СЪДЪРЖАНИЕ

ПРОЛОГ

ЧАСТ ЕДНО: ДИМ И ДИАМАНТИ

1. Стрелата на Валънтайн 2. Луната на ловеца 3. Инквизиторката 4. Кукувичето в гнездото 5. Греховете на бащите 6. Град от пепел 7. Мечът на смъртните

ЧАСТ ВТОРА: ПОРТИТЕ НА АДА

8. Дворецът на феите 9. И смъртта няма да има власт 10. Едно чудесно и суамотено място 11. Дим и стомана 12. Жестокостта на мечтите 13. Войска от бунтовни ангели

ЧАСТ ТРЕТА: ДЕН НА ГНЯВ

14. Безстрашен 15. Зъбът на змията 16. Камъкът на сърцето 17. На изток от рая 18. Тъмнината се вижда толкова близка 19. Денят на гнева

ЕПИЛОГ

Този горчив език Познавам улиците ти, о сладък град, познавам ангелите и демоните ти, които се тълпят и сбират на ята по клоните на твоите дървета – като птици. познавам теб, река, като че течеш направо през сърцето ми. А аз съм твойта щерка-воин. Има букви, изваяни от твойто тяло, тъй както е фонтанът от вода изваян. Има езици, на които ти си описание. и докато ние ги говорим, Се издига г р а д ъ т. —Елка Клоук

ПРОЛОГ

ЧАСТ ЕДНО: ДИМ И ДИАМАНТИ

ПРЕВЕДЕНО ОТ PAJU4ETO

Огромната сграда от стъкло и стомана застрашително се издигаше от мястото си на

Фронт Стрийт, подобно на блестяща игла, пронизваща небето. Метрополът имаше 57

етажа и беше най-скъпата нова кула в центъра на Манхатън. На най-високия етаж, 57-

мия, беше разположен най-луксозният апартамент: надстройката-мезонет на

Метропола, шедьовър на лъскавия черно-бял дизайн. Твърде нови, за да са събрали

прах, неговите голи мраморни подове отразяваха звездите, които се виждаха през

огромните френски прозорци, издигащи се от пода до тавана. Стъклата на прозорците

бяха съвсем прозрачни и създаваха толкова пълна илюзия, че между наблюдаващия

през тях и гледката отвъд няма никаква преграда, че предизвикваха световъртеж дори у

тези, които не се бояха от височини.

Далече долу се виеше сребърната панделка на Ийст Ривър, окована от блестящи

мостове, покрита с петънцата на корабите, толкова малки, че приличаха на наплюто от

мухи, разделяща блестящите брегове светлина, където лежаха Манхатън от едната и

Бруклин от другата страна. През безоблачни нощи Статуята на свободата ясно се

виждаше на юг – но тази вечер имаше мъгла, и Островът на свободата беше скрит под

белия й облак.

Колкото и изключителна да беше гледката, мъжът, стоящ пред прозореца не

изглеждаше особено впечатлен от великолепието й. На тясното му аскетично лице

имаше гримаса, когато се извърна от стъклото и прекоси пода. Тракането на токовете

на ботушите му създаваше ехо, докато пристъпваше по мрамора.

- Още ли не си готов?! – настоятелно попита той, прокарвайки ръката си през бялата си

като сол коса. – Тук сме вече от почти час.

Момчето, което беше коленичило на пода, го погледна нервно и сприхаво каза:

- Заради мрамора е. По-солиден е, отколкото смятах. Твърде трудно е върху му да се

начертае пентаграм.

- Ами зарежи пентаграма тогава! – Отблизо беше по-лесно да се забележи, че

независимо от бялата си коса, мъжът не беше възрастен. Твърдото му лице беше

жестоко, но без бръчки, а очите му – ясни и непоколебими.

Момчето преглътна със затруднение и черните мембрани на крилете му, подаващи се

от тесните му лопатки (беше прорязал дупки в задната част на дънковото си яке, за да

му е по-удобно) нервно изпляскаха.

- Пентаграмът е важна част от всеки ритуал за призоваване на демони. Знаете това, сър.

Без него...

- Не сме защитени. Знам това, млади Елиъс. Но продължавай с него. Познавам

магьосници, които щяха да са призовали демона, да са си поприказвали с него и да са го

върнали обратно в ада за времето, което ти бе необходимо да начертаеш половин

петолъчна звезда!

Момчето не каза нищо, но атакува мрамора отново, този път с подновена енергия. Пот

капеше от челото му и той отмяташе косата си назад с ръка, чиито пръсти бяха

съединени с деликатна мембрана, приличаща на ципа.

- Готово! – най-сетне каза той, отпускайки се на петите си с въздишка. – Готово е.

- Добре. – Мъжът звучеше доволен. – Да започваме.

- Парите ми...

- Казах ти. Ще си получиш парите, след като разговарям с Аграмон, не и по-рано.

Елиъс се изправи на крака и свали якето си. Въпреки дупките в него, то все още

притискаше неудобно крилете му; освободени, те се изпънаха и се простряха

нашироко, като запратиха струя като от бриз през непроветрената стая. Крилата му

имаха цвета на петролено петно: бяха черни и пронизани от жилки с цвета на дъгата.

Мъжът извърна поглед от него, сякаш крилете го отвращаваха, но Елиъс изглежда не

забеляза това. Той започна да огражда с кръг пентаграма, който бе нарисувал,

чертаейки обратно на часовниковата стрелка и тананикайки на демонски език, който

звучеше като пукота на пламъци.

Със звук като от изпускането на въздуха от гума, очертанията на пентаграма изведнъж

избухнаха в пламъци. Дузината огромни прозорци отразиха дузина горящи петолъчни

звезди.

Нещо се движеше във вътрешността на пентаграма, нещо безформено и черно. Елиъс

пееше по-бързо сега, повдигнал ципестите си ръце, оформяйки деликатни линии във

въздуха с пръстите си. Където минаваха те, син огън оставаше да пращи след тях.

Мъжът не говореше добре Ктониън, езика на магьосниците, но разпознаваше

достатъчно думи, за да разбере повтарящото се заклинание на Елиъс: Аграмон,

призовавам Те. От пространствата между световете, призовавам Те.

Мъжът плъзна ръка в джоба си. Нещо твърдо, студено и метално докосна пръстите му.

Той се усмихна.

Елиъс беше спрял да се разхожда. Сега стоеше пред пентаграма, гласът му се издигаше

и спадаше в непрестанна молитва, а край него сини проблясъци пукаха като

миниатюрни светкавици. Внезапно в центъра на пентаграма изникна стълб от черен

пушек; той се завихри спиралообразно нагоре, като се разпростираше и ставаше по-

плътен. Две очи висяха насред сянката, подобни на скъпоценни камъни, впримчени в

паяжина.

- Кой ме повика тук, преодолявайки пространствата между световете? – Аграмон

извиси глас, който изискваше и заповядваше и звучеше като звъна от трошащо се

стъкло. – Кой ме призовава?

Елиъс беше спрял да тананика. Беше застанал неподвижен пред пентаграма – спокоен, с

изключение на крилата, които бавно биеха във въздуха, миришещ на разложение и

изгоряло.

- Аграмон, - каза той. – Аз съм магьосникът Елиъс. Аз съм онзи, който те призова.

За кратко настъпи тишина. След това демонът се изсмя – ако това да издишаш дим

може да бъде наречено смях. Самият звук разяждаше като киселина.

- Глупав магьосник, - изхриптя Аграмон. – Глупаво момче!

- Ти си глупакът, ако смяташ, че можеш да ме заплашваш! – заяви Елиъс, но гласът му

трепереше като крилете му. – Ще бъдеш затворник на този пентаграм, Аграмон, докато

аз не те освободя.

- Наистина ли? – Димът се втурна напред, като се оформяше и се променяше и заемаше

нова форма. Един израстък прие формата на човешка ръка и забърса ъгъла на горящия

пентаграм, който го задържаше вътре. После, с нов тласък, димът се изсипа покрай

ръба на звездата, премина над границата като вълна, преляла над дига. Пламъците се

набраздиха от улейчета и отмряха, докато Елиъс, крещяш от ужас, се препъваше назад.

Сега той мърмореше молитва на бърз Ктониън, заклинания за задържане и прогонване.

Нищо не се случи; черната маса дим напредваше неумолимо, като сега вече приемаше и

нещо като определена форма – изкривена, огромна, отвратителна форма, с изменящи се

блестящи очи, пораснали до големината на чинии, разпръскващи смъртоносна

светлина.

Мъжът гледаше с безучастен интерес как Елиъс изкрещя още веднъж и се обърна да

бяга. Така и не стигна до вратата. Аграмон се втурна напред, тъмната му маса се

стовари върху магьосника като вълна от врящ катран. Няколко мига Елиъс се

съпротивляваше слабо на стремителната атака – и след това утихна.

Черната форма се отдръпна, като остави изкривеното тяло на магьосника да лежи на

мраморния под.

- Наистина се надявам, - започна мъжът, който бе извадил студения метален предмет от

джоба си и лениво си играеше с него. – че не си му направил нещо, което ще го направи

безполезен за това, което ми трябва. Имам нужда от кръвта му, разбираш.

Аграмон се извърна – черна колона дим със смъртоносни диамантени очи. Те

претеглиха мъжа в скъпия костюм, тясното му, незаинтересовано лице, черните

Маркировки, които покриваха кожата му и блестящия предмет в ръцете му.

- Ти си платил на детето-магьосник да ме призове? И не си му казал на какво съм

способен?

- Правилно се досещаш. – отвърна мъжът.

Аграмон проговори с неохотно възхищение:

- Това е много хитро.

Мъжът направи стъпка напред:

- Аз съм много хитър. Също така, сега съм и твой господар. Държа Бокала на

смъртните. Трябва да ми се подчиняваш, или да посрещнеш последствията.

Демонът остана безмълвен за миг. След това се плъзна към земята в пародийно

подчинение – най-близкия до поклон жест, който едно създание без истинско тяло

може да направи.

- Аз съм на Вашите услуги, Господарю...?

Изречението завърши в учтив въпрос.

Мъжът се усмихна:

- Можеш да ме наричаш Валънтайн.

ГЛАВА 1

СТРЕЛАТА НА ВАЛЪНТАЙН Преведено от Darkness92

- Още ли си бесен?

Алек, облегнал се на стената в асансьора, гледаше през малкото пространство към

Джейс.

- Не съм бесен.

- Ох, да, бесен си. - Джейс посочи укорително към доведения си брат и излая от

болката, прорязала го в ръката. Всяка част от него го болеше от лошото падане този

следобед, когато прелетя три етажа проядено дърво към купчина стар метал. Дори

пръстите му бяха натъртени. Алек, който напоследък не носеше патериците, които

трябваше да използва след битката с Абадон, не изглеждаше по-добре, отколкото

Джейс се чувстваше. Дрехите му бяха покрити с кал и косата му падаше надолу на

възлести, потни кичури. Имаше дълга драскотина надолу по шията си.

- Не съм. - каза през зъби Алек. - Само защото каза, че драконовите демони са

изчезнали...

- Казах, че са ПОЧТИ изчезнали.

Алек насочи пръст към него.

- ПОЧТИ изчезнали - каза с треперещ от гняв глас. - НЕ Е ДОСТАТЪЧНО

ИЗЧЕЗНАЛИ!

- Разбирам. - каза Джейс - Просто трябва да променя заглавието на демонологията от

"Почти изчезнали" на "Недостатъчно изчезнали за Алек. Той предпочита чудовищата

си наистина напълно изчезнали." Това ще те направи ли щастлив?

- Момчета, момчета. - каза Изабел, която оглеждаше лицето си в огледалната стена на

асансьора. - Не се карайте. - извърна се от стъклото с блестяща усмивка. - Добре, беше

малко по-бойно, отколкото очаквахме, но въпреки това беше забавно.

Алек погледна към нея и поклати главата си.

- Как така ти винаги успяваш да се изплъзнеш от калта?

Изабел вдигна философски рамене.

- Чиста съм в сърцето. Отблъсква мръсотията.

Джейс се изсмя толкова силно, че тя се обърна намръщена към него. Той зашава с

изцапаните си с кал пръсти към нея; ноктите им бяха черни полумесеци.

- Мръсен и отвътре, и отвън.

Изабел беше на път да отговори, когато асансьора спря със звук от стържещи спирачки.

- Време да оправим нещата. - каза тя, отваряйки вратата. Джейс я последва към

коридора, вече свалящ дрехите си и оръжията, и закрачи към горещия душ. Той беше

убедил доведените си брат и сестра да ловуват с него, въпреки факта, че на никой от

тях не им беше комфортно да излизат без Ходж да им дава инструкции. Но той искаше

да забрави с битки, да се разсее с грубо убиване и развлечението на раните. И знаейки,

че го иска, те тръгнаха, пълзейки по мръсните, безлюдни тунели на станциите, докато

не намериха демон Драконидае и го убиха. Тримата работеха в перфектен унисон,

както винаги. Като семейство.

Откопча якето си и го метна на закачалките на стената. Алек стоеше на ниската,

дървена скамейка до него, изритвайки покритите си с кал ботуши. Тананикаше

безгласно под дъха си, осведомявайки Джейс, че не е толкова нервиран. Изабел

издърпваше фибите от дългата си черна коса, позволявайки й да падне около нея.

- Сега съм гладна. - каза тя. - Иска ми се мама да беше тук и да ни сготви нещо.

- По-добре, че не е. - каза Джейс, откопчавайки си колана за оръжията. - Сега щеше да

крещи за килима.

- Прав си за това. - каза студен глас и Джейс се обърна настрани, с ръка все още на

колана, и видя Мариса Лайтууд със скръстени ръце да стои на вратата. Носеше твърд

черен костюм за пътуване и косата й, черна като на Изабел, беше издърпана назад в

черно въже, падащо до средата на гърба й. Очите й, ледено сини, се носеха между тях

тримата като прожектор, търсещ следи.

- Мамо! - Изабел, възвръщайки хладнокръвието си, избяга при майка си за прегръдка.

Алек стана и се присъедини към тях, опитвайки се да прикрива факта, че все още

накуцва.

Джейс остана там, където си беше. Имаше нещо в погледа на Мариса, когато премина

през него, което го накара да замръзне на масто. Едва ли онова, което бе казал беше

толкова лошо. Те се шегуваха за натрапчивата мания по античния килим през цялото

време...

- Къде е татко? - попита Изабел, отстъпвайки от майка си. - И Макс?

Имаше почти неуловима пауза. След това Мариса каза:

- Макс е в стаята си. А баща ви, за жалост, е все още в Аликанте. Има малко работа там,

която изисква вниманието му.

Алек, обикновенно по-чувствителен към настроенията от сестра си, изглежда се

усъмни.

- Има ли някакъв проблем?

- И аз бих те попитала това. - гласа на майка му беше сух. - Куцаш ли?

Алек беше ужасен лъжец. Изабел отговори гладко, вместо него.

- Имахме "бягай с" Драконидае демон в тунелите на станцията. Но беше нищо.

- И предполагам този Велик Демон, с който сте се били миналата седмица е бил нищо

също?

Дори Изабел запази тишина при това. Тя погледна към Джейс, на който му се прииска

да не го беше правила.

- Това не беше планирано. - Джейс имаше време да се концентрира. Мариса не го беше

поздравила все още, не беше казала нещо като "здрасти", а все още го гледаше с очи

като сини кинжали. Имаше някакво празно чувство в стомаха си, което започваше да се

разпростира. Никога не го беше гледала така преди, без значение, какво бе направил. -

Беше грешка...

- Джейс! - Макс, най-младия Лайтууд се промъкна покрай Мариса и се изстреля в

стаята, избягвайки протегнатата ръка на майка си. - Върна се! Върна се! - обърна се

назад, усмихвайки се ликуващо на Алек й Изабел. - Помислих си, че съм чул асансьора.

- А аз мисля, че ти казах да стоиш в стаята си. - каза Мариса.

- Не си спомням това. - каза Макс, толкова сериозно, че накара дори Алек да се

усмихне. Макс беше нисък за възраста си - изглеждаше на седем - но имаше някаква

собствена тежест, която заедно с големите очила, му даваше вид на по възръстен. Алек

се протегна към брат си и му разроши косата, но Макс все още гледаше към Джейс със

сияещи очи. Джейс усети студения юмрук в стомаха му да се отпуска, макар и малко.

Макс винаги го е почитал като герой по начин, по който не почиташе по-големия си

брат, може би защото Джейс винаги е бил по-толерантен към присъствието на Макс.

- Чух, че си се бил с Велик Демон. - каза той. - Супер ли беше?

- Беше... различно. - заобиколи Джейс. - Как беше в Аликанте?

- Беше супер. Видяхме най-жестоките неща. Имаше огромна хералдика и ме заведоха

на някакви места, където правят оръжия. Показаха ми и нов начин да направиш

Серафимово острие и ще опитам да намеря Ходж да ми покаже...

Джейс не успя да се възпре – очите му трепнаха мигновенно към Мариса, изражението

му невярващо. Значи Макс не знаеше за Ходж? Тя не беше ли му казала?

Мариса забеляза погледа му и устните й се свиха в линия като нож.

- Достатъчно, Макс. - тя хвана най-малкия си син за ръка.

Той изви глава за да я погледне изненадано.

- Но аз говоря на Джейс...

- Мога да видя това. - тя го побутна нежно към Изабел. - Изабел, Алек, заведете брат си

до стаята му. Джейс... - имаше напрежение в гласа й, когато изговори името му – като

невидима киселина, изсушаваща думата в устата й. - изчисти се и ела при мен в

библиотеката, колкото се може по-скоро.

- Не схващам. - каза Алек, гледайки ту към майка си, ту към Джейс. - Какво става?

Джейс можеше да почувства ледена пот да се стича по гръбнака му.

- Заради баща ми ли е това?

Мариса се извъртя рязко, сякаш думите "баща ми" бяха две отделни плесници.

- Библиотеката. - каза тя през стиснати зъби. - Ще говорим там.

Алек каза:

- Каквото стана, докато те нямаше, не беше по вина на Джейс. Всички бяхме в това. И

Ходж каза...

- Ще обсъждаме Ходж по-късно. - очите на Мариса бяха на Макс, а гласът й беше

предупредителен.

- Но, майко. - запротестира Изабел. - Ако ще наказваш Джейс трябва да накажеш и нас

също. Поне да е честно. Всички направихме абсолютно едно и също.

- Не. - каза Мариса, след пауза толкова дълга, че Джейс си помисли, че няма да каже

нищо. - Ти не си.

- Правило номер едно на анимето. - каза Саймън. Той си беше подпрял краката на

купчината възглавници на леглото с пакет картофен чипс в едната ръка и

телевизионното дистанционно в другата. Беше облечен в черна тениска с надпис

"Срещам се с майка ти" и дънки със съдрана дупка на едното коляно. - Не се занимавай

със сляп монах.

- Знам. - каза Клари, вземайки едно парченце чипс и го потопи в консервата рядък сос

на масичката между тях. - Поради някакви причини те винаги са по-добри бойци от

тези монаси, които могат да виждат. - обърна се към екрана. - Тези хора танцуват ли?

- Това не е танцуване. Опитват се да се убият един друг. Това е онзи, смъртният враг на

другия, помниш ли? Той уби баща му. Защо биха танцували?

Клари хрускаше чипса си и гледаше замислено екрана, където анимацията от розови и

жълти облаци се размазваше между фигурите на двама крилати мъже, които

препускаха един около друг, хванали светещи копия. От време на време един от тях

проговаряше, но тъй като всичко беше на японски с китайски субтитри не се разбираше

много.

- Онзи с шапката. - каза тя. - Той е злият, нали?

- Не, той е бащата магически император, а това е шапката му на силата. Злият беше

онзи с механичната говореща ръка.

Телефонът звънна. Саймън остави пакета с чипс и понече да отговори. Клари сложи

ръка на китката му.

- Недей. Просто го остави.

- Но може да е Люк. Може да се обажда от болницата.

- Не е Люк. - каза Клари, звучейки по-сигурна, отколкото се чувстваше. - Щеше да се

обади на моя телефон, не в твоята къща. Саймън я гледаше дълъг момент преди да

потъне обратно в килима зад нея.

- Както кажеш.

Тя можеше да чуе съмнението в гласа му, но също и неизговореното обещание "Просто

искам да си щастлива". Не беше сигурна дали "щастлива" беше това, което би й

харесало точно сега, не и със закачената към тубички, тръбички и бибиткащи машини

майка в болницата, Люк като зомби прегърбен на твърдия пластмасов стол до леглото

й. Не й с притеснението си за Джейс и вдигането на телефона дузина пъти, за да се

обади в Института преди да седне обратно с номера, все още ненабран. Ако Джейс

искаше да говори с нея, би се обадил.

Може би беше грешка да го заведе при Джоселин. Беше толкова сигурна, че ако майка

й чуе гласа на сина си, нейното първородно дете, тя ще се събуди.

Но не се събуди. Джейс стоеше вкочанено и неловко до леглото с лице като

нарисуваните ангели и празни безразлични очи. Клари най-накрая изгуби търпение и

му се разкрещя, и той й изкрещя обратно, преди да си тръгне бурно. Люк го гледаше

как си тръгва с нещо като клиничен интерес на изтощеното си лице.

- Това беше първият път, в който ви видях да се държите като брат и сестра. - отбеляза

той.

Клари не каза нищо в отговор. Нямаше смисъл да отбелязва, колко отчаяно искаше

Джейс да не е неин брат. Но не можеш да изтръгнеш ДНК-то си, без значение колко

много искаш. Без значение, колко щастлива ще те направи това. Но тъй като не можеше

да имитира много добре щастие, помисли си тя, поне тук в къщата на Саймън, в стаята

му, се чувстваше комфортно и като вкъщи. Познаваше го достатъчно дълго, за да си

спомня кога имаше легло с формата на пожарна и играчки Лего, струпани в ъгъла на

стаята. Сега леглото беше нормално с ярко раиран юрган, предоставен от сестра му, и

на стените му бяха натряскани постери на банди като Солидната каменна панда и

Преминаващата резачка. Имаше барабани, поставени в ъгъла, където бяха играчките

Лего, а компютърът беше в другия ъгъл, екранът все още замръзнал на картината на

World of Warcraft. Беше толкова познато, колкото и стаята й у тях, която вече не

съществуваше, така че това беше следващото най-добро нещо.

- Още чибита. - каза Саймън мрачно. Всички герои на екрана бяха превърнати в

едносантиметрови бебе версии на самите себе си и се преследваха наоколо, размятайки

тигани и саксии. - Сменям канала. - обяви Саймън, оглеждайки за дистанционното. -

Писна ми от това аниме. Не знам каква е интригата и не правят никакъв секс.

- Разбира се, че не правят. - каза Клари, взимайки си малко чипс. - Анимето е безопасно

семейно предаване.

- Ако си в настроение за по-малко семейни предавания можем да опитаме порно

каналите. - отбеляза Саймън. - Кое предпочиташ "Вещиците от Брестуик" или "Когато

си лягам с Диана"?

- Дай ми това! - Клари грабна дистанционното, но Саймън, смеейки се тихичко, вече бе

превключил на друг канал.

Смехът му прекъсна рязко. Клари погледна нагоре изненадана и го видя да зяпа с

празно изражение телевизора.

Даваха стар, черно бял филм с Дракула. Беше го гледала и преди, с майка си. Бела

Лугоши, слаб и с бяло лице, беше на екрана, омотан в позната мантия с голяма яка, а

устните му надигнати от заострените зъби.

- Аз никога не пия... вино. - произнесе напевено с тежкия си унгарски акцент.

- Обичам, когато паяжините са направени от гума. - каза Клари, опитвайки се да звучи

жизнено. – Винаги се познава.

Но Саймън вече беше на краката си, пускайки дистанционното на леглото.

- Сега се връщам. - промърмори той. Лицето му беше с цвят на зимно небе точно преди

да завали. Клари го гледаше как излиза, дъвчейки грубо устната си - това беше първият

път, откакто майка й беше в болницата, в който осъзна, че може би Саймън също не е

толкова щастлив.

Бършейки с хавлия косата си, Джейс наблюдаваше отражението си в огледалото със

смешно мръщене. Изцеляващата руна се беше погрижила за по-лошите му рани, но не

беше помогнала на сенките под очите или на стегнатите линии в ъгълчетата на устата

му. Главата го болеше и се чувстваше леко замаян. Знаеше, че трябваше да хапне нещо

тази сутрин, но не искаше да спира, за да яде, просто желаеше да отпусне с малко

физическа активност, да изгори сънищата си в рани и пот.

Хвърляйки хавлията настрани си помисли надълго за сладкия, черен чай, който Ходж

вареше от нощно растящите цветя в оранжерията. Чаят премахваше спазмите от глад и

носеше бързи вълни енергия. След смъртта на Ходж, Джейс се опитваше да вари

листата на цветята във вода да види дали ще извади същия ефект, но единственият

резултат беше горчива, с вкус на пепел течност, която го караше да кашля и плюе.

Бос, той тръгна към спалнята и изкара дънки и чиста тениска. Избута намръщено назад

русата си влажна коса. Беше прекалено дълга, падаше пред очите му – нещо, за което

Мариса щеше да го смъмри. Тя винаги го правеше. Може й да не е биологичен син на

Лайтууд, но се държаха с него така, откакто го осиновиха на десет години, след смъртта

на собствения му баща. Предполагаемата смърт, припомни си Джейс, а това празно

чувство в стомаха му се разшири отново. Чувстваше се като издълбан фенер-тиква през

последните няколко дни, сякаш червата му бяха изтръгнати с вила и разтоварени в

купчинка, докато усмивката му стоеше залепена на лицето. Често се чудеше дали

всичко, което вярваше за себе си или за живота си, е истина. Мислеше си, че е сирак, но

се оказа, че не е. Мислеше си, че е единствено дете, но имаше сестра.

Клари. Болката дойде отново, по-силна. Той я натисна надолу. Очите му попаднаха на

парче от счупеното огледало, лежащо на скрина му, все още отразявайки зелените

клони на дърветата и синьо небе. Сега в Идрис беше почти здрач, небето беше мрачно

като кобалт. Задушавайки се в празнота, Джейс нахлузи ботушите си и тръгна надолу

към библиотеката.

Чудеше се, докато тропаше по каменните стъпала, за какво Мариса искаше да го види

насаме. Тя изглеждаше така, сякаш искаше да се приближи и да го удари. Не можеше

да си спомни последния път, когато му бе посягала. Лайтууд не нанасяха телесни

наказания, добра промяна от това да си създаден от Валънтайн, който приемаше

всякакви видове болезнени, строги наказания, за да насърчи покорството. Кожата на

Ловец на сенки на Джейс винаги се лекуваше, но беше покрита с най-лошите

доказателства. В дните и седмиците след смъртта на баща си Джейс можеше да си

спомни как търсеше по тялото си белези, които може да се окажат знаци, спомени,

свързващи го със спомена за баща му.

Той стигна библиотеката и почука веднъж, преди да бутне вратата. Мариса беше там,

стоеше на стария стол на Ходж. Светлина се лееше надолу през високите прозорци и

Джейс можеше да различи сивите кичури в косата й. Тя държеше чаша червено вино,

имаше стъклена кана на масата до нея.

- Мариса. - каза той

Тя подскочи малко, разпръсквайки вино.

- Джейс. Не те чух да влизаш.

Той не помръдна.

- Помниш ли онази песен, която пееше на Алек и Изабел, когато бяха малки и се

страхуваха от тъмното, за да могат да заспят?

Изражението на Мариса беше объркано.

- За какво говориш?

- Чувах те през стените. - каза той. - Спалнята на Алек беше до моята тогава.

Тя не каза нищо.

- Беше на френски. - каза той. - Песента.

- Не знам защо си припомняш нещо такова? - погледна го, сякаш я обвиняваше в нещо.

- Никога не си я пяла на мен.

Имаше почти доловима пауза. След което:

- Ох, ти. - каза тя. - Ти никога не си се страхувал от тъмното.

- Кое десетгодишно дете не би се страхувало от тъмното?

Веджите й се вдигнаха.

- Седни, Джонатан. - каза тя. - Сега.

ой тръгна през стаята, достатъчно бавно за да я подразни, и се хвърли в един от

фотьойлите зад брото.

- Предпочитам да не ме наричаш Джонатан.

- Защо не? Това е името ти. - въпреки всичко тя погледна към него. - От кога знаеш?

- Да знам какво?

- Не бъди глупав. Знаеш точно за какво те питам. - въртеше чашата в пръстите си. - От

кога знаеш, че Валънтайн е твой баща?

Джейс обмисли и захвърли няколко отговора. Обикновенно се справя с Мариса като я

разсмее.

- Някъде откогато и ти знаеш.

Мариса поклати бавно глава.

- Не вярвам в това.

Джейс се изправи на стола. Ръцете му бяха стиснати в юмруци, където стояха на

ръкохватките на стола. Можеше да забележи лекото треперене на пръстите си, чудейки

се дали преди са правели така. Не мислеше. Ръцете му винаги са били стабилни като

сърцебиенето му.

- Не ми вярваш?

Той чу скептичността в собствения си глас и потрепна вътрешно. Разбира се, че не му

вярваше. Това беше очевидно от момента, в който пристигна вкъщи.

- Няма смисъл, Джейс. Как може да не знаеш кой е собствения ти баща?

- Той ми каза, че е Майкъл Уайлънд. Живеехме в къщата на Уайлънд...

- Добро попадение. - каза Мариса. - А името ти? Какво е истинското ти име?

- Знаеш истинското ми име.

- Джонатан Кристофър. Знам, че това е името на сина на Валънтайн. Знам, че Майкъл

има син с името Джонатан също. Това е доста използвано за Ловци на сенки име,

никога не съм мислела, че е странно да го споделят, а за второто име на Майкъл никога

не съм разпитвала. Но сега не мога да спра да се чудя. Какво беше истинското второ

име на сина на Майкъл Уайлънд? Колко дълго Валънтайн е планирал това, което

направи? От колко дълго е знаел, че ще убие Джонатан Уайлънд... - прекъсна се, с очи,

фокусирани върху Джейс.

- Никога не си изглеждал като Майкъл, знаеш ли? - каза тя. - Но понякога децата не

приличат на родителите си. Не бях помислила за това преди. Но сега мога да видя

Валънтайн в теб. Начинът, по който ме гледаш. Това неподчинение. Не те интересува

какво казвам, нали?

Но го интересуваше. Единственото, което можеше да направи, бе да се постарае тя да

разбере това.

- Щеше ли да има някаква разлика, ако ме интересуваше?

Тя постави чашата на масата зад нея. Беше празна.

- И отговаряш на въпроса с въпрос, за да ме разсееш, точно както Валънтайн винаги

правеше. Може би трябваше да се сетя.

- Може би нищо. Аз все още съм напълно същия човек, който бях през последните

седем години. Нищо не се е променило в мен. Ако не съм ти напомнял за Валънтайн

преди, не виждам защо бих и сега.

Погледът й се премести над него и надалеч, сякаш не можеше да понесе да гледа

директно в него.

- Сигурно, когато сме говорили за Майкъл, си знаел, че не може да сме говорили за

баща ти. Нещата, които сме казвали за него, никога не могат да бъдат приложени за

Валънтайн.

- Ти каза, че е бил добър човек. - гняв се завихри в него. - Смел Ловец на сенки. Любящ

баща. Мисля, че това го описва достатъчно.

- Ами снимки? Трябва да си виждал снимки на Майкъл Уайлънд и да си осъзнал, че не

той е човека, който наричаш баща. - тя прехапа устната си. - Помогни ми, Джейс.

- Всичко снимки са унищожени от Въстанието. Така ми каза ти. Сега се чудя дали не е

защото Валънтайн ги е искал всички изгорени, така че никой да не знае кой е бил в

Кръга. Никога не съм имал снимка на баща си. - каза Джейс и се зачуди дали звучеше

толкова горчиво, колкото се чувстваше.

Мариса сложи ръка на слепоочието си и започна да го масажира, сякаш главата я

болеше.

- Не мога да повярвам на това. - каза тя, като че ли на себе си. - Лудост е.

- Тогава недей. Повярвай на мен. - каза Джейс и почувства трептенето в ръцете му да

нараства. Тя свали ръката си.

- Нима мислиш, че не искам? - попита тя и за момент той долови ехото в гласа й от

онази Мариса, която идваше в стаята му нощем, когато беше на десет години и гледаше

с навлажнени очи тавана, мислейки за баща си... и стоеше до леглото с него, докато не

заспи точно преди да се съмне.

- Не знам. - каза отново Джейс. - И когато ми каза да отида обратно в Идрис с него,

казах не. Все още съм тук. Това не се ли брои?

Тя се обърна и погледна към каната, сякаш си мислеше за още една напитка, след това

изглежда захвърли идеята.

- Иска ми се. - каза тя. - Но има толкова много причини баща ти да иска да останеш в

Института. Когато става въпрос за Валънтайн, не мога да си позволя да се доверя на

някой, който е бил докоснат от влиянието му.

- Влиянието му е докосвало и теб. - каза Джейс и моментално съжали за това, виждайки

изражението, което премина през лицето й.

- А аз го отрекох. - каза тя. - А ти? Би ли могъл? - сините й очи бяха същия цвят като на

Алек, но той никога не го бе гледал така. - Кажи ми, че го мразиш, Джейс. Кажи ми, че

мразиш този човек и всичко, което има значение за него!

Един момент измина, после още един и Джейс, гледайки надолу видя, че ръцете му

бяха толкова силно стиснати, че кокалчетата му изпъкваха в бяло и бяха твърди като

кости от гръбнак на риба.

- Не мога да кажа това.

Мариса всмука въздух.

- Защо не?

- Защо не можеш да кажеш, че ми вярваш? Живял съм с теб почти целия си живот.

Сигурно трябва да ме познаваш по-добре от това.

- Звучиш толкова искрен, Джонатан. Винаги си бил, дори и като малко момче, когато се

опитваше да прехвърлиш вината за нещо, което си сгрешил, върху Изабел или Алек.

Срещала съм само един човек, който може да звучи толкова убедително, като теб.

Джейс имаше вкус на медна монета в устата си.

- Имаш предвид баща ми.

- Според Валънтайн има само два вида хора на този свят. - каза тя. - Тези, които са в

Кръга и тези, които са против него. Последните стават врагове, а първите – оръжия в

арсенала му. Видях го да опитва да обърне един от приятелите си, дори собствената си

жена в оръжие, а ти искаш от мен да повярвам, че той не би направил същото със сина

си? - тя поклати глава. - Познавам го много по-добре. - за пръв път Мариса го гледаше с

повече тъга, отколкото с гняв. - Ти си стрела, изстреляна директно в сърцето на Клайва,

Джейс. Ти си стрела на Валънтайн. Независимо дали го знаеш или не.

Клари затръшна вратата на спалнята с гърмящия телевизор и тръгна да търси Саймън.

Намери го в кухнята, наведен над мивката, а водата течеше. Ръцете му бяха подпряни

отстрани.

- Саймън?

Кухнята беше светла, приятно жълта, стените бяха декорирани с рисунки на Саймън и

Ребека, правени в началното училище и поставени в рамки. Можеше да се каже, че

Ребека имаше някакъв изобразителен талант, но рисунките на хора на Саймън

изглеждаха като паркинг броячи с коса на расти.

Не погледна нагоре, въпреки че можеше да каже по стягането на раменните му

мускули, че я е чул. Тя тръгна към мивката, поставяйки леко ръка на гърба му.

Почувства острите бучки на гръбнака му през тънката памучна тениска и се зачуди,

дали не отслабнал. Не можеше да каже само като го гледа, но да гледаш Саймън бе все

едно да гледаш огледало - когато срещаш някого всеки ден, не забелязваш винаги

малките промени във външния му вид.

- Добре ли си?

Той спря водата с рязко и грубо движение на китката си.

- Разбира се. Добре съм.

Тя постави пръсти на брадичката му и обърна лицето му към нея. Потеше се, тъмната

коса около лицето му беше залепена към кожата му, въпреки че студен въздух идваше

от наполовина отворения кухненски прозорец.

- Не изглеждаш добре. Заради филма ли беше?

Той не отговори.

- Съжалявам. Не трябваше да се смея, просто...

- Не помниш ли? - гласа му беше дрезгав.

- Аз... - Клари прекъсна. Тази нощ, поглеждайки назад, изглеждаше като дълга мъгла на

бягане, кръв и пот, на сенки, зървани до вратите, на падане през пространството.

Спомни си белите лица на вампирите като изрязана хартиена фигура на фона мрака и

си спомни как Джейс я държеше, викайки дрезгаво в ухото й. - Всъщност не. Всичко е

мъгла.

Погледа му проблясна покрай нея и след това пак се върна.

- Изглеждам ли ти различен? - попита той.

Тя вдигна очите си на нивото на неговите. Бяха с цвят на черно кафе, не изцяло черно,

но наситено кафяво без следа от сиво или лешник. Изглеждаше ли различен? Имаше

допълнителна увереност в него, откакто уби Абадон, Великия Демон, но имаше също и

предпазливост, сякаш чакаше или търсеше нещо. Беше нещо, което бе забелязала й при

Джейс. Може би беше просто осъзнаването на смъртността.

- Ти все още си Саймън.

Той притвори очи като в успокоение и миглите му се снижиха, тя видя колко ъгловати

скулите му изглеждаха. Беше изгубил тегло, помисли си тя, и беше на път да го каже,

когато той се наведе и я целуна.

Беше толкова изненадана от чувството на неговата уста върху своята, че цялата се

вдърви, хващайки ъгъла на плота, за да се застопори. Не го отблъсна и очевидно взел

отговора й за знак за поощрение, Саймън плъзна ръката си зад главата й и задълбочи

целувката, разделяйки устните й със своите. Устата му беше мека, по-мека от тази на

Джейс и ръката му, обхванала задната част на главата й, беше мека й нежна. Имаше

вкус на сол.

Тя пусна клепачите си да паднат и за момент плаваше замаяна в тъмнина и горещина, в

чувството на пръстите му, движещи се из косата й. Когато грубото звънене на телефона

прекъсна замаяността й, тя отскочи назад, сякаш я е бутнал, въпреки не се беше

помръднал.

За около момент се гледаха с подивяло объркване, като двама души, внезапно

транспортирани насред странен пейзаж, където нямаше нищо познато.

Саймън се извърна пръв, посягайки за телефона, висящ на стената до полицата за

подправки.

- Ало? - звучеше нормално, но гърдите му се покачваха и сваляха бързо. Подаде

слушалката на Клари. - За теб е.

Клари пое телефона. Все още можеше да усети пулсирането на сърцето в гърлото си,

като хванато в капан под кожата й насекомо, пляскащо с крилата си. Люк се обажда от

болницата. Нещо е станало с майка ми.

Преглътна.

- Люк? Ти ли си?

- Не. Изабел е.

- Изабел? - Клари погледна нагоре и видя Саймън да я наблюдава, облегнал се на

мивката. Бузите му не бяха вече толкова зачервени. - Защо се... Имам предвид, какво

става?

Имаше нещо като хълцане в гласа на другото момиче, сякаш плачеше.

- Джейс там ли е?

Клари действително отмести телефона встрани, за да го погледне невярващо, преди да

сложи слушалката обратно на ухото си.

- Джейс? Не. Защо би бил тук?

Отекващият отговор на Изабел прозвуча по линията като издишване.

- Работата е там, че... няма го.

ГЛАВА 2

ЛУНАТА НА ЛОВЕЦА ПРЕВЕДЕНО ОТ PAJU4ETO

Мая никога не беше вярвала на хубави момчета, което бе и причината да намрази

Джейс Уейлънд от пръв поглед.

Нейният брат-близнак, Даниел, бе роден с кожа като на майка им – с цвета на мед, с

огромни тъмни очи, и се бе оказало, че е типът човек, който пали крилцата на

пеперудите, за да ги наблюдава как горят и летят, умирайки. Нея също беше измъчвал –

по малки и незначителни начини първоначално – щипеше я там, където синините не

личаха, подменяше шампоана й с обезцветител. Тя се обръщаше към родителите си, но

те не й вярваха. Никой не й вярваше, гледайки Даниел; те бъркаха красотата с

невинност и безобидност. Когато счупи ръката й в девети клас, тя избяга от вкъщи, но

родителите й я върнаха. В десети клас Даниел беше блъснат на улицата от шофьор,

който го уби на място и избяга. Докато стоеше до родителите си на гробището, Мая се

срамуваше от смазващото си чувство на облекчение. Господ, мислеше си тя, със

сигурност щеше да я накаже за това, че се чувстваше доволна от факта, че брат й беше

мъртъв.

И следващата година Той го направи. Тя срещна Джордан. Дълга тъмна коса, слаби

бедра в износени джинси, рокерски тениски и мигли като на момиче. Тя никога не би

си помислила, че той ще си падне по нея – неговият тип мъже обикновено

предпочитаха кльощави, бледи момичета с огромни позьорски очила – но той като че

харесваше нейните закръглени форми. Казваше й, че е красива – между целувките.

Първите няколко месеца минаха като сън; последните няколко – като кошмар. Той

разви силно собственическо чувство, искаше да я контролира непрекъснато. Когато й

се ядосваше, ръмжеше и я удряше с опакото на ръката си, оставяйки следа на бузата й

като от прекомерно количество руж. Когато се опита да скъса с него, той я блъсна и я

хвърли на земята в собствения й преден двор, преди да успее да избяга вътре и да

затръшне вратата.

По-късно тя го остави да я види как се целува с друго момче, просто за да му предаде

посланието достатъчно ясно: това между тях беше свършило. Вече дори не си

спомняше името на онова момче. Това, което помнеше, беше как се прибираше пеша

към къщи онази вечер, дъжда, който мокреше косата й с фината си роса, калта, която

пръскаше крачолите на дънките й, когато пое към дома си по пряката пътека през

близкия парк. Спомняше си тъмната фигура, изскочила като внезапна експлозия иззад

въртележката, огромното, мокро, вълче тяло, което я събори в калта, жестоката болка,

когато то впи челюстта си в гърлото й. Тя крещеше и блъскаше, с вкуса на собствената

си кръв в устата, а мозъкът й крещеше: Това е невъзможно! Невъзможно. В Ню Джърси

няма вълци, не и в нейния обикновен квартал в предградията, не и през 21-ви век.

Писъците й предизвикаха запалването на лампите в близките къщи, един след друг

прозорците се осветяваха като кибритени клечки, наредени една до друга. Вълкът я

пусна, от челюстите му се точеха като панделки кръв и откъснати ивици плът.

Двайсет и четири шева по-късно, тя лежеше обратно в розовата си спалня, а майка й се

суетеше разтревожена наоколо. Докторът в спешното отделение беше казал, че

ухапванията приличат на тези от голямо куче, но Мая знаеше по-добре. Преди вълкът

да се обърне и да избяга, тя беше чула горещ, познат глас да шепне в ушите й: „Сега си

моя. И винаги ще бъдеш моя!‖

Тя никога повече не видя Джордан – той и родителите му събраха вещите си, опразниха

апартамента и се преместиха, и никой от неговите приятели не разбра къде е отишъл,

или поне не си признаваха. Тя беше само наполовина учудена, когато по време на

следващото пълнолуние започнаха болките: разкъсваща агония, която препускаше

нагоре-надолу по краката й, която я притискаше към земята и извиваше гръбнака й по

начина, по който фокусникът извива лъжица. Когато зъбите й изскочиха от венците и

се разпиляха по пода като бонбонки Чиклет, тя припадна. Или поне така си мислеше.

Събуди се на километри от дома си, гола и покрита с кръв, а белегът на ръката й

пулсираше като ритъма на сърцето й. Същата нощ се метна на влака към Манхатън. Не

беше трудно решение. Достатъчно зле беше да е със смесена кръв – в нейното

консервативно предградие поне. Един Господ знаеше какво биха направили с върколак.

Не се оказа толкова трудно да открие глутница, към която да се присъедини. Само в

Манхатън имаше няколко. В крайна сметка остана с тази от центъра, чиито членове

спяха в старото полицейско управление в Китайския квартал.

Водачите на глутницата се сменяха: първо беше Кито, после Вероник, след това

Гейбриъл и сега Люк. Тя беше харесвала Гейбриъл, но Люк беше по-добър. Видът му

предизвикваше доверие, а сините му очи бяха мили и не беше твърде красив, така че тя

не го намрази от пръв поглед. Чувстваше се достатъчно комфортно с него начело на

глутницата – спяха в стария участък, играеха карти и ядяха китайска храна през

нощите, когато луната не беше пълна, ловуваха в парка, когато беше, а на следващия

ден се напиваха заедно, за да прогонят махмурлука от Промяната в „Луната на ловеца‖

– един от най-добрите ъндърграунд барове за върколаци. На двора сервираха бира и

никой никога не ти искаше лична карта, за да провери дали имаш 21 години. Това да

бъдеш ликантроп те караше да пораснеш бързо; и стига да му никнеха козина и вълчи

зъби веднъж месечно, всеки беше достатъчно добър да пие в Луната, независимо от

възрастта си в мундански години.

Напоследък изобщо не мислеше за семейството си, но когато русото момче с дългото

черно палто си проправи път в бара, Мая изтръпна цялата. Той не изглеждаше като

Даниел, или не точно – Даниел имаше черна коса, която се къдреше по тила му и кожа с

цвят на мед, а това момче беше цялото в бяло и златно. Но имаха еднакви стройни

фигури, един и същи начин на ходене – като на пантера, търсеща плячка – и същата

пълна увереност в собствената им привлекателност. Ръката й конвулсивно се обви

около столчето на чашата й и тя трябваше да си напомни: той е мъртъв. Даниел е

мъртъв.

През бара се понесе вълна от мърморене, която следваше момчето по петите, подобно

на вълната, която се образува, докато килът на лодката пори морето. А пък то се

държеше така, сякаш не забелязваше нищо: придърпа един от високите столове край

бара с обут в ботуш крак и се разположи на него с лакти върху плота. Мая го чу да си

поръчва единичен шот уиски в тишината, която последва мърморенето. То гаврътна

половината напитка с единствено движение на китката. Питието беше със същия цвят

на тъмно злато като косата му. Когато повдигна ръка, за да остави чашата обратно на

бара, Мая видя плътните, извити и черни Маркировки по китките и опакото на дланите

му.

Бат, който седеше до нея – някога беше излизала с него, но сега бяха приятели –

промърмори нещо под носа си, което звучеше като „нефилим‖.

Значи това беше. Момчето изобщо не бе върколак; беше ловец на сенки, член на

мистериозната полиция на Тайнствения свят. Те поддържаха реда, подкрепяни в това от

Завета, и не можеше просто така да станеш един от тях: трябваше да си роден като

такъв. Кръвта ги правеше това, което бяха. Имаше много слухове за тях, като повечето

от тях далеч не бяха ласкави: те били надути, горделиви, жестоки; гледали отвисоко и

презирали долноземците. Имаше малко неща, които един ликантроп да харесва по-

малко от ловците на сенки – освен може би вампири.

Хората казваха също така, че ловците на сенки убиват демони. Мая си спомняше

първия път, когато чу за съществуването на демони и какво правят те. Информацията й

докара главоболие. Вампирите и върколаците бяха просто хора с болести, това можеше

да го разбере; но да очакват от нея да повярва в цялата простотия за рая и ада, за

демоните и ангелите, и все пак никой да не може да й каже със сигурност дали Господ

съществува или не, нито пък къде отиваш след смъртта си?! Не беше честно. Сега

вярваше в демони – беше се нагледала достатъчно на стореното от тях и нямаше как да

го отрече – но й се искаше това да не й се бе налагало.

- Доколкото схващам, - започна момчето, облягайки лактите си на бара – тук не

сервирате Сребърен куршум. Твърде много лоши асоциации? – Очите му блестяха,

присвити и ярки като месечината в последната й четвъртина.

Барманът, Шантавият Пит, само погледна към момчето и поклати главата си с

отвращение. Ако то не беше ловец на сенки, досети се Мая, Пит щеше да го изхвърли

веднага от Луната; вместо това той просто отиде до другия край на бара и се захвана да

полира ненужно вече избърсаните чаши.

- Всъщност, - каза Бат, който просто не можеше да пропусне възможността да участва в

каквото и да било – не я сервираме, просто защото е много скапана бира.

Момчето извърна към него своите присвити, блестящи очи и се усмихна от

удоволствие. Повечето хора не се усмихваха така, когато Бат им се присмиваше: той

беше висок над метър и осемдесет и имаше широк белег, който обезобразяваше лицето

му там, където сребърен прах беше прогорил кожата му. Бат не беше един от нощните –

глутницата, която живееше в полицейския участък и спеше в стари килии. Той имаше

собствен апартамент, дори работа. Беше много готино гадже, докато не заряза Мая

заради една червенокоса вещица – Ив, която живееше в Йонкърс и имаше магазин за

хиромантия в гаража си.

- А какво пиете? – заразпитва момчето, навеждайки се толкова ниско над Бат, че

изглеждаше като обида. – Малки наследнико на кучето, ухапало – ами, всички ви?

- Ти наистина смяташ, че си много забавен. – По това време останалите от глутницата

вече се бяха привели, за да ги чуват по-добре, готови да подкрепят Бат, ако той реши да

счупи от бой малкото копеле, което така ги дразнеше. – Нали?

- Бат. – намеси се Мая. Чудеше се дали е единственият член на глутницата в бара, който

се съмнява, че Бат ще успее да счупи от бой момчето. Не че се съмняваше в Бат. Просто

в очите на това момче имаше нещо... – Недей.

Бат я игнорира:

- Нали?

- Кой съм аз да отричам очевидното? – Очите на момчето се плъзнаха покрая Мая,

сякаш беше невидима и се върнаха върху Бат. – Предполагам, нямаш желание да ми

кажеш какво се е случило с лицето ти? Изглежда като... – И тогава се наведе напред и

каза на Бат нещо толкова тихо, че дори Мая не го чу. Следващото нещо, което видя,

беше Бат, замахващ към него за удар, който би трябвало да строши челюстта му, само

дето момчето вече не беше там. Застанало на пет крачки разстояние, то се разсмя,

когато юмрукът на Бат цапардоса изоставената му чаша и я запрати през бара към

насрещната стена, където тя се разпиля в дъжд от разтрошено стъкло.

Шантавият Пит беше заобиколил бара и сграбчил с голямата си ръка ризата на Бат,

преди Мая да успее да примигне.

- Достатъчно. – твърдо каза той. – Бат, защо не се разходиш и не се поохладиш малко?

Бат се извиваше в хватката му:

- Да се разходя?! Ти не чу ли...

- Чух. – Гласът на Пит беше нисък. – Той е ловец на сенки. Остави го, пале.

Бат започна да псува и се дръпна от бармана. Закрачи към изхода с рамене, сковани от

гнева. Вратата се тресна зад него.

Момчето беше спряло да се усмихва и гледаше към Шантавия Пит с нещо като мрачно

възмущение, сякаш той му беше отнел играчка, с която бе възнамерявал да се

позабавлява.

- Това не беше необходимо. – заяви. – Мога да се грижа за себе си.

Пит го изгледа:

- Притеснявам се за бара си. – каза накрая. – Може би ще поискаш да пренесеш

заниманията си някъде другаде, ловецо на сенки, освен ако не искаш проблеми.

- Не съм казвал, че не искам проблеми. – Момчето седна обратно на високия стол. –

Освен това, не съм довършил питието си.

Мая погледна зад себе си, където стената на бара беше заляна с алкохол.

- На мен ми изглежда, че си.

В продължение на една секунда момчето просто гледаше безизразно; после в златните

му очи проблесна любопитна искра, сякаш се забавляваше. Толкова приличаше на

Даниъл в този момент, че на нея й се прииска да отскочи.

Пит плъзна още една чаша, пълна с кехлибарена напитка, по бара, преди момчето да

успее да й отвърне:

- Заповядай. – каза му. Очите му се отместиха към Мая. Тя си помисли, че вижда в тях

нещо като предупреждение.

- Пит... – опита се да каже. Не успя да довърши обаче. Вратата на бара зина, широко

отворена. В рамката й стоеше Бат. Отне й само миг да разбере, че това, от което бяха

прогизнали тениската му и ръкавите й, беше кръв.

Тя се плъзна от стола си и изтича към него:

- Бат! Ранен ли си?

Лицето му беше сивкаво, а сребристият белег изпъкваше на бузата му като парче

усукана жица:

- Нападение. – отговори й. – В уличката има тяло. Убито дете. Кръв – навсякъде. – Той

поклати глава и погледна надолу към дрехите си. – Кръвта не е моя. Аз съм добре.

- Тяло?! Но кой...

Отговорът на Бат беше погълнат от безредието, което последва. Глутницата се втурна

към вратата, изоставяйки местата си. Пит излезе иззад бара и си проправи път,

разблъсквайки тълпата. Само момчето-ловец на сенки остана, където си беше с глава,

приведена над питието му.

През пролуките в тълпата край вратата, Мая успя да хвърли един поглед към сивия

паваж на уличката, оплискан с кръв. Тя беше все още топла и се стичаше в пукнатините

на настилката като израстъците на странно червено растение.

- Гърлото му е прерязано? – казваше Пит на Бат, който бе върнал част от цвета на

лицето си. – Но как...

- В уличката имаше някого. Някой, коленичил над него. – каза Бат. Гласът му беше

напрегнат. – Не като човек – като сянка. Избягаха, когато ме видяха. Той все още беше

жив. За кратко. Наведох се над него, но...- Бат сви рамене. Движението беше нехайно,

но жилите на врата му се бяха издули като дебели въжета, обгръщащи ствола на дърво.

– Той умря, без да ми каже нищо.

- Вампири! – отсече закръглена женска – името й беше Амабел, сети се Мая – която

стоеше до вратата. – Децата на нощта. Няма какво друго да е.

Бат я изгледа, после се обърна и закрачи през помещението към бара. Стисна якето на

гърба на ловеца на сенки – или поне посегна, сякаш ще го направи, но момчето вече

беше скочило на крака и се бе обърнало плавно:

- Какъв ти е проблемът, върколако?

Ръката на Бат все още беше протегната:

- Глух ли си, нефилиме? – изръмжа той. – В уличката има мъртво момче. Едно от

нашите.

- Какво имаш предвид – ликантроп или някакъв друг вид долноземец? – Момчето

повдигна светлите си вежди. – Всичките ми се смесвате някакси.

Чу се ниско изръмжаване – то идваше от Шантавия Пит, както забеляза Мая, донякъде

учудена. Той се беше върнал в бара и сега беше заобиколен от останалата част от

глутницата, чиито очи бяха приковани в ловеца на сенки.

- Той беше само едно пале. – каза Пит. – Името му беше Джоузеф.

Името не й звучеше познато, но Мая видя здраво стиснатата челюст на Пит и почувства

тревожно присвиване в стомаха си. Глутницата бе излязла на бойната пътека сега и ако

ловецът на сенки имаше някакво чувство за самосъхранение, щеше да си плюе на

петите. Така или иначе, той не го направи. Просто си седеше там и ги гледаше със

своите златни очи и смешната усмивка на лицето си.

- Момче-ликантроп? – попита той.

- Беше един от глутницата. – каза Пит. И беше само на петнайсет.

- И какво точно очаквате да направя по въпроса? – поинтересува се момчето.

Пит го гледаше невярващо:

- Ти си нефилим. – отвърна. – Клейвът ни дължи защита при тези обстоятелства.

Момчето огледа бара – бавно и с такъв безочлив поглед, че по лицето на Пит се разля

червенина:

- Не виждам нищо тук, от което да имате нужда да ви защитя. – заяви момчето. – Като

изключим кофтия декор и мухъла. Но това обикновено се оправя лесно – с една боя.

- Пред вратата на този бар има мъртво тяло. – каза Бат, внимателно произнасяйки

думите. – Не мислиш ли...

- Мисля, че е прекалено късно за него и вече не се нуждае от защита. –отсече момчето.

– Ако вече е мъртъв.

Пит все още се взираше в него. Ушите му се бяха заострили, а докато говореше, гласът

му беше заглушаван от израстването на кучешки зъби.

- Няма да е зле да си внимателен, нефилиме. – изфъфли той. – Би трябвало да си много

внимателен.

Момчето го изгледа със своите неразгадаеми, отразяващи светлината очи:

- Така ли?

- Значи няма да направиш нищо? – поиска да се увери Бат. – Така ли ?

- Ще си довърша питието. – отговори момчето, посочвайки с очи полупразната си чаша.

– Ако ме оставите.

- Това значи е отношението на Клейва, само седмица след Съглашението? – попита Пит

с отвращение. – Смъртта на един долноземец не значи нищо за вас?

Момчето се усмихна, а по гръбнака на Мая пролазиха мравки. Той изглеждаше съвсем

като Даниел, точно преди да се протегне и да изтръгне крилцата на някоя калинка.

- Колко типично за долноземците – провлачи той – да очаквате Клейвът да разчисти

вашата каша вместо вас. Все едно може да ни досаждате само защото някакво глупаво

пале е решило да се разплеска на вашата улица...

И той използва една дума, дума за обозначаване на върколаците, която те самите

никога не използваха – гнусна и противна дума, която намекваше за непристойни

връзки между вълци и човешки жени.

Преди някой да може да се раздвижи, Бат се метна върху ловеца на сенки – но момчето

го нямаше. Бат се препъна и се извъртя, опулен. Глутницата си пое рязко дъх – като

един.

Ченето на Мая увисна. Момчето – ловец на сенки беше стъпило върху бара, широко

разкрачено. Той наистина изглеждаше като ангел на отмъщението, подготвящ се да

приложи божието правосъдие, идващо право от небето – така, както се предполагаше

да правят ловците на сенки. А след това протегна ръка и размърда пръстите си в своя

посока – бързо движение, познато от детската площадка като „ела ме хвани‖...

И глутницата му се нахвърли.

Бат и Амабел се покатериха върху бара; момчето се завъртя – толкова бързо, че

отражението в огледалото сякаш се размаза. Мая го видя да ритва – а после те двамата

ръмжаха на пода в хаос от разтрошено стъкло. Тя чуваше как момчето се смее, и дори

когато някой друг се протегна и го издърпа долу; то потъна в тълпата с лекота, която

говореше за желание, а после тя вече не можеше да го вижда въобще – имаше само

бъркотия от вършеещи ръце и крака. Все още обаче чуваше смеха му – или поне така й

се струваше – дори когато проблесна метал, острието на нож – и тя рязко си пое въздух.

- Достатъчно!

Гласът беше на Люк – тих и равен като биенето на сърце. Странно беше как винаги

разпознаваш гласа на водача на глутницата си. Мая се извърна и го видя, застанал

точно на входа на бара с ръка, подпряна на стената. Не изглеждаше просто уморен, а

съсипан, сякаш нещо го разкъсваше отвътре; и все пак, гласът му беше спокоен, когато

повтори:

- Това е достатъчно. Оставете момчето на мира.

Глутницата се разпиля встрани от ловеца на сенки, оставяйки единствено Бат там –

предизвикателно застанал с една ръка, все още стиснала гърба на ризата на момчето,

докато другата държеше нож с късо острие. Лицето на самия ловец на сенки бе обляно

в кръв, но той изобщо не изглеждаше като някой, който има нужда от спасяване;

хилеше се с усмивка, която изглеждаше толкова опасна, колкото натрошеното стъкло,

покриващо пода.

- Той не е момче. – заяви Бат. – А ловец на сенки.

- Те са достатъчно добре дошли тук. – отговори Люк с неутрален тон. – Наши съюзници

са.

- Той каза, че това няма значение! – гневно викна Бат. – За Джоузеф...

- Знам. – тихо го прекъсна Люк. Очите му се преместиха върху русото момче. – Само за

да предизвикаш бой ли дойде тук, Джейс Уейлънд?

Момчето – Джейс – се усмихна, разпъвайки разкъсаната си устна, така че тънка струйка

кръв се стече по брадата му:

- Люк.

Бат, стреснат, че чува името на водача на глутницата им да излиза от устата на ловеца

на сенки, пусна ризата на Джейс:

- Не знаех...

- Няма нищо за знаене. – прекъсна го Люк, а умората от очите му се прокрадваше и в

гласа му.

Шантавият Пит заговори, гласът му тътнеше басово:

- Той каза, че от Клейва не се интересуват от смъртта на един-единствен ликантроп, па

макар и дете. А това е само седмица след Съглашението, Люк.

- Джейс не говори от името на Клейва. – заяви Люк. – А и няма нищо, което би могъл

да направи, дори и да искаше. Не е ли така?

Той погледна към Джейс, който беше силно пребледнял:

- Ти откъде...

- Знам какво се е случило. – каза Люк. – с Мариса.

- Джейс замръзна, и за миг Мая прозря през толкова напомнящата на Даниъл поза на

жестоко забавление – видя това, което беше отдолу, а то беше тъмно и агонизиращо и

приличаше повече на нейните собствени очи в огледалото, отколкото на тези на брат й.

- Кой ти каза? Клари?

- Не Клари. – Мая никога не бе чувала Люк да произнася това име преди, но той го каза

с тон, който подсазваше, че говори за някой много специален – както за него самия,

така и за момчето-ловец на сенки. – Аз съм водачът на глутницата, Джейс. Чувам разни

неща. Хайде сега. Ела в офиса на Пит да поговорим.

Джейс се поколеба за миг, преди да свие рамене.

- Добре. – отговори. – Но си ми длъжник заради този скоч, който така и не успях да

изпия.

- Това беше последното ми предположение. – въздъхна Клари победено, отпускайки се

на стъпалата пред Музея на изкуствата Метрополитън и загледа с негодувание към

Пето авеню.

- Беше добро. – Саймън седна до нея, протягайки дългите си крака пред себе си. – Имам

предвид, че той обича оръжията и убиването, така че защо да не пробваме най-голямата

колекция на оръжия в целия град? А и аз самият винаги съм в настроение да посетя

„Оръжия и доспехи‖. Дава ми идеи за кампаниите ми.

Тя го погледна изненадана:

- Още ли играеш с Ерик и Кърк и Мат?

- Естествено. Че защо да не го правя?

- Смятах, че играенето може да е изгубило част от очарованието си, откакто...- Откакто

истинският ни живот започна да напомня една от твоите кампании, искаше й се да

добави. Пълна с добри, лоши, наистина много лоши, противна магия и важни

магически предмети, които трябва да откриеш, ако искаш да спечелиш играта.

Само дето в играта добрите винаги печелят – побеждават лошите и се прибират вкъщи

със съкровището. Докато в истинския живот те губеха съкровището, а и в някои

моменти Клари изобщо не беше сигурна кои са добрите и кои – лошите.

Тя погледна към Саймън и почувства вълна от тъга да я залива. Ако се беше отказал да

играе, то това би било по нейна вина, точно както и всичко останало, което му се бе

случило през последните няколко седмици. Тя си припомни пребледнялото му лице над

мивката тази сутрин, точно преди да я целуне.

- Саймън...- започна.

- Точно сега играя духовник-полутрол, който иска да отмъсти на орките, избили

семейството му. – обяви той възторжено. – Жестоко е!

Тя се разсмя точно когато иззвъня мобилният й. Изрови го от джоба си и го отвори;

беше Люк.

- Не го открихме. – съобщи му, преди той да успее да и каже „здравей‖.

- Вие не. Но аз успях.

Тя рязко се изпъна:

- Шегуваш се! Той там ли е? Мога ли да говоря с него? – Мерна с ъгълчето на окото си

Саймън, който я гледаше пронизващо и снижи гласа си. – Той добре ли е?

- Предимно.

- Какво имаш предвид – предимно?!

- Сбил се е с една глутница върколаци. Има няколко порязвания и синини.

Клари притвори наполовина очи. Защо, о, защо Джейс би се сбил с глутница

върколаци? Каква муха му беше влязла в главата? Но пък, това беше Джейс. Той би се

сбил с камион на Макдоналдс, ако го прихване нуждата.

- Смятам, че трябва да дойдеш тук. – казваше в този момент Люк. – Някой трябва да му

влее малко разум в главата, което аз не успявам да направя засега.

- Къде сте? – запита Клари.

Той й каза. Бар, наречен „Луната на ловеца‖ на улица „Хестър‖. Тя се зачуди дали

барът е дегизиран магически. Затвори телефона си и се обърна към Саймън, който се

взираше в нея с вдигнати вежди.

- Блудният син се е завърнал?

- Нещо такова. – тя се изправи сковано и протегна уморените си крака, изчислявайки

наум колко време ще им отнеме да стигнат до Китайския квартал с влака и дали си

струва да харчи джобните, които Люк й бе дал, за такси. Вероятно не, реши тя – ако ги

хване задръстването, би им трябвало повече време, отколкото с метрото.

- ...да дойда с теб? – завърши Саймън, докато се изправяше. Беше на стъпалото под нея,

което ги правеше почти еднакви на височина. – Какво мислиш?

Тя отвори уста, после бързо я затвори:

- Ъ-ъъ...

Той звучеше примирен:

- Не чу нито дума от това, което ти казах през последните две минути, нали?

- Не. – призна тя. – Мислех за Джейс. Звучеше, сякаш той не добре. Извинявай.

Кафявите му очи потъмняха:

- Доколкото разбирам, ти ще изтърчиш да му превързваш раните?

- Люк ме помоли да отида. – оправда се тя. – Надявах се да дойдеш с мен.

Саймън подритна долното стъпало с обутия си с ботуши крак:

- Ще дойда, но...защо? Люк не може ли да върне Джейс в Института без твоята помощ?

- Вероятно може. Но мисли, че Джейс първо би поискал да говори с мен за това какво

става.

- Смятах, че бихме могли да излезем някъде довечера. – каза Саймън. – Да правим нещо

забавно. Да гледаме филм. Да вечеряме в центъра.

Тя го погледна. В далечината се чуваше водата, плискаща се от фонтана на музея.

Помисли си за кухнята в къщата му, влажните му ръце в косата й, но всичко това

изглеждаше много далече, макар че можеше да си го представи – по начина, по който

си припомняш снимката на инцидент, без наистина да помниш инцидента.

- Той ми е брат. – каза само. – Трябва да отида.

Саймън я погледна като че беше твърде уморен дори да въздъхне:

- Тогава ще дойда с теб.

Офисът в задната част на Луната на ловеца беше накрая на тесен коридор, покрит с

дървени стърготини. Тук-таме те бяха разпилени от стъпки и покрити с тъмна течност,

която никак не приличаше на бира. Цялото място смърдеше на пушек и дивеч, а също и

леко – Клари трябваше да признае, макар че не би го споделила с Люк – на мокро куче.

- Не е в много добро настроение. – обясни Люк, спирайки пред една затворена врата. –

Затворих го, след като почти изтрепа половината ми глутница с голите си ръце в бара

на Шантавия Пит. Не искаше да говори с мен, затова – Люк сви раменете си. – си

помислих за теб. – Погледна от обърканото лице на Клари към това на Саймън. –

Какво?

- Не мога да повярвам, че е дошъл тук. – промълви Клари.

- А аз не мога да повярвам, че познаваш някого, наричан „Шантавия Пит‖. – добави

Саймън.

- Познавам много хора. – заяви Люк. – Не, че Шантавия Пит е точно човек, де, но и аз

не съм по-различен, та да говоря. – Той отвори широко вратата на офиса. Стаята беше

обикновена, без прозорци, по стените висяха спортни знаменца. Имаше бюро, по което

беше разпиляна хартия, върху него беше поставен малък телевизор, а зад бюрото, в

стол, чиято кожа бе така напукана, че изглеждаше като прорязан от жилки мрамор,

беше Джейс.

В момента, в който се отвори вратата, Джейс сграбчи един жълт молив, който лежеше

на бюрото, и го метна. Той прелетя през стаята и се заби в стената точно до главата на

Люк, където и остана, вибрирайки. Очите на Люк се разшириха.

Джейс се усмихна слабо:

- Съжалявам, не осъзнах, че си ти.

Клари усети как сърцето й се свива. Не беше виждала Джейс от дни, а той изглеждаше

някак променен – не само заради окървавеното лице и синините, които очевидно бяха

пресни, но и кожата на лицето му изглеждаше по-опъната, а костите под нея – по-

изпъкнали.

Люк посочи с ръка към Саймън и Клари:

- Доведох едни хора да те видят.

Очите на Джейс се придвижиха към тях. Те бяха толкова празни, че сякаш бяха

нарисувани върху лицето му.

- За съжаление, - отбеляза той – имах само онзи единствен молив.

- Джейс...- започна Люк.

- Не го искам тук. – Джейс рязко посочи с брадичката си към Саймън.

- Това изобщо не е честно! – възмути се Клари. Той нима беше забравил, че Саймън

спаси живота на Алек, а може би и на всички им?

- Вън, мундан! – отсече Джейс, сочейки към вратата.

Саймън махна с ръка:

- Всичко е наред. Ще почакам в коридора. – Той излезе, като се въздържа да тресне

вратата след себе си, макар че Клари усети, че му се иска.

Тя се извърна към Джейс:

- Налагаше ли се да си толкова... – започна тя, но спря, виждайки лицето му.

Изглеждаше някак оголено и странно ранимо.

- Неприятен? – довърши той вместо нея. – Само в дните, когато приемната ми майка ме

изхвърля от къщи с инструкциите никога повече да не се мяркам на прага й.

Обикновено съм изключително добър по природа. Пробвай ме в някой ден, който не

завършва на -н*. (*на английски е „y‖; всички дни от седмицата завършват с тази

буква).

Люк изкриви лицето си в гримаса:

- Мариса и Робърт Лайтууд не са ми точно любимите хора, но не мога да повярвам, че

Мариса би направила това.

Джейс изглеждаше изненадан:

- Познаваш ли ги? Семейство Лайтууд?

- Бяхме заедно в Кръга. – отговори Люк. – Бях учуден, когато разбрах, че ръководят

тукашния Институт. Изглежда, че са сключили сделка с Клейва след Въстанието, за да

си подсигурят някакво по-милостиво отношение, докато Ходж – ами, знаем какво стана

с него. – Той замълча за момент. – Мариса каза ли защо те заточва, ако мога да го

нарека така?

- Не вярва, че съм смятал, че съм син на Майкъл Уейлънд. Обвинява ме, че съм бил на

страната на Валънтайн през цялото време – казва, че съм му помогнал да се измъкна с

Бокала на смъртните.

- И защо тогава ще си още тук? – ядосано се зачуди Клари. – Защо не си избягал с него?

- Не ми каза, но подозирам, че мисли, че съм останал, за да шпионирам. Нещо като

змия в пазвите им. Не че използва думата „пазви‖, но мисълта си беше там.

- Шпионин на Валънтайн? – Люк звучеше поразен.

- Тя смята, че Валънтайн е преценил, че заради тяхната привързаност към мен, тя и

Робърт биха повярвали на всичко, което им кажа. Така че Мариса е сметнала, че

разрешението на това е да няма никаква привързаност към мен.

- Привързаността и обичта не работят по този начин. – поклати глава Люк. – Не можеш

да ги изключиш като кранче. Особено ако си родител.

- Те не са ми родители наистина.

- Родителството е много повече от връзката на кръвта. Те са били твои родители в

продължение на седем години – във всички отношения, в което това има значение.

Мариса просто е наранена.

- Наранена?! – невярващо възкликна Джейс. – Тя била наранена?!

- Тя също обичаше Валънтайн, помни това. – обясни Люк.- Както и всички ние. Той я

нарани много силно. Тя не иска синът му да направи същото. Безпокои се, че си ги

излъгал. Че човекът, за когото те е мислела през всичките тези години е бил уловка,

номер. Трябва да я увериш в обратното.

Изражението на Джейс беше смесица от инат и удивление.

– Мариса е възрастен! Не би трябвало тя да се нуждае от уверения от моя страна!

- О, Джейс, хайде! – каза Клари. – Не можеш да очакваш перфектно поведение от

всички. Възрастните също се прецакват. Върни се в Института и говори с нея разумно.

Бъди мъж.

- Не искам да бъда мъж. – заяви Джейс. – Искам да бъда разкъсван от тревоги

тийнейджър, който не може да се справи със собствените си демони и вместо това си го

изкарва на другите хора!

- Ами, - прекъсна го Люк – справяш се чудесно!

- Джейс! – Клари бързо привлече вниманието му, преди да са успели да започнат да се

карат. – Трябва да се върнеш в Института. Помисли за Алеки и Изи, помисли какво ще

им причини това!

- Мариса ще измисли нещо да ги успокои. Може би ще каже, че съм избягал.

- Това няма да проработи. – каза Клари. – Изабел звучеше като обезумяла по телефона.

- Изабел винаги звучи като обезумяла! – пресече я Джейс, но изглеждаше доволен.

Облегна се назад на стола. Синините по челюстта и скулата му изпъкваха в тъмнината

като безформени Маркировки върху кожата му. – Няма да се върна в място, където не

ми вярват. Вече не съм на десет години. Мога сам да се грижа за себе си.

Люк го изгледа, сякаш не беше сигурен в последното:

- Къде ще отидеш? Как ще живееш?

Очите на Джейс пробляснаха:

- Аз съм на седемнайсет. На практика съм възрастен. Всеки възрастен ловец на сенки

има право да...

- Всеки възрастен. Но ти не си. Не можеш да получаваш заплата от Клейва, защото си

твърде млад, а и всъщност семейство Лайтууд са задължени от закона да се грижат за

теб. Ако не го направят, някой друг ще поеме отговорността за теб или...

- Или какво? – Джейс скочи от стола си. – Ще отида в дом за сираци в Идрис? Ще ме

натресат на някакво семейство, което никога не съм срещал? Мога да си намеря работа

в света на мунданите и да живея като тях една година...

- Не, не можеш. – прекъсна го Клари. – Знам, Джейс, защото бях една от тях. Твърде

млад си за каквато и да било работа, която би искал, а и освен това уменията, които

имаш – ами, повечето професионални убийци са по-възрастни от теб. И са

престъпници.

- Аз не съм убиец!

- Ако живееш в света на мунданите. – заяви Люк – точно това ще бъдеш.

Джейс замръзна, устата му се изпъна в права линия и Клари усети, че думите на Люк са

го засегнали в болното място.

- Ти не разбираш. – каза той, а в гласа му внезапно се бе промъкнало отчаяние. – Не

мога да се върна. Мариса иска да кажа, че мразя Валънтайн. А аз не мога да го направя.

Джейс повдигна брадичка, челюстта му беше упорито изпъната, а очите му –

приковани в Люк, сякаш донякъде очакваше по-възрастният мъж да отреагира с

присмех или дори ужас. В крайна сметка, Люк имаше повече причини да мрази

Валънтайн от всеки друг на света.

- Знам. – каза Люк. – Някога аз също го обичах.

- Джейс изпусна дъха си – звук почти на облекчение – и Клари внезапно си помисли:

Затова е дошъл тук, на това място. Не просто да започне битка, но да се добере до Люк.

Защото Люк ще разбере. Не всичко, което правеше Джейс, беше откачено и

самоубийствено, напомни сама на себе си. Просто изглеждаше по този начин.

- Не би трябвало да си принуден да заявяваш, че мразиш баща си. – каз Люк. – Дори не

с цел да спечелиш отново доверието на Мариса. Тя трябва да разбере това.

Клари гледаше Джейс отблизо, като се опитваше да разчете лицето му. То беше като

книга, написана на чужд език, който тя е изучавала твърде повърхностно:

- Тя наистина ли каза, че не иска никога да се връщаш? – попита го. – Или просто ти

прие, че това е имала предвид – и си тръгна?

- Каза, че вероятно ще е най-добре да си намеря друго място, където да поостана за

малко. – обясни Джейс. – Не каза къде.

- А ти даде ли й изобщо шанс да го направи? – поинтересува се Люк. – Виж, Джейс. С

удоволствие ще те приветствам с добре дошъл, ако решиш да останеш при мен. Искам

да го знаеш.

Стомахът на Клари се обърна. Мисълта за Джейс в същата къща, в която живееше и тя

самата, винаги наблизо, я изпълваше със смесица от въодушевление и ужас.

- Благодаря. – каза Джейс. Гласът му беше равен, но очите му моментално бяха

отскочили към Клари, без да може той да ги спре, и в тях тя съзираше същата

ужасяваща смесица от емоции, които изпитваше самата тя. Люк, помисли си, понякога

ми се иска да не си толкова щедър. Или толкова сляп.

- Но, - продължи Люк – смятам, че трябва поне да отидеш обратно до Института и да

отделиш време да поговориш с Мариса и да откриеш какво наистина става. Звучи ми

така, сякаш има много повече, което тя не ти казва. Повече, може би, отколкото би

искал да чуеш.

Джейс откъсна погледа си от този на Клари:

- Добре. – гласът му беше груб. – Но при едно условие. Не искам да отивам сам.

- Ще дойда с теб. – бързо каза Клари.

- Знам. – гласът му продължаваше да е нисък и напрегнат. – И искам да дойдеш. Но

искам да дойде и Люк.

Люк се стресна:

- Джейс – живея тук от петнайсет години и никога не съм ходил до Института. Нито

веднъж. Съмнявам се, че Мариса ще е станала по-благосклонна към мен...

- Моля те. – прекъсна го Джейс, и макар гласът му да беше равен и да говореше тихо,

Клари почти можеше да усети – осезаема като нещо живо – гордостта, която му се бе

наложило да пребори, за да произнесе тази единствена дума.

- Добре. – кимна Люк, кимането с глава на водач на глутница, свикнал да прави това,

което трябва, независимо дали го иска. – Тогава ще дойда с вас.

Саймън се беше облегнал на стената на коридора пред офиса на Пит и се опитваше да

не се самосъжалява.

Денят беше започнал добре. Или поне сравнително добре. Първо беше този кофти

епизод с филма за Дракула по телевизията, който го накара да се чувства, сякаш ще му

прилошее и ще припадне, изкарвайки наяве всички емоции, копнежите, които се бе

опитвал да потисне и да забрави. После по някакъв начин прилошаването беше

преминало ръба на нервите му, преляло през бента на търпението му и той се беше

усетил, че целува Клари по начина, по който бе искал да го направи в продължение на

толкова много години. Хората винаги твърдяха, че нещата никога не се получават по

начина, по който трябва. Хората грешаха.

А тя го беше целунала в отговор…

Но сега тя беше вътре с Джейс, а в стомаха на Саймън имаше свито на възел едно

гърчещо се чувство – като че беше изпил купа, пълна с извиващи се червеи. Беше гадно

чувство, от което му ставаше лошо и с което беше започнал да свиква напоследък.

Далеч невинаги се бе чувствал по този начин, дори след като осъзна чувствата си към

Клари. Той никога не я беше притежавал и никога не беше й натрапвал чувствата си.

Някакси винаги беше бил сигурен, че един ден тя ще се пробуди от мечтите си за

анимационни принцове и кунг-фу герои и ще осъзнае това, което беше пред лицата и на

двама им: те си принадлежаха. А ако не й беше личало да се интересува от Саймън по

този начин, поне не се беше интересувала и от никой друг.

До Джейс. Той си спомняше как седеше на стъпалата на верандата пред къщата на Люк

и гледаше Клари, докато тя му обясняваше кой е Джейс и какво прави, а

междувременно Джейс изучаваше ноктите си и наблюдаваше отвисоко и двама им.

Саймън почти не я беше чул. Твърде зает беше да проследява как тя гледа русото

момче със странните тауировки и ъгловато, красиво лице. Твърде красиво, беше си

помислил той, но Клари очевидно не смяташе така: тя се взираше в него, сякаш той бе

един от анимираните й герои, оживял внезапно. Никога не я бе виждал да се вглежда в

някого така, а и винаги беше смятал, че ако някога го направи, ще гледа него. Но не

беше той, и това го нарани повече, отколкото изобщо бе смятал, че нещо е в състояние

да го нарани.

Да разбере, че Джейс е брат на Клари беше като да крачи пред наказателен взвод, готов

да стреля, и в последния момент да отменят присъдата. Изведнъж светът отново

изглеждаше пълен с възможности.

Сега вече не беше толкова сигурен.

- Ей, ти, там! – Някой идваше по коридора, някой, който не беше много висок и който

си подбираше внимателно пътя между кървавите петна. – Чакаш Люк ли? Той вътре ли

е?

- Не точно. – Саймън се отмести от вратата. –Имам предвид, нещо такова. Той е вътре с

един мой приятел.

Човекът, който се беше приближил, спря и се вгледа в него. Саймън видя, че това е

момиче, около шестнайсетгодишно, с гладка светлокафява кожа. Златисто-кестенявата

й коса обсипваше плътно главата й в изобилие от ситни къдрици, а лицето й имаше

почти точната форма на нарисувано сърце. Имаше стегнато тяло с женствени извивки,

широки бедра, започващи от тесен кръст:

- Онова момче от бара? Ловецът на сенки?

Саймън сви рамене.

- Ами, не ми се ще да ти го казвам, - заяви тя – но приятелят ти е задник.

- Той не ми е приятел. – уточни Саймън. – И не бих могъл да съм по-съгласен с теб, на

практика.

- Стори ми се, че каза...

- Чакам сестра му. – обясни Саймън. – Тя е най-добрата ми приятелка.

- И е вътре с него в момента? – Момичето насочи палец към вратата. Носеше пръстени

на всеки пръст, примитивно изглеждащи колелца, изковани от бронз и злато. Джинсите

й бяха изтъркани, но чисти и когато извърна главата си, той видя белега, разсичащ

врата й точно над яката на тениската й.

- Ами... – продължи тя неохотно – познато ми е това за братята-задници. Предполагам,

че вината не е нейна.

- Не е. – съгласи се Саймън. – Но вероятно е единственият човек, когото той би

послушал.

- Не ми направи впечатление на особено вслушващ се. – отбеляза момичето и срещна

косия му поглед със своя. Забавление проблесна на лицето й. – Гледаш белега ми. Той е

на мястото, където бях ухапана.

- Ухапана? Имаш предвид, че си...

- Върколак. – отговори тя. – Както и всеки друг тук. Освен теб, и задника. А, и сестрата

на задника.

- Но ти не си била винаги върколак. Имам предвид, че не си родена като такъв, нали?

- Повечето от нас не са. – каза момичето. – Точно това ни прави различни от твоите

приятелчета, ловците на сенки.

- Какво?

Тя се усмихна мимолетно:

- Някога всички сме били хора.

Саймън нямаше какво да отвърне на това. След миг момичето протегна ръка:

- Аз съм Мая.

- Саймън. – той разтърси ръката й. Тя беше суха и мека. Тя погледна нагоре към него

през златисто-кафявите си ресници – цвета на препечен хляб с масло. – Откъде знаеш,

че Джейс е задник? – попита я. – Или може би трябваше да кажа, как откри това?

Тя прибра обратно ръката си:

- Потроши бара. Цапардоса приятеля ми, Бат. Така удари двама от глутницата, че чак ги

свали в безсъзнание.

- Добре ли са? – притесни се Саймън. Джейс не изглеждаше обезпокоен, но познавайки

го, Саймън не се съмняваше, че би могъл да убие няколко души в една-единствена

сутрин и след това да отиде да хапне вафли. – Отидоха ли на лекар?

- Един магьосник. – обясни момичето. – Нямаме какво да правим при мунданските

лекари, нашият вид.

- Долноземците?

Веждите й се вдигнаха нагоре:

- Някой те е научил на целия жаргон, нали?

Саймън беше жегнат:

- Откъде знаеш, че не съм един от тях? От вас? Ловец на сенки или долноземец, или...

Тя поклати главата си и къдриците й заподскачаха.

- Просто блика от теб като сияние – каза тя, някак горчиво – твоята човечност.

Напрежението в гласа й почти го накара да потрепери.

- Бих могъл да почукам на вратата – предложи й, внезапно почувствал се слаб и

неубедителен. – Ако искаш да говориш с Люк.

Тя сви рамене:

- Просто му кажи, че Магнус е тук, проверява сцената в уличката. - Той вероятно се бе

сепнал, защото тя добави. – Магнус Бейн. Той е магьосник.

Знам, искаше му се да каже, но не го направи. Целият разговор беше достатъчно

шантав към момента:

- Добре.

Мая се извърна, сякаш се канеше да си тръгва, но се спря насред път с една ръка на

касата на вратата. – Смяташ ли, че тя ще успее да му влее малко разум в главата? –

попита тя. – Сестра му?

- Ако се вслуша в някого, то това ще е тя.

- Това е мило. – отбеляза Мая. – Че обича толкова много сестра си.

- О-о, да. – съгласи се Саймън. – Направо е безценно.

ГЛАВА 3

ИНКВИЗИТОРКАТА ПРЕВЕДЕНО ОТ DARKNESS92

Първият път, когато Клари видя Института, той изглеждаше като порутена църква с

жълта полицейска лента, държаща вратата затворена. Сега нямаше нужда да се

концентрира, за да прогони излюзията. Дори от улицата можеше да го види точно както

си беше, извисяваща се готическа катедрала, чиито заострени върхове сякаш

пронизваха тъмно-синьото небе като ножове. Люк мълчеше. Беше ясно по лицето му,

че някаква борба се зараждаше вътре в него. Кдгато достигнаха сълбите, Джейс бръкна

под тениската си по навик, но когато я издърпа обратно, ръката му беше празна. Засмя

се без особен хумор.

- Забравих. Мариса взе ключовете ми преди да напусна.

- Разбира се, че ги е взела. - Люк стоеше точно пред вратите на Института. Той нежно

докосна символите издълбани в дървото. - Тези врати са същите като онези в Залата на

Съвета в Идрис. Никога не съм си мислил, че ще ги видя отново.

Клари се почувства леко виновна да прекъсва замислеността на Люк, но просто имаше

нужда да каже:

- Ако нямаме ключ...

- Не е необходим. Институтът трябва да бъде отворен за всеки, който не мисли зло на

обитателите му.

- Ами, ако те ни мислят злото? - промърмори Джейс.

Ъгълчетата на устата на Люк се завъртяха.

- Не мисля, че има разлика.

- Да, Клейва винаги нарежда нещата. - гласа на Джейс звучеше заглушен, горната му

устна беше надута, а левия клепач лилав.

Защо не се излекуваше, зачуди се Клари.

- И стилето ти ли е взела?

- Не взех нищо, когато напуснах. - каза Джейс. - Не исках да взимам нищо, което

Лайтууд са ми дали.

Люк погледна към него с някаква загриженост.

- Всеки Ловец на сенки трябва да има стиле.

- Ще си взема друго. - каза Джейс и постави ръката си на вратата. - В името на Клейва. -

започна той. - Моля за вход към това свято място. И в името на Ангел Разиел, те моля

за благословия в мисията ми срещу...

Вратата се плъзна отворена. Клари можеше да види катедралния интериор, сенчестият

мрак осветяван от свещите в големи разклонени свещнищници, поставени тук-таме.

- Ами, това е удобно. - каза Джейс. - Оказа се, че благословията е по-лесна, отколкото

си мислех. Може би трябва да попитам за благословия за мисията ми срещу всички,

които носят бяло след Деня на труда.

- Ангелите знаят каква е мисията ти. - каза Люк. - Няма нужда да казваш думите на

глас, Джонатан.

За момент Клари си помисли, че видя нещо да преминава през лицето на Джейс -

несигурност, изненада - или може би облекчение? Но всичко, което каза беше:

- Не ме наричай така. Това не е името ми.

Те тръгнаха през катедралата, преминаха покрай празните църковни пейки и

светлината, горяща на олтара. Люк се оглеждаше наоколо любопитно и дори

изглеждаше изненадан, когато асансьорът като позлатена птича клетка пристигна да ги

вземе.

- Трябва да е било идея на Мейрис(Мариса). - каза той и пристъпи навътре. - Изцяло по

неин вкус е.

- Беше си тук, когато дойдох. - каза Джейс и вратата щракна зад тях. Возенето нагоре

беше кратко и никой от тях не проговори. Клари си играеше нервно с ресничките на

шала си. Чувстваше се малко виновна, че беше казала на Саймън да се прибере вкъщи и

да чака да му се обади. Можеше да разбере от раздразнението в стегнатите му рамене,

че се чувства пропъден. Но тя все още не можеше да си представи да е тук, - един

земен, мундан - докато Люк моли Мариса Лайтууд заради Джейс; просто щеше да

направи всичко това много странно.

Асансьора спря и те пристъпиха навън да намерят Чърч, чакаш ги в коридора със

завързана леко разбридана панделка на врата му. Джейс отиде да почеше гърба и

главата на котката.

- Къде е Мариса?

Чърч издаде гърлен звук, нещо между мъркане и ръмжене и тръгна надолу по коридора.

Последваха го, Джейс мълчалив, Люк оглеждащ се с явно любопитство.

- Никога не съм си мислел, че ще видя това място отвътре.

Клари попита:

- Изглежда ли така, както си очаквал?

- Бил съм в Института в Лондон и Париж, но този не е като тях, не. Мисля че е някак...

- Някак как? - Джейс беше няколко крачки напред.

- Студено. - каза Люк.

Джейс не каза нищо. Вече бяха достигнали библиотеката. Чърч седна, сякаш

показвайки, че не смята да отиде никъде повече. Заглушени гласове се долавяха през

дебелата дървена врата, но Джейс я бутна без да почука и прекрачи навътре.

Клари чу гласове да възкликват в изненада. За момент сърцето й се сви, когато си

спомни, че Ходж живееше в тази стая. Ходж, с неговия дрезгав глас и Хюджин,

гарвана, който беше почти винаги негов постоянен другар - и който, по заповед на

Ходж, едва не изтръгна очите й.

Не беше Ходж, разбира се. Зад огромната махагонена дъска на бюрото, която се

поддържаше от двама клекнали, каменни ангели стоеше жена на средна възраст с черна

коса като на Избел и с телосложение, слабо като на Алек. Носеше изискано едноцветно

черно горнище в контраст с многоцветните проблясващи пръстени на пръстите й.

Зад нея стоеше друга фигура - стройно момче тийнейджър, със слабо телосложение и

къдрава тъмна коса и медна кожа. Когато се обърна да ги погледне, Клари не успя да

сдържи изненаданото си възклицание:

- Рафаел?

За момент момчето изглеждаше объркано. След това се усмихна, зъбите му много бели

и остри - не беше изненадващо, като се имаше предвид, че е вампир.

- Dios. - каза той на Джейс. - Какво е станало с теб, братко? Изглеждаш сякаш глутница

вълци са се опитали да те разкъсат на парченца.

- Това е шокиращо добро предположение, - каза Джейс. - или може би си чул какво

стана.

Усмивката на Рафаел се превърна в озъбване.

- Чух неща.

Жената зад бюрото се изправи на крака.

- Джейс. - каза тя с глас пълен с тревога. - Нещо случило ли се е? Защо се връщаш

толкова скоро? Мислех, че ще останеш с... - погледа й се премести през него към Люк и

Клари. - И кои сте вие?

- Сестрата на Джейс. - каза Клари. Очите на Мариса останаха върху Клари.

- Да, мога да видя това. Изглеждаш точно като Валентайн. - тя се обърна пак към

Джейс. - Довел си сестра си с теб? И мундан, както виждам. Не е безопасно за никой от

вас да е тук точно сега. И по специално мундана...

Люк се усмихна лекичко и каза:

- Но аз не съм мундан.

Изражението на Мариса се смени бавно от обърканост към шок, когато погледна към

Люк - наистина погледна към него - за пръв път.

- Лушън?

- Здравей, Мейрис. - каза Люк. - Измина доста време.

Лицето на Мариса беше замръзнало и в този момент тя внезапно изглеждаше много по-

стара, по-стара дори и от Люк. Седна долу внимателно.

- Лушън. - каза отново тя, ръцете й бяха поставени на бюрото. - Лушън Греймарк.

Рафаел, който до сега гледаше заседанието с ярка любопитност в очите си като на

птица, се обърна към Люк.

- Ти уби Гейбриъл.

Кой е Гейбриъл? Клари погледна озадачена към Люк. Той вдигна леко раменете си.

- Да, убих го, точно както той уби водача на глутницата преди него. Така става при

ликантропите.

Мариса погледна нагоре към него.

- Водач на глутница?

- Ако сега ти водиш глутницата е време да поговорим. - каза Рафаел и грациозно

наклони главата си в посока на Люк, въпреки че очите му бяха предпазливи.

- Не точно сега, може би ще изпратя някой да се оправи с това. - каза Люк. -

Напоследък нещата доста се усложниха. Може да не съм много точен.

- Може. - беше всичко, което каза Рафаел. Той се обърна към Мариса. - Работата ни тук

е свършена, нали?

Мариса заговори напрегнато:

- Ако казваш, че Нощните деца не са замесени в тези убивания, тогава ще приема

думата ти за това. Така се изисква от мен, освен ако други доказателства не излязат на

светло.

Рафаел се намръщи.

- На светло? - повтори той. - Това не е фраза, която харесвам. - след това се обърна и

Клари сепнато осъзна, че може да вижда през краищата му, сякаш беше снимка,

замъглена по края. Лявата му ръка беше прозрачна и през нея можеше да види големия

метален глобус на Ходж, който той винаги държеше на бюрото. Тя се чу да издава

малък звук на изненада, когато прозрачността се разпространи от дланта към рамото,

надолу по гърдите и в следващия момент го нямаше - като фигура, изтрита от скица.

Мариса изпусна облекчена въздишка.

Клари се изуми.

- Той мъртъв ли е?

- Какво, Рафаел? - каза Джейс. - Не точно. Това беше просто негова холограма. Не може

да влезе в Института с материалното си тяло.

- Защо не?

- Защото това е свята земя. - каза Мариса. - А той е прокълнат. - ледените й очи не

изгубиха и частица от студенината си, когато се обърна към Люк. - Ти, един водач на

глутница, тук? - попита тя. - Предполагам не трябва да съм толкова изненадана.

Изглежда като твоя метод, нали?

Люк игнорира хапливоста на тона й.

- Рафел заради убитото момче днес ли беше тук?

- Това и мъртъв магьосник. - каза Мариса. - Намерен убит в долната част на града преди

два дни.

- Но защо Рафаел беше тук?

- Кръвта на магьосника беше източена. - каза Мариса. - Изглежда убиецът на върколака

е бил прекъснат преди кръвта да бъде взета, но подозрението, естествено, падна върху

Нощните Деца. Вампирите дойдоха тук, за да ме убедят, че народът им няма нищо

общо с това.

- Вярваш ли им? - попита Джейс.

- Не съм в настроение да говоря за неща на Клейва с теб, Джейс, особено не и пред

Лушън Греймарк.

- Наричат ме просто Люк, сега. - каза ведро той. - Люк Гароуей.

Мариса поклати глава.

- Едва те познах. Изглеждаш като мундан.

- Да, това е идеята.

- Всички мислехме, че си мъртъв.

- Надявахте се. - каза Люк все така ведро. - Надявахте се да съм мъртъв.

Мариса изглеждаше така, сякаш бе погълнала нещо остро.

- Може би ще е добре, ако седнеш. - каза най-накрая тя, посочвайки столовете пред

бюрото. - Сега, - каза тя, когато те вече бяха заели местата си. - може би ще ми кажете

защо сте дошли.

- Джейс - каза Люк без встъпление. - иска изпитание пред Клейва. Моля да отговарям за

него. Бях там онази нощ в Ренуик, когато Валентайн се откри. Бих се с него и едва не се

убихме взаимно. Мога да потвърдя, че всичко, което Джейс казва, е истина.

- Не съм сигурна, - каза обратно Мариса. - че думата ти има стойност.

- Може би съм ликантроп, - каза Люк. - но също така съм и Ловец на сенки. Настоявам

да бъде изпитан от Меча, ако това ще помогне.

От Меча? Това звучеше лошо. Клари погледна към Джейс. На външен вид беше

спокоен, пръстите му преплетени в скута му, но имаше изтръпващо напрежение в него,

сякаш беше на косъм от избухване. Той хвана погледа й и каза.

- Мечът на Душите. Втората от Реликвите на Смъртните. Използва се за определяне

дали един Ловец лъже.

- Ти не си Ловец на сенки. - каза Мариса на Люк, сякаш Джейс не беше проговорил. -

Не си живял със Закона на Клейва от много, много време.

- Имаше време, в което ти също не живееше с него. - каза Люк и ярък цвят се разля по

бузите на Мариса. - Бих си помислил, - продължи той. - че не можеш да се довериш на

никого от миналото, Мейрис.

- Някой неща никога не се забравят. - каза тя с глас, съдържащ опасна мекота. -

Мислиш, че най-голямата лъжа на Валентайн е изиграването на собствената си смърт?

Мислиш, че чарът е същото като честността? И аз мислех така. И грешах. - тя стана и се

облегна на бюрото с тънките си ръце. - Той ни каза, че би дал живота си за Кръга и, че

очаква от нас същото. И ние бихме го направили - всички - знам го. Почти го направих.

- погледа й премина през Джейс и Клари и се заключи с този на Люк. - Ти помниш, -

каза тя. - когато ни каза, че Въстанието ще бъде нищо, едва ли ще може да се нарече

битка, няколко невъоражени посланици срещу целия Кръг. Бях толкова убедена в

бързата ни победа, че когато пътувах до Аликанте, оставих Алек вкъщи в детската му

люлка. Помолих Джоселин да го наглежда, докато ме няма. Тя отказа. И сега знам

защо. Тя знаеше, както и ти. И не ни предупредихте.

- Опитах се да те предупредя за Валентайн. - каза Люк. - Ти не ме послуша.

- Не говоря за Валентайн. Говоря за Въстанието! Когато пристигнахме имаше петдесет

от нас срещу стотина Долноземци...

- Ти беше склонна да ги заколиш невъоражени, когато мислеше, че ще има само петима

от тях. - каза тихо Люк.

Ръцете на Марисе се стиснаха в юмруци на бюрото.

- Нас ни изколиха! - каза тя. – По средата на кланицата се огледахме за Валентайн,

който да ни поведе. Но него го нямаше. През това време Клейвът беше заобиколил

Залата на Съглашението. Мислехме, че Валентайн е убит, бяхме готови да дадем

животите си в последна отчаяна атака. Тогава си спомних за Алек – ако умра, какво ще

се случи с малкото ми момченце? - гласът й прекъсна. - За това поставих ръцете си долу

и се предадох на Клейва.

- Направи правилното нещо, Мариса. - каза Люк.

Тя се обърна към него с пламтящи очи.

- Не ме покровителствай, върколако. Ако не беше ти...

- Не му крещи! - прекъсна я Клари, почти изправяйки се на крака. - Твоя е вината, че си

повярвала на Валънтайн на първо място...

- Мислиш, че не знам това? - гласа й беше неравен сега. - Ох, Клейвът посочи много

добре това, когато ни разпитваха. Имаха Мечът на Душите и знаеха кога лъжем, но не

можеха да ни накарат да кажем нищо, нищо не можеше да ни накара, докато...

- Докато какво? - беше Люк този, който проговори. - Никога не съм знаел, но винаги

съм се чудел, какво са ви казали, че да се извърнете така от него.

- Просто истината. - каза Мариса, внезапно звучейки уморена. - Това, че Валънтайн не е

умрял там. Че е избягал, оставил ни е да умрем там без него. Казаха ни, че е починал

по-късно, изгорял до смърт в къщата си. Инквизиторката ни показа костите му и

обгорения амулет, който носеше. Разбира се това беше поредната лъжа... - гласа й

прекъсна, след това започна наново с освежени думи. - Както и да е, всичко идваше на

части тогава. Най-накрая проговорихме, тези които бяхме от Кръга. Преди битката,

Валънтайн ме беше издърпал настрани и ми беше казал, че от всички в Кръга аз бях

тази, на която най-много се доверява, неговият най-близък лейтанант. Когато Клейвът

ни разпитваше разбрах, че бе казал същото на всички.

- Адът няма ярост. - промърмори Джейс толкова тихо, че само Клари можеше да го чуе.

- Той излъга не само за Клейва, но и нас. Използва предаността и привързаността ни.

Точно както направи, когато те изпрати при нас. - каза Мариса, гледайки директно към

Джейс. - И сега той се завърна и има Бокала на Смъртните. Планирал е това през

всичките тези години, от началото, всичко това. Не мога да си позволя да ти се доверя,

Джейс. Съжалявам.

Джейс не каза нищо. Лицето му беше безизразно, но беше станал бял, когато Мариса

заговори, а натъртванията му бяха сиви по челюстта й бузите му.

- Тогава какво? - каза Люк. - Какво очакваш да направи? Къде предполагаш да отиде?

Очите й се спряха за момент на Клари.

- Защо не при сестра си? - попита тя. - Семейството...

- Изабел е сестра на Джейс. - прекъсна я Клари. - Алек и Макс са негови братя. Какво

ще им кажеш? Ще те намразят завинаги, ако изхвърлиш Джейс от тук.

Очите на Мариса се спряха на нея.

- Ти какво знаеш за това?

- Познавам Изабел и Алек. - каза Клари. Мисълта за Валънтайн дойде, непоканена; тя я

отблъсна. - Семейството е повече от кръвта. Валънтайн не е мой баща. Люк е. Точно

както Алек, Макс и Изабел са семейството на Джейс. Ако го изтръгнеш от семейството

си, ще оставиш рана, която никога няма да зарасне.

Люк гледаше към нея с нещо като изненадано уважение. Нещо проблесна в очите на

Мариса - несигурност?

- Клари. - каза меко Джейс. - Достатъчно. - звучеше победен. Клари се обърна към

Мариса.

- Какво за Меча? - попита тя.

Мариса погледна към нея с искрено недоумение.

- Меча?

- Мечът на душите. - каза Клари. - Онзи, който можете да използвате, за да разберете

дали Ловеца на сенки лъже или не. Може да го използваш върху Джейс.

- Това е добра идея. - имаше искричка на оживление в гласа на Джейс.

- Клари, мисълта ти е добра, но не знаеш какво изисква Меча. - каза Люк. -

Единственият, който може да го използва, е Инквизиторката.

Джейс се облегна назад.

- Тогава й се обади. Обади се на Инквизиторката. Искам това да свърши.

- Не. - каза Люк, но Мариса гледаше към Джейс.

- Инквизиторката - каза тя неохотно - е вече на път...

- Мейрис. - гласа на Люк беше дрезгав. - Кажи ми, че не си я намесила в това!

- Не съм! Мислиш ли, че Клейва няма да се намеси в тази дива история за Бездушни

бойци, Портали и разследвани смъртни случаи? След това, което направи Ходж?

Благодарение на Валънтайн сега всички сме под разследване. - завърши тя, виждайки

побелялото смаяно изражение на Джейс. - Инквизиторката може да пъхне Джейс в

затвора. Може да изтрие Маркировките му. Помислих, че ще е по-добре...

- Джейс да го няма, когато тя пристигне. - каза Люк. - Не се изненадвам, че си била

толкова нетърпелива да го отпратиш.

- Коя е Инквизиторката? - попита Клари. Думата извикваше картини на Испанската

Инквизиция, на насилие, камшици и изтезания. - Какво ще прави тя?

- Тя разследва Ловци на сенки от името Клейва. - каза Люк. - Гарантира, че Законът не е

нарушен от Нефелими. Тя разследваше всички членове на Кръга след Въстанието.

- Тя ли е прокълнала Ходж? - попита Джейс. - Тя ли те е изпратила тук?

- Тя избра нашето заточение и неговото наказание. Не ни обичаше и мразеше баща ти.

- Няма да напусна. - каза Джейс все така пребледнял. - Какво би направила на вас, ако

дойде тук, а мен ме няма? Ще си помисли, че сте заговорничили да ме скриете. Ще ви

накаже - теб, Алек, Изабел и Макс.

Мариса не каза нищо.

- Мейрис, не ставай глупава. - каза Люк. - Ще те обвинява повече, ако пуснеш Джейс да

си тръгне. Остави го тук и позволи изпита с Меча – това ще бъде знак на добра воля.

- "Остави Джейс". Не може да си сериозен, Люк! - възкликнаа Клари. Тя знаеше, че да

се използва Меча бе нейна идея, но започваше да съжалява, че дори го е довела тук. –

Звучи така, сякаш тя е ужасна.

- Но, ако Джейс напусне - каза Люк. - никога няма да може да се върне. Никога няма да

бъде Ловец на сенки отново. Харесва ли ти или не, Инквизиторката е дясната ръка на

Закона. Ако Джейс иска да остане част от Клейва, трябва да й сътрудничи. Той има

нещо на негова страна, нещо, което участиците в Кръга нямаха след Въстанието.

- И какво е това? - попита Мариса.

Люк с усмихма бегло.

- За разлика от теб, - каза той. - Джейс казва истината.

Мариса пое тежко дъх и се обърна към Джейс.

- В края на крайщата, това си е твое решение. - каза тя. - Ако искаш изпитанието,

можеш да останеш тук, докато Инквизиторката пристигне.

- Ще остана. - каза Джейс. Имаше твърдост в тона му, лишен от гняв, което изненада

Клари. Той изглежда гледаше покрай Мариса, светлина проблясваше в очите му като от

отразяващ се огън. В този момент Клари не можеше да не си помисли, че той прилича

много на баща си.

ГЛАВА 4

КУКУВИЧЕТО В ГНЕЗДОТО ПРЕВЕДЕНО ОТ PAJU4ETO

-Портокалов сок, меласа, яйца – с изтекъл от седмици срок на годност, де – и нещо,

което прилича малко на маруля.

-Маруля? – Клари надникна над рамото на Саймън в хладилника. – О, това е моцарела.

Саймън потръпна и срита вратата на хладилника на Люк, за да я затвори:

-Да си поръчаме пица, а?

-Вече го направих. – намеси се Люк, влизайки в кухнята с безжичния телефон в ръка. –

Една голяма вегетарианска пица и три коли. И се обадих в болницата.– добави,

затваряйки телефона. – Няма промяна в състоянието на Джоселин.

-Оу! – възкликна Клари. Седна на дървената маса. Обикновено Люк беше много

подреден, но в момента масата беше покрита с неотваряна поща и купища мръсни

чинии. Зелената му брезентова чанта висеше на облегалката на един стол. Тя знаеше, че

би трябвало да му помага в чистенето, но напоследък просто нямаше енергията за това.

Кухнята на Люк беше малка и неприветлива, в най-добрия случай – той не беше кой

знае какъв готвач, за което свидетелстваше лавицата за подправки, висяща над

старомодната газова печка, на която нямаше никакви подправки. Вместо това той я

използваше за да държи на нея бурканчета с чай и кафе.

Саймън седна до нея, докато Люк разчистваше мръсните чинии от масата и ги слагаше

в мивката.

-Добре ли си? – попита той, снижавайки гласа си.

-Добре съм. – Клари успя да пусне една усмивка. – Не очаквах майка ми да се събуди

днес, Саймън. Имам чувството че тя – ами, че чака нещо.

-Знаеш ли какво?

-Не. Просто нещо липсва. – Тя погледна нагоре към Люк, но той беше зает да търка

енергично чиниите, които бе сложил в мивката. – Или пък някой.

Саймън я изгледа изпитателно, после сви рамене:

-Звучи, сякаш сцената в Института е била много напрегната.

Клари потрепери:

-Майката на Алек и Изабел е направо плашеща.

-Я пак, как й беше името?

-Мей-рис. – отговори Клари, копирайки произношението на Люк.

-Това е старо име, използвано от ловците на сенки. – Люк си избърса ръцете в кърпата

за чинии.

-И Джейс е решил да остане и да се разправя с тая личност – инквизиторката? Не е

искал да си тръгне? – попита Саймън.

-Това трябва да направи, ако иска изобщо някога да има живот като ловец на сенки. –

отговори му Люк. – А това да бъде такъв – един от нефилимите – е всичко за него.

Познавах такива ловци на сенки като него, някога, в Идрис. Ако им отнемеш това...

Познатото звънене на вратата прозвуча и го прекъсна. Люк захвърли кърпата на плота:

-Ей-сега се връщам.

В момента, в който той напусна кухнята, Саймън каза:

-Ужасно е странно да мисля за Люк като за някой, който е бил ловец на сенки някога.

По-странно, отколкото да мисля за него като за върколак.

-Наистина ли? Защо?

Сймън сви рамене:

-Чувал съм за върколаци и преди. Те са нещо като познат елемент. Значи, той се

превръща във вълк веднъж месечно – голяма работа! Но това нещо с ловците на

сенки...те са като някакъв култ.

-Не са като култ!

-Със сигурност са. Ловенето на сенки е целият им живот. И гледат отвисоко на всички

останали. Наричат ни мундани. Сякаш не са човешки същества. Не стават приятели с

нормалните хора, не ходят на същите места, не знаят същите вицове, смятат, че са над

нас. – Саймън протегна един жилест крак и зачовърка с пръст разбриданата дупка на

коляното на дънките си. – Днес срещнах един друг върколак.

-Не ми казвай, че си висял с Шантавия Пит в „Луната на ловеца‖. – в стомаха й се беше

свило малко неприятно възелче, но тя не можеше да каже точно на какво се дължи то.

Може би на стреса от това, че се носеше по течението свободно и без посока.

-Не. Беше едно момиче. – обясни той. – Приблизително на нашата възраст. Казва се

Мая.

-Мая? – Люк се беше върнал в кухнята, носейки бяла квадратна кутия за пица. Пусна я

на масата и Клари се протегна да я отвори. Миризмата на горещо тесто, доматен сос и

сирене й напомни колко е гладна. Откъсна си едно парче, без да изчака Люк да й

плъзне чиния от другия край на масата. Той седна с усмивка, като клатеше главата си.

-Мая е една от глутницата, нали така? – попита Саймън, като сам си взе едно парче.

Люк кимна:

-О, да. Тя е добро хлапе. Няколко пъти съм я оставял тук да се грижи за книжарницата,

когато ходя до болницата. Позволява ми да й плащам в книги.

Саймън го погледна над пицата си:

-Не ти стигат парите ли?

Люк сви рамене:

-Парите никога не са били от голямо значение за мен, а пък глутницата сама се грижи

за своите средства.

Клари се замисли:

-Майка ми винаги казваше, че ако останем без пари, тя продава по някоя от акциите на

баща ми. Но след като мъжът, който смятах за свой баща, не ми е баща, а се съмнявам,

че Валънтайн има някакви акции...

-Майка ти продаваше бижутата си – едно по едно. – прекъсна я Люк. – Валънтайн й

беше дал част от семейните ценности, бижута, които са принадлежали на семейство

Моргенстерн в продължение на поколения. Дори малка част от тях биха достигнали

много висока цена при един търг. – Той въздъхна. – Няма ги вече, тези бижута. Макар

че може би Валънтайн е възстановил част от тях при ровенето и потрошаването на

стария ви апартамент.

-Е, надявам се това да й е доставило удовлоствие поне донякъде. – заяви Саймън. – Да

му продаде нещата по този начин. – Той си взе трето парче пица. Беше наистина

удивително, помисли си Клари, как момчетата-тийнейджъри успяваха да ядат толкова,

без да качат и грам – или без да им прилошее.

-Трябва да е било странно за теб. – каза тя на Люк. – Да видиш Мариса по този начин,

след толкова време.

-Не точно странно. Мейрис не е толкова различна сега от това, което беше тогава –

всъщност, прилича повече на себе си от всякога, ако това има някакъв смисъл за теб.

Клари смяташе, че има. Начинът, по който изглеждаше Мариса й припомни слабото

тъмнокосо момиче на снимката, която Ходж й бе дал – онова с високомерно

повдигнатата брадичка.

-Как смяташ, че се чувства по отношение на теб? – попита го. – Наистина ли мислиш,

че са се надявали да си мъртъв?

Люк се усмихна:

-Може би не от омраза, не – но за тях би било по-удобно и значително по-малко

объркано, ако бях умрял – това е сигурно. Фактът, че не само съм жив, но и съм начело

на глутницата от центъра, едва ли е нещо, за което са се надявали. В крайна сметка,

тяхната работа е да пазят мира между долноземците – и ето ме мен, с обща с тяхната

история и множество причини да искам отмъщение. Ще се притесняват, че съм дива

карта, карта с много неизвестни.

-А ти такъв ли си? – поинтересува се Саймън. Пицата им свършваше, така че той се

протегна, без да погледне, и взе една от нахапаните корички от парчетата на Клари.

Знаеше, че мрази коричките. – Дива карта, имам предвид.

-Няма нищо диво у мен. Аз съм флегматичен. На средна възраст.

-Само дето веднъж месечно се превръщаш във вълк и тичаш наоколо, разкъсвайки

разни неща. – каза Клари.

-Би могло да е по-зле. – засече я Люк. – Мъжете на моята възраст са известни с това, че

си купуват скъпи спортни коли и спят със супермодели.

-Ти си само на трийсет и осем. – отбеляза Саймън. – Това не е средна възраст.

-Благодаря ти, Саймън, оценявам го. –Люк отвори кутията за пица и, установявайки, че

е празна, я затвори с въздишка. – Въпреки че изяде цялата пица.

-Изядох само пет парчета! – възрази Саймън, накланяйки стола си назад така, че той

балансираше точно и единствено на двата си задни крака.

-И колко парчета смяташ, че има в една пица, идиот такъв? – поиска да узнае Клари.

-По-малко от пет парчета изобщо не може да се нарече ядене, то си е чиста закуска! –

Саймън погледна загрижено към Люк. – Означава ли това, че ще се превърнеш във вълк

и ще ме изядеш?

-Със сигурност не. – Люк се изправи, за да изхвърли кутията от пицата в кошчето за

боклук. Ще си твърде жилав и труден за храносмилане.

-Но пък кашер*. – отбеляза Саймън жизнерадостно. (*кашер - евр. ―религиозна храна‖.

рел. В юдаизма — храна приготвена и сервирана в специални съдове и определен начин

в съответствие с религиозните норми)

-Ще направя всичко възможно да насоча всеки евреин-ликантроп в твоята посока. –

Люк се облегна назад към мивката. – Но, за да отговоря на въпроса ти от преди малко,

Клари, беше странно да видя Мейрис Лайтууд, но не заради самата нея – а заради

обстановката. Институтът твърде много ми напомни на Залата на Съглашението в

Идрис – усещах силата на руните от Сивата книга навсякъде около себе си, след

петнайсет години на опити да ги забравя.

Успя ли? – попита тя. – Успя ли да ги забравиш?

-Има някои неща, които човек не забравя никога. Руните от тази Книга са много повече

от илюстрации. Те стават част от теб. Част от кожата ти. Това да си ловец на сенки

никога не те напуска. То е дар, пренасян от кръвта ти, и можеш да го промениш

толкова, колкото би могла да промениш кръвната си група.

-Чудех се...- замислено промълви Клари – дали аз самата не трябва да получа няколко

Маркировки.

Саймън изпусна коричката, която гризеше:

-Сигурно се шегуваш!

-Не, напротив. Защо да се шегувам с нещо такова? И защо да не получа Маркировки?

Аз съм ловец на сенки. Би трябвало да се възползвам от каквато защита мога.

-Защита от какво? – настоя Саймън, навеждайки се напред, така че краката на стола му,

които досега бяха във въздуха, се удариха в пода със силно думтене. – Смятах, че

цялата тази история с ловенето на сенки е приключила. Смятах, че се опитваш да

водиш нормален живот.

Тонът на Люк беше мек:

-Не съм сигурен дали има такова нещо като нормален живот.

Клари погледна надолу към ръката си, където Джейс беше нарисувал единствената

Маркировка, която беше получавала някога. Все още можеше да види подобната на

дантела бяла следа, която тя беше оставила след себе си – повече спомен, отколкото

белег:

-Естествено, искам да избягам от странностите. Но какво става, ако странността ме

преследва? Какво, ако нямам избор?

-Или може би ти самата не искаш толкова силно да избегнеш странността. –

промърмори Саймън. – Не и докато Джейс е замесен в нея, за всеки случай.

Люк прочисти гърлото си:

-Повечето нефелими преминават през много нива на подготовка, преди да получат

Маркировките си. Не бих препоръчал получаването дори на една, преди да са ти дадени

някакви инструкции. А дали изобщо искаш да го правиш, е въпрос на твое решение,

разбира се. Както и да е, има нещо, което трябва да притежаваш; което всеки ловецна

сенки трябва да притежава.

-Ужасно дразнещо и арогантно отношение? – предположи Саймън.

-Стиле. – поправи го Люк. Всеки ловец на сенки трябва да има стиле.

-Ти имаш ли? – поинтересува се Клари, учудена.

Без да отговори, Люк излезе от кухнята. Върна се след няколко минути, като държеше

някакъв предмет, обвит в черна тъкан. Постави го на масата и разгърна плата,

разкривайки проблясващ и приличащ на жезъл предмет, изработен от блед матов

кристал. Стиле.

-Красиво. – изкоментира Клари.

-Радвам се, че мислиш така, – каза Люк. – защото искам да го вземеш.

-Да го взема? – тя го изгледа, изумена. – Но то е твое, нали?

Той поклати главата си:

-Това беше на майка ти. Тя не искаше да го държи в апартамента, да не би случайно да

го откриеш, така че ме помоли да й го пазя.

Клари вдигна стилето. Беше хладно на допир, макар тя да знаеше, че ще се загрее,

докато започне да излъчва светлина, когато бъде използвано. Беше странен предмет –

недостатъчно дълъг, за да е оръжие, недостатъчно къс, за да се използва лесно за

рисуване. Тя предположи, че странният размер е нещо, с което човек свиква с времето.

-Мога ли да го задържа?

-Разбира се. Стар модел е, естествено, излязъл от употреба преди поне двайсет години.

Новите модели ги правят по-фини. Въпреки това, то е достатъчно надеждно.

Саймън я наблюдаваше как държи стилето – като диригент палката си – и рисува с него

невидими очертания във въздуха между тях:

-Това ми напомня времето, когато дядо ми ми даде старите си стикове за голф.

Клари се засмя и сведе ръка:

-Н-даа, само дето ти никога не ги използва.

-А аз се надявам, че никога няма да ти се налага да използваш това. – засече я Саймън и

бързо извърна поглед, преди тя да е успяла да му отговори.

Дим се издигаше от Маркировките на черни спирали и той подуши задавящата миризма

на собствената си горяща кожа. Баща му бе застанал над него, държейки стиле, чийто

връх пламтеше в червено като върха на ръжен, оставен твърде дълго в жаравата.

„Затвори очите си, Джонатан, - бе казал той – болката е само това, което й позволяваш

да бъде‖. Но ръката на Джейс се бе извила навътре от самосебе си, без негово желание,

сякаш кожата му се гърчеше и извиваше като жива, за да избяга от стилето. Той чу

пукота, когато една от костите на ръката му се счупи, а после още една...

Джейс отвори очите си и примигна в тъмнината, гласът на баща му отшумяваше в

тъмнината като дим, разпилян от надигащ се вятър. Усети болка, вкусът й бе

металически върху езика му. Беше прехапал вътрешността на устната си. Седна,

потрепервайки.

Пропукването се чу отново и той неволно погледна към ръката си. По нея нямаше

белези. Той осъзна, че звукът идва някъде извън стаята. Някой чукаше – доста

колебливо – на вратата.

Той се претърколи от леглото, потрепервайки, когато голите му крака докоснаха

студения под. Беше заспал с дрехите си и сега се вгледа в намачканата си тениска с

отвращение. Вероятно все още смърдеше на вълк. И освен това всичко го болеше.

Почукването се потрети и Джейс закрачи през стаята да отвори вратата. После

изненадано примигна:

-Алек?

Алек, с ръце в джобовете на дънките си, сви рамене неловко:

-Извинявай за ранния час. Майка ме изпрати да те доведа. Иска да те види в

библиотеката.

-Колко е часът?

-Пет сутринта.

-А ти защо, по дяволите, си буден?

-Така и не си легнах. – Изглеждаше сякаш казва истината: сините му очи бяха

заобиколени от тъмни сенки.

Джейс прокара ръка през разрошената си коса:

-Добре. Изчакай една секунда да си сменя ризата. – Насочи се към гардероба и зарови в

спретнато подредените квадратни купчинки, докато не откри една тъмносиня блуза с

дълги ръкави. Внимателно свали тениската, която носеше – на места тя бе залепнала за

кожата му от засъхналата кръв.

Алек се извърна настрани:

-Какво ти се е случило? – Гласът му беше някак странен, сякаш нещо го стискаше за

гърлото.

-Сбих се с една глутница върколаци. – Джейс плъзна синята блуза през главата си.

Облечен, той зашляпа след Алек в коридора. – Имаш нещо на врата. – отбеляза.

Ръката на Алек полетя към гърлото му:

-Какво?!

-Изглежда като белег от ухапване. – каза Джейс. – Ти въобще какво си правил цяла

нощ?

-Нищо! – червен като цвекло, с ръка, все още притисната към врата му, Алек забърза

надолу по коридора. Джейс го последва. – Разхождах се в парка. Опитах се да си

прочистя главата.

-И попадна на вампир?

-Какво?! Не! Паднах.

-На врата си? – Алек издаде някакъв странен звук и Джейс реши, че очевидно е най-

добре да изостави темата. – Добре, де, както и да е. И от какво искаше да си прочистиш

главата?

-От теб. От родителите си. – отвърна Алек. – Те дойдоха и обясниха защо са били

толкова ядосани, след като ти си тръгна. И обясниха за Ходж. Благодаря, че ми каза за

това, между другото.

-Извинявай. – Беше ред на Джейс да се изчерви. – Някакси не можах да се накарам да

го сторя.

-Ами, не изглежда никак добре. – Най-накрая Алек махна ръка от врата си и се обърна

да изгледа Джейс обвинително. – Изглежда така, сякаш си криел разни неща. Неща за

Валънтайн.

Джейс спря на място:

-Смяташ, че съм лъгал ли? За това, че не знаех, че Валънтайн е моят баща?

-Не! – Алек изглеждаше стреснат, или от въпроса, или от страстта, която Джейс бе

вложил в него. – И изобщо не ми пука кой е баща ти, ама хич! За мен няма значение. Ти

все още си същият човек.

-Който и да е това. – Думите прозвучаха, ледени, преди да успее да ги спре.

-Само казвам, – тонът на Алек беше успокоителен – че понякога можеш да си много

рязък. Просто мисли, преди да говориш, това е всичко, за което те моля. Никой тук не

ти е враг, Джейс.

-Ами, благодаря ти за съвета. – каза Джейс. – И сам мога да се съпроводя по остатъка

от пътя до библиотеката.

-Джейс...

Но той вече беше изчезнал, оставяйки Алек и нещастието му зад гърба си. Джейс

мразеше, когато другите се безпокояха за него. Караше го да се чувства така, сякаш

може би наистина има за какво да се безпокоят.

Вратата на библиотеката беше наполовина открехната. Без да си направи труда да

почука, Джейс влезе. Това винаги бе била една от любимите му стаи в Института –

имаше нещо успокояващо в нейната старомодна смесица в обзавеждането – дърво и

месинг – а покритите с кожа и кадифе книги, наредени покрай стените, бяха като стари

приятели, които очакват завръщането му. Порив на студен въздух го удари в момента, в

който вратата се отвори. Камината, която обикновено беше запалена и гореше през

цялата есен и зима, сега бе купчина пепел. Лампите бяха изгасени. Единствената

светлина идваше от тесните отвори на прозорците в купола и този на тавана – високо

горе.

Без да го желае, Джейс неволно помисли за Ходж. Ако той бе тук, огънят щеше да е

запален, газовите лампи, светнати, щяха да оформят езерца от златиста светлина на

паркета, покриващ пода. Самият Ходж щеше да се е отпуснал в кресло край огъня, с

Хюго на едното рамо и книга, поставена край него...

Но в стария фотьойл на Ходж имаше някого. Слаб, посивял някой, който се изправи от

креслото, плавно развиващ се като кралска кобра, и който се обърна към него с хладна

усмивка.

Беше жена. Тя носеше дълга, старомодна тъмносива мантия, която падаше чак до върха

на ботушите й. Под нея беше облечена в удобен костюм с пясъчен цвят и мандаринска

яка, чиито твърди ръбове се притискаха във врата й. Косата й беше в някакво безцветно

мишо-русо, издърпана назад и плътно придържана от гребени, а очите й приличаха на

сиви отломъци кремък. Джейс можеше да ги усети – като докосването на ледена вода –

докато погледът й изследваше мръсните му и изкаляни джинси и се плъзна нагоре към

израненото му лице и очите му, където се закова.

В продължение на секунда нещо жарко гореше в погледа й, като блясъка на пламък,

заключен под лед. След това то изчезна:

-Ти си момчето?

Преди Джейс да може да отговори, това стори друг глас: гласът на Мариса, която бе

влязла в библиотеката след него. Той се почуди защо не бе чул приближаването й и

осъзна, че е оставила някъде обувките си с токчета; сега носеше чехли. Беше облечена с

дълга роба от релефна коприна и беше стиснала силно устните си:

-Да, Инквизиторке. – каза. – Това е Джонатан Моргенстерн.

Инквизиторката се придвижи към Джейс като плаващ облак от сив дим. Спря пред него

и протегна ръка – с дългите си пръсти и белотата си му заприлича на паяк-албинос.

-Погледни ме, момче! – заповяда, и изведнъж тези дълги пръсти бяха под брадичката

му, принуждавайки главата му да се повдигне. Тя беше невероятно силна, тази жена. –

Ще ме наричаш Инквизитор. Няма да се обръщаш към мен по друг начин. – Кожата

покрай очите й беше лабиринт от фини линии – като пукнатини в боя. Две плитки

бразди тръгваха от ъгълчетата на устата й и стигаха до брадичката. – Разбираш ли?

През по-голямата част от живота му Инквизиторът беше някаква далечна полумитична

фигура за Джейс. Самоличността й, дори много от задълженията й, бяха забулени от

тайнственост; секретността беше наложена от Клейва. Той винаги си бе представял, че

тя ще е нещо като Мълчаливите братя, с тяхната вътрешна сила и скрити тайни. Не

беше си представял някой толкова директен – или толкова враждебен. Очите й сякаш се

впиваха в него с цел да разрежат бронята му от увереност и подигравателно веселие и

да го оголят до кокал.

-Името ми е Джейс. – заяви той. – Не момче. Джейс Уейлънд.

-Нямаш право да претендираш за името Уейлънд. – отсече тя. – Ти си Джонатан

Моргенстърн. Да твърдиш, че си Уейлънд, те прави лъжец. Точно като баща ти.

-Всъщност, - каза Джейс – предпочитам да смятам, че съм лъжец по начин, който си е

уникален и единствено мой.

-Разбирам. – Тънка усмивка изви бледите й устни. Не беше приятна усмивка. – Ти не

зачиташ авторитетите, точно както правеше баща ти. Като ангела, чието име носите и

двамата. – Пръстите й сграбчиха брадичката му с неочаквана жестокост; ноктите й се

впиха болезнено. – Луцифер е бил награден за бунта си достойно, когато Бог го е

запратил в дълбините на ада. – Дъхът й беше кисел като оцет. – Ако се

противопоставяш на властта ми, обещавам ти, че ще му завидиш за съдбата му.

Тя освободи Джейс и отстъпи назад. Той усещаше бавната струйка кръв, която се

стичаше от мястото, където ноктите й бяха разцепили кожата на лицето му. Ръцете му

трепереха от гняв, но той отказа да вдигне някоя от тях и да изтрие кръвта.

-Имоджен... – започна Мариса, после се поправи сама. – Инквизитор Херондейл. Той се

съгласи на процес пред Меча. Можете да откриете дали казва истината.

-За баща му? Да. Знам, че мога. – Твърдата яка на Инквизитор Херондейл се впи в

гърлото й, когато се извърна да погледне Мариса. – Нали знаеш, Мейрис, че Клейвът

никак не е доволен от теб. Ти и Робърт сте пазителите на Института. Просто сте

късметлии, че досието ви през последните години е сравнително чисто – малко

демонична активност доскоро и всичко е тихо през последните няколко дни. Без

доклади, дори от Идрис – затова Клейвът е настроен снизходително. Защото имаше

случаи, когато се чудехме дали наистина сте се отказали от клетвата си за вярност към

Валънтайн. В момента изглежда сякаш ви и поставил капан и вие сте паднали право в

него. Човек би предположил, че точно вие трябва да сте наясно.

-Нямаше капан! – намеси се Джейс. – Баща ми знаеше, че семейство Лайтууд ще ме

отгледат, ако смятат, че съм син на Майкъл Уейлънд. Това е всичко!

Инквизиторката се взираше в него, сякаш той бе говореща хлебарка:

-Знаеш ли какво прави кукувицата, Джонатан Моргенстерн?

Джейс се зачуди дали това да си Инквизитор – едва ли беше приятна работа – не бе

накарала Имоджен Херондейл да откачи мъничко.

–Какво прави кое?!

-Птицата, кукувицата. – каза тя. – Схващаш ли, кукувиците са паразити. Те снасят

яйцата си в гнездата на други птици. Когато яйцето се излюпи, малкото кукувиче

избутва другите новоизлюпени птиченца от гнездото. Горките птици-родители се

скапват от работа – до смърт – опитвайки се да открият достатъчно храна да отгледат

твърде голямото кукувиче, убило техните собствени бебета и заело местата им.

-Твърде голямо? – възкликна Джейс. – Дебел ли ме нарече току-що?!

-Това беше аналогия.

Не съм дебел.

-А пък аз – добави Мариса – не искам съжалението ти, Имоджен. Отказвам да

повярвам, че Клейвът би наказал мен или съпруга ми за това, че сме избрали да

отгледаме сина на мъртъв приятел. – Тя изпъна раменете си. – Не е като да не им

казахме какво правим.

-А и аз никога не съм наранявал никой от семейство Лайтууд – по никакъв начин! –

заяви Джейс. – Работех здраво и тренирах здраво – можете да казвате каквото искате за

баща ми, но той направи от мен ловец на сенки. Заслужил съм си мястото тук.

-Недей да защитаваш баща си пред мен! – отсече Инквизиторката. – Познавах го. Той

беше – е – най-долният от всички хора!

Долен? Кой казва „долен‖? И какво изобщо означава?!

Безцветните мигли на Инквизиторката леко бръснаха бузите й, когато тя присви очите

си в преценяващ поглед.

-Ти си арогантен. – каза накрая. – А също и непокорен и противоречащ. Баща ти ли те

научи да се държиш по този начин?

-Не и спрямо него. – кратко отвърна Джейс.

-Тогава му подражаваш. Валънтайн беше един от най-арогантните и непочтителни

хора, които съм срещала някога. Предполагам, че те е възпитал да си точно като него.

-Да. – отговори Джейс, не можейки да се възпре – обучен съм да съм зъл гений още от

най-ранна детска възраст. Да изтръгвам крилцата на мухите и да тровя водните запаси

на земята – тоя материал ми го преподаваха в детската градина. Предполагам, че

всички ние сме големи късметлии, че той инсценира смъртта си, преди да стигнем до

тази част от обучението ми, засягаща грабенето и изнасилването.

Мариса издаде звук, силно напомнящ на ужасено стенание:

-Джейс...

Но Инквизиторката я пресече:

-И точно като баща си, не можеш да сдържаш избухливия си нрав. Семейство Лайтууд

са те разглезили и са допуснали най-лошите ти качества да избуят. Може да изглеждаш

като ангел, Джонатан Моргенстерн, но аз знам точно какво си.

-Той е просто едно момче. – вмъкна Мариса. Тя нима го защитаваше? Джейс й хвърли

бърз поглед, но нейните очи бяха извърнати настрани.

-И Валънтайн някога беше само едно момче. Така че сега, преди да правим каквото и да

било ровене в тази твоя руса глава, за да открием истината, предлагам да укротиш

избухливостта си. А аз знам точното място, където да сториш това.

Джейс примигна:

-Изпращаш ме в стаята ми?

-Изпращам те в тъмниците на Мълчаливия град. След една нощ там, подозирам, че ще

си много по-склонен да сътрудничиш.

Мариса рязко си пое въздух:

-Имоджен...не можеш!

-О, определено мога. – Очите й блестяха като скалпели. – Имаш ли нещо да ми кажеш,

Джонатан?

Джейс можеше само да се взира в нея. В Мълчаливия град имаше нива и още подир

тях, а той бе съзирал само първите две, където се държаха архивите и където

заседаваше Съветът на Братята. Затворническите килии бяха на най-долното ниво на

Града, под погребалните нива, където хиляди мъртви и изгорени ловци на сенки

почиваха в тишина. Килиите се пазеха за най-злите престъпници: вампири, посегнали

към хора, магьосници, нарушили закона, налаган от Завета, ловци на сенки, пролели

кръвта на свои братя. Джейс не беше нищо от тези неща. Как изобщо би могла тя да

предложи да го прати там?

-Много умно, Джонатан. Виждам, че вече научаваш най-добрият урок, който

Мълчаливият град може да ти преподаде. – Усмивката на Инквизиторката беше като

тази на ухилен череп. – Как да си държиш устата затворена.

Клари беше заета да помага на Люк да изчисти остатъците от вечерята, когато звънецът

на входната врата издрънча отново. Тя се изпъна, погледът й отскочи към Люк:

-Очакваш ли някого?

Той се намръщи, избърсвайки ръката си в кърпата за чинии:

-Не. Изчакай тук. – Тя видя, че се протяга да грабне нещо от една от лавиците, докато

напускаше кухнята. Нещо, което блестеше.

-Видя ли този нож? – подсвирна Саймън, ставайки от масата. – Неприятности ли

очаква?

-Мисля, че той винаги е в очакване на неприятности – отговори Клари – напоследък. –

Тя надникна иззад вратата на кухнята и видя как Люк открехва предната. Чуваше гласа

му, но не и какво казва. Той не звучеше разстроен, все пак.

С ръка на рамото й Саймън я дръпна назад:

-Стой по-далеч от вратата. Ти какво, да не се побърка? Какво ще стане, ако там има

някакъв демон или нещо такова?

-Тогава вероятно на Люк би му била от полза помощта ни. – Клари погледна надолу

към ръката му върху рамото си и се нахили. – Сега пък почна да ме пазиш? Това е

сладко.

-Клари! – Люк я повика от предната врата. – Ела тук. Искам да се запознаеш с някого.

Клари потупа ръката на Саймън и я отмести.

-Ей-сега се връщам.

Люк се беше облегнал на рамката на вратата с кръстосани ръце. Ножът беше изчезнал

от тях по магически начин. Едно момиче беше застанало на стъпалата пред къщата,

момиче с навита на множество кафяви къдрици коса и светлокафяво яке от рипсено

кадифе.

-Това е Мая – представи я Люк – за която точно ви разправях.

Момичето погледна към Клари. Очите й под ярката светлина на лампата на верандата

бяха със странен кехлибарено-зелен цвят:

- Ти трябва да си Клари.

Клари призна, че точно такъв е случаят.

-Тоест онова хлапе – момчето с русата коса, което обърна с краката нагоре „Луната на

ловеца‖ – та той е твой брат?

-Джейс. – късо каза Клари, тъй като не хареса натрапчивото любопитство на момичето.

-Мая? – това беше Саймън, който бе дошъл след Клари с ръце, пъхнати в джобовете на

дънковото му яке.

-Нда-а. Ти беше Саймън, нали така? Изобщо не ме бива с имената, но теб те помня. –

Момичето му метна една усмивка покрай Клари.

-Супер! – възкликна Клари. – Сега всички сме приятели.

Люк се прокашля и се изправи:

-Изках да се запознаете, защото Мая ще работи в магазина през следващите няколко

седмици. – обясни той. – Не се притеснявайте, ако я виждате да влиза и да излиза. Тя си

има ключ.

-И ще се оглеждам за каквото и да било необичайно нещо. – обеща Мая. – Демони,

вампири, каквото и да е.

-Благодаря. – каза Клари. – Толкова спокойна и в безопасност се чувствам сега.

Мая примигна:

-На саркастична ли се правиш?

-Всички сме леко напрегнати. – побърза да се намеси Саймън. – Аз определено съм

щастлив, знаейки, че ще има някой наоколо да наглежда гаджето ми, когато няма никой

вкъщи.

Люк вдигна една вежда, но не каза нищо. Клари допълни:

-Саймън е прав. Извинявай, че ти се сопнах.

-Всичко е наред. – Мая я погледна със съчувствие. – Чух за майка ти. Съжалявам.

-Аз също. – отговори Клари, обърна се и влезе в кухнята. Седна на масата и постави

глава в ръцете си. Миг по-късно Люк я последва.

-Извинявай. – каза й. – Предполагам, че не си в настроение да се срещаш с никого.

Клари го погледна през наклонените си пръсти:

-Къде е Саймън?

-Говори с Мая. – отговори Люк, и наистина Клари можеше да чуе гласовете им, тихи

като мърморене, от другия край на къщата. – Просто си помислих, че ще е добре за теб

да имаш приятел точно сега.

-Имам си Саймън.

Люк бутна очилата на носа си нагоре към челото:

-Чу ли, че те нарича свое гадже?

Тя почти се изсмя на озадаченото му изражение:

-Предполагам, че е така.

-Това нещо ново ли е, или нещо, което се предполага, че трябва вече да зная, но към

забравил?

-Аз самата не го бях чувала преди. – Тя отмести ръце от лицето си и ги погледна.

Помисли си за руната, отвореното око, което украсяваше опакото на дланта на всеки

ловец на сенки. – Нечие гадже. – прибави. – Нечия сестра, нечия дъщеря. Всички тези

неща, които преди не знаех, че съм, а аз все още не съм наясно какво съм точно.

-Не е ли това винаги въпросът...- замисли се Люк, а Клари чу вратата в другия край на

къщата да се затваря и стъпките на Саймън, приближаващи се към кухнята. Миризмата

на хладния нощен въздух влезе заедно с него.

-Дали ще е удобно, ако се изтърся тук за тази вечер? – попита той. – Малко късничко е

да тръгвам към вкъщи.

-Знаеш, че винаги си добре дошъл. – Люк погледна часовника си. – Ще легна да поспя.

Трябва да стана в пет сутринта, за да стигна до болницата в шест.

-Защо в шест? – зачуди се Саймън, но Люк вече беше излязъл от кухнята.

-Тогава започва часът за свиждане в болницата. – обясни му Клари. – Не е нужно да

спиш на кушетката. Не и ако не искаш да го правиш.

-Нямам нищо против да остана и да ти правя компания утре. – каза той, нетърпеливо

отмятайки тъмна коса от очите си. – Даже въобще.

-Знам. Имах предвид, че няма нужда да спиш на кушетката, ако не искаш.

-А къде тогава... – гласът му се изгуби, а очите му зад очилата се разшириха. – Оу.

-Леглото е двойно. – каза тя тихо. – В стаята за гости.

Саймън извади ръце от джобовете си. Бузите му бяха пламнали, яркочервени. Джейс би

се опитал да изглежда хладен и дистанциран; Саймън изобщо не си и помисли да

опитва:

-Сигурна ли си?

-Сигурна съм.

Той прекоси кухнята и, когато дойде до нея, се наведе да я целуне леко и непохватно по

устата. Усмихната, тя скочи на крака:

-Достатъчно с кухните! – заяви. – Никакви кухни повече.

И като го хвана здраво за китките, го издърпа след себе си – вън от кухнята, към стаята

за гости, където спеше.

ГЛАВА 5

ГРЕХОВЕТЕ НА БАЩИТЕ ПРЕВЕДЕНО ОТ DARKNESS92

Тъмнината, в затворите на Мълчаливия град, беше по-дълбока от всяка друга тъмнина,

която Джейс бе знаел. Не можеше да различи формата на собствените си ръце пред

очите си, не можеше да види пода или тавана на килията си. Каквото знаеше за нея

беше едно зърване породено от непредвидимата светлина от факлата на Мълчаливите

Братя, които отвореха заключената врата на килията й го бутнаха вътре, сякаш беше

обикновен престъпник. Вероятно точно това са си мислели, че е. Той знаеше, че

килията имаше плосък каменен под, три от стените бяха от издялан камък, а четвъртата

беше направена от кехлибарени решетки, всяка забиваща се надълбоко в камъка.

Знаеше, че има врата вградена в тези решетки. Знаеше също и, че има метален прът,

обикалящ по всяка стена, защото Мълчаливите Братя бяха закачили чифт сребърни

белезници на тях, а другия беше на китката му. Можеше да става и върви из килията

няколко стъпки, тропащ като призрака на Марли, но само толкова можеше. Вече беше

разранил дясната си китка от безрасъдните, рязки дръпвания на белезниците. Добре, че

беше левичар - малко светло петно в непробиваемата чернота. Не, че това имаше

някакъв смисъл, но беше успокоително ръката, с която се биеш, да е свободна. Започна

нова разходка по протежението на килията си, плъзгайки пръстите си по стената,

докато вървеше. Беше разстройващо да не знаеш кое време е. В Идрис баща му го беше

научил да разпознава времето по ъгъла на Слънцето, тежеста на следобедните сенки и

позицията на звездите на небето. Но тук нямаше звезди. Всъщност, той започна да се

чуди, дали ще види небето някога отново.

Джейс спря. Сега, защо се бе питал това? Разбира се, че ще види отново небето.

Клейвът нямаше да го убие. Наказанието със смърт беше за убийците. Но тръпката

страх остана с него, точно под гръдния му кош, странна като неочаквана вълна на

болка. Джейс не беше точно склонен към пристъпи на паника - Алек би казал, че той би

могъл да извлече голяма полза от известно количество здравословна страхливост.

Страхът не беше нещо, което му се бе отразявало много.

Спомни си как Мариса каза "Ти никога не си се страхувал от тъмното". Истина е. Тази

тревога беше неестествена, не като него изобщо. Трябваше да има нещо повече от

проста тъмнина. Взе си друго повърхностно вдишване. Просто трябваше да изкара през

нощта. Една нощ. Това беше. Пое отново една стъпка напред, оковите издрънчаха

мрачно.

Звух разцепи въздуха, оставяйки го на място. Беше високо виене, звука на чист,

безсмислен ужас. Продължаваше и продължаваше като нота, извлечена от цигулка,

повишаваше се, ставаше по-тънка и остра, докато не спря рязко. Джейс изруга. Ушите

му пищяха и можеше да вкуси ужаса в устата си като горчив метал. Кой би помислил,

че страхът има вкус? Той притисна гърба си към стената на килията, успокоявайки се.

Звукът дойде отново, този път по-силен и имаше друг писък, и още един. Нещо се

счупи отгоре и Джейс набързо се наведе неволно, преди да си спомни, че се намираше

няколко етажа под земята. Чу друг сблъсък и картина се оформи в съзнанието му:

вратите на мавзолея блъснати отворени, телата на мъртви от векове Ловци на Сенки се

спукат свободни, нищо повече освен скелети, държащи се цели от изсъхналите

сухожилия, влачейки се през белия под на Мълчаливия град, без плът, кокалести

пръсти...

Достатъчно! С изпъшкване от напрежение Джейс насили въображението си надалеч.

Мъртвите не се връщаха. И между другото, те бяха тела на Нефилими като самия него,

неговите убити братя и сестри. Нямаше защо да се страхува от тях. Тогава защо се

страхуваше така? Той стисна ръцете си в юмруци, ноктите се забиваха в дланите му.

Тази паника беше недостойна за него. Може да я овладее. Може да я смаже долу. Пое

си дълбок дъх, изпълвайки дробовете си, точно когато друг писък прозвуча, като този

беше много силен. Дъхът му се изтръгна извън гърдите му, когато нещо се сблъска

силно, много близо до него, и видя внезапна светлина, горещо огнено цвете натикано в

очите му.

Брат Джерамая се люшкаше пред погледа му с дясна ръка, стискаща все още горящата

факла, пергаментовата му качулка падна назад, за да открие лице, украсено с уродливо

изражение на ужас. Някога зашитата му уста зейна отворена в безгласен писък,

окървавен скъсан конец висеше от тесните му устни. Кръв, черна на светлината от

факлата, беше опетнила светлата му роба. Той престъпи няколко клатещи се стъпки с

разтворени ръце, и тогава, както Джейс гледаше напълно невярващо, Джерамая залитна

напред и тупна стремително на пода. Джейс чу разтрошаването на костите, когато

тялото удари земята, факлата изпращя, претъркулвайки се от ръката му към

набраздената с улейчета земя отвън, точно под заключената килийна врата.

Моментално Джейс падна на колене, протягайки се колкото оковите му позволяваха с

пръсти, насочени към факлата. Не можеше дори да я докосне. Светлината изчезваше

бързо, но в тази помръкваща светлина той можеше да види мъртвото лице на

Джерамая, обърнато към него с кръв, все още стичаща се през отворената му уста.

Зъбите му бяха криви, черни, ниски и дебели.

Джейс чувстваше гърдите си, сякаш нещо много тежко бе притиснато на тях.

Мълчаливите братя никога не отваряха устите си, никога не са говорели, смеели или

пищели. Но това беше звукът, който Джейс бе чул, сега беше сигурен в това - писъците

на мъж, който не бе викал от половин век, звук на ужас, много по-дълбок и мощен от

древната Руна на Мълчанието. Но как е възможно? И къде са другите Братя?!

Джейс искаше да вика за помощ, но тежестта беше все още на гърдите му, притискайки

го надолу. Не можеше да си поеме достатъчно въздух. Той се протегна за факлата

отново и почувства една от малките кости в китката си да се строшава. Болка проряза

ръката му, но му даде един единия инч, от който се нуждаеше. Той провлачи факлата

към ръката си и стана на крака. Когато пламъкът се разгоря обратно, той чу друг шум.

Дебел звук, нещо като отвратително мъчително влачене по земята. Косъмчетата по

врата му настръхнаха, остри като игли. Той напъха факлата напред, треперещите му

ръце изпращаха диви проблясъци светлина, които танцуваха по стените и ярко

осветяваха сенките.

Нямаше нищо там.

Вместо успокоение, той почувства как ужасът му се засилва. Задъхваше се, сякаш е бил

под вода. Страхът бе най-ужасния, защото беше толкова непознат. Какво е станало с

него? Нима внезапно бе станал страхливец?

Той се дръпна рязко от оковите, надявайки се, че болката ще прочисти съзнанието му.

Но не стана така. Отново чу шум, тупкащото плъзгане, и сега беше по-близо. Имаше и

друг звук, зад плъзгането, меко непрестанно шепнене. Никога не бе чувал толкова

зловещ звук. Полуобезумял от ужас, той се заклатушка назад към стената и вдигна

факлата в треперещата си ръка. За момент, осветена като през деня, той видя цялата

стая: стените, отключената врата, голите камъни зад нея, мъртвото тяло на Джерамая,

проснато на пода. Имаше врата, точно зад тялото му. Отваряше се бавно. Нещо се

издигна пред пътя му към вратата. Нещо голямо, тъмно и безформено. Очи като горящ

лед, потънали надълбоко в тъмните гънки, гледащи Джейс с ръмжащо забавление.

Тогава нещото тръгна напред. Голям облак от въртяща се пара изникна пред очите на

Джейс като стремителен полъх през повърхността на океан. Последното нещо, което

видя, беше светлината от факлата, светеща в зелено и синьо преди да бъде погълната от

тъмнината.

Да целуваш Саймън беше удоволствие. Нежно удоволствие - като да лежиш на хамак

през лятото, с книга и чаша лимонада. Беше от типа неща, които можеш да

продължаваш да правиш, без да се почувстваш отегчен, неспокоен, смутен или

разтревожен от нещо, освен от факта, че металната пръчка от леглото се забива в гърба

ти.

- Оуч. - каза Клари, опитвайки се да се извие настрани от пръчката, но без успех.

- Нараних ли те? - Саймън се повдигна настрани, изглеждайки обезпокоен. Или може

би беше това, че без очилата очите му изглеждаха два пъти по-големи и тъмни.

- Не, не ти - леглото. Като машина за мъчения е.

- Не съм забелязал. - каза мрачно, когато грабна една възглавница от пода, където беше

паднала и я закрепи под тях.

- Не би могъл. - засмя се тя. - До къде бяхме?

- Ами, лицето ми беше приблизително където е сега, но твоето беше много по-близко

до моето. Това си спомням.

- Колко романтично. - тя го дръпна надолу, върху нея, като той стоеше на лакти. Телата

им лежаха в почти права линия и тя можеше да почувства биенето на сърцето му през

тениските им. Миглите му, обикновенно скрити зад очилата, се отъркаха по бузата й,

когато се наклони да я целуне. Тя изпусна кратко разтреперено кискане.

- Странно ли ти е? - прошепна тя.

- Не. Мисля че, когато си представяш нещо достатъчно често, неговата реалност

изглежда...

- Неотговаряща на очакванията?

- Не. Не! - Саймън се издърпа обратно, гледайки я съдещо отблизо. - Никога не си го и

помисляй това. Това е обратното на неотговарящ на очакванията. Това...

Подтиснато кикотене забълбука в гърдите й.

- Добре, може би не искаш да кежеш и това.

Той затвори наполовина очите си, устата му се изви в усмивка.

- Добре, сега искам да кажа ти нещо умно, но единственото, за което мисля е...

Тя му се ухили.

- Че искаш секс?

- Спри с това. - той хвана ръцете й с неговите, разстилайки ги из леглото и погледна

към нея смутено.

- Че те обичам.

- Значи не искаш секс?

Той пусна ръцете й.

- Не съм казвал това.

Тя се разсмя и побутна гърдите му с двете си ръце.

- Пусни ме да стана.

Той изглеждаше разтревожен.

- Нямах предвид, че искам само секс...

- Не е това. Искам да се преоблека в нощницата си. Не мога да приема на сериозно да се

целуваме, когато съм още с чорапите си.

Той я гледаше тъжно, докато тя намери пижамата си от гардероба и тръгна към банята.

Затваряйки вратата тя му направи гримаса.

- Ей сега се връщам.

Каквото и да беше казал, отговора му се бе загубил в затръшването на вратата. Тя изми

зъбите си и пусна водата в мивката за известно време, гледайки се в огледалото като от

медицински кабинет. Косата й беше рошава и страните й бяха зачервени. Това брои ли

се за поруменяване, зачуди се тя. Предполага се, че влюбените хора трябва да сияят,

нали? Или това беше само за бременните жени, не можеше да си спомни точно, но

сигурно се предполага, че трябва да изглежда малко различно. Все пак, това беше

нейната първа истинска сесия с целувки, която някога бе имала, и беше хубаво, каза си

тя, безопасно, удовлетворително и удобно. Разбира се, тя се беше целувала с Джейс, в

нощта на рождния й ден - и то не беше безопасно, комфортно и удовлетворително

изобщо. Беше сякаш някъде в тялото й се бе отворила вена с нещо непознато, нещо по-

горещо, сладко и горчиво от кръвта. Не мисли за Джейс, каза си разпалено тя, но

гледайки се в огледалото, видя как очите й потъмняха и знаеше, че тялото й вече си бе

спомнило, въпреки че мозъкът й не искаше.

Тя пусна студената вода и намокри лицето си, преди да посегне към пижамата си.

Чудесно, осъзна тя, беше донесла долнището, но не и горнището. Колкото и да го

оценява Саймън, изглежда рано да започнем с уговорките за спане без горнище. Тя

отиде отново в спалнята, само за да намери, че той беше заспал по средата на леглото,

награбил дългата възглавница, сякаш е човешко същество. Сдържа смеха си.

- Саймън... - прошепна тя, тогава чу две остри бибиткания, които сигнализираха за

съобщение, току-що простигнало на телефона й. Самият той лежеше затворен на

масичката до леглото. Клари го вдигна и видя, че съобщението е от Изабел. Отвори

телефона и превъртя бързо надолу през съобщението. Прочете го два пъти, само за да

се убеди, че не си въобразяваше неща. След това избяга в килера и взе якето си.

- Джонатан.

Гласът проговори в тъмнината бавно, мрачно и познато като болка. Джейс отвори очите

си и видя само тъмнина. Той потрепери. Лежеше свит на ледения плосък каменен под.

Трябва да бе припаднал. Почувства пробождане на ярост към собствената си слабост и

деликатност. Завъртя се настрани, окованата му китка туптеше под белезниците.

- Има ли някой там?

- Сигурно би познал собствения си баща, Джонатан. - гласът дойде отново и Джейс

наистина го позна - звучеше като старо желязо, гладките близки тоналности. Опита се

да се покатери на краката си, но ботушите му се подхлъзнаха на локва от нещо и се

плъзна назад, рамената му удариха силно каменната стена. Веригите издрънчаха като

хор от железен вятър.

- Наранен ли си? - светлина пламна отпред, обгаряйки очите на Джейс. Той премигна да

премахне сълзите и видя Валентайн да стои от другата страна на решетката, зад тялото

на брат Джерамая. Светеща вещерска светлина бликаше от камъка в едната му ръка,

хвърляйки остра белезникава светлина из стаята. Джейс можеше да различи петната от

стара кръв по стените и новата кръв, малка локвичка от нея, която се беше разпиляла от

отворената уста на Джерамая. Почувства как стомахът му се размърда и сви, спомни си

за черната безформена фигура с очи като горящи бижута, която беше видял преди.

- Това нещо. - задави се. - Къде е? Какво беше?

- Наранен си. - Валънтайн се премести по-близко до решетките. - Кой нареди да те

заключат тук? Клейвът ли беше? Лайтууд?

- Беше Инквизиторката. - Джейс погледна надолу към себе си. Имаше още кръв по

панталона и тениската му. Не можеше да каже дали има и негова. Кръвта се

просмукваше бавно под белезниците.

Валънтайн наблюдаваше замислено Джейс през решетките. За пръв път от много

години Джейс виждаше баща си в истински бойни дрехи - дебелите кожени дрехи

позволяваха на Ловеца на сенки да се движи свободно, като в същото време

предпазваха от повечето видове демонска отрова; кехлибарени плочки по ръцете й

краката му, маркирани със серия от релефни фигури и руни. Имаше широка каишка

през гърдите му и дръжка на меч просвяткваше над рамената му. Той клекна,

изравнявайки погледа си с този на Джейс. Самият Джейс беше много изненадан да

види, че няма гняв в очите му.

- Инквизиторката и Клейвът са едно и също. А Лайтууд не биваше никога да позволят

това да стане. Никога не бих позволил на някого да ти направи това.

Джейс притисна рамената си към стената; беше толкова надалеч, колкото му

позволяваха оковите да се отдалечи от баща си.

- Да ме убиеш ли дойде?

- Да те убия? Защо бих искал да те убивам?

- Ами, ти уби Джерамая. И не ме занимавай с истории за това как само си се разхождал

наоколо, след като той така спонтанно е починал. Знам, че ти си го направил.

За пръв път Валънтайн погледна надолу към тялото на Брат Джерамая.

- Да, убих го, както и останалите Мълчаливи Братя. Трябваше. Имаха нещо, което ми

трябва.

- Какво? Чувство за достойнство?

- Това. - каза Валънтайн и издърпа меча от калъфката на рамото му, с едно бързо

движение. - Мелартак.

Джейс сдържа издишването на изненада, което се зароди в гърлото му. Той го позна

достатъчно добре: огромния с тежко сребърно острие Меч и с дръжка във формата на

разтворени криле, който висеше над Говорещите звезди в стаята на съвета на

Мълчаливите Братя.

- Взел си меча на Мълчаливите Братя?

- Той никога не е бил техен. - каза Валънтайн. - Той принадлежи на Нефелимите. Това е

острието, с което Ангела е изкарал Адам и Ева от градината. Поставил го в източната

част на Райската градина. - цитираше той, гледайки към острието.

Джейс облиза сухите си устни.

- Какво ще правиш с него?

- Ще ти кажа това, - каза Валънтайн. - когато вече мисля, че може да ти се доверя и

знам, че и ти ми се доверяваш.

- Да ти се доверя? След начина, по който се промъкна през Портала в Ренуик и го счупи

така, че да не мога да тръгна след теб? И след като се опита да убиеш Клари?

- Никога не бих наранил сестра ти. - каза Валънтайн с проблясък на гняв. - Най-малко

пък да те убия.

- Всичко, което някога си правил е да ме нараняваш! Лайтууд бяха тези, които ме

предпазваха!

- Не съм аз този, който те заключи тук. Не съм аз този, който те заплашва и подозира.

Това са Лайтууд и техните приятели в Клейва. - Валънтайн направи пауза. - Гледайки

те така - начина, по-който се държаха с теб и ти все още издържаш стоически - Гордея

се с теб.

На това Джейс погледна изненадано нагоре, толкова бързо, че се почувства леко

замаян. Ръката му издаде настойчиво туптене. Той отблъсна болката, докато дишането

му се успокои.

- Какво?

- Сега осъзнавам какво съм сгрешил в Ренуик. - продължи Валънтайн. - Представях си

те като малко момче, оставено в Идрис, покорно на всяко мое желание. Вместо това аз

открих вироглав, млад мъж, независим и храбър, но пак те третирах като дете. Нищо

чудно, че въстана срещу мен.

- Въстанах? Аз... - гърлото на Джейс го пристегна, отрязвайки думите, които искаше да

изкаже. Сърцето му започваше да бие в ритъм с тупкането в ръката му.

Валънтайн се притисна напред.

- Никога не съм имал възможноста да ти обясня миналото си, да ти кажа защо съм

направил тези неща.

- Няма нищо за обясняване. Ти си убил баба ми и дядо ми. Държеше майка ми като

затворничка. Уби други Ловци на сенки, само за да изиграеш собствената си смърт. -

всяка дума от устата на Джейс имаше вкус на отрова.

- Знаеш само наполовина фактите, Джонатан. Лъгах те, когато беше дете, защото беше

твърде малък, за да разбереш. Сега си достатъчно голям, за да ти се каже истината.

- Ами кажи ми я.

Валънтайн се пресегна през решетните на килията и постави ръката си върху тази на

Джейс. Чувството на грубата, твърда кожа на пръстите му беше същото, както когато

беше на десет години.

- Искам да ти се доверя, Джонатан. - каза той. - Мога ли?

Джейс искаше да отговори, но думите не излязоха. Чувстваше гърдите си като вързани

с железни окови, постепено стагащи се около него, спирайки дъха му сантиметър по

сантиметър.

- Иска ми се... - прошепна той.

Шум прозвуча над тях. Шум като от звън на метална врата, след това Джейс чу стъпки,

шептящо ехо от каменните стени на града. Валънтайн се изправи на крака, стягайки

пръстите си около вещерската светлина, докато не остана само мъждиво светене и

самия той беше слабо очертан в сенки.

- По-бързо, отколкото си мислех. - промърмори той и погледна надолу към Джейс през

решетките.

Джейс погледна зад него, но не видя нищо друго освен чернота отвъд слабата вещерска

светлина. Спомни си за въртящата се тъмна форма, която беше видял преди,

смачквайки всяка светлина пред него.

- Какво идва? Какво е то? - попита той, пълзейки напред на колене.

- Трябва да тръгвам. - каза Валънтайн. - Но не сме свършили, ти и аз.

Джейс сложи ръце на решетката.

- Отключи ме. Каквото и да е, искам да мога да се бия с него.

- Да те отключа точно сега едва ли би било добрина. - Валънтайн затвори ръката си

около камъка с вещерска светлина напълно. Тя угасна, изпълвайки стаята с тъмнина.

Джейс се хвърли към решетките на килията, като счупената му ръка пищеше в протест

и болка.

- Не! - изкрещя той. - Татко, моля те.

- Когато искаш да ме намериш, - каза Валънтайн. - ще ме намериш. - след това имаше

само звук от бързо оттеглящите му се стъпки и собственото, неравно дишане на Джейс,

като се свлече срещу решетките.

В метрото Клари осъзна, че беше невъзможно да седне. Стоеше права в почти празния

влак със слушалките от iPod-a, висящи около врата й. Изабел не вдигна телефона,

когато Клари й се обади, нелогично чувство на тревога загриза Клари отвътре.

Тя си спомни за Джейс в Луната на ловеца, покрит с кръв. Зъбите му, оголени от гняв -

така приличаше повече на върколак, отколкото на Ловец на сенки, натоварен със

защитата на хората и държенето на Долноземците в ред.

Тя изкачи стъпалата на спирката на Деветдесет и шеста улица и забави крачка като

достигна ъгъла, където Института се издигаше като огромна сива сянка. Долу в

тунелите беше горещо и потта по задната част на врата й сега замръзваше студена,

докато вървеше по напукания бетон към входната врата на Института. Посегна към

големия железен звънец, висящ от напречната греда и въздъхна. Тя беше Ловец на

сенки, нали? Има толкова право да бъде в Института, колкото й Лайтууд имаха.

С надигащо се решение тя огледа дръжката на вратата, опитвайки се да си спомни

думите, които Джейс бе казал.

- В името на Ангела, аз...

Вратата се плъзна отворена към тъмнината, обсипана с дузина малки свещички. Докато

бързаше между пейките, свещите трепваха сякаш й се смееха. Тя достигна асансьора и

дрънна металната врата зад себе си, натискайки бутона с треперещи пръсти.

Успокояваше нервното си разстройство - чудеше се дали се тревожи за Джейс, или

просто се тревожеше да види Джейс? Лицето й, обградено от вдигнатата й яка на якето,

изглеждаше много бяло и малко, очите й големи и тъмно зелени, устните - бледи и

нахапани. Не съм красива изобщо, помисли си смутено тя и потисна мислите си назад.

Какво значение има как изглежда? На Джейс не му пукаше. На Джейс не може да му

пука. Асансьорът спря с дрънчене и Клари избута вратата. Чърч я чакаше във фоайето.

Посрещна я с кисело измяукване.

- Какво има, Чърч? - гласът й звучеше неестествено силно в тихата стая. Зачуди се дали

има някой в Института. Може би беше само тя. Мисълта я накара да се почувства

срамежлива. - Има ли някой вкъщи?

Сивата персийска котка се обърна и тръгна надолу по коридора. Преминаха през

музикалната стая и библиотеката, и двете празни, преди Чърч да завие около друг ъгъл

и седне пред затворена врата. Добре, тогава. Изражението му сякаш казваше "Ето къде

сме".

Преди да успее да почука вратата се отвори, разкривайки Изабел стояща на прага, боса

с чифт дънки и мек, виолетов пуловер. Когато видя Клари, започна:

- Помислих, че чух някой да идва надолу по коридора, но не помислих, че може да си

ти. - каза тя. - Какво правиш тук?

Клари я зяпна.

- Ти ми изпрати съобщение. Каза че Инквизиторката е хвърлила Джейс в затвора.

- Клари! - Изабел погледна надолу и нагоре по коридора, след което захапа устната си. -

Не съм имала предвид да спринтираш до тук точно сега.

Клари беше потресена.

- Изабел! Затвор!

- Да, но... - с победена въздишка Изабел се отмести настрани, жестикулирайки на Клари

да влезе в стаята й. - Виж, може би ще е по-добре да влезеш. А ти къш. - каза,

помахвайки с ръка на Чърч. - Отивай да пазиш асансьора.

Чърч й хвърли ужасяващ поглед, легна на корема си и започна да спи.

- Котки. - промърмори Изабел и тръшна вратата.

- Хей, Клари. - Алек стоеше на неоправеното легло на Изабел с обути крака висящи

отстрани. - Какво правиш тук?

Клари седна на мекия стол без облегалка пред възхитителната, разхвърляна и бляскава

маса.

- Изабел ми писа. Каза ми какво е станало с Джейс.

Алек и Изабел си размениха многозначителни погледи.

- Ох, хайде де, Алек. - каза Изабел. - Помислих си, че тя трябва да знае. Не мислех, че

ще дотича дотук!

Стомаха на Клари се обърна.

- Разбира се, че ще дойда! Той добре ли е? Защо, в името на Земята, Инквизиторката го

е хвърлила в затвора?

- Не е точно затвор. Той е в Мълчаливия град. - каза Алек, изправяйки се леко и

придъпа една от възглавниците на Изабел в скута си. Вдигна без определена цел

нанизаните пискюли зашити на ъглите й.

- В Мълчаливия град? Защо?

Алек се поколеба.

- Има килии под града. Понякога държат там престъпниците, преди да ги депортират в

Идрис, за да ги изправят пред изпитанието пред Съвета. Хора, които са извършили

наистина лоши неща. Убийци, вампири изменници, Ловци на сенки, нарушили

Съглашението. Там е Джейс сега.

- Заключен с банда убийци? - Клари беше на краката си в гневен изблик. - Какво не е

наред с вас, хора? Защо не сте разстроени?

Алек и Изабел си хвърлиха още един поглед.

- Това е само за една нощ. - обясни Изабел. - И няма никой друг с него. Попитахме.

- Но защо? Какво е направил Джейс?

- Отворил е уста на Инквизиторката. Това е, което за сега знам. - каза Алекс. Изабел

кацна на ръба на блестящата масичка.

- Това е невероятно. Тогава Инквизиторката трябва да е луда. - заяви Клари.

- Всъщност не е. - опроверга я Алек. - Ако Джейс беше в твоята армия от мундани

мислиш ли, че ще му е позволено да си отваря устата на тези, които го превъзхождат?

Абсолютно не.

- Е, не по време на война, но Джейс не е войник.

- Но ние всички сме войници. Джейс също толкова, колкото и останалите от нас. Има

йерархия на командването и Инквизиторката е близо до върха. Джейс е близо до

дъното. Трябваше да се отнася към нея с повече респект.

- Ако сте съгласни с това, че трябва да бъде в затвора, защо ми казахте да дойда? Само

за да ме убедите да се съглася с вас? Не виждам смисъла. Какво искате да направя?

- Не сме казвали, че заслужава да е в затвора. - изплю Изабел. - А просто, че не

трябваше да отговаря на един от членовете с най-висок ранг от Клейва. Между другото,

- добави тя, като сниши гласа си. - си помислих, че може да помогнеш.

- Помощ? Как?

- Както ти казах преди, - намеси се Алек. - през половината от времето изглежда така,

сякаш Джейс се опитва да се самоубие. Трябва да се научи да гледа извън себе си, а

това включва съдействие с Инквизиторката.

- И мислите, че аз мога да го накарам да направи това? - каза Клари, като невярване

оцветяваше гласа й.

- Не съм много сигурна, дали има някой, който може да накара Джейс да направи нещо.

- промърмори Изабел. - Но мисля, че ти му напомняш, че има за какво да живее.

Алек погледна надолу към възглавницата в ръцете си и внезапно, безжалостно изтръгна

пискюла. Мъниста затрополиха по одеалото на Изабел като дъжд.

Тя самата се намръщи.

- Алек, недей.

Клари искаше да каже на Изабел, че те са семейството на Джейс, че тя не беше, че

техните гласове тежаха повече върху него, отколкото нейня някога ще може. Но тя

продължи да чува гласа на Джейс в главата си, казвайки "Никога не съм се чувствал, че

принадлежа някъде. Но ти ме караш да се чувствам, сякаш принадлежа".

- Можем ли да отидем до Мълчаливия град и да го посетим?

- Ще му кажеш ли да сътрудничи на Инквизиторката? - попита Алек.

Клари го обмисли.

- Искам да чуя какво има той да каже първо.

Алек захвърли скъсаната възглавница на леглото и се изправи, начумерено. Преди тя да

успее да каже нещо имаше почукване на вратата. Изабел стана от блестящата масичка и

тръгна да отвори.

Беше малко, чернокосо момче, с очи наполовина скрити от очила. Носеше дънки,

огромна тениска и книга в едната ръка.

- Макс. - каза Изабел с някаква изненада. - Мислех, че си заспал.

- Бях в оръжейната. - каза момчето, което трябва да бе най-младият Лайтууд. - Но

имаше шумове идващи от библиотеката. Помислих- Кой е това?

- Това е Клари. - каза Алек. - Сестрата на Джейс.

Очите на Макс се разшириха.

- Мислех че Джейс няма никакви братя и сестри.

- Така си мислехме всички. - каза Алек, вдигайки пискюла, който беше поставил на

един от столовете на Изабел и го опъна силно. Косата му падна около главата му като

мек, тъмен ореол, пропукан от статично електричество. Той я дръпна нетърпеливо

назад. - По-добре да отивам в библиотеката..

- Двамата ще отидем. - каза Изабел, взимайки златния си камшик, който беше усукан в

блестящо въже от чекмеджето и пъхна дръжката му в колана си. - Може би се е случило

нещо.

- Къде са родителите ви? - попита Клари.

- Бяха извикани преди няколко часа. Някаква фея била убита в Сентрал Парк.

Инквизиторката отиде с тях. - обясни Алек.

- Не сте искали да отидете вие?

- Не бяхме поканени. - Изабел вдигна две тъмни плитки нагоре и ги забоде с малка

кама. - Ще наглеждаш ли Макс? Веднага се връщаме.

- Но... - запротестира Клари.

- Веднага се връщаме. - Изабел се изстреля към коридора с Алек по петите й. В

момента, в който вратата се тръшна зад тях, Клари седна на леглото и погледна към

Макс с опасение. Тя никога не бе прекарвала много време около деца, майка й никога

не я бе оставяла на детегледачка, и не беше много сигурна как да говори с тях или да ги

забавлява. Малко й помагаше това, че момчето леко приличаше на Саймън на тази

възраст - със слаби ръце и крака, и очила, изглеждащи твърде големи за лицето му.

Макс отвърна на погледа й с негов, не срамежлив, но замислен и въздържан поглед.

- На колко си години? - каза най-накрая той.

Клари беше изненадана.

- На колко ти изглеждам?

- Четиринадесет.

- На седемнадесет съм, но хората винаги мислят, че съм по-малка, защото съм ниска.

Макс кимна.

- И аз съм така. - каза той. - На девет съм, но хората винаги мислят, че съм на седем.

- На мен ми изглеждаш на девет. - каза Клари. - Какво държиш? Книга?

Макс изкара ръката си иззад гърба. Държеше широка, плоска книга с меки корици, с

размера на онези малки списания, които продават по бутките. Тази беше ярко покрита с

японски букви на нея, разположени под английските думи. Клари се засмя.

- Наруто. - каза тя. - Не знаех, че харесваш манги. От къде взе това?

- От летището. Харесвам картинките, но не мога да разбера как да го чета.

- Ела, дай ми го. - тя го подхвърли отворено, показвайки му страниците. - Четеш го

отзад напред, отдясно наляво, вместо отляво надясно. И четеш всяка страница по

посока на часовниковата стрелка. Знаеш ли какво означава това?

- Разбира се. - каза Макс. За момент Клари се зачуди дали не го отегчава. Изглеждаше

достатъчно удовлетворен, дори когато си взе обратно книжката и отгърна на

последната страница. - Тази е номер девет. - каза той. - Мисля че, трябва да се върна

към предишната осма, преди да я прочета.

- Това е добра идея. Може да вземеш някой и да отидете до магазина за комикси

посредата на града или до "Забранената Планета".

- Забранената Планета? - Макс изглеждаше объркан, но преди Клари да успее да

обясни, Изабел се появи внезапно през вратата, очевидно останала без дъх.

- Беше някой, който се опитваше да се свърже с Института. - каза тя, преди Клари да

попита. - Някой от Мълчаливите братя. Нещо се е случило в Града от Кости.

- Какво нещо?

- Не знам. Никога не съм чувала Мълчаливите братя да молят за помощ преди. - Изабел

беше несъмнено отчаяна. Обърна се към брат си. - Макс, отивай в стаята си и стой там,

ясно?

Макс стисна ченето си.

- Ти и Алек отивате ли?

- Да?

- В Мълчаливитя град?

- Макс...

- Искам да дойда.

Изабел поклати глава, дръжката от кинжала на задната част на главата й блестеше като

огнен език.

- Абсолютно не. Твърде малък си.

- И ти не си на осемнадесет!

Изабел се обърна към Клари с поглед наполовина яростен, наполовина загрижен.

- Клари, ела за секунда, моля те.

Клари стана, чудейки се. Изабел грабна ръката й и я задърпа извън стаята, тръшкайки

вратата зад себе си. Имаше тупкане, когато Макс се хвърли към вратата.

- По дяволите. - каза Изабел стискайки дръжката. - Можеш ли да извадиш стилето ми,

моля те? В джоба ми е...

Бързо Клари извади стилето, което Люк й беше дал по рано тази нощ.

- Използвай моето.

С няколко меки удара Изабел издълба Заключващата руна на вратата. Клари все още

можеше да чуе протестите на Макс от другата страна, когато Изабел отстъпи настрани

от вратата с гримаса, и подаде стилето на Клари.

- Не знаех, че имаш такова.

- Беше на майка ми. - каза Клари и веднага наум се скара на себе си. На майка ми е. На

майка ми е.

- Хъх. - Изабел почука по вратата с юмрук. - Макс, там има малко Пауър Барс, в

чекмеджето на нощното шкафче, ако огладнееш. Ще се върнем колкото се може по-

скоро.

Имаше друг гневен изблик зад вратата; със свиване на рамене Изабел се обърна и

забърза надолу по коридора, а Клари бе до нея.

- Какво казваше съобщението? - попита Клари? - Само, че там има някакъв проблем?

- Че са нападнати. Това е.

Алек ги чакаше извън библиотеката. Носеше черната броня на Ловците на сенки над

дрехите си. Специални ръкавици предпазваха ръцете му и Маркировки се извиваха по

гърлото и китките му. Серафимовите остриета, всяко наименувано на ангел, светеха от

колана около кръста му.

- Готова ли си? - попита той сестра си. - Погрижи ли се за Макс?

- Добре е. - тя вдигна ръцете си. - Маркирай ме.

Докато Алек чертаеше руните по опакото на ръцете на Изабел и вътрешната страна на

китките, той погледна към Клари.

- Може би ти трябва да се върнеш у дома. - каза той. - Няма да искаш да си тук, когато

Инквизиторката се върне.

- Искам да дойда с вас. - каза Клари, като думите излязоха, преди да може да ги спре.

Изабел дръпна едната си ръка от Алек и духна към Маркировката, сякаш е твърде

гореща чаша кафе, която искаше да охлади.

- Звучиш като Макс.

- Макс е на девет. Аз съм на същата възраст като теб.

- Но ти нямаш никаква тренировка. - аргументира Алек. - Ще бъдеш просто пречка.

- Не, няма да бъда. Някога някой от вас бил ли е в Мълчаливия Град? - попита Клари. -

Аз бях. Знам как да влезем. Знам как на намерим пътя си вътре.

Алек се изправи, отдръпвайки стилето си.

- Не мисля...

Изабел го прекъсна.

- Всъщност тя има право. Мисля че трябва да дойде, ако иска.

Алек изглеждаше изненадан.

- Последният път, когато се изправихме срещу демон тя просто се уплаши и запищя. -

виждайки киселия поглед на Клари, той и хвърли извинителен такъв. - Съжалявам, но е

така.

- Мисля че тя има нужда от шанс да се научи. - каза Изабел. - Знаеш какво винаги казва

Джейс. Понякога няма нужда да търсиш опасностите, понякога те сами те намират.

- Не можеш да ме заключиш, както направи с Макс. - добави Клари, виждайки

отслабващата решитеност на Алек. - Не съм дете. Знам къде е Града от Кости. Мога да

отида до там и без вас.

Алек се обърна настрани, клатейки глава и мърморейки нещо за момичетата.

Изабел вдигна ръка към Клари.

- Дай ми стилето си. - каза тя. - Време е за теб да получиш малко Маркировки. си, че

някой се опитва да се свърже с Института. - той погледна покрай Изабел към Клари.

ГЛАВА 6

ГРАД ОТ ПЕПЕЛ ПРЕВОДАЧ LOLLIPOPCHЕ

Накрая Изабел даде на Клари само две маркировки, по една на опакото на всяка от

ръцете й. Едната беше отвореното око, което красеше ръката на всеки ловец на сенки.

Другата приличаше на два кръстосани сърпа; Изабел каза, че били руни за защита.

И двете руни изгориха Клари при първия допир на стилето с кожата й, но болката

изчезна, когато Клари, Изабел и Алек тръгнаха към центъра на града в черен файтон.

По времето, когато достигнаха Второ Авеню и забързаха по асфалта, Клари почувства

ръцете си леки, сякаш носеше водни криле в плувен басейн. Тримата бяха тихи, докато

преминаваха под обкованата желязна арка и към Мраморното Гробище. Последния път,

когато Клари беше в този малък двор, тя крачеше бързо зад Брат Джерамая. Сега, за

първи път, тя забеляза имената, издълбани в стените: Янгблъд, Феърчайлд, Тръшкрос,

Найтуайн, Рейвънскар. Имаше руни около тях. В културата на Ловците не сенки всяко

семейство имаше свой собствен символ: на Уайланд беше чука на ковач, на Лайтууд -

факел, а на Валънтайн – звезда.

Тревата беше пораснала заплетено около краката на Статуята на Ангела в центъра на

двора. Очите на ангела бяха затворени, тънките му ръце бяха заключени около столчето

на каменния бокал, репродукция на Бокала на Смъртните. Каменното му лице беше

безчувствено, нашарено с кал и мръсотия.

- Последния път, когато бях тук, брат Джерамая използва руна, за да отвори вратата за

Града.- каза Клари

- Аз не бих искал да използвам някоя от руните на Мълчаливите братя. – отвърна Алек.

Лицето му беше строго. – Те би трябвало да са доловили нашето присъствие, преди да

сме стигнали толкова далеч. Сега започвам да се притеснявам. - Той взе един кинжал от

колана си и прокара острието през оголената си длан. Кръвта бликна през плиткия

разрез. Свивайки юмрук над каменния Бокал, той остави кръвта да се стича вътре.

- Кръвта на нефилим. - обясни Алек . – Трябва да проработи като ключ.

Каменните клепачи на Ангела внезапно се отвориха. За момент Клари почти очакваше

да види очи, гледащи я свирепо от гънките камък, но там имаше само още гранит.

Секунда по-късно тревата при краката на Ангела започна да се разделя. Изкривена

черна линия, накъдрена като гърба на змия, се изви настрани от статуята и Клари

отскочи бързо назад, когато черна дупка се отвори до краката й. Тя се вгледа надолу в

нея. Стълбите се губеха в сенките. Последния път, когато Клари беше тук, мракът беше

осветен на интервали от факли, озаряващи стълбите. Сега имаше само тъмнина.

- Нещо не е както трябва. - каза тя. Нито Изабел, нито Алек изглеждаха склонни да

спорят. Клари извади от джоба си камъка с вещерска светлина, който Джейс й беше дал

и го вдигна над главата си. Светлина бликна от него, проблясвайки през разстланите й

пръсти.

- Да вървим.

Алек пристъпи пред нея.

- Аз ще тръгна първи, после ме последвайте. Изабел, ти върви последна.

Слизаха надолу бавно, влажните ботуши на Клари се хлъзгаха по вековните напукани

стълби. В подножието на стълбите имаше къс тунел, който се разширяваше към

огромна зала, каменна овощна градина от бели арки, допълнена със скъпоценни

камъни. Редове от мавзолеи се скупчиха в сенките като къщи от отровни гъби в

приказка за феи.

По-отдалеченото от тях изчезна в сенките. Вещерската светлина не беше достатъчно

силна, за да освети цялото помещение. Алек гледаше мрачно през редовете

- Никога не съм мислил, че бих влязъл в Мълчаливия град. – каза той. – Дори и в

смъртта си.

- Аз не бих звучала толкова тъжно относно това. Брат Джерамая ми каза какво правят

на вашите мъртъвци. Изгарят ги и използват повечето от пепелта, за да правят мрамора

на града. Кръвта и костите на убийци на демон е мощна защита срещу зло. Дори и в

смъртта си Клейвът служи на каузата.

- Хмпф. – промърмори Изабел.- Счита се за чест. Освен това, не е като че ли вие

мунданите не изгаряте вашите мъртъвци.

Това не го прави по-малко зловещо, помисли си Клари. Миризмата на пепел и пушек

висеше тежко във въздуха, позната за нея от последния път, в който тя беше тук, но

имаше нещо друго, подчертаващо тези миризми, по-тежка, по-плътна воня, като гниещ

плод. Мръщейки се сякаш той също го помириса, Алек извади едно от своите ангелски

остриета от колана си за оръжия.

- Аратиел. - прошепна той и светлината му се присъедини към озаряването на

Вещерската светлина на Клари, когато те намериха второто стълбище. Вещерската

светлина пулсираше в ръката на Клари като умираща звезда – тя се чудеше дали силата

на вещерските камъни някога свършва, както свършва батерията на фенерче. Надяваше

се, че това не може да се случи. Идеята за хвърляне в сляпа тъмнина на това зловещо

място я изпълни с дълбок ужас.

Миризмата на гниещ плод стана по-силна, когато стигнаха върха на стълбите и

осъзнаха, че се намират в друг дълъг тунел. Този се отвори към беседка, обградена от

шпицове от гравирана кост – беседка, която Клари си спомни много добре.

Инкрустирани сребърни звезди изпъстряха пода като скъпоценни конфети. В центъра

на беседка имаше черна маса. Черна течност образуваше локва на гладката й

повърхност и капеше на пода в поточе. Когато Клари се бе изправила пред Съвета на

Братята, там имаше тежка сребърна сабя, висяща на стената зад масата. Мечът беше

изчезнал сега и на негово място, размазано през стената, имаше невероятно алено

ветрило.

- Това кръв ли е? – прошепна Изабел. Тя не звучеше уплашена, само леко шокирана.

- Изглежда, сякаш е . – каза Алек а, очите му сканираха стаята. Сенките бяха плътни

като боя и изглеждаха пълни с движение. Хватката му върху серафимовото острие

беше обтегната.

- Какво се е случило? – попита Изабел. – Мълчаливите Братя … мислех си, че са

неразрушими…

Гласът й заглъхна, когато Клари обърна вещерската светлина в ръката си, хващайки

странни сенки между шпицовете. Една от тях бе по-странно очертана от другите. Клари

си пожела вещерската светлина да свети по-силно и тя го направи, изпращайки стрела

от светлина към далечината. Прободено на един от шпицовете, като червей на кука

беше тялото на един Мълчалив брат. Ръцете, разкъсани на ленти в кръв, висящи точно

над мраморния под. Кръвта бе образувала локва под него, съсирена и черна на

вещерската светлина. Изабел се задъха.

- Алек, виждаш ли…

- Да, виждам. - гласът на Алек беше суров.- И по-лошо съм виждал. Джейс е този, за

когото се притеснявам.

Изабел отиде напред и докосна базалтовата маса, пръстите й се плъзгаха по

повърхността.

- Тази кръв е почти свежа. Каквото и да се е случило, не се е случило много отдавна.

Алек се придвижи към набодените трупове на Братята. Размазани петна отвеждаха

настрани от кървавия басейн на пода.

- Отпечатъци от стъпки. – каза Алек. – Някой, който тича.

Алек посочи с извита ръка, че момичетата трябва да го последват. Те го направиха,

Изабел спря само за да избърше кървавите си ръце в мекия кожен предпазител на

краката й. Пътеката от стъпки водеше от беседката надолу към тесен тунел и се губеше

в мрака. Когато Алек спря, за да се огледа около себе си, Клари се тласна нетърпеливо

напред покрай него, оставяйки вещерската светлина да избухне в сребристо-бяла

пътека пред тях. Тя можеше да види разположени двойни врати в края на тунела. Те

бяха открехнати.

Джейс.

Някак тя го усети, че е наблизо. Тя тръгна почти бягайки, ботушите й тракаха силно по

твърдия под. Клари чу Изабел да вика след нея и после Алек и Изабел започнаха да

тичат по петите й. Тя нахълта през вратата в края на залата и се е озова в голяма стая,

изградена от камък и разделена от ред метални парчета потънали дълбоко в земята.

Клари едва различаваше приведената фигура от другата страна на решетките; точно

пред килията се простираше изкривената фигура на един Мълчалив брат. Клари веднага

разбра, че е мъртъв. Личеше си от начина, по който лежеше - като кукла, чиито части

бяха усуквани в грешната посока, докато се счупят. Робата му с цвят на пергамент бе

наполовина съблечена. Плашещото му лице, изкривено във физиономия на абсолютен

ужас, бе все още лесно за разпознаване. Това беше брат Джерамая.

Клари избута тялото от вратата на клетката. Тя беше направена от парчета,

разположени близко едно до друго. Нямаше нито ключалка, нито дръжка, която да

издърпа. Клари чу Алек зад нея да вика името й, но вниманието й не бе насочено към

него, а към вратата. Разбира се, нямаше видим начин да се отвори, осъзна тя. Братята не

се занимаваха с това, което е видимо, а по-скоро с това, което не е. Държейки камъка с

вещерска светлина в едната ръка, тя се разрови за стилето на майка си с другата.

От другата страна на решетките дойде шум. Нещо като заглушено задъхване или

шепот. Клари не беше сигурна кое от двете е, но разпозна източника. Джейс. Тя разсече

вратата на клетката с върха на стилето си, опитвайки се да задържи руната за Отваряне

в ума си, дори след като се появи, черна и назъбена, върху твърдия метал. Кехлибарът

цвърчеше, там където стилето го бе докоснал. ‖Отвори се‖, застави вратата тя,‖ отвори

се, отвори се, отвори се, ОТВОРИ СЕ !‖

Звук като от разкъсващ се плат прониза стаята. Клари чу Изабел да вика, когато вратата

изскочи напълно от пантите си, разбивайки се в клетката като подвижен падащ мост.

Клари можеше да чуе друг шум, метал, отделящ се от метал , силен тропот като шепа

удрящи се камъни. Тя се сви към клетката, а падналата врата се клатеше под краката й.

Вещерската светлина изпълни малката стаята, правейки я светла като ден. Клари ясно

забеляза редовете от окови – всичките от различен метал: злато, сребро, стомана и

метал – когато те се отделиха от болтовете на стените и се сгромолясаха на каменния

под. Очите й бяха върху приведената фигура в ъгъла, Клари можеше да види светлата

коса, разтворената ръка, свободните окови, лежащи леко встрани. Китката му беше

оголена и кървава, грозни рани седяха като гривни по кожата му. Клари отиде до него

на колене, оставайки стилето настрани, и го обърна нежно. Беше Джейс. Имаше друга

рана на бузата му, а лицето му беше много бяло, но можеше да види забързаното

движение под клепачите му. Една от вените на врата му пулсираше. Той беше жив.

Облекчение премина през нея като гореща вълна. Развързваше опънатите връзки на

напрежението, което я бе завладяло токова дълго. Вещерската светлина падна на пода

край нея, където продължи да блика. Тя поглади с ръка косата на Джейс отмествайки я

от челото му с нежност, която и бе чужда – тя никога преди не бе имала братя или

сестри, нито дори братовчеди. Никога не бе имала повод да превързва рани, да целува

ожулени колена, или да се грижи за някого, наистина.

Но беше правилно да чувства нежност като тази към Джейс, помисли си тя, не желаеше

да издърпа ръката си дори когато клепачите на Джейс трепнаха и той изстена. Той беше

неин брат, защо да не се тревожи какво му се е случило?

Очите му се отвориха. Зениците му бяха огромни, разширени. Може би си беше ударил

главата? Очите му я фиксираха с шеметно слисване.

- Клари. – каза той. – Какво правиш тук ?

- Дойдох да те намеря. – отвърна тя и го каза, защото беше истина. Спазъм премина

през лицето му.

- Ти наистина си тук? Аз не съм… аз не съм мъртъв, нали ?

- Не. – каза тя, като плъзна ръката си надолу по лицето му. – Разминал си се, това е

всичко. Вероятно си си ударил главата.

Ръката му покри нейната, която лежеше върху бузата му.

- Заслужаваше си. – прошепна той, с толкова тих глас, че тя си не бе сигурна дали

наистина го е казал.

- Какво става? – това беше Алек, който минаваше наведен през ниския вход. Изабел

беше точно зад него. Клари рязко издърпа ръката си обратно и тихо прокле себе си. Не

правеше нищо нередно. Джейс се изправи с усилие до седнало положение. Лицето му

беше сиво, а тениската му – изцапана с кръв. Погледът на Алек бе загрижен.

- А ти добре ли си? – добави той, коленичил долу. – Какво се е случило? Можеш ли да

си спомниш?

Джейс хвана наранената си ръка.

- Задавай въпросите един по един, Алек. Все още чувствам главата си разцепена на две

отвътре.

- Кой ти причини това? – Изабел звучеше едновременно объркана и бясна.

- Никой не ми е причинявал нищо. Аз го направих, за да измъкна ръцете си от оковите.

- Джейс погледна надолу към китката си – изглеждаше сякаш почти бе премахнал

цялата кожа от ръцете си – и трепна.

- Ето. – едновременно казаха Клари и Алек, протягайки се за ръката му. Погледите им

се срещнаха и Клари смъкна първа ръката си. Алек хвана китката на Джейс и издърпа

стилето си. С няколко бързи и леки удара върху китката му той нарисува иратце –

изцеляващата руна – точно под гривната от кървяща кожа.

- Благодаря. – каза Джейс, издърпвайки ръката си обратно. Наранената част на китката

му вече бе започнала да заздравява. – Брат Джерамая…

- E мъртъв. – промълви Клари.

- Знам. – Джейс пренебрегна предложението на Алек за помощ и се изправи сам до

право положение, като използваше стената за опора. – Той беше убит.

- Да не би Мълчаливите Братя да са се убили един друг? – попита Изабел. – Не

разбирам … не разбирам защо биха го направили…

- Не са го направили. – отговори Джейс. – Нещо ги е убило. Не знам какво. - Спазъм от

болка разкриви лицето му. – Главата ми.

- Може би трябва да вървим. – предложи нервно Клари. – Преди това, което ги е

убило…

- Да се върне за нас? – каза Джейс.Той погледна надолу към окървавената си тениска и

към наранената му ръка. – Мисля, че си е тръгнало, но предполагам, че той все още

може да го доведе обратно.

- Кой може да го доведе обратно? – поиска да узнае Алек, но Джейс не каза нищо.

Лицето му бе преминало от сиво към призрачнобяло. Алек го хвана, когато той започна

да се свлича надолу по стената. – Джейс…

- Добре съм. – Запротестира Джейс, но улови здраво ръкава на Алек. – Мога да стоя

изправен.

- На мен ми изглежда, че използваш стена да те крепи повдигнат. Това не е

определението ми за ―изправен‖.

- Нарича се облягане. – каза му Джейс. – Облягането идва точно преди изправянето.

- Спри да се дърлиш. – заяви Изабел, ритайки угасена факла от пътя си. – Трябва да се

махаме от тук. Ако там отвън има нещо достатъчно противно, че да убие Мълчаливите

братя, едва ли ще му отнеме много време да се справи с нас.

- Изи е права. Трябва да вървим. – Клари възвърна вещерската светлина и се изправи.

- Джейс, можеш ли да ходиш? – попита тя

- Може да се подпре на мен. – Алек издърпа ръката на Джейс през рамената си. Той се

подпря тежко на него. – Хайде – каза нежно Алек. – Ще те пооправим, когато излезем

отвън. Бавно те се придвижиха към вратата на клетката, където Джейс спря, втренчил

се надолу към фигурата на брат Джерамая, просната усукана върху павираните камъни.

Изабел коленичи и издърпа кафявата вълнена качулка на Мълчаливия брат, за да

покрие изкривеното му лице. Когато тя се изправи, лицата на всички бяха тъжни.

- Никога не съм виждал Мълчалив брат уплашен. – промълви Алек. – Не мислех, че за

тях е възможно да чувстват страх.

- Всеки чувства страх. – Джейс все още беше много блед и макар че люлееше

наранената си ръка към гърдите си, Клари не мислеше, че бе заради физическата му

болка. Той изглеждаше дистанциран, сякаш се бе затворил в себе си, криейки се от

нещо. Те се върнаха по стъпките си през мрачните коридори и нагоре по тесните

стълби, който водеха към беседката с Говорещите звезди.

- Това е най-бързия път за навън. Да вървим.

Не говореха много, докато вървяха обратно през Града от кости. Всяка сянка

изглеждаше да се надига с движение, сякаш тъмнината скриваше създания, чакащи да

изскочат пред тях. Изабел шепнеше нещо изпод дъха си. Макар че Клари не можеше да

чуе думите, те звучаха като някакъв чужд език, а също и стар – латински може би.

Когато достигнаха стълбите, който извеждащи извън града, Клари тихо въздъхна

облекчено. Градът от кости може би някога е изглеждал красив, но сега беше

ужасяващ. Щом стигнаха последния ред стъпала, светлината прободе очите й, карайки

я да извика от изненада. Тя можеше слабо да види статуята на Ангела, стояща на върха

на стълбите, озарена с ярка златна светлина светла като ден. Тя отскочи настрани от

другите. Те изглеждаха точно толкова объркани колкото и тя се почувства.

- Слънцето не може да е изгряло вече… нали? – промърмори Изабел. – Колко време сме

били там долу?

Алек провери часовника си.

- Не толкова дълго.

Джейс промърмори нещо, прекалено тихо, за да може някой друг да го чуе. Алек

протегна ухото си надолу.

- Какво каза?

- Вещерска светлина. – промърмори Джейс, този път по-силно.

Изабел забърза по стълбите, Клари бе точно зад нея, а Алек точно зад тях, борейки се

да носи наполовина Джейс нагоре по стълбите. На върха на стълбите Изабел се спря

изведнъж сякаш замръзна. Клари извика към нея, но тя не помръдна.Секунда по-късно

Клари вече стоеше до нея и беше неин ред да гледа втренчено наоколо от учудване.

Градината бе пълна с Ловци на сенки – двадесет, може би тридесет от тях носеха черни

скъпи дрехи, омастилени с маркировки, всеки от тях държащ пламтящ камък вещерска

светлина. Начело на групата стоеше Мариса, облечена в черна ризница на Ловец на

сенки и мантия, качулката й – метната назад. Зад нея се бяха наредила дузина

странници, мъже и жени, който Клари никога не бе виждала, но които имаха

маркировките на нефилими по ръцете и лицата си. Един от тях, красив мъж с абаносово

бяла кожа, се обърна и се вгледа в Клари и Изабел и зад тях – в Алек и Джейс, които

тъкмо се бяха показали от стълбите и стояха мигащи в неочакваната светлина.

- В името на Ангела. – каза мъжът. - Мариса… там долу вече е бил някой.

Устата на Мариса се отвори в тихо ахване, когато тя видя Изабел. После я затвори,

устните й стегнати в тънка бяла линия, като разрез нарисуван с тебешир през лицето й.

- Знам, Малик. – отвърна тя. – Това са децата ми.

ГЛАВА 7

МЕЧЪТ НА СМЪРТНИТЕ ПРЕВОДАЧ DARKNESS92

Мърморения и ахвания преминаха през тълпата. Онези, които бяха с вдигнати качулки,

ги свалиха надолу и Клари можеше да види от израженията по лицата на Джейс, Алек и

Изабел, че много от Ловците на сенки в двора им бяха познати.

- В името на Ангела. - недоверчивия поглед на Мариса премина от Алек към Джейс,

през Клари и стигна до дъщеря й. В момента, в който Мариса заговори Джейс се

отдръпна от Алек и застана малко по встрани от другите трима, с ръце в джоба, докато

Изабел нервно навиваше златно-белия си камшик в ръцете си. Междувременно Алек

изглежда въртеше телефона си в ръцете, Клари нямаше и представа кой можеше да се

обажда.

- Какво правите тук? Алек? Изабел? Имаше притеснително обаждане от Мълчаливия

град...

- Ние отговорихме. - каза Алек. Погледът му се местеше неспокойно из събралата се

тълпа. Клари едва ли можеше да го обвинява за нервността му. Това беше най-голямата

група от възрастни Ловци на сенки - Ловци изобщо - която някога бе виждала. Тя

продължи да гледа от лице към лице, отбелязвайки разликите между тях - варираха

различни по възръст, раса, външен вид, но пак излъчваха същото впечетление на

огромна, въздържана сила. Можеше да усети проницателните им погледи върху себе

си, изучаващи оценявайки я. Една от тях, жена със сребърна коса на леки вълни, я

гледаше толкова жестоко, че нямаше никаква проницателност в нея. Клари премигна и

отмести погледа си, като Алек продължи.

- Вие не бяхте в Интситута и не можехме да извикаме никого, затова дойдохме сами.

- Алек...

- Както и да е, няма значение. - каза той. - Мъртви са. Мълчаливите братя. Всички са

мъртви. Били са убити.

Този път нямаше никакъв звук от събралата се тълпа. Вместо това те изглеждаха

толкова стабилни по начина, по-който прайд от лъвове стоят, когато забележат газела.

- Мъртви? - повтори Мариса. - Какво имаш предвид под мъртви са?

- Мисля че е ясно, какво има предвид. - жена с дълго сиво палто се появи внезапно до

Мариса. В проблясващата светлина тя изглеждаше на Клари като карикатура на Едуард

Горей с всичиките си остри ъгли, издърпана назад коса и очи като черни ями издълбани

на лицето й. Тя държеше светещ камък вещерска светлина на дълга сребърна верига,

увъртяна през най-слабите пръсти, които Клари някога бе виждала. - Всички ли са

мъртви? - попита тя, адресирайки въпроса си към Алек. - Не намерихте ли някой жив

във града?

Алек поклати главата си.

- Не сме видяли, Инквизиторке.

Значи това е Инквизиторката, осъзна Клари. Тя определено изглеждаше като някой

способен в мятането на момчета тийнейджъри в подземни килии без причина освен, че

не харесва държането им.

- Не сте видяли. - повтори Инквизиторката с очи твърди като просвяткващи мъниста.

Обърна се към Мариса. - Може би все още има оцелели. Ще изпратя хората ти в града

за пълна проверка.

Устните на Мариса се стегнаха. От многото малко, което Клари знаеше за Мариса,

беше това, че осиновителката на Джейс не обичаше да й казват какво да прави.

- Много добре.

Тя се обърна към останалите Ловци на сенки - не бяха толкова много, осъзнаваше

Клари, колкото първоначално си бе помислила, по-близо към двадесет, отколкото

тридесет, явно шока от появяването им ги е накарало да изглеждат като голяма тълпа.

Мариса заговори на Малик с тих глас. Той кимна. Хващайки ръката на сребърнокосата

жена поведе Ловците към входа на Града от Кости. Един след друг слизаха надолу по

стълбите, и като взимаха вещерските си светлини със себе си светлината из двора

започваше да изчезва. Последната в редицата беше жената със сребърна коса.

Преполовила вече стълбите, тя спря, обърна се и погледна директно в Клари. Очите й

бяха пълни с ужасяващ копнеж, сякаш отчаяно искаше да й каже нещо. След известен

момент тя вдигна качулката над лицето си и изчезна в сенките.

Мариса пречупи тишината.

- Защо някой би убил Мълчаливите братя? Те не са войни, не поддържат битки с

Маркировки...

- Не бъди наивна, Мариса. - каза Инквизиторката. - Това не е била произволна атака.

Мълчаливите братя може да не са войни, но са преди всичко пазачи и вършат работата

си много добре. Да не споменаваме, че са трудни за убиване. Някой е искал нещо от

Града от Кости и се е налагало да убие Мълчаливите братя, за да го получи. Било е

умишлено.

- Какво те кара да си толкова сигурна?

- Ами онова, дето ни пратиха за зелен хайвер - онова, за което ни се обадиха в Сентрал

Парк? Мъртвото дете на феи?

- Не бих го нарекла зелен хайвер. Детето на феи беше изсмукано, нямаше капка кръв,

като другите. Тези убивания може да създадът сериозни проблеми между Нощните

деца и Долноземците...

- Отвличане на вниманието. - каза игнориращо Инквизиторката. - Искал е да сме извън

Института, така че никой няма да може да отговори на Мълчаливите братя, когато се

обаждат за помощ. Находчиво, наистина. Но той винаги е бил такъв.

- Той? - беше Изабел тази, която проговори, лицето й беше бяло между черните крила

на косата й. - Имаш предвид...

Следващите думи на Джейс предизвикаха шок в Клари, сякаш ток бе преминал през

нея.

- Валънтайн. - каза той. - Валънтайн взе Меча на смъртните. Ето защо е убил

Мълчаливите братя.

Малка, внезапна усмивка се изви по лицето на Инквизиторката, сякаш Джейс бе казал

нещо, което много я удовлетворяваше.

Алек се обърна да погледне към него.

- Валънтайн? Но ти не каза, че е бил тук?

- Никой не е питал.

- Не може той да е убил Братята. Те бяха разкъсани на парчета. Никой човек не може да

направи това сам.

- Може би е имал демонична помощ. - каза Инквизиторката. - И преди е използвал

демони да му помагат. И със защитата на Бокала към него може да призове някои

много опасни същества. По-опасни дори и от Рейвънирите. - добави с усмивка на

устните си, и въпреки че не погледна към Клари, когато го каза, думите прозвучаха

някак като словесна плесница. Слабата надежда на Клари, че Инквизиторката не я е

забелязала или познала изчезна. - Или емоционален Бездушен.

- Не знаех за това. - Джейс беше много бял със зачервени петна като от температура по

бузите си. - Но беше Валънтайн. Видях го. Въщност, той имаше Меча с него, когато

слезе долу в килиите и ме обвиняваше през решетките. Беше като в зъл филм, само че

не си въртеше мустаците.

Клари погледна разтревожено към него. Говореше твърде бързо, помисли си тя, и

изглеждаше нестабилен на краката си.

Инквизиторката изглежда не забелязваше това.

- Значи твърдиш, че Валънтайн ти е казал всичко това? Казал ти е, че е убил

Мълчаливите братя, защото е искал Ангелския Меч?

- Какво друго ти каза? Каза ли къде отива? Какви са плановете му с две Реликви на

смъртните? - попита набързо Мариса.

Джейс поклати глава. Инквизиторката тръгна към него, палтото й се въртеше около нея

като облаци дим. Нейните сиви очи и уста бяха стегнати в здрави хоризонтални линии.

- Не ти вярвам.

Джейс просто я погледна.

- Не съм си и помислял, че можете.

- Съмнявам се, че и Клейва ще ти повярва, също.

Алек каза разгорещено:

- Джейс не е лъжец...

- Използвай мозъка си, Александър. - каза Инквизиторката, без да премести очите си от

Джейс. - Остави настрана вярноста към приятеля си за момент. Каква е възможноста,

Валънтайн да спре пред килията на сина си за бащински разговор за Душевния Меч и

да не спомене, какво планира да прави с него или дори къде отива?

- S'io credesse che mia risposta fosse, - каза Джейс на език, който Клари не знаеше. - a

persona che mai tornasse al mondo...

- Dante. - Инквизиторката изглеждаше студено развеселена. - Пъкълът. Не си в ада все

още, Джонатан Моргенстърн, въпреки че, ако продължаваш да лъжиш Клейва, ще ти се

прииска да бъдеш. - тя се обърна към другите. - И на никой ли не му изглежда странно

това, че Душевния Меч изчезна нощта преди изпитанието, на което Джонатан

Моргенстърн трябваше да се яви и това, че баща му е този, който го търси?

Джейс изглеждаше шокиран, устните му се разделиха бавно в изненада, сякаш това

никога не му бе хрумвало.

- Баща ми не е взел Меча заради мен. Съмнявам се, че той изобщо ще знае за

изпитанието.

- Колко подходящо за теб, небрежно. И за него. Няма нужда да се тревожи за това, че

ти ще издадеш тайните му.

- Да, - каза Джейс. - той е ужасен от това да кажа на всички, че винаги е искал да стане

балерина. - Инквизиторката просто го гледаше. - Не знам нито една от тайните на баща

ми. - каза той не толкова остро. - Той никога не ми е казвал нищо.

Инквизиторката го наблюдаваше с нещо близо до досада.

- Ако баща ти не е взел Меча, за да те предпази, тогава защо го е взел?

- Това е Инструмент на Смъртните. - намеси се Клари. - Мощен е. Като Бокала.

Валънтайн харесва мощта.

- Бокала може да бъде използван веднага. - каза Инквизиторката. - Може да го използва

да направи армия. Мечът се използва за изпитания. Не виждам как това може да го

интересува.

- Може би го прави да дестабилизира Клейва. - предложи Мариса. - Да подкопае морала

ни. Да каже, че няма нищо, което можем да защитим от него, ако го иска толкова

отчаяно. - беше изненадващо добър аргумент, помисли си Клари, но Мариса не

изглеждаше много убедена. - Фактът е, че...

Но те никога няма да могат да чуят какъв е факта, защото в този момент Джейс вдигна

ръка, все едно възнамеряваше да попита нещо, изглеждаше слисан, и внезапно седна

долу на тревата, сякаш краката му го бяха предали. Алек клекна до него, но Джейс

помаха с ръка.

- Остави ме. Добре съм.

- Не си добре. - Клари се присъидени към Алек на тревата, Джейс гледайки я с очи,

чийто зеници бяха големи и тъмни, въпреки вещерската светлина, озаряваща нощта. Тя

погледна надолу към китките му, където Алек рисуваше иратце. Маркировката изчезна,

не остана дори и един блед бял белег показващ, че е проработила. Очите й срещнаха

тези на Алек и тя видя собствения си страх, отразен в тях.

- Нещо не е наред с него. - каза тя. - Нещо сериозно.

- Може би има нужда от лекуваща руна. - Инквизиторката изглеждаше крайно отегчена

от това, че Джейс е наранен поради събитията от такава важност. - Иратце или...

- Опитахме това. - каза Алек. - Не работи. Мисля, че тук става нещо от демонически

произход.

- Като демонска отрова? - Мариса помръдна, сякаш възнамеряваше да отиде до Джейс,

но Инквизиторката я дръпна назад.

- Той се преструва. - каза тя. - Би трябвало да е в килията си в Мълчаливия град точно

сега.

При това Алек се изправи на краката си.

- Не може да казваш това, погледни го! - той посочи към Джейс, който се беше

изглегнал на почвата със затворени очи. - Той дори не може да се изправи. Има нужда

от доктор, има нужда от...

- Мълчаливите братя са мъртви. - каза Инквизиторката. - Нима предлагаш мунданска

болница?

- Не. - гласа на Алек беше опънат. - Мислех че може да го заведем при Магнус.

Изабел направи някакъв звук между кихавица и кашлица. Тя се обърна настрани,

когато Инквизиторката погледна с празен поглед към Алек.

- Магнус?

- Той е магьосник. - каза Алек. - Всъщност, той е Най-висшия Магьосник на Бруклин.

- Имаш предвид Магнус Бейн. - каза Мариса. - Той има репутация...

- Той ме излекува след като се бих с Великия Демон. - каза Алек. - Мълчаливите братя

не можаха да направят нищо, но Магнус...

- Това е смешно. - каза Инквизиторката. - Искаш да помогнеш на Джонатан да избяга.

- Той не е достатъчно добре за да избяга. - каза Изабел. - Не можете ли да видите това?

- Магнус никога не би позволил това да стане. - каза Алек с подтиснат поглед към

сестра си. - Той не е заинтересован в това да ядоса Клейва.

- И как предполагаш ще го спре? - гласа на Инквизиторката беше пълен с киселинен

сарказъм. - Джонатан е Ловец на сенки, ние не сме толкова лесни за държане под ключ.

- Може би трябва да попиташ него. - предложи Алек.

Инквизиторката показа усмивка като бръснач.

- На всяка цена. Къде е той?

Алек погледна надолу към телефона в ръката си и обратно към тънка, сива фигурна

пред него.

- Той е тук. - каза той, като повиши тона си. - Магнус! Магнус, покажи се.

Дори и веждите на Инквизиторката се стрелнаха нагоре, когато Магнус прекрачи през

портата. Най-висшия Магьосник носеше черни кожени панталони, колан с катарама във

формата на М с камъчета по нея, и кобалтово синьо, военно яке разтворено над бялата

дантелена тениска. Светеше с наслоен блясък. Погледа му се спря за момент върху

Алек с развеселено лице и намек за още нещо, преди да се премести към Джейс,

проснал се на тревата.

- Мъртъв ли е? - запита той. - Прилича на мъртъв.

- Не. - изплю Мариса. - Не е мъртъв.

- Проверихте ли? Мога да го ритна, ако искате. - Магнус тръгна към Джейс.

- Спри това! - изплю Инквизиторката, звучейки като учителкта на Клари от трети клас,

настояваща да спре да драска по чина си с маркера. - Не е мъртъв, но е заразен. - добави

почти без желание. - Нуждаем се от твоите медицински умения. Джонатан трябва да

бъде достатъчно добре за разпита.

- Добре, но ще ви струва пари.

- Аз ще платя. - каза Мариса.

Инвкизиторката дори не премигна.

- Много добре. Но той не може да се възстоновява в Института. Това, че Мечът го няма

не означава, че разпита няма да се проведе, както е планирано. И между временно

момчето трябва да се държи под наблюдение. Има риск да избяга.

- Да избяга? - попита Изабел. - Държите се, сякаш се е опитал да избяга от Мълчаливия

град...

- Ами. - каза Инквизиторката. - Не е вече в килията си, нали?

- Това не е честно! Не може да очаквате от него да стои долу, обграден с мъртви хора!

- Не е честно? Не е честно? Вие наистина ли очаквате да ви повярвам, че вие и брат ви

сте били мотивирани да дойдете в Мълчаливия град само заради обезпокоително

обаждане, а не защото сте искали да освободите Джонатан от това, което вие очевидно

считате за ненужен затвор? И наистина ли очаквате от мен да повярвам, че няма да

опитате да го освободите отново, ако му е позволено да отпочива в Института?

Мислите ли, че можете да ме заблуждавате толкова лесно, колкото сте заблуждавали

майка си, Изабел Лайтууд?

Изабел се извърна зачервена. Магнус я отряза преди да успее да отговори:

- Виж, не е проблем. - каза той. - Мога да държа Джейс на моето място достатъчно

лесно.

- Инквизиторката се обърна към Алек.

- Твоят магьосник осъзнава ли, - как тя. - че Джонатан е свидетел от крайна важност за

Клейва?

- Той не е моя магьосник. - върховете на ъгловатите скули на Алек пламнаха в тъмно

червено.

- Държал съм затворници за Клейва и преди. - каза Магнус. Шеговитият тон беше

изчезнал от гласа му. - Мисля че ще откриете, че имам отлични документи в отдела.

Моят договор е един от най-добрите.

Въображението на Клари ли беше или неговите очи наистина се спряха на Мариса,

когато каза това? Тя нямаше много време да го обмисли, Инквизиторката издаде остър

звук, който можеше да бъде от развеселение или отвращение, и каза:

- Решено е тогава. Осведоми ме, когато е достатъчно добре за да говори, магьоснико.

Все още имам доста въпроси към него.

- Разбира се. - каза Магнус, но Клари имаше чувството, че не я слушаше наистина. Той

пресече поляната грациозно и застана до Джейс. Беше толкова висок, колкото и тънък,

и когато Клари погледна нагоре към него, беше изненадана колко много звезди

закриваше.

- Може ли да говори? - попита той Клари, посочвайки към Джейс.

Преди тя да успее да отговори, очите на Джейс се плъзнаха отворени. Погледна нагоре

към магьосника смаяно и зашеметено.

- Какво правиш тук?

Магнус се ухили надолу към Джейс и зъбите му проблеснаха като заострени диаманти.

- Здравей, съквартиранте. - каза той.

ЧАСТ ВТОРА: ПОРТИТЕ НА АДА

ГЛАВА 8

ДВОРЕЦЪТ НА ФЕИТЕ ПРЕВОДАЧ LOLLIPOPCHE

ПРЕДИ ДА БЪДА АЗ, НЕ БЕШЕ НИЩО СЪТВОРЕНО,

ОСВЕН НЕЩАТА ВЕЧНИ;

А ВЕЧНО ЩЕ ПРЕБЪДА АЗ.

НАДЕЖДА ВСЯКА ТУКА ОСТАВЕТЕ

О, ВИЙ, КОИ ПРИСТЪПЯТЕ ТОЗ ПРАГ.

ДАНТЕ, "АД"

В съня си Клари отново бе дете и вървеше надолу по тясната плажна ивица близо до

крайбрежната дъсчена пътека за пешеходци на остров Коней. Въздухът бе натежал с

миризмата на хот-дози, печени фъстъци и виковете на деца. Морето се надигаше в

далечината, синьо-сивата му повърхност оживяваше под слънчевите лъчи.

Тя сякаш можеше да види себе си от разстояние, носеща огромна детска пижама.

Подгънатите крачоли на пижамата й се влачеха по плажа. Влажен пясък скърцаше

между пръстите на краката й и косата й висеше тежко на тила й. Нямаше облаци,

небето бе синьо и чисто, но тя трепереше, докато вървеше по периметъра на водата към

фигура, която можеше да види само замъглено в далечината.

Когато се приближи, фигурата изведнъж стана ясна, сякаш Клари бе фокусирала

обектива на камера. Беше майка й, коленичеща в руините на наполовина построен

пясъчен замък. Тя носеше същата бяла рокля, която Валънтайн й бе сложил в Ренуик. В

ръката й имаше усукано късче плавей, сребристо от дългото излагане на сол и вода.

- Дошла си, за да ми помогнеш ли? – каза майка й, вдигайки ръката си. Косата й бе

неоправена и се вееше свободно от вятъра, правейки я да изглежда по-млада, отколкото

всъщност беше. – Имаме толкова много за вършене, и толкова малко време.

Клари преглътна твърдата буца в гърлото си.

- Мамо,… липсваше ми, мамо.

Джоселин се усмихна:

- И ти ми липсваше, миличка. Но аз не съм изчезнала, знаеш го. Просто съм заспала.

- Тогава как съм те събудила. – проплака Клари, но майка й гледаше към морето,

лицето й беше обезпокоено. Небето се превърна в желязно сив здрач, а черните облаци

изглеждаха като тежки камъни.

- Ела тук. – каза Джоселин, и когато Клари отиде при нея тя промълви – Протегни

ръката си.

Клари го направи. Джоселин задвижи плавея по кожата й. Докосването я опърли като

изгарянето от стилето и остави същите дебели линии след себе си. Руната, която

Джоселин нарисува, беше форма, която Клари не беше виждала никога преди, но тя я

сметна за инстинктивно успокояваща за очите си.

- Какво прави това ?

- Би трябвало да те предпази. – майката на Клари я пусна.

- От какво?

Джоселин не отговори, просто погледна към морето. Клари се обърна и видя, че океана

се бе отдръпнал навътре, оставяйки противни купчини от боклук, камари от водорасли

и риби, мятащи се отчаяно преди смъртта си. Водата се бе събрала в огромна вълна,

издигаща се като склон на планина, като лавина, готова да падне. Виковете на децата от

крайбрежната дървена пътека се бяха превърнали в писъци. Докато Клари гледаше

втренчено от ужас, тя видя, че вълната бе прозрачна като мембрана и през нея тя

можеше да съзре неща, които изглеждаха сякаш се движат под повърхността на морето,

огромни черни безформени неща, напиращи да повалят кожата на водата.

Клари протегна ръцете си… и се събуди задъхана, сърцето й блъскаше болезнено

срещу ребрата й. Тя беше в леглото си в свободната стая в къщата на Люк и следобедна

светлина се процеждаше през завесите. Косата й бе залепнала за потния й врат, ръката

й гореше и я болеше. Когато седна и се ядоса на светлината, огряваща леглото, забеляза

без изненада черната маркировка, която пробягваше по дължината на ръката й.

Когато отиде в кухнята, Клари видя, че Люк и бе оставил закуска под формата на

датско руло в картонена кутия, изцапана с мазнина. Беше оставил и бележка, залепена

за хладилника :‖ В болницата‖

Клари изяде рулото, по пътя към мястото на срещата и със Саймън. Той трябваше да

бъде на ъгъла на Бедфорд при спирката за влакове ―Л‖ в пет, но не беше. Тя почувства

смътно дръпване на тревога преди да си спомни за магазина за звукозаписи-втора

употреба на шеста улица. Без съмнение той се шляеше в отделението с

новопристигнали дискове. Носеше ръждиво памучно яке със съдрани ръкави и синя

тениска с лого на момче, което носи слушалки и танцува с пиле. Саймън се ухили,

когато я видя.

- Ерик мисли, че трябва да променим името на групата ни на ―Моджо Пие‖ – каза той,

като начин за приветстване.

- Какво е то сега? Забравих.

- Шалмайска Клизма. – отговори той, избирайки диск на ―Йо Ла Тенго‖.

- Смени го. – поиска Клари.- Между другото, знам какво означава надписа на тениската

ти.

- Не, не знаеш. – той се насочи нагоре към предната част на склада, за да закупи диска

си. – Ти си добро момиче.

Навън вятърът бе студен и ободряващ. Клари издърпа раираното си шалче нагоре около

брадичката си.

- Разтревожих се, когато не те видях на ―Л‖ спирката.

Саймън издърпа плетената си шапка надолу и потрепери, сякаш слънчевата светлина

нараняваше очите му.

- Съжалявам. Спомних си, че исках този диск и реших …

- Няма проблем. – тя размаха ръка пред него. – Аз съм виновна. Прекалено лесно се

паникьосвам тези дни.

- Ами, след това, през което премина, никой не може да те обвинява. – Саймън

прозвуча разкаяно. – Все още не мога да повярвам, какво се е случило на Мълчаливия

град. Не мога да повярвам, че си била там.

- Нито пък Люк може. Той напълно се побърка.

- Обзалагам се.

Те вървяха през парк МакКарън. Тревата под краката им се бе превърнала в

зимнокафява, а въздухът се изпълваше със златна светлина. Отвързани от каишките си

кучета тичаха между дърветата. ―Всичко в моя живот се променя, но светът си остава

същия‖, помисли си Клари

- Говори ли с Джейс, след като това се случи? – попита Саймън, задържайки гласи си

неутрален.

- Не, но се чух с Изабел и Алек няколко пъти. Очевидно той е добре.

- Молил ли те е да се видите? За това ли отиваме?

- Той няма нужда да ме моли. – Клари се опита да прикрие раздразнението в гласа си,

докато завиваха към улицата на Магнус. Беше осеяна с ниски складове за стоки, който

бяха превърнати в галерии, художествени студия и луксозни резиденции. Повечето

коли, паркирани покрай ниския бордюр, бяха скъпи. Когато наближиха сградата на

Магнус, Клари видя дългуреста фигура да се изправя от мястото, където стоеше

наведена. Алек. Носеше дълго черно палто, направено от твърд тънък лъскав материал,

който ловците на сенки обичаха да използват за облеклото си. Ръцете и гърлото му бяха

маркирани с руни и бе очевидно от слабото блещукане на въздуха около него, че той

беше с магически камуфлаж.

- Не знаех, че ще доведеш мундана. – сините му очи трепнаха неловко към Саймън

- Това е, което толкова много харесвам у вас, хора. – каза Саймън. – Винаги ме карате

да се чувствам добре дошъл.

- О, хайде, Алек. – промълви Клари. –Какво толкова? Не е като Саймън да не е бил тук

преди.

Алек въздъхна театрално, сви рамене и ги поведе нагоре по стълбите. Той отключи

вратата за апартамента на Магнус с тънък сребърен ключ, който напъха в предния джоб

на якето си на секундата, в която привърши, сякаш се надяваше да го скрие от погледа

на придружителите си. На дневна светлина апартаментът изглеждаше, както може би

би изглеждал нощен клуб, докато е затворен: тъмен, мръсен и неочаквано малък.

Стените бяха оголени, тук там изцапани с лъскава боя, а дъските от пода, където феите

танцуваха преди седмица, бяха изкривени и лъснати.

- Здравейте, здравейте. – Магнус се понесе към тях. Беше облечен с копринена дълга до

пода рокля, навлечена върху сребърна мрежеста риза и черни дънки. Блестящ червен

камък премигваше на дясното му ухо.

- Алек, скъпи мой. Клари. И момчето-плъх. - той се поклони бързо към Саймън, който

изглеждаше раздразнен. – На какво дължа това удоволствие?

- Дойдохме да видим Джейс. – отвърна Клари. – Той добре ли е?

- Не знам – отговори Магнус. – Той обикновено лежи ли на пода така без да мърда?

- Какво… - започна Алек и прекъсна, когато Магнус се засмя. – Това не е смешно

- Толкова сте лесни за вбесяване. И да, той е добре. Е, като изключим това, че

продължава да ми размества нещата и се опитва да почисти. Сега не мога да намеря

нищо. Натрапчив е.

- Джейс обича нещата да са спретнати и подредени. – каза Клари, мислейки си за

монашески изглеждащата му стая в Института.

- Е, аз не обичам. – Магнус наблюдаваше Алек с крайчеца на окото си, докато Алек се

бе втренчил намръщено в пространството. – Джейс е там вътре, ако искате да го

видите. – той посочи към врата в края на стаята.

―Там вътре‖ се оказа средна на големина бърлога, изненадващо уютна, със зацапани

стени, кадифени завеси, издърпани върху прозорците, и увити във вълнен плат кресла,

изоставени като дебели, многоцветни айсберги в море от бежови килими на бучки.

Легло в горещо розов цвят бе облечено с чаршафи и одеало. До него имаше

цилиндричен брезентов чувал натъпкан с дрехи. Никаква светлина не минаваше през

тежките завеси. Единствения извор на осветление бе трепкащия екран на телевизора,

който блестеше ярко въпреки факта, че не беше включен.

- Какво има? – заинтересува се Магнус.

- Какво да НЕ облека? – обади се познат провлечен глас, идващ от отпусната фигура,

седяща в едно от креслата. Той седна напред и за момент Клари си помисли, че Джейс

може би ще стане и ще ги поздрави. Вместо това той поклати глава към екрана.

- Панталони в цвят каки с висока талия? Че кой носи такива? - той се обърна и изгледа

Магнус свирепо. – Почти неограничена свръхестествена сила – каза той. – и всичко,

което правиш е да го използваш за гледане на телевизионни повторения. Какво

прахосване.

- Също така, ТиВо изпълнява почти същото нещо. – отбеляза Саймън.

- Моят начин е по-евтин – Магнус плесна с ръце и изведнъж стаята се напълни със

светлина. Джейс се свлече в креслото и вдигна ръка, за да покрие очите си

- Можеш ли да направиш това без магия?

- Всъщност, да – каза Саймън. – Ако гледаше ―Инфо Миракълс‖, щеше да знаеш това.

Клари усети, че настроението в стаята се влошаваше .

- Стига толкова. – промълви тя и погледна към Джейс, който бе свалил ръката си и

мигаше негодуващо в светлината. – Трябва да поговорим. Всички. За това какво ще

правим сега.

- Ами аз щях да гледам ―Проект бягство‖. – каза Джейс. – То е следващото по

телевизията.

- Не, няма. – заяви Магнус. Той щракна с пръсти и телевизорът изключи, изпускайки

малко облаче дим, когато картината замря. – Трябва да се справиш с това.

- Изведнъж се интересуваш от разрешаването на проблемите ми ли ?

- Интересувам се само то това да си върна апартамента. Изморих се от твоето чистене

през цялото време. – Магнус щракна отново с пръсти, заплашително. – Ставай.

- Или ще си следващия, който ще изчезне в пушек. – каза Саймън с наслада.

- Няма нужда да разяснявам щракането си с пръсти. – каза Магнус. - Изводът бе ясен в

самото щракане.

- Добре. – Джейс стана от стола. Беше бос, а около китката му, която все още

заздравяваше, имаше сребристо-лилава линия. Изглеждаше уморен, но не и сякаш все

още го болеше. - Искаш среща на кръгла маса. Ще имаме среща на кръгла маса.

- Обичам кръглите маси. – каза Магнус оживено. – Отиват ми много повече от

квадратните.

В дневната Магнус призова огромна кръгла маса обградена от пет дървени стола с

високи облегалки.

- Това е изумително. – възхити се Клари, докато се плъзгаше върху един от столовете.

Беше изненадващо удобен. – Как можеш да създадеш нещо такова от нищото?

- Не мога. – отговори Магнус. – Всичко идва от някъде. Например, тези са от магазин за

репродукция на антики на Пето авеню. А тези… - Изведнъж пет картонени чашки се

появиха на масата. Пара се издигаше нежно от дупките в пластмасовите капачки. – са

от ―Дийн и ДеЛуке‖ на Бродуей.

- Това изглежда като кражба, нали? – Саймън издърпа една от чашките към себе си и

махна капачката.- Оох, Мокачино. – той погледна към Магнус. – Плати ли за това?

- Разбира се. – каза Магнус, докато Джейс и Алек се подсмихваха. – Карам доларови

банкноти да се появяват магически в касите им.

- Наистина?

- Не. – Магнус пукна капачката на чашата си. – Но можеш да се преструваш, че го

правя, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре. Е, каква е първата задача?

Клари уви ръцете си около собствената си чаша. Може би беше открадната, но също

така бе гореща и пълна с кофеин. Щеше да спре някой път при ―Дийн и ДеЛуке‖ и да

остави един долар в буркана за бакшиши.

- Ще започнем с това да разберем, какво се случва. – каза тя, духайки пяната на кафето

си. – Джейс, ти каза, че това, което се случи в Мълчаливия град е било дело на

Валънтайн?

Джейс се вгледа надолу към кафето си.

- Да

Алек сложи ръката си върху тази на Джейс.

- Какво се случи? Видя ли го?

- Бях в килията. – промълви Джейс със замрял глас. – Чух Мълчаливите братя да

крещят. Тогава Валънтайн слезе по стълбите с … с нещо. Не знам какво беше. Като дим

с блестящи очи. Демон, но не като тези, които бях виждал до сега. Той се приближи

към прътовете и ми каза…

- Какво ти каза. – ръката на Алек се плъзна нагоре към рамото на Джейс. Магнус

прочисти гърлото си. Алек свали ръката си с изчервено лице, докато Саймън се

усмихваше надолу към неизпитото си кафе.

- Мелартак. – каза Джейс. – Искаше мечът на смъртните и уби Мълчаливите братя, за

да го вземе.

Магнус се намръщи.

- Алек, миналата вечер, когато Мълчаливите братя се обадиха за помощ, къде беше

Клейвът? Защо нямаше никой в Института?

Алек изглеждаше изненадан, че го питат.

- Имаше убийство на долноземци в Централ парк. Дете на фея беше убито. Тялото бе

лишено от кръв.

- Обзалагам се, че Инквизиторката мисли, че аз съм направил това. – каза Джейс. –

Моето господство на ужас продължава.

Магнус се изправи и отиде до прозореца. Той издърпа завесата, пропускайки толкова

светлина, колкото да очертае ястребовия му профил.

- Кръв. – каза той, сякаш на себе си. - Сънувах един сън преди две вечери. Видях целия

град в кръв, с кули направени от кости, а кръвта се стичаше по улиците като вода.

Саймън премести очите си върху Джейс

- Седенето на прозореца, докато говори за кръв, едно от нещата, които прави постоянно

ли е? – попита той

- Не. – отговори Джейс. – Понякога го прави, докато седи на дивана.

Алек ги стрелна с остър кос поглед.

- Магнус, какво има?

- Кръвта. – каза Магнус отново. – Не може да бъде съвпадение. – той сякаш гледаше

надолу към улицата. Залезът идваше бързо над градския силует в далечината. Небето бе

раирано с ивици с алуминиев и златно-розов цвят. – Имаше няколко убийства на

долноземци тази седмица. Магьосник бе убит в апартамента си в една от кулите надолу

по Южната улица на пристанището. Вратът и китките му бяха срязани, а тялото му бе

лишено то кръв. Върколак бе убит при Луната на Ловеца. Гърлото му бе прерязано.

- Звучи ми като вампири. – отбеляза Саймън, внезапно пребледнял.

- Аз не мисля така. – обади се Джейс. – Най-малкото, Рафаел каза, че това не е работа

на децата на нощта. Изглеждаше непреклонно сигурен за това.

- Да, защото той е благонадежден. – промърмори Саймън.

- При тези обстоятелства, смятам, че казва истината. – каза Магнус, като дръпна

обратно завесата. Лицето му беше сковано, помръкнало. Когато се върна на масата,

Клари видя, че носеше тежка книга подвързана със зелен плат. Тя не мислеше, че той я

държеше преди няколко минути. – Имаше силно демоническо присъствие и на двете

места. Мисля, че има някой друг отговорен за всички тези убийства. Не Рафаел и

племето му, а Валънтайн.

Очите на Клари преминаха към Джейс. Устните му бяха свити в тънка линия и

единственото, което попита беше:

- Защо казваш това?

- Инквизиторката мисли, че убийството на феите е било за отвличане на вниманието –

каза бързо тя. – За да може да ограби Мълчаливия град, без да се тревожи за Клейва.

- Има по-лесни начини за отвличане на вниманието. – промълви Джейс. – И е глупаво

да предизвикваш раздразнение у феите. Той не би убил някой от тях без причина.

- Имал е причина. – каза Магнус. – Имало е нещо, което е искал от детето на феята,

точно както е искал нещо от магьосника и върколака, които уби.

- Какво? – попита Алек

- Кръвта им. – отговори Магнус. Върху тънките пергаментни страници бяха изписани

думи, които блестяха като огън. – Ах, ето тук. – той вдигна очи като потупа страницата

с нокътя си. Алек се наклони към него. – Няма да си способен да го прочетеш. –

предупреди го Магнус. – Написано е на демонски език. Пюргетик.

- Макар че мога да разпозная рисунките. Мелартак. Виждал съм го преди в книгите. –

Алек посочи илюстрация на сребрист меч, познат на Клари – това беше този, който тя

бе забелязала, че липсва в Мълчаливия град.

- Ритуалът на Дяволското Превръщане. – каза Магнус. – Това е, което се опитва да

направи Валънтайн.

- Какво на какво? – намръщи се Клари.

- Всеки магически предмет има нещо като двойник. – поясни Магнус. – Копието на

мечът на смъртните е серафимов меч – като ангелските остриета, които вие, Ловците на

сенки използвате, но хиляди пъти по-мощно, защото силата му е извлечена от самия

Ангел, не просто от повикването на ангелско име.

- Законно зло до законно добро. – рече Саймън, удовлетворен.

- Той цитира ―Тъмници и дракони‖ – каза Клари. – Игнорирайте го.

- Както Мечът на Ангела, така и този на Мелартак, които Валънтайн използва, има

ограничена сила. Но като меч, чиято демоническа сила е равна на ангелската сила,

завладее ли го веднъж … е, има много неща, които може да му предложи. Власт над

демоните, например. Не само ограничената защита, която Бокалът може да ти

предложи, но и силата да призовава демони, да ги принуди да изпълняват заповедите

му.

- Армия от демони? – промълви Алек.

- Този е велик на армии. – отбеляза Саймън.

- Вероятно, дори и силата да ги заведе в Идрис. – завърши Магнус.

- Не знам защо той би искал да отиде там. Нали всички са ловци на демони там? Те

няма ли просто да изтребят демоните? – попита Саймън

- Демоните идват от различни измерения. – отговори Джейс. – Не знаем колко от тях

има. Броят им може да е безкраен. Защитните бариери държат повечето от настрани, но

ако всички наведнъж се опитат да преминат…

"Безкраен", помисли си Клари. Спомни си за Великия Демон Абадон и се опита да си

представи стотици от тях, или може би хиляди. Почувства кожата си студена и

незащитена.

- Не схващам. – каза Алек. – Какво общо има ритуалът с умрелите долноземци.

- За да извършиш Ритуала на превръщането, трябва да загрееш Меча, докато се

нагорещи до червено, после трябва да го охладиш четири пъти, всеки път в кръвта на

Долноземец. Веднъж в кръвта на дете на Лилит, веднъж в кръвта на дете на луната,

веднъж в кръвта на дете на нощта и веднъж в кръвта на дете на фея. – обясни Магнус.

- О, боже мой. – каза Клари. – Значи не е приключил с убийствата? Все още има още

едно дете за убиване?

- Още две. Не е успял с върколака. Бил е прекъснат, преди да вземе всичката кръв,

която му трябва. – Магнус затвори книгата, като издуха праха от страниците й. –

Каквато й да е последната цел на Валънтайн, той е вече е преполовил пътя до

променянето на меча. Вероятно е събрал някаква част от силата му, досега. Вече

сигурно призовава демони…

- Но мислиш ли, че ако правеше това, нямаше да има сведения за нарушения,

прекалената демонска активност. – каза Джейс. – А пък Инквизиторката каза обратното

- че всичко било спокойно.

- И може и да е, – рече Магнус. – ако Валънтайн ги призовава при себе си. Няма

съмнение, че ще е спокойно.

От групата се вглеждаха един в друг. Преди някой да помисли за нещо, което да каже,

остър шум проряза стаята, карайки Клари да подскочи. Горещо кафе се разля върху

кожата й, и тя изпъшка от внезапната болка.

- Майка ми е. – каза Алек, докато проверяваше телефона си. – Сега се връщам. – той

отиде до прозореца с наведена глава и заговори с глас, прекалено тих, за да може някой

друг да чуе.

- Дай да видя. – промълви Саймън, вземайки ръката на Клари. Имаше ядосано червено

петно на китката й там, където горещата течност я бе опарила.

- Добре съм. Не е кой знае какво. – запротестира тя. Саймън вдигна ръката й и целуна

раната.

- Така е по-добре.

Клари издаде стреснат звук. Той никога преди не бе правил нещо подобно. И отново,

това беше нещо, което гаджетата правеха, нали? Докато издърпваше обратно китката

си, тя погледна през масата и видя, че Джейс се бе втренчил в тях, златните му очи

пламтяха.

- Ти си Ловец на сенки, – каза той. – знаеш как да се оправяш с рани.- той плъзна

стилето към нея през масата. – Използвай го.

- Не. – отвърна Клари и бутна стилето през масата обратно към него. Джейс хлопна

ръката си върху стилето.

- Клари…

- Тя каза, че не го иска. – прекъсна го Саймън. – Ха-ха!

- Ха-ха? – Джейс го изгледа скептично. – Това ли е остроумният ти отговор?!

Алек, затваряйки телефона си, се приближи до масата с озадачен поглед.

- Какво става?

- Изглежда сме хванати в капана на епизод на ―Един живот за прахосване‖. – отбеляза

Магнус . – Всичко е много тъпо.

Алек издърпа кичур коса от очите си.

- Казах на майка си за Дяволското преобразяване.

- Нека позная. – обади се Джейс. – Не ти е повярвала. И обвинява мен за всичко.

Алек се намръщи.

- Не точно. Каза, че го е поставила на разглеждане с Клейва, но Инквизиторката още не

я е изслушала внимателно. Имам чувството, че Инквизиторът е изместил мама от пътя

си и се опитва да надделее. Тя звучеше ядосана. – телефонът в ръката му иззвъня

отново. Той вдигна пръст. – Извинете. Изабел е. Една секунда само. – той се отклони

към прозореца с телефон в ръка. Джейс погледна бегло към Магнус.

- Смятам, че си прав за върколака при Луната на ловеца. Човекът, който намери тялото

му каза, че в алеята имало и някой друг. Някой, който избягал.

Магнус кимна.

- Звучи ми сякаш Валънтайн е бил прекъснат по средата, докато правел, каквото там

прави, за да вземе кръвта, която му трябва. Вероятно отново ще опита да убие дете на

луната.

- Би трябвало да предупредя Люк. – каза Клари наполовина изправена от стола си.

- Чакай. – Алек се бе върнал с телефон в ръка и със странно изражение на лицето си.

- Какво искаше Изабел? – попита Джейс. Алек се двоумеше.

- Изабел каза, че кралицата на Двореца на Феите е поискала аудиенция с нас.

- Разбира се. – каза Магнус. – И Мадона ме иска за заместник-танцьор на следващото си

световно турне.

Алек изглеждаше объркан.

- Коя е Мадона?

- Коя е кралицата на Двореца на феите? – попита Клари.

- Тя е кралицата на феите. – отговори Магнус. – Е, местната, във всеки случай.

Джейс сложи глава в ръцете си.

- Кажи на Изабел не.

- Но тя смята, че идеята е добра. – запротестира Алек.

- Тогава и кажи не два пъти.

- Това какво трябва да означава? – намръщи се Алек.

- Ох, това че някои от идеите на Изабел са най-добрите в света, но други са тотални

бедствия. Помниш ли идеята й да използваме изоставени тунели на метрото, за да

заобиколим града? Като говорим за гигантски плъхове …

- Нека не го правим. – каза Саймън. – Предпочитам да не говорим за плъхове.

- Това е различно. – обади се Алек. – Тя иска ние да отидем в Двореца на феите.

- Прав си, това е различно. – отвърна Джейс. – Това е най-лошата й идея, някога.

- Познава рицар в Двореца на феите. – заобяснява Алек. – Казал й е, че Кралицата на

феите има интерес да се срещне с нас. Изабел дочула разговора ми с майка ни и мисли,

че ако можем да обясним теорията си за Валънтайн на Кралицата, от Двореца на феите

биха взели нашата страна, може би дори биха се съюзили с нас срещу Валънтайн.

- Безопасно ли е да отидем там? – попита Клари.

- Разбира се, че не е безопасно. – отговори Джейс, сякаш бе задала най-глупавия

въпрос, който някога бе чувал. Тя го погледна гневно.

- Не знам нищо за Двореца на феите. Разбирам само от вампири и върколаци. Има

много филми за тях. Феите са нещо, с което се занимават малките деца. Когато бях на

осем, се облякох като фея на Хелоуин. Майка ми ми беше направила специална

заострена шапка.

- Помня това. – Саймън се бе облегнал назад в стола си със скръстени на гърдите ръце.-

Аз бях Трансформър. Всъщност бях десептикон.

- Можем ли да се върнем обратно на темата си? – попита Магнус.

- Добре. – каза Алек. – Изабел мисли, и аз съм съгласен с нея, че не трябва да

игнорираме феите. Ако искат да говорим, каква вреда може да има? Освен това, ако

Двореца на феите е на наша страна, Клейвът ще трябва да ни изслуша.

Джейс се засмя без никакъв хумор.

- Феите не помагат на хората.

- Ловците на сенки не са хора. – запротестира Клари. – Не напълно.

- За тях не сме нищо по-добро от хората. – отвърна Джейс.

- Феите не могат да са по-зли от вампирите. – измърмори Саймън. – А и вие се

разбирате добре с тях.

Джейс погледна към Саймън сякаш бе намерил нещо, което расте в помийна яма.

- Да се разбираме добре с тях? Доколкото разбирам имаш предвид, че оцеляхме?

- Е… -

- Феите – продължи Джейс, сякаш Саймън не бе проговорил. – са деца на ангели и

демони. Имат красотата на ангелите и злобата на демоните. Вампирът може да те

атакува, ако пристъпиш територията му, но една фея може да те накара да танцуваш,

докато умреш с крака заклещени в дънер, може да те примами към нощно плуване и да

те завлече пищящ под водата, докато дробовете ти се пръснат, да пълни очите ти с феин

прах, докато сам не си ги извадиш.

- Джейс! – сопна се Клари, отрязвайки гръмкото му изречение по средата. – Млъкни.

Боже. Това е достатъчно.

- Виж, лесно е да надхитриш вампир или върколак. – каза Джейс. – Не са по-умни от

другите. Но феите са живели стотици години и са хитри като змиите. Не могат да

лъжат, но обичат да се ангажират в творчески разговори за истината. Ще разберат какво

искаш най-много на света и ще ти го дадат - подарък, с жило в опашката, който ще те

накара да съжаляваш, че изобщо си го искал. Те не помагат на хората, по-скоро им

причиняват болка, замаскирана като помощ.

- И не мислиш, че сме достатъчно умни, за да разберем разликата. – попита Саймън.

- Не мисля, че ти си достатъчно умен, за да не се превърнеш в плъх случайно.

Саймън го погледна кръвнишки.

- Не виждам да има значение, какво мислиш ти относно това, какво би трябвало да

направим. – каза му той.

- Като се има предвид, че на първо място не можеш да дойдеш с нас. Не можеш да

отидеш никъде.

Джейс се изправи, събаряйки яростно стола си.

- Няма да водиш Клари в Двореца на феите без мен и това е окончателно!

Клари го зяпна с отворена уста. Той беше почервенял от гняв, зъбите му скърцаха, а

вените на врата му бяха изпъкнали. Той също така отбягваше да погледне към нея.

- Мога да се грижа за Клари. – обади се Алек. Имаше болка в гласа му - дали защото

Джейс се бе усъмнил във възможностите му, или заради нещо друго, Клари не бе

сигурна.

- Алек. – каза Джейс. Очите му се заключиха в тези на приятеля му. – Не. Не можеш.

Алек преглътна.

- Отиваме. – промълви той и произнесе думите като извинение. – Джейс, това е молба

от Двореца на феите, ще бъде глупаво да я пренебрегнем. Освен това, Изабел вероятно

вече им е казала, че ще отидем.

- Няма начин да ти позволя да направиш това, Алек. – каза Джейс с опасен глас. – Ще

те закова за земята, ако трябва.

- Докато това ми звучи примамливо. – каза Магнус, навивайки дългите си копринени

ръкави нагоре. – Има и друг начин.

- Какъв друг начин?! Това е директива от Клейва. Не мога просто да се измъквам от

отговорността си.

- Но аз мога. – ухили се Магнус. – Никога не поставяй под съмнение способностите ми

за измъкване от отговорности, ловецо на сенки, защото те са епични и паметни в техния

обсег. Аз специално омагьосах договора с Инквизитора, така че да мога да ви пусна да

отидете за кратко време, ако искам, за толкова дълго, колкото е нужно на друг нефилим

да пожелае да вземе мястото ви.

- Къде ще намерим друг … Оо. – каза кротко Алек. – Имаш предвид мен.

Джейс вдигна вежди.

- О, значи сега не искаш да отидеш в Двореца на феите.

Алек се зачерви.

- Мисля, че е по-важно ти да отидеш, отколкото аз. Ти си синът на Валънтайн. Сигурен

съм, че ти си този, когото Кралицата на феите наистина иска да види. Освен това, ти си

очарователен.

Джейс го погледна свирепо.

- Може би, не и в момента. – поправи се Алек. – Но обикновено си очарователен. А

феите са много податливи на чара.

- Плюс това, ако останеш, имам целия първи сезон на Острова на Джилигън на дивиди.

– каза Магнус.

- Никой не би могъл да се пребори с това. – отвърна Джейс. Той все още не поглеждаше

към Клари.

- Изабел може да се срещне с вас в парка при Езерцето на костенурката. – каза Алек. –

Знае таен вход към Двореца. Ще ви чака.

- И още едно нещо. – добави Магнус, ръгайки Джейс с пръста си. – Опитай се да не те

убият в Двореца на феите. Ако умреш, ще ми се наложи да давам много обяснения.

При тези думи, Джейс се усмихна широко. Беше несигурна усмивка, по-скоро

проблясък на забавление, отколкото блещукане на изваденото острие.

- Знаеш ли, – каза той. – имам усещането, че това ще е случаят, независимо дали умра,

или не.

Плътен филиз от мъх и растения ограждаше ръба на Езерото на костенурката като

граница от зелена дантела. Повърхността на водата бе спокойна, вълнуваше се тук там

при събуждането на носещи се по водата патици, или се къдреше при сребърното

перване на рибни опашки.

Имаше малка дървена беседка, построена върху водата. Изабел седеше в нея и гледаше

вторачено през езерото. Приличаше на принцеса от приказка, седяща на върха на

кулата си в очакване някой принц, яздещ кон, да се приближи и да я спаси.

Не че традиционната принцеса изобщо се държеше като Изабел.

Изабел, със своя камшик и ботушите си и с ножове, с които би накълцала всеки, който

се опита да я заточи в кула, щеше да построи мост от останките и да завърви небрежно

към свободата, с коса, изглеждаща невероятно както винаги.

Това правеше Изабел човек, труден за харесване, макар че Клари се опитваше.

- Изи. – извика Джейс, когато наближиха беседката, и тя подскочи и се завъртя.

Усмивката й бе заслепяваща.

- Джейс. – тя полетя към него и го прегърна. ―Ето това беше начинът, по който би

трябвало да се държат сестрите‖, помисли си Клари. Не толкова твърди, странни и

ексцентрични, а щастливи и любящи. Гледайки как Джейс прегръща Изабел, тя опита

да направи чертите си израз на щастие и обич.

- Добре ли си? – попита Саймън. – Очите ти се кръстосват.

- Добре съм. – Клари изостави опитите си.

- Сигурна ли си? Изглеждаш някак … изкривена.

- От нещо, което съм яла, е.

Изабел се понесе напред, Джейс бе на крачка зад нея. Тя носеше дълга черна рокля с

ботуши и още по-дълго палто от зелено кадифе, цвета на мъха.

- Не мога да повярвам, че успяхте! – възкликна тя. – Как успяхте да убедите Магнус да

пусне Джейс?

- Заменихме го с Алек. – отговори Клари. Изабел изглеждаше умерено разтревожена

- Не за постоянно, нали?

- Не. – каза Джейс. – Само за няколко часа. Освен, ако не се върна. – добави той

замислен. – В такъв случай, той ще трябва да задържи Алек. Мисли за това като за заем

с алтернативата да купува.

Изабел изглеждаше колеблива.

- Мама и татко няма да са доволни, ако разберат.

- Че си освободила възможен престъпник като си продала брат си на магьосник, който

прилича на веселия Соник Таралежа и се облича като Чайлд Кетчър от ―Чити чити бум

бум‖?

- Не, вероятно не. – осведоми Саймън. Джейс го погледна замислено.

- Има ли някаква основателна причина да си тук? Не съм сигурен, че можем да те

вкараме в Двореца на феите. Те мразят мундани.

Саймън завъртя очи.

- Не това отново.

- Какво не отново? – попита Клари.

- Всеки път, когато го раздразня, той се оттегля в своята ―Забранена за мундани‖ къща

на дърво. – Саймън посочи към Джейс. – Нека ти напомня, че последния път, когато

искаше да остана настрани, спасих живота на всички ви.

- Разбира се. – каза Джейс. – Веднъж…

- Дворците на феите са опасни. – сряза ги Изабел. – Дори умението ти да боравиш с лък

няма да ти помогне. Това не е този вид опасност.

- Мога да се грижа за себе си. – запротестира Саймън. Беше излязъл пронизващ вятър.

Раздухваше сухите листа по дребния чакъл под краката им и накара Саймън да трепери.

Той пъхна ръцете си в подплатените с вълна джобове на якето си.

- Не е нужно да идваш. – каза Клари.

Той я погледна, непоколебим и с грижливо отмерен поглед. Тя си го спомни в къщата

на Люк, докато я наричаше ―моята приятелка‖ без следа от съмнение или

нерешителност. Можете да кажете каквото и да е друго за Саймън, но той знаеше какво

иска.

- Да. – промълви той. – Нужно е.

Джейс издаде някакъв звук изпод дъха си.

- Тогава предполагам, че сме готови. – промърмори той. – Не очаквай някакво

специално уважение, мундане.

- Погледни го от добрата страна. – отвърна Саймън. – Ако искат човешко

жертвоприношение, винаги можете да им предложите мен. Както и да е, не съм

сигурен, че останалите от вас са квалифицирани.

Джейс се развесели.

- Винаги е толкова приятно, когато някой доброволства да бъде изправен първи срещу

стената.

- Хайде. – каза Изабел. – Вратата ще се отвори всеки момент.

Клари погледна бегло наоколо. Слънцето бе залязло напълно и Луната се бе показала,

гладка и млечно бяла, хвърляща своето отражение върху беседката. Беше пълна, но бе

засенчена в единия ъгъл и приличаше на наполовина затворено око. Нощния вятър

разлюляваше клоните на дърветата, блъскайки ги едни в други със звук като от чупещи

се кости.

- Къде отиваме? – попита Клари. – Къде е вратата?

Усмивката на Изабел бе като прошепната тайна.

- Последвайте ме. – тя се придвижи надолу по ръба на водата. Ботушите й оставяха

дълбоки отпечатъци във влажната тиня. Клари я последва, радостна, че носеше дънки, а

не пола, когато Изабел вдигна роклята и палтото си над коленете, оставяйки тънките си

бели крака голи нагоре от ботушите. Краката й бяха покрити с маркировки като

близвания от черен огън.

Саймън зад нея изпсува, когато се хлъзна по калта; Джейс автоматично се помръдна

към него да го задържи, когато всички се обърнаха. Саймън дръпна рязко ръката си

обратно.

- Нямам нужда от помощта ти.

- Спрете. - Изабел тропна с обутия си с ботуш крак в плитката вода по края на езерото. -

И двамата. Всъщност, всички вие тримата. Ако не се държим заедно в Двореца на

феите, сме мъртви.

- Но аз не съм... - започна Клари.

- Може би не си, но по начина, по-който оставяш тези двамата да се държат... - Изабел

посочи момчетата с пренебрежително помахване на ръката й.

- Не мога да им казвам, какво да правят!

- Защо не? - запита другото момиче. - Честно, Клари, ако не започнеш да използваш

поне малко от естественото си женско превъзходство, не знам какво ще направя с теб. -

Тя се обърна към езерцето и се завъртя отново обратно. - И докато не съм забравила, -

добави сурово - в името на любовта към Ангела, не пийте или яжте нищо, докато сме

под земята, никой от вас. Разбрано?

- Под земята? - каза разтревожено Саймън. - Никой не каза нищо за подземия?

Изабел хвърли нагоре ръцете си и плисна в езерцето. Зеленото й кадифено палто се

завъртя около нея, като огромно листо на водна лилия.

- Хайде. Имаме време само докато луната се движи.

Луната какво? Тръскайки главата си Клари пристъпи в езерото. Водата беше плитка и

чиста; в ярката звездна светлина тя можеше да види черните форми на тънки

изстрелващи се рибки, мърдащи покрай глезените й. Тя изкърца със зъби, докато

навлизаше по-навътре в езерото. Студът беше невероятен.

Зад нея Джейс вървеше във водата с въздържана грация, която едва размърдваше

повърхността. Саймън зад него пръскаше и проклинаше. Изабел бе достигнала средата

на езерото, спря там до гръдния си кош във вода. Тя вдигна ръката си към Клари.

- Спри.

Клари спря. Точно пред нея отражението на Луната мигаше върху водата като огромна

сребърна чиния. Някаква част от нея знаеше, че не работи така; би трябвало луната да

се движи надалеч от теб, когато достигнеш, дори да се изгуби. Но ето я, рееща се точно

над повърхността на водата, сякаш е закотвена намясто.

- Джейс, ти тръгни пръв - каза Изабел и махна към него. - Хайде.

Той прелетя покрай Клари, ухаейки на мокра кожа и въглен. Тя го видя да се усмихва,

когато се обърна и след това престъпи обратно към отражението на луната - и изчезна.

- Добре - каза нещастно Саймън. - Добре, това беше странно.

Клари погледна назад към него. Той беше само до ханша потънал във вода, но

трепереше, ръцете му прегръщаха лактите му. Тя му се усмихна и взе стъпка

наобратно, чувствайки шок от леден студ, когато мръдна към трепкащото сребърно

отражение. Олюля се за момент, сякаш губеше баланса си на най-високата част на

стълба - и тогава падна назад към тъмнината, все едно луната я бе погълнала.

Тя удари земята, залитна и почувства ръка на рамото си, която я задържа я. Беше

Джейс.

- Лесно, нали? - каза той и я пусна.

Тя беше измокрена, рекички от студена вода се стичаха по гърба на тениската й,

влажната й коса прилепваше на лицето й. Чувстваше напоените си дрехи, сякаш тежат

цял тон.

Намираха се в хлътнал навън мръсен коридор, осветен от слабо светещ мъх. Заплетено

кълбо от клатещи се лози оформяха завеса в единия край на коридора и дълги, космати

мустачета висяха като мъртви змий от покрива. Три корена, осъзна Клари. Те бяха под

земята. И беше студено тук долу, достатъчно студено, за да накара дъха й да се вижда в

ледената мъгла, когато издиша.

- Студено? - Джейс беше мокър също, свтлата му коса бе почти безцветна, където се

залепваше по скулите му и челото. Вода капеше от мокрите му дънки и яке, и направи

бялата му тениска прозрачна. Тя можеше да забележи тъмните линии от постоянните

му Маркировки през нея и бледия белег на рамото му.

Погледна бързо настрани. Вода падаше по миглите й, замъглявайки зрението й като

сълзи.

- Добре съм.

- Не изглеждаш добре. - Той се премести по-близо и тя можеше да усети топлината от

него, дори през неговите и нейните мокри дрехи, която разтапяше вледенената й кожа.

Тъмна форма профуча, точно в ъгълчето на окото й и удари земята с тупване. Беше

Саймън, също измокрен. Той се превъртя на коленете си и огледа наоколо обезумяло.

- Очилата ми...

- В мен са. - Клари беше свикнала да връща очилата на Саймън по време на игрите по

футбол. Те изглежда винаги попадаха под краката му, където беше неизбежно да не ги

настъпи. - Заповядай.

Той си ги сложи, изчиствайки мръсотията от стъклата.

- Благодаря.

Клари можеше да усети Джейс да ги наблюдава, чувстваше погледа му като тежест

върху рамената си. Зачуди се дали и Саймън го усещаше. Той се изправи намръщен,

точно когато Изабел падна долу от небето, приземявайки се грацозно на краката си.

Вода се стичаше от дългата й, тежка коса надолу по кадифеното й палто, но тя едва

забелязваше това.

- Ооох, това беше забавно.

- Нима? - каза Джейс. - Ще ти взема речник за Коледа тази година.

- Защо? - попита Изабел.

- За да можеш да погледнеш значението на "забавно". Не съм много сигурен, че знаеш

какво означава.

Изабел издърпа дългата тежка маса на косата си напред и я изцеди сякаш беше мокро

пране.

- Мокриш ми мястото за разходка!

- Доста мокро място е вече, ако не си забелязала. - Джейс се огледа наоколо. - Сега

какво? По кой път да тръгнем?

- По никой - каза Изабел. - Ще чакаме тук и те ще дойдат да ни вземат.

Клари бе впечетлена от това предложение.

- Как те ще знаят, че сме тук? Има ли звънец или нещо?

- Дворът знае всичко, случващо се в земите им. Присъствието ни няма да остане

незабелязано.

Саймън погледна подозрително към нея.

- И как така знаеш толкова много за феите и Двореца на Феите, все пак?

Изабел, за всеобща изненада, се изчерви. Момент по-късно завесата от лози бе

издърпана настрани и фея престъпи през нея, тръсвайки назад дългата си коса.

Клари бе виждала някои феи преди на партито на Магнус и бе удивена и от двете:

студената им красота и несъмнената им дива свръхестественост, която запазваха дори

когато танцуваха и пиеха. Тази фея не беше изключение; очите му бяха зелени като

лозите или мъха, и имаше петно като листо, татуировка или белег, на една от скулите

си. Носеше сребърно-кафява броня като кора на дърво през зимата, и когато се

помръдна, бронята проблесна с шарени цветове: почвено черно, мъхесто зелено,

пепеливо сиво, небесно синьо.

Изабел нададе вик и скочи в ръцете му.

- Мелиорн!

- Ах, - каза Саймън тихо и без забавление - значи ето как е знаела.

Феят - Мелиорн - погледна надолу към нея смутено след това я откачи и постави нежно

настрани.

- Сега не е време за привързаност - каза той. - Кралицата на Двореца на Феите има

молба за изслушване на три Нефилима сред вас. Ще дойдеш ли?

Клари постави защитническа ръка на рамото на Саймън.

- Ами какво за нашия приятел?

Мелиорн изглеждаше безстрастен

- Хората мундани не се допускат в Двора.

- Иска ми се някой да бе споменал това по-рано - каза Саймън на никой. - Ще приема,

че просто се предполага да изчакам тук отвън, докато лозите започнат да растат по мен.

Мелиорн обмисли.

- Това може да бъде значително развлечение.

- Саймън не е обикновен мундан. На него може да се довери - каза Джейс, поразявайки

всички тях, а Саймън повече от останалите. Клари можеше да каже, че Саймън е

изненадан, защото зяпаше към Джейс без да предложи нито един умен коментар. - Той

е водил много битки с нас.

- Под което имаш предвид една битка - промърмори Саймън. - Две, ако броите онази, в

която аз бях плъх.

- Няма да влезем в Двореца без Саймън - каза Клари, ръката й все още бе на рамото на

Саймън. - Кралицата ти помоли за срещата с нас, помниш ли? Не беше наша идеята да

дойдем тук.

Имаше искра от тъмно развлечение в зелените очи на Мелиорн.

- Както искате - каза той. - Нека не се казва, че Двореца на Феите не уважава желанията

на гостите си. - Той се завъртя на обутите си с перфектни ботуши пети и започна да го

води надолу по коридора без да спира за да види, дали го следват. Изабел забърза да

върви до него, оставяйки Джейс, Клари и Саймън да го следват в тишина.

- Позволено ли ви е да се срещате с феи? - запита най-накрая Клари. - Дали вашите...

дали Лайтууд ще приемат добре това, че Изабел и каквомубешеимето...

- Мелиорн - добави Саймън.

- ... Мелиорн излизат?

- Не съм сигурен, че те излизат - каза Джейс, натоварвайки последните две думи с

тежка ирония. - Предполагам, че те повече стоят вътре. Или в случая, под.

- Звучиш, сякаш не го одобряваш. - Саймън бутна три корена настрани. Те се бяха

преместили от коридора с мръсни стени към такъв, очертан с гладки камъни, само

случайните корени се спускаха между камъните отгоре.

Подът беше от нещо полирано и твърдо, не мрамор, може би камък, покрит с жилки и

преплетени линии от мъждукащ материал като пудра от скъпоценни камъни.

- Не, че не го одобрявам, точно - каза Джейс. - Феите са известни с шляенето си с

отделни смъртни, но това винаги свършва като ги изоставят, което обикновено е най-

лошото.

Думите му изпратиха тръпка надолу по гръбнака на Клари. В този момент Изабел се

разсмя и Клари можеше сега да разбере защо Джейс бе снишил гласа си - каменните

стени хвърляха гласа на Изабел обратно към тях усилен и ехтящ, така че смехът й

изглежда отскачаше от стените.

- Толкова си забавен! - Тя препъна петата на ботуша си между два камъка и Мелиорн я

хвана и изправи, без да променя изражението си.

- Не мога да разбера, как вие хората можете да ходите с обувки с токчета, които са

толкова високи.

- Това е мотото ми - каза Изабел с огнена усмивка. - Нищо по-малко от седем инча.

Мелиорн се вторачи в нея хладно.

- Говоря за петите си - каза тя. - Това е игра на думи. Знаеш? Игра на...

- Хайде - феята войн каза. - Кралицата ще стане нетърпелива. - Той се насочи надолу по

коридора без дори да даде на Изабел втори поглед.

- Забравих - промърмори Изабел, когато останалите от тях я настигнаха. - Феите нямат

чувство за хумор.

- Ох, не бих казал това - заяви Джейс. - Има нощен клуб за феи долу в града, "Горещи

Крила". Не, - добави той - че някога съм бил там.

Саймън погледна към Джейс, отвори устата си, сякаш имаше намерение да му зададе

въпрос, след това изглежда размисли. Той затвори устата си с щракване, точно когато

коридора се отвори навън към просторна стая, чийто под беше покрит с мръсотия, а

стените му бяха очертани с високи каменни колони, обвити с лози и ярки цветя,

избухнали в цвят. Тънки драперии бяха закачени между стълбовете, обагрени в меко

синьо, което бе почти същия нюанс на небето. Стаята беше изпълнена с цвят, въпреки

че Клари не можеше да види никакви факли, и цялостно ефекта беше на лятна шатра в

светло слънце, вместо на мръсна и каменна стая под земята.

Първото впечетление на Клари бе, че се намира навън; второто й, че стаята бе пълна с

хора. Имаше странна сладка музика, примесена със сладко-кисели нотки, като мед,

премесен с лимонов сок, и имаше кръг от феи, танцуващи на музиката, краката им

изглежда едва докосваха пода. Косите им - сини, черни, кафеви и алени, метално златни

и ледено бели - се вееха като знамена.

Тя можеше да види, защо наричат Честния народа на Феите, заради техните наистина

честни, бледи, възхитителни лица, крилата им от люляк, златно и синьо - как можеше

да вярва на Джейс, че те ще я наранят? Музиката, която дразнеше в ушите й отначало

беше само сладка. Тя усети импулса да метне своята собствена коса и да задивижи

краката си в танца. Музиката й каза, че ако направи това и нейните крака също ще

бъдат толкова леки и едва ще докосват земята. Тя пое стъпка напред...

И бе издърпана рязко назад от ръка на рамото й. Джейс я гледаше, очите му златни и

ярки като на котка.

- Ако затанцуваш с тях - каза той с тих глас - ще танцуваш, докато умреш.

Клари примигна срещу него. Тя се чувстваше, все едно бе издърпана от сън, замаяна и

наполовина събудена. Гласът й бе неясен, когато заговори.

- Кааквооо?

Джейс издаде нетърпелив звук. Държеше стилето в ръката си; тя не бе забелязала да го

изважда. Той схвана китката й и надписа набързо пареща Маркировка по кожата от

вътрешната част на ръката й.

- Сега виж.

Тя огледа отново - и замръзна. Великолепните лица, които бе видяла, все още бяха

великолепни, но зад тях се криеше нещо хитро, почти неопитомено.

Момичето с розовите и сините крила помаха и Клари видя, че пръстите й бяха

направени от клончета, завършващи с неразтворени пъпки на листа. Очите й бяха

изцяло черни без ирис или зеница. Момчето танцуващо до нея имаше отровно зелена

кожа и спираловидни рога, извиващи се от слепоочията му. Когато той се обърна в

танца, палтото му се разтвори и Клари видя под него, че гърдите му бяха празен гръден

кош. Парцали бяха наместени през голите му ребра, може би за да го накарат да

изглежда по празничен. Стомахът на Клари се обърна.

- Хайде. - Джейс я побутна и тя се запрепъва напред. Когато възвърна баланса си, се

огледа неспокойно наоколо за Саймън. Той беше напред и тя видя Изабел, която го

беше сграбчила здраво. Този път тя нямаше нищо против. Съмняваше се, че Саймън би

се справил сам с минаването през стаята. Движейки се покрай кръга от танцьори, те

поеха своя път към далечния край на залата и през разделената завеса от синя коприна.

Беше облекчение да си извън помещението и в друг коридор, този издълбан от лъскав

кафяв материал като външната част на лешник. Изабел пусна Саймън и той веднага

спря да върви; когато Клари го достигна тя видя, че това беше защото Изабел бе

завързала шалчето си върху очите му. Той се бореше с възела, когато Клари посегна

към него.

- Нека аз се оправя с това - каза тя и той застана мирно, докато тя го развърза и подаде

шалчето обратно към Изабел с кимване за благодарност.

Саймън бутна косата си назад; беше влажна, където шала я държеше надолу.

- Това беше някаква музика - отбеляза той. - Малко кънтри и малко рок ънд рол.

Мелиорн, който бе спрял да ги изчака, се намръщи.

- Не ти ли подейства?

- Подейства ми малко повече, отколкото трябваше. - заяви Клари. - Какво беше това,

някакъв вид тест? Или шега?

Той сви рамене.

- Свикнал съм на смъртни, които се влияят от нашия камуфлаж на феи; не й на

нефилими. Мислех, че имате защита.

- Тя има - каза Джейс, срещайки нефритенозеления поглед на Мелиорн със своя

собствен. Мелирион само сви рамене и започна отново да върви. Саймън крачеше до

Клари за няколко момента без да проговори преди да каже:

- И какво изпуснах? Голи танцуващи дами?

Клари си спомни за разкъсаните оголени ребра на мъжката фея и потръпна.

- Нищо приятно.

- Има начин за човек да се включи във веселието на феите - Изабел, която

подслушваше, добави. - Ако ти дадат символ - като листо от цвете - което да държиш и

да пазиш през нощта и тогава ще си добре на сутринта. Или ако отидеш с фея за

компания... - Тя изстреля поглед към Мелиорн, но той бе достигнал параван от листа,

поставен в стената и спря там.

- Това са стаите на Кралицата - каза той. - Тя дойде от Двора си на север, за да разбере

истината за смъртта на детето. Ако ще има война, тя иска да бъде тази, която да я

обяви.

Отблизо Клари можеше да види, че параванът беше направен от гъсто преплетени лози,

покрити с кехлибарени капчици. Той дръпна лозите настрани и ги въведе в стаята от

другата страна.

Джейс първи се наведе, за да премине, последван от Клари. Тя се изправи, оглеждайки

се наоколо любопитно.

Стаята сама по себе си беше гола, по глинените стени висяха бледи платове. Блуждаещ

огън светеше в стъклени буркани. Очарователна жена облегната на ниска кушетка,

заобиколена от нещо, което явно трябва да е придворните й - пъстър асортимент от

феи, от тънки феи, до нещо изглеждащо като възхитителни човешки момичета с дълги

коси... ако изключиш черните им очи без зеници.

- Кралице моя - каза Мелиорн, накланяйки се ниско, но Кралицата дори не го погледна.

Погледът й беше върху Ловците на сенки. Клари можеше да почувства тежестта му

като докосване. Въпреки прелестта й нямаше нищо деликатно в нея. Тя беше толкова

бляскава и бе толкова трудно да се погледне към нея, колкото и към горяща звезда.

- Нашите извинения, лейди. - Джейс пристъпи напред, поставяйки се между Кралицата

и компанията му. Гласът му бе променил тона си - имаше нещо в начина, по-който

говореше сега, нещо внимателно и деликатно. - Мунданът е наша отговорност. Дължим

му защита. За това го държим с нас.

Кралицата наклони главата си настрани, като заинтересована птица. Цялото й внимание

бе към Джейс сега.

- Кървав дълг? - промърмори тя. - Към мундан?

- Той спаси живота ми - отговори Джейс. Клари усети Саймън да се втвърдява от

изненада до нея. Умоляваше го да не показва това. Феите не могат да се излъжат, бе

казал Джейс и той не лъжеше също - Саймън бе спасил живота му. Това просто не беше

причината, поради която го доведоха с тях. Клари започна да оценява това, което

Джейс имаше предвид под градивно казване на истината.

- Моля, моя лейди. Надявахме се, че ще разберете. Чухме, че сте толкова любезна,

колкото и красива и в този случай... ами, - каза Джейс - милостта ви трябва да е много

повече.

Кралицата се усмихна самодоволно и се наклони напред, проблясващата й коса падна,

засенчвайки лицето й.

- Ти си толкова чаровен, колкото й баща си, Джонатан Моргенстърн - заяви тя и посочи

към възглавниците разхвърляни по пода. - Ела, седнете до мен. Хапнете нещо. Пийнете.

Отпочинете си. Говоренето е по-добре с влажни устни.

За момент Джейс изглеждаше като блъснат. Подвуоми се. Мелиорн се наклони над него

и заговори меко.

- Би било неразумно да откажеш щедростта на Кралицата на Замъка на Феите.

Очите на Изабел проблеснаха към него. След това вдигна рамене.

- Няма да ни нарани само да седнем.

Мелиорн ги заведе до купчина от копринени възглавници близо до дивана на

Кралицата. Клари седна долу предпазливо, наполовина очакваща да има нещо като

голям остър корен, чакащ да я мушне изотзад. Изглеждаше от сорта неща, които

Кралицата би намерила за смешни. Но нищо не се случи. Възглавниците бяха много

комфортни; тя се успокои с другите около нея.

Феята със синкава кожа дойде към тях, държейки поднос със четири чашки на него.

Всеки взе по чаша от течноста със златен нюанс. Имаше розови венчелистчета носещи

се по повърхността.

Саймън постави чашката долу до него.

- Не искате ли? - запита феята.

- Последното питите на фея не се съгласи с мен - промърмори той.

Кларие два го чу. Питието имаше упоителна, опияняваща миризма, по-богата и

възхитителна от тази на розите. Тя избра венчелистче от течността и го смачка между

палеца и показалеца си, пускайки още от аромата.

Джейс бутна ръката й.

- Не пий нищо от него - каза под дъха си той.

- Но...

- Просто недей.

Тя постави чашката долу, както бе направил Саймън. Палеца и показалеца й бяха

изцапани с розово.

- Сега - заяви Кралицата - Мелиорн ми каза, че вие твърдите, че знаете кой е убил наше

дете в парка миналата нощ. Макар че ви го казвам сега, за мен не е никаква загадка.

Дете на фея, изцедено от кръв? Затова ли ми дадохте име на един единствен вампир?

Всички вампири са виновни тук, за нарушаването на Закона и трябва да бъдат наказани

съобразно с това. Въпреки това, което може да изглеждаме, ние не сме толкова

индивидуални хора.

- Ох, хайде - каза Изабел. - Не са вампири.

Джейс й изстреля поглед.

- Това, което Изабел искаше да каже е, че сме почти сигурни, че убиецът е някой друг.

Мислим, че може би се опитва да хвърли подозренията върху вампирите, за да се

защити той самият.

- Имате ли доказателство за това?

Тонът на Джейс бе спокоен, но рамената му, които се търкаха в Клари бяха стегнати в

напрежение.

- Миналата нощ Мълчаливите Братя бяха убити и никой от тях не бе с изцедена кръв.

- Това се свързва с нашето дете, защото? Мъртвият нефилим е трагедия за нефилимите,

но нищо за мен.

Клари почувства остро жилене по лявата си ръка. Поглеждайки надолу тя видя

дребната форма на фея изтрелваща се между възглавниците. Червено мънисто кръв

нарасна на пръста й. Тя го пъхна в устата си с потрепване. Феите бяха сладки, но имаха

наистина жестока захапка.

- Душевният Меч бе откраднат - каза Джейс. - Знате ли за Мелатрак?

- Мечът, който кара Ловците на сенки да казват истината - заяви Кралицата с мрачна

развеселеност. - Ние надарените нямаме нужда от такова нещо.

- Валънтайн Моргенстърн го взе - каза Джейс. - Той уби Мълчаливите Братя, за да го

получи и мислим, че е убил и детето на фея също. Той се е нуждаел от кръвта му, за да

въздейства върху трансформацията на Меча. Да го направи инструмент, който би могъл

да използва.

- И той няма да спре - добави Изабел. - Ще има нужда от още кръв след това.

Високите вежди на Кралицата се извиха дори още по-нагоре.

- Още кръв от Народа на феите?

- Не - каза Джейс, стреляйки поглед към Изабел, който Клари не можеше да разбере. -

Още кръв на Долноземци. Той има нужда от кръв на вампир и върколак...

Очите на Кралицата блеснаха с отразена светлина.

- Това не изглежда наша грижа.

- Той уби един от вашите - рече Изабел. - Не искате ли отмъщение?

Погледът на Кралицата я изчетка като крила на нощна пеперуда.

- Не веднага - каза тя. - Ние сме търпелив народ, имаме всичкото време на света.

Валънтайн Моргенстър е наш стар враг - но ние имаме още стари врагове. Ще сме

доволни да изчакаме и гледаме.

- Той призовава демони при себе си - заяви Джейс. - Създавайки армия...

- Демони - каза лекомислено Кралицата, когато придворната й забърбори зад нея. -

Демоните са твое задължение, нали така, Ловецо? Не ли заради това вие имате власт

над нас всичките? Защото вие сте тези, които убиват демони.

- Не съм тук да ви давам заповеди в интерес на Клейва. Дойдохме, когато ни повикахте,

защото си мислехме, че ако знаете истината, бихте ни помогнали.

- Това ли сте си мислели? - Кралицата седна напред на стола си, през дългата й коса

преминаха вълнички и се оживи. - Запомни, Ловецо на сенки, има такива от нас, които

се ядосват на правилата на Клейва. Може би сме се уморили да се бием във вашите

битки.

- Но това не е само наша война - каза Джейс. - Валънтайн мрази Долноземци повече,

отколкото мрази демоните. Ако ни победи, след това ще тръгне след вас.

Очите на Кралицата скучаеха към него.

- И когато го направи - заяви Джейс - запомнете, че Ловец н сенки ви е предупредил за

идването му.

Имаше тишина. Дори дворът бе изпаднал в тишина, гледайки тяхната Лейди. Накрая

Кралицата се облегна назад на възглавниците си и пое глътка от сребърната винена

чаша.

- Предупреждаваш ме за твоя собствен баща? - рече тя. - Мислех, че поне вие

смъртните сте способни на синовна обич, а ти изглежда не изпитваш лоялност към

Валънтайн, баща ти.

Джейс не каза нищо. Той изглеждаше, за разлика, без думи.

Сладко Кралицата продължи:

- Или тази твоя враждебност е преструвка. Любовта прави хората от твоя вид лъжци.

- Но ние не обичаме баща си - каза Клари, когато Джейс остана плашещо тих. - Мразим

го.

- Така ли? - Кралицата изглеждаше почти отегчена.

- Знаете какви са връзките в семейството, моя Лейди - заяви Джейс, възвръщайки гласа

си. - Те са притиснати толкова здраво, колкото и лозите. И понякога като лозите, те се

стягат достатъчно силно, за да убият.

Миглите на Кралицата потрепнаха.

- Ти би предал собствения си баща в безопасността на Клейва?

- Ако се наложи, Лейди.

Тя се разсмя, звук, толкова ярък и студен, колкото и ледена висулка.

- Кой би помислил, - каза тя - че малкия експеримент на Валънтайн би се обърнал

срещу него самия?

Клари погледна към Джейс, успя да разбере от изражението на лицето му, че той

нямаше и идея какво Кралицата има предвид. Беше Изабел тази, която заговори:

- Експеримент?

Кралицата дори не погледна към нея. Втораченият й поглед, ярко син, бе фиксиран

върху Джейс.

- Народът на Феите са хора с тайни - каза тя. - Наши собствени и чужди. Попитай баща

си, когато го видиш, каква кръв тече във вените ти, Джонатан.

- Не съм планирал да го питам нищо, когато го видя следващия път - рече Джейс. - Но

ако желаете, лейди, ще бъде направено.

Устните на Кралицата се изкривиха в усмивка.

- Мисля, че си лъжец. Но какъв чаровен само. Достатъчно чаровен, за да ти се закълна в

това: Попитай баща си въпроса и обещавам, че каквато и помощ е в силите ми, ще

удари срещу Валънтайн.

Джейс се усмихна.

- Вашата щедрост е удивителна, както и прелестта ви, Лейди.

Клари издаде крякащ звук, но Кралицата изглеждаше доволна.

- И мисля, че вече свършихме тук - добави Джейс, издигайки се от възглавниците. Той

бе поставил недокоснатата си напитка долу по-рано, до тази на Изабел. Те всички

станаха след него. Изабел вече говореше с Мелиорн в ъгъла, до вратата от лози. Той

изглеждаше леко като преследван.

- Момент. - Кралицата се изправи. - Един от вас трябва да остане.

Джейс спря на половината път към вратата и се обърна с лице към нея.

- Какво имате предвид?

Тя опъна напред една ръка, за да посочи Клари.

- Веднъж щом наша храна или напитка е докоснала смъртни устни, смъртния е наш.

Знаеш това, Ловецо.

Клари бе изумена.

- Но аз не съм пила нищо от него! - Тя се извърна към Джейс. - Тя лъже.

- Феите не лъжат - рече той, обърканост и изгряваща тревога започна да преследва

лицата на всички. Той се обърна отново към Кралицата. - Страхувам се, че грешите,

Лейди.

- Погледни пръстите й и ми кажи, че не ги е облизала, за да ги почисти.

Саймън и Изабел сега зяпаха. Клари погледна надолу към ръката си.

- От кръв - каза тя. - Една от феите ухапа пръста ми, кървеше... - Тя си спомни за

сладкия вкус на кръвта, премесена със сока по пръста й. Паникьосана тя се помръдна

към вратата от лози и спря, когато нещо като невидима ръка я бутна обратно в стаята.

Тя се обърна към Джейс, поразена.

- Истина е.

Лицето на Джейс беше пламнало.

- Предполагам, трябваше да очаквам трик като този - каза той на Кралицата,

предишната му склонност към флиртуване бе изчезнала. - Защо правите това? Какво

искате от нас?

Гласът на Кралицата беше мек, като паяжина на паяк.

- Може би съм само любопитна - каза тя. – Не е често да имам млади Ловци на сенки

толкова близо в обсега си. Както нас, вие проследявате потеклото си до Рая; това ме

заинтригува.

- Но за разлика от вас, - заяви Джейс - в нас няма нищо от Ада.

- Ти си смъртен, остаряваш, умираш - каза презрително Кралицата. - Ако това не е

Адът, моля кажи ми, какво е?

- Ако просто искате да изучавате Ловците на сенки, няма да съм ви от голяма полза -

намеси се Клари. Ръката й болеше, където феята я бе ухапала и тя се бореше с

желанието да запищи или избухне в сълзи.

- Не знам нищо за Ловците. Едва ли имам и някаква тренировка. Аз съм грешният човек

да изберете - добави тихо тя.

За пръв път Кралицата погледна директно към нея. Клари искаше да се свие назад.

- Всъщност, Клариса Моргенстърн, ти си точно правилния човек. - Очите й

проблеснаха, когато забеляза смущението на Клари. - Благодарение на промените,

които баща ви направи във вас, вие не сте като Другите ловци. Вашите дарби са

различни.

- Дарби? - Клари бе озадачена.

- Твоята е дарбата на думите, които не могат да бъдат изговорени - каза й Кралицата - а

на брат ти е личният дар на Ангела. Баща ти се подсигури, когато брат ти беше дете и

преди още ти да се родиш.

- Баща ми никога не ми е давал нищо - каза Клари. - Той дори не ми даде име.

Джейс изглеждаше толкова безизразен, колкото и Клари се чувстваше.

- Докато Народът на Феите не лъже - заяви той - те могат да бъдат излъгани. Мисля, че

сте била жертва на номер или шега, Лейди. Няма нищо специално в мен или сестра ми.

- Колко сръчно подценявате чаровете си - каза Кралицата през смях. - Въпреки, че ти

трябва да знаеш, че не си обикновено човешко момче, Джонатан... - Тя погледна от

Клари към Джейс и Изабел - Изабел затвори устата си, която беше широко отворена, с

щракване - и обратно към Джейс отново. - Възможно ли е да не знаете? - промърмори

тя.

- Знам, че няма да оставя сестра си в Двора ти, - заяви Джейс - и тъй като няма нищо за

научаване нито от нея, нито от мен, може би ще ни направиш услуга и ще я пуснеш? -

Сега позабавлява ли се? казваха очите му, макар че гласа му беше учтив и хладен като

вода.

Усмивката на Кралицата беше широка и ужасяваща.

- Ами ако ти кажа, че тя може да бъде освободена с целувка?

- Искате Джейс да ви целуне? - рече озадачено Клари.

Кралицата избухна в смях и незабавно придворните й започнаха да копират веселието

й. Смехът беше особена и свирепа смеска от силен смях, писукания и кикотения като

високи писъци на животни в болка.

- Въпреки чара му - заяви Кралицата - тази целувка няма да освободи момичето.

Четиримата се спогледаха слисано.

- Мога да целуна Мелиорн - предложи Изабел.

- Нито пък това. Или някой друг от Двора ми.

Мелиорн мръдна надалеч от Изабел, която погледна към компанията си и хвърли

нагоре ръце. - Няма да целуна никой от вас - каза твърдо. - Да е официално.

- Това едва ли изглежда нужно - рече Саймън. - Ако целувка е всичко...

Той тръгна към Клари, която замръзна в изненада. Когато я хвана за лактите тя

трябваше да се пребори с импулса да го отблъсне. Не, че не беше целувала Саймън и

преди, но би било лична ситуация, дори ако да го целуне бе нещо напълно комфортно

да прави, което не беше. И все пак отговорът беше логически, нали? Без да бъде

способна да си помогне, тя метна бърз поглед над рамото си към Джейс и го видя да се

мръщи.

- Не - каза Кралицата с глас като дрънчащ кристал. - И това не е онова, което исках.

Изабел завъртя очи.

- Ох, в името на Ангела. Вижте, ако няма друг начин да се измъкнем от това, ще целуна

Саймън. Правила съм го и преди, не беше толкова зле.

- Благодаря - каза Саймън. - Това е много ласкателно.

- Уви! - каза Кралицата на Двореца. Изражението й бе остро с нещо като жестока

наслада, и Клари се зачуди дали бе целувката, която искаше толкова много, или просто

да ги наблюдава те всички да се гърчат в неудобство. - Страхувам се, че и това няма да

стане.

- Ами, няма да целувам мундана - каза Джейс. - Предпочитам да остана тук и да изгния.

- Завинаги? - заяви Саймън. - Завинаги е ужасно дълго време.

Джейс вдигна веждите си.

- Знаех си - рече той. - Искаш да ме целунеш, нали?

Саймън хвърли ръцете си яростно.

- Разбира се, че не. Но ако...

- Предполагам е истина, това което казват - отбеляза Джейс. - Няма истински мъж в

тези защитни окопи.

- Атеист, е глупако - заяви Саймън гневно. - Няма атеисти в защитните окопи.

- Докато това е много забавно - каза Кралицата хладно, навеждайки се напред -

целувката, която ще освободи момичето, е целувката, която тя най-много желае. -

Жестоката наслада в лицето и гласа й се бяха изострили и думите й изглеждаха като

пробождане в ушите на Клари като игли. - Само това и нищо повече.

Саймън изглеждаше, сякаш го е ударила. Клари искаше да посегне към него, но тя

остана замръзнала на място, твърде ужасена да помръдне.

- Защо правите това? - запита Джейс.

- Предпочитам да го мислите, все едно ви предоставям предимство.

Джейс се зачерви, но не каза нищо. Той отбягваше да погледне към Клари.

Саймън каза:

- Това е абсурдно. Те са брат и сестра.

Кралицата сви рамене, деликатно извиване на рамената й.

- Желанието е не винаги намалявано от отвращението. Също може да бъде дар като

услуга за тези, които най-много я заслужават. И когато думите ми се свържат с магията

ми вие ще можете да знаете истината. Ако тя не желае неговата целувка, няма да бъде

освободена.

Саймън каза нещо бурно, но Клари не го чу: Ушите й бучаха, сякаш рояк ядосани

пчели бяха заклещени в главата й. Саймън се въртеше наоколо, изглеждайки бесен и

каза:

- Няма нужда да правиш това, Клари, това е номер...

- Не е трик - заяви Джейс. - А тест.

- Ами, не знам за теб, Саймън, - каза Изабел, в гласа й имаше ръб - но аз предпочитам

да измъкнем Клари от тук.

- Сякаш ти би целунала Алек - рече Саймън - само защото Кралицата на Двореца на

Феите ви е помолила?

- Разбира се, че бих. - Изабел звучеше раздразнена. - Ако другата опция беше да съм

затворена в Двореца на Феите завинаги. На кой му пука, все пак? Това е просто

целувка.

- Точно така. - Беше Джейс. Клари го видя като замъглен ъгъл в зрението си, когато той

помръдна към нея и сложи ръце на рамената й, обръщайки я с лице към него. - Това е

просто целувка - каза той и въпреки, че тона му беше груб, ръцете бяха необяснимо

нежни. Тя му позволи да я обърне, поглеждайки нагоре към него. Очите му бяха много

тъмни, може би защото беше толкова мъждиво тук долу в Двореца, а може би и заради

нещо друго. Можеше да види отражението си във всяка от неговите разширени зеници,

дребна картинка на нея вътре в очите му. Той каза: - Можеш да затвориш очите си и да

мислиш за Англия, ако искаш.

- Никога не съм била в Англия - каза тя, но затвори клепачите си. Тя можеше да

почувства влажната тежест на дрехите си, студени и сърбящи по кожата й, тежкия

сладък въздух от пещерата, студено влажен, и тежестта на ръцете на Джейс на рамената

й, единственото нещо, което бе топло. А след това той я целуна.

Тя почувства допира на устните му, леки отначало и нейните собствени автоматично се

разтвориха под натиска. Почти против желанието й тя усети да се разтапя и извива,

протягайки се напред да увие ръцете си около врата му по начина, по който

слънчогледът се извива към светлината. Ръцете му се плъзнаха около нея, вплитайки се

в косите й и целувката спря да бъде нежна и се превърна в бурна, всичко това в един

единствен момент като лесно възпламенимо вещество, избухващо ярко. Клари чу звук

като изпусната въздишка да прелита през Двора, навсякъде около тях, полъх от звуци,

но те не означаваха нищо и бяха изгубени в кръвта, бушуваща във вените й и

замайващото чувство на безтегловност в тялото й.

Ръцете на Джейс се отдръпнаха от косата й, плъзнаха се надолу по гръбнака й; тя усети

силният натиск на дланите му срещу раменните си лопатки - и тогава се премести

назад, нежно се оттегляше, изтегляйки ръцете й от врата си и отстъпвайки назад. За

момент Клари си помисли, че може да падне; чувстваше се, все едно нещо крайно

необходимо бе изтръгнато от нея, ръка или крак, и загледа Джейс с чисто удивление -

какво почувства той, дали не е почувствал нищо? Тя не мислеше, че би успяла да го

понесе, ако не бе изпитал нищо.

Той погледна обратно към нея и тя видя погледа на лицето му, видя очите му от

Ренуик, когато гледаше Портала, който го разделяше от дома му, да се строшава на

хиляди непоправими парченца. Той задържа погледа й за миг и след това погледна

настрани от нея, мускулите на гърлото му се движеха. Ръцете му бяха стиснати в

пестници отстрани на тялото му.

- Това достатъчно добре ли беше? - обади се той, обръщайки лице към Кралицата и

придворните зад нея. - Забавляваше ли ви?

Кралицата държеше ръцете си върху устата си, наполовина покривайки усмивка.

- Ние всички доста се позабавлявахме - каза тя. - Но не мисля толкова, колкото вас

двамата.

- Аз мога само да приема, - заяви Джейс - че смъртните емоции ви забавляват, защото

вие самата нямате такива.

Усмивката й се изплъзна от лицето при това.

- Спокойно, Джейс - рече Изабел. Тя се обърна към Клари. - Можеш ли да напуснеш

сега? Свободна ли си?

Клари отиде до вратата и не беше изненадана да открие, че вече няма бариера,

преграждаща пътя й. Тя стоеше с ръка между лозите и се обърна към Саймън. Той

зяпаше към нея, сякаш не я бе виждал никога преди.

- По-добре да тръгваме - каза тя. - Преди да е станало твърде късно.

- Вече е твърде късно. - заяви той.

Мелиорн ги изведе от Двореца и остави обратно в парка, никой не проговори и една-

единствена думичка. Клари помисли, че гърба му изглежда корав и неодобрителен. Той

се извърна надалеч след като цопнаха в езерцето, без дори да каже довиждане на

Изабел и изчезна обратно в трепкащото отражение на луната.

Изабел го наблюдаваше начумерено.

- Той е толкова "скъсала съм с него"!

Джейс издаде звук като сподавен смях и вдигна яката на мокрото си яке нагоре. Те

всички трепереха. Студената нощ миришеше на мръсотия, растения и човешка

съвременност - Клари почти помисли, че можеше да усети метала във въздуха.

Пръстенът на града заобикаляше парка, искреше с диви светлини: ледено сини, студено

зелени, горещо червени и езерцето плискаше тихо срещу мръсните си брегове.

Отражението на луната се бе преместило в далечния ъгъл на езерцето и вибрираше там,

все едно го беше страх от тях.

- По-добре да се връщаме - Изабел издърпа все още мокрото си палто около рамената

си. - Преди да замръзнем до смърт.

- Ще отнеме цяла вечност, докато се върнем обратно в Бруклин - каза Клари. - Може би

ще е по-добре да вземем такси.

- Или можем просто да се върнем в Института - предложи Изабел. При погледа на

Джейс тя добави набързо: - Никой не е там, все пак - всички са в Града от Кости, търсят

следи. Ще отнеме само секунда да спрем и да ти вземем дрехи, да се преоблечеш в

нещо сухо. Между другото Институтът е все още твой дом, Джейс.

- Всичко е наред - заяви Джейс за основателна изненада на Изабел. - Има нещо, което

ми трябва от стаята.

Клари се подвуоми.

- Не знам. Може просто да хвана такси за обратно към Саймън.

Може би, ако прекарат малко повече време насаме заедно ще успее да му обясни какво

се бе случило долу в Двореца на феите и че не е това, което си мисли. Джейс изучаваше

часовника си за повреди от водата. Сега погледна към нея, веждите му се вдигнаха.

- Това може да е трудно, - каза той – като гледам, той вече си е тръгнал.

- Той какво? - Клари се извъртя наоколо и зазяпа. Саймън го нямаше; те тримата бяха

сами до езерото. Тя побягна малко по-нагоре по хълма и изкрещя името му. В

далечината тя можеше само да го види, крачещ целеустремено нагоре по обозначения

път, който водеше извън парка и към авенюто. Тя извика след него отново, но той не се

обърна.

ГЛАВА 9

И СМЪРТТА НЯМА ДА ИМА ВЛАСТ ПРЕВОДАЧ DARKNESS92

Изабел казваше истината: Института беше напълно безлюден. Почти напълно, де. Макс

спеше на червеното канапе във фоайето, когато те влязоха. Очилата му бяха леко

килнати и очевидно бе нямал намерение да заспива: имаше книга отворена на пода,

където я бе изтървал и краката му, обути с гуменки, висяха от ъгъла на канапето по

доста некомфортно изглеждащ начин.

Сърцето на Клари веднага отиде при него. Той й напомняше на Саймън на девет или

десет години - очилата, странното мигане и ушите.

- Макс е като котка. Може да спи навсякъде. - Джейс посегна надолу и измъкна очилата

от лицето на Макс, поставяйки ги на ниската инкрустирана масичка наблизо. Имаше

изражение на лицето му, което Клари не бе виждала никога преди - пламенната защита

и нежност я изненадаха.

- Ох, остави му нещата, ще ги нацапаш с кал. - каза сърдито Изабел, разкопчавайки

мокрото си палто. Роклята й прилепваше към дългия й торс и петна вода потъмняваха

дебелия кожен колан около кръста й. Дръжката на камшика й изпъкваше и

проблясваше от колана. Беше начумерена.

- Усещам, че ми става студено. - каза тя. - Отивам да си взема горещ душ.

Джейс я гледаше да изчезва надолу по коридора с нещо като неохотно възхищение.

- Понякога ми напомня на поемата: "Изабел, Изабел, не се тревожеше. Изабел не

крещеше и не плачеше...

- Ти чувствал ли си се някога, сякаш ще закрещиш? - попита го Клари.

- Понякога. - Джейс свали мокрото си яке и го провеси на закачалката до това на

Изабел. - Макар че е права за горещия душ. И аз определено си бих взел един.

- Нямам дрехи за преобличане. - каза Клари, внезапно искаща няколко минути сама със

себе си. Пръстите й я засърбяха да набере номера на Саймън на телефона си, и да

разбере дали е добре. - Просто ще те изчакам тук.

- Не ставай глупава. Ще ти заема тениска. - Дънките му бяха мокри и висяха на

бедрените му кости, показвайки линия от бяла, татуирана кожа между дънките и края

на тениската му.

Клари отмести поглед.

- Не мисля...

- Хайде. - тонът му беше твърд. - И без това има нещо, което искам да ти покажа.

Скришом Клари провери екрана на телефона си, докато следваше Джейс надолу по

коридора към стаята му. Саймън не се бе обаждал. Ледът изглежда започна да

кристализира в гърдите й. До преди две седмици Саймън и Клари не бяха имали

спорове с години. Сега изглежда той й беше бесен през цялото време.

Стаята на Джейс беше точно такава, каквото я помнеше: опната като карфица и празна

като килия на монах. Нямаше нищо, което да ти говори за Джейс: нямаше плакати на

стените или книги, скупчени на нощната масичка. Дори и покривката на леглото беше

изгладена и бяла.

Той тръгна към дрешника и издърпа сгъната синя блузка с дълги ръкави от там и я

хвърли към Клари.

- Тази се сви от прането. - каза той. - Може би ще ти бъде голяма, но... - сви рамене. -

Отивам за душ, ако имаш нужда от нещо.

Тя кимна, държейки тениската пред гърдите си, сякаш е щит. Той изглеждаше сякаш

ще каже нещо друго, но очевидно размисли, с друго свиване на рамене изчезна към

банята, затваряйки здраво вратата зад себе си.

Клари потъна надолу в леглото, тениската в скута й, и издърпа телефона от джоба си.

Набра телефона на Саймън. След няколко прозвънявания се включи гласовата поща.

- Здравейте, вие звъннахте на Саймън. Или съм далеч от телефона или ви избягвам.

Оставете съобщение й...

- Какво правиш?

Джейс стоеше до отворената врата на банята. Вода падаше шумно от душа зад него и

банята бе наполовина пълна с пара. Беше без тениска и бос, мокрите дънки се бяха

смъкнали ниско надолу по бедрата му, разкривайки голямата вдлъбнатините над

бедрените му кости - сякаш някой бе притиснал пръстите си до кожата там.

Клари щракна телефона затворен и го пусна на леглото.

- Нищо. Проверявам часа.

- Има часовник до леглото. - отбеляза Джейс. - Обаждаше се на мундана, нали?

- Името му е Саймън. - Клари стискаше тениската на Джейс в топка между юмруците

си. - И няма нужда да си толкова гаден с него през цялото време. Помагал ти е повече

от един път. - очите на Джейс бяха затворени, замислени. Банята бързо се пълнеше с

пара, карайки косата му да се накъдри още повече.

Той каза:

- И сега се чувстваш виновна, защото той избяга. Не бих се занимавал да му се

обаждам. Сигурен съм, че те избягва.

Клари не се и опита да сдържи гнева в гласа си.

- И ти знаеш това, защото ти и той сте толкова близки.

- Знам го, защото видях изражението на лицето му преди да си тръгне. - каза Джейс. -

Ти не го видя. Не гледаше към него. Но аз гледах.

Клари премести все още мократа си коса от очите си. Дрехите й потъмняваха, където се

докосваха с кожата. Подозираше, че мирише като дъното на някой океан и не можеше

да спре да вижда лицето на Саймън, когато погледна към нея в двореца на Феите.

Съдещо - сякаш я мразеше.

- Това е по твоя вина. - каза внезапно, като ярост се събираше около сърцето й. - Не

трябваше да ме целуваш така.

Той се беше подпрял на рамката на вратата, изправи се.

- Как трябва да те целувам? Има ли друг начин, по който да ти хареса?

- Не. - ръцете й трепереха в скута й. Бяха студени, бели, набръчкани от водата. Тя

завърза заедно пръстите си, за да спре да трепери. - Просто не исках ти да ме целунеш.

- Не беше, сякаш имахме избор.

- Ето това не разбирам! - избухна Клари. - Защо тя те накара да ме целунеш? Кралицата

имам предвид. Защо ни накара да направим... това? Какво удоволствие би имала от

това?

- Чу какво казва кралицата. Мислеше, че ми прави услуга.

- Това не е вярно.

- Вярно е. Колко пъти трябва да ти казвам? Народът на Феите не лъже.

Клари си спомни за онова, което Джейс бе казал, докато бяха у Магнус. "Ще разберат

какво искаш най-много на света и ще ти го дадат - подарък, с жило в опашката, който

ще те накара да съжаляваш, че изобщо си го искал".

- Значи е грешала.

- Тя не грешеше. - тона на Джейс беше горчив. - Видя, че гледах към теб, ти към мен, и

Саймън към теб. Играеше си с нас, ние бяхме иструменти за нея.

- Не съм гледала към теб. - прошепна Клари.

- Какво?

- Казах, че не съм гледала към теб. - тя отпусна ръцете си, които бяха стиснати заедно в

скута й. Имаше червени следи, където пръстите й се бяха впили в дланите. - Или поне

се опитах да не го правя.

Очите му бяха присвити, просто блясък от злато, показващо се през миглите и тя си

спомни първия път, когато го видя и как й напомняше на лъв, златен и опасен.

- Защо не?

- Ти как мислиш? - думите й бяха беззвучни, почти шепот.

- Тогава защо? - гласът му трепереше. - Защо е всичко това със Саймън, защо

продължаваш да ме отблъскваш, защо не ме допускаш да се приближа...

- Защото е невъзможно. - каза тя и последната дума прозвуча като плач, напук на

усилията й да се контролира. - Знаеш това толкова добре, колкото и аз!

- Защото си ми сестра? - попита Джейс.

Тя кимна, без да проговори.

- Възможно е - каза той. - И заради това ти реши, че твоят стар приятел е добро

развлечение?

- Не е така. Обичам Саймън.

- Както обичаш Люк. Както обичаш майка си.

- Не. - гласа й беше леден като върха на ледена висулка. - Не ми казвай, какво

чувствам!

Малък мускул подскочи до устата му.

- Не ти вярвам.

Клари се изправи. Не можеше да срещне очите му, и вместо това фокусира погледа си

на тънкия звездообразен белег на дясното му рамо, спомен от стара рана. Това е живот

на белези и убиване, беше казал веднъж Ходж. Ти не си част от него.

- Джейс. - каза тя. - Защо ми причиняваш това?

- Защото ме лъжеш. И лъжеш себе си. - очите му пламтяха, и въпреки че ръцете му бяха

пъхнати в джобовите, тя можеше да види, че бяха стиснати в пестници.

Нещо вътре в Клари се пропука и счупи, и думите се изляха навън.

- Какво искаш да ти кажа? Истината? Истината, че обичам Саймън по начина, по който

трябва да обичам теб, и искам той да ми беше брат, не ти, но не мога да направя нищо

по въпроса, нито пък ти. Или имаш някакви идеи, като си толкова умен, по дяволите?!

Джейс вдиша въздух и тя осъзна, че той не бе очаквал да чуе това, което каза, не и след

милиони години. Погледа на лицето му казваше точно това. Тя започна да си възвръща

хладнокръвието.

- Джейс, съжалявам, не исках...

- Не. Не съжаляваш. Недей съжалява. - той тръгна към нея, почти препъвайки се в

краката си. - Джейс, който никога не се спъваше, никога не се запъваше в нещо, никога

не бе правил неграциозно движение. Ръцете му се вдигнаха и обхванаха лицето й, тя

почувства топлината на пръстите му, знаеше че трябва да го отблъсне, но остана

замръзнала, гледайки към него.

- Не разбираш. - каза той. Гласът му трепереше. - Никога не съм се чувствал по този

начин преди. Не мислех, че мога. Мислех... начинът, по-който израснах... баща ми...

- Да обичаш е да унищожиш. - каза тя вдървено. - Помня.

- Мислех, че тази част от сърцето ми е счупена. - имаше поглед на лицето му, докато

говореше, сякаш бе изненадан да се чуе да казва тези думи, да казва "моето сърце". -

Завинаги. Но ти...

- Джейс. Недей. - тя посегна и покри неговите ръце с нейните, сгънала пръстите си. -

Безсмислено е.

- Това не е вярно. - имаше отчаяние в гласа му. - Ако и двамата се чувстваме по един и

същ начин...

- Няма значение, какво изпитваме. Няма нищо, което можем да направим. - чуваше

гласа си, сякаш някой друг говореше: далечен, нещастен. - Къде бихме могли да

отидем, за да сме заедно? Как бихме живели?

- Можем да го пазим в тайна.

- Хората ще разберат. И не искам да лъжа семейството си, а ти?

Отговорът му беше горчив:

- Какво семейство? Лайтууд ме мразят, така или иначе.

- Не, не те мразят. И не бих могла да кажа на Люк никога. И майка ми, ами ако се

събуди, какво ще кажа на нея? Това, което искаме, ще бъде отвратително за всички, за

които ни е грижа...

- Отвратително? - той пусна ръцете си от лицето й, сякаш го отблъскваше. Той звучеше

изумен. - Това, което чувстваме... което аз чувствам... е отвратително за теб?

Погледът на лицето му спря дъха й.

- Може би. - прошепна тя. - Не знам.

- Значи трябваше да започнеш с това.

- Джейс...

Но той вече се отдалечаваше от нея, изражението му беше затворено и заключено като

врата. Беше трудно за вярване, че някога я е гледал по друг начин.

- Съжалявам, че казах нещо, тогава. - гласа му беше твърд и официален. - Няма да те

целувам отново. Можеш да разчиташ на това.

Сърцето на Клари направи бавно, безсмислено салто, докато той се отдалечаваше от

нея. Издърпа кърпа от върха на дрешника и тръгна към банята.

- Но... Джейс, какво правиш?

- Довършвам си душа. И ако всичката топла вода е изтекла ще бъда много раздразнен. -

той пристъпи в банята и ритна вратата да се затвори зад него.

Клари се срути на леглото и зазяпа към тавана. Беше толкова празен, колкото й

погледът на Джейс, преди да й обърне гръб. Обръщайки се настрани тя осъзна, че

лежеше върху синята му тениска: дори тя ухаеше на Джейс, на сапун, дим и кръв.

Сгушвайки се с нея, както веднъж бе направила с любимото си одеало - някога, когато

беше много малка - затвори очите си.

В съня си тя гледаше надолу към проблясващата вода, разстлана под нея като

безкрайно огледало, отразяващо нощното небе. И като огледало беше твърдо и здраво и

можеше да върви по него. Тя тръгна, подушвайки нощния въздух, мокрите листа и

миризмата на града, светещ надалеко като обвит в светлини замък на феи, и където

вървеше, паяжинообразни пукнатини се разцепиха навън от стъпката й и отломки от

стъкло се разхвърчаха като вода.

Небето започна да блести. Гореше с точки от огън като пламнали върхове на колове. Те

падаха, дъжд от горещи въглени от небето, и тя се сви, мятайки ръцете си. Един падна

точно пред нея, профучаващ огън, но когато удари земята, се превърна в момче. Беше

Джейс, целият в горящо злато със златни очи, златна коса и златно-бели крила

разпънати от гърба му, големи и по-гъсто покрити с пера, отколкото на всяка птица.

Усмихна се като котка и посочи зад нея, Клари се обърна да види тъмнокосо момче -

Саймън ли беше? - което стоеше там отново с крила излизащи от гърба му, оперени в

черно като полунощ, и всяко перо завършваше с кръв по него.

Клари се събуди задъхана, ръцете й стискаха тениската на Джейс. Беше тъмно в

спалнята, единствената светлина влизаше през единия тесен прозорец зад леглото. Тя

седна. Чувстваше главата си тежка и гърбът я болеше. Огледа бавно стаята и подскочи,

когато нещо като връх на топлийка, ярко като котешки очи в тъмнината, проблеснаха

към нея.

Джейс стоеше на креслото до леглото. Носеше дънки, сив пуловер и косата му

изглеждапе почти изсъхнала. Държеше нещо в ръката си, което проблясваше като

метал. Оръжие? Въпреки че срещу какво може да пази, тук в Института, Клари не

можеше да познае.

- Добре ли спа?

Тя кимна. Почувства устата си залепнала.

- Защо не ме събуди?

- Помислих, че може да имаш малко почивка. Между другото спеше като мъртва. И

дори се лигавеше. - добави той. - На тениската ми.

Ръката й полетя към устата.

- Съжалявам.

- Не е често да видиш някой да се лигави. - забеляза Джейс. - Особено с такава страст.

Широко отворена уста и всичко.

- Ох, млъквай. - тя опипа наоколо върху завивките на леглото, докато не намери

телефона си и го провери отново, въпреки че знаеше какво ще покаже той. Няма

обаждания.

- Три сутринта е. - забеляза смаяна. - Мислиш ли, че Саймън е добре?

- Мисля, че е странен, всъщност. - каза Джейс. - Въпреки че това може да е заради

времето.

Тя пъхна телефона в джоба на дънките си.

- Отивам да се преоблека.

Бялата баня на Джейс не беше по голяма от тази на Изабел, въпреки че беше

значително по-подредена. Нямаше много голяма разлика между стаите в Института,

помисли си Клари, затваряйки вратата зад нея, но поне имаше уединение. Свали

мократа си тениска и я окачи на закачалката, плисна с вода лицето си и премина с

гребен през диво накъдрената си коса.

Тениската на Джейс беше твърде голяма за нея, но материалът беше мек по кожата й.

Нави нагоре ръкавите и се върна в спалнята, където го намери да стои точно там,

където беше и преди, зяпайки лениво надолу към проблясващия обект в ръцете си. Тя

се облегна на гърба на креслото.

- Какво е това?

Вместо да отговори, той го обърна така, че тя можеше да го види ясно. Беше нащърбено

парче счупено стъкло, но вместо да отрази нейното собствено лице, то показваше

картина на зелена трева, синьо небе и голи, черни клони на дървета.

- Не знаех, че пазиш това. - каза тя. - Това парче от Портала.

- Заради това исках да дойда. - каза той. - Да взема това. - копнеж и отвращение се

смесваха в гласа му. - Продължавам да си мисля, че ще видя отражението на баща си.

Да разбера какво прави.

- Но той не е там, нали? Мислех, че е някъде тук. В града.

Джейс поклати главата си.

- Магнус гледаше за него и не мисли така.

- Магнус гледаше за него? Не знаех това. Как...

- Магнус не е станал Най-висшия Магьосник за нищо. Силите му се разтягат през

градове и зад тях. Може да усети какво има навън в пространството.

Клари изсумтя.

- Може да усеща нарушения в Силата?

Джейс се обърна на стола и се намръщи към нея.

- Не се шегувам. След като магьосник беше убит долу в ТриБеКа започна да го търси.

Когато останах при него ме попита за нещо от баща ми, за да направи преследването

по-лесно. Дадох му пръстена на Моргенстърн. Каза ми, че ще ме осведоми, ако усети

Валънтайн някъде из града, но до сега не е.

- Може би просто е искал пръстена ти. - каза КЛари. - Той определено носи много

бижута.

- Може да го взима. - ръката на Джейс се затегна около парчето огледало в хватката му.

Клари забеляза кръвта, обливаща нащърбените ъгли, където се впиваха в кожата му. -

За мен е безполезен.

- Хей. - каза тя и се наведе надолу да измъкне стъклото от ръката му. - По-полека. - тя

плъзна парчето Портал в джоба на якето му, висящо на стената. Ъглите на стъклото

бяха потъмнели с кръв, а дланта на Джейс бе начертана с червени линии. - Може би

трябва да те върнем отново при Магнус. - каза, колкото се може по-меко. - Алек е бил

там дълго време и...

- Съмнявам се, че ще възрази, някак. - каза Джейс, но се изправи достатъчно послушно

и посегна за стилето си сложено до стената. Докато рисуваше заздравяваща руна на

гърба на дясната си кървяща ръка, той каза:

- Има нещо, за което си мислех да те питам.

- И какво е то?

- Как ме извади от килията в Мълчаливия Град? Как отключи вратата?

- Ох, просто използвах правилната Отваряща руна и...

Тя беше прекъсната от остър, камбанен звън и хлопна с ръка към джоба още преди да

осъзнане, че звука беше прекалено силен за да бъде от телефона й. Огледа се объркано

наоколо.

- Това е звънеца на Института. - каза Джейс, грабвайки якето си. - Хайде.

Те бяха на половината път към фоайето, когато Изабел се появи рязко от нейната стая,

носеща памучен халат, розова копринена маска за спане, вдигната нагоре на главата си

и полу-смаяно изражение.

- Три сутринта е! - каза им тя с тон, който предполагаше, че това беше изцяло по вина

на Джейс или Клари. - Кой звъни на вратата в три сутринта?

- Може би е Инквизиторката. - каза Клари, чувствайки внезпаен студ.

- Тя може да влезе и сама. - каза Джейс. - Всеки Ловец на сенки може. Институтът е

затворен само за мундани и Долноземци.

Клари почувства сърцето си да се завръзва.

- Саймън! - каза тя. - Той трябва да е!

- Ох, Господи. - прозя се Изабел. - Той наистина ли ни събужда в този нечуван час само

за да докаже любовта си към теб или нещо? Не можеше ли да се обади? Мунданските

момчета са такива глупаци!

Вече бяха достигнали фоайето, което беше празно, Макс явно бе отишал до леглото си

сам. Изабел прекоси стаята и дръпна някаква ръчка на отдалечената стена. Можеше да

се дочуе някъде из катедралата далечно буботене.

- Готово. - каза Изабел. - Асансьорът идва.

- Не мога да повярвам, че не е имал достойнството и достатъчната наличност на мозък,

просто да вземе да се напие и да препадне в някоя канавка. - каза Джейс. - Трябва да

кажа, че съм разочарован от малкия приятел.

Клари едва го дочу. Покачващото се чувство на страх накара кръвта й да се забави и

втвърди. Спомни си съня: ангелите, леда, Саймън с кървящите крила. Тя потръпна.

Изабел я погледна съчувствено.

- Студено е тук. - отбеляза тя. Тя посегна нагоре и взе нещо, което изглеждаше като

синьо кадифено яке от една от закачалките. - Ето. - каза. - Сложи си това.

Клари плъзна якето и го закопча около себе си. Беше твърде дълго, но пък топло.

Имаше и качулка, обградена с лъскава материя. Клари я бутна назад, така че да може да

види как вратите на асансьора се отварят.

Отвориха се към празна кутия, чиито огледални стени отразяваха нейното собствено

бяло и разтревожено лице. Без пауза за размисъл тя престъпи навътре. Изабел погледна

към нея объркано.

- Какво правиш?

- Саймън е долу. - Клари каза. - Знам го.

- Но...

Внезапно Джейс беше до Клари, държейки вратите отворени за Изабел.

- Хайде, Изи. - каза той и с театрална въздишка тя влезе.

Клари се опита да погледне очите му, докато тримата пътуваха надолу в тишина -

Изабел вдигаше с фибичка последната дълга къдрица от косата си - но Джейс не

погледна към нея. Гледаше себе си, отстрани на огледалото в асансьора, подсвирвайки

меко под дъха си, както винаги правеше, когато беше нервен. Тя си спомни слабото

потрепване на неговото докосване, когато я хвана и държеше в двореца на феите.

Помисли си за погледа на лицето на Саймън и после за него самия, докато почти

бягайше, за да се махне от нея, и как изчезна в сенките в края на парка. Имаше ужасен

възел вътре в гърдите й и тя не знаеше защо. Вратите на асансьора се отвориха към

предната част на катедралата, оживяла с танцувашите светлинки от свещите. Бързайки,

тя бутна настрани Джейс, за да излезе от асансьора и практически побягна надолу по

пустата пътека между пейките. Спъна се във влачещите се краища на якето и го

надигна нетърпеливо нагоре в ръката си, преди да се блъсне в големите двойни врати.

Отвътре тя беше затворена с бронзови резета, големи колкото ръката на Клари. Когато

посегна за най-високото звънецът отново иззвъня в църквата. Тя чу Изабел да шепне

нещо на Джейс, и когато Клари издърпа резето и го извлече навън, почувства ръката на

Джейс над нейните, помагайки й да издърпа тежките врати отворени.

Нощният въздух нахлу вътре, изгасвяйки свещите в свещниците. Въздухът ухаеше на

град: на сол и изпарения, на прохладно и боклук и сред тези познати миризми, една

такава на мед като закръглените краища на нова монета.

Отначало Клари си помисли, че стълбите бяха празни. След това премигна и видя

Рафаел да стои там, главата му с черни къдрици, разрошени от нощния бриз, бялата му

тениска, отворена към врата за да показва белег във вдлъбнатината на гърлото му. В

ръцете си той държеше тяло. Това беше всичко, което Клари видя, едно тяло. Някой

много мъртъв, с ръце и крака, висящи като увиснали въжета и глава, килната назад

излагаща гърлото му на нощната светлина. Тя почувства ръката на Джейс да се затяга

около нейната и едва тогава погледна по-отблизо и различи познатото памучно яке с

навити ръкави, синята тениска отдолу, изцапана и опетнена с кръв, и изпищя.

Писъкът беше напълно беззвучен. Клари почувства как краката й я предават и щеше да

се плъзне към земята, ако Джейс не я държеше изправена.

- Не гледай. - каза той в ухото й. - Господи, за твое собствено добро, не гледай!

Но тя не можеше да не погледне към кървавата, матово кафява коса на Саймън, към

неговото разкъсано гърло и дълбоките отворени рани на китките му. Черни точки

опетниха зрението й, сякаш се бореше за въздух.

Изабел беше тази, която сграбчи един от празните свещници отстрани на вратата и го

прицели към Рафаел, сякаш беше огромно, разклонено на три копие.

- Какво си направил на Саймън? - в този момент, с глас чист и командващ, тя звучеше

точно като майка си.

- El no es muerto, - каза Рафаел с гладък беземоционален глас и постави Саймън долу на

земята, почти в краката на Клари с изненадваща нежност. Явно беше забравила, колко

силен бе той - имаше вампирска чудовищна сила, въпреки че тялото му беше слабо.

В светлината от свещите, разпръскваща се през входа, Клари можеше да види, че

отпред тениската на Саймън беше пропита с кръв.

- Нима каза... - започна тя.

- Не е мъртъв. - каза Джейс, държейки я здраво. - Не е мъртъв.

Тя се изтръгна от него с рязко, грубо движение и падна на колене на бетона. Не

чувстваше отвращение да докосва окървавената кожа на Саймън, когато плъзна ръцете

си под главата му, придърпвайки го в скута си. Почувства само ужасяващ детски страх,

който помнеше от времето, когато беше на пет години и беше счупила безценната

лампа Либърти на майка си. Нищо, каза глас в главата й, ще съберем отново парчетата.

- Саймън. - прошепна тя, докосвайки лицето му. Очилата му ги нямаше. - Саймън, аз

съм.

- Не може да те чуе. - каза Рафаел. - Той умира.

Главата и се вдигна рязко нагоре.

- Но ти каза...

- Казах, че все още не е мъртъв. - поясни Рафаел. - Но след няколко минути, десет може

би, сърцето му ще забави и ще спре. Вече е далеч от това да чува и вижда нещо.

Ръцете й се стегнаха конвулсивно около него.

- Трябва да го заведем в болница, или да се обадим на Магнус.

- Не могат да му направят нищо. - каза Рафаел. - Не разбираш.

- Не. - каза Джейс с глас мек като коприна. - Не разбираме. И може би трябва да

обясниш по-добре. Защото иначе ще приема, че си кръвосмучещ измамник и ще

изтръгна сърцето ти. Както трябваше да направя последния път, когато се срещнахме.

Рафаел се усмихна към него без развеселеност.

- Ти се закле да не ми вредиш, Ловецо на сенки. Нима си забравил?

- Аз не съм. - каза Изабел, размахвайки заплашително свещника.

Рафаел я игнорира. Той все още гледаше към Джейс.

- Помня, че онази нощ ти нахлу в Дъморт, за да намериш приятеля си. Ето защо го

доведох тук... - посочи към Саймън. - когато го намерих в хотела, вместо да го оставя

на другите да изпият кръвта му до смърт. Виждаш ли, той нахлу без разрешение и по

тази причина беше честна игра за нас. Но го държах жив, знаейки, че е ваш. Нямам

намерение да започвам война с Нефелимите.

- Той е нахлул? - каза невярващо Клари. - Саймън никога не би направил нещо толкова

глупаво и лудо.

- Но го направи. - каза Рафаел със слаб остатък от усмивката му. - Защото се

страхуваше, че става един от нас и искаше да знае дали процесът може да бъде

преобърнат. Може би помните, когато беше във формата на плъх и ти дойде да го

вземеш от нас и той ме ухапа.

- Много предприемчиво от негова страна. - каза Джейс. - Одобрявам го.

- Може би. - каза Рафаел. - Във всеки случай той пое малко от кръвта ми в устата си,

когато го направи. Знаеш, че ние така предаваме силите си един на друг. Чрез кръвта.

Чрез кръвта. Клари си спомни как Саймън избяга от вампирския филм и как

потрепваше от слънчевата светлина в парка.

- Той е помислил, че се превръща в един от вас. - каза тя. - Отишъл е в хотела да

разбере дали е истина.

- Да. - каза Рафаел. - Жалкото в това е, че ефекта от кръвта може би щеше да изчезне с

времето. Но сега... - той посочи изразително към отпуснатото тяло на Саймън .

- Сега какво? - попита Изабел с остър глас. - Ще умре?

- И ще стане отново. Сега ще бъде вампир.

Свещника на Изабел се наклони напред, докато очите й се разшириха в шок.

- Какво?

Джейс хвана импровизираното оръжие преди да удари пода. Когато се обърна към

Рафаел очите му бяха студени.

- Лъжеш.

- Изчакайте и ще видите. - каза Рафаел. - Ще умре и ще се издигне като едно от

Нощните Деца. Също и за това дойдох. Саймън е един от моите сега. - нямаше нищо в

гласа му, нямаше скръб или удоволствие, но Клари не можеше да спре и да не мисли,

каква вътрешна радост може да чувства в такава благоприятна, късметлийска и

ефективна сделка.

- Нищо ли не може да се направи? Няма ли начин да се обърне? - попита Изабел с

паника, обагряща гласа й. Клари си помисли хладно, че беше странно тези двамата,

Джейс и Изабел, които не обичаха Саймън по начина, по който тя го обичаше, да са

тези, които извършваха цялото говорене. Но може би говореха за нейно изяснение,

защото тя не можеше да обели и дума.

- Можете да отрежете главата му и да я изгорите, но се съмнявам, че ще го направите.

- Не! - ръцете на Клари се стегнаха около Саймън. - Да не сте посмели да го нараните.

- Няма нужда да го правя. - каза Рафаел.

- Не говорих на тебе. - Клари не погледна нагоре. - Дори не си го и помисляй, Джейс.

Дори не си го и помисляй.

Имаше тишина. Можеше да чуе разтревоженото поемане на въздух на Изабел, а

Рафаел, разбира се, не дишаше изобщо. Джейс издиша за момент, преди да каже:

- Клари, какво би искал Саймън? Това ли е, което иска за себе си?

Тя вдигна рязко глава нагоре. Той гледаше надолу към нея с тривърхия свещник все

още в ръцете му и моментно изображение на Джейс, натискащ Саймън надолу и

забиващ остър кол в гърдите му, карайки кръв да се разплисква като фонтан, премина

през съзнанието й.

- Махни се от нас! - изкрещя внезапно тя, толкова силно, че видя далечни фигури,

ходещи по авенюто пред катедралата, да се обръщат и гледат към тях, сякаш сепнати от

шума.

Джейс побеля чак до корените на косата си, толкова, че ококорените му очи изглеждаха

като златни дискове, нечовешки, странни и не на място. Той каза:

- Клари, нали не мислиш...

Внезапно Саймън изпъшка, изплъзвайки се от хватката на Клари. Тя изпищя отново и

го хвана, издърпвайки го към нея. Очите му бяха широко отворени, слепи и ужасени.

Той посегна нагоре. Тя не беше сигурна дали се опитва да докосне лицето й или да я

одере, незнаейки коя е тя.

- Аз съм. - каза тя, нежно бутайки ръката му обратно към гърдите му, преплитайки

пръстите си с неговите. - Саймън, аз съм. Клари. - нейните ръце се плъзгаха в неговите;

когато погледна надолу, видя, че те бяха кървави от тениската и от сълзите, потекли

надолу от лицето й без да забележи. - Саймън, обичам те. - каза тя.

Неговата ръка се стегна около нейната. Издиша - рязък, хрипащ звук - и след това не

вдиша отново.

Обичам те. Обичам те. Обичам те. Последните й думи към Саймън ехтяха в ушите й,

когато той се отпусна в хватката й. Внезапно Изабел беше до нея, казвайки нещо в

ухото й, но не можеше да чуе. Шума на връхлитаща вода като идваща приливна вълна

изпълни ушите й. Тя погледна към Изабел, която се опитваше внимателно да погледне

към Саймън през ръцете й, но не можа. Клари беше изненадана. Не усещаше, че го

държи толкова силно.

Предавайки се, Изабел стана на краката си и се обърна ядосано към Рафаел. Тя

крещеше. По средата на нейната тирада, слуха на Клари се включи като радио, което

най-накрая бе намерило станция.

- ...и сега какво трябва да правим? - извика Изабел.

- Погребете го. - каза Рафаел.

Свещника се вдигна отново в ръцете на Джейс.

- Това не е смешно.

- И не трябва да е. - отвърна му вампира. - Така сме направени. Източват кръвта ни,

после ни вливат нова и накрая ни погребват. Когато той намери собствения си път

извън гроба, тогава се издига като вампир.

Изабел направи слаб звук на погнуса.

- Не мисля, че мога да направя това.

- Някои не могат. - каза Рафаел. - Ако няма никой наоколо да им помогне да се изровят,

ще останат така, заровени под земята като плъхове.

Звук раздра гърлото на Клари. Ридание, което беше толкова сурово, колкото и писък.

Тя каза:

- Няма да го поставя под земята.

- Тогава ще остане така. - каза безжалостно Рафаел. - Мъртъв, но не напълно. Никога

няма да се събуди.

Всички гледаха надолу към нея. Изабел и Джейс, сякаш спрели да дишат, чакаха

нейния отговор. Вампирът изглеждаше безучастен, почти отегчен.

- Не си влязал в Института, защото не можеш, нали? - каза Клари. - Защото това е

свещена земя, а ти си несвещен.

- Това не е точно... - започна Джейс, но Рафаел го прекъсна с жест.

- Трябва да ти кажа, - заяви вампирското момче. - че няма много време. Колкото повече

се бавим с полагането му в земята, толкова по-малко вероятно е той да успее да се

изрови обратно от нея.

Клари погледна надолу към Саймън. Той би изглеждал като заспал, ако нямаше толкова

голяма рана на голата му кожа.

- Можем да го заровим. - каза тя. - Но искам това да е на Еврейските гробища. И искам

да съм там, когато се събуди.

Очите на Рафел просветнаха.

- Това няма да е много приятно.

- Нищо никога не е. - тя стисна челюстта си. - Да тръгваме. Имаме само няколко часа

преди зазоряване.

ГЛАВА 10

ЕДНО ЧУДЕСНО И УСАМОТЕНО МЯСТО ПРЕВОДАЧ DARKNESS92 И LOLLIPOPCHE

Гробищата се намираха в покрайнините на Куинс, където сградите с апартаменти

отстъпваха място на порядъчно изглеждащите Викториански къщи, боядисани в

безвкусни цветове : розово, бяло и синьо. Улиците бяха широки и главно безлюдни,

булевардът, водещ към гробищата, бе неосветен, с изключение на една единствена

улична лампа. Отне им много малко време, за да нахлуят през заключените порти със

стилетата си и още малко, за да намерят достатъчно скрито място за Рафаел да копае.

Намираше се на върха на нисък хълм, закътан от пътя под дебела линия дървета. Клари,

Джейс и Изабел бяха защитени с магия, но нямаше начин да скрият Рафаел или да

скрият тялото на Саймън, така че дърветата осигуриха добре дошло прикритие.

Страните на хълма, които не гледаха към пътя, бяха плътно наслоени с надгробни

плочи, повечето от тях имаха отбелязани звезди на Давид на върховете си.

Те блещукаха бели и гладки като мляко на луна светлина. В далечината имаше езеро,

повърхността му бе надиплена с блестящи вълнички. ―Приятно място‖, помисли си

Клари. Добро място да дойдеш и да положиш цветя на нечий гроб, да седнеш за малко

и да помислиш за живота им, за това какво са означавали за теб. Не добро място да

дойдеш под прикритието на нощта, да погребеш приятеля си в плитък мръсен гроб, без

облагата от ковчег или служба.

- Страдал ли е? – попита тя Рафаел.Той вдигна поглед от копаенето си, облегнал се на

дръжката на лопатата, като копачът на гробове в ―Хамлет‖.

- Какво?

- Саймън. Страдал ли е? Вампирите наранили ли са го?

- Не. Кървавата смърт не е толкова лош начин да си отидеш. – каза Рафаел, напевният

му глас бе мек. – Ухапването те дрогира. Приятно е, като да заспиш.

Вълна на замайване премина през нея и за момент тя си помисли, че наистина ще

припадне.

- Клари. – гласът на Джейс я измъкна от унеса й. – Хайде. Не трябва да гледаш това.

Той протегна ръката си към нея. Гледайки покрай него, тя можеше да види Изабел да

стои с камшика си в ръка. Бяха увили тялото на Саймън в одеало и то стоеше в краката

й, сякаш тя го пазеше. Не нещото, напомни си Клари. Него. Саймън.

- Искам да съм тук, когато той се събуди.

- Знам. Ще се върнем. – когато Клари не помръдна, Джейс хвана покорната й ръка й я

задърпа настрани от сечището и надолу по хълма. Имаше големи обли камъни, точно

над първата линия гробове, той седна на един от тях, закопчавайки якето си. Беше

изненадващо мразовито навън. За първи път този сезон Клари можеше да види дъха си,

докато издишва. Тя седна на големия камък до Джейс и се вгледа надолу към езерото.

Можеше да чуе ритмичното ―туп-туп‖ от лопатата на Рафаел да удря мръсотията и

изринатата пръст да удря земята. Рафаел не беше човек, работеше бързо. Нямаше да му

отнеме много време да изкопае гроб. А и Саймън не беше толкова голям, нямаше

нужда гробът да е дълбок.

Внезапна остра болка се завъртя в корема й. Тя се наклони напред и уви ръце около

стомаха си.

- Лошо ми е.

- Знам. Точно затова те доведох тук. Изглеждаше сякаш ще повърнеш върху краката на

Рафаел.

Тя издаде мек стенещ звук.

- Може да си изтрила самодоволната усмивка от лицето му. – отбеляза Джейс замислен.

– Ето нещо за обмисляне.

- Млъкни. – болката бе намаляла. Тя вдигна глава нагоре и погледна към луната, кръг

от издялано сребърен блясък, плуващ в море от звезди. – Вината е моя.

- Не, не е

- Прав си. Вината е наша.

Джейс се обърна към нея, раздразнението се четеше ясно от линията на раменете му.

- Как реши това?

Тя го погледна безмълвно за момент. Нуждаеше се от подстригване. Косата му се бе

накъдрила по начина, по който се къдреше лозата, когато станеше прекалено дълга, на

завити мустачета, и имаше цвят на бяло злато на лунната светлина. Белезите на лицето

и гърлото му изглеждаха, сякаш бяха гравирани там с метално мастило. Той е красив,

помисли си нещастно Клари, красив и нямаше нищо в него, нито изражение, нито

наклона на скулите му или формата на устните, което да напомня за някаква семейна

прилика с нея самата или с майка й. Той дори не приличаше на Валънтайн.

- Какво? - каза той. - Защо ме гледаш така?

Тя искаше да се хвърли в ръцете му и да проплаче в същото време, в което искаше да го

удари с юмрука си. Вместо това, тя каза:

- Ако не се беше случило онова в двореца на Феите, Саймън сега щеше да е жив.

Той посегна надолу и безжалостно изтръгна сноп трева от земята. Почвата все още

беше полепнала по корените. Захвърли го настрани.

- Бяхме принудени да направим, каквото направихме. Не е като да сме го направили за

забавление или да го нараним. Освен това, - каза той със следа от усмивка. - ти си моя

сестра.

- Не го казвай така...

- Кое, сестра? - той поклати главата си. - Когато бях малко дете осъзнах, че ако казваш

някоя дума отново и отново, достатъчно бързо, тя започва да си губи смисъла. Лежах

буден, казвайки си думи отново и отново, "захар", "огледало", "шепот", "тъмнина".

"Сестра" - каза меко. - Ти си ми сестра.

- Няма значение колко пъти го казваш. То винаги ще си бъде истина.

- Джейс! - друг глас произнесе името му. Беше Алек, леко задъхан от тичането.

Държеше черна пластмасова чанта в едната ръка. Зад него крачеше Магнус,

невъзможно висок, слаб и намръщен, облечен в дълко кожено палто, което пляскаше на

вятъра като прилепови крила. Алек дойде и спря пред Джейс с чанта, насочена напред.

- Донесох кръв. - заяви той. - Както поиска.

Джейс отвори върха на чантата и надникна, сбръчвайки носа си.

- Трябва ли да питам откъде си я намерил?

- От месарницата в Грийнпойнт. - обасни Магнус, присъединявайки се към тях. - Те

окървавяват храната си, за да я направят халал (В контекста на храненето се използва за

храна, която е допустима за консумация според ислямския закон и практика). Това е

животинска кръв.

- Кръвта си е кръв. - каза Джейс и се изправи. Погледна надолу към Клари и въздъхна. -

Когато Рафаел каза, че това няма да бъде много приятно, не излъга. Можеш да останеш

тук. Ще изпратя Изабел тук да чака с теб.

Тя наклони главата си назад да го погледне. Лунната светлина хвърляше сенки от

клоните върху лицето му.

- Виждал ли си някога вампир да възкръсва?

- Не, но аз...

- Значи тогава не знаеш, нали? - тя се изправи и синьото наметало на Изабел зашумоля

около нея. - Искам да съм там. Трябва да съм там.

Тя можеше да види само част от лицето му заради сенките, но според нея изглеждаше

почти... впечетлен.

- Знам много добре, че няма нищо, което да не можеш да направиш. - каза той. - Да

тръгваме.

Рафаел отъпкваше голям правоъгълник от пръст, когато се върнаха към сечището,

Джейс и Клари малко настрани от Магнус и Алек, които изглежда обсъждаха нещо.

Тялото на Саймън го нямаше. Изабел стоеше на земята, а камшикът й бе свит около

кръста й като златен кръг. Трепереше.

- Господи, студено е. - каза Клари, придърпвайки тежкото палто на Изабел около нея.

Поне кадифето беше топло. Тя се опита да игнорира факта, че края му беше опетнен с

кръвта на Саймън. - Сякаш нощта се е превърнало в зима.

- Радвай се, че не е зима. - намеси се Рафаел, облягайки лопатата на ствола на близкото

дърво. - Почвата замръзва като желязо. Понякога е невъзможно да се копае и

новоизлюпеният трябва да чака месеци, умирайки от глад под земята, докато успее да

се роди.

- Така ли ги наричате? Новоизлюпени? - попита Клари. Думата изглеждаше грешна,

някак прекалено приятелска. Напомняше й за патенца.

- Да. - каза Рафаел. - Означава не още или наскоро роден. - тогава забеляза Магнус и за

частица от секундата изглеждаше изненадан, преди внимателно да изтрие изражението

от чертити си. - Висши Магьоснико. - каза той. - Не очаквах да те видя тук.

- Бях любопитен. - обясни Магнус, котешките му очи проблясваха. - Никога не съм

виждал едно от Нощните деца да се издига.

Рафаел погледна към Джейс, който се бе облегнал на ствола на дървото.

- Имаш изненадващо шарена компания, Ловецо на сенки.

- На себе си ли говориш, отново? - попита Джейс. Той заглаждаше пясъка с върха на

ботуша си. - Това звучи прекалено хвалебно.

- Може би е имал предвид мен. - каза Алек. Всички погледнаха изненадани към него.

Алек толкова рядко правеше шеги. Той се усмихна нервно. - Съжалявам. - каза той. -

Нерви.

- Няма нужда от тях. - каза Магнус, посягайки да докосне рамото на Алек, който се

помръдна бързо от обхвата му и вдигнатата ръка на Магнус падна отстрани на тялото

му.

- И какво ще правим сега? - попита Клари, сгушвайки се в топлото яке. Студа изглежда

се бе просмукал във всяка клетка в тялото й. Беше твърде студено за късното лято.

Рафаел забеляза движението й и се усмихна за миг.

- Винаги е студено по време на издигане. - каза той. - Новоизлюпеният изтегля сила от

живите същества, които го заобикалят, взима енергия, за да се издигне.

Клари погледна негодуващо към него.

- Ти не изглеждащ да ти е студено.

- Аз не съм жив. - той отстъпи малко назад от ъглите на гроба - Клари се насили да

мисли за него като гроб, тъй като то си беше точно това - и жестикулира на другите да

направят същото. - Направете място. - каза той. - Саймън едва ли ще успее да се

издигна, ако всички стоите върху него.

Всички помръднаха бързо назад. Клари намери Изабел да хваща лакътя й, и се обърна

да види, че тя беше бяла до устните.

- Какво не е наред?

- Всичко? - каза Изабел. - Клари, може би трябва просто да го оставим...

- Да го оставим да умре имаш предвид. - Клари изтръгна ръката си от хватката на

Изабел. - Разбира се, че ще си мислиш това. Така или иначе смяташ, че всеки, който не

е като теб, е по-добре мъртъв.

Лицето на Изабел беше картинка на нещастие.

- Това не е...

Шум се разнесе из сечището, шум, който Клари никога не бе чувала преди - нещо като

ритмично тупкане идващо изпод земята, сякаш внезапно сърцебиенето на света

можеше да се чуе.

Какво става? помисли си Клари и тогава земята се изкриви и вдигна под нея. Тя падна

на коленете си. Гробът се мърдаше като неспокоен океан. Вълни се появяваха на

повърхността му. Внезапно се пръсна, изпращайки облаци от летяща пръст. Малка

планина като мравуняк се надигна напред. Посредата на планината имаше ръка с

разперени пръсти, забиващи се в пръстта.

- Саймън! - Клари се опита да се хвърли напред, но Рафаел хвана гърба й.

- Пусни ме! - опита се да се освободи, но хватката на Рафаел беше като стомана. - Не

виждаш ли, че той се нуждае от помощта ни?

- Трябва да го направи сам. - каза Рафаел без да отслабва ръката си. - По-добре е така.

- За теб! Не и за мен! - тя се изтръгна от хватката му и побягна към гроба, точно когато

земята се повдигна отново, запращайки я обратно на земята. Форма като буца се

опитваше да се измъкне от изкопания гроб с пръсти като мръсни нокти, потъващи

надълбоко в земята. Голите му ръце бяха нашарени с черно от мръсотията и кръвта. То

се изтръгна свободно от поглъщащата земя, пропълзя няколко крачки и се задъха на

земята.

- Саймън. - прошепна тя. Разбира се, той беше, Саймън. Тя се покатери на краката си и

побягна към него, гуменките й потъваха надълбоко по рохкавата почва.

- Клари! - изкрещя Джейс. - Какво правиш?

Тя се спъна, глезенът й се изви, докато потъваше в почвата. Падна на колене до

Саймън, който лежеше спокойно, сякаш наистина беше мъртъв. Косата му беше мръсна

и матирана с буци почва, очилата ги нямаше, тениската му съдрана долу от едната

страна, а кръв се показваше по кожата му под нея.

- Саймън. - каза тя и посегна да докосне рамото му. - Саймън добре...

Тялото му се напрегна под пръстите й, всеки мускул се стягаше, кожата му беше твърда

като стомана.

- ... ли си? - довърши тя.

Той обърна главата си и тя видя очите му. Бяха празни, неживи. С остър рев той се

превъртя и скочи върху нея с бързината на атакуваща змия. Той я блъсна, удряйки

гърба й към земята.

- Саймън! - изкрещя, но той изглежда не я чуваше. Лицето му беше изкривено,

неразпознаемо, докато беше надвиснал над нея, устните му се извиха нагоре и тя видя

острите кучешки зъби, блещукащи на лунната светлина като бели кости. Внезапно,

ужасена, тя го изрита, но той грабна раменете й и я натисна отново към земята. Ръцете

му бяха кървави, ноктите счупени, но беше невъзможно силен, по-силен дори и от

нейните мускули на Ловец на сенки. Костите в рамената й се потъркаха болезнено

заедно, когато той се наведе над нея...

Беше отскубнат от нея, хвърлен, сякаш теглото му не беше повече от едно камъче.

Клари скочи на крака, задъхана и срещна намръщеното лице на Рафаел.

- Казах ти да стоиш надалеч от него. - каза той и се обърна да клекне долу до Саймън,

който се бе приземил на малкото разстояние от нея и се гърчеше и трепереше на земята.

Клари си пое въздух, който прозвуча като хлип.

- Той не ме познава.

- Познава те. Просто не му пука. - Рафаел погледна над рамото си към Джейс. - Умира

от глад. Има нужда от кръв.

Джейс, който стоеше пребледнял и замръзнал в ъгъла на гроба пристъпи напред и

безмълвно подаде пластмасовата чанта, сякаш беше някаква сделка. Рафаел я грабна и

разкъса отворена. Няколко пластмасови пакетчета с червена течност изпаднаха от там.

Той грабна едно, мърморейки, и го скъса отворено с острите си нокти, изпращайки кръв

по омърсената с пръст бяла тениска.

Саймън, щом надуши кръвта, се изправи и изпусна страдащо ридание. Все още

потрепваше: ръцете му със счупени нокти се забиваха в земята и очите му се

превъртяха назад до бяло. Рафаел подаде пакетчето с кръв, пускайки капки от

червената течност към лицето на Саймън, набраздявайки бялата му кожа с алено.

- Ето ти. - каза той, почти като тихо тананикане. - Пий, малки ми новоизлюпен. Пий.

И Саймън, който беше вегетарианец от десет годишна възраст, който не би пил мляко,

което не е органично...

Саймън сграбчи пакета кръв от тънката, кафява ръка на Рафаел и го разкъса със зъбите

си. Погълна кръвта на няколко глътки и метна пакета настрани с друг рев. В

следващата секунда Рафаел беше готов и притисна следващия пакет към ръката му.

- Не пий твърде бързо. - предупреди го. - Ще се разболееш.

Саймън, разбира се, го игнорира. Отвори втория пакет без помощ и на големи глътки

лакомо погълна съдържанието. Кръв се стичаше от ъгълчетата на устата му, надолу към

гърлото и цапаше ръцете му с големи червени капки. Очите му бяха затворени.

Рафаел се обърна да погледне Клари. Тя можеше да почувства Джейс да гледа към нея,

също и другите, всички с едно и също изражение на ужас и отвращение.

- Следващият път, когато се храни - каза успокоително Рафел - няма да бъде такава

цапаница.

Цапаница. Клари се обърна и се запрепъва извън сечището, чувайки Джейс да я вика,

но го игнорира, започвайки да бяга, когато достигна дърветата. Беше на половината път

надолу по хълма, когато болка я проряза. Тя падна на коленете си, напъвайки се, докато

всичко от стомаха й не излезе като внезапен поток. Когато вече всичко свърши, тя

пропълзя малко настрани и се задъха срещу земята. Знаеше, че може би лежи върху

гроба на някого, но не й пукаше.

ГЛАВА 11

ДИМ И СТОМАНА ПРЕВОДАЧ DARKNESS92

Бързата помощ на болницата Бет Израел винаги е напомняла на Клари на снимки,

които бе виждала на Антарктика: беше студено, с далечно чувство и всичко беше или

сиво и бяло или светло синьо. Стените в стаята на майка й бяха бели, тръбичките, които

обикаляха около главата й, неспирно бибиткащата купчина от уреди около леглото й

бяха сиви, а одеялото, опънато около гърдите й, беше чисто бяло. Лицето й също бе

бяло. Еднственият цвят в стаята беше червената й коса, крещяща над снежната, широка

възглавница като светло неуместно растение насред южния полюс.

Клари се зачуди как Люк успява да плаща за тази частна стая, от къде идваха парите и

как ги е получил. Тя предположи, че може да го попита, когато се върне от купуването

на кафе от машината на третия етаж в малкото отвратително кафене. Кафето от

машината там долу изглеждаше като катран и имаше такъв вкус също, но Люк

изглежда обичаше тези неща.

Металните крака на стола до леглото изскърцаха по пода, когато Клари го дръпна и

седна долу бавно, разпъвайки тениската си надолу по краката си. Когато и да посети

майка си в болницата винаги се чувстваше нервна и устата й пресъхваше, сякаш бе в

беда заради нещо. Може би, защото единствения път, когато Клари виждаше майка си с

лице като това, плоско и без емоция, беше когато е на път да избухне в ярост.

- Мамо. - каза тя. Посегна и взе лявата ръка на майка си, там все още имаше пунктиран

знак на китката й, където Валънтайн бе пъхнал една от тръбичките. Кожата на ръката

на майка й - винаги грапава и напукана, напръскана с боя и терпентин - беше като суха

кора на дърво. Клари сви пръстите си около тези на Джоселин, чувствайки твърда

бучка да се покачва в гърлото й.

Мамо, аз... - прочисти гърлото си. - Люк каза, че можеш да ме чуваш. Не знам дали е

така или не. Както и да е, дойдох защото исках да говоря с теб. Всичко е наред, ако не

можеш да отговориш. Виждаш ли, нещото е, е... - преглътна отново и погледна към

прозореца, ивицата синьо небе беше видима в края на тухлената сграда пред болницата.

- Саймън е. Нещо стана с него. Нещо, което е по моя вина.

Не че гледаше към лицето на майка й, историята се изля от нея, цялата: Как срещна

Джейс и другите Ловци на сенки, търсенето на Бокала на смъртните, предателството на

Ходж и битката при Ренуик, откриването, че Валентайн беше неин и на Джейс баща.

Неотдавнашните също: нощното посещение в Града на костите, Душевния меч,

Инквизиторката, ненавиждаща Джейс и жената със сребърна коса. И тогава каза на

майка си за Двореца на Феите, за цената, която Царицата бе поискала и какво стана със

Саймън след това. Можеше да почувства сълзите да изгарят гърлото й, докато

говореше, но беше облекчение да й го кажеш, да се разкриеш на някого, дори и този

някого да бе някой, който - може би - не я чуваше.

- Това е в основи. - каза тя. - Прецаках всичко по царски. Помня как казваше, че

порастването става, когато започнеш да имаш неща, за които като се върнеш назад, ти

се приисква да ги промениш. Предполагам това означава, че съм порас нала. Просто

това... това, че аз... - си мислех, че ти ще си тук, когато се случат. Тя преглътна сълзите,

когато някой зад нея си прочисти гърлото.

Клари се извърна назад и видя Люк да стои на входа с чашка Стайрофом в ръката си.

Под болничните флуоресценти светлини тя можеше да види, колко изморен

изглеждаше той. Имаше сиво в косата и синята му фланелена тениска беше намачкана.

- От колко време стоиш там?

- Не отдавна. - каза той. - Донесох ти кафе. - той подаде чашата, но тя помаха с ръка.

- Мразя тези неща. Има вкус на крака.

На това той се усмихна.

- От къде знаеш какъв вкус имат краката?

- Просто знам. - тя се наведе напред и целуна студената буза на Джоселин преди да се

изправи. - Чао, мамо.

Синият ван на Люк беше паркиран на бетонения парцел под болнцата. Той изкара

колата на магистралата, преди да проговори.

- Чух какво каза в болницата.

- Мислех, че не си подслушвач. - проговори тя без гняв. Нямаше нищо в това, което

каза на майка си, за което Люк да не знае.

- Каквото стана със Саймън не беше по твоя вина.

Тя чу думите, но те изглежда отскочиха от нея, сякаш имаше невидима стена, която я

заобикаляше. Като стената, която Ходж беше направил около нея, когато я предаде, но

този път не можеше да чува всичко през нея, не можеше да чувства всичко също. Беше

толкова втвърдена, сякаш бе обвита с лед.

- Чу ли ме, Клари?

- Хубаво нещо за казване е, но разбира се, че беше моя вината.

- Защото ти беше ядосан, когато се върна в хотела? Той не се върна в хотела, защото ти

беше ядосан, Клари. Чувал съм за ситуации като тази и преди. Казват им "Тъмните",

тези, които са наполовина превърнати. Може би е бил привлечен обратно в хотела от

принуда, която не е можел да контролира.

- Защото имаше кръвта на Рафаел в него. Но това също не би се случило, ако не бях аз.

Ако не го бях завела на това парти...

- Мислеше, че ще е в безопастност там. Не би го напъхала в никаква опасност, в която

ти не би навлязла. Не може да се измъчваш така. - каза Люк, завивайки към

Бруклинския мост. Водата се плъзгаше под тях със сребърно сива повърхност. - Няма

смисъл да го правиш.

Тя се слегна надолу в седалката си, извивайки пръстите си в ръкавите на плетената си

зелена блузка с качулка. Краищата бяха оръфани и прежда гъделичкаше бузата й.

- Виж. - продължи Люк. - През всичките години, в които го познавам, винаги е имало

само едно място, където Саймън би искал да е и винаги се е бил дяволски, за да се

подсигури, че ще е там и ще остане там.

- Къде е това?

- Където си ти. - каза Люк. - Помниш ли, когато беше на десет, как падна от онова

дърво във фермата и си счупи ръката? Помниш ли как ги накара да го пуснат в

линейката с теб и да ви закарат заедно до болницата? Риташе и крещеше, докато не му

позволиха.

- Ти се смя - спомни си Клари. - и майка ми те удари в рамото.

- Беше трудно да не се засмееш. Непоколебимост като тази в едно десет годишно дете

беше нещо ново за гледане. Беше като пит-бул.

- Ако питбулите носеха очила и бяха алергични към джазовата музика.

- Не можеш да сложиш цена на такъв вид вярност. - каза Люк малко по-сериозно.

- Знам. Не ме карай да се чувствам зле.

- Клари, казвам ти, че той взе своите решения. Сега обвиняваш себе си за това, което

си. А не е ничия вината и нищо не може да се промени. Ти му каза истината и той сам

избра какво иска да направи за това. Всеки има избори за правене, никой няма правото

да отнема тези избори от нас. Не и дори от любов.

- Това си е така. - каза Клари. - Но когато обичаш някого, нямаш избор. - тя си спомни

начина, по който сърцето й се беше свило, когато Изабел й се обади и каза, че Джейс е

изчезнал. Напусна къщата без момент да размисли или да се поколебае. - Любовта

отнема изобрите ти.

- Но е много по-добре от алтернатиавата. - Люк насочи камиона към Флатбуш. Клари

не отговори, просто гледаше тъпо през прозореца. Площадът точно след моста не беше

една от най-красивите гледки в Бруклин: всяка една страна от авенюто беше очертана с

отвратителни офис сгради и магазини за коли. Нормално го мразеше, но сега

заобиколеното пространсто бе подходящо за настроението й.

- Значи, чувала ли си нещо от... - започна Люк, очевидно решавайки, че е време да се

смени темата.

- Саймън? Да, знаеш, че съм.

- Всъщност щях да кажа Джейс.

- Ох. - Джейс се бе обаждал по телефона й няколко пъти и бе оставил съобщения. Не му

вдигаше и не му се обаждаше обратно. Да не му говори бе нейното самонаказание

заради това, което се случи на Саймън. Беше най-лошият начин да се самонакаже,

който успя да измисли. - Не, не съм.

Гласът на Люк беше внимателно неутрален.

- Може би ще го направиш. Само да разбереш дали е наред. Може би си прекарва доста

зле, като се има предвид...

Клари се премести на седалката.

- Мислех, че проверяваш с Магнус. Чух, че си говорил с него за Валънтайн и за цялата

тази работа с връщането на Душевния меч. Сигурна съм, че ще ти каже, ако Джейс не е

добре.

- Магнус може да ме успокои за физическото здраве на Джейс. Неговото психическо

здраве, от друга страна...

- Забрави. Няма да се обадя на Джейс. - Клари чу студенината в собствения си глас и

това почти я шокира. - Трябва да бъда до Саймън точно сега. Не че неговото

психическо здраве също е толкова чудесно.

Люк въздъхна.

- Ако има проблеми със справянето на състоянието си, може би трябва...

- Разбира се, че има проблеми! - тя изтреля укорителен поглед към Люк, въпреки че той

беше концентриран в трафика и не забеляза. - Ти от всички други хора трябва да

разбираш какво е да...

- Да се събудиш чудовище един ден? - Люк не звучеше горчиво, просто изморено. -

Права си, разбирам. И ако някога иска да поговори с мен, ще бъда щастлив да му кажа

за това. Той ще го преживее, дори и да мисли, че няма.

Клари се намръщи. Слънцето беше точно зад тях, правейки огледалото за задно

виждане да блести като злато. Очите й засмъдяха от яркостта.

- Не е същото. - каза тя. - Поне ти си израснал, знаейки, че върколаците са истински.

Преди да може да каже на някого, че е вамапир, трябва да ги убеди, че вампирите

наистина съществуват.

Люк изглежда щеше да каже нещо, след което промени мнението си.

- Сигурен съм, че си права. - бяха в Уилямсбург сега, карайки надолу по празното Кент

Авеню, където складове се издигаха над тях и от двете страни.

- Все пак. Имам нещо за него. В жабката е. Просто за всеки случай...

Клари отвори рязко жабката и се смръщи. Извади блестяща сгъната брошура от онези

видове, които нареждат в чисти, пластмасови стойки в чакалните на болниците.

- Как да се разкриеш пред родителите си. - прочете тя на глас. - ЛЮК. Не ставай

смешен. Саймън не е гей, той е вампир.

- Осъзнавам това, но брошурата е за казването на родителите си трудните истини за

себе си, срещу които не искат да се изправят. Може би ще успее да пригоди речта или

просто да слуша съветите в главния...

- Люк! - каза тя толкова остро, че той спря камиона със силно свирене на спирачките.

Бяха точно пред къщата му, водата от реката просвяткваше мрачно от нейно ляво и

небето бе нашарено със сажди и сенки. Друга тъмна сянка се сви пред предната врата

на Люк, който присви очите си. Във вълчата си форма, бе й казал, зрението му беше

перфектно, в човешка форма му напомняше на късогледство.

- Това да не би да е...

- Саймън. Да. - позна го дори в далечината. - По-добре да отида да поговоря с него.

- Разбира се. Аз амм, ще направя някои поръчки. Имам неща за взимане.

- Какви неща?

Помаха й.

- Храна. Ще се върна след половин час. Въпреки това не стой отвън. Влез в къщата и се

заключи.

- Знаеш, че ще го направя.

Тя гледаше камиона да се отдалечава, след това се обърна към къщата. Сърцето й

думкаше силно. Беше говорила със Саймън по телефона няколко пъти, но не го беше

виждала откакто го бяха довели, грачещ и оплескан с кръв, във къщата на Люк в

тъмните ранни часове на онази ужасна сутрин, за да го изчистят преди да го заведат у

дома. Тя мислеше, че трябва да отиде в Интститута, но разбира се това беше

невъзможно. Саймън никога вече няма да види църква или синагога отвътре.

Тя го гледаше как върви по пътя към входната си врата, рамената наведени напред,

сякаш вървеше срещу силен вятър. Когато входната светлина автоматично се включи

той се сепна от нея и тя знаеше, че това беше само защото си бе помислил, че това бе

Слънцето, и започна да плаче, тихо, на задната седалка на колата, сълзите измокряха

долу странната черна Маркировка на ръката й.

- Клари. - бе й казал Джейс и бе посегнал за ръката й, но тя отскочи от него, точно

както Саймън отскочи от светлината. Тя не трябваше да го докосва. Никога нямаше да

го докосне отново. Това беше нейното самонаказание, нейното заплащане за това, което

направи на Саймън.

Сега, когато изкачи стъпалата към вратата на Люк, устата й пресъхна и гърлото й

набъбна от натиска на сълзите. Каза си да не плаче. Плаченето само ще го накара да се

чувства зле.

Той стоеше в сенките в ъгъла на вратата, гледайки я. Тя можеше да види просвяткането

на очите му в тъмнината. Зачуди се, дали и преди блещукаха така, но не можеше да си

спомни.

- Саймън?

Той се изправи с едно грациозно движение, което изпрати тръпки по гръбнака й.

Имаше едно нещо, което Саймън никога не бе притежавал и това беше грацията.

Имаше и още нещо в него, нещо различно...

- Съжалявам, че те стреснах. - заговори внимателно, почти официално, сякаш бяха

непознати.

- Всичко е наред, просто... От колко време си тук?

- Не от дълго. Мога да пътувам само след като Слънцето залезе, помниш, нали? Без да

искам сложих ръката си на снатиметър от прозореца вчера и замалко не си овъглих

пръстите. За щастие се лекувам бързо.

Тя опипа за ключовете, отключи вратата и я плъзна отворена. Бяла светлина се разнесе

от вратата.

- Люк каза, че трябва да стоим вътре.

- Защото противните неща - каза Саймън, преминавайки покрай нея. - идват по тъмно.

Всекидневната беше пълна с топла жълтеникава светлина. Клари затвори вратата зад

тях и заключи с резетата. Синьото палто на Изабел все още висеше на закачалката до

вратата. Тя искаше първо да го занесе на химическо чистене, за да види дали ще успеят

да отстранят петната кръв, но нямаше кога. Гледаше го за момент, замръзнала като

стомана, преди да се обърне към Саймън.

Той стоеше по средата на стаята с ръце, неловко пъхнати в джобовете на якето му.

Носеше дънки и изтъркана "АЗ ОБИЧАМ НЮ ЙОРК'' тениска, която принадлежеше на

баща му. Всичко в него беше познато на Клари и все пак, той й изглеждаше като

странник.

- Очилата ти. - каза тя, осъзнавайки най-накрая кое й бе изглеждало странно отвън пред

портата. - Не ги носиш.

- Виждала ли си някога вампир да носи очила?

- Ами, не, но...

- Не се нуждая от тях вече. Перфектното зрение изглежда идва с територията. - седна

долу на кушетката и Клари се присъедини, сядайки до него, но не твърде близо.

Отблизо можеше да види колко бяла изглеждаше кожата му, сини следи от вени бяха

видими точно под повърхността. Очите му, без очила, изглеждаха огромни и тъмни,

миглите като черни мастилени линии. - Разбира се, все още трябва да ги нося вкъщи,

защото иначе майка ще откачи. Ще й кажа, че съм си взел контактни лещи.

- Трябва да й кажеш, някога. - каза Клари по-решително, отколкото се чувстваше. - Не

можеш да криеш... състоянието си завинаги.

- Мога да опитам. - той премина с ръка през тъмната си коса, устата му се изкриви. -

Какво ще правя, Клари? Майка ми продължава да носи храна и трябва да я изхвърлям

през прозореца, не съм бил навън от два дни, но не знам колко дълго още ще мога да се

преструвам, че имам грип. Накрая ще ме заведе на доктор и тогава какво? Нямам

сърцебиене. Той ще й каже, че съм мъртъв.

- Или ще те пише медицинско чудо. - каза Клари.

- Не е смешно.

- Знам, но просто се опитвах...

- Продължавам да мисля за кръв. - каза Саймън. - Сънувам я. Събуждам се и мисля за

нея. Много скоро ще започна да пиша мрачни емо поеми за нея.

- Нямаш ли от онези бутилчици с кръв, който Магнус ти даде? Не си ги свършил, нали?

- Имам. В мини хладилника ми са. Но имам само три останали. - гласът му звучеше

тънък от напрежението. - Какво ще стане когато свършат?

- Няма. Ще ти донесем още. - каза Клари по-убедено, отколкото се чувстваше.

Предполагаше, че може винаги да иска от приятеля снабдител на агнешка кръв на

Магнус, но целия този бизнес я накара да се почувства слаба. - Виж, Саймън, Люк

мисли, че трябва да кажеш на майка си. Не можеш да го криеш от нея завинаги.

- Поне мога да опитам, по дяволите!

- Помисли за Люк. - каза тя отчаяно. - Все още можеш да имаш нормален живот.

- Ами какво за нас? Нима искаш гадже вампир? - засмя се горчиво. - Защото

предвиждам много романтични пикници навън в бъдеще. Ти пиеш чиста пина колада, а

аз кръв от чисто, неопетнено момиче.

- Мисли за него като недъг. - предложи Клари. - Просто трябва да се научиш как да

въртиш живота си около него. Много хора го правят.

- Не съм много сигурен, че съм човек. Не вече.

- За мен си. - каза тя. - Както и да е, да си човек е надценявано.

- Поне Джейс не може да ми казва мундан повече. Какво е това, което държиш? -

попита той, забелязвайки брошурата, все още навита в лявата й ръка.

- Ох, това? - тя го вдигна. - "Как да се разкриеш пред родителите си".

Очите му се разшириха.

- Имаш ли нещо да ми казваш?

- Не е за мен. За теб е. - тя му го подаде.

- Няма нужда да се разкривам пред майка си. - каза Саймън. - Тя вече си мисли, че съм

гей, защото не съм заинтерсован от спорта и нямам сериозна приятелка, все още. Не

поне таква, за която да знае.

- Но трябва да й се разкриеш като вамапир. - отбеляза Клари. - Люк мислеше, че може

би ще можеш, знаеш, да използваш някои от речите от брошурата, само че слагаш

думата "немъртъв" на мястото на...

- Разбрах, разбрах. - Саймън отвори брошурата. - Ето, ще се упражнявам на теб. -

прочисти гърлото си. - Мамо. Имам нещо да ти казвам. Аз съм немъртъв. Сега, знам че

може да си имаш някакво мнение за немъртвите. Но съм тук да ти каза, че немъртвите

са точно като теб и мен. - направи пауза. - Ами, добре. Може би повече като мен

отколкото като теб.

- САЙМЪН!

- Добре, добре. - той продължи. - Първото нещо, което трябва да разбереш е, че аз съм

същия човек, който винаги съм си бил. Да си немъртъв не е най-важното нещо за мен.

Това е само част от това, което съм. Второто нещо, кото трябва да знаеш е, че не е

избор. Бях роден така. - Саймън премигна над брошурата. - Съжалявам, прероден така.

Клати въздъхна.

- Не се стараеш.

- Поне мога да й кажа, че си ме погребала в Еврейските гробища. - каза Саймън,

изоставяйки брошурата. - Може би трябва да започна с нещо малко. Да кажа на сестра

си първо.

- Ще дойда с теб, ако искаш. Може би ще успея да помогна да разберат.

Той погледна нагоре към нея, изненадан, и тя видя пукнатините в бронята му от горчив

хумор и страха, който беше отдолу.

- Ще направиш това?

- Аз... - започна Клари, но беше прекъсната от внезапно оглушително чупене на дърво и

звук от чупещо се стъкло. Тя скочи на крака и пребяга към прозореца със Саймън зад

нея. Дръпна завесите настрани и погледна навън.

Камионът на Люк беше паркиран на тревата с все още бучащ мотор, тъмни ивици от

изгоряла гума лежаха на тротоара. Един от фаровете на камиона пламтеше, другият

беше счупен, имаше тъмно петно на предната решетка на камиона и нещо грапаво, бяло

и неподвижно лежащо под предните колела. Бучка нарасна в гърлото на Клари. Нима

Люк бе блъснал някого? Но не, нетърпеливо тя остърга магическата стена от зрението

си, сякаш стържеше мръсотия от стъкло. Нещото под колелата на Люк не беше човек.

Беше гладко, бяло, почти ларвовидно, и се гърчеше като червей набоден на клечка.

Вратата от страната на шофьора зейна отворена и Люк скочи навън. Игнорирайки

съществото забито под колелата, той се запъти през поляната към вратата. Следейки го

с поглед, Клари видя, че там имаше тъмна фигура пропълзяла в сенките. Тази форма

беше човешка - малка, със светла сплетена коса...

- Това е онова момиче вълк. Мая. - Саймън звучеше удивен. - Какво стана?

- Не знам. - Клари грабна стилето си от шкафа за книги. Те затропаха надолу по

стълбите и се хвърлиха към сенките, където Люк се навеждаше, ръката му беше на

рамената на Мая, вдигайки я и подпирайки нежно на входната врата. От близо Клари

можеше да види, че отпред тениската й беше разкъсана и имаше дълбока рана на

рамото й, изпускаща бавно кръв.

Саймън се закова на място. Клари едва не се сблъска в него и изпъшка от изненада,

изстреля му ядосан поглед преди да осъзнае. Кръвта. Страхуваше се от нея, страхуваше

се да гледа към нея.

- Тя е добре. - каза Люк, когато главата на Мая се завъртя и изпъшка. Той плесна бузата

й леко и очите й зейнаха отворени. - Мая. Мая чуваш ли ме?

Тя премигна и кимна, изглеждайки замаяна.

- Люк? - прошепна тя. - Какво стана? - потрепна. - Рамото ми...

- Хайде. По-добре да влезем вътре. - Люк я вдигна на ръцете си и Клари си спомни как

тя винаги си мислеше, че беше невероятно силен за някой, който работи в книжарница.

Обясняваше си го с вечното влачене на тежки кашони. Сега вече знаеше.

- Клари. Саймън. Хайде.

Те влязоха обратно вътре, където Люк постави Мая на дрипавото велурено канапе.

Изпрати Саймън за одеяло, а Клари към кухнята за мокра кърпа. Когато Клари се

върна, намери Мая подпряна на една от възглавниците, изглеждайки зачервена и

гореща. Бърбореше бързо и нервно на Люк.

- Идвах през поляната, когато... помирисах нещо. Нещо изгнило като боклук. Обърнах

се назад и то ме удари...

- Какво те удари? - попита Клари, подавайки кърпата на Люк.

Мая се намръщи.

- Не го видях. То ме удари и тогава... Опитах се да го изритам, но беше твърде бързо...

- Аз го видях. - каза Люк с равен глас. - Карах към къщата, видях те да прекосяваш

поляната и тогава го забелязах, следеше те в сянката по петите ти. Опитах се да ти

изкрещя през прозореца, но не ме чу. След това те удари.

- Какво я следваше? - попита Клари.

- Беше демон Древак. - каза Люк със суров глас. - Те са слепи. Следват по миризмата.

Докарах колата към поляната и го блъснах.

Клари погледна през прозореца към камиона. Нещото, което се гърчеше под колелата,

неизненадващо го нямаше - демоните винаги се връщаха към тяхното измерение,

когато умрат.

- Защо би нападало Мая? - тя намали гласа си. - Мислиш ли, че е бил Валентайн? Да

търси върколашка кръв за магията си. Беше прекъснат последният път...

- Не мисля така. - каза Люк за нейна изненада. - Древак демоните не са кръвосмучещи и

определено не могат да причинят такива поразии, каквито видя в Мълчаливия Град.

По-често са шпиони и пратеници. Мисля че Мая просто се изпречи на пътя му. - той се

наведе да погледне към Мая, която стенеше меко със затворени очи. - Можеш ли да

свалиш надолу ръкава си, за да мога да видя рамото ти?

Момичето върколак прехапа устната си и кимна, след това посегна нагоре да навие

горнището си. Имаше дълга рана точно под рамото й. Кръвта беше засъхнала като кора

на ръката й. Клари пое въздух, когато видия, че грапавата червена рана беше очертана с

някакви неща, които изглеждаха като тънки черни игли, подаващи се от кожата й.

Мая погледна надолу към ръката си в очевиден ужас.

- Какви са тези неща?

- Демоните Древак няма зъби, имат отровни бодли в устите си. - каза Люк. - Някои от

шиповете са се отчупили в кожата ти.

Зъбите на Мая започнаха да тракат.

- Отрова? Ще умра ли?

- Не и ако действаме бързо. - успокои я Люк. - Трябва да ги изкарам и мисля, че ще

боли. Мислиш ли, че ще издържиш?

Лицето на Мая бе изкривено в болезнена гримаса. Тя реши да кимне.

- Просто... изкарай ги от там.

- Да изкара какво? - попита Саймън, идвайки в стаята с навито одеало. Той изпусна

материята, когато видя ръката на Мая и отстъпа неволна крачка назад. - Какви са тези

неща?

- Гнуслив към кръв, а мундане? - каза Мая с малка изкривена усмивка. След това

изпъшка. - Ох, боли...

- Знам. - каза Люк, нежно увивайки кърпата около част от ръката й. От колана си изкара

нож с тънко острие. Мая погледна към ножа и стисна очите си затворени.

- Прави, каквото трябва. - каза тя с тих глас. - Но, не искам другите да гледат.

- Разбирам. - Люк се обърна към Клари и Саймън. - Отивайте в кухнята и двамата. -

каза той. - Обадете се в Института. Кажете им какво стана, и че трябва да изпратят

някого. Не могат да извикат никой от Братята, за това за предпочитане е някой с

медицинско убочение, или магьосник. - Саймън и Клари го зяпаха, парализирани с очи

върху ножа и бавно почервеняващата ръка на Мая. - Тръгвайте! - каза той по-остро и

този път те го послушаха.

ГЛАВА 12

ЖЕСТОКОСТТА НА МЕЧТИТЕ ПРЕВОД DARKNESS92

Саймън гледаше Клари как се обляга на хладилника, прехапвайки устната си, както

винаги правеше, когато беше притеснена. Много често забравяше, колко малка беше тя,

с колко тънки кости и крехка, но във времена като тези, когато той искаше да обвие

ръката си около нея, беше задържан от мисълта, че ако я прегърне твърде силно може

да я нарани - особено сега, когато не знаеше вече силата си.

Джейс, знаеше той, не се чувстваше така. Саймън беше наблюдавал с гадно чувство в

стомаха си, неспособен да отмести поглед, как Джейс взима Клари в ръцете си и я

целува с такава сила, че Саймън си помислеше, че единият или и двамата може да се

строшат. Беше я притискал така, сякаш искаше да се разбие в нея, сякаш можеше да се

слеят в един човек.

Разбира се, Клари беше силна, по-силна, отколкото на Саймън му се вярваше. Тя бе

Ловец на сенки с всичките наследствени неща. Но това нямаше значение, каквото

имаха помежду си беше нестабилно като проблясващ пламък от свещ, толкова

деликатно, колкото черупка на яйце, и той знаеше, че ако това се счупи, ако някак успее

да го разруши и унищожи, нещо в самия него ще се счупи също - нещо, което никога не

може да бъде поправено.

- Саймън. - гласът й го доведе обратно на земята. - Саймън, слушаш ли ме?

- Какво? Да, слушам. Разбира се. - облегна се на мивката, опитвайки се да изглежда

така, сякаш й бе обръщал внимание. Кранът капеше, което моментно го разсейваше

отново - всяка сребърна какпка вода изглежда трептеше, перфектна с форма на сълза,

точно преди да падне. Вампирското зрение беше странно нещо, помисли си той.

Вниманието му бе привличано от най-обикновени неща - блясъка на водата, обраслите

пукнатини на тротоара, лъскавината на олиото по пътя - сякаш никога преди не ги бе

виждал.

- Саймън! - отново каза Клари раздразнено. Той осъзна, че тя държеше към него нещо

розово и метално. Нейния телефон. - Казах, че искам да се обадиш на Джейс.

Това веднага привлече вниманието му.

- Аз да му се обадя? Той ме мрази.

- Не, не те мрази. - отрече тя, макар че Саймън можеше да каже от погледа на очите й,

че само наполовина вярваше в това. - Както и да е, не искам да говоря с него. Моля те?

- Добре. - той взе телефона от ръцете й и превъртя до номера на Джейс. - Какво искаш

да му кажа?

- Просто му обясни какво стана. Той знае какво да прави.

Джейс вдигна телефона на третото прозвъняване, звучейки задъхан.

- Клари? - каза той, поразявайки Саймън, докато той не осъзна, че - разбира се - името

на Клари би излязло на телефона му. - Клари, добре ли си?

Саймън въздъхна. Имаше тон в гласа на Джейс, който не бе чувал никога досега,

обезпокоена грижа, лишена от сарказъм или защита. Така ли говореше той на Клари,

когато са сами? Саймън погледна към нея, тя го гледаше с подивели зелени очи,

гризейки несъзнателно нокътя на десния си показалец.

- Клари. - Джейс отново. - Мислех, че ме отбягваш.

Прилив на гняв премина през Саймън. Ти си неин брат, искаше да изкрещи в телефона,

това е всичко. Не я притежаваш. Нямаш право да звучиш толкова... толкова...

Съкрушен и с разбито сърце. Това бяха думите. Въпреки че никога не би си помислил,

че Джейс има сърце, което да се счупи.

- Прав си. - каза най-накрая със студен глас. - И все още те избягва. Саймън е.

Имаше толкова дълга тишина, че Саймън се зачуди дали Джейс не бе изтървал

телефона.

- Ало?

- Тук съм. - гласът на Джейс беше грапав и студен като есенни листа, и всичката

уязвимост беше изчезнала. - Ако ми се обаждаш само да си поговорим, мундане, трябва

да си по-самотен, отколкото си мислех.

- Повярвай ми, не бих ти се обаждал, ако имах избор. Правя това заради Клари.

- Тя добре ли е? - гласът на Джейс все още беше грапав и студен, но не толкова остър -

есенни листа сковани с лъскав, твърд лед. - Ако нещо се е случило с нея...

- Нищо не й се е случило. - Саймън се бореше да задържи гнева далеч от гласа си.

Колкото се може по-накратко той предаде резюме от преживяванията и състоянието на

Мая. Джейс чакаше, докато не свърши, след което избъбри набързо малко инструкции.

Саймън слушаше зашеметен и се откри да кима преди да осъзнае, че разбира се, Джейс

не можеше да го види. Започна да говори и разбра, че слуша тишината; другото момче

беше затворило. Безмълвно Саймън щракна телефона и го подаде на Клари.

- Идва насам.

Тя се изкриви към мивката.

- Сега?

- Сега. Магнус и Алек ще бъдат с него.

- Магнус? - каза объркано тя и след това: - Ох, да разбира се. Джейс е у Магнус. Мислех

си, че е в Института, но, разбира се, не би могъл да бъде там. Аз...

Сипкаво проплакване от всекидневната я прекъсна. Очите й се разшириха. Саймън

почувства как косата по врата му се изпъна като струни.

- Всичко е наред. - каза колкото се може по-успокояващо. - Люк не би наранил Мая.

- Наранява я. Няма избор. - каза Клари. Тя тресеше главата си. - Винаги е така

напоследък. Никога няма никакъв избор. - Мая проплака отново й Клари стисна ъгъла

на тезгяха, сякаш тя самата беше в болка.

- Мрая това! - изплю. - Мразя всичко от това! Винаги да си уплашен, винаги да си

търсен, винаги да се чудиш кой ще бъде следващия наранен. Иска ми се нещата да се

върнат към начина, по който трябва да са!

- Но не можеш. Никой от нас не може. - каза Саймън. - Поне ти все още можеш да

излизаш на дневна светлина.

Тя се обърна към него, устните й разделени, а очите широки и тъмни.

- Саймън, не исках да...

- Знам, че не си искала. - той се отдръпна назад, чувствайки, сякаш има нещо хващащо

го за гърлото. - Отивам да видя как се справят. - за момент тя си помисли да го

последва, но остави вратата на кухнята да се затвори без протести.

Във всекидневната всички светлини бяха пуснати. Мая лежеше със сиво лице на

канапето, одеялото, което беше донесъл, бе увито около гърдите й. Държеше топка от

дрехи на дясната си ръка, дрехите бяха отчасти просмукани с кръв. Очите й бяха

затворени.

- Къде е Люк? - попита Саймън, след това потрепна, питайки се дали тонът му не беше

твърде груб, твърде заповеднически. Тя изглеждаше ужасно, очите й бяха потънали в

сиви дупки, а устата й стегната от болка.

- Люк излезе отвън да премести колата от ливадата. Тревожеше се заради съседите.

Саймън погледна към прозореца. Можеше да види носещите се светлини, когато Люк

завъртя колата към шосето.

- Как си? - попита той. - Извади ли онези неща от ръката ти?

Тя кимна тъпо.

- Просто съм толкова уморена. - прошепна през напуканите си устни. - И жадна.

- Ще ти донеса малко вода.

Имаше кана с вода и пирамида от чаши на бюфета до масата за вечеряне. Саймън

напълни чашата с хладката течност и я занесе на Мая. Ръцете й трепереха леко и част

от водата се разля, когато пое чашата от него. Надигаше главата си да каже нещо -

благодаря ти, вероятно - когато пръстите й се отдръпнаха леко и се отпусна назад,

толкова рязко, че чашата полетя. Удари ъгъла на масичката за кафе и се разби,

пръскайки вода през полирания дървен под.

- Мая? Добре ли си?

Тя се сви настрани от него, раменете й бяха притиснати към гърба на канапето, а

устните отдръпнати от оголените зъби. Очите й бяха станали светещо жълти. Ниско

ръмжене излезе от гърлото й, звучеше като притиснато в ъгъла куче.

- Мая? - каза ужасено Саймън.

- Вампир. - изръмжа тя.

Той почувства главата си да се отдръпва, сякаш го беше зашливила.

- Мая...

- Мислех, че си човек. Но ти си чудовище. Кръвосмучеща пиявица.

- Човек съм, искам да кажа бях човек. Бях превърнат. Преди няколко дни. - мозъка му

плуваше, почувства се замаян и му стана гадно. - Точно като теб...

- Да не си посмял някога да сравняваш себе си с мен. - с усилие се изправи в седяща

позиция с онези страшни жълти очи все още на него, обливайки го с отвращението си. -

Аз все още съм човек, все още живея. Ти си мъртво нещо, което се храни с кръв.

- Животинска кръв...

- Само защото не можеш да си намериш човешка, иначе Ловците на сенки ще те

изгорят жив...

- Мая. - каза той и името в устата му беше наполвина ярост, наполовина оправдание.

Той престъпи напред към нея и ръката й се вдигна внезапно с невъзможно дълги нокти,

излизащи като на хищна птица. Те одраха бузата му и го изпратиха, олюлаващ се,

назад, ръката му се залепи на лицето му. Кръв се застича надолу по бузата и към устата

му. Той вкуси солта от нея и стомаха му забуботи.

Мая се свиваше на канапето, коленете й изопнати напред, а пръстите с дълги нокти

оставяха дълбоки дупки в сивото кадифе. Ниско ръмжене се изтръгна от гърлото й, а

ушите й бяха дълги и залепени към главата. Когато оголи зъбите си, те бяха остро

нащърбени - не тънки, сякаш игла като неговите, но силни, бели, заострени кучешки

зъби. Тя беше изтървала кървавите дрехи, които обвиваха ръката й, и той можеше да

различи пунктирите, където бодлите се бяха забили, проблясъка на кръвта, излизаща,

изтичаща...

Остра болка в долната му устна му подсказа, че зъбите му бяха излязли от обвивката

си. Някаква част от него искаше да се бие с нея, да я пребори и да пробие кожата й със

зъбите си, да погълне горещата й кръв. Останалата част от него се чувстваше сякаш

крещеше. Той отстъпи назад, и отново назад с ръце, изпънати навън, сякаш можеше да

я задържи далеч.

Тя премина в спринт, точно когато вратата на кухнята зейна отворена и Клари нахлу в

стаята. Скочи на масичката за кафе, приземявайки се леко като котка. Държеше нещо в

ръката си, нещо което проблясваше в сребърно и бяло, когато вдигна ръката си. Саймън

видя, че това беше кама, толкова елегантно изкривена, колкото крило на птица. Камата

прелетя покрай косата на Мая, на милиметри от лицето й, а тя изпъшка. Острието бе

преминало през ръкава й и се бе забило в канапето, приковавайки я към него.

лари изтръгна острието обратно. То беше едно от тези на Люк. В момента, в който

бутна кухненската врата и огледа какво става във всекидневната, тя направи права,

въздушна линия към личните запаси от оръжия, които той държеше в офиса си. Мая

може би бе слаба и болна, но изглеждаше достатъчно луда за да убие, а Клари не се

съмняваше във възможностите й.

- Какво, по дяволите, не е наред с теб? - сякаш от разстояние, Клари се чу да говори и

стоманата в нейния собствен глас я удиви. - Върколаци, вампири - вие всички сте

Долноземци.

- Върколаците не нараняват хора или един друг. Вампирите са убийци. Един уби дете

надолу от Луната на ловеца, точно предишния ден...

- Това не беше вампир. - Клари видя Мая да побелява от сигурността в гласа й. - И ако

спрете да се обвинявате един друг постоянно за всяко лошо нещо, което се случва в

Долния свят, може би Нефилимите ще започнат да ви възприемат сериозно и наистина

да направят нещо за това. - тя се обърна към Саймън. Ожесточените прорези на бузата

му вече бяха започнали да заздравяват до сребърно червени линии. - Добре ли си?

- Да. - гласа му беше едва доловим. Тя можеше да види болката в очите му и за момент

се забори с копнежа да нарече Мая с няколко неприлични имена. - Добре съм.

Клари се обърна към момичето вълк.

- Късметлийка си, че той не е толкова тесногръд, колкото теб, или бих се оплакала на

Клейва и да накарам цялата глутница да си плати за държането ти. - с остро издърпване

тя изтръгна ножа, освобождавайки тениската на Мая, която се наежи.

- Ти не разбираш. Вампирите са това, което са, защото са инфектирани с демонска

енергия...

- Както и ликантропите! - каза Клари. - Може да не знам много, но знам това.

- Но точно тук е проблемът. Демонската енергия ни променя, прави ни различни -

можеш да го наричаш болест или както искаш, но демоните, от които са създадени

вампирите и демоните, от които са създадени върколаците идват от видове, които са

били във война. Те се мразят, така че е в кръвта ни и ние да се мразим. Не можем да го

спрем. Върколак и вампир никога не могат да са приятели заради това. - тя погледна

към Саймън. Очите й светеха с гняв и още нещо. - Ще започнеш да ме мразиш,

достатъчно скоро. - каза тя. - Ще мразиш Люк също. Няма да си способен да се спреш.

- Да мразя Люк? - Саймън пребледня, но преди Клари да успее да го успокои, входната

врата се тръшна, отворена. Тя погледна настрани, очаквайки да види Люк, но не беше

той. Беше Джейс. Целият беше в черно, две серафимови остриета стърчаха от колана,

който обикаляше тесния му ханш. Алек и Магнус бяха точно зад него, Магнус в дълго

наметало, което изглеждаше, сякаш бе декорирано с парчета счупено стъкло.

Златните очи на Джейс с точност на лазер се фокусираха веднага върху Клари. Ако тя

очакваше, че той може да изглежда извинителен, обезпокоен, или дори засрамен след

всичко, което стана, значи грешеше. Той изглеждаше ядосан.

- Какво си мислиш, че правиш? - каза той с остро и обмислено раздразнение.

Клари погледна надолу към себе си. Все още стърчеше на масичката за кафе с нож в

ръка. Успя да пребори желанието да го скрие зад гърба си.

- Имахме инцидент. Погрижих се за него.

- Наистина? - гласът на Джейс беше пълен със сарказъм. - Ти дори знаеш ли как да

използваш този нож, Клариса? Без да пробиеш дупка в себе си или в някой невинен

свидетел?

- Не съм наранила никого. - каза между зъбите си тя.

- Тя прободе канапето. - каза Мая със слаб глас и очите й се затвориха. Бузите й все

още бяха обагрени с червено от температурата и яростта, но останалото от лицето й

беше тревожно бяло.

Саймън погледна разтревожено към нея.

- Мисля, че се влошава.

Магнус прочисти гърлото си. Когато Саймън не се помръдна, каза:

- Разкарай се от пътя, мундане. - с тон от необятно раздразнение. Той метна наметалото

си, докато вървеше през стаята към Мая на канапето.

- Да приема ли, че ти си ми пациента? - запита той, поглеждайки надолу към нея през

покритите си с брокат мигли. Мая гледаше към него с нефокусирани очи.

- Аз съм Магнус Бейн. - продължи с гладък тон, протягайки напред обсипаните си с

пръстени ръце. Сини искри започнаха да танцуват между тях като биолуменисценция,

танцуваща във вода. - Аз съм магьосникът, който е тук да те излекува. Не ти ли казаха,

че идвам?

- Знам кой си, но... - Мая изглеждаше замаяна. - Изглеждаш толкова... толкова... лъскав.

Алек направи звук, който много приличаше на смях, потулен с кашлица, когато

тънките ръце на Магнус изплетоха трептяща синя завеса около момичето върколак.

Джейс не се смееше.

- Къде е Люк. - попита той.

- Отвън е. - каза Саймън. - Премества камиона от поляната.

Алек й Джейс си размениха бърз поглед.

- Смешно. - каза Джейс, но не изглеждаше весел. - Не го видях, когато изкачвахме

стълбите.

Тънка тръпка на паника се разгърна като лист вътре в гърдите на Клари.

- Видяхте ли камиона?

- Аз го видях. - каза Алек. - Беше на шосето. Светлините бяха изключени.

На това дори Магнус, погълнат от Мая, погледна нагоре. През мрежата от магия, която

беше изплел около себе си и момичето вълк, чертите му изглеждаха замъглени и

неясни, сякаш гледаше към тях през вода.

- Не ми харесва. - каза той, а гласа му звучеше неясен и далечен. - Не и след като

Древак е атакувал. Те бродят на групи.

Ръката на Джейс вече посягаше към едно от серафимовите остриета.

- Ще отида да проверя за него. Алек, ти стой тук, пази къщата.

Клари скочи от масата долу.

- Идвам с теб.

- Не, не идваш. - той тръгна към вратата, без да поглежда зад него, че тя го следеше. Тя

забърза крачката си и се хвърли между него и входната врата.

- Спри.

За момент тя си помисли, че ще продължи да върви, дори когато вече трябваше да

тъпче по тялото й, но той спря, само на сантиментри от нея, толкова близо, че можеше

да почувства дъха му да раздвижва косата й, докато говореше.

- Ще те нокаутирам долу, ако се налага, Клариса.

- Стига си ме наричал така.

- Клари. - каза с тих глас и звука от името й в устата му беше толкова интимно, че

тръпка пробяга през гръбнака й. Златното в очите му се беше превърнало в твърдо

металическо. Тя се запита за момент, дали той наистина може да скочи върху нея, какво

ще бъде, ако той я удари, събори я на земята и хване китките й дори? Да се биеш с него

беше като секс с други хора. Да размишлява за това как той я докосва по този начин

накара кръвта да се качи в лицето и и бузите й запламтяха. Тя заговори, останала без

дъх:

- Той е мой чичо, не твой...

Дивашки хумор припламна през лицето му.

- Всеки твой чичо е и мой, скъпа сестричке, - заяви. - а той няма кръвна връзка с никой

от нас.

- Джейс...

- Освен това нямам време да те Маркирам, - каза, като златните му мързеливи очи я

раздираха. - а всичко, което имаш е този нож. Няма да е много полезен, ако са демони

тези, с които ще се разправяме.

Тя заби ножа в стената до вратата, с върха напред, и беше възнаградена с изненадания

поглед на лицето му.

- И какво? Ти имаш две серафимови остриета, дай ми едното.

- Ох, в името на... - беше Саймън с ръце напъхани в джобовете и очи горящи като черни

въглени на фона на бялото му лице. - Аз ще дойда.

Клари каза:

- Саймън, недей...

- Поне няма да си хабя времето да стоя тук и да си разговарям, докато не знаем какво е

станало с Люк. - жестикулира й да се премести настрани от вратата. Устните на Джейс

се стегнаха.

- Всички ще отидем. - за изненада на Клари, той посегна към серафимовото острие в

колана си и й го подаде. - Вземи го.

- Какво е името му? - попита тя, премествайки се от вратата.

- Накир.

Клари бе оставила якето си в кухнята и сега студеният въздух по повърхността на

реката премина през тънката й тениска в монента, в който престъпи навън през тъмната

порта.

- Люк? - викаше тя. - Люк!

Камионът беше паркиран на шосето, а една от вратите - оставена отворена. Фаровете на

колата бяха включени, проливайки слаба светлина. Джейс се намръщи.

- Ключовете са в стартера. Моторът работи.

Саймън затвори входната врата зад тях.

- Откъде знаеш?

- Чувам го. - Джейс погледна към Саймън замислено. - Както и ти можеш, ако се

опиташ, кръвопиецо. - той погледна надолу към стълбите и леко кикотене се разнесе с

вятъра назад от него.

- Мисля че харесвам "мундан" повече от "кръвопиецо". - промърмори Саймън.

- С Джейс нямаш никакъв шанс сам да си избереш оскърбителен прякор. - Клари опипа

за джоба на дънките си, с пръсти, станали гладки като камък, след като се сблъскаха

със студа. Тя вдигна вещерската светлина в ръката си и светлината излизаше между

пръстите й като светлина от малко слънце. - Хайде.

Джейс беше прав, камионът беше запален. Клари почувства изтощението, когато

стигнаха, сърцето й потъна. Люк никога не би оставил вратата на колата отворена с

ключовете на таблото така, освен ако нещо не се е случило. Джейс обиколи камиона,

мръщейки се.

- Донеси светлината по-близо. - той клекна долу на тревата, преминавайки с пръсти

бавно над нея. От вътрешен джоб изкара предмет, който Клари разпозна: гладко парче

метал, изцяло гравирано с тънки руни. Сензор. Джейс премина с него над тревата и то

отговори със серия от силни цъкащи звуци, като Гайгеров брояч, изпаднал в дива ярост

(Гайгеровият брояч е индикатор на йонизиращо лъчение. Открива високоенергийни

фотони, алфа-частици, бета- и гама-лъчи, но не и неутрони).

- Определено демонска актовност. Хващам силни следи.

- Може ли да са оставени от демона, който нападна Мая? - попита Саймън.

- Нивата са твърде високи. Имало е повече от един демон тук, тази вечер.

Джейс се изправи на крака, изцяло погълнат от работата си.

- Може би вие двамата трябва да се върнете вътре. Изпратете Алек тук. Имал си е

работа с такива неща и преди.

- Джейс... - Клари беше отново изцяло бясна. Тя прекъсна, когато нещо прикова окото

й. Беше проблясък на движение от другата страна на улицата, долу до брега

циментирани камъни на реката. Имаше нещо в движението - ъгъл, като жест хванал

светлината, нещо твърде бързо и твърде дълго за да бъде човек...

Ръката на Клари прелетя, посочвайки.

- Виж! До водата!

Погледът на Джейс последва нейния и той вдиша въздух. После вече бягаше и те след

него, по асфалта на улица Кент и към обраслите храсти покрай бреговата линия.

Вещерската светлина се люлееше в ръката на Клари, докато бягаше, осветявайки

наслуки части от речния бряг: част от бурен там, издатинка от счупен бетон, който

почти я препъна, купчина боклуци и счупени стъкла, и тогава, когато имаха чиста

картина на плискащата вода, присвита фигура на мъж.

Беше Люк - Клари видя това мигновено, макар че двете тъмни, прегърбени фигури,

наведени над него, закриваха гледката към лицето му. Беше по гръб, толкова близо до

водата, че тя се зачуди паникьосано за момент, дали гърбавите същества не го държаха

под водата, опитвайки се да го удавят. След това те се отдръпнаха, съскайки през

перфекно кръглите си усти без устни и тя видя, че главата му почиваше на чакъления

бряг. Лицето му беше отпуснато и сиво.

- Демони Раум. - прошепна Джейс.

Очите на Саймън се разшириха подивяло.

- Това ли са същите неща, които нападнаха Мая...?

- Не. Тези са много по-лоши. - Джейс посочи на Саймън и Клари да застанат зад него. -

Вие двамата, стойте назад. - той вдигна серафимовото острие. - Израфиел! - каза и

имаше внезапен горещ поток от светлина като от избухване. Джейс скочи напред,

помитайки оръжието към най-близкия демон. В светлината от серафимовото острие

появяването на демона беше неприятно видимо: мъртво бяла кожа, черна дупка за уста,

изпъкнали жабешки очи и рамена, завършващи с пипала там, където би трябвало да са

ръцете. Сега мяташе тези пипала, захвърляше ги към Джейс със невероятна скорост. Но

той беше по-бърз. Имаше отвратителен звук като от рязане, когато Израфиел отряза

китката на демона и пипалото израстък излетя през въздуха. Парчето попадна в краката

на Клари, все още гърчещо се. Беше сиво бяло, поръсено с кърваво червени смукателни

органи. Във всеки един такъв имаше група от остри като игли зъби.

Саймън издаде звук като от гадене. Клари беше напълно съгласна. Тя ритна гърчещото

се парче от пипало, запращайки го да се върти в отсрещните мръсни храсти. Когато

вдигна глава тя видя, че Джейс беше съборил на земята осакатения демон и се

въргаляха заедно по камъните на ръба на реката. Светлината от серафимовото острие

на Джейс образуваше елегантни дъги от светлина напреко на водата, когато се

извиваше и изкривяваше да избегне останалите пипала на съществото - да не

споменаваме черната кръв пръскаща от отрязаната му китка. Клари се поколеба - да

тръгне ли до Люк или да изтича да помогне на Джейс? - и в този момент на двоумение

тя чу Саймън да крещи:

- Клари, внимавай! - и се обърна да види втория демон да скача право към нея.

Нямаше време да посегне към серафимовото острие в колана си, нямаше време да си

спомни и да изкрещи името му. Тя вдигна настрани ръцете си и демонът я удари,

бутайки я назад. Падна долу с рев, удряйки болезнено рамената си в неравната земя.

Хлъзгави пипала се търкаха в кожата й. Едно хванато за рамото й, стискащо болезнено,

другото летящо напред, хващайки гърлото й.

Тя хвана обезумяло врата си, опитвайки се да махне завързания, гъвкав крайник далеч

от дихателната си тръба. Дробовете й вече започваха да болят. Тя риташе и се

извиваше...

И внезапно натискът го нямаше, нещото се беше махнало от нея. Гърлото й изсвири,

докато вдишваше въздух и се превъртя на коленете си. Демонът беше наполовина

наведен, гледайки я с черни очи без зеници. Отново ли се приготвяше да нападне? Тя

грабна острието си, изплю: "Накир" и копие от светлина се изтреля от нейните пръсти.

Никога преди не бе държала ангелско острие. Дръжката трепереше и вибрираше в

ръката й, усещаше го като живо.

- Накир! - проплака тя, олюляваща се на краката си, острието се разтвори и насочи към

демона Раум.

За нейна изненада демона се втурна назад, с махащи пипала, почти сякаш то се - но

това не беше възможно - страхуваше от нея. Тя видя Саймън да бяга към нея с нещо

дълго, което изглеждаше като стоманен кол в ръката му, зад него Джейс се изправяше

на колене. Не можеше да види демона, с който се биеше, може би го бе убил. А колкото

до втория демон Раум - устата му беше отворена и надаваше измъчен свирещ звук като

огромен бухал. Отсечено то се обърна и с развяващи се крайници изчезна към брега и

скочи в реката. Бликна черна вода, изпръска нагоре и след това демонът го нямаше,

изчезнал под повърхността на реката, без дори издайнически пръски от балончета да

посочат мястото му.

Джейс достигна до нея, точно когато то изчезна. Той беше напрегнат, задъхан и омазан

с черна, демонска кръв.

- Какво.... стана? - попита той между глътките въздух.

- Не знам. - призна Клари. - То дойде към мен... Опитах се да се да го победя, но беше

твърде бърз... И след това просто избяга. Сякаш е видял нещо, което го е изплашило.

- Добре ли си? - беше Саймън, хлъзгайки се спря пред нея, не беше задъхан - той не

диша вече, напомни си Клари - но напрегнато сграбчил дебелия и дълъг кол в ръката

си.

- От къде взе това? - попита Джейс.

- Изкъртих го от телефонния стълб. - Саймън изгеждаше, сякаш споменът за това го

изненадваше. - Предполагам, че можеш да направиш всичко, когато адреналина ти се

покачи.

- Или когато имаш нечистива сила от прокълнатите.

- Ох, млъквайте и двамата! - изплю Клари, като си залужи мъченически поглед от

Саймън и злобен от Джейс. Тя ги бутна двамата, насочвайки се към речния бряг. - Или

сте забравили за Люк?

Люк все още беше в безсъзнание, но дишаше. Беше толкова бял, колкото и Мая беше, и

ръкавите му бяха съдрани по рамената. Когато Клари дръпна пропитата с кръв

фабрична материя от кожата му, действайки колкото по-внимателно можеше, видя, че

по рамената му имаше струпани кръгли червени рани, където пипалото го беше

хванало. Всяко едно изпускаше кръв, смесена с черна течност. Тя всмука въздух.

- Трябва да го вкараме вътре.

Магнус ги чакаше на входната врата, когато Саймън и Джейс доведоха Люк, отпуснат

между тях, нагоре по стълбите. Свършил с Мая, Магнус я бе поставил на леглото в

стаята на Люк, така че него го настаниха на канапето, където Мая лежеше преди и

оставиха Магнус да се захване с него.

- Ще се оправи ли? - попита Клари, въртейки се около канапето, докато Магнус

събираше син, трептящ огън между ръцете си.

- Ще се оправи. Отровата на демон Раум е по-сложна, но не е нещо, с което да не мога

да се справя. - Магнус й махна. - Естествено, ако се махнеш и ме оставиш да работя.

Неохотно тя потъна в креслото. Джейс и Алек бяха на прозореца с глави, наведени един

към друг. Джейс размахваше ръцете си. Тя предположи, че обясняваше на Алек какво е

станало с демоните.

Саймън, изглеждащ некомфортно, се беше облегнал на стената до кухненската врата.

Изглеждаше изгубен в мислите си. Неискаща да гледа към отпуснатото сиво лице на

Люк и вдлъбнатите му очи, Клари остави погледа си върху него, преценявайки колко

познат, но и колко различен изглеждаше. Без очилата очите му бяха два пъти размера

си и много тъмни, повече черни, отколкото кафеви. Кожата му беше бяла и гладка като

бял мрамор, очертан с по-тъмни вени по слепоочието и острите ъгли на скулите му.

Дори и косата му изглеждаше по-тъмна в ярък контраст с бялото от кожата му. Тя си

спомни като гледаше тълпата в хотела на Рафаел, чудейки се защо там нямаше нито

един грозен или непривлекателен вампир. Може би имаше някакво правило да не

правиш вампири от не достатъчно красиви физически хора, помисли си тогава, но сега

се зачуди дали вампиризмът сам по себе си не беше трансформация, изглаждаща

кожата на петна, добавяща цвят и похот към косата и очите. Може би беше

еволюционно преимущество за видовете. Добрият вид можеше само да помогне на

вампирите да съблазнят плячката си. Тогава тя осъзна, че Саймън също гледаше към

нея с широко отворени тъмни очи. Откъсвайки се от унеса си тя се обърна да види как

Магнус се изправя на краката си. Синята светлина я нямаше. Очите на Люк все още

бяха затворени, но сивият оттенък на кожата му го нямаше и дишането му беше

дълбоко и равномерно.

- Той е добре! - възкликна Клари и Алек, Джейс и Саймън дойдоха набързо да

погледнат. Саймън плъзна ръката си в тази на Клари и тя обви пръстите си около

неговите, доволна от увереността му.

- Значи ще живее? - попита Саймън, когато Магнус седна на ръкохватката на близкия

стол. Изглеждаше изтощен, измъчен и синкав. - Сигурен ли си?

- Да, сигурен съм. - каза Магнус. - Аз съм Висшият Магьосник на Бруклин, знам какво

правя. - очите му се преместиха към Джейс, който точно бе казал нещо на Алек с глас,

твърде нисък за някой от тях да чуе. - Което ми напомня, - продължи Магнус, звучейки

твърдо, а Клари никога не го бе чувала да звучи твърдо преди. - че не съм много

сигурен, какво си мислите, че правите. Да ми се обаждате всеки път, когато някой от

вас има навлязъл в плътта нокът, който има нужда от подрязване? Като Висш

Магьосник времето ми е ценно. Има второстепенни магьосници в изобилие, които ще

бъдат щастливи да свършат работата на много по-малка тарифа.

Клари премигна изненадано към него.

- Таксуваш ни? Но Люк е приятел!

Магнус извади тънка синя кутиика цигари от джоба на тениската си.

- Не и мой приятел. - каза той. - Срещал съм го само от време на време, когато майка ти

го водеше със себе си, когато магията ти за спомените трябваше да бъде подновена. -

той премина с ръка през края на цигарата и тя светна с многоцветен огън. - Нима си

мислехте, че ви помагам само заради добросърдечността си? Или аз съм единственият

магьосник, който се случи да познавате?

Джейс слушаше с тлееща ярост, искряща в кехлибарено златните му очи.

- Не, - каза сега той. - но ти си единствения магьосник, който се случи да излиза с наш

приятел.

За момент всички го зяпаха - Алек в пълен ужас, Магнус в учуден гняв, а Клари и

Саймън в изненада. Беше Алек, този който проговори първи, гласа му трепереше.

- Защо би казал нещо такова?

Джейс изглеждаше объркан.

- Какво такова?

- Това, че излизам с... това, че ние... не е вярно. - каза Алек, гласа му се повишаваше и

спадаше с няколко октави, докато се бореше да го стабилизира. Джейс погледна към

него непоколебимо.

- Не съм казал, че се среща с теб, - каза той. - но е смешно как знаеш точно това, което

имах предвид, нали?

- Ние не излизаме. - каза отново Алек.

- Ох! - каза Магнус. - Значи просто си толкова приятелски настроен към всички, това ли

е?

- Магнус. - Алек гледаше умолително магьосника. Магнус, явно, изглежда бе получил

достатъчно. Той скръсти ръце пред гърдите си и се облегна безмълвно, наблюдавайки

сцената пред него с хлъзгави очи.

Алек се обърна към Джейс.

- Ти нали... - започна той. - Искам да кажа, ти нали не си мислиш...

Джейс клатеше главата си в недоумение.

- Това, което не разбирам е, че ти през цялото това време си крил връзката си с Магнус

от мен, когато не е сякаш ще имам нещо против, ако ми кажеш за това.

Ако искаше думите му да бъдат успокоителни, беше очевидно, че не бяха. Алек стана

светло сив и не каза нищо. Джейс се обърна към Магнус.

- Помогни ми да го убедя, - каза той. - че не ми пука наистина.

- Ох. - каза тихо Магнус. - Мисля че ти вярва за това.

- Тогава аз... - объркаността по лицето на Джейс беше ясна и за момент Клари видя

изражението на Магнус и знаеше, че той силно се изкушаваше да отговори. Подтикната

от бързо съжаление за Алек, тя издърпа ръката си от тази на Саймън и каза:

- Джейс, достатъчно. Остави това.

- Да остави какво? - поинтересува се Люк.

Клари се завъртя силно, за да го намери седнал на канапето, мръщейки се малко от

болка, но иначе изглеждаше достатъчно здрав.

- Люк! - тя се изстреля до канапето, обмисляйки да го прегърне, но видя начина по-

който си държеше рамото и реши да не го прави. - Помниш ли какво стана?

- Всъщност не. - Люк премина с ръка през лицето си. - Последното нещо, което помня

е, че излизах от камиона. Нещо удари рамото ми и ме бутна настрани. Помня най-

невероятната болка... Както и да е, явно съм припаднал. Следващото нещо, което

помня, е че слушах как петима души крещят. За какво беше това, все пак?

- Нищо. - изрецетираха хорово Клари, Саймън, Алек, Магнус и Джейс в изненадващ и

може би "никога да не се повтори" унисон.

Въпреки очевидното му изтощение, веждите на Люк скочиха нагоре. Но...

- Разбирам. - ... беше всичко, което каза.

Тъй като Мая беше все още в безсъзнание в спалнята на Люк, той обяви, че на канапето

ще му бъде добре. Клари се опита да му предложи леглото в нейната стая, но той отказа

да го вземе. Предала се, тя тръгна през пустия коридор да намери чаршафи и одеяла от

килера. Дърпаше една завивка от високата лавица, когато усети някой зад нея. Извъртя

се силно, изтървайки одеялото, което държеше, и то меко се сблъска с краката й.

Беше Джейс.

- Извинявай, че те стреснах.

- Няма нищо. - тя се наведе да вземе одеялото.

- Всъщност, не се извинявам. - каза той. - Това е единствената емоция, която съм

виждал у теб от дни.

- Не съм те виждала от дни.

- И чия вина е това? Обаждах ти се. Ти не вдигаше телефона. И не е толкова просто,

сякаш можех да дойда и да те видя. Бях затворник, в случай че не знаеш.

- Не точно затворник. - опита се да звучи безгрижно, докато се изправяше. - Имаш

Магнус да ти прави компания. И Острова на Джилигън.

Джейс предположи, че бе малко вероятно актьорите от Острова на Джилигън да

направят нещо анатомично един с друг.

Клари въздъхна.

- Не трябва ли да си тръгваш с Магнус?

Устата му се усука и тя видя нещо да се счупва зад очите му, взрив от болка.

- Нямаш търпение да се отървеш от мен?

- Не. - тя прегърна одеалото и погледна към ръцете му, невъзможно бе да го погледне в

очите. Тънките му пръсти бяха в белези и красиви, с изчезващо бяла ивица от по-светла

кожа на десния показалец, където държеше пръстена на Моргенстърн. Жаждата да го

докосне беше толкова силна, че искаше да пусне одеялото и да закрещи. - Имам

предвид, не, не е така. Не те мразя, Джейс.

- И аз не те мразя също.

Тя погледна облекчено нагоре към него.

- Радвам се да чуя това...

- Иска ми се да можех да те мразя. - каза той. Гласа му беше лек, устата му се изкриви в

равнодушна половин усмивка, а очите му бяха ядосани от мъката. - Искам да те мразя.

Опитвам да те мразя. Щеше да е толкова по-лесно, ако те мразех. Понякога си мисля, че

наистина те мразя, но след това те виждам и...

Ръцете й се втвърдиха около одеялото.

- И какво?

- Какво мислиш? - Джейс поклати главата си. - Защо трябва да ти казвам всичко, за това

как се чувствам, когато ти не ми казваш нищо? Сякаш си удрям главата в стена, с

изключение на това, че ако наистина си удрях главата, щях да бъда способен да спра.

Устните на Клари трепереха толкова буйно, че дори се затрудни да говори.

- Мислиш ли, че на мен ми е лесно? - запита тя. - Мислиш ли...

- Клари? - беше Саймън идващ към коридора с неговата нова, беззвучна грация,

стряскайки я толкова силно, че отново изтърва одеялото. Тя се обърна настрани, но не

достатъчно бързо, за да скрие изражението си от него или изданическия проблясък в

очите си. - Разбирам. - каза той след дълга пауза. - Извинявайте за прекъсването. - той

изчезна обратно във всекидневната, оставяйки Клари да гледа след него през

трепкащите лещи от сълзи.

- По дяволите. - обърна се към Джейс. - Какво ти става? - каза тя с повече свирепост,

отколкото беше нужна. - Защо винаги трябва да разваляш всичко? - бутна набързо

одеялото в него и се изтреля извън коридора след Саймън, който вече беше навън пред

входната врата.

- Саймън! Къде отиваш?

Той се обърна почти без желание.

- Вкъщи. Късно е, не искаш да се окажа заклещен тук, когато слънцето се появи.

Тъй като слънцето нямаше да се покаже до часове, за Клари това беше слабо

оправдание.

- Знаеш, че винаги си добре дошъл да останеш и преспиш тук през деня, ако искаш да

избягваш майка си. Можеш да спиш в моята стая...

- Не мисля, че това е добра идея.

- Защо не? Не разбирам, защо си тръгваш?

Той й се усмихна. Беше тъжна усмивка с нещо друго под нея.

- Знаеш ли кое е най-гадното чувство, което мога да си представя?

Тя премигна към него.

- Не.

- Да не мога да се доверявам на човека, който обичам, повече от всичко друго на света.

Тя сложи ръката си на ръкава му. Той не се отдръпна, но и не отговори на докосването

й.

- Нима имаш предвид...

- Да. - каза той, знаейки какво щеше да попита. - Имам предвид теб.

- Но ти можеш да ми вярваш.

- Бях свикнал да мисля, че мога. - заяви той. - Но виждам чувството, че предпочиташ да

копнееш по някого, който никога няма да е възможно да имаш, отколкото да опиташ да

си с някого, с който можеш.

Нямаше смисъл от преструвки.

- Просто ми дай време. - каза тя. - Просто имам нужда от време да го преодолея, да

преодолея всичко.

- Няма да ми кажеш, че греша, нали? - попита той. Очите му изглеждаха много тъмни и

широки на слабата входна светлина. - Не и този път.

- Не и този път. Съжалявам.

- Недей. - той се обърна настрани от протегнатата й ръка, тръгвайки към входните

стълби. - Поне е истината.

Колкото и да струваше истината. Тя пъхна ръцете си в джобовете, гледайки го как се

отдалечава от нея, докато не беше погълнат от тъмнината.

Накрая се оказа, че Магнус и Джейс няма да си тръгнат. Магнус искаше да прекара още

няколко часа, за да се увери, че Мая и Люк се възтановяват както трябва. След няколко

минути неловък разговор с отегчения Магнус, докато Джейс, стоящ на пианото до Люк

и прилежно изучаващ някакви тонове, я игнорираше, Клари реши да се легне в леглото

рано. Но сънят не дойде. Можеше да чуе мекото свирене на Джейс през стените, но не

това я държеше будна. Тя мислеше за Саймън, тръгнал за къщата, която вече не

чувстваше като свой дом, за отчаянието в гласа на Джейс, когато каза "Искам да те

мразя", и за Магнус, който не каза на Джейс истината: че Алек не иска той да знае за

връзката му, защото все още беше влюбен в него. Помисли си за задоволството, което

би донесло на магьосника, ако изкаже думите на глас, да обясни каква е истината и

факта, че не го направи - остави Алек да продължава да лъже и преструва - защото това

бе, което Алек искаше, и Магнус го беше грижа за него достатъчно много, за да му

позволи това. Може би, все пак това, което Кралицата на Феите бе казала, бе истина:

Любовта те прави лъжец.

ГЛАВА 13

ВОЙСКА ОТ БУНТОВНИ АНГЕЛИ ПРЕВЕДЕНО ОТ DARKNESS92

Имаше три различни части в изпълнението за соло пиано на Равел Gaspard de la Nuit;

Джейс беше изсвирил първата, когато стана от пианото, отиде до кухнята, вдигна

телефона на Люк и направи едно единствено обаждане. След това се върна обратно към

пианото и Равел.

Беше на половината на третата част, когато видя светлина да се носи по предната

ливада на Люк. Момент по-късно тя изгасна, потапяйки гледката през предния

прозорец в тъмнина, но Джейс вече беше на крака и посягаше за якето си.

Затвори входната врата на Люк безшумно и с големи крачки прекрачи предните стълби.

На пътечката по ливадата стоеше все още буботещ мотор. Имаше странен органичен

вид: железа като жилести вени обвиваха отново и отново шасито и единственият

преден фар, сега мъждив, приличаше на блещукащо око. По някакъв начин изглеждаше

толкова жив, колкото и момчето, което се беше настанило на него, а тъмната му коса се

къдреше надолу към яката му и падаше над стеснените очи. Усмихваше се, излагайки

острите си бели зъби. Разбира се, помисли си Джейс, нито мотора, нито момчето бяха

живи, и двамата се движеха на демонска енергия, подхранвани от нощта.

- Рафаел. - каза Джейс за поздрав.

- Както виждаш. - каза Рафаел. - Донесох ти го, както поиска.

- Виждам това.

- Въпреки това трябва да добавя, че съм много любопитен, защо би искал такова нещо

като демоничен мотор? Те не са точно по Споразумението, но и се говори, че ти вече си

имаш един.

- Да, наистина имам. - призна Джейс, обикаляйки около мотора, за да го огледа от

всички ъгли. - Но той е на покрива на Института и не мога да го взема точно сега.

Рафаел се изкиска меко.

- Изглежда и двамата не сме добре дошли в Института.

- Вие, пиявиците, все още ли сте в списъка "Най-търсени"?

Рафаел се наведи настрани и се изплю деликатно на земята.

- Обвиняват ни за убийства. - каза разгневено. - Смъртта на върколашкото същество, за

феята и дори за магьосника, мисля им бях казал, че ние не пием кръв на магьосници.

Горчива е и причинява странни промени на тези, които я консумират.

- Каза ли на Мариса това?

- Мариса. - очите на Рафаел проблеснаха. - Не мога да говоря с нея, дори и да исках.

Всички решения се взимат от Инквизиторката сега, всички въпроси и молби

преминават през нея. Лоша ситуация, приятел, лоша ситуация.

- На мен ли го казваш? - каза Джейс. - И ние не сме приятели. Съгласих се да не кажа

на Клейва какво е станало със Саймън, защото имах нужда от помощта ти. Не защото

те харесвам.

Рафаел се ухили, зъбите му проблеснаха бели в тъмнината.

- Харесваш ми. - наклони главата си настрани. - Странно. - разсъждаваше той. - Мислех

си, че ще изглеждаш различен сега заради това, че си в немилост с Клейва. Повече не

си техен любим син. Помислих си, че малко от тази арогантност може да се е избила от

теб. Но ти си просто същия.

- Вярвам в постоянството. - каза Джейс. - Ще ми кажеш ли, дали имам този мотор, или

не? Имам само няколко часа до изгрев слънце.

- Предполагам това означава, че няма да ме закараш до вкъщи. - Рафаел се премести

грациозно настрани от мотора, а когато се помръдна, Джейс мерна светлия проблясък

на верижката около гърлото му.

- Не. - Джейс се покачи на мотора. - Но можеш да спиш в мазето под къщата, ако се

тревожиш за изгрева.

- Ммм. - Рафаел изглеждаше замислен, той беше няколко сантиметра по-нисък от

Джейс и въпреки, че изглеждаше физически по-млад, очите му бяха много по-стари. –

Значи, квит ли сме за Саймън, Ловецо?

Джейс се усмихна към мотора, обръщайки се към реката.

- Никога няма да бъдем квит, кръвопиецо, но поне това е начало.

Джейс не беше карал мотор, откакто времето се промени, така че сега леденият вятър,

който се образуваше над реката, го изненада неприятно, пронизвайки тънкото му яке и

дънките му с дузина ледени иглички студ. Джейс потрепери, радвайки се, че поне има

топли кожени ръкавици, които предпазваха ръцете му.

Въпреки че слънцето току що бе залязло, светът изглеждаше облян в цвят. Реката

имаше цвета на стомана, небето сиво като гълъб, хоризонтът - плътна, черна, далечна,

нарисувана линия. Светлините премигваха и светеха по дължината на Уилямсбург и

Манхатанските мостове. Въздухът имаше вкус на сняг, въпреки че зимата беше след

месеци.

Последният път, когато летеше над реката, беше с Клари, ръцете й увити около него,

свити в материала на якето му. Тогава не му беше студено. Той наведе колелото

неправилно и почувства как се накланя настрани, помисли си, че бе видял собствената

си сянка хвърлена над водата, наведена лудо настрани. Когато се изправи, го видя:

кораб с черни метални страни, немаркирани и почти без светлина по тях, носът му като

тясно острие режеше водата отпред. Напомни му за акула – слаб, бърз и смъртоносен.

Той спря и се насочи внимателно надолу, беззвучно, като листо, хванато от прилива. Не

чувстваше, че пада, а по-скоро сякаш самият кораб се вдигаше вдигаше да го посрещне,

плаващ нагоре по течението. Колелата на мотора докоснаха палубата и той се плъзна

бавно, докато не спря. Нямаше нужда да изключва двигателя, само плъзна краката си от

мотора и буботенето му затихна до ръмжене, след това до мъркане и накрая до тишина.

Когато погледна обратно към него, изглеждаше сякаш му се мръщеше като недоволно

куче след като са му казали да стои. Той му се усмихна.

- Ще се върна за теб. - каза той. - Трябва да проверя тази лодка първо.

Имаше много за проверяване. Той стоеше на широката палуба, водата бе от негово

ляво. Всичко беше оцветено в черно: палубата, металните парапети, които го

обкръжаваха, дори и прозорците на дългата, тясна кабина бяха почернени. Лодката

беше по-голяма, отколкото очакваше да бъде: може би с размерите на футболно игрище

или повече. Не беше като никой кораб, който бе виждал до сега: твърде голям да бъде

яхта, твърде малък за венноморски съд, а и той никога не бе виждал кораб, където

всичко беше боядисано в черно. Джейс се зачуди откъде баща му го е намерил.

Изоставяйки мотора, той започна бавно да обикаля из палубата. Небето вече беше

започнало да се изчиства и звездите се показаха, невъзможно ярки. Можеше да види

озарения град от двете си страни, сякаш стоеше на празен, ограден със стени от

светлина проход. Ботушите му ехтяха кухо по палубата. Внезапно се зачуди, дали

Валънтайн е дори тук. Джейс рядко бе бил някъде, където да е толкова безлюдно.

Той се спря на носа на лодката, гледайки навън над реката, която разделяше Манхатън

и Лонг Айслънд като белег. Водата се пенеше и издигаше сива, преливаше към

сребърно по върховете й и силен вятър духаше, от онзи вид, който вееше само над вода.

Той разпери настрани ръце и остави вятърът да поеме якето му и да го развее назад

като криле, да отвее косата от лицето му и да парне очите му до сълзи.

Имаше езеро в имението на къщата в Идрис. На него баща му го беше научил да опъва

платно, бе го научил на езика на вятъра, на водата и на въздуха, а също и как да се

задържи на повърхността на водата. Всеки мъж трябва да знае как да опъва платно,

казваше той. Това беше един от няколкото пъти, когато бе говорил така, казвайки всеки

мъж, а не всеки Ловец на сенки. Това беше малъко напомняне, че какъвто и друг да е

Джейс, той все още беше част от човешката раса. Обръщайки се назад от носа на

лодката със смъдящи очи, той видя врата между два черни прозореца, водеща към

кабина. Прекосявайки бързо палубата той се опита да я отвори, но тя беше заключена.

Със стилето си той издълба бързо знака на Отварящата руна в метала и вратата се

плъзна отворена, пантите изскърцаха в протест и разхвърляха червени люспи ръжда.

Джейс се сви под ниския вход и се намери на бегло осветени метални стълби. Въздухът

миришеше на ръжда и старо. Той пое още една стъпка и още една напред и вратата се

затръшна затворена зад него с ехтящо метално дрънкане, обвивайки го в тъмнина.

Той изруга, опипвайки за камъка вещерска светлина в джоба си. Ръкавицата му

внезапно прилепна, а пръстите се втвърдиха от студ. Вътре му беше по-студено,

отколкото отвън на палубата. Въздуха беше като лед. Той издърпа ръката си от джоба,

треперейки и не само от температурата. Косата по задната част на гърба му щипеше,

всеки нерв по него крещеше. Нещо не беше наред.

Той вдигна камъка с издълбана руна на него и то избухна в светлина, правейки водата в

очите му дори още повече. През мъглата той видя слаба фигура на момиче да стои пред

него, ръцете й бяха закопчани пред гърдите, а косата й пръски от червено на фона на

черния метал около тях. Ръката му потрепери, разпилявайки лъчи от вещерска

светлина, сякаш летящ огън бе изникнал от тъмнината отдолу.

- Клари?

Тя гледаше към него с бяло лице и треперещи устни. Въпросите замряха в гърлото му -

какво правеше тя тук? Как се е добрала до кораба? Спазъм на ужас го обхвана, по-лош

от всеки страх, който някога бе изпитвал за себе си. Нещо не беше наред с нея, с Клари.

Той престъпи напред, точно когато тя премести ръцете си от гърдите и ги вдигна

напред към него. Те бяха влажни от кръв. Също кръв покриваше предната част на

нейната бяла рокля като алена горна част на престилка. Той я хвана с една ръка, когато

тя се отпусна напред. Почти изтърва вещерската светлина, когато теглото й се отпусна

върху него. Можеше да усети ударите на сърцето й, допира на меката й коса по

брадичката, толкова бе познато. Макар че уханието й беше различно. Миризмата, която

той свързваше с Клари беше микс от растителен сапун и чист памук, но тук я нямаше,

помирисваше само кръв и метал. Главата й се наведе назад, очите й се превъртяха

нагоре до бяло. Дивото биене на сърцето й забавяше... спираше...

- Не! - той я разтърси, достатъчно силно, че главата й да се наклони към ръката му. -

Клари! Събуди се! - разтърси я отново и усети миглите й да се движат. Почувства

успокоение като внезапна студена пот, и тогава очите й се отвориха, но не бяха вече

зелени, бяха непрозрачно и проблясващо бяло, бяло като заслепяващите лампи по

улиците, бяло като шумен звук вътре в собственото му съзнание. Виждал съм тези очи

и преди, помисли си той и тогава тъмнината се надигна и го заля като вълна, носеща

тишина.

Имаше дупки в тъмнината, просвяткащи точки светлина срещу сянката. Джейс затвори

очите си, опитвайки се да успокои собственото си дишане. Имаше меден вкус в устата

си – като от кръв; усещаше, че лежи на студена металена повърхност и студът се

просмукваше през собствените му дрехи към кожата му. Той преброи на ум от сто

назад, докато дишането му се забави. След това отвори очите си отново. Тъмнината все

още беше там, но се беше разсеяла до познатото нощно небе, осеяно със звезди. Той

беше на палубата на кораба, легнал по гръб под сянката от Бруклинския мост, който бе

надвиснал над носа на кораба като сива планина от метал и камък. Изпъшка и се

надигна на лакти - след това замръзна, разбирайки за друга сянка, тази можеше да се

разпознае като човешка, надвеснала над него.

- Това беше неприятен удар по главата, който получи. - каза гласът, обитаващ

кошмарите му. - Как се чувстваш?

Джейс седна и веднага съжали, когато стомаха му се обърна. Ако беше ял нещо през

последните часа, беше напълно сигурен, че щеше да го повърне. Сякаш това се

случваше, кисел вкус наводни устата му.

- Чуваствам се като в ада.

Валънтайн се усмихна. Той стоеше на купчина празни смачкани кутии, носеше

спретнат сив костюм и вратовръзка, сякаш стоеше зад елегантното махагоново бюро в

къщата на Уайлънд в Идрис.

- Имам друг очевиден въпрос за теб. Как ме откри?

- Измъчвах един от твоите Раум демони. - каза Джейс. - Ти беше този, който ме научи

къде си държат сърцата. Заплаших го и то ми каза – е, не са много умни, но съумя да ми

каже, че идва от кораб в реката. Погледнах и видях сянката от кораба ти във водата.

Каза ми, че ти си го призовал също, но аз вече знаех това.

- Разбирам. - Валънтайн изглежда криеше усмивката си. - Следващият път поне може

да ми кажеш, че ще дойдеш, преди да се отбиеш. Щеше да ти спести гадното

сблъскване с пазачите ми.

- Пазачи? - Джейс се подпря на студения, метален парапет и взе дълбока глътка чист

студен въздух. - Имаш предвид демони, нали? Използваш Меча да ги призовеш.

- Не отричам това. - каза Валънтайн. - Зверовете на Лушън съсипаха армията ми от

Бездушни и нямах никакво време или предразположение да създам нови. Сега, когато

имам Меча на Смъртните, не се нуждая повече от тях. Имам си други.

Джейс си спомни за Клари, кървава и умираща в ръцете му. Той сложи ръка на челото

си. Беше студена там, където металния парапет я бе докоснал.

- Това нещо при стълбите. - каза той. - Не беше Клари, нали?

- Клари? - Валънтайн звучеше меко казано изненадан. - Това ли видя?

- Защо да не видя това? - Джейс се бореше гласа му да бъде равен, безгрижен. Не беше

нито незапознат с лъжите, нито пък се чувстваше некомфортно с тях - без значение със

собствените си или с тези на други - но чувствата му към Клари бяха нещо, за което си

бе казвал, че може да ги понесе, само ако не гледа толкова внимателно към тях.

Но това беше Валънтайн. Той гледаше към всичко внимателно, изучавайки го,

анализирайки по какъв начин може да бъде превърнато в негово преимущество. По

това на Джейс му напомняше на Кралицата на Двореца на Феите: студена, пресметлива

и застрашаваща.

- Това, с което се срещна случайно на стълбите - каза Валънтайн. - беше Аграмон -

демона на страха. Аргамон приема формата на това, от което най-много се страхуваш.

След като се нахрани със страха ти те убива, но ти си жив до този момент. Повечето

мъже и жени умират от страх преди това. Трябва да бъдеш поздравен, че си издържал

толкова дълго.

- Аграмом? - Джейс беше удивен. - Това е Велик Демон. От къде го взе?

- Платих на млад и високомерен магьосник да го призове за мен. Мислеше си, че ако

демонът остане вътре в пентаграма, ще може да го контролира. За негово съжаление,

неговият най-голям страх беше, че демон, който е призовал, ще разруши защитата на

пентаграма, и точно това стана, когато Аграмон се появи през него.

- Значи така е умрял. - каза Джейс.

- Кой умрял?

- Магьосникът. - обясни Джейс. - Името му е било Елиас. Бил е на шестнадесет. Но ти

знаеше това, нали? Ритуалът на Дяволското превръщане...?

Валънтайн се разсмя.

- Бил си доста зает, нали така? Значи знаеш защо изпратих онези демони до къщата на

Лушън, нали?

- Искал си Мая. - каза Джейс. - Защото тя е върколашко дете. Нуждаел си се от кръвта

й.

- Изпратих демоните Древак да шпионират там, за да огледат за Лушън и да ми

докладват обратно. - каза Валънтайн. - Лушън уби един от тях, но когато другият ми

докладва за присъствието на млад ликантроп...

- Си изпратил демоните Раум да я вземат. - внезапно Джейс се почувства много уморен.

- Защото Люк е мил с нея и си искал да го нараниш, ако можеш. - направи пауза, след

което каза с премерен тон. - Което е доста долно, дори и за теб.

За момент искра гняв премина през очите на Валънтайн, след това той наклони главата

си назад и изрева от смях.

- Възхищавам се на упорството ти. Толкова много си прилича с моето. - Той скочи на

крака, след което подаде ръка на Джейс да я поеме. - Ела. Разходи се по палубата с мен.

Има нещо, което искам да ти покажа.

Джейс искаше да отхвърли предложената му ръка, но не беше сигурен, като се има

предвид болката в главата му, дали ще успее да се изправи на краката си без чужда

помощ. Между другото, може би беше по-добре да не ядосва баща си твърде скоро;

каквато й похвала да кажеше Валънтайн за бунтовничеството на Джейс, той никога не е

бил много търпелив с непослушното държание.

Ръката на Валънтайн беше студена и суха, хватката му странно успокоителна. Когато

Джейс беше на краката си, Валънтайн отпусна ръката си и извади стилето от джоба си.

- Нека се погрижа за раните ти. - каза той, посягайки към сина си.

Джейс се отръпна назад - след секунда колебание, която Валънтайн сигурно бе

забелязал.

- Не искам помощта ти.

Валънтай отдръпна стилето настрани.

- Както искаш. - той започна да върви и след момент Джейс го последва, бягайки, за да

го настигне. Той познаваше баща си достатъчно добре, за да знае, че никога нямаше да

се обърне да види дали Джейс го е последвал, но следователно можеше да очаква, че

ще започне да говори.

Беше прав. По времето, когато Джейс достигна едната страна на баща си, Валънтайн

вече бе започнал да говори. Ръцете му бяха хлабаво хванати зад гърба му и се движеше

с лесна, безгрижна грация, необичайна за голям, широкоплещест мъж. Наведе се

напред, докато вървеше, почти сякаш гледаше към силния вятър.

- ... ако си спомням правилно, - говореше Валънтайн. - си запознат с "Изгубеният рай"

на Милтън, нали?

- Накара ме да я прочета само десет или петнадесет пъти. - каза Джейс. - По добре е да

царуваш в ада, отколкото да слугуваш в рая и прочие.

- Non serviam. - каза Валънтайн. - "Аз няма да служа". Това бе написал Луцифер на

знамето си, когато водеше армията си от въстанали ангели срещу покварената власт.

- Какво искаш да кажеш? Че си на страната на дявола?

- Някои казват, че самият Милтън бил на страната на дявола. Неговият Сатана

определено е по-интересна фигура от Господ. - Те почти бяха стигнали предната част

на кораба. Той спря и се облегна на перилата. Джейс се присъедини към него. Бяха

преминали мостовете на реката и се носеха по широките води между Стейтън Айлънд и

Манхатън. Светлините на финансовия район в центъра блещукаха като вещерската

светлина на вода. Небето беше поръсено с диамантен прах, а реката криеше тайните си

под хлъзгава, черна покривка, пречупена тук и там от сребърни проблясъци, които

може да са били рибени опашки... или такива на русалки. Моят град, помисли си

експериментално Джейс, но думите все още извикваха в съзнанието му Аликанте и

кристалните му кули, не небостъргачите в Манхатън. След момент Валънтайн каза:

- Защо си тук, Джонатан? Мислех си, че след като те видях в Града от кости омразата

ти към мен е станала непреклонна. Почти се бях отказал от теб.

Тонът му беше равен, както винаги говореше, но имаше нещо в него - не уязвимост, но

поне нещо като истинско любопитство, сякаш бе осъзнал, че Джейс бе способен да го

изненада.

Джейс погледна към водата,

- Кралицата на Феите искаше да ти задам въпрос. - каза той. - Каза ми да попитам,

каква кръв тече във вените ми?

Изненда премина по лицето на Валънтайн - като ръка, изглаждаща всякакво изражение.

- Говорил си с Кралицата?

Джейс не каза нищо.

- Това е подходът на Феите. Всичко, което кажат, има повече от едно значение. Кажи й,

ако попита отново, че кръв на Ангел тече във вените ти.

- И във вените на всеки Ловец на сенки. - каза разочаровано Джейс. Надяваше се на по-

добър отговор. - Ти не би излъгал Кралицата на Двореца на Феите, нали?

Тона на Валънтайн беше нисък.

- Не. И не си дошъл тук за да ми зададеш този абсурден въпрос. Защо наистина си тук,

Джонатан?

- Трябваше да поговоря с някого. - не беше толкова добър в контролирането на тона си,

колкото баща му беше. Можеше да чуе болката в него като кървяща рана точно под

повърхността. - Лайтууд... Аз съм нищо, освен проблем за тях. Люк трябва да ме е

намразил до сега. Инквизиторката ме иска мъртъв. Направих нещо, за да нараня Алек и

дори не съм сигурен какво.

- А сестра ти? - попита Валънтайн. - Какво за Клариса?

Защо трябва да разваляш всичко?

- Тя не е много доволна от мен, също. - той въздъхна. - Помня какво каза в Града от

кости. Че никога не си имал шанс да ми кажеш истината. Не ти вярвам. - добави той. -

Искам да знаеш това. Но мисля, че ще ти дам шанса да ми кажеш защо.

- Трябва да ме питаш повече от едно защо, Джонатан. - имаше нотка в гласа на баща

му, който сепна Джейс - жестока скромност, която сякаш каляваше горделивостта на

Валънтайн, както стоманата може да бъде калена от огъня. - Има толкова много защота.

- Защо уби Мълчаливите братя? Защо взе Меча на Смъртните? Какво планираш? Защо

Бокалът на Смъртните не ти беше достатъчен? - Джейс се спря, преди да продължи да

задава още въпроси. Защо ме остави за втори път? Защо каза, че не съм повече твой

син, като след това се върна отново за мен?

- Знаеш какво искам. Клейвът е безнадеждно покварен и трябва да бъде унищожен и

построен отново. Идрис трябва да бъде освободен от изродските раси и Земята да се

обезопаси срещу демоничната заплаха.

- Да, за тази демонична заплаха. - Джейс се огледа наоколо, сякаш наполовина

очакваше да види сянката на Аграмон да се клати тромаво пред него. - Мислех че

мразиш демони. Сега ги използваш за твои слуги. Рейвънарите, демоните Древак,

Аграмон - те са твои пионки. Пазачи, икономи... лични готвачи - това е, което знам.

Валънтайн потракваше с пръсти по перилата.

- Аз не съм приятел с демоните. - каза той. - Аз съм Нефилим, без значение, колко

много смятам, че Споразумението е безполезно и Законът подправен. Един мъж не

трябва да се доверява на правителството, за да бъде патриот, нали? Истинският патриот

трябва да каже, че обича страната си повече, отколкото го интересува неговото

собствено място в обществения ред. Бях клеветен за избора си, принуден да се крия, да

се осъдя на изгнание от Идрис. Но аз съм - и винаги ще бъде - Нефилим. Не мога да

променя кръвта във вените си, дори и да исках, което не искам.

Аз искам. Джейс си помисли за Клари. Той погледна надолу към тъмната вода, знаейки,

че не истина. Да се откаже от лова, убийствата, познатата му негова скорост и сигурни

способности: Това бе невъзможно. Той бе войн. Не можеше да е нищо друго.

- А ти? - попита Валънтайн. Джейс погледна настрани набързо, чудейки се дали баща

му може да прочете лицето му. Преди толкова много години бяха само те двамата. Той

познаваше лицето на баща си по-добре от своето собствено, преди. Валънтайн беше

единственият човек, от който чувстваше, че не може никога да скрие какво всъщност

чувства. Или поне първият човек. Понякога имаше усещането, сякаш Клари можеше да

погледне право през него, сякаш бе от стъкло.

- Не. - каза той. - Не искам.

- Ловец на сенки завинаги?

- Завинаги, - заяви Джейс. - до край такъв, какъвто ти ме направи.

- Браво. - каза Валънтайн. - Това исках да чуя. - той се облегна назад на перилата,

поглеждайки към нощното небе. Имаше сиво в сребъристо-бялата му коса, Джейс не бе

забелязал това досега. - Това е война. - продължи той. - Единственият въпрос е, на коя

страна ще се биеш?

- Мислех, че всички сме да една страна. Мислех, че сме ние - срещу демонските

светове.

- Де да можеше да бъде така. Не разбираш ли, ако чувствах, че Клейвът е взел присърце

най-добрите интереси на този свят, ако мислех, че правят най-доброто, на което са

способни - в името на Ангела, защо бих се бил с тях? Каква причина бих имал?

Мощ, помисли си Джейс, но не каза нищо. Вече не беше сигурен какво да каже, още по-

малко пък в какво да повярва.

- Ако Клейвът продължи така, - продължи Валънтайн. - демоните ще видят слабостта

им и ще нападнат, а Клейвът, разсеян от безкрайното си ухажване на изродските раси,

няма да бъде в състояние да го победи. Демоните ще нападнат, ще унищожат и няма да

има нищо останало.

Изродските раси. Думите съдържаха неловка познатост, те извикаха детството на

Джейс, по начин, който не беше изцяло неприятен. Когато си мислеше за баща си и

Идрис, това беше винаги същият замъглен спомен на горещо слънце, изгарящо

зелените поляни отдолу пред тяхната къща, и за голяма, тъмна, широкоплещеста

фигура, навеждаща се надолу да го вдигне от тревата и да го занесе вътре. Трябва да е

бил много малък тогава, но никога не го бе забравил, не й начинът, по който тревата

ухаеше - на зелено, чисто и току що окосено - или начинът, по който слънцето

превръщаше косата на баща му в бял ореол, нито пък чувството да се грижат за него.

Да бъде в безопасност.

- Люк. - каза Джейс със някакво затруднение. - Люк не е изрод...

- Лушън е различен. Той беше Ловец на сенки преди. - тонът на Валънтайн беше равен

и заключителен. - Това не е за определени Долноземци, Джонатан. Това е за

оцеляването на всяко живо същество на този свят. Ангелът е избрал Нефилимите с

причина. Ние сме най-доброто от този свят и сме предназначени да го спасим. Ние сме

най-близкото нещо до боговете на този свят, и ние трябва да използваме тази сила, за да

спасим света от разрушението, каквото й да ни струва.

Джейс постави лактите си на перилата. Беше студено тук. Леденият вятър преминаваше

през дрехите му и върховете на пръстите му бяха замръзнали. Но в съзнанието си

виждаше зелени хълмове, синя вода и камъните с меден цвят на къщата на Уайлънд.

- В една стара приказка - каза той. - Сатаната казал на Адам и Ева "Ще бъдете като

боговете", когато ги съблазнил към грях. И те били изгонени от градината заради това.

Имаше пауза, преди Валънтайн да се разсмее. Той каза:

- Виждаш ли, за това се нуждая от теб, Джонатан. Ти ме пазиш от греха на

горделивостта.

- Има всякакви видове грях. - Джейс се изправи и обърна с лице към баща си. - Не ми

отговори на въпроса за демоните, татко. Как можеш да обясниш това, че ги призоваваш

и се сдружаваш с тях? Да не би да планираш да ги изпратиш срещу Клейва?

- Разбира се, че е така. - каза Валънтайн без колебание, без момент да спре и да

обмисли дали е мъдро да открие плановете си на някой, който може да ги сподели с

враговете му. Нищо не можеше да разтресе Джейс така, както да осъзнае, колко

сигурен в победата баща му бе. - Клейва няма да отстъпи само с думи, трябва сила.

Опитах се да построя армия от Бездушни, с Бокала мога да създам армия от нови Ловци

на сенки, но това ще отнеме години. С Меча мога да си призова покорна армия от

демони. Ще ми служат като инструменти, ще правят каквото аз им заповядам. Няма да

имат избор. И когато свърша с тях, ще им заповядам да се самоунищожат, и те ще го

направят. - гласът му беше безстрастен.

Джейс стискаше перилата толкова силно, че пръстите му вече започнаха да го болят.

- Не можеш да избиеш всеки Ловец, който ти се противопостави. Това е убийство.

- Няма нужда да го правя. Когато Клейвът види внушителната сила срещу тях, ще се

предадат. Те не са самоубийци. А и има такива сред тях, които ме подкрепят. - нямаше

арогантност в гласа на Валънтайн, само спокойна увереност. - Ще отстъпят, когато

времето дойде.

- Мисля, че подценяваш Клейва. - Джейс се опита да задържи гласа си спокоен. - Не

смятам, че разбираш, колко много те мразят.

- Омразата е нищо, когато натежава срещу оцеляването. - ръката на Валънтайн посегна

към колана му, където дръжката на Меча светеше притъпено. - Но не вярвай само на

моята дума за това. Казах ти, че има нещо, което исках да ти покажа. Ето го.

Той издърпа Меча от калъфа и го подаде на Джейс.

Той бе виждал Мелартак преди в Града от кости, окачен на стената в павилиона на

Говорещите Звезди. И бе виждал дръжката му, излизаща от ножницата за рамо на

Валънтайн, но никога не го бе оглеждал наистина отблизо. Ангелският Меч. Беше от

тъмно, тежко сребро, мъждукащо със притъпена лъскавина. Светлина изглежда се

движеше над и през него, все едно бе направен от вода. На дръжката цъфтеше

плямтяща роза от светлина. Джейс проговори през сухата си уста.

- Много хубаво.

- Искам да го подържиш. - Валънтайн подаде Меча на сина си, както винаги го бе учил,

първо дръжката. Меча изглежда трептеше в черно на светлината от звездите. Джейс се

поколеба.

- Аз не...

- Вземи го. - Валентйан го притисна в ръката му.

В момента, в който пръстите на Джейс затвориха хватката си, копие от светлина изкочи

от дръжката на Меча и тръгна надолу по центъра към острието. Той погледна набързо

към баща си, но Валънтайн беше безстрастен.

Тъмна болка се разпростря нагоре по ръката на Джейс и през гърдите му. Не беше това,

че Мечът беше тежък, защото той не беше. Изглежда сякаш искаше да го издърпа

назад, да го завлече през кораба, през зелената океанска вода, през самата чуплива кора

на земята. Джейс се почувства все едно дъха му бе изтръгнат от дробовете. Той метна

главата си нагоре, огледа наоколо...

И видя, че нощта се беше променила. Светеща мрежа от тънки, златни жички

обхващаше небето и звездите блещукаха на него, ярки като върхове на пирони,

заковани в тъмнината. Джейс видя кривата на света, сякаш се изплъзваше от нея и за

момент бе поразен от цялата му красота. След това нощното небе изглежда се пропука,

отвори се като стъкло и изля през парчетата орда от тъмни форми, прегърбени и

изкривени, съсухрени и без лица, виещи в беззвучни викове, които обгаряха

вътрешната част на мозъка му. Леденият вятър го изгаряше, когато шесткраки коне

прелетяха покрай него, копитата им изпращащи кървави искри по палубата на кораба.

Нещото, което ги яздеше беше неописуемо. Същества без очи на главите си, с крила,

подобни на кожа кръжаха, издавайки остри звуци и от тях капеше зелена отровна тиня.

Джейс се наведе през перилата, повдигаше му се неконтролируемо, а Мечът все още

беше в ръката му. Под него водата се разпенваше с отровна пяна. Той видя покрити с

тънки игли същества с кървави хлътнатини като очи, борещи се, сякаш са завлечени

под вряща маса от хлъзгави, черни мустачки. Русалка хваната здраво от десеткрак

воден паяк, пищеше безнадеждно, докато той забиваше зъбите си в нейната мятаща се

опашка, червените му очи бяха лъскави като кървави мъниста.

Мечът падна от ръката на Джейс и издрънча на палубата. Внезапно звукът и гледката

изчезнаха и нощта бе тиха. Той се хвана здраво за перилата, гледайки невярващо

надолу към морето под него. Беше празно, повърхността му набръчкана само от вятъра.

- Какво беше това? - прошепна Джейс. Чувстваше гърлото си грапаво, сякаш бе

остъргано с шкурка. Той погледна подивяло към баща си, който се бе навел да вдигне

Душевния Меч от палубата, където Джейс го беше изтървал. - Това демоните, които

вече си извикал, ли са?

- Не. - Валънтайн плъзна Мелартак в калъфа му. - Това са демоните, които са били

завлечени към краищата на този свят от Меча. Доведох кораба си на това място, защото

защитата тук е слаба. Това, което видя, е моята армия, чакаща от другата страна на

защитата. Чакаща ме да ги призова на моя страна. - очите му бяха гибелни. - Все още ли

мислиш, че Клейвът няма да капитулира?

Джейс затвори очи и каза.

- Не и всички. Не й Лайтууд...

- Можеш да ги убедиш. Ако останеш с мен, кълна се - никаква вреда няма да ги

застигне.

Тъмнината зад очите на Джейс започна да става червена. Той бе започнал да си

представя пепелта от старата къща на Валънтайн, очернените кости от баба си и дядо

си, които никога не бе срещал. Сега видя други лица. Алек. Изабел. Макс. Клари.

- Вече направих толкова много за да ги нараня. - прошепна той. - Нищо друго не трябва

да им се случи на тях. Нищо.

- Разбира се. Разбирам. - и Джейс разбра в учудването си, че Валънтайн наистина

разбираше, сякаш видя това, което никой друг не бе способен да разбере. - Мислиш че е

твоя вина, всичкото това зло, което е сполетяло приятелите ти, семейството ти.

- Моя е.

- Прав си. Твоя е. - на това Джейс погледна в абсолютно удивление. Учудването от това

някой да бъде съгласен с с него се бореше с ужас и удовлетворение в равни размери.

- Така ли?

- Вредата не е преднамерена, разбира се. Но ти си като мен. Ние отравяме и

унищожаваме всичко, което някога сме обичали. Има и причина за това.

- Каква причина?

Валънтайн погледна към небето.

- Създадени сме за по-високи цели, ти и аз. Разсейването от света е просто разсейване.

Ако си позволим да бъдем отклонени от правилния си курс, сме съответно наказани.

- И нашето наказание сполетява всеки, за когото ни е грижа? Това изглежда малко

нечестно за тях.

- Съдбата никога не е честна. Ти си хванат в течение много по-силно от теб, Джонатан.

Изправи се срещу него и ще удавиш не само себе си, но и тези, които се опитват да те

спасят. Плувай с него и ще оцелееш.

- Клари...

- Никаква вреда няма да бъде причинена на сестра ти, ако се присъидениш към мен. Ще

отида до края на земята, за да я защита. Ще я заведа в Идрис, където нищо не може да й

се случи. Обещавам ти това.

- Алек. Изабел. Макс...

- Също и децата Лайтууд ще имат моята защита.

Джейс каза меко:

- Люк...

Валънтайн се поколеба, след това каза:

- Всички твои приятели ще бъдат предпазени. Защо не можеш да ми повярваш,

Джонатан? Това е единственият начин да ги спасиш. Кълна се.

Джейс не можеше да говори. Вътре в него студът на есента се бореше със спомена за

лятото.

- Взе ли решението си? - каза Валънтайн. Джейс не можеше да го види, но можеше да

чуе окончателността във въпроса му. Дори звучеше изгарящ от нетърпение.

Джейс отвори очите си. Светлината от звездите беше като бял изблик в ирисите му, за

момент не можеше да различи нищо друго. Той каза:

- Да, татко. Взех решението си.

ЧАСТ ТРЕТА: ДЕН НА ГНЯВ

ДЕН НА ГНЯВ, О, ТОЗИ ДЕН НА ПОЖАРИ,

СИЪР И СИБИЛ ЗАГРИЖЕНИ РАЗГОВАРЯТ,

А ЦЕЛИЯТ СВЯТ СЕ ПРЕВРЪЩА ВЪВ ПЕПЕЛ.

—ЕЙБРАХАМ КОУЛС

ГЛАВА 14

БЕЗСТРАШЕН ПРЕВЕДЕНО ОТ PAJU4ETO

Когато Клари се събуди, през прозорците нахлуваше светлина, а в лявата й буза имаше

остра болка. Претъркулвайки се, тя видя, че е заспала върху скицника си и ръбът му е

бил забит в лицето й. Също така беше изпуснала писалката си върху юргана, на който

сега се виждаше черно петно, простиращо се върху плата на мястото, където писалката

бе паднала. Със стон седна, печално потърка бузата си и тръгна да търси душ.

Банята носеше издайнически знаци от случилото се предната нощ; в кошчето за боклук

имаше захвърлени кървави дрехи, а през мивката минаваше ивица засъхнала кръв. С

потръпване Клари се пъхна под душа заедно с шише душгел с аромат на грозде, решена

да измие натрапчивото и продължило твърде дълго чувство на некомфорт.

По-късно, увита в една от хавлиите на Люк и с кърпа около мократа си коса, тя бутна

вратата на банята, само за да открие Магнус, притаен от другата страна и стиснал кърпа

с едната си ръка, а блестящата си коса – с другата. Трябва да е спал върху нея, помисли

си тя, защото от едната страна лъскавите шипове изглеждаха сплескани.

- Защо на момичетата им отнема толкова дълго време да се изкъпят? – настоя да узнае

той. – Смъртни момичета, ловци на сенки, жени-магьосници – всичките сте еднакви!

Не ставам по-млад, докато чакам тук.

Клари отстъпи настрани, за да може той да мине.

- На колко си години, все пак? – любопитно го попита тя.

Магнус й намигна:

- Бях вече жив, когато Мъртво море беше само едно езеро, чувстващо се недотам добре.

Клари извъртя очи.

Магнус направи движение, сякаш й казваше „къш!‖:

- Хайде сега, отмести дребничкото си телце. Трябва да вляза там; косата ми е просто

ужасна!

- Не ми използвай целия душ-гел, много е скъп! – подвикна тя след него и се отправи

към кухнята, където затърси филтри, които после постави в кафе-машината. Познатото

бълбукане на цедката и миризмата на кафе потиснаха чувството й за неудобство.

Докато на света имаше кафе, колко лоши биха могли да бъдат нещата?

Тя се насочи обратно към спалнята, за да се облече. След десет минути, в дънки и

горнище на сини и зелени ивици, тя вече беше в хола и разтърсваше Люк, за да го

събуди. Той седна със стенание, косата му разчорлена, а лицето му смачкано от съня.

- Как се чувстваш? – попита го Клари, като му подаде една нащърбена чаша, пълна с

изпускащо пара кафе.

- Вече по-добре. – Люк метна един поглед към разкъсания плат на ризата си; ръбовете

на дупката бяха просмукани с кръв. – Къде е Мая?

- Спи в твоята стая, не помниш ли? Ти каза, че може да я вземе. – Клари се намести на

страничната облегалка на дивана.

Люк разтри замъглените си очи:

- Не си спомням много от случилото се снощи. – призна той. – Помня, че излязох навън

и отидох при камиона и почти нищо след това.

- Отвън се криеха още демони. Те те нападнаха. Джейс и аз се погрижихме за тях.

- Още демони – Древак?

- Не. – Клари говореше с нежелание. – Джейс ги нарече Раум-демони.

- Раум-демони? – Люк рязко се изправи. – Това е много сериозно. Демоните Древак са

опасни гадини, но Раум...

- Всичко е наред. – каза му Клари. – Отървахме се от тях.

- Отървахте се от тях? Или Джейс се отърва? Клари, не искам ти...

- Не стана така. – Тя поклати главата си. – Беше като...

- Магнус не беше ли наоколо? Той защо не дойде с вас? – прекъсна я Люк, очевидно

разстроен.

- Лекувах те, затова. – отговори Магнус, който точно влизаше в хола, силно миришейки

на грозде. Косата му беше увита в кърпа и той бе облечен в син сатенен анцуг със

сребристи странични ивици. – Къде ти е благодарността?

- Благодарен съм. – Люк изглеждаше така, сякаш е едновременно ядосан и се опитва да

не се разсмее в същото време. – Но просто ако нещо се беше случило с Клари...

- Ти щеше да умреш, ако бях отишъл с тях. – заяви Магнус, като се пльосна на един

стол. – А тогава на Клари щеше да й бъде значително по-зле. Тя и Джейс се справиха с

демоните чудесно и сами, нали така? – той се обърна към Клари.

Тя се завъртя неспокойно:

- Разбираш ли, точно това е, което...

- Какво е точно това, което? – намеси се Мая, все още със същите дрехи, които носеше

предната вечер, като беше нахлузила върху тениската си една от големите памучни

блузи на Люк. Тя се придвижи вдървено през стаята и внимателно седна на един стол. –

Кафе ли подушвам? – попита с надежда, набръчквайки носа си.

Ама наистина, мислеше си Клари, просто не беше честно едно момиче-върколак да е

толкова закръглена на подходящите места и толкова хубава; тя би трябвало да е едра и

обрасла, например да й излизат косми от ушите. А това, мълчаливо добави Клари пред

себе си, е точно причината да нямам момичета-приятелки и да си прекарвам времето

със Саймън. Трябва да се стегна. Тя се изправи на крака:

- Искаш ли да ти донеса?

- Разбира се, - кимна Мая. – С мляко и захар! – подвикна тя, когато Клари излезе от

стаята. По времето, когато се върна от кухнята обаче, с димяща чаша в ръка,

върколашкото момиче се мръщеше:

- Нещо не си спомням какво точно се случи снощи, - сподели тя – но имаше нещо за

Саймън, нещо, което доста ме безпокои...

- Ами, така е – опита се да го убиеш. – каза й Клари, сядайки обратно на облегалката на

дивана. – Може би е това.

Мая пребледня и се вторачи в кафето си:

- Забравих. Сега той е вампир. – Тя погледна нагоре към Клари. – Не исках да го

нараня. Просто...

- Да? – Клари повдигна веждите си. – Просто какво?

Лицето на Мая бавно почервеня. Тя остави кафето си на масата до себе си.

- Може би няма да е зле да полегнеш. – посъветва я Магнус. – Смятам, че доста помага,

когато те залее вълната на смазващо осъзнаване.

Внезапно очите на Мая се напълниха със сълзи. Клари погледна към Магнус ужасена –

забеляза, че и той изглежда точно толкова шокиран – а после към Люк:

- Направи нещо! – изсъска му приглушено. Магнус може и да беше магьосник, лекуващ

фатални наранявания само с един син огнен проблясък, но определено Люк го биеше по

всички параграфи, когато ставаше въпрос за справяне с ревящи тийнейджърки.

Люк се накани да изрита одеялото си и да стане, но преди да успее да се изправи на

крака, предната врата се хлопна и през нея нахлу Джейс, следван от Алек, който

носеше бяла кутия. Магнус припряно смъкна кърпата от главата си и я пусна зад

фотьойла. Без гела и броката, косата му беше тъмна и права и стигаше до малко под

ушите му.

Очите на Клари моментално отскочиха към Джейс, както ставаше винаги; тя не

можеше да се спре, но поне никой сякаш не забеляза. Джейс изглеждаше напрегнат,

изпънат като струна пред скъсване – но също и изтощен; очите му бяха обрамчени със

сиви кръгове. Те се плъзнаха над нея безизразно и се спряха на Мая, която все още

хлипаше беззвучно и изглежда не ги беше чула да се приближават.

- Всички са в добро настроение, както виждам. – отбеляза той. – Поддържате високия

дух, а?

Мая разтърка очи:

- По дяволите! – измърмори. – Мразя да плача пред ловци на сенки!

- Ами върви да плачеш в друга стая тогава! – подкани я Джейс с глас, лишен от

топлина. – Определено нямаме нужда от хлипането ти тук, докато говорим, нали така?

- Джейс... – предупредително каза Люк, но Мая вече беше скочила на крака и излязла от

стаята през вратата на кухнята.

Клари се обърна към Джейс:

- Да говорим? Ние не говорехме.

- Но ние ще го направим. – заяви Джейс и се тръсна на пейката пред пианото,

протягайки дългите си крака. – Магнус иска да ми покрещи малко, нали, Магнус?

- О, да. – отвърна Магнус, откъсвайки очите си от Алек за достатъчно време, че да

успее да се намръщи. – Къде беше, по дяволите?! Мисля, че бях достатъчно ясен – не

трябва да напускаш къщата!

- Смятах, че не е имал избор. – намеси се Клари. – Мислех, че трябва да остане там,

където си ти. Нали се сещаш, нещо, свързано с магия.

- При нормална ситуация, да. – ядосано каза Магнус. – Но снощи, след всичко, което

направих, магията ми беше...изтощена.

- Изтощена?

- Точно така. – Магнус изглеждаше по-ядосан от всякога. – Дори Висшият магьосник

на Бруклин не притежава неизчерпаеми ресурси. Аз съм само човек... Е, всъщност –

поправи се той – полу-човек, но все тая!

- Но ти би трябвало да си наясно, че силите ти се изчерпват. – каза Люк, почти мило. –

Нали?

- Да, и накарах малкото копеленце да се закълне, че ще остане в къщата! – Магнус се бе

вторачил в Джейс. – Сега знам колко струват прехвалените ви клетви на ловци на

сенки!

- Трябва да знаеш как да ме накараш да се закълна правилно. – обясни Джейс

невъзмутимо. – Само клетвата в името на Ангела има значение.

- Вярно е. – подкрепи го и Алек. Това бяха първите думи, които произнасяше, откакто

бяха влезли в къщата.

- Разбира се, че е вярно. – Джейс вдигна недокоснатата чаша кафе на Мая и отпи.

Направи недоволна физиономия. – Захар.

- И къде беше цяла нощ, впрочем? – попита Магнус кисело. – С Алек?

- Не можах да спя, така че отидох да се разходя. – отговори Джейс. – Когато се върнах,

заварих тъжното копеле да се мотка по верандата. Посочи към Алек.

Лицето на Магнус се проясни:

- Там ли стоя цяла нощ? – попита той.

- Не. – отвърна Алек. – Прибрах се вкъщи и после се върнах. Нося други дрехи, нали?

Виж.

Всички погледнаха. Алек носеше тъмен пуловер и дънки, които бяха ама точно същите

като тези от предния ден. Клари реши да му остави предимството на една идея

съмнение.

- Какво има в кутията? – попита тя.

- О! А. – Алек я погледна, сякаш беше забравил за нея. – Понички, всъщност. – той

отвори кутията и я постави на масичката за кафе. – Някой иска ли?

Оказа се, че всички искат поничка. Джейс искаше две. След като погълна бостънския

крем, който Клари му донесе, Люк изглежда се посъвзе; той изрита напълно одеялото и

седна, като облегна гърба си на кушетката.

- Едно нещо не разбирам. – замислено каза той.

- Само едно ли? Напред си тогава в сравнение с нас, останалите. – отбеляза Джейс.

- Вие двамата сте излезли след мен, като не се върнах в къщата. – каза Люк,

поглеждайки от Клари към Джейс.

- Тримата. – поправи го Клари. – Саймън също дойде.

Люк изглеждаше така, сякаш го е заболяло:

- Добре, де! Тримата. Имало е три демона, но Клари казва, че не сте убили нито един.

Така че – какво всъщност стана?

- Щях да убия моя, но избяга. – обясни Джейс. – Иначе...

- Но защо би го направил? – заразпитва Алек. – Те са били два, вие трима – да не би да

да се е почувствал превъзхождан от броя ви?

- Без да искам да засегна никого, но единственият от вас, който изглежда

застрашително, е Джейс. – намеси се Магнус. – Необучен ловец на сенки и уплашен

вампир...

- Всъщност, смятам, че може би бях аз. – каза Клари. – Мисля, че може би аз го

изплаших.

Магнус примигна.

- Не казах ли току-що...

- Нямам предвид, че съм го изплашила, защото съм много ужасяваща. – обясни тя. –

Мисля, че беше това. – Тя повдигна ръката си, така че да могат да видят Маркировката

на ръката й.

Настана внезапна тишина. Джейс се загледа в нея настойчиво, после отмести поглед;

Алек премигна, а Люк изглеждаше поразен.

- Никога не съм виждал тази Маркировка преди. – каза той накрая. – Някой да я е

виждал?

- Не. – каза Магнус. – Но не ми харесва.

- Не съм сигурна нито какво е, нито какво значи. – каза Клари и свали ръката си. – Но

не е от Сивата книга.

- Всички руни идват от Сивата книга. – Гласът на Джейс беше твърд.

- Не и тази. – отвърна Клари. – Видях я в един сън.

- В един сън? – Джейс беше така вбесен, сякаш го обиждаше лично. – Каква ти е играта,

Клари?

- Не играя на нищо. Не си ли спомняш, когато бяхме в Двора на Двореца на феите...

Джейс изглеждаше така, сякаш го е ударила. Клари продължи припряно, преди той да

може да каже каквото и да било:

- ...и Кралицата на Феите ни каза, че сме експерименти? Че Валънтайн е направил –

сторил ни е нещо, за да ни направи различни, специални? Тя ми каза, че моят дар е дар

на думите, които не могат да бъдат изговорени, а твоят е собствения дар на Ангела?

- Това бяха глупости, каквито феите си дрънкат!

- Феите не лъжат, Джейс. Думи, които не могат да бъдат изговорени – имаше предвид

руни. Всяка има различно значение, но са създадени да се рисуват, не да се изговарят

на глас. – продължи тя, игнорирайки изпълнения му със съмнение поглед. – Спомняш

ли си, когато ме попита как съм влязла в килията ти в Мълчаливия град? Казах ти, че

използвах най-обикновена руна за отваряне...

- Това ли беше всичко, което направи? – Алек беше силно изненадан. – Стигнах там

точно след това и изглеждаше така, дякаш някой е изтръгнал вратата от пантите й.

- А руната ми не отключи само вратата. – продължи Клари. – Тя отключи и всичко в

килията. Накара белезниците на Джейс да се отворят. – Тя си пое дълбоко дъх. –

Мисля, че Кралицата имаше предвид, че аз мога да рисувам руни, които са по-могъщи

от обикновените. И може би дори да създавам нови.

Джейс поклати глава:

- Никой не може да създава нови руни...

- А може би тя наистина може, Джейс. – размишляваше Алек. – Вярно е, че никой от

нас никога не е виждал тази Маркировка на ръката й.

- Алек е прав. – намеси се Люк. – Клари, защо не отидеш и не вземеш скицника си?

Тя го погледна леко изненадана. Сивосините му очи бяха уморени и леко хлътнали, но

бяха толкова сигурни и непоколебими, както когато тя беше на шест годинки и той й

беше обещал, че ако се покатери на катерушката на детската площадка в Проспект

парк, той винаги ще е отдолу да я хване, ако падне. И винаги беше там.

- Добре. – съгласи се тя. – Ей-сега се връщам.

За да стигне до втората спалня, Клари трябваше да мине през кухнята, където откри

Мая, седнала на една табуретка в ъгъла и изглеждаща нещастно.

- Клари, - каза тя и скочи от табуретката. – Може ли да поговоря с теб за минутка?

- Само отивам до стаята си да си взема нещо...

- Виж, съжалявам за това, което стана със Саймън. Не бях на себе си.

- А, така ли? А какво стана с ония приказки, че върколаците са предопределени от

съдбата да мразят вампирите?

Мая изпуфтя раздразнено:

- Така е, но...предполагам, че не е нужно да пришпорваме процеса.

- Не ми обяснявай на мен, обясни го на Саймън.

Мая се изчерви отново, като бузите й този път станаха тъмно червени:

- Съмнявам се, че той ще иска да говори с мен.

- Би могъл да се съгласи. Той лесно прощава.

Мая се вгледа в нея по-отблизо:

- Не че искам да си вра носа, но вие двамата...гаджета ли сте?

Клари усети, как се изчервява и благодари на луничките си, че й осигуряват поне

някакво прикритие.

- Защо искаш да знаеш?

Мая сви рамене:

- Първия път, когато те срещнах, той говореше за теб като за най-добрата си приятелка,

но втория те нарече „гадже‖. Чудех се дали е нещо такова, на приливи и отливи.

- Нещо такова. Първо бяхме приятели. Много дълга история.

- Разбирам. – Изчервяването на Мая беше изчезнало и на лицето й се беше върнала

самодоволната усмивка тип „мъжко момиче‖. – Ами, ти просто си късметлийка, това е.

Дори и да е вампир сега. Трябва много да си свикнала с всякакви странни неща, като се

има предвид, че си ловец на сенки, така че се обзалагам, че не те притеснява.

- Напротив, притеснява ме. – каза Клари по-остро, отколкото бе възнамерявала. – Аз не

съм Джейс.

Усмивката се разшири:

- Никой не е. И имам чувството, че и той го знае.

- Това пък какво трябва да значи?

- О-о, ами – знаеш. Джейс ми напомня на едно старо гадже. Някои момчета те гледат,

сякаш искат секс. Джейс те гледа, сякаш вече сте правили секс, било е страхотно, а сега

сте само приятели – въпреки че ти искаш повече. Това побърква момичетата. Разбираш

ли какво имам предвид?

Да, помисли си Клари.

- Не. – отвърна.

- Предполагам, че не би могла да го усетиш, нали си му сестра. Ще трябва да ми се

довериш за това.

- Трябва да вървя. – Клари почти беше излязла през вратата, когато се сети за нещо и се

обърна. – Какво се случи с него?

Мая примигна:

- Какво се случи с кого?

- Със старото гадже. Онова, на което Джейс ти напомня.

- О, - отвърна Мая. – Той е онзи, който ме превърна във върколак.

- Добре, взех го. – каза Клари, влизайки обратно в хола със скицника си в едната ръка и

кутия цветни моливи в другата. Издърпа си един стол от комплекта към рядко

използваната холна масичка – Люк винаги ядеше в кухнята или в офиса си и масичката

беше покрита с листа и стари сметки – и седна, поставяйки скицника пред себе си.

Чувстваше се, сякаш има тест в училището по изобразително изкуство. „Нарисувай

тази ябълка.‖ – Какво искаш да направя?

- А ти какво мислиш? – Джейс още седеше на пейката пред пианото с приведени напред

рамене; изглеждаше така, сякаш не бе спал цяла нощ. Алек се беше облегнал на

пианото до него, може би защото така беше възможно най-далеч от Магнус.

- Достатъчно, Джейс. – Люк беше изпънал гръб, но изглеждаше, сякаш го прави с

усилие. – Каза, че можеш да рисуваш нови руни, така ли, Клари?

- Казах, че така мисля.

- Ами, иска ми се да пробваш.

- Сега?

Люк се усмихна слабо:

- Освен ако нямаш нещо друго предвид?

Клари отгърна скицника на празна страница и се зазяпа в него. Никога преди не й се

беше случвало лист хартия да й изглежда толкова празен. Долавяше застиналото

напрежение в стаята, всички я гледаха: Магнус с древното си, сдържано любопитство;

Алек, който беше твърде зает със собствените си проблеми, за да се занимава с

нейните; Люк с надежда; и Джейс със студена, плашеща празнота в погледа. Тя си

припомни думите му, че би искал да може да я мрази и се зачуди дали някой ден няма

да успее.

Метна молива долу:

- Просто не мога да го правя така, по команда! Не и без идея.

- Каква идея?

- Имам предвид, че аз дори не знам какви руни вече съществуват. Трябва да знам, да

имам някакво значение, дума, преди да мога да нарисувам руна за нея.

- Достатъчно ни е трудно да запомним всяка руна... – започна Алек, но Джейс – за

изненада на Клари – го пресече:

- Какво ще кажеш – тихо попита той – за „безстрашен‖?

- Безстрашен? – като ехо прозвуча гласа й.

- Има руни за смелост. – заяви Джейс. – Но никога не е имало такава, която да отнема

страха. Но ако ти, както казваш, можеш да създаваш нови руни... – Той хвърли поглед

наоколо и видя изненаданите изражения на Люк и Алек. – Виж, просто си спомних, че

няма такава, това е всичко. И изглежда достатъчно безопасна.

Клари погледна към Люк, който сви рамене и каза само „Добре‖.

Тя взе един тъмносив молив от кутията и допря върха му до хартията. Замисли се за

форми, линии, завъртулки; замисли се за знаците, изписани в Сивата книга, древни и

съвършени, въплъщения на думи от език, твърде безгрешен, за да бъде обличан в реч.

Мек глас заговори в главата й: „Коя си ти да смяташ, че можеш да говориш езика на

небесата?‖

И моливът се раздвижи. Беше почти сигурна, че не тя го е задвижила, но той се

плъзгаше по хартията, чертаещ единствена линия. Усети как сърцето й прескача. Сети

се за майка си, седнала замислена пред платното си, пресъздаваща собствената си

представа за света – от мастило и маслени бои. Помисли си – коя съм аз? Аз съм

дъщерята на Джоселин Фрей. Моливът се раздвижи отново, и този път тя сдържа дъха

си; откри, че е зашепнала думата, почти безмълвно: безстрашен. Безстрашен. Моливът

отскочи и ченгелчето се превърна в примка и сега вече по-скоро тя го направляваше, а

не той нея. Когато приключи, остави молива и се загледа за момент, зачудено, в

резултата.

Завършената руна „Безстрашен‖ беше матрица от силно преплетени линии: руна, смела

и аеродинамична като орел. Тя откъсна страницата, сякаш я освобождаваше и я вдигна

високо, така че да могат и другите да я видят.

- Ето. – съобщи им, и бе възнаградена от слисаното изражение на лицето на Люк –

значи все пак не й беше повярвал – и от начина, по който очите на Джейс рязко се

разшириха.

- Яко! – възкликна Алек.

Джейс се изправи на крака, прекоси стаята и взе листа хартия от ръцете й:

- Дали обаче действа?

Клари се зачуди дали наистина има предвид това, което пита, или просто се държи

гадно:

- Какво имаш предвид?

- Имам предвид, откъде да знаем дали работи? Точно сега е само рисунка – не можеш

да премахнеш страха с късче хартия, тук изобщо няма и страх, като за начало. Трябва

да го изпробваме на някой от нас, преди да сме сигурни, че е истинска руна.

- Не мисля, че това е особено добра идея. – каза Люк.

- Идеята е великолепна! – Джейс пусна хартията обратно на масата и започна да

съблича якето си. – Имам стиле, което можем да използваме. Кой иска да ми я

направи?*

- Какъв неподходящ избор на думи! – промърмори Магнус. (* to do me \s.o.\ - на

английски изразът, използван тук, може да означава и „да ме убие‖)

Люк се изправи.

- Не. – каза той. – Джейс, ти и без това си се държиш, сякаш никога не си чувал думата

„страх‖. Нещо не успявам да видя как точно ще сме в състояние да направим разликата,

ако не проработи върху теб.

Алек потисна нещо, което силно напомняше смях. Джейс просто се усмихна

непроницаемо; не беше приятелска усмивка.

- Чувал съм думата „страх‖. – изкоментира. – Само че съм избрал да вярвам, че е

неприложима спрямо мен.

- Е, то точно това е проблемът! – каза Люк.

- Ами тогава, защо да не я пробвам върху теб? – попита Клари, но Люк поклати глава:

- Не можеш да маркираш долноземци, Клари, няма да има ефект. Демоничната болест,

която причинява ликантропията, предотвратява ефекта на Маркировките.

- Ами тогава...

- Изпробвай я върху мен. – неочаквано предложи Алек. – Определено мога да

използвам малко безстрашие. – Той свали якето си и го метна на столчето пред

пианото, след което прекоси стаята, за да застане пред Джейс. – Ето. Маркирай ръката

ми.

Джейс метна поглед към Клари:

- Освен ако не смяташ, че ти трябва да го направиш?

Тя поклати глава:

- Не. Ти вероятно си много по-добър от мен в действителното прилагане на

Маркировки.

Джейс сви рамене:

- Навий си ръкава, Алек.

Той покорно се подчини. На бицепса му вече имаше постоянна Маркировка – елегантна

завъртулка, чието предназначение бе да му осигури съвършен баланс. Те всички се

наведоха напред, дори Магнус, докато Джейс внимателно проследяваше контурите на

руната „Безстрашен‖ върху ръката на Алек, точно под вече съществуващата

Маркировка. Алек се намръщи, докато стилето проправяше горящата си пътека по

кожата му. Когато Джейс приключи, той плъзна стилето си обратно в джоба и застина

за момент, наслаждавайки се на това, което беше изрисувал.

- Е, поне изглежда добре в крайна сметка. – прецени. – Независимо дали проработи или

не...

Алек докосна новата Маркировка с върховете на пръстите си, после погледна нагоре,

само за да открие, че всички в стаята се взират в него.

- Е? – попита Клари.

- Е, какво? – Алек разви ръкава си и го спусна по ръката си, така че да скрие

Маркировката.

- Ами, как се чувстваш? Нещо по-различно?

Алек се замисли за момент:

- Не наистина.

Джейс разпери ръце:

- Ами, значи не работи.

- Не е задължително. – намеси се Люк. – Просто може да няма нищо случващо се, което

да я активира. Вероятно тук няма нищо, от което Алек да се страхува.

Магнус метна един поглед къмАлек и вдигна веждите си.

- Бау! – каза.

Джейс се изхили.

- Айде, бе – сигурен съм, че имаш една-две фобии. От какво те е страх?

Алек се замисли за момент.

- От паяци. – отговори сериозно.

Клари се обърна към Люк:

- Имаш ли някъде тук паяци?

Люк определено се подразни:

- И откъде накъде да имам паяци? Изглеждам ли като някой, който би ги събирал?

- Без да се засягаш, - намеси се Джейс. – но донякъде, да.

- Вижте какво – тонът на Алек беше кисел – може би този експеримент беше една

глупост.

- А какво ще кажеш за тъмнината? – предложи Клари. – Бихме могли да те затворим в

мазето.

- Аз съм ловец на демони. – заяви Алек, чието търпение очевидно се изчерпваше. –

Много ясно, че не ме е страх от тъмнината.

- Е, би могло и да те е страх.

- Но не ме е.

Звънецът на външната врата спести на Клари необходимостта да отговори на това. Тя

погледна към Люк, повдигайки веждите си:

- Саймън?

- Няма как да е той. Дневната светлина.

- Ох, вярно! – пак беше забравила. – Искаш ли да отида да отворя?

- Не. – Той се изправи със съвсем леко изсумтяване, показващо болката му. – Добре

съм. Вероятно просто някой, който се чуди защо книжарницата е затворена.

Той прекоси стаята и отвори вратата рязко. Раменете му замръзнаха от изненада; Клари

чу пронизителния звук на познат, силно разгневен женски глас, и миг по-късно Изабел

и Мариса Лайтууд минаха покрай Люк и нахлуха в стаята, следвани от сивата,

заплашителна фигура на Инквизиторката. След тях идваше висок и едър мъж, с тъмна

коса, маслинена кожа и гъста тъмна брада. Клари го разпозна от снимката, която Ходж

й беше показал, макар че тя бе направена преди много години. Това беше Робърт

Лайтууд, бащата на Алек и Изабел. Главата на Магнус рязко се изправи. Джейс

пребледня силно, макар че не показа никаква друга емоция. А Алек – Алек просто се

взираше от сестра си, през майка си, към баща си, а после погледна към Магнус, ясните

му светлосини очи потъмнели от трудно решение. Направи една крачка напред,

заставайки между родителите си и останалите в стаята.

Мариса, виждайки сина си в средата на хола на Люк, се извърна към него, движейки се

като на забавен каданс:

- Алек, какво, за бога, правиш тук? Смятах, че ясно съм ти казала...

- Майко. – Гласът на Алек, когато прекъсна майка си, беше твърд и неумолим, макар и

не неприятен. – Татко. Имам нещо да ви съобщя. – Той им се усмихна. – Излизам с

някого.

Робърт Лайтууд погледна към сина си с известно раздразнение.

- Алек, - каза му – това не точно най-подходящият момент...

- Напротив. Това е важно. Разбирате ли, аз не просто се виждам с някого. – Думите

сякаш се изливаха от Алек като поток, докато родителите му продължаваха да го

гледат, объркани. Изабел и Магнус се взираха в него с изражения на почти еднакво

изумление. – Излизам с долноземец. Всъщност, с един маг...

Пръстите на Магнус се раздвижиха, бързи като светкавица, по посока на Алек. Във

въздуха около ловеца на сенки пробляснаха искри...очите му се извъртяха...и той се

строполи на пода като отсечено дърво.

- Алек! – Мариса притисна ръка към устата си. Изабел, която беше застанала най-близо

до него, падна на колене на пода край брат си. Но Алек вече беше започнал да се

раздвижва, клепачите му потрепнаха и се отвориха:

- Ка-какво...защо съм на пода?

- Ето един много добър въпрос. – Изабел намръщено погледна към него. – Това какво

беше?

- Кое какво беше? – Алек седна, придържайки главата си. Притеснен поглед прекоси

лицето му. – Почакай – казах ли нещо? Преди да припадна, имам предвид.

Джейс изсумтя:

- Нали се сещаш как се чудехме дали това нещо, което Клари направи, ще подейства

или не? – запита той. – Ами, чудесно си работи.

Алек изглеждаше направо ужасен:

- Какво казах?

- Спомена, че се виждаш с някого. – каза баща му. – Макар че не обясни точно защо

това е толкова важно.

- Не е. – заяви Алек. – Искам да кажа, не се виждам с никого. И не е важно. Или нямаше

да бъде, ако се виждах с некого, което не правя.

Магнус го изгледа, сякаш беше идиот:

- Алек не е на себе си. – заяви той. – Страничен ефект на някаква демонска отрова.

Много неприятно, но скоро ще се оправи.

- Демонски отрови? – Гласът на Мариса се извиси пискливо. Никой не е съобщил на

Института за демонична атака. Какво става тук, Лушън?! Това е твоята къща, нали?

Много добре знаеш, че трябва да докладваш, ако има демонска атака...

- Люк също беше нападнат. – намеси се Клари. – Беше в безсъзнание.

- Колко удобно. Всички са или в базсъзнание или явно не на себе си. – проточи

Инквизиторката. Гласът й премина през стаята, режещ като нож, и накара всички да

замлъкнат. – Ти, долноземецо, чудесно знаеш, че Джонатан Моргенстърн не би

трябвало да е в къщата ти. Трябваше да е затворен и под грижите на магьосника.

- Имам си име, както знаете. – заяви Магнус. – Не че – добави той, като явно беше

размислил и преценил, че е по-добре да не прекъсва Инквизиторката – това има

значение, наистина. Всъщност, може въобще да го забравите.

- Знам името ти, Магнус Бейн. – каза ледено Инквизиторката. – Провали се веднъж в

задълженията си; втори шанс няма да имаш.

- Провалил съм се в задълженията си? – Магнус се намръщи. – Само като съм довел

момчето тук? – В договора, който подписах, нямаше нищо против това да го водя със

себе си – по мое усмотрение.

- Не това е грешката ти. – отсече Инквизиторката. – Да му позволиш да се види с баща

си снощи, ето това е провалът ти!

В стаята настъпи вцепенена тишина. Алек се изправи, бързо и тревожно, от пода, очите

му търсеха тези на Джейс...но Джейс не го поглеждаше. Лицето му се бе превърнало в

маска.

- Това е смешно! – викна Люк. Клари рядко го беше виждала толкова ядосан. – Джейс

дори не знае къде е Валънтайн. Спри да го преследваш!

- Преследването е точно това, което правя, долноземецо! – каза Инквизиторката. – Това

ми е работата. – Тя се обърна към Джейс. – Сега кажи истината, момче, – подкани го –

и нещата ще бъдат много лесни.

Джейс повдигна брадичка:

- Не съм длъжен да ви казвам нищо!

- Ако си невинен, защо не се оправдаеш? Кажи ни къде наистина беше снощи. Кажи ни

за малката яхта за развлечения на Валънтайн.

Клари се взираше в него. Отидох да се разходя, беше казал той. Но това не значеше

нищо. Може би наистина беше отишъл на разходка. Но сърцето й и стомахът й се бяха

свили, беше й лошо. Знаеш ли кое е най-лошото чувство, което можеш да изпиташ?

беше казал Саймън. Да не можеш да се довериш на човека, когото обичаш повече от

всичко друго на света.

Когато Джейс не проговори, направи го Робърт Лайтууд с дълбокия си басов глас:

- Имоджин? Казваш, че Валънтайн е...е бил...

- На един кораб в средата на Ийст Ривър. – заяви Инквизиторката. – Точно така.

- Значи затова не можах да го открия...- замислено каза Магнус, сякаш само на себе си.

– Всичката тази вода – тя е обезсилила заклинанието ми.

- И какво прави Валънтайнн по средата на реката? – запита Люк озадачен.

- Питай Джонатан. – отвърна му Инквизиторката. – Той е взел назаем един мотоциклет

от водача на градския клан на вампирите и отлетял до кораба. Не е ли така, Джонатан?

Джейс не каза нищо. Лицето му беше неразгадаемо. Инквизиторката, напротив,

изглеждаше гладна, сякаш се хранеше от атмосферата на напрежение и неспокойно

очакване в стаята.

- Бръкни в джоба на якето си. – нареди тя. – Извади предмета, който носиш, откакто

напусна Института.

Бавно той стори, каквото му беше казала. Когато извади ръка от джоба си, Клари

разпозна проблясващия сивосин предмет. Парче от огледалото-Портал.

- Дай ми го! – Инквизиторката го грабна от ръката му. Той потрепери; острият ръб на

стъклото го беше срязал и сега кръв струеше по дланта му. Мариса издаде тих звук, но

не помръдна. – Знаех си, че ще се върнеш в Института за това. – заяви Инквизиторката,

която в момента съвсем откровено злорадстваше. – Сигурна бях, че сантименталността

ти няма да ти позволи да го оставиш.

- Какво е това? – озадачи се Робърт Лайтууд.

- Част от Портал под формата на огледало. – обясни Инквизиторката. – Когато

Порталът е бил унищожен, изображението на последната му дестинация се запазило. –

Тя заобръща парчето стъкло в дългите си, приличащи на крака на паяк, пръсти. – В

случая, къщата на Уейлънд в провинцията.

Очите на Джейс проследиха движението на огледалото. В парчето, което Клари

виждаше, изглежда бе уловено късче синьо небе. Тя се зачуди дали в Идрис някога

изобщо вали.

С внезапно, яростно движение, противоречащо на спокойния й тон, Инквизиторката

тресна парчето огледало в цемята. То моментално се разби на сол. Клари чу как Джейс

рязко си пое дъх, но той не помръдна.

Инквизиторката измъкна чифт сиви ръкавици и коленичи над парченцата от

огледалото, пресявайки ги през пръстите си, докато не откри каквото търсеше – парче

тънка хартия. Изправи се, вдигайки го високо, така че всички в стаята да видят тлъстата

руна, изписана на него с черно мастило.

– Маркирах тази хартия с проследяваща руна и я плъзнах между предната част на

огледалото и гърба му. После го върнах в стаята на момчето. Не се чувствай зле от това,

че не си забелязал. – обърна се тя към Джейс. – И по-възрастни глави, при това по-умни

от твоята, са били заблуждавани от Клейва.

- Шпионирала си ме! – каза Джейс и сега гласът му бе оцветен от гнева. – Това ли е,

което прави Клейвът, да нахлува в личното пространство на събратята си ловци на

сенки...

- Съветвам те да внимаваш какво ми казваш. Ти не си единственият, нарушил Закона. –

Леденият поглед на Инквизиторката се плъзна из стаята. – Освобождавайки те от

Мълчаливия град и контрола на магьосника, помагайки ти, приятелите ти са направили

точно това.

- Джейс не е наш приятел. – каза твърдо Изабел. – Той ни е брат.

- Бъди много внимателна какво казваш, Изабел Лайтууд. – посъветва я Инквизиторката.

– Може да бъдеш сметната за съучастник.

- Съучастник? – за всеобщо учудване, Робърт Лайтууд бе този, който проговори. –

Момичето просто се опитва да те спре да не разрушиш семейството ни. За бога,

Имоджин, та те са просто деца...

- Деца? – Инквизиторката обърна ледения си поглед към Робърт. – Точно както вие

бяхте деца, когато Кръгът заговорничеше за унищожението на Клейва? Точно както

синът ми беше дете, когато... – Тя се спря с нещо като въздишка, сякаш си беше

върнала контрола над себе си с огромно усилие.

- Значи все пак всичко е заради Стивън, в крайна сметка? – запита той с нещо като

съжаление в гласа си. – Имоджин...

Лицето на Инквизиторката се изкриви:

- Не става въпрос за Стивън! Става въпрос за Закона!

Мариса закърши тънките си пръсти:

- А Джейс? – попита тя. – Какво ще стане с него?

- Ще се върне с мен в Идрис утре. – заяви Инквизиторката. – Вие загубихте правото си

да научите каквото и да било повече.

- Но как може да го върнете обратно в онова място?! – настоя да узнае Клари. – Кога ще

се върне?

- Клари, недей. – каза Джейс. Думите бяха молба, но тя продължи да се бори:

- Джейс не е проблемът тук! Валънтайн е проблемът!

- Остави, Клари! – изкрещя Джейс. – За твое собствено добро, престани!

Клари не можа да се спре и с потреперване се отдръпна от него – никога преди не й

беше крещял така, нито дори когато го завлече до болничната стая на майка си. Видя

погледа на лицето му, когато той забеляза потръпването й и й се прииска да може някак

да го върне назад.

Преди да успее да каже още нещо, ръката на Люк падна на рамото й. Той проговори,

изглеждайки толкова мрачен, колкото през нощта, когато й бе разказал историята на

живота си.

– Ако момчето е отишло при баща си – заяви той – като се има предвид що за баща

беше Валънтайн, това е защото ние сме го провалили, а не той – нас.

- Спести си софистиката, Лушън. – прекъсна го Инквизиторката. – Станал си мек като

мундан.

- Тя е права. – Алек беше седнал на ъгъла на дивана, с кръстосани ръце и упорито

стиснати устни. – Джейс ни излъга. Няма извинение за това!

Челюстта на Джейс увисна. Беше уверен в лоялността на Алек – поне неговата – и

Клари не го обвиняваше. Дори Изабел се взираше в брат си с ужас:

- Алек, как може да говориш така?

- Законът си е Закон, Изи. – заяви Алек, без да поглежда към сестра си. – Няма как да

бъде заобиколен.

При това изявление Изабел издаде кратък задавен вик на гняв и удивление и изхвърча

през предната врата, оставяйки я отворена след себе си. Мариса направи движение,

сакаш искаше да я последва, но Робърт придърпа жена си обратно, казвайки й нещо

тихичко.

Магнус скочи на крака:

- Смятам, че това е подсказка и за мен да тръгвам. – каза той. Клари забелязва, че

избягва да гледа към Алек. – Бих казал, че ми е било приятно да се запозная с всички

ви, но всъщност, не беше. Беше крайно неприятно и честно, следващия път, когато видя

който и да било от вас – когато и да е това – пак ще бъде твърде скоро.

Алек се взираше в пода, докато Магнус крачеше през хола и входната врата. Този път

тя се затвори с трясък.

- Двама по-малко. – преброи Джейс; веселието в гласа му беше страховито, тонът му –

мъртвешки. – Кой е следващият?

- Достатъчно те слушах. – каза Инквизиторката. – Подай ми ръцете си.

Джейс протегна ръце, а Инквизиторката извади стиле от някакъв скрит джоб и започна

да чертае Маркировка около китките му. Когато отдръпна ръцете си, китките на Джейс

бяха кръстосани една върху друга и завързани с нещо, което приличаше на гривна от

горящи пламъци. Клари изпищя:

- Какво правите? Ще го нараните...

- Добре съм, малка сестричке. – Джейс говореше достатъчно спокойно, но тя забеляза,

че той сякаш не можеше да я погледне. – Пламъците няма да ме изгорят, освен ако не

се опитам да се освободя.

- Колкото до теб, - добави Инквизиторката, като се обърна към Клари – за голямо нейно

учудване. До този момент тя като че ли изобщо не беше забелязвала, че е жива. –

Достатъчно късмет имаш, че си отгледана от Джоселин и си избегнала заразата на баща

си. Независимо от това, аз ще те наблюдавам.

Хватката на Люк върху рамото на Клари се стегна:

- Това заплаха ли е ?

- Клейвът не отправя заплахи, Лушън Греймърк. Клейвът дава обещания. И ги спазва. –

Инквизиторката звучеше почти жизнерадостно. Тя беше единствената в стаята, която

би могла да бъде описана по този начин; всички други изглеждаха шокирани до степен

да не могат да помръднат – с изключение на Джейс. Зъбите му бяха оголени в ръмжене,

за което Клари се съмняваше, че той изобщо осъзнава. Приличаше на хванат в капан

лъв.

- Хайде, Джонатан. – подкани го Инквизиторката. – Тръгвай пред мен. Ако направиш

дори едно-единствено движение в опит да избягаш, ще забия острието на ножа си

между раменете ти.

Джейс трябваше да се бори, за да завърти дръжката на вратата с вързаните си ръце.

Клари стисна зъби, за да не изкрещи, а после вратата се отвори и Джейс изчезна, а след

него и Инквизиторката. Семейство Лайтууд ги последва в редица, като Алек все още се

взираше в пода. Вратата се затвори зад тях и Клари и Люк останаха сами в хола,

мълчаливи в споделеното си изумление, невярващи.

ГЛАВА 15

ЗЪБЪТ НА ЗМИЯТА ПРЕВЕДЕНО ОТ LOLLIPOPCHE

- Люк – започна Клари в момента, в който вратата се затвори зад Лайтууд. – Какво ще

правим…

Люк притискаше ръцете си от двете страни на главата си, сякаш я крепеше да не се

разцепи на две.

- Кафе. – обяви той. – Имам нужда от кафе.

- Донесох ти кафе.

Той свали ръцете си и въздъхна.

- Имам нужда от още.

Клари го последва към кухнята, той отиде да си налее още кафе, преди да седне на

масата и да прокара разсеяно ръце през косата си.

- Това е лошо. – каза той. – Много лошо.

- Мислиш ли. – Клари не можеше да си представи пиенето на кафе точно сега. Вече

чувстваше нервите се изопнати като тънки струни. – Какво ще се случи, ако го отведат

в Идрис?

- Да го изправят на съд пред Клейва. Те вероятно ще го обявят за виновен. После ще

последва наказание. Той е млад, така че вероятно просто ще го лишат от Маркировките

му, без да го прокълнат.

- Какво означава това?

Люк не срещна погледа й.

- Означава, че ще му отнемат маркировките, ще отнемат призванието му на ловец на

сенки и ще го изхвърлят от Клейва. Той ще бъде мундан.

- Но това би го убило. Наистина би. Той предпочита да умре.

- Не мислиш ли, че знам това? – Люк бе привършил с кафето си и се втренчи навъсено в

чашата, преди да я постави обратно на масата. – Но това не променя нищо за Клейва. Те

не могат да сложат ръце върху Валънтайн, така че ще накажат сина му в замяна.

- Ами аз? Аз съм му дъщеря.

- Но ти не си от техния свят, а Джейс е. Не че не прелагам да се покриеш за известно

време. Иска ми се да можехме да се върнем във фермата…

- Не можем просто да оставим Джейс с тях. – ужаси се Клари. – Няма да ходя никъде.

- Разбира се, че няма. – Люк махна с ръка по повод протеста й. – Казах, че ми се иска да

можехме, не, че мисля, че трябва. Тук, разбира се, е и въпросът какво ще направи

Имоджин, когато разбере къде е Валънтайн. Може да се озовем по средата на война.

- Не ме интересува, ако иска да убие Валънтайн. Добре дошла е относно Валънтайн. Аз

просто искам да си върна Джейс.

- Това може би няма да е толкова лесно. – каза Люк. – Като се има предвид, че в този

случай той е направил това, за което го обвиняват.

Клари се почувства оскърбена.

- Какво, мислиш, че той е убил Мълчаливите братя? Мислиш…

- Не. Не мисля, че е убил Мълчаливите братя. Мисля, че е направил точно това, което

Имоджин го е видяла да прави: Отишъл е да се види с баща си.

Спомняйки си нещо, Клари попита:

- Какво имаше предвид, когато каза, че ние сме го провалили? Имаш предвид, че не го

обвиняваш ли?

- И да, и не. – Люк изглеждаше изтощен. – Беше глупаво да го прави. Не трябва да се

доверяваш на Валънтайн. Но когато Лайтууд му обърнаха гръб, какво очакваха, че ще

направи? Той е просто дете, все още се нуждае от родители. Ако те не го искат, той ще

потърси някой, който ще го направи.

- Помислих си, че може би… - каза Клари. – може би той ще потърси теб за това.

Люк изглеждаше неописуемо тъжен.

- И аз си помислих същото, Клари. И аз си го помислих.

Много слабо Мая можеше да чуе звука от гласове, идващ от кухнята. Бяха приключили

с всичкото си викане във всекидневната. Време беше да си ходи. Тя сгъна бележката,

която написа набързо, остави я на леглото на Люк и прекоси стаята до прозореца,

където прекара изминалите двайсет минути, насилвайки го да се отвори. Студен въздух

се изля през него – беше един от онези ранни есенни дни, когато небето изглеждаше

невъзможно синьо и отдалечено и въздухът бе слабо обагрен с аромата на пушек. Тя

стъпна върху перваза на прозореца и погледна надолу. Щеше да бъде доста

обезпокоителен скок за нея преди да бъде променена, сега тя отдели само момент да се

замисли за нараненото си рамо преди да скочи. Тя се приземи в свито положение на

напукания бетон в задния двор на Люк. Докато се изправяше, хвърли поглед обратно

към къщата, но никой не отвори врата и не я извика да се върне.

Тя победи блуждаещото пробождане на разочарование. Не че й обръщаха кои знае

колко внимание докато беше в къщата, помисли си тя, катерейки се по високата

сплетена от вериги ограда, която отделяше задния двор на Люк от алеята, така че защо

биха забелязали, ако я е напуснала? Тя бе помислила ясно, както винаги правеше.

Единственият от тях, който е обръщаше внимание, беше Саймън. Мисълта за Саймън я

накара да потрепери, когато се смъкна от другата страна на оградата и затича нагоре по

алеята на Кент авеню. Тя беше казала на Клари, че не помни случилото се миналата

нощ, но това не беше вярно. Спомняше си изражението на лицето му, когато се

отдръпна от него – сякаш бе отбелязано от вътрешната страна на клепачите й. Най-

странното бе, че в този момент той й изглеждаше като човек, повече човек от всеки,

когото някога бе познавала. Тя пресече улицата, за да избегне преминаването през

предната част на къщата на Люк, улицата бе почти безлюдна, жителите на Бруклин

спяха своя дълъг неделен сън. Тя се насочи към метрото на Бедфорд авеню, все още

мислейки си за Саймън. Той беше първият човек, на когото тя искаше да се довери от

години, а той направи доверието в него невъзможно.

―Разбира се, ако това да му се довери е невъзможно, тогава защо си на път да го видиш

отново?‖, дойде като шепот подсъзнателният глас в мозъка й, който винаги й говореше

с гласа на Даниел. ―Млъкни‖, каза му тя твърдо. Дори и да не можем да бъдем

приятели, дължа му поне едно извинение.

Някой се изсмя. Звукът отекна от високите стени на фабриката в ляво. Изведнъж

сърцето й се сви от страх, Мая се завъртя наоколо, но улицата зад нея беше празна.

Имаше стара жена, която разхождаше кучетата си по брега на реката, но Мая

подозираше, че тя е на такова разстояние, че няма да я чуе, ако извика.

Както и да е, тя ускори крачката си. Можеше да ходи по-бързо от всеки човек, а да не

споменаваме, че можеше и да го надбяга. Дори и в сегашното й положение, с ръка,

която я болеше сякаш някой бе ударил рамото й с тежък чук, нямаше как да се страхува

от нападател или изнасилвач. Двама тинейджъри с ножове се бяха опитали да я

ограбят, докато минаваше през Централ парк една нощ, когато за първи път си бе

дошла в града, и само Бат я спря да не ги убие и двамата.

Тогава защо беше толкова паникьосана?

Тя хвърли бегъл поглед зад себе си. Старата жена беше изчезнала, Кент беше празен.

Старата изоставена фабрика за захар ―Домино‖ се издигна пред нея. Завладяна от

внезапния импулс да се махне от улицата, тя офейка надолу по алеята край фабриката.

Озова се в тясно пространство между две сгради, пълни с боклук, захвърлени бутилки и

тичащи плъхове. Покривите над нея се допираха и скриваха слънцето, карайки я да се

чувства, сякаш се бе гмурнала в тъмен тунел. Стените бяха тухлени, с малки мръсни

прозорци, много от тях бяха счупени от вандали. През тях тя можеше да види пода на

изоставената фабрика и колони след колони от метални парни котели, фурни и

цистерни. Въздухът миришеше на изгорена захар. Тя се облегна на една от стените,

опитвайки се да усмири силното биене на сърцето си. Почти се бе успокоила, когато

невъзможно познат глас й проговори от сенките:

- Мая?

Тя се завъртя обратно. Той стоеше на входа на алеята, косата му осветена от светлината

отвъд него, светеща като ореол около красивото му лице. Тъмни очи с ресници от дълги

мигли я наблюдаваха с любопитство. Той носеше дънки и, въпреки хладината във

въздуха, тениска с къс ръкав. Все още изглеждаше на петнайсет.

- Даниел – прошепна тя.

Той се придвижи към нея, без никакъв шум от стъпките му.

- Мина толкова много време, малка сестричке.

Тя искаше да избяга, но усещаше краката си като чували с вода. Тя се притисна към

стената, сякаш можеше да изчезне в нея.

-Но… ти си мъртъв.

- И ти не плака на погребението ми, нали, Мая? Никакви сълзи за твоя голям брат?

- Ти беше чудовище. – прошепна тя. – Опита се да ме убиеш…

- Не достатъчно силно.

Имаше нещо дълго и остро в ръката му, нещо, което блещукаше като сребърен огън в

полумрака. Мая не беше сигурна какво е: зрението й бе замъглено то ужас. Тя се плъзна

към земята, когато той се придвижи към нея, краката й вече не бяха способни да я

държат изправена.

Даниел коленичи до нея. Сега тя можеше да види какво е това в ръката му: отчупено,

назъбено парче стъкло от един от счупените прозорци. Ужасът се надигна и я заля като

вълна, но не беше страха от оръжието в ръката на брат й, което я унищожаваше, беше

празнотата в очите му. Тя можеше да гледа в тях и през тях и да вижда само тъмнина.

- Помниш ли, – каза той. – когато ти казах, че ще ти отрежа езика преди да те оставя да

ме клюкариш на майка и татко.

Парализирана от страх, тя можеше само да се вглежда в него. Вече можеше да усети

стъклото да пробива кожата й, задушаващия вкус на кръв да изпълва гърлото й и си

пожела да беше мъртва, вече мъртва, каквото и да е, щеше да е по-добре от този ужас и

този страх.

- Достатъчно, Аграмон. – мъжки глас проряза мъглата в главата й. Не гласът на Даниел,

беше мек, културен и безспорно човешки. Напомняше и за някого, но за кого?

- Както пожелаете, лорд Валънтайн. – Даниел издиша видимо, мека въздишка на

разочарование, и тогава лицето му започна да се рони и избледнява. В един момент,

вече беше изчезнал, а с него и усещането за парализиране, смазващият кости ужас,

който заплашваше да задуши живота в нея. Тя всмука отчаяно въздух.

- Добре. Диша. – чу се отново мъжкият глас, този път раздразнителен. – Наистина,

Аграмон. Още няколко секунди и щеше да е мъртва.

Мая погледна нагоре. Мъжът – Валънтайн – стоеше над нея, много висок, облечен

целият в черно, дори ръкавиците на ръцете му и ботушите му с дебела подметка.

Използва върха на ботуша си, за да насили брадичката й да се повдигне. Когато

проговори гласът му беше студен, небрежен.

- На колко години си?

Лицето, което гледаше надолу към нея беше тясно, със заострени кокали, лишен от

всякакъв цвят, очите му бяха черни, а косата му беше толкова бяла, че приличаше на

фотографски негатив. От лявата страна на шията му, точно над яката на палтото му,

имаше спираловидна маркировка.

- Ти си Валънтайн? – прошепна тя. – Но аз си мислех, че ти си…

Ботушът се озова върху ръката й, изпращайки пробождане от болка нагоре по ръката й.

Тя изпищя.

- Зададох ти въпрос. – каза той. – На колко години си?

- На колко години съм? – Болката в ръката й, смесена с вонята на боклук навсякъде

около нея накара стомаха й да се преобърне. – Разкарай се.

Парче светлина подскочи между пръстите му; той го разсече покрай лицето й и надолу,

толкова бързо, че тя нямаше време да се отдръпне назад. Гореща линия от болка

прогори пътя му през бузата й; тя прилепи ръка до лицето си и усети хлъзгавата кръв

под пръстите си.

- Сега. – каза Валънтайн, със същия прецизен и културен глас. – На колко години си?

- Петнайсет. На петнайсет съм. - тя усети повече, отколкото да види, че той се усмихва.

- Перфектно.

Веднъж върнала се в Института, Инквизиторката издърпа Джейс настрани от Лайтууд,

нагоре по стълбите към стаята за тренировки. Когато съзря себе си в дългите огледала

по стените, той се вкочани от шок. Не бе виждал себе си от седмици, а предишната нощ

беше доста лоша. Очите му бяха заобиколени от черни сенки, ризата му беше изцапана

със засъхнала кръв и гадна кал от Ийст Ривър. Лицето му изглеждаше вдлъбнато и

изпито.

- Възхищаваш се на себе си? – Гласът на Инквизиторката го изтръгна от замислеността

му. – Няма да си толкова хубав, когато Клейвът свърши с теб.

- Изглеждаш завладяна от външния ми вид. - Джейс се отдръпна от огледалото с

някакво облекчение. – Възможно ли е всичко това да е защото те привличам?

- Не бъди противен. – Инквизиторката беше взела четири дълги метални ленти от

сивата торбичка, която висеше на кръста й. Серафимски остриета. – Можеш да ми

бъдеш син.

- Стивън. – Джейс си спомни какво беше казал Люк в къщата. – Така се казваше, нали?

Инквизиторката се извъртя рязко към него. Остриетата, които стискаше, вибрираха от

яростта й.

- Никога повече не казвай името му. - За момент Джейс се замисли дали тя наистина би

го убила. Той не каза нищо, докато тя не се успокои. Без да го поглежда тя посочи с

едно от остриетата. – Застани там в центъра на стаята, ако обичаш.

Джейс се подчини. Макар че се опита да не гледа в огледалата, можеше да види

отражението си и това на Инквизиторката, с ъгъла на окото си, огледалата отразяваха

всеки от тях, докато неограничен брой Инквизиторки застана там, заплашващ

неограничен брои Джейс. Той погледна надолу към окованите си ръце. Болката в

китките и раменете му премина от тъпа към силна и пробождаща, но не трепна, когато

Инквизиторката погледна едно от остриетата, наименува го Джопфиел и го потопи в

полираните дървени дъски на пода при краката й. Той зачака, но нищо не стана.

- Буум? – каза той накрая. – Трябваше ли да се случи нещо?

- Млъкни. – тонът на Инквизиторката беше окончателен. – И остани там, където си.

Джейс остана. Гледайки с нарастващо любопитство, когато тя се премести от другата

му страна, наименува второто острие Херакъл и заби и него в пода.

С третото острие – Саналфин – той осъзна какво правеше тя. Първото острие беше

запратено точно на юг от него, следващото – на изток, а третото на север. Тя

отбелязваше посоките на компас. Той се бореше да си спомни какво може да означава

това, но не се сети за нищо. Това очевидно бе ритуал на Клейва отвъд всичко, на което

бе научен. По времето, когато тя взе последното острие, Тахариал, дланите му бяха

изпотени и ожулени там, където се допираха.

Инквизиторката се изправи, изглеждаща удовлетворена от себе си.

- Там

- Какво там? – настоя да узнае Джейс, но тя вдигна ръка.

- Още не е готово, Джонатан. Има още едно нещо. – тя се придвижи до най-южното

острие и коленичи пред него. С бързо движение тя извади стиле и маркира пода с черна

руна точно по-долу от ножа. Когато се изправи на краката си, висок, остър, сладък звън

прозвуча през стаята, звук като от биене на нежна камбана. Светлина се разля от

четирите серафимски остриета, толкова силна, че Джейс извърна лице с наполовина

затворени очи. Когато се обърна обратно, секунда по-късно, видя, че се намираше в

клетка, чиито стени изглеждаха сякаш бяха изплетени от влакна светлина. Те не бяха

статични, а се движеха като листа от осветен дъжд.

Инквизиторката сега беше размазана фигура зад блестящата стена. Когато Джейс я

повика, дори гласът му звучеше трептящ и глух, сякаш я викаше през вода.

- Какво е това? Какво направи?

Тя се изсмя .

Джейс направи ядосана стъпка напред и после още една, рамото му докосна

блещукащата стена. Когато докосна наелектризираната ограда, шокът, който запулсира

през него беше като удар и го събори. Той се строполи непохватно на пода, неспособен

да използва ръцете си, за да спре падането си. Инквизиторката се изсмя отново.

- Ако се опиташ да минеш през стената, ще получиш много повече от шоков удар.

Клейвът нарича това специално наказание Формата на Малачи. Стените не могат да

бъдат счупени, докато серафимските остриета са по местата си. Аз не бих. – добави тя,

когато Джейс, коленичил се придвижи към най-близкото до него острие. – Докосни

остриетата и ще умреш.

- Но ти можеш да ги докосваш. – каза той, неспособен да задържи ненавистта в гласа

си.

- Мога. Но няма.

- Ами храна? Вода?

- Всичко с времето си, Джонатан.

Той се изправи на краката си. През замъглената стена той можеше да я види обърната,

сякаш си тръгва.

- Но ръцете ми… - Той погледна надолу към окованите си китки. Горящият метал

разяждаше кожата му като киселина. Кръв бликаше около пламтящите окови.

- Трябваше да си помислиш за това преди да отидеш да видиш Валънтайн.

- Съвсем не ме караш да се страхувам от отмъщението на Съвета. Няма начин да са по-

зли от теб.

- О, ти не отиваш при Съвета. – каза Инквизиторката. Имаше тихо спокойствие в тона

й, което Джейс не хареса.

- Какво имаш предвид с това, че не отивам при Съвета? Мислех си, че каза, че ще ме

отведеш в Идрис утре.

- Не. Планирам да те върна на баща ти.

Шокът от думите й почти го събори.

- Баща ми?

- Твоят баща. Смятам да те заменя за Реликвите на Смъртните.

Джейс я зяпна.

- Трябва да се шегуваш.

- Съвсем не. По-лесно е от съдебен процес. Разбира се, ти ще бъдеш отлъчен от Клейва.

– добави тя, като закъсняла мисъл. – Но предполагам това си го очаквал.

Джейс клатеше главата си.

- Хванала си грешния човек. Надявам се да го осъзнаеш.

Раздразнение проблесна през лицето й.

- Мислех, че сме се освободили от претенцията ти за невинност, Джонатан.

- Нямах предвид мен, а баща ми.

За първи път, откакто я бе срещнал, тя изглеждаше объркана.

- Не разбирам какво имаш предвид.

- Баща ми няма да замени Реликвите на Смъртните за мен. – думите бяха горчиви, но

тонът на Джейс не беше. Беше обикновен. – Би те оставил да ме убиеш пред него преди

да ти даде Мечът или Бокалът.

Инквизиторката поклати глава.

- Не разбираш. – каза тя, имаше загадъчна нотка на негодувание в гласа й. – Децата

никога не разбират. Любовта на родител към дете му, няма нищо друго като нея. Никоя

друга любов не е толкова всепоглъщаща. Никой баща – нито дори Валънтайн – не би

жертвал сина си зарче метал, без значение колко могъщо е.

- Не познаваш баща ми. Ще ти се изсмее в лицето и ще ти предложи пари, за да занесеш

тялото ми обратно в Идрис.

- Не ставай смешен

- Права си. – каза Джейс. – Като се замисля, вероятно ще накара да платиш разходите за

пътуването сама.

- Виждам, че все още си син на баща си. Не искаш той да изгуби Реликвите на

Смъртните – би било голяма загуба на сила и за теб. Не искаш да изживееш живота си

като унижения син на престъпник, така че ще кажеш всичко, за да ме разколебаеш. Но

няма да ме надхитриш.

- Слушай. – Сърцето на Джейс биеше силно, но той се опита да звучи спокойно. Тя

трябваше да му повярва. – Знам, че ме мразиш. Знам, че мислиш, че съм лъжец като

баща ми. Но сега ти казвам истината. Баща ми вярва напълно в това, което прави.

Мислиш, че е зъл. Но той мисли, че е прав. Мисли си, че върши работата на Господ.

Няма да се откаже от това заради мен. Ако си ме преследвала, когато излязох от там,

трябва да си чула какво каза….

- Видях те да говориш с него. – промълви Инквизиторката. – Не чух нищо.

Джейс изруга изпод дъха си.

- Виж, ще се закълна се във всичко свято, което поискаш, за да ти докажа, че не лъжа.

Той използва Меча и Бокала да призовава демони и да ги контролира. Колкото повече

си губиш времето с мен, толкова повече време има той, за да направи армията си. По

времето, когато разбереш, че той няма да направи размяната, няма да имате никакъв

шанс срещу него.

Инквизиторката се обърна със звук от отвращение.

- Изморих се от лъжите ти.

Джейс задържа дъха си в отчаяние, когато тя му обърна гръб и закрачи наперено към

вратата.

- Моля те. – проплака той.

Тя спря на вратата и се обърна да го погледне. Джейс можеше само да види острите

сенки на лицето й, откроената й брадичка и тъмните кухини на слепоочията й. Сивите й

дрехи изчезнаха в сенките, карайки я да изглежда като безтелесно плаващ череп.

- Не си мисли. – каза тя. – Че това да те върна на баща ти е нещо, което искам да

направя. Това е повече отколкото Валънтайн Моргенстърн заслужава.

- Какво заслужава?

- Да държи мъртвото тяло на детето си в ръцете си. Да види мъртвия си син и да знае,

че няма какво да направи, че нито заклинание, нито магия, нито дори сделка с ада не

биха могли да го съживят… - гласът й се пречупи. –Той трябва да знае. – каза тя

шепнешком и блъсна вратата, ръцете й одраскаха дървото. Затвори се зад нея със

щракване, оставайки Джейс, с горящи китки, втренчен след нея в объркване.

Клари закачи телефона с намръщване.

- Няма отговор.

- С кого се опитваш да се свържеш? – Люк беше на петата си чаша кафе и Клари

започваше да се притеснява за него. Сигурно имаше нещо като отравяне от кафе? Не

изглеждаше пред прага на припадък или нещо такова, но тя тайничко измъкна цедката

за кафе, докато отиваше към масата, просто за всеки случай. – Саймън ли?

- Не. Чувствам се странно да го събуждам през деня, макар че той каза, че това не го

безпокои, стига да не му се наложи да види дневна светлина. – така че … - Обаждах се

на Изабел. Исках да знам какво се случва със Джейс.

- Тя не отговори?

- Не. – Стомахът на Клари изкъркори. Тя отиде до хладилника, извади едно мляко с

вкус на праскова и го изяде механично, без да усети вкуса му. Тя беше преполовила

пътя си до кошчето за боклук, когато си спомни нещо. – Мая. – промълви тя. –

Трябваше да проверим дали е добре. – Тя остави млякото. – Аз ще отида.

- Не. Аз съм неин водач. Тя ми се доверява. Мога да я успокоя, ако е разстроена. – каза

Люк. – Сега се връщам.

- Не казвай това. – примоли се Клари. – Мразя, когато хората го казват.

Той й се усмихна криво и се вмъкна в коридора. След няколко минути той се върна,

изглеждащ шокиран.

- Изчезнала е.

- Изчезнала? Но как?

- Имах предвид, че се измъкнала от къщата. Оставила е това. – Той хвърли сгънато

парче хартия на масата. Клари я вдигна и прочете надрасканите изречения намръщено:

―Съжалявам за всичко. Заминах да оправя нещата. Благодаря ви за всичко, което

направихте. Мая‖

- Заминах да оправя нещата? Какво означава това?

Люк въздъхна.

- Надявах се ти да знаеш това.

- Притеснен ли си?

- Демоните Раум са ретривъри. – каза Люк. – Те намират хора и ги връщат обратно на

този, който ги е призовал. Този демон може все още да я търси.

- O. – промълви Клари с тих глас. – Е, моето предположение би било, че има предвид,

че е отишла да види Саймън.

Люк изглеждаше изненадан.

- Тя знае е ли къде живее той?

- Не знам. – призна Клари. – Изглеждаха някак близки. Може би знае. – Завърши тя,

докато бъркаше в джоба си, за да си вземе телефона. – Ще му се обадя.

- Мислех се, че това да му се обаждаш, те караше да се чувстваш странно.

- Не по-странно от всичко, което се случва. – Тя се разрови из указателя си за телефона

на Саймън. Сигналът "свободно" прозвуча три пъти, преди той да вдигне, звучейки

уморен.

- Здравей?

- Аз съм. – Клари се дръпна настрани от Люк, по-скоро от навик, отколкото от някакво

желание да скрие разговора от него.

- Знаеш, че за мен сега е нощ. – изстена той. Тя можеше да го чуе да се преобръща в

леглото. – Това означава, че спя цял ден.

- У вас ли си?

- Да, къде другаде може да съм. – гласът му се изостри, докато сънят го напускаше -

Какво има, Клари, какво не е наред?

- Мая избяга. Остави бележка, в която казва, че може би отива в къщата ти.

Саймън прозвуча объркан.

- Е, не го е направила. Или ако е, все още не се е появила.

- Има ли някой друг освен теб у вас?

- Не майка ми е на работа, а Ребека има часове. Защо наистина мислиш, че Мая би се

появила тук?

- Просто ми се обади, ако го направи…

Саймън я прекъсна.

- Клари. – тонът му беше настоятелен. – Изчакай секунда. Мисля, че някой се опитва да

нахлуе в къщата ми.

Времето минаваше в затвора, Джейс гледаше трептящия сребърен дъжд да пада

навсякъде около него, с безпристрастен интерес. Пръстите му бяха започнали да се

сковават и той подозираше, че е лош знак, но някакси не можеше да се загрижи за това

точно сега. Чудеше се дали Лайтууд знаеха, че е тук или някой щеше да бъде неприятно

изненадан като влезе в стаята за тренировки и го намери заключен тук. Но не,

Инквизиторката не беше толкова немарлива. Тя би им казала,че стаята е забранена за

посещения, докато тя се отърве от затворника по какъвто и да е начин, който тя сметне

за подходящ. Той предполагаше, че би трябвало да е ядосан, дори изплашен, но не

можеше да се загрижи дори и за това. Нищо не изглеждаше истинско сега: нито

Клейвът, нито Заветът, нито Законът, нито дори баща му. Мек звук от стъпки му даде

сигнал за присъствието на някой друг в стаята. Той лежеше по гръб, загледан в тавана,

сега беше изправен, погледът му шареше из стаята. Можеше да види тъмна фигура

точно отвъд трептящата дъждовна завеса. Трябваше да е Инквизиторката, върнала се,

за да му се подиграва още малко. Той се закрепи и после видя, с шок, черната коса и

познатото лице. Може би, все пак, все още имаше неща, за които да го е грижа.

- Алек?

- Аз съм. – Алек коленичи от другата страна блещукащата стена. Беше като да гледаш

през бистра вода, накъдрена от течение. Джейс можеше да види Алек ясно сега, но от

време на време чертите му трептяха и се губеха, когато пламтящият дъжд трептеше и се

разлюляваше.

Беше достатъчно да те разболее от морска болест, помисли си Джейс.

- Какво в името на Ангела е това нещо? – Алек протегна ръка, за да докосне стената.

- Недей. – протегна се Джейс после се дръпна бързо преди да осъществи контакта със

стената. – Ще ти причини шоков удар, и може би ще те убие, ако опиташ да минеш през

нея.

Алек дръпна ръката си с тихо подсвирване.

- Това е нещо сериозно. Инквизиторката не си поплюва.

- Разбира се, че не. Аз съм опасен престъпник. Или не си чул? – Джейс долови

язвителната нотка в гласа си, видя Алек да потреперва и за момент се почувства, макар

да беше подло, щастлив.

- Всъщност, не те е наричала престъпник …

- Не. Аз съм просто много непослушно момче. Правя всякакви лоши неща. Ритам

котенца. Правя груби жестове на монахини.

- Не се шегувай. Това е сериозно. – очите на Алек бяха мрачни. – Какво по дяволите си

мислеше, когато отиде да се видиш с Валънтайн? Имам предвид, сериозно, какво беше

в главата ти?

Няколко умни забележки хрумнаха на Джейс, но той разбра, че не иска да направи нито

една от тях. Беше твърде уморен.

- Мислех си, че той е баща ми.

Алек изглеждаше сякаш мислено броеше до десет, за да запази търпението си.

- Джейс…

- Ами, ако беше твоя баща? Какво щеше да направиш?

- Баща ми? Баща ми никога не би направил нещата, които Валънтайн…

Джейс вдигна рязко глава.

- Баща ти е правил тези неща! Беше в Кръга заедно с моя баща! Майка ти също!

Нашите родители бяха еднакви! Единствената разлика беше, че твоите бяха хванати и

наказани, а моите не!

Лицето на Алек се стегна, но единственото, което каза беше:

- Единствената разлика?

Джейс погледна надолу към ръцете си. Горящите белезници не бяха направени, за да

стоят толкова дълго на нечии ръце. Кожата под тях бе осеяна с капки кръв.

- Просто имах предвид. – каза Алек. – Че не разбирам как си искал да го видиш, не след

това, което причини като цяло, но след това, което причини на теб.

Джейс не каза нищо

- Всичките тези години. – промълви Алек. – Те е оставил да си мислиш, че е мъртъв.

Може би не помниш какво беше, когато беше на десет, но аз помня. Никой, който те е

обичал, не би… не би направил такова нещо.

Тънки линии кръв си проправяха път надолу по ръцете на Джейс, като разнищващи се

червени конци.

- Валънтайн ми каза, – започна той тихо. – че ако го подкрепя срещу Клейва, ако

направя това, ще се увери, че никой, за когото ме е грижа, няма да бъде наранен. Нито

ти или Изабел, нито Макс. Нито Клари. Нито родителите ти. Той каза ….

- Никой няма да бъде наранен? – довърши Алек насмешливо. – Искаш да кажеш, че той

не би ги наранил. Хубаво.

- Видях какво може да направи, Алек. Видях демонската сила, която може да

призовава. Ако изправи демонската си армия срещу Клейвът, ще има война. А хората

биват наранявани във войните. Те умират във войните. – Той се запъна. – Ако имаше

шанса да спасиш всеки, когото обичаш…

- Но какъв шанс е това? Струва ли поне нещо думата на Валънтайн?

- Ако се закълне в Ангела, че ще направи нещо, ще го направи. Познавам го.

- Ако го подкрепиш срещу Клейва.

Джейс кимна.

- Трябва да е бил доста пиян, когато си казал не. – отбеляза Алек.

Джейс вдигна поглед от кървящите си китки и го зяпна.

- Какво?

- Казах…

- Знам какво каза. Какво те кара да мислиш, че съм казал не?

- Познавам те. – каза Алек с абсолютна увереност, и се изправи. – Каза на

Инквизиторката за Валънтайн и плановете му, нали? И не я заинтересува?

- Не бих казал, че не я интересуваше. По-скоро тя не ми повярва. Има план и мисли, че

той ще проработи с Валънтайн. Единственият проблем е, че планът й не струва.

Алек кимна.

- Можеш да ми обясниш това по-късно. Най-важните неща на първо място: Трябва да

измислим как да те измъкнем от тук.

- Какво? – липсата на вяра накара Джейс да се чувства леко объркан. - Мислех, че си на

страната на директното пращане в затвора - не преминаваш ―Върви‖, не събираш две

хиляди долара. ―Законът си е закон, Изабел‖. Какво беше всичко това, дето го

издрънка?

Алек изглеждаше учуден.

- Не мога да повярвам, че си помислил, че наистина съм имал това предвид. Просто

исках Инквизиторката да ми се доверява, за да не ме наблюдава през цялото време,

както наблюдава Изи и Макс. Тя знае, че те са на твоя страна.

- А ти? Ти на моя страна ли си? – Джейс можеше да чуе вълнението във собствения си

въпрос и беше почти смазан от това какво би означавал отговорът за него.

- Аз съм с теб – каза Алек. – винаги. Защо въобще ми зададе този въпрос?! Може да

уважавам Закона, но това, което Инквизиторката ти причиняваше няма нищо общо със

Закона. Не знам какво всъщност се случва, но омразата, която изпитва към теб, е лична.

Няма нищо общо с Клейва.

- Аз я дразня. – каза Джейс. – Не мога да го оправя. Порочните бюрократи влизат под

кожата ми.

Алек поклати глава.

- И това не е. Това е стара омраза. Чувствам го.

Джейс тъкмо щеше да му отговори, когато камбаните на катедралата зазвъняха.

Толкова близо до покрива, звукът ехтеше силно. Той погледна нагоре – наполовина

очакваше да види Хюго да лети между гредите в своите бавни, замислени кръгове. На

гарвана винаги му харесваше там горе, между гредите и куполовидния каменен таван.

Преди беше смятал, че птицата обича да забива ноктите си в мекото дърво, но сега

осъзна, че гредите са му осигурявали отлично място за шпиониране.

Идея, тъмна и безформена, започна да придобива облик в ума на Джейс. На глас той

каза само:

- Люк каза нещо относно това, че Инквизиторката е имала син на има Стивън. Каза, че

тя се е опитвала да отмъсти за него. Когато я попитах за него, тя направо откачи.

Мисля, че може би има нещо общо с това защо ме мрази толкова много.

Камбаните бяха спрели да звънят. Алек каза:

- Може би. Мога да попитам родителите си, но се съмнявам, че ще ми кажат.

- Не, не питай тях. Питай Люк.

- Имаш предвид да се върна обратно в Бруклин ли? Виж, измъкването от тук е

невъзможно…

- Използвай телефона на Изабел. Пиши на Клари. Кажи й да пита Люк.

- Добре. – Алек замлъкна. – Искаш ли да и предам още нещо от твое име? Имам

предвид на Клари, не на Изабел.

- Не. – каза Джейс. – Нямам какво да й кажа.

- Саймън! – Сграбчвайки телефона, Клари се извъртя рязко към Люк. – Казва, че някой

се опитва да нахлуе в къщата му.

- Кажи му да се махне от там.

- Не мога да се махна от тук. – каза остро Саймън. – Не и докато не искам да избухна в

пламъци.

- Дневна светлина. – каза тя на Люк, но видя, че вече е разбрал проблема и търси нещо

в джобовете си. Той ги вдигна.

- Кажи на Саймън, че идваме. Кажи му да се заключи в някоя стая, докато стигнем до

там.

- Чули това? Заключи се в някоя стая.

- Чух. – гласът на Саймън звучеше обтегнат. Клари можеше да чуе мекия звук от

стържене и после тежкото думкане.

- Саймън!

- Добре съм. Просто струпвам разни неща пред вратата.

- Какви неща? – тя беше отвън на верандата, трепереща в тънкия си пуловер. Люк, зад

нея, заключваше вратата.

- Бюро. – каза Саймън с някакво задоволство. – И леглото ми.

- Леглото ти? – Клари се покатери в микробуса до Люк. Бореше се с една ръка с колана

си, когато Люк се измъкна от гаража и излетя надолу по Кент. Той се пресегна и

закопча колана й вместо нея. – Как вдигна леглото си?

- Забравила си. Супер вампирска сила.

- Питай го какво чува. – каза Люк. Те ускориха надолу по улицата, което щеше да е

хубаво, ако Бруклинската брегова линия беше по-добре поддържана. Клари пъшкаше

всеки път, когато удряха някоя дупка на пътя.

- Какво чуваш? – попита Клари, задържайки дъха си.

- Чух предната врата да се разбива. Мисля, че някой я е ритнал, за да я отвори. После

Йосариан връхлетя в стаята ми и се скри под леглото. Така разбрах, че определено има

някой в къщата.

- А сега?

- Сега не чувам нищо.

- Това е добре, нали? – Клари се обърна към Люк. – Казва, че не чува нищо. Може би са

си тръгнали.

- Може би. – Люк изглеждаше несигурен. Бяха на магистралата и ускоряваха към

квартала на Саймън. – Дръж го на телефона за всеки случай.

- Какво правиш сега, Саймън?

- Нищо. Избутах всичко в стаята пред вратата. Опитвам се да издърпам Йосариан от

отдушника.

- Остави го там, където е.

- Ще бъде много трудно да обясня всичко това на майка ми. – каза Саймън и телефона

изключи. Чу се щракване и после нищо. ―Обаждането прекъснато‖ проблесна на

дигиталния дисплей,

- Не. Не! – Клари натисна бутона за повторно избиране, пръстите й трепереха.

Саймън вдигна веднага.

- Извинявай. Йосариан ме одраска и изпуснах телефона.

Гърлото й прогоря от облекчение.

- Това е добре, дотогава, докато си добре и …

Шум като от огромна вълна се разби през телефона, заличавайки гласа на Саймън. Тя

дръпна силно телефона настрани от ухото си. Дисплеят все още изписваше

―обаждането свързано‖.

- Саймън! – изпищя тя в телефона. – Саймън, чуваш ли ме?

Разбиващият се шум спря. Чу се звука от нещо, което се разбива и високо, нечовешко

скимтене – Йосариан. После звука от удрянето нещо тежко в пода.

- Саймън? – прошепна тя.

Имаше щракване и после провлачен, развеселен глас проговори в ухото й.

- Клариса. – каза той. – Трябваше да се досетя, че ти ще си от другия край на тази

телефонна линия.

Тя затвори очите си, стомахът й се обърна и пропадна някъде, сякаш се возеше на

влакче на ужасите, което правеше първото си спускане.

- Валънтайн.

- Имаш предвид ‗татко‘. – каза той, звучейки искрено раздразнен. – Възмущавам се от

този модерен навик да наричате родителите си с първите им имена.

- Така, както всъщност искам да те наричам, е много по-нецензурно, отколкото името

ти. – изръмжа тя. – Къде е Саймън?

- Имаш предвид момчето-вампир? Съмнителна компания за момиче-Ловец на сенки от

добро семейство, не мислиш ли? От сега нататък очаквам да имам право на мнение

относно избора ти на приятели.

- Какво си сторил на Саймън?

- Нищо. – каза Валънтайн развеселен. – Засега.

И той затвори.

По времето, когато Алек се върна, Джейс лежеше на пода, представяйки си редици от

танцуващи момичета в усилието си да игнорира болката в китките си. Не действаше.

- Какво правиш? – попита Алек, докато коленичеше колкото е възможно по-близо до

блещукащата стена на затвора. Джейс се опита да си напомни, че когато Алек задаваше

този вид въпрос, наистина го мислеше, и че някога го бе намирал по-скоро за мило,

отколкото за дразнещо. Провали се.

- Мислих си да лежа на пода и да се гърча от болка известно време. – измърмори той. –

Отпуска ме.

- Наистина ли? О – саркастичен си. Вероятно това е добър знак. Ако можеш да се

изправиш и да седнеш, може би щеше да искаш… Ще се опитам да плъзна нещо през

стената.

Джейс се изправи толкова бързо, че чак се замая.

- Алек, недей…

Но Алек вече бе започнал да бута нещо към него с две те си ръце, сякаш търкаляше

топка на дете. Червена сфера премина през трептящата завеса и се търколи до Джейс,

блъсвайки нежно коляното му.

- Ябълка. – той я вдигна с някакво затруднение – Колко подходящо.

- Мислех си, че може да си гладен.

- Аз съм. – Джейс отхапа от ябълката, сок потече надолу по ръцете му и изпращя в

сините пламъци, които служеха за белезници на китките му. – Писа ли на Клари?

- Не. Изабел не ме пуска в стаята си. Просто хвърля неща срещу вратата и крещи. Каза,

че ако вляза, че скочи през прозореца. Ще го направи.

- Вероятно.

- Имам чувството, - каза Алек и се усмихна – че не ми е простила затова, че те

предадох, поне така го вижда.

- Добро момиче. – каза Джейс с разбиране.

- Не съм те предавал, идиот.

- Помислил си си го. Брои се.

- Добре, защото ти донесох още нещо. Не знам дали ще свърши работа, но си струва да

опиташ. – той плъзна нещо малко и метално през стената. Беше сребърен диск с

размера на монета. Джейс остави ябълката настрани и го вдигна с любопитство:

- Какво е това?

- Взех го от бюрото в библиотеката. Бях виждал родителите ми да го използват, преди

да свалят ограничители. Мисля, че е отключваща руна. Струва си да опиташ.

Той спря, когато Джейс доближи диска до китките си, държейки го непохватно между

два пръста. В момента, в който докосна линията от сини пламъци, белезниците

трепнаха и изчезнаха.

- Мерси. – Джейс разтри китките си, всяка една от тях оградена от линия протрита,

кървяща кожа. Започваше да чувства върховете на пръстите си отново. – Не е пила,

скрита в торта за рожден ден, но ще предпази ръцете ми от падане.

Алек го погледна. Трепкащите линии от дъждовната завеса караха лицето му да

изглежда удължено и разтревожено - или може би беше разтревожен.

- Знаеш ли, хрумна ми нещо, когато говорех си Изабел по-рано. Казах й, че не може да

скочи през прозореца… и да не опитва, защото ще се самоубие.

Джейс кимна.

- Звучи като съвет на по-голям брат.

- Но започнах да се чудя, ако това беше вярно в твоя случай – имам предвид, виждал

съм те да правиш неща, които на практика бяха летене. Виждал съм те да падаш от

третия етаж и да се приземяваш като котка, да скачаш от земята на покрив…

- Слушането на разказите ти за постиженията ми е наистина приятно, но не съм

сигурен, че разбирам мисълта ти, Алек.

- Мисълта ми е, че този затвор има четири стени, а не пет.

Джейс го зяпна.

- Значи Ходж не лъжеше, когато каза, че използваме геометрията в ежедневието си.

Прав си, Алек. Тази клетка има четири стени. Ако Инквизиторката си беше тръгнала с

две, може би щях да ….

- ДЖЕЙС! – каза Алек, губейки търпение. – Имам предвид, че тази клетка няма покрив.

Нищо между теб и тавана.

Джейс протегна глава назад. Гредите изглеждаха, сякаш се полюшват замайващо

високо над него, изгубени в сенките.

- Ти си луд.

- Може би. – промълви Алек. – Или може би просто знам какво можеш. – той сви

рамене. – Поне можеш да опиташ.

Джейс погледна към Алек – към отвореното му честно лицеи към стабилните му сини

очи. Той е луд, помисли си Джейс. Беше вярно, в някой напечени битки, той бе

направил невероятни неща, както и те. Кръвта на Ловец на сенки, годините

тренировки… но той не можеше да скочи трийсет стъпки нагоре във въздуха.

―От къде знаеш, че не можеш‖, каза мек глас в главата му, „ако никога не си опитвал? ―

Гласът на Клари. Той си помисли за нея и за руните й, за Мълчаливия град и за

белезниците, изскачащи от китките му сякаш бяха смазани под огромен натиск. Той и

Клари споделяха еднаква кръв. Ако Клари можеше да прави невъзможни неща…

Той се изправи на краката си, почти неохотно, и се огледа наоколо, преценявайки бавно

стаята. Все още можеше да види огледалата по дължината на пода и множеството

оръжия, висящи по стената, остриетата им, проблясващи еднообразно, през завесата от

сребърен огън, която го ограждаше. Той се наведе и вдигна наполовина изядената

ябълка от пода, погледна я замислено за момент… после дръпна ръката си назад и

хвърли ябълката с всички сили. Ябълката премина през въздуха, удари трептящата

стена и се разби в корона от разтопен син пламък.

Джейс чу Алек да се задъхва. Явно Инквизиторката не преувеличаваше. Ако той

блъснеше някоя от стените на затвора твърде силно щеше да умре.

Алек се беше изправил, внезапно неуверен.

- Джейс, не знам…

- Млъкни, Алек. И не ме гледай. Не помага.

Каквото и да каза Алек в отговор, Джейс не го чу. Правеше бавно завъртане на място,

очите му се фокусираха върху гредите. Руните му бяха дали отлично далекогледно

зрение, образите на гредите се изясниха: Можеше да види нащърбените им ръбове,

спиралите и възлите по телата им, черните петна от възрастта им. Но те бяха масивни.

Крепяха покрива на Института от стотици години. Можеха да издържат един

тинейджър. Tой огъна пръстите си и вдиша дълбоко и бавно няколко пъти, точно както

баща му го бе научил. В мислите си се видя да скача, да литва и да се хваща за една от

гредите с лекота, олюлявайки се на нея. Беше лек, каза си, лек като стрела, изстрелваща

се лесно през въздуха по пътя си, бърза и невъзможна за спиране. Ще е лесно, каза си.

Лесно.

- Аз съм стрелата на Валънтайн. – прошепна Джейс. – Без значение дали той го знае,

или не.

И скочи.

ГЛАВА 16

КАМЪКЪТ НА СЪРЦЕТО ПРЕВЕДЕНО ОТ SHADOW HUNTER

Клари натисна бутона за обратна връзка към Саймън, но уцели гласова поща. Горещи

сълзи падаха надолу по бузите й и тя хвърли телефона си по таблото.

– По дяволите, по дяволите!

– Почти стигнахме! – каза Люк. Бяха на магистралата, а тя дори не беше забелязала.

Скоро бяха пред къщата на Саймън. Тя беше от тези дървени, семейни къщи, а стената,

която гледаше към улицата, беше боядисана в черешово червено. Клари вече беше

излязла и тичаше към входната врата преди Люк дори да беше разкопчал колана си.

Можеше да го чуе как вика името й, когато тичаше по стълбите.

- Саймън! – тя започна да вика - САЙМЪН!

– Клари, спри – Люк я хвана за ръката, когато се намираше на верандата – Съседите…

- Майната им на съседите! – тя грабна ключодържателя и започна да търси правилния

ключ, вкарвайки го в ключалката. Блъсна вратата и започна да върви из коридора с

Люк, следващ я по петите.

Силното дръпване на първата врата вляво я водеше в кухнята. Всичко изглеждаше

точно както беше винаги – от щателно почистения плот до магнитчетата за хладилник.

Тук беше и мивката, на която преди няколко дни беше целунала Саймън. Слънчевите

лъчи си проправяха път през прозореца, изпълвайки стаята с бледо жълта светлина.

Светлина, която беше способна да превърне Саймън в пепел.

Стаята на Саймън беше последната, в края на коридора. Вратата стоеше леко отворена

и Клари можеше да види само тъмнина през процепа. Тя извади стилето от джоба си и

го стисна, макар да знаеше, че то не е истинско оръжие, но й носеше някакво

успокоение. Отвътре стаята беше тъмна, с черни завеси дръпнати върху прозореца.

Единствената светлина идваше от дигиталния часовник върху нощното шкафче. Люк

мина покрай не,я за да натисне ключа на осветлението, когато нещо когато нещо –

нещо, което съскаше и плюеше и виеше като демон – се метна върху му от сенките.

Клари изпищя, когато Люк я хвана за раменете и я избута грубо настрани. Тя се спъна и

едва не падна; когато се преобърна, тя видя един стреснат Люк да се бори с бяла котка,

чиято козина покриваше всичко. Приличаше на топка памук с нокти.

– Йосариан! – изпищя Клари.

Люк събори котката.

Йосариан веднага се изправи и се промуши през краката му, изчезвайки в коридора.

– Глупава котка! – изсъска Клари.

– Вината не е негова. Котките не ме харесват. Люк натисна ключа. Клари затаи дъх.

Стаята беше в пълен ред, всичко беше на мястото си, килимът беше изчистен, а

покривката внимателно сгъната на леглото.

– Дали е илюзия?

– Може би не. Вероятно е просто магия. – Люк тръгна към центъра на стаята оглеждащ

с надежда. Когато той понечи да дръпне една от завесите на страна, Клари видя някакъв

лъч на килима до крака му.

– Люк, почакай! – тя отиде на неговото място и коленичи пред блестящия обект. Беше

сребърният телефон на Саймън, изгубил формата, с откъсната антена. Сърцето й

започна да бие по – бързо. Тя взе телефона и го отвори. Въпреки пропукването, което

се получи по дължината на дисплея, тя видя единственото съобщение: Сега ги имам ги

всичките!

Клари се отпусна замаяна на леглото. бегло тя усети как Люк взема телефона от ръцете

й. Тя го чу как си поема дъх, а след това се зачете в съобщението.

– Каква означава това, Сега ги имам ги всичките! ? - попита го Клари.

Люк сложи телефона на Саймън върху бюрото и сложи ръката си на лицето.

– Опасявам се, че това означава, че той е отвлякъл Саймън, а най-вероятно и Мая, което

значи, че има всичко за Ритуала.

Клари го погледна.

– Имаш предвид, че това не е само за да си отмъсти на нас?

– Мисля, че Валънтайн го възприема като приятен страничен ефект. Но това не е

основната му цел. Неговата основна цел е да получи силите на Меча и затова му е

необходима кръвта на…

- Деца от долната земя. Но Мая и Саймън не са деца, те са тийнейджъри.

– Когато това заклинание беше създадено, дума „тийнейджър‖ дори не беше измислена.

В света на ловците на сенки ти ставаш възрастен когато си на осемнадесет. Преди това

си дете. За Възгледите на Валънтайн Мая и Саймън са деца. Има кръв от дете на фея,

кръв от магьосническо дете. Всичко, което му беше нужно, беше кръвта на вампир и

върколак.

Клари почувства как въздухът се забива в лицето й.

– Тогава защо не направим нещо? Да ги защитим, някак си.

– До този момент Валънтайн беше правил така, че да му е удобно. Нито една от

жертвите не е била избрана поради друга причина, освен тази, че са били там – на

разположение. Магьосникът е бил лесен за откриване – всичко, което е трябвало да

направи, е било да го наеме под предлог, че иска да му призове демон. Просто е също и

да си хванеш феи в парка, стига да знаеш къде да търсиш. А „Луната на ловеца‖ е

идеалното място, ако трябва да търсиш върколак. Да се изложи на тази голяма опасност

и допълнителни проблеми, само за да ни засегне, ако нищо не се е променило...

– Джейс. – прошепна Кари.

– Какво имаш предвид с Джейс. Какво за него?

– Мисля, че той се опитва да върне Джейс. Джейс трябва да е направил нещо на

последната си нощ в лодката, нещо, което наистина е уплашило Валънтайн. Нещо,

което го е уплашило до такава степен, че да захвърли стария си план и да измисли нов.

Люк я изгледа странно.

– Какво те кара да мислиш, че смяната на плановете на Валънтайн се дължи на брат ти?

- Защото – започна Клари с мрачна сигурност – само Джейс може да те изплаши до

такава степен.– Изабел! – Алек удари няколко пъти по вратата на сестра си. – Изабел,

отвори вратата! Зная, че си вътре!

Врата се отвори с пукот. Алек се опита да се промуши през нея, но нямаше никой от

другата страна.

– Тя не иска да говори с теб. – каза му добре познат глас.

Алек погледна надолу и видя как чифт сиви очи го гледат кръвнишки иззад очилата.

– Макс, хайде, малко братче, пусни ме.

– Аз имам още по-малко желание да говоря с теб. – отвърна му Макс и започна да

затваря вратата, но Алек, бърз като камшика на Изабел, сложи крака си на пролуката.

– Не ме карай да те удрям, Макс.

– Няма да посмееш! – Макс започна да го бута назад с всичката си сила.

– Не, но мога да извикам нашите, а имам чувството, че Изабел не иска това. Така ли е,

Изи? – провикна се той достатъчно силно за да може да го чуе сестра му.

– Ох, за Бога! – гласът й прозвуча истерично. – Макс, пусни го вътре.

Макс се отдръпна назад, давайки възможност на Алек да се провре през пролуката.

Изабел беше коленичила върху перваза на прозореца, който се намираше зад леглото й,

златният й камшик обвиваше лявата й ръка. Носеше ловните си оръжия. Беше облечена

с черните си дънки и риза, с полу-прозрачни руни. Ботушите й стигаха до коленете, а

черната й коса се вееше от бриза на отворения прозорец. Тя го погледна изучаващо и в

този момент той се сети за Хюго – черният гарван на Ходж.

– Какво по дяволите се опитваш да направиш!?! Да се самоубиеш!? – изсъска той

докато прекосяваше стаята за да стигне до сестра си. Камшикът й профуча, увивайки се

около коленете му. Алек замръзна. Знаеше, че само с едно движение Изабел можеше да

го накара да коленичи на твърдия под.

– Не се приближавай до мен, Александър Лайтууд! – каза тя с най-ядосания си глас. –

Не изпитвам особена снизходителност към теб в момента.

– Изабел…

- Как можа да постъпиш така спрямо Джейс!?! След всичко, което преживя той? И като

се има предвид, че сте се заклели взаимно да си пазите гърбовете?!?

– Не – напомни й той – и ако това означава нарушаване на закона.

– Закона!? – Изабел изсъска с погнуса – Има по–висш закон от Клейва, Алек. Законът

на семейството! Джейс е нашето семейство!

- Законът на семейството? Никога не съм чувал за това преди. – каза Алек с насмешка.

Той знаеше, че трябва да се защитава сам, но беше твърде трудно да се отърси от

навика да поправя по–малките братя и сестри, когато грешат. – Дали не е защото току-

що си го измисли?

Изабел извъртя китката си. Алек усети как краката му губят опора и се извъртя, за да

използва опората на коленете и ръцете си. Той изпъна гърба си и надигна глава да види

как Изабел се надвесва над него. Макс беше зад гърба й.

– Какво да правим с него, Максуел? – попита Изабел – Да го оставим така докато

родителите ни го намерят?

Алек се беше наслушал достатъчно. Той измъкна едно остриета от канията на китката

си, извъртя се и го прокара по камшика около глезените си. Електрическата жица беше

разсечена и се раздели, изплющявайки, а Изабел отдръпна ръката си. Камшикът засъска

около нея, а Алек скочи на крака.

Нисък смях наруши тишината.

- Добре, добре, измъчва го достатъчно. Тук съм.

Очите на Изабел се разшириха.

– Джейс?

– Същият. – Джейс пристъпи в стаята й, затваряйки вратата зад себе си. – Няма нужда

двамата да се биете. - Макс се въртеше около него, шепнейки името му и удряйки го. –

По–внимателно там. – каза той мило на момчето. – В момента не съм в най- добрата си

форма.

– Мога да го забележа. – каза Изабел, а очите й го гледаха напрегнато. Китките му бяха

окървавени, косата му беше сплъстена, а тялото му изцапано с мръсотия и кръв. –

Инквизиторката нарани ли те?

- Не чак толкова лошо. – очите му срещнаха Алек, докато обхождаше стаята с поглед. –

Заключи ме в стаята с оръжията. Алек ми помогна да се измъкна.

Изабел изпусна камшика си.

– Алек, вярно ли е?

– Да. – Алек започна да бърше прахта от дрехите си, но не можа да устои и добави –

Така, че…

- Трябваше да ми кажеш.

– А ти трябваше да ми имаш малко доверие…

- Достатъчно. Нямаме толкова време, че да се дразним. – прекъсна ги Джейс – Изабел,

какви видове оръжия имаш тук? И … бинтове, марли?

– Марли? – Изабел отпусна камшика си и извади стилето й от едно чекмедже – Мога да

ти помогна с руна…

Джейс повдигна китката си.

– Това ще ми помогне за контузиите и натъртванията, но не и за това. Това са изгаряния

от руни. - Те изглеждаха още по-ужасно под ярката светлина, която влизаше в стаята на

Изабел. Напречните черни белези изглеждаха напукани на места, процеждащи кръв и

течност. Той доближи ръцете си до Изабел, която пребледня. – Също ще ми трябват и

оръжия, преди да…

- Бинтовете първи. Оръжията по-късно.

Тя сложи камшика си на върха на шкафчето и заведе Джейс в банята с кошница, пълна

с обезболяващи, марли и превързочни ивици. Алек ги наблюдаваше през полу-

открехната врата – Джейс, опиращ се на мивката, докато приемната му сестра

почистваше гърдите му с гъба и ги увиваше с марля.

– Добре, сега си съблечи тениската.

–Знаех си, че в това има и нещо за теб. – Джейс съблече якето си, а после метна

тениската през главата си. Кожата му беше като бледо злато, покривайки твърдите му

мускули. Черни маркировки обграждаха тънките му ръце. Мундан можеше и да си

помисли, че белите белези, които обгръщаха кожата на Джейс – напомняния от стари

руни – го правят по-малко съвършен, но не и Алек. Всички те имаха такива белези; те

бяха символи на чест, не дефекти.

Джейс видя, че Алек го наблюдава през полуотворената врата и каза:

- Алек, ще ми дадеш ли телефона?

- На гардероба е. – Изабел не повдигна глава. Тя и Джейс си общуваха на по-ниски

тонове. Алек не можеше да ги чуе, но подозираше, че го праввят, за да не изплашат

Макс.

Алек погледна:

– Не е на гардероба.

Изабел прокарваше една руна по гърба на Джейс, докато не изруга тихо.

– По дяволите, телефона ми в кухнята! Мамка му! Не искам до го търсиш в случай, че

Инквизиторката е наоколо.

– Аз ще го взема – предложи Макс. – Нея не я интересувам. Твърде малък съм.

–Предполагам. – в гласа на Изабел се долови нежелание. – За какво ти е телефона,

Алек?

– Просто ни трябва – Алек отговори нетърпеливо – Изи…

- Ако ще пишеш есемес на Магнус „Боже, колко си готин!‖, ще те убия!

– Кой е Магнус? – попита Макс.

– Магьосник. – отговори му Алек.

– Един секси, секси магьосник! – отговори му Изабел, отказвайки да обърне внимание

на втрещеното лице на брат си.

– Но магьосниците са лоши! – запротестира Макс изглеждайки объркан.

- Именно! – потвърди Изабел.

– Продължавам да не разбирам, но ще донеса телефона. Връщам се веднага.

Той се приплъзна през вратата, докато Джейс обличаше отново тениската и якето си,

влизайки в стаята на Изабел. Започна да търси оръжия из тези, които принадлежаха на

Изабел и бяха разхвърляни по пода. Изабел го следваше, клатейки неодобрително

глава.

– И сега какъв е планът? Всички си тръгваме? Инквизиторката ще откачи, когато

разбере, че си избягал от стаята.

- Не толкова, колкото когато Валънтайн я смаже. – Джейс преразказа сбито плана на

Инквизиторката. - Единственият проблем е, че той никога няма да го направи.

– Единственият проблем?! – Изабел беше толкова бясна, че почти приличаше на шест

годишно ядосано дете. – Не може просто така да те предложи на психопат! Ти си част

от Клейва, наш брат!

- Инквизиторката не мисли така.

– Изобщо не ми пука. Тя е отвратителна кучка и трябва да бъде спряна!

- След като разбере, че в плана й има сериозни недостатъци, може да се остави да я

убедят. – Джейс продължи - Но няма да стоя тук залепен за да разбера. Ще се махна.

– Няма да е лесно – обади се Алек – Инквизиторката е затворила това място по-здраво

от пентаграм. Знаеш ли, че долу има пазачи? Повикала е половината от Клейва.

– Може да ме има за много важен. – каза Джейс прелиствайки няколко списания.

– Може да греши. –Изабел го погледна обнадеждено – наистина ли си скочил на 30

фута от фигура „Малачи‖? Направил ли го е, Алек?

- Да – потвърди Алек – Никога не съм виждал нещо подобно.

– И аз не съм виждал нищо подобно на това – проговори Джейс, вземайки десет инчов

кинжал от пода. Един от розовите сутиени на Изабел висеше на върха. Изабел го грабна

бързо, ръмжейки.

– Не става въпрос за това! Как го направи? Имаш ли представа?

- Скочих. – отвърна й Джейс, вадейки две остри като бръснач остриета изпод леглото.

Бяха покрити с сива котешка козина. Издуха я . – Чакрами. Жестоко! Особено ако ще се

бия с алергични демони!

Изабел го удари със сутиена си.

– И все пак не ми отговори на въпроса.

– Защото не знам, Изи. – Джейс се изправи на крака. Може би кралицата беше права.

Може би наистина имам сили, за които не знам, защото не съм ги тествал. Клари има.

Изабел набръчка челото си.

– Има ли?

Очите на Алек внезапно се разшириха:

– Джейс, пазиш ли още онзи вампирски мотор на покрива?

- Може би, но едва ли ще ни послужи особено – ден е.

– Освен това – продължи Изабел – не можем всички да се съберем на него.

Джейс сложи остриетата на колана си, заедно с 10 инчовата кама. Няколко ангелски

остриета също проблясваха до тях.

– Това няма значение. Вие не идвате с мен.

Изабел го погледна учудена.

– Какво имаш предвид с това – ние няма да…? – тя прекъсна, когато Макс се завърна в

стаята и задъхан й подаде телефона. – Макс, ти си моят герой. – тя грабна телефона от

него и хвърли проблясващ поглед на Джейс. – Ще се върна след минута. Между

другото на кого се обаждаме. Клари?

- Аз ще й се обадя… - започна Алек.

– Не – Изабел издърпа ръката му. Тя ме харесва повече. – Вече набираше. Леко изплези

език и придърпа слушалката към ухото си. – Клари, аз съм, Изабел.Аз… КАКВО?! –

Изведнъж лицето й побеля. – Как е възможно това? Защо?

– Как е възможно кое?! – Джейс прекоси разстоянието до Изабел с три крачки – Изабел,

какво става? Нещо с Клари…

Изабел отдръпна телефона от ухото си. Беше бяла като платно.

- Валънтайн. Отвлякъл е Саймън и Мая и ще ги използва, за да изпълни ритуала.

С едно просто движение Джейс измъкна телефона от ръцете й и го доближи до ухото

си.

– Карай към института – започна той – Не влизай. Чакай ме. Ще те срещна отвън. –

Натисна копчето за край и подаде телефона на Алек. – Звънни на Магнус. Кажи му да

ни чака на пристанището на Бруклин. Кажи му, че той може да избере мястото, но да не

е оживено. Ще ни трябва помощта му, за да превземем кораба на Валънтайн.

– Ние? – гласът на Изабел прозвуча странно.

– Аз, Магнус и Люк. – изясни й Джейс. – Вие ще останете тук и ще се разправяте с

Инквизиторката вместо мен. Когато Валънтайн не изпълни неговата част от сделката й,

вие ще сте тези, които ще я убедят да изправи всички от Клейва срещу Валънтайн.

– Не схващам – проговори неразбиращо Алек. – Първо на първо – как ще се измъкнеш

от тук?

Джейс изръмжа.

– Гледай! – отговори му и скочи върху перваза на Изабел. Тя извика, но Джейс вече

беше скочил. За момент балансира върху външната му страна, но след това изчезна.

Алек се втурна ужасен към прозореца, за да го види, но долу нямаше нищо: само

градината на института и тесния път, който водеше към входа му. Нямаше пищящи

пешеходци по улицата, нито спрели пред мъртво тяло коли. Джейс сякаш се беше

изпарил.

Звукът на водата го събуди. Беше тежък, повтарящ се звук, който се блъскаше в нещо

масивно отново и отново, все едно лежеше на дъното на басейн, който се пълнеше и

източваше. Усещаше вкуса на метал по устата си, както и го надушваше наоколо. Беше

достатачно в съзнание, за да усети острата пронизваща болка в лявата си ръка.

В въздишка Саймън отвори очи. Той лежеше на твърд, неравен метален под, боядисан в

отвратителна смесица от сиво и зелено. Имаше само един кръгъл прозорец, който се

намираше на едната стена и пропускаше малко слънчева светлина. Малко, но

достатъчно. Беше лежал на него с ръка, залепена към пода, а пръстите му бяха алени. С

друго охкане той се освободи от светлината и седна. Изведнъж осъзна, че не беше сам.

Въпреки сенките в стаята той можеше да вижда добре в тъмнината. Срещу него, със

завързани за една тръба ръце, беше Мая. Дрехите й бяха разкъсани, а една й буза беше

посинена. Можеше да види къде кичурите от косата й бяха изтръгнати от скалпа й, а

косата й беше напластена с кръв. В момента, в който седна, тя го погледна и

моментално избухна в сълзи.

– Мислех… - започна да говори тя между хълцанията - … че си мъртъв.

– Аз съм мъртъв. – Саймън гледаше ръката си. Докато я гледаше, раните започнаха да

заздравяват, болката отминаваше, а нормалната бледност се завръщаше.

– Знам, но имах предвид наистина мъртъв. – Тя закри лицето си с окованите си ръце.

Саймън се опита да се доближи до нея, но нещо го спря. Метална халка, която

обгръщаше глезена му и после продължаваше към пода.

Валънтайн не поемаше рискове.

– Не плачи. – Веднага, щом го каза, съжали.– Аз съм добре.

– Засега. – отвърна му Мая, търкайки мокрото си лице в дрехите си. – Онзи мъж… с

бялата коса… той ли е Валънтайн?

- Ти си го видяла? – Саймън попита шокиран – Аз не го видях. Просто входната ми

врата се отвори и една масивна фигура дойде като товарен влак.

– Той е Валънтайн, нали? Онзи, за когото всички говорят. Ози, който започна

Въстанието.

– Той е баща на Джейс и Клари. – прекъсна я Саймън.

– Това е всичко, което знам за него. Гласът му ми звучеше познат, като този на Джейс.

– тя изглеждаше плачевно. – Нищо чудно, че Джейс е такъв задник.

Саймън можеше само да се съгласи.

– Значи то не си… - гласът на Мая пресипна. Тя опита отново. – Виж, знам, че звучи

откачено, но когато Валънтайн те отвлече, видя ли някой познат с него, някой който е

мъртъв. Някой… дух?

Саймън тръсна главата си.

– Не. Защо?

Мая се поколеба.

– Видях брат си. Духът на брат ми. Мисля, че Валънтайн ми е докарал халюцинации.

– Е, не е пробвал нещо такова върху мен. Бях на телефона и говорех с Клари. Помня

как изпуснах телефона, когато онова безформено нещо дойде... – той си пое въздух –

Това е.

– С Клари? - Мая изглеждаше почни обнадеждена. – Тогава могат да разберат къде сме.

Да тръгнат след нас.

– Може би. – Саймън – Между другото – къде сме?

- На лодка. Все още бях в съзнание, когато ме доведоха. Това е някакво голямо

метално, черно нещо. Няма светлини и навсякъде имаше някакви...неща. Едно от тях

ми се нахвърли и започнах да крещя. Тогава той ме сграбчи и ми тресна главата в

стената. След това изпаднах безсъзнание.

– Неща? Какви неща?

- Демони. – прошепна тя – Тук той има от всички. Големи, малки, летящи. Изпълняват

всичко, което им каже.

– Но Валънтайн е ловец на сенки и от всичко, което съм чувал за него, знам, че той

мрази демони.

– Е, явно те не го знаят. – отвърна му Мая – Това, което не схващам е защо сме му ние?

Знам, че мрази долноземци, но не полага ли твърде много усилия, за да ни убие? - тя

беше започнала да трепери, ченето й започна да трака като навиващите се зъби-

играчки. – Сигурно иска нещо от ловците на сенки. Или от Люк.

Знам това, което иска, помисли си Саймън, но нямаше причина да казва на Мая; вече

беше достатъчно разстроена. Той съблече якето си.

– Ето – каза й той и го хвърли до нея.

Тя го смачка около оковите си и започна да го завива около рамене си. Хвърли му

бледа, но благодарна усмивка.

– Благодаря, но не ти ли е студено?

Саймън тръсна главата си. Болката в ръката му беше изчезнала

– Не, вече не чувствам студа.

Тя отвори леко устата си, но отново я затвори. В очите й се четеше борба.

– Съжалявам за начина, по който реагирах вчера. – Тя прекъсна почти задържайки дъха

си. – Вампирите ме плашат до смърт. – прошепна най-накрая. – Когато за пръв път

дойдох в града, имах глутница, с която да бъда – Бат и още две момчета – Стив и Грег.

Веднъж бяхме в парка и се натъкнахме на вампири, които пиеха кръвни банки. Имаше

борба. Помня само как един от вампирите сграбчи Грег и го разкъса на две. – гласът й

потръпна и тя сложи ръка на устните си. – Наполовина. И всичките му вътрешности

излязоха. И после започнаха да ядат.

Саймън почувства как в стомаха му се надига спазъм. Беше благодарен, че историята го

е накарала да му се повдигне, вместо нещо друго. Като например да огладнее от нея.

– Аз не бих направил нещо такова. Аз харесвам върколаците. Харесвам и Люк…

- Знам. – най-накрая проговори – просто, когато те срещнах, беше толкова човек.

Напомняше ми на това, което бях преди.

– Мая – прошепна Саймън – ти все още си човек.

– Не, не съм.

– По начина, по който се брои - си. Точно като мен.

Тя се опита да се усмихне, но той можеше да усети, че не му вярва, а можеше ли да я

вини? Дори той не беше сигурен дали си вярва сам.

Небето беше станало стоманено синьо, опримчено с облаци. В сивата светлина

Институтът се извисяваше като планина. Острият покрив, покрит с метални плочи,

светеше като нешлифовано сребро. Клари си помисли, че е видяла качулати фигури да

се движат в сенките край предната врата, но не беше сигурна. Беше много трудно да се

каже каквото и да било, тъй като бяха паркирали до един отдалечен блок и тя гледаше

през мръсните стъкла на камиона на Люк.

– Колко време мина? – попита тя за четвърти или пети път.

– Пет минути по-дълго от последният път, когато ме попита. – отговори й Люк. Главата

му беше забита в облегалката и той изглеждаше напълно изтощен. От наболата брада

ченето и бузите му бяха сребристо сиви, а под очите му имаше черни линии.

Всички тези вечери в болницата, демонската атака, а сега това, помисли си Клари,

внезапно притеснена. Можеше да види защо той и майка й бяха крили този живот от

нея толкова дълго. В момента тя самата искаше да се скрие.

– Искаш ли да влезеш?

– Не. Джейс каза да чакаме отвън. – тя погледна отново през прозореца. Вече беше

сигурна, че до вратата има фигури. Когато една от тях се обърна, тя си помисли, че е

видял стръкче сребриста коса…

- Виж. – Люк седна изпънат, бързо спускайки стъклото си.

Клари погледна, но всичко й изглеждаше все същото.

– Имаш предвид хората до вратата?

– Не. Пазачите бяха тук и преди. Погледни на покрива. – той й посочи.

Клари притисна лицето си към прозореца на камиона. Покритият с плочи покрив на

катедралата беше осеян с готически кулички и заострени като копия шипове, изваяни

ангели и гапгойли, издълбани извити амбразури. Точно раздразнено щеше да се сопне,

че нищо не вижда освен сгърчените готически чудовища, когато проблясък на

движение спря погледа й. Имаше някой на покрива. Стройна тъмна фигура, която бързо

се движеше между куличките, мятайки се от един парапет към друг, и която сега бързо

се плъзна към ръба на невъзможно стръмния покрив – някой с много светла коса, която

проблясваше като бронзов пламък в синкавия здрач...

Джейс.

Клари беше излязла от камиона, много преди да разбере какво прави. Бягаше надолу по

улицата, към църквата, а Люк викаше след нея.

Огромната постройка изглеждаше висока сто фута; остър връх от камък. Джейс вече

беше на ръба на покрива, гледайки надолу. Не, помисли си Клари няма да го направи!

Той няма да направи това. Не и Джейс! Тогава той пристъпи към празното

пространство все едно прескачаше веранда. Клари изкрещя, когато той падна като

камък… и преспокойно стъпи леко до нея. Клари го гледаше с отворена уста, когато

той излезе от сенките и започна да й мърмори.

– Ако се измайтапя, че само съм отскочил да те видя, дали ще ме отпишеш като клише?

– Как, как, как го направи? – тя прошепна, усещайки, че е на път да повърне.

Виждаше Люк, който беше излязъл от камиона, застанал с ръце, сключени на тила му.

Тя се огледа наоколо и видя двамата пазачи на предната врата, които тичаха към тях.

Единият от тях беше Малик, а другият - жена със сребърна коса.

– Мамка му! – Джейс хвана ръката й и я повлече след себе си. Те започнаха да тичат

към камиона и влязоха веднага след Люк, който пусна двигателя и потегли, докато

вратата все още беше отворена.

Камионът премина покрай двамата ловци на сенки. Клари видя, че Малик държеше

нещо подобно на нож. Насочваше го към една от гумите. Тя чу Джейс да псува, а после

да вади оръжие от якето си. Малик изви ръката си назад, а жената със сребристата коса

скочи върху гърба му, вземайки ножа от ръката му. Клари замръзна на мястото си,

уплашена, докато камионът не зави рязко и не се изгуби в трафика, пращайки

Института далеч от тях.

Мая бе паднала в странна поза срещу тръбата, а якето на Саймън се увиваше около

раменете й. Саймън гледаше светлината, която прозорецът пропускаше и се опитваше

да сметне часовете. Обикновено той използваше телефона си, за да разбере колко е

часа, но това вече беше свършило. Той отново опипа джобовете си. Сигурно телефонът

беше паднал, когато Валънтайн беше нахлул в стаята му.

Но сега имаше по-големи грижи. Устата му беше пресъхнала. Беше жаден по начин,

който съчетаваше и познатите му глад и жажда, превръщайки го в мъчение. Щеше да

стане и по-зле.

Трябваше му кръв. Помисли си за кръвта в малкия хладилник зад леглото си и вените

му започнаха да горят като нажежено сребро под кожата му.

– Саймън? – беше Мая, която клатеше умърлушено главата си. Върху бузата й личаха

белите петна, вдлъбнати от тръбата. Докато я гледаше, вдлъбнатините порозовяха със

завръщането на кръвта й към лицето.

Кръв. Той прокара език по устните си.

– Да?

– Колко дълго бях заспала?

- Три или четири часа. Мисля, че се здрачава.

– О, благодаря, че си пазил.

Той не беше. Почувства се страшно засрамен, като каза:

- Разбира се, няма защо.

– Саймън…?

- Да?

– Надявам се да разбереш какво имам предвид с думите, че не се радвам, че си тук, но

се радвам, че си със мен.

Почувства как по лицето му с разтяга усмивка. Усети кръвта, а после чу стомаха си.

– Благодаря.

Тя се наклони към него, а якето му се изхлузи от раменете й. Очите й промениха цвета

си в светъл кехлибар щом излезе на светлината.

– Можеш ли да ме достигнеш? – попита тя, подавайки ръката си. Саймън достигна до

нея, а веригата, която пристягаше глезена му се опъна в опита му да достигне ръката й.

Мая се усмихна, когато пръстите им се докоснаха.

– Колко трогателно!

Саймън отдръпна ръката си, гледайки я.

Гласът, който говореше от сенките, беше студен, културен и някак не за това място.

Мая отпусна ръката си и се отдръпна, цветът напускаше лицето й, докато тя се взираше

настоятелно в мъжа на прага.

Мъжът беше дошъл толкова тихо, че не го бяха усетили.

– Децата на Луната и на Нощта най-сетне се разбират.

– Валънтайн. – Мая прошепна.

Саймън не каза нищо. Продължаваше да го гледа. Значи това беше бащата на Клари и

Джейс. С шапката от бели коси и черните си очи той не приличаше на нито един от тях,

въпреки че нещо от Клари присъстваше в челюстта му и формата на очите, а имаше и

прилика на грацията му с тази на Джейс. Беше голям мъж с широка структура, което не

се забелязваше у нито едно от децата му. Той се беше промъкнал в зелената метална

стая като котка, въпреки че тялото му беше окичено с тежки оръжия. Дебели черни

кожени ленти с катарами обгръщаха гърдите му, придържайки масивен сребърен меч

зад гърба му. Друга дебела ивица се увиваше около кръста му, придържайки множество

ножове.

– Ставай! – обърна се той към Саймън – и застани до стената. Саймън наклони

брадичката си нагоре. Можеше да види как Мая го гледа, пребледняла и уплашена и

почувства нужда да я предпази. Той щеше да я предпази от това Валънтайн да я нарани,

дори това да беше последното, което щеше да направи.

– Значи ти си бащата на Клари? – каза той – Не се обиждай, но мисля, че знам защо те

мрази.

Лицето на Валънтайн беше спокойно, почти неподвижно. Устните му почти не

помръднаха, когато каза:

- И защо мислиш така?

- Защото – отвърна му Саймън – ти очевидно си психопат.

Сега Валънтайн се смееше. Беше такава усмивка, която не нарушаваше никоя друга

част от лицето му освен устните, а те се мърдаха съвсем малко. Тогава той надигна

юмрука си. За момент Саймън си помисли, че Валънтайн ще го удари и се отдръпна

инстинктивно. Но Валънтайн не нанесе удара. Вместо това той отвори дланта си,

разкривайки купчина от нещо приличащо на блестяща пудра. Той обърна главата си

към Мая и духна праха към нея в грозна пародия на въздушна целувка. Прахът се

разнесе като стадо пчели.

Мая изкрещя. Тя започна да се гърчи и да се върти от страна на страна все едно се

опитваше да се отърве от праха. Гласът й се изви в писък.

– Какво й направи?! – изкрещя Саймън, скачайки на крака. Затича се към Валънтайн, но

веригите го спряха. – Какво направи!?

Валънтайн се усмихна.

– Сребро на прах. Гори ликантропите.

Мая беше спряла да пищи и сега се извиваше в ужасна поза на пода, подсмърчайки

тихо. Кръв се стичаше от червените точки по ръцете и краката й. Стомахът на Саймън

пак се обади. Той падна до стената, ужасен от себе си.

– Копеле! – изкрещя той, докато Валънтайн изсипваше последните прашинки от праха.

– Тя е просто момиче, нямаше да те нарани. Окована е, за… - гърлото му започна да

гори.

Валънтайн се засмя.

– За Бога, нали? Това ли щеше да кажеш?

Саймън не отговори. Валънтайн се пресегна зад гърба си и извади тежкия сребърен

меч. Светлините си играеха по острието му, приличайки на вода, която се стича.

Саймън обърна лицето си в обратната посока.

– Острието ще те изгори, както Бог би искал. – проговори Валънтайн с глас, студен

като кристал. – Казват, че който умре от върха му, ще достигне портите на рая. В такъв

случай, най-вероятно ти правя услуга. – Той понижи острието, така че да спре до

гърлото на Саймън. Очите на Валънтайн бяха като черна вода, в тях нямаше нищо:

нито гняв, нито състрадание, нито дори злоба. Бяха празни като гроб. – Последни

думи?

Саймън знаеше, че трябва да каже нещо от рода на „Sh'ma Yisrael, adonai elohanu,

adonai echod‖, „Чуй, о Израел, наш лорд, наш Бог, наш единствен господар!‖... Той се

опита да го изрече, но болка прогори гърлото му. Вместо това каза:

- Клари.

По лицето на Валънтайн се изписа изненада, сякаш името на дъщеря му в устата на

вампир му звучеше некомфортно. В едно просто движение той намести меча, а след

това го заби в гърлото на Саймън.

ГЛАВА 17

НА ИЗТОК ОТ РАЯ ПРЕВЕДЕНО ОТ LOLLIPOPCHE

- Как го направи? – пoиска да узнае Клари, когато ускориха към горната част на града.

Люк се беше прегърбил над волана.

- Имаш предвид как се качих на покрива? – Джейс се беше облегнал на седалката, с

наполовина затворени очи. Имаше бели превръзки около ръцете си и петна изсъхнала

кръв на челото му. – Първо се качих от външната страна на прозореца на Изабел и се

покатерих нагоре по стената. Има няколко орнаментни гаргойли, които могат да бъдат

използвани като дръжки, докато се катериш. Също, искам да отбележа за протокола, че

моторът ми вече не беше там, където го бях оставил. Обзалагам се, че Инквизиторката

го е взела за весела разходка около Хобокейн.

- Имах предвид – каза Клари – Как скочи от покрива на катедралата, без да умреш?

- Не знам. – ръцете му докоснаха нейните, когато ги вдигна, за да разтърка очите си. –

Ти как създаде руната?

- Аз също не знам. – прошепна тя. – Кралицата на Феите беше права, нали? Валънтайн,

той… той ни е направил нещо. – Тя погледна към Люк, който се преструваше, че е

погълнат от завиването наляво. – Нали?

- Сега не е моментът да говорим за това. – каза Люк. – Джейс, имаш ли някакво особено

място наум или просто искаше да се махнеш от Института?

- Валънтайн е отвел Мая и Саймън на лодката си, за да извърши Ритуала. – Джейс

дръпна силно една от превръзките на китките си. – Трябва да отида там и да го спра.

- Не! – каза Люк остро.

- Добре. Ние трябва да отидем там и да го спрем.

- Джейс, няма да те върна обратно на този кораб. Твърде опасно е.

- Видя какво направих току що, – каза Джейс, недоверчивост се надигаше в гласа му. –

и си разтревожен за мен?

- Разбира се, че съм.

- Нямаме време за това. След като баща ми убие приятелите ти, ще създаде армия от

демони, която дори не можеш да си представиш. След това ще бъде невъзможен за

спиране.

- Тогава Клейвът…

- Инквизиторката няма да направи нищо. – каза Джейс. – Тя е блокирала достъпа на

Лайтууд до Клейва. Няма да се обади за подкрепление, дори и да й кажа за плановете

на Валънтайн. Завладяна е от налудничавия си план.

- Какъв план? – попита Клари.

Гласът на Джейс беше горчив:

- Искаше да ме изтъргува с баща ми за Реликвите на Смъртните. Казах й, че Валънтайн

никога няма да се съгласи, но тя не ми повярва. – Той се засмя с остър насечен смях . –

Изабел и Алек ще й кажат какво се случи с Мая и Саймън. Макар че не съм особено

оптимистичен. Тя не ми повярва относно Валънтайн и няма да се откаже от

скъпоценния си план, само за да спаси няколко Долноземци.

- Все пак не можем да чакаме те да се обадят. – каза Клари. – Трябва да отидем на

лодката сега. Ако можеш да ни отведеш на нея …

- Не ме радва идеята да ти го съобщавам, но имаме нужда от лодка, за да стигнем до

друга лодка. – отбеляза Люк. – Не съм сигурен, че дори Джейс може да върви по вода.

В този момент телефонът на Клари изжужа. Беше съобщение от Изабел. Клари се

намръщи.

- Адрес е. Долу при бреговата линия.

Джейс погледна през рамо.

- Това мястото, на което трябва да се срещнем с Магнус. – Той прочете адреса на Люк,

който гневно направи обратен завой и тръгна на юг. – Магнус ще ни прекара през

водата. – обясни Джейс. – Корабът е обграден от защитни бариери. Качих се на него,

защото баща ми така пожела. Този път няма да иска. Нуждаем се от Магнус, за да се

справим със защитните бариери.

- Това не ми харесва. – Люк потропа с пръсти на кормилото. – Смятам, че аз трябва да

отида, а вие двамата трябва да останете с Магнус.

Очите на Джейс пламнаха.

- Не. Аз трябва да съм този, който ще отиде.

- Защо? – попита Клари.

- Защото Валънтайн използва демон на страха. – обясни Джейс. – Така успя да убие

Мълчаливите братя. Това е нещото, което уби магьосника, върколака в алеята зад

―Луната на Ловеца‖ и вероятно и феята в парка. То е причината за погледите на лицата

на Мълчаливите братя. Тези ужасени погледи. Те бяха буквално уплашени до смърт.

- Но кръвта…

- Пресушил е телата по-късно. В алеята беше прекъснат от някой от ликантропите.

Затова нямаше достатъчно време да вземе кръвта, която му трябваше. И затова все още

се нуждае от Мая. – Джейс прокара ръка през косата си. – Никой не може да се изправи

срещу демона на страха. Той влиза в главата ти и разрушава мозъка ти.

- Аграмон. – каза Люк. Той беше мълчалив, загледан през предния прозорец на колата.

Лицето му изглеждаше посивяло и изопнато.

- Да, така го нарича Валънтайн.

- Той не е страшен демон. Той е страшният демон. Демонът на Страха. Как е успял

Валънтайн да накара Аграмон да му се подчинява? Дори магьосник би имал проблем да

заповядва на Велик Демон, а и извън пентаграма … - Люк си пое въздух. – Така умря

детето-магьосник, нали? Призовавайки Аграмон?

Джейс кимна в съгласие и обясни набързо номера, които Валънтайн бе изиграл на

Елиас.

- Бокалът на смъртните, - завърши той. – му позволява да контролира Аграмон.

Очевидно ти дава и някаква сила върху демони. Макар че не може да се сравнява с тази

на Меча.

- Сега съм още по-малко склонен да ви пусна. – каза Люк. - Ще са нужни всички Ловци

на сенки в този град, за да се справим с него.

- Знам, че е Велик Демон. Но неговото оръжие е страха. Ако Клари може да ми сложи

руната на Безстрашието, мога да го победя. Или поне да опитам.

- Не! – запротестира Клари. – Не искам сигурността ти да зависи от моята глупава руна.

Ами ако не проработи?

- Проработи преди. – каза Джейс, докато преминаваха отново по моста и тръгнаха

обратно към Бруклин. Продължиха надолу по тясната улица ―Вейн Брънт‖, между

високите тухлени фабрики, чиито заковани прозорци и заключени с катинари врати не

издаваха никаква следа за това, което се криеше вътре. В далечината, бреговата линия

проблясваше между сградите.

- Ами ако я объркам този път?

Джейс обърна главата си към нея, за момент очите им се срещнаха. Неговите бяха

златни от далечната слънчева светлина.

- Ще се справиш. – каза той.

- Сигурни ли сте, че това е адресът? – попита Люк, докато спираше бавно. – Магнус не

е тук.

Клари се огледа наоколо. Бяха спрели пред голяма фабрика, която изглеждаше сякаш е

била унищожена от ужасен пожар. Кухите тухли и стените с хоросан все още стояха, но

металните подпори из тях бяха наклонени и напукани от огъня. В далечината Клари

можеше да види богаташкия квартал на долен Манхатън и черната гърбица на Острова

на Губернаторите, далеч до морето.

- Ще дойде. – каза тя. – Щом е казал на Алек, че идва, значи ще го направи.

Излязоха от пикапа. Макар че фабриката се намираше на улица осеяна с подобни

сгради, беше много тихо, дори и за неделен ден. Нямаше никой наоколо, не се чуваха и

звуците от търговия – пристигащи камиони и викащи мъже – които Клари свързваше с

кварталите на складове за стоки. Вместо това имаше тишина, студен бриз от реката и

виковете на морските птици. Клари си вдигна качулката, закопча якето си и потрепери.

Люк блъсна вратата на пикапа и също закопча якето си от тънък вълнен плат.

Мълчаливо той предложи на Клари чифт вълнени ръкавици. Тя ги нахлузи и размърда

пръстите си. Бяха й толкова големи, че все едно носеше лапи. Тя се огледа наоколо.

- Чакай… къде е Джейс?

Люк посочи. Джейс беше коленичил при бреговата линия, тъмна фигура, чиито златни

коси бяха единственото цветно петно срещу синьо-сивото небе и кафявата река.

- Мислиш ли, че иска малко уединение? – попита Клари.

- В тази ситуация, уединението е лукс, който никой от нас не може да си позволи.

Хайде.

Люк тръгна надолу по шосето и Клари го последва. Фабриката свършваше точно там,

където започваше водата, но имаше широк чакълест плаж точно до нея. Плитки вълни

се разбиваха в обраслите с плевели скали. Пънове бяха поставени в неправилен квадрат

около черен ров, където някога бе горял огън. Ръждясали канчета и бутилки бяха

пръснати навсякъде. Джейс стоеше на ръба на водата със свалено яке. Когато Клари го

погледна, той хвърли нещо малко и бяло към водата. Удари се с изплискване и изчезна.

- Какво правиш? – поиска да узнае Клари.

Джейс се обърна с лице към тях, вятъра мяташе светлата му коса около лицето.

- Изпращам съобщение.

Зад рамото му Клари си помисли, че видя блещукащо петно – като живо парче от

водорасло – което изплува от сивата речна вода, с късче бяло уловено в хватката му.

Секунда по-късно то изчезна, я тя запримигва.

- Съобщение до кого?

Джейс се намръщи.

- До никого. – той се дръпна от водата и закрачи през чакълестия плаж до мястото,

където бе разстлал якето си. Три дълги остриета лежаха върху него. Когато се обърна,

Клари видя наострените метални дискове, поставени на колана му.

Джейс прокара пръсти по дължината на остриетата – те бяха плоски и сиво-бели,

чакаха да бъдат наименувани.

- Нямах шанс да се добера до оръжейната, така че това са оръжията, с които

разполагаме. Мислех си, че ще е добре да се подготвим колкото се може по-добре

преди Магнус да ни заведе там.

Той вдигна първото острие.

- Абрариел – ангелското острие проблесна и смени цвета си, когато го наименува.

Подаде го на Люк.

- Добре съм. – каза Люк и дръпна якето си настрани, за да покаже кинжала напъхан в

колана му. Джейс подаде Абрариел на Клари, която взе оръжието мълчаливо. Беше

топло в ръката й, сякаш таен живот пулсираше в него.

- Камаел. – каза Джейс на следващото острие, карайки го да потреперва и да блести. –

Телантес. – каза той на третото.

- Някога използваш ли името на Ангела? – попита Клари, докато Джейс пъхаше

остриетата в колана си и обличаше отново якето си, изправяйки се на крака.

- Никога. – каза Люк. – Това не се прави. – Погледът му сканира пътя зад Клари,

търсейки Магнус. Тя усещаше безпокойството му, но преди да успее да каже каквото и

да било, телефонът й звънна. Тя го отвори и го подаде безмълвно на Джейс. Веждите

му се вдигнаха, докато четеше съобщението.

- Изглежда Инквизиторката е дала врене на Валънтайн да залез слънце да реши дали

иска мен, или Реликвите на Смъртните. – промълви той. – Тя и Мариса спорели от

часове, така че все още не е забелязала, че ме няма.

Джейс подаде телефона обратно на Клари. Пръстите им се докоснаха и Клари дръпна

рязко ръката си назад, въпреки дебелата вълнена ръкавица, която покриваше кожата й.

Тя видя сянка да преминава през лицето му, но той не каза нищо. Вместо това се

обърна към Люк и поиска да узнае нещо, задавайки въпроса с изненадваща грубост:

- Синът на Инквизиторката мъртъв ли е? Заради това ли е такава?

Люк въздъхна и пъхна ръце в джобовете на палтото си.

- Как разбра това?

- Начинът, по който реагира, когато някой каже името му. Това е единствения път, в

който съм я виждал да показва някакви човешки чувства.

Люк издиша. Беше бутнал очилата си нагоре и очите му се присвиваха срещу острия

вятър, идващ от реката.

- Инквизиторката е такава, каквато е, по много причини. Стефан е само една от тях.

- Странно е. – промълви Джейс. – Тя дори не изглежда като някой, който харесва деца.

- Не и чуждите. – каза Люк. – Беше различно с нейното. Стефан беше златното й момче.

Всъщност беше златен за всички… всички, които го познаваха. Беше един от онези

хора, които бяха добри във всичко, постоянно приятен, без да бъде скучен, красив, без

всички да го мразят. Е, може би го мразехме малко.

- Ходил е на училище с вас? –каза Клари. – И с майка ми … и Валънтайн? От там ли го

познаваш?

- Семейство Херондейл отговаряха за управлението на Лондонския Институт, а Стефан

учеше там. Виждах го повече след като всички завършехме, когато се върна в

Аликанте. И дори имаше време, през което се виждахме доста често. - очите на Люк

бяха станали хладни, в същия синьо-сив цвят като реката. – След като се ожени.

- Значи той е бил в Кръга? – попита Клари

- Не тогава. – отговори Люк. – Присъедини се в Кръга след като аз … след това, което

ми се случи. Валънтайн имаше нужда от нова дясна ръка в командването и искаше

Стефан. Имоджин, която беше крайно лоялна към Клейва, направо откачи… Молеше

Стефан да откаже, но той я отряза. Не говореше нито с нея, нито с баща си. Беше

безусловен роб на Валънтайн. Ходеше навсякъде, следваше Валънтайн като сянка. –

Люк спря за малко. – Работата е там, че Валънтайн мислеше, че жената на Стефан не

беше подходяща за него. Не и за някой, който щеше да бъда втори в командването на

Кръга. Имаше… нежелани роднински връзки. – болката в гласа на Люк изненада

Клари. Толкова много ли ги беше грижа за тези хора? – Валънтайн принуди Стефан да

се разведе с Аматис и да се омъжи отново – втората му жена беше много младо момиче,

само на осемнайсет години, на име Сeлийн. Тя също бе напълно под влиянието на

Валънтайн. Правеше всичко, което й кажеше, без значение колко е ексцентрично.

После Стефан беше убит в нападение на членовете на Кръга над вампирско

свърталище. Сeлийн се самоуби, когато разбра. Беше бременна в осмия месец по това

време. А бащата на Стефан умря от мъка. Ето така си отиде цялото семейство на

Имоджин. Дори не успяха да погребат дъщеря й и пепелта от тялото на внучето й в

Града от кости, защото Сeлийн се беше самоубила. Тя бе заровена в земята под един

кръстопът, отвъд Аликанте. Имоджин оцеля, но… сърцето й се вледени. Когато

Инквизиторът беше убит във Въстанието, й предложиха работата. Тя се върна от

Лондон в Идрис, но никога, поне доколкото знам, не е говорила за Стефан отново. Но

това обяснява защо мрази Валънтайн толкова много.

- Защото баща ми отравя всичко, до което се докосне? – каза Джейс горчиво.

- Защото баща ти, въпреки всичките си грехове, все още има син, а тя – не. И защото го

обвинява за смъртта на Стефан.

- И е права. – съгласи си Джейс. – Вината е негова.

- Не изцяло. – каза Люк. – Той е предложил на Стефан избор, и Стефан е избрал.

Каквото и друго да е било по негова вина, Валънтайн никога не е изнудвал или

заплашвал някого, за да се присъедини към Кръга. Той само искаше благосклонни

последователи. Отговорността за изборите на Стефан си остава негова.

- Свободна воля. – промълви Клари.

- Няма нищо свободно около нея. – заяви Джейс. – Валънтайн…

- Ти предостави избор, нали? – каза Люк. – Когато си отишъл да го видиш. Той е искал

да останеш, нали? Да останеш и да се присъединиш към него?

- Да. – Джейс погледна през водата към Острова на Губернаторите. – Предостави ми

избор.

Клари можеше да види как реката се отразява в очите му, те бяха твърди като стомана,

сякаш сивата вода бе задушила цялото им злато.

- И ти каза не. – промълви Люк

Джейс го погледна свирепо.

- Ще ми се хората да престанат да познават това. Кара ме да се чувствам предсказуем.

Люк се обърна настрани, сякаш за да скрие усмивката си.

- Някой идва. – каза той.

Някой действително идваше, някой много висок, с черна коса, вееща се от вятъра.

- Магнус. – заяви Клари. – Но изглежда… различен.

Когато се приближи, Клари видя, че косато му, обикновено заострена на горе и

блестяща като диско топка, висеше покрай ушите му като лист черна коприна.

Кожените панталони в цветовете на дъгата бяха заменени от спретнат, старомоден

костюм и черен редингот с блестящи сребърни копчета. Котешките му очи грееха в

кехлибарено и зелено.

- Изглеждате изненадани, че ме виждате. – каза той.

Джейс погледна към часовника си.

- Чудехме се дали ще дойдеш.

- Казах, че ще дойда и дойдох. Просто ми трябваше време да се подготвя. Тове не е

просто фокус с шапка, Ловецо на сенки. Ще ни трябва значително количество сериозна

магия. – той се обърна към Люк. – Как е ръката?

- Добре. Благодаря ти. – Люк беше винаги любезен.

- Пикапът паркиран пред фабриката е твой, нали? – Магнус посочи към превозното

средство. – Ужасно гангстерски е за продавач на книги.

- О, не знам. – каза Люк. – Всичкото това влачене на тежки кутии с книги, катеренето

на рафтове в книжарницата, консервативното нареждане по азбучен ред.

Магнус се изсмя.

- Можеш ли да го отключиш за мен? Имам предвид, можех и сам да го направя, - той

разшава пръстите си. – но това изглежда грубо.

- Разбира се. – Люк сви рамене и те тръгнаха обратно към фабриката. Когато Клари

тръгна, за да ги последва, Джейс хвана ръката й.

- Чакай. Искам да поговоря с теб за секунда.

Клари гледаше как Люк и Магнус вървяха към пикапа. Образуваха особена двойка,

високият магьосник в черно палто и по-ниският мъж в джинси и блуза, но и двамата

бяха Долноземци, и двамата заклещени в пространството между мунданския и

свръхестествения свят.

- Клари. – каза Джейс. – Земята вика Клари. Къде си?

Тя погледна обратно към него. Слънцето залязваше в реката зад него, оставяйки лицето

му в сенки и превръщайки косата му в ореол от злато.

- Извинявай.

- Няма проблем. – той докосна лицето й, нежно, с опакото на ръката си. – Някой път

изчезваш напълно мислите си. Иска ми се да можех да те последвам.

―Ти можеш‖, прииска и се да каже. ‖В мислите ми си през цялото време‖. Вместо това

тя каза:

- Какво искаше да ми кажеш?

Той свали ръката си.

- Искам да сложиш Безстрашната руна върху мен. Преди Люк да се върне.

- Защо преди да се върне?

- Защото ще каже, че е лоша идея. Но това е единствения начин да победя Аграмон.

Люк не се е… изправял пред него. Не знае какво е усещането. Но аз знам.

Тя прегледа лицето му.

- Какво е?

Очите му бяха непроницаеми.

- Представи си това, от което най-много се страхуваш на този свят.

- Дори не знам какво е.

- Довери ми се. Не би искала да знаеш. – той погледна надолу. – Носиш ли стилето си?

- Да, нося го. – тя издърпа ръкавицата от дясната си ръка и се разрови за стилето.

Ръката й трепереше малко, когато я изкара навън. – Къде искаш Маркировката?

- Колкото по-близо е до сърцето, толкова по-ефективна е. – той се обърна с гръб към

нея и свали якето си, хвърляйки го на земята. Вдигна нагоре тениската си и разголи

гърба си. – На плешката би било добре.

Клари сложи ръка на рамото му, за да се уравновеси. Кожата му там беше в по-бледо

златно в сравнение с тази на лицето и ръцете му и гладка там, където не беше белязана.

Тя проследи плешката му по дължина с върха на стилето и го усети да трепва, а

мускулите му да се стягат.

- Не натискай толкова силно.

- Извинявай. – Тя намали скоростта, оставяйки руната да се спуска от мислите й,

надолу през ръката й, към стилето. Линията, която то остави след себе си, изглеждаше

като овъглена, линия от пепел. – Ето. Готов си.

Той се обърна и свали тениската си надолу.

- Мерси. - слънцето догаряше отвъд хоризонта, наводнявайки небето с кръв и рози,

превръщайки брега на реката в течно злато, омекотявайки грозотата на градския боклук

навсякъде около тях. – Ами ти?

- Какво аз?

Той се приближи към нея.

- Вдигни си ръкавите. Ще ти направя Маркировки.

- О. Добре. – Тя направи това, което той я помоли, вдигна ръкавите си нагоре, и

протегна голите си ръце към него. Жилването на кожата й от стилето беше като лекото

докосване с върха на игла, одраска я без да пробива кожата й. Тя гледаше как черните

линии се появяват с някакъв вид очарование. Маркировката, която получи в съня си бе

все още видима, избеляла само малко покрай ръбовете.

- ―И Господарят му каза ―Затова, който убие Каин, отмъщение ще се стовари върху

него седморно.‖ И Господарят сложи Маркировка на Каин, за да не би някой да го

намери и убие.‖

Клари се обърна, докато сваляше ръкавите си. Магнус стоеше прав и ги гледаше.

Черното му палто сякаш плуваше около него, развято от речния вятър. Малка усмивка

заигра през лицето му.

- Можеш да цитираш Библията? – попита Джейс и се изви, за да си вземе якето.

- Бях роден в дълбоко религиозен век, момчето ми. – отговори Магнус. – Винаги съм си

мислил, че тази на Каин е първата записана Маркировка. Определено го е предпазила.

- Но той едва ли е бил един от ангелите. – каза Клари. – Той не уби ли брат си?

- А ние не се ли каним да убием баща си? – отвърна Джейс.

- Това е различно. – заяви Клари, но нямаше шанса да допълни защо беше различно,

защото в този момент пикапът на Люк се появи на плажа, разпръсквайки чакъл.

Люк се наклони през прозореца.

- Добре. – каза той на Магнус. – Да тръгваме. Качвайте се.

- Лодка ли ще караме? – попита Клари озадачена. – Мислех си, че …

- Каква лодка? – изкикоти се Магнус, докато се качваше в кабината до Люк. Той посочи

с пръст зад себе си. – Вие двамата, качвайте се отзад.

Джейс се покатери отзад и се наведе, за да помогне на Клари да се качи. Когато се

настани срещу резервната гума, тя видя, че черен пентаграм във вътрешността на кръг

беше нарисуван върху металния под на задната част пикапа. Лъчите на пентаграма бяха

украсени със символи, приличащи на диви заврънкулки. Те не бяха точно руните, които

познаваше – имаше нещо в това да ги гледаш, което беше като опитването да разбереш

език прекалено близък, но не достатъчно, до английския. Люк се протегна през

прозореца и погледна назад към тях.

- Знаеш, че това не ми харесва. – каза той, вятърът заглушаваше гласа му. – Клари, ти

ще останеш с Магнус в пикапа. Джейс и аз ще се качим на кораба. Разбра ли?

Клари кимна и се сви в един от ъглите на платформата на пикапа. Джейс седна до нея,

обхващайки краката си.

- Това ще бъде интересно.

- Какво… - започна Клари, но пикапът запали отново, гумите пак изръмжаха върху

чакъла, заглушавайки думите й. Наклони се към плитката вода на брега на реката.

Клари бе захвърлена към задния прозорец на купето, когато пикапът продължи навътре

в реката – Люк да не би да планираше да удави всички? Тя се извъртя обратно и видя,

че купето бе пълно със зашеметяващи колони синя светлина, които се извиваха като

змии и се въртяха. Камионът се разклати, сякаш бе минал над нещо обемисто,

например дънер. А после вече се движеха гладко напред, почти се плъзгаха.

Клари се завлачи на коленете си и погледна над стената на пикапа, вече сравнително

сигурна какво щеше да види. Те се движеха – не, те караха. – по повърхността на

черната вода, дъната на гумите докосваха реката, изпращайки дребни вълни на

повърхността заедно със случайния дъжд от създадените от Магнус сини искри. Всичко

внезапно стана много тихо, с изключение на слабото ръмжене на двигателя и виковете

на морските птици над тях. Клари се вгледа през платформата на пикапа в Джейс,

който се беше ухилил.

- Това наистина ще впечатли Валънтайн.

- Не знам. – каза Клари. – Другите елитни отбори имат прилепи-бумеранги и сили за

пълзене по стени; ние имаме Воден пикап.

- Ако не ти харесва, Нефилиме, - чу се слабо гласът на Магнус от купето на пикапа. –

Добре дошла си да провериш дали можеш да ходиш по вода.

Мисля, че трябва да влезем. – каза Изабел с ухо, долепено до вратата на библиотеката.

Тя помаха на Алек да се приближи. – Можеш ли да чуеш нещо?

Алек се облегна до сестра си внимателно, за да не изпусне телефона, който държеше.

Магнус каза, че ще се обади, ако има новини или ако нещо се случи. Досега не се беше

обадил.

- Не.

- Именно. Спряха да си крещят една на друга. – очите на Изабел заблещукаха. – Сега

чакат Валънтайн.

Алек се дръпна настрани от вратата и закрачи през салона към най-близкия прозорец.

Небето навън бе в цвета на наполовина изгорели въглени в рубинена пепел.

- Залез слънце е.

Изабел се протегна за дръжката на вратата.

- Да вървим.

- Изабел, чакай…

- Не искам тя да има възможността да ни лъже относно това какво казва Валънтайн. –

каза Изабел. – Или за това какво се случва. Освен това, искам да го видя. Бащата на

Джейс. Ти не искаш ли?

Алек се върна при вратата на библиотеката.

- Да, но не мисля, че е добра идея, защото…

Изабел натисна надолу дръжката на вратата. Тя се плъзна широко отворена. С

наполовина развеселен поглед през рамо към него, тя се пъхна вътре; ругаейки изпод

дъха си, Алек я последва.

Майка му и Инквизиторката седяха изправени до двата противоположни края на

огромното бюро, като боксьори, гледащи се един друг през ринга. Бузите на Мариса

бяха ярко червени, косата й бе разпиляна около лицето й. Изабел стрелна Алек с

поглед, който сякаш му казваше,‖Може би, не трябваше да влизаме тук. Мама изглежда

обезумяла.‖

От друга страна, ако майка им беше обезумяла, то Инквизиторката изглеждаше

положително побъркана. Тя се завъртя силно към отворената врата на библиотеката,

устата й бе извъртяна в грозна форма.

- Какво правите вие двамата тук? – изкрещя тя.

- Имоджин... – каза Мариса.

- Мариса! – гласът на Инквизиторката се извиси. – Писна ми от теб и от децата ти,

които не изпълняват дълга си…

- Имоджин. – повтори Мариса. Имаше нещо в гласа й …неотложност… която накара

дори Имоджин да се обърне и да погледне.

Въздухът точно при свободно стоящия глобус потреперваше като вода. Форма започна

да излиза от там, като черна боя излята върху бяло платно, развивайки се във фигурата

на мъж с широки, приличащи на дъска рамене. Картината трептеше прекалено много за

Алек и той не можеше да види нищо, освен че мъжът беше висок и с късо подстригана,

бяла като сол коса.

- Валънтайн. – Инквизиторката изглеждаше изненадана в гръб, помисли си Алек, макар

че със сигурност го е очаквала.

Въздухът около глобуса трептеше по-бурно сега. Изабел ахна, когато мъж излезе от

трептящия въздух, сякаш минаваше през пластове вода. Бащата на Джейс беше огромен

човек, над шест стъпки висок, с широки гърди и силни, дебели ръце, опасани с жилести

мускули. Лицето му беше почти триъгълно, заострено към здрава, изпъкваща брадичка.

Може би някога е бил красив, помисли си Алек, но беше поразително различен от

Джейс, липсваха му всички бледо-златни черти на сина му. Дръжката на меч се

виждаше точно над рамото му – Мечът на смъртните. Не беше необходимо да е

въоръжен, след като не беше реално пръсъстваш, така че вероятно го беше донесъл, за

да дразни Инквизиторката. Не че тя имаше нужда да бъде по-раздразнена, отколкото

вече беше.

- Имоджин. – каза Валънтайн, черните му очи гледаха Инквизиторката със задоволство.

Това вече прилича на Джейс, този поглед, помисли си Алек. – И Мариса, моята Мариса

– мина много време.

Мариса, преглъщайки силно, каза с някаква трудност:

- Не съм твоята Мариса, Валънтайн.

- А това трябва да са децата ти. – продължи Валънтайн, сякаш тя не бе проговорила.

Очите му се преместиха върху Изабел и Алек. Слаба тръпка премина през Алек, като че

ли нещо бе дръпнало нервите му. Думите на бащата на Джейс бяха съвършено

нормални, дори мили, но имаше нещо в празния му и хищен поглед, което накара Алек

да пристъпи пред сестра си и да препречи гледката на Валънтайн към нея. – Изглеждат

точно като теб.

- Не замесвай децата ми в това, Валънтайн. – каза Мариса, несъмнено бореща се да

задържи гласа си равен.

- Е, това едва ли изглежда честно. – промълви Валънтайн. – Като се има предвид, че ти

не задържа моето дето настана от това. – той се обърна към Инквизиторката. – Получих

съобщението ти. Сигурно това не е най-доброто, което можеш да направиш?

Тя не беше мръднала: сега мигна бавно като гущер.

- Надявам се, че условията на офертата ми са били кристално ясни.

- Моят син в замяна на Реликвите на Смъртните. Така беше нали? В противен случай

ще го убиеш.

- Да го убие? – повтори Изабел. – МАМО!

- Изабел. – каза Мариса стегнато. – Млъкни.

Инквизиторката стрелна Алек и Изабел със злобен поглед през присвитите си очи.

- Правилно си разбрал условията, Моргенстърн.

- Тогава отговорът ми е не.

- Не? – Инквизиторката изглеждаше, сякаш бе направила стъпка напред върху солидна

повърхност и тя бе рухнала под краката й. – Ти блъфираш, Валънтайн. Ще направя

точно това, което се заканих.

- О, не се и съмнявам в теб, Имоджин. Ти винаги си била жена с целенасочен и

безжалостен фокус. Разпознавам тези качества в теб, защото аз самият ги притежавам.

- Аз изобщо не съм като теб. Аз следвам закона…

- Дори и когато ти нарежда да убиеш момче, все още тинейджър, само за да накажеш

баща му? Това не е заради закона, Имоджин, а защото ме мразиш и ме обвиняваш за

смъртта на твоя син и това е твоят начин да ми отмъстиш. Няма никакво значение.

Няма да се откажа от Реликвите на смъртните, нито дори заради Джонатан.

Инквизиторката просто го зяпна.

- Но той е твой син. – каза тя. – Твое дете.

- Децата правят собствения си избор. – промълви Валънтайн. – Това е нещо, което

никога няма да разбереш. Предложих на Джонатан сигурност, ако остане с мен; той я

отхвърли и се върна при теб и ти стовари отмъщението си върху него, точно както му

казах, че ще направиш. Ти си нищо, Имоджин. – завърши той. – Нищо освен

предсказуема.

Инквизиторката изглежда не забеляза обидата.

- Клейвът ще настоява за смъртта му, ако не ми дадеш Реликвите на Смъртните. – каза

тя, като някой хванат в лош сън. – Няма да мога да ги спра.

- Знам това. – отвърна Валънтайн. – Но няма какво да направя. Предложих му шанс.

Той не го прие.

- Подлец! – изкрещя Изабел изведнъж и се тръгна да тича напред. Алек сграбчи ръката

й и я издърпа обратно, задържайки я там. – Той е нещастник. – изсъска тя, после извиси

гласа си, крещейки на Валънтайн. – Ти си…

- Изабел! – Алек покри устата на сестра си с ръка, когато Валънтайн ги погледна

веднъж развеселено.

- Ти… си му предложил… - Инквизиторката беше започнала да напомня на Алек за

робот, чиито електрически вериги са били прекъснати – И той ти е отказал? – тя

поклати глава. – Но той е твоят шпионин… твоето оръжие…

- Това ли си мислеше? – каза той, очевидно истински изненадан. Едва ли се

интересувам от това да проучвам тайните на Клейва. Интересувам се единствено от

разрушаването му, и за да го постигна имам много по-мощни оръжия в арсенала си от

едно момче.

- Но…

- Вярвай на каквото си искаш. – каза Валънтайн, свивайки рамене. – Ти си нищо,

Имоджин Херондейл. Бутафорният лидер на режим, чиято сила скоро ще бъде отнета,

властването му ще свърши. Няма нищо, което да ми предложиш и което бих могъл да

желая.

- Валънтайн! – Инквизиторката се хвърли напред, сякаш можеше да го спре, да го

хване, но ръцете й преминаха през него като през вода. С поглед на върховно

отвращение той отстъпи назад и изчезна.

Небето беше облизано с последните езици на загасващ огън, водата се бе превърнала в

желязо. Клари придърпа якето си по-близо около тялото си и потрепери.

- Студеното ли ти е? – Джейс седеше в задната част на платформата и гледаше надолу

към дирята, която колата оставяше зад себе си: две бели линии пяна прорязваха водата.

Той се приплъзна до нея, гърбът му се опря в задното стъкло на купето. Прозорецът

беше почти изцяло замъглен със синкав дим.

- А не теб не ти ли е?

- Не. – той поклати глава, свали якето си и й го подаде. Тя го облече, наслаждавайки се

на мекотата на кожата. Беше прекалено голямо по един комфортен начин. – Ще

останеш в пикапа, както Люк ти каза, нали?

- Имам ли избор?

- Не в буквалния смисъл, не.

Тя свали ръкавицата си и протегна ръката си към него. Той я хвана, стискайки я силно.

Тя погледна надолу към преплетените им пръсти, нейните толкова малки, четвъртити в

края, неговите дълги и тънки.

- Ще намериш Саймън заради мен. – каза тя. – Знам, че ще го направиш.

- Клари. – Тя можеше да види водата навсякъде около тях, отразена в очите му. – Той

може би… имам предвид то може би…

- Не. – тонът й не остави място за съмнение. – Той ще е добре. Трябва да бъде.

Джейс издиша. Върху ирисите му се вълнуваше тъмносиня вода, като сълзи, помисли

си Клари, но не бяха сълзи, а просто отражения.

- Искам да те попитам нещо. – каза той. – Страхувах се да те питам преди, но сега не ме

е страх от нищо.

Той обгърна с ръка бузата й, дланта му беше топла срещу студената й кожа, и тя откри,

че собственият й страх беше изчезнал, сякаш силата на Безстрашната руна се

процеждаше в нея през докосването му. Брадичката й се вдигна нагоре, устните й се

разделиха в очакване… устата му докосна леко нейната, толкова леко, че беше като

докосването с перо, спомен за целувка… и после той се отдръпна, очите му се

разшириха. Тя видя черната стена в тях, издигаща се, за да заличи недоверчивото

златно: сянката на кораб.

Джейс я пусна и се изправи на краката си. Клари също се надигна, непохватно. Тежкото

яке на Джейс нарушаваше равновесието й. Сини искри прелитаха от прозорците на

купето и в светлината им тя можеше да види, че бордовете на кораба бяха от гофриран

черен метал, че имаше тънка висяща стълба, падаща надолу и че железен парапет

пробягваше около върха. Фигурите, кацнали на парапета, приличаха на големи, странно

оформени птици. Когато Джейс я повика, дъхът му излезе в бели облачета, думите му

се изгубиха във внезапния рев на двигателя на големия кораб.

Тя му се намръщи.

- Какво? Какво каза?

Той я хвана, плъзгайки ръката си под якето й, върховете на пръстите му драскаха

голата й кожа. Тя изскимтя от изненада. Той издърпа ангелското острие, което и беше

дал по-рано, и го притисна в ръката й.

- Казах - и я пусна. – да извадиш Абрариел, защото те идват.

- Кои идват.

- Демоните. – той посочи нагоре. Отначало Клари не видя нищо. После забеляза

огромните тромави птици, които беше видяла преди. Спускаха се от парапета една по

една, падайки като камъни надолу … после се издигаха, изравнявайки се и насочвайки

се право към пикапа, който плаваше на върха на вълните. Когато се приближиха, тя

видя, че всъщност не бяха птици, по-скоро грозни летящи неща като птеродактили, с

огромни, подобни на кожа крила и кокалести триъгълни глави. Устите им бяха пълни с

назъбени акулски зъби, ред след ред, а ноктите им проблясваха като остри бръсначи.

Джейс се покатери на покрива на купето, Телантес проблясваше в ръката му. Когато

първото от летящите неща стигна до тях, той хвърли острието. Промуши демона и

отряза върха на черепа му по начина, по който би отрязал върха на яйце. С висок празен

вик нещото се олюля настрани, крилете му се гърчеха. Когато се разби в океана, водата

завря.

Вторият демон удари капака на пикапа, ноктите му направиха дълги вдлъбнатини в

метала. Изстреля се срещу предното стъкло и то се покри с пукнатини като паяжини.

Клари извика Люк, но друго се спусна и се хвърли към нея, профучавайки надолу от

стоманеното небе като стрела. Тя вдигна ръкава на якето на Джейс нагоре и протегна

ръката си напред, за да покаже защитната руна. Демонът изкрещя като предишния,

крилете му пляскаха заднишком, но вече се бе приближил прекалено много, в обсега й.

Тя видя, че нямаше очи, само вдлъбнатини от двете страни на черепа му, докато

забиваше с всичка сила Абрариел в гърдите му. Пръсна се на съставните си части,

оставайки черен дим зад себе си.

- Добра работа. – каза Джейс. Той скочи от купето долу, за да убие още едно от

крещящите летящи неща. Беше извадил кинжал, дръжката му изцапана с черна кръв.

- Какви са тези същества? – попита задъхано Клари, плъзвайки Абрариел в широка

дъга, която разсече гърдите на летящ демон. Той изграчи и замахна силно към нея с

крило. От толкова близо Клари можеше да види, че крилата му завършваха с остри като

нож ивици кости. Този хвана ръкава на якето на Джейс и го разкъса.

- Якето ми! – каза Джейс яростно и намушка нещото, докато се издигаше, пронизвайки

гърба му. То изкрещя и изчезна. – Обичах това яке.

Клари се вгледа в него, после се извъртя, когато острият шум от раздиращ се метал

нападна ушите й. Два от летящите демони бяха забили ноктите си в покрива на купето,

разкъсвайки рамката. Въздухът бе изпълнен с писъците на раздиращ се метал. Люк

беше долу, на капака на пикапа и промушваше създанията с кинжала си. Едното

залитна от страната на пикапа, изчезвайки преди да се удари водата. Другото изхвърча

във въздуха, покривът на купето сграбчен в ноктите му, крещейки победоносно, и

отлетя обратно към лодката.

За момента небето беше чисто. Клари се протегна и се вгледа надолу в купето. Магнус

се бе свлякъл в седалката си, лицето му беше сиво. Беше твърде тъмно за нея, за да

види дали беше ранен.

- Магнус! – извика тя. – Ранен ли си?

- Не. – Той се напрегна да седна изправен, после пак падна в седалката. – Просто съм…

изтощен. Защитните сили на кораба са силни. Да ги премахна, да ги държа смъкнати…

трудно е. – гласът му заглъхна. – Но ако не го направя, всеки, който стъпи на кораба,

освен Валънтайн, ще умре.

- Може би трябва да дойдеш с нас. – предложи Джейс.

- Не мога да работя върху защитните стени, ако съм на самия кораб. Трябва да го

направя от тук. Това е начинът, по който работи. – усмивката на Магнус беше

изпълнена с болка. – Освен това, не съм добър в битките. Талантите ми са заложени

другаде.

Клари, все още наведена в купето, започна:

- Ами, ако се нуждаем от…

- Клари! - извика Люк, но беше прекалено късно. Никой от тях не беше видял летящото

създание прилепнало неподвижно за страната на пикапа. То се изстреля нагоре, летейки

отстрани и заби ноктите си дълбоко в гърба на якето на Клари, неясно петно от

сенчести крила и вонящи остри зъби. С нечуван вик на триумф, то изхвърча във

въздуха, а Клари висеше безпомощно от ноктите му.

- Клари! – извика Люк отново, изтича до ръба на капака на пикапа и спря там, гледайки

безнадеждно нагоре към смаляващата се крилата фигура и висящия й отпуснато товар.

- Няма да я убие. – каза Джейс, присъединявайки се към него на капака. – Отнася я на

Валънтайн.

Имаше нещо в тона му, което изпрати студенина в кръвта на Люк. Той се обърна и

зяпна момчето до себе си.

- Но…

Той не успя да довърши. Джейс вече се бе гмурнал от пикапа с едничко гладко

движение. Той цопна в мръсната речна вода и пое към лодката, силните му ритници

разпенваха водата.

Люк се обърна към Магнус, чието бледо лице бе ясно видими през напуканото стъкло,

бяло петно срещу тъмнината. Той вдигна нагоре ръка, помисли си, че видя Магнус да

кима в отговор.

Прибирайки кинжала в ножницата, той се гмурна в реката след Джейс.

Алек отпусна хватката си около Изабел, наполовина очакваше тя да започна да крещи в

момента, в който махне ръката си от й устата. Тя не го направи. Застана до Алек и се

вгледа в Инквизиторката, която се люлееше леко на място, лицето и беше тебеширено,

сиво-бяло.

- Имоджин. – каза Мариса. Нямаше никакво чувство в гласа й, нито дори гняв.

Инквизиторката не изглеждаше да я е чула. Изражението й не се промени, когато

потъна тромаво в стария стол на Ходж.

- Боже мой, - каза тя, вглеждайки се надолу в бюрото. – Какво сторих?

Мариса погледна към Изабел.

- Доведи баща си.

Изабел, изглеждаща толкова уплашена, колкото Алек никога не я бе виждал, кимна и се

измъкна от стаята.

Мариса прекоси стаята до Инквизиторката и погледна надолу към нея.

- Какво стори ли, Имоджин? – каза тя. – Поднесе на Валънтайн победа. Ето това стори.

- Не. - прошепна Инквизиторката.

- Знаеше точно какво планира Валънтайн, когато заключи Джейс. Отказа да позволиш

Клейва да се намеси, защото щеше да обърка плана ти. Искаше да накараш Валънтайн

да страда, както той накара теб да страда; да му покажеш, че притежаваш силата да

убиеш сина му, както той уби твоите. Искаше да го унижиш.

- Да…

- Но Валънтайн няма да бъде унижен. – каза Мариса. – Можех да ти кажа това. Никога

не си имала контрол над него. Преструваше се, че обмисля офертата ти, за да се увери

напълно, че няма да имаме време да се обадим за подкрепление от Идрис. А сега вече е

твърде късно.

Инквизиторката погледна нагоре обезумяло. Косата й се бе освободила от кока си и

висеше в отпуснати кичури около лицето й. Изглеждаше по най-човешкия начин, по

който Алек я бе виждал, но това не му достави удоволствие. Думите на майка му го

бяха смразили: твърде късно.

- Не, Мариса. – каза тя. – Все още можем да…

- Все още можем какво? – гласът на Мариса изплющя. – Да се обадим на Клейва? Не

разполагаме с дните, часовете, които ще им отнеме да стигнат до тук. Ако ще се

изправяме срещу Валънтайн, а Бог знае, че нямаме избор…

- Ще трябва да го направим сега. – прекъсна я дълбок глас. Зад Алек, гледайки

намръщено, беше Робърт Лайтууд.

Алек се вгледа в баща си. Бяха минали години, откакто го бе видял в ловни дрехи;

времето му бе минало в адмистративни задачи, в управление на Съвета и в занимаване

с разногласия на Долноземци. Нещо в това да види баща си в тъмната му черна

ризница, с меча му препасан през гърба му, напомни на Алек детството му, когато баща

му беше най-големият, най-страшният и най-ужасяващият човек , когото можеше да си

представи. И все още бе ужасяващ. Не беше виждал баща си, откакто се бе изложил

пред него в къщата на Люк. Опита се да привлече погледа му, но Робърт гледаше към

Мариса.

- Съветът е готов. – промълви Робърт. – Лодките чакат по доковете.

Ръцете на Инквизиторката се завъртяха около лицето й.

- Това не е добре. – каза тя. – Няма достатъчно от нас… невъзможно е…

Робърт я игнорира. Вместо това погледна към Мариса.

- Трябва да тръгваме много скоро. – в тона му имаше уважение, което отсъстваше,

когато се обръщаше към Инквизиторката.

- Но Клейвът. – започна Инквизиторката. – Трябва да бъдат информирани.

Мариса бутна силно телефона на бюрото към Инквизиторката.

- Ти им кажи. Кажи им какво си строила. Все пак, това ти е работата.

Инквизиторката не каза нищо, просто се вгледа в телефона, с ръка върху устата си.

Преди Алек да започне да я съжалява, вратата се отвори отново и Изабел влезе, в

облеклото си на Ловец на сенки, с дългия си сребърно-златен камшик в едната ръка и

нагината с дървено острие в другата. Тя се намръщи на брат си.

- Иди да се приготвиш. – каза тя. – Отплаваме за кораба на Валънтайн.

Aлек не можеше да се въздържи, ъгълчетата на устата му се извиха нагоре. Изабел

винаги беше толкова решителна.

- Това за мен ли е? – попита той, посочвайки нагинатата.

Изабел я дръпна рязко настрани от него.

- Вземи си твоя!

Някои неща никога не се променяха. Алек се насочи към вратата, но беше спрян от

една ръка, хванала рамото му. Той погледна нагоре изненадан. Беше баща му, и макар

че не се усмихваше, по набръчканото му изморено лице се изписваше гордост.

- Ако се нуждаеш от острие, Александър, моето гисарме е на входа. Ако искаш да го

използваш.

Алек преглътна и кимна, но преди да успее да благодари на баща си, Изабел проговори

иззад него:

- Ето, мамо. – каза тя. Алек се обърна и видя сестра си, в процеса на подаване на

острието на майка им, която го все и го завъртя изкусно в хватката си.

- Благодаря, Изабел. – промълви Мариса и с движение по-бързо от всяко едно на

дъщеря си снижи острието така, че да сочи директно към сърцето на Инквизиторката.

Имоджин Херондейл погледна нагоре с празните, разбити очи на разрушена статуя.

- Ще ме убиеш ли, Мариса?

Мариса изсъска през зъби.

- Дори не си близо. – каза тя. – Нуждаем се от всеки Ловец на сенки в града и точно

сега това включва и теб. Ставай, Имоджин, и се приготви за битка. От сега нататък

заповедите тук ще идват от мен. – тя се усмихна сурово. – И първото нещо, което ще

направиш е да освободиш сина ми от тази проклета Конструкция на Малачи.

Изглеждаше величествена, докато говореше, помисли си Алек с гордост, истински боец

Ловец на сенки, всяка линия от нея блестеше с искрено настървение.

Мразеше да разваля момента… но те сами щяха да разберат, че Джейс го няма

достатъчно скоро. По-добре щеше да е някой да смекчи шока.

Той прочисти гърлото си.

- Всъщност. – каза той. – Има нещо, което вероятно трябва да знаете…

ГЛАВА 18

ТЪМНИНАТА СЕ ВИЖДА, ТОЛКОВА БЛИЗКА ПРЕВЕДЕНО ОТ PAJU4ETO

Клари винаги беше мразила влакчетата на ужасите – ненавиждаше чувството, че

стомахът й пропада някъде под краката й, когато вагончето се понася надолу. Това да

бъде грабната от камиона и носена из въздуха като мишка в ноктите на орел беше десет

пъти по-зле. Изкрещя високо, когато краката й излязоха от камиона и тялото й се

издигна нависоко, което стана с невероятна бързина. Крещеше и се извиваше...докато

не погледна надолу и не видя колко високо бе вече над водата и осъзна какво би се

случило, ако летящият демон я пусне.

Насили се да остане спокойна. Пикапът изглеждаше като играчка под нея, докато се

носеше под невъзможен ъгъл по вълните. Градът се въртеше бясно край нея,

превръщайки се в размазана стена от блестяща светлина. Можеше да е красиво, ако тя

не бе така ужасена. Демонът се накланяше и гмуркаше и изведнъж, вместо да се издига,

тя падаше. Помисли си, че нещото би могло да я пусне от тази височина – във въздуха,

на стотици метри от ледената черна вода, и затвори очите си...но падането в слепота

изглеждаше като още по-лош вариант. Отвори ги отново и видя черната палуба на

кораба да се издига изпод нея като ръка, посегнала да ги смачка като мухи – нея и

демона – от небето. Тя изкрещя за втори път, когато се спуснаха към палубата...и се

врязаха под повърхността й през един тъмен квадрат. Сега бяха във вътрешността на

кораба.

Летящото създание намали скоростта си. Падаха през центъра на лодката, отвсякъде ги

обграждаха опасани с парапети метални палуби. Клари мярна с ъгълчето на окото си

някакви тъмни машинарии; нито една не изглеждаше в състояние да работи, а

навсякъде около тях бяха разхвърляни части и инструменти, зарязани без подредба. И

да беше имало лампи някога, сега не работеха, макар че бледа светлина все пак се

промъкваше отнякъде и обливаше всичко. С каквото и да се беше захранвал корабът

преди, сега Валънтайн го захранваше с нещо друго.

Нещо, което буквално беше изсмукало топлината от атмосферата. Леден въздух я

блъсна в лицето, когато демонът стигна дъното на кораба и се гмурна надолу по един

дълъг и зле осветен коридор. Не беше точно внимателен с нея: едното й коляно се

тресна в тръба, когато създанието завиваше на един ъгъл. Изпищя, шокирана от

болката, а над себе си дочу съскащия му смях. А след това то я пусна и тя падаше.

Превъртайки се във въздуха, тя опитваше да разположи ръце и крака под тялото си,

преди да се удари в пода. Почти проработи. Ударът беше силен, от него Клари се

приобърна и остана да лежи, зашеметена.

Лежеше на твърдата метална повърхност в полумрака. Помещението може би някога бе

било склад, защото стените бяха гладки и в тях нямаше врати. Високо над нея се

отваряше квадратен люк, през който се прокрадваше единствената светлина. Цялото й

тяло беше една голяма синина.

- Клари? – прошепна някакъв глас. Тя се претърколи на другата страна, намръщвайки

се. До нея коленичи една сянка. Докато очите й се адаптираха към тъмнината, видя

малка закръглена фигура, къдрава коса, тъмнокафяви очи. Мая. – Клари, ти ли си?

Клари седна, игнорирайки пронизващата болка в гърба си.

- Мая! Мая, о, Господи! – взираше се в другото момиче, а после диво заоглежда стаята.

Тя беше празна, ако не броим тях двете. – Мая, къде е той? Къде е Саймън?

Мая прехапа устната си. Китките й бяха кървави, видя Клари, а по лицето й личаха

следите от изсъхнали сълзи. – Клари, толкова съжалявам. – каза тя с мекия си дрезгав

глас. – Саймън е мъртъв.

Целият прогизнал и полузамръзнал, Джейс се стовари на палубата на кораба, а водата

се стичаше на потоци от косата и дрехите му. Загледа се нагоре в облачното нощно

небе, докато накъсано си поемаше дъх. Беше се оказало нелека задача да изкатери

разнебитената желязна стълба, която едва се крепеше, захваната с болтове към

металната стена на кораба, особено с хлъзгави мокри ръце и подгизнали дрехи, чиято

тежест го дърпаше надолу.

Ако не беше руната „Безстрашен‖, размишляваше той, вероятно щеше да е силно

обезпокоен от възможността някой от летящите демони да го грабне от стълбата, както

птица би сграбчила насекомо, пълзящо по лоза. За щастие, те изглежда се бяха върнали

на кораба, след като бяха хванали Клари. Джейс не можеше да си представи защо, но от

друга страна той отдавна се беше отказал от опитите да проумее мотивите на баща си

за извършването на нещо.

Над него се очерта силуета на една глава, която се бе появила кой знае откъде. Беше

Люк, който бе стигнал върха на стълбата. Той се изкатери с усилие на парапета,

прехвърли се над него и тупна от другата страна. После погледна към Джейс:

- Добре ли си?

- Чудесно. – Джейс се изправи на крака. Трепереше. На кораба беше студено, по-

студено, отколкото бе долу, над водата...а якето му го нямаше. Беше го дал на Клари.

Огледа се наколо:

- Тука някъде има врата, която води към вътрешността на кораба. Миналият път я

открих. Просто трябва да обикаляме палубата, докато я намерим отново.

Люк тръгна напред.

- И нека аз да съм първи. – добави Джейс, минавайки пред него. Люк му метна един

изключително объркан поглед, за момент изглежда искаше да каже нещо, но накрая

просто изравни крачката си, заставайки точно до Джейс, докато приближаваха извитата

предна част на кораба, където Джейс беше стоял с Валънтайн предната нощ. Далече

долу се чуваше мазното плискане на водата в кърмата.

- Баща ти. – проговори Люк. – Какво ти каза той, когато се видя с него? Какво ти

обеща?

- О, ами...знаеш. Обичайното. Да ми осигурява до края на живота ми билети за

мачовете на Никс. – Джейс говореше лековато, но споменът се заби в него по-дълбоко

от студа. – Каза, че ще направи така, че никаква вреда да не бъде причинена на мен или

на някого, за когото ме е грижа, ако напусна Клейва и се върна с него в Идрис.

- Смяташ ли...- Люк се поколеба. – Смяташ ли, че би наранил Клари, за да си върне на

теб?

На носа на кораба завиха и Джейс за секунда мерна Статуята на свободата, издигаща се

в далечината като стълб от бляскава светлина.

– Не. Мисля, че я отвлече, за да ни накара да се качим на кораба, а също и за да има

стока, с която да преговаря. Това е всичко.

- Не съм сигурен, че има нужда от такава стока. – Гласът на Люк прозвуча приглушено,

докато той вадеше ножа си от канията му. Джейс се обърна да проследи погледа му и за

кратко бе в състояние единствено да стои и да се взира.

От западната страна на кораба имаше черна дупка в палубата – квадратен черен люк,

изрязан в метала, от чиито дълбини в момента извираше тъмен облак от чудовища.

Джейс мълниеносно си припомни предишния път, когато беше стоял тук, с Меча на

смъртните в ръцете си и изпаднал в ужас от гледката край себе си, докато небето над

него и морето под него се превръщаха в размътени маси от оживели кошмари. Само

дето сега бяха застанали пред него, една какафония от демони: белите като кост Раум,

които ги бяха атакували в дома на Люк; демони Они със зелени тела, широки усти и

рога; промъкващите се черни Кюри-демони, осемкраки демони-паяци, чиито крайници

завършваха с щипки, а от джобовете плът, в които бяха скрити очите им, излизаха зъби,

от които капеше отрова...

Джейс не можеше да ги преброи. Опипа за Камаел и го извади от колана си, а неговата

бяла светлина озари палубата. Демоните засъскаха при вида му, но нито един от тях не

се отдръпна. Руната „Безстрашен‖ на рамото на Джейс запламтя. Зачуди се колко ли

демони ще успее да убие, преди тя да изгори докрай.

- Спри! Спри! – ръката на Люк, стиснала задната част на ризата на Джейс, го издърпа

рязко назад. – Твърде много са, Джейс. Ако успеем да стигнем обратно до стълбата...

- Не можем. – Джейс се изтръгна от хватката на Люк и посочи. – Отрязали са ни пътя и

от двете страни. – Вярно беше. Цял батальон демони Молох, от чиито очи бликаха

пламъци, бяха блокирали пътя им за отстъпление.

Люк изпсува – гладко и ожесточено:

- Скачай през борда, тогава. Ще ги задържа.

- Скачай ти. На мен тук ми е добре.

Люк отметна главата си назад. Ушите му се бяха изострили, а когато изръмжа към

Джейс, устните му се отдръпнаха над зъби, които внезапно бяха станали невероятно

остри.

- Ти... – Той млъкна, когато един демон – Молох му се метна с протегнати нокти.

Джейс го промуши сякаш между другото право в гръбнака, докато той минаваше

покрай него, и демонът залитна към Люк, виейки. Люк го сграбчи с острите нокти,

появили се на ръцете му, и го метна през парапета:

- Използваш онази руна, Безстрашен, нали? – попита, обръщайки се към Джейс, а очите

му блестяха като кехлибар.

Някъде далеч се чу плясък.

- Не е като да грешиш. – призна Джейс.

- За Бога! – изръмжа Люк. – Сам ли си я сложи?

- Не. Клари ми я направи. – Серафимското острие на Джейс проряза въздуха с белия си

огън; два демона-Древак паднаха. Имаше още дузини там, откъдето бяха дошли, и те се

бяха насочили в тяхна посока с протегнати крайници, които приличаха на игли. – Тя е

добра в това, нали знаеш.

- Тийнейджъри. – изкоментира Люк, произнасяйки думата, сякаш бе най-мръсната

позната нему дума, и се хвърли към настъпващата орда

- Мъртъв?! – Клари се взираше в Мая, сякаш тя беше проговорила на български. – Не

може да е мъртъв!

Мая не каза нищо, само я гледаше с тъжни, тъмни очи.

- Щях да разбера! – Клари седна и притисна свитата си в юмрук ръка към гърдите си. –

Щях да го усетя точно тук.

- Така си мислех и аз. – промълви Мая. – Някога. Веднъж. Но не разбираш. Никога не

разбираш.

Клари се запрепъва, изправяйки се. Якето на Джейс висеше на гърба й, а задната му

част беше почти разкъсана на парчета. Тя нетърпеливо го отърси от раменете си и то

тупна на пода. Беше съсипано, отзад беше белязано с дузина прорези от острите като

бръснач нокти. Джейс ще е разочарован, че съм съсипала якето му, помисли си. Трябва

да му купя ново. Ще трябва...

Тя дълбоко, накъсано си пое дъх. Можеше да чуе собственото си сърцебиене, но този

звук бе също тъй далечен:

- Какво...му се случи?

Мая все още беше коленичила на пода.

- Валънтайн ни залови и двамата. – отвърна. – Окова ни заедно в една стая. После дойде

с някакво оръжие – меч, наистина много дълъг и блестящ, който сякаш излъчваше

светлина. По мен метна сребърен прах, така че да не мога да се боря с него, а после

той...той прободе Саймън в гърлото. – Гласът й спадна до шепот. – Преряза му китките

и източи кръвта в купи. Няколко от онези негови демонични създания дойдоха и му

помогнаха да го направи. После просто остави Саймън да лежи там, като някаква

играчка, на която е изтърбушил вътрешностите и следователно вече не може да му е

полезна. Аз крещях...но знаех, че е мъртъв. А после един от демоните ме грабна и ме

донесе тук долу.

Клари притисна ръка към устата си – натискаше и натискаше, докато не усети соления

вкус на кръв. Остротата му изглежда успя да проникне през мъглата в мозъка й:

- Трябва да се измъкнем от тук.

- Без да се обиждаш, но това е доста очевидно. – Мая се изправи на крака, мръщейки се.

– Но от тук няма изход. Не дори и за ловец на сенки. Може би ако беше...

- Ако бях какво? – натърти Клари, крачейки из квадрата на клетката им. – Джейс? Ами,

не съм. – Тя подритна стената, която отекна на кухо. Тя зарови ръка в джоба си и

измъкна стилето. – Но пък имам собствени таланти.

Допря върха на стилето до стената и започна да рисува. Линиите сякаш се изливаха от

нея, черни и приличащи на следи от въглен, горещи като бесния й гняв. Удряше със

стилето по стената отново и отново и тъмните линии извираха от върха му като

пламъци. Когато се отдръпна, дишаща тежко, видя Мая да се взира в нея с нямо

изумление.

- Момиче, - попита тя – какво направи?

Клари не беше сигурна. Изглеждаше сякаше е хвърлила кофа с киселина към стената.

Металът навсякъде около руната хлътваше и се разтичаше като сладолед в горещ ден.

Отстъпи назад, предпазливо измервайки го с поглед, докато в стената се отвори дупка с

големината на едро куче. Клари виждаше стоманени подпори зад нея и още от

металните вътрешности на кораба. Ръбовете на дупката все още пращяха, макар че тя

вече беше спряла да се разпростира. Мая пристъпи напред, отмествайки ръката на

Клари.

- Почакай. – Клари внезапно стана нервна. – Разтопеният метал... ами, той би могъл да

образува отровна киша или нещо подобно.

Мая изсумтя:

- Аз съм от Ню Джърси. Родена съм в отровна киша. – Тя се отправи с решителна

стъпка напред и надникна. – От другата страна има метална пътечка. – съобщи. –

Ето...аз мисля да се промъкна. – Обърна се и промуши стъпалата си през дупката, а

после и краката си, придвижвайки се бавно заднишком. Направи гримаса, докато се

извиваше, а после застина:

- Ауч! Раменете ми се заклещиха. Ще ме бутнеш ли? – тя протегна ръцете си напред.

Клари пое ръцете й и забута. Лицето на Мая пребледня, после почервеня ... тя внезапно

изскочи свободна – като корковата тапа на бутилка шампанско. С вик тя се прекатури

назад. Чу се сгромолясване и Клари разтревожено пъхна главата си в дупката:

- Добре ли си?

Мая лежеше на тясната метална пътека няколко метра по-долу. Тя бавно се преобърна и

се издърпа в седнало положение, като се мръщеше.

- Глезенът ми...но ще се оправя. – добави тя, като видя лицето на Клари. – Ние също

оздравяваме бързо, нали знаеш.

- Знам. Добре, мой ред е. – Стилето на Клари се заби неприятно в стомаха й, когато се

наведе, подготвяйки се да се плъзне в дупката след Мая. Падането до пътечката

изглеждаше заплашително, но не толкова заплашително като идеята да чака в склада, за

да разбере какво точно би искал някой или нещо от тях. Тя се обърна по корем, плъзна

краката си в дупката...

И нещо я сграбчи за задната част на ризата, след което я издърпа нагоре. Стилето й

изпадна от колана и изтрополя на пода. Тя се задъха от внезапния пристъп на шок и

болка; якичката на пуловера й се впи в гърлото й и я задави. Миг по-късно беше

освободена. Сгромоляса се на пода, коленете й се удариха в метала с глухо кънтене.

Давейки се, тя се претърколи по гръб и погледна нагоре – напълно наясно какво щеше

да види.

Валънтайн се беше надвесил над нея. В едната си ръка държеше серафимско острие,

проблясващо с остра бяла светлина. Другата му ръка, с която беше сграбчил ризата й,

беше свита в юмрук. Изсеченото му бяло лице изразяваше презрение и подигравка.

- Както винаги, дъщеря на майка си, Клариса. – каза. – Какво направи сега?

Заставането на колене беше болезнено за Клари. Устата й беше пълна със солена кръв,

стичаща се от сцепената й устна. Когато погледна към Валънтайн, клокочеща ярост

разцъфна в гърдите й като отровно цвете. Този човек, баща й, беше убил Саймън и го

беше оставил мъртъв на пода, сякаш не е нищо повече от изсипан боклук. Беше си

мислела, че мрази някои хора преди; беше сгрешила. Това вече беше омраза.

- Момичето-върколак – продължи Валънтайн. – къде е тя?

Клари се наведе и изплю събралата се в устата й кръв върху обувките му. С рязък

възглас на отвращение и изненада, той отстъпи назад, вдигайки острието в ръката си, и

за момент Клари си помисли, че е съзряла нескриван бяс в очите му; помисли си, че

наистина ще го направи – наистина ще я убие на място – точно там, където се бе

сгърчила в краката му, заради това, че се бе изплюла на обувките му.

Много бавно, той свали острието. Без да каже и дума, мина покрай Клари и се вторачи

през дупката, която тя бе направила в стената. Също така бавно тя се обърна, очите й

претърсваха пода, докато не го откриха. Стилето на майка й. Протегна се към него,

затаявайки дъх...

Валънтайн, извръщайки се, видя какво прави. С една-единствена крачка прекоси стаята.

Изрита стилето извън досега й; то се претърколи по металния под и изпадна през

дупката на стената. Тя притвори очи, чувствайки се сякаш загубата на стилето

преповтаряше загубата на майка й.

- Демоните ще открият приятелката ти-долноземка. – заяви Валънтайн с студения си

спокоен глас, плъзгайки обратно серафимското острие в канията на кръста си. – Няма

къде да избяга. Всъщност, няма място, където който и да било от вас да може да избяга.

А сега ставай, Клариса.

Бавно, Клари се изправи на крака. Цялото тяло я болеше от понесените удари. Миг по-

късно тя си пое рязко дъх от изненада, когато Валънтайн я сграбчи за раменете,

извръщайки я така, че гърбът й да е обърнат към него. Той подсвирна – висок, остър и

неприятен звук. Въздухът над главите им се раздвижи и тя чу грозния плясък на

ципести криле. С тъничък писък тя се опита да се изплъзне, но Валънтайн беше твърде

силен. Крилете се спуснаха и над двама им, а после те вече се издигаха заедно във

въздуха, като Валънатайн я стискаше в ръцете си, сякаш наистина й бе баща.

Джейс си мислеше, че досега би трябвало да са умрели. Не беше много сигурен защо не

бяха. Палубата на кораба беше хлъзгава от кръвта. Той беше покрит с мръсотия. Дори

косата му бе провиснала и лепкава от кръв и пот, както и очите му. Високо на дясната

му ръка имаше дълбоко порязване, а нямаше време за рисуване на Оздравителна руна

връз кожата.

Всеки път, когато си повдигнеше ръката, притъпена болка се стрелваше по цялата му

дясна страна.

Бяха успели да се вклинят в една ниша в металната стена на краба, и от това прикритие

се биеха, докато демоните ги нападаха стремглаво от всички страни. Джейс беше

използвал и двата си чакрама и беше стигнал до последното си серафимско острие;

оставаше му и камата, която беше взел от Изабел. Не беше много – не би излязъл срещу

повече от няколко демона, така зле въоръжен, а сега се изправяше срещу цяла орда. Би

трябвало да е уплашен, знаеше го, но не чувстваше почти нищо – само отвращение към

демоните, които не принадлежаха на този свят, и гняв към Валънтайн, който ги бе

призовал тук. Някак отдалечено той съзнаваше, че липсата му на страх не е изцяло

добро нещо. Не го беше страх дори от това колко много кръв губеше от раната на

ръката си.

Един демон-паяк се промъкваше към Джейс, щракайки с лапи и разпръсквайки

жълтеникава отрова. Той се отдръпна, но не беше достатъчно бърз и няколко капки от

отровата опръскаха ризата му. Тя изсъска, прогаряйки материала; той почувства

ужилването, което обгори кожата му като дузина свръхнагрети игли.

Демонът-паяк щракна челюстта си със задоволство и пръсна още отрова. Джейс бързо

се наведе и отровата удари един Они-демон, идващ към него от другата му страна; Они

изкрещя в агония и се метна към паяка с протегнати нокти. Двата демона се счепкаха и

се прекатуриха, търкаляйки се по палубата.

Заобикалящите ги демони се отдръпваха от изплютата отрова, която бе направила

преграда между тях и ловеца на сенки. Джейс се възползва от моментното затишие да

се обърне към Люк. Той беше точно до него, но едва успя да го разпознае: ушите му се

бяха източили и завършваха с остри върхове като вълчи; устните му бяха се набърчили

на ръмжащата му муцуна, застивайки в озъбване, а ръцете му, на които бяха поникнали

дълги нокти, бяха почернели от демонска кръв.

- Трябва да се доберем до парапета. – Гласът на Люк беше по-скоро ръмжене. – Да се

махнем от кораба. Не можем да ги избием всичките. Може би Магнус...

- Не мисля, че се справяме толкова зле. – Джейс запремята серафимското острие...което

се оказа лоша идея, защото пръстите му бяха мокри от кръвта и острието почти се

изплъзна от ръката му. – Като се имат предвид всички обстоятелства.

Люк издаде някакъв звук, който с еднакъв успех би могъл да е ръмжене или смях, или

комбинация от двете. А после нещо огромно и безформено се спусна от небето,

сваляйки и двама им на земята.

Джейс се удари силно, а серафимското острие излетя от ръката му. То падна на

палубата, изтъркаля се по металната повърхност и...изхвърча от палубата, далеч от

погледа му. Джейс изспсува и се изправи със залитане на крака.

Нещото, което се беше приземило върху им, беше Они демон. То беше необичайно

голямо за вида си – да не споменаваме, че очевидно и необичайно хитро, за да му

хрумне идеята да се покатери на покрива и да им скочи изотгоре. Сега седеше върху

Люк, удряйки го с острите зъби, които излизаха от челото му. Люк се защитаваше,

колкото можеше, със собствените си нокти, но вече беше подгизнал от кръв; кинжалът

му лежеше на половин метър от него на палубата. Люк се протегна, сграбчи го, а в този

миг Они хвана един от краката му с приличащата си на лопата ръка и го стовари върху

коляното си като сух клон. Джейс чу как коста се счупи и вика на Люк.

Той се гмурна напред за кинжала, сграбчи го и се претърколи на крака, със същото

движение забивайки камата дълбоко в тила на демона. Тя проникна с такава сила, че

ударът обезглави създанието, което клюмна напред, докато от остатъка от врата му

плисна кръв. Миг по-късно изчезна. Кинжалът тупна на палубата до Люк.

Джейс изтърча до него и коленичи:

- Кракът ти...

- Счупен е. – Люк с усилие се надигна, за да седне. Лицето му се сгърчи от болка.

- Но заздравяваш бързо.

Люк се огледа, лицето му беше мрачно. Они може и да беше мъртъв, но други демони

се бяха поучили от опита му. Сега се тълпяха на покрива. Джейс не можеше да види в

оскъдната светлина колко бяха...дузини? стотици? След определен брой вече наистина

нямаше значение.

Люк сключи ръка около дръжката на кинжла:

- Недостатъчно бързо.

Джейс изтегли камата на Изабел от колана си. Беше последното му оръжие и изведнъж

изглеждаше твърде незначително и жалко. Остро чувство го прониза – не на страх, все

още бе отвъд това, но на дълбока тъга. Видя Алек и Изабел, сякаш стояха пред него,

усмихваха се; а след това видя Клари с протегнати ръце, сякаш го приветстваше у дома.

Изправи се на крака точно когато те започнаха да скачат от покрива като вълна –

сенчест прилив, закрил луната. Джейс се придвижи, за да блокира достъпа им до Люк,

но нямаше смисъл; демоните бяха навсякъде. Един изскочи точно пред него: близо

двуметров скелет, хилещ се с прогнилите си зъби. Ивици от ярко оцветени тибетски

молитвени знамена висяха от разпадащите се кости. Стискаше меч-катана в кокалестата

си ръка, което беше необичайно – повечето демони не се въоръжаваха. Острието,

цялото изписано с демонични руни, бе по-дълго от ръката на Джейс, извито, остро и

смъртоносно.

Джейс метна камата. Тя се заби в гръдния кош на демона и остана там. Скелетът като

че не забеляза; той продължи да се движи, неумолим като смъртта. Въздухът около

него вонеше на гибел и гробища. Вдигна катаната в ноктеста ръка...

Една сива сянка проряза тъмнината пред Джейс, сянка, която се движеше с въртеливо,

точно и смъртоносно движение. Ударът на катаната, насочен надолу, неочаквано

срещна друго оръжие – метал иззвънтя о метал; сенчестата фигура отхвърли катаната

обратно към демона, като замахна нагоре с другата си ръка с такава бързина, че очите

на Джейс едва я проследиха. Демонът падна назад, а черепът му се разтроши, докато

той изчезваше в нищото. Навсякъде около себе си Джейс чуваше виковете от болка на

изненадани демони. Той се извъртя и съзря дузина фигури – човешки фигури – които се

катереха по парапета, скачаха на земята и се затичваха към тълпата от демони, които се

скупчваха, съскаха, плъзгаха и носеха по палубата. Фигурите носеха остриета от

светлина и тъмните плътни облекла на...

- Ловци на сенки? – Джейс беше толкова изумен, че проговори високо на глас.

- А кой друг? – в мрака проблясна усмивка.

- Малик? Ти ли си?

Малик наклони главата си.

- Извинявай за по-рано днес. – каза. – Изпълнявах заповеди.

Джейс точно щеше да му обясни, че спасяването на живота му определено

компенсираше предния му опит да предотврати бягството му от Института, когато една

група демони Раум се втурнаха към тях с плющящи във въздуха пипала. Малик се

извъртя и ги атакува с вик, а серафимското му острие блестеше като звезда. Джейс

точно щеше да го последва, когато една длан сграбчи ръката му и го извлачи настрани.

Беше ловец на сенки, изцяло в черно, с качулка, скриваща лицето отдолу.

- Ела с мен.

Ръката напрегнато дърпаше ръкава му.

- Трябва да стигна до Люк. Той беше ранен. – Той издърпа обратно ръката си. – Пусни

ме!

- О, в името на Ангела... – фигурата отпусна хватката си и протегна ръка да бутне назад

качулката на дългата си мантия, разкривайки тясното бяло лице и сивите очи, които

блестяха като късчета диаманти. – Сега ще правиш ли каквото ти казват, Джонатан?

Беше Инквизиторката.

Въпреки замайващата бързина, с която се носеха във въздуха, Клари щеше да изрита

Валънтайн, ако можеше. Но той я държеше с такава сила, сякаш ръцете му бяха

железни окови. Краката й висяха свободни, но колкото и да се бореше, не успяваше да

стигне нищо.

Когато демонът се наклони и рязко зави, тя издаде вик. Валънтайн се изсмя. А после се

въртяха в един тесен метален тунел и влетяха в много по-обширна и голяма стая.

Вместо да ги пусне, без да се церемони, летящото създание внимателно ги остави на

пода.

За голяма изненада на Клари, Валънтайн я пусна. Тя рязко се отдръпна от него и се

запрепъва към средата на стаята, оглеждайки се диво. Беше голямо помещение, може

би някога бе било част от трюма, в който са били двигателите. Разни машинарии все

още бяха подпрени по стените, избутани, за да освободят пространството в центъра.

Подът беше от плътен черен метал, изцапан тук-таме с по-тъмни петна. В средата на

празното място имаше четири дълбоки съда, достатъчно големи да измиеш куче в тях.

Вътрешността на първите два бе изцапана с потъмняла кафява ръжда. Третият беше

пълен с тъмночервена течност. Четвъртият – празен.

Зад купите се издигаше метален пиедестал, върху който бе метнат тъмен плат. Когато

се приближи, тя видя, че върху плата почиваше сребърен меч, излъчващ черен блясък,

който бе сякаш пълно отсъствие на светлина: лъчиста, ясно видима тъмнина.

Клари се извъртя и се втренчи във Валънтайн, който я гледаше безмълвно:

- Как можа да го направиш? – настойчиво извика тя. – Как можа да убиеш Саймън? Той

беше просто едно... едно момче, просто едно човешко...

- Не беше човешко същество. – заяви Валънтайн с копринения си глас. – Беше се

превърнал в чудовище. Не би могла да го видиш, Клариса, защото то носеше лицето на

приятел.

- Той не беше чудовище! – Тя се приближи още малко към меча. Изглеждаше огромен,

тежък. Чудеше се дали ще успее да го повдигне – а дори и да успееше, дали щеше да

може да замахне с него. – Все още беше Саймън.

- Не мисли, че не съчувствам на ситуацията, в която се намираш. – каза Валънтайн. Той

стоеше неподвижно в единствения сноп светлина, идващ от люка на покрива. – За мен

бе същото, когато Лушън бе ухапан.

- Той ми разказа! – тя изплю думите. – Дал си му кама и си му казал да се самоубие!

- Това беше грешка. – отсече Валънтайн.

- Поне си го признаваш...

- Трябваше да го убия собственоръчно. Това щеше да покаже колко много ме беше

грижа.

Клари поклати глава:

- Но това не е вярно. На теб никога не ти е пукало за никого. Нито дори за майка ми.

Дори не за Джейс. Те са били просто неща, които ти принадлежат.

- А не е ли това любовта, Клариса? Притежание? Аз съм на своя любим и моят любим е

на мен...както се казва в Песента на песните.

- Не. И не ми цитирай Библията! Не мисля, че изобщо я разбираш. – Тя стоеше много

близко до пиедестала сега, дръжката на меча беше на една ръка разстояние. Пръстите й

бяха мокри от потта и тя тайно ги изтри в дънките си. – Не е просто някой да ти

принадлежи, става въпрос да отдадеш себе си на някого. Съмнявам се, че изобщо си

давал нещо на някого. Освен може би кошмари.

- Да се отдадеш на някого? – Тънката усмивка дори не потрепна. – Така, както ти се

отдаде на Джонатан?

Ръката й, която бе започнала да се повдига към меча, се сви в юмрук. Тя я отдръпна и

притисна към гърдите си, взирайки се невярващо в него:

- Какво?!

- Да не мислиш, че не съм забелязал как се гледате един друг? Как произнася името ти?

Може и да вярваш, че не мога да чувствам, но това не означава, че не мога да виждам

чувствата на другите.

Тонът на Валънтайн беше хладен, всяка дума – парче лед, забиващо се в ушите й. –

Предполагам, че можем да обвиняваме само себе си, майка ти и аз; като ви държахме

разделени толкова дълго, така и никога не сте развили погнусата, която е много по-

характерно чувство между брат и сестра.

- Нямам представа за какво говориш. – Зъбите на Клари тракаха.

- Мисля, че напротив – доста ясно се изразявам. – Той излезе от светлото петно. Лицето

му бе скрито в сянката. – Видях Джонатан след сблъсъка му с демона на страха. Той му

се беше явил като теб. Това ми разкри всичко, което ми трябваше. Най-големият страх

в живота на Джонатан е любовта, която чувства към сестра си.

- Не правя това, което ми кажат. – заяви Джейс. – Но бих могъл да направя това, което

искаш, ако ме помолиш мило.

Инквизиторката изглеждаше така, сякаш искаше да извърти очи, но е забравила как се

прави.

- Трябва да говоря с теб.

Джейс се взираше в нея:

- Сега?!

Тя постави ръката си върху неговата.

- Сега.

- Ти си ненормална. – Джейс погледна надолу по протежението на кораба, който

изглеждаше като картина на ада, нарисувана от Бош. Мракът беше пълен с демони:

препъващи се и движещи се тежко, виещи, грачещи, крякащи и нанасящи удари с нокти

и зъби. Нефилими се хвърляха напред-назад с проблясващи в сенките ярки оръжия.

Джейс вече виждаше, че ловците на сенки не бяха достатъчно; дори не бяха близо до

достатъчно. – Няма начин...намираме се по средата на битка...

Кокалестата хватка на Инквизиторката беше неочаквано силна.

- Сега. – тя го бутна и той пристъпи, твърде изненадан за да направи нещо друго, а

после направи още една крачка, докато не се озоваха застанали в нишата в стената. Тя

пусна Джейс и бръкна в дълбините на тъмната си мантия, измъквайки от там две

серафимски остриета. Прошепна имената им, а после още няколко думи, непознати за

Джейс, и ги забоде в палубата – по едно от всяка негова страна. Те останаха забити с

остриетата надолу и от тях изскочи единичен синьо-бял лист светлина, който отдели

със стена Джейс и Инквизиторката от останалата част от кораба.

- Заключваш ме отново? – Джейс невярващо я загледа.

- Това не е Малачи. Можеш да излезеш, ако искаш. – Тънките й ръце се сключиха една

в друга. – Джонатан...

- Имаш предвид Джейс. – Той вече не виждаше битката отвъд стената от бяла светлина,

но все още чуваше звуците й – писъците и воя на демоните. Ако извърнеше глава,

можеше да види едно мъничко късче от океана, проблясващо с искри светлина като

диаманти, разпиляни по повърхността на огледало. Там долу имаше около дузина

лодки – гладките, трикорпусни лодки, които се използваха на езерата в Идрис. Лодки

на ловци на сенки. – Какво правиш тук, Инквизиторке? Защо дойде?

- Беше прав. – отвърна тя. – За Валънтайн. Не пожела да направим размяна.

- Казал ти е да ме оставиш да умра. – Изведнъж главата на Джейс сякаш олекна.

- В момента, в който отказа, разбира се, се обадих на Конклейва, събрах ги и ги доведох

тук. Аз...аз ти дължа – на теб и твоето семейство – извинение.

- Отбелязано. – отсече Джейс. Мразеше извиненията. – Алек и Изабел? Те тук ли са?

Няма да бъдат наказани за това, че ми помогнаха, нали?

- Тук са и не, няма да бъдат наказани. – Тя все още се взираше в него изпитателно. – Не

мога да разбера Валънтайн. – каза. – Какъв баща е този, който би отказал да спаси

живота на детето си, на единствения си син...

- Н-даа.. – проточи Джейс. Главата го болеше и му се искаше тя да млъкне, или пък да

ги атакува някой демон. – Голяма главоблъсканица, наистина.

- Освен ако...

Той я погледна изненадано:

- Освен ако какво?

Тя заби пръста си в рамото му:

- Откъде ти е това? Кога си го получил?

Джейс погледна надолу и видя, че отровата на демона-паяк бе прогорила дупка в ризата

му, оголвайки голяма част от лявото му рамо. – Ризата? На зимната разпродажба в

Мейси`с.

- Белегът. Този белег, тук на рамото ти.

- А, това. – Джейс се дивеше на напрежението в погледа й. – Не съм много сигурен.

Нещо, което се е случило, когато съм бил много малък, така каза баща ми. Някакъв

инцидент. Защо?

Дъхът излезе със съскане през зъбите на Инквизиторката:

- Не е възможно. – промърмори тя. – Не може ти да си...

- Не може да съм какво?

В гласа на Инквизиторката зазвуча нотка на несигурност.

- През всичките тези години, - каза тя – докато си растял...наистина ли вярваше, че си

син на Майкъл Уейлънд...?

Остър гняв проряза Джейс, усилен още повече от мъничкото бодване на

разочарованието, което го съпровождаше.

- В името на Ангела! – изплю той. – Довлече ме тук, докато оттатък тече битката, само

за да ми задаваш същите проклети въпроси отново ли?! Не ми повярва първия път и все

още не ми вярваш. Никога няма да ми повярваш, независимо от всичко, което се случи,

макар всичко, което да ти казах, да е истина. – Той размаха пръст по посока на това –

каквото и да бе то – което се случваше отвъд стената от светлина. – Би трябвало да съм

там отвън и да се бия! Защо ме държиш тук?! За да можеш, след като всичко свърши,

ако изобщо някой от нас оживее, да отидеш при Клейва и да им кажеш, че не съм се

бил на ваша страна срещу баща си? Добър опит, няма що!

Тя бе пребледняла дори още повече от това, което той бе смятал за възможно.

- Джонатан, не това е, което...

- Името ми е Джейс! – изкрещя той. Инквизиторката трепна и се отдръпна леко, с полу-

отворена уста, сякаш искаше да каже още нещо. Джейс не искаше да чуе какво. Закрачи

покрай нея, като почти я бутна на земята, и срита едно от серафимските остриета,

забити в палубата. То се прекатури и светлинната стена изчезна.

Оттатък беше хаос. Тъмни фигури се мятаха насам-натам по палубата, демони се

катереха по падналите вече, а въздухът беше пълен с дим и крясъци. Той се напрегна да

види някой познат в мелето. Къде беше Алек? А Изабел?

- Джейс! – Инквизиторката забърза след него, лицето й се бе опънало от страха. –

Джейс, ти нямаш оръжие, вземи поне...

Тя се прекъсна сама, когато един демон изскочи от тъмнината точно пред Джейс – като

айсберг пред кърмата на кораб. Не беше от някой от видовете, който вече бе видял тази

вечер; този имаше набръчкано лице и сръчни ръце като на голяма маймуна, както и

дълга, завършваща с шип опашка като на скорпион. Очите му се въртяха бясно и бяха

жълти. Изсъска в негова посока през натрошените си, прилични на игли зъби. Преди

Джейс да успее да се наведе, опашката му се стрелна напред с бързината на нападаща

кобра. Той видя острия шип, замахващ към лицето му...

И за втори път тази нощ, една сянка изскочи между него и смъртта. Изтегляйки нож с

дълго острие, Инквизиторката се хвърли пред Джейс, точно навреме, за да може

скорпионското жило да се забие в гърдите й.

Тя изпищя, но остана на крака. Опашката на демона изплющя назад, готова за нов

удар...но ножът на Инквизиторката вече беше напуснал ръката й, летящ право напред и

точен. Руните, издълбани в острието му, заблестяха, когато той се заби в гърлото на

демона. Със съскане като от спукан балон, той се сви навътре, опашката му се

извиваше, докато съществото изчезваше.

Инквизиторката лежеше сгърчена на палубата. Джейс коленичи край нея и постави

ръка на рамото й, преобръщайки я по гръб. Кръвта квасеше сивата предница на блузата

й. Лицето й беше неподвижно и жълтеникаво и за момент той си помисли, че вече е

умряла.

- Инквизиторке? – Не можеше да произнесе първото й име, дори сега.

Очите й трепнаха и се отвориха. Бялото им вече беше започнало да помътнява. С

огромно усилие тя го повика към себе си. Той се наведе ниско, беше достатъчно близо

за да чуе шепота й в ухото си, когато тя прошепна с последния си дъх...

- Какво? – каза той, озадачен – Какво означава това?

Но не последва отговор. Инквизиторката се беше отпуснала обратно на палубата с

широко отворени и втренчени очи, а устата й бе извита в нещо, което почти приличаше

на усмивка.

Джейс се облегна назад на петите си, вцепенен и с невиждащ поглед. Беше мъртва.

Мъртва заради него.

Нещо го сграбчи за гърба на якето и го вдигна на крака. Джейс плесна с ръка по колана

си...осъзна, че е останал без оръжие...и се извъртя, само за да види чифт познати сини

очи, които се взираха в него с огромно недоверие.

- Ти си жив! – възкликна Алек – три кратки думи, но така натоварени с

чувства...Облекчението на лицето му беше толкова очевидно, колкото и изтощението

му. Въпреки студа във въздуха, черната му коса беше залепнала по бузите и челото му

от пот. По дрехите и кожата му се проточваха кървави ивици, а ръкавът на

подплатеното му и здраво като бронежилетка яке зееше разпран; нещото, което го бе

разкъсало, определено трябва да бе било повече от остро и здраво. Той стискаше

кърваво гисарме в дясната си ръка и яката на Джейс в лявата.

- Така изглежда. – призна Джейс. – Но едва ли ще бъда задълго, ако не ми дадеш

оръжие.

След кратък поглед наоколо им, Алек пусна Джейс, извади едно серафимско острие от

колана си и му го подаде.

- Ето. – каза му – Нарича се Самандириел.

Джейс едва го беше хванал в ръка, когато един средно голям Древак-демон се втурна в

тяхна посока, щракайки със зъби и нокти. Джейс вдигна Самандириел, но Алек вече

беше ликвидирал създанието с единствен удар на гисармето си.

- Готино оръжие. – отбеляза Джейс, но Алек се взираше покрай него към сгърчената

сива фигура на палубата.

- Това Инквизиторката ли е? Тя...?

- Е мъртва. – довърши Джейс.

Челюстта на Алек увисна.

- Добре се отървахме! Как стана?

Джейс точно щеше да му отговори, когато беше прекъснат от силен крясък:

- Алек! Джейс!! – това беше Изабел, която тичаше към тях през вонята и дима. Беше

облечена с плътно прилепващо тъмно яке, измърляно с жълтеникава кръв. Златни

вериги, опасани с рунически заклинания обгръщаха китките и глезените й, а камшикът

й бе увит около кръста й като електрическа жица. Тя протегна ръцете си напред.

- Джейс, помислихме си, че...

- Не! – нещо накара Джейс да отстъпи, отдръпвайки се срамежливо от докосването й. –

Целият съм покрит с кръв, Изабел. Недей.

Наранено изражение прекоси лицето й:

- Ама ние всичките толкова те търсихме – мама и татко, те...

- Изабел! – изкрещя Джейс, но беше прекалено късно: едър демон-паяк беше изникнал

зад нея, с капеща от зъбите му жълта отрова. Изабел изпищя, когато отровата я

достигна, но камшикът й се изстреля с невероятна скорост, разсичайки демона на две

половинки. Те тупнаха на палубата, след което се изпариха.

Джейс се хвърли към Изабел, когато тя залитна напред. Камшикът се изплъзна от

ръката й, когато я хвана, прегръщайки я непохватно. Притисна я към себе си. Ясно се

виждаше къде и колко отрова бе попаднала върху нея – беше се разплискала предимно

върху якето й, но една част бе опръскала гърлото й и там, където се беше докоснала,

кожата гореше и цвъртеше. Тя изхленчи едва чуто – Изабел, която никога не показваше

болката си.

- Дай ми я! – обади се Алек, изпускйки оръжието си, докато бързаше да помогне на

сестра си. Той грабна Изабел от ръцете на Джейс и нежно я положи на палубата.

Коленичил до нея със стиле в ръката, погледна към Джейс. – Задръж и отблъсни

каквото и да се приближава, докато я лекувам.

Джейс не можеше да отлепи очите си от Изабел. Кръв се стичаше от врата й към якето,

просмуквайки се през косата.

- Трябва да я свалим от лодката. – каза грубо той. – Ако остане тук...

- Ще умре?! – Алек проследяваше с върха на стилето контурите на руната колкото

можеше по-внимателно по гърлото на сестра си. – Всички ще умрем така или иначе.

Твърде много са. И в момента ни колят. Инквизиторката заслужаваше да умре за това –

всичко е по нейна вина!

- Един Скорпион-демон се опита да ме убие. – Каза Джейс, като сам се чудеше защо

защитава някого, когото мразеше. – Инквизиторката препречи пътя му. Спаси ми

живота.

- Наистина ли? – изумлението беше очевидно от тона на Алек. – И защо?

- Предполагам, че е решила, че си струвам спасението.

- Но тя винаги... – Алек млъкна, изражението му се смени с тревожно. – Джейс, зад теб

– два са...

Джейс се извъртя. Два демона се приближаваха – един Рейвънър, чието тяло бе

подобно на алигаторско, а зъбите му – на игли, зад чийто гръб се виеше опашка като на

скорпион, и един Древак, чиято бледа като на личинка плът блестеше на лунната

светлина. Джейс чу Алек да преглъща разтревожено зад гърба му; а после Самандириел

напусна ръката му, изсичайки сребриста пътека във въздуха. Сряза опашката на

Рейвънъра точно под полюшващата се торбичка с отрова на края на дългото му жило.

Рейвънърът зави. Древакът се обърна, объркан – и право в лицето му се заби

торбичката с отрова. Тя се разцепи, като цялото й съдържание заля Древака. Той

извряка един-единствен път задавено и се сгърчи, главата му беше разядена чак до

костта. Кръв и отрова заляха палубата, докато Древакът изчезваше. Рейвънърът, с кръв,

шуртяща от остатъка от опашката му, продължи да се влачи още няколко стъпки, преди

и той да изчезне.

Джейс се наведе и внимателно вдигна Самандириел. Металната палуба съскаше и

цвъртеше там, където отровата на Рейвънъра се бе разплискала върху й, покривайки я с

малки разширяващи се дупчици като дупките в тензух.

- Джейс! – Алек беше скочил на крака, поддържайки бледата, но все пак изправена

Изабел за ръката. – Трябва да изведем Изабел от тук.

- Добре. – каза Джейс. – Изведи я от тук. Аз ще се оправя с това.

- С какво? – зачуди се Алек.

- С онова. – повтори Джейс, като този път и посочи. Нещо се задаваше сред дима и

пламъците, идваше право към тях – нещо огромно, прегърбено и тъмно. Като едното

нищо беше поне пет пъти по-голямо от всеки друг демон на кораба, тялото му бе

бронирано и с множество крайници, всеки от които завършваше със заострен хитинов

нокът. Краката му бяха като на слон – масивни и леко скосени. Притежаваше главата на

гигантски комар, както забеляза Джейс при приближаването му, а ефектът се

подсилваше от изпъкналите фасетъчни очи и смукателната тръба на физиономията му,

от която капеше кръв.

Алек рязко си пое дъх:

- Какво е това, по дяволите?!

Джейс размисли за момент.

- Голямо. – отвърна накрая. – Много при това.

- Джейс...

Джейс се обърна и изгледа Алек, а после погледна към Изабел. Нещо в него му

казваше, че това би могло да бъде последният път, когато ги вижда, и въпреки това той

не се страхуваше – не и за себе си. Искаше да им каже нещо, може би че ги обича, че

всеки един от тях значи за него хиляда пъти повече от който и да било Инструмент на

смъртните и от силата, която би могъл да му донесе. Но думите просто не идваха.

- Алек, - чу се да казва – отнеси Изабел до стълбата, веднага – или всички ще умрем.

Алек срещна погледа му за миг. После кимна и побутна Изабел, все още протестираща,

към парапета. Помогна й да се покатери отгоре му и после да се прехвърли през него, и

с невероятно облекчение Джейс видя тъмната й глава да изчезва, докато се спускаше по

стълбата. А сега ти, Алек, помисли си. Върви.

Но Алек не тръгваше. Изабел, сега недостижима за погледа, извика рязко, когато брат й

скочи от парапета обратно на палубата. Неговото гисарме все още лежеше там, където

го беше изпуснал; сега го сграбчи и се придвижи да застане до Джейс и да посрещне

демона, който се приближаваше.

Така и не стигна обаче. Демонът, който се бе насочил към Джейс, внезапно се обърна и

се втурна към Алек, а кървавата му смукателна тръба се мяташе гладно напред-назад.

Джейс се извъртя да блокира Алек, но металната палуба, на която бе застанал, проядена

от отровата, се срути под него. Кракът му пропадна и той се стовари на палубата.

Алек имаше време точно колкото да изкрещи името на Джейс, след което демонът вече

бе отгоре му. Той го прободе с гисармето, чийто остър връх потъна дълбоко в плътта на

демона. Съществото се изправи на задните си крака, издавайки ужасяващо човешки

писък, а от раната бликна кръв. Алек се отдръпна, посягайки за друго оръжие, точно

когато един от ноктите на демона изплющя, приковавайки го към палубата. А след това

смукателната му тръба се обви около него.

Някъде, Изабел крещеше. Джейс отчаяно се бореше да освободи крака си от капана в

палубата; острите ръбове на метала се забиваха в него, докато се извиваше и гърчеше,

за да се измъкне. Изправи се несигурно на крака.

Вдигна Самандириел. Светлина изскочи от серафимското острие, ярка като падаща

звезда. Демонът се отдръпна, сгърчвайки се, назад, като издаде сърдит съскащ звук.

Отпусна хватката си върху Алек и за миг Джейс си помисли, че може би ще го пусне.

Но после създанието отметна главата си назад с внезапна, стряскаща скорост и метна

Алек настрани с невероятна мощ. Той се удари в хлъзгавата от кръв палуба със страшна

сила, плъзна се по нея...и се преметна, с един-единствен пресипнал крясък, през борда

на кораба.

Изабел викаше името на Алек; виковете й се забиваха като копия в ушите на Джейс.

Самандириел все още блестеше в ръката му. Светлината му озаряваше демона, крачещ

към него, ясно личеше втренченият му поглед на насекомо – ярък и хищнически, но

всичко, което Джейс виждаше, бе Алек; Алек, падащ през борда на кораба, Алек, давещ

се в тъмната вода далеч долу. Помисли си, че усеща вкуса на морската вода в

собствената си уста – а може и да беше кръв. Демонът бе почти връз него; той вдигна

Самандириел в ръката си и го метна – създанието изврещя – висок, агонизиращ

писък...а после палубата под Джейс поддаде със скърцане от раздиращ се метал и той

пропадна в тъмнината.

ГЛАВА 19

ДЕНЯТ НА ГНЕВА ПРЕВЕДЕНО ОТ DARKNESS92

- Грешиш. - каза Клари, но гласа й не съдържаше убеденост. - Ти не знаеш нищо за мен

и Джейс. Просто се опитваш...

- Какво? Опитвам се да ти повлияя, Клариса. Да те накарам да разбереш. - нямаше

чувство в гласа на Валънтайн, което Клари би могла да засече освен слаба

развеселеност.

- Ти ни се присмиваш. Мислиш си, че можеш да ме използваш да нараня Джейс, затова

ни се присмиваш. Дори не си ядосан вече. - добави тя. - Истинският баща би бил

ядосан.

- Аз съм истински баща. Същата кръв, която тече в моите вени, тече и в твоите.

- Ти не си мой баща. Люк е. - каза почти неуморимо тя. - Минавали сме през това.

- Само гледаш на Люк като твой баща, заради връзката му с майка ти...

- Връзката му? - Клари се исмя силно. - Люк и майка ми са приятели.

За момент тя беше сигурна, че бе видяла поглед на изненада да преминава през лицето

му. Но...

- Така ли. - беше всичко, което каза. И след това: - Наистина ли мислиш, че той

издържа всичко това - Лушън, имам предвид - целия този живот на тишина, криене и

бягане, тази преданост да запази всичките тайни, които дори не разбира напълно, само

заради едно приятелство? Знаеш много малко за хората, Клари, на твоята възраст, и

още по-малко за мъжете.

- Можеш да казваш колкото си искаш злонамерени нападки към Люк. Няма да има

никаква разлика. Ти грешиш за него, точно както грешиш и за Джейс. Трябва да даваш

отвратителни мотиви за всичко, което правят, защото гадните мотиви са всичко, от

което разбираш.

- Това ли би било, ако той обичаше майка ти? Отвратително? - каза Валънтайн. - Какво

е толкова отвратителното в любовта, Клариса? Или това е твоето усещане, някъде

надълбоко, според което твоят ценен Лушън не е нито напълно човек, нито напълно

способен за дълбоки чувства, които ние бихме рабрали...

- Люк е толкова човек, колкото съм и аз. - нахвърли се срещу него Клари. - Ти си

просто тесногръд.

- Ох, не. - каза Валънтайн. - Аз съм всичко, но не и това. - той се премести малко по-

близо до нея и тя отстъпи навътре към Меча, блокирайки го от гледката му. - Ти

мислиш за мен по този начин, защото гледаш към мен и това, което правя, през

мунданския си обектив за разбирането за света. Земните хора създават различия

помежду си, различия, които са абсурдни за всеки Ловец на сенки. Тези различия са

базирани на раса, религия, национална идентичност и още дузини малки и неудачни

принципи. За мунданите това изглежда логично, а макар че не могат да видят, да

разберат или приемат демонския свят, все някъде заровено в техните древни спомени

знаят, че съществуват онези, които вървят по земята и са различни. Че не принадлежат,

че означават само вреда и разрушение. След като демонската заплаха е невидима за

човеците, те трябва да прехвърлят заплахата на тези от своя вид. Те слагат лицето на

врага си на това на лицето на съседа си и по този начин се заражда нещастието. - той

взе още една стъпка към нея и Клари инстинктивно се премести назад. - Аз не съм

такъв. - продължи той. - Мога да видя истината в това. Мунданите виждат, сякаш през

стъкло, затъмнено, но Ловците на сенки - ние виждаме лице в лице. Знаем истината за

злото и знаем, че докато се разхожда сред нас, то не е един от нас. На това, което не

принадлежи на нашия свят, не трябва да му се позволява да пуска корени тук, да расте

като отровно цвете и да гаси всичкия живот.

Клари си помисли да тръгне към меча и после към Валънтайн, но тези думи я

шокираха. Гласът му беше толкова мек, толкова убедителен и не беше, сякаш тя мисли,

че на демоните трябва да им бъде позволено да стоят на земята, да я пресушат с пепел,

както са пресушили много други светове... Това, което той казваше почти имаше

смисъл, но...

- Люк не е демон. - заяви тя.

- Изглежда ми, - каза Валънтайн. - че ти имаш много малка представа за това кое е

демон и кое не е. Срещала си няколко Долноземнци, които са ти изглеждали мили и си

видяла света през тяхната леща на доброто. Демоните за теб са отвратителни същества,

които изкачат от сенките за да разкъсват и нападат. И има такива същества. Има също и

демони с дълбока ловкост и потайност, демони, които вървят сред хората неузнаваеми.

Виждал съм ги да правят толкова ужасни неща, че повечето им животински колеги

изглеждат нежни в сравнение. Имаше един демон в Лондон, който познавах,

нареждаше много големи финансови операции. Никога не беше сам, за това ми беше

трудно да се приблежа достатъчно до него и да го убия, въпреки че знаех какъв беше

той. Караше слугите му да му носят животни и малки деца - всичко, което беше малко и

безпомощно...

- Спри. - Клари сложи ръце на ушите си. - Не искам да слушам това.

Но гласа на Валънтайн проговори по-силно, непреклонно, заглушен, но не недоловим.

- Щеше да ги яде бавно в течение на много дни. Имаше си триковете, начините да ги

пази живи и през най-ужасните мъчения, които някой може да си представи. Ако

можеш да си представиш дете, опитващо се да допълзи до теб с половината от тялото

му откъсната...

- Спри! - Клари изтръгна ръцете от ушите си. - Това е достатъчно, достатъчно!

- Демоните се хранят със смърт, болка и лудост. - каза Валънтайн. - Когато убивам, то

е, защото трябва. Отраснала си в лъжлив, красив рай, заобиколен от чупливи стъклени

стени, моята дъще. Майка ти бе създала свят, в който тя искаше да живее и те е довела

в него, но никога не ти е казвала, че е илюзия. И през цялото време демоните са чакали,

с техните оръжия на кръв и ужас, да строшат стъклото и да те изтръгнат от тази лъжа.

- Ти счупи стените. - прошепна Клари. - Ти ме завлече във всичко това. Никой друг,

освен ти.

- И стъклото те поряза, болката, която почувства, кръвта. И за всичко това ли

обвиняваш мен? Не аз бях този, който те пъхна в този затвор.

- Спри се. Просто спри да говориш. - главата на Клари бръмчеше. Искаше да му

изкрещи "Ти отвлече майка ми, ти направи това, твоя е вината!". Но започваше да

разбира, какво Люк имаше предвид, когато каза, че не може да се спори с Валънтайн.

Някак го бе направил невъзможно да не се съгласи с него, без да има чувството, че стои

зад демони, които отхапваха деца на две. Тя се зачуди, как Джейс е издържал през

всичките тези години, да живееш в сянка на тази изискваща и налагаща се личност.

Започна да вижда от къде идваше арогантността на Джейс, арогантността му и

внимателно контролираните емоции. Ъгълът на шкафчето зад нея се забиваше в задната

част на краката й. Можеше да почувства студа, идващ от Меча, който караше косата на

врата й да настръхва.

- Какво искаш от мен? - попита тя Валънтайн.

- Какво те кара да си мислиш, че искам нещо от теб?

- Иначе нямаше да ми говориш. Щеше да ме удариш по главата и да чакаш наоколо за...

за каквато и да е следващата ти стъпка.

- Следващата съпка - каза Валънтайн. - е за твоите приятели Ловци на сенки да те

проследят до мен, за да им кажа, че, ако искат да те върна жива, трябва да разменят

момичето върколак за теб. Все още се нуждая от кръвта й.

- Те никога няма да разменят Мая за мен!

- Ето тук грешиш. - каза Валънтайн. - Те знаят цената на Долноземец сравнена с тази на

дете Ловец на сенки. Ще направят размяната. Клейвът го изисква.

- Клейвът? Имаш предвид... това е част от Закона?

- Систематезиран още в самото си начало. - каза Валънтайн. - Разбираш се сега? Не сме

толкова различни, Клейвът и аз, или Джонатан и аз, или дори ти и аз, Клариса. Имаме

само малко различия в методите. - усмихна се и пристъпи напред, за да смали

разстоянието между тях. Движейки се по-бързо, отколкото тя би си помислила, че

може, Клари посегна зад нея и грабна Душевния Меч. Беше толкова тежък, колкото си

бе помислила, че може да е, толкова тежък, че почти загуби равновесие. Размахвайки

настрани ръка за да се стабилизира, тя го вдигна, насочвайки острието директно към

Валънтайн.

Джейс падна внезапно, когато удари твърдата метална повърхност с достатъчно сила,

за да изтрака със зъби. Закашля се, вкусвайки кръвта в устата си и се клатушна

болензнено на краката си.

Стоеше на пуста метална пътека, боядисана в матово зелено. Вътрешната част на

кораба беше празна, много голяма ехтяща стая от метал с тъмни криволичещи отвън

стени. Поглеждайки нагоре Джейс можеше да види малка част от звездното небе през

дупката за дим в корпуса много нагоре.

Вътрешността на кораба беше лабиринт от пътечки и стълби, които изглежда не водеха

на никъде, увивайки се една в друга като червата на гигантска змия. Беше вледеняващ

студ. Джейс можеше да види дъха си да излиза на бели облачета, когато издишва.

Имаше много малко светлина. Премигна към сенките, след което посегна към джоба си,

за да извади изрисувания с руни вещерски камък.

Белият му пламък освети тъмнината. Коридорът беше дълъг, със стълба в далечния

край, водеща към по-долно ниво. Когато Джес тръгна към нея, нещо проблесна в

краката му.

Наведе се надолу. Беше стиле. Не можеше да направи нищо друго, освен да го гледа,

сякаш наполовина очакваше някой да се материализира от сенките; как по дяволите,

стиле на Ловец се е появило тук? Той го вдигна внимателно. Всички стилета имаха

нещо като аура в тях, духовен отпечатък от личността на притежателя им. Това изпрати

изстрел от болезнено разпознание през него. Клари.

Внезапно, мек смях разчупи тишината. Джейс се завъртя наоколо, пъхайки стилето в

колана си. В блясъка на вещерската светлина Джейс можеше да забележи тъмна фигура

стояща в края на коридора. Лицето беше скрито в сенки.

- Кой е там? - обади се той.

Нямаше отговор, само чувството, че някой му се присмива. Ръката на Джейс тръгна

автоматично към колана му, но той беше изтървал серафимовото острие, когато падна.

Нямаше никакви оръжия.

Но на какво баща му винаги го бе учил? Използвано правилно, почти всичко може да

бъде оръжие. Той помръдна бавно към фигурата, очите му поемаха различните детайли

около него - подпората, която можеше да хване и завърти, удряйки я с крака си;

открито парче счупен метал, което можеше да хвърли срещу опонента, пробождайки

гръбнака му. Всички тези мисли преминаха през главата му за част от секундата,

единствената част от секундата преди фигурата в края на коридора да се обърне, бялата

му коса блестеше на вещерската светлина и Джейс го разпозна. Спря крачката си по

средата и застина:

- Татко? Ти ли си?

Първото нещо, което Алек осъзна, бе вледеняващия студ. В тази секунда не можеше й

да диша. Опита се да си поеме въздух и тялото му се сгърчи. Той седна, изхвърляйки

мръсната речна вода от дробовете си - горчива течност, от която му се дагади и го

накара да кашля.

Най-накрая можеше да диша, въпреки че чувстваше дробовете си като в огън.

Пъшкайки, той се огледа наоколо. Стоеше на неравна метална платформа - не, това

беше задната част на пикап. Пикап, плаващ по средата на реката. От косата и дрехите

му капеше студена вода. И Магнус Бейн стоеше пред него, наблюдавайки го с

кехлибарените си котешки очи, които светеха в тъмното. Зъбите му започнаха да

тракат.

- Какво... какво стана?

- Опита се да изпиеш Ийст Ривър. - каза Магнус и Алек видя, сякаш за пръв път, че

дрехите на Магнус бяха пропити и мокри също, залепвайки по тялото му като тъмна,

втора кожа. - Извадих те.

Главата на Алек пулсираше. Опипа колана си за стилето, но го нямаше. Опита се да

помисли назад - кораба, гъмжащите демони, Изабел падна и Джейс я хвана, кръв,

нявсякъде под краката, атаката на демоните...

- Изабел! Тя слизаше надолу, когато паднах...

- Тя е добре. Стигна до една лодка. Видях я. - Магнус посегна напред за да докосне

главата на Алек. - Ти, от друга страна, може да имаш контузия.

- Трбва да се върна обратно в битката. - Алек бутна ръката му настрани. - Ти си

магьосник. Не можеш ли, не знам, да ме пренесеш на кораба или нещо? И да поправиш

контузията ми през това време?

Магнус, ръката му все още вдигната напред, потъна назад срещу страната на пикапа. В

звездната светлина очите му бяха парчета от зелено и златно, твърди и плоски като

бижута.

- Съжалявам. - каза Алек, осъзнавайки как бе прозвучал, въпреки че все още чувстваше,

че Магнус би трябвало да разбере, че да се качат на кораба беше най-важното нещо. -

Знам че не трябва да ни помагаш... Това е услуга...

- Спри. Не ти правя услуги, Алек. Правя тези неща за теб... ами, защо мислиш, че ги

правя?

Нещо се надигна в гърлото на Алек, прекъсвайки отговора му. Винаги беше така,

когато бе с Магнус. Беше сякаш имаше балончета от болка или съжаление, живеещи в

сърцето му, и когато искаше да каже нещо, каквото й да е, което изглеждаше

безсмислено или истина, то нарастваше и задушаваше думите му.

- Трябва да се кача на кораба. - каза най-накрая той.

Магнус звучеше прекалено уморен, дори ядосан.

- Бих ти помогнал. - каза той. - Но не мога. Премахването на защитната стража от

кораба беше достатъчно лошо - силна е, силна магия с демонски произход - но когато

падна, трябваше да сложа бърза магия на пикапа, за да не потъне, когато загубя

концентрация. А аз ще загубя концентрация, Алек.

Просто е въпрос на време. - той премина с ръце през очите си. - Не исках да се удавиш.

- каза той. - Магията би трябвало да издържи достатъчно за теб, да докараш пикапа

обратно на сушата.

- Аз... не осъзнавах. - Алек погледна към Магнус, който беше триста годишен, но

изглеждаше неподвластен на времето, сякаш бе спрял да остарява около деветнадесетте

си години. Сега имаше остри линии, прорязващи кожата около очите му и устата.

Косата му висеше изтощена над челото и рязко падаше по рамената, които не бяха в

обикновената се безгрижна позиция, а в такава на истинско изтощение.

Алек вдигна напред ръцете си. Те бяха бледи на лунната свелина, набръчкани от водата

и осеяни с дузина сребърни белези.

Магнус погледна към тях, след това обратно към Алек, объркване затъмняваше погледа

му.

- Вземи ръцете ми. - каза Алек. - Вземи силата ми, също. Каквото можеш да изпозлваш,

за да... за да продължиш.

Магнус не помръдна.

- Мислех, че трябва да се върнеш на кораба.

- Трябва да се бия. - каза Алек. - Но това, което ти правиш, е същото, нали? Ти си част

от битката, толкова, колкото и Ловците на сенки на кораба - и знам, че можеш да

вземеш от силата ми, чувал съм за магьосници, които го правят, затова ти предлагам.

Вземи я. Твоя е.

Валънтайн се усмихна. Той носеше черна броня и рицарски ръкавици, които блестяха

като черупки на тъмни насекоми.

- Синко.

- Не ме наричай така. - каза Джейс и тогава, чувствайки треперенето в ръцете си да

започва... - Къде е Клари?

Валънтайн все още се усмихваше.

- Тя ме предизвика. - каза той. - Трябваше да я науча на урок.

- Какво си й направил?

- Нищо. - Валънтайн се приближи към него, достатъчно близо, за да го докосне, ако бе

решил да простре ръката си. Но не го направи. - Нищо от което няма да се възтанови.

Джейс стисна ръката си в юмрук, за да не може баща му да забележи, че трепери.

- Искам да я видя.

- Наистна? Въпреки всичко това, което става? - Валънтайн погледна нагоре, сякаш

можеше да види клането на палубата през корпуса на кораба. - Мислех си, че ще искаш

да се биеш с останалите от приятелите ти Ловци на сенки. Жалко, че усилията им са за

нищо.

- Не мисля така.

- Аз да. За всеки един от тях мога да призова хиляда демони. Дори и най-добрия

нефилим не може да издържи срещу това неравенство. Както в случая - добави

Валънтайн. - на горката Имоджин.

- Ти как...

- Виждам всичко, което се случва на кораба ми. - очите на Валънтайн се присвиха. –

Знаеш, че е твоя вината, че тя умря, нали?

Джейс всмука въздух. Той можеше да почувства сърцето си да бие, сякаш искаше да

изкочи извън гърдите му.

- Ако не беше заради теб, никой от тях не би дошъл на кораба. Те си мислеха, че те

спасяват, знаеш. Ако беше само за двама Долноземци изобщо нямаше да си правят

труда.

Джейс бе почти забравил.

- Саймън и Мая...

- Ох, те са мъртви. И двамата. - тонът на Валънтайн беше небрежен, дори мек. - Колко

от тях трябва да умрат, Джейс, преди да видиш истината?

Главата на Джейс бе все едно е пълна с въртящ се дим. Рамената му загоряха от болка.

- Имали сме този разговор. Ти грешиш, татко. Може и да си прав за демоните, може и

дори да си прав за Клейва, но това не е начинъта...

- Имах предвид, - прекъсна го Валънтайн. - ще разбереш ли, че си като мен?

Въпреки студа, Джейс бе започнал да се поти.

- Какво?

- Ти и аз, приличаме си. - отговори Валънтайн. - Както каза преди, ти си това, което аз

те направих да си, а аз те направих мое копие. Имаш моята арогантност. Имаш моя

кураж. И имаш това качество, което кара другите да дадат живота си за теб, без да

питат.

Нещо се удари в задната част на съзнанието на Джейс. Бещо, което би трябвало да знае,

или бе забравил - рамената му загоряха.

- Не искам хората да дават живота си за мен. - проплака той.

- Не. Ти искаш. Харесва ти да знаеш, че Алек и Изабел са готови да умрат за теб. Че

сестра ти е готова на това. Инквизиторката би умряла за теб, нали така, Джонатан? И ти

стоя и й позволи...

- Не!

- Ти си точно като мен - не е изненадващо, нали? Ние сме баща и син, защо да не сме

еднакви?

- Не! - ръката на Джейс се изтреля напред и сграбчи извитата метална подпора. Тя се

озова в ръката му с експлозивно щракване, счупените му крайща бяха назъбени и

неприятно остри.

- Аз не съм като теб! - извика той и заби подпората директно в гърдите на баща си.

Устата на Валънтайн се отвори. Той се заклатушка назад, краят на подпората стърчеше

от гърдите му. За момент Джейс можеше само да гледа, мислейки "Сгреших - това

наистина е той" и тогава Валънтай изглежда се срути от самосебе си, тялото му се

ронеше като пясък. Въздухът беше пълен с миризмата на изгоряло, когато тялото на

Валънтайн се превърна в прах, отвян от студения въздух.

Джейс постави ръка на рамото си. Кожата, където руната за Безстрашие се

самоизгаряше, беше гореща срещу докосването му. Огромно чувство на слабост го

заля.

- Аграмон. - прошепна той и падна на колене в коридора.

Минаха само няколко минути, откакто бе клекнал на земята, когато забързаният му

пулс забави, но за Джейс изглеждаше като вечност. Когато най-накрая се изправи,

краката му се бяха вкочанили от студа. Пръстите му бяха сини. Въздухът все още

вонеше на нещо изгоряло, въпреки че нямаше и следа от Аграмон.

Все още стискащ парчето метална подпора, Джейс тръгна към стълбата в края на

коридора. Усилието от катеренето с една ръка прочисти главата му. Той скочи от

последното стъпало, за да се намери във втори тесен коридор, който вървеше по

продължението на обширна метална стая. Имаше дузина други коридорчета, стени със

стълби и разнообразие от тръби и машинарии. Удрящи звуци идваха от вътрешността

на тръбите и на периоди от една от тръбите излизаше вятър, който изглеждаше като

пара, макар че въздухът беше горчиво студен.

Порядъчно място си намерил за себе си, татко, помисли си Джейс. Голият

производствен интериор на кораба не се вписваше с Валънтайн, който той познаваше,

който беше придирчив за типа кристал, от който каната му била направена. Джейс се

огледа наоколо. Беше лабиринт тук долу, нямаше начин да знае в коя посока трябва да

поеме. Обърна се да слезе надолу по следващата стълба и забеляза тъмночервено петно

на металния под. Все още беше мокро, тънк и лепкаво. Прясна кръв. Пулсът му се

забърза. На половината на пътя надолу по коридора той видя друго червено петно и

още едно по-надалече, като следа от трохички хляб в приказка.

Джейс последва кръвта, ботушите му ехтяха силно по металния коридор. Видът на

пръските кръв беше странен, не сякаш е имало битка, а повече като че някой човек бе

пренесен, кървящ, по коридора...

Той достигна врата. Беше направена от черен метал, посребрен тук и там с вдлъбнатини

и нащърбени части. Имаше кървав отпечатък на ръка около дръжката. Стискайки

назъбената подпора по-здраво, Джейс бутна вратата да се отвори.

Полъх от дори още по-студен въздух го удари и той вдиша. Стаята беше празна с

изключение на металните тръби около стените и на това, което изглеждаше като

купчина чували в ъгъла. Малко светлина влизаше през страничния отвор, отгоре на

стената. Когато Джейс престъпи предпазливо напред, светлината от отвора падна върху

купчината в ъгъла и той осъзна, че все пак това не беше камара с боклуци, а тяло.

Сърцето на Джейс започна да удря като незатворена врата във ветровита буря.

Металният под беше лепкав от кръв. Ботушите му се отлепяха нагоре с гаден

всмуксващ звук, когато прекоси стаята и клекна до сгърчената фигура в ъгъла. Момче,

тъмнокосо и облечено в дънки и пропита с кръв синя тениска.

Джейс хвана тялото за раменете и го повдигна. То се тръсна, отпуснато и безгръбначно,

кафеви очи погледнаха невиждащо напред. Дъхът на Джейс се спря в гърлото му.

Саймън. Беше бял като хартия. Имаше гадна дълбока и отворена рана на долната част

на гърлото му и двете му китки бяха разрязани, оставяйки отворени парцаливите

краища на раната.

Джейс падна на колене, все още държейки рамената на Саймън. Помисли си отчаяно за

Клари, за нейната болка, когато разбере, за начина, по който бе стиснала ръцете му в

нейните - толкова много сила в тези малки пръсти. Намери Саймън. Знам, че ще

успееш. И той успя. Но беше твърде късно.

Когато Джейс беше на десет, баща му обясняваше всичките начини да убиеш вампир.

Да забиеш кол в тях. Да им отрежеш главите и да ги изгориш като зловещ фенер от

тиква. Да оставиш слънцето да ги изгори до пепел. Или да източиш кръвта им. Те се

нуждаят от кръв, за да живеят, те се движат с нея, както колите се движат на бензин.

Поглеждайки към грапавата рана по гърлото на Саймън, не беше трудно да разбереш

какво бе направил Валънтайн.

Джейс посегна да затвори очите на Саймън. Ако Клари трябваше да го вижда мъртъв,

по-добре да не го вижда така. Той премести ръката си надолу по яката на тениската, с

намерението да я вдигне и да покрие раната.

Саймън помръдна. Клепачите му потрепнаха и се отвориха, очите му се обърнаха

нагоре до бяло. Тогава той издаде слаб звук, устните му се вдигнаха нагоре, показвайки

острите върхове на вампирските зъби. Дъхът му хъркъше в разрязаното му гърло.

Гадене се надигна в задната част на гърлото на Джейс, ръцете му се стегнаха по яката

на Саймън. Той не беше мъртъв. Но Господи, болката трябва да е невероятна. Той не

можеше да се излекува, не можеше да се регенерира, не и без...

Не и без кръв. Джейс пусна яката на Саймън и изтегли десния си ръкав нагоре със зъби.

Използвайки нащърбеният край на счупената подпора, той разряза дълбока рана по

дължина надолу по китката си. Кръв излезе като фонтан по повърхността на кожата.

Хвърли подпората, която удари пода със звън. Можеше да подуши своята собствена

кръв във въздуха, остра и медна.

Погледна надолу към Саймън, който не мърдаше. Кръвта се стичаше надолу по ръката

на Джейс сега, китката му пареше. Той я надигна към лъцето на Саймън, оставяйки

течността да тече надолу по пръстите, капейки в устата на Саймън. Нямаше реакция.

Саймън не мърдаше. Джейс се приближи, коленичеше върху Саймън сега, дъха му

изглеждаше като бели облачена в ледения въздух. Наведе се надолу, притискайки

кървящата си китка срещу устата на Саймън.

- Пий кръвта ми, идиот. - прошепна той. - Пий.

За момент не се случи нищо. След това очите на Саймън трепнаха затворени. Джейс

почувства остро ожилване в китката си, нещо като дърпане и силен натиск - и дясната

ръка на Саймън полетя нагоре и се затегна върху тази на Джейс, точно над лакътя.

Гърбът на Саймън се извиваше по пода, натискът по китката на Джейс се повиши,

когато зъбите на Саймън потънаха надълбоко. Болка се изстреля през ръката му.

- Добре. - каза Джейс. - Добре, достатъчно. - очите на Саймън се отвориха. Белотата им

я нямаше, тъмни кафеви ириси се фокусираха върху Джейс. Имаше цвят по скулите му,

зачервено като от температура. Устните му бяха леко разделени, белите му кучешки

зъби бяха изцапани с кръв.

- Саймън? - каза Джейс.

Саймън се надигна. Помръдна се с невероятна скорост, бутайки Джейс настрани и

превъртайки се над него. Главата на Джейс удари металния под и ушите му забучаха,

когато зъбите на Саймън потънаха в шията му. Той се опита да се извие настрани, но

ръцете на другото момче бяха като стоманени колове, притискайки го към земята,

пръстите забивайки се в рамената му.

Но Саймън не го нараняваше - не наистина - болката, която бе започнала, остро се

промени към нещо като притъпено изгаряне, приятно по начина, по който изгарянето

от стилето беше приятно. Сънливо чувство на спокойствие се промъкна във вените на

Джейс и той усети как мускулите му се отпускат; ръката, която до преди момент се

опитваше да отблъсне Саймън, сега го притискаше по-близо. Той можеше да почувства

ударите на своето собствено сърце, усещаше го да забавя, буйното му биене се

намаляваше към меко ехо. Трептящата тъмнина пълзяща в ъглите на зрението му бе

красива и странна. Джейс затвори очите си...

Болка се заби във врата му. Издиша и очите му се отвориха рязко; Саймън стоеше

седнал върху него, гледайки надолу с подивели очи, ръцете му бяха притиснати към

неговата собствена уста. Раните му ги нямаше, въпреки свежата кръв, цапаща предната

част на тениската му.

Джейс можеше да усети болката в натъртените си рамена отново, раната по китките си

и продупченото си гърло. Не можеше вече да чува сърцето си да бие, но знаеше, че то

блъскаше в гърдите му.

Саймън свали ръката от устата си. Зъбите ги нямаше.

- Можеше да те убия. - каза той. Имаше нещо като опит за оправдание в гласа му.

- Можеше да ти позволя. - каза Джейс.

Саймън гледаше надолу към него, след което издаде гърлен звук. Той се претърколи и

удари пода с колената си, прегръщайки лактите си. Джейс можеше да види тъмните

следи от вените на Саймън, въпреки бялата кожа по гърлото му, да се разклоняват в

сини и лилави линии. Вени, пълни с кръв.

Моята кръв. Джейс седна. Затършува за стилето си. Да си влачи ръката беше като

теглене на оловна тръба по футболно игрище. Главата му туптеше. Когато завърши

иратцето, отпусна главата си назад към стената зад него, дишайки трудно с

напускащата го болка, когато ефекта на заздравителната руна започна да се проявява.

Моята кръв във неговите вени.

- Съжалявам. - каза Саймън. - Много съжалявам.

Заздравителната руна вече даваше ефект. Главата на Джейс започна да се прочиства и

силните удари в гърдите му се забавиха. Той стана на краката си внимателно,

очаквайки полъх на замаяност, но се почувства само малко слаб и уморен. Саймън все

още беше на коленете си, зяпайки надолу към ръцете си. Джейс посегна и сграбчи

задната част на тениската му, дърпайки го на крака.

- Не се извинявай. - каза той, пускайки Саймън. - Просто се размърдай. Валънтайн

държи Клари и нямаме много време.

В секундата, в която пръстите й се затвориха около дръжката на Мелатрак изсушаващ

леден вятър се изтреля нагоре в ръката на Клари. Валънтайн гледаше с изражение на

кротък интерест, когато тя изпъшка от болка и пръстите й се втвърдиха. Тя стисна

отчаяно Меча, но той се изплъзна от хватката й и издрънча на земята в краката й.

Тя едва видя Валентрайн да помръдва. Момент по-късно той стоеше пред нея със

стиснат Меч в ръце. Ръката на Клари пареше. Тя погледна надолу и видя червен, горящ

белег да нараства по дланта й.

- Наистина ли си мислеше, - каза Валънтайн с багра на възмущение, оцветяваща гласа

му. - че ще ти позволя да се приближиш до оръжие, което можеш да използваш? - той

поклати главата си. - Не разбра и дума от това, което казах, нали? Оказва се, че от

моите две деца само едно изглежда способно да разбере истината.

Клари стисна наранената си ръка в юмрук и почти приветства болката.

- Ако имаш предвид Джейс, той те мрази също.

Валънтайн плъзна Меча нагоре, довеждайки го до нивото на ключицата на Клари.

- Това е достатъчно от теб. - каза той.

Върхът на Меча беше остър, когато тя вдиша, той се докосна до гърлото й и струйка

кръв си проправи път надолу по гърдите й. Допирът на Меча изглежда разливаше студ

през вените й, изпращайки пръщящи ледени капчици през рамената и краката й,

вдървявайки ръцете й.

- Съсипана от възпитанието си. - каза Валънтайн. - Майка ти винаги е била упорита

жена. Това беше едно от нещата, който обичах у нея в началото. Мислех, че тя може да

стои зад идеалите си.

Беше странно, помисли си Клари с нещо като отдалечен вид ужас, че когато тя видя

баща си преди, в Ренуик, неговото голямо лично обаяние беше изложено в полза за

Джейс. Сега той не се занимаваше с това и без повърхността от чар той изглеждаше ...

празен. Като куха статуя с издълбани очи, за да показват тъмнината вътре.

- Кажи ми, Клариса - майка ти изобщо говорила ли е някога за мен?

- Каза ми, че баща ми е мъртъв. - не казвай нищо друго, предупреди се сама, но тя беше

сигурна, че той можеше да прочете останалото в очите й. И ми се искаше тя да казваше

истината.

- И никога не ти е казала, че си различна? Специална?

Клари преглътна и върха на острието се заби малко по-навътре. Още кръв се застича

надолу към гърдите й.

- Никога не ми каза, че съм Ловец на сенки.

- Знаеш ли защо - каза Валънтайн, поглеждайки надолу по дължината на Меча към нея.

- майка ти ме изостави?

Сълзи загоряха в гърлото на Клари. Тя издаде сподавен звук.

- Имаш предвид, че е имало само една причина?

- Тя ми каза, - продължи той, все едно Клари не бе проговорила. - че съм превърнал

първото й дете в чудовище. Напусна ме, преди да успея да направя същото и с второто.

С теб. Но тя беше вече закъсняла.

Студа в гърлото й, в дробовете й, беше толкова силен, че беше пред началото на

треперенето. Беше сякаш меча я бе превърнал в лед.

- Тя никога не каза това. - прошепна Клари. - Джейс не е чудовище. Нито пък аз.

- Аз говорех за...

Капак над главите им се тръшна отворен и две сенчести фигури паднаха от дупката,

приземявайки се точно зад Валънтайн. Първото, което Клари видя с ярък удар на

успокоение, беше Джейс падащ през въздуха като стрела изстреляна от лък, сигурна в

целта си. Той удари земята с уверена лекота. Стискаше изцапан с кръв стоманен прът в

едната ръка, краят му беше начупен в противни върхове.

Втората фигура се приземи до Джейс със същата лекота, ако не и със същата грация.

Клари видя очертанието на слабо момче с тъмна коса и си помисли, че е Алек. Едва

тогава, когато той се изправи, тя разпозна познатото лице и осъзна кой беше.

Забрави Меча, студенината, болката в гърлото си, забрави всичко.

- Саймън!

Саймън погледна през стаята към нея. Очите им се срещнаха само за момент и Клари се

надяваше, че той бе прочел в лицето й пълното и изумително успокоение. Сълзите,

които заплашваха да излязат, се разпиляха надолу по лицето й. Тя не помръдна, за да ги

обърше.

Валънтайн извърна главата си, за да погледне зад него и устата му увисна в първата

емоция на истинско учудване, която Клари някога бе виждала на лицето му. Той се

извъртя силно към Джейс и Саймън.

В момента, в който върха на Меча се отдалечи от гърлото на Клари, леда изтече от нея,

вземайки цялата й сила заедно с него. Тя потъна на колена, треперейки

неконтрулеруемо. Когато вдигна ръцете си, за да избърше сълзите от лицето си, тя видя

че върховете на пръстите й бяха бели с наченки на измръзване.

Джейс погледна към нея ужасено, а след това към баща си.

- Какво си й направил?

- Нищо. - каза Валънтайн, възвръщайки контрола си. - Все още.

За изненада на Клари, Джейс побеля, сякаш думите на баща му го бяха шокирали.

- Аз съм този, който трябва да пита, какво си направил, Джонатан? - запита Валънтайн

и въпреки че говореше на Джейс, очите му бяха върху Саймън. - Защо то е все още

живо? Завърналите се от оня свят не могат да се регенерират, не и с толкова малко кръв

в тях.

- Имаш предвид мен? - попита Саймън. Клари наблюдаваше. Саймън звучеше

различно, като някой, който се чувстваше, сякаш можеше да срещне Валънтайн

Моргнестърн в равно съпоставяне. Като някой, заслужаващ да се срещне в лице с него

на равна нога. - О, точно така, остави ме мъртъв. Или поне по-мъртъв.

- Млъквай. - Джейс изстреля поглед към Саймън, очите му бяха много тъмни. - Остави

ме да отговоря на това. - той се обърна към баща си. - Оставих Саймън да пие от кръвта

ми. - каза той. - Така че да не умре.

Вече суровото изражение на Валънтайн замръзна в по-твърди линии, сякаш костите

изпъкваха навън през кожата.

- Ти доброволно си оставил вампир да пие от кръвта ти?

Джейс изглеждаше разколебан за момент - той погледна към Саймън, който гледаше

вторачено към Валънтайн с поглед на крайна омраза. След това каза внимателно.

- Да.

- Нямаш си и на идея какво си направил, Джонатан. - каза Валънтайн със страшен глас.

- Нямаш си и идея.

- Спасих живот. - каза Джейс. - Такъв, който ти се опита да отнемеш. Знам толкова.

- Не човешки живот. - каза Валънтайн. - Ти си съживил чудовище, което само ще убива,

за да се храни отново. Неговият вид е винаги гладен...

- Гладен съм точно сега. - каза Саймън и се усмихна за да разкрие, че кучешките му

зъби се бяха изплъзнали от обвивката си. Те блестяха в бяло и бяха насочени към

долната му устна. - Не бих имал нищо против още малко кръв. Разбира се твоята кръв

може да ме задави, ти отровно парче...

Валънтайн се изсмя.

- Бих искал да видя как се опитваш, вампире. - каза той. - Когато Душевният Меч те

пореже, ще гориш, докато умреш.

Клари видя очите на Джейс да тръгват към Меча и след това към нея. Имаше

неизговорен въпрост в тях. Бързо, тя каза:

- Мечът не е превърнат. Не напълно.Той не получи кръвта на Мая, значи не е завършил

церемонията...

Валънтайн се обърна към нея с Меча в ръка, и го видя да се усмихва. Мечът изглежда

трепна в схватката му и след това нещо я удари - беше като да си бутнат от вятър,

хвърлен долу и след това вдигнат против волята ти и захвърлен през въздуха. Тя се

въртеше по пода, безпомощна да се спре, докато не удари стената, разделяща на части

кораба с брутална сила. Тя се сърчи в основата му, задъхана от болка.

Саймън побягна към нея. Валънтайн залюля Душевния Меч и следа от истински, ярък

огън нарасна, изпращайки го назад с хирургическата си горещина.

Клари се пребори да се изправи на лактите си. Устата й беше пълна с кръв. Светът

около нея се изкривяваше и тя се зачуди, колко ли силно е ударила главата си и дали ще

изпадне в безсъзнание. Умоляваше се да остане будна. Огънят изчезваше, но Саймън

все още беше свит на пода, изглеждаше замаян. Валънтайн погледна за малко към него,

след това към Джейс.

- Ако убиеш завърналия се сега, - каза той. - все още ще можеш да поправиш това,

което си направил.

- Не. - прошепна Джейс.

- Просто вдигни оръжието, което държиш в ръката си и го прекарай през сърцето му. -

гласа на Валънтайн беше мек. - Едно прсто движение. Нищо, което да не си правил

преди.

Джейс срещна втренчения поглед на баща си с уравновесен поглед.

- Видях Аргамон. - каза той. - Имаше твоето лице.

- Видял си Аргамон? - Душевния Меч просветна, когато Валънтайн тръгна напред към

сина си. - И си оцелял?

- Убих го.

- Убил си Демон на страха, но няма да убиеш един единствен вампир, дори и по моя

заповед?

Джейс стоеше и наблюдаваше беземоционално Валънтайн.

- Той е вампир, така е. - каза той. - Но името му е Саймън.

Валънтайн спря пред Джейс, Душевния Меч в ръката му гореше с ярка черна светлина.

За един ужасен момент Клари си помисли, че Валънтайн ще промуши Джейс както си

стоеше, а той самият имаше намерението да му позволи.

- Тогава да приема ли, - каза Валънтайн. - че не си променил мнението си? Това, което

ми каза последния път, когато дойде, бяха последните ти думи или съжаляваш, че не си

ми се подчинил?

Джейс поклати бавно главата си. Едната му ръка все още стискаше счупения прът, но

другата - дясната - беше на кръста му, измъквайки нещо от колана си. Очите му не

напускаха тези на Валънтайн и Клари не беше сигурна, дали Валънтайн виждаше това,

което прави. Надяваше се не.

- Да. - каза Джейс. - Съжалявам, че не ти се подчиних.

Не! Помисли си Клари, но сърцето й потъна. Той предаваше ли се, нима мислеше, че

това е единствения начин да спаси нея и Саймън?

Лицето на Валънтайн умекна.

- Джонатан...

- Особено, - каза Джейс. - откакто планирам да го направя отново. Точно сега. - ръката

му помръдна, бързо като блясък на светлина, и нещо профуча през въздуха пред Клари.

То падна на няколко инча от нея, удряйки метала със звън, и превъртайки се. Очите й

се разшириха.

Беше стилето на майка й.

Валънтайн започна да се смее.

- Стиле? Джейс, това да не е някаква шега? Или ти най-накрая...

Клари не чу останалото от това, което казваше; тя се изправяше, пъшкайки, когато

болката я прониза през главата. Очите й се наводниха, зрението й се замъгли, тя

посегна с трепереща ръка за стилето - и пръстите й го докоснаха, тя чу глас, толкова

чист, сякаш майка й стоеше до нея. "Вземи стилето, Клари. Използвай го. Ти знаеш

какво да правиш."

Пръстите й се затвориха конвулсивно около него. Тя седна, изгнорирайки полъха на

болка, преминал през главата й към гръбнака. Тя беше Ловец на сенки и болката бе

нещо, с което се живее. Глухо тя можеше да чуе Валънтайн да произнася името й, чу

стъпките му, приближаваше се - тя се хвърли към стената, бутайки напред стилето с

такава сила, че когато върха докосна метала, тя сякаш чу пращене от нещо горящо.

Започна да рисува. Както винаги се случваше, когато рисуваше, светът изчезна и там

бяха само тя самата, стилето и метала, по който рисуваше. Тя си спомни как стоеше

отвън пред килията на Джейс и шепнеше "Отвори се, отвори се, отвори се"; и знаеше,

че бе използвала цялата си сила, за да нарисува руна, която бе счупила оковите на

Джейс. И знаеше, че тази сила, която бе вложила в руната не беше и една десета, стотна

част от силата, която сега влагаше в тази. Ръцете й горяха и тя проплака на глас, докато

влачеше стилето надолу по металната стена, оставяйки плътна черна линия като

обгорено след себе си. Отвори!

Всичкото нейно разстройване, всичкото й разочарование и гняв преминаха през

пръстие, към стилето и в руната. Отвори. Всичката й любов, успокоение, виждайки

Саймън жив, всичката й надежда, че те все пак може да оцелеят. Отвори!

Ръката й, все още държаща стилето, падна в скута й. За момент имаше пълна тишина от

всеки един от тях - Джейс, Валънтайн, дори и Саймън - зяпаха към нея и руната, която

гореше на разделящата стена на кораба.

Беше Саймън този, който проговори, обръщайки се към Джейс.

- Какво означава това?

Но отговори Валънтайн, без да сваля очите си от стената. Имаше изражение на лицето

му - изобщо не този поглед, който Клари очакваше, а такъв смесен с ликуване и ужас,

отчаяние и удоволствие.

- Означава, - каза той. - "Mene mene tekel upharsin."

Клари се люшна на краката си.

- Не означава това. - прошепна тя. - Означава "Отвори".

Валънтайн срещна очите й с неговите.

- Клари...

Писъкът на метал удави думите му. Стената, на която Клари бе рисувала, стената,

направена от пласт здрава стомана, се изкриви и потръпна. Нитове се изтръгнаха от

гнездото си и струи вода се разпръснаха из стаята. Тя можеше да чуе Валънтайн да се

обажда, но гласа му беше удавен от заглушаващите звуци на изтръгващ се метал от

метал, сякаш всяка скоба, всеки винт и нит, които държаха кораба цял, започнаха да се

изтръгват от съоръжението.

Тя се опита да побягне към Саймън и Джейс, но падна на колене, когато друга струя

вода бликна от разширяващата се дупка в стената. Този път ударът я избута на земята,

ледена вода я дърпаше надолу. Някъде Джейс произнасяше името й, гласът му бе силен

и отчаян над писъците на кораба. Тя изкрещя името му само един път, преди да бъде

всмукана от назъбената дупка в стената на кораба и към реката.

Тя бе изхвърлена и риташе в черната вода. Ужас я обземаше, ужас от сляпо черната

вода и от дълбочината на реката, от милионите тонове вода около нея, притискащи я,

изваждащи въздуха от дробовете й. Не можеше да каже на къде беше горе или в коя

посока да плува. Вече не издържаше да сдържа дъха си. Тя всмука изпълваща

дробовете й мръсна вода, гърдите й загоряха в болка, звезди избухнаха зад очите й. В

ушите й звукът от движеща се вода беше заменен с високо, сладко и невъзможно пеене.

Умирам, помисли си учудено. Двойка бели ръце посегнаха през черната вода и я

придърпаха по-близо. Дълга коса се разпръсна около нея. Мамо, помисли си Клари, но

преди да успее да види ясно майка си, тъмнината затвори очите й.

Клари се върна в съзнание с гласове около нея и светлини, блестящи в очите й. Тя беше

легнала по гръб върху неравната стомана на задната част на пикапа на Люк. Сиво-черно

небе плуваше над нея. Можеше да помирише речната вода около нея, смесена с

миризмата на дим и кръв. Бели лица се рееха над нея като балони на връвки. Те се

сляха във фокус, когато тя премигна с очи.

Люк. И Саймън. И двамата гледаха надолу към нея с обезпокоени изражения. За

момент си помисли, че косата на Люк бе станала бяла, след това мигна и осъзна, че е

пълна с прах. Всъщност, така беше и въздуха - имаше вкус на прах - и дрехите и кожата

им бяха прошарени с леко черна мръсотия.

Тя се изкашля, вкусвайки праха в устата си.

- Къде е Джейс?

- Той е... - очите на Саймън отидоха към Люк и Клари почувства сърцето си да се свива.

- Той е добре, нали? - запита тя. Забори се да се изправи седнала и груба болка я

простреля през главата. - Къде е той? Къде е?

- Тук съм. - Джейс се появи в ъгъла на зрителното й поле с лице в сенките. Той клекна

долу до нея. - Съжалявам. Трябваше да съм тук, когато се събудиш. Просто...

Гласът му се пропука.

- Просто какво? - гледаше към него, отзад осветен от звездната светлина, косата му

беше повече сребърна, отколкото златна, цветът в очите му беше избелял. Кожата му бе

опетнена с черно и сиво.

- Той мислеше, че и ти си мъртва също. - каза Люк и се изправи рязко. Загледа се към

реката в нещо, което Клари не можеше да види. Небето беше пълно с въртящ се черен и

червен дим, сякаш е в огън.

- Също мъртва? Кой друг...? - тя прекъсна, когато гадна болка я обхвана. Джейс видя

изражението й и посегна за якето си, изваждайки стилето си.

- Стой мирна, Клари. - имаше изгаряща болка в ръката й и тогава главата й започна да

се прочиства. Седна и видя, че стоеше на мокра дъска, пъхната в задната част на

пикапа. Беше пълно с няколо сантиметра плискаща се вода, премесена с праха, сипещ

се надолу от небето в черен дъжд.

Тя погледна към мястото, където Джейс рисуваше заздравителната руна от вътрешната

страна на ръката й. Слабостта й вече изчезваше, сякаш той бе инжектирал разтърсваща

сила във вените й.

Той проследи линиите на иратцето, което нарисува на ръката й с пръстите си, преди да

ги отдръпне. Ръката му беше студена и мокра, както и нейната. Останалата част от него

беше мокра, също; косата му бе влажна, а подгизналите му дрехи залепваха по тялото

му.

Имаше остър вкус в устата й, сякаш бе облизала дъното на пепелник.

- Какво стана? Пожар ли имаше?

Джейс погледна към Люк, който наблюдаваше тежката сиво-черна река. Водата беше

прошарена тук и там с малки лодки, но нямаше и следа от кораба на Валънтайн.

- Да. - каза той. - Корабът на Валънтайн изгоря напълно до брега. Нищо не остана.

- Къде са всички? - Клари премести погледа си към Саймън, който беше единствения от

тях сух. Имаше бегъл зеленикав оттенък на неговата вече бяла кожа, сякаш беше болен

или с температура. - Къде са Изабел и Алек?

- Те са на една друга лодка с Ловците на сенки. Добре са.

- А Магнус? - тя се заозърта наоколо да огледа камиона, но беше празно.

- Той трябваше да се заеме с някой по-зле ранени Ловци. - каза Люк.

- Но всички ли са добре? Алек, Изабел, Мая - всички са добре, нали? - гласа на Клари

звучеше нисък и тънък в нейните собствени уши.

- Изабел беше ранена. - каза Люк. - Както и Робърт Лайтууд. Ще се нуждае от доста

време, за да се излекува. Много от другите Ловци на сенки, включително Малик и

Имоджин, са мъртви. Това беше много трудна битка, Клари, и не премина добре за нас.

Валънтайн го няма. Както и Меча. Конклейва е разбит. Не знам...

Той прекъсна. Клари запаше в него. Имаше нещо в гласа му, което я плашеше.

- Съжалявам. - каза тя. - Това е по моя вина. Ако не бях...

- Ако не беше направила това, което направи, Валънтайн щеше да убие всички на

кораба. - каза разпалено Джейс. - Ти беше единственото нещо, което спря това да се

превърне в масово клане.

Клари го гледаше.

- Имаш предвид онова, което направих с руната?

- Ти раздроби кораба на парченца. - каза Люк. - Всеки болт, всеки винт, всичко, което

го държеше заедно, просто се счупи на части. Цялото нещо се разглоби на парчета.

Резервоарите също. Повечето от нас едва имахме време да скочим във водата, преди да

започне да гори. Това, което направи... никой не бе виждал нещо такова.

- Оу. - промърмори Клари с нисък глас. - А някой... нараних ли някой?

- Някой от демоните се удавиха, когато корабът потъна. - каза Джейс. - Но не, никой от

Ловците на сенки не беше наранен.

- Защото могат да плуват?

- Защото бяха спасени. Водните духове ни изкараха всички от водата.

Клари си помисли за ръцете във водата и невъзможно сладкото пеене около себе си.

Значи не е било майка й, все пак.

- Имаш предвид, водни феи?

- Кралицата на Двореца на феите се отби по пътя си. - каза Джейс. - Тя ни обеща

помощта, която беше под нейната власт.

- Но тя как... - Тя как знае? Клари щеше да попита, но си помисли за мъдрите и хитри

очи на Кралицата и за Джейс, който хвърля онова парче бяла хартия във водата на

плажа в Ред Хуук, и реши да не пита.

- Лодките на Ловците на сенки започнаха да се движат. - каза Саймън, гледайки навън

към реката. - Предполагам са извадили всички, които са успели.

- Правилно. - Люк изправи рамената си. - Време да тръгваме. - той се помръдна бавно

към кабината на пикапа - накуцваше, въпреки че от друга страна изглежда не беше

ранен.

Люк се плъзна на шофьорската седалка и веднага моторът на пикапа забуча отново. Те

тръгнаха, плъзгайки се по водата, капките разплискани от гумите хващаха сребърно-

сивата светлина от небето.

- Това е толкова странно. - каза Саймън. - Все още очаквам пикапът да започне да

потъва.

- Не мога да повярвам, че току що премина през това, през което преминахме и ние и си

мислиш, че това е странно. - каза Джейс, но нямаше злоба и раздразнение в гласа му.

Той звучеше само много, много уморен.

- Какво ще стане с Лайтууд? - попита Клари. - След всичко, което се случи, Клейвът...

Джейс сви рамене.

- Клейвът работи по мистериозни начини. Не знам какво ще направят. Въпреки че ще

бъдат много заинтересовани от теб. И от това, което можеш да правиш.

Саймън издаде звук. Отначало, Клари помисли, че е звук на простест, но когато го

погледна по отблизо, тя видя, че зеленината е дори повече.

- Какво има, Саймън?

- Реката е. - каза той. - Течащата вода не е добре за вампири. Тя е чиста, а ние не.

- Ист Ривър едва ли е чиста. - каза Клари, но все пак посегна да докосне нежно ръката

му. Той й се усмихна. - Ти не падна ли във водата, когато корабът започна да се

разглобява?

- Не. Имаше парче метал, плаващо във водата и Джейс ме прехвърли на него. Стоях

извън реката.

Клари погледна през рамото си към Джейс. Тя можеше да го види малко по добре сега;

тъмнината изчезваше.

- Благодаря ти. - каза тя. - Мислиш ли, че...

Той вдигна веждите си.

- Дали мисля какво?

- Че Валънтайн може да се е удавил?

- Никога не вярвай, че лошия човек е мъртъв, докато не видиш тяло. - каза Саймън. -

Това само води до нещастие и изненадващи нападения.

- Не грешиш. - заяви Джейс. - Моето предположение е, че не е мъртъв. Иначе бихме

намерили Реликвите на Смъртните.

- Може ли Клейвът да продължи без тях? Без значение дали Валънтайн е жив или не. -

зачуди се Клари.

- Клейвът винаги продължава. - каза Джейс. - Само това знае как да прави. - той обърна

лицето си към източния хоризонт. - Слънцето изгрява.

Саймън се вкочани. За момент Клари зяпаше към него изненадана и след това в шок и

ужас. Тя се завъртя силно да проследи погледа на Джейс. Той беше прав - източният

хоризонт беше на кърваво червени петна, разпръскващи се от златен диск. Клари

можеше да забележи появяването на слънцето да обагря водата около тях в неземни

оттенъци на златното, зеленото и аленото.

- Не! - прошепна тя.

Джейс погледна към нея изненадано и след това към Саймън, който беше

беземоционален, гледащ изгряващото слънце, както хваната мишка гледа котката.

Джейс се изправи бързо на краката си и завървя към кабината на пикапа. Заговори с

нисък глас. Клари видя Люк да се обръща и да поглежда към нея и Саймън, след това

обратно към Джейс. Той поклати главата си.

Пикапът се наклони напред. Люк трябва да бе с натиснал крака си педала за газта.

Клари се хвана за задната част на пикапа, за да се стабилизира. Отпред Джейс крещеше

на Люк, че трябва да има някакъв начин да накара проклетото нещо да се движи по-

бързо, но Клари знаеше, че те никога нямаше да изпреварят зазоряването.

- Трябва да има нещо. - каза тя на Саймън. Не можеше да повярва, че за по-малко от пет

минути премина от невярващо успокоение към невярващ ужас. - Може да те покрием,

сигурно, с дрехите си...

Саймън все още гледаше към слънцето пребледнял.

- Купчина парцали няма да проработи. - каза той. - Рафаел ми обясни - трябват стени да

ни предпазят от слънчевата светлина. То ще прогори през дрехите.

- Но трябва да има нещо...

- Клари. - тя можеше да го види по-добре сега, в сивата наполовина светлина, очите му

бяха огромни и тъмни на фона на бялото му лице. Той вдигна ръцете си напред към

нея. - Ела тук.

Тя падна срещу него, опитвайки се да покрие колкото се може повече тялото му с

нейното. Знаеше, че е безполезно. Когато слънцето го докоснеше, той щеше да се

разпадне в прах.

Те седяха за момент в перфектна тишина, с ръце, увити около другия. Клари можеше да

почувства вдигането и спадането на гърдите му - навик, напомни си тя, не нарочно. Той

може и да не диша, но все още можеше да умре.

- Няма да те оставя да умреш. - каза тя.

- Не мисля, че имаш избор. - тя го усети да се усмихва. - Не мислех, че ще видя

слънцето отново. - каза той. - Предполагам съм грешал.

- Саймън...

Джейс изкрещя нещо. Клари погледна нагоре. Небето беше наводнено с розова

светлина като боя излята в чиста вода. Саймън се стегна под нея.

- Обичам те. - каза той. - Никога не съм обичал някой друг освен теб.

Златна ивица се изстреля в розовото небе като златна жилка по скъп мрамор. Водата

около тях светна от светлината и Саймън се втвърди, главата му падна назад,

отворените му очи се пълнеха със злато, сякаш разстопена течност се надигаше в него.

Черни линии се появиха по кожата му като пукнатини в разбиваща се статуя.

- Саймън! - изпищя Клари. Тя посегна за него, но усети да я дръпват внезапно назад;

беше Джейс, ръцете му стискаха рамената й. Тя се опита да се измъкне, но той я

държеше твърде силно, говореше нещо в ушите й, отново и отново, и само след

няколко момента тя дори започна да го разбира:

- Клари виж. Виж.

- Не! - ръцете й полетяха към лицето. Тя можеше да почувства солената вода от дъното

на задната част на пикапа по дланите си. Беше солена като сълзите. - Не искам да

гледам. Не искам да...

- Клари. - ръцете на Джейс бяха на китките й, дърпайки дланите й надалеч от лицето й.

Светлината опари очите й. - Виж.

Тя погледна. И чу своя собствен дъх да свири в дробовете й, когато ахна. Саймън

стоеше на задната част на пикапа в кръпка от слънчева светлина, с отворена уста и

гледащ надолу към себе си. Слънцето танцуваше по водата зад него и краищата на

косата му блестяха като злато. Той не бе изгорял до прах, а стоеше необгорен на

слънчевата светлина и бледата кожа по лицето, ръцете и рамената му беше напълно

недокосната.

Извън Института падаше нощта. Избледняващото червено от залеза светеше през

прозорците в стаята на Джейс, докато той глеждаше в купчината си принадлежности на

леглото. Купчината беше много по-малка,отколкото си мислеше. Цели седем години

живот на това място и това беше всичко показно за тях: брезентова чанта,наполовина

напълнена с дрехи, малък куп с книги и няколко оръжия.

Той се чудеше дали трябва да вземе малкото неща, които бе запазил от къщата си в

Идрис с него, след като напусне довечера. Магнус му бе върнал обратно сребърния

пръстен на баща му, който вече не чувстваше комфортно да носи. Беше го закачил на

верижката на врата си. В края на краищата, той реши да вземе всичко: нямаше смисъл

да оставя нещо след себе си, в това място.

Напълни брезентовия чувал с дрехи, а после почукване прозвуча на вратата. Той тръгна

към нея, очаквайки Алек или Изабел.

Беше Мариса. Тя носеше строга черна рокля и косата й беше издърпана силно назад,

опъвайки лицето й. Изглеждаше по-стара, отколкото я помнеше. Две дълбоки линии

бягаха от ъгълчетата на устата й до челюстта й. Само очите й имаха някакъв цвят.

- Джейс. - каза тя. - Може ли да вляза?

- Можеш да правиш каквото искаш. - каза той, връщайки се на леглото си. - Това е

твоята къща. - той грабна шепа тениски и ги натъпка в брезентовия чувал с вероятно

ненужна сила.

- Всъщност, това е къща на Клейва. - каза Мариса. - Ние сме само нейните пазители.

Джейс бутна книгите в чантата.

- Както и да е.

- Какво правиш? - ако Джейс не знаеше, би помислил, че гласът й звучи разколебано

слаб.

- Опаковам. - каза той. - Това обикновенно правят хората, когато се местят.

Тя пребледня.

- Не напускай. - каза тя. - Ако искаш да останеш...

- Не искам да оставам. Не принадлежа тук.

- Къде ще отидеш?

- У Люк. - каза той и я видя да се сепва. - За малко. След това не знам. Може би в

Идрис.

- Там ли мислиш, че принадлежиш? - имаше болезнена мъка в гласа й.

Джейс спря да прибира за момент и се загледа надолу към чантата си.

- Не знам къде принадлежа.

- При семейството си. - Мариса направи неуверена стъпка напред. - С нас.

- Ти ме изхвърли. - Джейс чу грубоста в гласа си и се опита да го омекоти. - Съжалявам.

- каза той, обръщайки се към нея. - За всичко, което стана. Но ти не ме искаше преди и

не мога да си представя да ме искаш сега. Робърт ще бъде болен за известно време, ти

трябва да се погрижиш за него. Аз просто ще бъда пречка.

- Пречка? - тя звучеше невярващо. - Робърт иска да те види, Джейс...

- Съмнявам се в това.

- Ами Алек? Изабел, Макс - те се нуждаят от теб. Ако не ми вярваш, че те искам тук - и

не мога да те обвинявам за това - трябва да знаеш, че те те искат. Минахме през лош

период, Джейс. Не ги наранявай повече, отколкото са вече.

- Това не е честно.

- Не те обвинявам, че ме мразиш. - гласа й потрепваше. Джейс се завъртя настрани, за

да я погледне изненадано. - Но това, което направих - дори и изхвърлянето ти -

държането с теб така, всичко беше, за да те предпазя. И защото се страхувах.

- От мен?

Тя кимна.

- Ами, това ме кара да се чувствам много по-добре!

Мариса пое дълбок дъх.

- Мислех, че ще ми разбиеш сърцето, както Валънтайн направи. - каза тя. - Ти беше

първото нещо, виждаш ли, което обикнах след него, което не беше моя собствена кръв.

Първото живо същество. И ти беше просто дете...

- Мислеше си, че съм някой друг.

- Не. Винаги съм знаела кой точно си ти. Дори от първия път, когато те видях да слизаш

от кораба от Идрис, когато беше десет годишен, ти влезе в сърцето ми, точно както

моите деца направиха, когато бяха родени. - тя поклати главата си. - Не можеш да

разбереш. Никога не си бил родител. Никога не си обичал нещо, както обичаш своите

деца. И нищо не може да те ядоса.

- Аз забелязах ядосаната част. - каза Джейс след пауза.

- Не очаквам да ми простиш. - заяви Мариса. - Но ако останеш заради Изабел, Алек и

Макс, ще бъда толкова благодарна...

Това беше грешното нещо за казване:

- Не искам благодарността ти. - каза Джейс и се обърна обратно към брезентовата си

чанта. Нямаше нищо друго останало за пъхане в нея. Той дръпна ципа.

- A la claire fontaine - каза Мариса. - m'en allent promener.

Той се обърна да я погледне.

- Какво?

- Il y a longtemps que je t'aime. Jamais je ne t'oublierai - това е една стара френска балада,

която пеех на Алек и Изабел. Тази, за която ме попита.

Имаше много малко светлина в стаята сега и в полумрака Мариса му изглеждаше почти

така, както изглеждаше, когато той беше на седем години. Тя изглеждаше строга и

притеснена, загрижена и надяваща се. Изглеждаше като единствената майка, която

някога бе познавал.

- Грешеше за това, че никога не съм ти я пяла. - каза тя. - Просто ти никога не си ме

чувал.

Джейс не каза нищо, но посегна и разтвори ципа на брезентовата чанта, оставяйки

принадлежностите му да се разпръснат по леглото.

ЕПИЛОГ

ПРЕВЕДЕНО ОТ PAJU4ETO

- Клари! – Майката на Саймън грейна цялата при вида на момичето на предната врата.

– Не съм те виждала от толкова отдавна! Започвах да се безпокоя, че ти и Саймън сте се

скарали.

- О, не! – обясни Клари. – Просто не се чувствах много добре, това е всичко. – Дори

когато на помощ ти се притичат магически лекуващи руни, очевидно не си неуязвим.

Тя не се бе учудила, когато на сутринта след битката се събуди с пулсиращо главоболие

и треска; беше си помислила, че е пипнала настинка – та кой не би настинал, след като

е мръзнал с подгизнали дрехи в ледената вода в продължение на часове, и то през

нощта? – но Магнус беше казал, че най-вероятно се е изтощила чрез създаването на

руната, унищожила кораба на Валънтайн.

Майката на Саймън зацъка състрадателно с език:

- Това ще да е същият вирус, който беше пипнал Саймън по-миналата седмица, бас

ловя. Едва успяваше да изпълзи от леглото.

- Сега е по-добре, нали? – напрегнато запита Клари. Знаеше, че е така, но нямаше нищо

против да го чуе отново.

- Много е добре. Той е отзад, в градината, мисля. Просто мини през портичката. – Тя се

усмихна. – Ще е много щастлив да те види. Червените тухлени къщи на улицата на

Саймън, построени в редица, бяха разделени от красиви, боядисани в бяло метални

огради, във всяка от които имаше порта, водеща към малка като кърпичка градина в

задния двор на къщата. Небето бе ярко синьо, а въздухът – хладен, въпреки слънчевото

небе. Клари усещаше вкуса на предстоящия сняг във въздуха.

Тя затвори портичката зад гърба си и отиде да търси Саймън. Той наистина беше в

задната градина, както й бе казано, лежащ в пластмасов шезлонг и с комикс, отворен в

скута му. Бутна го встрани, когато видя Клари, седна и се нахили:

- Здрасти, маце!

- Маце? – тя се пльосна до него на стола. – Бъзикаш се с мен, нали?

- Пробвах се. Не ли?

- Не. – твърдо каза тя, след което се наведе да го целуне по устните. Когато се

отдръпна, пръстите му се заиграха в косата й, но очите му бяха замислени.

- Доволен съм, че намина. – започна.

- Аз също. Щях да дойда и по-рано, но...

- Беше болна. Знам. – Беше прекарала седмицата в писане на есемеси от кушетката на

Люк, където лежеше увита в одеала и зяпаше повторения на „От

местопрестъплението‖. Беше успокоително да прекарва времето си в свят, където всяка

загадка имаше ясен научен отговор.

- Сега съм по-добре. – Тя хвърли поглед наоколо и потрепери, придърпвайки жилетката

по-плътно около тялото си. – Какво правиш, лежейки тук навън в това време, впрочем?

Не замръзваш ли?

Саймън поклати глава:

- В действителност, вече не чувствам студ или жега. Освено това – устните му се

извиха в усмивка – искам да прекарвам колкото се може повече време на слънчева

светлина. Все още съм сънлив през деня, но се опитвам да се боря срещу това.

Тя докосна с опакото на дланта си бузата му. Лицето му бе стоплено от слънцето, но

отдолу кожата бе хладна. – Обаче всичко друго е все още...още е същото, нали?

- Имаш предвид дали все още съм вампир? Нда-а. Така изглежда. Все още ми се пие

кръв, все още нямам сърдечен ритъм. Трябва да избягвам лекари, но тъй като

вампирите не се разболяват... – Той сви рамене.

- А говори ли с Рафаел? Той все така ли няма идея защо можеш да излизаш

безпрепятствено на слънчева светлина?

- Никаква. Това, изглежда, доста го нервира. – Саймън примигна сънливо срещу нея,

сякаш беше два сутринта, вместо следобед. – Мисля, че разваля представите му за това

как трябва да бъдат нещата. Освен това ще му е доста по-трудно да ме накара да скитам

през нощта, при условие, че съм решен да скитам през деня вместо това.

- Човек би си помислил, че ще е въодушевен.

- Вампирите не обичат промяната. Те са големи традиционалисти. – Той й се усмихна, а

тя си помисли: Той винаги ще изглежда така. Когато съм на петдесет или на шейсет,

той все още ще изглежда като шестнайсетгодишен. Не беше приятна мисъл, в никакъв

случай.

- Както и да е, това ще е добре за музикалната ми кариера. Ако тея истории на Ан Райс

имат нещо общо с истината, от вампирите стават страхотни рок-звезди.

- Не съм убедена, че тази информация е достоверна.

Той се облегна назад в стола:

- А какво изобщо е? Освен теб, имам предвид?

- Достоверна? Сигурна? Това ли е, което мислиш за мен? – настоятелно го запита тя с

шеговито възмущение. – Това не е особено романтично!

Сянка прекоси лицето му.

- Клари...

- Какво? Какво има?! – тя се протегна, взе ръката му в своята и я задържа. – Използваш

гласа си за сервиране на лоши новини.

Той погледна встрани:

- Не знам дали новините са лоши или не.

- Всичко е едно от двете – или едното, или другото. – отсече Клари. – Просто ми кажи

дали си добре.

- Аз съм добре. – каза той. – Но...не мисля, че трябва да продължим да се виждаме.

Клари за малко да падне от шезлонга:

- Не искаш вече да бъдем приятели?

- Клари...

- Заради демоните ли е? Защото се превърна във вампир? – Гласът й все повече и

повече се извисяваше. – Знам, че напоследък всичко беше направо откачено, но мога да

те държа далеч от това. Мога...

Саймън се намръщи:

- Знаеш ли, започваш да звучиш като делфин. Спри.

Клари спря.

- Все още искам да сме приятели. – обясни той. – За останалата част не съм толкова

сигурен.

- Останалата част?

Той започна да се изчервява. Тя нямаше представа, че вампирите могат да се

изчервяват. На бледата му кожа изглеждаше стряскащо.

- Оная част, с гаджетата...

Тя замълча; мълча дълго време, търсейки правилните думи. Най-накрая промълви:

- Поне не каза „оная част с целуването‖. Страхувах се, че ще кажеш това.

Той погледна надолу към ръцете им, които лежаха преплетени върху пластмасата на

шезлонга. Пръстите й до неговите изглеждаха малки, но за пръв път кожата й бе една

идея по-тъмна. Той разсеяно прокара палец през кокалчетата си и отвърна:

- Не бих го нарекъл така.

- Смятах, че това е, което искаш. – продължи тя. – Мислех, че каза...

Той я погледна през тъмните си мигли:

- Че те обичам? Обичам те. Но това не е цялата история.

- Заради Мая ли е? – Зъбите й започнаха да тракат, само отчасти заради студа. – Защото

я харесваш?

Саймън се поколеба.

- Не. Имам предвид да, харесвам я, но не по начина, по който ти имаш предвид. Просто

когато съм край нея...знам какво е да съм с някой като мен, по този начин. И не е

същото, както е с теб.

- Но ти не я обичаш...

- Може би някой ден бих могъл.

- А може би един ден и аз бих могла да те обикна.

- Ако се случи някога – отвърна той – ела и ми кажи. Знаеш къде да ме намериш.

Зъбите й трепереха по-силно.

- Не мога да те изгубя, Саймън. Просто не мога!

- И никога няма да ме изгубиш. Не те напускам. Но по-добре да имам това, което имаме

– което е истинско и реално и важно – отколкото да се преструваш, че е нещо друго.

Когато съм с теб, искам да знам, че съм с истинската теб, истинската Клари.

Тя сведе главата си към неговата, затваряйки очи. Все още го усещаше като Саймън,

въпреки всичко; все още миришеше на Саймън, на сапун за пране.

- А може би не знам коя е тя.

- Но аз знам.

Чисто новият пикап на Люк се бе разположил лениво край бордюра, когато Клари

излезе от къщата на Саймън, тръшвайки вратата след себе си.

- Остави ме на идване. Не беше нужно и да ме прибираш. – каза му, докато се мяташе в

кабината до него. На Люк определено можеше да се разчита, че ще замени стария си

разнебитен пикап с нов, който беше точно като стария.

- Извини родителската ми паника. – каза Люк, подавайки й хартиена чаша с кафе. Тя

отпи една глътка – без мляко и с много захар, точно както го обичаше. – Ставам леко

нервен напоследък, ако не си в непосредственото ми полезрение.

- А, така ли? – Клари държеше кафето здраво, за да не се разплиска, докато подскачаха

по осеяното с дупки шосе. – Колко време смяташ, че ще продължи това?

Люк сякаш обмисляше въпроса за известно време.

- Не особено дълго. Пет, може би шест години.

- Люк!

- Възнамерявам да те пусна по срещи, като станеш на трийсет, ако това ще помогне.

- Всъщност, не звучи толкова зле. Може би няма да съм готова, преди да стана на

трийсет.

Люк я погледна косо:

- Ти и Саймън...?

Тя махна с ръката, която не стискаше чашата за кафе:

- Не питай.

- Разбирам. – И вероятно наистина разбираше. – Вкъщи ли искаш да те оставя?

- Отиваш в болницата, нали? – Усещаше го по нервното напрежение, прозиращо под

шегите. – Ще дойда с теб.

Вече бяха на моста и Клари погледна навън, към реката, внимателно придържайки

кафето си. Никога не се уморяваше от тази гледка – тясната река, преминаваща през

каньона, образуван от Манхатън и Бруклин. Тя блестеше на слънцето като алуминиево

фолио. Зачуди се защо никога не се бе опитвала да я нарисува. Припомни си как

веднъж попита майка си защо никога не бе използвала нея самата като модел, защо

никога не бе рисувала собствената си дъщеря. „Да нарисуваш нещо е опит да го

уловиш, завинаги,‖ – беше отвърнала Джоселин, седнала на пода, с четката, от която

синя боя капеше директно върху дънките й. – „Ако наистина обичаш нещо, никога

няма да се опиташ да го задържиш по начина, по който е в момента, завинаги. Трябва

да му оставиш свободата да се променя.‖

Само че аз мразя промените. Тя си пое дълбоко въздух:

- Люк, - обърна се към него – Валънтайн ми каза нещо, когато бяхме на кораба, нещо

за...

- Нищо добро никога не започва с думите „Валънтайн ми каза‖. – измърмори Люк.

- Може би не. Но то беше за теб и майка ми. Каза, че ти си влюбен в нея.

Тишина. Бяха заседнали насред трафика върху моста. Чуваше звука от бързия влак,

който трополеше покрай тях.

- Смяташ ли, че е вярно? – най-накрая я запита Люк.

- Ами... – Клари усещаше напрежението във въздуха и се опита да подбере много

внимателно думите си. – Не зная. Имам предвид, той го каза и преди и аз го игнорирах

като параноя и омраза. Но този път се замислих и, ами... – малко е шантаво това, че ти

винаги си бил наоколо, винаги си ми бил като баща, на практика живеехме във фермата

през лятото, и въпреки това нито ти, нито майка ми излизахте с някого. Така че си

помислих, че може би...

- Помисли си, че може би какво?

- Че може би сте били заедно през цялото това време и просто не сте искали да ми

кажете. Може би сте счели, че съм твърде малка да го разбера. А може би сте се бояли,

че ще започна да задавам въпроси за баща си. Но вече не съм толкова малка, че да не

разбера. Можеш да ми кажеш. Предполагам, че това е, което се опитвам да кажа:

можеш да ми споделиш всичко.

- Може би не всичко. – В пикапа настъпи нова тишина, докато пълзяха през скупчените

превозни средства. Люк присвиваше очи от слънцето, пръстите му потропваха по

волана. Най-накрая каза. – Права си. Влюбен съм в майка ти.

- Това е страхотно! – възкликна Клари, като се опитваше да звучи подкрепящо,

независимо колко възмутителна беше идеята за хора на възрастта на майка й и Люк,

които са влюбени.

- Но, - довърши той – тя не знае.

- Не знае ли?! – Клари размаха широко ръката си. За щастие, чашата за кафе вече беше

празна. – Как така може да не знае? Не си ли й казал?!

- Всъщност, - заяви Люк, рязко натискайки газта с крак, при което пикапът се метна

напред като изстрелян – не.

- И защо не?

Люк въздъхна и потърка уморено вече наболата си брада.

- Защото - отвърна – сякаш никога не беше точният момент.

- Това е много тъпо извинение, и ти го знаеш!

Люк някакси успя да издаде звук, който беше нещо средно между кикот и изнервено

изръмжаване.

- Може и така да е, но това е истината. Когато осъзнах какви са чувствата ми към

Джоселин, бях на твоята възраст. Шестнайсет. И точно бяхме срещнали Валънтайн,

всички ние. Изобщо не можех да му бъда съперник. Даже бях мъничко доволен, че ако

не съм аз този, който тя иска, ще е някой, който наистина я заслужава. – Гласът му

стана твърд. – Когато осъзнах колко съм грешил за това, вече беше твърде късно.

Когато избягахме заедно от Идрис, а тя беше бременна с теб, й предложих да се омъжа

за нея, да се грижа за нея. Казах й, че няма значение кой е баща на бебето, ще го гледам

като свое. Тя реши, че просто проявявам благотворителност. Не можах да я убедя, че

съм толкова егоистичен, колкото изобщо е възможно. Отговори ми, че не желае да ми

бъде в тежест, че е твърде много и не би могла да го очаква от когото и да било. След

като ме остави в Париж, се върнах в Идрис, но бях вечно неспокоен, така и никога не се

почувствах щастлив. Вечно имах усещането, че част от мен липсва – онази част, която

беше Джоселин. Понякога сънувах, че тя е някъде и се нуждае от помощта ми, че ме

вика и не мога да я чуя. Накрая тръгнах да я търся.

- Помня, че тя беше щастлива, - тихичко прошепна Клари – когато я откри.

- И беше, и не беше. Беше доволна да ме види, но в същото време за нея аз

символизирах целия свят, от който беше избягала, а тя не искаше никаква част от него.

Съгласи се да ми позволи да остана, когато обещах да скъсам всички връзки с

глутницата, с Клейва, с Идрис – с всичко. Предложих да се нанеса при двете ви, но

Джоселин смяташе, че ще е твърде трудно да скрием трансформациите ми от теб и

трябваше да се съглася с нея. Купих книжарницата, приех ново име и се престорих, че

Лушън Греймърк е мъртъв. А и той беше – в почти всички отношения.

- Наистина си направил много за майка ми. Отказал си се от цял един живот.

- Бих направил и повече, - каза Люк, сякаш това беше най-естественото нещо на света –

но тя беше толкова непреклонна по въпроса, че не иска да има нищо общо с Клейва и

долния свят, а както и да се преструвам, аз съм ликантроп. Аз съм живо напомняне за

всичко това. А тя беше толкова сигурна, че не иска ти никога да научаваш за нищо от

този свят. Знаеш ли, никога не съм одобрявал пътуванията до Магнус и променянето на

спомените ти, затъмняването на Зрението ти, но това бе, което тя искаше и аз я оставях

да го прави, защото, ако бях опитал да я спра, тя щеше да ме отпрати. А и нямаше

начин – никакъв начин – да ме остави да се омъжа за нея, да ти бъда баща и да не ти

казвам истината за себе си. И щях да срутя всичко, всички тези така крехки стени,

които тя така упорито се бе опитвала да изгради между себе си и невидимия свят. Не

исках да й го причиня. Така че запазих мълчание.

- Имаш предвид, че никога не си й казвал как се чувстваш?!

- Майка ти не е глупава, Клари. – заяви Люк. Звучеше спокоен, но в гласа му имаше

някакво напрежение. – Би трябвало да знае. Предложих й да се оженим. Колкото и

мили да бяха отказите й, знам едно: Тя е наясно как се чувствам, но не чувства същото

към мен.

Клари замълча.

- Всичко е наред. – успокои я Люк, опитвайки се да звучи по-лековато. – Приел съм го

много отдавна.

Нервите на Клари бяха опънати от внезапно напрежение, което според нея едва ли се

дължеше на кофеина. Избута назад мисълта за собствения си живот:

- Предложил си й да се омъжи за теб, но каза ли й, че е, защото я обичаш? Не ми звучи

така.

Сега бе ред на Люк да замълчи.

- Мисля, че е трябвало да й кажеш как се чувстваш. И мисля също, че грешиш за

нейните чувства.

- Не греша, Клари. – Гласът на Люк бе твърд: достатъчно.

- Спомням си, че веднъж я попитах защо не ходи по срещи. – започна Клари,

игнорирайки предупредителния му тон. – Тя отговори, че е защото вече е отдала

сърцето си някому. Сметнах, че има предвид баща ми, но сега...сега не съм толкова

сигурна.

Люк наистина изглеждаше изненадан:

- Казала е това? – После се усети и се възпря сам, след което добави. – Може би все пак

е имала предвид Валънтайн, нали се сещаш?

- Не мисля. – Тя го стрелна с ъгълчето на очите си. – Освен това, не ти ли е ужасно

неприятно? Това, че никога не си й казвал как се чувстваш?

Този път тишината продължи чак докато не слязоха от моста и не тръгнаха по Орчард

стрийт, улицата, обръмчена с магазини и ресторанти, чиито табели бяха изрисувани с

красиви китайски йероглифи в златно и червено.

- О, да, ненавиждах тази мисъл. – накрая промълви Люк. – По онова време смятах, че

това, което имах с теб и майка ти, е по-добре от нищо. Но ако не можеш да кажеш

истината на хората, които най-много обичаш, накрая вече не си в състояние да я кажеш

дори и на себе си.

Ушите на Клари зазвънтяха, сякаш бяха пълни с течаща вода. Поглеждайки надолу

видя, че е смачкала празната картонена чашка в ръцете си и сега държи

неразпознаваема топка.

- Откарай ме до Института. – каза. – Моля те.

Люк я погледна, изненадан:

- Мислех, че искаш да дойдеш с мен до болницата?

- Ще се срещнем там, когато приключа. – отвърна му тя. – Първо има нещо, което

трябва да направя.

По-ниското ниво на Института беше обляно от слънчева светлина и хвърчащи из

въздуха прашинки. Клари изтърча по пътеката между дървените пейки в катедралата,

метна се в асансьора и фрасна бутона. Хайде, де, айде...- мърмореше си. – Ай..

Златните врати се отвориха със скърцане. В асансьора беше застанал Джейс, чиито очи

се разшириха от учудване, когато я видя.

- ...де. – довърши Клари и отпусна ръката си. – О! Здрасти.

Той се взираше в нея:

- Клари?

- Отрязал си си косата. – каза тя, без да помисли. Беше вярно – дългите кичури с

металически блясък вече не падаха по лицето му, а бяха спретнато и равно подрязани.

Също така беше облечен прилично – с тъмносин пуловер и дънки. Изглеждаше някак

по-цивилизован, дори малко по-голям. На врата му проблясваше нещо сребърно, точно

под яката на пуловера.

Той вдигна ръка:

- А, вярно. Мариса я отряза. – Вратата на асансьора започна да се плъзга и щеше да се

затвори, ако той не я бе задържал. – В Института ли трябва да се качиш?

Тя поклати главата си:

- Само исках да поговоря с теб.

- О! – при тези думи той я изгледа леко изненадано, но излезе от асансьора, оставяйки

вратата да се хлопне зад гърба му. – Точно щях да изтичам до „При Таки‖ да взема

малко ядене. На никой като че ли не му се готви...

- Разбирам. – побърза да каже Клари, а после й се прииска да не беше. Желанието или

нежеланието на семейство Лайтууд да готвят нямаше нищо общо с нея.

- Можем да говорим там. - предложи Джейс. Той тръгна към вратата, после се спря и

погледна назад към нея. Застанал между два от горящите свещници, които хвърляха

бледозлатиста светлина върху косатa и кожата му, той изглеждаше като оживяла

картина на ангел. Сърцето й се сви. – Идваш ли или не? – сопна й се в този момент,

като ни най-малко не звучеше ангелски.

- О, добре. Идвам. – Тя се разбърза, за да го настигне. Докато крачеха към „При Таки‖,

Клари се опита да задържи разговора по-далеч от каквито и да било теми, свързани с

нея, Джейс, или нея и Джейс. Вместо това го заразпитва как са и какво правят Изабел,

Макс и Алек.

Джейс се поколеба. Точно прекосяваха Първо авеню и хладен бриз подухваше над

шосето. Небето бе безоблачно, един перфектен есенен ден в Ню Йорк.

- Съжалявам. – Клари се намръщи на собствената си глупост. – Сигурно се чувстват

ужасно зле. Всички тези хора, които познаваха...мъртви.

- Различно е за ловците на сенки. – каза Джейс. – Ние сме воини. Очакваме смъртта по

начин, който вие...

Клари не можа да сдържи въздишката си:

- „Мунданите не можете‖. Това щеше да кажеш, нали?

- Щях. – призна той. – Понякога е трудно дори за мен да схвана какво точно си ти.

Бяха спрели пред „При Таки‖ с неговия хлътнал покрив и затъмнени прозорци.

Ифритът, който пазеше предната врата, се вгледа в тях с подозрителни червени очи.

- Аз съм Клари. – каза тя.

Джейс погледна надолу към нея. Вятърът развяваше косата й. Той протегна ръка и я

отмести от лицето й, почти разсеяно.

- Знам.

Вътре те откриха един свободен ъгъл и се плъзнаха в него. Кафенето беше почти

празно: Каели, сервитьорката-фея, се бе облегнала на бара и мързеливо трепкаше със

синьобелите си криле. Някога тя и Джейс бяха излизали. Двойка върколаци бяха заели

едно от другите сепарета. Те ядяха сурови агнешки крака и спореха кой би победил:

Дъмбълдор от книгите за Хари Потър или Магнус Бейн.

- Определено ще спечели Дъмбълдор! – отсече първият. – Той владее онова ужасяващо

заклинание за смърт.

Вторият ликантроп отбеляза язвително:

- Да, бе! Само дето Дъмбълдор не е истински.

- Не мисля, че и Магнус Бейн е наистина истински. – подигра му се първият. – Да си го

срещал някога?

- Това е толкова шантаво. – заяви Клари, потъвайки на мястото си. – Слушаш ли ги?

- Не. Грубо е да се подслушва. – Джейс изучаваше менюто, което даде на Клари

възможността прикрито да изучава него. Никога не те гледам, беше му казала. Това

също бе вярно, или поне никога не го гледаше по начина, който й се искаше, с очите на

художник. Винаги се изгубваше, разсеяна от някой детайл: извивката на скулата му,

ъгъла, който образуваха миглите му, формата на устата му.

- Зяпаш ме. – каза той, без да вдига поглед от менюто. – Защо ме зяпаш? Нещо не е

наред ли?

Пристигането на Каели спаси Клари от необходимостта да отговаря. Химикалката й,

забеляза тя, беше направена от сребриста брезова клонка. Тя любопитно наблюдаваше

Клари с изцяло сините си очи.

- Решихте ли какво ще поръчате?

Хваната неподготвена, Клари си поръча напосоки няколко неща от менюто. Джейс

поиска чиния пържени сладки картофи и няколко ястия, които да бъдат опаковани в

кутия и отнесени до дома на семейство Лайтууд. Каели се отдалечи, оставяйки след

себе си слаб аромат на цветя.

- Кажи на Алек и Изабел, че съжалявам за всичко, което се случи. – каза Клари, когато

Каели беше достатъчно далеч, за да не чува. – И кажи на Макс, че ще го отведа на

Забранената планета, когато поиска.

- Само мунданите казват, че съжаляват, когато имат предвид „Споделям скръбта ти‖. –

изказа наблюдението си Джейс. – Нищо от това не беше по твоя вина, Клари. –

Внезапно очите му заблестяха от омраза. – Вината е на Валънтайн.

- Доколкото разбирам, няма...

- И следа от него? Не. Предполагам, че се е скатал в някоя дупка някъде, докато успее

да довърши започнатото с Меча. А после... – Джейс сви рамене.

- После какво?

- Не знам. Той е лунатик. Трудно е да се предположи какво ще направи един лунатик. –

Но той избягваше очите й и Клари разбра какво си мисли: Война. Това бе, което

Валънтайн искаше. Война с ловците на сенки. И щеше да я получи. Беше само въпрос

на избор къде щеше да удари първо. – Както и да е, съмнявам се, че си дошла да

говорим точно за това, нали?

- Не. – Сега, когато моментът беше настъпил, Клари силно се затрудняваше да открие

точните думи. Мерна отражението си в сребристата повърхност на поставката за

салфетки. Бяла жилетка, бяло лице, трескава червенина по бузите. Изглеждаше сякаш е

болна. А и почти така се чувстваше. – Исках да говоря с теб за последните няколко

дена...

- Замалко да ме заблудиш. – Гласът му беше неестествено остър. – Всеки път, когато ти

се обаждах, Люк казваше, че си болна. Разбрах, че ме избягваш. Отново.

- Не е вярно. – Струваше й се, че между тях има огромно празно пространство, макар че

сепарето съвсем не беше толкова голямо и не бяха седнали твърде далече един от друг.

– Исках да говоря с теб. Мислех за теб през цялото време.

Той издаде изненадан звук и протегна ръката си през масата. Тя я пое и вълна от

облекчение се разля по вените й.

- И аз си мислех за теб.

Хватката му върху ръката й бе топла, успокояваща, и тя си припомни как го бе държала

в Ренуик, докато той се клатеше напред и назад, стискайки парчето от Портала в ръцете

си – всичко, което бе останало от стария му живот.

- Наистина бях болна. – каза му. – Кълна се. Почти умрях на онзи кораб, разбираш ли?

Той пусна ръката й, но продължи да се взира в нея, сякаш искаше да запомни лицето й,

да го отпечата в паметта си.

- Знам. – отвърна тихо. – Всеки път, когато ти почти умираш, почти умирам аз самият.

Думите му накараха сърцето й да се заблъска в гърдите, сякаш беше погълнала цяла

кана кафе.

- Джейс. Дойдох да ти кажа, че...

- Почакай. Нека първо да говоря аз. – Той протегна ръцете си нагоре, сякаш искаше да

се предпази от следващите й думи. – Преди да кажеш каквото и да било, искам да се

извиня.

- Да се извиниш? За какво?

- За това, че не те слушах. – Той прокара пръсти през косата си и тя забеляза мъничък

белег, тъничка сребриста линийка, отстрани на гърлото му. Преди го нямаше. – Ти все

ми казваше, че не мога да получа това, което искам от теб, а аз продължавах да те

притискам все повече и повече и да не те слушам въобще. Просто те исках и не се

интересувах какво мислеха другите за това, или какво казваха. Дори не и какво искаше

ти.

Устата й пресъхна изведнъж, но преди да успее да каже нещо, Каели се върна с

пържените картофи на Джейс и няколко чинии за Клари. Клари се зазяпа в това, което

беше поръчала. Зеленикав млечен шейк, нещо, което приличаше на хамбургер със

сурова пържола, и чиния покрити с шоколад щурци. Не че имаше значение; стомахът й

така се беше свил на възел, че не можеше дори да си представи да яде.

- Джейс, - започна, в момента, в който сервитьорката се оттегли. – Не си направил нищо

погрешно. Ти...

- Не. Нека да довърша. – Той зяпаше пържените си картофи, сякаш в тях се съдържаха

отговори на всичките загадки на Вселената. – Клари, трябва да го кажа сега, или...или

просто няма да го кажа никога. – Думите му се заизсипваха в забързан поток. – Смятах,

че съм загубил семейството си. И нямам предвид Валънтайн. Имам предвид семейство

Лайтууд. Смятах, че са приключили с мен. Помислих си, че в света ми не остава нищо,

освен теб. Бях...бях полудял от загубата и си го изкарах на теб и съжалявам. Ти беше

права.

- Не. Бях глупава. И бях жестока с теб...

- И имаше право да бъдеш. – Той вдигна очите си да я погледне и изведнъж това й

напомни – по един много странен начин – за времето, когато, четиригодишна, плачеше

на плажа над останките на разрушения от вятъра свой замък. Майка й й каза, че може

да си направи друг, ако иска, но това не я спря да плаче, защото това, което бе вярвала,

че е вечно, не беше постоянно и вечно в крайна сметка – а просто направено от пясък,

изчезващ при допира на вятъра или на водата. – Това, което каза, бе вярно. Не живеем и

не обичаме във вакуум. Има хора край нас, хора, които ни обичат и които биха били

наранени и може би дори унищожени, ако се оставим да чувстваме това, което може би

ни се иска. Да сме така егоистични, това би означавало...би означавало да сме като

Валънтайн.

Той произнесе името на баща си с такава безвъзвратност, че Клари го усети като

затръшването на врата в лицето й.

- Оттук насетне ще съм само твой брат. – заяви накрая той, като я гледаше с очакване и

надежда, че ще е доволна, от което й се прииска да закрещи, че смазва сърцето й на

парченца и трябва да спре. – Това искаше, нали?

Отне й дълго време, за да отговори, а когато го направи, собственият й глас звучеше

като ехо, идващо от много далеч.

- Да. – каза му, и чу плисъка на вълните в ушите си, а в очите й засмъдя, сякаш от пясък

или сол. – Точно това исках.

Клари, вцепенена, вървеше към широките стъпала, водещи към голямата стъклена

врата на Бет Израел. По някакъв начин бе доволна, че е точно тук, а не някъде другаде.

Това, което най-много искаше, бе да се хвърли в ръцете на майка си и да плаче, дори и

да не можеше – никога – да й обясни защо точно плаче. А след като не можеше да

направи това, да седи до леглото на майка си и да плаче изглеждаше като следващата

най-добра опция.

Беше се държала много добре в „При Таки‖, след това; дори бе успяла да прегърне

Джейс за довиждане, когато си тръгна. Издържа, без да се разреве, чак докато не се

качи на метрото, а после се разплака и плака за всичко, за което още не бе плакала – за

Джейс и Саймън и Люк и майка си и дори за Валънтайн. Плачеше толкова силно, че

мъжът срещу нея й предложи кърпичка, а тя му изкрещя „Ти пък какво зяпаш, бе,

тъпанар?!‖ – защото така се прави в Ню Йорк. А след това се бе почувствала малко по-

добре.

Когато се приближи до върха на стълбището, видя, че там бе застанала една жена. Тя

носеше дълга тъмна роба над рокля – а това не е точно обичайна гледка за

манхатънските улици. Робата бе изработена от тъмна кадифена материя и имаше

широка качулка, която бе вдигната, скривайки по този начин лицето на жената. Клари

се огледа и установи, че никой друг от застаналите на стъпалата на болницата и край

вратата й като че не забелязваше видението. Очевидно беше магическа маскировка.

Тя стигна до последното стъпало и се спря, загледана в жената. Все още не виждаше

лицето й. Каза:

- Виж какво, ако си тук да се видиш с мен, просто ми кажи какво искаш. Точно сега

изобщо не съм в настроение за тия работи с магическата маскировка и пазенето на

тайни.

Забеляза, че хората край нея започнаха да се спират и да зяпат лудото момиче, което си

говореше с никого. Пребори се с желанието си да им се изплези.

- Добре. – Гласът беше нежен и странно познат. Жената се протегна и бутна качулката

назад. Сребриста коса се разпиля по раменете й. Това бе жената, която бе наблюдавала

Клари в двора на Мраморното гробище; същата жена, която ги бе спасила от ножа на

Малик при Института. Сега, отблизо, Клари можеше да види, че лицето й бе от типа

лица, които са съставени сякаш само от ъгли и ръбове – твърде остри, за да са красиви,

макар очите й да имаха наситен и хубав лешников цвят.- Името ми е Маделайн.

Маделайн Белфльор.

- И...? – запита Клари. – Какво искаш от мен?

Жената – Маделайн – се поколеба.

- Познавах майка ти, Джоселин. – каза. – Бяхме приятелки в Идрис.

- Не можеш да я видиш. – отсече Клари. – Не се позволява да влизат посетители, освен

от семейството, докато не се подобри.

- Само че тя няма да се подобри.

Клари се почувства така, сякаш са я зашлевили.

- Какво?!

- Съжалявам. – каза Маделайн. – Не искам да те разстройвам. Просто знам какво не е

наред с Джоселин, и нищо в която и да било мунданска болница не е в състояние да й

помогне сега. Това, което й се е случило...тя си го е причинила сама, Клариса.

- Не. Ти не разбираш. Валънтайн...

- Тя го е направила, преди Валънтайн да се добере до нея. Така той не би могъл да

измъкне никаква информация от нея. Така го беше планирала. Това беше тайна, тайна,

която тя сподели само с още един човек, и само на още един човек каза как може да

бъде развалено заклинанието. И този човек бях аз.

- Имаш предвид...

- Да. – заяви Маделайн. – Имам предвид, че мога да ти покажа как да събудиш майка

си.

Б Л А Г О Д А Р И М В И , Ч Е И З Б Р А Х Т Е Ф О Р У М А „ Р Е Л И К В И Т Е Н А

С М Ъ Р Т Н И Т Е ” !