20-26.01.2010 Год. 19

Брой 21,50 лв.

Комбинации

Два романа

Всичко беше завинаги,докато не свърши изведнъж

Алексей Юрчакза Въобразеният Запад

Бойко Пенчевза Историята на НРБ

Кристина Йорданова заАнтитоталитарнаталитература

Номинации за Икар 2010

Е. Л. ДОКТОРОУХомър и Ланглив превод на Иглика Василева

ДЖ. М. КУТСИЖивотът и времето на Майкъл Кв превод на Надежда Радулова

Първият слон в България, предназначен за

софийската зоологическа градина, впрегнат да

оре стопанството в двореца Враня, 1900-1910,

Сн. lostbulgaria.com

Въпросът да затваряме ли БАН, изглежда, вече не е на дневен ред, ако ползваме езикана чиновника. Сега слуховете, които ходят, т.е. минаваме в нощния ред наинтригата, са че ще се върви към сливане на институти. Дотук нормално, въпросъте как. Имаме 11 хуманитарни института, трябва да ги докараме до 6 и всичкикомбинации изглеждат възможни. Директивата идва до главата на висшичиновници в БАН и те решават да освободят гения на каращисването. Към това сенамесват и ходатайствата на застрашените малки институти и центрове, за дастане хаосът пълен. Накрая се оказва, че е възможно един от най-старите и големиинститути в БАН, като Института за литература, да не може да продължисамостоятелната си дейност, а спешно да се слее с други центрове и институти,включително с този по архитектурознание и пр. Каква е тази дървена механика вглавата на българския чиновник? Като да кръстосаш Мичурин с Франкенщайн.Като да ореш със слон двореца във Врана, вж. снимката горе. Ама че междулитература и архитектура връзката е само метафорична и римна, кой ти гледа. Всеедно, както се казваше едно време, че писателите са хирурзи на човешката душа, дабяха събрали Института за литература с този по гръдна хирургия.Велики комбинаторе, който и да си ти, чиновнико, и твоята не е лесна. Но не седръж като български кандидат за еврокомисар, който не прави разлика междуАфганистан, Судан и Аденския залив. Пък и литературата не е природно бедствие,не бой се от нея и не се опитвай да я обезопасяваш, сливайки я с каквото ти падне.Знаеш ли всъщност, че цялата Българска академия на науките, която и тиобитаваш, е наченала през далечната 1869 г. в Браила тъкмо като Българскокнижовно (!) дружество. С която стара за нас и нова за теб информацияприключваме. Така че като си решил да пипаш, пипай внимателно, защото пипашлитература и история.

ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ

Честито, Малина!Ежелюбовно,

ЛВ

2 Литературен вестник 20-26.01.2010

ИЗ КНИГИТЕ НА ЖИВОТА

9 февруари

Уредих всичко, за да я погребат точно така.Може би и в това има нещо неестествено,но така е по-добре, отколкото зрелищниятшоубизнес, който се вихри около смъртта,коне с хаши, извиващи попове, сетне ковчега– в земята, години наред, подпочвенатавода и дъждът разцепват дъските,червеите впълзяват през процепите изапочват да ядат месото на мъртвеца…Така е по-хигиенично: огън и вода, заминути. После нищото. Смъртта емистерия и реалност едновременно. Предмистерията трябва да застанем безмълвниили по-скоро да коленичим. Реалносттатрябва да приемем. От всичко останало тисе повдига, не е достойно за единственатачовешка мистерия, за смъртта.

*„Вдовец” съм и в това има нещостраховито гротесково. В реалносттаживея, както преди, в първо лицеединствено число. През изминалитешестдесет и две години и осем месеца(това е времето, което заедно живяхмеслед „подписването ни” – защото ниебяхме първите хипита, не направихмесватба – само „подписахме” някаквахартийка – единия свидетел хванах наулицата, поета Ищван Сегеди, койтослучайно минаваше оттам, другият беотчаяният баща на Л., който ужасен себеше втурнал към Будапеща, когато чул, чесе готвим „да подпишем”). Презизминалите шест десетилетия винагизаедно, наяве и насън, телесно и другояче, идвамата, кретайки, прекосявахме презприключенията, винаги отново бягайкиобратно при другия, в низките и върховнитежитейски ситуации, винаги заедно. Сегасам, в такава празнота катопространството, заобикалящо астронавта,в което престава да действагравитацията, която го е държала близо доземята. Всичко се рее, и той, ипредметите, и светът.

*Спокойни дни. „Освобождението”, коеточувстват в този случай овдовелите, гоусещам и аз; но не като човек, койточувства,че се е освободил от едначувствена и ситуационна обвързаност, адругояче: през изминалите години бенепоносимо чувството за отговорностдали съм сторил всичко, което трябва дасторя, за да се излекуват очите й, ушите й,да закрепне, да не й се вие свят, да неприпада на улицата, вкъщи… От годиниходим по лекари (ужасни създания,търговски служители, които продаватстомах, очи, сърце, човечни живи съществарядко се срещат сред тях). Сега„освобождението”, че не съм отговоренповече за нея, за здравето й, не трябва да сиблъскам главата какво още да сторя.Прощалното писмо на лекаря, когато япогребаха: имала рак, „нищо не можахме дасторим”. Сърдя се на Бог (ако съществува),защото бе безмилостен, допусна да страда.Сетне голяма умора, равнодушие. Болката,като бясно куче изненадващо изскача оттъмното, ухапва ме, иде ми да завия. Послеминава, пак равнодушието. Празнотата,която почна от мига на смъртта й, коятоот нищо не може да бъде запълнена, есъвършената празнота. Умря катоблагородно растение, ударено от ненадейнаградушка. Погълна я океанът и на мястотой остана Нищото, което по-скоро „е”,отколкото всичко друго, което „е”.

*През изминалите три месеца не отворихкнига. Сега „освободен” пак чета: „ДонКихот” (на английски) и Волтер, Лайош ХIV(на френски). Business as usual.

*Ходя по улицата, вкъщи, тътря се.Старата чистачка, която всяка седмицаведнъж изчиства жилището, е

единственото живо същество, скоето разговарям.

(дневник на Шандор Мараи,1986)

Преведе НИКОЛАЙ БОЙКОВ

Биляна Курташева. Зимата на нашетоприпомнянеПрочитиМихаил Неделчев. Любовност и творческавъзбудимост през 30-те selon КирилКръстевНадежда Александрова. Дора Габе иБагряна в „Златорог”Надя Данова. Османското време вбългарските текстове през XIX и XX векСледитеГеорги Господинов. Следи от призраци вБерлинВера Траянова. Московски улици:история на иметоВизииКарл Шорске. Густав Климт: живопистаи кризата на либералното егоВасил Марков. Видеото: пластичниятобразРумяна Стефанова, Деница Ивелинова.Камера обскураЙоко Оно. Стихотворения за гледанеФилософииЛидия Денкова. Един прекрасен ден открая на лятотоАвансценаВиолета Дечева. Как навиците навъзприемане на медиализиранатареалност променят театъраКремена Димитрова. Малките царства наисториите

П Е Р И О Д И Ч Е С К О С П И С А Н И Е

ЕвропудингНайден Йотов. Hel-sinkiМихаил Байков. Шест матрьошки в Сибирх. Владимир Димитров. ФотоатонИво Велинов-Рилски. Талин и Тарту, или заначина на преместване в пространството„до” и „от”Диляна Георгиева. Рим - незабелязанотоВасил Марков. Пътуващ семинар вИстанбулЛора Шумкова. ИстанбулскитемодерностиКнигиАлександър Шурбанов. Задокеанскияттрансцендентализъм в една вдъхновена ипремислена книгаНинел Кьосева. Адаптивната ефикасностна финансовото познаниеФилип Андонов. Да не се боим отматрицитеЧитателски дневникКамелия Спасова, Мария Калинова.„Грация и гравитация” за ужилените отмузаЕлена Колева. Монолози срещу ФараКафене„Какво правя днес, за да бъда утре”: есетаот конкурса на клуб „Франкофония”Стела Койчева. ЛАРП, или Намери своятаприказкаФотографии: Никола Михов

Сп. Език и литература, 1-2/2009Тема на броя „Животът на езика”

Михаил Виденов, Градът, неговият език иновото време; Ангел Т. Ангелов,Езиковите права и езиковата ситуация унас и в някои съседни срани; Боян Вълчев,Езикът и градът; Елка Добрева,Опозицията град–село...Още текстове от Красимира Алексова,Илина Начева, Кирил Димчев, КрасимираКолева, Димитър Кенанов (за ГригорийЦамблак) и др.

Нов български университетДепартамент „Нова българистика”

Национална научна конференция

ЕКАТЕРИНА ЙОСИФОВАВ БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

И КУЛТУРА

22 януари 2010 г. (петък)Нов български университет

Корпус I, зала 310

10:00 – Регистрация на участниците иоткриване на конференцията

Почеркът / Поведението /Контекстите10:30 – Михаил Неделчев (Нов българскиуниверситет): Отстояване у/на/в себеси: социокултурен жест или поетовастратегия?10:45 – Пламен Дойнов (Нов българскиуниверситет): Поезията на ЕкатеринаЙосифова: контексти между 1969 и 198911:00 – Антоанета Алипиева (Шуменскиуниверситет „Епископ КонстантинПреславски”): Екатерина Йосифова впоетичното десетилетие на 70-те годинипрез ХХ век11:15 – Митко Новков (Софийскиуниверситет “Св. Климент Охридски”):Поезия сфумато11:30 – 12:00 – Дискусия.12:00 – 12:30 – Кафепауза.

Книгите / Поетиката /Интерпретациите12:30 – Марин Бодаков (Софийскиуниверситет “Св. Климент Охридски”):Минимализмът като максимализъм12:45 – Десислава Неделчева: Практикана равновесието в поезията наЕкатерина Йосифова13:00 – Биляна Курташева (Новбългарски университет): ЕкатеринаЙосифова и възвишеното: иронии иразсейвания13:15 – Морис Фадел (Нов българскиуниверситет): Прозрачността впоезията на Екатерина Йосифова13:30 – Йордан Ефтимов (Нов българскиуниверситет): “Понякога, когато имамвреме”: Възхвала на едно присъстващоотсъствие13:45 – Никола Иванов: Стостихотворения: За обемите на краткотостихотворение, лирическата миниатюраи поетичния фрагмент14:00 – Николай Трайков (Нов българскиуниверситет): “Ръце”: промяната14:15 – 15:00 – Дискусия.

Паметта / Традициите / Диалозите15:00 – Михаил Неделчев (Нов българскиуниверситет): Как огорчихме ТодорЖивков или Мемоарен очерк запредставянето в Кюстендил надебютната книга “Късо пътуване” наЕкатерина Йосифова и за отзвуците натова литературно събитие15:15 – Пламен Пенев: Приносниизмерения в поезията на ЕкатеринаЙосифова с оглед на модерната българскаи общоевропейска лирическа традиция15:30 – Гергина Кръстева (Пловдивскиуниверситет „Паисий Хилендарски”):Екатерина Йосифова. Посвещения15:45 – Пламен Дойнов (Нов българскиуниверситет): Екатерина Йосифова иновият автентизъм в края на ХХ иначалото на ХХI век16:00 – 17:00 – Заключителна дискусия.

Следва #21Списание за университетскакултура на НБУ

Сп. Език и литература, 3-4/2009Тема на броя „Българистика в Китай,Китаистика в България”

Гъ Джъцян, Българският език в КитайЛин Уеншуан, Моменти от китайскотобитие на българската литератураАлександър Алексиев, Игрословието катоезиков и културен феномен в КитайМариана Малинова, Същност исемантика на китайските собствениименаАнтония Цанкова, Факултативност иопределяне на граматичните категории вкитайския езикМая Угринова, Китайско присъствие вБългария през юбилейната година

Още текстове от Иван Радев върху„Цароставник”, от Бистра Ганчева, ЕлкаДобрева, Катя Грозева Исса, ЙоанаСлавчева, Райна Холанди, Искра Баева...

премиера наКНИГАТА НА ЖИВОТА

Издателство Сиела, 2010

среща с автора

26.01 ( вторник) от 18.30Кафе-книжарница “Пингвините”Граф Игнатиев 18, ет. 4 (Orange Center)

�

Броят на СЛЕДВА ще бъде представен отСилвия Чолева на 28 януари 2010,четвъртък, от 18.00 ч. в книжарница НБУ-ЛИТЕРА 2, ул. Мальовица 1 (малкатапресечка на Графа между Попа и Шишман).

Ф О Р У М

Литературно Кафене„София на Сена”

около романа “Пленницата” наМарсел Пруст(петата част от поредицата “Последите на изгубеното време”)

Модератор : Рени Йотова

21 януари 2010 г. от 18 ч. ‘Френски институтул. Дякон Игнатий №2

Да си поговорим на чаша вино залюбима книга

П О К А Н И

3

П Р И П И С К И

ДО

ЙОРДАНКА ФАНДЪКОВАКМЕТ НА ГР. СОФИЯ

Копие: ДОСТОЛИЧНИЯ ОБЩИНСКИ СЪВЕТ

УВАЖАЕМА Г-ЖО ФАНДЪКОВА,

Навършиха се 80 години от раждането наГЕОРГИ МАРКОВ, ярък българскиписател, драматург и публицист, станализвестен на света с мъченическата сисмърт, причинена от репресивните органина комунистическата система.За съжаление, две десeтилетияДемократична България, чрез своетогражданско общество, държавни иобщински структури, не отбелязапаметта на големия националендисидент – демократ, постигнал сперото си това, което други народипостигнаха с въстания и масови акции всъпротивата срещу тоталитаризма.В този смисъл, Фондация „ГРАЖДАНИСРЕЩУ НАСИЛИЕТО” намира, че еподходящ моментът една улица в София– родния град на писателя – да бъденаречена на неговото име. Това би моглада бъде една от трите улици в квартал„Изток” – „Незабравка”, „Латинка”, или„Градина” – така сред съзвездието отимената на Димчо Дебелянов, РайкоАлексиев, Атанас Далчев, Радой Ралин, щезаблести и достойното име на ГЕОРГИМАРКОВ.

С уважение,Васил Колев, Председател на Фондация„Граждани срещу насилието”Членове:1. д-р Желю Желев2. Георги Мишев – писател3. Марко Ганчев – поет4. Георги Величков – писател5. Тодор Колев – адвокат

ПОДКРЕПЯЩИ ИНИЦИАТИВАТА НАФОНДАЦИЯ „ГРАЖДАНИ СРЕЩУНАСИЛИЕТО” ЕДНА ОТ ТРИТЕ УЛИЦИВ КВАРТАЛ „ИЗТОК” – „НЕЗАБРАВКА”,„ЛАТИНКА” ИЛИ „ГРАДИНА” – ДАБЪДЕ НАРЕЧЕНА НА ПИСАТЕЛЯГЕОРГИ МАРКОВ:

Димитър Бочев, Михаил Неделчев, ГеоргиПанамски, Димитър Луджев, ТодорКавалджиев, Пламен Дойнов, ДочоБоджаков, Ивайло Знеполски, МаринГеоргиев, Божидар Кунчев, Иван Андонов,Кирил Маричков, Светлозар Игов, ЛюбенСл. Марков

Литературен вестник 20-26.01.2010

Нашият автор иприятелДимитърКенаров е сред25-иматаавтори,публикувани вновото изданиена годишнатаантология TheBest AmericanTravel Writing,ed. Simon

Winchester, Mariner Books, 2009. Книгатавключва най-добрите образци на пътеписии пътеписни репортажи, излизали въвводещи американски издания като„Нюйоркър”, „Нешънъл Джиографик”,„Харпърс” и др. Димитър Кенаров евключен с репортажа си „Game Over,Perseverance, All I Want Is Everything:Among the Roma of Bulgaria”, публикуванвъв „Вирджиния Куортърли ревю” (VQR),2008, летен брой.Сериозно влизане и изследване наромските гета из България, директенрепортаж от самото сърце на гетото,разказ отвъд стереотипите.

ЛВ

A B R O A D

„Антитоталитарната литература” еисторически навременен, премислен,подреден, събиращ в себе си различнисмислови посоки сборник на БАН иИнститута за литература, резултат отнаучна конференция, проведена през март2009 г. Книгата, издадена от Издателскицентър „Боян Пенев”, е впечатляваща – ипоради бързото си реализиране като проект(можем само да се радваме на подобниизключения, докато университетските иконферентните сборници у нас все ощекато правило се бавят с години), и порадижеланието за концептуализиране напонятитето антитоталитарналитература, проблематично имногопосочно само по себе си. Сборникътвпечатлява и с удачността наоформлението си, като избира за знаковоядро на изчистената си черна корица единот разпознаваемите символи натоталитарните режими – бодливата тел,охраняваща границите на терора.Детерминиран от българскитеконтекстуализации наантитоталитарната литература,сборникът заявява желанието си презподбора на текстове за сговаряне наразлични критически подходи, замножество референциални връзки междутекстове и теории, между жанрове идесетилетия в българската литература.Книгата като че ли ни подканя презмотото си („Посвещава се на20-годишнината от падането наБерлинската стена”) да нарушим и локално-националните граници на дефинирането наантитоталитарната (дихономично и натоталитарната литература) и дапогледнем на процеса и в режимите насъотнасянето, в режимите на глобално-историческите (а не само на локално-историческите) перспективи надефинирането на понятиетоантитоталитарна литература, което иправят доста текстове в сборника, катотези на Магда Карабелова, Албена Вачева,Ганчо Савов, Димитър Бочев и пр.Това, което впечатлява в компилацията оттекстове, е желанието да се избегнехаотичността и добре да секонтекстуализират понятията. Тазитенденция можем да видим в множествоот статиите. Например в тези на ВихренЧернокожев (част от редакторскатаколегия на изданието) и на Николай Аретов.В своята концептуална встъпителна часттекстът на Аретов „Непретенциознатапроза на Асен Христофоров и проблемът заантитоталитарната литература”систематизира, но и дава посоки за бъдещианализи на сложното понятиеантитоталитарна литература ипредупреждава за подводните камъни,сложните диалектически връзки, на коитоможем да се натъкнем, ако употребявамеизраза без нужната рефлексия върху него, безпредварителни методологически уговорки.Въпреки различните подходи и почерци,едно от нещата, които правят сборникаплътен и хомогенен, е наличието на общиместа, през които се четеантитоталитарната перспектива влитературата в отделните текстове. Тукще се огранича с няколко примера. На първомясто, като че ли съвсем естествено,антитоталитарната литература езададена като литература с ясенполитически субстрат. В този смисъл частот изследователите анализиратпроизведения, които по различни начини сеявяват като контраактове спрямоидеологически ариергардни техники ипрактики на индоктринираните текстове.Ще дам за пример текстовете на СветланаСтойчева и Георги Господинов – и дватаинтересни и внимателни към обектите си.В своя текст „Контраезикът набългарската приказка във времето насоциализма” Светлана Стойчева използватворчеството за деца на трима българскиавтори – Борис Априлов с поредицата„Приключенията на Лиско”, СтаниславСтратиев и разказите му в „Самотнитевятърни мелници” и „Ние, врабчетата” наЙордан Радичков. Книги колкото детски,толкова и за възрастни, алегорични,

социалнокорективни, сатирични,пародиращи езика, клишето идействителността на социалистическотоживеене. Особено в случая на Стратиевизследователката казва, че „разказите от„Самотните вятърни мелници” са самиятлитературен дебют на писателя, свързанимного повече с т. нар. „инфантилна проза”,отколкото с литературата за деца”. Итримата анализирани автори са образцовикак през езика на уж невинно-детското,наивистичното могат да изкажатсоциалната критика и да направятсвоеобразна контраидеология спрямосоциалистическото живеене. Очевиднодетската литература през тези сипредставители се оказва един ненаивен,сложен страничен вход към свободатаспрямо индоктринираната проза насоциализма. Ако се върнем на Стратиев,можем да направим една аналогия междустратегиите на детската литература истратегиите на драмата от края на 70-теи 80-те години, доколкото сатиричнатадраматургия, не само на СтаниславСтратиев, от периода изпълнява подобнифункции да бъде контраидеологическикоректив спрямо доктринирането нареалността тогава. Самата СветланаСтойчева в заключение привежда изводитеот анализа си твърдо в посока наконтраидеологическия заряд на детскатафикция: „Обобщено казано, акосоциалистическата приказка (от типа на„Летка Петилетка”) обещава, социалнатаприказка (произведенията, коиторазгледахме) предупреждава; ако първата е„про”, другата е „контра”, безпротивопоставянето да означаваабсолютно отричане. Контраезикът натози тип приказно повествование и днесима социален потенциал да бъде корективна обществото.”Текстът на Георги Господинов успява, и тоубедително и систематично, да разкажедругата история на едно от сърцата насоциалистическия поетически канон встатията си „КонтратоталитарниятВапцаров: лична срещу монументалнаистория”. Този текст е интересен сумението си да види нещо, което ебезспорно налично, но, разбира се,незабелязвано от социалистическатакритика, а именно, че в творчеството наНикола Вапцаров съществувапротивопоставяне, упоменато още взаглавието на статията, между„тоталната и тоталитарнатаинституция на историята”,„монументална, притискаща ипотискаща”, и личната, „чезнеща” история– по този начин през Вапцаров анализътвижда по-големия тоталитарендиспозитив, друга сърцевина насоцидеологията – абстракционисткиудобната идеология на мащабното,алегорически и антихуманно изведена чрезмасите и заличаваща сингуларностите,различията, превръщаща ги в глухи, тленнианонимности. В този аспект Вапцаров еалегорически контрапродуктивен,деструктивен спрямо пропагандно-празнияколективно-исторически мит. Отново щеприведа финално-обобщителните репликина наблюденията. В текстовете наВапцаров „реабилитацията на личнатаистория, на личното страдание, наекзистенциалната криза, на колебанието савсъщност интуитивни стратегии засправяне с абстракцията на всякаидеология.”Освен модела на контраидеологическияразказ, друг принцип, който е продуктивенв сборника и не по-малко важен отстратегията на контрапоетиките иконтрадоктрините, е работата върхупаметта в текстовете. Поради цензуратаи всевластността на социалистическияканон имената на много от авторите,анализирани в сборника, са известни едва наспециализираната аудитория. Сборникът втози аспект е усърден да припомнязабравените имена, да гиконтекстуализира, снабдява с историятана литературноисторическата имзначимост, която им е била отказанаименно поради доктринерски причини. Тук

могат да бъдат упоменати болшинствототекстове. Голяма част от тях сапредвидимо свързани с важни имена катотези на Цветан Марангозов (в текстоветена Мариета Иванова-Гиргинова, ПенкаВатова), Константин Павлов (в текста наЦветана Георгиева), тандемът БорисДимовски - Радой Ралин (в текста на КалинНиколов), Борис Христов (в текста наЕдвин Сугарев) и пр. Тук ще приведа катопример отново два текста, които работятс паметта за социализма и тоталитарнаталитература по частен, но важен начин. Теса пример и за едновременната прецизнаточност между разнопосочността насборника и умението му да се гради околособствени тежести и центрове, тъй катои двата текста тръгват по различниметодологически и интенционалнипътища, но вървят в общата посока накритичната памет. Елка Трайкова в„Политическите измерения налитературната критика” „има за цел дапровокира паметта, припомняйки какполитиката властва над литературата икак критиката обслужва идеологията”,като припомня статии от двамасоциалистически критици – Пенчо Данчев иИван Спасов, чиито индоктриниращилитературата критически усилия леснобиха могли да се забравят, но именно презтях, взети като частно проявление, можемда насочим поглед към по-големияисторико-политически и литературенпроблем за връзката между идеология,критика и литература като правещаканона, като отсяваща „правилните” и„неправилните текстове”. През тозитекст можем да видим още еднатенденция на сборника – а именно да сесговарят отделните анализи, да сепредставя през това сговаряне еднастремяща се към цялостност картина навремето (най-вече на тоталитарнотовреме) с неговите практики на терор исъпротива, които действат влитературното поле. Вторият текст,който давам за пример тук, е текстът наДимитър Бочев „Българската литература икултура в емисиите на западнитерадиостанции за България” – мемоарно-документалистки поглед отвътре, който(може би създава нови), но и разрушава частот митовете около редакциите на т. нар.свободни, дисидентски радиостанции –Би Би Си, Радио „Германия”, Радио„Свободна Европа”. Последните двестатии, както и предишните две, са самопримерни за това как сборникът успява всвоята цялост от текстове да използвапродуктивно – в този случай – паметта запроцесите и явленията, за да даде повод задискусии и полемики в полето, в коетоработи. В този аспект„Антитоталитарната литература” е иедин добър пример за сътрудничествомежду учени и гледни точки.Видимо е, че този сборник подхваща еднадискусия, която тепърва предстои да серазгръща, но с текстовете, които събира,той сполучливо случва едно отпризоваванията на Хана Аренд, което стоив основите на демократическотообщество, а именно това за легалисткопублично пространство, в което свободнои явно да стоят различни гледни точки,дискусии и дебати, имащи възможносттада бъдат честни и критични спрямовремето и политическата (литературнатапо-конкретно в случая) ситуация.

КРИСТИНА ЙОРДАНОВА

Антитоталитарнаталитература, Издателскицентър „Боян Пенев” къмИнститут за линтература,редколегия В. Чернокожев, Е.Сугарев, Б. Кунчев. С., 2009.

Антитоталитарната литература –критически перспективи

П И С М О

4

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 20-26.01.2010

Василе Ерну, „Роден в СССР”, превод отрумънски Стилиян Деянов, ИК „Критикаи хуманизъм”, С., 2009, 246 с.Тази археология на вчерашния ден изравяплитко заровени „съкровища” като първитеджинси, стъклопункта, Щирлиц, комуналката,презерватива, Мосфилм, жвачката, Незнайко...Книгата събира къси есета, опитващи се давървят по ръба на детския спомен, повече вносталгията, по-малко в рефлексията. Чете селеко, но сякаш липсва една идея повечедълбочина на ровенето. Едно възможновъведение в социализма за тези, които не сабили родени в СССР или НРБ.

F O R ( N ) E V E R

Вирджиния Улф, „Годините”, превод отанглийски Иглика Василева, ИК„Унискорп”, С., 2009, 431 с., 18 лв.В самия край на миналата година излязоха„Вълните” и „Годините” на Улф, все вбезпогрешния превод на Иглика Василева. Товаизречение би следвало да е достатъчно завсеки, който си е завирал носа в книга, даизтича до най-близката книжарница.„Годините” (1937) е романът, много здравосвързан с времето, в което е написан, вписващпредчувствията на 30-те в собствените систраници през конкретността на сцени игерои. Роман с доста особено място средостаналото творчество на Улф.

Змей Горянин, „Кондика на СветатаБачковска Ставропигиална обител”, Изд.център „Боян Пенев”, С., 2009, 204 с.Това е втора книга от новата поредица наИнститута за литература „Другатабългарска литература на ХХ век”, основенинициатор на която е Вихрен Чернокожев.Историята на автора Змей Горянин(Светлозар Димитров) е отделно житие истрадание. Част от българското писателскообщество между двете войни, съден и

забраняван след 1944 г., намерилподслон в православната църква,Змей Горянин пише тази кондикаили летопис в самия край наживота си през 1955 г.Предговорът е на ВасилБалевски.

Често ме питат какво значи Зоната.Има само един възможен отговор:Зоната не съществува. Сталкер сам еизмислил Зоната. Той я е създал, за даможе да доведе в нея неколцинанещастници и да им вдъхне надежда.Стаята на желанията също е творениена Сталкер, още една провокация влицето на материалния свят.

Андрей Тарковски1

Зоната

В съветската културна вселенаприсъствието на пространствено ивремево отдалечени светове се изрази въввзривообразния интерес през 1960-те къмразлични културни и интелектуалнизанимания, свързани с преживяването наотдалечени „други места” – интерес къмчуждите езици и източната философия,средновековната поезия и романите наХемингуей, астрономията и научнатафантастика, авангардния джаз ипиратските песни, туризма и алпинизмаи геоложките експедиции вотдалечените сибирски природнирезервати, Далечния изток и земите насевер. Вайль и Генис наричат тезисъветски светове от 1960-те „тазинепозната и прекрасна страна Делфиния,която можеше да съществува навсякъде– в други галактики, като в книгите снаучна фантастика, или в собственатати стая, отделена от околния свят чрезнещо лично, обикновено типично поруски – с книги (Vail’ and Genis 2000,137-38).Появата на тези въображаеми светове всъветския живот бе проследено всъветската литература и филми от тозипериод. В един популярен съветкинаучнофантастичен роман „Пикник крайпътя” (Пикник на обочине) на известнитебратя писатели Борис и АркадийСтругацки (1972) и в еднаквопопулярната филмова версия „Сталкер”на Андрей Тарковски (1979) се разправя за

един мистериозен свят, наречен Зоната.Историята се случва в неназована страна,двайсет години след като е послужила заспирка за пикник на чуждоземенкосмически кораб. Космическият корабоставя следи, около които възникваЗоната. Зоната е опасна и може дапричини смъртта на всеки, който севпусне в нея; тя бива обявена заизвъндържавна територия и специаленвъоръжен патрул бива поставен, за даохранява границите й. Зоната освен това емясто на мистериозни сили.Авантюристични индивиди, нареченисталкери, водят в нея хора срещузаплащане, за да ги отведат в стая в самияй център, където и най-съкровенитежелания могат да се сбъднат. В Русия сеприема от всички, че братя Стругацки сасъздали метафора на късната съветскареалност. Зоната не е някаква конкретна,„реална” територия; тя се отнася къмедно въображаемо пространство, което еедновременно вътре и вън откъсносоциалистическата реалност.Парадоксалният й статус е много важен –интимна, достъпна и все пакнедостижима. Зоната може дасъществува само като въображаемконструкт, който съществува вреалността. За своя изненадаперсонажите от книгата на Стругацки,достигнали до стаята, не откриват нищонеобичайно в нея. Сталкерът, който ги едовел обаче, настоява, че това трябва даостане в тайна, за да не се разрушинадеждата на други хора, тъй катоЗоната е неразривна част от техниясвят.2

Това, което в тази глава наричамВъображаем Запад, е, както и Зоната наСтругацки, вид пространство,едновременно вътрешно и външно насъветската реалност. Това пространствоне бива открито, очертано или описано вСъветския съюз като кохерентна„територия” или „обект”, нито биваназовавано Въображаем Запад. Въпрекитова разнообразен набор от дискурси,изявления, продукти, обекти, визуални

образи, музикални изрази и лингвистичниконструкции, свързани със Запада потема, по произход, или по позоваване,разпространявани широко по време накъсния социализъм, постепенно оформяткохерентен и споделен предмет навъображението – Въображаемия Запад.Анализът на това, как този предметвъзниква и функционира в къснатасъветска реалност, ще ни даде още еднаперспектива към парадоксите ивътрешните измествания на тазиреалност.Този анализ започва с генеалогия (Фуко1972) на Въображаемия Запад, катокъсният социализъм се възприема заособена дискурсивна формация, в коятоВъображаемият Запад възниква катонеразделна и съграждаща част отсъветската реалност. Концепцията наФуко за „дискурсивна формация” означаваразпръсната среда (milieu) от твърдения,представи, изявителни модалности(enunciative modalities) и тематичнипредпочитания, които съсъществуват ведин определен исторически период и сеотнасят към конкретна тема (катонапр. лудост, сексуалност), но не саорганизирани нито в единичен общдискурс по тази тема, нито са сведени досподелено всекидневно (commonsense)разбиране за нея. Тези твърдения, изговории тематични предпочитания биха моглида идват от разнообразни автори вразлични гласове и да включват казани инеказани неща, подкрепени и отхвърляни,съответстващи си или несъвместимиедно с друго. И все пак тази дискурсивнасреда съдържа кохерентни, тясносвързани правила и принципи наорганизация, в резултат на коитоопределени идеи и разбирания вътре в неязапочват постепенно да се оформят. Впримерите на Фуко една подобнаконцепция, възникнала в Западна Европапрез 17.-18. век, е съвременното схващанеза „лудостта” като един вид „душевнаболест”. Мисленето за лудостта катоболест не е било обичайно(commonsensical), нито откритоартикулирано в нито един дискурс,вместо това схващането се е оформилокато резултат от различни и незадължително съвместими твърдения,изказвания, гласове, като предположенияпо темата за лудостта в дискурсите намедицината, религията,юриспруденцията, гражданството и т.н.3

Късният социализъм може да се смята заопределена дискурсивна формация,организирана около определени неизказанипринципи и правила, някои от които

Въобразеният Запад: другото място(Из „Всичко беше завинаги, докато

не свърши изведнъж”)

Според изследователи на социализма катоКатрин Вердери книгата на Алексей

Юрчак е „брилянтна, напълно нова теорияза природата на социализма и неговото

рухване”. Друг известен антрополог,Каролин Хъмфри, смята, че изследването

му „дава ново и убедително проникновение,което непременно ще бъде в центъра на

всички сериозни дискусии около системитеот съветски тип за години напред”. Това,

което прави книгата незаменима заизследователите на социалистическия

период, е, че Алексей Юрчак обединява ведна перспектива идеологическия дискурс

и всекидневието на социалистическиясвят. Той предлага алтернатива на

дихотомиите, през които обикновено сеобяснява социализмът: общество –

държава, власт – съпротива, лъжа –автентичност, конформизъм –

дисидентство и пр. Тези бинарни опозицииприсъстват както в тоталитарната

парадигма, наложена в годините наСтудената война, така и в

критикуващите я от 1970-те години доднес ревизионисти.

За разлика от тях Юрчак се заема сговоренето по време на късния социализъм

– от конгресите на партията икомсомолските събрания в училищата до

кафенетата и интимните приятелскисреди. Тъй като след смъртта на Сталин

властовият дискурс не притежава свое

върховно основание, правилността наизказванията на всеки един – от Брежневдо редовите комсомолски членове – става

относителна и никой не може дагарантира валидността им. Това води до

трансформации във властовия език(authoritative language), като цикличност,

изчезване на авторовата функция, липса наглаголи и изобилие от сложни

съществителни. Работата върхуофициалния език на поколения

функционери води до нещо, което тойнарича перформативно изместване

(performative shift) на властовия език.В това Юрчак открива причината за

непредвидените трансформации насъветския свят. На мястото на

изместените значения последнотосъветско поколение (родени между 1950-те

и ’70-те години) се ангажира с новипрактики и смисли.

Включеният тук текст обобщава един отаргументите в книгата: въобразяването

на Запада, въвличането му въввсекидневието на поколението (музика,

дрехи, вещи и имена) създава други места врамките на съветския свят и го

детериториализира. Това подготвявнезапното му изчезване, еднакво

неочаквано, но съвсем обяснимо за всеки:„всичко беше завинаги, докато не свърши

изведнъж”.М. Г.

Алексей Юрчак

5

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 20-26.01.2010

Радосвет Коларов, „Повторение исътворение: поетика наавтотекстуалността”, изд. „Просвета”,С., 2009, 351 с., 8 лв.Една от най-дългоочакваните книги вбългарските литературоведски среди - набезспорния авторитет Радосвет Коларов.Изследването осъществява новаторскитеоретичен синтез на литературознание икогнитивистика. Творбата е четена презгенерирането й като памет, повторение, игра спредходни творби на автора. Респектиращататеоретична рамка проработва през прецизнианализи на конкретни класически текстове.Текст и теория в един толерантен танц,забележително взаимен и увличащ.

Веселка Тончева, „Българите от ГолоБърдо, Албания”, ИК „Род”, С., 2009, 328 с.Много сериозно и плътно изследване на еднабългарска общност, останала в Албания, награницата на Македония през разделенията от1913 г. Нейната история, традиции, песни(нотирани от авторката), словесен и снимковматериал. Как преживяват суровиясоциализъм на Енвер Ходжа и времената следтова. Книгата притежава онова щастливосъчетание на академична добросъвестност,събирателско любопитство и личначувствителност към проблема.

Катя Зографова, „Никола Вапцаров:Преоткриване”, ИК ”Изток-Запад”, С.,2009, с. 303, 12 лв.Годината, в която чествахме един век отрождението на Вапцаров (не непостижимачовешка възраст всъщност), ако не друго, нинакара да осъзнаем колко много неща не знаемза него. Често попадането в канона повечеорязва, отколкото добавя познание. В новатаси книга Катя Зографова през личното силюбопитство и професионален хъс нипредставя по един топъл начинонези неясни и несигурни полетаот личната и поетическабиография на Вапцаров.Неизвестните или малкопознати материали тук са частот ценността на изданието.

анализирахме в предишни глави – в товачисло изчезването на метадискурса върхуидеологията, хипернормализацията навластовите форми и последващатапромяна на ролята на властовия дискурсвъв всекидневния живот. В рамките натази дискурсивна формация на късниясоциализъм разнообразни публичниизказвания, които иначе биха изглеждалипротиворечиви, всъщностсъсъществуваха като логически свързании взаимно произвеждащи се. Западнитекултурни влияния бяха едновременнокритикувани заради буржоазнитеценности и хвалени зарадиинтернационализма, който носят, тебяха разпространявани чрез неофициалнимрежи и официални държавни канали,транспортирани отвън и изобретявани намясто. Именно в тази разпръснатадискурсивна среда между 1950-те и1980-те елементът на ВъображаемияЗапад възникна като вътрешното„другаде” на късната съветска култура ивъображение.

Космополитизъм и интернационализъм

Едно от условията, направили възможноформирането на Въображаемия Запад,беше постоянната и двойственадистинкция на съветската държавамежду добри и лоши форми наинтернационална култура. Както показаглава втора, намесата на Сталин в края на1940-те в политическата, научната иестетическата сфера отвори единвътрешен парадокс в съветскияидеологически дискурс. В известнатакритика, която отправя къмлингвистичната наука например, Сталинатакува „вулгарните” марксисткитеории за езика, които го смятат запродукт на социалната класа. Вместотова според него лингвистиката трябвада изучава „обективните научни закони”,които ръководят човешкия език(законите на психологията,физиологията, познавателнатаспособност и т.н.) и които произхождатне от социалната класа, а са естествени.Сталин също така твърди, че тези закониза момента са останали недостатъчноразгадани. Подобно твърдение за нуждатада се премине към обективни научнизакони важи и за други науки. Крайниятефект на тази промяна е растящатанедетерминираност на марксистко-ленинския „канон”, който е външен надискурса и спрямо който всичкитвърдения (formulation) можеха да бъдатоценени като политически коректни илинекоректни. Тази промяна въведе дълбокадвойственост в съветския властови (au-thoritative) дискурс и направи невъзможнода се предвиди със сигурност дали даденотвърдение (formulation) е правилно илигрешно. Най-накрая, както показва глававтора, тази двойственост довежда довътрешната хипернормализация навластовия дискурс.В същия момент в областта накултурното производство се случва еднауспоредна трансформация. Тя бивасвързана с оценката на културните иартистични форми като правилни илинеправилни от политическа гледна точка.Тази промяна се отразява на оценката начуждите влияния в изкуството икултурата и се проявява в кампаниятасрещу „космополитизма” през 1949 г.Космополитизмът бива описан катопродукт на западния империализъм,който, преследвайки своитеимпериалистчески цели, се стреми даподкопае стойността на местнияпатриотизъм сред народите по света ипо този начин да отслаби националния имсуверенитет.4 Обратното накосмополитизма не е национализмът,

един еднакво опасен враг, аинтернационализмът. Влиянието накосмополитизма в националнотоизкуство и култура се смята за лошо,защото ги подкопава;интернационалното влияние, напротив,се смята за добро и обогатяващо.Тази кампания оказва директновъздействие на всички сфери насъветската културна и артистичнапродукция. В обръщението си къмконференцията на съветските музикалнидейци през 1948 министърът накултурата Андрей Жданов похвалвапримерите на интернационализъм всъветската музика така: „нашиятинтернационализъм в музиката иуважението към съзидателния гений надруги народи ... се основава наобогатяването и развитието на нашатанационална музикална култура, коятослед това можем да споделим с другинароди” (Жданов 1950, 62-63). Тези добриинтернационални влияния в музиката„вдъхновяват трудещите се граждани насъветското общество да достигатвисоки резултати в областта на труда,науката и културата” (1950, 74). В същиямомент Жданов атакува примерите налош космополитизъм в музиката, тъйкато въвеждат буржоазна естетика всъветския живот. Той открояваработата на композиторите СергейПрокофиев и Дмитрий Шостакович,твърдейки, че космополитните влиянияса ги довели до написването на изкривенамузика, която е „нехармонична” и„немелодична”, накърнява„фундаменталната физиология начовешкия слухов апарат” и нарушава„баланса на умствените и физиологическифункции” (1950, 72, 74). Дискурсът наЖданов представлява атака отпозицията на „обективната наука” илисоциалистическия реализъм срещуостанките на революционния авангард вмузиката и изкуството.5 Според Ждановписането на такава неестественамузика, подбудена от „безпочвен”космополитизъм, е станало възможно,тъй като съветските специалисти внауката и изкуството са пренебрегналиобективните научни закони намузикалното възприятие. Това билопородено от обща липса на научна„теория, която да се занимава спсихологическия ефект на музиката върхучовешкия организъм”; подобна теория „дотози момент за съжаление... енедостатъчно развита” (1950, 72, 74).Теорията на Жданов може да бъдеобобщена така: чуждите музикалнивлияния биха могли дапредставляват лошкосмополитизъм илидобъринтернационализъм;първият ебуржоазенпродукт наимпериализма,вторият епродукт напрогресивнатанароднакултура;първият енеестествен,защотонарушавачовешкатафизиология,вторият ереалистичен и естествен; оценкатана културните форми като прогресивниили буржоазни трябва да става не спрямосубективното мнение на някакъв външенарбитър, а според обективните научнизакони на физиологията на човешкотомузикално възприятие; въпреки това тези

обективни научни закони за момента неса били развити достатъчно. Този типаргументация, подобна на направенатаот Сталин по отношение налингвистиката и на други науки, довеждадо един парадоксален ефект: тъй катообективният канон, спрямо който бимогло да се съпоставя, не е известен, неби могло да се знае със сигурност даликонкретно чуждо музикално влияние епроява на добър интернационализъм илина лош космополитизъм и затова всекиединичен случай остава потенциалноотворен за интерпретация.Тази двойственост в преценката начуждите влияния в музиката,изкуството и културата отваряпространство за интерпретации на това,какво определена чужда културна формаби могла да означава в различниконтексти и допринася за появата наВъображаемия Запад в късния съветскипериод. Става възможно да сеинтерпретират едни и същи чуждикултурни влияния като репрезентиращилошия космополитизъм и ценностите набуржоазните класи в едни контексти икато представляващи добрияинтернационализъм и реализма наобикновената народна култура - в други.6

Тази двойственост се превръща внеразделна част откъсносоциалистическата култура и водидо постоянно зигзагообразно движениемежду различните интерпретации наедни и същи естетически феномени вполетата на културната продукция. Давземем за пример връзката на съветскатадържава с Пабло Пикасо. През септември1961 г. генералният секретар НикитаХрушчов публично осмива абстрактнотоизкуство на Пикасо, изложено вмосковския парк Соколники, порадинеговата буржоазна липса на реализъм.През май 1962 г. обаче Пикасо е награден сЛенинската награда за мир за прогресивенинтернационализъм в работата му катохудожник комунист (Egbert 1967, 361).Друг пример е официалният дискурс върхуамериканския джаз: между 1940-те и1970-е джазът постоянно бивавъзхваляван за корените му всъзидателния гений на робите итрудещите се хора и заедно с това (con-demned) отхвърлян като буржоазнопсевдоизкуство, изгубило всякаква връзкас рeализма на народната култура. Или давземем културните политики насъветската филмова индустрия.

Държавнитебюрократи,управляващисъветското кино,постоянно„подбуждат култ къмавтономния творец,като повдигатидеологическата мустойност” в публичниизявления, звания инагради; в същотовреме те се опитватна практика да

попречат на работата натворците, които ставатнаистина автономни ииндивидуално признати(Faraday 2000, 12).7

(...)Въпреки че държаватаот време на времекритикува западнатарок музика заради

вредните буржоазни влияния, тя същотака предоставя ограничен достъп дотази музика чрез държавните медии.Държавната звукозаписна компания

на късния социализъм

на стр. 6

F O R ( N ) E V E R

6 Литературен вестник 20-26.01.2010

Въобразеният Запад: другото място на ...от стр. 5

„Мелодия” пуска от време на време рок ипоп парчета от Запада в сборни записи,наречени „Около света” (Вокруг света)8 . Втези сборни албуми, си спомнямузикантът Андрей Макаревич, светътбива представляван главно отсоциалистическите страни от ИзточнаЕвропа; като редът на музикалнитепарчета обикновено върви така: „България,Полша, Чехословакия, отново Полша,отново България, понякога Франция инакрая нещо американско или английско,само една песен”. Тази една „буржоазна”мелодия обикновено бива преименувана иописанието й бива променяно, за даизглежда тя по-уместна за съветскитеслушатели. Например през 1950-те„Мелодия” преименува американскатаджаз композиция „Американски патрул”като „На стража” (На заставе), за даизбегне думата „американски”9 . През 1960-те и 70-те много западни песни, включенив поп компилации, биват идентифицираниили като „фолклорни песни”, или като„песни на протест”. Една компилация от1969 г. включва песента на „Бийтълс”„Girl” с описанието „английска фолклорнамелодия”10 .В Съветския съюз категоризацията наедна песен като „протестна” позволяваиздаването й. „Sixteen Tons” на МърлТравис също бива описана като „песенпротест” в изданието на „Мелодия”. Тазипесен наистина е представлявала протеств контекста на ерата на Макарти презкъсните 1940-те години. ФБР приканварадиостанциите да не я изпълняват, аТравис бива наречен „комунистическисимпатизант”11 . Тази история именноправи песента приемлива за издаване вСССР. Независимо от това, за младитесъветски публики тази информация не етолкова важна. По-важното етанцувалният ритъм, несъветското йзвучене и американският английски. Тя несамо бива „въртяна във всички зали затанци до износване”, но и „придобивачудноват текст на руски”, който няманищо общо с какъвто и да било протест(Макаревич, 2002, 54).Буквалното значение на тези песни не е отзначение. По-важни са западният импроизход, чуждото им звучене ипрепратките към непознати неща, коитопозволяват на съветските им почитателида си представят светове, несвързани скаквото и да е „реално” място илиобстоятелства, било то съветски илизападни. Докато е бил ученик в малък градв централна Русия през ранните 1970-тегодини, бъдещият филмов актьорАлександър Абдулов постоянно слуша сприятелите си магнетофонни записи на„Бийтълс”; заедно те измислят обстойнипреводи и си представят истории околовсяка песен. Когато през 1990-те, следпадането на Съветския съюз, се появяватпечатни преводи на тези песни, Абдуловоткрива, че „в тях се пее за нещо крайноразлично от това, което сме сипредставяли”12 . Като присвоява западнатамузика, последното съветско поколение сезаема с един сложен процес на културенпревод.13 Когато художникът ДмитрийШагин рисува една картина, с която искада представи колективната идентичностна това поколение, той изписва наплатното само две думи –ТХЕ ВЕАТЛЕ3 -една шеговита, нестандартнатранслитерация на английските думи„The Вeatles”, която се опитва да предадеруския акцент.14

Процесът на културен преводи присвояване на западния рокоставя следа върху

развитието на местната рок сцена запоследната съветска генерация. Рок групиизникват из цялата страна през късните1960-те и през 1970-те – в училища,квартални клубове, в дворците напионерите, летните лагери, в гимназии иинститути. Тези групи имат„аматьорски” статус, което означава, чене са регистрирани от държавата катомузикални групи и за разлика от„професионалните групи” и оркестри те немогат да свирят срещу заплащане или вголеми концертни зали. Подобни„аматьорски” групи съществуват и верата на джаза, както бе описано по-рано.Според Фредерик Стар през раннитегодини на 1970-те „нямаше гимназия,институт или завод в Москва без понеедна рок банда, което прави около няколкохиляди; това значи, че няколко хилядичастни и независими (т.е. „аматьорски”)групи работеха в полето на популярнатакултура” (Starr 1994, 302). Без достъп допрофесионални студиа, по-сериозните оттези групи започват да записватсобствени „касетъчни албуми” намагнетофонни записващи устройства.Тези ленти се разпръскват из цялатастрана, а методът на производството имстава известен на жаргон катомагнитиздат (издаване чрез магнетофон).15

Фактът, че държавата поддържа ценностикато творчество, интернационализъм,културна ерудиция, наука и техника,нарастващото производство на радиа имагнетофони и двойствените й опити даконтролира нежеланите последствия натези ценности и технологии, довежда донеочаквани резултати – един от които еусещането, че рокът, както джазът, есъвместим със социализма. Тезидвойствени политики също се проявяват всъздаването на Ленинградския рок клубпрез 1981 г. - асоциация на „аматьорски”групи, които официално работят подшефството на Комсомола и биватнегласно наблюдавани от КГБ.16 Товаположение, казва един музикален критик,„беше изгодно и за двете страни” – зааматьорите рокаджии, „които получихаотносителна свобода (напр. да издаватпечатни материали, да организиратизложби, концерти, места за срещи)” и задържавата, която по този начин можешеда наглежда растящата общност нааматьорите рокаджии (Чернов 1997в, 12-13). Специалният статус, предоставен нагрупите, регистрирани в Клуба, налагавърху тях нови форми на контрол и импредоставя нови форми на свобода. Отедна страна, фактът, че концертите,организирани от Клуба, не се рекламират впресата, намалява броя на потенциалнатапублика; от друга – това спомага запостигането на интензивна иотносително независима среда за роктусовка. И въпреки че текстовете навсички песни трябва предварително дабъдат одобрявани от цензор, назначен отдържавата, относителната изолация наклубната аудитория позволява на групитеда изменят предварително одобренитетекстове по време на концертите(Чернов, 1997в, 12-13). В крайна сметкаопитът на държавата да контролираразвитието на групите, като гиконцентрира на едно място и като гиполулегализира, допринася за развитиетопрез 1980-те на енергична местна роксубкултура в Ленинград. Този резултат еедна по-силна версия на това, което сеслучва със социалната среда (milieu) накафене „Сайгон”, обсъдено в глава 4, коятое оставена да се развива и да нараствасравнително свободно поради факта, чебива използвана от КГБ за наблюдение наотделни лица.В този контекст на частичен държавенконтрол възниква определен критически

саркастичен етос,прозрачната иронияотносно различни абсурднистрани на съветскияживот бързо се превръща внещо обичайно.17 Дмитрий,чест посетител на Клуба вначалото на 1980-те, сиспомня как концертитепритежавали „една страннаатмосфера на шмекерия(скоморошество)”, добърпример за която е групата„Странные игры” (Странниигри): „Те гледаха снасмешка на всичко. За мени до днес е загадка каквъобще им беше разрешенода се появят на сцената.Чувах, че понякога иматпроблеми, но въпреки товаконцертите импродължаваха да сеорганизират”.

(...)

Истински контакт

Изобилието от западни културнисимволи и форми на въображение по времена късния социализъм се интерпретирапонякога като знак за съпротива насъветската държава, като желание да сеизбяга на Запад или като израз наконсумеризма и материализма насъветската младеж.18 Подобно разбиранее свързано с по-широкото схващане, че вднешния глобализиращ се свят, скрититестремежи на тези, които си присвояваттранснационални културни послания наподнационално и локално ниво,противоречат на и подкопаватполитиките на националната държава,като поставят под въпрос културната йхегемония (Appadurai 1990). В товамислене има два проблема: първо, топоставя транснационализма инационалната държава като взаимноизключващи се, отграничени цялости,които взаимно се конкурират; и второ,тя локализира действието на агентите(agency) и съпротивата в една културнасфера, която някак си виси извъннационалната държава.19

Както тази глава се опита да покаже,„западните” културни символи и формина въображение, които серазпространяват в Съветския съюз повреме на късния социалистически период,не са задължително външни наполитическите стремежи на съветскатадържава, нито са задължителнонесъвместими с ценностите насоциализма. Вероятно най-любопитнатастрана на тези символи е, че въпрекипостоянните атаки на съветскатадържава срещу буржоазните влияния,оформени с помощта на тези символи,държавата също насърчава и правивъзможна тяхната пролиферация. Товаправи повечето западни влияния върхусъветския живот не само съвършеносъвместими с визията засоциалистическа култура на съветскатадържава, но и им позволява да бъдатподложени на дълбока локалнареинтерпретация и да станат съставначаст от късната съветска култура.Символите на Въображаемия Запад непредставляват задължително„истинския” Запад или „буржоазните” муценности; напротив, те въвеждат всъветската реалност ново, въображаемоизмерение, което не е нито „западно”,нито „съветско”.Розмари Кумб показва, че търговската

марка има две значения: тя служи катодоказателство за произхода на продукта(марката указва, че той е вярно и точнокопие) и като свидетелство за истинскиконтакт с момента, мястото и човекапроизводител, играеща ролята на „пръстовотпечатък” (Coombe 1998, 169)20 . Тазиразлика е видима между две копия на еднаи съща книга – едната подписана отавтора, а другата не. И двете саидентични и точни копия, но с различнисвидетелства за истински контакт(нещо, което може да се отрази напримерв разлика в цената или разлика вжеланията, инвестирани в тях). Второтоот значенията – ролята на марката катосвидетелство за или като истинскиконтакт с едно „отдалечено” място,време или човек – стои в центъра насимволите на Въображаемия Запад повремето на късния социализъм. Тезисимволи стават желани най-вече не катоавтентични известни марки, истинскинапитки или буквални ценности, идващиот Запад, а като връзки с въображаемисветове, пространствено, времево исмислово „далечни”, като „отпечатъци”на тези въображаеми светове наповърхността на съветския живот. Потози начин западни джинси от неизвестнамарка, които не могат да служат за„точно копие” (т.е. точна, но евтинаимитация на „истински” Levis),продължават да играят ролята на„истински контакт”.Всъщност много от тези символи не са„истински” стоки, а „оголени” версии натакива, празни обвивки, от които саизпразнени първоначалните буквалнизначения. „Празнотата” на тези стоки севижда ясно в предишните примери запразните кутийки от бира, празнитецигарени кутии, реинтерпретираните„песни протест”, измислените преводи напесни, „невидимите” картини попластмасовите торбички и т.н. Повечетохора от последното съветско поколениеса дълбоко загрижени за това дали вживота им се виждат етикетите назападните марки: те зашиват вноснимарки по панталоните и саката си,плетат пуловери и зимни ски шапки сдуми на английски, проверяватвнимателно етикетите, копчетата,шевовете и платовете на вносните дрехи,дават чужди имена на хора и места и т.н.Актовете на цитиране на тези символи,маркери, имена на дрехи, чанти, картини везика и в музикалните записи с течение навремето въвеждат един споделен

на стр. 16

F O R ( N ) E V E R

7Литературен вестник 20-26.01.2010

История на тоталитарната власт и грижа“История на народна република България.Режимът и обществото (съст. ИвайлоЗнеполски)” не идва на празно място. Най-близкият контекст на внушителния том(716 страници) е поредицата от книги,издадени от Института за изследване наблизкото минало, чиито автори са в по-голямата си част и автори на отделнитестудии в “Историята”. Веднага трябва дасе подчертае обаче, че тези студии не сасъкратени версии на съответните книги, аспециално написани текстове, подчиненина един общ проект. И макар презпоследните десетина години да се натрупадоста книжнина върху периода 1944-1989 г.,спокойно можем да кажем, че “История наНРБ” е нещо уникално – най-вече катотематичен и проблемен обхват. Непознавам друго изследване, което да правитакъв изчерпателен разрез на различнитеполета на обществения живот присоциализма – политическа история,социална история, история наинституциите, история напроизводството на историческо знание...Всъщност това е преди всичко история наполитиките на режима в различнитесоциални полета и съответно различнитепрактики на контрол. История на«грижите», правещи тоталитарнатадържава именно тоталитарна.Внимателният читател може да забележикак «История на НРБ» всъщностпроблематизира два мита или клишета наприблизителното знание за близкотоминало. Първото е лесното обобщение –«Това е времето, в което властвашеПартията». Да, безспорно, но каквопредставлява Партията? В един ирониченхорър-разказ на Алек Попов от средата на90-те Ленин и болшевиките са представеникато зли извънземни или може би демони,но във всеки случай определено като не-хора. Привеждам този литературен пример,защото хиперболизира характерната запървите години на Прехода склонносткомунизмът да бъде мислен като накаквочудовищно «външно» на човешкото, катозло, който неизвестно как се вклинява всоциалната тъкан и след това си отива,преди да сме разбрали какво всъщностпредставлява. Именно затова е особеноважен начинът, по който напримерАлександър Везенков в своята студия“Еднопартийната система: БКП иуправлението на страната” подробно ипедантично обяснява какво всъщностпредставлява този всеобхватен контрол наБКП, как е бил осъществяван, какъв е бил“интерфейсът”, с който партията сенамесва непрекъснато и моделира живота.В същата посока работи студията наМомчил Методиев за ДС – какво епредставлявал Комитетът за държавнасигурност, променял ли се е катоструктура и задачи и т.н.Вторият мит, който «История на НРБ»опровергава, е, че комунизмът едогматична, «дървена» идеология.Отделните изследвания в Историятапоказват много добре как през годинитережимът прави доста успешни опити даадаптира идеологическите си постулати всъответствие с променящата сеобстановка. Това важи както заикономиката, така и за “националниявъпрос” или пък например за концепцията за“социалистическия реализъм”. Нямаидеологически постулат, който да не можеда бъде коригиран, понякога на 180 градуса.«Правилното» в крайна сметка се оказваонова, което Партията прецени заправилно. Впрочем това обяснява ифеномена на вътрешнопартийнотодисидентство – в БКП и прилежащата йинтелигенция непрекъснато се появяватнякакви «инакомислещи», които непризнават символния монопол наЦентралния комитет върху тълкуванетона марксистко-ленинската доктрина.Критичният потенциал бива канализиран внещо като комунистическопротестантство – желание да се тълкуваСветото писание на Маркс и Ленин безконтролиращата институция на църкватапартия.«История на НРБ» респектира не само собхвата, но и със сдържания тон нафактографична добросъвестност.Повечето автори в тома изглеждат

отдадени на фактите, а не наспекулативните построения, на архивите,а не на теорията. Това е история натоталитаризма, написана от историци(дори когато чисто биографично някоиавтори идват от други дисциплинарниполета); тя несъмнено би била друга, акобеше направена от неомарксисткисоциолози или от литературоведи икултуролози. Предаността към фактите иархивите обаче не води до онази мнима«обективност», под която обикновено секрие отказ от морална и политическапозиция. Проектът «История на НРБ»отказва да «нормализира» и оневиняватоталитарното минало с аргументи оттипа «обективни процеси» и «такова бешевремето». Тоталитаризмът не есоциализъм, а режимът от 1947 до 1989 г.не е просто някаква разновидност насветовното «ляво» - това е големиятизвод, до който различните изследвания втома достигат.Фактографичната дисциплинираност на«История на НРБ» далеч не означава, четова е някаква позитивистична, доверчивовкопчена във “фактите” История. Че не етака, проличава най-добре в силно изявенияавторефлексивен пласт на товаколективно изследване. Той се проявяванай-видимо в уводната студия на проф.Ивайло Знеполски «Тоталитаризмът – изисторията на един незавършен дебат» ивъв финалния раздел «Изследването накомунизма: извори, подходи, методи»,където са включени студии на ИванЕленков, Даниела Колева и Румен Даскалов.Авторефлексивната рамка на «История...»започва с мотивирането на понятието“тоталитаризъм” и изследването навъзможността то да бъде употребено поотношение на периода 1948-1989 г. (ИвайлоЗнеполски). Важните въпроси тук са понедва: доколко продуктивно е понятието“тоталитаризъм” и дали следва да гоизползваме по адрес на целия период 1948-1989 г. или трябва да го ограничим само досталинизма? Убедително защитената тезана проф. Знеполски, която повечето отследващите студии в книгатапотвърждават, е, че “Реформиранияттоталитаризъм от гледна точка наполитическата система не се е превърнал впо-малко тоталитарен” (с. 76). СамиятИвайло Знеполски в другата си студия от“Историята”, „Консенсусната диктатураи социалната й база”, аргументира тезатаза приложимостта на понятието“тоталитаризъм”, като показва как сенатурализира властта на БКПпосредством „корумпирането на масите”– и това е технологията, която варира, ноостава еднакво ефективна и преди, и след1956 година.Авторефлексивният пласт се разгръща взаключителния раздел на книгата, къдетосе изследва самото производство наисторическо знание за тоталитарнияпериод. Засегнати са: дискурсът напрофесионалните историци като форма наоттласкване от идеологическия дискурс,която обаче има своите вътрешни лимити(Иван Еленков), възможността за “устнаистория”, която да задвижи единалтернативен режим на историческознание за миналото (Даниела Колева),дебатите за ключови понятия наисториографския дискурс в осмислянетона тоталитаризма - преди и след 1989 г.(Румен Даскалов).Авторефлексивният пласт е безспорноинтересен за професионално ангажиранитесъс знанието за близкото минало, но,разбира се, основната тежест в «Историяна НРБ» пада върху изследването наразличните събитийни редове и социалниполета. На първо място бих посочилбогато информативните статии отпървия раздел, «Политическата природа иполитическата история накомунистическия режим (1944-1989)»,написани от Даниел Вачков и МихаилГруев. Те в най-голяма степен биха могли иби трябвало да се използват от бъдещитеавтори на учебници по история за тозипериод. Същото се отнася до раздела застопанския живот в НРБ, където сатекстовете на Даниел Вачков и МартинИванов за икономиката в съответно дватаголеми подпериода на тоталитарния

режим, както и текстовете на МихаилГруев за колективизацията и задемографските процеси. Целият този обемот факти, процеси и събития есистематизиран по един забележителнопрецизен начин.Подредбата на текстовете в «История...»привидно напомня за обичайнатаисториографска практика да се започва сполитическата история и като се мине презикономиката и социалната сфера, се стигнедо културата и другите периферни,«надстроечни» явления. В случая обачелипсва йерархизацията при излагането наисторическите процеси и по-точно липсваподчиняването на историографскотознание на един доминиращ разказ, бил тойполитически или икономически. Това е една“нетоталитарна” история натоталитаризма. Социалните полета саизследвани поотделно - икономика,политически институции, социалнастратификация, литература, култура и т.н.Поражда се обаче основателният въпрос: нее ли това просто сборник от статии съссолидна подвързия и надпис “История наНРБ”?На този въпрос може да се отговори по понедва начина. Първият е - а как другояче? Приднешното развитие на хумантаристикатада се очаква един методологическимонистичен всеобхватен труд е несериозно.Няма привилегирован подход в изучаванетона обществото, по-скоро истината сетърси чрез напасването на различниметодологически парадигми и гледни точки.Второ, макар отделните студии даприличат на ветрило, това ветрило все паксе схожда в обща точка. Общата точка евластта или контролът, упражнявани отПартията в различните сфери. Т.е.статията на Чавдар Маринов за отделнитеказуси при “националния въпрос” епосветена не на самите националниидентичности, а на начините, по коитокомунистическата партия се опитва даконтролира тези идентичности. Същотоважи за почти всички други студии - ПетяКабакчиева пише не толкова за социалнатастратификация при социализма, а заопитите на Партията да моделира тазистратификация; Пламен Дойнов - заопитите да направлява литературатапосредством понятието “социалистическиреализъм” и т.н. В най-общ смисъл това еистория на властта в НРБ, по-точно навластовите техники и легитимиращидискурси, чрез които тази власт направляваи моделира процесите в различнитеобществени сфери.В «История...» фактите са оставилидонякъде на заден план репрезентациите.Изключение прави силният текст наНиколай Вуков за монументалнитепаметници на комунистическия режим.Една история на «режимите нарепрезентация» вероятно би помогнала да сеосветли легитимиращата база натоталитаризма, с което ще се навлезе по-дълбоко в територията, очертана отИвайло Знеполски в студията„Консенсусната диктатура и социалната йбаза” – а именно какви са инструментите итехниките, чрез които се осъществяванатурализирането на тоталитарния режими обезопасяването на съпротивите срещунего.Големият въпрос, който бихме могли дазададем по адрес на тоталитаризма, е дали вБългария той падна закономерно илислучайно. В полза на тезата за малко илимного случайния характер насгромолясването говори опортюнизмът наЖивков и въобще на БКП като цяло,способността за приспособяване къмситуацията; “лошият късмет” с идванетона власт на Горбачов, който снемадоверието си от Живков, и т.н. Т.е. бимогло да се допусне, че при другаконстелация на силите режимът би могълда оцелее в някаква трансформирана,китайска или латиноамериканска форма.Още по-силни са обаче аргументите в ползана другата теза. “Закономерното” всгромолясването на тоталитаризма еразкрито най-добре в неговите “фалити”.Поне на три от тях “История на НРБ”обръща специално внимание. Това е фалитътна икономиката (и по-точно трите фалита,описани от Мартин Иванов), фалитът на

националния проект, проявен врезултатите от “възродителния процес”(Чавдар Маринов), фалитът на културниямонопол, т.е. контролът върхупроизводството на легитимиращасимволика (Иван Еленков, Пламен Дойнов).Което говори, че това, което стана,трябваше да стане.Структурата на “История на НРБ” етакава, че позволява четенето наминалото да става по паралелни сюжетнилинии. Хронологичният принцип е спазен вотделните изследвания, но не е доминиращв тома като цяло. С други думи чрезотделните текстове ние отново и отновосе връщаме към налагането на режима, къмАприлския пленум, опитите за реформипрез 70-те и т.н. - веднъж през призмата навластовите размествания в БКП, после презикономическите процеси, след това презсоциалната и културна политика. Така акочитателят иска да получи адекватнознание за даден подпериод или възловагодина, той ще трябва сам да изградиразказ, събирайки фрагменти от отделнитестудии. Ако се интересуваме отситуацията в началото на 70-те и опитада се създаде социалистическоконсумативно общество, можем дасъпоставим процесите в икономиката(финансовата криза), културата (възходътна Людмила Живкова и идеята за“творческо преобразяване на живота” катонякакъв контрапункт на консуматизма,който така и не може да бъдеудовлетворен) и опита за прекръстване напомаците. 80-те години пък могат дабъдат видени през икономическата агония,националистическите изблици покрайВъзродителния процес и отчаяната вяра наТодор Живков в «научно-техническияпрогрес», довела до първото място нанаучните работници в таблицата сравнището на средната работна заплата вразличните отрасли (Петя Кабакчиева).«История...» не предлага сдъвкано знание,тя разгръща много разкази, но отказва даналожи доминиращ Разказ, а стои донякъдекато енциклопедия, която ще бъде четенав последователността, която читателятизбере.При едно евентуално второ издание на«История...» би могло да се помисли задобавянето на апарат, който да помогне начитателя в избирането на маршрут запреброждане на тоталитаризма. Ставадума най-вече за индекс, таблица на най-важните събития в различните сфери подати, евентуално кратка информация заисторическите личности, споменавани втекста. Подобен апарат би бил особеноценен и при, да се надяваме, публикуванетона труда на чужд език и за чужда публика.«История на НРБ» автоматично извикваклишета като «събитие», «запълване наогромна празнина» и т.н. Понякога обачеклишетата се верни. Бих внесъл само еднакорекция. Трудът на учените, създали«История на НРБ», не толкова «запълва»,колкото «разчиства» една празнина.Знанието ни за тоталитарното минало екато празнина, задръстена с предразсъдъци,емоции, стереотипи и медийниконструкции. «История на НРБ» се опитвада осветли и разчисти тази празнина и втози смисъл показва онова мъжество наразума, което е истинският белег наПросвещението.

БОЙКО ПЕНЧЕВ

«История на Народнарепублика България», съст.Ивайло Знеполски, Институтза изследване на близкотоминало, изд. «Сиела», С., 2009

П Р И П И С К И

8

Редактор на страницатаКАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

Литературен вестник 20-26.01.2010

На специалнапресконференция,която се проведе на 14януари в зала 49 наТеатър “София”, бяхаобявени номинациитеза тазгодишнитенагради “ИКАР” наСъюза на артистите вБългария.

По традициятеатралното съсловие,театралните критици,журналистите ивсички изкушени оттеатъра ще могат давидят номиниранитеспектакли предиобявяването нанаградите в рамкитена организирания отСАБ и провеждан съссъдействието наСофийска общинаСофийски театраленсалон. Той ще сесъстои от 18 до 26март в Театър “София”, който от тази година ставанегов постоянен домакин.

Церемонията по награждаването традиционно е наМеждународния ден на театъра - 27 март 2010 г. Тя щебъде в Народния театър, а актьорите ХристоМутафчиев (Председател на САБ) и Валентин Танев(Председател на актьорската гилдия към САБ) освен вролята на организатори отново ще влязат и в ролята наводещи.

Тази година за първи път в историята на Икарите щебъде присъдена и една нова, почетна награда. Тя ще сенарича “За достойнство и чест” и ще бъде даденапосмъртно на проф. Крикор Азарян.

Селекционна комисия на ИКАР 2010: Ана Топалджикова(театровед), Йоана Спасова (театровед), СтефкаЯнорова (актриса) ,Чайка Петрушева (сценограф), ГаляСавова (актриса), Николина Георгиева (режисьор).

Според регламента номинациите за теоретичен иликритически текст и за драматургичен текст сеобявяват допълнително до края на февруари.

НОМИНАЦИИ

Главна мъжка роля

Деян Донков за Лопахин, „Вишнева градина” от Антон П.Чехов, реж. Крикор Азарян, (Гаро Ашикян), Народентеатър „Иван Вазов”Михаил Билалов за Мартин, „Козата или коя е Силвия?”от  Едуард Олби, реж. Явор Гърдев, Народен театър„Иван Вазов”Христо Петков за Поприщин, Кочкарьов и останалитероли в „ОООО – Сънят на Гогол” по Николай Гогол,  реж.Маргарита Младенова и Иван Добчев, ТР „Сфумато”

Главна женска роля

Ивана Папазова за Хаджиева, „Златната мина” отСтефан Л. Костов, реж. Мариус Куркински, ДКТ „ИванДимов” – ХасковоЛидия Инджова за Тя, „Тя без любов и смърт” от ЕдвардРадзински,  реж. Николай Ламбрев-Михайловски, ТБАМария Сапунджиева за Моли Суини, „Моли-Суини”отБрайън Фриъл, реж. Борислав Чакринов, ДТ „СтефанКиров” – Сливен

Поддържаща мъжка роля

Алексей Кожухаров за Алто, „Живите отмъртвата махала” от Петър Анастасов, реж.Николай Ламбрев-Михайловски, ДТ ПловдивМихаил Милчев за Шефлер – шеф и Шефлер –

хирург, „Грозният” от Мариус фон Майенбург, реж.Василена Радева, театър „София”Явор Борисов за Иван Василевич Ломов, „За вредата оттютюна и други шеги” по Антон П. Чехов, реж. ЕленаПанайотова, Нов драматичен театър „Сълза и смях” и заРалф, „Натрапникът”от Франсис Вебер, реж. НиколайГундеров, Продуцентска компания МОНТФИЗ

Поддържаща женска роля

Анастасия Ингилизова за Приятелката, „Тя без любов исмърт” от Едвард Радзински,  реж. Николай Ламбрев-Михайловски, театър „Българска армия”Невена Калудова за Фани – жена на Лете и Фани –богата стара дама, „Грозният” от  Мариус фонМайенбург, реж. Василена Радева, Театър „София”Снежина Петрова за Тя, „Гълъбът” по Патрик Зюскинд,реж. Десислава Шпатова, Народен театър „Иван Вазов”

Дебют

Леонид Йовчев за Лейди Макбет, Яго и останалите ролив „Мяра за мяра” по Уилиям Шекспир, реж. ЛилияАбаджиева, МГТ „Зад канала”Ованес Торосян за Михал в „Пухеният” от МартинМакдона, реж. Стайко Мурджев, Сатиричен театър„Алеко Константинов”Стайко Мурджев за режисура, „Пухеният” от МартинМакдона, Сатиричен театър „Алеко Константинов”

Майсторско техническо осъществяване на спектакъл

„Гълъбът” по Патрик Зюскинд, реж. ДесиславаШпатова, Народен театър „Иван Вазов”„Островът на съкровищата” от Кен Лудвиг по романана Робърт Луис Стивънсън, реж. Петър Кауков,Младежки театър „Николай Бинев”„Четири стаи” по идея на Алисън Андърс, АлександърРокуел, Роберт Родригез, Куентин Тарантино, реж. НедаСоколовска, Гергана Димитрова, Мартин Вангелов,Атанас О‘Махони, театър ”София”

Режисура

Галин Стоев, „Приятнострашно” от Яна Борисова,театър „199”Маргарита Младенова и Иван Добчев, „ОООО – Сънятна Гогол” по Николай Гогол,  ТР „Сфумато”Николай Ламбрев-Михайловски, „Тя без любов и смърт”от Едвард Радзински, ТБА

Сценография

Деница Аргиропулос, Никола Налбантов, Ева Вентова,Петко Танчев  за сценографията на „Четири стаи” поидея на Алисън Андърс, Александър Рокуел, РобертРодригез, Куентин Тарантино, реж. Неда Соколовска,Гергана Димитрова, Мартин Вангелов, Атанас О‘Махони,театър ”София”Марина Райчинова за сценографията на „Вишневаградина” от Антон П. Чехов, реж. Крикор Азарян (ГароАшикян), Народен театър „Иван Вазов”Огняна Серафимова за сценографията на „Макбет”,адаптация на Уилиям Шекспир по Хайнер Мюлер, реж.Крис Шарков, ДТ „Стоян Бъчваров” – Варна

Авторска музика или оригинално музикално оформление

Антони Дончев, „Красотата спи” по Шарл Перо иЗигмунд Фройд, реж. Теди Москов, МГТ „Зад канала”Асен Аврамов, „Нирвана” от Константин Илиев, реж.Иван Добчев,  ДКТ „Константин Величков” – Пазарджик;

„ОООО – Сънят на Гогол” по Николай Гогол,  реж.Маргарита Младенова и Иван Добчев, ТР „Сфумато”Калин Николов, „Макбет”, адаптация на Шекспир поХайнер Мюлер, реж. Крис Шарков, ДТ „Стоян Бъчваров” –Варна

Куклено изкуство

„Магьосникът от Оз” по Лиман Франк Баум, реж.Петър Пашов – младши, Театър „Ателие 313”„Питър Пан” по Джеймс М. Бари, постановка  БоньоЛунгов, Столичен куклен театър„Цар Дроздобрад” по Братя Грим, драматизация ирежисура Ирослав Петков,  Държавен куклен театър -Бургас

Златен глас

Александър Воронов за дублаж в сериала „Моите милисъседи”Васил Бинев за дублаж в сериала „Брак с чужденец”Любомир Младенов за дублаж в сериала „Моите милисъседи”

Вариететно изкуство

Артисти „Валермо” за спектакъла „Магична феерия”Мирослав Гечев за песента “Very, very hot” (продуциранав колаборация с американския продуцент КъртисРичърдсън, издадена от “Universal” (Spain)  и включена вкласацията на Испания “Топ 10” по продажби)Нина Зафирова за хореографията на спектакъла“Магията на танца във вариетето”

Специална награда “ЗА ДОСТОЙНСТВО И ЧЕСТ “на проф. КРИКОР АЗАРЯНПо предложение на селекционната комисияпредседателят на Съюза на артистите в БългарияХристо Мутафчиев връчва специалната награда“За достойнство и чест” на проф. Крикор Азарян катопример за морал и професионализъм.

Номинации Икар 2010Сцена от “Вишнева градина” от Чехов, реж. Крикор Азарян, Народен театър

“Иван Вазов”

Михаил Билалов в ролята на Мартин, „Козатаили коя е Силвия?” от  Едуард Олби, реж. ЯворГърдев, Народен театър „Иван Вазов”

Леонид Йовчев в „Мяра за мяра” поУилиям Шекспир, реж. ЛилияАбаджиева, МГТ „Зад канала” „Пухеният” от Мартин Макдона, реж. Стайко Мурджев,

Сатиричен театър „Алеко Константинов”

Сцена от „Тя без любов и смърт” от Едвард Радзински, реж.Николай Ламбрев-Михайловски, театър “Българска армия”

9Литературен вестник 20-26.01.2010

Макар и да издава сравнително рядко,американският писател Е. Л. Доктороу си остава една

от най-ярките фигури в съвременната американскабелетристика. В “Рагтайм”, “Езерото на гмурците”,

“Жития на поети”, “Били Батгейт” и “Световноизложение” – все творби познати на българската

публика – Доктороу доказва бляскавия си писателскиталант и мощно въображение, съчетано със

своеобразна вярност към епохата, която пресъздава. „Хомър и Лангли” е последният му роман, който

достойно се нарежда сред най-добрите му постиженияи това недвусмислено се потвърди от факта, че се

изкачи високо в книжните класации, въпреки чеизлизането му съвпадна с колоса на масовите

залъгалки „Тайният символ” на Дан Браун. Хомър и Лангли Колиър са братя. Единият е сляппианист, другият е пострадал в Първата световна

война от бойния газ иприт и се люшка междулудостта и, може би, величието. Живеят като

отшелници в огромната си богаташка къща на ПетоАвеню, която препълват с изровени от

боклукчийските кофи вещи, събирани, „защото единден може да потрябват”, с купища стари вестници,

които Ланги изчита всеки божи ден, подготвяйки се заиздаването на своя един-единствен вестник на всички

времена с пророчески репортажи. Въпрекиуединението обаче всички важни събития на епохатане само, че не ги подминават, ами буквално нахлуват в

дома им – войни, политически движения, хипита итехнически постижения. Двамата не искат нищо отсвета, освен да бъдат оставени на мира, но по ирония

на съдбата препълнената им с боклуци къща даваубежище на емигранти, проститутки, светски дами,

тайни агенти, ганстери и джаз музиканти.Заседналото им домашно живеене се оказва пълно с

опасности, докато двамата се мъчат да оцелеят и данамерят смисъл в живота си.

В ръцете на Доктороу пресъздаването надействителната история на последните двама

бездетни наследници на прословутото и баснословнобогато нюйоркскосемейство Колиър

отеква с дълбокитерезонанси на

древногръцки мит, вкойто човек сеизгубва като в

приключение.Писателският

талант наДоктороу включва имайсторски сюжет,и талантливо перо,но най-поразително

е неговотопроникновено,

педантичнонаселено с вещи и

факти, напълноовладяно

въображение.И. В.

На Кейт Медина

АЗ СЪМ ХОМЪР*, СЛЕПИЯТ БРАТ. НЕ ИЗГУБИХЗРЕНИЕТО СИ внезапно, а по-скоро както става вкиносалоните – постепенно пред очите ми се замъгли.Като ми казаха какво се случва, бях в края наюношеството си и у мен надделя любопитството, тъйкато тогава всичко ми изглеждаше интересно. Това,което направих през онази зима, беше просто да стоя наразстояние от езерото в Сентръл Парк, където сепързаляха с кънки, и ден след ден да проследявам каквооще виждам и какво вече не. Първо пропаднаха сградите,които се извисяваха над Сентръл Парк Уест –потъмняха, сякаш се разтвориха в сивото небе, следкоето напълно изчезнаха; после дърветата започнаха дагубят очертанията си и последно – това беше вече вкрая на сезона, май преди да си отиде февруари през тазимного студена зима - единственото, което можех давиждам, бяха призрачните силуети на кънкьорите,преминаващи край мен по пързалката, а за финал и белиятлед – последната светлина – първо посивя, после станачерен и така цялото ми зрение помръкна, въпреки че

можех да чувам, и то съвсем отчетливокак острите ръбове на кънките стържехапо леда – приятен звук, мек исъщевременно целеустремен звук с по-дълбок басов тон, отколкото очакваш, чеможе да издават острите стоманениръбове, но по всяка вероятност тозиплътен бас идваше от водата под леда:чжът, чжът, чжът. Чувах как някой сезасилва, завърта се на място с едно по-остро чегъртане, последвано от лекодращене, когато кънкьорът прави ощеедно завъртване и се заковава на място.Тогава се изсмивах, зарадван от тазиспособност на кънкьора да спре насекундата – първо чжът, чжът, чжът ипосле отведнъж ссстоп!Разбира се, бях и много тъжен, но все пак имах късмет, четова ми се случи, когато бях толкова млад и още не бях всъстояние да си дам сметка какво е да имаш недъг,затова мислено се обърнах към другите си способности,например към изострения си слух, който успях датренирам до такава прецизност, че носеше в себе сиголяма доза видимост. Лангли казваше, че имам ушикато на прилеп и дори подложи на проверка собственотоси твърдение, защото той обичаше всичко да изпробва.Аз, разбира се, бях наясно с нашата къща, с всичките йчетири етажа и можех да я обиколя стая по стая и да седвижа нагоре-надолу по стълбите съвсем уверено, тъйкато знаех наизуст подредбата на мебелите. Познавахгостната, кабинета на татко, всекидневната на мама,трапезарията с нейните осемнайсет стола и дългатамаса от орехово дърво, килерите за провизии,помещенията за сервизи и прибори, кухнята, салона,спалните, знаех точно колко са покритите с килимстъпала между етажите, дори не ми се налагаше да седържа за перилата. Ако се случеше някой да се загледа вмен, без да е наясно, че съм сляп, дори не би се усъмнил, чезрението ми е мъртво. Но Лангли заяви, че за да се видидоколко истински са способностите на моя слух, трябвада се изключи паметта, и се зае да размести част отмебелите, след което ме въведе в музикалната стая –предварително беше бутнал рояла в съвършено друг ъгъл,а сгъваемия японски параван с нагазилите във вода чапли,беше сложил в средата на стаята, и за да е още по-достоверна проверката му, ме завъртя няколко пътиоще на прага, докато цялото ми усещане за посока серазцентрова, но тогава аз се изсмях от все сърце, тъйкато, знаете ли, аз съвсем естествено заобиколихсгъваемия параван и седнах пред пианото, сякаш знаехпредварително къде го е преместил. Истината е, че азчувах повърхностите, затова казах на Лангли, че слепиятприлеп издава звуци и по този начин се ориентира,докато на мен не ми е нужно да издавам звуци, налитака? Той направо се смая – Лангли е по-голям от мен сдве години – и затова толкова обичах да го впечатлявамс каквото мога. По това време той вече учеше в колежили май беше първа година в Колумбийския университет.- Как го правиш? – попита ме от чисто научен интерес.- Усещам формите, тъй като те избутват въздухавстрани – отвърнах му, - или пък чувствам топлината,която отделят предметите. Можеш да ме въртиш доприпадък, но аз пак ще ти кажа къде въздухът е зает отнещо твърдо.Освен това не липсваха и други компенсации. Имахчастни учители по всички предмети и, разбира се, безпроблеми продължих образованието си в Музикалнатаконсерватория в Уест Енд, където бях постъпил ощекато зрящ. Дарбата ми на пианист направи слепотатами приемлива в очите на висшето общество. Катопораснах, хората говореха за моята галантност, а имомичетата без съмнение ме харесваха. В онези дни внашето нюйоркско общество една от родителскитегрижи с цел дъщерята да си осигури подходяща партия,бе тя да бъде своевременно предупреждавана, май отсамото си раждане, да внимава с мъжете и никога да неим се доверява. Това беше много преди Голяматавойна**, когато дните на млади девойки и зрели жени,които пушат цигари и пият мартини, бяха все ощенапред в непредсказуемото бъдеще. Така че един красивмлад слепец от почтено семейство се явяваше напрактика съвсем привлекателен, макар и само затова, чене би могъл дори и скришом, да си позволяванеблагоприлично поведение и измами. Всъщностнеговата безпомощност беше доста примамлива за жена,възпитана от малка да се държи като безпомощна.Защото това би я накарало да се почувства по-силна,сякаш владее положението, а нищо чудно и да събудинейното съчувствие – ето че с моята слепота бих могъл

да постигна много. Защото в такъв случай жената бимогла да се изразява без задръжки, да дава воля напотиснатите си чувства, както не би могла да си гопозволи със същата безопасност, ако е с друг мъж.Обличах се много добре, можех сам да се бръсна без нитоедно порязване, а по мое настояване бръснарятподдържаше косата ми малко по-дълга, отколкото сеносеше по онова време, така че когато в разгара на някоесветско парти сядах да изсвиря “Апасионата” напримерили пък “Революционен етюд”, косата ми се развяваше,защото тогава я имах в изобилие, кестенява и многогъста, сресана на път по средата на темето, която сеспускаше от двете страни на лицето ми. Коса алаФеренц Лист – такава беше моята. Ако се случешепросто да си седя на някое канапе и наблизо да няманикой, тогава младата дама до мен си позволяваше да мецелуне, да докосне лицето ми и пак да ме целуне, а пък аз,тъй като бях сляп, можех да сложа ръка върху бедрото й,без това да изглежда непристойно, при което тя честоиздаваше стон, но не си позволяваше нищо повече, тъйкато се боеше да не ме злепостави.Бих казал, че за човек, който никога не се е женил, бяхособено чувствителен към жените, всъщност много гиобичах и умеех да ги ценя; нека си призная отсега, че вечебях имал едно-две сексуални преживявания още повремето, за което говоря – тоест, когато водех моянезрящ светски живот в града като красив млад мъж,ненавършил двайсет години, когато нашите родителибяха все още живи и соаретата често присъстваха вежедневието ни, когато сред гостите ни се забелязваханай-знатните градски величия; и още едно отдаване напочит пред късното викторианство, което модернитевремена със сигурност ще пренебрегнат – напримермодата за вътрешно обзавеждане на нашата приятелкаЕлзи дьо Волф, която, след като баща ми й забрани дапреобрази всичко по неин вкус, повече кракът й не стъпив нашата къща ... къща, която лично аз винаги съмнамирал за много уютна, солидна, сигурна, с удобни,тапицирани мебели и кресла с пискюлени калъфки, стежки драперии от тавана до пода над тънкитепердета, със средновековни гоблени, окачени на златистистълбове, с вградени в еркерните прозорци шкафове закниги, с дебели персийски килими, лампиони с големитеабажури и пискюли по тях, както и амфори, изписани скитайски декоративни мотиви, в които можеше цял дасе напъхаш – всичко беше много еклектично, тъй катопредставляваше нещо като дневник на пътешествиятана нашите родители и в очите на външния човек съссигурност би изглеждало като стълпотворение отпръснати в безпорядък вещи, но на нас ни изглеждашесъвсем нормално и правилно подредено, а то се оказа инашето наследство – на мен и на Лангли – именно товаусещане за живот сред натрапчиво неодушевени неща,сред които се движехме ежедневно.Всяка година родителите ни заминаваха за чужбина ипрекарваха там най-малко месец, като обикновено секачваха на някой от големите презокеански параходи ини махаха от борда на съд най-малко с три-четириогромни комина - “Кармания” ли? “Мавритания” ли?“Нюрестания” ли? - докато той се отдалечаваше отпристанището. Изглеждаха толкова малки там високона палубата, колкото се чувствах и аз предбавачката, която ме стискаше здраво заръка; аз усещах басовата корабна сирена чак впетите си, а чайките се разлетяваха

Хомър и Лангли Е. Л. Доктороу

на стр. 12

Полицейски инспектор в жилището на Хомър и ЛанглиКолиър на Пето авеню, 1947. Сн. Ню Йорк Таймс

10 Литературен вестник 20-26.01.2010

По втрещената от войната карта на Южна Африкасе движи Майкъл К – градинар и обикновен гражданинна Кейп. Тръгва с болната си майка; после продължава

сам.Не познава войната; не различава добрите от лошите;

не знае дали изобщо има добри и лоши; прекосявапътища, полета, ферми, градове, планини; в пустошта

на южноафриканския велд прави градина – няколкотикви и пъпеши; ще преживее с тях година напред,

стига да бъде оставен сам и непокътнат междулехите, слънцето и луната; светът и времето са

отвъдни на него; светът и времето се опитват да гоуловят; улавят го – трудова бригада, лагер, затвор,

болница; непосилно е да се храниш, да пиеш вода, дадишаш, когато си ограничен в нещо, отделен от

земята и небето; Майкъл К престава да се храни,изтънява; той е изчезващ вид, който скоро ще изчезне;

ще се изплъзне от света, разделен на затворени и натакива, които пазят затворените; от всяка граница –

собствена и чужда - пред която войната,жестокостта и милосърдието го изправят; може би

някъде в края на тази история ще стигне там,накъдето е тръгнал…

Награда „Букър“ за 1983. Романът предстои да излезев ИК „Жанет 45, поредица „Отвъд“.

Н. Р.

Първото нещо, което акушерката забеляза, докатопомагаше на Майкъл К да излезе от майка си и да влезе всвета, беше заешката му уста, накъдрена като краче наохлюв. Лявата ноздра зееше. Като прикри за миг дететоот майка му, акушерката разтвори малката едванапъпила устица и с благодарност отбеляза, че небцето ецяло.На майката каза:- Радвай се – такива деца носят късмет в семейството.Но от самото начало Ана К не хареса устата, която несе затваряше, и живата розова плът, оголена пред очитей. Потрепери при мисълта какво е израствало вутробата й през всичките тези месеци. Детето неможеше да суче от гърдата й и плачеше от глад. Опитасе да го нахрани с биберон, а когато се оказа, че и така неможе да засмуче, взе лъжичка, но се вбесяваше, щомдетето започнеше да се дави, и да плюе, и да плаче.- Ще се затвори като порасне - увери я акушерката.Устата обаче не се затвори, или поне не се затворидостатъчно, нито пък носът се изправи.Майката започна да води бебето със себе си на работа ипродължи да го води дори когато вече не беше бебе. Тъйкато хихикането и шушукането на другите деца янараняваше, тя държеше своето надалеч от тях. Годинаслед година Майкъл К седеше върху одеялото, гледашекак майка му търка чуждите подове и се учеше да пазитишина.Заради деформираното лице и не особено бързия си умслед кратък пробен период Майкъл напусна училище и беповерен под закрилата на Юис Норениус във Форе, къдетона държавни разноски прекара остатъка от детствотоси в компанията на други нещастни деца с различнинедъзи, заедно с които изучаваше основите на четенето,писането, смятането, метенето, търкането на подове,оправянето на легла, миенето на съдове, плетенето накошници, копаенето и дърводелството. На петнайсетгодини напусна Юис Норениус и постъпи в отдел„Паркове и градини“ – общинска служба към Кейптаун –като градинар трета степен. Три години по-къснонапусна „Паркове и градини“ и след кратък период набезработица, който прекара, лежейки в леглото с поглед,вперен в ръцете си, се хвана на работа като нощен пазач вградските тоалетни на Грийнмаркет Скуеър. На път задома една петъчна нощ беше нападнат в някакъв подлезот двама мъже, които го пребиха, взеха часовника,парите и обувките му и го оставиха да лежи зашеметен,с прорезна рана в ръката, измъкнат палец и две счупениребра. След този инцидент той заряза нощната работа исе върна в „Паркове и градини“, където постепенно сеиздигна в службата, докато стана градинар първа степен.Заради лицето си К нямаше приятелки. Най-добре сечувстваше сам. И двете работни места му бяха създалиточна представа за самотата, макар че докатоработеше долу в тоалетните, често се чувстваше

потиснат от блестящатанеонова лампа, която осветявашебелите плочки и образувашепространство без сенки.Парковете, които предпочиташе,

Животът и времето на Майкъл КДж. М. Кутси

бяха с високи ели и мрачни алеи, обрасли с агапантус1 .Понякога в събота пропускаше да чуе обедния залп2 ипродължаваше да работи сам целия следобед. В неделяспеше до късно. А в неделните следобеди посещавашемайка си.В една късна юнска утрин през трийсет и първата годинаот живота си Майкъл К получи съобщение, докатосъбираше опадалите листа в Парк де Ваал. Съобщението,изпратено от трета ръка, беше от майка му: изписанаот болница, тя го викаше да я прибере. К събраинструментите си и хвана автобуса до болницатаСъмърсет, където намери майка си на една слънчевапейка близо до входа. Беше готова, облечена, самообувките й стояха встрани. Когато видя сина си, тя серазплака, като прикриваше очите си с ръка, за да невидят останалите пациенти и посетители.Месеци наред Ана К страдаше от тежки отоци наръцете и краката; впоследствие коремът й също започнада се подува. Постъпи в болница, неспособна да се движии със силно затруднено дишане. Прекара пет дена внякакъв коридор, препълнен с жертви на наръгвания,побои и огнестрелни рани, чиито стенания не й даваха дазаспи. Сестрите не й обръщаха внимание – нямали времеда повдигат духа на някаква старица, когато наоколотолкова млади мъже умирали от по-зрелищна смърт.Когато постъпи, я свестиха с кислородна маска, следкоето я лекуваха с инжекции и хапове, за да спаднатотоците. Когато обаче молеше за подлога, рядко някойй обръщаше внимание. Не й дадоха болничен халат.Веднъж, докато се подпираше на стената, за да стигнедо тоалетната, възрастен мъж със сива пижама я спря,започна да й говори неприлични неща и разголисрамотиите си. Естествените й нужди се превърнаха визточник на тормоз. Когато сестрите я питаха захаповете, тя отговаряше, че ги пие, но най-честолъжеше. После, макар че задухът намаля, кракатазапочнаха така да я сърбят, че се налагаше да ляга върхуръцете си, за да устои на порива да ги дръгне. На третияден вече умоляваше да я пуснат да си ходи вкъщи, ноочевидно не попадна на точния човек. Сълзите, коиторонеше на шестия ден, бяха следователно до голямастепен сълзи на облекчение, че се маха от товачистилище.Майкъл К помоли за инвалиден стол нарегистрационната, но му отказаха. В ръка с чантата иобувките на майка си, той я подкрепи до автобуснатаспирка. Там се беше събрала дълга опашка. Разписанието,окачено на един стълб, обещаваше автобус на всекипетнайсет минути. Чакаха час, докато сенките сеиздължиха, а вятърът стана пронизващ. Тъй като й бешетрудно да се държи на краката си, Ана К седна на земятаи се облегна на стената с протегнати напред крака катопросякиня, а Майкъл остана да пази място на опашката.

Когато автобусът пристигна, нямаше места. Майкъл сезалови за една от дръжките и прегърна майка си, за да незалитне. Докато стигнат до стаята й в Сий Пойнт,стана пет часа.През последните осем години Ана К работеше катоприслужница в дома на пенсиониран производител наконфекция и съпругата му. Петстайният апартамент сенамираше в Сий Пойнт и имаше изглед къмАтлантическия океан. Според договора тя отиваше вдевет сутринта и оставаше до осем вечерта с тричасовапочивка на обяд. Работеше пет или шест дни вседмицата. Полагаше й се платен двуседмичен годишенотпуск, както и стая в сградата. Заплащането бешеприлично, работодателите – поносими, а и работатрудно се намираше, така че Ана К не беше недоволна.Преди година обаче бе започнала да усеща световъртеж истягане в гърдите при навеждане. Оттогава се бешепоявила и воднянката. Семейство Бурман я оставиха дасе занимава с готвенето, намалиха заплатата й с еднатрета и наеха по-млада жена да чисти. Позволиха на Анада задържи стаята, която така или иначе беше на тяхноразположение. Воднянката се влоши. Седмици преди дапостъпи в болница, Ана остана прикована в леглото си,неспособна да работи. Изпитваше ужас, че наближавакраят на благотворителността на Бурман.Стаята й под стълбището на Кот д’Азур трябваше поплан да бъде обурудвана с климатична инсталация, нотакава не беше монтирана. На вратата имаше знак счереп и кръстосани кости, а под него пишеше: „Опасно заживота – Gevaar – Ingozi”. Нямаше електричество, нитовентилация; постоянно миришеше на мухъл. Майкълотвори вратата пред майка си, запали свещ и излезенавън, докато тя се приготви да си легне. Прекарасъщата вечер, както и всяка вечер от следващатаседмица, с нея: топлеше й супа на газовия котлон,грижеше се за удобството й, доколкото можеше,вършеше всичко нужно и я утешаваше, като я галеше поръцете, когато тя изпадаше в поредния пристъп на плач.Една вечер автобусите от Сий Пойнт не бяха в движениеи се наложи да прекара цялата нощ в стаята й, спейки напода, завит с палтото си. Посред нощ се събудипремръзнал до кости. Неспособен да заспи отново,възпрепятстван да си тръгне, заради полицейския час,той прекара остатъка от нощта, треперейки на единстол, докато майка му хъркаше и стенеше.Майкъл К не хареса физическата интимност, коятодългите вечери в малката стая налагаха и на двамата.Гледката на подутите крака на майка му го безпокоеше изатова той отвръщаше очи, когато й помагаше да става.Бедрата и ръцете й бяха покрити с драскотини (известновреме тя дори спеше с ръкавици през нощта). Но той несе опитваше да се отърве от нито един ангажимент,който приемаше за свой дълг. Въпросът, който беше гоизмъчвал зад велосипедния навес в Юис Норениус предигодини, а именно защо се е появил на този свят, беполучил своя отговор: за да се грижи за майка си.По никакъв начин синът не можеше да разсее тревогитена Ана К какво би се случило с нея, ако изгуби стаята си.Нощите, прекарани сред умиращите в коридорите наболницата Съмърсет, я бяха уверили колко безразличенможе да е светът към една старица с противна болест повреме на война. Неспособна да работи, тя осъзнаваше, чеот мизерията я дели една крачка – крачка, коятозависеше от несигурното благоразположение насемейство Бурман, от предаността на смахнатия й сини – в краен случай – от спестяванията, които държеше вдамска чанта, напъхана в куфар под леглото – в еднопортмоне новата валута, в друго – старата, вечеобезценена, която изпълнената с подозрителностстарица не бе обменила навреме.Затова и когато една вечер Майкъл се появи и заговори засъкращенията в „Паркове и градини“, Ана започна дапрехвърля в ума си разни идеи, за които досегаединствено беше си мечтала: да напусне града, който ней обещаваше нищо добро и да се върне в тихатапровинция на детството си.Ана К беше родена във ферма близо до Принс Албърт. Бащай, не особено стабилен човек, имал проблем с алкохола и вранните й години често се местели от ферма във ферма.Майка й се занимавала с прането и работела в кухните наразлични семейства. Ана й помагала. По-късно сепреместили в Оудтшоорн3 , където за известен периодАна ходела на училище. След раждането на първото сидете, тя пристигнала в Кейптаун. После имала втородете от друг мъж, после трето, което умряло, послеМайкъл. В спомените на Ана годините преди Оудтшоорнси оставаха най-щастливите в живота й – дни на уют иизобилие. Спомняше си как седи в прашния кокошарник,докато пиленцата клопат и се чешат, и рови за яйца вхрастите. Легнала в задушната си стая в дългите зимниследобеди, докато дъждът се стичаше по стъпалатаотвън, тя си мечтаеше да избяга от равнодушнатажестокост, от претъпканите автобуси, от опашките захрана, от арогантните магазинери, от крадците ипросяците, от нощните сирени, от полицейския час, отстуда и влагата и да се върне в родната провинция,

Жан-Мишел Баския, графит, 1980

11Литературен вестник 20-26.01.2010

където дори и да умреше,щеше да умре под синьотонебе.В плана си, който разкри предМайкъл, тя не спомена нищо засмърт и умиране. Предложи муда напусне „Паркове и градини“преди да го съкратят и да ясъпроводи с влак до ПринсАлбърт, където възнамерявалада намери стая под наем,докато той си търси работа изфермите. Ако се окажело, чеквартирата му е достатъчно

голяма, щяла да остане да живее при него и да поддържадомакинството. Ако ли не, щял да я посещава презуикендите. За да му докаже, че намеренията й са сериозни,тя го накара да извади куфара изпод леглото и преброи предочите му тестето нови банкноти, които – каза тя – билисъбирани тъкмо с тази цел.Очакваше Майкъл да я попита защо смята, че малъкпровинциален град ще приюти в пазвата си дваманепознати, единият от които е старица в лошоздравословно състояние. Дори си беше подготвилаотговор. Но Майкъл не се поколеба и за миг. Точно кактобе вярвал през всичките години в Юис Норениус, че майкаму го е оставила там поради причина, която макар инеясна в началото, в даден момент ще се изясни, така исега прие мъдрия й план, без да задава въпроси. Той необърна внимание на разпилените по юргана банкноти; по-скоро с вътрешното си око съзря белосаната къща насредполето, комина, който пуши, а на прага – майка си,усмихната и здрава, която го посреща у дома в края надългия ден.На следващата сутрин Майкъл не се яви на работа. Спарите на майка си, навити на руло в чорапите му, отидедо централното билетно бюро на гарата. Служителят муобясни, че с радост ще му продаде два билета до ПринсАлбърт или до най-близката точка (Принс Албърт илиПринс Алфред – попита го той), но че К не може да сенадява да се качи във влака, без да има резервации за местаи разрешително да напусне обявения за полицейска зонаполуостров Кейп. Най-ранната резервация, която можешеда му направи, беше за осемнайсети август – след двамесеца; що се отнасяше до разрешителното, трябваше дасе обърне към полицията. К помоли за по-скорошнарезервация, но напразно – състоянието на майка му непопадаше в категорията „специални случаи“, обясни муслужителят и дори го посъветва въобще да не споменаваза състоянието й.От гарата К направо отиде до Каледон Скуеър, къдетопрекара два часа на опашка зад една жена с хленчещо бебе.Дадоха му два комплекта формуляри – един за майка му,един за него.- Прикачете резервациите за влака към синитеформуляри и ги занесете в стая Е-5 - каза муполицайката в приемната.Когато валеше, Ана К постилаше под вратата старахавлиена кърпа, за да задържа водата. Стаята миришешена пудра и антисептик.- Живея тук като крастава жаба под камък - прошепнатя. – Не мога да чакам до август - добави, при коетозакри с ръце лицето си, легна и се умълча. След малко Кзапочна да се души от липсата на въздух. Отиде домагазина на ъгъла. Нямаше хляб.- Няма хляб, няма мляко - каза продавачът. – Елате утре.Майкъл купи биксвити и кондензирано мляко, следкоето застана под тентата и се загледа в дъжда. Наследващия ден занесе формулярите в стая Е-5. Увериха го,че разрешителните ще бъдат изпратени по пощата,когато му дойде времето и след като молбите бъдатразгледани и одобрени от полицейския участък в ПринсАлбърт.Майкъл се върна в Парк де Ваал, където му заявиха, кактои очакваше, че ще бъде съкратен в края на месеца.- Няма значение - каза той на шефа си, - така или иначезаминаваме – майка ми и аз.Спомни си за посещенията на майка си в Юис Норениус.Понякога му носеше желирани бонбони, друг път –шоколадови бисквити. Разхождаха се заедно изигрището, после отиваха на чай в салона. В дните запосещения момчетата носеха най-хубавите сипанталони в цвят каки и кафяви сандали. Някои от тяхнямаха родители или пък бяха забравени. „Баща ми епочинал, майка ми работи“ – казваше той за себе си.Майкъл си направи гнездо от възглавници и одеяла в ъгълана стаята и прекарваше вечерите, сгушен в тъмното изаслушан в дишането на майка си. Тя спеше все повече иповече. Понякога той също заспиваше седнал ипропускаше автобуса. На сутринта се събуждаше сглавоболие. През деня се шляеше из улиците. Всичко бешезамряло, докато чакаха разрешителните, които така ине идваха.В една ранна неделна сутрин той отиде в Парк де Ваал исчупи ключалката на сайванта, в който градинарите

държаха инструментите си. Взе няколко плюс еднаколичка, която изтъркаля до Сий Пойнт. Захвана се заработа в уличката зад жилищните сгради, развали еднастара щайга и сглоби платформа, голяма около единквадратен метър, с повдигната задна част. После япривърза за количката с помощта на метална жица.Накрая се опита да придума майка си да я изведе наразходка.- Въздухът ще ти се отрази добре - каза той. – Никойняма да види, след пет часа отпред няма пукнат човек.- Хората ще гледат от прозорците - отвърна тя. – Неискам да се превръщам в посмешище.На следващия ден отстъпи. Нагласена с шапка, палто ичехли, тя изпълзя в късния сив следобед и позволи наМайкъл да я нагласи в количката. Прекосиха Бийч Роуд ипоеха по павираната променада покрай морето. Несрещнаха никого, с изключение на една възрастна двойка,които разхождаха куче. Ана К стискаше платформатаотстрани и вдишваше студения морски въздух, докатосинът й я буташе около сто метра надолу попроменадата, после спираше, за да може тя да погледакак вълните се разбиват в скалите, буташе я ощестотина метра, спираше отново, след което тръгнахада се прибират. С тревога Майкъл забеляза колко тежка етя и колко нестабилна е количката. В един момент такасе наклони, че за малко да се преобърне.- За теб е полезно да влезе малко свеж въздух в дробоветети - каза той.На следващия ден валеше и си останаха вкъщи.На Майкъл му хрумна да направи ръчна количка с кошвърху чифт велосипедни колелета, но не се сещашеоткъде може да намери подходяща за целта ос.Един късен следобед през последната седмица на юнивоенен джип, движещ се с висока скорост по БийчСтрийт, блъсна младеж, който пресичаше улицата, и гоизхвърли между колите, паркирали на тротоара. Самиятджип рязко зави и спря в прорасналите ливади край Котд’Азур, при което двамата пътници се спречкаха сразгневените приятели на младежа. Последва сбиване ине след дълго на мястото се събра тълпа. Хората разбихапаркираните коли и ги избутаха насред улицата.Сирените обявиха полицейски час, но никой не им обърнавнимание. Линейката, която пристигна, ескортирана отмоторизирана полиция, рязко зави точно предбарикадата от коли и потегли назад, обсипана с дъжд откамъни. От балкон на четвъртия етаж някакъв мъжзапочна да стреля с револвер. Тълпата се разбяга скрясъци, хората хукнаха към жилищните блокове покрайбрежната улица, втурнаха се по коридорите,блъскаха вратите, чупеха прозорци и лампи. Мъжът среволвера беше измъкнат от скривалището си, наритандо припадък и изхвърлен долу на паважа. Някои отживеещите в сградите предпочетоха да останат натъмно зад заключените си врати, други излязоха поулиците. Една жена беше затисната в края на коридора, адрехите й – разкъсани; друг пък се подхлъзна поаварийното стълбище и си счупи глезена. Разбиваха севрати, имуществото се разграбваше. Грабителите,които нахълтаха в апартамента точно над стаята наАна К, свалиха пердетата, струпаха дрехите на пода,изпочупиха мебелите и запалиха огън, който макар и дане се разпростря, образува гъсти кълбета дим. Наливадите около Кот д’Азур, Кот д’Ор и Копакабананарастващият брой хора, някои от които мъкнехакупчини откраднати вещи, започнаха да мятат камъниот скалните градини по големите крайбрежни прозорци,докато нито едно стъкло не остана здраво.Полицейска кола със светещ син буркан спря на околопетдесет метра нагоре по променадата. Разнесоха секартечни изстрели; ответни куршуми полетяха иззадбарикадата. Полицейската кола припряно даде заден ход,докато с викове и крясъци тълпата се оттегли надолупо Бийч Роуд. Минаха още двайсет минути и падна мрак,преди полицейските части и отделът за борба смасовите безредици да овладеят положението. Теокупираха засегнатите сгради етаж по етаж като несрещнаха никаква съпротива от страна на размирниците,които избягаха по задните улички. Един от грабителите– жена, която не бе успяла да избяга – простреляха намясто. Полицаите претърсиха околните улици, събрахазахвърлените вещи и ги струпаха на ливадите. По-къснопрез нощта жителите на сградите започнаха да ровят изкупчините с фенерчета, за да възстановятсобствеността си. В полунощ, тъкмо преди да се обявиприключването на операцията, един от размирницитебеше открит с куршум в белия дроб, сгушен в неосветенъгъл на алеята пред един от по-далечните блокове, следкоето бе отведен. Няколко полицаи останаха даохраняват и през нощта, а основните части сеоттеглиха. В ранните сутрешни часове се надигна вятъри заваля проливен дъжд, който удряше в счупенитепрозорци на Кот д’Азур, Кот д’Ор и Копакабана, както ина Егремонт и Малибу Хайтс, които досега бяхасимволизирали сигурност и уют за пътуващите отизток на запад покрай нос Добра надежда търговски

кораби. Дъждът плющеше по завесите, мокрешекилимите, а в някои случаи дори наводняваше целиапартаменти.По време на тези събития Ана К и синът й се спотайвахакато мишки зад завесите в стаята си и не помръднахаот местата си, дори когато помирисаха дима и дорикогато тежки ботуши откънтяха по коридора инякаква ръка се опита да отвори заключената врата.Двамата не можеха да предположат, че безредиците,писъците, изстрелите, трошенето на стъклатаобхващат само няколко съседни сгради: седнали един додруг в леглото, едва се осмеляваха да разменят няколкодуми шепнешком и бяха убедени, че истинската война едошла в Сий Пойнт и ги е открила. Дълго след полунощ,когато майка му най-сетне се унесе, Майкъл продължида седи с наострен слух, да се взира в ивицата сивкавасветлина под вратата и да диша съвсем тихо. Когатомайка му захърка, той я сграбчи за рамото, за да я накарада спре.И така, подрпял гръб на стената, накрая успя да заспи.Когато се събуди, светлината на прага беше по-ярка.Отключи вратата и изпълзя навън. Коридорът бе обсипанс парчета стъкло. На входа на блока двама войника скаски седяха на шезлонги с гръб към него и гледаха дъждаи сивото море. К се промъкна обратно в стаята на майкаси и легна да спи на рогозката.По-късно същия ден, когато жителите на Кот д’Азурвзеха да се връщат, за да се справят с бъркотията покъщите си, да опаковат вещите си, или просто дасъзерцават щетите и да плачат, и когато дъждът вечебеше спрял, К отиде до Мисията „Свети Йосиф“ наОлифант Роуд в Грийн Пойнт, където едно време човекможеше да хапне топла супа и да се подслони за еднанощ, без да бъде разпитван, и където се надявашевременно да настани майка си – далече отопустошената сграда. Но гипсовата статуя на светиЙосиф с брадата и с всичките му там атрибути бешеизчезнала, бронзовата плоча на портата липсваше, акапаците на прозорците бяха спуснати. Майкъл потропана съседната врата и чу подът да проскърцва, но така иникой не му отвори.Прекосявайки всеки ден града на път за работа, К сесблъскваше с армията бездомни и мизерстващи хора, коитопрез последните години бяха завзели улиците в централниярайон, където просеха, крадяха, редяха се на опашки предагенциите за социална помощ или просто седяха покоридорите на обществените сгради, за да се топлят, анощем намираха подслон в изоставените складове напристанището или из множеството блокове сбезстопанствени имоти над Брии Стрийт, в които никогане стъпваше полицейски крак. В годината преди властитенай-накрая да установят контрол върху движението наподаниците, Кейптаун бе наводнен от преселници отпровинцията, които търсеха каквато и да било работа.Градът вече не предлагаше нито работа, нито подслон. Акос майка му изпаднеха в морето от гладни гърла, помисли сиК, щяха ли въобще да имат някакъв шанс? Колко дългощеше да издържи да я бута в количка по улиците и да просихрана? Цял ден се скита безцелно и се върна в стаята,увесил нос. За вечеря сложи супа, сухари и консервиранасардела, като провеси одеяло пред котлона, за да непривлече светлината вниманието на някого отвън.

Преведе от английски НАДЕЖДА РАДУЛОВА

1 Африканска лилия (Бел. пр.)2 Историческа традиция за отбелязване на времето вКейптаун от 1806 година насам. Всеки ден без неделя иофициалните празници, точно в дванайсет на обяд сепроизвежда оръдеен залп от Сигнал Хил (Сигналния Хълм).(Бел. пр.)3 Град в провинция Западен Кейп, окръг Идън. (Бел. пр.)

Дж

. М

. К

утси

Книгата ще излезе в поредицата „Отвъд”на ИК „Жанет 45”

12 Литературен вестник 20-26.01.2010

празнично, сякаш се случваше нещо наистина прекрасно.В такива моменти се чудех какво ще стане спациентите на татко, докато го няма, защото тойбеше много известен женски доктор и аз се притеснявах,че някоя дама може да се разболее в негово отсъствие идори да умре, докато го чака да се върне.Още докато родителите ми обикаляха Англия илиИталия, или Гърция, или Египет, или незнайно къдедругаде, тяхното завръщане винаги беше предшестваноот предмети, които пристигаха в дървени сандъци,доставени пред задната врата на къщата ни откомпанията “Рейъуей експрес”: плочки от древниориенталски мозайки, редки книги или мраморен фонтан,или бюстове на древни римляни без носове или без уши,или пък антични шкафове, пълни с миризмата наизпражнения.И тогава, най-накрая пристигаха с едно мощно “ура”,след като почти ги бях забравил, самите Мама и Татко,които излизат от спрелия пред къщата файтон, аръцете им пълни с онези съкровища, които не бяха успелида изпратят предварително. Не бяха съвсем небрежниродители – винаги имаше подаръци и за нас с Лангли -неща, които наистина да развълнуват едно момче, катоедновремешни влакчета-играчки например, толковаизящни, че изобщо не ставаха за игра или пък четка закоса с позлатена дръжка.

* * * * *

НИЕ С БРАТ МИ СЪЩО ПЪТУВАХМЕ, тъй като вдетските си години бяхме редовни посетители налетните лагери. Нашият лагер в Мейн се намираше накрайбрежно гористо плато с поляни наоколо – прекрасномясто, където наистина да оцениш Природата.Колкото повече нашата страна се покриваше отпластове заводски пушек, колкото повече въглищапристигаха в подрънкващи вагонетки от мините,колкото повече огромни локомотиви огласяха с грохотаси нощта, колкото повече жътварски машини прорязваханивята и колкото повече черни автомобили изпълвахаулиците, надуваха клаксони и се блъскаха един в друг,толкова повече американци започваха да боготворятПриродата. Много често това преклонение се предавашеот родители на деца. Затова в Мейн ние живеехме впримитивни дървени къщурки – момичета и момчета вдва съседни лагера.Тогава все още всичките ми сетива бяха налице. Кракатами бяха гъвкави и подвижни, ръцете ми – силни имускулести и можех да гледам света с цялото онованесъзнавано щастие, типично за едночетиринайсетгодишно момче. Недалеч от двата лагераимаше урва със стръмни, надвиснали над океана скали,както и ливада, покрита с диви къпини и един следобедпочти всички излязохме да си наберем от зрелитеплодове, тъпчехме се със сочната им, месеста топлина,надбягвахме се с дебелите мъхести пчели, тичахме отхраст на храст, лапахме къпини, докато сокът импотичаше по брадичките ни. Въздухът гъмжеше относещите се облаци мушици, които се надигаха испускаха, разширяваха и свиваха, като че бяха някаквиастрономически явления. Слънцето напичаше главитени, зад нас в основата на скалите черните и сребристикамъни търпеливо посрещаха вълните и ги разбиваха напяна, а още по-нататък блещукащото море грееше спречупените в повърхността му слънчеви лъчи и всичкотова се къпеше в бистрите ми очи, когато се обърнахпобедоносно към онова едно-единствено момиче, скоето се бях сближил, казваше се Елинор, протегнах ръценапред, разтворих ги широко и се поклоних катовълшебник, който е сътворил всичко това за нея. Акогато другите продължиха напред, ние дваматаизостанахме съзаклятнически, скрити зад гъстиякъпинак, и останахме така, докато другите вече не сечуваха. Бяхме сами, вече нарушили лагерните правила итака наясно със себе си, както и по-големи едва ли бихамогли да бъдат, въпреки че веднага се умълчахме итръгнахме да се връщаме, без дори да си даваме сметка,че сме се хванали за ръце.Има ли любов по-чиста от тази – когато дори не знаешкакво е това? Ръката й беше влажна и топла, имашетъмни очи и тъмна коса - тази моя Елинор. Нито единот нас не се притесняваше от факта, че тя беше с цялаглава по-висока от мен. Спомням си лекото й фъфлене,

начинът, по който зъбите йприщипваха лекичко върха на езикаи тя произнасяше буквата “с”. Небеше от онези самонадеянимомичета, чието положение в

обществото ги караше да се държат нафукано и с коитолагерът беше пълен. Носеше униформата си от зеленариза и широки сиви спортни гащета, които всички имаха,но сякаш беше самотна и поне в моите очи изглеждашемного по-изтънчена, прелестна, дълбокомислена и някакпотънала в копнеж също като мен – копнеж по каквоникой от нас не можеше да каже. Това беше първото миистинско влюбване и то беше толкова сериозно, че дориЛангли, моят по-голям брат, който живееше в съседнатакъща с момчета на неговата възраст, не смееше да мезанася. Изплетох въженце, специално за Елинор, издялкахй кану от брезова кора.О, това е тъжна история, но ето че се увлякох. Дваталагера – на момчетата и на момичетата – бяха разделениот редица дървета, по протежение на която се издигашевисока телена ограда, подобна на онези, с коитозаграждат животните, затова вечер по-големитемомчета смятаха, че е страхотно приключение да япрескочат или да пропълзят под нея, напук наначалниците в лагера; така и правеха, после изтичваха вмомичешкия лагер с крясъци, вилнееха и се криеха отвъзпитателите, думкаха по вратите на дървенитекъщички, от които долитаха възбудените момичешкикрясъци. Ние с Елинор обаче преминавахме оградата и сесрещахме, след като всички бяха заспали, и тогаваскитахме под звездите и си говорехме философски заживота. Докато през една топла августовска нощ сеозовахме на път, който се спускаше някъде надолу и следоколо миля ни отведе при дървена къща, като нашите влагера, и очевидно построена пак по същата причина -“назад към природата”. Но тя беше за възрастни, зародители. Привлечени от премигващата светлина виначе тъмната къща, ние изкачихме верандата й напръсти и надникнахме през прозореца, където зърнахмешокираща гледка – нещо, което след време щеше да сенарича порнографски филм. Неговото разгулно действиесе развиваше върху малък екран подобен на транспарантза голям прозорец. В отразената светлина се виждашесилуетът на публиката от съсредоточени възрастнихора, насядали по столове и канапета, погълнати отгледката и леко приведени напред. Спомням си звука напрожекционния апарат, който стоеше близо доотворения прозорец, както и бръмченето, коетоиздаваше – сякаш пълно с цикади поле. Жената на екрана,съвсем гола, само по обувки с високи токове, лежеше погръб върху маса, а мъжът, също гол, стоеше прав ипридържеше краката й под коленете, така че тя се бешеподложила да поеме органа му, който мъжът първопоказа, демонстрирайки колко е голям. Беше грозен,

плешив, кльощав мъж, който се отличаваше само с товаси едно-единствено несъразмерно нещо. Докато себлъскаше на тласъци в нея, отново и отново, жената взеда скубе косата си и да подритва конвулсивно с крака,като върховете на обувките й пробождаха въздуха впоредица от бързи, отсечени движения, сякаш й бяхапуснали електрически ток. Бях изпаднал в ужас и захлас,но обсебен и от някакво неестествено усещане, близкодо това, когато ти се гади. Сега вече не се чудя нафакта, че с изобретяването на филмите, технитепорнографски възможности бяха моментално оценени.Дали и приятелката ми се беше прехласнала, или ме бешезадърпала за ръкава да си вървим? Ако го е направила, несъм усетил. Но когато дойдох на себе си, обърнах се и неяя нямаше. Затичах се обратно по пътя, по който бяхмедошли, но в тази лунна нощ – нощ така черно-бяла кактои филмът, не видях жив човек по пътя напред. До края налятото оставаха още няколко седмици, но моятаприятелка Елинор никога повече не ми проговори, нитоме погледна – решение, което приех, че е взето врезултат на моето съучастничество, само по пол,разбира се, с мъжкия изпълнител във филма. Беше права дастрани от мен, защото през онази нощ романтикатаизчезна от главата ми и на нейно мястото се възкачиидеята, че сексът е нещо, с което им го връщаштъпкано, на всички тях, включително и на беднатастеснителна и много висока Елинор. Това е момчешкаилюзия, едва ли достойна за един четиринайсетгодишенум, но тя е популярна и сред възрастните мъже, дорикогато срещнат жени далеч по-ненаситни в секса оттях самите.Разбира се, докато гледах това пошло филмче, част отмен се почувства точно толкова предадена от света навъзрастните, колкото и самата Елинор. С което неискам да кажа, че майка ми и баща ми са били средпубликата – не, не бяха. Всъщност, когато споделихслучката с Лангли, и двамата стигнахме доединодушното заключение, че нашите майка и баща не сачаст от расата на тези похотливци. В същото време небяхме чак толкова наивни да смятаме, че родителите ниса се отдали на секс само два пъти, колкото да низаченат. Но благоприличието на тяхното поколениеизискваше любовта да се крие на тъмно и в останалотовреме на деня за нея да не се говори, да не се разисква.Именно благодарение на тези формални изискванияживотът е бил поносим. Дори в най-интимните сиотношения, хората са се обръщали официално един къмдруг. Нашият баща никога не се показваше без чиста яка,вратовръзка и костюм с жилетка, просто не си спомням

да съм го виждал облечен по другначин. Стоманеносивата му косабеше винаги късо подстригана,мустаците – също, носеше и пенсне,без дори да си дава сметка, че въввъншния си вид подражава натогавашния президент. А майка ни спищната си фигура, издокаранаспоред модата на деня, и с буйнакоса – същински рог на изобилието -вдигната нагоре с фиби, всъщностбеше една матрона с излишество отплът. Жените от нейнотопоколение носеха поли до глезените.Освен това нямаха право да гласуват– факт, който изобщо непритесняваше майка ни, въпреки ченякои от нейните приятелки бяхасуфражетки. Лангли твърдеше, чебракът на нашите родители есключен на небето, с което неискаше да каже, че става въпрос заголяма любов, а за това, че на младигодини и двамата послушно са сесъобразявали с библейскитепредписания.Предполага се, че хората на моятавъзраст си спомнят ясно далечни,отминали времена, но не могат дакажат какво се е случило вчера. Имоите спомени за нашите отдавнапочинали родители са доста смътни,сякаш двамата са се отдалечили ощепо-назад във времето и заради товаса се смалили; почти не помнянякаква очевидна подробност, сякашвремето се е превърнало впространство, в далечина, иличностите от миналото, дорикогато става въпрос за собственитети майка и баща, са вече прекаленодалеч, за да бъдат разпознати. Каточе са фиксирани в тяхното си време,което се е изтърколило задхоризонта. Те и тяхното време,както и всичките техни грижи саизчезнали заедно с тях. Защото аз

Хомър и Лангли

от стр. 9

Захарна фабрика 2009, Сн. lostbulgaria.com

13Литературен вестник 20-26.01.2010

Елефант

Когато е горещо и слънцето се поти,слънцето се поти, но без капчица влага,и няма посетители в зоопарка,и по въздуха стъпва тежка мараняот олово и бетонен прах,и ушите на вятъра са увиснали унило,и прохладният хобот на вечерта е далече,

се излягам някъде на сянка и разтварям“Зелените хълмове на Африка”,и си припомням родния дом,който никога не съм виждал:акациевите дървета, папирусовата трева,спечената кал край речните брегове,съвършената савана.

Харесвам описанията на Хемигуей –цветни фотографии преди цветната фотография,когато спомените са имали значениеи мъжете са пиели уиски от тенекиено канче.Харесвам прозата му, тази роза с бодли,красотата, която неизменно кърви.Споделям впечатленията си

с носорога, моя съседка по клетка,но тя само изсумтява, вирва рог и казва,че Хемингуей не й е по вкуса,типичен мачист, казва, със слонско самочувствие.Правя се, че не долавям личната нападка.Правя се, че не разбирам за какво ми говории продължавам да чета,

така както Хемингуей чете“Севастополски разкази” от Лев Толстойи си представя безкрайните руски степи:“От книгата лъхаше младежка жизненост,в нея имаше много хубавоописание на боя,когато французите превземат редута.”

Роден съм в София, България,но това не е моята родина.От лявата ми страна пасе носорогът,а от дясната – два хипопотама,и макар да идваме от едно и също място,те предпочитат да не мислят за там.Не ги виня. Трудно е да живеем другаде,

дори когато другаде е вкъщи.И все пак възможно ли е да обичамеедна-единствена страна,докато вътрешният компас работи?Искам да отлетя като слончето Дъмбо,преди да ме убият, така както Джордж Оруелубива полуделия индийски слон.

“Искам само едно – да се върна в Африка.”

Предположенията на носорога

Да предположим, че съм бял носорог.Да предположим, че съм женски носорог.Да предположим, че съм затворенав зоологическа градина в София, България.Да предположим, че се храня със слама и люцерна.Да предположим, че съм на осем години.Да предположим, че обичам да се въргалям в калта,за да се пазя от острите лъчина слънцето и хапещите насекоми.Да предположим, че на хоризонта виждам Витоша,която смътно наподобява Килиманджаро.Да предположим, че мои родственици живеятв Индия и Индонезия, както и в Южна Африка,все страни, които не съм виждалаи нямам желание да видя.Да предположим, че съм застрашен животински вид.Да предположим, че вдигам опашка при опасност.Да предположим, че всеки ден се разхождампо площадка, отделена от посетителите с дълбок ров.Да предположим, че посетителите ме виждати аз ги виждам, въпреки слабото си зрение.Да предположим, че слонът ми е съсед.Да предположим, че слонът е непоносим съсед.Да предположим, че слонът тайно мечтае да избяга,като си мисли, че има по-добри светове от този.Да предположим, че не споделям мечтите на слона.Да предположим, че външният святе всъщност поредният зоопарк.Да предположим, че се интересувам от философия,но не понасям повечето философи.Да предположим, че се интересувам от физика.Да предположим, че земята е кръглаи се върти около слънцето, звезда тип G2.Да предположим, че земната гравитация е равна на 9.8 m/s2.Да предположим, че абсолютната нула е -273.15 °C.Да предположим, че следя политическата ситуация,въпреки че носорозите не могат да гласуват.Да предположим, че на 11 септември, 2001,терористи разбиха два пътнически самолетав Световния търговски център в Ню Йорки целият свят видя.Да предположим, че над половин милион душиса загинали във войната в Ирак, досега.Да предположим, че ледовете се топят,а глобалните температури рязко се покачватв резултат на париниковия ефект.Да предположим, че амазонската джунгла се изсича.Да предположим, че българските гори се изсичат.Да предположим, че не обичам политическата поезияи това стихотворение не е политическо.Да предположим, че съм гладна.Да предположим, че момчето, което се грижи за менидва да ми донесе слама и люцерна.Да предположим, че момчето ме обича.

Очаквайте новата стихосбиркана Димитър Кенаров„Изкуството да препарираш“ спечата на „Жанет 45”.

Димитър Кенаров

съм в състояние да си спомня момиче, което съмпознавал съвсем бегло, Елинор например, но що се отнасядо родителите ми, не си спомням и една тяхна дума.

* * * * *

КОЕТО МЕ ПОДСЕЩА за Лангли и неговата Теория зазаменяемостите. Не съм сигурен кога за първи пътзаговори за нея. Вероятно е бил вече в университета.Имам една теория, подхвърли ми веднъж, че рано иликъсно всичко в живота се заменя с нещо друго. Ниепредставляваме заместители на нашите родители,точно както те – на родителите от предишнотопоколение. Всички тези стада бизони, дето сега гиизбиват поголовно на запад, човек ще рече, че с тях есвършено, но нищо подобно – те няма да бъдат избитидо крак и в стадата им ще дойдат нови попълнения,които по нищо няма да се различават от избитите.Лангли, отвърнах му, хората и тъпите бизони не са еднои също, всеки един от нас е личност. Гений катоБетовен не може да бъде заменен.Виж, Хомър, Бетовен е бил гений за своето си време. Ниеразполагаме с гениалните му композиции, но той не енаш гений. Ние ще си имаме други, наши гении и ако не вмузиката, тогава в науката или изкуството, въпреки чеможе да мине време преди да ги разпознаем, защотогениалните хора обикновено не се разпознават начаса.Освен това не става въпрос за това кой какво епостигнал, а как се откроява по отношение на нас,останалите. Кой е твоят любим бейзболист?, попитаме.Уолтър Джонсън, отвърнах.И какво е той, ако не заместител на Канънбол Титкум,рече Лангли. Сега разбираш ли? Говоря ти за социалнисхеми. Една от схемите се свежда до това да имамеспортисти, от които да се възхищаваме, да сеформираме като публика от почитатели набейзболисти. Това е средство за културно общуване,което създава голямо обществено задоволство ипревръща в ритуал поддържането на един или друг тим,както и тенденцията да се мразим и избиваме на тазитема. В крайна сметка може да се окаже, че човешкитесъщества не са чак толкова различни от бизоните; да,по-сложно сме устроени и живеем в по-сложни социалниотношения, но също като при тях действа теорията назаменяемостта. Докато съществува бейзболът, вАмерика винаги ще има някой, който в очите на онези,които тепърва ще се родят, ще играе ролята, коятоУолтър Джонсън играе в твоите очи. Това е наш завет –да имаме бейзболни герои и затова тях винаги ще ги има.Искаш да кажеш, че всичко винаги си остава едно и също,сякаш не съществува никакъв прогрес, възразих му.Не казвам, че няма прогрес. Има прогрес, но в същотовреме нищо не се променя. Хората изобретяват неща,като автомобили например, откриват неща, каторадиовълните например. Разбира се, че е така. Ще има ипо-добри пичъри от твоя Уолтър Джонсън, колкото и дати е трудно да повярваш. Но времето е нещо друго оттова, за което ти говоря. То напредва през нас, докатоние се сменяме, за да попълним празните жлебове.Вече знаех, че теорията на Лангли е нещо, коетодоизмисляше в крачка.Какви жлебове?, попитах.Абе, толкова ли си тъп, че не можеш да разбереш?Жлебовете за гении, за бейзболисти, за милионери икрале.А има ли жлеб за слепите?, попитах. И докато го казвах,си спомних начинът, по който очният доктор, прикогото ме заведоха, светна една лампичка в очите ми иизмърмори нещо на латински, сякаш в английскиянямаше достатъчно силна дума за злощастието намоята съдба.За слепите - да, и за глухите, и за робите на крал Леополдв Конго, отвърна ми Лангли.През следващите няколко минути трябваше да сезаслушам внимателно, за да разбера дали е още в стаята,тъй като спря да говори. След това усетих ръката мувърху рамото си. И в този момент разбрах, че онова,което Лангли наричаше своя Теория за заменяемоститевсъщност представляваше неговото огорчение илиотчаяние от живота.Лангли, спомних си, че му казах тогава, трябва още дапоработиш върху теорията си. Очевидно, че и тоймислеше така, защото именно тогава започна да събиравсекидневници.

Преведе от английски ИГЛИКА ВАСИЛЕВА

* Тук е уместно да се отбележи, че макар в съвременнияезик това лично име да се произнася Хомър, то се пише посъщия начин, както и Омир. – Б. пр.** Тук, както и по-долу става дума за Първата световнавойна. – Б. пр

Ауд

ит

ория в

Агр

оном

о-л

есовъдния ф

акул

тет

в С

оф

ия, 1

920-3

0,

Сн. l

ost

bulg

ari

a.c

om

14 Литературен вестник 20-26.01.2010

Загребза първи път над мен залязванебето на Хърватия

отляво и отдясно са белите стениотпред е хоризонтът в пламъци

една звезда отваря отвъден свят

има други светове и ти го знаеш

Zet UspinjaиaКъм кулата

Летим!Откъсваме се от земята!Това било естествено и леко.Оставям своя страхвъв токчетата на обувките.Летим.И става светло.Червени остри покривии мамещи прозорци,стени, обрасли със бръшлян.Летим и се отделяме от себе си.Така е хубаво да съм на кулатаи да протегна крак

във въздуха.

Кулата отвътре

Безкрайни тесни стъпала,въже, което никога не свършва,бих разбудила града,ако не беше надписътне бий камбаната.

Мирише на самота и на старост.На 9.9.99 годинанякой с черен маркер е написал:“Tamarako fina praљina u okuko sitan kamen na dnu cipleko fitilj zarobljen u voskumislim na tebe”*

*“Тамара/ като фина песъчинка в окото/като малко камъче в обувката/ като фитил, пленен от восъка/мисля за тебе”.

Загреб от кулата

Обичам тези погледи отгоре,когато всеки ми изглежда малък.Лицата на децата са като петна,нахвърляни небрежно.Движението и шумът отгоре нямат смисъл –трамваите, колите, смеховете

са хаотични.

Отляво е градът,отдясно са руините, коитоработници разчистват методично.

И тук е имало движение, но е застинало.Какво било е тук? –Не могат нищо да ни кажат руините.

Работниците някак си нехаят,че стъпват в миналото.

Навярно си разказват вицове.

Мира Душкова

всеки ден нов ден

в гората на горчивите плодовепластмасово – за металните малки смъртипървото слънце е зарчифт – текедин от нас няма да се върне

всеки край ново началобудя се сред вечните стенипървото слънце е муха, която търси ъгълчетаотново опознавам кротките лица на нашите деца

- но любовта ми е отровнати ходиш сред сенките от прахносиш в себе си частица от пропадащо мореловя текато октопод с черна пяна която затваря деня

Диктатори

Диктаторите дефилираткато фигурки от механичен цирк.

Тази въртележка се задвижва не от електрическаили друга някаква изкуствена енергия,задвижва се от волята ни, илилипсата на воля.

Ще бъдат свалениот умората на материалаили от себеподобнище бъдат изядени, ще се самоубиятили ще доживеят спокойна старост.

Но лакомията ги рециклиравъплъщават ги изгубените ни мечтиот младостта.

след като затворих телефонавиждам те: отваряш двойните врати,които водят към терасата и сядашна стола обърнат към бороветедецата подреждат замък от заровена една четвърт от одеялотодзън, вдигаш чашката с кафескоро се стъмва: звездите са вънмомче тича към скута ти и казва:„бих искал да видя какво има там горе”заедно чакате сърцето му да стихнедухва вятър и мислиш за пуловератуп-туп, мухите се забиват в лампата

Преведе от хърватски БИЛЯНА АТАНАСОВА

Томица Байсич

Томица Байсич е поет, прозаик и преводач, роден е през1968 г. в Загреб. Завършва Гимназията за приложни

изкуства и Художествената академия в Загреб, къдетоживее със съпругата и трите си деца. Работи като

хоноруван реставратор и художник. През 1998 г.получава наградата „Goranovo proljeæe” („Горанова

пролет”) за стихосбирката “Ju•ni kri•” („Юженкръст”), а през 2008 г. - наградата „Dobriša Cesariæ”

(„Добриша Цесарич”) за непубликувания ръкопис настихосбирката „Zrak ispod mora” („Въздух под

морето”). Преведен е на френски, английски, немски,испански, полски, руски, шведски, словенски, словашки.

Поезията и прозата му е включена в различниантологии, списания и радиопрограми в страната и

чужбина. Редактор е за преводна проза в сп. „Поезия”,което представихме в „Литературен вестник”, и

основател на поетичното издателство „Druga prièa”(„Друга история”).

На 6 декември миналата година беше гост наПоетичния Никулден, с подкрепата на програма

“Традуки”.

апокрифи за Тито

Тито глозга свинска глава на таванас едно око дебне улицата да не го хванат технитепука ми /мисли си/ ще избягам с колелото

Тито нелегален във виенски трамвайоблякъл най-хубавия си сив костюммисли: с какво съм по-лош от тези студенти?

Тито е Валтер / Джон Смит / Фантомас / КаспарХозер / Хауърд Хюз / Тито е псевдоним / псевдонимът еТитоколко много имена имам / възхищава се Тито сам на себеси

Тито язди Романияа зад него старецът Назор се препъва във снегаВладимире Владимире / мисли Тито благосклонно

Тито маха на множество деца от мерцедесачервените им връзки са завързани като примчици околоврата / и слънцетовсе някога ще угасне / мисли Тито философски

Тито е елегантен в смърттасписък на опечалените по азбучен ред:акробатите в цирка / английската кралица /домоуправителите / зелените /служителите в Института за история наработническото движение /Илич Рамирес Санчес a.k.a. Карлос / историческителичности /кубинската индустрия за пури / красивите жени /мечки носорози лъвове /

офицерите в пожарната / отличните ученици /оперните певци / председателитена рибарски дружества / продавачите на царевица,работномясто № 7 / пенсионираните сержанти / пънкарите /резервните милиционери / Сай Баба /учителите от началното училище / футболистите /филмовите работници /хипитата / хората с мустаци /чиновниците / шахматистите/ шивачите

Тито се появява в балон над Източна Африканасочва далекогледа си към стадо зебрираирани дяволи /мисли си Тито/ всичките еднакви

Тито казва НЕ на Сталин а Сталинму отвръща пука ми / майната тиможеш ли да смяташ?имам двадесет-и-една-хиляди осемстотин-петдесет-и-шест от тяхразкъсани в листака на Катинската гора / имам тристахиляди от тяхзакопани тайноимам десет милиона ликвидирани в ликвидациитеимам всичките им документи / снимки на децата им /писма изпълненис безпочвен оптимизъм / техните писалки / дребнитепариимам ги прилежно описани на книга

Сем

инар_Б

Г, С

н. В

але

нт

ина Г

еорги

ева и

Пет

ко К

арадеч

ев

15Литературен вестник 20-26.01.2010

09 февруари

Смъртта

Довери й се:ще те заведе там,откъдето идваш.

21 февруари

Задушница – 1

Не вали и не плаче.Затишие. Мир.Проверка. Броим.

Задушница – 2

Ушите ми пулсират.Някой ражда в мен.Търси се тяло.

Задушница – 3

Бавно минаватоблаци леки -файтони на душите.

12 март

Стрес

Душата ми – врабчев черупка. Каквопо-свито от това?

ОТ БОЛНИЦАТА

28 март

Ден без болка

Пръстите, на коитоброих, свършиха.Още го чакам...

24 май

Всичко, което идва

Хубаво еда идва внезапно –като лято, смърт, любов...

6 юни

Черешова Задушница - 2

С череша се задавикосът. Почакахмалко - пак запя.

3 юли

Когато имаш дете...

знаеш, че си обичанот Бог и понеот един смъртен.

10 юли

Рано сутрин над Кръстова гора

Тънка мъгла пазиневинните сънищана грешници.

Вали

Вали. Молим седа не спре. Нямамекакво да си кажем.

3 август

Езерото, боровата гора, зелениятпът...

Красивите местане са същитебез същия спътник...

6 септември

...

9 часа вечерта.Топла супа от пресни зеленчуци.Зимата идва...

ФРАГМЕНТИ ОТ МАЛКИРАЗГОВОРИ

Мама

„Искаш ли?” – предлага мичинията си мама,когато я питам харесва ли йхраната в болницата.

Използване на пряснонаучените думи

„Зла вещица е мама”,казва малкият ми син.С обич.

Пазителка

„Лелче, пази ми тролея”,казва ми циганинът ватман,когато вижда, че не слизамна последната спирка.

Златна Костова

ДУШАТА МИ – ВРАБЧЕ В ЧЕРУПКА(Хайку дневник)

Петя Кокудева

Гръндж и кашонът

Гръндж е точно сантиметъррижав и безумно боен,брани тесен периметър,крехкости в порядък строен.

пази във кашон „Чупливо!”чувствата от всичко сиво.

Гръндж и как се прави есен

Гръндж забърка си лепилои листенце по листовече нищо, че униловърна точно на место.

и напук на кръговрата бесенсъживи си къшей есен.

Гръндж и къпането на душата

Гръндж прочете в книга сива,че душата омърсенатрябва нощем да заспивакъпана и подсушена.

нека мъдрите послушаи поля душата с душа.

Лу и кои неща не се учатЛу понякога изхвърлявсяка мъдрост или книгаи в живеене се хвърля –хлипа, души се и мига.

по живеене Лулу не учи,а оставя го да й се случи.

Лулу и подреждането

Лу подрежда на купчинкипровалените любови,изгорели палачинкии съборени основи.

подредената тъга,казват, правела дъга.

Лулу и характерът според сълзите

смелите плачат от лук.умните плачат от смях.дивите плачат напук.нежните плачат от страх.

Лулу по сълзите познава.плачът ни лицето създава.

Лулу и сричането

Лулу засрича. толкоз й се искада забрави гладко да чете.с думите се ръкостисказа първи сякаш път. Като дете.

срича Лу. ах, гладките уменияпропускат в гордостта си толкова значения.

рис. Арис Прато

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1606 ул. „Св. Иван Рилски” №1,Банкова сметка: 104 9389 620 Пощенска банка - СОФИЯРъкописи не се връщат! Хонорари - всеки трети вторникe-mail: litvestnik@yahoo.comhttp://slovoto.orbitel.bg/litvestnik/www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Георги Господинов

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Едвин Сугарев (гл. ред.) Малина Томова (зам.-гл. ред.), Георги Господинов,

Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,Амелия Личева, Ани Бурова, Камелия Спасова, Мария Калинова

Издава Фондация "Литературен вестник"Печат: „Илиндeн 2000”

ISSN 1310 - 9561

Въобразеният Запад: другото място на ...

въображаем свят в съветската реалност, докато ядетериториализират и я превръщат в нито съветска,нито западна. От значение не е буквалното значение натези символи, а това, че те свързват тук и сега с едновъображаемо „другаде”.Както е ясно, символите на Въображаемия Запад не сапросто манифестации на потребителско отношение(consumerism) и материализъм от страна на съветскатамладеж. Всъщност те могат да бъдат сравнени с някои„антиконсумеристки” практики на Запад. Например през1980-те сред някои американски студенти ставапопулярнa практика да отрязват видимите етикети надизайнерски джинси и блузи. Това премахване наетикетите бива описано като съпротива срещухомогенизиращия консумеризъм и брандинг накапитализма. Подобни действия са способни да дадатпредстава за лично агентство (agency) към иначебезличния (agentless) контекст на неизбежнатахегемония на марките (виж Willis 1990); въпреки товатези действия не разколебават значението на маркитекато оформящи желанието (тези младежи продължаватда носят дизайнерски джинси с отрязани етикети,вместо да спрат да носят такива). Съветскитедействия по изобретяване и добавяне на надписи сеслучват в контекста на една хегемония на властоватаформа (authoritative form). Като използват западни маркии надписи в съветския контекст, те изпълват тозиконтекст с лични действия (agency) и отхвърлятбуквалния прочит на властовия дискурс, но без с тованепременно да отхвърлят по-широкия културенконтекст на социализма, неговата действителност,възможности и ценности.Както ще видим в следващата глава, постепенно ставасъвсем уместно да се възпроизвежда формата навластовия дискурс (да се пишат статии, да се гласува„за”, да се участва в комсомолски заседания), докаточовек носи западни дънки, слуша западна музика ипритежава озападнен прякор. Двете системи отзначения не са в противоречие, а всъщност се допълватвзаимно. Без хегемонията на властовата реторикаВъображаемият Запад не би съществувал и обратно, безподобни въображаеми светове хипернормализираниятвластови дискурс не би могъл да бъде възпроизвеждан.Въпреки това този процес не е нито кръгов, нитонепорочен: развитието и разпространението навъображаемите светове в тъканта насоциалистическото общество постепенно изменясамата културна логика на съветската система, като ядетериториализира и прави все по-несъвместима сначина, по който тя самата се описва.Когато в края на 1980-те по време на реформите наПерестройката изведнъж стана възможно да се пресичасвещената съветска граница, стана ясно, чеВъображаемият Запад е нещо съвсем различно от„истинския” Запад. Тази конструкция бързо изгубистатуса си на вътрешен съветски продукт, присъщ на иоформящ късната съветска действителност. Каторезултат тя претърпя същия внезапен колапс като напо-голямата система, в рамките на която бешевъзникнала. За членовете на последното съветскопоколение откриването на тази връзка между рушащатасе държава и въображаемия им свят предизвиказашеметяваща изненада. Когато много от тях пътуватза първи път в Западна Европа между 1988 и 1990 г., теостават изключително изненадани не от това, чевиждат западни коли или разнообразие от храни вмагазините, както Западът очаква, а от внезапнотоосъзнаване, че истинският Запад е някак си „обикновен”.При посещението си на Лондон Марат (роден през 1956г.) е хипнотизиран от праха по улиците, дрехите,прострени в задните дворове, и котките по первазите напрозорците. Екатерина е удивена, когато вижда безкраенброй брезови дръвчета в Западна Германия – дърво,конструирано като архетипен символ на руското всъветския контекст.21

Василий Аксьонов пише за подобно учудващо откритие,направено от съветските емигранти от неговотопоколение, когато те се срещат с „истинската”Америка едно десетилетие по-рано. ВъображаематаАмерика, с която те са живели в Съветския съюз,представлявала едно своенравно приключенскопространство, пълно с чудновати имена, звуци, образи ифакти. Представяли са си го като „пределния кръстопътна универсалния космополитизъм”, където „репортажът

за времето по телевизията ще спомене съссигурност температурата на водата в Ница,дълбочината на снега на Килиманджаро, а новинитеще обсъдят новите обувки на краля на Испания,дворцовите интриги в Централния комитет наКитайската комунистическа партия имарксисткото движение в дълбините на НоваГвинея... Скуката е последното нещо, от което тесе страхуваха, ако тази дума въобще можеше дахрумне на човек.” Вместо със скука Америка билаизпълнена с мистериозни имена, които „звучахакато чисто сребро”: „Как може на някой да мудоскучае в град, наречен Индианаполис, или в щат симе като Минесота, което свири като вятъра наприключенията? И тези острови на обслужването,сияещи в нощта: Pizza Hut, Burger King, K-Mart,Grand Union”. Но при срещата с „истинския” святчовек неочаквано открива, „че всичко това е самопринуда, рутина, самота” (Аксьонов 1987, 35-36).По-късно открития от този род стават по-дълбоки. Тепоказват, че Въображаемият Запад вече не съществуваникъде и е изгубен завинаги – и че заедно с него саизгубени всички онези интимни светове от значения итворчество, толкова неотчленими от реалностите насоциализма и така важни за неговите форми на„нормален” живот. Най-голямото откритие обаче е, чесега човек може да се обърне към съветското минало споглед, еднакво изпълнен с удивление. Героят на „Genera-tion П” на Виктор Пелевин, спомняйки си скорошнотосъветско минало от постсъветска перспектива,изпитва съжаление за отминаването на тези вътрешнивъображаеми светове, които той нарича „паралелнатавселена”. Той внезапно проумява, че „голяма част оттова, което преди е харесвал и което го е вълнувало, идваот тази паралелна вселена, която всички смятали забезобидна, но която е била превзета от същата съдба,сполетяла съветската вечност, при това точно толкованеосезаемо” (Пелевин, 2002, 29-30).

Преведе от английски МАРГА ГОРАНОВА

Aleksei Yurchak, Everything was forever, unitl it was no more: Thelast soviet generation. Princeton University press, 2007.

1 Андрей Тарковски за филма „Сталкер” (цитиран отСлавой Жижек, 1999).2 Виж. Жижек (1999) за обсъждане на „Сталкер” наТарковски. Агамбен твърди, че в конституцията на всекисъвременен суверенитет (sovereignity) основна роля се играеот подобни въображаеми и неопределими пространства(„зони на индистинкция”), които винаги остават награницата „между отвън и отвътре” на закона, между„хаоса и нормалната ситуация” (1998, 18, 19). Виж същоКарл Шмит за обсъждане на суверенитета (1985). В есето„Други пространства” (Хетеротопии) Фуко същотвърди, че подобни въображаеми пространства като„пространството на огледалото” са много важни законституцията на суверенен субект: огледалото правимястото, което заемам в момента, в който поглеждам себеси в огледалото, едновременно изцяло реално, свързано сцялото обкръжаващо го пространство, и изцяло нереално– тъй като за да бъде възприемано, на него му се налага дапремине през онази виртуална точка там” (1998с, 179).Този едновременно реален и нереален, вътрешен и външенстатус на възприемането на себе си позволява на аза да секонституира. По същия начин зоните на вътрешнавъншност – заемани от света на вне и от ВъображаемияЗапад – са тези, които правят възможна конституциятана особеното детериториализирано пространство навсекидневния социализъм.3 Фуко (1998b, 312). Виж също така Фуко (1972, 109),Dreyfus and Rabinow (1983, 181), Hall (1988, 51).4 Виж Дунаева (1950, 18).5 Тази „нереалистична” музика е свързана с по-раннитеавангардни експерименти на Александър Скрябин, ИгорСтравински и Михаил Матюсин, като напримерхаотичната партитура на футуристичната опера„Победа над слънцето” (1913), изпълнена в СанктПетербург през 1913 г., за която Алексей Кручених написватекст-безсмислица и Казимир Малевич проектираавангардни костюми (Hunter 1999, Faucherau 1992).6 Някои аспекти на тази парадоксална връзка със„Запада” имат дълбоки корени в руската култура и впродължение на поне три столетия са били изразявани вконфликта между славянофили и западно ориентираниинтелектуалци (Westernizers). Моят интерес тук обаче евърху това как старите и новите аспекти на тазидвойствена връзка приемат нови форми през късниясоциалистически период, изразявайки парадоксите насоциалистическия проект.

7 Виж по-специално дискусията на Фарадей върху АндрейТарковски.8 Виж McMichael (2005a; 2005b) относно музикалната серия„Кръгозор” от 1970-те.9 Feiertag (1997, 35). Подобна техника беше спомената по-горе във връзка с преименуването на джаз песни,използвани от съветските оркестри през 1950-те.10 Макаревич (2002, 53-54).11 Песента разказва горчивата история на живота наминьори на въглища от Кентъки, един от които е бил ибащата на Травис. Компанията плащала на миньорите скупони, които можели да се похарчат само в магазинитена компанията, където цените били надути. Повечетоминьорски семейства живеели в постоянен дълг къмкомпанията. Песента ги описва така: „Товаришшестнайсет тона и в замяна какво?/ Остаряваш със ден идългът ти расте/ Свети Петре, не ме призовавай, защотоне мога да дойда сега/ дължа на магазина свойта душа”.Интервю на продуцента на Травис Кен Нелсън. Виж„Sixteen Tons – the Story behind the Legend,”www.ernieford.com/sixteen%20tons.htm12 Интервю на автора с Александър Абдулов. Виж същотака и Владимир Кожемяков, „Уже не трубадур, ещ� некороль” Московский комсомолец, Авуст 28, 1999.13 Тези актове на присвояване и реинтерпретация намузикалните записи могат да бъдат сравнени скултурните техники, използвани в музикалния стил хип-хоп, възникнал първоначално в бедните градски квартали,където „хората не разполагат с музикални инструменти,поради високата им цена” (Gilroy 1984). В този музикаленстил „на записите се отказва авторитетът ипочитателното отношение, подхождащо за единфиксиран и финализиран музикален израз. Те се превръщатв малко повече от един прост инструмент в сложнияпроцес на творческата импровизация” (Gilroy 1999, 211).14 Дмитрий Шагин е член на артистичната група„Митьки”. Виж глава 7 за повече подробности около тазигрупа.15 От руската дума магнитофон (записващо утройство смагнитна лента) и по аналогия със самиздат ирьонтгениздат (виж бележка 45 по-горе).16 Намесата на КГБ в контрола върху рок клуба бешеразкрито публично по време на Перестройката в края на1980-те. По-късно някогашният генерал от КГБ ОлегКалугин описа това участие в по-големи подробности ведно интервю по телевизионния канал РТР от 14 януари1995 г. Тази форма на контрол от страна на КГБ(ограничена свобода на опериране) се е простирала и наддруги аматьорски инициативи като ленинградскиялитературен журнал „Часовник” (Часы).17 Виж глава 7 за дискусия върху иронията на стьоб и надруги саркастични жанрове.18 Например Borneman (1998, 101), Cushman (1995, 7-8).19 Виж Cheah (1998, 296-97), Schein (1998), Gupta (1995),Taussig (1992), Clifford (1992), Bhabha (1984; 1997).20 Кумб следва Taussig (1993, 220) и Benjamin (1969b).21 Интервюта на автора. Също така спомени на арткуратора Екатерина Деготь. Кръгла маса, Конференциявърху руското изкуство в галерия White Chapel, Лондон,март 2003. Съществуват множество други истории затази „среща”. Фактът например, че западните питиетапритежават едно „въобразено” измерение, конструиранопрез съветския период, се разкри по време на първитепостсъветски години, когато те станаха достъпни. През199-те западната бира в Русия генерира краткотрайнаеуфория, но бързо изгуби популярността си. Нов широкоразпространен дискурс започна да твърди, че„реалността” се е оказала по-безинтересна от това, коетохората някога са си „представяли”. Повечето хора бързосе върнаха към местната бира. Днес чуждите маркисъставляват само около един процент от консумациятана бира в Русия („Beer is booming in Russia”, AlfavalInternational Customer magazine, March 2003). Феноменът наразочарованието от западните храни, след като те неуспяват да посрещнат очакванията, е широкоразпространен в Русия (виж Humphrey 1995 и 2002b).

от стр. 6

F O R ( N ) E V E R