16-31.12.2009 Год. 19

Брой 41-421,50 лв.

НОВА БЪЛГАРИСТИКА

“Соцреалистически канон / Алтернативен канон”,съст. Пламен Дойнов, Поредица “Литературатана НРБ: история и теория” – Книга 2, ИК “Пан”,Департамент “Нова българистика” на НБУ, С.,2009, 552 с., 10 лв.

Текстовете в това издание премиерно сапредставени на конференцията “Соцреалистическиканон / Алтернативен канон. Официално инеофициално в българската литература и културамежду 1944 и 1989 г.”, организирана от департамент„Нова българистика” на Нов български университетна 27 март 2009 г.Включени са студии и статии от Михаил Неделчев,Пламен Дойнов, Александър Кьосев, Албена Хранова,Иван Радев, Евдокия Борисова, Пламен Шуликов,Биляна Курташева, Владимир Донев, АнтоанетаАлипиева, Нева Кръстева, Ружа Маринска, АнжелаДанева, Камелия Николова, Невена Панова, Иван

Еленков, Наталия Христова, Яни Милчаков, Антония Велкова-Гайдаржиева, МиткоНовков, Сава Сивриев, Йордан Ефтимов, Морис Фадел.Несъмнено отправна теоретическа точка на всички подобни занимания е сборникът“Българският канон? Кризата на литературното наследство” (съст. АлександърКьосев, 1998), възникнал от недрата на семинарите на департамент „Новабългаристика” на НБУ през 90-те. Затова сега новият том се заявява като книга,която заедно с проблема за социалистическия реализъм разглежда и различни аспектина неговите алтернативи, и в същото време ги проектира върху значимиятеоретически проблем за канона. Публикувани са текстове за музиката, театъра,изобразителното изкуство, превода, управлението на културата, но в центъраостава литературата – като изследователски проблем и като генератор напродуктивни идеи за разбиране на другите изкуства. След „Социалистическиятреализъм: нови изследвания” (2008) този сборник е вторият в поредицата отизследвания на един широк кръг от водещи български изследователи, които пишатновата история на литературата и културата от епохата на Народна републикаБългария (1946–1990).

ЛИТЕРАТУРНОТО СЪБИТИЕ НА 2009 КНИГИТЕ НА 2009

Âåñåë

à

Êîëåä

à è

÷åñò

èòà

Íîâà

ãîäè

íà!

Âàøèÿò åäèíñòâåíøàíñ äà ÷åòåòå ðåäîâíî

- áåç ïðåêúñâàíå -åäèíñòâåíèÿñåäìè÷íèê çàëèòåðàòóðà â

Áúëãàðèÿ åÀÁÎÍÀÌÅÍÒÚÒ!

“ËÈÒÅÐÀÒÓÐÅÍÂÅÑÒÍÈÊ”

ÊÀÒÀËÎÆÅÍ

¹424

Çà åäíà ãîäèíà - 63 ëâ.

Сдружение набългарскиписатели канисвоите членове иприятели наКОЛЕДНО-НОВОГОДИШНОПРАЗНЕНСТВОна 29.12.2009(вторник)от 18 часа в офисана Сдружението.

2 Литературен вестник 16-31.12.2009

Пламен Дойнов,“1907:литература,автономия,канон”, изд.“Кралица Маб”, С.,2009, 132 с., 5 лв.

1907 година вече еобявена отбългарскаталитературнаистория запреломна,основополагаща,

хипнотична, вълнуваща, гранична…Тази книга събира текстове, коитополагат 1907 година в четириперспективи (хронологична,литературно-археологическа,микроисторическа, персоналистична),демонстриращи възможностите за единразличен литературноисторически разказ.Книгата изпробва модела на този разказ,който би могъл да бъде приложен в по-разгърнат вид и върху други знакови забългарската литература години.В тази версия за 1907 доминирапроблематиката за литературнатаавтономия и началата на българскиялитературен канон. Чрез дълбиннисрезове в зоната на “оперативния” жанрна литературните прегледи се изследватсложните взаимодействия между текущописане и своевременна критика, търсятсе границите между висока и масовалитература, между протоканон и канон.Анализират се и напреженията междубит и литература, между “централни” и“маргинални” текстове, както е втворчеството и поведението на П. К.Яворов около 1907-а. Внимателно се из-следва и пътят на един български поет(Димчо Дебелянов) през годината – време,когато бъдещият каноничен автор е всеоще почти изцяло неизвестен.Това е книга, която представя 1907година едновременно като идеално иконкретно историческо място, катожелано българско пространство, което –защо не – може да бъде обитавано и днес.

Джон Ралстън Сол, “Крахът наглобализма и повторното изобретяванена светa”, прев. Леонид Дуков, ГришаАтанасов, изд. “Кралица Маб”, С., 2009,392 с., 13 лв. С появата си през 2005 г. „Крахът наглобализма” се противопоставя надоминиращите икономически теории ипредсказва последвалата световна криза.Българският превод е направен подопълненото издание от 2009 г.Джон Ралстън Сол е известен канадскиписател и анализатор. Неговите романи,между които и бестселъра „Хищниптици”, разглеждат сблъсъка на индивидас властта. Философските му трудове -„Копелетата на Волтер”,„Несъзнателната цивилизация”, „Заравновесието” и др. – оказват все по-голямо влияние върху политическотомислене в много страни.Книгите на Дж. Р. Сол са преведени наповече от дванадесет езика и саполучавали авторитетни награди вКанада, Италия, Чили и др. Списанието занезависими идеи и алтернативна култураUtne Reader нарежда Дж. Р. Сол средстоте водещи мислители и визионери намодерната епоха.На 21 октомври 2009 Дж. Р. Сол бе избранза президент на Международния ПЕНклуб.

К Р А Л И Ц А М А Б

Отиде си Крикор Азарян! Могъщ творецот планетарна величина…С пророческа мъдрост, ерудиция исетивно изящество той побинезаобиколими жалони в естетическоторазвитие на модерния и авангарденбългарски театър.Пренесе въжделенията на слабите духоми чудесата на познанието в неистоватавселена на прозрението, наомагьосващата духовна словесност.Неговата кончина е разпятие предРождество.

Почивай в мир, Маестро!Дълбок поклон пред светлата ти памет!

Милен Милановактьор в ТБА,

председател на „А‘Аскеер”

Жури за съвременна българскадраматургия “Аскеер”:

проф. дфн Богдан Богданов, проф. дфнГеорги Каприев, доц. д-р Георги Лозанов,

проф. дфн Ивайло Знеполски, ФедяФилкова, Димитър Гочев, проф. ИванДобчев, проф. Младен Киселов, Боян

Папазов, Георги Господинов, Елин Рахнев,Иван Кулеков, Иван Теофилов, проф. дфн

Кирил Топалов, Панчо Панчев, ПламенДойнов, Рада Москова, Стефан Цанев,доц. Юрий Дачев, Теодора Димова, ЯнаДобрева, Димитър Чернев, доц. Калина

Стефанова, Красимира Филипова, НиколаВандов

I N M E M O R I A M

Отиде сиКрикор Азарян

ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ СТИПЕНДИИ ЗАМЛАДИ УЧЕНИ / ПРОЛЕТ 2010

Институтът за изследване на близкотоминало, София обявява конкурс зачетиримесечни изследователскистипендии за млади учени – докторантии постдокторанти (до 40 г.) отсоциалните и хуманитарните науки,които работят по тематика, свързана сизследване на комунистическия период вБългария.

Крайният продукт на подпомогнатотоизследване се очаква под формата нанаучна студия по неразработвана илислабо позната тема във вид, годен занаучна публикация.

Кандидатстването става с краткопроектно описание (до 2000 думи,съдържащo мотивация, метод иизточници) и CV. Препоръка/и отутвърден/и учен/и от областта сажелателни, но не задължителни.

Срокът за подаване на проектите е15 януари 2010 г.

На адрес:Институт за изследване на близкотоминалоул. Юрий Венелин 24, вх. БСофия 1000

За повече подробности: Тел. +359 2 988 82 73

К О Н К У Р С

Департамент „Нова Българистика” наНов български университет

кани представителите на академичнатаи писателската общност

да заявят теми за участие в

националната научна конференция

“ЕКАТЕРИНА ЙОСИФОВАВ БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА И

КУЛТУРА”

Конференцията ще се проведе на 22януари 2010 г. (петък) от 11.00 ч. в Нов

български университет.

Времето за представяне на всекидоклад не бива да надвишава 15 минути.

Краен срок за заявяване на теми: 11януари 2010 г.

Адрес за подаване на заявки:Пламен Дойнов – dojnovpl@abv.bg;

pdojnov@nbu.bgТелефон за контакти: (02) 8110 112

Такса за правоучастие няма.Командировъчните разходи са за сметка

на участниците.

К О Н Ф Е Р Е Н Ц И Я

БЪЛГАРСКАДРАМАТУРГИЯНА УНГАРСКИ

Будапещенскотоиздателство“Напкут” пусна наунгарския книженпазар том съссъвременнибългарски пиеси –“Madarezredes”.Съставителят

Дьорд Сонди е подбрал следнитетекстове за сцена:Константин Павлов – “Персифедрон”Боян Папазов – “Бая си на бълхите”Христо Бойчев – “Полковникът-птица”Иван Кулеков – “Капан за мъртвичасовници”Яна Добрева – “Пясъчен пъзел”Димитър Динев – “Къщата на съдията”Елин Рахнев – “Боб”Пламен Дойнов – “Гласовете на другите”.Книгата от 390 страници завършва спослеслов от Анелия Янева. Преводите садело на Дьорд Сонди, Лайош Залай,Габриела Хаджикостова и Ищван С. Надь,Ференц Винце, Ленке Чикхей.С този том стартира поредицата на изд.“Напкут” за представяне в превод наунгарски на световна съвременнадраматургия. Следващата книга е сканадски пиеси.

A B R O A D

ПодаръкТри седмици преди Коледа момчеторазмишляваше какъв подарък да вземе народителите си. Какво ли може да дадешна онези, които имат всичко? В края накраищата нищо, приключи темата и сеопита да ги нарисува.

КоледаВ нощта на Коледа мъжът не можеше дазаспи. Гледаше обляното в светлинадърво, примигващите завеси на съседнитепрозорци. Изведнъж се запита: всичкитетези хора накъде ли завиват?

СемействоНад масата светеше енергопестяващалампа в жълт абажур, под негосемейството седеше около масата. Отсупата бавно се вдигаше пара, в нея –половин мъртво пиле. Приятен апетит,пожела накрая бащата, после добави:възможно е да усетят липсата намъничко сол.

(Речник на изящния унгарски език, СилардПодманицки)

*

1 януариВечерта в седем и половина пациентите втъмни стаи на болницата чакатидването на нощта и на морфиновия сън,който ту го има, у го няма. Санитаритеме посрещат с приятелско happy nеwyear,в което има нещо повдигащо, еднаперверзно-подигравателно звучащагримаса: на това място за Л. и мен какволи още би могло да е happy? Когато седядо леглото й, е спокойна, сякаш спи, нотова спокойствие, този мир около неявече не е омиротворението на живота, аедна мъждееща между живота и смърттабезусловна реалност. И днес не яде повечеот „25%”. Понякога пие вода, все ощеможе да преглътне глътките.

Нова година. Край на живота ни, тя можеби има още няколко седмици, не живот, асамо мъждеещо, безсвястносъществуване. За мен тази година е крайна живота – дори и тогава, ако янадживея. Нямам желание нито да умра,нито да живея. В това мъждукане всичко,което ни поднесе животът, ебезсмислено, почти гротеско.

4 януариЛ. умря.

14 януариКремираха я.

4 февруариУмря преди 4 седмици, събота по обед в 1часа и четиридесет минути. Но мигът насмъртта не се знае точно. В последнитедва часа дишаше равномерно, спокойно.Едната й ръка държах аз, а другата –медицинската сестра, която й мерешекръвното. После махна с ръка, уредът веченищо не показва. Но още дишаше.Буквално „изпусна душата си”. Поседяхоще половин час до леглото й, гледахлицето й. Не беше нито „сериозно”, нито„се беше разкрасило”, беше друго. Сякашвсичко натрупано по лицето откозметиката на живота– страсти, болка,ведрина, тъга – изчезна от лицето й.Сериозността, благородството, коитовинаги скриват нещо в лицето на живите.

(дневник на Шандор Мараи, 1986)

с поздрав най-сърдеченНИКОЛАЙ БОЙКОВ

ИЗ КНИГИТЕ Н А ЖИВОТА

3

Ю Б И Л Е Й

Литературен вестник 16-31.12.2009

Господин Радев, кога замислихте и какнаписахте Вашата книга „Строители насъвременна България“?

Накрая на декември деветстотин и петагодина заминах за Петербург катокореспондент на „Вечерна поща“, за даследя развитието на вътрешнотоположение на Русия след първатареволюция. Там разпитах много руси –обществени дейци, и пратих на вестникаси голям брой кореспонденции. От тиякореспонденции смятам, че най-интересната беше разговорът ми с единизвозчик. Мнението, което той изказа,беше най-остроумно и, историческипогледнато, най-правдиво. В Петербург азстоях до края на април. Освен работата,за която бях дошъл, аз използувахсвободното време, за да посещавамИмператорската библиотека.Заинтересувах се там за това, което саписали руските вестници във времето,когато почна кризата в отношениятамежду България и Русия. Намерих неща,които много ме заинтересуваха и тогавасе роди в мене мисълта да пиша еднаистория на онова време.Като се завърнах в България, не сеотдадох веднага на тая мисъл, защотонастъпиха в България политически разпри,които ми погълнаха вниманието. Носрещах много хора, съвременници отминалото, за което бях намислил да пиша,и от разговорите с тях все се поддържашемоят интерес към епохата. И вече къмдеветстотин и осма година идеята данапиша тази книга узря. При това аз бяхнапуснал „Вечерна поща“ и имах свободновреме. Тогава най-напред взех да сеосведомя за работи чрез българския печат,взех от там бележки. Подир туй тръгнахда разпитвам съвременниците. Това бешев действителност най-приятната миработа. Тези бяха хора, много наклонни даприказват на мен за събитията, в коитобяха участвували. Някои от тях не сиспомняха много добре. Но аз гледах давъзкреся паметта им. Като ми разкажатнещо, аз им отговарям: „Ама, япомислете, точно така ли беше? Аз съмчел във вестниците, че малко по-иначестанаха работите. Че чувам го: „Чакай,чакай, прав си, прав си. Аз ще ти кажа сегаточно как беше.“ Особено интересниразговори имах с дядо Цанков. Той бешестар човек, защото още от най-раннияпериод на Възраждането вземаше участиев обществените работи, с много голямапамет, но сприхав. Когато аз го поправях,поправях нещо от неговите спомени, тойпонякога се дразнеше и после пакутихваше. Така попълних моите данни заминалото, което исках да пиша, и следтова взех дипломатическите документии там намерих ценни данни. Когато сипопълних всичко това, седнах на работа.Работех всеки ден и бях си задал задачавсеки ден да напиша десет страници, петпреди обед, пет следобед. Когато напишехбърже петте странници преди обед,спирах. Колкото да беше желанието ми дапродължа, колкото да бях така внастроение да работя, спирах. И отидохда се разхождам. Подир обед почвах начасът четири. Пак по същата метода.Когато работата не вървеше, случва се дастоя на масата до часът осем. По някойпът свършвах за два часа и отивам да серазхождам. Но изобщо казано, работатами беше много лека. Аз бях много млад, небях още на тридесет години, и играех си сперото. Аз бях се толкова отдал на онази

епоха, че понякога чувствувахкато че ли съм съвременник.Занимаваше ме политическатастрана на работата ми, носъщевременно и анекдотическата.Аз много виждах тези хора живи, иможе би затова написах ги поначин, щото читателят да обичада ги вижда. Аз като напишех, дакажем, десет страници, дадох гиведнага да се печатат. Поправкиправех върху коректурите и имамнякои останали такива коректуритука. Вижда се, че действителнопоправките бяха много. Но тогавасловослагателите не се сърдиха; нее като сега – трябва човек да дадечист ръкопис на машина, иначе неискат да го редят. Те бяхасвикнали с поправки. Първият томнамери много широкоразпространение. За по-малко отгодина разпродаде се в шестхиляди екземпляра. Това беше нещосъвсем ново в България. Вториятекземпляр също биде посрещнат отпубликата много добре. Само от странана учения свят в България, професоритена университета, книгата ми се такапосрещна неодобрително, защото не бяхасвикнали да четат история, писана потоя начин.Написването на „Строители насъвременна България“ ми даваше голямонаслаждение. Аз приготовлявахматериалите за третия том, когатоизбухна Балканската война. Тогава аззаминах като доброволец в Македоно-одринското опълчение и още когато бяхна фронта, повикаха ме в София понежеправителството на д-р Данев ималонамерение да ме изпрати в Париж, за дазащищавам българската кауза понеженеприятелите на България бяха почналиедин поход срещу нея, особено в някоивестници в Париж, които бяха подкупениот гърците. Обаче когато пристигнахтука, вече беше почналаМеждусъюзническата война и моетозаминаване ставаше безпредметно. Следд-р Данев се образува едно правителство –д-р Радославов, Тончев и д-р Генадиев.Тогава бях изпратен като делегат засключването на мира в Букурещ. И тамрумънският министър-председателМайореску ме поиска от българскотоправителство да остана катопълномощен министър на България вРумъния. Тогава почна моятадипломатическа кариера. Имах многопостове – в Букурещ, в Берн, от Берн вХага, от там в Анкара и тъй нататък; бяхпълномощен министър във Вашингтон и вЛондон. През това време аз нямах вечеинтерес към миналото, за което сеотнасяха „Строители на съвременнаБългария“. Беше станал един прелом висторията на България и други въпроси сепоставиха за нея. И „Строители насъвременна България“ ми станаха чужди.Третият том оставаше ненаписан. Едвамв Лондон, деветстотин тридесет иседма година, написах третия том,който носи заглавието „Краят нарегентството и възшествието на князФердинанда“.

В срещи с млади български писатели някоиса ме запитвали какво в „Строители насъвременна България“ на мене лично сехаресва. Аз съм отговорил, че описаниетона прилагането смъртната присъда назаговорниците от метежа в Русчук. Това

8 0 ã î ä è í è î ò ð î æ ä å í è å ò î í à Í î ð á å ð ò Ð à í ä î â

бяха хора, които по онова време аз смятахза свои противници понеже защищавахаедна идея, осъдена от мене. Но тяхнатасмърт възбуди в мене голямо съжаление,защото те бяха хора, които в миналотобяха служили с голяма самоотверженостна България. И мене болеше ми сърцето, четакива хора трябваше така нещастно дасвършат. Аз когато пишех, чини ми се, чеей сега ще потекат сълзите ми.И всичко това беше предадено с най-малко думи. Защото думите аз не гитърсих, идеха сами на мен. Така никойпът не съм написал нещо, в което отмисълта до думата да е имало толковакратък преход. Аз чувам и от други хора,че това описание им е направило дълбоковпечатление.Това. Мисля, че стига вече толкова.

ІІ.Какво работя сега? От десет години съмзапочнал една серия от книги, които щеносят общото заглавие „Лица и събитияот моето време“. Понастоящем пишатози том, който ще носи заглавие „ОтБалканската война до Букурещкия мир“.Работя всеки ден, но само два часа, отдесет до дванайсет. Моето зрение е вечеотслабнало и аз не мога да чета и да пиша,аз само диктувам. Син ми прави справкипо библиотеките, превежда за мен отнякои чужди документи, превежда за менсъщо и жена ми, от френски, немски ианглийски. Всичко това е приготвено замен и, когато дойде секретарката, аз йдиктувам. Работата ми е много лека иподдържа в мене едно голямо духовнозадоволство. Паметта ми не е многопострадала от възрастта, макар да съмсега в осемдесет и третата си година.Но, естествено, това е подействуваломного на въображението ми иследователно някои работи, които аз по-лесно пишех по-рано, сега ги пиша по-мъчно. Но все пак работата ми дава еднаголяма радост и защото свършвам с еднаработа, за която мисля, че ще бъде отполза за моя народ.Толкова. Сега да видим как ще излезецялото.

Тази година Норберт Рандов чествасвоя 80-годишен юбилей.

Големият приятел на България и набългарската литература е роден на 27ноември 1929 в Щрелиц, Германия. През

1949–1953 следва славистика в Росток иХумболтовия университет в Берлин.

През 1954 започва специализация вСофийския университет, но е отзован

от посолството на ГДР заради “намесавъв вътрешните работи на България”.

След обяснение продължаваспециализацията си в София и събира

материали за докторат на тема“Пенчо Славейков и немската

литература”. От 1958 е асистент напроф. Шневайс в Хумболтовия

университет в Берлин, където водисеминари по старобългарска

литература. Не успява да защитидисертацията си, тъй като през 1962 е

арестуван и осъден на три годинилишаване от свобода заради “оказване

на помощ при бягство от Републиката”.След 1965, освободен от затвора, не е

допускан да се върне в университета, нему е разрешено да работи никъде. Оттози момент нататък работи като

преводач на свободна практика,превежда от български,

църковнославянски, руски, беларуски,македонски, гръцки. След 1989 е

реабилитиран и се завръща за няколкогодини като преподавател в

Хумболтовия университет, като гостпрофесор по българска и беларуска

литература.

Той е превел едни от най-важнитетворби на българската литература:

“Под игото”, “Панонски легенди”, “БайГаню” (съвм. С Х. Хербот и Г. Адам),

съставител е и преводач на сборници спроза от Светослав Минков, ИвайлоПетров, Иван Вазов, Атанас Далчев,

поезия от Яворов, Гео Милев,Александър Геров, Атанас Далчев,

Христо Смирненски. Преводаческиподвиг е преводът му на “Житие и

страдание грешного Софрония”, кактои Паисиевата “История

славянобългарска”, придружени скоментари, каквито по отношение на

изчерпателност и прецизност вбългарските издания все още липсват.

За това издание на Паисий той еудостоен през 1985 от БАН и СУ с

наградата на името на ПаисийХилендарски.

Продължава да превежда млади автории е съставител на поетичната

антология “Евридика пее”, на еднаантология с македонски поети. Превел е

книга с къси разкази на Деян Енев,която излиза във Виена.

През 2000 е удостоен и с орден “Старапланина” степен, през 2001 му е

присъдена Литературната награда наград Лайпциг за Европейско

разбирателство. Той е автор на над 150научни публикации, рецензии и доклади

на научни форуми.През 2004 е удостоен със званието

Почетен доктор на Шуменскияуниверситет “Константин

Преславски”, а през 2007 – наБлагоевградския университет “Паисий

Хилендарски”.Интервюто ми е предоставено отНорберт Рандов с уточнението, че

записът се съхранява в Златния фонд наБНР и това е единственият запис на

гласа на Симеон Радев, направен отмладия Рандов, който неведнъж го е

посещавал в дома му зад Столичнабиблиотека в София.

МАРИЯНА ФЪРКОВА

Симеон Радев пред Норберт РандовРазговор от лятото на 1961 г.

4

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 16-31.12.2009

Евдокия Борисова, Яни Милчаков, ПламенШуликов “Паралитературата. Текстология,социология, медиатори”, изд. “Фабер”,Велико Търново, 2009, 308 с.Истинска изненада представляват днеслитературоведски книги, които са резултат отсолидарните усилия на екип от съавтори. Нестава дума за сборник, съставен от самостойнитекстове на отделни изследователи, а за реалноизвършен съвместен научен труд. Интересно екак в случая всички от авторското триоБорисова, Милчаков, Шуликов държат първацигулка и балансират тематично-стиловотоединство на книгата. А тя е първата в България,която толкова цялостно и издълбоко представяисторико-теоретическите аспекти наалбумната, песнопойската, естрадно-булевардната, визуалната, графоманската ипрочее среда на около-литературата.Огромният изворов материал самопотвърждава ценността на изследването.

Иван Радев, “Никола Икономов и духовно-просветният живот в Разград през ХIХ век”,изд. “Абагар”, Велико Търново, 2009, 358 с.Уж в центъра на изследването е НиколаИкономов (повече известен като един от“даскалските” поети от ХІХ век и съпруг напървата ни поетеса Станка Николица), а книгатаизвиква още и още фигури във въобразенатаобщност от големи личности презВъзраждането. Уж акцентът е върху духовно-просветния живот в Разград, а изпод сянката нарегионалното прораства националното – вблизки планове и въздействаща конкретика.Иван Радев вече е довел този подход досъвършенство: пълнотата от източници иконцептуалният размах на разказа превръщат“малката” история в синтетичен образ наГолямата.

Елена Гетова, “Йовкови вписвания.Контексти, гадания и пътувания във“Вечери в Антимовския хан”, изд. “Фабер”,Велико Търново, 2009, 88 с.Малка джобна книжка, която се опитва даизвърши прецизна археология около “Вечери вАнтимовския хан”. Археологията се разразявавърху терена на 1928 г., когато се появяват“Вечерите…”: първи читатели и рецензии,медиен контекст, гласове от нелитературни

зони… Демонстрирана е почтена инепроизволнаинтертекстуалност, която никара да прибавим още един ключкъм връзката с ключове заЙовковото наследство.

Бисера Дакова, „Неантологичният Траянов”Заличеното декадентство. За преображенията на поетическия език (издателство „Д-р Ковач”, Хамбург, 2009, 192 с.)

Студията „Неантологичният Траянов” осветява тъмната фаза в ранното творчество на поета,еднозначно обявен за най-последователния символист в българската литература. Изследването сипоставя задачата да обобщи декадентския език на младия Траянов в непосредствената муавтентичност и характерни черти, както и да проследи неговия по-нататъшен живот втворчеството на поета. Творческото дело на Теодор Траянов представя една телеологически извисена линия на развой: отярките декадентски образи и упадъчни настроения (периодът 1905–1909, ознаменуван с появата накнигата „Regina mortua”), през строгото поетологическо разделение (декадентство, югендстил,отчасти експресионизъм), ясно прокарано в книгата „Химни и балади” (1912), до непрозрачната,натрапливо ведра моностилистика на антологията „Освободеният човек” (1929), къдеторазнородните поетически почерци са претопени един в друг. Написаните по-късно книги –„Пантеон” (1934) и „Земя и дух” (1941) – затвърждават и втвърдяват изградената вечемоностилистика.Монолитно-заклинателната поетика обаче се заражда в онези произведения на Траянов, коитообикновено са считани за особени отклонения в праволинейния му творчески път – в книгата напоетологическия прелом „Български балади” (1921), чрез която поетът усвоява агресивния патос игероично-войнстващата образност, през своеобразната поема-манифест „Песен на песните” (1923),където авторът ненадейно се завръща към някогашните си меланхолични внушения, очертавайки потози начин една телеология в духа на розенкройцерството, която обединява символнопродуктивните му образи и семантически ги активизира, до книгата „Романтични песни” (1926),където изпод наивно-фолклористичния романтизъм на преработените текстове се крие единразомагьосан свят, с резки монументални очертания, изграден изцяло според предметисткитетенденции от 20-те години на ХХ век. Именно тези книги ще подготвят радикалнотосебестилизиране на Траянов: точно в тях поетът изработва заклинанието, телеологията, както исвоите до голяма степен конвенционализирани символи.Боравенето с декадентството, произвеждането на напълно нови поетически светове исветовъзрения, внезапното посягане към зачеркнатите изразни средства – именно това сапостоянно обследваните проблемни пунктове, около които разследването се задвижва. Когатобъдат разгледани по-обстойно всички тези процеси в поетиката на Теодор Траянов, би настъпилафундаментална промяна в начина му на ситуиране в историята на българската литература, с коетоби бил снет и ригидният поглед върху началата и приключванията на българския символизъм.

Поетичен Никулден –за трети пореденпътПоетичен Никулден, посветен на поетаНиколай Кънчев (1936-2007), се състоя затрети път в рамките на Панаира накнигата на 6 декември 2009, неделя, от17.00 часа в Чешкия център, „КафеГалерия Прага”, ул. „Раковски” 100.Мотото на вечерта – преминавам презБерлинската стена сега като я няма – естих от едно от последнитестихотворения на Николай Кънчев.През Берлинската стена, за да отбележат20 години от нейното падане,„преминаха” поетите ЕкатеринаЙосифова, Първан Стефанов, Иван Цанев,Божана Апостолова, Рада Александрова,Марин Колев, Силвия Чолева, ЕдвинСугарев, Георги Господинов, МирелаИванова, Кристин Димитрова, БойкоЛамбовски, Надя Попова, Пламен Дойнов,Марин Бодаков, Илко Димитров, ЙорданЕфтимов, Роман Кисьов, МариянаФъркова, Пламен Александров, НиколайБойков, Яница Радева.Специален гост на Поетичния Никулден врамките на европейския проектТРАДУКИ беше изтъкнатият хърватскипоет Томица Байсич. Проф. д-р СветлозарИгов представи поета, а негови стихове,в превод на студенти по хърватски език илитература в СУ „Св. КлиментОхридски” с преподавател КсенияМаркович, изпълни актьорът МиленМиланов.Водещи на вечерта бяха Федя Филкова иМилен Миланов.Поетичната вечер се организира ифинансира от съпругата на поета ФедяФилкова със съдействието на ФондацияАкадемия Aскеер.С благодарност за частичната финансоваподкрепа на Фондация Академия Aскеер ина Дамяница АД.

Честит Никулден на всички и най-вече напоетите с прекрасното име Николай!Благодаря ви, че за трета поредна годинасе озовавате на поканата да преживеемзаедно още един Поетичен Никулден! Ипреди всичко благодаря на поетесите ипоетите днес тук сред нас, чиитостихове ще имаме щастието да чуем.Позволете ми да изброя техните имена:Екатерина Йосифова, Първан Стефанов,Иван Цанев, Божана Апостолова, РадаАлександрова, Марин Колев, СилвияЧолева, Едвин Сугарев, Георги Господинов,Мирела Иванова, Кристин Димитрова,Бойко Ламбовски, Надя Попова, ПламенДойнов, Марин Бодаков, Илко Димитров,Йордан Ефтимов, Роман Кисьов, МариянаФъркова, Пламен Александров, НиколайБойков, Яница Радева.Позволете ми също така най-сърдечно дапоздравя специалния гост на тазгодишнияПоетичен Никулден, хърватския поетТомица Байсич!

Николай Кънчев

БЕЗХАБЕРНИКЪТ В ОЧАКВАНЕ НА НАЙ-ДОБРИ ХАБЕРИ

Може би затворниците зад стените са измайсторилистенобойната машина, за да правят пробиви в стените.

Само призраците преминават си свободно през стенитев други измерения, с които аз не мога да се съизмеря...

Преминаването през стени ми е последна грижа, ето,преминавам през Берлинската стена сега като я няма.

И защо ми се усмихва щастието отдалече, мигърпред Стената на плача и плачещият вече се усмихва?

В моята реалност въздухът е толкова свободен, сякашаз, преминал през Стената на последния затвор, съм призрак.

Из книгата „Вятърът прелиства календар без дати”, С., 2007.

- преминавам през Берлинската стена сегакато я няма – този стих на НиколайКънчев ще ни послужи за наслов тазивечер, своеобразен мост, по койтопоетите ще преминат през Берлинскатастена, за да отбележим заедно 20 годиниот нейното рухване.Миналогодишният Поетичен Никулденпремина под девиза „Балът наневинните”.След 20 години „преход” едва ли някой отвсички нас ще може да се завърти вневинен танц. Макар поезията да еневинна по призвание.Наистина ли беше разрушена Берлинскатастена? И кой от нас с какво и какучаства?Поетът винаги поема отговорност.Благодаря ви!

ФЕДЯ ФИЛКОВА

С Ъ Б И Т И Е

Встъпително словона Поетичния Никулден 2009

Книга за Траянов в ГерманияA B R O A D

ШЕСТСТИХОТВОРЕНИЯНА ИВАН ТЕОФИЛОВБЯХАПУБЛИКУВАНИ ВАНГЛИЙСКОТОСПИСАНИЕ MODERNPOETRY IN TRANSLA-TION В ПРЕВОД НАДЖОНАТАН ДЪН.

P O E T R Y

5

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 16-31.12.2009

Божидар Богданов, “Носталгично слънце”,изд. “Фабер”, 2009, 52 с.В новата стихосбирка на Божидар Богдановобичайният от предишните му книгиконцептуален ръст се е снишил, привидно се ехоризонтализирал в рамките на малки пейзажии случки. Паметта за постмодернизма сесъбужда рядко изпод стихове, които по-скороследват сигналите на смътна екзистенциалнаболка. Къси текстове с афористичнизвънчета, издаващи накъде е тръгналнепрестореният почерк. В него се усещанякаква мъдра умора. Умората на иронията,която вече е присвила очи и не знаеш към сънли отива, или просто се преструва – миг предида те стрелне с прозрение.

Крум Гергицов, “Русе – преживенитеатрални мигове”, изд. “Лени Ан”, Русе,2009, 330 с.Когато средно информираният читател научи,че това е дебютната книга на Крум Гергицов,ще си каже, че вероятно става дума замистификация. Как е възможно! КритикътГергицов, един от добрите интелектуалнидухове на българския североизток, дебютираднес на 60-годишна възраст със “спомени,размисли и критически наблюдения затеатралния живот в Русе” между 1976 и 2008 г.Проблемни статии и портрети, които са несамо пазители на паметта, но и убежища заинтерпретацията. Ясно е, че по тази книга щебъде писана културната история на Русе.

“Кота ’38. Поетичен сборник”, изд.Фондация “Устойчиво развитие наБългария”, С., 2009, 176 с., 5 лв.Сборникът извиква любопитство – съдържастихове само от автори, родени през 1938 г.Нещо като невидимо до днес поколение 38. Коиса там? Христо Ганов, Кирил Борисов, ПавелСлавянски, Петър Лозанов, Минчо Г. Минчев,Петър Динчев, Григор Ленков, Киряк Цонев,Цветан Генов, Драгомир Шопов, ЯнакиЗибилянов, Борислав Ценов, Григор Попов,Матей Шопкин, Красин Химирски. Поетикатае инертно еднообразна. Почти всичкистихотворения – в куплети, тухли-четворки.Безопасен нравствен максимализъм, трибуненпатриотизъм, социален сантиментализъм,понякога прорязани от патос на поет-чиновник, отигран, докато си оправявратовръзката пред огледало от 70-те/80-тегодини. И докато чака да станечлен на априлското поколение.Не може сборникът да разчитасамо на един Григор Ленков даудържа разпада на колективнотопоетическо тяло. Както и дагледаме, ниска е Кота ’38.

В България това е нeвъзможно – понезасега. Нито пък във Великобритания –страната на класическата демокрация.Подобен куриоз може да се случи само въввъображението на двама приятелиприсмехулници – Георги Марков и ДейвидФилипс, създали на четири ръце преди 31години едно от най-смешнитефентъзита, които съм чел.„Достопочтеното шимпанзе” е романсъс странна и трудна съдба. Излиза следсмъртта на Георги Марков. А е писан иразработван от него най-вече самбицията да го превърне в голям и четенавтор в англоезичния свят. В тв интервюпред БНТ през 1992 г. съавторът му иколега в BBC Дейвид Филипс признава:„Мислеше за себе си като за великписател. Отнасяше се често с менесдякаш бях писар – просто този, койтозаписва.”Всъщност Дейвид Филипс осигуряваматериалната фактура наповествованието – цитатите от речитена видни британски политици ипремиери, които са мото на всяка отглавите на романа, атмосферата воксфордския колеж „Сейнт Симиън”, впарламента, Бъкингамския дворец или впремиерската резиденция на „Даунингстрийт №10, комичните обрати,облечени в изящната обвивка наанглийския черен хумор, разчитайки и назабавни характери, и на абсурдниситуации, и на типичните словесниконструкции, които само интелигентенжител на Обединеното кралство може даизползва, познавайки традицията наанглийския фарс, вариете, мюзикъл,находките на великия Чаплин, разкриващживота като трагикомична мелодрама,хапливите сатирични коментари впопулярни всекидневници като „Дейлимирър”, „Дейли експрес”, „Съндейекспрес”, „Таймс”, великите постиженияна „Пънч”, без да забравяме скечовете наБени Хил, шокиращите импровизации на„Монти пайтън” и стигнем долитературно-философските обобщенияна Джордж Оруел в „Животинскатаферма”, Питър Джордж в „Червенататревога” и Пиер Бул в „Планетата намаймуните”.Георги Марков стяга сюжета, набляга нанеговата атрактивност, превръщайкиромана в забавен и острокритичен опус,четящ се на един дъх с живо и динамичнокинематографично темпо. Изявендраматург и сценарист в родината си, въвВеликобритания Марков продължаваусилено да търси възможност зареализация. Успява през 1974 г., когатопечели Голямата награда на Единбургскияфестивал с прекрасната си алегоричнапиеса „Архангел Михаил”, а в„Достопочтеното шимпанзе” личиамбицията му да създаде кинороман илипо-точно роман-сериал, следвайкитрадициите на комично-сатиричнитесерии на BBC.И ако за умело и пародийноизплагиатствания цитат на финала от„Денят на Чакала” (адмирал Бингъм –Браун, проитвникът на Кен Уайт – УайтКинг прави неуспешен опит да го убие попътя му към Триумфалната арка) сечувства креативната намеса на ДейвидФилипс, то за изграждане образа нашимпанзето Уайт Кинг, на неговияхарактер и специфика основната заслуга ена Георги Марков. В тази насока тойтърси дори трагичните обобщения,разкривайки маймуната, заела мястотона премиера Кен Уайт според пъкленияплан на проф. Хокинс, целящдискредитация на системата истатуквото, като самотно и изтерзаносъздание, което при посещението му във

Франция за среща с президента на Петатарепублика дори моли своя протектор,антропологът Хенри Кийлър, да го върне удома, тоест в зоопарка!Струва ми се, че в случая става дума запълна идентификация между автор игерой и за изграждане на един ярък,запомнящ се персонаж на самотно иуязвимо същество, изпълняващо по волятана случая нетипична роля, но справило сене по-зле от всеки друг политическишарлатанин...„Достопочтеното шимпанзе” е сатира набританските политически нрави, назакостенялата обществено-политическасистема, в която компромисите, баланса,личната корист и конюнктурнатацелесъобразност винаги доминират надобществения интерес. Без да се стига додрастични крайности на корумпирананаглост или некомпетентност.Филипс и Марков са провокирани кактоот аферата „Уотъргейт”, прокопаванетона тунела под Ламанша,противопоставянето на великите сили встудената война и първите надежди назатопляне в международните отношенияслед идването на власт на ДжеймсКартър, така и от провала налейбъристката политика, водена отХаролд Уилсън и Джеймс Калахан, довеладо възхода на консервативната „желязналайди” Маргарет Тачър, взела властта наследващата 1979 г.Книгата днес смущава със своятаевристична сила и актуалност. Вероятнои затова, мислена да стане бестселър вОбединето кралство, тя е неглижиранаслед смъртта на Марков, за да изчака по-добри времена за своето адекватновъзприемане, които за жалост настъпватедва сега...Британия е пощадена и не е управляванаот идиоти и некомпетентни примати –традицията е много силна и цедката недопуска подобни провали, но нека незабравяме, че избирателите три пътигласуваха доверие на харизматичниятарикат Тони Блеър, чието управление бебелязано от политико-нравственрелативизъм, обвързване със САЩ,укриване на важна информация относновключването на страната във войнатасрещу Ирак и стигнем до скандалите залично облагодетелствуване, с които ще сезапомнят достопочтените министри наприемника му Гордън Браун. Коалициямежду лейбъристи, консерватори илиберали под лозунга „Лявото ще станедясно, а дясното ще бъде ляво” все още нее изградена на практика, въпреки че и товаможе да се случи. След като в Германияуправлява Голямата коалиция междусоциалдемократи и консерватори, защотова да не стане и на Острова?

В България например предсказанията наФилипс и Марков се сбъднаха напълно.Ръководи ни трипартийна коалиция, вкоято водещият политически субектБСП уж е лява, а всъщност е крайнодяснапартия с водената от нея политика. Унас наистина се претвори на дело лозунгана британското правителство нанационалното единство, замисленопървоначално само в главите на Марков иФилипс и лявото стана дясно, докатомонархът ни пък се превърна впсевдолиберал!...„Достопочтеното шимпанзе” е роман снепреходни качества. Написан живо иостроумно, с хаплив диалог, свежи ипълнокръвни герои – над всички доминирашимпанзето Уайт Кинг и неговатасекретарка Друзила Талкин, като поотношение на образите на Кен Уайт иадмирал Бингъм–Браун има още какво дасе желае в очакваните сатирико-изобличителни обобщения.„Достопочтеното шимпанзе” е силна истойностна книга, изпреварила времетоси, оказала се най-доброто творение заДейвид Филипс. За Георги Марков екачествено нов етап в развитието му.Романът доказва, че неговатасвръхамбиция да се реализира катописател в англоезичния свят все пак иманякакво покритие.Ако и да се родее като сатира и свободана духа с някои от късните творби наМарков от българския му период като„Портретът на моя двойник” и „Женитена Варшава”, „Достопочтенотошипмпанзе” регистрира рязка и пълнараздяла на писателя с българските теми иреалии. Още при прочита на есетата муна културни и обществени теми в„Когато часовниците са спрели” личи, чепише като ерудиран, компетентен ипривилегирован западен интелектуалец.Лустрото става по-ярко в„Достопочтеното шимпанзе”, катоследващата стъпка може би е щяла дабъде пробив в киното или нов, по-успешенроман. Свръхжеланието на Георги Марковда се реализира като популяренанглоезичен автор е било на път да сеосъществи. До фаталния атентат намоста „Уотърлоу” на 7 септември 1978година...Но както знаем от „Майстора иМаргарита” на Булгаков, чието влияниепри изграждането на диаболичнатаатмосфера в „Достопочтенотошимпанзе” се чувства осезателно,„Ръкописите не горят!”.„Достопочтеното шимпанзе” се завръщана български в превода на НадеждаТороманова, към който и аз имамопределени претенции, и ни заставянеусетно и ненатрапчиво да се замислимотново за сложната и необикновена съдбана „отвъдния присмехулник” (ЦветаТрифонова), „свой сред чужди, чужд средсвои” Георги Марков, оказал се безсъмнение най-талантливиятпредставител на писателското нипоколение от 60-те години от миналиявек...Той, за разлика от много свои колеги, щебъде четен и занапред, независимо отвсички кризи са ни налегнали. Защото ечестен, безкомпромисен и актуалентворец, от каквито българскаталитература винаги е изпитвала огромнапотребност.

БОРИСЛАВ ГЪРДЕВ

Георги Марков, Дейвид Филипс,„Достопочтеното шимпанзе”, прев.Надежда Тороманова, изд. „Балкани”,С., 2009.

П Р И П И С К И

Да те управлява шимпанзе

6 Литературен вестник 16-31.12.2009

Диалозите на българските писатели сполитиката обикновено се разгръщатизвън литературните сюжети. За тяхмогат да бъдат чути и прочетениразлични версии. Близки до царя илидобронамерени към институциятапосвещават творби по повод различнизнаменателни събития от живота нависочайшето семейство. Има иприятелски връзки, като споредобществената ситуация те ту излизат наповърхността, ту се премълчават. Отсвоя страна, властта рядко се произнасяпо теми, които вълнуват литературата.Ако тези отношения се проследят въввремето, се очертава интересназакономерност. След Освобождениетосамата институция на владетеля е вположение на създаване, укрепване исамозащита, и в този смисъл писателитеи техните книги не са основната й грижа.Още повече небългарският произход навладетелите обяснява тяхната вътрешнадистанцираност от протичащитекултурни процеси. Батенберг печелисимпатии, но и недоверие, като докрай сиостава чужденецът. Фердинанд е обект навнимателното вглеждане от страна напишещите, защото при него се появявамоделът на семейството, а той винаги еинтригуващ с класическите теми, коитобуди. Младенецът, съдбата на майката,ролята на бащата – и в руслото на рода, ив мащаба на народната съдба – обичайновълнуват аудиторията. Фердинанд едалече от проблемите на бългрскатадуховност. Същото може да се каже и занаследника, който освен че се оказва най-младият владетел в Европа, има да сесправя с една много сложна международнаситуация, в която на България е отреденанелека роля. По-късно той ще общува сЕлин Пелин, с Александър Балабанов, нотова са друг тип контакти, които неоказват влияние върху творчеството написателите.Без да оставят значими произведениякато полемичен коментар - не говорим за“Септември” от Гео Милев и за ЙосифХербст, - но с ярко изразено отношение,българските писатели живеят с голяматадрама на своето време – съдбата наевреите у нас. С позицията си те севписват във всеобщата подкрепа,защитават ги и не допускат да поемат попътя към смъртта. След 9.ІХ.1944 г.партията налага своето категоричноправо да изисква какви точно да бъдаттърсенията на творците, в каква степен“новото време” трябва да бъде претворенов книги, как да се преосмисли миналото.Всеизвестна е печалната дискусия околоромана “Тютюн” и позицията наминистър-председателя Вълко Червенков.Последвалите години разкриха какталантът се опитва да отстоинезависимостта си или, обратно, дазаявява непрекъснато пред политическатавласт своята преданост. Това е еднасравнително кратка – половинвековна –сага, която за едни е време на лакейство,за други е скрита борба със системата,често печелена с езоповски език, за третие загубена енергия и пропуснативъзможности, а за други е творчествовъпреки всичко.Прецедентът е неочаквано разгорелият седебат между министър-председател иписатели в навечерието на изборите за 41Народно събрание. Книгата на премиера

“Защото сме социалисти”предизвика отговора на групаписатели и те излязоха сколективната платформа“Защо не сме социалисти”.Нормално е министър-

председателят да напише текст, с койтозащитава партийни позиции, по-неочакваното е, че му се отговори съссборно издание, в което звучат гласоветена писатели опоненти. Историческиятспомен е да се подготвят сборници отрода на “Априлски сърца” в чест надържавния ръководител.Времената са други и двата полюса -категорично л я в о и недвусмисленод я с н о са разцентровани. Диалози вкласическия смисъл на думата не сеполучават, но е безспорно как яснооткроените гледни точки заявяват, че иманужда да бъдат изречени истини, а фактътна ответната реакция е знак занетърпимост към позицията на Другия.Министър-председателят СергейСтанишев със “Защото сме социалисти”защитава не само най-новата история напартията към която принадлежи, но ведин бърз порядък проследява нейния път.Със сборното издание “Защо не смесоциалисти” писателите застават срещунеговата логика на утвърждаване на същиятози път, изминат от партията. Това садва подхода, при които и за двете страни(за писателите е обяснимо)политическият анализ не е на почит, но сесъздава представа как се налага начин науправление в името на всеобщото добро икак това добро се възприема като силовоналожено принуждение.Книгата на Сергей Станишев е от рода начудесата на публицистиката. Натрапен едетайлът, че един такъв изключителнопредставителен текст е написан за петвечери. Ако това е излизане от канона натежката и дълбокомислена работа надфундаментални трудове, то читателяттрябва да го въприеме и като обичаенфакт, след като световната литературнапрактика има достатъчно образци наскоростно писане. Оказва се, че иестеството на различните видовепослания няма значение.С предговора книгата на Сергей Станишеве съставена от 30 глави, а обемът й е от 80страници. Вездесъщата фрагментарносттрябва да спести неизведената концепция.Казани са много неща, но може би притърсеното впечатление за пъзел сериознипроблеми са само маркирани, направени сапредизвикателни аналогии без мотивация,реални завоевания не са защитени подостойнство.Освен кратък курс по история напартията – социалдемократическа,комунистическа, социалистическа – спредразполагащо намалена дистанция саобяснени успехи и проблеми, които отстрого партийни са се превърнали и в съдбана един народ. В книгата има тези, коитовинаги са предизвиквали дебат и за тяхмогат най-добросъвестно да се произнесатисторици, икономисти и политолози,запознати с целия спектър от извори итехните интерпретации. Това, коетонеминуемо ще стигне до широкичитателски кръгове, стига те да проявятинтерес към текста, са онези проблеми,които по един или друг начин са навлезли втехния живот и са го променили.Сергей Станишев не заобикаля всичкионези “кръвопускания”, които в официалниизследвания и родови истории присъстваткато водораздели, преформулиращиотношението към властта. Дали те щебъдат проследени в национален мащаб, иликато нестихваща с годините враждамежду отделни фамилии, при коятоединствено желано е възмездието – тойнеизменно стига до факта, че най-голямата загуба са жертвите, които бихамогли да бъдат спестени, а единственовъзможната посока е помирението. СергейСтанишев цитира голямата трагедия,случила се в Перущица през 1944 г., когато

без съд и присъда са разстреляни22 души. След 9.ІХ. 1944 г. същатасъдба сполетява хора, които вразлична степен имат вина заубитите. До 1989 година върхуслучая тежи плашещо мълчание,след промените – нямаофициално развитие. За хоратавъзможността е да продължатнапред, но те трудно могат дапревъзмогнат позицията си,защото до ден днешен в Българияняма консенсус по отношение наминалото. Оттук ивъзможността то да бъдеинтерпретирано с различни цели.Може да се съжалява, че тованестихващо с болката сиисторическо преживяно се вписвав поредния фрагмент, като сфиналното обобщение звучиповече като предписание. Всъщия кръг от проблеми е ивъпросът за българскотопартизанско движение. Пълнотому отхвърляне и профаниранеслед времето на канонизацияизисква то да бъде оценено посвоята реална значимост. Самоче конспективното мупроследяване от СергейСтанишев като зараждане, състав имеждународна оценка ощетявапредставата за него. Така представено,то не може да бъде защитено, а се приемакато типичен научнопопулярен текст.И ако това са разсъждения, обърнати къмпо-далечни години, които бяха многокрайно коментирани в първите години напрехода, книгата заявява спредразполагаща откровеност истини запостигнатото в близкото минало. Тяхпо-възрастното поколение непрекъснатообсъжда. Безплатното образование издравеопазване, културните и спортнитезавоевания, нивото на престъпността -са ясни като постижение, но имат исвоите уязвими зони, които могат дабъдат апострофирани. Безплатнотообразование постигаше като цяло ниво -самодостатъчно за социализма.Привилегиите за прием и кандидатстванев университетите и “кадровитегимназии”, ако използваме речника напосветения им култов филм “Вчера”,даваха шанс на определени. Вярно е идруго – който искаше и можеше,намираше възможност да се самодокаже.И зравеопазването беше за всички, новисшият ешелон се лекуваше вПравителствена болница, където бешесъсредоточено всичко най-добро.Останалите разчитаха на поликлиниките.Раждаемостта също беше висока – понашите стандарти, - но плашещ беше и епроцентът на детските домове, пълни спитомци, чието битие е заредено скомпромиси. След всичко направено заспортистите, изведнъж промените вБългария ги представиха в светлината нахора, отглеждани в капсулата на всичкиекстри. Голяма част от тях илипотънаха в мизерия, или секриминализираха. Но ако това са репликикъм защитеното като неоспоримодостояние от вече бившия премиер, тойзаявява две истини, които му правятчест. Първата е, че всички тезизавоевания са за хора, лишени отистинската свобода. Репресии,колективизация, лагери не са премълчани,не е пренебрегната формулата, добрепозната и в Източна Европа, и у нас – дасе гради модел на всеобщото добро съссредствата на насилието. Вторатаистина на Сергей Станишев, с която сампризнава уязвимостта на постигнатотое, че обществата, ръководени откомунистически партии, губят не самоСтудената война, но и икономическатаконкуренция с някогашните

идеологически противници. Той незаобикаля и темата за пропуснатитевъзможности в линията на партията,която представлява, и в най-ново време.Забавянето и отлагането на реформите,когато социалистите имат мандат,недоверието на външните институциикъм тях са пречки, неизменнозатрудняващи възприемането напартията. Констатациите му са добреподнесени, но те заобикалят въпроса:защо? защо? защо? - така се получава.В същата последователност се разгръща итемата, без която българинът от АлекоКонстантинов насам като че ли еневъзможен. Сергей Станишев същополемизира и отстоява естественотезата, че сме европейци, но впозитивната му нагласа има сериознипробойни. Той изрежда част от нашитепроблеми – липса на административенкапацитет, конфликт на интереси,нерешени въпроси при правораздаването ивътрешните работи. Само че отново нямасили да обясни причините, да формулирагенезиса на поредната грешна стъпка иневъзможността тя да бъде стопирана.При него е много силна връзката междунастоящето и бъдещето и убедеността,че изминаването на пътя между тяхпринадлежи на него и на партията му –“защото са социалисти”, но на финалатова вече звучи като заклинание.Подвеждаща самоувереност или недобрисъветници са може би в основатаотделните глави в книгата да бъдатцитати или перифрази на известниреплики. Като се има предвид, чеминистър-председателят пишеполитическо четиво, обърнато къмширока аудитория – това може би епредпоставка да задействат механизмитена аналогията. Само че тя може да бъдеразчетена на различни нива намеждутекстовостта. В едно не многодалечно време Евролевицата разчиташесъщо на подобен тип символика. Нейниятзнак – бялата лястовица – естественобеше с лекота разпознаваем, но разказът,от който беше заимствана - “По жицата”от Йордан Йовков, винаги насочва къмнеудобни за политическа партияпослания. Изтерзаните хора търсятбялата лястовица като спасителноточудо, дълбоко съмняващи се, че то евъзможно. Благородната лъжа наМоканина им дава сили да продължат. Акотова се преведе с езика на житейскитепотреби, никак не е приятно да се приеме,че птицата албинос е фикция, и с подмяна

Емилия Каменова

Политически диалози в литературата

У С П О Р Е Д Н О Ч Е Т Е Н Е

7Литературен вестник 16-31.12.2009

У С П О Р Е Д Н О Ч Е Т Е Н Е

на истината трябва да се следва нейниятхипотетичен път. Дори и да бъде приетакато символ на пролетта, пословицата,че една лястовица пролет не прави, сесреща и при Аристотел, и при Аристофан.В “Защото сме социалисти” заглавиякато “Септември ще бъде май” (без яснавръзка с прилежащия текст), “Иде ли?”(кога ще дойде социализмът), “СИнтернационала света ще обновим”(дошло е времето на истинскияинтернационализъм, а той винаги еприсъщ на социалистите) - се свързват сидеализирана представа. Финалът напоемата на Гео Милев “Септември”изразява именно мечтата, че всичкописано от философите и поетите ще сесбъдне – но това е утопията, която давасили за продължение, и не може да сеприеме като послание, обърнато къмдействителността. Вазовият разказ“Иде ли?” разгръща тихата драма на дведеца, напразно очакващи техният брат,участник в Сръбско-българската война, дасе върне. Това никога няма да се случи,защото последните редове на творбатапредставят как снежната веявицазатрупва неговия гроб недалече от Пирот.Изведени от контекста литературнитеобразци започват да играят лоша шега. Нее подминат и Левски – очаквано, следкато текстът е писан в навечерието наизбори – главата със заглавие “За чиста исвята република” (срещу етническотопротивопоставяне и в името нарелигиозната толерантност). Само че“възродителният процес” е представенпо начин, подходящ за формиране натенденциозно познание занесъвременници. Пак така набързо едва лине само се споменава как социалиститеподкрепят “екзотичните инициативи” заобособяването на Разградска република.Тук няма място за недомлъвки, но имаполе за разминавания. Сергей Станишевнапомня за декларацията, с коятодисидентското движение сепротивопоставя на държавнатаполитика, предизвикала “голяматаекскурзия”. Само че малко преди товавече е заявил, че в България не е ималосилна опозиция, не може да става и думаза съпротива срещу режима.На тази плоскост може дълго да секоментира , но заглавия реплики като“Кучетата лаят, трамваят си върви”насочват към постулати, чиятоклишираност звучи анахронично. Другитепартии нямат история, но може би

историкът СергейСтанишев забравя, че тебяха забранени илетоброенето им емладенческо. Заедно с тованачина, по който тойпрекроява политическихарактеристики, може да сеопредели като несмущаващасе от нищо жизнерадостнаманипулация. Излиза, чесамо нюанси разграничаватбългарските социалисти отфренските социалисти, отсоциалдемократите вГермания, от лейбъриститев Англия, а на въпроса“наши” ли са демократите вСАЩ, според СергейСтанишев те са “нашестествен партньор”.Вероятно твърдението му едълбоко премислено, но акоизползваме литературнияинструментариум, с койтоподкрепя политическите ситези – трудно е да серазбере от височината накоя стълба е постигнатотова полезрение.

Същевременно категоричността дори некъм опонентите на социализма, а къмбезразличните към него е повече отдогматична. Подвластни нафилософията на индивидуализма, напотребителството, битуващи задвисоки дувари, изпращащи децата си вчужбина – това са чертите нанесимпатизантите. Като че ли изведнъжсе забравя за голямата кохорта съветскивъзпитаници, между които е и самиятСергей Станишев, за всичко онова, коетообграждаше партийните властимащи отобикновените хора. Това минало вкнигата го няма.Едно по-близко минало обаче е въведено счалга припева “Пирамиди, фараони,далавери за милиони”. Въпросът, покойто достатъчно убедително могат дасе произнесат икономистите, епредставен с емоция, която трябва да сеприеме като аргумент. От една страна,се споменава за безкрайно обговарянатахипотеза за трансформацията наполитическата власт в икономическа,после се заявява, че партията няма нищообщо с това. Половинчатостта приизказването на становища е принцип втази книга. Най-големите жертви напрехода – пенсионерите – също сазачетени и за тях може да се прочететова, което и другите партии изричат,че са им длъжник, но никой не променямодела, гарантиращ за жалост тежкистарини.Фрагментарният характер на книгата недопринася отделните посоки в нея да сеизчитат се с лекота. Неравностойнипомежду си – исторически разказ,политическа есеистика, популярнаикономика, - представят една нестройнаконцепция, която буди въпрос следвъпрос. Най-големият проблем есамоувереността, с която от всекифакт се търси потвърждение наотстояваната политическа идея. Нищопротив самата нея, но не и в тезиуязвими интерпретации и практическиизпълнения.Текстът на политика най-добре може дабъде атакуван от политик. Освеночебийното, което гражданинът изпитвакато обект на политиката; освенпроменливата на интереса, с който следипроявите на дадена политическа линия –именно политикът е наясно смеханизмите при вземане на решение,точно той е в курса на обяснениетозащо е предпочетена една позиция, а не

друга. Бившият министър наобразованието Даниел Вълчев излезе скнигата си “Да обичаш на инат”, до голямастепен стимулиран от книгата на СергейСтанишев. С търсена лекота в изказа тойдава израз на преценката си за най-важните въпроси, вълнуващи обществото.Не теоретизира, не прогнозира, коментирауниверсалността на проблемите и судоволствие вписва в метафори тезитеси. Нищо против Мечо Пух, но има разликамежду типа формулировки, които даватинтелектуалците и политиците. ДаниелВълчев застава пред читателите предивсичко в битността си на политик и безда е необходимо да бъде свръхсериозен, бимогъл да избистри инструментариума сиот изразни средства. Поетичните примерина Сергей Станишев, художественитеаналогии на Даниел Вълчев, преливащатакреативност на министъра на държавнатаадминистрация Николай Василев икнигата му “Енергия” много точно севписват в предизборна ситуация, нопрозата на действителността е различнаи без да пренебрегва чувството за хумор -иска други аргументи.Писателите отговориха по начин, койтопозволи да се надскочи конкретнатапредизборна ситуация: илюзиите не саоправдани, образите вече досаждат,назоваванията и на успехите, и напровалите са влезли в кръга нанарицателните за всяко правителство.След като министър-председателят себеше ориентирал към текст, обхващащпартийната история, отговорът дойде сразкази за преживяното. От една страна,11 автори застават зад избирателноподнесена фактология с различен типпублицистика, от друга – същоизбирателно е заявено желание да серазкаже за живота на обикновения човек.Както и да се приеме тяхната позиция,важното е, че българските писатели сеотказаха от ролята всеки да звучи катомъдър монологист и влязоха заедно вполемика. Тя започва още от кориците накнигите. При “Защото сме социалисти”портретът на министър-председателя есред национално популярни исветовноизвестни личности с леви идеи.Само този избор буди много спор – койкато какъв трябва да бъде възприеман.Корицата на писателите е реплика къмпредпочетената от Сергей Станишев,като в нея са изображенията на хора,които най-малко могат да бъдат нареченисоциалисти. На централното място имаклоун. Отговор нямаше, а премиерът евече в опозицията. Възможна е и другагледна точка, но тя не се появи.“Защо не сме социалисти” започва с есетона Георги Данаилов, носещо същотозаглавие. В него той обхваща най-важнитевъпроси, от които тръгва голямоторазноезичие. Цената за постигането навластта и нейното запазване се насочвакъм големия проблем за държавността ивасалността, за съдбата наисторическата истина и нейнотопрекрояване, за модела, който преминавапрез съдбите на поколения, но не може дабъде посочено никъде осъществяванетому в чист вид. Това, което пише в своитемемоари “Доколкото си спомням”, във“Весела книга за българския народ”, в“Зимникът на рая”, Георги Данаиловсъбира именно във въвеждащото есе. Казвамного неща, повтаря други исебепожертвователно си го признава, ноуспява в най-важното. Представя човека инеговата драма да живее в условия седностранно наложени правила. Страхът,вменяването на вина, санкциите, ако сеизлезе от схемата и пълния отказ да серазберат хората, създават атмосферата,от която тръгват останалитеповествования. През каквито и вариации

да минава, в тях определяща едокументалната основа. Антиутопиятае голямото им оръжие, а реалното имдостойнство, че не са водени от гняв, адемитологизират със съзнанието, чеабсурдът трябва да бъде назовавандотогава, докато е необходимо. Такаваполемика се води трудно, защотонепрекъснато се заявяват нови и новигледни точки за отстояване, съответноза спор.Текстовете на писателите като цялощрихират лагерната история на България,култа към личността, разказват каквозначи човек изведнъж да се превърне вполитически затворник, как се чувствапоколението, което изживяваМеждународния младежки фестивал вСофия през 1968-а. Това са текстове, откоито и несъвременникът може даформира своя представа. Те преминаватпрез всичко, свързано с битието наличността при социализма – единсвръхироничен практикум какъв модел наповедение трябва да се следва (ЙосифПерец); разказ за неукротими жизнениабсурди, преминаващи от едно в друговреме (Георги Господинов); страховитимитове се трансформират във фарсове(Йордан Попов). Появяват се и ТодорЖивков, и малък пътепис за СевернаКорея, мистифицирана екореспонденцията между Винсент ванГог и брат му Тео, за да се разкриятполитически фигури от настоящето итехните финансови подвизи. Преди всекиедин от текстовете има лозунг, катоот познатите идеологически послания саизбрани парадоксите на недомислието.Своеобразна тяхна шапка е мотото къмкнигата – надписът на паметника нажертвите от Унгарската революция през1956 година:“Комунистическата система се проваливъв всяко отношение. Но би било крайнонеразумно, ако повярваме, че сме сеотървали от комунистите. Голяма еопасността, че те като узурпатори напровалилата се система ще запазят това,което са плячкосали, и постовете си въввластта!”

Това е именно дебат за властта и тойняма да престане, докато идеали и прякоосъществяване на една партийнапрограма се възприемат като неразривноединство.Често наричат книгата на СергейСтанишев брошура. Ако се тръгне отетимологията – фр. brocher-съшивам –това е малка книга с агитационно илиполемично съдържание. Нарушаването нахронологията, многотемието,различният тип конкретизация вотделните глави действително постигаантиефекта на съшиване на цяло отразлични материи. В стремежа да сеобхване това многопосочие също се стигадо подобно бързо преминаване от еднакъм друга постановка. Онова, което задруги страни е исторически неподлежащна обсъждане факт, отново еполовинчато заявено и дава поле накрайно субективни интерпретации и задвете страни. Само няколко конфликтнивъзела да се откроят от тях едостатъчно. В миналото – партизаните,Народния съд, горяните. В настоящето -необезпокоявани от правораздаванетомодели на свръхзабогатяване.Оказва се, че литературата многоубедително обговаря политиката, следкато няма кой друг да го направи.

За книгата си “Защото смесоциалисти” Сергей Станишевполучи специалната награда наАсоциация “Българска книга” изванието “Рицар на книгата”.

8 Литературен вестник 16-31.12.2009

Прочетено на честването на 80-годишнината написателя на 13 ноември 2009 г. в Камерна зала на НТ“Иван Вазов”

Проф. Михаил Неделчев, НБУ

Уважаеми дами и господа,

Честваме с това юбилейно тържество в края нагодината осемдесетгодишнината от рождението наголемия писател Георги Марков. Но вярвам, всички втази зала, не можем да участваме в това тържество собичайното юбилейно удовлетворение и умиление,преизпълнени с характерния за подобни поводи патос, напреклонението и на удивлението от съзерцаването навеличествената гледка на една приела монументалниочертания творческа личност. Защото всички ние смеубедени, че творчеството, светлата и трагическабиография на Георги Марков все още не са пълноценноусвоени от българското колективно съзнание, честотиците негови страници все още не са истинскиподлагани на всекидневното изпитание на хилядите ихиляди бавни и вдълбочени прочити от нови и новичитатели – така, както се полага на един задължителенза опознаване класик в едно цивилизовано и образованообщество, че неговото творчество все още не се епревърнало в неотменима част от дълбиннотообразование на нацията.И зад всичко това, разбира се, стои глухата, а понякога исъвсем явна и гласна съпротива, на стотицитепривилегировани сановници на бившия режим и нахилядите техни слуги, на всички тези, които вярваха, чес убийството на Георги Марков през 1978 г. унищожаватзавинаги и мощното лъчение на неговия светъл ум. Но задтази неспособност да се усвои наистина пълноценноогромното по сила послание на писателя стоят икомплексите на голямата българска маса от хора,живели в монотонния ритъм на ежедневния компромис,във всичко това, в цялата тази уж баналнадействителност, към която през 1969 г. писателят безапочнал да изпитва непреодолимото си чувство нанепоносимост. И наистина в състояние ли сме доривсички ние, в тази зала, без словото на Георги Марков даси припомним релефно и да осъзнаем в какъвотвратително фантастичен, макар и съвсем баналенсвят живяхме?Когато навремето, в казармата през 1962 г. четяхме снастървение току-що излезлия роман “Мъже” (заедно сритмично излизащите сини томове на Достоевски), ние,момчетата от моето поколение, видяхме най-сетне вбългарската литература един писател, който говореше сезика на младите, който колективно-автобиографичнони представяше и не лъжеше в най-главното – въпрекитук-там концесиите на соцреализма. Тогава тази книгаизлъчваше младежка сила, даваше ни внушението, ченякак новите млади няма да се оставят да бъдатвпримчени в капана на живота (ако използвамевапцаровската лексика). Но самият писател съсследващите си послания разсейваше тази илюзия. До настогава не достигна романът му “Покривът” – може биоще тогава с голямата си мрачна алегория щеше да ниспести някои от тези илюзии. Но и “Портретът на моядвойник” (1966) и особено “Жените на Варшава” (1968)бяха достатъчно мощни притчи за тогавашния ниживот, но и за трагедията на всяко клаустрофобичнозатворено битие – където и да е по света, в големияград, в пустошта на Странджа, в анонимната обезлесенадолина. Георги Марков безспорно беше нашият писател,на моето поколение. Но с неговите нови послания сеживееше трудно и ние често предпочитахме да сезабавляваме с бароковите извивки на селскатамитологическа проза от това време. А и 1968 г. бетолкова впечатляваща, толкова противоречива сентусиазмите от май до началото на август, страгическия срив на 21 август. Така и не забелязахметогава драмата на Георги Марков с последователното ибезмилостно сваляне от сцена на всички негови пиеси,все около премиера. Та нали беше започнал да тече потелевизията сериалът “На всеки километър” с неговоавторство. Официално Георги Марков сякаш

продължаваше да бъде успял и признат вечеутвърден писател – удивителното беше, чедвете му знаменити новели (едната той по-късно ще нарича роман) някак не бяхаизобличително прочетени отидеологическата критика, не бе

разконспириранамощната имкритическа същност.Нашите вълнения вкрая на 1968 – началотона 1969 г. бяха по-скорооколо стихосбиркитена Николай Кънчев,Иван Пейчев, ИванТеофилов, Иван Цанев,дори около пиесата“Суматоха” на ЙорданРадичков, а не бешезаглъхнал и скандалътоколо филма“Привързаният балон”.Така драмата на Георги

Марков в месеците преди заминаването му за Италиянякак не доби публичност – поне в нашите среди.Впоследствие за битието му в чужбина от първитемесеци достигаха противоречиви сведения – ще се върне,остава, а в следващите години – за някакви опити да сепишат и поставят пиеси във Великобритания. Отдалечвсичко това сякаш приличаше на опит той да се превърнев един обикновен чуждоезичен писател, адаптиран понякакъв начин в чуждата среда. Опити, които, кактознаем, завършват с неуспех в огромния брой случаи. Итака, до могъщите радиопослания с есетата и срепортажите след 1975-а ...

Уважаеми дами и господа,Убийството на Георги Марков не е някакъв одиозен инелеп инцидент, причинен от мрачни и анонимни агенти.Това убийство е грандиозно събитие в новата българскаистория. Защото то беше опит да бъде убита,унищожена завинаги Свободата. Убийството на тозинезависим и завинаги освободил се човек трябваше дабъде големият знак, че независимост от режима, отидеологията, от тези, които определяха кой как да бъдещастлив не може да има. Нямаме никакво съмнение:убийството е по изричното, лично нареждане накомунистическия вожд Тодор Живков; извършенототочно на рождения му ден покушение на моста“Ватерло” бе перверзният личен дар от вярнатаДържавна сигурност – направено е нагло, публично, безприкриване, вероятно и със самочувствието, че епроявено страхотно танатофилско чувство за хумор.Но това си е тяхна вътрешна, интимна работа. Бог да гисъди. Очевидно тукашен съд няма никога да го направи.За нас е важното да осъзнаем грандиозността насъбитието. Защото то е най-силното свидетелство забезсилието на насилническия режим, за неспособносттаму да унищожи Свободата, за това, че Свободатапросто не може да бъде убита.И тук ще си позволя малко вглеждане в еднанемаловажна биографическа подробност. Трябва многовнимателно да прочетем писмата на Георги Марков доприятеля, събрат-писател Димитър Бочев. Чрез тях тойсе освобождава от неразбориите, глупостта,съобразяването с дребното и маловажното, а вероятно итайната обвързаност с режима и репресивните муоргани на част от българската емиграция на Запад. Тазималка, предварителна свобода му е нужна за да тръгнекъм голямата, окончателна Свобода от Репортажите.Няма да се уморим да повтаряме, че в българскаталитература “Задочни репортажи за България” сасравними по широта на изображението, битова инародоведска изчерпателност, по енциклопедическаобхватност на живота на социалистическа Българиясамо с една друга велика книга за по-стар период –“Записки по българските въстания” на Захари Стоянов.(Затова и няма да спрем да повтаряме, че Репортажитетрябва да станат задължително четиво за обучениетовъв всички български гимназии.) И не може да не сеизтъкне, че въпреки цялата острота на изображението иогромната сила на изобличението на режима в тези близохиляда страници струи любов към българите ибългарското, има някаква аура на щастието и възхитапред националното пространство – въпреки всичко. Щецитирам два къси пасажа от прекрасния предговор напоета Георги Борисов към първото българско издание наРепортажите (1990):“За какво всъщност става дума в тази книга?Става дума за хора, които са предаликомунистическите си идеали и под железния благословна сталинската десница, в името на висши партийниповели и утопично бъдеще, лишават от елементарни

права други хора, множат себеподобни, ограждат се слакеи и копои, гаврят се с националния дух и гопокваряват, рушат националната икономика и обзетиот чувството за безнаказаност, водят злачнотосъществуване на американски милиардери.”И още: “Но също така става дума и за българския народ,чиито жилави корени не могат да се унищожат отсоциалистическите химикали; за неговата търпимосткъм раси и вери и пословичното му хладнокръвие къмвсякакви божества; за чувството му за реализъм исправедливост, за презрението му към празните приказкии съзнанието, че само той може да си помогне; заприродната му мъдрост и спасителния хумор...”Силни и правдиви думи, въпреки че днес, след двадесеттесложни години на новата ни демокрация Георги Борисоввероятно би сложил и други акценти и стилови окраски.Но аз искам да прибавя още една характеристика наРепортажите, за която обикновено не говорим. Ставадума за личността на автор-повествователя, за този,който задочно, но така зримо, предметно обглеждавсичко. Включително и себе си в тази изстрадалаБългария. Георги Марков не се натрапва като емигрант;очевидно той се освобождава от конкретиката натамошното си битие в писателските си визии, за даостане насаме със своята България. И представя цялатаодисея на своето еманципиране от прелъстяващата силана режима спрямо верните му културни дейци. Тозипроцес е сложен и многопосочен. Той е показан с хумор исамоирония. Той е плод и на неизтощимото социалнолюбопитство на истински ангажирания със социалнотописател. Колкото и да е парадоксално, при опита ГеоргиМарков да бъде възпитан като зрял и отдаден писател –социалистически реалист (включително и чрездесантите из страната), той много добре е научилсвоите уроци, но ги използва в съвсем нежелана отменторите-идеолози насока. И в Репортажитеписателската гледна точка е извънредно подвижна, тяне е вкопана в привилегированата зона на успелитепрофесионални литератори, не имитира и народническиинтимитет с т. нар. обикновен човек. Това наистина евизията на свободния човек. Но ни е даден съвсемненатрапчиво, някак наистина имплицитно, неусетно ипортретът на този свободен човек.Ето как се самопредставя тази писателска подвижноств уводните думи към Репортажите: “Взирайки се назад,виждам време, претъпкано от образи и събития.Стотици лица на обикновени българи, с които ме срещнаинженерската ми професия и дълговременният мипрестой по болници и санаториуми. Стотици лица написатели, актьори, режисьори, общественици, генерали,министри, висши партийни секретари – горният слой наобществото, където ме заведе писателската микариера. Бях облагодетелстван от съдбата да срещна ида работя с богати и интересни личности, коитовъпреки разяждащата посредственост на режим иатмосфера успяваха да съхранят себе си. Присъствувахна силни явления, където грозотата на епохата серазсичаше от красиви жестове на отделни хора. Можахда наблюдавам вън от себе си и в себе си сложнатадвойственост на човешките отношения, коитодиалектиката на времето усложни още повече, като чели ние сме преходно поколение, след което всичко ще сеизясни и на земята ще настъпи или раят, или адът”. Тазиподвижност се отнася не само до вглеждането вразличните персонажи, социални групи, елити, въвфигурата на самия диктатор хитрец Тодор Живков и наобкръжението му, в персоните на писателскитевелможи и на следващите ги млади кариеристи и прочие,и прочие социалистическа фауна и в хора на нормалнотоживеене. Но тя се отнася и до бързата смяна наракурсите, на пространствените виждания, наспособността да се съгражда в минало и настояще времегеопоетиката на България.В това отношение, струва ми се, особено продуктивенби могъл да бъде един паралел между по-ранното икъсното творчество на Георги Марков. И в “Покривът”(металните пространства на завода), и в “Мъже”(крайселищната хетеротопия на казармата), и в“Портретът на моя двойник” (фокусиращата свръхвниманието на картоиграчите игрална маса), и в“Жените на Варшава” (ужасяващото пустинно мястоДжендем баир) – навсякъде се съгражда затворенопространство, което безспорно има символно значениепо отношение на стагниращите практики насоциализма. И отново парадокс: там, в Репортажите,където трябва сякаш именно да бъдат възкресявани ипоказвани затворените пространства на гледанатаотвън България, хоризонтите се разтварят и ние сякашимаме излаз към широкото, отвореното.

Ñîôèÿ – Ëîíäîí – Ñîôèÿ

Юбилейно слово за Георги Марков

на стр. vii в 100 лица

С О Ф И Я - Ц Е Н Т Ъ Р / С О Ф И Я - Т Р А Н З И Т

9Литературен вестник 16-31.12.2009

Ивайло Иванов

Има ли нещо, което да не е казвано за празника, има линегов смисъл и нюанс, който да не е бил осветяван прездвухилядолетната традиция на християнска проповед ибогомислие? Ако човек добре познава богословскитетрадиции на вековете, би трябвало, поне отчасти, да сидава сметка, че такива нюанси сякаш няма. Би трябвалообаче и да констатира нещо друго! Че съществуваттопоси на християнската проповед, които перманентносе премълчават, периодически потъват в мрака назабравата, и тъкмо на един от тях бих искал да обърнапоглед в настоящата бележка. „Парадоксите” на Бога ина Рождеството му, дълбоката амбивалентност наначина, по която Той присъства в хорските души и въвсвета.

Без да съм изцяло съгласен, че трябва да се свири самовърху тази струна, принуден съм все пак да призная, ченякои от най най големите, основополагащи истини нахристиянското богословие, посред които е и светлатавест за Рождество, имат тъкмо парадоксален характер.Да обърнем внимание само върху субстанциалната„устроенност” на нашия Бог, върху природата нахристиянската Света Троица. Нима не е парадоксалнотова, че Той, нашият Бог, е Един, бидейки, едновременнос това, и Трима. Да, именно Трима, а не безличното „три”, защото се касае за Трима абсолютно суверенни,равнопоставени и съвършени Личности, споделящи обачеедна-единствена природа: Божията. Първи парадокс!

И понеже говорим все таки за Рождество, нима не епарадокс и това, че Бог, бидейки Личност, в своетозачатие се съчетава с човека, който е също личност, нотова не „дава” две личности, а напротив, то явява насвета Едната Личност на Богочовека Иисус Христос, вкогото обаче, и това е не по-малко важно, живеят двепълноценни природи – божествената и човешката, съссъответните им две персонални воли: също Божественаи човешка! „Персоните” обаче не са две, а е Една-единствена, тази на Богочовекът Иисус Христос!...

Толкова по отношение на онтологичните парадокси. Намен обаче много по-актуални, смислени и релевантни мисе струват нравствените парадокси и именно за тях вначалото си позволих да кажа, че те нерядко биватприглушавани, изтласквани в мрака на маргиналията изабравата. Разбира се, тук няма да преразказвампритчите, метафорите и сюжетите, чрез коетоЕвангелието говори за тези парадокси, а само ще си

позволя, макар и мъничко „амвонно”, да възкликаследното. Всички вие, които сте се отдалечили отХриста (а кой човек е нравствено-онтологично близък сНего), всички, които пропилявате живота си в глупости,пороци, страсти и безделие, бъдете уверени, че Бог Виобича много повече, отколкото сърцето ви – самите вас!Какво остава пък за обичта на рутинираните муслужители, която е напълно несравнима с кенозиса наБожията обич!...

Човечеството е онази изгубена овца, онзи „блуден син”,за чието завръщане Бог слиза от небето, за да я срещне накрака и й устрои вечен празник! Защото човешкотодостойнство, чест и тварно битие освен че са „прах ипепел”, според Стария Завет, имат и абсолютна,безалтернативна цена в сърцето Божие, обичащите виочи. Отново парадокс, но този път аз ще наблегна самовърху втората, „позитивистка” част от него,позволявайки си да го потвърдя. Да, човек е толкоз цененв Божиите очи, толкова е скъп за него този „блуден син”,че аз съм сигурен, дори един-единствен човек, най-невзрачният, най-грешният и най-малоценният, да беповявал във Христа, Той отново би слязъл от небето, бисе въплътил, би претърпял Кръста и възкръснал, за дадарува на душата му благодатта!... На същия този един-единствен човек, за чието естество е казано, че е „прах ипепел”! Нещо повече, жертвайки себе си, Бог сякашметафизично утвърждава, че човешкото достойнство епо-ценно в божиите очи дори от най-ценната Персонавъв вселената и извън нея: от самия Бог! Това, разбира се,в онтологичен план не е изцяло вярно, тъй като едва либихме могли да си представим нещо по-ценно от самияАбсолют, но то е много вярно в нравствен смисъл, тъйкато на влюбения е присъщо именно това: Човекът,който Той обича, да има в неговото сърце достойнство,чест и нравствена цена, по-скъпа от самия Него!

Ето колко струваме ние, хората, и колко внимателно,премислено и трезво би трябвало да се отнасяме къмбитието и живота си в него. С Рождество започвапразникът на нашето изцеление, възвръщането ни къмтрезвите, изпълнени с дух и смисъл пространства наХриста и сърцето на човека само би серадвало, ако и празникът, и дните, иживотът ни след него бъдат усетени ичувствани по този ведър начин. Парадокситена любовта ни умоляват към това!...

За парадоксите на Рождество

ЛИТЕРАТУРНОТО

СЪБИТИЕ

НА

2009

КНИГИТЕ

НА

2009

2009

И

ТЕАТЪРЪТ

КОЛЕДЕН

РАЗКАЗ

ОТ

КАТАЛУНИЯ

10 Литературен вестник 16-31.12.2009

Няколко необичайни качестваотличават Алберт Санчес-Пиньол (1965, Барселона) отостаналите писатели. Но нетова, че той всъщност еантрополог; не и това, че(както повечето своисънародници, той е двуезичен)може да си пише книгите начетения от над 400 милионачовека по света испански, апредпочита да го прави на“малцинствения” каталонски,роден на едва 5 милиона иполовина. Необичайни саформите му на власт надповествованието. На късиразстояния, в разказите, енеобикновено добър; всредноголемите романи,ситуирани на самотен остров,е изненадващо по-умел иувлекателен (вж. “Хладнакожа”, “Колибри”, 2007); но вдебелите романища с истории висториите и сплит отсюжетни линии през лондонскискандали и масовки вафриканските гори, е простовиртуозен (вж. “Пандора вКонго”, предстоящапубликация пак на “Колибри”).Краищата му не изневеряватна началата: колкото повеченабъбва наративната материя,толкова повече Санчес Пиньолсе издига над нея и я владее. Иоще: вторият му роман не самоне беше колебливо копие на такаефикасния първи (след 30-инапревода на какви ли не езици,през 2010 г. “Хладна кожа” щеизлезе по екраните и катофилм, сниман в Исландия подрежисурата на британецаДейвид Слейд, автор на един отнай-неописуемите и интереснималки трилъри от последнитегодини, Hard Candy), а тръгнапо самостоятелен, още по-впечатляващ път, макар и безда изоставя това, което някогаще бъде известно като “стилна Санчес-Пиньол”(“Фантастична история встила на Жул Верн, ала лишенаот голяма част от неговатанаивност. Санчес Пиньолдръзко смесва жанровете:“Пандора в Конго” е колкотоприключенски роман, толкова иантиимпериалистическасатира, пропита с черенхумор”, казаха в The Indepen-dent). Преди две години СанчесПиньол спомена, че пише третоприключение, също с чудовищнихора и човечни чудовища, същопосветено на една от стихиите– “Хладна кожа” е водноцарство, “Пандора” дълбае вземните недра – “Нещо сезадава откъм въздуха!”, казатой тогава. Междувременно,преди да се е появилвъздушният роман, през 2008-ма излезе “Тринайсет трагичнитрудности”, сборник спубликувани на различни местаПиньолови разкази. От него – слюбезното разрешение иколедните поздрави на автора –взехме заради снега “Не могаповече”.

Н. М.

Алберт Санчес Пиньол

“Значи това бил краят; идва когато най-малко гоочакваш, изневиделица. И готово”, мисли сиескимосът, когато се сблъсква с мечката. Нищоне може да направи срещу тази космата планинамесо. Хората са дребни, а белите мечки – огромни.От половин ден скита в търсене на тюлени,изморен е, ръцете му тежат, така че днес той щее уловът.Близостта на смъртта извиква спомени отживота. Най-важните епизоди се изнизват предочите му мълниеносно, навързани като възли повъже.Беше щастлив, докато брат му не се ожени. Потехните пусти ширини нямаше достатъчножени, та той остана сам. Пристигането наснахата превърна съществуването му в ад. Съпругът яобичаше, децата я обичаха, свекърите я обичаха. И не четя не обичаше ескимоса, или той не обичаше нея –просто след този брак, от първороден син той сепревърна в лукова глава. Родителската и братската обичсе отклониха и той се озова захвърлен в ъгъла, търпян, нонизвергнат. Излезе от къщи след поредната разпра с братси. Предпочиташе да си го изкарва на тюлените,отколкото на своя брат. В един толкова мъничък святомразата ти разполага само с онези, които обичаш.При вида на мечката всичко му се струва мимолетно.Ще умре и дотук беше. Но ядът, който е натрупал, неизчезва, а се насочва срещу непосредствената заплаха:«Ще умра в бой, не в бягство», си казва ескимосът.Никой няма да разбере за храбрата му гибел. Но той понеще знае, че е завършил дните си с подвиг. Вместо да сиплюе на петите, напада мечката в самоубийствен порив,с разперени ръце и с викове.Отчаяните ситуации понякога предполагат необичайниразвои. Звярът търти да бяга! Нашият ескимос епървият ескимос, който открива следната скритаособеност в манталитета на белите мечки: толкова сасвикнали те да са преследвачите, те да састрашилищата, че когато някой им се нахвърли, изпадатв смут и за всеки случай духват.Известно време ескимосът преследва животното:надава диви крясъци и е щастлив. За броени мигове отагония е минал в еуфория. И никога не е имал толкованеприлично добра видимост към задните части на мечка.Ами да, забавно е.Дори си прави експерименти. Може да направлява пътяна мечката: ако собствената му траектория леко сеотбие вдясно спрямо оста на опашката, мечката завивана няколко градуса вляво и обратно – досущ като носана лодка, според това от коя страна я тласка греблото.После капва. Смесицата от веселие и отпадналост сепревръща в нещо като пиянски унес. Денят до тозимомент е изключителен и изтощителен. Ескимосъттака се поти, че луфтът между дрехите и кожата му сее превърнал в течна обвивка. Най-добрата стратегия бибила да потърси някой завой, на който да изостане отмечката, да се завърти и да отпраши, преди животнотода е забелязало, че е станало жертва на измама.Но когато открива подходящото местенце, отнякъдесе взима една бабичка. Какво прави там? Иди разбери.Жената е толкова наблизо, че мечката надали ще устоида не свърне към тъй лесна плячка. И нищо че силите вечему изневеряват, ескимосът не иска да обременявасъвестта си със смъртта на достопочтената старица:- Беж! – вика и ускорява крачка. – Аз ще я залисам. Беж,добра жено!Не, вече не е никак забавно. Бабата се отдалечава смудността, присъща на възрастта й. Ескимосът напираи пъди мечката, която ръмжи и сумти, принудена отнеясната опасност зад гърба си да продължи напред.«Още малко – си казва ескимосът, – още малко.»Старият ескимоски трик за справяне с проблем сесъстои в това, той да бъде изместен от по-голям.Ескимосът се опитва да не си мисли за мечката и засвоето омаломощено тяло. Мисли си какво го чака, катосе върне вкъщи. Караниците с брат му; упреците народителите и укоризнените мълчания, задето е ощеерген; племенниците, за които е просто чичото, бледоподобие на бащата. Тя, толкова хубава, толкова близка итолкова непостижима. С тези мисли продължава дапришпорва чудовището. Когато сърцето му е предпръсване, стига до позната местност, неизменно с

мечката пред себе си, като да му е закачена за носа.Изведнъж пейзажът се осейва със сиви гъбки. Деца. В игри сасе отдалечили от къщи. Очите на ескимоса се наливат съссълзи. В бедрата си сякаш има железни пръти, не кости,капачките му пукат, все едно някой троши орехи. Сегакакво? Нима ще допусне мечката да убие някое невръстносъщество? Шапчиците на главите им го разнежват.- Бягайте! Бързо!От белите му дробове излиза хрип, който мечката повтаряразочаровано, но без да спира своя бяг пред него. Невероятное колко ситни могат да бъдат дечицата. И колко бавни.Фигурките пазят равновесие с отворени ръце, вдигатвисоко колене, за да измъкнат крака от преспите. Ако искада е сигурен, че са извън обсега на мечката, ще се наложи дая погони още малко.Ескимосът надава няколко крясъка като стонове. Мечкатаможе да спре всеки момент, ако се запита защо бяга, и да горазкъса, без да срещне никаква съпротива. Паднал е вклопката на някакъв глупав инстинкт. Хем това още не екраят.Жена. Търси децата си и не знае, че тичат към дома малкопо-нататък. Смаяна попада на мечка, преследвана от мъж.«Хубава, та хубава», мисли ескимосът, тя е най-различнотоот снега нещо, което някога е виждал. Тази поява на саматакрасота го зарежда с искрица сила – той вдига ръце иизпразва дробовете си:- Бягай от тука!Вече е неспособен дори да говори. С пръст сочи посоката, вкоято са поели децата. Сега тича превит и се олюлява. Аконе пада, то е защото размахва ръце, както птицатакрилете си. И най-сетне стига до замръзналото езеро.По средата му ледът се е пукнал във формата на нокът.Един мъж лови риба в цепнатината, с гръб към мечката иескимоса. Шумът го кара да се извърне. Мъжът виждамечката, която го връхлита като лавина от остри зъби.Мъжът вижда ескимоса, който гони мечката, гледат селице в лице. Ескимосът прави две крачки и се свлича наколене:- Братко! – зове жалостиво. – Не мога повече.

Преведе от каталонски НЕВА МИЧЕВА

из “Тринайсет трагични трудности” (2008)

С любезното разрешение за публикация и специалнитеколедни поздрави на автора към читателите на ЛВ

Не мога повече

Илюстрация: Ина Бъчварова; материал – лед.Илюстрацията е създадена от художничката ИнаБъчварова специално за този разказ и запубликацията му в ЛВ.

11Литературен вестник 16-31.12.2009

Редактор на страницатаКАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

Театър 199 „Валентин Стойчев”

Обявява конкурс на името на голямата българска актрисаСЛАВКА СЛАВОВА за написване на камерна пиеса /дочетири действащи лица/ на съвременна тематика.Награден фонд:Една награда от 5000,00 лева.Задължение на Театър 199:Да осъществи сценична реализация и постановка надраматургичния текст на своята сцена не по-късно от 12месеца от датата на обявяване на резултатите отконкурса.Условия:Пиесите, участващи в конкурса, трябва да предполагатспектакли не по-дълги от 90 минути.Те не трябва да са:Публикувани под каквато и да било форма, включително вИнтернет или на електронен носител;Участвали в други конкурси за драматургия;�Поставяни на сцена.Авторите:�не трябва да са по-възрастни от 39 години;�могат да участват в конкурса само с една творба;�с участието си в конкурса авторът на отличенатапиеса поема задължението да не предоставя права запубличното й представяне на друг театър в срок от 12месеца след излизане на премиерата в Театър 199„Валентин Стойчев”.

Провеждане на конкурса:�Журито ще отличи не повече от една пиеса.Конкурсът е анонимен. Върху текста трябва да е изписаносамо заглавието на пиесата.Текстът се предлага в разпечатан вид и по желание наавтора в електронен вариант за евентуалното мупредставяне в уебстраницата на театъра след обявяванена резултатите при съгласие на автора.Текстът трябва да е придружен от запечатан плик,съдържащ следната информация:1. заглавието на творбата;2. името на автора;3. неговия ЕГН;4. телефон за контакт.Срокове:Текстовете трябва да постъпят в Театър 199 не по-късноот 29.01.2010 г. Текстове, изпратени като препоръчанапратка по пощата, трябва да носят клеймо с дата не по-късна от 29.01.2010 г. и да бъдат адресирани както следва:София 1000; ул. “Славянска” 8; Театър 199 „ВалентинСтойчев”; За Конкурса “Славка Славова”.Приемането на текстове се извършва вАдминистрацията на Театър 199 „Валентин Стойчев”всеки работен ден от 14.00 ч. до 16.00 ч.Резултатите от конкурса ще бъдат обявени на 23 март2010 г. на специална пресконференция с участие намедиите, както и на уебстраницата на Театър 199„Валентин Стойчев”.За повече информация: тел. 9870-972 /14.00-16.00 ч./

На 14 декември 2009 г.

ни напусна

проникновеният изследователна човека и човешката съдба

големият театрален режисьор

КРИКОР АЗАРЯН

Сбогом, Коко!Почивай в мир!

КОНКУРС

По традиция в края на годината се обръщаме назад къмслучилото се в театралния живот през изтеклитедванадесет месеца и се опитваме да откроим както най-доброто и интересното в него, така и негативните изадържащи събития и тенденции. Следващите редове са(поредното) продължение на тази традиция като всъщото време внасят и известна промяна в нея. Те некоментират, макар и на едро, сценичната практика у наспрез цялата 2009 г., а оглеждат само софийския афиш отпоследните четири месеца. С други думи, своятарекапитулация за отиващата си театрална година азизбирам да направя на базата на определена част от нея –първата половина на столичния сезон 2009/2010.Причината за това е, че, според мен, именно тази частнай-ясно обобщава и убедително реализира основнитекреативни енергии, търсения и посоки в театралноторазвитие у нас напоследък.Адекватни опити за разнообразяване на афишаБезспорно това е една от отчетливите позитивнихарактеристики на първата половина на сезон 2009/2010.Заложени като целенасочена политика в репертоарнитепланове на отделни театрални ръководства и трупи ощеот началото на годината, опитите за разнообразяване иактуализиране на афиша дават първите си резултатипрез новия сезон. Най-успешните сред тези резултати са“Козата или коя е Силвия?” на Едуард Олби в Народниятеатър, “Островът на съкровищата” по романа наРобърт Луис Стивънсън в Младежкия театър и “Четиристаи” по Алисън Андърс, Алекснъдър Рокуел, РобертРодригес и Куентин Тарантино в Театър “София”.Изброените спектакли откриват три важни ниши внашата театрална практика, които са или напълно новиза нея, или са само спорадично представяни.Постановката на Явор Гърдев на последната пиеса наЕдуард Олби “Козата или коя е Силвия?”, появила се през2003 г. и отличена с наградата “Тони”, е добър пример завъзраждането на стремежа да се показват у нас нови иактуални, предизвикали важни дискусии световнидраматургични текстове, така характерен за 90-те изатихнал от началото на новото хилядолетие. Яркатапрофесионална работа на режисьора, сценографа НиколаТороманов и актьорите Михаил Билалов, Юлиан Вергов,Бойка Велкова и Иво Аръков не само убедителнодоказват качествата на този репертоарен избор, но ипровокативно вписват представлението в актуалниядебат за проблемите на съвременния либерализъм.“Островът на съкровищата” е спектакъл, от койтобългарската публика отдавна се нуждае. Неговата появяна сцената на Младежкия театър откри и добре доказанеобходимостта от една репертоарна ниша, по неяснипричини подминавана (или превратно разбирана) отнашата театрална практика. Става дума за т. нар.“семеен спектакъл”, традиционно присъстващ в афишана европейските трупи и сцени. Най-кратко описано,това е представление, чиято драматургична основа,изпълнителски стратегии, визуални елементи икултурни послания са така подбрани и изградени на нива,че да могат да бъдат възприемани от различнивъзрастови групи едновременно. Целта на “семейнияспектакъл” е, както показва и определението му, да се

състои като събитие за цялото семейство, да предложивъзможност за прекарване на свободното време заедно,да осигури съвместно забавление и теми за дебат народителите и децата. Режисьорът Петър Кауков,сценографите Венелин Шурелов и Елица Георгиева иактьорският екип с много находчивост и артистичнавсеотдайност правят от популярния роман наСтивънсън точно такъв спектакъл. Особено важно е дасе подчертае, че той се появява на сцената наМладежкия театър, традиционно разделящавниманието си на “спектакли за възрастни” и“спектакли за деца”.Подобно значимо място в театралния живот презотиващата си година заема и спектакълът “Четиристаи”, реализиран от четирима млади режисьори вТеатър “София”, преди всичко в качеството си на опитза разнообразяване и обогатяване на твърде еднородния иконвенционален спектър от сценични форми и видоветеатър у нас през последното десетилетие.Построявайки игралните пространства (стаи) за своитеотделни миниатюри в различни нетрадиционни места ипомещения в театъра, авторите на представлението несамо неочаквано оживяват отдавна неизползванитепразни фоайета на сградата, но и приобщават зрителитекъм много разпространени днес, но малко познати у наснови динамични стратегии на представяне ивъзприемане.Нова българска драматургияЕто другата много важна и позитивна характеристикана театралната 2009. Появата на няколко новибългарски пиеси, две от които наистина добри, итяхното незабавно сценично реализиране е особенообнадеждаващ факт в театралния ни живот. Дватамного добри текста са “Приятнострашно” на ЯнаБорисова и “Апокалипсисът идва в 6 вечерта” на ГеоргиГосподинов. Премиерата на последния от тях скоропредстои в Малък градски театър “Зад Канала”, апиесата на Яна Борисова не само вече е поставена вТеатър 199, но и представлението, създадено от ГалинСтоев, се превърна в едно от най-значимите, ако не инай-значимото театрално събитие за 2009.“Приятнострашно” е преди всичко много навременен иотдавна необходим спектакъл. Галин Стоев не веднъж, ито не само у нас, е доказвал режисьорския си талант исилна съвременна рефлексивност. Наскоро дебютиралатаавторка на текста вече е носител на няколко награди, аучастниците в представлението Радена Вълканова,Стефан Вълдобрев, Вежен Велчовски, Снежина Петрова иВладимир Пенев не само спечелиха голямо признание презпоследните години именно в този екип, но са и едни отнай-ярките и търсени актьори у нас днес. Всичко товаестествено предполага, че и следващата им съвместнаработа ще бъде успешна. “Приятнострашно” обачеотива далече над изпълнението на подобнопредположение. То не е просто едно поредно добропредставление. Спектакълът умело, внимателно и сневероятна способност на всички от екипа – отрежисьора до актьорите – да се отпуснат исъсредоточат максимално върху преживяванията си,отключени от текста на Яна Борисова, в реалното времена конкретното представление, пред очите нанепосредствено присъстващите изследва неизказанияживот и чувствителност на днешния човек, скрити подинфантилно-игровото и сдържано-безхаберно поведениена съвременния човек. Спонтанният и бурен като на рокконцерт отзвук на зрителите в залата на иначеспокойния и без външни ефекти спектакъл яснопотвърждава, че неговите теми и енергии директно

докосват сетивата и съзнанието им на хора отначалото на 21. век.Силно време за актьора.Всички коментирани дотук спектакли, както и ощеняколко неспоменати досега, защото стоят извън дветеосновни креативни тенденции, които този текстподчертава в общата театрална продукция за 2009, сакатегорично обединени от едно общо качество – многосилно актьорско присъствие. В респектиращия съссвоята проникновеност и емоционално въздействиетеатрален реквием на току-що напусналия ни (на 14декември) незаменим Крикор Азарян “Вишнева градина”на Чехов в Народния театър добре подбраният екипдемонстрира ярко изпълнителско майсторство,направлявано от талантлива режисьорска ръка. Къмсъщия тип силно актьорско присъствие, провокирано инасочвано от режисьора, можем да причислим иизобретателните изпълнения в “Островът насъкровищата”, “Мяра за мяра” на Лилия Абаджиева в“Зад канала”, “Пухеният” на Мартин МакДона, дебют нарежисьора Стайко Мурджев в Сатиричния театър.Относително новата за българския театър, нокатегорично наложила се през последния сезонизпълнителска стратегия, при която актьорскотоизпълнение в спектакъла е пряко продължение нацялостната работа в група на екипа, намира под различнаформа най-силните си прояви в “Приятнострашно” наЯна Борисова, Галин Стоев и Театър 199 и в “Козата иликоя е Силвия” на Едуард Олби, Явор Гърдев и Народниятеатър.Честита 2010!

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

2009 и театърът“Козата или коя е Силвия” от Едуард Олби, реж. Явор Гърдев,Народен театър

“Островът на съкровищата” по романа на Р. Л. Стивънсън,реж. Петър Кауков, Младежкия театър

“Приятнострашно” от Яна Борисова, реж. Галин Стоев, Театър 199

I N M E M O R I A M

12

Антоанета Алипиева, литературовед, доцент вШуменския университет

2009 година е хармонична в литературната сиполифоничност. Бих казала, че границите нанепримиримите исторически, поколенчески,идеологически и естетически различия са стопени отедна естествена оркестрова национална идея, чебългарската литература се прави от разни гласове ипочерци, от загребвания в миналото, чрез коитоминалото също незлобливо открива свои стойностнилица. В това отношение бих откроила изданията наИздателски център “Боян Пенев” – “Критическотонаследство на българския модернизъм. Том І”, “ЦветанТодоров – теоретик и хуманист”,“Антитоталитарната литература”, двете антологии –на Димитър Подвързачов и Змей Горянин – отпоредицата “Другата българска литература”,поредиците на НБУ относно важни личности и години вотминалата ни литература от ХХ век, книгата наНикола Иванов “Подреждане на балната зала”. Катоиндивидуални радости от собственото си четене,които уверена съм, че са и значими националниартфакти, ще посоча романа на Маргарит Абаджиев“Шакона пасион”, както и направената като поетичноусещане малка критическа книга на Пламен Дойнов“1907. Литература, автономия, канон”. 2009 е година науспокоените страсти, на литературната зрелост.Година на добро българско самочувствие.

Сава Василев, гл. редактор на алм. “Света гора”,доцент във Великотърновския университет

Колкото и да е нескромно, моето литературно събитиее нашият пореден брой “И” на Алманах за литература,наука и изкуство “Света гора” – и като съдържание, икато полиграфия. В него има неща, които никой не епревеждал, публиткувал, дори помислял... Има имултимедия с повече от час времетраене. Това се правибез щат, без офис, без държавна подкрепа, без нитостотинка от проект. Около 800 страници,компресирани до над 600, с 32 цветни... За разлика отСБП и други. Както и да е. Стена се с глава труднопробива. Важното е да се чувстваш при себе си. Понякогасъбитието е това, което си направиш. Никога не съммолил приятели да рецензират или да посочат кръговоизданията и книгите, които правя, или които правятмоите приятели. Поради тази и други причини моителитературни събития не съвпадат с литературнитесъбития на институциите и изданията, ползващи се седни или други привилегии. На медии, на столица и т.н.Следователно... Честити и светли празници на всичкилюбители на анкетите, антологиите и статистиките.Дано някой ден някъде се срещнем паритетно. Бъдетездрави и вдъхновени. Бездруго на литературата не йостава много въздух. Освен този, който диша подналягане. Желая успех на вестника. До срещи, ако е рекълОнзи!

Сава Сивриев, литературовед, доцент в Шуменскияуниверситет

Захари Карабашлиев – “18% сиво”

Тома Марков, поет

„Списъци” от Стефан Иванов„Будистки плаж” от Васил Георгиев„Проджект Достоевски” от Радослав Парушев

Дьорд Сонди, поет и преводач на българскалитература, директор на изд.“Напкут” – Будапеща

Не е хубаво да. Чета: мисли само.Почти. Единствено, ако: благагордост, че. Поучително (навярно)

да се следи – кои ли български автори се издават, каквили книги (антологии?) излизат в превод в чужбина.Заслужава. В Унгария (в издателство “Напкут”= Слънчевкладенец) тази година 4+2. Стихосбирки от НиколайКънчев (“Лайкучката не хапе, а ухае”) и от ЕкатеринаЙосифова (“Дом, почти”), сборник от съвременнибългарски пиеси “Полковникът-птица”(КонстантинПавлов, Боян Папазов, Христо Бойчев, Иван Кулеков, ЯнаДобрева, Димитър Динев, Елин Рахнев, Пламен Дойнов),сборник от съвременни български разказвачи“Ябълките”(Боян Биолчев, Влади Киров, Палми Ранчев,Мария Станкова, Чавдар Ценов, Емилия Дворянова, ДеянЕнев, Петър Чухов, Росица Борковски, КристинДимитрова, Алек Попов, Милен Русков, Яна Букова,Георги Господинов, Елена Алексиева, Ангел Игов –съставител: Малина Томова). Последната антология есъвместно дело с ИК”Стигмати”, субсидирана е отбългарското министерство на културата, при другитекниги помагат редовно Българският културенинститут в Будапеща, някои будапещенски българскисамоуправления, помагат понякога европейски фондации,също български фондации (Фонд”Култура”, “А’Аскеер””)и бизнесмени.Блага гордост, че: а) с двете стихосбирки (с дваматапоети) съм се преборил, антологията “Полковникът-птица” и стихосбирките съм съставил: аз, б)споменатата книжна работилница “Напкут”: емоя....връщам и по този начин,...което съм получил отвас…Плюс-книгите : а) “В курсив и под линия”: двуезиченсборник от докладите на българо-унгарскалитературоведска конференция (София, октомври 2008 г.),б)”Авари, българи, маджари”: сборник от докладите намайската софийска българо-унгарска археологическаконференция (Блага организаторска гордост – в дватаслучая...) Спонсори: Институт “Балаши”, Будапеща,Унгарски културен институт, София.Миналата година три “български напкутски “ книги,догодина: шест или седем.Тези думи не са за “анкетирано събитие”, а са за малкопо-подробни информации.......Не е хубаво да не чете човек (Д.С.) и това, което подбираи превежда.

Вихрен Чернокожев, литературен историк и критик,Института за литература при БАН

Не всяка литературна година е непременно и събитийна.Календарът на литературния живот е различен откатадневното отброяване на дните. Различимотолитературно случване през 2008-2009 г. за мен еизлизането на първите четири тома от поредицатаизбрани съчинения на Георги Марков. Вгледана повече визгнаническата Голгота на Георги Марков, 30 годинислед убийството му, българската хуманитаристика всеоще не знае поради що той не е просто голям писател, азначим писател. „Задочни репортажи за задочнаБългария”, четени обичайно като биография натоталитарсоциализма, „пропагандна литература”всъщност са ясно изговорена, но все още недоразбранапоетологическа метафора на разчовечаването.Метафора, която, съпротивлявайки се, не самопровокативно преобърна идеологическите аргументи,сюжетите, алегориите на тоталитарсоциализма, но итрадиционната представа за литературност, захудожественост, за събитийност въобще.

Милен Русков, белетрист, преводач

Сигурно човек с повече свободно време от мен би могълда ви даде доста по-компетентни отговори, но все пакнека кажа това, което съм забелязал:От чуждоезичната литература: “Омир и Ленгли” на Е. Л.Доктороу. Страхотна действителна нюйоркскаистория от първата половина на ХХ век, сериознотрансформирана от него (малко спорно дали в нейнаполза) и разказана великолепно, както и би могло да сеочаква от този писател. Хубава книга.От българската литература – “Пътуване по посока насянката” на Яна Букова, която, доколкото си спомням,излезе през декември 2008, но литературните години самалко като финансовите, т. е. не съвпадат точно скалендарните, и аз разглеждам тази книга като спадащакъм литературния поток на 2009 г. Книгата сигурно бимогла да е малко по-сръчна структурно, но пък естилистично безупречна – цялостна, със свой свят исвое особено настроение.Държа да кажа, че не споменавам новите книги наРадослав Парушев – който е един от малкото българскиписатели, у когото има тъй рядката за Ориента ирония, -на Елена Алексиева, както и “Будистки плаж” на ВасилГеоргиев, не защото не ги намирам за интересни, а

просто защото не съм ги чел, по посочената в началотобанална и за съжаление широкоразпространена (ако товане е тавтология) причина. Но аз имам определениочаквания към тях и това е едно от първите неща,които ще направя при възможност.

Пенка Ватова, поет, литературовед, Институт залитература при БАН

Три са моите литературни събития на 2009-а, и тритеса свързани с творци, към които винаги съм ималаслабост и с радост съм посрещала книгите им, за да гичета после дълго, бавно, упоително. Ето ги – без намек застепенуване: „Продавачът на конци” на Илко Димитров –и поздравявам журито на конкурса „Иван Николов”, чеприсъди на тази книга наградата!; „Другата врата” наЧавдар Ценов – книга, която дълго очаквах, защото дълговреме мина от „Щраусовете на Валс” досега (впрочемтази Чавдарова неприпряност да пише и издава еедновременно изключително привлекателна иреспектираща!); и една поетическа книга в проект –„Post scriptum” от Васил Славов, книга завършена, коятопрочетох още в началото на 2009-а, но която не успя даси намери издател през годината, а сигурна съм –достоен би бил всеки издател с това заглавие в каталогаси. И трите ме хванаха за гърлото, бръкнаха в мозъка ми,спънаха крачката ми, стопираха всекидневната мискорост – всяка по своя си начин. Всяка по своя си начинговори и с нотка от моя глас, затова са и моите личнилитературни събития.

Мария Станкова, белетрист

За мен събитието на 2009 година беше книгата "Пейзажнарисуван с чай". Всеки път, когато прочета книга наПавич, осъзнавам, че думите могат да звучат катоакорди, да излъчват аромат, цветове и да радватдушата. Сигурна съм, че и Бог чете пейзажите на Павич.

Силвия Томова, белетрист

Като събитие бих отбелязала излизането на българскиезик на книгата на Джонатан Лител“Доброжелателните”. Романът е изключителен за мен,защото в него не се търси нито оправдание, нитоотрицание на злото, а вместо това то се разголва. Вкнигата се задава основополагащ за човешкия дух въпрос,а именно дали злото е неразделна част от нас. Иотговорът, който Лител поднася по един изключителноестетски начин е утвърдителен, тоест човек може дапонесе злото, да е насилник и да живее с това. Нещоповече носителите на злото дълбоко вярват, че имат право да живеят като нормални хора. От събитията,свързани с българската литература, бих отбелязаластихосбирката на Катерина Стойкова-Клемер“Въздухът около пеперудата” и първия по рода сиконкурс за читатели, който стартира със сборника сразкази “Къщата на обесения” на Красимир Дамянов.Разбира се, трябва да отбележа и трите големи загуби,които ни сполетяха тази година – смъртта на ДжонЪпдайк, Милорад Павич и голямата Вера Мутафчиева.

Юлиан Жилиев, литературен критик

“Човекът без качества” на Р. Музил (пр. Любомир Илиев),“Вълните” на В. Улф (пр. Иглика Василева), “Пленницата”на М. Пруст (пр. Мария Георгиева), “Вън от дома” на Е.Монтале (пр. Виолета Григорова), “Торинска комедия” наМ. Крюгер (пр. Пенка Ангелова).“Хиляда плоскости” на Дельоз и Гатари (пр. АнтоанетаКолева), “Поетика на превода” на Анри Мешоник (пр.Паисий Христов).“Линия” от Велизар Николов, “Армада” от Росен Друмев,“Гласове” от Роман Кисьов, “Носталгично слънце” отБожидар Богданов, “Стихотворения и други спомени”от Владислав Атанасов.“Пътуване по посока на сянката” от Яна Букова,“Непотребния” от Георги Гроздев, “Град на демони ибогове” от Марияна Фъркова.“Ален Бадиу, или упорството на нелогичните светове”от Златомир Златанов, “Граждани отвъд местата?” отИвайло Дичев.Критическите сборници “Неслученият канон. Българскиписателки от Възраждането до Втората световнавойна” и “Стоян Михайловски, Пенчо Славейков –ракурси на модерното”; “Ходове на въображението” отИван Сухиванов, “Приказката в българската литературапрез ХІХ век” от Светлана Стойчева, “Русе –преживенитеатрални мигове” от Крум Гергицов, критическотоизследване на Пламен Антов “Яворов – Ботев:модернизъм и мит. Атавистичната памет на езика”.

Литературен вестник 16-31.12.2009

А Н К Е Т А

Вашето литературно събитие на 2009 годинаАнкета на “Литературен вестник” с писатели, критици, редактори и литератори

12

13

Ивайло Иванов, поет

Аз едва ли имам чак такова професионално око за тезиработи и затова ще говоря само от емоционален опит исамо – за онези книги, които физически са минали презръцете и душата ми. Държейки сметка, че все пакогромен брой заглавия съм пропуснал! В чисто“теоретичен” план, като най-адекватен опит запреодоляване на тази “криза”, на този вакуум, койтозейна в нашата поезия след края на постмодернизма, азопределям книгата на Ясен Василев “Сляп виси безкрая”!Не казвам, че изцяло съм й адекватен в емоционален план,просто си мисля, че щом като от Запад, в момента, неидват нови и мощни течения, щом като няма и такавасилна творческа теория, каквато беше хуманитарнататеория на постмодерността – то това, за случая, е най-адекватният опит да се върви наред! Без рецидиви на“изповедалното” и “автентичното”, но и безбанализираното постмодерно заиграване и преобръщанена усвоените традиции. Просто при Ясен традициите сеусвояват по принципно нов, интуитивно доловен начин,той между другото дори не е и професионаленлитератор!Друг опит за излизане от “вакуума” – поредицата “Поетот поета” на издателство “Алтера”! Тя ползва малкопо-познати, но не по-малко релевантни вектори -директният внос на поезия и на поетика от САЩ,Канада, Западна Европа и така нататък.Мария Калинова, пак издадена от “Алтера” – зарадисъзряването спрямо първата й книга. Високо съзряване!Думите й сякаш са получили нов и много по-солиденвътрешен обем!...„Поетическите работилници” на Мария Калинова иКамелия Спасова, пак заради афинитета им към свежотои новото, и „Градските четения”, на една купчина народ –заради фриволността и свободата да обичаш! Да сивлюбен в литературата!В областта на белетристиката. “Концерт за изречение”на Емилия Дворянова, „Захвърлен в природата” на МиленРусков , „9 зайци” на Виргиния Захариева и„Фотографът” на Галин Никифоров. И както моятавиртуална приятелка от Фейсбук Биляна Борисовасправедливо допълни – „Портрет на художника катомлада” от младата изкуствоведка Десислава Димова –много пластична и иновативна книга!Драматургия. Успехите на Кева Апостолова зад границас “Христос и Магдалена” и премиерата на ГеоргиГосподинов на „Аполония”, също с трансграничнапроблематика – “Апокалипсисът идва в шест часавечерта”!Критика и хуманитаристика. “Хиляда плоскоти” наЖил Дельоз и Феликс Гатари и изобщо цялата поредицана “Критика и хуманизъм”, “Яворов – Ботев.Атавистичната памет на езика” на Пламен Антов икритическата рубрика „Присъствия” в Литературенклуб, под редакцията на Кристина Йорданова!:)...Преводна литература. „Вой” на Алън Гийнзбърг, впървото самостоятелно издание на български, ипреводът на Поли Муканова в Макендония! (Осми(транспортен) коридор!) И първи по приятелскисимпатии.Благодаря за вниманието! Всичко най добро випожелавам! Светли и възраждащи Христови празници!

Катя Зографова, литературен историк

Е, да, пристрастна съм, но: 100-годишнината на НиколаВапцаров. Защото (поради ситуацията на криза) тя сеоказа лишена от казионна помпозност, а това подхождана Огняроинтелигента! Всъщност в Националниялитературен музей стартирахме вапцариадата „намускули”, без финансова подкрепа „отгоре”. С изложбата„Реликви от наследството на Вапцаров”, която обиколиБългария и попътно се превръщаше във все по-значимосъбитие (междувременно се случи пошлата „мистерия” сгроба Вапцаров) и хората започнаха да мислят„Реликвите...” като алтернатива на балканскотопоругаване на светините... Може би зарадиизпреварващите приноси Министерство на културатани повери Вапцаровите издания. Така се появиха„Моторни песни” фототипно + „Стихотворения задеца”, илюстрирани блестящо от Капка Кънева. Уви,дотук бяха книжовните ни радости... Правдивият,нецензуриран Вапцаров артиса в чекмеджето наисторията, понеже финансовите затруднения... Всъщото време юбилеят, започнал огняроинтелигентски,„отдолу”, бе подет от национален инициативенкомитет, благодарение на който, както и на ОбщинаБанско, бе възстановена Международната Вапцарованаграда, поделена на 10.12 т.г. от трима талантливиавтори, изявени популяризатори на Вапцаровата поезия –сърбина Бранко Ристич, руснака Мартин Замшев икастилеца Мануел Идалго. На 14-и предстоимегаконцерт в Народния театър. Обаче и най-прекрасният концерт по правило отзвучава, докатосъчиненията на Вапцаров, при това с неизвестнистраници за култовите „Моторни песни” в тях, бихаостанали във времето... Пък и цената на двутомника енесравнимо по-скромна от хонорарите на звездите, но...той стои предколедно „замразен”. Е, сключениятдоговор остава в сила, дори би било чудесно

вапцариадата да продължи извън рамките на юбилея... Дасе превърне във „ВАПЦАРОВ ИЗВЪН КАНОНА”,политическите и кланови употреби! Така както серодиха книжовните ни трудове – фундаменталнатамонография на Владимир Атанасов – до моетодокументално „Преоткриване” на Вапцаров, книгите наотшелника в българската провинция Атанас Лазовски –до пиесата на Мануел Идалго от Испания... А елитературно събитие един 100-годишен юбилей даприлича на Юбиляря си!

Маргарит Жеков, богослов, писател и преводач

Според мен литературните събития за 2009 година вБългария бяха няколко: книгата на Деян Енев “Хора наперото”, както и тази на Мирела Иванова “Бавно”,където съжителстват поезия и белетристика;сборникът с любовни стихове на Петър Анастасов“Хубава и проклета си”; стихосбирката на Палми Ранчев“Софийската берлинска стена или за героите и тяхнатамузика”, както и тази на Федя Филкова “Моята твоялюбов / Второ сърце”. Що се отнася до преводнаталитература, колкото и нескромно да звучи, събитие епреведеният от мен роман на Илия Троянов “Номад начетири континента”.

Марио Коев, поет и белетрист

Поне за мен онова, което бих определил с фразата“литературно събитие”, е книгата на Роберт Музил“Човекът без качества” в превод на Любомир Илиев. Единот големите романи на XX век в крайна сметка излезе иу нас, попълвайки още една част в бездните от културнии литературни липси, неформирали обществото ни.

Правда Спасова, философ

Никое от литературните събития през годината не мевпечатли толкова, колкото ме порази едно анти-литературното събитие, наречено: “Изборът за любимроман на българския читател”.Грандиозното мероприятие – “литературата като ТВшоу”, вероятно си бе поставило, наред с обичайнитефинансови и рекламни, и една висока цел: да разширитънкия слой на приобщените към четенето. Затова бяхапоканени видни интелектуалци, които да представятстойностни романи и да убеждават зрителите – наливсе пак ролята на интелигенцията е да формира вкус.Е, и убедиха – читателите се напънаха и сред всичкибисери на световната литература, избраха своя любимроман „Под игото”. Избраха го като на мач, съсскандирания “българи-юнаци!”.Вероятно всичко това нямаше да ми се забие всъзнанието чак толкова – все пак, нормално е, може би заредовните зрители това е най-четеният роман, нали сеучи в началното училище – ако тържественият финал нашоуто не бе съвпаднал по време с един инцидент,отразен пестеливо от някои медии и никак оттелевизиите. Побоят, нанесен от група българи-юнацинад едно момче, чиято единствена вина беше, че евидимо от малцинствата. Пребиха го по светло и никойне се намеси, в градинката пред Националния дворец накултурата. На културата.

Марин Бодаков, поет, редактор в “Култура”,преподавател в Софийския университет

“Вълните” на Вирджиния Улф и Иглика Василева

Ангел Игов, белетрист, литературен критик

Моето лично читателско събитие на 2009 продължавада е „Доброжелателните” на Джонатан Лител. Но,както всяка година, в която съм отговарял на анкетата,има толкова много заглавия, които не бих искал дапропусна, че неминуемо ще пропусна някое. То не бяхаразказите на Капоти, „Бял шум” на ДеЛило, „Пейзаж,рисуван с чай” на отишлия си съвсем наскоро Павич,„Срам” на Рушди, „Живот и съдба” на Гросман... Не знамдали „Изкупление” на Макюън стана събитие, но понежеаз го превеждах, мога най-отговорно да заявя, че романъте великолепен. Новата българска литература и през 2009изглежда хваната в капана на свръхпроизводството:много се пише, малко четат написаното. Е, аз личночетох много добри български книги през тази година:разказите на Васил Георгиев, Георги Тенев и ЗахариКарабашлиев, романите на Ясен Атанасов, ЕленаАлексиева, Яна Букова и Тома Марков, стихосбирките наИлко Димитров и Стефан Иванов...

Биляна Курташева, гл. редактор на сп. „Следва”, НБУ„Пътят” на Кормак Маккарти. Попадна ми първо наанглийски – смазващо преживяване; свиването,нагнетяването на света и езика има потресаващ „ефектна реалността”, който е задно с това поетически. Идруги са го изпитали: „Взех да я чета по време на

медения си месец,каза единамериканскиприятел и поет,тогава се чувствахдостатъчно сигуренв щастието си, за дамога да я понеса.”Наричат „Пътят”един от първитешедьоври на ератана глобалнотозатопляне; М. Еймисподхвърля, че книгатаказваповече за християнскатанагласа по днешните проблеми на земята,отколкото цялата католическа църква и нейният папа.Не съм безкритичен фен на Маккарти, на склонносттаму да проповядва дори през устата на пасивен шериф(„Няма място за старите кучета”), но „Пътят” е нещодруго, със своята крайна редукция – и на бог. Появата йна български (макар, уви, в превод, по който има какво дасе желае, и без особена литературна грижа, сякаш главнозаради предстоящия шум около филма) е събитие.В самия край на годината - „Вълните” и „Годините” наВирджиния Улф. С тях преводачката Иглика Василевапродължава своя мълчалив личен проект да въдворява вбългарския големите книги на англоезичния модернизъм.С последователност и виртуозност, които, огледаме лисе наоколо, почти нямат аналог.Наградата за превод „Кръстан Дянков”, връчвана отфондация „Елизабет Костова”. За разлика от повечетолитературни награди, които оставят усещането, чекойто и от номинираните да спечели, все ще е видкомпромис, тук беше тъкмо обратното – който и даспечелеше, щеше да е посвоему заслужено. Което ощеповече вдига стойността на постижението натазгодишната носителка Надежда Радулова.

Албена Вачева, литературовед, преподавател вУниверситета в Люблин, Полша

Трудно ми е да откроя едно-единствено литературносъбитие през 2009 г., погледнато през известнатапространствена дистанция, която споделям поотношение на пряката случваемост в литературнотополе. Отстоянието на свой ред ми дава възможност запо-обобщаващо четене, в което се откроява еднатенденция в литературознанието, свързана с четенетона миналото. Ако се опитам да я изразя с една дума –вероятно най-уместна ще бъде думата реконструкция.Реконструкция на художествените артефакти, коятотърси да организира литературната история по такъвначин, че тя поне да обърне внимание, ако не може давключи в себе си, онези гласове, които са останалимаргинални за/поради предишните историческиметанаративи.Като част от тенденцията на историческореконструиране могат да се посочат две конференции,насочени към проучване на периода 1944-1989 г.:„Антитоталитарната литература” (Институт залитература, БАН) и „1989” (Департамент „Новабългаристика”, НБУ). В тази връзка са и две интереснииздания – едноименният академичен сборник„Антитоталитарната литература”, под редакцията наВ. Чернокожев, Б. Кунчев и Е. Сугарев, както и томът„1968”. Това е третият том от поредица на НБУ, частот която вероятно ще стане и бъдещо издание надокладите от конференцията, посветена налитературната 1989.И ако упоменатите издания очертават критическипрочит към политическата дискурсивност налитературното поле, то „Неслученият канон”(съставител Милена Кирова, издателство „Алтера”) сеопитва да чете миналото, усъмнявайки се в неговитекултурни и социални основания. Четенето обаче неспира само дотук, а се опитва да реконструиралитературната история, изтъквайкиметодологическите й несъвършенства и обременености.Изданието дава думата на жените от литературата, асвоеобразната периодизационна рамка предполагапродължение на проекта. Тенденцията обаче е налице и втова е голямата заслуга на сборника.Доколкото част от изнесените доклади и споделените вдискусионните панели мнения имаха пряко отношениекъм литературната история и нейното (де/ре)конструиране, ще си позволя да откроя и още двеконференции: „Българският език и литература вславянски и в неславянски контекст” (Сегед, Унгария), и„Българистиката в Полша – изследователски диагнози ипрогнози” (Краков).

Литературен вестник 16-31.12.2009

А Н К Е Т А

на стр. 14

14

Емилиян Николов, редактор на електронното списание„Литературен клуб”

В поезията – „Списъци”  на Стефан Иванов, „Мигове вкибритена  кутийка” на Поли Муканова, „Сляп висибезкрая” на Ясен Василев, „Продавачът на конци” на ИлкоДимитров, „Второ сърце” и „Моята твоя любов” на ФедяФилкова, „Любов и смърт” на Владимир Левчев, „Гласове”на Роман Кисьов… В прозата ще отбележа излезлия всамото начало на годината роман на Яна Букова„Пътуване по посока на сянката” и само един отмногобройните сборници с разкази – Росица Борковски и„Ненавистната малка Софи”. Безспорно 2009-та ще сезапомни с излизането на български език на книгите„Човекът без качества” на Робърт Музил, „Вълните” наВирджиния Улф, „Пейзаж, рисуван с чай” на МилорадПавич, както и „Доброжелателните” на ДжонатанЛитъл. Хубаво е все по упоритото издаване на романитена Амос Оз, ознаменувано и с неговото гостуване вСофия на панаира на книгата. Обещаващи са новитепоредици за преводна художествена литература –„Отвъд” на ИК „Жанет-45” и „Европейски романтизъм”на „Алтера”. В хуманитаристиката – сборникът в честна 70-ата годишнина на проф. Никола Георгиев „Не съм оттях”. Канонът на различието” и тритомникът„Критическото наследство на българския модернизъм”.Ще прибавя и книгата, посветена на 20-годишнината натеатрална работилница „Сфумато”. През 2009 г. нещатамалко се пораздвижиха и откъм начини на представяне налитературата в публичното пространство, макар и недостатъчно. Започнаха литературните флашмобове поулиците на София, сбирките „Spirt and Spirit” всекичетвъртък в клуб „Библиотеката” в София и в„Петното” в Пловдив, литературното кафене въвФренския център, възродените трубадурски двубои варт-център „Алтера”. За съжаление и през 2009 година вСофия все още няма истинска голяма книжарница.

Митко Новков, литературен критик

Силна поетическа година (участието ми в журито занаградата „Иван Николов” на ИК „Жанет 45” помогна затова наблюдение) – Илко Димитров „Продавачът наконци” – разколебаване на възвишеното, но без да сепрекратява диренето му; Федя Филкова „Моята твоялюбов/Второ сърце” – загуба на съкровеното ивъзстановяването (му) на/след загубата; Палми Ранчев„Софийската Берлинска стена” – разколебаване наполитико-социалното до пълното му отричане; СтефанИванов „Списъци” – разколебаване на всекидневното чрезпоетизирането му; Катерина Стойкова „Въздухът околопеперудата” – разколебаване на имигрантското с иронияи завръщане в спомена; Станислава Станоева „Градове идруги острови” – разколебаване на съществуването, за дасе у/за-крепи в места и митове; Гергана Атанасова„Ковачът на слънцето” – оцелостяване на жената чрезмъжа и други делничности; Елица Мавродинова „Търг заореоли” – реабилитиране на римата като инструмент заизразяване на чувствата. Росен Друмев „Армада.Пътуване през спомена” – стари и нови стихове, но най-важното – чухме гласа на един от най-стойностнитебългарски поети на 90-те, отдавна не въздигал се. МирелаИванова „Бавно” – стихове, разкази и рисунки в едно –великолепна книга.Силна разказваческа година – Деян Енев „Градче на имеМендосино”, Чавдар Ценов „Другата врата”, ЛюбомирКанов „Светът според Гуидо”, Димитрина Равалиева„Златните небеса на септември”, Росица Борковски„Ненавистната малка Софи”, Красимир Дамянов„Къщата на обесения” (+ награда за най-добър читател).Рехава романна година, не ми се мисли за журито наидногодишната награда „Вик”. Добре, че „Пътуване попосока на сянката” на Яна Букова носи стигма(ти) 2009,че да има какво да се отличи. Иначе проектът „Митове”взе главоломно да се материализира в книги – КрасимираЗафирова, Светлана Дичева. Слагаме тук „Библейскиграфити” на Палми Ранчев, „Тя е тук” на Елена Алексиева,„Малката светица и портокалите” на АлександърСекулов и може да сме спокойни за „Вик”.Събитията в художествения превод: Любомир Илиев и„Човекът без качества” на Роберт Музил; ИгликаВасилева и „Вълните” и „Годините” на Виржиния Улф,Георги Ангелов и „Доброжелателните” на ДжонатанЛител.Събитията в хуманитарния превод: Антоанета Колеваи „Хиляда плоскости” на Дельоз и Гатари, ВалентинаБояджиева и „Любов небесна, любов земна” на ЛюсиенФевр, , Виолета Герджикова, Николай Шаранков и „Речи”на Изократ (тук слагам цялата поредица „Архетип” на

Фондацията за българскалитература).Българскатахуманитаристика: ДимитърАврамов „Естетика на

модерното изкуство”, Олег Георгиев „Свободнитеизкуства и Средновековието”, Димитър Луджев„Революцията в България 1989-1991. Книга 1” и въобщецялото монографично-мемоарно размърдване около 20-годишнината от промяната.

Николай Аретов, литературен историк и критик,Институт за литература при БАН

Не съм сигурен какво значи събитие, затова погледнах вречника, който ми обясни, че това е „важна случка илипроизшествие с големи, понякога съдбоносни последици”.Не ми помогна много. Ако е до произшествие, което притова ме е подтикнало към реакция, то това несъмнено еопределянето на предишния министър-председател за„рицар на книгата” (да се готви сегашният). Дано имапоследствия. Е, по-хубаво би било да не е в последнитедни на мандата му, но по-добре от нищо.Специфично литературни събития са литературнитенагради – при тях като че ли няма скандал, а би билодобре, особено за наградените – Захари Карабашлиев(„Хеликон”), Ивайла Александрова („Канети”), ЛюбомирИлиев („Хр. Г. Данов” за превода му на Музил).Признавам, че тази година съм прочел малко новибългарски книги, но пък все достойни – Чавдар Ценов,Федя Филкова, Любомир Канов (нещо като избранитворби), непременно ще прочета Радослав Парушев… Даприбавя ли изследванията на Яни Милчаков и ЕвгенияИванова, критиката на Владимир Трендафилов.Признавам, че най-приятните ми часове като читател бяхас Харуки Мяруками, по-друг тип преживяване предлага В.Улф. И тук стигам до един важен според мен проблем.Институции и медии ме убеждават, че (освен наградите),важните събития са юбилеите. Хората обаче четатСтефани Майър (нищо лошо), а дори и Людмила Филипова.Хубаво е, че осмислянето на това разминаване вече започва.Същото може да се каже и за по-условие по-силнияинтерес към автори, които живеят някъде другаде –Карабашлиев, Сибиле Левичаров, Ружа Лазарова, предитова Капка Касабова, преди това… При това реакциитеса разнопосочни и това често ги прави събития.

Антоанета Николова, писател

Както всяка година, така и тази имаше огромноразнообразие от книги, които не успях да обхвана, но инемалко, които ме впечатлиха. Най-силно въздействие замен имаше срещата с непознатата ми доскоро литовскаи латвийска поезия, до която се докоснах благодарениена великолепните преводи на Аксиния Михайлова. Вобластта на превода непременно трябва да се отбележи изабележителното постижение на Антоанета Колева,успяла да ни въведе в „хилядите плоскости” на ЖилДельоз и Феликс Гатари (ИК „КХ – критика ихуманизъм”). От поезията бих откроила прекраснитестихове на Илко Димитров („Продавачът на конци”, ИК„Стигмати”), един поет, който винаги ме е удивлявал сневероятната си поетична честност и философскадълбочина. С такива качества се отличава и прозаичниядебют на Красимира Зафирова, която по неповторимначин ни повежда към (раз)кодиране на тайните наСловото („Другият език”, ИК „Жанет 45”).

Виолета Тончева, литературен критик

Българското литературното събитие за 2009 г. не е ново.То продължава да се случва в сравнението междубългарските автори, които живеят в България ибългарските автори, които живеят в други страни.Насочен едновременно навън и навътре, този по съществоинтроспективен процес изследва и съизмерва качестватана по-доброто българско, мотивира и професионализираписането.В този контекст германската авторка от българскипроизход Сибиле Левичаров създаде провокативинотосъбитие на годината с „Апостолов”, превод ЛюбомирИлиев, изд. „Атлантис КЛ”, София.Белетристичното събитие дойде от САЩ със ЗахариКарабашлиев и „Кратка история на самолета”, изд.„Сиела”, София. Авторът сякаш проверява таланта си,създавайки един малко по-различен от предшественикаму в „18 % сиво” герой, по-уязвим и по-близък досветоусещането в нашите географски ширини. Щипкабългарска билка с доказано въздействие. Разказът засамолета е най-добрата лична история за соца, коятопрочетох през годината.Откритието – Васил Георгиев с „Будистки плаж”,ИК „Жанет 45”, Пловдив. Повествованието интригува слекотата и сигурността на изказа, с асоциативността,само/иронията и умението да казва много в малкото, притова забавлявайки се. „Будистки плаж” извлича всичкитеси качества от интелекта, интелигентността имладостта на своя автор. Импонираща конфигурация.Поетическото събитие - двете стихосбирки на ФедяФилкова „Моята твоя любов” и „Второ сърце”, изд.„Сиела”, София. Силна поезия, която не може да не бъденаписана. Послание за смисъла, разкриващ се като живот

в любовта с другия и живот в любовта без него. Върховнасъсредоточеност в думите, за да бъде постигнатасъщността. А тя никога не е многословна. И винаги еистинска.

Десислава Неделчева, поет, литературен критик

В моите най-харесвани книги за изминалата годинавключвам три романа - “Бял шум” от Дон ДеЛило,издание на “Алтера”; “Прекрасните творения небесни”от Динау Менгесту, ИК “Жанет 45” и “Погребете ме задперваза” от Павел Санаев, издателство “Дамян Яков”;двете издания на “Омофор” “Пътят към сърцето” наархимандрит Захария и “Раждането за непоклатимотоцарство” на архимандрит Софроний Сахаров; книгата споезия на Илко Димитров - “Продавачът на конци”,издадена от “Стигмати”, детската книжка - “Приказказа малък Мечо или кога Зайо спи зимен сън” от АсенСираков и Виктор Паунов, издателство “Дамян Яков” иразказите на Чавдар Ценов “Другата врата” от „Рива”,издадени в самия край на годината.

Силвия Чолева, поет, литературен критик

Както всяка година, така и тази не си записвах книгите,които са ми харесали през годината, за да не се окаженакрая, че споменавам в анкетите само тези, излезли следсептември. Така че по една - само най-най-субективномоята: стихосбирката на Илко Димитров “Продавачътна конци” и на Йосип Ости “Къща от език” отпреводните.Ако може да има негативно литературно събитие, то епобедният марш на графоманската, пардон,емигрантската литература, която (като всичко,пресякло Калотина и върнало се обратно) се покрива у насс изкуствена позлата и се залива с похвали (дорилитературни награди) за скромни постижения. Не че екой знае каква болка за умиране, но издава нисколитературно самочувствие, което страшно ме дразни.Дразни ме още, че спря сп. “алтера”, мир на праха му,тъкмо когато беше набрало скорост. Но Нова година –нов късмет!

Проф. Михаил Неделчев, НБУ

Моят избор сред книгите на 2009 година акцентира най-вече върху поезията, върху стихосбирките. Изброявам:Федя Филкова, “Второ сърце. Моята твоя любов”;Илко Димитров, “Продавачът на конци. Поема”;Мирела Иванова, “Бавно. Стихотворения\разкази”;Росен Друмев, “Армада. Пътуване през спомена”;Палми Ранчев, “Софийската берлинска стена или Загероите и тяхната музика”;Роза Боянова, “Меда на поезията”;Стефан Иванов, “Списъци”.В областта на белетристиката ще посоча отново книгана Палми Ранчев “Библейски графити”, както и на ДеянЕнев, “Градче на име Мендосино”. Голяма радост бе, чеслед като издаде в края на миналата година романа си“Дневникът на една пеперуда”, Красимир Дамянов сезавърна окончателно с прекрасен подбор на познати инепознати разкази и новели.Документалистика:“Четива” на Ицко Финци.Критика и есеистика:Монографията на Владимир Атанасов за ВапцаровМалката книжка на Пламен Дойнов “1907”.Послесловът и текстологическите бележки и коментарина Инна Пелева към т. І на новите събрани съчинения наЙордан РадичковСъбития:„Голямото четене” по БНТЛитературната страна на юбилейните дискусии,конференции, кръгли маси и прочее за 1989 година (предивсичко направеното в НБУ)Честването на 100-годишнината на Вапцаров, къдетоподдръжниците на соцканона за Вапцаровинституционално обсебиха юбилея, докато другителитератори правеха конференции, кръгли маси,радиопредавания и публикуваха в “ЛВ” и “Култура”новите си разработки.Тазгодишният Трети поетически Никулден сневероятната си интензивност на съвместнотопреживяване.

Мариана Тодорова, литературовед, Институт залитература при БАН 

Сред многобройните литературни издания през 2009(развлекателни, сериозни или само претенциозни) еднакнига грабва вниманието – не толкова с художественотооформление, колкото с отработената визия за света иособена стилистика. Става дума за  „Тучница” наАнтоанета Богоева, издателство „Стигмати”.Кюстендилската поетеса  е посегнала плахо към прозата,но резултатът е впечатляващ.

Литературен вестник 16-31.12.2009

А Н К Е Т А

Вашето литературно събитие...от стр. 13

15

Иван Станев,“Moon Lake”, поема,Алтера, С. 2009“Moon Lake”, сборник сесета, съст. МигленаНиколчина, Алтера, С.,2009Тези две книги саедновременносамостоятелниартефакти и неминуемо

обвързани с филма “Moon Lake”. Поемата в пет части наИван Станев е оттласкващата първоначална точка,записки от един рушащ се, пропадащ свят. Тя е завладянаот апокалиптично-катастрофичен патос, в койтоепифаничните визии са бродирани с жилото на абсурда.По своя бяс и експресия тя може да прозвучи като ехоот ритмиката на Гео-Милевите поеми. В многоезиковатъкан на „Moon Lake” Иван Станев внася обсценното,вулгарното, порнографското, един ужас смях от „пир повреме на чума”.Книгата с есета от Богдан Богданов, Едвин Сугарев,Доротея Табакова, Райна Маркова, Тодор П. Тодоров,Дарин Тенев, Миглена Николчина и Боян Манчев отиватотвъд прекия коментар, но медитират около темите,задвижени от филма, за края на света, Камен бряг,митологичния сюжет на Орфей и Евридика, русалките,двойниците, Т.С. Елиът, както и съдбата на киното вепохата на техническа възпроизводимост икомерсиализация, като образуват сложна мрежа от общитопоси и вътрешни препратки, които могат да бъдатвидени като важен първоначален импулс към по-пространния разговор за съдбата на киното днес.

„Неслученият канон.Български писателки отВъзраждането доВтората световна война”,съставител и редакторМилена Кирова,изд. „Алтера”, София, 2009, 18 лв.Милена Кирова продължава едноусилие, започнато през 90-те, позапълване и конструиране на„(не)случилия се канон”.Сборникът създава„политопичен” и „полифоничен”канон от критически рефлексиивърху българската литература,

писана от жени. Маргиналността на женското писанеспрямо каноничните структури е многократнотеоретично коментирана, като тази книга се стреми данаправи крачката към едно по-детайлно и многостранновписване на имена и почерци. Опитът е сигурен пробив,когато е гарантиран и подплатен както от утвърденилитературоведи – Милена Кирова, Милена Цанева, КатяСтанева, Инна Пелева, Амелия Личева, Калин Михайлов,така и от млади автори, изследователи и докторанти.Остава отворен въпросът, доколко и как подобен опит понабавяне на липсващия женски облик може да се включиили поне измени каноничния исторически разказ забългарската литература, което всъщност е търсеното иистинско събитие в хуманитаристиката ни.

Вирджиния Улф, „Вълните”, прев. от английски ИгликаВасилева, изд. „Унискорп”, С., 2009, 271 с., 15 лв.Вирджиния Улф, „Годините”, прев. от английскиИглика Василева, изд. „Унискорп”, С., 2009, 432 с., 18 лв.Вече спокойно можем да кажем - благодарение на ИгликаВасилева имаме на български едни от най-важните текстовена Вирджиния Улф; имаме ги в майсторски преводи, коитопозволяват и на българския читател да разбере каквиексперименти с езика прави писателката, какви новиизмерения на романовото постига и защо е считана за еднаот най-представителните авторки на модернизма.

Мирела Иванова, “Бавно.Стихотворения” / “Бавно.Разкази”, ИК “Жанет - 45”,Пловдив, 2009, 50 с./180 с.Вече писахме и ще гоповторим: Мирела Иванова икато прозаик. От разказите втази “двойна” книга бъдещитечитатели могат да сисъставят достаправдоподобен (авто)портретна българската жена

(независима интелектуалка, свободна в жаждите иилюзиите си) от края на ХХ и началото на ХХІ век. Встихотворенията ще могат да видят дълбокия пейзажна българското битие – със стотици шлифовани отпочерка подробности, с патоси и сантименти, коитоиграят на въже с иронията. Мощна книга. А стиховетенаистина са едни от най-силните лирически текстове,писани на български след началото на ХХІ век.

Илко Димитров, “Продавачът наконци”, ИК “Стигмати”, С.,2009.“Познай себе си – каквопредизвикателство/ къмКосмоса.” Тези два стихасъдържат цялатасвръхнапрегнатост наекзистенциалните въпроси, коитоИлко Димитров си задава в тазипоема. Какво е човекът, какможем да го дефинираме, как севписва в универсума и как серазпилява в собствената синеопределеност и

противоречивост; какво е във и извън, горе и долу; какудържаме живота си между това да избереш и липсатана избор; къде и как да намерим място междунадеждите, илюзиите, подмените, скърпванията,разнищванията, изплъзването на собствената ниплътност? Тук въпросът и отговорът се сблъскват ианихилират, а стиховете пренебрегват всичконесъществено в името на смисъла – но го правят бегъл иизплъзващ се – като поезията.

Кормак Маккарти,„Пътят”, превод отанглийски СтанимирЙотов, изд. Новелон, С.,2009, 238 с., 12, 90 лв.Краен минимализъм въввсичко, оглозган стил, късиреплики, 98 % сиво, най-простият възможен сюжет.Баща и син вървят през единопустошен свят, на юг, и сеопитват да отлагат ден заден смъртта. Перфектниятпостапокалиптичен роман.Всичко изглежда съвсем близои реалистично. Четете,треперете и започнете да сисъбирате разделно боклука.

Далеч по-добър от „Няма място за старите кучета”(книгата и филмът накуп).

Литературен вестник 16-31.12.2009

Книгите на 2009 годинаИ З Б О Р Ъ Т Н А Л В

Жил Дельоз, Феликс Гатари,„Хиляда плоскости.Капитализъм и шизофрения 2”,Критика и хуманизъм, София,2009След появата на български вначалото на годината на “Кафка.За една малка литература” вкрая на същата 2009 излезевтората част на „Анти-Едип”.Тази книга с право се превърна всъбитие в преводнатахуманитаристика и няма какизрично да не се подчертаепреводаческото усилие наАнтоанета Колева. Езикът наДельоз и Гатари е едно от

явленията във втората половина на XX век, коетопреконципира, както философското поле, така ирадикално променя неговия утвърден инструментариум.Очертаването на шизофренната логика е бунт срещутрадиционния фройдистки психоаналитичен апарат, апонятията за детериториализиране, ризома, тялото безоргани са мощни инструменти при оглеждането намножествеността и различието, при разпластяванетона метафизичното едно в хиляда плоскости. Този преводотправя както по-сериозна отговорност къмрецепцията и осмислянето на Дельоз и Гатари вБългария, така и може да бъде генератор на разнообразниидеи от широк кръг любители.

Джонатан Лител,“Доброжелателните”, прев.от френски Георги Ангелов,ИК „Колбири”, С., 2009, 816с., 22 лв.

Един роман (безспоренпреводачески успех на ГеоргиАнгелов), превърнал се всъбитие не само въвФранция, но и в цяла Европа,спечелил едновременнонаградата “Гонкур” иНаградата на Френскатаакадемия през 2006 г.Действието обхващавремето на Вторатасветовна война, а централен

персонаж в него е докторът по право Максимилиан Ауе,участвал в зловещо известните “айнзац групен” –командите, които са осъществявали програмата замасово унищожаване на евреи, цигани, болни и пр.„Доброжелателните” обаче не разчита само насмразяващата фактология, а се налага и катофилософско четиво, владеещо най-добрите романовитехники и правещо своите прогнози за това как би моглода се развие човечеството, ако не си направисъответните изводи.

“История на Народнарепублика България”,Институт за изследване наблизкото минало, ИК “Сиела”,С., 2009, 716 с., 30 лв.Този том не просто изглеждасолидно и тежко. Очаквахменещо подобно близо 20 години иго получихме – и то как! Томътвръхлетя – като снаряд, койтосе заби в центъра насъвременната библиотека, за дасложи нещата от близкотоминало по местата им.Синтетичен колективен труд,

който в около 700 страници събира историята отепохата на победилия български комунизъм. Вакадемичния учебник има всичко – от политическа иикономическа история до културата, пропагандата иисториографията за НРБ. През 2009 година това етоталният принос към осмислянето на българскотоминало.

Васил Георгиев, „Будисткиплаж”, ИК „Жанет 45”,Пловдив, 2008, 130 с., 6, 80 лв.Част от разказите наВасил Георгиев са тръгналитъкмо от страниците наЛВ, така, че знаете кой е.Това е дебютна книга, сняколко издания, нещо,което се е случвало самоброени пъти в новатабългарска; на косъм отедин напълно заслужен„Хеликон”, често случващосе в новата българска. Къси,хващащи истории,ползващи стратегиятаточно на историята,

оттатък новия тукашен стил или лайфстайл наразказване.

Борис Роканов,„Великолепнистихотворения”, ИК„Стигмати”, 2009 г.Ако не сте гледалипрекрасния филм на ФатихАкин „Музиката наИстанбул”, бързо прочететестихотворението заизкушаващия град във„Великолепнистихотворения” на БорисРоканов, защото такивакниги у нас неусетнопотъват в бермудскиятриъгълник от регионалновисокомерие, повратлив

снобизъм и парвенюшки поплаци за българскаталитература, както се случва с романа на Яна Букова„Пътуване по посока на сянката”.

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1606 ул. „Св. Иван Рилски” №1,Банкова сметка: 104 9389 620 Пощенска банка - СОФИЯРъкописи не се връщат! Хонорари - всеки трети вторникe-mail: litvestnik@yahoo.comhttp://slovoto.orbitel.bg/litvestnik/www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Пламен Дойнов

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Едвин Сугарев (гл. ред.) Малина Томова (зам.-гл. ред.), Георги Господинов,

Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,Амелия Личева, Ани Бурова, Камелия Спасова, Мария Калинова

Издава Фондация "Литературен вестник"Печат: „Илиндeн 2000”

ISSN 1310 - 9561

Äî ã-í Ñèìåîí Äÿíêîâ, ìèíèñòúð íàôèíàíöèèòå è íà ïèöèòå

Áàé Ñèìåîíå, õðàíèòåëþ íàø, ðàçóìåå ñå, ÷å ñòàç ìàëêà ïîñòíà ïèöà íÿìà êàê äà íè íàõðàíèø,àìå íå õâàùàìå ãàðåç. Çíàåì íèé, ÷å åäíè áèâøèìèøîöè ñà îïàïàëè ìðúâêèòå è îãðèçàëè êðàèùàòàé... Àìà íåéñå, çàïóøè ÿ. Ïðèêà÷è è íåêîéôèíàíöèé êúìòî íåÿ, ÷å åïòåí îãîëÿõìå èîáîñÿõìå ïî êóëòóðíè íèâà è äæåíäåìè. Íèé ïúêùå òè êàæåì êàê äà ðåøèø äåðòîâåòå ñè. Íå ñèçíàåë ùî äà ñòîðèø ñ ôåîäàëíèòå ñòàð÷åòà îòÁÀÍ? Àìè ïðàòè ãè äà áåðàò õìåë, áå äæàíúì! Ñîçäðàâå, ñî áëàãî è äî àìèíà. È íå ïðîïóùàé“Ëèòåðàòóðåí âåñòíèê” – òîé å ñàìî çà ïúðâèòåñòî!

Äî ÷åñòâàùèòå 20-ãîäèøíèíàòà îò ïàäàíåòîíà ñòåíàòà.

Õèëàâî. Ìíîãî õèëàâî. Êàêúâòî ïðàçíèêúò (10íîåìâðè), òàêîâà è ïðàçíóâàíåòî. Ìðú÷êàâî.È äîêàòî ñå ÷óäèòå êàêâî òî÷íî äà ïðàçíóâàòåäîãîäèíà, ùå ïîäñêàæåì. Èìà êàêâî. Äâàéñåòãîäèíè Ëèòåðàòóðåí âåñòíèê! Å, â òåçè 20 ãîäèíèèçäàâàíå íà âåñòíèê â Áúëãàðèÿ èìà ïîâå÷åèçäðúæëèâîñò è ñúïðîòèâà, îòêîëêîòî â öÿëîòîñúïðîòèâèòåëíî äâèæåíèå.×åòåòå è ÷åñòâàéòå!×åñòèòà íîâàòà 2010!

ËÂ, 19-ãîäèøåí

Äåïåøèòå íà ËÂ

Телеграмите биха Е. С., Г. Г. и П. Д.

ÄîÑòåôàí ÄàíàèëîâÌèíèñòúð íà êóëòóðàòà – áèâø

Êîïèå:Âåæäè Ðàøèäîâ – íàñòîÿù

Óâàæàåìèé Ñåðãî!Ñâåòèëî íà ñåðèàëèòå!Ëàìáî íà ëàìáèòå!Ñåäèì îò çàðàíòà ñ ïîäâèò êðàê è ñè áðîèìñòîòèíêèòå â óæàñÿþùî ñúñðåäîòî÷åíèå. Ñìåòêàòàíå èçëèçà. Èñêàìå äà ïèòàìå ÊÚÄÅ ÑÀ ÏÀÐÈÒÅ,àìà íå ñìååì – äà íå òå îáèäèì, ùîòî àðòèñò ñèíÿêàê. ×îâåê íà èçêóñòâîòî, äåòî èìà åäíà äóìà.Ñâîé!È âñå òàêè, ÊÚÄÅ ÑÀ ÏÀÐÈÒÅ, ãîñïîäèí ìèíèñòðå(áèâø)? Ïàðèòå çà êíèãèòå êúäå ñà? Îíèÿ ïàðè çàîíèÿ êíèãè, äåòî ñïå÷åëèõà êîíêóðñ íàìèíèñòåðñòâîòî òè (òâîåòî!) îùå íàïðîëåò? Çàèçáîðèòå ëè ãè èçõàð÷è èëè äðóã äåðò ïîêðè ñòÿõ? Íå ÷å ùå íè îëåêíå, àêî ðàçáåðåì, àìà ïîíåäà ñå ÷óå ìàëêî-îòìàëêî è çà òâîèòå õàð÷îâå,÷å ñàìî ñëóøàìå çà ìàñðàôèòå íà äðóãèòå÷åðâåíè ìèíèñòðè, à çà òåáå – õè÷.Åé çàòîâà ïóùàìå òàÿ äåïåøà è íà âíèìàíèåòîíà ãîñïîäèíà êóëòóðåí ìèíèñòúð (íàñòîÿù) – ïî-ÿñíî, ïî-ãëàñíî äà êàæå ÊÚÄÅ ÑÀ ÏÀÐÈÒÅ, äà íåèçïàäà â ñãîâîðíà òèøèíà.È ñåãà äà ÷àêàìå ïî-ìàëêî êðàäëèâà Íîâàãîäèíà, íàëè!È äàæå äà íå ñå ÷åòåì – äà ñå óâàæàâàìå!

Âàø: ËÂ

Äî Áúëãàðñêàòà ïðàâîñëàâíà öúðêâà.

Íÿìà îïðàâèÿ, áðåé. Òó ùå çàêëåéìèòå ðàçêàç îòÅìèëèÿí Ñòàíåâ, òó ùå àíàòåìîñàòå ñàòàíàòà óÌàäîíà, àìà äà ñå âèå ïîî÷èñòèòå, íÿìà è íÿìà.Ïî-ñêîðî êàìèëà ùå ìèíå ïðåç èãëåíîòî óõî,íåæåëè âèå äà ñå âðàçóìèòå, äà ñå àäåêâàòíèòåìàëêî è äà âèäèòå êàòî ñ êàêâî è êàê ìîæå äàñå ïîìàãà òóê è ñåãà.Íàó÷àâàìå ñå êàêâî, ÷å è ñ êàëåíäàðà ïàê ñèèãðàåòå òà íå çíàåì êîãà äà âè ÷åñòèòèìÊîëåäàòà. Õàéäå, êàòî ñå ðàçáåðåòå äîãîäèíà,òîãàâà.

ËÂ

Äî ã-í Ïúðâàíîâ, ïðåçèäåíò Çàäóíàéñêè, îíæå Ãîöå (äà ñå íå áúðêà ñ ãóöå, íèùî, ÷åìó ìÿçà!)

Ëîøè õîðà, ã-í ïðåçèäåíò, ëîøè õîðà... ÒîâàÄÿíêîâ, òîâà ßíå...  êîïàíÿòà Âè ãëåäàò, íàñóõèÿ Âè çàëúê ïîñÿãàò... Ñÿêàø îò äîáðî ñòåòðúãíàëè íåìèë-íåäðàã, ïî äàëå÷íè êðàèùà èäæåíäåìè äà õîäèòå, â Øðè Ëàíêà äà ñåñâèðàòå, ÷å è â Àâñòðàëèÿ, ïðè àíòèïîäèòå. Íåñòèãà òóé, àìè äàæå àõàðèòå èì çëîâèäÿò –çàùèòåíè áèëè... À Âàñ êîé äà çàùèòè, ìèñëÿò ëè– èëè èì íå äîñòèãà ïèïåòî? ×å è ñå ãðèæàòêàêâî ùå ïðàâèòå, êîãàòî Âè äîéäå âðåìåòî –ïàðòèÿ ëè, ùî ëè? È íå çíàÿò òå, ìàëîâåðöèòå, ÷åêàòî âè äîéäå âðåìåòî, ùå ïîëîæèòå åäèíëþëååù ñå ñòîë âúâ ôàìèëíîòî èìåíèå âÑèðèùíèê, ùå ãî ñìåñòèòå ìåæäó êðàòóíèòå èôàñóëÿ, ùå ñå àáîíèðàòå çà “Ëèòåðàòóðåíâåñòíèê” è ùå ÷åòåòå, ùå ÷åòåòå... Ùå ÷åòåòå èùå öúêàòå ñ åçèê.

Äî ßíå ßíåâ, êîðóïöèîíåí ñïèðà÷

ßíå ëå, ïèëå øàðåíî, áèâàøå ëè òúé äà ñÿèçëîæèø – êàòî äà ñè îò â÷åðà ïîäïàðëàìåíòàðíîòî øàòðî? Äà îñòàâèø òè äà òèçàòðèÿò ïîä íîñà äåïóòàòñêîòî ñòàäî, äåòî ñòîëêîç çîð ãî ñïàñòðè îò âñÿêàêâè ìúðøè –ñëàâíîòî ÄÀÍÑ-îâî ñòàäî, òàç ÷åòà íàÁðàíêàëåîíå, ïîâåðåíà òè ëè÷íî îò òîâàðèùÀëåêñåé Ïåòðîâ? È òî çàðàä êîãî? Ðàäè åäèíúòòóëóï Òàãàðèíñêè, äåòî ãî îÿæäà, îÿæäà – è ïàêíå ñâàðè äà ãî îÿäåø äîñòàòú÷íî, òà áàò‘ Áîéêîãî ïðèìàìè... Ïî-îñòðî òðåáå, ïî-ðàäèêàëíî!Êàòðàí è ïåðóøèíà ìó å ìàéêàòà, ïúê äà âèäèìñåòíå êàêâè çàÿâëåíèÿ ùå ïîäïèñâà! È äèìêà íàñëåäâàùèÿ êîíãðåñ íà ÃÅÐÁ. Ñåòíå ìîæåòå äàõâàùàòå ãîðàòà... Õà ñåãà ÷åñòèòà Êîëåäà – è äàãîòâèòå äæåïàíåòî, âðåìå ìó å!