Съставителство, коментар и бележки Бойко Киряков (Издателство на Отечествения Фронт, София,

1987)

Под редакцията на Дойно Дойнов. Поредица "Дневници и спомени за българската история"

Заглавна страница

Предговор

Ние често си мислим, че познаваме някоя историческа личност. Имаме изградена категорична,

макар и недостатъчно ясна представа за нея. При споменаване на името й в съзнанието ни

веднага изниква определена асоциация. Въпреки, че не можем да си обясним как е изградена

тази представа, ние я имаме за завършена картина, към която няма какво да добавим. И всичко

това без да сме, повечето случаи, прочели или научили по някакъв път почти нищо за обекта на

познанието ни. Затова е толкова голяма нашата изненада, когато успеем да се докоснем по

отблизо с живота на тази личност.

Казаните думи с пълна сила важат за баба Неделя Петкова. Всички ние знаем коя е тя —

основателка на девическото образование в София, първата българска учителка в Македония. И

толкоз. За близо 90 години от смъртта й не сме направили кой знае колко за нея. Отредено й е

място в специализираната научна литература. Нейното име носят няколко училища в страната и

един софийски площад, позагубил се при поредните реконструкции. За нея бе направен

късометражен, игрален филм, излъчен по телевизията преди петнадесетина години. Но и до сега

българският читател няма пълна представа за големия подвиг, извършен от тази жена през 60-те и

70-те години на миналия век. Именно като дълг към нея, както и към мнозина радетелки за

българско образование през Възраждането, трябва да се счита публикуването на спомените на

баба Неделя Петкова.

1858 година. По улиците на Карлово се движи руският консул в Пловдив Найден Геров.

Неочаквано той среща по пътя си облечена в черно жена, носеща в ръцете си везана икона. От

разговора с нея научава името й — Неделя Петкова, многодетна вдовица препитаваща се между

другото и с продажба на саморъчно направено везмо. Проверил набързо грамотността й — колко

се е искало тогава — Геров я препоръчва за учителка в София.

Тази щастлива случайност предопределя живота на баба Неделя. Учителската професия става

нейна съдба и близо тридесет години тя неуморно се труди на това толкова тежко, а в онези

години и рисковано, поле за изява. Огромен кураж се е искал от тази самостоятелно проходила в

даскалъка жена, за да приеме върху себе си апостолската мисия на българска учителка. Зареждат

се един подир друг градове — София, Прилеп, Охрид, Битоля, Велес, Воден, Солун. Почти във

всички от тях Неделя Петкова е ПЪРВА българска учителка, ползуваща се от редките предимства и

понасяща неизброимите отрицателни последици от това си първенство. Същото се отнася и до

дъщеря й Станислава, която от 1868 г. поема Битолското девическо училище и по този начин става

достойна не продължителка (както обикновено се случва), а съпътница на майчиното си дело.

Не е тук мястото, където трябва да говорим за трудностите и несгодите, преодоляни със

себеотричане и героизъм от двете народни учителки. Липса на училищни сгради, нередовно

изплащани, че кога и изобщо неизплащани заплати, непрекъснати подозрения в бунтовна дейност

(основателни, трябва да признаем) от страна на турските власти, умишлено пречене от страни на

фанариотите и пречки, създавани неволно от единородни българи. Това е картината на

тогавашния живот, и тя може да се отнесе към всеки от градовете, е които баба Неделя и дъщеря

й са будели българщината. В спомените пред нас се изправя цялата сложност на тогавашната

ситуация, сложност, в която не са могли да се оправят понякога и нашите две събеседнички. В

редовете ние ще срещнем оценки, с които не бихме могли да се съгласим. Не можем да приемем

характеристиката, дадена на един Михаил Буботинов, на един Антим I, на Македонската дружина

в Цариград и др. Четейки тези крайни оценки, ние трябва да виждаме в героите на настоящия

разказ само тактически, а не народностни противници на каузата, на която служат Неделя Петкова

и Станислава Караиванова. По такъв начин ние трябва да гледаме и на другите спомени от епохата

и района, в които оценките за някои личности и събития са диаметрално противоположни на тези,

с които предстои да се срещнем.

Често се чуват гласове, че спомените са сведения ненадеждни. Ненадеждни, но за какво? Ако е

като исторически извор, пряко фактологично свидетелство, бихме се съгласили. Не без уговорка,

разбира се. Понякога дори един учредителен протокол може да ни вкара в много по-голямо

заблуждение, отколкото „несигурният” спомен. Да си спомним ли колко дълго, ей така, априори,

обвинявахме Ст. Заимов, че бил неточен в мемоарите си? Докато накрая се оказа, че Миналото е

един първокласен исторически извор, от която и страна да го погледнеш.

Точни или неточни, обаче, спомените имат едно друго предимство— те носят атмосферата на

времето. Колкото и късно да са писани, колкото и авторът им да се опитва, волно или неволно, да

се докарва пред публиката си, това е картина, нарисувана от жив участник, от очевидец. И никога

изследвачът на епохата, пък макар и да притежава огромна историческа интуиция, не може да ни

въведе така пряко в събитията. Ето защо спомените не само ни помагат да разберем епохата —

това ние можем да направим и от професионалната литература. Те ни помагат да повярваме в

хората, живели и творили тогава. Защото едно знание става убеждение само ако мине през

сърцето на човека. А какъв по-пряк път към сърцето на читателя от една изповед, още повече

когато не е била предназначена за оправдание (разбирай публикуване), какъвто е настоящият

случай.

* * *

Нашата мемоарна литература не е бедна откъм спомени за просветното дело през Възраждането.

Дори човек, който никога не се е интересувал специално от проблема, познава имената на Ил.

Блъсков, К. Шапкарев, Н. Груев. За какво тогава е необходимо публикуването на тези страници?

Кое ни кара, вън от чувството за дълг, за което говорихме по-горе, спомените на Н. Петкова да

стигнат до ръцете на българския читател? Какво могат да ни дадат те в повече от това, което знаем

— както от научната, така и от мемоарната литература по въпроса?

Първият аргумент е от чисто жанров характер. Това не са „чисти” спомени, или, по-точно не са

спомени на ЕДИН човек. Настоящите летописни бележки на Н. Петкова са записвани от дъщеря й

Станислава Караиванова — нейна вярна спътница, самата тя една от малобройните учителки в

Македония по онова време. Тя не само коригира майка си, но и допълва събития, на които старата

учителка не е била свидетелка, но на които е присъствувала самата Станислава. По този начин

(освен че ще се запознаем с един малко познат похват, да си позволим да го наречем „колективен

спомен”) ние имаме възможност, сякаш със средствата на кинематографа, да наблюдаваме

събития, случили се по едно и също време на две различни места, и то предадени от очевидец.

Благодарение на този метод пред нас се изправя една жива, динамична картина на тогавашния

живот.

Тази панорама на българския възрожденски живот е втората причина, за която си струва

спомените да бъдат издадени. В тях е проследен пътят на освободителния процес, започнал от

борбата за българска просвета, преминал през стремежа към национално самоопределяне, за да

достигне до своя естествен връх — националноосвободителното движение. Никъде борбата за

просветно, църковно и политическо еmaнципиране не ни се представя в „чист” вид — училищното

дело в София хронологично се преплита с буната срещу гръцкия владика, в борбата за превземане

на гръцката черква във Воден българите нападат представители на турската власт в града, при

своето учителствуване в Битоля Неделя Петкова и дъщеря й обучават своите питомки на

българската азбука и едновременно шият знаме, поръчано им от Левски, по-късно Станислава,

ушива знаме на Разловското въстание и написва песен, която разловци пеят по време на боевете

през април 1876 г. Четейки, човек сам, непредубедено стига до извода за единство при

различните форми на борбите през Възраждането.

В спомените е oтразен и един процес на развитие, който наблюдаваме и при други дейци на

епохата. В последно време усилено се заговори за т. н. „ускорено” развитие. Чуждестранни

българисти въведоха термина „ускорено развитие, на литературата”, имайки предвид огромния

качествен скок, който направи нашата литература през Възраждането. Някои наши учени свалиха

долната граница на процеса и заговориха за ускорена развитие на културата по време на Първата

българска държава. Без да изпадаме в излишен патриотизъм трябва да кажем, че идеята не е нито

толкова нова, нито чужда. Още преди повече от век народният поет Иван Вазов каза:

„И в няколко дена тайно и полека

народът порасна със няколко века.”

Казано по конкретен повод — Априлското въстание, Вазов е уловил една закономерност, която

наблюдаваме в гранични епохи — как хора за един живот постигат развитие, за което при други

условия ще бъдат необходими няколко поколения. Това пък е „ускорено развитие на личността”,

тема, която сигурно ще намери своето място в изследванията на философите на историята. В

нашия случай ние наблюдаваме именно такава личност. Когато Н. Геров избира Н. Петкова за

учителка в София, той има предвид само нейните умения в областта на ръкоделието. Половин

година след нейното идване в града ученичките й вече могат да четат и пишат по-добре от самата

нея. В едно свое писмо до Д. Трайкович баба Неделя признава, че при пристигането си в София тя

е била „едно диво животно и невъзпитано”. И същата тази жена двадесетина години по-късно „се

меша” наравно с тежки чорбаджии при решаване на общински дела, основава женски дружества,

разпространява бунтовни песни, шие знаме за българските революционери, води борба с

гръцката и сръбската пропаганда. А редом с нея — маловръстната й дъщеря Славка, сякаш за да

покаже, че в борбата за национална независимост възраст няма.

Накрая не бива да забравяме, че четейки нечий спомен, ние изслушваме една страна в някакъв

спор. Неделя Петкова и дъщеря й са били страна в споровете за най-добрия вариант на борбата за

опазване на българщината в Македония. По тази причина не трябва да се сърдим на прекалено

емоционалното, страстно, та на места и пристрастно изложение. В спомените ние виждаме

позициите на тези хора, отрекли се от себе си, за да служат на народа си. И затова трябва да ги

изслушаме с уважение.

Сопот — Овдовяването на Неделя Петкова Караиванова — Учителствуването й в София (1858-

1861)

Аз съм стара и стоя до прага на пътните врата. Но ненаситното ми око не се отклонява от простия,

но приятен изглед на скромната ми къщица. Приятно ми е в старостта си да гледам милите си

внучета и внучки как невинно си играят из двора. Те живеят, те се наслаждават от прелестите на

природата, а вън тътне ли тътне зловещо!... Жално ми е, че ще порастат и бог знае какво има да

теглят! Мили дечица, играйте и растете, но бъдете внимателни! Не губете хубавите минути, от

които можете да извлечете полза, с която ще можете да отстраните много горчивини в пътя на

живота си.

Днес има училища и библиотеки и всякакъв род образователни заведения, в нашето време ги

имаше твърде рядко. Тогава работата вървеше но старому „през куп за грош”, затова вярвам, че

читателки и читатели не ще бъдат взискателни, ако биха срещнали някои погрешки, *за+ които

великодушните критици не ще гледат през увеличително стъкло.

Родила съм се на 8 май 1857 год. в Сопот, Пловдивско, но преди да почна за себе си нека опиша

живота на майка си, която е главната виновница за моя бит.

Тя е също родена в Сопот — 1826 г., 13 август. Като пораснала пожелала да се учи на четиво и

майка й я дала в Сопотския женски манастир да живее и се учи при сестра й Теофания (калугерка).

В продължение на три години се е учила псалтир и наустница, след което леля й пожелала да я

покалугери, обаче майка ми отказала и си отишла у дома. Наскоро дошло известие от Пловдив, че

се искат няколко момичета из България да ги възпитават в руските учебни заведения. Тя горещо

пожелала да отиде, но за жалост нямало кой да я препоръча и си останала в Сопот, изпратили три

богати момиченца. Обаче не се отчайвала, а в свободното си време, четяла полезни книги (колко

за окайване са ония госпожици, които си губят златното време в четене на разни не за възрастта

им романчета или скитосват по нескончаеми и гибелни за тях срещи, без обаче да се свестят и

обмислят за своето високо и свещено призвание). Майка ми, като свършила деветнадесет години,

оженили я за търговеца Петко Караиванов (внук на прочутия в онова време пръв бунтовник

Караиван, който е бил много красив, едър и буен мъж, имал жена доста хубавица, която

произхождала от ерменски род. Юнакът Караиван се е завзел да защищава българите от турските

зверства, затова турците са го мразели и търсили случай да го унищожат. Веднаж в негово

отсъствие хващат жена му и я изнасилват, следствие на което след двенеделно боледуване умира.

Като се завърнал Караиван не можал вече да търпи, излиза из Сопот, събира стотина души юнаци,

отива в Балкана и си е отмъщавал за извършените по него време турски зверства като е изтребил

много злосторници. Турското правителство почнало явно да го гони и търси. Събира потеря като

му оценява главата на 1000 лири! А след седеммесечно дирене, хващат го, отрязват му главата и я

изтикват на прът като са я носили три дни из Карлово.)

Но да се върнем на предмета си.

След оженването на майка ми, налегнали я къщни грижи и чести добивания, но тя не преставала

да се занимава с четене и ръкоделие. Препрочитала е онова, което добила през детинството си

(има много млади госпожи, които казват, че по причина къщни работи и дечица изгубили са и

това, което са знаели. Това никак не е оправдателно). На майка ми книгата е била в люлката и като

кърмила детето тя чела.

В 1849 год. Сопотската община условила за учител Калистри Л. Кекеров, за когото се разнесло

слух, че щял да преподава „алилодиче... т. е. вместо старото: аз, буки, веди, а, б, в и пр., тя

пожелала да учи от това ново учение, купила си книги, буквар и пр. и давала на учащите се деца

по 10 пари за урок. Като тръгнал девер й на училище тя вече била във възторг, понеже всеки ден

взимала от него уроци. Тя била винаги весела и бързала да научи всичко, за да може отпосле да

възпита и образова децата си, които вече станали пет. Но уви върху нещастната й глава се

сгромолясала цяла камара от мъки, неволи и страдания. Донасят й черно писмо, което известява

за смъртта на баща ми. Той като търговец е ходил по панаирите със стока (гайтани и стъкларии); в

него време е имало в Сопот стъклена фабрика, управлявана от някой италиянец (на име Пайко).

Баща ми е бил на Пиротския панаир, където върлувала холера. Разболява се и в 24 часа издъхва

без да може да каже какви сметки има с брата си Христо Караиванов, в когото е останало всичко,

каквото баща ми е спечелил в живота си...

Майка ми остава вдовица с пет малки деца, а шестото се добива пет месеци след бащината ми

смърт, което наименовали на бащиното му име Петко. (Същия майор Петко Караиванов, който се

би храбро в 1885 г. срещу сърбите пред Сливница, рамо до рамо с първия ни княз славния А.

Батенберг и получи от самия него кръст за храброст). Баба ми като се научила за нещастието на

дъщеря си дохаждала и често на разтуха. Обаче един ден като се разговаряли за бъдещите

страдания и неволи, почнала да я окайва и се вайка, пада й удар и след два часа издъхва; така

щото мама остава кръгла сирота с шест дребни деца, от които едно от тях харизва на някой си

Христо Апостолов от Мараша в Пловдив. То било на година и половина — здраво и красиво дете.

След това майка ми впада в голяма горест, разболява се и едвам остава в живите. Свестява се и

като вижда около себе си пет рожби, които очакват само от нея помощ за препитание, съвзима се

и решава юнашки да се бори със съдбата.

В делнични дни работела прежда за гайтан, а в празник шиела една икона (везана с коприна);

иконата „Св. Богородица” била привършена, когато случайно дохожда от Пловдив гръцкия

владика, който като видял иконата пожелал да я купи, но с условие — да разпори българския

надпис и го замести с гръцки, но майка ми не се съгласила. Тогава той й плаща 4 лири и я купува. С

тия пари тя си накупила най-нужното: брашно, дърва и пр. Обаче след 3—4 месеци, при всичката

икономия почнала да усеща немотията — свършили се дърва, брашно, а не е могла така усилено

да работи по причина на пеленачето. Често пъти лягала гладна. Един ден отишла в черквата при

епитропа „Сардан”, поискала му десет гроша взаимообразно, той й отказал, че нямало готови

пари в черковната каса. От там със сълзи на очи отишла в манастира „Св. Спас” *9+, замолила

слугите да я заведат при игумена Авксентия, за когото се чувало че бил доста богат и щедър. Като

влязла при него според обичая с поклон му целунала ръка, разправила му за нещастието си и му

поискала 10 гроша назаем или 10 оки брашно с условие като изработи прежда да му ги заплати,

но той отговорил с думите: „Оскъдни сме от всичко тая година!” Тя си излязла като плакала из

целия път до дома си, където я посрещнали гладните деца. Чудила се как да се утеши и с какво да

залъже нещастните си малки! В това време я извиква съседката й Иваница Гуджова, на която

майка ми разправяла всичко преживяно. Благородната госпожа я съжалила и й дала пари и

брашно за няколко дена, и цанила дойка на детето й.

През това време общината условила учителка за ръкоделие. Мама пожелала да се учи, но нито

учителката имала възможност да й преподава, нито майка ми е могла да отива в училище, понеже

усилено е работила за прехрана на децата си. Един ден минувайки покрай градината на

госпожица Пенка Хаджиколюва (тя е била една от първите ученички в ръкоделното училище),

чула я да пее следната песен:

„Добър юнак, прошка проси

от стара ми майчица.

Прости майко, аз отивам

в Стара планина.

Без да слуша стара майка,

грабна пушка и замина.”

Веднага влязла в градината, замолила госпожица Пенка да й покаже как се шие, при което тя с

готовност извадила игла с конец, дръпнала си ръкава от ризата и ушила няколко бода. Това й бил

първия и последния урок. След което майка ми усвоила изкуството и ушила такива неща, каквито

са шили и в училището.

Поп Христо от Карлово й поръчал да му ушие икона „Св. Мина”. Тя я започнала и свършила

благополучно. Един ден отива в Карлово с иконата при поп Христо. На улицата я среща господин

Найден Геров (тогавашен руски консул в Пловдив). Полюбопитствувал да я види иконата, след

което извадил от джеба си една книга и я накарал да прочете и напише няколко думи. Попитал

майка ми съгласна ли е да стане учителка, тя на драго сърце се съгласила. Казал й да продаде

покъщнината си, да приема уроци с дъщеря си (по-голямата ми сестра Нонка) и подир три месеци

изпраща й писмо и пари чрез господин Мичо Кючуков да замине за Пловдив, от там за София

първа българска учителка, снабдена с препоръчително писмо от учителя г. Сава Филаретов. Тя

оставила едно от децата си в Сопот да слугува на чичо си (Христо Караиванов), голямата ми сестра

в Пловдив да учи френски и български, а останалите три взима със себе си.

Софийската община като я условила за учителка събрала децата в частна къща (по нямание

училище) близо до Митрополията на някоя си хаджи Сусама владишка. От началото й е било доста

трудно понеже не е имало никакви ръководства, но покойният Филаретов й изпращал двама от

по-големите си ученици, именно М. Боботинов и Г. Антонов, които да я осветлят с редът на

училището. В същото време взимала и уроци от тях, а и г. Филатеров е дохождал по два-три пъти в

седмицата да я наглежда в преподаването . След една година училището е броило вече 200

ученички, които не можели да се поберат в зданието, затова г. Дим. Трайкович направил училище

(днешното стопанско „Мария Луиза”), в което е учителствувала други две години. . . Турските жени

почнали да завиждат на българките, почнали да казват, че откак гяурските момичета взели да

учат, берекета се вдигнал. Един турчин (внук на някой си Мехмед паша) искал да затвори един от

училищните прозорци, понеже се виждало в харема му. При това и самите наши старци и баби са

обезкуражавали своите внучки.

Еднаж една стара жена срещнала три възрастни ученички и им рекла: „Срамота е бабини да

ходите толкова големи момичета на училище, я си седете дома, та си гледайте къщната работа. Я

като не учих книга, не остарях ли? Ето ми белите сколуфи.” „Ех, бабо, нечеме да умрете като тебе”,

отговорили й ученичките. Даже и сега се намират хора, които криво разбират целта на науката. Те

се учат или защото учението е на мода, или за някоя спекулативна цел! Всъщност науката има за

задача да извади человечеството от разни заблуждения, да го научи да разбира същинските

причини на природните явления и да го улесни в работата му. Затова трябва усърдие,

трудолюбие, наблюдения и опит.

По него време дойде владиката Доротея, който показа с делата си, че е от фанариотско

произхождение. Няколко души цинцари ханджии повлякоха се с него и правеха много главоболия

на българите. Често ходеха из улиците и викаха гръмогласно: да живее патриката и мегали еклиси.

Учителят С. Филаретов събира първенците, разправя им за гибелните последствия на Доротея и ги

опълчва да го изпъдят. Обаче неколцина цинцари и с тях първия богаташ хаджи Мано Стоянов

протестират и защищават владиката. Но след два-три дни се събират безбройно множество

селяни из околията, отиват при валията и с един глас викат: „Нечеме владиката, нечеме го!”

Тогава валията като вижда, че работата е сериозна каза на тълпата, че ще изпрати владиката от

гдето е дошъл, а х. Мано арестува. Обаче с това не се свърши. Владиката бе изпратен нощя, а

селяните искаха наказанието на х. Мано и един неделен ден се събраха селяни от цялата

Соф*ийска+ околия, напълниха площада пред черквицата „Св. Неделя” (сега „Св. Крал”). Насред

площада бе турена маса и връз нея качен М. Буботинов, който четеше проклятия за х. Мано и

цялото множество гръмогласно викаше — амин! То бе потресающа картина.

Самоков — Прилеп — Препятствия от власите-гъркомани — Първо отпразнуване на деня на св.

Кирил и Методий в Прилеп (1865) — Манастирът „Трескавец”. Изгорен сандък със славянски

книги от гръцкия владика

След тригодишно учителствуване в София мама се отправила за Пловдив да види децата си. В това

време получила писмо от Кюстендилската община, с което я канят за учителка. Господин Найден

Геров се обещал да плаща една част от разноските за поддържане на голямата ми сестра Нонка в

Пловд*ивско+ училище. Сестра ми оста*на+ там, а ние с майка ми тръгнахме за Кюстендил. Това бе

два дни пред Рождество. Времето бе много студено (по него време нямаше нито железница, нито

свестни шосета, а файтон или талига не е било по кесията ни). Та пазарихме кираджийски коне —

единия натоварен с постелки и пр. и мама отгоре, втория със сандъци и аз отгоре, а на третия —

кираджията, софийски селянин. Него ден бе пазар. Тръгнахме рано, студът режеше, а кираджията

бе се налюхал и като такъв не свързал добре денкове*те+. На сред пътя между Пазарджик и

Пловдив сандъците паднаха и аз с тях. Предните зъби ми се пречупиха. Маминият кон бе заминал

напред. Аз ревях колкото мога. Благодарение, че пазарджиите се връщаха за селата си, та

натовариха коня ми и ме туриха отгоре и ни закараха в село Цалапица — далече от пътя. А

кираджията паднал от коня, търкалял се из калта и едвам сред нощ пристигнал в Цалапица!

Заранта рано тръгнахме за Пазарджик, влязохме в един хан да се поогреем и похапнем. Току-що

бяхме седнали зачуха се пушкания и викове. Ханджията дойде и ни каза, че една че'та

разбойническа — турска, която често бродела из пътищата, иде, затова трябва да се качите на

конете и да продължаваме пътя си. Но ето, че се изпречиха на вратата четиринадесет души,

облечени в разни облекла: кой с бяла фустанела, червен фес и син дълъг пискюл, кой с потури, кой

с европейски дрехи и пр. Майка ми бе още млада, та поискаха да се гаврят и запознаят с нея. Но тя

извади една тенекиена кутия. В нея бяха свидетелствата й от София, подписани от валията,

рус*кия+ и австрийски+ консули и разни еснафски печати! Показа им ги и им каза: „Елате да се

върнем в Пловдив, там пред валията ще се запознаем”. Тогава техният големец каза: „Бъракънсъ

шу болу” и се оттеглиха, а ние се опътихме и вечерта стигнахме Пазарджик в роднините си

Шарлаганджиеви (сега Генерал Пачеви). На другия ден нощувахме в Момино, а бъдника щяхме да

правим в Самоков. Тръгнахме много рано, заваля ни пороен дъжд от Св. Неделя минувайки през

Белово, майка ми замоли кираджията да нощуваме тук, че времето бе лошо, а пътят дълъг.

Той не щя, като каза: „Че караме до Самоков”. Щом излязохме из Белово дъждът се обърна на

сняг, яви се фортуна и ние продължавахме пътя из гората. Застигна ни един таксилдарин (турски

бирник), изпсува кираджията защо не е спрял в Белово и ни каза да вървим по неговите следи.

Обаче той скоро се изгуби от очите ни и ние се изкачихме до мястото наречено „Борич”. Следа

никаква. Кираджията двадесет години не минувал през тоя път. Фортуна — ужасна, мръкна

съвършено и ние се въртехме с конете до гдето заглеблахме в снежна яма. Разтоварихме конете,

върза им празни торби на врата да се топлят; мама поела връз снега, легнахме да спим. Снегът

валеше на парцали, покри ни добре. Цяла нощ се чуваха виелици и вълчи виения. Така осъмнахме

на Бъдни вечер, а утринта рано ни събуди кучешки лай! Турци-ловджии бяха дошли в гората.

Вкамениха се като ни видяха заровени в снега. Почнаха да бият и псуват кираджията, защо не спал

в Белово и пр. Те помогнаха да се натоварят конете и ни опътиха за Самоков. Но утренният студ ни

пронизваше, мокрите ни дрехи замръзнаха и щръкнаха като малакофи! И боси, по чорапи, пеши

(понеже конете постоянно потъваха в преспи) пристигнахме в Самоков сред ден. Хората бяха се

наобядвали и тръгнали по гости. Влязохме в Паспалевия хан, където едвам ни свестиха. След това

дойде покойния Д. Смиркарев и ни отведе в къщата си. На другия ден мама отиде при

кираджията, за да тръгнем за Кюстендил, но Самоковската община решила да спре мама за

учителка. Платили и изпратили кираджията. Те дойдоха в Смиркареви и казаха на майка ми:

„Миналата нощ си спала в нашата гора в такова време, където никой не би остал жив! Щяхме да

даваме двесте гроша за погребението ви, дадохме ги на кираджията и го изпратихме. Никъде

няма да отиваш, кюстендилци нека си търсят друга учителка”. И така остахме там.

Училището се помещаваше в частна къща *Зографски+, събраха се двесте и четиридесет ученички.

Не можеше да се поберат, та гражданите решиха да си направят училище. Но братя х. Гюрови и

Сребърникови не се съгласяваха, затова не даваха да се отпускат пари от черковната каса. Тогава

Хаджи Орешко подари място. Дядо Хаджи Мито продаде къщата за седем хиляди гроша и вложи

пари за училище и други граждани събраха из помежду си остатъка и направиха девическо

училище. След изпитите майка ми замина за Пловдив да вземе обратно харизаното си дете.

Понеже търговецът, който я бе осиновил, изпаднал и като му дала десет лири, взела си я и доведе

в Самоков, а другата година прибра от училището и другата ми сестра Нонка. След два месеца

училището ни посети един търговец от Битоля, който като се завърнал в града си, похвалил сестра

ми на тамошния български учител В. Манчев (родом от Свищов), който без да я види писменно

проси ръката й. Майка ми, както и сестра ми се съгласиха и му отговориха: прието. След седем-

осем месеци дохажда друг търговец също от Битоля и разправя такива небивалици и всячески

оклеветява господин Манчева; така щото връща се годеж Манчеву и майка ми оженва сестра ми

за известния Иванчо Хекимина (Лекарски, вдовец с четворица синове) не по възрастта й, така

щото тя почнала да линее, а когато се свърши в Самоков третата учител*ска+ година отидохме в

Кюстендил и след един месец тя се помина в разцвета на младостта си, 23 / IV. 1865 год. на 22

год*ини+. По причина сестрината ми смърт майка ми се полуизуми, тръгна да пътува. Отиде във

Велес, от там в Битоля, за да се види с годеника г. Манчев, намерила го, влязла в стаята му, видяла

връз масата шита кесия, която сестра ми му бе изпратила, грабнала я в ръцете си и й припаднало.

Добродушний В. Манчев се притича на помощ (вместо да негодува), той се потрудил да я свести и

утеши; след това по негово настояване и *защото+ не е могла да вижда сестрините ми другарки и

разни спомени, остава учителка в Македония, *в+ Прилеп. Това е било юли 1865 г.

От тук вече почва дейността й из Македония. Прилепчани незабавно й намериха къща за

живение, къща за училище и всички училищни потреби, както и редовно изплащаха заплатата й;

но всичко това е било от еснафите, а малобройните власи (цинцари) не давали да се изплаща от

черковната каса, понеже искали да си доведат гръцка учителка. Вън от това битолският владика

Венедикт е бил най-върлия българомразец.

Като пръв приятел на валията диктуваше и клеветеше българите както си ще. Тоя фанариотин-

сатаниско изчадие е причинил толкова злини на българите в Македония, че не може да се

изчислят, безброй учители са бивали изпратени в заточение. Същата година по негово поощрение

изпратиха В. Манчев на заточение в Ангора — Азия. На много свещеници са обръсвани брадите и

изпъждани. (Един от тях — бащата на сегашния художник Разпопов, е бил грозно изтезаван,

обръснат, разпопен и най-после изпъден. Той като си разправяше разнородните мъчения,

притуряше: „Ако сум жив, кога се освободи Македония, ке одим в Битоля, ке ископам коските на

Венедикта и ке ги горам”.)

В началото на учебната година майка ми поиска да се направи водоосвещение при отваряние *на+

първо*то+ българско девическо училище. Няколко пъти е ходила да моли Хаджи попа

(Архиерейски наместник) да отпусне свещеник за тази цел, той все не позволявал. Домовладиката

на училището (цинцарин) казваше, че по никой начин не трябва да се прави българско тържество

и да ходи свещеника с одежди из улиците; ами за умрял българин как ходи? — питала го майка

ми. Ех, той е кьорав, та да не види! От много настоявания най-после отпуснаха един свещеник. И

така сутринта в неделя ученичките на брой 180 тръгват за черква с учителката. Среща ги

изпратения поп Бъчва (така го именуваха) и носи в ръцете си една книга увита в кирлив патрахил и

казва: „Хаджи поп ме прати да пея на девойките молитва”. Това ще стане след отпуск на черквата,

каза мама. Кирливият поп си отиде, а ние се отправихме към черква. След отпуск, придружени от

свещеника Димитър, Илия псалта и множество народ, дойдохме в училището. Направи се

тържествен водсвет. Учителя*т+ Хр. Колчаков държа реч, описа целта на училището, ползата от

задружното работене в просвещението и насърчи гражданите към учебното дело. Народът

възхитен се разотиде. След обяд всички ученички придружени от майките си излязохме вън от

града на определено място, гдето се веселихме до вечерта и се върнахме с песни. Вечерта мама

поведе разговор с домовладиката (влах), похвали българите, че работят задружно в

народополезни предприятия и пр. Влахът изръмжа и каза: „Не бързай да хвалиш твоите българи.

Нека чуе владиката, ще прати афоризмо (писано проклятия, която четат в черквата по заповед на

владиката) и пашата като интернира неколцина, ще се изплашат като гарги, към които като

хвърлят камък избягват и пр.” „Ех, каза мама, ще дойде враме, когато българите не ще се плашат

от владишкото афоризмо, което е противозаконно, а и правителството ще престане да слуша

гръцките клевети.”

Тази година за пръв път прилепчани видяха да се отпразнува деня на славянските братя Св.

Кир*ил+ и Методий, което стана много тържествено.

Също и годишните изпити се извършиха тържествено.

Втората година власите и някои от старите по душа чорбаджии казаха на еснафите да си гледат

работата, те щели да я условят и изплащат от черковната каса. Започнаха да се събират всеки ден

уж за условяние на учителка и нищо не излизаше от събранието им. От много места из България й

пишеха да отиде за учителка, но тя не искаше да се затвори училището. Еснафите, които

предвиждаха, че власите коват интриги, молеха мама да не отива нигде, а да чака резултата

чорбаджийски. Хазяинът Ташко Гира (влах) й казва, че власите с чорбаджиите искат да доведат

гръцка учителка, а нея оставят сама да се разочарова и си отиде. Най-после, след като се събираха

тридесет и два пъти с разни интригантства и лъжи, еснафите поканиха мама в Ачковия хан и я

условиха на ново за учителка. В тази втора година настъпват за майка ми съвсем противоположни

разни мъки, приключения и разни клевети от страна на продадени умове на повласените българи.

Тая година училището се помести в друга къща, уж българска, а то излезе... За училището бе

определено две стаи в горния етаж, но хазяина Хаджи Кочо побърза та даде едната с кирия на

една фамилия с дечица, другата стая бе с два прозореца, единия счупен и залепен с книга, а

другия с джам, подът бе замазан с вар и послан с рогожи. В тая стая се помещанаха сто и

осемдесет ученички, без чинове, които наредени една до друга не можеха да мръднат, а и не

трябваше да мърдат, понеже домакинята живееше отдолу и на всяко малко потропвапе

извикваше: „Учителко, защо ги не биеш, ами ги оставяш да тропат като коне!” Рогожите се скъсаха,

а повласените настоятели не повториха да купят други. Вдигаше се голяма прах, която задавяше

ученичките — то бе нетърпимо! Печка нямаше, а въглища не купиха през цялата зима, защото

нямаше място за мангала. За немарливостта на настоятелите мама се оплака на господин Тоде

Кусев, оплака му се че няма кой да се погрижи за изплащане заплатата й. Хаджи Грашо, който бе

епитроп и от когото й казвали да взима пари, той я праща при Хаджи попа, наречен деспот векили

(Архиер*ейски+ наместник) да й дава разписка, с която да й изплащат заплатата. Но Хаджи попа,

това фанариотско мекере, види се, че е бил известен за машинациите на извергите общинари, та

колкото пъти отивала да му иска разписка за пари все й отговарял: „Защо тражиш разписка, ти си

иди, а аз ще им реча да ти дадат пари”. Обаче изминаха четири месеци и все по същия начин

повласените гръцки подлизурци-общинари се подиграваха с нея.

Един добър българин на име Кузман й казал, че тази игра била на власите надути от Венедика,

които се стараели по всякой начин да я изпъдят от Прилеп, затова я посъветвал да направи

арзухал (заявление) до каймакамина (окол*ийския+ нач*алник+), за да й изплащат заплатата, което

и направила. Каймакама повикал Хаджи попа и трима от общинарите и ги питал защо не изплащат

на учителката си. А те в един глас отговорили, че наистина я условили за учителка, но нямали

позволително от владиката да й плащат. Хаджи попа прибавил, че владиката му писал да й

изплатят само за прослуженото време и да я изпратят да си отиде, понеже народа я не искал.

Каймакама полюбопитствувал да се запознае по-отблизо с тая работа, изпитал някои от

гражданите как са разположени към учителката. Те му казали, че: една учителка, която има двесте

ученички и която служи втора година неможе да се не ползува с добра репутация и любов от

гражданите. Като разбра каймакама каква е работата, накара населението да направи махзар,

подписан от желающи учителката и те направили с много подписи и го изпратили в Битоля до

Димко Радев (нарицаем Паша Димко), бащата на министъра Радев, защото прилепчани се

страхували да не би и каймакама да е подкупен. Но когато се научил за махзара владиковият

сродник (грък) Димитраки, отишъл при Димко Радев и го убедил да не дава махзара, че той щял

да пише на владиковия наместник да й изплатят. След две-три седмици дадоха й една част от

заплатата и с това се свърши въпроса с махзара.

След многото мъчнотии по местенето на училището прилепчани се решиха да си направят

девическо училище. В едно заведение гражданите събраха за училището десет хиляди гроша и ги

предадоха на Мирчо Бомболът да купи потребния материал за градене.

На това място, гдето щяха да съграждат училището имаше едно голямо орехово дърво, което

власите не даваха да се отсече с думите: „Не трябва да сечете това дърво, то е антика на града ни,

не само ний, но и владиката ако чуе ще се сърди”. В това време изгоря манастира „Св.

Богородица”. Власите се възползуваха да възпрепятствуват на българите за направата на

девич*еското+ училище. Те се показаха повече набожни, отколкото усърдни към просвещението и

така по тяхно настояване взимат материала, който бе предназначен за училището и го

употребяват за съграждане на манастира наричан „Трескавец”. Тоя манастир е наречен

„Трескавец”, че след направата му паднал гръм връз олтара. Той е съграден в една живописна

местност, около нея се намират много старини, като пещера в земята с много изкусно изработени

камъни, стари каменни гробове, старославянски книги и пр. На вратата е нарисуван Крали Марко.

За тоя манастир има и друго предание: при превзимането на нашето царство от турците, султан

взел за жена Шишмановата дъщеря Мария, която наричали Кали Мария. Тя пожелала да иде в тоя

манастир и пристигнала придружена от турска войска, но калугерите не я пуснали да влезе в

манастирската сграда, понеже била потурчена. Мария се разсърдила та пратила войската, че

погубила всички калугери, които били на брой седемдесет души. Тогава се поселил някакъв си

звяр, от когото за дълги години не можал никой да влезе в манастира. Но един ден паднала

трескавица и убила звяра, който живеел в олтара.

Един ден бяхме отишли в манастира с майка ми. Имаше един старец на 112 години, който

помнеше много неща от битието на манастира. Той разправяше, че в пещерата имало един много

голям орехов сандък, нашарен с разни седефени парчета, а вътре бил пълен със славянски книги,

писани връз заешки кожи. Гръцкият владика, като посетил манастира, влязъл в пещерата и като

видял сандъка с книгите накарал игумена да ги извади всичките навън и ги запалил. Те горели

цели три дни, а владиката постоянно пращал хората си да потикат огъня, за да не остане следа от

тях.

Петнадесетгодишна, дъщеря й Станислава става първа българска учителка в Битоля — Богатия

цинцар на полугодишния изпит — Охрид. Гъркомански интриги — Празникът св. Кирил и

Методий — Обискът на Костаки ефенди. Притеснения от владиката Мелетий — Ферманът за

независима Българска екзархия. Гъркомански притеснения — Наклеветване и заточаване на Гр.

Пърличев

Сега да дойдем на въпроса си. След много препятствия причинени от гръцките шпиони и цинцари-

фанариотски мекерета — свърши се и втората учебна година в Прилеп. Но за следующата година

тя твърдо реши да не остава там.

Охридяни бяха дошли в Прилеп (по причина на панаира, който става в началото на август).

Поканиха я за учителка и тя склони. Но трябваше да отиде в Охрид и направи условно, което

трябваше да направи тайно от владиката Мелетий (грък), който бе в Охрид. Под предлог на

болестта си, тя замина за манастира „Св. Наум” и там са направили условното. Като се върна в

Прилеп, за да прибере багажа и мене, получихме писмо от Кюстендилската община, подписано от

п*е+тнадесет души, с което ме канят да им стана учителка. Майка ми склони да ме изпрати, но

господин Димко Радев от Битоля я разубеди; той пишеше така: „Ако си народна жена трябва да

доведеш работници в Македония, а не да изведеш, кюстендилци са в България, те ще си намерят

друга учителка, а ний нямаме. Ето става три години откак господин Тошков праща по три хиляди

гроша на годината за девическо училище, но като нямаме учителка, нямаме и училище”.

И така аз едвам встъпвах в петнадесетата си година когато ме условиха за първа българска

учителка в Битоля със заплата три хиляди гроша годишно и да живея в същата стая, гдето ще бъде

училището; в условното наречено контракт бяха подписани седем души, именно Димко Радев,

Никола Робев, Димко Оцев (велешенец), д-р Пателейшев, Хаджи Петко, Поп Георги и Теохар

Софийски Икономов. В този последния се помещаваше училището. То бе на Орта пазар, състоеше

се от една широка стая, която заран трябваше да измитам понеже слугиня не съществуваше, също

и вечер премитах по два пъти, защото си постилах и спях там — в училището. На втория ден от

дохождането ми се събраха 102 ученички, които трябваше аз, петнадесетгодишно дете да

управлявам и то без никакви помагала, упътвания и пособия, даже нямаше чинове, черна дъска,

маса и пр. Децата седяха по дъските наредени едно до друго около стаята като се почваше от

вратата и свършваше до врата. На самата врата, опрена стоях аз, като почвах да клякам от дете на

дете и им записвам по една само буква, която трябваше да научат да я пишат и изговарят, а

вечерта преди да си тръгнат им разказвах по една малка приказчица (вземана от някоя читанка).

Те оставаха много доволни и с нетърпение чакаха следния ден за нова приказка. Така се изминаха

два месеца. Ученичките се увеличаваха из ден в ден — станаха вече сто двадесет и шест, а моята

кесия се бе вече изпразнила. Малкото пари, които ми бе оставила майка ми се свършиха, ако и да

се хранех както обед така и *на+ вечеря с десет пари хляб и пет пари кисело мляко! Но не оста*на+

вече парица в джеба ми, а настоятелите и не мислеха да ми плащат. На втория гладен д*ен+

отидох при брата си Еремия, когото майка ми бе настанила да учи аптекарство при копривщенеца

д-р Найден Брайков, девер на госпожа Нонка Брайкова, която след мене зае учителската

длъжност. Отидох в стаята на брата ми, който отсъствуваше и грабнах едно парче сух хляб, което

бе оставено на масата му и си избягах. На другия ден след като разпуснах децата упътих се на

разходка вън от града. Хапвах си от всяка тревица по малко... Тогава узнах, че люлякът е горчив,

дивата чубрица налютнува, пачи трева е бланава, чревцата са по-вкусни и пр. Но третия ден не

можах да издържа, гладът ме бореше. Реших и след като пуснах децата отидох у Д. Радев.

Госпожата му бе на двора. „Моля госпожо, казвам й, дайте ми един бешлик срещу заплатата”. „Ех,

каза тя, ние сме жени, немаме пари, а Димко го нема овде, посакай от другите”. Излязох от там

смазана. Отидох у Н. Робев, жена му бе на балкона: „Шо сакаш даскала?” „Моля ви дайте ми един

бешлик срещу заплатата ми”. „Можит, можит, ама Никола е на чаршия и ке си доид вечерта, ела

утре много рано за да го затечаш овде”. Ех, помислих си, на третото място все ще излезе нещо.

Отидох в Хаджи Петкови (жена му е цинцарка) — „Шо сака даскала?”. „Моля, казвам, дайте ми

един бешлик срещу заплатата ми”. „Улае, како ке ти дам, я от дека да и найдем. Хаджията е у

Солун, кога си доид нека се соберат и който треби да даиш”. Е, вече помислих си, ще се мре от

глад! Вървя из улиците наведена и роня сълзи като град. Никого не поглеждам и не зная из коя

улица пътувам. Ненадейно един глас ме извика от един прозорец над главата ми — учителко,

учителко, кай така? Бързам, казвам, да отворя училището. Учениците ме чакат. Не, неможе да си

о*д+иш и една от слугините ме застигна и хвана за ръката *и+ ме отведе при господарката си. Тя бе

госпожата на д-р К. Пателейшев — красива и благородна жена. С влизането си не можах да се

удържа, ревнах с глас и паднах на канапето. Добродушната госпожа седна при мен, прегърна ме и

почна да ме утешава и разпитва за всичко. Аз се пресрамих н й казах вкратце всичкото си патило и

скокнах да отида и отворя училището. Тя не ме пущаше, но аз надвих и си тръгнах за дома. Усетих,

че ми пусна нещо в джеба, а след отпуск*а+не учениците, нейната слугиня ми донесе в една тепсия

кюфтета, суджуци и разни сладкиши с един самун хляб. Това бе за мене велики заговезни! Макар

и малолетна обаче хапвах си по малко, за да не ми повреди тридневния глад. А вечерта като се

събличах да лягам една монета се търкулна по дъските — това бе бяла меджидия, която ми бе

пуснала докторката в джеба. Светнаха ми очите и извиках „вън сиромашио”! От него ден

благодатната тепсия често ме посещаваше и аз живеех доволна откъм стомаха. Обаче по-големи

злини ме налегнаха. Гъркоманите подкупиха хазяите ми и под предлог, че ще развалят къщата си

изместиха училището. За такова определиха в къщата на Хаджи Петко една голяма стая правена

връз хамбар, между всяка дъска по един пръст разстояние. Работата тръгна, учениците ме много

обичаха и почитаха, но времето напредваше, започнаха есенните студове. Печка нямаше.

Настоятелите купиха десет оки кюмюр и не повториха вече. Учениците бяха твърде много, едвам

се помещаваха. Няколко пъти се изсипваше мангала до дъските. Хазяйката (цинцарка и

гъркоманка) кипеше от злоба, всеки ден ми се караше и пъдеше: „Вон, вон, ми викаше, натемате,

си дошла от гяолската майка овдека да буричкаш народо ке ми изгориш щицива и кукява”. Макар

отдавна да бяха се свършили 10-тях оки кюмюр, а аз зъзнех като куче. Вечер, след като измитах

два пъти, постилах си на дъските един дюшек (беднотията тогава не бе сънувала креват), една

възглавница и един юрган, натрупвах върху колкото дрехи имах, напр. ризи, гащи, фусти, рокли и

пр. (а те не бяха в изобилие). Като се сгушех зъзнех и плачех, та едвам призори заспивах, но ето

тропат ученичките. Скоквам, натрупвам дрехите в сандъка, постелките отгоре, навличам една

фуста, една басмена рокличка и една връхна дрешка от чоха без подплата, наречена полка и

посрещам радостна и весела децата, извикват всички „добрутро учителко!” Някои ме прегръщат,

целуват кой ръце, кой рокля, а аз хвърча от радост. Във възторг съм от ученическата любов, а и аз

бях дете. Сряда, следобед бях определила урок по българска история на открито поле. Те се

въодушевляваха. Почвахме да пеем разни народни песни и като поиграем хоро, връщаме се в

училището, от там всеки по дома. Но това не бе за дълго. Почнаха силните студове. Топливо

нямахме, а и никой не се погрижваше да купи такова. Ученичките почнаха да се простудяват,

разболяват и намаляват. Прибързах да направя полугодишен изпит. Поканих с билети по-видните

граждани, а най-вече власите. Те дойдоха, училището се препълни. Всички стояха на крака. В

средата бе турена маса и отгоре се качваше ученичката, която трябваше да отговаря на въпросите

ми. Като свърших с българките, качих връз масата едно влахинче. То почна да чете чисто и ясно с

висок глас по влашки. В публиката владееше гробна тишина. По едно време в публиката се зачу

едно хлипане, а после се обърна на ридание, то бе най-богатият от цинцарите старец 70—80

годишен, но държалив; след като свърши ученичката, той едвам си проби път, дойде при мене и

извика с ридающ глас: „Даскале, я денеска се родих, оти си го чух язикот, сега и да умрам не

жалям”. Отметна златния си часовник с дъл*ъ+г сребърен кюстек, даде ми го подарък. Това бе за

мене голяма награда. Изпита свършихме благополучно, всеки си отиде предоволен и аз останах

да се боря със студа и немотията. Същия ден бащите на влашките ученички доволни от напредъка

на децата си отказаха се от гръцката патриаршия, като се подписаха под българската екзархия. Но

и така училището си оста*на+ в същото положение. Студът почна да върлува. Ученичките много

намаляваха и аз от тъга и студ — сковаха ми се членовете и едвам можах да напиша майци си да

дойде и ме вземе. Това бе четири дена преди Р*ождество+ Христово. Мама тръгнала и на мястото

наречено „Гявото” замръзнала на коня, но благодарение на близката там кула, където се

помещавали няколко турски пазачи, едвам я свестили и тя пристигна благополучно в Битоля. На

другия ден майка ми отива при настоятелите и ги попитала: „Какво направихте с вашето

училище?” А те й отговарят: „Земи керка си, отведи я в Охрид за да я лекуваш. Ние сме сбъркани в

другите работи, та не можем да поддържаме училище. Главното е, че нямаме пари”. „Ами где са

деветтях хиляди гроша, които господин Тошков ви е пращал в продължение на три години?” „Ти

си ябанджийка, й отговарят сърдито, не трябва да се мешаш на нашите работи. Той ги е пращал

нам, а ние ще ги харчим където си искаме!” „Вие знаете само да се хвалите, но за работа ви не

бива. За интерес продавате и съвест и народността си. Пращат ви пари да ви отворят очите, а вие

ги злоупотреблявате.” Като им казала това, излязла си.

След три дни заминахме за Охрид, но минавайки през местността Петрич насмалко щяхме да

умрем от студ. В това пътуване се похарчиха 250 гроша. След три месеци писах на битолчани:

„Имате ли намерение да отваряте училището?”. Те ми отговарят: „Ние чуваме, че в Охрид сте

имали много ученички, помагай там на майка си, догдето се разправим ние тук. И тамошните

девойки са наши, защото охридяни са наши братя”. И така аз оста*на+х в Охрид.

Направи се и тук полугодишен изпит. Ученичките били изработили някои ръкоделия, които бяха

изложени на изпита. Настоятелите решили да ги подарят на каймакама (за защита от

гъркоманите). Речено, сторено! Подариха ги, но с условие да ги заплатят на ученичките. Те

струваха 450 гроша, а после се отказаха и мама волю-неволю ги изплати на ученичките.

Докато хазяина бе в обтегнати отношения с владиката, живеехме добре в къщата му, но щом като

владиката избави сестрината му дъщеря от потурчване, сприятели се с него и почна да ни прави

големи главоболия. Децата му почнаха да чупят джамовете на училището, както правеха гръцките

ученици. Домовладиката се караше и кряскаше за най-маловажни неща.. Това бяха владишки

уроци, който го насочваше по какъвто и да е начин да затвори българс*ското+ училище. Между

малките ученички имаше около двадесет възрастни, на които преподавахме повече ръкоделие

(според волята на родителите им.) Тях бе отделила в една стая от долния етаж на училището. Един

ден осемгодишното момче на домакина във време на мамино отсъствие дошло при вратата и

искало да влезе при ученичките. Те му не отворили, като казали, че ключът е в учителката. Детето

отишло, та казало на баща си, който дохожда при врата*та+ и с голяма свирепост я ритва три-

четири пъти. Вратата изпращява и пада връз един гергев, който станал на парчета (добре, че не е

било въз някоя глава). Разярений звяр влязъл в стаята, грабнал мангала с огъня и го хвърлил на

двора. Това не било доволно за бесотията му. Но се обърнал и издумал на ученичките най-гнъсни

и ниски думи, като им рекъл да не стъпват в къщата му още еднаж. Когато мама слезла при тях, те

били много изплашени и потънали в сълзи. От тогава те не стъпиха вече в училището. След

десетина дни от това приключение, дохожда пак хазяина и казва: „Да си найдете кукя и да си

излезете. От сега моята кукя нема да бъде школьо.” Мама му отговаря: „За това нещо трябва да

говорите с настоятелите.” „Аз не знам никого. Теб думам да излезеш от кукята ми с тоя орляк. Аз

съм пазарил за петдесет момичета, а не за двеста и петдесет. Що си ми ги довлякла. Ке ми урните

кукята. Давам ти три дни мувлет (срок), а после ке фърлам сичко.” Мама отиде при настоятелите и

им каза всичко. Те повдигнали рамене и нищо повече. Изтече два дена мувлет. На третия ден,

рано ето ти го иде хазяина силен, разпъва ръце и с един див дрезгав глас вика гръмогласно: „Още

ли не излязохте от кукята ми? Или чакате со джандар да ви заберем”. Това казвайки почна да

хвърля на двора що му попадне — маси, столове и пр. Всичко ставаше на парчета. Ние го

помолихме да спре, за да изнесем сами нещата. Той си отиде и ние пренесохме останалите вещи

в съседите, а за нас място нямаше. Благодарение на една вдовица по име чобан Ставревица, тя ни

прибра привременно в къщата си.

На другия ден мама отиде при настоятелите с молба да намерят помещение за училище и за наше

жилище. Това се протака няколко дена догдето най-после й казаха да отиде в гръцкото училище,

което било празно. Там да съберем ученичките. Влязохме в горния етаж на гръцкото училище.

Напълни се с ученички. Но гъркоманите-българи, като надъхани от владиката винаги се стараеха

да правят разни пакости и тук си показаха рогата. Те условиха българина Савин за гръцки учител,

който на другия ден дойде в училището само с дванадесет деца, защото нямаше повече. Всичките

деца бяха избягали в българското училище, където учителствуваше господин Д. Узунов. Савин се

качи горд с децата, влезе в едното отделение, изхвърли ръкоделието на нашите ученички и се

намести. Вратата на помещенията бяха една срещу друга в един коридор. Още от първий ден

учениците на Савина почнаха да правят разни пакости на ученичките. Късаха им книгите, биеха ги,

хвърляха камъни в училището и пр. Затова ние всякога държахме вратата затворена. Когато някоя

от ученичките отиваше по нужда трябваше една от нас да върви с нея. Помолихме настоятелите

да условят един человек, който да пази ученичките от гъркоманските ученици, но напразно.

Настоятелите се бояха да не изпаднат в ноктите на гръцкий владика затова и мълчаха.

Един ден, когато правехме молитва и пеехме училищна пес*е+н, дойдоха Савин и владиковия

слуга, натиснаха училищната врата и я свалиха на земята, учителят извика гръмливо: „Хей,

балканът ли искате да доведете тука? Тук е Дебр, разбирате ли?” „Ами вие тая сабя от Гирит ли я

носите? Похаби се пущината”, му възрази майка ми. С това се свърши комедията, извикахме човек

да закове вратата, а на другия ден Савин дошел в училището ни рано, изпъдил ученичките,

постлал рогозки и натурял учениците наоколо си. Ние като отидохме и видяхме това крайно

безобразие, аз и по-големичките ученички почнахме да изхвърляме рогожите. Мама грабна една

линия и започна да бие учениците по глава, по уши, по ръце, по гръб. Това сражение трая около

две-три минути. Учениците се изплашиха и избягаха. Най-после избягна и Савин, обаче веднага

отишъл при Мелетия владика и му разказал за станалото. Мелетий праща поп Стефан да ни съди.

Ние му разказахме всичко и прибавихме, че хора които не взимат от дума полага им се сопа.

След това събитие преместиха училището в Кецкаровата къща и така ние се избавихме от Савина и

той от нас.

За заплата не ставаше и дума. Цели три месеци не бяха плащали на майка ми, а учителствувахме

двама. Преживявахме с крайна икономия. Срещу Великден ни донесоха двадесет гроша, да си

накупим нужното за празниците. В къщата на Чобан Ставревица, в която бяхме влезли уж

привременно, живяхме цели три месеци. Много пъти молихме настоятелите да ни намерят къща

за живеене, но напразно. Те всякога си правеха оглушки, обаче с много си дрънкане едва ни

намериха една стая. Но и тук фанариотската злоба взе участие. През деня пренесохме всичките си

вещи в новото си жилище и аз придружена от една ученичка оста*на+х да спя там. Майка ми

позакъсня, а щом пристигнала до къщата — среща я учителя Д. Узунов и й казва, че къщата е

запечатана от властта-конака, понеже притежателят й бил длъжен някому си. Ами настоятелите

ще ли му заплатят дългът, попитва го тя.. „Незная как стои работата”, отговаря Д. Узунов и си

отива. Мама остава в тъмнината сама саминка, седнала на един камък и взела да рони сълзи като

оплаквала своето минало и настояще. Тя се толкова отчаяла, че била като изумена. В такова

положение забравила себе си и че се намира среднощ в улиците на града, а заредила с глас:

„Къде си мило отечество? Криеш ли се от мен? Няма ли едно кътче да сложа главата си? Къде сте

и вие мои мили дечица да вадите майка си в какво е нещастие изпаднала, ако бяхте знаели

положението на милата си майчица, бихте я оплакали с горчиви сълзи! Защо, о ти Боже, си създал

такива творения, които не състрадават на подобните си! Человека си направил, а защо си му дал

такова направление на мислите? Ох! колко мъки трябва да се прекарват на този свят... Спряла,

като че ли някой глас й казал, дерзай, бог е прибежище на страдалците и в тая минута се отваря

една врата близо при нея и се показва главата на Кръстю Терзиян. „Кой е там?” — запитва я

добрия человек. Аз съм бъл*гар+ската учителка, отговаря тя. Къде е С*ла+вка? Не зная. Защо си се

толко смут*ила!, не сещаш ли се, че това е фанариот*ска+ работа? Хайде ела у дома, моята кукя е

всякога отворена за вас. Тя влязла в къщата му и се успокоила. Аз като видях, че новото ни

жилище е запечатано от правителството, върнах се и спах в ученичката, която ме придружаваше.

На следующия ден оста*на+хме да живеем в къщата на К. Терзиян.

Наближаваше празникът Св. Кир*ил+ и Методий. Много ни бе мъчно да го отпразнуваме тук.

Събрахме настоятелите и им предложихме да ни спомогнат, за да го отпразнуваме тържествено.

Един от настоятелите по име Антон Митан каза: „Страх ме е да не изгубим поради малкото и

многото”. И наистина твърде бе възможно да произлезат някои лоши последствия следствие на

това тържество — тоя общонароден български празник, понеже гърците и гъркоманите търсеха

твърде малка причина да затворят българските училища. Да се празнува явно тоя празник бе

невъзможно, затова с учителя Константин отидохме у поп Христо, който бе владишки наместник и

го попитахме: „Какво ще правите утре, като е празникът на вашето училище?” „Никоя година не

сме правили нищо, така и утре” — отговори попът недоволен. „Ами голяма ли е работа да святите

вода, от което ще се ползувате най-малко петстотин гроша?” „Като как ще взема аз тия пари?” „Ето

как: попадията ще нашари една тепсия коливо и ще я донесе в черквата. Във времето на бо-

тослуженнето ще извадите диск, ние ще хвърлим бяло меджидие, друг половина, трети четвърт и

пр.” „Дали трябва да се каже на владиката?”, попитал попът. „Защо ще досаждаме на владиката?”.

Малко ли са неговите главоболия, та ще идем да го смущаваме за един водосвет. Той ще се

задоволи само като чюе, че сме му турили един хубав венец на портрета, който е закачен в

училището ви”. „И това ли ще направите”. „О, разбира се”. Извихме венци за училището, повикаха

ни и от Кошишкото училище, направихме и там същото. Много народ бе се събрал да види това,

което не бе видял. Всички бяха радостни и весели, като че ли се посрещаше Великден. В това

време дойдоха еснафите и решиха молеб*ие+то да стане в черквата „Св. Врач”. Заранта като

тръгвахме за черква казаха ни, че като се научил владика*та+ за тържеството, заплатил на

свещениците сумата, която настоятелите им бяха обещали и им запретил строго да участвуват в

молебена. Ние всички заедно с настоятелите отидохме в черква, а от там върнахме се в мъжкото

училище. Певецът Миле взе една китка босиляк, поръси четирите страни на училището, като

пееше: „Догодина по-велико, рода да е жив. Любовта която е дадена нам от Господа да

съществува во веки и да се изпълни народното желание”. Всички гръмогласно викаха „Амин”.

Децата изпяха по няколко песни и народа се разотиде предоволен. Разпределихме по една група

ученици и ученички да ходят по къщята и поздравляват с тържествения празник. Народът

срещайки се из улиците викаше: „За много години, догодина по-велико”.

Господин Иван Паунчев бе приготвил обед за тридесет души. Отидохме с настоятелите и по-

видните граждани и бяхме богато нагостени.

Следобед придружени от ученички и ученици, граждани, гражданки отидохме при

Джеладинбеговите конаци [*] с агне и пр., приготвено от настоятелството. Доведоха и свирачи. Бе

сложена голяма обща трапеза. Пиха се много наздравици, след което се играха разни хора.

Тържеството се продължава до вечерта.

След няколко дена дойдоха Расим паша от Битоля и Акиф паша от Солун, заедно с тях бе и някой

си моавин (техен главен секретар), по име Костаки ефенди. На другия ден бе празника Константин

и Елена. След черковния отпуск по заповед на настоятелите отидохме с ученичките във

владиковия конак да честитим празника на Костаки ефенди. А той вместо да ни благодари, взе да

ни съди — защо сме отваряли училището него ден. Ние му отговорихме, че празнуваме тоя ден.

Не, казва той, аз видях момичетата да отиват на училището с книгите. Може да сте видели

ученички *с+ книгите си, които отиват при другарките си, да си приготвят уроците за другия ден.

Не! Вие сте говорили, че тоя празник е гръцки и затова не трябва да се празнува. Не знаем,

отговорихме, дали царят Константин е бил грък и си отидохме. На другия ден Костаки ефенди

дойде с юзбашията (пристава) и един джандар в училището. Прегледа учебниците на децата,

както и моите книги и си отидоха. След малко дойде едно заптие и каза на мама да отиде във

владиковия конак. Щом влязла, Костаки ефенди с една приветливост и скрито лицемерие я

посреща и поканва да седне. Почва най-приятни разговори, за да я предразположи на

откровеност. С мек и благ глас, с ласкателство, което е свойство на гръцкото лукавство. А като

вижда, че тя е от него по-стара почва прямо с въпроса: „Ще те питам нещо, ама право да ми

кажеш. До тебе дошли книги, които носили название „Народност”. В тях писвало само за

българите, тия книги били от Русия.

Ти си ги давала на младежите да ги четат. Разбира се, че ти в това не се обвиняваш, понеже тъй ти

е заповядано. Ако кажеш правото ще получиш нишан (медал) от царят.” „Ефенди, отговорила

мама, да лъжа, за да взема нишан, съвестта ми не позволява. Нямам такива книги за каквито ме

питате. Това е чиста измислица”. „От къде ти иде заплатата? От Русия ли?” „Не, от Охридската

община си получавам заплатата”. След това изпитание я затворили в една стая.

В същото време Костаки ефенди повикал и настоятелите, които подложил на същий изпит. След

двачасов арест дошло едно заптие, отворило вратата и казало: „Слез долу, че те чакат”. Като

слязла долу видяла и нашите настоятели във владишкия двор, стоящи малко по-*на+страна от

Костаки ефенди, двама влад*ико+ви хора, юзбашията и едно заптие. Костаки ефенди се обръща

към мама с на*чу+мерена физиономия, като че ли е пил оцет и с горделив тон казал й: „Да вървиш

право в къщата си и никъде да се не отбиваш!” И така по височайша заповед тя тръгва за къщата

си. По едно време като се обръща що да види! Костаки ефенди със свитата си и настоятелите идат

след нея. Тя си помислила, че Костаки ефенди като не можал да улови нещо чрез изпита и като

видял, че я обвинил несправедливо иде да проси извинение за обидата, която й нанесъл. А то

било съвършено противното! Като влязоха у дома, свалиха от полицата всичките ни книги,

прегледаха ги една по една. Случайно Костаки ефенди се докопа до една черковна книга. Тази е

печатана в Русия, извика той. Всичките си черковни книги добиваме от Русия, казах аз, защото

нашите ги изгориха неприятелите. „Я да видим що има в сандъка”. Извадихме всичко каквото

имаше в сандъка, в долапи и пр. и като не намери нищо противно на правителството започна да

ни ласкае. „Колко ви плащат за година?” „Четири хиляди и петстотин гроша”. „Вчера видях редът

на училището ви, много ми се хареса. Вие не сте за такава малка заплата. Аз ще ви намеря друго

място, да ви плащат по пет хиляди гроша”. „Нашите българи не щат повече от това, що им се

пада”, казах. „Какво искате вие българите, цар ли?” „Ние искаме да си имаме свои черковни

пастири, които да не ни клеветят. Владиката Мелетий какво искаше да прави с една беззащитна

жена? Ако бе гъркиня щяхте ли да й претърсвате къщата?” „Ние изпълняваме длъжността си,

затова не трябва да ни се сърдите”. От нас отидоха у господин Яким Сапунджиев (настоятел) и у

господин Д. Узунов — учителя, да търсят бунтовнически книги, но и там нищо не намерили.

От многото притеснения мама се разболя и почна да плюе кръв. Охридският доктор бе приятел на

владиката, затова се страхуваше да се цери тук. Намерихме за добре да отиде в Битоля и там да се

цери. Битолските доктори й спомогнаха и като оздравяла, намерила се с общинарите, попитала ги

кога ще отварят училището си. Те се показали с обикновеното си равнодушие към учебното дело и

отговорили: „Сега сме заняти с други работи, та не можем да мислим за училище”. „Господа,

трябва да знаете, че срока на контракта за дъщеря ми изтича и вие сте длъжни да й платите!” „Как

ще й изплатим, когато не е работила, освен шест месеца.” „Намерете й къща за училище,

извикайте я, нека ви работи.” „Тогава почакайте да намерим къща, съберете децата и после идете

доведете Славка да учи децата, а вие си заминете за Охрид.” Мама се съгласила на това

предложение и чакала цял месец, а те си гледали работата и умълчавали. Най-после тя разбрала,

че тия хора са чисти готованци, забрала една жена арнаутка, слугиня на Хаджи Коста —

велешанец; (Той бе един от подписавшите контракта ми). Цял ден търсила къща и най-после

намират в домът на госпожа Гела Икономова голяма стая за училище. Отваря го, събират се 114

ученички. Тогава праща брата ми Еремия, който ме доведе в Битоля и почнах работата си. Понеже

ученичките бяха много господин Робев замоли мама да прати от Охрид една от по-възрастните си

ученички, която да ми помага, като се обещаваше, че освен пътните разноски ще й плати и

заплатата за прослужено време. За такава мама ми изпрати госпожица Анастасия Терзянова

(сестра на поменатия Ставре Терзян), на която освен дето платих пътните разноски, храних я и й

изплатих за тримесечната й помощ в училището. А господин Робев не изпълни нищо от

обещаното. Но братя македонци знаят как да карат колата си. Техний патриотиз*ъ+м се простира

вън от кесията, ако се докоснеш до нея там ги няма, а колкото за самохвалство — стой и слушай...

Но да си дойдем на думата, защото между тях има и много добри хорица. След един ден

получавам писмо от мама, в което ми пише, че гъркоманите подкупили хаз*яи+на на училището и

се помести*ла+ в друга къща и то благодарение на господин Антон Митан, който забрал

настоятелите да намерят помещение за училище. Но за добра чест един охридянец *жи+вущ в

Белград подарява къща*та+ си на черквата, която къща назначили за училище. След няко*лко+ дена

извършили годишните изпити. След изпитите прочита във в. „Македония” едно обявление от

учили*щното+ насто*ятел+ство, че търсят учителка, когато *спо+ред условието трябвало да й кажат

три месеца преди учебната година. Като видяла каква е работата взела да се готви за път. В това

време настоятелите й казват, че обявлението им ще остане без последствие и молят да остане пак

на мястото си. Господин П. Шапкарев предложил да се впише в контракта, че ако се отметне

учителката и напусне преждевременно да плати хиляда гроша глоба и й придали 300 гроша върху

заплатата. Тя приела всичко и условното се подписало.

В това време излиза царски ферман за независимо българско духовенство. Охридяни са очаквали

тоя ферман като месия. С най-голяма радост се получил фермана и прочел в черквата. Обаче

когато го четял един от учителите, именно Д. Узунов и тъкмо когато извикал негово императорско

величество султана чрез своя ферман подарява независимо духовенство на българите,

свещеникът Стефан — гръцко мекере на владиката, извиква от олтара с гръмлив глас: „Лайна ви

подарява царят!” Поп Стефан пак крещи и вика на служащия свещеник: „Мини бре, с преноса, не

давай време да реве това магаре”. А учителя продължава: „Да е жив царят, който ще ни избави от

козните на гръцките владици!” „Слизай долу, бре!” — дере си гърлото от олтара поп Стефан,

същото повтарят и неговите внуци. Народът се спуснал да им плати заслуженото, до гдето успели

да затворят черквата и се свърши разпрата. Мама като излязла от черквата извикала: „Чакай, аз да

ида и обада на пашата защо викате *на+ царската дума лайно!” Вследствие на това разярените поп

Стефанови синове разпръснали се по улиците да търсят някой си Бекир ага Дебранец да убие

мама и ония, които са били противни на владиката. На тия поп Стефановите синове е помагал и

гъркоманина Насто Бояджията. Н*. Рамзов+ настоятелите, мама с ученичките и Д. Узунов с

учениците отишли пред конака да благодарят на па*ша+та за тая царска милост. В *то+ва време

юзбашията пит*ал+ свещеника, който излизал из черквата: „Какво ставаше във вашата черква?” „

Една ялан книга пееше даскал Узунов” и пр. Тогава юзбашията хваща попа и внуците му, та ги

арестува. Като откараха поп Стефан на конака дошъл до мама... дръпнал я за ръкава и й пошепнал

тихо на ухото: „Скоро ела у дома” и се отстранил. Тя отишла в къщата му. Той й казал, че дебрани

били излезли с пушки, ножове и пищове, за да я убият, понеже нея сметнали виновница за поп

Стефановото и *на+ синовете му арестуване.

Но гърците не спяха. Те наклеветиха Н. Рамзов, че говорил лошо против пашата. След това пак

гръцкият владика наклеветва Гр. Пърличева , че имал сношение със сестриний си син, който бил

бунтовник и живеел във Влашко. Пашата, като подкупен от гърците, не издири много, много как е

работата всъщност. Улавя Гр. Пърличев, сестра му и по-малкия й син, туря им тежки окови и ги

хвърля в тъмницата. След дълги изпитвания, които са били придружаващи с бой, качват ги на

коне, вързват ги добре и в един голям студ закарват ги в Дебър на заточение. След като са минали

15 дни, улавят и И*ван+ Пърличев, брат на гореспоменатий Гр. Пърличев, сковават и него по същий

начин и една нощ, когато спи божието око изваждат го навън, ударили му непоносим бой и по

една антерийка зимно време препращат го окован пак в Дебър да се прибере при домашните си.

А гърците тържествували, радвали се и каменосърдечните изроди българи-гъркомани, които

продаваха чест, съвест и народност само и само да подобрят материалното си положение, да

напълнат с лой шкембетата си, та кога се смеят пред пашата да бъдат по-представителни и с по-

голяма тяжест да изговарят раболепното „евет”.

Сега трябваше да се обмисли как да се постъпи за избавление заточените. Решиха да направят

арзухал (прозба) и я пратят на пашата, а ние им казахме по-добре да съберат и изпратят пари. И

действително, след като събраха шест хиляди гроша и някои подаръци, изпратиха ги на пашата, а

след две седмици възвърнаха се заточените. Но те бяха толкова изнемощели, че ако биха

оста*на+ли там още една седмица щяха да остават кости в Дебър.

**+Тоя Джеладин бег е бил преди един век като княз в Охрид. Той бил независим от султана и

правил каквото си щял, затова след многото негови изстъпления, пратеници от султана го убили и

сараите му изгорили. Има само остатъци от тъмниците му, които са с широки зидове, железни

врати и с по едно твърде малко прозорче. Стари хора разказват по предание, че под конака си

направил подземно скривалище, където полагал богатствата си, а след свършване на

скривалището изклал всичките дюлгери, които участвували при градежа. В тъмниците си е

запирал всички християни, които не му вървят по гайдата. По едно време се появили харамии,

които нанасяли пакости и на Джеладни бега. Тогава се събрали другите бегове заедно с

християните и молили Джел*адин+ бега да тури на войниците си за главатар — бюлюкбашия-

християннн, за да излови харамиите, за което има песен:

„Събрали са се набрали

охридските бегове

с бургаските кметове

при Джеладин Бега отишли,

на Джеладин Бега думаха

Джеладин Бего господар,

дали ти дава кетапот

гуяр бюлюкбаша да биде

арамии да ти излови,

раята да ти избави от

тия пусти кръвници.

Дей гиди Кузман Караман

Джеладин Бегов капитан и пр. (бел. авт.)

Битоля — Велес — Шиене на знаме със „Свобода или смърт”, възложено от В. Левски — Неделя

Петкова е изпратена в Битоля и Солун за съдене. Станислава отива учителка във Воден (1870 г.)

— Спорът с гъркоманите-македонисти Нуше Киров и Петре Стоянчев — Воденският родолюбец

Георги Гогов и госпожа му Пенелопа — Постоянно интерниране на българските учители във

Воден по гъркомански интриги — Първо отпразнуване на св. Кирил и Методий. — Литургия в

черквата „Св. Врач”, спречкване с гъркоманите, арести. — Неделя Петкова се застъпва пред

госпожата на валията в Солун за освобождаване на арестуваните българи

Майка ми след като свърши изпитите в Охрид дойде при мене в Битоля. През цялата година моят

живот бе непоносим. Със сто и четиринадесет ученички, нередовно изплащане и терзания от

гъркоманите, които не ме оставаха на мира. В началото на отваряне на училището бях определила

един път в седмицата (в сряда след обяд) да извеждам ученичките на открито поле — при Кисела

вода. Там им преподавам българ*ска+ история. Но гъркоманските деца, а и по-възрастни почнаха

да ни следят. Хвърляха върху ни с камъни, кал и с каквото завърнеха. По-после същата история се

повтаряше и из улиците. Гоненето се толкова усили, че не бе възможно да не разкървавят на

някое момиче главата, а защита от никъде не се явяваше, догдето най-сетне взе ни се и това

удоволствие. Обаче друго по-голямо зло ме сполетя. Неколцина подкупени от гъркоманите

общинари под предлог да ми се помогне условиха за помощница една сръбска учителка, която

туриха в друго помещение, при която отидоха само дванадесет ученички. Бащите им уверяваха, че

било все едно „все славянско учение”, казваха те. Тя не можа да успее с толкова ученички, обаче

общинарите отнимаха половината ми заплата, за да плащат ней. Вън от това тя почна да дружи с

гъркоманките, насъскваха децата си против мене, гонеха ме из улиците повече от други път.

Зимно време ме засипваха с топки сняг, а едно по-голямко момче бе турило камък в снежната

топка, че като ме удари в главата паднах на улицата в несвяст. Кръв изтекла от главата ми.

Намерили се и добри хорица, та ме прибрали в къща, затъкнали дупката в главата ми с тютюн,

червен пипер и пр. Като се свестих намерих се в чужда къща положена връз един миндер и около

ми 3—4 плачущи жени, които ме омиха, утешиха и една от тях вечерта ме отведе до дома. От

тогава не можех да излизам по улиците, а след два дни започнах работата си.

Храната ми бе обед и вечеря все едно и също — *за+ десет пари кисело мляко и пет пари хляб. За

повече не можеше и да се мисли. Един ден д-р К. Пателеллиев ме попита: „Станиславо, ние

отдавна не сме ти давали пари, с що и как поменуваш?” „Ех, казвам, изплета някоя тантелка или

шивичка и то нощя и я продавам на една цинцарка, която ми дава кога един, кога два бешлика. Аз

ги икономисвам като си купувам *за+ пет пари кисело мляко и пет пари хляб — с такава храна

обядвам и вечерям, а не закусвам.” Той се хвана за главата, даде ми една бяла меджидия и като

слизаше из стълбите съзрях, че течеха сълзи от очите му. С тоя голям подарък аз си купих едни

емении, понеже обущата ми бяха вече толкова изпокърпени, та не можеха да се носят.

Свърши се учебната година, правих чудесен изпит. Мама се прибра от Охрид, изказахме си

теглилата и решихме да напуснем вече Македония и да се отправим за България. Тръгнахме за

Пловдив, но велешани ни оставиха да им погостуваме, а в това време се събрали и единодушно се

съгласили да ни условят за учителки в града им. След няколко дена ни поднесоха по едно условие,

в което ни обвързват да им учителствуваме три години за тридесет хиляди гроша и квартира.

Реката Вардар дели Велес на две части — махали, затова те си имат две общини, две черкви и две

училища. Мене настаниха в махалата наречена Спротива. Квартирата ми бе в Митрополията, а

мама в махалата наречена Пърцорек. Едномесечната ваканция прекарахме в родното ни място —

Сопот. След което се възвърнахме във Велес и почнахме работата си.

Отворихме училищата, където се събраха по стотина ученички, основахме женски дружества.

Всеки празник се събираха на събрание, държахме сказки, четяхме им някои полезни разкази и се

разотивахме предоволни. От членски вноски в късо време се събраха 2000 гроша. Но орисницата

пак ни попречи. Преди мене в Спротива е имало сръбска учителка, след която естествено имаше

зародиш от сърбизъм. Там имаше неколцина тайни партизани, които работеха под рогоже, дано

успеят да затворят българските училища. Те намериха причина и ни предадоха на правителството.

Ето що бе: след три месеци от отварянето на училищата във Велес дойде пратеник от Левски с

кореспонденция от Централ*ния+ комитет в Балкана, с молба да им ушием едно знаме, за което бе

изпратен и модел. Пратеникът бе поп Константин (карловец), който си остави куфара у дома

(когото предадохме в музея). Ние с майка ми с голема готовност приехме. Накупихме каквото

трябваше и усилено работихме (понеже трябваше да го свършим за два месеца). Работехме само

нощя и то доста предпазливо. Левът бе ушит с червеникава подходяща коприна, а над главата му

бе ушито с бели едри букви „Свобода или смърт”, а отдолу „станете да ви освободя”. Имаше

работа за довършване на знамето още за пет-шест нощи, обаче подушиха това. Митрополията бе

употребена за училище, а квартирата ни бе в къщата на гражданина Георги Колев. Един съботен

ден след обед, когато си бяхме в къщи, припка хазяина запъхтян и казва: „Скоро скрийте гергефа

(на когото бе опънат левът), защото Зафираки бей (един *от+ турски произход чорбаджия, който в

същото време бе и заседател*ен+ член в съдилището), ви е предал и ето идат юзбашията с трима

джандари да обискират квартирата ви”. Тогава ние смъкваме един портрет от стената, изрязваме

буквите около лева, заковаваме левът върху портрета и го закачваме на стената, а коприната от

Левски, заедно с една песнопойка под заглавие „Цигулка” пълна с бунтовнически песни, пъхваме

в един щивал, който поваляме до стената. Всичко това стана със светкавична бързина. Майка ми,

аз и приятелката ми К. Крепиева седнахме с книги в ръце, уж четем, а сърцата ни играеха

ръченица. В това време се чу тропот по стълбите и вратата се отвори с блъскане. „Стойте там по

местата си, да не се мръдвате, ни извика юзбашията и ние се вдървихме по местата си. Тогава по

заповед на юзбашията разтвориха долапи, сандъци, развързаха бохчи, разхвърляха из цялата стая

каквото имахме, изтърсиха и последния парцал, разпраха възглавници, дюшек, юрган, разковаха

миндера, погледнаха нагоре в оджака и вече не оста*на+ дупка ненадникната и парцал не

похванат. Аз, горката, не смеех да погледна към щивала, който се мъдреше до стената, когото ако

бяха похванали и погледнали вътре стражарите, не им трябваше никакво друго претърсване. Най-

после се изправи юзбашията, разпъна ръце на кръста си и с висок дрезгав глас извика: „Хей,

ходжи, казвайте къде сте скрили байрака, гдето сте го шили?” А ние преспокойно в един глас

казахме, че това е гола лъжа и клевета. Ние сме шили един портрет и аз посочих портрета на

стената, като казах, ето това куче шиехме. Юзбашията забележи: „Ама това не прилича на куче.”

„Ех, ефенди, ние не *сме+ учили във Френско, та неможахме да го докараме толко*ва+ хубаво.” Той

като видя нашето спокойствие погледна още еднаж мнимото куче, поклати глава и каза на

стражарите си: „Хайде, чеканъс дишари” (излезте вън). Но Зафираки бей настоял на своето, като

казал на пашата, че ние сме наостроювали младежите да направят въстание (в това имаше цяла

истина, понеже ние с мама всяка неделя вечер ходехме в къщата на Георги Копандов, където се

събираха младежи, четяхме им кор*еспонденцията+ от Центр*алния+ комитет и пеехме народни

песни, чрез което се развиваше в тях силно желание за въстание. Самия Георги ходи в Битоля с

писмо от нас до руския консул Якобовски, когото молехме да помогне материално, за да изпратим

няколко момчета в Балкана. Обаче той ги възвърнал обратно като ги посъветвал да си гледат

работата и мируват, че още не му е дошло времето за въстание. Това бе 1869 год. Зафираки бей

настояваше да се затворят училищата. Сполучи той с адските си клевети и затвори училищата.

Тогава еснафите се възбунтуваха против чорбаджиите, на които искаха сметка за сумите, които

населението влагаше за поддръжка на училищата. Зафираки бей, заедно със своите закоренели

чорбаджии, настоял пред пашата да се не събират еснафите двама на едно място, а на нас, които

шием знамето, да се наложи строго наказание. Майка ми изпратиха в Битоля за съдене, а от там в

Солун. На следующата година аз отидох за учителка във Воден, а майка ми остана в Солун, понеже

П. Мусевич й обеща, че ще издействува да й се плаща от българското читалище в Цариград.

На пътя за Солун ме срещнаха воденичарите Нуше Киров и Петре Стоянчев.

„Е, даскала, майка ти да не е ошла в Солун да сее Бугария?”

„Бог е поел навремето и благословил този град, от когото са изникнали двамата братя Св. Кирил и

Методий, които просветиха цял славянски свят. Но неприятеля немилостиво нападна на този град

и заглъхна хубавата пшеница, която се нуждае от работници да я оплевят от плевелите и ние с

майка ми сме едни от тия ничтожни работници.”

„Саде овде нека расне овая китка”, отговори Нуше.

„Ние не ке се делиме от мегали иклишиа”, притури Стоянчев.

„Българите като видяха, че във вашата иклишия мегали не могат да се сместят, попросиха

позволение от султана да си имат своя черква и той им подари чрез фермана си.”

„Бугари има много малце овде.”

„Ами вие не сте ли българи, вие не сте ли, които ставате против еднокръвните си братя? От къде

сте взели този български език, на когото говорите и на когото говорят из цяла Македония, па даже

и турците?”

„А ке речиш, оти и турците са бугари!”

„Ох, братя, преди двеста години мегленци, тиквешани и нашите помаци в Родопско не бяха ли

българи, а тях ги потурчиха повечето насила, а по-малко доброволно.”

„Това не можи да бидит, они са били от времето турци.”

„Така стана и с вас, вие бяхте както и сте чисти българи, но станахте гърци само за интерес. Вие

презирате братята си, като ставате против тях заедно с гърците, които в Македония на пръсти се

броят.”

„Ние сборуваме по бугарски, но сме чисти гърци. Ето как; едно време гърците се биели со

варварите. Варварите надвили гърците и като нахлули орди на орди вземали цяла Македония,

като се награбили со жени — гъркини. Заплашили ги да не сборуват по гърцки оти ке им сечат

язиците и вака загинал нашию гръцки език”.

„Тия варвари, които са нахлули в Македония са били славяни и ти си тяхна порода. Трябва ли да

хулиш прадедите си, а да се гордееш за славната им победа!”

„Не са били славяни, ами варвари. Ето на, цар Александър се учил на гръцки език и сборувал все

гръцки. Така пише в гръцките книги, а кога се разлютвал псувал на свой матерен язик”, извика

Стоянович.

„Ах, значи и Александър е бил славянин-македонец!”. Но понеже ни застигнаха и други пътници

спряхме тая интересна разпра. Вечерта пристигнах във Воден и слязох в къщата на родолюбеца

господин Георги Гогов. Там ме приеха и гледаха като своята дъщеря.

Още на другия ден господин Гогов свика неколцина воденчани основа община, в която ме

назначиха за писар, а след една седмица се отвори първо българско училище във Воден, в къщата

на Гогов. Събраха се 117 ученички. От Цариград пристигна учителя Д. Македонский и отвори в

същата къща мъжко училище и се събраха деветдесет ученика. Но макар да няма във Воден нито

един грък, имаше много гъркомани, понеже Патриаршията бе успяла да им основе гръцки две

училища — мъжко и девическо. Затова гъркоманите се здраво завзеха да затворят нашите

училища и почнаха да интригуват против учителя Македонский, че бил комита и дошъл във Воден

с цел да повдигне въстание. Турското правителство — каймакамина, без да изпита за поведението

и действията на Д. Македонский, след шестдневното му учителствуване го интернира, а децата

оста*на+ха да обучавам аз.

След две седмици дойде друг учител на име Тръпко Иванов, когото постигна същата участ. След

едномесечно учителствуване и него го изпратиха обратно, така щото аз оста*нах+ да бъда учителка

и учител. В същото време аз им бях писар в общината, псалт в черквата. Свещеника по име поп

Туше, макар и българин, не знаеше да чете по български, затова аз почнах да му преписвам

Евангелието с гръцки букви и български думи, а след прочитането на Евангелието аз взимах

ролята на дякон, качвах се на амвона и разправях им по-подробно за прочетеното от поп Туше

Евангелие (вечер прочитах по еднаж-два пъти тълковението съставено от Неофит Рилски и в

неделята им го проповядвах). А гръцки ето как се научих: щом дойдох във Воден, за голяма моя

радост, оста*на+х да живея в господин Готова, на когото госпожата бе чиста гъркиня, родом от

Серес. Тя произхождаше от богато и благородно семейство. Нейният чичо е бил патриарх Йоаким

в Цариград. (Тя разказваше, че преди смъртта си, разделил имота си ней и на брата й Димитраки,

само бисер им разделил по една паница. Тя и дъщеря й носеха по една топка (стопчена на върви)

бисер на врата си и всеки от тях се ценеше 5—6 хиляди лири). А имаше от наследството цял

прибор за сладко от чисто злато, сервиз за трапеза — чисто сребро, наниза й бе гривни от чисто

злато и с по три големи брилянта връз закопчалката, други гривни за всеки ден също златни без

брилянти, кръст „енголпион”, с когото е служил патриархът, друг по-малък с 9 големи брилянта,

друго перо с кръст, копие и пр. посипано с брилянти, а обици и пръстени безброй. Тя

притежаваше патриарховия пръстен, който бе голям, от чисто злато — от едната и другата страна

по един фасулообразен изумруд, а с средата един голям колкото лешник брилянт. А

покъщнина*та+ и меката й мебел бяха баснословни. Описвам ги защото после има да опиша някои

произшествия за тях.

Да си дойда на думата. Помежду си те говореха на гръцки, а пред външни говореха по български.

Тя бе благоразумна и държеше страната на мъжа си — българеше се. Аз говорех с тях винаги

гръцки (ако и да ненавиждах гърците) и в разстояние на три-четири месеци говорех чисто гръцки,

а за писмения език нарочно се сприятелих с гръцката учителка, която замолих да ми преподава по

гръцки, а аз ней по български. Тя прие да ми преподава с голямо удоволствие гръцки, а аз да й

преподавам *български+ ето що ми отговори: „Даскала, аз като имам чист бял хляб, защо ми е

черния? Пази го за себе си”. Аз се много докачих, но понеже имах нужда от нея оставих я да се

храни със своя глупав фанатизъм и продължавах да взимам уроци.

В това време дойде дякон Агапий Войнов за учител и помощник в черквата, но едва сключи пет

седмици и него постигна същата участ — интернираха го посред нощ.

В къщата на господин Гого освен гдето живеехме аз и учителите, архимандрита Павел

Божигробский, в две от стаите в същото здание бе употребено за училище. В това време се

черкувахме в същата къща *на+ долния етаж, който пред*и+ 3—4 години бил фабрика за

произвеждане и обработване на коприна от пашкули. (Главната търговия на воденчани е хранене

на буби. Те почват от април и свършват юни). Около Воден има големи черничави градини, до тях

са смокинени и безброй лозя с разновидни гроздя. Самият Воден е реки, които минавайки през

града спущат се от мястото наречено Кремно и образуват четири огромни водоскока, които се

сливат от стръмнината в едно голямо пространство обработено и разпределено на смокинови

градини и лозя. През тая отвестност от призмите на водата се образуват цели канари бигорливи

красиви камъни; водата във Воден е варовита. Тези четири реки с разни направления минуват

край градеца Енидже Вардар, който се слави с произвеждането на прочутия Енидже-вардарски

тютюн, сусам, памук и пр.; вливат се във Вардара. Близо до водоскоците измежду смокините и

наровите градини намира се един манастир в двора на когото има няколко гробници, които

изглеждат да са римски. Това ясно *се+ доказва от монетите, които в изобилие се намират по тия

градини и лозя. А над Воден се намира селото Владово, през което също минават гореказаните

реки. А като се излезе из селото тръгва се по шосе — пътя за Битоля. Тоя път е много красив.

Отивайки за Битоля от Воден виждаш от дясната си страна гора — кестенява, а от лявата —

чемширева. То е богатство неизчерпаемо! Но за жалост турците са още невежи и неумеят или не

се сещат да използуват тия богатства, напр. в гората към Родево, където са най-вкусните кестени,

има каменна сол, от която селяните взимат за употребление. Близо до с. Мисимер из гората се

намира руда, която е в голям размер и някои буци приличат смес злато, а друга буци чисто

желязо. Близо до с. Църковени, отивайки за Воден, далечко от пътя има една средна големина

канара, която е покрита с пъпки пак каменни на величина грахови и лешникови зърна. Те са сиви и

облаковидни. Ние с господин Гого и госпожата му сме ходили по тия места и с нож сме откъртвали

няколко от тия пъпки, които според един англичани-минералог казваше, че е необработен

брилянт. Обещаваше голяма и преголяма сума за да го отведем при тази канара, обаче ние се

спогледахме и като че ли се съгласихме да притаим това богатство, като му казахме, че ние

незнаем къде се намира тая канара, която неизвестен селянин видял из гората търсейки

изгубения си добитък.

В с. Църковени имаше един народен человек, именуем Нуше. Той служеше като куриер между

руските посланици Солун—Битоля. Гъркоманите го мразеха и постоянно подтикваха турците да го

убият. Един ден го хващат турците между Воден и Солун, носейки пощата. Подложили го на

изтезания, като му викали: „Кажи, гяур, що мисли московеца за нас?” Той горкия повтарял все

едно и също: „Не знам, аго, не знам ефендим”. Но те продължавали да го измъчват. Отрязали му

носът, ушите, вадили му зъб по зъб, отрязали му ръцете, краката и най-после му наляли газ в

устата и го подпалили. Така е свършил мъченика Нуше. (Неговият син Константин Нушев ми бе

ученик във Воден).

Но да дойдем на предмета си. Училището в черквата вървеше доста успешно. Ученици и ученички

се изпреварваха в успеха, за да надвием гъркоманите. Аз бях определила всяка сряда следобед да

отиваме на полето. Там имахме урок по българска и естествена история. Децата се толкова много

възхищаваха, че ме молеха да стоим там до късно, само и само да им разправям за ня*в+гашните

български царе. Преподавах им без книги и се връщахме в града по тъмно с песни. Аз се

сприятелих с жената на каймакама, чрез която изисквах по един джандар да ни пази от произвола

на гъркоманските деца. Но колкото повече децата ми напредваха, толкова повече бащите им

нехайствуваха. С голяма просия ми купиха черна дъска и един стол (децата се редяха по земята). В

черквата захода бе разоборен и нечистотиите течеха по двора. Молих се на неколцина да го

поправят, обаче те все прехвърляха от един на друг, до гдето като си получих определената от

Екзархията лира, дадох на един дюлгерин една бяла меджедия и една за материал *и+ захода бе

поправен. За учител вече и не мислеха, понеже който учител и да дойдеше гъркоманите чрез

турците го интернирваха. Така щото аз 17-годишно момиче опъвах каиша на учителка, учител,

писар, певец и дякон.

Когато навършвах третата учителска година във Воден дойде известие от руското в Солун

консулство, че се изискват четири ученички, които да се възпитават в Москва. Аз силно желаех да

бъда една от четирите, но воденци силно запротестираха, че от моето отсъствие ще се затвори

училището им и аз, както и майка ми, дадох жертва себе си за да не попреча на народното дело.

Майка ми взе едно момиче от Велес, друго от Воден, трето от Кукуш и четвърто от Солун и ги

отведе в Русия, а аз оста*на+х в Солун за учителка. Когато тръгнах от Воден, изпратиха ме всичките

ученици на брой 174 заедно с майките си вън от града. В долния етаж на господин Гоговата къща,

която преди 3—4 години е била фабрика за пашкули се намираше импровизираната ни черква

всред фабриката, която бе много широка — десетина метра, бе обградено с килими. Вътре друга

преградка пак с килими за олтар. В тая черква, където се четеше по български се събираше много

народ. Събравшите се винаги слушаха с радостни сълзи че са доживели да чуват молебствие на

родния им език. Тук за пръв път се отпразнува Св. Кирил и Методий. Ето как стана: от преди една

седмица бях поръчала на всичките деца момчета и момичета да им ушият родителите бели дрехи

и им купят по 4 аршина червени панделки. На 10 май пратих момчетата да донесат от гората разни

цветя (а там флората е много развита и разнообразна). Те донесоха много едри бръшляни и разни

красиви цветове с големи виющи се растения. Особено имаше едно, което децата наричаха света

лоза. То бе с големи виющи се стъбла, по тях цъфнали розови гроздовидни цветове. Други цветове

слаби, а вързали същински чушки. Едно, на което децата казваха совалки (и то бе виющо) цветът

сив, а завързало същински совалки. А от към Владово, село над Воден по пътя за Битоля, ми

донесоха цял товар чемшир. Направихме венци и укичихме целите училища, черквата, па даже и

вратите, дворът, всичко бе потънало в цветя и зеленина. А сутринта всички ученици и ученички

бяха облечени с бели дрехи превързани през кръста с червени панделки, косите им разресани и

вързани със същите панделки. Момченцата също с бели дрешки и превързани през рамо с

червени панделки. Картината бе величествена, народът възхитен. Мнозина от тях се просълзиха.

След бож*ията+ служба направи се насред двора молебен. Д. Македонский бе във Воден. Той

държа прочувствована реч (а след една седмица чрез гръцки шпионства турците го интернираха).

От там ученици и ученички, с майки и бащи, излязохме вън от града при местността наречена

Гавальотица. Насядахме на зелената трева. Аз станах, разказах им за произхода на двамата братя

Св. Кирил и Методий, за техните действия и мъченически живот. Народът бе във възторг.

Донесоха от града нарочно приготвена храна. След разкошния обяд изпяхме няколко народни

песни, изиграхме разни български хора и вечерта с песни из целия град се разотидохме. Народът

така възхитен и ободрен реши да си превземе и служи в една от гръцките черкви. Това бе след

десет дни, именно на празника Св. Елена и Константин. Всичко бе уговорено. Храбрият и

безстрашен Хаджи Григор Чамов с Петър Божков и Христо Занешев отвориха черквата „Св. Врач” и

влязоха със свещеника, който веднага почна бож*ията+ литургия. След него аз с учениците и по-

видните граждани българи, стария Занеш със синовете си Зано и Вани, Хр. Камче, Хр. Лембарче, Г.

Гогов, Калимата, Люшката, Безовеца, Ташко Константинов, Иван Сребре, Д. М. Фотев, Никола

Иванов и пр.

Гъркоманите известени за това веднага отиват и съобщават на каймакамина, че сме им взели

черквата и ще правим въстание. Попът тъкмо излизаше да каже „със страхом Божий”, влиза

каймакама с няколко души стражари и извикват „Чикънъс дишари!” (излезте на вън). Но старият

Занеш каза: „Ефендим, като си свършим молебена ще излезем всички”. Тогава стражарите по

заповед на каймакама почнаха да бият наред българите, главите им изпочупиха, кървове

потекоха. Една от госпожите — Христовица Камчева, като видя, че мъжът й падна окървавен,

удари с чадъра си каймакама по ръката и той се разяри още повече. Черквата се обърна на бойно

поле. Ученички и ученици пищяха с глас, стана голяма олелия. Аз, като псалт, бях се забравила на

стола. Тогава дойде П. Божков, дръпна ме за ръката; аз поведох децата из олтарната врата,

излязохме на улицата. Сега тука дойде моя ред. При къщата на Л. Бинчев се бяха събрали много

жени-гъркоманки, които с викове „дръжте овая да я удавиме, она буричка целио град” — пред

нас бе реката, те ма сграбиха, нанесоха ми силен бой и туко-що щяха да ме хвърлят в реката,

спуснаха се всичките ученици, разиграха се юмруци, заскубаха се коси и едвам можаха да ме

избавят от ръцете на гъркоманките. Прибрах децата в училището, ободрих ги, казах ако за сега

бащите ви са смазани от бой, всичко това е от гръцките мекерета, които искат да ни уничтожат, но

вие старайте се да бъдете редовни и прилежни, чрез което ще можем един ден да

възтържествуваме над тях. Каквото и да стане, казах им, аз няма да ви оставя. Те радостни и

весели си отидоха по домовете си. Бащите им бити и ранени ги арестуваха, където стояха десет

дена с кървавите дрехи без да позволят да влезе някой от домашните да им помогне с нещо. След

двеседмично стоене в затвора, изпратиха ги в Солун и то посред нощ — Зано Занеш, П. Божков,

Хр. Камче, Хр. Лембаров, Хр. Занеш, Ташко Николов, Люшката и пр. и ги хвърлиха в „канли куле” и

пр., затвор, където затварят закалените престъпници. След една седмица дойде от Солун валията

със следовател, прокурор и пр., за да разследват делото. Аз с всичките ученици и ученички

излязох вън от града да посрещнем валията. Като наближи да мине покрай нас (учениците

държаха китки в ръце), хвърлиха китките си върху му, изпяхме му една хвалебна песен с името на

Султана. Той оста*на+ доста поласкан. Една от ученичките му подаде заявление за освобождение

на бащите им от Солунския затвор. Аз му изпратих едни шити чехли. Това бе пет-шест дена преди

Рождество Христово. Аз взех отпуска от общината и два дни преди Рождество отидох в Солун като

взех със себе си една хубаво везана възглавничка. На другия ден след пристигането си в Солун,

отидох в къщата на валията, изпросих позволение да влеза при госпожата му — ханъмката.

Позволиха ми, след направената ми тамана разправих й по турски (понеже пак се учила в турско

училище) всичко което българите теглят не от турците, а от гъркоманите: „А ние, милостива

госпожо, не искаме друго освен да се молим Богу на своя си език. Ето във Воден има 7 черкви

направени от гражданите, а ние се молим Богу в една къща заградена с килими. Гражданите са

правили училища, а гъркоманите са ги завладели и в които учат чужди за тях гръцки език и то само

осемдесет ученици и ученички, а аз се мъча с 210 ученика и ученички и то ги събирам в една къща

от две стаи. А сега, ханъм ефенди, моля ти се да подействуваш с молбите си пред ваали паша да

освободят арестуваните седем души — воденчани, които бяха се провинили само в това, че искат

да се молят Богу в своя черква” и й подадох хубавата везана възглавница, която като я взе,

разгледа я и ме попита кой я е работил. „Аз, отговорих, покорната ти слугиня, както и чехлите на

ваали паша”. „Е, тогава като свършите изпитите ще дойдеш тук при мене, та да ме учиш да веза

такива работи. А за арестованите аз ще моля пашата да ги пусне.” И наистина след пет дни бяха

пуснати на свобода. И така преди Нова година затворниците пазариха две брички и се завърнахме

във Воден посрещнати от домашните им и ученичките ми с възторг. Една седмица след това

произшествие дойде заповед от валията да си вземем черквата „Св. Врач”. Тогава ние вече

тържествувахме. Черкувахме се в „Св. Врач”, а горе в женската черква събирах учениците. Но за

частния ми живот никой и не помислюваше.

Разоряване на Георги Гогов — Отравяне на Станислава от гъркоманите Бинчеви — Анатема на

гръцкия патриарх върху отцепниците от "мегали иклишия". Движение за българска черква —

Смъртта на Гогов. Гръцкия владика във Воден изгаря българската, руска част от библиотеката

му. Пенелопа Гогова в мизерия — Неделя Петкова пътува до Русия за да събира помощи за

българска черква във Воден — Станислава става учителка в Солун. Воденци все не й плащат за

трите й години учителствуване. Работа и нощно време за да се издържат — Непрестанни

гъркомански подлости

Живеех у господин Гого, там се хранех без да му плащам нещо, както и гореказания архимандрит

хаджи Павел. Вън от това неговата къща бе българска гостоприемница. Който българин —

свещеник, учител и пр. минеше през Воден все трябваше да гостува в къщата на прочутия

родолюбец Г. Гогов. Освен това той купуваше каквото бе нужно за училището ни, така щото той

изразходваше от своя готов някога спечелен труд, а от никъде не получаваше, никаква подкрепа.

Писахме няколко пъти в Екзархията за помощ, те ми отговориха, че не ще могат да ми плащат

повече от една лира на месец. Аз склоних на това, обаче трябваше — човещината го изискваше —

тая лира да я давам на Г. Гогов, който ме хранеше. Като се научиха за това общинарите решиха, че

като живея у Готови и вече ми се плаща от Екзархията, затова ме преместиха в къщата на Зано

Занешев, където пак ми се изпращаше обед и вечеря от господин Гогови. Както и да е след три

месеца от Екзархийското плащане дойде ревизор — г. С. Бобчев да проучи как върви училището,

за което те плащат една лира (зер да не отиде зян). Влезе в училището ми, изпита няколко

ученички, остана доволен и като му каза Г. Гогов, че изпълнявам длъжността освен учителка и

учител, но че съм писар на общината, псалт и дякон, па ако щеш и поп, защото ако не препишех

Евангелието на попа *той+ не можеше да служи. Той се зачуди и накара общинарите да направят

контракт и ми плащат поне четири хиляди годишно. Те обещаха, но така си и оста*на+ — глас

въпиющий в пустинята.

А гъркоманите все ме преследваха. За да отивам в училището трябваше да се минава край къщата

на най-върлите гъркомани Лазо Бинчев и пр. При всяко мое минуване жените ме изпровождаха с

разни хули, а децата им хвърляха върху ми кал и камъни. Един ден бе излязла на портата господа

Бинчевица, покани ме да отида у тях на гости, аз поблагодарих и си отидох. Но помислих си, може

би намислили са *да се+ преобърне някак си, или да си изпратят децата в българското училище,

както това ставаше твърде често. Затова друг ден след като бях пуснала децата и си отивах у дома,

минавайки край тях, тя ме покани с думите: „Поеми у нас на едно кафе”. И действително щом

влязох веднага ми направиха кафе, подадоха ми го, като се извиняваха, че мъжът й обича горчиво

кафе, та е свикнала да прави все горчиво. Истина кафето ми се видя горчивичко, затова не го изпих

до край. Понеже бях гладна наскоро си тръгнах за дома. Като влязох в къщи усетих, че ми се вие

свят, обаче не обърнах внимание. Седнах та се наобядвах, след което пак тръгнах за училището.

Като влязох в черковния двор усетих, че ми потреперват краката. В черковния двор ме срещна

един дебранец, родом от Кичево. Той се навърташе за поправки на училището и черквата. Той ме

попита: „Нещо да не ти е лошо?” „Не, казвам, само малко ми се вие свят.” Едвам се изкачих горе и

краката ми се подкосиха и аз паднах на пода. Изведнъж Димитър, клисаря, се изкачи горе и ме

попита кога и какво съм обядвала. Аз му казах, че съм яла кисело мляко преди малко. „В каква

паница?” „Калена”. „А преди това да не сте яли или пили нещо друго?”, „Да, казвам, ших кафе у

госпожа Л. Бинчевица. Видя ми се малко горчивичко.” Той плесна с ръце и моментално слезе по

стълбата и след двадесетина минути ми донесе една винска чаша пълна с червена течност.

„Изпий, казва ми, веднага това лекарство” и аз уверена в неговата доброта покорно изпих чашата

с топлото вещество и след 2—3 минути почнах да повръщам. Той ми поддържаше главата и

повтаряше: „Е, добре, добре, още, още блювай.” След като повърнах няколко пъти почна да ме

унася на сън, децата-учениците, бяха се набрали около мене. Едни плачеха, други по-големи

питаха Димитра не трябва ли да донесат нещо или да викат доктор. „Не, казва той, не трябва

доктор. Скоро една от вас да донесе прясно мляко, друга студена вода”. Веднага се спуснаха

няколко от тях. Една донесе прясно мляко, друга студена вода, а един ученик запъхтян ми донесе

в бяло котленце току-що издоено прясно мляко. Измиха чашата и ми дадоха насила да изпия едно

по друго две-три чашки. Аз се поокопитих. Някои от учениците натуряли по пода дрешките си, за

да легна на тях. Друго си смъкнало рокличката и я мушнало под главата ми. Друг ученик си

съблякъл горната дреха и ми направил възглавница. С мене се бавиха 2—3 часа и като се посъвзех

взеха ме под ръка и ме свалиха в двора. Там разпуснах ученичките, а една от по-големките

ученички, също и един ученик останаха при мене и заедно с тях и Димитър отидохме у господин

Гогови, където оста*на+х да спя. Като се съвсем оправих, ето какво разправи Димитър: „Като дойде

учителката в двора лицето й бе бледо. Попитах я, какво й е. Тя каза нищо, само малко ми се вие

свят. Чух, че се изкачи горе и падна. В един миг се намерих там. Тя бе като смъртник. Питам я,

какво си яла? Кисело мляко, едвам изговори. А след това? Ходих, казва, у госпожа Бинчевица,

която ме почерпи едно кафе. В момента се досетих, че тия проклети гъркомани са я отровили.

Веднага слязох по стълбата, отидох при реката, грабнах една патица, боднах я с чакията си и

напълних една винска чаша, която бях взел от масата с топла патешка кръв и й дадох да я изпие.

След което тя блювна няколко пъти, а после донесоха прясно мляко и от него изпи две-три чашки

и ето сега е добре. А доктор не извиках, защото е грък. Той щеше да й ускори смъртта.”

Това остана между нас в тайна, понеже безполезно бе да се разглася, а господин и госпожа Гогови

ми казаха да не стъпям вече никога в гъркоманска къща, нито да взимам нещо от ръцете им.

Оста*на+х да живея у З. Занешеви, но общината нищо не ми плащаше, понеже знаеха, че

Екзархията ми плаща месечно по една лира, обаче това бе само голо обещание и аз почнах пак да

гладувам. Но измених програмата си — вместо да работя нощя до полунощ, за да си изкарвам

прехраната, почнах да скитам до мръкване, а нощя се унасях. Не обърнаха никакво внимание *на+

думите ми. Тогава дадох на Г. Карадалията една лира, за да събере общинарите. Той се постара,

събра ги, но при първото събрание се спречкаха и нищо не решиха. Обаче след няколко дни пак се

събраха и намериха друга къща у някой си Вангел Яподжията. В растояние на 21 дена се събраха

шест пъти и все не можеха да решат да се премести училището. Един ден Н. бакалина дойде и ми

рече: „Учителко, излез от къщата ми, че ми трябва”. След ежедневни препирни, караници и

крясъци, преместих се в новата къща. Не се мина един месец и се явиха нови препятствия за

къщата. В. Яподжията дължал сто лири на някой си Максим. Макар и падежа на записа да не бил

изтекъл, обаче Максим си искал парите. Някои от дебраните разбраха, че това Максимово

бързане е гръцка подкваса. В. Яподжията предложи на общината, че ще продаде къщата си

двадесет лири по-долу, ако я вземе за училище. Общината не се съгласи на това предложение,

макар че то беше много уместно. На другия ден дойдоха дядо Ичо Кехаята и У. Яковов да купят

къщата и я оставят за училище. Тъкмо това, когато планираха, ето че дойде Д. Паунчев и надут с

гръцките си планове, каза: „Господа, вие решихте да купите тая къща, но никой не ще одобри

това, защото тая къща е тясна, срамота е за нас солунци. Трябва да вземеме голяма къща за

училище и черква.” „Тясна, широка тя ще бъде наш мал”, отговори У. Яковов. „Спандиевата кукя

бе доста голяма, но когато решихме да я купим, един се дърпаше насам, друг нататък, затова сега

нямаме една педя общинско място”, притури дядо Ичо. „Вие знаете, но ще стане раздор в

общината”, рече Д. Паунчев и си отиде. Минаха се няколко дена. Максим взе къщата от В.

Яподжията срещу записа си. На другия ден, когато Максим стана стопанин на къщата, дойде при

мен и ми каза: „Учителко, на тая къща аз съм стопанин и като такъв заповядвам ти да излезеш от

къщата ми, или иначе ще ти изхвърля парцалите със твоето училище”.

Това грубо обръщение на Максима прониза сърцето ми. Отидох при Панайот Лазов, народен

българин и му се оплаках как Максим ме пъди нахално от къщата. Тоя Панайот Лазов, дебранец

„Там да седиш, да не си се поместила”, каза ми Лазов. „Да кажеш на Максима така: който ме е

довел тук, той ще ми каже кога да изляза. Ако дойде някой друг да ти каже да излезеш, да

дойдеш на часът да ми обадиш. Дявол ще ги вземе ако се намеся*т+ още един път в тия работи”.

Това като свърши почна да се разхожда бързо, бързо и почна да ми разказва следующето: „Вчера

прочетох едно писмо на Елена, вашата комшийка, която има брат архимандрит в Крит, който й

пишеше така: Змия ке те яде, ако дадеш къщата си на бугарите да направят параклис. Знаеш ли, че

бугарите са проклети, като забодът ноктите си не се откачват вече”. От разговора с П. Лазов

разбрах, че той е говорил същото и пред общинарите, та оста*на+х много доволна и си отидох

хвърчаща в училището. Най-после общинарите се уверили, че Цариградското читалище не ще

помогне с нищо, събраха се и ме условиха за двадесет лири годишно. В това събрание Д. Паунчев

пак се противопостави като туряше за предлог, че общината нямала никакъв бюджет и пр. Но

никой не обърна внимание на неговите противодействия.

Гръцкият патриарх бе изпратил схизмата афорезмо (проклетия), която трябвало да се прочете в

черквата. Това бе в деня на Св. Харалампий. Гръцкият владика с всичкото си величие, качва се на

амвона и като че ли ще се бори с някой пехливан изправя се и с един хищен поглед обгръща

събралите се и почва: „Благословени християни, имаме заповед от божия представител патрикот

да четеме овая анатема: Които от бугарите се делят от мегали иклишиа (голямата черква)

патриархията да бъдат проклети от триста и осемнадесет патери и от сега такивато ще се наричат

схизматици и пр. и пр.” След това народът страшно се разяри против гръцкото духовенство, Като

че ли анатемата направи българите по-смели в народните предприятия. Още същия ден се

събраха и решиха да направят махзари (оплаквания) до садразама (великия везир) и до нашите

владици в Екзархията. Училището бе пълно с народ. Между събралите *се+ бе и Коста Сарафов,

който стана и почна да говори: „Господа, ние не трябва да се плашим от беззаконната схизма на

гръцкий владика. Гърците ни афоресват, защото не им позволяваме да се разполагат с нас както

си искат. Ние трябва да се покажем, че сме зрял народ, а не да стоиме като овци, за да ни стрижат

гръцките владици и пр”.

Учителят Сапунджиев направи махзарите, които се подписаха от шестдесет души. След малко

дойде Д. Паунчев: „Хей, направихте ли махзарите, трябва един до владиците и друг за

садразамина.” „Подпишете се и вие”, каза му Вельо Негре. „То е моя работа, отговаря гузния Д.

Паунчев, аз пък друго добро ще ви направя. Дайте махзарите мене, аз ще ги изпратя с верен

човек, хем пари за поща няма да давате.” ,,Да си помислим до утре”, отговори му У. Яковов. Д.

Паунчев се разсърди и си отиде. Да направим и подпишем махзарите и да ги дадем на Д. Паунчев,

тази лисица, това гръцко мекере, тоя шпионин. Преди година са правени махзари против гръцките

насилия и след като бяха подписани, дадохме ги на Д. Паунчев, който ги продал на гръцкия

владика за две лири, каза У. Яковов; но да ги дадем на немечката поща, която отива утре с

арабски вапор. Предложението на У. Яковов се прие и минаха на друг въпрос — вървежа на

училището.

Наум Стрезов стана и говори така: „Аз съм комшия на училището и гледам учителката, която освен

че стои цял ден на нозе при толкова челяд, ами върши и друго, което не е нейна работа. Тя става

рано всяка утрина, измива и налива стомните и измита училището и това върши всякой ден.

Срамота е за нас, братя! Трябва да дадем малко пари, прибави У. Яковов. Понеже в Насте имало

голямо количество общи пари, събранието му заповяда да ми даде шест лири.

Народът ожидаваше последствията от махзарите, но като се позабави направиха втори, които бяха

подписани и подпечатани от всичките мухтари (кметове) от Солунската околия. Събранието

предложи на Д. Паунчев да подпише махзарите, а той отговори, че не му било времето за

махзари. Чудно ми бе, защо общината търпи Д. Паунчев, който (както се научавахме) от

заседанието отивал право при гръцкий владика и му съобщава за всичко що се е говорило и

извършило. Според мен такива народни сметове тури ги в коша, хвърли ги в морето, за да не

мърсят въздуха.

Основахме женско дружество, което нарекохме „Възрождение”. За членове на дружеството бяха

майките на ученичките, а според устава приемаха се и други госпожи, които биха пожелали. Ето

имената на първите подписавши:

Ангелина Георгиева Неделя П. Караиванова

баба Султана Ичова поп Петър Димитров

Гена Петрова учител Хр. Захариев

Мария Андонова учителка Ст. Балканова

Стояна Йосифова Андрея Илиев

Катерина Архимаидритова поп И. Попгеоргиев

баба Гуга Бунджулица поп И. Панчов

Катерина Димитрова Георги Костадинов

София Паскова Христо Стоянов

Фани Костадинова Стефания Г. Динкова

Женско Солунско дружество „Възрождение” 1872 ноемвр*и] 20

Един ден, когато общината бе събрана, получих писмо от господин П. Р. Славейков от Цариград, в

което между другото ми пишеше следующето: „Пратихме ви четири лири от Читалището чрез Д.

Паунчев, а ето става два месеца не отговаряте за получаването им”. Аз подадох писмото на

общинарите, те се спогледаха, г. Кехаята се обърна към Д. Паунчева й го попита: „Защо,

господине, не си дал на учителката четирите лири?” „Аз мислех да й ги прихванем на заплатата,

отговори последния.” „Но защо да не знае общината? Право ли е да държиш чужди пари и да ги

неявяваш? Или сме претрупали учителката със заплатата й?” — изобличи го г. Кехаята. На другия

ден Паунчев ми донесе четирите лири, но така разсърден, като че ли съм изяла бащинията му.

На следующий празник се събраха общинарите да обмислят по-сериозно за учебното дело, да

основат мъжко училище, да доведат учител и се похвалят на братята *от+ Цариградското читалище.

Повикаха за учител г. Манов, родом от Джумая (Дубницка), който управляваше устр... и училището

цъфтеше.

Един ден мина през Воден учителя С. Божков и както всеки българин слезе у Г. Гогови, където бе

радушно посрещнат и нагостен. На другия ден него и мене поканиха за вечеря у господин П.

Божков. Преди вечерята тяхната голяма дъщеря донесе леген с вода и помоли господин Божков

да се събуе, за да му измие краката, старобългарски обичай. Той отказа. Тя го молеше втори и

трети път, но той категорически отказваше. Тогава тя остави легена и излезе вън, като ми смигна

да го убедя, да му измие краката. Като оста*на+хме сами аз го прекорих, защо се срамува глупаво.

А той изгърмя на ухото ми: „Защото съм бос”. Тогава аз се изсмях високо и рекох: „Нали сме

български просветители ще ходим и боси и голи”. Излязох вън и със смях разказах на госпожа

Божкова, която накара дъщеря си да извади от чеиза си риза, гащи, кърпа и чорапи, та му ги

подариха.

За Р*ождество+ Христово отидох в Солун при майка си и като ми бе омръзнало безпаричието,

писах на общината, че няма да се върна вече. Доста съм гладувала и пр. След което получих

няколко писма от ученичките си, които ме трогнаха. Те ме чакаха с нетърпение. Тогава аз

отговорих на настоятелите, че ще се завърна, след което получих следното им писмо: „Уважаема

учителко Славко, приехме предрагото ни Ваше писмо от първи того, на което съдържанието утеши

развълнуваните ни сърца от жалостта, която ни причини оттеглянето ви от града ни. Уверени на

вашите родолюбиви чувства считаме се за честити като не ще бъдем лишени от вас. Приемете

поздравите ни и поздравете госпожа майка ви.

За сега толкова. Оставяме уважающи вас. Подадено 5 януар*и+ 1873 г.; членове на Воденската

българ*ска+ община: поп Туше, Георги Гогов, Вани Занеш, Иван Безовели, Димитър Занешев,

Димитър...

Христо Ножче, Христо Камче, Петър Божков и Ичо Занеш”.

Аз им отговорих, че ще се върна във Воден, но желателно е да ми изпратят контракт за

тригодишно учителствуване, включително и настоя*щия+. Тогава те ми отговарят следното:

„Воден, 22 януари 1873 год.

Г*оспожи+це Станиславке,

Като не ни позволява времето да ви пишем по-подробно, казваме ви само, което извърши

общината. Вчера на 21 настоятелството извърши две работи твърде уместни. Първата е тая:

замести мястото на досегашния епитроп господин Ичо Занеш с господни Мице Х. Лембар, а във

втората подписа вашето условно писмо за три години, т. е. от 1 август на 1870 год. до 1 същий 1873

год. Това условно е написано по гръцки с цел да бъде понятно съдържанието му на всички.

Съдържанието му е следното: Обязават се подписаните да ви платят сто и двадесет лири (120) за

три години. Писмото е подписано от следните 12 лица: поп Туше, Георги Гогов, Мице Х. Лембар,

Ташко Костантинов, Димо Бобарец, Иван Безовеца, Петър Божков, Иван Сребре, Д. М. Фотев,

Христо Камче, Христо Ножче и Никола Иванов. Надяваме се обаче да се подпишат до двадесет

подписа и тогава ще ви повикаме с телеграф. Бъдете прочее готова за тръгването ви към Воден.

Условното си писмо ще получите щом пристигнете във Воден и почнете училищните си действия.

За сега толкова.

Воденска българ *ска+ община

П. С. Утре или в други ден ще дойдат нарочно за вас петима от училищните настоятели, бъдете

готови за тръгване. Поздрав от Елена и Пенелопа Георги Гогов.”

Дойде от Цариград за учител М. Боботинов, който щом завзе учителското си място основа мъжко

дружество за поддържане на училището. Отначало, като българи, ревностно посещаваха

заседанията, но отпосле почнаха с хладнокръвие да гледат към това заведение. М. Боботинов,

който пръв път дохождаше да учителствува в Македония, помолих го да му обясня и посветя в

хода на общинските и училищни дела. Обаче вместо да ми благодари за добрината, която исках

да му направя, той се обърна към мене с грубости и почна да крещи и се сърди. Аз му казах, че

трябва да бъде осторожен в думите си даже и пред самите общинари, защото мнозина от

последните в едно и също време бяха гърци и българи и че мнозина от същите играят на въже в

общите работи. По изразът на лицето му виждах, че се съгласяваше с мене, но честолюбието му не

позволяваше да каже, че приема добрия ми съвет. Тъй постъпват много младежи, на които

посочиш погрешката им или изтъкнеш някоя горчива истина. Те почват да упорствуват и се мъчат

да оборват мнението ви, като противополагат разни свои взглядове, които (и те сами разбират) ни

най-малко не съответствуват на опровержението им. Това, тъй наречено глупаво честолюбие, от

което много младежи (момци и девойки) не могат да се избавят н вследствие на което изпадат в

разни заблуждения; но нека оставя моето собствено мнение и да се върнем на въпроса с господин

Боботинов. Той почна да се отнася доста строго с учениците, а също и към бащите им. Един ден му

казвам: „Знаете ли, господин Боботинов, че някои от общинарите нарочно правят спънки да се

затворят българските училища и учениците да се пръснат по гръцките, а бащите им ще дават по

бяло меджидие да ги записват. Ами знаете ли, че за махзарите, които пратихме до садразамина и

до нашите владици бе пратен нарочно человек, който да убеждава и застрашава селските мухтари

да ги не подпечатват. Този человек е един от тия, които вие мислите за добри и с които се

съветвате по учебното дело. За това трябва да претеглите человека хубаво и тогава да му се

доверявате. Следователно, ако обичате приемете, ако ли не отхвърлете скромните ми съвети”.

М. Боботинов след дълго размишление ми отговори: „Как, госпожице, аз мисля, че тук хората

много са ревностни към учебното дело, че всичко е уредено и всичко това зависи от съгласието на

общинарите, нали?” „Да, много е уредено, много е прокопсало. Знай, че в общината има малцина,

които поставят общий интерес по-горе от частний си. Малцина са, които рискуват за общото благо

на отечеството си. Но и нехайните не можем обвини, като вземем предвид обстоятелствата, под

които прекарват. Вие ще видите мнозина, в душата на които се е вкоренила византийщината, но

затова пък не трябва да им се прощава като виждат как работят братята им”.

След ежедневни прения аз предадох ученичките си на М. Боботинов и заминах за Воден,

придружена от петимата училищни настоятели, които нарочно бяха дошли да ме вземат. На

кремното бяха излезли всичкитеми ученици и ученички с майките си да ме посрещнат. (В мое

отсъствие ги е занимавал покойния дякон Агапий Войнов). Срещата бе задушевна — прегръщания,

целувки и радостни плачове и с песни ме съпроводиха до дома.

На другия ден почнах училищните занятия.

В училището вървеше всичко благополучно. Изпълнявах пак длъжностите учител и учителка

(понеже дякона Агапий бе интерниран от турците), писар на общината, псалт и дякон в черквата.

Вън от това преписвах Евангелието на поп Туше.

Условното не ми се връчи. Живеех в къщата на Зано Занеш в горния етаж. Заплата пак не

получавах понеже настоятелите чакаха *от+ общината *в+ Цариград помощ, която не дохождаше.

Госпожата на Зано бе добра жена, но като дъщеря на гъркоман, не ме гледаше твърде с добро

око. Тя винаги се черкуваше в гръцката черква. Всяко първо число на месеца, според черковния

обичай, дохождаше българ*ски+ свещеник да свети вода, на което и аз присъствувах, а след

изпращането на свещеника мъжът й си отиваше на дюкяна, а тя викаше гръцкия свещеник, който

й светеше вода по гръцки. (А тя не разбираше нито думица гръцка). Един ден я питам: „Госпожа

Зановице, ами не е ли те страх от Зано, ако се научи че викаш гръцкия свещеник да ти свети вода”.

А тя ми отговаря: „Ех, що ке ми чини Зано? Я сум му едначка, а имам и татко богат, та не сакам да

знам”.

В домашния ми бит се почна пак старата история.. Горе в стаята бе студено, кюмюр и дърва нямах,

а печка никаква. Много пъти си лягах гладна, освен това едничката ми басмена рокличка бе се

продрала, постоянно я кърпех, а тя се озъбваше на нови места. Да искам пари от майка си бе ме

срам, а още повече като знаях, че и тя няма. Затова реших да си продам горната си зимна дреха,

която бе правена в Солун (черна чоха подплатена с елма и ми струваше петстотин гроша). Главната

причина за продаването бе, че дължех на близкия бакалин, от когото взимах кога сирене, кога

кисело мляко или маслини, а понякога и пари, те бяха станали 80 гроша, а той вече не искаше да

ме чака, нито да ми дава на вересия. Така щото по молбата ми Пею Занеш, брат на Туше Занеш,

наметна дрехата ми на рамото си и тръгна из улиците да я продава. Три дена я разхожда той из

улиците и на четвъртия я продаде за 150 гроша, от които 50 гроша дадох нему за трудът, 80 на

бакалина, а мене оста*на+ ха кръгли 20 гроша. (Един ден го срещнах на улицата наметнат с дрехата

ми и като се юрнах по друга улица намерих се право при гробищата, там се изплаках до насита и

по тъмно се върнах в квартирата си, а на другия ден се продаде. И така пак нямаше достатъчно

пари за рокля, а трябваше да ги пестя само за оскъдна храна, т. е. да се храня колкото да живея п

да нося славното име първа българска учителка в красивия Воден.

Към месец март мина през Воден един книгопродавец родом от Ресен по име... и понеже

учениците нямаха учебници, аз взех от него нужното количество. Направихме сметка, която

възлизаше на 450 гроша. Казах му да дойде преди тръгването си да му ги платя. Раздадох

учебниците на ученичките, като им поръчах да кажат на родителите си още на другия ден да ми

донесат стойността. Но минаха се три дни и освен седем бедни ученички никоя друга не донесе

пари за учебниците. Срещам една от майките им н й казвам: „Госпожо, платете учебни*ка+ на

детето си”. А тя отговаря: „Ех, чуму ми е бугарска книга, кога ке я плакям”. Друга ми каза: „Ако

сакаш пари я ке си го пракям у гръчкото схолио”. И така мен ми се виеше главата като си помислях

какво ще отговоря на книгопродавеца. Обаче след няколко дена, ето го, че дойде у дома „Е,

учителко, аз си тръгвам. Плати ми учебниците”. „Моля ви се, почакайте ме още няколко дена, до

где ми дадат от заплатата и ще ви ги изпратя.” „О, каза той, аз не мога да чакам повече.” Откачи от

гвоздея последната ми връхна дреха и часовника и си излезе. Аз не бях получавала нищо от два

месеца насам. Като си поплаках колкото можах, отидох гладна в училището. На другия ден

отидохме с ученичките в местността наричана „Паша чяир”, за да им преподавам урок по

българ*ска+ история, което правех всяка сряда следобед. След свършването на урока разпуснах

децата да си поиграят, а аз се отдалечих малко и вкусвах от таз-оназ трева и плачех. Една от

ученичките ми на име Бериалава Будачева тичешката дойде при мене и ме попита: „Учителко,

защо плачеш? Какви са тия треви, що ги туряш в устата си?” „По-добре не ме питай. Аз опитвам

тревите коя може да се яде. Ето цяла седмица как ходя по общинари и ги моля да ми дадат малко

пари срещу заплатата ми, но никой се не стряска да ми помогне. Днес е втория ден, как не съм яла

нищо. Воденци имат да ми дават повече от сто лири и аз гладувам по цели дни. Солунци

направиха три пъти контракт с майка ми, но нищо не са й платили и тя е в същото положение, така

щото няма от кого да прося.” Горкото момиче ридаеше до мене, но изведнаж изчезна и след

половин час дойде запъхтяно и ми донесе от дома си хляб и сирене.

Ако някога се случваше да ходя по улиците сама, то бивах обсипвана с камъни от гъркоманските

деца. Един ден Лазо Бинчевия син ме удари така силно по главата с камък колкото яйце, че ми се

зави свят, паднах и кръв течеше по лицето ми. Но ме застигнаха някои от ученичките ми, взеха ме

под ръка, приведоха ме до реката измиха ми главата и от един минувач взеха тютюн и ме

превързаха. Това същото момче баща му го изпрати в Солунското гръцко училище да продължава

науката, а то след два-три месеца избягва и отива в София, настанява се в българското училище и

от там писало на баща си така: „Татко, оставете тоя гърцизъм. Вие сте станали маскара на света.

Ние сме чисти българи. Аз се настаних в българското училище и няма да дохождам във Воден,

догде не свърша тука класовете”.

Един ден дойде Лазовица у дома. Аз се в чудо видях като видях тая върла гъркоманка в

квартирата ми. Тя седна, извади писмото от сина си и ми го подаде да й го прочета. След това ме

помоли да ме отведе у тях на гости, където ме чакал кир Лазо. Аз много се подвоумих, но отидох с

нея. Посрещна ме оня ми ти шкембелия Лазо Бинчев със сияющо лице. „Ех, даскала, казва ми той,

много ми е кеиф, оти сино ми е на харно место у София, учи се по бугарски и много върви напред.”

„Да, казвам, то му е собствения език и му е лесно да го учи.” Черпиха ме със сладко вино

(наречено женско). При наздравицата извиках: „Да живее Македония, не я даваме на гръцките

владици”. „И ние не я даваме, на гърците — анатема” извикаха двамата изведнъж. Аз си отидох

изпроводена от двамата покръстени възвърнати български овчици и колко още има, които ще

тънат в мрака на невежеството.

Отидох при Г. Гогов и му разправих за станалото у Бинчеви. Той, горкия, с въздишка каза:

„Учителко, той не е станал чист българин, а галибарди” (боя, която се видоизменява). И

действително, пак си бе таен гъркоманин.

Грешно е ако премълча и не кажа нещо за многозаслужилия и многострадален Гого. Както по-

рано описах той пръв отвори в къщата си българска черква. Той откри пак в къщата си мъжко и

девическо училище. На свои разноски поддържаше учител и учителка. Сегис-тогис ходеше по

селата и агитираше да си отварят български училища. Къщата му приличаше на общи дом за

всички българи. Тук идеха по-първите селяни за да се съветват как да постъпят при отваряне на

български училища. Хаджи Павел Божигробския, когото Екзархията прати във Воден за владика, Г.

Гогов го прие и храни няколко месеца. Прави на селските общини печати, праща писма и

телеграми до читалището и Македонската дружина, за да ги уведомява за хода на народните дела

и всичко това излизаше от кесията му. При избирането на първия български екзарх, него избраха и

пратиха за представител в Цариград. Никой не се погрижи да му изпрати помощ за поддържане. А

какви суми трябва за един представител! Еднаж бях очевидка, когато госпожата му преброи 7000

гроша и му ги изпрати в Цариград. Каквато разноска потрябваше за народни дела все господин

Гого даваше, докато най-после обедня. Бе му оста*на+л един хан, от когото получаваше сума, с

която едвам издържаше домът си. Гъркоманите подбутнаха турците, та изправиха кафене пред

хана и му затвориха лицето.

От друга страна гъркоманите упражняваха разни интриги против тия, които отиваха в Гоговия хан.

От гдето имаше да взима, не можеше да вземе ни пара, защото гъркоманите защищаваха

длъжниците му, а комуто бе длъжен трябваше да му плати незабавно. Пред очите ми и пред г. П.

Мусев продаде някои от скъпоценностите на госпожата си за 190 лири, да плати дългът си

направен по народни дела. Тия пари не достигнаха да изплати дългът си, та писа до

Мак*едонската+ дружина в Цариград да му дадат взаимообразио или под лихва петдесет лири, но

дружината не удовлетвори просбата му. Затова той продаде бахчата и лозето си, а след няколко

месеци заложи останалите брилянти на жена си, които не можа да откупи.

Едничката му дъщеря Пенелопа, като гледаше отчаяните си родители горко плачеше почти всякой

ден. Почна да съхне и вехне и най-после скоротечна туберкулоза свърши дните й тъкмо в разцвета

на живота си. 18-годишно дете — буйно, красиво и жизнерадостно загина като остави родителите

си в крайна горест, бедност и отчаяние. Не съм в състояние да опиша печалната и мрачна картина,

която Гоговий дом представляваше. Един ден, като си разговаряхме за злините, които се написаха

от гърци и турци, отчаяния и убития господин Гого изохка и извика: „О, нещастний българский

народе! Дали някога бог ще простре десницата си и те избави от тия неприятели, които

немилостиво смучат кръвта ти!”

В същото време дойде пощаджията и му донесе писмо от Цариград. То бе от Екзархията, от ръката

на г. Груева. Съдържанието бе следното:

„Гого, що искаш от Екзархията. Ти си, който разваляш общината във Воден. Ти си, който правиш

препятствия и по селата. Изчезни от средата и остави на мира Воденската община да работи за в

ползата си.. .” Като прочете господин Гого писмото извика с болезнен глас: „Ах, обвинен съм, а

нямам пари да отида в Цариград и се оправдая!” Извика госпожата си, прочете й писмото и с

тежка въздишка повторно извика: „Ох, тежко и горко мен и на домашните ми, къде отидоха моите

трудове!”

В такова тревожно положение седна и ми продиктува отговор на Груевото писмо, в което кратко и

ясно изложи своите взглядове като най-после го молеше да се назначи комисия, която да проучи

неговите действия по народното дело. През всичкото време на писването той охкаше и ронеше

сълзи, догдето най-после гръмливо изохка и получи удар. Вдърви му се левия крак и ръка, устата

му оста*на+ха полузатворени, а очите неподвижно разкрити. След два часа се посвести, но езикът

му бе надебелял и едвам можеше да изговаряше някои неразбрани думи. След една седмица

трябваше да направя изпита, който се свърши с голям успех. На другия ден поканих общинарите

да им дам отчет за работата си, като ги помолих да ми изплатят поне половината от заплатата ми,

понеже трябва да си замина. Те ми отговориха, че признават моите трудове, които са

безпримерни и са благодарни за голямо*то+ старание към дечицата им, както и трудовете и

заслугите спрямо общината, училището и черквата им, обаче за сега нямат пари, а ще изпратят

чрез нарочен человек най-много след 2—3 седмици. Изохках и си излязох от общината без да

кажа някому сбогом. Така бяха ми *о+противели техните голи обещания и крайната им нехайност

към училището, че от все сърце и душа се погнусих от постъпката им и реших никога вече да не се

върна в толкоз милия ми Воден.

Отидох у Г. Гогови за сбогом, но като го видях, че бе в същото плачевно положение, не посмях да

му съобщя за говореното между мен и общинарите. Взех си сбогом от господин Гого, който се

просълзи, извика жена си; на която повече с ръце разправи да ми връчи нещо. Той се измъчваше и

искаше да говори. Дойде жена му, но нищо не помагаше, а сълзи се лееха по бузите му. Аз седнах

до леглото му и го помолих да се успокои — догодина, казвам, може би пак ще дойда да

учителствувам тук. Той се опули и *със+ сетни сили каза и то повече с движения: „Ти няма да се

върнеш тука и всичко ще пропадне. Няма да има ни Гого, ни Станислава”. Аз не можах да издържа

тая покъртителна картина, целунах му ръка и изскокнах навън. Там ме чакаше госпожа Гогова.

Прегърнахме се и с горчиви сълзи стояхме дълго време. Най-после тя ридающа ми каза: „Аз сега с

твоето заминаване наново погребвам дъщеря си. Аз те имам като такава. Ти, ако и дете,

подкрепяше и помагаше на Гого в народните дела. С твоето заминаване аз остаям без дъщеря, без

мъж и без никаква морална подкрепа, кръгла сирота в целия свет”. Като се *по+вторио

прегърнахме тя ми подаде една пълна чанта и ми мушна в ръката една лира. Аз не се съгласявах

да я взема, защото знаех положението им, но тя с плач ме молеше да я взема: „Това е, каза, за бог

да прости”. Тая лира ми послужи за да си платя пътните разноски. У дома отворих чантата, в която

госпожа Гогова бе сложила две препирки, 2 чифта чорапи, една нейна здрава рокля н едни обуща.

Това бе благодат за мене, понеже бях се докъсала и ето една гъркиня, ако и не българка, *ме

спасяваше+.

След три седмици от заминаването ми получих писмо от госпожа Гогова, в което ми известяваше

за изгубването на милия си и незаменим съпруг Гого. Между другото ми пишеше тя, че на

смъртния си час с последна сила извикал: „Елена, жаля...” „Какво Гого?” „Жаля учителката

мъченица Славка. Опропастих я” и издъхнал. Госпожа Гогова след тоя удар оста*на+ да живее в

крайна бедност. Понеже едничката й рожба бе умряла преди мъжа й, то неговите роднини

подбутнати от гъркоманите, разграбили всичката й покъщнина и я изпъдили от къщата да се скита

по улиците. Тя заминала за Цариград, където имала далечна сродница — братовчедка, която я

употребила за слугиня. Аз не чух за нея нищо до 1894 год., когато един воденец ми съобщи, че

госпожа Гогова се намира в България, но где и в какво състояние — нищо се не знаеше. Горката

Гогова оста*на+ да живее в мизерно състояние. Мъжът й, който полагаше живота и имота си за

просветата на народа не й остави нищо. Преживе изпродаде всичкото си имущество, за да

поддържа черква и училище! Аз се считах задължена спрямо тая, ако и не българка, но

българолюбива жена. Като телеграфистка замолих колегите си във всичките големи из България

градове да издирят тая нещастница, като им казах името и описах чертите й. След дълго търсене

най-после известиха ми, че се намира нъв Варна, в една бедна стаица, а поминавала се с пране на

работниците в един параход. Аз се ужасих. Как, си помислих, тая жена, която бе внучка на един

патриарх, която бе порасла и о*т+гледана в разкош, облечена в злато и коприна, която бе потънала

в брилянтени накити, оста*на+ла без никакъв подслон и подкрепа за живение. Да пере дрехите на

моряците за едно парче хляб и кой, бе причината за всичко това? Ние българите!

Моментално изпратих на колегата ми пътни, като го замолих да я настани в трена за София. Тя

пристигна и двете с нея бяхме във възторг. Завзех се да й издействувам пенсия. Трябваше да й се

удостовери самоличността. Намерих Д. В. Македонский, който бе жив. Той удостовери, че тя бе

същата. Трябваше да се достави пълномощното, чрез което се изпращаше господин Гого в

Цариград за народен представител при избирането на първи българ*ски+ екзарх. Обаче гръцкия

владика във Воден, щом погребали господин Гого, отишъл при госпожа Гогова уж да я утешава, а

след няколко дена пак я посетил, пожелал да прегледа библиотеката и разни книжа, които

притежаваше покойния. Като е мислила, че сънародника й, а още повече свещено духовно лице е

неин покровител и баща, тя отворила библиотеката, извадила всичките книжа и ги оставила на

разположението му. Той ги премятал едни на една страна, други на друга страна. Например руски

и български на една страна, а германски, гръцки и няколко турски на друга. Покойният

притежаваше много ценни книги, понеже бе свършил в Русия, Виена и Атина. Като дошъл до

писмената част, видял пълномощното, което бе писано по български и турски и залепено върху

червен атлаз, той й казал: „Вземи атлаза, а книгата хвърли в огъня, както и тия боклуци —

български и руски и сам помагал да се нахвърля всичко в печката. След това той задигнал

останалите книги като й връчил една малка помощ от три лири. А книгите били томове от разни

съчинения с много хубава подвързия. След като извършил тая операция светия отец не се вестнал

вече. Значи това пълномощно бе уничтожено от фанариотина, затова ние с Македонский

тръгнахме да събираме подписи, които да удостоверят, че действително тя е госпожата на

народния представител Г. Гогов. Намерихме няколко души като д-р Моллов, Сава Доброплодни,

Д. Цанков, Греков, Стоилов и Бурмов. Тия като се подписаха, направихме заявление до Народното

събрание, което тогава бе открито и след късо време и се отпусна една доживотна помощ от 50

лева месечно. Радостта й бе много голяма, не за това, че ще получава 50 лева, но за честта, която й

направили, през сълзи казваше тя и от признателност ми подари годежния си пръстен —

едничкото богатство, което й бе останало от покойния многозаслужил Г. Гогов. След двумесечно

гостуване у дома тя си замина за Цариград при роднините си.

Сега нека се повърна пак по предмета си за училищата.

Забравих да спомена, че когато майка ми тръгна за Русия да отведе ученичките, българ*ската+

солунска община й даде пълномощно да попроси помощ за направата на една българска черква,

но понеже писмото трябвало да бъде подписано от руския консул, не могло да й помогне. Тогава

секретарят при руский консул — Каракановский й дал едно препоръчително писмо, чрез което

събрала четиридесет лири, които послужиха при построяването на българ*ската+ черква.

Когато отишла в Петербург княгинята Хорусова и Слепец Ширяев, български родолюбци, дали й

едно писмо до общината, в което им писвали да упълномощят майка ми и като се подпише това

пълномощно от руския консул в Солун, с което да я пратят пак в Русия: „Тогава ще те изправя пред

самия император, той ще помогне твърде много. С която помощ ще можете да си направите и

черква и училище” — казала княгинята; подарила двадесет черковни книги с хубава подвързия.

В Москва игуменката от Алексеевский манастир — Антония подарила четири чифта свещенически

одежди и няколко черковни книги. В същия манастир оставила с четирите ученички, където имало

и други шест — изпратени от България. Върнала се обратно и минала през Бесарабия. Там се

намерила с роднините ни свещеници — братя Дельови, които живеят в Киев, Бендер и Паракан.

Като им разказала, че ние учителствуваме в Солун, но общината е много бедна та не може да ни

изплаща, те събрали помежду си четиринадесет лири и й ги дали. Вуйчо ми Яков Дельов, също

свещеник й казал: „Работете в Македония, както сте работили досега и когато имате нужда от

помощ известявайте ни. Ние сме готови винаги да ви помогнем”. На връщане в България минала

през Свищов. Там се запознала с членовете на женското дружество, разказала им, че аз работих

във Воден три години без заплата и те подарили четири лири. От там минала през Варна.

Варненската община подарила сто гроша. Минавайки през Цариград намерила се с господин

Груев, комуто се похвалила, че Свищовското женско дружество ми е подарило 4 лири. Той й ги

поискал, за да ми ги изпрати и да пише в някой вестник благодарство (за по-голяма

тържественост). Тя му ги дала. Дойде си в Солун, минаха се два месеца. Не получих никакви лири.

Тогава почнах да го бомбардирам с писма, което види се му омръзна и чрез М. Боботинов ми

изпраща четирите лири, а Боботинов, хранил някога майка ми, та си прихваща две лири и ми дава

само две. Така се извърши тържественото изпращане на четирите лири.

Както казах и по-напред, че като оставих Боботинов да обучава ученичките отидох във Воден да си

довърша третата учителска година. В разстояние на три месеца Боботинов разпръснал децата,

които отишли по гръцките училища.

Преди моите изпити мама пристигна в Солун и намерила в училището само дванадесет ученички.

Като ги попитала къде са ученичките, той гордо й отговорил: „Аз не съм учителка да ти събирам и

уча ученичките. Аз тук съм изпратен за инспектор, а не учител”. След два месеца господин

Боботинов ми пише:

„Госпожице Станиславке,

Тия дни ще отваряме девическо училище във Вардар ма*ха+ла. Ела веднага да заемеш учителската

си длъжност. Аз ще пиша на Македонската дружина в Цариград да ти плащат 6000 гроша, а на

майка ти четиридесет лири”. Аз му отговорих, че за нас цариградските благодетелни дружества са

мъртви, а ние с майка ми сме се нагърбили да работим честно за народа, така щото до гдето не

свърша третата си учителска година не се мръдвам оттук. Истина е, че ми е довило да работя

безплатно. Деня учителствувам, а нощя работя за прехраната си. Мама ми изпрати една малка

сума, но аз платих тия дългове, гдето най-много ми изискваха. Ако желаете да дойда в Солун за

учителка, пишете в Екзархията да ми изпратят малко помощ.

Той ми отговаря: „Щом не си съгласна да дойдеш сега, няма вече да видите пари. Даже ако има

желающи да ви помогнат, аз ще развалям”.

Аз презрях всичко и постоянствувах докрай. Свърших изпитите и заминах за Солун.

След един месец (тогавашната учителска ваканция бе толкова) отворих училище във Вардар

махала. От Екзархията почнаха да изпращат по една лира месечно, която давах за наем на къщата

(всъщност училище).

Сега вече сме двама с майка си. Работим почти всяка вечер до 6—7 часа (по турски) нощя. Остават

ни за сън 3—4 часа. Един ден извикаха мама в руското консулство, където пристигнал сандък с

одежди и книги — подарък от Русия. Ние известихме това на общината и поканихме да отидат и ги

приберат, обаче никой не се заинтересува да отиде, понеже трябваше да се плати 25 гр. разноски,

отделно за хамалин. Втори път дойде гавазина и каза, че тия неща трябва да се приберат. Тогава

мама отива като плаща всичко — и на хамалина и ги отнисат в къщата на дядо Ичо. Тогава дойде

един от настоятелите — Насте, придружен от слугата си и един чувал. Напъхал чувала с книгите —

те били всичките хубаво подвързани, между които имало едно Евангелие украсено със злато;

всичко това изпратил у дома си. Мама му поискала разписка за получаването им, но той й

отговори, че тя няма право да му търси сметка. И на тия книги изчезна следата. Останалите книги

бяха разни учебници по руски, мама ги даде на г. Д. Манчев да ги преведе на български.

Мина се дълго време и общинарите ни дума не споменаваха за купуване места за черква и

училище с тия лири, които мама донесе от Русия. При всяко наше подканване отговаряха, че не му

било времето, че работите им са много забъркани и пр.

След няколко седмици мама отиде при г. Карадалията като го замолила да отиде при общинарите

и заедно с Боботинов да ги замолят да купят за черква и училище къщата Максимова която се

продавала. А той отговорил, че е беден човек, та не може да си оставя работата и ходи по народни

работи. Мама му връчва една лира и той забира Боботинов (като му казал, че голяма слава ще

получат ако извършат това дело), последният поласкан тръгва. Отива при отца Аверкия, който им

подарил петдесет лири и от еснафите събират тридесет и ония четиридесет, донесени от Русия

стават 120 лири и още на другия ден купиха къщата, която послужи за черква. Повикаха поп Петър

от с. Зарово, който дотогава беше гръцки поп в Серес и брат му поп Иван от Негован. С одеждите

донесени от Русия свещенодействуваха, а поп Петър със сладкия глас и красноречието си

въодушевяваше народа. Църквата винаги биваше добре посетена. Много от старците и бабите

възхитени от черковното пение придружаваха певците с разни тананикания. Простодушните

сиромаси съвършено бяха зарязали гръцките черкви, но почтените и умеющи да пазят интересите

си първенци отиваха заедно с госпожите си ту в българската, ту в гръцката черква.

Гърците са лукави, но и нашите тайни гъркомани не падат по долу. Тъй напр. Насте сполучи да

стане епитроп на новобългарската черква. Той не представяше никому сметка. Няколко пъти

народа му намери кривите работи и когато му поискваха отчет той отваряше уста като чувала, с

който задигна хубавите книги и златното Евангелие и казваше, че черквата имала много борч. „Аз

съм дал, казва, няколко хиляди гроша мои пари, затова трябва да продам черквата, да заплатя

борча й и да си взема моите пари.” Чудно бе, че толкова народ всякой празник посещаваше

черквата и толкова много приход даваше, а да има борч. Че бяха тайни гъркомани, това показват

делата им. Настевия брат се венча в гръцка черква. Роди се на Паунчев дете, кръстиха го в гръцка

черква. А родолюбеца Г. Динков взе жена гъркиня и отиде та се венча в Прилеп. Ст. Салганджиев

се венча в Кукуш. Ето хора за похвала, хора, които живеят за гордост на българщината. Но тия,

които са честни и съвестни, тия които защищават народността си като рискуват живот и имот,

биват презряни от цялото общество и стоят ниско пред общественото мнение. В този свят, струва

ми се, че повечето хора ходят) с маски, на които дават такива форми, които биха способствували

за частния им интерес. А малцина са ония, които откровено работят за народа си. Такива биват

винаги гонени, преследвани и лишени от насъщний хляб, та че някога и самите им сродници

въстават против тях.

Един такъв примерен человек бе поп Гьоше родом от Ресен. Като състоятелен бе поставен за

коджабашия в селото си. За да отвори българска черква в Ресен запопва се. Той беше краен

фанатик спрямо народността си. Преди да се запопи намери му се дете, което стоя един месец

некръстено (рядкост в него време). После го отнесе в Битоля да го кръсти. Жена си отведе в едно

село да си вземе молитва от български свещеник. Поп Гьоше се отличаваше от другите

свещеници. За народни работи остави частните си. Открито работеше и помагаше за всичко

българско, догдето най-после съвършено обедня. В Ресен не можеше вече да живее — гърците и

турците го притесняваха. Той избяга сам в София, като остави горката попадия с дребни деца да се

изтезава в Ресен. Щом пристигнал в София, отишъл при върховния глава дядо Мелетия с молба да

му даде някоя енория или селце, за да доведе и изхрани домочадието си. Обаче дядо Мелетий го

изпъжда, понеже без позволението му отслужил в едно село. За такива страдалци трябваше ли да

им се увеличават мъките? Трябва ли да си играем със съдбата им? Още повече за такъв, който се

*е+ опропастил по народни дела.

Друго: от много трудове и тичане по народни работи У. Яковов бе о*т+слабнал. Той заболя и се

усещаше, че скоро ще свърши. Помолил брата си Наума да повика поп Петра да го пречисти и му

почете. Поп Петър отказал, понеже имал да посреща на пристанището някой си български

владика, идещ от Цариград. Наум втори и трети път молил поп Петра, обаче той категорически му

отказал. Бедний умирающ пребледнял, със сетни сили търси свещеник, чака да чуе пение

българско, за което през целия си живот се бори. Там бях, когато при издъхване със сетна сила

извика: „Ох, брате, крайно съм огорчен. Ще бъда и в гроба нажален, защо не чух още веднаж да

ми чете българския свещеник. Защо прахосах всичко, защо се трудих толкоз години, а сега да няма

кой да ме пречести? Прощавайте всички, с бог” и издъхна.

Д. Паунчев щом се известил за смъртта на У. Яковов забрал гръцки свещеници и го погребват. И

така человекът, който най-много от всички се стараеше за независимо българско духовенство и за

българска черква биде погребан с гръцки свещеници.

Времето минаваше, училището напредваше, а ние с майка ми пак гладувахме, пак от никъде

никаква помощ, пак нощни работи за хляб. Бяхме ушили с майка си една възглавница с папагал,

изработен фъкано. Отнесе го в един магазин. Един купувач — грък богаташ почнал да говори с

мама така: „Вие сте учителки карадамшки (черногорки) каквито трябва за българското училище,

но видя ли вашите българи как ви смазаха?” „Тия, които ни смазват не са българи, а чужда кръв.”

„А къде ви са българите?” „Чакай, господине, много не бързай, ще ти докажа. В 1868 год. един

френски вестник пишеше така: Доскоро не се чуваше името българин, а сега от къде се взе тоя

исполин?! Ние българите бяхме притиснати от гърците, та затова твърде не ни се чуеше гласа, но

от сега нататък ще видите нашите българи! Туркините и вашите гъркини за охолност и спокойствие

тровят в утробата рожбите си, а българките раждат по 10—12 деца и всичките здрави юначаги. Та

затова вие намалявате и остаяте назад, а ние се увеличаваме и вървим напред.”

Той като няма що да отговори, изръмжа, хвърли ми една лира. В това време дойде за покупки

една гръцка учителка, свършила в Атина. Купувачът я запита: „Можете ли да изработите подобна

вещ?” „Не, отговорила тя, това е фабрична работа.” „Ух, казал той, това е с ръце везано. Видиш ли

какво излиза от ръцете на тия паливургари?” При това той хвърлил още една лира на мама и тя си

дойде много доволна.

По едно време дойде учителя Г. Динков за да се споразумеят с М. Боботинов да му се изпраща

заплатата в Загоричани (Костурско), където учителствуваше, а плащаше му Македонската дружина

от Цариград. Но не можаха да се споразумеят, понеже Боботинов му искал взятка.

Г. Динков ни посъветва да подновим женското дружество, като му променим името и написа на

един картон „Солунско женско дружество „Българска зора”. След което направи печат, състави

устав и се подписаха същите и нови членки, които редовно посещаваха заседанията.

В това време почна да се мълви помежду гърците, че българите имали славен поп, който

приличал на владика и привличал народа. И ето, че някои от общинарите почнаха да клеветят поп

Петра, па даже и писмено се отнесоха до Екзархията. Тия кроежи бяха пак от тайните гъркомани.

Населението обаче се научи и протестира пред Екзархията и след дълги преписки поп Петър пак

остана да свещенодействува в Солун.

Един ден дойде Д. Паунчев и каза че Екзархията търсела някакви старини като стари книги и

монети. Аз без да се сетя, че преди десетина дена бях показвала пред госпожата му, която бе у

дома на гости, богатството си — разни монети изнамерени във Воденските лозя и градини, давам

му ги, за да ги изпрати на Екзархията и народния Паунчев ги злоупотреби както и много други

неща.

Напразни молби на Станислава до Македонската дружина в Цариград за помощ — Неделя

Петкова посещава селата в Солунско за да събира помощи и ученички за солунското девическо

училище — В Стояково, Драгомирци, Гуменджа, Либаво, Баялци, Пелорик — Гръцката

подигравка с дядо Атанас от Пелорик — Енидже Вардар. Потулени български икони в с.

Ведрица. Село Почеп — Някогашна българска печатница на Неофит Дебрянец в Солун и

изгарянето й от гърците през 1848 г. — Кукуш, с. Хърсово, Дойран. В с. Дамиян при дядо Митре.

Гръцки интриги в с. Киречкьой — Славейков в Солун — Гърците искат затваряне на училището и

спират "агитацията" на Н. Петкова по селата — Гъркомански подлости във Воден

След няколко седмици направихме изпитите, които бяха посетени от много публика. Някои от

присъствующите господа *и+ госпожи подариха на ученичките разни учебници и парична помощ за

насърчение. За тия изпити бе обнародвано във в. „Право”. Дописникът похваляше ученичките, че

отговорили много хубаво, а никой се не интересуваше да знае кои са учителките, кой ги поддържа

и в каква неволя прекарват живота си. След тия изпити ние се надявахме, че нашите братя в

Цариград ще оценят трудовете ни и ще ни помогнат, обаче оста*на+хме само с надеждите си.

След дълги очаквания аз писах на Мак*едонската+ дружина да ни изпратят малко помощ и ето

какво ми отговориха:

„Почитаема г-це учителко,

в Солун,

Вашето почтено писмо с дата от 4-того приехме и бързаме да ви отговорим. И без да ни

разказвате нещо за вас и вашето положение, ний бяхме твърде извест*е+ни от наши*я+ събрат г. С.

Бобчев, който беше преди време посетил Воден в обхождането си в Македония. Ний сме твърде

добре извест*е+ни за жертвите, които сте правили по заглъхналите места на Македония от 5—6

години насам и тъй сме похвалявали подвизите на младата ви възраст. И този път при приемането

на вашето писмо, в което вие изказвате желание да служите народу си пак в Македония и този път

казваме: ние се чюдим на самоотвержеността ви и ви ръкоплещим; в същото време нам е твърде

жално като се виждаме принудени, поне за сега, да не приемем напълно вашето хубаво и

похвално предложение, т. е. да плащаме цялата ви годишна заплата. Истина, че и нашата дружина

е готова да служи на Македония по съразмерност *със+ средствата *с+ които разполага. А в

последно време нашите действия се разпръснаха на повече места в Македония. Ние трябваше да

хванем икономия в разполагането на средствата си, а за вас прочие сме готови да направим, щото

требува, а именно като ви спомогнем материално една част, разбира се, когато се настаните

някъде и уредите, както надлежно нещо, което ний вярваме, че сте най-способни да извършите.

Колкото за книги ний сме готови да ви пратим колкото трябват и каквито трябват, стига само да ни

се извести у време. Толкоз можем да ви кажем за това.

А има и друго; като съвестна учителка вие трябва да се потрудите за да се учат нашите по

Македония да плащат по малко, макар за учителка, защото те инак не ще узнаят цената на

учението.

С поздравленията си остаяме ваши доброжелатели.

За Българското читалище определена комисия:

21 септемврий 1873 С. С. Бобчев

Цариград Л. Моравенов

Ив. Говедаров"

Тъй, уважаеми читатели, вие виждате, че писмото което нашите патриоти ми изпращат е пълно с

похвали и „аферим” и при това ни съветват да учим македонците на четмо и на плащане, защото

инак не ще узнаят цената на учението! „Като съвестна учителка вие трябва да се потрудите за да

се учат нашите по Македония да плащат”. Значи, че ако учителката учи македонците да си плащат

като умира от глад то тя непременно трябва да е съвестна. Много е лесно человек да съветва

другите как да работят, но да им помага май не е лесна работа.

И така нашата работа пак си тръгна по старому, т. е. да учим македонците да ни плащат, а ние да

работим безплатно. Дните си минаваха, къщата която бе училище стана черква. Сега трябваше да

се обмисли и услови къща за училище, обаче нито един не се вестяваше. Майка ми ходеше от

единия при друг настоятел да ги подканя, но те все отлагаха. Един ден дойде у дома господин

Атанас Кутовалия, бивш нар*оден+ представител, а понастоящем училищен настоятел. Покани ме

за учителка в Кукуш, но населението от Вардарската махла не ме пусна. Аз се колебаех, понеже

времето минаваше, трябваше вече да се събират децата, затова за последен път казахме на

настоятелите или да намерят къща за училище, или да замина за Кукуш. Тогава те намериха къща

и я пазариха за двадесет лири годишен наем, като притури един от настоятелите: „Хелбетте ще ни

помогнат от Цариград баре за кирията на къщата”. А за учителка и дума не се продума, че трябва

да й се плаща!

Най-после едва октомврий отворих училището. Започнах записването, но за жалост ученичките ми

бяха отишли по гръцките училища. Почнаха да се възвръщат и в една седмица станаха двадесет и

девет, а всякой ден прииждаха. Сега трябваше да се обмислят средства за поддържане учителка и

училището и ето един ден по съвета на поп Петър трябваше да се пуснем по просия. За такива се

определиха майка ми и учителя Хр. Захариев, но той отказа да отива, а мама да тръгне от страна

на женското дружество „Българска зора”. Тръгна по селата и вече кой каквото подари. Направи се

пълномощното — ето препис:

Благоговейни свещеници,

почтени първенци и пр.

българи в Солунската област,

Приносящата на настоящето ни госпожа Неделя Петкова — учителка, която ви е посетила да

събере от вас някоя помощ за поддържане на девическото тук училище, което другояче не би

съществувало. Приемете я в селото си и помогнете кой с какво може за реченото училище. А

всевишний Бог ще ви награди стократно за това.

Ваши приятели, членове на женското д*ружест+во:

баба Султана Ичова поп Петър Димитров

Ангелина Георгиева учител Хр. Захариев

Гена Петрова учителка Ст. Балканова

Мария Андонова Андрея Илиев

Стояна Йосифова поп И. Попгеоргиев

Катерина Архимандритова поп И. Панчов

баба Гуга Бандулица Георги Костадинов

Катерина Димитрова Христо Стоянов

София Паскова Стефания Г. Динкова

Фани Костадинова Неделя П. Караиванова

Женско Солунско дружество „Българска зора” 1873

ноември 20-ий

Аз вече оста*на+х да учителствувам, а майка ми да проси из селата, за да се поддържа девическото

училище. Затова оттук почвам да описвам нейните одисеи, както ми пише редовно тя:

„Мила дъще,

С пълномощното най-първо отидох в село Стояково. Стояковци ме приеха много добре. Като им

разказах за целта, с която съм тръгнала твърде се зарадваха — не намираха място где да ме турят.

Събраха се и записаха госпожите си като членки на дружеството в тетрадката, която носех за

имената и пожертвованията им. Повериха ми и две момичета за в училището (които аз храних

цялата учебна година). От това село събрах сто петдесет и три гроша. Дадоха ми и едно писмо със

следующето съдържание:

„Почитаеми госпожи членки на родолюбивото женско дружество „Българска зора” в Солун, С

благодарение приехме преждебившата ви учителка г-жа Неделя Петкова и много зарадвани

останахме с нейното посещение. Като узнахме целта на нейното дохождане тука, твърде много се

възрадвахме, че сме били честити да видим в околността ни женска дружина за да просвещава

женский пол, от който се очакват много добрини за народа ни.

Събрахме помощ петдесет и три гроша и ги превручихме на упълномощената от вас госпожа Н.

Петкова да ги превручи на вас. Отец поп Стоян от голямото си желание към просветата провежда

драгата си дъщеря да се приготви за учителка, тъй също и господин Милко Стойков праща

момичето си.

Поздравляваме ви,

членове на българ *ската+ община в с. Стояково 1873 ноемвр*и+ 29

с. Стояково

Георги Костадинов

Илю Наков

Косто Ичов

Нако Занов

Григор Костантинов”

От Стояково отидох в с. Драгомирци, турски чифлик. Това село има живописно местоположение.

Високи сенчести дървета, кладенци със сладка вода и близо до селото има езеро с много хубава

риба. Вечерта бях на гости у учителя Димитър (който отпосле стана поп и заедно с поп Петър

ходиха в Русия да се учат с надежда, че Екзархията ще им помага, а понеже Екзархията не им

помогна, поп Димитър се върнал от Русия съвършено отчаян. На пътя за в селото му го срещнали

турци и започнали да го бият, като при всеки удар му казвали: „Като ходи при московецо що ти

каза? Кажи де?” и го били толкова, до гдето почнал да повръща кръв и бере душа). Учителят се

потруди и записа единадесет жени в тетрадката, от които събра сто гроша. При това убеди някои

от г*оспо+жите, та си пратиха момичетата в Солунското девическо училище.

В Гуменджа се записаха четиридесет спомоществователки, от които се събраха четиристотин

петдесет и пет гроша, придружени с едно писмо до дружеството.

От Гуменджа отидох в с. Либаво. На други ден беше празник. Подир бож*ията+ литургия селяните

се наредиха в двора. Като им казах няколко думи за науката, разкрих им целта на дохождането

ми. Добродушните хорица толкова се насърчиха, щото веднага пристъпиха към дело. От

множеството обади се един селянин с думите: „Тая учителка и дъщеря й, когато правеха изпит аз

бях в Солун. Много ми се хареса, а училището е бедно. Ние от селата трябва да помогнем нарочно

и да си пратим някое от децата си. Ето оная самовила да си прати момичето, догдето не го е

грабнал оня дявол!” „Кое е това момиче?” — попитах аз. „Холан имаше в селото едно много

хубаво момиче, а майка му е вдовица. Заобикаля го един турчин. Много пъти говорим на майка

му да го препрати някъде, но тя все мънка. Сега е времето да се избави от ръцете на зверо”. Силно

желаех да се видя с майката на момичето, но не ми се удаде случай. Селяните записаха

петнадесет кила жито, като ми поръчаха да ида по харман и ги взема. Дадоха и 50 гроша, като

прибавиха, че ще доведат десет момичета, които сами ще си поддържат.

От с. Баялци ми дадоха 60 гроша придружени със следното писмо:

„Почитаеми г*оспо+да и г*оспо+жи от Солун*ската+ дружина,

С радост приехме г-жа Неделя Петкова, която сте изпратили към нас за училищна помощ. Даваме

ви според нашата слабост шестдесет гроша от все сърце. Приемете ги както прие Исус Христос

двете лепти на бедната вдовица и не забравяйте вашите погинали братя и сестри.

В пълна надежда като светне зората в Солун — главното място, ще дойде и до нас.

с. Баялци, Ваши братя:

февр*уари+ 1874 год. поп Стойко

поп Костадино учител Христо

Тана Сосе Костадинов и

Миха Костадин Петров”

В селото Пелорик намерих попа от Стояково. Разговорихме се за някои много любопитни неща.

В това село имало една черква развалена още от превзимането на тия места от турците. Селяните

искали да я подновят, но понеже били бедни не се наимали. Един селянин богат, бездетен по име

Атанас, наел се да я поправи на свое иждивение. Той бил на седемдесет години. След като

поправил черквата от набожност останал в нея за кандилар и си живеел като в своя собственост.

Направил градина, посадил разни плодородни дървета и прихода от тях внасял в черковната каса.

Еднаж като копаел градината хлътнал до мишниците в една дупка. Старика доста се мъчил да

излезе, но неможал. Той почнал да вика за помощ и дошла бабичката му, па едва го измъкнала.

На другия ден дошли на прохлътналото място и любопитни почнали да копаят тая дупка. След

малко копане показал се един стълб. Слязъл по стълба и намерил едно кладенче заградено с

хоросан, около което имало много статуи и разни старини. Дядото разбрал, че от тия неща ще

излезе нещо, та ги скрил. След време това се разчуло и един ден дошли ениджевардарските

чорбаджии, та поискали нещата от стареца, но той не им ги дал, като казал, че ще ги предаде на

руския консул, за да му даде славянски книги и одежди за черквата. Но чорбаджиите-гъркомани

скроили работата другояче. Веднага обаждат на гръцкия консул за намерените от дядо Атанаса

старини. Хитрия грък не губил време. На часа изпраща един от чорбаджиите да каже, че ще дойде

руския консул, та да му направи няколко метания и да му целуне ръката, тъй се посрещало консул.

Простодушний дядо Атанас направил според казаното и предал всичко на консулата, който

подсмивайки се попитал дядо Атанаса какъв бакшиш иска за тия работи. „Искам, рекъл дядото,

славянски книги и одежди за черквата ни”. Консулата след като прибрал всичко, заминал си и

след няколко недели изпратил 3—4 гръцки черковни кннги. Горкия дядо разбрал, че бил грозно

подигран, разболял се и наскоро умрял като все плакал за сторената грешка.

Колко такива старини, от които може да се изчерпи материал за нашата история киснат в гръцки

ръце!

От с. Пелорик записаха петнадесет кила жито и ще изпратят четири момичета за училището ни.

След няколко дена се научихме, че Воденския владика ударил две плесници на стояковския

свещеник за гдето убеждавал селяните да помагат на българ*ското+ девическо училище в Солун.

В Енидже Вардар (продължава майка ми) не ми се отиваше, защото знаех, че тамошните

гъркомани са по-лоши и от турците. Те имат двама учители и две учителки — гръцки. А в града не

се чува дума гръцка. Отидох при униятския свещеник и му казах с каква цел съм дошла. Той се

постара и записа 8 членки, които подариха седемдесет и три гроша. С помощта на свещеника

убедихме едно момиче по име Мария Капитанчева, което се учило във френското училище в

Солун и да го доведа в нашето училище. (Баща му бе беден и поп Епифаний се обеща да плаща

една лира на месец за прехрана, обаче нищо не изпрати, та тя, както и другите петнадесет

оста*на+ха връз нашия слаб гръб.)

През селото Ведрица бях минавала някога, когато нямаше ни черква, ни училище. Сега селяните

имаха и черква, и училище. Над последното имаше надпис по гръцки „Училище на водейский

владика”. Забележих на черковния епитроп, че според тоя надпис някой ден ще останете без

училище. И за мое очудване и удоволствие на другия ден надписа бе се пръждосал от училището.

Заедно с учителят влязох да прегледам черквата им. Всичките икони бяха с гръцки надписи, а в

женското отделение, където бе тъмно много, взех си свещица за да разгледам по-внимателно. В

един кът пълен с паяжина бяха натрупани много икони все с български надписи, между които

имаше една подарена преди 733 години от някой си Тишо и жена му Елена. От там отидохме в

гробищата, където видях надгробни камъни надписани по български. На другия ден селяните

събраха петдесет и пет гроша и обещаха по харман да дадат жито.

През Воден заминах за селото Почеп, турски чифлик. Попитах попа за образуването на тия

чифлици, гдето работят толкова фамилии за в полза на беговете. Попът ми разправи следующето:

Преди стотици години турците върлували и правили големи злини на българите, които почнали

един по един да се изселват кой на къде види. В това време владеял в Янина Али паша, който за

да спечели повече народ към себе си, разпръснал агенти да записват, който пожелае да бъде под

владението му и под покровителството му да живее охолен живот и така ще ви пази от турците, че

не ще даде да мине турчин през селото ви. Тогава селяните се предали Али пашу и няколко

години живели по-спокойно. Обаче като се въ*з+царил Султан Махмуд, убил Али паша,

присъединил владенията му към царщината си и нашите оста*на+ли плячка на беговете и до днес.

С попът излязохме да прегледаме местоположението на селото, което е твърде хубаво. Отидохме

на едно широко равнище, което беше пълно с развалини — остатъци от кале, което и днес се

нарича „Маргарит”. На това място бил двореца на някоя си царска дъщеря, която имала и

„тарапана” (производство резане на монети). Всякога населението намира монети при

разработване земята. Взех няколко от тия монети... едно с една антична книга от някогашната

Солунска българска печатница (тия неща ги е подарила на българский музей в София). Тази

печатница съществувала в 1846 год. под управлението на някой си Неофит Дебрянец, който е бил

учител на известния родолюбец Велю Негре от Галичник. Но в 1848 год. дошъл един калугер от

Крит и рекъл на гръцките общинари: „Защо държите тая змия тука?” И на другия ден гърците

запалили и изгорили до основите простата печатница на Неофита.

В Кукуш поседях повечко, защото ми бе драго да гледам уредбата на училището им. Тук не

трябваше да убеждавам населението да помогне на училището ни. Щом узнаха целта на

дохождането ми, веднага събраха 459 1/2 гроша и ми ги връчиха, заедно със следното писмо:

Достопочтени г*оспо+жи на друж*еството+ „Зора”' в Солун,

Вашата почтена пълномощна г-жа Неделя, заедно с пълномощното ваше честно писано приехме и

останахме твърде благодарни.

Според призванието ви към вашите сънародки за поддържането на едно заведение в

средоточний град Солун да подадем помощната си десница. Според силите си поднасяме ви едно

количество от 459 1/2 гроша, (четиристотин и петдесет и девет и половина гроша), като молим да

ги приемете с благодарение и ако благоприятен случай се отвори втори път да се завърне г-жа

Неделя ще ви помогнеме с още по-голямо количество. Като се уверяваме на вашите благородни

чувства, че ще се благодарите на това малко количество, поднасяме поздравленията си и сме

ваши сънародни.

Кукуш Кукушанки

1874, април 19 Българ*ска+ община в Кукуш

В село Хърсово се намерих с познатий ми Стойко, който бе учител в същото село и на когото бях

подарила няколко български читанки. Сиромаха горко ми се оплака: „Аз сега се кая за гдето съм

изгубил толкова време да уча гръцки и нищо не зная. Сега приличам на закъснял пътник. Слънце

изгряло, дружина заминала рано, а той тича да я стигне. Сега по цели часове чета и не мога да се

наситя”.

Учителят Стойко се потруди та събра сто гроша от селяните за училището ни.

От с. Хърсово отидох в Дойран. Намерих се с поп Георги, който ми бе познат в Солун. Прие ме в

къщата си с голяма радост. Поп Георги е един от ония родолюбци, които работиха и похарчиха

всичкото си богатство при възраждането на Македония. В лицето ми видя човекът, на когото

откри сърдечните си болки. „Всичко похарчих, а нямам мира и спокойствие. Измъчват ме

гъркоманите и пр.” И аз му се оплаках: „Отче, и аз съм в същото положение, а може би още по-

лошо. Оставила съм родното си място, пръснала съм децата си по разни градове, някои от тях

гладуват и не мога нито да ги видя, ни разбера по цели години. Имам две момичета за одомяване,

а не съм им направила по една дрешка на гърба. А най-нещастната е дъщеря ми Станислава, която

се лиши от цялото си бъдеще (да следва в Русия по медицината) само и само да поддържа

българизма в Македония”.

Тук се събраха 972 1/2 гроша, от които дадоха само 50 гр., а останалите да прибера във време на

кожурци. И ще ти предадат две момичета, които щели да си ги издържат.

На връщането си за в Солун минах през селото Дамиян (половин час от Пелорик). Заведоха ме на

гости у дядо Митре. Послаха рогожа на двора, седнаха дядо и баба, поканиха и мен да седна. Тук

видях няколко млади да шетат и орляк деца да играят из двора. Една млада хубавица донесе

шишенце с ракия, наля и подаде на дядото, като спазваше при това най-голяма учтивост. Наля на

бабата и мен, аз пийнах малко. „Че защо не пиеш повече? Тя е наш максул” — рече дядо Митре.

„Вие пийте с бабата повече, че сте работни хора”. „Ех, ние не работиме. Мене работят шест сина, а

на бабата шест стахи и всичките са при мене”. „Дядо, как се разправяте тъй? По нас твърде рядко

можеш видя две снахи в една къща да се спогаждат”. „Ето как: аз държа кесията и заповядвам на

синовете си, бабата държи ключовете и заповядва на снахите. Когато *ме+ няма мене заповядва

най-големия син, когато няма бабата заповядва най-голямата снаха. Наред работят н за всяко

нещо си имаме по един закон”. „Ами как можаха синовете ви да намерят такива добри булки,

всички да ви слушат?” „Никой от синовете мн не си е избирал жена, а ние с бабата ги избирахме и

ги зимахме”. „Чудна работа. А как можахте да ги изберете коя от коя по хубава?” „Бабата ми беше

хубавица, а аз гледах да взема хубави снахи да ми се не сърдят синовете. Хубави снахи — хубави

внучета. Гледай ги — като цветна градина!”

След тоя разговор снахите сложиха за вечеря. След което говорихме за училищни работи. Попитах

го: „Дядо, защо не сте си направили черква, ами ходите чак в Пелорик?” „Защото още не е излязъл

ферманът от Цариград. Сума пари сме потрошили за тоя ферман, а ениджеските чорбаджии

казват, че няма да излезе догдето не го изискаме чрез Патриаршията. Затова много ни е мъчно.

Ако имахме черква, щяхме да имаме и помощ за училището. Ето аз съм направил училище, довел

съм учител, посъбраха се деца и ще почнем да караме работата”.

„Ето, дядо, и аз съм дошла да ви се помоля да помогнете с колкото можете за Солунското

девическо училище на Вардарската порта, което е отворено повече за селските деца”. „Ще

помогнеме до колкото можиме”. На утрото повика учителят да прочете пълномощното. „Седи сега

тука, а ние с учителят ще походим из селото да посъберем някоя помощ”.

На вечерта донесоха кондиката, на която имаше записани сто гроша и девет кила жито. „На ти тия

сто гроша, а за житото ще дойдеш по харман”. На другия ден, когато тръгнах за Солун,

патриотичният человек ме изпрати вън от селото, като ми спусна в ръката четиридесет гроша: „На,

каза, да си платиш кирията”.

И така майка ми пристигна от просията жива и здрава в Солун. В това време дойде охридский

владика Натанаил, зарадвахме се като чухме, че ще бъдем честити да видим български владика.

Заранта му отидохме на гости, където заварихме гъркоманина Д. Паунчев, който по всяка

вероятност бе дошъл за да чуе някоя новина, която да съобщи на гръцкия владика. Така и излезе.

Дядо Натанаил помоли мама да отиде в близкото село Киречкьой и да забере няколко момичета

за училището. След два дни тя се приготви да тръгне за поменатото село, но един от общинарите

дойде и извести, че гръцките паликарета щели да я причакат и бият по пътя. Тогава тя взе със себе

си една жена и през лозята отидоха в Киречкьой. Отишла в къщата на коджабашията (кмета)

Костантин. Там се събрали и някои от първенците. След дълги разговори тя им попросила помощ

за училището и да й поверят няколко ученички, които да се учат в българското училище. Обаче в

това време дохожда едно писмо от гръцкия владика (сигурно предизвестен), с което заповядва на

киречкьойлийци да не се съединяват със Солунската община и да не си пращат децата в

българското училище, защото в противен случай щял да ги заточи. След което те се уплашили и

разотишли.

Тъкмо в края на учебната година дойде в Солун дядо Славейков. Прегледа училището, изпита

ученичките, много се зарадва и ни похвали за усърдието, което полагаме. Зачуди се като му

казахме, че имаме четиринадесет ученички, събрани от разни села, които живеят и се хранят при

нас, а повечето от бащите им не са платили за храната. Той очудено извади си часовника, подаде

ми го и каза: „Дерзайте и не се отчайвайте! Аз ще отида в Цариград и ще настоя пред

Македонската дружина да вземе по-сериозни мерки за поддържане на училището и подобрение

на заплатата ви при толкова големи трудове и жертви”.

Но след време се научихме, че Славейкова изключили от дружината и нашия въпрос оста*на+ все

същия.

Края на годината наближаваше, а наема на къщата още не бе платен. Един ден дойде

домовладиката и ни заяви или да платим наема, или веднага да си излезем от къщата му. Отидох

при общинарите и ги молих да платят на човека. Те едвам се съгласиха и взеха със запис пари.

Платиха, но записа оста*на+ неиздвижен. Само господин Евров, книжар даде 198 1/2 гроша, а

другите изплатих аз, понеже общинарите се отказаха категорично. Тия техни неустойки и

препятствия, ме обезсърчиха и реших да не учителствувам вече из Македония. На другия ден

дойде Димитър бакалина и, каза: „Знаете ли, че гърците се канят да затворят училището ни, па

даже и на вас да напакостят и на подписващите пълномощното. Стреснали са се от ходенето ви по

селата с агитационна цел”. Ние не вярвахме на това, но ето, че дойде учителя Захариев, поиска ми

пълномощното уж да види колко са подписите, наплюнчи пръста си и изтри своя и поп Петровия

подпис, като прибави: „Така ми е заповядано”. Разбрахме, че нови гонения и препятствия почват и

ето на другия ден дохожда поп Петър и казва: „Писмено ми е заповядано от Екзархията да не ходи

вече майка ви по селата, защото в противен случай ще я заточат в Азия”. Това известие като гръм

падна върху ни. С тая просия се гонеха две цели — поддържане на училището, нас двете и 14

момичета-пансионерки, на които само петима от бащите пращаха месечно по една лира. А

главното бе агитацията за разпространение на българизма.

„Ей, поп Петре, трябва ли дядо Антим да ни заточва в Азия, когато ние доброволно сме се

заточили между хора по-лоши от азиатците. Той не знае ли, че ние се измъчваме в най-

отдалечените кътове из Македония ето вече 12 години. Той не знае какво е деня да се разправяш

със стотина деца, а вън с толкова неприятели и нощя вместо почивка да вземаш да шиеш или

плетеш, за да изкараш дневната си храна. А така ли правят нашите противници — гърците. Техният

Силогос плаща редовно на учителите си. Училищата им са снабдени с всички уреди, на вред

улеснения, опътвания и защита. Екзархията и Македонската дружина колко пъти пратиха някой от

членовете си да прегледа и запита какво се върши в затънтените места из Македония? Какво

понятие имат те за нас страдалците? Ако такива родолюбци съществуват навред из България —

такива като главатарите в Екзархията и Македонската дружина, тогава по-добре да не съществува

името българин. Ето какви причини карат мнозина от нашите еднокръвни братя да стават

изменници — гъркомани. Те виждат нашия упадък, нашата незаинтересованост и нашето

нехайство. Ние се сме хора за похвала. Ние знаем да защищаваме чайстний си интерес, да

интригуваме, да продаваме съвестта си, да си подиграваме с разумът, защото нямаме нищо общо

с него и да унижаваме високото и достойно звание человек. Ето толкова дълг имаме, а пари за

посрещането му никакви. Писах няколко пъти на воденци да ми изплатят поне четвърт от

заплатата ми. Те не отговарят. Писахме на учителя Стефанов да прати (според обещанието си)

поддръжка за едно воденско момиче в пансиона ни, отговори, че сега няма пари. Господин

Славейков бе обещал да поддържа две пансионерки и от него никакъв глас, а дългът ни се

увеличава. Ето нашите теглила, ето мъките, които ни отрупват всеки ден”. „Ех, отговаря поп Петър,

виждам и зная всичко, но така ми е заповядал екзарха”.

На другия ден изпратих майка си във Воден да поиска поне една част от тригодишната ми заплата.

Тя почнала да ги моли със сълзи така: „Моля ви господа, защо ме изкарвате от *нужда за+ пари да

дохождам, чак тука? Защо не изплатите поне част от дългът си? Ние да възпитаваме децата ви, а

вие да ни мъчите и да се подигравате със съдбата ни. Това което правите с нас е срам и грях”. „Ние

щяхме да ви заплатим, но рекохме, че нямате нужда от пари, защото ти ходиш по селата да

събираш пари — помощи”, отговорил един от общинарите. „Да, събрала съм досега хилядо и

петстотин гроша, а тая сума за къде и какво по-напред. Прехрана, облекло, плащане наем,

училищни нужди, а панагон няколко пансионерки. На всичко отгоре спират ходенето ми по селата

и се канят да ме заточават, ако си позволя просия”. След това взима думата господин Гого (при

което неколцина от нечистокръвните българи, както ги нарича господин Ив. Безовеца - гарибалди,

излизат). „Ами поп Петър защо не разправи на дядо Антима двояката полза от вашето ходене по

селата? Или и той се е съединил с неколцината лицемери, които са чужди за нашата

чистосърдечна деятелност? Учителко, ето аз какво пострадах тия дни: събрала се нашата община в

една къща и без да ме повикат като техен представител и какво са решили не зная, дохаждат

двамина от тях и ми искат общинския печат.. Трябва да зная за каква цел го искате? Не трябва да

знаеш, казват ми те и аз го не дадох, понеже трябваше според закона да го предам на цялата

община. Те си отидоха, но след два часа идат двама джандари да ме водят на конака. Аз ги

последвах. При пристигането си каймакама ми казва: „Донеси мухура, когото криеш у тебе!

Чорбаджиите го искат”.

Аз отидох и му го връчих. Той го взе, обви го в една кърпа, запечати го и го скри. А мене каза:

„Няма защо да работи тоя мюхюр, ти си свободен да си идеш.” Аз оста*на+х като гръмнат. Отидох

си, а после се научих, че тая работа била скроена от Лазо Бинчев. Ние помним, че когато

неколцина от гъркоманската община се оттеглиха и присъединиха към нашата, г-н Ив. Безовеца ни

рече: „Не вярвайте ги бракя. Тия шо идат при нас са гарибалди (боя, която се мени). Те идат при

нас да ни шпионират и пречат.”

Учителя К. п. Стефанов почна да казва: „Аз съм в същата студена стая, в която живееше Славка и

тъкмо като нея без пара. Ами, кой ме кара да си заръчам щивали. Хубаво си ходех със скъсаните.

Кондурджията ти направи и ми ги донесе в кратко време. Аз нямах да му платя на часът и той си

отиде. След три дни ето, че иде с джандарин и крещи колкото може: „Я давай парите за щивалите.

Я, хайде на хюкюматът. Що ме пулиш вака? Пули си нозете с що си се обул”. Като нямах пари,

отидох на конакът. Г-н Гого ми стана кефил, догде намеря пари, обаче поисках от тогова от

оногова, но никой ми не даде ни пара. После г-н Гого плати парите и ме освободи”.

Учителя като свърши разказа си аз се изсмях, което очуди всички. „Защо се смееш учителко?” —

попита ме г. п. Стефанов.

„За две неща: 1. Защото те е орисала същата орисница да станеш от Силистра и дойдеш във Воден

за български учител и да нямаш пари за щивали; 2. Този същия кондураджия направил и на

Славка щивали и тя като вас нямала пари да ги плати. Тогава гъркоманина — кондураджия отива с

джандарин в училището и подбира Славка към конака, като излезли на пътя, г-жа Гоговица ги

застигнала тичешком. Платила парите за щивалите и Славка се върнала в училището.

Това нещо се разчуло из града и станало предмет за смях на всички гъркомани, които вероятно са

били причината.”

„Ех, прибави К. п. Стефанов, воденската черковна каса има хиляди лири, но нам не плащат нищо.”

Като почна да се говори за речената каса Г. Гого позеленя от мъка и почна да говори: „Българската

Община има право да взима от тия пари, та да изплати на тия нещастници, които страдат за нас,

но ние не сме съгласни. Ако почне да се говори за това, Калимата (който бе касиер) извика: „Не ми

бутайте касата, сега не му е времето и пр.”

Знаем го ние, Калимата е двоеличен и грабител человек. Той ми поиска и скри контракта ми за да

го не изплаща. Миналата година излязоха двама по селата за да събират помощ за училището.

Събраха жито, което се продаде и парите влязоха в същата каса. Христо Камче ходи из цяла

България да събира помощ за училището. Българите от братска любов към македонците, всякой е

прострял щедрата си ръка да помогне. Само от Рилския манастир са били подарени десет лири, а

от България — бог знае и Хр. Камче, обаче, помощта се е внесла в същата бездънна каса, а за

учител и учителка не е дадено една пара.

Ами учителят Тръпко не учителствува ли няколко месеца във Воден без да му се плати? Заболя и

най-после дойде баща му та си го прибра. Отиде си бедния, болен и отчаян за изгубеното си

златно време и здраве. След два дни майка ми си дойде пак в Солун без пари. Само кирията на

коня за отиване и връщане платил г. Гого и я хранил.

След моето напущане Воден, вместо мене бе оста*на+л учителя К. поп Стефанов. Но след като

претърпял гореказаните мъчнотии и глад, предложил на общината да си услови друг учител, а той

да тръгне да проси помощ за поддържане *на+ училището. Общината готова на това предложение,

повиква на негово място г. Маджунков родом от Щип и му дала условно за тридесет лири годишна

заплата.

На учителя г. К. Стефанов дали един тефтер с няколко подписа и му казали да върви където ще,

само да не иска заплатата си. Взел тоя тефтер на гърба си и тръгнал. Ходил по Св. гора, обходил

някои места из България и се връща в Солун. От там щял да заминава за Воден да даде отчет за

делата си, обаче му се изпречва голямо препятствие.

След двудневно стоене в Солун току-що щял да тръгне за Воден, дохожда Д. Паунчев в Манчевата

книжарница и попитва книжаря г. Алекси: „Как се именува това куче, което проси помощ за

Воденската община.” „Константин п. Стефанов”, отговаря г-и Алекси. Д. Паунчев изважда тефтерче

из джеба си, записва името му, избърборва: „Да изяде 40 гроша на Мирчевия хан. Аз ще го науча!”

Изглежда, че Д. Паунчев е оклеветил К. п. Стефанов, повикват го телеграфически от Екзархията,

взимат му тефтера с подписите и всичко, което е събрал и го хлъзват по динена кора да си търси

щастието с празни ръце, където му очи видят.

Родолюбивий п. Стефанов тръгнал да се лута ту тук, ту там дано намери някое учителско място.

Докато един ден турците го заподозряват за въстаник и го обесват. Така свърши, горкия, дните си.

И тъй, който много тича за народа си, възнаграждава се или с едно въже за три гроша, или с общо

презрение и сто оки глад. А който си мълчи като божа кравица или като кротка овчица и умее да

казва раболепното да, който умее да гъделичка слабите струни на високопоставените, макар

идиоти, който умее да променя физиономията си според обстоятелствата за интерес, той е

благонадежден, достоен за уважение, умен и разумен — с три оки мозък.

А ето що става във Воден с Маджунков.

Нещастният учител, след като учителствува година и половина във Воден без пари, а само с голи

обещания, взимал на вересия от тук, от там, кога ял, кога гладувал и като не можал повече да

търпи, понеже кредиторите станали твърде много, ударил на бягане. Защото освен това, друго

спасително средство нямало. Но народний правдолюбец Калимата, подушил това, хукнал по него

и го застипва до кремното. Поисква му контракта що му е даден от общината. Маджунков в

началото се противял, като казвал, че го е изгубил.

Но Калимата изважда, та му подава две лири като прибавя: „Ако го не дадеш с добро, ей сега ще

обадя на тия, на които борджуваш, ще те върнат от пътя. Ще те тропнат в затвора а тамо ще *се+

скапеш.”

И така горкия народен труженик окъсан, опърпан и отчаян бега от човешката злоба. За него бог

високо, цар далеко. Измъчен душевно и телесно, той хвърля контракта и хуква да бяга. При

пътуването си за Щип обмислял как да се яви пред младата си жена, обременена с малко дете, а

до сега не й е пращал нито пара. За това се отправя към Сърбия с надежда да се хване на някаква

работа, да спечели що-годе и тогава да се върне при семейството си.

Как е отишъл до Сърбия, апостолски, той си знае.

Тъст му като се известил, че зет му отишъл в Сърбия, помислил, че е забегнал, затова оженва

дъщеря си за другиго. Горкият Маджунков, до гдето бе без пари, сега оста*на+ и без жена.

Солун. Руския консул Якобовски — Дългове. Неделя Петкова се разболява. Станислава слугува

— Неделя отива в Цариград да проси, без успех, помощ от Екзархията. Грубиянско отношение

към нея — Станислава учителствува в Крива Паланка (1876). Руско-турската война и бягството й

от турците и после и от сърбите — В новоосвободения Кюстендил при брат й. Генерал Головин и

Иларион Макариоплоски — Воденци изплащат на Неделя Петкова една трета от дълга си

Зле-добре, привърших второто си годишно учителствуване в Солун. За изпита направих покани

както в града, така и по селата, понеже имахме четиринадесет ученички от близките села, които

живееха у дома.

Събра се голяма публика. Училището бе украсено с венци. Ученичките бяха облечени с бели

дрехи. На портрета дядо Антимон бяхме турили голям венец с надпис отдолу — „Благодетелят на

Македонската дружина.”

На тоя изпит присъствуваха французкий и руский консули, както и двама свещеници от Руский и

Зографский метоси. Всички, и особ*е+но консулите оста*на+ха много доволни, а за жалост

училищните настоятели — Насте, Д. Паунчев и поп Петър отсъствуваха.

След свършване на изпита дойде гавазина от руското консулство с покана да отидем на угощение.

Аз взех със себе си по-големите от ученичките. Посрещна ни консулата г. Якобовский с просълзени

очи и с думите: „Здравей, славная дочь моя”. Окачи ми на врата златен медалион, след това бе

сложена богата трапеза с разни ястия и сладкиши. Шампанско се раздаде на всички. Консулата,

(славен побелял старик), пи наздравица за преуспеването на славянския език в родния град на Св.

Кир*ил+ и Методий, като прибави: „Ну, здравей и дерзай моя дочка малаучи на болгарская!” На

другия ден дойде един от настоятелите и ми казва: „Учителко, гърците ще се пукнат от яд.

Особено когато воденското момиче отговаряше по българска история и викаше: „гръцка глава, за

българска слава”, гърците страшно са се наежили. Вероятно те ще се мъчат да ви попречат на

работата и да затворят училището, додаде г. Атанас Кушов (кукушанец). Не бой се, учителко, ако

се държим съгласно и ако някои от общинарите не работи заедно с гърците, нищо не могат ни

направи.”

След десетина дни дойде гавазина от руското консулство и ни повика на гости. Г-н Якобовски ни

каза следующето: „Един от общинарите ми извести, че за идущата година не те искали за

учителка, тъй като ти си се месила в политически работи.” (Това не бе лъжа. Ние шиехме едно

знаме македонско — червен лев на жълт джанфез, но то бе шито все нощно време и никой освен

поп Петър не знаеше за това. Знамето и днес се пази в синът на Димитър Малешевски, родом от

Берово (Македония). Той, бащата, бе събрал една чета която се навърташе във френския женский

манастир край Вардар махала.) Ние отговорихме на консулата, че това е грозна клевета: „Ето

майка ми учителствува в Солун три години и аз две, а до сега не се е чуло подобно нещо.”

„Аз всичко зная: вие прибирате момчета от повече села и се не бойте. Училището, както и

пансиона ви, ще се поддържа от здраво място.”

Но щастието много скоро ни напусна. След 5—6 дни г. Якобовски се разболял от гърло и в късо

време умря. След погребението му дохожда у дома отец Варлаам от Руския метох и ми даде 5

лири, които г. Якобовски пред смъртния си час му дал да ми ги връчи, (отпосле гавазина ми каза,

че били 50). За негов заместник дойде някой си Максимов, който не го интересуваше ходът на

училището, така щото отсякохме си последната надежда от консулството.

Сега срещу нас стоеше дълг от тридесет лири, които трябваше да изплатим. Дължаха ми както

солунци, така и воденци, а нито едните, нито другите даваха нещо. В това време майка ми се

разболя от тифос. Въпиюща ну*жда+ бе да имам за доктор, лекарства и храна. Тогава постъпих за

слугиня в русчуклийката Йорданка Ив. Бошнакава. Мъжът й бе машинист по железницата в Солун.

Условието ни бе да работя денем всичката къщна работа, привечер да изкъпвам малкото й дете,

да му изпирам пелените и вечер да се прибирам при болната си майка като взимах скромната си

вечеря да я деля с болната. Аз изпълнявах волята на господарката като слугувах на шест души —

(ней, брат *й+, мъж, квартирант и две деца). Всяка събота след обед миех шест стаи с хоросан,

счукани керемиди и голям салон. След всеки обед и вечеря миех съдовете с преварена пепелива

вода. Ръцете ми бяха като крастави, кърви течаха от тях. Когато се прибирах в къщи, където

оставях една стара женица, на която плащах по един бешлик да нагледва болната. След вечеря

старата си отиваше, а аз сядах до постелката на майка си и шиех чужди долни дрехи, с които

плащах на доктора и купувах лекарства. След като почна да се поправя и оздравява майка ми, аз

освободих пазачката, но удвоих моя нощен труд за да набавя по-хубава храна.

Писах няколко пъти на Македонската дружина в Цариград за обещаната помощ и едва след

трето*то+ писмо, ето що ми отговарят:

Госпожице Станиславо Балканова в Солун,

Писмото ви от тридесети престанали приех и като намерих съдържанието му с фрази — врели и

некипели и недостойни да се произнесат от человек, който носи учителското звание, счетох за

излишно да го представя на Македонската дружина. За да се убедите, че неправедно нападате

дружината, то аз ви правя тук и някои извлечения от писмата, чрез които се е споразумявала

дружината за вашата заплата. Дружината с писмото си до вас с дата 21 ноември 1873 г., между

другото ето що ви казва: ... „и за вас, прочее, ние сме готови да направим щото трябва. Именно

като ви помогнем материално, една част разбира се, когато се настаните някъде и уредите както

надлежи,” нещо което ний ви вярваме, че сте най-способни да извършите.” С друго едно писмо до

учителя Захариев с дата 26 октомври 1873 год. който ни казваше тогава за отваряне и поддържане

на едно девическо училище в Солун — ето що му пишем: „Ние се обещаваме на учителката

Славка, която щом намери учителска служба и се настани (значи не са знаели, че съществува

девическо училище в Солун) ще й помогнем част за допълнение на годишната й платка, т. е. ако се

съгласи някоя община напр. за 30 лири тур*ски+ годишно и не може общината да плати напълно,

то ние ще й заплатим най-много с две лири на месец. (А най-малко?) От тогази нищо положително

не знаехме за вас. Г. Захариев в кратце следваше да казва за вас, но все съмнително и

неопределено. В края на ноември пишеше така: „Учителката Славка има 32 девойки в училището.

Тази вечер дойдоха да я вземат от Кукуш за учителка и пр.” С писмото си от 3 декемвр*и+ 1873

год., ето как пишеше: „Девическото тук училище отива добре и успява.. Само едно му е спънката

— дето се отвори късно и ученичките са повечето по гръцките училища”. На 10 същий пише като

от общинарите: „Учителката Славка я обезпокояват кредиторите, а и кирията на къщата също. Тя

реши да отиде в Кукуш, от гдето я викат, но аз й казах да почака догдето приеме от вас отговор.”

На това му писмо дружината отговори така: „25 януари 1874 год., за учителката в девическото

училище, ако има нужда, че това училище ще може да съществува само с две лири-турски, то ни

пишете да внесем помощта и пр.” На това отговор се прие от Захариев от 3 февр*уари+ 1874 г. —

„Голямо добро ще направите да изпратите на учителката пари и пр.” Следователно този месец

едва дружината може, колко-годе да се научи за положението ваше и на училището и реши от

първи януари — по преди обещаните две лири — турски помощ и същевременно внесе 4 турски

лири.

Като поразгледате съвестно горните сведения, които е имала дружината за вас и като

поразмислите — едно дружество не е ли в правото си да изпитва и като се увери, че помощта му

ще хване място, тогава да харчи. Вие несъмнено ще оттеглите казаните неуместни *думи+ в

писмото си и ще дойдете, ако обичате, направо в споразумение с братството на бедните

училища.”

Цариград, февр. 9, 1874

Ваш доброжелател:

Л. Г. Моравенов

Чуден и пречуден отговор! Толкова години да учителствуваме в Македония, а Македонската

дружина в Цариград да не знае. Толкова писма им сме писали в продължение на четири години, а

нашите братя-патриоти, дохождат да ни казват, че не били знаели, че ние учителствуваме. В

писмото си косвено се признават, че са извест*е+ни, но не и направо, за да прикрият

немарливостта си. Те си дъвчат думите, кривят си устата и гледат да покрият голотата си. Това е

цял позор, грях пред бога и срам пред хората. Но доволно за тях. За чувствителни хора — пет думи

са много, а за дебелокожите пет хиляди са нищо.

И така, с тия четири лири — дружествени, да изплатим наема на къщата и частния си дълг, който

възлизаше на повече от 30 лири.

Според новия контракт общината трябваше да ни заплати 27 лири — миналогодишни щом

отворим училището. Обаче училището се отвори, събраха се ученичките, мина се месец и повече,

а общината не иска да знае за новий контракт.

В това време брат ми от Кюстендил телеграфира: „Мамо ела да се видим. Вземи и Славка.”

Като се научават воденци за казаната телеграма, дохождат в Солун и ме молят да отида във

Воден, а мама да остане в Солун за учителки.

Брат ми чакал дълго време, дохажда сам в Солун да ни вземе.

Един от кредиторите ни по име Н. Яковов, като видял брат ми, казал му: „Майка ти ми дължи

дванадесет лири, аз ги искам от тебе. Плати й борча, защото ти е майка.”

Брат ми си помислил: „Ако почна да плащам дълговете й, които бог знае до каква цифра достигат,

не ще остане риза на гърба ми.”

На другия ден брат ми подбира мене и сестра ми, която ми бе дошла на гости и ни отвежда в

Кюстендил.

Горката ми майка остана сама — дано може да вземе нещо от заплатите ни, та да изплати поне

половината дълг.

Аз писвах на майка си през два-три дни, но в разстояние на два месеца не получих никакъв

отговор. Страх ме бе да не е заболяла, та се готвех да замина за Солун, но в същия ден получих от

нея едно дълго писмо. Ето го:

„Мило чедо Славке,

След вашето заминаване аз отидох вместо тебе във Воден, но след петнадесет дни напуснах,

защото ножа бе дошъл до кокала и се върнах в Солун. Писах в Екзархията да ми пратят 24-тех

лири, за които имах писмо потвърдено с екзархски печат, но не ми отговориха даже. Дните

вървят, пари нямам, а дългът — много. Срам ме бе да ходя из града, понеже на всякой дюкян съм

задлъжняла.

Един ден бе ми станало много мъчно и излязох да се разходя край морето. Един гръцки ученик

каза на другаря си, тоже ученик: „Тази е българската учител ка” и хвърли един камък, та ме удари

в главата. Потекоха кърви, момчето побягна и се изгуби в навалицата. Това ме съвсем отчая.

Нямаше кому да се оплача, а ти беше далеч.

У дома заварих г-н Гого. Той ме посъветва да отида в Цариград като взема всичките си документи

за да уверя Св. Екзархия за многогодишните ни трудове в Македония.

Случайно се срещнах с познатия ни г. Петър Увалиев, който бе д*ошъл+ по търговия в Солун.

Търсеше верен человек да заведе слугинята му в Цариград. Аз му предложих услугите си. Той ми

плати таксата за парахода и тръгнахме. Обаче при качването на парахода, Янко фурукджията,

комуто дължах една лира за хляб ме спря, но благодарение пак на г. Увалиев, той ми стана

поръчител за едната лира.

При слизане от парахода в митницата взеха да ми разтърсват книгите и ме гледаха подозрително.

Обаче един пътник по име Ламбре им каза, че това са вехти парцали и ме оставиха на мира.

Щом оставих вещите си в една българска къща, отидох право в Екзархията, но не ме приеха.

Тогава отидох при Говедаров. Там беше и С. С. Бобчев. Пожелах да се разговора с последния по

нашата работа, а той ми отговори: „Нямам време сега” — излезе из стаята и не се върна вече.

Почнах да обикалям владиците, първенците, вестникарите и учителите, но всички ме пращаха при

Светата Екзархия. Отидох у Ив. Найденов, да го помоля да подействува пред Екзархията да ме

приемат. Той разгледа книжата ми и каза: Вярвам на вашите трудове и съжалявам ви. Ако бяха ме

слушали, то аз бих ги молил да ви помогнат, но от мене има по-първи.” Той ме покани в къщата

си, където живях няколко дена. Един ден отидох у дядо Панарета. Казаха ми, че го нямало. На

другия ден пак отидох. Като се изкачих по стълбата, попитах слугата дали е тук дядо владика. Още

не бях довършила питането си, от стаята на дядо владика излезе една пременена, млада и

лъскава жена. „Тук е дядо владика, но сега позаспа”, отговори ми блажената жена. Видях каква е

работата и си отидох.

После отидох у дядо Дамаскин. Разказах му за бедното си положение. Той започна да се оплаква

от мене повече. В това време дойде една пълна жена — гъркиня. Почнаха да говорят по гръцки и

да се кикотят. Видях, че и от тук няма да ме огрее нищо, та си излязох като ги оставих да си

разправят дертовете.

Най-голяма надежда имах в другия Панарет, който обходил Македония и му изприказах

положението си, а той ме прати в Екзархията. Като му казах, че съм с последната си парица,

помогна ми с една твърде голяма сума — с две по сто пари и те калпави. Ако и да ги видях, че са

калпави, взех ги. Отидох на Кумъкапия, при учителя Евтимий Георгиев, който в Солун ми бе

ученик. Показах му парите си, с които дядо Панарет ми спомогна. Той ги взе, хвърли ги през

прозореца и каза: „Владиците нямат перде на очите си. Те лъжат и се подиграват с бедните.

Проповядват словото божие, а не живеят съгласно с него. Показват правите пътища на хората, а те

живеят по кривите. Те са образцови само по думи, а не и по дела”.

Дълго мислих къде да ида. Хрумна ми, че при дядо Славейков не съм се явила.

Отидох. Той като человек страдалец, прие ме много любезно. Оплаках му се, че нашите владици

твърде ме наскърбиха с приемът си. „Тия работи са такива. Я седни да си похапнем, че после да си

изприкажем теглилата.”

„Нямаше ли по-хубава дреха да облечеш, госпожо”, ме попита хазяйката му, нали знаеш, че честта

е на дрехата.” „Тази дреха, що нося и тя не е моя, отговорих аз.”

Г. Славейков ми даде едно препоръчително писмо до г. Станчев в Одрин. Да отида там, че имало

нужда за две учителки и сега заминавам за там.”

Аз се много обезпокоих за многострадалната ми майка. Писах на няколко места да търся

учителско място, за да мога й помогна.

След две седмици приех от нея второ дълго писмо. Ето го:

„Пристигнах при г. Станчев в Одрин.

Той веднага се постара, та събра общинарите, с които направих контракт за мене и тебе.

Понеже половината от заплатата ни щеше да се плаща от Екзархията, контракта трябваше да се

потвърди и от там.

Аз не мислех да се връщам в Цариград, та бях донесла всичките си книжа в Одрин. Като мислех, че

пак ще се върна тук, оставих ги в познатия теб учител Станчо Божков и заминах за Цариград. Обаче

като се научил за Ст. Захарското клане, уплашил се да не пострада и той, та заедно с неговите

изгаря и моите книжа.

И тъй аз пак съм в Цариград при боголюбивата Екзархия, но не и вътре. Защото за вътре се

удостояват само тия, които са благонадеждни, които разсъждават не като идиоти за народните

дела, а които умеят да правят карикатурни комплименти на дядо Антим I, когото провидението е

определило да предава божията благодат на българите.

Първия ден не се удостоих да ме приемат и потвърдят контракта. На вторий ден дадох писмото на

гавазина и чаках като просякиня два часа, но никой се не яви и аз си отидох в квартирата. На

третия ден, донесоха ми следующето известие: „Екзархията никак не позволява да отивате в

Одрин!”

Това известие съвсем ме уби. Помощта, която Одринската община ми даде, свърши се. Както

първо, така и сега почнах да обикалям големците, обаче всичките......

Но реших за последен път да отида в свърталището на патриотите. Там намерих г. Груев. Помолих

го да ми се отпуснат 24 тех лири, за които имах писмо, потвърдено с екзархийски печат. Тоя

патриот като помълча няколко минути, както правят надутите чорбаджии, изрече: „За тебе няма

помощ. Ти иди при гърците”

Зная аз чии са гърците, кои работят с тях и кои им са подлизурците. Сълзи ме задавиха. Тая дума

— иди при гърците, бе за моята болна душа отрова. Така вдървена влязох в стаята на дядо

Екзарха. Едвам що му се поклоних, той се изправи и без да ме попита коя съм и защо съм дошла,

почна с дрезгав глас да крещи: „Ти си дошла за пари. Аз нямам да платя на моите слуги, та на тебе

ли ще дам пари? Ти, която си развалила Солунската община, дошла си да искаш помощ! Другите

се трудят, а ти да разваляш. Ха! Сега тук що търсиш?!” Наклев...

„Слушайте, моля ви да ви раз...”

„Няма да слушам нищо” — повтори дядо Антим с един груб глас, като ми прекъсна думата и аз без

да кажа сбогом си излязох.”

Това нейно писмо ме така огорчи, че се чудех какво да правя. Намислих да напиша и пратя една

статия във в. Македония против екзархийските неправди. Но уви, те бяха едно котило и дописката

щеше да остане в коша.

Тъй ли трябваше да постъпи дядо Антим?! Не трябваше ли да изпита за греховете ни, които сме

правили в продължение на толкова години из Македония? Тъй като дядо Антим не пита за нашите

грехове, затова аз ще ги изповядам пред цял свят, именно: Че сме отваряли за пръв път български

училища в шесттях най-важни места из Македония — Прилеп, Битоля, Велес, Охрид, Воден и

Солун. Да теглим плуга с най-скромна заплата и тях кога ги имало, кога не, а глад и гонения от

гърци и гъркомани, а хилядите препятствия, презрения. ... обещава, па даже и подписва с печата

си, а не изпълнява.

Ей, хора, човеци. Сега вече се убедих, че милостта, съчувствието и правото навсякъде и във

всекиго отсъствува. Мнозина лицемери — богаташи одират кожите на много сиромаси, които

зависят от тях материално, а отиват та палят дълги и дебели свещи пред бога, св. Хараламби и св.

Петър за да им прати душите в рая. Други клеветят своите подобни по образ божи, а си блъскат

коленете в камъните за да им се простят греховете. Трети пущат в паничката на просяка по един

грош, за да докажат на светът, че съчувствуват на нещастните, а като заспи божието око крадат,

бият и убиват.

О, лицемери и вие продадени съвести, до кога ще злоупотребявате с доверието на

добродушните?! До кога ще ласкаете високопоставените за да постигате низките си цели?! До

кога ще унижавате високото и достойно человеческо звание?! Вие опетнявате всичко и не

оставяте нищо за утешение и насърчение........

пред вашите очи. Той е за вас най-близък душевно и потънал в заблуждение, защото вашите дела

и вашите мисли нямат нищо общо със святото понятие „правда”. Вашето политическо и

религиозно верую е в парата, тя е вашата пътеводителна звезда.

Нека ме извинят читателите, за гдето се отстраних от разказа си.

Майка ми е още в Цариград и търси помощ по чуждите врати. Ето що ми пише:

„Род, рода не храни, но тежко му, който го няма. Напоследък бог се омилостиви и изпрати един

мой сродник, който ми даде една лира, та платих за парахода и се завърнах в Солун, а умът ми

беше в Цариград. Мислех си за работите на Мак*едонската+ дружина, на която водителят беше г.

Груев, който не се засрами от думите си „Иди при гърците”. Не искам да говоря повече за тая

личност, а ще оставя да я изследват и оценят тия които са имали нещастието да...

1876, юлий 20. Днес получих условно от Кр. Паланка за учителка с 6000 гр*оша+ годишна заплата и

квартира. Още на другия ден тръгнах за там, понеже ми бяха изпратили нарочен человек с кон.

Пристигнах благополучно, посрещната като владика. На другия ден ме настаниха в добра и удобна

квартира. Тук общината бе порядъчна, училището уредено, настоятелите също. Учителят г.

Димитър Ахчийски бе много добър человек, паланчанец. С госпожата му се сприятелихме и

заживяхме завиден живот. Събирахме се на вечеринки, пеехме народни песни, на които главния

източник бе поп Апостол. Той управляваше и насърчаваше младежите, той със своя благ характер,

народна гордост и дар слово. Умееше да ги наелектризира, че всеки от тях чакаше момента да

грабне пушката и хукне в помощ на своите братя, които се бяха събрали в северна България и

наближаваха Дунава. Имаше определен... се събирахме вън на полето в някоя далеч от пътя и

града местност и пеехме народни бунтовнически песни.

На края на учебната година свършихме отлично изпитите. Аз не си отидох в Кюстендил при брат

си, понеже паланчани не ме пущаха и тук ми е добре. Аз бях от всички любима и уважаване.

Но към север небосклона се раздвижи. Първата пушка бе пукнала. Нашите освободители бяха

минали Дунава и ние вече цели бяхме се обърнали в слух. По-често се събирахме вечерно време

по къщята. Въртяхме се все около войната. Ние жените почнахме да нищим платна, да шием ризи,

гащи и пр. Училищата не можахме да отворим, понеже турски войски от Солун и Скопия пълнеха и

преминаваха през Паланка, а в началото на декември вече се установиха и изпълниха града. В

една от моите стаи бе настанен главнокомандуващия Мехмед паша — стар и умен человек. Една

нощ му дойде телеграма, която му известяваше... Същата нощ тръгнаха за помощ на Осман паша,

който бе разбит при Плевен. Обаче в началото на януарий се почнаха тревожни времена.

Постоянно минаваха през Паланка леко ранени войници (турски), а по-после и по-тежко ранени.

Към 12 и 13 януарий минаваха безброй бежанци — турци от разни места с багажите си. А на 15

през нощта всичките кучета в града виеха в един глас. То бе ужас и никой не можеше да ги умири.

Почна се из града тревога. Търсеха се по-събудените младежи да ги арестуват. В това число бе

брат ми Петко Караиванов. Той в него време бе кондурджия с двама чираци — Димитър Цонев,

който сега е преподавател в девическата гимназия в София и Петър Иванов, който сега е свещеник

из България.

На 16 същия месец каймакамката, (която ми бе приятелка), праща слугинята си (арапкиня) да ме

вика, да мина през три комшулука, че ме чакала да ми съобщи много важно нещо. Минах през

комшилъците и я намерих цяла трепереща, чака с една бохча в ръка. „Аман, ходжа гъм, още днес

брат ти да се облече в тия... заедно с двамата му другари. Това чух от мъжа ми да казва на

мюфтията”. Тя си избяга, а аз с бохчата си отидох у дома.

Дойде вечерта брат ми. Съобщих му новината, обаче той не искаше да ме остави сама. Но аз го

принудих. Облече се и замина незабелязан за Кюстендил.

На 17 заранта рано додоха стражари да търсят брат ми. Аз им казах, че е отишъл по селата за

кожи. Те си отидоха, но след обед пак дойдоха и строго ми казаха, че ако не намеря брата си ще

се качат горе и ще ме разкъсат. Тогава аз се стреснах и почнах да мисля сериозно за положението

си. Не се мина един час и ето долу дойдоха пак трима стражари и слушам казват на хазяина ми

хаджи Петър: „Веднага да дойде учителката ви, ще я караме на конака.” Тогава хаджи Петър, като

им наточи пълно котле ракия, остави ги да пият, дойде горе и ми каза: „Учителко, иди скрий се в

някоя друга къща, че след два-три часа пак ще дойдат тия поганци и не ще мога да те защитя”

Той слезе долу, а стражарите бяха се... Аз не губих минутата. Веднага развалих двете си вълнени

рокли. От едната направих панталони и остана за вместо шал. Другата направих на ямурлук

(пелерина). Омесих две погачи, отнесох ги на фурната, изпратих чираците да купят три чифта

цървули, уших две торби. Всичко това направих с трескава бързина. Привечер всичко бе готово.

Заклех момчетата да не казват никому, даже и на майките си. Обухме се с цървулите, остатъка от

роклята послужи за навуща, окачих на двамата по една торба с погача и им казах единия да тръгне

по шосето, а други да ме чака в една пуста воденица вън от града. Смрачаваше се. Обух

панталоните, навлякох една вехта рокля отгоре, забрадих се като бабичка и се простих, със

стаичката си, заплаках за библиотеката си и незабелязано излязох из портата. Часа бе шест.

Улиците бяха пълни с войска и кола с тежко ранени войници, понеже Кюстендил бе вече превзет

от русите. Отдалеч забелязах, че двама стражари отиват към дома. Тогава ужаса ми помогна.

Удвоих силите си, промъкнах се в разоборената воденица, където ме чакаше чирака Митко.

Смъкнах роклята, разкъсах я за чалми и пояси. Косата ми, която бе твърде голяма, едвам се побра

във фесът. Навих си чалма и хайде през гората. Без път тичахме нагоре, където ни очи видят. След

три часа пътуване, газене сняг до колени и чести потъвания ослабихме ходът си! Но ненадейно

като из под земята изкокна една човешка сянка! Ние се вдървихме от страх. „Хей, деца, ни извика

сянката, къде така по това време?” Разказахме му, че отиваме за Кюстендил. Той ни показа една

козя пътека и се изгуби от очите ни. Месеца изгря и ние се малко поуспокоихме. Надалеч ни се

мярна светлинка и ние се зарадвахме че ще намерим в гората жив човек. И не се излъгахме. След

малко дойдохме до една колиба, потропахме. Един белобрад старец ни отвори. Вътре бе

топличко. Стареца ни даде малко качамак, а ние от погачата. Хапнахме и моментално заспахме,

като помолихме стареца да ни събуди рано.

След кратък сън, старецът ни разбуди, измихме се, а стареца ме изгледа и прибави: „ти моме,

вземи сажди и си намажи лицето, че патиш.” Послушах го. Почерних си образа и тръгнахме пак по

кози пътеки опътени от стареца. След дълго лутане едвам слязохме в една долина при една

речица, където козарче пасеше стадото си. Приготвихме се да седнем да похапнем и влезем в

близкото село на почивка. Селянчето ни каза: „Бягайте деца, оти селото е писнало от арнауке.

Грабят, бият, а що е женско все го омаскариха. Едно единаесегодишно момиче девет души го

омаскариха и оно умря у ръцете им.”

Тогава ние прибрахме си торбите и хайде пак из гората. Целия ден вървяхме по незнайни пътечки.

Привечер забелязахме насреща ни село Враца и до него в полите тук-там ходят войници, но не с

фесове, а с шапки. Аз плеснах с ръце и ревнах с глас от радост. Това бяха наши войници. Значи

дошли сме до границата на освободена България. В миг слязохме надолу и доверчиво отидохме

при войниците. Тук ни чакаше чирака Петър. Те бяха сърби. Изгледаха ни малко недоверчиво и

един пред нас, друг зад нас — подкараха ни под стража към Враца, където им била главната......

успокоени. Аз даже се наведох при едно кладенче, та си измих лицет*о+.

Навлязохме в селото. Отведоха ни при офицерите, които бяха трима. Един поляк и двама сърби.

Изправиха ни на разпит. Аз бях между двамата чираци, но едно от ход, друго от радост лицето ми

бе светнало и заруменило (като на всяко 20-годишно момиче)! При изпита аз се казах, че се

именувам Владимир. Видях че почнаха да се споглеждат и подсмиват, те говориха по немски.

Казаха на чираците: „Хайде вие си легнете там в обора, а Владимир, който изглежда да е много

уморен да влезе в нашата стая и си легне на кревата.” Аз се стреснах, но не изгубих присъствие на

духа. „Добре, казвам, нека ни стоят тука торбите с храната, а ние да отидем по нужда и като се

върнем ще си легнем на определените от вас места.” Откачих торбите от вратовете на чираците,

оставях ги в канцелярията им и полекичка излязохме на двора. Също полекичка завихме един-два

плета. С бързина казах на децата: „Ха сега, беште да бягаме, че ни предстоят други теглила.”

Без път тръгнахме мълчешката и бежешката през ливади и градини към селото Жиненци. Нощният

вятър ни пронизваше. Газехме сняг до колени. Това бе на 18 януари — Атанасов ден. След като

минахме голямо разстояние от Враца, пътя бе далеч от нас, на страхът и нощната тишина ни бе

обърнала на слух. Прислонихме се между сливови дървета, и ясно чухме конс*ки+ тропот. Месеца

блесна и ние видяхме два конника препускат по шосето. Слава богу, си казахме.. Удвоихме тихо

крачките си. Аз вървях напред, но изведнъж нагазих до колени във вода, което било воденична

рекичка. Аз излязох насреща, но предупредих децата да търсят и преминат през някое мостче. Аз

бях измокрена до костите. От силния студ и вятър замръзнаха ми навущата за краката. Но след

малко пътуване забелязахме една светлинка, след което кучешки лай ни яви, че има наблизо

жилище.

Наближихме една къщица, но двете им кучета насмалко щяха да ни разкъсат. Почнахме да викаме

— Нане, бабо, дядо, но никой се не обаждаше. Моите крака бяха вече вдървени и не ме слушаха.

Почна да ме унася на сън и се повалих до прага. Тогава децата почнаха да викат с плачевни

гласове: „Отворете, ние сме три деца, едното от нас умира!” Мина се хубав половин час, ето, че

един мъж отвори вратата. Въвлякоха ме вътре и веднага заключи като прибави: „Дохождат сърби,

та ни додеват. Затова се затваряме”. Едва се свестих, видях пред мене оджак с огън. Тогава си

хвърлих чалмата и феса. Косата ми покри плещите, а селянина извика: „Ама това било мома!”

Веднага ме заобиколиха три жени (свекърва и две снахи). Разрязаха вървите ми. Навущата бяха

здраво замръзнали за краката. Казах им и тях да развържат, при което примирах от болки.

Въведоха ни в стаята, където бумтеше печката, а по рогожите бяха натъркаляни 5—6 дечурлига.

Канеха ни да ядем, но ние отказахме и се изтъркаляхме по земята.

Утринта едва се събудихме, попитахме къде е пътя за Кюстендил. Селяните ме попитаха имам ли

някой познат в Кюстендил? „Имам брат, отговорих, Еремия Караиванов” „У, извикаха всички в

еднн глас, он е нашио чорбаджия. Тая къща... воденицата са негови.” Па като се разприпкаха,

завъртяха ни качамак, стоплиха ракия, наточиха вино, та ни богато нагостиха. Оседлаха три коня и

ни качиха. С нас дойде един от мъжете, който ни отведе в братовата ми къща.

Радостта на всички бе голяма. Починах си една седмица, след което ме условиха за учителка в

новоосвободения Кюстендил.

Настаних се в училището и почнах занятията. Тук вече имаше по-широко поле за работа. Основах

женско дружество. Събирахме се редовно в свободните от училището часове. Шиехме долни

дрехи за войниците, а в празник беседвахме и четяхме разни полезни книги. Аз бях касиерка и

секретарка.

В него време русите се готвеха да напуснат България. Ние, членовете от женското дружество,

решихме да ушием за спомен на офицерите по един скромен подарък. Купихме джанфес —

червен, когото разпределихме на четвъртити кърпи, на които с бяла коприна сама уших думите:

„На нашите освободители от благодарните кюстендилци”. В денят на тръгването им окичихме

училищния двор, който бе...

След молебена излизайки, всеки офицерин като се почне от генералите, минаваха край мене,

закачих им под еполетите една от тия кърпи. Те ми целуваха ръка и отминаваха.

Един от генералите, а именно генерал Головин (на когото госпожата искаше да ме осинови),

вървеше най-после с владиката Иларион Макариополский. Генералката ме целуна и ми тури един

скъпоценен пръстен на пръста, а генерала, след като му забодох кърпата, целуна по челото

прегърна ме като дете и ме предаде на владиката комуто каза: „Предавам ви моята дъщеря, която

да пазите и подпомагате. Аз ще ви се наплатя.” (След смъртта на Макариополский, научих се, че

генерала всеки месец му пращал по няколко рубли, но...)

При раздялата всички плакахме за тия наши братя освободители, чрез които блесна слънцето на

свободата, културата и напредъка.

След един месец от заминаването им получихме от Русия 50 лири за женското дружество и една

златна икона и...... за девическото училище.

Цяла година не бях получавала писмо от майка ми, та много се безпокоях. От частни лица се

научавах, че тя е още в Македония — ту във Воден, ту в Солун. Обаче пътищата бяха затворени, а

кореспонденцията още не се приемаше между нас и Турция.

Едвам след заминаването на русите от цяла България, получих едно дълго писмо. Ето какво ми

пишеше:

„Аз съм още в Солун. Продължавам да учителствувам. Взаимодавците ме притесняват ежедневно.

Писах няколко пъти на воденци да ми изпратят поне част отг твоята тригодишна заплата но те си

правят углушки. Много пъти ходих сама във Воден и ги молих да ми помогнат, обаче те се

подиграваха с мене, догдето ме изкараха из търпение и ги дадох под съд, понеже взаимодавците

щяха да направят с мене същото. Процесът се продължава дълго време, защото гъркоманите

много препятствия ми правиха само и само да не спечеля и се измъчвам.

Но най-после аз спечелих делото и взех изпълнителен лист, с който отидох във Воден.

Като вървях из улиците, срещна ме кадията, който се научил, че съм спечелила делото и ми рече:

„Искаш ли още днес да ти изкарам парите от воденци? Ама ще дадеш половината на мене.” Аз му

казах: „Нека си помисля”.

Домиляха ми българите, затова отидох при тях и им предложих да ми дадат само четиридесет

лири (вместо 120, които бяха вписани в листа), за да мога да изплатя дълга си в Солун и откупя

вещите си, които бях заложила.

По настояването на Д. Ковачът, събра се общината и ми дадоха четиридесеттях лири.

„Учителко прости ни, гдето ви излъгахме и измъчихме”, каза един от общинарите.

„Нека ви прости вашата съвест”, им отговорих аз.

Върнах се в Солун, изплатих дълга си. Знаеш добре, синко, че по-голямата част от дълга не беше

само мой, а общински. Извинявай, че без да взема мнението ти, откупих свещеническите одежди,

които бяха заложени за кирията на училищната къща и ги предадох на тукашната черква.

Освободена съм вече от взаимодавците, оставям страната на страдалците и тръгвам за

отечеството си — свободна България. Аз си отивам у дома, но както дойдох бедна, така си и

отивам. Възнаграждението ми е само белите косми на главата и изнуреното тяло.

Неделя и Станислава свободна България — Станислава учителствува в Дубница. Телеграфистка.

Задомяване и деца. — Сърбско-българската война — В Силистра с мъжа си

След няколко дена майка ми си дойде. Прибра се вече при децата си. Всички се израдвахме, но тя

бе много отслабнала, затова я оставихме при нас да се успокои и отдъхне. Изпитите бяхме

свършили вече. След един месец получих писмо от дубнишките граждани, които ме молеха да

отида учителка в града им, със заплата 6000 гр*оша+. Майка ми ме замоли да не им отказвам.

Отговорих им, че приемам. Тогава те веднага ми изпратиха контракт за 6000 гр*оша+ годишно,

квартира, отопление, осветление и слугиня. В същото време изпратиха и кола за багажа ми, така

щото отидохме заедно с майка ми в Дубница, почитани и уважавани от жителите.

След две седмици се почнаха занятията. Всичко вървеше в добър ред, обаче в мене се роди ново

желание. Началникът на телеграфната станция, г. Веселин Кочев, ми бе сродник. Аз почнах да

посещавам всеки празничен ден станцията....... - .... научи..... изкуство. Първоначално той се

противеше, но като видя, че не ще надвие моята упоритост и горещо желание, написа ми в една

тетрадка телеграфните букви, цифри и препинателни знакове. Аз хвърчах от радост. В разстояние

на две седмици усвоих всичко и поисках ключ за упражнение. Той ми даде и ме упъти как да го

управлявам. Даде ми и телеграфни правила по руски (понеже още не бяха преведени на

български). Обаче това не ме удовлетворяваше. Исках да работя на самия апарат, затова всеки

празник отивах в станцията предавах и приемах цялата телеграфна кореспонденция. Това бе

тайна, в която бе посветен само надзорника, който в долния етаж приемаше и таксираше

телеграмите, а аз в горния етаж ги предавах и приемах.

Училището ми преуспяваше. Заплатата ми се изплащаше редовно. Доставяше ми се всичко нужно

за училището. Майки и деца ме обичаха и уважаваха, а аз в празник работех любимото ми

занятие.

Но след два-три месеца дойде друг началник — някой си Савов, а Котева преместиха в Кюстендил.

Сега вече нямах достъп в станцията и трябваше да постъпя открито. Направих заявление пред

началника на.....

*Мо+лех да ме приеме за телеграфистка, което изкуство съм свършила в Солун, благородна лъжа,

но иначе Котев би паднал в голяма отговорност за издаване на тайните. Обаче заявлението ми

повърнаха без никаква резолюция. След две седмици направих второ заявление, на което не

отговориха. Пратих трето заявление — пак никакъв отговор. След други три седмици изпратих

четвърто заявление, направо до министъра, но като не получих отговор, а изпитите наближаваха,

спрях постъпките си за по-благоприятно време.

Изпитите извърших много добре. Имах разкошна изложба по ръкоделие от ученичките, за което

настоятелите, както и всичките граждани бяха във възторг.

От големите трудове чувствувах се малко слаба. Приготвих се да заминем с майка си в София,

обаче настоятелите се събраха и ме замолиха да почакам да ми направят нов контракт за.... Но аз

ги замолих да не бързат и още на другия ден заминахме за София.

Два дни след пристигането си направих пето заявление и го отнесох сама в м*инистерст+вото.

Подадох го сама *на+ м*инистъ+ра д-р Атанасович (търновец). Той го взе, прочете го, позасмя се и

като ме изгледа малко подигравателно каза, че в скоро време ще се събере министерски съвет,

ще обмислят и каквото решат ще ми се съобщи.

Действително след няколко дена бе се събрал министерски съвет и оставили моите заявления без

последствия като неприемливи.

Минаха се десетина дни, аз отидох при същия министър и помолих да ми яви резултата от

заявленията ми. М*инистъ+рът ми каза: „Г-це, знаеш ли, че ние още нямаме жени достойни за

такава длъжност.” А секретаря му Тодор Тишов, (мой сродник), прибави: „Тъй зер, у нас жената не

знае да пази тайна. Ако й заго..... към мене с думите: „Ти нали си учителка. Хайде, казъм, иди си

заеми мястото и забрави тоя си мерак.”

Аз си излязох като смазана. Из целия път плачех неутешно. Влязох у,дома и едвам можах от рев да

съобщя на майка ми за нещастния резултат.

През тоя ден не хапнах троха, а все мислех кой път да хвана. Най-после вечерта казах на майка си:

„Мамо, ще си чукна още *в+еднъж главата в по-голям камък и ако не сполуча, тогава ще обмислим

какво да се прави.”

Написах шесто заявление до покойния княз А. Батенберг, който бе по него време в Рил*ския+

манастир и замолих майка си да му го връчи. Тя още сутринта тръгна за манастира.

Догдето се завърне тя, аз получих две писма от Дубнишката община, с които ме молеха да отида и

заема учителската си длъжност.

След няколко дена майка ми пристигна. Каза ми, че подала заявлението на самия княз. Той като го

прочел казал: „Приятно ми е, че в наша България ще имаме жена-чиновница.” Обърнал

заявлението, драснал няколко думи, подал го на адютанта си и казал на майка ми: „Г-жо, вие сте

свободна да си заминете за София”.

Не бяхме уверени в нищо, но една сладка надежда бе изпълнила сърцето ми. След една седмица

получих телеграма от Дубнишката община с отговор платен, в която ме известяваха, че ми дават

хилядо гроша и ме молеха веднага да им отговоря и замина за Дубница.

Минаха се няколко дена. Аз се надявах на нещо непостижимо, а нямах никакво известие от

м*инистерство+то. От Дубница получих втора телеграма с от*говор+ п*латен+. Решихме с майка си

да им отговоря утвърдително. Направих отговора и отидох в телегр*афната+ станция, която бе в

Сукнаровото здание. При подаване *на+ телеграмата, видя ме Йоаким Христов (първият ми

началник), прочете я и ме попита: „Вие ли се казвате Станислава Балканова?” Да, отговорих му аз.

„Остави телеграмата. Иди си право у дома. Ей сега пратих разсилния с правителствено писмо до

вас.”

А, ако и да не знаех резултата тичешката си отидох у дома. Заварих раздавача, който... голям

плик... си отиде. Аз скъсах плика и прочетох:

„С Указ № 39, приема се за телеграфистка в България Станислава Балканова и пр....”

Оставих писмото и се хвърлих на майчиния си врат и ревнахме и двете. Това бе неописуема

радост за постигнатото горещо желание. Исках да прегърна и разцелувам целия свят и да им кажа:

„Ето на и на българската се даде равноправство”.

Следния блажен ден, рано се озовах в станцията. Отведоха ме в черквата да положа клетва и

почнах работата си.

Цяла седмица се провървяха, като почнеш от министрите с жените си, да видят как една мома

работи ведно с мъжете.

Изминаха се няколко месеци и никоя българка се не реши да ме последва. Едва след шест месеци

постъпи за ученичка Екатерина Маркова и то хърваткиня.

След една година аз се задомих на бърза ръка и продължавах службата си, а излезе, че другарят

ми бе доста сприхав, ако и способен. Той бе чиновник в Сметната палата. След три месеца от

оженването ни се спречкал с началника си и го уволниха. Шест месеци стоя без работа. Като

видях, че е мъчно да се живее с една заплата, писах на министъра г-н Стоилов. Молих го да *да+де

някаква служба на мъжа ми. Той го назначи за съд*ебен+ пристав в Трън. Щом получи

назначението си, веднага ме принуди да си дам оставката, че не трябвало да работя с мъжете. За

мене това бе убийствено, но трябваше, според Евангелието, да се покоря на мъжа си.

При тръгването си за Трън, остави ми само 10 гроша и в положение — в деветия месец. А из къщи

бе се свършило брашното, сапуна, дървата и пр. Трябваше да чакам свършването на месеца за да

ми прати пари от заплатата си, а имах въпиюща нужда от такива, особ*е+но от предстоящото

дохаждане на нов человек. Майка ми живееше при мен, но за дългогодишното й учителствуване

из България и Македония, получаваше само двадесет лева пенсия. Така, че пак се залових за

стария занаят. Отидох у г-н Сакаров, който бе предприел да достави долни дрехи за един мъжки

пансион. Взех от него няколко топа хасе, накроих го на ризи и гащи и с един хамалин си отидох у

дома.

В разстояние на две седмици уших дрехите, без два топа. Доставих ги г. Сакарову. Той ми плати

700 гроша, с които купих всичко, което ми бе нужно. Уших всичко, което бе потребно за

предстоящия гостенин....

г. Сакаров да прибере останалите дрехи. Намери ме легнала и дете при мен. Тури ми една рубла

на челото и с просълзени очи каза: „Нашите жени рахатуват и се пазят в такова време, а вие до

вчера работехте с машината!”

След един месец дойде мъжът *ми+ и ме отведе в Трън, където преживяхме едва осем месеци,

понеже го уволниха от длъжност и трябваше да се приберем в София. Аз постъпих на работа в

телеграфа. В свободното си време почнах да обикалям и моля г. Стоилов да назначи мъжа ми на

работа и той го назначи пак съдебен пристав в Цариброд. Сега вече замечтах за свое гнездо. Имах

една връв жълтици, които бях спестила и друга, икономия от службата и майка ми, която

учителствуваше в Родопите даде ми жълтици, така щото с тая сума купих къщица малка, но с

голям двор *от+ една циганка в улица Раковска. С продавателен запис трябваше да й доплатя

четири лири, за да ми издаде акт.

Аз вече работех непрекъснато. Сдоби ми се още едно дете. В него време се отвори

братоубийствената война със сърбите. Мъж ми бе пак уволнен и с големи молби, назначен за

надзирател в Александровата болница.

Макар и в кратко време, но видях ужасите на войната. Ние квартирувахме в болницата.

Денонощно донасяха тежко ранени войници и то по пет-шест ду*ши натру+пани в една кола. Често

пъти..... ... ха от колата... *те+жко ранения плачеше за помощ. Стоварваха ги по двора, понеже

помещенията бяха малко и препълнени с болни и ранени. Санитарна служба още нямаше.

Малцината доктори и фелдшери се чудеха кого по-напред да превържат. Из града имаше няколко

болници, но тук като най-близо до пътя, стоваряха най-тежко ранените. Тогава нямаше още сестри

милосърдни. Тия длъжности се изпълняваха от няколко високопоставени г*оспо+жи. Всяка една

придружаваше лекаря и помагаше при превързването на раните им. В свободното си време от

службата, аз придружавах д-р Калевич, който работеше при гангренясалите ранени. После се

преместих при покойния д-р Матинчев. В него време, една нощ звездите се движеха толкова

много, като че ли нещо ще се свие над земята — то бе ужасна картина.

След свършването на войната пак уволниха мъж ми. Както винаги отидох с молба при г. Стоилов.

Той ме смъмра, като каза: „Стига, госпожо, с вашите молби! Не помня вече буква в азбуката, по

която да не е уволняван съпругът ви.” Обаче пак го назначи на работа, но не трая дълго време. Бе

уволнен. Аз не посмях вече да ида да се моля за назначението му.

Един ден мъжът ми доведе дома хора, от които взел пет жълтици..... да им продаде къщата ми. Аз

се противопопоставих, *като казах на+ купувачите, че не давам къщата си. Те си излязоха, а той се

закани да ми отмъсти. На другия ден написа заявление, че си давам оставката и ме принуди на

сила да се подпиша, а имах вече три деца. А след обяд, когато аз бях на работа, довел двама

евреи и ми продал всичката покъщнина. Аз като си дойдох заварих къщата изпразнена, а вън

постелки и завивки. Оста*на+х като гръмната! Следния ден, рано, пред вратата ни видях една

бричка, в която натуря постелките, завивките и трите ни деца: „Хайде, казва, ако искаш, качи се в

колата, ако не остани”.

Майка! Коя майка би пренебрегнала рожбите си?! Качих се, без да зная накъде отиваме.

По пътя разбрах, че отиваме за Силистра. След тридневно пътуване, пристигнахме в Силистра,

наставихме се в къщата на една гагаузка. Мъжът ми си отвори адвокатско писалище па, даже

почна да издава вестник под название „Остен”. Бодеше той тогова, оногова, смрази се с мнозина

от по-видните граждани. През есента ходихме в родното му село Пъндъкли при родителите му,

които бяха много до...... *на+ които гостувахме десетина дни. Ходихме в Калипетрово при чичо му.

Приеха ни много радушно. Прибрахме се в Силистра. Там спохождани често от родителите му,

които бяха предобри хора, живеехме добре. На 27 декември 1886 ми се намери четвърто дете.

Събраха се всички роднити между които майката на свекърва ми — 112-годишна баба. Детето

кръстихме на нейно име Добра и Олга (името на кръстницата). Старата от радост занемя. Кръстник

бе видният гражданин — адвоката Марин Тихчев. Обаче щастието скоро ме напусна.

Следната 1887 год. месец... се яви преврата — изпъждането *на+ Батенберга, в което време

мнозина минаха за бунтовници, в което причислиха и мъжа ми, ако и да нямаше понятие от тоя

преврат.

Тепавски бе поставен за градоначалник, а мъжът ми в своя някогашен вестник го бе бодял живо,

така щото сега бе времето за отмъщение.

Заедно с другите обвинени взеха и мъж ми, както и кръстника ми Тихчев...

ПРИЛОЖЕНИЯ

Писмо от Найден Геров до Георги Шишеджиев, Сопот. Моли го да намери и изпрати за София

Неделя Петкова. Пловдив, 9 окт. 1858 г.

Пловдив, 9 октомври, 1858.

Господине Георгий Шишеджиев!

В Сопот.

Има в селото Ви една жена Петковица Карайованова, която настаняваме за учителка в София.

Моля Ви се да я найдете и да й дадете притвореното пиемо, та ако Ви каже, че иска да иде, то

предстойте да я изпратите или право за София или за тука, та от тука да я изпратим за София.

Колко за кирията, ако не може другояче, платете я в Сопот Вие, та аз ще ви я върна. Дайте и на

Петковица стотина грош*а+ за харашлък по път. Ала моля Ви се да свършите по-скоро тая работа. ...

Поздравлявам Ви и остаям

Ваш

Н. Геров.

Писмо от Найден Геров до Неделя Петкова. Кани я за учителка в София. Пловдив, 9 окт. 1858 г.

Госпожа Петковице Кара-Иованова!

От София ми пишат да Ви пратя там с дъщеря Ви :за учителки според както бяхме говорили с Вас.

Обричат се да Ви дадат две хиляди гроша заплата за година, къща за седене и дръва и кимюр,

колкото ти требват. Къщата за двоица да седят в нея е добра, а за повече души иде притесна, ала

вече, как да е щеш се прибираш в нея с децата си; и трябва да си имаш твои постелки за къщата.

Ако пристаяш с тоя договор, трябва един час по-скоро да идеш или право за София или през

Пловдив. Аз пиша на г-на Георгия Шишеджиев да те изпрати заедно с децата ти.

Ако идеш през Пловдив, аз ще ти дам друго писмо за София; ако ли идеш направо, като стигнеш в

София, намери учителя г-на Сава Филаретова, та да се благодарят гражданите от работата ви,

тогава може догодина и повече заплата да ти дадат.

Ще чакам да ми пишеш по-скоро, че си тръгнала за София, или да дойдеш от тука да те изпратим.

Ваш доброжелател Н. Геров

Писмо от Георги Шишеджиев до Найден Геров, Пловдив. Изпраща Неделя Петкова за учителка в

София. Сопот, 12 окт. 1858 г.

Високоблагородний господарю Н. Геров!

Приях Вашето достопочитаемо *писмо+ от 9-и того м*есеца+, което добре разумях. Според

заповедта Ви претвореното Ви предадох на Петковица, и според щението й, като направо за

София кираджии от тука съвсем се ненамеруват, хванах й кола за до Пловдив. Броих на същата

Петкувица за харашлък гроша 80....

Целувам десницата Ви и съм Вашата покорна слуга.

*За+ в Пловдив

12 8/вриа - [1]858.

Сопот

Г. В. Шишеджиев

Дописка във в. България за проведени изпити във мъжкото и девическото училище в София.

София, 8 авг., 1860 г.

„. . . Истите гостье и посетители, за да не речеме еще по-више, посетиха изпитанието на девойките

у Първото в София Девическо Трайско училище. Пръв път стана годишно испитание в тоя нов

разсадник на науката. Девойките се изпитаха от:

1). Закон божи (Св. Истор. катехизис)

2). Българск*и+ язик с грам*атиката+ му

3). Числителница

4). Землеописание

5). Правилно четение на изуст

6). Чистоописание.

Помного от девойките отговориха верно, отчетливо и смело, ако и да са явяват пръв път на

изпитание. Особено са отличиха девойки Нонка Петкова и Аника Тошева. Въобще бащите и

майките съгледали, че колкото момичета научили да четат и пишат за година и полвин, това

четене и писмо момчетата не могли да го добият нити в четири години. Особено мило беше да

гледа човек 5—6 годишни момиченца, кои като дребнички трябаше да ги качат на столици, като

да можат да ги гледат изпитателите. Тия мили дечица със своето правилно четене, със своята

детска простота, непритворност докараха много човеци в умиление до сълзи. В произношението,

в гласа приятно са отзивиха сяко движение на незлобливите им сърца. Отговорите на девойките,

нихното питомно обхождане, благочитанието в училището, мислете какви богати плодове, каква

голяма полза ще има тоа град от това заведение и занапред, сичко това изпълняваше сърцата на

зрителите с духовно наслаждение, и някак, като от само себе си погледите на сички са обръщаха

към виновника на това добро, към достопочтенний основател на това благотворително заведение

г. Димитрия Трайковича и искрено, от душа благославяха тоя благотворител. След изпитанието

пашите и сички по-важни лица, що имаме в града посетиха г. Трайковича и му изявиха

тържествено своето най-искрено съчувствие в това богоугодно и човеколюбиво дело. Изпитание

на девойките, и като ново нещо в града наш, и като несъмнено доказателство, че оно упитомява и

облагорожва още по-успешно женскийт пол, като увожда в обществата една висока нравственост,

причини едно сладостно впечатление на сички, и особено на майките.

Радваме са, че сичките почти по-отбрани госпожи посетиха изпитанията и в двете училища. Те са

достойни за похвала, че малко по малко излазят от онова унизително положение в кое ги правяше

да странят и от най-почтеното общество.

Учителката на това училище е Неделя Петкова от Сопот; она доста добре изпълнява наредбите,

които й се дават от време на време от настоятелството на това училище. За предня година г.

Трайкович си има грижата да въведе улучшения.

Нам беше приятно да се научиме, че от по-първите фамилии на някои наши съграждане турци

изявили желание да посетят Девическото училище. Колко утешително нещо е, като гледа човек, че

во име на науката, сички народи и вери са сближават, споразумяват без да меша едно на друго...”

в. България, год. II, бр. 77, 7 септ. 1860 г.

Писмо от Неделя Петкова до Найден Геров. В София пристигнала друга учителка и Н. Петкова си

подала оставката. Моли Геров да й намери работа. София, 21 апр. 1861 г.

Доброжелателни ми господарю.

Найдин Геров в Пловдив.

Аз съм следвала длъжността си две години и половина, според както се бях обещала и пред Ваше

благородие и пред господин уч*ителя+ Сава Филаретов и пред градоначалниците софийски.

Твърде добре беше, че и аз се бях наместила за да си прехрановам децата и се трудех колкото е

возможно от ден на ден по-добре да се увождат по-големи науки и благочиние и за както и Вам е

известно досега. Но сега доде друга учителка и като завари 140 ученици, излезоха 100, те устанаха

40. Така и аз бях принудена та си дадох остафката. От Самоков чуха, че съм уставела училището,

пратиха писмо на учителя, че щат ма викат да им учителствовам и уч*ителя+ Сава *Филаретов+ ми

позволи да утида и ми даде ракомандателно писмо и трагна на път за Виена да иде. Но аз

несчастна и жалостна! Като ми са поболиха двете големи деца от синапица, която *като?+ от една

страна прискърбно плачем, че на чужда страна съм, от друга страна не ма викат от Самоков, че

общената садели на парти *и+ и няма съгласие, кога са сагласат, ще ма викат. Но аз като няма

учителя тука да ма намести негде, прихождам и втори път покорно при Ваше величество да Ви

ява, че съм без работа. Аз несъмнено веровам, че Ви*е+ сте милостиви *и+ ще са потрудите и сега

да ми намерите място, и сведетелно писмо от сичките граждани и от пашите ща Ви прата по

другата поща, ще видите как съм са владала на София. Остаям в надежда от Вас за помощ.

София, 1861, Ап*рил+, 21-ий Неделя Петкова

Писмо от Сава Филаретов до Димитър х. Гюров, Самоков. Ако са съгласни да приемат Неделя

Петкова за учителка в града, нека потвърдят и изпратят контракт. София, 17 март 1861 г.

София, 1861, март 17.

Драгий ми приятелю г. Димитрие!

В отговор на Ваше*то+ писмо, що ми донесе г. Захарий *х. Гюров+, Ви казвам че:

От как се разговорихме да Ви пратя копия за пълномощно писмо на имя г. Захария, което до где

негова милост да се върне от Ниш, Вие да го подпишете и подпечатате от сичка Самоковска

епархия.

За учителка*та+ Ваша милост напишете и подпишете едно контрактче така:

1) Г-жа. Неделя Петкова се задължава да управлява Самок*овското+ девическо училище, да учи

девойките *на+ чтение, писмо и ръкоделие.

2) Общината самоковска се задлъжава да й плати за първата година 3000 гр., да й даде къща за

живеяне и една жена да й служи.

На това, ако сте съгласни, до 4 деня непременно да ми пратите писъмце до общината, за да Ви я

пратя. Или ако не, то мене пишът и от друго място, та може тамо да я пратя.

Желая Ви здраве и всяко добро Ваш доброжелател С. Филаретов

Дописка до сп. Български книжици за развитието на учебното дело в Самоков, 12 май 1862 г.

Самоков, 12 мая 1862

Нашите училища бяха дошли до голяма безредина, но сега слава Богу, се понаредиха. Ние

пригласихме за главен учител г. Георгия Икономовича. Полезната служба на тоя момък и в други

места го препоръчваха доста добре и за наш град. Нам бе досрамело от съседни градове и села

где бяха се отворили девически училища, а ние у Самоков нямахме такова заведение. Тая година

и това се нареди: По-разумните наши граждане се споразумеха, секой що можеше, принесе в дар

и не само стана начало и сега девойките се учат, но и училище девическо отново си правиме.

Учителката е госпожа Неделя Петкова.

С божия воля, и на царско здраве, кога народът наш се поубразува, той ще се ослободи от много

лошавини, а още и от суеверие...

сп. Български книжици, г. V, бр. 34, юни 1862 г.

Писмо от Н. Петкова до Д. Трайкович, София. Изказва благодарности за стореното за нея по време

на учителствуването й в София и описва живота си като самоковска учителка. Самоков. 11 дек.

1862 г.

Доброжелателка мой, господарю Демитрие!

Аз не помня дали Ви съм писувала от как съм излязла из София, то е моя голяма грешка, но Ви ще

ми упростите. Добрий господарю! Аз не Ви забравям никога. Непрестанно Ви благодаря. Първо ви

благодаря защо съм много добре живяла в София три години под Ваше покровителство. Милий

господарю Демитрие! Зер аз не зная, че съм дошла в София диво животно и невозпитано, но

благодаря на господар учит*еля+ Савва ,Филаретов+, за неговите совети, които не забравям и с

негове трудове следовам в Самоков Девическо училище, и с божия помощ добре е. Имам 220

деца, успокоихме се в ново училище, *в+сичко добро, но бог знае що съм изтеглила тая година в

Самоков. Кога е една глава, а много упътки то лесно. Ама кога са много глави *и+ една упътка, една

глава натъй сеца, друга натам. Нели бяха две парти*и+! Да зачува Господ. Дип с голямо търпение и

много труд поминах, сега съм радостна, че влезоха в любов господа х. Гюрови и господар Христо

Сребарница. Станаха покровители над училището и за догодина надам се да е добре. Тая неделя

са канат да са саберат да контрактираме за догодина. И така ще следва. Поздравете, моля Ви,

господин учителя Захарий и моите мили ученици. Добродетелю мой господарю Демитрие, желая

да Ви вида втори пат. Поз*д+равете, моля Ви, любезна моя първа ученица Елисавета и Маричето.

Сега Ви моля господарю! Пишете ми, макар две думи, много ще ма задоволите, немойте да ма

забравите. Аз жаля за Вази. Вия сте много доброучител мене, но аз не съм знаяла как да са

владам.

Самоков, 1862, Дек. 11

Ваша Неделя Петкова

Дописка във в. Турция за проведен изпит в девическото училище в Прилеп. Прилеп, 2 ноем. 1856

г.

„... В неделя на 31-й поминалото стори учителката госпожа Неделя един кратък за похвала

тримесечен изпит. Той изпит многоблагодари присъствующите. Защо како можит да не ги

възблагодарит, кога слушаат чедата си да им разказват с едно свободно изражение много работи

от священната история. Изпитът се свърши с една песна, изречена от девиците. Едно нещо имаше

за забележване, що папагализмът беше съвсем изгонен от тука. Но сполай му на бога що не е

много с края...

Кой можит сега да не ги похвалит Прилепчане? Едно нещо що е за похвала не можит никой да го

укриет. Пойке от 200 девици имат днеска в училището, но за доброто им расположение сме на

съмнение. Защо некой един приятел ми приказваше защо никакви пригоди нямало за зимоище

нито столове (или що да е друго нещо) за седейне на учениците. Уще по за пожолайне е било що

ни еден от епитропите (ако имат!) не идел да призрит що се правило, що требало и прч. я

поставиле само учителката и съвсем я оставиле. Мене не ми се веруват толку хладнокровно да се

донесле еснавските пълномощи с това заведение от кое зависит най-сладката утеха за бедното

просвещение и слава па прилапчани, ако да е това в истина за жал.”

в. Турция, г. II, бр. 20, 20 ноем. 1865 г.

Дописка от Д. х. Узунов за проведен изпит в охридското девическо училище. Охрид, 10 март 1868

г.

„Охрид, 10 март 1868.

Г-не редакторе на вестник „Македония”!

В първо забележвание за народното ни учение, казвам, кръсте Боже поможи. Десетийт мартов

ден е за забележване, г-да читатели на вес*тник+ Македония, за кого не малу време ще се говори

и за делото, що се стори на същийт ден в града ни.

За да се покаже кое учение е по-добро и по-лесно за милийт ни българский народ, за да се уверят

*в+сичките ни съотечественици и за да видят, че вистина майчинийт язик на секой народ е най-

потребен първо за свойт народ. Надзирателите г-да Григорий С. Пърличев и Яким К. Сапунджиев

на едно с учителката ни г-жа Неделя Петкова на народното ни болгарско девическо училище, като

благоразумни тие побързаха, за да каже горереченото ни училище от 6-т месечните изпитания,

които и станаха, на горереченийт забележителен ден, в централното Св. Климентово народно

болгарско взаимно училище. Къде бяхте Вие, О! от далеч доброжелатели на Отечеството ни, да

чуехме и да видехме вашето желание? Да видехте гдето бяха се натрупали един връз другиго

нашите събратя болгари, в училището, освен що беше то пълно, без изключение на възрастта на

женскийт пол, за най-голямо впечатление е, че от ревност кон язикът ни, едни майки донесоха и

рулчината си, които ги доеха, тук в училището с болгарското си мляко, за знак да не пременят

природата си до свършванието на живота си. Даже и по *в+сичките прозорци от надвор и от вътре

се изкачиха человеци за да чуеха свойт изгубен и догазен, с враждебност от 101 г. до сега майчин

язик. А от како се каза молитвата, та като се натрупваха още человеци, вервайте г-да читатели, при

толко що е здраво зданието на то*ва+ взаимно училище и при толко що се стълповете кладени на

често под посланието му, се чу един голям гръм в училището та кога побарахме да видиме, за той

гърмеж, що видехме? Беше се строшила греда от под посланието, и туку в еднаж се даде едно

вишегласие, за да излезе *в+сичкото събрание во предворието за да не се урни училището, и таме

да се извършат изпитанията, та така собранието излезе на придворието, и учителката първо само с

първийт си чин, а керка й г-жа Станислава застана с всичките наши българки в училището, пред

който *което+ изпитваше девойчината, *в+сичко добро. А що, и как да кажа за предворното

събрание? Що бяха се накачили по частите училищни, Св. Климентови и по мутламите, по

пармаклъците, по овощието на градините, и по герамидите *керемидите+ на преждебившийт

звонар, чудно стана то, г-да и удивително, както никога! Или по-добре да кажа от 1767 до 1868

година, т. е. от уничтожението на самостоятелната ни Болгарска потриаршия, не се е собрало

так*о+во собрание, со една реч да кажа, всичките улици на града ни останаха совсем празни.

Шест месечните им уроци, които започнати бяха от а б, бяха следующите. Чтение имаха всичките

чинове, а първийт чин, който само той се изпита почти 2 часа на кратко землеописание с

разказвание на картите, подарени от г-на Атанаса Д. Папуджиев, които и нему биле подарени за

това училище; кратка болгарска повестност с чисто разказвание за значението й. А в той случай

извика едно девойче: Ох! Горко за нас болгарите! Аз (каза то) 7 години съм ходила на гръцко

училище, 7 речи не съм научила, а сега в 6-т месеци ево излегох на белий свят с майчинийт си

язик!

А пак друго та сиромашко в истийт урок извика с голям глас: „О г-жа учителко, Вие, що сте от горня

България, сте много должни на нас македонските, защо знаете, че от нас сте зеле православната

християнска вяра, а не от гърците, както тие се хвалят безстидно.” И помежду всичките български

девойчина, имаше я едно влашко, което в тие 6 месеци следвало е на болгарский и на

природнийт си язик, та с разказванието си от влашкий на болгарский, даде голямо впечатление на

еднородните си слушатели. И отговорът въобще на всичките девойчина беше совсем чист и много

добър. И така то*ва+ изпитание даде голямо впечатление на съотечествениците ни за народното

ни учение, с което (изпитание) се показаха трудовете големи на г-да надзирателите и на г-жа

учителката ни. А от как се извършиха изпитанията, кои слушаха нескверните звукове, които

воздаваха се като гласове от безчислени славеи, се много чудиха, кога девойчината пееха,

похвални песни за Н*егово+ И*мператорско+ В*исочество+ Султанът, нашего царя, зарад дадената

свобода да си отваряме народни български училища, както сме в пълна надежда, че ще ни подари

и изгубената ни с... народна йерархия. Потем тие се изпееха и за всичките, що помагале на това

училище. И на свършванието песните се въздаде и един общи народен глас, който се подиге така:

„Да живее наший цар Султан Абдул Азис. Амин.”

Д. х. Узунов”

в. Македония, II 1868, бр. 20, 13 апр. 1868.

Доклад от В. Максимов, руски консул в Битоля до П. Н. Стремоухов, директор на Азиатския

департамент. Солун. 5 юли 1875 г. Предлага Ст. Караиванова да постъпи в руско акушерско

училище

Его Превосходительству П. Н. Стремоухово и проч. и проч.

Милостивиый Государь

Петр Николаевич,

Честь имею почительнейше представить при сем Вашему Превосходительству на

благоусмотрение прошение болгарской уроженки Станиславы Балкановой, в котором она

ходотайствует дать ей возможность вступит в России на казенный счет в акушерское заведение.

Станислава Балканова била учительницею и в зарное время преподавала в школах Битолии,

Водени и Солуня. В первом из зтих городов она должна была оставить свое место в 1870 году,

когда ея ручныя работы, имевшия целию наглядно выразит политическия стремления Болгар,

вызвали преследования турецкой администрации. В Водене и Солуне она не могла долго

оставиться в следствие неустройства тамошних болгарских общин, неимеющих средств правильно

поддерживать свои школы. Эти неудачи заставили Балканову желать перемены в своей карьере.

Просительница с хорошими способностями соединят примерное трудолюбие, которое она

блистательно доказала, вэучившись почти без учителя читать и писать по турецки и гречески. Во

время моего управления Императорским консульствам в Солуне, при посещении болгарской

девичейской школи, когда Балканова била еще там преподавательницею, я имел случай

увериться в основательности ея познаний, не превышающих 4-х класснаго курса реальной

гимназии — обстоятельство, дающее ей, насколко мне известны требования от вступающих в

заведения для образования акушерок, полную возможность с успехом окончить свое учение, если

Ваше Превосходительство благоволите удостоить ея просьбу милостивым вниманием, в котором

она ощущает нужду тем более, что повидимому, ей уже не осталось надежды на продолжение

педагогической деятельности в крае, где немногия христианския школы содержатся одною

частною благотворительностью.

В. Максимов.

Молба от Неделя Петкова до председателя на Седмото Обикновено Народно Събрание за

увеличаване на пенсията й.

До господина Председателя на VII-то Обикновено Народно събрание, 1-ва сесия в София.

Прошение

от баба Неделя Петкова

на 70 годишна възраст, първа българска учителка, живуща в София.

Господине Председателю!

Като благоволявате да прочетете в приложената тук книга II, страница 35—39 на издавамеий се в

ст*олицата+ София журнал за наука, изкуство и индустрия „Светлина” някои кратки биографически

бележки за моето 27 годишно учителствуване при най-трудни времена и тежки обстоятелства,

като първа българска учителка в градовете София, Самоков, Прилеп, Охрид, Велес, Солун и

Родопите (помаклъка) и като сравните моите заслуги от една страна. А какви са те, ще попитат! На

това отговор нека даде българщината от въпросните градове и места, а пък скромната ми пенсия

от 40 лева месечне от друга страна, като сума едва ли стига за доктори и лекове (понеже от 4

години насам постоянно боледувам), камо ли за прехрана и облекло, а дъщеря ми, която ме гледа

е претоварена със седмочленно семейство; прочее пред вид на многобройните благодеяния,

които народното ни представителство със своите благотворения, щедрост и великодушие изсипва

ежегодно върху такива нещастни като мен учителка, ида най-покорно да помоля господа

народните представители да се покажат и в този случай тъй щедри и великодушни за увеличение

на скромната ми пенсия, която пенсия ми е била определена от Народното събрание, без да се е

имало тогава в съображение някои подробности на горното, и по този начин да ми се даде

възможност да гълтам сладък залък поне в старините си и един ден като умра да не отида

наскърбена, а с утешение и спокойствие, че за моите извършени повече от други и с големи

пенсии заслужили на отечеството са били поне при надсмъртний ми час възнаградени.

С надежда, че тази ми (може би за последен път) скромна молба ще се вземе във внимание,

остаям с най-голямо уважение и дълбоко почитание.

Стара българска учителка Неделя Петкова

4 / ХI/ *18+93 г.

София

Резолюция: „Понеже се е поминала, остава без последствие и се прилага към дело № 16 за 93 и 94

г.”