30.11-6.12.2016

Год. 25

40

С подкрепата на Национален център за книгата

Брой 40

1,50 лв.

художник:

Дамян

Дамянов

Където има градска цивилизация, има и мечта за един друг, идиличен живот сред природата – в провинцията, на село, на вилата. Тези места са нашите Аркадии. Аркадия – по името на онази област в Древна Елада, в която нямало нито един град и нито едно пристанище.

Най-известното изображение на тази мечта нарисувал Пусен някъде около 1637 г. Трима антични пастири, съзерцаващи древен гроб, върху който четем надписа Et in Arcadia ego („И в Аркадия съм“, може би под „аз“ се крие смъртта), и млада жена, замислена за нещо свое. Днес картината е в Лувъра.

Ако в т.нар. български Лувър трябва да се постави картина на нашата Аркадия, то тя трябва да е тази: трима юнаци с калпаци и потури разлистват книга на Божидар Димитров, докато ококорената фитнес инструкторка от Палма де Майорка Мария плете чорапи.

Вместо подпис на художника – логото на „Фермата“. Във фона – Динко от Ямбол, порещ пейзажа със своето АТВ.

Българска идилия

В броя:! Стефан Цанев

! Мишел Турние

! Ленард Коен

! Георги Гроздев

! Дьорд Сонди

! Иван Стефанов

! Никита Нанков

! Калоян Праматаров

! Екатерина Григорова

И още:

! Иван Младенов за Богдан Богданов

! Петя Хайнрих

за Константин Трендафилов

! Велин Белев за ал-Мутанабби

Георги Гочев

НЕПРЕМЪЛЧАНО

Абонамент!

„Литературен вестник”

Каталожен номер 424В пощенските клонове

или онлайн на адреси

http://www.abo.bgpost.bg

http://www.dobipress.bg

2Литературен вестник 30.11-6.12.2016

н o в о Н О В О

ПОРТАЛ „КУЛТУРА”www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видеоинтервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов и Андрей Захариев, Даниел Смилов.

Вижте: Калин Николов и минимализмът да си млад.

Прочетете: Георги Данаилов – „Безполезни строфи”; Димитър Кенаров – „Задочен репортаж за Георги Марков”.

Съборността

на Църквата и

нестихващите

спорове след

Всеправославния събор

в Крит са тематично

ядро на новия 114 брой

на сп. „Християнство

и култура”. В броя

можете да прочетете

дискусия за

съборността, провела

се на Седмицата

на православната

книга във Варна,

както и репортаж

от събитието. На

Великия и свят събор

на православието е

посветен анализът и

на о. Никола Казарян,

който го разглежда

в перспективата

на балканизацията

на Църквите,

както и статията

на журналиста

Григорий Лебанидзе

Защо Грузинската

православна църква

бойкотира Събора.

В рубриката

„Съвременно богословие” Николай Кудласевич прави съпоставка между католическия

догмат за телесното възнесение на Дева Мария и православното учение за успението

на Пресвета Богородица, а Вениамин Пеев се спира на есхатологичните очаквания в

периода на Реформацията. Отчаяни сме, защото сме вярващи, настоява в интервю за

изданието френският православен философ Бертран Вержели.

В броя може да прочетете още откъс от мемоарната книга на румънския писател

К.Вирджил Георгиу Истинската идентичност, както и откъс от книгата на о.

Габриеле Аморт Изповедите на един екзорсист. Броят е илюстриран с творби на

Цанко Лавренов, любезно предоставени от Фондация „Цанко Лавренов”.

П О К А Н И

НАГРАДАТА

„АРТУР ЛУНДКВИСТ“

На 6 декември (вторник) 2016 г. от

11.00 ч. в Зала 8 на Националния дворец

на културата ще се състои церемонията

по връчването на Международната

литературна награда „Артур

Лундквист“ – за активен принос в

културните взаимоотношения между

Република България и Кралство Швеция.

Нейно Превъзходителство посланикът

на Кралство Швеция Луизе Бергхолм и

изпълнителният директор на Национален

дарителски фонд „13 века България”

Митко Тодоров ще връчат за

14-ти пореден път наградата, която е

пример за духовното взаимодействие

между Швеция и България – две

териториално отдалечени, но твърде

близки с творческите си стремежи и

възможности държави.

Българо-шведската литературна награда

„Артур Лундквист” се присъжда от

1988 г. съвместно от НДФ „13 века

България”, посолството на Швеция в

България и СУ „Св. Климент Охридски”.

В състава на журито са проф. д-р

Вера Ганчева, председател, и членове –

Антоанета Приматарова-Милчева, проф.

д-р Борис Парашкевов, проф. дфн Боян

Вълчев.

Софийски университет „Св. Климент Охридски“Катедра по германистика и скандинавистика

Съюз на германистите в България Юбилейна научна сесияв чест на проф. дфн Емилия Стайчева

на тема „Присъствие на немскоезичната литература в българския културен контекст“

(1.12.2016 г. – зала 2, Ректорат)

ПРОГРАМА

9.00 – 9.45 Откриване 9.45 – 10.45 Модератор: Ана Димова Николай Чернокожев (СУ): Карл Дитерих и сенките на Балканите Николина Бурнева (ВТУ): „Насън и наяве” – за Емилиян Станев в контекста на немската драматургияМладен Влашки (ПУ): Кафка в Наказателната колoния. Рецепция на творчеството му в НРБ до началото на осемдесетте години на ХХ век 10.45 – 11.15 Дискусия

11.15 – 11.30 Кафе-пауза

11.30 – 12.30 Богдан Мирчев (СУ): За някои културни практики от началото на XX век в България, взаимствани от Германия, Австрия и Швейцария Борис Парашкевов (СУ): Аугусте Лехнер и младостта на Зигфрид Мария Ендрева (СУ): Das mittelalterliche Bulgarien: Eine komparative Untersuchung der deutschen und der bulgarischen Historiographie im 19. Jahrhundert 12.30 – 13.00 Дискусия

13.00 – 14.00 Обедна почивка

14.00 – 15.00 Модератор: Николина БурневаМайа Разбойникова-Фратева (СУ): Literatur und Gedächtnis. Ilija Trojanows Roman „Macht und Widerstand” und Angel Igovs „Die Sanften” Снежана Бойчева (ШУ): Intramediale Bezüge in der Darstellung der sozialistischen Vergangenheit Bulgariens im Roman von Ilija Trojanow „Macht und Widerstand” Иван Попов (СУ): Reiseliteratur im technologischen Zeitalter. Ilija Trojanows Aufbruch ins Persönliche 15.00 – 15.30 Дискусия

15.30 – 16.00 Кафе-пауза

16.00 – 17.00 Ана Димова (ШУ): Едно стихотворение на Николай Кънчев и два превода на немски език Ренета Килева (СУ): За преводната рецепция на Бертолт Брехт в България Даниела Кирова (ШУ): Хедвиг Куртс-Малер – непозната, но превеждана17.00 – 17.30 Дискусия

17.30 – 18.00 Презентация на студенти от специалност „Немска филология“ на СУ „Св. Климент Охридски“, участници в проект „’Немски поети‘ – преводи и контексти“

П Р И З О В Е

ДЕСЕТА ЦЕРЕМОНИЯ ПО ВРЪЧВАНЕ НА ГОДИШНАТА НАГРАДА ЗА ПРЕВОД „КРЪСТАН ДЯНКОВ”, 2016

Фондация „Елизабет Костова” има удоволствието да ви покани на десетата церемония по връчване на годишната награда за превод „Кръстан Дянков”.

Наградата се дава ежегодно за забележителен превод от английски на български език на съвременен роман с висока литературна стойност. Наградата е учредена през 2007 г. и носи името на Кръстан Дянков (1933-1999).

До днес наградата е връчена в девет поредни години на 14 преводачи на художествена литература, сред които един трикратен и един двукратен носител на наградата, като е отличила преводите на български език на 21 съвременни англоезични романи, написани от американски, австралийски, афганистански, британски, доминикански, индийски, ирландски, канадски, камбоджански, южноафрикански и японски автори.

Събитието ще се състои на 9 декември (петък) 2016, от 19:00 ч., в Център за култура и дебат „Червената къща”, ул. „Любен Каравелов” № 15, гр. София.

ПОЕТИЧЕН НИКУЛДЕН 201680 години от рождението на поета Николай Кънчев /1936-2007/

Традиционният вече Поетичен Никулден 2016 ще се състои за десети път на 6 декември, вторник, от 18.00 часа, в изложбената зала на галерия „Средец” на Министерството на културата /бул. „Ал. Стамболийски” №17/.

Водещ на празничната вечер ще бъде актьорът Милен Миланов. Встъпително слово „Апология на поезията” ще произнесе Ани Илков, носител на наградата Николай Кънчев за 2015 година.Ще бъде връчена за пети път Наградата за нова българска поезия Николай Кънчев 2016. Петимата номинирани за наградата /по азбучен ред/ са:1. Боряна Кацарска – за „Милост към езика”, Издателство Жанет 45 ООД, 20162. Георги Господинов – за „Там, където не сме”, Издателство Жанет 45 ООД, 20163. Палми Ранчев – за „Отблизо всичко”, Издателство „Пергамент”, София, 20164. Пламен Дойнов – за „Балът на тираните”, ИК „Несарт – Милен Миланов” и Издателство „Кралица Маб”, 20165. Силвия Чолева – за „От небето до земята”, Издателство Жанет 45 ООД, 2015Номинираните поети ще прочетат свои стихове, а удостоеният с наградата, която се осигурява и присъжда от съпругата на поета Федя Филкова, ще получи почетен диплом, бронзова пластика на поета, дело на скулптора Добромир Иван, и 2200 лв.Поетичният Никулден 2016 се организира от съпругата на поета Федя Филкова и Милен Миланов, актьор и председател на фондация „А,Аскеер”, с любезната подкрепа на Министерството на културата – галерия „Средец”.

Литературен вестник 30.11-6.12.2016 3

П Р О Ч И Т И

�Àç ñúì ïåñèìèñò ïî ðàçóì è îïòèìèñò ïî âîëÿ. Ñ ðàçóìà ñè âèæäàì, ÷å íåùàòà âúðâÿò êúì êàòàñòðîôà. Íî ïî âîëÿ ñìÿòàì, ÷å òðÿáâà äà ñå ñúïðîòèâëÿâàìå äîêðàé, êàòî òðèñòàòà ñïàðòàíöè ïðè Òåðìîïèëèòå�.

Èâàí Ãðàíèòñêè â èíòåðâþ çà www.nabore.bg, íåäàòèðàíî

�Òîäîð ×îíîâ ÷óïè ðåêîðä ñëåä ðåêîðä íà ôðîíòà íà çåëåí÷óêîïðîèçâîäñòâîòî. Ïðåäè ñåäìèöà ïëîâäèâñêèÿò ïîåò îò Ðîãîø èçâàäè äîìàò íàä 700 ãðàìà è ñìàÿ ïðîôåñèîíàëíèòå çåìåäåëöè, à â÷åðà îáðà îâàöèèòå íà àóäèòîðèÿòà ñè ñ íîâî ïîñòèæåíèå � 1, 051 êã, ñúîáùàâà �Ìàðèöà�� Åé, òîÿ Òîäîð êúäå å ïî-äîáúð, íà íèâàòà íà ìåðåíàòà ðå÷ èëè â çåëåí÷óêîâàòà ãðàäèíà, çàâúðçàõà êóëòóðíà äèñêóñèÿ ôåðìåðè è äåéöè íà ñëîâîòî�.

new.petrichnews.info, 02.08.2016

�Àç ñúì öèâèëèçàöèîíåí èçáîð. Çà ïðúâ ïúò äà èìàìå ãåé çà ïðåçèäåíò � òîâà ùå ïîñòàâè Áúëãàðèÿ íà ñâåòîâíàòà êàðòà�.

Âëàäèìèð Êóçîâ ïðåä �Íîâà òåëåâèçèÿ�, 11.08.2016

�Òúé êàòî î÷åâèäíî èìàòå ïàðè äà êóïèòå öÿëà Áúëãàðèÿ, ïðåäëàãàì äà çàêóïèòå þæíàòà ñòåíà íà áàçèëèêàòà, äúëãà 102 ì è âèñîêà 18 ì. Ïî ìîÿ ïðåöåíêà òÿ ùå ñòðóâà 200 õèë. åâðî��

Èç îòâîðåíî ïèñìî íà Áîæèäàð Äèìèòðîâ äî ðóñêèÿ äåïóòàò Ïüîòð Òîëñòîé, 21.09.2016 ã.

 ïèñìîòî å ïîñî÷åíà áàíêîâà ñìåòêà

�Âñúùíîñò [Íåðîí] å åäèí îò íàé-ñâåñòíèòå ðèìñêè èìïåðàòîðè. Òîé óñïÿâà äà ïîñòðîè � òîé å ðàíåí Áîéêî Áîðèñîâ � çà îòíîñèòåëíî êðàòêîòî ñè óïðàâëåíèå îêîëî 2500 êì, äíåñ áèõìå êàçàëè àâòîìàãèñòðàëè, øèðîêè ðèìñêè ïúòèùà, äà íàïðàâè 80 íîâè ãðàäà ñúñ âñè÷êè áëàãà íà öèâèëèçàöèÿòà, äà ïîñòðîè íàíîâî Ðèì, íàèñòèíà ïîäïàëåí îò õðèñòèÿíèòå, è òî òðè ïúòè. È â êðàéíà ñìåòêà êîãàòî ñè îòèâà, äà îñòàâè õàçíàòà ïúëíà äîãîðå ñ ïàðè.�

Áîæèäàð Äèìèòðîâ íà ïðåìèåðàòà íà êíèãàòà

�Äîíàëä Òðúìï: èñêàì âñè÷êî�, 21.11.2016 ã.

�Bulgaria is a great place, I will be there�.

Äîíàëä Òðúìï ïðåä �Íîâà òåëåâèçèÿ�, èíòåðâþ îò 2013 ã.

Г Р А Н И Т И

„За кого се сещаш, когато се сещаш за някого“, пита още в заглавието си дебютната стихосбирка на Константин Трендафилов (изд. „Жанет 45“, 2016). Поезия като засукан ергенски мустак! Като наперено мъжко пъстро птиче, дето пее ли пее от клонка.

Позволявам си това клише с ергена в отговор на клишетата за жените, които тук-там стърчат из книгата като патриархални огради, леко килнати. Такива са стихотворенията „Хубава къща“ и „Малко повече“. Някой трябваше да каже на младия мъж, по дяволите, че този ролеви модел на половете е най-малкото аут (или по-скоро – изпреварил времето си, ако наистина заедно с новата форма на мустака отново се завърне модата да определяме ролята на мъжа и ролята на жената). Ще кажете, че това е поезия и аз не мога да я меря с мерките на идеите, които изповядвам. И ще сте прави. Ако беше стихосбирка от миналия век, щях да го отдам на времето. Zeitgeist, aма наистина ли е така (още и вече) днес в България на младите хора? Из „Хубава къща“:

Аз съм мъжъти нося пари и цветяи съм ти верен;ти си женатаи гледаш децатаи ги обичашмалко повече от мен....

После къщата рухва, защото е построена от карти. Добре, ще възразите отново, нали все пак рухването е точно отричането на един вехт ролеви модел. Проблемното обаче е, че дори и авторът не вдява къде е проблемът. Лирическите герои са си построили къщичка от мечти и понеже субстанцията й е така ефирна, постройката лесно може да се срути. На двете прасенца обаче и през ум не им минава, че проблемът не е в материала, а в идеята.

Пък и римата жената-децата е от порядъка ала-бала. По-зле няма накъде.

Всеки начинаещ поет днес има възможност да издава бързо дебютната си книга и това е чудесно! Чудесни са всички тези свежи и нескопосани първи книги; цялата тази любов, която напира да се изрази, докато е млада и не познава истинската си природа. Можеха да се подберат обаче с опитен съветник по-малко от смешновато младежките любовни парчета на Трендафилов. Тези, смешноватите, да си бяха останали в „Мърлявият блог на един спретнат човек“ (ясно е какво е това – дневникът на поета), където да генерират трафик, като привличат вниманието с пъстрите си пера.

Предимно в нелюбовните стихотворения от тази книга има опити за наистина добра поезия. Те ми показват, че Трендафилов може и да напише някога големите си поеми. Това са стихотворенията „Успоредност“,

Поезията като мустак

Не*хипстърски прочит

„Риалити“, „Заек държи шапка“, „Светлината“ и най-силното измежду тях – „Проклятието на страха“.

Разбирате ли, драги Трендафилов, между бързата популярност сред младата публика и бавното натрупване на индивидуална, мислена и смислена поезия за вас няма чак такава непреодолима пропаст – един скок, други съветници. Лесно е.

„За кого се сещаш, когато се сещаш за някого“ е възможно най-скучното заглавие. Бледо подобие на „What We Talk About When We Talk About Love“ – книгата с разкази на Реймънд Карвър от далечната 1981. Вярно е, звучи рекламно и продава добре. Моят отговор на въпроса за кого се сещам е: сещам се за Карвър. И знам, че това не е правилният отговор.

Успех със следващите книги и все така засукан мустак! Подобен, признавам си, ще си пусна и аз.

ПЕТЯ ХАЙНРИХ

Дарът

Ти ми каза, че мълчаниетое по-близко до омиротворението, отколкото стихотворениятано когато за подаръказ ти дадох мълчание(защото аз знам какво е мълчание)ти ми каза„това не е мълчаниетова е още едно стихотворение“и ми го върна обратно

Кой от огън

И кой от огън, кой от вода,кой огрян от слънце, кой в нощна доба,кой от тежко изпитание, кой от обикновени несгоди,кой през вашия весел весел месец май,кой със много бавно скапване,и кой ли бих могъл да кажа, че ги призовава?И коя в самотното й помятане, коя от барбитурат,коя в сферите на любовта, коя от някаква игла,и кой от лавина, кой от барут,кой заради алчност, кой заради глад,и кой ли бих могъл да кажа, че ги призовава?

И кой след смело съгласие, кой по чиста случайност,кой в самота, кой в това огледало,кой по заповед на дамата си, кой със собствената си ръка,кой в смъртни вериги, кой когато е на власт,и кой ли бих могъл да кажа, че ги призовава?

Има война

Има война между богатите и бедните,война между мъжа и жената.Има война между тези, които казват, че има война,и онези, които казват, че няма изобщо.Защо не се върнеш обратно във войната, точно така, да потънеш в нея изцяло,защо не се върнеш обратно във войната, та това е само началото.

И тъй аз живея тук с жена и дете,ситуацията ми вдига малко кръвното.И ето, аз се измъквам от обятията й, а тя казва:

„Предполагам, че наричаш това любов“;наричам го служба.

Защо не се върнеш обратно във войната, не ми се прави на турист,защо не се върнеш обратно във войната, преди да ни нарани,защо не се върнеш обратно във войната, пък на всички ни да се вдига кръвното.

Не можеш да понасяш в какво съм се превърнал,повече предпочиташ джентълмена, който бях преди.Можеше толкова лесно да ме победиш, толкова лесно да ме контролираш,дори не знаех, че има война.

Защо не се върнеш обратно във войната, не се притеснявай,защо не се върнеш обратно във войната, все ще се ожениш, ако ти кефне.

Има война между богатите и бедните,война между мъжа и жената.Има война между лявото и дясното,война между черното и бялото,война между чифт и тек.

Защо не се върнеш обратно във войната, на рамо с малкото си бреме,защо не се върнеш обратно във войната, нека всички си оправят сметките,защо не се върнеш обратно във войната, не можеш ли да чуеш, че меля?

Преведе от английски колкото му стигаха силите ЙОРДАН ЕФТИМОВ

I N M E M O R I A M

Ленард Коен

4Литературен вестник 30.11-6.12.2016

В И Т Р И Н А П Ъ Т П Р Е З Д Ж У Н Г Л А Т А

С прочитането на „Август” на Джон

Едуард Уилямс читателят рискува да

загуби историческата си представата

за началото на Римската империя и

да остане с романизирания от автора

вариант. Това поставя романа на Уилямс

в една традиция на разказа за Римската

империя, в която попадат големи книги

като „Аз, Клавдий” на Робърт Грейвс (1934

г.), „Дневниците на Адриан” на Маргьорит

Юрсенар (1951 г.) и „Юлиан” на Гор Видал

(1964 г.).

Уилямс е роден през 1922 г. в щата

Тексас, САЩ, и умира през 1994 г. на 71

г. в Арканзас. Завършва университета

в Денвър, където по-късно се връща, за

да преподава литература – което прави

повече от 30 години. Епистоларният

роман „Август” излиза през 1972 г., а през

следващата година печели Националната

награда за литература на САЩ, като

става повод за прецедент – за пръв

път наградата е поделена между две

книги. После за дълго време Уилямс е

забравен дори в родината си. През 2013

г. обаче романът „Стоунър” попада в

полезрението на „Ню Йорк Ревю ъф Букс”

и Уилямс е преоткрит.

През 2013 г. издателство „Лабиринт”

публикува за пръв път негова творба

на български език – това е романът

„Стоунър”. „Август” е издаден от

същото издателство, преводач на книгата

е Емилия Л. Масларова. Преводът запазва

духа на текста, постигайки максимална

лекота в четенето.

Скоро посетих Рим, прочел „Август”.

Града изненадващо не видях с други очи,

което ме накара да се замисля дали

романът наистина е за града, или за нещо

друго.

Дали основната тема не е по-скоро

променящата се личност на човека,

свързан с властта за почти 60 години – от

времето, когато е на 19, та до смъртта

му на 78. Разказът започва с мислите

на юношата и завършва с онова, което

казва вътрешният глас на стария човек,

докато пътува от Остия към Капри

на палубата на кораба. Дали както и в

„Стоунър” Уилямс не се вълнува най-вече

от психологическите преходи,

през които минава личността?

Или може би акцентът

е другаде – върху

механизма, по който се

изгражда държавността и

стабилността, която по-късно

историците са нарекли „Pax

Romana”? Защото „Август”

може да се чете и като

роман наръчник как човек

да устои на слабостите и

предизвикателствата, когато

има голяма цел, непостижима за

посредствения ум.

Уилямс анализира внимателно

и в дълбочина авторитарното

управление, като развенчава

представата ни, че то е

съсредоточено в ръцете на

един човек и зависи единствено

от неговата воля. Онова,

което разбираме от романа,

е, че императорската воля на

Август далеч не е онова, което

вторият римски император Тиберий

прави и което може да се обобщи с

формулата „Sic volo, sic jubeo“ (Ювенал

я употребява за жена, която поискала

робът й да бъде убит, а когато мъжът й я

попитал защо, тя отвърнала „Така искам,

така заповядвам”). Може би властта

на Август е точно обратното – едно

мъчително балансиране между интереси

и влияния. Оттам и другото, което

добавих за себе си: ако това правило е

вярно, то ще да е вярно и обратното – че

демократичното управление е невъзможно

без лидерството и обединяващата воля на

временно избран водач.

Задачата в търсенето на основната тема

на романа не става по-лесна и към неговия

край. Във финала Октавиан пише до своя

приятел Йоан Дамаскин писмо, в което

болезнено и откровено посочва различните

смисли на своя живот и след това ги

оборва една по една, за да ни остави накрая

пред нерешено уравнение.

Издържан като образец на епистоларния

роман, „Август” на Уилямс стъпва

в следата, която вече е задал за

американската литература Гор Видал със

своя „Юлиан”, но и се оттласква от него,

като напълно заглушава авторовия глас.

Получих Рим тухлен, оставих го мраморен:

романът „Август“ на Джон Едуард Уилямс Нещо повече, до края на романа Уилямс

ни държи в напрежение, избягвайки да ни

даде перспективата на самия Октавиан,

за да постигне кулминация с писмото на

императора до Йоан Дамаскин. Тъкмо

това писмо изкушава да бъде ключът за

разбирането на романа. Но то е и онова,

което финално разфокусира читателя.

А може би темата е точно това търсене

на ума, който блуждае между фактите,

за да намери своя независим път?

Може би това е, което прави романа

изключително „американски”, извеждайки

християнската „свободна воля” до нов

хоризонт. Дали пък основната тема не е

американският сантимент към Рим?

Докато в Европа мислим за

Константинопол като Втория Рим, а

Москва като Трети, САЩ без много

шум се опитват да бъдат реален

наследник. Всеки, който е посещавал

столицата на САЩ, е забелязал външно

изразения стремеж да се преповторят

белезите както на Римската Res Publica

(върхът на този айсберг е неслучайното

съвпадение между Капитолийския хълм,

сърцето на древния Рим, и Капитолия във

Вашингтон), така и идеята за център на

света, от който се управлява и задава

модел, стандарт. Романът „Август”

на Уилямс е поредният опит в тази

посока. Романът не печели националната

награда за литература, защото осветлява

вълнуващ исторически момент, а защото

се свързва с политическата доктрина,

че САЩ са реалният продължител на

Римската държава и нейния образ на водач

за останалия свят. Наложен към момента,

когато е бил издаден, а и към днешния

момент, когато го четем на български

език, „Август” се явява ключ към

разбирането на американската вътрешна

и външна политика. През романа можем

да разберем как е устроен политическият

модел на една могъща държавна

структура. Оттук и колебанието дали

фокусът на книгата е личността на

Октавиан Август (чието име е изведено

в заглавието), или това са събитията,

фазите и процесите в установяването на

държавността.

Романът на Уилямс обаче е полифоничен

и тъкмо това го прави

изключително силен.

Колебанията около основната

тема, с които започнах, са

породени тъкмо от тази

многогласовост, която

драматично тегли в различни

посоки повествованието.

Отначало прочетох романа

„уставно” – книга след книга,

глава след глава, писмо след

писмо. Така видях един

сюжет. След това започнах да

чета изборно писмата само на

един от героите, после тези

на друг. Когато прочетох

„Август” повторно, следвайки

писмата на един от героите,

се надявах да открия и гласа

на автора. С удоволствие

и раздразнение открих,

че Уилямс се е „скрил”,

оставяйки на мен и на всеки

от вас да открие своя глас в

романа.

ХРИСТО ЧУКУРЛИЕВ

Димитър Вацов, „Това е истина!“, изд. на НБУ, С., 2016, 23 лв.В традицията на т.нар. аналитична философия на обикновения език (ordinary language), тази книга разглежда истината като езиков акт, който създава практически образец за следване. Тя отговаря на два въпроса: какво правим, когато казваме „Това е истина“, и при какви обстоятелства приемаме обявеното от някого за истина – за истина.

Константин Иречек, „Български дневник“, том. 1-2, превод от чешки Стоян Аргиров, изд. „Св. Георги Победоносец“, С., 2016, 18/22 лв.Заедно със „Строителите на съвременна България“ на Симеон Радев и „Превратът през 1881 г.“ на Захарий Стоянов, дневниците на чеха Иречек са считани за едно от най-силните свидетелства за живота в България през първите години след Освобождението. За разлика от Захарий Стоянов обаче, който наблюдава живота в низината – живота на

обикновения човек от онова време, – то погледът на Иречек е насочен нагоре, към т.нар. нов български елит.

Джонатан Франзен, „Чистота“, превод от английски: Владимир Молев, изд. „Колибри“, С., 2016, 25 лв.След „Поправките“ и „Свобода“, това е третият роман на Франзен, който излиза на български в превод на Владимир Молев. Както в предишните два романа и тук сюжетната линия, изградена от Франзен, е само опора за описание на съвременния американски живот. Според някои медии – най-доброто от трите платна на писателя, вече обявен за жив американски класик.

Джон Едуард Уилямс

Литературен вестник 30.11-6.12.2016 5

В И Т Р И Н АС т о Л и ц а

Методи Методиев е роден в гр. София през 1981 г. През 2009

завършва магистратура по история в Централноевропейският университет,

Будапеща; през 2016 г. защитава докторат в Департамента за

съвременни езици и култура при Университета на Глазгоу на тема „Власт, конфликти и писатели в

България и Чехословакия 1948-1968 г.“ От 2014 е преподавател по история и политически науки в НБУ, София.

Преводач на книгата Ерик Клептън, Автобиография, София: „Сиела“, 2004 г.

– През април в НБУ беше проведен семинар-концерт в памет на Дейвид Боуи, а преди седмица друг за Джон Ленън. Като че ли този тип семинари, посветени на иконите на модерната поп и рок музика, се превръщат в поредица. Като водещ на семинара за Ленън разкажете повече за идеята и участниците?– Всичко започна с идеята за този спектакъл, който условно нарекохме концерт-семинар „Можем да бъдем Боуи, макар и за ден.“ Съчетаването на музика и слово се оказа изходната точка, в центъра на която се отзова проф. Евгении Дайнов. Той се включи както като преподавател по политически науки, така и като автор на книга за Дейвид Боуи, а и като китарист на група „Магистри“. Музикалното ядро се организира около композитора Георги Арнаудов, който застана със своя авторитет и каза на останалите, че рокът е класиката на 20. век. Към него се присъединиха група бивши съученици от музикалното училище в София – Тодор Николаев – цигулка, Надежда Митева – класическа китара, и Михаил Иванов – бас. Тримата живеят и работят съответно в Лондон, София и Рим.

– Как ще продължи семинарът?– Личността на Ленън беше следващата точка в тази поредица. Неговата популярност създаде шанс да тестваме посоката, в която една академична общност в България би тръгнала, когато разговоря за културата на 60-те. На 21 декември планираме голям спектакъл-концерт в Театъра на НБУ. Тогава към ядрото от музиканти от оста Лондон-София-Рим ще се присъединят и едни от най-популярните имена на софийската блус сцена: пианистът и композитор Христо Намлиев, музикантите от групата Delta Roosters – Антон Серкеджиев, Петър Георгиев-Пешето, както и барабанистът Иво Попов. През следващия учебен семестър планираме подобна серия от събития, посветени на

Нобеловия лауреат за литература Боб Дилън. Освен това през месец април 2017 ще организираме конференция, посветена на Джон Ленън; докладите от нея ще публикуваме в сборник, който ще се разпростанява заедно с диск от концерта.

– Кое според вас е по-доброто говорене за музиката: това, при което говорещият теоретизира със собствените си научни понятия, или това, при което се вдъхновява от музиката и я пуска да звучи в своето слово?– Силата на по-доброто говорене следва да идва от едно вдъхновение, което да е равно по сила на темата на разговора – тоест за музика се говори през душата; от друга страна, трябва да конструираш и контекстуализираш словото така, че то да бъде издържано в рамките на твоя аз и според конкретното занаятчийско умение, което притежаваш. В противен случай е много вероятно да изглеждаш нелеп.

– Направи ми впечатление, че на семинара за Ленън мнозина разказаха спомените си за своето преживяване от музиката на Бийтълс. Според вас до каква степен рокът поражда носталгия и до каква е способен да реагира живо на нещо от нашия живот?– В българския разговор за рок културата имаме нужда от едно изговаряне на личното преживяване, част от което е и носталгията. Едва след това вече можем да продължим в посоката на академичния разговор за рока и неговото присъствие в съвременността.

– Една стара теория ни казва, че музиката е подражание. Ако е така, на какво от действителността подражава рокът?– Културно погледнато, рокът подражава на музиката на чернокожите в САЩ от началото на 20. век. За мен тук се вижда онзи триъгълник, съставен от страдание, бунт и спасение – триъгълника на свободата, който със сигурност не е равностранен.

– А джазът, той на какво подражава?Джазът е обетованата земя на рока. Към него се стремят всички, но малцина достигат до нея. Пътят е през свободата, съчетана с върховно майсторство и работна етика. Сред онези, които здраво са се настанили в тази обетована земя, са например Рей Чарлз и Ета Джеймс. А сред онези, които имат куража да признаят, че се докосват до тази земя, са Хендрикс, Клептън, Боуи, Стинг и Джон Майер.

– Кои книги, посветени на музиката, ви доставят удоволствие?– Това, което ме вълнува отвъд личната история на музиканта, е нейното време на протичане. Това, което Карл Манхайм определя като поколенческа теория, намира много ясен облик в историята на следвоенното поколение – как тези Дикенсови деца си създават свой дом – Дома на Рока.

Въпросите зададе ГЕОРГИ ГОЧЕВ

Дом в рокаРазговор с Методи Методиев

Christianitas, Historia, Metaphysica – изследвания в чест на проф. Калин Янакиев, изд. „Фондация Комунитас“, С., 2016, 20 лв. Посветен на 60-годишнината на проф. Калин Янакиев, сборникът покрива всички аспекти от неговата работа – от изследването на православната мисъл до ролята на интелектуалеца в съвременното българско общество. Сред авторите са Тони Николов, Георги Каприев, Христо Тодоров, Александър Кьосев, Емилия Дворянова, Момчил Методиев, Миглена Николчина, Цочо Бояджиев и др. Сборникът завършва с библиография, съдържаща книгите, студиите и статиите на Калин Янакиев.

Уилям Шекспир, „Крал Лир. Двуезично издание“, превод от английски Александър Шурбанов, изд. „Изток-Запад“, С., 2016, 19 лв.Билингвите са все още екзотика в българското книгоиздаване и прави чест на изд. „Изток-Запад“, че навлизат смело в тази територия. Двуезичното издание не просто удостоверява работата на преводача; то приканва читателя сам да влезе в ролята на преводач. „Крал Лир“ е третата книга от двуезичната поредица на изд. „Изток-Запад“ „Английска поетична класика“.

Проектът е

съфинансиран

от Столична

програма

„Култура” на

Столична община

за 2016 г.

Румен Шивачев, „Сублитературният мит Бай Ганьо“. С., „Карина М“, 2016, 272 с.Монографията на Румен Шивачев е не просто юнгиански прочит на най-обсъждания образ в модерната българска литература. Това е много дълго подготвян дисертационен текст, с който известният преди всичко със съвестно и пунктуално подготвяните томове с писма на д-р Кръстев и Боян Пенев изследовател предлага ревизия на историята на рецепцията. Опит за пробив в полето на литературознанието на читателския отклик.

6Литературен вестник 30.11-6.12.2016

А Р Х И В Н А Ф И Л О С О Ф И Я Т А

Иван Младенов

Мислите, които ще споделя за професор

Богданов, съдържат разказ-спомен за общи

намерения и анализ-оценка на научните му

занимания. Използвам този ред на думите

в заглавието, защото смятам да изкажа

по-радикална теза за отношението на

семиотиката към възгледите на Богдан

Богданов. Според мен това е една успешна

и трайна връзка, налагаща вярност, но и

търпяща поривите за измяна от страна

на именития професор. Ще предложа

собствена концепция за разбирането за

познание на проф. Богданов, маркирало

пътя му на хуманитарист.

Семиотика в „1984“

Първите ми беседи с Богдан Богданов по

семиотика датират от 1980 г., когато

у нас започнаха да проникват отделни

броеве на Труды по знаковым системам

на Тартуския университет – списание,

основано oт самото си начало през 1964

г. като семиотично.1 Семиотичните

текстове бяха труднодостъпни и

позоваването на тях беше свързано

едновременно с престиж и опасност – бяха

полузабранени. Възползвах се от статута

си на аспирант по литература, за да си ги

поръчвам, достатъчни бяха имената на

авторите семиотици, а системата, която

усърдно наблюдаваше интересуващите се,

правеше необходимото те да стигат до

мен. С Богдан Богданов бяхме извървели

(буквално) дълъг път в разходки и разговори

върху Ницше, Томас Ман, Ауербах,

Бахтин – спомням си много ясно темите.

Преминаването към семиотични разговори

беше стимулиращо.

Към 1982 г. Богдан Богданов влезе в

редакционния съвет на издателство

„Наука и изкуство“. Тогава събра приятели

и колеги и на всеки възложи задача според

интересите му, на мен се падна да издиря,

избера и преведа актуални съчинения

по семиотика, които обеща да бъдат

издадени в обема, който предложа. Ще

разкажа по-подробно за тази задача,

тъй като според мен процесът на

изпълнението й събуди у Богдан Богданов

трайния интерес към семиотиката.

По това време в Софийския университет

семиотичните идеи проникваха през

семинарите на Никола Георгиев и Мирослав

Янакиев, а в БАН – през трудовете на

Радосвет Коларов и някои изкуствоведи.

Издирването и отсяването на авторите

за тези сборници отне близо пет

години – семестрите на моя истински

университет. Ще спомена, че ставаше

дума за работа с пишеща машина, още

нямахме компютри. Събрах над хиляда

страници текст, хубавото беше, че можех

да не включвам най-известните автори,

които или в момента се превеждаха, или

предстоеше да бъдат преведени, като

Ролан Барт, Сосюр и Лотман. С тях се

занимаваха Мирослав Янакиев, Стоян

Атанасов, Ивайло Знеполски, а в Шумен

– Добрин Добрев, Елка Добрева и Яни

Милчаков, които вече пишеха и статии

по съчиненията им. Затова се насочих към

по-неизвестните у нас, нямам представа

по какъв критерий съм ги подбирал, но

ето някои имена, с които всяка колекция

би могла да се гордее: Холгер Стеен

Сьоренсен, Клод Брьомон, Ролан Барт с

(по-неизвестни текстове),

Майкъл Рифатер, Робърт

Скоулс, разбира се, Умберто

Еко.

Беше сизифовски труд,

Семиотиката и Богдан Богдановнямахме концепция за преводите, нито

терминология, всъщност липсваше

цял един език. Консултирах се с Богдан

Богданов, но се налагаше и да работя

с всеки преводач поотделно, не можех

да се обърна към професионалисти,

защото текстовете трябваше

да се претворяват на български,

затова превеждаха само учени. Тогава

утвърдихме устойчивата употреба на

„означаващо“ и „означаемо“ (дотогава

се използваха варианти на русизма

„обозначава“), знак-символ, иконичен

знак, а не икона, както беше почнало

да се казва, интерпретант, семиозис,

репрезентант, референт, по-късно,

репрезентамен. Състоя се и „битката“

около изписването и произнасянето на

името на Пърс, което дотогава беше

Пиърс, ако не и Пирс, както се четеше

през руски. Тук роля изигра проф.

Владимир Филипов, който в Америка беше

чул правилното произношение, а по-късно

за начините на изписване се произнесе друг

виден англицист, проф. Андрей Данчев.

Бях попаднал на един добър руски сборник

по семиотика, в който имаше много от

Пърс, изписано Пирс. Сборникът се нарича

„Семиотика“ и е издаден през 1983 година

в Москва от издателство „Радуга“ под

редакцията на Юрий Степанов. Ето как

в предговора на този съветски сборник се

определя Пърс: „…гениалният основател

на семиотиката от най-ново време“. У

нас и днес подобно разбиране за Пърс звучи

революционно, а руснаците вече преведоха

осемте тома на Collected Papers.

Така се състоя повторното запознаване

и на българската хуманитарна общност

с делото и творчеството на Чарлс

Пърс. А първото е свързано със сензация

и принадлежи на големия философ Иван

Саръилиев (1887 – 1969), който е от

най-ранните прагматисти в Европа.

За реабилитирането на неговото дело

Богдан Богданов изигра важна роля в

една щастливо завършила история с

криминален сюжет. Тя може да се прочете

в талантливо написаната книга на Андрей

Ташев Прагматизмът и Иван Саръилиев:

Към корените на семиотичното мислене в

България. София: АИ Проф. Марин Дринов

(2013).2

Та така се родиха двата тома със

семиотични изследвания Между нещата

и думите и Материята на мисълта. По-

скоро, не се родиха. В готовия си вид

това бяха сборници от по 600 страници

всеки, с огромен терминологичен апарат,

с по два предговора, следговори и безброй

бележки. Разбира се, не обемът изплаши

издателството. Така или иначе, изтекоха

още пет години преди изданието да види

бял свят. Но не минаваше и месец, без

да се срещам с редакторите, след което

томовете олекваха с по някое есе. Да

съкращавам ме принуждаваха хора без

капка семиотично познание. Отначало

изхвърлях моите преводи, после такива,

за които изпитвах физическа болка, че

трябва да се махнат по незнаен каприз.

Срещах се и с Богдан Богданов, и с

неговото недоумение от политиката

на издателството. Томовете се свиха

наполовина, после повече, накрая стигнаха

една четвърт от първоначалния си обем

– малко над 200 страници всеки. Получих

току-що излезлите два тома, докато

бях в Америка едва през 1991. Не успях да

им се зарадвам, макар че те ме научиха

на работа с научен текст и ми спестиха

дежурната скръб на хуманитарния учен,

че не се е захванал да пише художествена

литература. До мен стигнаха посечени

и обезкървени – истински „сървайвари“

от тоталитарната джунгла – оцелели в

битки, криещи тежки истини. Но какво

по-хубаво от факта, че са в обращение до

днес.

Къде във всичко това е Богдан Богданов?

Той е във „всичко това“ – заедно умувахме,

заедно стигахме до думите, изразите, до

новия език на семиотиката. Обсъждахме

всеки текст и автор, до който се

добирах. Именно през десетилетието

на осемдесетте години на миналия век

Богдан Богданов навлезе в семиотиката

така, че повече никога не излезе от нея.

Доколкото след това е използвал друг

инструментариум, е било заради неговото

класическо образование и преводите му

на антични автори, тогава се потапяше

изцяло в тази работа и чувах единствено

концепции и разкази от древността.

Не съвсем – историите минаваха през

семиотична или близки до семиотичната

доктрина, той ценеше Лосев, използваше

Бахтин, Лотман, по-късно тартуските

автори. За каквото и да ставаше дума,

минаваше през семиотична оптика.

Първоначално това беше обща семиотика,

той ползваше нашумелите речници на

Тодоров и Дюкро3, на Греймас и Курте4,

познаваше Ролан Барт, аз пригласях с

Бахтин и Пол Рикьор. На Еко не му беше

дошло времето, въпреки че и тогава

се превеждаше ударно, както и днес.

В художествената литература, освен

античните предпочитания, френският

му го тласкаше към представителите на

„новия роман“ – Ален Роб-Грийе, Натали

Сарот, Мишел Бютор, а немският – към

Томас Ман, Херман Хесе и Кафка. Но

не залитна към нито едно течение и не

изгуби от очи Античността, където се

възхищаваше най-много oт Марк Аврелий.

Отново в средата на осемдесетте години

обяви знаменития си семинар „Мит и

литература“, през който минаха почти

всички български хуманитаристи от

следващото поколение, по-късно издаде и

книга с това заглавие. На този семинар

се състояха първите презентации върху

Барт и френската семиотика, нещо

нечувано дотогава, аудиториите се пукаха

по шефовете, а никой не успяваше да ги

напълни така както проф. Богданов.

В началото на деветдесетте, докато

работех в Америка с Томас Сибиък, се

зароди мечтата да започнем преподаване

на семиотика и да създадем център в НБУ

по подобие на този в Блумингтън. Писах на

Богдан Богданов, НБУ току-що беше минал

акредитация в Народното събрание, всичко

ни се струваше възможно. Професор

Богданов не прие веднага, по това време

той беше посланик в Гърция, мина около

година, накрая, за да го убедя, че идеята

е осъществима, му предложих да покани

Томас Сибиък да посети София, където да

обяви откриването на такъв център или

поне подготовката за това. Мечтата се

сбъдна, Сибиък е пристигнал през 1992 г.,

престоят му минал триумфално и станал

първият почетен доктор на НБУ. Пътят

на семиотиката в НБУ беше открит и

подходящо ознаменуван. Семиотичната

„1984“ продължи точно едно десетилетие.

Платон и Пърс

Оттук нататък ще опитам да осветля

въпроса дали семиотиката на Пърс

изкуши проф. Богданов дотолкова, че

той да попадне във властта на синдрома

„очарованието на Пърс“, през който

минават всички начеващи. Познавам

перипетиите на това усвояване от

„перипатетическите“ ни разходки, в

които акцентите на разговорите ни

се преместваха все по-силно към тази

философия. Любопитството му се усили

около 2008 г., когато се съгласи да закупим

за семиотичния департамент новите

томове на Writings of Charles S. Peirce.

При завръщането ми от САЩ бях донесъл

компактдиск с всички осем томa на

Collected Papers of Charles Sanders Peirce.

Обеща да ми съдейства и за придобиването

на неиздадените му ръкописи на

микрофилми, които Харвардският

университет продаваше вече свободно.

Именно тогава разговорите върху Пърс

се интензифицираха, съжаляваше, че не

са му достъпни в оригинал. Набавих му

преводи на немски, направени от Helmut

Pappe, както и една по-незначителна

книга на френски от Jean Fisette – за тези

книги и за разговорите проф. Богданов ми

благодари в Текст, говорене и разбиране

(2014). В тази книга, както и в предишната

Разказ, време и реалност в старогръцката

литература (2012) и най-вече в последната

Думи, значения, понятия и неща (2016) той

използва философията на Пърс не като

лаик, както публично твърдеше.

Ще започна да изяснявам още един

въпрос, на който до кончината на проф.

Богданов не можах да си отговоря

– защо той толкова настояваше да

използва Пърс? Мисля, че разгадах тази

загадка, макар и късно, но с достатъчна

степен на увереност. При всичките

ни срещи след 2010 г. той разпитваше

за Пърс, а разговорите не бяха никак

лесни. Професор Богданов не беше

най-добрият слушател, впускаше се

в дълги монолози за тезите на Пърс

и по-малко беше готов да изслушва

възражения. Разгадаването на загадката

дойде като прозрение и не би могло

да бъде иначе. За теориите за знание

рутинно използваме ранните диалози

на Платон, най-често „Кратил“,

„Федон“, „Федър“ заради семиотичния

потенциал. Един ден ми потрябва нещо

от Витгенщайн, където прочетох

странно позната теза с източник

– диалогът „Теетет“. В „референциален

аргумент“ от „Философски изследвания“

Витгенщайн си задава въпроса: „Поради

какво обстоятелство се смята, че в

действителност имената означават

прости същности?“ И продължава с

цитат от „Теетет“:

Ако не се лъжа, аз съм слушал да казват,

че за […] първичните елементи, от които

сме съставени ние и всичко останало, няма

обяснение; тъй като всичко, което е във и

за себе си, би могло да се означи само с име;

друго определение е невъзможно. […]. Обаче

това, което е във и за себе си, трябва … да

се назовава без всякакви други определения.

По такъв начин обаче е невъзможно да се

обясни който и да е първичен елемент.

[…]. Но както това, което е съставено от

тези първични елементи, е едно преплетено

образуване, така и в това преплитане

неговите названия са станали обяснителна

реч; тъй като същността на речта е

преплитането на имена.5

Развиването на този аргумент, както е

известно, Витгенщайн открива с прочутия

цитат на латински от Блажени Августин:

Когато възрастните назоваваха една вещ

с дадена дума и се обръщаха съобразно

същата тази дума към нещо, то аз

виждах и запомнях, че с тази дума те

назовават именно това, което искат да

посочат. А това, че го искат, проличаваше

от движенията на телата им – този

естествен за всички народи език, който

в мимиката, изражението на очите,

телесния жест или звученето на гласа

изразява душевното състояние при желание,

притежаване, отхвърляне или избягване на

нещо.6

Литературен вестник 30.11-6.12.2016 7

А Р Х И В Н А Ф И Л О С О Ф И Я Т А

Витгенщайн се позовава на „Теетет“

и на други места от „Философски

изследвания“, например в опит да обясни

разликата между образ и реалност. От

своя страна, Пърс, както схоластиците

и емпирицистите, използва „Теетет“ за

същата цел – да определи какво е познание,

като в това отношение дава предимство

на „математическия разум на Платон“

пред този на Аристотел. Най-общо в

„Теетет“ има три тези за познанието:

1) познанието като възприятие, 2)

познанието като истинно съждение (там

развива аргументите за погрешното

вярване) и 3) познанието като истинно

съждение с доказване. В „Теетет“ Сократ

определя познанието като форма на

притежание, опирайки се на философската

метафора за ловеца на птици. Знание е да

имаш подръка птиците, които си уловил,

когато се налага. Фразата, която използва,

е epistemes heksin. От нея Аристотел

формира своя теоретичен термин heksis,

който латинските философи ще преведат

като habitus, а до нас ще достигне като

притежание, качество, предразположение

или навик.

С този исторически поглед към един от

най-важните термини на прагматизма

(навик), отворих четвъртия том с

диалозите на Платон в превод на Богдан

Богданов и се зачетох както винаги отзад

напред в неговите бележки. Предлагам

един по-обширен цитат, тъй като там

има неща, които всеки изследовател на

творчеството на проф. Богданов ще

разпознае като използвани по много поводи:

В „Теетет“ се обсъжда проблемът за

знанието. […] В „Теетет“ просветва като

един вид скрита тема определимостта.

Напластяването на тема върху

тема, характерно за Платоновото

философстване, следва преди всичко от

факта, че в диалозите не се философства

с понятия, уговорени и откъснати от

живата реч, а с думи, които, обсъждани

като понятия, продължават да носят

всекидневния си смисъл и пазят

своята многозначност. Платоновото

философстване е жива игра със смисъла

на една жива реч, обсъждане на нейните

смислови възможности, ставащо не отвън,

а отвътре – посредством същата реч. Този

обсъждащ себе си език, субект и обект

едновременно […] дава на Платоновите

диалози израза на нещо ставащо в момента.7

В тези мисли за „Теетет“ можем

кристално ясно да видим разбирането за

познание, което проф. Богданов разви през

годините, особено в семиотичните си

занимания. На първо място е вярването

му, че всичко, изказано в дефиниции и

термини, може да се изрече в „жива

реч“, която той означи със странното

име „редово говорене“, на второ е

възприемането, че значението е движение.

И ако първата постановка не може да

има нищо общо с Пърс, то втората е

буквално нейна сърцевина. Още по-странен

е фактът, че вторият постулат е с

корени не при Платон, а при Аристотел,

откъдето Пърс заема своята идея за

семиозис. Тезата за „редово говорене“ се

появи при Богдан Богданов във връзка с

теорията за интерпретанта на Пърс.

Това се случва в писмен вид в осмото

есе от книгата му Текст, говорене и

разбиране, където обоснова въвеждането

му. То е във връзка със заговарянето му с

„жива реч“ за реферирането и по-точно

за нуждата от „своеобразен словесен

предмет-корелат на външния предмет, за

който става дума при тъй нареченото

репрезентиране…“ Тази поредица от думи

той използва вместо термина „обект“ на

знака. Също там ползва словосъчетанието

„редово говорене“, като обяснява

основанията за възприемането му на цели

четири страници. Причините да допуска

синонимната му замяна с „естествен език“

също са в това есе:

Говорейки за т.нар. редово говорене, добавих

уточнително на няколко места епитета

„всекидневно“. Така създадох частичен

синоним за утвърденото в аналитичната

философия понятие „естествен език“,

като казах защо предпочитам да говоря за

„говорене“, а не за „естествен език“. Но

т.нар. редово говорене всъщност гъмжи

от подвидове, които не са нито естествен

език, нито всекидневно говорене. Между

съвсем всекидневното и по-чисто научното

има и по-високи говорения, които са с

метод, но не са научни.8

Тези причини се подхващат многократно

и в последната му книга Думи, значения,

понятия и неща, където опитва ново

дефиниране на „редово говорене“. Ето този

опит:

Неслучайно казвам ту реч, ту говорене.

Защото „реч“ е думата, която позволява

да мислим за ставащото вътре в самото

слово, докато „говорене“ е думата, която

отчита и външната ситуация на едно

казване. Двете – речта и говоренето, винаги

образуват два допълващи се смислови реда.9

За сравнение, в предишната книга

различаването е на много по-ниско

равнище, там все още говоренето се

противопоставя на „научното говорене“:

И в редовото, и в научното говорене

ясно и недвусмислено не се прави разлика

между представянето на парадигми и

представянето на външни по-реални

референтни положения.10

Да обобщим: за целите на познанието

Богдан Богданов предлага да се въведе

изразът „редово говорене“ във функция

на термин („понятие“ при него). Този

термин да замени „естествени езици“,

да се обособи като антоним на „научно

говорене“ и се различи от „реч“.

Зад тези предложения стои една голяма

идея – за демократизма в познанието.

Настояването на проф. Богданов е, че

всеки има право да влиза в познавателните

системи, независимо от своята

подготовка, да получава знание и да го

използва за „доправяне на реалността“.

По същество такова разбиране следва

традиционното тълкуване на Платон за

познанието като припомнена чуждост,

нещо като склад на идеи, до които човек

се добира чрез паметта и загребва онова,

което му е нужно. Професор Богданов

не просто проповядва тази голяма

идея за демократичност – той е един

от малцината, които без колебание я

прилагат. Той спокойно се разпорежда с

тезите на Пърс, без да се притеснява, че

не познава контекста им. Възраженията,

които могат да дойдат „отвътре“

на идеята не са за подценяване и са по

повод на изкристализиралото у него

подозрение към „научното говорене“ като

високомерно и неефективно.

Но какво би възразила традицията на

самото „научно говорене“, а в случая

– на прагматизма и на аналитичната

философия? Опонирането би могло да

започне примерно така: „Мисия излишна“.

„Естествен език“ функционира като

назоваване на всеки език, естествени са

френският, английският, руският, т.е.

няма как да бъде заменено това име.

„Редово говорене“ да се възприеме като

антоним на „научно говорене“ – а с какво е

различно научното от редовото говорене,

ако опозицията не е зададена „по природа“?

Нима се раждаме с едното или другото?

Научното като изразяване е постижимо

за всеки, който реши да го усвои, това

не е разделителен признак по природна

или културна ос. И най-важното, какво

всъщност е „редово говорене“? Не може

да не се зададе този въпрос, когато има

допускане, че то „гъмжи от подвидове“.

Докъде всекидневното говорене е

„съвсем всекидневно“ или колко „по-чисто

научното“ е все още „всекидневно“, но още

не „научно“?“

Така биха протекли споровете между

двете традиции. И биха пропуснали новото

развитие в мисленето на проф. Богданов.

Определението на „редово говорене“ в

най-новата му книга изглежда изчистено

и премислено, там най-после се говори и за

реч, като този път тя е опозитивирана

с говорене, което, от своя страна, не

носи будещото удивление определение

„редово“. Изглежда Богдан Богданов е

предусещал горните възражения, защото

тук търси функционална разлика между

„реч“ (ставащото вътре в самото слово)

и „говорене“ като носител на контекст.

Все още хаосът е неудържим, защото

излиза, че веднъж говорим всекидневно и

без осъзнаване на ставащото около нас

(тогава как се разбираме?), а втори път

– добавяме контекст-ситуация – тогава

как се ориентираме? Прагматизмът и

аналитизмът могат лесно да продължат

с възраженията – изгледите всички тези

новоизковани изрази да се превърнат в

смислово натоварени термини не са добри,

заради тяхната плеонастична същност.

Срещу тези предложения те ще предложат

по-простото разграничение език – реч,

което съдържа всички добавени от проф.

Богданов уговорки. А отговорът би бил,

че в положителен план многослойното

разчленяване на реч при Богдан Богданов

напомня направеното от Йелмслев

допълнително разслояване на език и реч,

познато от Сосюр. От другата страна

ще възразят, че настояването да се

продължи с още разчленявания на пластове

в речта-говорене просто повтаря по-

едрото деление, направено действително

от аналитичната философия на „език“ и

„езикови практики“ с пожелателното реч –

речеви практики, а при Джон Остин – с

откритието за физическа активност на

някои речеви актове. Продължението на

дискусията е с отворен край.

1 http://www.sss.ut.ee/index.php/sss/pages/view/older 2 Вж. също: Mladenov, Ivan, The First Steps of Peirce in Bulgaria. From Ivan Sarailiev to Today. – European Journal of Pragmatism and American Philosophy, Issue 1, vol. 6, 2014, pp. 46–51.3 Tzvetan Todorov et Oswald Ducrot (eds.), Dictionnaire encyclopédique des sciences du langage, Paris, Seuil, 1972-1979.4 A.J. Greimas et J. Courtés, Sémiotique. Dictionnaire raisonné de la théorie du langage, Paris, Hachette, 1979.5 Витгенщайн, Лудвиг, Избрани съчинения, прев. Николай Милков, София, „Наука и изкуство“, 1988, с. 46. 6 Цит. по Витгенщайн, цит. съч., с. 1. 7 Платон, Диалози в 4 тома, София, „Наука и изкуство“, 1979-1990, т. 4, с. 594.8 Богданов, Богдан, Текст, говорене и разбиране, Пловдив, ИК Жанет-45, 2014, с. 74.9 Богданов, Богдан, Думи, значения, понятия и неща, София, Изд. на НБУ, 2016, с. 96.10 Богданов, Текст, говорене и разбиране, с. 71.

Този текст е част от по-голямо

изследване, представено на кръглата

маса в памет на проф. Богдан Богданов,

проведена в рамките на XXI Ранноесенна

школа по семиотика в Созопол (4-

11 септември 2016 г.)

8Литературен вестник 30.11-6.12.2016

Редактор на страницата

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Сцена

Сцена от спектакъла

На 27 и 28 ноември от 19.30 часа в Камерна зала „Методи Андонов”на Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов” ще се състои премиерата на спектакъла

ХАМЕЛИНот Хуан Майорга

Превод Нева МичеваПостановка Александра ПетроваСценография Десислава БанковаФотограф Виктория КараколеваУчастват Димитър Захариев, Павел Иванов, Надя Керанова, Мартин Христов, Иван Станчев, Калин Пачеръзки

Какъв е светът, видян през очите на едно дете, и какъв е светът, който възрастните създават за своите деца? Възможно ли е да се бориш за промяна, когато ти самият си част от системата?Модерен и прогресиращ град. Отдаден на работата си следовател поема тежък случай, който взривява общественото мнение и поставя в непримирим сблъсък човешкото с професионалното.Пътят на полицейското разследване запалва светлините на Другия град, който сме свикнали да не забелязваме, за да ни отведе на мястото, където болката и обичта,

насилието и състраданието експлодират, за да създадат оглушителния вакуум на мълчанието.„Хамелин“ е една нова приказка за плъховете и хората. Провокира ни да погледнем, да се погледнем.С пиесата си „Хамелин“ (2005) Хуан Майорга печели испанската награда за сценични изкуства „Макс“ в четири категории, сред които тази за най-добър драматург и най-добро представление. През 2016 Хуан Майорга получава наградата “Europe Prize Theatrical Realities” – най-престижната европейска награда в областта на драматургията.

Спектакълът е дипломна работа и първа среща с публиката на режисьорката Александра Петрова и на актьори от НАТФИЗ.

“For a…”, концепция, хореография и изпълнение Силке Грабингер, Германия „For a…”Идея Силке Грабингер, Дейв Сейнт-Пиер; концепция, хореография и изпълнение Силке Грабингер; драматургия, мениджър продукция Ангел Вадори; звук Audio Bomba; костюми Биянка Фладерер; сценография Джени ШлейфКомпания SILK Cie.Представяне в България – на 11.11.2016, на сцената на Derida Dance Center в програмата на ACT ФЕСТИВАЛА ЗА СВОБОДЕН ТЕАТЪР’2016

Тази година шестото поредно издание не ACT фестивала за свободен театър „Бал с каски“ имаше силно изразено танцово присъствие. Сред множеството събития и представления най-запомнящото се изживяване за мен беше откриването на фестивала с „For a…”, с автор на концепцията и изпълнител Силке Грабингер. Първото й гостуване в България беше в рамките на осмото издание на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ и остави ярки впечатления за нейния авторски и силно индивидуален подход към създаването на танцови представления. Във „For a…“ Силке Грабингер работи отново със своята автобиография като бивш танцьор от Цирк дьо Солей, използвайки я като отправна точка за критичен поглед към индустрията на забавлението и позицията на жената в нея. Представлението има силна и въздействаща визуална страна, в която Силке Грабингер се променя в контрастиращи една с друга проекции на самата нея – като брейк танцьор, като дива, като същество от друг свят. В началото нейното присъствие е едва осезаемо, обърната с гръб към публиката, в дъното на залата тя разказва за репетиционния си процес с хореографа Дейв Сейнт-Пиер върху нейно соло, репрезентация на което ще видим по-късно в преработен от нея, силно въздействащ епизод. Силке Грабингер е запомнящ се пърформър, който работи ефективно с представите за женствеността, проблематизирайки ролите на дивата, артиста и жената: тя конструира тези образи и радикално ги преобръща и деформира до тяхната структура и реално присъствие, често наситени с болка и дискомфорт. Такъв момент е например епизодът, за който Силке Грабингер говори в началото. Облечена само по тънка бяла риза, тя придържа до гърдите си сноп дълги изсъхнали растения и цветя, вързани с разноцветни панделки. Гледката е някак странна и призрачна – дребната фигура на Силке Грабингер, носеща като трофей увехналите и непотребни цветя, със сияеща усмивка застава на една ръка разстояние от зрителите и започва да ги приканва да вземат товара от ръцете й. Усмивката не слиза от лицето й и тя използва главно очите си, за да провокира публиката да се приближи към нея. Усмивката и прекалено отворените й очи придават на лицето й израз, съчетаващ привлекателност и някаква налудност, която се задълбочава с развитието на епизода. Силке Грабингер превръща своята усмивка в маска, хиперболизира намерението си, използвайки само лицето, тъй като тялото й е заето с „букета“. Тя се вглежда в лицата на публиката, като дистанцията между изпълнител и публика се скъсява и почти изчезва. Но в момента, в който някой зрител протегне ръка към букета, Силке Грабингер започва да тича към дъното на залата, правейки пълен кръг, с изсъхналите цветя в ръцете си. След това заема отново мястото си пред зрителите и слага маската си, усмихва се и ги приканва към действие. Този епизод многократно се повтаря. Идва момент, в който всичко останало се разрушава освен тази усмивка: „букетът“ се разпада, превръщайки се на множество бодливи части, сухите растения се разнасят по вятъра, който Силке Грабингер създава с тичането си и прахът им попада в очите на изпълнителката. Всъщност цялата ситуация става все по-непоносима за пърформъра, но тя не спира да повтаря действията си. В този момент си припомних нейните думи от началото на представлението, в които тя казва как хореографът Дейв Сейнт-Пиер иска да я види съсипана на сцената, и това наистина се случва. Тя се саморазрушава, изпълнявайки една невъзможна, противоречива задача в прекомерно и безсмислено физическо усилие. В изпълнението на този епизод Силке Грабингер доказва себе си като изключително силен пърформър, който

има силно театрално присъствие в танцовите си търсения. Именно заради това концепцията като че ли се състои в това цялото й умение и виртуозност

да рухне, да не успее да издържи, да се подложи на изпитание, през което е невъзможно да се премине. С други думи – да се види краят на блестящия изпълнител в ситуация, в която тя е свалила всички маски на своето майсторство.И точно това се случва – повторенията ескалират до точката, в която Силке Грабингер физически не може да продължи въпреки своята упоритост и енергичност. В този момент тя започва яростно да удря „букета“ в стената, активизирайки цялата си ярост, тя просто крещи и унищожава това, което до този момент е носила като трофей. В тази ситуация пърформърът не играе, загърбени са всички сценични кодове и маски и виждаме протеста, бунта срещу играта. За да се подсили ефектът, осветлението се включва в блиц-режим, в който виждаме резки смени на силна светлина с пълна тъмнина и от Силке Грабингер се виждат само моменти от борбата й със снопа изсъхнали цветя, от който в един момент не остава нищо, тя напълно го е унищожила.След този епизод Силке Грабингер преминава в друг, по-автентичен режим на присъствие. След като унищожава майсторството, маската и ненужния товар, тя предприема друго, може би по-искрено пътешествие. Тук ми идва на ум асоциацията, че в епизода с изсъхналите цветя тя метафоризира миналото си като професионален танцьор в Цирк дьо Солей, епизод, който завършва с бунт срещу изкуствеността. Може би тази е причината непосредствено след това Силке Грабингер да съблече дрехите си, лягайки с голото си тяло в центъра на залата, като над нея започва да се посипва бляскав златен прашец. Той полепва по кожата й, която възприема нова текстура, наподобяваща люспи. Силке Грабингер прилича на полужена-полусъщество от друг свят, движенията й са едновременно женствени, бавни, сякаш възстановяващи хармонията след епизода на разрушение. Образът от този момент в представлението е силно поетичен и се намира в пълен контраст с предходната част. Тук

Силке Грабингер използва тялото си като повърхност, върху който се прожектира женствеността в нейния най-магичен, почти приказен аспект. В същото време епизодът е пронизан от автентичността на голото тяло. В края на епизода Силке Грабингер започва екстатично движение, което напомня треперене или конвулсии. В противоречие с поетичния образ отново тя усложнява присъствието си, съчетавайки почти взаимоизключващи се положения и качества.Следващата сцена е всъщност краят на представлението. След като Силке Грабингер бавно навлиза в струпаните черни балони в ъгъла на сцената, тя излиза оттам в огромна черна рокля,

направена от тях, на фона на оперна ария. Моментът е донякъде ироничен спрямо образа на дивата. За този ефект допринася малка табела с надпис HATE (омраза), която се движи на сцената около нея, управлявана от човек от публиката. С този финал „For a…” елегантно завършва композицията от образи, които Силке Грабингер умело построява в многопластов сценичен разказ.

ЕЛЕНА АНГЕЛОВА

Очаквайте в следващия брой нашия отзив и за едно от най-силните български присъствия на ACT фестивал за свободен театър’2016 – движенческия пърформанс Голем на Фондация „Култура Аними”, концепция и режисура Анна Данкова, актриси Ива Свещарова, Виолета Витанова и Ирена Цветанова.

ПРЕМИЕРА

Борбата срещу изкуствеността“For a…” в програмата на ACT фестивал за свободен театър’2016

“For a…”, концепция, хореография и изпълнение Силке Грабингер, Германия

Литературен вестник 30.11-6.12.2016 9

Г-н Цанев, нека започнем разговора с един такъв въпрос: античната и в частност елинската поезия не е била насочена към отделния човек, а към общност – тя се е слушала колективно. Във вашите текстове се наблюдава нещо подобно, те като че ли не са адресирани към отделния читател, а към общността, дори към целия народ. Ако е така, не създавате ли донякъде и вие във вашите стихове този образ на общността, на народа? Оттук и вторият ми въпрос: до каква степен образът на народа във вашите текстове съвпада с реалния народ?– За съжаление, ние често оценяваме народа според това дали неговите действия съвпадат или не с нашите очаквания. (Когато е с нас, е мъдър народ, когато е против нас, е глупав народ.) Сигурно и аз не правя изключение и образът на народа в моите стихове и драми едва ли винаги съвпада с реалния народ. Ако говорим за античната поезия, в смисъл – античната драма, аз съм силно повлиян от нея. По мое време, когато влязох да уча през 1950 г. в една от русенските гимназии, в целия тогавашен 4-ти (8-ми) клас се изучаваше древногръцка и древноримска литература, включително латински език и риторика. Почти без изключение драмите ми са подчинени на древногръцкото единство на място, време и действие и в много от тях присъства в различна форма хор, а както знаете, хорът се обръща пряко към народа. Оттам може би е останал този рецидив и в поезията ми. В последно написаната ми трагедия „Заговорът на Калигула“ стигам до крайност: третирам публиката като народ и диалогът с него е жесток. Това едва ли ще се хареса на публиката.

Автор сте на изключително популярна българска хроника. Според вас възможно ли е историята на българския народ (а и на който и да е народ) да се разкаже другояче, а не като история на царе и управници?– Не бях се замислял много и приемах априори, както ни учеха, че историята се твори от народите. Пишейки „Хрониките“, изучавах историческите факти дисекционно и бях изненадан от неочакваното си заключение, че историята всъщност се прави от личностите, а не от народите. Народите могат спонтанно да рушат, но не и да създават, в милионите глави не може едновременно да се роди една и съща идея. За да създават, за да постигнат дадена цел, на народите им е необходима личност, която да формулира идеите и да ги поведе към целта. Затова и отделните събития и периоди в историята са белязани от личности, зад които застават народите.

Защо според вас все повече съвременни българи силно се интересуват от по-далечната ни история, но не искат да знаят за по-близката, в която се е определяло настоящото им битие? Това двойно историческо счетоводство – то само на липсата на дистанция ли се дължи? – Ако под по-близка история разбирате времето на социализма, то не е още минало. То е вътре във всекиго от нас, дори и в децата ни. То още не се е превърнало в приказка, лоша или добра, а на хората им е приятно да четат приказки, които не ги засягат пряко, от които могат само да си вадят абстрактни поуки.

Във вашите исторически и особено драматургически текстове образът на управника често е образ на човек, който е оглупял. Коментирайте, моля, връзката между властта и ума.– Властта кара властника да оглупее, защото като вземе властта, човек започва да се мисли за много умен, за по-умен, за най-умен. Това вероятно е последица от факта, че човекът на властта разполага със съдбите на хиляди и милиони и си мисли, че причината за това е неговото умствено превъзходство над всички. Забележете: над колкото по-голям народ властва властникът, за толкова по-голям мъдрец се мисли.

В едно ваше стихотворение виждаме образа на птицата, която постепенно се обесва пред нехайния поглед на гражданите. Откъде идва това наше усещане за апатия пред злоупотребите с обществената ни свобода?– Тази наша апатия към злоупотребите с обществената ни свобода може би се дължи на дългите години тирания, когато борбата за свобода е била невъзможна, постепенно свикваш с мисълта, че от теб не зависи нищо. Пак от историята: най-апатични са народите, които най-дълго не са имали свобода. Вероятно примирението става навик, който поврежда гените.

По какво е днешната носталгия към комунизма: по т.нар. ред, по т.нар. сигурност или по възможността до голяма степен друг да решава за какво да използваме свободата си?– Понеже споменах за гените – човек е стадно животно и още от пещерни времена в гените му е кодирано друг да го води, друг да мисли вместо него, друг да решава съдбата му. Комунизмът действаше върху хората на това биологично ниво и мнозинството го приемаше без съпротива, дори с охота, като нещо естествено. Демокрацията е идея, измислена от философи, от мечтатели: общество на свободни и свободно мислещи индивиди, надмогнали животинските си инстинкти за йерархия, за власт, за плячка – красива идея, но измислена, демокрация в природата не съществува: мравките, пчелите, овцете, вълците, лъвовете – искат ли демокрация? Така е, извинявам се, и с народите. Да си свободен е мъчна участ – трябва сам да мислиш, сам да решаваш. Затова сега в главите ни сработва носталгията по времето, когато не се налагаше да мислим, даже за да ни е още по-лек животът – забраняваха ни да мислим.

Как според вас комунистическият режим повлия върху способността на българския език (и в частност на литературния български език) да отразява действителността?– Комунистическият режим повлия благотворно на българския език единствено с това, че ни принуди да усъвършенстваме метафоричната си система, за да можем да прикриваме по-красиво какво в действителност искаме да кажем. Останалото е тъга.

Народ,

история,

власт

Откривате ли връзка между тапетния език на чалгата и тапетния език на комунистическата естрада и художествена самодейност?– Да, едно към едно. И може би затова чалгата се харесва така масово – хората не са изтрили още от мозъците си щампованите там тапети (както ги наричате) от комунистическо време.

Кое различава поетическия език от езика на властта? Питам ви, защото като че ли има и едно голямо общо: и двата вида език могат да създават цели светове за онзи, който ги слуша. Дали затова основна грижа на всеки репресивен режим е да подчини поетическия език – защото тъкмо поетът може да създаде, макар и словесно, друг свят?– Да, всяка власт, ако е малко умна, от древни времена се е стремяла да използва не само поетите, а всички изкуства в своя полза. Както знаем от скорошната история, футуристите станаха трибуни и на фашизма (Маринети), и на комунизма (Маяковски).

А с оглед на горния въпрос – кога поетът се превръща в тиран?– Щом вземе властта. Особено посредствените поети – те компенсират липсата си на талант със силата на властта. Примери страшни: Стамболов, Джугашвили (Сталин), Мао, Ким Ир Сен.

Когато Сократ е осъден на смърт, неговите приятели му предлагат да напусне Атина и да се спаси; философът отказва. Как си представяте съдбата на Сократ, който не изпива отровата, а се спасява?– Ами този вариант го има в пиесата ми – на финала, разменяйки си ролята с пазача, великият философ Сократ се превръща в прост пазач, в палач. Цената на компромиса е жестока.

Моля, коментирайте днешната обществена ситуация, в която като че ли се връщаме отново към ранните въпроси на прехода. – Връщам се от Братислава. Бях поканен на техния национален празник – 17 ноември, това е техният 10 ноември. Но техният 17 ноември е национален празник, защото на 17 ноември 1989 г. словаците са свалили от власт комунистическата партия, затова празнуват радостно. А на 10 ноември 1989 г. нашата комунистическа партия отново овладя властта. И с малки прекъсвания – до днес. И както изглежда – и от утре. На какво да се радваме?

Въпросите зададе ГЕОРГИ ГОЧЕВ

Интервю

със Стефан Цанев

10Литературен вестник 30.11-6.12.2016

Мъжът и жената

Ако се вярва на Библията, Бог сътворил човека през шестия ден от съществуването на света. Направил го мъж и жена едновременно, т.е. андрогин, снабден с всичко необходимо, за да се възпроизвежда сам. Тогава цялата земя била пустиня и човекът бил моделиран от земния прах. После Бог създал рая и оставил там човека, за да го обработва и пази. Тогава Бог установил, че самотата на човека не е добрa. Той представил пред него всички животни – бозайници и птици, за да им даде човекът име и да си избере съпътник. Човекът дал имена на животните, но не си намерил съпътник сред тях. Тогава Бог го приспал в дълбок сън и му отнел всички женски органи. Около тях създал нов човек, когото нарекъл жена. Така се родила Ева. Цялата психология на двата пола произтича от тези корени. Най-напред да отбележим, че двуполовото същество зле понася самотата на любовните отношения със самото себе си. Така например морският таралеж, очевидно създаден да се възпроизвежда сам, се отдава на доста неудобна гимнастика, за да се чифтоса с партньор. Отстраняването на женските „части“ при мъжа е оставило у него морална рана, която трудно зараства. При много мъже носталгията по майчинството не е излекувана от мизерното удовлетворение на бащинството. За произхода на жената трябва най-напред да отчетем, че той се корени в рая. Докато мъжът е създаден от праха на пустинята, жената е родена сред цветята и обилната зеленина на рая. И от това произтичат доста черти на нейния характер. От друга страна, нейният пол е основата, върху която тя е изградена. Така тя е по-същностно подвластна на женствеността, отколкото мъжът на своята мъжественост. Схоластиците са формулирали тази идея с израза tota mulier in utero (съществото на жената е в матката).Мъжът щедро се е възползвал от предимствата, с които го е дарила природата, за да подчини жената и да сведе нейното състояние до робство. Това твърди и Карл Маркс, като казва, че жената е пролетарият на мъжа. Но с течение на вековете жената придобива все повече физическа сила и икономическа независимост. Товарът на майчинството става все по-лек с всяка изминала година. Бихме могли да предвидим появата на чисто матриархално общество, в което мъжете се свеждат до играчка, чието единствено предназначение е да доставя удоволствие на жените. Появата на подобно феминистично общество ще бъде вероятно ускорена от оредяването на женския пол, предизвикано от самите жени. Действително, все по-често бременните жени могат да изберат дали да абортират в зависимост от пола на детето, което носят. И когато избират аборта, в почти всички случаи става дума за момиче. Новото поколение в Индия вече показва голям превес в полза на момчетата. Ще последва най-напред оредяване на женското население, а оцелелите от абортния геноцид жени непредвидимо ще покачват цената си. Второто следствие ще бъде изкореняването на човешкия род, защото именно жените, а не мъжете, осигуряват неговото продължение.

ЦИТАТ

Мъжете са жени като всички останали. Граучо Маркс

Сол и захарСолта и захарта имат много общи черти. Сложени на масата, и двете се представят под формата на бяло прахообразно вещество, трудно различимо за окото. Не ги консумираме в чист вид, а прибавени към храни, на които придават повече вкус. И двете имат свойството да прекъсват процесите на разлагане при развалимите храни и затова служат за консервиране – едната на месо и риба (осоляване), а другата – на плодове (конфитюри). Можем да добавим, че всяко от двете вещества произхожда от два отделни източника – морето и каменната мина за солта (морска и каменна сол), захарната тръстика и цвеклото за захарта. В продължение на хилядолетия каменната сол е била предмет на търговия, която се осъществявала с огромни камилски кервани, пресичащи африканския континент. Що се отнася до морската сол, трябва да уточним, че от литър вода се добиват 25 грама в Атлантическия океан и 30 грама в Средиземно море. Макар и да не е същинска храна – съдържа нула калории – солта е основна съставка на живия организъм. Недостигът на сол причинява тежки смущения и води до специфично непреодолимо усещане за глад. Дълго време медът е бил основният подсладител в западната традиция на хранене. Захарта се разпространява през 16-и век с масовото отглеждане на захарна тръстика в тропическата част на Америка. С тази култура се занимавали черни роби, факт, който впрочем доста уместно свързваме с кафявия цвят на тръстиковата захар. След Континенталната блокада на англичаните през 1811 г. Наполеон решава да наложи масово културата на захарното цвекло, чийто метод за индустриална преработка е разработен от немския физик от френски произход Франц Ашар. Захарта, добивана от цвекло, е бяла на цвят. Докато солта е символ на мъдрост, която традиционно се свързва с напредналата възраст, захарта е запазила конотация с детството, чийто израз са най-вече разнообразните бонбони и лакомства. Да не забравяме и белите прозрачни кристали с добавка от яйчен белтък – така наречения „небет шекер“, който със самото си име напомня невинното детство. Именно в този смисъл трябва да се тълкува и противопоставя съдържанието на първото хранене за деня – европейскоконтиненталната и англосаксонската закуска. Английският breakfast – шунка, бекон с яйца, филе от херинга и пр. – е същинска храна на възрастен човек, който се подготвя за работния ден. Колкото до европееца, той се измъква от леглото на нощния сън както новородено дете се появява на белия свят. Първият час от деня повтаря ранното детство. Ето защо и първото хранене трябва да е детско – мляко, какао, мед, конфитюр, козунак и кроасани. Биберонът не е останал толкова далече назад. Според общото мнение на диетолозите средностатистическият консуматор приема всекидневно прекомерни количества както сол, така и захар. Тази прекаленост е психологическа черта на модерния човек, който отказва да приеме зрялата възраст и се скрива едновременно в безотговорността на детството (захар) и на старостта (сол).

ЦИТАТ

Захарта би била прекалено скъпа, ако растението, от което се получава, не беше отглеждано от роби.Хората, за които става дума, са черни от главата до петите, и носът им е толкова сплескан, че почти е невъзможно да ги съжаляваш.Човек не може дори да си представи, че бог – това толкова мъдро същество, би могъл да вложи душа, при това добра, в едно съвсем черно тяло, Монтескьо, За духа на законите, 17481

1 Превод от фр.: Тодор Чакъров, Шарл Монтескьо, За духа на законите, Наука и изкуство, София, 1984, с. 328

Мишел Турние

И з „ О г л е д а л о т о н а и д е и т е “

художник:

Дамян

Дамянов

художник:

Дамян

Дамянов

Литературен вестник 30.11-6.12.2016 11

Вана и душВ интимното ни отношение с водата трябва да избираме

между свещените и митологични фигури на две гигантски

дебелокожи същества – Бегемот и Ганеша.

Във възторженото описание на Бегемот, което ни дава

Книгата на Йов, с лекота разпознаваме хипопотама. Той

обитава потайно тресавище, скрит в сянката на върбите.

Ляга си сред лотоса и тръстиките. Не се страхува от

прииждащата река, дори и водите на Йордан да достигат

ноздрите му.

За да се измие и освежи, Ганеша, богът-слон, се полива

с пръски вода от хобота си. Това е един принцип на

активността, който трябва да се извика преди всяко

начинание. С краката си той притиска плъх – най-

неуморимото сред животните. Ганеша се противопоставя

на Бегемот, както действието противостои на

мечтанието и както душът се противопоставя на ваната.

Какъв си – вана или душ? Колкото и да настояваме на

важността на тази алтернатива, не бихме могли да

преувеличим нейното характерологично значение.

Казваш, че си вана? Добре. Твоят избор е хоризонталното

положение. Неподвижен и замечтан, се отпускаш в хладка,

благоуханна, пенеста, т.е. мътна и дори тъмна вода.

Затваряш очи. Но внимавай! Така ти си беззащитен, уязвим,

изложен на всякакви удари. Шарлот Корде убива Марат,

докато той е във ваната. Ако беше под душа, щеше да се

защити, това е сигурно!

Нека продължим. Ти се намираш в състояние на регрес.

Връщаш се към стадия на зародиша, който се рее

в околоплодните води. Ваната е коремът на мама,

обиталище нежно, гостоприемно, закрилящо. Ти с тревога

отлагаш изпитанието на момента, в който ще излезеш

от ваната, като някакво жестоко

раждане, което ще те остави гол,

мокър и зъзнещ върху твърдите и

студени плочи на пода.

Обратно, човекът, който взема душ, е

изправен. Бистрата вода шиба тялото

му, за да може той да се впусне в новия

ден и да се захване с работата, която

е предвидил да свърши. Той се обтрива

енергично със сапун, масажира се

сам, както спортистът се подготвя

за предстоящото усилие. Той се

интересува от собственото си тяло.

Не мрази да вижда образа си, отразен в

огледалото.

Идеалният душ е водопадът, роден от

чистотата на вечните снегове, който

се изсипва с грохот в скалистата

долина. Рекламата на минерална вода

черпи обилно от тази митология

на сила и нравственост. Като

пием такава вода, измиваме нашия

организъм отвътре, даваме му нещо

като вътрешно кръщение. Защото

течащата бистра вода от душа е

пропита с кръщелно значение. Цялата

иконография показва, че Исус приема

кръщението от Йоан Кръстител

именно с поръсване, а не с потапяне

във водите на Йордан. Грешникът

пречиства греховете си под душа и

така връща своето тяло към изконната

невинност. Чистотата, с целия й

нравствен ореол, обладава мислите на

човека под душа, докато за къпещия се

във ваната тя е само някаква далечна

грижа.

Досетихме се, естествено, в

политически смисъл душът се разполага

вляво, а банята – вдясно.

ЦИТАТ

Червен е пясъкът, море е той, коетоотпуснато, без глас, в леглото си трепти.Във въздуха димящ бакърени чертибележат хоризонт, поглъщан от небето. Не се дочува звук. Нахраненият лъвотдавна вече спи във пещерата своя;жирафата сега потърсва водопоя,където леопард е минал вече пръв.

Под жарките лъчи, на пластове дебели,омарата тежи и птици не летят,а само, в сън дълбок, боа по някой пътполюшва своя гръб със люспи заблестели. Просторите горят под светъл небосвод,ала догдето в сън мълчи светът, тогаваминават слонове — в пустинята лилавана път към роден край се движат с бавен ход.

От хоризонта те — кафяви, тежки маси —прииждат, вдигат прах; че техните кракасъбарят дюните, нехаят те — такане губят нито миг, отиват към целта си. Начело — стар водач. Като кора на дъб,от старост издълбан, е кожата му твърда;с глава като скала, уши широки мърда,огъва във дъга огромния си гръб. Не ускорява той и не забавя крачка —спокоен патриарх, редиците повел,и стадото върви към сигурната цел,из пясъка следи дълбае, пречки мачка. От мощните тела, окъпани във пот,във въздуха над тях безспир се вдига пара,горещ бръмчащ рояк ги следва в надпревара,но всеки слон, подвил сред бивните хобот, не трепва от това, че слънцето изгарянапукания гръб, че жаждата расте…Догдето тъй вървят сега, мечтаят теза своите места отвъд — в гората стара. Очаква ги река, дошла от снежен връх,където плава с рев и шум хипопотама,където под луна сияйна и голямада пият идват те, пристъпвайки по мъх… Така — със мудността, на ръста им присъща,превръщат се далеч в катранена черта…Пустинята ехти и пак заглъхва тя,догдето хоризонт далечен ги поглъща.

Льоконт дьо Лил, Слоновете2

Превод от френски език ЦВЕТИЛЕНА КРЪСТЕВА

Преводът е по книгата: Michel Tournier, Le miroir des idées, Mercure de France, 1996

2 Превод от фр.: Пенчо Симов, Френска поезия, 1978; https://chitanka.info/text/21970-slonovete

художник:

Дамян

Дамянов

12Литературен вестник 30.11-6.12.2016

Статуя на поета ал-Мутанабби в Багдад. През 2011 г. е направен опит да бъде разрушена.

Велин Белев

„Конете, нощта и пустинята ме познават, а също и мечът, и копието, и пергаментът, и перото“ ал-Мутанабби

Един самотен конник препуска в нощта сред пясъците, някъде между Ирак и Сирия в търсене на славата. Мечът и копието, перото и пергаментът са сечивата, които ще издълбаят завеки името му върху обелиска на арабската поезия. Ал-Мутанабби – име, което знае всеки арабин – поетът par excellence. И нека го кажем още сега, между „чувствам“, „осъзнавам“ и „настръхвам“ в арабския език има ясна етимологическа пътека, а даже и нещо повече – общ глагол. Поезията шир обединява познанието и чувстването в едно, а значи свързва умозримото и сетивното, скритото и явното по един фантастичен начин в езика, който произвежда ефект – ефекта на настръхването, на mysterium tremendum, както би се изразил протестантският теолог Рудолф Ото.Защото ирационалното се усеща с кожата, като ужас, примесен с възхищение. Така в Ориента някои четат поезията, четат Корана, четат и ал-Мутанабби, с епидермиса. Така го чета и аз, колкото и слабо да познавам този поет, колкото и слабо да познавам поетическото въобще. Достатъчен е само стих, за да усетим енергията, която излъчва словото на ал-Мутанабби, изречено на брилянтен арабски език. Българският превод дава твърде малко:„Аз съм онзи, чиито писмена и слепият вижда, чиито слова и глухият чува,В безгрижен сън за онуй, що съм написал, нехая, А другите над него безсънни се терзаят“.

Абу ат-Тайб ибн ал-Хусайн ал-Мутанабби (915-965 г.) е смятан за най-великия сред арабските поети, по-велик и от предислямските майстори на словото, чиито суспендирани поеми муаллакат украсявали фасадата на древния храм Кааба. Прозвището „ал-мутанабби“, което буквално означава „онзи, който се има за пророк“, само по себе си е скандално, независимо дали е израз на някаква екстравагантна претенция, или е плод на колективното въображение. Животът му в няколко фрази: роден в гр. Куфа, Ирак, син на носач на вода. Поетическият му гений се проява рано, едва на десетгодишна възраст. Като младеж участва в един от най-зрелищните бунтове в историята на ислямския свят, този на карматите, които успяват да задигнат Черния камък от Мека за няколко години. Голямата част от живота си прекарва като трубадур из дворовете на емирите, за които пише панегирици и отровни сатири. Става жертва на поезията си, убит от група бедуини, които предизвикват честта му. Самовъзхвалата фахр като жанр в арабската поезия има вековна традиция, но с ал-Мутанабби тя достига до една особена екзистенциална пластичност, която го сродява отчасти с модерността и най-вече с Ницше. Тази аналогия лесно се набива на очи и трудно може да бъде подмината. Ал-Мутанабби, както и Ницше, проповядват от пиедестала на героичната самота – единият от хребета на дюната, а другият от висините на своята Елеонска планина. Сродяват ги общи древноперсийски сюжети, които ескалират в усилието да бъде надмогнато всичко човешко, за да се отиде отвъд доброто и злото. Презрението към тълпата, към нейния театрален морал, подтиква и двамата майстори на словото до пълна експанзия на поетическото его, което не познава конкуренция. И ал-Мутанабби и Ницшевият Заратустра предпочитат често компанията на дивите зверове пред добродетелния брътвеж на множеството, пред неговия номенклатурен жаргон. В лицето на ал-Мутанабби арабската литература сякаш има своя зъл гений, инспириран от някакво древноиранско божество, за да подкопае устойчивите фигури на семитската словесност и обичаи. Изумително е, че цялото това разклащане се извършва тъкмо с помощта на традиционните поетически форми, на които ал-Мутанабби вдъхва особена виталност.

Отворен е нов път в арабската поезия, по който вървят песимисти, метафизици, а даже и сюрреалисти. Този път води не само от един Ориент към друг, ала и към един Запад, където властват други духове като този на Ницше.

Ал-Мутанабби – трубадурът без кауза

Георги Гроздев

1.Ислямът изисква подчинение и отдаденост. Неговата фаталистична предопределеност превръща някои мюсюлмани и обществото им в стадо. Защо да променят нещо или да мечтаят за промени, когато предначертаното от Аллах така и така ще се сбъдне: „Бог дал, бог – взел!” Съвременният ислям, не радикалният, не терористичният, а ислямът на мислещите мюсюлмани, които се надяват и искат развитие и просперитет, е пред най-голямото си предизвикателство. Далечните корени на исляма от времето на Мухаммад и предивикателствата на информационната ера се пресичат в катадневната човешка нужда от обич, вяра, поминък, сигурност, справедливост. Мюсюлманите са хора като нас. И тази нужда е универсална навсякъде по света. Светът очаква да се разбере с исляма и ислямът със света чрез диалог и взаимодействие, в смисъла на свети Франциск от Асизи. Или в смисъла на Джелаладин Руми, според когото любовта е пътешествие, от което никой не се връща същия. Не с насилие.

2.Известният в Европа и Америка косовски драматург Йетон Незирай, 42 г., ми дава рекламна анотация на новата си пиеса. Споделям главната й идея. Още на първата ни среща заговорихме на тази тема без да знам, че той има такава пиеса. Вътрешното ни зрение ни сближи повече от всички външни формалности. Ето на какво е посветена пиесата. Тя се нарича „Пиеса за четирима актьори и няколко прасета, и няколко крави, и няколко коне, и няколко министър-председатели, и крава „Милка”, и някои местни и интернационални инспектори”. Написана от местен циник, това е част от рекламната анотация, тази пиеса е панорама на днешно Косово и на Европейската реалност. Разказва за искрения стремеж към обединение с Европа и за объркващите и смешни еврорегулации и изисквания. За хитростите на бюрократите, които имат само една грижа да направят нещата „да изглеждат „ок” на хартия”.По-нататък се казва: след трагикомичното излизане на Великобритания от Евросъюза пространството беше запълнено бързо, за да не може Европейският съюз да получи колапс. Европа обърна своите очи към Косово и неочаквано за себе си откри историческа възможност, която трябва да се използва. Но, както винаги, се появиха големи предизвикателства. Наред с Косово, Сърбия също поиска да се промени и да влезе в Европейския съюз.Хората и животните в Косово се мобилизират да посрещнат стандартите на Европа, получени като условия за влизане, да ги изпълнят по-добре и по-бързо от Сърбия. Основните европейски документи, пратени на косовските власти, са над 3000 лесни изисквания за пътя към Европа.Кланицата „Тони Блеър” в Прищина, вече гледаща напред, трябва да започне да продава месо, което да е добре контролирано. Заради усилията на кланицата да изпълни тези условия, собствениците й организират кафкианско пътуване през държавната бюрокрация, разкривайки онези официални власти и бюрократи, които не помагат и са корумпирани. Те дори открадват от зоологическата градина в Скопие един жираф за ястие на рождения ден на премиера на Косово.И когато някои хора и нови страни наивно предават новото предизвикателство, Оруеловият свят на животните се мобилизира. Иска да експлоатира този политически момент и да огласи своето искане за такова клане на животни в кланицата „Тони Блеър”, в което да има по-голямо достойнство.

3.Леко потръпвам от думата „клане”. В дома на обесения никога не се говори за въже. Явно след 25 години все пак в театъра могат да се шегуват и с това.

4.Като се върнах от село Грачаница, то е на девет километра от Прищина, се загледах през високата тераса към призрачните гърбове на косовските планини. Все по-избледняващи и избледняващи хълмове, един след друг, един след друг. Тези планини се разтваряха и изчезваха на хоризонта в облачната синевина. Наслаждавах се на чувството си за душевна пълнота и хармония, с което не предполагах, че Грачаница ще ме дари. Странното село е получило името си от граченето на гаргите или косовете, които забелязвам най-редовно и в Прищина. Гра-гра-гра. Определено не са косове, много по-едри са. Колко ли много са били те и колко века са населявали селището заедно с хората и техните превратни съдби, та да се стигне до там да нарекат и селото с това име? Станало е поне преди седемстотин години.Селото е забележително с православните сръбски манастири, с компактното си сръбско население. Както ми рече сърбинът-шофьор на доста евтиното такси, „всичко наоколо извън община Грачаница е албанци”. Манастирът „Успение Богородично” е най-лесен за достигане, той е в самото село, а останалите са на около два часа път с кола. Когато прекрачвам прага на храма, ме посреща висока, крехка жена с одухотворено продълговато лице и големи сини очи. Тя е моето откритие днес, благодарение на което с такова спокойствие наблюдавам косовската вечност в далечината от терасата. Много е различна от красивата Сахадете Садикай, директор на библиотеката в Призрен. В Призрен са дълбоките корени на албанската идентичност. При Сахадете плътта някак доминира, плътта ти се натрапва, изкушава те с белотата и пищността си. Това сравнение ми се налага моментално без да мисля. Тази жена на попрището жизнено в средата е друга порода. Църквата е съградена около 1315 година. Животописвана е от 1319-1321 г. В 1359 е създадена първата печатница в манастира. Името на първия штампар е Димитър. Архитектурата е късно византийска. Това се случва по времето на сръбския крал Милутин Неманич (1282-1321).

5.Не обсъждам тези подробности с новата ми позната. Тя като че ли е излязла от някакъв филм, но не холувидски, посветен на това време и това място, или просто носи духа на миналото и духа на бъдещето в душата си. С нея говорим за Бога.Тънък сноп светлина се прецежда през купола на църквата. Под купола е тъмно, изрисуван е Христос Пантократор. Светлината и сенките правят образа на Христос сюрреалистичен в този миг.Слуша с голям интерес за Боянската църква. Женският силует на съпругата на крал Милутин в тази сръбска църква много напомня силуета на Десислава, съпругата на севастократор Калоян, в облеклото, подробностите, макар че тук лицето е почти напълно изтрито. Стенописите в Боянската църква са от различни периоди: XI-XII век, 1259 г. (най-ценните), XIV век, XVI-XVII век и 1882 г. Излиза, че нашата е създадена половин век по-рано, но е много по-малка по размери.Словата излитат от душата на тази жена като бели гълъби. Тя е нежна и в същото време не е чак толкова безплътна , че да не ме привлича с блясъка на очите си, с ритъма на сърцето си, който усещам подсъзнателно. Малко нетактично й предлагам снимка за спомен, не вътре, отвън пред църквата. Тя обяснява, че не обича да го прави. Ето една млада жена, която не е лакома да улови мига, да се кичи и кипри с него, да колекционира селфита. Нейната скромност и ум ме впечатляват, не ги срещам всеки ден. Когато всъщност поведението й е толкова просто и естествено. Колко ли съм развратен от себе си и от средата си, мисля. Без да иска тя ми напомня, че съм грешен. Ако не признаваш греха си, не можеш да се обновяваш и самоуважаваш, сещам се без да искам в момента. Не можеш да си самоценен!

Откъс от едноименна книга под печат в издателство „Балкани”.

Камбаната на Косово

Литературен вестник 30.11-6.12.2016 13

Дьорд Сонди

Капаци. Те са няколко. Но особено: два.Светът е мой, единствен. Изграждам го, изгражда ме. На всеки е свой. Всеки свой. Допираме се, световете ни се закрепват и разхлабват взаимно, едновременно. Във всяка измината и следваща секунда – споделяйки тези банални истини сега: също – крада от околното, врязвам се в лични животи, внизвам се и в момента:

Впримчвам във вас времето си, извинете медумите ми вас ви грабят, не ме коретемоят говор живота ви плячкосващуростта ми вас забавямоленето ми вас бродикрещящият ми аз вас гложди

Омилостете ме,че думите ми рушат вашия мигПростете ми, че от думите ми се отронва СЕГА-то откраднато от вас Пилея минути от ведростта ви щедро

С мене се ронитеМилост

Моят си свят накърнява другия. Въпрос съм на време. Навсякъде мрежа от хора се подпомагат един друг и не допускат течове. В шепа сме всички, всички ние. В чия шепа? Възелът на света е в нас, мярката е къдравата сърцевина.Живеем, би трябвало да живеем един за друг – във и с тези три хиляди езика. Тръгнали са в палеолита двама, а по време на неолита осем мъже – прабащи на европейските раси.Пристигнахме тук от къси далечини, от свои минала, за да се обогатим. Пристигнах – рожбата на следвоенен австрийски пленнически лагер, унгарецът аз – по благата съдба българист именно в Търново, който и в моя жизнен път е велик град. Бе споделил някой именит български литератор за мен: за да запази целостта на двете автентичности – раздвоява себе си. Свидливо моя нераздвоеност! Толкова яко и красиво се преплитат тези насоки и посоки: две култури, два езика, две литератури – те се кълбят в едно цяло. Човек се мята в изящен капан. Рови го и го разширява. Вижда от него общия небосвод, същите дъги. По тях.Чичо ми, този който живее в България, иска да живее в Унгария. Чичо ми, този който живее в Унгария, иска да живее в България. А баща им, този, който живее на небето, им беше на гости и ги успокои, че каквото е в Унгария, такова е в България, такова е и на небето.Това е хоризонтът, блестящ, ясен, щастлив. Кръгозор между два капака. Човекоконски капаци. Миличките! Тръбоподобна ярка далнина, вечно сегашна бъдещност.Идва човекът в стария престолен и – говори врели-некипели. Стенни стени. Чантени чанти. Стъклени стъкла. Телефонни телефони. Книжни книги. Роклени рокли. Хорени хора. Ютиени ютии. Бирени бири. И една-единствена китара без струни. Скалъпени от кого слова? Цитат е от чудесен български поет. Турчин. Разговаряйки, ние понякога цитираме автори: както е казал еди-кой си… Всъщност ние не цитираме автора, ние цитираме собствените си мисли и възгледи за света, формулирани от авторитета. Цитирайки, ние показваме, че не сме сами в собственото си мислене.И цитираме, цитираме, цитираме. Всякога. Самият език е самоизграждащо, самоизяждащо цитиране. Казваш ми: кравай, заповядай! Не ми се крава, ни заповяда ти казвам, вкарвайте, шут! Прекапвам аз със самопарашут сред нас. Конструктивната единица априори е в нюфутуристично кара-кариера, ще знаем. И знаем, че в ложето не Щемо литва, а МО тика. Еква скършен смях. Ей, дъжд, защо си вир вода? Заради тебе и ние се намокрихме до мозъка на костите ни. Попадналите една до друга думи често се учудват на съседа си: „Ти тук?” или: „И Вие ли?” „Коя сте всъщност вие?” Думата е социално същество. Ако около нея въздухът проредее, то – подобно на много свои дружки – и тя ще се тътрузи сиротно, сякаш в пълно единение. Може обаче да се стигне и до превратност – тя лудешки да жестикулира, да встъпва в неочаквани (или неподозирани) скоропреходни „бракосъчетания”. Често пъти и погрешни.Да опозная себе си – значи: да опозная българския и унгарския езиков свят. Дано с успех, с въздействие. Да, но… Аз съм езикът, езикът е моето аз. Ние сме езикът. Спомням си и деня. Рояци сажди се сипеха от огнеглави облаци. Не от трели се състояха птиците. Крила слънцето имаше. Ц. помни и века. Кой е този Ц.? А кой съм ти? Ти съм. Тя бяха. А те? Суматоха. Ала ние? Суматохме ли вкупом? А вие? Суматохте ли вчера? Минало предстоящо, сегашно несправедливо. Това

е самият хаос. Сума ти тоха го правят както си щат – няма ред, порядък. Що за чудо?Колективното аз е нащърбена модалност. Пеперуденото време е като казармения бит. Който носи знамето, и него носи то; или не го носи. Защото читакът е силен, народът е слаб, а неговото слово ще му даде стълб и опора, че словото няма ни кости, ни кръв и никой тиран не ще го надвие. Защото, казано е: „И заваля дъжд и придойдоха реки, и духнаха ветрове; и напреха на тая къща; и тя не рухна, защото беше основана на камък.Да се разбираме сме се събрали тук. Да се разбираме. Затова живеем. Да се разбираме – заради това творим, сътворяваме. Да се разбира, това означава да се превежда. Думи се превеждат, естествено, щом те носят мислите, които се изразяват чрез понятия, те пък имат названия, ако ги имат, и дано да ги има на другия език, ала се превеждат не думи, естествено, а заддумието, наддумието, междудумието, вдъндумието. Казва се учено: супрасегментални елементи. Не е и това. Казва се простичко: авторовият замисъл. Ако има такъв. Ако го няма: защо да се превежда? Ако го няма: не стигат и най-блестящите фокуси (от страна и на преводача). Ако го има: казва се простичко авторовият замисъл; и стихийни или съзнателни композиционни похвати; и вътрешна музика или нарочното разчупване на всякаква мелодия или ритъм. Така се казва то простичко, ала колко е трудно всичко това да разнищиш, да го пресъздадеш. Честността, верността на преводача се изчерпва точно в това. Ако не забелязва и не проумява вътрешните свойства на преведеното произведение, ако не намира езикови средства да ги изрази на своя, на другия език, ако преводачът не ги притежава тези много различни средства – той фалшифицира. Затова преводаческа свобода има дотолкова, доколкото не дума за дума, а мисъл за мисъл, синкопа за синкопа, премълчаване за премълчаване, езикова грапавина за такава точно се предава с възможностите на другия език – с тия възможности свободно.Преводът има ли теория? Има. Море публикации показват-доказват това. Всичко има теория. И коцкарлъкът и жабунясването. А при превеждането помага ли тая теория? Не. От друг квас са.Една сочна праскова иска да бъде изядена. Разкрепостена бисексуална бизнесдама наема млад жиголо за секспарти срещу 100 лева на час. 27-годишна вече недоволна от секса в семейния живот, желае дискретна извънбрачна връзка, разполага с терен. И в трите случая телефонни номера. И това е борба. Във вестник „Борба”. Езикът възпитава човека. Езикът е божи дар. Коварно покривало. Езикът е пеперуда. Пеперудата не е кон. Моите капаци са два. Обичам ги. От ляво и от дясно. Както и крачките: след лява – дясна, след дясна – лява. Иначе разкрачът расте само… до една граница.Царството небесно е у всекиго, но не всеки го вижда в себе си, защото то е като имане, закопано в нива, която стопанинът й оре. Но човешкият разсъдък е наклонен – да го отрича, понеже го гнети и ограничава свободата му. То е в живите, а не в мъртвите. И който се върне от смъртта, може да го загуби, понеже не ще го намери там. Рави, знаеше ли, че Лазар ще го загуби? – рече Тома. Исус замълча и през целия път към Ерусалим не проговори, потънал в размисъл.Езикът се създава, ние понякога го мълчим. Езикът много повече позволява от това, което учените, езиковедите му „разрешават”. Езикът е саморегулиращ се организъм, самообогатяващ се инструмент. Езиковедите, ние го гоним, нащрек сме да го заловим, да го фиксираме, да го опишем, но той в следващия миг ни избягва, тича напред, и каквото и да пишем за него, вече е остаряло. Прекалявам, разбира се.Капак на часовник. Капак на пиано. Капак на кола. Капак за затваряне, за захлупване… всичките мои капаци са

отворени, обятийно са разтворени, свободни; може и да ги нямам. Само човекоконските, даващи перспектива за чeтири живота.Скъпите ми български синтактични единици! Опознавайки тях, опознавам света, тоест себе си. Пей, твори воал! Думи, рекорди, жътви. Христос и в роб. О стих във форте! В танк с питон на лов. Тигров зов, а лес?Какви ли не бяха те назовани, какви ли не тежести, тежнения им бяха приписани, какви ли не терзаещи се и тънки герои не бяха те на авторски метафори! Вярно, изчерпват се думите, натоварени са с излишно бреме, охкат и те – без тях обаче сме за никъде. Трябва да им сложим подпори, патерици, трябва да ги освежим, да ги окуражим, трябва да създадем нови, трябва да извадим на бял свят: по-малко известни техни характери, природи – да ги опознаем! – като ги обкръжим с други подобни тям слова.Линеарно ги нанизваме, процесуално ги бръщолевим, а те се кълбовидно превръщат в комета: внимавай, обръчен си и ти, и твоят автолик се врязва в здрача.Боричкам се със словото. Опознавам чрез него – вас. Благодаря ви за този подарък, благодаря ви, че ме обучавате непрестанно. Всячески атакувам думата, тя ме поваля нерядко. Идват думи, разпадат се, получавам някои, сътворявам други, влизат в обръщение, зимуват, съживяват се. Отбиват се тук-таме. Понякога зад тях откривам и емоции, друг път ми вдъхват кураж, вървим ръка за ръка, често обаче ме изоставят, оставам кух без тях.Засуканият свят се изпружва, (виж „Родопски речник”, стр. 237), ето тънко бих ви казал с дружба, добре се разбираме в менгемето.Засуканият свят се изпружва. В творбата жило не стои. Лайкучката не хапе, а ухае. Урока по слънчогледане обичан, крайъгълни глаголи сричам.Питат ме. Не ме питат. МЕНЕ не питат. Мене не ПИТАТ. Не ме питат МЕНЕ… ТЕКЕЛ… Не ме питат: сондират. Противосондирам ги.

Тумбеста ваза,стрък гладиолаклюмва в нея.Стройна ваза, длъгнеста,на устието на ръба йбукет кокичета кибичат.Гиздава лъжа, мършава хармония.Да се прегърнем.

P.S. В тъканта на тази камара фрази са вплетени думи от Кристин Димитрова, Биньо Иванов, Мурад М. Мурад, Марин Георгиев, Джордж Стайнър, Георги Марковски, Христо Стоянов, Николай Кънчев, Иван Цанев, Емилиян Станев, Иван Кулеков, Дьорд Сонди както и измислени лъжецитати, а също анаграми от имената на Борис Христов, Ивайло Петров, Димитър Коруджиев, Христо Фотев, Константин Павлов, Светлозар Игов.

Текст, представен на Международната конференция „Опознай себе си, като опознаеш света”, Велико Търново, 20–21 август 2002 г.

КапациН О В А Б Ъ Л Г А Р С К А

14Литературен вестник 30.11-6.12.2016

Иван Стефанов

Натурализмът е

фалосДва пътя лежаха насред полето като нарезни линии на паркет. Слънцето изгряваше, те бяха там и продължаваха да бъдат дори след като то залезеше. Понякога минаваха мравки, дори и комари, но никога хора. Вятърът се блъскаше в широкото полево пространство, като смущаваше единствено мишките сред полето. Една вечер вятърът, недокосван, свистеше в ушите на човек. Той имаше светска, блестяща брада, която, огряна от слънцето, придобиваше рус оттенък. Така или иначе, слънце нямаше и погледнато през обектив, не би имало достатъчно светлина, която да носи информация, затова човекът нямаше лице. Човекът стоеше, а срещу него двата пътя един до друг образуваха остър връх в далечината, като резултат от пространствено съкращение. Двата пътя водеха на едно и също място. Защо, не разбрах. Мъжът гледаше между двете ленти неправилно разстлан асфалт и тъй, гледайки, седна на земята и избра да гледа между тях. Защо пътищата да бъдат само за ходене, помисли той, и започна да ги гледа. Минутите се нижеха и приличаха на изнизващи се перли от разкъсана огърлица, а вятърът поздравяваше с долни псувни. Човекът започна да си сваля панталоните, пръстените от ръцете и ризата. Накрая остана само по долно дамско бельо и завика силно:– Защо Зигфрид ти осакатя, защо!Вятърът се спря. Комарите спряха да хапят житните класове и човекът свали последните си останали дрехи. Сега бе гол, както е бил създаден и както е решил да бъде. Изборът, направен от него, бе в замяна на други празни ценности, които не го вълнуваха особено. Той бе избрал да е гол и да гледа направо, както преди да се роди. Гол и гледащ към нов път. Защо му бе тъй хубаво преди да се роди, а после не?Изборите бяха налице. Нима му трябваше някаква риза, когато може да се роди отново, и то без нея? Той се изправи и облече единствено палтото си, тръгвайки по един от двата пътя. Не разбрах по кой.Стигайки до първото населено място, видя българската верига ресторанти за бързо хранене – „САНДВИЧИТЕ НА ПОЛУПРОВОДНИЦИТЕ“. С отварянето на вратата любезна, но млада и грозна жена го попита какво ще желае. Разкопчавайки си палтото, помоли за един мъж. Недостойната жена извика охраната.Продължавайки по пътя с посиненото си тяло, стигна до първите признаци за голям град. Там, на входа на града, откри кафене. Отпред бяха изкарани масички, пред които нямаше столове. Голият човек взе един стол и седна. Гледайки през витрината, забеляза мъж сервитьор. Той дойде до масата, попита какво ще желае. Под ръкавите на връхната му дреха се подаваха гъсти косми, а краката му миришеха дори през обувките. Голият човек разбра, че не харесва мъже и продължи по пътя си.Вече влизайки в града, разбра, че е там. Хора идваха, подаваха визитки с червени пречупени кръстове върху тях. Убедителни графични дизайнери, си помисли. Логото допадна на голия човек и той си постави визитката зад ухото. Още в автобуса принудително го свалиха. На спирката, на която бе оставен, продаваха улични художници. Представи им се и се запозна с тях. Те се оказаха група душевни ексхибиционисти, застанали на ъгъла на голям булевард, надявайки се на печеливш лотариен билет. Бездушието и отчаянието ги накара да се съблекат точно като голия човек и омазвайки се с боя, да се хвърлят върху бялото платно. Като финал голият човек, харесал много червения знак на слънцето, реши да завърши творбите с централно копиране на по-рано харесалото му лого от визитната картичка върху платното. Тримата се подписаха с инициалите „Пи“ „Ка“ и „Со“. Човекът продължи по пътя си. Излизайки от града, вървеше към все по-стесняващ се път. По някое време на хоризонта се показа високо петле, едва доловим ветропоказател сред настъпващия мрак. Бе вечер, петите му се биеха една в друга, състезавайки се, а настъпилият мрак вече бе вледенил комарите и мравките. Ходейки все по-бързо, най-сетне голият човек стигна до стария царски хотел. С влизането успя да види точно един човек, а именно жената, стояща зад бара. Тя го прикани да влезе и му подаде одеяло, което той взе и се загърна. Седна на маса срещу прозорец. През него той

видя два пътя. Те бяха един до друг и в далечината образуваха остър връх.

Жената, стояща зад бара, дойде, седна до голия човек.– Не ви ли приличат на две нарезни линии? – попита жената, сочейки пътищата.Човекът стана, остави одеялото и излезе от стаята. Жената остана сама, свали си дрехите и допивайки останалата топла бира, падна на земята и се напика.

ПросветлениеПреградите ме бяха затиснали плътно, плътно и през вече почти прозрачния им цвят успях да разпозная семейството си. Седяха на пода на огромната лимузина с опрени пистолети до главите им. Чуха се три последователни изстрела. Три тела паднаха на пода и три имена започваха да се гравират върху черен мрамор. Колата спря, една от вратите се отвори. Един от тримата мъже зареди пистолет и го завърза с въже на мястото на китката ми. Към другата ми ръка прикрепи въже, чийто отсрещен край бе свързан със спусъка на пистолета. Изведоха ме от колата и ме оставиха на пейка, стояща до мястото, където лимузината бе паркирана. Мястото изглеждаше като паркинг, а отзад имаше иглолистна гора. Останал на пейката за повече от час, малко по малко започнах да осъзнавам случилото се. Погледнах към ръцете си. На мястото на китките ми имаше дупка. Точно като тази в телата на семейството ми, точно като тази на изхода на пистолета. Изби ме студена пот, физическа болка достигна сетивата ми. Бързо се огледах. От лявата ми страна, по средата на паркинга, стояха трима души, обърнати с гръб. Изглеждаха точно като моите мъчители. Телата на членовете на моето семейство лежаха пред тях на асфалта. Веднага се изправих, без да се замисля и без прицел, вдигнах ръцете си и разстрелях тримата души. Не изпитах нищо, когато трите топли тела паднаха върху трите изстинали. След секунда вдигнах главата си нагоре, към намиращата се над мен огромна табела, на която пишеше: „Трудът те прави свободен“. Куршумът, следял главата ми вече секунда, най-сетне достигна финалната си дестинация. Затъмнение.

Година, 1941

За слугите, или зелен комбинезонОмразата е силна. Силна е, по-силна от човека. Марчело гледаше към омразната витрина на модния магазин „Лихордиум“ на бул. „Витоша“, мислейки си за това колко са грозни жените, излизащи оттам. Изплю се на паважа и продължи да ходи по трамвайната линия. Времето бе мрачно, валеше дъжд, а хората пъплеха като хлебарки по краищата на булеварда, под козирките на магазините. Вървейки под дъжда, Марчело извади голяма табела, която набучи на количката за царевица. Това бе най-успелият му бизнес. Върху табелата бе категорично гравирано следното послание: „Нацистите умират, евреите се хилят, украинецът се смее и черен флаг се вее“.Царевицата, която Марчело продаваше, бе мухлясала, твърда, недоварена и най-общо казано, миризлива. Никой не я купуваше и в допълнение беше най-скъпата в цялата страна. Никой не обичаше тази царевица, хората страняха от Марчело, царевицата и табелката. На количката пишеше: „Продавам бизнес при условия на вкусово и визуално запазване – 1 лев“.

Минувачите гледаха Марчело с презрение, а той стоеше като прът и достойно пушеше с видимо задоволство, породено от абсурда на ситуацията. Той бе висок метър и четиридесет, изключително несъразмерен за килограмите си, със слабо лице и сплескан, отличаващ се нос. Най-много обичаше да псува гълъби и да поздравява бременни жени с „Хайл Хитлер!“.Кичур мокра коса му попадна в очите и в този миг на частично заслепяване пред количката застана човек. Подобно нещо не се бе случвало вече двадесет години, точно откогато беше започнат бизнесът. Фигурата, която Марчело успя да фокусира, му се стори на висок, мускулест човек. Човекът си свали дясната обувка и оставяйки я върху количката за царевица, попита:– Защо тъй не ви интересува животът? – Интересува ме, дори повече, отколкото

вас – отвърна Марчело.– Но тогава защо така безхаберно подхождате към проститутките и благата, които са отредени за човека?– Благата са за животните, хората се нуждаят от реалност и организиран фарс на име мечти. Мечтите съществуват, за да не могат да бъдат изпълнени, а реалността – за да създава фарс. Нима вие не се интересувате от мечтите и проститутките? – попита Марчело.– Защо да не се интересувам? Марчело отвори капака на количката за царевица, като миризмата образува смъртоносен за всички живи и неживи същества балон около главите на двамата мъже. Той продължи:– Очевидно не ви интересуват хуманните и поетични мечти. Предпочитате технократски или друг тип повърхностно утилитарни задоволства… или бихте закупили тази количка от мен? На няколко метра от тях премина майка с бебе, която се доближи до металната количка. В момента, в който си отвори устата да промълви нещо, Марчело вече беше отворил капака на контейнера, съдържащ царевицата, и отчетливо се изхрачи вътре. Жената го изгледа с отвращение и си тръгна.– Царевица – отвърна странникът. Последва мълчание, придружено от вперени един в друг погледи. Марчело се изплю. До количката лежеше стара чанта за противогаз. От нея се подаваше четиво, озаглавено със златни кичозни букви „ДВ разкази“ от някой си Н. Байтов. Марчело се наведе, взе четивото и зачете на глас, като продължи около двадесет минути. През това време непознатият мъж извади кочан царевица от дупката под капака на ерозиралата количка и го засмука.На булеварда, едва на десетина метра от тях, един цигулар свиреше, а времето се бе стъмнило. Лампите вече осветяваха настилката, като засилващият се дъжд амортизираше цигулката все по-брутално. Марчело затвори книгата, хвърли я в дупката при царевицата, затвори капака и започна да говори:– Нека ви обясня нещо. Знаете ли какво означава двадесет години да не продадете нито една царевица? Това се нарича утопия. Не моя. Общохуманна утопия. Ако не сте наясно, аз съм ненавиждан и мразен от всички. Напълно отхвърлен от обществото. Декадент, но драматичен и лиричен герой. – Обяснете, моля! – прекъсна го мъжът.– Нека ви обясня, ако всички не ви харесват или не харесват нещата, с които се занимавате или създавате, ще сте постигнали най-великото нещо. Първо, за да не сте харесван от никого, трябва всички да са видели произведението или дейността, с която се занимавате, което е велико. Ако никой не хареса изборите и решенията ви, значи сте най-утопичният пионер идеолог и най-великият мислител и философ, защото, за да поставите целия свят на едно мнение, трябва да имате такова психическо влияние, каквото Фройд не е бил способен да открие. Отделно, ако никой не харесва изкуството ви или друг тип ваша дейност, това веднага е приложение. Нарича се антиреклама. Антирекламата е най-влиятелното оръжие, тъй като хората обичат да се подиграват. Добрата реклама бързо се забравя, точно както много коментираната двойка и слабо коментираната шестица. Отговорът на въпроса ви е най-крехката мечта на всеки философ, пионер, музикант, писател, поет, художник, драматург и дори на един продавач на царевица.Непознатият мъж погледна количката. Тя бе стара, поне на тридесет години, олющена и ръждясала. Боядисана бе с мръснобяла блажна боя, с нарисуван пречупен кръст на предната тенекия. Мъжът извади левче от джоба на канадката, с която бе облечен, и поставяйки го над

Н О В А Б Ъ Л Г А Р С К А

Литературен вестник 30.11-6.12.2016 15

средните две кокалчета на ръката си, нанесе силен прав удар в лицето на Марчело, придружен от следния вик:– Ленин!Марчело се обърна, изкрещя:– Чичо Ади! Последва ответен удар.Човекът постави и другата си обувка върху капака на количката и бос я забута по булеварда. Без да обели и дума, непознатият си тръгна.Марчело остана отново сам, но този път с един лев на паважа пред него, с който бе решен да измени реалността. Запъти се към входа на една от постройките на булеварда. Звънна на произволен звънец и след десет секунди достъпът бе осигурен. Тръгна нагоре по стълбите, без да има представа накъде отива, защо отива натам и какво прави всъщност. Качи се до последния етаж, там зееше отворена капандура. Покатери се до рамката на таванското прозорче, откъдето се покачи върху покрива. Застанал на ръба, гледайки надолу, вътрешно му се искаше да се превърне в скулптура от мрамор и да застине там, като човек от Помпей. Той съзерцава булеварда часове наред. Наблюдаваше как майки с деца пристъпват бавно и нелепо по паважа, клатейки автоматично количките, отминаваха в посока НДК. Работници разбиваха част от настилката, вероятно за да сменят някоя стара тръба. Те отнемаха почва и камъни, натоварваха ги на едно малко камионче, което отпътуваше нанякъде и след около петнадесетина минути се завръщаше и започваха процедурата отначало. Групи от млади хора минаваха, излизайки от местното кино. Знаех това, тъй като преди време и аз в този час гледах филми. Обикновено дават Луис Бунюел. Изминаха няколко часа и вече почти нямаше минувачи. Марчело продължи да стои на ръба на покрива, разранявайки си езика в опити да извади парче царевица измежду зъбите си. Погледна левчето, загубил представа за време, брой на околните проститутки (основна мерна единица за утилитарност и пространство), той се чувстваше като в мечта, като в сън. Реши, че е удачно да консумира своята мечта, тъй като малко или много тя бе изпълнена. Погледна монетата и единственото логично решение за консумацията (тъй като не можеше да извърши сношение или друг тип лирична консумация) бе да я изяде. Вдигна главата си нагоре и пусна монетата в устната си кухина. В първия миг усети вкуса на кръв, на желязо. Почувства се като партизанин, който току-що бе убил човек и изял месото сурово. Паричката се бе превърнала в опиат, а неговата реалност бе готова да се превърне в нереалност. Любувайки се на гледката и на вкуса на кръв, задоволството му се задави, точно както стана със самия него. Идеализираната монета заседна на входа на трахеята и точно след десет секунди тялото на Марчело величествено се понесе към паважа.

Два дни по-късно той отвори очи и зяпна белия таван. Не пожела да отмести очи от него. Гледаше го с часове. Накрая се изправи и повърна върху себе си. Беше му гнусно да се погледне. Той легна назад и отново заспа. На другия ден се събуди и отново се озова в тази бяла стая. Изненада се, тъй като очакваше да бъде сън, а не реалност. Стана от леглото и се запъти към вратата. Озова се в дълъг коридор с шахматна шарка. Там стоеше човек, облечен в зелен комбинезон с тесен черен мустак над горната устна и зализана коса, който продума:– Кой, кого чакате, когато кого няма кой? Марчело застина на място, задавайки следния въпрос:– Защо как и кого, чака влака, когато защо не съществува в кого? Реалността отхвърли Марчело, той бе попаднал в идеалната реалност, реалността мечта, мечтаната реалност. В нея човекът не разбира нелогичността. Следствието – той бе отхвърлен и в следващата секунда с върха на рамото си усети топлия влажен паваж на бул. „Витоша“. За момент времето спря. Предизвика у Марчело сигурната смърт, която той прие и създаде нова мечта. Мечтаеше да завърши своя път. А пък ако бе оцелял при падането, монетата, неговият идеализиран фарс щеше да остане в него и създадената мечта да се превърне в затвор. Проститутките са затвор и да искаш да избягаш от затвора е възможно, но от проститутките – не. Мечтателите продавачи на мечти са като сводниците, създават и продават мечта, фарс, лъжа. Сега реалност не съществуваше, а продавачът на мечти имаше само тях и смъртта, която го очакваше.

След пет дни на паважа бе останало само едно петно кръв, над което тегнеше сянката на металната количка. Зад нея стоеше новият собственик на бизнеса за един лев и мечтите продължиха да се продават, макар зли и подобни на затвор, още един човек бе избрал да бъде мразен и когато настъпеше времето да прекрати реалността си, всички щяха да знаят неговото име.

Н О В А Б Ъ Л Г А Р С К А

Сабя

Никита Нанков

Когато Минко Ценкин започва да печата първите си стихове из разни вестничета, в литературата се втурва младо поколение негови връстници, които възпяват багери, бетонобъркачки, юзини, доменни пещи, язовири, кофраж, турбини, стругове, гредоред, арматура. Те рецитират по площади и стадиони, гласовете им гърмят по радиото и телевизията, те дефилират по първите страници на вестниците, те завладяват списания и издателства, те носят на крилете си вярата в светло бъдеще. Критиците ахват, плясват с ръце и наричат тези поети Пролетно поколение.А Минко Ценкин си въздиша по бабината душица, бленува си за пръските на водопада и си сънува сянката на дъгата. Той издава първата си книга, когато слепоочията му засребряват. Книгата е книжле, в което стиховете на Минко Ценкин са пренаписани мажорно от незнайна знайна редакторска ръка. Критиката не споменава Минко Ценкин, понеже не знае какъв етикет да му сложи. Когато десет години след първата си книжка Минко Ценкин издава и втора (името на корицата е сбъркано – Мико Цекин), мастит критик го определя като „тих лирик“. Всъщност статията на критика се нарича „Триптих лирика“ и хвали поредния шедьовър на водача на Пролетното поколение, озаглавен „Камъни – Комини – Комуни“, в който се говори за Клара Цеткин. Неизвестно как заглавието от „Триптих лирика“ се е превърнало в „Тих лирик“, а „Комини“ и „Цеткин“ са станали „Коминко Цеткин“. Двайсет години по-късно Минко Ценкин влиза в литературната история през задната вратичка – в статийката „Тиха лирика“ в приложението към луксозния тритомник „Пролетно поколение“.Минко Ценкин живее в стайче на последния етаж, под самия покрив. Когато вали, той покрива пишещата си машинка с найлон, понеже от тавана капе. От другата страна на улицата започва индустриалната зона. Зад складовете гърмят денонощно товарни композиции, заминаващи към светлото бъдеще. Вечер Минко Ценкин отива до релсите и когато влакът минава, той крещи, докато от носа му не шурне кръв. След това той се връща у дома, ляга и се завива презглава. Той сънува някакви нови времена, в които бабините душици танцуват сред водопадни пръски под дъгата.И ето – идват нови времена. Минко Ценкин е вече признат поет, жив класик, неоспорим водач на невидимата кохорта на тихите лирици. Той е издал три стихосбирки (в третата му книга по някаква случайност се мъдрят стихове и на друг тих лирик). По улиците святкат реклами по-красиви от дъга. От всеки вестник, от всяка стена, от всеки екран се усмихва мустакато червендалест образ с тлъст червен надпис под него: „ГОЧО ДОЧЕВ – ТВОЯТ ПРЕЗИДЕНТ!“. Медиите тръбят, че Гочо Дочев имал черен пояс по карате и бил бивш олимпийски шампион по сабя – постижения, които го правели най-силния кандидат-президент. Започват да канят Минко Ценкин от различни телевизии за интервюта и гневни спомени за Пролетното поколение, което, както пише сега критиката, вече е изхвърлено на бунището на историята заедно с разните му там бетонобъркачки, юзини и комбайни. Минко Ценкин мънка и кърши пръсти. От разни издателства го дърпат за непубликувани стихове, нещо от чекмеджето, нещо, което чрез приятели и консули на чужди държави е измъкнал тайно зад граница и е публикувал на Запад. Минко Ценкин се свива и пъшка. От телевизиите и издателствата престават да го канят. Избуява ново поколение поети, които декламират из университетите за багери, бетонобъркачки, кофраж, гредоред и арматура – обаче с намигане. Те носят на крилете си мечтата страната да се превърне в цивилизована западна държава. Критиците ахват и наричат тези поети Иронично поколение.Минко Ценкин продължава да покрива пишещата си машинка с найлон, когато вали. Сега той загръща с найлон и книгите си, натрупани като китайски пагоди по пода, понеже капането от тавана се е превърнало във водопад. Влаковете, устремени към бъдещето, са останали в миналото. Индустриалната зона буренясва. Между ръждясалите релси скитосват глутници бездомни псета. Вечер Минко Ценкин отива зад складовете, които сега са скелети без прозорци и врати, тича на четири крака и вие с псетата срещу неоновите реклами по цяла нощ. Призори той се прибира, ляга и се завива презглава.Уж Минко Ценкин е в стайчето си, но всъщност е в някаква огромна зала. От кристалните полилеи се леят водопади златна светлина в деколтетата на хубавиците. По пететажните им перуки лилавеят

градинки от бабина душица. Минко Ценкин вдига искрометна чаша шампанско в чест на най-голямата красавица и погледите им съдбовно се сплитат като цветове на дъга. Мустакат хусар кани красавицата на танц. Красавицата гледа умолително Минко Ценкин. Очите й са сини, по-сини, най-сини. Минко Ценкин лисва шампанското в червендалестото лице на наглеца и скубе мустаците му. Хусарят и Минко Ценкин измъкват сабите си и се дуелират. Минко Ценкин тича по масите, отрупани с най-изискани блюда, и с хореографска виртуозност шутира в лицето на хусаря портокали, торти и печени прасенца. Хубавиците се заливат от смях. Хусарят дръпва покривката от масата, върху която танцува Минко Ценкин, но Минко Ценкин литва към полилея, залюлява се на него, кръжи над очарованите дами и по изящна траектория забива сабята си право в сърцето на хусаря. Пребледнялата красавица попива с парфюмирана копринена кърпичка една бисерна капчица пот от пулсиращата скула на Минко Ценкин и скланя прелестната си главица връз гръдта му. Минко Ценкин вдъхва аромата на бабина душица от косите й и хвърля последен презрителен поглед към издъхналия си съперник. В мъртвото му лице Минко Ценкин разпознава Гочо Дочев, който му намига.Минко Ценкин трябва някак си да изкара малко пари, за да позакърпи течащия таван. Той превежда прочутата епична поема „.........................“ на късноренесансовия австрийско-маджарски поет и воин Ищван Тьотоци фон Хуняди, в която се описва как султан Сюлейман Великолепни напразно обсажда Виена през 1529 г. и как накрая позорно удря на бяг, изгубвайки огромната си чалма. Топове, мускети, спахии, драгуни, еничари, ръкопашни схватки, избухващи бурета с барут, бомбардиране на крепостни стени, триумфални и предсмъртни викове, святкащи саблени мълнии... – фантазията на Минко Ценкин изригва титанични поетични гейзери от пишещата му машинка.Съответното чуждо министерство на културата е във възторг от мощта на превода и присъжда на Минко Ценкин Голямата международна награда за особен принос към съответната чужда литература и култура. На тържествена церемония връчват на Минко Ценкин наградата – не пари, а огромна сабя, копие на сабята на самия поет-воин Ищван Тьотоци фон Хуняди, с която той е громял ордите на Сюлейман Великолепни пред стените на Виена и накрая е насякъл на конци гъжвата на отоманеца. Минко Ценкин стиска до разтуптяното си сърце драгоценната сабя, докато официалните лица на съответната чужда страна крепко раздрусват десницата му. Накрая сграбчва десницата му и ухиленият мустакат хусар, когото Минко Ценкин е пробол в съня си.Ръцете на Минко Ценкин омекват и сабята издрънчава на пода.Минко Ценкин лежи, завит презглава, омотан в найлони, а над него, през срутения покрив, плющи дъждът. Щом пада мрак, тихият лирик Минко Ценкин рипва от леглото, грабва сабята си изпод възглавницата, развърта я като мълния и със зверски вик „Твойта мамка поганска-а-а-а-аааа!“ литва да сече грамадната чалма, затиснала града, сподирян от ескорт помияри.

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман” 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF„Юробанк България“ АДИздава Фондация „Литературен вестник"http://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnik

ВОДЕЩ БРОЯ Георги Гочев

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Малина Томова

Художник на броя Дамян ДамяновПечат: „Нюзпринт”

ISSN 1310 – 9561

Екатерина Григорова

Из „Юрски дневник“

Мобилизация на ъглите От всички полети съм очаквала дискретност,хубава храна, да те пренесат на място, което започваш да опознаваш. Това пътуване до планината Юра е различно.Зеленото море на този парк е дяволски капан:като ония дупки в планината Оре от времето,когато немците претърсвали района за калай. Оттам или се връщаш, или завинаги губиш краката сив летяща паяжина от изпънати мигове.

след бурения фест

спокойно пак изгря слънцетосякаш нищо не е билои не ни предаде тона стоманените облацисякаш не се изпотрошиханервите ни като керемидине удави гълчаватана сътворението водата не се поболяха доматите и краставиците не се сломихано си мисля че от всичков двора на Жофре най-окаяно е барбекюто

на Петра

някой път може да питашкакво е било да съм ти майка далече-далече.Тук то е едно криене зад часовете, за да те спъна в мен, преодолявайкимисълта за твоя собствен стремеж.И когато извикаш смаяна от очите ми,когато се случи да станеш такава, каквато сигурно си била, но вече не си,мисля все повече за себе си, че съм по-малка от теб.

Посещение на гробището в Divonne les Bains „На Бернар и Кристин Поара“„На моя Марти“„Никога няма да те забравим“„На нашия боен другар“

Добра мисъл е да се молимза починалите,но кажи, сърце мое,има ли другаде мястотолкова спокойно,с толкова любовни думи,с вярност навеки?

Къмпинг

IПотопът обърна земята и камъчетата от паркингазатанцуваха надолу подобно на деца, криволичещи по склона.Летовниците се стекоха в ресторанта,вдишвайки едва миризмата на изгорели пици. Водата бухна първо в краищатаи стопи непроницаемостта на лицатас тяхното „Не сме от тук и не ни интересувате. Нашият живот е всичко“. Скръстили ръце като шерифи, не изпускахме от поглед ревящата стена зад стъклата.Сърцата леко се присвиваха, по-близки бяхме, но вече страхът ни разделяше.

IIМножат се немските палатки, караваните „Рапид“ намират своя неприкосновен парцел.Деца по раирани блузки кръжат около тубите с вода.Над преносимите газови печки баят жени. Дали бащите чуват шепота на роклите,за да напоят с очи пресъхналите струйки на бедрата им?Сигурно чакат яденето да стане и да свърши;хлапетата да капнат и да заспят.И чак тогава, притискайки с невидим челник мрака, да изпият своята „La Blonde”,облакътени на масата като на изправена брадва.

Mobile Home

Юрският дъжд се втурна в стаятакато тактуваща войска:Мир вам – Мир вам – Мир вамПосле утихна.(По покрива на караванатаи най-лекото шумоленесе чува като стъпки на белка.)„Дай ми една целувка“, каза.Махай се, креснах, кой те е канил тук!„Кой те е канил, кой те канил,кой те е канил тука…“ Гърмяха вратите и прозорците, а знамето като ламарина дрънчеше…

Две импресии

Монблан: залезСпокойна е щедростта на знатния!Превъзходството на този розов великанго прави да изглежда по-добър от всички,благоразположен винаги, а неспособенда произведе дори едничка сянка.

Юрае променлива светлинату тежки облаци от сянката се повличатту тревата – като лумнал котлон -хвърля ядни отблясъци

Калоян Праматаров

Из „Дайни“

Кучето на Бог

натопила сребърно перо в мастилницата на ноемвриЗимата изписва с черно оголени дървета,излинелите листа прехвръкват – врабчета в северния студ,слънцето – нагрят котлон, едва блести под пластовете сиви шуби на небето,от морската лула пълзят мъгли,призрачни мужици пият в прегракналата заран

сънувах утрото – старица албинос с дървени очи и клечки вместо зъби,повиваше ме в белезникаво сукно, припявайки латвийски дайни,от голото й тяло сипеше се пясък

сънувах и нощта – река, пронизана от сенките на дървени подпори,измъчени от тъмната вода, вечерницата разпалваше огнище

сега съм буден. Змии-сънища пълзят към млечен обед,телата им изпълват ведрото на деня, връзва ги вятърът на възел,Вървя, аз, кучето на Бога, под слънцето на северния градсред дряновете в парка – напоени с кръв камшици,въздухът е с камъни застлан,черно е гнездото на съня ми.

Морета

I.

извира Балтийско море от бледия си изворнапира в дланта ми – костелива раковина,кехлибарено дърво плаче на спокойното му дъно – спяща яркосиня птица под металните вълни е Дяволската къщаразкъсва пясъците градежния й камък -хоризонтът снежна котка изтръсква бълхите си рибари,на северния вятър,от някогашните кейове са останали подпори -фитили, стърчащи в белия восък на водатавървя с часове, пясъчните дюни чезнат в горите,телата на облаците изгарят на слънчевия пламък

пред мен в снежната върхушка рояци враникато угаснали слънца, разбиващи се в морските скалии споменът за момиче – влетяла сред дърветата рагана1

II.

проблясва небесния опал в колана на морската Богиняоблаци – разсечени мъртви риби – се трупат на купчини,над тъмните вълни – техните липсващи, живи половини....

дъждът просъсква сред кървавата стръв на дряноветеи мокрите брези – рибари с остъргани до кост лицазаметнали въдици зад хоризонтав зимните клонаци – гнездата на предци,вятърът пирува с черните им чаши

развързва се езикът,нима човек говори, докато е жив?или мъртвите играят с отблясъците думи?

III.

тънък воден филм над леден пясък,осеян с кафяви водорасли – остатък от подстригани мустаци,по серпантината от морска пяна

и само как морето – възрастно лице на мъж, излязъл да напазарува -подхожда си със небосвода – сивкав панталон, протрит на коленете,на този плаж всяка песъчинка е глава,крайбрежие от черепи, натрупани от бръснещото време

бръснарница на дните:дърветата поглъщат войнишките оръжия и каски,върволици от деца изчезват в мрачинатаи фарът, понесъл факла над бетонните триподи,потъва сред вълните и угасва

Публикуваните стихотворения са част от предстоящата стихосбирка на Калоян Праматаров „Дайни“ (Изд. СОНМ, 2016, ред. Марин Бодаков).

1 Рагана – вещица в латвийския народен фолклор.

Н О В А Б Ъ Л Г А Р С К А