27.03-2.04.2019 Год. 28

12

Брой 121,50 лв.

Марко Видойкович

Събудих се от някаква неописуема воня. Погледнах до себе си. Марина вече бе отишла на работа. Погледнах и към часовника. Дванайсет и пет по обяд. Обърнах се, а вонята като че ли се усили. Седнах. Почнах да душа. Всичко смърдеше. Отворих прозореца. Беше месец май, отвореният прозорец можеше само да помогне. Тръгнах към банята и пътьом проверих дали Марина бе завела Елена на детска градина. Стаята на Елена бе празна, а леглото – оправено. Обаче и там, както и в коридора всичко смърдеше. Всъщност въздухът смърдеше, защото

подметките не се е залепило някое лайно, от което да мирише цялата къща, но подметките бяха чисти. Влязох отново в стаята на Елена и подуших шкафа с нейните играчки. Децата много обичат да влачат всякакви гадости от улицата. Но всичко в шкафа миришеше на гума, дърво и пластмаса. Една от куклите дори облизах. Беше кисела. Върнах се обратно в спалнята и подуших телевизора. Прахта от екрана ми влезе в носа. Подуших гардероба. Подуших книгите на Марина. Тогава легнах на леглото и подуших мястото, където лежеше Марина. Душех ли душех, и тогава се възбудих. След това преминах на частта от леглото, където спях аз и отново зарових нос. Боже Господи, Отче наш, който си на небесата! Смърдеше като самия пъкъл! Толкова много смърдеше, че очите ми се насълзиха, и толкова ми се гадеше, че изтичах до тоалетната и повърнах. След повръщането помирисах пижамата си. Вонеше като библейско проклятие. Свалих я от себе си я изхвърлих през прозореца. Влетях под душа с надеждата, че водата ще измие вонята от пижамата, а и ако трябваше да съм искрен, бе започнал да ме щипе задникът от избърсването с онзи вестник. Насапунисах се цели четири пъти, търках се с четката за миене на ваната, поливах се с вряла вода. След което щателно се избърсах с хавлията и помирисах дясната си ръка! Смърдеше като гъз! И още по-лошо – като най-малко два гъза! Помирисах другата си ръка. Наведох се да помириша краката си. Леле божке, леле божке! Между краката си не смеех да помириша. Аз бях източникът на вонята.

Отваряй прозорците

на стр.10

Уилям Мъруин

В. Г. Зебалд

Константинос Кавафис

Марко Видойкович

Адам Джонсън

Светлозар Василев

Владимир Шумелов

Жул Мишле

няколко пъти подуших определени мебели, а те не воняха. Влязох в банята, където, както и предполагах, също смърдеше. Отворих прозореца в банята и прозореца в стаята на Елена. Подпрях прозорците с някакви книги на Марина – Ерика Джонг и други подобни, за да не се строшат от течението. Седнах на тоалетната чиния. Върху коша с мръсното пране стоеше един вестник отпреди пет дни. Започнах да го прелиствам и да търся спортната страница, макар да знаех, че „Звезда“ бяха победили, че шахматистите ни са духали супата и че Бекъм няма да напусне „Манчестър“. Знаех всичко това и го препрочетох още веднъж, докато течението вееше косата ми. Зловонието не бе престанало. Имаше и воня от срането, но тя изглеждаше смешно, даже приемливо, в сравнение с вонята, окупирала апартамента. Избърсах си задника, а понеже това беше едно от онези колосални сранета, след около десетина забърсвания тоалетната хартия свърши. Откъснах страница от вестника и избърсах задника си до края с новината за прекъсването на парламентарно заседание поради липса на кворум. Измих си ръцете и се помотах из апартамента, за да установя откъде идваше зловонието. Отидох в кухнята (където също миришеше) и отворих прозореца. Там нямаше книги, така че подпрях прозореца с „Обявите”. Душих килима. Малко смърдеше, но не беше същата смрад. Душих масата, столовете, съдовете, нищо от това не смърдеше, и все пак зловонието неумолимо ме следваше из целия апартамент. Подуших вратата, подуших обувките и внимателно проверих дали на

Худ

ожни

к Д

амян

Дам

янов

2Литературен вестник 27.03-2.04.2019

н o в о Н О В О

„НАИВНИ ЛИ БЯХМЕ ПРЕЗ 89?“ – е темата на новия брой 03 на сп. „Култура“. И тя включва лекцията на британския историк Тимоти Гартън Аш в София, както и статията „Какво да се прави?“ на американския мислител Франсис Фукуяма – откъс от най-новата му книга „Идентичност“. В броя може да прочетете още и разследване върху досието на Юлия Кръстева с автор Александър Леви, както и дискусия за детското четене и проекта „Книговище“. Известният полски изкуствовед проф. Сергиуш Михалски размишлява над „връщането към реда“ и проекциите на „новата предметност“ през ХХ в., актьорът Михаил Мутафов говори за „играта на риск“ в днешния театър, а композиторът Георги Минчев в юбилейно интервю обръща поглед над „темпоритъма на своето време“. Жанина Драгостинова прави обзор на последното Берлинале, с което приключва ерата на досегашния директор Дитер Кослик, а режисьорът Тонислав Христов размишлява над едно „кино на доброто“. Разказът „Кучи студ“ в рубриката „под линия“ е дело на Йордан Д. Радичков. Фотографиите в броя са на Антоан Божинов, който споделя, че за него „снимането е съвест“.

КОНКУРС НА ПОРТАЛ КУЛТУРА 2019 ЗА ПРОЗА И ХУМАНИТАРИСТИКА

Отличията са учредени през 2014 г. от Фондация „Комунитас” и предвиждат раздаването на годишни конкурсни награди в следните раздели:– проза (сборник с разкази, повест, роман);– хуманитаристика;А също и на следните специални награди:– две специални награди (определят се от журито за цялостно творчество или за изключителен принос в областта на литературата и хуманитаристиката); – една специална награда за принос към гражданското общество (връчва се от Фондация „Комунитас” на личност, която с дейността си променя българското общество).В конкурса могат да участват само творби, публикувани в периода 1 януари – 31 декември 2018 г. Те трябва да са дело на съвременни български автори; да имат безспорни художествени достойнства и приносен характер за българската словесност, както и в отстояването на общочовешките и християнски ценности.В двата конкурсни раздела се присъждат:– I награда (в размер на 5000 лв.)– II награда (в размер на 3000 лв.)За да е валидно заявлението за участие в конкурса, до 31 март т. г. кандидатите трябва да предоставят безвъзмездно 2 екземпляра от предложените от тях книги, придружени от формуляр, който може да се изтегли от сайта на Портал Култура (http://kultura.bg/web/).Предоставените екземпляри не се връщат, а се предоставят на книжния фонд за дарения на Фондация „Комунитас” в подкрепа на библиотеките в страната.Адрес за изпращане по пощата на книгите и на формуляра за кандидатстване: Фондация „Комунитас“, София 1000, бул „Патриарх Евтимий” 22, етаж 2, за годишните награди на Портал Култура.Телефон за контакти: Портал Култура, 02/434 10 54.Имената на победителите в конкурса ще бъдат обявени на официална церемония на 1 ноември, в Деня на Народните будители.

Предизвикателствата пред вярата в днешния свят са в центъра на вниманието на новия 138 брой на сп. „Християнство и култура“. „Откритост и избягване на триумфализма“ – така в интервю за броя архим. Кирил Говорун определя предизвикателствата пред новопризнатата Православна църква в Украйна. „Томосът за Украйна“ е и обект на анализ в

статията на църковния историк Владимир Бурега. За предизвикателствата на вярата става дума и в християнската публицистика на о. Яков Кротов „Между унинието и тъгата“, както и в кратките есета на Калин Михайлов, озаглавени „Вяра, живот, творчество“. „Евангелските църкви се стремят да представляват всички, останали непредставени на пазара на интереси“ – настоява в специално интервю за броя Франк Отфрид Юли, епископ на Евангелската църква във Вюртемберг. „Евангелието не е само книга за посветени“, заявява от своя страна католическия свещеник Мишел Заноти-Соркин, а журналистът Андрю Съливан изследва „новите църкви на Америка“. Над предизвикателствата на вярата размишлява и големият германски богослов Роберт Шпеман в посмъртно публикуваното си интервю „Необходимият лек“. В рубриката „Християнство и история“ е отбелязана 100-годишнината от рождението на епископ Лазар Младенов, а проф. Антонина Желязкова разсъждава над казуса „Копти ли са ромите?“, един размисъл от пропуснати страници от османското минало. А в рубриката „Свидетели на вярата“ можете да прочетете за Рихард Вурмбранд – един глас на нелегалната църква в Румъния. Съвременното богословие е представено със статиите на архим. Йов Геча „Изповедта и духовното ръководство в Православната църква“ и на Радостин Марчев за „Езика като рамка на Откровението. Бележки върху херменевтиката на Бернар Рам“. Броят е илюстриран с произведения на Крум Дамянов от изложбата „Скулптура“ в Националната галерия. Фотографиите са на Николай Трейман.

A B R O A D

Италианското издателство „Тунуе“ публикува втората книга на Калина Мухова - Il balcone („Балконът“), вдъхновена от прочутото стихотворение на Атанас Далчев. Италианското издание идва едва седем месеца, след като книгата излезе в България с марката на издателство „Точица“. В Il balcone стихотворението на големия български поет е представено в превода на Алесандра Бертучели. Българското издание беше публикувано с финансовата подкрепа на Министерството на културата и със съпричастието на семейство Далчеви.Миналата година младата художничка беше избрана заради илюстрациите си за „Балконът“ сред 3000 художници от цял свят за участие в илюстраторската изложба на Международния панаир на детската книга в Болоня. Дебютната й книга, „София от океана„ (текст Марко Нучи), издадена от „Тунуе“, беше отличена с престижната награда „Бартоли“ на фестивала ARF. Италианската преса нарича книгата „перла от бездната“, определя Калина като една от най-интересните

(несантиментални) млади художнички на комикси и напомня на читателите да не я пропускат на популярния фестивал „Comicon“ в Неапол.

За повече информация: Зорница Христова, главен редактор на „Точица“ (и автор на сценария на „Балконът“) – tochitza@gmail.comКалина Мухова - kalimuh@gmail.com

Стопаните дори не подозират, /че къщата им имала балкон. Атанас Далчев, 1928

Изложбата представя всички етапи от реализацията и надграждането на театрален и социален проект „Медея“ – един от главните акценти в артистичната програма на Пловдив – Европейска столица на културата 2019.

Представени са психодраматичните работилници с деца от малцинствени групи, водени от Александра Гочева, Георги Гочев и Снежина Петрова, и заснети от Найо Тицин и Васил Гарнизов; художествените ателиета на Цветелина Спиридонова; фотографиите на Павел Червенков с актьорския екип на

П О К А Н А

Софийска градска художествена галерия

представя изложбата ТЕРЕН МЕДЕЯ

17 – 22 април 2019 г.

Официално откриване на 17 април 2019 г. от 18.00 ч.

проекта; сценографските проекти на Зина Генч – асистент на проф. Катрин Брак в Akademie der Bildenden Künste München; резултатите от „clipclaptheatre – Кампания за подкрепа на образованието по театър за деца“, която Снежина Петрова стартира през 2018 г.

Текстовете за изложбата са изготвени съвместно с Ивет Мишелфелдър – преподавател по театрознание в Akademie der Bildenden Künste München. Куратори на изложбата са Снежина Петрова и Весела Ножарова.

Литературен вестник 27.03-2.04.2019 3

С т о Л и ц а

Светлозар Василев е психоаналитик и преподавател в Нов български

университет. Създател е на инициативата „Психоанализа и кино“

и автор на книгата „Огледало на въображението“, публикувана наскоро от

издателство „Колибри“.

Заедно със свои колеги създавате групата „Психоанализа и кино“ в началото на 2009 година. Оттогава до днес организирате прожекции и дискусии на подбрани от вас филми. Разкажете малко повече за историята и целите на тази инициатива.Създадохме тази инициатива благодарение на двама немски психоаналитици – професор Андреас Хамбургер и неговата съпруга, д-р Вивиан Праматарова-Хамбургер. Имахме щастието да усвоим метода от едни от лидерите в тази област, а сътрудничеството с тях продължава и до днес. Основната ни дейност са прожекции на подбрани от нас филми, последвани от дискусия с публиката, които правим регулярно вече 10 години. Целта ни е да стимулираме дебат по теми, които считаме за важни – вътрешния свят, отношенията между хората, развитието на децата, насилието и психичната травма, любовта в различните й форми, отношенията между половете. Работим в тясно сътрудничество с екипите на София Филм Фест и Дома на киното, организирали сме дискусии и семинари в НБУ, имаме участия на национални и международни конференции и публикации в много списания и интернет портали. Създадохме форум във Фейсбук, наречен „Психоанализа и кино“, който има близо 4000 участници. Така сме в постоянен контакт с нашата публика и това дава възможност да продължим обсъждането на конкретен филм и след публичното събитие. Този месец например имаме две събития в рамките на СФФ – първото е обсъждането на „Студена война“ на Павел Павликовски, а второто на японския филм „Джебчии“. И двете обсъждания са в неделен ден, в Дома на киното в София. Образователна или терапевтична е целта на обсъжданията? Изобщо какъв е ефектът върху аудиторията?Целта на събитията „Психоанализа и кино“ е да опознаем по-добре себе си, тоест образователна. Истинското знание обаче – това, което се основава на автентично и откровено, бих използвал думата безкомпромисно осмисляне на преживяванията, винаги носи емоционално облекчение. В това е красотата и силата на психоаналитичния метод – приложен успешно към клиничната ситуация или към въздействието на изкуството върху нас, той способства за опознаването и понасянето на истината за вътрешния ни свят.

Кой е обект на анализа в психоаналитичните дискусии върху филми: самият режисьор с неговото несъзнавано, героите на филма, отделният зрител, някаква обществена среда? Струва ми се, че в анализите на филми през психоаналитичната парадигма тези разлики често се размиват.Ние не се занимаваме с несъзнаваното на режисьора или героите, нито с отделния зрител. Методът „анализ на зрителското преживяване“, който използваме, е изцяло в съзвучие с психоаналитичната традиция, която е част от по-голямото семейство на херменевтичните парадигми. Този подход пренася принципите на „свободно плуващото внимание“ и ограничаването на субективния прочит (формулирани съответно от Фройд и Уилфред Бион) към анализирането на културни явления.Екипът ни следва стриктна процедура, която се състои в преминаване през няколко последователни кръга на

съвместен размисъл и дебат. Смисълът е да изградим психоаналитична теза, която е в съзвучие с централните елементи от историята, изразните средства и емоционалната тема на филма. Херменевтиката се отнася изключително сериозно към въпроса за валидността на интерпретацията – сигурен съм, че читателите на „Литературен вестник“ добре познават метафората за пещерата, описана от Платон. Заглавието на моята книга „Огледало на въображението“ е отражението на вярването, че за да се доближим до вярната интерпретация на реалността, е необходимо да се разделим с вярването на окованите в пещерата, че сенките на преминаващите край огъня хора са истинският живот. Първата стъпка в тази посока е, че гледаме филма няколко пъти и сверяваме реакциите си в рамките на екипа. Отчитаме влиянието на сюжета, сценографията, музиката, отделни кадри и герои. Тоест също както обикновените зрители ние се стремим да разберем и да си обясним историята, но за разлика от тях отношението ни към филма не е пасивно, а активно насочено към търсене на смисъл и тълкуване на множеството значения и пластове във филма.Втората стъпка е представянето на тезата ни пред по-широк кръг зрители в рамките на организираните от нас обсъждания. На този етап различните прочити се сверяват, а различията и сходствата се коментират. Третата стъпка е извличането на изводи от обсъждането: процес, при който неизбежно задълбочаваме и разширяваме своята теза. В повечето случаи написваме и публикуваме текст, който довежда до нова серия от реакции, размисли и прочити. Двадесетте филмови анализа в моята книга са написани в резултат на този процес. Тезата във всяка отделна глава е резултат от авторски прочит на сериозно колективно усилие, за което съм благодарен на своите колеги и участниците в нашите публични събития – зрителите.Ако се върнем на Вашия въпрос за размиването на нивата и парадигмите, трябва да отбележа, че психоаналитичните подходи към киното всъщност са цяла плеяда. Взаимовръзките, припокриванията и разликите между тях са сложни и по-голямата част от българските читатели и кинокритици не ги познават. Опитал съм се да запълня тази празнина – първата глава на книгата е посветена на историята и описанието, а втората на българския опит с психоаналитичната филмова критика. Проучването, което направих, показа, че преди „Огледало на въображението“ в България са публикувани само две монографии в тази област – това са „Сянката на Лай“ (2003) на Виолета Петрова и „Психоанализа и кинодраматургия“ (2008) на доц. Марин Дамянов от НАТФИЗ. Те са важни приноси, писани през призмата на Лакан и Юнг. Критиката към тези два подхода е, че подхождат към филмите като външни наблюдатели, които не използват преживяванията си на зрители в процеса на анализ. Няма как да е другояче, защото по времето, когато са писани, в България все още нямаше лицензирани психоаналитици, които да приложат същинския аналитичен подход.Объркването, за което говорите, няма да бъде преодоляно чрез моята книга – тя е следваща стъпка, която очертава някои важни граници и е опит да се илюстрира метод, в който тепърва изграждаме традиции. Ще припомня, че възникването на психоаналитична клинична практика отне 20 години, усвояването и пренасянето на метода извън кушетката – в случая към изкуството – отне още 10. Преди 1989 г. нищо от това не беше възможно заради режима. Ние психоаналитиците, които

участваме в тези процеси, все още се учим, усвоили сме азбуката и отскоро пишем изречения, но трупането на опит изисква среда от съмишленици – тоест други психоаналитици, които се интересуват от изкуство, партньори (сътрудничеството с Нов български университет, където работя от 1995 г., е неоценимо, а без подкрепата на екипа на София Филм Фест и Дома на киното публичната част на дейността ни би била много по-ограничена). Радваме се, че макар и процесът на промяна да тече на приливи и отливи, към нашите усилия има постоянен интерес от страна на зрителите. Надявам се, че книгата ще помогне идеите за важността на емоционалния живот и отношенията между хората да стигнат до още повече хора.

Самото тълкуване на филми обаче не предизвиква ли скрито проектиране на някакви желания и емоции върху онова, което се тълкува? Тоест как устоявате границата между „филмът казва, че“ и „аз искам филмът да казва, че“?Струва ми се, че отговорих на този въпрос по-горе. Премиерата на книгата породи спор с моя колега, също психоаналитик, която счита, че всеки анализ е субективен. Аз съм съгласен и не докрай съгласен – адекватното прилагане на метода от квалифицирани специалисти позволява тълкуването да обхване ключовите елементи и да се докосне до съзнаваните и несъзнаваните теми, които определят прочита. Според мен това важи както при анализа на пациенти, така и при анализа на филми. Разбира се, различните аналитици или филмови критици ще се свържат и ще тълкуват през различна тема, тоест ще влязат в произведението през различен вход, но няма да объркат нивата. Херменевтичните кръгове, които описах по-горе, постоянното сверяване на прочитите със съмишленици и по-широк кръг зрители допринася за това анализът да е в духа на „филмът, казва, че“.

Разглеждате предимно филми от „високото изкуство“, насочени към ума и като че ли вече програмирани за психоаналитичен прочит; дали обаче масовите филми не са по-подходящи за психоаналитична интерпретация, доколкото работят със стереотипи?Как подбираме филмите за нашите събития е много важна тема, на която съм отделил специално място в книгата. Читателят ще открие, че коментирам произведения на режисьори като Илиян Симеонов, Тери Гилиъм, Педро Алмодовар, Вим Вендерс и Рубен Йостлунд. Съществен елемент в моя избор е да подбера филми, които ме докосват и вълнуват лично. Автори като изброените по-горе имат какво да кажат и знаят как да го кажат, и всеки, който разгледа илюстрациите към отделните глави, ще забележи, че тези режисьори и техните екипи владеят до съвършенство

изкуството не само да разказват истории, но и да предават послания чрез един-единствен кадър.

Психоаналитичното тълкуване на филми често стига до диагноза на обществен феномен. Това ли е неговата цел: да посочи травма или конфликт? Не е ли психоаналитичната критика малко предвидима и как се справя тя със собствените си стереотипи?Добрата психоаналитична критика цели осъзнаване – тоест постигане на открития едновременно за нас самите и за обществото, в което живеем. Последният раздел на книгата, който между другото е най-голям, е посветен на социалната справедливост и социално ангажираното кино. Това е израз на моите лични и професионални интереси в областта на групите и общностите, психиатрията в общността и социалната работа. Една част от българските психиатри и членовете на „Психоанализа и кино“ сме създатели и преподаватели в програмата по социална работа на Нов български университет. Резултат от това е, че се интересуваме не само от най-ранните фази на емоционалното развитие на децата и Едиповия комплекс, но и как бедността, насилието и маргинализацията възпрепятстват човешките отношения. Българското общество има нужда от специални дебати по тези въпроси, които да доведат до промяна в политиките и тяхното прилагане. Това е невъзможно без активното ни участие в тези процеси и надявам се тезите в книгата да допринесат за обсъждането на тези въпроси.

Психоаналитичната теория на киното се базира на концепции като „гледащия човек“, „обекта на желание“ и пр. В днешната култура обаче човекът все повече иска да бъде не гледащ, а гледан. Как този феномен се отразява в киното? Има ли бум на „нарцистичното кино“?За съжаление, да. Ние се опитваме да противостоим точно на тази тенденция, както и на комерсиализацията на киното, която все повече го изтласква към големите търговски комплекси, яденето на пуканки, хамбургери и чипс в киносалоните. Не мога да си представя, а всъщност това никога не се е случвало, зрителите и участниците в нашите обсъждания да правят подобно нещо. Мисленето е най-успешното оръжие срещу нарцисизма, но то изисква съответния контекст. Лично аз съм притеснен от тези процеси.

Въпросите зададе ГЕОРГИ ГОЧЕВ

Кино в пещерата на идеитеИнтервю с д-р Светлозар Василев

4Литературен вестник 27.03-2.04.2019

В И Т Р И Н А П Р О Ч Е Т Е Н О Д Н Е С

Широко коментираното преди много време есе на Пол де Ман „Автобиографията като (обез)личаване“ започва с въпроса: „Може ли автобиографията да бъде написана в стихове?“. Въпросът изглежда реторичен, ала книгата на Екатерина Григорова „Празна зора“ ме кара да мисля, че той изисква отговор „Да!“ Към този извод ме води, разбира се, не само второто стихотворение в стихосбирката, което се казва „Автобиография“.

Автобиографията в стихове няма как да бъде разказ, защото поезията не може да разказва. Една от трудностите при разбирането на първите стихотворения в книгата на Ек. Григорова се състои в това, че липсва език, който излиза извън „описаната“ ситуация, липсва надреден, обясняващ поглед. Всичко е затворено в онова, което се представя. Всичко е там, в малката случка: в смешните разговори между дядото и бабата в стихотворението „Наблюдения“, в „паренето на кожата / от слепналите ранички“ в стихотворението „Дронове“, в „киселия сок на ябълката и на живовляка“ в стихотворението „Обръщане на сеното“.

Липсата на обясняващ език е съвсем обяснима: става въпрос за детството – постоянна тема в стихотворенията на Екатерина Григорова. Детето не наблюдава и не изпълва със смисъл живота, то го живее. Ек. Григорова не просто предава опита на детето, тя се стреми да ни въвлече в него. Няма носталгия към миналото, никакъв сантимент. Авторката иска не да „описва“ или „изобразява“ нейната лирическа героиня като дете, тя иска да ни потопи в преживяванията на детето, да се почувстваме така, сякаш никога не сме били други освен деца. Този опит да се изтрие времето, да се излезе от езика на наблюдението и самонаблюдението, тоест да се зачеркне присъствието на самосъзнанието, е, бих казал, героичен. Всъщност той е присъщ на всяка

истинска поезия, която съдържа в себе си срещата с невъзможното, желанието да се преминат граници, да се отиде там, където няма как това да стане. Този опит с невъзможното, който можем да видим в едно от началата на поезията, в „Божествена комедия“, където се представя пътешествието на един жив човек в отвъдния свят, придава на поетическия изказ истинност. Истинно е не „описаното“ в поезията, а самият стремеж да се прекоси онова, което не сме в състояние да прекосим.

Дори когато детските стихотворения свършват, останалите текстове в книгата запазват чертата, която ги определя: стремежа да бъдем включени направо в представяната ситуация, без обяснения, без контекст. Този ход е свързан с едно от посланията на книгата: вярата на Ек. Григорова, че детството

просто не си отива, че няма такова нещо като възрасти и време, че различните стадии в живота ни съжителстват. Ето защо най-интересното в недетските стихотворения е съвместяването на детския, вписан изцяло в ситуацията поглед, с езика на самосъзнанието, със самонаблюдението, абстракцията, обобщението. Например стихотворението „Емберли“ започва като философска поезия: „Но все пак има една граница, едно неусетно / забавяне, когато времето застива във въздуха / и той се прочиства от страданието“, за да продължи като паралел между два плана: свързаната с високото начало стилистика на древната епическа поезия (копията, пясъкът, войната, „сянката на дома“) и делничния туристически бит (летовниците, чадърите, трафикът), в който е потънал лирическият „аз“ (първият стих гласи: „Работих тук два месеца“).

В стихотворенията, които не тематизират детството, се съдържа и един друг опит с невъзможното, който е присъщ на автобиографиите: желанието на пишещия да напусне буквите, да се надигне от страницата и да се изправи пред своя читател. Това желание е фиксирано в обръщенията към аудиторията, които, неочаквано за лишената от силно присъствие на „аза“ поезия на Ек. Григорова, зачестяват с приближаването на края на книгата: „Убихте ли вече някой елен?“ („Векът на плаването“), „Може би имате метален вкус в устата…?“ („Вивиан“).

Автобиографията в стихове е различна от тази в проза. Липсва подреждащата ретроспективна нагласа, разказът, линейното време. Животът се разделя на мигове, които стихотворенията разширяват, и на паузи между тях; възрастите не се сменят, а се припокриват.

МОРИС ФАДЕЛ

Автобиография в стихове

Веселин Методиев, „Един много добър човек. Константин Стоилов и политическата добродетел“, Нов български университет, 2019, 324 стр., 12 лв.

Политическата биография е добре познат жанр днес, но тази книга прилича повече на антично, отколкото на съвременно съчинение. Причината е, че Веселин Методиев пише за Константин Стоилов не само като за личност, но и като за етически образец. Прекрасно написана и оформена книга и един вид намигане към днешната действителност, в която консерватизмът е по-малко скептицизъм и повече поза.

Владимир Шумелов, „Крадец на спомени“, „Потайниче“, 2019, 120 стр., 10 лв.

Заглавието на този сборник с разкази е сантиментално, но в сантименталността на автора няма нищо сладникаво: спомените са сурови, остри, действителността изниква като зад стъкло, строшено с чук. При все по-силната тенденция към инфантилизиране на почерка и сюжетите в съвременната българска литература, тази книга е определено „за възрастни“.

Разказът „Любов по време на Задушница“ четете на стр. 14 в ЛВ.

Джордж Оруел, „Бирмански дни“, прев. М. Загорчев, „Фама +“, 2019, 320 стр., 18 лв.

Казват, че покрай истерията с Брекзит все повече британци изпитват носталгия към великото колониално минало на своята страна. Оруел прекарва пет години на полицейска служба в Бирма – достатъчно, за да нарекат романа му „портрет на тъмната страна на британското управление“. Всъщност това е и книгата, с която дебютира като писател.

В Н И М А Н И Е Т О Н А М А Л К И Т Е

„Защо ли избрах теб? Като си помисля, че след мен тичаше Пища Хуфнагел…“

Думите са на Паула Мейзга, част от фикционалното семейство Мейзга, герои на едноименния

анимационен сериал, създаден в Унгария между 1968-1978 г. и излъчван с голям успех във всички страни от бившия социалистически блок. Създадени са общо тридесет и девет серии, разделени в три поредици: „Невероятните приключения на семейство Мейзга“, „Невероятните приключения на Аладар Мейзга“ и „Семейство Мейзга във ваканция“. Години по-късно, вече в новото хилядолетие, сценариите стават основа за три книжки с илюстрации, от които на български до този момент са излезли първите две, публикувани от издателство „Лист“.

Мейзга са типичното семейство от т.нар. „семейни сериали“. Бащата – Гейза, е кротък и неамбициозен чиновник; майката Паула е властна и критична, но и отстъпчива; голямата дъщеря – Криста е леко мързелива и по момичешки суетна; Аладар – синът в семейството,

е затворен в себе си и посвоему гениален. Семейството се допълва от котка на име Мафия, която е близка с дъщерята и прилича по характер на нея; и куче, наречено Бльоки, което съпровожда Аладар и във втората поредица дори проговаря. Епизодични персонажи са съседът Мариш, който е сух, висок и свъсен – за разлика от кроткия, топчест Гейза; Пища Хуфнагел, старата любов на Паула, който е емигрирал в Австралия; и един друг особен емигрант, само че в бъдещето: далечният правнук на Мейзга – Емзеперикс.

На това семейство се случва най-типичното приключение, което може да се случи на едно семейство: излизане извън комфорта на дома. В първия сериал това става посредством уреди и джаджи, които Емзеперикс изпраща на семейството от бъдещето; във втория сериал Аладар си построява космически кораб и с него пътува до странни планети с имена като Криминалия и Рапидия, а в третия, който все още не сме видели в книжно тяло – семейството заминава за Австралия на гости на Пища Хуфнагел, което пътуване до Австралия се превръща в околосветско пътешествие. Адресиран към редовите семейни фрустрации, сериалът очевидно е адресиран и към социалната фрустрация от невъзможността да се пътува свободно извън социалистическия лагер.

Дали обаче една съвременна публика може да припознае себе си в този тип сюжет?

Първото, което прави впечатление, е бедната материална среда, в която живеят Мейзга. Без да са фактически бедни, техният живот изглежда беден и безкрайно монотонен. Монотонно е обаче и излизането от него, независимо дали историите се гледат или четат; странните уреди, които Емзеперикс изпраща от бъдещето, си приличат и винаги предизвикват едно и също объркване; приличат си и планетите, които Аладар посещава. Като че ли монотонността на обикновения живот е хвърлила сянка и върху приключението. То не е истинско приключение, а един вид контролирано излизане от реалността, завършващо винаги с връщането в нея. Съответно и семейство Мейзга си остават същите; каквото и да претърпят, техните характери не се променят.

Второто, което прави впечатление, е пряко свързано с първото. Настроението на тези поредици е една особена минорност, която вече няма пряк референт в живота около нас. Тази минорност е историческа и поставена извън собствения си контекст, в който е и някакъв вид почтеност, изглежда неуместно. Дори и хуморът е заразен от нея; и той стои някак сив и сериозен, с нещо болестно в него: като сярната киселина в бибероните на децата от планетата Криминалия или като тендовагинита, от който страда съседът Мариш. На този фон направо нелепо изглеждат опитите за осъвременяване

Обикновените приключения

Литературен вестник 27.03-2.04.2019 5

В И Т Р И Н АП Р О Ч Е Т Е Н О С Ъ Щ О Д Н Е С

Когато говорим за поезия, особено за съвременна поезия, чийто автор познаваме, би било хубаво да правим разлика между нашето отношение към стихотворенията и отношението ни към човека, който ги е написал. Започвам с тази уговорка не само защото това масово не се прави дори от най-добрите ни критици – тоест четеш рецензия и не разбираш дали се хвали и критикува човекът или неговите текстове, – а и защото познавам Екатерина Григорова от немалко време и разбирам, че тя самата, а и други насочват към нея очаквания да пише по определен начин, които очаквания тя невинаги оправдава, особено в тази нейна последна стихосбирка. И е хубаво, че не ги оправдава. Защото ми се струва, че най-хубавите стихотворения в книгата са тъкмо онези, в които Екатерина може би несъзнателно се е отклонила от собствените си очаквания за поезия; в които не търси неочакваното прилагателно; в които не срязва обзелото я чувство с някакво високо размишление; в които не звучи като литературовед и защитник на интелектуалния феминизъм. Ето няколко примера за наистина добри стихотворения в последната й книга: „Малкият септември“, „Сурва“, цялата секция, озаглавена „Юрски дневник“.

Защо книгата се нарича „Празна зора“? Това е второто, което искам да кажа, понеже като редактор на книгата повече или по-малко участвах в създаването на това заглавие. Нека обаче не бъда разбиран погрешно: то си е на Екатерина, по-точно на нейната поезия. Нейно е, защото в нейната поезия има две насрещни, да ги нарека, стихии, чийто постоянен сблъсък създава у читателя именно това: усещане за един попарен възторг. Едната стихия е основна за поезията, а и за философията: стихията, способността да се учудваш; да се възторгваш от това, което виждаш; да смяташ, че светът е едно принципно добро и интересно място.

Тази стихия я има у децата и може би затова някои от говорилите за книгата веднага забелязаха детското в нея. Да, детското го има, има го в обръщанията към дъщерята на Екатерина, има го по-общо в обръщането към времето на детството като време на светлина и възторзи, но го има и в гласа на едно малко момиченце, което сякаш говори в гласа на възрастната поетеса. Този глас на малкото момиченце е бодрият, топъл глас на зората. В древната елинска литература тя, Еос, е наричана постоянно с епитета „розовопръста“, и този епитет приляга и на нейния образ в поезията на Екатерина – стига да можем да го отделим някъде в чист вид.

Ако стихосбирката обаче беше подчинена само на розовопръстата стихия, тя щеше да изглежда по съвсем различен начин, а вероятно и нейните читатели щяха да имат друго отношение към нея. Естествено: ние обичаме розовопръстата литература, особено ако излиза изпод перото на интелектуална фигура. В стихосбирката на Екатерина обаче говори още един глас и той няма нищо общо с умиляването ни пред Еос. Цветът на този глас е сив – впрочем едно от работните заглавия на книгата беше „Приветлива сива зора“ – и този глас постоянно изстудява възторзите с директно изобличаване или ирония. Чета например първото стихотворение „Автобиография“, лирическата Аз си спомня как е била родена в къща „под мъглите на Пирин“, как „пръстта скърца в небцето на бебето / и то става жена“, и ето че стихотворението ще се изтърколи в розовопръстия си сантимент, когато накрая, като иронична поанта, четем: „Бабини деветини“. Това е най-меката ирония, на която Екатерина е способна в своето писане. Сравнете със стихотворението „след бурния фест“. Бурен, пък заглавието е с малка буква, но малката буква отговаря добре на

опустошението в душите и върху терена на този кой знае къде случил се „фест“. И отново силна поанта, шамар през розовопръстия възторг, но не звучен, а сив, приглушен, направо злокобен: „но си мисля че от всичко / в двора на Жофре / най-окаяно е барбекюто“. Разбира се, че барбекюто, кое друго: този олтар на домашните зари.

Започнах с различаването между човека и поезията. Наблюдавал съм нещо особено у Екатерина и мисля, че и други, които я познават, ще го потвърдят. Когато някой се заговори с нея за поезия – дори и за изключително слаба поезия, – тя се разпалва, става друга, очите й се разгоряват. Тази книга обаче не е написана от тази Екатерин, или поне не само от нея. Ако нещо прави нейната поезия наистина интелигентна и сложна (което също се казва често за стихотворенията й), това не са постоянните явни или скрити цитати, не са съзнателните неясноти и сюрреални абстракции, не са опитите да изненада езиковото чувство на читателя – както става ясно, не смятам, че тези неща са особена ценност на нейната поезия, – а едно постоянно колебание тъкмо в красивите, разгорели се очи на поетесата. Въпросът е дали това колебание намира думите и образите, с които да се изрази. В стихотворения като „Вивиан“, манифестиращи вярност към феминизма, не ги намира и резултатът е посредствен. В няколко стихотворения от книгата обаче тези думи са намерени прекрасно: розовото не е вече розово; и сивото престава да е само сиво.

ГЕОРГИ ГОЧЕВ

Екатерина Григорова, „Празна зора“, София-Лондон: „Смол Стейшънс Прес“, 2019, 79 стр., 12 лв.

Розовопръстата и сивата зора

Светлозар Василев, „Огледало на въображението“, „Колибри“, 2019, 288 стр., 18 лв.

Фройд казвал, че киното е зрелище за пораснали деца, но по една или друга причина психоаналитичният прочит на филми се оказва изключително жизнен метод на критика. Но критика на филми ли е тази книга? Плод на дългогодишния семинар „Психоанализа и кино“, текстовете, събрани в нея, имат по-скоро сократическа заявка: киното ни служи, за да опознаем себе си.

Иван Касабов, „Основни лексикографски проблеми и семантичен речник – минимум“, Нов български университет, 2019, 380 стр., 20 лв.

Можем ли да сведем езика до основен набор от думи и коя е най-важната дума в един език? Книгата има две части: методологична и речникова. Първата изглежда донякъде остаряла и търпи критика заради желанието езикът да се подчини изцяло на пропозиционалната логика, но втората заслужава внимание. Най-повтарящата се и важна дума в нея е… действие.

Лао Дзъ, „Даодъдзин. Трактат за пътя и природната дарба“, прев. Т. Куцарова, „Изток-Запад“, 2019, 464 стр., 35 лв.

След изданието на избрани текстове от древноиндийските „Упанишади“ това е второ сериозно издание от „Изток-Запад“ на големи текстове от философията на Древния Изток. Работата на преводачката Теодора Куцарова буди възхищение с академичния си професионализъм – въпреки усещането за „презастраховане“ с бележки и коментари. Освен български в книгата е включен и превод на английски.

„Синът на най-известната сексоложка у нас Наталия Кобилкина расте бързо и с апетит. Малкият Филип сучи по 7 пъти на ден (…) Д-р Кобилкина довери още, че първите дрешки на момченцето вече му омаляват. Наталия и съпругът й Такис Дретакис станаха родители в края на миналия месец“, из новина в pik.bg, 25.03.2019 г.

„Луната, тази стара мома понякога гола, на моменти прикрита. Любопитна, страхлива, сама на своя блясък разчита. Златна монета или мазна тава, всеки я има за своя, различно я ползва. Необяснимо остава това, каква е все пак нейната полза... Луната – тази дебела жена, е по-заглеждана от икона. Кой може да каже цена и да я свали от небосклона...“, стихотворение от Лорд Евгени Минчев от неговия профил във Фейсбук, 19.02.2019 г.

в книжните поредици с думи като „френд“ или „споко“. Проблемът обаче не е в отделните думи, част от които вече звучат вехто и неразбираемо, а в цялостното настроение, което е неразбираемо.

Най-сетне, донякъде вехто

изглежда и патосът на тогавашния човек по космоса и бъдещето. Разбира се, за нас бъдещето има съвсем различна стойност от тази, която е имало за хората през 1968 г., но има и друга причина за това разминаване. Тя, струва ми се, е тази, че космосът, в който пътува Аладар Мейзга,

и бъдещето, от което се обажда Емзеперикс, не са никакъв космос и никакво бъдеще, а маскирани проекции на тукашното и настоящето. Това, което Аладар вижда в своите пътешествия, изобщо не е нещо ново и необикновено, а алегорична картина на

настоящия живот, в която алегорична картина по мек начин се критикува едно или друго от заобикалящия ни свят. Познаваме добре тази алегореза на социалистическото изкуство. Това, което наистина липсва в света на Мейзга, е автентичната фантазия.

Заслужава ли си тогава да четем тези книги или да гледаме отново тези филми по друга причина, освен от носталгия? И ако ги гледаме или четем от носталгия, как да ги преведем адекватно на своите деца, към които всъщност те би трябвало да са насочени? Адекватният прочит на тези книжки, изглежда, не е буквалният прочит, а преразказът. Преразказ, в който родителят говори повече за собственото си приключение в света на Мейзга, отколкото за тези на героите. Защото в това приключение – за разлика от Мейзга – той навярно не е останал същият.

ИВАЙЛО РАДОСЛАВОВ

Бела Риго, „Семейство Мейзга“, прев. Е. Марковска, София: „Лист“, 2017, 144 с., 13 лв. Бела Риго, „Необикновените приключения на Аладар Мейзга“, прев. Ю. Крумова, София: „Лист“, 2018, 141 с., 13 лв.

В Н И М А Н И Е Т О Н А М А Л К И Т Е Р О З О В И Г Р А Н И Т И

на семейство Мейзга

6Литературен вестник 27.03-2.04.2019

А Р Х И В Н А М О Д Е Р Н О С Т Т А

Жул Мишле

Този труд, на междата между историята и поезията, е написан през 1862 г., докато Мишле работи и над своята „История на XVII в.“. Проучвайки процесите срещу практикуването на магьосничество по време на управлението на Луи XIII, той достига до самите корени на този древен занаят. Тогава се заражда и идеята да му посвети един отделен труд. Избраните откъси са част от книгата Жул Мишле, „Антология“, прев. Р. Кръстанова, София: Нов български университет, 2019 г.

ДУХЪТ ЗАКРИЛНИК НА ДОМАШНОТО ОГНИЩЕ

Самостоятелният дом поставя началото на семейството. Гнездото създава птицата. От този момент нататък човекът вече не е безлика вещ, той носи своя душа… Тогава се ражда и жената – появата й е вълнуваща. Ето я вече вкъщи. Бедното създание най-сетне може да заживее спокойно, чисто и неопетнено. Жената може да се отдаде на мислите си и докато мъжът е в гората, да помечтае над хурката. Паянтовата колиба, така влажна и зле уплътнена, в която духа северният вятър, има едно предимство – тя е тиха и спокойна. В нея има тъмни кътчета, където жената е скътала мечтите си.

Сега вече тя притежава. Тя разполага с нещо свое. Хурката, леглото, сандъчето, това е всичко, както казва старата народна песен („Три стъпки от столчето, три стъпки от леглото, и още три – от сандъчето, още три стъпки – и пак обратно“). Към това се прибавят масата, дървената скамейка и двете трикраки столчета… Мизерна малка къщица, но в нея живее една душа. Огънят в огнището я весели, светеният чимшир пази леглото; до него понякога тя окичва и букет от върбинка. Дамата-повелителка на този малък палат преде на отворената врата и наблюдава как пасат овцете. Тя и мъжът й все още не са достатъчно заможни, за да си имат крава, но и това ще дойде, ако са търпеливи и ако добрият Бог благослови дома им. Пред очите й е гората, поляната, над която прелитат няколко пчели – това е целият й живот. Семейството отглежда и малко пшеница, но нищо друго, тъй като никоя реколта не е сигурна. Този живот в бедност и труд все пак е по-малко тежък за жената; тя не се похабява и не погрознява така, както при тежката работа на полето. А и така разполага с повече свободно време. Сама е, няма никакви съседки, злотворният и окаян живот в затворените мрачни градчета – царство на непрестанен взаимен надзор и опасни сплетни – все още не се е зародил. Жената няма други приятели, освен своите сънища, тя не говори с никого, освен с животните и с дърветата в гората.

Дърветата приказват и ние добре знаем за какво. Те й разкриват смисъла на думите, научени от майка й, от баби и прабаби, тези прастари тайни, които преминават от жена на жена с течение на вековете. Такъв е и невинният спомен за старите духове от родния край (една вълнуваща семейна религия), който по време на общото съжителство, заглушен от шума

и неразборията в него, не е имал особена възможност да се прояви, но се завръща тук и често спохожда самотната колиба.

Това е един особен, крехък свят, свят на феи и джуджета, създаден специално за женската душа. Тогава, когато легендите за чудесата на светците се изчерпват и източникът на вдъхновението им секва, на тяхна територия нахлуват същите тези древни вярвания, вдъхновени от една съвсем различна поетика, и налагат тайно и незабележимо властта си. Тези вярвания са съкровището на жената, тя бди над него и го съхранява с нежност. Жената е и фея, феята е също жена, тя е магическото огледало, в което жената открива своя разхубавен лик.

Ала кои са феите? От древните предания знаем, че някога те били същинските кралици на галите, горди и великолепни, но след идването на Христос и неговите апостоли проявили високомерие и непоколебимост и им обърнали гръб. В Бретан, когато дошъл Христос, те танцували, а и до ден днешен не са престанали да танцуват. В това се състои и жестоката присъда над тях – феите са осъдени да живеят чак до деня на Страшния съд. Много от тях са на ръст колкото зайци и плъхове. Пример за това са Ковриг-гван – феите джуджета, които нощем край древните камъни на друидите ви повличат в своето хоро. Още един пример – красивата кралица Маб, която си направила царска каляска от орехова черупка. Всички те са малкокапризни и често пъти не особено приятелски настроени.

Но как да ги съдим, като знаем за тъжната им орис? Колкото странни и малки да ни изглеждат понякога, всички те имат сърце и изпитват нужда от обич. Те са добри и великодушни, но могат да бъдат и зли, и необикновено изобретателни. Когато се ражда дете, те слизат през комина, орисват го и определят съдбата му. Феите обичат добрите предачки; те самите предат божествено. Така гласи и поговорката: преде като фея.

„Вълшебните приказки“, изчистени от несъстоятелните елементи, с които съвременните разказвачи са ги окичили, изразяват самата народна душа. Тези приказки съдържат несъмнено частица историческа истина, те отпращат към времената на големия глад. В повечето от случаите обаче те далеч надхвърлят историята, понесени върху крилете на „Синята птица“ в световете на една изначална поезия, разкриваща чрез нашите най-съкровени желания – неизменно едни и същи – вечната история на човешкото сърце.

Огромното желание на бедния труженик да отдъхне, да си почине, да открие съкровище, което ще сложи край на мизерията му, често намира отражение в тях. В повечето случаи това е един благороден порив – търсеното съкровище се въплъщава в една душа, в съкровище от любов, което спи и чака часа на своето пробуждане (като в „Красавицата и звярът“); друг път любимото същество, по силата на фатална магия, е скрито под чужд облик. Оттук е произлязла вълнуващата трилогия, това възхитително crescendo, обединяващо „Рике с перчема“, „Магарешката кожа“ и „Красавицата и звярът“. На любовта не можеш да устоиш. Скрита зад маската на грозотата, тя не престава да те преследва и най-сетне прониква до вътрешната, скритата красота. В последната приказка този стремеж към любовта достига върховната си изява и ми се струва, че не е възможно човек да я прочете, без да се просълзи.

Във всички тях откриваме стаена една безкрайна нежност. Душата, попаднала във властта на магията, не мисли само за себе си. Тя се опитва да спаси природата и да помогне на хората. Всички жертви на жестока съдба – и измъченото от мащехата дете, и най-малкото сестриче, тормозено от по-големите си сестри, – всички те са нейни любимци. Тя разпростира състраданието си дори над благородната дама от замъка, окайва злата й участ в ръцете на жестокия барон („Синята брада“). Тя се грижи и за животните, утешава ги и тъжи за тях, че не могат да се освободят още от животинския си облик. Но и това ще мине, нека потърпят. И тези пленени души един ден ще се сдобият с криле, ще бъдат свободни, ще обичат и ще бъдат обичани. Това е другото лице на „Магарешката кожа“ и на подобните на нея приказки. Именно тук се усеща женското сърце. Полският работник е твърде груб към своите животни. Ала жената не ги възприема по същия начин. Тя гледа на тях като дете. Всички те са хора, всички те имат душа! Целият свят е възвисен, облагороден. О, това е светът под възхитителното действие на магията! Тя – толкова скромна и мислейки се за толкова грозна, тя същата дарява цялата природа със своята красота и очарование!

Надали наистина е толкова грозна тази селска женица, чието мечтателно въображение намира храна във вълшебствата? Споменахме вече, че тя се грижи за домакинството, наблюдава домашните животни, докато преде, ходи в гората и събира малко дръвца. Работата й все още не е твърде тежка, тя все още не е онази грозна селянка, каквато неминуемо ще стане, когато започне тежкият полски труд, свързан с отглеждането на пшеницата. Тя не е и тлъстата, тромава и ленива буржоазка, рожба на градския живот. Живееща в абсолютна несигурност, срамежлива, кротка и нежна, тази жена се уповава единствено на Божията закрила. Високо горе в планината пред очите й се извисява тъмният и заплашителен силует на замъка, от който могат да дойдат хиляди беди. Тя се бои от своя мъж и го почита безкрайно. Навън прост крепостник, за нея той е същински крал. На него дава най-хубавото, а самата тя живее почти от нищо. Тя е стройна и слаба като светиците в църквите. Изключително оскъдната храна в онези времена създавала тези крехки същества, които смъртта лесно отнасяла със себе си. Смъртността сред децата била огромна. Тези бледи рози били целите изтъкани от нерви. Оттук води началото си и страшният епилептичен танц, така характерен за XIV в. Но сега, някъде през ХІІ в., това постоянно полугладно състояние е съпътствано нощем от сомнамбулни пристъпи, а денем – от полусънни мечти и горещи сълзи.

Ала същата тази жена, толкова невинна, крие в сърцето си една тайна: съчувствения спомен за онези нещастни някогашни божества, изпаднали до нивото на обикновени духове. Не си мислете обаче, че духовете не страдат! Особено зиме, принудени да спят на голия камък или в корените на дъба, те сигурно зъзнат от студ. Те обожават топлината, ето защо непрекъснато се навъртат край къщите на хората. Понякога можете да ги зърнете в някой обор, сгушени на топло до домашните животни. Тъй като вече никой не им кади тамян и не им принася жертви, те се изхитряват и понякога открадват по малко мляко. Пестеливата

стопанка не лишава мъжа си от нищо, но взема от своята дажба и вечер им оставя от изварата.

Духовете бродят само нощем, прокудени от дневния светлик, но те непрекъснато се стремят към него, жадни за светлина. Понякога стопанката се прокрадва тайно през нощта, за да остави малко кандило до дъба, където те живеят, при тайнствения извор, който, отразявайки светлината, разведрява бедните изгнаници. Ала и духовете не се проявяват като неблагодарници. Някоя сутрин жената се събужда и вижда, че къщата е подредена от невидима ръка. Тя е стъписана, кръсти се, но не казва нищо. Когато мъжът излиза, тя напразно търси обяснение за чудото. Трябва да е бил някой дух. „Но кой е той? И какъв ли е?… О, как бих искала да го зърна!… Ала се страхувам… Та нали се говори, че който види дух, умира?“

Тогава обаче люлката се помръдва и се залюлява от само себе си… Жената е поразена и в този миг дочува тъничък, нежен гласец, толкова тих, че й се струва, че звучи в самата нея: „Скъпа ми стопанке, приятно ми е да люлея рожбата ти, защото самият аз съм дете“. Сърцето й се разтуптява, но въпреки това тя се чувства успокоена. Детската люлка е така невинна и умилителна, а също и този малък дух – той също трябва да е добронамерен и мил, сигурно добрият Господ го закриля.

От този ден нататък жената вече не е сама. Тя усеща ясно присъствието му; той никога не се отдалечава от нея. Понякога духът докосва роклята й – лекото шумолене на плата я известява за това. Той непрестанно кръжи около нея и не дава признаци, че ще я напусне. Отиде ли в обора, я следва по петите; на другия ден пък й се струва, че е влязъл в гърнето с маслото. Колко жалко, че не може да го задържи и да го погледне! Някой път, докато разравя главните в огнището, изведнъж й се струва, че е зърнала този палавник да се въргаля сред искриците на жаравата. Друг път за малко да го хване, както се е укрил в някоя роза. Той е такъв един малък, а пък работи, мете, подрежда, спестява й хиляди грижи.

Той успява да се промъкне дори в сърцето на стопанина, умилква му се, спечелва благоразположението му. Грижи се за сечивата му, обработва градината му, а вечер за награда, скрит зад детето и котката, се сгушва на топло в огнището. Неговото гласче, подобно на цвърченето на щурец, се чува навсякъде, но никой не може да го види, освен в редките случаи, когато отблясъкът от огнището освети някое ъгълче, където обича да се спотайва. Тогава всички са убедени, че са зърнали с крайчеца на окото си едно симпатично дребосъче, и се провикват: „Хей, малечко, видяхме те!“

МАГЬОСНИЦИТЕ ОТ СТРАНАТА НА БАСКИТЕ

Никога досега баските не са били характеризирани по-добре, отколкото в книгата на М. дьо Ланкр „Непостоянство“. У нас, както и в Испания привилегиите им са толкова големи, че Баската област представлява нещо като държава в държавата. Бaските в нашите земи имали единственото задължение да оказват въоръжена помощ на краля: щом чуели ударите на барабана, зовящи за война, те трябвало да изпратят две хиляди въоръжени мъже под ръководството на баски военачалници.

Из „Магьосницата“

Литературен вестник 27.03-2.04.2019 7

А Р Х И В Н А М О Д Е Р Н О С Т Т А

Баските от Байон и Сен-Жан дьо Лус – луди глави с ексцентричен темперамент, известни с пословичната си храброст, които тръгвали в открито море на лов за китове в най-опасните води дори по време на буря, твърде често оставяли жените си вдовици. Те смело се впускали в приключения из колониите на Анри IV и из земите на Канада, поверявайки съпругите си на грижите на Бога или на Дявола. Тези жени – много красиви, смели и надарени с изключително въображение, прекарвали дните си в нескончаемо бъбрене, седнали върху надгробните камъни, в очакване на нощта, която да отнесе и тях в гроба. Така било поставено началото на Cабата, или вещерските сборища, с които те давали израз на своята ярост и безпомощен гняв. Самата природа ги превръщала в магьосници. Дъщери на морето и на нереалното, те плували като риби и волно играели с вълните. Техният истински господар бил Повелителят на въздуха, крал на ветровете и на мечтите.

Самият инквизитор, който ги изпраща на кладата, е запленен от тях: „Те минават – пише той – с коси, разпилени от вятъра и свободно падащи по раменете им; пристъпят така увенчани и въоръжени с красотата на тези коси, че слънцето преминава през тях като през мъгла, а блясъкът им е така силен, сякаш се сипят горящи искри… Оттук и обаянието на очите им, смъртно опасни както в огъня на любовта, така и в светотатството на магията“.

Този французин от Бордо, възхитителен магистрат, един от първите представители на онзи тип светски съдии, които прославят тогата през XVII в., свири на лютня в промеждутъците между процесите и дори кара магьосниците да танцуват, преди да ги изпрати на кладата. Той пише добре и в това, което пише, има много повече истина, отколкото в писанията на другите. И все пак дори у него откриваме един нов момент на неяснота, присъщ за епохата. По-голяма част от тези магьосници, толкова многобройни, че съдията не можел да осъди и изгори всичките, твърде добре усещали, че най-голяма снизходителност ще бъде проявена към тези, които най-добре съумеят да проникнат в мислите и отгатнат слабостите му. Но за коя слабост, за кой порок става дума? Несъмнено за най-разпространения, най-човешкия от всички пороци – любовта към вдъхващото ужас чудо, удоволствието от страха. Към това трябва да прибавим и суетата: колкото повече тези умели магьосници разкривали ужасения и разгневен лик на дявола, толкова повече инквизиторът се ласкаел от мисълта, че е във властта му да обуздае и подчини своя съперник. Той се кичи с победите си, заслепява се от глупостта си и си мисли, че е успял да подчини на волята си тези бедни глупачки.

Най-вълнуващото представление от този род е испанското аутодафе в Логроньо, състояло се на 9 ноември 1610 г. и описано от Йоренте. Дьо Ланкр, който въпреки желанието си да омаловажи този процес го споменава с професионална завист, описва невероятната прелест на зрелището, подсилена от вълнуваща музика. На единия от ешафодите били покачени малобройните кандидатки за кладата, а на другия – тълпата от помилвани.

Магьосническите практики сред нашите баски никога не достигат до такива фантастични измерения. Изглежда, че при тях Шабатът представлявал чисто и просто голям празник, на който всички, включително благородниците, отивали да се позабавляват. В първите редове стояли хора със забулени лица или с маски, които някои смятали за благородници.

„Навремето – пише Дьо Ланкр – по тези сборища се срещали само луди. Днес там се събират хора от знатен произход.“ За да отдаде дължимата чест на тези местни величия, Сатаната често пъти избирал „епископ на Шабата“. Тази именно е титлата, която получил младият сеньор Лансиена срещу високата чест да открие танците със самия Дявол. С тази силна подкрепа зад гърба си магьосниците господствали в пределите на баските. Неописуем бил ужасът, който вдъхвали и с помощта на който властвали над въображението на хората. Мнозина били тези, които вярвали, че са техни жертви, и които действително заболявали. Някои били сполетявани от епилептични припадъци и лаели като кучета. Само в малкото градче Ак броят на лаещите епилептици наброявал четиридесет. Жертвите до такава степен били свързани с причинителките на своето страдание, че веднъж някаква жена, която била призована за свидетел, още с наближаването на дома на магьосницата започнала да лае и не можела да спре, при все че изобщо не я виждала.

Жените, на които приписвали тези ужасяващи умения, били наричани „вещици“, т.е. вещи в занаята. Никой не се осмелявал да затвори пред тях вратата на дома си. Дори един магистрат, помощник по углавните дела в Байон, позволил да се чества Шабат в дома му. Господарят на Сен-Пе-Уртуби също бил принуден да го празнува в своя замък.

ПРАЗНИКЪТ НА МЪРТВИТЕ (ЗАДУШНИЦА)

Твърде скоро ще се озовем в онази terra incognita, в която вече почиват нашите приятели и любими. Но дали ще ги видим отново? Ще бъдем ли отново с тях? Къде са те? И какво правят там? Вероятно нашите мъртъвци са пленници, щом не дават никакъв знак от отвъдното. А какво да направим самите ние, за да бъдем чути от тях? Нима няма да видя повече баща си, чийто едничък син бях аз и който ме обичаше така страстно и

всеотдайно?… Ах, и от двете страни – послушно подчинение, безпомощна обвързаност, взаимно незнание за онова, което се случва отвъд, от другата страна! Сякаш непрогледна нощ в напразно очакване на лъч светлина.Тези вечни и естествени човешки вълнения и представи, които в Античността са чисто и просто обвеяни с меланхолия, през Средновековието стават жестоки, горчиви и обезкуражаващи, от което и душите сякаш се смаляват. Сякаш човешката душа е поставена в калъп, префасонирана и смалена до размерите на един обикновен гроб. Скромният ковчег, скован от четири борови дъски, напълно подхожда за целта. Задушаващата му теснота е просто покъртителна. Когато онзи, който бива поставен в него, се завърне в сънищата на живите, той не се явява като лека сянка, обляна в светлина и обвита с ореола на Елисейските поля. Не, той се връща като измъчен страдалец, злочеста плячка на дългоноктестата котка на ада.

Днес ние се надсмиваме над тези представи. Ала в продължение на хиляда години никой не се е смеел; напротив – мисълта за тях е довеждала живите до горък плач. Не по-малко жестоко нововъведение е Празникът на мъртвите да се чества през ноември, а не напролет, както било през Античността. Някога го празнували през май – тогава погребвали мъртвите сред цветята. След това той започнал да се празнува през март, когато ведно с пробуждащата се земя се събужда и лястовицата; мъртвият и зърното лягали заедно в земята, огрени от една и съща надежда. Ала през ноември, когато полският труд е приключил, хубавото време си е отишло, и то задълго, когато човек се завръща вкъщи, сяда отново пред огнището и вижда срещу себе си навеки празното място… О, как се усилва мъката!… Очевидно зад избора на това траурно за самата природа време се криело опасението, че в душите на хората няма достатъчно болка.

Ала дори и най-безчувствените хора, погълнати от ежедневния труд и

безкрайните житейски грижи, понякога имат странни срещи. В мъгливия утринен мрак или пък вечер, когато сенките се спускат така бързо, за да погълнат светлината, десет или дори двадесет години след раздялата един тъничък гласец нашепва сякаш в самото ти сърце: „Здравей, приятелю; ето ни и нас… Ти си още жив и работиш, както някога… Толкова по-добре! Ти не страдаш вече твърде много, научил си се да живееш без нас… Но ние никога не успяхме да свикнем… Празнината е запълнена и ти вече не чувстваш липсата ни. Къщата, която някога бе наш дом, сега е отново пълна и ние я благославяме. Всичко върви добре, по-добре дори от времето, когато твоят баща те носеше на ръце, когато собствената ти дъщеричка ти казваше на свой ред: „Татко, гушни ме…“ Но ти плачеш… Ето, ние си тръгваме, сбогом“.

Уви! Няма ги вече! Скръбта е тиха и покъртителна. Истина ли е това? Не, хиляди пъти по-добре е да загубя себе си, отколкото да ги забравя! И въпреки това, каквото и да се говори, той е принуден да признае, че спомените му убягват и вече не са така отчетливи; чертите на милите лица вече се губят в забравата, потъмняват, избледняват. Колко тежко, горчиво и унизително е да се чувстваш така слаб, така незначителен и преходен, да изтичаш подобно на вода, без да можеш да задържиш спомена; колко мъчително е да усещаш как с времето все повече разпиляваш съкровището от болка, което си се надявал, че ще съумееш да опазиш до края на дните си!… Върнете ми го, умолявам ви, не мога да живея без този несекващ източник на сълзи… Върнете в паметта ми очертанията на скъпите изгубени лица… Ах, поне да можеха да се явяват нощем в сънищата ми!

Превод от френски: РАДОСВЕТА КРЪСТАНОВА

Вещица в т.нар. кресло на удавника. Илюстрация от книгата на Джон Аштън Chap-books of the Eighteenth century (1834 г.)

8Литературен вестник 27.03-2.04.2019

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Сцена

Ян Енглерт е Doctor honoris causa на НАТФИЗ

Проф. Ян Енглерт получава почетното звание Doctor honoris causa от проф. д-р Станислав Семерджиев, ректор на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“

На 23 март 2019 г. проф. Ян Енглерт получи почетното звание Doctor honoris causa на НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ от Академичния съвет на Академията.Тържествената церемония беше уважена от представители на академичната и културната общност, настоятели, преподаватели, студенти, журналисти.

Пражкото квадринале е най-големият световен форум за сценография и театрална архитектура. Вече над 50 години в продължение на 10 дни през месец юни в Прага се събират визуални артисти от 78 страни, за да бъдат част от фестивала. След 2015 г. той получава признание от EFFE Awards като един от най-престижните световни фестивали.

“Конгломерат” е името на интерактивния павилион, с който България ще бъде представена на Световното сценографско квадринале в Прага. Какъв беше професионалният Ви път от участието в Прага през 2007 г. в модул „Студентска експозиция“ до ролята Ви на куратор 12 години по-късно?

Пражкото квадринале е най-големият форум за сценография в света и винаги ще присъства като основна тема и цел в академичната среда и учебния процес на студентите по сценография. През 2007 г. бях четвърти курс и ми предстоеше дипломиране, така че проектът, който направих и впоследствие представихме в Прага, беше дипломна работа - пърформанс, посветен на Вавилонската кула с името „Unitetshapes of Banylon”. В него участваха над десет колеги от Художествената академия, както и студенти по режисура и актьорско майсторство от НАТФИЗ, така че би могло да се каже, че това е едно колективно дело, един „протоконгломерат“. Пърформансът беше приет изключително добре, а след премиерата му в България спечели наградата на ТР „Сфумато” „Нови имена” и участва в още два международни фестивала. Този опит показа, че Пражкото квадринале предлага изключителна възможност за студенти и професионалисти да представят свои творби и да създадат важни контакти с други техни колеги от цял свят. Националното представяне на страните участници по традиция е най-престижният изложбен модул и курирането на такъв проект е особено отговорна задача. Дванадесетте години, които отделят Вавилонската кула и „Конгломерат”, са своеобразен „тест за доверие”, който проверява определени качества преди делегирането на подобна отговорност. Надявам се предложението от страна на Секция „Сценография“ към СБХ да бъда комисар за българското участие на тазгодишното издание на PQ е знак именно за доверие и професионално уважение.

Каква е концепцията на „Конгломерат“ и по какъв начин осмисля темите на тазгодишното издание на Пражкото квадринале?Темите на Пражкото квадринале за 2019 г. са: „Трите коня на Нике”, „Трите фази на живота – Младост, Зрялост, Старост”, „Трите фази на творчеството – Въображение, Трансформация, Памет“, с подтема „Сътрудничество” за изложбения модул на професионалистите. Допълнително условие на организаторите е „видимостта” и липсата на затворени, обособени обеми в експозиционната площ. Тематичното разпределение на изложбените модули е логично: Въображение - студентската експозиция, Трансформация – професионалистите, Памет – архитектурата.

Конгломерат означава съвкупност от различни по естетство елементи. Визуално павилионът е решен като ажурен купол – кошер, изграден от шестостенни килийки.

Той става организационна система, хранилище, дом на множество творения. Това са различните сценични и екранни произведения, които „живеят заедно” и в този смисъл доказват идеята за „сътрудничество” (подтемата на изложбения модул). Трансформацията присъства на много нива във визуално и концептуално отношение – разглеждайки изложбата чрез таблети, зрителите виждат един друг, трансформиран образ на реалния павилион. Трансформация се случва и при разглеждането на виртуално представените проекти – посетителите трябва да сложат маски - глави на пчели с вградени VR очила, и сами се превръщат в сценични образи. Формата на градивните единици и структура в архитектурното решение са явна метафора на биологичността, деленето, фазите на развитие при пчелите, биомеханиката в нейния кинетичен и романтичен аспект.

За такъв голям проект екипът е от изключително значение - особено когато говорим за употребата на върхови технологии (виртуална и добавена реалност - VR и AR). Към кого се обърнахте при избора на екип и защо решихте да се спрете на точно този технологичен начин на представяне на българските сценографски постижения през изминалите 6 години?„Конгломерат” е мащабен и амбициозен проект, иницииран от Съюза на българските художници. Зад него стои невероятен екип от всеотдайни професионалисти, които вярват в стойността на начинанието. Те са Момчил Алексиев, Любомира Костова и Калоян Николов, които заснемат VR съдържанията; Златка Узунова и Димо Чотров от VAR lab, които създават интерактивността, менютата, виртуалната галерия, добавената реалност; Гергана Тилева и Георги Рафаилов – архитектите, работещи върху „еволюцията” на първичната концепция; сериозен екип от координатори – студенти театроведи, администратори от СБХ, доброволци, партниращи организации и съмишленици. Това е реален конгломерат от хора, компетентни в различни сфери, работещи за една обща кауза – представянето на България на Световното сценографско квадринале в Прага. „Върховите технологии”, които

КОНГЛОМЕРАТ на Пражкото квадринале.При Огняна Серафимова – комисар на българското представяне на PQ 2019

Огняна Серафимова – комисар на българското представяне на PQ 2019

са основен метод за представяне на самата изложба са концептуално избрано изразно средство – те дават възможността много информация и визуален материал да бъде организиран и достъпен за посетителите, без да се натоварва „визията” на павилиона. Друго свойство на виртуалната и добавената реалност като методи е, че позволяват един много по-сетивен и пълноценен контакт между зрителя и обекта. Тези качества са изключително важни за преживяването на посетителите и предлагат един смислен прочит на мястото на технологията в изкуството. Над петдесет реализирани сценични и екранни проекта в шест различни сфери – драматичен театър, куклен театър, опера, кино, танц, пърформативни изкуства, ще създадат „общата картина” на българската сценография през последните шест години. Този „широк поглед” върху темата Сценография има нужда от правилен и съвременен език, а според мен това е именно виртуалната и добавена реалност.

Освен изложбения модул, в който България участва с проекта „Конгломерат“, има и други. Кои са те и кои творци ще бъдат представени?България ще бъде представена както в изложбения модул на професионалистите с проекта „Конгломерат”, така и в студентската експозиция, където студенти от НХА, НАТФИЗ, НБУ и АМТИИ - Пловдив ще покажат своите инсталации, курирани от Мира Каланова. Венелин Шурелов ще участва с хепънинг по авторския си проект „Ротор”. В Българския културен институт в Прага ще бъде представена ретроспективна изложба на творчеството на арх. Иван Цонев, а в изложбен модул „Фрагменти” с подзаглавие „Живите легенди” ще бъде включена инсталация на Никола Тороманов.

Какъв е приносът на проекта „Конгломерат” за театралната общност в България, а и за другите, имайки предвид широкото представяне на жанрове?На първо място бих определила ролята на „Конгломерат” като подчертано „имиджов” проект. Той защитава тезата, че българският театър може да „говори” чрез съвременен език. Друг важен принос е стартирането на първия виртуален архив на театралното изкуство у нас, който би помогнал за изследователската и учебната дейност на студенти и теоретици на изкуството. В дългосрочен план обмисляме възможността проектът да се превърне в международен и тази инициатива да даде възможност за междукултурен диалог.Спонсори на проекта, благодарение на които стана възможно осъществяването му, са: САБ, НХА, НАТФИЗ, MOVE.BG, SAMSUNG, Cinemotion, UniCreditStudio, Жанет 45, StalkerStudio.

Въпросите зададе ГАБРИЕЛА ЕВСТАТИЕВА

На крака, с аплаузи и под звуците на студентския химн „Гаудеамус игитур“ присъстващите посрещнаха своя почетен гост. Деканът на факултет „Сценични изкуства“ проф. Пламен Марков представи знаменития полски актьор, а ректорът на Академията, проф. д-р Станислав Семерджиев, му връчи почетното звание Doctor honoris causa.Ян Енглерт започна словото си пред гостите на церемонията на български език. „Ваше превъзходителство, господа професори, студенти, уважаеми гости! Изминаха 45 години от събитията, които свързаха професионалния ми живот с българската култура. Това стана благодарение на актьорската ми професия, която упражнявам вече почти 60 години. „OТЕЦ ЕРЕДИЯ“ влезе в живота ми и като ОТЕЦ ЕРЕДИЯ

стоя сега тук пред вас, поемайки риска да изнеса тази лекция. Заставам пред вас и като дългогодишен педагог, академичен преподавател и ректор на Варшавската Театрална академия в продължение на 12 години.“ След словото си знаменитият актьор и педагог отговори на множеството въпроси, отправени към него от присъстващите в препълнената зала.

Дамянка Савова и Теодора Тодорова

Литературен вестник 27.03-2.04.2019 9

Адам Джонсън

Адам Джонсън (роден 1967 г.) е американски писател и университетски преподавател. Романът „Синът

на управителя на сиропиталището“, своеобразен социален портрет на живота в Северна Корея, му

донася през 2012 г. награда „Пулицър“. Книгата, в превод на Пейчо Кънев, ще излезе през април в

издателство „Жанет 45“.

Това беше краят на тренировката им. Време беше да отвлекат оперната певица. Офицер Со щеше да прекоси Японско море с рибарско корабче, а Джун До и Гил щяха да се качат на нощния ферибот от Чонгджин до Ниигата. В полунощ, вече отвлекли певицата, трябваше да се срещнат със Со на плажа. Простотата е ключова за плана, обясни офицерът.Джун До и Гил се качиха на следобедния влак до Чонгджин. На гарата семейства спяха под товарните платформи и чакаха да мръкне, за да се доберат до Шиниджу, а оттам само преплуваш река Тумъндзян и си в Китай. Отправиха се към пристанище Чонгджин пеша, покрай „Комбинат на обединението“, чиито високи кранове ръждясваха неизползвани, а релсите на вагонетките за медна руда към пещите отдавна бяха откраднати за старо желязо. Жилищните блокове бяха необитаеми, а прозорците на пунктовете за раздаване на порциони бяха закрити с месарска хартия. Никъде не висеше пране, във въздуха не миришеше на лук. Дърветата бяха изсечени по време на глада и сега, години по-късно, новите фиданки бяха еднакво високи, стволовете им бяха с дебелината на глезен, гладки, и прорастваха от най-невероятни места – варели и канализационни шахти. Някакво дръвче растеше от външен нужник, в който човешки скелет бе изходил несмилаемата му семка.Когато стигнаха до сиропиталището „Дълги бъднини“, то им се стори не по-голямо от лазарета.Джун До съжали, че бе изтъкнал този факт, защото Гил настоя да влязат. Вътре имаше само сенки. Всичко възможно беше изкъртено за горене – дори касите на вратите бяха отишли в огъня. Беше останал само Списъкът на сто и четиринайсетте велики мъченици на Революцията, изписан с боя на стената.Гил не вярваше, че Джун До бе дал имена на всички сираци.– Наистина ли си наизустил имената на всички мъченици? – попита той. – Кой е единайсети номер?– Ха Шин – отговори Джун До. – Когато го заловили, си отрязал езика, та японците да не могат да изкопчат никаква информация. Имаше едно нямо момче и аз го кръстих с това име.Гил плъзна пръст надолу по списъка.– Ето го твоето име – каза. – Мъченик номер седемдесет и шест: Пак Джун До. Каква е неговата история?Джун До докосна почернялото място на пода, където преди стоеше печката.– Той убил много японски войници, обаче събратята му от революционния отряд не му вярвали, понеже не бил с чиста кръв. За да докаже лоялността си, той се обесил – отговори До.Гил впери поглед в него.– И ти си взел неговото име? Защо?– Той издържал върховното изпитание за преданост.Стаята на управителя на сиропиталището се оказа не по-голяма от дървен палет. На мястото на снимката на злощастната жена Джун До откри само дупка от гвоздей.– Ти тук ли спеше? – попита Гил. – В стаята на управителя?Джун До му показа дупката от пирона.– Тук висеше портретът на майка ми.Гил я огледа.– Наистина е имало пирон тук – отсъди той. – Я ми обясни: щом си живял с баща си, защо имаш сирашко име?– Той не можеше да ми даде своето име, защото така всички щяха да узнаят за позорния начин, по който е принуден да отгледа сина си. А не беше по силите му да ми даде името на друг мъж, дори на мъченик. Наложи се сам да го направя.Изражението на Гил показваше безразличие.– А какво беше името на майка ти?Чуха в далечината свирката на ферибота „Манйонбон 92“.Джун До каза:– Все едно ако си сложа някакво име, то ще реши всичките ми проблеми.

*Джун До прекара нощта на тъмната кърма на кораба, загледан надолу към бурната водна диря. Румина, мислеше си той. Не искаше да чува гласа й, нито да си я представя. Чудеше се само как тя би прекарала последния си ден, ако знаеше какво я очаква.Късно сутринта влязоха в пристанище Бандайджима – над митническите сгради се вееха национални флагове.

Бяха акостирали големи плавателни съдове в синьото на хуманитарните организации – товареха ги с ориз. Джун До и Гил имаха фалшиви документи, бяха облечени с фланелки „Поло“, джинси и маратонки. По подвижното мостче се спуснаха към центъра на Ниигата. Беше неделя.На път към оперната зала Джун До видя пътнически самолет в небето, а зад него се виеше дълга въздушна следа. Зяпна и проточи шия – невероятно! Дотолкова, че той реши да се преструва, уж всичко е съвсем нормално: цветните светлини, контролиращи движението, или начинът, по който автобусите се накланяха на спирките, както превиват коляно волове, за да се качват възрастните хора. Разбира се, че броячите по паркингите ще говорят и вратите на магазините ще се отварят, когато минеш покрай тях. Разбира се, че в тоалетната няма да има кофа с вода и канче.Матинето се оказа кратко представяне на всички постановки на оперната трупа през новия сезон и певците се изредиха с изпълнение на кратки арии. Гил явно ги знаеше, защото припяваше с изпълнителите. Румина – дребна, с широки рамене – излезе на сцената, облечена с графитеносива рокля. Под правия бретон се виждаха тъмните й очи. Джун До усети, че тя познава скръбта, но не подозираше, че най-тежките изпитания тепърва й предстоят, че тази вечер, след като падне мракът, нейният живот ще се превърне в опера, че Джун До е злокобната персона, която в края на първо действие отнася героинята в селенията на воплите.Тя пя на италиански, после на немски и след това на японски. Най-накрая, когато запя на корейски, стана ясно защо от Пхенян са избрали нея. Мелодията беше красива, ефирният й глас пееше за двама влюбени в езеро, не за Великия ръководител или за победа над империалистите, нито възхваляваше някоя севернокорейска фабрика. Пееше за момче и момиче в лодка. Момичето беше облечено в бял ханбок1, а момчето гледаше прочувствено.Румина пя на корейски, роклята й беше графитеносива, а като че ли беше пяла за паяк, който преде бяла нишка, за да оплете слушателите й. Джун До и Гил се скитаха по улиците на Ниигата, омотани с тази бяла нишка, все едно не се канеха да я отвлекат от селището на певците, намиращо се наблизо. Един стих продължаваше да звучи в главата на До: как по средата на езерото двамата влюбени решават да не гребат повече.Вървяха през града в транс, в очакване да падне мрак. Рекламите направиха огромно впечатление на Джун До. В Северна Корея нямаше никакви реклами, а тук те бяха по автобуси и билбордове, на видеоекрани. Въздействащи и приканващи – прегърната двойка, тъжно дете. Той попита Гил какво гласи всяка от тях, но отговорите все се въртяха около автомобилни застраховки и телефонни тарифи. През един прозорец наблюдаваха как корейки режат ноктите на японки. За забавление пробваха автомат за закуски и получиха пакет с оранжева храна, която никой от двамата не пожела да опита.Гил се спря пред магазин, който предлагаше водолазна екипировка. На витрината имаше изложен голям сак за съхранение на екипировката. Беше черен, от найлон, и продавачът им показа как би побрал всичко нужно за подводно приключение за двама. Купиха сака.Попитаха един мъж, бутащ количка, дали ще им я заеме, а той им отговори да си вземат своя от супермаркета. В магазина беше почти невъзможно да разберат какво е съдържанието на повечето кутии и опаковки. А най-важните неща, като чували с репички и кофи с кестени, никакви ги нямаше. Гил купи ролка дебело тиксо, а от един щанд с детски играчки взе водни боички в метална

1 Или чосонот – корейска национална дреха. Б. пр.

кутия. Гил поне имаше за кого да купува сувенири. Стъмни се, витрините изведнъж грейнаха в червеникаво-синя неонова светлина, а върбите зловещо се осветиха отдолу. Фаровете на автомобилите го заслепяваха. Джун До се почувства незащитен, набелязан. Кога започваше вечерният час? Защо японците не уважаваха тъмнината, като нормалните хора?Застанаха пред един бар, все още имаха време. Вътре хората разговаряха и се смееха. Гил извади йените.– Няма смисъл да ги връщаме – изтъкна.Влязоха и той си поръча уиски. На бара имаше две жени и Гил им поръча питиета. Те се усмихнаха и продължиха разговора си.– Видя ли им зъбите? – попита Гил. – Толкова бели и безупречни, като детски.Джун До не изрази съгласие, затова Гил му каза:– Спокойно де, отпусни се.– Лесно ти е на теб – отговори Джун До. – Няма да ти се наложи никого да похищаваш тази вечер и после да го преведеш през целия град. А ако не открием офицер Со на плажа...– Няма страшно – каза Гил. – Тук никой не крои планове да избяга в Северна Корея. Те не идват да отмъкват хора от нашия бряг.– Такива приказки не помагат.– Хайде, пий. Довечера аз ще вкарам певицата в торбата. Не си единственият способен да набие жена, така да знаеш. Какво му е трудното?– Аз ще се оправя с певицата – заяви Джун До. – Ти само се стегни.– Мога да напъхам една певица в торбата, ясно? – каза Гил. – Мога да бутам пазарската количка. Ти си пийни. Вероятно повече никога няма да видиш Япония.Гил се опита да заговори жените на японски, но те само се усмихнаха и му обърнаха гръб. После поръча едно питие за барманката. Тя се приближи и го заговори, докато наливаше. Имаше тесни рамене, но ризата й беше силно прилепнала, а косата – черна като абанос. Те отпиха заедно и той подметна нещо, за да я разсмее. Когато жената се отдалечи, за да изпълни друга поръчка, Гил се обърна към Джун До:– Ако преспиш с някое от тези момичета, бъди сигурен, че го е направила, защото е пожелала, а не като момиче за наслада на военните, което се домогва до девет печата на ден в книжката си заради порционите, или като заводска работничка, която домсъветът сватосва. У нас красивите момичета дори не те поглеждат. Седнеш да изпиеш чаша чай с някоя, а баща й вече урежда сватбата.„Красиви момичета ли?“, помисли си Джун До.– Светът мисли, че съм сирак. Това е моето проклятие – обясни той на Гил. – Обаче как момче от Пхенян като теб върши такава гадна работа?Гил поръча още питиета, макар че Джун До почти не беше докоснал своето.– Животът в сиропиталището наистина ти е размътил мозъка. Това, че вече не си издухвам сополите в дланта, не означава, че не съм селско момче от Мьосун. Ти също трябва да продължиш напред. В Япония можеш да бъдеш какъвто си поискаш.Чуха приближаващ се мотоциклет и пред прозореца видяха мъж, който го паркираше до други мотори. Измъкна ключа от стартера и го скри под резервоара. Гил и Джун До се спогледаха.

Из „Синът на управителя на сиропиталището“Н Е П О - М А Л К О О Т „ П У Л И Ц Ъ Р “

на стр. 15

Мом

ичет

а но

сят

дър

ва з

а ог

рев,

бре

гове

те

на р

ека

Ялу

, Сев

ерна

Кор

ея,

сним

ка R

eute

rs

10Литературен вестник 27.03-2.04.2019

След като взех душ, отвратителната миризма стана още по-силна. Изтичах в спалнята, взех чаршафа, на който бяхме лежали с Марина и го изхвърлих през прозореца. Където и да отидех, миризмата ме преследваше, а когато правех по-резки движения, вонята се усилваше. Не можех да й се изплъзна. Хукнах към банята, намерих си дезодоранта и целия го изпръсках по себе си. За две секунди ми олекна, а след това вонята отново ме превзе. Олеле майко, а следобед трябваше да отида на работа в печатницата! Как да отида на работа такъв смрадлив? Как изобщо да изляза на улицата така вонящ? И какво ще стане, когато Марина и Елена се върнат вкъщи? Трябва да се отърва от вонята преди да се върнат! Марина ще се разведе с мен, ако веднага не престана да смърдя, а пък Елена, горкото дете, най-вероятно ще се задуши.Някой позвъни на вратата. Бях съвсем гол. Загърнах се с хавлията и отворих. На прага стояха двама полицаи, които първо направиха погнусена физиономия, а после и двамата се изповръщаха върху изтривалката на съседа ми. – Какво е това, да ти еба майката? – извика единият. Не знаех как да му отговоря.– Заповядайте.– Абе какво смърди така, какво правиш ти вътре? – дереше се другият с ръка на носа си.– Ами нещо тука смърди цяла сутрин, и аз не знам какво – опитах се да се правя на луд аз, докато полицаите се държаха за корема и плачеха. – Вие какво всъщност търсите тук?– Получихме сигнал, че от този апартамент в близкия двор е паднала първо една пижама, а после и чаршаф. – Оф, паднаха случайно, докато се сушаха на прозореца.– Върви долу и ги прибирай! И направи нещо с тая воня, отвори прозорците!– Отворени са – казах аз, но те вече тичаха надолу по стълбите, не искаха да чакат асансьора. Известно време размишлявах какво да направя. Трябваше спешно да отида на лекар, но ако изляза на улицата, цялата махала щеше да усети как воня. Извиках „Бърза помощ“.– „Бърза помощ“, заповядайте. – изрече женски глас. – Помагайте, моля ви! Една кола за „29 ноември“ 95, бързо.– Господине, това не ви е такси, че да поръчвате „една кола“. Какво има?– Ужасно смърдя, просто нечовешки, от тази сутрин...– Ами изкъпете се!– Не, не ме разбирате, изкъпах... - отворих уста, за да кажа, но женският глас бе прекъснал връзката. Отново набрах 94. – „Бърза помощ“, заповядайте – изрече нов женски глас. – Помагайте, човек получи инфаркт на „29 ноември“ 95, десети етаж, апартамент 35!– Веднага изпращаме екип. Какво смърди така тук? – каза женският глас и прекъсна.Не смеех да седна на нито една мебел да не би да я омириша. Излязох на балкона и седнах на бетонния под. След петнайсетина минути някой звънна на вратата. Отворих, а там стояха трима души в бели престилки. Носеха оборудване за електрошокове, ток и всичките онези глупости. Направиха отвратени физиономии, а един от тях ме попита: „Къде е пациентът?“– Аз съм пациентът.– Какво става, мина ли ти инфарктът? - запита ме докторът, като се мъчеше да не вдишва. – Нямаше никакъв инфаркт, излъгах ви.– Ей, ало! За това се отива в затвора бе! Какъв си ти бе, ненормален ли си? И какво, еба ти, смърди така тука? Отваряй прозорците!– Отворени са. Аз смърдя така от сутринта. Откакто съм се събудил ме преследва тази непоносима воня. Изкъпах се, отворих прозорците, но няма никаква полза.Размахвах ръце, поради което хората в бели престилки си сложиха маски. След което влязоха в апартамента и малко се разходиха из него. И тогава един от тях се приближи до мен.– Слушай какво, смърдиш като смъртта, това е така, но от това не се умира. По-точно ти няма да умреш.

Отивай като всички останали хора в поликлиниката, изчакай си реда и кажи на доктора какво те мъчи. Ние сме само за тези, които умират.И си тръгнаха. Намерих се в

небрано лозе. Облякох се и излязох от апартамента, надявайки се някак да се добера до поликлиниката. Обаче още в асансьора стана инцидент. На петия етаж асансьорът спря и в него влезе младата съседка, която води „ТВ дневник“. Още щом асансьорът потегли, тя безмълвно се строполи на пода. Спрях асансьора на втория етаж, излязох от него и тръгнах да слизам по стълбите. Оставих съседката в асансьора. На партера налетях на една баба, която вечно виси там и следи кой влиза и излиза от сградата. Когато се приближих до нея, бабата започна да вие („Еееееее!“) и след няколко секунди припадна. Минах покрай нея и излязох на улицата. Там минаваше един човек с момиченце. Когато се приближих, момиченцето започна да пищи, а човекът – да кашля и да повръща. Върнах се обратно в сградата. Дума не можеше да става да ходя така при доктора. Качих се по стълбите на десетия етаж, влязох в апартамента и превъртях ключа два пъти. Обадих се в печатницата и заявих, че съм тежко болен и не мога да дойда на работа. Шефът ми каза, че ако не се появя днес следобед, повече да не му се появявам. След това се обадих в работата на Марина. Оттам ми казаха, че вече си е тръгнала към вкъщи. Тогава излязох на балкона, съблякох се гол и седнах на бетонния под. Хвърлих дрехите си от балкона. Дънките и суичърът ми паднаха в двора на блока, а чорапите и гащите ми още известно време бяха подхвърляни от вятъра. След половин час чух да се отключва външната врата. След това долових гласа на Марина: „Какво смърди така? Райко, къде си? Отвори прозорците!“ След което я чух да казва: „Прозорците вече са отворени“. Тогава отново извика: „Райко, къде си?“, а аз отговорих: „Ето ме, на балкона, не се приближавай!“– Какво търсиш гол на балкона? И какво смърди така?– Аз смърдя, сърце мое.– Моля?– Аз смърдя. Смърдя като самата смърт! Изкъпах се, но нищо не помага, смърдя още повече.Марина се опита да излезе на балкона, а аз й повторих да не се приближава, защото ще се задуши.– Хайде, Райко, не говори глупости. Ти си ми мъж. Колкото и да смърдиш, аз ще те изтърпя.Тя излезе на балкона и на секундата започна да повръща. Изтича обратно в апартамента и затвори балконската врата зад себе си.– Исусе Христе! Света Богородице и всички светии, как смърдиш само! Какво се е случило?! – крещеше Марина през затворената врата и прозореца, който междувременно бе затворила, за да не влиза вонята.Само повдигнах рамене. Марина седна на масата в кухнята и започна да си гризе ноктите, като от време на време хвърляше поглед към мен. След това излезе от кухнята и след десет минути се върна с два куфара.– Слушай – извика тя през затворената врата и прозорец. – Излизам да взема Елена от детска градина, а после отивам при родителите ми в Нови Белград. Това наистина не може да се понася. Съжалявам, но не мога да бъда до теб, докато смърдиш така. Обади се, когато вонята престане! След това си отиде. Забрави да отвори прозореца и вратата на терасата, за да мога да се върна в апартамента. Стоях известно време така гол, а след това седнах. Гледах една жена, която простираше пране на един балкон наблизо. Независимо че аз смърдях така, въздухът ухаеше. Пролетта бе по-силна дори от моята воня. Децата се връщаха от училище, автобусите пърпореха по белградските улици, птичките чуруликаха. Небето бе синьо, а в далечината Дунав бе същият като цвета на небето. Помирисах лявата си ръка и в същия миг умрях.

ХЛЕБАРКАТА

Роден съм преди два дни в имотно градско семейство. Освен баща и майка имам още деветстотин братя и сестри, както и тринадесет хиляди близки роднини. Живеем в следвоенен девететажен блок в центъра на Белград. Баща ми и майка ми избрали последния етаж. Казват, че не могли да устоят на гледката. Заедно с нас на деветия етаж живее още едно семейство хлебарки, което общо наброява осемнадесет хиляди. На нас принадлежи северната половина на етажа, т.е. апартаменти 32 и 33, а на тях – южната половина, съответно апратаменти 34 и 35. Отношенията между нашите две семейства са добросъседски и за тези два дни не съм присъствал на някакви големи инциденти. Току някой вземе, че се напие и запее малко по-шумно, тук-таме някой влезе в чужда дупка, тук-таме някой вземе, че опъне нечия сестра, но всичко това се разрешава с разговор на чашка и с малко добра воля. Тези обичайни проблеми ги има навсякъде, така е и между нас – борба за храна, борба за мадами и борба за оцеляване. Животът никак не е лесен.Много рано останах без баща. Половин час след моето раждане старият ми баща излезе на разходка. Напусна

своята канализационна тръба и отиде да се помотае из апартамент 33. И там попадна на оня лудия. По неизвестно каква причина онзи стоял в банята на тъмно. Пристигнал баща ми с един свой приятел и без да се усъмнят в нищо, излезли направо на плочките. Мислели си, тъмно е, а хората не обичат тъмнината, не виждат в тъмницата и не ходят из тъмното. И си излезли те двамата в хубавата лятна вечер. Когато изведнъж светлината се запалила, лудият стоял насред банята. Бил само по гащи и кубинки. Когато лампата светнала, баща ми и неговият приятел спрели като вкаменени и приложили стария трик на хлебарките да не издават своето местонахождение чрез неподвижно стоене. Очевидно нещо не работи в тоя трик, защото който и да се е опитал да го приложи, не се е завърнал вкъщи. И с един удар на ботуша маниакът направил приятеля на баща ми на пихтия, а баща ми – герой от хиляди битки, ударил на бяг към една кухина между пералнята и вратата на банята. Но с една крачка лудият го настигнал и го стъпкал. Обаче не го стъпкал целия, ами само задната му половина, и баща ми останал така преполовен на плочките в банята да се вайка и да плаче. Лудият се смееше като ненормален, а ние слушахме от кухината стоновете на баща ни. Не искаше да го довърши, ами го остави така насечен да хленчи, отчасти за да извлече удоволствие от садизма си, отчасти за да примами някои от нас да излязат и да се опитат да помогнат на ранения старец, за да подложи и нас на клане. Хората са пълни лайна.Този маниак обаче е доста неефективен, защото лично можеше да убие едва десетина от нас за една вечер. Цяла нощ ни причаква и брутално смазва с обувка, навит вестник, понякога и с бейзболна бухалка. Онези от апартамент 32 са много по-коварни. Оставят наоколо хляб по пода и когато го изядем, за една нощ умират направо осемстотин. Дълго време трябваше на моите предци да проумеят, че хлябът е поръсен с отрова. Мъдрите хлебарки предупреждаваха народа да не се тъпче с хляб, който се намира по ъглите на стаята, а да ядат само онзи, който стои в кутията за хляб, но народът е добитък – не слуша и упорито се тъпче с хляб, с който го тровят и убиват. Слава на бога, че се размножаваме като смахнати, така че това не намалява значително бройката ни. Въпреки че хората от апартамент 32 се оказаха далеч по-гибелни за нашата популация, маниакът от 33 много повече ни лазеше по нервите, вероятно поради своята фанатична омраза към хлебарките. Пълен боклук!Още на следващата вечер тръгнах на лов с по-големите ми братя. Избрахме апартамента на маниака, за да не би случайно да изям някое отровно парче хляб от пода. Излязохме от пукнатина близо до клозетната чиния. Движехме се плътно до стената, след което влязохме в друга пукнатина и през един тъмен тунел пътувахме няколко сантиметра. Ако имах сърце, вероятно щеше да ми изскочи. Излязохме в кухнята. Тръгнахме към кутията за хляб, и тогава се запали лампата. Братята ми побягнаха да се скрият под балатума, а аз останах като вкаменен на паркета до стената. Психопатът стоеше на половин метър от мен и ревеше: „Ха-ха-ха, глупаци!“ След което коварно почна да скача върху балатума. Загинаха всичките осемдесет и трима. Те бяха едри черни момчета, а аз бях още малък, някак си кафяв, и затова маниакът не ме забеляза. Отиде в другата стая, като се смееше гръмогласно, а аз едва намерих пътя до вкъщи. Когато пристигнах там и разказах какво се е случило, останалите ми четиристотин и тридесет братя побесняха. Някои плачеха, други си скубеха четината по краката, а двама дори извършиха самоубийство. Независимо от това, че сме много, хлебарките трудно понасят загубата на член от семейството си. Съвещаваха се няколко часа какво трябва да се направи, накрая се оформиха две предложения. Първото беше да го оставим да продължи да ни унищожава, а второто предложение беше да се съберат четиридесет доброволци за самоубийствена акция и да го нападнат, пък каквото ще да става. Майка ни и сестрите ни предимно бяха за това да оставим онзи хомо сапиенс на спокойствие, пък може би един ден и той щеше да ни остави на мира. Но това бе типичното женско мислене. Мъжете подкрепяха действията, но никой не смееше да участва в начинанието. Аз се кандидатирах без да мисля, а веднага след това се обадиха и още осемдесет, защото ги беше срам да мълчат, когато за такава невъзможна мисия се кандидатира хлебарка на ден и половина възраст. После от тези осемдесет останахме само четиридесет и двама, просто почти половината все пак се разколебаха и се отказаха под най-различни предлози. Един каза, че трябвало да ходи на зъболекар, друг рече, че го боляла глава, някои пък чисто и просто побягнаха без никакво обяснение. Имаше и опити да бъда разубеден от моето намерение. Говореха ми, че съм млад и неопитен, че пръв ще падна на бойното поле, но аз бях упорит, а тъй като хлебарките са демократични създания, оставиха ме да действам както ми подсказва съвестта.Акцията трябваше да бъде проведена на следващия ден. Хлебарките не са някакво бог знае колко войнолюбиво

Н О В А С Р Ъ Б С К А

Сръбският писател Марко Видойкович е разностранна личност: колумнист в сръбския ежедневник „Курир“,

вокалист на пънк-рок групата On the run, бил е и редактор в списанията „Плейбой“ и „Максим“. Роден е в Белград през

1975 г. Автор е на 7 романа, между които „Хищни нокти“, издаден и на български език през 2009 г. от издателство

„Колибри“ в превод на Калина Йорданова. Разказите му се представят в превод на български за пръв път.

Отваряй прозорцитеот стр. 1

Литературен вестник 27.03-2.04.2019 11

настроено племе. Между останалите насекоми с присмех се разказва за нашите поражения от двадесет пъти по-малките мравки. Двадесет червени мравки навремето изхвърлили някакви мои предци от улица „Друнчичева“ 5 и те трябвало да се пренесат в някаква развалина на улица „Папа Павел“, а наброявали тридесет и девет хиляди. Известно е, че един обикновен паяк може за вечеря да изяде осемдесет млади хлебарки, а по-дебелите екземпляри са в състояние за една вечер да унищожат цяло по-малко семейство от няколко стотици членове. Знаете ли как паякът унищожава хлебарките? С шест крака придържа десет хлебарки, за да ги изяде, а с останалите два крака им бие шамари. Като цяло всички ни унижават, така че ето една възможност да им покажем кои сме, като се опитаме да унищожим най-големия неприятел на всички хора и животни – хомо сапиенса.Идиотът будуваше през нощта и спеше през деня, значи точно като нас, хлебарките. Затова трябваше да го нападнем в ранните сутрешни часове, докато спи най-дълбокия си сън. Военният съвет, специално създаден за този случай, изработи подробен план на акцията:1. Въпреки навика, да останем будни и след изгрева на слънцето.2. Точка 1. важи само за тези, които участват в акцията, останалите могат да спят.3. Да се достигне до глупака.4. Да се установи дали спи.5. Ако лежи в леглото със затворени очи, значи, че спи.6. Ако спи, да бъде нападнат и елиминиран.7. Ако не спи, да бъде нападнат в гръб и да бъде елиминиран.Майка ни плака почти половин минута, защото нейният малък любимец отива на война, но аз казах, че знам защо отивам и че не ме е страх. Това малко я окуражи и престана да плаче, а след това ми предложи да изчукам едни нейни приятелки, за всеки случай, ако не се върна жив. Не ми беше ясно точно за какво говори, но когато нейните приятелки ми показаха за какво става въпрос, изчуках още четиридесет и осем сестри в допълнение, а и майка. Беше им приятно.Слънцето изгря, а ние стояхме на изхода от пукнатината. Изходът водеше направо към стаята, в която маниакът спи и планира своите чудовищни убийства. Лежеше на леглото си. Следващото, което забелязахме, беше един изключително злобен паяк, който се приближаваше към нас с огромна бързина. Няколко хлебарки побягнаха обратно в пукнатината. Аз останах на място. Паякът се приближи и ми удари шамар. Замалко да ме убие. След това отиде при нашия предводител, който беше генерал по чин и започна да го разпитва.– Какво търсите вие, путки такива, тук посред бял ден? – запита паякът.– Ние... таковата... господине... аз... – опитваше се да му обясни генералът, но паякът и на него му зашлеви един шамар. Генералът се пльосна назад по задник.– Мислех, че сме се разбрали – каза паякът, – вие ще идвате нощем за хляб, а аз ще идвам и денем, и нощем за каквото ми скимне! Така ли е?!– Таковата... така е... но това е специална мисия – каза генералът.– Ха-ха-ха – смееше се паякът, – специална мисия?! Хлебарките тръгнали на специална мисия! И къде сте тръгнали? Да скочите през прозореца ли?– Не, тръгнали сме да убием този маниак – изрече генералът важно.– Кого?– Него – показа генералът с четвъртия си крак към отвратителния лентяй, изтегнал се на леглото.– Защо точно него? – извъртя се нетърпеливо паякът. - Че той е чудесен тип!– Имаме си причини – каза генералът.– Това е много интересно. И как възнамерявате да го убиете?– Ще го нападнем и ще го убием.– И КАК, ИДИОТИ ТАКИВА? КАК ВЪЗНАМЕРЯВАТЕ ДА УБИЕТЕ ЧОВЕШКО СЪЩЕСТВО? НИТО СТЕ ОТРОВНИ, НИТО СТЕ ЗАРАЗЕНИ С НЯКАКВА БОЛЕСТ!– Мислехме всички да скочим в устата му и да го задушим – издаде се генералът. Паякът започна да се кръсти.– Господи, тези са напълно изтрещели! - а след това отново се обърна към нас. – Слушайте, лайнари такива, ще ви пусна да се опитате да го убиете само защото знам, че това е невъзможно. Искам да наблюдавам как загива група тъпи хлебарки. Ако някой от вас остане жив, аз ще го убия.– Не ни интересува, това и без това е самоубийствена мисия - рече генералът.– Не думай – каза паякът. – Кой е с най-висок чин след тебе, дъртако?– Онзи полковник ей там – отговори му генералът, след което паякът с един карате удар му откъсна всичките шест крака. Бяхме ужасени. След това се приближи до полковника и му каза: - Честито ти повишение, генерале!Накрая разряза стария генерал на две половини и ни пропусна да минем.

Качихме се върху врага, като внимавахме да не го събудим. Устата му беше широко отворена, а от нея се точеха лиги. Един по един се вмъкнахме в устата му. Той не забеляза нищо. Когато двадесет от нас се наместиха в устата му и около нея, някогашният полковник, а сега генерал, нареди атака. Бях между последните. Мислех, че моите хора нарочно ме щадяха. Не бях стигнал и до брадата му, когато маймуната се събуди. С едно движение изплю всичките хлебарки. Изтъркалях се на одеялото, с което беше покрит, а другарите ми изпопадаха на пода. По-голямата част паднаха по гръб и не бяха в състояние да се преобърнат. Хомо сапиенсът няколко секунди стоя посред стаята, като се опитваше да разбере какво става. Първо направи погнусена гримаса на лицето си и рече: - Пфу, гадно – а след това на физиономията му се появи усмивка. Беше схванал.– Малки смрадливци, искахте да ме убиете, нали?! МЕНЕ! Мене!? Искахте да ме задушите!? Ааааа, така няма да си разберем.И започна да ги тъпче. С боси крака. Чуваше се хрускане, а аз чувах и болезнените вопли на моите съратници. Лудият се смееше като луд, а след това спря.– Искахте да ме задушите, а? Е, сега ще видите, как е на чичо ви в устата! Ха-ха-ха!И хващаше моите накълцани и ранени другари и ги тъпчеше в устата си. Сто на сто беше откачен. Преброих тридесет и три изядени жертви. Като прибавим и генерала, който лежеше накълцан на изхода от пукнатината, и мен, който се бях спотаил на одеялото, значи наблизо можеше да има евентуално пет или шест оцелели. Мисията завърши като истински провал.След това маниакът отиде на изпие чаша вода, а аз използвах това да избягам от одеялото. Стигнах до пукнатината, от която бяхме излезли. Там имаше няколко трупа. Краката им бяха изтръгнати по мъчителен начин. И тогава усетих нечие присъствие зад гърба си. Обърнах се. Паякът.– Ти къде? – каза.

ПЕРВАЗЪТ

Избягах в банята презглава. Седнах на ръба на ваната. Погледнах косматите си крака. И пластовете сланина по корема над тях. Плахо напомняха за остаряването.А навън - ранна есен и лудата в моята стая. „Бобане, не ти ли харесвам? Бобане, защо не искаш да спиш с мен? Бобане, ще направя всичко, което поискаш. Бобане... Бобане... БОБАНЕ!“ Един момент на слабост и човек забравя за всичко. Един миг на екстаз и човек отново си спомня за всичко. И бяга в банята. Бе заразила с трипер оня тип, който работи в будката за вестници, знам го със сигурност - човекът ми показа. Но кой ли ще ти мисли за трипера пред нейните разтворени крака.Измих се. И още веднъж. И още веднъж. И още веднъж. Излязох от банята. Върнах се в стаята. Тя се беше преместила от леглото на перваза. Седеше си там ей така, гола. Доста добре изглеждаше, жалко, че беше толкова хахава. Уплаших се, защото навън духаше септемврийски ветрец, а тя се люлееше напред-назад. Към мен. Към улицата. Към мен. Към улицата. На десетия етаж. Прекалено високо. С едната ръка се държеше за крилото на прозореца. Вълнички от тлъстини, много по-хубави от моите, се появяваха на моменти. Гърдите, също по-хубави от моите, макар и малко по-малки, трептяха, а късата червена коса блестеше някак разтревожена, разрошена и ненормална.– Аз и ти заедно ли сме?Боже, само колко е луда тая! Един случаен секс и хайде на перваза! Един случаен секс и веднага „Заедно ли сме?“. Еби му мамата!– Таковата... моля?– Питах те ЗАЕДНО ЛИ СМЕ?От крещенето се бе изнесла малко назад.– Слез! Какво ти става? Слез и ще поговорим...– НЯМА ДА СЛЯЗА! КОЛЕБАЕШ СЕ, БОКЛУК ТАКЪВ, НЕ МИ ОТГОВОРИ ВЕДНАГА!– Слез оттам, съседите гледат, вярно, че изглеждаш добре и така нататък, но все пак...– КАКВО?! КАКВИ ГИ ПЛЕЩИШ, КРЕТЕН ТАКЪВ? ПИТАХ ТЕ НЕЩО! ИМАШ ЕДНА МИНУТА ДА МИ ОТГОВОРИШ! ТРИ...– Наистина си откачена!

– ЧЕТИРИ! СЕГА!Бих казал, че гледаше малко наляво към часовника на видеото. Имах само минута. Заедно ли сме? Ми май сме заедно, т.е. чукахме се, в някакъв смисъл сме заедно. Все пак тя до момента се бе чукала с цял батальон, като размисля малко по-добре. Но пък стои на перваза, явно трябва да й кажа, че сме заедно. Трябва да я сваля от тоя проклет перваз, и то от правилната страна. По никакъв начин не и между онези камиони, автобуси и мустакати хора, които се връщат от работа. Не и върху сателитната антена на съседа. По никакъв начин не и върху кучето помияр от съседния двор. Не, всъщност нека да скача! Преносител на трипер! Всичките й зъби са пломбирани. Има странни червени точки на корема. Прекалено много пищи в леглото. Заедно. ЗАЕДНО! Каква е тази дума изобщо? Какво значи да бъдеш заедно? Аз съм сам. И тя е сама. И ти си сама. И как да й го обясня, като е такава бясна и гола на перваза? Аууууу, ами че това може да завърши много по-зле. Кой може да свидетелства, че не съм я блъснал? Ако скочи, разбира се. Аз си знаех, че не е съвсем нормална, знаех си, че е правила групов секс с четирима в един опел кадет миналото лято. И все пак се закачих за нея и сега трябва да решавам за един млад живот. Така стоят нещата. Всъщност дали някой, който е на двадесет и осем години, е млад? Млад е някой на шестнайсет години, а една двайсет и осем годишна пачавра не е млада. Може би й е дошло времето да умре. Добре де, пачавра като че ли е малко силна дума. Ако й кажа, че сме заедно, утре отново може да й хрумне да скочи на перваза, ако нещо не й отърва. Но това няма да стане. Утре няма да й отговарям на обажданията. Утре няма да се видим, тържествено обещавам, не и след това, не и след висенето на перваза. Нека се самоубива у тях си, ако толкова настоява. Не искам да си спомням за нея всеки път, когато погледна през прозореца. Все пак, като размисля малко по-добре, сега е вече късно. И да скочи, и да не скочи, всеки път ще се сещам за нея, като погледна през прозореца. Ама поне това момиче няма да се самоубие днес. Не и от моя прозорец.– Заедно сме, разбира се, че сме заедно.Малко се наклони назад, а после съвсем се отпусна. Хоризонтът се откри. Вместо голото червенокосо тяло, виждаше се съседната сграда и брадат плешив човек в потник и неговата котка, която си ближеше лапите. Човекът се хвана за главата, а котката се изплаши и се скри под масата.

Превод от сръбски: СОНЯ АНДОНОВА

Н О В А С Р Ъ Б С К А

Худ

ожни

к Д

амян

Дам

янов

12Литературен вестник 27.03-2.04.2019

Март еУилям Стенли Мъруин

На 15 март на 91-годишна възраст почина американският поет и двукратен носител на награда „Пулицър“ (1971, 2009) Уилям Стенли

Мъруин. Починал е в съня си в дома си на хавайския остров Мауи. Автор на повече от 20 книги, той е и преводач на „Ад“ от Данте, на любовна

поезия от Пабло Неруда, на „Песен за Сид“ и „Песен за Роланд“.

Март е

Март е и от книгите се сипе черен прахСкоро ще ме нямаВисокият дух който обитаваше това мястоВече го напуснаПо булевардите се валя избелелият конецСъс стари етикети

Поглеждайки назад намираш винаги каквото е билоДори когато е изчезналоНо гледайки напредС окаляните кокалчета и безкрилатаТи птица кацнала на рамоЗа какво ще пишеш

Горчивината още се надига в старите галерииЮмрукът ще избие от черупкатаИ термометрите от мъртвите усти

Когато наберат височиназа миг опашките на хвърчилатаизглеждат като че покрити със следи от стъпки

Каквото и да трябва да извършато дори не е започнало

Превод от английски: ГЕОРГИ ГОЧЕВ

Устието

През деня стъпваме по многото палубина каменната лодкаа през нощта се оказваме върху нейните високи прозорцикато звездите от другата странавкусете от устите ни ние сме солта на земятасол е паметтав буря и облациспим в тънък такелаж като птици в полетвкусете пръстите нивсеки със свое собствено управлениеден или нощ по-трудно е да се знае отколкото знаемно по-дългоние спим над графиките при бягащите прозорцизаспиваме с компаси в ръцете сии на носа на каменната лодкавълната от краищата на земята продължава да се къса на парчета

Левиатан

Плющежът на черното море при трясъка на две вълни,древен като местещи се из океана хълмове, бродещсред морските капани, порещ тежко нивите от сол,оставящ бликнала бяла бразда зад опашката си,с изригващи рамене, юмрукът на челото мутрошащ на ситни сиво-зелени късове водата, сред необяздени конеот ревящите полета, покрай натрошени някога на чирепчета кораби,руините на приливите, измиващи поклащащите се удавени тела,чието търсене отдавна е преустановено, а островите от лед блещукат,който претарашва редиците на теченията, маршируващите вълни,командващ тъмните морски полкове, открива доми жътва. Вцепеняващ безразсъднитеморяци, размерът му е труден за описване:тромавото му туловище тежи подобно хълм;тъмен, но като скала от плаващ лед, с корона, напуквана от гръмове,подобно сушата, надвиснало чернило във нощта, разпенвана-раздърпванапо ръба на бреговете й, с вода надигаща се в плитчините,за тъмнината на челюстите му готова веч; той ще акостира на ръба й,по пътя ще се натъкне на порти без градините зад тях,

но ето – този хълм от мрак се хвърля под повърхността,затваряйки вратите над главата си, в студената дълбочина.Нарича се Левиатан, със име каменно,създаден преди всички други творения на бога,държал три дни и нощи три във плен пророка Йона,той, къдрещата се змия, шиеща из океана,морски страх и сянка под земята.Но има дни, когато той лежиподобно ангел, макар изгубен ангел,върху безпокойството на пустошта, с движения, незрими за човешкото око,кръжащ подобно птица, проблясващ като риба, създание непознатоза всеки, който след него е дошъл да населява пустотата земна.Пяната на хълбоците укротва успокоението до пълна тишина,чака; наблюдава с едното си ококак тъмнината на нощта потъва за последно, а с друготокак денят се надига над разпенените пасища. Не издава нито звук,макар да вижда как светлината поема дъх. Морето тръгва да се къдри,напълзяно от звезди, разчесано от вятър, намачкано богато,такова си е поначало, преди да се намеси ръката неспокойнана Създателя. Тъй очаква той създаването на света.

Майски мащаб

Сега всичките ми учители са мъртви, освен тишинатаОпитвам се да прочета какво пишат петте тополивърху празнотата

Сред всички зверове смъртта носи правосъдие единствено на човекано аз желаяда коленича на входа, пуст с изключение на песента

Който е създал времето, дал е неговите глупацизавързани с часовници и с изборни бюлетинипресичайки границите на невидимите царства

За да успееш, помисли какво е миналоПрецени себе си неизбежно и вземи кредита за негоАко откриеш, че вече не вярваш, разшири храма

През деня безименните звезди продължават да минават през портитеВсичко това произтича изцяло от смърттаБез въпроси

Стените на светлината потръпват и бухали се събуждат в сърцетоНе мога да призова с думиСлънцето си отива за да се грее другаде

Преди да падне нощта обезцветени венчелистчета цъфват под врататаи сенкитеси припомнят предците си в къщата отвъд смъртта

В края на шествието им през камъкападайкиводата помни как да се смее

Раздяла

Липсата ти мина през менкато нишка през игла.Всичко, което правя, е тропосано с нейния цвят.

Превод от английски: ЙОРДАН ЕФТИМОВ

Г Е О П О Е З И Я

Литературен вестник 27.03-2.04.2019 13

Към късмета

Никога не сме те виждалини в картите ни в чупката на пътянито в утробата или по време на кръстосан огънили в числатаили в каквото и да си се бъркалдори във всичкона нас са ни говорилида не залагаме на теби в крайна сметка да ти се покланяме със скромностзащото най-накрая се оказваче просто няма какда ти повярваме

е, може и да те прикоткваме със зарчетазатоплени в ръкатаили пък с монети или с късчеот изчезнало животнода правим обреди и ритуаликоито няма да те задължаваттеб отбягващия обещанияи може би извършваме това единственоза да не те пропуснеми да рискуваме да ни намразишти който никога не си оставал същияти който си неясен като утроно отвори ли се случайте обяснявамебез нищо да разбираме

Ноктите

Дадох ти тъга – да я окачиш на стенатакато едноцветен календар.Ходя с разпрано на ръкава.Но не е толкова просто.

Моят дом не е твоята крепост,беше си помислила, че вече съм научил пътясамо по налучкване. Знам,нямам извинение, че тук вися и се въртякато огледало на връв,но и отказвам да повярвам каквсичко се променя.Пред загубата има повече посокиотколкото пред всичко друго.

Сякаш със системасе люшкам между лъжите,обръщам ги с лицето нагоре само ако съм сигурен, че губя. Откривам следите сии ги чопля, докато очите ми не се отворят.Не помнят как изглеждаше.Кога ли за последно го използвах?На пръстен ли приличаше, на светлина ли,или на есенния вир,когато потреперваше, блестешеи се вледеняваше.Помисля ли за него, може да е всичко. Все едно,май нищо няма да го върне.

Опитах и видяхръцете ти – като дървета в придошла вода,все същия сценарийстар, изчерпващ своите резервидо последна капка, нищичкона дъното.

Светкавицата освети белязаната плът на бъдещето.

Дълго наблюдавах някойсам като ключа в ключалкатабезсилен да се завърти.

Но не е толкова просто.

Зимата ще си припомня за пияната ти жътва,неизбежно е, и семенатана красноречието ще разперят своите крилекогато си отидеш.Но в този миг,когато ноктите целунат пръстите за сбогом,когато мога самода кървя от себе си,когато мога само да кървя,тогава, за да кажа думи на утеха или истина, езикът ми ще бъде рана.

Г Е О П О Е З И Я

Преди потопа

Защо ми обещаче ще си построим самиковчег съвсем самиотзад до къщатана Ню Йорк Авенюв Юниън Сити Ню Джърсидокато пееха трамваитеслед разказаза Ной о никойне желаел да повярваза наводнението дето щяло да залее всичкои щом разказах на баща миче желая да си построим ковчегсами ей там отзад на двора под прозорецана кухнятавъзможно ли е да го построимвъзможно е отвърнао много искам и нали ще го направимобеща ми че ще го направимно защо ми обещанапирах да започнем иначене щеше никой да повярватака му рекох че ще построимковчег защото дъждоветевече почват и това си беше истинано никой не повярваче ще построим ковчега тамна никого не му се вярвашече е тръгнала водата

Благодарности

Слушайкак докато пада нощ повтаряме благодаряи спирайки на мостовете за да се надвесими тичайки навън от стъклените ни кутийкис усти натъпкани с храна за да погледнем към небетопак повтаряме благодарязаставаме наблизо до водата и благодарим на неяусмихваме се до прозореца докато зяпаме навънпо нашите си работи

и след поредното ни болнично легло и след грабежслед погребения отново казваме благодаряслед новината че умрял е някойнезависимо дали е близък или не отново казваме благодаря

на телефона казваме благодаряпо входове на задните седалки на коли и в асансьорикато си припомняме войни и полицая пред врататаи шума по стълбите повтаряме благодаряи в банките повтаряме благодаряв лицата на чиновниците и богатитеи на онези за които знаем че не ще се променятповтаряме благодаря благодаря ти

с умиращите покрай нас животнис мъртвите ни чувства казваме благодаряс горите капещи по-бързо от минутитена нашия живот повтаряме благодаряи с думите изчезващи подобно клетките на мозъкаи с градовете дето ни затискат с ръстповтаряме благодаря все по-бързо и по-бързодори когато нямаме слушател казваме благодаряповтаряме благодаря и махамемакар и в мрак

Превод от английски: ГЕОРГИ ГОЧЕВ

Константинос Кавафис

Две стихотворения

Монотонност

След монотонен ден настъпва друг ден монотонен, неизменен. Ще се случват все същите неща, отново и отново ще се случват – заварват ни и ни напускат сходни мигове.Минава месец и води месец друг. Това, което иде, лесно можеш да си го представиш: все същото досадно вчерашно. И в крайна сметка утре сякаш вече не е утре.

Che fece... il gran rifiuto1

На някои се случва да дойде ден, когато налага се да изрекат едно голямо „ДА“ или едно голямо „НЕ“. Веднага проличава кой носи в себе си готово „ДА“ – той го изрича и следва по-нататък възгледите и честта си. Отреклият не съжалява. Попитат ли го пак, отново той би казал „НЕ“. И все пак цял живот го смазва онова голямо – правилното – „НЕ“.

Превод от гръцки: ДРАГОМИРА ВЪЛЧЕВА

1 Източникът на това заглавие е Данте, а пълният цитат е от „Ад“, III.9: …che fece per viltade il gran rifiuto („…този, който от малодушие направи грандиозен отказ“). Става въпрос за папа Селестин V, който в 1294 г., само пет месеца след избора си, се отказал от папския престол, за да живее като отшелник. – Бел. ред.

14Литературен вестник 27.03-2.04.2019

Владимир Шумелов

1.

Десет години след смъртта на баща му Стефан от инсулт си отиде и майка му Клара. И понеже през последните години ги виждаше рядко, чувството му за вина се задълбочи неимоверно, изяде го… Когато с брат си се прибраха от гробището в голямата селска къща, беше 12 часът на обяд. Седяха под асмите, откъм центъра се чу протяжният вой на сирена. Беше 2 юни. Станаха прави до циментовата чешма пред къщата и той си спомни една проза на Дамян П. Дамянов, в която разсъждаваше за паметта на поколенията, за липсващата памет, за забравата. През съзнанието му преминаха страници от отдавна прочетени книги, в които негови стари „приятели“ пишеха за своите майки – „Кратко писмо за дълга раздяла“ на Петер Хандке, „Спомагателни глаголи на сърцето“ от Петер Естерхази, „Дневник на скръбта“ на Ролан Барт. Спомни си и много други неща – преживени и прочетени: в „Бял шум“ на ДеЛило двама колежански преподаватели си прехвърлят топката на тема „майка“. „Хитлер обожавал майка си“ – започва единият, декан на факултета по хитлеристика. „Елвис и Гладис обичали да се гушкат и галят“ – продължава другият, визирайки Краля на рока. Родителката на Хитлер се нарича Клара. „Хитлер бил мързеливо хлапе. Бележникът му бил пълен с двойки. Ала Клара го обичала, глезела го и го заливала с вниманието, което не получавал от баща си. Била тиха жена, скромна и религиозна, добра в готвенето и домакинството.“ В случая не се интересуваше от фикцията и фактите. Занимаваха го знаците, символите, онова, което се загнездва в съзнанието дори като фонетика, прашинка, случайно докосната от слънчев лъч. Аналогиите бяха видими, натрапващи се: Елвис и Адолф са „мамини синчета“, такъв беше и той; баща му беше офицер в ракетно поделение, което предполага редки контакти и респект... Всъщност мислеше нещо друго. Майката на Диктатора умира. „През остатъка от живота си Хитлер не търпял край него да има коледна украса, понеже майка му умряла до коледна елха.“ „Ще видя как е при мен, каза си, но отсега мразя 2 юни.“

2.

Което едва ли беше добре, но преди това заплака, отначало тихо и приглушено, като се опитваше да преглътне оня заседнал на гърлото му камък. Разбира се, това беше „емоционален“ плач (роненето на сълзи обикновено), не оная странна физическа реакция на тялото, когато окото ни изхвърля влязла в него частица или действа като лубрикант.

Всички плачем, понякога тихо, после шумно, покъртващо. Тогава не мислим. Сигурно чрез сълзите си освобождаваме тялото от стреса. Или причината е сходна с тази, поради която се изчервяваме. Или чрез плача подаваме естествен сигнал на останалите хора, че сме тъжни, че нещо не е в ред. И съответно, със замъглено от сълзите зрение, ставаме беззащитни, уязвими, като очакваме съжаление и помощ. Ето как плачът поощрява комуникацията и дори шансът ни за оцеляване. Но какво ли значи това само по себе си?

И докато триеше очи с длани и хлипаше, се окайваше: „Майко, татко, липсвате ми. Толкова съм самотен, когато не обичам. Какво да правя? Обръщам се – пусто. Космическа безпределност и пустота. Срам ме е. Опитвам се да върна времето, но не се получава…“

Спомените го спохождаха, без да ги търси, както проблясват светкавици: „Баща ми, заприличал на скелет, опитва да крачи из двора; отдавна не гледа прасе, нищо няма из двора, освен 5-6 проскубани кокошки и герест червен петел, който налита на всичко живо, но не и на баща ми; той продължава да крачи, спира, кашля дълго и храчи; и майка – изпъната в селската кухня, вцепенена, с почти обездвижена лява половина, беззъба, с катетър, но очите, очите… Боже! Онези разбиращи всичко очи от детството са още живи. Някога, когато бях едно нищо, грозен, дребен, вечно болнав, без самочувствие и пълен с прякори, тя, милата, ми казваше: „Ти си най-добрият,

най-красивият, най-умният!“ Понякога ме биеха – тя по-често, баща ми рядко, но силно или по-скоро ефектно – млатеха ме

като маче о дирек, но често заради по-малкия ми брат. Бях слаботелесен, безапетитен, криех остатъците от храната си (филии с масло и мед, салами, суджуци) под леглото в кухнята – след това ги намираха плесенясали измежду играчките при поредното чистене и следваше плесницата, понякога преглъщах къшеите с шамари, а опитвали ли сте се да излизате през затворен прозорец? Не знам как ме пуснаха да тренирам спортна гимнастика две години след като счупих ръката си в рамото. Тогава претърпях две операции във Военна болница в София… Баща ми ме спаси. Седеше денонощно до леглото ми, първите дни поради липса на места – в коридора, спеше на два стола, но всичко друго ми е в мъгла. Благодаря ти, татко! Но кой повярва, че ще стана писател? Майка, разбира се. Това беше част от романтичната й концепция за живота. Суровият воин, подполковникът, не вярваше в романтики. Или поне ме му личеше… Това, че ви няма, милички, ме натъжава. Ставам безпомощен понякога. Инвалид. Но после си казвам: Аз съм последният и това ме прави специален. Трябва да живея, да пиша така, че да не ви е срам от мен. Правя го. Слушам музика (която не обичахте), правя любов с красиви, невзрачни и грозни жени (които наричахте курви), пия (което ненавиждахте), виках (когато обичахте еснафското тихо); правя го, защото ви обичам и искам да довърша делата си на тоя свят – искам думи, музика и деца, нашите. Не искам носталгиите и комунизмите ви. Понякога ме е срам. От всичко, което върша. От себе си. Постоянно съм скептичен. Към целия свят. Сигурно съм страхлив. Мисля си, че животът ме направи страхлив, уби последната капчица самочувствие у мен, съсипа ме. Но по-често си спомням майка и думите й.“

3.

Когато останеше сам, насаме, без никого, тогава между другото в самотата си мислеше за майка си и баща си. В началото, между другото. После по-натрапчиво. Знаеше, че ги няма отдавна. Мъчеше се да не си представя, но те го връхлитаха. Разсейваше последните им мигове с по-ранни спомени, по-безопасно. Но и те го измъчваха. Всичко около тях го измъчваше. Защото беше виновен. Такъв се чувстваше. Такъв беше. И знаеше, че до смъртта му – последен от веригата – ще бъде така.

Понякога се чувстваше празен като гроб преди погребение, както пишеше Имант Зиедонис в една от епифаниите си. Дори по-зле. Не беше разочарован. Но беше много уморен, тъжен и угнетен. И изолиран.

... От време на време припадаше. Пропадаше някъде за секунди или повече, а като се свестеше... Изглежда беше уморен и беше пил на гладно. Прочее помнеше ясно, че винаги след припадък или по време на операция сънят му е цветен, често радостен, и по-често предхождан от неизбродима бяла мъгла...

4.

Днес отново бе неделя. Засега беше сам, дори кучета нямаше. Само по магистралата нарядко профучаваха коли. Слушаше по една от рокаджийските радиостанции блус – черен, бял, тематично предаване. И пушеше (боже, колко пуша, сигурно затова се храня по-малко), докато пишеше поредното писмо до Людмила. „Засега ти пиша и съм спокоен; пиша ти за себе си, но мислено съм до теб. Понякога спирам и се опитвам да си припомня чертите ти, линията на ръцете, устните ти (особено долната, в която, кой знае, съм влюбен особено), бедрата ти, корема, гърдите, косите ти, очите; после ги целувам, но истината е, че единствено те желая, искам да целувам релефа на тялото ти, кожата ти – бавно, нежно и дълго. И сигурно тогава ще искам това да продължи вечно. Безкрайно. Без край.

Гледам хълмовете и горите наоколо, особено красиви сега... Трябва да вися 36 часа, но мога утре през деня на другия обект да поскитам наоколо. Обичам да ходя в гората, за гъби или просто така, но от доста време е сухо и е пълно със змии, а и за гъби е още рано.

Неделята си отива. Вън отдавна е тъмно. И луната се пълни, и това наистина е време за добри дела. Ще трябва да дочакам утрото, деня, следващия ден... Дано седмицата е добра за теб. Ще се помоля на дядо Господ за теб. А след това ще му кажа: Боженце, помогни ми да я видя, моля те! Кажи ми какво да направя, за да я умилостивя? Съжалявам, че я срещнах толкова късно, наистина, но какво пък, и по-лошо има – можеше да не я срещна.

Е, видя ли какво направи! Ако някой познат прочете това, няма да повярва. Но не се жалвам. Търсех си го и накрая го намерих. Ако нещо се случи, искам да знаеш, че няма жена, която да съм обичал толкова. Както и да е. Иска ми се също така да те виждам по-често от обикновено усмихната (толкова си хубава тогава) и да не съжаляваш за нищо (остави мислите и съжаленията на мен). Това и любовта ти са ми достатъчни да победя лошите, ако се появят отнякъде. Трудното за мен е, че досега никога не съм мислил толкова сериозно за любовта; често съм бил дори в пасивна позиция, но сега е по-различно. Ако ми повярваш, ще се справя.

Преминавам през катарзис, за да намеря „правия път“ (онзи, за който пише Иво Андрич в „Травнишка хроника“, който цял живот търсим, но все някъде съществува). Ако и ти го желаеш, помогни ми да го намерим. Тогава ще го извървим заедно. И въпреки че не съм добър разказвач на истории, вечер ще приспивам нашето дете с приказки. А един ден, когато порасне, то ще тръгне да търси „правия път“ – с повече сили и достойнство, отколкото нас.“

В момента слушам Mother на „Pink Floyd“, после ще послушам Mother на Джон Ленън и всички Mother’ songs, ще опитам да си спомня за онези, които си отидоха от живота ми, ще си помисля какво трябва да свърша още, докато тече моят.“

5.

Когато беше малък, мислеше, че е особен, различен. Въобразяваше си тая различност като за изхвърленост отвсякъде. Сирак. Дори като за дошъл от горе, космически „пришълец“. Но не беше различен, особен беше. Носеше комплекса си за вина постоянно.

Никога не бе писал за баща си. Може би защото вината произхождаше от някакъв необясним срам. Страхуваше се. „Смъртта на всеки мъж започва със смъртта на баща му“, казва Орхан Памук. И Георги Господинов пише за бащата на много места. Последното изречение на неговия Епилог във „Физика на тъгата“ беше: „Начало. Баща ми и динозаврите изчезнаха по едно и също време…“.

„Начало, помисли си. Би трябвало да заработи Едиповият комплекс! А Силвия…“

Странно бе. Виждаха се от известно, кратко време, но знаеше със сигурност, че още първия път я хареса, а след това искаше да я вижда все по-често. Типичните признаци на влюбване „от пръв поглед“. Дори се опита да й го напише няколко пъти, но както подозираше, получи мълчание. Пък и какво ли очакваше, не я познаваше. Знаеше, че когато се влюбиш, ставаш егоист и се опитваш да игнорираш всички, действителността. Но тя беше тук. За него светът беше прост; всъщност всичко е крайно просто, ако привличането между двама е достатъчно силно, уверяваше се сам. Не я караше да прави избор, споделяше едно връхлетяло го чувство. Нещо, което интуицията му подсказваше, че е безплодно. Тогава трябваше да се виждат по-рядко и все по-рядко, защото времето лекува подобни чувства като детската шарка.

6.

Затова отпраши за Америка. Можеше да замине за Германия или Обединеното кралство, но накрая склони на думите на един свой познат, че САЩ е идеалното място. Нищо че е на другия край на света – на Западното крайбрежие. Това му допадаше. Там се ожени за по-възрастна от него собственичка на мотел, с която нямаха деца и след време се разделиха. Остана в Щатите, не искаше да се връща в родината си. Никой не го чакаше тук…

… В събота привечер лежи на брега на океана. Мисли за родителите си и мисълта му е ясна, опитва се да подреди доминото на спомените, но не се получава. Шарада. Спрял е форда на 100 м от брега. Зяпа носталгично изчезващото зад хоризонта слънце. Дошъл е да остане, и толкова. Това, което е видял, не му дава спокойствие. Дойде, побачка, Guten Abend, дори утре ще се натурализира. Иска да мисли за онова петънце на Балканите, но вълните изтриват мислите му като фигури по пясъка. Единственото, което съзира ясно, е краят. Там, където слънцето залязва. И своя програмиран финал. Бяга на запад при залез-слънце, за да види по-добре Венера, но напразно. Върви още един филм...

Н О В А Б Ъ Л Г А Р С К А

Любов по време на Задушница

Литературен вестник 27.03-2.04.2019 15

Н Е П О - М А Л К О О Т „ П У Л И Ц Ъ Р “

Гил отпи от уискито, завъртя го в уста и наклони назад глава за тиха гаргара.– Не пиеш като селянче.– А ти не пиеш като сирак.– Не съм сирак.– Толкоз по-добре – отсъди Гил. – Защото всички сираци в моя минен отряд знаеха само как да вземат: цигарите ти, чорапите ти, твоето соджу2. Не се ли ядосваш, когато някой ти гепи соджуто? В моя отряд гепеха всичко край себе си като куче, което изяжда малките си, а за благодарност оставяха малко изпражнения.Джун До се усмихна по онзи начин, който успокоява хората, преди да ги цапардоса.Гил продължи:– Ти обаче си свестен. Предан си като мъченика от онази история. Не е нужно да си повтаряш, че баща ти бил такъв, а майка ти била онакава. Можеш да бъдеш каквото си поискаш. Стани друг поне за една вечер. Забрави за онзи пияница и за дупката от пирона в стената.Джун До се изправи. Направи крачка назад, за да застане на подходящо разстояние за ритник със завъртане. Затвори очи. Усещаше пространството, представяше си извъртането на бедрото, вдигането на крака, камшичния удар на обръщащото се стъпало. Джун До цял живот се натъкваше на това – на неспособността на хората от нормални семейства да разберат мъж, който страда толкова много, че не може да приеме собствения си син; да разберат, че няма нищо по-лошо от това една майка да изостави децата си, макар да се случваше постоянно; че „вземат“ е дума, използвана от хората за онези, които могат да дадат неизмеримо малко.Когато Джун До отвори очи, Гил внезапно разбра какво предстои да му се случи. Заигра се неловко с чашата си.– Опа! – каза той. – Сгреших, окей? Аз идвам от голямо семейство, не знам нищо за сираците. Трябва да тръгваме, имаме много работа.– Добре. Хайде да видим как се държиш с красавиците в Пхенян.

*Зад оперната зала се намираше селището на певците – къщички, построени в кръг около горещ извор. Виждаха все още горещата струя, която се стичаше от банята. Минерално бяла, водата ромолеше надолу към морето по голите изсветлели камъни.Скриха пазарската количка, после Джун До помогна на Гил да се прехвърли през оградата. Когато Гил обиколи и дойде да отвори металната врата на Джун До, той поспря и двамата се спогледаха през решетката, преди Гил да вдигне резето и да пусне Джун До вътре.Малки конуси от светлина осветяваха пътеката от плочи до къщата на Румина. Над тях тъмнозелените листа и белите цветове на магнолията скриваха звездите. Във въздуха се носеше мирис на иглолистни растения и кедри, полъх от океана. Джун До откъсна две парчета тиксо и ги лепна да висят от ръкавите на Гил.– Да са ти подръка – прошепна му Джун До.Очите на Гил бяха изпълнени с вълнение и съмнение.– Значи просто ще нахлуем, така ли? – попита той.– Аз ще отворя вратата – отговори Джун До. – А ти залепваш устата й с тиксото.Джун До измъкна голяма каменна плоча от пътеката и я отнесе до вратата. Допря я до бравата и когато я удари с бедро, вратата се отвори. Гил се затича към жената, която седеше в леглото, осветена единствено от телевизора. Джун До гледаше от вратата, докато Гил й залепяше устата с тиксо, но след това в чаршафите и в мекото легло жената взе превес.Нападателят изгуби кичур коса. После тя докопа яката му, за да го катурне. Най-накрая Гил се вкопчи в шията й, двамата се свлякоха на пода, където той натисна с цялата си тежест и краката й конвулсивно се свиха от болка. Джун До се вторачи продължително в пръстите на краката й: ноктите бяха боядисани в яркочервено.Отначало Джун До си мислеше: хвани я тук, натисни я там, но после у него се надигна противно усещане. Докато двамата се търкаляха по земята, той забеляза, че жената се е подмокрила и първичността, бруталността на случващото се го връхлетя с нова яснота. Гил надделяваше, омотаваше с тиксо китките и краката на жената. Румина вече беше на колене, а той изваждаше торбата и я разтваряше. Когато приближи отвора към нея, очите й – широко ококорени и влажни – се затвориха и тя се свлече на земята. Джун До смъкна очилата си. Леко размътено, всичко изглеждаше по-добре.Щом излезе навън, пое дълбоко дъх. Чуваше как Гил се опитва да свие тялото на жената, за да го побере в торбата. Звездите над океана, вече неясни, му припомниха колко свободен се почувства през първата нощ, когато прекосяваха Японско море, колко непринудено се усещаше на рибарската лодка. Надникна вътре и видя как Гил затваря торбата и само лицето на Румина остава навън – разширените й ноздри се бореха за 2 Традиционна корейска високоалкохолна напитка, близка на вкус до руската водка. Б. пр.

кислород. Гил се надвеси над нея изтощен, но усмихнат. Притисна плата на панталона към слабините си, за да види тя очертанията на ерекцията му. Когато очите й се ококориха, той затвори торбата докрай.Преровиха вещите й набързо. Гил прибра една йена и огърлица от бели и червени камъни. Джун До не знаеше какво да вземе. Забеляза върху една маса бурканчета с лекарства, козметика, купчинка семейни снимки. Погледът му спря на графитената рокля и той я смъкна от закачалката.– Какво правиш, по дяволите? – попита Гил.– Не знам – отговори Джун До.Претоварената количка тракаше силно на всяка неравност по тротоара. Не разговаряха. Гил беше изподран и ризата му беше разкъсана. Изглеждаше като гримиран, ама с размазан грим. Жълтеникава течност се процеждаше от струпеите, където косата му беше отскубната. На наклонените бордюри колелцата се завъртаха необуздано, количката се преобръщаше и товарът й тупваше на земята.Миячи на чинии перяха кухненски покривки с маркучи в канавките. Осветен и празен автобус профуча покрай тях. Близо до парка мъж разхождаше голямо бяло куче, което спря и ги погледна. Торбата се гънеше известно време, после спираше. На ъгъла Гил каза на Джун До да завие наляво, където в подножието на стръмен хълм отвъд паркинга се намираше плажът.– Аз ще пазя – каза Гил.Количката искаше да се отскубне. Джун До я стисна още по-здраво за дръжката.– Добре – отговори.Гил призна зад гърба му:– Прекалих с приказките за сираците. Не знам какво е родителите ти да са мъртви или да са се отказали от теб. Сега разбирам, че сгреших.

– Няма нищо. Аз не съм сирак.Гил продължи да нарежда отзад:– Разкажи ми за последния път, когато видя баща си.Количката продължаваше да опитва да се изскубне. Всеки път Джун До трябваше да се накланя назад и да запъва пети в земята.– Ами не се състоя прощално парти или нещо подобно.Количката се наклони и завлече Джун До няколко метра, преди той да успее да я издърпа отново.– Бях там по-дълго от всички – не ме осиновиха, понеже баща ми нямаше да позволи на никого да вземе единствения му син. Както и да е, през тази нощ той дойде при мен, вече бяхме изгорили леглата, затова лежах на пода... Гил, помогни ми де!Внезапно количката полетя надолу. Джун До падна, щом я изпусна, а тя набра скорост.– Гил! – изкрещя той, следейки я с поглед.Количката се заклатушка още по-бързо, когато прекоси паркинга, и удряйки се в последния бордюр, подскочи високо и изхвърли черната торба върху тъмния пясък.Джун До се обърна, но Гил никакъв го нямаше.Завтече се по пясъка, подмина чудато изкривената торба. Стигна до водата и се озърна за офицер Со, но не видя никого. Пребърка джобовете си – нямаше нито карта, ниточасовник, нито фенерче. С ръце на коленете се опита да успокои дишането си. Покрай него, издута от вятъра, прелетя графитената рокля – ту се надуваше, ту се спихваше, премяташе се по пясъка и накрая потъна в нощта.Джун До намери торбата и я обърна. Поразтвори я, от нея лъхна топлина. Махна лепенката от лицето на жената, ожулено от найлона. Тя го заговори на японски.– Не разбирам – каза Джун До.Тогава тя каза на корейски:– Благодаря, че ме спасихте.

Превод от английски: ПЕЙЧО КЪНЕВ

И С Т Е Р И Я В К А Р Т И Н К И

Из „Синът на управителя на сиропиталището“от стр. 9

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Георги С. Раковски“ 108 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF„Юробанк България“ АДИздава Фондация „Литературен вестник“http://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Георги Гочев

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Георги Гочев Малина Томова

Печат: „Нюзпринт“Художник на броя Дамян Дамянов

ISSN 1310 – 9561

В. Г. Зебалд

В. Г. Зебалд е роден през 1944 г. във Вертах, през 1970 г. се преселва в Норуич, за да преподава литература в

местния университет. Умира през 2001 г. в автомобилна катастрофа. Поет и писател, нашумял в България с книгата си „Емигрантите“ (прев. С. Гяуров, изд.

„Колибри“, 2018 г.). На български е преведено и неговото може би най-известно произведение, романът

„Аустерлиц“ (прев. Г. Павлова, изд. „Стено“, 2013 г.).

Труден за разбиранее онзи пейзаж,покрай който преминавашс бързия влак от тук за натам, докато той безмълвнонаблюдава как изчезваш.

------------

Вилна зонапо хълма сред есента.Шуматасъбрана на купчини.Скоро – в събота –един човекще я запали.

------------

Не помръдвавече пушекът,не помръдват и дърветата,откакто вечерта обгръщацветовете на селото.Върви към края сисъбитието на сянката.Отговорът на пейзажане очаква обратен ответ.

------------

Скрито е намерениетона изпробваните знаци.Пътувал през дъждове,изличен е адресът.Предполагам „завръщане“в края на писмото!Понякога срещу светлинатаизниква: „на душата“.

Нимфенбург

Замъкът и дворът,обрасли в храсти.Забравени от памтивекафонтани и полилеизад фасадите,серенади и струни,цвета на виолетки.Екскурзоводите боботятпрез залите от сандалово дървоза вълшебна покривчица, трупаща блюда в библиотекитена починали фюрстове.

Спомнен триптих от едно пътуване в Брюксел

Бял върху лозята по хълмовете на Санкт Георгенбял из двора и върху етикета нащайга с портокали от Палестина, бял пада снегът.Бял върху черни цъфнали дърветаиз висящите градини на Езра край Мерано.Есен в паметта чака априлизрисувана в спомените върху орехово дървокато житие на Франциск от Асизи.

Белезникавата трева в края на септемврипо бойното поле при Ватерловърху кръвта от падналите Мария-Луизина император Бонапартс автобус се пътувадо спирката Пти-Еспинетпрекачване към Хуизингенобрасли с бръшлян имения на благородниципревърнати в кралски белгийски орнитоложкиизследователски център и обсерваториякъм Брюкселския университет.

По стълбите срещнах мосю Серж Крьовхудожник, и жена му госпожа Дуня –рисува децата на богати хораот Генезиус-Роде с креда сангинвърху груба хартия. – Примамва ги в къщатас единствената по рода си тоалетна, известнасред съседите. – Удоволствие е да си при артист.„Дали да не купим фермата в Женап?“Вечер в Синт-Генезиус-Родеедин плашлив зарзаватчия разнася стоката сииз градини със зли кучетанапример до портала на вилата на маркиза от О.A woman’s mouth is always killedby roses.

Отседнал на третия етаж –червеният килим стига само до втория –в кафенето на Мадам Мюлерна пет минути от Боа дьо ла Камбр наследявам бившата стая на Робърт Стемърсстудент от Маршал Мисури.Върху шкафа купа и кана за миене, златно поръбенинад бюфета ловна сценабалконската врата на изток. – Нощем:шумовете от пътя за Шарлероа.

Под дъжда падаха кестениот обвивките си.Сутрин ги виждахда блестят сред пясъка на терасата.Сутрин ги виждах –

с чая и швейцарските бисквитиза ядене с нож и вилица.Сутрин ги виждахчакайки зад завесататръгването на излета до градав търсене на Брьогелв Кралския музей.

Départ quai huit minuit seizele train pour Milan via St. Gotthard.По горската шума познах Люксембург,после industrie chimique край Тионвилlight above the heavenly vaultsгарата в Мец, катедралата в Страсбургbien éclairée. – Между гредитередове от Грегориус, der guote sundaere, от Ау при Фрайбург, десния рейнски бряг,не се вижда от Колмар – департамент О Рен.Базел рано сутринта, отпечатан върхуцедена в Рейн бяла бучеста хартия, ръчно правена при Фробен енд компани, хиляда петстотин и шеста.Военнослужещи на път за Балстхал в Юраобръснати и подстригани, някои от тях пушат,вън всичко се промени.

Пътят на картинитесветлосив речен пясъкчервеникава коса таипораснали сенкикопия и върбибял лист, тизелен лист, азРафаил, Йокнапатофаавгустовска светлинаколеблива между листатапреди раждането й в сенкиузрели върху слънчева улица.

Иди в Егейско морена Санторинибазалтова земяфосфор по греблотодръж вода в шепа:тя свети – нощем –пред къщата патладжансенчесто в тъмнотовърху белосана стенасветлозелено през деня лилавовтъкана в камъшана слънце.

Превод от немски: ЛОРИ РОМАНОВА

Г Е О П О Е З И Я

Из „По земя и вода“