Епоха, земя и хора

Царевна Миладинова-Алексиева

Из българското минало - по издадени и неиздадени ръкописи на Царевна Миладинова-Алексиева

(Съставителство, коментар и бележки Елисавета Миладинова, Изд. на Отечествения фронт, София,

1985)

Царевна Миладинова-Алексиева

Константин Миладинов Димитър Миладинов

Предговор(Р. Радкова и Ел. Миладинова)

"Откак съм се съзнала като човек, ето доближавам на свой ред осемдесетте години, виждах и

виждам през целия си живот, Димитър и Константин Миладинови не са един и двама за

Македония, а хиляди. Нашата измъчена българска земя си създаде все титани – един до друг" –

пише Царевна Миладинова, достойна наследница на големите възрожденски дейци Д. и К.

Миладинови. Целият й дълъг творчески живот е отговорност пред тяхното дело, реализация на

идеите на борците за национално и културно-просветно признание на българите. Родена през

1856 г., Царевна Ми адинова е възрожденка по дух, идеи и морал. С възрожденски патос тя

работи във време на големи исторически събития за българския народ. Където и да я отвежда

нейният дълг на учителка – в земите на Княжество България или в градове, останали под

зависимостта на султана, тя служи на идеята за освобождение на всички българи, за тяхното

духовно и културно-просветно издигане, и раздава силите, таланта и чувствата си на своите

ученички, за да ги възпита като достойни наследници иа българските възрожденци, отдали

живота си в националноосвободителните борби.

Мемоарите на Царевна Миладинова пулсират с тревогите и духа на времето, поразяват с

гражданската си доблест, с чувството на дълг, което стои над всичко лично. Спомените й са

публикувани по различни поводи на страниците на вестниците "Мир", "Македония", "Зора",

списание "Македонски преглед" и др. Допълнени с нови архивни материали от нейния син проф.

д-р Вл. Алексиев, те излизат в самостоятелна книга посмъртно през 1939 г. По-голямата част от тях

са писани от Ц. Миладинова в напреднала възраст, което на места дава известно отражение върху

фактическия материал. Независимо от това тези откровения са ценни с богатата галерия от образи

на възрожденски и слвдосвобожденски дейци, с пиетета на българина към свободата и

образованието. В дългогодишната си дейност Миладинова се среща и с различни представители

на новобългарската интелигенция, с руски обществени и просветни дейци, с търговци и занаятчии,

с обикновени българи. Нейните впечатления и преценки главно от български национално-

политически и културно-просветни позиции, макар и субективни, имат богати и интересни

нюанси. Авторката не се стреми към квалификация на творчеството или оценка на заслугите на

личности като П. Волов, Д. Груев, М. Георгиев, Ст. Михайловски, Д. Войников, а ги описва такива,

каквито ги виждат нейните очи при запознанството или при съвместната работа. Затова и

спомените й носят свежест и разкриват черти от псисологическия облик на мнозина нейни

съвременници, страна, която често остава недокосната в научните изследвания върху един или

друг български обществен, културен или политически деец.

Въпреки че Ц. Миладинова съвсем погрешно приписва например на младия Д. Благоев нихилизъм

и не може при единствената си случайна среща с него да вникне в идеите му, интересно е

впечатлението, което той й прави. Нейната реакция е твърде характерна за голяма част от

българската интелигенция през 80-те години на ХIХ в., която все още е активно ангажирана в

изграждането на новобългарската държава и култура, вълнува се от сьдбата на останалите под

османска власт българи и разкъсаното отечество и не познава марксизма и идеите на социалната

революция.

Наред с впечатленията от изтъкнати обществени и културни дейци Ц. Миладинова с много любов

и топлота описва свои колеги, скромни български просветни дейци, които уплътняват картината

на културния живот на младата българска нация. Имената на някои от тях са незаслуасено

потънали в забвение. Благодарение на Миладинова се връщат при нас Г. Тишев, М. Царачинска, Р.

Киркович, оживяват техните скромни, но крайно полезни дела и амбиции, усилията им да разорат

нивата на българската култура.

С много голямо умение Миладинова въвежда читателя в атморферата на различни градове в

навечерието и в десетилетията след Освобождението. Като се започне с живота на българите в

Етрополе, София, Цариград, Шумен, Лом и се стигне до пълното с динамизъм и борба ежедневие

на Солун и впечатленията от Струга и Охрид, се съставя ярка картина на борбите, настроенията,

тревогите и стремежите на българската нация във всички части на българските земи.

Авторката не се спира специално на събития като Съединението – 1885 г., Сръбско-българската

война – 1886 г., Независимостта – 1908 г и т. н., въпреки че те, макар и косвено, присьствуват в

мемоарите й. Ц. Миладинова със своята будна гражданска съвест непрекъснато прави сравнения

между ентусиазма на българите преди и непосредствено след Освобождението и годините около

и след Първата световна война, когато корупцията, подкупничеството и междупартийнихе борби

помрачават идеалите на българските възрождении. Тя, която от 1882 до 1913 г. живее в Солун, в

известно отношение не познава промените, които настъпват в някои среди на българската

общественост под влиянието на развитието на капитализма в младата буржоазна държава в

десетилетията след Освобождението. Тя продълшава да живее с романтизма на Възраждането,

както и част от бъгарската интелигенция, и затова с толкова любов пише за атмосферата на

сътрудничество в българската държава докъм края на ХIХ в.

Спомените на дъщерята на Д. Миладинов, на българката от бреговете на Охридското езеро, звучат

много съвременно днес, когато накои моменти от националната ни историч се фалшифицират и

тълкуват превратно. Те показват, че не само тя, но и нейните близки, учениците на баща й,

обществените дейци на македонските земи, с които тя има връзки, се чувствувах свързани със

съотечествениците си от другите краища на България, немалко от които пък, от своя страна,

отдавах силте и дори живота си за освобождението на българите от югозападните земи, останали

под робство.

Най-силните чувства, които спояват в едно спомените на Царевна Маладинова, са горещият

патриотизъм и всеотдайността в името на културно-просветното развитие ни българския народ.

Любовта към българските земи е във всеки ред на писанията й от ученичесхите години в Киев,

когато младото момиче тъгува по бащин дом, по слънчева България, в обичта, с която са описани

българските градове, в които учителствува, във възторга от българската природа, от Витоша, Стара

планина и др. Тази обич е импулс в тежкия труд на крехката жена, взела участие в изграждането

на девическохо образование при крайно тежките условия на българската действителност. П.

Миладинова е достойна и възторжена представителка на прогресивната българска интелигенция

от Възраждането, която пренася неговия дух и след Освобождението, за да го предаде на

пролетарската интелигенция.

* * *

В настоящото издание на книгаха на Царевна Миладинова – Алексиева "Епоха, земя и хора" са

включени и новоиздирени документални материали (писма, портрети и др.). Направени са

подробни редакционни бележки и коментар за утончяване и прецизиране на редица места в

текста. За изясняване и допълване дейността на много лица, на които досега е отдавано

относително малко внимание, се наложи съставителката да се свърже с техни родственици, които

бяха любезни да дадат допълнителни сведения, за което им изказваме специална благодарност.

От съставителката са изработени също летописните бележки и библиографията за Царевна

Миладинова – Алексиева.

Не трябва да се забравя, че сполените и статиите си Царевна Миладинова пише десетки години

след описваните събития и в по-голямата си наст по памет. Почти всички документи, които тя

грижливо е пазила, са безвъзвратно загубени. Както сама Миладинова-Алексиева отбелязва: "...

ние... трябваше да напуснем Солун... както се казва и каксо бе всъщност – с по една черга на

гърба".

За по-голяма прегледност спомемите и статиите, писани от други лица, в сегашното издание са

отнесени към "Приложения", с изключение само на тези от съпруга й – Никола Алексиев. На тях не

са правени редакционни бележки и коментар.

Анотациите пред всяка тема не са включени в изданието.

Всички допълнения и бележки на редактора проф. д-р Владислав Алексиев са отнесени към

коментара.

Голяма част от материалите, вклюнени в раздела "Писма...", както и Е"дно историческо писмо на

дядо Симеона Варненско-Преславски" са използувани от Миладинова в изложението на книгата и

са коментирани на съответните места. Някои от тях са публикувани почти изцяло от проф. д-р

Алексиев в статията "Живот и дело". За да не се повтори обяснителният текст, а и документалният

материал, те не са включени в настоящето издание. Приложено е само факсимиле на част от

"Правилник за девическите училища".

При работата върху изложението на книгата бяха прегледани архивни фондове в София, Шумен,

Ленинград и др. на дейци, свързани пряко или косвено с живота и дейността на възрожденската

учителка. Откриха се писма, бележки и други материали от и до Царевна Миладинова или

отнасящи се за дейността й, портрети и др. По-голямата част от тях се публикуват за пръв път.

Спомените и статиите на Миладинова – Алексиева са сверени с тези, публикувани преди

отпечатването на първото издание на книгата. На необходимите места са избягнати известни

неточности (посочени в съответните бележки в коментара).

В изложението е извършена нормализация на текста, като са изправени явни правописни и

буквени грешки, оправена е пунктуацията там, където е било необходимо, както и разредените и

подчертани имена и думи. Някои старинни форми като "человека" и др. са эапазени.

Уточнени и поправени са и имена на лица, отразени в коментара при първото им споменаване.

Същото се отнася и за географските понятия, дати и пр.

Периодичните издания са съкратени по общоприетата таблица.

Пълните имена на фондообразувателите в коментара са дадени в () скоби при първото им

посочване, а след това с инициали.

Изработен е показалец на линните имена, в който не са включени имената от коментара и

библиографията.

РУМЯНА РАДКОВА

ЕЛИСАВЕТА МИЛАДИНОВА

От Струга до Киев

(Под заглавие"От Киев до Струга".("Семья Д.Миладинова"),поместено в: Мир, 36, No 8905, 12 март 1930, с.3)

Проф. Л. М. Селишчев предава в научния македонски орган сп. "Македонски преглед", спомени за

семейството на моя баща Димитър Миладинов *1+ и за грижите към децата след печалната му

кончина в Цариград през 1862 г. Проф. Селишчев, който след Европейската война имал достъп до

старите руски архиви в Петербург, съобщава, че между другите документи, които се отнасят до

общобългарското възраждане, открил ред доклади на М. Хитрово *2+, руски дипломатически агент

през 60-те и 70-те години на миналия век в Битоля и сетне в Солун. Но тъй като някои от фактите,

които излага проф. Селишчев, основавайки се на донесенията на поменатия консул, се нуждаят от

осветление, нека сега, на мои преклонни години, ми бъде позволено надлежно да ги попълня,

като кажа в зависимост от това и няколко думи за отиването ми в Русия.

Спомням си, бях дете над осем години *3+, когато битолският руски консул посети родния ни град.

От майка *4+ си в къщи слушах, че той бил отседнал в дома на някое знатно семейство в Охрид и

само за един ден се отбил в нашия градец и че първата му работа била да посети училището и

дърквата. Имета на знатното семейство, за което ми е говорила майка, не си спомням, но зная, че

домовладиката бил ученик *5+ на баща ми Димитър Миладинов. Причината за посещението на

Хитрово в Струга е била оплакването на населението от похожденията на тогавашния охридски

гръцки владика *6+, който без особени основания преследвал местните българи, като, подбутван

от няколко гъркомани-цинцари, съдействувал на турската власт да арестува по-събудените

граждани.

Това бе към началото на лятото на 1864 година. Хитрово посети обаче града ни още веднъж – в

края на същото лято, по време на започване на училищнаите занятия.

За второто посещение на Хитрово си спомням така ясно, като че ли вчера да е било. Този път

Хитрово дойде и в нашия Миладиновски дом, което бе голяма изненада за нас, изпаднали след

тежката смърт на баща ми едва ли не в най-големи материални лишения.

Помня, тази внушителна фигура и тази добра руска душа утешаваше майка ми, а от време на

време поглеждаше към нас, малките сополанковци. Някои от нас погали с ръка по косите.

След кратък разговор Хитрово поиска, без всяко друго предупреждение, да вземе със себе

единствения ни измежду толкова сестри брат, но майка се разплака, като посочи на нас,

момиченцата, едно от които той може да вземе.

Не зная как, но ние всички трепнахме. Всички се дръпнахме към майка си. Тогава Хитрово поиска

поне да види брат ми, който биде препоръчан от присъствуващия учител Г. Икономов *7+ като

голям палаванко.

Брат ни Пантелей *8+ бе по това време момче на лудешките четиринадесет или петнадесет години.

На Хитрово отговориха, че брат ми избягал с другари към манастира "Св. Наум" *9+, далеч на

насрещните брегове на езерото.

Хитрово кимна с глава и отговори, че е съгласен да вземе едно от момичетата, но отпътуването не

могло да стане веднага, а по-късно, когато той съобщи. Малко преди това неделно посещение на

Хитрово у нас в къщи за мен бе определено по-рано от учителя ми, същия Георги Икономов,

ученик на баща ми, да прочета публично евангелието в църква. Това обстоятелство, види се,

накарало Хитрово, кайто сутринта се бе църкувал с народа в единствената за града ни църква *10+ ,

да запита във всеки случай дали съм детето, което е чело евангелието на славянски. Хитрово

записа името ми, полюбува се от чардадите на нашата къща на очарователната гледка, която

откриваха бистрите като сълза води на Дрима *11+, и си замина.

Помня, плакахме заедно с майка, макар никой да не бе ме още взел. Но знаех вече, че ме очаква

дълъг път, че трябва да се готвя усилено за тоя път с... книга в ръка – учителят в училище все ми

напомняше за това. Така минаха дълги месеци, струва ми се даже – повече от година, когато през

един студен есенен ден ми се каза да бъда готова за дълъг път.

Проф. Селишчев съобщава, че според рапортите на Хитрово последният искал от своето началство

да бъда изпратена на учение в Белград.

Може би Хитрово отначало да е искал това.

Ние в къщи и аз самата знаехме обаче от думите на Хитрово, че заминавам за Русия, както

всъщност и стана.

За Белград тогава ние по разказите на майка бяхме чували само по повод кореспонденцията,

която моят баща е разменял с там пребиваващия Георги Раковски *12+. Тогава отношенията на

Белград не бяха така лоши към македонските българи, както отсетне станаха. От българските

земи, включително и от българските македонски земи, Белград се познаваше единствено поради

настаняването в него на българските легионери и още от това, че сърбите тачеха нас, българите от

Македония, еднакво с българите от Тракия и Мизия.

Денят и часът за тръгването настана, и аз трябваше за дълги години, едва ли не завинаги, да се

простя с бащината си стряха.

От Струга и Охрид до Битоля, Солун и Цариград пътувах със семейството на брата на моя учител.

От него научих, че закъснението на отпътуването ми за Русия се дължало на едно съобщение от

страна на Азиатския департамент до второ разпореждане да не се изпращат на учение в Русия

девици-българки, докато ония, които са били вече приети, не довършат образованието си. Тази

може би е била причината, поради която Хитрово искал (както съобщава проф. Селишчев в

споменатото списание, стр. 66 и 68) от Петър Николаевич Стремоухов – един от видните

ръководители на Азиатския департамент в Русия – да съдействува пред руския представител в

Белград да бъдат взети там деца българчета на учение от македонските земи.

Когато през тежката зима на 1866 г. стигнахме в Одеса със семейството Ранови – майка и дъщеря

*13+, на които Икономови ме бяха предали в Цариград, одеският студент от Новоросийския

университет Христо Павлов, по-късно съдия в свободна България, съобщи чии изпразнени места

отиваме да заемем аз и дъщерята на Ранова в киевската Фундуклеевска гимназия или в

Левашовския девически пансион – това бяха местата на Рада Гугова (сега г-жа Киркович, майка на

проф. д.р Ст. Киркович), Шушулова и Стаматова, последните две от които ми са познати само по

име и не зная дали добре съм им запомнила имената, тъй като те си бяха заминали от Киев преди

моето пристигане там.

Редът на постъпването бе следният: заместих Рада Гугова, Райна Ранова замести Шушулова, г-жа

Михалаки Георгиева-Царачинска, чини ми се, замести Стаматова, а една или две години след нас

в Киев пристигна г-жа Каравелова, на която мен бяха назначили нещо като наставница, като по-

възрастна сестра.

Райна Ранова, майка й и аз пристигнахме в Киев сред най-люта декемврийска зима за десетина

дни с шейни от Одеса до Киев, като престояхме освен това няколко дни в Житомир поради

заболяване на едного от съпътниците ни, а сетне поради заболяването и на първата ми дружка от

най-ранните руски години.

Бедната Райна Ранова. Тя бе "аристократическо" момиче и не можа да издържи лесно такова

тежко пътуване. Баща й бил драгоман при сръбското дипломатическо агентство в Цариград, а

майка й бе, доколкото си спомням, роднина на Найден Геровите. И двамата стари Ранови бяха,

чини ми се, добри българи от Пловдив, но бащата още от ранни години попаднал на сръбска

служба и останал на нея докрай.

Интересно бе това иначе добро българско семейство, с което съдбата ме събра на такъв зимен и

труден за сегашните понятия поход от Одеса през южноруските снежни степи до Киев. Както

научих отсетне, след осемте години руско учение Райна Ранова не измени на семейната традиция

на Рановите: тя се оженила в Сърбия, а нейният син бил някой от видните сръбски дипломати

(Нешич или Нушич?) *14+.

За мен, упоритата българка от Македония, и днес, на стари години, се вижда непонятно как тази

страстно обичаща на младини и тъгуваща за България мома остана в чужда нам среда. Такава е,

види се, често човешката съдба. Провидението бе отредило на Райна Ранова да бълнува за своята

родина, а да отиде в друга земя.

Ние, останалите българки от Фундуклеевската гимназия и Левашовския пансион от мое време, с

изключение на Стамболова (ако се не лъжа, братова дъщеря на Ст. Стамболов, която почина в

Киев), се завърнахме и настанихме още през 1873 – 1874 година по разните краища на

българските земи.

Но през осемте руски години, от 1866 до 1874, аз бях в кореспонденция с близките ми в родния

град. Описвах им руския живот и запитвах за работите в нашия прелестен край, живо съхраняван

във въображението ми и дълбоко включен в сърцето ми.

Моят брат бил вече станал мъж и се заел занаята на прадедите ни, с грънчарство, в долния етаж

на къщата ни – зиме, и със земеделие в полето – през лятото. Сестрите ми и те се поженили една

след друга, повечето за ученици на баща ми: едната, Елисавета *15+, за известния биограф на

братя Димитър и Константин *16+ Миладинови Кузман Шапкарев *17+; тя живя и умря в изгорения

през балканските войни Кукуш *18+, другата, Златица *19+, се задоми и стана Наумова в Шумен,

където аз учителствувах от 1874 до 1880 година; третата остана тук, в София, и точно тя е Милица

*20+, която много години след заминаването ми за Русия учи за малко време в Белград, а след това

се ожени за нашия учител и бащин ученик Георги Икономов и се прибра в София; четвъртата ми

сестра, Фроса *21+, остана в Струга и се ожени за Наум Ликов *22+, виден стружки гражданин.

Фроса заживя заедно с майка ни.

И така, всеки от Миладиновците тръгна по свой път.

Проф. А. М. Селишчев съобщава за грижите, които според рапортите на Хитрово са били полагани

от ръководителите на нашето национално възраждане да дадат здраво образование и възпитание

на по-събудени девици от Македония, Тракия и Мизия, защото тогавашната турска държавна

власт и фанариотите мъчно се решавали да гонят и малтретират жените ратници на това

национално възраждане.

Това е истина.

Доста е да си спомним само как цяла генерация българки от средата на миналия век до първите

години на Освобождението, подхранвани от силна народна обич и предани на намиращото се в

усилено развитие учебно дело, се посветиха да му служат честно и с всички сили. Взети само

моите съвременнички, като по-добре образовани българки, се наброяват десетки. Ние се

познавахме почти всички лично една с друга, от Охрид до Тулча. Ние се взаимно уважавахме и не

се преследвахме, както често четем, че се прави днес между нашата интелигенция. Ние се

търсехме от единия край на българските земи до другия. С колегите ни учители често обмисляхме

и извънучилищни обществени дела. Мога да кажа, че аз лично направих, както всички, които се

по-рано ожениха най-малко: моят другар *23+ в живота и аз имахме върху си грижите на едно

голямо семейство.

И все пак сега, когато чета изнесеното от проф. А. М. Селишчев за времето от близо преди

седемдесет години, спомням си как една "епоха кърмачка" действително може да отгледа добри

синове и добри дъщери, макар на беден селски народ, какъвто бе нашият в миналото, какъвто в

голяма степен е и днес. Все пак ние свободно можем да кажем това за нас, най-старото

поколение, без ла се свеним от малкото, което сме направили, защото знаем, че нас ни вземаха от

родителските прегръдки, за да ни направят преди всичко добри човеци, а сетне добри граждани и

добри българи.

Бележки

1. Димитър Христов Миладинов (1810 - Струга; 1862 - Цариград) е виден просветен, културен и обществен

деец на Българското възраждане. Води организирана борба против гръцките фанариоти. Пръв въвежда

българския език в училищата и църквите на югозападните български земи. Културно-просветната му

народополезна и обществено-политическа дейност в Охрид, Струга, Кукуш, Прилеп, Битоля и др. оставя

трайни следи. Негови ученици са Партений Зографски, Райко Жинзифов, Григор Пърличев, Кузман Шапкарев

и много други изявени български възрожденци. Голямата известност, обаяние и авторитет сред народа,

връзките му с Георги Раковски, активната му преписка с руски учени слависти и общественици като А.В.

Рачински, П.И. Севастиянов, А.Ф. Хилфердинг и др., остротата в дописки и живото слово, особено по време

на няколкомесечната му обиколка за събиране средства за построяването на българската църква "Свети

Стефан" в Цариград, го правят неудобен за турското правителство - подвежда го под отговорност като руски

агент.

2. Михаил Александрович Хитрово (1837-1896) - висш чиновник, дипломатически представител в

Португалия, Япония, Турция, Румъния и др., поет. През 1861-1864 г. консул в Битоля. Добре запознат с

условията в Османската империя, той се появява като убеден приятел на българския народ и негов

защитник. След подписването на Берлинския договор М. Хитрово възглавява руската делегация на

Европейската комисия, чиято задача е да обсъди положението на останалите под турска власт области. Като

генерален руски консул в Цариград (1871-1876) и като консул в Солун (1878-1879) не престава да се

интересува от съдбата на българите. От 29 март 1881 до 2 март 1883 г. е назначен за дипломатически агент и

генерален консул в София.

3. Прието е, че Царевна Миладинова е родена на 1 януари 1856 г. Според М. Хитрово тя е била

дванадесетгодишна.

4. Димитрина (Митра) Миладинова (1824 *?+ - Струга; 1894 - с. Новоселци, дн. Елин Пелин) - дъщеря на

видния стружки гражданин Наум Матов. Идва в България около 1890 г.

5. Отнася се за д-р Константин Ангелов Робев (1818 - Орид; 1900 - Битоля), съученик на Димитър Миладинов

в гимназията на гр. Янина и негов близък приятел. Син на известния търговец Ангел Стефанов Робев; следва

медицина в Атина и Виена. Изявен лекар и общественик, човек с всестранни културни интереси, д-р Робев

се ползува с авторитет както сред сънародниците си, така и сред турци, гърци, руси и др.

6. Митрополит Мелетий Охридски и Преспански (неизв. - ок. 1892), поема ръководството на Охридската

епархия от 9 април 1860 г. въпреки недоволството на народа. Той е известен с гоненията си срещу българите

в епархията и като един от виновниците за гибелта на Димитър и Константин Миладинови.

7. Георги Христов (Попхристов) Икономов (1836 или 1837 - Струга; ок. 1914 - София) повече от 30 години

учителствува в Струга, Охрид и др., ученик на Д. Миладинов, а по-късно съпруг на дъщеря му Милица. През

1864 г. е главен учител в стружкото училище. Занимава се с църковна музика и има особени заслуги за

организирането на градския църковен хор. През 1863 г. подготвя учебник по нотно пеене. Около 1890 г.

Икономов заедно със семейството си и тъща си Митра Миладинова се заселва в пределите на свободното

отечество - работи в Софийското статистическо бюро.

8. Пантелей (Пантелеймон, Панде, Страшимир) Димитров Миладинов (1849 или 1850 - Струга; след 1918 -

Струга), учи в родния си град и в Охрид. Занимава се със земеделие и градинарство. К. Джамбазовски в

статията си "Прилози за школуваньето на децата на Димитар Миладинов" (Библиотекарска искра (Скопjе),

1969, No 13, 53-58) съобщава, че по повод молбата на Митра Миладинова от 8 април 1868 г. синът й

Страшимир е записан под No 7 в списъка на "просветни заводи". Засега не са открити данни, че е

продължил образованието си в Белград.

9. Манастирът "Св. Наум" е стара българска твърдина, намира се на южния бряг на Охридското езеро,

съхранява немалко славянски ръкописи. Според проф. Васил Златарски църквата при манастира е изградена

в 900 г. По време на османското владичество манастирът няколко пъти е напълно разоряван.

10. Църквата "Св. Георги" съществува още в 1590 г. Тя е важно книжовно средище на гр. Струга. След

престоя си в Охрид от 8 до 12 май 1845 г. руският славист проф.Виктор Иванович Григорович (1810-1876)

гостува в дома на Д. Миладинов и посещава църквата, в която намира славянски ръкописи и старопечатни

книги - Апостол-апракос от XII век. и днес се съхранява в ръкописната сбирка на Григорович в Държавната

библиотека "В.И. Ленин" - Москва.

11. В текста е използувано говоримото "Дрима"; правилно е Черни Дрин - реката, на чиито брегове е

разположен родният град на Миладинови. Тя се оттича от Охридското езеро и дава началото на най-

голямата река в Албания - Дрини.

12. В текста "Сава". Георги Стойков Раковски (1821 - Котел; 1867 - Букурещ), основоположник и идеолог на

българското организирано националреволюционно движение.

Писма, разменени между Д. Миладинов и Г. Раковски, не са запазени, въпреки че преписка между тях е

съществувала. Известно е, че всички документи, книги и други материали на Д. Миладинов са иззети от

турската полиция в деня на арестуването му в Струга - 16 февруяри 1861 г. В архива на Г.С. Раковски са

съхранени четири писма от К. Миладинов. Известно е, че Раковски изпраща на Д. Миладинов своя

"Показалец" с автограф, а преди това и "Горски пътник", а Д. Миладинов изпраща дописки на "Дунавски

лебед".

13. Райна Константинова Ранова (Райнова) от Пловдив е най-добрата й приятелка от ученическите години в

Русия.

14. Може да се предположи, че се отнася за Любомир Нешич, роден през 1879 г. в Крагуевац. Учи в Белград

и др. От 1905 г. заема дипломатически постове в Париж, Прищина и Прага, заместник-министър на

външните работи (1922-1923).

15. Елисавета Димитрова Миладинова-Шапкарева (ок. 1846 - Струга; 1870 - Кукуш), учи в Струга и Битоля.

Учителствува в Кукуш. Омъжва се за Кузман Шапкарев през септември 1863 г.

16. Константин Христов Миладинов (1830 - Струга; 1862 - Цариград), поет, фолклорист. Един от най-

изявените културно-просветни и обществени дейци на националното ни възраждане. Това е най-малкият

брат на Димитър Миладинов, който учи с неговата материална и морална подкрепа в Атинския (1849-1852)

и в Московския унивеситет (1856-1860). Учителствува в битолските села, Търново и Магарево (1847-1849,

1852-1855). В Москва проявява поетичния си и литературен талант. Като един от учредителите на

Московската българска дружина участвува и в списването на печатния й орган "Братски труд" (1860). Помага

на Д. Миладинов във фолклорно-събираческата му работа още в края на 40-те години на XIX в. и участвува

със свой принос в издаването, редактирането и итпечатването на сборника "Български народни песни"

(Загреб, 1861). Кореспондира с Г.С. Раковски, архимандрит Хрисант, Пьотр Севастиянов и др. обществени и

културни дейци; публикува стихове, фолклорни материали и др. в "Български книжици" (Цариград),

"Дунавски лебед" (Белград) и др.

17. В текста "Козма". Кузман (Козма) Анастасов Шапкарев (1834 - Охрид; 1909 - София), книжовник и

фолклорист. Учителствува в Битоля, Охрид, Струга, Прилеп, Кукуш и Солун (1854-1883). Насърчен и

подпомогнат от Д. Миладинов като главен учител в стружкото училище през 1857 г., К. Шапкарев се

приобщава към борбата за преподаване на български език. През целия си живот остава ревностен

почитател и последовател на делото на Миладинови, като събира и печата фолклорни материали.

18. Царевна Миладинова има предвид събитията, станали по време на Междусъюзническата война, На 20

юни (3 юли) 1913 г. гр. Кукуш е опожарен, а населението е изселено. По-късно близо до стария град Кукуш е

изграден нов на име Килкис, населен с гръцки бежанци.

19. Златица Димитрова Миладинова (1858 - Струга; преди 1903 - София *?+) е омъжена за Наум Стоянов

Плаков.

20. Милица Димитрова Миладинова-Икономова (1856 или 1857 - Струга; след 1903 - София). Учи в Струга и

по-късно продължава образованието си в Белградското висше женско училище (1870-1874). Няколко години

учителствува в родния си град.

21. Фросина (Ефросина) Димитрова Миладинова-Ликова (1854 *?+ - Битоля; след 1912 - Струга)

22. Наум Ликов бил фурнаджия в Струга.

23. Никола Петров (Попалексиев) Алексиев (1851 - Охрид; 1941 - София) - училищен, стопански и обществен

деятел, търговец-кожухар. От 1869 г. живее в Солун, където учи занаят. От 1875-1876 г, участвува в

обществения живот на града. Член е на Църковното настоятелство, а по-късно и на Българската община.

В Киев през седемдесетте година на миналия век

(Под заглавие "Българките в Киев", поместено в: Мир, 36, No 8937, 19 април 1930, с. 4)

Когато след неколкодневно гостуване у Николай Тошкови в Одеса стигнах в Киев, Райна – Ранови

ме предадоха в ръцете на възпитателката на българките в пансиона на Левашова, обичаната от

всички Мария Николаевна Ламанска, сестра на известния руски академик Ламански.

Мария Ламанска!

Тя не бе само възпитателка на българските девици в Киев. Тя бе им покровителка и майка,

Нейната обич, преданостъа й, грижите й за нас, българките, бяха безкрайни. Още първия ден тя

показа най-голямо внимание към мен, бедното полуизмръзнало от суровата руска зима българско

дете. Тя ме скоро стопли в пазвите си. Уми ръцете и лицето ми. Даде ми чисти дрешки. Направи

ме да забравя изеднъж патилата на безкрайния път.

Не знам как тогава съм чувствувала грижите на тая добра руска душа. Зная само, че дълго и

горчиво плаках, сега за втори път след раздялата с моята майка в родния ми град.

Райна Ранова и тя бе веднага настанена с мен. Ние, приятелките от дългия път, скоро се

почувстувахме щастливи под майчините грижи на Мария Николаевна Ламанска – тази умна,

добросърдечна и чистосърдечна жена, раздала, както отсетне научих, богатството си на бедни

хора и дошла да служи през целия си живот, за да издигне и възпита чужди деца.

Първите грижи на Ламанска не спряха само в пансиона.

Още в ранни зори на другия ден тя ни заведе лично във Фундуклеевската гимназия. "Въведе ни в

обществото." Запозна ни с ред руски деца, които отсетне станаха наши незабравими приятелки.

Помня, като да са сега изправени пред очите ми, тези първи дни в класовете на Фундуклеевската

гимназия! Моето "въведение" в средата на девиците на тази гимназия изглежда бе приятен дълг

за Ламанска. Но това "въведение" отначало бе истинско мъчение за мене, едва си отварях устата

дума да продумам. Все пак някаква вътрешна потреба ме заставяше да запитам има ли измежду

им българки. На моите срамежливи въпроси веселите бъдещи дружки отговаряха с висок смях,

който и днес, цял човешки живот по-късно, звучи в ушите ми като някаква незнайна песен.

Смяха се на моя руски език, макар да смятах, че все пак не съм съвсем "боса" по него.

И ето защо.

До заминаването ми от Цариград за Одеса, месец и повече време, мене, бедното странствуващо

дете, израсло след смъртъа на баща ми сред немалко лишения, изведнъж бяха поставили в

Цариград в богата обстановка. Тогавашният руски посланик *1+, не зная по чия препоръка, се бил

смилил над мене и заповядал, докато се намерят добри хора, с които да отпътувам за Одеса, да

бъда дадена в грижите на Елена Ивановна Орлова, възпитателка на двете тогава малки деца на

Игнатиев, руски посланик в Цариград. Възпитателката Елена Ивановна Орлова по онова време

живееше заедно със семейството на посланика Игнатиев в цариградското предградие Бююкдере.

Там, под ръководството на тази мила, доста стара, благородна жена, започнах да уча руски език.

Помня, един ден сам Игнатиев ни завари в градината с книга в ръце и запита първата ми учителка

по руски дали съм вече достатъчно напреднала, а към мене, стараещ се да подражава на нашия

народен български говор, отправи въпроса, защо се казвам Царевна. Отговорих, че баща ми, какт

често ми е казвала майка, поискал това, като сменил първоначалното ми гръцко име Василка с

българското име Царева, или както ме бяха отсетве порусили – Царевна.

Бедният ми добър баша, помня го като в сън, бях на пет-шест години, когато за последен път

замина *2+ и остави майка ни и нас, децата, сами. Но сега тука, в Цариград, вече поотраснало

момиче, съвсем не подозирах, че сянката му заедно с тая на неговия брат – моя чичо Константин,

може да витае някъде наблизо по цариградските зандани.

Предполагам Игнатиев да е останал доволен от детския отговор. Отминавайки ни бърже, помня,

той се смееше така хубаво, така непринудено, също както отсетне се смяха в Киев представените

от Ламанска руски дружки, по всяка вероятност – поради моя руски език.

Българки намерих в Киев скоро след това в подготвителния клас, в който Райна Ранова и мене

бяха поставили да изправим езика си, а също да учим френски и немски.

Отсега натъй ние бяхме вече в средата и на наши съотечественички. Това бе за мен истинска

радост. Макар и деца по на десет-дванадесет години, ние с радост и пълни с мили спомени за

нашите български земи се сдушихме още с първото свиждане. Сдушиха се с нас и рускините, които

разбираха радостите ни.

Така незабелязано, заживели с най-добри надежди един ден отново да зърнем бащин дом и

роден край, ние започнахме да свикваме с руския живот, като че ли отдавна да сме се били

сродили с него.

Първа поред от българките, с която се запознах, бе Магдалина Царачинска от Самоков или от

Ихтиман, сега М. Георгиева. Тя бе тогава пъргаво и живо момиче, както се вижда и до днес от

подарения ми от нея портрет. Царачинска не беше за дълго в нашия Левашовски пансион, тя

остана в него само за кратко време, както и Екатерина Пенева, сега г-жа Каравелова, с която ме

свързват най-мили спомени от ранно детство в Русия.

Пъргава и жива като Царачинска бе Димиева от Велико Търново, отсетне моя колежка в

Солунската девическа гимназия. Димиева, която бе дъщеря от сестра на Ст. Стамболов, дружеше

със сродницата Фания Стамболова.

Добрата Фания! Тя не можа да издържи до край суровия климат и отмина във вечностъа още

млада – в Киев.

Друга българка бе Желязова от Тулча. Умна, сдържана, малко приказлива, тя бе една от

симпатичните. Може би тя се представяше на мен такава и поради обстоятелството, че ние двете

произхождаме от двата най-отдалечени един от други краища на българските земи – Тулча и от

Струга!

От последните руски години досега за Желязова не съм чувала нищо. Зная само това, че когато

годините на моя живот напреднаха и когато остарях и често слушах да се пее песента за "златна

Добруджа", неволно си спомнювах за Желязова и за Тулча.

И колко съм далече сега от киевските години!

Все пак, чини ми се, от съотечественичките си, срещнати още през първите години във

Фундуклеевската гимнавия и в Левашовския пансион, не забравих нито една. След Екатерина

Пенева – сега Каравелова, в Киев дойдоха Нина Калудова от Котел, също Икономова, отсетне г-жа

Мирска от Варна, а след Икономова дойде Теодорова, роднина на Константин Стоилов, и Брегова,

роднина, ако се не лъжа – сестра, на Евлогий Георгиев. Най-сетне дойде Кръстина Бацарова, сега

известната у нас стара учителка и възпитателка на младите български поколения.

Тези бяха българките по мое време в Киев. Тях поне помня. Помня още, че те всички бяха

прилежни и примерни девици. Обичаха ги и възпитателките, и учителките ни. Обичаха ги и

руските момичета. Обичаха ги даже и малкото сръбкини, които заедно с нас се учеха в Киев.

Спомням си и за най-малката от сръбкините, за Сретенович от Крагуевац. Тя бе добра и винаги

примирителна във вечните спорове из областъа на историята и на народностното надмощие на

българи и на сърби.

Приличието бе, разбира се, почти винаги запазвано. Ние знаехме, че над нашите жарки

патриотически воли стояха разпоредбите на девическото общежитие и строгият контрол на

добрите ни възпитателки рускини, Но идваха моменти, когато равновесието и приличието биваха

нарушавани от по-малобройните, но по-настойчиви и по-буйни сръбкини, измежду които имаше

обаче и благоразумни и мили деви.

Така, когато от време на време друга игрива сръбкиня, Протич от Белград, речеше да изкаже

някакво недоволство от нас, българките, Сретенович винаги взимаше правата страна. Протич, това

разгалено белградско момиче, дъщеря на сръбски по онова време министър, остана в Киев само

една година, след което дойде майка й и си я прибра.

Трета сръбкиня, наша съученичка, бе Предич *3+, едно дребно и свито, но добро по душа момиче.

Спомням си, че със сръбкините говорехме често за български и за сръбски земи. Никоя от

колежките сръбкини никога по онова време не изместваше границите на сръбските области по на

запад от Ниш и по на юг от Шар. Може да се каже, че сръбкините не обичаха много нещо нас,

македонските българки. Все пак те ни почитаха доволно.

Помня веднъж при нас, в Левашовския пансион, дойде да посети сръбкините тогавашният

белградски митрополит Михаил. Нему Мария Николаевна Ламанска представи и нас, българките.

Като дойде моят ред, тя каза: "Миладинова от Струга". Старият сръбски митрополит отговори на

руски, че често слушал за баща ми и стрико ми Димитър и Константин Миладинови, че му била

известна печалната участ на тия "двама добри българи". Запита ме освен това имам ли известия от

нашия край и дали малкото гърци още пакостят на българското население в Македония. Такива

бяха правдиви отношенията на мнозина от видните сърби тогава към нас, българите от

Македония.

Помня, преди сръбския митрополит, няколко пъти Фундуклеевската гимназия и Левашовския

пансион бяха посетени и от престария наш митрополит, заточения поради униатството си

Соколски *4+.

Соколски прекарваше тогава последните си години в една от отдалечените киевски лаври на

Днепъра. Бе много стар, но бодър, оригинален и смешник старец. Ламанска казваше, че бил

останал без всякакви средства – на милостъа на руските братя. Все пак, той оставяше след всяко

посещение на Мария Николаевна Ламанска по няколко рубли, пари, които тя трябваше да

разпредели между българките, лишени от достатъчно средства. Какво можеше да се стори с по

няколко копейки, които се падаха на всяка една от бъгарките! Но мисълта и вниманието на

престарелия и заточен старец към нас, българките, бяха твърде голями. Щастливи, ние често

молехме Ламанска да му предаде по някакъв начин нашата благодарност и нашата радост. Не

зная защо, но дядо Соколски при неколкократните си посещения в гимназията и в пансиона

показваше нескривана враждебност към сръбкините, които му бяха също представлявани. Дали

на младини тая сега белоснежна глава не бе ходила в Белград и не се бе опознала добре със

сърбите като легионер?

Взето общо, ние, българките, рядко се виждахме. Между другото, това се дължеше на строгите

разбирания на управителката Надежда Ивановна Полякова, казачка по произход, заместила още

през нашите първи киевски години вече покойната началница Соколова.

Полякова по природа бе строга възпитателка и ръководителка. Но за тези, които знаеха правилно

да четат в духовния й мир и да откриват скритата й душа в дълбоките й черни очи, тя имаше добро

сърце. Благодарение на нея нашият живот, животът на българските ученички в Киев, бе сплетен от

непрестанен труд, от учение и пак от труд. Тъй както Ламанска бе сърцето за нас, българките,

които се чувствувахме подслонени като малки пиленца под крилете на нейната обич, така

Полякова бе умът, който направляваше всичко наоколо ни.

Нне бяхме длъжни да шием роклите си сами, да помагаме в стопанството, да не губим нито

минутка нахалост от този и така къс живот.

Това направление и това възпитание някак като че ли естествено подхождаше на нас, българките.

Ние от дома си бяхме учени на труд и на мъки.

Не мога да се оплача, в Киев имаше и дни на веселие и на радост. Това бяха неделните дни. В

църква ни водеха само за един час, да чуем "Отче наш" и проповедта, "да си очистим душите от

детските грехове", както се изразяваше главната ни надзирателка Ламанска. Имаше срещи и в

големия салон на Фундуклеевската гимназия. Имаше музика и песни при Мария Николаевна

Ламанска и при другите ни възпитателки: Оловянишникова, Доброволска и най-оригиналната –

мадам Дяченко.

А има е от време на време посещения и от българите, живущи тогава в Киев или дошли там за

наука. Между им запомнила съм имената на Каролев, студент в Духовната академия, отсетне

преди освобождението на част от българските земи – директор на Габровската гимназия., Ст.

Петков, също и той от Духовната академия и преподавател по българска история два пъти

седмично за българките във Фундуклеевската гимназия. Не зная дали паметъа не ми изневерява,

но чини ми се, той бе роднина на Магдалина Царачинска. По-късно той замина някъде в Западна

Европа, дето напуснал духовния си сан, и най-сетне се установи в столицата на България.

Посещаваха ни още: Петър Вълков, заместникът на Петкова по българска история; Христо Стоянов

и Сава Мирков. Първият – студент в Москва и временно пребиваващ в Киев, вторият – студент по

медицина, също в Москва.

Тези бяха нашите гости, а някои от тях – наши български преподаватели. Малко по-късно видно

място между учащите в Киев българи заемаше Станимир Станимиров.

Редовните ни учители руси бяха хора, известни на своето време. Така по словесност ни

преподаваше Задерацки, по география – Тимченко, по литература – Андрей Иванович Линиченко,

по обща история – Функе, по руска история – Василев и ред други учители по естествените науки,

математиката, езиците, имената на мнозииа от които съм забравила вече. Задерацки помня най-

добре. Даваше ми често да превеждам на руски народни песни от сборника на братя Миладинови

*5+. Особено силно впечатление му правеха нашите епични и юнашки песни. Спомням си, на

неговия предмет един ден внезапно дойде в клас високопоставена личност, с целия учителски

корпус и с директора начело. Коя бе тая личност по име, не мога точно да зная сега. Но, чини ми

се, казваше се княз Олденбургски, главен попечител на всички руски държавни училища.

Олдевбургски зададе ред въпроси на нас, българките, и забеляза на Задерацки, че не е още

напълно изгладил руския ни език.

Колко съжалявахме ние, българките, учителя ни Задерацки за тази публична бележка, направена с

важен тон на мъмрене! По-сетне, в горните класове, често си спомняхме за това знаменнто

посещение. Но сега вече сам учителят по руска словесност неведнъж подчертаваше, че сме се

изравнили по език с рускините.

И друго едно високопоставено лице съм запомнила отъогава. То е Дондуков-Корсаков,

попечителят на киевските държавни училища. Той посети многократно училището и живо се

интересуваше за възпитанието и учението на нас, българките; и на всички славянки, дошли за

наука в Киев.

Често при тия посещения поднасяхме нему и на семейството му бели рози, грижливо стъкмени от

Мария Ламанска. Като малки ние тогава не разбирахме значението на голямото внимание, което

оказваха чрез нас на нашия народ подобни високопоставени лица.

Какво може още да се каже,за Киев?

Отидохме деца, завърнахме се отгледани и отраснали хора, чини ми се, добре подготвени за

училищна работа и за живота.

Трябва да призная лично за себе си, аз се простих с Киев не без мъка, но не и без радост, че след

толкова години руско учение пак ще видя родните поля и гори, пак ще чуя кръшното българско

слово.

С Киев се простих с мъка – поради доброто сърце на тази типична рускиня Мария Николаевна

Ламанска, поради майчинските й грижи към нас, българките; а поради безкрайната й преданост, с

която денонощно обсипваше нас, бедните българчета, ние й дължахме и й дължим вечна

признателност, както дължим вечна призвателност на всички други наши учители, учителки и

възпитателки от Киев.

И днес още измежду образите, които пазя като най-скъп земен дар от киевските години,

неизгладими остават в душата ми тези светли лица на учителки и на възпитателки, отдавна вече

покойници.

Особено на тези първи наши възпитателки ние, българските девици, дължим същата оная

дълбока признателност, която българският народ дължи на руския народ от епохата на

Освобождението.

Бележки

1. Руски посланик в Цариград за периода 1864-1877 е граф Н.П. Игнатиев. Вероятно Ц. Миладинова има

предвид застъпничеството на М.А. Хитрово, който през 1864-1868 г. е секретар на руското посолство в

Цариград.

2. Има предвид арестуването на Димитър Миладинов на 16 февруари 1861 г.

3. В Текста "Прелич". Отнася се за Милица Николова Предич, дъщеря на Анна Предич-Радославова. След

завършване на обучението си в Киев е учителка във Варна.

4. Йосиф Соколски (Тодор Петрович), униатски архиепископ (ок. 1786 - колибите Нова махала, дн. квартал на

Габрово; 1879 - Киево-Печорската лавра) - участник в църковно-националната борба. Основава Соколския

манастир (1832) и полага грижи за просветата в Габрово. Подписва акт през 1860 г. за църковна уния с

папата, но по-късно се отказва и заминава (отвлечен - В.К.) за Одеса. Ръкоположен е в Рим за български

униатски архиепископ (1861). За посещението на Йосиф Соколски споменава и С. Икономова в спомените

си. Лично подарява портрета си: "Йосиф архиепископ Соколский, Киев, 1874 г. юния 12й. На Царевна

Миладинова."

5. Български народни песни. Собрани од братя Миладиновци, Димитрия и Константина и издани од

Константина. Загреб, книгопеч. А. Якич, 1861.(1), VII, 542 с. Сборникът е най-крупното творческо дело на

двамата братя, с широк отзвук и висока оценка сред славянската и европейската общественост

непосредствено след издаването му.

За Цариград през 1874

(Поместено под същото заглавие в: Мир, 36, No 9021, 2 август 1930, с. 4)

Към средата на месец юни 1874 година ние, няколко българки, завършили образованието си в

Киев, бяхме на път през Одеса за Цариград.

И този път Райна Ранова и майка й, моите почти непрекъснати съпътници и добри приятелки през

руските тодини, Магдалина Царачинска и аз, една хубава утрин, изпратени от наши познати руси и

българи, качихме се на новата железница, която вече свързваше центъра на руската земя с

черноморските пристанища и минаваше през Киев.

Дълго преди това слушахме да се говори как удобно и бързо се пътува с това "нововъведение". От

излизащите по онова време журнали знаехме, че на Запад бързите железопътни съобщения се

ширеха с всяка нова година.

Ние се намерихме веднага в един голям вагон с няколко отделения, в които въпреки лятното

време бяха наслагани самовари, а около тях – куп насядали мъже, жени и деца. Нашата група се

запъти към едно от по-малките отделения, в което бяхме въведени. Там трябваше да бъдем

представени на двама пътуващи българи, погрижили се да се настанят предварително, за да

запазят места и за нас. Единият от тези съпътници бе широколик, твърде къс на ръст, с черна дълга

брада, която не отговаряше на едва ли не младенческото му лице, а другият – сух, слаб, с

подвижни живи очи и доста високо чело. И двамата седяха насреща до малките прозорчета и

беседваха разпалено.

Не помня кой ни въведе и кой ни запозна с тези млади българи. Но спомням си, те и двамата като

ни видяха, скочиха от местата си, погрижиха се да бъде прибран багажът ни и скоро ние, трите

българки, завършили образованието си и пътуващи за родните места, станахме добри

събеседници и узнахме техните имена.

Първият бе Димитър Благоев *1+, учил някъде из Русия, къде – не зная. Той се каза родом от

костурските села из Югозападна Македония. Какво бе учил този на вид толкова оригинален

младеж, нищо не мога да си спомня в тоя момент. Зная само, че той бе твърде краен в

политическите си убеждения. Чух даже да се произнася прозвището му "нихилист".

Нихилистите по онова време бяха низвергнати от руското общество. Смятаха ги за опасни и ги

преследваха. Благоев говореше буйно. Търсеше винаги да уязви богати и властници. Особено

ненавиждаше тези, които изпращаха съмишлениците му в Сибир. Той самият бил неведнъж

преследван поради крайните си убеждения.

Трябва да кажа тука, че такива и подобни разговори не бяха нещо ново за нас. Още в киевския

Левашовски пансион и в гимназията бяхме чували да се говори за руския нихилизтм. Тогава

социализмът не бе още много на мода.

Нихилисти е имало и ученички, за щастие – нито една от българките. Колкото до някои млади

българи, слушахме, че са се били увлекли в пътя на крайностите, а някои от тях, от ония времена

още, отнасяха тази евтина стока със себе си и в България. От устата на млади момичета рускини,

наши съученички, неведнъж се чуваха проповеди за бунт против учители и учителки. Когато това

достигнеше до ушите на учителите ни, тези проповеднички биваха наказвани и уволнявани.

Насреща, в другия ъгъл на новия железнопътен вагон, върху една торба спеше един снажен русин,

по всяка вероятност – помешчик. Благоев често показваше на него. Наричаше го "бездушна твар",

напълнил торбата си с "рубли". Младият българин бе готов едва ли не да държи цяла реч против

този безгрижно спящ човечец, без да го познава, без да знае нищо за живота му.

На Благоева отговаряше вторият наш съпътник, за когото чухме, че бил Трайко Китанчев *2+ от

Ресен. Колкото този втор наш спътник бе слаб и сух, толкова той ни направи впечатлението на

смел защитник на здравите български убеждения. За него проповедите за руския нихилизъм

нямаха никакво значение. Китанчев забравяше и Русия, забравяше и целия свят. Нему не влизаха в

работа вътрешните раздори сред руското общество. Той не искаше да знае нито за крутите мерки,

които взимаха руските управници против разпространяващия се руски нихилизъм, нито за

страданията на эаточениците в Сибир. Трайко Китанчев говореше само за освобождението на

българския народ в Мизия, Тракия и Македония – трите географически понятия, трите големи

български области, съдбата на които по онова време вълнуваше нашата просветена младеж;

доколкото я имаше и доколкото тя влизаше в контакт с руската мисъл и с руските намерения да се

помогне за освобождението на българския народ.

За този млад разпален патриот свободата на родината бе всичко. Той укоряваше руските

нихилисти и техните последователи като събеседника си Благоев и ги наричаше бъдещи

разорители на народа си. Колкото и да бе нервен в обясненията, Китанчев имаше и нещо свежо в

себе си. Когато Благоев не разбираше от дума, Китанчев махаше с ръка и ставаше весел и пускаше

една след друга шегите. Тези шеги твърде много забавляваха нас, младите абитуриентки, но

дразнеха "нихилиста" Димитър Благоев.

Тия спорове и тия разговори бяха безкрайни през целия път от Киев до Одеса. Ние бяхме вече

престанали да ги следиме. Нас ни занимаваха нашите мисли. Ние си мислехме за родния край, за

майка, за учебното дело, което ни очакваше. Но ние не скривахме, че сме на страната на

Китанчева. С желанията и стремежите си той бе толкова близък до идеалите на целокупния

български народ, до болките му, до нуждите му. Пък той бе и по-внимателен към нас,

присъствувашите млади българки. Той говореше за освободителното движение, за Букурещ, за

българските дейци там. Често шеговито подмяташе на мен и на Царачинска, че ще пътуваме за

Цариград при "патрици и владици". Споменаваше името на Петко Каравелова *3+, който по същото

време бил на учение в Русия. Носталгията, която ние всички имахме за България, бе безкрайна.

Нашият копнеж бе час по-скоро да стигнем дома.

Слава богу, Одеса тури край на споровете на двамата млади българи.

Дълги години по-късно научих за съдбата на двамата съпътници. Димитър Благоев бил станал

водител на тесните социалисти в България, а Китанчев, по образеца на всички будни умове,

възпитани в духа на букурещката школа, по-късно стана водител на първата македонска

революция *4+, а именно на тая откъм деветдесетте и пет години на миналия век.

Рошавият "нихилист" Димитър Благоев от 1874 година не бил се много изменил до края на живота

си – толкова силно е била подействувала руската "нихилистическа школа". Щом си спомнех за

Благоева, все ми е идвал на ума спящият помешчик с "пълната торба рубли".

Китанчева срещнах много по-късно като учител в Солунската гимназия. След учителството си в тая

първокласна българска гимназия Китанчев, както е известно, вдигна казаното македонско

въстание в Пирина през 1895 година и с това и той на свой ред оправда придобитата от най-млади

години руска националистическа и славянофилска школовка.

Не помня закъде заминаха Китанчев и Благоев от Одеса, но тук те се отделиха от нас почти

скарани.

От Одеса и ние, всяка по своя път, тръгнахме за нашия благословен от бога юг. Аз останах с

Царачипска, а Райна Ранова и майка й заминаха за Белград,, където Райна скоро се е задомила.

Царачинска и аз бяхме на гости у гостоприемното одеско семейство на Николай Тошкови, а

няколко дни след това с първия параход отпътувахме за Цариград – тогавашния наш най-голям

център, в който се събираха народните дейци в предвечерието на Освобождението.

В Цариград, види се, бяха известени за пристигането ни.

На кея пред Златния рог ни посрещнаха Георги Тишев, тогавашен секретар на екзарха Антим I *5+,

майка ми, която бе дошла от родния ни град заедно с учителя ми от детинство – Икономов,

неколцина знатни търговци-кюркчии от Охрид, между които си спомням имената на Мангов,

Кецкаров, Точков и други.

Георги Тишев веднага след слизането от парахода в предобедното време ни отведе направо в

Екзархията. На мен Антим I показа писмо от охридския владика Натанаил *6+, с което последният

препоръчваше на екзарха да ме изпрати като учителка в западната българска столица Охрид,

както тихо и подчертано на няколко пъти каза и Негово Блаженство.

Ние обаче трябваше да чакаме в Цариград известно време – до пълно уреждане на въпроса за

назначението. Тишев ни представи повторно на Негово Блаженство първия български екзарх,

който сега вече твърдо установи, че Царачинска и мене ще изпратят за учителки там, дето

диктуват интересите на учебното дело.

Докато Екзархийският съвет реши окончателно в кой град ще учителствуваме, живяхме у внучката

на дядо Антим в Ортакъой, една добра и твърде милостива жена, която обслужваше грижливо

нас, двете киевски възпитанички. Моята майка, тя бе почти непрекъснато с нас и като всяка майка

настоятелно действуваше да ме назначат за учителка в западнобългарските, в македонските земи,

за да съм по-близо до родния град или, ако е въ.зможно – в самия него. Майка даже нескрито

заговори, че ми била избрала кандидат за женитба; на което с моя свикнал повече на руски говор

език отговарях с весел смях, подиман и от Царачинска, благодарях на добрата ми майка за

полаганите грижи, като й казвах; че е още твърде рано за това. Бедната ми майка, сега виждам

колко нежни чувства е хранила тя към мене. Нейните грижи бяха знайни за всяко синовно сърце

майчински грижи. Моите грижи обаче бяха не по-малки от нейните, само че от съвсем друго

естество.

Осем години работих в Русия немалко усърдно в едно направление, което чувствително се

отдалечаваше от старанията на тогавашната българска майка. Можех ли така изеднъж да скъсам с

желанието си да уча и аз децата, както са учили и мене? Нямаше ли това да наскърби паметъа на

покойния ми баща Димитър Миладинов? Тая памет бе за мен всичко. Тя изпъкваше винаги на

преден план във въображението ми – жива, плътна, особено тука, в Цариград, където гърци и

турци го бяха погубили само преди дванадесет години.

Затова молих майка да ме остави спокойна със своите майчини грижи. Да ми помогне да сторим

всичко възможно да открием, ако се може, незнайните гробове на баща ми и стрико ми, Димитър

и Константин Миладинови. Всичко обаче остана напразно. Навсякъде ни казваха, че след

мъченическата смърт на двамата братя Миладинови Патриаршията се бе погрижила да направи

гробовете им незнайни.

В тази наша грижа и в този наш дълг майка ми и аз намерихме топлото съдействие на Драган

Цанкова *7+, който през цялото пи стоене в Цариград се носеше бащински с Царачинска, с мене и с

майка ми. Той разпитваше лично всеки от по-старите цариградски търговци-българи, които се бяха

запознавали или които са виждали баща ми и стрико ми, докато са били в тъмницата. Драган

Цанков даже, като научи, че имам в себе си от Русия портрета на Константин Миладинов, в

присъствието на д-р Чомаков повдигна въпрос, дали не би било добре да се възпроизведат

ликовете на братя Миладинови, и понеже узна от моята майка, че портретът на баща ми не бил

запазен, поръча да може по някакъв начин да се възпроизведе по запитване.

Помня, малко по-късно, майка ми и аз описвахме на д-р Чомаков чертите на Димитра Миладинов.

Аз си спомнях, когато баща ми ни остави за последен път, бях дете на шест или на седем години.

Цяло изпъкна във въображението ми неговото миловидно, валчесто като пълна месечина лице, с

изпъкнали ябълчни кости, с големи черни очи и гъсти вежди, с почти къдрави коси, които често,

като се навеждаше да ни милва, падаха на челото му. Баща ми бе по-плещест и по-нисичък от

брата си Константина, но баща ми бе лика-прилика на своя по-малък брат Константин.

Всичко това майка ми и аз разказвахме на д-р Чомаков и той обеща по някакъв начин да

възпроизведе портрета на баща ми. Какво стана по-сетне с това желание да се възпроизведат

портретите на братя Миладинови и да се разпратят по българските земи, не зная, защото наскоро

след това заминах за местоназначението си в Шумен. След Освобождението обаче можах да си

набавя портретите на баща ми и стрико ми. Един ден през време на учителствуването на стария и

почитан наш деец в народното дело от Солунската гимназия Младен Панчев получих от него

портретите на баша ми и стрико ми. Същите портрети по-късно видях у солунския български

консул Атанас Шопов, бивш екзархийски секретар след Тишева в Цариград.

Добрите Драган Цанков и д-р Чомаков непрестанно се грижеха Царачинска и аз да получим

учителски места, при които има най-голяма нужда да се работи за установяването на народно

девическо образование. Техните старания не бяха малки и за майка ми, която съветваха да дойде

с мене там, където ще ме назначат за учителка. Но майка винаги отказваше. Тя казваше, че трябва

да мисли и действува и за другите си деца, останали в родния град.

През м. юли 1874 година в Цариград много от дейците на Възраждането, поради горещините и

ваканционното време, прииждаха само от време на време и при неотложна работа. Въпреки

първоначалните предвиждания престояването в Цариград продължи и аз имах случай да видя

мнозина.

Помня, освен срещи с Драган Цанкова, който ме разпитваше за Киев, за киевските българи и за

киевското образование, понеже имаше дъщеря да възпита (чини ми се, тя по-сетне замина да се

учи някъде във Франция), и освен срещите с доктор Чомакови – баща и дъщери, посетихме

семейството на д-р Карамихайлов, домакинята на което бе една отлична, благородна жена. Не

зная дали цариградският д-р Карамихайлов не е бащата на известния столичен хирург д-р

Карамихайлов.

Доколкото си спомням, през това паметно за мене лято на 1874 година в Екзархията бяха освен

екзархът и секретарят му Тишев още и Иларион Макариополски *8+ и Йосиф *9+ – бъдещият екзарх,

който наскоро бе дошъл от Видин, дето заместваше дядо Антима.

Когато по-късно екзарх Антим I и секретарят му Георги Тишев бидоха изпратени от турците на

заточение някъде в Мала Азия, Йосиф се оттегли пак във Видинската си епархия, за да бъде

избран не много след това от своя страна за глава на българската църква, а тогава, преди.

Освобождението – и за глава на българския народ.

По същото време от "младите" в Цариград бе Стоян Михайловски *10+. Едва ли не още момък, той

бе енергичен, чувствителен към всяка неправда. Той обичаше още отъогава да критикува всичко и

всички, същият, какъвто остана през целия си живот, трябва да признаем – поради ред големи

пороци на българската душа. През това цариградско лято Михайловски бе неразделен другар на

Георги Тишев. Срещах ги в Екзархията да се връщат всеки следобед от дългите им крайморски

разходки. Еднъж даже ги видях потънали във фотьоите на разкошния файтон на дядо екзарха с

буйни черни коне, карани от гавазина, един исполин, бай Стойко. Смяхме се много на тия двама

млади хора, така важно разположени в широкия и обшит в сърма файтон на дяда Антима.

Михайловски, според водените от него с всеки насреща му дошъл човек живи и малко нервни

разговори, може да се каже, се въодушевяваше единствено от голямото желание да бъде

изпратен от Екзархията на учение във Франция. Екзархията обане, изглежда, - не разполагаше с

достатъчно свободни парични средства и вместо във Франция ("Франца", както я наричаше

Михайловски по турски), изпрати го да учителствува в Македония, чини ми се, в Дойран.

След това си учителствуване, продължило, както научих по-късно, само една година, Стоян

Михайловски отиде да учи в Париж. Спомням си още, че Стоян Микайловски от онова време още

проявяваше ред дарования. Той често повтаряше, че най-любимите му книги са "Български

народен сборник" на Чолаков, един екземпляр от който с подпис и посвещение Ст. Михайловски

даде и на мене. "Български народни песни" на братя Миладинови бяха другата му настолна книга.

Михайловски често рецитираше цели страници от тия два сборника. С особена грижа заучаваше в

най-малки подробности народните умотворения. Най-вече като че ли му допадаха народните

мъдрости. Затова ние започнахме да го наричаме на шега "мъдрецът". Няма съмнение, това му

допадаше. Царачинска неведнъж го възхваляваше направо в очите.

Интересно съвпадение, казвах си, когато си спомнях за Благоев и Китанчев, от една страна, за

Тишев и Михайловски, от друга.

Те и четиримата са били по всяка вероятност синове на по-заможни знатни български семейства.

Нито един обаче не поиска да остане на работа при баща си. И първите двама, и вторите двама

обичаха далечните страни, най-вече Русия. И едните, и другите се въодушевяваха от неща, стоящи

вън от обикновения живот на нашия народ. И все пак всеки от тях бе нещо особено, за себе си. Те

стояха като че ли на четири различни становища, на четири различни краища на тогавашната наша

образованост: Благоев бе нихилистът по руски образец, или "интернационалистът".

Претендираше обаче, че обича България. Китанчев принадлежеше към "бунтарите" от школата на

Любен Каравелов и Христо Ботев. За Китанчева народът и нашата народна обич бе всичко. Тишев

бе "бюрократът", "човекът на владиците и на патриците". Той бе прототипът на бъдещите наши

"чиновници", каквито и днеска с хиляди пълнят държавните и общинските канцеларии.

Михайловски бе "мъдрецът", нещо като ученик на Георги Раковски. Михайловски бе

любознателният младеж, който, обаче, не искаше да излезе извън своята абстрактна

любознателност. Вечно мечтаеше за някакъв по-друг свят и за "Франца", която още не познаваше.

Тогава Михайловски не познаваше и българския народ, както го опозна по-късно.

През лятото на 1874 година, въпреки ваканциите и въпреки горещините, животът на българите в

Цариград на мен се видя твърде интересен и доста оживен. Освеп групата на "младите" и освен

техните "народни мечти", всеки чувствуваше издигането на една здраво подредена и ползотворна

обществена сила около Екзархията. Този почти нов български център, някак като държавен център

в общирната империя на султаните, подхранваше надеждите на българското племе. Но трябва

веднага да отбележа, че благосъстоянието на цариградските ни търговци, занаятчии, абаджии бе

едно чудо за мене, дошлата от Русия с фалшивата идея, че у нас е всичко бедно и пусто.

В Цариград кипеше истински живот. От екзарха и владиците до последния абаджия и млекар

всички работеха и за народното дело, и за повдигането на частното си благосъстояние. Но всички

се бяха сдушили като един човек.

В църковния двор на старата дъсчена църква *11+ пред Екзархията, по домовете на споменатите

дейци, се срещаха цели групи съотечественици от всички краища на българските земи да

беседват, да обмислят, да полагат грижи за народното дело. Тука имаше хора от Пловдив и Русе,

от София и Скопие, от Солун и Охрид. Учудвах се на доволния им вид, на радостните им сърца, на

свежата им любов към народното дело, на несъкрушимата им вяра в добрия изход на започнатата

народна борба.

С такива впечатления останах от Цариград през лятото на 1874 година. Към тези впечатления

трябва да прибавя още и срещата ни у доктор Чомакови с тежкия търговец Христо Тъпчилещов,

който въпреки многобройните си търговски занятия проявяваше интерес към учебното дело и към

народните искания.

В Цариград видях и познатия ми от детинство Хитрово, който бе вече стигнал да стане пръв

секретар или съветник на граф Игнатиев. През това лято Хитрово заместваше Игнатиева, който бе

със семейството си някъде на почивка в Крим. Хитрово посрещна и майка ми, и мене с нескрита

радост. "Сега можем да си поприкажем свободно на руски – казваше той – за напредъка, който

българите направиха през последните години."

Хитрово обичаше нашия народ. Той бе един от ония редки руси, които бяха узнали

непосредствено болките ни, познаваха стремежите ни.

Моята добра майка ме позасрами и тука. Тя без заобикалки помоли Хитрово да въздействува

някак върху ми да замина с нея за родния град и да се задомя. Хитрово познаваше добре

българските майки, снизходително се позасмя и я посъветва да почака още малко.

Бе вече краят на лятото. За назначението си не чаках твърде много. Още в началото на

септемврийските дни Царачинска и аз бяхме поканени да заминем за крайдунавските мизийски

земи, както тогава наричаха днешна Северна България. Царачинска за учителка в Лом, а аз за

учителка в Шумен, в който град останах години наред, от 1874 до 1879 – 1880 година и където ме

завари Руско-турската война и освобождението на част от българските земи.

Бележки

1. Димитър Благоев Николов (Дядо) (1856 - с. Загоричане, Костурско; 1924 - София) е основоположник на

българското социалистическо движение, създател и ръководител на революционната марксическа пария на

българската работническа класа, пролетарски революционер и теоретик на марксизма на Балканите. От

1871 г. Благоев учи в българското училище в Цариград заедно с Трайко Китанчев, Спиро Гулабчев и др., а

след това и в Одрин (август-септември 1874 - февруари 1875 г.). Възможно е през този период и двамата да

са посетили Киев. След това Д. Благоев продължава образованието си в Габровската гимназия (1875-1877),

учи в Духовната семинария и в реалната гимназия в Одеса (1878-1880), а от есента на с.г. в Петербург.

Връща се в България през м. март 1885 г.

2. Трайко Цветков Китанчев (1858 - с. Подмочани, Ресенско 1895 - София) - обществен деец, книжовник,

учител. Около 1869 г. се установява в Цариград, където по-късно учи в българското училище и там се

сближава (от 1871 г.) с Д. Благоев. През 1874 г. заминава за Русия. Завършва Киевската духовна семинария

през 1879 г. и следва право в Московския университет (1879-1880).

3. Петко Стойчев Каравелов (1843 - Копривщица; 1903 - София). Политически и държавен деец, един от

водачите на Либералната партия в Учредителното народно събрание (1879). Още през май 1859 г. отива при

брат си Любен в Русия и постъпва в Московския университет. След няколкогодишно прекъсване

(междувременно преподава история) учи в юридическия факултет.

4. Ц. Миладинова има предвид събитията, свързани с дейността на основаната в края на 1893 г. в Солун

Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). През март 1895 г. в София се свиква

Първия конгрес на македонските дружества и е създаден Македонският комитет. На Втория конгрес -

декември с.г., той се преименува във Върховен македонски комитет. Македонският комитет начело с

Трайко Китанчев предприема четническа акция в Македония и Одринско. Взема се и решение за вдигане на

въстание и през пролетта на 1895 г. в Македония са изпратени малки чети, а през лятото още четири отряда.

За Одринско се прехвърля само една чета. Тази акция на Върховния македонски комитет е известна като

"Мелнишко въстание".

5. Антим I (Атанас Михайлов Чалуков) (1816 - Лозенград; 1886 - Видин) е обществен и политически деец,

първият български екзарх (от 1872 г.). Завършва богословско училище в Халки и Московската духовна

акадения. След Априлското въстание е заточен в Мала Азия (1877-1878). Председател е на Учредителното

народно събрание и на Първото Велико народно събрание (1879).

6. Натанаил Охридски и Пловдивски (Нешо Стоянов Бойкичев) (1820 - Кучевиста, Скопско; 1906 - Пловдив) -

митрополит (от 1872 г.), книжовник, участник в църковно-националата борба; поддържа връзки с

революционни дейци и участвува в подготовката на Кресненското въстание (1878).

7. Драган (Димитър) Киряков Цанков (1828 - Свищов; 1911 - София) - обществен и политически деец,

ръководител на униатско движение, редактор на в. "България" (1859-1863). През 1874 г. в Цариград е

цензор по поечата и редактира приложението на сп. "Читалище" - "Ръководител на основното учение" и

сътрудничи на в. "Източно време". След Освобождението - един от водачите на Либералната партия в

Учредителното народно събрание (1879), държавник. Русофил.

8. Иларион Макариополски (Стоян Стоянов Михайловски) (1812 - Елена; 1875 - Цариград) учи в гръцко

училище в Куручешме. Като търновски митрополит (от 1872 г.) и един от водчите на църковно-националната

борба е изпращан на заточение в Света гора (1845-1850) и в Мала Азия (1861-1864). След 1870 г. е член на

Временния смесен екзархийски съвет и на първия синод. Възможно е по това време Иларион

Макариополски да е в Цариград, тъй като през м. март 1874 г. по покана на екзарх Антим I напуска Търново,

за да участвува в заседанията на Св. синод.

9. Йосиф I (Лазар Йовчев) (1840 - Калофер; 1915 - София). Учи в гръцкото и френското мисионерско училище

в Бебек в Цариград (1861-1863) и завършва филологически и юридически факултет в Париж (1864-1870).

През 1874-1875 г. временно управлява Видинската епархия, а през 1876 г. е ловешки митрополит. Като

бъгларски екзарх (1877-1915) работи за укрепване на Българската екзархия, на църковното и просветното

дело в останалите под турска власт български земи.

10. Стоян Николов Михайловски (1856 - Елена; 1927 - София). Учи в Цариград (1872) и учителствува в Дойран

до 1874 г., след което завършва право във Франция. Изявява се като адвокат, съдия, преподавател във

Висшето училище (дн. Софийски университет), общественик, поет-сатирик.

11. Става дума за първата българска църква в Цариград "Св. Стефан". Временно издигнатият параклис е

осветен на 9 октомври 1849 г. Десет години по-късно е подета инициативата за изграждане на нова по-

голяма църква (основният камък е положен на 25 октомври 1859 г.). Помощите от българите в Цариград не

са достатъчни. Настоятелството на църквата възлага на родолюбиви българи да събират и от вътрешността

на страната. Между тях е и бащата на Царевна - Димитър Миладинов. Поради редица причини църквата не

е построена.

Ст. Михайловски в Цариград през лятото на 1874 г.

(Отпечатано под същото заглавие в: Земя, 1, No 4, 24 март 1935, 1-2)

Пътувах от Русия за Цариград. Хубавото южно руско лято носеше моите младенчески мечти към

родната земя, която не бях виждала от дълги години. Един голям параход ни прибра

гостоприемно в Одеса, за да ни стовапи здрави и читави след два дни морски път в Цариград, в

ръцете на домашните, които ни очакваха. По онова време българският народ не се делеше на

такива враждебни една на друга групи и лагери, както днес. Всички се обичахме и взаимно

почитахме. Затова пристигането на ученици-българчета от далечна страна бе едно малко

тържество не само за домашните, но и за цялото общество.

На кея пред Златния рог освен моята майка бяха излезли всички наши приятели, търговци,

занаятчии, Георги Тишев, секретарят на тогавашния български екзарх Антим I, а заедно с него –

един млад, възблед, на вид сериозен момък. Всеки от посрещачите гледаше да помогне на

пристигащите от руско учение българчета и българки. Този млад и малко приказлив момък

помогна на моята майка, като взе куфара ми от ръцете й. Виждаше се, че той не бе познат и на

майка ми. Ние благодарихме на джентлемена и точно когато той се сбогуваше, към нас се

приближи Георги Тишев и го представи: Стоян Михайловски.

От тоя ден Стоян Михайловски заедно с Тишева и други неколцина по-млади тогавашни

цариградски българи, имената на които не си спомням, започнаха да дружат с нас, неколцината

руски възпитаници и възпитанички, между които и моята приятелка Магдалина Царачинска.

Михайловски и Тишев бяха неразделни другари. И понеже Тишев ни бе добре познат,

мълчаливият и често замислен Михайловски добиваше повече кураж да заприказва пред нас и за

себе си: най-много обичал да чете българските народни песни на моя баща Димитър и на чичо ми

Константин Миладинов, а също и народните мъдрости от сборника на Чолакова. Михайловски бе

против "руския нихилизъм", проповядван тогава и в наши български земи от българи, идващи от

Русия. Той като че ли не разбираше добре "букурещаните", т.е. българската "бунтарска школа" от

Букурещ. За него бе идеал "френската ученост", макар още да не бе ходил във Франция и да не я

познаваше. Михайловски, едва двадесетгодишен, вече познаваше древностъа и класицизма. Като

еленчанин научил нещо от най-млади години за Запад, той говореше често за освобождението на

българския дух от "редица предубеждения"; които според него идваха от "робското в душата" на

българина и от силното руско влияние. Затова най-големият идеал на Михайловски по онова

време бе да получи западно, по възможност френско образование. Докато бе в Цариград, той

действуваше непрекъснато чрез своя приятел Георги Тишев да получи от Екзархията стипендия за

Париж.

Приятелството на екзархийския секретар Георги Тишев обаче не му помогна: Екзархията тогава е

била в парични затруднения, та не е могла да помогне на Ст. Михайловски да замине за Франция.

Според думите на Тишева, екзархът Антим I настоявал Михайловски да отиде известно време като

учител в западнобългарските македонски покрайнини, та след това щяло да дойде ред и на

френското учение.

Това огорчаваше много Михайловски, но той сам нямаше средства да тури в изпълнение

плановете си и се приготви да учителствува.

Изпратиха го, чини ми се, в Щип или в Дойран. Там той има случай да изучи добре македонските

българи, за да им стане за късо време един от главните ръководители *1+.

Отсетне случи се в живота си да срещна Стояна Михайловски няколко пъти. И винаги, като го

срещнех или като чуех за него, спомнях си лятото на 1874 година в Цариград.

По онова време Михайловски не почиташе особено много "патриците и владиците", но той бе

винаги обективен и не скриваше издръжливостъа и постоянството, с които ръководеха

училищното дело.

Като задушевен приятел на Тишева, Михайловски следеше отблизо църковната борба и

Възраждането, макар и да не взимаше живо участие в тях, освен с учителствуването си.

Но отъогава още Михайловски явно бичуваше недостатъците на българина и превратните страни

на българската общественост. Ние, руските възпитаници, го наричахме "българския Свифт" и всеки

един от нас отъогава знаеше, че Михайловски не е обикновен простосмъртен човек.

Отсетне, като наблюдавах неговия живот отдалече и по книгите му, виждах колко сме били прави

в това си съждение, получено от първото запознанство с Михайловски в Цариград четири години

преди Освобождението.

Бележки

1. Стоян Михайловски взема активно участие е освободителните борби на Македония. През 1901-1903 г. е

председател на Върховния македоно-одрински комитет.

Стоян Михайловски в Македония и грижите за солунските

училища

(Поместено в: Македония, 6, No 1669, 14 май 1932 г., с. 4)

Ст. Чилингиров *1+ в брой 1666 на в. "Македония" дава твърде интересна бележка за Стоян

Михайловски и неговото първо учителствуване. Както съм писала вече, Михайловски срещнах

през лятото на 1874 в Цариград – Ортакъой. След завършването на Лицея, като не можа да замине

за Европа, биде посъветван от секретаря на Екзархията Георги Тишев да приеме учителско място в

Македония. Знаех от самия Тишев, че желае да изпрати Михайловски за Щип, който град още по

онова време се славеше с родолюбивите си и просветени граждани.

Скоро след това мене изпратиха да уреждам девическото класно училище в Шумен. Твърде е

възможно Михайловски, като е стигнал в Македония, да са го убедили и спазарили добри българи

за учител във Воден, както твърди Чилингиров, или в Дойран, както твърди Тома Васильов.

Тогава ние, учителите, бяхме редки и ни търсеха отвсякъде, и като че ли съдбата. ни бе по-добра

от тази на сегашните учители.

Казвам за Михайловски това, което зная от Цариград. Нека по-младите си направят труда да

изследват в архивите на Екзархията, где е бил Михайловски "заседнал." като учител. Той бе малко

своеобразен и твърде е възможно по пътя да се е отклонил от първото си намерение, толкова

повече, че тогава, както и отсетне, нашите, македонски общини се поддържаха материално почти

изключително сами.

Във всеки случай благодарна съм на Ст. Чилингиров, че се е постарал да даде осветление върху

повдигнати въпроси от епохата на Възраждането.

Тука му е мястото да кажа още, че не е съвсем прав и господин д-р К. М. Сарафов, който недавна,

по повод пак на мои бележки, бе оспорил правото на покойния Ат. Шопов да е съдействувал за

откупуването на зданието за девическа гимназия в Солун към годините на гръцко-турската война.

За съжаление не си спомням точно дали малко преди, или след тази война. През цялото това

време Ат. Шопов бе официален представител на България в Солун и не е могъл да не съдействува

за купуването на зданието на покойния отличен общественик Евлогий Георгиев.

Нещо повече, Ат. Шопов малко по-късно убеди, този път други големи дарители освен Евл.

Георгиева, да отпуснат щедри суми, за да бъдат откупени зданието за Образцовото първоначално

училище заедно с друго едно училище в македонската столица Солун.

Бележки

1. Стилиян Хаджидобрев (Добрев) Чилингиров (1881 - Шумен; 1962 - София) - културен и обществен деец,

писател. Учителствува в плевенското село Мечка, в София и др. Поддиректор (1916-1919) и директор (1919-

1922) на Народната библиотека в София, а през 1923 г. - директор на Народния етнографски музей.

В Шумен в навечерието на Освобождението

(Поместена с подзаглавие "Спомени от преди 60 години" в: Зора, 12, No 3310, 21 юли 1930, с. 2)

През м. август 1874 г., едва пристигнала от Русия, получих първото си назначение за учителка в

шуменското класно девическо училище. Изпратени от покойния Георги Тишев, секретаря на

Екзархията, ние потеглихме от Цариград за Придунавска България, Магдалина Царачинска – за

Русе и сетне за Лом, а писващата тези редове – за Шумен.

През късно лято пристигнахме с парахода във Варна, дето по нареждане на варненско-преславски

Симеон, който бе предизвестен за идването ни, бяхме посрещнати и настанени от родолюбиви

варненски граждани.

Ние нямахме търпение. Всеки от нас бързаше по-скоро да стигне до местоназначението си, та не

можахме да приемем любезните покани на варненци да останем за по-дълго в града им.

На мен лично бе и тежко на душата. Виждайки привечер пурпурните слънчеви лъчи да се плъзгат

по безкрая на морските води, спомнях си за родния край и за водите на Охрида син и предпочитах

да съм по-далеч от миража на бащината стряха и от несбъдната мечта до днес... Няма ли някога

пак да зърна бистрите води на Дрима!

Че тръгнах на север вместо на запад, вината не бе моя: от Екзархията в Цариград настоятелно

искаха да замина за Шумен. Предполагам съображението им бе само едно: на малкото учителски

сили, с които се разполагаше в онова време, отдалечено от нас близо с 60 години, да се даде

възможност да се опознаят с целокупното българско отечество. Този така прокарван план бе и

целесъобразен, и умно замислен.

При това в Шумен намерих буден народ и ученолюбиви девици, които, преди да са ме опознали,

ме посрещнаха с отворени обятия.

Измежду повечето учители в мъжкото класно училище, за девическото класно училище, състоящо

се от първи и втори клас, бяхме само три учителки. моя скромност, нещо като главна учителка,

Кириакица Н. Бацарова като помощница през следващите години, и една местна учителка, а също

и помощница.

Първата ми работа бе да се срещна с някои от по-видните общинари; които по онова време

уреждаха училищните работи. Между тях си спомням имената на чорбаджи Димчо, виден

шуменски търговец, благодетел и покровител на учебното дело в града. Чорбаджи Димчо поради

близкото си познанство с турците, подкрепяще всяка добра и полезна инициатива. В самата

община бе Тодор Янев, един събуден и също тъй деятелен българин с по-модерни схващания за

живота и обществото.

Разбира се, над всички шуменци още тогава високо се издигаше митрополит Симеон, истинският

стълб на родната ни църква и на просветното дело в тоя край.

В двата класа имахме около 50 – 60 ученички, между които си спомням имената на най-

събудените: София Бошнакова, двете братовчедки Хаджи Панайотови, също двете сестри

Величкови, Фотиница Маринова, Маркова, Ангелина Кръстева, Богдана Бойчева, Иванка

Стаматова и др.

Колко бих искала сега, на стари години, да си спомня всички имена на моите ученички в Шумен от

1874 година!

Преподаванията ми се състояха в обучението на български език, който бях доста позабравила от

дългогодишното ми престояване в Русия, но за който имах добри напътствия от учителите ми

българи в Киев. Смятам, още от самото начало лесно и бърже се справих със затрудненията.

Преподавах още отечествоведение, т. е. българска история и география, според записките, които

си бях донесла от Фундуклеевската гимназия пак от учителите си българи. Също така преподавах

Стария и Новия завет. Кириакица Бацарова преподаваше естествознание и ред други предмети.

Тогава не бягахме от работа. Имахме смесената система на преподаване. Обикновено ученичките

ни бяха доста възрастни момичета. Имаше между тях вече такива, които са били сгодени и

оженени.

Отначало още напливът бе твърде голям. Ученички идваха и от. по-далечни градове и живееха

при свои роднини в Шумен. За да можем да приберем всички желаещи да учат, разделихме ги на

две действителни ученички и ученички за вечерното училище. Тука преподаванията се вземаха в

по-бърз курс, но от това успехът не бе по-слаб. Учеше се с любов и преданост към науката и

знанието, а не повърхностно.

Първите две години, от 1874 до 1876, училището разполагаше с две големи стаи и с един салон.

Но когато през 1876 – 1877 учебна година открихме трети клас, стана тясно. Тогава и учителките

станаха повече. През тази година бяха назначени Стойна Илиева, Иванка Владигерова и Жечка

Джебарова; също така и Кръстина Н. Бацарова. Първите от тях бяха с местно образование, но

Бацарова като руска възпитаничка имаше отлична подготовка. Както преди седемдесетте години

на миналия век бях на Екатерина (Пенева) Каравелова един вид възпитателка, такава също

възпитателка – сестра бях на Кръстина Бацарова. Другарските ни отношения от Русия бяха

подновени и засилени в Шумев. Това укрепваше силите ни като учителки. Това въодушевяваше

нашите ученички и техните родители. Способни учителки, добри и привързани към учебното дело

българки бяха и местните учителки.

През същата тази година наш колега стана Добри Войников – първият български драматург. Той бе

дошъл някъде от Влашко, където живял дотогава.

С помощта на учители от мъжкото класно училище и на доброволци граждани и гражданки

Войников даде представленията "Криворазбраната цивилизация" (негово произведение) и

прочутата "Геновева", която се повтаряше и потретяше по желанието на публиката.

Учителките нерадушно взимаха участие в представленията на Войникова, въпреки молбите му да

се освободят от рутинерството те постоянствуваха в това си рутинерство.

Госпожата на Войникова, една, чини ми се, болградска българка, му най-много помагаше. Втори

по ревност в това отношение бяха неколцина от учителите на мъжкото класно училище, между

които си спомням името на Панайот Волова, който малко по-късно, преследван като

революционер, се хвърли в Янтра. Спомням си за Харалан Ангелов, за Анастас Стоянов.

Тука трябва да спомена, че тогава в Шумен, който град бе един от най-първите и най-будните

духовни и просветни центрища на Придунавието, освен женското класно училище и мъжкото

класно училище имаше и мъжко педагогическо училище в допълнение на нашето вечерно женско,

училище. Мъжкото педагогическо училище се състоеше от един клас и се ръководеше от

основателя му Рачо Рачев. Отсетне за училището биде построена и нова училищна сграда. Рачо

Рачев получи и някои помощници, но техните имена не си спомням, 3ная само това, че

основателят на този педагогически курс бе човек образован, отличен педагог и много скромен

българин. Бе учил някъде в западните славянски краища, ако се не лъжа – в Загреб.

В наше време никой учител или учителка не употребяваше пръчката за наказание – нямаше нужда

от нея. Ученичките ни и учениците бяха нещо като най-близки младши другари. Всички се

въодушевявахме от любов към България и към българския народ и мъжки работехме да се

просветим, да просветим другите.

Към края на учителствуването ми в Шумен от Русия дойде споменатата моя младша приятелка

Кръстина Бацарова, сега г-жа Златоустова. Тогава открихме в девическото класно училище и IV

клас.

Не е мястото тука да започна с разказа за дните и месеците, които преживяхме с шуменци ние,

учителки и у ченички, през- Руско-турската война до влизането на руските войски през лятото на

1878 година. Мъките и страданията на населението, нашите мъки бяха толкова по-тежки, че

Шумен падна, след като нещо година и по-рано цяла Мизия и Тракия вече бяха свободни.

Помня, че с подбрани ученички, тайно бяхме съшили в нашето училище копринено народно

знаме, което при влизането си в града взе лично генерал Тотлебен. Накрай не бива да забравя да

кажа, че читалищното дело в Шумен стоеше твърде високо. Читалищата в турско време бяха еднн

вид клубове за българщината, а не само за народна просвета. Шуменското читалище имаше два

отдела, женски и мъжки, и двата снабдени с всички печатни издания и вестници, които излизаха

тогава в Европейска Турция, от Битоля до Тулча. Тайно четяхме и първите работи на Вазова,

изпращани от Букурещ.

След Освобождението учебното дело на Шумен бърже напредна. Мяркаха се вече по-добри и

повече учебници и ръководства. Изпратиха ни и повече учителки и учители. Всичко мина от

ръцете на Екзархията и от ръцете на общинските власти в тия на Централната княжеска просвета.

Все пак, поради големия авторитет на дяда Симеона, нищо не ставаше без неговото съгласие и

напътствия.

Учителствуването си в гр. Шумен завърших през есента на 1880 г., когато по здравословни

причини трябваше да замина отначало за Варна, сетне за София. Последните две години от

учителствуването си в Шумен преподавах и в мъжкото класно училище български език, славянско

четене и българска история.

* * *

След първите ми спомени за Шумен, по искането на шуменци – мои ученици отпреди повече от

половин век, повторно трябва да се върна върху тогавашния им живот и грижите им за

просветното дело, надминаващи, поради благородни съревнования, грижите на други издигнати в

просветно отношение родни краища.

Отначало още съм длъжна да кажа, че преди няколко години с едного от синовете си имах случая,

едно петдесетилетие след първото ми учителствуване там, да посетя тази стара българска

твърдина. Длъжна съм също да призная, че не намерих Шумен какъвто го бях оставила някога.

Петдесет години са били достатъчни да променят вида на града и да му дадат нов отпечатък.

Разбира се, тук не е думата само за външния му изглед, за улиците и сградите му, Нито за

многобройната нова младеж, която на рояци пъпли по мегдани. Думата е за душата на

тогавашния и на сегашния Шумен, на делиорманския и на добруджанския край, на българската

твърдина Шумен.

Външно, безспорно, градът е напреднал доста. Чувствува се пулсът на един по-голям наш

просветен център. Чувствува се също, че Шумен е до Плиска, че не е забравил съседството на тая

стара Плиска и на стария Преслав. Страхувам се, обаче, новото да не е започнало да подяжда

основите на старинните храмове на българската душа. И може би затова са прави моите добри по-

стари приятели, които, уморени от борбите на новия живот, поне от време на време са склонни да

поискат да прелистим заедно страниците на едно недалечно, но пълно с толкова много поуки

минало от привечериего на Освобождението.

Трябва.да призная, за мене, като чадо на далечния български Охрид и на омайната българска

Струга, и като жена вече на такава преклонна втзраст, копнееща да видя, докато съм жива, и своя

роден край свободен, една подобна тема би била най-близка до сърцето ми, защото поне ние,

българите от македонския край, знаем, че Преслав и Шумен са двойни за българския народ.

Техните. образи, тяхното минало, силата на народния им дух са отразени и непрекъснато се

отражават в тихите води на Преспа, на Охрида и на Дрима при Струга!

Искат ли да четат младите в страниците на тая наша душевна болка, в тази наша българска книга?

Това е най-важното.

Що се отнася до моя разказ за Шумен отпреди половина век, той е един обикновен разказ, който

ще чуета от устата на всеки по-стар българин.

Ние, няколкото българки, отишли да учим в Русия, завърнахме се в отечеството си едва ли не още

на детинска възраст, макар да бяхме видели вече и доброто, и злото на живота.

Може би най-щастливата от всички бе моя скромност, точно защото попаднах в Шумен.

От първия летен ден на 1874 г. когато стъпих в тоя град, до Освобождението, не само аз, но и

всички учители, учителки и ученици познавахме само едно: трудолюбие и добри взаимни

обноски, отворени и засмени лица, чисти души и всеобща взаимна помощ в училището и вън от

него – в града, от най-обикновения работник и еснафин до учителя и до градските първенци.

Всички знаеха едно: че трябва да се просветят, че трябва да просветят децата си. Като поглеждам

една стара обща снимка на учители, учителки и ученички с Добри Войникова и Джебарова начело,

виждам, като че ли пред мене стоят наредени не моите ученички, а виждам сърцето на

подрастваща България. Всички, до една, те станаха просветители и най-добри майки на новите

поколения, а много от тях – истински труженици на учебното ни дело.

Пръв измежду ни бе споменатият вече Добри Войников. Спокоен в обноските с всички,

далновиден и постоянен в работата си, той понякога попадаше и в раздразнено състояние, но това

се дължеше само на обстоятелството, че никога и за нищо не желаеше да служи на "силните на

деня".

Той бе винаги твърд в убежденията си и добър по душа. Но понеже той криеше грижливо това

последното си качество, малцина познаваха съкровените му мисли.

Добри Войников дойде в Шумен през учебната 1875 – 76 година. Бил е и по-рано, към 1866 г.

учител в тогавашното Шуменско мъжко училище. Когато в 1877 година започна войната, Добри

Войников след завършено едногодишно учителствуване замина за Румъния, откъдето бе дошъл.

Преди да замине, той останал известно време във Варна.

Вън от училищните си занимания Войников имаше казаната вече голяма грижа, която бе грижа и

на част от младенчески настроеното шуменско гражданство и която доставяше истинска радост на

всички ни: играеха се, обикновено от набързо стъкмени сили, неговите пиески, най-вече

споменатата "Криворазбрана цивилизация".

Кого осмиваше Войников с тази си пиеса?

Тогава шуменци бяха толкова примитивни, толкова българи, колкото домошари и скромни

занаятчии, търговци и земеделци. На учителите често предлагаше да го подкрепят. Искаше да ги

"въведе в театралното изкуство". Не обръщаше внимание на упоритостъа им и на

"предубеждението им, че театралното изкуство не било съобразно с достойнството им. Някои от

учителите напразно го само дразнеха: защо ли осмива криворазбраната цивилизация, когато

всичко наоколо му било "просто" и скромно българско. Добри Войников остроумно отговаряше

"за да не дойде Букурещ в Шумен". И навярно е имал право. Той бе живял дълго в Букурещ и в

Браила и ще да е видял много криви страни на поориенталчената европейска цивилизация.

Независимо от театралните си грижи, за които отделяше доста време, Добри Войников бе

акуратен и изпълнителен учител. Нещо повече, той се опитваше да работи и в областъа на

българската история, на българската наука. Имаше и особена склонност към литературата.

От гражданите Добри Войников бе почитан и винаги обичан, особено от младежта, може би

защото, по примера на Ботевата школа, не обичаше някои от първенците чорбаджии.

Сред колегията Добри Войников бе първият. Обичаше България, обичаше да размишлява за

съдбата на всички българи, дето и да се намираха те. Особено му дошадаха македонските песни и

думаше, ако един ден България се освободи, той ще отиде да основе театрална група в Солун или

в Охрид. Като чадо на добруджанските степи обичаше морето, а освен това мислеше, че южният

българин е по-пригоден към изкуството, отколкото севернякът.

Вече споменах някои от тогавашните шуменски учители и учителки.

През цялото ми дългогодишно престояване в Шумен освен Добри Войников най-проявените бяха,

и то за продължително време, Т. Джебаров, неговата годеница, отсетне жена - Жечка Патоева,

сетне Кириакица Бацарова, сестра на Кръстина Бацарова, и Елена Димева, една отначало

способна ученичка, а после отлична учителка.

Такива производства от ученички в учителки ние имахме няколко. Времето бе такова. Бързахме да

имаме повече учителски сили. И за Шумен, и за провинцията, и за по-далечните краища на

общирните тогава български земи имаше голяма нужда от предани на учението българки.

Учебното дело в Шумен, общо взето, стоеше за времето може би на по-високо стъпало от това на

ред други наши краиша. Това се дължеше на особените грижи, полагани от варненско-

преславския митрополит Симеон, и на непрестанните старания на споменатите шуменски

първенци чорбаджи Димчо, Марков, Бошнаков, Кърджиев и др., всички отлични и трудолюбиви

граждани, които имаха широки връзки с турската власт, с еснафа и със селяните от околностъа.

Твърде характерна за епохата бе шуменската извънучилищна младеж, която бе в непрекъснат

контакт с училището. Независимо от обстоятелството, че в мое време в училищата не липсваха

сгодени, а даже и оженени ученици, вечерното училище в Шумен се пълнеше от същата тая

младеж, всякога весела, безгрижна, буйна, но природно надарена и патриотична.

И днес старите в Шумен ще да помнят още колко скърби, колко преследвания и колко неволи

изпита тая младеж, съпротивила се на женитбата на едно младо шуменско момиче с един

инженер французин, числящ се към някаква бригада за проучване железопътното трасе край

Шумен.

Тогавашният учител Харалан Ангелов от мъжкото класно училище, падащ нещо като поет-

вдъхновител на тая младеж, написа и стихове: "За тези злини аз пея, що френци сториха; невинни

нас младежи в тъмница сложиха".

Седмици наред Шумен и шуменските сокаци не стихнаха от гонитбите и сраженията със сопи и

какво ли не между младежта, браняща честъа на града от "похищенията на чужденеца", и

заптиетата, които бяха на страната на французина. Буйна като всяка младеж, шуменската младеж

търсеше да се прояви. Тя се прояви, но скоро всичко стихна, защото мнозина отидоха в затвора.

С този и с много други подобни актове на явно проявена съпротива наближаваха новите дни и по-

осезателните предвестници на близката война. Турските зулуми зачестиха. Никой не смееше вече

да излиза необезпокояван както по-рано вън от трада. Престанаха разходките към лозята.

Позабравиха се приказките за сенките на Преслав и на Мадара, които още тогава бяха добре

известни на шуменци. Приказваха се все по-често и по-често нови страшни поверия за

наближаваща се напаст. Спомням си една от тези позабравени от младини приказки за Мадара.

Някога имало голяма халка, с която били прикрепяни някакви царски кораби. Това било в много

старо време. Тогава Шуменското поле представлявало от себе си голямо езеро. Всички хора по

бреговете му били юначни... Краят на тази толкова разказвана от най-старите жени приказка съм

забравила. Ние скоро забравихме много редовни и хубави работи, и сърцата ни се свиха. Свиха се

сърцата и на нашаите питомци, ученички и ученици.

Някои от децата престанаха да посещават класовете. Ден след ден училищата започнаха да

пустеят. Най-сетне останаха да идват в класовете само ония ученички, които живееха

непосредствено до училището. Тогава няколко сърцати българки намислиха на тайно място,

макар и с голям риск, да бъде съшито споменатото вече знаме на свободата – знамето на Шумен.

И днес, когато става дума за него, виждам го така хубаво развявано и как при влизането на

освободителите шуменци го поднесоха на генерал Тотлебен. Дълг е на шумении един ден да

открият това знаме на народната чест и да го приберат в музея. То бе едно от най-хубавите и най-

скъпите знамена, които съм виждала от епохата преди Освобождението.

Но докато руските войски да влязат в града, шуменци и ние всички преживяхме страхотиите на

една дълга обсада. Всеки ден и всяка нощ очаквахме нападение от башибозука. Чувствувахме

нашето безсилие, виждахме и мизерията на бягащото от селата и търсещо спасение в града турско

население. Зданията, казармите, улиците даже бяха препълнени от страдащи за кора хляб жени,

деца и старци, все мухаджари *1+ - свити, унили, голи и гладни.

Зли бяха само младите въоръжени турци. Те често образуваха хайки за побоища на местното

българско население.

Помня, живях в дома на едно будно българско семейство Дюкмеджиеви, недалече от турския

квартал. Това създаваше особен страх на моите хазяи – за училището, за ученичките, за мен и за

целия този край от българската махала. Много бащи нощно време не оставаха в къщи, а скришом

с майките и децата се промъкваха към някакви скривалища под моста на реката, тогава наречена

Боклукдере. През тези дни на страх и неизвестност за утрешната съдба шуменци се държаха

достойно.

В този тогава наполовин турски град шуменци издържаха с героизъм тежките обсадни месеци,

хранеха се с лош хляб и каша. Духът на добро съседство и братски обноски бе висок. Току-що

пуснатите от затвора по случката с френеца-инженер младежи, учители, по-възрастни ученици и

пр. след първото униние се съв\емаха. Взаимопомощта и взаимните услуги бяха в пълен ход.

Трябва да се признае, чорбаджи Димчо услужи много на града. Той бе приятел с каймакамина и

нагласи последния така, че почти винаги защищаваше българското .население от своеволията на

турците. Затова последните се опитваха на няколко пъти да убият този турчин.

Така дойде свободата за Шумен, за този спретнат и скромен град, кацнал върху преддверието на

Добруджа, между Русе и Варна, като истински страж на народните съдбини. Така дойде и

свободата за голяма част от българските земи.

За мене, като българка от македонските области, сравнявайки живота на Шумен отпреди

Освобождението с това, което ставаше четиридесет години наред в македонските области, и с

положението, което сега цари там, ясно е, че Шумен към седемдесетъе и осемдесетъе години на

миналия век, въпреки скромностъа на населението му, със своите училища и с духа, който се

криеше в него, бе един от първостепенните просветни центрове и като такъв ще трябва да се

вземе в историята на българския народ.

Преди Освобождението Шумен цъфтеше и бе град на доброто състояние и за занаятчията и

работника, и за търговеца. В Шумен в широки размери се разви и мирна училищна дейност, и

бунтовничество. Водителят на първата, варненско-преславският старец е жив паметник и днес.

Водителите на революцията бяха някои от учителите начело с Волова, който загина нещастно, като

си е дал сам смъртъа от високите брегове на Янтра. Но и едните, и другите имаха еднакво своите

големи заслуги, както имат своите заслуги будителите на една друга, продължаваща още да бъде

нещастна българска земя.

Що се отнася по-специално до нашите услуги като едновремешни учители и учителки, те, колкото

и да са малки, все вярвам да са допринесли нещо за учебното дело, най-вече – за образованието,

и възпитанието на българката, а също ще да са оставили добри спомени всред старите шуменци.

Такъв един спомен е казаният по-горе портрет на група учители и ученички. Той събуди в паметъа

ми настоящата страница за Шумен отпреди Освобождението. Погледнете лицата на тогавашните

български девици – сегашните ваши майки и баби. Те сами говорят, колко Шумен винаги е знаел

по-високо да цени народното просвещение от всичко и да обича българското име и българите,

дето и да се намират те.

Бележки

1. Мухаджари (араб. ез.) - преселници, бежанци.

По-специално за Добри Войников и за Волов от шуменските

години

(Под заглавие "За Добри Войников и Волов", поместено в: Мир, 41, No 10374, 16 февруари 1935, с. 4)

Добри Войников видяхме за пръв път през есенните месеци на 1875 – 1876 учебна година. Току-

що бяхме започнали училищните занятия. Една мъглива утрин, каквито понякога обвиват Шумен

през ноемврийските дни в училишето дойде и ни се представи на нас, неколцината учители и

учителки от девическото класно училище, висок, снажен, слабо прегърбен човек, който веднага

съобши името си. Ние, учителите, отдавна знаехме за предстояшото идване на Войникова и на

неговата съпруга.

Трябва да призная, че в първия ден Добри Войников ми се стори особен човек, едва ли не

някакъв чудак, Погледът му, външната му горда осанка – всичко ми неволно напомняше някои от

интересните герои на Тургеневите романи.

Войников изглеждаше при това от време на време като че ли пораздрусан духом човек. Бездруго,

шушукахме си ние, останалите, този нов колега или ще да е много беден, като народа ни, или пък

ще да е угнетяван от някакви мъки. А може би дългото му престояване във Влашко или Бесарабия

да се бе отразило върху му, да го бе научило на по-друг, по-охолен живот от живота на

провинциалния и позатънтен Шумен.

Но ако във вънкашния вид и в облеклото липсваше една изискана спретнатост, то госпожа

Войникова правеше всичко да поддържа що-годе ред в широките му снежнобели шилерови яки и

широките му черни копринени вратовръзки, стъкмени грижливо по същия начин, по който сега ги

виждаме например в типични портрети на апостола Левски, продавани във всяка наша

книжарница.

Оше първия ден Войников поиска да влезе в клас. Нямаше търпение, за да отлага.

Така часовете за работа се понизаха един след други, и ние, останалите, скоро свикнахме с

чудачеството на учителя-писател.

Не можахме обаче тъй лесно да привикнем към непоправимото му мълчание, Понякога ни се

представяше като сфинкс, като изправена пред нас енигма.

И сега виждам още този "сфинкс", седнал на широкия здрав стол край големия прозорец на

учителската стая, вперил очи някъде надалече. При такива случаи Добри Войников гордо слагаше

ръце върху грамадните си крака и, както винаги, мълчаливо се унасяше, по всяка вероятност в

повехналите хубости на настъпилата есен и в отсрещните пъстроцветни градини.

Това особено държане на Войникова не попречи, обаче, на колегите бавно, но сигурно да се

сближат с него и да оценят истинските му душевни качества. Струва ми се, най-добре подействува

за това доброто сърце на този суров на вид учител, а също и неговите чо вешки обноски, неговите

справедливи чувства към другите.

По същите причини шуменци наскоро започнаха истински да боготворят Войникова. Жени, мъже,

старци ставаха от местата всякога, когато той се показваше на улицата. Като че ли поздравляваха

висш държавен сановник, а не обикновен учител.

Скоро с Добри Войииков се сближиха най-влиятелните граждани на Шумен. Посещаваха го в къщи

за съвети. Това му качество на съветник на първите го издигна в очите на народа, а също така и в

очите на тия, които по онова време, след заминаването на руските окупационни войски,

представляваха новоустановената наша администрация.

Така учителят Добри Войников получи доверието на всекиго, на целия град.

Между другото, това се дължеше и на писателското му име. Всеки, който по онова време се

ползуваше с такова име, бе чувствуван като близък до народа и бе почитан от него.

Когато понякога идваха по-словоохотливи часове, Добри Войников приказваше с нас, учителите, и

за писателската си дейност, а още повече за букурещката школа от Възраждането и за руската

книжнина. Че обичаше да чете историята, това бе твърде понятно, като се знае, че историята бе

преподаваният от него предмет в училището. Но което ни най-вече поразяваше, това бе, че той и в

клас с учениците говореше както с нас. Неговите преподавания бяха разговори и като такива –

много по-лесно схващани от учениците. Госпожата на Добри Войников бе, струва ми се, българка

някъде от Влашко. Като всяка добра домакиня, българка, духовните й интереси се покриваха

синтересите на нейния дом. С това обаче Войников се често хвалеше: за него, за този вечен

скитник, домашното спокойствие все пак бе всичко.

Къщата, в която живееше семейство Войникови не отстоеше надалече от училището, Тя

представляваше от себе си широка, хубава българска къща, с чардак отпред и с големи тъмни стаи

навътре. Приемната бе и работна стая на Добри Войников. Една обикновена четвъртита маса до

прозореца, няколко небрежно разхвърляни книги по нея, тук-таме още по-разхвърляни тетрадки и

бележки – това бе всичко, което красеше кабинета на писателя Добри Войников.

Онова време бе тежко време за българския писател, може би по-тежко от това за сегашния. А

може би, право казано, то е еднакво за всички времена – от Паисия до Вазова, за всички братя на

перото!

По всичко личеше, че Добри Войников живееше скромно, много скромно. И все пак той намираше

време и средства, най-вече негласно, да помага на бедните ученици и на техните родители.

И тука трябва да се отбележи, че нашите ученици по онова време не бяха само малки деца.

Между им имаше и възрастни моми, а в мъжкото класно училище - имаше възрастни юноши, вече

с опитност в живота.

Това обстоятелство се използуваше от добрия учител и писател за особени народополезни

занятия. Може би мнозина от тогавашните ученици на Добри Войникова, сега също тъй старци

като нас, ще си спомнят за него не само като учител, писател и драматург, но още и като

превъзходен и правдив общественик.

Мен лично, като тогавашна учителка, най-вече ми се нравеше системата на работа на Войникова.

Тя напомняше нашето обучение в горните класове от руските гимназии откъм шестдесетъе и

седемдесетъе години на миналия век.

За книгите си обаче Добри Войников не обичаше да говори с когото и да било, Това той правеше,

мисля си сега, не от гордост, а поради естествено сложената му скромност да не приказва за себе

си.

Външно мъчно достъпен, Войников бе всъщност човек с милостиво сърце и винаги с добри чувства

към другите хора.

Дали Добри Войникови останаха в Шумен дълго след моето заминаване за Свищов, не знам. Знам

само това, което казах по-горе: Войникови ходиха във Варна, сетне са заминали за Влашко и

неколкократно са пътували между влашките земи и България. Спомням си също друг наш

шуменски колега, Джебаров, да ни е казвал, че Войников и неговата жена са били отишли някъде

по-надалече, а немного след това с искрена скръб научихме за кончината на този отличен

българин, добър учител, известен писател и общественик.

Докато бе жив и докато учителствуваше в Шумен, Войников се противеше на всяка хвалба за него.

Даже не искаше да обявят, че "Шуменската театрална сцена" се основава от негово име. Трябваше

много усилия веднъж само да наложат това: да съобщят, че Добри Войников е поставил и

режисирал играните две пиеси.

В Шумен Войников работи непрекъснато. Не знам дали ненапечатани негови ръкописи са

останали някъде. Помня само това, че Войников в широките джобове на износения си балтон

често носеше тетрадки от съшити бели начертани листове. И когато някой шеговито го запитваше

дали това са тетрадки на учениците, той отговаряше утвърдително, макар и да нямаше никаква

писмена работа с учениците си.

Така ние имахме добрия случай да опознаем този отличен българин и колега през въпросната

шуменска година и спокойно можем да кажем, че той бе наистина рядък и даровит човек, с живи

чувства към своя народ. Той не можеше например да не се радва на това, че ние, другите учители

и учителки, се бяхме събрали в Шумен почти от всички краища на общирните български земи.

Войников още отъогава смяташе, че противобългарско е да се делим на племена – на мизийци,

тракийци, македонци, добруджанци и пр.; че ние, българите, сме шепа народ, че трябва да пазим

силите си, че трябва вътрешно и духовно да бъдем силни.

И тука ще кажа: не знам кои и колцина са още живи от оная епоха, за да потвърдят радостъа на

Добри Войникова от всеобщия напредък на народното и просветното дело. При това в житейския

си път неведнъж съм срещала шуменци и други, които с истинско благоговение си спомняха за

Добри Войникова.

Тези същите чувства за него храня и до ден днешен.

* * *

Спомняйки си за Добри Войников, пред мен възкръсва фигурата и на друг, още по-рано загинал

учител от тогавашните класни училища на Шумен.

Той е революционерът Волов, колега от учебната 1874 – 1875 г.

Противно на Войниковата едра фигура Волов бе дребен, сух, възмургав, но също така волеви

човек. Живият му поглед придаваше винаги енергичен вид на този сангвиник, предан на една

съкровена идея идеята за борба с вековния потисник.

Волов.бе при това и доста буен човек. Учеше добре учениците си, но никога не се занимаваше с

поведението им. За Волова бе по-естествено и по-лесно да ги събере нощем в тайни кръжоци,

отколкото денем в клас. Той бе роден заговорник против тогавашната турска власт.

Непосредствен контакт с просветната деятелност на Волова аз нямах, та не мога да кажа нещо

повече за него като учител. За големия интерес обаче, който Волов проявяваше към болките на

тогавашното наше общество, говореше неговата дружба с известния още от онова време Стефан

Стамболов.

Ние, някои от учителките, бяхме даже научили, че Волов дълго време е представлявал в града и

околията Букурещкия революционен комитет. Знаехме също, че Волов познаваше някои от

дейците в Букурещ още от руската Николаевска гимназия, в която се е учил, но учението в която

нямал средства да завърши.

Като шуменец Волов бе познат на мало и на голямо в града. Но най-вече той бе познат и обичан от

извънучилищната младеж, за която отделяше най-вече време и за която често се губеше от

училището по цели дни. По същото време една необикновена случка дойде да усили

съществуващата вече популярност на този волеви млад учител. За тази необикновена шуменска

случка казах две думи по-рано. Сега ще искам да я обрисувам малко по-подробно.

Някакъв френец, чиновник-инженер при тогава съществуващи в тоя край предприятия – струва ми

се, по постройката на пътищата, се бил влюбил в бедна, хубава шуменска девойка. Но девойката

имала не един почитател из средата на тогавашните шуменски левенти. При това положение, при

несъгласието на родителите на девойката да я дадат на чужденеца, свадата била готова да

избухне във всеки миг. Влиятелният пред турската власт чужденец, от една страна, родителите на

девойката и почитателите й, от друга, разделиха целия град на два враждебни лагера. На страната

на чужденеца били турските власти на града и цялото турско население, което било научило за

произшествието. На страната на родителите бе цялото българско гражданство. Най-дейни се

показаха, разбира се, младежите начело с Волова. Те бранеха, и при това с право, националните и

религиозни чувства на възмутеното шуменско гражданство.

Местната църковна власт, доколкото си спомням, и тя направи своите постъпки. Това насърчи

младенческата група около буйния Волов и от думи тя скоро премина към дела.

Една хубава вечер пред сватбения ден наши българи грабнали девойката, като я скришом

настанили в средата на заклети нейни дружки, които са дали дума никога за нищо на света да не я

предават в ръцете на похитителя.

Самата бедна девойка отначало изглежда била смаяна от нежностъа, тънкостъа и маниерите на

чужденеца, отсетне се е свестила, горко плакала и се заклела никога да не го последва.

Тогава раздразнените турци пристъпиха към арести. Десетки младежи шуменци отидоха по

затворите. Отначало в местния, сетне в русенския.

Това именно даде повод на Волова да избяга, да стане, както се по онова време изразяваха,

"нелегален" – дума, която отсетне прие гражданство най-вече за революционерите македонски

българи – и да не се върне още еднъж в града.

Така младият учител и темпераментен шуменски гражданин Волов свърза съдбата си с един

романтичен инцидент, остави училищните си занятия и докрай брани народната чест и честъа на

една девойка, която казваха, даже не бил видял и не бил познавал.

По-късно научих, че буйният Волов загинал при някакъв нещастен случай. Доколкото си спомням,

той си бил сам взел живота, за да не попадне в ръцете на преследвашите го заптии, които успели

да открият отношенията му с Букурещкия революционен комитет.

Съдебното дело обаче на изиграния чужденец следвало своя път. Най-близките другари на Волова

не излязоха тъй лесно от русенските затвори. Шуменското гражданство и то не се усмири така

лесно.

Спомням си даже, че този романтичен бунт намери отзив в някакви набърже стъкмени куплети от

един тогавашен учител, споменатия вече Харалан Ангелов, И днес още чувам как звучат в ушите

ми някои думи от тези запомнени от нас куплети (друга варианта);

За тези злини аз пея,

що в Шумен станаха,

невинни нас младежи

в тъмница вкараха

и с ласкави надежди

година цяла лъгаха и пр., и.пр

– една творба, за която бърже се намериха и композиторите. Шуменските улици екнаха от нея,

пееха я и млади и стари.

Споменът за Волов остана дълго в паметъа на шуменци. Години по-късно, когато Добри Войников

дойде да учителствува в Шумен, той разпитваше често за тази история. Смяташе ли Войников да

преразкаже по някакъв начин шумната история около бедното хубаво момиче, не знам,, Това, що

знам, е, че години наред, от пролетъа на 1875 до 1879, хубавата мома, шуменските левенти и

революционерът Волов не слязоха от устата на гражданството на тоя хубав български край от

епохата непосредствено преди Освобождението и от първите години на Освобождението.

Действително този драматичен епизод от нашето минало отлично би могъл да послужи и като

фабула за цяла повест или драма.

Отъогава толкова години минаха като сън. Израснаха нови поколения, животът се измени. Трябва

ли да престане обаче същият български дух – крилат и силен, като духа на нашите далечни

прадеди от вековете?

Спомням си за това сега, когато давам моите малки съобщения за Добри Войникова и за Волова,

защото ми става мъчно, много мъчно, че в средата ни има още хора, които не виждат или не искат

да видят, че на нас, българите, е преди всичко нужно едно-единствено българо-българско

дружество, общо за всички, което да изправи небългарските ни недъзи с толковато ни българо-

чужди дружества, заемничества, повърхностни подражателства и пр. Стига сме злоупотребявали с

вярата в собствените си духовни сили и силите на българския народ. Нека най-напред опознаем

нас самите, нашето минало и неговите герои!

Сега, след толкова много години, ние съзнаваме, че даже като народни учители не сме могли да

видим ясно как един след други са се нижели пред очите ни първокласни носители на крепкия

български дух от рода на Войникова и Волова. Не бива да се подценяваме. Не бива да ценим

чуждото толкова, колкото ценим нашето. Не бива, като пътуваме в съседни български земи под

чужда политическа власт, да не се досещаме да използуваме едно културно и народностно право,

което е дадено на всички просветени народи: поне да положим венец от цветя върху хилядите и

хиляди паднали за името на България свидни наши чада – великани от рода на най-светлите

образи на нашето минало!

Спомняйки си за епохата на Добри Войникова и на Волова, ми става болно, когато с моите

старчески очи чета, че тия, които например пътуват през Кулата за Солун и нататък, не се

заинтересуват веднъж да запитат на кое място се намират затворените в този голям

международен град цветущи български църкви, училища, гимназии и ред други просветни

учреждения и дали в стените на града на Кирила и Методия и около него със затаен дъх, спотаени,

не очакват десетки хиляди българи да чуят една дума за насърчение. Те не искат да се бунтуват

като българи. Те искат само да им бъдат отворени училищата. Те са свикнали да почитат и

чуждото не от вчера, а от векове! Ние не питаме защо чужденци не ценят вековната българска

култура на тези и на много още други българи! Ние питаме защо наши пътуващи свободни

българи не си спомнят за нея?

Ето от това се плашим ние, най-старите, когато става дума да запазим най-съкровеното, което

имаме като народ – българския дух, закърмен в най-ново време от Паисия и от носителите на

цялата епоха на Възраждането до Добри Войникова и Волова.

В Шумен и от Шумен до София

В навечерието иа Освобождението градът Шумен и Шуменският край, поради многобройното

турско население, бяха подложени на ред изпитания. Най-вече размерът на тези изпитания се

почувствува през обсадната година.

Спокойното държане на шуменци обаче и мъдростъа на народните хора от ония далечни години

допринесоха своето, и гражданството, както и околните села, скоро заживяха с надеждата, че ще

дойдат и по-добри дни.

Имала съм вече случай да кажа, че един малко познат, но скромен и твърд българин, който със

своето трудолюбие, със своя ум и пестеливост беше успял да спечели завидно за времето

състояиие, заедно с неминуемата за такива случаи турска титла "чорбаджи" – Димчо, играеше

отлично ролята на помирител между турците и българското население. Според както разказваха

всички по-стари хора, в продължение на цяла година той бе оставил своите лични работи и

въпреки недоверието на някои наши по-млади среди към него беше се всецяло предал на работа

да пази този хубав български край от нещастия, каквито тогава се често слушаше да стават на

други места в обширните български земи.

Думата на чорбаджи Димчо пред турците и особено пред турската власт бе много нещо. Димчо

Шумналията – казваха тогава, бил близък даже на всесилния Мидхат паша *1+, губернатор на

цялото Крайдунавие с център Русе. Ние не вярвахме на това. Но когато един ден начело със същия

този добър и твърде миловиден на вид старец, Димчо Шумналията, в нашето девическо класно

училище влезе най-известният и най-видният по онова време турски сановник Мидхат паша, а

след него – цял рояк от тогавашни шуменски турски сановници, ние, учителите, бяхме като

гръмнати За посрещането на този всеизвестен на българския народ и всесилен в Дунавилаети

Мидхат паша учителският персонал и ученичките ни бяха се наредили в единствения на

училището салон до главния вход, дето чорбаджи Димчо представи учителското тяло с една

гордост и с едно самодоволство, които и днес, толкова години по-късно, ми са пред очите.

Доволен изглеждаше да е и самият Мидхат паша. Повече от петдесет-шестдесет ученички, добре

спретнати и бодри деца на тоя край, направиха отлично впечатление на този надъхан със

свободолюбиви идеи висш турски сановник, представител на султана. Мидхат паша се ръкува с

учителите и учителките и запита всекиго къде е учил. Дойде редът и на нас, руските възпитанички.

"А Вий?" обърна се той към мен, "и Вие ли сте учили в Русия?" На утвърдителния ми отговор

Мидхат паша на български език, който напомняше говора на албанците по нашите западни

македонски краища, прибави: "вие, българите, сте способен народ, за съжаление често това се не

разбира от нас". Явно бе, думата му беше за Цариград и за султана. И като се замисли, Мидхат

паша прибави още по-високо, за да го чуят всички присъствуващи, приблизително следното: "ако,

дай боже, един ден стана пълен господар на тая страна, най-напред ще се разбера с вас,

българите. Напредъкът на вашите училища ме учудва".

Това бе през началото на лятото на 1876 година. Известна е съдбата на този строител на шосета и

на този свободолюбив реформатор в областъа на нашето земеделие, на занаятите и търговията от

предвечерието на Освобождението. Мидхат паша отсетне бе обвинен от противниците си турци и

като вреден за държавата на османлиите бе изпратен на заточение, където и починал.

Но освен чорбаджи Димчо, който действуваше за народните работи по свое разбиране, в своя

насока, Шумен от епохата преди тая на Освобождението имаше и други свои видни дейци – хора

на практиката и на живота: Дюкмеджиев, Кърджиев, Хаджипанайотов, Златев – все добри и богати

търговци, често пътуващи за Цариград и следователно, те бяха в непрекъснат контакт с водителите

на Възраждането. Което на мене правеше особено отрадно впечатление, те и всички други

шуменци имаха доста широк поглед върху общобългарските нужди. Не бяха тесногръди земляци.

Виждаха и по-надалече.

Начело на духовния елит на тогавашния Шумен бяха също тъй все знатни хора. Там бе Илия

Блъсков, който като по-състоятелен и по-свободен по дух човек имаше време и да списателствува.

Там бяха Рачо Рачов, тогава вече на доста напреднала възраст. Той може да се вземе за основател

на педагогическото училише в града – гордост на нова България. Там бе Васил Друмев, който като

свещеник се отличаваше със сладкодумието си. Впечатлението, което този отсетне толкова

известен човек ми е правил навремето, бе, че той дършеше българското слово да се освободи

колкото е възможно от членовките тъ, та, то. Друмев често беседваше на тази тема и бе се заел да

направи българския език по-звучен.

Веднага след Освобождението тука, в Шумен, дойдоха Драган Цанков, когото познавах добре от

цариградската 1874 година, и някои други дейци, за да посрещнат някои видни руски сановници.

Тук стана и първата среща между наши първенци и Батенберг *2+, в качеството му още на офицер

от руската армия.

Шумен имаше и своите лекари, начело с д-р Андрей Парушев; своите еснафски корпорации, които

също играеха голяма роля в народния живот.

В паралел на Шумен София, сегашната столица, не бе нищо повече от обикновено кално

провинциално градче.

И въпреки това, не знам защо – може би защото от нея на запад и на югозапад имаше още

толкова български земи, колкото до Черно море – ние всички тичахме към избраницата София.

Упътих се към нея и аз през пълно лято.

Пътят Шумен-София тогава, разбира се, не бе тъй лесен и удобен, както сега. Моите съпътници,

които бяха повече мои колежки и колеги, и аз, пътувахме през Каспичан-Русе и с параход по

Дунава стигнахме в Лои, който град и тогава не по-малко от сега бе известен като житарски

център.

В Лом намерих личната си добра приятелка от годините на руското учение, Магдалина

Царачинска, вече оженена за Михалаки Георгиев. И двамата бяха учители в ломското класно

училище, а Михалаки Георгиев бе още и директор. Михалаки Георгиеви ме задържаха на гости

повече от една седмица. Там срещнах мнозина от учителите на ломските учулиша. Домът на

Георгиеви бе нещо като център за всичко будно от Ломския край.

В Лом бе учител и Спас Вацов, отсетнешният дългогодишен директор на столичната

метеорологическа станция.

Така, продължавайки да живея със спомените за шуменската училищна дейност, която трая шест

години, от лятото на 1874 до след Освобождението, почух съветите на приятелката си и през

мъчителния нанагорен петрохански път се озовах в потъналата в прах и кал новоизбраница София,

сгушена със своите малки и стари къщурки, но блеснала от сиянието на прелестната Витоша.

Бележки

1. Мидхат паша, Ахмед (1822 - Цариград; 1884 - Таиф) - турски държавник и реформатор, валия на Дунавския

вилает (1864-1867), велик везир (1873-1874, 1876-1877). Участвува в изработването на проекта на закон за

вилаетите (в сила от 1867). Работил по нереалната идея за създаване на отоманска нация, в която трябвало

да влязат всички поданици на султана независимо от народност и вероизповедание. Поради това през 1866

г. се опитва да слее българските с турските училища. Засега липсват данни за посещението му в Шумен.

2. Александър I Батенберг (1857 - Верона; 1893 - Грац), княз на България (1879-1886), проводник на австро-

унгарско и английско влияние. Като руски офицер участвува в Руско-турската война (1877-1878). АЛександър

Батенберг идва в България вече като княз, а не като руски офицер и както отбелязва С. Желязов "на 1879 -

7/врия 26-ия ден Негово височество князът ни Александър посети града ни Шумен, един вечер като преспа,

на онзи ден замина за Варна".

В София през 1880 година

(Поместено в: Мир, 37, No 9270, 6 юни 1931, с. 4)

Магдалина Царачинска, съпругата на Михалаки Георгиев, бе мила, добра хазяйка. Тя бе запазила

целия чар от юношеските руски години. Тогава, в Киев, бе най-приветната, най-сърдечната, най-

приказливата.

Споменах, че пътувах от Шумен през Русе и с парахода стигнах в Лом – в нейния дом, радостна, че

ще мога след толкова години отново да стисна ръката на една добра и умна българка.

Тя продължаваше като мене да учителствува, да свещенодействува, както се изразявахме тогава.

Споменах също, че съпругът й, Михалаки Георгиев, бе директор на ломското класно училище.

Приеха ме в техния дом, както приемаха всички просветени люде на този хубав крайдунавски кът.

У Михалаки Георгиеви в Лом се беседваше почти изключително за училищни и народни работи. За

мене бе радост още по-голяма да се чувствувам и тука, както в Шумен, у дома си. През това

горещо лято всички бяха във ваканция, но учители и учителки, непринудено, без покана, без

конференции, прииждаха у Михалаки Георгиеви.

Тогава, преди петдесет години, като че ли за нашите просветени водачи нямаше само София, само

Министерство на народното просвещением. Имаше обща грижа и на граждани, и на учители, за

всеки град поотделно, как по-добре да се посрещне новата учебна година, как да се намерят

средства за тези, които учат – за децата на народа

Нито един ден, нито един час от ломските дни не отиде нахалост. От всеки, когото срещнах у

Михалаки Георгиеви, можах да науча по нещо. Всеки от народните учители и учителки бе

интересен, пълен с новини из училищния живот на тоя край, непресторен, добър, любвеобилен –

както бяха тогава всички просветени и непросветени българи.

При това, тогава провинцията бе много нещо.

И все пак реших и аз да видя новата столица на България. Настояванията на Магдалина

Царачинска да остана в Лом не помогнаха.

За София бях слушала често, откак руските войски окупираха страната. Знаех, че самият град не е

много приветен, нито хубав, нито удобен за живот. Но нали вярата в сърцата на всички ни бе

голяма – вярата в бъдешето на България и на българския народ! Ние ще издигнем тоя град от

мизерно турско гнездо до модерно и благоустроено седалище на царете на Третото българско

царство.

От Лом за София тръгнах със семейство Икономови. Те бяха родом от Свищов, брат и сестра.

Братът е бил секретар в окръжния съд в София, при съдията Хр. Павлов, когото познавах от Русия

като студент в Новорусийския одески университет. И двамата Икономови ми бяха препоръчани от

Михалаки Георгиеви. Добри хора и още по-добри събеседници. При това галантни, като повечето

свищовци.

Пътувахме с файтон през Петрохан. Път труден и немалко опасен. Сега, като слушам от младото

хвъркато (туристическо) поколение да го преминава пешком като на игра, виждам колко сме били

кекави тогавашните млади хора.

Годините, прекарани на север в руските земи, учителският живот бяха наистина променили и

мене. Не бях, каквато се помнех от детинските години – расла на простор и на слънце.

Петроханското пътуване отпреди петдесет години бе наистина нещо като поход и за мене, не по-

малко и за Икономови.

В София стигнахме през един душен, жарък следобед. На новата столица не можехме да видим

отдалече нищо друго, освен тъмнокафявите, полусрутени куполи на старата "Св. София" и едно

или две минарета.

Разочарованието бе пълно, щом започнахме да влизаме в града. Сгушен и нечист бе той във

всичките си части. Покрит като че ли само от плесенясали и опрашени керемиди. Весели бяха

само високите тополови дървета. Всичко друго бе придобило при падналата следобедна мараня

някакъв сив цвят. Наоколо града – дъсчени бараки и войнишки палатки. Минахме лошо направен,

но голям мост и се озовахме пред устието на действително широка улица.

От двете страни – мизерни полусрутени ханчета. По-високо от покривите им се издигаха големи

купи сено, препасани и застегнати добре като за посрещане на предстояща зима. Навътре в града

все същата картина: ниски къщурки, изкривени балкончета, дълги, много дълги покриви; в чисто

турските кафенета – насядали, с каскети и черни калпаци на глава; множество хора. Наоколо

амбулантни продавачи на сирене, халва, хляб, зеленчуци. Тук-таме – войници и много селяни.

Това бе бъдещата Мария Луиза. Там туптеше сърцето на трудолюбива, но бедна, безкрайно бедна

турска София.

Спря и нашият файтон, опрашен като посрещащата ни столица, пред една джамия. По-нататък не

бе възможно да се мине с кола. Пред нас се изпречваше един гъст, тесен, нечист квартал, сгушен

под похлупаците и клюмналите покриви на къщурките. Минахме пешком тясна улица, празна,

свита като охлювна черупка. Надничахме неволно през отворените прозорци в стаите-дупки,

дишахме благоуханията на кухните и на текущата по калдъръма помия, сблъсквахме се с тези,

които идваха насреща ни, и най-сетне стигнахме до един малък площадец и до една по-

порядъчна къщурка, обитавана от роднини или приятели на семейство Икономови.

Още по пътя бяхме продумали, Икономова и аз, да наемем стаи при живущето в тази къща

познато на тях семейство, и понеже добрата ми съпътница оставаше в София за по-дълго време,

съгласих се да наема и аз стая в същата къща.

На другия ден първата ни разходка бе до прочутите градски минерални бани.

И тук навсякъде все същата разтурия. Улиците бяха само прах. А там, дето течеше вода – кални.

Навсякъде кирпичи, тухли, дъски, камъни, греди, дупки за гасене на вар.

Майстори и майсторчета строяха бъдеща София. Никъде не можеше да мине човек без опасност

или без да го варосат, или без да го оцапат или изпръскат дрехите му. Навсякъде бе неприятно и

тежко да се върви. Бедната моя съпътница Икономова, тя само пъхтеше и охкаше. "Та това ли е

столицата ни!" Не зная дали г-жа Икономова е жива и дали и сега, на стари години, не е затъвала

отново в калта и в праха на нашата също така "остаряла и вечно млада столица!"

А прочутите Софийски минерални бани! Боже, та, това бани ли са?

Един не много голям басейн, в който се влизаше през една полусрутена стена, подкрепена с

прогнили дъски. От двете страни – най-обикновени пейки, а до тях... корита за пране със

сапунлива вода; а още понататък – пискливи и прегракнали перачки.

Бедните клиентки на софийската баня! С нищо не им помагаше надписът. "Днес банята е женска."

Отвсякъде дечурлига. Отвсякъде се чуваха оглушителните гласове на продавачки и продавачи на

сапун, на восък, на сол, на захар. Перачките циганки бяха обаче най-дръзките, Задигаха заедно с

топлата вода всичко, каквото им попадне. Нови писъци и нови олелии Нито аз, нито съпътницата

ми можахме да издържим безредието на всичко, което ставаше наоколо ни. Избягахме си

веднага. Добрата Икономова, тя се отказа окончателно от всякакви минерални бани в София. А на

мене тази баня се видя като някаква чудновата олелия, каквато не съм виждала друга по света.

Толкова цветове, толкова движения, толкова неспокойствие н жестикулации. Като да гледам днес

още пред себе си някакъв цирк – не от животни, разбира се, а от хора.

Нали останахме за по-дълго време в София – аз имах случая многократно да минавам покрай този

действително баняджийски цирк на едновремешна София.

Малко по-добре бе в Княжевските бани. Но те бяха тогава толкова далече от София. До тях се

пътуваше с файтон – по една руска рубла за отиване и връщане, за двама. И то, ако се пазарите да

идват да ви вземат всеки ден. Иначе двойно.

Пътят за тогавашното Бали ефенди, днешното Княжево, бе съшият, който е и сега, но наоколо му

нямаше почти никакви дървета, нито една овощна градина, никаква къща. Нито даже нивя

наблизо. Те бяха горе, по склоновете на Витоша. Тука, доле, имаше само ливади, овце, крави, коне

и малки, дребни говедарчета, без кавал, без гусла; не бе както по другите български земи. С торба

през рамо и с тояга в ръцете цял ден тези говедарчета припкаха по ливадите на запад от

столицата.

Хубави бяха тези наши ежедневни излети към Княжево. Своеобразна бе картината. Връщахме се в

София доволни и огладнели.

Хранехме се обикновено в гостилница "Витоша", която бе някъде срещу новопостроената Съдебна

палата на "Царица Йоана" Това бе най-хубавата и най-голямата тогава хотел-гостилница.

Оше първия ден тука видях Хр. Павлова, когото познавах от Одеса и от Киев. Видях Тишева, който

напуснал Цариград и Екзархията и се прибрал в столицата на свободното княжество. Видях след

дългогодишна раздяла и г-жа Екатерина Каравелова, дружката ми от Киев.

Моите познати ме представиха на останалите всички насядали на една голяма кръгла маса във

вътрешния ъгъл на ресторанта "Витоша", нещо като "Щамтиш" на тогавашния софийски подбран

политически свят. В дъното бе Петко Каравелов. Малко настрани от него Стефан Стамболов –

либералите. И поред: Тишев, Хр. Павлов, Илия Вълчев от Етрополе и други, на които имената не си

спомням.

Чудновата кръгла маса, мислех си.

Разговорите се водеха все върху обществени и културни теми. Тишев, когото добре познавах, бе

на длъжност. Не знам дали ме не лъже паметъа, той бе тогава в Министерството на народното

просвещение.

Докато обядвахме, при него идваха много хора, все познати учители и учителки, които разменяха

с Тишева по няколко думи и си отиваха доволни.

Каравелов и Стамболов често прекратяваха общия разговор, който се водеше, за да посрешнат и

изпратят също така куп хора. Посещенията вървяха дружелюбно, без всякакви формалности, без

много заобикалки, по народнически.

Разбрах. Кръглата маса на тази толкова посещавана гостилница бе нещо като общобългарско

интелектуално центрище; тука се решаваха ред училищни и, други въпроси. Тази кръгла маса

привличаше хората като медиум – шегуваха се мнозина.

Ето, обръща се към мен Тишев, току-що дадох заповед да се открие място за тези и тези учители,

искат ги първенците на града. А вие ще приемете ли да учителствувате в София? Ако не сте

съгласни, ще повикам на помощ сътрапезници, те да ви убедят, че е по-добре да останете в

софийското класно девическо училище.

Бедният Тишев, той съсредоточаваше в себе си ред добри качества: бе скромен и способен човек,

а в същото време той изразяваше, заедно с всички останали "сътрапезници" отпреди петдесет

години, най-добре онова благонравие и оная сериозност, с които тогавашните наши

общественици подимаха и разрешаваха обществените и по-специално училищните въпроси.

От тия юлски дни на 1880 година до днес, освеи г-жа Каравелова, не видях, нито срещах след това,

никого от познатите сътрапезници на "Витоша".

Отидох в провинцията, защото там ми се повече нравеше, отколкото в столицата. Пък и бях

свикнала с провинцията.

Сигурно под натиска на все нови и нови условия в меняващия се живот те, всички господа и дами

от кръглата маса, ще да са се променили отсетне.

Един от моите синове който преди немного години е срещнал стария Тишев, ми каза, че Тишев е

останал до края на живота си все така народен и беден, въпреки шестдесетъе прослужени години

на българския народ и на българската държава. Връстник на Стоян Михайловски и негов другар от

цариградските години, Тишев е бил дълго време и на заточеиие с първия български екзарх Антим.

Познаваше учебното дело във всички наши земи добре и затова винаги приказваше с

компетентност за училищата и за учебното дело.

На тази кръгла маса имах често случай да сядам, докато бях в София. От нея Ек. Каравелова ме е

вземала на гости в приветливата им ниска къща, която допреди двадесетина години заемаше

ъгъла на площада срещу сегашния Народен театър, на мястото на зданието "Гендович", за да ми

покаже една друга, още по-гостоприемна и по-посещавана трапеза - тая на Петко Каравеловия

дом. В тоя дом още оттогава се събираше цялата демократично настроена ръководна младеж, от

политика до писателя.

Такава помня София отпреди петдесет години.

Целият й обществен живот кипеше само в няколко набелязани центрища, около които се усилено

строеше. Строеше се духовно. Строеше се и материално – по улиците и в махалите.

Но ето че ние, от най-старата генерация, лека-полека си отминаваме, а в София все още

продължава да се строи. Такава е може би вечната съдба на всички столици. Такава бе съдбата и

на нашата столица от осемдесетъе години на миналия век досега.

Към Етрополе

(Препечатана с редакционни промени и добавки в: Мир, 37, No 9394, 31 декември 1931, с. 4)

Преди дълги години, когато София бе малка и прашна, когато тя бе твърде тясна за крилатите

простори на събуденото българско чувство, в нея погледите на мало и голямо бяха обърнати към

възпявания Балкан.

Всяка хайдушка песен, дочувана от задимелите ъгли на сгушените по ханищата кръчми, всеки

наивно издекламиран стих на някоя патриотична песен от рошави деца по улицата все напомняха

за гордия насрещен Балкан, проточил своята снага от запад далече на изток – цял, през ония

юлски дни от осемдесетъе години на миналия век, потънал в някаква жълтевина, тъмнеещ се

привечер с чудните си силуети и будещ в душата на българина хиляди спомени из далечното

минало.

Тогава Балканът се виждаше от всеки прозорец, от всяка тераса, от всеки двор, от всеки мегдан на

София. Нито един гръб. Никакво високо здание не спираше волния поглед. При това зъбчатите,

криви и тесни улици водеха като че ли всички направо на север.

Картината бе още по-прелестна на юг – към възпятата и толкова много обикната от Ив. Вазова и

Ал. Константинова Витоша. Тогава за народа Витоша бе неизвестна, чужда. Познаваха я само

копривщенските сувадчии *1+, които я спохождаха, за да установят пасищата за рогатия едър и

дребен добитък по нея.

Тогавашните софиянци не отиваха даже до Драгалевци и до Бояна. Всеки софиянец обаче знаеше

за Петрохан и за непроходимите лабиринти и дебри на Искъра, познаваше пътищата за Етрополе,

Златица, Пирдоп, Ихтиман, Мургаш и по-нататък за будното Средногорие, което изглежда за

София даде първия контингент от интелигентни мъже, първите търговци и занаятчии на новата

българска столица. Петрохан бе, освен това, единственият най-оживен път за Дунава и за Запад.

Местните софийски българи бяха твърде малко в онова време. Болшинството се съставяше от

пришелци, настанени след войната на мястото на избягалите турци и на разните други иноверци.

Македонските българи добре познаваха София от най-старо турско време. Впрочем София тогава

се числеше към северните македонски области. Тя служеше като преход от Дунава към

Македония, от Македония към днешната южнобългарска Тракийска низина.

Тракийците, макар и да се яувствуваха много далече от София, спохождаха я често.

Благоприятствуваха им за това сравнително удобните съобщителни средства, останали още от

турския режим. Българският Север, Надбалканието и Придунавието отначало познаваха новата

българска столица само по име. Който случайно по работа или за "чин" преваляше Петрохан и

дойдеше тук, само при редки случаи предпочиташе столицата пред провинцията, Моя скромност,

живяла години наред преди Освобождението като учителка в Шумен, скоро почувствувах скуката

в избраницата на българския народ и на българската държава още през първите месеци от

пребиваването си и копнеех отново да ида в провинцията, която тогава съвсем не бе за нас

затънтената провинция, както се изразяваме сега.

Очаквах само удобния случай.

И той скоро се представи.

При това поразклатеното ми здраве налагаше, макар и временно, да напусна софийския юлски

задух.

Етрополчанинът, известният още тогава столичен адвокат Илия Вълчев и познатият стар съдия

Христо Павлов ме сближиха с едно отлично етрополско семейство, името на което за голямо

съжаление съм забравила. Спомням си, че бяха близки роднини на Вълчева, и мъжът, и жената

бяха дошли по работа в София, по някакви наследствени дела.

Това семейство бе взело грижата да ме настани за през лятото в Етрополе, което оттогава се

славеше като красив и здравословен балкански летовищен кът за почивка и поправка.

Нямаше какво да се мисли много. Напред към Балкана, към недрата на гордия Балкан!

Чувствувах се щастлива, че отново отивам в провинцията.

Софийският прах, някои суровости на околната среда и "очиновничаването" на града ми бяха

противни. Те ми помогнаха бързо да взема решението си. Преди да съм още тръгнала, аз се

радвах като дете, че пак ще видя българските чардаци на един тих и трудолюбив провинциален

градец, че пак ще се радвам на хубавата природа, на горите, на кристалните води, на планинските

потоци, а най-вече и преди всичко – на обилната и богата с простота душа на българина, така

рядка тука, в София, и тогава, преди повече от петдесет години, и днес!

Моята радост бе толкова по-голяма, че от дома на Христо Павлови към мен се бе привързало едно

будно и мило чернооко, мургаво девойче, родом някъде откъм източномакедонските планини,

откъм неврокопските села, което момиче с плач и ридания, закрепило се здраво към полите ми,

молеше да го не оставям в София, да го взема със себе си, където и да ида по света

Мило бедно дете!

И аз реших веднага.

Взех го на път за Етрополе със себе си. От тоя момент то стана неразделната ми съпътница през

дълги иодини в моя живот.

По-късно то завърши гимназията с отличие при мене, обикна децата ми, привърза се към тях, а

отсетне стана отлична, родолюбива и умна учителка – Мария Желязкова, сега г-жа Гюрчева.

На път за Етрополе потеглихме аз, моята малка вярна съпътница Мария и етрополското семейство,

в тъмни зори, с файтон. Пътят водеше през Арабаконак за Орхание, което по онова време носеше

някакво друго име. В Орхание ни посрещна околийският началник Фингов, познат на Христо

Павлов. Посрещна ни заедно с младата си булка и ни гости царски. Въпреки усилията му обаче,

той не можа да ни намери на другия ден превозно средство от Орхание за Етрополе: софийските

файтонджии и орханийските притежатели на брички поддържаха движението само дотук.

За Етрополе нямаше редовно шосе, а някакви неравни и стръмни пътеки, преминавани

обикновено със селска кола с кон или пешком.

Тази възможност, макар и да ужаси моите съпътници ми се доста понрави. Но аз имах със себе си

ед.но дете и трябваше да пазя него, ако не себе си. Наех се тези няколко часа път от Орхание до

Етрополе да премина на кон, условен от група селяни, които пътуваха в същата посока, по която

трябваше да се отправим с малката Мария. По ония години никой не бе така придирчив, не

търсеше непременно всички удобства в живота, както сега. Още по-малко това можеше да прави

една учителка.

Отивайки на почивка в Етрополе, аз вече чувствувах оттука, че обиквам дивната му природа,

росните му поляни и кичестите му околовръстни гори и че може би ще остана да учителствувам

там.

Потъналите в зеленина дворища, сгушените един до други червени покриви на приютеното в

полите на Балкана градче съгледахме за пръв път от превалящата към него височинка.

Дивните и росни зеленини, омайните багри на още свежите под това горещо слънце горски и

полски цветя, бяха за мене нещо необикновено привлекателни. Дете на далечния Дрим, спомнях

си за моето детство, за кристалните води на родната река, за нависналите над нея главички на

белите люляци, за алените божури на родителската ми къша и се чувствувах най-щастливия човек

на света.

Настаних се на квартира в семейството Арнаудови.

Личи по всичко – старинна богата къща. При входа – високи дувари. В средата – хубава, вита с

разни шарби порта.

Вътре е земен рай.

Дълбока овощна и зеленчукова градина. Далече някъде, в дъното, лъкатуши малко пенливо

поточе. Край витата стълба – отбор цветя и нависнали рози, рози. До сайванта – гъста сенчеста

лоза.

Хубав, благат край, мислех си аз. Каква голяма разлика с нечистата, разхвърлена, пуста и

парцалива София, прибрала в недружелюбните си и кални прегръдки отбора на българския народ,

но все така без сърце, без простор, без душа!

Качихме се по витата стълба, влязохме в широка, светла и приветлива стая и заживяхме живота на

мирната и трудолюбива българска провинция – всичкото за тогавашния български живот.

Изгубеното за сегашния ненаситен, миражен живот.

Дните провървяха един след други, бърже и незабелязано. Росните поляни, околните падини,

един манастир в околностите, една старинна кула, няколкото приятелки, една от които отсетне

стана моя ученичка – Мария Пекова – това бяха обектите на моето начално пребиваване в този

тих, трудолюбив, трезв балкански край от нашите просторни български земи.

Кулата на Етрополе, тя ми навяваше много от онова, що бях запомнила от учебниците за

рицарското Средновековие. И често се питах отгде това име Етрополе (Етрополис) за малката

паланка, притисната от вси страни в недрата на тоя безкраен лабиринт от възвишения.

В Етрополе заварих стария наш педагог, отсетне директор и екзархийски училищен инспектор,

Атанас Наумов Високополски.

Той бе главен учител на мъжкото училище и току-що бе се прибрал от София, за да подготви

работите за започване на новата учебна година. Научил, казваше ми той, че от София щели да ми

предоставят да уредя девическото училище в града, което и наистина стана, обаче само след като

се убедих, че мога да бъда полезна и аз със слабите си сили на тоя буден и мил край, а най-вече на

толкова преданите по онова време, и жадни да се учат етрополски моми.

През края на септември 1880 година отделихме едно мъжко и едно женско класно училище.

Взех да преподавам история, български език, география, пък и за кратко време – и естествена

история и аритметика! Безспорно, едно претрупване с работа, възможно поради пълната липса на

учителки за девическите класове само за ония години. При това никой не искаше да чуе още за

учителка и за девически класове.

Имахме доста възрастни момичета, някои от тях самоуки, други посещавали по-рано курсовете на

мъжкото класно училище, в което освен Наумова бяха и учителите Стойчев или Стайчев,

позабравила съм, и Пеев – зет на Илия Вълчев.

Училищните старци-настоятели бяха почтени хора и хора с тежест пред етрополци.

Поради това, че етрополският край тогава бе богат край, стопанството цъфтеше, изобилието бе

ханаанско, гостоприемството безкрайно. Ние, дошлите отвън учители, се радвахме особено, като

виждахме румените засмени и бодри лица на нашите ученички. Бяхме постоянно в средата им,

живеехме за тях, учехме ги да обикнат науката, молехме се с тях в утринните и вечерни молитви.

Всички етрополски наши ученички бяха остроумни. В същото време те бяха кротки, добродушни

деца. Най-доволни, вън от класа, се чувствуваха всред майката природа и в храма пред лицето на

Всевишния. Красотата на околния мир бе подхранила в невинните им души склонност към

божественото.

Със сълзи се обливат старческите ми очи, като си спомня за онзи благат мир на нашите български

просветени девици, за онази здрава подготовка, която те, макар и по-прости в сравнение със

сегашния по-учен свят, имаха и като майки, и като бъдещи ръководителки на народа ни. Ние това

почувствувахме най-вече в тоя малък балкански градец през зимата, във вечерните училища,

които устроихме и в които често се събираха дошли далече от околните села да се учат и майки с

възрастни деца.

Така премина една цяла учебна година всред чедата на Балкана.

След Великден на 1881 година моята отсетне вярна дружка в живота – малката Мария,

почувствувала се вече доста силна в четмо и писмо, често ми напомняше, че учебната година

привършва и че идва време да видим и родните македонски поля и гори, за които й тъй често

приказвах.

Но и този път това остана само една мечта, както бе мечта за мене в 1874 година, когато от

Цариград преднамервах да замина с майка си за Солун и Охрид, а се намерих в Шумен.

Така отново дойде горещият юни и от София, вместо към Бяло море и към родния край, съдбата

ме отведе отново на север – този път, по настояване на Х. Тишев от Министерството на

просвещението, в Свищов край Дунава. Неведнъж Тишев и Царачинска ми писаха да оставя добри

заместници в Етрополе и да приема предлаганите ми места в класните девически училища в

София или в Свищов.

Лично аз най-вече бях склонна да се върна в Шумен, но съдбата, а може би и нуждите на

просветното дело в областта на девическото образование, ме отведоха другаде.

Бележки

1. Сувадчия (тур. ез.) - търговец на добитък (който държи добитъка за угияване).

Една година в Свищов

(Публикувано в: Мир, 37, No 9446, 31 декември 1931, с. 3)

С Етрополе се простих мъчно. И днес, петдесет години след учителствуването ми в този хубав

градец на нашата земя, благославям часа, който ме бе отвел там, и с душевна тъга си спомням

раздялата с моите ученички етрополки.

Възстановила здравето си напълно и използувала доволно благодарна учебната година, към края

на юни 1881 год. тръгнах отново за София с моята ученичка и приятелка Мария Желязкова.

Два дни преди да потеглим, получих писмо от Екзархията, да се държа по-близо до Македония.

Писмото бе подписано от Методий Кусевич *1+, който по ония години след Негово Блаженство

Йосифа бе първият човек от ръководните църковно-училищни среди в Цариград.

Това писмо не ме изненада, защото Георги Тишев ме бе вече предизвестил от София, че Кусевич

се бил обърнал и към него. Методий Кусевич изискал Тишев да му съобщи, в качеството си на

ръководител в Министерството на просвещението, кои македонки-българки би препоръчал на

Екзархията за учителки в Солун. Кусевича познавах още от цариградските години и това, види се,

го бе накарало да приложи към официалното писмо и няколко редове, с които настоятелно и

лично моли да замина, ако се може, направо за Солун.

По онова време с обилни сърца и с радост отивахме там дето ни зовеше скромна просветна

дейност. Крайно време бе и девическото образование да бъде поставено на по-здрави начала.

Ние не бяхме виновати че тогава ни канеха и ни молеха да приемем предлаганите учителски

места. Във всеки случай мярката не бе лична. Гледаше се да бъдат задоволени неотложно

належащи училищни нужди.

Бедните добри учители и учителки днес! Сърцето се свива на нас, старите предшественици, като

слуша ме и като виждаме как може би без ничия зла воля са подхвърляни на мъчнотиите и на

безчет затруднения от новия ни обществен и държавен живот. Виноват е духът и неудържимият

стремеж на българския народ към наука! Нека не забравяме това. Нашето племе е даровито. Иска

да стигне повече от това, що е имало в миналото. Трябва да му го дадем.

За София пътувахме почти всички етрополски учители. Добрев, Наумов Високополски, Щърбанов,

Стойчев, някои от тях със семействата си, и други две етрополски семейства, Мария и моя

скромност. Цял керван!

Опрашени от дългия и уморителен нът, ние стигнахме в София някъде край "Св. Неделя" всред

познатата от по-рано еврейска махала, и оттука се разотидохме.

Първата ми работа в София бе да видя Георги Тишев, в кабинета на когото ми бе представен един

стар учител, ако се не лъжа, на име Петър Ангелов, родом от Свищов.

Старият учител погали по главата малката Мария, която навсякъде идваше с мене, и се обърна,

също като добър познат, с молбата непременно да се съглася да ида като учителка в Свищов. Той

бил там отдавна учител в мъжкото класно училище. Условията налагали да отворят нови класове и

в девическото училище, затова дошел да иска от Министерството да препоръча на свищовчани

учителка.

Към увещанията на Петър Ангелов се присъедини и самият Георги Тишев, комуто показах писмото

на Методий Кусевича от Цариград. Тишев потвърди, че знае за предложението на Екзархията от

Цариград да се положат грижи и за девическото образование в македонските земи, останали след

Берлинския конгрес в пределите на Европейска Турция, но че щяло да бъде по-добре да се

"притечем на помощ на свищовчани", че след това, като стане по-сигурно отиването за Солун, ще

ида и на Юг.

Така и стана.

Вместо очакваните Солун и Бяло море след две седмици, всред пълно лято още, без дълги

престоявания в София, аз и малката Мария се намерихме край тихи, бели Дунава.

Дунав! Добре познавах тая голяма българска река от по-рано. Но тука, пред Свищов, тя ми се видя

така омайна.

Пристигнахме привечер, при залез слънце. Насрещните тъмнозелени и сиви румънски шубраци,

пространната линия на безкрайните полета ми напомни много руските пейзажи от околностите на

Киев с голямата река Днепър. Разликата се състоеше в това, че там, в Русия, и отвъд и отсам

Днепър, бе всичко руско, а тука, при Дунава, погледът се спираше от някаква мислена стена, на

която с големи букви бе написано "Влашко".

Настаниха ни веднага на квартира в Горната махала. Семейството, не зная дали не съм го

забравила, но чини ми се, се казваше Баеви или Боеви – майка вдовица и дъщеря за училище,

която веднага се сприятели с малката Мария.

Каква разлика с тогавашна прашна София, и в улиците и в зданията, и в хората. Може би наивно,

но тогава чудила съм се защо София, а не Свищов е столицата. Навсякъде чисто, навсякъде

прибрано. Хората спретнати, грижливи, добре облечени.

Правеха ми впечатление старите мъже и старите жени. Мъжете, облечени в някакви дълги

кожухчета и с някакви дълги палта над панталоните. Вижда се, хората са тука умни, с чисти лица.

Жените имат гладки, едва ли не царски прически, добри обноски, и една малка нотка на

прекаленост в обноските, която отначало не разбрах, отсетне обаче добре разбрах, че бе присъща

на тия, които смятат себе си от "болярски" колена.

А училището? Копнеех да видя училището, макар да имаше още дълго време до започване на

занятията. Самите свищовци сториха ми се като хора с особена преданост към делото на обучение

на българската девица.

Не съм се лъгала.

Още на следния ден в училището намерих събрано почти цялото учителско тяло. Съвещаваха се за

откриването на учебната година, за предстоящите преподавания, за програмите.

Казала съм и на друго място, тогава Министерството на просвещението в София бе само прост

отправител. То наистина напътствуваше учителите где могат да бъдат полезни. Но то обикновено

нито назначаваше, нито се бъркаше в работата на провинцията. В провинцията училищните

настоятелства и самите учители бяха отговорните за всичко. За нашите тогавашни разбирания

лошо би било да е, както е сега: всичко държавата, навсякъде държавата. Тежестта се поемаше и

непосредствено от народа.

Видни настоятели тогава в Свищов бяха Петко Бакърджиев, Добрев, по име не помня кой, а видни

и будни граждани, които се интересуваха от училищното дело и го помагаха материално, имаше

много. От тях запомнила съм Хаджиденкови, д-р Павлович, Йоневи, Паница.

Учителството бе почитано и от гражданството, и от водителите му. От учителите и учителките,

които бяха с мен в класното девическо училище, си спомням за Сплитек, чех по произход, добър

математик, току-що дошъвл от Чешко; също спомням си за Цветков и за други, на които съм

позабравила имената.

Девическите класове ръководех с Камилла Валковска, полякиня, отсетне – г-жа Сплитек.

Валковска бе способна учителка. Тя скоро научи езика ни и затова и за мен стана по-лесно в

преподаванията. Взех, както винаги, история, география, български език, а естествознание,

аритметика останаха за Валковска. За пръв път тука въведохме преподаването на повече чужди

езици, и то – от българи; аз преподавах руски и френски в свободни и незадължителни, но добре

посещавани часове. Колежката Валковска имаше другите модерни езици.

Ученичките ми бяха все отбор добре възпитани и интелигентни девици, по-малко от Горната

махала, повечето от Долната махала. Правеше впечатление жаргона на децата от Долната махала

– те приказваха някак проточено и сменяваха щ-то с някакъв друг звук.

Скоро след започване на училищните занятия животът и тука протече бърже и плавно. Имаше и

приятни моменти на добра дружба с видни свищовски семейства. Най-вече обичах да ходя у

Хаджиденкови. Оттогава до днес една от най-добрите ми приятелки остана Кица Хаджиденкова,

сестра на недавна починалия наш отличен стар гимназиален учител Цветан Радославов.

Окръжен управител бе Тодор Джебаров, бившият мой колега учител в Шумен отпреди

Освобождението.

Защо Джебаров бе напуснал учителството, не зная. Зная само, че още оттогава всред нашата

интелигенпия се бе създало течение – всички трябвало – не трябвало, да тичат и стават

чиновници; много учители тогава и следните години преминаха в администрацията. То се смяташе

нещо като гордост за тях. Оттогава именно датира увеличаващият се наплив и към София; оттогава

започнаха да заминават да се настаняват в София по-видните наши просветени хора. София ги

привличаше и прибираше на цели групи.

Доколкото я познавах още по онова време, София бе започнала да става чиновнически град, в

противоположност на Свищов, в който търговията тогава цъфтеше с пълна пара.

И чудно, за пръв път след руските години, тука, в Свищов, почувствувах как и у нас, в България,

започват по-висши духовни интереси, не само в училището, но и в средата на някои будни

семейства.

И сега виждам пред себе си Алеко Константиновия баща сладкодумно да приказва с учителите за

своето момче, за грижата да го издигне.

Семействата на Шишманови, Данаилови, Хаджиденкови и др. бяха отворени за руските

възпитаници. Покойният професор Иван Шишманов, един от най-ярките почитатели на моя баща

Димитър Миладинов, тогава бе още юноша, едва завършил образованието си в чужбина. Той

идваше от време на време от София, дето бе на държавна работа, ако паметта ме не лъже – в

Министерството на народното просвещение. Данаилови имаха свой син, както някои свищовски

семейства, на учение в Русия.

Други свищовски семейства изпращаха синовете си на учение във Виена и с това може да се

сметне, че те се явяват като първи пионери на западнячеството у нас в противовес на дълго след

това преобладаващото руско културно влияние, в духа на което бяхме възпитани почти всички

тогавашни учители.

Всичко, туй на мене, която познавах тогавашна България нашир и надлъж, ми правеше добро

впечатление, и това ми впечатление туряше Свищов в много отношения, не по-малко и по

отношение повдигнатата му материална култура, доста високо.

Тези обстоятелства улесняваха училищната работа и учителското тяло.

Нашата дейност в девическото класно училище бе и по-скромна, и по-ограничена. Но ние знаехме

едно, че се удаде да положим добри старания за възпитанието и учението на десетки наши

ученички и в Свищов.

Отсетне, дълго след учителствуването ми в Солунската девическа гимназия, Паяков, като директор

на Солунската мъжка гимназия, живящ дълго време в Свищов, преди да стане министър на

финансите, неведнъж е засвидетелствувал ред мили спомени от свищовското ми учителствувапе,

разказвани му от негови близки. И сега, толкова години по-късно, свободно мога да кажа, че това

се дължеше повече на нежността и вниманието, с които свищовки ни посрещаха в училището,

отколкото на нас самите.

Ние бяхме дошли при тях, защото ни бяха изпратили да ги учим. И ги учехме, както учехме децата

на всички тогавашни добри българи в други градове.

В Свищов особено много ми се нравеше инициативата на тогавашните учители да се срещат често

и да беседват по училищни въпроси с учители от близките на Свищов паланки и села.

Това общуване бе цяла благодат, нещо като днешните учителски конгреси. Личният контакт

ободряваше всички ни, опресняваше силите ни. Чрез тия "конгреси" ние узнавахме напредъка на

училищното дело и в най-затънтените села. Лошо бе само едно. Оттогава още с разговорите в тия

срещи се отразяваха някои малки или по-големи амбиции и идващото с бързи крачки

опартизаняване на българския живот.

Недовършила още учебните занятия в Свищов, една година след учителствуването ми в Етрополе,

получих второ, този път дълго писмо на Методий Кусевнча от Цариград, да не отказвам да тръгна

незабавно за Солун. В първото си писмо протосингелът на Екзархията Кусевич ми обясняваше, че

Негово Блаженство Иосиф I е в София и че той ще настоява пред Министерството на

просвещението в София българите, учители от македонските области, да не отказват съдействието

си на Екзархията.

Със Свищов се простих пак привечер, както когато пристигнах за пръв път. Моята малка приятелка

Мария бе вече станала доста възрастна и умна. Въпреки отличните завързани приятелства в

Свишов тя също чувствуваше, че ни предстои да пътуваме отново и че дългът ни зове другаде.

Качихме се на парахода за Русе, а оттам – по каспичанската линия – направо за Варна. Тука, във

Варна, бяхме посрешнати от Даскалов, тогавашен руски дипломатически агент в тоя град. С нас

пътуваха Живков, директорът на скопското педагогическо училище, и Карайовов, директор на

битолската гимназия. Всичките бяха повикани и новоназначени учители.

Моят път бе през Цариград за Солун – девическото класно училище, което трябваше да стане

девическа гимназия.

Бележки

1. Архимандрит Методий Кусевич (Тодор Йовчев Кусев) (1838 - Прилеп; 1922 - София) по това време е

протосингел на Българската екзархия (1881-1886). Допринася много за уреждането и процъфтяването на

българските училища и църкви в Македония и Одринско. Един от участниците в Църковния народен събор

през 1871 г. за учредяване на Българската екзархия. По-късно е избран за протосингле на Пловдивската

митриполия (до 1880 г.). След завършванр на Киевската духовна семинария и на Духовната академия в

Петербург (1886-1892) е ректор на българската семинария в Цариград. От 1894 г. е ръкоположен за велешки

епископ и избран за управляващ Старозагорската епархия. От 1896 г. е утвърден за старозагорски

митрополит.

1881 година в Свищов

(Препечатано в: Мир, 38, No 9485, 20 февруари 1932, с. 3, с незначителни редакционни поправки и

допълнения)

По повод преждеозначените ми бележки за Свищов отличната ми приятелка Кица Хаджиденкова,

сестрата на незабравимия Цветан Радославов, ми отправи сърдечно писмо, в което напомня

някои наистина твърде важни моменти от учебното дело в родния й град Свищов.

Сърдечно благодаря на добрата ми приятелка от младини.

Преди повече от петдесет години тя, като будна свищовска гражданка, и моя скромност като

учителка, често размишлявахме и със слабите ни сили все отмалко спомогнахме да съдействуваме

за развитието на женското образование и в тоя издигнат и просветен тогава център на България и

на българските земи.

Моята приятелка с право ми припомня в писмото, че и преди Освобождението на България в

Свищов имало класове за образование и възпитание на девици и че в тия класове са били

преподавани модерни езици.

Трябва веднага да кажа, че тоя факт бе добре известен и на мене, не само от онова, което бях

чувала да се говори по ония времена, но и от това, което в най-ново време бях чела и аз в

"Приноса към историята на гр. Свищов", написан от протоиерей Стефан Ганчев. В същото време

трябва да отбележа, че в женското училище при църквата "Св. Илия", а и в по-късно

поддържаните класни занятия, нещо десетина години преди отиването ми в Свищов,

преподаванията на някои чужди езици ту са били започвани, ту са били прекъсвани, наспроти това

дали изпращаните в Свищов учители, които са имали снециалното предназначение да преподават

прагматическите и повествователни предмети, са познавали и по някой чужд език, за да образуват

специален курс по него.

Според думите на стария свищовски учител Петър Ангелов, който заедно с Георги Тишев – на

служба в Министерството на просвещението, ме подкани да замина от София за Свищов,

девическото класно образование в тоя град, както впрочем и девическото класно образование в

много тогавашни наши градове, не бе още напълно установено по изисканите и по предписваните

от министерството напътствия като класно, т. е. като начинаваще средно.

Това безспорно се дължеше на особените, не съвсем благоприятни условия, в които се намираха

както учителските сили, поради недостиг на персонал, така и ученическият контингент, изпращан

от народните училища, поради своята неподготвеност.

Така, спомням си от учителската ми практика отпреди Освобождението, че "либерални" родители

винаги твърдо настояваха пред учителите момичетата им да учат по-висока наука, за каквато се

смяташе тогава класната, отговаряща само по име на сегашната прогимназнална, а в

действителност, наспроти метода на преподаванията и наспроти постиженията си, стоеше над

нея, разбира се, само за добре наредените класни училища. Там нямаше специални девически

класни училища. Понякога даже такива родители се съгласяваха, щото дъщерите им да се учат в

мъжките класни училища. А понякога, по желание на училищните настоятелства и на самото

учителство, бяха образувани отделни девически класове, посещавани само от по няколко

момичета, какъвто бе случаят например в Шумен през 1874 – 1875 учебна година. Това добро

начало по-късно и в Шумен, и в други градове, постави основите на бъдещите девически гимназии

в страната.

Моята приятелка Кица Хаджиденкова ми напомня още, че е имало случаи преди 1878 година, при

които някои момичета в Свищов на интелигентни семейства са завършвали трети клас даже на

единадесетата си годишна възраст, а след това са отивали в чужбина доста добре подготвени,

напр. по френски език, за който в Свищов са имали учител, Стефан Попов.

Видно е значи колко е било уместно желанието на централната училищна власт от София да се

пристъпи към едно подреждане и към правилни отношения в обучението на ученичките, т. е. да

се даде всичко, което тогава можеше да бъде дадено в училищната класна стая. Но тая система на

обучение, според скромното ми мнение, в пълния си разцвет и в пълната си приложност идва

едва по-късно, след Освобождението. Така се обяснява и обстоятелството, че по време на

учителствуването ми в Свищов, значи няколко години по-късно от епохата преди

Освобождението, ред обстоятелства са ни заставяли да имаме само два девически класа.

И наистина, през мое време в класното училище за девици имахме и по-възрастни деца и по-

тежки преподавания и, чини ми се, една твърда и наложена от нуждите системна работа. Ние

например и в Свищов имахме развити деца на интелигентни семейства, които деца чувствувах, че

са за по-горни класове, каквито още нямахме и каквито бидоха открити отсетне, когато тези деца

вече бяха завършили курса на класното девическо училище.

За епохата, която ни предхождаше, мъчно може да се говори, че е носила в себе си едно системно

подредено, добре замислено девическо класно образование, да кажем, по типа на руското от

ония години. Според както съм запомнила, що се отнася до преподаването на езиците – това мога

да кажа поне за немски, френски и руски езици, които познавам, струва ми се, добре – то у нас в

оная епоха закрепваше само паралелно с повишеното съзнание на ученици и ученички към всички

други предмети и с осъзнатата от родителите нужда децата им да владеят и чужди езици.

Отделните щастливи случаи, при които добре развити по отношение на познанието и добре

подготвени по отношение на езиците дена, ни улесняваха, но в училището бяха рядкост даже за

Свищов.

Оттам идваха и предписанията, които ни бяха изпращани от Министерството на просвещението,

да бъдем твърде внимателни в съдействието си за закрепване на образованието в девическите

класни училища от първите години след Освобождението на страната. По повод беглите ми

бележки за състоянието на учебното дело в Свищов преди петдесет години, както си го аз

спомням, освен така приятелското и така нейното писмо на Кица Хаджиденкова, което ми достави

истинска наслада, във в. "Мир", брой 9453, прочетох едно кратко пояснение на мен непознатия

Иван Д. Иванов по всяка вероятност – свищовец от нашата най-стара генерация, който любезно ми

напомня, че бащата на Алеко Константннов през описваните от мен въпросни далечни години не е

ходил със старинно кожухче, а бил облечен по европейски и пушел ие с чибук, а направо цигари;

че това могли са да бъдат навярно други стари първенци на Свищов, като например дядо Коста

Желязков, баща на бившия министър Желязкович, и пр.

Може би, казвам си, паметта да ми е изневерила след преминали толкова много години оттогава,

тол кова повече, че се касае за иначе дребни външни страни на тогавашния интересен живот на

една отиваща си стара генерация с привичките й, с достойнствата и недостатъците й.

Но ето че и днес още смятам, че добре си спомням как един ранен следобяд с моята колежка

Валковска бяхме тръгнали към така наречената тогава "гръцка махала", някъде край градския парк

или недалече от него, и бяхме попаднали в тясна уличка с хубави стари къщи, с високи дувари и с

още по-хубави градинки и асми и че под една от тези лози-асми, както съм го описала, с наметнат

кожух, сварихме Алеко Константиновия баща Иваница Хаджиконстантинов, толкова добре познат

тогава на учителството, което той почиташе и обичаше. Това странно облекло ми бе известно от

много други градове на общирните български земи. За някои места то се състоеше от копринена

антерия, носена над панталоните, или пък от беневреци, с широк цветен пояс, от един хубав

нагръдник с някакви болярски черти на гърдите, а над всичко – дълъг кожух, приличен на ония

кожуси, които съм виждала като горно облекло в изобразените фигури на разни ктитори по

стените на наши стари църкви и манастири, строени от турската и навярно преди турската епоха.

Когато и сега, попаднала в някоя от старинните къщи, ми се случи да видя ликове на наши знатни

мъже от ония времена в тая носия, неволно си спомням епохата от 60-те години на миналия век

преди Освобождението, за Шумен, за Русе, за Солун, за Цариград и Свищов, навсякъде бе почти

еднакво, пречупваше се, отиваше си старото, със своите особени нрави, обичаи, костюми, за да

отстъпи място на новото, на днешното.

Въпросната носия се носеше с особена ревност от по-издигнатите и по-състоятелни граждани.

Навиците на далечното минало, с тогавашния вкус, често се налагаха и на "поевропейчените

свищовци", както обичаха тогава да се наричат родителите на добрите и трудолюбиви ученици и

ученички, научили от бащите си тогава, когато Свищов не бе още изпаднал, както по-късно, а

цъфтеше и напредваше, да ценят миналото на народа си.

Свищов - Цариград - Солун

(Поместено в: Мир, 38, No 9669, 1 октомври 1932, с. 4)

На път от Свищов през Варна ние, една малка група учителки и учители, повечето руски

възпитаници, измежду им Живков и Карайовов, пристигвахме с параход в Цариград. На кея пред

Галата, през първите дни на август 1882, бяхме посрещнати от добри цариградски българи,

познати и сродници на някои от нас.

Не бях идвала в Цариград от 1874 годииа. Интересувах се много да науча колкото се може по-

скоро какви преобразования бяха станали през това дълго време в столицата на тогавашната

Отоманска империя, от която току-що бяха откъснати Северна България и Източна Румелия.

За нас, скромните учители от Подунавието, отблизо преживели ужасите на Руско-турската война и

трепетите на Освобождението, носещи в гърдите си и буйния подем на народната душа от

освободените области, и тежките разочарования на угнетените чада на българския народ,

останали вън от пределите на освободеното отечество, отиването в Цариград, след всички

преминали големи събития, бе истинско поклонение пред всебългарска светиня, останала

единствена от толкова загаснали идеали още да представлява мъките и радостите на

всебългарските земи, освободени и неосвободени, от Охрид до Тулча и от Видин до Бяло море.

За всичко това Цариград блесна в очите ни като нов Прометеев огън.

От първия ден съдбата отреди на мене и на моята малка привързана Мария Желязкова да

попаднем на квартира в почтено гръцко семейство, недалече от Шишли. Това цариградско гръцко

семейство ни бе препоръчано от свищовци.

Тука, при доста богата обстановка, аз и моята предана съпътница в живота Желязкова останахме

да си починем от дългия и уморителен път Свищов – Русе – Варна – Цариград. Специално за мене

близостта на Екзархията даде възможност веднага да се заема с работата, която ми предстоеше.

От видните цариградски българи на 1874 година не бе останал почти никой. Всички, кажи, се бяха

прибрали в освободените части на Отечеството, а някои македонски българи, след като взели

живо участие в църковните борби от Възраждането, бяха образували нови подцентрища за

просветна и за църковно-училищна дейност в Солун, в Скопие, в Битоля, в Охрид. След Руско-

турската война ги нямаше вече в Цариград в по-раншните размери. Богатството на македонските

градове, неизчерпаемите материални и духовни извори, спомените от борбите на първите

пионери на нашата българска книга, от Пейчиновича до пряснопаметния ми баща Димитър

Миладинов, въздействуваха обилно и благотворно върху развитието на по-нататъшната

просветителна дейност на целия български народ, останал, след разочарованията от Берлинския

договор, да живее в пределите на Европейска Турция, от албанските планини до Одрин и от Солун

до стените на Цариград.

Този нов път и този нов подем се чувствуваше тука, в Цариград, въпреки разпокъсването на

българското народно тяло.

Тогава Негово Блаженство покойният български екзарх бе на лечение в Европа. Заместваше го

протосингелът на Екзархията Методий Кусевич от Прилеп, известният отсетне старозагорски

митрополит - същият, който ми бе на два пъти писмено напомнил за дълга ми да продължа

скромната си просветна дейност в областта на девическото образование в останалите под турска

власт български земи в Македония. Тука срещнах малкото учители и учителки, дошли от далечни

места да обсъждат заедно с представители на Екзархията нуждата от откриване на нови класове в

класните училища на Македония и Тракия и да дойдат насреща на непрекъснатите настоявания от

страна на жителите на всички кътове на българските земи, останали под турска власт, да видят по-

скоро желаните си учители.

Запомнила съм, че освен моите съпътници от Варна на тая импровизирана учителска

конференция бяха Стателови, мъж и жена, възпитаници на Москва, които отсетне ми станаха

колеги в Солунската гимназия.

Методий Кусевич, ръководител на "конференцията", ни показваше купища писма от български

първенци на Охрид, Воден, Сяр, Драма, на цъфтящите вардарски градове Скопие, Велес, Щип, на

Струмица, на някои големи села на Стружко и Дебърско, с които настоятелно се искаше да се

изпратят учители, за издръжката на които се наемаха сами. "Учители, дайте ни учители да учат

децата ни на родно писмо и род на наука." Този бе общият повик от всички страни на тогавашна

Европейска Турция.

А учителите тогава бяха най-рядката народна сила!

Кажете какво да правим, казваше Методий Кусевич на малцината учители, дошли на свои

средства в Цариград да обмислят плана на една грамадна, "комай не по силите им" задача. Тогава

нямаше сегашното, да се стои и да се чака благоволението на големци за длъжност по цели

седмици и месеци пред вратите на министерствата. Това би било срамно, недостойно и за

учителите, и за големците. Просторът за работа бе голям и благодатен. Всеки, и най-малкият, се

чувствуваше горд, че твори сам, а не му налагат отгоре. Личната иницатива бе благородна и

морално богато възнаграждавана. Ние всички, може би само случайни "избраници" на народа,

знаехме, че пред нас и пред този същия народ се откриваха широки простори, истински,

действителни простори за работа в областта на преобразованието и издигането на неутолимия

български дух, закърмен с идеите на Възраждането, намерил толкова богата и благоприятна

почва в средата на тогавашната българска действителност.

Да знаят младите поколения от нашата учителска колегия колко е, даже за нашите немощни

старчески сили, тясно сега при сегашната действителност! Колко ни става мъчно, че натясно се

душат едни с други благородни усилия и възвишени идеали и копнежи! Искате ли примери? На,

онзи ден народен представител, чини ми се, в реч някаква казал, че България, че сегашна малка

България, толкова тясна за народиите пориви, била "по географски причини орисана от съдбата да

бъде поделена на затворени, всяка за себе си, провинции, ето Балканът, който я делял на две, ето

самотното Софийско поле, ето Македонския лабиринт" и пр., и пр. Оттам, провиква се негова

милост, идвало разцеплението народно! А всъщност кой не може да отговори на негова милост,

че ние едно време даже се возехме почти само с биволски кола и на талиги и все пак лесно

минавахме и Балкана, и Рила, и Родопите, и Кожух, и Бигла, и ги смятахме български планини,

които обединяват, а не разделят и не разединяват българския народ! И като ги лесно

преминавахме, обичахме ги – ние, обикновените учители, деца на разните български провинции,

и точно затова се взаимно уважавахме. Обичаше ни и простият народ, търсеше ни и ни посрещаше

с отворени обятия от всички провинции. Ами сега нали подобно на Швейцария, скандинавските

страни, Шотландия, които са също поделени на области чрез урви и пропасти, имаме железници,

автомобили, аероплани, които повече от нашите едновремешни волски кола ни свързват в едно

отечество!

Тогава, преди петдесет години, от Цариград шепата неопитни, може би и недоучени учители само

така можеха да гледат и на освободените, и на неосвободените части от обширните български

земи с очите на общ духовен копнеж, който крепи и ободрява и който подучва народа как да

стане силен и способен да гради пътища и железници и всички други способи за добруване

народно!

Въоръжени с този дух на народа, ободрени от стотиците писма и позиви от всички български

земи, останали неосвободени, моите малобройни тогавашни колеги и колежки тръгнаха още в

следните дни, всеки за местоназначението си – от Одрин и Неврокоп до Дебър и Тетово, Костур и

Воден.

Моя скромност остана последна в Цариград поради една неприятност, която имах с турските

митничари при пристигането си. Още при слизане от парахода се бяха добрали до моята малка

библиотечка и по-специално до два тома френски текст с илюстрации от руско турската война.

Обръщаха ги, викаха ме, заплашваха и най-сетне, под давление на Екзархията, освободиха не

само библиотечката ми, но за мое голямо учудване и въпросните два тома. Помогна за това и

препоръчаното ми от Свищов гръцко семейство, в дома на което живеех и което се казваше

Апостолидес, бездруго – от български произход.

За моя голяма изненада на тръгване от Цариград семейството Апостолидес се съгласи да взема

със себе си малката им дъщеря Панайотица, която се беше вече сприятелила с Мария Желязкова.

Както Мария Желязкова, която се бе присъединила към мене още от София, така и

царигражданката Панайотица, сега вече пътуваха с мен за българското класно училище в Солун.

От тоя ден Панайотица Апостолидес стана Апостолова, отлична моя ученица, сетне добра наша

учителка, а понастоящем – както слушам, се била настанила с челядта си тука някъде, в свободна

България.

За Солун пътувахме по море – Стателови, Мария, Панайотица и аз. Път дълъг и мъчителен за ония

времена, вземан с малките и не много сигурни гръцки търговски параходи.

На пристанището в Солун ни посрещна Петруш Шумков, стар, почтен солунски гражданин и

училищен настоятел; също председателят на Солунската църковно-училищна община Козма

Пречистански, отсетне, през много по-късни години – дебърски владика.

Тогава Пречистански бе един от най-деятелните български първенци в Солун. Практичен, жив,

пъргав, със сипаничаво лице, той имаше стойката по-скоро на някакъв болярин, отколкото на

духовник. Говореше с акцент, също както говорят всички дебърски българи.

Там бе и Божил Райнов, учител и сетне директор на мъжката гимназия, добър приятел на

Пречистански, както ми се стори още при първото запознаване, и не по-малко самостоен,

трудолюбив и народен от него.

Тогава за един директор на току-що застанала на краката си гимназия (класовете бяха само

първите два), имаше голяма работа, пък и богат простор за дейност, тъй като училищните и

обществените задължения не бяха малко.

Тези бяха първите ми познанства в Солун.

Малко дни след това Стателови и аз бяхме въведени в солунското общество.

Тук бе старият в заслужил търговец Насте Стоянов от Крушево. Тука бе моят бъдещ избраник и

съпруг, сегашният ми над осемдесетгодишен старец дядо Никола П. Алексиев от Охрид, с когото,

слава на бога, се взаимно подкрепяме и заедно се още радваме на хубавите слънчеви дни. Тук

бяха братята Иван и Тодор Хаджимишеви от Велес – руските поданици, както ги наричаха всички.

Бяха братята Йосифови от Дебър, братя Дамянови от Прилеп, братя Златареви от Кукуш, братя

Шавкулови от Прилеп, Дерменджиеви от Велес и още много други знатни солунски търговци,

имената на които не си спомням в тоя момент.

Моето първо и непосредно задължение и моята първа грижа бяха уреждането и откриването на

девическото класно училище.

В Солун дотогава временно е съществувало едно скромно първоначално българско училище, в

останало от баба Неделя, която отсетне се прибра тука, в свободна България. А преди нея

учителката Славка Държилова била открила за деца на солунски българи училище в собствении си

дом. След баба Неделя за малко време друго училище по образеца на баба Неделиното, с цел да

се дадат първоначални познания и за домакинство, е било основано до къщата на Насте Стоянов и

материално подкрепяно от самия него. Коя е била обаче учителката на това девическо училище,

не ми е известно.

При това общо положение на школското дело предстоеше непосилна работа. Сградите за

новооткритото класно девическо училище, с което трябваше да се положат основите на

развиващата се от тоя момент насетне девическа гимназия, се наеха до мъжката гимназия, в

старинната къща на Гарипи – половината за класни стаи (първоначално два класа), другата

половина за пансион.

В първо време в пансиона приехме малко ученички: Поликсени Попгеоргиева, родом от Охрид,

сега софийска жителка с многочленно семейство – Мешкови; Георгиева, която преди да дойде на

учение у нас, била ред години учителка в Струга; Василка Робева, дъщеря на видния деятел от

времето на църковните борби Никола Робев от Битоля; Донка Хадживелкова от Лерин; "моята

гъркиня" от Цариград – Панайотица Апостолова; двете сестри Пара и Екатерина Ризови,

последната отсетне съпруга на покойния министър Дим. Петков; моята внучка – Бояна

Миладинова, отсетне дългогодишна учителка; Луиза Пърличева, дъщеря на Григор Пърличев,

който малко по-късно дойде като учител в Солунската мъжка гимназия; Кипра Сарафова, сестра иа

артиста К. Сарафов; Мария Константинова Добрева, сега Левова, от Драмско; Екатерина Стрезова,

отсетне Татарчева, от Охрид; втора Мария Константинова от Серските села, отсетне дългогодишна

учителка; Елена Анастасова, също от Серско; Христина Стрезова, сестра на видния софийски

адвокат Г. Стрезов от Охрид; Стоянка Тошева от Прилеп; Екатерина Георгиева; моята малка

приятелка Мария Желязкова, която също настаних в пансиона при класното девическо училище;

Екатерина Божкова от Велес, сега съпруга на пълномощния министър Андрей Тошев.

Всички те бяха първите възпитанички и пансионерки на Солунското класно девическо училище, а

по-късно имената на повечето от тях личаха като първи образовани български учителки в

западнобългарските, македонски земи.

Родителите на всички тези будни чада на българския народ ги бяха изпратили от провинцията за

учение в Солун още с първата вест, че там се открива българско девическо класно училище с

пансион. Преподавателските сили в това първо класно девическо учнлище, което скоро

превърнахме в гимназия, първоначално бяха само две: Елена Стателова, родена Щипщанова, от

Дебърско завършила учението си в Москва, и моя скромност – нещо като главна учнтелка.

Докато пристигнат и други учителки, взех и тука моите любими предмети: история, български

език, география и модерните езици, а колежката ми – естествените науки и математика. Имахме и

една помощница за пансиона – Фания Димитрова от Охрид.

Грижите ви за пансиона и за пансионерките бяха големи. Имаше денонощна работа. Трябваше

всичко да бъде наредено по образеца на руските гимназии и пансиони, в които се бяхме учили и в

които намерихме подслон за учение и възпитание ние самите. Всичко бе организирано с оглед на

принципа на самопомощта. Работехме, шиехме, учехме, наглеждахме училищните градини, все

сами: за шиене на облеклото на пансионерките ни помагаше госпожата на солунския търговец

Матлиев, охридчанин – Деспина. Шапките си даже възпитаничките ни трябваше да съшиват сами

или поне да помагат при съшиването им.

В класното девическо училище в Солун имаше и приходящи ученички, момичета на видни

солунски граждани: Нушка Шумкова, сега Петруш Сарафова; сестрите Фания, Елена и Ванга

Йосифови; сестрите Златарови; сестрите Хаджимишеви; Гена Настева, сега Младен Панчева;

Евлалия Янкова от Дебър и ред други още ученички, имената на които не съм задържала в

паметта си досега. Всички бяха дванадесет до четиринадесет и нагоре годишни деца, рядко само

някои по-възрастни.

Спомвям си така добре за тях, защото те всички, след като по-късно привършиха класното

училище и гимназията, пръснаха се като учителки на народа по всички краища на българските

земи; повечето от тях отидоха да работят в полза на училищното дело по родните им места.

Докато бяха при нас, в Солун, те бяха умми, кротки, трудолюбиви деца. По техен собствен почин

класното училище, отсетне девическа гимназия, прие името "Благовещение". То заживя дълъг

живот – от ония години до нещастната за българския народ междубалканска война, когато през

лятото на 1913 година за един миг всички гимназии и пансиони бяха ограбени и разрушени,

богатите им библиотеки задигнати, българската книга изгорена и многохилядното българско

население в тоя хубав крайморски град биде оставено без даже едно първоначално училище.

Но оттогава до днес нито те – нашите първи ученички, нито ние – учителите им, не сме забравили

и за миг, че разстоянията от Шумен до София и Свищов, от Свищов до Цариград, Солун и Охрид не

са големи. Каквото светът да крои, животът и историята ще кажат своята дума.

Солун

Един от бойците на последните войни преди няколко време написа спомен за посещението, което

като бивш пленник от солунския лагер е направил заедно с италиански офицери в столицата на

Македония.

Съвсем погрешно нашият войн говори за солунска българска колония.

Случаят с това описание и с това означаване на живущите в Солун българи като колонисти ми дава

правото, преди още да е дошел редът, да кажа по само себе си това, което зная за българската

просветителна твърдина Солун от миналото, да избързам с добро желание да поправя някои

неволни, но съдбоносни грешки, които, за жалост често, се повтарят и от по-младите поколения

при такива описания.

По-младите са длъжни заедно с нашето най-старо поколение да знаят някои по-добри неща и

вякои истини относно състоянието, в което се е намирал нашият народ или негови отделни части в

близкото или по-далечното минало. Това е толкова по-нужно, колкото по-високо стоят ония, които

са длъжни крепко да градят бъдещето на нашия жилав и напълно жизнеспособен народ, какъвто

въпреки нещастията от последните две десетилетия го видяхме някога, го виждаме да се проявява

и днес.

Ние не бива да следваме пътя на шовинизма на други балкански народи. Но още по-малко пък

бива да не ценим нашата сила като народ свободолюбив, напредничав, трезв и най-важното –

като народ, който познава себе си.

Спомням си, преди време бях пак чела в колоните на периодическия ни печат, в отдела за

културни и литературни съобщения, едно доста дълго изложение на един, ако се не лъжа, делегат

богослов, който след като бил посетил атинския конгрес на християните младежи, в подробности

разказваше срещите си с някои чужди владици, настанени в ново време в градове на местата на

изгонени български владици и на прокудено местно българско духовенство и население, без да си

спомни в името на християнската любов и на християнското братство нито един момент за

родните болки и родните страдання. В същия този разказ на нашия софийски гражданин за

разговори на християнско-младежки теми с чужди духовиици бях срещнала и едно още по-дълго

описание на "великолепния и отлично нареден дом", който чужди младежи християни били

съградили в Солун с помощта на държавата им в продължение на няколкогодишната им дейност.

При това посещение и неколкодневното престояване на нашия учен съотечественик в града на

Кирила и Методия, нито дума за цветущите само малко години преди това български девическа и

мъжки гимназии, за образцово наредените наши пансиони, за целите квартали местно българско

население (а не "българска колония"!), за просветните ни институти в тоя град – извор на

българска и всеславянска светлина, за трудолюбието и за обширната стопанска дейност на

местното българско население.

Така е, когато не познаваме достатъчно своето, без да има, разбира се, нужда да нападаме

чуждото; защото който знае да цени и почита своето, той още по-добре знае да почита чуждото.

Преди годините на нещастните за нашия народ войни Солун бе истинска гордост и насъще

светило за българщината и за славянството.

Това трябва да се знае от всяко наше дете, от всеки наш старец.

Още в седемдесетте години на миналия век там в пълна красота цъфтяха всички хубави цветя на

българската градина, всички добродетели на българската душа, всички трайни заложби на

българското сърце и на българския "прост ум", както често обичаме да се самонападаме.

Оттогава още в Солун имаше няколко български църкви, подпалени и изцяло унищожени през

войните. Имаше наша централна духовна и училищна община, която бе съсредоточила в себе си

сложния ипарат на общирен административен живот на цялата обкръжаваща тоя град българска

област.

Имаше цели български квартали в града: първо – център, с две мъжки гимназии и многостотин

местни и провинциални ученици; второ, една девическа гимназия с повече от двеста отбор

български моми от Охрид до Одрин и от Скопие до Костур; в тези гимназии преподаваха най-

добрите наши учители, които правеха и правят чест на българския народ; в тези гимназии имаше

богати библиотеки със скъпи и ценни книги; имаше още по-богати физически и химически

кабинети и лаборатории, както научаваме, преместени в музеите на някои съседни балкански

столици. С тези физически и химически кабинети на солунските български гимназии понякога си

служеха френски, италиански и други чужди колежи и училища в града – такава бе повелята на

българското гостоприемство, на по-високата култура, на българската душа, на македонската

столица в града на светите солунски братя Кирил и Методия, творители на българската писменост.

Този център на български учебни заведения бе действителният център на стария град.

Всред него, на високо бърдо (Чауш манастир, а не Вароша, както пишат нови българи – гости на

града), като замък се издигаше централната мъжка. класическа и реална гимназия. Оттам не бяха

много далеч развалините на старите римски бани и шестметровите дебели назъбени стени на

римската крепост, която някога е заграждала стария град.

Тихият Солунски залив се разстилаше оттам за погледа като просторно затворено море, далече

зад което се издигаше Олимп.

Всичко това будеше любов в сърцата на нашите български деца към старината, към природата и

красотата, към географията, към безкрайна обич на родната стряха за хиляди и хиляди българи

солунски граждани.

Наблюдавала съм българската учеша се младеж генерации подред. Тя бе будна, действително

будна младеж. Умни деца. Деца на златното бъдеще на българския народ, който нищо друго не

искаше и не иска, освен това да живее и свободно да се развива.

Такъв бе българският център в Солун. В него имаше повече от триста български къщи, триста

многочленни български семейства, от майстора и печатарския работник до учителя и директора

на гимназиите.

Имаше и църква – "Св. Кирил и Методий".

Друг един български квартал, с много стотини български къщи, бе кацнал недалече от полите на

Хортач в новите части на града, между Хортач и морето. Този български квартал, наречен "Пирги",

имаше си също своя българска църква "Св. Георги", свои първоначални училища.

Майстори зидари и селяни, почувствували се натясно в този квартал, преминаха Сухата река и

потърсиха на два километра източно от него нови пространства за заселване и нови полета за

обработване. Окупираха ги. Закупиха ги от солунската община и построиха най-напред петнадесет

къщурки и скромно училище, а само след няколко години – отлична училищна сграда, а също така

– стотици български къщи, обитателите на които работеха предимно в близките керемидени и

брашняни фабрики "Алатини". Там, в тези фабрики, те си имаха свои читалища, свои учители и

даже отделни възпитатели на децата.

Майсторите зидари, които живееха в този квартал, бяха трудолюбиви българи и скоро забогатяха.

Те си плащаха учителите, та децата им да не отиват далече по другите български училища в

другите квартали. Тези майстори в споразумение с централната българска община бяха си

избрали добри ръководители, които нарекоха този нов български квартал отвъд Сухата река

Трансваал, в спомен на тогава водената война от бурите в Южна Африка с Англия.

Доколкото ми е известно, този квартал Трансваал и до днес носи името, дадено му от скромните

български майстори и от учителите им.

Недалече от българския Трансваал в Солун, горе, зад високите баири на север, се намираха селата

Киречкьой *1+ и Капуджилар *2+. В първото от тези села се говореше тогава, говори се и сега, на

хубав български език със старобългарски примеси в говора. Селянките му носят някакви

чудновати и много красиви старобългарски носии. Второто от тези две села, почти напълно

погърчено още оттогава, бе ханаанът за Солун на грозде.

Оттук, от Трансваал, който бе най-източната част на града, където имаше общирни марсови полета

за игри и където хилядите учещи се от българските училища на Солун привечер правеха своите

излети, се виждаха далече през слабата мъгла на залива, посят с мачти и корабни комини,

българските квартали на Вардарията, а в дъното на тази прелест отвъд полето – туловищата на

легендарните български планини Кожух и Паяк.

Разстоянието от Трансваал до Вардарията на запад, зад която всяка вечер залязваше

тъмночервено огненото кълбо на Феб, е колкото от Подуене до Княжево."Там, далече във

Вардарията, бе българската църква "Св. Димитрий", градена с ръцете и мишците на прочутите

солунски български майстори и със средствата на местното население. (Тази църква съвсем не е

църквата-джамия "Св. Димитрий Солунски", както съвсем погрешно казва в описанието си нашият

войн.)

Във Вардарията, която се разпадаше на два големи български квартала, единият – Варцар капу,

другият – Кукушката махала, имаше две първоначални училища, множество все местни учители и

учителки и повече от 400 – 500 ученици и ученички.

Обширният двор на църквата "Св. Димитрий" и Морската градина, тъй нареченият Бешчинар, бяха

сборните места на българските квартали от Вардарията. Недалече оттука бяха и товарищата,

гарите, големите житни складове, чаршиите, пазарите и благоустроената френска махала, в която

най-добрите и най-посещаваните хотели бяха български, държани ог съдържатели българи.

Най-добре наредените търговски кантори на големи и монументални сгради и пасажи на

френската махала бяха тези на българските търговци, които имаха зад гърба си едно близо

двадесетхилядно будно българско местно население. Тези български търговци, тъй добре познати

и във вътрешностъа на страната, и далече в задморските страни, трябва да се смятат като истинска

гордост за българския народ.

Не знаем как е за младите поколения. Но за нашето, най-старо поколение, Солун не е и не може

да бъде изгубен и в културно отношение. Нашият народ от хиляда години, от епохата на св. св.

солунски братя, е органически свързал името си на просветен народ с името на Солун. И другите

славяни на Балканите трябва да разберат, че без българската културна работа, без българското

постоянство, без бълтарския труд и българската издръжливост това светло дело – Солун, би било

изгубено и за тях.

Войни отсега натъй може би не ще се водят. Но Солун за нас е синоним на българска и на

славянска култура. Духовно той е бъдещето и напредъкът на нацията ни. Ако някога балканските

народи се споразумеят и застанат на почвата на свободата, на културата и на духовното

съвършенство на човечеството, и ако ние, българите, поумнеем и излезем от нашите сегашни

малки и задушливи групови черупки, никаква сила на света не ще може да затвори пътя към

културните ни придобития. А Солун бе и си остава едно естествено хилядогодишно културно

придобитие за българския народ, не само защото преди повече от десет века е дало

първоучителите на нашата писменост, и не защото в стените му преди един век Т. Синаитски *3+ е

печатал първите български книги на новото време, а още защото Солун бе и веднага може да

стане пак, стига светът да поиска да заживее в мир и в напредък, един от най-богатите и най-

трудолюбивите кошери за българския просветителен нектар. Тогава и само тогава ще настъпи

истинското сближение наше и на целия славянски свят с тези, които могат да владеят града. А това

е, мислим ние, не само възможно, но и твърде необходимо.

Бележки

1. Село Киречкьой (Пеизаново) днес носи името Азвестохорион. Около 1890 г. то е имало 4200 жители

(Кънчов, В. Македония. Етнография и статистика, С., 1900, с. 140).

2. Село Капуджилар вероятно и днес е със същото име. Според Васил Кънчов (вж Макеодния..., с. 141) около

1890 г. жителите му наброявали 1200.

3. В текста "П. Синаитски". Архимандрит Теодосий Синаитски (светско име Теохар) - (края на XVIII в. -

Дойран; 1843 - Солун) - свещеник в родния си град, а от 1831 г. е в Солун. Съдействува за отварянето на

българска печатница в с. Вароша, Тиквешко, а през 1838 г. открива в Солун първата българска печатница, в

която издава през 1838-1841 г. три книги.

През есента на 82-а година от миналия век в града на

просветителите

През есента на 1882 година бидоха положени основите на Солунската българска девическа

гимназия, като се преобрази и разшири поради новите изисквания на народното образование

дотогава съществуващото там женско училище. Заедно с това, както вече подчертах по-горе, през

същата година се основа и пансионът при класното девическо училище за децата на ония добри

българи, семействата на които живееха дадече от града, в провинцията.

При отварянето на класното девическо училише и на пансиона при същото въодушевлението

всред солунското гражданство бе голямо. Разбира се, мъчнотиите и затрудненията не бяха малки.

Преди всичко недостатъчни бяха средствата, с които се разполагаше. Също така не бе лесно да се

преодолее голямата враждебност, показана от страна на местното гръцко население.

На първо време трябваше да се намери подходящо здание, което да побира освен класовете за

учение още спалните, една общирна занималня, простор за разходка на поверените ни деца,

здрава вода за пиене, изобилно слънце и най-важното – да се намери квартал, който поради

казаната враждебност на гърците да бъде по възможност по-близо до българската община и до

мъжката гимназия.

Който е ходил в центъра на стария Солун, заграден от три страни с грамадните зъбести крепостни

стени и от тихите води на Бялото море, и който познава стръмните и извити дълги улици с толкова

характерните им високи, нависнали едно до друго здания, с допрените им един до други покриви

над улицата, знае колко бяха належащи тези първи грижи на управлението на новооснованото

класно девическо училище и пансион през една враждебна за нас,. българите, епоха, като

тогавашната в Солун.

Тогава впрочем, както за жалост и сега, градът на българските и всеславянските учители съвсем не

бе тъй дружелюбен за нас, българските учители и ученици както постепенно и благодарение на

голямото наше българско търпение стана малко по-късно в епохата, за която говорим. Тесните

улици и враждебното просто население, напластявани в казаната старинна част на града в

продължение на десетилетия и столетия, от края на византийската епоха докъм края на турската

епоха, бяха доста страховити и за най-сърцатите наши македонски българки, преди всичко поради

доста подличките средства, с които това население си служеше, например като ни обсипваше

главите с вода или даже с помия, без да знаем от кой ъгъл или кой прозореи са дошли

нападателните струи отгоре.

Но много не мина, и нашето търпение излезе по-силно от злата воля на другите. Въпреки всичко,

ние се загнездихме в старата цитадела. Една след друга наоколо ни сгушените къщи биваха

купувани от пестеливата, трудолюбива и благословена ръка иа настанените в Солун българи.

За първите месеци от отварянето на девическото класно училище и на пансиона ние се

настанихме временно в една стара къща досам мъжката гимназия, а през зимата, поради

големите грижи, положени от двама видни общинари-българи, моя добър съпруг, сега – дядо

Никола Алексиев, дошел дълги години по-рано от Охрид в Солун, също от Анастас Стоянов, виден

крушовец по произход, и той солунски първенец по онова време, ние се настанихме най-сетне в

едно подходно здание.

В долния етаж на новото училищно помещение оставих класовете, а горният бе определен за

пансиона на девиците.

Отзад имаше дълбока градина, заградена като всички стари турски къщи с високи стени.

Едва тогава, при тази сравнително удобна обстановка, можахме да започнем редовните занятия в

класното училище.

Приходящите ученички идваха от всички части на града. Имаше и такива от най-високите бърда,

от "Чауш манастир", тогава наричан от самите деца "Дебърска махала", в която около една

старинна, почти подземна църквичка, живееха много десетки добри дебърски семейства, най-

старите хора от които не знаеха точно кога са се преселили в Солун – било е преди цял век или

повече. Някои от тях даже се гърчееха. Приходящите ни ученички не бяха твърде много. В

пансиона пък още първата година имахме нещо двадесетина пансионерки, известно вече –

повечето деца на видни и родолюбиви българи от македонската провинция.

Още през първата година класното девическо училище имаше два класа, които бързо през

следващите годиии нараснаха на четири, на пет и по-късно на пълна девическа гимназия, поради

бързия и непрекъснат прилив на нови и нови ученички от провинцията. Преподавахме три

учителки, имената на които вече споменах по-горе. Някои часове се заимаха от преподаватели от

мъжката гимназия. Учеше се български, руски, френски, география, история, на първо място –

българска, математика, естествени науки и домакинство. Имахме един нещо като свободен

подготвителен клас, в който приготовлявахме за средношколския курс ония възрастни моми,

които идваха недостатъчно подготвени от провинциалните първоначални училища. За щастие,

между старите си книжа можах да намеря и снимката.

Колкото мила, толкова и скъпа е тая снимка с радостите, които ми напомня, че съм делила с

колежки и ученички в солунските учебни заведения.

Ето на първата редица споменатнте вече ученички. Мария Константинова – първа, от с.

Гайтаниново, Серско; Боянка Миладинова от Струга; Кипра Сарафова от с. Либяхово, Серско; Луиза

Пърличева от Охрид; Екатерина Стрезова от Охрид; Мария Константинова – втора, от с. Плевня,

Драмско; Христина Стрезова от Охрид.

На втората редица, в средата, главната учителка Царевна Дим. Миладинова; вдясно от нея

възпитателката Фания Димитрова от Охрид и ученичката Екатерина Сарафова *1+ от с. Либяхово,

Серско; вляво от главната учителка Миладинова – учителката Елена Стателова, а още по-вляво –

ученичките Марица Шурбанова от Битоля; Елена Атанасова от с. Просечен, Драмско.

На третата редица, пак от ляво на дясно в снимката, ученичките: Мария Желязкова от с. Баня,

Разложко; Панайотица Апостолова, гъркиня от Ортакъой, която както се знае, по собствено

желание и по настояване на майка й бях взела със себе си от Цариград на учение в нашето класно

училище в Солун и която бе станала отлична българка (чувала е от майка си, че родът им бил

български, но погърчен в Цариград); Донка Велкова от Лерин; Василка Робева от Битоля;

Поликсени Попгеоргиева от Охрид; Стоянка Тошева от Прилеп.

Вляво от цялата група стои верният ни прислужник и гавазин (пазач) от Дойран.

Повечето от родителите на нашите пансионеркн плащаха таксите за издръжка на децата им в

пансиона. Някои от ученичките бяха стипендиантки, а Боянка Миладинова, Мария Желязкова и

Панайотица Апостолова отначало бяха издържани от скромните средства на една от учителките

*2+, тъй като бюджетът (за да употребим тая нова, непозната тогава нам дума) на училището и така

бе много слаб и неиздръжлив поради непредвидените големи разходи за установяването на

класното училище и на пансиона в един скъп град, какъвто бе Солун.

Нашите ученички, пансионерки и приходящи, се църкуваха в полускритата от погледа на

минувачите църква "Св. Кирил и Методий", отстояща на доста голямо разстояние от училището

ни. Затова тези групови отивания до църквата отначало бяха почти винаги свързани с

неприятности, предизвиквани от страна на гърците. И трябва да отбележа веднага, че

царигражданката Панайотица Апостолова, всякога горда с доброто учение и възпитание в нашето

училище, бе като че ли най-добрата помирителка, особено когато солунските гъркини успяваха по

някакъв начин, като минавахме тесните улици, да разбиват редицата ни и настръхнали да се

саморазправят с нас.

По-късно тези отивания в църква станаха истински училищни и народни шествия и тържества.

Особено се това засили, когато гнмназиите – мъжките и девическата, станаха пълни и когато

последната с пожертвователностъа на народния благодетел Евлогий Георгиев и благодарение на

посредството на Михаил Сарафов, отсетне директор на солунските български гимназии, а още по-

късно – министър на финансите в България, и грижите на дипломатическия ни агент в Солун

Атанас Шопов (бивш дългогодишен секретар на Екзархията в Цариград) се сдоби последователно

с великолепните здания за девическата гимназия и за образцовото първоначално училище. В това

наше образцово първоначално училище учиха много стотици български деца; в него всяка неделя

се държаха конференции за всички учители и учителки от петте български първоначални училища

*3+ в Солун. Първите и най-добрите учителки в тези квартални български училища в Солун бяха

първите питомки на девическата гимназия.

Покупката на всички тези училищни здания стана не само с пълното съдействие на покойния

Михаил Сарафов, но и с отличните грижи на покойния Атанас Шопов, който бе известен

общественик, а след деветдесетъе години на миналия век вече и дипломатически агент на

България в Солун.

Ще се възобнови ли един ден нашето толкова закрепнало учебно дело в Солун? Ще видим ли

някога отново цъфтяща девическата гимназия, която започна своя живот през 82-та година на

миналия век и продължи да просвещава и въздига, за гордост на народа, българки до

недостигната висота?

Затова ние всички трябва да работим твърдо, непрекъснато, без умора.

Бъдещето е на здравите телесно и душевно народи.

Това бе нашият завет тогава, през културните ни и училищни борби – преди петдесет и повече

години.

Сега, когато ние, най-старите, един след други си отиваме, младите поколения трябва да знаят –

същото трябва да бъде и за тях.

Бележки

1. Екатерина (Катерина) Петрова Сарафова е най-голямата сестра на Борис и Кръстьо Сарафови. Починала на

16 години в Солун.

2. Тази учителка е Ц. Миладинова. Това се потвърждава и от запазеното й писмо до К. Шапкарев от 2 юли

1883 г., с което го уведомява, че все още не е внесла "втората заплата от полугодието ... на Бояна

Милад*инова+".

3. Освен Образцовото основно училище при девическата гимназия от 1880-1881 уч. г. са открити

Централното основно училище при мъжката гимназия. Основното девическо училище, което от 1882-1883 г.

е към девическата гимназия, и Вардаропортенското, а през 1901-1902 г. е открито и основно училище в

квартала Пиргите.

Епоха и люде

(Отпечатано в: Пламъкът на Солунския светиник. Състав. и ред. Й. Ванчев. С., 1970, 109-122.)

Ние не знаем как по-добре бихме могли да се отблагодарим на Солун, на солунските българи и на

възпитаниците на солунските български гимназии.

Най-добре може би ше бъде да се опитаме да предадем поне малка част от делата на ония

знайни и незнайни покойници и на ония още живи солунски граждани, които през нашата епоха

високо издигнаха българското име и българската просвета там.

Правим това с пълното съзнание, че вършим, макар и твърде малка, но все пак полезна работа,

която би могла да насърчи младото поколение, временно изгубило като че ли вярата в доброто

бъдеще на народ като българския с хилядогодишна история. В деня, в който нашата младеж се

научи да почита и най-големите, и най-малките ратници в областта на народната просвета, ние,

старите, ще бъдем сигурни, че младежта още по-крепко ще издигне на плещите си бъдещето на

българскня народ, въпреки всичко и въпреки крушения като солунското от 1913 година.

Навярно други ще дадат повече материали за това, какво направиха солунските българи, за да

просветят децата си, да закрепят и развият първоначалното и средно образование в града на

българските и всеславянски просветители. Най на място е, струва ми се, да разкажа нещо общо за

делата на първите солуняни българи, предимно от епохата на общобългарското възраждане.

Естествено, ръждясалото ми от годините перо ще обхване само твърде малка част от това, що

знаят солунските граждани за отдавна преминал вече период от втората половина на изтеклия век

до войните на 1912 – 1913 год. Все пак се утешавам с мисълта, че никой просветен българин и

никоя просветена българка не ще остави да загасне огъня ва буйно проявената българска

просветна дейност на солуняни, а ще направят всичко да възкръсне като феникс от пепелищата на

миналото едно ново, по-светло бъдеще за нашия народ.

Война! Ще трябва да започна разказа си за някои по-видни люде на нашата епоха с една по-

стара война, и пак ще го завършим с война!

Зимните месеци на 1875 – 1876 учебна година ме завариха в Шумен. Скоро след това дойде

Руско-турската война. През тази и следващите години ние за първи път почувствувахме

страданията и радостите на нашия народ, събрани наедно. Именно през тези скърби и радости за

нас се откроиха делата на великите хора от Възраждането, които ние, начинаващите народни и

класни учители, тогава срещнахме в Русия, в Цариград и в другите големи градове на обширното

българско отечество.

Другаде имах случай да кажа какво знам от непосредствени наблюдения за някои от големите

фигури на Българското възраждане. Тука, като става дума за подема на българщината в града на

св. св. Кирила и Методия, пада се само да подчертаем, че делата на солуняни бяха неразделно

свързани с делата на големите и будни умове на цялата македонска земя, защото последните в

сравнително кратко време съумяха да издигнат здрав нетлен пламък и в сърцата на българските

дейци в Солун.

Когато ние стнгнахме в Солун, намерихме учебното дело доста закрепнало. Отлични българи, като

Шумков, Насте Стоянов, Никола П. Алексиев и др., ни разказваха за училището, основано от баба

Неделя и сетне подкрепено от по-млади учители и учителки. Скромно, свито в затънтен квартал на

града, това училище се смяташе от всички по-стари хора в Солун като наследник на килийните

училища, съществували през по-далечното минало в тоя град, и най-вече – на килийното училище,

поддържано от българските еснафи в Солун откъм тридесетте години на деветнадесетия век.

Най-бележитата личност, която срещнахме още с първо пристигане в гр. Солун през осемдесетте

години на миналия век, бе Козма Пречистански.

Интересна беше фигурата на този висок, едър човек, с почти орлов нос, с насипано от шарка лице,

но с мек и добродушен поглед на очите. Казваха ни, че преди да дойде в Солун, преди да се

сдобие с повече познания и преди да научи, че светът не е затворен само между четирите

манастирски стени, този суров на вид планинец е раснал в дебърската "Света Пречиста", гдето

получил името си, също както растат дъбовите фиданки в кичестите гори на Западна Македония,

волно, без всяка грижа освен грижата да се радва на божието слънце.

Днес, като се изключи дядо Симеон Варненско-Преславски, почти нямаме фигура с осанката на

Пречистански. Още тогава в Солун Козма Пречистански се ползуваше пред гражданите с голяма

почит. Неговият авторитет бе голям най-вече поради патриархално-християнската му смиреност и

скромност, които пленяваха граждани и селяни.

Въздържан и в същото време сладкодумен, този облечен в расо планинец бе при това еднакво

почитан и от хюкюмата *1+, и от чужденците в града. Като председател на църковната община, с

обмислените си постъпки и спокойствието си той вдъхваше доверие на всички. Той бе скоро

обикнат като добър пастир и отличен духовник даже от гърците.

Като негов помощник в обществените дела с особена сръчност и смелост се проявяваше

тогавашният учител и директор на мъжката гимназия Божил Райнов.

Двамата, Пречистански и Райнов, макар и различни по темперамент, се допълваха един с други в

училищните и в общинските дела.

Пречистански бе по онова време необходим за Солун, тъй като голяма част от българските жители

на града бяха също така дебрани като него. Те просто обожаваха тогавашния председател на

Солунската българска община. Те виждаха в негово лице не само учителя в гимназията и висшия

духовник в църквата, но и човека, който като съгражданин издигаше и прославяше името им.

Сам Козма Пречистански знаеше пък, че освен кукушани основата на солунските българи

образуваха дебрани, тъй като те бяха придошли от кичестите балкански села на Западна

Македония в големия град Солун с тесли и триони в ръце да строят най-хубавите сгради, да

подкрепят монументалните базилики на старинните храмове, останали от римско и византийско

време. И въпреки всичко тези дебрани винаги си оставаха такива прости, скромни, добри българи,

каквито Пречистански ги е познавал от Дебър и Дебърца. Най-характерното за тия жители от

западните македонски планини бе, че те нито веднъж не измениха на своите тежки национални

носии, ако и да живееха в един горещ, пък и – европейски град.

По онова време, дебрани на големи групи населяваха най-високите и най-хигиеничните части на

града. Мнозина от тях бяха довели жените си и децата си от родните си места. Те, солунските

дебрани, още през първата половина на миналия век, както ни разказваха най-старите от тях, са

били в общуване в светогорските манастири по народни работи. Козма Пречистански знаеше това.

Затова, личеше по всичко, той бе горд с тези добродушни и трудолюбиви майстори, дошли

отдалече на цели рояци и образували заедно със селяни от околните български села сърцевината

на българското население в беломорския град.

Поради това в наше време дебрани пълнеха също така училищата ни, църквите, обществените

заведения. Дебрани бяха и най-мълчаливите и най-трудолюбивите солунски граждани. Те обичаха

всички други българи, а най-вече селяните от кукушките, дойранските и солунските села, като

напр. Айватово *2+, Бугариово *3+, Горно и Долно Куфалово *4+, които с талигите си им носеха пясък

и камъни от околните реки и баири, за да градят къщи на солуняните.

Идилични бяха отношенията между съгражданите па Козма Пречистански и селяните от най-

близкото българско село до крепостните стени на Солун, Киречкьой. Киречкьойските селяни пък

носеха на дебърските майстори вар. Виждам и днес пред очите си как дебрани, които тогава

пристройваха част от една училищна сграда, всеки ден разговаряха с гиздаво пременените

киречкьойлийски селяни. Едните, дошли от албанските планини, другите – открай солунската

крепост, говореха помежду си с техните толкова интересни наречия, с характерните им носовки ен

и он. Само че киречкьойлии, свикнали на мекия солунски говор, често не можеха тъй бърже да

схванат твърдото произношение на дебърския диалект: р о к а (ръка), к о д е (къде). Подиграваха

им се. Подигравките вървяха взаимно и с шеги. Козма Пречистански често трябваше, като

дебранин, да взема страната на съгражданите си, тъй като сам той по онова време говореше

почти на дебърски диалект.

Винаги благ, естествен, непресторен като истински народен пастир, Пречистански използуваше

всеки разговор с гражданите за народното дело. Той пръв от тогавашните наши духовници-

учители бе успял да проникне в красивото българско село Киречкьой, в което гръцката пропаганда

се бе отдавна загнездила.

А за Киречкьой имаше защо да се полагат грижи. Това село бе някак най-царственото българско

село от околностите на Солун. Носията на жителите му бе една от най-гиздавите носии от

околните села на града. Самите селяни на това село бяха снажни, красиви хора – същи боляри.

Жените им – умни, добри домакини, чистотници. Децата им – истински приказни деца, толкова

бяха те красиви и мили, пъпнали, както сме ги виждали, по околните лозя на кичестото планинско

крайсолунско село.

Споменавам за вснчко това с истинска народна гордост. И сега останалите от оная епоха живи

солунски граждани могат да потвърдят как будно, как умело, с каква велика радост Пречистански

се грижеше за тези наши селяни и за всички прииждащи в Солун българи.

Пречистански правеше това със сили, които черпеше от самородното си българско сърце, от

твърдия си характер и от природно надарения си ум. Пречистански бе един рядък българин,

отправен единствено към народното дело. Козма Пречистански не бе много учен. Дотогава той не

познаваше много повече от онова, което можеше да му даде обичаната от него македонска земя,

но бе, както повечето тогавашни ръководители на училищата и общината, отличен общественик.

Пречистански скоро след това напусна Солун. Отсетне чух за него, че е отишъл веднъж в Цариград,

други път към Дебърския край, и пак в Цариград, докато най-сетне стана дебърски владика.

Видях го години по-късно, побелял, прегърбен, с патерица в ръка, преминал лествицата на

народния възход и стигнал до народните мъки. Той обаче единствен след злощастния край на

войните не поиска да напусне страната, в която се е родил и за която бе дал всичко. Когато

"братска" ръка посегнала върху този свет старец, за да го прогони от неговата епархия, той се

съпротивил на силата със сила и останал на поста си до последните дни на живота си.

От другите по-видни личности, които през оная епоха са ми правили силно впечатление, бе един

втори Козма – Козма Шапкарев.

За него знаех още докато бях в Русия *5+. Роднини ми писваха от Струга, че се оженил за най-

възрастната ни сестра Елисавета; че след смъртта на баща ни Димитър Миладинов, Шапкарев,

като негов ученик, отишел по стъпките му и станал учител в Кукуш, гдето още оттогава починала и

покойната ни сестра.

Когато след осемдесетте години на миналия век срещнах Шапкарева в Солун, той се готвеше да

замине за Княжеството. Искаше да види свободата!

Впечатлителен и бърз в мислите си, Шапкарев вечно говореше за народните работи, за делата на

баща ми Димитър Миладинов, за стрико ми Константин Миладинов, никога за себе си.

Най-близко и най-добре Шапкарев се чувствуваше в агитаторската си стихия и в учебното дело.

Затова може би бяха намерили и най-подходната работа за него: като един от основателите и

първи учители преди идването ни в Солун да организира изпращането по цялата Македонска

провинция на учебници и книги, които пристигаха от Дановата книжарница от Пловдив. Това

постави Шапкарева в общуване с много градове и с много села. Разви се у него и желанието да

продължи и тука работата на своя учител, като събира народни приказки и песни.

Тези занимания и обширни връзки, които имаше той с провинциалните градове, му помагаха да

се погрижи преди Пречистански, преди Райнова и преди изпратения от Екзархията Ганчев, по своя

собствена инициатива и като продължител на делото на братя Миладинови, за закрепването на

солунските училища и Солунската българска община. На много пъти Шапкарев е излизал да

обикаля във вътрешността на страната сам и да събира помощи от провинциалните македонски

общини за издържането на увеличаващите се и разширяващи се солунски училища.

Дошел обаче в свободна България от най-ранно време, Козма Шапкарев се откъсна от Македония

и македонските просветни грижи, но продължи да работи с жар, като събра ценни фолклорни

материали *6+. Малко по-късно след Пречистански и след Шапкарева в Солун дойде тогавашният

"първовенчан македонски поет" Григор Пърличев.

Известни са заслугите на този отличен българин, също тъй ученик на Димитра Миладинов, а по-

късно – сам учител в Охрид и в Солун.

В Солун Григор Пърличев дойде дълго след осемдесетте години *7+ като известен вече български

писател от старата генерация. Славата му с "коронясвавето в Атина" се носеше от уста на уста

заедно със славата на неговия "Арматолос" *8+.

В Солун той се настани да живее с цялото си домочадие в една висока ъглова къща на стария

площад "Мулла", на който тогава още стърчаха остатъците от някакви римски развалини.

Работната стая на Пърличева, която водеще към голяма каменна тераса, се състоеше от един

миндерлък, една маса и няколко стола, върху които не можеше да се седне, защото бяха винаги

заети от разхвърляни по тях книги.

Колко ученолюбив и през напредналите си години бе този къс, сух, кокалест, с дълга сива брада

Григор Пърличев, се вижда от това, че въпреки претоварените си училищни занимания като

учител в гимназията по старогръцки, той намираше време да изписва нови книги от неговата

Атина. Пърличев често работеше и писваше *9+ върху коленете си, седнал на миндерлъка със

скръстени по турски крака. С всички оригинални привички, които си бе създал Григор Пърличев, и

особено с остроумните си закачки, той скоро стана популярен сред солунското учителство и сред

учениците си.

Но и Григор Пърличев не можа да остане за дълго в Солун. Измъчваше го постоянно носталгията

за родния му Охридски край, закъдето той скоро замина, въпреки съветите на приятелите му да

остане и се установи в Солун. Това бе впрочем общ недъг на повечето просветени хора от онова

време, които идваха доброволно или биваха изпратени по работа в Солун. С малки изключения те

всички бърже си отиваха.

Така се мярнаха и така си отидоха през оная епоха и някои просветени жени, дошли да работят в

училищата за просветното дело на града. Ние не трябва да забравим и някои от тях.

На първо място идва бесарабската българка Кондратиева от Болград; на второ място –

дебранчанката Елена Стаматова, по съпруг – Стателова; на трето място – Валковска, полякиня по

произход, а по съпруг – Сплитек. Те всички, втората от които ми бе непосредствено колежка, бяха

отлични възпитателки, добри и прилежни учителки. За съжаление не мога да кажа нещо повече за

симпатичната бесарабка Кондратиева, понеже тя не стоя дълго време в Солун. Затова пък помня,

че дебранчанката Стаматова, по съпруг Стателова, като помощница в Солунското класно

девическо училище прояви през 1882 година особени дарования. Тя бе в същото време и

помощница в оттогава още добре уредения девически пансион. Валковска, като съпруга на

учителя чех Сплитек, бе може би най-интересната. И двамата, съпруга и съпруг, познавах още от

времето на учителските ми години в Свищов. Те бяха умни, кротки хора, добри учители. С благите

си характери те винаги внасяха успокоение между другите, околните учители. Преподаваха

естествени и математически предмети. Живееха в извънградските квартали и първи измежду

българските учители дружаха с хора от европейската колония в Солун. За ония години от времето

преди Сръбско-българската война, общуването с настанените в града чужденци откриваше добри

насоки в развитието на нашето учебно дело и отваряше пътя на следващите просветени и делови

учители в солунските български гимназии: Димитър Матов *10+, Китанчев, Константин Величков,

Васил Кънчов *11+, Стрезов, Машев, Георги Баласчев *12+, Кандиларов, Н. Начов, Димитър

Хаджииванов, Гарванов *13+, Паяков, Ив. Хаджиниколов *14+, Благой Димитров *15+, Колушев,

Христо Матов *16+, Гьорчев *17+, Десковски, А. П. Стоилов *18+, Д. Мирчев *19+, Г. Баждаров *20],

Ем. Ляпчев *21+, Шатев *22+, Й. Николов *23+ и много други.

Димитър Матов, който по-рано бил ученик в солунските гимназии, дойде две или три години след

Сръбско-българската война като учител и веднага се зае за работа. Дарованията на тоя млад, но

телесно слабичък човек бяха извънредни. На вид той бе мълчалив и свит, но издръжлив по дух и

непрекъснато скован на своя стол и на работната си маса.

Д. Матов преподаваше български език, старобългарски език и литература. Въпреки голямото му

трудолюбие и способностите му хората тогава не можеха още да оценят един от най-добрите и

обещаващи наши езиковеди. Като учител Д. Матов бе обичан и от колеги, и от ученици.

В същото почти време, или малко по-късно, в Солун пристигна като учител към осемдесет и осма

или осемдесет и девета година Константин Величков. К. Величков бе добре познат на нашите по-

просветени тогава хора. И в Солун всички имаха възможност да следят развиващата се българска

литература чрез К. Величкова. Доста темпераментен и особено много чувствителен към

народните въпроси, човек с поетична душа, Величков се прояви в Солун най-напред като голям

българин.

Солунското пребивание за Константина Величкова бе едва ли не едно откровение за него. Пред

вида на величествения Олимп и на хубавата природа, която загражда беломорския град, този

първокласен наш писател, тогава солунски учител и жител, виждахме да върви с вперен напреде

си поглед, винаги погълнат от своите собствени идеи и мисли. Ученици и учители се отнасяха към

него с видимо почитание.

През същиите години в Солун дойде и Андрей Тошев, тогава млад и енергичен учител, който

умееше да привлича хората с приятна и издържана външност, със своето добро и отмерено слово.

Андрей Тошев остана по-длъжко от другите в Солун. Той се ожени за дъщерята на едно видно и

заслужило в църковните и народни борби семейство Божкови от Велес и с това изглежда още

повече се привърза към македонските българи, към общобългарското просветно дело, както

дълги години след това доказа с обществената си дейност.

Друга видна личност в Солун по онова време, към деветдесетте години, бе незабравимият Васил

Кънчов, когото ние смятаме за една от най-просветеннте и трудолюбиви сили измежду учителите

на солунските гимназии след Д. Матова.

Васил Кънчов най-напред дойде в къщии, при нас. Моят съпруг, ние всички отдадохме нашата

почит към него още от първия ден на пристигането му. Васил Кънчов бе умен, приказлив и в

същото време – кротък човек. През солунските години той изглеждаше, както изглеждаха

студентите, каквито ги бяхме срещали в Русия. Слабите му материални средства го душаха

навсякъде, но в характера си той бе здрав и твърд като стомана. Най-голямата му слабост бе да

говори искрено, откровено, даже и тогава, когато казаното бе отправено против самия него. Най-

вече Кънчов обичаше да разказва за своите странствувания и за това, че когато Екзархията го бе

поканила да вземе учителско място в Солун, той не бил в добро материално положение. Когато

след една година учителствуване в солунските гимназии той разстрои слабото си здраве и поиска

да замине за чужбина на лечение, тръгна с малкото скътани пари от учителствуването си. Каква бе

вътрешната духовна жажда, която още оттогава подклаждаше интереса на Кънчова към науката,

се вижда от това, че той замени един първоначален план за удобно пътуване и добра служба в

Княжеството с друго трудно през ония години пътешествие от Солун през Градско, Прилеп, за

Охрид, Струга и западномакедонските краища, които впоследствие той посети неколкократно,

особено след като за късо време биде назначен като екзархийски училищен инспектор. През

другото лято, ако се не лъжа, това бе в края на учебната 1889 – 1890 година, Кънчов бе придружен

от моя съпруг, който пътуваше по свои частни работи към същите западномакедонски области.

Всичко това, ведно с качествата му на добър учичел, педагог и обещаващ наш учен, даваше за

учителя Васил Кънчов само добри впечатления. Макар и да преподаваше в гимназията химия и

други предмети, от опит и от непосредствено наблюдение той познаваше отечествената

география, познаваше и последните села на обширната българска земя, най-вече в Македония.

Когато през по-късни години ни се падна да прелистим негови книги, най-вече книгата му

"Македония. Етнография и статистика", ние почувствувахме силата на обширните географски

познания, които Кънчов бе възприел на място. Кънчов преживяваше и поглъщаше всичко направо

от живота и винаги го предаваше в най-хубав разказ.

Въпреки тези високи духовни качества физически Васил Кънчов страдаше много, гнетеше го тежка

болест. Той сам често повтаряше, че живее с едното крило на белите си дробове. Неговата кротка,

умна и благородна съпруга била също тъй учителка като него, преди да се ожени.

Кънчови живееха някъде до мъжката гимназия, на малка напречна уличка, в горния етаж на

двуетажна старинна къща. Когато Кънчови бяха свободни от работа, къщата им се пълнеше с

посетители – добри техни приятели. Всички ги обичаха. Често сме заварвали при тях в къщи и по-

възрастни ученици. С тях Кънчов работеше и вън от училището, в своя дом. Той бе учител, обичащ

работата си и учениците си, с това заедно с другарите си учители от онова време допринесе много

да издигне солунските български гимназии.

Към ценните качества на изброените образцови учители по-млади от нас хора ще могат да

пояснят още толкова други отлични техни качества. Както и за тогавашните преподаватели по

география – Стрезов, по математика – Благой Димитров, по история – Стадников и други.

През същата тая епоха се наложи хубавото начинание да се издава в Солун списанието "Книжици"

*24+, което обърна вниманието и на просветения свят в България и днес служи за справочник по

въпросите, отнасящи се до всички по-големи културни начинания в Солун и в Македония.

Като говорим за по-видните солунски учители, не можем да забравим впечатленнята, които са ни

оставили директорите на гимназиите и преди всичко най-старият измежду тях, а именно –

Кандиларов.

Кандиларов и тогава като млад и енергичен, и сега като старец бе кротък и благ човек. Бидейки

буден котленец, оженен за воденка *25+, той познаваше отлично душата на тогавашната младеж и

особено на девиците, на които ред години бе директор. Солидното му руско образование го

издигаше високо над другите. С тези си качество Кандиларов закрепи Солунската девическа

гимназия и най-важното – успя да привлече добри учителски сили в нея. Това се вижда и от

хубавата му книга за историята на солунските гимназии, издание на Македонския научен институт

в София, С добрата вътрешна подготовка, която даде на гимназията, като издигна образованието

значително по-високо и като пристегна възпитанието на децата в Солунската девическа гимназия,

Кандиларов показа и добър пример на тези, които в същото време полагаха грижи за мъжката

гимназия, в която след това и по-късно се проявиха Начо Начов, Хаджииванов, Паяков и М.

Сарафов.

Преди да дойде в Солун, Начо Начов бе заемал високи длъжности в Източна Румелия и при

Екзархията в Цариград. Той дойде с готов и голям авторитет. Бе почитан от турската власт и

уважаван от солунското българско гражданство. Едър, представителен на вид, Начов имаше

маниери на турски паша. Умен и ловък в това, което предприема, той издигна името на

българските гимназии в Солун до недостигната дотогава висота и блясък. През негово време

закрепнаха и педагогическите курсове в мъжката гимназия, като за няколко години дадоха добър

учителски кадър за цялата страна, за всички западнобългарски земи.

Димитър Хаджииванов бе флегматичен и бавен по външна природа, но обмислен в работите си.

Той също така дойде в Солун с готово издигнато име и направи много за гимназиите. Познаващ

западноевропейската литература, той бе един от най-начетените и най-просветени хора на

времето. Като преводач на "Клетниците" на Виктор Юго, Хаджииванов бе като че ли включил в

душата си великата душа на френския романист. Не съм срещала често такива спокойни, умни и

справедливи хора като Хаджииванова, нито хора с толкова добро сърце. Когато отдалече зърнех

по тесните и настлани с големи камъни улици на Солун да върви високата фигура на този човек,

пред мен неволно се нижеха някои от героите на Юговите романи.

Обноските на Хаджииванова бяха винаги повече от колегиални. При това той умееше да търси

добрите заложби в учениците, да съветва, да напътва. Между другото за добрите му педагожки

похвати свидетелствуваше и отличното впечатление, което правеше прибраното му многобройно

домочадие на всички граждани, учители и ученици. През негово време мъжката гимназия се

сдоби с най-добри учители, занятията бяха най-редовни и най-ползотворни. Нямаше разцепление

в мненията. Хаджииванов продължи, както твърде сполучливо веднъж се изрази един като нас

учител, делото на своя отличен предшественик Начо Начов.

Лазар Паяков бе от Габрово. Като западноевропейски възпитаник той носеше в себе си значителен

финес в обноските с околните. Освен своя финес Паяков притежаваше качеството на роден

администратор. Той реорганизира мъжката гимназия. Пресъздаде нейните кабинети, физически и

химически. Изписа нова многотомна литература за гимназиалната библиотека. През негово време

бидоха уредени съвместни граждански, учителски и ученически излети до Гевгели, до Воден и пр.

Специални увеселителни влакове, пълни със солуняни-българи, бяха тържествено и с арки

посрещани от ентусиазираните провинциални български градове на македонската провинция.

Това, което Паяков направи, за да сближи духа на многохилядните солунски българи и на

хилядите солунски учещи се младежи с духа на македонския българин, Михаил Сарафов направи

за да представи нашето учебно дело и нашата духовна сила в истинската им светлина пред

чуждите колонии, пред консули, пред французи, италианци и др. в Солун. Михаил Сарафов убеди

Евлогий Георгиев да подари една крупна сума, за да се откупи великолепна сграда за нуждите на

девическа гимназия, която заедно със сградите на мъжката гимназия и тая на общината заемаше

централната, най-високата част на града. Сарафов доуреди пансионите при солунските гимназии.

Сарафов държеше не само за образованието, но и за възпитанието на нашата младеж. Солунските

граждани и всички, които са посещавали пансионите, особено девическия, знаят какъв ред и

какво съвършенство владееше там. Как довчерашните македонски българчета и българки от

Тетово, Скопие, Велес, Куманово, Щип и др. бяха за няколко години издигнати като добри и

просветени граждани. Уверени сме, ако днес бя било възможно да се направи списък на тия

младежи и на тия девици, които през оная епоха се учеха и завършиха учението си в солунските

гимназии, ще се види, че останалите от тях живи ученици на гимназиите след войните са измежду

най-добрите българи, измежду най-добрите граждани.

Докато стоя в Солун, Михаил Сарафов бе един вид център, едновременно за учебното дело и за

общественото дело. Сарафов бе обичан и почитан от всички. Той знаеше, че солунските българи са

просветени хора и добри патриоти. Уповавайки се на тях, той винаги бързо и правилно

разрешаваше възникналите въпроси и спорове с турската власт и с гърците, които често пъти

оттогава още смущаваха естествения и правилен ход на нашите български работи, културна и

училищна дейност. Почти през негово и през Хаджииваново време в средата на просветените

солунски българи се явиха първите признаци на едно зараждащо се и доста дълбоко разцепление

по обществените въпроси. Впрочем, тъй както това раздвоение на силите се прояви по-сетне, то

бе само идейно и следователно – твърде естествено явление.

Отците на македонската революция *26+, имената на които ще заемат едно от най-видните места в

новата българска история, тук, в Солун, замислиха и организираха народния бунт против

крепителите на тиранията. Тези отци, предимно български учители и български общественици в

Солун, бяха изразители на радикалното прочистване на тежката атмосфера, в която след 1893 г. се

разви българският народ в македонските области. Те не отказваха силата на знанието и на

просветата, защото самите бяха просветители на българската младеж в Македония. Но и от друга

страна, те не останаха безучастни зрители към страданията, на които бяха подложени

македонските българи, не искаха да останат безучастни към повдигащата се реакция от страна на

всички неприятели на българския народ и на българската култура в тази страна, на първо място –

гърците и сърбите.

Център на техните съчувственици бе станала по онова време книжарницата на Иван

Хаджиниколов – бивш гимназиален учител в Солун. Настанена в най-хубавата част на града, в тъй

наречения Френски квартал, книжарницата на Хаджиниколов служеше, както ни са разказвали

отсетне самите участници, за място на връзка с революционните гнезда в провинцията. Всички

провинциални търговци, учители, ученици, които идваха да купуват книги от тази книжарница,

пренасяха и идеите на революцията от Солун във вътрешността. Заедно с това учениците, даже и

ученичките от гимназиите, особено след гръцко-турската война, бяха изцяло спечелени от тази

школа за бунта.

Тогава и много години преди това в Солун имаше друга първокласна книжарница – тази на Коне

Самарджиев *28+, родом от Прилеп. Самарджиев бе човек с буден, практичен ум. Въздържан в

обноските си към хората, народно ученолюбив и работлив, приятел на всички първи хора, някои

от които споменах в тези си бележки.

Коне Самарджиев преди Иван Хаджиниколов съумя да образува другия културен център на

свободни и непринудени граждански и учителски срещи. За свой най-добър приятел и помощник

К. Самарджиев имаше Даме Кондов *29+, един състоятелен добър българин, също родом от

Прилеп, по занятие банкер.

Тази Самарджиева книжарница именно биде подкрепена още преди въпросното деление на

солунските просветени български среди от всички добри българи в Солун и по този начин тя се

издигна като истински двигател в училищния живот на града. В различни времена от името на тая

книжарница бидоха издадени няколко списания *30+, най-важното от които бе споменатото

"Книжици за прочит". От Коне Самарджиев, както по-късно и от Хаджиниколов, бяха напечатани

ред други книги, учебници и календари.

Не може да се отрече, че съревнованията, създадени около тази дейност, бяха само от полза за

напредъка на българския народ и на българското учебно дело в големия македонски център.

Хората на Екзархията, която по онова време играеше голяма роля в развитието на учебното дело,

подкрепяха, това се знае, "еволюционерите", и не можаха да бъдат на страната на

"революционерите". Това бе едно от предимствата, притежавано от "партията" на Коне

Самарджиева.

Не е моя работа да се спирам на тези борби, които по-късно станаха доста разпаленн и повредиха

на българското народно дело. Пред турската власт обаче и едните, и другите бяха неприятели на

държавата.

Турската власт, подпомогната от чужди пропаганди, започна да гледа на нас, българите, и на

ръководителите на нашата просвета с по-други очи. Нашата българска народна сила в Солун и в

македонските земи бе един вид оставена на себе си и отново преследвана. Тогава пораснаха

други, духом по-крепки млади поколения, които подеха народните работи и народната просвета в

свои ръце и със свой подбор на средства за борба. Заедно с това настана нова епоха – епохата на

буйната македонска революционна борба, спряна временно от реформаторските грижи на

европейския Запад и от реформеното (хуриетско) движение на младотурците *31+.

След един мъчителен период на развитие на тези две противоположни сили, българската и

турската, Солун стана център на известните български Конституционни клубове, които издигнаха

нови имена и нови наши сили. Ние, хората на най-старата генерация, по-малко познавахме

"младите" и със затаен дъх очаквахме резултати от тяхното дело.

Нашата новейша история като народ ще отреди и тям подобаваще място.

През това време, към 1908 – 1910 годива, обаче, почти изцяло вниманието на училищните

ръководители бе като че ли повече обърнато към политиката. Образованието остана някак малко

по' на дирен план. Нашите гимназии попрестанаха да привличат общото внимание на народа в

старата, в прежната мярка.

Във всеки случай делото в областта на образованието и през тази последна епоха вървеше буйно

благодарение на дарбите на младото поколение. Учениците на реалната и на търговската ни

гимназия бяха вече многостотин младежи. Ученичките – също. Българите в Солун имаха свои

просветни институти, свой висок просветен живот. Имаха ред културни, благотворителни женски и

ученически дружества.

Трябва да се каже, че тази най-последна епоха от годините непосредствено преди фаталния край

на войните даде и тя своето. Тя има вдъхновителите си и крепителите си.

За последните години, за самата война и за положението на българите в Солун пред и след

войните ще трябва да пишат други.

Бих искала само в края на настоящите бележки да подчертая, че в 1913 год., когато храбрата

българска войска беше заела части от Солун, преди да стане стълкновението между нашите и

чуждите войски, градът имаше първокласни български гимназии и ред други училища. Градът

имаше пет гъсто населени български квартали: Вардарията, Кукушката махала, Централната

махала, Пиргите и Трансваала. Имаше четири църкви: "Св. св. Кирил и Методий" в центъра, "Св.

Димитър" (Български) във Вардарията, "Св. Павел" на гробищата и "Св. Георги" на Пиргите.

Последната църква остана неосветена поради войната, която свърши злощастно за нас.

В Солун имаше също много първокласни търговски предприятия, много работилници, няколко

мелници и пр. Трудолюбиви и крепки солунски българи бяха добили име на първенци в

стопанското развитие на града и на страната.

Всичко това безспорно бе дело на общобългарския дух и дело на една епоха, пълна с хора

характерни, патриоти, предвидливи и умни граждани. И още – хора, които се подкрепяха и

насърчаваха взаимно във всички области на обществения и на частния живот.

Споменах тука, в това мое кратко изложение, само няколко от по-първите имена на будни учители

и народни будители, които са се запечатали по-добре в паметта ми. И споменатите обаче, и

неспоменатите ръководни хора на оная епоха сигурно и високо издигнаха на плещите си

българското име, българското дело и българската просвета в града на светите равноапостоли

Кирил и Методий.

Бележки

1. Хюкюмат (тур. ез.) - правителство.

2. Айватово (дн. Лити), Солунско.

3. Бугариново (дн. Каравиа), Солунско.

4. Горно и Долно Куфалово (дн. Куфаля).

5. Кузман Шапкарев е близък на семейството още от най-ранното й детство, особено след сгодяването му на

30 октомври 1858 г. за по-голямата й сестра Елисавета (за която се оженва на 25 септември 1863 г.), а най-

вече след арестуването и гибелта на баща й Димитър Миладинов и на чичо й Константин Миладинов. За

това красноречиво говорят запазените чернови на негови писма, писани в Прилеп (1861-1863). Те са

интересни с информацията не само за учебното дело и неуморната дейност на Шапкарев в Прилеп по това

време и особено ценни със сведенията и загрижеността (макар и на места много предпазливи и без имена)

и за двамата братя и осиротялото семейство. В Кукуш К. Шапкарев учителствува през 1865-1872 г. и отново

през 1881-1882 г. От 1884 г. е съдебен служител в Сливен, Орхание (дн. Ботевград), Стара Загора и Враца (до

1892 г.). Междувременно се занимава и с фолклорно-събираческа дейност, която започва още през 1860 г.

6. Има предвид "Сборник от български народни умотворения" (1. изд. 1891-1894; 2. изд. 1968-1973).

7. Само една година след идването на Царевна Миладинова в Солун Григор Пърличев е назначен за учител

в мъжката гимназия. Освен гръцки език той преподава френски, църковнославянски и аритметика.

8. Поемата, известна и под заглавията "Сердарят" и "Войводата", е написана от Пърличев на гръцки език за

поетичен конкурс в Атина през 1860 г. Спечелила първа награда и лавров венец, тя е отпечатана още през

същата година.

9. По това време (април 1884 - май 1885 г.) Григор Пърличев пише своята "Автобиография", която се

публикува едва през 1894 г. (За съжяление досега не е открит този ценен ръкопис, дълги години пазен от

неговия родственик Васил Диамандиев.) Вероятно това има предвид Царевна Миладинова, виждайки

многократно вглъбен в себе си стария учител.

10. Димитър Апостолов Матов (1864 - Велес; 1896 - Дрезден) учи в родния си град, в Николаев и Харков,

след което преподава в мъжката и в девическата гимназия в Солун (1888-1891) старобългарски език,

литература, психология и словесност. Специализира във Виена и Лайпциг (1891-1892). От 1892 г. е учител в

София, редовен доцент по славянска етнография във Висшето училище (дн. Софийски университет),

редактор на Министерски сборник и др., член на Върховния македонски комитет.

11. Васил Иванов Кънчов (Кънчев) (1862 - Враца; 1902 - убит в София) е учител в българските гимназии в

Солун (1888-1891) и директор на мъжката гимназия (1892-1893), където преподава естествена история,

физика и химия. По време на престоя си в Солун събира сведения за стопанския живот, етнографията и бита

на населението. От 1894 г. до края на 1897 г. е главен инспектор на българските училища в Европейска

Турция. Той е член на Книжовното дружество (1898), народен представител (1899), министър на народното

просвещение (1901-1902); сътрудничи в периодични издания, издава трудове върху историята, географията,

бита и пр. на Македония.

12. В текста "Балашчев" - Георги Димитров Баласчев (1869 - Охрид; 1936 - София), който през 1888-1889

учебна година завършва Солунската мъжка гимназия. Учителствува в София и Цариград (1899 ... 1931). През

1902-1903 г. е уредник на Народния археологически музей, а през 1919-1921 г. - на Народния етнографски

музей в София.

13. Иван Георгиев Гарванов (1869 - Стара Загора; 1907 г. - убит в София) - учител в Солунската мъжка

гимназия (1894-1903) и във Втора софийска мъжка гимназия (1904-1906), деец на македоно-одринското

революционно движение - член на Солунския комитет, председател на Централния комитет на ВМОРО от

1901 г.; участвува в Солунския конгрес, на който се взема решението за Илинденско-Преображенското

въстание (1903). Заточен в Аккя (1903-1904).

14. Иван Хаджиниколов (1861 - Кукуш; 1934 - София). Учи в Кукуш и Свищов, завършва търговска академия в

Линц. Учителствува (1879... 1893) в Кукуш, Лерин, Солун и др., след което открива книжарница в Солун, а по-

късно и в София. В Солунската мъжка гимназия преподава счетоводство, а в педагогическия курс

аритметика (1888-1893). Назначен е за младши надзирател в мъжкия пансион. Той е от основателите на

ВМОРО (1893) и член на ЦК (до януари 1901 г.); заточен в Подрумкале, Мала Азия.

15. Благой (Попдимитров) Димитров (1859 - с. Емборе, дн. Емборион, Кайлярско; 1944 - София). Учи в

родното си село, в Цариград, Пловдив и Одеса. Учителствува (1877... 1925) в Цариград, Солун и София. В

Солунската мъжка гимназия и в открития по-късно педагогически курс преподава математика, физика и

космография (1883-1884, 1888-1897). Диригент е на ученическия хор (1883-1884). Участвува в Сръбско-

българската война (1885) и в националноосвободителните борби в Македония.

16. Христо Апостолов Матов (1869 - Струга; 1922 - София) е един от първите възпитаници на Солунската

българска гимназия, а по-късно и преподавател в нея (1898-1901). Учителствува в Сяр, Скопие, София и

Стара Загора. училищен инспектор в Скопската епархия (1895-1898). Деец на македоно-одринското

революционно движение - член на ЦК на ВМОРО (1896-1901) и член на Задграничното представителство

(1902), окръжен ръководител на революционната организация в Скопие, заточен в Подрумкале, Мала Азия

(1901-1902). Доброволец е в Балканската война (1912). Изследовател фолклорист, филолог и публицист.

Родственик на Царевна Миладинова.

17. Засега не се намериха данни за учителствуването му в Солун. Може би Ц. Миладинова има предвид

Георги (Гьорче) Петров, учителствувал в мъжката гимназия през 1895-1897 г.

18. Антон П. Стоилов (Попстоилов Ников) (1869 - с. Лешко, Горноджумайско (дн. Благоевградско); 1928 -

София). Учи в ДУпница (дн. Станке Димитров) до 1885 г. Завършва педагогическия курс на Солунската мъжка

гимназия (1890) и славянска филология в СОфия през 1897 г. Учител и директор е в Прилеп, Солун, Битоля,

Одрин и Сяр. (1890... 1910). През 1910-1913 г. е главен елзархийски училищен инспектор, уредник (1913-

1918; 1921-1928) и директор на Народния етнографски музей в София (1918-1921). В солунските гимназии е

учител и директор през 1897-1903, 1907-1909, Занимава се с фолклорно-събирателна дейност.

19. Димитър Мирчев (1865 - Прилеп; 1938 - Сливен) завършва мъжката гимназия в Солун. Учителствува в

Търново и Сливен (до 1923 г.). Директор е на битолската и одринската мъжка гимназия. Деец е на

македоно-одринското революционно движение - член на организацията от 1894 г., член на ЦК на ВМОРО

(1901-1903), заточен на о-в Митилин (дн. Лесбос), Гърция (1903-1904) и в гр. Измит (Турция) (1912-1913).

През 1892-1903 и 1908-1909 преподава в двете солунски гимназии български език и литература, история и

др. занимава се с литературна и публицистична дейност.

20. Георги Димков Баджаров (1881 - с. Горно Броди (дн. Ано Вронду), Серско; 1929 - убит във Варна). Учи в

родното си място, в Солун, Битоля и София. В Солунската мъжка гимназия учителствува през 1908-1913, във

Варна и София - 1913-1916, 1918-1920. Развива активна обществена дейност: член на бюрото на българските

Конституционни клубове (1908), председател на учредителния конгрес на Съюза на българските учители в

Турция (1909) и на първия му редовен конгрес (1910) и пр.; от 1898 г. се включва в редовете на

македонската организация - секретар на четата на Илия Кърчовалията (1901-1903) и участник в Илинденско-

Преображенското въстание (1903), задграничен представител на ВМОРО (от 1920). Редактира и сътрудничи

на периодични издания, пише научнопопулярни книги.

21. Емануил Лепчев (С. Биралци (Налбантъкьой), Кайлярско (дн. Пердикас); неизв.) Завършва Солунската

българска гимназия (1891-1892) и учителствува четири учебни години (между 1907 и 1913) там, в

девическата и в търговската гимназия. Член е на временното бюто на Конституционните клубове в Солун.

22. Павел Поцев Шатев (1882 - Кратово; 1950 - Битоля). Учи в Кратово, Скопие, а през 1896-1900 г. - и в

Солунската мъжка гимназия. Като ученик се включва в националноосвободителните борби на поробеното

си отечество. Член е на групата на гемиджиите, които подготвят и извършват Солунския атентат през април

1903 х., и е заточен до лятото на 1908 г. във Фезан (дн. Либия). Учителствува в Солунската мъжка гимназия

само през последната 1912-1913 учебна година.

23. Йордан Николов (с. Варош, Прилепско; неизв.). Учителствува в солунските гимназии - мъжката,

девическата и търговската (1901-1902, 1906-1911). ПРез 1910-1911 г. е директор на девическата гимназия,

наричана Педагогическа.

24. Става дума за литературно-етнографското и научно списание "Книжици за прочит" (1889, 1891, 1893-

1895) под редакцията на Д. Матов и В. Кънчов - издание и печат на книжарницата на К.Г. самарджиева.

25. Анна Тръпчева Стоянова-Кандиларова (1865 - Воден; 1941 - с. Арбанаси, Великотърновско). Учи в родния

си град и в Одеса до 1883 г., след което е назначена за директорка на девическото училище във Велес. През

1884-1887 г. преподава в Солунската девическа гимназия и е директорка на пансиона (1884-1885).

26. Има предвид създаването на ВМОРО. По инциативата на Дамян Груев, Христо Татарчев, Иван

Хаджиниколов, Петър Попарсов, Андон Димитров и Христо Батанджиев на 23 октомври 1893 г. се полагат

основите на революционната организация в Солун. Всички те са учители или възпитаници на Солунската

мъжка гимназия.

27. Коне (Константин) Гьорев Самарджиев (1854 - Прилеп; 1912 - Солун) - книжар, печатар и издател,

създател на първата българскакнижарница в Солун, която е открита на 1 септември 1883 г. с клон и в

Прилеп. През 188 г. отваря бъгларски клон в италиянската печатница на С. Муратори. Радетел е за

проникване на българската книга във всички български земи, останали под османско иго. През 1892 г. е

арестуван и изпратен на заточение в КОния, Мала Азия.

28. Даме Иванов (Йоанов) Кондов - търговец от Прилеп. Член на Българската община в Солун и на Съюза на

Конституционните клубове.

29. Вероятно Ц. Миладинова има предвид не само книжарницата, а и печатницата на К. Самарджиев, в

която са издавани вестници и списания ("Искра", "Родина", "Светлина" и др.), учебници, календари и пр.

Списание "Книжици за прочит" се печата е печатницата на С. Муратори.

30. Българските конституционни клубове в Турция се създават като последица от Младотурския преврат

(юли 1908 г.) между юли и септември 1908 г. Особено инициативна за възникването им в по-големите

градове на Македония и Одринско е българската интелигенция в Солун. От 1909 г. в Солун започва да

излиза и техния орган в. "Отечество".

31. Гимнастическото дружество на отоманските българи, създадено на 15 декември 1908 г. в Солун,

женското благотворително дружество "Вяра, Надежда и Любов", детското музикално дружество "Славейче",

"Българска матица" и др.

Стари български поселища в Солун

(Поместено в: Мир, 39, No 9812, 25 март 1933, с. 4)

През 1866 година видях за пръв път отдалече, от друмищата на широкото Солунско поле, стените

на стария град, проточили своето туловище от водите на Бялото море до планинския гръб на

Хортач.

Тогава бях още дете, но първите впечатления от безкрайния зъбчат колос и днеска живо се нижат

в паметта ми в този им вид, в който западната му част бе запазена малко години след това. Като

че ли и сега е пред очите ми опрашеният и вечно подвижен керван, състоящ се от кираджийски

коне, от пътници с най-разнообразни носии, стоки, големи и малки сандъци, кошове, черги, който

като мравуняк доближаваше големите врати, наречени с общо име "Вардар капия".

Собствено казано, Вардар капия бе процеп в крепостта, вляво от който висяха някакви

полуразвалени и ръждясали железни врати, а в дъното и вдясно се откриваха многолюдни улици,

към които, за да се премине, трябваше да бъдат изпълнени някакви митничарски формалности.

Помня, ние с нашия керван и съпътниците ни от далечните краища на западнобългарските

македонски планини, макар и първи пристигнали, стояхме часове наред пред неприветните

високи стени, докато ни настигнат цели нови стада от коне, рогат добитък, талиги, пътнишки

файтони и безброй много пешеходци и докато веригата заптиета и разни други чиновници и

сановници на империята на султаните ни пропуснат да влезем в желания град, белите минарета

на който бяхме съзрели още от мътните води на Долния Вардар.

Влизайки в града, нашият керван зави надясно. Мина покрай някакви земни насипи, над които се

виждаха къси, но грамадни топове, гърлата на които бяха обърнати към морето. Самите градски

стени, които оставихме зад нас, не отиваха до морето, а между тях и морето се простираше едно

доста обширно поле от пясъци, засъхнали морски водорасли, които издаваха толкова неприятна

тогава за мене солена миризма. А зад тях бяха морските вълни и морският простор, напомнящ

тихите води на Преспа и Охрида син. Аз затварях очи и тежък някакъв камък лягаше върху свитото

ми детско сърце. Болно ми бе на душата за майка, за всички мои мили, останали там далече в

родния край.

Всъщност нашият голям охридски и битолски керван, състоящ се от малко пътници, но от много

коне и още повече денкове със сурови агнешки и други кожи, спря недалече от стоварище,

образувано от обширен площад, в дясната страна на който се издигаше стара, почерняла от

вековете каменна сграда, от която излизаха и влизаха много хора, а вляво виждаше се цял друг

квартал от също такива сгради, пак пълни с хора и стоки.

Отсетне, години по-късно, когато повечето от тези чудновати и странни постройки бидоха

разрушени, за да се отворят нови улици и нови пътища, научих, че това са били така наречените

"венециански" здания, останали от минали векове, и че в тези здания са живели много латини и

левантински търговци.

Само някои от тия сгради бяха оставени до най-ново време и носеха названия като Малта хан,

Бююк хан и пр.

Морето, прелестното солунско море, оставаше най-привлекателната точка за мене, порасла край

тихите води на македонските езера. Привличаха ме чудноватите силуети на платнените кораби, с

техните високи мачти, с белите, жълтите и жълто-червени платна, с непрекъснатия шум и с

безспирното движение на леко облечените брадясали хора, с лица, изпечени от южното слънце.

Като че ли отсетне, десетилетия след това наше първо посещение на Солун от 1866 година, нито в

нашите крайморски градове, нито никъде другаде не можах да видя точно тази картина, която

тогава виждах пред себе си в Солунското пристанище. Като че ли онзи жввот от епохата

непосредствено след средата на миналия деветнадесети век, бе по-близък до отдавна

изминалите средни векове, отколкото до сегашното ново време.

Нашето място не бе да останем на този венециански площад. Семейството, на което ме бе

поверила майка ми, и аз самата скоро с бохчи в ръце напуснахме нашия керван, с който бяхме

пътували цели пет дена от родните планини до Солун, и се упътихме към вътрешността на града

през схлупени, криви, нечисти и шумни улици, докато стигнахме затънтения, наричан още тогава

"български" квартал, някъде към центъра *1+.

Но от крепостта, която скри от погледа ни сухото, безкрайно поле и синъо-сивите силуети на Кожух

и Паяк, ние не се отдалечихме твърде много.

Крепостта продължаваше да бъде главният обект на учудването ми и на моите първи впечатления

от Солун, придружени от интересните разкази на съпътница баба, която от моминските си години

дотогава на много пъти е идвала в големия беломорски град, която със своя дрезглив глас често

ни попяваше хубави народни песни и която все ни разказваше за Църна Арапина, за болен

Дойчин, за Секула Детенце, за Муса Кеседжия, а най-вече за многото "синджири роби и робини",

които турци и други са водили към Солун през същата тая Вардар капия, през която минахме ние,

и през Широката чаршия", която и днес пресича града на две големи половини, едната северна,

другата южна.

Тогава от тия разкази аз, дете на едва десетина години, си спомних и песните на моята майка за

Солуна града, за борбите между Църна Арапина и други герои от народните ни песни, за теглата и

мъките на нашия народ, за водените под турски конвои кервани от "синджир роби" и за този

тогава мистично действуващ върху ми "Солуна града".

Града не познавах още и в първо време не можех тъй лесно да въплъщавам образите,

пресъздадени от народните ни песни като отражение на една толкова далечна действителност,

тъй както това стана по-късно, когато пораснах и когато имах случай повторно и основно да

опозная и западнобългарските копнежи на минали столетия към зъбчатите стени на този

български Йерусалим.

От оная ранна детска възраст обаче отдаде ми се да почувствувам по-отблизо това, което е било

вечен кумир на тези български предци, копнеещи да прескочат със своите коне "шарколии"

стените на града и да влязат в него.

Понеже пътувах за далечни руски земи и понеже първият, който положи най-обилни грижи за

образованието и възпитанието на някои български девиии от оная епоха, за да могат да намерят

пътя на руското учение, бе солунският руски консул Хитрово, ние, българчетата, имахме щастието,

още неотпътували от бреговете на родната земя, да почувствуваме бащинските обноски и

доброто сърце на тоя руски човек и на близките му и да бъдем прибрани до заминаването ни с

параход за Цариград в неговия гостоприемен дом.

По онова време руското консулство в Солун бе не само място на руски и български срещи, но още

и място, в което бяха поощрявани към пътувания в нашите земи руски пътешественици.

На такава една група пътешественици бях попаднала през летните месеии на 1866 година,

облечена вече в пълни и чисти градски дрешки бъдеща киевска ученичка. Хитрово, строг, висок,

строен на ръст и рядко благороден човек, разпореди за наша голяма радост, и вие всички,

няколко семейства руси и малко българи, придружени от един гавазин и заптиета, отначало с

файтони, а сетне пешком, да обиколим отвън съшите ония високи крепостни стени, които ми

правеха толкова силно впечатление при пристигането в града.

Потеглихме от Венецианския квартал, в който бях пристигнала няколко седмици по-рано с

кираджийски керван от родния ми край. Преминахме пак под зеещите къси, големи оръдия с

отворени уста към морето, завихме под влажните и плесенясали градски стени, излязохме по

един крив път и се запътихме към добре познатата вече от мене "Вардар капия", през

полуразрушените процепи на която зърнахме да стоят нови кервани, нови стоки, заптиета и

чиновници на тогава намиращата се в пълни сили Отоманска империя.

Да продължаваме повече с файтона бе невъзможно. Сега предприехме изкачване с мулета по

тясна пътека между крепостните стени и едно голо бърдо, обсипано с безбройно много турски

гробища, и скоро нагоре по стръмното достигнахме до други добре запазени венециански врати.

Тука извътре се виждаха грамадни платанови дървета, дънерите на които не биха могли да бъдат

лесно обхванати от двама человека, а край тях – прибран и чист каменен площад. От тези градски

врата, които тогава бяха запазили всички средновековни форми и цялата си красота на далечното

минало, ние пъплехме нагоре към височините, по които пълзи и градската стена. Завихме вдясно

край валчестите ъглови кули и стигнахме може би най-красивите части на зъбчатите венеииански

стени. Пред нас се разстилаха разкошни росни поляни, в противоположност на онзи пек и ония

голи баири и камънаци, които премивахме, докато се изкачим по височините. Зад росните поляни

надничаха хубави падини и слаби възвишения, тук-таме обрасли с по-буйна растителност.

Стените на града на това място бяха необикновено високи и по цялото си северно протежение

само с две или три по-малки тежки железни врати, зад които се подаваха тъй характерните за

старите ни градове сгушени една до друга къщи, надвиснали над тесните улички.

Северните крепостни стени на града са доста дълги, но никой не се умори. Помня, аз припках

доста с други две деца, по-възрастни от мене русначета, с които не можех лесно да се разбирам,

но които ми се доверяваха, като ме смятаха за местна, а себе си за чужденци.

От ония времена най-силно впечатление крепостта ми направи при "Седемте кули", известната

"Едикуле" гробницата затвор на много и много наши затворници с безкрайните мъки на един

буен, буден, здрав в своите сили народ.

Не зная защо отсетне, дълги години след незабравимия отпечатък, който се отрази в душата ми от

тия грамадни и валчести крепостни кули, във въображението ми често се нижеха стари български

войски, преди и след Калояна, които неведнъж са стъпяли на тая свещена земя и неведнъж със

своите мечове и боздугани са удряли върху ръждясалите железа на северните порти на

солунската крепост.

Като дете аз не познавах добре всичко това. Пък и не разбирах какво приказваха възрастните хора,

които по една случайност бях придружила, за тези чудни, ислолински солунски стени, пред които

дълго стояхме и които часове наред ни удивляваха.

Спомням си само, че ние всички дълго все стояхме в захлас от разстелените пред очите ни

природни хубости и от царствената гледка, която се откриваше оттука към морето, към Олимп и

към целия амфитеатър на града, гледан от горе на долу.

Когато взехме да слизаме, вече бе привечер. Всички бяхме изморени. Тука крепостта бе подядена

от вековете и от влагите на повече места, но съборена видяхме я само на едно или на две места в

северната й половина. Зад съборените купища камъни се виждаха много турски къщи, а над

каменните блокове – любопитни забулени кадъни и турчета.

В южната си част, по-близка до морето, крепостната стена на града бе по-добре запазена.

Разрушения имаше само към градските порти. Това, що години след туй мамерих тука като

напълыо разрушено, през 1866 година бе сравнително добре запазено. През отсетнешни години

научих, че точно тук тази източна част на стените е била слабото място на византийските и

венецианските защитници на града срещу турците. Преданието разказва, че едно силно

земетресение през 1528 година е отворило пътя през разрушената крепост на неканените за

полуострова завоеватели на Солун. Бялата крайморска кула "Беяз куле", с която, подобно на

главата на една гъсевица, допряла се до самия морски бряг, завършваше тая дълга източна

крепостна стена, съвсем не бе още разрушена, както това се направи отсетне по заповед на

турските власти. "Беяз куле" – бялата хубавица на Солун, бе сама по онова време заградена от вси

страни, включително и откъм морето, с високи ръбести стени във вид на някакъв неправилен

шестотгълник, на всеки ръб от който се издигаше по една по-малка кула. Тези оградени стени

около самата "Беяз куле" бяха съборени едва в последно време преди войните.

Колкото пъти отсетне си спомнях за този излет около стария Солун, толкова пъти си представлявах

този град по-друг, откакто го предаваха учебниците по история. На първо място, представях си го

като някаква вълшебна, скрита във високите стени сила, която векове наред е будила

любопитството и интереса на околното българско население и която създаде безброй много

сюжети в нашия епос и в борбите на героите народни, които са нападали града и скритите зад тия

стени Муса Кеседжия и Църна Арапина.

Близо дванадесет години по-късно, след учението ми в Русия и след учителствуването в

Придунавието от предосвободителната еноха, имах щастието пак да зърна Солун и да остана вече

за дълги години в този хубав, приказен беломорски край като учителка и управителка на

девическата гимназия.

Сега вече знаех много нещо за него. Познавах в подробности по-далечната му и по-близка

история. Знаех кое бе най-ценното за него. Основаната немного след това девическа гимназия в

града чрез ученичките ми ме постави в непрекъснато общуване с всички български жители на

града, с почти всички слоеве на солунското българско общество, с някои стари български колонии

в града и с други народни центрища, за които малцина по-рано знаеха нещо в по-широки наши

среди.

И чудно, борбите на старите българи преди и след Калояна, който през първите години на ХIII век

падна пред стените на Солун, не отвориха техния път към града. Това стана много по-късно, при

завладяването му от турците, когато българското населенне по един или друг начин, на малки

части, бавно, но сигурно се е настанявало в желания град. Кога точно, как и докъде е станало това,

ще трябва да ни кажат историците. Ние знаем само едно, че в най-ранни години от първата

половина на миналия деветнадесети век, а може би много по-рано, в северните, амфитеатрално

разположени части на града е съществувал български квартал от дебърчани-майстори, които,

подобно на прославените трънчани от западните части на нашето отечество, прославяха

българското трудолюбие, българското градивно изкуство. Техните жилища се намираха около

една старинна църква, пак някъде по височините на града. Някои от тези дебрани по онова време

се гърчееха. Други изпращаха вече децата си в родните си български училища.

Този стар български квартал, поселен с трулолюбиви майстори, дошли от вътрешността на

страната, се намираше вляво от Мидхатпашовото шосе, третата най-дълга паралелна улица освен

тази край морето и чаршията, която разделяше града на две почти равни части. Тука

преобладаваха някакви стари постройки, останали още от византийско време, но пристройвани

отпосле от турците. Друга иитересна улица, преполовяваща града на северна и на южна част, бе

Чаршията или тъй наречената "Каламария". По нея имаше доста български дюкяни. Особено бе

окупирана от българи занаятчии централната част, известна под името "Казанджийска". Тука

лесно бе човек между другите да разпознае трудолюбивия български провинциалец от Прилеп, от

Битоля, от Велес, от Сяр и от много други македонски градове. Всичките тези занаятчии живееха

разпръснати по разните части на града, но най-вече бяха събрани в квартала, в който обитаваха

де6раните. Някои от тези провинциални занаятчии, най-вече най-старите, разказваха, че техни

предшественици някога от незапомнени времена са идвали на работа в Солун и първоначално

център на българите казанджии, златари и пр. не е била Чаршията, а оная част на града, която още

тогава носеше името "Латинска" или "Френска". Главната православна църква на този френски

квартал носеше името "Св. Мина" *2+. Тази църква, "Св. Мина" е служила за извършване на

християнските треби и за други срещи на българските занаятчии в Солун. Стари хора разказваха,

че някога църквата била строена (през шестнадесетия век?) с пари на българи занаятчии. Във

всеки случай, дълго преди създаването на българска самостоятелна народна църква и преди

схизмата в същата тая църква през големите празници се е служило на български от светогорски

монаси, идващи за целта от Света Гора.

Най-характерното за чаршийската улица бе, че тя свързваше двете най-главни крепостни порти на

града, западната – "Вардарската", и източната – действителната "Каламария". Към края на

източната чаршийска част стърчеше Диоклециановата арка с нейните толкова интересии релефи.

Точно тая част около арката на Диоклециана бе тогава в по-друг вид, отколкото по-късно, когато

малкият площад наоколо й биде разширен, а самата тя подновена в горната си, с хоросан

измазана част. По цялата дължина на тая близо два километра чаршийска улица от северната й

страна се намираха на всеки няколкостотин метра турските гробници (текета), които според

преданието са съхранявали мощите на някой турски защитник на града, паднал в двубой с

незнайни юнаци.

Ние често запитвахме стари хора да ни разкажат повече върху тия юнашки борби, без да можем

да научим нещо по-точно. Но понеже във всяко едно от тези текета, намиращи се по дължината на

солунската чаршийска улица, са били запазени и някаквн старинни оръжия, а в едно от тях, казаха

ми, имало и боздугани, човек можеше лесно за онова време, когато нашите майки и баби

непрестанно ни пееха своите юнашки народни песни за болен Дойчин, Секула Детенце и Църна

Арапина, които са се били край "Солуна града", да предположи, че през далечното ни минало като

народ Солун е криел видими знаци за най-юначния период на нашата българска история –

първите векове след завоеванието на отечеството ни от турците, векове, тъй характерно изразени

в героичните ни епически песни.

Така се преплитаха тогава във въображението ми епоси от далечното минало на българина и

действителността от оння преминали дни.

По онова време и по-късно главният център на българите в Солун бе доста гъсто населеният

квартал край площада "Мулла". До него бяха построени и установени отсетнешните български

гимназии, мъжката и девическата. Този български квартал бе твърде интересен, с криви

византийски улици, със сгушенн една до друга ктщи, дворове, заградени с високи дувари. Чрез

една по-главна артерия, която водеше от морето (от Френския квартал към Чауш манастир и към

българската Дебърска махала) главните български центрища се държаха в постоянно общуване.

Самият площад "Мулла" се състоеше от развалини, които някога са служели за турски религиозни

цели, а видимо – в по-старо и предвизантийско време, са били римски баии. Някои от по-малките

сгради на тия римски бани стърчаха още като полуразвалини срещу отсетнешната наша българска

девическа гимназия, но в най-ново време и тука непросветени хора бяха сложили отпечатък на

разрушителното си дело, като превърнаха "Муллата", този куп от полуразрушени стари постройки,

в мегдан. Понеже малко години по-късно, когато на двеста метра източно оттам бе строена

българската болница на Христович, насреща се намери едно подземие, обширно в основите си

колкото един истински грамаден четвъртит купол. Наши майстори българи ми казваха, че това

подземие със здрави хоросанови основи и много отделения било свързано с "Муллата"

посредством един дълъг канал (лагъм). Подновени ли са тия тогава открити разкопки – не ми е

известно. Зная само, че в дълбочините на подземията неведнъж, завързани с въжета, влизаха по-

млади майстори и се връщаха с разни стари предмети.

Най-гъсто населеният български квартал, в който малко по-късно бяха построени двете

първоначални училища (едното образцово, другото – "старото") и двете български гимназии, със

своя център почиваше точно върху тези развалини и тези подземия.

Не е безинтересно да се спомене, че измежду първите български учители имаше не един и двама,

които с любов и особена грижливост проучваха тази старинна почва на античния Солун. Между тях

на първо място трябва да се постави Васил Кънчов. Когато турските власти разбраха това,

заповядаха да се зарият с много стотици кола смет всичките тия дълбоки основи и лагъми, а по-

късно върху тях бидоха построени нови къщи, без да могат да се разбият старите римски

постройки в основите им. Целият този блок от подземни галерии е добре известен на старите

жители на българския квартал. Центърът му се намира през една улица южно от бившата болница

на споменатия български лекар Христович.

Който по ония времена искаше да срещне свои роднини от провинцията, да се види с българските

търговци, да зърне типичните македонски кираджийски кервани, той трябваше да иде в Малта

хан, Бююк хан, Бошнак хан, Манастир хан, в западните части на града, в които също така живееха

много българи. Всяка от тези грамадни странноприемници, които се намираха в Латинския

(Френския) квартал, представляваше от себе си грамадна късносредновековна постройка,

съградена в някогашен вид от големи блокови камъни, с грамадни сводови порти, встрани от

които висяха тежки железни врата, а в тях врязани – други по-малки врати. Дворищата им бяха

обикновено четвероъгълни, от всички страни заобиколени с чардаците на хана. Долният етаж

служеше да побере цял керван от коне, а горният етаж бе за пътниците. Предният двор до

главните врата служеше за тържище. В него винаги гъмжеше от хора – българи от всички

отдалечени краища на вътрешността, местни турци, гърци, евреи, чужденци. Някои от тези съвсем

безспорно за мене венециански сгради отсетне бидоха подновени, но обезобразени, а други,

чини ми се, като Малта хан, и до последните дни преди войните още останаха в средновековния

си вид, точно насреща колежите на католическата конгрегация на августинците или на баптистите.

Явно бе, че всички тези тържища и странноприемници някога са служили за същата цел и в тях са

ставали срещите между българските търговци и чужди търговски представители (латини,

венецианци и пр.), които в миналото изглежда сами са идвали до нашите пристанища и не са си

служили с посредници.

Друго, макар и по-малко българско поселище вътре в стените на стария Солун по онова време, се

намираше към източния изход на Чаршийската улица, вляво от "Каламария" и недалече от

Диоклециановата арка.

Малко вляво от арката, през няколко тесни улички, се стигаше до триъгълен площад, образуван

между стари къщи с дълги, схлупени покриви и между железните решетки и грамадната врата от

двора на валчестата джамия "Св. Георги", която във византийско време (както и сега, след като

гърците туриха ръка на трада) е била съборна църква, а в римско, предхристиянско време –

езически храм.

Формата на тая грамадна валчеста постройка е твърде подобна на този малък "Св. Георги", който

и днес стърчи всред София на малкия площад пред "Батенберг".

На североизток от този грамаден езически храм, завещан изцяло от хиляди години иа Солун,

тогава се намираше хубава, издълбана от каменен блок стълба, висока от един и половина до два

метра. На нея, според преданието, се е качвал апостол Павел и е проповядвал на солуняните на

открито пред храма "Св. Георги". Често ми се случваше тогава, колчем отида да се любувам на

монументалната римоезическа сграда, да срещна групи от наши български селяни от околните

солунски села на поклонение пред тази свещена каменна стълба, на която е стъпял и проповядвал

великият християнски апостол Павел. По онова време турците бяха по-благосклонни към

българското население и потърпеливи към религиозния му мистицизъм.

Твърде интересно за отбелязване е тук, когато става дума за квартала "Св. Георги", че в

противоположната част на двора, зад старите турски гробници, някои от които бяха достойни за

адмирация като каменни паметници на арабското изкуство, се простираше малък квартал, почти

прилепен до източните крепостни стени на града, населен пак от българи от западномакедонските

краища, и тука – предимно дебрани, някои от които се вече гърчееха.

Къщите им бяха много стари, строени от доста големи камъни, както се виждаше, по произход от

полусъборените на това място градски стени. От улицата тези къщи имаха само по няколко

прозорци на високата част на стената, а в повечето случаи по стените имаше тесни процепи

(метеризи), през които можеше да се вижда (евентуално и да се стреля) навън, без скрития зад

процепа да бъде видян или стигнат по някакъв начин. Всички врати на тези къщи бяха градени от

тежко дърво и масивно желязо, а повечето от тях бяха засводени. За нас бе непонятно как българи

можеха почти в сърцето на града да живеят в такива закрепостени старинни къщи. Понеже явно

бе, че тези къщи са били строени след събарянето на градската крепост, намираща се в близост на

този български квартал, жителите му са били за всеки случай заставени да строят здрави каменни

къщи и да се добре залостяват.

Някои от обитателите на този квартал, българи каменоделци, майстори зидари и майстори

дърводелци, не знаеха кои от техните предшественици и кога са били заселени в квартала на

солунския "Св. Георги". Те знаеха, че са дебрани, и приказваха на дебърски диалект. Но те и

жените им вече бяха облекли градска носия. Само тяхното характерно "коде" (къде) ги издаваше

навсякъде. Тука едно от най-старите семейства беше семейството Кузманови, от голям род с

много синове, дъщери и внуци, някои от които отсетне дойдоха в нашите български училища,

други след войните се изселиха в свободна България. Най-старите от тези кварталци дебрани

говореха, че някога светогорските български манастири са имали свои метоси в Солун, а именно

на "Ясиол", един голям площад (стария Хиподром), който се намираше недалеч южно от "Св.

Георги", южно от главната чаршийска улица и от Диоклециановата арка, и че някога там са се

събирали да учат българско четмо, да разискват народни работи и да дават по нещо в помощ на

църква и училище.

Аз сама зная, че почти едновременно с моето първо идване в Солун по онова време в града се

подвизаваше игуменът на светогорския Зографски манастир на име Христодул, по рождение от

Охрид. А малко по-късно от Христодула на сцената се яви калугеринът (отсетне също игумен на

Зограф), папа Калистрат. Тези общувания между Зограф, Хилендар и българските метоси на

"Ясиол" не бяха спрели и по-късно, въпреки това, че българите в Солун си бяха построили вече

нови съвременни училища.

Дали под пепелището на далечното минало на тоя хубав и голям беломорски град и в миналото

на българския народ в Македония, на тия описвани от мен български солунски центрища от една

далечна епоха, се криеха само наши трудолюбиви търговци, майстори, дърводелци, или пък

между им можеха да се търсят и някакви болярски потекла, не зная. Зная само това, че

българските съкварталци на "Св. Георги" живееха по болярски, бяха снажни, красиви руси хора и

имаха в целия си живот и в изгледа си нещо благородно. Много от тях са били с течение на

времето погърчени. Повечето от тези стари български родове бяха тогава, недълго след първата

половина на миналия век, добре познати на всеки просветен българин, който идваше за по-кратко

или за по-дълго престояване в Солун. Тези знатни български семейства имаха някакъв култ към

"Св. Георги", до странните валчести куполи на който живееха от поколение на поколение.

Интересни съвпадения можеха да се теглят между този светигеоргевски култ на солунските

болярски поселници и култа на хилядите български селяни от цялата страна, идващи да се

поклонят в обширния двор на "Св. Георги" на каменните стъпала на който е проповядвал св.

Павел. Изобщо няколко квартала, влизащи в чертата на стария заграден от крепостта град и

населени от българи, като се почне от венецианския (латинския до "Св. Мина") Чаушмавастирския

до този на "Мулла" (отсетнешния училищен български квартал), а също от квартала на

казанджиите до този на "Св. Георги" и на "Ясиол", бяха солунски квартали с установен самобитен,

оригинален български живот не само от средата на миналия век, но много по-отрано. Ние не

можем сега да кажем колко бяха българите на тия квартали в стария Солун. Известно ни е само, че

повече от тях живееха в непрекъсната свръзка с хората от вътрешността на македонските

български земи.

Много по-късно, към края на деветнадесетия век, Солун бе вече напълно изскочил вън от старата

си и средновековна черупка, образувана от крепостните стени и се бе разпрострял далече на

запад към Вардарското поле и далече на изток към склоновете на Хортач и Халкидика. Една добра

част от всички тия нови квартали на града бе българска. Такива нови и многобройни български

квартали бяха и продължават и сега да са: Вардарията, Пиргите и Трансваалския квартал. За тях аз

давам отчет другаде в моето изложение.

За тях ще имам случай, ако ми стигнат сили, и други път да кажа нещо. Тяхното развитие,

напредъкът им и закрепването им бяха развитие, напредък и закрепване на българщината и на

българската култура. Като си спомням за солунските старини, свързани с песните на народа ни и с

душата на най-южните беломорски българи, твърдо вярвам днес, към края на моя живот, по-

твърдо и по-самоуверено от всеки други път в миналото, че опити, вършени след войните да се

унищожи един многовековен културен всебългарски център от първа величина, какъвто

безспорно е Солун, не бива да успяват. Българската култура трябва, независимо от всякакви

политически комбинации, да има свой свободен достъп в него. Историята е показала, че сиво-

жълтите зъбестн крепостни стени на града все ще продължават да се вслушват в говора на мътния

Вардар, в шумолението на водите от водопадите на Воден, на Бигла, на Кожук, на Дойран и на

Беласица.

Бележки

1. Има предвид така наречената Централна махала.

2. Гръцката църква "Св. Мина" е строена в IX в. По време на османското иго не е превърната в джамия. В нея

архимандрит Теодосий Синаитски служи четири години, а в 1838 г. тук се помещава и първата българска

печатница. Засега не се намериха данни, че българи са помагали при изграждането й през "шестнадесетия

век".

Денят на белите рози

(Поместено в: Мир, 38, No 9527, 12 април 1932, с. 3 под заглавие "Денят на белите рози. Благовещение -

празникът на солунските български девици".)

Преминаха дълги години на странствувания, така неразделно свързани със съдбата на народния

учител, и аз заживях в хубавия крайморски град Солун.

От основаването на Солунската българека девическа гимназия, в началото класно девическо

училище, до войните, в продължение на близо половина век символично избраният християнски

празник Благовещение бе отреден като патронен ден на македонските девици.

Дълго преди бурните години за българския народ от времето на Руско-турската война Солун, като

първокласен просветен център за нас, имаше и своя добре уреден средношколски институт за

девици.

Тука, при особените грижи на родолюбиви учителки и на достойни граждани от Скопие, от Велес,

от Битоля, от Охрид и от много други будни градове за западнобъилгарските македонски области,

получаваха образованието си и се възпитаваха девиците и добрите бъдещи майки на най-

страдалната страна на света.

Учители, родители и особено ученичките на тия първи български образователни институти, с

настъпването на всяка пролет, от самото основаване на девическото класно училище, чествуваха

своя празник – празника на македонската българка. С идването на всяко ново благовестие на

божията майка забиваха камбаните на четирите български църкви в града ("Св. Кирил и Методий",

"Св. Димитър", "Св. Георги" на Пиргите и "Св. Павел"), и всички богомолци-българи се отправяха

за двора на девическата гимназия. С празника те искаха за вечни времена да припомнят на

бъдещите поколения колко българският народ дължи на първите и на следващите възпитанички

на Солунската девическа гимназия като възпитанички, учителки и майки на същия този народ.

Пременени в спретнати летни одежди, под хубавото слънце на топлия беломорски юг и под

синьото македонско небе, достойните за своя народ девици от ранна сутрин до тъмни вечери, в

деня на благата вест за Христовата майка, с росни китки в ръце посрещаха гражданството на

многолюдните крайни български квартали, дошло да долови кръшните им слова, да види

прелестните им, свежите им и румени лица, да чуе тъжните звуци на наболялата българска душа,

отразени в македонската песен.

А самите деца на народа, девиците, нарекоха своя празник още в първите години на основаването

на девическата гимназия Ден на белите рози.

Месеците март и април за Солун и околностите му са месеци на пълната пролет. Широката и

обширна градина на българската девическа гимназия – гимназията през казаните първи години от

основаването на пансиона, бе действително градина на хубавите южни бели рози, каквито тука, на

север, по-малко познаваме. Така привързаността и уважението на народа към тази рядка по реда

си и образцова по успеха в учението девическа гимназия с течение на десетилетията, които

последваха, се бяха слели с представата за Деня на белите рози и с безбройно многото цветя, що в

деня на празненството на цели гирлянди кичеха учебните стаи и големите салони на училището.

Това бе най-хубавият и най-съдържателният празник на българската девица от македонските земи

и на цветята. Този празник още от първите години на откриването на Солунската българска

девическа гимназия непосредствено допреди войните стана истински народен празник за

хилядите солунски български граждани. Значението на тоя ден се особено много засили,

доколкото си спомням, когато около гръцко-турската война от 1897 година големият патриот и

благодетел на просветното ни дело Евлогий Георгиев не бе забравил и питомките на Солунската

девическа гимназия, като чрез дееца от Възраждането, покойния Атанас Шопов, и чрез М.

Сарафова изпрати от старите и известни хъшовски огнища Браила и Букурещ голяма сума, с

поръката да бъде съградена или да бъде купена общинска сграда и отговаряща на нуждите сграда

за гимназия и пансион на девиците в центъра на Солун, недалече от българската мъжка гимназия

– по онова време вече с три отдела: класически, реален и търговски.

Известността ва българската образцова девическа гимназия в Солун бе преминала границите на

Македония. В тая гимназия, наравно с дъщерите на богатите търговци, се възпитаваха и дъщерите

на занаятчии и земеделци. През първите години от основаването на девическо класно училище

даже нашите питомки бяха предимно от селата на Сяр, Драма, Велес, Битоля и Охрид, както съм

имала случая да кажа това другаде в изложението си. Отсетне видни граждани на по-богатите

македонски градове започнаха също така от своя страна да изпращат децата си на учение в

далечния за тях Солун. Броят на ученичките от всички класове надмина двеста, от които повечето

бяха пансионерки.

Тези деца на българския народ в деня на патронния празник на гимназията предизвикваха сълзи

от умиление и изблик от нескривана радост за стотиците и за хилядите гости, като се почне от

ония селяни с цветните и гиздави селски премени от околните села на старите крепостни стени на

Солун и се завърши с придошлите отдалеч родители и роднинн на възпитаничките н с

множеството местни солунски граждани.

В този разцвет на училищното дело и на девическото образование в града на св. св. братя Кирила

и Методия, малко след тия години, българските училища в Солун, и по-специална девическите,

бяха посетени от народник поет Ив. Вазов, придружен от нашия стар общественик М. Маджаров.

Вазов, след като видя напредъка на тамошните училища, си замина въодушевен и с най-добри

чувства към децата на българската девическа гимназия в града. Той запитва всяко от тях за

родното му място, за родителите му, за всичко. Смятам, че непосредствено след тези разговори с

ученичките на Солунската девическа гимназия Иван Вазов е написал своя напев:

Попейте ми, красни македонски деви,

попейте ми ваш'те невинни припеви,

втъкнете си китки, пратете ми клик,

на вашия звучен и кръшен язик. *1+

По същото това време и много по-късно Солун имаше най-добрите учители. Тука бяха Васил

Кънчов, М. Сарафов, Л. Паяков, Китанчев, Гарванов, все отбор добри възпитатели и общественици,

към които трябва да бъдат прибавени други две поколения от по-млади учители и учителки,

еднакво за девическата и за мъжката гимназия.

Така блянът през вековете на българския иарод за града на всеславянските просветители се бе

превърнал в жива действителност. Непревземаемата твърдина от далечните векове на

средновековното минало биде превзета отвътре по силата на въздигащото се духовно

възраждане на българския народ, по силата на неговата способност да създава културни ценности

и да ги запазва пред вековете.

В центъра на това възраждане в Солун и в центъра на тая способност на целокупния български

народ да цени културните придобития, за ония години и за бероморските покрайнини стояха

скромните възпитанички на Солунската девическа гимназия, децата на "белите рози".

На мене, пък, вярвам, и на ония, които биха прочели настояшите ми бележки, тежък камък би

паднал на сърцето, ако поискаме да си спомним що стана по-късно през нещастните войни и що

силни на деня направиха с нашия народ.

Но това е вече история.

Сега ние трябва да знаем само едно, че утрешният ден принадлежи на културния подем, на

просветените народи. Той ще бъде пак наш.

Една не бе гимназията, която в миналото откърми умни и героиини български майки. Но и

Солунската българска девическа гимназия "Благовещение" даде своите множество благородни

рожби, издигнати до степента на истински героини. Това са майките на хилядите знайни и

незнайни герои и ратници народни, които майки записаха една от най-светлите страници на

българската културна история на новото време. Ето – Екатерина Симитчиева! *2+

Тази светла страница ще сгрява сърцата на идващите наши поколения.

Тогава, когато правдата възтържествува, специално потомките на българските майки,

възпитаничките на Солунската девическа гимназия, отново ще се съберат да празнуват силата на

българската култура и в деня на "благата вест" и на "белите рози" ще си спомнят за тази наша

девическа гимназия.

Бележки

1. Това са първите няколко реда от стихотворението, което народният поет посвещава на безсмъртните

великани на Българското възраждане братя Миладинови. Стихотворението "Братя Миладинови" е писано в

Пловдив през 1882 г. и е включено в цикъла "Епопея на забравените".

2. Екатерина Симитчиева-Авксентиева (Авксениева) (1872 - Скопие; 1899 - Куманово) завършва Солунската

девическа гимназия, след което учителствува в Куманово. Участвува в революционните борби в Македония.

При схватка между жени от града и турска войска е ударена тежко и наскоро умира.

Към Охрид и Струга

(Поместено в: Мир, 40, No 10238, 1 септември 1934, с. 3)

Към Охрид и Струга потеглихме през лятото на 1889 година от Солун. Пътувахме двама с моя

съпруг – сега дядо Никола Алексиев. Придружаваха ни Васил Кънчов и други добри българи от

онова време.

С вълнение очаквах деня, в който отново ще зърна бащината си къща и своите мили хора, които

бях напуснала още като дете през 1866 година.

Реших се да пътувам, въпреки всички мъчнотии на тогавашния път без железници, без редовни

шосета, с пълното съзнание на човек, който изпълнява отечески дълг – в престолния град на св.

Климента Охридски, да се поклоня пред светлата памет на баща ми Димитра Миладинов и

неговия брат Константин Миладинов.

И сега още тръпки от радост побиват престарялото ми сърце пред картината, която се откри за

очите ми с прелестите на моя роден край от високия планински гръб на Петрино, вододела между

Преспанската и Охридската котловина.

Ето блясъка на езерните води. Ето и града на Самуила, позлатен от вечерните слънчеви лъчи,

падаши право върху развалините, остатъци от старо народно величие. Над главите ни долитат и

първите белокрили чайки. Там, далече в низината, окото се гали от омайната гледка, която

образуват тъмносинкавите планински хребети, обвити в белезникавия воал на леко спускащата се

мъгла.

Нашият керван все напредва към малко, тясно поле. Ние слизаме надолу по стръмния път между

Косел и Студенчища, преваляме кичестите лозя и градини на града и скоро влизаме в него.

В сравнение с много други български градове Охрид и Струга имат тази характерност, че се

намират в средата на дивна "швейцарска" природа, и все пак, при бедните български условия,

всичко е като че ли от векове подреждано от някаква особено грижлива и трудолюбива ръка.

Хората са тука мили и по природа благородни. Пазарищата гъмжат от навалица. Всички говорят на

характерното твърдо и хубаво западнобългарско наречие. Това най-много човек чувствува всред

множеството от хора, с техните пъстри селски и градски носии, с живия им дух и пълна изразност

на лицата.

Но това не е още Охрид. Това са само предградията му.

Нагоре по хълмовете, на които е построен, старият град стои безмълвен и горд. По тесните му

стръмни улици, по високите му къщи, цари друг, по-спокоен живот. Сега между обитателите му се

чувствувате изправени като че ли пред някакъв стар, непознат за новите времена свят. Обноски и

обръщения ви носят към някакъв друг мир, без грубостите, без трясъците и плющенията на

ежедневния модерен живот. Кривите стълби на каменните преходи, на полуразрушената

крепостна цитадела, наричана от местното население "Порти", са също тъй безмълвни.

Ето, навътре в квартала, на отсрещната страна, се очертават хубавите линии на светиклиментовата

църква *1+, на тая българска светиня от деветия век насам. А встрани, надвиснало над кристалните

езерни води, "Канео" *2+ – най-красивия, най-прохладния кът. в тази скалиста част на града, която

крие в прегръдките, си още толкова други народни светини.

Надолу към езерото се вижда и изоставената джамия "Св. София" *3+, по архитектурната си

направа твърде прилична на нашата стара "Св. София" в столицата.

Ето и прелестния крайезерен кей на охридските патриции, построен пред самите им богатски

къщи. Наричат го "Наколие", поради забитите във водата множество дебели колове, които

образуват нещо като кей.

И оттука окото е отново поразено от далеката синева, от гладките като огледало езерни води, от

величественото планинско туловище на отсрещните албански възвишения, от грациозно

разперените криле на някоя заблудена чайка или от царствено плъзгащите се бели лебеди по

гладката езерна повърхност, там нейде далече, навътре в дълбоките води.

Моят дядо Никола, охридчанин по рождение, и сега, на стари години, бълнува за прелестите на

тази неземна картина и очите на двама ни се обливат от сълзи.

Тогава, преди близо петдесет години, той, прокуденият син на своя роден край, се унасяще в

захласите си. Бедният мой и добър дядо Никола! Сега, на стари години, тези захдаси са

многократно по-силни от болката му за изгубения земен рай, когато бяхме млади и силни.

Такава е всъщност нежна коравата душа на тези западнобългарски планинци охридчани, тези

вилхелмтеловци на македонската земя. Наричат се като великотърновците царски потомци, пък

живеят смирено със своя корав хляб, а колчем стане дума за родния край, не се отделят от

опънатия лък.

За мене пък, стружанката, тези кошмарни захласи по изгубения роден край са от по-друго

естество. Аз съм селянка. Ние всички в Струга сме селяни и селянки. Такъв бил и нашият

Миладиновски род отпреди няколко генерации *4+. Затова за мене на първо място по онова време

неотложна потребност бе да видя плодородно полето. Да го видя пълно с жетварки и с жито. Да

чуя тъжната песен на жетварките. И все пак аз нямах търпение за нищо. Едва дочаках момента, в

който трябваше да се хвърля в старите майчини прегръдки. Единият хвърлей място видя ми се

много далече. Аз чувствувах вече как се увиват около шията ми треперящите старчески майчини

ръце и как се навеждам да ги целуна.

Най-красивият път от Охрид до Струга е, разбира се, по вода. Пътува се със старовремски чун –

еднодънерна голяма лодка, която понякога побира до дванадесетина души.

Пътници бяхме много. Не бяха малко и тези, които ни изпращаха и посрещаха. Целият бряг край

големия стружки мост над Дрима бе побелял от народ. Казвам побелял, а не почернял, защото в

Струга, най-вече всред жените, преобладава снежнобелият цвят.

Всичко бих дала сега, когато чувствувам на гърба си осемдесетте години, да мога, докато съм

жива, още веднъж да зърна тоя стар мост на родния град, да видя от всеки крайдримски двор

ония мънички дъсчени мостчета, спуснали своите езици навътре в реката, кое от кое по-изящно,

отразяваши се в кристално-прозрачните водн на тоя незабравим роден Дрим, обсипан от вси

страни с безброй тучни полета, лозя и градини. И сега виждам стружките девойки, с менци в ръка,

да се оглеждат и оправят къдрите си над тия гладки като огледало води. Виждам и запалените в

тъмнината факли на рибарите при ловитба на раци.

На другия ден след пристигането ни в Струга бе Св. Неделя. Първата ни грижа бе да се помолим на

всевишния, че ни е дарил това рядко щастие да видим пак родния край и бащината къща. Да чуем

простите, но топли и мили слова на старата ни майка, на сестри, на брат, на внуци.

Боже мой, каква ханаанска земя била тази българска земя. Това по-рано никога не ми е допадало

да го видя и почувствувам. Какви нови градини! Какво изобилно плодородие! Какви пълни с жито

хамбари за всяка, и за най-бедната къща! Какви красиви носии! Колко пъти съм ги сънувала. Колко

пъти съм ги виждала във въображението си, докато бях младо момиче. Какви красиви, засмени

лица. Струва ми се, че виждам богатите носии на поляшки селянки, там нейде от студения

славянски север.

Кой може да ми забрани да мисля, да говоря, да действувам, сърцето ми да се къса от болка по

моето българско отечество!

Ако има такава земна сила, нека се обади!

Какво богатство на духа в тези скромни и прости на вид селяни мъже. Какъв народен подем се

крие в мъжествените им български гърди.

Аз си само шепнех достойни чеда на достойни бащи!

Говорят само за народни и училищни дела. Разговорите не се изчерпват и не свършват по цели

дни и нощи. Казват ми, пишат ми сега, че народът бил издръжлив и доволен от своя корав хляб,

но потайно, задушевно очаквал деня, в който пак ще заговори свободно за чувствата си, за

нуждите си, за езика си, за училищата си. Кой ли умен мъж ще направи чудото, ако ние сами,

българите, сме обезверени, ако не вярваме в силите на този толкова корав български народ? И

друго. Тогава никой не се боеше от многото просветни институти, даже там, в най-отдалечените

краища на българските земи. Подемът бе голям, колкото наивен и колкото начинаващ да се

виждаше в нашите очи. А как е и тука, и там през новите настъпили времена? В годините на

преклонната ми възраст, като скромна бивша народна учителка, имам, струва ми се, правото да

кажа това.

След пищните дни, прекарани в този толкова много надарен от природата западнобългарски

македонски градец, ние, моят съпруг и аз, потърсихме да се освежим по отсрещните самотни

чукари – към Калища *5+ и едноименния манастир.

От Струга до Калища няма повече от един час с лодка, особено когато гребците са със здрави и

силни ръце.

Калища е скромна старинна обител *6+. Пълен покой. Никакъв шум, освен шума, който идва от

слабо плискащите се езерни води и люлението на близките кестенови гори. Един отшелник и един

стар прегърбен прислужник поддържат вечно горящото кандило пред лика на светата божия

майка. Колко Калища край водите на Охридското езеро отдалече напомня Шильонския замък!

Нашето пристигане не смути никого. Ние, неколцината пътници, сами бяхме обзети от околната

тишина и след малка смирена почивка продължихме нашия път по езерните води далече на юг

към "Св. Наум".

Малцина се решават в един ден да вземат тоя дълъг и не съвсем безопасен път по вода от Струга

през Калища до голямата и стара българска светиня – манастира "Св. Наум".

Веслата монотонно удрят и порят кристалната повърхност. Ние се гладко плъзгаме по ширинето

на едва разлюляното езеро. Часовете се точат един след друг. Вляво блясват далечните очертания

на Охрид. Вдясно едно след друго се провират малките каменисти или песъчливи заливчета и

полускритите зад баирите бедни селскн къщурки. Ето ни, най-сетне стигнахме до малкия, разстлан

навътре от брега Поградец – това толкова романтично разположено градче с българско име,

населено от албанци.

От Поградец до "Св. Наум" водният път е сравнително кратък. Ние се временно отдалечаваме

навътре в езерните простори и скоро стигаме бреговете на един удобен залив. Над него отдалече

се виждат изправени белите кули и куполи на светинаумовата обител – този горд паметник на

хилядогодишната народна и църковна българска история от епохата на Кирило-Методиевите

ученици до наши дни.

Кристални пенести ручеи минават край манастира и буйно се спущат надолу към езерото, за да

слеят вечната си песен с песента на разбиващите се и тихо замиращи езерни вълни по широкия

песъчлив бряг.

Светите старци, придружени от намиращите се в манастира първенци на старопрестолния град на

Климента идват насреща ни.

Каква рядка, жива картина от благородни старчески лица, достойна за четката на велики

майстори! О, да можеше някак да бъде видяна тази картина от нашите нови поколения!

Сълзи изпълват очите на някои от присъствуващите. Срещата бе проста, но мила – среща на

беловласи патриарси на нашето славно минало с група пътуващи народни учители.

Тука, в тази обител и при тази среща, ние почувствувахме цялата сила на оная естествена простота

на хората от епохата на Българското втзраждане и техните по-далечни ученици. Ясно бе, че

времето на нашите непосредствени учители, сравнено със сегашното бурно и сложно време, бе

истинско успокоение на душата, бе време на народните будители и народните апостоли, крепени

от един дух, лелеяни в едни и същи идеали, като истински апостоли – винаги скромни, винаги

доволни, винаги мъжествени, подобно на старите българи.

Като си спомням това единствено по рода си, а може би за мене и последно пътуване към родния

край на гордия Охрид и на Струга, аз често си мисля сега, че буйният характер на българина в

историята на народните борби през последните няколко десетилетия произлиза между другото и

от това, че специално на нас, македонските българи, се отказва най-съкровеното и най-светлото

чувство на явна, нескривана обич към родната земя, към светлите сенки на нашето

общобългарско минало, пълно с толкова пареща любов и с толкова нестихващо влечение по

омайните красоти на нашата земя. Нека поне в тези ни големи, нестихващи, сърцераздирателни

душевни болки, нашите братя бъдат по-милостиви към нас!

За пример можете да вземете мене, с преклонната ми възраст, готова вече, както всички стари

хора, да премина отвъд реката на живота.

Живяла съм в родното си място само ранните детски години. Видях повторно хубостите му само

веднъж в близо осемдесетгодишния ми живот и все пак няма си ла в света, нито за мене, нито за

потомството ми и за потомствата на хилядите и хилядите, която да спре по някакъв начин или да

пресече носталгията към Охрид и Струга.

Излишно е да се казва, че като мене и сега са стотици и стотици хора, по природата на своя

български характер и на своето българско име обучени в духа на една света клетва – да обичаме

до болка своя роден край, да мислим и да действуваме за него. Това е право, това е задължение

за всеки просветен българнн, за всеки просветен човек, гдето и да се намира той. Това е висше

право на просветените и напредващите общества.

Моите преклонни години не биха ме спряли да тръгна, ако е нужно пешком, за да видя Охрид, да

видя и Струга още веднъж, този път от София вместо от Солун!

Има ли умни глани и человеколюбиви сърца, които да разберат този стон от душата на една

българка? Ако има, толкова по-добре. Във всеки случай, ние, българите, знаем да търпим с

християнско смирение, но в същото време живеем и ще живеем единствено и само със светия

измъчен лик на нашата западнобългарска македонска родина.

Този свещен и измъчен лик не ще може да ни отнеме никой на света, ако ще би и столетия цели

да преминат през главите на неразумното човечество!

Тези приблизително завети бяхме чули в светата Наумовска обител от един стар, даровит

навремето духовник, по случай преодоляваните тогава пречки на дългата и жестока борба за

духовна пробуда на народа. Ние не сме ги забравили и днес, половина век по-късно. Те са стари,

вековни. Те живеят в нас, както живеят и спомените за нашето пътуване към Охрид и Струга през

тая паметна 1889 година. Тези завети длъжни сме ние да предадем на грядущите поколения.

Бележки

1. Съборната църква "Св. Климент" в Охрид е изградена през 1295 г. В нея се съхраняват мощите на

Климент, а също и дървената статуя от XIV в. Наричана е от населението манастир, тъй като е била манастир

"Св. Богородица". Старата църква "Св. Панталеймон" датира от 908 г.

2. На местността Канео през 1899 г. има само няколко къщички и манастира "Св. Иван", наричан от местното

население "Св. Йоан Канео".

3. Старата църква "Св. София" близо до брега на Охридското езеро е превърната в джамия при

покоряването на града от турците. Според руския пътешественик проф. В. Григорович църквата е строена

вероятно през XI в.

4. Може само да се съжалява, че Царевна Миладиноа не оставя по-подробни данни за своя род. Известно е,

че нейният прадядо по бащина линия, чието име остава засега неизвестно, е от с. Магарево (Битолско),

откъдето семейството се е преселило в Струга.

5. Стружкото село Калища (Калишча) през 1899 г. има 214 жители, от които само 8 българи, а остналите -

албанци.

6. Манастирът Калища (Калишча) е принадлежал на с. Калища, когато населението е било християнско, а

след това преминава към с. Родожда. Манастирът е разрушен и подновен в по-ново време.

От Солун до Кралимарковските кули

(Поместено в: Мир, 40, No 10307, 24 ноември 1934, с. 4)

Една вечер през късно лято на вратите на нашия дом в Солун похлопа Константин Самарджиев,

добре известен книжар и културен деец от епохата на народния подем в този беломорски край.

Това бе през 1890 година. Предстоящо бе започването на учебните занятия, А това значеше много

работа за всички и немалко грижи за едно учителско семейство.

Константин Самарджиев познаваха всички в града като добър и сериозен човек, като отличен

събеседник.

Големи бяха грижите му да помогне от Солун за преуспяването на учебното и църковното дело в

родния му град Прилеп.

Още с първите думи моят събеседник откри целта на посещението си. Ръководителите на

учебното дело в родния му град са намислили да ме поканят да уредя девическо класно училище

там. Най-важното им условие било да остана в Прилеп най-малко една година и като учителка.

Общината ми определяше заплата, която в днешни пари се равнява на три пъти повече от

заплатата на най-добре платените гимназиални учители, И все пак за мен, майка с дребни деца,

не бе така лесно да задигна цялото си семейство за дълъг и труден при тогавашните условия път,

един вид – да затворя къщата си в Солун, който град ми бе станал нещо като втор роден град.

Но Самарджиев, отсетне и други добри приятели настояваха и пред мене, и пред моя съпруг.

Позоваваха се на това, че моят баща Димитър Миладинов, както е известно, е работил тридесет-

четиридесет години преди оная епоха, съвместно с хората на Възраждането, между другите

градове на западнобългарските земи още и в Прилеп.

Трябва да призная, че това бе за мен най-убедителният аргумент.

За няколко дни събрахме накуп необходимия за път багаж, както днеска правят това "скитниците"

учителски семейства, и тръгнахме към града на Крали Марко.

Железницата Солун – Градско тогава бе нещо като провинциален товарен влак. От Солун

потеглихме призори, а едва на обяд стигнахме в Градско, крайната точка на железния път по

онова време. По пътя висяхме дълго на всяка станция. От Градско и от неговите хубави закръглени

рътлини скоро ни подвзе един стар прилепчанин кираджия с раздрусания си файтон, теглен от три

силни коня. И отново се понизаха дългите часове на мъчителното пътуване.

От двете страни на вълнообразния път се простираше безкрайна оран, а насреща в дълбочината,

при настъпилия мрак, се открояваха тъмните силуети на една от друга по-чудновати планини.

Вечерта преспахме, както можахме, в един мизерен хан, кацнал върху стръмните завои на

Плетвар. Бе много студено. Най-вече страдаха бедните ми две малки дечица. Те съвсем не знаеха

накъде ги води майка им. Такава бе тогава, чини ми се, такава е и днес, съдбата на българския

учител. Добрият ми съпруг и другар в живота положи големи грижи да направи пътуването по-

малко трудно, но това не винаги му се отдаваше.

В Прилеп пристигнахме на другия ден преди обяд.

Величествена картина се откриваше пред погледа ни. Омайни бяха далечните поля и планини.

Ето, направо Бабуна и сетне Пелистер, а вляво – навъсеното чело на Мъгленията, с Каймакчалан в

дъното.

Така с нашите чести пътешествия учехме ние, тогавашните учители, родната география. Така

запечатвахме в сърцата си безкрайната любов към родната земя. На мене това оказваше отлично

въздействие, тъй като географията и историята бяха моите предмети в училището.

Самият град Прилеп ни се стори прибран, чист и скътан. Той се гушеше в пазвите на Бабуна, която

вече напущахме с раздрусания ни файтон. Над града, вдясно, гордо се надвисваха скалите, на

които от векове стърчат развалините на Марковите кули и белите куполи на старинната света

обител "Архангел" *1+, ако се не лъжа. Всичко околно ни обземаше още с първия миг и ни

отнасяше в далечната история на българския народ, когато властта и славата на Марко Крале се е

носила по всички наши земи, от Дунава до Бяло море.

Гостоприемството на прилепчани нямаше край. Непосредствено след пристигането ни при нас

дойдоха първенците на общината и главният учител на мъжкото класно училище Атанас Наумов,

когото познавах от предишни години от Етрополе, дето бяхме учителствували заедно.

Наумов улесни първата ми задача – бърже и правилно да се ориентирам за нуждите на женското

образование в града и в околията. Улесниха ме много и младите учителки Пазова и Ракиджиева

(сега г-жа д-р Янчулева), и двете – питомки на Солунската девическа гимназия и бивши мои

ученички.

Още през първите дни от пристигането ни в тази деиствителна българска твърдина – Прилеп,

научихме че ученичките в класното девическо училище не бяха само деца на прилепчани. между

тях имаше и такива от околните села. Други бяха дошли чак от Мориховията и даже от Щипско.

Този наплив на учещи се девици не бе обичаен за онова време и за един сравнително малък

провинциален град, какъвто бе Прилеп. Това се дължеше на будния народен дух у прилепчани и

на желанието им да просветят своите девици. Това желание за напредък ни радваше много,

защото познавахме силата на българската майка, минала през училището на народното

възраждане за тези краища.

Поразяваше ме и богатството на града. Познаваща добре българските земи от Тулча до Охрид и до

Костур, за мен, като македонска българка, бе гордост да срещам в нашите краища на всеки

двадесет-тридесет километра цъфтящи и напредващи богати градове, като Прилеп, Щип, Велес,

Дойран, Тетово, Кичево, Крушево, Струга, Охрид, Лерин, Костур, Воден и пр., и пр. В тая канава от

цъфтящи западнобългарски градове Прилеп заедно с Битоля и със Скопие действително заемаше

едно централно място. И може би точно затова владиката Кусевич ще да е имал навремето право

да иска за тези западнобългарски земи един от големите училищни центрове, освен Солун, да

бъде и родният му град Прилеп.

Този град се радваше на непонятно за сегашните времена материално благосъстояние. И днес

още се нижат пред очите ми прекрасните училищни сгради и хубави църкви, пълните със стока

чаршии, засмените и весели лица на младежта, бодрата походка на занаятчии и работници.

Поразяваше ме и твърдото, с нищо несломимо бълтарство на това трудолюбиво население. Колко

бих искала да знаят всички наши братя тука, на свободна българска земя, какво значи българското

сърце на македонския българин! Практични хора били прилепчани. Е добре, практичен е

българинът от всички български земи. И слава богу, че е практичен, както всички умни други

народи на света. Това сигурно не ще попречи, а ще помогне да се изведе народният кораб в по-

тихи води, стига само просветителите ни и учителите ни да бъдат крепки и далновидни. Ние сме

шепа народ и трябва взаимно да се ценим, да не се делим на мизийци, на тракийци, на

македонци и на не знам още какви племена.

Специално прилепчани са рядко симпатични българи, с трезв поглед върху живота, с крепка и

твърда вяра в бъдещето ни като народ.

Един порок имаха тогава, пък може да имат и сега прилепчани. В никой от другите български

градове не съм срещала по-големи шегобийци и по-дръзки присмехулници от тях. На какво се

дължи тая основна черта на характера им, ще ни поясни Антон Страшимиров *2+, или някой друг

бъдещ проучвач и познавач на българската душа, която сами ние всички още не сме добре

опознали, нито пък умеем да я ценим достатъчно. За себе си, като стара народна учителка, мога

да кажа само едно: през време на моята учителска работа в клас не съм срещала деца с по-буден

интерес към знанието и с по-силна отечествена любов от децата на тия прилепски шегобийци.

Още нещо, рядко съм виждала по-даровити и по-благовъзпитани моми от момите на този народ

на Прилепията.

Нашето семейство живееше у Бадеви *3+. Къщата им се намираше на голям площад. Пред

прозорците на площада денонощно шуртеше старинна многоуста чешма.

Домакинята бе добросърдечна, мила, бъбрива бабичка. Имаше трудолюбива дъщеря на име

Султана *4+. Недалеч от Бадевия дом, навътре в квартала, една след друга бяха наредени хубавите

ктпци на прилепските първенци. От нашия двор към тези къщи се минаваше през прелестни

градини, постлани с едър калдъръм, отделени с високи стени и стари порти, обрасли с лози.

Всички тези градини и дворища – поразително прилични на копривщенските, бяха потънали в

зеленина и пъстри цветове.

Там някъде навътре, доколкото си спомнювам, живееха Бомболови *5+ – тогавашни меценати на

училищата и на учебното дело. В другата страна живееха Крапчеви и други знатни семейства,

имената на които за съжаление съм вече позабравила.

Други от прилепските знатни семейства имаха жилищата си край реката, по направление на пътя

за Марковите кули, недалече от турския квартал, който се намираше отвъд реката. Спомням си

например къщата-палат на Хаджиздравеви, по всяка вероятност потомци на някой Здравко

воевода. Хубав, едър, снажен род бе родът на дядо Хаджиздравев, Дъщерите му и внучките му

бяха същински писани звезди.

Народът, прилепският народ, страстно много обичаше веселбите и тържествата. През време на

тези тържества прииждаха и хиляди селяни и селянки от цялата провинция с техните омайни

пъстроцветни носии. За нас най-красиви бяха носиите на населението от Кралимарковия Варош –

най-високата част на града, старинно престолно седалище на легендарния герой, сега обособено в

отделно село Варош.

Две от най-големите от тия народни тържества съм запомнила по-добре. Едното на Великден. На

тоя ден мало и голямо излизаше на една височинка вън от града, по пътя за Мориховско. От тая

височинка се виждаше целият град, а още по на запад, по стръмнините на Бабуна, виждаха се

развалините на Марковите кули. Тържеството започваше с песни, с някакви чудно хубави

старинни песни, а сетне се нижеха народните хора. Не бяха рядкост старите гусли и гласовитите

гуслари. При ритъма на тъжни напеви те пригласяха Маркови песни. Като че ли основният мотив

на напевите бе тъгата по някакви изгубени векове, отлетели в далечината. Навярно това бяха

вековете на дивния Марко Крале, на Муса Кеседжия и Църна Арапина и на толкова още юнаци,

възпети в събраните от братя Миладинови "Български народни песни". Гуслените струни се

опъваха, гусларите пееха, а народът на групи се суетеше около тях. Същински народни сборища

бяха тези великденски тържества в Маркокралевия Прилеп.

Второто тържество, което съм запомнила, бе всеобщо народно шествие към Марковите кули. То

ставаше на Архангеловден. Казвам всеобщо, защото в деня на празника иа този християнски

светия, когото изглежда народът отъждествяваше със самия Марко Крале, хиляди и много хиляди

жени и деца, млади и стари, се нижеха на безкрайни върволици по стръмнината нагоре към

развалините на Маркокралевите палатн и по направление към отсрещната канара, на която също

тъй от най-старо време бе построен манастирът "Св. Архангел".

Това бе истинско щурмуване на Марковите кули. Аз вървях тогава, преди близо четиридесет

години, по-бодро и по-здраво отсега. Бодро и здраво крачеше след мен цяла дружина ученички.

Които от тях са здрави и живи, могат да си спомнят тоя хубав всенароден прилепски празник,

посветен на св. Архангел Михаил и на Марко Крале.

Под Маркокралевите кули няма плато. Нито планински гръб, на който да може да се събере много

народ, както става сега тука, в свободна България, на Шипченските тържества, но за многото

хиляди млади и стари поклонници все се намира място. Там, над Прилеп, височините, на които

Марко Крале е построил замъците си, представляват от себе сбор от остър варовник и сив

кристален гранит. По тези височини и днес народът сочи на отпечатъците от копитата на

Маркокралевия кон Луд гидия. В тази посока всяка година пристъпва по височината безбройният

народ, за да отдаде чест на своя спотаен в планинските пещери велможа Кралев Марко.

В същия ден на св. Архангел Михаил или в деня на Марко Крале, преди да се прибере в къщи, при

вечерен здрач, народът запалваше големи огньове от пясък, потопен в газ, доколкото си спомням

– на десетки места. Това нощно продължаване на тържеството ставаше на площада, на който се

намираше къщата, в която живееше семейството ми. Безстрашните преспиваха през нощта под

развалините на Маркокралевите кули. Те запалваха също големи огньове, издигащи се като

змейови езици в тъмнината по светиархангеловските височини.

Тържеството продължаваше до късно през нощта, докато и тука, в града, и там, по височините,

огньовете загасваха и докато първи петли пропяваха.

В манастира, надвиснал над планинските склонове досам Кралимарковите кули, през деня се

слагаше народна трапеза. Помня игумена, по някакъв старинен обичай заедно с хубавото руйно

вино изваждаше от избите една грамадна и добре запазена рибена кост, от главата до опашката –

близо цял метър, и я закачаше на манастирските чардаци.

Чудноват ни се представяше целият този народен обичай. С тази риба, остатъците от която биваха

показвани на деня на празника, някога Крали Марко бил гощавал свои гости.

През следвашите дни, когато отново всеки се предаваше на работа и ние започвахме училищните

занятия, всички деца имаха само една мисъл, един разговор – предмет на деня бе Марко Крале.

Мало и голямо през тези дни живееше с паметта за покровителя на града и с неговия дух.

Слушала съм или съм чела някъде, че на Запад някои малки бургове край Рейн и днес още живеят

с легендите на миналите векове и с епичните борби на рицарите на толкова известната руина

Лорелай и неволно ми е минавало през ума как тогава, преди повече от четиридесет години,

прилепчани и жителите на цялата прилепска околност бяха въздигнали в култ спомена за Марко

Крале и в ред празници през годината живееха изключително с възкръсването на тези спомени.

Стари хора ми посочваха даже някакви родствени отношения между рода на Марка Крале и

отделни млади и стари левенти от по-новите поколения.

Бележит по онова време бе дядото на учителя от първоначалното училище, на име Ангел

(изумила съм името на дядото и фамилното име на учителя). Първоначалният учител Ангел бе сам

оригинален, рус, грамаден човек. Отсетнешни години научих, че той рано починал. Неговата

метода на преподаване била малко сурова. Карал малките палавниковци ученици да му носят

най-дългите пръчки от мурово, черничево дърво, и с тях е достигал от катедрата до някои

немирни ученици, за да им напомни задълженията и да ги научи на ред.

Изобщо, училищното дело в Прилеп бе на значителна висота. Общината сама поддържаше

училищата и църквите. Тя бе една от най-богатите български общини на тоя край.

Учещите се имаха всички пособия, всички тогава известни учебници и помагала. Особено развити

бяха вечерните н неделните училища, умело ръководени от Атанас Наумов.

Ние бяхме основали неделно женско училище, подпомогнато от по-просветените граждани и от

учителките. Това неделно женско училище накара много възрастни моми отсетне да се запишат за

редовни ученички в ръководеното от нас класно девическо училище. За да улесня работата в това

класно девическо училище на Прилеп, аз се постарах да сглобя един кратък правилни.

Всичко това съм запомнила в общи черти от прилепската 1890 – 1891 учебна година до днес. През

тая същата учебна година прилепското учителство, учениците и гражданството празнувахме

петдесетгодишнината *6+ от отварянето на първото ново българско училище откъм тридесетте

години на миналия век, без да се смятат още по-старите килийни училища. Добре е това да се

знае от по-младите поколения, особено от тези, които ще има занапред да ни дадат една по-точна

и истинска картина за развитието и за усъвършенствуването на българското учебно дело.

Факсимиле от "Правилник за девическите училища" - Прилеп

На следващата 1891 година, през августовските горещини, с цялото си семейство ние бяхме се пак

завърнали в нашия любим Солун. Дълги години следтова истинскн скърбяхме, че не ни се вече

отдаде възможност на Архангеловден да се понесем отново по каменните стръмнини към

развалините на Кралимарковите кули. Скърбим за това и сега, на старини. Но живеем с

надеждата, че скоро един ден безпрепятствено и свободно ще могат да правят това

напредващите и по пътя на стръмния народен възход нови български поколения, по-способни, по-

сръчни и по-издръжливи от нас, отживелите старци.

Бележки

1. Отнася се за манастира "Св. Архангел" над с. Варош, Прилепско. Построен е по времето на цар Симеон

или на цар Петър. На манастирската врата е изографисан св. Архангел Михаил с меч и везни в ръцете. По

време на своята обиколка през 1889 г. В. Кънчов намира там няколко черковнославянски ръкописни книги

от XV в., две от които е предал на библиотеката при Солунската мъжка гимназия.

2. Антон Тодоров Страшимиров (1872 - Варна; 1937 - Виена) - писател, учител и общественик. От 1900 г. се

включва активно в македоно-одринското движение и участвува в редактирането на в. "Реформи". След

Илинденско-Преображенското въстание подкрепя левицата начело с Яне Сандански и Христо Чернопеев.

През 1908-1909 г. с Гьорче Петров издава в Солун сп. "Културно единство:. Участвува в Балканската и

Първата световна война. Заслужава да се отбележат и някои от творбите на големия писател, посветени на

освободителните борби в Македония - "Българската интелигенция и македоно-одринското освободително

движение" и "Македонски войводи" (С., 1900), "Истината по положението в Македония" (С., 1908) и др.

Особен интерес представлява романът "Роби", в който авторът възпява македонското революционно

движение.

3. Бадеви са известна прилепска фамилия. Установи се, че семейство Алексиеви са живели в дома на Георги

(Гьоре) Димков (Димов) Бадев. Синът му Спиро (1872 - Прилеп; 1956 *?+ - София) завършва педагогическия

курс на Солунската мъжка гимназия през 1891-1893 г. Според Г. Кандиларов учи през 1892-1893 г. и

учителствува в родния си град.

4. Султана Георгиева Бадева (ок. 1868 - Прилеп; 1925 - София).

5. Бомболови са известна търговска фамилия. Мирче Бомболов (Бомбол), един от най-състоятелните

българи в Прилеп, още от 1866 г. е член на общината, а Коста Бомболов е "общинар" чак до 1897 г. Йордан

Бомболов е дългогодишен учител в мъжкото училище и директор през 1891-1893 г.; и пр.

6. Според Георги Трайчев през 1842 г. в черковния двор са положени основите на първото общинско

училище, което е довършено през 1843 г. В сборника "Сто години ново българско училище в гр. Прилеп

1843-1932" (под ред. на К. Църнушанов, Скопие, 1932, с. 3) е отбелязано, че на 24 май 1943 г. е отпразнувана

100-годишнината от създаването на новобългарското училище "Св. Кирил и Методий".

Солун след деветдесетте години на миналия век

Колкото по-дълго човек живее в Солун, толкова повече се привързва към него.

След завръщането ни от Прилеп в Солун отново почувствувахме силата на българската провинция

и нейното благотворно въздействие за напредъка на учебното и народно дело.

В хиляда осемстотин деветдесет и втората година моят съпруг настоя да живеем в новите части на

града, в Пиргите. Това ме възрадва много. Още от детските си години пребродила далечни чужди

земи, учителствувала дълго преди освобождението на Княжеството в този незабравим за мене

Шумен, с кичестите му бърда и с безкрайните му житни степи, просто носталгично чувствувах

потребността да имам простор и лесно се съгласих да напуснем стария град.

Но не бива и да се оплаквам. Старият Солун, покрай стените и по тесните калдъръмени улици на

който се движех през толкова години от учителството ми, имаше своята потайна прелест.

Кацналите една до друга по височините сгради, богатите прави и пречупени линии на нависналите

покриви, на хубавите чардаци и големите прозорци, с отразяващия се в тях близък на душата

вечерен пурпур и блясък, винаги криеха в себе си нещо, което живееше своите векове с

българския вкус и българските навици, с нашата родна стряха, с болките и радостите на

българската душа от Тулча до Охрид.

Настъпила бе пълна пролет. Бадемовите дръвчета бяха в пълен разцвет. Всички алеи на новия

град представляваха от себе си картината на някакъв парад на радост, на неземна радост, каквато

може да се долови само в южните крайморски български земи. Ливадите от незастроените още

места бяха също цъфнали – хиляди, безбройни полски цветя, каквито само Беломориета познава;

блажени благоухания се разстилаха в тези редки пролетни утрини. Свежият морски въздух лъхаше

в лицето и очите, събуждаше душата, галеше я, ободряваше скритите й сили и повикваше човека

на акивот.

* * *

Оттук до училището в стария град е далече. Оставила съм дребните дечица в къщи, в ръцете на

добрата унгарка прнслужница, и с моя другар в живота бързо крачим по шосето към зъбчатите

стени на стария град.

Петък е, пазарен ден. Селяни и селянки, с пъстрите си български народни носии, на рояци слизат

по голите стръмни склонове на отсрещните бърда и прииждат към голямото пазарище.

Чуден хубав свят. Свежи лица, кротки, но бодри погледи. Всички цветове на южната природа са се

отразили в гиздавото им облекло. Снажен български народ – най-южните славяни от всички южни

славянски народи.

Заинтересувахме се. Спряхме. Продали стоката са на лакомите солунчани още от тъмни зори, Сега

цанят по-възрастните си деца на градска работа.

Тук за пръв път научих, че се цанят работници и за фабриките "Алатини". Тука за пръв път видях с

очите си как нашият селянин изявява желание и воля да стане градски човек, как свободният,

волният български земеделец става роб на машината. Тогава това бе за нас нещо ново, нещо

неестествено. Сетне свикнахме да наблюдаваме този нов процес по много български земи.

Свиквахме да виждаме трудолюбивата и благословена от бога българска ръка да твори благата на

културата. За нас скоро стана обикновена картина вместо ралото, коравата ръка на нашия селянин

да държи чука над наковалнята или да направлява дръжката на някоя шумяща машина.

От Бялата кула на стария град – Беяз куле, до брашнената фабрика на Алатини се простира най-

хубавият крайморски булевард на Солун. Тази крайбрежна артерия на новия град е дълга не по-

малко от три-четири километра. Разкошни паркове, чудновати вили, мраморни стълби, богати

вътрешни и външни декори говорят, че тука живеят не само хората на парите, но и хората на

изтънчения вкус, на изисканите маниери, на благонравното общество, така рядко за нашия Изток.

Точно в средата на този поевропейчен свят, досам Сухата река, която слиза направо от Хортач към

моуето, бе кацнала втората Алатинова фабрика – керемидената.

Ние често правехме нашите разходки към нея и към високите й дворни стени, зад които се

подаваха широколистните смокинови дървета.

През първите годиии тази фабрика бе още малка. Постепенно обаче тя стана все по-голяма и по-

голяма. Отначало работниците българи в нея бяха няколко десетки. Сетне станаха стотици,

хиляди. Все тъй мили, трудолюбиви, съсредоточени в своя поминък български синове,

пристигнали едни след други от близката на Солун българска провинция.

Нова картина, мила картина. Ние, старите учители, тогава не проумявахме от това, което сега

знаят новите поколения. За стопанство и за стопански системи исхахме малко да знаем. И за

работника, и за земеделеца, и за търговеца, и за нас, интелигентите, всичко си идваше без много

умувания. Изобилие бликаше от вси страни.

Българските работници от фабриките на Алатини бяха добре плащани и сравнително живееха

добре. Алатини, мултимилионер, бил придошел отнякъде и с течение на години станал виден

солунски гражданин. С предприемчивостта си спечелил несметни богатства. Той се ползувал с

голяма чест във всички среди на населението. Като справедлив човек той най-много обиквал

българите, защото умеели да работят най-добре и най-честно. Край фабриката той построи

удобни, приветливи малки жилища на своите стотици български работници и те постепенно

започнаха да се настаняват край фабриките му със семействата си.

Скоро покрай тези селски работнически семейства дойдоха и други. Дойдоха и се преселиха в

Солун много стотици български семейства от по-далечните краища на западнобългарските земи.

Образува се навътре от фабриките, към малкото поле на север, цял нов бт лгарски град, построен

без инженери и без архитекти, но град приветен, доколкото съм чела чужди списания – твърде

много приличен на новите американски фермерски градове – широки улици, хубави акациеви

дървета по тях, малки спретнати къщурки с обширни овощни градини, тук-таме – висока

царевица, другаде – наченки от друга култура.

За всичко е способен нашият селянин. Той има някакво здраво, вродено чувство към реалните

сили, които управляват света, към изгледите и изгодите на живота. Обзалагам се, че в това

отношение на първо място измежду всички наши селяни из разните български области стоят

българските селяни от околностите на големия беломорски град. Мъката и животът са ги

направили такива, укрепили са ги телом, създали са ги духом здрави хора.

Трансваал нарекоха тези добри български селяни своето селище край Алатиновите фабрики.

Нарекоха го Трансваал, защото се намираше отвъд Сухата река. Отсам Сухата река бяха Пиргите –

друг голям български квартал, навън от стария град. Трансваалци отвориха цяла чаршия.

Породиха се търговци, занаятчии. Съградиха си българско училище. Образуваха си

благотворително братство с културни цели. Неграмотните работници от двете фабрики Алатини,

брашнената и тухлената, се учеха да четат и пишат във вечерни и неделни училища. Учители и

организатори им бяха Христо Боботанов и госпожица Кица Попхристова, тогава учител и учнтелка

в българското училище в Пиргите, а сега г-н и г-жа инженер Христо Боботанови, установени в мини

Перник, видни и уважавани граждани на третото българско царство, по произход от околните на

Солун български села. Учители им бяха още г-н Здравев *1+ и г-жа Здравева – сега едни от най-

добрите и най-ценените наши столични първоначални учители.

Имаше дни на големи празници, когато с коли, с талиги и гайди на гости на жителите от Травсваал

на цели рояци пристигаха съселяни от близките и по-далечни околности на Солун. Тогава

годявките и сватбите се редуваха една след друга.

Най-близката до селяните-работници ръководителка и най-добрата организаторка на тези

тържества бе даровитата им непосредствена учителка Султана Апостолова от Дебър.

Тя живееше в центъра на новоиздигнатия в продължение само на няколко години Трансваал.

Стара учителка и бивша моя ученичка, заедно с Кица Попхристова Султана Апостолова бе душата

на извънучилищния духовен живот на солунския Трансваал. Със средства, събрани от добри и

народолюбиви хора, Султана обучаваше най-бедните деца на работниците-селяни на Алатини. Тя

основа гимнастическо дружество, което по-късно биде подето от общия организатор и

ръководител на юнашкото дело на солунската българска младеж, учителят по гимнастика в

нашите гимназии, швейнарецът Бланшу. Султана Апостолова премахна от момичетата тежките и

нехигиенични пояси на народната носия от Солунско, Облече ги леко и здравословно.

Ние всички се радвахме на самобитно обмисленото и приложеното със самобитни средства дело

на дебърчанката Султана Апостолова. Радвахме се не по-малко на този естествен растеж и този

небивал дотогава разцвет на българщината, незаглъхнала от епохата на равноапостолите

солунски граждани св. Кирил и Методий до днес, ето вече хиляда години. Тази българщина

живее, както може, и сега, след народните катастрофи – хиляди и хиляди мирни работници край

стените на свещения град на българската просвета и, доколкото чуваме, гърците не винаги се

отнасяли зле към населението; почитат ли го заради трудолюбието му, заради кроткостта му и

почтеността му? Дано един ден това да даде своите плодове. Дано това наново отвори път на

българската култура в града на всебългарските и всеславянски апостоли, двамата солунски братя.

Никой друг не би могъл да бъде носител на славянската култура там, на бреговете на Бяло море,

както българите. Преминалите векове и преминалите десетилетия преди войните са блестяшо

доказателство за това. Тогава, в наше време, измежду работниците имаше будни млади хора. Те

ръководеха работата във фабриките на Алатини. Те бяха десетниците и стотниците на

гимнастическите чети на Султана Апостолова. Във фабриките на Алатини имаше и българи

механици.

Най-видният измежду им бе Георги Манев от Велес. Отличен съпруг и баша. Умен,

разпоредителен, той бе спечелил пълното доверие на Алатини. Разпореждаше като пръв във

всички дела на предприятието. Обичан бе от всички солунски българи. Боготворен бе от своите

селяни работници. Може би затова другонародна вражеска ръка скоро сложи край на живота му.

Това бе първият смут в душата на новия български Трансваал край Солун. Но униние не настъпи

нито за миг. На другия ден след отминаването на този рядък българин, на тази безкрайно човечна

душа, след смута настъпи нов изблик за народни чувства и за работа. Всички младеически и

гимнастически дружби на Трансваал взеха името Георги Манев.

Така със злото още повече порасна доброто за народа в това рядко и чудновато българско селише

Трансваал, покрай пожълтелите зъбчати стени на стария крайморски град.

Така днес с гордост и едновременно с горест на душата и умиление си спомням за Трансваал, за

тази емблема между толковата много други емблеми на българското име и на българското дело

от вековете.

Ние, малцината прокуденици, напуснахме чудната пролет на града на светите братя. Престанахме

да наблюдаваме как расте и пораства едно първокласно будно, напредничаво българско селище.

Лично аз се обвинявам много за това, че напуснах родния край, макар мене и семейството ми да

отведоха с конвой до новите граници. Сега чувствувам, че бих хиляди пъти предпочела да бъда

последна и проста работничка, препасана с престилка, и да пренасям жито или глина в

Алатиновите фабрики, но отново да заживея с този обичан от мен Солун и този български

Трансваал, синоним на българска мош, и да видя как след възхода линее същият този Трансваал.

Бележки

1. Стоян Здравев (неизв. - Щип; 1949 - София) преподава в основното вардаропортенско училище (1894-

1899). Засега не са открити данни, че е учителствувал в новоотркитото училище в Пиргите.

След Тесалийската война - в Негуш[1]

Барабаните биха непрестанно и тази нощ. Чудноват, тежък и глух барабанен удар. Познавахме го

от най-ранни детски години. Когато семейството ни напусна старата Миладиновска къща и се

пресели в Матовската къща, която принадлежеше на майка ми, ние бяхме на хвърлей място от

отвъдните турскн квартали, които през нощите на всеки по-голям мюсюлмански празник бумтяха

и бумтението им непрекъснато прииждаше през отворените прозорци в стаите ни.

Чувала съм този барабанен удар през годините на шуменското си учителствуваве преди

Освобождението. Класното ни девическо училище бе също в съседство с турските квартали – тези

нечисти, тесни шуменски квартали, от които днес и помен не остана.

И там, през нощите на големите турски празници, примесен с ежечасните отмерени удари на

нощния пазач – пазвантина, по улиците бумтеше барабанът на правоверните.

Спомените за Руско-турската война бяха тъй живо свързани с това непрекъснато бумтене. Като че

ли отиващият си мюсюлмански свят намираше някаква опора или утеха в тези барабанни удари.

Предчувствията не са ме лъгали. На следния ден призори още узнахме, че Турция обявила война,

този път – на юнана.

Хубаво, животворно пролетно утро се разстилаше над тихите морски води. Бавно се надигаше

топлият слънчев ден. На свой ред пробуждаше се и големият стар град. А там, далече край

мътните устиета на бързотечния Вардар, един след други се вдигаха сивите нощни воали и

отминаваха към сливащите се в безкрайна линия пространни солунски полета. Зад тях ето и

легендарните Дурла и Паяк, гордо вирнали челата си редом с челото на дивния Олимп.

Но какъв е този издалече смътно долавян щум? Като че ли в града да се чуват някакви викове на

тълпи? Изневиделица скоро и самият залив се бе изпълнил с транспортни параходи. Сирените им

непрестанно бучеха и изпращаха към брега тежки черни мауни, характерните големи солунски

лодки, натъпкани с току-що пристигнал аскер от Анадола. От двете страни на целия този гъмжащ

по морето свят се виждаха няколко по-големи и други по-малки турски военни единици.

Крайбрежната бе цяла натъпкана от хора. Истински лагер. Хиляди набърже стъкмени и въоръжени

войници очакваха реда си да се проточат към Вардарската капия, а оттам на запад и юг към

бойното поле. Белобради старци с чалми, забулени жени, безброй сополиви дечурлига правеха

картината още по-пъстра, по-интересна и необичайна.

Местното християнско население се бе цяло изпокрило. Повечето квартали бяха заприличали ва

мъртви. Никой не можеше, най-малкото без риск да бъде малтретиран, да се покаже навън.

Възбуждението всред турците бе по-голямо, отколкото през нощта. Родители задържаха децата

си. Училищата трябваше да бъдат затворени.

Колко и тази картина наподобяваше на предвечерието ва Руско-турската война!

Така продължи цяла седмица, докато пристигнаха, първите сведения от бойното поле,

благоприятни за турците. И тогава радост някаква заливаше лицата на движещите се като сенки

правоверни. Първите представители на властта и те дадоха изблик на благосклонно внимание към

нас, българите. Заповядаха незабавно да се отворят училищата ни и зорко ги охраняваха.

Обнадеждващи бяха и новините от Княжеството.

От София бяха сполучили да прокарат признаването на ред нови църковно-училищни правдини за

българите в Турция. Като всяка друга държава, която се е отнасяла несправедливо към

населението си, Турция винаги е отстъпвала само когато се е виждала натясно. С общо допитване

на българите в Македония бидоха предоставени нови митрополитски центрища за някои от

македонските епархии.

Това облекчаваше сърцата ни. Повдигаше духа на народа. Даваше възможност при по-голямо

спокойствие тоя толкова много преследван български народ от Македония да съсредоточи силите

си.

Известен е краят на войната в Тесалия. Гърците бидоха бити, но вместо да бъде възнаградена,

Турция изгуби тази богата провинция. Нещо повече, на свой ред въстаналите критяни получиха

автономно управление.

Ние никога не сме живели с политика. Нито пък с радостите и скърбите на други. За нас бе по-

важно кой път ще вземе народното ни дело в поробените български краища. Ние не проумявахме

защо, въпреки подчертано изказаното желание на нашето население още не се допущаха наши

учители и свещеници в най-южните, чисто български краища на Македонвя, най-"вече в градовете

и селата по двете страни на дивната Дурла планина.

Това накърнено българско честолюбие може би ни застави да посетим и хвърлим лично поглед на

тамошните селища, сгушени по планинските склонове южно от железопътната линия Солун –

Битоля и югоизточно от Воден.

Първата ни прицелна точка бе Негуш. Близки хора, познати на негушани, улесниха заминаването

ни за там. Един хубав летен ден през същата 1897 година ние напуснахме приветливата малка

железопътна гара на града. Нашият влак скоро превали големия мост и мочурите на Галик, сетне

Вардара. Стигна безкрайната шир на плодородното Солунско поле и скоро през Карасу и Бер

(Верия) се озова всред слаби хълмисти възвишения, между Дурла и Паяк. Тука най-ниските

предни склонове на двете планини си дават среща в прелестната предводенска низина.

Влакът лъкатуши и бавно извива към височините на Негуш, Въртокоп и Воден. Чудна прохлада

лъха из родните поляни и откъм насрещните лозя. Стремглаво се спущат бързеите на Дурла по

воденските скали. Пенливо минават далече над нас и ослепително блестят водите на

македонската Ниагара при Воден. Дългата бяла ивица се точи по отвесните канари, разбива се на

голям сребрист облак, отново събира сили и тука долу, пред Въртокоп, поема дългия път за

равнината.

А встрани от водопада целият белокаменен Воден е разперял лебедовите си криле над старата

Самуилова крепост.

Като че ли тука всичко е нагодено да спомни за храбрия български цар. Като че ли всеки камък,

всяка руина разказва дивни приказки от българското славно минало на тези краища: разказва и за

другите две столици на българския Запад при Охрид и Преспа. Като че ли скалите на отсрещния

Воден, тази трета Самуилова красавица, сами очертават името. Зад тях ето легендарният Чеган,

ето Островското и Петерското дивни езера. А във фона – Мориховските гребени, тия от векове

крепки български гнезда, благословени от бога да страдат и все пак тъй щедро надарени да

живеят, надарени и с толкова много неземна красота.

Блясъкът на обедното слънце прави картината още по-омайна. Един свят за себе си. Един

български свят на далечните векове, смесен с неразрушимия дом на българското име.

Тука селищата са едно до друго. Все снежнобели. Все чисти, прибрани къщурки всред безкрайната

шир на зеленината.

Ето там, в дъното, Въртокоп. Какво точно означение на богати български представи за земя и хора!

До всеки нисък хълм – нов хълм, потънал пак в зелемива. Много трябва да се е въртяла и да е

копала човешката ръка тука, докато пробие път всред този лабиринт от вълнообразни

възвишения. А каква богата, безкрайно богата растителност! Същинска грамадна, повявана от

ветровете нива. Полюлян девствен лес.

А тези вечно буйни води край Негуш и край Воден? Ето ги, пак се показват долу в низината.

Пенливо се блъскат от бряг на бряг. Извиват и се връщат нак при нас. Също като водите па

великотърновската Янтра.

Разбирате ли сега защо ненаситното на божиите хубости българско око е откривало пътищата на

нашето народно битие все из планинските дебри и все из необятните недра на майката –

българска земя?

Веднъж напуснала негушката железопътна гара, трудно подима пътя към Дурла малката ни

талига. От двете страни на пътя – все богат жълтозем-пясъчник. И все същата пищна растителност.

Все същите вакли стада по ливадите. Нагоре – отново безкрайни поля. Додето очите гледат,

трудолюбивата ръка на нашия селянин е превърнала всичко в градина. Нито педя необработена

земя.

Колкото повече се доближаваме до туловището на Дурла, толкова по-пленително става наоколо

ни. А селската ни бричка ту се промъква през сенчести тунели, образувани от високи платанови

дървета, ту ни измъква всред плувналия в светлина н слънце друм, за да ни довлече отново до

прохладната река с нейната непрестанна сладка песен.

Изеднъж колата спира пред високата стена от канари. Оттук надолу – пак море от зеленина.

Тъмнозелена, яснозелена, средна – според отраженията на светлината и сенките. Ето петната и на

хилядите други багри. От лазурното синьо небе. От блясъка на прелитащите бели облачета. От

трепета на засилващия се ветрец.

И нашият богат български език няма думи, с които да определи точно хубостите на тая прелестна

Дурла, тъй щедро възпята в народните песни. Прелиствам сборника на приснопаметните ми баща

и чичо Димитър и Константин Миладинови. И тука какво обаяние от всеки подреден и напечатан

ред! Каква любов на народа към толковато луди гидии, към руйното негушко вино, към

белоснежните негушки моми.

А где е Негуш? Малкият, свитият в пазвите на тайнствената Дурла Негуш? Оттука до Солуна града

ли Марко Крале и Секула Детенце са гонили Муса Кеседжия и Църна Арапина?

Ето го най-сетне този Негуш, цял изправен пред нас. Със странните си каменни постройки. С

полусхлупените тъмнокеремидени покриви. Плувнал в зеленина и блаженство. Изтръгващ тиха

въздишка из гърдите на бедните незнайни странници като нас. Като че ли и тука всичко е

потънало в някаква нова, тиха радост. Като че ли тука и децата, и мъжете, и жените, и старците са

само щастливи деца – пълни с радостни сърца деца.

Улиците на градеца са прави. Из тях се долавя някаква лека планинска мъгла, която на всичко

придава по-друг, вълшебен вид. Над всяка врата, по всяко дворище, над прозорците – гирлянди от

зеленина и цветя. Вечно пеят своята малка песен и кристално свежите вадички и бързеи от двете

страни на всеки друм. Така е във всички дворове, пред всички къщи. А във всяка вада, във всеки

вир виждате отразен целия околен чар. Оглеждат се лицата на младите, на засмените негушанки,

на целите рояци деца, накацали пред всяка порта на този наистина приказно старинен градец.

Ето, една от тези негушанки идва насреща ни. Крепко и весело подава ръка. Каква силна, плътна

фигура. Каква хубава премяна. Широка тъмносиня сукманена пола. Възкафява салтамарка,

прилепнала на кръшното й стройно тяло. Отпред - малка, пъстра престилка с безброй алени резки.

Дълги проветриви ръкави до над дланите на ръцете. На гърдите, в пълен блясък – наниз от

жълтици. Дори обущата на краката са царствени. От груба кожа, но елегантно изработени - по

форма като дървените сандали на малките холандски жени.

Когато пристигнахме в Негуш, бе неделя след обяд. Целият негушки свят бе навън по улици и

мегдани. Насреща от нас е отредената ни къща. Влизаме от обширния й двор. Идеално чист. Както

улиците, и дворът е постлан с големи каменни плочи. В дъното – буйна растителност. Най-високи

са две стари орехови дървета. Вляво е самото жилище. Спретнато и то. Качваме се през ваяна

дъбова стълба. Пристъпяме към просторен чардак, надвиснал над една канара. Надолу, докъде

очите гледат, отново безкрайна шир. Зад нас са стаите. Светли, приветливи и те, с дървени резби

по врати и прозорци. Подът е цял потънал в пъстри килими. Червени и сини възглавници покрай

стените. В средата – ниска валчеста софра. Наоколо й малки триножни столчета. В ъгъла изписана

божията майка. Пред нея догарящо кандило. Всичко наоколо е в похой. В пълен покой.

Ние скоро се опознаваме с целия град. И с хората му, и с околностите му. Самият Негущ е съграден

върху високо подножие на Дурла планина. Точно зад града, в недрата на тази благословена

планина, извира цяла река. Водата – грамаден поток. Блика направо из каменните недра на

отвесните канари. Встрани от Нетуш тая водна стихия туря в движение една копринена тъкачница

(а как се слисват негушките моми по този копринен плат), няколко предачници за памучна прежла

и още толкова мелници.

Населението е безкрайно трудолюбиво. Градът има и хубави лозя и пространни пасбища, а далече

в равнината – богати с жито ниви. Но негушани обичат да странствуват. Най-често са в Солун.

Прихождат и по-надалече – към Александрия, да продават тежка стока.

Начело на общината стоят видни членове от семействата Хаджинотеви, Пехливановн, Неделови и

други.

Ние живеем в дома на едно по-бедно семейство, западнало, но с добро старо име. По произход

то било от Енидже Вардар, от пълната Вардарска равнина. Такива преселнически семейства тука

имало повече. Най-многото семейства обаче са придошли отвъд Дурла, откъм Сечища (Сечище),

Кожани и от Янинско.

Някога, преди 1830 година, през време на бунтовете на Али паша Янински против султана,

албански орди са опустошавали ония краища и са принуждавали населението да бяга с по една

черга на гърба. Колко такива безчовечни бягства на стотици хиляди българи познава нашата

следвоенна епоха! Това е примесило кръвта на стария и славен Негуш, но навиците скоро са

станали еднакви за всички стари и нови съграждани на селището.

На запад от Негуш, по направление на Воден, се намира известното от възраждането на

македонските земи село Държилово.

Китно, голямо, богато село. Към петдесетте години на нашия ХIХ век в Държилово самобитно са се

подвизавали като народни борни за църква и училище двамата братя Държиловичи *2+. Със свои и

с народни средства те са отворили българско училище – едно от първите български селски

училища в западномакедонските покрайнини. Къде са учили тези народни будители? Ние много

разпитвахме, без да можем да получим по точен отговор. По всяка вероятност – във Воден, този

незаглъхващо буден български център за цяла една епоха от времето на турското владичество.

Длъжност е на други да хвърлят повече светлина за бодрия, крепък народен дух на населението в

тези краища. И в град Воден, и в село Държилово, и в Негуш от най-старите люде съм слушала да

се говори, че в многобройните околни манастири никога този народен дух не е заглъхвал.

Държиловичите отсетне са се преселили в Солун и там са открили българска книжарница и

печатница. Към 1870 година или малко по-рано също там е учителствувала дъщерята на едного от

братята. Когато ние за първи път след осемдесетте години на миналия век пристигнахме в Солун

по случай откриването на девическото класно училище, споменът за Държиловичите и за тяхната

просветна дейност бе още твърде жив всред българското гражданство в града. Държиловичите

издигнаха високо в просветно отношение значението и на родното им село Държилово, което

поради близостта с богатия старинен Негуш за дълго игра ролята на център за народополезна

дейност в целия Воденски и Негушки край.

Тука чуждото църковно-училищно влияние беше пуснало вече доста дълбоки корени. Когато ние

посетихме Негуш, в него имаше обаче само гръцко училище. Опитите на воденчани и на

държиловчани да събудят тази стара българска крепост срещнали отчаяно противодействие от

страна на воденския гръцки владика. Не по-малко – на местната турска власт.

Така е линял в миналото този прелестен Негуш. Така бавно, но сигурно линееше той и през лятото

на 1897 година. Някаква демонска сила възпираше изтръгването му из ръцете на чужди

опекунства и грижи.

Но трябва да бъдем справедливи. В душата си и днес по-старите негушани не са лишени от

български чувства. На всяка стъпка те излъчват непринудено стария си български дух. Лесно бе

тогава за нас да доловим пулса на българската душа, на българските радости на негушани. И

скърбяхме много, че не ни се удаде да останем за по-дълго време в средата на този толкова мил,

толкова трудолюбив и толкова почтен народ, по лицата на който ежедневно и на всяка стъпка така

често се отразяваха бляновете за преминали векове на един твърд, горд и неподатлив народ...

През настъпилото късно лято трябваше вече може би завинаги да се простим с този чаровен край

на една онещастливена българска земя. Да отвърнем лице от оиайните му природни красоти. Да

престанем да слушаме вечната тиха песен на кристалните му потоци. Да спрем диханието си, за да

бъде отново слухът ни облъхан от потайния стон на вековете, толкова приличен на стона на

храброто българско сърце, на болките и радостите на този героичен български народ.

* * *

Беше тиха късна есенна вечер, когато отново слязохме от влака, за да пристъпим тежките

крепостни врати на големия стар град Солун. Негуш бе вече за нас само един мираж.

От височинката, на която от хиляда годинн насам са сложени тези железни врати на Солун и тези

крепостни кули, далече на запад пак се разстилаше пред взора ни Вардар – тази вярна дружка на

майката българска земя. До нея морето вместо синьо изглеждаше някак пепеливо-зелено, тъмно

и бурно. Далече зад него, там към хоризонта, господарят на деня все още пронизваше висините

небесни с последните си прави лъчи. Разкъсани облаци, гъсти, полуосветени, с надвиснали чела,

тежко минаваха от връх на връх и бавно слизаха все по-надолу към земята. Скоро и нощта

наметна плащеница. Къде ли е Дурла всред този лабиринт от планини, една до друга, като верни

стражи, наредени в далечината? А где е Негуш – тази тъжна, старинна и дивна българска песен?

Бележки

1. Негуш е наричан от гърците Няхуста или Агустос (дн. Науса); около 1900 г. наброява 6100 жители - 1500

българи, 800 турци, 3500 гърци и 300 власи.

2. Става дума за Кириак Динков Държилов (Държоловец, Държилович) - (ная. на XIX в. - с. Държилово,

Воденско; около 1877 - Солун) - книжар, печатар и общественик, и Константин (Динка) Динков Държилов

(неизв., с. Държилово, Воденско; 1890 - Солун) - търговец, деец на църковно-националната борба. От 1865 г.

е избран за член на Солунската българска община.

От Солун до Царево село

Василика *1+ е гръцкото име на Царево село. Царево село отстои на около двадесетина километра

от Солун, по направление на Халкедонския полуостров. Надарено е от природата с дивна красота.

То е преизобилно обсипано с благодатта божия. Пъстри ливади. Росни поля. Докъде очите гледат,

нагоре по стръмнището – тучни хубави лозя, широколистни смокини, кичести плодни градини.

Трудолюбивата ръка на човека и тука е наистина превърнала този малък дивен край в ханаанска

земя. Радост за сърцето се лее на всяка крачка, за богат и за беден. Всеки има по нещо и всеки е

доволен. Най-доволни са тука хората, че могат да работят през целия ден.

На царевоселчани никак не приляга да са гърци. От тъмни зори до тъмни вечери те са на полето.

Оралата им дълбоко браздят майката земя. Високи, широкоплещести, те пеят и работят през

целия ден. Песните им са тъжни. По напева си тези песни досущ приличат на тихата

южнобългарска песен.

Носията на царевоселчани също с нищо не се отличава от южнобългарската носия, особено от

долновардарската.

По предания от най-старите люде се е помнело, че царевоселчани са били някога прогонени от

съдбата северняци. Идвайки от някакви широки обширни полета, те са свили гнездо в

планинските дипли на Халкедонския полуостров, за да направят от тях свой нов роден край.

Понастоящем царевоселчани се родуват с други две недалечни чисто български села. Обикновено

царевоселчани вземат за жени хубавиците на Кирекчьой – старо хубаво село, кацнало по

височините недалеч от крепостните стени на Солун. А своите моми царевоселчани предпочитат

най-вече да дават отвъд планината на заровчани – край езерното подолие на Лъгадинско.

Царевоселчани са богати хора. Затова те не питат за богатството на киречкьойлийските моми.

Стигат им техните румени лица, тяхната здравина и трудолюбие. Не по-малко са доволни от

гиздавото им старовремско облекло, което ги прави същински болярки.

Що се отнася до заровчани, на тях не дават нищо повече освен дъщерите си. Стегнати, богати

селяни са царевоселчани. Който иска да има тяхна мома, стига му, че може да стане царевоселски

зет.

Чудни сватбени и други обичаи има този свят – заглъхващ, малък и почти откъснат от другите

български земи. Колко животът на царевоселчани напомня някакъв старинен далечен мир! Нещо

близко и родно, което говори направо на българското и на славянското сърце. Днес

царевоселчани могат да бъдат с право наречени най-южните, пред очите ни загиващи български

селяни на Беломорието и действителните най-южни славяни със зла съдба! Не зная дали биха

могли да се намерят други замиращи български селища на Халкедонския полуостров, но Царево

село замираше.

Когато през юношеството прекарвах ученическите си години по руските градове и се случваше

през хубавите къси лета да посещавам свои дружки от гимназията някъде на дача, те често ме

отвеждаха да видя и да почувствувам отблизо дълбоката славянска душа на тия толкова прости на

вид руски селяни. Колко велики радости ги вълнуваха, когато през лятото денонощно превръщаха

степната руска земя в благодатна оран, и как двойно избликваха техните радости при зимните

преспи и при виелиците, когато тези руски селяни можеха да впрегнат шейните си за далечен път

– да дадат или да доведат булка.

А сега тука, под жарките лъчи на този благодатен български юг, който всичко ражда, който тройно

възнаграждава трудолюбивата ръка на селянина, ето на - по величината на душата – все същият

простор, все съшите болки и радости народни.

Не зная защо, откакто съм напуснала руската земя вече много преминали години, най-добре се

чувствувам в средата на нашите български селяни, в средата на тези добри лозари, орачи и

овчари, които винаги с радост облъхват затвореното в градските стени и натежало сърце.

Спомням си моя роден град, там, в най-отдалечените западни македонски земи, дето ние всички,

и граждани, и селяни, знаехме да орем, да сеем и да жънем.

Халкедонският полуостров не познавах никак до впосещението ни в Царево село. Чувала бях само,

че в Халкедонския полуостров се таят полуизгубени български селца, които бърже се топят. Чувала

бях още, че хората са там добри по душа и гостоприемни. Че техните стари български обичаи са

хванали дълбок корен в живота им като жарта в пепелището. Трябва да призная, че мене,

българската класна учителка, към там ме влечеше не само животът на тия недалечни от града

села, но още и българското име на Царево село, както се то произнасяше от най-старите му

жители - известни чести посетители на солунските пазарища.

Царевоселчани носеха в града най-вече грозде Пълни кошници с най-хубави видове едро южно

грозде, което ни идваше готово, направо в къщи.

Наш гроздар бе станал по едно време барба (чичо) Апостоли. Едър, снажен старик. Кмет на

селото. Моите малки тогава деца скоро се привързаха към царевоселския кмет – нашия гроздар.

Така стана, че една година се решихме семейно да летуваме в Царево село (Василика) и да бъдем

изненадани от това, че най-старите хора в почти погърченото село тогава продължаваха да държат

за българското му име и когато им зададеш някой въпрос на български – да отговарят на хубав

стар наш език ("ронка" вместо ръка; "зомби" вместо зъби, "гренда" вместо греда, "домб" вместо

дъб и пр.), също както близките киречкьойлийци и заровчани, също както далечните костурчани.

Барба Апостоли бе баща на голямо семейство, което се родуваше и с киречкьойлийци, и със

заровчани. Тези родства са вървели от поколение на поколение.

Майката на царевоселския кмет, тогава над стогодишна жена, бе от богато киречкьойлийско

коляно. Изсъхнала и прегърбена от товара на годините, тя бе още доста бодра. Шеташе и

заповядваше от сутрин до вечер.

И сега виждам пред очите си високата каменна къща на царевоселския кмет, кацнала до мегдана

като същ старинен замък. И сега се нижат в паметта ми обширните двори, сенчестите лози и

широколистите смокини с нависнали от балсамов плод клоне.

Каква прилика имаше това дворище с гиздавата вътрешност на всички прибалкански или пък със

западнобългарските македонски градове. Сякаш сте в Прилеп. Снахите и момите са цели царкини.

С гладко причесани коси. С чудно правилни лица и алени бузи.

Центърът на вниманието на всички бе най-малката внучка на барба Апостоли и правнучка на

престарялата му майка. Малка брюнетка с тъмнокестеняви очи – сърна, изкочила из дебрите на

халкедонските гори, малката ластареста брюнетка помагаше на всички и навсякъде. Припкаше из

двора на волност, като малко дете с децата ми. А те лудуваха по нея и заспиваха в скутите й, с

приказките й, с песните й, с добрината на сърцето й Толкова грация на тялото, толкова милост на

сърцето издаваше това селско момиче, опознало всред тая проста, но здрава обстановка само

доброто на света.

Това бе към 1897 година, малко след гръцко-турската война за Тесалия. Оттогава минаха нови и

нови години, но ние запазихме спомена за Царево село и досега. Барба Апостоли, все така

изправен и бодър въпреки преклонната си възраст, продължаваше да ни продоволствува с

хубавото халкедонско грозде, държеше ни в течение на всичко, което ставаше в селото, хвалеше

се, че дал малката си внучка на един левент – най-бедния момък в селото, и се надяваше скоро да

види богати и тях. Нашата земя ражда само за трудолюбивите.

Но и барба Апостоли скоро се изгуби. Изгубиха се постепенно и всички други стари

царевоселчани. Царево село изцяло стана Василика. Последните стонове на българската реч и те

заглъхнаха в тоя наистина дивен беломорски кът – най-южния от всички южнобългарски и от

всички южнославянски кътове.

Нашата къща в новия град е кацнала на едно от най-високите места. От нея се вижда всичко. Ето

на юг морската синева пред нас. Ето и тайнствената снежнобяла гръд на Олимп в далечннте му

контури. Гордо се изправя във висините Зевсовото убежище – ням страж на жестоки вековни

борби. Вляво, на морския фон, се низи тъмният дълъг силует на носа Карабурун. До него, още по

вляво – слабите замъглени очертания на Халкедонските възвишения. Те крият в пазвите си

малкото Царево село. Крият го днес, както са го крили през вековете от погледа на старите

велможи, в някакъв друг вид с друго име.

Боже, как гинат едно след друго българските села и заедно с тях – българските сърца! Как лесно

отстъпва този на вид корав български народ, тези трудолюбиви попукани български ръце, тези

стройни гиздави девойки, тази хубава българска реч и тази българска земя!

Бележки

1. В текста "Василико". Царево село (дн. Василика, Василикия) Солунско, към 1895 г. има 2000 жители -

гърци.

Куфаловци

След летуването ни в Негуш и Царево село ние добихме нещо като носталгия към българското

село и към българската провинция край големия град Солун. Спомняхме си заедно с това

превратностите на народната ни история и от епохата на солунските братя Кирил и Методий, и от

епохата на Калояна и Асеновците, и от дългото владичество на турците. Живата сила на нашия

народ през всички времена обаче си оставаше една и съща – българският селянин. Простият,

нздръжливият, трудолюбивият български селянин.

Ето, на запад от Солун в полето – все крепки български села. Ето и куфаловците.

Горно- и долнокуфаловци са едри, снажни, жизнерадостни люде. Селата им са разстлани на слабо

хълмиста равнина по житните простори отвъд Вардара. Намират се някъде между долното

течение на реката, Енидже Вардар и Гуменджа. Обширните ливади, които заграждат двете сродни

и почти едно до друго кацнали села, дават най-хубавото вардарско жито. Земята им е росна и

добре напоявана. Ваклите им стада, едрият добитък на групи се мяркат в безкрайната шир на

равното поле. Който познава руската или полската степ, по-лесно може да си представи цялата

дълга далечна история на заселване на ~тзи трудолюбиви български селяни – тук, преминали през

вековете и останали читави, за да ни се представят в същия им стар вид, със същата душа, със

същите нрави и обичаи, в същото старинно облекло, както някога, когато са прииждали от

далечния север, за да хвърлят котва тука, на благодатния беломорски юг.

В облеклото на куфаловци преобладава тъмният кафяв цвят. Но не се губи и бялото. Снежнобели

ризи, с дълги и широки ръкави, носят и мъжете, и жените.

Женската носия, то се знае, е по-красива. Кафтянен сукман – нещо като салтамарка или елек над

бялата риза. Великолепно везан с напречни и многоцветни резки нагръдник. Леки, спретнати

цървули на краката. Червени чорапи, препасани с тънки ремъци. А на главата – бяла забрадка,

прикрепена някак чудновато, както у никои други наши селянки на българските земи. Някои

млади булки са запазили друга, още по-хубава и по-старинна носия на главата: бял опънат плат на

полукръгъл обръч с основата си надолу към челото. Гладко причесаната коса прикрепя издигнатия

и завит нагоре опънат платнен полукръг. По такъв начнн на главата на младите куфаловчанки се

образува нещо като бяла царствена корона, придаваща им приказна красота. Правилните черти на

румените им лица хармонират чудно и царствено с белите цветове на старинните забрадки на

главата и на старинното облекло. Към осемдесетте години на миналия век за пръв път срещнах

куфаловци и куфаловчанки на солунския пазар.

Много по-късни години съдбата бе отредила така, че съпругът ми, малките ми деца и аз трябваше

да се настаним да живеем в източните нови части на големия град.

Недалече от нашия дом, в Пиргите, с течение на други години се напласти цял български квартал

от куфаловци.

Будни българи са куфаловците. Там, на село, преследвала ги е някаква чужда пропаганда. При

това удвоило се населението. Препитанието станало трудно. А работа в близкия град – много.

Така този български квартал в Солун се изпълни от селяните на Горно и Долно Куфалово *1+. С това

население се примесиха и други преселници от околната провинция. Стана нужда да се отвори

училище, да се построи църква.

И едната, и другата инициатива срещна хиляди мъчнотии. Но най-сетне мъчнотиите бидоха

преодолени. Намериха се средства за строеж. Намериха се даром стаи за отделенията в

собствения ни дом. Дойде и една млада учителка, бившата моя ученичка Мария Думбалакова.

Тази борба за училищни и църковни права на българите от квартала Пирги продължи доста дълго

време. Куфаловци, подпомогнати от дебрани (Куфалово и Дебър), взеха централното място. Те

бяха хора предани на народното дело. Безстрашни, мъжествени и умни се показаха куфаловци в

народните работи.

Помня как ние с всичките ми домашни, с няколко други добри български семейства, подкрепени

от многолюдните куфаловци, начело с учителката и децата на пиргенското училище, празнувахме

деня на св. равноапостоли Кирил и Методий. Надвечерието на празника, подготовката, тичането

на мало и на голямо, подреждането росните градински и полски цветя, гирляндите от зеленина,

хората, гайдата. Всичко това наелектризирваше и ободряваше душата на този иначе суров,

измъчен, отруден народ. Паметният ден на Кирила и Методия правеше куфаловците

любвеобилни, ученолюбиви, бодри. Те бяха по онова време чуден материал за още по-чудни

народни дела.

На самия празник на българските и всеславянските просветители ние всички, стари и млади, жени

и деца се отправяхме към центъра на стария град, дето се намираше българската община и дето

се издигаха една до друга българската девическа и мъжка гимназия, сградата на педагогическите

курсове, търговската гимназия и образцовите първоначални училища. Шествието към българския

просветен център на града бе шествие на дълбоко вярващ народ. Празненството бе празник на

родната ни култура, на родния ни език, на българската писменост.

Буйно, всеотдайно и безкрайно мило бе участието в тези Кирилометодиеви тържества в Солун на

скромните, но крепки куфаловски селяни.

Някой византийски император в деветия век, преди толкова много години, бе назначил бащата на

двамата братя Кирил и Методий да управлява Солунската област.

Какво съвпадение!

Днес, хиляда години след това, все същите обитатели на същата Солунска област по някакво

съвпадение на нещата и по някакво предопределение на съдбата се събираха да почетат

прославените и скъпи за всяко българско сърце дела на тези, които бяха открили в себе си

боговдъхновено откровение за своя народ, които бяха посочили пътя на неговия възход.

Из четирите части на света са разпръснати сега тези достойни синове и дъщери на българското

племе – куфаловците. Срещаме ги като бежанци тука, в България. Загаснал ли е в гърдите им

огънят на св. Кирила и Методия?

Бележки

1. Горно и Долно Куфалово (дн. Куфаля), Солунско. Според В. Кънчов Горно и Средно Куфалово наброяват

1325 жители - българи и 30 цигани, а Долно Куфалово - 480 българи, 25 турци и 6 цигани.

В навечерието на Илинден - 1903 година

За македонската земя годината 1903 донесе ранна пролет. Китните поля и гори отдавна бяха

облекли нова премяна. Всичко се събуждаше. Трудолюбивите наши селяни от тъмни зори до

тъмни вечери пълнеха околните бърда. Отдаваха се на благодатен земен труд.

Неспокоен бе само големият крайморски град.

Камък някакъв бе легнал върху душата на всекиго. От уста на уста се предаваше за неочаквани

революционни действвя. Душите бяха изтръпнали, сърцата – свити. Скоро след това не закъсняха

и първите съобщения за нападения по железопътните линии и за атентати по железопътните

мостове. Въстаниците, едно след друго, подчертаваха невидимото си присъствие нашир и надлъж

по цялата страна.

Странно, през ония неспокойни дни ние бяхме всички със свито сърце. Бяхме при това решили

временно да напуснем града и да заминем с децата някъде към центъра на тая вечно неспокойна,

но обсипана с толкова божия благодат македонска земя.

В деня на тръгването се събудихме твърде рано. Вместо надлъж по цялата чаршия, минахме през

крайморската улица "Молос" и през тъй наречения Френски квартал. Файтонът кривна по

покритото пазарище, езистена и между старите венециански сгради, в който се помещаваха

канторите на най-богатия гражданин Алатини, стигна книжарницата на Коне Самарджиев, до нея

канторите на Кондови, а малко по-нататък – новата книжарница на Хаджиниколов, за да се

проточи отново през теснините между австро-унгарската поща вляво, обширните училищни имоти

и църквата на католиците сенавгустинци и скоро се озова пред "Ломбардо" и великолепната

мраморна сграда на Отоманската банка.

Зад хубавите железни решетки на предната банкова градина лениво се протягаха полусънени

аскери. По онова време никой нищо не знаеше за намеренията на революционерите да вдигнат

във въздуха точно тази царствена фасада на Ренесанса – най-красивата и издържана фасада на

най-солидното здание в града. Господарите на страната, види се, са предугаждали опасностите.

Иначе защо тези многобройни заптиета пред входа на банката.

А ние продължавахме да се топим от мъка. Топим се от вечно неспокойния живот на страната.

Сърцата ни неспокойно трепват. Трепват най-вече при вида на отсрешната на банката двуетажна

четвъртита сграда, наи-голямото тогава българско центрище за народни среши, комитското гнездо

– Бошнак хан.

Отминаваме плахо и него. Набърже завиваме през нови теснини, между училищата на

сенавгустинците и Топхането за да стигнем извън крепостните стени на стария град и по течението

на канала да се озовем на големия площад пред солунската железопътна гара на северната и

западната линии.

Площадът пред гарата и перонът бяха натъпкани с най-разнородна и неспокойна публика.

Навсякъде гъмжеше от народ.

Нашият влак за Битоля трябваше да замине пръв. А формалности предстояха още много. Нямат

край. Сърцата ни се отново свиват. Суровите погледи, строгите въпроси, претърсванията от страна

на заптиетата съшо ни действуват разстроително. Но слава богу, всичко е най-сетне готово, и в

последния момент смогваме да се доближим до влака. Едвам слагаме крак на стъпалото, влизаме

в купето и влакът потегля.

Влакът потегли, но свитите ни сърца не се отпуснаха.

Мудно следят очите една след друга сменяващите се картини. Вдясно – широкото Солунско поле.

Далече вляво – замъглените очертания на планинските вериги западно от Олимп. Редуват се

китните малки станции на Топчилар, Вардар, Карасу, Бер, Негуш, Въртокоп. Към обяд

локомотивът, черното чудовище, което тегли вагоните ни, пъхти нагоре към Воден. Прави няколко

завоя, минава сред китни градини и най-сетне спира пред малък станционен двор, подреден като

дворовете на най-хубавите швейцарски гари.

Дивният Воден! Ние сме пред него.

Този град на вечно шумящите водопади, на белите лилии, на гранитните островърхи скали,

покрити с девствена зеленина, е нещо рядко – елмаз цял от короната на българската земя.

Тука сърцето забравя мъките. Отпуска се. Почива. Гальовно се къпе окото в прелестите на този

истински земен рай. Блуждае по върховете на вековните буки, на широколистните явори и по

ореховите дървета. Бързо прехвръква към каменните кули на старата Самуилова столица и се губи

там нейде далече в безкрайната мълчалива шир на солунските полета.

Който иска да види как светата божия десница е обсипала с благодат македонската земя, който

иска да почувствува как дълбоко на душата действуват природните красоти на тая земя върху

българските синове, как нежно си играят тука с душата на човека багрите на всеки листец на

младата гора и каква любов на сърцето и какви сълзи в очите предизвиква вечната тъжна песен на

изгубения земен рай, достатъчно е да пропътува с железница от Солун до Битоля и да спре пред

вратите на този Самуилов град, надарен с толкова неземна прелест.

Сбогом, Воден! Сбогом, Дурла и Паяк!

Нашият влак отново подрежда все български твърдини. Ето Острово *1+. Ето малката триъгълна

падина вдясно, образувана от Чеган и подножията на Каймакчалан. А встрани, отзад – и върховете

на Каймакчалан. Ето кристалните като сълзи води на Островското езеро вляво. Ние минаваме над

самите тях. Като че ли влакът не стъпва на твърдо, като да се плъзга по гладката повърхност на

езерните води. Ето старата крепост на Самуиловите войводи – Пътеле *2+. След него Петърското

езеро, затворено и то сред високи планини, блести, излъчва радост някаква от старината. Ето

тучните лозя на Суровичево, надолу – Кайлярско *3+, а пред Битоля – Лерин.

Изобилие, богатство – навред. Изобилие и богатство, обливани с руйното вино на този

първостепенен македонски лозарски център Суровичево.

Хората, които срещаме, въпреки всичко и те са със свити сърца.

Нещо става и тука. Младите шушукат. Крият се. Не се вестяват. Старите са загрижени. Лудуват

безгрижно само децата, на рояци пред всички гари. На всяка станция войска. По всяка спирка

заптиета. Цялата страна е блокирана. Търсят въстаници. Малтретират и затварят по-видните

българи.

Денят преваля. Нашият влак и той като че се е вече уморил. През някакви безкрайни върбови

дървета лениво отваря и той своя път към малката битолска станция. Хвърляме последен поглед

към полето и отсрещните планини. През тези места минавала съм като дете преди толкова

десетки години, когато отивах на учение за далечните руски земи. Тогава нямаше железници.

Пътувахме с коне. Чудно, нищо друго не се е изменило. Нито Мориховските планини, нито Бабуна,

нито надвисналата над нас Пелистер планина.

Митарствата и тука, на тази гара, са големи, съмненнята и претърсванията – още повече.

Напущаме станцията и през хубави и сенчести алеи се отправяме за града. Файтонът минава през

едно марсово поле на битолските казарми. Встрани две големи четвъртити военни здания. Едното

бяло, другото червено. Проточват се след това централната улица "Широк сокак", някакви вити,

тесни улички и скоро сме пред квартирата ни в Мечкар маале.

Големи порти. Обширни дворове. Схлупени къщи. Калдъръм – навсякъде. Чешми – по улиците и

сред дворовете.

Стари, вити лози. Жени и деца.

А къде са мъжете?

Бележки

1. Воденското село Острово (дн. Арниса) наброва 1200 жители (750 българи и 450 гърци) около 1895 г.

2. Леринското село Пътеле или Пателе (дн. Агиос Пантелеймон) около 1900 г. наброява 1810 жители -

българи и само 60 цигани.

3. Кайлярско - областта около гр. Кайляри (дн. Птолемаис). Почти цялата област е населена с турци. Само в

около двадесетина села има българско население.

В Битоля през дните на Илинденското въстание

Битоля е кичест град, потънал в зеленина. Околностите му са твърде красиви. Но никога по-рано

градът не ни се е представял по-мъртъв, отколкото сега.

Хората изглеждаха подплашени. Само в някои от затънтените български квартали опитното око

можеше да забележи някакви чести нощни посещения, полуосветлени прозорци със спуснати

завеси.

Разпределението на града даваше възможност за по-лесни революционни действия. Българските

квартали бяха съсредоточени на изток и на север, а българите общуваха помежду си чрез

напречните чаршии, черковни дворища и обширни мегдани. Средните български училища,

гимназиите ни бяха в заможните и по-малко изложени западни квартали. Следователно, учещата

се младеж бе някак запазена.

Сега, толкова години след това мое последно посещение на Битоля, мога спокойно да кажа, че

там хората на революцията съвсем не бяха унили духом. Нямаха свити сърца като моето. Вървяха

бодро и стъпяха гордо. Имаха власт над силите си, вяра в утрешния ден, в бъдещето на българина.

Вярваха в добрия изход на революцията. С една дума, крепени бяха от един нестихващ буен дух.

Правеха всичко да тикнат народния подем напред към въстанието и свободата.

Така преминаха дълги дни и месеци. Така настъпи знойно лято по македонските поля и гори.

Младите по-често и явно се събираха ту в църковния двор, ту някъде край Курт дере, ту най-често

в Йени мале - Новата махала.

Ние не знаехме нищо за плановете на революционерите. Знаехме само, че са неспокойни. Че

готвят нещо по-голямо. И понеже бях преживяла тия патриотични грижи през 1874 до 1876 година

в Мизия, в Шумен, и аз, и всички вътрешно се радвахме за това, което става тук, в Македония, в

Битоля, и очаквахме чудото. Представяхме си, че отново руските или нашите български войски ще

дойдат да освободят и последното българско село от македонската земя. Не знаем дали това бе

оправдателно, но вярата започна да закрепва все повече и повече у нас. Кой знае? Може би

народът ще има или сам да отърси чуждото иго! А може би нашата сила се основаваше на

гранитната вяра на младите, че ще сломят стократно по-силния неприятел!

С тази вяра живееха всички добри българи досам Илинден – 1903 година.

Един ден, това бе вечерта преди празника, здравите крака на младите подкараха и моите

отслабнали крака към буковските лозя, към Буково – китно село в пазвите на Пелистер, а от

Буковския манастир, през буковските гробища, към македонския балкан.

Прегазихме малката камениста и песъчлива река и скоро се озовахме по направление на

Кръстофор и изворите на Кисела вода.

Не премина много време и ние дочухме някакви глухо долавяни пушкания. Гърмяха откъм града.

Гърмяха от всички страни и пак спираха. Далече в полето военни патрули сновяха по пътища и

кръстопътища. Извън и вътре в града ставаше нещо необикновено.

Ние съобразихме. Трябваше да прекосим шосето край занаятчийското училище и градините, за да

се отзовем в нашата "Мечкар махала".

Оставахме без дъх, когато отделни групи аскер, в пълна екипировка, ни спираха и разпитваха,

докато най-сетне, пребити от умора, прекрачихме високия праг на къщата ни. През същия този

ден башибозукът е направил големи поражения всред мирни хора, срещнати на пътя. Ние

видяхме само войска. Имали сме щастието да не отидем насреща на башибозуци.

През нощта срещу Илинден дочуваше се постоянен крепък пукот. Всичко живо се бе изпокрило.

Тежките порти на всички битолчани бяха отдавна залостени. Съобщенията ставаха само от двор на

двор. Който нямаше храна, получаваше жито или брашно от своя съсед. Скоро разбрахме, че

навън по всички посоки върлува башибозук – също както едно време в Шумен, в навечерието

преди влизането на руските войски.

А сега где са руските войски?

Боже, запази народа ни от напасти!

Започнаха страхотни гонитби по улиците на този стар български град. Битоля беше отсечена от

цялата останала провинция, Населението й живя цяла седмица с мисълта за своя край. Нощите и

дните бяха кошмарни. Нашите революционери не бяха предупредили никого. Пък и каква нужда

имаше да ни предупреждават. Когато те се бият и умират за своб дата, народът не може да не

страда!

Те се сражаваха наред, всеки ден, в непосредствената околност на града – по отсрещните чукари,

по баирите в селата, на гарата, край казармите, в лозята.

Искаха те, шепа хора, да превземат големия вилаетски център, отбраняван от двадесетхилядна

войска!

Скоро започнаха да проникват и радостни вести: Крушево – в ръцете на въстаниците; Смилево –

главната квартира; Ресен, Охрид се здраво държат; тридесет хиляди души доброволци и

въстаници, под водителството на Сарафов *1+ и Груев *2+, ще опашат града и ще го превземат;

предани и храбри куриери сноват през цялата страна и разнасят вестта за повсеместния бунт;

българското знаме се развява по околните височини! Денят на свободата, на толкова желаната

свобода за македонския българин е близък! От Илинден хиляда деветстотин и трета година още

една българска земя ще живее на свобода...

Храбрецът войвода Параскев Цветков *3+, родом от историческия Плевен, дотогава учител по

музика в българската мъжка гимиазия в Битоля, с петдесет души добре въоръжени въстаници се

старае откъм гробищата на "Св. Неделя" да проникне в града и да даде сражение по улиците; и

безкрай още други новини, достигнали до нас по някакъв безименен път, по някакъв безжичен

път, по някакъв безжичен телеграф, се носеха от уста на уста, от единия до другия край на

блокирания град.

Блянът за желаната свобода бе пред нас! Ударил бе краят на народните мъки!

Колко много вяра, колко много упование имаше този народ!

Напразни блянове. Скоро пак всички изпадахме в униние, и отново се съвзимахме на другия ден.

И отново очакванията бяха големи. Душевните мъки страшни. Дните – безкрайни.

Окончателните резултати никой не можеше да предвиди.

Пътувайки от вратничка на вратиичка, от двор на двор, ние можахме през тези паметни дни и дни

на борби на един народ, решен да умре, но да извоюва. свободата си, да почувствуваме и да

видим колко велика, колко всеобемаща и колко предана на идеалите на българския народ бе

македонската душа.

Ние срещнахме жени, деца и старци да пренасят оръжие и провизии.

Видяхме малкият Гаврош на Виктор-Юговите "Клетници" на местна македонска почва, да пълни

пушката на своя по-възрастен брат и сам, пеейки революционната си песен, да се сражава по

кривите и тесни сокаци на тази българска крепост с башибозука и с аскера. Видяхме

милосърдието на българската девойка, която с риск на живота правеше своите набези по

обсипаните с куршумен огън улици на крайните квартали, за да превърже раните и да прибере

някой паднал брат. Видяхме най-сетне с очите си от покривите на нашите къщи как шепа

български юнаци начело със същия легендарен Параскев Цветков, през цяла нощ отстояваха в

близкото село Оризари на бесните атаки на хилядния аскер и десетките огнени топовни гърла.

С каква ли клетва на уста е умирал този вече забравен плевенски гражданин, този втори Христо

Ботев във вихъра на илинденската борба на цял един народ, за брата роб!

Чудеса направи той, направиха и всички други безчет войводи и четници от местен произход;

цели обози бяха пленили; казарми и укрепления бяха унищожили; хиляди пленници и заложници

бяха взели; градове и села бяха временно освободили и може би щяха да победят, ако бяха им се

притекли на помощ.

Бедни мои свидни македонски чеда и свидни български рожби! Така, между великата мъка за

роден краи и между смъртта, живееха и умираха те с българското име!

Бурята постепенно затихна. Бавно замря и отмина Илинденската епопея от 1903 година!

Ние смръзнахме. Душите ни се вкамениха. Сърцата ни престанаха да бият.

Ридания, плач и стонове се долавяха из гърдите на една храбра, доблестна, но забравена близо

двумилионна част от цял един народ.

И чудото пак стана – чудото на преражданата, на нестихващата българска стихия на вековете.

Птицата Феникс отново се показа из пепелищата на опустошението.

Геройските дела и всеотдайната любов на първите синове на народа го отново ободриха. Из

опожарените Смилево, Крушево, охридските и прилепските села, едно след друго започнаха да

поникват и израстват новите, трудолюбивите, засмените български села. Бъстаниците се

оттеглиха, едни към Лерин и Костур -на юг, други към Дебър, Паланка и Куманово – на север.

Те бяха великодушни. Отнасяха със себе си ранените, нахранваха гладните. Бяха даже милостиви

към обезоръжения башибозук.

Техни санитари, по правилата на джентлеменската война, превързваха и лекуваха всеки паднал

неприятел. Неведнъж това се подчерта отсетне в книгата за Илинденското въстание в Македония

на английския кореспондент, чини ми се Брейлсфорд *4+, който през всички седмици на

въстанието е придружавал въстаниците във Воденския край. Същото съобщават и хората на

организираните помощни комисии от чужденци в Охридско.

Народът заживя отново, както смогна. Хиляди избягаха на свободна братска земя. Други хиляди

заминаха за Северна Америка. Останалите, многото, браниха и бранят с чест българското си име.

Каква съдба за мен и моя живот! Преживях и преживявам заедно с народа ни много мъки. Видях

лично как гори светата народна мъка. Видях народния подем и народните падания.

Господи, удостой народа ми, удостой и мене, никога да не забравим Илинден 1903 година!

Бележки

1. Борис Петров Сарафов (1872 - Либяхово, Неврокопско, дн. Илинден, Благоевградско; 1907 - убит в София).

Учи в Солунската гимназия и Военното училище в София. Деец на Македонското революционно движение -

през 1895 е ръководител на чета, председател на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК) (1899-

1901), участник в Илинденското въстание като член на Главния щаб на Битолски революционен окръг (1903).

След въстанието продължава да участвува в революционната борба.

2. Дамян (Даме) Йованов Груев (1871 - с. Смилево, Битолско; 1906 загива в сражение край с. Русиново,

Малешевско). Учи в Солун, Белград и София. Той е един от идеолозите и водачите на македоно-одринското

революционно движение. Под негово ръководство в Солун се полагат основите на ВМОРО (23 октомври

1893), секретар и касиер е на Централния комитет (1894), създава първите революционни комитети извън

Солун, ръководи Битолския революционен окръг (1899-1900). От април 1903 г. е избран за член на Главния

щаб на въстанието в Битолския окръг и ръководи въстанието. След потушаването му продължава

революционната дейност.

3. Параскев (Парашкев) Тодоров (Тодоракев) Цветков (1875 - Плевен; 1903 - убит при с. Могила, Битолско).

Учи в София, следва философия и музика в Дрезден и Прага. Учител е в Плевен, а от 1902 г. в Битоля

преподава български език и музика, деец на националноосвободителните борби в Македония - секретар на

конгреса в Смилево (17 април 1903), член на Битолския въстанически район, участник в подготовката на

Илинденското въстание.

4. В текста "Брайсфор". Става дума за английския журналист и изследовател д-р Хенри Ноел Брейлсфорд,

който заедно с братятя Бъкстон, лейди Дърам и лейди Гроган като представители на сформирания в Англия

Национален комитет за подкрепа на населението в Македония след жестоко потушеното Илинденско-

Преображенско въстание престоява няколко месеца в страната (1903-1904) и се запознава отблизо с

болките и неволите на изстрадалото население, които по-късно описва в книгата си "Macedonia. Its races and

their future", издадена в Лондон през 1906 г.

1912 година в Солун

Тежка влажна есен падна над големия град. Ситен студен дъжд ръми, ето целй дни.

Необичайно. През другите есени сме имали прекрасно слънчево небе тука, край лазурния бряг на

тоя благословен от бога юг.

А сега небето е тъмно, готово да изсипе върху главите ни цялата си тежка оловена маса.

Тъй започна, тъй изглежда ще завърши новата война - все с дъжд и влаги. Така в напрегнато

очакване за народно освобождение се стегнаха сърцата и душите на всички българи в този голям

крайморски град. Така всеки, рано и вечер, запитваше где са нашите. Кога ще влязат в града?

Преминали ли са вече поленинските (дойранските) и на Круша планина височините? Крачат ли

бързо към бреговете на южното море, както в началото.

Спотаени, ние си шушнехме тихо и плахо един на други. Очаквахме да стане нещо. Очаквахме да

зърнем на бреговете на Бялото море твърдия като гранита на Пирин наш войник. И все пак не

можехме да се избавим от мисълта за тежки дни, настъпили за народа ни.

Боже господи, все войни ли ще водим ние!

Още са пред очите ми дните на снежните бури и бурите на Руско-турската война, които лежаха на

плещите на българския народ през седемдесет и седмата – седемдесет и осмата година.

Тогава ние, народните учители, събирахме наоколо си девиците, майките и децата. Учехме ги да

бъдат -търпеливи, да имат упование в бога. Утешавахме ги. Насърчавахме ги. И ние, и те мислехме

за утрешния ден, за възторзите на целия български народ, които не закъсняха да дойдат за

България, за българската държава, за лелеяната мечта на толкова поколения, преживели тежко

вековно робство.

Сега, при тази нова освободителна война на хиляда деветстотин и дванадесета година, Шумен и

шу-менските годиии цели блеснаха в паметта ми.

Тръпки ни побиваха за мъките и очакванията на нащия народ тука, в този прекрасен крайморски

град, дал гостоприемството си на хиляди и хиляди добри и крепки българи.

Вярата ни и сега е безгранична. Любовта ни и сега няма край – вярата ни и любовта ни към

храбрия воин, който трябваше да надмине бащите и дедите от Шипка и Плевен.

Студените дъждовни дни продължиха да се нижат един след други – все така монотонни. Само

далечният пукот на пушките и грохотът на оръдията нарушаваха покоя на тия смесени от радост и

тъга дни.

Мъката от неизвестностите на утрешния ден бе голяма. Голяма бе мъката и от непрекъснатите

вражди, които се сипеха върху ни дотогава от чуждоверски и чуждонародни зависти.

А имаше защо да ни завиждат. С трудолюбието си, с постоянството си българите бяха придобили в

големия беломорски град първо място сред другите просветени общества. Училищата,

гимназиите, общината, културните ни институти, многото български квартали в града цъфтяха.

Нашият народ бе телесно и духовно здрав. Господ бе сред него. Църквите бяха винаги пълни.

Хората бяха внимателни, човечни и милостиви помежду си. Имаха високо чувство на отговорност

за думите си, за делата си.

През крайните дни, преди да влезе нашата войска .в града, мъката се увеличи, не намаля.

Съюзниците бяха пред града – някъде към полето от запад. Те бързаха да влязат първи. Да

изместят нашата войска. И влязоха първи, преди нашите да се окопитят.

Потресени, сърцата ни се свиха от болка.

Така настъпи последната вечер. Дъждът продължаваше да преваля на милиони малки прашинки.

Като че ли без начало и без край. Никой няма покой. Всички броим часовете, минутите. И изеднъж

светна пред очите ни. Електрически някакъв ток обхвана всички. Като гръм из тъмното черно небе

се разнася вестта – нашите *1+ идват!

Урааа!

Сълзите бликат обилно. Гласът е задавен. Ураган от чувства някакви задушава гърдите. Думите

като тежки камъни залитат в гърлото. Неми стоят двадесет хиляди *2+ добри български граждани

от беломорския трад пред настъпващата велика радост... Сливат се сърцата на брата-войник и на

брата-роб!

В слух и взор се превръща целият град през тази -тъмна като рог нощ.

Чудно. Тактът иа барабаните е същият, едновремешният такт на барабаните от Шумен, от другите

войни с турците. Същи бяха и звуците на бойните тръби. Те процепваха нощната тишина и

пробуждаха всичко живо в града.

Като че ли отново се нижеха вековете на българското минало.

Било ли е същото през Калояновите нощи – пред крепостните стени на Солун, преди седемстотин

години? Най-сетне славните рилци *3+ са при нас! Преминали толкова премеждия и опасности, те

са в града на всебългарските и всеславянски просветители Кирила и Методия. Мокри до кости,

рилци маршируват бодри и горди!

А нощните им лагери сред големите дворове на гимназията издават безкрайна мистична прелест -

основата на нашия живот. Прелест – мила и свидна, буйна и тиха. Някакъв потаен свят на

миналото се издига от полусветлите и полутъмните фигури на насядалите около огъня наши

войници, дошли ни на гости от Осогово *4+, от Велбужд и от Рила.

Това не бе действителност. Това бе балада на българската военна слава, балада на тази паметна

беззвездна нощ край Бялото море.

Ах, тия насядали купчини от български войници, с техния изпечен от ветровете вид, с брадясалите

им лица. Тези пожълтели бели ризи на гърбовете им, седмици цели непригледани и непрани от

благословената ръка на българската майка! Тези кални ботуши! Тези изпокъсани и мокри шинели!

Ние не знаем четката на кой художник би най-добре предала жълто-червените и синьо-червените

пламъчета на разжарената клада, отражаващи се в живите и бодри очи на войниците, играещи с

лицата им, с дрехите им, с движенията им. Тази обгорена нощ, нощ с толкова много светли

видения, с толкова тъмни, неуловими багри, нощ, прилична на някаква магическа пещ, из която

изскачаха и прелитаха многоцветни чудновати пеперуди, спиращи ту на косматите гърди на нашия

"чичо", ту на стоманените части на пирамидите, образувани от пушките, ту на крепко сложените

рамене на тези мъжаги из Балкана, преминали толкова друмиша и урви, за да стигнат до нас! А

копнежът на сърцата им към родната стряха? Той се четеше във всяка тяхна дума.

Това бяха часове и дни на висок народен подем, на повдигнат дух, на голямо народно щастие.

Всеки се надпреварваше да облекчи участта на войника-брат. Всеки бързаше да го нахрани и

напои. Всеки се надпреварваше да вземе у дома си двама, петима, десетмина братя. Народ,

достоен за достойна родна войска; народ с душа, изтъкана от любов и копнежи по родна земя, с

поток от здрави чувства.

От кои ли врати на крепостните стени влязоха в града осоговци и рилци? Повтори ли се пред

крепостните стени и сега церемонията със забития меч на Калояна отпреди седем века? Кой

предаде града? Кок отвори широкия друм за победоносния марш на полковете?

Ликуват всички. Примесват се съюзните войски. Крепнат упованията за бъдещето на българите, на

българския народ. Никой и не мисли за злата орисница. Кой смее да дебне стъпките ни!

Училищата, някои казарми и болници, многото частни домове са пълни с наши войници. В града

се установи редовна българска поща. Уреди се българска власт за българските квартали.

Трибагреното българско знаме гордо се развява по най-високите сгради. Вековни стари църкви се

пълнят с наши войници и граждани богомолци.

Но едва-що бурята на тежката война затихна, ето ти нова буря. Нова страшна буря се разрази над

главите на гражданите от тоя град.

Не е лека човешката и народната съдба.

Скоро разбрахме, че не ще ни оставят свободно да живеем и да се развиваме. Вчерашните паради

и тържества пред солунската "Св. София" се превърнаха днес в огнища на пушечен и картечен

огън. Невинна българска кръв отново заблика. Затвориха се сърцата на гражданството пак.

Какво стана сетне?

Каквото и да стана, българският дух не биде убит!

В скрижалите на родната история този български дух отново записа, че над всичко българинът

знае да обича българското име и българската земя.

Отново загърмяха оръдията. Този път – в центъра на самия град.

Току пред самата наша къща бе поставено най-заядливото от тях. Всяка минута то страшно

бумтеше и стреляше към българската община, в която се бяха залостили шепа наши юнаци.

По-малките ми деца бяха с нас. Те се гушеха в пазвите ни, също както децата на Шумен се гушеха

преди толкова десетки години от паметното хилядо осемстотин седемдесет и осмо лето.

Този път бе още по-страхотно. Нападнаха и училищата, Бедните деца от училищата, каква

храброст, каква обич към българското име и българския род показаха те!

И най-сетне бурята спря. Нови тъжни страници записа историята за нашия народ. Ние всички

бяхме разпръснати като пилци. Нерадостни дни отново се заредиха. Мен лично и моите близки

отнесе един голям презморски параход. Отнесе ни на изток към Цариград, сетне на север към

Бургас, и най-сетне към София, към обетованата братска земя, която бях познала и дълбоко

обикнала от годините преди Освобождението.

"Сбогом, прощавай, бащин край,

Води те скриват веч..."

Сбогом, отново изгубен роден край на благословения юг.

Такава е била нашата съдба. Тъй е отредил всевишният! Неговото дело е велико! Той няма да

остави нашия народ!

Сега отиваме на север. Както толкова пъти са се прибирали нашите прадеди от морето към своите

планини, така сега и ние се прибирахме в братска земя.

Отново там ще ни погали свежият лъх на Балкана. Отново оттам ще долавяме далечния

крайморски чар и ще копнеем по него!

А сега – сега трябва да се работи. Да се работи в полето на духовната всебългарска съкровищница.

Ние можем и тук да бъдем силни, и даже още по-силни. За няколко десетки години ние много

направихме. Но то не стига. То съвсем не стига. Нова вяра в собствените ни сили, в силите на

родната ни обич трябва да събуди сърцата ни и умовете ни към нова работа.

Бележки

1. Българските войски влизат в Солун на 26 или 27 октомври 1912 г. Според Георги Белев (последният

директор на българската мъжка гимназия в Солун) те са влезли "официално и тържествено на... 29

октомврий".

2. Българите в Солун през 1890 г. наброяват 10 000 жители.

3. Има предвид Седма рилска дивизия.

4. Става дума за областта Осоговие около Осоговската планина.

Последното празнуване на св. св. Кирила и Методия в

изгубения роден край

На 24 май 1913 г. народът, както обикновено, приижда към нашите гимназии в града.

Начело са дебранчаните, които живеят най-вече по горните части на града и затова са известни

още под името чаушманастирци. Децата носят хоругвите на св. Кирила и Методия високо над

главите на този пъстт народ, дошел от Дебърско и Дебърца. Дебранчани обитаваха града на

светите солунски братя от дълги десетилетия. Имаха свои български училища, своя народна

църква.

След дебранчани ето поляните. Така наричахме тогава всични заселени в Солун българи, по

произход от крайсолунските низини: от Кукушко, от Дойранско, от Серско, от Лъгадинско, от

Гевгелийско, от Ениджевардарско.

И те наброяваха на хиляди. Живееха най-вече в западните и източните части на големия град.

3анимаваха се с коларство, с малко земеделие, с работничество. Носията им бе направена от

тъмен шаек. Тя допадаше на очи в това народно кирило-методиевско тържество, особено

широките червени пояси и белите дълги ръкави.

Подредени на гъсти редици след дебранчаните, поляните имаха и те свои хоругви – скътани и

чисти, цели шити от сърма и злато.

Ликовете на светите братя, изработени също от злато и сърма, в характерен църковнобългарски

стил, наистина представяха от себе си шедьоври. Те бяха излезли из ръката на южнобългарските

девойки – тези самобитии художнички на изгубения роден край.

Сетне се редуваха гъстите редици на западняците – солунчани. На края на народната процесия

идваха северняците.

Така зовяха тогава племената, които образуваха солунското българско гражданство. Всички бяха

добре представени на това общобългарско празненство: мияците, скопяните, велешаните,

битолчаните, охридчаните, воденчаните, костурчаните и пр. Всеки бе обезателно в народната си

премяна. Всеки бе със стрък цвет или със зелена вейчица в ръка. Всеки вървеше бодро, щастлив,

че е дочакал тука, в стените иа светия град, деня на Кирила и Методия.

Така традицията, свързана с всенародното тържество, от години, от десетки години, ни се

представяше твърда и жива. Тя бе станала плът и кръв от съзнанието на всички тия добри

българи,, които, било временно или на постоянно местожителство, идваха и се настаняваха в

Солун – в толкова естествения географски и културен център за македонските българи.

Кирило-методиевското тържество, празнувано всяка година на 11 май стар стил, или на 24 май

нов стил, спояваше волите, възвишаваше душите на всички солунски българи, дарени с толкова

ценни духовни качества, разполагащи до 1913 година с пет *1+ първоначални училиша, с две

реални и една класическа гимназия, с една педагогическа гимназия, с една търговска гимназия и с

четири църкви, двете от които – ваянн от камък и мрамор.

Тези културни центрища именно в деня на св. солунски братя се пълнеха с богомолци българи от

всички краища на града. На стотици и на хиляди потегляха отделните групи граждани, нагиздени в

национално облекло, всяка от своя квартал, и се отправяха към центъра на града, гдето се

намираха гимназиите.

Паролата на всеки добър българин, на всеки мъж, на всяка жена, на всяко дете, даже и на

старците бе да се срещнат в обширните дворове на мъжката гимназия. Тука, с или без хоругви, се

стичаше всичко, от вси страни, пълнеше съседните улици, образуваше шпалир на духовенството,

на учителството, на безбройното ученичество, на почетните общинари, които ръководеха

църковно-училищните работи.

В нови и нови разкошни табла с ликовете на св. Кирила и Методия, в зеленина и в свежи гирлянди

от цветя тънеше великолепната старинна сграда на Солунската българска мъжка гимназия – този

най-южен беломорски символ на всебългарски и всеславянски духовен напредък от вековете,

този гостоприемен замък, съграден от името и в името на двамата свети братя – първите наши

духовни будители, чиято християнска култура, чиято старобългарска писменост свято пазиха и

пазят дедите ни, бащите ни от най-далечни епохи, чийто жар и чийто свещен огън таим и ние

днес, прикованите по подножията на родните ни балкани чеда на сегашната епоха след разгрома!

Тази старобългарска писменост и старобългарска култура искаме ние днес да предадеме, колкото

и слаби да сме, на грядущите поколения, както прикованият Прометей от отсрещния Олимп

предаде горящия факел на събуждащото се човечество!

Кой добър българин не може да има поне малка представа за кирило-методиевските празненства

в града на светите братя?

Слушали ли сте за Парсифалските игри в Байройт *2+ и за християнските тържества в Гармиш *3+?

Хиляди и хиляди добри християни от цяла Европа, от целия свят, се стичат там да чуят

божествената музика на страданието, да измият краката на най-старите, както Спасителят е измил

краката на учениците си.

Така и тука, в Солун, се бяха стекли двадесетте хиляди българи през онези паметни майски дни на

1913 година, за да възнесат хвалебствия за славата на първоучителите св. св. Кирила и Методия,

които по повеля божия просветиха своя български народ, просветиха и други славянски народи.

На тези тържества, през тази паметна 1913 година, присъствуваше и българската войска!

Българската войска в стените на стария Солун!

Този всебългарски празник в Солун ни издигаше пред очите на целия свят. Чужденци, иноверци и

друговерци почетваха с присъствието на свои официални представители паметта на светите

солунски братя. На водосвета в двора на българската гимназия "Св. Кирил и Методий" в Солун

бяха представителите на тогавашната власт, бяха и тези на френската, гръцката, еврейската

общини.

Ние, българите, се чувствувахме горди. Целият наш трудолюбив, добродушен и твърд народ от

града на всебългарските и всеславянски отци в ония паметни дни на последното празнуване

паметта на Кирила и Методия излъчваше несломима вяра в бъдещото си, в бъдещето на

българската духовна мощ, която ще трябва да преживее превратностите на съдбата, за да отведе

българския кораб на спасителния бряг, както е било винаги в миналото.

На първите страници на сборника "Български народни песни" от моя приснопаметен баща

Димитър Миладинов и от приснопаметния мой чичо Константин Миладинов, с посвещение за

техния велик хърватски покровител, епископ Щросмайер *4+, приблизително чета: "При

благородните стремления на Ваша Превъзвишеност, Вие благоволихте да обърнете внимание и на

най-южните от всички южни славянски народи – българите, и да покажете великодушно участие в

издигането им..." *5+

Съдбата народна, колко прилича тя на съдбата човешка!

След 1912 година – последната година от най-новата предвоенна епоха на историята ни, до наши

дни, ето ние и нашето поколение остаряхме, все в борби и все в празненства за напредъка

народен. Но в областта на духовното въздигане на солунчани за тях нима няма кой да наследи

великия дух на Щросмайера и на братя Миладинови? Ние не останахме ли някак за себе си,

затворени в назе си?

Така може би е по-добре. Така, в мъките и в неволите, крепне народната душа. Така тя по-добре

устоява на бурите световни и на човешките и на обществените превратности.

Спомняйки си за последното празнуване на деня на св. Кирила и Методия в Солун през 1913

година, малко преди нещастния край на Освободителната война, като българка и като стара

класна учителка аз наистина повече вярвам в силата на доброто, отколкото в силата на злото – в

доброто и в светлото име на една стара култура, каквато е българската, която ще пребъде. Тя ще

пребъде в името на просветителите на българския народ – Кирила и Методия.

Бележки

1. В текста "четири". Основните училища в Солун са пет.

2. Отнася се за урежданите от 1882 г. ежегодно в театъра в гр. Байройт, Бавария музикални тържества,

посветени на големия немски композитор РИхард Вагнер. В текста 'Парсевалските". Може би има предвид

музикалната драма "Парсидфал" - в 3 действия с музика и текст от Рихард Вагнер - последната негова

творба (1882). Главният герой Парсифал е "образец на богоизбраник, герой на себеотрицанието".

3. Пасхални тържества, показващи Страстите Христови от залавянето му до разпятието. Играят се от

обикновени хора в някои области на Южна Германия, Австрия и Немска Швейцария.

4. Йосип Юрай Щрозмайер (1815 - Осиек; 1905 - Дяково), хърватски епископ и обществен деец. Подкрепя и

съдействува развитието и на книгоиздаването в южнославянските земи. Подпомага братя Миладинови за

издаването на фолкклорния им сборник и полага усилия за освобождаването им от цариградската тъмница.

5. Точният текст е: "... При сите тие благородни стремления Ваша Превозвишеност благоизволи да обтрни

внимание и на най-южните славяни българи и да покажит великодушното си участие в издаването на това

общополезно сокровище;..."

От Дунава до Солун и от Бяло море до Витоша (Епилог)

(Поместено в: Мир, 40, No 10055, 18 януари 1934 г., с. 3 под заглавие "От Бяло море до Витоша")

Бе хубав септемврийски ден на 1882 година, когато след дълъг път от Свищов през Русе, Варна,

Цариград стигнахме в големия беломорски град. Морското пътуване от Цариград до Солун не бе

твърде лесно. Нашият малък параход, люшкан от вълните, не без мъка минаваше от пристанище

на пристанище и от остров на остров.

От столицата на султаните до влизането ни в Солунския залив пътувахме ве по-малко от една

седмица.

С пристигането ни пред желания град пред нас се откри познатата величествена панорама с

бреговете на тоя залив, пълен в очертанията си, божествен и величествен в откровенията си;

вдясно – Хортач, вляво – Паяк, Кожух и Дурла.

На палубата на нашия параход ние, всички пътници българи, стояхме смаяни и неми пред

красотите на родната земя, оросена с кръвта на хиляди герои, криеща в дебрите на своите

планнни духовете на нашите бащи и деди и дала на вас – нейните чеда, всички добрини, каквито

човек може по божие благоволение да има тука, на земята.

След радостите, които нашият народ преживя през Освободителната война на 1877 – 1878 година,

ние, останалите в ръцете на чуждата власт българи, чувствувахме как двойно по-силно туптят

сърцата ни за роден край, как двойно по-силно се проявява волята ни да заработим, всеки според

силите си, в полза на останалите под чужда власт и под робство братя.

Това не бе само наша мечта. Нямаше човек измежду тези наши добри и на вид прости селяни,

занаятчии, градинари, млекари, които пътуваха в парахода с нас и се завръщаха в отечеството си,

да не произнасяше благоговейно и с възторг името на родння край. Ние, неколнината учители и

учителки, чувствувахме всички тези хора близо до сърцето си и непрекъснато разменяхме мисли с

тях за учебното дело на бащините им огнища, за нуждата от българска просвета, за общ подем и

за народен напредък.

Изглежда, в Солун знаеха за пристигането на нашата голяма група, състояща се от учители,

граждани и селяни. Аз имах случай вече с няколко думи другаде да кажа нещо за това си

пристигане в Солун след толкова дълги години отсъствие.

Още неспрял, параходът бе заграден от десетки лодки, пълни с посрещачи българи. Начело на тия

посрещачи бяха застанали представители на Солунскатж българска община и нейният

председател Козма Пречистански. Както ни сам Пречистански каза, той бил своевременно

получил писмо за пристигането на нашата група от Методий Кусевича, по онова време – викарий,

заместник на отсъствуващия от Цариград български екзарх йосиф Първи.

Това не бе посрещане за някакви почести. То бе изблик на добри народни чувства на родолюбиви

българи. Тези родолюбиви българи на Солун искаха да ни видят още в първия миг след

пристигането, да се разговорят с нас, да научат как вървят народните работи в Цариград и

другаде. Затова те се бяха масово стекли към нас. Ние, посрещаните, още неслезли на брега,

узнахме от тях, че училищното дело в Солун крачи бързо напред, че тамошните българи, всички –

будни търговци и занаятчии, не щадят сили, средства и време, за да помогнат за народно добро,

гдето потрябва и гдето бъдат повикани.

Лично аз познавах македонската столица от детинство, от 1866 година, когато за пръв път пътувах

за Русия. И се учудих, че турските градове се изменяват и напредват бавно.

Така и този път, след близо двадесет години, намерих Солун, какъвто го бях оставила от

детинство. Новопостроени бяха само няколко монументални сгради на крайбрежната улица.

Новото бе още, че една част от старите римо-венециански стени на града намерихме доста

поразвалени, и то точно на запад, там, дето те някога бяха най-интересни.

На мястото им сега стърчеше мизерна железопътна гара, която бе началният пункт на една от най-

първите железопътни линии, построени на Балканския полуостров. Това бе линията Солун –

Градско - Велес – Скопие *1+.

Аз отивах в Солун да учителствувам. След учителството ми в Шумен и други градове на сегашна

България преди Освобождението и след престояването ми в Свищов и София през първите години

на свободния живот в тогаващното Княжество не само аз лично, но и много други българи от

останалите под робство български земи бяхме обзетн от неудържим копнеж към родния край. Тоя

копнеж свърши със заминаването ми за ново местоназначение в македонските земи.

Наистина по онова време в свободните части на нашето отечество имаше голяма нужда от

учители и от просветени хора. Но тая нужда в неосвободените български земи бе дваж по-голяма

и ние всички трябваше да се вслушаме в желанията на сънародниците от родния край, като

заминем за там.

Другаде имала съм вече случай да дам някои бележки за учителствуването ми в Солунското

класно девическо училище, което малко по-късно стана пълна гимназия. Чувствувайки се

здравословно отново с възстановени сили, подканена от едновремешни ученици, длъжна съм да

попълня тия предишни бележки с някои данни върху дейността на видните солунски дейци и

учители, имената на които не съм забравила в тези изминати вече петдесет години.

Когато през 1882 година стигнахме в града, безспорно най-бележита личност бе тази на Козма

Пречистански.

Пречистански играеше в Солун и в целия западнобългарски край ролята на Симеон Варненско-

Преславски в Шумен.

Тогава нему беше поверено религиозното възпитание на училищната младеж. Той преподаваше

катехизис и закон божий. Но в същото време Пречистански беше и изпълняващ длъжността

председател на Солунската българска община, а като такъв той се прояви бляскаво пред турските

власти и пред населението, чиито интереси защищаваше отлично.

Негови помощници в извънучилищната му дейност бяха будни солунски граждани, като братя

Паунчеви *2+, Петър Шумков, Анастас Стоянов, също представителят на Зографския манастир отец

Аверкий, Блаже Шагов, братя Наумови и тогавашният драгоман на солунското руско консулство

Наум Спространов *3+. В обществените и общински работи обаче помагаха и всички учители от

класното мъжко училище, което след няколко години стана пълна гимназия с реален и

педагогически, а сетне и класически отдел.

Една тясна граница между дейността на общинари и на учители в Солун не можа да бъде теглена.

Учителите от онова време си вменяваха за първа обязаност не само да учат младежта, но и да

издигнат духа на народа и непосредствено да му помогнат по пътя на духовния му възход.

Така бе с Пречистански.

Съшото бе с Козма Шапкарев, който водеше най-възрастната ми сестра за съпруга. Същото бе с

Петър Сарафов *4+.

Тогава извън училището, в народните работи се проявяваше Божил Райнов, сега стар почтен

гражданин на София; не по-малко и Бучков *5+ – добър учител, родом от Кукуш.

Тая плодоносна обществена дейност на по-видните лица от учителството намираше одобрение и

богато отражение всред народа.

Солун по онова време наброяваше вече няколко български квартали с будно население,

прииждащо от македонската провинция за работа и за учение. На друго място в моите бележки

давам за този край по-големи подробности върху българските поселения в Солун.

Колко голяма бе привлекателната сила на солунчани към народното дело, между другото се

виждаше и от това, че дълго след пристигането ни в града ние бяхме непрекъснато запитвани за

това, що става в свободното Княжество, как върви животът там, как е поставено учението в

училищата и пр. Всяка наша дума се поглъщаше жадно от събеседници и слушатели през редовно

устрояваните неделни срещи.

Разбира се, това даваше на нас, учителите, още по-голям кураж да изпълняваме, колкото ни сили

стигаха, училищната работа, да будим любов към народа и любов към науката всред десетките и

стотици будни и природно надарени деца на тия наистина толкова способни и толкова добри

солунски българи.

За нас, които бяхме вкусили вече от свободата, които бяхме видели и ужасите на Освободителната

война от 1877 – 1878 година, бе някак по-лесно със слабите ни сили да удовлетворяваме жаждата

за народна просвета на тия копнеещи съотечественици, за които българското име бе най-ценният

дар от бога.

Така бавно и сигурно се развиваха народните работи в македонската столица през този пръв

период от училищна подготвителна работа. Между гражданите дебрани имаше стари хора, които

ни разказваха от своя страна за килийните училища от първата половина на миналия век,

поддържани от занаятчийските еснафи в града и от калугери, дошли от светогорските манастири.

След първия период на подготвителна народно-църковна и училищна дейност ние имахме

щастието да доживеем и видим периода на пълното процъфтяване на училищното дело в Солун,

което съм също описала другаде.

След осемдесетте години на миналия век нашите мъжки и девически гимназии в Солун, нашите

пет първоначални училища бяха привлекли вниманието върху си на всички български земи и на

всеки, който иска да черпи пример от добрата уредба на училищата ни в този град.

И точно през тоя период от време в Солун се появиха видните деятели, учители и общественици

от рода на Трайко Китанчев, Шапкарев, Пърличев – през първите години, и на Кандиларов, Бл.

Димитров, Начо Начов, Хаджииванов, Васил Кънчов, Андрей Тошев, Паяков, Михаил Сарафов и др.

– малко по-късно.

Този втори дял от развитието на учебното дело в хубавия и голям беломорски град трябва да бъде

гордост не само на солунските българи, но и на целия ни народ.

Солун имаше по онова време повече от стотина учители за гимназиални, прогимназиални и

първоначални училища, хиляди ученици, образцови класни стаи. Училищата ни бяха посещавани

не само от българчета, но и от деца на инородци, които учеха български поради комерчески и

други стопански цели.

В града съществуваха няколко български черкви, които служеха за богослужебни нужди на едно

българско население от близо двадесет хиляди души, разпределени в няколко големи и гъсто

населени квартали.

В тоя град за пръв път започна просветната си дейност нашият най-добър географ от онова време

Васил Кънчов. В Солун Кънчов се научи да бъде учител. Тука той събра етнографските си

материали. В Солун служи отсетнешният министър на финансите Паяков. Тук разви всестранна

народополезна и просветна работа и показа богатите си дарби и познания също така по-късният

финансов министър Михаил Сарафов. В Солун се прояви и един от най-добрите наши езиковеди –

Димитър Матов.

По същото онова време през школата на Солун преминаха и отците на революцията: благият и

природно надарен с тънък усет към народните нужди и народните идеали смилевчанин Дамян

Груев; тихият, но дълбок с народополезни помисли стружанин, мой племенник по майка – Христо

Матов; буйният и твърд като скалите на Пирина и на Стара планина старозагорчанин Гарванов;

европейски просветеният мъж и отличен лекар д-р Хр. Татарчев *6+; скромният по характер,

трудолюбив учител, а по-късно образцов книжар – Хаджиниколов. И много още други.

Всеки от тях неведнъж показа със способностите си, с живота си, със смъртта си (Груев, Хр. Матов,

Гарванов), че беззаветно обича своя народ. Те всички и като учители, и като общественици, бяха

рядко ценни хора. Както и да съдим днес за техните дела, имената им ще останат записани като

имена на най-първи българи в скрижалите на нашата културна история. Тези солунски просветни

дейци и техните многобройни другари приемници преди всичко бяха дълбоко просветени хора, а

за учебното дело на този първокласен български културен център, наречен Солун – прави

вдъхновители.

Така започнато с най-скромни сили на предшествениците преди осемдесетте години от миналия

век, с тези бележити българи, народното дело в Солун бе пораснало до степен на истинска

просветна и образователна школа. През тази школа преминаха всички по-събудени умове на две

генерации млади българи от македонските земи.

Дължа да отбележа още, че солунското българско гражданство през всички времена на народен

подем и на народни крушения разумно използуваше високото място, което бе заело в града и по

отношение на европейците, и по отношение на турци, на евреи, на гърци.

Днес, когато само една малка част от това българско гражданство, предимно просветени и добри

хора, бе заставено от новите власти да напусне родното си огнище и живее разпръснато и далече

от града на св. Кирила и Методия, то мнозинството, хилядите са още там, като, кой как може, се

приспособява към новите условия. Не ще забравят обаче никога, че по несъкрушимостта на духа и

по кръв те принадлежат към своя български народ.

Ние никога не ще повярваме, че гърците, които са големи реалисти, биха могли да сметнат за

възможно изкореняването от родните му огнища на един народ, който в далечното минало на

вековете е видял и по-сурови, и по-лоши съдбини от тези, които му отредиха през наши дни.

Когато отидохме за пръв път в Солун като скромни класни учители, животът на тамошните българи

кипеше в пълен размах. Когато по-късно, близо след тридесет години, напуснахме града при

тътнежа на топовете и тракането на картечниците, тоя живот бе достигнал вече своя пълен

разцвет. Нашите гимназии имаха собствени библиотеки от хиляди томове българска, руска и

европейска книжнина. Имахме скъпи физически кабинети и химически лаборатории при мъжката

гимназия. Читалищното дело бе стигнало до висока степен на развитие, непомислено даже за

много други български градове и български училищни центрове. Имаше един вид локална

българска театрална трупа в Солун, която се породи след гостуването на артисти от Софийския

народен театър, ако се не лъжа, към 1897-та или 1898-та година. Също – собствени салони за

училищните и обшинските домове и канцеларии за самостойни административни дела на

българите. Имаше стотици български първостепенни търговски къщи. Още хиляди занаятчии и

работници, десетина българи адвокати, съдии българи в тамошните съдилища, инженери, висши

и нисши чиновници по железопътните предприятия на Ориенталските железници на Хирш; две

първокласни книжарници – Самарджиев, Хаджиниколов, и няколко малки (Хлебаров, Теофанов и

пр.); една голяма българска печатница и български отдели в други печатници; два български

ежедневника *7+ и няколко списания ("Искра" *8+, "Учителски глас" *9+ и пр.), ръководени от

журналисти и учители, една българска униатска католическа гимназия *10+, освен нашите две

гимназии – едно американо-българско земеделско училище в околностите на града.

С две думи, преди да напуснем Солун през страшната 1913 година, той бе един от първокласните

духовни и културни центрове за целия български народ, а не само за македонските българи.

Знаят ли това нашите подрастваши млади български фиданки? Това поне не е много далечна

българска културна и народностна история.

Българският народ в този град с право си бе извоювал висши културни придобивки. Друг

славянски народ на наше място не би могъл да направи нищо в сравнение с постигнатото от

неудържимия просветен устрем на българина!

Нещастието на българската народна просвета бе голямо. Човек лично може да претърпи всичко.

Но той като че ли страда много повече за онова, което сме изгубили като народ, отколкото за това,

което е сам пострадал.

Нашето лично нещастие бе само там, че ние, моят добър съпруг дядо Никола, децата и аз,

трябваше да напуснем Солун в срок от четиридесет и осем часа, както се казва и както бе

всъщност – с по една черга на гърба.

Ние не бяхме оттам. Бяхме от далечната западнобългарска охридска провинция. Но ние

обикнахме тоя град заедно с умните му пъргави южняци, двадесет хиляди бълтари, които и сега

свято пазят българското си име.

Ние напуснахме Солун през есента на 1913 година по море.

Когато сирените на нашия сега вече голям европейски параход избучаха и когато той тръгна за

дълъг морски път към далечните свободни черноморски брегове, си спомних пътя Дунава –

Цариград – Солун, преминат преди тридесет години. Само че този път картината бе съвършено

друга. При нас не дойде нито един изпращач. Пропъдени силом от новите власти, ние едва бяхме

успели да вземем от покъщнината си колкото да се завием и да се пазим от настъпилите нощни

студове и влаги.

Но това не бе още нищо. Този път от мъглата не се виждаха нито хубавият вулканически конус на

солунския Везувий – Хортач, нито мистериозно сивите туловища на възпяваните от векове

български планини Кожух, Паяк и Дурла. Поради надвисналите облаци тъмната ивица на брега се

сливаше с мътното и развълнувано море. Едвам се долавяха очертанията на крепостните стени, но

и те скоро се сляха с общата сива маса. Ние плакахме като деца за изгубения рай. Плакаха и

самите деца.

Така изгубихме от погледите си, ето вече други двадесет години, града, който криеше и

продължава да крие в недрата си толкова благородни, толкова велики човешки усилия за род, за

роден език, за родна култура, с толкова спотайвана българска обич!

В парахода всички ни гледаха с умиление и навярно ни съжаляваха.

Каква съдба!

Ние бяхме вече българи бежанци. Недоброволни бежанци. Силом натирени хора!

Лично аз чувствувах вече, че нямам прежните сили, както когато с радост прехвърлях долини и

планини като класна учителка – там, дето дългът ме зовеше.

Но и това не бе нищо. Повече чувствувах някакво неопределено стидно чувство на просветен

човек, когото сега, в двадесети век, не ценят за лула тютюн – нещо като безстопанствена вещ!

Разбира се, ние, най-старите, скоро ще отминем във вечността. Ще дойдат нови времена и може

би нови идеи. Ето на, че нашите млади хора отсега ни ги сочат. Но преди да минем отвъд реката,

ние бихме могли да им кажем сега, когато е думата за солунския пример на българска култура и

на български напредък (такива примери българският народ познава много), че отделният човек

сам по себе си е нищожна прахолинка. Силна е вярата народна. Силни са само делата, кои раждат

тая народна вяра.

Днес бях споходена вкупом от мои приятели и едновремешни мои ученици и ученички.

Последните са също вече близо дядовци и баби като мен – със синове, дъщери и внуци.

Напомниха ми с разговорите си едно отдавнашно минало, което се опитах от своя страна да

предам тука. Сега, когато те си отидоха и аз останах, както винаги, от слънчевия южен прозорец да

гледам снежнобялата снага на самотната и горда Витоша, не знам защо, спомних си, че през 1879

или 1880 година съм я гледала също такава хубава от малкото и ниско прозорче на една

полусхлупена къщурка, каквито преди 50 години бяха много в София. И с моя старчески ум си

мислех как вековете, как българските векове на далечното минало се повтарят! *11+

Бележки

1. През 1873 г. влязла в експлоатация линията Солун-Скопие.

2. Охридчаните Паунчеви са известни търговци на кожи и кожухарски изделия. Някои от тях живеят и

работят дълги години в Цариград и Солун и взимат активно участие в обществения и културен живот там,

като братя Константин Паунчеви, братя Янаки Паунчеви и др. Най-изявеният от тях е солунският деец,

приятел на Димитър Миладинов - Димитър Константинов Паунчев.

3. Наум Христов Спространов (1854 - Охрид; 1885 - Солун) учи в родния си град и в Цариград. Владее турски,

арабски, персийски, гръцки, руски, френски и др. Непосредствено след завършване на "Галата Сарай" се

включва актовно в обществено-политическия живот. Заема служба в Руското посолство в Цариград. По

време на водените преговори за сключване на Санстефанския мирен договор (февруари 1878 г.) е преводач

при Щаба на руската военна делегация, след което е назначен за секретар на Руското консулство в Солун.

4. Става дума за Петър Вълчов Сарафов (1842 - с. Гайтаниново, Неврокопско (дн. Благоевградско); 1915 -

София). Учителствува в Мелник (1873), Сяр (от 1880 г.) и др., училищен инспектор в Серско (1882-1884).

Сътрудничи на Стефан Веркович и е един от учредителите и ръководителите на основаното в Неврокоп през

август 1873 г. Серско, Мелнишко, Неврокопско учителско дружество "Просвещение". Ратува за откриване на

българската гимназия в Солун и заедно с Кузман Шапкарев и Христо Бучков през лятото на 1881 г. обикалят

Македония за набиране на нови ученици. Заточен е в Мала Азия.

5. Христо Хаджигеоргиев Бучков (неизв. - Кукуш; 1913 - София). Учи в родния си град и в Цариград.

Учителствува в Кукуш, Солун, Струмица, Скопие и Воден. От 1879 е учител в Солунското трикласно училище

и участвува в полагане на основите на българската мъжка гимназия, в която преподава до 1883 г. география,

френски език и краснопис. През 1889-1895 г. заема длъжност драгоман на Българското дипломатическо

агентство в Цариград, след което се установява в София. Занимава се с обществена дейност. Изработва

турско-български речник (който не отпечатва) и др.

6. Д-р Христо Николов Татарчев (1869 - Ресен; 1952 - Торино). Учи в Ресен, Пловдив и др.; следва медицина в

Цюрих и Берлин (1892), след което е назначен за лекар в солунските гимназии. Деец е на Вътрешната

македоно-одринска революционна организация - един от нейните основатели и председател на

Централния й комитет. Заточен в Подрумкале (1901-1902). Член е на Задграничното представителство на

ВМОРО и на Временната комисия на македонската емиграция в България.

7. В текста "(вж. Сборник "Солун", редактиран през 1934 година от Владислав Алексиев и П. Дървингов о.з.

полк. и от ген. щаб)". Установи се, че само органът на Конституционните клубове в. "Право" (1910-1913) е

ежедневник под редакторството на Никола Наумов.

8. Списание "Искра" е орган на българската политическа мисъл в Солун след закриването на Съюза на

Българските конституционни клубове. Излезли са само 15 броя (1 декември 1911 - 15 септември 1912 г.) под

редакторството на Г. Баджаров.

9. "Учителски глас" е професионален вестник - орган на Българския учителски съюз в Османската държава.

Под редакцията на М.С. Шурков излизат 56 броя (15 юни 1910 до 20 септември 1912 г.).

10. Става въпрос за откритата през 1884 г. в околностите на Солун българска католическа гимназия -

наречена "Зейтилникът".

11. Следва текстът: "(След тези бележки, които изглежда са писани непосредствено преди смъртта на

Царевна Миладинова-Алексиева през есента на 1934 година, намираме следното начало на писмо, което Ц.

М*иладинова+-А*лексиева+ е искала да отправи към проф. М. Арнаудов): Господину професоту Михаилу

Арнаудову, с благодарност за поздрава от Варшава. Царевна Миладинова-Алексиева)".

Това, що зная за баща ми Димитър Миладинов и за стрико ми Константин Миладинов

(По случай 75-годишнината от смъртта на братя Миладинови)

(Публикувано след смъртта на Ц. Миладинова-Алексиева в: Зора, 18, No 5270, 23 януари 1937, с. 8. Данните

са извлечени от личния й бележник.)

Бях дете на осем или девет години, когато ме приготвиха да замина от родния си град за Цариград

и оттам за Русия. Това стана така: в града ни беше пристигнал Хитрово, руски консул от Битоля. Бях

ученичка в отделенията, при учителя Георги Икономов ученик на баща ми Димитър Миладинов.

При Икономова учехме десетина деца от по-видни стружки семейства. Икономов ни преподаваше

славянски, български и гръцки езици.

Сметнали, че аз, най-малката дъщеря на Димитра Миладинов, мога да представя добре

тогавашната ученолюбива Струга. Както съм писала другаде, накараха ме гласно да прочета

молитва в църквата в присъствието на пристигналия руски консул. Това реши бъдешата ми съдба.

Вместо да остана, както всички, в родния ни град, аз тръгнах още от най-ранно детство да

странствувам и да се уча в далечни страни.

Малко преди да дойде Хитровова, към 1861 година, баща ми Димитър Миладинов не бе още

арестуван. Той обичаше да седи на откритата голяма веранда, която гледаше към водите на

реката Дрим и към лазурите на отсрещното Охридско езеро.

Влагодат бе за баща ми, когато след дълги и уморителни пътешествия можеше да се върне в

своята домашна среда. При такива случаи най-голямото му удоволствие беше ние, децата, да го

заградим, а той да ни се любува и да ни гали. Майка ни Митра – по рождение от богатския и

знатен Матовски род, също седеше до нас.

През ония години татко най-вече странствуваше. Той бе вече учил дълго в Янина и Драч *1+. Беше

учителствувал в Прилеп, Кукуш и Битоля. Беше положил големи грижи да възпита, образова и

издигне брата си Константина. Имаше зад себе си годините на доброволното изгнание в австро-

унгарските земи. Бе преподавал старогръцки в класическата гимназия на Карловци в тогавашната

Австро-Унгария *2+. Бе влизал в кореспонденция с видните хора на духовното ни възраждане.

Имаше вече от Белград приятелството на Георги С. Раковски.

Умната ни и кротка майка знаеше да му угажда. Той бе благ към нея, безкрайно нежен към нас,

бедните му, почти изоставени на съдбата деца.

Понякога татко ни милуваше и гладеше по косите с цели часове. Сетне отново изчезваше и пак се

явяваше. И все обичаше да седи на тази чаровна открита веранда, от която нашите детски лица и

родната стряха при всяко навеждане се отражаваха в кристалните води на благословената от бога

родна река. И сега виждам баща си цял изправен пред мен. Той бе мъж със среден ръст,

грамадни, широки плещи, големи черни очи, гъсти вежди. Облото му лице приличаше на

месечина. Косите му бяха буйни, почти къдрави.

Татко бе винаги съсредоточен и сериозен в погледа си, но безкрайно мил и драг към нас, неговите

деца.

Отсетне, когато останах на учение през цялото си почти второ детство и през юношеството си в

руските земи, винаги си спомнях за благородния израз на татковото лице, за богатите му с живот

маниери, за сладкия му меден глас, за душевното му спокойствие, за дълбочината на цялото му

същество.

Спомнях си баща си и неволно го сравнявах с първите мои учители, с Ламанска, с Вълков и с

толкова още други, които отсетне станаха добри руски и наши люде.

Дванадесет-тринадесет години по-късно бях готова за нашия български живот и за учителското ми

звание.

С жарко сърце и с пълни сили за предстоящата работа напуснах студения север и отново се

отправих на юг, към родната земя.

През лятото на 1874 година майка ми Митра Матова-Миладинова дойде на срещата ми в

Цариград.

Тогава в Цариград кипеше центърът на българската духовна, училищна и църковна борба.

Източните български земи, западните – македонските български земи, бяха изпратили своите

първенци, своя елит. Освен майка си срещнах нотабили на Охрид, Скопие, Битоля, Пловдив,

Видин, Солун. Те всички помагаха на мене и на майка да узнаем нещо повече за трагичната съдба

на татко и стрико, постигнала ги десетина-дванадесет години преди идването ми в същия този

Цариград. Помогнаха ни и хората на Екзархията – Драган Цанков и д-р Чомаков.

В паметта ми отново порасна милият, благородният образ на баща ми Димитра Миладинов,

придружен този път с образа на Константина Миладинов.

Знаех вече много нещо за тях. Знаех и писах още тогава, че баща ми е роден през 1810 година, а

стрико ми Константин – през 1832 *3+ година. Че баща ми бе водил неспокоен и бурен живот,

изпълнен с борби против фанариоти и против други народни потисници.

Че татко бе лежал в охридския, в битолския и в цариградския затвор научих в най-малки

подробности от майка. Научих още, че големи хора са се застъпили за неговото и за

Константиновото освобождение, но че моят баща, твърд като гранита на родните балкани, не е

искал да отстъпи нито крачка от личната и от народната чест, Отстоявал здраво правата на

българина. Не обичал компромисите и хитрините. Смятал, че те само вредят и на личността, и на

народа.

Нежни, безкрайно полюбовни са били отношенията между двамата братя. "Моят брат Константин,

заявявал баща ми на майка, е едно от най-хубавите цветя на българската градина."

Грижите, които баща ми е полагал за Константина, са били нещо като свещенодействие за него.

През целия си земен път баща ми бил учител истински, темпераментен, умен, далновиден,

изпълнен с любов в гърдите си народен учител.

Живи паметници е оставил баща ми Димитър Миладинов в душите на хилядите си ученици по

всички български краища, от Цариград *4+ до Преспа, до Струга и Охрид.

Най-живият паметник негов обаче бе моят стрико Константин Миладинов – истинското нежно

"хубаво ивете на българската градина".

Учението си Константин получи при татко. Сетне стрико ми Константин учи в Охрид. По-късно в

Битоля, Янина, Атина, Москва и Загреб *5+.

Учителските години на Константина са няколко. Той учителствува малко в селата Магарево и

Търново до Битоля, и още по-малко в самата Битоля *6+. Учителството му в тези две богати села

било обходно учителствуване, за да бъде по-близо до най-главния център на западнобългарските

земи – Битоля, за да бъде по-близо до брата си и до дейността му, до школата му.

В Русия, най-вече в Москва, трудолюбивият Константин Миладинов бе няколко години преди

заминаването ми за тази страна.

През този период от няколко години именно двамата братя написват сборника на българските

народни песни.

През същото време и Щросмайер, и всички видни дейци в славянските и извънславянските

страни, и всички слависти учени на епохата подчертават значението им *7+.

След това Константин живя дълго във Виена и Загреб, и скоро намери незнайния си гроб заедно с

Димитра през януари 1862 година в Цариград.

Майка плака горчиво и неукротимо, когато научихме всичко това за татко и стрико през време на

срещата ни в 1874 година в Цариград.

Вълнувах се от дълбочината на душата си и аз, бедната руска възпитаничка.

Ние с майка сторихме всичко да възкръснем тяхната памет, тяхното дело, тяхната пълна духовна и

външна взаимна прилика.

Направихме това заради великата любов, която те имаха към своя български народ, към един

народ твърд, жилав, здрав и вечно млад – много страдал, който, може би, ще има още много да

страда, докато -запази снагата си, името си, честта си като народ даровит и буден.

Бележки

1. Димитър Миладинов Работи в Драч (1832-1833) и учи в Янинската гимназия.

2. Димитър Миладинов пътува из Сърбия, Босна и Херцеговина през 1856 г. През своя престой там изучава

сръбски език и сръбски народни песни, запознава се с видни учени и общественици и установява контакти с

тях. Той не учителствува в гимназията в Сремски Карловци, а има желание там да бъде назначен брат му

Константин.

3. Прието е, че К. Миладинов е роден в 1830 г. Засега не се откриха данни Ц. Миладинова да е писала или

публикувала материали за живота на братя Миладинови през този период.

4. Димитър Миладинов свързва името си с Цариград не само с трагичната си гибел там, но най-вече с

родолюбивата си дейност. Натоварен от настоятелството на БЪлгарската народна църква, от февруари 1860

г. обикаля няколко месеца градове и села из Македония. Той събира средства за построяването на църквата

"Св. Стефан".

5. Престоят на Константин Миладинов в Загреб е свързан с работата му по подготовката и издаването на

сборник "Български народни песни".

6. К. Миладинов не учителствува в Битоля.

7. За Значението на този фолклорен сборник е писано немалко. Той е търсен и ценен не само у нас. За

кратко време става библиографска рядкост. Хърватският, сръбският и чешкият печат отделят специално

внимание на подготовката и отпечатването на сборника. Самият факт, че още през 1863 г. чешкият учен Ян

Гебауер отпечатва в превод на чешки език 60 от най-хубавите песни от сборника на МИладинови в списание

"Лумир", че през есента на същата година руският студент, а по-късно и професор Михаил Владимирски-

Буданов пише курсова работа върху хайдушките песни в сборника и мн. фр. показва високата оценка, която

му се отрежда още от техните съвременници.

По въпроса за истинския портрет на Д. Миладинова

(Публикувано в: Макед. преглед, 6, 1930, 1, 147-151)

Бидейки още на учение в Русия от 1866 до 1874 г., неведнъж съм искала от своите в Струга и

специално от покойната ми майка, Митра Миладинова, да ми изпратят портрета на моя

приснопаметен баща Димитър Миладинов, за да мога заедно с портрета на стрико ми Константин

Миладинов, изпратен ми тогава от Москва, да дам на учителя по руска литература от

Фундуклеевската киевска девическа гимназия да ги помести в някои от руските списания с

надлежните животописни бележки.

От родния. ми град обаче закъсняваха да удовлетворят желанието ми, докато най-сетне ми бяха

писали, че портретът на моя баща, намиращ се в няколко знатни стружки семейства, бил

унищожен от страх пред властите на султана.

Единствения бащин портрет, който се е бил запазил още известно време от моята майка, за

жалост, по суеверни съображения, бил "погребан" заедно с официалните дрехи на баща ми

Димитър Миладинов в една процесия, която трябвало да представлява присъствието на скъпия

покойник.

По-късно, когато завърших образованието си в Русия, и през лятото на 1874 год. пристигнах в

Цариград, в семейството на д-р Чомакови неколкократно стана дума за това, че в Цариград, гдето

само преди 12 години бяха загинали двамата братя, по-лесно отвсегде другаде бихме могли да се

допитаме, за да възстановим лика на моя баща Димитър Миладинов.

Що се отнасяше до Константина Миладинов, неговия портрет бях донесла със себе си от Русия.

Покойният д-р Чомаков сам се ангажира да разпита тези, които познаваха баща ми в Цариград, и

след като изслуша майка и моя спомен за баща ми от най-ранно детство, се реши на свои

иждивения да възстанови най-напред чрез една от дъщерите си, която добре рисуваше, после с

фотограф, портрета на моя баща и тоя на Константина Миладинов, за да може по тоя начин да

имаме портретите на двамата братя.

От д-р Чомакова и от негови приятели аз бях често запитвана да дам допълнителни обяснения за

баща си, тъй както си го спомнях от най-ранното си детство. А именно, че баща ми бе с правилни

черти, с обло като месечина лице, с доста изпъкнали ябълчници, с големи черни очи, дебели

вежди, високо чело; изобщо много приличен на своя брат Константина Миладинов.

Аз трябва да съм била на 5 – 6 години, когато баща ми ни викаше вечерно време, седнал на

чардака, при себе си. По такъв начин, прочувствувани от вниманието му, ние, децата, дълго

милувахме, от своя страна, изгубения отсетне баща. Когато по-късно виждах своя сега починал

брат Панде Миладинов, често си мислех, колко той приличаше на баща ни. За жалост обаче,

моите срещи с брата ми бяха само кратковременни, та не успях да искам от него, градинар и

земевладелец в Струга, да се фотографира.

След като останах в Цариград до септември 1874 год., заминах като учителка в Шумен, без да зная

точно какво е станало с желанието на д-р Чомакова да възпроизведе портрета на баща ми и

заедно с тоя на стрико ми да ги даде за разпространение на някой книжар.

В Шумен след неколкогодищно учителствуване ме завари Освободителната война и влизането на

руските войски. Спомням си, че през това време въпрос за ликовете на братя Миладинови стана с

дошлия от Варна Войников, който ме накара да пиша на д-р Чомаков, обаче отговор не получих,

защото военните действия вече бяха започнали.

След войната и Освобождението учителствувах в Свищов, отгдето през 1882 год., лятото, Негово

Блаженство екзарх йосиф I писмено ни покани да заминем за Солун нас, няколкото учителки на

тамошното девическо училище.

През цялото това време за жалост не ми падна случай да видя негде портретите на моя баща и

стрико.

Едва преди нещо 35 години бях изненадана за пръв път след срещата ми и разговорите ми с д-р

Чомаков в "Цариград" от един новодошел в солунската гимназия учител, Младен Панчев, който

отсетне стана зет на добрия и стар солунски гражданин А. Стоянов. Младен Панчев, който и днес е

жив и здрав, ми донесе и показа портретите на моя баща и моя стрико, повидимому препечатани

от по-големи фотографии. Доколкото си спомням, М. Панчев ми съобщи, че намерил тези

портрети в България, като същевременно ми ги предостави по молба на мое притежание.

Тези два портрета, за мене няма никакво съмнение, бяха от същите, които под грижите на д-р

Чомаков се възпроизведоха в Цариград. Тези портрети днес се намират в притежание на мои

хора.

Тук трябва да спомена, че по-късно, нещо преди гръцко-турската война от 1897 година,

новодошлият в Солун наш консул Атанас Шопов също така, като писал да му изпратят негови

приятели отнякъде портретите на братя Миладинови, без да знае, че точно такива има в мое

притежание, ги предал на учителя по рисуване в Солунската мъжка гимназия Буфети, който пък ги

възпроизведе в голям формат за гимназията.

Неколкократно след това Шопов ме е разпитвал за подробностите по портретите на братя

Миладинови и аз съм му съобщавала това, което излагам тука.

Нужно е, в допълнение на всички гореспоменати обстоятелства, да подчертая, че още при първата

си среща след руските години с моята майка тя неведнъж в най-големи подробности ми е

потвърждавала чертите, които знаех от ранно детинство на моя баща. Колкото и да бе обикновена

жена, моята майка бе винаги проницателна, добра. Тя знаеше значението на въпросите ми, а

също така тя неведнъж изразяваше и скръбта си за това, че навремето в Струга бяха унищожили

оригинала.

Като й показвах и портретите, дадени ми от М. Панчев, тя намираше, че те отговарят на лика на

баща ми и този на стрико ми.

Спомням си, че немного след това в девическата гимназия солунски граждани ми бяха довели, в

присъствието на мои по-млади колежки, влаха Константин Мореит, родом от гр. Велес и живущ в

Солун. Той бе стар човек, на младини добре познавал моя баща, но бил винаги негов противник и

даже го е преследвал.

Този Мореит е бил гръцки учител и фанариот. Колкото и вътрешно да не бях в състояние спокойно

да гледам тоя човек, изслушах неговите дълги разкази за баща ми и особено за затворничеството

му с Константина в Цариград.

Константин Мореит и той описа баща ми къс, широкоплешест човек, с енергично изражение,

големи очи, високо чело, дебели вежди, валчесто лице, проницателен и силен поглед.

Този Мореит даже с въздишка оплакваше загубата на моя баща и моя стрико и каза, че сега вече

виждал последствията от техните дела.

На края на разговора показах му портретите на моя баща и на моя стрико, и той, К. Мореит, ги

намери същите, с тази само разлика, че баща ми имал много редки и подстригвани над устата

остри мустачки, и че той не знае Димитър Миладинов да си е бръснал мустаките.

В по-късни години, когато вече се отстраних от училищния живот, поменатият художник Буфети,

познат на цели наши поколения, минали през Солунската гимназия, възпроизведе от големите

портрети на братя Миладинови в Солунската гимназия релефи от гипс, които бидоха

разпространени във всички македонски земи.

Спомням си още, че по същото това време, когато се полагаха грижи за установяването на точния

портрет на Димитра Миладинов, стружките граждани, за да измият петното, причинено от тези

техни съграждани, които от страх са скъсали малкото портрети на моя баща, са избрали една

комисия, която да установи лика на Димитра Миладинов, и са намерили, че познатите вече два

портрета на братя Миладинови отговарят на ликовете им, каквито те са ги запомнили още

приживе на двамата братя. Някои от по-младите членове на тази стружка комисия, а именно

Христо Миладинов *1+ и други, са в София. Тази комисия е намерила, при това, че покойният мой

брат Панде Миладинов е твърде много приличал на баща ми, а моят брат имаше също така

валчесто лице и обли черти, както и баща ми.

Тук съществено е за нас да се каже, че при отпразнуването на 50-годишнината от смъртта на бр.

Миладинови солунското учителство чрез своите обществени и педагогически издания "Искра" и

"Учителски глас" не само прослави тяхната дейност, но и разпространи нашироко познатите им

ликове и релефи.

Оттогава насам други 25 години ни доведоха до 75-годишния Миладиновски юбилей – този път

празнуван далече от бащините ни огнища. И през този юбилей един вид пълно признание и

разпространение бяха получили известните портрети на бр. Миладинови.

Това е историята на въпроса около портретите на моя приснопаметен баща и на моя стрико.

Но каква бе моята изненада, като узнах след грижите си, положила старателно да може по-точно

да се установи ликът на баща ми и да се предаде заедно с делата му на поколенията, че един от

Миладиновските далечни роднини, а именно печатарят И. М., бил разпространявал своя личен

или своя бащин портрет (това може лесно да се установи) като портрет на приснопаметния ми

баща! Тук прилагам едив екземпляр от разпространяваните от И. М, картички с подправения лик

на баща ми.

От Георги Баласчев научавам, че тоя опит да се прокара този портрет, кой знае с какви цели, бил

правен и преди повече от 20 години, обаче Баласчев в списанието си "Минало" заслужено е

окачествил това като фалшификация.

За моя голяма скръб тази фалшификация трябваше да се повтори през тия дни, както се научавам,

даже въпреки съпротивата на софийското Стружко благотворително братство. Като дъщеря на

Димитра Миладинов трябва да протестирам против това посегателство по такъв нелеп начин да се

изопачава ликът на моя баща и моля чрез печата Миннстерството на народното просвещение да

не оставя да виси споменатият лъжлив портрет на стените на учителската стая в 11 мъжка

гимназия вместо истинския лик на Димитра Миладинов.

Бележки

1. Христо Георгиев Миладинов, близък родственик на Царевна Миладинова-Алексиева, по време на

учението си в Солун (1910-1913) живее в дома й. Тя е негов настойник. В първата публикация в посочено

името на вуйчо й Георги Апостолов Чакъров - виден стружки гражданин, член на Революционния комитет в

Струга, брат на загиналия чуастник в подготовката на Илинденското въстание (1903) Наум Чакъров.

Още по въпроса за истинския портрет на Димитра Миладинова и някои спомени за него

(Публикувано в: Макед. преглед, 6. 1930, No 2, 153-156)

В кн. 1, год. VI, на сп. "Македонски преглед" предадох измисления от И. М. портрет на баща ми

Димитра Миладинов заедно с портрета на стрико ми Константин Миладинов. За да се установи

истината, нека ми бъде позволено тука, в свръзка с моите спомени за баща ми, да дам неговия

портрет – заедно с този на Константина – както ми го е предал преди четиридесет години нашият

стар учител и общественик Младен Данчев, същция този портрет, който бях видяла преди толкова

години и у покойния сега български консул в Солун Атанас Шопов, по-рано дългогодишен

екзархийски секретар.

За мене няма съмнение, че този портрет на баща ми Димитър Миладинов е от цариградски

произход, а именно от годините 1874 – 1875, когато майка ми и писващата тези редове в Цариград

полагахме грижи да научим нещо по-положително за кончината на двамата братя и, ако е

възможно, да открием незнайните им гробове. В тези грижи ние бяхме подпомогнати от някои

дейци на нашето Възраждане, тогава намиращи се в турската столица, а най-вече от Чомаков и

Драган Цанков, особено от първия, които се бяха погрижили да възстановят и запазят ликовете на

братя Миладинови. Тогава се споменаваха имената на неколцина видни търговци от нашите

краища, установени на работа в Цариград – между тях си спомням само оригиналното име Мангов

– които бяха взели грижата да помогнат на Чомакова.

Както вече съобщих, портретът на Константина носех със себе си от Русия. Оригиналът на този

портрет остана у Чомакова след заминаването ми от Цариград за Шумен.

Как е бил възпроизведен портретът на баща ми и дали някой от цариградските търговци,

охридчани и стружани, са успели да извършат възложената им работа, не ми е известно, защото

наскоро отпътувах. Зная само, че майка ми и аз описвахме в подробности чертите на баща ми и че

много по-късно портретите на баща ми, съхранявани от Атанас Шопов и Младен Панчев, отговарят

на това, което помня за баща си. Господин Младен Панчев би могъл да ни каже отгде е имал

портрета на баща ми, такъв, какъвто го зная и както го давам тука. Във всеки случай, повтарям,

баща ми досущ приличаше на брата си Константина, макар и да бе много по-възрастен от него; бе

само по-пълен, по-къс и по-плещест. По описанията на майка ми двамата братя си приличаха като

две китки босилек.

Баща ми бе рядък и силен човек, неустрашим против заплашванията на фанариотите, буен в

разприте с тях, но инак умен и кротък в разговорите с приятелите си и с многобройните си

ученици.

Най-любимата му тема за разговор в интимен кръг е била за школуването му в манастира "Св.

Наум" и за Янинската гимназия.

Бащата на Димитра, моят дядо *1+, бил известен в цялата област грънчар. Неговите ваяни глинени

произведения намирали добър пазар в Охрид, Битоля, Корча и Шкодра.

Димитър е трябвало, като най-възрастен, да стане грънчар, но щастлив случай го оставя за дълго,

към 1830 година, в килийното училище на "Св. Наум". Тук той учи да чете старобългарски книги и

се готви за калугер. "Св Наум" го отделя от бащинския занаят и от къщи, за да го изпрати на учение

през Корча на юг в Янина.

Преди години, когато моята майка ми е давала тия ценни сведения за живота на баща ми,

записвах ги в доста големи подробности, но изгнаничеството след войните разпиля много от

спомените ми, а най-вече – най-ценните, тези за баща ми; все пак, спомням си, ученици негови са

ми казвали, че той е владеял доста добре италиански език, който научил в Янина, гдето по онова

време имало богата италианска колония. Италианския език той имал случай да използува в

младините си като кореспондент на една търговска фирма в Драч, която е работила с Италия.

Познанията си, науката си, силата на характера си баща ми придобил и обогатил чрез елинската

култура, както всички наши елинисти от епохата на Възраждането. Предполагам, и

предположението ми има големи основания за вероятност, че ако не бе килийното училище при

"Св. Наум", баща ми би се скоро стопил, би се елинизирал още в Янина.

Споменатият в първите ми бележки престарял Мореитис, съученик на баща ми от Янина, казвал

ми е към деветдесетте години на миналия век в Солун, че Димитър Миладинов бил един от най-

личните ученици в Янина. Познавал отлично всички гръцки класици, декламирал наизуст стихове

от тях, но при все това още тогава ненавиждал фанариотството и фанариотите.

Към същите години, малко по-рано, в Солун бе учител Гр. Пърличев, един от най-видните ученици

на Димитра Миладинов. Тогава Гр. Пърличев живееше в ъгловата къа срещу големия двор на

мъжката гимназия, до площада "Мулла", при развалините на старите римски бани. Виждам го и

сега, седнал в ъгъла на миндерлъка, да разказва за петдесетте и шестдесетте години в Охрид, за

вечерните училища, които баща ми тайно основал и в които преподавал на ученици не само в

Охрид и околността, но още и от по-далечни градове на Македония.

"Ние, учениците му – казваше ми Пърличев, бяхме повече от тридесет. Всички го обичахме,

защото ни въвеждаше в любовта народна. Колкото бе непокорен на владиците и техните хора,

толкова бе мек и благ с нас. Учеше ни на българско четмо. Научи ни най-много да обичаме народа

си и да нямаме страх от гонителите му. Когато по-късно отидох в Атина, разбрах силата и смисъла

на думите на моя любим учител Димитрия Миладинов."

Кузман Шапкарев, който бе оженен за най-възрастната ми сестра, съшо ученик на баща ми, ми е

казвал, че той е научил да събира народните приказки, гатанки, пословици от Димитра

Миладинов. Той от него научил, като негов зет, да седи цели нощи и да "прочиства" събраните

материали. Тези безсънни нощи на баща ми, помня ги и аз като дете. И сега виждам газеничето в

ръката му. Когато ние ставахме от сън, той отиваше да поспи един-два часа на своя твърд одър.

Шапкарев неведнъж ми е казвал, че баща ми години наред е събирал от всички краища на

българските земи материали за народните песни, които е изпращал на брата си Константина за

разработване.

Старият покоен Станишев *2+, виден възрожденец, баща на софийските лекари братя Станишеви

[3+, един от най-любимите ученици на Миладинови, преди много години ми е разказвал с

въодушевление за учителските години на баща ми и на стрико ми в Кукуш *4+.

"А татко Ви, който на няколко пъти дойде в Кукуш, бе неустрашим и необикновен човек. Той бе

всичко за гражданите ни, които веднага го обикнаха и почитаха, Той спеше само по няколко часа

през нощта. Всичкото друго време писваше, обмисляше, разговаряше с приятелите си. Той не се

преклони пред Патриаршията, както не искаше да се преклони и пред униатите."

Старият д-р Константин Робев, съученик на баща ми от Охрид, е бил отсетне най-приближеният

негов човек. В дома на Робев в Битоля баща ми е намирал винаги подслон след учителствуването

си в Магарево до Битоля или когато е идвал от Струга и Охрид, а също и от странствуванията си по

всички западнобългарски македонски краища.

От майка си и от Робева, който преди тридесетина години умря като осемдесетгодишен старец,

зная, и странствуванията на баща ми в австрийските земи и запознанството му с австрийските

славяни (моята майка ми е казвала през последното посещение, което ктм деветдесетте години

на миналия век й бях направила в Струга, че баща ми Димитър бил й изпратил един портрет от

"аустриянските земи", който тя също изгубила) са били по негов собствен почин. По негов почин е

бил изпратен в Русия на учение и моят стрико Константин Миладинов.

Голямо нещастие е, казвах тогава на д-р Константин Робев, а мога спокойно да кажа и сега, че

нито един от учениците на баща ми Димитра Миладинов – тогава все видни наши дейци на

Възраждането, не се е опитал да събере и издаде материали не само за баща ми и стрико ми, но и

за цялата тогавашна епоха. За баща ми Димитра Миладинов лично мога да кажа, че той бе

всеобилна душа. Той бе за нас, неговите деца, всичко. И сега, на старост, чувствувам как неговата

бащинска ръка минава по челото ми, и сега го виждам седнал на чардака на къщата ни над

течащите води на р. Дрим, да ни милува, и то толкова рядко, на месеци, на години веднъж! Той бе

постоянно в движение, моята майка се бе поплакала от него. Но аз го оправдавам. Той нямаше

друг път, освен трънливия път, който си бе избрал. Той искаше да го разчисти. И, чини ми се, успя

в голяма степен да го разчисти.

Откак съм се съзнала като човек, ето доближавам на свой ред осемдесетте години, виждах и

виждам през целия си живот, че Димитър Миладинов и Константин Миладинов не са един и

двама за Македония, а хиляди. Нашата измъчена българска земя ги създаде все титани – един до

друг. Остава сега на грядущите поколения да ги следват и да не отпадат духом до

възтържествуването на истината и правдата! Ние, македонските българи, трябва да ценим своята

сила и своето бъдеще само като просветен и свободолюбив народ!

В копие от едно писмо на Миладинова-Алексиева до министъра на просвещението по същия

въпрос накрая четем:

"Това е, което зная и което е истината за портрета на моя баща Д. Миладинов.

Като Ви съобщавам това, господин Министре, моля разпоредете се да се запрети печатанието и

одобрението на учебници с фалшивия портрет на моя баща, прокарвани от печатаря г-н И. М.,

който добре е да разбере, че върши едно неразумно дело, което може само да ни излага като

народ.

София

12 юлий

1930 г.

Царевна Алексиева,

родена Ц. Д. Миладинова

Бележки

1. Христо Миладинов (ок. 1770 *?+ - с. Магарево, Битолско; 1830 *?+ - Струга).

2. Става дума за д-р Константин Наков Станишев (1840 - Кукуш; 1900 - Москва) - ученик на Димитър

МИладинов и състудент на Константин. През 1863 г. завършва математика в Московския университет,

приема руско поданство и остава на работа в Москва - преподавател по гръцки език и математика и

директор на Имперския лицей. По време на Руско-турската освободителна война К. Станишев е изпратен в

България като чиновник за особени поръчения при княз Дондуков-Корсаков. Вицегубернатор е на Видин и

директор на финансите в Източна Румелия. Отново се връща в Русия.

3. Баща на Константин Станишев (1877 - Кукуш; 1957 - София) и на проф. д-р Александър Станишев (1886 -

София; 1945 - София) е Димитър Наков Станишев, брат на д-р К.Н. Станишев. От брака си с дъщерята на

видния руски учен Владимир Иванович Дал - Мария, К.Н. Станишев има само една дъщеря.

4. Константин Миладинов не учителствува в Кукуш.

I. Как бе създадена българската гимназия в Солун и дейците след 1869 година - Н.П. Алексиев

(Публикувано в: Мир, 43, No 11022 и No 11023, 17 и 19 април 1937, 1-2. В текста "Към материала по

откриване на бълг. църкви и гимназии в Солун, оставен от Царевна Миладинова-Алексиева и публикуван в

Сборника "Солун", трябва да се прибави и следващия материал на други лица.")

Не е право Ст. Аргиров да се държи отговорен за това, което е писал и оставил като спомен и за

основаването на Солунската гимназия покойният стар екзархийски чиновник Добри Ганчев.

Още приживе Д. Ганчев е сметнал за нужно спомените му да бъдат предадени, и то само на

Академията на науките. Във всеки случай, похвално е било желанието да се запазят такива

спомени. Но специално спомените за Солун са на места неясни, на места погрешни.

Впрочем покойният Д. Ганчев сам пише, че бил (през 1881 година) останал в Солун само няколко

седмици, време твърде кратко, за да се проучи едно сложно народно дело. Естествено, той не е

могъл да предаде и най-необходимото.

Мой дълг е, като съвременник от оная епоха, живял почти целия си живот в тоя хубав и богат град,

да кажа това, което зная от непосредствено съжителство с развивашите се факти.

Лично аз се установих в Солун през 1869 г. и останах в него до след Междусъюзническата война от

1913 г. Роден съм в западнобългарската столица Охрид през първите месеци на 1852 година,

значи, когато съм дошел в Солун, бил съм на седемнадесет години. Те нищо не са сега, много

нещо бяха тогава; на тези години тогава мнозина развиваха самостойна търговия. Като нас млади

хора и по-възрастни хора да търгуват и да работят в Солун, имаше от Битоля, от Скопие, от Сяр и

дори от Одрин.

Преди 1870 година Солун наброяваше едвам четиридесет хиляди души: двадесет хиляди евреи,

десет хиляди турци и дьонмета (евреи потурчени), пет-шест хиляди гърци (измежду им много

власи, албанци и пр.). Как тогава може да се говори, че десет години по-късно (1880) .Солун бил

"крепост" на тая или на оная друга народност.

Тогава, в 1869 г., пресмятам българите на не по-малко от 2 – 3 хиляди, независимо от

непрекъснатите прииждания и от това, че през пазарните дни градът бе посещаван още от толкова

хиляди селяни от околните български села. (В 1913 г. българите в Солун бяха близо двадесет

хиляди.)

Тогава, през 1869 г., българите живееха във Вардарията, в кварталите Чауш манастир (по-високите

части) и Каламария, край отсетнешната наша църква "Св. Кирил и Методий".

Общината на българите се е установила фактически много преди 1869 г., но бе призната от

властите малко по-късно.

Занаятчиите българи си имаха еснафи. Събираха се най-вече в метосите на Зограф (в квартала

Ясиол).

Солун, следователно, и тогава, преди 1870 г., и по-късно, не бе никакъв "център", нито "крепост"

на гърците. Той бе център на всички македонски български земи и център на една всеки ден

развиваща се търговия с по-далечния свят.

Официално общината бе призната от турците към 1874 година, от която година бе съградена

първата българска църква в града. Дотогава ние, българите, се черкувахме в "Св. Богородица"

("Панагуда") и в "Св Мина". Понякога даже солунският гръцки митрополит Неофит (преди

схизмата) разрешаваше на отците от Зограф (на Аверкия, а по-късно на Христодул) да служат на

славянски.

Дълго преди общината имахме цветуще българско училище. Към 1866 година е съществувало

училището, основано от братята Държиловичи и от дъщерята на едного от тях – учителка. Те бяха

родом от воденското село Държилово. Бяха самобитно развити, просветени българи. Аз лично не

ги заварих.

След тях дойде баба Неделя. Дойдоха и други учители от обширната българска провинция на

Отоманската империя в европейските й предели.

Всички ламтяха да са в Солун. Имената не помня, но зная, че към 1872 – 73 година главен учител

бе Захариев. Училището се помещаваше в къщата на Иван Пенов (дебранин), недалеч от мястото,

гдето по-късно се построи църквата "Св. Кирил и Методий".

Още в 1872 г. деца имаше не 5 – 10, както писа Добри Ганчев за 1881 год., а над стотина.

Солун бе буден занаятчийски и търговски център за нас, българите. Мнозина взимаха живо

участие в църковно-училищните работи дълги години преди 1880 година.

Свещеници бяха отец Петър Димитров от село Зарово (Солунско) и отец Иван Ангелов от с. Висока.

(Солунско).

Будни българи и отлични пастори бяха и двамата.

В общината живо участие вземаха: братята Шумкови (Петруш, Ставре и Горчо) – големи търговци

на фабрични платове (а не шивачи); още Блаже Шагов, виден майстор, Коста Герасимов *1+ и

други.

Сетне дойде Насте Стоянов, търговец, енергичен българин, предан на народното дело човек.

До обявяване на схизмата в обществените български работи живо участие взеха Иван

Хаджилазаров *2+ (родом от село Държилово), мултимилионер, и ред още по-малки от него

търговци и еснафлии. Отсетне те се побояха от схизмата и се дръпнаха. Станаха пак гъркомани.

Видни хора в Солун бяха още братята Паунчеви. Те съвсем не бяха изпаднали, както се говори в

казаните спомени, а бяха хора богати и материално, и духом. Един от техните потомци, д-р

Паунчев *3+, бе дългогодишен просветител по нашите гимназии. Бе и директор на една от

софийските гимназии.

Между 1870 и 1880 год. Солун имаше и своя по-висш духовен център за българите, представляван

от А. Костенцев (от Щипско) *4+, Козма Шапкарев (от Охрид), Янаки Стрезов *5+ (баща на видния

софийски адвокат д-р Стрезов), Бучков (от Кукуш) и други, имената на които добре не си спомням.

Те наистина действуваха и в провинцията, но бяха постоянно в Солун на съвещание за народните

работи. Общуваха и с Цариград.

В Солун по онова време бе бащата на видния софийски артист Сарафов – Петър Сарафов *6+ (от

Сяр). Бяха още Козма Пречистански (отсетнешният дебърски владика), старият Станишев от Кукуш

и редица друти ученици на братя Миладинови.

Не отговаря на истината, че видният солунски търговец Тодор Хаджимишев бил, като руско

протеже, странил от обществените работи. Той бе горд и с тази си гордост си вредеше. Но аз като

личен негов приятел го познавах добре. Той бе способен и умен човек, даровит търговец и

отличен българин.

Също учудвам се за неприязънта, показана от един стар екзархийски чиновник към видния

солунски гражданин Саздо Дерменджиев (роден във Велес, израсъл в Гевгели, дето баща му с

пашкулите бе развил голяма стопанска дейност и спечелил богатства). Саздо Дерменджиев бе

наистина затворен, недостъпен за всекиго човек. Но само това. Дерменджиев беше обаче рядък

българин. Изразходвал е големи суми за народни цели. Даде отлично възпитание на синовете си,

които учиха дълго във Франция и развиха търговските му работи до големи размери.

* * *

Към тези две центрища, духовното и стопанското, за които покойният екзархийски чиновник

изглежда не е узнал нищо, тъй като е пребивавал в Солун само няколко седмици, трябва да

прибавим дейността на Д. Божков от Велес, дядо на доскорошния министър-председател на

България А. Тошев. Божков бе подготвен за обществена борба човек, образован, умен, тактичен.

Той заедно с един друг, също такъв виден деец, Н. Спространов от Охрид, бяха най-близките

сътрудници на руския консул в града, на Хитрово. Скоро след това в Солун пристигна Григор

Пърличев, пристигна и цяла една редица от дейни народни хора, които не бяха още следвали в

току-що освободеното Княжество. Затова не може да се твърди, че македонски учители били

някак си от екзархийски чиновници насила тикани да заминат от София за Солун.

София, която познавах добре още от турско време, след първите години на Освобождението бе

един малък провинциален градец, който нямаше тая сила да привлича, придобита по естеството

на нещата отсетне. В София имаше наистина македонски българи, но те бяха тука още преди

идването на руските войски като млекари, касапи и бакали, най-вече от Северна Македония. Тези

македонски българи винаги живеели в турско време единно и неразделно със София – и от

Неврокопско, и от Банско, и от другаде.

Всички тези хорица бяха еснафлии. Изпращаха децата си по разните училища в столицата на

Княжеството. Те и не знаеха за съществуването и за голямото значение на будния духовен

български център Солун.

По учрежденията в София имаше много малцина и незначителни македонски българи. Повечето и

по-видните бяха в Пловдив.

Виден българин тогава бе Благой Димитров, който действуваше също в Пловдив, но скоро дойде в

Солун.

Години преди това класна учителка, народна просветителка бе дъщерята на Димитър Миладинов,

моята отсетне и сега незабравима съпруга Царевна Миладинова-Алексиева.

Но тя действуваше като учителка далече от София – в Шумен (преди Освобождението) и в Свищов

(кратко след Освобождението), и по-късно първа се озова в Солун.

Когато дойдох в Солун, през казаната 1869 г., освен това заварих живи спомените за българската

печатница откъм 1838 г. Заварих и малки български книжарници.

Общуването с Цариград, с Пловдив, със София, с Битоля, със Скопие бе голямо и живо. И ако след

Освобождението Солун общуваше доста с Пловдив като център на Източна Румелия, то бе, защото

Хр. Г. Данов пращаше свои книги на казаните солунски книжари; още, защото двата града много

си приличаха по фанатичната противобългарска пропаганда на някои чужди среди; и най-сетне,

защото и тук, и там в Пловдив бяха се установили най-будните български синове, като Ив. Ев.

Гешов *7+, Кръстевич *8+ и други.

Затова, а не само защото Екзархията поискала, Пловдив отпусна взаимообразно и голямата

братска помощ на Солун при откриването на първата българска гимназия в западнобългарските

земи.

Що се отнася по-особено до откриването на гимназията през 1880 год., трябва да кажа, че от

всички македонски области и от Солун, при самия зов на Козма Шапкарев и на другите дейци,

придошли в Солун като директора Б. Райнов, бликнаха млади сили, учителски и ученически, за

гимназията.

В първата година, докато всичко се организира и разгласи, разбира се, работите вървяха по-бавно.

Но освен няколко селянчета, за които се говори в спомените на Ганчева, целият просветен апарат

на едно будно общество, за което даже длъжностните лица не са имали правилна представа,

едногласно и единодушно биде подкрепен с известната от всички български земи народна жар.

За нея аз днес, на престари години, си спомням с умиление и с възторг.

Не зная дали има от това време останал жив някой друг ветеран. Знам, че тогава, преди и след

1880 год., с първия зов при отваряне на гимназията сякаш електрически ток премина през снагата

на будните македонски българи в Солун. Те скоро изпълниха гимназията с учители и ученици.

Всичко останало се знае.

Тази гимназия стана един от първите пионери за българска просвета. Тя, заедно с търговската

гимназия, даде в нашата област, в областта на стопанството и търговията, отлични млади сили.

Нейни водители и директори и нейни ученици бяха станали отсетне добри и издигнати българи,

които управляваха многократно България, като: М. Сарафов, Паяков, Н. Апостолов, Начов, К.

Величков, Васил Кънчов, Андрей Ляпчев, А. Тошев.

Това бе вторият период от развитнето на гимназията. С него се завърши едно голямо дело, което

отговаря на съзнанието, вложено за напредъка ни още от годините 1860 – 1870 – 1880.

Ние не бива за щяло-нещяло да намаляваме достойнствата на една със златни букви записана

велика страница от епохата на нашето духовно възраждане в западнобългарските земи и

специално в Солун. Особено ве бива да правят това ония, които претендират, че ни духовно

ръководят.

Солун и солунските български гимназии дължаха своето бързо и крепко развитие и на някои

турски управници. Това важи особено мною за годините след 1869 г., когато валия на града бе

известният Мидхат паша, и по-сетне, когато дългогодишен комендант на града бе просветеният

поляк алай бей *9+ – забравих полското му име.

Като бях зает повече със стопански задачи, без да забравям задълженията си към църковно-

училищната ни община, аз зная с какъв такт и с какво тънко умение действуваха споменатите по-

видни наши дейци на солунското възраждане пред такива просветени турски управници.

За съжаление, тази практика не се запази отсетне от по-младите наши поколения. Тя се разбираше

много добре от Негово Блаженство екзарх Иосиф I и от малцина други. Не бяха добре подготвени

да разберат тия въпроси и мнозина чиновници на създадения с толкова народни мъки висш

цариградски институт – Екзархията.

Бележки

1. Според проф. И. Снегаров българската църква в Солун е открита през 1874 г. и с помощта на солунския

жител Герасимов.

2. И. Снегаров отбелязва, че на 8 февруари 1868 г. солунските българи свикали "народно" събрание в Солун

и решили да се състави църковна община от осем души. За касиер бил избран Иван Хаджилазаров.

3. Д-р Георги Николов Паунчев (1858 - Охрид; 1915 - София). Учи в родния си град, в Солун, Николаев и

Загреб (до 1880 г.). Следва в Цюрих и в Лайпциг - завършва през 1884 г. естествени науки и философия.

Учител е във Варна, Пловдив, Търново, Тулча и София (1884... 1909), директор и училищен инспектор.

Председател е на Съюза на българските гимназиални учители (1903-1905), общественик. Автор е на

учебници.

4. В текста "Ас. Костенцев (от Щип)". През посочения период Арсени Костенцев участвува в учителския събор

в Прилеп (1870-1871) и учителствува в Битоля (1871-1872) и Горна Джумая (1872-1879), а през 1880-1881 г. е

член на Министерството на народното просвещение. На 10 февруари 1882 г. е поканен от Българската

екзархия да преподава в "Солунското женско училище". Въпреки, че по това време е учител в Струмишкото

българско училище, той живо се интересува от обществения и културен живот в Солун.

5. Янаки Георгиев Стрезов (1818 - Охрид; 1903 - Охрид) учи в родния си град и в Атина (1850-1852).

Дългогодишен учител е в Охрид, Енидже Вардар, Воден, Прилеп, Кукуш и др., ученик и съратник на Димитър

Миладинов. Участвува в църковно-националната борба.

6. Петър Сарафов по това време е учител в Сяр. Баща е не само на Кръстьо Сарафов, но и на революционния

деец и участник в националноосвободителните борби на Македония Борис Сарафов.

7. Иван Евстратиев (Евстатиев) Гешов (1849 - Пловдив; 1924 - София) - уржоазен обществено-политически

деец, икономист и банкер, книжовник и публицист. Активно участвува в устройването на Източна Румелия -

директор на финансите (1879-1883), главен редактор на в. "Марица" (1879-1881), председател на

Областното събрание и на Постоянния комитет в Пловдив и др.

8. Гаврил Баев Кръстевич (Гандьо Кътьов Баев) (ок. 1820 - Котел; 1898 - Цариград) - обществен и книжовен

деец през Възраждането, Учи в родния си град, в Карлово, Цариград и Париж. Участвува активно в

църковно-националната борба. Член е на Екзархийския съвет. Заема високи постове в турската съдебна

йерархия. Назначен е за директор на вътрешните работи и главен секретар на генерал-губернатора (1878-

1884), а през 1884-1885 г. е главен управител на Източна Румелия. Участвува в редактирането на сп.

"Български книжици:; автор е на книгата "История българска" (1869).

9. В текста "Алай бей". Алай бей (тур. ез.) - полковник. Може би Н. Алексиев има предвид Садък Паша -

Михаил Чайковски, който от края на 1872 г. живее в Киев. Не се намериха данни, че е живял в Солун. Според

проф. Снегаров през 1874 г. валия на Солун е Омер паша.

II. Българи - търговци в Солун - Н.П. Алексиев

(Публикувано под заглавие "Солун в миналото. Българи - търговци в Солун" в: Мир, 43, No 11083, 3 юли

1937, с. 4)

Когато през 1869 година се настаних в Солун, заварих стари български търговци с име и почит на

този голям пазар на западнобългарските македонски земи.

Повечето от тези търговци бяха дошли от Велес, Скопие, Битоля, Прилеп и Охрид. Търговията им с

тези градове бе голяма.

Преди Освобождението солунските българи търговци търгуваха още със София, с Видин, с Одрин,

с Цариград и с цяла Албания. Разказите им за Узунджовския панаир бяха още под впечатлението

на една току-що отиваща си епоха.

Те бяха някак негови наследници.

От 1880 година и от по-рано солунските български търговци са били изпращали през всяко лято

тежки стоки на кервани с камили от Солун за Узунджово, предимно кожи и тютюн.

Македонските области на тогавашната Отоманска империя, поради плодородието и поради

голямото трудолюбие на българското население бяха нещо като обетована земя за всеки по-

буден българин от ония времена. Тука, в големия град, се събираха търговци от всички български

земи на Европейска Турция, най-вече от Видин, София, Кюстендил, Скопие и на запад от тоя град.

Никоя друга област не бе така гъсто населена, както македонската. Многото градове и богатите

села бяха почти едни до други, на по десет-петнадесет километра – с повече от десет хиляди

жители за по-малките паланки.

Занаятите цъфтяха.

Земеделието, лозарството, скотовъдството, бубарството бяха в отлично стстояние.

Скопие и Битоля бяха другите две големи търговски центрища след Солун. Но въпреки това

напредваха и се славеха с търговията си и с панаирите си още ред други по-малки градове.

Аз заварих в западнобългарските македонски градове три такива от значение панаира.

В първия от тях се събираха много търговци от 1 до 15 август в Прилеп; другият ставаше през

първата половина на декември в Енидже Вардар – Солунско; третият пък в края на февруари или

началото на март в Сяр.

Тези по-малки западнобългарски панаири, освен източнобългарския голям панаир в Узунджово,

събирали са в най-стари времена, събираха и в наше време много български и други чужди

търговци.

Но тези по-малки панаири имаха предимно местно значение. В тях се разпродаваха стоките на

Солун, Цариград, Узунджово.

Така в Прилеп, идваха търговци от Велес, Скопие, Дебър, Охрид, Битоля, Костур, даже от Янина.

Търгуваше се най-вече с вълна, кожи и тютюн.

В Енидже Вардар тогава идваха търговци от Мъглен, Тиквеш, Воден, Гевгели, Дойран, Струмица.

Търгуваше се най-вече с жита, брашна и сурови кожи.

В Сяр отиваха търговци от източномакедонските градове, Родопите, Ксанти и Одрин, най-голяма

търговия ставаше с тютюн и ориз.

Солун и солунските търговци играеха посредническа роля в тази голяма търговия. Те трупаха

стоките на големи депозити. Изпращаха ги към по-далечни градове.

Преди да бъдат построени железопътните линии, които свързваха Солун с вътрешността,

солунските търговци пътуваха и стоките им бяха изпращани също така с кираджийски коне, с

кервани.

Малко по-късно видни търговски къщи бяха станали Кючукпетрови, Икономови, Хаджилазарови,

Робеви, Шулеви, Карайовови, Айвазови, Точкови, Захови; Попсимови, Хаджипетрови, Хаджияневи

– предимно от по-видните македонски градове, установени направо или със свои

представителства в Солун. Някои от тези търговски къщи сетне откриха свои кантори и в Цариград.

Други отидоха до Триест, Виена и Липиска – в Австро-Унгария и в Германия. Но повечето останаха

в Солун, като образуваха здрава основа на оная цветуща българска търговия в града, която бе

заварена и унищожена от войните след 1912 година.

Така в Цариград отидоха Попсимови, Точкови и други. В Триест, Виена и Лайпциг отидоха направо

от Охрид и Битоля или чрез Солун – Робеви, Паунчеви и цяла редица по-млади и енергични

търговци. Някои от споменатите, вече станали големи български фирми, бяха проникнали до

пазарищата на Западна Европа. Други, особено тези, които купуваха дивечки кожи, отидоха с

представителствата си до Нижни Новгород в Северна Русия.

Скоро тази голяма търговия на нашите сънародници от износна (кожи, жита, тютюн и пр.) се

превърна във вносна търговия, с главен вносен пункт Солун за всички западнобългарски земи,

включително направлението Видин – София – Пирина – Сяр – Солун.

Преди да бъдат построени железопътните линии, главните пътища (освен морския път) на Солун

бяха три: Солун – Градско – Паланка – Кюстендил – София - Видин за Влашко, за Централна Европа

и за Русия; Солун – Сяр – Ксанти – Дедеагач – Одрин, за Цариград; Солун – Енидже Вардар – Воден

– Битоля – Охрид – Драч, с разклонение Охрид – Дебър – Шкодра, за Адриатическото море,

Италия.

По-късно биде открит пътят Солун – Градско – Скопие – Митровица за Санджака, и Скопие –

Белград за австро-унгарските земи.

Търговски общувания ставаха с кираджийски коне (а Солун – Дедеагач – и с камили).

Преди нашите търговци да се впуснат на дълъг път с тежките си стоки, изпращаха ден-два напред

калаузи, нещо като авангарди, да проучат дали пътищата са свободни от разбойници. Грижите на

тези калаузи *1+ за сигурността на търговските пътища бяха винаги богато подкрепяни от турската

власт.

Първи из средата солунските търговци българи Златареви от Кукуш започнаха да внасят от

чужбина европейски стоки и да конкурират на гърци и евреи. Едрите търговци братя Златареви

установиха обширни стопански общувания с Манчестер и изобщо с Англия и с Франция. Те внасяха

памучни платове и прежди.

След тях голяма търговия с Франция откриха Саздо Дерменджиеви, Хаджимишеви и

Попстефанови, най-вече, с Марсилия и Лион, като внасяха фини памучни и копринени платове,

изработени кожи, кожени изделия и пр.

Но, преди всичките споменати големи предприятия, една от най-старите български търговски

къщи в Солун бе тази на Белоризови (от Битоля). Тям би могло да се даде първенство във

външната търговия, с която натрупаха големи богатства. Народът вярваше даже, че техните коне

са били подковани със златни подкови. От Белоризови по-късно настоятелите на българската

община в Солун, между които имах честта да се числя и аз, купиха на добра цена някои сгради за

училищни помещения.

От епохата преди официалното (хюкюматското) признаване на Солунската българска община

имаше и някои видни българи търговци, които се гърчееха, но които още не бяха изгубили

българските си чувства. Такива бяха Харитови от Сяр, Икономови от Негуш, Хаджилазарови от

Воденско. Те се оплакваха от конкуренцията, правена им от някои гръцки островитянски фирми.

Общо-взето, търговията на гърците в града и в провинцията отдавна отпадаше.

След халкедонското въстание, няколко години по-късно от Кримската война и след зулумлъците,

на правени от турците върху местното население по островите и другаде, множество богати гърци

се бяха настанили в Солун и се занимаваха с търговия, най-вече с Цариград и Анадола.

Конкуренцията на новодошлите гърци, един вид тогавашни бежанци, подрони търговските

операции на търговците гъркомани в града и между им започна борба. Тя подействува на много

солунски гъркомани да се отклонят от Патриаршията.

Борбите за черковно-училищната ни независимост откъм 1870 година вече много ясно отделиха и

оформиха българското търговско съсловие в Солун. То се издигна здраво на краката си, доби

голямо име благодарение на почтеността в търговията, на отличната наредба, на кредита, на

трудолюбието, но не по-малко благодарение и на това, че цялата западнобългарска македонска

провинция, нещо, което бе твърде естествено, подкрепи българските търговци от Солун.

Заедно с това новите условия, новите прийоми в търговията, новите пътища наложиха пълно

преустройство на българския търговски свят в Солун. Ние всички трябваше да се приспособим към

новото време, да стегнем редовете си, един вид да се организираме в българско търговско

съсловие, което да знае как и къде да пази интересите си.

Сега голямата търговия с Централна и Западна Европа взе надмощие и даде отлични български

търговски фирми в лйцето на споменатите Златареви, Хаджимишеви, освен това – на Шумкови,

Стоянови, Попстефанови, Дерменджиеви, Суруджиеви, които изнасяха жито, кожи, афион, тютюн,

платове; каквото западноевропейските търговци можеха да пласират на солунския пазар.

Освен българските представителства във Виена и Липиска бяха създадени нови представителства

в Триест, Марсилия, Лион, Анверс, Лондон и даже в Америка, в която македонският българин още

от онова време търсеше простор за работа, за да стигне днес до цифрата 50 – 60 хиляди

преселници с отлично стопанско състояние.

Една бележита личност измежду солунския български ттрговски свят трябва да бъде особено

изтъкната.

Към 1880 година в Солун се установи фирмата Христо Фукара от Прилеп. Фукара имаше

изключителни дарования като организатор, като търговец, като предвидлив човек със здрав

български ум. Той дойде. в Солун почти без средства – Фукара, както се сам нарече и както пожела

да се нарича основаната от него търговска къща.

Фукара разви голяма търговия със сурови кожи. Той стана магнатът на този артикул. След него се

издигнаха братя Шавкулови и други. Фукара работеше със Запад. Понякога товареше цели

параходи стока. Бе установил един твърде сложен апарат от служби. Поддържаше десетина

български семейства, като привлече най-способни хора към обширната си работа.

Сам Фукара се задоволяваше с много малко. Хранеше се с всичките си приятели в тогавашния

български център за търговски и други народни срещи Бошнак хан на Мончеви *2+.

Фукара бе винаги облечен с българска народна носия (прилепска). Сините му сукмани, обшити с

черни гайтан-ширити, бяха станали пословични в целия град, във всички западнобългарски

македонски земи. Където Фукара се покажеше, винаги се събираха знатни и видни хора. Винаги се

говореше за народни работи, за които той отделяше много време.

Името на Фукара бе известно и в Цариград, откъдето често му отдаваха почести. Външните

центрове на обширната му търговия бяха Египет (Александрия), Тунис, Триест, Марсилия.

След Фукара се издигнаха ред български търговски фирми, между които на първо място

споменатите Шавкулови. В житарската търговия се сдобиха с име и с богатство Весови (от Велес),

Суруджиеви и други. В другите по-големи области: колониал, държавни предприятия,

комисионерство, представителство, се подредиха ред други знатни български търговски фирми от

по-новата генерация.

Житарската търговия постави мост и с търговците от освободеното Княжество и от така наречената

тогава Източна Румелия. Брашната от Бургас и Варна, кашкавалът, сиренето, живият добитък

намериха добър пазар в Солун. Българските търговски параходи акостираха редовно в солунското

толкова удобно и толкова приютено пристанище. Осигурителните дружества "България" от Русе и

"Балкан" от София скоро намериха готова клиентела в Солун. Дунавските градове и Черноморието

бяха в редовни сношения със Солун по вода. Децата на много наши търговци от освободените

български градове (София, Пловдив, Варна) бяха изпращани на учение в Солунската българска

търговска гимназия.

Откриването на железопътната линия към запад постави основата на нови направления и нови

възможности в обширната дейност на българите търговци от Солун и изобщо за търговията на

западнобългарските македонски области.

Така Солун и българската търговия в този град постепенно и пред очите на нашето по-старо

поколение се доближиха до най-ново време. Градът на солунските братя св. св. Кирил и Методий,

освен като първоначален духовен център на българщината от хиляда години насам, за нас,

българите, се прояви и в търговския, и в стопанския живот.

Солунските българи се показаха достойни за старанията, търпението и планомерната работа на

няколко български генерации от най-новото време в областта на стопанската ни и културна

история.

Така процъфтяваше цял един съдържателен живот на българщината в този беломорски край

поради достойните дела на тази българщина, поради твърдостта й, желанието й за общ народен

напредък.

Сега, толкова годиии след пораженията, ние мислим, че солунчани са достойни за много по-добра

участ от участта, която им бе отредена през последните няколко десетки години.

Бележки

1. Калауз (тур. ез.) - водач, пътеводител.

2. Средище на революционните дейци в Солун е бил Бошнак хан. Неговият съдържател - народният деец

Васил Мончев (1847 - Прилеп; 1913 - п-в Трикери в Егейско море), взима дейно участие в уреждането на

неделните училища в Прилеп и е един от ревностните разпространители на книжнината там. Арестуван е

през 1900 г., а след Балканската война - заточен на п-в Трикери.

III. Освещаване, живот и разрушаване на солунската българска църква "Св.св. Кирил и Методий"

- Н.П. Алексиев

Другаде съобщих, че солунските българи, чувствувайки своята вседушевна привързаност към

народната ни св. православна църква, дълго преди Възраждането да добие през новите времена

своя безпрепятствен път в града на св. равноапостоли Кирила и Методия, са имали ред духовни

центрове, в които са слушали словото божие на старобългарски език. Към петдесетте и към

шестдесетте години на миналия век, малко преди настаняването ми в града и през мое време, от

седемдесетте години насетне, ние, солунските българи, се църкувахме редовно в старите църкви

"Св. Богородица" и "Св. Мина", последната от които се намираше в търговския квартал край

морето (Фрако махала). Но аз знаех от престарелите по онова време мои лични приятели и чести

мои посетители в Солун, игумените на светогорската българска обител Зограф Христодул (родом

от Охрид) и Калистрат (родом от Струга), че метосите на Зограф и на Хилендар в нашия град (на

площада "Ясиол" – Хиподрома) са имали параклиси още към края иа ХVIII и в началото на

миналия ХIХ в., църковните служби на които всеки неделен и празничен ден са били посещавани

от солунските българи, най-вече дебрани, живущи в един от съседните хвартали – Св. Георги.

С установяването на Солунската българска църковно-училищна община, призната от турската

власт към седемдесетте години на миналия век, редица български граждани замислихме за

редовен български параклис, какъвто наистина бе установен към 1874 година, на мястото на който

десетина години по-късно, точно на 3 април 1885 година, биде издигнат скромният, но посещаван

от стотици и хиляди българи-богомолци (през време на службата съседните улици почерняваха от

народ!) български храм "Св. св. Кирил и Методий".

Душата, умът и сърцето на солунските българи, бих казал на всички българи, гдето и да се намират

те, след тая дата на освещение (3 април 1885 година), неразривно бидоха свързани с божия храм,

посветен на паметта на всебългарските просветители и апостоли Кирила и Методия.

След войната от 1913 година този храм на бога, съзидан преди всичко в сърцата на българския

народ, сетне в сърцата на всички славянски народи, биде из основи разрушен. От него не биде

оставен камък върху камък. Същото стана с останалите български храмове в града.

Сега, на мои престари години, щастлив случай ми дава възможност да видя копие от основния

камък – с надпис посвешение на св. солунски братя Кирила и Методия – който през казаната 1885

година, при разширяването на параклиса в храм и при построяването основите на църквата, биде

най-тържествено, в памят на хилядогодишнината от смъртта на Методия, зазидан в каменната

стена откъм страната на олтара. Това направи старият свещеник отец Иван *1+ от с. Висока,

Солунско, в съслужение с други свещеници. Отец Иван тогава бе на около осемдесет години и

живя и се радва на българския напредък още дълги години. До края на живота си той бе почитан

като патриарх на свещеничеството поради благочестието си и поради безкористието си – не само

от нас, българите, но и от всички добри християни в града.

Самата зазидана белокаменна плоча бе в размери на около петдесет на четиридесет сантиметра,

дебелина – не по-малко от седем-осем сантиметра. Каменният надпис, от който по едно щастливо

съвпадение можахме да се сдобием с настоящата снимка, направена от самия оригинал и на

самото място, бе най-грижливо издълбан от по-стария от известните солунски майстори

архитекти, дебраните братя Митровски. Те, в по-късни години, построиха всички други български

църкви в града ("Св. Димитрий", "Св. Георги" и "Св. Павел"). Построиха освен това и най-

монументалните каменни и мраморни сгради в Солун "Ноньо", фабриките "Алатини", палатата

"Англетер" и други.

Ние трябва да сме особено благодарни на тези, които в най-ново време, след разрушаването на

храма през войните, са имали добрата воля да запазят този скъп за българския народ каменен

надпис.

Паметниците на църковната и духовна култура на един народ правят чест не само на тоя народ, но

на всички просветени народи.

Този запазен каменен надпис показва колко е велика привързаността на българина към неговата

народна църква, колко е велика обичта му към делото на създателите на българската писменост и

на българската култура – св. св. Кирила и Методия.

Бележки

1. Става дума за отец Иван, който през 1868 г. превежда от гръцки език на български с гръцко писмо

сборник от църковни проповеди.

ПИСМА

1866 март 16, Струга. – Писмо от Димитра Димитрова Миладинова и децата й до Нако

Стоянов Станишев в Кукуш за тежкото им положение след гибелта на Димитър Миладинов.

Почитаемий приятелю покойнаго ни мъченика, господине Н*ако+ Станишев, поклоняем Ви ся

покорно!

Заблудени в безконечнийт океан и заскитани по безкрайнийт дълбокий пелаг на църното ни

злощастие, лишени от всякоя человеческа помощ, всякога сме имале твърда надежда на Вашето

родолюбие и всякога сме ся утешавале с това: кога да дойдиме в нужда, непременно ще найдиме

помощна ръка във Вашето родолюбие, ще намериме безбедствено и безопасно пристанище

(лиман) във Вашите благоутробни гръди. Това како велиме, не мислиме и неможиме да Ве

задължиме, за да ня избавите от злощастието ни само чрез собствени Ваши жертвования, но както

на чувствителен и родолюбив приятел покойнаго ни... надеяме ся, чи ще можите с каков да е

способ да се загрижите за избавлението ни от най-бедното ни състояние и да не вкарате в

съществование. Такиви и подобни с тях надежди, господине родолюбче и благоутробний, всякога

*сте+ ни биле най-голема утеха за нас, бедните сирачета. Ах! Особито последната тая година от как

умре и старийт ми отец, единствената ни подпорка подир жалното и скорбното погибление на

стопаните ни. Ох! Сега, господине, и без него, колему *?+ сме останале. Брат не, татко не, род

роднина другий, както знаиш, никого немаме. Народът за нас да ся загрижит некогаш. Не човек

требит да гинит за народа, но народ не марит за злощастните сираци. Ох! Тежко и горко на нас

бедните! Никой не е жив за нас. Существованието наше загина. Но требит веке и не ще можиме да

существуваме, защото с ветър само и въздух не е возможно да существоват шест бедни сираци,

голи, боси, гладни! (Ох! Боже, дали и ти ще не оставиш от всемилостивата ти ръка!! Нека ти ся

малу нажалит! Не, не, боже, не ще бидиш еднаков и ти с человеците!) Останати без нигде, никого,

у кого да прибегниме! При кого да търсиме прибежище? Приятели, да, имаше мнодзина

покойнийт, но с тях стана. също така, както що велит гърцка*та+ пословица: – – – *гръцки текст+

сиреч дури беше жив, всичките беха му приятели, но по смърт*та+ – никой освен Вас. Затова

прочее у Вашата ръка състоит сичкото. Във Вашето благоволение състоит съществованието или

погиблението наше. Ако и Вие решите да оттъргните, което никогаш не вервиме, благоволението

и промислата Ви за нас, тога требит живи в земля да влезиме, или по-добро - дойдите Вие овде,

земите не, та хвърлите не в Дрим, или подпалите не да изгориме с все кукя, да не останит от

нашето домочядие ни знак, ни памет; всичко прах и пепел да ся сторит, да повеит силен ветър - и

него да го разпърснит по сичкото ни езеро. Тога да се знаит, чи не само двата брата погинаха за

народа, но и всичкото им семейство, без да обърнит никой от народа милостив поглед върх него.

Ах! Като погинит и се откорчит всичкото домочадие от корен, тога дури неприятелите ще се

зарадват уще повише за хладнокровието на народа ни към невинните жертви. Така като биде нека

земе пример всякой родолюбив, за да ради за народа, ако му се досадило съществованието на

домочядието му и ако му е мило разорение конечното на домот си. На таков случай треба

понапред сам да си погубит чядата, после нека ради за народна полза, за да не ги остави да

изумрат по него от глад.

Толку Ви писахме за две причини: А) защото ни се отмилила веке живота и В) защото надеждите

ни към Вас ни одързостяват пред Вас да си кажиме халът.

Чрез господина Кузмана Шапкарова, учителя ви, писахме Ви едно писменце, но досега никаков

утешителен отговор не сме прияле и това най-много ни оскарби и прекина жилите, като не кладе в

едно съмнение.. дано боже чувай, *не+ оттъргнете от нас благоволението Ви.

При това, като просиме с най-ниска покорност прощение за досаждението ни, останваме най-

нужни за нашущнийт хляб и съвсем отдадени на Вашите ръце,

В Струга, 16-ий март 1866

Димитра супруга Димитриова

Миладинов*а+ с пет*т+ях бедни сираци

Страшимир Д. Миладинов

Василикия Д. Миладонов*а+

Фросина Д. Миладинов*а+

Анастасия Д. Миладинов*а+

Златица Д. Миалдинов*а+

__________________________________________________________________

1882 август 25, Цариград. – Обявление от Царевна Димитрова Миладинова във в. "Зорница" за

условията при приемане на пансионерки в Солунския девически пансион.

О Б Я В Л Е Н И Е

за

БЪЛГАРСКИЙ ДЕВИЧЕСКИИ ПАНСИОН В СОЛУН

Подписаната, имам чест да ява на ученолюбивите български родители, че за настъпающата учебна

година в г. Солун, при първоначалното българско девическо училище, открива ся и класично

двукласно, което постепенно надеем ся да стане трикласно и четвър*т+окласно, снабдено със

способни учителки. При това и един пансион за външните девици, които би*ха+ пожелали да

посещават тези училища.

За сега, класното училище, както и пансионът ся поверяват на мое управление, под

поръчителството на Св*етата+ Българска Екзархия и под крепкото покровителство на честното

царско правителство.

В училището никаква плата не ся иска от ученичките, а в пансиона:

1. Всякоя пансионерка ученичка тряба да плати за десетмесечната учебна година всичко 15

(петнадесет) лир*и+ турски, предплащани в два пъти по 7 1/2 лир*и+ за всякое полугодие.

2. Всякоя пансионерка освен платата тряба да си има от себе *си+ долните дрехи и чорапи, а от

пансиона ще получава:

а) Изобилна и добра храна.

б) Два ката горни дрехи и обуща в годината.

в) Потр,ебите за ръкоделие; в такъв случай произведението на пансионерките ще остане за в

полза на заведението или в полза на онези само, които би*ха+ си купили веществото от себе *си+.

г) Учебници на бедните ще им ся подаряват, а имотните ще си купуват.

д) Никоя девойка, по-малка от 8 години, не ся приима в пансиона, нито болничава или с не добро

поведение.

Които прочее от ученолюбивите български родители желаят да дадат на дъщерите си едно по-

добро възпитание, нека благоволят да побързат с изпращанието им в поменатий г. Солун право до

мене, снабдени с гореречените потребности, с половината плата и с нужните свидетелства за

поведението им.

Прииманието на пансионерките ще трае от 1-й идущий септемврий до край октомврия, след което

време не ще може да ся приеме никоя вече и по никакъв начин.

Стипендии и отстъпки няма никакви.

Цариград, 25 август 1882,

Управителка на училищата и паисиона

Ц. Д. Миладинова

__________________________________________________________________

1882 септември 22, Солун. – Писмо от Кузман Анастасов Шапкарев до Петър Шумков в Солун за

изплащане таксата на Мария Шурбанови в пансиона.

No-то 8

Г*осподи+не касиерине!

Приемете за ученичката Мария А. Шурбанова от Охрид петнадесет (15) т*урски+ лири,

целогодишната й заплата като пансионерка в девический у града ни пансион и проводете ми

потребната разписка.

Солун, 22 7/ври 1882

Счетоводителът

К. А. Шапкарев

___________________________________________________________________

1882 октомври 1, Солун. – Писмо от Кузман Анастасов Шапкарев до Никола Анастасов Робев в

Битоля за постъпването на Василка Робева в Солунската девическа гимназия.

Превод от гръцки:

Солун

1-й 8/врий

1882

No-ро 18

Многоуважаеми г*осподин+ Н*икола+ Робев!

В Битоля

Честта, с която ме удостоявате, като ми поверявате, препоръчвайки ми Вашата премила дъщеря

госпожица Василики, пристигнала тук благополучно преди два дни заедно с уч*ителя+ г*осподин+

Григор Пърличев, ме задължава да удвоя бащинската си грижа към нея.

И тъй, имам честта да Ви препоръчам да не се грижите изобщо за нея, както и за съпровождането

на Вашата дъщеря – девица. Учителките, можете да бъдете сигурен, са от най-добрите сред

нашите единородци, що се отнася до образованието и *до+ възпитанието *и+ преди всичко

директорката, дъщеря на приснопаметния Д*имитър+ Миладинов, е изключителна.

Що се отнася до заплащането, излишно е да става дума поради известните *ми+ дългове.

Моля, приемете уверенията за особената почит към Вас, с което оставам винаги на Вашите услуги.

К. А. Шапкарев

________________________________________________________________

1882 октомври 8, Солун. – Писмо от Кузман Анастасов Шапкарев до архимандрит Методий

Кусевич в Цариград по уреждането на девическия пансион в Солун.

Солун

3 8/ври

1882

No-ро 19

Ваше Високопреподобие!

Рекох да мълча, за да не дам повод на разни подозрения от страна на някои приятели, но гледам,

от друга страна, че мълчанието ми ще донесе по-голяма вреда на делото, нежели глаголанието

ми.

Писах Ви няколко пъти частним образом, но все с бояз*ъ+н, да не би *да+ се заподозря и от Вас за

частната си кореспонденция и толко повече, че събратята ни забраняват ни всекому освен всекой

на себе си. В такъв случай може да се покажа самоубиец, ако позволя другому онова, което мене

би ми било запретено.

Още когато бях там, казах Ви, чини ми се, че да бъдете предварително уверени, как, щом се

заловя за работа и той час ще Ви пишат противо ми и не вярвам да не са Ви писали нещо до сега. А

Вие що ми рекохте, напомнете си.

На други е позволена частната кореспонденция, а мене защо да бъде запретена, когато аз имам

нужда да се съветувам и за девический пансион, за когото еднъж казахте да не се намиса никой, а

сетне намисате комисията? А аз Ви казвам, че ако позволя*ва+те на всекому от комисията да се

намиса и в икономическата част, предварително бъдете уверени, че тога не ще бъде друго, освен

едно – – – *неразчетена дума+, една вавилония. Райнов и о*тец+ Козма не са родени за подобна

работа, след*ователно+ ако тям се *възложи+, позволете ми да Ви обадя, че не мога да гледам

работата и вместо да се срамам после – – – *неразчетен текст+, имайте ме оставе*н+ от тая работа.

Сега, когато дойде нарочито за някои работи г*осподи+н Китанчев, поръчало му се *е+ да пита

С*ветата+ Екзархия при другите и за отношенията на комисията спрямо девический пансион, а

тайно, поръчало му се *е+ да каже за него несъществуеми или противоположни неща.

Не вярвам г*осподи+н Китанчев да се съобрази с тайните инструкции на поръчителите относително

до девический пансион, но в противен случай, длъжен съм да Ви осветля с истинното положение

на това свято заведение, за да не би от неспоразумение *да+ произлезе някое зло за него.

Прочее, ни един член от комисията, нито от оставената община или други някой вярва в

осъществението на планът за пансиона, а всекой прокобява и даже види се да желае

унищожението му. Въпреки обаче тие недоброжелателски и зли прокобения той съществува и ще

напредне. До сега имаме шест възрастни моми, от които две битолчанки ще постъпят в 11 клас. От

тии шест; 1. ц*ариград+ската, 2. Попова Г. Бъндева от Охрид, 3-та една битолчанка – Шурбанова, и

три други, които г*осподи+н Пърличев некни нарочито дойде, за да ги доведе. Тие са: 1-во – една

на Н*икола+ Робев, 2-ро – на И*ван?+ Х*аджи+велков и 3*то+ на същаго Пърличева. При тях днес –

утре чекаме 1 – 2 от Охрид и една от Струга, която ще под*д+ържа Ц*аревна+ Миладинова, а трета –

оная от Прилеп, за която ни сте писали вече. После – 6 – 7 Сарафовите, които днес – утре

пристигват. Имам 4 – 5 тукашни, що желаят да влязат, но на родителите им са по-мили парите,

нежели науките. При всичко това обаче; непременно ще влезат и тие.

И тъй, че днес за днес имаме: а. 6 – влезени б. от Струга и Охрид 2 – чекаме

От Прилеп 1

Сарафовите 6 – 7

овдешни 4 – 5

всичко: 21

а колко от другаде може от сега да дойдат, не е още известно. Във всекой случай при всичките,

прокобни предвещания на другите аз вярвам, че ще се съберат ако не повече, но до 30 девойки

непременно.

Класове ше се съставят 2 и 3 отделения, на които две само учителки не е вярно да могат да

отговорят. Заради това преди няколко дни г*оспо+жица Миладинова отнесе се писменно до о*тец+

Архимандрита, председателя на комисията да се загрижи за още една учителка за отделенията,

която съ*ще+временно да послужи и за помошница в управлението на пансиона. От преключений

препис на исканието й и от резулицията на комисията ще се уверите как й отговори комисията,

която доколкото що мога да предвидя, не гледа с добро око това заведение, не зная по каква

причина.

Аз молих Ви още тамо да назначите оная девойка, която Ви препоръчах, а Вие ми отказахте с един

благороден начин, като ме препратихте до общината, а после поне *и+ до комисията. Но аз догде,

гледам, че в комисията има Архимандрити и Райновци, със своите си добри или зли качества, не

мога да се унижа пред них дотолкова, щото да им се помоля за мой хатър да назначат еди коя си.

Вярвам, че като им се помоля, ще ми помине молбата, но в такъв случай и аз за техен хатър много

пъти требе да мълча, макар някой път и във вреда на общото добро. А пък аз предпочитам да се

не помоля тям, нежели, после да бъда задължен и принуден да мълча и съизволявам ма всекое

тяхно скимнувание.

Ето защо реших да Ви пиша за последен път, ако удобрявате препоръката ми, посредствовайте

при Негово Св*ето+ Блаженство, комуто пиша и аз особно и девойката се отправя с прошение, да я

назначи писменно от там, без да дойде нужда да се молим на каприциозни личности.

Колко*то+ за съществующите учителки, не мога понастоящему друго да Ви кажа освен, че за

г*оспо+жа Елена Стателова не съм имал честта още да узная способностите й, а г*оспо+жица

Ц*аревна+ Миладинова е цяла целеничка Д*имитър+ Миладинов – строга, разбудена,

трудолюбива, честолюбива до немай къде. Не пропуща никой да й се намиса в учебното й или

управителното дело на училището и пансиона. Основающа се на постът управителка, когото й сте

дали официално, тя казва, че ако някой дързне да ми се намеси в делото – било в училището,

било в пансиона, или ако Св. Екзархия благоволи да ми тури на главата други управител

(контролер), Стателов н*а+ п*ример+ или комисията, тога условията ми с нея падат и аз си отивам в

Струга, да презимувам в родственото си място, а после от там – бог е кадър - напролет. Аз не

приимам, казва, да се шегува с мене светът. Назначават ме управителка, а после отнимат ми

правото и го дават другому, а мене поставят негова слугиня.

Това, което бях подозрял за неманье у нея сериозност, сега щом почна делото, обърна се на други

край. Сега да я видиш – сериозна и намръщена се показва, щото не само маловъзрастните, ами и

големи моми треперат пред нея, даже и мъжие *не+ би посмея*л+ да й възрази – цял Д*имитър+

Миладинов. Честит, чини ми се, ще бъде с нея Солун и цяла Македония, но не зная дали ще

можем да я додържим.

За да можеше да се упражни върху нея един контрол, можеше да се постъпи по мое мнение по

един друг начин. Можеше в съставът на Учителский съвет да се повикат и причислят и двете

учителки и в съставението на програмите да се съветуват взаимнообразно така, щото косвено да

се вмъкнеше контролът. Но като събратята ни не видяха за благословно да ги счетат в числото на

учителските членове, сега невъзможно ще бъде да *се+ тури око или ръка над тяхното дело, без да

се докача честолюбието особито на управителката, която вече Ви я описах, и без да се не повреди

делото.

Като Ви изложих дотук делото, свободни сте да мислите и да правите каквото искате, а аз едно

само желая, да не се счета, че мнението *ми+ е плод на външно влияние.

С дълбоко почитание остаям

на Ваше Високопреподобие

смиренейше д*уховно+ чадо

К. А. Шапкарев

___________________________________________________________________

1882 октомври 6, Солун. – Писмо от Царевна Димитрова Миладинова до Димитър Христов

Узунов в Охрид за изпращане на Боянка Миладинова на учение в девическата гимназия в Солун.

Г*осподин+ Узунов!

Сърдечно Ви благодаря за трудът, който сторихте да изпроводите момата Б*оянка+ Миладинова.

Изборът *е+ удачен, ако са не лъжа само, че е много малка на години.

Приимете повторно искрената признателност от онази, която не ще забрави дългът си.

Поздравете всички, които пита*т+ за мене.

С отлично почитание

Ц. Д. Милад*инова+

Солун

___________________________________________________________________

1882 ноември 22, Солун. – Писмо от Кузман Анастасов Шапкарев до архимандрит Методий

Кусевич в Цариград относно преустройството на мъжкия пансион и броя на учениците в

солунските гимназии.

Ваше Високопреподобие!

No-ро 61

От време на силното опиранье на комисията към г*осподин+ Гира и шумът на пансионерите, както

Вие известно, пансионът почна да се поправя малко. А днес имам чест да Ви ява, че от

пристигваньето на г*осподи+на Бертранда състоянието му е поправено значително. Посетих

г*осподи+на Вертранда, с когото имах чест да се разговоря. Той ми каза, че вътре в 15 дни ще се

поправи всичко. Ето защо бях Ви писал предварително, че за поправлението на пансиона нужно е

по-скорошното пристигнанье на г*осподин+ Бертранда. И действително, що*м+ като *?+ пристигна

този истинен французин, како с магия взе всичко да върви напред. Сега пансионерите са

благодарни и мирни. Много нещо *е+ поправено, било в нравствено или *в+ материално

отношение. Храна по-добра и изобилна; слуги и надзиратели прибавени; дворът тие дни ще се

равни; стаи отделни за занимание; креватите тие дни пристигват; леглата разредени; облекоха се

пред два дни 150 пансионери, а останалите идущий четвъртък. Дрехите им са от превъзходна

материя, по-добра и по-дебела от оная, мостра на която Ви пратихме. Но шинели не ще прави,

както сам г*осподин+ Бертранд ми се изрази изрично мене. Така, ако отива, има големи надежди

за в бъдаще и целта Ви ще бъде достигната.

Да ти беше драго да ги видеше вчера – утро, когато 150 момчета, облечени в еднаква нова форма,

и 15 девойчета с учителки*те+ Милад*инова+ и Фания начело вървеха пътем за в църков и

напълниха я! Какво възхищение, каква радост обладаваше всекого чувствителнаго българина! Да

бехте от негде, та да назрехте!...

Ами противниците аджиба, како се усещаха?... Още от преди почнаха да пишат в гръц*кия+ си

вестник "Фарос тис Македонияс" доста търтории, н*о+ време ми не остава да им затъкна устата.

Бъдете уверени, че за скоро време целта ще се постигне много повече, отколкото бихме се

надевали.

С почитание и пр.

Солун 22/9/ври

1882

Ваш

К. А. Ш*апкарев+