни бижута и

детски играчки. Веднъж връзка от ботуш, а друг път една обица, опетнена с

кръв. - Вземи това – каза госпожа Дарк отново с нетърпелив намек в гласа й. – И се

Промени.

Теса пое панделката. Тя лежеше в ръката й лека като крилце на нощна

пеперуда, и Тъмните Сестри се загледаха невъзмутими към нея. Спомни си книгите, които беше чела, новелите, в които героите бяха под съд, стоящи

треперещи на подсъдимата скамейка на Олд Барли, и молейки се за решение

„невинен―. Тя самата често се чувстваше сякаш е под съд в тази стая, без да знае в какво престъпление я обвиняваха.

Преобърна панделката в ръката си, спомняйки си първият път, когато Тъмните

Сестри й подадоха предмет – женска ръкавица с перлено копче на китката. Те

й крещяха да се Промени, удряха я и я тресяха, докато тя им казваше отново и отново, изпадайки в истерия, че няма и представа за какво говорят, няма

представа какво искаха да направи. Не заплака, дори въпреки, че искаше. Теса

мразеше да плаче, особено пред други хора, на които нямаше доверие. И от

единствените двама хора, на които вярваше, единия беше мъртъв, а другият -

затворник. Те й бяха казали, Тъмните Сестри, че държат Нейт, и ако не направи каквото й казваха, той ще умре. Показаха й пръстена му, този, който

преди беше на баща й – опетнен с кръв – за да й докажат. Не й позволиха да

го подържи или докосне, беше отнесен назад, когато посегна за него, но го

разпозна. Беше на Нейт. След това тя правеше всичко, което те поискаха. Пиеше отварите, които й

даваха, правеше с часове агонизиращи упражнения, принуждаваше се да

мисли по начина, по който те искаха. Караха я да се представя като глина,

променяна и моделирана на колелото на грънчар, масата й безформена и променлива. Казаха й да посегне към предмета, който й бяха дали, да си ги

представи като живи същества, и да издърпа духа, който ги задвижва.

Беше отнело седмици, и първият път, когато се промени, беше толкова

заслепяващо болезнено, че повърна и припадна. Когато се събуди лежеше на

калния фотьойл в стаята на Тъмните Сестри, с влажна кърпа метната върху лицето й. Госпожа Блак се беше навела над нея, дъха й беше толкова горчив,

като оцет, със светнали очи.

- Справи се добре днес, Тереса – беше казала тя. – Много добре.

Онази вечер, когато Теса се прибра в стаята си, имаше подаръци за нея: две нови книги на нощната масичка. Някак Тъмните Сестри бяха разбрали, че

четенето на романи е страст на Теса. Имаше копие от „Големите надежди― на

Чарлз Дикенс и – най-важното от всичко – „Малки жени― от Луиза Мей Олкът.

Теса беше прегърнала книгите и, сама и ненаблюдавана в стаята си, се отпусна и заплака. От тогава беше станало по-лесно, Променянето. Теса все още не

разбираше какво става вътре в нея, за да направи това възможно, но бе

запаметила серията стъпки, на които Тъмните Сестри я бяха научили, по

начина по-който сляп човек научава бройката на крачките, които трябва да направи, за да отиде от леглото си до вратата на стаята си. Тя не знаеше,

какво има около нея в странното тъмно място, до което искаха да пътешества,

но знаеше пътя през него.

Тя се издърпа от тези спомени сега, стягайки хватката си около парцаливото

парче розов плат, което държеше. Отвори съзнанието си и пропусна тъмнината, остави връзката, която я свързваше към панделката за коса и духа в нея –

призрачното ехо на човека, който преди я е притежавал – да се разкрие като

златна нишка, водеща към сенките. Стаята в която беше, тягостната жега,

шумното дишане на Тъмните Сестри, всичко това изчезна, докато следваше нишката, докато светлината ставаше все по-силна и тя се обви в нея, сякаш се

обвиваше в одеяло.

Кожата й започна да изтръпва и пари със стотици малки бодежи. Преди това

беше най-лошата част – частта, която я убеди, че умира. Сега вече беше свикнала и издържаше стоически, докато изтръпваше цялата, от скалпа си до

краката си. Ангелът около врата й сякаш започна да тиктака по-бързо в ритъм

със забързващото й сърце. Натискът вътре в кожата й нарасна – Теса изпъшка – и очите й, които бяха затворени, се отвориха, докато усещането нарасна до

кресчендо – и след това изчезна.

Теса премигна замаяно. В първия момент след Промяната винаги имаше

чувството, че й се налага да премахне вода от очите си. Както след като си се потапял във ваната. Тя погледна надолу към себе си. Новото й тяло беше

слабо, почти крехко, и плата на роклята й висеше свободна, мачкайки се на

земята върху краката й. Ръцете й, стиснати пред нея, бяха бледи и тънки с

напукани връхчета и нагризани нокти. Непознати, чужди ръце.

- Какво е името ти? – запита госпожа Блак. Тя се беше надигнала на краката си и гледаше надолу към Теса с бледите си горящи очи. Изглеждаше почти гладна.

Теса не трябваше да отговаря. Момичето, чиято кожа носеше отговори вместо

нея, говореше чрез нея по начина, по-който духовете говореха чрез медиумите

– но Теса мразеше да мисли за това по такъв начин; Промяната беше много по-лична, по-стряскаща от това.

- Ема. – Гласът, който дойде от Теса каза: - Госпожица Ема Бейлис, мадам.

- И коя си ти, Ема Бейлис?

Гласът отговори, думите, излизащи от устата на Теса носеха ярки картини с тях. Родена в Чийпсайд, Ема бе едното от шест деца. Баща й бе мъртъв, а майка

им продаваше ментова вода от каруца на Ийст Енд. Ема се бе научила да шие,

за да печели пари, когато бе още малко момиче. Нощите бе прекарвала,

седнала на малка масичка в кухнята, шиейки под светлината на лоена свещ.

Понякога, когато свещта изгаряла и нямало пари за друга, тя излизала на улиците и стояла под една от уличните лампи, използвайки светлината й за да

шие...

- Това ли си правила на улицата през нощта, в която си умряла, Ема Бейлис? –

запита госпожа Дарк. Сега тя се усмихваше лекичко, прекарвайки езика си по долната си устна, сякаш предусещаше какъв ще бъде отговорът. Теса видя

тясна сенчеста улица, обвита в плътна мъгла, сребърна игла работеше под

слабата светлина на жълтата газена лампа. Стъпки, заглушени от мъглата.

Ръце, които се протягат от сенките и хващат рамената й, ръце, които я дърпат, крещяща, в тъмнината. Иглата и конеца, падащи от ръцете й, панделката,

изтръгната от косата й, докато се бореше. Груб глас, крещящ нещо яростно. И

после сребърно острие на нож, проблясващо надолу през тъмнината,

разрязващо кожата й и изчезващо в кръвта. Болката беше като огън и терор, не приличаше на нищо, което някога бе усещала. Тя изрита мъжа, който я

държеше, и успя да събори ножа от ръцете му; хвана острието и забяга,

препъвайки се. Отслабваше, кръвта течеше от нея бързо, много бързо. Тя рухна

на алеята, чувайки съскащите викове на нещото зад нея. Знаеше, че то я

преследва, и само се надяваше да умре, преди да я достигне. Промяната се счупи като стъкло. С вик Теса падна на колене, изтръгнатата

панделка се изхлузи от ръката й. Беше нейната ръка отново – Ема си беше

отишла като изхвърлена непотребна кожа. Теса отново беше сама в

собственото си съзнание. Гласът на госпожа Блак дойде отдалеч.

- Тереса? Къде е Ема?

- Мъртва е – прошепна Теса. – Умряла е в алеята, кървяла е до смърт.

- Добре. – Госпожа Дарк издиша със звук на задоволство. – Много добре, Тереса. Това беше много добре.

Теса не каза нищо. Предната част на роклята й беше изцапана с кръв, но

нямаше болка. Тя знаеше, че не беше нейната кръв; това не се случваше за пръв път. Затвори очите си, въртящи се в тъмнината, молейки се да не

припадне.

- Трябваше да я накараме да направи това преди – каза госпожа Блак. –

Въпросът за Бейлис момичето ме тревожеше. Отговорът на госпожа Дарк беше рязък.

- Не бях сигурна, че е готова да го направи. Помниш ли какво стана с жената

Адамс.

Теса веднага разбра за какво говорят. Преди седмици тя се беше превърнала в

жена, която беше умряла от рана от изстрел в сърцето; кръв се застича надолу по роклята й и тя веднага се Превърна обратно, крещейки в истеричен ужас,

докато Сестрите не я накараха да види, че тя самата не беше наранена.

- Напредва чудесно от тогава, не мислиш ли, Сестричке? – каза госпожа Блак.

– Като се има предвид как беше в началото – тя дори не знаеше каква е. - Наистина, беше напълно неинформирана – съгласи се госпожа Дарк. –

Определено направихме чудо тук. Мога да си представя, колко удовлетворен

ще е Магистърът.

Госпожа Блак ахна. - Това означава ли... Мислиш ли, че е време?

- Ох, абсолютно, скъпа сестричке. По готова е от всякога. Време е за нашата

Тереса да срещне господаря си.

Имаше алчна нотка в гласа на госпожа Дарк, звук толкова неприятен, че

преряза заслепяващата замаяност на Теса. За какво говореха те? Кой е Магситърът? Тя гледаше през снишени клепачи как госпожа Дарк издърпа

копринения шнур за електрическия звънец, който ще извика Миранда да вземе

и отведе Теса обратно до стаята й. Изглежда, че урока бе свършил за днес.

- Може би утре – каза госпожа Блак – или дори тази вечер. Ако кажем на Магситъра, че е готова, не мога да си го представя как няма да забърза до тук

без отлагане.

Госпожа Дарк, престъпвайки от иззад бюрото, се изкиска.

- Разбирам, че си нетърпелива да ни се плати за работата, скъпа сестро. Но Тереса не трябва да е просто готова. Тя трябва да е... колкото се може по-

прилична за пред хората. Не си ли съгласна?

Госпожа Блак, следвайки сестра си, промърмори отговор, който беше заглушен,

когато вратата се отвори и Миранда влезе вътре. Тя носеше същото тъпо изражение както винаги. Гледката на Теса, свита и кървава на земята, не

изглеждаше добра причина да се изненада. Но все пак, помисли си Теса, може

би е виждала и по-лошо в тази стая.

- Заведи момичето обратно в стаята й, Миранда. – Нетърпението вече го

нямаше в гласа на госпожа Блак и тя беше груба отново. – Вземи нещата... Знаеш, онези, които ти показахме, и я облечи и приготви.

- Нещата... които сте ми показали? – Миранда звучеше равнодушна. Госпожи

Дарк и Блак размениха отвратени погледи и достигнаха Миранда, блокирайки

гледката на Теса към момичето. Теса ги чу да й шепнат и хвана някой думи – „рокли― и „гардеробна―, „направи каквото можеш, за да изглежда красива―, и

тогава, най-накрая дочу грубото изречение „Не съм сигурна, дали Миранда е

достатъчно умна, за да се подчини на такива неясни инструкции, сестро.―

Накарай я да изглежда красива. Но на тях какво им пукаше дали е красива или не, когато можеха да я накарат да изглежда както си поискаха? Какво значение

имаше какво ще бъде появяването й? И защо би му пукало на Магистъра?

Макар че, беше много ясно от държането на Сестрите, че на него наистина би му пукало.

Госпожа Блак се понесе извън стаята, сестра й я следваше, както винаги. На

вратата госпожа Дарк се спря и погледна назад към Теса.

- Запомни, Тереса – каза тя – за този ден, точно за тази нощ, бяха всичките ни подготовки. – Тя хвана роклята си с двете си кокалести ръце. – Не ни

проваляй. - Остави вратата да се тръшне зад нея. Теса се сепна от звука, но

Миранда както винаги изглеждаше напълно незасегната. През всичкото време,

което бе прекарала в Тъмната Къща, Теса никога не бе могла да стресне

другото момиче, или да я издебне в момент, в който на лицето й е изписано различно изражение, вместо маската на безразличие.

- Ела – каза Миранда. – Трябва да се качим горе сега.

Теса се надигна на краката си, бавно. Съзнанието й се въртеше. Животът й в

Тъмната къща беше ужасен, но тя – осъзна го сега – беше почти свикнала с него. Знаеше какво да очаква всеки ден. Знаеше, че Тъмните Сестри я

подготвят за нещо, но не знаеше какво е то. Вярваше – наивно, може би – че те

не биха я убили. Защо биха пропиляли всичкото това трениране, ако накрая

щеше да умре? Но нещо в злорадия тон на госпожа Дарк я накара да спре. Нещо се беше променило. Те бяха постигнали това, което искаха от нея. Ще им

бъде „платено―. Но кой ще извърши плащането?

- Ела – каза отново Миранда. – Трябва да те подготвим за Магистъра.

- Миранда – рече Теса. Тя говореше меко, по начина, по който би говорила на

нервна котка. Миранда никога не бе отговаряла на въпросите на Теса преди, но това не пречеше да се опита отново. – Кой е Магистъра?

Имаше дълга тишина. Миранда гледаше направо, бледото й лице бе

безстрастно. Тогава, за изненада на Теса, тя заговори:

- Магистърът е много велик човек – каза тя. – Ще бъде чест за теб, когато се омъжиш за него.

- Омъжа? – повтори Теса. Шокът беше толкова голям, че тя внезапно можеше

да вижда цялата стая по-ясно – Миранда, кръвта, окапания килим на земята,

тежкия месингов глобус на бюрото, все още наклонен в позицията, в която госпожа Блак го беше оставила.

- Аз? Но... Кой е той?

- Той е много велик човек – каза отново Миранда. – Ще бъде чест. – Тръгна към

Теса. – Сега трябва да дойдеш с мен. - Не. – Теса тръгна назад от момичето, отстъпвайки, докато кръста й не се

удари болезнено в бюрото. Огледа се наоколо отчаяно. Можеше да бяга, но

никога нямаше да задмине Миранда до вратата; нямаше прозорци, нямаше

врати към други стаи. Ако се скриеше зад бюрото Миранда, просто щеше да я

изтръгне и влачи до стаята й. - Миранда, моля те.

- Сега трябва да дойдеш с мен – повтори Миранда; почти беше достигнала

Теса. Тя можеше да види отражението си в черните зеници в очите на другото

момиче, можеше да помирише леката, горчива, почти механична миризма, която висеше по дрехите и кожата на Миранда. – Сега трябва...

Със сила, която не знаеше, че притежава, Теса хвана основата на месинговия

глобус на бюрото, вдигна го и го завъртя с цялата си сила към главата на

Миранда. Удари се с гаден звук. Миранда залитна назад и след това се изправи.

Теса изписка и изтърва глобуса, гледайки – цялата лява страна на лицето на

Миранда беше сплескана - като хартиена маска, смачкана от едната страна. Скулите й бяха хлътнали, устните смазани върху зъбите й. Но нямаше кръв,

никаква кръв изобщо.

- Сега трябва да дойдеш с мен – каза Миранда със същия плосък тон, който

винаги използваше. Теса ахна. - Сега трябва да т-трябва-т-трябва да-да-да-да-аааааааа...

Гласът на Миранда се разтрепери и пречупи, превръщайки се в поток от

безсмислици. Тя тръгна към Теса, след това се сви настрани, извивайки се и

спъвайки се. Теса зави от бюрото и започна да отстъпва, докато раненото

момиче се завърташе, бързо и все по-бързо. Тя се въртеше из стаята като зашеметена пияница, все още виейки, и се блъсна в далечната стена – което

изглежда я шокира. Припадна на земята и застина.

Теса избяга към вратата и към коридора, спирайки само веднъж, точно пред

стаята, за да погледне назад. Изглеждаше, в този кратък момент, че сякаш нишка от черен дим се извисяваше от просналото се по очи тяло на Миранда,

но нямаше време за гледане. Теса се изтреля надолу по коридора, оставяйки

вратата да стои отворена зад себе сис.

Тя избяга към стълбите и профуча по тях, почти стъпвайки върху роклята си и удряйки коляното си болезнено в едно от стъпалата. Проплака и се изправи,

стигна до първата площадка, където се изстреля към коридора. Той се

простираше пред нея, дълъг и извиващ се, изчезващ в сенките. Когато тя

забяга надолу по него, видя, че е очертан с врати. Спря и опита една, но беше

заключена, както и следващата и по следващата. Още едни стълби водеха надолу в края на коридора. Теса побягна по тях и се

намери в антре. Изглеждаше така, сякаш преди е било величествено – подът

беше напукан и опетнен мрамор, а високите прозорци на едната стена бяха

покрити със завеси. Малко светлина се процеждаше през дантелата, осветявайки огромна предна врата. Сърцето на Теса подскочи. Спусна се към

дръжката, хвана я и отвори вратата. Имаше тясна калдъръмена уличка с

редици къщи с тераси, ограждащи двете страни. Миризмата на града удари

Теса като вятър – беше минало толкова много време, откакто бе вдишвала външния въздух. Наближаваше здрач, небето бе тъмносиньо, неясно от петната

мъгла. В далечината можеше да чуе гласове, виковете на играещи деца,

тупкането на копита на коне. Но тук улицата беше почти пуста, освен мъжа,

облегнал се на близката газова лампа, четейки вестник на светлината й. Теса се изстреля надолу по стълбите и към непознатия, хващайки го за ръкава.

- Моля, господине... Ако можеше да ми помогнете...

Той се обърна и погледна надолу към него.

Теса задуши писъка си. Лицето му беше толкова бяло и восъчно, колкото беше

и първият път, когато го видя на пристанището в Саутхемптън; изпъкналите му очи все още й напомняха на тези на Миранда и зъбите му заблестяха като

метал, когато се ухили.

Това беше кочияшът на Тъмните Сестри.

Теса се обърна да избяга, но вече беше твърде късно.

2

Адът е студен

преводач lera93

Помежду два свята животът трепти, подобно звезда,

застинала на хоризонта между утрото и нощта.

Колко малко знаем ний за същността си! А пък дори по-малко сме наясно

Ъсс своите способности и страсти.

Лорд Байрон, „Дон Жуан”

- Ти малко глупаво момиче – извика госпожа Блак, когато дърпаше здраво възлите, държащи китките на Теса за рамката на леглото й. – Какво си

мислеше, че вършиш, бягайки по този начин? Къде си мислеше, че ще отидеш?

Теса нищо не отвърна, просто повдигна брадичка и се вгледа в стената.

Отказваше да позволи на госпожа Блак или на отвратителна й сестра да видят как за малко не заплака, или колко много я нараняваха въжетата, които бяха

завързани на глезените и китките й.

- Тя е страшно неблагодарна към честта, която й е оказана – каза г-жа Дарк,

която стоеше до вратата, сякаш да се убеди, че Теса няма да се освободи от

въжетата и да избяга. – Отвратително държане. - Направихме каквото можахме, за да я приготвим за Магистъра – каза г-жа

Блак и въздъхна. – Жалко, че трябваше да работим върху такава глупава

глина, въпреки таланта й. Тя е лъжлива малка глупачка.

- Всъщност - съгласи се сестра й – тя не разбира, нали, какво ще стане с брат й, ако се опита да не ни се подчини? Може би ще бъдем снизходителни този

път, но следващия... – изсъска през зъби, звук, който накара косъмчетата по

гърба на Теса да настръхнат. – Натаниел няма да бъде такъв късметлия.

Теса не можеше да издържа вече; въпреки че знаеше, че не трябва да говори, че не трябваше да ги прави щастливи, все пак не можеше да мълчи.

- Ако ми бяхте казали, кой е Магистъра или какво иска от мен...

- Той иска да се ожени за теб, малка глупачке. – Г-жа Блак довърши своите

възли и отстъпи назад, за да се възхити на работата си. – Иска да ти даде всичко.

- Но защо? – прошепна Теса – Защо мен?

- Заради таланта ти – отвърна г-жа Дарк. – Заради това, което си и това, което

можеш да правиш. Заради това, на което сме те научили. Трябва да си ни

благодарна. - Но брат ми - сълзи започнаха да се оформят в очите на Теса. „Няма да плача,

няма да плача, няма да плача‖ – повтаряше си тя. – Но вие ми казахте, че ако

направя всичко, което ми кажете, ще го освободите...

- Веднъж щом се омъжиш за Магистъра, той ще ти даде всичко, което пожелаеш. Ако това е брат ти, той ще ти го даде. – Нямаше угризение или

емоция в гласа на г-жа Блак.

Г-жа Дарк се подсмихна.

- Знам какво си мисли. Мисли си, че ако може да получи всичко, което си пожелае, ще поиска да ни убие.

- Дори не си хаби енергията да мислиш за такава възможност – г-жа Блак

повдигна брадичката на Теса. – Ние имаме непоклатим договор с Магистъра.

Никога няма да ни нарани, дори и да иска. Дава ни всичко, защото ние ще му

дадем теб. – Приближи се по-близо, като снижи гласи си до шепот. – Иска те здрава и непокътната. Ако не беше така, досега да съм те пребила. Ако

посмееш да не ни се подчиниш, ще се противопоставя на неговите желания и

ще те измъчвам с камшика, докато ти сваля кожата. Разбираш ли? Теса обърна лицето си към стената.

Една нощ, когато прекосяваха Мейн близо до Нюфаунленд, Теса не можеше да

заспи. Беше излязла отвън на палубата, за да подиша чист въздух и видя

нощното море като море с лъскави бели планини – айсберги, един от минаващите покрай нея моряци й каза, отчупени от ледената покривка на

север парчета, които се отделят при топло време. Придвижваха се бавно през

тъмната вода, като кули от потънал бял град. Теса си помисли, че никога не е

виждала по-тъжна гледка.

Само си беше представяла самотата, която познаваше сега. Веднъж щом сестрите напуснаха, Теса откри, че вече не й се иска да плаче. Напрежението

зад очите й беше изчезнало, заменено от глупавото чувство на кухо отчаяние.

Г-жа Дарк беше права. Ако Теса можеше да ги убие, щеше да го направи.

Подръпна експериментално въжетата, които завързваха краката и ръцете й за рамката.

Не поддадоха. Възлите бяха здрави; достатъчно здрави да се впият в плътта й

и да накарат ръцете и стъпалата й да изтръпнат и треперят, сякаш беше на

тръни. Имаше на разположение няколко минути да оцелее преди крайниците й да атрофират.

Част от нея – не малка част - искаше да спре да се бори, да си лежи, докато

Магистъра дойде и я отведе. Небето вече потъмняваше навън през прозореца;

не оставаше много. Може би той наистина искаше да се ожени за нея. Може би

наистина искаше да й даде всичко. Внезапно чу гласа на леля Хариет в главата си:

„ Когато намериш мъж, за когато искаш да се омъжиш, Теса, запомни едно: Ще

разбереш какъв мъж е не по нещата, които казва, а по действията му.‖

Леля Хариет естествено беше права. Никой мъж, за когато желае да се омъжи, нямаше да позволи да се държи с нея като със затворник или робиня,

затваряйки брат й, и да я измъчват в името на нейния „талант‖. Явно беше

някаква пародия или шега. Само Господ знае какво Магистъра иска да прави с

нея, когато стане негова. Ако беше нещо, за което щеше да й се налага да оцелява, можеше да си представи, че скоро след това би й се искало да не е

оцеляла.

Боже, какъв безполезен талант имаше! Силата да променя вида си? Само ако

можеше да подпалва разни неща или пък да разбива метал, или пък ножове да се показват от пръстите й! Или ако имаше силата да стане невидима или да се

смали до размера на мишка...

Внезапно замръзна, така че чуваше тиктакането на ангелът-часовник биещ

срещу гърдите си. Не трябваше да се смалява до размера на мишка, нали?

Всичко, което трябваше да направи, беше да стане достатъчно малка, така че въжетата около китките й да паднат. Беше лесно за нея да се превърне в някой

за нула време, без да докосва нещо, което му принадлежи – стига да го е

правила преди. Сестрите я бяха накарали да запомни как става. За първи път

беше доволна заради нещо, което я бяха накарали да научи. Притисна се към твърдия матрак и се накара да си спомни. Улицата, кухнята,

движението на иглата, светлината от газената лампа. Накара я да дойде,

накара Промяната да настъпи.

Какво е името ти? Ема. Ема Бейлис... Промяната я затисна като влак, почти изкарвайки въздуха от нея,

преобразявайки кожата й, променяйки костите й. Заглуши писъците си и се

изпъна като дъга. И се получи. Мигайки, Теса се вгледа в тавана, погледна настрани, вглеждайки

се в китката си и въжето около нея. Там бяха ръцете й – ръцете на Ема – слаби

и чупливи, с кръгове въжета отпуснати около китките й. Триумфално Теса

разтри ръце и седна, разтривайки червените белези, където въжето беше протъркало кожата й.

Глезените й бяха все още вързани. Наведе се напред и пръстите й се заиграха

бързо с възлите. Оказа се, че г-жа Блак може да връзва възли като моряк.

Пръстите й бяха почервенели и подути по времето, когато въжето падна и тя

разтърка краката си. Косата на Ема беше толкова тънка и фина, че се беше изплъзнала от фибите на

собствената коса на Теса. Теса дръпна косата си назад нетърпеливо, зад

раменете си и се освободи от Ема, оставяйки Промяната да си отиде, докато

косата й се плъзгаше между пръстите й, твърда и позната на пипане. Вглеждайки се в огледалото на отсрещната стена, тя видя, че малката Ема

Бейлис си беше отишла и беше себе си отново.

Шум зад нея я накара да се завърти. Бравата на вратата се завърташе ту

напред, ту назад, сякаш човека от другата страна имаше проблеми с отварянето й.

Г-жа Дарк, помисли си тя. Жената беше от другата страна, за да я бичува,

докато потъне в кръв. Да я даде на Магистъра. Теса се разбърза в стаята, взе

порцелановата кана от мивката и се настани до вратата, като хвана здраво

каната в ръката си. Дръжката се завъртя; вратата се отвори. В тъмнината Теса виждаше само

сенките на този, който пристъпваше в стаята. Нападна, като се засили с цялата

си сила...

Сянката помръдна, бърза като камшик, но не достатъчно бързо; каната удари разперената ръка на фигурата, преди да се удари в отсрещната стена.

Счупените парченца падаха на земята, докато непознатия викаше.

Викът беше неоспоримо мъжки. Както и проклятията, които последваха.

Тя се отдръпна, след което се хвърли към вратата, но тя беше затворена. Ярка светлина нахлу в стаята щом слънцето изгря. Теса се спъна, премигвайки бързо

срещу сълзите в очите й – и се вгледа.

Момче стоеше пред нея. Не можеше да е много по-голям от нея – седемнайсет

или осемнайсет. Беше облечен в работни дрехи – изтъркано черно сако, панталони и тежки ботуши. Нямаше жилетка, носеше дебели ленти през

гърдите и кръста. Към тях бяха привързани оръжия – ножове и джобни ножчета

и неща, които изглеждаха като остриета от лед. В дясната си ръка държеше

нещо като светещ камък, който блестеше, осветявайки стаята, което почти

ослепи Теса. Другата му ръка – слаба, с дълги пръсти - кървеше, където го беше порязала с каната.

Но не това я накара да се вгледа. Имаше най-красивото лице, което беше

виждала. Заплетена тъмна коса и очи като синьо стъкло. Елегантни скули,

пълна уста и дълги плътни мигли. Дори извивката на гърлото му беше перфектна. Изглеждаше като всеки измислен герой, който си беше

представяла. Въпреки че, никога не си беше представяла някой да я проклина,

докато разклаща кървящата си ръка по обиждащ начин.

Сякаш осъзна, че тя го зяпа, защото проклятията спряха. - Ти ме поряза – каза той. Гласът му беше приятен. Британски. Много

обикновен. Погледна към ръката си с критичен интерес. – Може да бъде

фатално. Теса погледна към него с широко отворени очи.

- Ти ли си Магистъра?

Той наклони ръката си на една страна. Кръв започна да капе, цапайки пода.

- Горкия аз, с масивна кръвозагуба. Смъртта може да е моментална. - Ти ли си Магистъра?

- Магистър? – изглеждаше учуден от нейната бурност. – Това означава

господар на латински, нали?

- Аз... – Теса се чувстваше сякаш беше попаднала в някакъв странен сън. –

Предполагам. - Господар съм на много неща в живота си. Управлявам улиците в Лондон,

танцувам кадрил, японското изкуство в подредбата на цветя, лъжа на шарада,

прикриване на силно опиянено състояние, очароване на млади жени с моя чар..

Теса го зяпна. - Уви – продължи той – никой не се е обръщал към мен като господарю, или

Магистър. По-жалкото е ...

- Да не би да се пиян в момента? – запита Теса с цялата си сериозност, но

осъзна, в момента, в който думите излязоха от устата й, че звучат ужасно грубо или по-лошо, флиртаджийски. Изглеждаше здраво стъпил на краката си, за да

бъде пиян, както и да е. Беше виждала Нейт пиян достатъчно пъти, за да знае

разликата. Може би беше луд.

- Колко си директна, но предполагам, че всички американци са такива, нали?-

момчето изглеждаше развеселено. - Да, акцента ти те издава. Как е името ти? Теса го изгледа невярващо.

- Как е моето име?

- Не го ли знаеш?

- Ти – ти нахлу в стаята ми, уплаши ме до смърт, а сега искаш да узнаеш името ми? Какво за бога е твоето име? И кой си ти все пак?

- Името ми е Херондейл – каза радостно. – Уилям Херондейл, но всички ми

казват Уил. Това наистина ли е стаята ти? Не е много хубава, нали? – Насочи се

към затворения прозорец, спря се да проучи книгите й на нощното шкафче и после към леглото. Посочи въжетата. – Често ли спиш завързана за леглото?

Теса усети как се изчервява и беше изумена, предвид обстоятелствата, че все

още може да бъде засрамена. Трябва ли да му каже истината? Беше ли

възможно той да е Магистъра? Макар че едва ли на някой, който изглежда така, би му било нужно да връзва момичетата и да ги затваря, само за да се омъжат

за него.

- Ето, дръж това. – Той й подаде светещият камък. Теса го пое, наполовина

очакваща то да изгори пръстите й, но той беше студен на пипане. В момента, в

който камъкът докосна дланта й, светлината му започна да трепти. Тя погледна смаяно напред към младежа, но той вече се беше покатерил на прозореца и

гледаше навън, изглеждайки спокоен.

- За жалост сме на третия етаж. Аз може и да успея да скоча, но ти със

сигурност ще умреш, ако пробваш. Не, трябва да минем през вратата и да си опитаме възможностите в къщата.

- Да минем през... Какво? – Теса се чувстваше потънала в объркване, заклати

глава. – Не разбирам.

- Как можеш да не разбираш? – посочи книгите й – Четеш романи. Очевидно, аз съм тук, за да те спася. Не приличам ли на Сър Галахад? – Повдигна ръце

драматично. – Силата ми е като за десетима, защото сърцето ми е чисто...

Нещо изпука, далече в къщата – звук на захлопваща се врата. Уил каза дума, която сър Галахад никога не би използвал и скочи от прозореца. Когато се

приземи потрепери и погледна към ранената си ръка.

- Ще се погрижа за това по-късно. Ела... – Вгледа се внимателно в нея, с

въпрос в очите си... - Госпожица Грей – каза тя едва. – Госпожица Тереса Грей.

- Госпожице Грей – повтори той. – Елате с мен, г-це Грей. – Мина покрай нея,

тръгна към вратата, намери дръжката, завъртя я и дръпна...

Нищо не стана.

- Не става – сподели тя. – Вратата не може да бъде отворена от тази страна. Уил се ухили.

- Не може ли?

Опипа колана си – явно търсеше някакъв конкретен предмет. Избра нещо,

което приличаше на дълго, тънко клонче, направено от сиво-бял метал. Постави го срещу вратата и започна да рисува. Тънки черни линии излизаха от

върха, издавайки съскащ шум, докато се пускаха по дървената повърхност като

насочвано разлято мастило.

- Рисуваш? – констатира тя – Не виждам това как... Чу се звук като от пукащо стъкло. Дръжката, която дори не беше докосната, се

завъртя – бързо, след което още по-бързо, и вратата се отвори. Лек пушек се

издигаше от пантите.

- Готово – каза Уил, прибирайки странния предмет, и карайки Теса да го

последва. – Да тръгваме. Неясно защо, тя се поколеба, погледна назад към стаята, която беше неин

затвор за близо два месеца.

- Книгите ми...

- Ще ти взема нови – избута я към коридора пред него и затръшна вратата зад тях. След като я хвана за китката, я поведе надолу по коридора и зави зад

ъгъла. Това бяха стълбите, по които толкова много пъти беше слизала с

Миранда. Уил вземаше по две стъпала на веднъж, дърпайки я след него. Над

тях Теса чу писък. Определено беше на г-жа Дарк. - Разбраха, че те няма – каза Уил. Достигнаха първата площадка и Теса забави

походката си – беше водена само от Уил, който явно не беше склонен да спира.

- Няма ли да излезем през предната врата? –попита тя.

- Не можем. Сградата е обградена. Има цяла редица от файтони отпред. Явно съм пристигнал в неочаквано добър момент. – Отново започна да слиза по

стълбите и Теса го последва. – Знаеш ли какво Мрачните сестри бяха

запланували за тази вечер?

- Не.

- Но очакваше някой, който се казва Магистъра? – вече бяха в мазето, където стените се бяха превърнали във влажни камъни. Без фенера на Миранда беше

доста тъмно. Топлинна вълна го достигна. – В името на Ангела, тук е като в

деветият кръг на ада...

- Деветият кръг на ада е студен – отвърна автоматично Теса. Уил се вгледа в нея.

- Какво?

- В Инферно / първата част на Божествена комедия от Данте / - отвърна тя –

Адът е студен. Покрит е с лед. Вгледа се в нея за още един дълъг момент, като краищата на устата му се

повдигнаха нагоре, след което си подаде ръката.

- Дай ми вещерската светлина. – В отговор на нейното глупаво изражение той издаде нетърпеливи звуци. – Камъкът. Дай ми камъка. – В момента, в който

ръката му обхвана камъка, светлина заискри от него, преминавайки през

пръстите му. За първи път Теса забеляза татуировката върху ръката му,

направена като че ли с черно мастило. Изглеждаше като отворено око. – Що се отнася до температурата на ада, г-це Грей – каза той – нека да ти дам съвет.

Красивият младеж, който се опитва да те спаси от ужасна съдба, никога не

греши. Дори ако каже, че небето е лилаво и съдържа таралежи.

Той наистина е бесен, помисли си Теса, но нищо не каза; беше притеснена от

това, че той се бе вторачил в двойните врати на покоите на Мрачните сестри. - Не! – хвана ръката му, дърпайки го назад. – Не по този път. Няма измъкване.

Задънен път.

- Забелязвам, че отново ме поправяш. – Уил се обърна и тръгна по друг път, по

сенчестия коридор, от който Теса винаги се беше страхувала. Преглъщайки трудно, тя го последва.

Коридорът беше тесен край тях, сякаш самите стени се притискаха една в

друга. Жегата беше още по-голяма тук, карайки косата на Теса да стане на

къдри и да се впие във врата й. Въздухът стана тежък и беше трудно да се диша. За малко те вървяха в тишина, докато Теса не можеше да издържа

повече. Трябваше да попита, въпреки че знаеше, че отговорът може би ще бъде

не.

- Г-н Херондейл – каза тя – брат ми ли ви изпрати да ме намерите?

Наполовина се страхуваше, че ще каже нещо лошо в отговор, но той просто я погледна сериозно.

- Никога не съм чувал за брат ти – отвърна и тя почувства тъпата болка от

разочарованието да гризе сърцето й. Знаеше, че нямаше как Нейт да го е

изпратил – поне щеше да знае името й, нали? – но все пак болеше. - И освен последните 10 минути, г-це Грей, никога не съм чувал за вас, също. Разследвах

смъртта на едно момиче близо два месеца. Тя беше убита, зарязана в алеята да

кърви до смърт. Бягала е от... нещо. – коридорът достигна до разклонение и

след една пауза Уил пое наляво. – Имаше кинжал близо до нея, покрит с нейната кръв. Имаше и символ на него. Две змии, захапващи опашките си. –

Теса изтръпна.

Оставена в някоя пресечка да кърви до смърт. Имаше и кинжал до нея. Със

сигурност тялото беше на Ема. - Това е същият символ като този на каретата на Мрачните сестри. – Така ги

наричам, г-жа Дарк и г-жа Блак, т.е...

- Не си единствената, която ги нарича така; другите Долноземци казват същото

– сподели Уил. – Открих този факт, докато разследвах символа. Трябваше да

нося този нож през стотиците пъти, когато се срещах с разни Долноземци, с надежда, че някой може да го разпознае. Дори предложих награда за

информацията. Впоследствие името на Мрачните сестри достигна до ушите ми.

- Долен свят? – прошепна Теса, объркана. – Това да не би да е в Лондон?

- Няма значение – отвърна Уил. – Хваля се с изследователските си умения и бих предпочел да го правя, без някой да се намесва. Докъде бях стигнал?

- Кинжалът. – Теса се спря, щом нечий глас се чу от коридора, висок и

сладникав, нямаше как да бъде объркан.

- Г-це Грей – беше г-жа Дарк. Сякаш се носеше като дим между стените. - Ооо, г-це Грееееей. Къде сте?

Теса замръзна.

- О, Боже, хванаха ни... Уил я стисна отново за китката и се затичаха, светлината от свободната му

ръка хвърляше диви сенки светлини по стените докато те тичаха надолу по

извиващия се коридор. Подът се наклони, камъните под тях ставаха все по-

гладки и влажни, а въздухът покрай тях ставаше все по-горещ. Сякаш слизаха в самия Ад, когато гласовете на Мрачните сестри проехтяха зад тях.

- Г-це Грееей! Знаете, че няма да ти позволим да избягате. Няма да ви

позволим да се скриете! Ще ви намерим, сладурче. Знаеш, че ще го направим.

Уил и Теса завиха и се спуснаха – коридора свършваше с двойни метални

врати. Пускайки Теса, Уил се спусна към тях. Разтвориха се широко и той влетя вътре, като Теса го следваше. Тя се спря се,

за да ги затвори. Тежестта им беше почти твърде много за нея, затова тя се

обърна с гръб към тях, бутна ги и те най-сетне се затвориха.

Единствената светлина в стаята беше от светещия камък на Уил, като светлината му бе намалена до толкова, че изглеждаше като въглен. Тя го

осветяваше като театрална светлина на сцена, когато посегна покрай нея да

спусне лоста на вратата. Лостът беше тежък и ръждясал и, стояща толкова

близо колкото сега, тя можеше да види напрежението на тялото му, когато го завлече на мястото му.

- Г-це Грей? – той беше застанал срещу нея, а тя беше с гръб към затворените

врати. Можеше да усети ритъма на сърцето му – или пък беше нейното сърце?

Странната светлина от камъка осветяваше острия ъгъл на бузите му, капчици

пот проблясваха върху ключицата му. Имаше и белези също, видя тя, започващи от разкопчаната яка на ризата му – като белега на ръката му, дебел

и черен, сякаш някой беше отпечатал формите върху кожата му.

- Къде сме? – прошепна тя. – В безопасност ли сме?

Без да отговори, той се отдръпна, издигайки дясната си ръка. Когато я повдигна светлината нарасна, осветявайки стаята.

Бяха в нещо като мазе, въпреки че беше доста голямо. Стените, подът и

таванът бяха от камък, спускащи се надолу до голяма канавка на пода. Имаше

само един прозорец, много високо в стената. Нямаше врати, освен тази, през която бяха дошли. Но не тези неща накараха Теса да си задържи дъха. Мястото

беше кланица. Имаше дълги дървени маси по цялата дължина на стаята. Тела

лежаха по тях – човешки тела, голи и бледи. Всяко имаше черен белег във

формата на буквата У на гърдите, всички висяха от масите, косите на жените метлееха пода като метли. В центъра на масата имаше ножове, изцапани с кръв

и машини с медни зъбци и месингови колела, както и с остри ножовки.

Теса протегна ръка към устата си, спирайки един писък. Усети вкуса на кръвта

щом захапа пръстите си. Уил сякаш не забелязваше; беше блед, докато

гледаше наоколо, мърморейки си нещо, което Теса не разбираше. Чу се взривяващ звук и металните врати се размърдаха, сякаш нещо тежко ги

връхлетя. Теса свали кървящата си ръка и проплака.

- Г-н Херондейл!

Той се обърна когато вратите отново проскърцаха. Глас проехтя от другата страна на вратата:

- Г-це Грей! Излез веднага и няма да те нараним!

- Лъжат – бързо каза Теса.

- О, наистина ли мислиш така? – Влагайки толкова много сарказъм, колкото беше възможно, Уил прибра вещерската светлина в джоба си и се приближи

към централната маса, тази с кървавите машини. Той се наведе, обхвана едно

на пръв поглед доста тежко месингово колело и го премери в ръката си. С доста усилия го захвърли към високия прозорец, стъклото се натроши и Уил

извика – Хенри! Малко помощ, Хенри! Хенри!

- Кой е Хенри? – поиска да знае Теса, но в този момент вратите изскърцаха за

трети път и леки пукнатини се появиха в метала. Ясно беше, че няма да издържат още много. Теса се приближи към масата и си избра оръжие, почти

обикновена назъбена метална ножовка, такава каквато месарите използват за

да режат кости. Завъртя я, размахвайки я, когато вратите се отвориха.

Мрачните сестри стояха на вратата – г-жа Дарк, висока и слаба като лопата в

нейната блестящо- зеленикава рокля, и г-жа Блак, зачервила се, с очи мятащи мълнии. Светъл ореол от сини искри ги заобиколи, като малки фойерверки.

Погледите им се плъзнаха върху Уил, който все още стоеше при масата,

извадил едно от ледените остриета от колана си – а после спряха върху Теса.

Устата на г-жа Блак, червена цепка на бялото й лице, се сви в гримаса. - Малката г-ца Грей – каза тя. – Знаеше, когато побягна. Казахме ти какво ще

стане, ако избягаш пак...

- Направете го! Набийте ме с камшик! Убийте ми. Не ми пука! – Теса извика и

беше доволна да види, че Мрачните сестри изглеждаха поне малко изненадани от нейното избухване. Преди винаги беше твърде ужасена, за да им повиши

глас. - Няма да позволя да ме дадете на Магистъра! Предпочитам да умра!

- Какъв неочаквано остър език имаш, г-це Грей, скъпа моя – каза г-жа Блак.

Много предпазливо тя посегна, махна ръкавицата си от дясната си ръка и за

първи път Теса я видя. Кожата беше сива и дебела, като слонска кожа, ноктите бяха дълги, като на граблива птица. Изглеждаха остри като ножове.

Г-жа Блак отново погледна с гримаса Теса.

- Може би, ако ти отрежем главата, ще се научиш как да се държиш.

Тръгна към Теса, но беше спряна от Уил, който се появи отзад и застана помежду им.

- Малик – каза той и неговото ледено острие просветна като звезда.

- Разкарай се от пътя ми, малки нефилиме – каза г-жа Блак. – И вземи

серафимските си оръжия с теб. Това не е твоя битка. - Грешиш за това. – Уил присви очи. – Чух някои неща за вас, госпожо. Клюки

от Долния свят като река от черна отрова. Беше ми казано, че със сестра ви

плащате добре за телата на мъртви хора и не се интересувате как точно са

умрели. - Такава тупурдия за няколко мъртви мундани. – г-жа Дарк поклати глава и

застана до сестра си, така че Уил, с неговия блестящ меч, беше между Теса и

двете госпожи. – Нямаме разправия с теб, Ловецо на сенки, освен ако ти не

пожелаеш.

- Макар от Клейва да не одобряват нарушителите, още повече не харесват обезглавяването и одирането на хора. Известни са с това – каза Уил.

- Хора? – г-жа Дарк извика – Мундани. Интересуваш се от тях, колкото и ние –

след което погледна към Теса. – Каза ли ти какво всъщност е? Той не е човек..

- Вие ли го казвате – отвърна Теса с трептящ глас. - А тя каза ли ти какво е? – г-жа Блак попита Уил. – За нейния талант? Какво

може да прави?

- Ако трябва да отгатна – отговори Уил – има нещо общо с Магистъра.

Г-жа Дарк изглеждаше подозрително. - Знаеш за Магистъра? – вгледа се в Теса – Ааа, разбирам. Само това, което ти

е казала. Магистърът, малко ангелче, е по-опасен, отколкото можеш да си

представиш. Той е чакал дълго време някой с таланта на Теса. Може да се каже, че той е причината тя да се роди...

Думите й заглъхнаха след колосалната катастрофа, когато цялата източна

стена на стаята изведнъж се срути. Сякаш стените на Йерихон падаха както в

историите от старата Библия на Теса. В един момент стената си беше там, а в следващия – не. На нейно място зееше огромна правоъгълна дупка, от която се

вдигаше пушек и прах.

Г-жа Дарк издаде тих писък и вдигна полите си с кокалестите си ръце.

Очевидно беше, че не е очаквала стената да се срути, както и Теса.

Уил хвана ръката на Теса и я задърпа към него, защитавайки я с тялото си, когато парчета камъни и мазилка започнаха да падат. Когато ръцете му я

обхванаха, тя можеше да чуе как г-жа Блак крещи.

Теса се завъртя в хватката на Уил, опитвайки се да види какво става. Г-жа

Дарк замръзна, сочейки с едната ръкавица с треперещ пръст към тъмнината в дупката на стената. Прахът вече спадаше и тя едва успя да види как

мърдащите фигури срещу тях постепенно придобиха форма. Сенчестите

очертания на двама мъже станаха видими; всеки държеше оръжие, същото

блестящо оръжие със същата синкаво-бяла светлина като на Уил. Ангели, помисли си Теса, но не го каза на глас. Тази светлина, толкова светла

– какво друго може да е?

Г-жа Блак изпищя и се приближи напред. Раздалечи ръце и искри излетяха от

тях като експлодиращи фойерверки. Теса чу как някой вика, някой човек, Уил

я освободи, завъртя се и извади блестящия си меч към г-жа Блак. Проряза въздуха и с края му я прониза в гърдите. Крещейки и завъртайки се, тя

политна назад и падна, сгромолясвайки се върху една от тези ужасни маси,

която се прекърши в бъркотия от кръв и счупено дърво.

Уил се ухили. Не беше доволно ухилване. След това се обърна към Теса. За момент се вгледаха един в друг, мълчаливо, през разстоянието, което ги

разделяше, после останалите го заобиколиха, двама мъже във впити тъмни

палта, размахвайки блестящите си оръжия, движейки се толкова бързо, че

зрението на Теса се замъгли. Тя пристъпи назад към далечната стена, опитвайки се да избегне хаоса в

центъра на стаята, където г-жа Дарк, проклинайки, държеше настрани

нападателите си с горящи искри енергия, които излитаха от ръцете й като

пламтящ дъжд. Г-жа Блак се гърчеше на пода, черен дим излизаше от тялото й, сякаш гореше отвътре.

Теса се насочи към отворената врата, която водеше към коридора, когато силни

ръце я обхванаха и я обърнаха. Тя изписка и се изви, но ръцете, които я

държаха бяха силни като от желязо. Обърна главата си настрани и впи зъби в

държащата я ръка. Някой извика и я пусна; завъртайки се, тя видя висок мъж с червеникава коса, който я гледаше шокирано, кървящата му ръка беше

притисната към гърдите.

- Уил! – извика той. – Уил, тя ме ухапа!

- Така ли, Хенри? – Уил, изглеждайки развеселен както обикновено, се появи като дух от хаоса от дим и пламъци. Зад него, Теса виждаше втория, мускулест

с кестенява коса млад мъж, който държеше борещата се г-жа Дарк. Г-жа Блак

беше се превърнала в тъмна гърчеща се форма на земята. Уил повдигна вежда

в посока на Теса. - Не е учтиво да хапеш – информира я той. – Грубо, нали разбираш. Никой ли

не ти е казвал?

- Също така е грубо да обхващаш госпожици, на които не си представен – отвърна Теса упорито. – Никой ли не ти е казвал това?

Мъжът с червеникава коса, който Уил нарече Хенри, разтърси ухапаната си

ръка с печална усмивка. Имаше симпатично лице, помисли си Теса. Почти се

почувства виновна за това, че го ухапа. - Уил! Внимавай! – мъжът извика. Уил се завъртя щом нещо прелетя през

въздуха, мина покрай главата на Хенри и се заби в стената зад Теса. Беше

голям месингов зъбец и удари стената с такава сила, че се заби като в

сладкиш. Теса се завъртя бързо и видя г-жа Блак да се насочва към тях, очите

й горяха като въглени върху бялото й лице. Черните огнени езици се разпръсваха около дръжката на меча, стърчащ от

гърдите й.

- Проклятие... – Уил се протегна за друг меч от колана си. – Мислех, че сме

смазали това нещо... Оголвайки зъбите си, г-жа Блак нападна. Уил отстъпи, но Хенри не беше

толкова бърз; тя го блъсна и го повали назад. След това, тиктакайки като

часовник, тя го яхна, ръмжейки, ноктите й потънаха в раменете му, когато

извика. Уил бързо се завъртя, с оръжие в ръка. Когато ги достигна, изкрещя: - Уриел! – и острието пламна като горящ факел. Теса се облегна на стената,

когато острието се насочи надолу. Г-жа Блак погледна настрани, ноктите й

издигнати, посягащи към него...

Острието потъна дълбоко в гърлото й. Напълно отрязана, главата й падна на

земята, търкаляйки се, и подскачайки, докато Хенри, викайки в отвращение потънал в тъмната кръв, буташе останките от нейното тяло настрани от себе си

и се изправи на крака.

Ужасен писък профуча през стаята.

- Нееееее! Викът беше дошъл от г-жа Дарк. Мъжът с кестенявата коса я държеше да не

избяга. Внезапният писък прозвуча, когато син пламък се изстреля от ръцете и

очите й. Крещейки от болка, той падна настрана, докато тя се освободи от него

и се насочи към Уил и Теса, очите на г-жа Дарк горяха като черни факли. Говореше на език, който Теса никога не беше чувала. Звучеше като пукащи

пламъци. Вдигайки ръка, жената насочи нещо, което приличаше на мълния към

Теса. С вик Уил скочи пред нея с протегнато оръжие. Мълнията рикошира в

оръжието и уцели една от стените, която светна със странна светлина. - Хенри, – извика Уил, без да се обръща – ако можеш да отведеш г-ца Грей на

безопасно място. – Ухапаната ръка на Хенри обхвана рамото на Теса, когато

друга мълния се насочи към нея.

Защо се опитва да ме убие? Замисли се замаяно Теса.

Защо не Уил? После, когато Хенри я придърпа, още една мълния рикошира в острието на Уил, разпадайки се на дузина светлинки. За момент Теса се вгледа,

омагьосана от необичайната красота, след което чу Хенри да вика, казвайки й

да падне на земята, но беше твърде късно. Беше свободна от хватката на

Хенри, повдигна се и излетя назад. Главата й се удари в стената с огромна сила. Беше в съзнание за малко, колкото да чуе силния смях на г-жа Дарк,

преди светът да изчезне.

3.

Институтът преводач Shiver_0

Любов, надежда, вяра, страх – това съставките са на човечността.

Защото те са нейният подпис, нейната песен, нейният смисъл... Робърт Браунинг, „Парацелз”

В съня си Теса отново лежеше завързана за тясното месингово легло в Тъмната

къща. Мрачните сестри се наведоха над нея, тракайки с иглите си за плетене и

се смееха с високите си пискливи гласове. Докато ги наблюдаваше, чертите им

се промениха, очите им хлътнаха назад в главите, косите им започнаха да

падат и се появиха шевове, с които устите им бяха зашити. Теса изпищя безгласно, но те сякаш не я чуваха.

Тогава Сестрите изчезнаха напълно и леля Хариет застана над Теса, лицето й

бе червено като от треска, както по време на ужасната болест, която я уби. Тя

погледна към племенницата си с неизмерима тъга. - Опитах се – каза Хариет. – Опитах се да те обичам, но не е лесно да обичаш

дете, което дори не е човек.

- Не е човек? – попита непознат женски глас. – Е, ако не е човек, тогава каква

е, Енох? – Гласът се изостри от нетърпение. – Как така не знаеш? Всеки е нещо. Това момиче не би могло да бъде просто нищо...

Теса се събуди с плач, очите й се отвориха и осъзна, че се взира в сенките.

Тъмнината се спускаше плътно около нея. Едва успяваше да чуе мърморенето

на гласове през паниката си, борейки се до в седнало положение, ритайки завивките и възглавниците. Смътно осъзна, че одеялото е тежко и дебело и не

е онова тънко плетено, което имаше в Тъмната къща.

Намираше се в легло както в съня си, в голяма стая с каменни стени, и едва

имаше малко светлина. Чу стърженето на собствения си дъх, когато се обърна,

и писък си проправи път навън през гърлото й. Лицето от кошмара се рееше в тъмнината пред нея – голямо и бяло като луна, главата бе избръсната, гладка

като мрамор. В плътта, там, където би трябвало да са очите, имаше само дупки

– не сякаш са били извадени, а сякаш никога не са съществували. Устните бяха

съединени с черни шевове, лицето бе белязано с черни знаци като онези по кожата на Уил, въпреки че тези изглеждаха като прорязани с нож. Теса изпищя

отново и запълзя назад, наполовина падайки от леглото. Удари се в студения

каменен под и плата на бялата нощница, която носеше – явно някой й я беше

облякъл, докато е била в безсъзнание – се разпра на подгъва, докато тя опитваше да се изправи на крака.

- Госпожице Грей – повика я някой по име, но в паниката си тя осъзнаваше

само, че гласът й е непознат. Говорещият не беше чудовището, което се

взираше в нея над леглото – неговото белязано лице беше безизразно, не беше

се помръднало, когато тя го направи, и макар че не показваше признаци да я преследва, Теса започна да отстъпва внимателно, опипвайки зад себе си за

вратата.

Стаята беше твърде неясна и тя можеше да види само, че е овална, а стените и

пода бяха изцяло от камък. Таванът беше прекалено висок и тънеше в сенки, докато на отсрещната стена бяха разположени големи прозорци с арки, от

вида, каквито има в църквите. Съвсем малка светлина проникваше през тях,

сякаш небето отвъд беше тъмно.

- Тереса Грей... Теса намери вратата, напипа металната й дръжка, и я сграбчи с благодарност,

когато се обърна. Дръпна, но не се случи нищо. Риданието си проправи път към

гърлото й.

- Госпожице Грей – повтори гласът и изведнъж стаята се оказа обляна от светлина – остра, сребристобяла светлина, която й беше позната. – Съжалявам,

госпожице Грей, намерението ни не беше да ви изплашим. – Гласът

принадлежеше на жена: все така непознат, но младежки и загрижен. – Моля

ви, госпожице Грей.

Теса се обърна бавно и се облегна на вратата. Сега можеше да вижда по-ясно. Намираше се в стая, направена от камък, в чийто център стоеше голямо

четириъгълно легло. Кадифената му покривка сега беше смачкана и висеше от

страни там, където я беше издърпала от дюшека. Бродираните пердета бяха

дръпнати, а върху голата част от пода лежеше елегантен гоблен. В действителност самата стая беше доста гола. Нямаше картини или снимки по

стените, нито някакви украшения красяха повърхностите на дървените мебели.

Два стола стояха един срещу друг близо до леглото, а между тях бе поставена

малка масичка за чай. Един китайски параван в ъгъла на стаята криеше това, което вероятно представляваше ваната и мивката.

До леглото стоеше висок мъж, който носеше монашески одежди, направени от

дълъг и груб материал с цвят на пергамент. Червено-кафяви руни се виеха по

подгъвите и маншетите. Той държеше сребърен жезъл, чийто край

изобразяваше главата на ангел, а по дължината му бяха изрисувани руни. Качулката на робата беше свалена, оставяйки на показ бялото му белязано и

ослепено лице.

До него се намираше жена с ръста на дете, чиято гъста кафява коса се виеше

около тила й, с чисто и умно лице, а очите – ясни и тъмни като на птица. Не беше красива в действителност, но изражението й излъчваше спокойствие и

благост, които накараха пристъпа на паника у Теса да намалее малко, макар че

самата тя не можеше да си обясни причината. В ръката си жената държеше

блестящ бял камък като този, който Уил бе държал в Мрачната къща. Светлината му струеше през пръстите й и осветяваше стаята.

- Госпожице Грей – каза тя. - Аз съм Шарлот Брануел, начело на Лондонския

институт, а това до мен е брат Енох...

- Що за чудовище е той? – прошепна Теса. Брат Енох не отговори, беше напълно безизразен.

- Зная, че на този свят съществуват чудовища – каза Теса. – Не можете да ме

убедите в противното. Виждала съм ги.

- Не бих опитала подобно нещо – отвърна госпожа Брануел. – Ако светът не

беше пълен с чудовища, ловците на сенки нямаше да съществуват. Ловец на сенки. Така Мрачните сестри бяха нарекли Уил Херондейл. Уил.

- Аз бях... Уил беше с мен – обясни Теса с треперещ глас. - В мазето. Уил

каза... – тя спря и вътрешно се сви. Не биваше да го нарича по малко име, това

показваше близост, която не съществуваше между тях. – Къде е господин Херондейл?

- Тук е – отвърна госпожа Брануел спокойно. – В Института.

- Той ли ме доведе тук? – прошепна Теса.

- Да, но не бива да се чувствате предадена, госпожице Грей. Бяхте си ударили главата доста здраво, а Уил бе загрижен за вас. Брат Енох, дори и видът му да

ви плаши, е вещ лечител. Той бе убеден, че раната ви е повърхностна, и че по-

скоро страдате от нерви и шок. Всъщност, може би ще е най-добре сега да седнете. Единственото, което ще си докарате, треперейки боса до вратата, е

някоя настинка.

- Искате да кажете, че тъй като не мога да тичам – Теса облиза сухите си

устни, - не мога да се измъкна? - Ако желаете да се измъкнете, както казахте, след като поговорим, ще ви

позволя да си отидете – каза госпожа Брануел. – Нефилимите не задържат

насила Долноземци. Съглашението го забранява.

- Съглашението?

Госпожа Брануел се поколеба, после се обърна към брат Енох и му каза нещо с тих глас. За успокоение на Теса той издърпа качулката на робата си с цвят на

пергамент и скри лицето си. Секунда по-късно вече се приближаваше към Теса,

която бързо се отдръпна, а той отвори вратата и спря само за миг на прага.

В този миг брат Енох проговори на Теса. „Проговори‖ може би не беше точната дума – тя чу гласа му по-скоро в главата си, отколкото извън нея.

„Ти си Ейдолон, или призрак, Тереса Грей. Променяш формата си, но не и по

начин, който мога да разбера. Няма демоничен знак върху теб.‖

Променяш формата си... той знаеше какво е. Теса се вгледа в него, а сърцето й биеше силно, когато той мина през вратата и я затвори след себе си. Тя някак

си разбираше, че ако изтича до вратата и опита да я отвори, тя отново ще бъде

заключена, ала желанието да избяга я беше напуснало. Имаше чувството, че

краката й са се превърнали във вода и тя потъна в един от столовете до

леглото. - Какво има? – попита госпожа Брануел, сядайки на отсрещния стол. Роклята й

се плъзгаше съвсем свободно по малкото й тяло и беше трудно да се каже дали

носи корсет или не, а костите на китките й бяха малки като на дете. – Какво ти

каза той? Теса поклати глава, събирайки ръцете в скута си, за да не види госпожа

Брануел треперенето на пръстите й.

Госпожа Брануел я погледна косо.

- Първо – рече тя, - моля ви, наричайте ме Шарлот, госпожице Грей. Всички в Института го правят. Ние ловците на сенки по принцип не сме толкова

формални.

Теса кимна, чувствайки как бузите й се изчервяват. Беше трудно да каже каква

е възрастта на Шарлот, тя беше толкова малка, че чак определено изглеждаше млада, но пък властния въздух около нея я правеше да изглежда по-възрастна,

достатъчно възрастна, че идеята да се обръща към нея по име да изглежда

странна. Все пак, както казваше и леля Хариет, когато си в Рим...

- Шарлот – каза Теса експериментално.

С усмивка госпожа Брануел, Шарлот, се облегна на стола си, а Теса с изненада забеляза, че тя има тъмни татуировки. Жена с татуировки! Знаците й бяха като

тези на Уил: видими по китките й под стегнатите краища на дрехата, едната,

тази от вътрешната страна на лявата й ръка, беше като око.

- На второ място, нека ви кажа това, което вече знам, Тереса Грей. Тя говореше със същия спокоен тон като преди, но очите й, макар да бяха все

още любезни, бяха станали остри като карфици.

- Вие сте американка, дошли сте тук от Ню Йорк при брат си, който ви е

изпратил билет за парахода. Името му е Натаниел. Теса стоеше неподвижно.

- Откъде знаете за това?

- Зная, че Уил ви е намерил в къщата на Мрачните сестри – каза Шарлот. – Твърдите, че някой, наречен Магистърът, е щял да дойде за вас. Наясно съм, че

нямате представа кой е той. Зная, и че в битката с Мрачните сестри сте били

повалена в безсъзнание и доведена тук.

Думите на Шарлот бяха като ключ, отключващ врата. Внезапно Теса си спомни. Спомни си как бе тичала с Уил по коридора, спомни си металните врати и

стаята, потънала в кръв на отсрещната страна. Спомни си и госпожа Блак и как

главата й се отдели и Уил, който мяташе ножа си...

- Госпожа Блак... – прошепна тя.

- Мъртва е – обясни Шарлот. – Много мъртва. – Тя облегна рамене на облегалката. Беше толкова дребна, че облегалката стърчеше над нея, сякаш тя

беше дете, качило се в стола на възрастен.

- А госпожа Дарк?

- Изчезна. Претърсихме цялата къща и околностите, но не открихме и следа от нея.

- Цялата къща? – гласът на Теса потрепери едва доловимо. – И вътре не е

имало никой? Никой останал жив... или мъртъв?

- Не намерихме брат ви, госпожице Грей – каза Шарлот с любезен тон. – Нито в къщата, нито в някоя от близките постройки.

- Вие... сте го търсили? – Теса беше объркана.

- Не го намерихме – повтори Шарлот, - но намерихме писмата ви.

- Писмата ми?

- Писмата, които сте писали до брат си, но така и не сте изпратили – поясни Шарлот. – Скрити под дюшека.

- Четохте ли ги?

- Трябваше да ги прочетем – продължи Шарлот със същия любезен тон. –

Извинявам се за това. Много рядко се случва да доведем долноземец в Института или изобщо някой, който не е ловец на сенки. Това е огромен риск

за нас. Трябваше да се убедим, че не представлявате опасност.

Теса обърна глава на страни. Имаше нещо невероятно грубо в това, че тази

непозната е прочела най-съкровените й мисли, всичките й мечти, надежди и страхове, които бе изляла без да предполага, че някой ще види. Очите й

започнаха да парят; сълзите напираха и тя ги преглътна, бясна на себе си, на

всичко.

- Опитвате се да не заплачете – отбеляза Шарлот. – От опит знам, че когато самата аз го правя, помага да гледам право в някаква ярка светлина. Опитайте

с камъка.

Теса отмести поглед към камъка в ръката на Шарлот и се вгледа съсредоточено

в него. Блясъкът се разшири пред очите й сякаш беше уголемяващо се слънце.

- Значи – каза тя, борейки се с буцата в гърлото си, - решихте, че не представлявам опасност за вас?

- Може би единствено за себе си – рече Шарлот. – Сила като вашата, силата на

промяната – нищо чудно, че Сестрите са искали да ви заловят. Други също ще

го искат. - Като вас ли? – попита Теса. – Или ще се престорите, че сте ме пуснали във

вашия скъпоценен Институт единствено от благородство?

Сянка на болка премина през лицето на Шарлот. Беше съвсем за кратко, но

беше истинско и направи повече да убеди Теса, че може би греши за Шарлот, отколкото жената би мога да каже.

- Не е благородство – обясни Шарлот. – Това е мое призвание. Нашето

призвание. Теса я погледна неразбиращо.

- Може би – каза Шарлот, - ще бъде по-добре, ако ви обясня точно какво сме

ние... и с какво се занимаваме.

- Нефилими – рече Теса. – Така Мрачните сестри нарекоха господин Херондейл. – Тя посочи към тъмните символи по ръката на Шарлот. – Вие също

сте нефилим, нали? Затова ли притежавате тези... тези знаци?

Шарлот кимна.

- Аз съм една от нефилимите – ловците на сенки. Ние сме... раса, може да ни

наричате така, раса от хора със специални способности. Ние сме по-силни и по-гъвкави от повечето хора. Можем да се скриваме с помощта на магия,

наречена илюзия. И специално сме се усъвършенствали в убиването на демони.

- Демони? Искате да кажете като Сатаната?

- Демоните са зли същества. Те пропътуват големи разстояния, за да дойдат в този свят и да се хранят от него. Те биха го превърнали в пепел и биха

унищожили обитателите му, ако не бяхме ние, за да го предотвратим – гласът й

бе многозначителен. – Работата на полицая е да предпазва жителите на града

от себеподобните им, а наша работа е да ги пазим от демоните и всяка свръхестествена опасност. Когато има престъпления, които засягат Света на

сенките и законът на нашия свят е нарушен, ние трябва да разследваме.

Обвързани сме със Закона да правим разследвания, дори и когато става дума

само за слухове, че Законът на Клейва е нарушен. Уил ви е казал за мъртвото

момиче, което е намерил в уличката. Тя беше единствения труп, но имаше и други изчезнали и слухове за момчета и момичета мундани, които са изчезвали

от най-бедните улици на града. Да използваш магия, за да убиеш човешко

същество, е против Закона и следователно въпрос от нашата юрисдикция.

- Господин Херондейл изглежда невероятно млад, за да бъде полицай. - Ловците на сенки съзряват бързо, а и Уил не разследва сам. – Изглежда

Шарлот не преувеличаваше. – Това не е всичко, с което се занимаваме. Ние

пазим законите на Клейва и поддържаме Съглашението – законите, които

осигуряват мира сред долноземците. Уил също бе използвал тази дума.

- Долната земя? Това място ли е?

- Долноземецът е същество... личност. Някой, който по произход е наполовина

свръхестествен. Вампири, върколаци, феи, магьосници... всички те са долноземци.

Теса се втренчи. Феите бяха част от детските приказки, а вампирите – от

евтините романи.

- Тези неща съществуват?

- Вие сте долноземка – обясни й Шарлот. – Брат Енох го потвърди. Просто не знаем от какъв вид сте. Разбирате ли, магията, която правите... вашата

способност – тя не е нещо, което обикновен човек би могъл да направи. Не и

нещо, което ние, ловците на сенки, можем. Мислехме, че сте нещо като

магьосник, аз самата бих го предположила, но всеки магьосник притежава знак, който го оприличава на такъв. Крила, копита, ципести пръсти, или както

го видя при госпожа Блак, нокти на хищник. Но вие... на външност изглеждате

напълно като човек. И от писмата ви е очевидно, че и двамата ви родители са

били човеци. - Човеци? – втренчи се Теса. – Защо да не са човеци?

Преди Шарлот да може да й отговори, вратата се отвори и слаба тъмнокоса

девойка с бяло боне и престилка се вмъкна вътре, носейки табла за чай, която постави върху масичката.

- Софи – каза Шарлот, звучейки облекчена да види момичето. – Благодаря ти.

Това е госпожица Грей, тя ще бъде наша гостенка тази вечер.

Софи се изправи, обърна се към Теса и направи реверанс. - Госпожице – каза тя, но новостта от това да получи реверанс за Теса бе

изгубена в мига, в който момичето вдигна глава и показа цялото си лице.

Трябва да е била много красива – очите й бяха с цвета на тъмен лешник,

кожата и бе гладка, устните – нежни и деликатно оформени – но един дебел

белег със сребристи ръбове преминаваше от левия ъгъл на устата нагоре и изкривяваше чертите й, превръщайки ги в разкривена маска. Теса опита да

скрие шока, изписан на собственото й лице, но разбра, че не е успяла, когато

видя как очите на Софи потъмняха.

- Софи – каза Шарлот. – Донесе ли онази тъмно червена рокля, както те помолих по-рано? Можеш ли да я изчеткаш и почистиш за Теса? – Тя се обърна

към Теса, когато камериерката кимна и отиде до гардероба. – Позволих си

свободата да ви дам една от старите рокли на Джесъмин. Дрехите, които

носехте, бяха съсипани. - Много съм ви задължена – отвърна Теса твърдо. Мразеше да бъде благодарна

на някого. Сестрите се преструваха, че й правят услуги, а виж какво се оказа

накрая.

- Госпожице Грей – Шарлот я погледна искрено. – Ловците на сенки и

долноземците не са врагове. Отношенията ни може би не са лесни, но аз вярвам, че можем да имаме доверие на долноземците... Че те всъщност

притежават ключа към нашия евентуален успех срещу демоничните реалности.

Има ли нещо, което мога да направя, за да ви покажа, че не планираме да се

възползваме от вас? - Аз... – Теса пое дълбоко дъх. – Когато Мрачните сестри за първи път ми

казаха за силите ми, помислих, че са луди – обясни тя. – Казах им, че подобни

неща не съществуват. А после си помислих, че съм уловена в някакъв кошмар,

където наистина съществуват. Тогава дойде господин Херондейл и той беше наясно с магията, и онзи светещ камък... И аз си помислих, ето някой, който

може да ми помогне – погледна към Шарлот. – Но изглежда вие не знаете защо

съм такава, каквато съм или какво изобщо съм. А ако дори и вие не знаете...

- Може би е трудно... да проумеете какъв е света в действителност, да погледнете към неговата истинска форма – рече Шарлот. – Повечето човешки

същества никога не успяват. Повечето дори не могат да го понесат. Ала аз

прочетох писмата ви и зная, колко силна сте, госпожице Грей. Вие понесохте

това, което би могло да убие друго младо момиче, без значение долноземка

или не. - Нямах друг избор. Направих го заради брат си. Те щяха да го убият.

- Някои хора биха позволили това да се случи. От вашите собствени думи обаче

знам, че вие дори не сте обмисляли подобна възможност – Шарлот се наведе

напред. – Имате ли някаква представа къде е брат ви? Мислите ли, че е възможно да е мъртъв?

- Госпожо Брануел! – Софи, която четкаше подгъва на виненочервената рокля,

вдигна очи и проговори с укорителен тон, който изненада Теса. Не беше работа

на слугите да поправят своите работодатели – книгите, които беше чела, го казваха съвсем ясно.

Но Шарлот изглеждаше просто унила.

- Софи е моят добър ангел – каза тя. – Понякога съм твърде недосетлива. Мислех, че може би има нещо, което знаете, нещо, което не е било написано в

писмата ви, и което би могло да ни покаже неговото местонахождение.

Теса поклати глава.

- Мрачните сестри ми казаха, че е затворен на тайно място. Предполагам, че е все още там, но нямам никаква представа как да го открия.

- Тогава може би трябва да останете в Института, докато успеем да го намерим.

- Не се нуждая от милосърдието ви – каза Теса упорито. – Мога сама да намеря

брат си.

- Това няма да е милосърдие. Ние сме задължени от собствените си закони да помагаме на долноземците. Да ви отпратя без да имате къде да отидете е

нарушение на Съглашението, а това са важни правила, на които трябва да се

подчиняваме.

- И няма да поискате нищо в замяна? – гласът на Теса беше остър. – Няма да ме карате да използвам моята... способност? Няма да искате да се променям?

- Ако – каза Шарлот – не желаете да използвате силите си, тогава не, няма да

ви принуждаваме да го правите, макар да вярвам, че самата вие бихте могли да

видите изгодата от знанието как да я контролирате и използвате... - Не! – викът на Теса беше толкова висок, че Софи подскочи и изпусна четката.

Шарлот погледна към нея, а после и към Теса.

- Както желаете, госпожице Грей – каза тя. – Има и други начини, по които

бихте могли да ни помогнете. Убедена съм, че има много неща, които знаете, и

които не са написани в писмата ви. В замяна, ние ще ви помогнем в търсенето на брат ви.

Теса вдигна глава.

- Ще го направите ли?

- Имате думата ми – Шарлот стана. Никоя от тях не бе докоснала чая от таблата. – Софи, помогни на госпожица Грей да се облече, а после я доведи за

вечеря.

- Вечеря? – след като бе чула всичко това за нефилимите, долноземците,

феите, демоните и вампирите, вечерята звучеше като шокиращо обикновено нещо.

- Разбира се. Вече е почти седем часа. Вече познавате Уил, а ще можете да се

срещнете и с останалите. Вероятно ще се убедите, че можете да ни имате

доверие. – И с кратко кимване Шарлот напусна стаята. След като вратата се затвори след нея, Теса поклати упорито глава. Леля Хариет може и да беше

властна, но нямаше нищо общо с Шарлот Брануел.

- Стриктна е, но е много мила – каза Софи, оставяйки на леглото роклята,

която Теса трябваше да облече. – Не познавам някой с по-добро сърце.

Теса докосна ръкавите на роклята с върха на пръста си. Беше направена от тъмночервен сатен, както каза Шарлот, с черна панделка от моаре около

талията и подгъва. Тя никога не бе носила нещо толкова красиво.

- Искате ли да ви помогна да се облечете за вечеря, госпожице? – попита

Софи. Теса си спомни нещо, което леля Хариет винаги казваше – че човек се познава

не по това, което казват приятелите му за него, а по начина, по който се отнася

с прислугата. Ако Софи мислеше, че Шарлот има добро сърце, тогава вероятно

беше така. Тя вдигна глава.

- Много съм ти задължена, Софи, мисля, че ще се възползвам.

Никой досега не бе помагал на Теса да се облече, освен леля й. Въпреки, че беше слабичка, роклята очевидно бе направена за по-дребно момиче и Софи

трябваше да я стегне, за да може да стане на Теса.

- Госпожа Брануел не вярва в тесните дрехи – обясни тя. – Тя казва, че те

причиняват нервни главоболия и слабост, а един ловец на сенки не може да си позволи да бъде слаб. Но госпожица Джесъмин обича талиите на роклите й да

бъдат много малки и настоява за това.

- Е – каза Теса, останала без дъх, - аз не съм ловец на сенки и без това.

- Така е – съгласи се Софи, докато закопчаваше роклята отзад на гърба. –

Готово. Какво мислите? Теса се погледна в огледалото и остана изненадана. Роклята й беше прекалено

малка и определено бе ушита, за да прилепва по тялото, както и беше. Тя

почти шокиращо очертаваше фигурата й надолу по бедрата, където ставаше

по-широка и се събираше отзад, увита в скромен турнюр. Ръкавите бяха обърнати назад, разкривайки волани от дантела с цвят на шампанско при

китките. Изглеждаше... по-стара, помисли си, нищо общо с трагичното

плашило, в което се бе превърнала в Тъмната къща, но и не беше някой, който

да й е напълно познат. Ами ако някога като съм се променяла и съм се връщала към своята външност

не съм го направила както трябва? Ами ако това дори не е истинското ми лице?

Мисълта за това я накара да изпита такава силна паника, че имаше чувството,

че ще припадне.

- Изглеждате малко бледа – каза Софи, изучавайки съсредоточено изражението на Теса в огледалото. Поне не изглеждаше твърде шокирана от тясната рокля.

– Може да опитате да ощипете бузите си, за да докарате цвят в тях. Така прави

госпожица Джесъмин.

- Беше невероятно мило от нейна страна, госпожица Джесъмин, имам предвид, да ми заеме тази рокля.

Софи се засмя.

- Тя никога не е носила тази рокля. Госпожа Брануел й я подари, но госпожица

Джесъмин каза, че изглежда бледа с нея и я остави в дъното на гардероба си. Беше неблагодарно, мен ако питате. Сега, ощипете бузите си, защото сте бяла

като мляко.

След като го направи и благодари на Софи, Теса се измъкна от стаята и се

озова в дълъг коридор с каменни стени. Шарлот беше там и я чакаше. Тя тръгна незабавно, следвана от Теса, която леко накуцваше – черните

копринени обувки, които й бяха големи, не бяха милосърдни към изранените й

крака.

Да бъдеш в Института беше все едно да влезеш в замък – таванът изчезваше

високо в тъмнината, а по стените бяха окачени гоблени. Поне това Теса си представяше, че би следвало да представлява един замък. Гоблените

изобразяваха повтарящи се мотиви със звезди, мечове и същите онези знаци,

които беше виждала татуирани на Уил и Шарлот. Имаше и един непрекъснато

повтарящ се образ – на ангел, който се издига от езеро, държейки меч в едната си ръка и бокал в другата.

- Това място е било църква – каза Шарлот, отговаряйки на незададения въпрос

на Теса. – Църквата „Всички светии―. Изгоряла е по време на Големия

лондонски пожар. След това ние взехме земята и построихме Института от руините на старата църква. Отговаря на стремежа ни да останем на свещена

земя.

- Хората не намират ли за странно, че сте го построили върху старата църква? – попита Теса, докато се опитваше да я настигне.

- Те не знаят за това. Мунданите – така наричаме обикновените хора – не знаят

с какво се занимаваме – обясни й Шарлот. – За тях отвън мястото изглежда

като празен парцел земя. Освен това мунданите не са кой знае колко заинтересувани от нещата, които не ги засягат лично – тя се обърна, за да

въведе Теса през вратата в една голяма, ярко осветена трапезария. – Ето ни и

нас.

Теса спря мигайки, внезапно заслепена. Стаята беше просторна, достатъчно

голяма, че да побере маса, на която спокойно можеха да седнат дванайсетина души. Огромна газова лампа висеше от тавана, изпълвайки помещението с

жълтеникава светлина. Над бюфета, зареден със скъп на вид китайски

порцелан, се издигаше огледало с позлатена рамка, опасващо дължината на

стаята. Ниска стъклена ваза с бели цветя украсяваше центъра на масата. Всичко изглеждаше прилично и много обикновено. Нямаше нищо необичайно в

тази стая, нищо, което да намеква за същността на обитателите на къщата.

Въпреки че цялата маса бе покрита с бяла ленена покривка, само единият й

край беше подреден като за петима души. Само двама от тях вече седяха – Уил и едно момиче, приблизително на

възрастта на Теса, със светла коса и облечено в блестяща рокля с ниско

деколте. Изглеждаше така, сякаш двамата усърдно се избягват, Уил погледна

нагоре очевидно облекчен, когато Шарлот и Теса влязоха.

- Уил – каза Шарлот, - помниш ли госпожица Грей? - Споменът ми за нея – отвърна Уил – е наистина ярък. – Той вече не носеше

странните черни дрехи от миналия ден, а бе облечен в обикновени панталони и

сиво сако с черна кадифена яка. Сивото правеше очите му по-сини от всякога.

Той се засмя към Теса, която усети как се изчервява и бързо отмести поглед. - И Джесъмин. Джеси, погледни нагоре. Джеси, това е госпожица Тереса Грей.

Госпожице Грей, това е госпожица Джесъмин Ловлейс.

- Очарована съм да се запознаем – промърмори Джесъмин. Теса не можеше да

спре да се взира в нея. Джесъмин бе почти абсурдно красива, тя бе това, което в една от книгите на Теса наричаха Английска роза – сребристо светла коса,

нежни кафяви очи и кремав тен. Носеше много светло синя рокля и пръстени

на почти всеки пръст от ръцете си. И да притежаваше някой от онези черни

знаци като на Уил и Шарлот, те бяха невидими. Уил хвърли на Джесъмин поглед, пълен с ненавист и се обърна към Шарлот.

- Къде тогава е твоят закъсняващ съпруг?

Шарлот, сядайки, посочи на Теса да седне срещу нея, на стола до Уил.

- Хенри е в работилницата си. Изпратих Томас да го доведе. Ще дойде всеки

момент. - А Джем?

Погледът на Шарлот беше пълен с предупреждение.

- Джем не е добре – бе всичко, което каза тя. – Преминава през един от „

онези‖ дни. - Той все преминава през „онези‖ дни – Джесъмин звучеше отвратена.

Теса беше на път да запита кой би могъл да бъде Джем, когато Софи влезе,

последвана от пълна жена на средна възраст, чиято сива коса стърчеше от

бонето отзад на главата й. Двете започнаха да сервират храната от подносите. Имаше печено свинско, картофи, подправена супа и пухкави рулца с крем от

жълто масло. Теса внезапно се почувства замаяна, беше забравила колко е

гладна. Тя захапа едно от рулцата, колкото да го провери, когато забеляза, че

Джесъмин я зяпа.

- Знаеш ли – каза Джесъмин лекомислено, - не мисля, че досега съм виждала

магьосник да се храни. Предполагам, че не се нуждаеш от диети, нали? Винаги можеш да използваш магия, за да станеш по-слаба.

- Все още не знаем със сигурност дали тя е магьосник, Джеси – каза Уил.

Джесъмин го игнорира.

- Не е ли ужасно да си толкова зла? Боиш ли се, че може да отидеш в ада? –

Наведе се по-близо до Теса. – Как мислиш, какъв ли е дяволът? Теса остави вилицата си.

- Искате ли да се срещнете с него? Мога да го призова веднага, ако пожелаете.

Нали знаете, аз съм магьосница и така нататък...

Уил се изсмя, а очите на Джесъмин се стесниха. - Не е необходимо да бъдеш груба – започна тя, но после прекъсна, когато

Шарлот се изпъна на стола, извиквайки от изненада.

- Хенри!

Един мъж стоеше на арковидния праг на трапезарията – един познат висок мъж с рошава червена коса и лешникови очи. Той носеше скъсано сако от

норфолкски туид върху шокиращо шарена жълта жилетка. Панталоните му

изглеждаха изцапани с нещо, което изумително приличаше на въглищен прах.

Но нищо от това не беше причината за вика на Шарлот. Причината беше, че

лявата му ръка изглеждаше сякаш гори. Малки пламъчета ближеха ръката му някъде над лакътя, изпускайки мустачки от черен дим.

- Шарлот, скъпа – каза Хенри на съпругата си, която го гледаше в безмълвен

ужас. До нея Джесъмин стоеше с широко отворени очи. – Съжалявам, че

закъснях. Знаеш ли, мисля, че съм близо до това да накарам сензора да проработи...

Уил го прекъсна.

- Хенри – каза той. – Гориш. Знаеш го, нали?

- О. Да – отвърна Хенри нетърпеливо. Сега пламъците бяха достигнали почти до рамото му. – Цял ден работя като обладан от духове. Шарлот, чу ли какво ти

казах за сензора?

Шарлот свали ръка от устата си.

- Хенри! – извика тя. – Ръката ти! Хенри погледна надолу към ръката си и устата му увисна.

- Мили боже! – беше всичко, което имаше време да каже преди Уил,

показвайки изумителна находчивост, да стане, да вдигне вазата с цветята и да

захвърли съдържанието й към Хенри. Пламъците изчезнаха със слабо съскане в

протест, и оставяйки Хенри да стърчи мокър до кости на прага. Единият ръкав на якето му беше почернял, а в краката му бяха разпръснати около дузина

мокри бели цветя. Той засия и изтупа ръкава си, видимо удовлетворен.

- Знаете ли какво означава това?

Уил върна вазата. - Че си се подпалил и дори не си го забелязал?

- Че сместа за забавяне на пламъците, която разработих миналата седмица,

действа! – отвърна Хенри гордо. – Този материал вероятно е горял поне десет

минути и е едва наполовина прогорен! – той погледна надолу към ръката си. – Може би трябва да запаля и другия ръкав и да видя, колко дълго…

- Хенри – рече Шарлот, която очевидно се бе съвзела от шока си. – Ако се

подпалиш умишлено, ще започна процедура по развод с теб! А сега седни и си изяж вечерята. И поздрави гостенката ни.

Хенри седна, вгледа се в Теса през масата... и премигна изненадано.

- Познавам те – каза той. – Ти ме ухапа! – изглеждаше доволен от този факт,

сякаш си бе спомнил случка, която ги сближаваше. Шарлот хвърли отчаян поглед към съпруга си.

- Попита ли вече госпожица Грей за клуб Пандемониум? – попита Уил.

Клуб Пандемониум.

- Думите са ми познати. Бяха написани на каретата на госпожа Дарк – каза

Теса. - Това е организация – обясни Шарлот. – Доста стара организация от мундани,

които се интересуват от магическите изкуства. На срещите си те правят

заклинания и се опитват да призовават демони и духове – въздъхна тя.

Джесъмин изръмжа. - Не мога да си обясня защо изобщо опитват – рече тя. – Да се забъркват със

заклинания, да носят роби с качулки и да палят огньове. Нелепо е.

- О, те правят повече от това – отвърна Уил. – Те са много по-могъщи в Долния

свят, отколкото си мислиш. Много богати и влиятелни личности от мунданското общество, са членове...

- Което само го прави още по-глупаво – Джесъмин отдръпна косата си. – Имат

власт и пари. Защо си играят с магията?

- Добър въпрос – каза Шарлот. – Мунданите, които се забъркват в неща, от

които не разбират, срещат неприятен край. Уил сви рамене.

- Когато се опитвах да проследя източника на символа върху ножа, който с

Джем намерихме в уличката, бях насочен към клуб Пандемониум. Неговите

членове пък ме насочиха към Мрачните сестри. Знакът е техен – двете змии. Те двете са ръководели няколко тайни хазартни дупки, често посещавани от

долноземци. Съществували са, за да примамват мунданите и да ги подвеждат

да изгубят всичките си пари в магически игри, а после, когато мунданите

задлъжнеят, им измъквали парите с пагубни лихви – Уил погледна към Шарлот. – Ръководели са и други видове бизнес, основно непочтен. Къщата, в която

държаха Теса, както ми бе казано, била долноземски бордей, пригоден за

мундани с особени предпочитания.

- Уил, не съм сигурна... – започна Шарлот колеблива. - Хм... – намеси се Джесъмин. – Нищо чудно, че толкова искаше да отидеш там,

Уилям.

Ако се беше надявала да ядоса Уил, не успя. Със същия успех би могла да не

си отваря устата, като се има предвид, че той не й обръщаше никакво

внимание. Той гледаше през масата към Теса, веждите му бяха леко повдигнати.

- Обидих ли ви, госпожице Грей? Предположих, че след всичко, което сте

преживели, не бихте се шокирали лесно.

- Не съм обидена, господин Херондейл. – Въпреки думите си, Теса усети, че бузите й се изчервяват. Добре възпитаните млади дами не знаеха какво е

бордей и определено не биха употребили думата в компания. Убийството беше

едно нещо, но това... – Аз... не мога да си представя как би могло да е...

подобно място – каза тя толкова твърдо, колкото би могла. – Никой не е идвал или излизал и освен прислужницата и кочияшът, не съм виждала никой друг,

който би могъл да живее там.

- Да, когато дойдох, беше доста пусто – съгласи се Уил. – Очевидно са решили да преустановят дейността си, вероятно с цел да ви държат изолирана – той

погледна към Шарлот. – Мислиш ли, че брата на госпожица Грей има същата

способност като нейната? Дали затова Мрачните сестри първоначално са

заловили него? - Брат ми никога не е показвал някакъв знак за подобно нещо – намеси се

Теса, доволна от смяната на темата. – Но пък... и аз също, докато Мрачните

сестри не ме намериха.

- Каква е способността ти? – настоя Джесъмин. – Шарлот не иска да каже.

- Джесъмин! – намръщи се Шарлот. - Не вярвам, че има такава – продължи Джесъмин. – Според мен тя е една

малка натрапница, която мисли, че като я смятаме за долноземка, ще трябва да

се отнасяме добре с нея заради Съглашението.

Теса отвори уста. Спомни си как леля й казва „ Не се карай‖ и „ Не спори с брат си само защото той те тормози‖. Но не й пукаше. Всички я гледаха – Хенри с

любопитните си лешникови очи, Шарлот с поглед, остър като стъкло, Джесъмин

с едва прикрито презрение и Уил с истинско изумление. Ами ако всички

мислеха като Джесъмин? Ами ако смятаха, че просто търси милосърдието им? Леля Хариет мразеше да приема милосърдие повече, отколкото мразеше Теса

да показва нрава си.

Уил беше този, който заговори, навеждайки се напред, за да погледне

напрегнато в лицето й.

- Можете да го опазите в тайна – каза той меко. – Но тайните имат своята тежест, а тя може да бъде наистина голяма.

Теса вдигна глава.

- Няма нужда да бъде тайна. Но мисля, че ще ми е по-лесно да ви покажа,

отколкото да ви обясня. - Отлично! – Хенри изглеждаше доволен. – Обожавам да ми показват разни

неща. Има ли нещо, от което се нуждаете, като спиритична лампа, или...

- Това не е сеанс. Хенри – рече Шарлот уморено и се обърна към Теса. – Не е

необходимо да го правите, ако не желаете, госпожице Грей. Теса я игнорира.

- Всъщност искам нещо от вас – тя се обърна към Джесъмин. – Нещо ваше,

моля. Пръстен или кърпичка.

Джесъмин сбърчи нос. - Мили боже, звучи така, сякаш вашата сила е джебчийството.

Уил изглеждаше раздразнен.

- Дай й един пръстен, Джеси. Носиш достатъчно.

- Тогава ти й дай нещо – Джесъмин вирна брадичка.

- Не – каза Теса твърдо. – Трябва да бъде нещо ваше. Защото от всички присъстващи, ти най-много се доближаваш до моя ръст и

форма. Ако се преобразя в Шарлот, тази рокля като нищо ще падне от мен,

помисли си Теса. Беше обмисляла дали да не използва самата рокля, но след

като Джесъмин никога не я бе носила, Теса не беше сигурна дали промяната ще се получи, а в никакъв случай не искаше да рискува.

- О, добре тогава – Джесъмин раздразнено издърпа един пръстен с червен

камък от малкия си пръст и го подаде през масата на Теса. – Дано да си струва

усилието.

4 Ние сме сенки

преводач lera93

Pulvis et umbra sumus – Безумието на смъртните -Одес Хорас

В момента, в който Теса отново възприе своята форма, я връхлетяха няколко въпроса. За хора, живеещи в сенчестия свят на магията, събралите се

Нефилими бяха учудващо омаяни от способността й, което само потвърждаваше

подозрението на Теса –че нейният променящ-формата си талант беше

изключително необичаен. Дори Шарлот, която знаеше за това преди демонстрацията на Теса, изглеждаше очарована.

- Значи трябва да държиш нещо, което принадлежи на човека, в когото се

превръщаш? – попита Шарлот за втори път. Софи и другата жена, която Теса

смяташе, че е готвачка, вече бяха прибрали чиниите и сервираха вкусна торта

и чай, но никой от присъстващите не ги беше докоснал още. – Просто поглеждаш към някого и...

- Вече обясних това – главата на Теса започваше да я боли. – Трябва да държа

нещо, което им принадлежи, или малко коса, или мигла. Нещо, което е тяхно.

Иначе нищо не става. - Смяташ ли, че шишенце с кръв ще свърши работа? – попита Уил, с глас пълен

с академичен интерес.

- Може би, не знам. Никога не съм опитвала. – Теса отпи от чая си, който вече

беше изстинал. - И казваш, че Мрачните Сестри знаеха, че това е таланта ти? Знаели са за тази

твоя способност преди теб? – попита Шарлот.

- Да. Точно заради това ме искаха първоначално.

Хенри заклати глава. - Но как са разбрали? Не разбирам много тази част.

- Не знам – отвърна Теса за пореден път. – Никога не ми обясниха. Знам само

това, което вече ви казах, сякаш знаеха точно какво мога и как да ме обучат,

за да го правя. Прекарваха часове с мен, всеки ден... – Теса преглътна

горчивината. Спомените от това как беше живяла изскочиха в съзнанието й, всичките часове в мазето на Мрачната къща, начина, по който й викаха, това

че Нейт може да умре, ако не се променеше както те искаха, агонията, когато

накрая се научи. - Болеше отначало – прошепна тя. – Сякаш костите ми се

чупеха вътре в тялото ми. Принудиха ме да се променя два, три, след това дузина пъти на ден, докато не загубех съзнание. И после, на следващия ден

всичко започваше отново. Бях заключена в стаята, така че не можех да се

опитам да напусна... – пое си въздух. – В този последен ден ме тестваха като

ме накараха де се променя в момиче, което беше умряло. Тя си спомняше за атаката с ножа, намушкването. Нещото, което я преследваше в алеята...

- Може би е било момичето, което Джем и аз намерихме – Уил се изправи в

стола с блеснали очи. – Джем и аз си помислихме, че е избягала от

нападението и е побягнала в нощта. Вярвах, че са изпратили Шакс демона след

нея, за да я върне, но аз го убих. Сигурно са се чудили какво е станало. - Момичето, в което се преобразих се казваше Ема Бейлис – отвърна Теса с

шепот. – Имаше съвсем права коса – завързана с малки розови ластици и беше

толкова малка. Уил кимна, сякаш описанието му беше познато.

- После наистина се зачудиха какво е станало с нея. Затова ме накараха да се

превърна в нея. Когато им казах, че е мъртва, изглеждаха облекчени.

- Бедната душа –промърмори Шарлот. – Значи можеш да се преобразиш в някой мъртъв? Не само в жив?

Теса кимна.

- Чувам гласовете им в главата си, когато се променям. Разликата е в това, че

повечето от тях си спомнят момента на смъртта си.

- Ъгх – Джесъмин потръпна. – Колко мрачно. Теса погледна към Уил. Г-н Херондейл, смъмри се тихо, но беше трудно да

мисли за него по този начин. Чувстваше сякаш го познава много по-добре,

отколкото в действителност.

- Намери ме, защото търсеше убиеца на Ема Бейлис, – каза тя – но тя беше просто едно мъртво момиче. Един мъртъв - как го наричате – мундан. Защо

хабите толкова много време и усилия, за да разберете какво й се е случило?

За момент очите им се срещнаха, неговите тъмно сини. Тогава изражението му

се промени, само малка промяна, но тя я забеляза, въпреки че не можеше да каже какво точно означава.

- О, аз не бих се притеснил, но Шарлот настоя. Усети, че има нещо много по-

голямо. Веднъж щом аз и Джем се промъкнахме в клуб Пандемониум и чухме

слуховете за другите убийства осъзнахме, че има много повече от смъртта на

едно момиче. Независимо дали харесваме мунданите, не можем да допуснем да бъдат систематично изколвани. Те са причината да съществуваме.

Шарлот се наклони през масата.

- Мрачните Сестри никога не са споменавали с каква цел са твоите

способности, нали? - Знаете за Магистъра – отговори Теса. – Казваха, че ме приготвят за него.

- За него с каква цел? – запита Уил. – Да те изяде за вечеря?

Теса поклати глава.

- За да се ожени за мен, така казаха. - Да се ожени за теб? – Джесъмин беше открито презрителна. – Това е

абсурдно. Сигурно са щели да направят кръвно жертвоприношение и не са

искали да се паникьосаш.

- Не знам за това – каза Уил. – Погледнах в няколко други стаи преди да намеря Теса. Спомням си, че имаше една точно като сватбена стая. Бели завеси

на огромно легло. Бяла рокля, висяща на гардероба. Изглеждаше твоя размер...

- погледна към Теса нехайно.

- Сватбата може да бъде много мощно нещо – каза Шарлот. – Извършена

подобаващо, може да позволи на някого да приеме твоята способност, Теса, дори силата да те контролира. – Леко потропваше с пръсти. – Що се отнася до

„Магистъра‖, потърсих името в регистрите. Често се използва за предводител

на група магьосници. Както в клуб Пандемониум. Не мога да помогна, но имам

чувството, че Магистърът и клубът са свързани. - Разследвали сме ги и преди и никога не можем да докажем, че вършат нещо

нечестно – сподели Хенри. – Не е незаконно да бъдеш идиот.

- За щастие - Джесъмин сподели тихо. Хенри изглеждаше наранен, но не каза

нищо. Шарлот хвърли към нея смразяващ поглед. - Хенри е прав – каза Уил. – Не е като, че аз и Джем да сме ги хванали да

правят странни незаконни неща - като пелин със завързани демонски прахове

и т.н. Докато нараняват само себе си, едва ли ще се намесим. Но, ако започнат да нараняват други...

- Знаеш ли кои са? – попита Хенри любопитно.

- Мунданите, не – отвърна Уил пренебрежително. – Никога не е имало смисъл

да разбирам и много от тях отиват маскирани на клубните събития. Но разпознавам няколко долноземци. Магнус Бейн, Лейди Белкот, Рагнор Фел, де

Куинси...

- Де Куинси? Надявам се, че не е престъпвал някой закон. Знаеш колко е

трудно да намерим главен вампир, с когото да поговорим очи в очи – сподели

Шарлот. Уил се усмихна срещу чая.

- Винаги, щом го видя, е перфектно ангелче.

След суров поглед към него, Шарлот се обърна към Теса.

- Дали слугинята, която спомена – Миранда – има твоята способност? Или пък Ема?

- Не мисля. Ако Миранда я имаше щяха и нея да я тренират, нали, а Ема не си

спомняше нищо подобно.

- И те никога не са споменавали клуб Пандемониум? Някаква причина за това, което правят?

Теса се замисли. За какво си бяха говорили Мрачните Сестри, когато си бяха

помислили, че тя не чува?

- Не мисля, че някога са споменавали името на клуба, но понякога говореха за

срещи, на които смятат да отидат и как другите членове ще са много доволни да видят как се справят с мен. Веднъж споменаха име...

Изкриви лице в гримаса, опитваща се да си спомни.

- Някой, който беше от клуба. Не си спомням, но знам, че звучеше

чуждестранно... Шарлот се прибилижи през масата.

- Можеш ли да се опиташ Теса? Да опиташ да си спомниш? – Теса знаеше, че

Шарлот не иска да навреди, но все пак гласът й повика други гласове в главата

й – гласове, които я призоваваха да си спомни, да достигне някъде на дълбоко в нея, да издърпа силата. Гласове, които ставаха трудни и студени при най-

малката провокация. Гласове, които се промъкваха, застрашаваха и лъжеха.

Теса се изправи.

- Първо брат ми? Шерлот премигна.

- Брат ти?

- Каза, че ако ви дам информация за Мрачните Сестри, ще ми помогнете да

намеря брат си. Казах ви каквото знам. И все още нямам представа къде е

Нейт. - Ох. – Шарлот седна назад, изглеждайки почти стресната. - Разбира се. Ще

започнем разследването за това къде е утре - успокои тя Теса. – Ще започнем с

работното място – неговия началник и ще разберем дали той знае нещо. Имаме

контакти на различни места, г-це Грей. Долния свят е пропит с клюки, както и светът на мунданите. Евентуално ще се натъкнем на някой, който знае нещо за

брат ти.

Храненето спря не много дълго след това и Теса се извини и стана от масата с

чувство на облекчение, отклонявайки предложението на Шарлот да я изпрати до стаята й. Всичко, което искаше бе да бъде сама с мислите си. Спусна се по

коридора, спомняйки се деня, в който стъпи в Саунтеймптън. Дойде в Англия,

познавайки никого освен брат си и остави Мрачните Сестри да я принудят да им прислужва. Сега беше попаднала на Ловците на сенки и кой казва, че те

нямаше да се отнасят с нея по същия начин? Както Мрачните Сестри искаха да

я използват – за информацията, която знаеше, и сега когато бяха наясно с

нейната сила, колко ли време щеше да мине, преди да пожелаят да я използват също?

Все още изгубена в мислите си, Теса се блъсна директно в стената. Отдръпна

се и се огледа намръщена. Беше вървяла много повече, отколкото беше

необходимо и все още не беше намерила стаята. Всъщност, не беше сигурна, че

е намерила коридора, който си спомняше. Беше в коридор с подредени факли и окачени гоблени, но беше ли същото? Някои от коридорите бяха много светли,

някои много замъглени, факлите горяха с различна сила на светлината.

Понякога огъня припламваше и угасваше, сякаш в отговор на някакъв знак,

който не можеше да види. Специално този коридор беше полутъмен. Избра внимателно посоката в края, където се разделяше на две, като всяка

приличаше на другата.

- Загуби ли се? - каза глас зад нея. Бавен, арогантен глас, тя веднага го

разпозна. Уил.

Теса се обърна и видя, че се обляга безгрижно срещу стената зад него, сякаш

заклещени в един вход, с протегнати крака в одраскани ботуши пред него.

Държеше нещо в ръка: блестящия си камък. Прибра го щом тя го видя,

приглушавайки светлината му. - Трябва да ми позволите да ви покажа част от Института, г-це Грей – предложи

той. – За да знаете другия път да не се губите. – Теса присви очите си към

него. – Разбира се, може да продължите да се скитате, ако искате – допълни. –

Но трябва да ви предупредя, че има най-малко три или четири вида врати в Института, които наистина не трябва да отваряте. Едната води към стаята,

където държим хванатите демони, например. Може да станат малко

раздразнителни. След което идва стаята с оръжията. Някои от тях имат

собствено мислене и са остри. След което са стаите, които отвеждат направо във въздуха. Направени са да объркват нарушителите, но когато си на

височината на една църква, не би желал без да искаш да се подхлъзнеш и...

- Не ви вярвам – отвърна Теса. – Вие сте ужасен лъжец, г-н Херондейл.

Въпреки – захапа устната си – че не бих искала да се скитам. Можете да ме разведете, ако обещаете, че няма да има номера.

Уил обеща. И въпреки че Теса се изненада, той удържа на думата си. Преведе я

през еднакво изглеждащи коридори, говорейки докато вървяха. Разказа й

колко много стаи има Института (повече отколкото можеш да преброиш), каза

й, че много Ловци могат да живеят накуп в него (стотици) и й показа балната зала, където се провеждаше годишното коледно парти за Енклейва, който,

обясни Уил, беше тяхното разпределение на групата Ловци, които живееха в

Лондон.(Конклейв, така се наричаше областта в Ню Йорк. Явно американските

Ловци си имаха собствен речник). След балната зала дойде ред на кухнята, където жена на средна възраст, която Теса беше видяла в трапезарията, беше

представена като Агата, готвачката. Шиеше пред голямата маса и Теса

забеляза, че пуши огромна лула. Усмихна се доволно, когато Уил взе няколко

шоколадови тортички от чинията, където бяха оставени да изстинат. На Теса й бе предложена една.

Тя потръпна.

- О, не. Мразя шоколад. Уил изглеждаше ужасен.

- Какъв вид чудовище може да мрази шоколада?

- Той яде всичко – сподели Агата на Теса със спокойна усмивка. – Откакто

стана на 12 е така. Предполагам, че всичките тези тренировки го спират от надебеляване.

Теса, изумена от идеята за дебел Уил, похвали пушещата лула Агата в

овладяването на такава огромна кухня. Изглеждаше сякаш в нея можеш да

готвиш за стотици, с редиците буркани, консерви и супи, с огромен бут говеждо

месо за пържене, закачен на кука над огнището. - Много добре – каза Уил след като напуснаха кухнята. – Да хвалиш Агата така.

Сега тя те харесва. Не е добре, ако тя не те харесва. Ще сложи камъни в

овесената ти каша.

- Бедния – каза Теса, неуспявайки да скрие факта, че се забавлява. От кухнята се насочиха към музикалната стая, където имаше великолепно старо пиано,

което обаче събираше прах. Надолу по стълбите беше приемната, красиво

място, чиито стени не бяха каменни, а покрити със светли тапети на листа и

лилии. Имаше огън в голямото огнище и няколко удобни кресла бяха поставени близко до него. Имаше голямо дървено бюро, откъдето, както Уил обясни,

Шарлот управляваше по-голямата част от Института. Теса не можеше да спре

да мисли какво прави Хенри Брануел и къде е. След което имаше стая за

оръжия, Теса си я представи като музей. Стотици боздугани, брадви, кинжали,

мечове, ножове и дори няколко револвера, закачени на стените, като колекция от различни видове оръжие, както и пълен предпазващ костюм. Солиден млад

мъж с кестенява коса седеше на голямата маса, полирайки няколко малки

кинжала. Ухили се щом влязоха.

- Добър вечер, господарю Уил. - Добър вечер, Томас. Познаваш г-ца Грей – посочвайки я.

- Вие бяхте в Мрачната къща – възкликна Теса, вглеждайки се в Томас. –

Дойдохте с г-н Брануел. Помислих си...

- Че съм Ловец? – той се ухили. Имаше сладко, добро, отворено лице и много къдрава коса. Ризата му беше разтворена на врата, показвайки здраво гърло.

Въпреки очевидната му младост, беше доста висок и мускулест. – Не съм, г-це,

само обучен за такъв.

Уил се облегна назад срещу стената. - Пристигна ли поръчката за остриетата, Томас? Натъкнах се на определен брой

Шакс демони и се нуждая от нещо малко, което може да пробива бронирани

черупки.

Томас тръгна да казва нещо на Уил относно това, че корабите са се забавили

поради времето в Идрис, но нещо друго разсея Теса. Беше висока кутия от златно дърво, полирано до съвършенство, с някаква шарка отпред – змия,

увиваща се около собствената си опашка.

- Не е ли това символът на Мрачните Сестри? – поиска да знае. – Какво прави

тук? - Не точно – отвърна Уил. – Кутията е Пиксис. Демоните нямат души; тяхното

съзнание идва от нещо като енергия, която понякога може да бъде хваната и

съхранена. Пиксисът ги пази внимателно, а дизайнът е уроборос, „поглъщащ

опашката‖. Това е древен алхимичен символ, който представя различните измерения, нашия свят вътре в змията и останалото същестуване, извън нея. -

Леко се сви. – Символът на Мрачните Сестри е първият уроборос, който виждам

нарисуван с две змии. Ооо, не – добави той щом Теса достигна кутията. С лекота застана пред нея. – Пиксисът не може да бъде докосван от никой друг

освен от ловец. Лоши неща ще се случат. Сега да вървим. Достатъчно се

натрапихме на Томас.

- Нямам против – Томас запротестира, но Уил беше вече тръгнал. Теса се обърна назад към Томас на излизане. Беше се върнал към полирането на

снаряжението, но имаше нещо в стойката на раменете му, което накара Теса да

си помисли, че той е малко самотен.

- Не знаех, че позволяваш на мундани да се бият до теб – каза тя на Уил, след

като оставиха стаята с оръжията зад тях. - Томас служител ли е или... - Томас е в Института през почти целия си живот – каза Уил, повеждайки Теса

към остър завой в коридора. – Има семейства, които притежават Зрението във

вените си, семейства, които винаги са служели на Ловците. Родителите на

Томас са служели на родителите на Шарлот в Института, а сега Томас служи при Шарлот и Хенри. А неговите деца ще работят за техните. Томас върши

всичко - шофира, грижи се за Балиос и Хантос, това са конете ни, и помага с

оръжията. Подозирам, че си пада по Софи и не харесва да я вижда много

натоварена. Теса беше доволна да чуе това. Чувстваше се ужасно относно реакцията й към

белега на Софи и мисълта, че Софи си има обожател, и то красавец, успокои

съвестта й.

- Може би е влюбен в Агата – каза тя.

- Надявам се, че не. Смятам аз да се оженя за Агата. Може да е на хиляда години, но прави несравним конфитюр. Красотата остарява, но готвенето е

вечно. – Спря се пред врата, голяма и дървена, със здрави месингови панти. –

Ето ни сега – каза той и вратата се открехна при неговия допир.

Стаята, в която влязоха беше по-голяма дори от балната зала, която преди малко видя. Беше по-голяма на дължина отколкото на широчина, с

правоъгълни дървени маси, поставени по средата, стигайки до далечната

стена, на която беше нарисувано изображението на ангел. Всяка маса беше

осветена от стъклена лампа, която блестеше в бяло. До половината на стените имаше галерия с дървени перила покрай нея, и можеше да се достигне само с

помощта на спирални стълбища от двете страни. Редовете бяха на интервали

като в книжарница, сякаш бяха караули от всяка страна на стаята. Имаше още

етажерки нагоре; книгите вътре бяха скрити зад метални прегради, като всяка беше надписана с четири С-та. Имаше огромни, искрящи прозорци от

изрисувано стъкло с каменни пейки отдолу, които бяха подредени на

интервали между етажерките. Оромни томове бяха оставени на стойки, с

отворени страници, подканяйки Теса да се приближи, мислейки че е речник,

само, за да разбере, че страниците бяха надраскани с нечетлив цветен ръкопис и бяха гравирани с непознато изглеждащи карти.

- Това е Великата Библиотека – каза Уил. – Всеки Институт има библиотека, но

тази е най-голямата от всички, най-голямата на Запада, при всяко положение.

– Облегна се на вратата с ръце, скръстени пред гърди. – Казах, че ще ти взема още книги, нали?

Теса беше толкова стресната, че той си спомня какво беше казал, че й

трябваха няколко секунди да отговори.

- Но книгите са зад решетки! – каза тя. – Точно като в затвор! Уил се ухили.

- Някои от тези книги са опасни – отвърна той. – Мъдро е да бъдеш

внимателен. - Човек винаги трябва да е внимателен относно книгите, – каза Теса – и за

това, какво е в тях, защото думите имат силата да ни променят.

- Не съм сигурен, че някоя книга някога ме е променяла – сподели Уил. – Е,

има една, която обещава да научи някого как да се превърне в цяло стадо овце...

- Само слабоумния отказва да бъде повлиян от литературата и поезията –

отвърна Теса, непозволявайки му да се измъкне от разговора.

- Разбира се, защо някой ще иска да бъде цяло стадо овце, е друго нещо –

довърши той. – Искате ли да прочетете нещо тук, г-це Грей, или не? Назови я и ще я освободя от затвора й.

- Смяташ ли, че библиотеката има „Този широк, широк свят‖? Или „Малки

жени‖?

- Никога не съм чувал за тях – каза Уил. – Нямаме много романи. - Е, аз искам романи – сподели тя. – Или поезия. Книгите са за четене, не за да

ни превърнат в добитък.

Уил завъртя очи.

- Смятам, че имаме копие от „Алиса в страната на чудесата‖ тук някъде. Теса сбърчи нос.

- Ох, това е за малки деца. Никога не съм я харесвала особено – твърде много

небивалици.

Очите на Уил станаха небесно сини.

- Има страшно много истина в небивалиците понякога, ако пожелаеш да я намериш.

Теса вече беше намерила познат том на етажерката и отиде да го поздрави

като стар приятел.

- Оливър Туист! – проплака тя. – Имаш ли още от романите на Г-н Дикенс? – плесна с ръце. – Ооо! Имаш ли „История за два града‖?

Уил се отлепи от вратата и се насочи към Теса, която стоеше до редовете.

Прегледа набързо томовете покрай него.

- Не, тук ще намериш съвет как да отрежеш нечия глава, ако се нуждаеш от това; много по-полезно е.

- Не се нуждая – запротестира тя. – Не искам да режа ничия глава и това е. И

какъв е смисъла от толкова много книги, след като никой не ги чете? Наистина

ли нямаш други романи? - Не, освен ако Тайната на лейди Адли не е нещо, с което тя убива демони през

свободното си време. – Уил се насочи към една от стълбите и взе една книга. –

Ще ти намеря нещо друго да четеш. Дръж. – Хвърли й я без да гледа и Теса

трябваше да се изстреля напред я хване, преди да падне на пода.

Беше голям квадратен том, подвързан с тъмно синя коприна. Имаше надпис врязан в нея, завъртащ се символ, напомнящ тези от ръката на Уил. Заглавието

беше написано отпред в сиво: Кодексът на Ловците на сенки. Теса се вгледа в

Уил.

- Какво е това? - Приемам, че имаш въпроси относно Ловците, имайки предвид, че в момента

си в нашата светая светих, така да се каже. Тази книга ще ти разкаже всичко,

от което се интересуваш, за нас, за историята ни, дори за Долноземци като теб.

- Лицето на Уил посивя. – Внимавай с нея. На 600 години е и единствено копие. Загубата или повредата й е равна на смърт според закона.

Теса отдръпна книгата от себе си сякаш гореше.

- Не може да си сериозен. - Права си. Не съм. - Уил слезе от стълбата и скочи леко пред нея.

- Вярваш на всичко, което кажа, нали? Изглеждам ли ти необичайно

заслужаващ доверие или просто си от наивните? – вместо да отговори Теса се

намръщи и се насочи към една от каменните пейки вътре в стъклените ниши. Сядайки, тя отвори Кодекса и започна да чете, старателно игнорирайки Уил

дори когато седна до нея. Усещаше тежестта на погледа му върху себе си,

докато четеше.

Първата страница от нефилимовата книга показваше същото изображение,

което беше свикнала да вижда по гоблените в коридорите: ангела, издигащ се от езерото, държащ меч в едната си ръка и чаша в другата. Под илюстрацията

имаше бележка: Ангелът Разиел и Реликвите на Смъртните.

- Ето как всичко започнало – каза Уил радостно, сякаш забравил факта, че тя

го игнорира. – Призоваващо заклинание, малко ангелска кръв и имаш рецептата за неразрушими човешки воини. Никога няма да ни разбереш от

четенето на книгата, само да ти напомня, но все пак е начало.

- Едва ли са хора - повече като отмъстителни ангели – каза меко Теса,

обръщайки страниците. Имаше дузина изображения на ангели, слизащи от небето, правещи подвизи и искри за завършек. Имаше още изображения на

Ангела Разиел, държащ отворена книга, върху чиито странци блестяха руни

като от огън и имаше мъже, коленичещи около него, мъже, върху чиито кожи се

виждаха Знаците. Образи на мъже като този, който беше видяла в кошмарите

си, с липсващи очи и зашити устни; картини на Ловци на сенки, размахващи огнени мечове, като ангели-войни, дошли от Рая. Тя погледна към Уил.

- Тогава и ти си такъв, нали? Наполовина ангел?

Уил не отговори. Гледаше навън през прозореца, през чистите ниски прозорци.

Теса проследи погледа му; гледката от прозореца показваше това, което трябваше да бъде предната страна на Института, имаше кръгъл двор под тях,

заграден със стени. Над преградите на желязната порта се издигаше кръгла

арка и тя можеше да види част от улицата, осветена от газова лампа. Имаше

думи издълбани в арката на портата; когато го гледаш от тази страна те се виждаха отзад напред и Теса се трябваше да се помъчи, за да ги прочете. Pulvis

et umbra sumus/Ние сме прах и сенки.

- Това е цитат от Хораций.

- „Ние сме прах и сенки‖. Подходящо, нали? – каза Уил. – Животът не е дълъг, когато убиваш демони. Ако умреш млад, те изгарят тялото ти, прашинка по

прашинка, в пряк смисъл. След това отиваме в сенките на историята...

обикновено петно от страницата на мунданска книга, напомнящо, че някога

въобще сме съществували.

Теса го погледна. Имаше този поглед, който намираше за толкова особен и претеглящ, сякаш изненадата не се показваше на повърхността, сякаш

намираше всичко в света винаги, за толкова безкрайно смешно и трагично

едновременно. Чудеше какво го е направило такъв, как беше решил, че

тъмнината е забавна, защото това беше качество, което явно никой друг Ловец не притежаваше, от тези, които тя бе срещнала. Може би е нещо, което е

научил от родителите си – но какви родители?

- Никога ли не се притесняваш? – каза меко тя. – От това, което е навън, че

може да влезе? - Демони и други неприятни същества, това ли питаш? – запита Уил, въпреки,

че Теса не беше сигурна, какво искаше да каже и дали беше попитала за злото

като цяло. Той постави ръка на стената. - Хоросанът, от който са направени тези стени, е смесен с кръвта на Ловците на

сенки. Всяка част е направена от самодивско дърво. Всеки гвоздей, с който са

захванати гредите заедно, е направен от сребро, желязо или от кехлибар.

Сградата е построена на свещена земя, заградена със защити. Предната врата може да бъде отворена само от някой с кръвта на Ловците; иначе остава

затворена завинаги. Това място е крепост. Тъй че не, не се притеснявам.

- Но защо живееш в крепост? – при неговото изненадано изражение, тя

допълни: – Вижда се, че не си свързан с Хенри и Шарлот, едва ли са толкова

стари, че да те осиновят, а и не всички деца ловци трябва да живеят тук или някъде другаде, иначе нямаше да сте само ти и Джесъмин...

- И Джем – напомни й Уил.

- Да, но разбираш какво имам предвид. Защо не живееш със семейството си?

- Никой от нас няма семейство. Родителите на Джесъмин умряха в пожар, тези на Джем... Джем идва от много далече, след като родителите му били убити от

демони. Според закона на Завета, Клейвът е отговорен за децата сираци на

Ловци под 18 годишна възраст.

- Значи вие сте си семейство един за друг? - Ако искаш да го направиш романтично, предполагам да – всички сме братя и

сестри под покрива на Института. Както и вие, г-це Грей, или поне временно.

- В такъв случай – каза Теса, усещайки как се изчервява. – Мисля, че

предпочитам да ме наричаш с първото ми име, както постъпваш с г-ца Ловлейс.

Уил я погледна, бавно, но твърдо и после се ухили. Сините му очи се присвиха когато се усмихна.

- Тогава и ти би трябвало да постъпиш така – отвърна той. – Теса.

Преди никога не беше мислила относно името си, но когато той го изрече, беше

сякаш го чува за първи път – твърдото Т, милувката в С-то и начина, по който свършва с въздишка. Нейната въздишка беше много кратка, когато каза:

- Уил.

- Да? – изумление се появи в очите му. С внимание тя осъзна, че е произнесла

името му, а всъщност нямаше въпрос. Прибързано каза. - Как си се научил да се биеш? Да рисуваш тези магични символи и

останалото?

Уил се усмихна.

- Имаме учител, които провежда нашите училищни занимания и тренировки, въпреки че той замина за Идрис, и сега Шарлот му търси заместник, заедно с

него Шарлот ни учи на история и древни езици.

- Значи е ваша възпитателка?

Някаква тъмнина премина през чертите на Уил.

- Може и така да се каже. Но не бих я нарекъл възпитателка, ако бях на твое място, не и ако искаш да си запазиш крайниците непокътнати. Не би си

помислила, но нашата Шарлот има много добри умения с разнообразни оръжия.

Теса премигна в изненада.

- Не искаш да кажеш, че Шарлот се бие, нали? Не и по начина, по-който се биете ти и Хенри.

- Определено го прави. Защо не?

- Защото е жена – отвърна Теса.

- Както и Будика. - Кой?

- „Така кралица Будика (име на кралица на келтското племе ицени, което е

населявало Източна Англия през Древността), стоеше величествено в колесницата/ Размахвайки в ръка стрела и хвърляше страшни погледи като

лъвица...‖ Уил се спря при неразбиращия вид на Теса и се ухили.

- Нищо? Ако беше англичанка, щеше да знаеш. Напомни ми да ти намеря книга

за нея. Въпреки всичко, тя била силна кралица-войн. Когато най-накрая била победена, тя взела отрова вместо да се остави да бъде заловена от римляните.

Била е по-смела, от който и да е мъж. Харесва ми да мисля за Шарлот по същия

начин, но в по-малък вариант.

- Но не може да бъде добра в това, нали? Искам да кажа, жените не притежават

подобни чувства. - И какви са тези чувства?

- Жажда за кръв, предполагам – сподели Теса след момент. – Свирепост.

Чувствата на един войн.

- Видях те да размахваш онзи нож при Мрачните Сестри – посочи й Уил. – И ако си спомням правилно, тайната на лейди Адли беше, че всъщност е убийца.

- Значи си я чел! – Теса не можеше да скрие учудването си.

Той изглеждаше развеселен.

- Предпочитам „Пътеката на змията‖. Повече приключение, по-малко семейна драма. Въпреки че не е и на половина добра, колкото „Лунният камък‖ . Чела

ли си Колинс?

- Обожавам Уилки Колинс. – проплака тя. – Ох, „Армадейл‖! И „Жената в

бяло‖... Присмиваш ли ми се?

- Не на теб - каза Уил, смеейки си – повече заради теб. Никога не съм виждал някой да се развълнува толкова заради книги. Смяташ, че са диаманти.

- Ами, те са, нали? Няма ли нещо, което ти обичаш по този начин? И не казвай

―обувки‖ или ―тенис на открито‖ или нещо глупаво.

- Мили Боже, – каза той с измамен ужас – сякаш вече ме познава. - Всеки има нещо, без което не може да живее. Ще разбера кое е това нещо за

теб, безстрашни. – Искаше да говори спокойно, но изражението на лицето му,

накара гласа й да спадне. Гледаше към нея със странна настойчивост; очите му

със същия тъмно син цвят като подвързията на книгата, която държеше. Огледа я от глава до пети, преди отново да я погледне в лицето, където се спря върху

устните й. Сърцето на Теса биеше така, сякаш бягаше по стълби. Нещо в

стомаха запърха, сякаш беше гладна или жадна. Имаше нещо, което желаеше,

но не знаеше какво... - Късно е – каза Уил рязко, като не поглеждаше към нея. – Би трябвало да те

отведа до стаята ти.

- Аз... – Теса искаше да протестира, но нямаше причина. Беше прав. Беше

късно, светлината на звездите се виждаше перфектно през чистите прозорци.

Тя се изправи на крака, придържайки книгата към гърди и тръгна с Уил към коридора.

- Има няколко трика, които трябва да научиш, за да се движиш в Института, на

които ще те науча – каза той, като все още не я поглеждаше. Имаше нещо

странно и различно в неговото държане сега, което го нямаше преди малко, сякаш тя беше направила нещо, с което го беше обидила. Но какво може да е

направила? - Начините да разпознаеш различните врати и да завиеш – той

млъкна и Теса видя, че някой идва по коридора към тях. Беше Софи, с кош с

пране под ръце. Виждайки Уил и Теса, тя се спря, с предпазливо изражение. - Софи! – несигурността му се превърна в закачливост. – Довърши ли

оправянето на стаята ми?

- Готова съм – тя не отвърна на усмивката му. – Беше отвратително. Надявам се, че в бъдеще ще се въздържаш от вкарване на части от демони в къщата.

Устата на Теса се отвори. Как може Софи да говори така на Уил? Тя беше

служителка, а той – въпреки, че беше по-млад от нея, беше джентълмен.

И все пак Уил влезе в крачка. - Все пак е част от работата ти, малка Софи.

- Г-н Брануел и г-н Карстейърс явно нямат никакъв проблем да си чистят стаите

– отбеляза Софи, гледайки мрачно Уил и Теса. - Може би ще се поучите от

техния пример.

- Може би – отвърна Уил. – Но се съмнявам. Софи се намръщи и продължи по коридора, с рамене в поза на възмущение.

Теса погледна Уил с изненада.

- Какво беше това?

Уил се сви. - Софи се наслаждава да се преструва, че не ме харесва.

- Не те харесва? Тя те мрази – при други обстоятелства, би попитала дали Уил

и Софи са имали увлечение, но никой не си пада по служителите. Ако не бяха

задоволителни, никой нямаше да ги наеме. - Да не би нещо да се е случило между вас?

- Теса – каза Уил с преувеличено търпение. – Достатъчно. Има неща, които не

можеш да се надяваш, че ще разбереш.

Имаше едно нещо, което Теса мразеше, а имено да й казват, че има неща,

които не може да разбере. Защото беше млада, защото е момиче, или поради още хиляда причини, които нямаха смисъл. Вдигна брадичка упорито.

- Ами, не и ако не ми кажеш. Но трябва да ти кажа, че излиза, че те мрази,

защото си й направил нещо отвратително.

Изражението на Уил потъмня. - Можеш да си мислиш каквото искаш. Не, че ме познаваш.

- Знам, че не обичаш да отговаряш направо на въпросите. Знам, че си горе-

долу на 17. Знам, че харесваш Тенисън, цитира го в Мрачната къща и отново

сега. Знам, че си сирак, както и аз... - Никога не съм казвал, че съм сирак – проговори Уил с неочаквана свирепост.

– И ненавиждам поезията. Значи, както казах, нищо не знаеш за мен, разбра

ли?

И с това изказване, той се завъртя на пети и си тръгна.

5

Кодексът на Ловците на Сенки

преводач Darkness92

Dreams are true while they last,

and do we not live in dreams? –

Мечтите са истина, докато сме все още в тях, и не живеем ли всички в сънища? – Алфред, Лорд Тенайсън, „The Higher

Pantheism“

Отне й години навъсено скитане от един коридор към друг, напълно еднакъв

такъв, преди Теса, по случайност, да разпознае малка съдрана част в плюшения напет на един от тях. Едва тогава осъзна, че вратата към нейната

стая трябва да се намира точно в този коридор. След няколко минути пробване

и проваляне тя с благодарност затвори правилната врата след себе си,

заключвайки я. Моментът, в който вече беше в нощницата си и се бе плъзнала под завивките,

тя отвори Кодекса на Ловците на Сенки и започна да чете. „Никога няма да ни

разбереш от четене на книга― бе й казал Уил, но не това беше целта. Той не

знаеше, какво означават книгите за нея, че книгите са символи на истина и

значение, че това е едно признание, че съществува и има други като нея в света. Да я държи в ръце накара Теса да почувства, че всичко, което й се бе

случило през последните шест седмици беше истинско – по-истинско дори от

това, в което е живяла досега.

Теса научи от Кодекса, че всички Ловци произлизат от архангел на име Разиел, който бе дал на първия от тях том, наречен Сивата Книга, пълен с „езика на

Рая― – черни рунически Маркировки, които покриват кожата на тренираните

Ловци, такива като Шарлот и Уил. Маркировките били врязани в кожата им с

пособие, наречени стиле – странен, подобен на молив предмет, който бе виждала Уил да използва, за да рисува на вратата в Тъмната Къща.

Маркировките осигуряваха на Нефилимите всякакви видове защита: лекуване,

суперчовешка сила и скорост, нощно виждане, и дори им позволяваха да се

крият от мунданските очи с руна, наречена Обаяние. Но те не са дар, който

всеки може да използва. Да изпишеш маркировка на кожата на Долноземец или човек – или дори на Ловец на сенки, който е твърде млад или неправилно

трениран – би било мъчително и болезнено, а резултатът би бил лудост или

смърт. Маркировките не бяха единственият начин, с който се предпазваха – те

носеха твърди, омагьосани кожени облекла, наречени униформа, когато отиваха в битка. Имаше скици на мъже в униформа от различни държави. За

нейна изненада, имаше и скици на жени в дълги ризи и панталони – не

шалвари от онези, които беше виждала да осмиват по вестниците, а истински

мъжки панталони. Обръщайки страницата, тя поклати глава, чудейки се дали Шарлот и Джесъмин наистина носеха такива странни облекла?

Следващите страници бяха посветени на други подаръци, които Разиел бе дал

на първите Ловци – мощни магически предмети, наречени Реликвите на

Смъртните, и родна страна: малко парче земя отделено от това, което преди е било Свещенната Римска Империя, заобиколена с пазачи, така че мунданите да

не могат да влязат в нея. Наричаше се Идрис.

Лампата проблясваше слабо, докато Теса четеше, клепачите й се плъзгаха все

по-ниско и по-ниско.

Долноземците, четеше тя, бяха свръхестествени същества като феи, върколаци, вампири и магьосници. Върколаците и вампирите са хора, заразени с демонска

болест. Феите, от друга страна, са полу-демони и полу-ангели, и затова

притежават и неописуема красота и зла натура. Но магьосниците –

магьосниците са директни потомци на хора и демони. Нищо чудно, че Шарлот бе я попитала дали и двамата й родители са хора. Но те бяха, помисли си тя,

така че не може да е магьосник, слава на Бога. Тя се загледа в илюстрацията,

показваща висок мъж с рошава коса, стоящ в центъра на пентаграм, изрисуван

с тебешир върху каменен под. Изглеждаше напълно нормален, освен факта, че имаше очи със зеници като цепки, котешки. Свещи горяха във всичките пет

точки на звездата. Пламъците им сякаш се плъзгаха и се приближаваха заедно,

замазвайки се, докато зрението на Теса не се замъгли от изтощение. Затвори очите си и веднага започна да сънува.

В съня тя танцуваше из въртящ се дим надолу по коридор, облицован с

огледала, и всяко огледало, покрай което преминеше, й показваше различно лице. Можеше да чуе чудесна, макар и натрапчива музика. Изглежда идваше от

известно разстояние, и все пак беше навсякъде. Имаше мъж, вървящ пред нея

– момче, по точно, стройно и голобрадо – но въпреки, че имаше чувството, че

го познава, не можеше да види нито лицето му, нито пък да го разпознае.

Можеше да бъде брат й, или Уил, или някой друг. Последва го, но той продължаваше надолу по коридора, сякаш димът го носеше. Музиката се

усилваше и усилваше до кресчендо...

И Теса се събуди, задъхана. Книгата се плъзна от скута й, когато се изправи в

седнало положение. Сънят го нямаше, но музиката бе останала - висока, натрапчива и сладка. Теса стана и отиде до вратата. Надникна в коридора.

Музиката беше по-силна там. Всъщност, тя идваше от стаята от другата страна

на коридора. Вратата беше леко открехната и ноти сякаш се изливаха през нея

като вода през тясно гърло на ваза. Мантия беше закачена на закачалка до вратата. Теса я дръпна и метна над нощните си дрехи, престъпвайки навън към

коридора. Сякаш в сън тя пресече коридора и постави леко ръцете си на

вратата, която се плъзна отворена под докосването й. Стаята вътре беше

тъмна, осветена само от лунната светлина. Видя, че не беше различна от

нейната собствена стая от другата страна на коридора, същото голямо легло с четири колони и балдахин, същите тъмни тежки мебели. Завесите бяха

издърпани от единствения висок прозорец и бледа сребърна светлина се

изливаше в стаята като дъжд от игли. В квадратната кръпка лунна светлина

стоеше някой. Момче – изглеждаше твърде слабо за мъж – с цигулка наместена на рамото му. Бузата му почиваше на инструмента, и лъка хвърчеше напред-

назад над струните, изтръгвайки ноти от тях, ноти, толкова красиви и

перфектни, че не приличаха на нищо, което Теса бе чувала някога.

Очите му бяха затворени. - Уил? – каза той, без да отваря очи или да престава да свири. – Уил, ти ли си?

Теса не каза нищо. Не можеше да понесе да говори, да прекъсва музиката – но

след момент момчето само спря, свали лъка си и отвори очи с намръщване.

- Уил... – започна той, и тогава, виждайки Теса, устните му се разделиха в изненада. – Ти не си Уил. – Звучеше любопитен, но не и изобщо раздразнен,

въпреки факта, че Теса бе нахлула в стаята му посреднощ и го бе изненадала,

докато свири на цигулка в нощните си дрехи, или това, което Теса

предполагаше, че бяха нощни дрехи. Той носеше светли и свободни панталони

и риза без яка с черна копринена мантия, завързана хлабаво над тях. Тя беше права. Беше млад, може би на възраста на Уил, и впечатлението за младост

беше усилено от слаботата му. Бе висок, но много слаб, и изчезващи под

якичката на ризата му тя можеше да види извиващите се крайчета на черните

рисунки, който бе видяла по-рано на кожата на Уил и Шарлот. Сега знаеше как се наричат. Маркировки. И знаеше какво означават. Той бе

нефилим. Потомък на човек и ангел. Нищо чудно, че на лунна светлина кожата

му изглеждаше, сякаш блести като вещереския камък на Уил. Косата му също

беше сребърна, както и дръпнатите му очи. - Много съжалявам – рече тя, прочиствайки гърлото си. Звукът звучеше ужасно

груб и силен в тишината на стаята. Искаше да се свие. – Аз... Аз нямах

намерение да влизам така. Просто... Стаята ми е отсреща и... - Всичко е наред. – Той свали цигулката от рамото си. – Ти си госпожица Грей,

нали? Момичето шейпшифтър. Уил ми каза малко за теб.

- Оу – каза Теса.

- Оу? – Веждите на момчето се вдигнаха. – Не звучиш много удовлетворена от това, че знам коя си.

- Просто, мисля, че Уил ми е ядосан – обясни му. – Така че, каквото и да ти е

казал...

Той се разсмя.

- Уил е ядосан на всекиго – каза той. – Не позволих това да промени преценката ми.

Лунна светлина се разля по полираната повърхност на цигулката, когато той я

обърна и постави върху куфарчето, лъка остави до нея. Когато се обърна пак

към нея, се усмихваше. – Трябваше да се представя по-рано – рече. – Аз съм Джеймс Каирстейрс. Моля, казвай ми Джем – всички го правят.

- Оу, ти си Джем. Не беше на вечеря – спомни си тя. – Шарлот каза, че си

болен. По-добре ли се чувстваш?

Той сви рамене. - Бях уморен, това е всичко.

- Ами, предполагам трябва да е уморително да правите всичко това, което

правите. – Тъкмо прочела Кодекса, Теса изгаряше с въпроси за Ловците. – Уил

каза, че си дошъл от далечно място, за да живееш тук – в Идрис ли беше?

Той вдигна вежди. - Знаеш за Идрис?

- Или дойде от друг Институт? Те са все в големите градове, нали? И защо в

Лондон...

Той я прекъсна смаян. - Задаваш доста въпроси, а?

- Брат ми винаги казва, че любопитството ми е най-големият грях.

- А както продължават греховете, твоя не е най-ужасния. – Той седна на

големия пътнически съндък в долната част до леглото и я огледа със сериозно любопитство. – Е, давай. Питай всичко, което искаш. И без това не мога да спя,

а развлеченията са добре дошли.

Веднага гласът на Уил се появи в главата на Теса. Родителите на Джем са били

убити от демон. Но мога ли да го питам за това, запита се Теса. Вместо това рече:

- Уил ми каза, че си дошъл от много далеч. Къде си живял преди?

- Шанхай – отговори той. – Знаеш ли къде е?

- Китай – рече Теса с известно възмущение. – Не знаят ли всички това?

Джем се ухили. - Би се изненадала.

- Какво правеше в Китай? – запита тя с искрен интерес. Не можеше да си

представи картината на мястото, откъдето беше Джем. Когато си помислеше за

Китай всичко, което й идваше на ум бяха Марко Поло и чай. Имаше чувството, че е много, много далеч, сякаш Джем бе дошъл от другия край на света – на

изток от слънцето и на запад от луната, както би казала леля Хариет. – Мислех,

че никой друг не е ходил там, освен мисионерите и моряците.

- Ловците на Сенки живеят по целия свят. Майка ми беше китайка, баща ми британец. Срещнали са се в Лондон и са се преместили в Шанхай, където му е

била предложена позиция да управлява Института там.

Теса беше изумена. Ако майката на Джем е била китайка, тогава и той е такъв, нали? Тя знаеше, че има китайски имигранти в Ню Йорк – главно работеха като

перачки или продаваха ръчно навити цигари, обикаляйки улицата. Никога не

бе виждала някой от тях да изглежда като Джем, със странната си сребърна

коса и очи. Може би имаше нещо общо с това, че е Ловец. Но не можеше да измисли начин да го попита някак, без да звучи потресаващо грубо. За късмет

Джем изглежда не я чакаше да продължи разговора.

- Извинявам се, че питам, но родителите ти са мъртви, нали?

- Уил ли ти каза това?

- Нямаше нужда. Ние сираците се научаваме да се разпознаваме един друг. Ако мога да попитам, малка ли беше, когато се случи?

- Бях на три години, когато умряха в инцидент с карета. Почти не ги помня

изобщо. Само в дребни проблясъци – миризмата на тютюнов дим, или бледото

лилаво на роклята на майка ми. Леля ме отгледа. И брат ми Натаниел също. Макар че леля... – При това, за нейна изненада, гърлото й започна да я стяга.

Ярка картина на леля Хариет изникна в главата й, лежаща в тясното месингово

легло в стаята й, очите й ярки от температурата. Не я разпознаваше на края,

наричайки я с името на майка й, Елизабет. Леля Хариет бе единствената майка, която Теса някога бе познавала. Държеше тънката й ръка, докато почина, там в

стаята със свещенника. Помнеше какво си мислеше - че сега наистина беше

сама. – Умря скоро. Хвана неочаквано треска. Никога не е била много силна.

- Съжалявам да го чуя – каза Джем, и наистина звучеше, сякаш искрено

съжалява. - Беше ужасно, защото брат ми вече го нямаше тогава. Напусна за Англия

месец преди това. Дори ни изпрати подаръци – чай от фортран и шоколади. И

тогава леля се разболя и почина, и аз му писах отново и отново, но писмата ми

се връщаха обратно. Бях отчаяна. Тогава билетът пристигна. Билет за параход до Саутхемптън и бележка от Нейт, в която ме караше да го чакам на доковете,

и че трябва да отида да живея с него в Лондон, сега когато леля я няма. Макар

че, сега си мисля, че не е писал тази бележка изобщо... – Теса прекъсна, очите

й смъдяха. – Съжалявам. Бръщолевя. Няма защо да слушаш всичко това. - Какъв човек е брат ти? Как изглежда? – Теса погледна към Джем с малка

изненада. Другите питаха, какво може да е направил, за да се забърка такава

ситуация, сякаш тя знаеше къде Тъмните Сестри може да го държат, сякаш той

имаше същата сила като нея. Но никой никога не бе питал какъв е той. - Леля казваше, че е мечтател – рече. – Винаги живееше в главата си. Никога

не се интересуваше от това как стоят нещата, само как би могло да бъде някой

ден, когато щеше да има всичко, което иска. Когато ние щяхме да имаме

всичко, което искаме – поправи се тя. – Имаше навик да залага, мисля, защото

не можеше да си представи да загуби – това не беше част от мечтите му. - Мечтите може да са опасни.

- Не, не. – Тя поклати главата си. – Не го казвам правилно. Той беше чудесен

брат. Той... – Шарлот беше права. Беше по-лесно да пребориш сълзите, ако

намери нещо, някакъв обект, върху който да фиксира погледа си. Загледа се в ръцете на Джем. Бяха тънки и дълги, и имаше същата рисунка на опакото на

дланта си, каквато имаше и Уил, отвореното око. Тя посочи към нея. – Какво

прави това?

Джем изглежда не забеляза, че бе сменила темата. - Маркировка. Знаеш ли какви са те? – Той подаде ръката си към нея с длан

надолу. – Тази е Войанс. Изчиства зрението ни. Помага ни да виждаме Долния

Свят. – Обърна ръката си и издърпа ръкава на ризата. По цялата вътрешна страна на бледата му ръка имаше още Маркировки, много черни върху бялата

кожа. Изглеждаха все едно се виеха по следите на вените му, сякаш кръв

течеше и през тях.

- За бързина, нощно виждане, ангелска сила, за бързо лекуване – четеше ги той на глас. – Въпреки, че имената им са по-сложни, и не са на английски.

- Болят ли?

- Болят, когато ги получавам. Сега изобщо не болят. – Издърпа ръкава си

надолу и й се усмихна. – Хайде, не ми казвай, че това са всички въпроси, които

имаш. Ох, имам повече, отколкото си мислиш.

- Защо не можеш да спиш?

Видя, че го хвана неподготвен. Двоумение премина по лицето му, преди да

проговори. Но защо двоумение?, помисли си тя. Той можеше винаги да излъже или просто да отклони въпроса, както Уил би направил. Но Джем, усещаше тя

инстинктивно, не би излъгал.

- Имам лоши сънища.

- И аз сънувах – каза тя. – Сънувах за твоята музика. Той се ухили.

- Кошмар, тогава.

- Не. Беше възхитително. Най-прелестното нещо, което съм чувала, откакто

дойдох в този ужасен град.

- Лондон не е ужасен – рече равно Джем. – Просто трябва да го опознаеш. Трябва да дойдеш с мен навън из Лондон, някой ден. Мога да ти покажа

частите, които са красиви, които аз обичам.

- Хвалиш справедливия ни град? – запита някой тихо.

Теса се извъртя и видя Уил, облегнат на касата на вратата. Светлината от коридора очертаваше косата му, която изглеждаше влажна, с ореол от злато.

Долните краища на тъмното му палто и черните му ботуши бяха изцапани с кал,

сякаш тъкмо идваше отвън, а бузите му бяха зачервени. Както винаги главата

му беше непокрита. – Отнасяме се добре с теб тук, Джеймс, нали? Съмнявам се, че си имал такъв късмет в Шанхай. Как ни наричаше тук?

- Йанг Гуизи – рече Джем, който не изглеждаше изненадан от внезапното

появяване на Уил. – Чужди дяволи.

- Чу ли това, Теса? Аз съм дявол. И ти. – Уил се отлепи от касата на вратата и тръгна бавно напред в стаята. Метна се долу на ръба на леглото,

разкопчавайки палтото си. Към него имаше късо наметало, много елегантно,

очертано със синя коприна.

- Косата ти е мокра – отбеляза Джем. – Къде си бил?

- Тук, там, навсякъде. – Уил се ухили. Въпреки обикновената си грация, имаше нещо в начина, по който се движеше – изчервяването на бузите му и блясъка в

очите...

- Накъркан си до козирката, нали? – каза Джем.

Ах, помисли си Теса. Пиян е. Тя беше виждала брат си под влиянието на алкохол достатъчно пъти, за да разпознае симптомите. Някак си се чувстваше

озадачено разочарована.

Джем се ухили.

- Къде си бил? В Синия Дракон? Русалката? - Дяволската кръчма, ако трябва да знаеш. – Уил се облегна на една от

колоните на леглото. – Имах такива планове за тази вечер. Преследването на

заслепени от пиянство и непокорни жени беше целта ми. Но, уви, явно не е било писано! Едва бях изконсумирал третото си питие в Кръчмата, и бях

заговорен от очарователно малко дете, продаващо цветя, което ми поиска два

пенса за маргаритка. Цената изглеждаше неприемлива, затова отказах. И

когато казах това на момичето, то престъпи към ограбването ми. - Малко момиче те е ограбило? – запита Теса.

- Всъщност, тя изобщо не беше малко момиче, както се оказа, а джудже в

рокля с вкус към насилие, което е известно с името Шестопръстия Найджъл.

- Лесно е да направиш грешка – каза Джем.

- Хванах го, докато плъзгаше ръката си в джоба ми – продължи Уил, жестикулирайки въодушевено с тънките си, покрити с белези ръце. – Не можех

да оставя това така, разбира се. Сбихме се почти веднага. Водех битката,

докато Найджъл не скочи на бара и ме удари изотзад с кана джин.

- Най-доброто нещо за теб – каза несъпричастно Джем. – Радвам се да чуя, тогава, че е работа, както винаги. За момент се разтревожих, че си дошъл по-

рано, за да ме видиш дали съм по-добре.

- Изглежда се справяш перфектно добре и без мен. Всъщност, виждам, че си

срещнал нашата пребиваваща шейпшифтърка – каза Уил, поглеждайки към Теса. Това беше първият път, в който той призна нейното присъствие тук,

откакто се появи на вратата. – Нормално ли е за теб да се оказваш в мъжките

спални посредата на нощта? Ако знаех това щях да водя по-силна кампания да

накарам Шарлот да те остави тук.

- Не разбирам как това, какво правя те засяга? – отгговори Теса. – Особено след като ме заряза в коридора сама да намеря пътя обратно към стаята си.

- И намери пътя си към стаята на Джем, вместо това?

- Беше цигулката – обясни Джем. – Чула ме е да се упражнявам.

- Ужасно стържещ звук, нали? – запита я той. – Не разбирам как всички котки в квартала не започват да бягат всеки момент, когато започне да свири.

- Мисля, че беше красиво.

- Защото си беше – съгласи се Джем.

Уил вдигна пръст укорително в тяхна посока. - Съюзявате се срещу мен. Така ли ще бъде от сега нататък? Аз ще съм

излишния човек? Мили Боже, ще трябва да стана приятел с Джесъмин.

- Джесъмин не те понася – отбеляза Джем.

- Тогава Хенри. - Хенри ще те подпали.

- Томас – предложи Уил.

- Томас... – започна Джем и се прегъна на две, внезапно разтресен от

експлозия кашлица, толкова силна, че той се плъзна от куфара и се сви на

коленете си. Твърде шокирана за да помръдне, Теса само можеше да гледа, докато Уил – пиянството му изглежда изчезнало за част от секундата – отскочи

от леглото и клекна долу до Джем, поставяйки ръка на рамото му.

- Джеймс – каза той. – Къде е?

Джем вдигна ръка да го отдалечи. Измъчени пъшкания тресяха слабото му тяло.

- Нямам нужда... Добре съм... – Закашля се отново и тънка струйка червено се

пръсна на пода пред двамата. Кръв. Ръката на Уил се стегна на рамото на

приятеля му. Теса видя кокалчетата му да побеляват. - Къде е? Къде го сложи?

Джем замахна едва-едва към леглото.

- На... – изпъшка той. – На полицата над камината... Кутията... Сребърната... - Взимам го тогава. – Беше казано толкова нежно, както Теса никога не бе

чувала Уил да казва каквото и да е било. – Стой тук.

- Сякаш ще побягна на някъде. – Джем потърка опакото на ръката си върху

устата; върху Маркировката на отворено око се размазаха червени петна. Изправяйки се, Уил се обърна – и видя Теса. За момент изглеждаше абсолютно

потресен, сякаш бе забравил, че и тя е тук.

- Уил – прошепна тя. – Има ли нещо...

- Ела с мен. – Стискайки я за ръката Уил я забута нежно към отворената врата.

Избута я в коридора, заставайки така, че да блокира гледката й. - Лека нощ, Теса.

- Но той кашля кръв – запротестира с нисък глас тя. – Може би трябва да

извикаме Шарлот...

- Не. – Уил погледна назад над рамо, след това пак към Теса. Наведе съм към нея, ръката му беше на рамото й. Тя можеше да почувства всеки един от

пръстите му да се притиска в плътта й. Бяха достатъчно близко един до друг и

тя усещаше миризмата на нощен въздух по кожата му и уханието на метал,

мъгла и дим. Нещо по начина, по който миришеше беше странно, но не можеше да разбере какво е то.

Уил заговори с нисък глас.

- Той има лекарство. Ще му го донеса. Няма нужда Шарлот да знае за това.

- Но ако е болен...

- Моля те, Теса. – Имаше умоляващ натиск в сините му очи. – Ще е по-добре, ако не казваш нищо за това.

Някак Теса откри, че не можеше да каже не.

- Аз... Добре.

- Благодаря ти. – Уил пусна рамото й и вдигна ръка, за да докосне бузата й – толкова леко, че тя си помисли, че може би си го беше представила. Твърде

сепната, за да каже нещо, тя остана в тишината, докато той затвори вратата

между тях. Когато чу езичето на ключалката да щраква, осъзна защо си бе

помислила, че има нещо странно, когато Уил се наведе към нея. Въпреки, че той бе казал, че е бил цяла нощ вън, пиейки – въпреки, че твърдеше, че е имал

кана джин счупена в главата му – нямаше никаква миризма на алкохол по него

изобщо.

Мина дълго време, докато Теса успя да заспи отново. Лежеше будна, с Кодекса, отворен от едната й страна. Часовниковият ангел тиктакаше на гърдите й, а тя

преследваше следите светлина от лампата по тавана.

Теса застана, гледайки се в огледалото над тоалетната масичка, докато Софи

закопчаваше бутоните отзад на роклята й. На сутришната светлина, която се изливаше през високите прозорци, тя изглеждаше много бледа, а сивите сенки

под очите й стояха като нацапани петна. Никога до сега не се бе зяпала в

огледалото. Само бърз поглед, за да види дали косата й беше добре, и че

нямаше никакви петна по дрехите. Сега не можеше да спре да гледа тънкото, бледо лице в стъклото. Изглеждаше, сякаш трепти, все едно бе отражение във

вода. Като вибрацията, която я обхващаше точно преди да се Промени. Сега,

когато бе носила чужди лица, гледала през техните очи, как можеше да каже,

че това лице е наистина нейното, дори след като това е лицето, което й бе дадено при раждане? Когато се променя обратно в себе си, как да бъде

сигурна, че не е останала някаква дребна промяна в нея, нещо, което вече не я

правеше това, което е била до сега. И имаше ли изобщо значение как изглежда? Не беше ли лицето й просто маска плът, която нямаше нищо общо с

истинското й „аз‖?

Можеше да види също и отражението на Софи в огледалото. Лицето й беше

обърнато, така че страшната й страна бе към огледалото. Изглеждаше дори още по-ужасно на дневна светлина. Беше като прекрасна картина, раздрана с

нож на парцали. Теса я сърбеше да попита какво е станало, но знаеше, че не

може. Вместо това каза:

- Толкова съм ти задължена за помоща да си облека роклята.

- Удоволствие е да ви служа, госпожице. – Тонът на Софи беше равен. - Само исках да попитам – започна Теса. Софи се стегна. Мисли, че ще я

попитам за лицето, помисли си Теса. На глас каза: - Начина, по-който говореше

с Уил в коридора миналата вечер...

Софи се разсмя. Беше кратък смях, но истински. - Разрешено ми е да говоря на господин Херондейл, както и когато си искам.

Това е едно от условията ми на работа.

- Шарлот ти позволява да си имаш свои условия?

- Не всеки може да работи в Института – обясни Софи. – Трябва да си докоснат от Зрението. Агата е, също и Томас. Госпожа Браунуел ме поиска веднага, след

като разбра, че и аз го имам. Каза, че е търсиле прислужница за госпожица

Джесъмин от години. Обаче ме предупреди за господин Херондейл, каза, че е

вероятно да бъде груб с мен и непринуден. Каза, че мога да съм груба с него в

отговор, че никой няма да има нещо против. - Някой е длъжен да бъде груб с него. Достатъчно е груб с всеки друг.

- Сигурна съм, че това е, което госпожа Браунуел си е помислила. – Софи

сподели усмивка с Теса в огледалото. Беше абсолютно прелестна, когато се

усмихне, помисли си Теса, със или без белег. - Харесваш Шарлот, нали? – каза тя. – Изглежда ужасно мила.

Софи сви рамене.

- В старата къща слугувах на госпожа Аткинс, домоуправителката. Тя следеше

всяка свещ, която използвах, всяко парченце сапун, което имахме. Трябваше да използваме сапуна, докато не свърши напълно. Едва тогава ни даваше нов.

Но госпожа Браунуел ми дава сапун, когато си поискам. – Тя каза това, сякаш

беше твърда черта от характера на Шарлот.

- Предполагам имат доста пари тук в Института. – Теса си спомни за прекрасните мебели и великолепието на мястото.

- Може би. Но съм преминала през достатъчно дрехи на госпожа Браунуел, за

да знам, че не ги купува нови.

Теса си спомни за синята рокля, която Джесамин бе носела на вечерята

миналата нощ. - А какво за госпожица Ловлейс?

- Тя има свои пари – каза мрачно Софи. Отстъпи назад от Теса. – Готово.

Можеш да излизаш сега.

Теса се усмихна. - Благодаря, Софи.

Глава 6

Странната земя преводач Lera93

We must not look at goblin men,

We must not buy their fruits: Who knows upon what soil they fed

Their hungry thirsty roots?

--Christina Rossetti, "Goblin Market"

- Знаеш ли, – сподели Джем – това дори не се доближава до представата ми за

бордей.

Двете момчета бяха застанали на входа на това, което Теса наричаше Мрачната къща, на улица Уитчапъл Хай. Изглеждаше по-мръсна и тъмна, отколкото Уил

си спомняше, сякаш някой я беше облицовал с допълнителна мръсотия.

- Какво точно си представяше Джеймс? Дамите на нощта да ти помахват от

балконите? Голи статуи да украсяват предверието? - Предполагам – отвърна кротко Джем. – Очаквах да видя нещо по-малко

мрачно.

Уил си беше помислил същото нещото, когато бе дошъл тук за първи път.

Голямата изненада веднъж щом влезе в Мрачната къща беше, че приличаше на

място, за което никой нямаше да помисли като за дом. Затворените прозорци изглеждаха мазни, увисналите завеси - кални и неизпрани.

Уил нави ръкавите си.

- Ех, явно ще трябва да съборим вратата.

- Или – каза Джем, достигайки, и завъртайки дръжката – не. Вратата се отвори, показвайки тъмнината.

- Сега, това беше просто мързел – сподели Уил. Грабвайки ловния си кинжал от

колана, той пристъпи внимателно вътре, Джем го последва, като вървеше

плътно до него. Сменяха се в рискови ситуации, въпреки че Джем предпочиташе да е в защита през повечето време – Уил винаги забравяше да

поглежда назад.

Вратата се затвори зад тях, оставяйки ги в полуосветената стая. Коридора

изглеждаше почти същия както, когато Уил за първи път беше тук – същото дървено стълбище, водещо нагоре, същият разбит, но още елегантен мраморен

под, същият прашен въздух. Джем повдигна ръка и неговата вещерска

светлина заживя, изплашвайки няколко хлебарки. Те преминаха по пода,

карайки Уил да гримасничи.

- Готино местенце за живеене, нали? Да се надяваме, че са оставили нещо след себе си освен мръсотия. Бъдещи адреси, няколко откъснати крайници, една или

две проститутки...

- Дано. Може би, ако сме късметлии, може да хванем сифилис.

- Или демонска шарка. – предложи жизнерадостно Уил, пробвайки вратата под стълбите. Тя се отвори, оставена незаключена както предната врата. – Винаги

има демонска шарка.

- Демонската шарка не съществува.

- Ако го вярваш – отвърна Уил, изчезвайки в тъмнината под стълбите. Заедно претърсиха цялото мазе и стаите от приземния етаж, намирайки малко

боклук и прах. Всичко беше премахнато от стаята, където Теса и Уил се бяха

сблъскали с Мрачните Сестри. След дълго търсене Уил откри нещо на стената,

което изглеждаше като изцапано с кръв, но не се виждаше от къде се е

появило и Джем предположи, че може просто да е било боя. Оставяйки мазето, те се преместиха на горния етаж, където завариха дълъг коридор с врати от

двете страни, който бе познат на Уил. Беше тичал тук с Теса зад него. Вмъкна

се в първата стая в дясно, където бе намерил Теса. Нямаше и следа от момичето с големите очи, което го беше ударило с каната. Стаята беше празна,

мебелите бяха изчезнали, за да бъдат претърсени в Мълчаливият Град. Четири

тъмни резки на пода показваха къде преди е било леглото.

Другите стаи бяха горе-долу същите. Уил се пробва с един прозорец, когато чу Джем да го вика да дойде бързо; той беше в последната стая вляво. Уил

забърза и намери Джем да стои в центъра на огромна квадратна стая, а

вещерската светлина блещеше в ръцете му. Не беше сам. Беше останала една

част от мебел – тапицирана кушетка и жена, седяща в нея.

Беше млада – може би не по-стара от Жесамин – и носеше евтина рокля, с вдигната коса отзад на тила. Беше с кестенява коса, а ръцете й бяха голи и

червени. Очите й бяха широко отворени и втренчени.

- Ох, - каза Уил, твърде изненадан, за да каже друго – Тя...

- Мъртва е – каза Джем. - Убеден ли си? – Уил не можеше да свали очи от лицето на жената. Беше

бледа, но не като труп, с ръце положени в скута, пръстите леко извити, а не

вдървени вследствие на смъртта. Той се приближи до нея и постави ръка на

рамото й. Беше вкочанено и студено под пръстите му.- Ами не отговаря на моите опити, – отбеляза с по лек тон, отколкото се чувстваше – значи би

трябвало да е мъртва.

- Или е жена с хубав вкус. – Джем коленичи и погледна отблизо в лицето на

жената. Очите й бяха бледо-сини и изпъкнали, вглеждаха се покрай него, като

поглед на мъртвец. – Г-це – каза той и докосна китката й, опитвайки се да напипа пулса й. Тя помръдна, трепвайки под неговата ръка и издаде

нечовешки звук.

Джем се изправи бързо.

- Какво в името... Жената повдигна главата си. Очите й още бяха бледи, разфокосирани, но

устните й се движеха скърцащо.

- Внимавайте! – проплака тя. Гласът й се превърна в ехо и Уил леко подскочи

назад. Гласът й звучеше, сякаш нещо метално стърже друго. - Пазете се, нефилими. Както поробвате други, така и вие ще бъдете поробени.

Вашият ангел не може да ви предпази срещу това, което не е нито творение на

Бога, нито на Дявола, армия родена нито в Рая, нито в Ада. Внимавайте за ръка

на човек. Пазете се. – Гласът й се извиси толкова високо, стържещ, облегна се назад и се строполи в стола като марионетка, направлявана от невиждани

пръсти. – ВНИМАВАЙТЕ, ВНИМАВАЙТЕ, ВНИМАВАЙТЕ...

- Мили Боже – смутолеви Джем.

- ВНИМАВАЙТЕ- промълви жената за последен път и се спусна напред, падайки

на земята. Уил зяпаше с отворена уста. - Тя...? – започна той.

- Да – отвърна Джем – Мисля, че този път е мъртва.

Но Уил клатеше глава.

- Мъртва. Не мисля така. - Тогава какво мислиш?

Вместо да отговори, Уил тръгна и коленичи до тялото. Докосна с два пръста

една от бузите на жената, обърна главата й внимателно, докато тя не погледна

към тях. Устата й беше отворена, дясното й око се вглеждаше в тавана. Лявото гледаше надолу към лявата й буза, държащо се към кухината си чрез навита

медена жица.

- Тя не е жива, – каза Уил – но и мъртва не е . Може би е ... нещо като творенията на Хенри, мисля. – Докосна лицето й.- Кой може да е направил

това?

- Не мога да предположа. Но тя ни нарече нефилими. Знаела какво сме.

- Или някой е знаел – сподели Уил. – Не си представям да е знаела всичко. Мисля, че е машина, като часовник. И просто се е развалила – той се спря. –

По-добре да я отнесем в Института. Хенри ще иска да я погледне.

Джем не отвърна, гледаше надолу към жената на пода. Ходилата й едва

достигаха края на роклата и бяха мръсни. Устата й беше отворена и той

можеше да види как проблясва метала в гърлото й. Окото й висеше на пружината, когато някъде навън се чу как часовник оповестява часа.

Веднъж влязла в парка, Теса се усети, че се успокоява. Не беше ходела на някое зелено, тихо място, откакто беше дошла в Лондон и започна да се

възхищава на гледката изпълнена с трева и дървета, въпреки че си помисли, че

няма по-добър парк от Центръл парк в Ню Йорк. Въздухът тук не беше толкова

замърсен за разлика от останалата част на града, а небето над главата й се доближаваше до синьото. Томас чакаше при каретата, докато момичетата се

разхождаха. Докато Теса ходеше близко до Джесамин, то другото момиче

поддържаше известно разстояние от тях. Слизаха надолу по затворената улица,

когато Джесамин я уведоми, че необяснимо защо се казва Ротън Роу (бел. пр.

„гнил ред―). Като оставим настрана зловещото име, определено беше място, което трябва да се види. Надолу към центъра мъж и жена яздеха коне, стилно

облечени, жената с летящ воал, техния смях изпълваше летния въздух. От

двете страни на улицата се движеха други хора. Столове и пейки бяха

разположени под дърветата, жените седяха с чадъри под ръце и пиеха ментова вода; до тях пушеха мустакати джентълмени, изпълвайки въздуха с мириса на

тютюн, смесен с окосена трева и коне.

Въпреки че никой не се спря до поговори с тях, Джесамин явно знаеше кой е

всеки от тях – кой щеше да се жени, кой си търсеше съпруг, кой имаше афера с еди коя си съпруга, което беше ясно на всички. Беше леко замайващо и Теса

беше доволна, когато се измъкнаха от уличката и подхванаха малка пътечка

водеща към парка.

Джесамин хвана Теса под ръка и започна да бърбори. - Нямаш си и на представа, какво облекчение е да има друго момиче наоколо –

сподели тя жизнерадостно. – Искам да кажа, че Шарлот е приятна, но е

отегчителна и омъжена.

- Ами Софи?

Жасмин изсумтя. - Софи е слуга.

- Познавам момичета, които бяха доста близки с господарките си. –

запротестира Теса. Това не беше чистата истина. Тя беше чела за такива

момичета, а не беше срещала. И все пак според романите, главната функция на прислужницата на една дама беше да те изслушва докато си изливаш сърцето

относно любовния си живот и от време на време да те облича и да се представя

за теб, така че да не бъдеш отвлечена от някой злодей. Не, че Теса си

представяше Софи да участва в нещо от изброените неща. - Виждаш как изглежда лицето й. Нейната грозота я прави ожесточена. Една

прислужничка на госпожица трябва да е красива и да говори френски, а Софи

не може и не е нищо от това. Казах същото нещо и на Шарлот, когато доведе момичето. Но тя не ме послуша. Никога не го прави.

- Не мога да си представя защо – каза Теса. Завиха по криволичеща пътека

между дърветата. Блясъкът на реката се виждаше покрай тях, клоните на

дърветата се преплитаха и образуваха навес, спирайки светлината на слънцето.

- Нали! И аз не знам защо. – Жасмин повдигна лицето си, позволявайки на

преминаващата светлина през клоните да докосне кожата й. – Шарлот никого

не слуша. Винаги води за носа Хенри. Въобще не знам защо той се ожени за

нея. - Предполагам, защото я обича?

Жасмин изсумтя.

- Никой не мисли така. Хенри искаше достъп до Института, за да работи по своя

малък експеримент в мазето и да не трябва да се бие. Не мисля, че искаше да се ожени за Шарлот – въобще не мисля, че той искаше да се ожени за когото и

да е било – на ако някой друг ръководеше Института, то тогава той щеше да са

ожени за него. - Тя подсмръкна. - После ето ги и момчетата – Уил и Джем. Джем

е достатъчно приятен, но знаеш ги какви са чужденците. Не заслужават доверие и са егоисти и мързеливи. Той е винаги в стаята си, представяйки се за

болен, отказвайки да помогне за каквото и да е било. – Джесамин продължи

безгрижно, като явно забравяше факта, че Джем и Уил търсеха Мрачната къща

в момента, докато тя се разхождаше в парка с Теса. – И Уил. Достатъчно

красив, но се държи като лунатик през половината време; сякаш е отгледан от диваци. Никого и нещо не уважава, няма си и на представа как един

джентълмен трябва да се държи. Предполагам, че това се дължи на факта, че е

уелсец.

Теса беше объркана. - Уелсец? – това лошо ли е? Щеше да го добави, но Джесамин сметна, че Теса

се съмнява в произхода на Уил и продължи с удоволствие.

- О, да. С тази негова черна коса, можеш да бъдеш сигурна. Неговата майка е

от Уелс. Неговият баща се влюбил в нея и така. Той напуснал Нефилимите. Може би го е омагьосала. – Тя се изсмя. – Знаеш, че те притежават всякакви

видове странни магии и неща в Уелс.

Теса не знаеше.

- Знаеш ли какво се е случило с родителите на Уил? Мъртви ли са? - Предполагам, че са или ако не, щяха да го потърсят, нали? - Джесамин

повдигна едната си вежда. – Ъгх. Както и да е. Не ми се говори повече за

Института. – Тя се завъртя да огледа Теса. – Може би се чудиш защо съм

толкова мила с теб.

- Ъмм... – Теса се чудеше. В романите момичетата като нея, момичета, чиито семейства преди са имали пари, но попаднали в тежки времена, често бяха

вземани под крилото на мили закрилници и бяха обличани в нови дрехи и

обучени добре. (Не, помисли си Теса, че има нещо лошо в нейното обучение .

Леля Хариет беше образована толкова добре колкото, която и да е гувернантка.) Разбира се, Джесамин не приличаше на някоя от тези мили стари

госпожи от такива приказки, които действаха от щедрост и не бяха егоистични.

– Жасмин, чела ли си „Фенерджията‖?

- Определено не. Момичетата не трябва да четат романи – каза Джесамин, с тон сякаш го е чула накъде другаде. – Въпреки всичко, г-це Грей, аз имам

предложение за вас.

- Теса – поправи я тя автоматично. - Разбира се, вече сме най-добри приятелки – каза Джесамин - и скоро ще

станем още по-близки.

- Какво искаш да кажеш?

- Сигурна съм, че Уил ти е казал, че моите родители, моите скъпи папа и мама, са мъртви. Но ми оставиха не много маловажна сума пари. Бяха оставени

настрана за мен докато дойде осемнадесетия ми рожден ден, който е след

няколко месеца. Виждаш проблема, разбира се.

Теса не виждаше проблема и затова каза:

– Нима? - Не съм Ловец на сенки, Теса. Мразя всичко свързано с Нефилимите. Никога

не съм искала да бъда част от тях и най-скъпото ми желание е да напусна

Института и да не проговоря на нито една душа, която е имала нещо общо с

тях. - Но аз смятах, че те са били Ловци на сенки...

- Не трябва да си Ловец, ако не искаш. Моите родители не са пожелали.

Оставили са Клейва, когато са били млади. Мама беше винаги ясна. Тя никога

не е искала Ловците близко до мен. Казваше, че не би пожелала такъв живот за едно момиче. Искаше други неща за мен. Да направя дебюта си, да срещна

кралицата, да намеря добър съпруг и да имам сладки малки бебчета.

Обикновен живот. – Каза думите си леко ядосано. – Има други момичета в

града точно сега, Теса, други момичета на моята възраст, които не са толкова

красиви като мен, които танцуват и флиртуват, и се смеят, и си намират съпрузи. Учат френски. А аз получих уроци по ужасни демонски езици. Не е

честно.

- Ти все още можеш да се омъжиш – Теса беше объркана. – Всеки мъж би...

- Мога да се омъжа за ловец на сенки. – Джесамин се запъна на последното. – И да живея като Шарлот, ще трябва да се обличам като мъж и да се бия като

мъж. Отвратително е. Жените не са направени да се държат така. Ние сме

създадени да се грижим грациозно за скъпите ни домове. Да ги декорираме по

начин, който ще допадне на нашите съпрузи. Да повдигаме настроението им с нашето внимателно и ангелско присъствие. – Жасмин не звучеше нито

внимателно, нито ангелски, но Теса се въздържа да го спомене.

Не виждам как....

Джесамин хвана яростно Теса за ръката. - Не виждаш? Мога да напусна Института, Теса, но не мога да го направя сама.

Ще бъде неуважително. Може би, ако бях вдовица, но аз съм само едно

момиче. Не може да стане така. Но ако имам компаньонка – сестра...

- Искаш да се представя за твоя сестра? Попита Теса.

- Защо не? – отвърна Джесамин, сякаш беше най-надеждното предложение на света. – Или може да си братовчедка ми от Америка. Да, това може да стане.

Ще видиш – допълни тя, по-практично. – Не е сякаш имаш къде да отидеш,

нали? Сигурна съм, че ще си хванем съпрузи за нула време.

Теса, чиято глава започваше да я боли, желаеше Джесамин да спре да говори за „хващане‖ на съпрузи, сякаш ставаше на въпрос да се разболееш или пък да

хванеш някой избягала котка.

- Мога да те представя на всички добри хора – продължи Джесамин. – Ще има

балове и вечерни партита – тя се спря, гледайки наоколо в пълно объркване – Но, къде сме?

Теса се огледа наоколо. Пътечката криволичеше. Беше тъмна следа водеща

между високи двойни дървета. Теса вече не виждаше небето, както и не чуваше гласове. Зад нея, Джесамин беше спряла. На лицето й изведнъж се

беше появил страх.

- Излезли сме от пътя – прошепна тя.

- Ами, можем да намерим обратния път, нали? – Теса се завъртя, търсейки пролука в дърветата, снопче светлина. – Мисля, че дойдохме по този път...

Джесамин изведнъж хвана за ръката на Теса, впивайки нокти. Нещо, не –

някой се беше появил на пътеката преди тях.

Фигурата беше дребна, толкова дребна, че за момент Теса си помисли, че стоят

пред дете. Но когато навлезе в светлината, тя разбра, че е човек – прегърбен и сбръчкан човек, облечен като търговец, в парцаливи дрехи, а износена шапка

беше избутана назад на главата му. Лицето му беше набръчкано и бяло, като

плесенясала стара ябълка, а очите му черни в дебелата набръчкана кожа. Той

се ухили,показвайки зъби остри като бръснач. - Хубави момичета.

Теса погледна към Джесамин; другото момиче се беше сковало и зяпаше с

отворена уста.

- Трябва да тръгваме – прошепна Теса, и задърпа Джесамин за ръката. Бавно, сякаш сънуваше, Жасмин позволи на Теса да я обърна към пътя, по който бяха

дошли. Далече от това място, Теса си помисли, че вижда парка, нещо като

чиста светлина. Изглеждаше доста далече.

- Излезли сте от пътя – каза непознатия. Гласът му беше ритмичен като песен.

– Хубави момичета, излезли сте от пътя. Знаете какво се случва с момичета като вас.

Той пристъпи напред.

Жасмин, все още скована, сграбчи слънчобрана си, сякаш е спасително въже.

- Гоблин, – каза тя – хобгоблин, каквото и да си, нямаме никаква кавга с народа на Феите. Но ако ни докоснеш...

- Вие сте излезли от пътя – изпя малкия човек, приближавайки се, и като го

направи Теса забеляза, че блестящите му обувки всъщност не са обувки, а

блестящи копита. - Глупави Нефилими, да дойдете на това място без да сте маркирани. Това е

по-древна земя от всяко Съглашение. Тук има непозната земя. Ако вашата

ангелска кръв падне върху нея, златни гроздове ще поникнат от нея, покрити с

диаманти. И аз я проклинам. Проклинам кръвта ви. Теса дръпна Джесамин за ръката.

- Джесамин трябва да...

- Теса, млъкни. – Разтърсвайки свободната си ръка, Джесамин посочи

слънчобрана си към гоблина. – Не искаш да направиш това. Не искаш...

Съществото скочи. Щом се насочи към тях, устата му се отвори широко, кожата му се раздели и Теса видя лицето отдолу – зъбато и покварено. Тя извика и

заотстъпва назад, но кракът й се оплете в корен на дърво. Падна на земята,

когато Джесамин повдигна слънчобрана си и с едно движение на китката се

отвори като цвете. Гоблинът извика. Изкрещя и падна назад, претърколи се на земята, все още викайки. Кръв потече от раната на бузата му, изцапвайки

парцаливото му сиво яке.

- Казах ти – рече Джесамин. Дишаше тежко, гърдите й се повдигаха и спадаха,

сякаш беше тичала през парка. – Казах ти да ни оставиш сами, гадно същество такова – удари гоблина отново и сега Теса вече можеше да види, че краищата

на слънчобрана й блестяха в странно бяло-златен цвят и бяха остри като

ножове. Кръвта беше попила по цветистия плат. Гоблинът извика, поставяйки ръце пред себе си, за да се защити. Сега

изглеждаше като малък, стар, гърбав човечец, и въпреки че Теса знаеше, че е

измама, не можеше да спре да го съжалява.

- Милост, господарке, милост... - Милост? – запъна се Джесамин. – Искаше да поникнат цветя от моята кръв!

Гаден гоблин! Отвратително същество! – Тя отново го удари със слънчобрана

си, и отново... Гоблинът пак извика. Теса седна и изтупа мръсотията от косата

си, след което се залюля на краката си. Джесамин все още крещеше,

слънчобрана летеше, а съществото на земята получаваше все повече гърчове с всеки удар. – Мразя те! – крещеше Джесамин с тънък и потрепващ глас. –

Мразя те и всеки като теб – Долноземци – отвратителни, отвратителни...

- Джесамин! – Теса се затича към по-голямото момиче и обвърза ръце около

нея, придърпвайки ръцете й до тялото. За момент Джесамин се бореше и Теса осъзна, че няма как да я задържи. Тя беше силна, мускулите под меката й

женска кожа бяха навити и обтегнати като камшик. Тогава изведнъж Джесамин

увисна в ръцете на Теса, дъхът й накъсваше, докато отпускаше слънчобрана.

- Не – ридаеше тя. – Не. Не исках. Не мислех. Не... Теса погледна на долу. Тялото на гоблина беше прегърбено и неподвижно в

краката им. Кръв се лееше по земята от мястото, където той лежеше, течеше по

земята като тъмни лози. Държейки Джесамин, докато хлипаше, Теса не можеше

да не се замисли какво ще поникне там сега.

Не беше изненадващо за Шарлот да се възстанови първа от изненадата.

- Г-н Мортмейн, не мога да разбера какво искате да кажете...

- Разбира се, че не разбирате – той се усмихваше, сухото му лице беше разделено от ухо до ухо от палава усмивка.

- Ловци на сенки. Нефилими. Така се наричате, нали? Смеска между човек и

ангел. Странно, след като Нефилимите в Библията са представени като

отвратителни чудовища, нали? - Знаете, че това не е напълно истина – каза Хенри, за който беше невъзможно

да се въздържи. - Има проблем с превода от оригиналния сирийски език...

- Хенри – каза предупредително Шарлот.

- Наистина ли хващате душите на демоните и ги пъхате огромни кристали! – Мортмейн, се приближи с широко отворени очи. – Колко великолепно!

- Имате предвид Пиксиса? – Хенри изглеждаше объркан. – Не е кристал, а

повече като дървена кутия. И не са толкова много души – демоните нямат

души. Имат енергия...

- Млъкни Хенри! – прекъсна го Шарлот. - Г-жо Брануел – каза Мортмейн. Звучеше ужасяващо радостен. – Моля не се

притеснявайте. Вече знам всичко за вашия вид. Вие сте Шарлот Брануел, нали?

А това е вашият съпруг, Хенри Брануел. Вие управлявате Лондонския Институт

от това, което преди е било църквата All-Hallows-the-Less. Честно, наистина ли смятахте, че няма да знам, кои сте вие? Особено след като се опитахте на

очаровате слугата ми? Той не понася да бъде очарован. Прави го безразсъден.

Шарлот завъртя очи.

- И откъде сте запознат с цялата тази информация? Мортмейн се приближи бавно напред, потривайки ръце.

- Аз съм чирак на свръхестественото. Откакто прекарах известно време в Индия

на младини, когато за първи път научих за тях, бяха очарован от царството на сенките. За мъж в моето положение, със задоволителен капитал и повече от

достатъчно време, много врати са отворени. Можеш да купиш книги, когато не

можеш да купиш информация. Вашето обучение не е толкова тайно, колкото си

мислите. - Може би, – каза Хенри, изглеждайки дълбоко нещастен – но... Това е опасно,

нали знаете. Да убиваш демони – не е като да стреляш по тигри. Те също така

могат да те преследват, както и ти тях.

Мортмейн се засмя.

- Мое момче, нямам намерение да се изправя срещу демоните с голи ръце. Разбира се такъв тип информация е опасна в ръцете на някоя луда глава, но

моята е внимателна и с чувствителен ум. Виждам единствено разширяване на

моето познание за света, нищо повече. – Той огледа стаята. – Трябва да кажа,

че преди никога не съм имал честта да говоря с Нефилим. Разбира се, споменаването за вас в литературата е едва доловимо, но да четеш за нещо и

това да го изпиташ, са две различни неща, за това съм сигурен, че ще се

съгласите. Има толкова много, на което може да ме научите...

- Това – каза Шарлот с мразовит глас – е достатъчно. Мортмейн се вгледа в нея объркан.

- Моля?

- След като знаете толкова много за Нефилимите, г-н Мортмейн, може ли да

попитам дали знаете какъв е нашия указ?

Мортмейн изглеждаше доволен. - Да унищожавате демони. Да предпазвате хората – мунданите, както разбрах,

че ни наричате.

- Да, – отвърна Шарлот – и голямата сделка е, че предпазваме хората от самите

тях – от тяхната глупост. Виждам, че не сте запознат с това правило. След това изказване, Мортмейн изглеждаше напълно учуден. Погледът му се

насочи към Хенри. Шарлот познаваше този поглед. Беше този, който се

разменя между мъжете, поглед, който казваше, „Не можете ли да контролирате

съпругата си, господине?‖. Поглед, който тя познаваше, който беше невидим за Хенри, защото се опитваше да разчете поставените на на обратно листи върху

бюрото на Мортмейн и обръщаше много малко внимание на разговора.

- Мислите, че свръхестественото образование, което имате ви прави много

умен. – каза Шарлот. - Но аз съм виждала дяла си за мъртвите мундани, г-н Мортмейн. Не мога да преброя, колко пъти съм се грижела за останките на

някой човек, който се е обявил за експерт в магьосническата практика. Помня,

когато бях малко момиче, бях призована в дома на един адвокат. Той

принадлежеше към някакъв кръг от мъже, които вярваха, че са магьосници.

Прекарваха времето си пеейки, носеха роби и рисуваха пентаграми на пода. Една вечер той решил, че има достатъчно сили да призове демон.

- А имаше ли?

- Беше – продължи Шарлот – призовал демона Маракс. Той изби него и цялото

му семейство. – Тонът и беше ако-искаш-да-знаеш. – Намерихме повечето от тях без глави, провиснати надолу от каретата. Най-малкото от децата му се

печеше на шиш на огъня. Никога не намерихме Маракс.

Мортейн беше станал блед, но запазил самообладание.

- Винаги се намират такива, които надхвърлят способностите си – каза той. - Но аз...

- Но вие никога няма да сте толкова глупав – продължи Шарлот. – Спестете си

го, защото в този момент вие сте глупак. Гледате към мен и Хенри и не се страхувате от нас. Вие сте изумен! Приказката е станала реалност! – Тя тресна

ръката си върху бюрото му, карайки го да подскочи. – Волята на Клейва стои

зад нас – каза тя, с толкова студен глас, колкото можеше. – Нашият указ е да

предпазваме хората. Като Натаниел Грей. Той е изчезнал и нещо свръхестествено стои зад това. И ето, че сега намираме неговия предишен

работодател, който се е забъркал със свръхестественото. Дори най-големия

глупак няма да повярва, че двата факта не са свързани.

- Аз... Той... Г-н Грей е изчезнал? – запелтечи Мортмейн.

- Да. Неговата сестра дойде при нас, търсейки го; тя е била информирана от няколко магьосници, че той е в огромна опасност. Докато вие, г-не, се

изумявате, той може да умира. А Клейва не гледа с добри очи на тези, които

стоят на пътя на неговия указ.

Мормейн постави ръка върху лицето си. Когато я свали изглеждаше посивял. - Аз, разбира се, – каза той – ще ви кажа всичко, което искате да знаете.

- Чудесно. – Сърцето на Шарлот биеше толкова бързо, но гласът й не я

предаде.

- Преди познавах баща му. Бащата на Натаниел. Бях му работодател в продължение на двадесет години когато Мортмейн се занимаваше главно с

кораби. Имах офиси в Хонг Конг, Шанхай, Тианджин... – той се спря, докато

Шарлот потропваше нетърпимо по бюрото. – Ричард Грей работеше за мен тук,

в Лондон. Той беше главния ми помощник, мил и умен човек. Съжалявах за

загубата му когато се премести със семейството си в Америка. Когато Натаниел ми писа и ми каза кой е, аз му предложих работа на минутата.

- Г-н Мортмейн – гласът на Шарлот беше режещ – Това не е свързано...

- О, но е – дребния човек настоя. – Разбирате ли, познанието ми за

свръхестественото винаги е било свързано с работата ми. Преди години, например, всеизвестната Ламбард Стрейт Банк банкрутира – като унищожи

голям брой компании. Познанството ми с магьосник ми помогна да избегна това

нещастие. Успях да изтегля капиталите си преди банката да затвори врати и

това спаси компанията ми. Но това повдигна подозренията на Ричард. Той явно е инвестирал, по-късно ми сподели за знанието си за клуб Пандемониум.

- Тогава вие сте член – измърмори Шарлот. - Но разбира се.

- Предложих членство на Ричард за клуба – дори го взех на една, две срещи –

но той не беше заинтересован. Скоро след това той се премести със семейството си в Америка. – Мортмейн разтвори широко ръце. – Клуб

Пандемониум не е за всеки. Пътувайки като мен, чух истории са сходни

организации в много градове, групи хора, които знаят на Светът на Сенките и

искат да споделят познанието си и приключенията си, но се плаща доста

голяма цена за тайната на членството. - Някои плащат по-голяма цена за това.

- Не е някоя зла организация – каза Мортмейн. Звучеше почти наранен. –

Имаше много велики напредъци, много велики нововъведения. Видях

магьосник да създава сребърен пръстен, който може да те транспортира да друго място само като завъртиш пръстена около пръста си. Или врата, която

може да те заведе, където си поискаш. Видях мъж, който се завърна от

смъртта...

- Наясно съм с магията и какво прави, г-н Мортмейн. – Шарлот изгледа Хенри, който изпробваше проект за някаква механична джаджа, закрепена на стената.

– Има един въпрос, който ме безпокои. Магьосникът, който явно е отвлякъл г-н

Грей е някак си свързан с клуба. Винаги съм знаела, че е клуб на мунданите. Защо тогава ще има Долноземци там?

Челото на Мортмейн се набръчка.

- Долноземци? Искате да кажете свръхестествен народ – магьосници и

ликантропи и т.н.? Има нива и нива на членство, г-жо Брануел. Мундан като мен може да стане член на клуба. Но председателите – тези, които управляват

самото заведение – те са Долноземци. Магьосници, ликантропи и вампири.

Въпреки че Народът на феите ни отбягва. Твърде много лидери на индустрията

– железници, фабрики и други. Те мразят такива неща. – Той поклати глава. –

Прекрасни същества са, феите, но се страхувам, че прогреса ще бъде края за тях.

Шарлот не беше заинтересована от мислите на Мортмейн за феите; умът й

препускаше.

- Нека позная. Вие сте представили Натаниел Грей в клуба, точно както сте представили неговия баща.

Мортмейн, който явно си възстановяваше част от увереността, клюмна отново.

- Натаниел работеше в офиса ми в Лондон само за няколко дена преди да се

изправи срещу мен. Сметнах, че е научил за опита на баща си в клуба и желаеше да научи още. Не можех да откажа. Доведох го на една среща и

сметнах, че това ще е краят. Но не беше. – Той поклати глава. – Натаниел се

присламчи към клуба като патица към водата. Няколко седмици след тази

първа среща, той беше изчезнал от квартирата си. Изпрати ми писмо, че

приключва работата си с мен и каза, че отива да работи за някой друг от клуб Пандемониум, който явно щеше да му плаща достатъчно, че да погаси своите

заеми на залаганията. – Въздъхна. – Не е нужно да казвам, че не остави новия

си адрес.

- И това е всичко? – гласът на Шарлот се повиши. – Не се опитахте да го потърсите? Да разберете къде е отишъл? Кой е новия му началник?

- Човек може да си намери работа където иска – каза Мортмейн, свирепо. –

Нямаше причина да мисля...

- И не сте го виждали от тогава? - Не. Казах ви...

Шарлот го прекъсна.

- Казахте, че се е присламчил към клуб Пандемониум като патица към вода, но

все пак не сте го виждал на нито една среща след като е напуснал работата при вас?

Нещо като паника се появи в погледа на Мортмейн.

- Аз... Не съм ходил на никоя от срещите от тогава. Работата ме държи много

зает.

Шарлот изгледа твърдо Алекс Мортмейн през масивното му бюро. Тя беше добър съдия относно характера, или поне така смяташе. Не, че не се е

изправяла срещу мъже като Мортмейн преди. Прям, сърдечен, уверен мъж,

човек, който вярва, че успехът в бизнеса или някаква друга награда ще

донесат друг успех и могат да се занимават с изкуството на магията. Помисли си отново за адвоката, за стените на неговата къща, оцветени в алено червено

от кръвта на семейството му. Помисли си за ужаса, който сигурно е изпитал, в

тези последни мигове от живота му. Виждаше как се поражда същия страх в

очите на Алекс Мортмейн. - Г-н Мортмейн, – каза тя – не съм глупачка. Знам, че криете нещо от мен. –

Извади от дамската си чанта един от зъбците, които Уил беше донесъл от

къщата на Мрачните Сестри и го постави на бюрото. – Това изглежда като нещо, което е произведено от вашите фабрики.

С обезумял поглед Мортмейн погледна надолу към малкото парче метал на

бюрото му.

- Да-да, това е един от зъбците ми. Какво за него? - Две вещици, наричащи себе си Мрачните Сестри - и двете членове на клуб

Пандемониум, са убивали хора. Млади момичета. Деца. Намерихме това в

мазето на дома им.

- Нямам нищо общо с каквито и да е било убийства! – възкликна Мортмейн. –

Никога... Помислих си – започваше да се поти. - Какво сте мислили? – Гласът на Шарлот беше омекнал.

Мортмейн вдигна зъбеца с треперещи ръце.

- Не можете да си представите. – Гласът му започна да прекъсва. – Преди

няколко месеца един от членовете на съвета на клуба – един Долноземец, много стар и могъщ, дойде при мен и ме помоли да му продам механично

оборудване на ниски цени. Зъбци и подобни неща. Не попитах за какво са му –

защо да се бъркам? Нямаше нищо странно в тази молба.

- По някаква възможност – каза Шарлот – това същия човек ли беше, който е назначил Натаниел след като е напуснал работата при вас?

Мортмейн изпусна зъбеца. Търкулна се по масата, докато той не захлупи ръка

върху него, спирайки го. Нищо не каза. Шарлот можеше да каже по страха в

неговите очи, че нейното предположение е правилно. Пламъкът на триумфа

премина по вените й. - Неговото име – рече тя. – Кажи ми името му. – Мортмейн беше забил поглед в

бюрото

- Ще ми струва живота, ако ви кажа.

- Ами живота на Натаниел Грей? – запита Шарлот. Без да я погледне в очите Мортмейн поклати глава.

- Нямата си и на представа, колко силен е този човек. Колко опасен.

Шарлот се изправи.

- Хенри - каза тя. – Хенри, донеси ми Призователя. Хенри се отдалечи от стената и премигна към нея в объркване.

- Но, скъпа...

- Донеси ми устройството!- извика му тя. Не й се искаше да го прави, беше

сякаш да удариш кученце. Но нещо трябваше да се направи. Изразът на объркване не напусна лицето на Хенри, когато той се присъедини

към съпругата си пред бюрото на Мортмейн, и извади нещо от джоба на якето

си. Беше тъмен метален правоъгълник, с няколко специални

часовници/компаси по него. Шарлот го взе и го размаха заплашително към

Мортмейн. - Това е Призователя – каза му тя. – Ще ми позволи да призова Клейва. До три

минути те ще обсадят къщата ти. Нефилимите ще те извлекат от тази стая,

викайки, и ритайки. Ще използват върху теб най-фините мъчения, докато не се

видиш принуден да говориш. Знаеш ли какво се случва с човек, на когото се сипе демонска кръв в очите?

Мортмейн я изгледа ужасено, но не каза нищо.

- Моля, не ме изпробвайте, г-н Мортмейн. – Устройството в ръцете на Шарлот

беше хлъзгав от потта, но гласът й още повече. – Не бих искала да ви видя как умирате.

- Мили Боже, човече, кажете й – избухна Хенри. – Наистина няма смисъл от

това, г-н Мортмейн. Единствено го правите по-трудно за самия себе си. Мортмейн закри лицето си с ръце. Винаги беше искал да срещне истински

Ловци на сенки, помисли си Шарлот, гледайки го. И сега беше срещнал.

- Де Куинси, - каза той. – Не знам първото му име. Просто де Куинси.

- Ангеле. - Шарлот издиша бавно, сваляйки устройството от едната й страна. - Де Куинси? Не може...

- Знаете кой е? – гласът му беше притъпен. – Предполагам, че да.

- Той е главата на могъщ лондонски вампирски клуб, – сподели Шарлот без

желание – много влиятелен Долноземец, съюзиник на Клейва. Не мога да си

представя, че той... - Той е главата на клуба – каза Мортмейн. Изглеждаше изтощен, леко посивял.

– Всички отговарят пред него.

- Главата на клуба. Има ли си титла?

Мортмейн изглеждаше наистина изненадан, че го питат. - Магистъра.

С трепереща ръка, Шарлот прибра устройството в ръкава си.

- Благодаря ви, г-н Мортмейн. Бяхте много полезен.

Мортмейн я изгледа с известно негодувание. - Де Куинси ще разбере, че съм ви казал. Ще ме убие.

- Клейвът ще се погрижи това да не се случи. Ще пазим името ви настрана от

това. Никога няма да разбере, че сте ни казали.

- Ще направите това? – запита меко Мортмейн – За един, как беше – глупав

мундан? - Има надежда за вас, г-н Мортмейн. Явно осъзнахте собствената си глупост.

Клейвът ще ви наблюдава – не само за ваша защита, но и за да види, че стоите

настрана от Пандемониум и организации като тези. За ваше добро, се надявам

да считате тази среща да предупреждение. Мортмейн кимна. Шарлот се запъти към вратата, с Хенри зад нея; вече я беше

отворила, когато Мортмейн проговори отново.

Искаше само зъбци – каза меко. – Само механизми. Безопасно.

Беше Хенри, за изненада на Шарлот, който отговори, без да се обръща. - Неодушевените предмети са безопасни наистина, г-н Мортмейн. Но това не

може да се каже за човека, който ги използва. – Мортмейн беше мълчалив,

докато Ловците напускаха стаята. Няколко мига по-късно вече бяха на

площада, вдишвайки свеж въздух, колкото свеж можеше да бъде въздуха в Лондон. Може и да беше гъст с дима от каменните въглища и прах, помисли си

Шарлот, но поне нямаше старах и отчаяние, което се излъчваше като мъгла от

кабинета на Мортмейн.

Изваждайки устройството от ръкава си, Шарлот запита съпруга си.

- Предполагам, че трябва да те попитам, - каза тя, след като той го пое с гробно изражение – какво е това, Хенри?

- Нещо върху, което работя. – Той го погледна нежно. – Устройство, което може

да засече демонската енергия. Щях да го нарека Сензор. Още не е

проработило, но когато стане! - Сигурна съм, че ще бъде очарователно.

Хенри прехвърли нежното си изражение от устройството към съпругата си,

което се случваше рядко.

- Какъв чист гении, Шарлот. Представяйки се, че ще призовеш Клейва на минутата просто, за да уплашиш човек. Но как знаеше, че имам устройство,

което можеш да използваш за целта?

- Е, но ти имаше, скъпи – каза Шарлот. – Нали? Хенри изглеждаше смутен.

- Ти си толкова ужасяваща, колкото и прекрасна, скъпа моя.

- Благодаря ти, Хенри.

7

Часовниковото момиче

Darkness92 and Lady_Dii

Беше станало тъмно извън Института и сянката на Софи, причинена от фенера,

танцуваше по стените, докато водеше Теса надолу по едно каменно стълбище след друго. Стъпалата бяха стари вдлъбнати в средите си, където поколения

крака са ги износвали. Стените бяха грубо изписан камък, малките прозорци,

наредени през определени интервали, се отваряха към чернота, която най-

накрая премина под земята. - Софи, - каза най-накрая Теса, нервите й бяха здраво обтегнати от тъмнината

и тишината – долу в гробницата на църквата ли отиваме?

Софи се изкиска и светлината от лампата потрепери на стените.

- Беше подземие пред господин Браунуел да го превърне в собствена лаборатория. Винаги е там долу, занимавайки се с играчките и експериментите

си. Това поне не докарва госпожа Браунуел до лудост.

- Какво прави? - Теса почти се препъна в неравно стъпало и трябваше да се

хване за стената, за да се задържи. Софи изглежда не забеляза.

- Всякакви неща – рече Софи, гласът й ехтеше странно от стените. - Изобретява нови оръжия, защитни униформи за Ловците на сенки. Обича

часовниковите механизми, машините и всички такива неща. Понякога госпожа

Браунуел казва, че той ще я обича повече, ако тиктакаше като часовник. -

Засмя се. - Звучи – каза Теса – сякаш държиш на тях. На господин и госпожа Браунуел,

имам предвид.

Софи не каза нищо, но гордо изправения й гръб изглежда се втвърди леко.

- По-мила си с тях, отколкото с Уил, имам предвид – каза Теса, надявайки се да омекоти настроението на момичето с хумор.

- Той – отвращението беше ясно в гласа на Софи. - Той е... Ами, от лошия вид,

нали? Напомня ми на сина на последния ми работодател. Беше горд, точно

както господин Херондайл. И каквото искаше го получаваше, от деня в който е

роден. А ако не го получи, ами... - Тогава тя поседна, почти несъзнателно, и докосна страната на лицето си, където белегът пълзеше от устата й до

слепоочието.

- Тогава какво?

Но безцеремонното държане на Софи се беше завърнало. - Тогава ще се държи като бебе, това е. - Прехвърляйки светещата лампа от

едната ръка в другата, тя надникна надолу към сенчестата тъмнина. – Бъдете

внимателна тук, госпожице. Стъпалата може да станат ужасно влажни и

хлъзгави надолу. Теса се придвижи към стената. Камъкът беше студен срещу голата й ръка.

- Мислиш ли, че е просто защото Уил е Ловец на сенки? - запита. - А те... Ами,

предпочитат да мислят, че са превъзхождащи, нали? Джесъмин също....

- Но господин Кеирстейрс не е така. Той не е като другите. Също и господин и госпожа Браунуел.

Преди Теса да успее да каже нещо, спря внезапно с единия си крак на долното

стъпало. Tам имаше тежка врата от дъбово дърво с решетки на него. Теса не

можеше да види нищо освен сенки през решетките. Софи посегна към голямата желязна дръжка на вратата и я натисна силно надолу. Вратата се отвори към

огромно ярко осветено място. Теса влезе в стаята с широко отворени очи. Тук

очевидно е било гробница на църква. Квадратни колони държаха покрив, който

изчезваше в тъмнина. Подът беше направен от големи каменни плочи,

почернели от годините. Някой бяха с издълбани думи и Теса предположи, че стои на надгробни камъни – и костите – на тези, които са били погребани тук.

Нямаше прозорци, но ярката светлина, за която Теса разбра, че е вещерска

светлина, светеше надолу от месингови поставки, закрепени на колоните.

В центъра на стаята бяха няколко дълги дървени маси, повърхностите им бяха покрити с всякакви видове механически обекти – механизми и зъбци,

направени от матово бляскави месинг и желязо, дълги медни жички,

лабораторни чашки пълни с течности с различни цветове, някой от тях

изпускаха тънки струйки дим или горчиви миризми. Въздухът миришеше металическо и остро, като въздухът преди буря. Една от масите беше напълно

покрита с пръснати оръжия, остриетата им проблясваха под вещерската

светлина. Имаше наполовина завършен костюм, който приличаше на нещо като

покрита с люспи метална броня, висяща на жичка до голяма каменна маса, на

чиято повърхност беше скрита някаква бучка от купчина вълнени одеяла. Зад масата стоеше Хенри, до него Шарлот. Хенри показваше на жена си нещо,

което държеше в ръката си – медно колело, а може би и зъбно колело – и й

говореше с нисък глас. Носеше широка ленена риза над дрехите си, като

работната дреха на рибар, и беше намазан с мръсотия и тъмни течности. Все пак, това, което зашемети Теса в него най-много, бе увереността, с която

говореше на Шарлот. Нямаше нищо от неговата обикновена неувереност. Той

звучеше убеден, директен и лешниковото в очите му, когато ги вдигна към

Теса, беше чисто и здраво. - Госпожице Грей! Значи Софи ви е показала пътя до тук долу, а? Много добре.

- Ами, да тя... - започна Теса, поглеждайки зад себе си, но Софи не беше тук.

Трябва да се е върнала при вратата и да е тръгнала беззвучно обратно към

стълбите. Теса се почувства глупаво, за дето не бе усетила. - Показа ми – завърши. - Каза, че сте искали да ме видите.

- Определено – рече Хенри. - Може да използваме помощта ви за нещо. Може

ли да дойдете тук за момент?

Той й направи знак да се приближи към него и Шарлот до масата. Докато Теса

приближаваше видя, че лицето на Шарлот беше бледо и изпито, под кафявите очи имаше сенки. Погледна към Теса, прехапа устната си, и погледна надолу

към масата, където издигнатото одеяло помръдна.

Теса премигна. Привидяло ли й се е? Но не, определено имаше движение – и

сега, когато беше по-близо видя, че това на масата не беше толкова купчинка от одеяла, колкото одеяло покриващо нещо – нещо приблизително размера и

формата на човешко тяло. Спря стъпките си, когато Хенри посегна, хвана края

на плата и го вдигна нагоре, разкривайки какво лежи отдолу.

Внезапно Теса се почувства замаяна и посегна да хване ръба на масата. - Миранда.

Мъртвото момиче лежеше по гръб на масата, ръцете й спуснати надолу от двете

й страни, матовата й кафява коса бе разпръсната надолу около раменете й. Очите, които толкова разстройваха Теса, ги нямаше. Сега там бяха кухи черни

дупки в бялото й лице. Ефтината й рокля беше разрязана отпред, оголвайки

гърдите й. Теса потрепна, погледна настрани, и след това пак погледна

обратно невярващо. Защото нямаше гола плът и кръв, въпреки факта, че гърдите й бяха разтворени, кожата й се белеше настрани като кората на

портокал.

Под гротесковото осакатяване бляскаше – метал? Теса помръдна напред,

докато не стоеше срещу Хенри от другата страна на масата, където Миранда

лежеше. Където трябваше да има кръв, разкъсана плът и органи, имаше само две парчета бяла кожа сгъната настрани и под тях черупка от метал. Слоеве

мед, сложно сплетени, създаваха гърдите й, разтеглящи се надолу докато не се

присъединяват към клетка от мед и гъвкав месинг, който беше кръста на

Миранда. Квадрат от месинг с размерите приблизително като на дланта на Теса, липсваше от центъра на гърдите на мъртвото момиче, оставяйки кухо

място.

- Теса. - Гласът на Шарлот беше мек, но настоятелен. - Уил и Джем намериха

това... Това тяло в къщата, където беше държана. Къщата беше напълно празна, с изключение на това. Беше оставена сама в една стая. - Теса, все още

зяпайки омагьосана, кимна.

- Миранда. Домашната прислужница на Сестрите.

- Знаеше ли нещо за нея? Коя може да е? Историята й?

- Не. Не. Мислех... Имам предвид, тя не говореше много, само повтаряше неща, които Сестрите са й казали.

Хенри хвана долната устна на Миранда и отвори устата й.

- Има недоразвит метален език, но устата й никога не е била инструктирана за

говор или да приема храна. Няма гърло и бих предположил, че няма и стомах. Устата й завършва с пласт метал зад зъбите й. - Той обръщаше главата й от

една страна на друга.

- Но какво е тя? - Запита Теса. - Някакъв Долноземец или демон?

- Не. - Хенри пусна челюстта на Миранда. - Тя не е точно живо същество. Даже изобщо. Тя е автомат.. Механично същество направено да се движи и изглежда

така, както човек се движи и изглежда. Леонардно да Винчи е проектирал

едно. Можеш да го намериш в рисунките му – механично същество, което може

да се изправя, да върви и да извръща главата си. Той е бил първия, който е предположил, че хората са само сложно съставени машини, че нашите

вътрешности са като колелца, бутала и зъбци направени от мускули и плът. И

защо те да не могат да бъдат заместени с месинг и желязо? Защо да не можеш

да си построиш човек? Но това. Жакует Дроз и Маиладрет никога не са си

мечтали за нещо такова. Истински биомеханичен автомат, само-движещ се, само-насочващ се, обвит в човешка плът. - Очите му блестяха. - Красиво е.

- Хенри. - Гласът на Шарлот беше стегнат. - Тази плът, на която се

възхищаваш. Дошла е от някъде.

Хенри премина с обратното на ръката си по челото си, светлината в очите му умираща.

- Да, тези тела в килийте.

- Мълчаливите Братя ги изследваха. Повечето са с липсващи органи – сърца,

черни дробове. На някой им липсват кости и хрущяли, дори коса. Не можем да не предположим, че Тъмните Сестри са събирали тези тела за части, за да

създадат механични същества. Същества като Миранда.

- И кочияшът – добави Теса. - Мисля, че той беше също такъв. Но защо някой би направил нещо такова?

- Има още – каза Шарлот. - Механичните инструменти от Тъмните Сестри са

били изработени от Мортмайн и Компанията му. Компанията, за която брат ти е

работел. - Мортмайн! - Теса скъса погледа си от момичето на масата. - Отишли сте да го

видите, нали? Какво каза за Нейт? - За момент Шарлот се поколеба,

поглеждайки към Хенри. Теса познаваше този поглед. Беше от вида поглед,

който хората си даваха един на друг, когато се подготвяха да действат заедно

в лъжа. Типът поглед, който тя и Натаниел си даваха преди, когато криеха нещо от леля Хариет.

- Криете нещо от мен – каза тя. - Къде е брат ми? Какво знае Мортмайн?

Шарлот въздъхна.

- Мортмайн е дълбоко забъркан в тайното подземно царство. Член е на Клуб Пандемониум, който изглежда се ръководи от Долноземци.

- Но какво общо има това с брат ми?

- Брат ти е разбрал за клуба и е бил очарован от него. Отишъл е да работи за

вампир на име де Куинси. Много влиятелен долноземец. Всъщност де Куинси е главният в Клуб Пандемониум. - Шарлот звучеше горчиво отвратена. -

Изглежда с работата му идва и титлата му.

Чувствайки се внезапно замаяна Теса затегна ръката на ръба на масата.

- Магистърът?

Шарлот погледна към Хенри, чиято ръка беше вътре в гърдите на съществото. Той посегна и измъкна нещо – човешко сърце, червено и от плът, но твърдо и

лъскаво, сякаш бе лакирано. Беше обвързано с медни и сребърни жички. На

всеки няколко минути даваше безразлично тупкане. Някак то все още тупкаше.

- Искате ли да го подържите? - запита той Теса. - Трябва да сте внимателна. Тези медни тубички минават през цялото тяло на съществото, носейки олио и

други възпламеними течности. Все още не съм но ще ги идентифицирам

всичките.

Теса поклати глава. - Много добре. - Хенри изглеждаше разочарован. - Имаше нещо, което исках да

видите. Ако само погледнете тук... - Той преобърна сърцето внимателно в

дългите си пръсти, откривайки равна метална плоскост на него. На плоскостта

беше изписано голямо К и малко Д до него. - Знака на де Куинси – каза Шарлот. Тя изглеждаше мрачна. - Виждала съм го

и преди на кореспонденцията ми с него. Той винаги е бил съюзник на Клейва,

или поне така си мислех. Беше там, когато Съглашенията бяха подписани.

Силен мъж е. Контролира всички Нощни Деца в западната част на града.

Мортмайн казва, че де Куинси купил механични части от него и изглежда това потвърждава всичко. Изглежда ти не си била единственото нещо, което е били

подготвяно да бъде използвано от Магистъра. Часовниковите същества също са

били подготвяни.

- Ако този вампир е Магистъра – каза бавно Теса – значи той е този, който е накарал Сестрите да ме хванат, и той е този, който е принудил Нейт да ми

напише онова писмо. Трябва да знае къде е брат ми.

Шарлот почти се усмихна.

- Умница си, а? Гласът на Теса беше твърд.

- Не си мислете, че не искам да знам какво Магистърът иска от мен. Защо ме

държеше в плен и ме тренираше? Как, по дяволите, е знаел, за моята... способност? И не си мислете, че не искам отмъщение, ако мога да го получа. -

Пое си треперещ дъх. - Но брат ми е всичко, което имам. Трябва да го намеря.

- Ще го намерим, Теса – каза Шарлот. - Някак всичко това – Тъмните Сестри,

брат ти, твоята собствена способност, и замесеността на де Куинси – ще си пасне като пъзел. Просто все още не сме намерили всички липсващи части от

него.

- Трябва да кажа, надявам се да ги намерим скоро – рече Хенри, мятайки тъжен

поглед към тялото на масата. - Какво би искал един вампир от наполовина

механични хора? Нищо от това няма смисъл. - Все още – каза Шарлот и повдигна малката си брадичка. - Но ще има смисъл.

Хенри остана в лабораторията дори след като Шарлот обяви, че е крайно време

да се върнат горе за вечеря. Настоявайки, че ще се забави само с пет минути, той им помаха разсеяно, когато Шарлот поклати главата си.

- Лабораторията на Хенри – никога не съм видждала нещо такова – каза теса

на Шарлот, когато бяха на половината път нагоре по стълбите. Вече се беше

задъхала, въпреки че Шарлот се движеше със стабилна целенасочена походка, и изглеждаше така, сякаш никога няма да се умори.

- Да – отговори малко тъжно Шарлот. – Хенри би прекарал цял ден и цяла нощ

там вътре, ако му позволя.

Ако му позволя. Думите изненадоха Теса. Той беше съпругът, нали, който

решава кое е позволено и как домът му трябва да бъде ръководен? Дългът на жената беше да изпълнява желанията му и да му осигури спокойно и стабилно

убежище, където да избяга от хаоса на света. Място, където може да се

оттегли. Но Института едва ли беше такова. Той беше част-дом, част-пансион и

част-бойна станция. И който и да е ръководещ на всичко това, определено не е Хенри.

С удивлние Шарлот спря ряско на стъпалото над Теса.

- Джесъмин! Какво става?

Теса погледна нагоре. Джесъмин стоеше на върха на стъпалата, оградена касата на отворената врата. Все още носеше дневните си дрехи, въпреки, че

косата й, сега в сложни къдрици, явно беше приготвена за вечеря, без

съмнение от вечно търпеливата Софи. Лицвто й беше силно намръщено.

- Уил – каза тя. – Държи се тотално откачено в трапезарията. Шарлот изглеждаше объркана.

- И как това е по-различно от тотално откаченото му държане в библеотеката,

оръжейната или което и да е било друго място, където обикновено е откачен.

- Защото – рече Джесъмин, сякаш това ще бъде очевидно – трябва да ядем в

трапезарията. – Тя се обърна и тръгна кокетно надолу по коридора, поглеждайки назад над рамо, за да се увери, че Теса и Шарлот я следват.

Теа не можеше да сдържи усмивката си.

- Сякаш са твои деца, нали?

Шарлот въздъхна. - Да – каза тя. – Освен за частта, където се изисква да ме обичат.

Теса не можеше да измисли нищо, за да каже в отговор.

Тъй като Шарлот заяви,че има нещо, което тя трябва да направи в стаята за рисуване преди вечеря, Теса намери пътя до трапезарията сама. Веднъж

пристигнала там – много горда от себе си, че не се е загубила по пътя – тя

откри, че Уил стои до един от бюфетите, човъркайки нещо, прикрепено към тавана.

Джем стоеше на един стол, гледайки Уил със съмнително изражение.

- Това ти се полага, ако счупиш нещо. – Каза той и наклони глава към Теса. –

Добър вечер, Теса. – Поглеждайки след нея той се ухили. – Закачих газената лампа накриво и Уил сега се опитва да я оправи.

Теса не успя да види нищо нередно с лампата, но преди да успее да го каже,

Джесъмин влезе в стаята и изстреля поглед към Уил.

- Наистина? Не можа ли да повикаш Томас да го направи? Един джентълмен

не... - Кръв ли е това на ръкава ти, Джеси? – Уил попита като погледна надолу.

Лицето на Джесъмин стана строго. Тя се обърна на пети и закрачи към

далечния край на масата, където се настани на един стол и гледаше хладно

напред. - Случило ли се е нещо, докато ти и Джесъмин бяхте навън? – Това беше Джем,

изглеждайки истински притеснен.

Когато той се обърна да погледне Теса, тя видя нещо зелено да блещука на

гърлото му. Джесъмин погледна към Теса, с израз на паника на лицето си. - Не, - Теса започна. – Не беше нищо.

- Направих го! – Хенри влезе в стаята триумфално, размахвайки нещо в ръката

си. Приличаше на медна тръба с черен бутон от едната страна. – Мога да се

обзаложа, че вие си мислехте, че няма да успея, нали?

Уил заряза газовата лампа, за да погледне към Хенри. - Никой от нас няма и най-малка идея за какво говориш. Знаете ли това, нали?

- Най-накрая накарах моя Фосфор да работи. – Хенри гордо размаха предмета.

– Работи на принципа на магическата светлина, но е пет пъти по-мощен.

Просто натиснете бутона и вие ще видите пожар от светлина, какъвто никога не сте си и представяли.

Имаше мълчание.

- Значи, - рече Уил накрая, - това е много, много ярка магическа светлина, така

ли? - Точно така – каза Хенри.

- Това използваемо ли е в края на краищата? – Джем попита. – Все пак,

магическата светлина е просто за осветяване. Не е опасно...

- Почакайте, докато го видите! – Хенри отговори. Той повдигна обекта. – Гледайте.

Уил понече да възрази, но беше твърде късно; Хенри вече беше натиснал

бутона. Имаше ослепително блесване на светлина и фучащ звук, а след това

стаята потъна в тъмнина. Теса издаде ахване от изненада, а Джем се засмя

тихо. - Сляп ли съм? – Гласът на Уил се носеше от тъмнината, примесен с досада. –

Няма да бъда доволен, ако сте ме ослепил, Хенри.

- Не, - Хенри прозвуча разтревожено. – Не, Фосфора изглежда... Ами, изглежда

е спрял осветлението в стаята. - Не е ли трябвало да стане така? – Джем звучеше кротък, както винаги.

- Ами, - каза Хенри, не.

Уил измърмори нещо под носа си. Теса не можа да го чуе, но беше доста

сигурна, че различи думите „Хенри‖ и „твърдоглав‖. Миг по-късно имаше огромна катастрофа.

- Уил! – Някой проплака като аларма. Ярка светлина изпълни стаята,

изпращайки Теса в пристъп на мигане. Шарлот стоеше на вратата, държейки магическа светлина в едната си ръка, а Уил лежеше на земята, в краката й,

върху счупените глинови съдове от бюфета. – Какво, за Бога...

- Опитах се да поправя газовата лампа. – Уил каза сърдито, изтупвайки ризата

си от глинените парченца. - Томас можеше да оправи това. А сега ти си разбил половината чинии.

- Много сме задължени на твоя идиотски съпруг за това. – Уил погледна надолу

към себе си.

- Мисля, че си счупих нещо. Болката е доста агонизираща.

- Изглеждаш ми съвсем наред. – Шарлот беше безмилостна. – Ставай, предполагам, че ще вечеряме на вещерска светлина тази вечер.

Джесъмин, в края на масата, подсмръкна. Това беше първият шум, който тя

направи след като Уил я попита за кръвта по якето й.

- Мразя магическата светлина. Прави кожата ми да изглежда абсолютно зелена. Въпреки зеленината на Джесъмин, Теса откри, че тя по-скоро харесва

магическата светлина. Тя пращаше дифузна бяла светлина над всичко и прави

дори грахът и лукът да изглеждат романтично и мистериозно. Тъй като намаза с

масло рулото за вечеря с тежкия сребърен нож, нямаше как да не помисли за малкия апартамент в Манхатън, където тя, брат й и леля й ядоха своите

оскъдни вечери под светлината на няколко свещи. Леля Хариет винаги беше

внимателна в запазването на всичко безупречно чисто, от белите дантелени

завеси отпред на прозорците, до блестящите медни тенджери на печката. Тя

винаги казваше, че колкото по-малко неща имаш, толкова повече грижи можеш да полагаш за тях. Теса се чудеше дали Ловците на сенки бяха внимателни към

всичко, което имаха.

Шарлот и Хенри описваха какво са научили от Мортмейн; Джем и Уил слушаха

внимателно, докато Джесъмин се загледа отегчено през прозореца. Джем изглеждаше особено заинтересован от описанието на къщата на Мортмейн, с

артефакти от всички краища на земното кълбо.

- Казах ти – рече той. – Тайпан. Те мислят за себе си като за много важни

мъже. Над закона... -Да, - каза Шарлот. – Той има това държане, като че ли е свикнал да бъде

изслушван. Хора като тях са лесна плячка за тези, които искат да ги въвлекат в

Света на сенките. Те са свикнали с властта и да очакват да получат повече мощ

и мо-малко разходи. Нямат си и идея колко е висока цената за мощ в Света на долноземците. – Тя се обърна мрачно към Уил и Джесъмин, които изглежда се

караха за нещо, с рязък тон. – Какво ви става и на двамата?

Теса се възползва от възможността да се обърне към Джем, който стоеше от

дясната й страна.

- Шанхай, - каза тя на нисък глас. – Звучи толкова очарователно. Иска ми се да можех да пътувам до там. Винаги съм искала да пътувам.

Когато Джем й се усмихна, тя отново видя блясъка на гърлото му.

Представляваше висулка, направена от матов зелен камък.

- И сега го правиш. Ти си тук, нали? - Преди съм пътувала само в книги. Знам, че звучи глупаво, но...

Джесъмин ги прекъсна, като хвърли вилицата си на масата.

- Шарлот, - настоя тя пискливо, – накарай Уил да ме остави на мира.

Уил се облегна на стола си, а сините му очи блестяха. - Ако тя ми каже защо има кръв по дрехите си, ще я оставя на мира. Нека

отгатна, Джеси. Видяла си някоя бедна жена в парка, която е имала

нещастието да е облечена с рокля, противоречаща на твоята, и ти си й прерязала гърлото с твоя малък хитър слънчобран. Познах ли?

Джесъмин оголи зъбите си към него.

- Нелеп си.

- Такъв си, знаеш го – Шарлот му каза. - Имам предвид, че аз нося синьо. Синьото си отива с всичко - Джесъмин каза.

– Което наистина трябва да знаете. Достатъчно сте безполезни за своите

собствени дрехи.

- Синьото не си отива с всичко, - Уил й каза. – Не си отива с червено,

например. - Аз имам синьо-червена жилетка, - Хенри потвърди, пресягайки се за грах.

- И ако това не е доказателство, че тези два цвята никога не трябва да се

събират заедно.

- Уил, - каза Шарлот рязко. – Не говори с Хенри по този начин. Хенри... Хенри повдигна глава.

- Да?

Шарлот въздъхна.

-Това е чинията на Джесъмин върху, която ти си слагаш грах, а не твоята. Обърни внимание, скъпи.

Когато Хенри погледна надолу с изненада, вратата на трапезарията се отвори и

Софи влезе. Главата й беше наведена, а тъмната й коса блестеше. Тъй като се

наведе да говори тихо с Шарлот, магическата светлина обгърна лицето й в

сияние, правейки нейния белег да изглежда като сребро срещу кожата й. Изглед на облекчение се изписа по лицето на Шарлот. Миг по-късно тя стана на

крака и побърза да излезе от стаята, спирайки единствено, за да докосне

Хенри леко по рамото. Очите на Джесъмин се разшириха.

- Къде отиде тя? Уил погледна към Софи, погледа му се плъзгаше над нея по начин, по който

Теса знаеше, че се усеща като погалване на пръсти.

- Наистина, Софи, скъпа. Къде отиде тя?

Софи му хвърли отровен поглед. - Ако госпожа Брануел искаше да знаете, сигурна съм, че щеше да ви е казала,

- допълни тя и побърза да излезе от стаята след господарката си.

Хенри, поглеждайки надолу към граха си, се усмихна гениално.

- Е, тогава - той каза. – Какво обсъждахме? - Нищо – рече Уил. – Искаме да знаем къде отиде Шарлот. Случило ли се е

нещо?

- Не, - каза Хенри. – Имам предвид, не мисля... – Той огледа стаята, видя

четири чифта очи, вперени в него и въздъхна. – Шарлот не винаги ми казва

какво прави. Вие знаете това. – Той се усмихна леко болезнено. – Не мога да я виня, наистина. Не може да се разчита на мен да бъда разумен.

На Теса й се искаше да може да му каже нещо, за да утеши Хенри. Нещо в него

я караше да мисли за Нейт, когато беше по-млад, непохватен, тромав и лесно

раним. Неусетно тя протегна ръка, за да докосне ангелчето на шията й, търсейки успокоение в неговото стабилно цъкане.

Хенри я погледна.

- Този часовников предмет, който носиш на врата си... Може ли да го видя за

момент? Теса се поколеба, а след това кимна. Това беше само Хенри, все пак. Тя откачи

закопчалката на огърлицата, и му я подаде.

- Това е един изкусен, малък предмет, - каза той, обръщайки го в ръцете си. – Откъде го взе?

- Беше на майка ми.

- Нещо като талисман. – Той погледна нагоре. – Ще имаш ли нещо против, ако

го проуча в лабораторията? - О! – Теса не можа да скрие безпокойството си. – Ако бъдете много

внимателен. Това е всичко, което имам от майка ми. Ако бъде счупено...

- Хенри няма да го счупи или повреди, - Джем я увери. – Той е много добър в

това.

- Истина е – каза Хенри, толкова скромно и обикновенно, сякаш нямаше никаква надутост в това. – Ще ти го върна в същото състояние.

- Е... – Теса се поколеба.

- Аз не виждам какъв е проблема, - каза Джесъмин, която изглеждаше

отегчена. – Не е като да има диаманти по него. - За някои хора нещо ценно за тях има по-голяма стойност от диамантите,

Джесъмин. – Това беше Шарлот, която стоеше на врата. Изглеждаше смутена. –

Има някой, който иска да говори с теб, Теса.

- С мен? – Теса попита, забравила ангела с часовников механизъм, за момент. - Е, кой е? – Уил попита. – Трябва ли да държиш всички в напрежение?

Шарлот въздъхна.

- Лейди Белкурт е. Тя е долу. В Светилището?

- Сега? – Уил се намръщи. – Случило ли се е нещо?

- Аз се свързах с нея, - каза Шарлот. – За де Кунси. Точно преди вечеря. Надявах се, че ще има някаква информация, и тя има, но настоява да се види с

Теса първо. Изглежда, че въпреки всички наши мерки за сигурност, слуховете

за Теса са изтегли в Света на долноземците, Лейди Белкурт е...

заинтересована. Теса остави вилицата си с тропот.

- Заинтересована от какво? – Тя се огледа около масата, осъзнавайки, че

четири чифта очи са се фиксирали в нея. – Коя е Лейди Белкурт? – Когато

никой не отговори, тя се обърна към Джем, сякаш той ще й даде отговор. – Ловец на сенки ли е?

- Тя е вампир, - Джем каза. - Вампир, информатор, всъщност. Тя дава

информация на Шарлот и продължава да ни запознава с това, което се случва в

общността на Децата на нощта. - Не е нужно да говориш с нея, ако не искаш, Теса. – Каза Шарлот. – Мога да я

отпратя.

- Не. – Теса отмести чинията си надалеч. – Ако тя е добре информирана за де

Куинси, вероятно ще знае нещо за Нейт. Не може да рискувам да я отпратя, ако

има информация. Ще отида. - Не те ли интересува какво може да иска тя от теб? – Уил попита.

Теса погледна към него премерено. Магическата светлина правеше кожата му

бледа, а очите му – по-наситено сини. Те бяха с цвета на водата на Северния

Атлантически океан, където ледът се носеше по-синьо-черната повърхност, като сняг, прилепен към тъмното стъкло на прозорец.

– Освен Тъмните Сестри, никога не съм срещала друг Долноземец - каза тя. –

Мисля, че ще искам да видя.

- Теса... - Джем започна, но тя вече беше на крака. Без да се обърне да погледне никой на масата, тя побърза да излезе от стаята след Шарлот.

8

Камил

преводачи Darkness92 and Lady_Dii

Fruits fail and love dies and time ranges;

Thou art fed with perpetual breath,

And alive after infinite changes,

And fresh from the kisses of death; Of langours rekindled and rallied,

Of barren delights and unclean,

Things monstrous and fruitless, a pallid

And poisonous queen.

--Algernon Charles Swinburne, "Dolores"

Теса беше само наполовина на коридора, когато те я приклещиха – Уил и

Джем, ходейки от двете й страни.

- Ти не си мислеше наистина, че няма да дойдем след теб, нали? – Уил я

попита, вдигайки ръката си, позволявайки на вещерската светлина да пламне

между пръстите му, осветявайки коридора с дневна светлина. Шарлот, бързайки пред тях, се обърна и се намръщи, но не каза нищо.

- Знам, че ти не можеш да оставиш нещо на мира, - Теса отговори, гледайки

напред. – Но мислех друго за Джем.

- Където отива Уил, и аз отивам. – Джем каза добросъвестно. – А и освен това, аз съм любопитен, колкото него.

- Това трудно би могло да бъде черта за похвала. Къде отиваме? – Теса добави

стреснато, когато стигнаха до края на коридора и завиха наляво. Следващият

коридор се простираше зад тях в непривлекателна сянка. – Да не би да тръгнахме по грешен път?

- Търпението е добродетел, госпожице Грей, - каза Уил. Те бяха достигнали

дълъг коридор, който имаше рязък наклон надолу. Стените бяха голи без следи

от гоблени или факли, и мъглявостта накара Теса да осъзнае защо Уил носеше

камъка си с магическа светлина. - Този коридор води до Светилището ни, - каза Шарлот. – Това е единствената

част от Института, която не е осветена земя. Тук се срещаме с тези, които, по-

някаква причина не могат да пристъпят на свещена земя: тези които са

прокълнати, вампири, и така нататък. Често е и място, където избираме да подслоним Долноземци, които са в опасност от демони или други обитатели на

Света на Сенките. Поради тази причина има много защити поставени на

вратите и е трудно да се влезе през вратата или излезе без да се притежава

ключ или стили. - Проклятие ли е? Да бъдеш вампир? – Теса попита.

- Не, - Шарлот поклати глава. – Ние мислим, че е един вид демонска зараза. В

повечето случаи заразите, които засягат демоните, не могат да бъдат

предадени на хората, но в някои случаи, най-вероятно чрез ухапване или драскотина, вирусът може да бъде предаден. Вампиризъм. Ликантропия...

- Демонска шарка, - каза Уил.

-Уил, няма такова нещо като демонска шарка, и ти го знаеш - Шарлот каза. -

Сега, докъде бях стигнала?

- Да бъдеш вампир не е проклятие, а заболяване - Теса попълни. – Но те не могат да влизат на свещена земя, обаче? Това означава ли, че са прокълнати?

- Това зависи от нещата, в които вярваш - каза Джем. – И дали вярваш в

проклятията изобщо.

- Но ти ловиш демони. Ти трябва да вярваш в проклятията! - Вярвам в доброто и злото, - каза Джем. – И вярвам, че душата е вечна. Но не

вярвам в огнени ями, вили или безкрайно страдание. Не вярвам, че можеш да

измъчваш хората с доброто.

Теса погледна Уил.

- Ами ти? В какво вярваш? - Pulvis et umbra sumus, - каза Уил, без да я погледне докато говори. – Вярвам,

че сме само пръст и сенки. Какво друго има там?

- В каквото и да вярваш, моля те не казвай на Лейди Белкурт, че мислиш, че тя

е прокълната, - каза Шарлот. Тя спря, където коридора свършваше с двойка високи железни врати, всяка издълбана с любопитни символи, изглеждащи

като две С-та, поставени с гръб едни към други. Обърна се и погледна тримата

си спътници. – Тя много любезно предложи да ни помогне и ние нямаме за цел

да я обидим. Това се отнася най-вече за теб, Уил. Ако не бъдеш учтив, ще те изпратя в Светилището. Джем, разчитам на теб да бъдеш очарователен. Теса ...

– Шарлот се обърна към нея, приковавайки очите си в Теса. – Опитай се да не

се страхуваш.

Тя извади един железен ключ от джоба на роклята си, и го плъзна в

ключалката на вратата. Главата на ключа беше във формата на ангел с разперени крила; крилата проблеснаха веднъж, за кратко, и Шарлот завъртя

ключа, отваряйки вратата.

Стаята отвъд беше като гробница в съкровищница. Нямаше прозорци и врати,

освен тази, през която те влязоха. Огромните каменни колони, поддържайки сенчестия покрив, бяха осветени от един ред от горящи свещи. На колоните

бяха издълбани вериги и свитъци с руни, със сложни фигури, които дразнеха

окото. Огромни гоблени висяха от стените, всеки с изобразена фигура на руна.

Имаше огромно огледало със златна рамка, правещо мястото да изглежда два пъти по-голямо.

Масивен каменен фонтан стоеше в средата на стаята. Беше с кръгла форма, и в

центъра си имаше статуя на ангел със свити криле. Реки от сълзи течаха от

очите му и паднаха във фонтана отдолу. До фонтана, между две масивни колони, имаше група столове, тапицирани с черно кадифе. Жената, която

стоеше на най-високия от столовете беше стройна и величествена. Шапка беше

наклонена напред на главата й, балансирайки голямо черно перо на върха й.

Нейната рокля беше от наситено червено кадифе, леденобялата й кожа се

подаваше нежно над корсажа й, въпреки че гърдите й никога не помръднаха, за да покажат, че тя диша. Колие от рубини, обграждаше шията й, като белег.

Коса й беше гъста и светлоруса, събрана в деликатни къдрици около тила й,

очите й бяха светещозелени, като на котка.

Теса си пое дъх. Значи Долноземците можели да бъдат красиви. - Угаси магическата си светлина, Уил, - Шарлот каза през дъха си, бързайки

напред да поздрави госта си. – Добре, че ни почака, Баронесо. Надявам се, че

си намерила Светилището достатъчно добро за твоя вкус?

- Както винаги, Шарлот. – Лейди Белкурт звучеше отегчена; тя имаше слаб акцент, който Теса не успя да разпознае.

- Лейди Белкурт, позволете ми да ви запозная с госпожица Тереса Грей. –

Шарлот посочи Теса, която понеже не знаеше какво да прави, наклони главата си учтиво. Опитваше да си спомни как се става баронеса. Мислеше си, че има

нещо общо с това, дали са омъжени за барони или не, но не можеше да си

припомни точно. – До нея е господин Джеймс Карстеирс, един от младите

Ловци на сенки, и с него е... - Но зелените очи на Лейди Белкурт вече бяха приковани в Уил.

– Уилям Херондайл - тя каза и се усмихна. Теса беше нервна и напрегната, но

зъбите на вампира изглеждаха напълно нормално; без никакви знаци за

заострени кучешки зъби. – Радвам се, че си дошъл да ме поздравиш.

- Вие се познавате? – Шарлот изглеждаше изненадана. - Уилям спечели двадесет паунда от мен във Фаро, - каза Лейди Белкурт,

нейният зелен поглед беше спрян върху Уил по начин, който накара Теса да

усеща бодли във врата си. – Преди няколко седмици в игралната зала на

Долноземците, управлявана от Клуб Пандемониум. - Така ли? – Шарлот погледна Уил, който повдигна рамене.

- Това беше част от разследванео. Бях облечен като глупав мундан, който беше

отишъл на място, където да показва пороците си, - обясни Уил. – Щях да

изглеждам подозрителен, ако не бях участвал. Шарлот повдигна брадичката си.

- Независимо от това, Уил, тези пари, които си спечелил са доказателства.

Трябвало е да ги дадеш на Клейва.

- С тях си купих джин.

- Уил. Уил вдигна рамене.

- Плячките са досадна работа.

- Която ти изглежда си достатъчно способен да понесеш - отбеляза Джем, с

развеселен блясък в сребристите си очи. Шарлот отпусна ръцете си.

- Ще се оправя с теб по-късно, Уилям. Лейди Белкурт, да разбирам ли, че вие

също сте член в Клуб Пандемониум?

Лейди Белкурт направи ужасена физиономия. - Разбира се, че не. Бях в игралната зала онази вечер, защото един мой

приятел магьосник се надяваше да спечели малко лесни пари на карти.

Събитията в клуба са отворени за повечето Долноземци. Членове като нас да се

появят там... Това впечатлява мунданите и им отваря джобовете. Знам, че има Долноземци, които го посещават, но аз никога няма да се превърна в един от

тях. Целият бизнес изглежда толкова декласиран.

- Де Куинси е член, - каза Шарлот, и зад големите й кафяви очи, Теса можеше

да види светлината на ожесточена интелигентност. – Аз всъщност дочух, че той

е начело на организацията. Знаехте ли това? Лейди Белкурт поклати глава, очевидно незаинтересована от тази информация.

– Де Куинсе и аз бяхме близки години наред, но вече не, и бях директна с него

за липсата ми на интерес към клуба. Предполагах, че той може да е начело на

клуба. Това е нелепа организация, ако питате мен, но без съмнение, много доходна. – Тя леко се наведе напред, сгъвайки своите ръце с ръкавици в скута

си. Имаше нещо странно завладяващо в нейните движения, дори най-дребните.

Беше като странна хищническа грация. Това беше като да гледаш котка, която

се премъква между сенките. – Първото нещо, което трябва да разберете за де Куинси, - тя каза - е че той е най-опасният вампир в Лондон. Успял е да намери

пътя си към най-мощния клан в града. Всеки вампир, живеещ в Лондон, е обект

на неговия каприз. Нейните алени устни се изтъниха.

- Второто нещо, което трябва да разберете за де Куинси е, че той е стар, стар

дори за едно от Децата на Нощта. Той е изживял по-голямата част от живота си

преди Съглашението, и го ненавижда, и ненавижда живеенето под игото на Закона. И най-много от всичко, той мрази Нефилими.

Теса видя Джем да прошепва нещо на Уил, чиито крайчета на устата се

повдигнаха в усмивка.

- В действителност, - Уил каза. – как може някой да ни презира, когато сме

толкова очарователни? - Сигурна съм, че знаете, че не сте особено обичани от повечето Долноземци.

- Но мислехмер, че де Куинси е сътрудник. – Шарлот отпусна своите тънки

нервни ръце на облегалката на един от кадифените столове. – Той винаги е

сътрудничил на Клейва. - Претенция. В негов интерес е да ви сътрудничи, така че го прави. Но той би

бил щастлив да види всички от вас, потънали на дъното на океана.

Шарлот беше пребледняла, но стегната.

- И вие не знаете нищо за неговото забъркване с две жени, наречени Тъмните Сестри? Нищо от интереса му към автоматите —механичните създания?

- Ъгх, Тъмните Сестри. – Лейди Белкурт потръпна. – Такива грозни, неприятни

същества. Магьоници, вярвам. Избягвам ги. Те са известни с предоставяне на

членовете на клуба, които имат по-малко... апетитни интереси. Демонска

дрога, проститутки Долноземци, все такива неща. - И автоматите?

Деликатните ръце на Лейди Белкурт трепкаха по отегчен начин.

- Ако де Куинси е очарован от часовникови части, аз не знам нищо за това. В

действителност, когато ти за първи път се свърза с мен за де Куинси, Шарлот, аз нямах намерение да ти дам някаква информация, изобщо. Едно нещо е да

споделиш няколко Долноземски тайни с Клейва, друго – да предадеш най-

влиятелния вампир в Лондон. Така беше, преди да чуя за твоя малък

шейпшифтър. – Нейните зелени очи се преместиха на Теса. Алените й устни се усмихнаха. – Виждам семейната прилика.

Теса я погледна.

- Прилика с кого?

- Как с кого, с Натаниел, разбира се. С твоя брат. Те са почувства, сякаш ледена вода е била изсипана на врата й, шокирайки я

до пълна алармация.

– Виждали сте брат ми?

Лейди Белкурт се усмихна, усмивка на жена, която знае, че държи стаята на

дланта на ръката си. - Видях го няколко пъти по различни причини в Клуб Пандемониум - тя каза. –

Той има нещастен поглед, горкото същество, мундан под заклинание. Вероятно

е заложил всичко, което е имал. Те винаги го правят. Шарлот ми каза, че

Тъмните сестри са го отвели. Това не ме изненадва. Те обичат да затрупват с дългове мундани, а после да събират по най-шокиращия начин...

- Но той е жив? – Теса попита. – Вие сте го видяла жив?

- Беше преди време, но да. – Лейди Белкурт махна с ръка. Ръкавиците й бяха

червени, и ръцете й изглеждаха сякаш са били потопени в кръв. - Нека се върнем на въпроса - каза тя. – Говорихме за де Куинси. Кажи ми,

Шарлот, знаеше ли, че той прави партита в града в къщата си на Карлтън

Скуер? Шарлот отпусна ръцете си обратно.

- Чувала съм да го споменават.

- За съжаление, - Уил каза - изглежда, че са пропуснали да ни поканят.

Вероятно поканите ни са се изгубили по пощата. - Всички тези пратита, - Лейди Белкурт продължи - хора са измъчвани и

убивани. Вярвам, че техните тела са зарязани в Темза. Сега, знаехте ли това?

Дори Уил изглеждаше изненадан. Шарлот каза:

- Но убийството на хора от Децата на Нощта е забранено със закон..

- И де Куинси презира закона. Той прави това, както за да се подиграва с Нефилимите, така и да се наслаждава на убиването. Той наистина се

наслаждава на това, не се бъркайте.

Устните на Шарлот пребледняха.

- От кога се случва това, Камил? Значи това беше името й, Теса помисли. Камил. Беше френско-звучащо име,

вероятно това обясняваше акцента й.

- Най-малко година. Вероятно повече. – Тонът на вампира беше студен,

безразличен. -И ти ми казваш това чак сега, защото... – Шарлот звучеше наранена.

- Цената за разкриване на тайните на Лорда на Лондон е смърт - Камил каза,

зелените й очи потъмняха. – А и нищо добро нямаше да се случи, дори да ви

бях казала. Де Куинси е един от вашите съюзници. Нямате причина и

извинение да нахлуете в дома му, сякаш е престъпник. Не и без доказателства за нарушение от негова страна. Моето разбиране е, че при тези нови

Споразумения, вампирите трябва да убият човек, за да може Нефилимите да

предприемат действия, нали?

-Да, - каза Шарлот неохотно - но ако имахме възможност да присъстваме на едно от тези партита...

Камил се изкиска леко.

- Де Куинси никога нямаше да позволи това да се случи! При първата следа от

Ловец на сенки, той щеше да заключи мястото. Никога нямаше да можете да влезете.

- Но ти можеш - каза Шарлот. – Ти можеш да вземеш един от нас с теб...

Перото на шапката на Камил потрепна, когато тя поклати глава.

- И да рискувам собствения си живот? - Е, ти не си точно жива, нали? – каза Уил.

- Ценя съществуването си, колкото и ти, Ловецо на сенки - каза Лейди Белкурт,

присвивайки очи. – Урок, който ти трябва да научиш добре. Едва ли би

наранило нефелим да осъзнае, че всички тези, които не живеят точно същия

живот, като вас, не трябва да живеят изобщо. Беше Джем, този който проговори след това. Изглеждаше, че това е първият

път, откакто беше влязъл в стаята.

- Лейди Белкурт, ако ме извините, какво точно искате от Теса?

Камил погледна директно в Теса тогава, зелените й очи блестяха като бижута. - Можете да се преобразявате като всекиго, вярно ли е? Перфектното

прикритие – външен вид, глас, маниер? Това е, което чух. – Устните й се

сбръчкаха. – Имам си източници. - Би било перфектно. Ако можеше да се

преобразиш като мен... - Като вас? – Шарлот каза. – Лейди Белкурт, не виждам...

- Аз разбирам, - каза Уил веднага. – Ако Теса се преобрази като Лейди

Белкурт, тя може да влезе на едно от партитата на де Куинси. Тя може да го наблюдава как нарушава Закона. Тогава Клейвът може да атакува без да

засегне Споразуменията.

- Вие сте един малък стратег. – Камил се усмихна, разкривайки своите бели

зъби още веднъж. - И това ще предостави перфектната възможност за търсене на резиденцията

на де Куинси - каза Джем. – Да видим какво можем да открием за интереса му

към тези автомати. Ако той наистина е убивал мундани, няма причина да

мислим, че просто спорт, а не с някакви цели. – Той хвърли на Шарлот

замислен поглед и Теса разбра, че той мислеше, като нея, за телата в мазето на Тъмната Къща.

- Трябва да измислим някакъв начин да сигнализираме на Клейва от вътре на

партито на де Куинси, - Уил размишляваше, неговите сини очи вече светеха. –

Вероятно Хенри може да измисли нещо. Би било безценно да имаме плана на къщата...

- Уил, - Теса запротестира. – Не мисля...

- И, разбира се, ти няма да отидеш сама - Уил каза нетърпеливо. – Аз ще дойда

с теб. Няма да позволя нищо да ти се случи. - Уил, не - Шарлот рече. – Ти и Теса сами, в къща пълна с вампири? Забрави.

- Тогава кой бихме могли да изпратим с нея, освен мен? – Уил попита. – Знаете,

че мога да я защитя и знаете, че съм правилния избор...

- Аз мога да отида. Или Хенри--

Камил, която гледаше това с поглед примесен със скука и забавление, каза: - Опасявам се, че съм съгласна с Уилям. Единствените, допуснати до тези

партита са близките приятели на де Куинси, вампири и хора, подчинени на

вампири. Де Куинси е виждал Уил и преди, изглеждайки като мундан, очарован

от окултното. Няма да се изненада да научи, че той е завършил с вампирско робство.

Човешко подчиняване. Теса беше чела за това в Кодекса: Подчинени или

Тъмни, бяха мундани, които са положили клетва, в служба на вампир. За

вампирите те представляваха компания и храна, а в замяна получаваха малко преливане на вампирска кръв, на интервали. Тази кръв ги свързваше с

господаря им вампир, и също така гарантираше, че когато умрат, те ще се

превърнат във вампири.

- Но Уил е само на седемнайсет - Шарлот протестира. - Повечето хора подчинени са млади - каза Уил. – Вампирите обичат да хващат

своите подчинени, когато са млади - по-красиви на външен вид, по-малък шанс

да имат болна кръв. И те живеят малко повече, и също така не твърде дълго. –

Той изглеждаше горд от себе си. – По-голямата част от Енклейва не би могла

да мине убедително за млад и красив човешки подчинен... - Тъй като ние, останалите, сме отвратителни, нали? – Джем попита,

изглеждайки развеселен. – Затова аз не мога да го направя, нали?

-Не - Уил каза. – Ти знаеш защо не може да си ти. – Каза това без интонация, и

Джем, след като го погледна за момент, вдигна рамене и погледна настрани. - Все още не съм сигурна за това - каза Шарлот. – Кога ще се състои

следващото такова събитие, Камил?

- Събота вечер.

Шарлот си пое дълбоко въздух. - Ще трябва да говоря с Енклейва, преди да се съглася. И Теса ще трябва да се

съгласи също.

Всички погледнаха в Теса. Тя облиза своите сухи устни нервно. - Вие вярвате ли, - тя каза на Лейди Белкурт, - че има шанс брат ми да бъде

там?

- Не мога да обещая, че той ще бъде там. Но може да е. Но вероятно някой ще

знае какво се е случило с него. Тъмните Сестри са винаги на партитата на де Куинси. Без съмнение те или техните последователи, ако са заловени и

разпитвани, ще ни дадат някои отговори.

Стомахът на Теса се сви.

- Ще го направя - тя каза. – Но искам да ми бъде обещано, че ако Нейт е там,

ще го вземе с нас, а ако не е, ще намерим къде е. Искам да се уверя, че не става въпрос само за залавянето на де Куинси. Трябва да бъде и за

спасяването на Нейт, също.

- Разбира се – каза Шарлот. – Но не знам, Теса. Ще бъде много опасно...

- Преобразявала ли си се в Долноземец? – прекъсна Уил. – Знаеш ли въобще възможно ли е?

Теса поклати глава.

- Никога не съм правила нещо такова. Но... мога да опитам.

Обърна се към Лейди Белкорт. - Може ли да получа нещо ваше? Пръстен или може би кърпичка.

Камил вдигна ръцете си зад главата си, премествайки настрани дебелите

къдрици от сребърно-златна коса, падаща по гърба й, и разкопча огърлицата

си. Оставяйки я да виси от тънките й пръсти, тя я подаде на Теса.

- Ето. Вземи това. С намръщване Джем престъпа напред да вземе огърлицата, а след това я

подаде на Теса. Тя почувства тежестта й, когато я пое от него. Беше тежка и

квадратния рубин с размера на птиче яйце беше студено на докосване, сякаш

бе лежало на сняг. Да стисне ръката си около него, бе като да затвори пръстите си около парче лед. Пое остър дъх и затвори очи.

Беше странно, този път беше различно, когато трансформацията започна.

Тъмнината нарасна по-бързо, обвивайки се около нея и светлината, която видя

в далечината, беше студен сребърен блясък. Хладината, която излизаше от светлината беше гореща. Теса издърпа светлината към себе си, обвивайки се с

ледено изгарящата светлина, пъхайки се към сърцето й. Светлината нарасна в

трептящи бели стени около нея...

Тогава усети остра болка в средата на гърдите си и за момент зрението й стана червено – плътен ален цвят, цветът на кръвта. Всичко беше оцветено в кръв и

тя започна да се паникьосва, откривайки пътя си навън, клепачите й се

отвориха...

И беше отново там, в храма с другите, зяпащи в нея. Камил се усмихваше леко,

другите изглеждаха поразени, сякаш поразени от гръм също както, когато се беше трансформирала в Джесъмин. Но нещо беше ужасно неправилно. Имаше

голяма празнина в нея – не болка, а глухото чувство на нещо липсващо. Теса

се изкашля и изгарящ шок премина през нея. Тя потъна в креслото, ръцете й се

притиснаха в гърдите й. Цялата трепереше. - Теса? – Джем клекна долу до креслото, поемайки едната й ръка. Тя можеше

да се види в огледалото, което висеше на отсрещната стена – или по

отвратителното, можеше да види отражението на Камил. Бледата блещукаща

коса на Камил, спусната, падаща надолу по рамената й и бялата кожа се издуваше над сега твърде малкия корсаж на Теса, по начин, по-който би

накарал Теса да се изчерви – ако можеше да се изчерви. Но изчервяването

всъщност изискваше кръв течаща през вените и си спомни, с нарастващ терор, че вампирите не дишаха, не изпитваха студ или горещина, нямаха сърцебиене

в гърдите си.

Значи това беше празнината, странноста, която изпитваше. Сърцето й беше

тихо като мъртво. Тя пое друг хълцащ дъх. Болеше и тя осъзна, че докато тя можеше да диша, новото й тяло не се нуждаеше или искаше да диша.

- Ох, Господи – каза в мек шепот на Джем. – Аз... Сърцето ми не бие. Чувствам

се, сякаш съм умряла. Джем...

Той погали ръката й, внимателно, успокояващо, и погледна нагоре към нея със

сребърните си очи. Изражението в тях не се беше променило с нейната промяна. Погледна към нея както преди, сякаш все още беше Теса Грей.

- Жива си – каза той с толкова мек глас, че само тя можеше да го чуе. – Носиш

различна кожа, но си Теса и си жива. Знаеш ли от къде знам това?

Тя поклати глава. - Защото току що каза думата „Господи‖. Никой вампир не може да я каже. –

Той стисна ръката й. – Душата ти е все още същата.

Тя затвори очи и постоя без да мърда за момент, концентрирайки се в натиска

на ръката му върху нейната, топлата му кожа върху нейната собствена, която беше студена. Бавно треперенето тресящо тялото й започна да изчезва. Отвори

очи и даде на Джем бледа, трепереща усмивка.

- Теса – каза Шарлот. – Добре ли... Всичко наред ли е?

Теса премести очите си от Джем и погледна към Шарлот, която я гледаше с

разтревожен поглед. Уил до Шарлот носеше неразбираемо изражение. - Трябва да се упражняваш малко, как да се движиш и държиш, ако искаш да

убедиш де Куинси, че си мен – каза Лейди Белкорт. – Аз никога не бих се

отпуснала в стол така. – Тя наклони главата си настрани. – Но все пак, като

цяло впечатляващо представление. Някой те е тренирал добре. Теса си помисли за Тъмните Сестри. Добре ли я бяха тренирали? Услуга ли са й

направили, отключвайки тази спяща сила в нея, въпреки омразата им към тях и

дарбата й? Или щеше да е по-добре, ако никога не бе узнала, че е различна?

Бавно тя я пусна, пусна кожата на Камил да се изплъзне от нея. Почувсва сякаш се издигаше от ледено студена вода. Ръката й се стегна върху тази на

Джем, когато мразът премина през нея, от главата до петите й, леден водопад.

Тогава нещо подскочи в гърдите й. Като птиче, което е лежало мирно без да

мърда след сблъсък със прозорец, само за да възвърне отново силата си и да литне от земята, за да се рее из въздуха, сърцето й започна внезапно да бие

отново. Въздух изпълни дробовете и и тя пусна Джем, ръцете й полетяха към

гърдите й, пръстите й се притискаха към кожата, за да почувстват мекия ритъм

под нея. Погледа в огледалото отсреща. Отново беше себе си: Теса Грей, не

чудно красив вампир. Почувства огромно облекчение. - Огърлицата ми? – каза хладно Лейди Белкорт и подаде тънката си ръка. Джем

взе рубинената огърлица от Теса, за да я даде на вампира. Когато той я вдигна

Теса можеше да види, че имаше гравирани думи на сребърната рамка на

огърлицата: AMOR VERUS NUMQUAM MORITUR. Тя погледна през стаята към Уил, не беше сигурна защо, само за да открие, че и той гледаше към нея. И

двамата погледнаха бързо настрани.

- Лейди Белкорт – каза Уил – след като никой от нас никога не е бил в дома на

де Куинси, мислите ли, че ще е възможно да ни осигурите схема на етажите, или дори скица на стаите.

- Ще ви осигуря нещо много по-добро. – Лейди Белкорт вдигна ръце, за да

закопчае огърлицата около шията си. - Магнус Бейн. - Магьосникът? – Веждите на Шарлот се повдигнаха.

- Именно – каза Лейди Белкорт. – Той познава градската му къща толкова

добре, колкото и аз, и е често канен на светските събития на де Куинси.

Въпреки че като мен, някога е се е въздържал от партита, на които се извършва убийство.

- Колко благодарно от негова страна – промърмори Уил.

- Той ще ви чака там и ще ви съпроводи през къщата. Там никой няма да бъде

изненадан, че ни вижда заедно. Магнус Бейн е мой любовник, разбирате.

Устата на Теса се отвори леко. Това не беше вида неща, които дамите си казват изтънчена компания. Но може би това беше различно при вампирите. Всички

изглеждаха толкова зашеметени, колкото нея, освен Уил, който както винаги

изглеждаше, сякаш се опитва да не се засмее.

- Колко хубаво – каза най-накрая Шарлот след пауза. - Определено е – рече Камил и стана на краката си. – И сега, някой ще ме

съпроводи ли навън? Става късно, а още не съм се нахранила.

Шарлот, която наблюдаваше притеснено Теса каза:

- Уил, Джем, ако обичате? Теса следеше как двете момчета тръгнаха от двете страни на Камил като

войници – което, предположи тя, е точно това, което са – и я изпратиха от

стаята. До вратата вампирката спря и погледна назад над рамото си. Бледите й

руси къдрици покагеха страните й, когато се усмихна: беше толкова красива,

че Теса почувства нещо като смазъм, гледайки към нея, преодолявайки инстинктивното й чувство на неохота.

- Ако направиш това – каза Камил – и успееш – без значение, дали намериш

брат си или не – мога да ти обещая, малка ми шейпшифтърке, че няма да

съжаляваш. Теса се намръщи, но Камил вече я нямаше. Тя се движеше толкова бързо, че

излеждаше сякаш е изчезнала през времето между един дъх и друг. Теса се

обърна към Шарлот.

- Какво мислиш имаше тя предвид? Под това, че няма да съжалявам? Шарлот поклати глава.

- Не знам. – Тя въздъхна. – Бих искала да мисля, че е имала предвид знанието,

че знанието на направено добро дело ще те утеши, но това е Камил, така че...

- Всички вампири ли са така? – запита Теса. – Така студени? - Много от тях са били живи дълго време – каза дипломатично шарлот. – Те не

виждат нещата като нас.

Теса постави пръстите си върху болящите я слепоочия.

- Определено е така.

От всички неща, които тревожеха Уил относно вампирите – начина по-който се

движеха беззвучно, ниския и нечовешки тембър на гласовете им – уханието им

беше най-тревожно. Или по-точно, начина по-който не ухаеха. Всички човешки същества ухаеха на нещо – пот, сапун, парфюм – но вампирите нямаха ухание,

бяха като восъчни манекени.

Пред него Джем държеше последната от вратите, водещи извън Светилището

навън към по-външното фоайе на Института. Всички тези места бяха декорирани така че вампири и други от техния вид да могат да ги използвар,

но Камил никога не би могла да влезе по-навътре в Института от това. Да я

изведат от Института беше повече от вежливост. Те се подсигуряваха, че тя няма случайно да се натъкне на света земя, която би била опасна за всеки от

нейния вид.

Камил премина покрай Джемс, едва поглеждайки към него, и Уил я последва,

спирайки само за толкова, че да промърмори „Тя не мирише на нищо‖ на Джем под дъха си.

Джем изглеждаше разтревожен.

- Душил си я?

Камил, която стоеше до следващата врата, чакайки ги, обърна главата си и се

усмихна. - Мога да чуя всичко, което казвате, нали знаете? – рече тя. – Вярно е,

вампирите нямат миризма. Това ни прави по-добри хищници.

-Това и чудесен слух – каза Джем и остави вратата да се затвори зад Уил. Те

сега стояха в малкото квадратно антре с Камил, ръката й стояща на дръжката на входната врата, сякаш искаше да избяга навън, но нямаше нищо забързано

в изражението й, когато погледна към тях.

- Като ви гледам така двамата, – каза тя – черно и сребърно. Ти може да си

вампир – рече тя на Джем – с бледноста ти и вида. А ти – каза тя на Уил – ами, не се сещам за никой в де Куинси, който няма да те помисли за човешки роб.

Джем гледаше към Камил с този поглед, за който Уил винаги си е мислел, че

може да разреже и стъкло. Той каза:

- Защо правите това, Лейди Белкорт? Този ваш план, де Куинси, всичко –

защо? Камил се усмихна. Уил трябваше да признае, че тя беше красива – но пък,

много от вампирите бяха красиви. Тяхната красота винаги му е напомняла на

красотата в изсъхналите цветя в хербарии – прелестни, но пъртви.

- Защото знанието на това, което прави, тежи на съвестта ми. Джем поклати глава.

- Може би вие сте от вида, които биха жертвали себе си в името на закона, но

се съмнявам. Повечето от нас правят неща поради причини, които са повече

лични. За любов, за омраза. - Или отмъщение – каза Уил. – Все пак, знаела сте какво става вече около

година, и точно сега дойдохте при нас.

- Това беше заради госпожица Грей.

- Да, но това не е всичко, нали? – каза Джем. – Теса е възможността ви, но причината ви, мотива ви е нещо друго. – Той наклони главата си настрани. –

Защо мразите де Куинси толкова много?

- Не виждам какво общо има това с вас, малки сребърни Ловеци на сенки? –

каза Камил, устните й се бяха повдигнали от зъбите й, оставяйки кучешките й

зъби открити, като парчета слонова кост на фона на червеното от устните й.Уил знаеше, че вампирите могат д апокажат кучешките си зъби, когато поискат, но

все още беше обезпокояващо. – Какво значение има, какви са мотивите ми?

Уил изказа отговор вместо Джем, вече знаейки какво другото момче си мисли.

- Защото иначе не можем да ви се доверим. Може би ни изпращаш към капан. Шарлот не иска да повярва, но това не го прави невъзможно.

- Да ви водя към капан? – Тонът на Камил беше подигравателен. – И да си

навлеча ужасяващия гняв на Клейва? Определено не!

- Лейди Белкорт – каза Джем – каквото и да ви е обещала Шарлот, ако искате нашата помощ ще отговорите на въпроса.

- Много добре – рече тя. – Виждам, че няма да се спрете, докато не ви дам

отговор. Ти – каза тя, кимвайки към Уил – си прав. И изглежда знаеш странно много за любовта и отмъщението, за някой толкова млад. Трябва да ги

обсъждаме някой ден, заедно. – Отново се усмихна, но усмивката й не достигна

очите й. – Имах любовник, ако разбирате – каза тя. – Беше шейшифтър,

лукантроп. Забранено е за Децата на Нощта да обичат или да лягат с Деца на Луната. Бяхме внимателни, но де Куинси ни разкри. Разкри ни и го уби по

начин, по-който би убил някой жалък мундан на следващото си парти. – Очите

й блестяха като зелени фенери,когато погледна към тях двамата. – Обичах го,

а де Куинси го уби и другите от моя вид му помогнаха и го подстрекаха. Няма

да им простя за това. Убийте ги всичките.

Съглашението, сега на десет години, маркираше исторически момент за

Нефилимите и Долноземците. Вече никоя от двете групи няма да прави опити

да унищожи другата. Те ще бъдат обвързани срещу общ враг, демоните. Там имаше петдесет мъже на подписването на Съглашението в Идрис: десет Деца

на Нощта, десет Деца на Лилит, познати като Магьосници, десет от Народа на

Феите, десет от Децата на Луната, и десет деца от кръвта на Разиел...

Теса подскочи събудена при звука от чукане на вратата й. Тя бе наполовина

олигавила възглавницата, пръстите й все още стояха между страниците на

Кодекса на Ловците на Сенки. След като постави долу книгата, тя едва имаше

време да седне и да издърпа завивките над себе си, преди вратата да се отвори.

Навлезе светлина от лампа и Шарлот след нея. Теса почувства странно

угризение, почти разочарование – но кой друг бе очаквала? Въпреки късния

час Шарлот бе облечена, сякаш планираше да излиза навън. Лицето й беше много сериозно и имаше линии на умора под тъмните й очи.

- Будна ли си?

Теса кимна и повдигна книгата, която четеше.

- Чета.

Шарлот не каза нищо, но пресече стаята и седна на леглото до краката на Теса. Подаде ръката си. Нещо проблясваше в дланта й: беше ангелският медальон на

Теса.

- Оставила си това на Хенри.

Теса остави книгата и пое медальона. Тя плъзна верижката над главата си и почувства успокояващата позната тежест върху вдлъбнатинката на гърлото си.

- Научи ли нещо от нея?

- Не съм сигурна Каза, че е вътре е било задръстено с мръсотия от годините и е

било чудо, че въобще работи. Почисти механизмите, макар че това му не е повлияло някак, няма промяна. Може би тиктака по равномерно сега?

- Може би. – На Теса не й пукаше, тя просто беше щастлива да има ангела.,

символът на майка й и живота й в Ню Йорк, да си върне нещо нейно.

Шарлот скъна ръцете в скута си.

- Теса, има нещо, което не съм ти казала. Сърцето на Теса започна да бие по-бързо.

- Какво?

- Мортмайн... – Шарлот се подвоуми. – Когато ти казах, че Мортмайн е

представил брат ти на Клуб Пандемониум, това беше истина, но не цялата. Брат ти вече е знаел за Света на Сенките, преди Мортмайн дори да му каже.

Изглежда е научил за него от баща ти.

Зашеметена Теса остана безмълвна.

- Колко годишна си била, когато родителите ти са починали? – запита Шарлот. - Беше инцидент – рече Теса, леко замаяна. – Бях на три. Нейт беше на шест.

Шарлот на намръщи.

- Толкова млад, а баща ти му доверява, но... Възможно е, предполагам.

- Не – каза Теса. – Не, не разбираш. Аз имах най-обикновенното, най-човешкото отглеждане, което може да си представиш. Леля Хариет бе най-

практичната жена в света. И тя би знаела, нали? Тя беше по-малката сестра на

майка. Те са я довели от Лондон, когато са отишли в Америка.

- Хората пазят тайни, Теса, понякога дори от тези, който обичат. – Шарлот

премина с пръсти по корицата на Кодекса. – И трябва да признаеш, има смисъл.

- Смисъл? Няма никакъв смисъл!

- Теса... – Шарлот въздъхна. – Ние не знаем защо имаш тази способност. Но

ако един от родителите ти е бил свързан по някакъв начин с магическия свят, няма ли смисъл в това, че тази връзка може да има нещо общо с нея? Ако баща

ти е бил член на Клуб Пандемониум, не е ли това начин как де Куинси е знаел

за теб?

- Предполагам. – Теса говореше неохотно. – Това е само... Когато пристигнах в Лондон, толкова силно вярвах, че всичко, което ми се случва е сън. Че живота

ми преди е бил реален, а това ужасен кошмар. Мислех, че само да можех да

намеря Нейт ще можем да се върнем към предишния ни живот. – Тя вдигна

очите си към тези на Шарлот. – Но сега не мога да спеа да мисля, може би

живота ми преди е бил сън, а това е истината. Ако родителите ми са знаели за Клуб Пандемониум, ако са били част от Света на Сенките също, тогава няма

свят към който да се върна, и който ще бъде чист от всичко това.

Шарлот, ръцете й все още свити в скута й, погледна смирено към Теса.

- Чудила ли си се някога защо лицето на Софи е белязано? Хваната неподготвена, Теса можеше само да заекне.

- Аз.. Аз, чудила съм се, но аз... не исках да питам.

- И не бива – каза Шарлот. Гласът й беше студен и твърд. – Когато за пръв път

видях Софи тя беше свита до входната врата, мръсна, с кървав парцал притиснат до бузата й. Видя ме, докато преминавах, въпреки че бях покрита с

магия тогава. Това привлече вниманието ми към нея. Беше докосната от

Зрението, както и Томас и Агата. Предложих й пари, но тя отказа да ги приеме.

Убедих я да дойде с мен до магазина за чай и тя ми каза какво се е случило с нея. Била е прислужницаза в гостната зала в хубава къща на Сейнт Донс Ууд.

Гостните прислужници, разбира се, са избирани по външния им вид, а Софи

беше красива – което се оказа и голямо предимство и огромен недостатък.

Както можеш да предположиш, синът в къщата започнал да я прелъстява. Тя го

отблъсквала редовно. В гняв той грабнал ножа и разрязал лицето й, казвайки че ако той не може да я има, ще се подсигури, че никой няма да я иска отново.

- Колко ужасно – прошепна Теса.

- Тя отиде до господарката си, майката на момчето, но твърдяло, че тя се е

опитала да го прелъсти и е взел ножа, за да я отблъсне и запази почтеноста си. Разбира се, те я хвърлили на улицата. Докато я намеря бузака й бе лошо

инфектирана. Доведох я тук и извиках Мълчаливите братя да я видят, но

въпреки, че излекуваха инфекцията, не успяха да премахнат белега.

Теса постави ръката си на собственото си лице в жест на несъзнателна симпатия.

- Горката Софи.

Шарлот наклони главата си и погледна към Теса със светлите си кафеви очи. Тя има толкова силно присъствие, помисли си Теса, че беше трудно да запомниш

колко малка физически беше, като малко птиче.

- Софи има дарба – каза тя. – Има Зрението. Може да вижда това, което

другите не. В миналия си живот често се е чудела дали не е луда. Сега знае, че не е луда, а специална. Тогава тя беше само гостна прислужница, която щеше

да изгуби поста си след като вида й изчезне. Сега е важен член на нашето

домакинство, надарено момиче с много да допринесе. – Шарлот се наведе

напред. – Ти поглеждаш назад към миналия си живот, Теса, и ти изглежда по-

безопасен в сравнение с този. Но ти и леля ти сте били много бедни, ако не се бъркам. Ако не беше дошла в Лондон, след като е починала, къде щеше да

отидеш? Какво щеше да правиш? Би ли се намерила на улицата плачеща като

нашата Софи? – Шарлот поклати главата си. – Имаш сила с неизчислима

важност. Не трябва да искаш нищо от никой. Не тряба да зависиш от никой. Ти си свободна и тази свобода е дар.

- Трудно е да мислиш за нещо като дар, след като си бил държан в плен и

измъчван заради него.

Шарлот поклати глава. - Софи ми каза веднъж, че се радва, че е белязана. Каза, че който и да я

обикне сега, ще обикне нейната истинска личност, не красивото й лице. Това е

истинското ти аз, Теса. Тази сила е това, което си. Който и да те обича сега – и

също трябва ти да се обичаш – ще обича истинската теб.

Теса вдигна Кодекса и го прегърна срещу гърдите си. - Значи, казваш, че съм права. Че това е истинско, а живота ми преди е бил

сън.

- Точно така. – Нежно шарлот потупа рамото на Теса. Теса почти подскочи при

контакта. Беше изминало дълго време, помисли си тя, откакто някой я бе докосвал по такъв майчински начин. Помисли си за леля Хариет и гърлото я

заболя.

- И сега е време да се събудиш.

9 Енклейвът

преводач lera93

May make my heart as a millstone, set my face as a flint, Cheat and be cheated, and die: who knows? we are ashes and dust.

--Alfred, Lord Tennyson, "Maud"

- Опитай отново – предложи Уил – Проста разходка от единия край на стаята до

другия. Ще ти кажем, ако изглеждаш убедителна.

Теса въздъхна. Главата я болеше, както и очите й. Беше изтощително да се

учиш как да приличаш на вампир. Бяха минали два дни от посещението на Лейди Белкорт и Теса беше прекарала

почти всяка минута, опитвайки се да изглежда убедително като женски вампир,

но без голям напредък. Все още се чувстваше така сякаш се плъзга по

повърхността на ума на Камил, неспособна да навлезе и да се хване за нейните

мисли или за същността й. Беше трудно да се научи как да ходи, да говори и какъв тип изражения трябва да има, когато срещне други вампири на партито

на де Куинси – който, без съмнения, Камил познаваше много добре, и който от

Теса се очакваше да познава също.

Сега се намираше в библиотеката и беше прекарала последните няколко часа упражнявайки ходене със странната бляскава походка на Камил и говорене със

леко дрезгавият й глас. Забодена с карфица на рамото й беше скъпоценна

брошка, която един от човешките подчинени на Камил, збръчкано малко

същество на име Арчър, беше донесъл в ковчеже. Имаше и рокля също, която

Теса трябваше да облече за партито на де Куинси, но беше твърде тежка и натруфена за през деня. Теса беше със собствената си синьо-бяла рокла, която

едновременно беше твърде тесна в гърдите и твърде широка в талията, когато

се променяше в Камил.

Джем и Уил си бяха спретнали нещо като лагер на една от дългите маси в задната част на библиотеката, уж за да помагат и да я съветват, но изглежда

повече й се присмиваха на концентрацията.

- Разкрачваш краката си твърде много, когато ходиш – сподели Уил. Беше зает

да полира една ябълка с предната част на блузата си и явно не забелязваше, че Теса го гледа. – Камил се движи внимателно. Като фавн в горите. Не като

патица.

- Не ходя като патица.

- Обичам патици - сподели дипломатично Джем. – Особено тези в Хайд Парк. –

Погледна настрани към Уил; и двете момчета седяха на ръба на високата масата, с крака висящи на едната страна.

- Помниш ли, когато се опита да ме убедиш да нахраня с домашни птици

зеленоглавите патици в парка да видя дали можеш да завъдиш цяло ято от

патици канибали. - И това ядът – спомена Уил. – Кръвожадни малки зверове. Никога не вярвай на

патица.

- Имаш ли нещо напротив? – попита Теса. – Ако няма да ми помогагате, можете

и двамата да напуснете. Не ви позволих да останете, за да ви слушам как спорите за патици.

- Твоята нетърпеливост – каза Уил – е неприсъща за дамите. – Той се ухили

над ябълката. - Може би вампирската природа на Камил те отблъсква?

Тонът му беше игрив. Беше толкова странно, замисли се Теса. Само преди няколко дни й се беше озъбил относно родителите му, а по-късно я беше

помолил да прикрият кървавата кашлица на Джем, лицето му гореше с

напрежение докато го правеше. А сега я дразнеше, сякаш беше по-малката

сестра на приятеля му, някого, с когото се беше запознал случайно, може би

някого, към когото изпитваше топли чувства, но без те да са усложнени. Теса захапа леко устната си – и потрепна при неочакваната болка. Вампирските

зъби на Камил – нейните зъби – бяха управлявани от инстинкт, който не

разбираше. Явно се бяха показали напред без предупреждение или особена

подбуда, съобщавайки за съществуването си само с бърза поява на болка, когато пробиха тънката кожа на устната й. Тя вкуси кръв в устата си – нейната

собствена кръв, солена и топла. Натисна пръсти към устната си; когато

отдръпна ръката си, пръстите й се бяха оцветили в червено.

- Остави го - каза Уил, оставяйки ябълката и стъпвайки на крака. – Ще се излекува много бързо.

Теса докосна с езика си предния си зъб. Беше плосък отново, обикновен зъб.

- Не разбирам какво ги кара да се появяват така. - Глад – каза Джем. – За кръв ли си мислеше?

- Не.

- Ами мислеше ли си как ще ме изядеш? – полюбопитсва Уил.

- Не! - Никой няма да те обвинява – каза Джем. – Той е много досаден.

Теса въздъхна.

- Камил е толкова сложна. Не разбирам нищо относно нея, пък камо ли да се

превърна в нея.

Джем се вгледа в нея отблизо. - Способна ли си да се докоснеш до мислите й? По начина, по който каза, че го

правиш с другите, в които се трансформираш?

- Все още не. Опитвах се, но всичко, което получавам са случайни проблясъци,

изображения. Нейните мисли явно са добре защитени. - Ами, надявам се, че ще пробиеш тази защита преди утре вечер – каза Уил. –

Или не бих казал много за шансовете ни.

- Уил – смъмри го Джем. – Не говори така.

- Прав си – отвърна Уил. – Не трябва да подценявам собствените си умения. Смятам, че ако Теса обърка нещата, ще съм способен да ни проправя път през

купищата вампири по пътя ни към свободата.

Джем, явно по навик, който Теса започваше да разбира, просто го игнорира.

- Може би – каза той – можеш да се докосваш само до мислите на умрелите?

Може би предметите, които са ти давали Тъмните Сестри, са принадлежали на убити хора.

- Не. Докоснах се до мислите на Джесъмин, когато се превърнах в нея. Така, че

това не е вярно, слава богу. Какъв ненужен талант щеще иначе да е.

Джем я гледаше с топли сиви очи; нещо в настоятелността на погледа му я накара да се почувства почти неудобно.

- Колко ясно можеш да видиш мислите на мъртвите? Например ако ти дам

нещо, което някога е принадлежало на баща ми, ще узнаеш ли за какво е

мислел когато е умрял? Сега беше ред на Уил да го погледне.

- Джеймс, не мисля... – започна той, но спря когато вратата на библиотеката се

отвори и Шарлот влезе в стаята. Не беше сама. Имаше поне дузина мъже,

следвайки я, непознати, които Теса никога не беше виждала. - Енклейвът – прошепна Уил, който със жестове накара Джем и Теса да се

скрият зад един от шкафовете за книги. Наблюдаваха от скривалището си,

докато стаята се изпълни с Ловци на сенки – повечето от тях бяха мъже. Но

Теса видя, когато влизаха в стаята, че сред тях има две жени.

Не можеше да се спре да не ги гледа, спомняйки си какво Уил беше казал за Боадисея, че жената може да бъде и войн. По-високата от жените, която може

би достигаше до шест фута височина, имаше бухнала бяла коса, която беше

сплетена отзад на главата й. Изглеждаше навлязла в шейсетте, а самото й

присъствие беше царствено. Втората жена беше по-млада, с тъмна коса, котешки очи и с тайнствено поведение.

Мъжете бяха по-смесената част. Най-възрастният беше висок мъж, облечен в

сиво. Косата и кожата му също бяха сиви, беше с кокалесто лице и с орлов,

изразяващ строгост, слаб нос и остра брадичка. Имаше бръчки покрай очите и тъмни вдлъбнатини под скулите. В очите му имаше отенъци на червено. Зад

него стоеше най-младият от групата, момче може би година по-голямо от Уил и

Джем. Беше красив по странен начин, с остри, но прави черти, с буйни кестеняви коси и с наблюдаващо изражение.

Джем издаде звук на изненада и неудоволствие.

- Габриел Лайтууд – промърмори на Уил през дъха си. – Какво прави той тук?

Мислех, че е на училище в Идрис. Уил не беше помръднал. Той се беше вгледал в кестенявокосото момче с

повдигнати вежди и с измамлива усмивка, играеща върху устните му.

- Просто не се впускай в битка с него Уил – добави разколебано Джем. – Не

тук. Това е всичко, за което те моля.

- Доста голяма молба не мислиш ли? – отвърна Уил без да поглежда Джем. Уил се измъкна иззад шкафа и наблюдаваше Шарлот, докато настаняваше всички

на масата в началото на стаята. Явно убеждаваше всички да се настанят в

столовете около масата.

- Фредерик Ашдаун и Джордж Пенхалоу, ако обичате – каза Шарлот. – Лилиян Хайсмит, ако седнете там до картата...

- А къде е Хенри? - попита сивокосият мъж с безцеремонна учтивост. –

Съпругът ти? Като глава на Института, той трябва да бъде тук.

Шарлот се поколеба за част от секундата преди на лицето й да се появи усмивка.

- Той е на път, г-н Лайтууд – каза тя и Теса осъзна две неща – първо, че

сивокосият мъж сигурно е баща на Габриел Лайтууд и второ, че Шарлот лъже.

- Да се надяваме. – Той се обърна и, въпреки че Уил се вмъкна отново зад

високия шкаф, беше твърде късно. Очите на мъжа се свиха. – А кой е там, отзад? Излез и се покажи.

Уил погледна към Джем, който се сви.

- Няма смисъл да се крием, докато ни измъкнат, нали?

- Говори за себе си – промърмори Теса. – Не искам Шарлот да ми се ядоса, защото не трябва да бъдем тук.

- Не се притеснявай. Няма причина да знаеш за срещата с Енклейва и Шарлот

знае затова – каза Уил. – Винаги знае кого точно да обвини. – Леко се ухили. –

Бих се превърнал отново в себе си, ако ме разбираш какво казвам. Няма смисъл да шокираш техни стари величества.

- Ох! – за момент Теса беше забравила, че спори като Камил. Бързо се

трансформира и още преди тримата да пристъпят пред шкафовете, тя отново

беше себе си. - Уил – въздъхна Шарлот и поклати глава, когато видя Джем и Теса. – Казах ви,

че Енклейвът ще заседава тук в 4 часа.

- Така ли? – отвърна Уил. - Явно съм забравил. Ужасно. – Очите му леко се

присвиха и той се ухили. – Здравей Габриел.

Момчето с кестенява коса отвърна на погледа на Уил с яростно изражение. Имаше светло-зелени очи и устата му, докато се беше вгледал в Уил, се беше

свила.

- Уилям – каза най-сетне. След което прехвърли погледа си върху Джем. – И

Джеймс. Не сте ли твърде млади да се набутвате на срещите на Енклейва? - Ами ти? – каза Джем.

- Навърших осемнадесет през юни. – Облегна се толкова назад, че краката му

се издигнаха над земята. – Имам всякакво право да участвам в дейностите на

Енклейва. - Колко хубаво за теб – каза белокосата жена, която Теса смяташе за царствена

личност. – Значи това е тя, Лоти? Магьосницата, за която ни беше разказала? –

въпросът се отнасяше за Шарлот, но погледът на жената беше насочен към Теса. – Нека да започне. Покажи ни какво умееш.

- Не съм магьосница. – изпротестира гневно Теса.

- Ами определено си нещо скъпа – каза възрастната жена. – Ако не магьосница,

какво тогава? - Ще видим. – Шарлото се изправи. – Г-ца Грей се доказа през мен и г-н

Брануел. За сега това стига – поне докато Енклейвът достигнат до решение

относно как да си служат с таланта й.

- Разбира се – каза Уил. – Няма надежда да успеем с този план без нея...

Габриел притегли стола си напред с такава сила, че краката му се забиха в камения под със силен шум.

- Г-жо Брануел – каза ядосано той – не е ли Уилям твърде млад, за да участва в

срещата на Енклейва?

Шарлот премести погледа си от почервенялото лице на Габриел към лицето на Джейс. Тя въздъхна.

- Така е. Уил, Джем, ако обичате изчакайте отвън в коридора с Теса.

Изражението на Уил се стегна, но Джем му хвърли предупредителен поглед и

той остана мълчалив. Габриел Лайтууд изглеждаше триумфиращо. - Ще ви изведа – обяви той, изправяйки се на крака. Изведе тримата от

библиотеката, след което се присъедини към тях в коридора. – Ти – обърна се

към Уил, намалявайки тона си, така че останалите в библиотеката да не могат

да го чуят. – Ти петниш името на Ловците на сенки навсякъде.

Уил се облегна на стената на коридора и изгледа Габриел със спокойни очи. - Не осъзнавах, че е останало някакво име да се петни, след като баща ти...

- Ще съм ти благодарен да не споменаваш баща ми – изръмжа Габриел, преди

да достигне вратата зад себе си.

- Колко жалко, че благодарността ти е толкова непривлекателна. – каза Уил. Габриел се вгледа в Уил, с горящи от гняв зелени очи. Той напомни на Теса за

някого, но не можеше да каже точно за кого.

- Какво? – изграчи Габриел.

- Той имаше впредвид – поясни Джем – че не се интересува от благодарностите ти.

Бузите на Габриел почервеняха до алено.

- Ако не беше непълнолетен, Херондейл, щеше да има двубой за нас. Просто ти

и аз, до смърт. Щях да те накълцам на малки парченца... - Спри се Габриел – прекъсна го Джем, преди Уил да му отговори. – Да

подтикнеш Уил в самостоятелна битка – това е като да накажеш куче, след като

си го накарал да те ухапе. Знаеш какъв е.

- Много съм ти благодарен Джеймс – каза Уил, без да сваля очи от Габриел. –

Оценявам описанието на характера ми. Джем леко се сви.

- Това е истината.

Габриел изгледа Джем с тъмен поглед.

- Стой настрана от това, Карстейрс. Това не те засяга. Джем се приближи близо до вратата и към Уил, който стоеше напълно

спокойно, фокусирайки се върху студения поглед на Габриел. Косъмчетата по

гърба на Теса настръхнаха.

- Ако засяга Уил, засяга и мен – каза Джем. Габриел поклати глава.

- Ти си добър Ловец на сенки, Джеймс – отвърна той – и джентълмен. Имаш

своите недъгавости, но никой не те обвинява за тях. Но този... – той присви устна и посочи в посоката на Уил. – Тази мръсотия само ще те повлече. Намери

си някой друг да ти бъде парабатай. Никой не очаква Уил Херондейл да

доживее след деветнадесет и също така никой няма да съжалява, че си е

отишъл... Това беше твърде много за Теса.

- Колко глупаво от твоя страна.

Габриел, изглеждаше шокиран сякаш тапетите бяха проговорили.

- Моля?

- Чу ме. Да кажеш на някого, че няма да съжаляваш ако умре! Това е непростимо. – Тя хвана Уил за ръкава. – Ела. Този... този човек, явно не

заслужава да ти губи времето.

Уил изглеждаше сякаш страшно много се забавлява.

- Напълно вярно. - Ти, ти... – каза Габриел заеквайки, и погледна Теса по странен начин. –

Нямаш си и най-малката представа какви неща е направил...

- И не ме интересува. Вие сте Нефилими, нали? Е, не сте ли? Би трябвало да

сте на една и съща страна. – Намръщи се на Габриел. – Мисля, че дължиш извинение на Уил.

- Аз – каза Габриел – бих предпочел да си извадя вътрешностите и да ги вържа

на възел, пред очите си пред това да се извиня на такъв червей.

- Мило – сподели Джем. – Не мислиш това. Не частта, че Уил е червей, искам

да кажа. Това за вътрешностите. Това звучи отвратително. - Мисля го – каза Габриел, продължавайки. – Бих предпочел да бъда потопен в

отровата на Малфас и да бъда оставен да се разтопя бавно, докато останат

само костите ми.

- Наистина ли? – попита Уил. – Защото случайно познавам един, който може да ни продаде...

Вратата на библиотеката се отвори. Г-н Лайтууд стоеше на вратата.

- Габриел – каза той със смразяващ глас. – Смяташ ли да присъстваш на

срещата – твоята първа среща на Енклейва, ако трябва да ти напомня или предпочиташ да си играеш тук с останалите в коридора?

Никой не изглеждаше доволен от този коментар, особено Габриел, който

хвърли един последен ядосан поглед към Уил и последва баща си в

библиотеката, затваряйки вратата пред останалите. - Ами – каза Джем след като вратата се затвори зад Габриел – Беше толкова

зле, колкото и очаквах. За първи път ли се виждате след партито за Коледа? –

попита той, задавайки въпроса към Уил.

- Да – сподели той. – Мислиш ли, че трябваше да му кажа, че ми липсва?

- Не – отвърна Джем.

- Винаги ли е такъв? – запита Теса. – Толкова ужасен?

- Трябва да видиш брат му – отвърна Джем. – Кара Габриел да изглежда по-

сладък и от петмез. Мрази Уил дори повече от Габриел, ако това е възможно. Уил се нахили, след това се обърна и тръгна надолу по коридора, като си

подсвиркваше. След момент на колебание, Джем тръгна след него, карайки

Теса да ги последва.

- Защо Габриел Лайтууд те мрази Уил? – попита Теса след като тръгнаха. – Какво си му направил?

- Не е нещо, което съм му направил – отвърна Уил, вървейки с бърза крачка. –

А нещо, което направих на сестра му.

Теса погледна към Джем, който се сви. - Където е нашия Уил, там има половин дозина ядосани момичета, заявявайки,

че той ги е компрометирал.

- Така ли е? – попита Теса, опитвайки да догони момчетата. Не можеше да се

ходи бързо с поли, които са се омотоли около глезените ти. Доставката на рокли от Бонд Стрийт беше дошла миналия ден и тя точно свикваше да носи

толкова скъпи неща. Спомняше си светлата рокля, която носеше като малка, с

която можеше да бяга след брат й, да го ритне в глезена и да избяга без той да

успее да я настигне. Питаше се какво ще стане, ако се опита да направи това с

Уил. Съмняваше се, че ще проработи в нейна полза, въпреки че мисълта си заслужаваше. – Компрометира ли я, това питам?

- Имаш доста въпроси – каза Уил, който зави и след това заслиза по стълбите. -

Нали?

- Имам – рече Теса, с вдигащи шум обувки, докато следваше Уил надолу. – Какво е парабатай? И какво искаше да кажеш за бащата на Габриел, че петни

името на Ловците?

- Парабатай на гръцки е просто определение за двама войни в колесница, но

когато Нефилим го каже, имаме предвид двама...отбор от войни – двама мъже , които са се заклели да се защитават един друг и да си пазят взаимно

гърбовете.

- Мъже? – запита Теса – Не може ли да има отбор от жени или жена и мъж

заедно?

- Мислех, че смяташе, че жените не са кръвожадни – каза Уил, без да се обръща. – А относно бащата на Габриел, нека кажем, че има репутацията, че

харесва демони и Долноземци повече отколкото трябва. Няма да се изненадам,

ако нощните посещения на стария Лайтууд в определени къщи в Шейдуел не са

му оставили демонска шарка. - Демонска шарка? – Теса беше ужасена и учудена едновременно.

- Измисля си - каза й. – Наистина Уил. Колко пъти трябва да ти казваме, че

няма такова нещо?

Уил се спря пред тясната врата точно на извивката на стълбището. - Мисля, че е това – каза той, на себе си и натисна дръжката. Когато нищо не

се случи, той извади своето стили от якето си и направи черна руна на вратата.

Тя се отвори с лек пушек. - Преди е било склад.

Джем го последва вътре и след момент Теса се присъедини към тях. Тя се намираше в малка стая, чиято единствена светлина идваше от сводест

прозорец, намиращ се високо на стената. Светлината преминаваше през него,

показвайки им квадратно място, изпълнено с куфари и кутии. Можеше да

прилича на обикновен склад като останалите, ако не бяха старите оръжия

подредени в ъглите – тежки ръждясали неща с широки ножове и вериги, свързани с парчета метал.

Уил хвана единия от куфарите и го премести настрани, за да направи свободно

място на пода. Още прах се дигна. Джем се закашля и му хвърли поглед пълен

с укор. - Някой би си помислил, че си ни довел тук, за да ни убиеш – сподели той.

- Не за убийство – отвърна той – Дръж. Трябва да преместя още един куфар.

Докато той преместваше тежкото нещо към стената, Теса хвърли един поглед

към Джем. - Какво искаше да каже Габриел – попита тя, снижавайки гласа си, така че Уил

да не я чуе – за твоите недъгавости.

Сивите очи на Джем се отвориха широко, преди той да й отговори. - Лошото ми здраве. Това е.

Теса знаеше, че той лъже. Имаше същото изражение като Нейт, когато лъжеше

– леко невинен поглед, който не можеше да бъде искрен. Но преди да можеш

да каже нещо, Уил се изправи и обяви. - Ето ни. Седнете.

След което той седна на прашния под; Джем се насочи към него, но Теса остана

така както си беше, леко объркана. Уил, който си беше извадил стилито, я

погледна с изкривена усмивка.

- Няма ли да се присъединиш към нас, Теса? Предполагам, че не искаш да съсипеш хубавата рокля, която Джесамин ти купи.

Всъщност, това си беше истината. Теса нямаше желание да съсипе най-

хубавата дреха, която е имала. Но присмехулния тон на Уил беше по-дразнещ

от мисълта да съсипе роклята. Със стисната челюст, тя седна срещу момчетата, така че се създаде триъгълник между тях.

Уил постави върха на стилито срещу мръсния под и започна да го движи.

Широки, тъмни линии излязоха от него и Теса се загледа удивена. Имаше нещо

особено и красиво в начина, по който се движеше стилито – не по начина, по който излизаше мастилото от химикалката, а по-скоро сякаш линиите винаги са

си били там, а Уил просто ги откриваше. Уил беше наполовината, когато Джем

ахна, явно разпознал Руната, която приятелят му чертаеше.

- Какво... – започна той, но Уил вдигната ръката, с която чертаеше и заклати

глава. - Недей – отвърна Уил. – Ако объркам нещо с това, може да паднем през пода.

Джем завъртя очи, но явна нямаше значение: Уил вече беше готов и той остави

стилито далеч от нарисуваното. Теса леко извика, когато дъските под тях

заблестяха, а след това станаха прозрачни като прозорец. Приближавайки се напред, тя забрави за роклята, виждаше през дъските като през стъкло.

Точно тогава осъзна, че се беше вгледала в библиотеката. Можеше да види

голямата, кръгла маса и Енклейвът седящ около нея, Шарлот, която беше

между Бенедикт Лайтууд и елегантната, сивокоса жена. Шарлот беше лесно разпознаваема, дори от горе, по кестенявата й коса и бързите движения на

малките й ръце когато говореше.

- Защо тук горе? – Джем попита Уил с нисък глас. – Защо не оръжейната? Тя е

точно до библиотеката. - Звукът ехти – отвърна Уил. – Еднакво лесно е да се слуша и от тук. А също и

така, кой може да каже дали няма да направят проверка в оръжейната точно по

средата на срещата да видят дали дебнем? Случвало се е преди.

Теса се беше вгледала надолу с възхищение, когато осъзна, че може да чуе

какво си говорят. - Могат ли да ни чуват?

Уил поклати глава.

- Магията е само в една посока. – Намръщи се, когато се приближи. - За какво

си говорят? Тримата застинаха в мълчание и високият глас на Бенедикт Лайтууд достигна

до тях.

- Не съм сигурен за това, Шарлот – каза той. – Целият план изглежда доста

опасен. - Но не можем да позволим на де Куинси да продължава – оспори Шарлот. –

Той е водачът на вампирския клан в Лондон. Останалата част от Нощните деца

търсят него за напътстване. Ако му позволим да нарушава закона, какво съобщение ще изпрати това на Долноземците? Че Нефилимите са станали

немърливи относно тяхното покровителство.

- Да се уточним, – каза Лайтууд – искаш да приемеш думите на Лейди Белкорт,

че де Куинси, дългогодишен приятел на Клейва, всъщност убива мундани в къщата си?

- Не знам защо се учудваш, Бенедикт – в гласа на Шарлот се усещаше острота.

– Твое е предложението ние да пренебрегнем доклада й, въпреки факта, че

досега ни е давала само достоверна информация. И въпреки факта, че ако и

сега казва истината, кръвта на всеки убит от де Куинси оттук нататък ще бъде върху твоите ръце?

- И като сложим настрана факта, че ние сме задължени от Закона да проучим

всеки доклад, който съобщава нарушение на Заветът. - сподели строен,

тъмнокос мъж на самия край на масата. – Знаеш го не по-зле от нас, Бенедикт, просто си се заинатил.

Шарлот въздъхна щом лицето на Лайтууд потъмня..

- Благодаря ти, Джордж. Оценявам го – каза тя.

Високата жена, която по-рано беше нарекла Шарлот Лоти, се засмя леко. - Не бъди толкова драматична, Шарлот – рече й тя. - Трябва да признаеш, че

целият бизнес е особен. Променящо се момиче, каквато и да е, но може и да не

е магьосница, бордей с мъртви тела и информатор, който твърди, че е продал

на де Куинси някакви машинни части – нещо, което ти смяташ за убедително

доказателство, въпреки че не ни казваш името на информатора ти. - Заклех се, че няма да го въвличам – изпротестира Шарлот. – Той се страхува

от де Куинси.

- Той Ловец на сенки ли е? – поиска да знае Лайтууд. – Защото ако не е, той не

е надежден. - Наистина, Бенедикт, твоите виждания са остарели – каза жената с котешки

очи. – Някой може да си помисли, като говори с теб, че Съглашението никога

не се е случило.

- Лилиян е права, държиш се абсурдно, Бенедикт – допълни Джордж Пенхалоу. – Да търсим напълно надежден информатор е като да търсиме целомъдрена

любовница. Ако те бяха послушни, щяха да бъдат от съвсем малка полза. Един

информатор само осигурява информацията; наша е работата да потвърдим тази

информация, а това е нещото, което Шарлот предлага. - Не ми харесва да виждам как силите на Енклейва се използват за такива

неща - каза Лайтууд с глас като коприна. Беше доста странно, помисли си Теса,

да чуе как тези елегантни възрастни се обръщат един към друг без да

споменават титли, а просто чрез първите имена. Но явно беше традиция за

ловците. – Ами ако например има вампир, който има нещо против лидерът на клана му, и може би иска да бъде премахнат, какъв по-добър начин от това да

намесят Клейвът да им свърши мръсната работа?

- По дяволите – измърмори Уил, разменяйки си поглед с Джем. – Как е разбрал

за това? Джем поклати глава, сякаш казваше „Не знам‖.

- Да знае за какво? – прошепна Теса, на гласът й беше прекъснат от Шарлот и

белокосата жена, които заговориха едновременно.

- Камил никога не би направила това! – изпротестира Шарлот. – Тя не е глупачка, като за начало. Знае какво е наказанието ако ни излъже!

- Бенедикт има право – каза по-възрастната жена. – Щеше да е по-добре, ако

Ловец види как де Куинси нарушава Закона.. - Но това е целта на това начинание – отвърна Шарлот. В тона й се

забелязваше някаква нотка на неспокойствие, неестествено желание да

докаже, че е права. Теса почувства трепет на симпатия към нея. – Да

потвърдим, че де Куинси е нарушил Закона, лельо Калида. Теса се стресна.

Джем я погледна.

- Да, тя е лелята на Шарлот – каза й той. – Брат й – бащата на Шарлот – преди

управляваше Института. Обича да казва на хората какво да правят. Въпреки

че, разбира се тя винаги прави каквото си иска. - Наистина – съгласи се Уил - Знаеш ли, че веднъж имаше предложение за мен?

Джем дори и не го погледна, сякаш дори за миг не му повярва.

- Не.

- Напротив – настоя Уил. – Беше много скандално. Може би щях да приема нейните желания, ако не ме беше изплашила толкова много.

Джем просто поклати глава и отново се съсредоточи върху сцената в

библиотеката.

- Също така става въпрос и за печатът на де Куинси, – точно казваше Шарлот – който ние намерихме в тялото на едно момиче с часовников механизъм. Има

твърде много доказателства, свързващи го с тези събития, твърде мого

доказателства, за да им обърнем гръб.

- Съгласна съм – каза Лилиян. – Ако не за друго, то съм притеснена относно

тези часовникови същества. Да направиш момиче с часовников механизъм е едно нещо, но какво ако той прави армия от тях?

- Това е чиста спекулация, Лилиян – каза Фредерик Ашдаун.

Лилиян пропусна това изказвана с едно помахване на ръката.

- Роботът не е нито серафим, нито демон в съюза; не е дете нито на Господ, нито на Дявола. Дали ще бъде уязвим на нашите оръжия?

- Смятам, че си измисляш проблем, който не съществува – каза Бенедикт

Лайтууд. – Съществуват роботи от години; мунданите са очаровани от тези

същества. Никой от тях не е бил заплаха за нас. - Никой не е бил направен чрез магия – каза Шарлот.

- Ти знаеш – Лайтууд изглеждаше неспокоен.

Шарлот изправи гръб; само Теса и останалите, които гледаха към нея отгоре,

можеха да видят че ръцете и се сплели силно в скута й. - Ти се притесняваш, че ние нечестно ще накажем де Куинси за престъпление,

което не е извършил, и че по този начин ще рискуваме връзката между Децата

на Нощта и Нефилимите. Права ли съм?

Бенедикт Лайтууд кимна.

- Но планът на Уил включва наблюдение на де Куинси. Ако ние не видим, че той нарушава Закона, няма да действаме срещу него и връзката няма да бъде

заплашена. Ако видим как нарушава Закона, то тогава тази връзка е лъжа. Не

можем да позволим да се оскърбява Законът, както и да е... явно за нас ще ни

е по-добре да го игнорираме. - Съгласен съм с Шарлот – каза Габриел Лайтууд, намесвайки се за първи път,

за изненада на Теса. – Смятам, че планът е добър. Освен една част – да

изпратите променящото се момиче там с Уил Херондейл. Той дори няма

годините да присъства на тази среща. Как може да му се повери мисия с такава важност?

- Подмазващ малък крадец – изръмжа Уил, накланяйки се напред, сякаш

искаше да премине през магическия портал и да удуши Габриел. – Щом го спипам сам...

- Предлагам, аз да отида с нея вместо това – продължи Габриел. – Мога да се

грижа за нея по-добре. Вместо да се грижа само за себе си.

- Обесването е твърде добро за него – съгласи се Джем, сякаш се опитваше да не се засмее.

- Теса познава Уил – протестира Шарлот. – Тя му вярва.

- Не бих казала това – измърмори Теса.

- Освен това – продължи Шарлот – Уил е човекът, който разработи този план,

Уил е човекът, който де Куинси ще разпознае от клуб Пандемониум. Уил е наясно какво да търси в градската къща на де Куинси, за да го свърже с

часовниковите същества и убийствата на мунданите. Той е чудесен детектив,

Габриел, и добър Ловец на сенки. Поне това трябва да му признаеш.

Габриел седна назад в стола, кръстосвайки ръце върху гърдите си. - Нищо не трябва да му признавам.

- Значи Уил и твоята магьосница влизат в къщата, остават на партито на де

Куинси, докато видят някакво нарушение на Закона и след това ни

сигнализират – но как? – попита Лилиян. - С изобретението на Хенри – отвърна Шарлот. Има леко, съвсем леко трепване

в гласа й, когато го каза – Фосфорът. Ще изпрати пламък от изключително

светла вещерска светлина, осветявайки всички прозорци в къщата, само за

миг. Това ще е сигналът.

- Мили Боже, не отново някое от изобретенията на Хенри – каза Джордж. - Отначало имаше някои усложнения с фосфора, но Хенри ми го демонстрира

миналата вечер – изпротестира Шарлот. – Работи перфектно.

Фредерик изсумтя.

- Помните ли последния път когато Хенри ни предложи да използваме едно от неговите изобретения? Всички трябваше да чистим рибешки черва от

екипировката си с дни.

- Но то не се предполагаше да се използва близо до вода... – започна Шарлот,

със същия тон, но другите вече говореха през нея, бъбрейки си за провалилото се изобретение на Хенри и последиците от него, докато Шарлот замлъкна.

Горката Шарлот, помисли си Теса. Шарлот, чието чувства за собствен авторитет

беше толкова важно, и толково погубено.

- Негодници, да говорят така през нея – измърмори Уил. Теса погледна към него с изненада. Беше се загледал сериозно надолу към сцената пред него, със

стиснати юмруци. Значи той обича Шарлот, замисли се Теса, изненадана от

това, че се радваше относно този факт. Явно това означаваше, че все пак Уил

има чувства. Не че те имаха нещо общо с нея. Извърна поглед бързо от Уил към

Джем, който имаше същото изражение. Той хапеше устните си. - Къде е Хенри? Не трябваше ли да е пристигнал досега?

Сякаш в отговор на въпроса, вратата на склада се отвори с трясък и тримата се

обърнаха, за да видят Хенри стоящ с ококорени очи и с разчорлена коса на

вратата. Той стискаше нещо в ръката си – медна туба с черно дъно отстрани, което замалко не накара Уил да падне на ръката си.

Очите на Уил бяха пълни със страх.

- Разкарай това нещо от мен.

Хенри, който беше почервенял и потен, ги изгледа с ужас. - По дяволите – каза той – Търсех библиотеката. Енклейвът...

- Има среща – каза Джем. – Да, знаем. На полет разстояние от тук е Хенри.

Третата врата от дясно. И по-добре върви. Шарлот те чака. - Знам – изстена той. – Лошо, лошо, лошо. Точно взимах Фосфорът.

- Хенри – каза Джем. – Шарлот се нуждае от теб.

- Да. – Хени се завъртя, но точно на вратата отново се обърна и се вгледа в

тях, изражението му се превърна в объркване, сякаш току-що се беше замислил защо Уил Теса и Джем са заедно в най-запустелият склад. –Какво

правите вие тримата, все пак?

Уил наклони глава и се усмихна на Хенри.

- Шарада – каза му той. – Голяма игра.

- Аа. Добре тогава. – каза той и блъсна вратата, която се затвори след него. - Шарада – изсумтя Джем, след което се наклони напред, с лакти на коленете,

когато гласът на Калида прозвуча отдолу.

- Честно, Шарлот, – точно казваше тя – кога ще признаеш, че Хенри няма нищо

общо с управлението на това място, и че се справяш чисто сама? Може би с помощта на Джеймс Карстейрс и Уил Херондейл, но никой от тях не е по-голям

от седемнадесет. Каква помощ могат да са те?

Шарлот измърмори нещо в протест.

- Толкава е много за един човек, особено някой на твоята възраст – каза Бенедикт. – Ти си само на двадесет и три. Ако искаш да забавиш...

Само на двадесет и три! Теса беше изненадана. Тя си мислеше, че Шарлот е

много по-стара, може би защото имаше толкова много знания.

- Конусл Уейлънд остави управлението на Института на мен и съпругът ми за

пет години – отвърна остро Шарлот, явно отново беше намерила гласа си. – Ако имате някакъв проблем с избора му, трябва да се разберете с него. През

това време аз ще ръководия Института както аз искам.

- Явно това означава, че планове, като този, който ти предлагаш, трябва да се

гласуват? – попита Бенедикт Лайтууд. – Или управляваш с одобрение? - Не бъди смешен, Лайтууд, разбира се, че ще се гласува – каза Лилиян, без да

даде шанс на Шарлот да отговори. – Всички за действие относно де Куинси, да

кажат „Ай‖.

За изненада на Теса, имаше доста „Ай‖ и нито едно не. Дискусията беше продължила достатъчно и тя беше убедена, че поне един от Ловците ще опита

да откаже. Джем усети погледа й и се усмихна.

- Винаги е така – измърмори той. – Обичат да се борят за сила, но никой от тях

няма да гласува с не за такъв проблем. Ще ги помислят за страхливци иначе. - Много добре – каза Бенедикт. – Утре вечер нека бъде. Всички ли са

подготвени? Има ли...

Вратата на библиотеката се отвори и се появи Хенри, изглеждащ, ако беше

възможно, с още по-ококорени очи и разрошена коса.

- Тук съм! – обяви той. – Не съм закъснял, нали? Шарлот закри лицето си с ръце.

- Хенри – каза сухо Бенедикт Лайтууд. – Колко мило, че те виждам. Жена ти

точно ни осведомяваше относно най-новото ти изобретение. Фосфорът, нали?

- Да!- Хенри държеше фосфорът гордо. - Това е. Обещавам, че работи. Виждате ли?

- Сега, няма нужда от демонстрация – започна Бенедикт, но беше твърде

късно. Хенри вече беше натиснал бутона. Имаше светъл проблясък и

светлините в библиотеката премигнаха за момент, оставяйки Теса да гледа към тъмния квадрат на пода. Ахвания се надигнаха отдолу. Имаше писък и нещо

падна на земята и се счупи. Над всичко това се чуваше гласът на Бенедикт

Лайтууд, който проклинаше. Уил погледна на горе и се ухили.

- Малко е неудобно за Хенри, разбира се – отбеляза радостно той. – Но все пак

доста задоволително, не мислите ли?

Теса не можеше да не се съгласи и за двете. 10

Бледи Крале и Кралици

преводач Darkness92 / lady_z

I saw pale kings and princes too, Pale warriors, death-pale were they all

--John Keats, "La Belle Dame Sans Merci"

Когато каретата изтрополя по „Странд‖, Уил повдигна ръката си в черна

ръкавица и дръпна едно от кадифените пердета на прозореца, пропускайки лъч жълта светлина от газена лампа в тъмното пространство на каретата.

- Доколкото виждам – каза той - изглежда ще вали тази вечер.

Теса проследи погледа му; навън небето беше стоманеносиво – обичайното за

Лондон, каза си тя. Мъже с шапки и дълги тъмни палта бързаха по тротоара и от двете страни на улицата, раменете им приведени срещу силния вятър, който

носеше въглищен прах, конска тор и всякакви видове парещи очите боклуци по

пътя си. Още веднъж Теса помисли, че може да помирише реката.

- Това църква ли е отпред по средата на улицата? – зачуди се тя на глас. - Това е „Сейнт Мари ле Странд‖ – отвърна Уил - и нейната история е много

дълга, но няма да ти я разказвам сега. Въобще чу ли и дума от това, което ти

казвах?

- Слушах – рече момичето, - до момента, когато започна да говориш за дъжд.

Кой го е грижа за дъжда? Ние сме на път към един вид събитие за вампирското общество и аз си нямам и идея как трябва да се държа, а до този момент ти не

си ми помогнал много.

Ъгъглчетата на устните на Уил трепнаха леко нагоре.

- Просто бъди внимателна. Когато пристигнем в къщата, няма да можеш да търсиш помощ и инструкции от мен. Запомни, аз съм просто човек под твоя

контрол. Държиш ме до себе си за кръв – винаги, когато поискаш – и за нищо

друго.

- Значи ти няма да говориш тази вечер – заключи Теса. – Въобще. - Не, освен ако ти не ми наредиш – поправи я той.

- Тази вечер обещава да бъде по-добра, отколкото си мислех.

Уил изглежда не я чу. С дясната си ръка закопчаваше единия от металните

ръкавели във форма на нож на лявата си китка. Взираше се навън през

прозореца, сякаш виждаше нещо, невидимо за нея. - Може би си представяш вампирите като диви чудовища, но тези тук не са

такива. Те са толкова цивилизовани, колкото и жестоки. Подострени ножове за

тъпото острие на човечеството – линията на челюстта му се открояваше

в мъждивата светлина. – Ще трябва да се опиташ да запазиш дух. И за твое добро, ако не можеш, недей да казваш въобще нищо. Те имат сложно и трудно

за разбиране усещане за етикет. Един сериозен социален гаф би

означавал незабавна смърт.

Теса стисна силно ръцете си една в друга в скута си. Бяха студени. Можеше да усети студения допир на кожата на Камил дори през ръкавиците си.

- Шегуваш ли се? Като онзи път в библиотеката за изпускането на онази

книга?

- Не – гласът му беше далечен. - Плашиш ме – думите изскочиха от устата на Теса преди да може да ги

спре; тя се стегна, очаквайки подигравка. Уил отклони поглед от прозореца и я

погледна така, сякаш някаква истина го е осенила.

- Тес – изрече той и Теса почувства внезапен трепет; никой досега не я бе

наричал Тес. Понякога брат й й казваше Теси, но това бе всичко. – Знаеш, че не трябва да правиш това, ако не искаш.

Тя си пое дълбоко дъх, въпреки че нямаше нужда.

- И тогава какво? Ще обърнем каретата и ще се приберем вкъщи?

Той протегна ръце и взе нейните в своите. Ръцете на Камил бяха толкова малки, че тези на Уил, опитни и покрити с тъмни ръкавици, сякаш щяха да

ги погълнат.

- Един за всички, всички за един – цитира той.

Момичето се засмя слабо на това. - „Тримата мускетари‖?

Твърдият му поглед срещна нейния. Сините му очи бяха много тъмни,

необичайни. И преди беше познавала хора със сини очи, но винаги

светлосини. Тези на Уил имаха цвета на небето точно на ръба преди нощта.

Дългите му мигли ги прикриха, когато й отговори: - Понякога, когато трябва да направя нещо, което не искам, си

представям, че съм герой от книга. По-лесно е да знаеш какво те биха

направили.

- Наистина? А ти кого си представяш, че си? Д’Артанян? – попита Теса, споменавайки името на единствения от тримата мускетари, за когото се

сещаше.

- „Да правя това е наистина най-доброто нещо, което някога съм извършвал‖ –

цитира Уил. – „Да ходя е наистина най-добрата почивка, която някога съм имал.‖

- Сидни Картън? Но ти каза, че мразиш „Приказка за два града‖!

- Всъщност не е така – той изглеждаше незасрамен от лъжата си. – А Сидни

Картън беше разсипан пияница. - Точно. В книгата имаше мъж, който беше безполезен и го знаеше, но

колкото и да искаше да затрие душата си, винаги имаше частица от него,

способна на велики дела.

Уил понижи глас.

- Какво каза на Луси Манет? Че въпреки че е слаб, все още може да гори? Теса, която бе чела „Приказка за два града‖ толкова пъти, че не можеше

да ги преброи, прошепна:

- „И преди имах тази слабост, и сега все още я имам – да искам да знаеш,

че ти ме запали с такова майсторство в огън от купчината пепел, която бях,‖ – тя се поколеба. - Но това е било, защото я е обичал.

- Да – отвърна Уил. – Обичал я е достатъчно, за да осъзнае, че на нея ще

й бъде по-добре без него.

Ръцете му бяха все още върху нейните, топлината им я изгаряше през ръкавиците й. Вятърът беше силен навън и бе разрошил мастиленочерната му

коса, докато пресичаха двора на Института към каретата. Това го правеше да

изглежа по-млад и по-уязвим – очите му също бяха уязвими, отворени като врата. Начинът, по който я гледаше - никога не би си помислила, че Уил може

или би гледал някого така. Ако можеше да се изчерви, помисли си тя, как ли би

се изчервила сега. И веднага си пожела да не се бе сещала за това. Защото

тази мисъл доведе, неизбежно и неприятно, до друга: нея ли виждаше сега,или Камил, която наистина беше необикновено красива? Каква бе причината за

промяната на настроението му? Можеше ли да види Теса през дегизировката

или само нейната черупка? Тя се отдръпна и издърпа ръцете си от неговите,

въпреки че той ги бе обвил силно в своите. Отне й известно време да ги

освободи. - Теса… - започна той, но преди да успее да каже нещо друго каретата спря

толкова рязко, че пердетата от кадифе се залюляха. Томас извика:

- Тук сме! – от седалката на шофьора. Уил, след като пое дълбок дъх, отвори

вратата и скочи долу на тротоара, вдигайки ръка да й помогне да слезе след него.

Теса наведе главата си, докато излизаше от каретата, за да избегне удрянето

на някоя от розите в шапката на Камил. Въпреки, че Уил носеше ръкавици,

също като нея, тя почти можеше да си представи пулсиращата кръв под кожата му, дори през двойния пласт тлат, която ги разделяя. Той беше изчервен,

имаше цвят високо в скулите си, и тя се зачуди дали студа причиняваше това,

или нещо друго.

Те стояха пред висоха бяла къща с вход обграден с два бели стълба. Беше

заобиколена с подобни къщи от двете страни, като редове от бледи доминота. Нагоре по ред бели стълби беше чифт двойни врати боядисани в черни. Бяха

открехнати и Теса можеше да види проблясъка на свещи през нея, мъдукащи

като завеса.

Теса се обърна да погледне към Уил. Зад тях Томас беше седнал отпред на каретата, шапката му бе наклонена напред да закрива лицето му. Пистолетът

със сребърна дръжка пъннат в джоба на жилетката му беше напълно скрит от

гледката.

Някъде в главатай тя почувства смеха на Камил и знаеше, без да знае как знае, че усеща развеселението на жената вампир относно възхищението й към Уил.

Ето къде си, помисли си Теса, успокоена, въпреки раздразнението й. Беше

започнала да се тревожи, че вътрешния глас на Камил никога няма да се

появи. Дръпна се настрани от Уил, вдигайки брадичката си. Надменната стойка не й беше просъща – но беше на Камил.

- Ще се обръщаш към мен не като Теса, а както един роб би се отнасял – каза

тя, устните й извиващи се. – Сега ела. – Тя премести главата си арогантно към

стълбите и тръгна без да се обръща да види, дали я следва.

Елегантно облечен слуга я чакаше на върха на стълбите. - Ваше Благородие – промърмори той, и когато се наведе Теса забеляза две

дупчици от зъби на врата му, точно над яката. Тя обърна глава, да види дали

Уил е зад нея и тъкмо щеше да го представи на слугата, когато гласа на Камил

прошепна в главата й: Ние не представяме човешките си домашни любимци. Те са наша безименна собственост, освен ако не решим да им даде имена.

Ъгх, помисли си Теса. В отвращението си тя едва забеляза как слугата я

предводи надолу по дълъг коридор и към голяма стая с мраморен под. Поклони

се отново, след което се оттегли. Уил се премести до нея и за момент те стояха и зяпаха.

Мястото беше осветено само от свещи. Дузини от златни свещници петняха

стаята, дебели бели свещи светеха в стойките си. Ръце, изваени от мрамор, се протягаха от стените, всяка стискаща червена свещ, капки от червен восък

растяха като рози по продължението на издялания мрамор. И сред свещниците

се движеха вампири, лицата им бели като облаци, движенията им грациозни,

течни и странни. Теса можеше да види приликите с Камил, чертите, които споделяха – кожата без пори, очите като бижута, бледите им бузи, покрити с

изкуствен руж. Някой изглеждаха по-човешки от други, много от тях бяха

облечени по модата на миналите години – панталони до коляното и шалчета,

поли, толкова големи като на Мария Антоанета или събрани в шлейф отзад,

накъсани и ленени набори. Погледа на Теса сканира стаята обезумяло, търсейки позната светлокоса

фигура, но Натаниел не се виждаше никъде. Вместо това се опита да не зяпа

към висока жена като скелет, облечена в тежка перука и претруфена мода

отпреди стотина години. Лицето й беше тъмно и страховито, по-бяло от бялата пудра покриваща перуката й. Името й беше Лейди Делайла, прошепна гласа на

Камил в главата й. Лейди Делайла държеше за ръка слаба фигура и мозъка на

Теса подскочи – дете на това място? – но когато фигурата се обърна видя, че то

също бе вампир с хлътнали тъмни очи като ями в кръглото му детско личице. То се усмихна към Теса, показвайки си кучешките зъби.

- Трябва да оглеждаме за Магнус Бейн – каза Уил изпод дъха си. – Той трябва

да ни води през тази бъркотия. Ще го посоча, ако го видя.

Тя щеше да каже на Уил, че Камил би разбизнала Магнус вместонея, когато

засече с поглед слаб мъж с рошава руса коса, носещ фрак (палто с раздвоена отзад опашка, като на пианистите). Теса почувства сърцето си да подскача, а

след това да пада в горчиво разочарование, когато той се обърна. Не беше

Натаниел. Този мъж беше вампир с бледо, ъгловато лице. Косата му не беше

жълта като на Нейт, но беше почти безцветна под светлината от свещите. Той намигна към Теса и тръгна към нея, бутайки тълпата. Имаше не само вампири

сред тях, забеляза Теса, а също и човешки подчинени. Те носеха блестящи

табли за сервиране, на които стояха празни чаши. До чаите стояха редове от

сребърни инструменти, всички добре подострени. Ножове, разбира се, и тънки прибори, които изглеждаха като шилото на обущара, който го използва да

пробува дупки в кожата.

Докато Теса зяпаше объркано един от подчинените бе спрял до жената с

бялата напудрена перука. Тя щракна повелително с пръсти и момчето дарклинг – бледо момче във сиво яке и панталони – послушно обърна настрани главата

си. След като си изтегли тънко шило от подноса с тънките си кокалести пръсти,

вампирът направи малка резка точно под челюстта на момчето. Чашите тракаха

по подноса, но не го изпусна, не и дори когато жената вдигна чаша и я допря

до гърлото му, така че кръвта течеше като тънка струйка на долу в нея. Стомахът на Теса се сви във внезапно отвращение... и глад. Не можеше да

отрече глада, дори след като той принадлежеше на Камил, не на нея. По- силен

от жаждата, обаче беше ужасът й.

Тя гледаше как женския вампир вдига чашата до устните си, човешкото момче стоящо до нея със сиво лице, треперещо, докато тя пиеше.

Искаше да посегне за ръката на Уил, но вампирска баронеса никога не би

държала ръката на човешкия си подчинен. Изправи гръбнака си и привика Уил

до нея с бързо щракване на пръсти. Той погледна изненадано, след това се присъидени към нея, очевидно борейки се да скрие раздразнението си. Но

трябваше да го скрие.

- Сега, няма да се скитаме наоколо, Уилям – каза тя с многозначителен поглед. – Не искам да те загубя из тълпата.

Челюста на Уил беше стегната.

- Имам странното чувство, че се наслаждаваш на това – каза изпод дъха си той.

- Няма нищо странно в това. – Чивствайки се невероятно смела, Теса го погъделичка под брадичката с върха на дантелката от ветрилото й. – Просто се

дръж прилично.

- Толкова са трудни за трениране, нали? – Мъжът с безцветната коса се появи

от тълпата, накланяйки главата си към Теса. – Човешки подчинени, такива са –

добави той, бъркайки се от потресения поглед на объркване по лицето й. – И когато най-сетне си ги научил, те умират от едно или друго нещо. Деликатни

същества, хора. С дължина на живота като на пеперудите. – Усмихна се той.

Усмивката му показа зъби. Кожата му имаше синкава бледост на безжалостно

същество. КОсата му беше почти бяла и висеше остра като срели към раменете му, само едва докосвайки върха на яката на елегантното му тъмно палто.

Желетката му беше сива коприна, с фигури от извиващи се сребърни символи.

Изглеждаше като руски принц излязъл от книга. – Радвам се да ви видя, Лейди

Белкорт – рече той, имаше и акцент към гласа му също, не френски, повече като славянски. – Нова карета ли забелязах през прозореца?

Това е де Куинси, гласът на Камил издиша в главата на Теса. Внезапно картини

се появиха в мозъка й, като включен фонтан, бълващ видения вместо вода. Тя

видя себе си танцуваща с де Куинси, ръцете й на рамената му; след това

стоеше до черен поток под бялото небе на нощ в севера, гледайки как той се храни от нещо бледо и проснати на тревата; стоеше тиха на дълга маса с други

вампири, де Куинси бе на челното място, докато й викаше и крещеше, и

стовари юмрука си долу толкова силно, че мраморния плот на масата се

разтресе в пукнатини. Крещеше към нея нещо за върколак и връзка, за която ще живее за да съжалява. След това тя стоеше сама в стая в тъмното и

плачеше, де Куинси влезе и клекна до нейния стол, взе ръката й, искайки да я

успокои, въпреки, че той беше този, който причинява болката й. „Вампирите

могат да плачат?‖, помисли си отначало Теса, и тогава „Те са се познавали от дълго време, Алексей де Куинси и Камил Белкорт. Били са приятели преди и

той все още мисли, че са‖.

- Определено, Алексей – каза тя и в този момент знаеше, че това бе името, което се опитваше да си спомни над масата за вечеря миналата вечер –

чуждото име, което Тъмните сестри бяха казалаи. Алексей. – Исках нещо малко

по... уютно. – Тя подаде ръката си и стоеше, докато той я целуна, устните му

студени на кожата й. очите на де Куинси се плъзнаха от Теса към Уил и облиза устните си.

- И нов подчинен също, виждам. Този е доста привлекателен. – Той изпъна

тънка бледа ръка и прокара показалеца надолу по бузата на Уил към челюста

му. – Такът необикновен цвят на кожата – размишляваше той. – И тези очи.

- Благодаря ти – каза Теса по начин, сякаш е получила комплимент за избор на особено красиви тапети на стена. Тя наблюдаваше нервно, докато де Куинси се

приближи дори по-близко до Уил, който изглеждаше блед и напрегнат. Тя се

зачуди, дали му е трудно да се сдържа, когато всяко едно от сетивата му

крещеше Враг! Враг! Де Куинси премести пръста си от челюста на Уил към гърлото му, върху мястото

на ключицата му, където пулса му биеше.

- Ето – каза той тогава и се усмихна, белите му кучешки зъби бяха видими.

Бяха остри и закривени към върховете, като изгли. Клепачите му паднаха, замечтани и тежки, и гласа му, когато заговори, беше дебел. – Няма да имаш

нищо против, нали Камил, ако само си опитам малко...

Зрението на Теса побеля. Тя видя отново де Куинси, предната част на бялата

му риза изцапана с кръв – и видя тяло висящо надолу с главата от дърво на ръба на тъмния поток, бледи пръсти се люлееха в чернта вода...

Ръката й се протегна, по-бърза отколкото някога си е представяла, че може да

я движи, и хвана китката на де Куинси.

- Скъпи мой, не – каза тя с придумващ тон в гласа си. – Бих искала да го

задържа само за мен, поне за известно време. Знаеш как апетита изчезва, понякога. – Тя снижи клепачите си. Де Куинси с еизкиска. – За теб, Камил бих

упражнил сдържането си. – Той издърпа китката си и за момент под

флиртуващото му държане Теса си помисли, че видя проблясък от гняв в очите

му, бързо замаскиран. – В името на нашето дълго познанство. - Благодаря ти, Алексей.

- Мислила ли си повече, скъпа моя – каза той – за предложението му да се

присъидениш към клуб Пандемониум Знам, че мунданите те итегчават, но те са

само източник на средства, нищо повече. Тези от нас в управлението са на края на някой много... вълнуващи открития. Сила отвъд и най-големите ти

мечти, Камил.

Теса чакаше, но вътрешния глас на Камил мълчеше. Защо? Тя пребори

паниката си и успя да се усмихне на де Куинси.

- Мечтите ми – каза тя и започна да се надява, че твърдостта в гласа й беше от развеселение, а не страх – вече може да са по големи, отколкото си мислиш.

До нея, тя можеше да каже, че Уил й бе истрелял изненадан поглед. Обаче той

бързо пренреди чертите си в безизразно лице и погледна настрани. Де Куинси

само се усмихна с блестящи очи. - Само моля да обсъдиш офертата ми, Камил. И сега трябва да се върна към

другите гости. Вярвам ще те видя на церемонията?

Смаяна тя просто кимна.

- Разбира се. Де Куинси се поклони, обърна се и изчезна в тълпата. Теса издиша. Не беше

осъзнала, че е задържала дъха си дори.

- Недей – каза Уил меко до нея. – Вампирите нямат нужда от дишане, помниш.

- Господи, Уил. – Теса осъзна, че трепереше. – Той можеше да те ухапе. – Очите на Уил бяха тъмни от гняв.

- Първо щях да го убия.

Глас заговори до лакътя на Теса.

- И тогава и двамата щяхте да сте мъртви.

Тя се извърна и видя висок мъж, току-що появил се зад нея, толкова безвучно, сякаш бе изникнал като дим. Той носеше претенциозно брокатено яке, сякаш

нещо от миналия век, с къдрева бяла дантела по яката и ръкавите си. Изпод

дългото яке Теса забеляза брезентови панталони до коленете и високи ботуши

с катарама. Косата му беше като груба черна коприна, толкова тъмна, че имаше синкав оттенък. Кожата му беше кафява, а останалите от чертите му

като на Джем. Зачуди се, дали също като Джем беше от чужд произход. На

едното му ухо забеляза сребърна халка, от която се клатеше диамантена

висулка с големината на пръст, която блестеше брилиантно под светлините, имаше и диаманти по главичката на сребърното му бастунче. Изглеждаше

сякаш целият блестеше като вещерска светлина. Теса прост зяпаше – никога не

бе виждала някой облечен по такава луда мода. - Това е Магнус – каза тихо Уил, звучейки успокоен. – Магнус Бейн.

- Моя скъпа Камил – каза Магнус навеждайки се да целуне облечената й в

ръкавица ръка. – Бяхме разделени твърде дълго.

Моментът, в който я докосна, спомените на Камил я наводниха – спомени на Магнис, държащ я, целуващ я, докосващ я по чувствително интимен и личен

начин. Теса изтръгна ръката си назад с квичене. И сега пак се появи, помисли

си негодуващо за Камил.

- Разбирам – промърмори той, изправяйки гърба си. Очите му, когато ги вдигна

към Теса, почти я накараха да изгуби хладнокръвието си: бяха златни със зелени зеници, очите на котка поставени в ясно човешко лице. Те бяха пълни с

трептящо веселие. За разлика от Уил, чийто очи имаха следа от тъга, дори

когато беше весел, тези на Магнус бяха пълни с изненадваща радост. Те се

изтреляха настрани и той повдигна брадичката си към далечната страна на стаята, показвайки, че Теса трябва да го последва. – Ела, тогава. Има частна

стая, където можем да поговорим.

Замаяна, теса го последва, Уил до нея. Въобразяваше ли си или наистина

белите лица на вампирите се обръщаха, за да я последват с поглед, докато преминаваше?

Червенокос женски вампир в претруфана синя рокля погледна свъсено към

нея, когато премина. Гласът на Камил подшушна, че жената ревнуваше от

благосклонното държане на де Куинси към нея. Теса беше благодарна, когато

Магнус най-накрая достигна вратата – толкова изкусно поставена в панелената стена, че тя дори не осъзнаваше, че беше врата, докато магьосникът не извади

ключ. Отвори вратата с меко кликване. Уил и Теса го последваха вътре.

Стаята беше библиотека, очевидно рядко използвана. Тежки томове ограждаха

стените, бяха покрити с прах, имаше и кадифени завеси, които висяха по прозорците. Когато вратата се затвори зад тях светлината в стаята намаля.

Преди Теса да успее да каже нещо, Магнус щракна с пръсти и езичена огън се

появиха в камините от двете страни на стаята. Пламъците на огъня бяха сини и

имаха силна миризма като горящи китайски пръчици. - Ох! – Теса не успя да сдържи ахването на изненада.

С усмивка Магнус се метна на голяма маса с мраморен плот в центъра на

стаята, и легна на една страна, главата му падна на ръката му.

- Никога ли не си виждала магьосник да прави магия преди? Уил издаде преувеличена въздишка.

- Моля, въздържай се от това да я дразниш, Магнус. Очаквах Камил да ти е

казала, че тя знае много малко за Света на сенките.

- Така е, – каза безропотно Магнус – но е трудно да повярваш, имайки предивд

какво може да прави. – Очите му бяха върху Теса. – Видях лицето ти, когато целунах ръката ти. Веднага разбра кой съм аз, нали? Знаеш, каквото Камил

знае. Има някой върколаци и демони, който могат да сменят... Приемат

всякаква форма. Но никога не съм чивал за такъв, който може да прави това,

което ти правиш. - Не може да бъде казано обезателно, че съм магьосник – рече Теса. –Шарлот

каза, че не съм маркирана както един магьосник би бил маркиран.

- Ох, ти си магьосник. Зависи. Просто защото нямаш прилепови уши... – Магнус

видя Теса да се намръщва и вдигна вежда. – Оу, ти не искаш да си магьосник, нали? Презираш идеята.

- Просто аз никога не съм си мислела... – прошепна Теса. – Че съм нещо друго,

освен човек. Тонът на Магнус беше бездушен.

- Горкото нещо. Сега, когато знаеш истината, никога няма да се върнеш назад.

- Остави я, Магнус. – Тонът на Уил беше остър. – Трябва да претърся стаята.

Ако няма да помагаш, поне не измъчвай Теса. – Той тръгна към голямото дъбово бюро в ъгъла на стаята и започна да тършува из листите на него.

Магнус погледна към Теса и намигна.

- Мисля, че ревнува – прошепна конспиративно той.

Теса поклати глава и тръгна към най-близкия рафт с книги. Имаше книга

поставена на подпорка посредата на рафта, сякаш за да се вижда. Страниците бяха покрити с бледи, сложни фигури, някой части от илюстрацията блестяха,

сякаш бяха нарисувани върху пергамента със злато. Теса ахна в изненада.

- Това е Библията.

- Това удивлява ли те? – запита Магнус. - Мислех, че вампирите не могат да докосват свещени неща.

- Зависи от вампира – колко дълго за живелим каква вяра имат. Де Куинси

всъщност колекционира стари библии. Казва, че едва ли има друга книга с

толкова много кръв по страниците. Теса погледна към затворената врата. Глухите прийждащи гласове от другата й

страна се дочуваха.

- Няма ли да подбудим някакви коментари, криейки се тук така? Другите,

вампирите, ни зяпаха, когато влязохме.

- Зяпаха към Уил. – По някакъв начин усмивката на Магнус беше толкова караща да загубиш самоконтрол, колкото и на вампирите, въпреки, че нямаше

кучешки зъби. – Уил изглежда неправилно.

Tеса погледна към Уил, който ровичкаше из чекмеджетата на бюрото с ръце,

облечени в ръкавици. - Намирам го трудно за вярване, след като идва от някой облечен като теб –

каза Уил.

Магнус игнорира това.

- Уил не се държи като другите човешки подчинени. Не зяпа към повелителката си със сляпо обожание, например.

- Заради огромната й шапка е – каза Уил. – Отблъсква ме.

- Човешките подчинени никога не са отблъснати – рече Магнус. – Те обожават

господарките си, каквото и да носят. Разбира се, гостите ни зяпаха също, защото знаят за връзката ми с Камил и се чудят, какво бихме могли да правим

тук в библиотеката... сами. – Той размърда веждите си към Теса.

Теса се замисли отново за виденията си.

- Де Кунси.... Той каза нещо на Камил, че ще съжалява за връзката си с

върколак. Накара го да звучи, сякаш е извършила престъпление. Магнус, който сега лежеше на гърба си и въртеше бастуна си над главата, сви

рамене.

- За него е. Вампирите и върколаците се презират. Твърдят, че има нещо общо

с факта, че двете раси демони, които са ги създали, са били свързани с кръвна вражда, но ако питаш мен, всичко е, просто защото и двата вида са хищници, а

хищниците винаги негодуват срещу нахълтването в тяхна територия. Не че

вампирите са мили на смъртта, нито пък моя вид, но де Куинси ме харесва.

Мисли, че сме приятели. Всъщност, подозирам, че иска да сме повече от приятели. – Магнус се ухили на объркването на Теса. – Но аз го презирам,

въпреки, че не го знае.

- Тогава, защо изобщо прекарваш време с него? – запита Уил, който се бе преместил към висок шкав между два прозореца и разгеждаше съдържанието й.

– Защо дойде в къщата му?

- Политика – каза Магнус с друго свиване на рамената. – Той е водач на клан.

За Камил да не присъства на партитата му, която е поканена, би било прието като обида. А за мен да й позволя да дойде сама би било... Немарливо. Де

Куинси е опасен, и не по-малко за тези от неговия собствен вид. Особено тези,

които са му били неприятни в нималото.

- Тогава ти би трябвало да... – започна Уил и прекъсна, гласа му се изнени. –

Намерих нещо. – Направи пауза. – Може би трябва да погледнеш това, Магнус. – Уил дойде до масата и постави долу на нея нещо, което изглеждаше като

дълъг лист навита хартия. Той направи знак на Теса да се присъидени и разви

хартията по повърхността на масата. – Имаше малко интересни неща на

бюрото, – каза той – но намерих това, скрито във фалшиво чекмедже в шкафа. Магнус, какво мислиш?

Теса, която се бе преместила така, че да застане до Уил на масата, погледна

надолу към хартията. Беше покрита с груби сини рисунки на човешки скелет

направен от бутала, зъбци и пластинки от кован метал. Черепът имаше челюст закачена с панти, отворени вдлъбнатини за очи и уста, която свършваше

веднага след зъбите. Имаше и панел в гърдите, също, същният като на

Миранда. По цялата лява част на страницата бяха надраскани рисунки,

приличащи на бележки, на език, който Теса не можеше да разбере. Буквите

бяха напълно непознати. - Проект на автомация – каза Магнус, накланяйки глава настрани. – Изкуствено

човешко същество. Хората винаги са били очаровани от съществата –

предполагам, защото са хуманоиди, но не могат да умрат или да бъдат

наранени. Чел ли си някога Книгата на Знанието за Изобретяването на Механични Устройства?

- Дори не съм чувал за нея – каза Уил. – Има ли в нея мрачни тресавища,

покрити с мистериозни мъгли? Призрачни булки, лутащи се из коридорите на

разрушени замъци? Красив приятел, нахлуващ да спаси красива, и все пак бедна госпожица?

- Не – рече Магнус. – Има малко оживление около средата на книгата, за

събци, но наистина повечето е много сухо.

- Тогава Теса също няма да я е чела – каза Уил. Теса погледна към него, но не каза нищо. Не я беше чела и не беше в

настроение да пусне Уил да я раздразни.

- Ами, тогава – рече Магнус. – Написана е от арабски учен два века преди

Леонардо да Винчи, и е описал как машините могат да бъдат построени така,

че да имитират движенията на човешките същества. Сега, няма нищо притеснително в това. Но това... – Дългият пръст на Магнус премина нежно по

записките от лявата страна на страницата – това ме тревожи.

Уил се наведе по-близко. Ръкавът му се търна в ръката на Теса.

- Да, за това исках да те питам. Магия ли е? Магнус кимна.

- Обвързваща магия. Способна е да прелее демоничка енергия в неодушевен

предмет, и така да му даде някакъв живот. Виждал съм как се използва тази

магия. Преди Съглашението вампирите обичаха да се разведряват като създават малки демонични механизми, като музикалните кутии, които свирят

само посреднощ, механични коне, който могат да се яздят само след залез,

такива глупави неща. – Той тупкаше замислено по главичката на бастуна си. – Един от големите проблеми на създаването на убедителен автомат, разбира се,

винаги е било вида им. Никой материал не приличаше на човешката плът.

- Но какво ако... използват човешка плът? – запита Теса.

Магнус направи деликатна пауза. - Проблемът тук за човешките дизайнери е, ам, очевиден. Начина, по-който се

сдобиеш с плътта, може да развали вида й. Трябва да се използва магия. И

след това отново магия, за да се свържат демонската енергия към механичното

тяло.

- И това какво би постигнало? – запита Уил, имаше ръб в гласа му. - Автомати с абили строени за да пишат поеми, да рисуват пейзажи – но само

това, за което са направени да правят. Нямат индувидуална творческа

способност или въображение. Задвижена от демонската енергия, обаче

автоматите могат да имат определено количество мисли и воля. Но всеки свързан дух е поробен. Неминуемо ще бъде изцяло покорен на този, който е

направил обвързването.

- Часовникова армия – каза Уил и имаше нещо като горчив хумор в гласа му. –

Роден нито от Рая нито от Ада. - Не бих отишъл толкова далеч – рече Магнус. – Демонските енергии едва ли са

нещо, с което можеш ей, така да се сдобиеш. Трябва да бъде призован демон,

след това да ги обвърже, и знаете колко труден е този процес. Да събереш

достатъчно демонска енергия, за да създадеш армия би било много невъзможно

и изключително рисковано. Дори за зло копеле като де Куинси. - Разбирам. – И с това Уил нави хартията и я пъхна в якето си. – Задължен съм

ти за помоща, Магнус.

Магнус изглеждаше леко стреснат, но отговора му беше вежлив.

- Няма за какво. - Предполагам няма да съжаляваш да видиш как де Куинси бива заменен от

друг вампир – рече Уил. – Всъщност, виждал ли си го да нарушава Закона?

- Веднъж. Бях поканен тук да бъда свидел на една от неговите „церемонии‖.

Оказа се... – Магнус изглеждаше нехарактерно строг. – Ами, нека ви покажа.

Той се обърна и тръгна към рафтовете с книги, които Теса бе разглеждала по-рано, приканвайки ги да се присъиденят. Уил последва с Теса до него. Магнус

щракна с пръсти отново и когато сини искри залетяха илюстрираната Библия се

плъзна настрани, откривайки малка дупка, която бе изрязана в дървото върху

задната част на рафта. Когато Теса се наведе напред изненадана, видя че през нея се виждаше гледка към елегантна музикална стая. Поне на такова й

заприлича в началото, виждайки столовете наредени в редици, гледащи към

отсрещната част на стаята. Изглеждаше като театър. Редове от големи

разклонени свещници бяха наредени да осветяват. Червени сатенени завеси до земята закриваха отсрещните стени и пода беше леко повдигнат, създавайки

впечатление на временна сцена. Нямаше нищо на нея освен един единствен

стол с висока дървена облегалка. Метални окови, проблясващи на светлината

като черупката на насекоми, бяха закрепени на ръкохвадките. Дървото на стола беше опетнено тук и там с тъмни червени петна. Краката на стола,

забеляза Теса, бяха заковани в пода.

- Тук те водят своите малки... Представления – обясни Магнус с лек тон на

отвращение. – Изнасят човека и го или я заключват. След което се редуват да

изцеждат жертвата бавно, докато публиката гледа и аплодира. - И това им харесва? – запита Уил. Отвращението в гласа му беше повече от

малко. – Болката на мундитата? Страхът им?

- Не всички Нощни деца са такива – рече тихо Магнус. – Тези са най-лошите от

тях. - А жертвите, – каза Уил – от къде ги намират?

- Престъпници, най-вече – рече Магнус. – Пияници, наркомани, курви.

Забравените и изгубени. Тези, които няма да липсват на никого. – Той

погледна право към Уил. – Искаш ли да доизпипаш плана си?

- Започваме, когато видим, че закона е нарушен – каза Уил. – Моментът, в който вампир тръгне да наранява човек, ще сигнализирам на Енклейва. Те ще

нападнат.

- Наистина ли? – каза Магнус. – Как ще влязат?

- Не се тревожи за това. – Уил беше невъзможен. – Твоята работа е да отведеш Теса и да напуснете безопасно от тук. Томас чака отвън с карета. Скачайте

вътре и той ще ви откара право в Института.

- Изглежда като хабене на талантите ми, да ме караш да наглеждам променящо

външността си момиче – отбеляза Магнус. – Положително можеш да ме използваш...

- Това е работа на Ловците на сенки – отсече Уил. – Ние правим Закона и ние

крепим закона. Помощта, която си ни предоставил до сега е неоценима, но не

очакваме нищо повече от теб.

Магнус срещна очите на Теса над рамото на Уил, погледа му беше огорчен. - Гордата изолация на Нефилимите. Използват те, когато имат ползва от теб, но

не могат да си позволят да споделят победа с Долноземци.

Теса се обърна към Уил.

- Изпращаш и мен, след като битката започне? - Трябва – рече Уил. – За Камил ще е най-добре да не бъде видяна да

сътрудничи с Ловци.

- Това са глупости – заяви Теса. – Де Куинси ще разбере, че аз... Тя, те е

довела тук. Ще разбере, че го е излъгала за това, къде те е намерила. Мислиш ли, че след всичко това останалата част от клана няма да я мислят за предател.

Някъде надълбоко в главата й мекия смях на Камил измърка. Не звучеше

уплашена. Уил и Магнус размениха погледи.

- Тя не очаква – каза Магнус – дори един вампир да оцелее вечерта, за да я обвини.

- Мъртвите не говорят – каза меко Уил. Мъждукащата светлина в стаята

оцветяваше лицето му в променящи се сенки от черно и златно. Линията на

челюста му беше стисната. Той погледна към шпионската дупка, очите му се

присвиха. - Вижте.

И тримата бързо се приближиха към шпионката, през която видяха как двоните

врати в единия край на музикалната сая се отвориха. През тях се виждаше

голяма осветена със свещи стая за рисуване; вампирите започнаха да влизат през вратите, заемайки местата си пред „сцената‖.

- Време е – каза меко Магнус и затвори шпионката.

Музикалната стая беше почти пълна. Теса с Магнус под ръка гледаше докато

Уил проправяше пътя си през тъплата, гледайки за три свободни столове.

Държеше главата си наведена, очите на пода, но дори и така... - Все още го гледат – каза на Магнус изпод дъха си. – Уил, имам предвид.

- Разбира се – рече Магнус. Очите му отразяваха светлината като котешки,

докато оглеждаше стаята. – Погледни го. Лице на лош ангел и очи като нощно

небе в Ада. Много е красив и вампирите харесват това. Не мога да отрека, че и аз не го харесвам. – Магнус се ухили. – Черна коса и сини очи са любимата ми

комбинация.

Теса посегна да потупа русите къдрици на Камил. Магнус сви рамене.

- Никой не е перфектен.

Не се наложи Теса да отговаря. Уил беше намерил три свободни стола един до друг и им махаше с ръка облечена в ръкавица. Тя се опита да не обръща

внимание на погледите на вампирите, като остави Магнус да я води напред към

столовете. Истина беше, че е красив, но какво им пукаше на тях? Уил беше

просто храна за тях, нали? Тя седна с Магнус от едната й страна и Уил от другата, копринените й

тафтетени поли шумоляха като листа на силен вятър. Стаята беше студена, не

като стая препълнена с човешки същества, които биха излъчвали телесна

топлина. Ръкавът на Уил се плъзна нагоре по ръката му, когато посегна да потупа един от джобовете на жилетката си , и тя видя, че ръката му беше

напетнена със синини. Зачуди се, дали човешките компаньони на вампирите са

винаги студени.

Вълна от шепод премина през стаята и Теса откъсна очите си от Уил.

Светлината от свещуте не достъгаше отдалечената част на стаята, места от „сцената‖ – задната част на стаята – бяха опетнени със сенки и дори

вампирското срение на Теса не можеше да съзре какво се движеше из

тъмнината, докато де Куинси не се появи внезапно от сенките.

Публиката беше тиха. Тогава де Куинси се ухили. Беше маниашка усмивка, показваща кучешките му зъби, а това преобразяваше лицето му. Изглеждаше

див и свиреп сега, като вълк.

Мърморене на скрита признателност премина през стаята по начин, по-който

човешката публика може да покаже признателноста си към актьор с особено добро сценично присъствие.

- Добър вечер – каза де Куинси. – Добре дошли, приятели. Тези от вас, които

се присъидениха към мен тук – и той се ухили дирекно към Теса, която беше

твърде нервна, за да направи каквото и да е било друго, освен да гледа към него – са горди синове и дъщери на Нощните Деца. Ние не накраняме

вратовете си под задушаващия хомот наречен Закон. Ние не отговаряме пред

Нефелими. Нито пък ще изоставим античните си обичаи по тяхно хрумване.

Беше невъзможно да не забележиш ефекта на речта на де Куинси върхи Уил.

Беше изпнат като лък, ръцете му стиснати в скута, вените изкачаха по шията му.

- Имаме затворник – продължи де Куинси. – Престъплението му е предателство

към Нощните деца. – Той премина с поглед през публиката чакащи вампири. –

И какво е наказанието за такава измяна? - Смърт! – извика глас, женския вампир Делайла. Тя беше изпъната напред на

седалката си, ужасна жажда бе изписана на лицето й. Другите вампири поеха

вика й.

- Смърт! Смърт! – Още сенчести фигури се изплъзнаха измежду завесите, които оформяха временната сцена. Двама мъжки вампира, държащи между себе си

бореща се форма на човешки мъж. Черна качулка прикриваше лицето на мъжа.

Всичко, което Теса можеше да види бе, че бе слаб, може би млад и мръсен, хубавите му дрехи бяха разкъсани и парцаливи. Босите му крака оставяха

кървави следи по дъските, докато мъжете го влачеха напред и го метнаха на

стола. Тихо пъшкане на симпатия избяга от гърлото на Теса. Тя усети Уил да се

напряга до нея. Мъжът продължи да се мята едва-едва, като насекомо забодено с игла, докато

вампирите стягаха ръцете и глезените му към стола и след това отстъпиха. Де

Куинси се ухили, кучешките му зъби бяха извадени. Блестяха като карфици от

слонова кост, като оглеждаше тълпата. Теса можеше да усети неспокойството

на вампирите – и повече от неспокойството им, глада им. Те вече не представляваха културна публика от човешки посетители на театър. Бяха

толкова лакоми, колкото лъв надушващ плячка, навеждайки се напред в

столовете си, очите им широко отворени и блестящи, устите им отворени.

- Кога можеш да призовеш Енклейва? – Теса попита бързо Уил. Гласът му беше стегнат.

- Когато източи кръв. Трябва да го видим да прави това.

- Уил...

- Теса. – Той прошепна истинското й име, пръстите му стиснаха нейните. – Тихо.

Без желание Теса върна вниманието си към сцената, лкъдето де Куинси

приближаваше окования затворник. Той направи пауза до стола – посегна – и

бледите му пръсти докоснаха рамото на мъжа, толкова леко, колкото и

докосване от паяк. Затворикът подскочи, шавайки отчаяно в терор, докато вампирската ръка се плъзгаше от рамото му до шията. Де Куинси постави два

бели пръста върху пулса на мъжа, сякаш бе доктор, проверяващ сърцебиенето

на пациент.

Де Куинси носеше сребърен пръстен на единия от пръстите си, забеляза Теса, едната страна на който беше заострен като игла, която изкачаше, когато

свиеше ръката си в юмрук. Имаше проблясък на сребро и затворника извика –

първият звук, който бе издал. Имаше нещо познато в звука.

Тънка линия от червено се появи на гърлото на затворника, като халка от червена жица. Кръвта започна да извира и се стичаше надолу към

вдлъбнатината на ключицата му. Затворникът се мяташе и бореше като де

Куинси, лицето му сега бе с гладна усмивка, посегна с два пръста да докосне

червената течност. Вдигна опетнените пръсти към устата си. Тълпата съскаше и пъшкаше, едва бе способна да остане на местата си. Теса погледна към жената

в бялата тлъста шапка. Устата й беше отворена, брадичката й мокра с лиги.

- Уил – промърмори Теса. – Уил, моля те.

Уил погледна покрай нея към Магнус.

- Магнус. Изведи я. Нещо в Теса въстана към идеята да бъде отпратена.

- Уил, не, добре съм тук...

Гласът на Уил беше тих, но очите му буйно.

- Минахме през това. Тръгвай или няма да призова Енклейва. Тръгвай или този мъж ще умре.

- Ела. – Беше Магнус, ръката му на лакътя й, карайки я да стане. Без желание

тя позволи на магьосника да я издигне на крака и след това да я отведе към

вратите. Теса погледна наоколо нетърпелива да види дали някой е забелязал тяхното отегляне, но никой не гледаше към тях. Цялото внимание бе приковано

към де Куинси и затворника, и много от вампирите вече бяха на крака съскащи,

аплодиращи и издаващи нечовешки гладни звуци. Сред тълпата Уил стоеше на стола навеждайки се напред като ловно куче

копнеещо да бъде пуснато от каишката. Лявата му ръка се плъзна в джоба на

жилетката му и излезе с нещо медно между пръстите си.

Фосфорът.

Магнус отвори вратите до тях.

- Бързо.

Теса се подвоуми, поглеждайки назад към сцената. Де Куинси стоеше зад

затворника сега. Хилещата му се уста беше изцапана с кръв. Той посегна и хвана качулката на затворника.

Уил се вдигна на крака, държейки Фосфорът нависоко. Магнус изпсува и

издърпа ръката на Теса. Тя наполовина се обърна, сякаш ще тръгне с него,

след което замръзна, когато де Куинси издърпа черната качулка, за да открие лицето на затворника.

Беше Натаниел.

11 МАЛКО СА АНГЕЛИТЕ

преводач - Lady_z

We all are men,

In our own natures frail, and capable

Of our flesh; few are angels

--Shakespeare,King Henry VIII

„Ние всички сме хора,

по природа слаби и зависими

от своята плът; малко са ангелите...”

Шекспир, „Крал Хенри VIII”

Теса изпищя. Но не човешки писък, а вампирски. Тя едва разпозна звука, който излезе от собственото й гърло – звучеше като разбиване на стъкла. Едва по-

късно разбра, че е крещяла думи. Би си помислила, че ще вика името на брат

си, но не беше това.

- Уил! – изкрещя тя. – Уил, сега! Направи го сега!

В стаята проехтя ахване. Дузини бели лица се обърнаха към Теса. Нейният писък бе пробил през жаждата им. Де Куинси стоеше неподвижен на сцената,

дори Натаниел се взираше в нея удивен, сякаш се чудеше дали виковете й бяха

сън, породен от агонията. Уил, чийто пръст беше на Фосфора, се поколеба.

Очите му срещнаха тези на Теса през стаята. Беше само за част от секундата, но де Куинси ги видя. И сякаш можеше да разчете посланието в погледите им,

защото лицето му се промени и той размаха ръка и посочи точно към Уил.

- Момчето! – изплю вампирът. – Спрете го!

Уил извърна поглед от Теса. Останалите вампири вече се изправяха на крака и се приближаваха към него, очите им блестяха с ярост и глад. Уил погледна

покрай тях към де Куинси, който се взираше в него с ярост. Нямаше страх в

погледа му, когато срещна този на вампира – нито колебание, нито изненада.

- Не съм момче – каза той. – Аз съм Нефилим. И натисна бутона.

Теса се подготви за изригване на бяла магическа светлина. Но вместо това се

чу оглушителен звук, когато пламъците на свещниците се изстреляха към

тавана. Разхвърчаха се искри, които падаха по пода и се превръщаха в горящи въглени, обхванаха завесите и роклите на жените. Внезапно стаята се изпълни

с черен дим и писъци – високи и ужасни. Теса вече не можеше да види Уил.

Опита да се втурне напред, но Магнус – почти бе забравила за присъствието му

– я задържа здраво за ръката.

- Не, госпожице Грей – предупреди я той, и когато тя продължи да се дърпа, допълни: - Г-це Грей! Ти си вампир сега! Ако те лизне огънят, ще пламнеш като

дърва за огрев...

Сякаш за да докаже твърдението му, точно тогава една заблудена искра кацна

върху бялата перука на лейди Дилайла. Изкуствената коса веднага пламна. С писък тя се опита да я изскубне от главата си, но когато ръцете й влязоха в

досег с пламъците, те също се запалиха, сякаш бяха направени от хартия, а не

от кожа. За по-малко от секунда и двете й ръце горяха като факли. Виейки, тя

се стрелна към вратата, но огънят бе по-бърз от нея. След миг на мястото, където стоеше вампирката, се издигаше огън. Теса едва можеше да види

очертанията на потъмняло крещящо същество, виещо се в него.

- Виждаш ли какво имах предвид? – Магнус извика в ухото на момичето,

опитвайки се да бъде чут сред виенето на вампирите, които се хвърляха на

една или друга страна, опитвайки се да избегнат пламъците. - Пусни ме! – изпищя Теса. Де Куинси бе скочил в мелето; Натаниел беше

зарязан сам на сцената, очевидно в безсъзнание, само оковите му го държаха

на стола. – Това там е брат ми. Моят брат!

Магнус се взря в нея. Тя използва объркването му, освободи ръката си и се затича към сцената. Цялата стая беше в хаос: вампири тичаха наляво и

надясно, много от тях панически бягаха към изхода. Тези, които вече бяха

стигнали вратата, бутаха и се блъскаха да минат първи; други бяха сменили

посоката и се стремяха към терасата с изглед към градината. Теса се отклони, за да избегне паднал стол и почти налетя на червенокосата

вампирка в синя рокля, която я бе зяпала по-рано. Сега тя изглеждаше

ужасена. Спусна се към момичето – и тогава изглежда се препъна. Устата й се

отвори в писък и от нея изригна кръв като от фонтан. Лицето й се набръчка, сгъвайки се в себе си, кожата се разпадна на прах и потече надолу по костите

на черепа й. Косата й се съсухри и стана сива; кожата на ръцете й се стопи и

се превърна в прах, и с един последен писък вампирката се срина в лепкава

купчина кокали и прах върху празна сатенена рокля.

Теса запуши уста, откъсна поглед от останките и видя Уил. Той стоеше точно пред нея и държеше дълъг сребърен нож; острието му бе омазано в алена кръв.

Лицето му бе покрито също с кръв, а очите му гледаха диво.

- Какво, по дяволите, все още правиш тук? – извика той на момичето. – Ти,

невероятно глупава... Теса чу шума преди него, тънък плачлив звук, като при чупене на стара

машина. Светлокосото момче със сиво яке – човешкият слуга, от който лейди

Дилайла бе пила по-рано – тичаше към Уил, силно ридание идваше от гърлото

му, а лицето му бе омазано с кръв и сълзи. Държеше отчупен крак на стол в едната си ръка; краят му бе нащърбен и остър.

- Уил, внимавай! – извика Теса и той се завъртя. Движеше се бързо, сякаш

загубил очертанията си, забеляза тя, ножът в ръката му бе сив проблясък в опушения полумарак. Когато спря да се движи, момчето лежеше на пода, а

острието се подаваше от гръдния му кош. Около него бликаше кръв, по-гъста и

тъмна от вампирската. Уил се взираше надолу, блед.

- Помислих, че... - Щеше да те убие, ако можеше – изрече Теса.

- Ти не знаеш нищо за това – отсече той. Разклати глава, веднъж, сякаш за да

се отърси от гласа й или от гледката на момчето на пода. Подчиненият младеж

изглеждаше много млад, изкривеното му лице бе меко в смъртта. – Казах ти да

отидеш... - Това е брат ми – изрече Теса, сочейки в края на стаята. Натаниел все още

беше в безсъзнание, отпуснат на оковите. Ако не беше кръвта, стичаща се от

раната на врата му, тя щеше да си помисли, че е мъртъв. – Натаниел. На стола.

Очите на Уил се разшириха от учудване. - Но как...? – започна той.

Но нямаше възможност да довърши въпроса си. Точно тогава стаята се изпълни

със звук от трошене на стъкла. Вратите на терасата се пръснаха навътре и

цялата зала внезапно беше наводнена от Ловци на сенки в тяхното бойно оборудване. Те бутаха пред себе си в пищяща, парцалива група вампирите,

които бяха избягали в градината. Докато Теса гледаше, повече Ловци на сенки

започнаха да нахлуват и през предната врата, бутайки още вампири пред себе

си като кучета, които вкарват стадото си в кошара. Де Куинси се влачеше най-

отпред, бледото му лице омазано с черна пепел и с оголени зъби. Теса видя Хенри сред Нефилимите, лесно разпознаваем заради огнената му коса. Шарлот

също беше там, облечена като мъж и цялата в черно бойно снаряжение като

жените, нарисувани в книгата на Теса за Ловци на сенки. Нефилимката

изглеждаше малка, но решителна и удивително яростна. И Джем беше там. Снаряжението му го правеше да изглежда целият изненадващо блед и черните

Знаци на кожата му стояха като мастило върху хартия. В тълпата тя разпозна и

Габриел Лайтууд; баща му Бенедикт; слабата чернокоса г-жа Хайсмит; а зад

всички тях крачеше Магнус и сини искри хвърчаха от ръцете му, докато сочеше.

Уил издиша, като малко от цвета се завърна на лицето му.

- Не бях сигурен, че ще дойдат - промърмори той, - не и когато Фосфорът не проработи както трябва. - Отмести поглед от приятелите си и погледна към

Теса. – Иди да помагнеш на брат си. Това ще те измъкне от най-лошото.

Надявам се.

След тези думи се отдалечи, без да погледне назад. Нефилимите бяха

обградили останалите вампири - онези, които не бяха убити от огъня или от Уил – в центъра на импровизиран кръг от Ловци на сенки. Де Куинси се

извисяваше сред групата, бледото му лице разкривено то ярост; по ризата му

имаше кървави петна – неговата собствена или на някой друг, тя не можеше да

определи. Другите вампири се гушеха зад него като деца зад родителя си и изглеждаха едновременно яростни и ужасени.

- Законът – изръмжа де Куинси, когато Бенедикт Лайтууд се приближи към него

с блестящо острие в дясната си ръка, покрито с черни руни. – Законът ни пази.

Ние се предаваме. Законът... - Вие нарушихте Закона – изръмжа Бенедикт. – Следователно вече не сте под

негова защита. Присъдата е смърт.

- Един смъртен – възмути се де Куинси, хвърляйки поглед към Натаниел. Един смъртен, който също е нарушил Съглашението с правила...

- Законът не важи за смъртни. Не се очаква те да спазват правила на свят, за

който не знаят нищо.

- Той е безполезен – заяви вампирът. – Знаете, че е такъв. Наистина ли искате да разрушите съюза ни заради един безполезен смъртен?

- Не е само заради един смъртен! – извика Шарлот и извади изпод якето си

листа, който Уил бе взел от библиотеката. Теса не бе забелязала той да й го е

дал, но явно го бе направил. – А какво ще кажеш за тези заклинания? Мислеше

си, че няма да ги намерим? Това... това черно магьосничество е абсолютно забранено от Съглашението!

Лицето на де Куинси показа само лека изненада.

- Къде открихте това?

Устните на Шарлот образуваха тънка линия: - Това няма значение.

- Каквото и да си мислите, че знаете... – започна той.

- Знаем достатъчно! – гласът на Нефилимката бе изпълнен с ярост. – Знаем, че

ни мразите и презирате! Знаем, че съюзът ви с нас е бил преструвка! - А това, което правите в момента против Съглашението не е ли достатъчно, за

да не харесваме Ловци на сенки? – попита вампирът, но вече без сарказъм в

гласа. Сега звучеше дрезгаво.

- Не си играй игрички с нас – скара се Бенедикт. – Не и след всичко, което сме

направили за вас, след като променихме Споразумението в Закон... Защо? Опитахме се да ви направим равни на себе си...

Лицето на де Куинси се разкриви.

- Равни? Вие дори не знаете какво означава тази дума. Не можете да се

освободите за достатъчно дълго от предрасъдъците си, от вярата в наследеното

си превъзходство, за да видите какво може да означава. Къде са местата ни в

Съвета? Къде е посолството ни в Идрис? - Но това... това е смешно – промълви Шарлот, въпреки че бе пребледняла.

Бенедикт й хвърли нетърпелив поглед.

- И няма връзка с проблема. Нищо от това не извинява поведението ти, де

Куинси. Докато си стоял в Съвета с нас, преструвайки се на заинтересуван от мира, зад гърбовете ни си нарушавал Закона и си се подигравал на силата ни.

Предай се, кажи ни каквото искаме да знаем и може да оставим клана ти жив.

Иначе няма да има милост.

Друг вампир проговори. Беше един от мъжете, които вързаха Натаниел за стола, огромен, с огнена коса и ядосано лице.

- Ако се нуждаехме от друго доказателство, че Нефилимите не държат на

обещанията си за мир, то то е пред нас. Посмейте да ни нападнете, Ловци на

сенки, и ще получите война!

Бенедикт само се ухили. - Тогава нека войната да започне – изрече той и запрати острието към де

Куинси. То профуча във въздуха... и потъна дълбоко до дръжката в гръдния

кош на червенокосия вампир, който се бе хвърлил пред водача на клана.

Взриви се в порой от кръв, докато другите вампири запищяха. С ръмжене де Куинси се втурна към Бенедикт. Останалите от клана изглежда се освободиха

от паническото си вцепенение и бързо последваха примера. След секунди

стаята се превърна в меле от викове и хаос.

Внезапният хаос размрази и Теса. Тя улови полите си, затича се към сцената и се свлече на колене до стола на Натаниел. Главата му увисна на една страна,

очите му бяха затворени. Кръвта от раната на врата му се стичаше бавно. Теса

го улови за ръкава.

- Нейт - прошепна тя. - Нейт, аз съм. Той изстена, но не издаде друг звук. Теса прехапа устни и се зае с оковите,

които пристягаха китките му към стола. Бяха от здраво желязо, закрепени за

стола с редове от пирони - очевидно направени да удържат дори вампирска

сила. Тя ги дърпаше, докато пръстите й започнаха да кървят, но оковите не

помръднаха. Само ако имаше един от ножовете на Уил. Момичето се огледа в стаята. Все още бе затъмнено от дима. Сред тъмнината

можеше да види ярките проблясъци на оръжия - Ловците на сенки, размахващи

заплашително ярките бели ками, за които Теса знаеше, че се наричат

серафимови остриета - всяко от тях съживено и направено да блести в името на ангел. Вампирска кръв се стичаше от ръбовете на остриетата, ярка като

разпръснати рубини. Тя осъзна - с голяма изненада, защото вампирите в

началото я ужасяваха - че сега кръвопийците определено бяха станали по-

малко. Въпреки че Нощните деца бяха ожесточени и бързи, Ловците на сенки бяха, почти толкова бързи и имаха оръжия и тренировки на негова страна.

Вампир след вампир падаха под яростната атака на на серафимовите остриета.

Кръвта се стичаше като реки по пода, попивайки по краищата на персийските

килими. Димът изчезна внезапно и Теса вида как Шарлот се справи с един

здравеняк в сиво яке. Нефилимката преряза с острието на ножа си гърлото му и кръвта се разплиска по стената зад тях. Той падна на колена, ръмжейки и тя

го довърши, забождайки камата в гърдите му.

Нещо неясно се развихри зад Шарлот; беше Уил, следван от вампир с луд

поглед, размахващ заплашително сребърен пистолет. Насочи го към Нефилима, прицели се и стреля. Уил се хвърли настрани и се хлъзна по кървавия под.

Изправи се на крака и подскочи на тапициран с кадифе стол. Пропусна покрай

себе си още един изстрел, като скочи встрани, и Теса гледаше с изумление как

той притича по гърбовете на редица столове, скачайки от последния. Завъртя се, за да се изправи срещу вампира, сега намиращ се срещу него в другия край

на стаята. В ръката му проблесна къс нож, въпреки че Теса не видя, кога го бе

извадил. Хвърли го. Кръвопиецът се дръпна настрани, но не бе достатъчно

бърз; ножът потъна в рамото му. Той изръмжа от болка и се пресягаше към острието, когато една тъмна сянка се появи от нищото. Имаше проблясък от

сребро и вампирът избухна в дъжд от кръв и прах. Когато бъркотията се

поизчисти Теса видя Джем, от чийто юмрук стърчеше дълго острие. Хилеше се,

но не на нея; изрита сребърния пистолет силно - сега лежащ изоставен сред

вампирските останки - и той се плъзна по пода, спирайки се в краката на Уил. Последният кимна към Джем и отвърна на усмивката му, грабна пистолета и го

пъхна в колана си.

- Уил! - извика Теса, въпреки че не беше сигурна, дали може да я чуе във

врявата. - Уил... Нещо я сграбчи за гърба на роклята и я изтегли назад. Чувстваше се сякаш е

хваната в ноктите на грамадна птица. Изпищя веднъж и бе запратена напред,

пързаляйки се по пода. Удари се в купчината столове, които се разсипаха по

пода с оглушителен шум и Теса, просната сред бъркотията, погледна нагоре с вик от болка.

Де Куинси стоеше над нея. Черните му очи гледаха лудо, по крайчетата бяха

очертани с червено; бялата му коса се виеше в сплъстени кичури, а ризата му бе разрязана отпред и ръбовете бяха просмукани с кръв. Трябва да е бил

порязан, но не достатъчно дълбоко, затова се бе излекувал. Кожата под

продраната риза изглеждаше недокосната сега.

- Кучка - изръмжа към Теса. - Лъжлива предателска кучка. Ти доведе това момче тук, Камил. Този Нефилим.

Момичето се изтегли назад; гърбът й се удари в стената от паднали столове.

- Приветствах те обратно в клана, дори и след малката си отвратителна...

авантюра... с ликантропа. Толерирам твоя глупав магьосник. А ти се отплащаш

така на мен. На нас - протегна ръце към нея; бяха поръсени с черна пепел. - Виждаш ли това? Пепелта от мъртвите ни хора. Мъртви вампири. А ти ги

предаде заради Нефилим - изплю думата, сякаш бе отровна.

Нещо избълбука в гърлото на Теса. Смях. Но не нейният; на Камил.

- Отвратителна авантюра? - думите изскочиха от устата на момичето, преди да може да ги спре. Сякаш нямаше контрол над това, което говореше. - Аз го

обичах - така, както ти никога не си ме обичал - както никога не си обичал

никога нищо. А ти го уби само за да покажеш на клана, че можеш. Искам да

разбереш, какво е да загубиш всичко, което има значение за теб. Искам да знаеш, докато домът ти гори, кланът ти се разпада на прах и жалкия ти живот

приключва, че аз съм тази, която ти го причинява.

И гласът на Камил бе изчезнал също толкова внезапно, както се бе появил,

оставяйки Теса изцедена и шокирана. Въпреки това тя не спря да опипва зад

себе си сред разтрошените столове. Определено трябваше да има нещо, някое счупено парче, което можеше да използва като оръжие. Де Куинси се взираше

в нея с отворена от шока уста. Тя не можеше да си представи никой никога да

му говори така. Определено не и друг вампир.

- Може би - промълви той. - Може би съм те подценил. Може би ще ме унищожиш - проближи се и ръцете му се протегнаха към нея. - Но ще те

повлека със себе си...

Пръстите на Теса се сключиха около крака на един стол; без дори да мисли, тя

го размаха над главата си и го разтроши в гърба на де Куинси. Въодушеви се, когато той изпищя и залитна назад. Изправи се бързо на крака, докато

вампирът се оправяше, и размаха стола отново към него. Този път нащърбено

дървено парче го одра по лицето, отваряйки дълга червена резка. Устните му

оголиха зъбите в тихо ръмжене, и той се се хвърли в атака - няма друга дума за това. Беше като тихия скок на котка. Заклещи Теса към пода, седна върху нея

и изби стола от ръката й. Насочи се към гърлото й с оголени зъби и тя задраска

с ръце лицето му. Кръвта му, когато капваше върху нея, сякаш я прогаряше

като киселина. Момичето изпищя и замахна по-силно, но той само се засмя;

зениците му бяха изчезнали в черното на очите му и изглеждаше напълно нечовешки, като вид чудовищна змия-хищник. Хвана здраво китките й и ги

притисна силно от двете й страни към пода.

- Камил - каза с плътен глас, накланяйки се към нея. - Не мърдай, малка

Камил. Ще свърши за секунди... Отметна глава назад като нападаща кобра. Ужасена, Теса започна да се бори,

за да освободи краката си и да го изрита, колкото се може по-силно... Той

изпищя. Извика, преви се от болка и тя видя, че една ръка го е уловила за

косата и дърпа главата му нагоре и назад, за да го изправи на крака. Ръка, покрита цялата във виещи се черни мастилени Знаци.

Ръката на Уил.

Де Куинси бе изтеглен, крещейки, на крака, а ръцете му бяха уловили главата му. Теса се изправи с мъка, гледайки как Уил захвърли презрително виещия

вампир надалеч. Вече не се усмихваше, но очите му светеха и момичето

можеше да разбере защо Магнус бе описал цвета им като "небето в Ада".

- Нефилим - залитна де Куинси, след което възстанови равновесието си и плю в краката на младежа. Уил извади пистолета и го насочи към него:

- А ти си една от гадостите на Дявола, нали? Дори не заслужаваш да живееш на

този свят с останалите от нас, но все пак, когато ти разрешаваме от съжаление,

ти ни захвърляш подаръка в лицата.

- Сякаш сме имали нужда от съжалението ти - отвърна де Куинси. - Сякаш някога сме могли да бъдем нещо по-малко стойностно от вас. Вие, Нефилимите,

си мислите, че сте... - той спря внезапно. Беше толкова омазан с мръсотия, че

беше трудно да се определи, но изглежда раната на лицето му вече се беше

излекувала. - Сме какво? - Уил запъна петлето на пистолета; щракването бе шумно дори и

сред шума от битката. - Кажи го.

Очите на вампира горяха.

- Да кажа какво?

- Богове. Щеже да кажеш, че ние, Нефилимите, се изживяваме като богове,

нали? Само че дори не можеш дори да изречеш думата. Можеш да мамиш

Библията, колкото си искаш с твоята малка колекция, но все още не можеш да

го произнесеш - пръстът му беше бял на спусъка на оръжието. - Кажи го. Кажи го и ще те оставя да живееш.

Кръвопиецът оголи зъби:

- Не можеш да ме убиеш с това... с тази глупава човешка играчка.

- Ако куршумът мине през сърцето ти - Уил рече, все още държейки го на прицел, - умираш. А аз съм много добър стрелец.

Теса стоеше смразена, взирайки се в зрелището пред себе си. Искаше да

отстъпи назад, да отиде при Натаниел, но се страхуваше да помръдне. Де

Куинси повдигна глава и отвори уста. Слабо хъхрене се чу, когато се опита да

говори, да оформи дума, която душата му не му позволяваше да изрече. Той се задъха отново, задави се и сложи ръка на гърлото си. Уил започна да се смее...

И вампирът скочи във въздуха. Лицето му се сбръчка в маска от ярост и болка

и се хвърли към Нефилима с ръмжене. Движението бе толкова бързо, че

образите се размазаха. Тогава оръжието изстреля и се появи поток от кръв. Уил се удари в пода, пистолетът падна от ръцете му, кръвопиецът върху него. Теса

залази по пода да намери оръжието, взе го и се обърна да види, че де Куинси е

вдигнал изотзад младежа и ръката му се е притиснала към гърлото му.

Тя повдигна пистолета с трепереща ръка - но никога преди не беше използвала пистолет, никога не бе стреляла и как да застреля вампира, без да нарани Уил?

Той очевидно се задушаваше, лицето му бе изпълнено с кръв. Де Куински

изръмжа нещо и затегна хватката си... и Нефилимът извъртя главата си и заби

зъби в рамото на вампира. Де Куинси изпищя и издърпа ръката си; Уил се хвърли настрани, повдигайки се, и се завъртя на колене да изплюе кръвта.

Когато погледна нагоре блестяща червена кръв бе омазала долната част на

лицето му. Зъбите му също пробляснаха в червено, когато той - Теса не

можеше да повярва - се ухили, наистина се ухили, и гледайки към де Куинси,

каза: - Как ти харесва това, вампире? Ти щеше да ухапеш смъртния по-рано. Сега

знаеш какво е, нали?

На колене кръвопиецът погледна от Уил към грозната червена дупка на ръката

си, която вече бе започнала да се затваря, въпреки че тъмната кръв все още се стичаше леко.

- Заради това - процеди той, - ще умреш, Нефилиме.

Уил разпери ръце. Все още на колене, и хилейки се като демон с кръвта,

стичаща се от устата му, той едва приличаше на човек.

- Ела и ме вземи. Де Куинси се приготви да скочи... и Теса дръпна спусъка. Откатът към ръката й

беше силен и вампирът падна настрани, като от рамото му се стичаше кръв. Бе

пропуснала сърцето. По дяволите. Виейки, той започна да се изправя на крака.

Момичето вдигна ръка, дръпна отново спусъка на пистолета... нищо. Меко щракане й показа, че оръжието е празно.

Де Куинси се засмя. Все още стискаше рамото си, въпреки че потокът от кръв

вече бе намалял до ручейче.

- Камил - изсъска към Теса. - Ще се върна за теб. Ще те накарам да съжаляваш, че си се родила.

Момичето почувства смразяване под лъжичката - не само нейният страх. На

Камил. Де Куинси оголи зъби за последен път и се завъртя с невероятна

скорост. Пробяга през стаята и се хвърли към един висок прозорец. Той се

разби навън в експлозия от стъкла, увличайки го със себе си, сякаш тялото му е отнесено от вълна, и изчезна в нощта.

Уил изруга.

- Не можем да го изгубим... - започна той и се затича напред.

Тогава се завъртя, защото Теса изпищя. Дрипав вампир се бе изправил зад нея като призрак, появявайки се от нищото, и я бе сграбчил за раменете. Тя се

опита да се отскубне, но хватката му бе прекалено силна. Можеше да го чуе

как мърмореше в ухото й ужасни думи за това, как е предала Нощните деца и

как ще я разкъса със зъбите си. - Теса - извика Уил и тя не беше сигурна, дали звучи ядосан или нещо друго.

Пресегна се за блестящото оръжие на колана си. Ръката му се затвори върху

дръжката на серафимовото острие точно, когато вампирът я завъртя. Теса

зърна злобното му бяло лице, окървавените зъби, готови да я разкъсат. Кръвопиецът наведе глава...

И експлодира в дъжд от прах и кръв. Разложи се, плътта се разтопи от лицето и

ръцете му и Теса зърна за миг почернелия скелет отдолу, преди и той да се

разпадне, оставяйки само празна купчинка дрехи. Дрехи и блестящо сребърно

острие. Тя погледна нагоре. Джем стоеше на няколко метра и изглеждаше много блед.

Държеше острието в лявата си ръка; дясната беше празна. Имаше дълга

драскотина върху едната му буза, но явно нямаше други наранявания. Косата и

очите му блестяха в свирепо сребристо в светлината на изчезващите пламъци. - Мисля - каза той, - че това бе последният.

Изненадана, Теса огледа стаята. Хаосът бе стихнал. Ловците на сенки се

движеха тук-там в останките - някои бяха седнали на столове и за тях се

грижеха лечители със стели - но тя не можеше да види и един вампир. Пушекът от огъня бе изчезнал също, въпреки че бяла пепел от подпалените пердета все

още се носеше из стаята като неочакван сняг. Уил, от чиято брадичка все още

се стичаше кръв, погледна към Джем с повдигнати вежди. - Добро хвърляне - отбеляза.

Джем поклати глава:

- Ти ухапа де Куинси. Глупак. Той е вампир. Знаеш какво значи да ухапеш

вампир. - Нямах избор - отбеляза Уил. - Той ме душеше.

- Знам. Но наистина, Уил. Отново?

Накрая Хенри беше този, който освободи Натаниел от стола за мъчения чрез

проста хитрина, като го удряше с плоската страна на меч, докато оковите не

паднаха. Натаниел се свлече на пода и застена, а Теса го пое в скута си. Шарлот се засуетя малко, докато донесе мокър парцал да почисти лицето му,

откъсна парче плат от пердетата да го покрие, преди да се спусне да въвлече

Бенедикт Лайтууд в енергичен разговор - през който се редуваше да сочи

назад към брата и сестрата и да размахва ръцете си драматично. Теса, напълно замаяна и изтощена, се чудеше какво, по дяволите, правеше Нефилимката.

Всъщност почти нямаше значение. Всичко сякаш се случваше насън. Тя седна

на пода с Натаниел, докато Ловците на сенки се движеха около нея, помагайки

си един на друг със стилето. Беше невероятно да гледаш как нараняванията им изчезват, когато лечебните Знаци се допираха до кожата им. Изглежда всички

еднакво можеха да използват Знаците. Тя се загледа как Джем потръпна,

когато разкопча ризата си, за да покаже една дълга рана върху бледото си

рамо; погледна настрани, устата му стисната силно, докато Уил чертаеше

внимателно Знак под прореза. Чак когато той свърши с Джем и дойде бавно при нея, тя осъзна защо бе толкова изморена.

- Отново си себе си, както виждам - каза Нефилимът. Държеше влажна кърпа в

ръка, но все още не си беше направил труда да избърше кръвта от лицето и

врата си. Теса поглед надолу. Наистина бе така. В някой момент бе изгубила Камил и се

бе превърнала отново в себе си. Наистина трябва да е била замаяна, каза си

тя, за да не забележи завръщането на пулса си. Сърцето й туптеше в гръдния

кош като барабан. - Не знаех, че можеш да използваш пистолет - добави той.

- Не мога - отвърна момичето. - Мисля, че Камил е знаела как да стреля.

Беше... инстинктивно - прехапа устна тя. - Не че има значение, след като не

проработи. - Използваме ги рядко. Гравирането на руни върху метала на пистолет или

куршум пречи на барута да се запали; никой не знае защо. Хенри бе опитал да

разреши проблема, разбира се, но без успех. След като не можеш да убиеш

демон без оръжие с руни или серафимово острие, оръжията не са ни от особена

полза. Допускам, че вампирите умират, когато ги простреляш в сърцето, а върколаците могат да бъдат наранени, ако имаш сребърен куршум, но ако

пропуснеш най-важните органи, той ще дойде за теб по-ядосан отвсякога.

Остриетата с руни просто работят по-добре за нашите цели. Наръгай вампир с

такова острие и ще му е много трудно въобще да се възстанови и излекува. Теса го погледна с твърд поглед:

- Не е ли трудно?

Уил хвърли мократа кърпа настрани. Беше алена от кръв.

- Кое дали е трудно? - Да убиваш вампири - отвърна тя. - Може да не са хора, но изглеждат като

такива. И имат чувства като хората. Крещят и кървят. Не е ли трудно да ги

избиваш? Челюстта на Уил се стегна.

- Не. И ако наистина знаеше нещо за тях...

- Камил чувства - прекъсна го момичето. - Обича и мрази.

- И е все още жива. Всеки има избор, Теса. Тези вампири нямаше да бъдат тук тази вечер, ако не бяха направили своите. - Погледна към Натаниел, отпуснат в

скута й. - Нито и брат ти щеше да бъде тук.

- Не знам защо де Куинси го искаше мъртъв - меко рече Теса. - Не знам какво е

направил, за да предизвика гнева на вампирите.

- Теса! - беше Шарлот, която се втурна към тях двамата като колибри. Все още изглеждаше, толкова мъничка, и толкова безобидна, помисли си Теса - въпреки

бойната екипировка, която носеше, и черните Знаци, които шареха кожата й

като виещи се змии. - Получихме разрешение да върнем брат ти в Института с

нас - посочи тя към Натаниел с малката си ръка. - Вампирите сякаш са го дрогирали. Определено е бил хапан и кой знае още какво? Може да се

превърне в тъмен - или по-лошо, ако не го предотвратим. Във всеки случай,

съмнявам се, че ще могат да му помогнат в болница за смъртни. С нас поне

Мълчаливите братя могат да го погледнат, горкичкия. - Горкичкия? - като ехо повтори Уил, по-скоро грубо. - Той сам се е набутал в

това, нали? Никой не му е казал да избяга и да се забърка с тайфа Долноземци.

- Наистина, Уил - Шарлот го изгледа студено. - Не можеш ли да проявиш малко

съчувствие?

- Господи - възмути се той, поглеждайки от Нефилимката към Нейт и отново към нея. - Нима има нещо, което може да направи жените по-глупави от

гледката на ранен млад мъж?

Теса насочи поглед към него:

- Може би ще искаш да почистиш останалата кръв по лицето си, преди да продължиш да спориш напразно.

Уил вдигна ръце във въздуха и се отдалечи. Шарлот погледна момичето,

половинчата усмивка изкриви устните й.

- Трябва да кажа, че харесвам начина, по който се справяш с Уил. Теса поклати глава:

- Никой не се справя с Уил.

Бързо беше решено Теса и Натаниел да тръгнат с Хенри и Шарлот в градската карета; Уил и Джем щяха да пътуват с по-малък впряг, зает от лелята на

Шарлот с кочияшът Томас. Лайтуудови и останалите от Енклейва щяха да

останат да претърсят къщата на де Куинси, за да не останат никакви следи от

битката, които могат да намерят смъртните на сутринта. Уил искаше да остане и да участва в претърсването, но Шарлот бе твърда. Бе погълнал вампирска

кръв и трябваше да се върне в Института, колкото се може по-бързо, за да

започне лечението си.

Но Томас нямаше да му позволи да влезе в каретата, толкова омазан с кръв.

След като оповести, че се връща "след секунда", тръгна да търси мокър парцал. Уил се подпря на превозното средство и загледа как Енклейвът бързаше

навътре-навън от къщата на де Куинси като мравки, да спасяват документи и

мебелировка от останките след пожара.

Томас се върна с насапунисан парцал, подаде го на Уил и облегна грамадното си тяло на каретата. Тя се разклати от тежестта му. Шарлот винаги го

окуражаваше да се присъединява към Джем и Уил във физическата част на

тренировките им, и докато годините минаваха, Томас бе пораснал от мършаво

хлапе в мъж, толкова огромен и мускулест, че шивачите се отчайваха от мерките му. Уил може да беше по-добър воин - кръвта му го караше да бъде

такъв - но доминиращото физическо присъствие на Томас бе трудно за

игнориране.

Понякога Уил си спомняше как Томас бе дошъл за първи път в Института. Беше от семейство, което служеше на Нефилимите от години, но се бе родил, толкова

крехък, че всички си бяха помислили, че няма да оживее. Когато навърши 12

години, го изпратиха в Института; по това време все още бе толкова мъничък,

че едва изглеждаше на 9. Уил се бе присмял на Шарлот, задето искаше да го

наеме, но тайно се бе надявал, че ще остане, за да има още едно момче на неговата възраст в къщата. И те бяха приятели или нещо такова - Ловецът на

сенки и прислужникът - докато Джем не дойде и Уил забрави почти напълно за

Томас. Томас изглежда никога не му се бе сърдил, защото се отнасяше с него

по същия приятелски начин, както с всички други. - Винаги подозрителни да видят какво става отвън, а никой от съседите не се

показва навън за повече от един поглед - каза Томас, оглеждайки се нагоре и

надолу по улицата. Шарлот винаги бе настоявала прислужниците да говорят на

правилен английски в Института, и акцента на Томас се появяваше и изчезваше в зависимост, кога си спомняше това правило, и кога не.

- Има доста силна маскировка замесена тук - Уил се почеса по лицето и врата. -

И мога да си представя, че има доста малко мундани на тази улица, които знаят

да си гледат работата, когато са замесени Ловци на сенки.

- Е, ти си доста ужасяващ - отбеляза Томас толкова равно, че Нефилимът заподозря, че го взимат на подбив. Прислужникът посочи към лицето му. - Ще

имаш прекрасен миши цвят утре, ако не поставиш Иратце тук.

- Може би искам да имам насинено око – каза докачливо Уил. – Помисли ли за

това? Томас само се ухили и се хвърли на седалката отпред на каретата. Уил

продължи да търка засъхналата вампирска кръв от ръцете си. Заниманието му

беше достатъчно заемащо вниманието му, така че той почти успяваше да

игнорира появяването на Габриел Лайтууд, когато се появи извън сенките и тръгна бавно към Уил, превъзхождаща усмивка бе залепена на лицето му.

- Хубава работа там вътре, Херондайл, да подпалиш мястото. – Отьбеляза

габриел. – Добре, че сме тук, за да почистим след теб, иначе целият план щеше

да рухне в пламъци, заедно със остатъците от репутацията ти. - Нима казваш, че остатъците от репутацията ми са останали непокътнати? –

запита Уил с шеговит ужас. – Явно съм направил нещо не както трябва. Или не

съм направил нещо както не трябва, може би. – Той тупна отстрани на

каретата. – Томас! Трябва да тръгнем на мига към най-близкия бордей! Търся

скандал и лесна компания. – Томас изсумтя и промърмори нещо, което звучеше като „глупости‖, което Уил игнорира.

Лицето на Габриел потъмня.

- Има ли нещо, което да не е майтап за теб?

- Нищо не ми идва на ум. - Знаеш ли, - каза Габриел – имаше момент, когато си мислех, че може да сме

приятели, Уил.

- Имаше момент, когато си мислех, че съм папагал – каза Уил, - но това е оказа

ефекта от опиума. Знаеше ли, че има такъв ефект? Защото аз не. - Мисля, - рече Габриел – че трябва да преобмислиш дали шегите с опиум са

толкова весели и благоприлични, като се има предвид... ситуацията на твоя

приятел Кайрстеирс. Уил замръзна. Все още със същия тон каза:

- Имаш предвид неговия недъг? – Габриел премигна. – Какво? Нали така го

нарече в Института. Неговия недъг. – Уил метна кървавия парцал настрани. – И

се чудиш, защо не сме приятели. - Просто се чудех, – каза Габриел с по тих глас, - дали някога си имал

достатъчно.

- Достатъчно от кое?

- От това ти държане.

Уил скръсти ръце пред гърдите си. Очите му проблясваха опасно. - О, никога не мога да получа достатъчно – каза той. – Което, между другото,

ми каза сестра ти, когато...

Вратата на каретата се отвори. Ръка се изстреля навън, грабна Уил отзад за

ризата и го дръпна вътре. Вратата се тресна затворена след него и Томас, стоящ стегнат и изправен, грабна юздите на конете. Момент по-късно каретата

тръгна към ноща, оставяйки Габриел да зяпа, разярен, след нея.

- Какво си мислеше? – Джем, оставил Уил да стои на седалката срещу него в

каретата, клатеше глава, сребърните му очи блестяха в тъмнината. Той държеше бастунчето си между колената си, ръката му почиваше леко на върха

на издяланата драконова глава. Бастунчето е принадлежало на бащата на

Джем, знаеше Уил, и е бил изработено за него от Ловец на сенки правещ

оръжия в Бейжинг. – Да се караш с Габриел Лайтууд така... Защо го направи?

Какъв е смисъла? - Чу какво каза за теб...

- Не ми пука, какво е казал за мен. Това е нещо, което всички мислят. Той

просто има смелостта да го каже. – Джем се наведе напред, поставяйки

брадичката си на ръцете си. – Знаеш, че не мога да работя, когато на теб ти липсва чувство за самосъхранение. В един момент ще трябва да се научиш да

успяваш и без мен.

Уил, както винаги, игнорира това.

- Габриел Лайтууд едва ли е голяма заплаха. - Тогава забрави Габриел. Има ли някаква причина, поради която хапеш

вампири?

Уил докосна засъхналата кръв на киткоте си и се усмихна.

- Не го очакват. - Разбира се, че не го очакват. Те знаят какво става, когато някой от нас

приеме вампирска кръв. Може би очакват да имаш малко повече акъл.

- Сякаш очакванията никога не им служат добре, нали?

- Едва ли служат и на теб. – Джем гледаше към Уил замислено. Той беше

единственият, който не избухваше, когато е с Уил. Каквото и Уил да правеше, най-яростните реакции, който успяваше да искара от Джем, бяха лек гняв. –

Какво стана там вътре? Чакахме за сигнала...

- Фосфора на Хенри не проработи. Вместо да избухне в светлина, то подпали

завесите. Джем издаде задавен звук.

Уил погледна към него.

- Не е смешно. Не знаех, дали ще се появите или не.

- Наистина ли си помисли, че няма да дойдем, след като цялото място лумна като факла? – запита Джем разумно. – Можеше да те опекат на скара.

- И Теса, глупавото същество, трябваше да излезе с Магнус, но не искаше да

тръгне. - Брат й беше завързан за стола в стаята – отбеляза Джем. – Не мисля, че и аз

бих излязал.

- Виждам, че си решен да избягваш това, което имам предвид.

- Ако това, което имаш предвид е, че имаше красиво момиче в стаята и то те разсейваше, значи мисля, че съм разбрал всичко.

- Мислиш, че е красива? – Уил беше изненадан. Джем рядко казваше такива

неща.

- Да и ти също.

- Не съм забелязал, всъщност. - Да, забелязал си, забелязах, че си забелязал. – Джем се усмихваше. Въпреки

стресът в битката той изглеждаше здрав тази вечер. Имаше цвят в страните му

и очите му бяха тъмно и твърдо сребърно. Имаше моменти, когато болестта се

засилваше и всичкия цвят изчезваше, дори от очите му, оставяйки ги ужасяващо бледи, почти бели, с тази черна точица за зеница, като прашинка

черна пепел на сняг. Имаше и времена, когато не беше на себе си. Уил тогава

държеше Джем долу, докато той бръщолевеше нещо и ревеше на друг език,

очите му се извъртаха нагоре и всеки път, когато това стане, Уил си мислеше, край, това е, Джем наистина ще умре този път. Тогава понякога си мислеше,

какво би правил след това, но не можеше да си го представи така, както и не

можеше да си спомни живота преди да пристигне в Института. Не успяваше да

понесе да мисли за което и да е от двете за дълго време.

Но имаше и времена като това, когато гледаше към Джем и не виждаше никаква следа от болест и се чудеше, какво ли щеше да е, ако Джем не

умираше. И за това не можеше да си помисли. Страхът му идваше от едно

ужасно, тъмно място, черният глас можеше да бъде заглушен само от гняв,

риск и болка. - Уил. – Гласът на Джем проряза в неприятната замисленост на Уил. – Чу ли и

думичка от това, което говорех през последните пет минути?

- Всъщност не.

- Няма нужда да говорим за Теса, ако не искаш. - Не е Теса. – Това беше вярно. Уил не беше мислел за Теса. Ставаше добър в

това, да не мисли за нея. Всичко, което му трябваше беше решителност и

практика. – Един от вампирите имаше слуга, който ме нападна. Убих го – рече

Уил. – Без дори да помисля за това. Той беше просто глупаво човешко дете и аз го убих.

- Той беше дарклинг – каза Джем. – Превръщал се е вече. Било е само въпрос

на време.

- Той беше просто момче – повтори Уил. Той обърна лицето си към прозореца,

въпреки, че светлината от вещерския камък в каретата само правеше така, че да вижда собственото си отражение. – Ще се напия, когато се приберем –

добави той. – Мисля, че трябва.

- Не, няма – рече Джем. – Знаеш какво точно ще се случи, като се приберем

вкъщи. Защото трябва да е прав, намръщи се Уил.

Напред от Джем и Уил, в първата карета Теса стоеше на кадифената скамейка

срещу Хенри и Шарлот. Те говореха тихичко за ноща и как всичко е преминало. Теса остави думите да преминават покрай нея, едва разбирайки какво говорят.

Само двама ловци на сенки за били убити, но бягството на де Куинси е било

катастрофа и Шарлот се ревожеше, че Енклейва ще й бъде ядосан. Хенри правеше успокояващи звуци, но Шарлот изглеждаше неутешима. Теса би се

почувствала гадно за нея, ако имаше силата да чувства въобще.

Натаниел лежеше с глава в скута на Теса. Тя се наведе над него, галейки

мръсната му коса с облечени в ръкавици пръсти. - Нейт – каза тя, толкова меко, че се надяваше Шарлот да не ги чуе. – Всичко е

наред сега. Всичко е наред.

Клепачите на Натаниел трепнаха и очите му се отвориха. Ръката му с вдигна,

ноктите му бяха счупени, пръстите подути и разперени, и хвана силно ръката

й, вплитайки пръстите си през нейните. - Не тръгвай – каза плътно той. Очите му се затвориха отново, очевидно

изпадаше в безсъзнание, ако изобщо е бил в съзнание. – Теси... остани.

Никой друг никога не я нарича така. Тя затоври очите си, задържайки сълзите.

Не искаше Шарлот – или който и да е друг ловец – да я види да плаче.

12

Кръв и вода преводач lera93

I dare not always touch her, lest the kiss

Leave my lips charred. Yea, Lord, a little bliss, Brief bitter bliss, one hath for a great sin;

Nathless thou knowest how sweet a thing it is.

--Algernon Charles Swinburne, "Laus Veneris"

Когато пристигнаха в Института, Софи и Агата ги чакаха пред отворените врати с фенери. Теса слезе уморено от каретата и беше изненадана, но и благодарна,

когато Софи се приближи да й помогне да изкачи стълбите. Шарлот и Хенри

носеха Натаниел. Зад тях каретата с Уил и Джем в нея, премина през входа,

след което се чу гласът на Томас, който издиша и раздвижи студения нощен въздух, докато поздравяваше.

Теса не се изненада, когато разбра, че Джесъмин я нямаше никъде. Те

настаниха Натаниел в спалня, която приличаше на стаята на Теса – същите

тъмни дървени мебели, същотото огромно легло и гардероб. Докато Шарлот и

Агата слагаха Натаниел в леглото, Теса придърпа един стол до леглото и седна, леко трепереща наполовина от притеснение и наполовина от изтощение.

Гласове, меки гласове, се носеха покрай нея. Чу Шарлот да споменава

Мълчаливите Братя и Хенри й отговори с унил глас. По някое време се появи

Софи и я принуди да изпие нещо топло със сладко-кисел вкус, което бързо вкара отново живот във вените й. Скоро беше способна леко да се изправи и да

огледа наоколо и осъзна, че с изключение на нея и брат й, стаята беше празна.

Всички си бяха отишли.

Тя погледна надолу към Натаниел. Лежеше неподвижно с насинено лице, със сплъстена коса, заплетена във възглавниците. Теса не можеше да не си спомни

за хубаво облечения си брат от нейните спомени, с коса винаги внимателно

вчесана и пригладена, с безупречно чисти обувки и ръкавици. Този Натаниел

не изглеждаше като човек, който някога е въртял сестра си в танци във всекидневната; който си тананикаше леко само при мисълта, че е жив.

Тя се приближи напред, искайки да огледа по-отблизо лицето му, когато видя

леко движение . Обръщайки главата си, тя осъзна, че товя е била самата тя,

отразена в отсрещното огледало. В роклята на Камил, тя изглеждаше като малко момиченце, което си играеше на преобличане. Беше твърде слаба за

светския вкус на дрехата. Изглеждаше като дете, едно глупаво дете. Нищо

чудно, че Уил...

- Теси? – Гласът на Натаниел, слаб и крехък, я извади от размишленията й за

Уил. - Теси, не ме оставяй. Мисля, че съм болен.

- Нейт. – Tя го хвана за ръката, стискайки я между дланите си. – Ти си добре.

Ще бъдеш добре. Те повикаха доктори...

- Кои са „те‖? – гласът му беше като проплакване. – Къде сме? Не познавам това място.

- Това е Института. Ще бъдеш в безопасност тук.

Натаниел премигна. Имаше тъмни пръстени, почти черни, около очите му, а

устните му бяха покрити със засъхнала кръв. Очите му мърдаха от едната страна към другата, без да се спират върху нещо.

- Ловци на сенки. – Той изпусна думата останал без дъх.- Не мислех, че те

наистина съществуват... Магистърът – прошепна изведнъж Натаниел и нервите

на Теса се опънаха. - Той каза, че те са Законът. Той каза, че те трябва да се

страхуват. Но няма закони в този свят. Няма наказания, просто убиваш или биваш убит. – Гласът му се засили. – Теси, толкова съжалявам, за всичко...

- Магистърът. Искаш да кажеш де Куинси? – попита Теса, но тогава Нейт се

задави и я изгледа с поглед пълен с ужас. Пускайки ръката му, Теса се обърна,

за да види какво точно гледа. Шарлот беше влязла в стаята почти безшумно. Все още носеше мъжките си

дрехи, въпреки че беше наметналана старомодна мантия върху тях, с двойни

копчета при шията. Изглеждаше много малка, отчасти заради Брат Енох, който

стоеше зад нея, и спускаше дълга сянка на пода. Той носеше същатата роба като преди, въпреки че тази беше черна. Беше сложил качулката, като по този

начин лицето му беше обвито в сянка.

- Теса – каза Шарлот. – Спомняш си Брат Енох. Той е тук да помогне на

Натаниел. - С вик, изпълнен с ужас, Нейт хвана Теса са китката. Тя погледна надолу към него объркано.

- Натаниел? Какво има?

- Де Куинси ми каза за тях – промърмори той. – Грегори – Мълчаливите Братя.

Те могат да убият човек само с една мисъл – сподели той. – Теса, – вече

шептеше – погледни лицето му. Теса погледна. Докато тя беше разговаряла с брат й, Брат Енох беше свалил

качулката си. Имаше гладки дупки вместо очи, които отразяваха вещерската

светлина и блестяха в непрощаващо червено, виждаха се и белези около

устата му. Шарлот се приближи.

- Ако може Брат Енох да прегледа г-н Грей...

- Не! – проплака Теса. Издърпвайки ръката си от хватката на Нейт, тя застана

между брат си и другите двама. – Не го докосвай... Шарлот се спря, изглеждайки притеснена.

- Мълчаливите братя са най-добрите ни лечители. Без Брат Енох, Натаниел... –

гласът и прекъсна. – Ами, няма какво друго да направим за него. Мис Грей.

Отне й миг да осъзнае, че думите, нейното име, не беше произнесено на глас.

Вместо това беше като спомен от забравена песен, който изникна в главата й,

но не с гласът на нейните собствени мисли. Тази мисъл беше чужда, неблагоприятно друга. Гласът на Брат Енох. Беше същия начин, по-който й

беше проговорил, докато излизаше стаята през първият й ден в Института.

Интересно е, мис Грей, продължи той, че вие сте Долноземец и все пак брат ви

не е. Как подобно нещо може да бъде пропуснато?

Теса замръзна. - Вие... вие може да кажете това само като го гледате?

- Теси! – Натаниел се надигна на възглавниците, а бледото му лице пламна. –

Какво правиш, говориш си с Грегори? Той е опасен!

- Всичко е наред, Нейт – каза Теса, без да сваля очи от Брат Енох. Знаеше, че трябва да е уплашена, но това, което изпита беше леко разочарование. –

Искате да кажете, че няма нищо необикновено в Нейт? – попита тя, с

притихнал глас. – Нищо свърхестествено?

Абсолютно нищо, каза Брат Енох. Теса не беше осъзнавала, колко се е надявала брат й да бъде като нея до този

момент. Разочарование се появи в гласа й.

- Предполагам, след като знаете толкова много, може да кажете каква съм. Аз

магьосница ли съм?

Не мога да ти кажа. Има нещо, което те маркира като дете на Лилит. Но пък няма демонски знак върху теб.

- Забелязах това – каза Шарлот и Теса осъзна, че тя може да чува гласът на

Брат Енох също. – Помислих, че може да не е магьосница. Някои хора са

родени с някаква сила, като например със Зрението. А може да има фейска кръв...

Тя не е човек. Тя е нещо друго. Ще проуча. Може би има нещо в архивите,

което да ми помогне. Останал без очи, Брат Енох все пак разучаваше лицето й.

Усещам, че имаш някаква сила. Сила, която никой магьосник не притежава. - Преобразяването, искате да кажете – рече Теса.

Не. Нямах предвид това.

- Тогава какво? – Теса беше учудена. – Какво може... – тя се спря, когато чу

шум откъм Натаниел. Обръщайки се, тя видя, че той се е осободил от одеялата и лежеше на половината на леглото, сякаш се опитваше да стане; лицето му

беше мъртвешки бяло. Вина се надигна в нея. Беше се вглъбила върху това,

което Брат Енох казваше и беше забравила за брат си. Тя се приближи и с

помощта на Шарлот върна Нейт в леглото, след което го зави с одеялото.

Изглеждаше много по зле в сравнение с преди малко. Докато Теса го завиваше, той отново я хвана за китката, с подивял поглед.

- Той знае ли? – поиска да знае той. – Той знае ли къде съм?

- За кого питаш? За де Куинси?

- Теси. – Той стисна силно китката й, дръпна я надолу към него и й прошепна в ухото.

- Трябва да ми простиш. Той ми каза, че ти ще бъдеш кралица на всички. Каза,

че те ще ме убият. Не искам да умра, Теси. Не искам да умра.

- Разбира се, че няма – каза му тя, но изглежда той не я чу. Очите му, фиксирани върху нея, се разшириха и той извика.

- Дръж го далеч от мен! Дръж го далеч от мен! – викаше той. Той я пусна и

започна да удря глава във възглавниците. – Господи, не му позволявай да ме докосне!

Уплашена, Теса издърпа ръката си и се обърна към Шарлот, но тя вече се беше

отдалечила от леглото и на нейно място стоеше Брат Енох.

Трябва да ми позволиш да помогна на брат ти. Или той ще умре, както той се опасява, каза той.

- За какво бълнува той? – запита Теса. – Какво му има?

Вампирите са му дали наркотик, за да го държи спокоен, докато те са се

хранели. Ако не бъде излекуван, наркотикът ще го подлуди и след което ще го

убие. Той вече започва да халюционира. - Не е моя вината! – крещеше Натаниел. – Нямах друг избор! Не е моя вината!

– той обърна лице към Теса; за нейн ужас тя видя, че очите му са станали

чисто черни, като очите на насекомо. Тя се задъха, докато отстъпваше.

- Помогни му. Моля те, помогни му. – Тя хвана Брат Енох за ръкава и веднага съжали за това; ръката под ръкава беше твърда като мрамор и студена на

пипане. Тя пусна ръката си в ужас, но явно Мълчаливият брат не забеляза

нищо. Той я подмина и постави пръстите си върху челото на Натаниел. Той

потъна във възглавниците със затворени очи. Трябва да излезеш. Брат Енох проговори без да се отделя от леглото. Твоето

присъствие само ще забави излекуването му.

- Но Нейт ме помоли да остана...

Върви. Гласът в ума на Теса беше вледеняващ.

Теса погледна брат си; той лежеше спокоен, с отпуснато лице. Тя се обърна към Шарлот, искайки да протестира, но Шарлот срещна погледа й и поклати

глава. Погледът й изразяваше съчувствие, но беше непоклатим.

- Щом състоянието на брат ти се промени, ще те потърся. Обещавам.

Теса погледна Брат Енох. Беше отворил торбичката на кръста му и оставяше неща на масичката до него, бавно и методично. Стъклени шишенца с прахове и

течности, няколко изсушени растения, някаква черна субстанция, подобно на

въглен.

- Ако нещо се случи с Нейт – каза Теса. – Никога няма да ти простя. Никога. Беше сякаш говореше на статуя. Брат Енох не й отговори, дори не помръдна.

Теса излезе от стаята. В сравнение с полумрака от стаята на Нейт, светлината

от коридора заслепи Теса. Тя се облегна на стената, опитвайки се да преглътне

сълзите. Това беше вторият път тази вечер, в който за малко щеше да се разплаче и тя беше разочарована от себе си. Стискайки едната си ръка в

юмрук, удари стената зад нея, изпращайки болка в горната част на ръката си.

Това премахна сълзите и прочисти ума й.

- Мисля, че това заболя.

Теса се обърна. Джем беше дошъл иззад нея по коридора, безшумен като котка. Беше се преоблякъл. Носеше широки тъмни панталони, стегнати в

кръста и бяла риза само няколко тона по-светла от кожата му. Светлата му коса

беше влажна и се беше накъдрила покрай врата му.

- Заболя. – Теса притисна ръка към гърдите си. Ръкавицата, която носеше беше омекотила удара, но кокалчетата още я боляха.

- Брат ти – каза Джем. – Ще се оправи ли?

- Не знам. Той е вътре с един от онези монаси.

- Брат Енох. – Джем я изгледа със съчувствен поглед. - Знам как изглеждат Мълчаливите Братя, но те наистина се много добри лекари. Добре са съхранили

лекуващото и медицинското изкувство. Живеят дълго и знаят какво правят.

- Не си заслужава да живееш дълго, ако изглеждаш така. Единият край на устните на Джем се повдигна.

- Смятам, че зависи за какво живееш. – Той я погледна от по-близо. Имаше

нещо относно начина, по-който Джем я изгледа, замисли се тя. Сякаш виждаше

във и през нея. Но нищо в нея, нищо, което беше видял или чул, не можеше да го засегне, разтъжи или разочарова.

- Брат Енох – каза тя внезапно. – Знаеш ли какво каза? Каза ми, че Нейт не е

като мен. Той е изцяло човек. Не притежава никакви способности.

- И това те натъжава?

- Не знам. От една страна не бих пожелала това, което съм, да бъде и той, или когото и да е било. Но ако той не е като мен, то тогава той не ми е изцяло брат.

Той е син на родителите си. Но чия дъщеря съм аз?

- Не трябва да се притесняваш за това. Наистина би било добре, ако знаехме

кои сме. Но това знание не идва от вътре, а отвън. „Опознай се‖, както казва оракулът. – Джем се ухили. – Извинявай, ако това прозвуча философски.

Просто ти споделям това, което съм научил от собствения ми опит.

- Но аз не се познавам. – Теса поклати глава. – Съжалявам. След начина, по-

който се би в де Куинси, сигурно мислиш, че съм ужасна страхливка, да плача, че брат ми не е чудовище, и че нямам смелост да бъда чудовище сама.

- Ти не си чудовище – каза й Джем. – Или пък страхливка. Точно обратното,

бях впечатлен от начина, по-който стреля по де Куинси. Щеше да го убиеш, ако

имаше още патрони в оръжието.

- Да, сигурно щях. Исках да ги избия всичките. - Точно това поиска от нас Камил, знаеш. Да ги избием. Може би това бяха

нейните чувства?

- Но Камил няма причина да се интересува от Нейт или какво ще се случи с

него, а точно тогава аз исках най-много да убивам. Когато видях Нейт там, когато осъзнах какво планират да направят... – тя си пое дъх. – Не знам, колко

от това бях аз, и колко Камил. И дори не знам дали е правилно да изпитвам

подобни чувства...

- Искаш да кажеш, – попита той – за момиче да изпитва такива чувства? - За всеки, може би... не знам. Може би искам да кажа за момиче.

Явно Джем виждаше през нея... сякаш виждаше нещо зад Теса, зад коридора,

дори зад Института.

- Няма значиние – каза той – дали си мъж или жена, силна или слаба, болна или здрава, тези чувства нямат значение, пред това какво сърцето ти съдържа.

Ако имаш душата на войн, ти си войн. Няма значение цвета, формата, дизайна

на сянката, пламъкът в лампата остава същият. Ти си пламъкът.

След това той се усмихна, сякаш отново е дошъл на себе си, леко засрамен.

- Това е, в което вярвам. Преди Теса да може да отговори, вратата на Нейт се отвори и Шарлот излезе.

Тя отговори на питащия поглед на Теса с изморено кимване.

- Брат Енох помогна много на брат ти, – сподели тя – но има още много да се

направи и сутринта ще научим повече. Предлагам ти да поспиш, Теса. Изтощението няма да помогне на Натаниел.

С голямо изпитание на волята Теса се накара да кимне и успя да се възпре да

затрупа Шарлот с купища въпроси, на които знаеше, че няма да получи

отговор. - Джем – обърна се Шарлот към него. – Може ли да поговоря с теб за момент?

Ще дойдеш ли с мен до библиотеката?

Джем кимна. - Разбира се – той се усмихна на Теса и лесо наклони глава. – Утре, тогава –

каза той и последва Шарлот надолу по коридора.

В момента, в който те изчезнаха зад ъгъла, Теса натисна бравата на вратата на

Нейт. Беше заключено. Въздъхна, след което пое в другата страна на коридора. Може би Шарлот беше права.Може би наистина трябваше да поспи.

На половината път тя чу суматоха. Софи, с кофа във всяка ръка, внезапно се

появи в коридора, а вратата зад нея се затръшна. Изглеждаше вбесена.

- Негово височество има особен характер тази вечер – съобщи тя на Теса. – Той

хвърли по мен кофата. - Кой? – попита Теса, но после разбра. – Ах, искаш да кажеш Уил. Той добре ли

е?

- Достатъчно добре, за да хвърля кофи – каза ядосано Софи. – И да ме нарече

с обидно име. Не знам какво означава. Мисля, че беше на френски, а обикновено това означава, че някой те нарича курва. – Тя стинсна устни. – По-

добре да вървя и да доведа г-жа Брануел. Може би тя ще го накара да вземе

лекарството, щом аз не успях.

- Лекарството? - Той трябва да изпие това. – Тя подаде на Теса шише; Теса не можеше да види

какво има вътре, но изглеждаше като обикновена вода. – Трябва. Иначе не бих

могла да кажа какво ще стане.

Импулсивно Теса каза:

- Аз ще му го дам. Къде е той? - Горе на тавана. – Очите на Софи се разшириха. – Но не бих го направила, ако

бях на ваше място г-це. Много е откровен, когато е в такова състояние.

- Не ми пука – каза Теса, посягайки към шишето. Софи й го подаде с израз на

облекчение и разбиране. Беше учудващо тежко, пълно до горе с вода. - Уил Херондейл трябва да се научи да взима това лекарство като мъж – добави

Теса и отвори вратата към тавана, а Софи я изгледа с израз, който чисто и

просто казваше, че я смята за полудяла.

Зад вратата имаше тесни стълби, водещи нагоре. Тя държеше шишето пред

себе си когато тръгна; то разля вода върху корсажа на роклята, оставяйки

следа по кожата й. Когато достигна края на стълбите тя вече беше мокра и останала без дъх.

Нямаше врата в края на стълбите; те свършваха точно на тавана, огромна стая

с покрив, толкова рязко скосен, че даваше представата, че си в доста ниска

стая. Гредите точно над Теса вървяха по дължината на стаята, имаше също и много ниски квадратни прозорци, разположени на интервали, през които Теса

можеше да види сивкавата светлина. Подът беше полиран. Нямаше никакви

мебели и нищо не закриваше светлината, която влизаше. Още по-тесни стълби

водеха до затворен капак на покрива.

В центъра на стаята лежеше Уил, бос, само с пода под него. Няколко кофи го заобикаляха, както и пода под него, и Теса забеляза щом го приближи, че са

пълни с вода. Водата се стичаше на струйки върху пода и образуваха

несъразмерни локви. Малка част от водата беше станала червеникава, сякаш

беше смесена с кръв. Уил беше поставил ръка върху лицето си, като по този начин закриваше очите

си. Не лежеше мирно, а помръдваше, сякаш изпитваше болка. Щом Теса го

приближи, той каза нещо тихо, нещо, което звучеше като име. Сесили, помисли

си Теса. Да, звучеше сякаш е казал името Сесили. - Уил? – каза тя. – На кого говориш?

- Връщаш се, а, Софи? – отвърна Уил без да повдига глава. – Казах ти ако ми

донесеш още едно от тези адски шишета, аз...

- Не е Софи – каза Теса. – Аз съм. Теса. За момент Уил остана мълчалив и неподвижен, запазвайки ритъма на

вдишванията. Носеше само чифт тъмни панталони и бяла риза, и както пода

около него, така и той беше мокър. Дрехите бяха полепнали по него и черната

му коса беше прилепнала плътно. Сигурно умираше от студ.

- Изпратиха теб? – каза най-сетне той. Скептицизъм и още нещо прозвуча в гласа му.

- Да – отвърна Теса, въпреки че тове не беше точно така.

Уил отвори очи и обърна глава към нея. Дори в полумрака можеше да види

чувствеността в цвета на очите му. - Много добре тогава. Остави водата и върви.

Теса се вгледа в шишето. По някакви причина пръстите й не искаха да го

пуснат.

- Какво е това? Искам да кажа, какво ти нося точно? - Не ти казаха? – той премигна в изненада. – Това е светена вода. За да изкара

това, което е в мен.

Сега беше ред на Теса да премигне.

- Искаш да кажеш...

- Забравявам какво не знаеш – каза Уил. – Спомняш ли си по-рано тази вечер, когато ухапах де Куинси? Ами, аз погълнах малко от кръвта му. Не много, но не

е нужна да е много, за да стане.

- Какво да стане?

- Да те превърне във вампир. При това Теса за малко да изпусне шишето.

- Ти се превръщаш във вампир?

Уил се ухили, повдигайки едната вежда.

- Не се притеснявай. Нужни са дни, за да се случи трансформацията и дори тогава, трябва първо да умра, за да се случи. Това, което кръвта сега ще

направи е да ме накара да се чувствам привлечен към вампирите, привлечен

към тях, за да ме превърнат в един от тях. Като техните човешки прислуги.

- И светената вода... - Контрареагира на действието на кръвта. Трябва да продължа да я пия.

Разболява ме и разбира се ме кара да повърна кръвта и всичко останало в мен.

- Мили Боже. – Теса му подаде шишето с гримаса. – Предполагам, че е по-

добре да ти го дам, тогава.

- Предполагам да. – Уил седна и вдигна ръка, за да поеме шишето. Намръщи се срещу му, след това го вдигна и го поднесе към устата си. След като преглътна

няколко глътки, той изгримасничи и изля останалото върху главата си. Веднъж

приключил , той го остави настрани.

- Помага ли? – попита Теса от чисто любопитство. – Да го излееш върху главата си?

Уил издаде някакъв звук, близък до смеха.

- Какъв въпрос само...

Той разтърси глава, като по този начин пръските достигнаха до роклята на Теса. Водата достигна до яката и предната част на ризата му и те започнаха да

прозират. Начина, по който полепнаха по него, показвайки линиите под тях,

релефът на мускулите, остротата на ключицата, руните, които се извиваха като пламъци, накара Теса да се замисли за начина, по който човек може чрез

въглен да оформи върху тънка хартия някаква форма. Тя преглътна трудно.

- Кръвта ме прави възбуден, кара кожата ми да гори – каза Уил. – Не ми става

студено. Но, да, водата помага. Теса просто го зяпаше. Когато той влезе в стаята й в Мрачната къща, тя си

беше помислила, че той е най-красивото момче, което някога е виждала, но

сега, гледайки към него... тя никога не беше гледала момче по този начин, не й

по начин, който караше кръвта да нахлуе в лицето й, и който стискаше гърдите

й. Повече от всичко тя искаше да го докосне, до докосне влажната му коса, да види дали ръцету му, покрити с мускули, бяха толкова твърди, колкото

изглеждаха или дали дланите му са грапави.

До докосне бузи с неговите и да усети миглите му върху кожата си. Толкова

дългите мигли... - Уил – каза тя и гласът й звучеше тих дори за самата нея. – Уил, искам да те

попитам...

Той погледна към нея. Водата беше слепила миглите му една за друга, така че

те образуваха подобни на звездите остри краища. - Какво?

- Действаш сякаш не ти пука за нищо – каза на един дъх тя. Чувстваше се,

сякаш е тичала и беше изкачила хълм и сега се спускаше от другата страна, и

просто нямаше спиране. Гравитацията я водеше накъдето беше тръгнала. –

Но... всеки го е грижа за нещо. Нали? - Така ли? – каза меко Уил. Когато тя не отговори, той се облегна на ръцете си.

– Тес – каза той. – Ела тук и седни до мен.

Тя го направи. Беше студено и влажно на пода, но тя седна, събирайки полите

си около себе си, така че само върховете на ботушите й се показваха. Тя погледна Уил; бяха много близко един до друг, лице в лице. Профилът му на

сивата светлина беше студен и ясен; само в устните му имаше някаква мекота.

- Никога не се смееш - започна тя. - Държиш се така сякаш всичко ти е

забавно, но никога не се смееш. Понякога се усмихваш, когато си мислиш, че никой не обръща внимание.

За момент той остана мълчалив. После,

- Ти – каза той, полувинчато. – Ти ме караш да се смея. От момента, когато ме

удари с оново шише. - Беше кана – каза автоматично тя.

Устните му се повдигнаха в краищата.

- Да не говорим за начина, по-който ме поправяш. Със смешното изражение на

лицето ти, когато го правиш. И начина, по-който се развика на Габриел

Лайтууд. И дори начина, по-който говереше на де Куинси. Караш ме... – той се спря, гледайки я и тя се зачуди дали изглежда по начина, по-който се

чувстваше – изумена и бездиханна. – Дай да ти видя ръцете - каза той

изведнъж. – Теса?

Тя му ги подаде, с дланите нагоре, без да поглежда към тях. Не можеше да отръпне поглед от лицето му.

- Има все още кръв – каза й той. – Върху ръкавиците ти. – И поглеждайки

надолу, тя разбра, че е истина. Тя не беше свалила белите кожени ръкавици на

Камил, те бяха покрити с кръв и мърсотия, разкъсани близо до пръстите, където се беше борила с белезниците на Нейт.

- Ох – каза тя и започна да прибира ръцете си, искайки да свали ръкавиците,

но Уил освободи само лявата й ръка. Той продължи да държи дясната ръка, леко, за китката. Имаше тежък сребърен пръстен на показалеца на дясната му

ръка, забеляза тя, с издълбани птици в полет по него. Главата му беше

наклонена, черната му влажна коса падаше напред; тя не можеше да види

лицето му. С пръсти леко погали ръкавицата. Имаше четири перлени копчета, които прихващаха ръкавицата при китката, и когато ги докосна с пръсти, те се

отвориха и въглавничката на палеца му докосна голата кожа от вътрешната

страна на китката й, където пулсираха вените й.

Тя почти подсокочи.

- Уил. - Теса – каза той. – Какво искаш от мен? – Той все още милваше вътрешната

част на китката й, докосването му правеше чудни неща с кожата и нервите й.

Гласът й потрепери щом заговори.

- А-аз искам да те разбера. – Той я погледна през миглите си. - Това наистина ли е необходимо?

- Не знам – отговори Теса. – Не съм сигурна, че някой те разбира освен, може

би Джем.

- Джем не ме разбира – отвърна и той. – Грижа го е за мен – като брат може би. Не е едно и също.

- Не искаш ли да те разбира?

- Мили Господи, не – каза той. – Защо е нужно той да знае причините да

живея?

- Може би, – започна Теса – той просто иска да знае, че съществува причина. - Има ли знаечие? – попита меко Уил и с леко движение свали изцяло

ръкавицата й. Хладният въздух в стаята докосна кожата на пръстите й с

потрепване и тръпка премина по цялото тяло на Теса, сякаш се беше озовала

чисто гола на студа. - Имат ли значение причините, когато нищо не може да се направи, за да бъдат

променени нещата?

Теса потърси отговор, но не намери. Тя трепереше, почти не можеше да говори.

- Студено ли ти е? – свързвайки пръстите им, Уил пое ръката й и я доближи до бузата си. Тя се стресна от горещината на неговата кожа. – Тес – каза той, с

тънък глас и изпълнен с желание, тя се приближи към него, накланяйки се като

дърво, чиито клони са натежали от снега. Цялото тяло я болеше; болеше я,

сякаш имаше ужасна дупка с празнота в нея. Осъзнаваше, че никой освен Уил не я караше да чувства нещата така, причинени от светлината на синьото под

полузатворените му очи, от сянката на светлината върху челюстта му, точно

където се беше бръснал, от бледите белези, които покриваха раменете му и

гърлото му - и много повече заради устните му, във формата на полумесец,

малката вдлъбнатинка върху горната му устна. Когато той се наклони към нея и докосна устните си с нейните, тя го прегърна, сякаш иначе щеше да се удави.

За момент устните им се докоснаха горещо, а Уил галеше косата й със

свободната си ръка. Теса изпъшка щом усети ръцете му около себе си, а полите

й избърсаха пода щом той я дръпна към себе си. Тя внимателно прехвърли ръце през шията му; кожата му гореше под докосването й. През мократа

материя на ризата му тя можеше да усети мускулите на раменете му, твърди и

гладки. Пръстите му намериха фибите в косата й и ги издърпаха, а косата й

падна върху раменете й; гребенът падна на земята и Теса леко извика в знак на изненада срещу устните му. И после, без предупреждение, той дръпна

ръцете си от нея и я бутна от себе си, премествайки я с такава сила, че

замалко не падна назад; успя да се спре, като се подпря на ръце. Тя седна с коса развяваща се около нея като завеса, гледайки го с поглед пълен с

изненада. Уил беше на колене, вдишвайки и издишвайки бързо, сякаш беше

тичал страшно бързо и много дълго. Беше блед, освен две червени петна върху

бузите му. - Господи – прошепна той. – Какво беше това?

Теса усети как се изчервява. Не беше ли Уил човекът, който трябваше да знае

какво е това и не трябваше ли тя да го отблъсне?

- Не мога. – Ръцете му бяха от двете му страни; виждаше ги как треперят. –

Теса, смятам, че трябва да си вървиш. - Да си вървя? – умът й се завъртя; чувстваше се сякаш е била на топло,

безопасно място и без предупреждение беше изхвърлена на смразяващата,

празна тъмнина. – А-аз не трябваше да избързвам. Съжалявам...

Израз на силна болка премина през лицето му. - Боже, Теса. – Думите бяха изтискани от него. – Моля те. Просто излез. Не

мога да те имам тук. Не е... не е възможно.

- Уил, моля те...

- Не. – Той не я гледаше, отклонявайки лицето си, той се беше втренчил в пода. - Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш утре. Всичко. Само ме остави

сега сам. – Гласът му се пречупи. – Теса. Умолявам те. Разбираш ли ме?

Умолявам те. Моля те, моля те, излез.

- Много добре – каза Теса и забеляза със смесица от изненада и болка, че

напрежението изчезна от раменете му. Толкова ли беше ужасно тя да бъде тук и чак такова облекчение ли изпита, че тя си тръгва? Тя се изправи на крака,

роклята й беше влажна, студена и тежка, и замалко не се подхлъзна на пода.

Уил не помръдна, нито я погледна, остана там където беше на колене, втренчен

в пода, докато Теса вървеше през стаята и надолу по стълбите, без да погледне назад.

Малко по-късно, в стята й осветена от изгревът над Лондон, Теса легна на

леглото, твърде изтощена да свали дрехите на Камил, твърде изтощена дори да

заспи. Беше ден, изпълнен с неща, които й се случват за първи път. Първият път, в който беше използвала силата си заради себе си и се беше почувствала

добре. Първият път, в който беше стреляла с пистолет. И първата целувка, за

която беше мечтала от години.

Теса се обърна, погребвайки лицето си във възглавниците. Толкова години се беше чудила каква ще бъде първата й целувка – дали той ще е красив, дали ще

я обича, дали ще бъде мил. Никога не си беше представяла, че целувката ще

бъде толкова кратка и отчаяна, както и дива. Или пък това, че щеше да има

вкус на светена вода. Светена вода и кръв.

13

SOMETHING DARK

преводач lera93

Sometimes we are less unhappy in being deceived

by those we love, than in being undeceived by them.

--Francois La Rochefoucauld, Maxims

Теса се събуди на другата сутрин със Софи, стояща до нея с лампа в ръце. С

прозявка, тя прикри болящите я очи.

- И така, г-це – Софи се обърна към Теса с обикновената й живост. – Проспахте

деня. Минава 8 часът вечерта и Шарлот ми каза да ви събудя. - Минава 8? Вечерта? – Теса отметна одеалата й, за да осъзнае, за нейна

изненада, че все още носи роклята на Камил, вече намачкана, без да се

споменава, че беше и петна. Сигурно се е строполила в леглото изцяло

облечена. Спомените от миналата вечер нахлуха в ума й – белите лица на

вампирите, огънят, който си пропряваше път към завесите, Магнус Бейн, който се смее, де Куинси, Натаниел и Уил.

О, Боже, каза си тя.

Уил.

Тя изкара тази мисъл от ума си и седна, гледайки неспокойно към Софи. - Брат ми – каза тя. – Той...

Усмивката на Софи беше колеблива.

- Нито по-зле, но и нито по-добре. – Виждайки поразеното изражение на Теса,

Софи каза: – Гореща баня и храна, г-це, тове е от което се нуждаете. Брат ви няма да се подобри, ако вие гладувате и си останете мръсна.

Теса се погледна. Роклята на Камил беше съсипана, това беше очевидно –

разкъсана и покрита с кръв и прах на дузина места. Копринените й чорапи

бяха разкъсани, краката й бяха мръсни, а ръцете й също изцапани. Дори не

искаше да се замисля за състоянието на косата си. - Предполагам, че си права.

Ваната беше овална, скрита зад японски параван в ъгъла на стаята. Софи я

беше напълнила с гореща вода, която вече започваше да изстива. Теса се скри

зад паравана, съблече се и се приближи към ваната. Горещата вода стигна до раменете й, стопляйки я. За момент тя остана неподвижна, оставяйки

топлината да се влее в костите й. Бавно започна да се отпуска и затвори очи...

Спомените за Уил я достигнаха. Уил, таванът, начинът, по-който беше докосвал

ръката й. Начинът, по който я беше целунал, след, което я беше изгонил. Тя се потопи под водата, сякаш се опитваше да се скрие от унижението. Не се

получи. Да се удавиш не би помогнало, каза на себе си тя. Сега, да удавиш Уил

от друга страна... Тя седна, пресегна се за сапуна на ръба на ваната и изми

кожата и косата си с него, докато водата не стана черна от пепелта и мърсотията. Може би не е възможно да изтриеш мислите си за някого, но поне

можеше да опита.

Софи чакаше Теса, когато излезе. Имаше приготвени табла със сандвичи и чай.

Пред огледалото, тя помогна на Теса да облече жълтата си рокля с вплетена

черна панделка; беше много по претенциозна, отколкото Теса искаше, но Джесамин хареса дизайна в магазина и беше настояла, че е направена за Теса.

Не мога да нося жълто, но е толкова подходяща за момичета с кестенява коса

като твоята, беше казала тя. Чувството, когато четката преминаваше през

косата й, беше много приятно; напомняше й за времето, когато Теса беше малко момиче и леля Хариет решеше косата й. Беше толкова успокоена, когато

Софи проговори, че Теса се стресна малко.

- Успяхте ли да накарате г-н Херондейл да си изпие лекарството, г-це?

- Ох, аз... – Теса опита да се възпре, но червенината беше тръгнала от шията към лицето й. – Той не искаше – сподели тя. – Но го убедих накрая.

- Разбирам. – Изражението на Софи не се промени, но вчесванията стнаха по-

бързи. – Знам, че това не ми е мястото, но... - Софи, можеш всичко да ми кажеш.

- Просто, г-н Уил. – Софи изговори набързо думите. – Той не е някого, за

когато да ви пука, г-це Теса. Не и по този начин. Не може да му се вярва или

да му се разчита. Той... той не е това, което си мислите. Теса стисна ръцете си. Усети някакво чувство на нереалност. Нещата толкова

далече ли бяха стигнали, че тя трябваше да бъде предупредена относно Уил? И

все пак беше хубаво да има с кого да разговаря за него. Почувства се като

гладуващ човек, на когото му е предложена храна.

- Не знам какъв е той, Софи. Той е един понякога, а след това се променя напълно, като вятъра, и не знам защо или какво е станало...

- Нищо. Нищо не е случило. Той просто не се интересува за никого друг освен

за себе си.

- Интересува го Джем – каза тихо Теса. Червенината остана; Софи се беше спряла, замръзнала. Имаше нещо, което

искаше да каже, помисли си Теса, нещо, което държеше в себе си. Но какво

беше?

Червенината започваше да изчезва. - Това не е достатъчно, все пак.

- Смяташ, че не трябва да отдавам сърцето си на момче, което никога няма да

му пука за мен...

- Не! – каза Софи. – Има много по-лоши неща от това. Няма проблем да обичаш

някого, който те обича, докато той заслужава да го обичаш. Докато го заслужава.

Страстта в гласа на Софи изненада Теса. Тя се обърна и се вгледа в другото

момиче.

- Софи, има ли някого за когото си загрижена? За Томас? Софи я изгледа учудено.

- Томас? Не. Откъде ви хрумна това?

- Ами, защото смятам, че го грижа за теб – каза й Теса. – Виждала съм го да те

гледа. Той те наблюдава когато и ти си в стаята. Предположих... Тя се спря при вида да слисаното изражение на Софи.

- Томас? – каза го отново Софи. – Не, не може да бъде. Сигурна съм, че няма

такива мисли за мен.

Теса не се опита да я обори; явно, каквито й чувства да имаше Томас, Софи не изпитваше същите към него. Което ги отвеждаше...

- Уил? – каза Теса. – Не каза ли веднъж, че те е грижа за Уил? - което

обясняваше остротата и антипатията, замисли се тя, имайки предвид как Уил се

отнасяше към момичетата, които го боготворяха.

- Уил? – Софи звучеше напълно ужасена, толкова ужасена, че забрави да нарече Уил г-н Херондейл. – Да не би да ме питате дали съм влюбена в него?

- Ами, помислих си... искам да кажа, че той е невероятно красив. – Теса

осъзна, че звучи мекушаво.

- Трябва нещо повече, за да се влюбиш в някого, от това той да изглежда красив. Последният ми работодател – започна Софи, нейният акцент си сля с

нейното вълнение и „последният‖ прозвуча като „посредният‖ – винаги беше на

сафари в Африка и Индия, убивайки тигри и други животни. Той ми каза, че

можеш да познаеш дали едно насекомо или змия са отровни, ако те имат красиви маркировки. Колкото по-красива е кожата, толкова по-смъртоносна е.

Такъв е Уил. Красивото му лице крие колко объркан и загнил отвътре е.

- Софи, не знам... - Има нещо зло в него – продължи тя. – Нещо черно и зло, което се крие. Крие

някаква тайна, такава, която те изяжда отвъртре. – Тя върна сребристата четка

на масичката и Теса забеляза с изненада, че ръката й трепери. – Запомнете

думите ми. След като Софи излезе, Теса взе ангелът с часовников механизъм от нощното

шкафче и го доближи до шията си. Докато го придържаше към гърдите си, тя

незабавно се почувства уверена. Беше й липсвало докато се преструваше на

Камил. Самото му присъствие й носеше комфорт и въпреки, че беше глупаво, тя

си помисли че, ако посети Нейт, докато го носи, той може би ще усети присъствието му и ще се възстанови.

Тя задържа ръката си върху него, докато затваряше вратата на стаята си,

тръгна надолу по коридора и леко почука на вратата му. След като не получи

отговор, тя натисна дръжката и отвори вратата. Завесите в стаята бяха тръпнати, стята беше изпълнена наполовина със светлина и тя можеше да види

Нейт как спи. Беше поставил едната си ръка на челото и бузите му бяха светли

с лека червенина.

Той не беше сам. В креслото близо до леглото седеше Джесмин, с отворена книга върху коленете й. Тя срещна учудения поглед на Теса с хладен и спокоен

поглед.

- Аз... – започна Теса докато се съвземаше – Какво правиш тук?

- Мислех да почета на брат ти за малко – отвърна Джесамин. – Всички спаха

през половината от деня и той беше грубо пренебрегнат. Само Софи го проверяваше, а на нея не може да се разчита за добър разговор.

- Нейт е в безсъзнание, Джесамин; той не се нуждае от разговор.

- Не може да си сигурна – каза тя. – Чувала съм, че хоратата те чуват, въпреки

че не са в съзнание или дори мъртви. - Той не е мъртав.

- Определено не. – Джесамин го изгледа внимателно. – Твърде красив е, за да

умре. Той женен ли е, Теса? Или има някакво момиче в Ню Йорк, което му е

обещано? - На Нейт? – Теса зяпна. Винаги е имало момичета, всякакви момичета, които

се интересуваха от Нейт, но той им обръщаше внимание, колкото на някоя

пеперуда. – Джесамин той дори не е в съзнание. Едва ли сега му е времето...

- Той ще се оправи – обяви Джесамин. – И когато това стане, той ще знае, че аз съм тази, която му е помогнала да оздравее. Мъжете винаги се влюбват, в тези

които са се грижили за него. 'When pain and anguish wring the brow, / A

ministering angel thou (сър Уолтър Скот, поемата „Marmion‖) – завърши тя, със

самоуверено изражение. Виждайки ужасения поглед на Теса, тя се намръщи. –

Какво има? Не съм ли достатъчно добра за скъпоценния ти брат? - Той няма никакви пари, Джесамин...

- Имам достатъчно пари и за двама ни. Просто се нуждая от някой, който да ме

изведе от тук. Казах ти го.

- Всъщност, ти ме помоли аз да бъда този човек. - Това ли те притеснява? – попита я тя. – Наистина, Теса, ние можем да си

останем най-добри приятелки щом ти стана снаха, но мъжът винаги е по-

добрият вариант за такива неща, не мислиш ли?

Теса не можеше да се сети за нищо в отговор. Джесамин се присви.

- Шарлот иска да те види, между другото. В стаята за чертане. Искаше да ти го

кажа. Не е нужно да се притесняваш за Натаниел. Проверявам температурата му на всеки четвърт час и слагам студен компрес на челото му също така.

Теса не беше сигурна, че вярва на нещо от избрените неща, но след като

Джесамин не беше заинтересована да й отстъпи мястото до Натаниел, пък и не

си заслужаваше битката, тя се обърна и напусна стаята. Вратата на стаята за чертане беше леко открехната, когато я достигна; можеш

да чуе гласове от другата страна. Поколеба се с ръка вдигната на половина да

почука – после чу собственото си име и замръзна.

- Това не е Лондонската болница. Братът на Теса не трябва да е тук. – Чу гласа

на Уил, който вече беше започнал да вика. – Той не е Долноземец, просто глупав, продажен мундан, който се намира в ситуация, от която не може да се

измъкне.

Шарлот му отвърна.

- Той не може да бъде лекуван от мунданските лекари. Няма да разберат какво му е. Бъди разумен, Уил.

- Той вече знае за Долният свят. – Гласът беше на Джем; спокоен и логичен. –

Всъщност, може би може да ни даде важна информация, за която ние не сме

наясно. Мортмейн твърди, че Натаниел работел за де Куинси; той може би има информация за плановете на де Куинси, за автоматите, за целия бизнес на

Магистъра – за всичко. Де Куинси го иска мъртав, все пак. Може би е защото

знае нещо, което не трябва.

Имаше продължителна тишина. После:

- Може отново да повикаме Мълчаливите Братя – каза Уил. – Те могат да погледнат в ума му и ще видим какво ще намерят. Не е нужно да чакаме да се

събуди.

- Знаеш, че подобен процес трябва да се извърши внимателно с мундани –

изпротестира Шарлот. - Брат Енох вече каза, че треската кара г-н Грей да халюционира. Ще бъде

невъзможно да разбере, кое в ума на момчето е истина, и кое просто

бълнуване, причинено от треската. Не и без да увреди мозъка му, може би

завинаги. - Съмнявам се, че има толкова мозък. – Теса усети отвратения тон на Уил дори

през вратата и почувства как стомаха й се присвива.

- Не знаеш нищо за него – каза Джем малко по-студено от обикновено. – Не

мога да разбера, кое те кара да бъдеш такъв, Уил, но не ти прилича. - Знам какво е – каза Шарлот.

- Така ли? – Уил звучеше ужасен.

- Ти си толкова разстроен, заради това как протече миналата нощ. Имаме само

два смъртни случая, наистина, но това, че де Куинси избяга не ни се отразява

добре. Беше мой план. Аз натиснах Енклейвът и сега те ще обвинят мен за това, че нещата тръгнаха лошо. Без да споменаваме, че Камил трябваше да се

скрие, след като не знаем къде е де Куинси и може би вече е обявил цена за

главата й. И разбира се, Магнус Бейн, ни е бесен, че Камил е изчезнала. Така

че нашият най-добър информатор и магьосник са загубени за нас в момента. - Но ние спряхме де Куинси да убие братът на Теса и Бог знае още колко

мундани – каза Джем. – Би трябвало да се брои. Бенедикт Лайтууд не искаше

да повярва в предателството на де Куинси отначало; сега няма избор. Той

знае, че ти беше права. - Това – каза Шарлот- само ще го направи още по-ядосан.

- Може би – каза Уил. – Ако не беше настояла, че смехотворните изобретения

на Хенри ще функционират успешно, нямаше да водим този разговор сега. Можеш да шикалкавиш, колкото си искаш, но причината всичко да се провали

снощи, е че Фосфорът не проработи. Нищо, което Хенри изобрети, не работи.

Ако просто признаеш, че съпругът ти е безполезен глупак, ще бъдем много по-

добре. - Уил – тонът на Джем показваше, че е бесен.

- Не. Джеймс, недей. – Шарлот беше шокирана; чу се леко тупване, сякаш

беше седнала внезапно на стола. – Уил – продължи тя, – Хенри е добър и мил

човек и те обича.

- Не бъди сантиментална, Шарлот. – Тонът на Уил беше изпълнен с презрение. - Той те познава от както ти беше малко момченце. Той се грижи за теб, сякаш

си по-малкия му брат. Както и аз. Всичкото, което сме направили е да те

обичаме, Уил...

- Да – отвърна й той – и ми се искаше да не бяхте. Шарлот извика леко, като ударено кученце.

- Знам, че не го мислиш.

- Мисля, всичко, което казвам – каза й Уил. – Особено, когато ти казвам, че ще

е по-добре, ако проверим ума на Натаниел сега, а не по-късно. Ако си твърде чувствителна да го направиш...

Шарлот тъкмо го прекъсваше, но нямаше значение. Това беше твърде много за

Теса. Тя отвори вратата широко и влезе вътре. Вътрешността на стаята беше

огрята от огън, контрастиращ с тъмните цветове на светлината, която

нахлуваше през прозорците. Шарлот стоеше зад голямото бюро, а Джем на стола пред него. Уил, от друга страна, се беше облегнал срещу огнището; той

очевидно бе бесен, с блестящи очи и с измачкана яка.

Очите му срещнаха тези на Теса за момент с чисто учудване. Всяка надежда,

която беше таила, че той може би е забравил, какво се е случило на тавана, изчезна. Той се изчерви, сините му очи потъмняха и погледна в страни, сякаш

не можеше да издържи погледа й.

- Предполагам, че си подслушвала? – попита я той. – И сега си тук, за да ми

кажеш какво мислиш за скъпоценния си брат? - Поне мога да ти кажа какво мисля, нещо, което Натаниел не може да направи.

– Теса се обърна към Шарлот. – Няма да позволя на Брат Енох да тършува из

ума на Нейт. Вече е достатъчно болен; сигурно ще го убие.

Шарлот поклати глава. Тя изглеждаше изтощениа, лицето й беше посивяло, с леко притворени клепачи. Теса се чудеше дали въобще е спала.

- Без съмнение, ние първо ще го оставим да оздравее преди да го разпитаме.

- Ами ако той остане болен в продължение на седмици, месеци? – попита Уил. –

Може би няма да имаме необходимото време.

- Защо не? Какво е толкова спешното, че искаш да рискувам живот на брат ми? – прекъсна го Теса. Очите на Уил бяха чисто сини.

- Всичко, което те инетересуваше, беше да намериш брат си. И сега го намери.

Браво на теб. Но това никога не е била целта ни. Осъзнаваш това, нали?

Обикновено не правим това просто, за да предпазим някой съгрешил мундан. - Това, което Уил се опитва да каже, – намеси се Джем – въпреки провала си в

учтивата част, e – той се спря и въздъхна. – Де Куинси каза, че брат ти е бил

човек, на когото е вярвал. Сега де Куинси го няма и ние не знаем, къде може

да се крие. Бележките, които намерихме в офиса му доказват, че де Куинси е вярвал, че скоро ще има война между Долноземците и Ловците на сенки,

война, в която тези механизирани същества ще вземат голямо участие.

Разбираш защо искаме да знаем, къде е той и всичкo останало, което брат ти може да знае.

- Може би искате да знаете тези неща, – каза му Теса – но това не е моята

битка. Аз не съм Ловец.

- Наистина – каза Уил . – Не мисли, че не знаем това. - Мълчи, Уил. – Гласът на Шарлот беше малко по-груб от обикновено. Тя се

обърна към Теса с молещи очи. - Ние ти вярваме, Теса. Би трябвало и ти да ни

имаш вяра.

- Не – каза Теса . – Не ви вярвам. – Тя можеше да усети погледа на Уил върху

нея и внезапно я изпълни гняв. Как смее да е толкова студен с нея, да й бъде ядосан? Какво е направила, че да заслужи това? Тя му беше позволила да я

целуне. Това е всичко. Сякаш тази самота беше изтрила всичко, което беше

направила онази вечер – сякаш поради това, че е целунала Уил, вече не важи

проявената от нея смелост. – Вие искате да ме използвате – точно като Мрачните Сестри... в момента, в който видяхте възможност, мигът, в който

лейди Белкорт пристигна и вие се нуждаехте от моите способности, вие

поискахте да го направя. Никога не се замислихте, колко е опасно! Държите се

така, сякаш дължа нещо на вашия свят, на вашите закони и вашето Съглашение, но това е вашият свят и вие сте тези, които трябва да го

управлявате. Не е моя вината, че не си вършите работата както трябва!

Теса видя как Шарлот побелява и седна назад. Тя усети острота в гърдите си.

Не искаше да нарани Шарлот. И въпреки това, тя го беше направила. Не

можеше да се спре, думите просто излизаха. - Всичко, което говорите за Долноземците и как не ги мразите. Това е нищо,

нали? Просто думи. Не ги мислите. А що се отнася за мунданите, не сте ли се

замисляли, че ще ги защитавате по-добре, ако не ги презирате толкова много?

– Тя погледна Уил. Той беше блед с изкрящи очи. Изглеждаше... тя не беше сигурна, че може да обясни изражението му. Ужасен, помисли си тя, но не от

нея; ужасът беше на много по-дълбоко ниво.

- Теса – изпротестира Шарлот, но Теса вече беше тръгнала към вратата. Тя се

обърна в последния момент, за да види как всички гледат подир нея. - Стойте далеч от брат ми – каза тя. – И не ме следвайте.

Re: Глава 13

Гневът, помисли си Теса, беше задоволяващ по някакъв начин, когато му се

отдадеш. Имаше нещо особено приятно в това да викаш в пристъп на гняв,

докато всичките ти думи излязат.

Разбира се, последиците не бяха толкова приятни. След като каза на всички, че ги мрази, и че не иска да я последват, къде точно щеше да отиде? Ако се върне

в стаята си беше все едно им казва, че е било малко избухване. Тя не можеше

да отиде при Нейт и да донесе мрачното си настроение в неговата стая, а да се

скита някъде другаде, означаваше да се натъкне или на Софи или на Агата.

Най-накрая тя изкачи тесните, лакатушещи стълби, които водеха надолу към Института. Премина покрай осветените скулптурки и се озова на стълбите пред

църквата, където седна на най-горните стълби и уви ръце около себе си,

треперейки заради неочаквания студен полъх. Явно беше валяло по някое

време през деня, защото стълбите бяха мокри и черните камъни на двора блестяха като огледало. Луната се беше показала, промушила се между

облаците и огромната желязна порта блестеше на светлината. Ние сме прах и

сенки.

- Знам какво си мислиш – гласът, дошъл от вратата зад Теса, беше толкова нежен, че спокойно можеше да е част от вятъра, който помръдваше листата

върху клоните.

Теса се обърна. Джем стоеше на арката на вратата, бялата вещерска светлина

зад него осветяваше косата му, която й заприлича на метал. Лицето му, обаче, беше скрито в сянка. Той държеше бастуна си в дясната ръка; драконските очи

наблюдаваха внимателно Теса.

- Не мисля.

- Мислиш си, ако казват на това мокро нещо лято, каква ли ще е зимата? Ще се

учудиш. Зимата е почти същата. – Той се премести от вратата и седна до нея на стълбите, но не много близо. – Пролетта е тази, която си заслужава.

- Така ли? – попита Теса, без голям интерес.

- Не. Всъщност е доста мъглива и също толкова мокра. – Той е погледна леко. –

Знам, че каза, че не искаш да те последваме. Но се надявах, че просто се отнася за Уил.

- Така е. – Теса се обърна, за да го погледне. – Не трябваше да викам така.

- Не, ти беше права да кажеш всички тези неща – рече Джем. – Ние, Ловците,

сме такива от много време и сме толкова изолирани, че често забравяме да погледнем от нечия друга страна относно дадена ситуация. Винаги става

въпрос, дали нещо е добро за Нефилимите или лошо за Нефилимите. Смятам,

че сме забравили да се замислим, да ли е добро или лошо за света.

- Никога не съм искала да нараня Шарлот.

- Шарлот е много чувствителна за начина, по-който се ръководи Института. Като жена, тя трябва де се бори да я чуят и въпреки това нейните решения се

взимат второстепенно. Чу Бенедикт Лайтууд на срещата на Енклейва. Тя

чувства, че няма никакво право да направи грешка.

- Не сме ли и ние така? Не сте ли и вие така? За вас всичко е на живот и смърт. – Теса си пое дълбоко дъх от мъгливият въздух. Имаше вкусът на града, метал,

пепел, коне и водата от реката. – Аз просто... понякога имам чувството, че не

мога да го понеса. Нищо от това. Щеше ми се никога да не бях разбирала какво

съм. Щеше ми се Нейт да си беше останал вкъщи и нищо от това нямаше да се случи!

- Понякога – каза Джем – живота ни се променя толкова бързо, че тази

промяна изпреварва умовете и сърцата ни. Това са онези времена, или поне

така мисля, в които нашия живот се променя, но все още не се е променили напълно – имено тогава изпитваме най-силна болка. Казвам ти го от опит, с

порастването ще привикнеш. Научи се да живееш в новия си живот и няма да

можеш да си представиш или дори да си спомниш, как са били нещата преди.

- Значи казваш, че ще свикна с мисълта да съм магьосница или там каквото и

да съм. - Ти винаги ще бъдеш това, което си. Това нямо да се промени. Това, което ще

се промени е, че ще се опознаеш.

Теса си пое дълбоко въздух и издиша шумно.

- Не исках да казвам онези неща, които наговорих горе – рече тя. – Не мислия, че Нефилимите са толкова ужасни.

- Знам, че не го мислеше. Ако беше така, нямаше да си тук. Щеше да си до брат

си, предпазвайки го от нашите намерения.

- И Уил не мислеше това, което каза, нали? – попита Теса след миг. – Той не би наранил Нейт.

- Ах – Джем погледна към портата, със замислени очи. – Права си. Но съм

изненадан, че го знаеш. Аз го знам. Но ми трябваха години, за да разбера Уил. Да знам, когато мисли нещо, което е казал и кога не.

- Значи никога не му се ядосваш?

Джем се изсмя силно.

- Трудно мога да кажа това. Понякога ми се иска да го удуша. - Как по дяволите не го правиш?

- Отивам на любимото ми място в Лондон – каза Джем. – Стоя и гледам реката

и си мисля за последователността на живота и как реката си тече, незнаеща за

промените в живота ни.

Теса беше удивена. - Работи ли това?

- Не съвсем, но после си мисля как мога да го убия, докато спи, ако наистина го

искам, и ми става по-добре.

Теса се изкикоти. - И къде се намира? Това твое любимо място?

За момент Джем изглеждаше замислен. После се изправи на крака и подаде

свободната си ръка, в която не държеше бастуна.

- Ела и ще ти го покажа. - Далече ли е?

- Не много. – Той се усмихна. Има прекрасна усмивка, помисли си Теса, и то

заразителна. Не можеше да не се усмихне, а това беше първата усмивка от

дълго време.

Теса се остави да я издърпа. Ръката на Джем беше топла и силна, учудващо успокоителна. Тя погледна към Института, объркана, и се остави той да я

издърпа през желязната порта към сенките на града.