Брой 21

1,50 лв.

4.-10.06.2014

Год. 23

21

Откъс от дискусията между Адам Михник и Иван Кръстев на тема „Европейските капани пред

демокрацията. Русия, Украйна и корупцията”, състояла се на 29 май в Софийския университет

„Св. Климент Охридски“ по инициатива на Полския културен институт и Европейския съвет за външна

политика.

АДАМ МИХНИК: Посткомунистическата революция вървеше в различни посоки. В една посока тя тръгна в Полша, в друга посока в Сърбия, в трета в Беларус, четвърта посока имаме в Русия. В каква посока е тръгнала България, вие знаете по-добре. На мен ми се струва, че основният капан е авторитарната примамка след комунизма. Вл. И. Ленин написа едно време книгата „Империализмът като най-висок стадий на капитализма”, аз мисля, че национализмът е последният, най-висш стадий на комунизма. Това е много опасно, а примерите са много, най-много в самата Русия. Както се оказа, има два основни мотива за активността на Путин през последно време – финансовият мотив е призракът на Майдана за Червения площад в Москва. Виждали сме демонстрациите на този площад в Москва и лозунгите с надпис „Русия без Путин”. Казвам тези неща не от позицията на русофоб, а обратното, от позицията на русофил. Аз съм един днешен антисъветски русофил. Мисля, че Путин е нещастие за Украйна, но той е нещастие и за Русия. Това е класически начин за разтоварване на вътрешните напрежения - чрез създаване

на външни напрежения. 82% от руснаците ръкопляскат на Путин като политик, но колко дълго ще бъде това? Моята прогноза е, не повече от година. Той реализира своята цел,

Ако в Европа не измислим нещо…

В едно съм сигурен – Путин анексира Крим и загуби Украйна поне за 50 години. Никога досега не съм виждал толкова антикремълски настроения в Украйна. Трябва да се добави още нещо – социалната криза. Ако в Европа не измислим нещо, ще имаме риск от повтарящи се обществени катаклизми. Знам, че това не е лесно, но знам също така, че за това трябва да мислим. Сега за Полша. Нашата страна има гигантски успехи. Последните 25 години от развитието на Полша бяха най-добрите от последните 400 години в нейната история. Но в същото време в Полша, както и в другите посткомунистически страни, имаме нещо, което бих нарекъл „култура на воплите”. Валенса веднъж ми каза: „Адам, ако видиш, че полякът вече не се оплаква, значи вече е почти мъртъв”. Това е типично - ние не умеем да се радваме на това, което сме постигнали. В Полша се вижда най-добре колко деликатно е растението демокрация, колко крехко и нежно е. И колко лесно може да се наведе към авторитаризъм. Непрекъснато го повтаряме у нас. Знаете ли защо се провали Ваймарската република? Защото имаше много малко хора, които искаха да я защитават. Ние трябва да защитаваме нашите републики.

ИВАН КРЪСТЕВ: Едно от нещата, които ми правят изключително силно впечатление, е, когато гледам как хората се опитват да разберат това, което се случва около нас и как това е свързано с различни исторически юбилеи и с това какво в момента четат и какво гледат обществата. И си мисля, че ако в 1989 промените не бяха се случили на 200-годишнината на Френската революция, например думата „революция” нямаше да бъде използвана толкова често. Ако Майданът се беше случил не през 2014, а през 2017 година, на 100-годишнината на Октомврийската революция, навярно интерпретациите щяха да бъдат други. От тази гледна точка навярно това, което се случва през 2014 година, кара хората през цялото време да си мислят - да не направим нещо, за което после всички ще съжаляваме.

показвайки на света, че Русия е имперски играч, който не може да бъде подминаван, защото според него Русия е непрекъснато обиждана, подминавана, игнорирана. Мисля, че тази логика води до катастрофа. Най-просто казано, реализирайки тези цели, Путин ще корумпира всички страни в Европейския съюз. Чрез шантаж, чрез специално отношение към европейския бизнес и също така чрез корумпирането на конкретни хора. Като Шрьодер например. Класически пример на европейски политик, който се остави да бъде корумпиран. Това е реална опасност. Второто лице на тази опасност е корупцията в самата Русия. Путин спечели войната с олигарсите. Сега тези олигарси са послушни офицери от КГБ, които умеят да арестуват хора, да ги подслушват, но не умеят да управляват икономиката. Много е важно и това, че престанаха да имат значение традиционните идеологически разделения. Струва ми се, че тази нова система, която Путин си е измислил - суверенна демокрация, е изплагиатствал от класика в жанра Александър Лукашенко. Да погледнем Унгария. Там правителството е радикално антикомунистическо и правителство, което говори с езика на унгарския национализъм. Вътрешната система на унгарската държава много прилича на системата на суверенна демокрация в Русия. Можем да кажем, че това в Унгария е путинизъм в софтверсия. Това е пълзящо унищожаване на демократичната система. И сега, в какво се състои необикновеността на украинската революция? Този въпрос има три аспекта. Това не е вече антикомунистическа революция. Това е постколониална революция, революция, която иска да отхвърли доминацията на Русия над Украйна. От друга страна, това е революция против престъпленията на властовия елит, нещо, което украинците наричат „революция на съвестта”. Това е против всичките тези лъжи и престъпления на Янукович и неговото обкръжение. Аз не съм пророк и не знам какво ще стане там по-нататък.

Нова македонска литература

Франсиско Ферер Лерин

Джузепе дел’Агата

за Биляна Курташева

Пейчо Кънев за Алеш Дебеляк

Конрад Зих и Боян Обретенов

за Рафал Вояшински

Людмил Димитров

за Иван Ланджев

Разговори с:

Анна Тюне

Красимир Дамянов

Трети Трансбалкански

поетичен фестивал в Солун

на стр. 11

Дим

ит

ър И

лиев

2

!СУ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ “ИНСТИТУТ ЗА ЛИТЕРАТУРА – БАНИЗДАТЕЛСТВО „ИЗТОК-ЗАПАД“

Ви канят на

ВЕЧЕР В ПАМЕТНА МИХАИ Л АРНА УДОВи предста вяне на книгата

5 юни (четвъртък) 2014 г. от 18.00 часав зала № 1 на СУ „Св. Климент Охридски“С участието на проф. д ф н Н. Аретов, проф. д-р Пл. Митев,доц. д-р В. Чернокожев и др.

Н О В О

ПОРТАЛ “КУЛТУРА” www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видео-интервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов и Андрей Захариев.

Вижте: Адам Михник и Иван Кръстев за европейските капани на демокрацията, Русия и Украйна.Прочетете: филмът „Краят на омагьосания кръг” в психоаналитичен прочит; Венцеслав Константинов – „Тайнхойзер: певецът на любовта”.

Литературен вестник 4-10.06.2014

ЛИТЕРАТУРНАТА НАГРАДА „ДЪБЪТ НА ПЕНЧО” 2014 ГОДИНА

На 28 май, в деня от годишнината от смъртта на Пенчо Славейков, проф. дфн Светлозар Игов присъди за осми път литературната награда „Дъбът на Пенчо”.През 2014 година наградата се дава на Геори Янев за изследвания за Гео Милев и на Христо Карастоянов за романа „Една и съща нощ”.Досега наградата са получили Златомир Златанов (2007), Антония Велкова-Гайдаржиева и Пламен Дойнов (2008), Елена Алексиева и Милен Русков (2009), Владимир Сабоурин и Катерина Стойкова (2010), Георги Господинов и Палми Ранчев (2011 ), Миряна Янакиева и Борис Минков (2012) и Пламен Антов (2013).

На актулни проблеми, вълнуващи християнството на Изток и на Запад, е посветен новият 90 брой на сп. „Християнство и култура”. Той започва с анализа на Борис Маринов на перспективите за свикване на Всеправославен събор, очакван повече от век, след срещата във Фенер (6-9 март 2014 г.), като е публикувано и обръщението към участниците на патриарх Вартоломей I. В броя можете още да прочетете анализа на Стефан Бончев за първата година от понтификата на папа Франциск, изследването на Венета Домусчиева, посветено на 90-ата годишнина от излизането на първия брой на католическия в. „Истина”, както и репортажа на Румяна Лечева за дейността на мисията на ордена на салезианите, които се стремят у нас да са „близо до ромските деца”. Украинската криза присъства с интервюто на арх. Ефросин (Билаш), който настоява, че „трагичните събития сплотяват”.

Глобалната тема „Християнство и философия” е представена с текстовете на Жак Маритен за „интегралния хуманизъм” и на митр. Николай (Хаджиниколау) „Църквата и глобализацията”. Рубриката „по пътя за Дамаск” ни връща към обръщането на Блез Паскал през погледа на Дмитрий Мережковски. Венцислав Каравълчев се спира на съдбата на островния манастир „Св. Йоан Предтеча” – една непрочетена страница от църковната ни история, а Миляна Стефанова изследва художествената украса на катедралата „Св. Петър” в Рим и развитието на мозаечното изкуство. Връзката християнство – литература е представена с „Фрагмента за Великия инквизитор” на Владимир Градев, „Великденските размисли” на Франсоа Мориак и проповедта на архиеп. Лука на Второ възкресение. Броят е илюстриран с картини от наскоро напусналия ни художник Кольо Карамфилов.

!ДЕПАРТАМЕНТ „НОВА БЪЛГАРИСТИКА” НА НБУСДРУЖЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛИ

представят

Национална конференция

БЪЛГАРИЯ И БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА ПРЕЗ 2013 ГОДИНА

Водещ: Пламен Дойнов

Участват: Михаил Неделчев, Митко Новков, Борис Минков, Морис Фадел, Мария Огойска, Йордан Ефтимов, Юлиан Жилиев, Антоанета Алипиева и др.

9 юни 2014 (понеделник)Начало: 16.00 часа

Театър „Българска армия”, Репетиционна зала, етаж 3София, ул. „Г. С. Раковски” № 98

П О К А Н И

Георги Господинов номиниран за три големи литературни награди в Италия и Германия„Физика на тъгата” на Георги Господинов е в петорката на специалното европейско издание на “Стрега”, най-престижната литературна награда в Италия. Останалите номинации включват френски, испански, финландски и немски роман. Условието е те да са били преведени и издадени неотдавна в Италия и да са спечелили отличия в родните си страни. Например романът на френския претендент Жером Ферари е носител на „Гонкур” за 2012 г. На 1 юли петимата кандидати ще участват в среща на Международния литературен фестивал в Рим. Победителят ще бъде излъчен на специална церемония на 3 юли, когато ще бъдат връчени наградите “Стрега” и за италиански роман.

„Физика на тъгата” влезе и в шортлистата на наградата „Грегор фон Рецори“ за най-добър преводен роман в Италия, която за осми път ще бъде връчена във Флоренция. Сред членовете на журито са Алберто Мангел и Едмънд Уайт. Останалите номинирани са Дейв Егърс, Том Маккарти, Майлис де Керангал и Леополдо Брицуела. Номинираните писатели са поканени да участват в литературен фестивал във Флоренция, чиято кулминация е връчването на наградата в Палацо Векио. Тазгодишното издание е особено значимо, тъй като отбелязва 100-годишнината от рождението на космополитния писател полиглот, актьор и режисьор Грегор фон Рецори, роден през 1914 г. в Черновиц, Буковина, но работил над 30 години в Италия и другаде по света. На фестивала се очква да пристигнат също Бернардо Бертолучи, Ралф Файнс и Изабела Роселини.

Тези дни пристигна новината, че вторият роман на Господинов е номиниран и за най-голямата немска награда за преводна белетристика, връчвана от Haus der Kulturen der Welt (Дом на културите по света) в Берлин. Господинов е сред шестте номинирани автори, подбрани от 7-членно жури измежду 154 преводни заглавия, предложени от 81 издателства. Останалите петима автори са унгарката София Бан, пакистанецът Мохсин Хамид, бразилецът Бернардо Кучински, канадецът от хаитянски произход Дани Лафериер и сънародничката му Маделин Тиен. Победителят ще стане ясен на 23 юни.

Междувременно през отминалата седмица две реномирани европейски издания коментираха романа. Немският „Ди Велт” под заглавие „Нашият европейски избор” пише: „Как да бъдеш истински европеец? Можеш да обиколиш нискотарифно всички страни или да си поръчаш цялото медитеранско меню. Но според нас по-смислено е да откриеш континента през четене”. Изборът на „Ди Велт“ за България е именно „Физика на тъгата”. В швейцарския „Нойе Цюрхер Цайтунг” излезе голяма рецензия, в която се казва: “С „Физика на тъгата” Господинов предлага роман, който не само изтласква българската литература в центъра на вниманието, но и катапултира самия него в първа лига на европейските писатели”.

Разходка до КобеХаруки Мураками

Железният мостГеорги Илиев

КръгътДейв Егърс

Именник на въображаемите хановеМирослав Пенков

Принцеси от „Славейков“ Александър Шпатов

Избухващата планета на Джуно ДиасИвлин Чиен

КуфарчетоЯница Радева

Обществото в менГеорги Гочев

Кучетата и войнатаАлександър Хемон

ЦветаКатя Атанасова

Сексът и комунизмътМилена Фучеджиева

Градски светици (серия фотографии) Стефан Василев

ФабрикаФилип Маркулиев

НощАлис Мънро

Срещи между редоветеБистра Величкова

28 април 2011Стефан Русинов

СталкериХари Кунзру

ЖивотнитеВладимир Полеганов

Усмивката на КучетоДимана Трънкова

Бразилия в седем картиниИлия Троянов

ОфисътКалоян Тодоров

Синдромът на РембоСветослав Тодоров и Иван Райков

С прилива и отливаЕлинор Катън

Ще си дойдат за ВеликденАлександър Христов

поезия | Иван Ланджев

поезия | Кирил Василев

Приказки без темаРайчо Станев

GRANTA

БРОЙ 4: БЕЗ ТЕМА

П Е Р И О Д И Ч Е С К О С П И С А Н И Е Н О М И Н А Ц И И

Н А Г Р А Д А

3

Ч Е Л И Л И С Т Е Х У Б А В А И З Л О Ж Б А ?

Литературен вестник 4-10.06.2014

Започвам този текст с признание и то е, че не знаех почти нищо за съвременната словенска поезия, освен книгите на Томаш Шаламун, които бях чел в английските им преводи, направени от Чарлз Симич и Майкъл Бигинс, както и някои спорадични преводи на български, които откривах през годините в родните периодични издания. И оттогава не бях попадал на каквато и да било словенска поезия, камо ли на добра. Досега. За любопитните читатели новото издателство за поезия „Да” предоставя една красива, във всеки смисъл, книжка с избраните стихове на словенския поет Алеш Дебеляк, в съставителство и превод на Людмила Миндова. Книгата се казва „Край на носталгията” (2013) и съдържа избрани стихотворения от три стихосбирки на поета: „Речник на тишината” (1987), „Град и дете” (1996) и „Незавършени оди” (2000). Това наистина е една изключително добра стихосбирка, жива, пулсираща и мъдра в същото време. Поезията на Дебеляк се движи по няколко взаимно допълващи се плоскости, като в същото време не пропуска дребните детайли, докато кара читателя да си зададе и някои от вечните въпроси. Казано на по-прост език, тази поезия е като печат на времето, отколкото каприз на минутата. Казано на още по-прост език: нея ще я има дълго, докато около нея хилядите думи, изписани от псевдопоетите и желаещите да бъдат поети, ще потъват в мочурищата на забравата. Докато четях поезията на Дебеляк, усетих как бавно ме изпълва онова гъделичкащо чувство, което се настанява

„Край на носталгията”

от Алеш Дебеляк

Живото изкуство не възпроизвежда миналото - то го продължава.

Огюст Роден

Две хубави, големи и много важни изложби се застъпиха и разминаха като презокеански кораби в културното пристанище на София в края на миналата седмица. Първата - „Неразказаната абстракция“ - напусна залите на „Шипка 6”, за да захрани, надявам се, серия от изкуствоведски разработки, които логично ще запълнят вакуума на безразличието, демонстрирано от обслужващото „критическо“ писане. Най-сетне ще артикулират неумолимите процеси на абстрахиране в българското изобразително изкуство и метаморфозите му до пластично в контекста на световния „модерн“ на ХХ век. Перестроечно изкованият термин „пластични изкуства“ беше ловък начин, избягвайки думата абстрактно, да се подмени изразът „изобразителни изкуства“, предвид все по-изтляващия вкус към и дори отказът на българските художници от изобразяване на болната реалност с ведри цветове, в полза на чисто пластическите им търсения на истинното. Тези колизии бяха наричани с умиление „експерименти“, а българските художници от края на века съответно ситуирани като играещи си с пясъка деца под взора на любящата им майка... Другото събитие е мегаизложбата „Метаморфози“, триумфално пренесла в София експозицията на музея „Роден”, която за пръв път напуска Франция. Осемдесет авторски скулптури, проекти, гипсови заготовки за отливки и двадесет рисунки, излезли от ръцете на гения, от неговата мъсъл и страст, пристигнаха с няколко ТИР-а от Париж - директно от ателието на легендарния скулптор, за да се разположат в Националния музей за българско изобразително изкуство, по-популярен като НХГ. До 15 септември ние ще имаме честта да пазим и същевременно да се любуваме на тези съкровища, защото музеят майка влиза в период на ремонт. Подслоняването на Роден е само по себе си висока европейска

оценка и доверие за нивото и сигурността на нашия музей.

Двата кораба са силно насрещни,

но следите се преплитат в красиви

динамични мрежи.

Роден е един от бащите не само на

модерното изкуство, но дори и на

постмодерното със склонността си да

експериментира, да се заиграва с една и

съща форма - да я разчленява и отделя

от цялото, както е сторил с крака на

„Мислителят“; да я съешава с други;

да я намалява и да увеличава; да й сменя

местата и контекста... Да мисли и

представя нещата в серии. Да ползва

автоцитати като във „Вратите на

Ада“... Въпреки всичко това той следва

класическата линия да се изобразява

реалността – субективно видяна, чувствено разбрана и интерпретирана... Абстрактното изкуство, напротив, отхвърля не само реализма във всичките му форми и „изми”, но и всяко позоваване на реалността като отправна точка. „Гледай на формата като на изпъкналост, обърната към тебе“ е казал учителят на Роден. Ако приемем, че реализмът вижда „формата, обърната към тебе“, то абстракционизмът се обръща към формата вътре в тебе. Вторично зародилата се форма след сериозен интелектуален процес на абстрахиране, фокусиране върху идеята и нейното обратно капсулиране в цветна, плоска или пространствена форма. Ако всяко човешко творение е втора реалност, а изкуството – трета, то абстрактното произведение е четвърта реалност. За мен „класическите“ образци на абстрактното изкуство на Мондриан и Малевич са абсолютно капсуловани сами за себе си реалности. Не можеш нито да отнемеш, нито да добавиш. Няма как да ги разчлениш и разместиш, те не

играят – те респектират, те са абсолютни. Постмодерният ни свят ги отпечата върху дрехи, сложи ги в реклами, но това е само добавена функция – те си остават цели и неразчленими. Знаци!Но Роден е написал и това: „Всъщност няма нито изящен стил,

нито изящна линия, нито прекрасен цвят; единствената красота, това е достоверността, която става видима“. Достоверността може да се интерпретира двустранно – достоверност към реалността, но също така и достоверност към идеите като нематериална реалност.Радвам се, че макар и закъснял, разговорът, разказът за закъснелия български абстракционизъм е отворен благодарение на кураторите на изложбата – Станислав Памукчиев и Петер Цанев. Изложбата е предшествана от сериозно проучване, представените творби са подредени хронологично по десетилетия от 50-те насам и слагат едни до други произведения на много известни автори

Не-Роден, или Не-разказан е родният абстракционизъм

като Георги Божилов – Слона и Петър Дочев с ъндърграунд автори от епохата, творящи в пълна изолация, като Иван Георгив – Рембранда, или картините на пернишкия художник Стоимен Марков. Това създава динамична и дори драматична среда на възприемането. От друга страна, е извършен и опит за системен анализ - авторите се групират по даден формообразуващ признак. Проследими са тематични линии, които идват от западноевропейския и американския опит, за да видим какво се е случило с

тях в контекста на нашите пластични традиции. Извън класическото разделение според формалните изразни средства на геометричен и експресионистичен абстракционизъм кураторите ни предлагат интересно разслоение на подтеми и визуални стратегии според идейното съдържание: абстрактни космологии, абстракция на празното, арганична абстракция, антропологична абстракция, концептуална и технологична. При всички случаи това затваря кръга от подходите - философското осмисляне на нашата реалност, абстрахирайки я

от случайното. Космогонии – микро- и макропредставите, органичността и изтляването, психоаналитичността, технологиите и новите концепции за света, празнотата и пустотата на отчуждението от и изчезването на човешкото, а защо не и мистиката, и смъртта... От всичко си имаме тук! Онова, от което са се спасили авторите, онова, което отсъства и в изложбата, е социалното и този сегмент от реалността е оставен изцяло на съвременното изкуство...

МАРИЯ ЛАНДОВА

първо в стомаха, а след това плъзва бавно нагоре, когато чета истински добра литература. Поезията му е истинска. Поезията му е завладяна от метафората, от меланхолията, от спомена, които между тези редове съжителстват в пълна хармония. Поетът ни връща към детството, към всички онези изживявания, които са запазена територия на носталгията, и ние ги съпреживяваме заедно с него, през неговия поглед, през неговото усещане за света. Мирогледът му е многопластов, но ефирен; той може да те накара да се усмихнеш и в същото време зад очите ти да изплува сив спомен, който от години не те е посещавал, затиснат под някой тежък камък. Поезията му притежава рядкото свойство да поглъща, да завърта във водовъртежа си несвикналите да боравят с майсторското слово, но също така тя умее и да приласкава по един бащински начин. Поезията му е една искрена емоция, която е открила правилния шивач, който да я облече с думи, със слово. Поезията му е всичко онова, което има смисъл и трябва да бъде запомнено в живота. С други думи – „Край на носталгията” е една много добра книга с поезия, сътворена от талантлив майстор на перото, която неуморно издирва и ще издирва своите читатели.

ПЕЙЧО КЪНЕВ

П Р И П И С К И

Огюст Роден

Мария Чакърова

Иван Георгив – Рембранда

4

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 4-10.06.2014

Роден е през 1948 в София. Издал е Защо няма Бог (1981), Дяволски нокът (1985), Приказки за злояди деца (1989), както сам определя себе си - „писател с чувство за конструкция”, и е създал цяло поколение следовници. От 1990 живее в Испания, в Барселона е собственик и уредник на Артхостал. 18 години изглеждаше, като че ли е спрял на пише. До 2008, когато излезе Дневникът на една пеперуда, веднага последва втората й част Студентът по хармония (балада за Виктор Пасков), после Къщата на обесения. Сега пише нова книга – Испания.Улицата на Артхостал, в който седим, се нарича Басес де сан Пере. Съществуват две версии – едната, че означава на каталунски Локвите на свети Петър, т.е. тук са минавали някакви вади. А другата, испанската - че означава салове и че на това място сигурно е имало поток, по който са се спускали трупи за строителството на кораби. Още по-интересно е името на бившата кръчма, която е представлявало днешното хотелче за артисти - Спирката на летящата чинийка. И по някакъв начин продължава да бъде, защото тук долитат от цял свят и остават, кацат, заминават всякакви летящи и прекацащи за кратко особи като мен, казва Краси. Така че Артхостал „Барселона“ е достоен приемник на някогашната им „гара“. Питам го:

- Какво е хубавото за теб в Барселона? - Живея в Испания, но душата ми е била винаги там, у дома. Трябва да кажа, че няма значение къде живееш, ако пишеш за миналото. А така се случи, че моите интереси останаха изключително в миналото. Не за друго, а защото го намирам за толкова богато. Може би и други писатели ще се обърнат към този предпреходен период и края на социализма, защото там са заложени и конфликтите, и противоречията, а може би и решенията в бъдеще на много от нещата, случили се после. Тъй че и в Мадрид, и особено в Барселона, се чувствам добре най-вече поради приятния характер на испанците. Те са словоохотливи като мен. От 24 години съм тук. След първите 3-4 вече имах достатъчно пари, за да пътувам всяка година до България и не съм изпитвал носталгия. Все едно съм си у нас. Не ме е налягала тази скръб, която Виктор Пасков в един чудесен разказ, нарича хаймве - мъка, болка по вкъщи.

- Уж през цялото време си тук, а всъщност си в България? И в Дневникът на една пеперуда, и в следващата Студентът по хармония, която е за Виктор. - Никога не съм писал за друго. Винаги ми е било достатъчно това, което съм изживял и получил у нас. Такава е била нагласата ми, такава е нагласата ми и сега. Книгата, която пиша сега, е с работно заглавие Испания, подарено от моя приятел и чудесен писател Емил Андреев - шеговит намек, че няма да става въпрос за Испания, а най-вече за България…

- Значи ли това, че през всичките години си писал трилогия на илюзиите, на любовта, на съзряването, на свободата?- Да. Но това са и трите фази на развитието на пеперудата, на насекомото – ларва, какавида и вече свободното летящо насекомо, буболечка или пеперуда според случая. Ларви - докато бяхме съвсем млади и зелени, когато се родихме точно като посети… Ти виждала ли си семената на

копринените буби? От тях се излюпват червейчета. Всъщност бяхме точно такива неоформени същества, които израснаха в края на един щастлив период, да, това е най-щастливият период, който изживя България, пък и светът. От края на 60-те до началото на 80-те. По-късно нашият свят, поне източният, се оказа измислен, живееше с някаква измислена икономика, измислени образования, фантазии, с песните на „Бийтълс”, с първите любови, с първите пътешествия на автостоп, може да се каже - доста безгрижно и добре. А после системата започна шеметно да набира скорост надолу и това съвпадна с времето на развитието и съзряването ни, с чувството за безизходица и подмяна. Сега чувам да казват: Ееее, какво пък толкова ви е било? Казвам им: Нищо. Обаче живееш с чувството, че имаш капак отгоре, че не можеш да си подадеш главата и че нищо не можеш да промениш.

- Младите биха ти казали, че така живеят и те днес.- Не е същото. Днес мнозина могат да си позволят да изхвърчат. Да им го позволят…. Навремето беше много мъчително. Очевидно не си гледала копринени буби като пионерче; те развиват топлина и страшно засмърдяват, преди да се излюпят пеперудите, самите пашкули са едни клисави, топли, влажни. Някои умират. Така че образно за мене краят на социализма и нашият живот беше като онова състояние преди излюпването. Ама пък какви чудовища се пръкнахме, а! Някои, де. Лично за мен със социализма приключи и онзи етап на говорене на неистини, така добре описан от Джордж Оруел, където, за да оцелее, талантливият писател трябваше да използва един особен йезуитски език; литература с подмигване я наричам. Дадох си сметка, че моят герой, който беше нещо като мене, човек, съпротивляващ се без да е герой, без да се продава на властниците, без да участва в недостойни дела, който пасивно отстоява някакъв морал, има съвест, но и нищо неправещ, е като онова дърво в стихотворението на Стефан Цанев, когото не обичам, но ми харесва да цитирам по смисъл: Какво значи да си честен, и дървото е честно, не е направило нищо лошо, не е убивало, не е лъгало, не е крало. В тоя смисъл и ние бяхме такива честни кютуци. Из тая гора моят герой изчезна. Беше вече ненужен. А сетне и аз. И се пръждосах по белия свят. После се оказа, че някъде по света хората са се съпротивлявали, че е имало писатели като Варлам Шаламов, които са изстрадали целия този път и са се съхранили, или като Солженицин, който е виждал в живота си мисия да разкаже за случилото се. Но в нашата страна никога нищо не се случва. Дори

и някой да се самозапали. От това ме е срам най-много, най-безсрамно ме е срам!

- Книгата ти Испания ще бъде за отворения похлупак ли?- Не си го отворихме ние, някой ни го отвори. Друг го отвори. Аз не съм привърженик на теориите за световния заговор, още по-малко на българския, версията, че едва ли не са ни го отворили същите тези, които са ни похлупвали с него просто за да ни вкарат под друг. Много е удобно така за честните български цепеници. Докато не ги подпалят за огрев. Завиждам на днешните млади писатели, че могат да говорят направо, да разритат камарата…

- Мислиш ли, че изречението „Животът е незавършена трилогия”, което ти е казала Кристин Димитрова, като сте били в Армения, говорейки за книгите ти, предхождащи Испания, е пророческо?- Не знам. Като че ли някой друг го произнесе с нейните уста, ей така, ни в клин, ни в ръкав. Армения, знаеш е древна земя, мистична…

- Значи няма да има край тая книга, така ли?- Може да се тълкува и по друг начин.

- Смъртта?- Преди месец ми изчезна една глава, третата, най хубавата, главата за моите авантюри като контрабандист на цигари, имаше и такъв един период в моя живот тук. Защо? Не е ли намек, че нещата не вървят и трябва всичко да пренапиша отново?

- Всекидневието ти тук?- Артхостал е всичко освен скучно място. Денят ми започва просто. Сядам пред екрана на компютъра, без да шумя, тъй като и в двете къщи имаме туристи – първо, това ни дава хляба и второ, са много интересни хора. Мъртвото време през лятото използвам, за да ходя с лодчицата си в морето на риболов. Ловя паламуди. Тук се наричат „бонито”. На два-три пъти видях и риба меч – това е знамение, нали? Често срещам и една много смешна океанска риба „луна”. В по-южни ширини тя стига до тон и половина. И е съвсем безпомощна, едвам мърда. Тези дребни радости - писането, риболовът и карането на велосипед ме поддържат цяла година, докато пак се върна в София за 24 май, да си заредя батериите. Иначе мога да пиша по всяко време и дори - да не пиша! Нали така пожелавах на авторите, когато бях редактор в „Български писател“: „Знаете ли какво е казал Лев Николаевич? Ако можете да не пишете, не пишете!“ Барселона, 14 април 2014 г.

Животът е незавършена трилогияРазговор на Ивайла Александрова с писателя Красимир Дамянов

Софи Роайе, „Буда“, превод Катя Пеева, художник Яна Левиева, издава „Рива“, С. 2014, 16 лв.Да се пише

биография на Буда по западен модел е доста рисковано начинание, както и самата авторка признава. От време на време се налага тя да се отклони от западната гледна точка и да тръгне по пътя на неговите сподвижници. Между легендата и историята, преплитайки пътеките на известното и неизвестното, четейки между редовете, тази книга успява не само да проследи, доколкото е възможно, живота на Буда, но и да осветли, доколкото е възможно, неговата мисъл и учение. Книгата съдържа много цитати и хронологическа таблица в края с приблизителни дати из живота на Буда. Тук е мястото да припомня следната поговорка: „Щом изречеш името на Буда, измий си устата.“

Туве Янсон, „Куклената къща“, превод Анелия Петрунова, художник Люба Халева, издава „Жанет 45“, П. 2014, 12 лв.

Още една книга за възрастни на може би най-интересната и обичана скандинавска

авторка за деца. Дванадесет истории за артисти, за хора, които се занимават с изкуство. „Разказите на Туве Янсон никога не са твърде красиви или приятни, пише Litteratur Magazinet, в тях винаги има някакъв дискомфорт, съпротивление, което те кара да продължиш да четеш... Начинът, по който тя борави с езика, винаги улучва право в целта.“ Да прибавим и провокацията на авторката: „Искрено се надявам някои да се шокират от безстрастното ми отношение“, както и признанието на Янсон, която все пак е детска писателка, че понякога й

се струва, че „детската стая и стаята за мъчения не се различават толкова много, колкото мислим...“ Резултатът е ледена яснота в качествена проза.

„Славейковото общество. Изследвания и материали“, съставител Йордан Ефтимов, илюстрации Харалампи Тачев и Греди Асса, издава

„Кралица Маб“ и Департамент „Нова българистика“ на НБУ, С., 2014, 22 лв.Начало на поредица, тази книга събира няколкогодишни изследвания на различни учени. Целта е да се популяризира делото на Петко Рачов Славейков и неговите синове. Поводът за изданието е 200 години от построяването на часовниковата кула в Трявна, 50 от създаването на Музея на града и 10 от създаването на Националния конкурс „Славейкова награда“. От 2009 г. научните конференции по време на Славейковите празници в Трявна са фокусирани не само върху бащата и най-известния от синовете му Пенчо Славейков, а се посвещават на различни теми и прилагат различни методологии. Желанието е да се излезе от познатите гледни точки към наследството на двамата писатели.

И Н Т Е Р В Ю

5

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 4-10.06.2014

Джузепе дел’Агата

Книгата, основана на докторската дисертация на авторката в научната област теория и история на литературата, преработва и доразвива със забележителна зрялост и уверено перо и с множество оригинални резултати редица предходни подготвителни проучвания. Курташева си поставя за цел да изследва отношението между правенето на антологии и формирането на канона на българската литература. Веднага биват въведени някои термини и дефиниции, които проследяват етапите на това отношение: блян по антология, (достигнат) антологиен праг, война на антологиите и употребата им като канон за износ. Авторката определя своя труд като „първи опит за история на българската литература през антологиите й” (с. 12). Изложени са редица разсъждения относно етимологията на думата „антология“, значително превъзхождаща по стойност христоматията поради по-прецизното отсяване според качеството, и е направен обширен преглед на гръцките антологии от Мелеагровата до Палатинската и византийските, както и на антологии на много други езици и литератури. За Курташева литературата на Българското възраждане се е намирала поради очевидна историческа необходимост в „предканонична” и „предантологийна” фаза. През 1884 г., шест години след извоюването на независимостта, двама големи писатели и отлични преводачи, Иван Вазов и Константин Величков, издават Българска христоматия от почти 1000 страници, която съдържа предимно преводи от чуждестранни литератури. Независимо от престижа на двамата съставители този монументален труд няма да окаже съществено въздействие. Много по-голям ще бъде успехът на Христоматия по изучаване словесността от Ст. Koстов и Д. Mишев, която между 1888 и 1900 г. ще претърпи цели три издания. Монографията отдава дължимото внимание на значимостта на творчеството на Пенчо Славейков, който, макар и никога да не е съставял истинска антология на българската поезия, е автор на цели три антологии. Първата, появила се почти случайно след една среща в София с английския преводач Хенри Бърнард, излиза в Лондон през 1904 г. със заглавие The Shade of the Balkans. Тя включва 100 народни песни плюс Хаджи Димитър на Ботев. Антологията, която е изготвена и посрещната в подчертано фолклористка среда, поражда у някои рецензенти съмнения относно техниката на превода: Бърнард не знаел български, а Славейков не знаел английски. Освен че четял някои песни в оригинал, за

да създаде на колегата си представа за ритъма, Славейков предавал българските текстове на немски, а после Бърнард ги превеждал на английски. Много уместно книгата включва като приложение една интересна рецензия, досега непозната в България, за английската антология. Описано е и как търсеният от Славейков метафоричен заряд в българското заглавие (Сянката на Балкана) се губи напълно на английски, където е използвано само Balkans в множествено число. Впрочем в българските народни песни Балканът има абсолютно маргинална роля и няма нищо общо с легендарното значение, приписвано му от Славейков. В 1910 г., която Курташева посочва за година на прехвърлянето на жадувания „антологиен праг”, се появяват цели три антологии. Тази на Подвързачов и Дебелянов (Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам), която представя 38 поети, всичките живи, подредени според годината на раждане. Втората е антология на славянската поезия (Славянска антология), съставена от Стилиян Чилингиров по случай Славянската конференция в София същата година. Третата – гениална мистификация, дело на Пенчо Славейков, е неговият шедьовър На Острова на блажените, авторска книга, която се представя като сборник с преводи на различни поети и функционира в известен смисъл и като национална лирическа антология. На следващата година Славейков публикува отлична антология на немските поети (Немски поети). В тези две книги броят на поетите е драстично намален на 18 спрямо 38-те в сборника на Подвързачов и Дебелянов. Поетическа антология, финансирана от Генералния щаб, излиза през 1917 г. по време на войната. Значителна заслуга на авторката е, че посочва въз основа на безспорни доказателства като неин съставител критика Боян Пенев. 20-те години са време на същинска война на антологиите. След националната катастрофа, връхлетяла България, до голяма степен дължаща се на безразсъдната и престъпна политика

на цар Фердинанд Сакскобургготски, след неговата абдикация на власт идва Земеделската партия на Александър Стамболийски. Неговият образователен министър Oмарчевски спонсорира през 1922 г. антология на българската поезия, която представя 38 поети, и антология на българската белетристика (Български поети. Антология под редакцията на Хр. Цанков и Българска белетристика. Антология под редакцията на В. Йорданов). И двете антологии са подложени на критика от различни естетически и политически гледни точки от Вл. Василев и по блестящ и бичуващ начин от Гео Милев в неговия текст Юбилеи и погребения (1924). Авторката твърди, че Държавата се оказва слаб антологист. Отново през 1922 г. излиза антологията Млада България. Антология на съвременната българска поезия 1905-1922) под редакцията на Иван Радославов. Критикът си присвоява символната стойност на понятието „млади” и манипулира литературните събития, а дори и нормалната хронология, като включва произведения от 14 поети, всички те символисти, и посочва за родоначалник и неоспорим лидер на българската поезия Теодор Траянов. Гео Милев подлага антологията на безжалостна критика. Тъкмо Милев издава - през същата година, в която бива удушен от главорезите на дошлото на власт свръхреакционно правителство след кървавия държавен преврат и убийството на Стамболийски, - Антология на българската поезия с обемиста встъпителна историческа студия. Представените поети са 18, какъвто вече е бил и подходът на Славейков. Mилев извършва радикална селекция в сравнение с други по-подробни антологии и в редица случаи мотивира причините за изключването от нея на „eпигоните”. Според Mилев българската поезия се е развила на четири „етапа”, всеки от които със свой поетически връх: Вазов, Славейков, Яворов и Лилиев. Сега Гео ратува за ново начало, обвързано с авангарда и с „оварваряването” на националната поезия. Канонът, утвърден от Mилев, се формира на принципа на селекцията и редукцията.Последната част от монографията анализира антологиите, излезли след 9 септември 1944 г. в новия и много променен политически и културен климат – тази на И. Mешеков (Антология 9 септември), на Борис Делчев (Антология – български революционни поети) и най-накрая антология, посветена на свързаните със Земеделската партия поети (Земеделски поети. Антология) под редакцията на Н. Пенчев. Канонът, като изключим някои нови постъпления като Вапцаров, макар и в новата силно идеологизирана политическа ситуация, бива широко приет.Книгата се чете с голям интерес и като на филмова лента пред очите ни се изнизва един век на поетически и критически завоевания и битки. Отбелязване заслужават редица нови теоретически и фактологически приноси на Биляна Курташева.

Преведе ДАРИЯ КАРАПЕТКОВА

Б. Курташева, „Антологии и канон: антологийни модели на българската литература“, София: Просвета, 2012, 312 с.

Текстът е публикуван в италианското славистично списание Studi Slavistici, X, 2013

Поетическите антологии като важен

фактор за зараждането на българския

литературен канон

Роберт Валзер, „Разходката“, превод Мария Добревска, дизайн Яна Левиева, издава „Критика и хуманизъм“, С. 2014, 15 лв.Познат е само на малък кръг почитатели приживе, но пък Кафка, Хесе и

Бенямин се възхищават от начина му на разказване. През 1956 след 24 години в санаториум за душевно болни той излиза на разходка и умира от сърдечен разрив. „Защо Роберт Валзер беше и продължава да бъде толкова важен?“ се пита и отговаря в лекцията си Джорджо Агамбен, която може да се прочете в края на книгата. А преводачката Мария Добревска в следващ текст нарича първата си среща с „Разходката“ „странно объркване, почти безсилие“, което не пречи след това, към края й да добие ново усещане „за пътника Валзер“. Опитайте да разходите себе си.

Хуан Антонио Берниер, „Философията и две врабчета“ (билингва), превод Лиляна Табакова, оформление и рисунки Румен Жеков, издава „Жанет 45“, П. 2014, 13 лв.Берниер е роден в Кордоба през 1976. Преподавал

е испански език в СУ „Св. Климент Охридски“. Издал е две стихосбирки - „Така постъпва птицата“ и „Дървета със стволове, боядисани в бяло“, превеждан е на различни езици. Заедно с Лиляна Табакова и Рада Панчовска превежда на испански антологията „Сияйна тишина. Осем съвременни български поети“. Лаконична и дълбока поезия, деликатна, с очарование, с изненадващи обрати. Стихотворения, които се удивляват пред красотата, а после питат: „нима затова сме тук?“ Берниер пише за „съществуването ни вътре в нас“, но и в света, в неговите „градини от пясък“. Превод, който се чете с лекота. Илюстрациите са в хармония с въздействието на стиховете. Това, че книгата е двуезична, разширява възможностите за прочит.

Доминик Бона, „Ромен Гари“, превод Красимир Петров, художник Стефан Касъров, издава „Колибри“, С., 2014, 18 лв.Роман Кацев пристига от Полша заедно с

майка си в Ница през 1927, когато е на 15 години. Бъдещият писател е роден в Москва, прекарва детството си във Вилно (Вилнюс) и Варшава, а Франция става отправната точка на по-нататъшния му бурен живот, завършил със самоубийство. По време на Втората световна война е боен пилот, а след това става дипломат в различни страни, сред които и България. Ромен Гари е псевдоним на писателя, един от няколкото. Той е получил два пъти „Гонкур“ – през 1956 като Гари и през 1975 като Емил Ажар. На български са преведени доста книги, като първата „Европейско възпитение“ е от 1946 г., когато е на мисия в София, но една от най-известните и обичани е „Животът пред теб“, която подписва с псевдонима Емил Ажар. Това е първата подробна биография на Гари, за която френската писателка Доминик Бона получава Голямата награда на Френската академия.

Огюст Роден

A B R O A D

6 Литературен вестник 4-10.06.2014

Тежки изпитания изпраща Бог на своите раби. На Йеремия казал: „Направи си окови и хомот и ги тури на врата си”. И Йеремия сам си направили окови и хомот и тръгнал да проповядва върховенството на вавилонския цар. А проповядвайки, не приличал на човек, а на оковано животно. На Йезекиил Господ наредил: „А ти, сине човешки, приготви си нужното за преселение и средиден пресели се пред очите им, пресели се от твоето място на друго място пред очите им; може би те ще разберат, макар че са дом размирен”. И Йезекиил Го послушал. Взел нещата си и пред очите на множеството се отправил в изгнание. И казал на третия от тях, Осия: „Иди, вземи си жена блудница и [бъди баща на] деца от блудство; защото твърде много блудства тая земя, след като отстъпи от Господа”. И Осия не се противил, не казал и дума срещу Словото Господне. Взел за жена блудница, а децата й му казвали „отче”. И това става за вразумяване и предупреждение на другите. Става, защото Бог пожелава така.На героя на новелата на Рафал Вояшински Бог изпраща Старата. Изпраща я – за да й се бои. И да се подчинява.Старата е стара. Носи очила с дебели рамки, прегърбена е и кълне. Вечер гледа телевизия. Когато не гледа – яде картофи с месо. Останките оставя на мъжа си, когото мъчи с глад. Мъжът подозира, че Старата иска да го умори. Защото е малък и слаб. Защото със своята нищожност е лишен от всякакво значение, никому не е потребен. Защото не работи и не носи пари. Само разговаря с Бога и рисува. Старата не обича, когато мъжът й разговаря с Бога. Не обича и когато той рисува. Но в небето нея я обичат повече от всеки друг. Повече от водачите, политиците и богаташите. Няма защо да се учудваме. Та нали точно благодарение на нея светът съществува.Героят на тази новела – съвременен „божи човечец” – е сякаш фигура, излязла от филмите на Ян Якуб Колски. Селски идиот с пораснали косички. Нещастник във въздлъжки дрехи. Но същевременно и юродив, солилот, светец. Знае, че е бил избран, затова чувства себе си прекрасен. Най-прекрасният на света. Прекрасен е, защото Бог му говори. Най-прекрасен, защото е единствен по рода си. Бог не му говори направо, а чрез ангелите. „Когато Бог сам ми говори, тогава истински страдам. И за момент, а понякога за цели часове, ставам като свещеник” – признава героят пред лекаря в психиатрията. Защото в крайна сметка ще стигне и до психиатрията. Пренася се, както Йезекиил, в „друго място”, а Старата взема неговата пенсия. И героят знае, че така е редно. „Може би така започнаха да се освобождават от мен в света, но това няма никакво значение” – казва. Защото за този, който разговаря с Бога и е прекрасен; за този, който като него вижда и чувства повече от другите, нищо няма значение. Нищо, освен Бог и Старата. И рисуването.Няма значение дори това, че с всяка година става все по-малък. Свива се – като Якуб от разказите на Бруно Шулц. Но не е демиург. Не сътворява наново света. Рисунките му не са оплаквачество. По-скоро са евангелие. Добра вест – добра, защото не проповядва нищо. Единствено възхищение. Също толкова безполезно и лишено от смисъл, както и прекрасността на главния герой. Като самия него. Евангелист аналфабет. Защо рисува? Защото рисуването му помага да оцелее, когато Бог се отдалечава. А Бог понякога се отдалечава. Ако поиска, дори може да престане да съществува. Тогава праща мрак. Тогава трябва да рисуваш. Това, което виждаш. Нещата. Тяхното устояване. И бавното им умиране.Харесва ми това оголване на света от обрастващите го смисли, достигането до ненатоварената със значение действителност. Сякаш видяна за първи път в живота. От-припомнена и всеки път наново разпознавана. Явяваща се в цялата си очевидност, непосредственост – дори и ако е необходимо да станеш малък човечец, за да повярваш в тази очевидност и непосредственост. Макар че може би тук не става въпрос за вяра. Може би става въпрос по-скоро за благодат. Героят на Вояшински е дарен с тази благодат. „Разграничавам нещата в света по начин, по който никой не го прави” – казва. И е вярно. В неговите очи нещата биват отделени от интерпретацията, възвърнати са на самите себе си. Просто са. Това, което е видимо, не е еманация на невидимото. Не води до разбулването на eidos. Зад завесата на феномените не се крие същност. Самите те са същност. Метафизиката бива свалена от Вояшински от небето на земята. Затова за новелата „Старата” не може да се пише просто. С гладки, закръглени изречения, които, издигайки се и падайки с каскади от реторика, ще ознаменуват: „четиво, напълно достойно за прочит”, или: „чети само на свой риск, читателю”. Дори да оставим настрана факта, че подобни „преценки” отдавна ни изглеждат някак неадекватни по адрес на литературата, това съвсем не е необходимо. Вояшински предлага на читателя определен естетически и интелектуален проект, за който може да се говори само в неговите собствени измерения. С неговия език. С прости, изчистени от всякаква реторика изречения (ако под „реторика” разбираме – впрочем не съвсем точно – стилово и лексикално излишество). И този негов проект можеш само да приемеш или отхвърлиш. Аз приемам този

проект – дори и да ми се струва, че авторът някак се е спрял по средата на пътя.„Старата” е творба за светостта. Но това не е светостта, разбирана като да-си-призван-за. По-скоро това е светостта на живота. При което светият живот – това не е овъзвишеният и достоен

за подражание живот, а – така както и светият човек – ограбеният, бракуваният, лишеният от значение живот. Героят на Вояшински е светец – но светец на някаква първична святост. Без благовония и нимб над главата. Неговата святост се изразява най-пълно в латинската дума sacer. Sacer – както пише Роже Кайоа – е „този (или това), когото (или което) никой не може да докосне, без да окаля него или себе си”. Този или това. Човек или вещ. Дали не човек вещ? Светец и прокълнат едновременно, свободен и овещнен. Не можеш да го докоснеш – но не от страх да не светотатстваш, а за да не се окаляш. Хората също се боят да докосват героя на „Старата”. „Махай се – му казва Гроджицки, - изчезвай, защото имам много работа. Всички се боят да не се заразят от теб”. Боят се, но въпреки това идват при него. Защото Бог приласкава хората, като говори за тях на другите. Понякога – като им дава възможност да се изприказват. Именно за това служи светецът. Да слуша другите и да бъде малък. По-малък от този, който говори. Неговата нищожност позволява на другите да вярват, да откриват смисъл в живота, да следват избрания път. Защото Бог е дал смисъл на хората. Смисълът е да се печелят пари. Смисълът е да имаш добра работа. Както и да бъдеш някой, дори и само заради това - да бъдеш някой по-голям от най-малкия. Светецът не е някой. Той е никой. Затова не му е нужно да търси смисъл. Той е получил своя смисъл. Неговият смисъл е устояването. Чистото съществуване. Животът заради самия живот. Прогонван от място на място, той не притежава нищо. „Това, което е мое, може да бъде взето” – казва героят. Всеки може да направи с него каквото си поиска. С отнето достойнство, в крайна сметка изгубва и останките от човешки облик. Затова трябва да бъде държан под ключ. „Престана да приличаш на човек, не можеш да вършиш никакви човешки работи” – отсича Старата и от този момент той може да напуска стаята си само след мръкване. Преди това го прогонва от дома и го затваря в лудница. Но героят всеки път се връща. Като изгонено куче. Защото светецът е нещо по-малко от човек. Той е наполовина животно.Като прави героя на новелата човек, избран от Бога, авторът конфронтира простия факт на живеенето с живота от гледна точка на политическото му измерение. Политическо – в смисъл на добрия, смислен, получил обществено признание живот. Защото политиката – както отбелязва Агамбен – е мястото, където „живеенето” трябва да се преобрази в „живеене добре”. Героят на романа на Вояшински „не живее добре”. Но не в смисъла, който влагат в това понятие другите. Затова Старата и Бог – двете ключови за творбата фигури – не са просто антиподи, противопоставяне между прозата на живота и поезията на идеала. Между вулгарното и възвишеното. Както племенницата на Дон Кихот и рицарските книги. Както Адела и обладания от мания за творчество Яков, героите на Бруно Шулц. Тук става въпрос за два вида право: ius humanum и ius divinum, човешкото и божественото право. Същевременно – за две власти, два вида насилничество. Ако първото установява границите, запращайки героя в периферията на човешкото общество, второто снема границите, като го изравнява със заобикалящия ни свят на феномените. Именно затова героят казва, че благодарение на Старата светът съществува. Затова и си представя, че тя е по-голяма от Бога.Тази творба е размисъл и дебат върху светостта на живота – но светостта на героя само до известна степен ни позволява да я четем през призмата на биополитиката или светото тяло на homo sacer. Тяло, което може да бъде убито, но което не може да се положи в жертва. Появяващите се в разказа на Пазача – който е сякаш alter ego на главния герой – припомняния за концентрационния лагер по тези места или за тленните останки на войниците, паднали в Първата световна война (от които няма спасение, защото не са потребни никому), не се пренасят в съдбата на разказвача. Героят на Вояшински не живее с живота на милионите обгазени – не въплъщава в себе си драмата на тези, на които не остава нищо друго освен мълчанието и пасивното наблюдение на земния ад. Той е по-близко до пияниците и крадците от прозата на Новаковски, а самият Вояшински – и затова смятам, че писателят като че ли се спира по средата на пътя, – търси автентизма на това, което е в периферията на обществото.Питам се също дали оголването на героя от останките от човешко не би следвало да води до крайно оголване и на езика? До постепенното му лишаване от видимостта на човешка реч? Дали след преобразяването на героя в животно не следва промяна на изреченията във вой, на думите – в тихо скимтене? Речта – дори тази, най-простата – назовава и със самия този акт повтаря жеста на Адам: придава смисъл на света. За героя светът няма значение, в неговия живот не става въпрос за нещо. Има само красота – също толкова безполезна, колкото и прекрасността на Божи избраник. Да се опише красотата на света – чети: на чистото, лишено от смисъл съществуване – е възможно само чрез достигане до границите на комуникативността на езика. Като посегнем към словото, необременено от смисъл. Словото звук, което не назовава – не определя нищо. Словото, което е. Което е било в началото.

КОНРАД ЗИХ

Преведе от полски ВЕРА ДЕЯНОВА

Рецензия за книгата на Рафал Вояшински „Старата”, изд. “Нови швят”, Варшава 2012

История за достойното умиране на малкия човек

Старата, която

ни дебне навсякъдеНовелата на Рафал Вояшински “Старата” ме прониза. Това е онази остра, ледена, отчайваща болка, която човек изпитва само на ръба на надвесена над пропаст скала. Отпред е краят - т.е. Нищото. Назад вече няма път. Защото и там е Нищо. Избор нямаш, а болката не те оставя. Тя ще мине само ако направиш каквато и да е крачка - напред, назад, встрани. Но съзнаваш, че това е невъзможно, не е по силите ти, единственото, което можеш, е да търпиш болката. Да се свиваш, да се гънеш, да се смаляваш, да олекваш. Докато скалата под краката ти се срине. И тогава ще чуеш смеха на Старата. Тази, която те е следвала през целия ти живот. Която е бдяла да не те изпусне. Която те е направлявала. Твоята съдба. Твоята предопределеност.Изпитвал съм тази болка на ръба на скалата при Асеневата крепост, надвесена над цялото тракийско поле, в което къщичките, дръвчетата, рекичките и пътчетата изглеждат безкрайно далеч и долу, бебешки играчки под милионно умаление. Между теб и тях е огромното пространство на въздуха, в който - ако се хвърлиш от скалата - ще пътуваш дълго, още ще съществуваш и ще изпиташ полета. И там може би ще срещнеш най-накрая Бога. Преди да се разбиеш в подножието му.Много пъти след това сравнявах онова, което ми се случва в земния живот, с усещанията върху тази скала. Измервах го с тях, с пространството на въздуха, с измеренията на евентуалния полет, с близостта на евентуалния Бог. С годините тези сравнения зачестяваха, ставаха по-осезаеми и резки, накрая се превърнаха в ценностна система. И всяко нещо: сполуки и беди, постъпки и грешки, приятелства и предателства, искреност и лицемерие, всичко ставаше незначително, неважно, несериозно. Защото не беше в моя власт. То зависеше единствено от каприза на невидимата длан за гърба ми - дали ще ме тласне напред, дали ще ме изтегли или подържи още малко на ръба. Дланта на Старата Неотменна Съдба.Нейният нож е скрит между страниците на книгата на Рафал Вояшински, в неговите кратки, безпощадно ясни, безмилостно открити и безпогрешно точни изречения и думи, предадени перфектно на български в превода на Вера Деянова. И двамата разбират превъзходно с какво оръжие си имат работа. Не ножът на братоубийството или на самоубийството, а ножът на откровението и пречистването. Той пронизва героя на новелата, той пронизва и читателя, който е готов да отвори сърцето и ума си за това високо четиво. И двамата се самооткриват. И двамата с нови, вече бистри и чисти очи виждат себе си и своята същност, виждат неотменността на Старата и неприсъствието на Бога. И двамата с ново, също тъй вече бистро и чисто съзнание проумяват своята незначителност и значимостта на съществуването само по себе си. И двамата постепенно, но възторжено се смаляват пред необята на вселената, наречена Живот. Старата, вървяща по петите им Съдба вече не е нито добра, нито зла, нито красива, нито грозна, нито ласкава, нито жестока. Тя е даже не част от този Живот, тя е самият Живот. А Бог съществува, но нито се явява, нито говори, нито действа. Смисълът на Бога е в самото му съществуване. В това е и смисълът на Човека. Книгата на Рафал Вояшински е добре дошла на българска земя. Колкото по-често се срещаме с такива книги, толкова по-ясно, разумно и вярно ще възприемаме себе си и това, което става с нас в момента.

БОЯН ОБРЕТЕНОВ

15 май 2014

П Р О Ч И Т И

7Литературен вестник 4-10.06.2014

Германия след войната. „В опустошените Източна и

Централна Европа по това време се предприе радикална

етническа комасация. Вътре в границите на старите или

нови държави всички етнически немци трябваше завинаги

да изчезнат. Без да бъдат попитани за поведението си

спрямо нацисткия Райх, всички германци бяха изгонени – без

разлика дали са убийци, облагодетелствали се доставчици

на нацистите, расисти или пасивни поддръжници, активни

дейци от съпротивата или пък просто случайно попаднали

в колелото на историята. В трите зони на Германия се

стекоха над десет милиона бегълци и изселници.”

Това е темата на Анна Тюне, авторка на „Възстановеното

щастие” и участник в разговора с модератор Георги

Ангелов, състоял се в присъствието и на проф. Пенка

Ангелова, директор на издателството и председател на

Международно дружество „Елиас Канети”. Презентацията

беше във Френския културен институт в София. Мястото

е избрано неслучайно, защото в книгата си германката Анна

Тюне разказва за своето детство във Франция. Книгата

е изградена на основата на документално и фикционално

и задава много въпроси: „Хората от която и да е група

усещали ли са самите себе си като поляци, германци, евреи,

литовци, руснаци или украинци и наричали ли са се така?

Има ли спомени за агресивни настроения, неприятни

случки, караници или репресии срещу етнически немци, нови

граждани на Полша, в периодите на особено интензивна

националистическа пропаганда? Имало ли е дискриминация

на полски граждани с друга етническа принадлежност като

евреи и украинци?

Кои са хубавите спомени от този предвоенен период в

Познан, от събития като селски панаири или семейни

празници, излети или спортни състезания? Имало ли е

времена или ситуации, в които се забравя кой е поляк, кой

евреин, кой германец, руснак или украинец? Можел ли е

изобщо човек да се противопостави на безумното етническо

сортиране на всички граждани на държавата?”.

Проф. Пенка Ангелова: Тази книга е една от поредицата ни „Нова Европа”, в която превеждаме европейски автори от различни страни. Целта е да обхванем и съвременна Европа, и страните извън Европейския съюз, защото Нова Европа е по-широко понятие. Книгите се подбират прецизно - да бъдат носители на награда, да представят нещо ново, някаква особена нова литература и стилистика. При Анна Тюне ме впечатли тематиката и начинът на писане. Това всъщност е първият й роман. Но тя от десетилетия работи по един проект „Кураж срещу ксенофобията” и този проект обхваща повечето от европейските страни. Започнал е в Диольофи, едно място наистина „сътворено от Бога”, нищожно селище, забутано някъде в Южна Франция, където е преминало и детството й. Изключителен случай - едно малко градче от 3000 граждани е успяло да защити, да скрие и изхрани над 1000 чужденци по време на Втората световна война, без нито един предаден, което на други места във Франция съвсем не е така. Имах честта и удоволствието да участвам в две от фазите на нейния проект, който обединява дейността им срещу ксенофобията. В него се работи от различни учени от различни страни и от различни области на знанието. Събират се информации за други места и други спасени и оцелели от времето на войната, търсят се топосите на човечността във времена, когато тя е рядкост и може да бъде дори опасна за живота. Георги Ангелов: Когато прочетох тази книга, си дадох сметка какво точно представлява различността в Европа, в този континент, който мислим като едно цяло, тоест ще ни се да възприемем като едно цяло, но всъщност някак си не се получава. В продължение на около 2000 години, когато гръцката културна и търговска експанзия най-сетне се насочва на Запад и на Север, а не само на Изток, и стигнем някъде до средата на ХІІ в., в Европа постоянно прииждат все нови и нови народи, това е действително един врящ котел, в който тези народи се смесват, едни изчезват, други се претопяват, трети градят империи, тези империи също изчезват, на тяхно место идват други и т.н. От ХІІ в. нататък някак си горе-долу се оформят съвременните граници и това, което днес наричаме различните европейски държави. Но тези 2000 години са оставили огромен белег. Ако гледаме от религиозна гледна точка примерно, през това местенце Диольофи с тези 3000 души са минали катарите, не напразно това място и до ден днешен е един от бастионите на хугенотите, на протестантите във Франция, много особени са хората, които живеят там и като религия, и като начин на мислене. В VІІІ в. същото място пък е било завладяно от сарацините, от арабите, така че и това са видели. Преживели са религиозните войни. Ако прескочим набързо до Втората световна война, преживели са и немската окупация и правителството на Виши, но точно това място, и то

чрез управниците си, чрез кмета, чрез префекта успява да направи едно от чудесата – да спаси 1000 души. Дори трябва да са повече, защото още от 1936 г. множество испанци, бягайки от франкисткия режим, също минават през Диольофи и живеят в тази област, макар в романа да не се споменават. Това малко, незначително място има изключително значение и фокусира всичко, което се случва на нашия континент. Само една скоба да отворя, съвсем близо до това градче се намира прочутото плато Веркор, където пък е извършено едно от най-големите зверства по време на окупацията, това е масовото избиване на френски партизани от Съпротивата… И видите ли, точно в това незначително местенце попада фамилията на едни германци. Съпругът, така нареченият в книгата Бащата, е войник от Вермахта, ранен край Москва, т.е. човек, който до този момент французите възприемат като абсолютния враг, като олицетворение на абсолтното зло, а Майката в един момент е била в националистическа организация, нейната сестра пък е била в „Хитлерюгенд“. Хора, които по логиката на нещата, още повече, че това става някакви си десет години след войната, би трябвало да бъдат възприемани като врага пар екселанс. И повече или по-малко, от някои от хората те така са и били възприемани. Населението в началото е изключително резервирано. Защото до този момент е живяло само със зверствата, с ужаса, с едното лице на това, което представлява германецът. Представете си колко сложна е била ситуацията, която това семейство е трябвало да обърне, за да се стигне накрая, когато напускат Франция и се връщат в Германия, всички да се разделят като приятели. Тъй като книгата в голяма степен е автобиографична, преди срещата попитах Анна Тюне дали някои от хората, които се споменават, не са исторически личности, тя ми каза, че „да, има прототипи, но по един или друг начин те са обобщени”. Има един много интересен персонаж – Сюли, това е човекът, който всъщност първи им подава ръка и който ги повежда в тази общност много тактично и по един съвсем нормален и човешки начин показва, че германецът не е онова чудовище, което толкова години са си представяли французите. Прави го по най-елементарния и човешки начин – просто хваща Малката, това русо ангелче, със себе си и започва да ходи от къща на къща, където казва: „Ето, това е една малка германка”. Докато постепенно започват да свикват. И няма как да не се сетя за прословутата песен на Стинг, където се казва: „Руснаците също обичат своите деца…”, това несъмнено действа, защото се показва другият човешки облик.Трябва да споменем, че има известни резерви от страна на същите тези германци, които пристигат във Франция. Защото пристигат в една държава, априори враждебна спрямо тях. Представете си какъв такт, каква сила и най-вече интелигентност е необходима, за да се преодолее и тази граница и те да могат да се интегрират, да бъдат приети. И да не бъдат вече онези чужденци. Макар че тоталното интегриране и приемане не се случва и до края. Има един много силен момент, когато Пасторът ги кани в местната черква на служба и Майката го пита: „А как ще бъдем приети?” – те още не са представени пред обществото. Пасторът само свива рамене, не знае как, но все пак не пречи да се опита. И те отиват и присъстват на първата обща Меса в тази хугенотска, протестантска черква. Всички местни млъкват в момента, в който ги виждат. Пасторът демонстративно ги въвежда в черквата, настанява ги и по време на цялата Меса от време на време превежда част от нещата, които казва, на немски. Така задейства онази първосигнална реакция в хугенотите, които навремето са се борили също да чуят Месата на своя език. И тогава се разбира, че тези германци са със същите права като техните. Обаче истинското чудо става, когато запяват и Майката разпознава мелодията на „Матеус пасион” от Бах и започва да пее същата Меса, която те пеят на френски. Пее на немски, което мисля, че е първата прекрасна крачка на единението между затворената общност от тези 3000 французи и немското семейство, което по стечение на обстоятелствата попада там. И Пасторът, и Сюли са тези, които задействат хуманизма, съществуващ във всички нас. Един от въпросите, които задава книгата, е за жестокостта на войната. Има един спор, в който говорят Бащата и един германец, Фриц. Той казва, че във време на война може да се отделят някак си добрите от лошите, този, който носи, доброто от този, който носи злото. Но Бащата не е съгласен и отговаря, че това не може да се случи. Това ме накара да се замисля до каква степен е вярно и до каква степен войната действително, която и да е война, буквално ни дели на крачка от злото…

Анна Тюне: Последните трийсет години се занимавах с културен мениджмънт. Много проекти реализирах в областта на педагогиката за демокрация, което за Германия беше изключително важно, а със сигурност и за други страни. Но цялата тази, да я наречем културна педагогика, винаги беше центрирана върху ужасите и жестокостите на Третия райх. На хората започва да им омръзва, особено на децата. Те искат да си живеят живота и да нямат нищо общо с онова, което са изживели техните дядовци или прадядовци. Много е важно да го знаят, но си дадох сметка, че образът на човешкото същество, което показваме, е всъщност ужасяващ. Ако имаме само избора да бъдем палачи или жертви, какво трябва да си мислят децата, ако представяме това като единствения човешки образ? Трябва да им покажем, че винаги са съществували хора, които са правили нещата по друг начин. Които са успели освен това. Точно затова развих проекта „Топография на човечността”. Беше важно да видим местата, където хората са постъпили по някакъв добър начин. Има журналистическа традиция да се казва: „Ето, това е добро, това е лошо”. Но ако правим само това, ние отнемаме възможността на хората да разберат докъде го правят това добро, да се запитат мога ли аз да се науча, какво мога да заимствам днес за себе си от хората, сторили нещо добро на някое място? Разбира се, това е свързано и с моето детство в Диольофи. Това място си остана моето второ „у дома“. Ходила съм на това място през всичките години, но това, което не познавах като малка, беше невероятната история на Диольофи. С една асоциация на историци и на местни хора открихме какво точно се е случвало там и го нарекохме „чудото на Диольофи“. Тези хора са имали много късмет, защото нещата можеха да се получат и много зле. Съществували са два интерната и сред децата в тях са скривали много от другите деца, застрашените. По-голямата част са били евреи, разбира се. Деветима граждани на Диольофи са обявени за „Праведни между народите“. Проекта си започнах с експозиция за Диольофи, но случилото се там е между много други примери. Тя обикаля из германоезичните страни. Същата смятам да направя за спасяването на българските евреи, за Димитър Пешев, за митрополитите, за профсъюзите, за обикновените хора, които са спасили свои съседи, за отговорността на Царя и на неговото правителство и на част от българската войска, които заедно с Вермахта са превзели териториите на Македония и Беломорието и далеч от българското гражданско общество са извършили депортация и убийства на евреите от тези територии. Така че цялата тази картинка трябва да се опише, без нищо да забравяме. Не може да изобразим светлите цветове, ако не сложим тъмния фон. Защото, ако сложим само светли цветове, става една вълшебна приказка, една идилия. Няма никакъв смисъл от това. Всички, ако са съгласни с всичко, няма никакво достойнство в тази история. В тази конфронтация, в сблъсъка може да покажем на какво е способна човешката смелост. Това е следващият ми проект, затова и за представянето на книгата съм в България. Подготвям и трети, и четвърти. Защото хората, като видят проекта „Топография на човечността”, казват: „Ама и аз знам нещо… И аз имам идея за нещо!” Той излъчва топлина. Например има една група от най-южната част на Италия, която от дванайсет години посреща емигрантите в Лампедуза. Малко градче с огромна социална емиграция. Там има много къщи, които буквално се срутват, на училището предстои затваряне, защото няма достатъчно деца. И преди 12-13 години пристигна един кораб с кюрди - около 70-80 човека, на които корабът им корабокрушира точно до това селце. И тогава кметът казал: „Това, което липсва на мястото, са хората. Я да ги запазим тези кюрди при нас, те са богатство”. И направили програма, с която да обновят къщите, да ги построят наново, и то точно от тези хора, които след това започнали да живеят в същите тези къщи, тъй като местните били емигрирали. Разбира се, не всички са останали, защото не могли да намерят работа, но една част заживели там. Това е третият проект, а четвъртият ще бъде за войната в Босна през 90-те години. Има една асоциация в Сараево, която събира свидетелства на хора, които са си помагали, макар че става дума за представители на различни религии, етноси. Хърватин спасил мюсюлманин или сърбин – мюсюлманка, и т.н. Искам тези проекти да бъдат реализирани на всички европейски езици, за да могат да пътуват навсякъде. В Германия тази изложба вече е обиколила 13 места и се харесва, защото така хората получават примери - ето, човешкото същество може да е различно.

Документален запис на ИВАЙЛА АЛЕКСАНДРОВА

Анна Тюне, „Възстановеното щастие“, изд. МД „Елиас Канети“, Русе, 2013

Възстановеното щастиеРоман за чужденците и човечността

С Р Е Щ И

8

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

Литературен вестник 4-10.06.2014

„Портрет на една мадона” по текстове на Тенеси Уйлямс - камерна сцена „Сфумато” - режисьор: Димитър Сарджев, художник: Боряна Чернева, музика: Мира Искърова, участват: Гергана Кофарджиева, Иван Златарев, Димитър Николов, Леонид Йовчев

Този спектакъл въздейства с красотата, изяществото, носталгичността, бавността на вглеждането, богатството на нюансите, чувствителността към отлитащото - неща все повече изтласквани в периферията на нашия живот. И на нашия театър. Деликатно и сложно изградена със съвременно разбиране за психологически театър, постановката на Димитър Сарджев се откроява със своя уникалност сред обичайното, което можем да видим по нашите сцени - дълго след края й се връщаш към нея.Тенеси Уилямс посвещава един от ранните си драматургични текстове на актрисата от нямото кино Лилиян Гиш, която след революционния обрат на появата на говорящото кино, не успява да се приспособи и продължава живота си в забрава. Aко Лилиян Гиш е прототип на мис Колинс от „Портрет на една мадона”, то мис Колинс е първообразът на Бланш Дьо Боа от „Трамвай желание”. Те всички са повей от героините на Чехов - аристократични, попаднали от центъра, където им е мястото, в периферията. Романтични, чувствителни, болезнени, разглезени, истерични, будят едновременно присмех и съчувствие. В постановката на „Портрет на една мадона” на камерната сцена на ТР „Сфумато” мис Колинс е „странна птица”, която определя присъствието на останалите персонажи - как всеки от тях вижда, докосва се, допуска или не до себе си

Музикална кутиятова неприспособимо нещо, което няма място в живота, който живеем според конвенциите и според представите ни за нормалност. Димитър Сарджев потапя зрителя в атмосферата на отминало време (сценография - Боряна Чернева) и въвежда в нея странната фигура, която извиква асоциации със сцените на полудяване от театъра на романтизма, или старите филмови мелодрами. Мис Колинс се появява като видение, бродеща между фикциите си и реалния свят. Впечатлението за автентичност е пълно - изящна, красива актрисата Гергана Кофарджиева внася стила на сценична реч, маниера на театрално поведение, които носят обаянието на отминала епоха. Сложно като театрален език и въздействащо в нейното изпълнение е преливането между всеотдайно потъване в романтичната унесеност и иронията към него.Постижение на режисьора е изборът на силен актьорски състав за ролите на двете двойки, представящи две поколения. Партньор на Гергана Кофарджиева в ролята на Портиера е Иван Златарев - много добър актьор, който отдавна не се бе появявал на сцената. Портиера е най-близък до мис Колинс - самият той от същото поколение, единствен разчита загадките на нейния въображаем свят. Често повтаряйки, че мис Колинс е истинска дама, пестеливо разкривайки скрития втори пласт на чувствата си, Портиера иска да внуши и на останалите да я погледнат през неговите очи - романтичната красота, изящна и чуплива, която се нуждае от внимание и грижи, повеят от един друг живот, предпочитан, но невъзвратим.За Асансьорния техник мис Колинс е изцяло гротескова фигура, анахронизъм, досадна луда. И тя наистина е анахронизъм - действително си въобразява, че е посещавана от един мечтан мъж от миналото й, от когото дори си внушава, че очаква дете. Как изглежда това на едно съвсем младо момче, което обича да разглежда комикси и да открадне каквото намери, което не познава вчувстването в болката на другия и отличава различието като патология, защото средата, от която „попива” представите си, налага универсални модели, обезценявайки уникалността? Димитър Николов

създава представата за своя герой минималистично, чрез лаконично, но знаково присъствие като контрапункт на богатия и нюансирано разгърнат образ на мис Колинс. Във финала на спектакъла той претърпява превъплъщение - от брутален изблик към отстъпление - като че ли в миг нещо го възпира, може би обаянието на напълно чуждия за него свят все пак го е докоснало.Лекарят е дошъл да изпълни задължението си да отведе жена с неадекватно поведение в лудницата. В краткия епизод на това отвеждане Леонид Йовчев преминава рязко от дежурното поведение в изпълнение на служебна поръчка, към обръщане на погледа към себе си - чрез вместения тук фрагмент от монолога на д-р Астров от Чеховата „Вуйчо Ваньо”. Това вътрешно движение продължава към потапяне в ролята на „милостивия непознат” - той ще приласкае с почит и нежност мис Колинс в отпътуването й от враждебния свят, където тя отдавна е отхвърлен чужденец. Протягайки й ръка, предлагайки я като опора с изящество и нежност, с жест на уважение и съпричастие, той самият се превръща в не по-малко странна фигура. Постановката на Димитър Сарджев оставя усещането от отворяне на старинна музикална кутия - прозвучава мелодия от отдавна отминало време, пред погледа неочаквано преминава видение... в нашата действителност, в чиито остри ръбове ежедневно се блъскаме, има и друго - има нещо излиняващо и отиващо си, има друг свят, който пренебрегваме, не искаме да го видим, не го познаваме и с това сме ощетени. Но той все още не си е отишъл напълно и повлиява, деликатно, но неотстъпно... Режисьорът отправя погледа на зрителя от причудливата романтично-гротескова фигура на „мадоната” към себе си в изтласкване на вниманието в посока на днешния ден - към нашия свят, към липсите в нашия живот. Енергията на спектакъла компенсира физическата немощ на отиващото си - в хода на действието постепенно прагматичното, грубото, плоското усещане за живота отслабва и избледнява пред способността да създаваме фикции, с които се живее по-добре и пред способността да разберем и почувстваме как боли болката на другия.

АННА ТОПАЛДЖИКОВА

Международният фестивал „Друмеви театрални

празници“ има отговорната задача да захранва

театралната сцена с нова българска драма и вече повече

от 23 години изпълнява съвестно своя дълг. Направление

„Авторски прочит“ е онзи театрален инкубатор, който

опитва да даде нов живот на много пиеси, да ги качи на

сцената, а от там и да ги срещне със своята публика.

На 14-и май шуменската публика имаше

възможността да се запознае с трите номинирани

текста, достигнали до финала в надпреварата за нова

българска драма. В къщата-музей „Добри Войников“

бяха представени пиесите „Хористи“ от Николай

Гундеров и Димитър Събов, „JOBS” от Оля Стоянова

и „Мили мои“ от Иван Странджев. В импровизиран

спектакъл актьорите от трупата на ДКТ „Васил

Друмев“ за първи път дадоха глас и форма на онова,

което все още е само текст.

Пиесата „Хористи“ на Николай Гундеров и Димитър

Събов впечатлява в няколко посоки. От една страна,

е зашеметяващото чувство за хумор, с което е

написана. Пиесата е откровено забавна още на ниво

писан текст. Другата много фундаментална линия, в

която текстът е безспорен фаворит, е майсторското

изграждане на диалога. Той е ударен, конкретен,

понякога наивен, но не в посока на колебаещ се, а по-

скоро на мотивиращ поведението на героите си.

По този повод драматургът Христо Бойчев казва:

„Впечатлен съм от съвършения диалог. Мисля, че

такъв естествен, активен, пестелив и резониращ

диалог имат малцина драматурзи в Европа. Диалогът

носи епохата, носи и носталгията и тъгата по

преходността на времето”. Персонажите са живи,

мотивирани, всеки със своя сюжетна линия, която

следва неотлъчно. Макар това да са героите на прехода

и безумните ситуации, в които ги срещаме да са плод

на едно друго време и една друга доктрина, всъщност

всички те са дълбоко актуални и продължават да

бъдат наши съвременници. „Хористи“

прилича на ретро снимка. От онези,

които можем да си направим по морето.

За миг обличаме чуждите дрехи, навлизаме уж, ей така,

в една друга епоха, но под одеждите сме си пак ние,

същите дълбоко иронични присмехулници. Режисьорът

Иржи Менцел намира пиесата за добър сюжет за филм,

тъй като тя: „съдържа едновременно обобщения и

детайлно вглеждане в крехкия свят на съзряващия

човек, който тепърва познава света и несмело се

опитва да различи истините от лъжите”.

„Jobs” е втората пиеса, която достига финалната

тройка. В своя наглед камерен характер, тя засяга

съвсем не толкова маломерни теми. В изградения на

принципа на разпита диалог, в който двама мъже си

говорят – единият охранител в супермаркет, а другият

потребител, който пазарува и става жертва на играта на

служителите на този магазин, изскачат наяве уж някакви

привидно абсурдистки теми, но всъщност безкрайно

реални, актуални, екзистенциални. Онова, което най-ярко

изпъква в текста на Оля, е огромното, почти гоголевско

отношение и внимание, с което е подходено към малкия

човек и света. Той се разглежда в една съвсем различна

парадигма, през очите на невидимите – подход съвършено

нехарактерен за драматургичния мейнстрийм и твърде

рядко присъстващ в пиесите като основно течение

от извора до устието. В този съзнатлно взет избор да

бъдеш пешка на дъската, не цар; да бъдеш малкият, а

не големият в хранителната верига; да бъдеш индианец

от племето, а не неговия вожд, лежи силният пласт

на текста. Тук този избор е взет, но той съвсем не е

пацифистки, съвсем не е проява на безхарактерност и

някакъв ленив отказ от съществуване на персонажа в

битието. Тъкмо напротив – негова основна задача е да

насища битието ни с цвят, да го прави триизмерно, да

обира напрежението и да снема тревогите ни, без да

излиза на преден план Азът.

„Мили мои“ е третата пиеса в конкурса, която носи

подзаглавието малко трио за четирима и представлява

в същността си три монолога. Всеки от тях носи свое

собствено заглавие и болката на своите герои. Онова,

което ги обядинява, е всъщност екзистенциалната

самота, в която битуват персонажите. В първия

монолог, носещ заглавието „Последно ти“ Маргарита

– истерична съпруга, която разбира, че мъжът й

поддържа връзка с друга чрез интернет, виждаме най-

ярко изведена темата за липсата на диалога между

двама души, който се изражда в чудовищно изстиване

на единия към другия. Вторият монолог носи заглавието

„Бидгошч“. Бидгошч е актьор, който разказва за

съдбата на един залязващ артист, чийто живот на

сцената така се е сраснал с неговия собствен, че когато

трябва да слезе от нея, това на практика означава

да слезе от сцената на живота, т.е. да се откаже от

самия живот, което не е нищо друго освен смърт. Но

тук паралелно с тази болка върви и обидата от това

да бъдеш забравен, да бъдеш неглижиран от новите,

от режисьора, който е ходил прав под масата, когато

ти си играл „Тартюф”. В третата част – „Часът на

кукувицата“ Николина е възрастна жена, която живее

в своята обикновена стая с легло, маса, два стола,

шкафове и гардероб и своите спомени за времето, в

което е била най-добрата ученичка в класа, най-добрата

в работата, но не и най-добрата майка. И в това именно

е драмата на нейното съществуване сега, когато

затворена между четири стени, в главата й се блъска

единствено въпросът „Защо?“. Защо днес е сама? Защо

един ден дъщеря й Мария заминава за Гърция, после за

Португалия и повече не се връща. Защо децата просто

си вземат чантата и си тръгват, без повече нищо да

кажат. Защо ни е страх от истината и защо ни е страх

да обичаме.

Онова, което съшива трите на пръв поглед отделни една

от друга истории, са стиховете на Иван Странджев.

След всяка една от историите има кратка поетична

интермедия, която емоционално придвижва диалога

напред, докато не го доведе до финал.

И макар „Хористи” да грабна наградата на журито в

направление „Авторски прочит“, истината е, че и трите

текста биха имали своя достоен живот на сцената,

стига красивата случайност да ги срещне с подходящия

режисьор, директор, продуцент... На нас остава да се

надяваме, че това ще се случи скоро. И че усилията не са

били напразни.

МИХАИЛ БАЙКОВ

На фокус: Новата българска драма – Шумен 2014

9Литературен вестник 4-10.06.2014

Между 8 и 11 май в Солун се състоя третият Трансбалкански поетичен

фестивал, в който участваха осем гръцки поети и единадесет от Словения, Турция,

Сърбия, Румъния, Албания, България, Израел, Испания, Франция, Ирландия, САЩ. Фестивалът се организира от

Съюза на гръцките писатели като съпътстващо събитие на Солунския

панаир на книгата (фокусна страна тази година – Израел), в чиито рамки бяха

двете големи срещи с публиката – едната, в която четоха свои стихове, и втората,

в която авторите я запознаха с поезията в родните си страни и проблемите пред

публикуването и медиализацията й. Сред изненадите поне за мен бе нивото

на фестивала. Бях в ролята на българския участник, което не ми се случва често.

Хич няма да скрия, че по принцип нямам особено високо мнение за средното ниво

на поетичните фестивали, пък и то няма как да е друго по дефиниция. Но в Солун изненадата дойде не толкова от

представителните фигури на гостите от чужбина, колкото от местните солунски

поети. Изключително високо. После разгледах музеите им на съвременното

изкуство – а те са два, и разбрах как този град, който българското масово съзнание свързва с една фраза на Алеко и с идеята

за качествена, без да е прекалено скъпа почивка на море, всъщност има такива дебели традиции в модерната поезия и

изкуство, че няма как и днес поетите и художниците му да не са впечатляващи.

С преводачката Здравка Михайлова решихме, че си струва да запознаем с тях

и читателите на „Литературен вестник“ в два поредни броя, като започваме с

текстовете на двама от организаторите. Като чуете, че някой е организатор,

няма как да не се настроите, че ще става дума за чиновник, който пописва между другото, нали? Ваш проблем, ако е така.

ЙОРДАН ЕФТИМОВ

!Да организираш международен поетичен фестивал е като да дешифрираш бележки в полетата на старо издание на Омир. То е коментар върху древния корпус на поезията.

Йоргос Хулиарас, координатор на Солунския поетичен фестивал

!Димитрис Калокирис за поетичния фестивал в Солун: „Картата съдържа безброй истини, също така съдържа безброй лъжи, своеволия, екзалтации... Знаци и поличби... или чудовища под формата на знаци и поличби. Цивилизации и корабокрушения, амбиции и страхове. Драсване с молив, изметнало се в единия край, образува асоциации за тайни полуострови, провлаци и други „коридори“... Също така известни са невидимите езера или недостъпните местни островчета, предизвикали случайно няколко ивици от кафе или следата от някоя муха върху хартията.Следата на поезията също така образува апокрифната си география върху картата на сетивата. Именно тези неща празнуваме днес с Третия фестивал на многоезичното поетично слово.

Димитрис Калокирис, председател на Съюза на писателите в Гърция

Димитрис Калокирис

Димитрис Калокирис е роден през 1948 г. в Ретимно,

Крит. Няма доверие в правосъдието, в преценката на

„мъдрия народ” и в това, в което обикновено е убедено

„общественото мнение”. От 45 години пише и оформя

графично книги (поезия, проза, есеистика, преводи,

фотографски албуми) с огромен успех в семейния си кръг.

Също така е показвал изложби със собствени колажи и

е илюстрирал множество детски книжки. Два пъти е

отличаван с Държавната награда за разказ (1996 и 2002).

Понастоящем е председател на Съюза на писателите в

Гърция.

СВЕТОВНО

Притискаше ни, вярно е, още от първото полувремеи едва-що успяхме да откраднем два-три корнераи да спечелим няколко фаула от време на време.

На 43 избегнахме инфаркта от офсайд.

След това, при повторението, стана ясно,че небесният рефер е бил подкупен,от (неизвестни) фактори

— дори слънчевият хронометър работеше само в неговата ръка —

и така, след това на наш терен,ни подкара почти еднопосочно:ние да тичаме като лудиприклещени в малкото пространствоа той да ни влачи като рибиметодично стягайки и отпускайки мрежите. Докато изчерпа полека-лека времето. И в предпоследната минутас фатална „ножица”, дошла изневиделицазакова финала.

Внезапно заваля дъжд. Предградието се изпълни със чадъри.В небето се прозя пастта на ЛъваВ съблекалните си разменихме набързо фанелкитес невидимите играчи от „Ахерон”.

Йоргос Хулиарас

Йоргос Хулиарас е автор на седем стихосбирки, както и на

множество есета, посветени на гръцката и английската

литература, на културната история и международните

отношения. Преводач на поезия от английски. Дълги години

секретар по печата в Посолството на Република Гърция в

САЩ.

GROW UP

(първо резюме на делото на един живот)

Един човек седи на един стол. Въже с примка прекарана

през врата му, е завързано за клона на едно дърво, което

не надхвърля ръста на седналия, който го полива, за да

порасне, така че, ако застане прав върху стола и го ритне,

да се обеси.

(второ резюме на живота на една театрална творба)

Седналият не говори. Нито пък дървото, макар че мислят

и двамата, всеки по свой начин. Ако дървото порасте бързо,

седящият с примката ще се обеси бързо. Ако обаче седналият

порасне по-бързо, ще изкорени ли дървото?

(трето резюме)

Какво очаква едно дърво от един човек? Да го полива, за да

порасне, така че да стига за да се обеси, макар и сгъвайки

колене, ако не става иначе? Нека никой не очаква от едно

дърво да развърже човека, дори ако то счупи клона си, за да

се развърже въжето, защото друг е направил примката.

БЕЖАНЦИ

От обратната страна на снимката пиша за да си спомняне къде и кога а кой

Не аз съм на снимката

Нищо не ни оставихада вземем със себе сиЕдинствено тази снимка

Ако я обърнете от обратната страна ще ме видите

Ти ли си на снимката, ме питатНе знам какво да ви отговоря

РЕВОЛЮЦИЯТА НА СЕЗОНИТЕ

Сърповете и чуковете на пролеттаобезглавиха короната на зиматапреди терора на лятотода доведе до реставрацията на есента

КЛАСИЧЕСКИ РЕЗЮМЕТА

ИЛИАДА

Заминаха.

ОДИСЕЯ

Завърна се.

[Fast Food Classics]

ОДИСЕЙ У ДОМА

С всеизвестното вече мое хитроумиесянката си оставих в моретатаи се завърнах незабавно във Итака.

Никой не повярва че съм тук.

Затова сега прекарвам дните сии аз като един от женихите.Но тайно тъка в разбоя.

Разтревожена всяка сутрин Пенелопанова дреха на стана открива.Да разтъчем платното веднага ни каракато всеки жених издърпва по нишка.

Брачно одеяние е тялото й без никаква дрехащом съвършено гола тя останеще се омъжи за един от насв чужди земи разпъждайки останалите.

В наш интерес е значикогато историята закъсняваи всички в нейните очи се превръщаме във фабула

Така минава времето, в очакванетода пристигне Одисей.

Преведе от гръцки ЗДРАВКА МИХАЙЛОВА

Широкият път на Виа Егнатия

10 Литературен вестник 4-10.06.2014

– Вие англичаните какво ли имате? Ни художници, ни ваятели, ни композитори.– Един-двама не съвсем лоши поети – подметна Ашендън добродушно (...).– Да – съгласи се мисис Кейпър със странен жест, – в поезията ви бива. Чудно защо?

У. Съмърсет Моъм, „Изменникът“1

Чудно защо не обичам определенията за поезията. Намирам ги – особено дадените от поети – за подозрителни, неискрени, маниерни, дори излишни. Та и кому е потребно да се пънем да дефинираме що е то поезия, когато в световен план имаме толкова възхитителни примери за добро лирическо писане? И не е нужно да съпоставяме великите с посредствените стихотворци, за да осъзнаем предимствата на първите. Напротив, дарбата не само да пишеш, но и да чувстваш поезията, е дамга от Господа и или я имаш – вродена ти е, или си с ампутиран за ритъма и иносказанието слух и усърдието да доловиш гениалните вибрации на словото често е равносилно на самоизтезание. Ако ми позволите обаче, все пак бих започнал с подобно определение, което по мое мнение е по-различно и върши работа. Пък е и изключение, потвърждаващо правилото. Надявам се да стане ясно защо.В едно от последните си интервюта Иван Методиев (в свой стил – небрежно и някак между другото) споделя, че поезията е инстинктът на мирозданието да съществува без абсолютно никаква причина. Към това съждение напоследък се връщам многократно. И на пръв поглед безпричинно. След като прочетох новата книга на Иван Ланджев „Ние според мансардата“, то инстинктивно изплува в съзнанието ми не веднага, а когато започнах да осмислям внушенията й. Там уж всичко е основателно: разбираш, или поне си мислиш, че разбираш повода, по който е написано едно или друго стихотворение, досещаш се, че в разказаното-доверено е втъкана някаква лично преживяна история, но въпреки това опитът, пресътворен в поезия, престава да бъде интимно конкретен, превръща се в надвременен и сякаш наистина потвърждава основанията на мирозданието да съществува просто така (или така просто) – произволно, нагло и неразумно, заради емоцията и инерцията (практиката) да зарежда с идеи и вдъхновение шепата белязани поети сред легиона графомани. Идеи, които увличат и провокират неподчиняващи се, невписващи се в никакви конвенции индивидуалности. Как тогава Платон да не просъска през зъби, че поетите трябва да бъдат изгонени от идеалната държава? България впрочем потвърждава подобно статукво. През Средновековието – период, в който според историците е била близка до идеалната, тя не е опазила (не е запомнила, може би не е родила?) нито един поет. По-късно, вече далеч от съвършенството – такава, каквато я знаем и каквато упорито си я отглеждаме и днес, България разполага с поети – големи и не така големи – и всички неслучайни сред тях са безпричинни, трудно адаптируеми, ехидни, неин коректив и опозиция един вид. И от време на време – низвергвани, поругавани, осъждани, натирвани, премълчавани от клакьорите на същата тази несъстоятелна държава... А когато поетите биват премълчавани, тоест забравени, тогава и епопея няма кой да напише, настъпва хаосът на политолозите, социологическите проучвания и чалга дивите.

За Иван Ланджев чух за първи път от Екатерина Йосифова. Търсех, както се казва в едно рейтингово ТВ шоу, български талант за участие в международен поетичен фестивал. От години се бях запилял немил-недраг из пуста чужбина и нямах увереността, че съм наясно с новоизбуялата „друга трева“ из поетическите джунгли-резервати на родината ни. Пък и от много безразборно мирисане (смъркане) рискувах или да стана зависим от глупости, или най-малкото да ме хване сенна хрема. И от двете, признавам си, ме е страх. Катя, също талантотърсачка и покровителка на такива, ми даде без колебание три имена, но с доста уклончив коментар за две от тях. Почувствах се като героя от „Дама пика“ – на кое да заложа? Накрая, почти насилена от мен да ми открие тайната на трите имена, тя изплю камъчето: ако трябва да съм честна, ти препоръчвам Иван Ланджев. Страх ме е да не се поддаде на суетата по-нататък, но засега е чудесен и най-обещаващият. Седнах пред адската машина – лаптопа – и като спайдърмен започнах стръвно да преброждам мрежата и да чета де що се е уловило в нея, изтървано от тримата. Четох и от неколцина други, нескромно самопредложили се. Най-накрая се върнах именно към неговите стихове, казвайки си: това е човекът! Изпратих му писмо, след няколко дни

1 Съмърсет Моъм. Изменникът. Прев. И. Василева. В: Избрани

творби в три тома. Том 3. С., 1988, с. 105.

той ми отговори, а във второто си послание след още няколко дни, вече поуспокоен, освен конкретните неща, които го бях помолил да ми съобщи, написа: „Опитвах се да не изглеждам твърде въодушевен днес (така е по-възпитано), но държа да знаете, че съм Ви наистина благодарен за това, което правите“.Иване, уверявам те, че и аз се опитвам да не изглеждам твърде въодушевен днес (така – съгласен съм – е по-възпитано), но държа да знаеш, че наистина съм ти благодарен за това, което правиш!Та, значи, случи ми се нещо рядко, но пък особено ценно – поезията на Ланджев бе първото, което узнах от него (и за него), преди доста по-късно да се запознаем на живо. Но така изречен, този важен акцент в антрефилето ми звучи леко постно. Затова да опитам нђучно (то, както казва госпожица Бингли, изисква определен акцент): първото ми запознаване със своеобразния дискурс на поета Иван Ланджев и проникването ми в него бе през текста-Ланджев и едва по-късно инициирах лапидарна конверзация със самия иженарицаем субект, скрит под същото име.По-тъпо не мога да го кажа. Извинете.Пак в мрежата видях портрета му. Видях го и още един път, на публично място в София. Но тази случка е по-интересна, затова ще я разкажа. Веднъж, минавайки покрай Чешкия център (трябва да е било преди две години), мернах с периферното си зрение някакъв странен образ, окачен на стъклото, и инстинктивно се обърнах – стори ми се познат. Казах си: Иван пък какво прави на витрината на Чешкия център?! Хм, май прогнозите за връхлитаща го суета се сбъдват. Върнах се леко (бях го подминал) и с ужас и срам установих, че от портрета на плаката ме гледаше не Ланджев, а... Джойс – поводът: годишнина от рождението му. После, като се прибрах у дома, воден от максимата на Хамлет: „Сравнете тоз портрет с този тука“, пак седнах пред адската машина и тя ми разкри заблудата. Грешката се оказа вярна – Иван се бе снимал, стилизирано намигайки и пародирайки идентична поза на Джойс. Рекох си: Боже, колко прилича Джойс на Иван Ланджев. По-актуално казано, като две капки вода са. А това на свой ред ме накара да се запитам нещо, до този момент латентно стояло в мислите ми: защо поезията на Иван ми харесва и защо това момче не прилича на повечето свои връстници, тоест не ме разочарова?Не, не е заради Джойс. Замислих се за друго – за възрастта на поетите.Падналият в бой може и да не умира (то се дължи, както знаем, на певците, дето песни за него пеят), но певецът умира – и е умирал! – на най-различни възрасти. Ражда се обаче само в точно определен момент, и то по предопределение. От най-голямата днес жива поетеса на Русия, Юна Мориц – жена, „виждаща“ отвъд хоризонта на видимото (и родена в деня на Ботевата смърт – 2 юни), знам, че безсмъртие не съществува; онова обаче, което „обитава“ страната, отдето никой пътник се не връща, е световната душа на поети, спускаща от време на време по висшата си воля някой свой пратеник долу на земята. А „добрата новина“, както се обявява в кофти предаванията от праймтайма на любимите на мало и голямо кабеларки, е, че не подминава и България. Казвам го не за да звучи интересно. Много често мислим за мъртвите поети като за някаква абстракция, внушена ни от стилизираната застиналост на литературния канон в училище. Ботев например го проектираме в хиперболизирани измерения: недостижим и извисен, величав и извън-мерен. Но ако си дадем сметка, той си отива от тоя свят едва на 28 и дотогава е казал всичко, което днес ни е достатъчно, за да го провъзгласим за гений. Иван ни поднася втората си стихосбирка само броени дни, след като навърши Ботевата възраст. И, уверявам ви, има какво да ни каже и ни казва много. Дори на някого аналогията да се стори абсурдна или нелепа, искам да поясня: сравнявам не поезията, не посланията, не контекста, не личностите и ангажимента им към нацията; визирам момента на настъпване на поетическа

зрялост, когато нечий дух вече е готов да се впише в национално представителния ни художествен регистър. А не щеш ли, оказва се, че този, дето ни изглежда „малък“, и днес сме се събрали, за да го поощрим, е на възрастта, на която си отива Онзи, Големият. Или ако позволите, най-големият наш. Дали сме в състояние да си представим, че Ботев е бил

толкова „малък“? И защо тогава да не се доверим и на поезията на Иван?За да разберем писането на Ланджев, е добре да си дадем сметка за една присъща му характерност: той е естет, дисциплиниран и заклет (безкомпромисен) естет, тоест „разглезен“ човек. „Разглезва“ го кръгът на избраната от него компания от поети и мислители, която не само го е допуснала до себе си, но формира и филтрира натюрела и светогледа му. В нея са Бродски, Елиът, Паунд, Одън, Неш, Константин Павлов, Георги Рупчев, Достоевски, Шестов, Бердяев, напоследък Толстой, Джойс (както вече казах, малко прилича на Джойс). В това общество на мъртви поети и мислители Иван се чувства особено уютно; той също има заслуга към тях – сигурно е единственият, събрал точно тези имена в обща компания(„Останалото са влияния от нечии поетики“), но „общуването“ му не го прави високомерен или превзет, напротив – респектиран от високите авторитети на кумирите си, се предпазва от много от пороците на пишман героите на нашето време – от самоцелно медийно преекспониране на себе си „на всяка цена“, от профанизиране на словото си, от евтината самодоволна поза на „ментор“. А може – всичко, с което се захване, го прави добре. Чувствителен, скромен, сговорчив, най-силно сякаш ме очарова с равнището, на което говори не английски, а български. Прочетете „Ние според мансардата“, някои от интервютата или есетата му, поприказвайте с него – виртуозен стилист импровизатор с великолепен български, български, който не те напряга и дразни, а те отпуска, разтваря те в себе си и те радва. Съединението на българските поети прави силата на езика ни, с която той, езикът, може да внуши и величие. Иван стъпва на това и много трепетно опазва традицията на изискания език в нашата поезия, разбира се, актуализиран според съвременната (висока) норма. Между другото, и той има стихотворение за езика. Едно от любимите ми е. Ето го:

Недоразумението

Извини ме, че така отнемам ценното ти време (а какво ли друго може да се прави с ценно време, aко и не се отнема).

Извини ме, но успя ли да я видиш? Забеляза лиМарианската падина помежду ни итова гигантско многоточие над нея – въжен мост, по който нито аз ще мина, нито ти?

За онова, което стана, сигурно си има име. Някой тънък познавач на всичко би го изразил: как „нещо се е счупило“, как неочаквано с теб сме „заговорили на различни езици“.

А не сме. По-просто е. Езикът си говори с менпрез цялото това тъй ценно време.И знаеш ли, не сме те споменавали.

Да не забравя да спомена. Докато първата му книга, „По вина на Боби Фишер“, пресреща битието по хоризонталата, овеществена от шахматната дъска, летището, бара, асфалта – между черно и бяло, – тази ни превежда през вертикалата на света. Никой не е по-висок от мансардата си, но не всеки притежава къща с мансарда. Всъщност не е и само това. „Ние според мансардата“ също не спестява хоризонталност; тук обаче тя е по-скоро „водоравна“, тоест равна, равнозначна на водата, и се ориентира по (м)оста Запад – Изток, по-точно, поемайки от Ню Йорк и бреговете му през Женева и острова на Русо, за да стигне до езерото Байкал в Сибир. Ход, репродуциращ вечното търсене на Изход и път към Просветлението, трайно означавано с посока Изток. Триделната структура (архитектура) на книгата – „Скосявания“ – „Интериорни решения“ – „Сводове“, прогресивно сакрализира пространството: от интимния уют на таванската стая, от която

Възрастта на поетите(По вина на Иван Ланджев)

11Литературен вестник 4-10.06.2014

е тръгнал всеки млад поет, дори и да не е обитавал такава, през преподреждането (преобзавеждането) на обстановката и разпукването на дома-крепост – до храмовата (сводеста) отвореност-откровеност-трансцендентност на безкрая. Отскубването от сътворената от човешка ръка сграда води към неръкотворната „саграда“, към неминуемото й достигане и в перспектива – към сливането със световната душа на поети. Пространството се разгражда неочаквано и необезопасено, но само като пренареждане, подсказано от езиковата омонимия. Чуйте:

***И след това гръмко началодойде погнусата от средата.

Навеждаш се да търсиш края –троха под килима на хазяина.

И ето че не не му се вижда краят.Стените се вторачват във ръцете

ти. Излизаш – завалява град.По яката ти капят квартали.

На този текст критикът в мен не спира да ръкопляска. Не зная доколко кубизмът някога ефективно е прониквал в българската литература и изобразително изкуство, но Ланджев деконструира поетиката му и създава онази пластичност, която може да се срещне само в добре обмислени и високопрофесионално изпълнени инсталации в киното – клипа и анимацията. Когато завалелият „град“ се усеща по това, че „по яката ти капят квартали“, образът е разглобен на съставните си семантични сегменти, оживели самостоятелно, и ние, референтите, следим тяхното активно предметно редуване. Не е работа на Иван да сглобява, „сковава в брегове“ или да слага в ред времето или пространството – неговата задача се свежда до деконструирането му и демонстративното му обнажване. Така осъзнаваме, че тук-и-сега ние, българите, не напускаме, не бягаме, напротив, приемаме, оставяме се да бъдем асимилирани от отвратителните крайности на отблъскващата среда. Но ако в тази въвеждаща творба градът притиска, потиска и угнетява, и единственото спасение от затрупването е непосилната лекота на изказа, то във „Вторият лъч“, – петото стихотворение от цикъла „Интериорни решения“ – посоката рязко е сменена отгоре надолу, симулирайки сподавен полет (пропадане) и проникване в безпаметното долу.

Вторият лъч

„...аз те обожавах цели три години“ (Езра Паунд, „Млада жена“)

Беше лято, на балкона пристигаше гълъб и пееше на някакъв диалект. После си тръгваше.

Докато с нея удължавахме все повече

разстоянията в този апартамент, под нас скъсяваха пътя до Надежда. Машини и мъже копаеха – не съм ги виждал, но било е – дълбаеха под нейните нови обувки, под моите добри намерения.Почти достигнаха до Ахерон,

а тук на петия етаж времето сдъвка пространството и го разтегли с пожълтели зъби до неузнаваемост.Апартаментът стана съвършената представаза безкрайност. Огромната осмица легна върху нас.Туловището й размаза краткостта нии започна да ни влачи.

В края на августвторият лъч беше готови светеше дръзко под асфалта (някога с нея лежахме на този асфалт).Вече всички можеха да стигнат Надежда.

Тогава ние пътувахме един към друг от хола до кухнята,от леглото до банятаот Лев Шестов до учебника й по фотографияи нито веднъж не се засякохме. Пътувахме с месеци, а не преставаше да бъде краятна август.

„Всичко с времето си“, каза глуповато времетои аз си спомням, че го приех лично.

Реших да се върна в началото, а то е винаги нанасяне: Как тя поиска паравани аз си го представих – сгъваем.

Да, не беше лошо:да отделим леглото си от всички новини, от дрънканиците на гостите, от евтиния им тютюн и моите книги. Безспорно параванът бе решение.Безспорно е присъствал от началото. Стояли сме от двете му страни.

Напоследък се занимавам с това:опитвам се да ремонтирам спомена.Дълбая лъч.

Отправям официални покани към гълъба,а той изглежда не е идвал никога. Да направим равносметка – имало епараван и не е имало никакъв гълъб.

Сега,докато тя се учи да шофира и се обзавежда,всеки ден се обзавежда,аз ще си отключа и ще сляза до подземните реки.

Прочетох ви най-„орфическото“ стихотворение на Ланджев. Разказаният в него сюжет е инверсна метаморфоза на познатия ни от древността и все пак е оптимистичен – тук Евридика няма и не трябва да бъде спасявана (тя – „Еврика!“ – е открила обзавеждането и се е отдала на него; „стопанката“ дори не подозира, че къщата й имала мансарда), но загубвайки я (изоставен от нея), Орфей на свой ред намира собственото си спасение. А ако гълъбът, който го е нямало, бил е въобразен, си го представим не като иконичния Свети Дух, а през погледа на Пикасо (вариант, който аз лично предпочитам), то и тук кубизмът е въплътен виртуозно: пропадането на Орфей и падението на Евридика са два различни и независими един от друг процеси; само коренът „пад“ е общ.Има, както разбираме, вътрешна динамика на случващото се с лирическия субект в тази книга. След зададените въпроси към съименника му Иван Илич, който знае за живота и смъртта повече от всеки друг, може би единствено Толстой знае повече от него, нашият Иван поема към Сибир – вечния „хепиенд“ на руския класически герой, съпровождан от страданието и съпътстван от любимата грешница. Всъщност този поход е изтриване, заличаване-размиване на миналото, той е не напредване към края, а връщане към началото – „доброто начало в нас“. Той именно е Изходът. Какъв по-умен, удобен и обнадеждаващ финал за книга?А като стана дума за книгата – тази, която виждаме – тя си струва да бъде адмирирана. Трябва да похвалим художничката Люба Халева, разчела посланията и кодовете в 36-те стихотворения и стилизирала ги в раздвижената ъндърграунд корица. Нека отдадем дължимото и на редактора Иван Теофилов – спокойно, компетентно, насърчаващо проправил пътя на „Мансардата“ до книжното й отелесяване; чудно и очарователно е, че двамата Ивановци – младият поет и доайенът (говорех в началото за възрастта на поетите!) – нито веднъж по гоголевски не се скараха. Разбира се, комплименти и за „Жанет“, която, ђко и от Пловдив, като една съща София расте, но не старее – когато започна издателската си дейност, аз бях по-млад от нея, в един момент я настигнах и превалих отвъд, а тя стои още на 45! О, времена, о, нрави, о, родна реч, о, майна сладка!И накрая, позволете ми да отбележа още нещо, далеч не случайно. Една аналогия ми се натрапва всеки път, когато си помисля за къщата с мансарда на Ланджев. Тя (дано не злоупотребявам с лични данни) е на улица „Солунска“. „Солунска“ не води към Солун, както „Невски проспект“ не излиза на Нева, но в Солун е роден знаменит български поет, първи предусетил не уюта, а опасността и клопките на затвореното и непробиваемо пространство на къщата – Атанас Далчев. Той е живял цели 43 години (от 1934 до 1977) на същата улица, носеща името на родния му град, само на няколко метра от жилището на петия етаж, което обитава Ланджев. Паметната плоча, поставена през 2004 г., почти не може да се види от накачулените пред нея килими, китайски чадъри, чорапи – мъжки и дамски, съмнителна кинкалерия – филиал на Световния търговски център „Илиянци“, задръстили входа, към който живеещите се промъкват през един тесен процеп от картони и сергии като през тест за праведност. Въобще „Солунска“ е неформалната софийска алея на поетите. В началото седят бронзовите Славейкови – баща и син, след тях – Далчев, по диагонал е някогашният Съюз на писателите, където въображаемо можем да „видим“ кого ли не, по-нагоре, на ъгъла с „Витоша“ Яворов слага край на живота си, а още по-нагоре, малко преди да се стигне до „Христо Ботев“ (!), има звънец с дискретно написано име „Екатерина Йосифова“. Някъде между тях на една входна врата можете да мернете и табелка, която от три години е със сгрешен надпис, но едното име продължава да е валидно. И ако все още мисълта ми е недостатъчно ясна, държа да заявя. Тази вечер сме се събрали тук по повод на добрата поезия; по необходимост да поговорим за нея; по неизбежност да я прочетем; и всичкото това по вина на Иван Ланджев.

ЛЮДМИЛ ДИМИТРОВ

Тъй като 2014-та е 100 години от времето, когато Европа извършва своето колективно самоубийство с началото на Първата световна война. Казвам, го, защото, слушайки Адам Михник, поне за мен има четири малки въпроса, които бих се опитал да докосна. Първият е защо Путин окупира, анексира Крим? Не защо Русия задържа властта си върху Крим, тъй като при започването на кризата мнозина очакваха, че това ще се случи, но те очакваха, че това ще има формата на присъствие, каквото например има в Южна Осетия, в Абхазия. Защо велика сила реши да тръгне към територално разширение? Става дума за велика сила, която не изпитва липса на територии. И според мен отговорът е, че става дума за много силно съобщение, което показва, че светът се е променил, че светът е друг, че светът е различен. Имах възможност да бъда в Москва преди три седмици и едно от най-силните усещания, и то е характерно за различни среди, не непременно политически, но усещането е, че историята се е обърнала, че нещо е свършило. И си мисля, че в голяма степен и шокът, който Европа изживя, е свързан с факта, че много европейци имат същото усещане, че нещо е свършило. И изведнъж се появява едно много силно съобщение, че това как светът изглеждаше преди 15 или 20 години вече не е реално.Второто, което ми направи силно впечатление, е, че ако гледате социологическите проучвания, ще видите, че подкрепата за Путин в момента е най-силна в градовете, в които протестираха срещу него. Изключително силна е подкрепата за Путин в Москва, в Санкт Петербург, в два града, в които само преди 2 или 3 години имаше масови демонстрации и които обикновено не са свързани с пропутинското мнозинство. Опитвам се да отида извън тези данни. Едно от основните неща, които свикнахме да мислим, е, че политиката не е нещо, което произвежда смисъл, политиката трябва да прави хората по-богати, ако това е възможно, по-свободни. Но хората като че ли не търсят смисъл вътре в политиката. Оказа се, че нещо толкова символическо, колкото връщането на Крим, успя да произведе такава голяма промяна в обществените нагласи в страната, защото именно търсенето на някакви колективни ценности се оказаха изключително важни за руското общество. И тук се появява третият въпрос, който ще се опитам да си задам: Защо Европа се оказа толкова объркана в момента, в който трябваше да реши за себе си какво се случва? Този въпрос не е пряко свързан с руската политика. Той много повече е свързан с това, какво се случва вътре в нашите общества. А едно от нещата, които се случват в нашите общества, е, че ние сме приели тезата, че всяко нещо, което не ни харесва, най-добре е да се държим, все едно че не съществува. Защото едва ли не можем да си го позволим. И поради това, че можем да си го позволим, ние започваме да се опитваме да конструираме другия по начин, по който това, което той извършва, да изглежда приемливо за нас. Второ, се опитваме да намерим за себе си каквито и да било обяснения, които да ни накарат да повярваме защо нищо не трябва да бъде направено. И това сега не е единствен случай - по същия начин стана и с финансовата криза. Случаят с Путин в този смисъл е частен случай. Казвам го, защото един от големите проблеми, които поне аз виждам, и голямото предизвикателство, което украинската криза и господин Путин представляват за Европа, е неговото твърдо усещане, че Европа изживява дълбока културна криза, не просто институционална и политическа. Неговото усещане, че Европа, каквато е сега, не би могла да устои. За това, че ще има друга Европа. Неслучайно той покани крайнодесните партии от Европейския съюз, за да покаже, че това е реалната Европа. Вие живеете в един свят, който е напълно изкуствен, тоя свят не може да удържи, казва той. Това ми се вижда много по-важно, отколкото всички военно-политически измерения, за които става дума по време на украинската криза. И последният въпрос, с който искам да завърша, е също свързан с Украйна, но от друга гледна точка. Как стана така, че една революция, която беше силно антиолигархическа по своя характер, завърши с това, че легитимира властта на олигарсите? Тук не става дума единствено за новоизбрания президент на Украйна, а става дума, че губернаторите на почти всички големи украински провинции са хора с доходи над 1 милиард. Това е интересен проблем. Защото изведнъж се оказа, че едно от основните неща, които анексирането на Крим направи, е, че лиши украинците от възможността да имат антиолигархическа платформа. Изведнъж същите тези олигарси, срещу които протестираха, станаха най-голямата гаранция за това, че Украйна ще остане независима, за това, че тя ще остане цялостна. Част от проблемите, пред които сме изправени, не е да защитаваме едно или друго нещо, а да се опитаме да разберем точно какво се случва в собствените ни общества. Защото има две тенденции, а на мене и двете ми се виждат опасни. Едната е тотална банализация на всеки проблем, който излезе - примерно европейските избори - 1/3 от Европа гласува по начин, който е проблемен за мнозина. Основното съобщение: вижте, нищо не може да се случи, защото тия хора ще бъдат институционално неефикасни в Европейския парламент. А другото е тотална драматизация – фашизмът се завръща, г-жа Льо Пен е фашист, да се опитваме да си създадем някаква морална паника, през която да реагираме. Навярно има нещо в средата, по-различно от банализацията и моралната паника, което поне според мен ще ни даде възможност да говорим за това, което се случва извън сравненията с книгите, с историческите юбилеи, които честваме и които ни позволяват по-скоро да видим какво става в нашите общества.

Записа ИВАЙЛА АЛЕКСАНДРОВА

Ако в Европа...от стр. 1

12 Литературен вестник 4-10.06.2014

Никола Маджиров

Никола Маджиров (поет, есеист, преводач) е роден през 1973 г. в гр. Струмица, Р. Македония. Неговата поезия е

преведена на трийсетина езика и е публикувана в антоло-гии и списания в САЩ, Европа, Азия и Латинска Америка.

Носител е на престижни национални и международни награди. По поезията на Никола Маджиров са снимани

късометражни филми, а по негови стихове музика е композирал и авангард ният американски джаз композитор

Оливър Лейк, работи и с Бьорк и Лу Рийд. Никола Маджиров е участник на множество интернационални поетични

фестива ли и лауреат на няколко международни признания и стипен дии.

След нас

Един ден някой ще сгъне нашите одеяла и ще ги прати на химическо чистене, за да изтрие от тях последното зрънце сол, ще отвори нашите писма и ще ги подрежда по дати вместо по прочетеност. Един ден някой ще размести мебелите в стаята като шахматни фигури в началото на нова игра, ще отвори старата кутия за обувки, в която пазим падналите копчета от пижамите, недоизползваните батерии и глада. Един ден ще се върне болката ни във гърба от тежестта на хотелските ключове и съмнението, с което рецепционистът ни подава дистанционното управление. Чуждите съжаления ще тръгнат след нас като луна след залутано дете.

Не зная

Далечни са всички къщи, които сънувам, далечни са гласовете на майка ми, която ме вика за вечеря, а аз тичам към житните полета. Далечни сме ние като топка, която изпуска гола и отива към небето, живи сме като термометър, който е точен само тогава, когато погледнем към него. Далечната реалност ежедневно ме изпитва като непознат пътник, който ме буди на половината път с въпроса „Този ли е автобусът?”, а аз му отговарям „Да”, но си мисля „Не зная”, не зная къде са градовете на твоите дядовци, които искат да напуснат всички открити болести и лекарствата, които съдържат търпение. Сънувам къща на хълма на нашите копнежи, за да виждам как вълните на морето чертаят кардиограмата на нашите падения и любови, как хората вярват, за да не потънат, и крачат, за да не бъдат забравени. Далечни са всички колиби, в които се криехме от дъжда и от болката на сърните, умиращи пред очите на ловците, които бяха повече самотни, отколкото гладни. Далечният миг ежедневно ми поставя въпроса „Този ли е прозорецът? Този ли е животът?”, а аз му отговарям „Да”, а всъщност „Не зная”, не зная кога птиците ще проговорят, без да кажат „Небе”.

Небето се отваря

Наследих необозначена къща съсняколко разрушени гнездаи пукнатини на стената като жилина възбуден любовник.В тях вятърът спии думите на кондензираниотсъствия. Лято еи ухае на отъпкана мащерка.Монасите привършват броениците,небето се отваря, за да направи течениев нашите души.Дърветата са зелени, ние – невидими,и само така могат да се видятнашите неродени деца и нощта,която прави ангелитеоще по-чисти.

Преведе от македонски РОМАН КИСЬОВ

Из стихосбирката „Преместен камък“, издадена с помощта на „Традуки”.

Владимир Мартиновски

Владимир Мартиновски (1974) работи като доцент по сравнителна поетика в Катедрата по обща и сравнителна

ли тература, при филологическия факултет „Блаже Конески”, Университет „Св. св. Кирил и Методий“,

Скопие. Негови поетични произведения (предимно хайку) са отпечатани на албански, английски, гръцки, японски,

полски, словенски и сръбски език. Автор е на книгите: „От картината до стихотворението – интерференции между

македонската съвременна поезия и изобразителното изкуство” (студия), 2003; „Морска луна” (хайку и танка),

2003; „Скрити песни” (хайку), Скопие, 2005; „И вода и земя и огън и въздух” (хайку), 2006; „Ut pictura poesis – поезията

в диалог с изобразителното изкуство – избрано от македон-ската поезия” (подбрал заедно с Нухи Винца), 2006, и

„Сравни телни триптихи (студии и есета)”, Скопие, Магор, 2007.

Светлинна година

От вчера до днесми окапаха пет-шест косъмаа навярно още толкова са побелелино рядко някой забелязва промяната

Слушайки Малер от вчера до днесвътре много неща се променихасякаш съм преживял еднацяла светлинна година

Преосмисляне

Цял живот ни учат ченай-бързо пътува светлинатаЗа да ни уверят ни говорят за гърма„Първо ще го видите а после ще го чуете“

Гръмовете които сега слушам в хоровите творбина Арво Парт ме карат да се замисля:първо ги чувам а после вътре меоблива силна и нежна светлина

Абсолютен слух

Знам че нямам абсолютен слухче когато подпявам често излиза фалшивоче когато свиря понякога бъркам ритъма

Но и знам че - откакто слушам Бах - ритъмът насърцето ми се нагажда с оня на мислитеа композициите вътре продължаватда свирят със съвършена прецизностсякаш ги е хармонизирал някакъв изкусендиригент с абсолютен слух

Реквием

Полагаме им свежи цветяИзливаме им от най-добрата отлежала ракияНашепваме им едва чуто нещата които не смесе осмелявали преди това да им ги кажем гласно

Композиторите знаят че те са най-вернитенай-многобройните и най-внимателните слушателиПазят за тях най-силните ноти, омайникато свежи цветя и катонай-добрата отлежала ракия

Преведе от македонски РОМАН КИСЬОВ

Преводите са част от европейския проект „Пътуване през Европа”, с подкрепата на Европейската комисия, за представянето на Владимир Мартиновски в Русе през февруари 2011 г., организирано от международното дружество „Елиас Канети”.

Гьоко Здравески

Гьоко Здравески е роден през 1985 г. в Скопие. Завършил е филологическия факултет „Блаже Конески” в Скопие. Рабо-

ти като преподавател по македонски език във Философския факултет в Ниш и като редактор на електронния

седмичник за култура и изкуство „Репер” (reper.net.mk).Пише поезия, кратка проза и есета. Издадени са две не гови книги с поезия: „Палиндром с две „н” (2010) и „Къщич ка за прелетни птици” (2013). Участва в различни антологии на

македонската позия. Негови творби са преведени на сръбски, хърватски, сло венски, испански и английски.

манастирмравките прибират остатъците от постната вечеря.нощните пеперуди се жертват пред своето стъклено слън цецикадата отстъпва място на нощните твърдокриликоито се блъскат с глави в стените.паякът се гощава с улова на който би завидял и най-са-мохвалният рибар.кучетата негодуват в съня си,сепват се и залайват някого.а ние казваме: лаят срещу звездите, срещу месечината, срещу кукумявкатана тополата в дола.в града без съзвездия се преразказват вечерните вестипо стените които не могат да бъдат разрушени.по терасите се гледа на кафеи се предсказват сватбите на нещастно влюбенитеот любимите турски сериали.бавно отминавамебез да хвърляме камъчета зад себе си.

в мен се ражда дететогава на небето сатурн беше в съвпадс изгряващия плутонв дома на смърттаа в първи дом, пак, спокойновлизаше нептун и вещаеше успехтогава излизах и влизахи мнозина преминаха през менв мен се раждаше детемисълта ме изтощавашене можех да я овладея и в думада я превърнадумата в мълчаниемълчанието в тишинатогава пак преминавахотгоре по планинатаклатушкайки се от вятърапод мен оставаше градътхоратане разпознаваха моето безпокойствов прегръдкатазаключвах се в себе сии отвътре молех за навънкълнях сепоне веднъж поне за миг поне за малко трошица самода напусна домаза да видя дали наистина имасвят извън мени дали там е всичкоили всичко е прах и пепели все едно е че сатурн е в съвпад с плутони на изток спокойно се ражда нептуни че в мен и сега се ражда дете

къщичка за прелетни птицимоето ляво рамое люлката от твоя сънв нея приспивашутринното мълчание на старцитекоито пият кафе по тераситенебостъргачът ни закрива слънцетоили нас ни скрива от негостъпалата отвити се гушатна дъното на леглотопрозорецът широко отворенглътнал парцал от небеторазпрано отщастие преброено до десетв ъгълапаяк корабокрушенецкрои плановеза нов домнашият е къщичка за прелетни птициние смехартиена лодка сред потопакоято копнеепо остров

Преведе от македонски ТАНЯ ПОПОВА

Началото на века: нова македонска литература

Огю

ст Р

оден

13Литературен вестник 4-10.06.2014

Калина Малеска

Калина Малеска е македонска пистелка, родена през 1975 г. в Скопие. Има издадени две сбирки разкази:

„Недоразумения” и „Именуване на насекомото”, романът „Бруно и цветовете”, пиеса та „Случка между събитията”,

а вече е под печат нейният втори роман „Призраци със сърмени нишки”. Някои от разказите й са публикувани

в списания в Република Македония и в чужбина. Малеска преподава английска литература във Филологиче ския

факултет „Блаже Конески” в Скопие, където се дипломира в катедрата по английски език и литература със

специалност обща и сравнителна литература. Със свои произведения в областта на литературата е участва ла в много международни срещи, семинари,

конференции и кон греси. Превежда от английски.

В 10 часа и 15 минути, едно хубаво майско утро – беше сряда – деканката и заместник-деканката по учебната част на Филологическия факултет в Скопие крачеха по коридорите на факултета, поглеждайки от време на време листовете, които носеха. На листовете беше разпечатан графикът за часовете и беше означено кои преподаватели в кои учебни стаи ще провеждат тези часове. Тъй като беше последната, петнайсета седмица на семестъра, заместник-деканката малко се двоумеше около необходимостта от такава проверка – дали преподавателите изпълняваха задълженията си.– Последната седмица може би някои имат колоквиуми и не са в съответните стаи – заместник-деканката се опита да намери оправда ние за празните стаи. Но деканката беше непоколебима. – Много оплаквания имаше, и то с право, че някои при-ключват семестъра доста по-рано. До последната седмица часовете трябва да се провеждат редовно – отговори. Когато стигнаха до края на коридора, до английската биб-лиотека, спряха да поговорят малко и се разбраха да се връщат в канцелариите си. Тогава заместник-деканката изведнъж за беляза нещо голямо и тъмно на прага на една малко скрита учебна стая, чиято врата се намираше под близкото стълби ще. Деканката забеляза изненадания поглед на колежката си и също се обърна в посоката, която привличаше вниманието й. И двете едновременно тръгнаха натам; и двете едновременно си помислиха, но не се осмелиха да кажат на глас: „Едва ли това са мъртви тела?!” А там, на прага на вратата на учебната стая под стълбите, едното на едната страна на прага, другото на другата, седяха сврени две човешки същества, чиито глави бяха наведени надолу и някак накриво подпрени на коленете им. Щом приближиха до тях, с известно облекчение деканка та и заместник-деканката се убедиха, че те дишат.– Та това са Катерина и Марика! – каза изненадано заместник-деканката, разпознавайки своите колежки. Двете се наведоха и побутнаха заспалите девойки по раменете, но те не се събудиха.– Срамота. Как може да спят тук? – деканката беше на истина объркана.– Какво ли им се е случило? – додаде и учудената заместник-деканка. Осем месеца преди това, в началото на есенния семестър на същата академична година, се случи така, че предметът, по който преподаваше Катерина, се изучаваше от студенти, кои то не можеха да идват в часовете, определени в графика. С тях Катерина се уговори да им преподава отделно, но тъй като групата не беше достатъчно голяма, за да се раздели официал но, за допълнителния час не получи учебна стая в графика и трябваше да претърси факултета, за да открие свободна стая. На третата седмица от семестъра откри, че стаята под стълби щето е празна в нейните часове, в сряда, въпреки че на врата та пишеше, че по това време друг преподавател има редовни часове. Но тъй като него го нямаше, целият есенен семестър премина без никакъв проблем. Когато дойде пролетният семестър, Катерина отново влезе за допълнителния си час в стаята под стълбите. Ех, това беше само първата сряда, защото на втората, в 9:40 часа, кога то започваха часовете, Катерина отвори вратата, но там вече беше влязъл някой друг. Но това не беше професорът, който беше вписан в графика, залепен на вратата. Това беше Марика с нейната група, които също нямаха определена учебна стая. – Аз винаги съм тук – каза Катерина. – Е, сега аз съм тук – отговори Марика. Катерина и студентите се лутаха из коридорите на фа култета известно време, преди да успеят да намерят някоя случайно празна учебна стая, от която след четиридесетата минута ги изгониха. Катерина се чудеше какво да прави, и когато дойде следващата сряда, влезе в учебната стая под стълбите в 9 часа и 30 минути. А в 9:40, ето ти я и Марика, нищо че нито едните, нито другите студенти все още не бяха дошли. – Аха, значи ме изпревари – извика Марика и тръгна със своите студенти по коридорите, докато намери свободна стая. Катерина седя сама в стаята още 15 минути, докато дойдоха студентите, но все пак

чувството на победителка я убеждаваше, че това не са напразно изгубени 15 минути. Когато в сряда, на четвъртата седмица от семестъра, Ка терина пристигна в 9:30 в учебната стая, Марика вече беше разположила своите книги и листове на масата и пишеше с флумастер нещо на дъската.– Е, кога дойде? – попита я Катерина.– Преди петнайсет минути – отговори Марика.– Дошла си половин час преди да започне часът? Няма що! – с престорено презрение отвърна Катерина, а вече се пръскаше от мъка, че трябва да наднича тайно през всичките врати на факултета, за да намери място, където да проведе часа. Катерина имаше навик рано сутрин всяка сряда, след като заведеше децата на училище, да играе по една партия тенис със съседката от втория етаж, която в сряда работеше само следобед. Е, тогава следващата сряда няма да играе те нис, нито следващите десет среди, ако трябва няма да играе, реши и на петата седмица от семестъра влезе в учебната стая под стълбите още в 9:00 часа. Чу, че някой я извика. Това беше Мария, която я помоли да й помогне да залепи някакво съоб щение на информационното табло.– Извинявай, не мога сега. Трябва да заема учебната стая, иначе Марика ще ми я вземе – извика Катерина през вратата, без да излезе на прага.– Часовете на Марика започват след 40 минути – обясня-ваше й Мария. Но Катерина вече беше затворила вратата след себе си. След десет минути дойде Марика.– Слушай, хайде да се договорим – каза, – моята група е по-голяма, хайде ние да провеждаме часовете си тук, а вие по-лесно можете да намерите някоя по-малка стая. – Аз бях тук цял семестър. Където си провеждала часове те си миналия семестър, там ги провеждай и сега – отговори Катерина.– Миналия семестър аз нямах тази група – каза Марика, но разбра, че от този разговор няма полза. Разбира се, на шестата седмица първа дойде Марика, но не посмя да пристигне само петнайсет минути по-рано. Още в 8:30 часа беше влязла в стаята, така че Катерина напразно пристигна в 8:45 – стаята вече беше заета. Марика ставаше и сядаше, разхождаше се между масите, отваряше и затваряше прозореца, но един час и десет минути така и не можеха да минат по-бързо. Зае се да преговори лекцията, която трябва ше да чете, но и това й отне едва двайсет минути. Останалото време прекара в досадно чакане, непоколебимо решена, че ако трябва, ще понесе и по-тежки мъки само за да извоюва побе дата. Тъй като времето за пристигане във факултета всяка сряда се преместваше все по-рано, Катерина се ядосваше, че когато ще трябва да отиде там преди седем часа, няма да може да заведе децата на училище преди шест и трийсет. Марика пък, която обичаше да се излежава и да си поспива сутрин, почна да съкращава излежаването, за изненада на всичките си приятели, които се питаха какво ли се е случило. И така, веднъж Катерина, веднъж Марика, пристигаше първа, и двете, подготвени с книги и лаптоп, за да минава по-бързо времето от час и половина, два, два и половина, три часа, докато седят сами в празната стая. Тези среди през втората половина на семестъра, Катерина измисляше най-различни обяснения, за да убеди съпруга си, че наистина трябва да излезе от къщи в 6:30, в 6:00, че дори в края на семестъра - в 5:30 часа. Марика престана да излиза вечер във вторник. На петнайсетата седмица, във вторник Марика беше пока нена на рожден ден. Целият й ден премина в тежки дилеми дали да отиде на рождения ден, но когато приятелката й каза, че там ще бъде и Горян, Марика вече не се двоумеше. „Ха – хрумна й, – ще отида във факултета направо от рождения ден.”Същя вторник съпругът на Катерина й каза, че рано су-тринта заминава в служебна командировка и не може да заве де децата на училище. Рожденият ден беше весел, а Марика – най-весела. Вика ше, танцуваше, пускаше музиката и избутваше другите, кои то също искаха да пуснат нещо, пиеше текила и подканваше другите да си премерят силите в пиенето на текила. Взимаше дистанционното от ръцете на гостите, които искаха да гледат телевизия, и ги караше да станат да танцуват. Препоръчваше на всички хубавите сладкиши и високо се смееше заедно с Го рян. Когато мина полунощ, излязоха на терасата да поговорят. Горян я галеше по косата, докато тя му разказваше някакъв филм, който беше гледала наскоро. След това спря да говори и го погледна в очите, в очакване той да спусне ръка по тялото й. Когато още няколко човека излязоха на балкона, Марика и Горян се разделиха, но след като всички влязоха вътре, те два-мата отидоха в един ъгъл и продължиха да разговарят тихо. Около два часа след полунощ по-голямата част от гостите се разотидоха. Марика и Горян седнаха на канапето и нежните докосвания на единия будеха трепети у другия. Но тъкмо в един такъв почти вълшебен миг погледът на Марика попадна на стенния часовник. Беше почти три часът. Марика погледна Горян, но от неговото лице я погледна Катерина, тя стана, взе чантата си и побягна навън. Търсеше такси, но не

намираше и тичаше по улицата, набирайки непрекъснато мобилните теле фони на различни таксиметрови услуги. След десет минути най-после се появи поръчаният превоз, след което Марика, като гледаше непрекъснато ръчния си часовник, пътуваше към Филологическия факултет. Във вторник вечерта и Катерина не можеше да заспи – беше много ядосана заради служебното пътуване на съпруга си. До един часа след полунощ се изпоти безброй пъти, забо ля я главата, сълзите й напираха и нервно движеше ръцете и краката си, без да може да се успокои. Няколко минути след 1:00 часа реши да пренебрегне командировката на мъжа си и в 4:00 часа да излезе скришом от къщи и да отиде на работа. Но в 2:30 часа не можеше повече да чака. Облече се безшумно, отвори възможно най-тихо входната врата и заключвайки я след себе си, останала без дъх, слизаше надолу по стълбите. Имаше таксита по булеварда и тя влезе в едно, което я отведе до Филологическия факултет. В 3:15 Марика и Катерина едновременно излязоха от так ситата пред Филологическия факултет в Скопие. По едно и също време крачеха към задния вход, за който имаха ключ, тъй като главният, разбира се, по това време не беше отворен. Нямаха сили да си кажат нито дума, но едновременно си по мислиха, макар че не го изрекоха на глас: „Нищо, тя ще заспи, а аз ще кажа, че съм победила и стаята е моя”.Когато стигнаха пред вратата, не можаха да направят нито крачка повече. Едната се подпря на едната, а другата на другата страна на прага. И докато се усетят, двете заспали тела се свлякоха надолу в седяща поза, а главите им веднага се озоваха клюмнали върху коленете им. Докато спяха, телата им се изкривиха в неудобни пози, но от умора те не усетиха това. В 8:00 часа на същата сутрин Мария ги съгледа, че лежат заспали пред вратата на учебната стая под стълбите. Буташе ги и им викаше, почукна ги, но те не се събудиха. В 10:00 за първи път през тази академична година дойде професорът, който според графика имаше часове в тази учеб на стая. Зад него стояха десетина студенти от неговата група. Той с огромно учудване погледна двете заспали същества на прага на неговата учебна стая. След това с погнуса ги прес кочи, все едно трябваше да прескочи купчина кал, която се е изпречила безобразно на пътя му, и влезе. Студентите влязо ха след него. Някои настъпиха двете препятствия, облечени в тъмни дрехи. Някои се стреснаха от тях, но веднага продъл жиха напред. Във всеки случай никой от студентите не даде и знак, че изобщо ги е забелязал. Когато в 10 часа и 15 минути деканката и нейната заме стничка откриха в това състояние колежките си, въздъхнаха, че това е голям срам. След това почукаха на вратата и влязоха в стаята, прескачайки Катерина и Марика, но им беше доста по-трудно да сторят това, отколкото на професора преди тях.– Браво, професоре – каза деканката, – дори в последната седмица на семестъра провеждате часовете си.– Ах, да, разбира се – скромно коментира професорът.– Ще ви посочим за пример – добави заместник-декан-ката.– Хе, хе – засмя се мило професорът сякаш не му беше приятно да го хвалят толкова. След този разговор, като пак внимателно прескочиха прага, двете деканки излязоха от стаята и тръгнаха към канце лариите си. Докато вземаха решение за наказанията на Кате рина и Марика, с които щяха да им удържат двайсет процента от майската заплата, те двете още спяха на прага.

Преведе от македонски ТАНЯ ПОПОВА

Учебна стая под стълбите

Огю

ст Р

оден

14 Литературен вестник 4-10.06.2014

Румена Бужаровска

Румена Бужаровска е родена през 1981 г. в Ско пие. Има издадени два сборника с разкази „Драсканици” (Или-или,

2007) и „Осмица” (Блясък, 2010), както и студия за хумора в литературата „За смешното: теориите за хумо ра през

призмата на разказа” (Блясък, 2012). Нейните разкази са преведени в редица списания на немски, сръбски,

хърватски и английски. Превежда от английски. Доцент е по американска литература във Филологическия факултет

„Блаже Конески” в Скопие.

Запознах се с Горан на един поетичен фестивал. Косата му вече беше започнала да побелява – сега е съвсем бяла, и мисля, че се надява това да е част от неговия „нов сексапил”, както ми каза веднъж. Тоест шегуваше се, но мисля, че все пак вярваше, че е прав. Исках да го попитам дали и оредялата коса и скалпът с цвят и блясък на стопен и после втвърден восък са също така част от „новия сексапил”, но се въздържах – не понася никаква критика. Веднага се ядосва, а когато е сърдит, започва да вика – и така с дни, докато не направиш нещо унизително, за да прес тане да бъде непоносим, като например „случайно” да изре цитираш някой негов стих. Наскоро ми беше много сърдит, защото не исках да прочета стихотворенията, които беше написал предишната нощ.– Сега нямам време, хайде утре – казах му.– Нямаш време за три стихотворения, а? – усетих гняв в гласа му и веднага съжалих, че му отказах. Но вече беше късно. Каквото и да кажех, щеше да е погрешно. Затова замълчах. – Хайде, върви, бръмкай си – каза и ми затръшна вратата. „Бръмкай”, ми казва винаги, когато се готвя за часовете за другия ден. Тоест, ако наистина знам историята, не трябва да се готвя за часовете. „Ако знаеш – знаеш” – каза ми веднъж и нагло ме погледна в очите. А неговите стихотворения наистина не искам да чета, а още по-малко - да ги слушам, – понякога ме подлага и на това мъчение. Когато бяхме още влюбени и нямахме деца, правехме лю бов и след това ми шептеше стихове в ухото, докато лежахме задъхани и изпотени. Винаги стиховете бяха за някакви цве тове, за орхидеи – защото му „напомняха за п...и” – за някакви южни ветрове, морета, а споменаваше и някакви екзотични подправки и материали, като канела и кадифе. Нещо от рода на това, че имам вкус на канела и кожата ми е като кадифе, например, че косата ми мирише на море – което знам, че не е така, защото майка ми веднъж ми призна, че косата ми смър ди. Както и да е, в такива моменти неговите думи ужасно ме възбуждаха. Пламвах отново и пак исках да правим любов, но той често не можеше веднага и трябваше да си повтарям кар тините и думите, които ми казваше, за да се възбудя отново. Сега вече не прави това слава Богу. Толкова ми е втръс-нала неговата поезия, че не искам да прочета нито

ред, камо ли да слушам как рецитира. За съжаление последното трябва да го правя, ща не ща, защото, както казах, Горан много се сърди и не мога да излагам нито себе си, нито децата на на шия конфликт. Откакто престанахме да правим толкова често любов, започна да ми ги чете на глас, вместо да ми ги дава да си ги прочета сама. Като го гледах така, застанал в средата на дневната, под ярката светлина на полилея, която подчертава ше камбестия му нос и нечистия тен на лицето, постепенно започнах да разбирам, че неговата поезия, не е толкова добра. Често тя не се отнасяше за нищо друго, освен за това как той пише поезия. Мисля, че това сериозно го възбуждаше. Дори и сексуално.Ето например: „Тя носи мириси / като есен / разтворени / като капки дъжд в очите /думите / сътворяват /моята песен.“Може това да не е най-добрият пример, но само това знам наизуст, защото последните стихове „думите сътворяват моята песен”, понякога рецитирам „случайно”, за да не ми се сърди. Все едно си ги припявам – това особено го ласкае, за щото винаги е искал някой музикант да състави мелодия по неговите стихове. Той не разбира, че това е невъзможно. В неговите стихотворения няма ритъм, а често няма и смисъл. Това са някакви празни фрази, нахвърляни тук-там в различ ни стихове, а неукият си мисли, че това е кой знае какво, като види някоя екзотична дума като „канела” или „кадифе”. Като мен, когато бях млада и глупава и се хващах на такива трикове. Боже, колко съм била глупава, това е просто невероятно. Просто не мога да си простя за това. Исках да кажа, за това как се запознахме. Казах вече, че беше на един поетичен фес тивал. Аз бях там като преводач, тъй като преди да започна да преподавам история, едновременно с това и превеждах, за да заработвам по нещо. В залата на големия хотел, където бяха настанени всички поети и преводачи, една вечер се събрахме и пеехме песни. Сега знам, че всички тези поетчета се праве ха на важни – ето, не само знаят да пишат поезия, не само са такива чувствителни души, но те разбират и от традиционна музика и отгоре на това са музикални, умеят и да пеят. То гава се появи и нашият Горан. В стила на вечерта беше об лечен с бяла риза, бродирана с национални мотиви. Трябва да призная, че му стоеше много добре. Горан все пак беше доста привлекателен. Като се замисля по-добре, точно зато ва се влюбих в него. Имаше едни гърди, като добре изваяна скулптура, едни рамене, едни ръце, силни, космати... не ти се иска да те пусне, искаш постоянно да те грабва и да те носи нанякъде. Както и да е, Горан не седеше като другите, а сто еше отстрани, подпрян да една стена, наблюдавайки с накло нена глава. В един момент, като изчака всички да замълчат, се изправи и запя една народна песен – мисля, че беше „Море, сокол пие”, защото сега знам, че не знае друга. Така театрално викаше с притворени очи и отметната назад глава, така му мърдаше адамовата ябълка нагоре-надолу, та ми се струваше, че кукурига петел. Беше ми смешен, но

в същото време гле дах ръцете и гърдите му и само си представях как ме грабва. Когато престана да кукурига, получи аплодисменти и ме по гледна. Очите му бяха леко насълзени, вероятно от напъните на кукуригането. На мен тогава ми се сториха пълни с тъга. Изведнъж поисках да го утеша. Вечерта го утеших в стаята му и така започна цялата работа. Не престана да ходи на поетични фестивали – ходи при всеки удобен случай, когато му позволява работата, която, между другото, върши лошо. Мога да си представя какво пра ви на тези фестивали. Първо, носи половин куфар от своите тънки поетични книжки с лоши, меки корици. Повечето от тях преведе на английски и на няколко балкански езика, за да може чужденците по-лесно да разберат неговите празни бръщолевения. Аз не говоря език, който го интересува, така че досега не ме е карал да превеждам, като по чудо, а и мисли, че не ме бива за поезия, че не я разбирам, защото в последно време не показвам голям интерес към това, което прави. А преводите на неговите стихотворения са ужасни. Не в смисъл на съдържание – съдържанието на неговите стихотворения и без това е празно, – но са граматически неточни. Това се дъл жи на неговата стиснатост. Иска да му се преведат стиховете, а не иска да плати за това. И така винаги намира някакви не щастни млади момиченца, които вероятно подлъгва с неговия зрял „сексапил” и те му ги превеждат без пари или за мизерен хонорар. Няколко пъти го чух как се пазари с тях – като на града дава двайсет екземпляра от неговата книга. Наистина се срамувам от това, но какво да го правя. След като се върне от поетичните фестивали, ми показва снимки, направени с цифровия му фотоапарат. Често го дава на някого, за да го снима. И така има много снимки: как реци тира, застанал на някоя катедра, с микрофон, с една от негови те грозни книжки в ръка. На всички снимки се мъдри негово то „поетично лице”, както аз открито му казвам. Тъй като това го ласкае, и аз не знам защо, двете му вежди леко се повдигат, едната повече от другата, като че е загрижен, но и разнежен. Изпъчва гърди. Косата му винаги е току-що измита и често се вее от пролетния вятър на крайморските градчета, чиито фес тивали особено обича да посещава. На другите снимки често има жени – всъщност много рядко има мъже. От хостесите на фестивалите, младите момичета, не се страхувам. Не вярвам да го харесват, защото е прекалено стар и смешен за тях. Сега мисля, че омайва една друга категория. А това са дами, малко по-едри, с гънки около талията и под мишниците, където бе льото им притиска сланините. Носят тесни червени или чер ни блузки. Косите им най-често са черни и са с яркочервено червило. Нерядко на главата им има някоя артистична шапка. Голяма, бляскава бижутерия краси техните месести пръсти и шии. Искат да сияят със зряла женственост, с тайнственост, иска им се да миришат на канела и гласът им да е мек като кадифе. Нека. Може би Горан ще им помогне. На мен ми е все едно. Но понякога нощем се притиска до мен и ми казва: „орхидейо, отвори се” и тогава аз се отварям.

Ненад Йолдески

Ненад Йолдески (1986) е роден в Струга. Завършил е държавен имономически институт. Защитава

магистратура в катедрата по обща и сравнителна литература във Филологическия факултет.

Той е един от основателите на групата Wezdensky – отворено арт общество, както и на

ИНКА (Инициати ва за независима културна активност), създадена през 2013 г. Автор е на първата наградена книга в конкурса НОВИТЕ (2009) „Тишината на Енхалон” – сборник разкази, написан на стружки диалект и жаргон. Неговият

втори сборник с разкази е „Всеки със своето езеро”. Неговите разкази са преведени на няколко езика.

На баща ми и на всички, които ще ми повярват

През лятото, когато почина дядо ми, в баща ми се роди огнен кладенец. Червената бездна, за която твърдеше, че ос ветява и топи душата му, избиваше в очите му и хвърляше ис кри от нажеженото им бяло. Нищо не можеше да угаси огъня; у баща ми се раждаше нещо ново, по едно и също време едно слънце залязваше, а друго, още по-горещо и по-страшно от предишното, се издигаше и нямаше значение, че науката и лекарите твърдяха обратното и скептично изсипваха вода и пепел върху жарта на неговата душа, огънят в него продължа ваше да тлее. Спомняше си младостта, обличаше майка ми с дрехи, в които отдавна не се побираше, а тя го слушаше като малко дете, защото не искаше да се противопоставя на неговата лу дост. Всички знаехме, че огнената пропаст, която се роди в него, силна и апокалиптична, няма да трае дълго, но никой от нас не се осмеляваше да предвиди щетите, които тя ще нанесе.Баща ми започна да излиза все по-рядко, а когато излезеше, се криеше в сенките на къщите и като призрак се промък ваше незабелязано по краищата. Гледах го как

прелита под стрехите и как влачейки след себе си стария чадър на дядо ми, се носи по покривите. Понякога се гмуркаше в черната река и го нямаше с часове, за да излезе най–накрая от нея, сух и

изтощен. Нощем гледаше луната и я объркваше със своя неприятел, с окото на вселената, което бавно и тайно се про мъкваше през неговите разговори, оставяйки пепел по пода – следи, по които се връщаше в зори. На сутринта, плувнали в пот, гледахме хладно неговата тревожност и се надявахме, че лятото скоро ще свърши, а есенната стихия ще го върне в кръга на въздържанието. Но когато дойде есента, татко продължи да се върти из къщата и само понякога се спираше в каменните мазета, до като те – хладни и мрачни, не го подсетеха за дядо ми. Тогава започна да се оплаква от петите си. Когато вървеше, оставяше следи от чернилка по пода и твърдеше, че всичко в него се превръща във въглени и пепел. Майка ми вървеше по петите му, духаше във врата му, даваше му студена бира, но нищо не помагаше. Един ден, най-вероятно защото виждаше нас и своето безпомощно състояние, изчезна. Следващите дни, сиви и студени, захвърлиха остатъците в нашата къща, оставяйки ни все по-малко пространство за живеене. Основите започнаха да поддават, стените да избеля ват, топлината изчезна и само отминалите спомени, мирисът и усмивките на този странен фокусник сега се насъбраха в кошовете. С брат ми го търсехме навсякъде и като побъркани се лутахме из бледата светлина на дните, които се смаляваха, надявайки се, че един ден ще намерим някоя следа от него. И тъкмо когато ни се струваше, че всичко ще се разпадне и нашите разнебитени животи ще се потопят в неговото отсъст вие и ще изчезнат завинаги в останките, топлината се върна в нашия дом по вълшебен начин. С дни стояхме изправени до прозорците и гледахме как ледът обхваща улиците, как пълни асфалтираните пространства на града, надявайки се, че това е предвестник на неговото завръщане. Баща ми се върна заедно с първия сняг, в края на яну ари, точно за своя петдесет и осми рожден ден, смален, дребен и измръзнал. Огненият кладенец, както той твърдеше, бил затрупан със сняг и под тази снежна покривка сега се крие нещо, което може да се оприличи на неговия досегашен живот. Опитваше се да направи равносметка на изминалите месеци, да стопи снега, хвърляйки му сол, но неговите опити пропадаха в дупката на забравата и за нещастие се губеха там. И изобщо не можа да си спомни какво му се е случило, докато го нямаше.Баща ми по цели дни копаеше из лабиринтите на свои те чувства, разчистваше снега, чупеше леда по замръзналите тротоари, под които сега бледо трептеше последната топлина и мирисът на някогашните спомени. Намираше котарака и му крадеше мястото, будеше го от дълбок сън и превземаше те риторията му, налагаше му свои

закони, своя юрисдикция, за да се отдаде накрая на топлината, вярвайки, че котките винаги избират най-топлото място в къщата. Отнесено и тихо каз ваше, че отива на разходка, а вместо това, мислейки, че никой не го гледа, се смаляваше и потъваше в семейните албуми. И само тогава, заврян между снимките, буден сънуваше градината на дядо ми, старите дървета, от които някога течал мед, майка ми в младежки унес, как крие лицето си с възглавница та в малката студентска стая в Скопие... Стотици моментни чувства, разложени на малки числа, правото на още един ден, балансната сметка на живота, пресметната по други законо мерности. Неговите разпилени светове добиваха стабилност само в тези кратки посещения, оцветяваха се, безтегловно плаваха и като в невинна детска фантазия, в сапунен мехур го издигаха нагоре. Но балоните бързо умираха във въздуха, фотографиите избледняваха и всичко се разпадаше на милиони тривиални детайли, които връщаха баща ми обратно в днев ната, назад в неговите студени лабиринти. Полепнал с паяжи ните на миналото и лепкавите илюзии на спомените, тъжно се въртеше из стаята. Нервно чистеше от лицето си лепкавите нишки на Тогава, а нас подминаваше като че не съществува хме, мислейки ни за призраци, за данък добавена стойност върху цената на неговия живот. Един ден реши да не се измъчва повече с болезнените разходки из албумите, затвори се в старата си канцелария и накрая намери спокойствие между папките. В малката стая правеше опис на инвентара и в балансите между състоянието и печалбата търсеше съвпадения между цифри и букви, знак и ново значение. Разглеждаше старите счетоводни сметки и твърдеше, че в цифрите вижда алтернативната цена на при казката, тайни шифри, които могат да се декодират в изрече ния. Съчиняваше нови сметки, нови счетоводни извлечения, които бяха за него сламката за удавника, неговият последен контакт с миналото. Размножаваше изкуствено бледите спо мени със свободните асоциации в извлеченията и после тайно впръскваше разтвора от измислици и разпилени спомени в огнището, което, покрито с белота, лежеше угаснало в подзе мието на неговата душа. Пишеше и колкото повече историите за него растяха, толкова повече той се смаляваше, вехнеше и се претопяваше в написаното. С майка ми и брат ми по цели дни гледахме канцелари ята и следяхме неговата сянка върху прозореца, гледахме как залязва със зората и изгрява с нощта и как от ден на ден все повече се смалява, докато от нея остана само блед белег върху рамката на прозореца, последното свидетелство за баща ми, неговият подпис, следа от угасналата жарава на неговото по следно топло лято.

Моят мъж, поетът

Огън

15Литературен вестник 4-10.06.2014

Фросина Стойковска

Фросина Стойковска (1986) е автор на сборник разкази „От друга страна”, съставител е на антологията с аржентин-

ски разкази „Потеклото на думата” и преводач на част от раз казите в нея. Работила е като координатор на

културния проект Citybooks, в който е участвала и като фотограф и видеохудожник. Работи като редактор в

издателска къща „Слово любве” като главен редактор на едноименното списание за култура и литература, което се издава на сръбски език, главен редактор на студентското

списание „Изход” и като преводач от и на ис пански език.

ФилипДо всяка от петте врати в коридора на неговия етаж, вля во и вдясно от асансьора имаше саксии с огромни зелени рас тения. Прекрасни растения. Тихи и доволни. Въпреки че ни кога не беше виждал някой да ги полива, винаги изглеждаха свежи. Питаше се дали човекът, който се грижи за растени ята живее в сградата, или идва точно във времето между не говото връщане у дома и повторното му излизане, или между неговото излизане и повторно му връщане у дома. Той никога не работеше и работата на един човек, който се грижи за тези растения, му се струваше много тежка. Питаше се какво е да познаваш нещо толкова добре, че винаги да го поддържаш ху баво и свежо и колкото повече се обсебваше от красотата на растенията, толкова повече разбираше, че не се познава.

МаркоВ края на улицата, на която израсна, имаше къща със зе лена фасада. Винаги се питаше какво ли има вътре и какви ли неща се случват в тази магическа къща. Питаше се как може това да е само къща, само нечий дом, също като къщата на неговите родители, когато тази е с цвета на планината зад тях ната къща или на елхата от Коледа. На десет години, няколко дни преди започване на училище, като разбра, че бабичката, която живее там, не е вътре, се мушна в дневната на вълшебна та къща и откри възбуждащия свят на откривателството. Така започна неговата страст да открива нови вълшебни простран ства. Започна работа само за да печели пари и когато спес теше малко, пътуваше. Всеки град, всяка улица, всяко място, което посещаваше, бяха за него най-хубавото нещо.

КатеринаНейната любов към хората започна още с първото й изли зане в парка. Тя не помнеше, но казваха, че и най-намръщени те хора се усмихвали, щом видели тези игриви очи, тази пре красна усмивка. Отвори бар книжарница далеч от дома, за да наблюдава хората и докато пътува, и докато четат или търсят книга, и докато разговарят или пият сами. Хората и приказки те. Това беше нейната страст. Наблюдаваше хората в бара или във влака и се питаше какво мислят, какви са, какви проблеми имат, кое е най-голямото им желание. Но най-много я инте-ресуваше как са свързани. Човешки карти. Така наричаше тя историите, които виждаше навсякъде около себе си. Човекът със зелената риза има сестра, чиято приятелка се познава с братовчедката на приятелката на най-добрия приятел на чо века със синята риза. Двамата постоянно слушат един за друг и сега седят един до друг, но вместо да се свържат, те мълчат и се срамуват.

Катерина и ФилипКогато се запознаха, Катерина видя нещо странно в него. Началото на разговора не беше много интересно, но тя не се отказваше, трябваше да разбере какво се случва. Виждала съм го във влака? Живее наблизо? Той търсеше книги, които да му помогнат да открие себе си. Да не би да работи в някой от близките магазини? Тя го попита къде се е изгубил, щом търси книги за себеоткриване. Той каза, някъде между този и онзи край на света. Да не би да са учили заедно в основно то училище? В продължителния разговор над чая от мента, който му сервира без да го е поръчал, Филип почти насила й разказа, че не работи никъде и никога не е трябвало да работи, защото е много богат. Скочи от столчето, като че някой я беше залял с вряла вода, извика „знам!” и му подаде една книга. Каза му, че не трябва да плаща, излезе след него усмихната, весело му препоръча да посети ресторант „Градина”, направо и после вляво по първата уличка оттук. „Градина!” – извика още веднъж, застана на вратата и доволна го наблюдаваше как свърна наляво в уличката.

Филип и МаркоВинаги когато си тръгваше след работа, Марко сядаше в същия парк. Това място искаше да се връщаш там. На пейката до него седна Филип. Може би ще ми се смееш, но цял живот се опитвам да разбера себе си и напоследък, опитвайки се да науча нещо повече за себе си, започнах да чета една странна книга, която не разбирам. Книгата ме изпрати в парка и ме на кара да разговарям с някого, когото не познавам, за това, което съм разбрал. Ако не ти пречи, ще ти кажа: разбрах, че повече обичам растенията, отколкото хората или каквото и да било. Аз съм Марко, аз обичам пространствата. Ако можех, бих стъ пил навсякъде по света. Аз съм Филип, аз съм стъпвал нався къде. Израснах в много богато семейство. Нашите обичаха да пътуват. Ако можех да се върна там, където съм бил, щях да направя снимка на всяко растение, което съм срещнал. Когато тръгнаха към домовете си, всеки в своята посока, двамата си помислиха колко е щастлив другият, единият, защото си

мис леше колко лесни за покоряване са просторите, само трябва да тръгнеш, а другият, защото си мислеше, че пространствата можеш да покориш само ако пътуваш, а можеш да пътуваш само ако си богат.

Марко и КатеринаНа столчето до вратата на магазина за електроника има ше няколко книги. Катерина попита дали може да ги види и най-отдолу намери атлас. Започна да го прелиства. Марко я попита дали пътува. Само между хората и страниците, отго вори, и продължи да прелиства. Какво търси. На другия ден, когато се върна под предлог, че е забравила да си купи бушони за книжарницата, Катерина го попита дали атласът е негов. Беше забелязала мислите, които е записвал върху картите. Каза му, че пише хубаво, но не му каза, че не може да преста не да мисли за неговите мисли. Тя наблюдаваше хората, както той наблюдаваше пространствата. Това е любов, не наблюде ние. Същото изпитвам и аз към хората. Аз не обичам хората, обичам пространствата. Обичаш, само че не знаеш. Намини някой път към моята книжарница, на две пресечки оттук е. Не съм бил там, непремено ще намина.

ФилипКогато няколко дни преди това Филип си тръгна от кни жарницата, се питаше дали ако срещне човека, който се гри жи за растенията, ще се почувства по-добре. Неволно влезе в ресторанта на първата уличка вляво, надолу от книжарницата, нищо че нямаше такива намерения, и без да поглежда меню то, си поръча нещо за ядене. Сега докато влизаше в същия ресторант, за да вземе книгата, която беше забравил, забеляза стареца, който кастреше клоните, надвиснали над терасата на ресторанта. Наблюдаваше го, докато се хранеше. Келнерката му донесе книгата и вместо да плати, благодари. Ето я кни гата. Филип все още беше загледан в стареца и замислен над въпроса дали е възможно за първи път да вижда как някой сече клони, като сляп махаше в празното пространство с дяс ната дъка, опитвайки се да вземе книгата. Тя го докосна. Той се стресна и се обърна към нея. Почувства слабост в коленете, но изплашен от непознатото чувсто за лекота, грабна книгата и побягна от ресторанта.

Катерина (х2)В ресторанта недалеч от книжарницата Катерина на-блюдаваше една келнерка повече от останалите, защото й се струваше, че може да види формата на нейната тъга. След ня колко месеца Катерина реши да поговори с тъжната девойка. Извика я да й прави компания за обяд, защото беше в почивка. И двете се казваха Катерина. Двете обичаха книги. Трябваше да се сприятелят. Срещнаха се след няколко дни. Тъгата на другата Катерина наистина имаше форма, ако празнотата има форма. Тя трябва да й помогне. Трябва да вземеш тази книга. Трябва да я прочетеш. Имам усет за такива неща. Знам, че книгата ще промени живота ти, ще видиш. С нея ще започне твоята красива приказка. Хубавата келнерка чака, чака да се запълни празнотата й с голяма приказка. Чака да й се случи нещо голямо и важно, чака да стане специална, чака нещо, което завинаги ще я направи щастлива. Чака голяма филмова роля. Чака истинска любовна история. Чака и носи празнотата си, която има форма върху тежкия поднос.

Катерина и МаркоОт лявата страна в книжарницата, на един от високи те рафтове, имаше двайсетина книги за разни пътешествия. Марко разглеждаше книгите една по една, докато Катерина разглеждаше него, част по част. Когато се обърна и срещна игривите очи, вперени в неговите, Марко остави книгата, коя то държеше в ръцете си, и седна на най-близкото столче. Не можеше да се задържи дълго на едно и също място. Другите простори го зовяха. Тя разбра. Освен в парка, у дома и на ра бота. Това са моите три трайни пространства. Имам няколко, не много трайни, не обичам много да се сближавам. Хората са по-сложни от пространствата. Значи нямаш. Изглежда нямам. Сложни са. Не е точно така, някога ще ти покажа. Аз гледам картите между хората, също както ти гледаш картите между пространствата. Същото е. Ти си странна.

Марко и ФилипЕдна седмица след първата среща в парка двамата, Мар ко и Филип, нарочно дойдоха по същото време, на същата пей ка, където се запознаха. Хей, здравей отново. Хей, не очаквах пак да те видя. Да не би да искаш да пием по едно. Ами, обик новено не се сприятелявам. Наскоро разбрах, че всичките ми приятелства са по-скоро познанства, защото не са трайни. Аз изобщо нямам приятели, знаеш, богато дете, винаги ме използваха. Ами, хайде да пийнем по бира, ако искаш аз ще черпя, за да не се чувстваш използван. Знам една книжарница, като бар е, тук наблизо. Мисля, че скоро бях там да си купя книги. Аз познавам момичето, което работи там, мисля, че се запознахме наскоро, странна е. Но ако трябва да седна с няко го, чудаците са точният избор. И ти си чудак.

Бар книжарница „Плетка”След като изпиха по няколко бири, запознаха се по-добре и разбраха (Марко и Филип, Катерина вече знаеше), че имат доста общи неща за хора, които са толкова различни, толкова различно са раснали, толкова различни неща обичат и толко ва различно живеят. Катерина, Марко и Филип решиха, че трябва отново да се съберат да се видят. Размениха си теле фонните номера, посмяха се на забележката на единия от тях, че самотните хора се привличат и са по-малко патетични, и се договориха да се видят след два дни в „Градина”. Когато дойдох да си купя книга, ми препоръча този ресторант. Препоръчах ти го,

защото го видях на твоята карта. Не те разби рам. Ще разбереш. И Марко ще разбере. И така това място му стана поне повтарящо се, ако не трайно. Привлече ме, има странна собственичка, нищо че пространствата са свободни, без собственици, за разлика от хората.

КатеринаКогато се връщаше у дома, за първи път не чувстваше не обходимост да наблюдава случайните минувачи и пътниците във влака. Мислеше за пространствата на момчето, което оби ча пространствата, за щастието на момичето, на което подно сите му тежат много повече, отколкото храната върху тях, за красотата на момчето, което обича дървета, мислеше, дока то не започна да разглежда формите на шарките върху пода на влака. Видя дървета, цветя, къщи, кучета. Погледна през прозореца и видя малките формички олицетворени, дървета, цветя, къщи, кучета. Погледна картите. Отново се замисли. Хора, плетеници, приказки, карти, хора, плетеници, приказки, карти. Карти. Карти. Всичко има смисъл. Всичко има смисъл. Защо не виждат?

Катерина (не тази)Откакто в ресторанта влезе момчето, което носеше кни гата, за която преди няколко дни чу, че ще промени живота й, ще запълни празнотата и ще й донесе неизмеримо щастие, Ка терина не можеше да се съвземе. Трябваше да направи нещо, за да разбере по-скоро. Нямаше търпение. Затова реши да му я открадне. Когато няколко дни по-късно той се върна за кни гата, тя прочете това като следващо разплитане на огромната плетка, която е нейната вълшебна приказка. Видя очите му. Прекрасни, зелени, със зелени дървета, нарисувани в тях. Той упорито зяпаше в дърветата, докато тя му носеше храна, до като ядеше, докато пиеше кафе, докато тя реши да му върне книгата, докато му я донесе. Когато накрая я погледна, Кате рина почувства как става много, много лека, като балон или като перушинка. Лека, а пълна, лека, а без празнота. Извед нъж силно пожела да му съобщи тяхната съдба, но той вече спешно си тръгваше.

„Градина”На терасата на ресторанта седяха Марко, Филип и Кате рина. Келнерът беше малко дебел и непохватен, но любезен. Катерина и Марко спореха дали пространствата и хората са еднакви или различни. Еднакви са, всеки човек е единствен, както и всяко място в пространството. Съвсем различни са, двама души никога не могат да са истински свързани, а за да свържеш две пространства, е достатъчно да направиш мост между тях. Филип мълчеше и пиеше вино. Тогава на вратата се появи един прекрасен силует. Филип преглътна. Катерина го погледна и се усмихна. Познаваше Катерина. Филип скочи от стола и я целуна по бузата. Почувства се изпълнен. Изви нявай, че избягах така преди няколко дни. Аз съм едно нищо, но искам да отглеждам растения някой ден – каза й. Тя трепе реше. Най-накрая ме избраха на кастинга. Вече не работя тук. Случи се, добави тихо, само за Катерина. Сега вече няма праз нота в мен, Катерина. Случи се, това което ми каза, случи се.

Катерина и МаркоМарко и хората, както и пространствата, са свързани с карти, повярвай ми. Всеки човек е място, пространство. Пог ледни Катерина и Филип. Тяхната любовна история е свърза на с карта. Филип и другата Катерина са две пространства, а това беше тяхната карта. Когато се запозна с Филип, забеля за нещо, което беше видяла на още едно място, нещо, което не можеше да разбере какво е. Когато разбра, че и той като другата Катерина носеше тъга със странна форма, ако праз нотата има форма, ясно видя картата и му показа пътя. Те са две пространства. Той и другата Катерина. Както той и Марко. Тяхната среща на пейката. И всички тези пространства правят мост, мост между други две пространства – Марко и нея. Ко гато отвори атласа в неговия магазин за електроника, той не й показа света и връзките между местата в него, защото книгите показват на всеки различно, на нея атласът й показа картата и пътните знаци до пространството, което е той самият. Не разбираш ли, че пространствата и хората са еднакви. Целуни ме и ще знаеш.

Преведе от македонски

ТАНЯ ПОПОВА

Четци на карти

Огю

ст Р

оден

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман” 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи БългарияХонорари - всеки последен вторник от месеца, 18.00 - 19.30 чe-mail: litvestnik@yahoo.comhttp://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnik

ВОДЕЩ БРОЯ Силвия Чолева

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Едвин Сугарев, Георги Господинов, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Силвия Чолева, Малина Томова

Издава Фондация „Литературен вестник"Печат: „Нюзпринт”

ISSN 1310 - 9561

Франсиско Ферер Лерин

Франсиско Ферер Лерин (Барселона, 1942) е испански

писател и орнитолог, поет, преводач, запален по

екологията и покера. Започва да учи медицина по семейна

традиция, завършва испанска филология с докторат,

обединяващ двете му страсти – лингвистиката и орнитологията. В 1968 г.

се установява в Хака, арагонската провинция

Уеска, като стипендиат на Пиренейския център по

експериментална биология, за да изучава лешоядите

и подпомага опазването на застрашените видове, често наричан самият той рядка птица.

Връща се за кратко в Берселона (1971-1974) и работи в издателства, превежда Клодел, Флобер,

Цара, Монтале, няколко години преподава в Университета на Гранада (1985-1988), но отново

усяда в Хака и се посвещава на хищните птици като учен с международен авторитет или главно

на литературата напоследък – първите си три стихосбирки е издал с големи прекъсвания (1964,

1971, 1987), събрани в «Собствен град» (2007), след тридесетинагодишно мълчание публикува

романа си «Никел» (2005). Повод за написването му става скорошен нереализиран киносценарий

и настойчивостта на младите му литературни почитатели, с връстниците си поддържат

взаимно недолюбване, признат все пак за баща на поколението на най-новите поети „новисимос“

от края на 70-те години с отдалечаването си от социалната поезия. Зареждат се по книга на година, проза, поезия, бестиарии, преиздания, Наградата на

критиката (2010) за сбирката „Фамуло» (2009), за нея самите автори и издателите им нямат право

да кандидатстват. Влиза в литературата освен като митичен автор и като персонаж в книги на

Енрике Вила-Матас и Феликс де Асуа. Сътрудничи на научни списания и културни притурки на национални

всекидневници и на регионалната преса. Р. П.

Grison, ne, a. canoso / sm. el criado de librea que se viste de pardo para hacer recados secretos...

Nouveau dictionnaire Français-Espagnol. Ancienne Maison Cormon & Blanc. 18481

Шосето е околийско такова което тръгвайки от Х отива само до Z. Дълго е 12 км които изглеждат повече дължащо се на силния наклон – Х се намира на 720 м височина а Z на 1380 – и на теснотата на трасето. Асфалтирано е изцяло но занемарените канавки позволяват да настъпват плетовете от бряст и храсталаци които допринасят за роненето по краищата на платното вече от само себе си заплашени от зимните заледявания. До 1968 година беше преминавано изключително от жителите на двете селища но по повод откриването в Z на една механа започна постепенно нарастване на броя на ползвателите което през летните месеци успява да затрудни движението. Оттогава не са се осъществявали подобрения в основния слой от чакъл нито се е уширявало но в двата участъка където като върви успоредно на клисурата предлагаше възможности да се превърне в наблюдателно място са били разчистени крайпътните пространства позволявайки разполагането на няколко коли за да могат заелите ги да се насладят на прелестите на панорамата от циментирани платформи построени над пустотата и които благодарение на крехки – и много критикувани – дървени перила позволяват на туристите да надникнат над стръмнини от повече от 100 м. Наблюдателниците се намират на 6-ия и на 9-ия км от Х и макар да гледат към същата клисура се възползват от различни извивки поради което

гледките са от различна посока оставайки скрита всяка една по отношение на другата. Този месец октомври в околията и в 6:47 часа при завоя с голяма денивелация благодарение на мекотата на климата се наблюдава едно редовно движение на лица през почивните дни. В по-голямата си част са испански автомобили но се вижда и по някоя френска табела. Автобусите са много нарядко и винаги става въпрос за средно големи коли или тип микробус толкова лошо е шосето.В събота на 31 октомври 1970 пристигаме в Х в 6:34 часа. Нашият лендроувър дизел голям размер пресече селото бавно не се виждаше жива душа. Изравняваме се с км 5,7 спираме да оставим един от моите хора. Стигаме до наблюдателницата на км 6 където сваляме материала и докато шофьорът откарва друг човек до склона на км 6,4 започваме да работим. В 7:16 слънцето вече блести в лицата ни. Дървените перила биват отместени заглаждаме неравността – прибавяйки пръст и камъни – която образуваше крайчеца на платформата с асфалта и поставяме няколко прегради на шосето. Жълтите ни каски проблясваха на слънцето което започваше да топли. В 7:49 мъжът когото оставихме пръв и който ще наричаме от Х ме предупреждава – портативна радиостанция – че вижда едно превозно средство което му прилича на фургонче 2 коня сигурно това което кара хляба за механата и което се приближава бавно. Установявам връзката с мъжа когото ще наричаме от Z – този когото шофьорът отиде да закара – и му заповядвам да спира всяко превозно средство което излиза от Z предупреждавайки ме все пак от момента в който го съзре. Мъжът от Х информира че фургончето се намира на около 700 м от него. На наблюдателницата под трясъка на водата която тече в краката ни разполагам двамата мъже. Фургончето стига докъдето е мъжът от Х и той скрит ме информира за това което вече знаехме 1 мъж и 1 момче вътре. Фургончето се появява на правия участък преди наблюдателния пункт моите хора примъкват пръст докато аз се отправям към центъра на шосето. Фургончето спира като му е препречен пътят. Приближавам се към прозореца усмихнат и казвам на водача че сменяме перилата и правим дренаж на насипа отсреща което задължава да ограничим преминаването приканвам го да паркира от едната страна и да угаси мотора. Прави го и през отворения прозорец пускам два изстрела. Бързо ги изваждаме. Момчето носи 7 песети2 а водачът - 362. След претърсването ги слагаме на две колички и ги пренасяме на наблюдателницата откъдето ги хвърляме в дола. Падат върху една издатина отскачат и ще заседнат връз едни дъбове на 20 м над реката. Часът е 8:04. Не се е изцапала с кръв настилката. 8:21 мъжът от Х вижда един СЕАТ 600 който приближава. Кара бързо. От страната на Z не идва никой. Давам заповед на Х да се скрие. Колата го изпреварва. Две млади двойки. Жените отзад. Правя спокоен жест и й показвам мястото зад фургончето 2 коня което заема един от моите хора. Едно равно място и ако е необходимо да стрелям без водачът да е ударил спирачките колата не би могла да се затъркаля надолу по склона. Приближавам се към прозореца. Сваля стъклото и без повече заобикалки стрелям. Един изстрел в челото на водача и друг във врата на спътника. Жените са като вкаменени. Отварям вратата и удобно нацелвам по един изстрел на всяка. Дори не опитаха да се защитят с ръце. Водач: 2000 точно; спътник: 1185; жена отдясно: 360; жена отляво: 7000 (?). Добър удар. Вкарваме ги отново в автомобила и лесно го избутваме към наблюдателницата. Добре изчисленият наклон постига колата да не се спира и да скача чисто в пустотата. Преди да стигне до дъното на дола превозното средство се завърта върху оста си по дължина почти на 90 градуса. Избухва като се сблъсква със скалите от левия бряг – не е пресякло разбира се реката – и се издига кратък стълб от дим сред пламъците. Става ясно че няма опасност от пожар за зоната с дъбове – където останаха първите тела – тъй като превозните средства я задминават и от друга страна скалната зона в която ще се разбиват се пада достатъчно отделена от реката за да не позволи да я замърсяват. 8:40 мъжът от Х информира че кола с чуждестранна марка – английска кола тип „Остин” – напредва. Доста бързо. Скрива се и съобщава: две възрастни семейства мъжете отпред. Застанал в центъра на шосето и иззад преградата й правя знаци да се подреди зад фургончето. Спира. Посочвам й че не

е там където трябва да спре. Но не обръща внимание и след като спира мотора превключва на скорост и удря спирачките слиза с намерение да протегне крака. В същото време получавам съобщение от мъжа от Z който ми указва че се приближава едно фургонче 2 коня. Заповядвам му да го спре. Деликатен момент. Другият мъж вече е слязъл от колата. Отправят се към перилата за да видят пейзажа. Отивам към тях. Жените продължават да са вътре. Намирам се на 5 м от двойката която гледа дола и получавам съобщение от мъжа от Х. Приближава един трактор. Уведомявам го ако няма контразаповед да го спре. Двамата мъже като ме чуват да говоря по радиото се обръщат. Имат симпатичен вид. На около 60. Еднакъв начин на обличане. Спортни бонвивани ловци на патици гурме сделки покупко-продажба на коли и някое представителство на строителния бранш познават две-три места в които има малолетни сутрин футбол. В ход ги прострелвам в корема. По-ниския трябваше да го уцеля отново този път в тила и от упор защото продължаваше да се движи. Една жена е излязла полудяла крещейки с вдигнати ръце към мен. Изчаквам я и я застрелвам в шията от половин метър няма вероятен пропуск. Тичам към колата. Сгушила се е. Закрива се с голяма чанта и трябва да и пусна изстрел за да не губя време под гротескната минипола на карета. Веднага сваля ръце и върху откритото лице й пускам друг изстрел между веждите. Моите хора са дошли тичешком и вече претърсват индивидите. Общо около 8000. Трябва да се пусне в ход колата. Труповете нахвърляни в задната част и на другата предна седалка изглеждат комични. Колата в движение от точния пункт скача да се събере със своя другар. Уведомявам мъжа от Z да даде път на спрения. Свободен път докато експлодира новата кола. Димът едва стига до височината на шосето. Отчетът за нападенията може да се окаже монотонен поради което ще направя резюме на работния ден. Екипът беше сформиран от 5 човека. Този когото оставихме пръв. Онзи когото шофьорът остави после. Шофьорът. Аз. И още един. На свечеряване съобщавам на мъжа от Z че сме приключили и че шофьорът ще го прибере. След като изчезва джипът стрелям по мъжа който остана с мен и го хвърлям надолу. Свързвам се с шофьора и му заповядвам да се връща имаше друго нападение и се нуждаем от него. Като пристига стрелям. После вече е лесно. Отивам да потърся – карайки аз джипа – мъжа от Z и като стигам там го убивам. Качвам го на превозното средство и като пристигам в пункта на нападението го хвърлям в реката. После на път за Х спирам сякаш да прибера останалия мъж и без да слизам от колата стрелям. Там остава. След всичко това. За какво толкова ред.

1969

Преведе от испански РАДА ПАНЧОВСКА

1 1 Прил. – посивял (същ. м. р.) - лакеят с ливрея, който се облича в сивокафяво, за да прави тайни поръчки... Нов френско-испански речник. Ансиен Мезон Кормон & Блан. 1848. - Б. пр.2 Песета - испанска национална парична единица от 19 октомври 1868 г., когато заменя ескудото, до 1 януари 1999 г., когато се въвежда еврото. Остава в обращение до 28 февруари 2002 г. 1 евро е равно на 166,386 испански песети или приблизително 1000 песети се заменят за 6 евро. - Б. пр.

Франсиско Ферер Лерин, „Обществени дела“, Собствен град. Авторизирана поезия. Ла Лагуна: Артемиса Едисионес, 2006.

Обществени дела

Франсиско Ферер Лерин в София