8-14.03.2017 Год. 26

09

С подкрепата на Национален център за книгата

Брой 91,50 лв.

И за някои други неща, разбира се, защото компонентите на ирландския хумор са изненадващо разнообразни и древни: изненадващо предвид по-традиционно и не съвсем уместно изтъкваната меланхолична страна на ирландската литература, но никак не изненадващо, ако четеш внимателно редовете и най-вече между тях. Комичното трудно се поддава на дефиниране – каквото разсмива един, оставя друг безразличен. Дори без прецизна дефиниция обаче, ирландският хумор е разпознаваем по своята дързост и типичен колорит, по грубоватата си сърцатост и за щастие – по отказа си от натраплива дидактичност. Остроумието е неизменна част от общуването със света, а неподправеното удоволствие да „насолиш“ някого, да го разкритикуваш през смях, вместо да го преследваш стръвно до смърт, е разпознаваема ирландска особеност. Връзката на ирландската комична традиция с фолклора, непрекъсната от класическите произведения до актуално съвременните, обуславя чувствителното присъствие на фантастични и магични елементи, на озадачаващи и дори стряскащи макабрени нишки, впоследствие допълнени от ескапизма, иронията, сатирата и дори абсурда, за да се очертае широкият обхват на ирландското понятие за комичното.Едва ли някой от авторите, представени тук с първи превод на свой разказ на български език, би определил себе си като „комичен“ писател. Изборът им е толкова субективно обусловен, колкото индивидуално е всяко чувство за хумор. А и всяка преценка за литературна стойност.В своята зловещо комична и дълбоко смущаваща сатирична картина на съвременното изкуство Майк Маккормак черпи от ирландската традиция на фантастичното и гротескното и я доразвива с елегантен замах. Незлобливата ирония на Моя Роди към глуповатото и заслепяващо преклонение пред знаменитостите – пред всепризнати знаменитости като Нийл Джордан,

не просто пред спорни и преходни локални явления, с каквито сме преситени у дома – е и широко скроена, и състрадателно разбираща, и осмиваща. Кевин Бари е на пръв поглед толкова отегчителен с бирените въжделения на героите си, че аха да откаже българския си преводач въпреки споделената им страст към истинския ейл. За свръхкратичко време обаче. Защото следващите прочити разкриват другите пластове, имплицитните, онези за по-специалните рецептори: автоиронията, прикритата самотност, празнотата под прекомерната детайлност, романтичните нужди на уж свръхмъжкарския мъжкар.Само привидно противоречиво е използването на комичния елемент за засилване на патоса или трагедията, но точно това постигат язвителните забележки на анонимната героиня на Бриджет О’Конър по адрес на мъжкото лицемерие. Под безмилостната й ирония обаче напира болезнена уязвимост и примирено усещане за не много по-различно бъдеще. Джоузеф О’Нийл подлага на обезсърчително последователен присмех заблудената преценка за себе си, другия и приятелството и я отвежда до прага на абсурда.Атмосфера на игрив сюрреализъм създава разказът на Оуен Макнами за чудатите домашни любимци на жителите на един северен град – разчитан като гротеска на конфликта в Северна Ирландия, от която те побиват тръпки. Или просто като безпощаден сатиричен портрет на чудовищното у човека, от който също побиват тръпки.Предпочитанието ни към краткия прозаичен жанр на разказа също е в голяма степен субективно и се дължи на по-универсалната му преводимост от тази на поетичните форми. Които обаче настойчиво призовават за може би следващ тематичен брой на вестника.А дотогава – иронично-шеговита и макабрено-сатирична ирландска проза!

НАДЕЖДА РОЗОВА

За лъва, бирата и Нийл Джордан

С любезната подкрепа на Посолството на Ирландия в България

Награди, фестивали, организации

Ирландски заглавия на български

Разговор с посланик Майкъл Форбс

Вивиън Мърсиър, Макабрен и гротесков хумор в ирландската традиция

ИЗМЕРЕНИЯ НА КОМИЧНОТО В СЪВРЕМЕННАТА ИРЛАНДСКА ЛИТЕРАТУРА

Донал Райън

Колъм Тойбин

Майк Маккормак

Моя Роди

Бриджет О’Конър

Оуен Макнами

Кевин Бари

Джоузеф О’Нийл

Худ

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

2Литературен вестник 8-14.03.2017

На 9 март 2017 г., четвъртък, от 18,30 ч. в Университетската библиотека „Св. Кл. Охридски“ ще се проведе разговор за книгата на АЛЕКСАНДЪР ШУРБАНОВ „ОПИТ“

Участват: Силвия Чолева, проф. Георги Каприев, Илико Димитров, д-р Ангел Игов, Иван Ланджев

Другият в хрис тиянството е основна тема в новия 118 брой на сп. „Християнство и култура“. В тази връзка маронитският архиепископ на Алепо Жозеф Тобжи разяснява в интервю пред списанието какво е да си епископ по време на война. В статията си Всеки пред всички и за всичко е виновен Клемена Антонова се спира на бежанската криза през погледа на руската религиозна мисъл, а Светослав Риболов анализира предизвикателството към европейските ценности от неконтролируемото мигриране към ЕС. В броя може да прочетете и откъс от книгата на архиепископа на Албания Анастасий (Янулатос) „Ислямът“. Темата намира своеобразно продължение в размисъла на о. Петко Вълов Христос за нас в „курбан“ се даде, както и в Размисли преди смъртта на Данаил Давидов. На „500 години Реформация“ е посветена статията на Вениамин Пеев Мартин Лутер и преводът на немската Библия. Рубриката „Християнство и литература“ присъства с откъса от Дневника за 1996 г. на писателя Жюлиен Грийн, със статията на Мария Огойска Мълчания и молитви из дебрите на Дебра и анализът на Михаел Валдщайн Толкин и Тома от Аквино. За красотата във „Властелинът на пръстените“. Броят е илюстриран с творби на Мануил Панселинос.

н o в о Н О В О

ПОРТАЛ „КУЛТУРА“www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видеоинтервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов, Андрей Захариев и Даниел Смилов.

Вижте: Румен Аврамов и „Икономика на „възродителния процес“.Прочетете: Георги Гочев – „Преводачът, Вавилонската кула и домът на езика“; Георги Марков – „Образът на жената“.

ПОРТАЛ „КУЛТУРА“ ОБЯВЯВА ГОДИШНИЯ СИ КОНКУРС ЗА ПРОЗА И ХУМАНИТАРИСТИКА

1. Отличията са учредени през 2014 г. от Фондация „Комунитас“ и предвиждат раздаването на годишни конкурсни награди в следните раздели:

– проза (сборник с разкази, повест, роман);– хуманитаристика;

2. А също и на следните специални награди:– две специални награди (определят се от журито за цялостно творчество или за изключителен принос в областта на литературата и хуманитаристиката); – една специална награда за принос към гражданското общество (връчва се от Фондация „Комунитас“ на личност, която с дейността си утвърждава принципите на морала и почтеността и по този начин променя българското общество).

В конкурса могат да участват само творби, публикувани в периода 1 януари – 31 декември 2016 г. Наградите се връчват на 1 ноември 2017 г. в Деня на народните будители.

3. В двата конкурсни раздела се присъждат: – I награда (в размер на 5000 лв.) – II награда (в размер на 3000 лв.)

За да е валидно заявлението за участие в конкурса, до 31 март т.г. кандидатите трябва да предоставят безвъзмездно 2 екземпляра от предложените от тях книги, придружени от формуляр, който може да се изтегли от сайта (http://kultura.bg/web/).

Адрес за изпращане по пощата на книгите и на формуляра за кандидатстване: София 1000, ул. „Неофит Рилски“ 61 – за годишните награди на Портал „Култура“.

Телефон за контакти: Портал „Култура“ 02/434 10 54.

П О К А Н И

ВЪЗМОЖНОСТ ЗА УЧЕНИЦИ ОТ 6. ДО 11. КЛАС!

КАНДИДАТСТВАЙТЕ ПО ПРОЕКТ „1000 СТИПЕНДИИ“ ДО 18 АПРИЛ 2017 Г.

Кандидатства се с: формуляр, есе и автобиографияВ една от следните области на интерес: математика, физика и астрономия, химия, биология, информатика и ИТ, литература, езикознание, история, география и икономика, музика, театрално и филмово изкуство, изобразително изкуство, фотография, философия и психология.„1000 стипендии“ е социално-образователен проект със СПЕЦИАЛНО внимание към:– Деца от малки населени места– Деца от семейства с нисък семеен доход– Деца, лишени от родителска грижа.

В проекта могат да кандидатстват и учители, които се ангажират да помагат на ученика-кандидат в учебния процес. Когато те се включат в екип с ученика-стипендиант, получават символичен финансов стимул и електронен ваучер за книги. Етапи: 1. До 18.4.2017 г. – подготовка и кандидатстване2. Май-юли – обработка и проверка на кандидатурите. На 31.7.2017 г. – първо класиране.3. Септември и октомври 2017 г. – интервюта с кандидатите, достигнали втори кръг. На 1.11.2017 г. – обявяване на новите стипендианти.

Подробна информация на www.1000.bg

На 16 март от 18 часа в Литературен клуб „Перото“ ще бъде представен ирландският брой на ЛВ в присъствието на Н. Пр. посланика на Ирландия в България г-н Майкъл Форбс. За броя ще говорят Аглика Маркова, Владимир Трендафилов и Георги Тенев.

Национален център за книгата обявява конкурс за литературна критика на съвременни детски книги. До участие се допускат ученици от гимназията, студенти, филолози, библиотекари, журналисти, блогъри, учители и родители. Всеки участник в конкурса да упомене трите си имена, възраст, професия. Изискването е рецензиите да отговарят на стандарта за литературна критика. И да включват информация както за художествените и визуални характеристики на книгата, така и за практическата полза за развитието на децата. Всеки месец най-добрите ще бъдат публикувани на страниците на „Литературен вестник“ и на сайта „Аз чета“. В края на годината ще бъде издадена книжка със селектираните текстове и ще бъде разпространена в детски градини и начални училища. Ще бъде учредена и награда „Перото“ за литературна критика на детска литература.

Изпращайте своите рецензии на e-mail: nbc@ndk.bg

К О Н К У Р С

Първият брой на новия сатиричен вестник „Прас-прес“ – орган на Дружеството на невъзпитаните карикатуристи, излезе на пазара на 1 март и свърши за броени часове. Зад новото издание, което първоначално ще излиза на всеки два месеца, а впоследствие ще стане и седмичник, стоят карикатуристите Алла и Чавдар Георгиеви, Христо

Комарницки, Чавдар Николов и журналистът Иван Бакалов. Статиите в него ще бъдат само допълнение към осмиващите властта карикатури.

За първи път литературни критици и блогъри излизат извън специализираните издания и интернет, за да се срещнат лице в лице. Заедно с читатели ще разговарят по теми като: – Как да се ориентират читателите в литературния лабиринт? – Защо е необходимо да се пише за книги? – Кой може да пише за книги? – Каква е разликата между ревю в блог и критическа рецензия? Тези и още много други въпроси ще бъдат дискутирани с участието на критици, блогъри, писатели и на всички присъстващи на събитието. В дискусията ще говорят: литературните критици Владимир Трендафилов и Йордан Ефтимов; блогърите Милена Ташева и Десислава Желева; писателите Момчил Николов и Васил Георгиев. Модератор: Георги Ангелов – журналист и преводач. Заповядайте на 10 март в литературен клуб „Перото“ (в НДК) от 19:00 ч., за да участвате в дискусията – да зададете своите въпроси и да изкажете мнение. Събитието е организирано от сдружение „Всичко за книгите“. С любезното съдействие на Национален дворец на културата – НДК и Литературен Клуб „Перото“. С медийната подкрепа на БНТ (Bulgarian National Television).

Д Е Б А Т

8-1403.2017 Год. 26

09

С подкрепата на Национален център за книгата

Брой 91,50 лв.

И за някои други неща, разбира се, защото компонентите на ирландския хумор са изненадващо разнообразни и древни: изненадващо предвид по-традиционно и не съвсем уместно изтъкваната меланхолична страна на ирландската литература, но никак не изненадващо, ако четеш внимателно редовете и най-вече между тях. Комичното трудно се поддава на дефиниране – каквото разсмива един, оставя друг безразличен. Дори без прецизна дефиниция обаче, ирландският хумор е разпознаваем по своята дързост и типичен колорит, по грубоватата си сърцатост и за щастие – по отказа си от натраплива дидактичност. Остроумието е неизменна част от общуването със света, а неподправеното удоволствие да „насолиш“ някого, да го разкритикуваш през смях, вместо да го преследваш стръвно до смърт, е разпознаваема ирландска особеност. Връзката на ирландската комична традиция с фолклора, непрекъсната от класическите произведения до актуално съвременните, обуславя чувствителното присъствие на фантастични и магични елементи, на озадачаващи и дори стряскащи макабрени нишки, впоследствие допълнени от ескапизма, иронията, сатирата и дори абсурда, за да се очертае широкият обхват на ирландското понятие за комичното.Едва ли някой от авторите, представени тук с първи превод на свой разказ на български език, би определил себе си като „комичен“ писател. Изборът им е толкова субективно обусловен, колкото индивидуално е всяко чувство за хумор. А и всяка преценка за литературна стойност.В своята зловещо комична и дълбоко смущаваща сатирична картина на съвременното изкуство Майк Маккормак черпи от ирландската традиция на фантастичното и гротескното и я доразвива с елегантен замах. Незлобливата ирония на Моя Роди към глуповатото и заслепяващо преклонение пред знаменитостите – пред всепризнати знаменитости като Нийл Джордан,

не просто пред спорни и преходни локални явления, с каквито сме преситени у дома – е и широко скроена, и състрадателно разбираща, и осмиваща. Кевин Бари е на пръв поглед толкова отегчителен с бирените въжделения на героите си, че аха да откаже българския си преводач въпреки споделената им страст към истинския ейл. За свръхкратичко време обаче. Защото следващите прочити разкриват другите пластове, имплицитните, онези за по-специалните рецептори: автоиронията, прикритата самотност, празнотата под прекомерната детайлност, романтичните нужди на уж свръхмъжкарския мъжкар.Само привидно противоречиво е използването на комичния елемент за засилване на патоса или трагедията, но точно това постигат язвителните забележки на анонимната героиня на Бриджет О’Конър по адрес на мъжкото лицемерие. Под безмилостната й ирония обаче напира болезнена уязвимост и примирено усещане за не много по-различно бъдеще. Джоузеф О’Нийл подлага на обезсърчително последователен присмех заблудената преценка за себе си, другия и приятелството и я отвежда до прага на абсурда.Атмосфера на игрив сюрреализъм създава разказът на Оуен Макнами за чудатите домашни любимци на жителите на един северен град – разчитан като гротеска на конфликта в Северна Ирландия, от която те побиват тръпки. Или просто като безпощаден сатиричен портрет на чудовищното у човека, от който също побиват тръпки.Предпочитанието ни към краткия прозаичен жанр на разказа също е в голяма степен субективно и се дължи на по-универсалната му преводимост от тази на поетичните форми. Които обаче настойчиво призовават за може би следващ тематичен брой на вестника.А дотогава – иронично-шеговита и макабрено-сатирична ирландска проза!

НАДЕЖДА РОЗОВА

За лъва, бирата и Нийл Джордан

С любезната подкрепа на Посолството на Ирландия в България

Награди, фестивали, организации

Ирландски заглавия на български

Разговор с посланик Майкъл Форбс

Вивиън Мърсиър, Макабрен и гротесков хумор в ирландската традиция

ИЗМЕРЕНИЯ НА КОМИЧНОТО В СЪВРЕМЕННАТА ИРЛАНДСКА ЛИТЕРАТУРА

Донал Райън

Колъм Тойбин

Майк Маккормак

Моя Роди

Бриджит О’Конър

Оуен Макнами

Кевин Бари

Джоузеф О’Нийл

П Е Р И О Д И К А

Заповядайте на лекцията на Йосип Новакович в четвъртък, 9 март от 18 часа в зала 247А на Ректората.

На поредното събиране на Ирландския литературен клуб ще бъде обсъдена книгата „СРЕД ЖЕНИ“ ОТ ДЖОН МАКГАХЪРН, превод от английски Аглика Маркова, издателство „Алтера“, София 2013 г. (John McGahern, „Amongst Women“, 1990). Събирането ще се състои на 9 март 2017 г., четвъртък, от 18,00 часа в Столичната библиотека, зала „София“ (на площад „Славейков“ 4). Ще участва ирландският посланик у нас Н. Пр. г-н Майкъл Форбс. Модератор ще бъде доц. д-р Зелма Каталан от Катедра „Англицистика и американистика“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Изказванията и споделянето на впечатления от романа може да се правят както на български, така и на английски език.

Желаещите да закупят книгата могат да сторят това в книжарница „Лексико“, бул. Янко Сакъзов 86 (срещу театър „София“, преди канала). Цена – 5 лв. Работно време – делничен ден 11 – 19, в събота 11 – 16. За всеки случай, съобщаваме и мобилния телефон на книжарницата – 0888912451.

Литературен вестник 8-14.03.2017 3

Баща ми още живее оттатък пътя, край бента в селската къща, в която съм отраснал. Всеки ден отивам да проверя дали не е умрял и той всеки ден ме разочарова. Не пропуска нито ден. Хили ми се с онази ужасна усмивка. Знае, че идвам да проверя дали не е пукнал. Знае, че аз знам, че той знае. Присмива ми се с уродливата си усмивка. Питам го дали си има всичко необходимо, а той само се хили. Гледаме се един друг и когато гадорията му стане непоносима, си тръгвам. Всичко хубаво, казвам, ще се видим утре. И още как, отговаря. Със сигурност ще се видим.По средата на ниската порта има червено метално сърце, нанизано на въртяща се ос. Олющено е, почти нищо не е останало от червената боя. Има нужда да се изстърже, изшкури, боядиса и смаже. Продължава обаче да се върти на вятъра. Докато се отдалечавам, го чувам как скрибуца, скръц-скръц. Излющено, скърцащо сърце на въртел.Когато баща ми пукне, ще получа къщата и двата акра земя, които са останали. Той пропи дядовата ферма още преди години. След като го погреба, ще изгоря къщата до основи, ще се изпикая върху жаравата и ще продам двата акра за колкото успея. Всеки ден живот на баща ми смъква цената. И той го знае, живее само от проклетия. Сърцето му е обвито с гнусотии, дробовете му са сбръчкани и почернели, ама той още смогва да поема въздух и да го изплюва с хриплива кашлица. Преди два месеца ме уволниха и това се оказа най-доброто лекарство за баща ми. Сдоби се поне с още шест месеца живот. Ако някога научи как ме е преметнал Полки Бърк, ще оздравее напълно, не се съмнявам. И тогава Полки може да се кандидатира за светец, понеже ще е сторил чудо.Защо да не се доверя на Полки Бърк? Беше млад, когато започнах при него – с три години по-млад от мен – но всички от енорията бяха работили за неговия старец и освен обичайните подмятания, лоша дума не съм чувал за него. Полки Бърк е кръстен на папата: Шон Пол, така са го нарекли родителите му. Брат му Еймън обаче нямал и две години, когато техните донесли бебето у дома, нарекъл новороденото Полки, всички го приели и малкият Шон Пол ще бъде Полки до сетния си час. Че и след това, ако остане някой, който да го знае или да го споменава след смъртта му.

Трябваше да се досетя, че нещо става, още онзи ден миналата година, когато Мики Брайърс взе да разпитва за пенсията си. Момчета, знаете ли, че на всички ни се полага солидна пенсия? Не знаем, Мики. Ами да, от някакъв пенсионен фонд. Солидна пенсия, не само държавната. Допълнително. Мики беше изпънал лявата си ръка и сякаш крепеше невидимата тежест на онова, което би трябвало да му бъде дадено, ама не беше. Започна да изрежда списък с неполучени благини, като потупваше с костелив пръст по плътта си, изсушена от слънцето и обгорена от варта. В жълтите му очи напираха сълзи. Беше след като го уволниха. И го окрадоха. При това виновникът не беше истински мъж, ами дребен негодник. Ето това не можеше да преглътне Мики. Отиде и започна да блъска по вратата на сглобяемата сграда и накрая Полки открехна, подхвърли му някакъв плик и отново затръшна вратата точно когато Мики наведе глава и понечи

да му се нахвърли с рогата напред. Коравият стар череп на Мики разцепи вратата и тя аха да поддаде. Полки сигурно се е насрал вътре. Искам си проклетата пенсия, дребен негодник такъв, крещеше ли крещеше Мики. Искам си проклетата пенсия и всички други осигуровки. Излез навън, задник, че ще те убия. За финал се разбесня из цялата площадка, преобръщаше товарни колички и разваляше кофражи, а когато грабна една лопата и взе да я размахва, всички се разбягахме и се изпокрихме. Освен клетия наивник Тими Ханрахан – той стоеше, ухилен до ушите като пълен кретен.Старият Мики Брайърс цапардоса Тими Ханрахан от двете страни на наивната му млада тиква, преди да смогнем да го озаптим. Заключихме Мики отзад в микробуса на Шони Контето, че да се поохлади малко. После го пуснахме, всички заедно замъкнахме разревания и окървавен Тими наблизичко в „Сис“ и го наливахме с бири цяла вечер. Сълзите на Мики Брайърс отнеха резливостта на неговия джеймсън, докато той се извиняваше на Тими, уверяваше го, че открай време го харесва и че той е чудесно момче – просто решил, че му се присмива. Не се присмивах на теб, Мики, каза Тими. Знам, синко. Знам, че не си.Полки се провикна подире ни първите бири да бъдат за негова сметка. Ама всъщност цяла вечер никой не си бръкна в джоба. Клетият Тими си изповръща червата още в самото начало и ние го скъсахме от подигравки – добродушно, де – той се смееше през сополите и сълзите, а кръвта на главата му се съсири екстра и се отдели на тънка коричка точно преди да го изпратим да се прибира с пакет чипс, три смачкани наденици и мозъчно сътресение, от което като нищо можеше да ритне камбаната.Едното му око още някак странно изостава от другото, като че не смогва с темпото на своя побратим. Ама на Тим не му пука – дори да има огледало у дома, хич не се поглежда в него. А дали е по-глупав, отколкото беше преди? Кой знае? И кой се интересува? Не ти трябва ум да ринеш гадости, да мъкнеш тухли и да изпълняваш заповедите на дребосъци с противни мутри, които по цял ден те използват, по цяла вечер ти се подиграват и никога не ти внасят осигуровките.Това е най-лошото в цялата работа. Всички отидохме да си потърсим осигуровките, а онези ни се изсмяха. Осигуровки ли? Какви осигуровки? Не бяха правили никакви вноски за нито един от нас, и на данъчните нищо не бяха плащали. Показах на малката русокоска на гишето фиша от последната си заплата. Ясно се виждаше какво е удържано: социална осигуровка, авансов данък, данък общ доход, пенсионна вноска. Тя вдигна листчето, сбърчила нос, все едно си бях избърсал мишницата с него. Е?, попитах. Какво „е“? Какво става? Нищо не става,

господине. Не съм седяла пред компютъра в офиса на Полки Бърк или на някой друг. Никога ли не сте искали формуляр П60 от работодателя си? Какво, какво? Ама че глупак, казваше погледът й. Знам, отговориха пламналите ми бузи. Май й дожаля за мен, но като видя опашката нещастници зад гърба ми – Шони Контето, наивника Тими, дебелия Рори Слатъри и останалите момчета, всички стиснали жалките си фишове – повече й дожаля за самата нея.

Трина се преструва, че не ме обвинява, задето съм сглупил така. Ама разбира се, защо изобщо да проверяваш, скъпи? Не си бил само ти. Измамили са всички. Моята прелестна, прелестна Трина, здравата се прекара, като се омъжи за мен. Можеше да си хване който и да е от умниците, дето направиха истински пари по време на бума – архитекти, адвокати, търговски агенти. Всички си падаха по нея. А тя избра мен, без да му мисли много-много. Една нощ пъхна ръка в моята насред града след дискотеката и това беше – повече не ме пусна. Видя у мен нещо, което не съм подозирал, че имам. Тя ме създаде, така си е. Размекна дори баща ми. Как успя да я грабнеш, питаше ме той. Няма да се задържи дълго. Твърде е добра за теб. Не си на нейното ниво, така викаше, ама всички жени минават през този етап. Да, мислех си, като майка ми, само дето нейният етап свърши чак когато умря, сгърчена, разкривена и изнемощяла, на края на силите си, след като той изцеди от нея всяка скъпоценна капка.А сега не мога да си платя покупките. Боже всепоглъщи! Преди няколко години бях много наперен, мислех се за голяма работа. Бригадир, прибирах по хилядарка на седмица. Уредих се за цял живот. Винаги ще се строят къщи. Гледах как в селото разхождат с количките бебета като нашето и си виках: чудничко, работа за бъдещето, и на тях някой ден ще им потрябва собствен дом. Знаехме, че Полки е гадняр, ама не ни пукаше. Какво значение що за човек е, ако банката продължава да му отпуска пари, за да строи още и още? След като закопаха онова момче Кънлиф преди години, а старото му лелче заграби земята и я раздели между големите клечки, всички се помислихме за богоизбрани.Онова клето момче беше по-наясно от всички нас. Помня как го караха на гробището да го положат между баща му и майка му, а Пенроуз избутаха с количката малкия еднокрак Юджин на улицата, той се изплю върху катафалката и противната голяма храчка се стече по стъклото. Не можеше да спре да кълне онова момче дори мъртво. Добре го помня. Все го подмятаха, а аз само се смеех. Беше най-мълчаливото момче на света, и на мравката път правеше, а го застреляха като бясно псе. И хората се радваха. Всички го мразехме. Всички

вярвахме на вестниците, вместо да вярваме на собствените си очи и уши и на онова, което цял живот сме знаели, че е истина. Искахме да го мразим. Нямаше надежда за него.

Не бях по-глупав от популярните типове в училище. Биваше ме по английски, география и история. Разбирах всички ония ми ти уравнения по физика и математика. Ама въобще не можех да се издам, че знам нещо – равняваше се на самоубийство пред бандата. Едва минах по математика, а знам, че можех да изкарам шестица. По английски не си отварях устата. Веднъж едно момче от селото написа есе и Пози Роджърс се скъса да го хвали: демонстрирал голяма широта и въображение. На връщане към село не спряха да го тормозят.Още от самото начало му загрях играта на крал Лир, много преди учителят да започне бавничко да обяснява на глупендурите: бил е тъп нещастник. Имал всичко, а искал още, искал целият свят да му целува задника. Веднага схванах какви кучки са били Гонерила и Регана и че всъщност Корделия го обича истински. Ти си мъж и толкова, каза му тя, не си съвършен, но аз те обичам. Никога не го лъжеше, колкото и да я подмамваше той. Корделия му беше предана. На света няма много Корделии. Трина е една от тях. Още преди да се усетя, че ме е страх да се изрепча на Джоузи Бърк, тя ми го каза. Страх ме беше, моля ви се, въпреки че бях прав.Полки Бърк остави майка си и баща си да му оправят бакиите. Старецът каза, че не знае къде е Полки, ама знаех, че лъже. Полки ми дължи пари, Джоузи, викам му. Амиии? Не ти ли плащаше хубава заплатка? Гледаше ме отвисоко от третото стъпало пред входната си врата. Още малко и ще поиска да си сваля каскета и да му викам „сър“. Осигуровките ми. Пенсията. Обезщетението. Чувах как ми трепери гласът. Държавата се грижи за всичко това, когато някой фалира, обясни той. Отиди в града в бюрото за безработни. И млъкна, само продължи да ме гледа отвисоко, важно. Добре. Добре, ще ида. Не му казах, че вече съм ходил, всички бяхме ходили, и се оказа, че Полки здравата ни е закопал. Трябваше да го уведомя, че съм ходил при данъчния и при социалните, и в профсъюза, и че те скоро ще извадят въздуха на Полки, ама си затраях и се обърнах с натежало сърце, задето съм такъв пъзльо.Трина каза: не им обръщай внимание, скъпи, не мисли за тях, тия Бърк открай време са използвачи и мошеници, ама се правят на солта на земята. Сега им лъсна истинската физиономия.

П Р Е Д С Т О Я Щ О

Донал Райън (1976) е литературното явление в най-новата ирландска проза. Автор е на два романа и на един сборник с разкази. Привлича вниманието на читателите и критиката още с първия си издаден роман The Spinning Heart

(„Сърце на въртел“, чиято поява в България предстои през есента със знака на издателство „Колибри“). Романът печели наградата на в. „Гардиън“ за дебютна

книга, Ирландската литературна награда за дебют и за книга на годината за 2012 г., а през 2016 г. – и Европейската награда за литература. На литературния

фестивал в Дъблин през 2016 г. е обявен за ирландска книга на десетилетието. Композиран като поредица истории, разказани от различни хора, романът се

отличава с колоритен езиков многоглас, опростена пунктуация, лаконичен и наглед грубоват изказ, под чиято повърхност боботи тектоничното движение

на дълбоки морални дилеми и силни полюсни чувства. В броя представяме откъси от първа глава на романа.

БобиДонал Райън

© Снимка: Антъни Удс

на стр. 23

4Литературен вестник 8-14.03.2017

Уилям Тревър, „Танци за влюбени“, прев. от английски Иванка Томова, изд. „Сиела“, С., 2012, 364 с.След обстойното представяне на романите на Уилям Тревър, направено от издателство „Весела Люцканова“, „Сиела“ запозна българската публика с кратката проза на един от най-интересните и влиятелни съвременни ирландски писатели. Вглеждането в себе си, потъването в сърцето и душата, но и търсенето на допирни точки с другите, етичните конфликти, които определят съществуването, това са само част от темите в разказите на Тревър, често сравнявани с тези от „Дъблинчани“ на Дж. Джойс.

Джеймс Джойс, „Одисей“, прев. от английски Иглика Василева, изд. “Фама“, С., 2004, 840 с.Според Езра Паунд “Одисей“ принадлежи към великата категория на романи с облик на соната. В него няма нито ред, нито дори половин ред, който да не е натоварен с безподобна интелектуална наситеност. Това е книга, която всеки истински ценител на литуратурата е длъжен да прочете.

Дийдра Маден, „Автен тичност“, прев. от английски Мирела Христова, изд. „Амат-Ах“, С. 2009, 376 с.

Дийдра Маден, „Настоящето и миналото време“, прев. от английски Мирела Христова, изд. „Амат-Ах“, С. 2014, 148 с.Независимо дали ще изследва какво е да си творец в съвременния свят или какво е да сътворяваш „аза“ си, дори когато той е лишен от гениалност, Дийдра Маден залага на игрите с времето, на паралелността на световете, на детайлното вглеждане в лицата и душите и оформянето на запомнящ се почерк.

Джон Банвил, „Недосега емият“, прев. от английски Иглика Василева, изд. „Колибри“, С., 2015, 528 с.

Джон Банвил, „Безкрайности“, прев. от английски Иглика Василева, изд. „Колибри“, С., 2016, 284 с.Джон Банвил е считан за един от най-големите живи писатели на Ирландия. „Недосега емият“ съвместява законите на трилъра със социалната сатира и повдига важни морални и екзистенциални въпроси. В „Безкрайности“ Банвил дава воля и на поетическото си въображение, намесвайки божествения свят в човешкия, с всички последици от асиметрията и от разкриващите се истини за човешкия род.

В И Т Р И Н А

Джонатан Суифт, „Ирландски истории или: Приказка за бъчвата – Битката на книгите и други сатири“, прев. Мария Йоцова, изд. ВИП Класика, 2007, 285 с.За новото време Джонатан Суифт е това, което е Аристофан по отношение генезиса на древногръцката сатира. В тази книга се срещаме с примери, които са класически образец за висока политическа сатира, азбучни за усвояването на „украсен“ език, който стъпва най-вече на аргументацията, за да развенчае опонента. Не на последно място, памфлетите на Суифт са и защита на родната му Ирландия.

Оскар Уайлд, „Де профундис: Глас от бездната“, прев. от английски Евгения Чолова, изд. „Персей“, С., 2009, 224 с. Настоящото издание запознава със скандалната творба на Уайлд и предоставя

възможност да се надникне в най-съкровените мисли на твореца и човека Оскар Уайлд по време на един преломен момент в неговия живот – присъдата за хомосексуализъм и двугодишния престой в затвора.

Самюъл Бекет, „Катастрофа“, прев. от френски Мария Коева, изд. „Фама“, С., 2004, 139 с.

Самюъл Бекет, „Първа Любов“, прев. от френски Мария Коева, изд. „Фама“, С., 2003, 93 с.

Самюъл Бекет, „Мерсие и Камие“, прев. от френски Мария Коева, изд. „Фама“, С., 2012, 140 с.„Фама“ е издателството, което най-целенасочено и с постоянство представя разнообразното творчество на един от най-големите ирландски писатели Самюъл Бекет. Избрал да пише на френски, заради дисциплината, която налага чуждият език, вгледан в абсурдността на битието и изоставеността на човека, изпробвайки различни жанрове и форми, той говори за

загубените идентичности, невъзможния диалог с другия, пътешествията, които водят наникъде, загубата на илюзии и вяра, страданието.

Уилям Тревър, „Смърт през лятото“, прев. от английски Надежда Розова, изд. „Весела Люцканова“, С., 2003, 222 с.

Уилям Тревър, „Пъте шествието на Фелиша“, прев. от английски Надежда Розова, изд. „Весела Люцканова“, С., 2003, 254 с.

Уилям Тревър, „Историята на Луси Голт“, прев. от английски Надежда Розова, изд. „Весела Люцканова“, С., 2005, 254 с. Носител на най-престижните британски и ирландски награди, Уилям Тревър е майстор на бавния разказ, на фината наблюдателност, на сдържаността, на изтичащото време, но и на нелишения от неочаквани обрати, напрегнати сюжети и разколебани и изпълнени със себеирония персонажи, разказ. И както е обичайно за ирландската литература, в тези романи се наблюдава една мрачност, едно потиснато блуждаене между реалното и иреалното, между живота и смъртта...

Джоузеф О’Конър, „Каубои и индианци“, прев. от английски Надежда Розова, изд. „Весела Люцканова“, с., 2005, 351 с.

Джоузеф О’Конър, „С истинска вяра“, прев. от английски Надежда Розова, изд. „Весела Люцканова“, С., 2006, 253 с.Къде сериозно, къде иронично, Хенри Джеймс подхвърля, че англичаните възприемат фикционалното само ако се е разположило в томове, докато за ирландците е важното да е събрано в малко страници. Джоузеф О Конър обаче като че ли съчетава и двете нагласи. В разказите си той е социален, с усет към пъстротата на човешките типажи, с вкус към дълбоките страсти и умение да загатва, да психологизира, да нюансира. В романа си е забавен, ироничен, умеещ да се хареса на младата публика и да представя герои, които позволяват идентификация.

Колъм Тойбин, „Маестрото“, прев. от английски Боряна Семкова-Вулова, ИК „Прозорец“, С., 2006, 414 с. Известен с интереса и почитта, която отдава на американски автори като Хенри Джеймс или Едит Уортън, но най-вече вгледан в техните европейски периоди, „Маестрото“ се опитва да проследи най-непроницеаемите и противоречиви страни в личността на Хенри Джеймс. Това е петият роман на Колъм Тойбин, номиниран за „Букър“ през 2004 г. и влязъл в класацията на десетте най-добри романа на „Ню Йорк Таймс“ за същата година, а през 2006 г. с него Тойбин печели «Интърнешънъл ИМПАК“ – най-престижната награда, присъждана в Дъблин.

Ан Енрайт, „Събирането“, прев. от английски Венцислав В. Венков, изд. „Колибри“, С., 2009, 244 с.Ан Енрайт е автор на много разкази, публикувани в престижни списания, и на още няколко романа. Сборникът й с разкази „Преносима девственица“ печели престижната награда „Руни“ за ирландска литература. За „Събирането“ председателят на наградата „Ман Букър“ сър Хауърд Дейвис казва: „Нетрепващ поглед към едно скърбящо семейство, рядко четивна книга, носеща голямо удовлетворение“.

Една О’Брайън, „Светци и грешници“, прев. от английски Мирела Христова, изд. „Амат-Ах“, С., 2013, 156 с.Според Колъм Маккан “В продължение на половин век

Една О’Брайън е водещият талант на ирландското въображение. Никой друг жив ирландски писател не може да се сравнява с нея по стил, жизненост и дълбочина на смисъла. Тя неизменно и безпощадно точно показва кои сме“. Всичко това е видимо и в този сборник с разкази, които са на ръба между мрака и светлината, страстта и самотата, страданието и оцеляването.

Литературен вестник 8-14.03.2017 5

Оуън Колфър, „Списък с желания“, прев. от английски Константин Цанков, изд. „Прозорец“, С., 2012, 192 с. Една история за любовта и грешките, за болката и нараняването, за спасението и провала, за пътуването между доброто и

злото, тукашното и отвъдното, разказана с много хумор и топлота.

Хюго Хамилтън, „Ръка в огъня“, прев. от английски Юлия Чернева, изд. „Ера“, С., 2016, 251 с.Първо представяне на нашумелия ирландски писател Хюго Хамилтън на български с един роман, който представя

съвременна Ирландия с нейните проблеми, но и с нейния магнетизъм и загадъчност.

Брам Стокър, „Градината на злото“, прев. от английски Огняна Иванова, изд. „Изток-Запад“, С., 2016, 256 с.Изданието включва един от много

популярните романи на Стокър „Градината на злото“, известен още със заглавието „Леговището на Белия дракон“, както и подбрани разкази, които затвърждават славата на автора като майстор на готическото с неговия вкус към ужаса и властта на свръхестественото.

Джон Макгахърн, „С лице към изгряващото слънце“, прев. от английски Аглика Маркова, изд. „Алтера“, С., 2016, 392 с.Джон Макгахърн е сред ирландските писатели, които се борят да

бъдат поставени до Бекет може би заради склонността му да бъде хроникьор на всекидневното и в малкото, наглед обичайното, да вижда големите проблеми и екзистенциалните въпроси. След „Сред жени“ това е негов втори роман, който издателство „Алтера“ представя на българската публика.

Колъм Маккан, „Нека големият свят се върти“, прев. от английски Жени Колева, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2012, 456 с.Колъм Маккан е роден през 1965 г. в Дъблин. Автор е на романи и сборници с разкази, преведени на над 30 езика.

Носител е на много литературни награди. Живее в Ню Йорк и преподава литература и творческо писане в Хънтър Колидж. „Нека големият свят се върти“ се превръща в едно от литературните събития на 2009 г. Романът печели Американската награда за литература. Обявен е за книга на годината от Amazon.com, Observer, Financial Times, The Guardian.

Брам Стокър, „Гостът на Дракула“, прев. от английски Емил Минчев, изд. „Персей“, С., 2009, 192 с.Легендарният БрамСтокър е създателят на Дракула, който за пръв

път се появява в едноименния му роман, поставил началото на мита за вампира и филмиран многократно. „Гостът на Дракула“ пренася в един мрачен готически свят, където читателят се сблъсква с множество проклятия и кръвожадни вълци, възкръснали мъртъвци и отмъстителни призраци.

Дърмът Болджър, „Тангълуд“, прев. от английски Мирела Христова, изд. „Амат-Ах“, С. 2016, 326 с.Дърмът Болджър е сред най-известните съвременни ирландски поети, драматурзи и

романисти. Носител е на множество награди, сред които наградата “Самюел Бекет“ и наградата “Коментатор на годината“ на ирландските печатни издания за 2012 г. Новият му роман е обърнат отново към социалната проблематика, но и към утопичното, преплитайки ги с лични страсти, разколебани връзки и опити да се удържат общности и „азове“.

Дженифър Джонстън, „Две луни“, прев. от английски Правда Митева, изд. „Унискорп“, С., 2005, 239 с.

Дженифър Джонстън, „Това не е роман“, прев. от английски Правда Митева, изд. „Унискорп“, С., 2006, 181 с.

Дженифър Джонстън, „Истина или измислица“, прев. от английски Правда Митева, изд. „Унискорп“, С., 2011, 144 с.Дженифър Джонстън е родена през 1930 г. в Дъблин. Баща й е виден ирландски драматург, от когото е наследила таланта на писател. Автор е на 15 романа, превеждани в цял свят; удостоена е с награда за дебют, номинирана е за наградата «Букър“, печелила е наградата «Уитбред“ за литература, нейни романи са номинирани за «Книга на годината“. Призната е за една от най-добрите ирландски писателки. «Две луни“ е от най-известните й романи, който още с публикуването си става бестселър.

Джон Бойн, „Момчето с раираната пижама“, прев. от английски Иглика Василева, изд. „Intense“, С., 2009, 176 с. Джон Бойн е роден в Дъблин през 1971 г. Завършва английска литература в Тринити Колидж. Автор е на няколко романа, най-продаваният от които е “Момчето с раираната пижама“, преведен на 33 езика. Този роман е въздействащ начин да се припомни Холокостът, да се подновят теми като тази за вината, жестокостта, третирането на хората отвъд етичните категории, но и за приятелството и невинността.

В И Т Р И Н А

Джеймс Джойс, „Котаракът и Дяволът“, прев. от английски Иглика Василева, изд. „Лист“, С., 2017, 48 с.B книгата са събрани двe

истoрии – «Кoтаракът и Дявoлът“ и «Кoткитe на Кoпeнxагeн“, кoитo писатeлят Джeймс Джoйс разказва в писма на 4-гoдишния си внук. Главни гeрoи в първата са Дявoлът и мeстният кмeт, кoйтo успява да застави Дявола да пoстрoи мoст над рeката. Bтoрата истoрия, «Кoткитe на Кoпeнxагeн“, e вдъxнoвeна oт всeкиднeвиeтo на датската стoлица прeз 30-те гoдини на XX в. Илюстрациите в книжката са на Чавдар Николов, а издателство „Лист“ обещава, че ще представи и други класици в битността им на детски автори.

Джак Харт, „Размишления в катраненото буре“, прев. от английски Вергил Немчев, изд. „Алтера“, С., 2007, 210 с.

Джак Харт, „След багера“, изд. „Алтера“, прев. от английски Вергил Немчев, изд. „Алтера“, С., 2010, 196 с.Според „Айриш Таймс“ Джак Харт е „един от най-необикновените и интригуващи разказвачи в страната“, който обича да сдвоява ирландското минало със съвремието, както и социалната проблематика с личните промени в човешкия живот. „Размишления в катраненото буре“ излезе първо на български език.

Сесилия Ахърн, „Ако можеше да ме видиш сега“, прев. от английски Надя Баева, изд. „Колибри“, С., 2014, 352 с.Третият роман на Сесилия Ахърн отново представя съвременна Ирландия, която се превръща във фон на една модерна приказка, дала воля на любовните приключения, фантазията и вълшебството.

Колъм Тойбин, „Бруклин“, прев. от английски Бистра Андреева, изд. ICU, С., 2016, 270 с. Роман за пътуването към Америка и голямата тема за емиграцията на ирландците, за тъгата, свикването със самотата, любовта, жертвите, големите избори. Фин, психологически, затрогващ.

Карън Гилис, „Крайбрежни наноси“, прев. от английски Диана Ботушарова, изд. „Ерго“, С., 2016, 352 с.Романът разказва за любов и изневяра, за заблуди и грешни решения, за търсене и очакване и най-вече за сенките на миналото, които винаги тегнат и форматират настоящето. В жанрово отношение книгата е амалгама от любовен, приключенски и криминален роман.

6Литературен вестник 8-14.03.2017

С т о Л и ц а

Господин Форбс, сред първите хора, с които се срещнахте след пристигането си в България, бяха преподаватели, издатели, преводачи, студенти, хора на литературата. Доколко важно дипломатическо средство е културата според вас?Не съм сигурен дали ми допада думата „средство“, схващам културата по-скоро като общуване между хората, при това на много нива. Чрез нея представяш страната си пред другите и те се представят пред теб, защото реакцията им към твоята култура разкрива много и за самите тях. Според мен общуването чрез култура е безконфликтно, непротиворечиво. То обединява хората. Освен това винаги съм смятал, че е важно да привлечеш хората на мисълта (не че всички ние не мислим, но някои са свързани повече с действието), защото нали точно това се прави в университета – учиш се да мислиш. Тъкмо в университета аз самият оцених литературата, така че за мен е голямо удоволствие да разговарям с университетските хора.

Мнозина биха казали, че изборът на хуманитарна университетска дисциплина не е най-практичният за младите хора. Така ли е според вас?Този спор се води отдавна – трябва ли да подтикваме най-умните си млади хора по-скоро към техническите специалности. Според мен има място и за двете – няма ли по-технически ориентирани хора, просто няма да оцелеем. От друга страна, без хуманитаристите няма да съзнаваме защо оцеляваме. Не е нужно да има сблъсък между двете. Очевидно е, че да си аматьор в областта на културата е много по-лесно, отколкото във високата наука. Но и точните науки изискват огромно въображение, затова програмите за обучение в някои университети целят двете направления да се опознават и изучават взаимно. Когато следвах в колежа „Тринити“, имаше най-различни клубове и те даваха възможност на студенти от различни факултети да създават връзки помежду си. Това беше важна част от университетския живот. Днес това общуване е доста трудно, защото системата е много конкурентна и създава повече напрежение, отколкото когато аз бях студент. Е, има го интернет, но като че ли там не създаваш такива истински приятелства и връзки. Правителствата, от своя страна, трябва да полагат усилия за планиране на работни места, трябва да подсигуряват достатъчно средства и грижи в областта и на хуманитарните, и на точните науки – огромно и сложно планиране. Бизнесът се нуждае от по-технически ориентирани хора, но пък онези с по-широк хоризонт на познание са по-гъвкави, много по-приспособими и се вписват на много места. Според мен правителството

и обществото следва да бъдат отговорни младите хора да развиват всички свои способности разностранно, за да бъдат

добри граждани, добри родители, добри специалисти. Не бива да има конфликт.

Какъв сте като читател, господин Форбс? Какво обичате да четете? Към кои книги обичате да се връщате?Може би след няколко години, когато се пенсионирам, ще имам време и да препрочитам книги. Наистина мисля да правя точно това. Има обаче книги, към които човек винаги се връща, дори за справка, за цитат. Не мога да не спомена Джойс, когото открих в колежа. Интересното е, че съм учил в същото училище като него, едно от неговите училища – колежа „Белведере“, който присъства и в творбите му. Но докато бях студент, все още не споменаваха името му, защото се смяташе за противоречив автор на непристойни книги. Тогава цензурата почти напълно го беше изключила. Джойс всъщност стана приемлив едва през 80-те години на миналия век. Аз го прочетох чак след колежа. Разбира се, имаше други студенти, които идваха от различна среда от моята, и те ме въведоха в неговото творчество. Започнах с „Портрет на художника като млад“, чел съм „Дъблинчани“ и едва после посегнах към „Одисей“. Чел съм го два пъти, струва ми се, и отново ще го препрочитам. Сам съм откривал творчеството на Джойс. Разбира се, като фон на всичко стои Шекспир, изучавахме го и в училище. Мисля, че винаги можеш да потърсиш подходящ цитат у Шекспир. После учих в колежа „Тринити“, университета на Бекет, така че след Джойс дойде Бекет. Докато следвах, имаше много мероприятия и тържества, свързани с него. А и някои поети, например Йейтс, към които човек се връща, за да цитира някой стих, просто защото е казано много красиво. Хубавото на работата ми е, че постоянно ме изправя пред нуждата да се връщам и да препрочитам по нещо или да потърся млад писател, за който са ми споменали, а аз не познавам и още не съм чел. Да, не бива да се вкопчваш само в старите автори, дори да си остават най-добрите.

А обичате ли да четете преводни книги?Опитвам да уча български, неособено успешно засега. Не само като проява на учтивост или за да разбирам какво пише по вестниците, но и за да участвам в културата и да опозная страната. Искам

да гледам и български филми, но трудно се намират със субтитри. Не са достатъчно и българските автори, преведени на английски или на френски. Прочетох на киндъла си „Вундеркинд“ на младия автор Николай Грозни, който е учил в Музикалното училище на ул. „Оборище“ – аз живея наблизо. Героите са млади хора, но книгата ми беше много интересна. Сега живея в София и искам да си намеря книга, която да ми даде представа за историята на града, това търся – почти старомоден исторически роман. Следващото четиво, което съм предвидил, е „Физика на тъгата“ от Георги Господинов – номинирана е за Дъблинската литературна награда. Една от най-хубавите страни от работата на един посланик е възможността да се запознава с хора, които иначе не би срещнал – например Иглика Василева, преводачката на Джеймс Джойс. Българският език, за разлика от ирландския – за който полагаме интензивни грижи, доколко успешни е друг въпрос, – не е бил погълнат от друг език и това е повод за национална гордост. Но мисля, че трябва да популяризирате повече литературата си. Имате много преводачи, а и преводът е специфично изкуство, забележителна дарба е да умееш да го правиш добре.

През последните години в България се издават много ирландски автори и книги, много повече, отколкото би предположил човек. Как ще коментирате това?Много е хубаво и не непременно учудващо. Освен че сме членки ва ЕС, нашите две страни имат и много сходна история. Ние сме били колонизирани и под чуждо управление, поради което имаме комплекси за малоценност, но и своеобразна дързост, храброст. В редица отношения можем да си бъдем съпричастни, затова добрият отзвук на ирландската литература в България не ме учудва от интелектуална гледна точка. Също така показва, че вие също се отваряте повече към света. Бих искал да мога да прочета повече български произведения, защото твърдо вярвам в абсолютно свободния обмен на мисли и идеи. Колкото повече българска литература имат възможност да прочетат хората в Ирландия, толкова по-добре – запознаването с общото, ще ни помогне да разберем и онова, което правим различно. Има „различно“, което не ме интригува – например животът на един

свръхбогат човек не би ми бил интересен. Интересно ще ми бъде обаче да прочета как вие, една относително малка страна като нашата – въпреки че в Америка има 40 милиона ирландци, – сте преминали пред социално-политическия експеримент на социализма, нещо толкова монументално, до голяма степен сходно с нашия опит при колониализма и близко в исторически план, което все още се осмисля и анализира във всичките му аспекти, добри и лоши.

Ирландският брой на „Литературен вестник“ е посветен на комичното в литературата. Вие как бихте описали специфичната ирландска смес от гротеска, сатира, макабрен хумор, абсурд, ирония и безобидна шеговитост в палитрата на тази традиция? По-конвенционалната представа свързва ирландската литература с по-меланхолично и мрачно усещане. Съгласен ли сте?Ако нещата са зле, по-добре е да се пошегуваш, нали така? Мисля, че подобно нещо важи и за еврейската традиция. В общества, където хората живеят в трудни условия, те се опитват да намерят приемлива гледна точка, иначе няма да оцелеят. Мисля, че този елемент присъства. Да се върнем към Суифт – тази година се навършват 350 години от рождениетому и мисля, че Софийският университет организира семинар за Суифт – ето, при него има чиста сатира, под която прозират сериозните проблеми. Може би не сме ги забелязвали като деца, когато сме чели „Пътешествията на Гъливер“, но те са там. А и театралната традиция – може би не толкова оживена като в Лондон, но и Дъблин кипи от театрален живот. Хуморът и дори абсурдът лесно нахлуват в драмата, разбира се въпрос на марка е. Но наистина, когато животът е труден, по-добре е да погледнеш с хумор на нещата. Виждал съм го и в други по-далечни страни – бедните хора наблюдават живота на богатите с ирония и хумор. Има го и елемента на макабреното, свързан с фолклора и митологията. Всъщност може би най-автентичното ирландско изкуство е устното народно творчество, битувало много дълго, защото страната ни дълго е била бедна. А на него е присъщ драматичният елемент. Не е трудно в по-новата театрална традиция в Ирландия да се долови проникналият от устната традиция дух, нейните специфични особености.

Ако приемем, че съществува култивиран литературен вкус, има ли „лоши“ книги? Какво бихте определили като „лоша“ книга?Не бих използвал тази дума, защото тя е морален, етичен коментар, а по-скоро „лошо написана“ книга. Но бих предпочел да виждам, че хората четат, дори не толкова добре написани книги, защото все пак така развиват въображението и креативността си, вместо просто да стоят вторачени в компютърния екран. Всички сме започнали от по-леки четива като деца, не може да се тръгне от голямата литература, но въпреки това съзнанието се разтваря. Да, хората правят разграничение между добрата и не толкова добрата литература и то в голяма степен зависи от образоваността им. Като студент бях готов да поведа борба с наистина трудни и сериозни книги, но сега вече предпочитам

Литературата намалява страха на хората от „другия“, от различнотоРазговор с посланик Майкъл Форбс

Проектът е съфинансиран от Столична програма „Култура“ на Столична община за 2017 г.

Литературен вестник 8-14.03.2017 7

Г Л А С О В Е Т Е И М Ч У В А М Е

Ако трябва да изберете една дума, с която да опишете работата си, коя би била тя и защо?Истина. Книгите ми разкриват същината на човешката душа. Те дават израз на хаоса, който съществува невидим и в повечето случаи нечут в самите нас. Всички ситуации са познати, но историите са разказани в изповедна форма: героите до един признават неща, които обикновено не биха признали.

Кой оказа литературно влияние върху вас, докато растяхте?Всичко започна с Роалд Дал. Този превъзходен начин на разказване, който те кара да се чувстваш, сякаш през цялото време се говори на теб, кара сърцето ти да тупти по-бързо и да ти се вие свят от вълнение. „Дани – шампион на света“ е първата книга, в която се влюбих. В пубертета четях всичко: класиците, руснаците, великите ирландски романисти и драматурзи. Харесвах Роди Дойл, Стивън Кинг, Джоузеф Уамбо, Ървин Уелш, Мартин Еймис, Иън Банкс, кажи-речи всичко, което ми е попадало. Къщата ни винаги беше пълна с книги. А през средата на века ни заляха американците: Стайнбек, Белоу, Селинджър, Мейлър. След това се прехласнах по ирландските поети и си мислех, че и аз съм един от тях. Четях ли четях „Ирландски летец предусеща смъртта си“ на Йейтс. Смелостта, особеният завладяващ нихилизъм, неподчинението. Опитах се да напиша нещо подобно и разбира се, само отчаяние. И все пак, докато пишеш, трябва съзнателно да изтласкаш настрани това, което ти влияе. Нека остане малко или много подсъзнателно.

За какво става дума в „Сърце на въртел“?Винаги ми е било трудно да отговоря интригуващо на въпроса „За какво се разказва в романа ти?“ „Разказва се за последиците от рецесията“, отвръщам. „Ооо, чудесно, звучи интересно“, неизменно лъжат отсреща. „Има убийство и отвличане!“, добавям отчаяно, но обикновено вече е твърде късно.

И все пак, въпреки че рецесията е в центъра, историята си остава на места хумористична.Радвам се, че хуморът се усеща. Надявах се употребата на думите, начинът, по който разказвам историята, да надскачат самите истории. В Ирландия може да изразиш скръбта си много хладнокръвно и безцеремонно. Хората ти казват нещо и ти просто разбираш, че в живота им има ужасна тъга. Способни са да обобщят целия си живот, без конкретно да споменат какво имат предвид.

Нека поговорим за романа като жанр. Привличат ли ви и други форми?В много отношения романистите са най-свободните творци. Вселената е на наше разположение: освободени сме от ограниченията – логистични, ергономични, икономически, които усещат творците в други сфери. Целият живот, човеците и нечовеците, всички създания, неща и места са на наше разположение. Писал съм поезия, но е ужасна работа. С помощта на Ан Мари и безкрайното й търпение започнах по малко да придобивам увереност като писател на разкази. Но има нещо много специално в потапянето в романа, в това да заживееш в него ден след ден, твоя да е отговорността за създаването на цял

свят; налудничава наслада е да се чувстваш едновременно всемогъщ и безпомощен.

Във вашите рецензии изниква постоянно една дума и тя е „човечност“. Колко необходимо качество е състраданието за един писател? За мен е безсмислено да се пише без състрадание. Книгата би била безсъдържателна и празна. Други могат да се справят и без него и въпреки това създават завладяващи произведения. Прозата, която пиша, и тази на повечето от писателите, които познавам лично, изисква емпатия, тя е като механизъм, без който двигателят на творчеството ще се задави и спре. Съпричастието прави света по-добро място, но невинаги улеснява живота.

Планирате ли предварително сюжета? Преди да почнете да пишете, нахвърляхте ли си цялостната визия на „Сърце на въртел“?Всъщност не, но на много писатели им допада да го правят. Аз обаче го намирам за твърде формалистично, въпреки че не е. Сюжетът не е царят в моите книги. Затова и не се притеснявах особено, когато в края на първата чернова в сюжета имаше пропуски, защото знаех, че мога да се върна и да ги запълня, без това да ограби самата книга. Оставих героите да говорят сами за себе си. Не съм ставал проводник на никакви свръхестествени сили, но по-голямата част от първата чернова я написах на кухненската маса между девет вечерта и полунощ за около седем месеца с широко отворени към дневната междинни врати, разговаряйки от време на време с Ан Мари, а телевизорът премигваше и бръмчеше някъде в периферията на съзнанието ми.

Как изграждате персонажите си и как успявате да вложите толкова много информация в толкова ограничен обем?Отрано реших, че всяко изречение в „Сърце на въртел“, което напиша, ще означава много повече от обичайното за средно дълъг роман. Исках да напиша роман, съставен от гласове. И когато някой заговори за себе си, да разбираш, че той ще говоруи за света около него. И че през него в действителност ще опише себе си. Затова просто реших да се опитам да направя тези гласове възможно най-живи и истински. Ще чуете народния говор или езика на обикновените хора. И точно така хората разкриват себе си; когато говорят по своя си начин.

Едно от многото наистина забележителни неща в „Сърце на въртел“ е, че макар да е написан на сочната всекидневна реч, всеки глас е мъничко по-различен, което е невероятно постижение. Какво ви струваше това?Това всъщност беше най-съществената трудност, най-голямото предизвикателство. И знаете ли, на места, за персонажи като Шони Шейпър и Боби, думите им са почти взаимозаменяеми. Но това е така, защото са кажи-речи в една и съща житейска ситуация, приличат си като хора, и двамата са строители на една възраст, работят в едни и същи градове и правят едни и същи неща. Предполагам, че това е причината да вмъкна в разказа Лойд и Тревър – умопобъркания. Като че ли за да поразчупя поне малко типичния за Северен Типъреъри говор

на персонажите. И да, спомням си ясно как вземах реплики от един персонаж и ги слагах на друг, защото му подхождат повече. Един от недостатъците, които хората отбелязват, особено блогърите, е, че „всички герои звучат еднакво“, но аз не смятам, че е така.

Отделяте ли много време в редактиране и пренаписване на историята, или сте от писателите щастливци, чийто текст просто тече гладко?При мен, изглежда, през повечето време нещата се развиват плавно. Когато стане тежко и непосилно, съм склонен да се откажа и неумолимо да се понеса към интернет пространството. Някои дни пиша до 3000 думи. Обикновено обаче съумявам да напиша около 500-1000 думи за няколко часа и да прекарам към час в редактирането им, затова е рядкост някое изречение да бъде публикувано така, както е написано най-напред. С изключение на главата на Лили в „Сърце на въртел“: Лили ми се провикна от небето и аз просто я записах.

Похвалиха ви за смелостта да не заложите на традиционното композиране на повествованието в „Сърце на въртел“.Приятно е да го чуя, но това признание ме кара да се чувствам малко като измамник: мислех си, че се улеснявам в структурно отношение. Изчезна необходимостта да осигуря съгласуваност на гласовете, докато изграждах персонажите както трябва, и ходът на действието в романа запази ритъма си благодарение на многото разкази с приблизително еднаква дължина, сякаш барабанист ми отмерваше темпото. Рок китарист вместо класически цигулар: ритъмът ми бе зададен.

Какво се надявате да остане у хората, след като прочетат „Сърце на въртел“?Надявам се да им е било приятно да го четат. Смятам, че има светлина отвъд мрака и топлота в персонажите, много по-силна от студеното място, на което са се озовали. Книгата може и да предизвика някои читатели да търсят по-надълбоко истината в думите на хората.

Какъв съвет ще дадете на начинаещите писатели?Не си вярвайте нито твърде много, нито твърде малко. Смятайте се за писател. Не омаловажавайте собствените си усилия. Не си казвайте неща от сорта: „Аз не съм истински писател“. Започнете ли да пишете, вие сте писател. Купете си граматика. Пишете на листа това, което извира от вас, но винаги се връщайте да го редактирате. И завършвайте започнатото. Бъдете обективни относно собствената си работа, бъдете и строги, и снизходителни към себе си. Когато не пишете, четете колкото се може повече. А когато пишете, четете само вестници, ако изобщо четете нещо. Всеки път, когато сядате да пишете, си задавайте минимум от думи, но ако достигането му ви струва твърде много усилия, спрете. Някои дни не са отредени за писане.

Превод от английски: НЕЛИ ВЕЛЧЕВА

За мен е безсмислено да се пише без състраданиепо-развлекателни четива. Мисля, че всеки сам намира нивото на предпочитанията си, не бих искал да прокарвам разграничителна линия. Разбира се, по-многопластовите сериозни четива с различни политически, художествени и психологически предизвикателства ще бъдат предпочитани от по-образованите хора, но и не бива човек да се превръща в сноб, защото така ще се окаже доста изолиран.

Шон О’Кейси пише, че ние, хората, сме „отчайващо неподготвени“ за сцената на живота. Все още ли не сме готови за предизвикателствата на съвременния свят?Трябваше да спомена О’Кейси още когато говорихме за книгите, към които се връщам. Още в училище изучавахме трите му най-известни пиеси, той е един от най-значимите ни автори, познава хората и има превъзходен и изобретателен изказ, почти Шекспиров. Но да, мисля, че е прав, защото няма репетиция за живота и за света. Училището се опитва да направи нещо, но да, все още сме отчайващо неподготвени, и може би така е по-добре.

Приемате ли, че един от най-сериозните проблеми в обществото е липсата на независима, свободна мисъл. Както пише Бринзли-Шеридан: „Броят на хората, които си правят труда да мислят самостоятелно, е наистина нищожен“. Така ли е?Според мен дори в още по-голяма степен. Масовите комуникации тиражират клиширани мнения, готови представи, така че да, според мен това е огромно предизвикателство. Но както вече споменахме, всички сме отчайващо неподготвени и точно тук е мястото на образованието – то показва откъде да черпиш, къде да търсиш необходимото, за да формираш мнение. Съгласен съм, че дори изборът на източник, на който да се позове, разкрива много за човека. Но пък мислещият човек постоянно се променя.

Колъм Маккан твърди, че „винаги има място за две истини“. Така ли е? Доколко толерантни сме днес?Мисля, че сега сме много по-толерантни, отколкото бяхме преди двайсет години. Говоря и за моето общество, и за това, което виждам в България. Според мен, защото сме по-отворени за дискусия. И тук на литературата е отредена важна роля – да запознава хората с неща, за които не става непременно дума край масата за вечеря. Мисля, че литературата намалява страха на хората от „другия“, от различното. До такава степен, че вече не възприемаш другия като друг, като различен от теб. Особено в театъра – по различен начин при Бекет, О’Кейси и Уайлд – но ето, влизаш в пълна с различни хора зала и за няколко часа заедно преживявате толкова много различни неща. Това е ролята на изкуството – да разтваря съзнанието, съзнателно да се отказваш от недоверието си към различното. Може би съм старомоден хуманист, но така мисля.

В такъв случай може би ще се съгласите с Джеймс Стивънс, че „не смелостта побеждава страха, а любопитството“?Зависи какво разбирате под „страх“, защото мисля, че днес има неща, от които трябва да се страхуваме, и то много. Но дали литературата е проява на любопитство? Да, и тя, и другите изкуства. Те задават трудните въпроси. Никога не бива да се успокояваме, любопитството те тласка да задаваш въпроси, тласка те към търсенето на познание и към критичното мислене, към излизане от зоната на личното удобство.

Разговора води НАДЕЖДА РОЗОВА

С т о Л и ц а

Донал Райън отговаря на въпросите на Кейт Апълтън, Ванеса О’Локлин, Андрю Катанач, Джаки Гудол, Джоузеф О’Конър, Лорънс Клиъри и „Бук Брауз“

8Литературен вестник 8-14.03.2017

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Сцена

За бунта към традиционните форми: Брендан де ГалайБрендан де Галай (р. 1969) изучава джаз, модерен танц, балет и традиционен ирландски степ в танцовата академия на Гюс Джиодрано в Чикаго, САЩ, за която печели стипендия (1988). Наред с множеството отличия за танц, сред които национални и международни, Брендан де Галай завършва физика в Дъблинския университет. През 1994 г. той се включва в прочутата трупа на Майкъл Флетли и Джон Бътлър за продукцията „Ривърденс“, на която впоследствие от солист става репетитор и директор. Междувременно неговият интерес към съвременния танц го тласка в съвсем различна посока – като хореограф той създава няколко спектакъла, сред които се отличават „Noċtú“ (2011) и „Пробуждането на пролетта“ (2012), номирани от критиците на Drama Desk awards за наградите „Уникално театрално събитие“ и „Отличаваща се хореография“.Като танцов практик неговите интереси са базирани в осъвременяването на традиционния ирландски танц. През 2013 г. Брендан де Галай завършва първия по рода си докторат с практическа насоченост със заглавие “Imeall-Siúl: хореографско изследване на ексресивните възможности на ирландския танц“. Преди това той защитава магистърска степен по етнология.Като танцьор Брендан де Галай пътува с „Ривърденс“ в периода 1994 – 2003, 7 от които в позицията на солов танцьор. Неговите усилия се увенчават с поставянето на откриващата церемония на Световните параолимпийски игри през 2003 г. През 2007 г. той се завръща към „Ривърденс“ като танцов директор на компанията. Към момента главният фокус на Брендан де Галай е работата в неговата танцова компания Ériu. Те са отдадени на изследването на поетичния потенциал на ирландския танц и създаването на продукция, която го поставя в иновативен и съвременен контекст. Неговият нов дует, „Lïnger“ (2016) е посветен на връщането му на сцена след 12-годишна пауза и е поканен на миналогодишното издание на Единбургския международен театрален фестивал в раздела за иновативни продукции Fringe. През май 2017 г. предстои резиденция на Брендан де Галай в Дерида Денс Център, София.

БРЕНДАН ДЕ ГАЛАЙ

Какво ви даде работата в продукцията „Ривърденс“?Беше много дисциплиниращо, най-вече поради трудността, с която се сблъсква тялото. През годините, в които бях солов танцьор, имах по седем представления на седмица. Това ме научи как дисциплинирано да се грижа за себе си, как да оценявам всяка вечер защото всяка вечер има съвсем различна публика. Животът на път е много самотен, дори когато си обграден от хора от продукцията, трябва да намериш пространство, в което не ги виждаш. Колкото повече напредваше възрастта, толкова по-трудно ставаше, а бях нетърпелив да създавам своя собствена продукция. Когато бях на 27, си мислех, че съм стар; когато бях на 33, мислех, че съм прекалено стар. Ето че сега правя своето завръщане на 46. Само ако тогава знаех това, което знам сега. Хубаво е да си припомняш, но още по-хубаво е да продължиш напред. Много от хората преживяват криза, когато спрат работата по огромен проект като „Ривърденс“. Известно време те се носят по течението.

Бихте ли споделили повече информация за „Linger“, най-новия проект, по който работите с вашата компания Ériu?

Процесът по „Linger“ – финансиран благодарение на Комисията по танцово наследство в Ирландия – започна преди няколко години. За мен танцът има множество цели и хората се въвличат в него на различни нива. Всяко едно от тях е

валидно. Но като танцов артист имах усещането за себе си, че искам да съм в различно пространство и работата ми да бъде свързана повече с проучване. Искам да правя продукции, които не съвпадат с модела на „Ривърденс“. В традиционния ирландски танц очакванията например към мъжа са той да бъде мъжествен, да не носи чорапогащник и пр. Когато се опиташ да повдигнеш спор около тази тема, се появява конфликт и напрежение. Например когато като млад танцувах с меки обувки (в традиционните ирландски танци мъжете произвеждат ритъм с движенията си благодарение на обувките си с метални подметки), хората ме питаха „защо учиш стъпките на момичетата?“. Когато пораснах, учителят ми казваше „момчетата не правят такива движения“. Почти всичко в „Linger“ се танцува с меки обувки.

Какво допринесе за вашия бунт относно разбирането за мъжественост и женственост в света на традиционните ирландски танци?Когато гледаш един голям разказ, какъвто е „Lord of the Dance“, винаги има усещането за добро момче, лошо момиче, лошо момче, добро момиче. За мен беше ужасно объркващо да видя тази полова разделеност на базата на остарял подход, и то в танцовия свят. Момичетата трябва да са красиви феи, като обекти, които харесват обективизацията, и това е всъщност посланието, което шоуто поражда, и аз го намирам за тотално ужасяващо. В новия свят, в който живеем, има абсолютна свобода за мен. Не ме интересуват хората, които го смятат за неподходящо, освен това танцовият свят се променя от година на година. Ирландските танци фаворизират младото тяло, затова и другият танцьор в продукцията „Linger“, Ник О‘Конъл, е по-млад от мен. Той ми напомня за борбата и това беше импулсът да започнем работа. Мисля, че той танцува както аз танцувах. На 27 той е стигнал до същата точка, на която бях и аз тогава. Надявах се нещата да са се променили.

Каква е вашата провокация към публиката в „Linger“?В „Linger“ ми се иска публиката да види, че човекът, който е с 16 години по-стар се движи различно заради възрастта и само по себе си това може да бъде красиво. Опитваме се да видим един и същи човек, но в различни етапи на неговия живот. Представлението не е за снобите в танца, а е за свободата да правиш нещо както пожелаеш.

На границата на физическото: Катлин ДохъртиКатлин Дохърти е танцов артист от Ирландия и работи в Дъблин, Любляна и Лондон. Завършва Northern School of Contemporary Dance. Като танцьор работи за Dance Theatre of Ireland, Ffin Dance (Уелс), Irish Modern Dance Theatre. Репетитор е на Threads Dance, Лондон. В София през юли 2013 г. тя направи уъркшоп по съвременен танц в Дерида Денс Център и представи своя трети соло проект “Chasing Shadows“ (“Преследване на сенки“) в рамките на резидентската програма на Центъра. КАТЛИН ДОХЪРТИ

Като танцов артист как възприемате връзката между физическото и емоционалното тяло?Винаги се опитвам да работя на границата на физическото и връзката, за която питате, за мен съществува, когато работя със себе си. Като цяло целта ми е да правя представления за уязвимостта. Отивам в залата, импровизирам, създавам движения и за мен тази връзка се състои в момента на осъществяване на движението със съзнанието, че уязвимостта е моята цел. Затова начинът, по който преминавам през движението, е емотивен. Неговата физикалност произлиза именно оттук. Мисля, че във всеки един танцов елемент може да се вкара емоция. Тази емоция би променила движението, качеството на движението. Затова моята цел е да имам колкото е възможно активно физическо присъствие и да съм колкото е възможно честна емоционално. Тези две неща се свързват.

Работите също като репетитор. Говорите за собственото си тяло, но как подхождате към друг тип физика?Съвсем различно е когато говориш за тялото на друг. Като репетитор аз наблюдавам танцьорите и трябва да разбера всеки един от тях. Това е като пъзел, аз трябва

да отключа в тях онова, което ги спира да изпълнят цялостно едно движение. Затова тази работа е свързана с доста разговори, за да открия от какво се нуждаят танцьорите и как да стигнат определено ниво.

Това е свързано донякъде и с психология.Да, трябва да накараш някого да се почувства удобно като танцъор – да си позволи да бъде по-сериозно натоварен физически, без да се притеснява „О, сега ще се нараня!“, или просто да им се създадеш чувство за сигурност, безопасност.

Гледах видеозапис от представлението ви „Broken Warmth“. В него има някаква съноподобност, не е като „поставеното представление“.Като цяло ми харесва да поставям големи неща на сцена, но в собственото си изкуство предпочитам да кажа каквото имам да кажа... Аз съм мечтателка. Разсъждавам по много интензивен, деструктивен начин и чувствам, че това, което искам да дам, е всъщност да покажа на публиката част от моя свят. Всичко останало просто не би било честно.

Да, като че ли навлизате в пространството на личното, интимното...Точно така. Мисля, че като танцьор, като творец имам отговорност да дам нещо на публиката. Представям си го като да привлека хората към моя свят и може би това би ги накарало да се замислят или да почувстват нещо, може да ги извиси или просто да преживеят момент спокойствие. Към това се стремя.

Бихте ли описали накратко своя танцов проект „Преследване на сенки“? Как бихте го определила жанрово – като танцов театър, пърформанс или съвременен танц?Нямам идея, съжалявам. Но не е танцов театър. Обикновено правя съвременен танц, импровизация. Работя за компании, които се занимават с това. Предпочитам да танцувам, наистина да танцувам.

Какъв тип съвременна танцова техника използвате в своята работа?Техниката е като научаването на един език и след това го използваш, за да се пазиш физически и да си верен към собственото си тяло. Техниката е една платформа, която, ако искаш, можеш да използваш, за да структурираш идеите си.

Как съчетавате индивидуалността и техниката?Аз работя с различни компании и мисля, че е наистина важно да запазим техническата подготовка. Именно затова работя интензивно както емоционално, така и технически. Смятам, че ако техниката напълно се изостави, ще се загубят много зрители, които не биха разбрали мисловния ти процес в представлението или начина, по който съвременният танц работи. Намирам за важно да се работи с нещо, което хората все пак разпознават.

Вие работите в различни държави – Ирландия, Словения, Обединеното кралство... Какви са наблюденията ви за мястото и значението на независимите сцени в културния контекст на тези държави?С приятел бяхме отишли на огнено шоу, беше много зрелищно и сред публиката се чуваха викове „Уааау, това е страхотно!“, но всъщност нямаше никакво съдържание. Мисля, че ние носим някаква отговорност и не бива само да забавляваме зрителите, но също така трябва да запълним пропастта между комерсиалното и съвременното. Ако се държим като прекалено интелигентни, губим много публика. Смятам, че във време като днешното, когато всеки е депресиран, стресиран, тревожен или ядосан, ние, изпълнителите, трябва да извисяваме, да се раздаваме, да правим нещо над обикновеното ежедневие. Трябва да излезем от интелектуалното и да бъдем по-емоционални, може би дори донякъде по-зрелищни... Но ние имаме нужда да се създаде общност, да говорим повече, да сме заедно. Нуждаем се да осъзнаем къде искаме да стигнем като цяло. Трябва да започнем да мислим в по-голям мащаб от „Аз съм сам в студиото...“ Аз също работя сама в студиото, но всеки е добре дошъл на заниманията, всеки би могъл просто да седне и да наблюдава как работя. Бих споделила каквото мога. Бих била отворена към всеки по отношение на творческия процес, той не е само мой. Не бих се крила и страхувала, че някой ще открадне моя идея... Вече всичко е правено. Нашата работа е да го поемем и да го направим свое. Трябва да вземеш една идея и да бъдеш щедър с нея... Неразбирането на това дърпа назад развитието на танцовото общество в глобален план.

Въпроси и текст ЕЛЕНА АНГЕЛОВА

Две оригинални имена на ирландския съвременен танц в Дерида Денс Център

Литературен вестник 8-14.03.2017 9

Вивиън Мърсиър

Макабрено и гротеска – една хипотезаВсяко принципно разглеждане на понятията „гротеска“ и „макабрено“ може съвсем спокойно да започне със следния откъс от „Уот“ – втория роман, който Самюъл Бекет пише на английски език:

Горчивият смях се присмива на онова, което не е добро, това е етическият смях. Кухият смях се присмива на онова, което не е истина, това пък е интелектуалният смях. Недобро! Неистина! Така, така. А безрадостният смях е дианоетическият смях: сумтене, хм!, да. Това е смехът на смеховете, онзи risus purus1, смехът, който се присмива на самия смях, който разпознава и се радва на най-голямата смешка, с една дума, смехът, който се присмива – тишина, моля – на нещастието2.

Именно този трети вид смях, „дианоетическият“3, съответства на макабрения хумор. Бихме могли преспокойно да го наречем и садистичен смях, само дето понеже не буди веселие, той се асоциира донякъде с нещастните хора, а според мен истински садистичният смях е изпълнен с радостно задоволство. Разбирането за макабрено, както е развито в настоящата глава, почива върху допускането, че за да определим някоя шега или друго комично събитие като макабрени, те трябва да предизвикват смях, примесен с ужас. Ето защо ми се струва, че подобен вид смях не е достатъчно интелектуален, за да заслужи определението „дианоетически“. Етическият смях на Бекет и кухият смях съответстват на сатирата и иронията. Но защо тогава героят от „Уот“ не отваря и дума за красивото, доброто и истинното? Струва ми се, че има и друг вид смях – нека да го наречем естетически, – който се присмива на некрасивото. В същността си той е предизвикан от гротеската.[...] Така или иначе, всички ние употребяваме думата „гротеска“, когато става дума за издялани върху камък или дърво изображения и рисунки на човешки фигури с огромни гениталии. Също така е вярно, че използваме това понятие, за да означим и фигури, в които почти всички телесни части са деформирани. Но протейската способност на природата да поражда тези безбройни деформации може да се свърже в нашето несъзнавано с по-непристойните изображения, символизиращи плодовитостта. [...]Първото значение на прилагателното „гротесков“ („във или отнасящ се до стила на картина, скулптура и прочие, където човешките и животинските изображения са примесени с листа, цветя, плодове и прочие по причудлив начин“4) едва ли може да намери по-красноречив израз от многобройните сложно преплетени изображения на хора, животни и растения с декоративна цел в „Книгата от Келс“5. [...] През този ранен период ирландското изкуство деформира природата, когато е принудено да се занимава с нея. По-късно, особено в ирландската литература, природата често пъти е обект на обиди или подигравки. Подобни прояви са доказателство за съществуването на двойствено отношение на любов и омраза, каквото философът Арланд Ъшър открива навсякъде в ирландското народно творчество6.С оглед на тези и редица други факти, които ще бъдат посочени по-нататък в настоящата глава, предлагам следната хипотеза: Докато според най-новите анализи макабреният хумор е неразривно свързан с ужаса и служи за защитен механизъм срещу страха от смъртта, гротесковият хумор е също толкова неразривно свързан със страхопочитанието и служи като защитен механизъм срещу свещения ужас, който изпитваме пред тайните на възпроизводството. Или по-просто казано, тези два вида хумор ни помагат да приемем смъртта и да принизим живота. […]

1 Смях в чист вид (лат.). – Б. пр. 2 Тук и навсякъде, където не е изрично указано, преводът на цитатите е мой. – Б. пр.3 Мисловен, за разлика от интуитивен. От старогр. dianoia, „процес на мислене“. – Б. пр.4 Webster’s New World Dictionary of the American Language, college ed. (Cleveland and New York, 1957), p. 640. 5 Смятана за най-голямото национално богатство на Ирландия, „Книгата от Келс“ съдържа четирите Евангелия от Новия завет на латински език с встъпителни текстове и таблици, и с множество цветни илюстрации. Забележителният ръкопис се описва като върхово постижение на западната калиграфия и илюстрация. – Б. пр.6 Arland Ussher, The Face and Mind of Ireland (New York, 1950), passim, esp. pp. 119-77.

Ирландските бдения над мъртъвцитеАко потърсим корените на склонността на ирландците към макабрен хумор, ще ги открием без никакво затруднение в прочулите се по цял свят ирландски бдения, където траурът и веселбата до тялото на покойника непрестанно се редуват или веселието взема връх. Празничната атмосфера, сред която хората пият и водят оживени разговори, е най-отличителната характеристика на съвременните бдения, но мнозина знаят, че в минало тотанците, песните и грубите шеги са били съществена част от всяко бдение. Малцина обаче са онези, които днес, дори и в Ирландия, са наясно с факта, че някогашните грубовати шеги са били поднасяни под формата на изпипани до съвършенство пантомими, напомнящи обредите за плодородие. Някои автори стигат до крайности: лейди Уайлд говори за „оргии по време на бденията“7, докато Хенри Морис смята, че игрите по време на бденията „са преки наследници на вековната традиция на cluichecaointe, или „игри на плача“, които се споменават особено често в нашата езическа ирландска литература“8. Сходството между древните ирландски игри и добре познатите ни от Омир погребални игри се изтъква често. В изготвения от него A Handbook of Irish Folklore („Справочник за ирландския фолклор“) Шон О’Съливан посочва 130 различни игри, наред с по-непринудени забавления по време на бдения над мъртъвци, сред които и „закачки с трупа“ – практика, която може да е причина или следствие от чувство за макабрен хумор, но съвсем очевидно притежава и статута на ритуал.9 […]В прочутия си разказ Larry M’Farland’s Wake („Бдението над Лари Макфарлан“) Уилям Карлтън разполага времето и мястото на действие в епоха, когато католическите свещеници очевидно са успели да „пречистят“ бденията, но акцентът му върху игри, при които участниците се целуват и се женят наужким, показва, че все още е останала жива частица от духа на старото езичество10. По друг повод Карлтън описва солов танц, на който е станал свидетел – по време на бдение над мъртвец, както подразбираме от контекста, – и предава разказа си с такива думи, че у нас не остава никакво съмнение за фалическия характер на изпълнението. […]Фолклористът от XIX в. Патрик Кенеди не одобрява разказването на нецензурна приказка по време на бдение над мъртвец11 – често срещано явление, струва ми се. В общи линии примерите, взети от англоезични източници, главно от викторианската епоха, които старателно избягват незенцурните думи, разкриват недвусмислено, че подобни веселяшки, фалически обреди са били изпълнявани до неотдавна. […]Вярно е, че остатъчните обреди за плодородие могат да се тълкуват двояко: от една страна, те се подиграват на възпроизводството, а от друга – го прославят. Големият изследовател на келтите Джон О’Донован изтъква това двусмислие, когато описва жененето наужким по време на бдения над мъртъвци, на които е бил свидетел в младежките си години. Там мъжът, който се преструвал на свещеник, ръсел „младоженците“ с вода и ги „пращал да си легнат в ъгъла на стаята“, благославяйки ги наужким на келтски и на латински.

Изображенията Шийла-на-гигСъчетанието на макабрено и гротесково – в сексуалния смисъл, който влагам в това понятие, – което видяхме при игрите по време на бденията над мъртъвци, намира удивителен израз в голям брой от издяланите върху камък ирландски изображения, известни като Шийла-на-гиг. Те са изключително разнообразни по своята форма и датировка, но най-примитивният за мен тип подобни изображения притежава следните характеристики: грозно лице, наподобяващо маска или череп; огромна, застрашителна уста; извадени на показ ребра; огромни срамни устни, разтворени с помощта на двете ръце; свити в бедрата крака. При някои устата се усмихва, а женското тяло е младо, като пропорциите на гениталиите спрямо цялото изображение са по-близки до естествените. […]Идит М. Гест установи, че изразът „Шийла-на-гиг“

7 Lady Wilde, Ancient Legends, Mystic Charms, and Superstitions of Ireland (London, 1887), р. 228-34. (За бълг. издание, вж. Лейди Уайлд, „Ирландски легенди, митове и суеверия“, изд. „Жар“, София, 2009. – Б. пр.)8 Henry Morris, ‘Irish Wake Games’, Béaloideas, viii (1938), 140. 9 Seán Ó Súilleabháin, A Handbook of Irish Folklore (Dublin, 1942), pp. 662-4, 223-4. Вж. От същия автор и Caitheamh Aimsirear Thórraimh (Dublin, 1961). 10 Вж. кое да е издание на Traits and Stories of the Irish Peasantry (First Series) („Очерци и разкази за ирландски селяни“). 11 Patrick Kennedy, Legendary Fictions of the Irish Celts (London, 1866), p. 23.

се използвал до неотдавна в околностите на Макрум, графство Корк, със значение на „дърта вещица“. А че Шийла-на-гиг е била и едното, и другото, спор няма, но преди това сигурно е била една от богините на сътворението и унищожението, с каквито келтският пантеон изобилства. Вероятно изображенията й са станали част от украсата на християнските храмове като предупреждение срещу извършването на един от седемте смъртни гряха – luxuria, или похот12. Но тя се превръща в комичен персонаж едва когато върху изображенията й се появява усмивка. Само че както тя, така и игрите по време на бденията над мъртъвци се сдобиват с истински хумористичен, а понякога откровено порнографски характер едва след като изгубват в голяма степен първоначалното си символично значение. […]Чрез своята символика Шийла-на-гиг ни разкрива вечна истина, която ирландците – по всяка вероятност най-древният и най-консервативният сред западноевропейските народи – никога не са забравяли. Сексът предполага смърт, защото ако я нямаше смъртта, нямаше да има нужда от възпроизводство. Освен това мъжете винаги са възприемали жените като едновременно ужасяващи и съблазнителни. Психоаналитиците смятат, че това се дължи на факта, че мъжете свързват женския полов орган с евентуалната си кастрация, както и с първото жестоко изпъждане от онзи деветмесечен рай13. От друга страна, смъртта, както видяхме при игрите по време на бденията, предполага секс и се явява стимул за възпроизводство. Достатъчно е да отместим погледа си от сърдитото лице и изпъкналите ребра на подобната на Байб14 Шийла-на-гиг към нейния увиснал източник на удоволствие и плодовитост – и ще се разсмеем, отдъхвайки си с облекчение.

Фалическият Бог БащаТам, където съществуват богини на плодородието, може да се очаква, че ще има и богове на плородието. В староирландската литература, както ни показва г-ца Сьостед15, се срещат някои доста любопитни и гротескови мъжки божества16. Може би най-интересен сред тях е Дайда, който се появява в Битката при Мойтура.

12 Edith M. Guest, ‘Irish Sheela-na-gigs in 1935’, J. R. S. A. I. lxvi (1936), p. 127. 13 Martin Grotjahn, Beyond Laughter (New York, 1957), pр. 55, 103. 14 Келтска богиня на войната. – Б. пр.15 Мари-Луиз Сьостед (1900-1940) – френска лингвистка и литературоведка, специализирала се в областта на келтските науки и по-специално на ирландската митология. Най-известното й съчинение е Dieux et héros des Celtes (1940); английски превод Gods and Heroes of the Celts, London, 1949 (English translation by Myles Dillon). – Б. пр.16 Marie-Louise Sjoestedt, Gods and Heroes of the Celts (London, 1949), p. 38-46.

Макабрен и гротесков хумор в ирландската традиция

на стр. 10

Худ. Александър Байтошев

10Литературен вестник 8-14.03.2017

от стр. 9

Прилича на Херакъл по чутовните си подвизи, но притежава гигантска тояга (несъмнено фалически символ), с която може както да убива, така и да съживява хора. Но подобно на трактовката на Херакъл от „Алкестида“ на Еврипид, със своята лакомия и примитивно облекло той е преди всичко комичен персонаж: „С противна външност и огромен търбух, той носи гугла и къса туника, подобна на тази на галския бог гръмовержец. В ирландските саги дългата дреха е белег за знатното положение на притежателя, а туника носят обикновено хората от простолюдието“17.Сигурно и устата му е била огромна, защото лъжицата му била „толкова голяма, че в нея спокойно можели да полегнат заедно мъж и жена“.Когато отишъл в стана на своите врагове, форморите, те го накарали да изяде огромна порция „каша“, съдържаща цели животни – овце и кози, – която му сипвали в грамадна дупка в земята. Дайда не само изял всичко, но и обрал с пръст останалото на дъното.„След угощението Дайда се съвкупил с дъщерята на своя враг, но не му било никак лесно с този раздут корем, а в замяна тя му обещала да използва магьосническите си умения срещу своя баща. […]“18

В историята за Дайда откриваме и трите видими характеристики на Шийла-на-гиг, върху които акцентират изследователите: огромната уста, огромния корем и нереално уголемения полов орган – в случая представен от тоягата на Дайда, но и присъстващ косвено чрез сексуалния акт с кралската дъщеря.Някои от комичните особености на Дайда се наблюдават и у други герои на истории, отнасяни обикновено към Фенианския цикъл. […] Изглежда обаче, че нито една от тях не е възникнала по-рано от XVI век. […]Независимо дали стига сам до тази находка, или я взема наготово от някой сборник с ирландски народни умотворения, в „Бдение над Финеган“ Джойс уподобява Паметника на Уелингтън, високия каменен обелиск, издигнат във Феникс Парк в Дъблин, на вкаменения пенис на двама мъже: националния герой Уелингтън и спящия великан Фин Маккул. Ако изпитвате известни затруднения да си представите това сравнение, ще ви улесня с друг пасаж от същата книга, където основаването и застрояването на Дъблин на брега на река Лифи са описани като сношение между племенен бог баща и речна богиня майка. […]Фалическата сцена препраща към половата мощ на Дайда, който успял да се съвкупи с разкрачената над двата бряга на реката Моригу, или към друг случай, при който той се съчетал с богинята Боан, която била самата река Бойн. Тук, както и в други пасажи при Джойс, неговата гротесковост следва вярно ако не сюжетите, то поне духа на ирландската митология. […]

Макабреният хумор в приказките за героиВсеки, който може да прочете приказките за герои на средноирландски, ще остане поразен от макабрения хумор, с който са пропити. Разбира се, голяма част от нето се губи при превода, защото преводачите – особено тези от XIX век – обикновено не симпатизират на този вид хумор или дори го намират за оскърбителен. В тези приказки по-често се сблъскваме с макабреното, отколкото с гротеската, макар понякога да е невъзможно те да бъдат отграничени едно от друго.Ако се опитаме да преценим доколко макабреният хумор е бил замислен с цел да разсмива по времето, когато са били писани тези истории, ще се изправим пред сериозен проблем. Ако допуснем, че всички тези приказки за езически герои, поне във вида, в който са достигнали до нас, са били писани от християнски монаси – а доказателства, които да оборват това предположение до момента не са открити, – съвсем естествено е да приемем, че действията на Кухулин и другите герои биха се сторили на преписвачите от онова време, също както и на нас, странни и непонятни. Ето един пример за макабрено – а по случайност и за гротеска, – взет от детството на Кухулин, като той спокойно може да бъде заместен от множество подобни случки от епоса „Похищението на бика от областта Кули“, окачествяван често като ирландската „Илиада“.Веднъж Кухулин проспал някаква битка и след като се събудил, разбрал, че ълстърският крал Конър бил изчезнал. Когато се върнал на бойното поле, за да потърси краля, „видял пред себе си мъж с половин глава, който носел на гърба си половината тяло на друг мъж“. Този гротесков персонаж помолил Кухулин да го отмени в носенето на трупа на своя брат, но Кухулин отказал. В този миг мъжът с половин глава „подхвърлил товара към него“, но Кухулин го отблъснал. После мъжът с

17 Ibid., p. 39. 18 Ibid., p. 41.

половин глава нападнал Кухулин, но накрая бил победен. А Кухулин „ударил главата му със своята дървена щека за хърлинг и продължил да бута топката пред себе си през равнината“19.Представата за малкия Кухулин, който играе безгрижно хърлинг на бойното поле – при това не сме сигурни дали вместо топка не използва главата на своя противник – е едновременно макабрено хумористична и твърде типична за приказките за герои в по-старите им записи.Дори в кулминацията на най-трагичната история вниманието ни може да бъде отклонено от някоя жестока шега, много по-остра от която и да е реплика у Шекспир или Шон О’Кейси. Pingal Rónáin („Как Ронан уби сина си“) е приказка на средноирландски, която много напомня историята за Иполит. Докато главният герой Мейл Ухърти умира, прободен от копие, без вина за приписаното му престъпление, заедно с него умират и приятелят му Конгал, и неговият шут. Но дори в смъртта шутът се държи непристойно:

В същото време гарван кълвял червата на шута, а той кривял уста. А пък слугите, които гледали отстрани, се заливали от смях. Мейл Ухърти се притеснил и рекъл:– Макглас, прибери си карантиите! Не те ли е срам? Слугите ти се подиграват.А сетне и тримата издъхнали...20 […]

По-късната литературна традицияДотук се опитвах да покажа ритуалния и митичен произход на един светоглед, който не може да остане незабелязан от запознатите със съвременната англоезична ирландска литература.Но преди да продължа, няколко бележки относно англоезичната ирландска литература от XVIII и XIX век. Например гротесковата непристойност на някои от стихотворенията на Джонатан Суифт като The Lady’s Dressing-Room („Будоарът“), A Beautiful Young Nymph Going to Bed („Приготовленията за сън на красива млада нимфа“) и Strephon and Chloe („Стрефон и Хлоя“) получава коренно различно звучене на фона на описаното от мен по-горе. Скатологичното в тези стихотворения като че ли не е широко застъпено в келтската традиция, но острата чувствителност към грозотата, с която са показани сексуалните отношения в стиховете на Суифт, съответства напълно на моите думи за двойствената природа на любов и омраза на ирландската гротеска.Разбира се, в англоезичната ирландска литература след Суифт всички по-дръзки аспекти на сексуалността са били жестоко цензурирани чак до наши дни21, но не и макабреният хумор. Напротив, той процъфтява в творбите на романистите от XIX в. и най-вече на Карлтън и Ливър. […]Дори самият Бърнард Шоу експлоатира зловещия ирландски хумор в прочутата съдебна сцена от пиесата „Ученикът на дявола“, която е създадена по подобие на аналогична сцена от мелодрамата на Дион Бусико Arrah-na-Pogue („Целувката на Ана“). В „Другият остров на Джон Бул“ Шоу разкрива садистичния характер на определен вид ирландски хумор, като чрез репликите на част от действащите лица показва личното си неодобрение към него. Кратката, но силно въздействаща сцена от Четвърто действие показва как всички ирландци, с изключение на отец Кийган, се превиват от смях, докато слушат историята за прасето, което толкова се уплашило, докато го возили с автомобила на [англичанина – б. пр.] Бродбент, че скочило от колата и станало на шунка под гумите й. Така изгубилият управление автомобил се превърнал в заплаха за живота на мнозина, а и причинените щети никак не били малко. Но всяко следващо бедствие, което Барни Доран описва, предизвиква нов изблик на смях у присъстващите. А отец Кийган коментира: „Ето, имаме си и опасност, и разруха, и агония! Мигар ни трябва още нещо, за да сме щастливи?“. А по-късно добавя: „Това е адът: адът е тук. Няма друго място на света, където човешко същество ще се възторгне от подобна сцена“.Приведените примери са от края на XIX и началото на XX в., но англоезичният ирландски макабрен хумор достига върховата си точка век по-рано в някои разговори между негови съвременници, записани от сър Джона Барингтън, и в редица улични балади.

Макабреният и гротесковият хумор по време на Ирландското литературно възражданеДейците на Ирландското литературно възраждане през XX в. са си поставили за цел съживяването на келтската традиция. Мнозина от тези писатели се потапят в староирландската литература и келтския фолклор с посредничеството на превода. Други насочват усилията си към овладяването на съвременния ирландски език – Синг и лейди Грегъри с най-голям успех, като

19 L. Winifred Faraday, tr., The Cattle-Raid of Cualnge (London, 1904), p. 21. 20 Цитатът е от непубликуван превод на професр Дейвид Грийн отТринити Колидж, Дъблин. – Б. пр.21 Първото издание на този текст е от 1962 г. – Б. пр.

изключим сериозните учени, посветили се на изследвания върху келтите като Дъглас Хайд. Усилието да се възроди миналото, заедно с широко разпространената в световен мащаб склонност към макабреното и гротеската през XX в., оставя специален отпечатък върху най-новите шедьоври на ирландската литература, написани на английски език. Най-изумителна в това отношение несъмнено е пиесата на [Джон Милингтън] Синг „Плейбоят от Джендема“22, която изследва възможните комични ефекти на отцеубийството със задълбоченост без аналог в литературата. Отделни пасажи от [дневниковата проза] The Aran Islands („Арановите острови“) на Синг разкриват някои от изворите на тази удивителна пиеса. Така например научаваме, че старец от Аран „често“ разказвал на Синг „за някакъв мъж от Кòнот, който в пристъп на ярост убил баща си с лопата, а след това избягал на този остров и се оставил на милостта на някои от местните жители, които му се падали нещо роднини“. В крайна сметка отцеубиецът успява да се добере до Америка невредим. За да оправдаят постъпката си, островитяните казали: „Че кой би убил баща си, ако има друг избор?“23 […]И още един цитат от същата книга обосновава жестокостта на хумора в „Плейбоят“, а също и в творбите на други автори:

Макар че тези хора се отнасят мило един с друг и с децата си, те не изпитват никакво състрадание към мъките на животните, а също и почти никакво съчувствие към болката на човешко същество, ако смятат, че животът му не е в опасност. Виждал съм момичета, които се превиват от болка и надават неистови стонове, защото ги мъчи зъбобол, а майките им седят срещу тях край огнището, сочат ги с пръст и се превиват от смях, сякаш това е най-забавното нещо, което са виждали24.

В автобиографията си Шон О’Кейси разкрива страстта си към съвременния ирландски език, докато го изучава в продължение на няколко години на занятия, организирани от Келтската лига. Може би това има връзка с вкуса му към макабрения хумор, който най-ясно проличава в пиесата „Плугът и звездите“ и особено в четвъртото действие, което започва с играта на карти край ковчега на [покосената от охтика] Молзър. В края на действието, което е и краят на пиесата, когато в сградата, в която се развива основното действие, не е останало буквално нито едно жилище, непосетено от смъртта, а небесата над Дъблин са пламнали от пожарите на горящия град, завесата се спуска, докато двама британски войници си припяват: „Нека огънят в дома ви да гори вовеки!“И някои от по-деликатните писатели от периода на Възраждането, като лейди Грегъри и Ленъкс Робинсън например, не са обърнали изцяло гръб на макабреното. В краткия фарс на лейди Грегъри Spreading the News („Мълвата“), който в продължение на две години (от декември 1904 до януари 1907 г.) се е играл преди представленията на „Плейбоят“, обилна доза хумор се изтръгва от въображаемо убийство. Култовата реплика на Джак Смит гласи: „Ще разбия главата на онзи, който открие трупа ми!“Действието в комедията на Ленъкс Робинсън Is Life Worth Living? („Струва ли си да се живее?“), позната също и със заглавието Drama at Inish („Драма в Иниш“), се върти около драматичния ефект на „скромния театрален сезон“ сред обитателите на ирландски морски курорт. Пиесите на Ибсен, Чехов и други драматурзи потапят закоравелите домошари в меланхолия и ги принуждават да обърнат поглед навътре към себе си. Това довежда до четири опита за самоубийство, кой от кой по-нелепи. Най-напред някакъв мъж се хвърля от края на вълнолома:

АНИ: Удавил ли се е?МАЙКЪЛ: Не, госпожо. Само се натъртил. Било по време на отлива25.

След това под влияние на видяното в театъра млад мъж, останал без работа, и неговата съпруга правят опит да се задушат с газ:

... ама тя, газта, нали се пуска с монети, та работата не станала, а може и младите съпрузи да са размислили или пък да не са имали подръка дребни; така или иначе, живи и здрави са, и нищо им няма26.

И накрая главният герой, Еди, се опитва да се удави, но вместо това хваща настинка:

ЕДИ: Не стига, че не ме бива да живея, ами не ми се удаде и да умра – само като усетих колко студена е водата, веднага ми се прииска да изляза от морето и да продължа да живея, а и за съжаление, съм дяволски добър плувец, така че... така че... изплувах до брега и... това беше27.

22 Оригиналното заглавие е The Playboy of the Western World. През 2007 г. Режисьорът Николай Поляков поставя пиесата в Ловешкия драматичен театър с българското заглавие „Плейбоят от Джендема“. – Б. пр.23 The Complete Works of John M. Synge (New York, 1935), pp. 369-70. 24 Ibid., pp. 448-9. 25 Lennox Robinson, Is Life Worth Living? An Exaggeration in Three Acts, rev. ed. (New York, 1938), p. 43. 26 Ibid., p. 53. 27 Ibid., p. 77.

Макабрен и гротесков хумор в ирландската традиция

Литературен вестник 8-14.03.2017 11

Може би нито един от посочените примери от Робинсън, лейди Грегъри или Синг не е истински макабрен, тъй като в нито един от тях никой не умира, но те със сигурност имат някаква връзка с макабреното28. В младостта си Джеймс Джойс бил настроен враждебно към възстановяването на келтските традиции и Ирландското литературно възраждане. Но постепенно нарастващият му интерес към митовете, преданията и фолклора изобщо, заради съдържащите се в тях архетипни образи, води до появата на конкретния му интерес към ирландските митове, точно когато Йейтс започва да им обръща гръб. Този интерес на Джойс към ирландското проличава особено силно в „Бдение над Финеган“, както вече видяхме, но следи от него могат да бъдат открити и по-рано – в главата „Циклопите“ от „Одисей“. Мисля, че донякъде трябва да припишем гротесковите и макабрени черти на главата „Кирка“ или на епизода в публичния дом от същата книга на по-ранния, по-общ интерес на Джойс към митовете и народното творчество. А не бива да забравяме и че образецът на Джойс за епизода в публичния дом, новелата „Изкушението на свети Антоний“ на Флобер, сам по себе си също изобилства от макабрено и гротеска. Ето защо нямам основание да твърдя, че главата „Кирка“ е издържана изцяло в канона на ирландската традиция, но епизоди като бременността на Блум например са определено гротескови в своя хумор. Кучето, което се преобразява в духа на Пади Дигнъм и започва да говори като Призрака на Хамлетовия баща – „Блум, аз съм духът на Пади Дигнъм. Чуй ме! Чуй! О, чувай!“29 – далеч не е единственият случай на макабрен хумор у Джойс. Странно, изглежда, че Джойс така и не е знаел за съществуването на Шийла-на-гиг, или поне аз не съм забелязал да го е спомeнал в „Бдение над Финеган“. Не е за вярване, че точно той би пропуснал да се възползва от този архетипен символ, ако е знаел за съществуването му, предвид обсебеността му от секса и архетипите. Въпреки че У. Б. Йейтс отрано се запознава подробно с ирландския фолклор и с преводи на произведения от староирландската литература, той така и не усвоява келтския нито писмено, нито говоримо. Ето защо, за разлика от Синг, дълго време остава в неведение относно острата цветиста реч на ирландските селяни. В по-напреднала възраст обаче Йейтс се възползва от знанията по ирландски език на младежи, които не са толкова обременени от викторианския морал. Нямам представа в каква степен Ф. Р. Хигинс е владеел ирландския, но Франк О’Конър със сигурност е бил истински филолог на този език. Докато работи с О’Конър върху неговите преводи на ирландска поезия, Йейтс открива някои фрази, които по-късно използва в собствените си стихове, а много вероятно е и това да му е помогнало да разбере по-добре келтския дух, за което свидетелстват стихотворенията и пиесите от последните няколко години от живота му30. […]Но най-екстравагантната смесица от макабрен и гротесков хумор у Йейтс откриваме в пиесата The Herne’s Egg („Яйцето на чаплата“, 1938), чиято сценична реализация се е опитвал да избегне самият автор31. В тази творба поетът наслагва върху сагата от XI в. Fled Dúinnan Géd („Пиршеството в Дуун на Нед“) приказката за жрицата Атракта, която е убедена, че е предопределена за сношение с нейния бог, Великата Чапла. В пиесата се намеква, че на Атракта са й нужни седмина мъже, за да я задоволят сексуално, нежели един бог, което ни напомня за кралица Мейв и нейните „съпрузи“, или за Фъргъс и седемте му жени. Така и не става ясно дали седемте мъже наистина са обладали Атракта, или не. Така или иначе, тя изгубва девствеността си. Свещените яйца на чаплата от пиесата заместват свещените гъши яйца в сагата като повод за конфликта – и като символ на плодовитостта.След редица премеждия крал Конгал загива от ръката на шут. Атракта веднага нарежда на своя стар слуга Корни да спи с нея, тъй като той е единственият мъж наоколо, и да зачене от него тяло, което да приюти душата на Конгал. Докато Корни се дърпа, защото се страхува от гнева на Великата Чапла, се чува ревът на неговото магаре:

Атракта: Ах, закъснях, ах, закъснях. Въжето скъса и ей го там – със магарица чифтосва се насред скалите.От него ще зачене тя. А аз тъй искахот мене Конгал да добие лик човешки.Ала сега ще се роди магаре.Корни: Крал Конгал ще се роди като магаре!Атракта: Помайвахме се ние с теб и ето резултата.Корни: Разправят, че магаретата носели плодав утробата си по-дълго от всяка друга твар – тринайсет месеца при туй. [Смее се.]И всички тия теглила защо – за да се пръкне пак магаре.32

28 Друг майстор на финия хумор, Сюмъс О’Кели, експлоатира култа на ирландците към мъртвите в The Weaver’s Grave („Гробът на тъкача“). 29 Джеймс Джойс, „Одисей“ (превод и бележки Иглика Василева), 2-ро изд., „Изток-Запад“, София, 2011, с. 591. – Б. пр.30 Frank O’Connor, Kings, Lords, and Commons (New York, 1959), p. v. 31 The Letters of W. B. Yeats, ed. Allan Wade (New York, 1955), p. 871. 32 W. B. Yeats, Collected Plays, 2nd ed. (London, 1952), pp. 677-8.

В моята интерпретация на тази пиеса Йейтс се надсмива и подлага на съмнение една от големите теми на своето творчество: обладаването на смъртен от божество („Леда и лебедът“) и изобщо обладаването на естеството от свръхестественото. […]

Самюъл Бекет – в духа на традицията, но не и част от неяОнези, които като мен смятат Самюъл Бекет за майстор на хумора, сигурно обосновават твърдението си с начина, по който той си служи с гротеската и макабреното. Предполагам, че всеки обстойно запознат с неговото творчество би се съгласил с факта, че при Бекет гротеската и сексуалното вървят почти винаги ръка за ръка. Когато двамата главни герои в пиесата „В очакване на Годо“ Владимир и Естрагон решават да сложат край на живота си, като се обесят, те са особено въодушевени от факта, че този начин на самоубийство ще доведе до ерекция. Това е идеален пример за съчетаване на макабрено и гротеска в хумора. Но обърнете внимание на особената форма на сексуалността. И Владимир, и Естрагон са полово немощни като преобладаващата част от героите на Бекет от по-късните му творби.Ето защо би било много трудно тази гротескова яловост да се постави под покровителството на някоя богиня на плодородието. И все пак – самият факт, че сексуалността продължава да присъства – макар и в уродлив вид – сред смазаните от живота несретници, показва нейната невероятна мощ. Сещам се само за един откъс (от „Уот“), в който Бекет признава напълно силата на човешката плодовитост, а неудържимата протейска сила бълва непрестанно нови и нови гротескови образи – „щастливата фамилия Линч“, чийто стремеж в живота е сумата от възрастите на всички членове да достигне хиляда. В луда надпревара със съзиданието, разрушението винаги е с едни гърди напред. Откъсът е твърде дълъг, за да го цитирам целия, затова ще дам само един пример за тържеството на плодовитостта в рамките на тази фамилия, в която всеки нов член, по възможност, се ражда по-болен и по-деформиран от предишния:

И накрая, за да стигнем до най-новото поколение, Шон имаше две момиченца, Роуз и Сърийз, на пет и на четири, и тези невинни момиченца бяха хемофилички също като татко си и майка си, и направо грях му на душата на Шон, знаейки какво на него му има и знаейки какво на Кейт й има, да направи на Кейт това, което й беше направил, че тя да зачене и да роди Роуз, и направо грях й на душата и на нея, че му позволи това, и направо грях му на душата отново на Шон, знаейки какво му има и знаейки какво на Кейт й има, а сега вече и какво на Роуз й има, да направи отново това, което отново направи на Кейт, че тя да зачене отново и да роди Сърийз, и направо грях й на душата отново и на нея, че отново му позволи...33

Но за още по-голямо смайване, грозната и разяждана от болести стара мома Ан Линч ражда близнаци:

Сега обаче всички открито започнаха да питат кой беше направил на Ан или кого Ан беше придумала да й направи това нещо. Защото Ан далеч не беше жена, която хваща окото, а болестта, която я мъчеше, докато раждаше, не беше тайна за никого – не само в дома на Линчови, но и на десетки и даже стотици мили околовръст. Спрягаха се най-произволно имената на няколко кандидати34.

С други думи, никоя жена в репродуктивна възраст не е нито толкова отблъскваща, нито чак толкова разяждана от заразни болести, че да не може да намери поне няколко мъжкари, които да пожелаят да я забременят.Тъй като с изобретяването на атомната и ядрената бомба възможността за унищожаването на човечеството за първи път придоби реален характер, бяха създадени много произведения на изкуството или творби, предназначени за забавление, които се занимаваха с желанието на неколцината останали след края на света да населят отново Земята с хора. Пиесата на Бекет „Краят на играта“ ни показва двама персонажи, преживели края на света, чиято цел е коренно противоположна: Хам и Клов искат да са сигурни, че човечеството ще изчезне безвъзвратно. В унисон с виждането на Бекет, че плодовитостта е буквално неизчерпаема, ужасяваща сила, насочена в погрешната посока, Хам наблюдава със задоволство как родителите му умират, докато Клов с огромно въодушевление убива една бълха и един плъх, за да не си намерят половинки и да не задействат отново хода на еволюцията, която да доведе до появата на човешки същества. Омразата към плодовитостта е не по-малко гротескова от своята противоположност, и значително по-макабрена. Изглежда, че Бекет само се докосва бегло до келтската традиция. На единствената ни среща той ми каза, че по едно време редовно гледал постановките на „Аби Тиътър“35 в продължение на година. Лично аз бих се

33 Watt (both eds.), p. 103. 34 Ibid., p. 106. 35 Известен още и като Ирландския национален театър, основан през 1904 г.,той е първият държавен театър в англоезичния свят. В самото начало дейността му се свързва с изтъкнати дейци на Ирландското литературно възраждане, чиито пиеси се поставят там за първи път. Сред изтъкнатите ирландски

изненадал, ако той изобщо е имал каквото и да било съприкосновение с келтските традиции: било то в „Портъра Роял Скул“ в Северна Ирландия или в Тринити Колидж в Дъблин. Ето ви особен случай на англо-ирландец, който също като Суифт сякаш се вписва идеално в келтската традиция, а в същото време няма никаква представа от нея. Затова можем да кажем, че Бекет твори в духа на тази традиция, но не е част от нея. В началото споменах, че макабреният хумор е защитен механизъм срещу страха от смъртта. Но в обсебеното от смъртта творчество на Самюъл Бекет този механизъм изглежда крайно несъвършен. От друга страна, смятам, че неговият гротесков хумор подкрепя напълно моята теория, че този вид хумор „служи като защитен механизъм срещу свещения ужас, който изпитваме пред тайните на възпроизводството“. Любовта между Мол и Макман, които с единия крак вече са в гроба, в „Малоун умира“ има за цел да подкопае преклонението пред живота и благоговеенето пред процесите на възпроизводство на психично здравите персонажи. Мол е самото въплъщение на вещерското подобие Шийла-на-гиг.Фактът, че тези двама окаяни несретници намират начин да дадат израз на някакво подобие на екстазите на романтичната любов, не доказва нищо. Дори и любовното писмо на Мол не може да ни заблуди:Любими мой, не минава ден, в който коленопреклонно да не благодаря Богу, задето се намерихме преди смъртта. Защото скоро и двамата ще умрем, то е ясно.36

Казваме, че не може да ни заблуди, защото малко преди това сме прочели клиничното описание на физическите действия, вдъхновили романтичния възторг на героинята Мол:

Помежду им лека-полека се установила своеобразна задушевност, която в даден момент ги довела дотам да спят заедно и да се съвкупяват възможно най-сполучливо. Защото като се има предвид тяхната възраст и ограниченият им опит в плътската любов, било естествено те да не успеят отведнъж да си създадат взаимно усещането, че са създадени един за друг. Макман се бъхтел да вкара половия си орган в този на своята партньорка, досущ както възглавница в калъфка – прегъвал го на две и го натиквал с пръсти. Те обаче съвсем не се обезсърчавали, напротив, настървявали се и в крайна сметка, макар и двамата да били изпаднали в пълна старческа немощ, смогнали да изцедят от сухите си дърташки сношения своего рода мрачно сладострастие, прибягвайки до всички способи на кожата, лигавицата и въображението. Мол, бидейки тогава по-излиятелната, възклицавала: Ех, как не се срещнахме преди шейсет години!37

Ако приемем, че този откъс е смешен – аз поне го намирам за такъв, – неговият хумор не идва от чувството за превъзходство, което изпитва читателят („Слава богу аз не съм толкова стар или толкова импотентен!“). По-скоро смехът му е своеобразна самозащита срещу глождещото съмнение, че макар и не по точно същия абсурден начин, всички ние сме били предавани от секса. Голяма част от експлоатиращия секса хумор на Джойс, особено в „Одисей“, оказва абсолютно същия ефект. В случаите, в които ирландците проявяват търпимост към подобни абсурдни начини, това се дължи главно на факта, че служат на онази висша цел – възпроизводството на човешкия вид. Но шепа манихейци сред тях – в това число Бекет, Суифт и Шоу – не търпят подобно отношение. Ирландските любовници вечно тръпнат от ужас, че някой ще им се присмее, и ако е вярно, че ирландците в Ирландия са изчезваща порода, донякъде за това е виновно тяхното разбиране за гротеска.

Превод от английски: РАДОСТИН ЖЕЛЕВ

Вивиън Мърсиър (1919-1989) е ирландски литературен критик и изследовател на творчеството на Самюъл Бекет. (Vivian Mercier, The Irish Comic Tradition, Oxford, Clarendon Press, 1992, London, Souvenir Press, 1991.)

драматурзи от XX век, свързани с „Аби Тиътър“, особено се открояват У. Б. Йейтс, Шон О’Кейси, лейди Грегъри и Джон Милингтън Синг.36 Самюъл Бекет, „Малоун умира“ (превод от френски Мария Коева). – В: „Молой. Малоун умира. Неназовимото“, ФАМА, София, 2007, с. 315. – Б. пр.37 Пак там, с. 314. – Б. пр.

Худ. Александър Байтошев

12Литературен вестник 8-14.03.2017

Колъм Тойбин

Завърнах се. Оттук мога да гледам меката синева на небето и бледата линия на хоризонта и играта на светлината над морето. Кани се да вали. Мога да седна на стария стол с високата облегалка, който купих от вехтошарски магазин на Маркет Стрийт и поръчах да докарат тук, и да съзерцавам спокойното море под забуленото небе.Завърнах се. През всичките тези години се бях погрижил токът да е платен, телефонът да работи, къщата да е чиста, прахът – избърсан. Заръчал бях на съседката, която наглеждаше къщата – дъщерята на Рита – да отваря на пощальона или куриера, когато се случеше да изпратя картини или снимки, понякога с „Фед Екс“, сякаш беше важно да пристигнат максимално бързо, понеже аз самият не можех.Аз самият не исках.Това място, което сега обикалям, e бленувано място. Шумоленето на вятъра в тихи дни като днешния е бленуван звук.Навярно вече знаеш, че съм се завърнал.Велосипедът, който навремето получих безплатно към пералнята, се оказа в идеално състояние – трябваше само да напомпам гумите. За разлика от пералнята, върви сякаш никога не съм заминавал. Нищо не пречеше да предприема бавното, многократно бленувано пътешествие до селото, надолу по хълма към пясъчната кариера, покрай игрището за хандбал с новите каравани и мобилни къщи в далечината.В края на пътуването, беше неделя сутрин, срещнах жената на брат ти. Сигурно ти е казала. И двамата бяхме спрели пред внушителното разнообразие от неделни вестници в селския магазин и се чудехме кой да си купим. Тя се обърна и погледите ни се срещнаха. Не я бях виждал от години. Дори не знаех дали двамата с Бил още държат къщата. Бил сигурно ти е казал, че съм се върнал. А може би още не.Може би още не сте се видели. Може би не ти казва всичко, което подочуе, веднага щом стигне до ушие му. Но скоро, съвсем скоро, ще се случи да се разприказвате и ще ти каже, може би към края на разговора, като любопитна подробност или пикантна новина. Познай кого видях? Познай кой се е върнал? На нея казах, че съм се върнал. По-късно, когато слязох до плажа по старата пътека, по стария път надолу, докато се чудех дали бих могъл да поплувам, или водата ще е твърде студена, ги видях да се задават. Облечени в красиви дрехи. Снаха ти е поостаряла, но Бил ми се стори енергичен, едва ли не подмладен. Стиснахме си ръцете. А после нямаше какво да си кажем освено бичайното, онова, което многократно е изричано по тия места: поглеждаш морето и отбелязваш, че тук никой не идва, отбелязваш колко е пусто и колко е прекрасно да излезеш на брега в такъв слънчев, ветровит юнски ден и никой да не ти се мярка пред погледа, въпреки подема в туризма и новите къщи, и парите, които идват и си отиват. Тази ивица пясък си е останала тайна. През всичките тези години, в странни, необясними мигове, мислено съм се връщал тук. Представял съм си тази среща и как ще звучат думите ни на фона на вятъра и вълните.Сетне Бил ми разказа за телескопа. Сигурно и аз съм си купил в Щатите, предположи. Там са по-евтини, много по-евтини. Разказа ми за стаичката с капандурата, която обособил, и за гледката оттам, и как вътре имало само един стол и телескопа.Преди години, както знаеш, ги разведох из тази къща и съм сигурен, че помни тази стая, малката стаичка с постоянно менящата се светлина, като каюта на кораб, същата, в която седя в момента. Навремето имах евтин бинокъл, с който гледах ферибота от Рослеър и фара, и платноходките, ако се случеше да мине някоя. Сега не мога да го намеря, макар да го потърсих веднага щом се върнах. А винаги съм мислил, че телескопът е твърде тромав, твърде мъчен за ползване. Не било така, увери ме Бил, неговият бил съвсем елементарен.Покани ме да се отбия и сам да опитам, когато ми е удобно, щели да си бъдат у дома през целия ден. Снаха ти ме погледна подозрително, сякаш отново щях да имам нужда от нея както преди много години, сякаш отново щях да потропам на

вратата й посред нощ. Поколебах се.– Ела да пийнем по нещо – каза тя накрая. Знаех, че има предвид следващата седмица или някоя друга седмица. Усещах, че й се иска да прозвучи хладно. Не, благодаря, но бих дошъл да погледна телескопа, само за минутка, стига да е удобно, може би по-късно днес, но само за телескопа. Телескопът бе възбудил любопитството ми и вече ми беше все едно дали предпочита да ида същия ден или друг. Разделихме се. Тръгнах на север, към Нокнасилоуг, а те продължиха към ръба. Реших да не плувам. Достатъчно неща се бяха случили за днес. Тази среща ми беше достатъчна. По-късно вятърът съвсем утихна, както често се случва. А когато предсмъртните полегати лъчи на слънцето достигнаха задните прозорци на къщата, реших да ида да видя телескопа.Жената на Бил беше запалила камината и май още преди бе споменала, че синът им ще си е вкъщи, не му помня името, но се смаях, когато момчето се изправи насред дългата, просторна стая с прозорци към морето от две страни. Не го бях виждал от детските му години. На определена светлина човек би могъл да го сбърка с теб, поне какъвто те помня от времето на запознанството ни – същата коса, същият ръст и фигура, чарът ти, който явно си наследил от баба си или дядо си или дори от някой преди тях, милата усмивка, съсредоточеният поглед. Не се приближих, тръгнах след Бил, който ме изчакваше неловко край тесните стълби, качихме се и тръгнахме нататък по коридорчето към стаята с телескопа.Мразя някой да ми показва как да работя с нещо, сам знаеш. Да свържа контакт или да подкарам кола под наем, да разуча нов мобилен телефон – такива неща ме състаряват с по няколко години, изпълват ме с чувство за безсилие и пробуждат бясното желание да избягам и да се свия някъде, сам. А ето че сега бях приклещен в тясно, затворено пространство, обясняваха ми как да ползвам телескоп, Бил насочваше ръцете ми, показваше ми как да го завъртя, как да го насоча нагоре, как да фокусирам. Насилих се да проявя търпение, за миг забравих себе си. Бил фокусира обектива нататък, към вълните в далечината. После отстъпи назад. Знаех, че очаква да насоча телескопа другаде, към Рослеър Харбър или Тъскар Рок, или Рейвън Пойнт, към пясъчната ивица при Кураклоу, да се съглася с него, че се виждат съвсем ясно дори на мътната вечерна светлина. Но видяното в този първи миг ме зашемети. При вида на вълните,

километри навътре в морето, с безропотната им, френетична самота, с мрачното равнодушие към собствената им съдба, ми се прииска да изкрещя, да го помоля да ме остави сам за няколко минути, та да попия гледката. Чувах дишането му зад гърба си. В този момент ми хрумна, че морето не е вечно повторение, а постоянна борба. И нищо друго няма значение на фона на този факт. Вълните са като хора, които се борят – там, в далечината, с ясно съзнание за съществуването си, с лична воля и съдба и с натрапчиво усещане за собствената си красота.Стаил дъх, не откъсвах поглед, макар да усещах, че е по-добре да не се застоявам. Попитах го дали има нещо против да погледам още минутка. Той се усмихна сякаш точно това би го зарадвало. За разлика от теб, който никога не си се интересувал от вещи, брат ти е привързан към притежанията си. Обърнах се и припряно фокусирах обектива върху една вълна, избрана съвсем произволно. Едновременно бяла и сива, а също синя и зелена. Разтеглена като черта. Не се мяташе, но и не стоеше неподвижно. Кипеше някак отвътре, плискаше, но сдържано, съсредоточено, точно като мен самия пред обектива. Омагьосваше ме по един първичен начин. Надигаше се, насочваше се към нас като да ни спаси, а след това не предприемаше нищо, оттегляше се с пренебрежителна ирония, сякаш искаше да покаже, че такъв е животът и времето отредено ни на тоя свят – извисени надежди, безпорядък и трескав възторг, а накрая всичко приключва в нищото, на малкия каменист плаж и се завръща обратно към празното семейство, от което всички сме тръгнали, сами, изпълнени с такъв неустрашим, наивен устрем.Усмихнах се за миг, преди да се обърна към него. Можехда му кажа, че вълната, която наблюдавах, бе точно толкова способна на любов, колкото и всички ние. А той ще каже на жена си, че май леко съм се чалнал в Калифорния, може би ще каже и на теб самия, а ти ще се усмихнеш леко, великодушно, сякаш в това няма нищо лошо. В крайна сметка навремето и ти самият се беше чалнал леко. А може би си се успокоил, откакто те напуснах. Може би изминалите години са те отрезвили.

*Всяка събота, преди да се завърна тук, през цялата зима та чак до началото на юни, излизах от града, поемах с колата към Пойнт Рейъс, джипиесът ме инструктираше с австралийски акцент накъде да завия, в коя лента да се

Празното семейство

Колъм Тойбин (1955), романист, автор

на разкази и есета, журналист, драматург,

литературен критик, поет, университетски

преподавател, познат на български

език с романите „Маестрото“,

„Разказът на нощта“, „Светлина в черната вода“ и „Бруклин“, ще

бъде отново представен на почитателите си у нас със сборника са

разкази „Празното семейство“ (ICU, май

2017, превод Елка Виденова). Неговите

разкази са нерядко минорни и носталгични,

но въздействат силно дори с паузите между

думите, с мълчанията, побрали в себе си цели

светове. Историите в предстоящия сборник също са изтъкани от

болка по безвъзвратно изгубеното. Героите в тях са самотници,

отлагали твърде дълго възможността

за щастие. Те често се чувстват

опустошени от любов, предателства,

излъгани очаквания или непримирими

разминавания. Поемат с надежда по

обратния път към дома – не непременно физически, понякога

само в мечтите си – но в края на пътя

разбират, че домът не е там, където са

си го представяли. И ги обгръща пустота

„с цвят на сянка“. „Празното семейство“

е книга за самотата, копнежа и скръбта,

споделени сдържано, без меланхолията

да преминава в сантименталност или

самосъжаление.

Худ

. Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

Литературен вестник 8-14.03.2017 13

включа, колко мили остават. В Стейшън, както го нарича джипиесът, вече ме познаваха – в магазина за сирена, откъдето си набавях хляб и яйца, а също и в книжарницата, където купувах стихосбирки на Робърт Хас и Луиз Глюк, а един ден ми попадна издание на есето на Уилям Гас „Да бъдеш в синьо“, което също си взех. Зареждах плодове за седмицата, а по-късно, когато времето се постопли, сядах пред пощата да хапна стриди на скара, приготвяни от семейство мексиканци на сергийката до супермаркета. Всичко това бе само встъпление към пътешествието до Саут Бийч и тамошния фар. Нещо като пътуването насам. Взимаш поредния завой и усещаш, че наближаваш края на света. Усещаш същата безнадеждност като в последните стихове на някой поет, или в последните квартети на Бетовен, или в последните песни на Шуберт. Въздухът е различен, всичко расте с мъка, възлесто, обрулено от ветровете. Хоризонтът е безцветен, празен, къщи почти няма. Движиш се към границата между земята и морето, по която няма гостоприемни плажове или къщи за гости, нашарени на весели ивици, нито въртележки или будки за сладолед, а само табели, предупреждаващи за опасност, за отвесни скали. В Пойнт Рейъс има дълга пясъчна ивица и няколко дюни, а после иде ред на страстното, безмилостно море, твърде буйно и непредсказуемо за сърфисти и плувци, и дори за канута. Табелите предупреждават да не се разхождаш твърде близо до вълните, че изневиделица може да изскочи някоя и да те завлече навътре. Спасители няма. Тихият океан в най-неумолимата му и примитивна форма. Стоях на брега събота след събота, търпях вятъра, придвижвах се колкото можех по-внимателно по ръба, гледах как вълните се нахвърлят срещу мен, разбиват се и се оттеглят обратно с шумно примляскване.И тъгувах по дома.Тъгувах по дома. Всяка събота ходех до Пойнт Рейъс, за да усетя болката по дома. Домът е тази празна къща под скалата при Баликонигър, къща, пълна с неразопаковани предмети, картини и рисунки, купени от Бей Ериа, една графика на Вия Целминш, няколко снимки на мостове и вода, няколко кресла, няколко шарени килима. Домът е стая пълна с книги в задната част на тази къща, с две спални и бани от двете страни. Домът е огромната стая с висок таван в предната част на къщата, с бетонен под и масивна камина, с канапе, две масички и няколко картини, все още облегнати на стената, включително онази на Мери Лоън, която купих в Дъблин, и няколко други, накупени преди години, които чакат кукички и връв. Домът е и тази стая на горния етаж, врязана в покрива, със стъклена врата към малкия балкон, на който мога да изляза в ясна нощ и да гледам звездите и светлините на Рослеър Харбър и проблясъците на фара на Тъскар Рок и бледата, утешителна ивица, където нощното небе се слива с тъмното море. Не знаех, че с тези самотни пътувания до Пойнт Рейъс през януари, февруари, март, април, май и връщанията с натоварена с провизии кола, сякаш в Сан Франциско има дефицит, не знаех, че с тях си обещавам да се завърна у дома при моето по-милостиво море, при по-мекия, по-питомен плаж и собствения ми фар, не така драматичен и многострадален. Стараех се да не мисля за дома, защото домът не е само тази къща, в която съм в момента, нито този пейзаж от крайни точки. Понякога, докато карах към фара при Пойнт Рейъс, се налагаше да призная, че домът е и друго. Събрал бях няколко камъчета, сложил ги бях на седалката до себе си и си мислех, че бих могъл да ги отнеса в Ирландия.Защото дом са и няколкото гроба, в които лежат мъртвите ми близки, току извън градчето Енискорти, край шосето за Дъблин. Там не можех да изпращам колети и картини, нито литографии с автограф, увити в найлон с балончета, с адреса на подателя от обратната страна. Не би имало смисъл. Този дом изпълваше сънищата ми и времето, в което бях буден, много повече от всяка друга версия на дом. Сънувах, че ще оставя по едно камъче на всеки гроб, както правят евреите, както католиците оставят цветя. Усмихнах се при мисълта, че в бъдеще някой археолог ще се натъкне на тези гробове, ще изследва костите и пръстта около тях и ще напише статия за заблудените камъни, изхвърлени от вълните на Тихия океан, ще разсъждава каква ли лудост, какви мотиви, какви чувства и потребности са накарали някой да ги

донесе от толкова далече.Домът е и двете къщи, които ми оставиха покойниците, и които продадох в разгара на бума на недвижимите имоти в тази малка, странна държавица, когато цените се катереха нагоре подобно на Икар, синът на Дедал, предупреден от баща си да не лети твърде близо до слънцето, нито твърде ниско над морето. Икар, който пренебрегнал предупреждението, та крилете му се разтопили от горещото слънце. Парите от тези две къщи ми осигуриха свобода, каквото и да означава тази дума, така че колкото и дълго да живея, няма да ми се налага да работя. Може би няма да ми се налага и да се тревожа, макар в момента това да ми звучи като нелепа шега, но може би един ден ще мога да се смея на тая шега, един ден, когато е минало достатъчно време.Някой ден и аз ще легна в един от тези гробове. Има място и за мен. Някой ден, съвсем скоро, ще ида да поседя в гробището, ще съзерцавам светлината над река Слейни, простичката красота на сивкавата ирландска светлина над водата, със съзнанието, че и аз като всеки друг, роден на тоя свят, съм обречен в крайна сметка да лежа в тъмнина до края на времето. А междувременно имам само тази къща, тази светлина, тази свобода, и ще прекарвам времето, стига да имам нужната смелост, в съзерцаване на морето, ще отбелязвам промените му и звуците, които издава, ще изучавам хоризонта, ще слушам вятъра или ще се наслаждавам на тишината, когато е тихо. И дори в най-дълбоките си сънища няма да летя твърде близо до слънцето или твърде ниско над морето. Възможността за всичко това вече е отминала.

Ще ми се да знаех как са възникнали цветовете. Навремето, когато преподавах, се случваше да погледна през прозореца и да се замисля, че всичко, което обяснявам, лесно би могло да се прочете другаде, отдавна е открито. Но има едно малко, продълговато камъче, което донесох от плажа и което разглеждам в момента, след бурята през нощта и сивия ден със свъсеното над морето небе. Ранна утрин е, тук, в къщата, в която телефонът не звъни, а пощальонът носи само сметки. Забелязах камъчето заради финия му оттенък на фона на пясъка – светлозелен с белезникави жилки. От всички камъни този като че ли най-ясно носеше посланието, че е плискан от вълните, че цветът му е разтворен от водата и същевременно е по-наситен именно заради това, сякаш битката между багри и солена вода му е вдъхнала мълчалива сила.Сложил съм го на бюрото. Нима водата не е достатъчно силна да завлече всички камъни и да ги избели или поне да ги направи еднакви, както са еднакви песъчинките? Не знам как камъните успяват да устоят на морето. Докато се разхождах вчера във влажния късен следобед, вълните прииждаха и камъните потракваха, камъни по-едри от речните, всички в различни оттенъци. Ако обърна този зелен камък, камъка, който донесох у дома, ще видя, че единият му край не е толкова гладък, сякаш има спойка, счупено място, сякаш някога е бил част от по-голяма маса.Не знам колко време щеше да оцелее на брега, ако не го бях спасил. Нямам представа колко

трае животът на камъните по уексфордските плажове. Знам какви книги е чела Джордж Елиът през 1876 година, какви писма е писала и какви изречения е съставяла и това може би ми стига. Останалото е наука, а аз не се интересувам от наука. Възможно е по тази причина да пропускам смисъла на повечето неща – мекото безветрие на деня, полета на лястовиците, как се появяват думите на екрана, докато ги пиша, зелените окраски на камъка. Скоро ще трябва да взема решение. Ще трябва да се обадя на дъблинската фирма за автомобили под наем и да удължа периода, за който ще ползвам колата. Или да я върна. И евентуално да наема друга. Или да се върна тук без кола, само с колелото и телефонните номера на няколко таксита. Или да си тръгна. Късно снощи, когато бурята утихна и не се чуваше нито звук, влязох в интернет, за да потърся телескоп, заразглеждах цените, опитах се да намеря онзи, който Бил ми беше показал и с който така лесно боравех. Проучих сроковете за доставка и се замислих какво ли ще е да чакам това ново ръководство към далечните вълни в продължение на седмица или две, или шест, да надзъртам от къщата на мечтите си дали не идва новата мечта, да се озъртам за микробуса, който ще изпълзи по алеята с големия пакет. Размечтах се как ще го сложа тук, в предната част на къщата, където седя в момента, на трикраката му стойка, която също ще съм поръчал, и ще

започна, без да бързам, да фокусирам обектива върху къдрещата се линия на водата, върху онази част от света, която е напълно безразлична към факта, че съществува език, че съществуват имена за всичко, а също и граматика и глаголи. Окото ми, самотно, претоварено от преживявания, отчаяно копнее да заобиколи, да заличи, да забрави. Ето, в този миг окото ми гледа, гледа напрегнато като учен, който търси лек и решава за няколко дни да забрави думите, най-после да приеме, че думите, които назовават цветовете, думите за синьо-сиво-зеленото на морето и белотата на вълните бледнеят пред удовлетворението да наблюдаваш разкошния хаос, породен и носен от тях.

Превод от английски: ЕЛКА ВИДЕНОВА

Худ. Александър Байтошев

14Литературен вестник 8-14.03.2017

Кевин Бари

Кевин Бари (1969) е автор на един роман и на два сборника с разкази, по-новият от които Dark Lies the Island, включва

разказа „Бирена екскурзия до Ландидно“, за който през 2012 г. Бари печели наградата за разказ в. „Сънди Таймс“

и Частна банка EFG. Първият му сборник с разкази There Are Little Kingdoms (2007) незабавно се превръща в

успех. Първият му роман City of Bohane (2011) печели през 2013 г. Международната литературна награда IMPAC,

присъждана в Дъблин. Ървин Уелш определя Бари като „най-завладяващия и оригинален писател на нашите острови

през последните години“.

Денят беше тегав, жега на поразия, та бяхме останали по тениски, когато потеглихме от гарата на Лайм Стрийт. Да можеше да ни видите – едрички мъжаги от първия до последния. Бяхме разбрали, че в Ландидно имало няколко прилични заведения, и в този ден, събота, Клубът на почитателите на истинския ейл1 се отправяше на своя юлски излет. Същата година аз вършех за Клуба две неща – отговарях за публикациите и за излетите. Което не беше много редно.– Ей, ами Рил... Нали ще минем през Рил?Това беше Мо.– Ходил съм като дете – продължи той. – С ферибот и автобус. Помня, че имаха влакчета на ужасите.– Аз пък само до Престатин – обади се Том Нересфорд.Така нареченият Том Н – в Клуба членуваха трима Томовци, – притеснено потърка шкембето си. Съчувствахме му. Много добре знаехме що за гадост е да те свива корем.– Ако ме питате, здраво са го закъсали – включи се Евърет Бел. – Значи старите курорти в Северен Уелс се оказаха най-потърпевши. Сега всичко живо се е юрнало на организирани почивки в Лаос. Да хукнеш на майната си, в Камбоджа, за едното море.Евърет си падаше малко черноглед. Били Страуд, бившият марксист, не предложи свой коментар за Ландидно. Беше погълнат от разписанието на влаковете.– Тръгнахме със закъснение от две минути и петдесет секунди – каза, докато влакът се изнизваше покрай старите богаташки къщи на Токстет. – Ако това чудо закове в Ландидно в два без пет, аз съм стриптийзьорка.На гара Егбърт ни посрещнаха група момичета по къси панталонки. С лъщяща от лосиона плът, с гладки коремчета – а още нямаше дванайсет. Едва сдържахме стоновете си. Бяхме помъкнали за из път една каса „Марстънс Олд Фамилиър“, три цяло и девет процента. Отвън устието на реката се протягаше лениво в адската жега, а на отсрещния бряг Бъркънхед беше окъпан в сияние, което си беше странно за Бъркънхед. Отгърнах моя „Илюстрован пътеводител за британското крайбрежие“ на Сдружението на автомобилистите и започнах да чета на глас какво пишеше за Ландидно: – Един от големите курорти по северното крайбрежие на Уелс, чиято добра улична планировка и крайбрежна алея са заслуга на някой си Едуард Мостин, който в средата на деветнайсети век…– Викторианска му работа – прекъсна ме Джон Моузли. – Точно както предполагах.Ако сред нас имаше бащинска фигура, това беше Големия Джон, който като един всезнайко обичаше да прекъсва хората.– Който в средата на деветнайсети век – зачетох отново, – построил нов град върху някогашната блатиста местност…– Ама как така, значи върху мочури? – попита Евърет Бел.– ТБЦ – обясни Били Страуд. – Навремето са смятали, че мочурливите места са полезни за здравето.– Тук пише, че в пристанището на Ландидно можеш да караш водни ски.– Само за мен работа – каза Мо, а ние се изсмяхме.Потяхме се като прасета, но пък ни беше задушевно и влакът скоро навлезе в графство Чешър. Това лято Чешър ни беше в черния списък. На Северозападния бирен фестивал през пролетта участниците от Чешър го раздаваха големи отворковци. Само защото под път и над път имат пъбове с готина дървения насред китни селца. Момчетата от Уорингтън се държаха нормално. Пичовете от Салфърд също си бяха наред. Обаче тия

1 Нефилтрирана и непастьоризирана бира (cask ale, or real ale), която довършва ферментацията си в буре. Ейлът се произвежда само от традиционни съставки – вода, хмел, ечемик и мая, без типичните за масовите бири царевични и оризови добавки. – Б. пр.

Бирена екскурзия до Ландидноот Чешър бяха много нагли и докато бяхме на тяхна територия, не спряхме да ръсим гадости по техен адрес.– То си е едно предградие, мамка му – каза Евърет.– Дупка е, спор няма – добави Мо.– Ама не може да отречете, че Деламиърският лес става за разходки – възрази Том Н.Думите му бяха посрещнати с учудване, защото ако видите Том Н, и през ум няма да ви мине, че обича да се разхожда в гората.– Том, ти да не би наскоро да си ходил там? И как мина разходката?Том кимна най-сериозно и каза:– Ако искате да знаете, бях отишъл за коледна елха.Всички избухнаха в смях. Странно е на какви неща се смеем, когато всички до един сме махмурлии. Бяхме отворили прозорците, за да влиза в купето и най-слабият полъх отвън. Били Страуд беше пъхнал слушалка в ухото си и слушаше новините по радиото. Той изкриви уста:– Казаха, че щяло да стане трийсет и шест градуса и половина. По Целзий.Пъшкахме. Отпивахме от бирата. Не след дълго влязохме в Уелс и вдигнахме наздравици по този повод. По-добре така, отколкото да си принуден да седиш у дома в градината и да слушаш приказките на жена си. Събираме се пет вечери в седмицата, че даже и шест. Има такива, които биха ни нарекли пияндурска пасмина, но ние не гледаме на себе си по този начин. Възприемаме се като хора, които упражняват любимото си занимание. Влакът спря във Флинт и Том Н слезе на перона да купи няколко телешки пая от автомат за закуски.– Идеално – изкоментира Били Страуд, докато се потяхме над кошничките, в които се стичаше сосът от пайовете. – Студените неща напрягат организма и от тях ти става гадно. Обаче горещият пай е истинско спасение. Звучи парадоксално, знам. Ама нали затуй в Бомбай нагъват люто като смахнати.– Мумбай – поправи го Евърет.Влакът препускаше по изпърженото крайбрежие. Ние наблягахме на бирите. Същата пролет Мо беше останал с един тестис. Вечерта преди операцията му отидохме на свиждане в болницата. Пътьом се бяхме отбили в „Корабът и митрата“ – там точеха вкусна горчива бира от Клидъроу. Нуждаехме се от това подкрепление: когато ние, момчетата от Клуба на почитателите на истинския ейл, крачим бодро по коридорите на болницата, белите престилки ни отправят разтревожени погледи. Телосложението ни е като от таблата за рисковите фактори за болести на сърцето. Събрахме се край леглото на Мо, издишахме мъгла от горчива бира над главата му и започнахме да го подкачаме, без да прекаляваме.– Хей, Мо, май ти е изтъняло гласчето, а?– На другото приятелче ще му се наложи да бачка извънредно.– Мо, трябва да сложиш дефектния проклетник в буркан над камината.Любов е силна дума, и все пак. Докато Мо лежеше в болницата, за да му махнат единия ташак, ние бяхме неговото семейство. Подминахме замъка Флинт и Евърет Бел оповести тържествено:– Ричард Втори.Възмутени, повдигнахме вежди. Все пак, ние, членовете на Клуба на почитателите на истинския ейл от графство Мърсисайд, не пасяхме трева. Евърет кимна, видимо доволен.– На това място е бил приклещен натясно – поясни той. – От Болинбрук.– Болин кой?– Болинбрук, узурпаторът. Старият Дик накрая се предал тук. В замъка Флинт. Или поне при Шекспир е така.– Чакай малко, Ев, да не би някой да твърди друго?– Има такива, които смятат, че е по-вероятно това да е станало в Конуи, но аз съм изцяло за прочита на Великия Бард – каза той и присви очи. Въпросът беше приключен. – След малко ще минем покрай замъка Конуи, нали?Погледнах в пътеводителя.– Няма – казах. – Но като стигнем Ландидно Джънкшън, има вероятност да го зърнем оттатък устието на реката.По гарите цареше ваканционно настроение. Изсипваха се цели семейства – татковци с вестници, майки с лосиони против слънчево изгаряне, деца с мобилни телефони. Бирата свърши, преди да сме стигнали Абъргели, и всички сбърчиха вежди: лоша предварителна подготовка. Наложи се да си купим бира – „Уортингтън“ – от влака. Докато отпивахме, потънали в кисело настроение, Евърет не пропусна да се възползва от случая:– Може би ако не се занимаваше един човек и с излетите, и с публикациите, нямаше да останем без бира на половината път до Ландидно.– Прав си, Евърет – отвърнах спокойно, но усетих как страните ми пламват. – Ако някой иска да ме замести, с удоволствие ще му отстъпя. Което от двете си избере.

– А, младежо, трябваш ни за публикациите – възрази Джон Моузли. – Ти си нашият човек за компютрите.В последно време публикувахме основно в интернет. Аз поддържах сайта, като редовно пусках новини и линкове на бирени теми. Освен това проучвах възможности за онлайн инициативи, с които да привлечем по-младите пиячи.– Много ми е добре с публикациите, Джон – благодарих аз. – Като изключим гафа с информационния бюлетин.Това с информационния бюлетин си беше чиста катастрофа, признавам. Материалът за излета до Макълсфийлд беше напечатан наопаки. Вътре имаше няколко нецензурни коментара по адрес на една съдържателка на кръчма в Евъртън, които не би трябвало да останат незабелязани от редактора на текста, още повече, че въпросната жена предлагаше много добра наливна бира. Да кажеш, че не сме имали достатъчно сбирки на редколегията, не. Бяхме се събирали няколко пъти, най-често в „Гроздовете на гнева“.– Добре тогава, ами излетите? – продължих аз, докато влакът се плъзна покрай Колуинския залив. – Откъде ще намерим кандидат за поста? Кой иска да заеме мястото ми?Евърет вдигна длан, за да ме успокои.– Виж сега, младежо, в тая работа няма нищо лично – каза той.– Знам, Ев.Излетите на Клуба протичаха много културно. Никога не се стигаше до агресивни нападки. До сълзлива сантименталност, да, но не и до агресивни нападки. Рос-он-Сий, пясъчните дюни на Пенрин. Разбирахме, че на Евърет никак не му беше лесно. Баща му се беше споминал и въпросът със завещанието беше много деликатен. Случваше се, докато си седим, разположили се удобно край бара в „Лъвът“ или в „Корабът“, Ев да ни погледне жалостиво и да каже:– Брат ми взе къщата, сестра ми – парите. За мен остана маниакалната депресия.Да, Евърет изпадаше в мрачни настроения. И имаше остър език, но беше нежна душа. Влакът наближи възвишението Литъл Орм, а Били Страуд започна да плюе по Чаушеску:– Колкото повече разсъждавам над сегашната криза, толкова повече прилики намирам с Румъния.– По отношение на кое, Бил?– По отношение на баба ми. На Ливърпул, на какво друго! Нима не ни заляха с изфабрикувани лъжи? Разправяха, че лейбъристите изпращали заповедите за уволнение на работниците с таксита. Не е вярно, мамка му! Искаха да очернят червените!– Абе, Били, Тачър одъртя и изкуфя – каза Джон Моузли.– Да, ама нейните изчадия още не са си отишли – отвърна Били и изведнъж се усмихна широко, като по чудо възвърнал доброто си настроение.В следващия миг пред нас изникна силуетът на другото възвишение, Грейт Орм, а под него – широк залив с формата на полумесец, плажна ивица, крайбрежна алея и редици къщи: Ландидно. – Два без пет – обади се Евърет. – С точност до секундата.– Искаме си стриптийзьорката – пошегува се Мо.Били Страуд с неохота запретна тениската над налятата си гръд. Вдигна ръце над главата, започна бавно да върти грамадното си шкембе и слезе от влака с танцова стъпка. Стопихме малко килограми под формата на сълзи от смях, докато се стоварим на перона.– Каква ви е тарифата за танц насаме, госпожице? – провикна се Том Н.– Десетачка за двайсет минути – отвърна Били. – Но за петарка ще остана половин час.Излязохме от гарата в Ландидно и жегата ни блъсна в лицето с оловната си тежест.– Мамицата му мръсна! – извиках. – Напред към бирите без бавене!– Внимавай с псувните – предупреди Джон Моузли.Големия Джон потри длани и тръгна напред – Големия Джон беше нашият водач. Той ни подсети, че бяхме дошли тук по работа:– Трябва да вземем решение относно Националната скђла за качеството на бирата.Това беше големият препъникамък. По традиция от доста години вече НСКБ използваше оценки от нула до пет. Нулата значеше, че бирата изобщо не струва, позор за самия ейл. Единицата значеше, че не е чак толкова гадна, двойката – че горе-долу става, тройката – приятно учудване. Четворката беше за превъзходен ейл, добра бира в отлично състояние. Петицата беше ангелски сълзици, но опитният пияч рядко би присъдил петица, нищожен брой пъти за цял живот наливане с бира. Такава беше НКСБ. Ние обаче, от Клуба на почитателите на истинския ейл в Мърсисайд, от известно време чувствахме, че тази система не позволява да се направи по-фина преценка.

Литературен вестник 8-14.03.2017 15

И една вечер, в „Ригбис“, взехме историческо решение: измислихме собствена скђла – от нула до десет. По този начин можехме по-точно да открояваме бирите една от друга. Отдаваше се дължимото на нюансите във вкуса. Острият дъх на хмел, напомнящ аромата на летни храсти, можеше да издигне оценяваното пиво от седмєца до осмица. Мекият послевкус от отлежаването в качествени дъбови бъчви също можеше да извиси ейла, и то до труднодостижимите висоти на деветките. Били Страуд настояваше за оценки с точност до десети – седем и половина, осем и половина – типично в негов стил, но и нашата толерантност си имаше граници. Националната организация никак не реагира добре на предложението ни. Написаха ни рязък имейл, обаче ние продължихме да изпращаме докладите си с оценки на бири от нула до десет. По едно време се чу, че може да ни изключат. Бяха бурни времена.– Аз викам, да го духат – каза Евърет Бел.– Ако ни изключат, можем много да загубим – предупреди Мо. – Помислете си за поканите за фестивали. Помислете за историята на местния клуб.– Помислете за бъдещето, мамка му! – изкрещя Том Н. – Не сме измислили тая нова система, за да се правим на интересни. Направихме го за пиячите на ейл. Направихме го за производителите на ейл!В гърлото ми заседна буца, и смея да кажа, не само в моето.– Нашата система е по-добра – продължи Евърет. – Две мнения няма.– Прав си – съгласи се Джон Моузли. Последната дума, неоспоримият аргумент, беше на Големия Джон: – Предлагам да оценяваме от нула до десет.– Ако вие сте съгласни, аз нямам нищо против – добавих.Шестима дебели мъжаги застанаха в редица и се прегърнаха през рамо върху горещия паваж в Ландидно. Завихме към крайбрежната улица и първата спирка от нашия маршрут – странноприемница „Чаплата“.Която се оказа пълно разочарование. Приятно заведение, прясно ремонтирано, но бирата им беше наливен боклук от кегове. Все пак обаче предлагаха и „Финикс Трам Драйвър“ от бъчви, три цяло и осем процента, и ние седнахме с по една халба от нея пред всеки от нас шестимата.– Пил съм и по-хубава „Трам Драйвър“ – подхвана Мо.– Пил съм и по-лоша „Трам Драйвър“ – контрира го Том Н.– Добре влиза, но не знам дали няма да се окаже доста силничка – отбеляза прозорливо Били Страуд.– Ами ти няма да изпиеш повече от две – каза Джон Моузли.– Тая бира не може да те напие – съгласих се аз.Всички погледи бяха насочени към Евърет Бел. Той вдигна дланта си с разперени пръсти и я завъртя.– Петица си е чисто великодушие, а шестица – лудост – каза.– Значи, петица – отреди снизходително Големия Джон.Аз записах оценката. По принцип оценяването на бирите протичаше гладко, както и този път. Но сме имали случаи и на исторически пререкания по въпроса. Даже по едно време Били Страуд и Мо не си говориха цял месец заради една осмица, присъдена на „Белхейвън Бомбардиър“.Оставихме се на обонянието си да ни води. Минахме покрай тълпите на плажа – от писъците на децата, побъркали се от жегата, стомасите ни се завързаха на панделка. Тръгнахме към хотел „Пром Вю“. Бяхме чули, че имали нов собственик, почитател на ейла. Кучета мрат в паркирани коли, такова беше времето. Просторният салон на хотела се оказа манна небесна. Бяхме самички – всички останали в Ландидно явно бяха доволни от лятото, морето и живота. Джон Моузли кимна към великолепната редица ръчни помпи за буретата за бира. Чуха се тихи подсвирвания. Собственикът, ентусиазиран и усмихнат, се появи откъм рецепцията.– Другата тактика – каза – е да си останеш вкъщи и да си вземеш една приятна сауна.– Все тая – въздъхна Джон Моузли.– Нищо чудно вече да е трийсет и седем градуса и две десети – каза собственикът, попивайки потта над едната си вежда.Били Страуд усети сродна душа:– Пак се е покачила, а?– И не спира – отвърна собственикът. – Обзалагам се, че ще стигне трийсет и осем преди края на сезона.– Няма да бие рекорда – продължи Били.– Кой говори за рекорд? – каза собственикът. – Трийсет и осем и пет няма да имаме – гаранция. – Брогдейл в Кент. Десети август две хиляди и трета.– Два и пет следобед – каза собственикът. – Бях на не повече от седем-осем километра оттам, когато се случи.Затапи Били.– Товарех микробус след развода на сестра ми – продължи собственикът, натривайки носа на Били. – Мъкнех дивани в убийствената жега. И гардероби.Възхитихме се на този мъж.– Какво да ви предложа, господа?Поръчахме по една „Корниш Лайтнинг“.– Да не сте любители на слънцето? – поинтересува се собственикът. – Любители на ейла сме.

– Вие сте мои хора – каза собственикът. – Е, разбира се, тук повече си падат по леката бира. Тъпите уелсци.– Не можеш да им го набиеш в дебелите глави – обади се Джон Моузли.– Ако ми се удаде възможност, не бих пропуснал – каза собственикът и затанцува като млад боксьор лека категория, вдигнал влажните си юмруци. След това подскочи и се завъртя.– Аз ще бягам по задачи, момчета – каза. – Трябва да прекопая лехите и да изпера чорапите. В тази жега сменяш чифтовете на поразия. И защипа ноздрите си с два пръста: ама че смрад. – Като изпиете тези, позвънете с това звънче и моята мила съпруга ще дойде да ви обслужи. От мен – сбогом, сбогом...Изчезна с подскок. Ние се спогледахме. Беше приятно да седим на сянка в салона, а бирата беше в прилично състояние.– Да й дадем шестица? – попита Том Н.Съгласихме се вяло. Почти не разговаряхме. Изгълтахме бирата жадно, набързо и отново забихме поглед в помпите.– „Ланкастър Бомбардиър“?– „Уитстабъл Мюл“?– А какво ще кажете за „Манганс Органик“?– Аз викам, „Ланкастър“ все пак.– Удряй звънеца, Евърет.Той удари звънеца и от рецепцията изскочи пъргава русокоса жена – прехвърлила четирийсетте, но все още добре запазена. Ние свенливо сведохме погледи. Докато чакаше да поръчаме, тя взе една чаша и започна да я трие с кърпа. Беше от жените, които обичат ръцете им постоянно да са заети с нещо.– Какво да бъде, господа?Ирландка – познах по акцента.– Ами, значи, по една „Ланкастър“ – поръча Евърет.Тя присви очи и погледна към нашата маса, за да преброи главите.– Общо шест – потвърди Евърет.Съдържателката примижа още по-силно. Изпусна чашата.Тя се разби на пода на парченца.– Морис? – каза тя.Мо замръзна, опули се, омекна.– Б-б-барбара? – изпелтечи.Проследихме с поглед как се изправи и отиде до бара. Мо сякаш бе попаднал в някакво съновидение. Затаихме дъх, когато Мо и Барбара се хванаха за ръце през барплота. Известно време нищо не си казаха, но изведнъж се разсмяха, защото усетиха, че десет очи ги гледат, а Барбара се изчерви, докато наливаше бирите. Сигурно беше разляла половината отвън. Помогнах на Евърет да занесем чашите на нашата маса. Мо и Барбара се усамотиха в другия край на бара. Бяха в екстаз.Никой член на Клуба не би предположил, че Мо е романтичен любовник.– Тихите води са най-опасни – каза Том Н. – Морис?– Мо? С мадама? – прошепна Евърет Бел.

на стр. 16

– Може да са семейни приятели от едно време – предположи наивният Били. – Или пък роднини?Барбара беше започнала бавно да гали Мо по ръката.– Седнал съм тук с четири клюкарки, мамка му – изсъска Джон Моузли. – Я кажете, каква оценка да дадем на този „Ланкастър“?Разговорът се въртеше около ейла, но вниманието ни беше другаде. От време на време мятахме по едно око към бара. Мо и Барбара разговаряха тихичко, бързо, възбудено. Тя беше развълнувана от срещата с Мо – съвсем очевидно. Мо я зяпаше замечтано, а после хоп, пъхна палеца си в гайката на колана на джинсите – самата галантност. Почти не беше отпил от бирата пред себе си.После, разбира се, собственикът веселяк отново се появи на сцената.– Ох, Алви! – извика Барбара. – Познай какво се случи!– Ох ли? – попита собственикът и веселостта му мигом се изпари.– Това е Морис!– Морис ли? Не ме будалкай...Последваха учтиви ръкостискания и престорен интерес към Мо от страна на собственика, който плъзна малката си тлъста длан през кръста на жена си.– Допиваме и ставаме – отбеляза Джон Моузли строго.Мо прошепна още нещо на Барбара за последно, но усмивката й вече беше замръзнала, а и собственикът се въртеше наоколо. Докато си тръгвахме, Мо погледна назад и извиси глас, прекали с една идея. Отчаян беше човекът.– Барбара?Ние го издърпахме навън. Бяхме разбрали, че в „Краставата видра“ приготвяли феноменални свински кожички.– Е, Морис, разправяй – започна Том Н.– Не го закачай – каза Джон Моузли.– Бивше гадже, това е – отвърна Мо.А Ландидно беше истински ад. Цели семейства откачаха в жегата. Всички деца ревяха. Във „Видрата“ се беше понапълнило, когато се завлякохме там ни живи, ни умрели. Решихме да поръчаме по една „Сейнт Остел Трибютс“ от лимитирана серия. Не бяха ни излъгали за кожичките. А бирата „Сейнт Остел“ се оказа в превъзходна форма.– Замислям се за седмєца – каза Евърет Бел.– Или малко над? – предложи Джон Моузли.– Може и да си прав за над седем – включи се Били Страуд. – Ама не чак осмица, нали?– Пак се почна – подметнах.– Ама не, точно затова са половинките – прекъсна ме Били.– Пак запя старата песен, Били – предупреди го Джон Моузли.

Худ. Александър Байтошев

16Литературен вестник 8-14.03.2017

– Джон, той може би има своето основание – каза Евърет.– Ако отстъпим за седем и половина, той ще почне да настоява за шест цяло и три или осем цяло и шест – възмути се Джон Моузли. – И така до безкрай, мамка му!– Знаете ли какво? – обади се Мо. – Я вие вървете, а аз ще дойда по-късно. Кое е следващото място от списъка?Забихме погледи в килима. Беше на ромбчета, но върху него имаше и стъпкани парченца чипс.– Следващата спирка е „Куцият вол“ на площад „Бъртън“ – прочетох от листа, който бях разпечатал. – След това е „Хендерсънс“ на „Олд Пърейд“.– Ще ви намеря, няма страшно – каза Мо.Гаврътна остатъка от бира в чашата си и излезе.Ние решихме да си поръчаме и друг вид ейл във „Видрата“. Имаше „Уитстабъл Силвър Стар“, шест цяло и два процента, силен, остър, за успокояване на нервите.– Коя е най-добрата бира, която някога сте пили? – попита Том Н.Това е разговор, който от време на време подхващаме неизменно, но в онзи момент се оказа спасителен пояс – щеше да откъсне мислите ни от Мо.– И пистолет да опрете в главата ми – започна Големия Джон, – пак ще ви кажа, че най-добрата бира съм пил с баща ми при Питър Кавана. Шестнайсетгодишен, петък, време за чай, плик с първата надница в задния ми джоб.– Заради бирата или заради повода, Джон?– Е, те вървят ръка за ръка – отвърна той, а ние въздъхнахме.– Зависи за какво. Плътност? Алкохолно съдържание? Послевкус? – започна Евърет Бел. – За мен най-добрата си остава онази „Суейн Антъм“, която обърнах в един ноемврийски вторник в Стоктън-он-Тийз: на деветнайсет през осемдесет и седма. Четири цяло и два процента. Тогава все още работех в транспорта.– Пил съм „Антъм“ – започна да обяснява Били за това легендарно, рядко срещано пиво, – но да си призная, не ми се стори чак изключително.Евърет се намръщи.– Тогава, кой е твоят фаворит, Били?Бившият марксист сплете пръсти над щастливото възвишение на шкембето си.– Абсурден въпрос – каза. – На този остров има толкова много прекрасни видове ейл. Кой нормален човек би предпочел „Пелъм Хай Англикан“ пред „Уорбъртън Саксън Финд“ или обратно? А да не говорим за белгийската традиция. „Дювел“ едва ли става само за миене на съдове. Освен това има чешки, полски, немски бири…– Газирани ширпотреби! – извика Големия Джон, който не беше почитател на немските бири – всъщност на нищо немско.– Глупости – възмути се Били. – Навремето „Пауланер Вайсбир“ беше истинска сензация.– Как мислите, къде отиде Мо? – прекъсна ни Том Н.Евърет изохка:– Ами, сигурно се е върнал в хотела. Голям тъпак.– Мо – женкар? – изненада се Том. – Това ми идва като гръм от ясно небе.– Що бе, няма лошо, ако ще му помогне да се постегне – отбеляза Джон.– Той се позапусна – съгласи се Били. – След тая работа с тестиса.– Можеш да засадиш картофи в ушите му – подхвърлих аз.От бирите „Уитстабъл“ отново се почувствахме в превъзходна форма. Станахме и се отправихме към „Куцият вол“. Там попаднахме на „Майнърс Слатърн“ от буре. В новините по телевизията показваха плажове с тела, нагъчкани като сардини, и хаос по магистралите. На стената имаше автомат за интернет – една лира за десет минути, и Били Страуд отиде да провери данните от сателитите на метеоролозите. Бирата ме потопи в размисли.Странно, казах си, как станах предан член на Клуба на почитателите на истинския ейл. Хиляда деветстотин деветдесет и пета, октомври, намирах се на бензиностанция в покрайнините на Ормскърк и с жената водехме шумна разправия. Местехме се обратно при техните в Северна Ирландия. От проклетия Лестър. Бяхме тръгнали за ферибота в Странрар. На бензиностанцията жена ми се развика, че съм бил мързелив лоен задник, който превърнал живота й в ад, и че не искала повече да ме види. А бяхме спрели само за да напомпаме гумите. Влезе в колата, трясна вратата, натисна педала на газта. Дай й десет минути, казвам си, ще се успокои и ще се върне да те вземе. Два часа по-

късно седя в празния китайски ресторант на бензиностанцията, цивря и ям телешко по сечуански. Поръчвам такси. Таксито пристига. Аз питам, къде по-точно се намираме? Пичът ме

поглежда. Вика, в посока Ормскърк. Аз питам, кой е най-близкият град, малък или голям? Ще те метна до Ливърпул за двайсет кинта, вика той. Оставя ме в центъра и аз тръгвам да търся пъб. Забелязвам „Корабът и митрата“ и хоп, влизам вътре. Озовавам се пред невероятна редица помпи. Поръчвам „Бийвър Майлд“ от Девън. – Да не си посмял – обажда се някакъв брадат тип от другия край на бара.– А?– Пробвай „Марстънс Олд Фамилиър“ – вика ми той и се оказва, че това е Били Страуд. Същият този Били Страуд се отдалечи от автомата за интернет във „Волът“ в Ландидно. – Трийсет и седем и девет – каза. – Летището в Бристъл, малко след три. Полетите са отложени, настилката на пистата се топи.– Канска жега – каза Том Н.– Е, още малко ще се помъчим – каза Били. – Очаква се времето да се обърне.– Току-виж съм започнал пак да спя нощно време – измърмори Евърет.Жежките нощи наистина бяха мъчение. Лежиш си със залепнал за шкембето чаршаф. Мислите ти се реят, надигат се бирени изпарения, задникът ти смърди.А градът отвъд жилището ти пращи от лято. Обикновено ставах, изпивах чаша чай, гледах телевизия. Предаване за астрофизика по Би Би Си 2 в четири сутринта, новости за галактиките, и откъм изток се развиделяваше. Набирах номера в Северна Ирландия и след това затварях, преди да са ми вдигнали.Мо се появи във „Волът“ като духа на Банко. Лявата му буза беше жестоко одрана. – Момче, един „Слатърн“ ще ти подейства много добре – каза Джон Моузли внимателно и затътри едрите си кокали към бара. Горкият Мо мълчеше и само гледаше втренчено бирата пред себе си. Били Страуд направи тайно знак за таймаут на Големия Джон.– По-добре да се откажем от „Хендерсън“ – съгласи се Джон.– Време е да се завърнем на позната територия – каза Евърет.Заизкачвахме се по нажежените улици към гарата. Запасихме се с малко бири „Къмбърланд Педигри“, три цяло и четири процента, без съмнение приятно питие. Влакът беше претъпкан с хора, прескочили до морето за един ден, които се прибираха вкъщи. Ние си пийвахме кротко. Мо сякаш беше оглушал наполовина, напълно отпуснат, само от време на време поднасяше бирата към устата си и отпиваше по глътка.– Как е на вкус, приятелю? – понечи Евърет.– Като за десетка – каза Мо и ние дружно се разсмяхме.Успокоихме се, че е възвърнал чувството си за хумор. Слънцето се спусна над Колуинския залив и навсякъде кипеше млад живот. Бях говорил с нея само веднъж след Ормскърк. Трябваше да уточним някои подробности и тя с радост спомена, уж между другото, че имала ново гадже. Някакъв глупак на име Стан.– Той е много емоционален – каза тя.– Жалко, моето момиче – казах. – Като се има предвид колко ти беше тежко с мен.– Той е добър! – излая тя. – И кротък!Докато вървяхме срещу устието на река Дий, се забавлявахме с произношението на имената на населените места в Уелс.– Фи… фийн... не. Фииийф... нон... фифф... нон... гроуи?Това беше опитът на Том Н.– Фой. Нон. Грюи?А това – на Евърет.– Финонгроууу – каза Били Страуд, произнасяйки името с подобаваща напевност. – Лесна работа. А коя е следващата гара? Шанелхмул.Бирата ми излезе през носа – толкова силно се смях.– Младо, хубаво момиче – започна Мо. – Обърнеш се, и тя вече е на четиресет и три, мамка му.– Зарежи, Мо – каза Големия Джон.Но Мо не можеше да спре:– Тя идва тук в началото на осемдесет и шеста. Живее и работи в един пъб на последната спирка на Централната линия на лондонското метро, Тейдън Бойз. Обажда ми се редовно от телефонна кабина. В това време и аз съм в телефонна кабина, само че в Голуей. Налага се да се разберем кога да си звъним: в осем вечерта във вторник, в десет – в петък. Аз се поболявам от мъка, че тя не е при мен. Планът е да отида при нея през лятото и аз пристигам на автогара „Виктория“ в шест сутринта с осемдесет лири в джоба. Тя ме посреща. Следващият месец минава като насън. Лежим си в парка. Чуваме някаква песен и решаваме, че това ще е нашата песен. „Ах, в Англия през лятото с моята любима, да живея на ръба.“– „Арт ъф Нойз“ – каза Били Страуд.

– Млъквай, Били!– Разбира се, докато се усетя, лятото свършва и аз започвам работа в Ливърпул за „Бритиш Телеком“, а тя трябва да дойде през октомври – такъв е планът. Отново си звъним от телефонни кабини, във вторниците и петъците, обаче след две седмици, в петъка, телефонът не звъни. И следващия път, когато я виждам, тя е на четиресет и три, мамка му.Минахме през гарата на Флинт, а после Конас Кий.– Това аз съм го строил – каза Том Н. – Има супермаркет „Олди“, виждате ли го? А, това не е ли ново училище?– Което значи, че не трябва да припарваш по-близо от двеста метра от него – каза Големия Джон.Изтръпнахме. Чисто и просто поради някакво съдебно недоразумение в началото на годината бяха регистрирали Том Н като педофил. Този свят се е побъркал! Том Н е абсолютно безобиден човек, ама абсолютно. Вечерта във влака и шестимата седяхме в гробна тишина. Нарастваше и изпълваше купето – ужасна беше тази тишина. Най-накрая Евърет наруши мълчанието. Наближавахме Хелзби. Браво на Евърет.– Не ти прилича да говориш така, Джон – каза.Големия Джон кимна.– Том, не знам как можах да изтърся такова нещо. Ужасна тъпотия, мамка му.Том Н вдигна дланта си в знак на помирение, но не можа да прикрие обидата в душата си. Аз се затворих в себе си. Как се извърта светът – Том го влачат из съдилищата, Евърет наполовина откача, Мо с издрано лице и с един ташак, Големия Джон безработен от година и половина. Били Страуд беше доволен, или поне така ми се струваше, доволен посвоему. Ами аз – изхвърлен от морето на живота в Ливърпул. Е, за известно време поне се кефиш, като виждаш надписа „Пени Лейн“ върху автобусите, но с времето и това се изтърква.И в следващия миг градът се появи пред нас с размити очертания. Минахме покрай редици с къщи, в квартала Спийк, с барбекюта в дворовете. През отворените прозорци на купето до нас достигаха парченца стъклен смях. Семейства и тем подобни. А нас ни чакаше черната дупка на нощта – и трябваше с нещо да я запълним. Най-мрачното ми задължение като отговорник по публикациите беше страницата с некролози на информационния бюлетин. Доста народ си беше отишъл на четиресет и четири, на четиресет и шест.– Отказвам се от излетите – обявих. – И от скапаните публикации.– Но ти сам пожела да се занимаеш и с двете – припомни ми Големия Джон.– Поставяш ни в неловко положение – каза Том Н.– Лично аз съм много доволен от излета – притече се на помощ Били Страуд.– Пийнахме доста качествен ейл – съгласи се Големия Джон.– А и случихме на убийствено време – добави Том Н.– Всъщност Ландидно е много приятно местенце – включи се и Мо.Следите от одраскване бяха започнали да посиняват. Всички го погледнахме с извънмерна нежност.– Става – засмя се Евърет Бел. – Ако не налетиш на някоя вълчица.– И Едуард с ръцете ножици не те клъцне десетина пъти, мамка му – завърши шегата Джон Моузли.Наближихме запуснатите, някога величествени части на града. На лицето на Мо беше изписано истинско щастие.– Морис си мисли за доста интересния ден, който преживя – пошегува се Големия Джон.Мо поклати глава и каза:– Мислех си за едно време.Ливърпул въздейства така. Не са минали и пет минути, откакто си се прибрал, и се разчувстваш като ирландските имигранти, които са се качвали на корабите за Америка по време на Големия глад. Слязохме от влака на гарата на Лайм Стрийт. И поехме: шестима едри мъжаги под залязващото слънце.– Да отидем в „Лъвът“? – предложи Том Н.– Да, може – съгласих се аз.– В „Ригбис“ тази седмица имат два-три вида ейл от остров Ман – подхвърли Евърет.– Да се надяваме, че са по-добри от предишните – каза Били Страуд.– А може да отидем и в „Гроздовете“? – предложи Големия Джон. – Да, може – съгласих се аз.И поехме по познатите улици към ейла. В града цареше небивало оживление: тропическа жега през юли сред умерени северни ширини. Но нямаше да трае дълго. Скоро откъм Ирландско море щеше да дойде дъждът, и то не за пръв път.

Превод от английски: РАДОСТИН ЖЕЛЕВ

Бирена екскурзия до Ландидноот стр. 15

Литературен вестник 8-14.03.2017 17

Оуен Макнами

Небето над Тайгърс Бей беше мътно като мляко. Беше облачно и топло. Жегата продължаваше вече седмица, а миризмата на гниеща конска плът и лъвски изпражнения полепваше по ръждивите на цвят тухли на къщите, обвиваше телефонните жици и промушваше вонящи пръсти през дупките на грубо заварената телена мрежа, която покриваше прозорците на магазина на ъгъла. Гъс Фъргюсън излезе отвътре, стиснал два комикса и пакетче сладко шумящо прахче. Без да обръща внимание на миризмата, той отвори комикса на перваза на магазина и натопи лакрицовата близалка в шербета. „Горският лекар – прочете той – подкара с пълна газ своя раиран като зебра джип през храсталака. Беше в надпревара с времето, но докторът наби спирачките и зяпна благоговейно, когато приматът се запремята от лапа на лапа към върха на най-високото дърво на континента“. Гъс Фъргюсън прикри с ръка очите си и вдигна поглед към извисяващия се стълб на пристанищния кран зад къщите. Маймуната изрева и се заудря в гърдите. Заради миризмата госпожа ДоркъсУилсън от номер 72 бе отворила телефонния указател и си отбелязваше номерата на полицията и градската зоологическа градина.Миризмата обаче не смущаваше лъва, тъй като в безпределното му съзнание всичко беше лъв. Миризмата, човекът, който му носеше месото, квадратното дворче три на три метра, където той беше лъв и само лъв, улицата, градът, небето бяха безкраен лъв без хоризонт, мозъкът на костите му.Бък Спенс работеше на доковете. Беше кротък човек, който гледаше лъв в задния си двор от толкова години, че споменът за произхода на звяра беше вече заличен. Вероятно беше дошъл с някой от големите африкански товарни кораби, чиито трюмове бленуваха под зелената тежест на африканските банани.Всяка съботна сутрин до тротоара пред номер 70 спираше микробус от кланицата. Шофьорът винаги беше облечен в мушама. Бък Спенс му помагаше да разтовари големи късове конско месо, които двамата нарамваха и понасяха по тесния коридор, който водеше от входа на къщата на номер 70 до вътрешността, и ги струпваха в ъгъла на задната кухня. Докато работеха, Бък Спенсър се оплакваше от теглото, от цената или пък от кръвта, която се стичаше по мазната повърхност на месото и сплъстяваше нишките на килима в корава четина.Всеки съботен следобед Бък Спенс разхождаше лъва до края на улицата и обратно, главата му беше почти на едно ниво с вълнообразната става на лъвската холка, а отражението на улицата се сбираше в голямата кафеникава като мангуста окръжност на лъвското око. Всеки съботен следобед госпожа Доркъс Уилсън ги наблюдаваше с нарастваща горчивина. Тя не одобряваше лъвовете. Нейният двор беше отделен от този на Бък Спенс само със зид от сгуриени тухли с телена мрежа най-отгоре. Беше търпяла лъвските косми, които проникваха през мрежата и попадаха в къщата, където възбуждаха алергията на съпруга й, но този път нещата бяха стигнали твърде далеч.Въпреки жегата тя облече палтото си от туид с кожени копчета, преди да излезе на улицата, за да почука на вратата на номер 70. Бък Спенс отвори. Зад гърба му нахлу миризмата от коридора – тътен от кървища и жили.– Вадиш ми душата с вонята на проклетата котка – осведоми го тя.– Смърди ужасно – съгласи се Бък Спенс, – пък и всичко ми ошушка.– Моят Уилфред се тревожи – продължи тя объркана, – цялата улица смята, че нямаш глава.– И не трябва да имам глава – съгласи се мрачно Бък, – лъвът е непредвидим. Замахне с лапа и те изкорми. Живея в постоянна опасност.Устата на госпожа Доркъс Уилсън, вече свита от годините, се стегна от напрежение и доби вид на рибешки хриле. Жената размаха пръст в лицето на Бък Спенс, докато кокалчето не затрака в кухата плът като зарче в чашка. – Не отговарям – предупреди тя.Гъс Фъргюсън разгръщаше страниците на комикса, а пръстите му лепнеха в следобедния зной. В двора на номер 70 лъвът се прозя с влажната си паст и се изправи, за да пусне мътна струя лъвска урина. Тайгърс Бей вонеше като гръдния кош на полуизяден звяр насред равнина без сянка или без милост. Госпожа Доркъс Уилсън седеше до прозореца.

– Скапана съм – каза тя на съпруга си, – а онова проклето хлапе Фъргюсън пак виси в магазина. Трябва да е на училище.– Днес е събота – отбеляза Уилфред, без да откъсва очи от телевизора.Госпожа Доркъс Уилсън наблюдаваше как Фиона Тагарт от номер 80 крачи по улицата, а кафявите й гърди подскачат стегнато пред гръдния й кош като адамови ябълки. – Ама че тяло – сопна се госпожа Доркъс Уилсън, – всеки ще побърка.Беше топло. Бък Спенс дръпна един потен труп от купчината в задната кухня и го избута през задната врата. Заслуша се за миг във влажното боричкане и благоговейното сумтене, въздъхна и отиде в предната кухня, където свали кутията с чай от рафта. Под снимката на Изъмбард Кингдъм1 Брунел Бък Спенсър започна да приготвя чай.„Зад оградата беше злокобно тихо – прочете Гъс Фъргюсън. – Плумерията никога не бе имала толкова цветове. Прашната шир около малкия лагер беше пуста, но скоро щеше да загъмжи от безчет копия, а той разполагаше само с шепа хора. Стегна се, за да напише писмо на съпругата си“.Точно в четири и половина Бък Спенс и лъвът излязоха от номер 70, разходиха се до края на улицата, обърнаха се и се прибраха. Госпожа Доркъс Уилсън посегна към телефона.В шест часа полицейски джип навлезе в Тайгърс Бей и паркира до тротоара срещу номер 70. Не след дълго зад джипа спря малък бял микробус. Един полицай се приближи от джипа към микробуса и поговори с шофьора, после шофьорът и полицаят отидоха до вратата на номер 70. Фиона Тагарт застана на прага на номер 80. Щом забеляза полицая, устата й оформи едно „О“, закръглено и кафяво като кафявите гърди, които се гушеха до гръдния й кош като яйца в кошница.– Зяпнала фантето въртиопашката – изтърси госпожа Доркъс Уилсън, примлясвайки.Когато Бък Спенс отвори вратата, шофьорът на микробуса пристъпи напред.– Ти ли си момчето, което има лъв? – попита.– Аз съм момчето с лъва – отвърна тихо Бък Спенс.– Имаш ли разрешително? – попита шофьорът на микробуса.– Има той разрешително! – възкликна госпожа ДоркасУилсън от прага на номер 72.– Съзнателното притежание на диво животно без разрешително е престъпление по член 30 от закона – каза шофьорът на микробуса, докато си записваше нещо върху лист в папката.– Никой не ми е казвал – отвърна Бък Спенс.– И нарушаване на обществения ред – добави полицаят.– Нарушаване е меко казано – каза госпожа Доркъс Уилсън.– Това е менажерия, да му се не види – ядоса се полицаят.– Веднъж ме извикаха заради мъж, който гледаше лешояд в дневната си – каза шофьорът, докато крачеше обратно към микробуса, – оная птица, дето яде мърша.Върна се с пушка. Потупа дулото.– 22-ри калибър, зареден с инжекция. Където и да уцелиш по тялото, животното тупва и заспива. Стреля точно до 100 метра.– Стърлинг, картечен пистолет, стандартна серия – каза полицаят, вдигнал оръжието си, – сто изстрела в минута. Но пък не е точен. Стреля накриво.– Хубаво – каза шофьорът на микробуса и свали предпазителя, – да вървим.Тръгна първи по тесния коридор, следван от полицая, после от госпожа Доркъс Уилсън, после от Гъс Фъргюсън, после от Бък Спенс.

1 Британски строителен инженер (1806-1859) с революционни проекти в обществения транспорт и инфраструктура. – Б. пр.

Десет минути по-късно излязоха в обратен ред. Никой не продумваше. Полицаят изглеждаше умислен.Шофьорът на микробуса наруши тишината:– Нямаше нужда да го застрелвате.– Щеше да ви прегризе гръкляна – каза полицаят.– Прозяваше се – възрази Гъс Фъргюсън.Шофьорът на микробуса отвори пушката с рязко щракване и отстрани пълнителя с инжекциите.– Мога да заведа дело – заплаши Бък Спенс. Полицаят погледна Бък Спенс, после – и ГъсФъргюсън.– Имаше застрашени деца – отбеляза и отиде до джипа да вземе тебешир, за да очертае тялото на мъртвия лъв по бетонната повърхност на двора. Когато приключи, помогна на шофьора на микробуса да извлече тялото на лъва по тесния коридор. Трупът беше натоварен отзад в малкия бял микробус и колите потеглиха. Гъс Фъргюсън бяга подире им до ъгъла.– Отървахме се – рече госпожа Доркас Уилсън и затвори вратата на номер 72.– Съвсем ме ошушкаха – каза Бък Спенс, но на улицата нямаше никого.Госпожа Доркъс Уилсън приготви закуска за Уилфред. Резенчета бекон – тънки и тъмни, сочни наденички, пържени филийки и яйца. Уилфред се хранеше бавно, без апетит. Щом стана от масата, госпожа Доркъс Уилсън старателно събра остатъците. Солени корички и една тлъста наденичка, натъпкани и увити в носна кърпичка.Качи се бавно по стълбите. На определено място, където стената беше тънка, се наведе да долови нещо, но от номер 70 не се чуваше звук. Отиде в банята на горния етаж, затвори и внимателно заключи вратата зад себе си.В книгата от библиотеката пишеше, че алигаторите предпочитат да ядат месо от жертва, която сами са убили, но госпожа Уилфред постепенно го беше приучила да преглъща огризките от домашната трапеза. Той вече почти изпълваше ваната – метър и половина от заострения връх на муцуната до крайчеца на люспестата опашка. Неизмеримо неподвижен, докато не раззине муцуна, за да поеме огризките.На улицата беше станало по-хладно преди падането на нощта. Фиона Тагарт, с убийствен тоалет, излезе от дома си и зърна степната луна. Два саламандъра дебнеха безшумно в сянката на комина. Един плодояден прилеп поглъщаше смачкан домат в канавката пред магазина. Фиона Тагарт се отправи към града и докато крачеше, кафявата плът на гърдите й шептеше. На далечния скат на планината Кейвхил вълците отговориха със зажадняло мълчание.

Превод от английски: МАЙРЕ БУЮКЛИЕВА

Само лъвътОуен Макнами

(1961) е роден в гр. Килкийл, графство

Даун. Известен е със солидната

фактологическа основа на произведенията

си. Романите на Макнамий включват

високо оценения от критиката

Resurrection Man (1994) („Възкресителят“,

2001), по който той пише и сценарий за едноименния филм от 1997 г., The Blue

Tango (2001), включен в дългия списък за

наградата „Букър“ за 2000 г., The Ultras (2004),

Blue Is the Night (2014), удостоен с наградата

Ирландски роман за 2015 г. на „Кери Груп“,

и най-новия 12.23: Paris, 31st August 1997 за последните дни на

Даяна Спенсър.

Худ. Александър Байтошев

18Литературен вестник 8-14.03.2017

Бриджет О’Конър

Бриджет О’Конър (1961 – 2010) е драматург и сценарист. Най-известното й произведение е пиесата The Flags. В

съавторство със съпруга си Питър Строн е посмъртно номинирана за „Оскар“ за филмовата адаптация на романа

на Джон льо Каре Tinker Tailor Soldier Spy („Дама, поп, асо, шпионин“). През 2012 г. посмъртно печели заедно със съпруга си наградата на БАФТА за най-добър адаптиран

сценарий.

Помня първия си. Хиляда деветстотин шейсет и девета. Казваше се Джон. Мъж със страхотно тяло („Хайде де, удари ме, ако смееш!“), червеникави бразди от мускули и косъмчета навсякъде. По корема и целия му гръб. Пролазваха над яката му и се подаваха от ръкавите. Същински килим, но предполагам, че на някои жени това им харесва. Явно на мен ми е харесвало. Преди мозъкът ми да порасне. Не е ли така с онези, които първо пошляпват, после удрят, след това започват да ритат (за да те вкарат в правия път) – само говорят. Свършваше за две секунди, когато беше пил, за три – когато не беше. Ако съобразя момента, можех да си налея горещ чай, а след като приключим и почистя набързо, да го изпия вече поизстинал. С цигара. Разбира се, той беше изтощен, отпаднал, грохнал. И се започваше: „Трябва ми секунда, любима!“ (о, толкова ти потрябва и преди малко) или пък: „Боже мой! Да не си нимфоманка?“Ако и след такова не си вземете поука, оставате си без поука.Понеже нещата не се променят чак толкова. Седемдесетте, осемдесетте, деветдесетте. Всички мъже се свеждат до такива, които си падат по цици (сетете се за играта на кестени1), или по вагини, или по крака. Все така обичат да те разделят на части. Няма значение, че са заменили ръгбито със скуош и бирата с бакарди – всички имат безумни косми по раменете, червени гърди и тънки бели крака. Все още всички са Джон. Стар Джон и Нов Джон. Дори през деветдесетте, когато на мода е да се говорят мърсотии, тях пак никакви ги няма – приканват те с кутре в кръчмата и ти се втурваш обнадеждено, а те изръсват нещо като: „Ако мога да те навия само с кутрето си, представи си какво мога да направя с цялото си тяло“. Или пък пропиляват цялата вечер – и няколко лири – да дишат в ухото ти, макар и слухът ти да е идеален, понеже са прочели в някое списание, че така е прието, че минава за любовна игра и че няма да очакваме нищо друго по-късно. Което ме връща към Джон.Джон имаше страхотно тяло и се издокарваше. Ухото ми ставаше толкова мокро, докато седях до него, че се налагаше постоянно да си сменям мястото от страх мозъкът ми да не подгизне. Вече сигурно си мислите, че ви говоря за някой механик или строител, понеже обикновено те са с вълната по средата и с ослепително белите крака, но грешите. Говоря за Джоновците. За цялото множество от Джоновци. Те до един са борсови посредници, до един са тори, до един са женени („Ако ме издраскаш, ще си изпатиш!“), до един са СКУЧНИ, затова вероятно се питате: „Тогава защо въобще се занимаваш?“, а отговорът ми е: „Защо според вас?“ Слушайте. Ето как срещнах Джон.Хиляда деветстотин деветдесет и трета. Седях под една палма в „Румърс“ с джин в ръка, мислех си, че скоро ще мога да зарежа всичко, и усещах как на долната ми устна се появява херпес, докато си тананиках „Ех, да бях красива, ех, да бях богата“, когато в заведението влезе той. „Охо, помислих си, ето го и Джон“. „Охо, помислих си малко по-късно, когато вече бях на четвъртия си джин (без тоник), Джон чете „Индипендънт“. Понеже вече не говорим за това какво прави такова красиво девойче/момиче/жена/фуста тук. Имате си работа с уни-това и мулти-онова, и МВФ, и БВП, и ЕКЮ, така че трябва да понаучите нещо заради тези Джоновци юпита, и трябва да разбирате по малко от ценни книжа и други такива, понеже може и да си падат по цици, вагини и крака, но сега искат и мозък. А това, момичета, го имам. Виждате ли тази огърлица? От Джон е. Обеците? От Джон. А също и акции в „Бритиш Телеком“, „Бритиш Газ“, „Бритиш Стийл“, „Бритиш Еъруейс“, всичко, което започва с „Бритиш“: каквото си помислите, каквото се продава – имам го, понеже съм си скъсала задника, за да го изкарам.

1 Популярна детска игра във Великобритания и Ирландия, в която всяко дете има по един кестен, нанизан на връв, с който се опитва да удари кестена на противника си, докато го спука. – Б. пр.

Както и да е, прескачам погледите и „Ако мога да те навия само с...“ и така нататък. Джон най-после седи до мен, обилно напоява ухото ми, отегчава ме донемайкъде, а аз съм се заела да шавам на стола (харесва им, когато шаваш – напомня им за жребците и кобилите) и не давам вид на някой с току-що атрофирал мозък, понеже карам на автоматична и изглеждам интересна. Трябва да изглеждате интересни! Такива са деветдесетте – на мода е Аника Райс2. Така че, момичета, имате нужда от очила, които да сваляте и да слагате, много коса, наполовина вдигната нагоре, и нещо без яка и добре скроено – точно както мен в момента, плюс няколко джина. И не прекалявайте с алкохола! Спрете навреме. Той може да се натряска до безсъзнание, но вие трябва да проявите твърдост – не бива да губите самообладание!Чуйте. Ето как стоят нещата.Така постъпват Джоновците. Казват ти го две секунди преди последните поръчки, повдигат вежда а ла Найджъл Хейвърс и следва: „Изпитвам силно привличане към теб... и мисля, че си интересна жена, но... но е по-добре да ти кажа, че съм женен“. Пауза. После познатото извръщане на очите като при някой шпаньол („Не е ли жесток животът?“) и бърз страничен поглед, понеже в този момент всичко виси на косъм. Този момент е критичен, затова внимавайте, момичета, внимавайте какво ще ви кажа и се учете – водете си бележки:Отдръпвам се леко, за да покажа, че имам скрупули и морал и че не съм такова момиче, защото, разбирате ли, юпитата не харесват такива момичета, всъщност не харесват никакви момичета, но обичат маскировката. Всичко добре опаковано. Така че тук проявявам хитрост и не казвам нищо, съвсем очевидно започвам да водя вътрешна борба (глупави са, така че трябва да преигравате) и, о, кълна се в гащите на леля си, оказва се, че този е от типовете, дето си падат по: „Кой те нарани така?“, та за малко да издъня работата. Джинът влиза в единия ми бял дроб и ми излиза през носа (невнимателна съм, вече изпих повече от три), но все пак си зная работата, веднага изломотвам нещо и минавам на трогателен сподавен плач, сякаш е уцелил точно в десетката. Проработва. Разбира се, че ще проработи. Той се отправя наперено към бара, докато малкият му стегнат задник ми се хили през памучния панталон, а аз си поемам дъх.Защо е всичко това, питате се вие. И аз понякога се питам – питам се какво прави интелигентна жена като мен с нещастници като него. Като погледна банковата си сметка обаче, си казвам, не се отказвай, още малко остана.Защо е всичко това, питате се вие. Как мислите? Заради секса, както винаги, само дето сега е дори по-добре, понеже сексът вече е безопасен. Обичам безопасния секс.Джоновците толкова се страхуват от СПИН, че отказват да ви го наврат, и боже, какво облекчение е това за мислещото момиче. Не е необходимо да се събличате. Не е необходимо дори да го каните у вас („Желая те толкова много, Джон! Страхувам се да не прекрачим границата!“). Трябва само да преглътнете пълното със слюнка ухо и дългите засукани разговори за политиката на консерваторите и да се преструвате, че умирате от желание – последното ви носи подаръците, понеже Джоновците се чувстват виновни, задето ви отказват. Направо да си умреш от смях.Нещо много важно: Джоновците обичат романтиката. Очакват от вас да ги ухажвате. Възбуждат ги срещите в тъмните улички и глупавият делови тон, с който ви отговарят, когато им звъннете вкъщи (звънете им вкъщи, луди са по това, звънете им през нощта, вината ги кара да се чувстват живи), едва дочакват да се махнат от богаташкия квартал и да тръгнат по копторите и направо си умират тайно да ви държат за ръка под масата в някое кафене. Не е необходимо дори да ги целувате – кажете им, че имате афти. Онова, което ви държи в играта, е, че те не могат да се въздържат да не кажат на приятелите си: „Имам тайна връзка“ – понеже какъв е смисълът да си палавник, ако не можеш да си признаеш пред някого? А Джон добре се преструва, че ГО прави. Джон не се страхува от СПИН.Което, за жалост, отново ме връща към Джон.Ето го и него, последния ми Джон, моя голям финал, който се олюлява, мисли си, че в кърпа му е вързано, преспокоен и не разлива нито капка, ето го и Джон, последния ми слава богу, настанява се до мен и на устните ми заиграва усмивка, владея я до съвършенство, потрепва, сякаш казва: да, ще бъда мила с теб, ето го и Джон, безкрайно е доволен, мисли, че е вън от всякаква опасност, но чуйте, момичета, ще отмъкна от този Джон всичко – всичко, което има.

Превод от английски: МАЯ НЕНЧЕВА

2Аника Райс (1958) е английска телевизионна водеща. – Б. пр.

Ето го и Джон Томас Кръмлеш 1960 – 1992:

РетроспекцияМайк Маккормак

Майк Маккормак (1965) е роден в Лондон и отрасва в графство Мейо. По-известните му произведения са

романите Notes from a Coma (2005) и Crowe‘s Requiem (1998). Автор е и на сборника с разкази Getting It In the Head (1996),

обявен за Книга на годината на в. „Ню Йорк Таймс“ и носител на Наградата „Руни“ за ирландска литература.

Маккормак живее в Голуей и преподава творческо писане в Националния университет на Ирландия.

Първият ми контакт с Томас Кръмлеш беше през 1984 г., когато той правеше изложба съвместно с малка група художници в квартала, известен като Темпъл Бар. Неговата бе една от множеството малки изложби, с които се надяваха да привлекат вниманието на многобройните чуждестранни купувачи, събрали се в Дъблин по повод официалното изложение ROSC1 в музея на пивоварна „Гинес“. Беше юли, едва няколко месеца след като Томас бил изключен от Националния колеж за изкуство и дизайн, задето упорито продължавал да създава произведения, които по мнението на неговите преподаватели най-безсрамно и вманиачено се занимавали с темата за самоцелното насилие.Неговата изложба „Записки към една автобиография“ бе открита преди по-малко от три дни, но влезе в устите на хората и предизвика доста възмутени изказвания. Състоеше се от четири рамки, в които на черен копринен фон бяха окачени левият му бял дроб, палецът на лявата му ръка, дясното му ухо и средният пръст на левия му крак. Кръмлеш също беше там и лесно се разпознаваше – бе застанал до бюрото на охраната, а главата и дясната му ръка бяха увити в бели, но не особено чисти превръзки. Беше блед, деликатен на вид и като повечето млади художници отчаяно се нуждаеше от бръснене. След като се съвзех от първоначалния шок, се престраших за няколко поздравителни думи, повече от любопитство, отколкото от чистосърдечна увереност в достойнствата на работата му. Той ме изненада с извънредно щедра усмивка и решително здрависване, които бяха в пълно противоречие с крехката му външност. Това бе първият ми сблъсък с фундаменталния парадокс в неговия характер – осезаемо ужасяващото естество на работата му на фона на неизчерпаемото му добро настроение и оптимизъм. Той ме изненада още повече, когато съзаклятнически ми подшушна, че възнамерявал да избяга от страната още същата вечер. Част от критиката към творчеството му беше стигнала до националния печат и вече имаше няколко души с табели, които протестираха пред изложбената зала. Кръмлеш дори дочул, че от полицията настоявали за заповед за ареста му поради непристойно поведение. Той сподели, че истинското му притеснение е да не би да стане жертва на пословичната лекота, с която в Ирландия те изпращат на съд; цитира ми внушително количество статистически данни за присъди за по-тежки престъпления от действително извършените.Срещата ни приключи с покупката на белия му дроб. Неговият ентусиазъм и въодушевление ме убедиха в стойността на произведението му, а видът му издаваше, че се нуждае от пари. Преди да си тръгна, Кръмлеш ми разказа за творческата програма, която си беше изготвил – програма чак до 1992 година, когато се надяваше да се оттегли. Предложих да прегледам раните му, превръзките му изглежда не бяха сменяни от няколко дни. Отказа с обяснението, че нямал време, трябвало да си осребри чека и се страхувал да не изпусне ферибота до Холихед. Здрависахме се за последен път преди да се разделим, и аз не очаквах да го видя повече.Пътищата ни се пресякоха отново две години по-късно. Бях в Лондон на симпозиум за травмите и фантомните болки при пациенти с ампутирани крайници в Кралския колеж за хирурзи. По случайност в една кръчма в Крауч

1 Поредица от шест изложби на съвременно изкуство, проведени в Дъблин в периода 1967 – 1988 г. – Б. пр.

Литературен вестник 8-14.03.2017 19

Енд2 ми попадна рекламна брошура за предстоящия фестивал на ирландската култура и музика в парка „Финсбъри“. Към края на дълъг списък с имена на рок групи и комици се споменаваше малка изложба за авангардно изкуство, която щеше да бъде представена в мъничка галерия на Бърчингтън Роуд. Името на Томас бе споменато предпоследно. Когато най-накрая открих галерията, тя се оказа нищо и никакви си две стаички, съединени в една, на третия етаж над един китайски ресторант. Не беше трудно да различиш работата на Томас сред второразредните картини и скулптури. Неговата творба беше поставена по средата на етажа, монтирана на черна метална стойка – една човешка ръка, оголена от кожа и мускулатура, наклонена под тъп ъгъл към пода. Избелените кости на дланта бяха наполовина свити в юмрук и цялото нещо приличаше на ръката на футуристичен робот. Когато се приближих до него, то подскочи като живо, като пръстите се свиха докрай, а палецът щръкна нагоре. Имаше зловещия вид на призрачна ръка, която опитва да спре на автостоп преминаваща кола фантом. Нямаше заглавие, но пък имаше цена от две хиляди паунда.Тогава Томас влезе в залата и веднага ме разпозна. Опитах да се здрависам с него – унизителна грешка, тъй като ми се наложи да прибера дясната си ръка, след като забелязах чуканчето от рамото му. Също както преди, Кръмлеш беше в добро настроение и без да губи време, се впусна в пространни обяснения на така наречената своя „техника“. Бе избелил костите в киселинен разтвор по собствена формула, за да им придаде сияйна белота, след което ги свързал с жица за електрически ключове, скрити под килима, които да бъдат неволно активирани от зрителя, когато се приближи на определен радиус – призна, че е заимствал този трик от някои творби на Жан Тенгели3. Тогава описа кръг около ръката, задействайки различните й движения – общо четири. Първо, поза „атакуваща змия“, която обръщаше дланта надолу от лакътя и заплашително изпъваше пръстите напред; жестът за пътуване на стоп; един троснат жест за демонстративен отказ, който завърташе ръката в лакътя и я изхвърляше напред с дланта нагоре; и на последно място, което беше и най-смешното, жест в смисъл на „майната ти“ с изпънат среден пръст право срещу зрителя. Ухили се като хлапак, когато изразих искреното си удивление. Нямах и капка съмнение, че съм изправен пред шедьовър. По това време не си давах сметка как това произведение щеше да се нареди сред популярните образи от късния двайсети век, изобразено на корицата на един рок албум и на няколко плаката. В онзи миг единствено съжалих, че нямам достатъчно пари, за да си го купя.Но Томас си имаше грижи. Сподели, че се оказало изключително трудно да намери хирург, който да извърши ампутацията, че му се наложило да внимава пред кого дори само споменава за идеята си – отново ужасът от съд. Отнело му три месеца да издири бивш военен лекар, освободен от парашутния полк след Фолкландската война, който сега ръководел незаконна клиника за аборти в Холоуей4. Под влиянието на упойка и марихуана Томас бе преминал през операцията си без никакъв спомен, травмиращо преживяване, което го разстроило дотолкова, че се съмнявал дали някога изобщо би могъл да се подложи пак на нещо подобно. Този страх застрашил работата на живота му, изтъкна той. Гледаше ме право в очите, когато го каза; усетих, че ще ме постави в неудобно положение. Тогава изказа молбата си директно: нуждая се от опитен хирург, на когото да мога да разчитам, а не някакъв си надрусан психопат. Естествено, ще бъде възнаграден, добави той сухо. Отговорих му, че имам нужда от време да си помисля, беше крайно необичайна молба. Той кимна в съгласие, били му пределно ясни трудностите, свързани с молбата му, и нямало да ме вини, ако направо му откажа. Стиснахме си ръцете, преди да се разделим, и му обещах да се свържа с него на следващия ден, след като обмисля молбата му.Всъщност нямаше какво толкова да му мисля. Много бързо бях разрешил същностната дилема в противопоставянето между лечебната етика на моята професия и онова, което талантът на Томас изискваше. Един последен поглед към ръката ме убеди, че съм попаднал на пламенно отдаден на работата си гений, който вече, струваше ми се, бе направил решаващ принос към изкуството от края на двайсети век. За мен бе очевидно, че имах моралното задължение да предоставя уменията си на негово разположение; не би било редно столетието да бъде лишено от неговия рядък гений заради лични скрупули. Проблемът ми беше по-скоро как точно да му услужа с уменията си. Същата вечер дълго 2 Труднодостъпен район в северната част на Лондон. – Б. пр.3 Швейцарски художник и скулптор, известен най-вече с кинетичното си изкуство в дадаистичен стил. – Б. пр. 4 Централен район в Лондон. – Б. пр.

мислих по този въпрос и на следващия ден се върнах на изложбата с готовия си план.Заварих Томас в приповдигнато настроение. Главният вокалист на известна хевиметъл група току-що купил неговата ръка и Томас отпразнуваше с шампанско, което пиеше от порцеланова чаша в опит да усети новопридобитото си богатство, както сам лаконично се изрази. Сипа и на мен в подобна чаша, когато обявих намерението си да му помогна. Набързо му разясних плана си. Преди всяка операция той щеше да ми предвижда по две седмици, през които да се погрижа за необходимите формалности и да подготвя документацията в клиниката, където работех. Смятах, че ще мога да провеждам по две операции на година, без да будя подознение. Томас ме засипа с благодарности и заяви, че сега, след като бъдещето му е осигурено, може да си отдъхне. Във високопарен, макар и нелишен от искреност изблик той ме увери, че съм си спечелил приятел до живот.Свърза се с мен за първи път през ноември същата година и ми съобщи, че планира да представи нова творба по време на лятното биенале в Париж. Трябваше да му се махнат шест ребра преди февруари, та кога щяло да бъде най-удобно за мен. Отговорих му, че съм насрочил операцията за Бъдни вечер и че той може да остане у дома по празниците и в първите дни от Новата година, докато се възстанови. Самата операция, сложна торакотомия, извършена в полунощ на Бъдни вечер, мина съвсем успешно и когато му връчих пакета с измити извити кости, той изпадна във възторг; хубаво му било да се отдаде отново на работата си, каза той. През дните на възстановяването му нашите професионални взаимоотношения преминаха на по-приятелска основа. Бяха предимно дни на тишина, прекарани в четене или слушане на музика в зимната градина, която гледаше към Хоут и отвъд, към морето. Понякога минаваше по цял ден, без да си разменим и дума. Никой от нас не намираше това за странно. Всеки опит за проява на по-дълбок интерес към миналото и на двама ни ни изглеждаше нелеп в сравнение с яркия, безвъзвратен завършек на творбите му. Той ми даде доверието си, а аз му дадох костите и вътрешните му органи. Това беше предостатъчно и за двама ни.На трети януари той се върна в Лондон, искал да се залови за работа възможно най-скоро. Пет месеца по-късно ми изпрати снимка от някаква галерия в Париж, близък кадър на произведение, наречено „Костомобилът“, абстрактна конструкция с формата на фенер, окачена на жица. Писмото му съобщаваше, че макар произведението да предизвикало неизбежното възмущение сред по-тесногръдите критици, то провокирало и няколко одобрителни, макар и тайни коментари. Независимо от това Томас се съмнявал, че ще се намери купувач да плати цената от петдесет хиляди франка, която той поставил на творбата. Разбирал страха на купувача да не си съсипе репутацията, купувайки нещо, което някой вече наричал воайорство от висока класа. Все пак не бе изгубил надежда.Това беше първата от дванайсет операции, които направих на Томас между 1986 и 1992 година. Отстраних общо двайсет и три кости и четири вътрешни органа, петдесетина сантиметра от храносмилателната му система, седем зъба, четири пръста на краката, лявотому око и десния му крак. Творбите му съпътстваха повечето големи европейски фестивали за изкуство, Томас се изплъзваше на косъм от арест в няколко страни и от четири избяга, когато го освободиха под гаранция. За целия си живот продаде осем творби на обща стойност петдесет хиляди паунда, което без съмнение не бе голямо състояние, но бе достатъчно, за да осигурява средства за спартанския му начин на живот.Неизбежно през 1989 година работата му вече се отразяваше сериозно на тялото му. След премахването на част от храносмилателната му система през 1988-ма тялото му се прегърби; след отстраняването на десния му крак през 1987 година той прекарваше по-голямата част от времето си в инвалидна количка. Независимо от това никога не посърна, нито изгуби кураж; несъмнено го крепяха колебливите похвали по адрес на творчеството му. За пръв път го търсеха за интервюта. Той ги отказваше всичките, като изтъкваше, че словото не е неговото изразно средство.Влошаването му не можеше да продължава вечно. През март 1992 година Кръмлеш ми писа, за да ми съобщи за решението си да представи своето последно произведение на изложението „Документа“5 в Касел. Следващия месец пристигна в Дъблин и прекара една седмица при мен, където очерта най-общо процедурата,

5 Едно от най-престижните изложения за модерно и съвременно изкуство в света, основано през 1955 г. и провеждано и до днес в германския град Касел веднъж на всеки пет години. – Б. пр.

която да следвам след операцията. Вечерта на десети, след като се здрависахме за последен път с подобаваща тържественост, му инжектирах мощна доза морфин – инжекция за евтаназия. Почина безболезнено за четири минути. След това, следвайки инструкциите, отрязах и лявата му ръка, и главата – мръсна работа. После сварих тъканта от ръката и черепа в огромна вана и с разтвор от белина и лак за мебели постигнах сияйна белота на костите. Тогава закрепих черепа за дланта и сложих цялото нещо върху поставка за стена. Беше ми заръчал да го нарека „Бедни ми Томас!“. Изпратих го в Касел в края на месеца, като Томас вече беше информирал галерията що за произведение да очакват. От гледна точка на критиката това бе най-успешната му творба; когато Кийфър го открои като гения, типичен за емоционално преситения дух на този брутален и фантастичен век, репутацията му бе затвърдена окончателно. Тази последна творба се продаде за двайсет и пет хиляди германски марки.

Когато се свързаха с мен, в качеството ми на управител на имуществото на Томас Кръмлеш с идеята за тази ретроспекция, аз я приветствах поради две причини. Първо, защото е крайно време да бъде организирана една значима изложба на неговото творчество в родната му страна – страна, която не притежава нито едно от произведенията на своя единствен творец с принос към популярните образи от края на двадесети век; истински пророк по своите земи. Второ, приветствах възможността да събера за пръв път на едно място цялото му творчество. Вярвам, че общото въздействие от техническото му съвършенство, хумора и неопровержимата му красота ще разсее удобното схващане, че Томас не е нищо повече от ексцентрик с изискан план за самоубийство. Прецизността и невъзвратимата логика на неговото изкуство не оставят място за подобни лековати обобщения.Няколко души предположиха, че ще използвам това въведение към каталога като оправдание за действията си или още по-лошо – като възможност да се оплача от последствията. Някои стигнаха дори дотам да се надяват да се покая. Нямам намерение да сторя нито едно от тези неща. И все пак дължа благодарност. На шепа от нас се пада честта да предоставят уменията си на разположението на един гений, повечето са обречени да упражняват професията си дотам, докъдето се простира хоризонтът на слепците, царството на простите изпълнители. Аз обаче бях един от малкото щастливци, един от спасените. Чист късмет ми позволи да имам пръст в произведенията на изкуството, произлезли от тялото на моя приятел, произведения на изкуството, които в последните години на това столетие спускат завесата пред една традиция. Сега пред нас е неговото творчество и ние следва да го възприемаме като финал. Остана ми да кажа само: Томас, скъпи приятелю, за мен беше чест.

Д-р Франк Колфийлд,Затвор „Арбър Хил“,Дъблин

Превод от английски: МАРТИНА НЕДЯЛКОВА

Худ. Александър Байтошев

20Литературен вестник 8-14.03.2017

Моя Роди

Моя Роди е родена в Дъблин и през последните 20 години живее в Голуей. Дебютният й роман The Long Way Home

(1992) е определен от в. „Айриш Таймс“ като „просто блестящ“, а сборникът й с разкази Other People (2010) е

в дългия списък на номинираните за наградата „Франк О’Конър“. Роди е писала за ирландската телевизия RTÉ,

Британския филмов институт, Канал 4 и Шотландската телевизия, авторка е на няколко сценария. В момента подготвя първата си стихосбирка. Известна е и като

художничка.

Карах към работа и си мислех обичайните неща – колко е скучен животът, как всички ще си изпатим, ако нямаме малко фантазия. Ето например моят живот. Всяка сутрин ставам, приготвям децата за училище, Майк – съпругът ми – още спи, работи нощни смени и си идва към шест сутринта, така че го виждам чак когато се прибера вечер. Изпращам децата до училищния автобус, поздравявам другите родители, оплаквам се от времето, винаги е прекалено горещо или прекалено студено, или прекалено мокро, и после се връщам вкъщи, за да се приготвя за работа. Честно казано, първо изпивам чаша кафе. Докато пия, седя, гледам през прозореца и оставям мислите да се носят в главата ми или изобщо не мисля за нищо. Ако се появи някоя грижа, например как ще си позволим учебниците на децата или нещо такова, й показвам вратата. Разкарай се, казвам й, това си е моето време. След като изпия кафето, се гримирам. Напоследък заставам по-далече от огледалото в банята – така все още изглеждам толкова млада, колкото преди десет години. Крем за лице. Фон дьо тен. Руж, съвсем малко. Очна линия. Спирала. Червило. После обици. Имам цяла табличка и всяка сутрин си избирам чифт според настроението. Не мога точно да определя какви настроения имам, но винаги знам кои обици да си сложа. И съм готова. Тъй като трябва да нося престилка в пекарната, няма голямо значение какво си обличам, но все пак обръщам внимание на дрехите. Нали го правя за себе си. Тереза не може да горазбере. Тереза работи с мен в пекарната. Малко по-възрастна е от мен, но изглежда древна. Най-много да си среше косата. Пък и работи на сандвичите, което прави нещата различни. При сандвичите няма блясък, нали така? Аз съм при тортите и сладкишите. Продавам мечти, така казах на Тереза. Жените и момичетата идват при мен с надеждата да си купят мечта. Взират се с копнеж в шоколадовите еклери и ягодовия крем, или ако са тежък случай, в целувките и бишкотите с крем. След това ми подават парите си и трепетно изнасят съкровището. Никой не мята торта с крем в пазарската си чанта, както правят със сандвичите си момичетата от офисите или работниците от фабриката. Не. Тортата с крем се носи до вкъщи внимателно. Представям си ги – бебето е заспало или безработният съпруг най-накрая е отишъл в кръчмата – слагат чайника и церемониално отварят бялата картонена кутия. Бягството изниква пред лицето им като духа от лампата. Бързо подреждат чаша, чиния, лъжица и нож, след което нежно изваждат тортата. Една хапка и вече мечтаят. Само за няколко минути, колкото да заредят батериите. И си заслужава, дори ако качат няколко килограма. Така де, ако пък можеш да се поглезиш, без да качиш няколко килограма, къде е опасността? Но кой би купил мечта от Тереза, това се чудя, въпреки че никога не бих й казала. Много е чувствителна. Когато вляза в магазина с танцова стъпка, винаги ме гледа, все едно се заяждам с нея. Сякаш съм се облякла така, за да я дразня. За да изпъкне нейната развлеченост. Не вярва, че го правя за себе си. Че имам свои фантазии.Както казвах, карах към работа, мислейки обичайните мисли, когато го видях. Дребничък човек с тъмнозелен шлифер. В краката му имаше чанта и беше вдигнал палец, за да го качи някой. Имам си правило никога да не качвам мъже дори ако са сами, в наше време не знаеш на кого ще попаднеш. Но в този имаше нещо, лицето му ми се видя толкова познато, че бях спряла, преди изобщо да се усетя. Как ми се усмихна! Направо сияеше. Докато се качваше в колата, се сетих. Не можех да повярвам. Но със сигурност беше той. Човекът, който беше спечелил оскар, гледах по телевизията. Как се казваше? Няма значение, не можех да си спомня. За онзи филм. И неговото заглавие не можех да си спомня. Не го бях гледала. А ето го в колата ми! – Много благодаря. Не мислех, че някой ще спре. – Имаше дъблински акцент. И аз самата съм от Дъблин, преместихме се, когато мъжа ми го съкратиха, затова бях сигурна. Човекът от телевизора беше от Дъблин.Усмихнах се. Чудех се дали да му кажа, или не. И какво

да кажа. Знам, че такива хора мразят да бъдат разпознавани. Помня, че четох за онази, как се казваше, от сапунката, която трябвало да носи тъмни очила

дори когато пазарува. Сигурно ще е доволен, ако не кажа нищо. Но все пак би било хубаво да дам да се разбере, че хората го знаят и харесват тук, в собствената му страна. Спомням си, че когато спечели, каза нещо за нуждата да работи в Холивуд. Тогава си помислих, че е хубаво, щом има такава възможност. Но това е то действителността – чуждата винаги ти се струва по-добра от твоята. Затова имаме нужда от малко бягство. – Вижте – казах му, – знам, че не искате да говорите за това, но знам за филмите ви и за оскара.Усмихна се и си личеше, че се радва да гочуе.– Гледала съм само един – опитах да се сетя как се казваше, Майк го имаше на касета. Спомних си. – „Мона Лиза“, страхотен е. Много ми хареса. – Честно казано, почти нищо не си спомнях, но какъв беше смисълът да го казвам?– Хареса ли ви?– Супер е.Все още се опитвах да си спомня името на човека. Колко щеше да е хубаво, когато разкажа за него на Тереза и на Майк – въпреки че ще трябва да излъжа, че е имало и жена, тъй като Майк не иска да качвам мъже.– Ще правите ли нов?Той кимна. – Общо взето, е тайна какво правя. Дори не трябва да съм тук. Нали разбирате? – Погледна притеснено през прозореца. – Накъде отивате?– Към Нейс. Работя в пекарната.Вече бяхме на двулентовия път и трябваше да се концентрирам върху шофирането. Пълно е с глупаци, които се опитват да отидат в ада или в рая и не ги интересува дали ще те вземат със себе си. Забелязах, че ме оглежда с крайчеца на окото си. Струва си да се поддържаш, помислих си. После ме осени една мисъл: защо някой толкова богат ще се вози на стоп? Сигурно притежава цял автопарк. Тъкмо щях да го попитам, когато осъзнах, че вероятно проучва за следващия си филм. Вече така правят, четох го в една статия във фризьорския салон: излизат и гледат как живеят обикновените хора. Филмовите режисьори и разните подобни. Сигурно правеше филм за стопаджия и искаше да види какво ще се случи. – Работите върху новия филм?– Нещо такова…– Няма да кажа на никого, честна дума. Не може ли да ми подскажете нещо, поне да намекнете за какво се разказва? Виждах, че се чуди. – Но на никого дума, нали обещавате? Разказва се за пътуване на автостоп. Един мъж пътува на стоп и го качва красива жена, влюбват се лудо и бягат заедно.Знаех си, помислих си. Не че не можех да измисля нещо по-добро, ако трябва. Понякога човек се чуди.– Тя случайно работи ли в пекарна?Той избухна в смях. – Защо не?Вече бяхме почти в Нейс. – Къде да ви оставя? Обикновено оставям колата на паркинга близо до магазина. Може да слезете там или…– Ще дойда до паркинга.

Стигнахме и докато изгасях колата, той докосна ръката ми. – Може ли да ми направите огромна услуга?– Разбира се.– Както казах, всичко е тайна. Е, трябва да отида до Дъблин, още вчера трябваше да съм там, спешно е, но не искам никой да знае. Чудех се дали ще ми заемете колата си?– Колата ли?– Знаете кой съм. Няма проблем. Ще я върна тук по-късно. Не всеки ден возите Нийл Джордан. – Така се казвате! – Не успях да се въздържа. Стана ми много неудобно. – Извинявайте, просто не можех да се сетя. Беше ми на езика. Видях ви по телевизията, когато спечелихте оскара. – На всеки се случва да забрави. А какво ще кажете за колата?– Трябва да ми я върнете до пет часа. На съпруга ми ще му трябва за работа довечера. – Както казах, няма проблем. Ще накарам някоя от секретарките да я върне. Много ще ми помогнете.Гледах го и се усмихвах от ухо до ухо. – Не мога да повярвам. Нийл Джордан! Само да чуе Тереза. Няма да ми повярва.– Нали обещахте да не казвате на никого? Не и до утре. Никой не знае, че съм тук. Би трябвало да съм в Холивуд.– Ще подписвате сделка, това ли е?Той кимна. Замислих се за момент и му подадох ключовете за колата.– За мен е удоволствие, господин Джордан.– Не знам вашето име.– Нека си остане така. Един момент – наведох се през него. Отворих жабката и си извадих обувките с

токчета. – За пекарната.Събух си пантофките и ги натиках в жабката, преди да навра краката си в обувките. – Не ви ли се изморяват краката да стоите права цял ден на токчета?– Да, но си заслужава, клиентите харесват да има малко блясък. Като по филмите, нали знаете.Слязох и когато стигнах стълбите, се обърнах и широко се усмихнах на Нийл Джордан. Цял ден си умирах да кажа на Тереза, но не го направих, макар тя да усещаше, че има нещо. Все ме питаше, но аз не отстъпвах. Все пак бях обещала. Тя виждаше обаче усмивката на устните ми, а всички клиенти питаха дали съм спечелила от лотарията, или нещо подобно. Утре ще им кажа, мислех си. Но с напредването на деня ме обзеха съмнения. Защо не си нае кола или не отиде с влак? Дори да беше със собствената си кола, как някой можеше да разбере къде е? От друга страна пък защо би се направил на някого, който не е? Тайно си обещах, че ако колата е там, никога няма да кажа на никого за деня, в който качих Нийл Джордан на автостоп. Когато стигнах на паркинга, нея я нямаше. Хванах автобуса до вкъщи, но Майк изобщо не беше доволен, когато се прибрах.– Закъснявам за работа – изръмжа той. – Къде е колата? Да не се е повредила? Защо не се обади?Всичко това – преди да успея да си събуя токчетата. Децата също врещяха и искаха да знаят какво се беше случило.– Дадох колата на Нийл Джордан – обясних възможно най-спокойно.– Кой Нийл?– Знаеш го, онзи от Дъблин, който спечели оскара преди няколко месеца. Прави филми в Холивуд.Майк ме зяпна.– Дала си колата ни на някого, който прави филми в Холивуд. Няма ли си предостатъчно собствени?Децата се раздюдюкаха, когато чуха. – Помоли ме да му я заема. Каза, че ще я върне преди пет. Сигурно ще я върне по-късно. За момент помислих, че ще се развика. После избухна в смях. – Чакай да го изясним – заела си колата ни на Нийл някой си? Къде го видя?– Закарах го.– Закарала си някакъв тип, който е казал, че е… Не мога да повярвам. Майка ви най-накрая е превъртяла, деца. Ти да не мръдна? Филмовите режисьори не обикалят на автостоп и не искат коли назаем. Дала си колата ни на някакъв проклет непознат. Ще се обадя в полицията.– Но той каза, че не иска никой да разбира, че е той.– Много ясно, че така е казал. Сигурно колата ни вече е използвана за банков обир или е на път за Англия, или е продадена. Не мога да повярвам, още дори не сме я изплатили.– Кой е Нийл Джордан? – попита Кати, дванайсетгодишната ни дъщеря, докато Майк говореше с полицията.Поклатих глава. Чувах как гласът на Майк става все по-ядосан. Очевидно полицията не му вярваше. Най-накрая се върна в кухнята.– Господи, ще станем за смях, когато това се разчуе. Отивам на работа. Ще се обадят, ако разберат нещо. Гледах го как тръгва, после отидох в банята, заключих вратата и хубаво си поплаках. Спиралата ми се разтече по бузите. Защо не може да е Нийл Джордан, попитах огледалото.Късно през нощта телефонът звънна. Някакъв сериозен глас попита дали притежавам сребриста тойота корола.Потвърдих.Била намерена в Дън Лийри. Изоставена. Можели сме да отидем до участъка по всяко време и да си я вземем. Опитах се да не си представям физиономията на Майк, когатому кажа, че трябва да отидем до Дъблин, за да вземем колата. Следващата събота, докато пътувахме натам, Майк ме предупреди да не обелвам нито дума, че съм качила филмов режисьор или друга подобна щуротия. Вече бил казал на местната полиция, че съм му скроила номер. И без това всички знаели, че си падам фантазьорка. Съгласих се и бях много благодарна, когато видях, че по колата няма щети. Първото нещо, което направих, когато тръгнахме от участъка, беше да отворя жабката и да си взема пантофките. Краката ме боляха след три дни на токчета. Докато ги изваждах, на земята падна хартийка с нещо надраскано върху нея. Вдигнах листчето и го прочетох.

Съжалявам, че се получи така. Строго секретно. Н. Дж.

Усмихната прибрах бележката в чантата си. През цялото време си знаех, че е бил Нийл Джордан.

Превод от английски: КАЛИНА МОМЧЕВА

Денят, в който качих Нийл Джордан на автостоп

Литературен вестник 8-14.03.2017 21

Джоузеф О’Нийл

Джоузеф О’Нийл (1964) е роден в Корк, Ирландия, но детството му минава в Мозамбик, Южна Африка,

Иран, Турция и Холандия. Сред произведенията му са романите This is the Life (1991), The Breezes (1996), разкази, публицистичната книга Blood-Dark Track (2001) - семейна

история за тайнственото изчезване на двамата му дядовци по време на Втората световна война, обявена за

„Забележителна книга“ от „Ню Йорк Таймс“. Пише редовно за сп. „Атлантик“. За романа си Netherland (2008) получава

наградата „ПЕН/Фокнър“ за литература през 2009 г. Живее в Ню Йорк.

Обядвам с приятел от колежа – Майкъл, – със скритото намерение да го помоля за услуга. Това не е единствената причина да се срещна с него. Харесвам Майкъл – всички го харесват. Забавен е. Решава да ми разкаже за съседа си Гус...– Гус ли? – питам. – От Август?– От Густав – отговаря Майкъл.… който, оказа се, се държал злобно и враждебно в продължение на години...– Върни малко – прекъсвам го отново. – Густав? Като Густав Адолф?– Какво? Казва се Густав Голдман. Гус Голдман.… та въпросният Гус, който живеел в апартамента до Майкъл и до неотдавна се славел със сприхавост и неотзивчивост, свързани по всяка вероятност с алкохолизма му, същият този Гус бил отгърнал нова страница и вече бил трезвен, много по-щастлив, направо приятен човек, и от няколко месеца се опитвал да се сприятели с моя приятел Майкъл и постоянно фамилиарничел...– Как така фамилиарничи?– Ами, сещаш се – Майк това, Майк онова.– Аха, ясно.…фамилиарничел с надеждата да си станат близки. Обаче Майкъл не искал да става близък на Гус. Не го харесва – въпреки че човекът, когото не харесвал, бил заменен от вежлив не-задник, с когото в известна степен си заслужава да се сприятелиш и който без съмнение би оценил подкрепата и поощренията на Майкъл, докато поема по правия и тесен...– Задръж – казвам. – Защо е бил задник? Какво точно е направил?– Как така какво е направил? Просто беше задник, държеше се като задник.– Искаш да кажеш, че e бил недружелюбен?– Не искам да кажа това. Не е необходимо да го казвам. Казвам, че сам ще преценя дали е задник, или не. Това е моя привилегия. Не става дума за обективна оценка. Няма значение дали девет от десет човека мислят, че е страхотен. Няма значение дали е най-добрият съсед за всички времена. Аз решавам с кого ще съм приятел, по мои си критерии.– Разбира се – отговарям. – Свобода на сдружаването.– Идеята там е малко по-различна – уточнява Майкъл, който е адвокат.… както и да е, Гус, значи, понастоящем бил въздържател и предложил на Майкъл приятелството си, а въпросът, на който се търсел отговор, е – без да забравяме, че Майкъл притежава на практика неограничена свобода да държи когото и да е на каквото си поиска разстояние по каквито и да е причини – въпросът, на който се търсел отговор е...– Отговорът е „не“. Не го прави. Задникът си е задник. Не се огъвай – отсичам.… на който се търсел отговор, продължава Майкъл, не бил дали трябва да бъде приятел на Гус, което никога нямало да се случи – не можеш ей така да поправиш тъпанарщина, продължила с години, в живота просто не става – не, въпросът бил как да се подходи към ситуацията, за да не се окажело изведнъж, че задникът е Майкъл; понеже, макар че Майкъл бил в правото си да е задник...– Точно така. Имаш право да си задник. Да не е незаконно?…той не искал да е задник; а в момента Гус излизал свестният, а Майкъл – задникът.Приятелят ми се смее гръмогласно. Добре си спомням този смях и сякаш отново сме в Нюйоркския университет, в общежитието на Тринайсета улица.– Да – казвам, – все някой трябва да е задникът. И няма как да е Гус. Нещата са се променили. Отгърнал е нова страница. Вече е свестен.– Както в покера – добавя Майкъл. – Ако огледаш хората около масата и не можеш да разбереш кой е задникът – познай какво? Задникът си ти.Разговорът е оживен както едно време – същите шеги, същото разбирателство; доволни дояждаме хамбургерите си и всеки разказва какво му се е случило напоследък. Бих казал, че при мен нещата са по-интересни – с интересния ми развод и интересното ми безпаричие, и интересната самота, откакто наскоро се завърнах в Ню Йорк от Портланд, Орегон, но Майкъл иска да сподели всичките си забавни случки, затова в крайна сметка не казвам кой знае колко и чак в последната минута се

отваря възможност да спомена, че се опитвам да наема апартамент в Проспект Хайтс.– В кооперация – обяснявам. – Искат ми препоръки. Хей, Майк – добавям със закачлива ирония като преди, – ще ми напишеш ли препоръка? Имаш фирмена бланка. Ще останат доволни.Делим сметката: Майкъл плаща цялата сума с кредитна карта на кантората, а аз му давам моята част на ръка.– Разбира се – отговаря той и си стискаме ръцете. – Пиши ми имейл.Точно това и правя, когато се връщам в офиса. Майкъл отговаря след по-малко от час: Здрасти, Роб. Размислих и няма да мога да го направя. Консултирах се с някои от колегите и те са съгласни, че от правна гледна точка препоръка въз основа на старо познанство от колежа не би била съвсем уместна. Нещата щяха да стоят по друг начин, ако отблизо бях следил живота ти след това. Реших, че е редно да те уведомя колкото е възможно по-скоро. Майкъл.Абсолютен задник, спокойно мога да го кажа.Което щеше да е без значение, само дето не е. Спешно ми трябват две препоръки, а засега нямам нито една.Всъщност не е точно така. Ето какво имам от Тарик:Уважаеми г-не/г-жо, От позицията на негов пряк ръководител познавам Роб Карлсън вече две седмици, през които той ми направи впечтление на приятен и отговорен човек. Надявам се тази информация да ви е от полза.Тарик е англичанин и вероятно се води от някакъв етикет за сдържаност, с който не съм запознат. Така или иначе, съдействието му в този си вид не е това, което търся. Бях уведомен от наемодателя на апартамента, Травис, който е двайсет и шест годишен помощник-управител в ресторант и в същото време незнайно как е собственик на имот, че кооператорите очакват (на общия си имейл) „съдържателни препоръки, в които специално да се наблегне на почтеността и безупречното поведение, които се очакват от всеки жител на кооперацията“.Знам, че не е хубаво да ангажирам така Тарик, но по време на краткото ни познанство сме работили добре заедно и ми се ще да вярвам, че сме се опознали истински, докато се черпим почти всяка вечер след работа, и от мой пряк ръководител той се превръща в момче, което просто иска да го запозная с момиче, което също иска да се запознае с него. За съжаление, тук не мога да му бъда от полза. След годините, прекарани на Западното крайбрежие, познанствата ми в Ню Йорк са закърнели. Струваше ми известни усилия да издиря Пол,

на чието канапе спя в момента – ако това прави човек, страдащ от безсъние, – а дори не бих казал, че Пол, син на братовчед на моята майка, ми е кой знае колко голям приятел, и ако трябва да съм честен, издирих Пол не заради самия Пол, а защото той беше единственият ми познат нюйоркчанин, който вероятно би бил така добър да ми позволи да остана при него, докато открия по-постоянно и подходящо място. Самият Пол по същество живее при приятеля си в Манхатън. Откакто ми даде ключа, сме се виждали само веднъж. Аз, разбира се, го помолих за препоръка и понеже той е благонадежден и честен човек, с когото се познаваме (макар и бегло) от деца и на практика сме роднини, мога да разчитам, че ще изпълни обещанието си, сигурен съм в това, въпреки че е много зает в работата и откакто пое ангажимента, мина повече от седмица, а времето ме притиска.Най-важното е да не тълкувам погрешно очевидния факт, че на трийсет и шест години се оказвам в положение да не мога безпроблемно да посоча двама души, които ме познават достатъчно добре, за да заявят правдоподобно и откровено, че съм човешко същество, достатъчно свястно, за да живее в близост до други хора. Би било повърхностно и твърде катастрофално да се погледне на нещата по този начин.Току-що пристигна следното от Портланд:Робърт, радвам се да чуя, че си открил апартамент, който ти харесва. Тревожех се за теб. Прекрасно е, че си добре. Ще те помоля да не ме търсиш още дълго време. И за двама ни е нездравословно да бъдем част от живота си. Затова няма да ти пратя препоръката, която поиска от мен. Сигурна съм, че разбираш. Успех във всички начинания, Робърт! Саманта.Пита ли Били?Искам да пиша на Саманта, за да уточня, че нямам никакво намерение да бъда част от живота й и че в действителност просто я моля за еднократна административна услуга. Също така искам да оспоря напълно необоснованото й твърдение, че съм „добре“, което, струва ми се, в основата си е начин да потули мен и положението ми, сякаш съм малък пожар, който можеш да изгасиш, като метнеш отгоре одеяло и... чакай – Били?Кой Били?Саманта не отговаря на имейла ми. Но Травис праща съобщение:Готов ли си с препоръките? Трябват ми, за да задействам нещата.А! Били!

Поръчителите

на стр. 22

Худ. Александър Байтошев

22Литературен вестник 8-14.03.2017

Поръчителите

Били е най-добрият ми приятел от детинство. Не сме говорили от близо десет години. И трябва да призная, че причината за това съм аз. Били дойде в Ен Уай Си, както винаги наричаше Ню Йорк, на двайсет и няколко, скоро след като най-после събра необходимите кредити да завърши бизнес програмата в Държавния университет в Манкато, и имам чувството, че се размотаваше с мен и Саманта нонстоп в продължение на година и отгоре, постоянно сваляше приятелките на Саманта без успех, като аз често трябваше да съм там „за компания“, и ме влачеше по хокейни мачове, на които въобще не ми се ходеше. По това време Били работеше в отдела по продажбите на фирма за производство на бебешки храни в центъра. Мечтаеше да го осени идея за малък бизнес („мъничък“, както обичаше да се шегува), с която да удари всички в земята, и двамата прекарвахме много вечери на бира вкъщи, където, ако не се отдавахме за пореден път на спомените си за хората и събитията от юношеските си години в Сейнт Пол, размишлявахме за магическата „синергия“, която Били смяташе, че ще се получи, като „обединим“ бизнес уменията му с моите компютърните познания. Спомням си, че той често потупваше черепа си с пръст и казваше, че в него, в черепа, са „ключовете за царството“. Междувременно Саманта се спотайваше в спалнята. Не можеше да продължава така. Били безспорно е прекрасен човек, дори специален, и въобще не е злонамерен, но компанията му стана непоносимо напрягаща. Също така доби навик да ме упреква. Например ако изкажех някоя умерено негативна мисъл – „Това кафе е много слабо“, да речем, или „Ще ми се тези типове да намалят малко музиката“, – Били казваше нещо като „Братле, успокой се, с възрастта си станал голям снобар“, при това с насмешка или яд. Надявах се старият ми приятел да се промени или да помъдрее, или да продължи напред, нo точно обратното, той сякаш беше решен да бъде онзи, за когото се мислеше, и като резултат, особено когато беше сред хора, се превръщаше в някакъва карикатура на Били от Минесота – човек без едничка грижа, на когото винаги може да се разчита да бъде добронамерен и спокоен, в сравнение с когото всички останали изглеждат цинични и кофти типове. Процесът по отхвърляне на Били от моя страна, който в крайна сметка доведе до края на взаимоотношенията ни, беше дълъг и неприятен. Наистина вярвам, че травмата около целия този епизод стана причина да напусна толкова охотно града, където бях прекарал осем щастливи и ползотворни години, и да се преместя в Портланд, където Саманта имаше предложение за работа от „Уийдън и Кенеди“, а аз попаднах на примамлива оферта за разработването на софтуер за реално съществуващ малък бизнес, който си беше поставил за цел да революционизира логистичната

индустрия.Макар и прекъснали всякакво общуване един с друг, с Били останахме приятели във Фейсбук. Ето как знам, че той

все още живее в Нюйоркската метрополия и работи като регионален търговски директор, което звучи обещаващо. Обещаващо звучи и фактът, че е женен и има две дъщери. Обаче наистина не искам да подновявам връзка с него, освен ако случаят не е спешен.Здрасти, Били. Как си? Върнах се в Ен Уай Си. Със Саманта се разделихме. Дълга история. Неприятна. Не мога да говоря за това без бира. Виж, може ли да те помоля за една услуга? Закъсал съм я.След което го моля за препоръка, пращам съобщението и си лягам.На Травис отговорих:Не се тревожи. Скоро ще са при теб.Не съм напълно неискрен. Изпратих съобщения до двама човека в Портланд, на които мога да разчитам – моя колега в новия бизнес, Халил, и Кортни, която преди всичко е приятелка на Саманта, но с която, струва ми се, си допадахме и бездруго. Не че това е идеалният вариант – ако поръчителите ми живеят извън града, някой може да предположи, че едва ли напълно разбират високите изисквания, към които се придържат кооператорите в Ню Йорк – но какво да се прави.В отговор на моето напомняне

братовчедът Пол пише:Здрасти Роб извинявай можеш ли да я напишеш вместо мен?? Ужасно съм зает... Ще подпиша каквото ми пратиш... Мерси...На сутринта виждам, че Халил още не е отговорил. Не го очаквах. Когато малкият нов бизнес в крайна сметка пропадна почти едновременно с брака ми, Халил ме погледна сериозно в очите на сбогуване, прегърна ме приятелски и използва изрази като „кръвен брат“ и „мучачо“.Кортни ми е отговорила:Роб, трудно ми е да ти напиша това.През последната година неотлъчно бях до Сам в този труден момент. Тя сподели с мен много за преживяното. Трябва да кажа, че за мен беше болезнено по много причини. Чувствам се виновна, че не успях да видя какво се случва и не бях до нея, когато имаше нужда от мен. Сега съм дължна да й посветя цялото си внимание. За да избегна конфликт на интереси, се налага да откажа на молбата ти. Вината не е твоя. Просто трябва да постъпя правилно.Какво въобще означава този имейл? Да избегне конфликт на интереси? За коя се мисли – за Соня Сотомайор?Имам контрол само над някои неща. Като писмото на Пол например. То е нещо, за което мога да се погрижа веднага.Но да се потупвам по гърба, дори чрез алтер его, си е цяло предизвикателство. Влизам в интернет, за да потърся подкрепа. Там откривам много образци на препоръки, макар и за хора в по-различно положение – кандидати за работа, стажове или обучения, а не такива, които искат да бъдат допуснати в жилищна сграда.Трябва да призная, че съм направо слисан. Ясно ми е, че става дума за въображаеми документи и хора, но все пак живеем в реалността, а препоръчваните лица, макар и измислени, са доста впечатляващи. Джо е невероятен, може всичко и е голям майстор, и много добре обяснява комплексни системи. Мери притежава упоритост, благородство и състрадание, както и отлични умения по криминалистика. Артуро е лоялен, непоколебим и разсъдлив. Най-въздействащите препоръки разказват кратки истории: как Емили е демонстрирала удивителни ръководни способности при прекъсване в енергозахранването; как Кен се е справил с крайно взискателен клиент с вниманието и ефикасността, с които бил известен сред колегите си. Писмото в подкрепа на Ани, написано от неин учител от гимназията, наистина затрогва, когато описва усърдието на младата жена и стремежа й към социална справедливост още от най-ранна възраст. На теория по света има много високонравствени, любезни и надеждни хора. Честно казано, направо е плашещо. Нямах представа, че летвата е толкова висока.Когато се прибирам вкъщи от работа, леко пиян след няколко шота с Тарик, на вратата ми е опрян пакет от „Федекс“ и след като установявам, че е за мен, го отварям. Вътре има плик. Върху плика е изписано името ми с красивия почерк на Били.Вземам си бира и сядам на кухненската маса на Пол.Били: когато дойде на изток, той остана при нас

със Саманта в Уилямсбърг, докато си намери стая в Манхатън. За Бруклин не можеше да става и дума; трябваше да живее в Манхатън. Беше въпрос на чест, предполагам – както настойчивостта му да бъде „моторизиран“. Били вероятно беше единственият ми приятел от Ню Йорк с кола. Това се промени след малък инцидент на магистрала „Рузвелт“, който не му остави друг избор, освен да се признае за виновен за шофиране под въздействието на упойващи вещества (трева) и да се лиши от книжката си за една година. Придружих го в съда, облечен с костюм и вратовръзка, от солидарност. След това запалихме по цигара на стълбите пред съда, въпреки че вече ги бях отказал. Посмяхме се за сметка на прокурора – злочест на вид мъж, когото случайно бях забелязал да повръща в тоалетната преди делото, незнайно защо. Не говорихме за друго. Денят беше слънчев – седяхме един до друг с костюмите и слънчевите си очила, пушехме и ни беше добре, а си представяхме и че изглеждаме добре. Разбира се, в онзи момент имаше нещо много изтъркано и тривиално, но въпреки това беше специален, a за мен беше и връхната точка на трагичния нюйоркски период от приятелството ни, ако мога да го нарека така.Пликът е от висококачествена хартия с цвят на слонова кост, също като листа на самото писмо, внимателно сгънато на три. Били наистина се е раздал. Понеже е официален документ, отивам да си измия ръцете, преди да го отворя и прочета:МАЙНАТА ТИ, ЗАДНИК!Добре – не е много учтиво. Даже е доста болезнено.Макар че като си представя как Били е планувал всичко, как е изпипал детайлите – обидата, скъпата хартия, експресната доставка – не мога да не се засмея.За мен е истинско удоволствие да ви препоръчам Робърт Карлсън. С Робърт съжителстваме в моя малък апартамент вече няколко месеца – при това, откровено мога да заявя, в пълна хармония и разбирателство. Робърт винаги е дискретен, услужлив, внимателен, подреден и мил – всичко, което човек може да очаква от един съквартирант. Всъщност това не ме изненадва, тъй като познавам Робърт и семейството му повече от двайсет години. Гарантирам за него без колебание и без никакви резерви. Всяка кооперация би била щастлива да го има за свой член.Ако имате допълнителни въпроси, моля не се колебайте да се свържете с мен по всяко време.С уважение, Пол Робсън.Фасулска работа! Даже беше забавно. И не мисля, че са глупости. Да го кажем така: дълбоко се съмнявам, че след време засегнатите ще се оплакват, че са били подведени, понеже важното е какъв съм в действителност, а не дали нещо казано за мен е невинна или не чак толкова невинна лъжа. Наистина мисля, че съм човек, който не създава проблеми, със сигурност не и на съседите. Уважаеми г-не/г-жо, Бъдете спокойни! Роб Карлсън няма да превърне живота ви в ад. Познавам го по-добре от всеки друг и мога да ви го гарантирам. Той е човекът, който, когато беше на четиринайсет, отиде на двудневен скаутски преход в национален парк „Куетико“ със Саймън Бърч и носи и неговата раница близо десет километра по обратния път към лагера, след като Саймън си нарани гърба. Човекът, който не издаде Уоли Уотърс, след като Уоли го бутна по стълбите и директорът поиска да разбере какво точно се е случило. Роб Карлсън е същият Боби Карлсън, който се престори, че го боли ръката, за да може Карлос Родригес най-накрая да завърши ининг като питчър. За него става дума. За първото момче, което Аманда Макатиър целуна и което не каза на никого, понеже Аманда не искаше да я одумват. Онзи, който в колежа работи като доброволец за „Ситимийлс“1 (макар неблагонадеждно и за кратко). Който определено няма криминално досие. Който е грешник и пoнякога се дъни, несъмнено, но е с „добро сърце“ според един конкретен човек, на когото може да се вярва. Който подкрепя кооперирането и е отзивчив по природа и никой не може да го отрече. Който се въздържа от груби коментари в интернет дори когато е пиян и използва псевдоним. Който беше добро дете, както веднъж каза баща му. Който като малък придружаваше баща си на разходка, наистина започна да се интересува от диви цветя и научи за белия равнец, трилистната аризема и росянката, които помни само заради впечатляващите им имена, а не защото може да ги разпознае, като ги види. Който повече от всичко обичаше да ходи в гората – всъщност харесваше думата „гора“, макар и не толкова, колкото думата „поляна“, и постоянно питаше баща си: „Тате, това поляна ли е?“

Превод от английски: МАЯ НЕНЧЕВА

1 Неправителствена организация в Ню Йорк, която набира частни средства, за да осигурява храна и грижи за възрастни хора, които не могат да напускат домовете си. – Б. пр.

от стр. 21

Худ. Александър Байтошев

Литературен вестник 8-14.03.2017 23

Цялото село знае какво са направили. Ти работиш здраво и хората го знаят. Уважават те. Ще се надпреварват да те наемат, когато нещата се оправят. Всички тук знаят, че само ти можеш да се оправяш с онези луди глави. Кой друг да стане бригадир на момчетата? Кой друг може да накара дебелия Рори Слатъри да бачка? И да не оставя Шони Контето да си пипа оная работа? Засмях се през невидими сълзи. Не можех да се понасям. Непоносимо беше и как тя се усмихва, а умира от страх, как се опитва нежно да ме успокои, все едно съм голямо нацупено дете. Моля се на Бога да можех и аз да й говоря така, както ми говори тя. Защо никога не намирам нужните думи?Така, така, така. Представи си, че си страхливец, а дори не го съзнаваш. Представи си, че най-неочаквано ставаш безполезен.

Вчера цял ден кроих да убия баща си. Нали знаете, има си начини да убиеш човек, особено стар и немощен дядка, без да изглежда като убийство. То и няма да е убийство, просто ще принудя природата да побърза. Жив е само от лошотия. Мога да затисна с възглавница устата или носа му. Ще започне да се мята, ама кротичко ще му държа ръцете. Няма да оставя белег, той е съвсем изнемощял. Не ми се ще да го гледам в очите, докато го убивам – ще ми се присмива, знам си. Дори тогава ще ми натяква, че съм безполезен смотаняк, пикня, срам за него, дори в предсмъртния му час. Няма да се моли, само ще ми се подиграва с жълтите си очи.Като малък все завиждах на Шони Контето. Когато и да отидех у тях, ги чувах да се кикотят още щом завия към къщата. Всички се заливаха от смях заради някой маймунджилък на баща си, а майка им готвеше и им се караше да престанат с глупостите, ама и тя се смееше. Понякога оставах да се храня с тях, а Шони, братята и сестра му се подмоткваха цяла вечност, защото само се кискаха. Баща им беше жилав добряк. Имаше прекрасна усмивка. Направо ти сгрява сърцето. Ясно беше, че у него има само добрина, нищо друго. Имаше голяма купчина стари списания „Айландс Оун“, които отиваше да вземе след вечеря. Трябваха му заради думите на песните. Всички въртяха очи, уж им е досадно, обаче пляскаха с ръце и припяваха, докато той пееше с пълно гърло „Мочурището в Ратлинг“, „Изгряваща луна“ и „Напред храбри ирландски воини“. Сърцето ми се късаше колко е приятно в онази къща, колко топлота и смях има, почти непоносимо беше да съм там, а половината от мен да усеща студенината и мрачната тишина у дома. Мразех Шони Контето, задето има такъв баща и дори не подозира какъв е късметлия.

Моят баща не близваше нито капка, докато не легализираха завещанието на дядовата ферма. В същия ден Поли Джакман изпрати с чек данъка върху наследството и връчи на баща ми дядовите спестявания в брой. И тогава баща ми отиде в кръчмата на Сис Брайън, поръча си един джеймсън и една бира, пресуши ги и повърна, а Сис, която тогава още беше здравенячка, го цапардоса в мутрата с опитния си юмрук. Трябваха му месеци да се научи да пие. Обаче не отстъпваше от целта. Оставаше глух за всякакви молби и критики. Старата гвардия в бара на Сис му се присмиваше, одумваше го и го наблюдаваше смаяно – знаеха го открай време, а се оказваше, че изобщо не са подозирали що за човек е; беше кротък фермерски син, нито креслив, нито невъздържан, симпатяга, така си мислеха, а сега пропиваше цяла ферма. Харесваха го или пък им харесваше представата за него, онова, за което го смятаха: човек, който би могъл да живее добре, но вместо това е избрал да живее като тях – сред злоба, горчивина и помътени от старост чаши с воднисто уиски в тъмни провинциални барове с паяжини по ъглите, осрани тоалетни, писоари със следи от кървави струйки и преждевременна смърт. Можеше и да не го прави, но го направи. Те пък не можеха да не го правят и го харесваха, задето е по-лош от тях. Беше царят на пройдохите. Черпеше хора, които не му допадат, и слушаше техните измишльотини и пиянските им брътвежи. Мяташе мрачни погледи, погрешка приемани за желание от жени, които той мислеше за най-обикновени уличници. В деня, когато похарчи и последното си пени от наследството, татко престана да пие. Отне му пет години да пропие цялата ферма, а когато го стори, не близна нито капка повече. Всъщност изобщо не беше пияница. Старата гвардия беше съкрушена. Не проумяваха – той повече не ги погледна.Пропи парите от фермата напук на баща си. Дядо твърдеше, че татко няма да го направи, и той затова

го направи. Мога да му вярвам поне, че няма да пропие фермата, казваше дядо. Според мен това „поне“ настърви баща ми. Беше всичко и нищо – дядо намекваше, че той не става за нищо, че от него може да се очаква всякаква проклетия, но поне не пие и никога не е пил, затова има нещичко, едно-единствено, което може да мине за добро. Баща ми го опроверга. Доведох го у дома след последния му запой. Нямам пукната пара, каза той, и ако сега отидем да изровим баща ми, ще видиш, че ще се е обърнал в гроба. И се захили, кашляше и се хилеше, и си опика крачола на панталона, и продължаваше да се хили, рухна на прага, събуди се трезвен на другата сутрин и никога повече не близна и капка.Мога да му простя, че превърна една камара пари в пикня, че заряза майка ми в нейния пъкъл – тя толкова се срамуваше, че седеше на най-задния ред в църквата, прекосяваше селото бързешката, с наведена глава, тайничко си вършеше работа, да не би да я заговори някой, плачеше безпомощно отвъд Кулкапа в таратайката с изтрит съединител, пушещ двигател и врещящо дете на задната седалка, а татко седеше смълчан и поглъщаше правото й все пак да живее някак. Никога няма да му простя онова чумерене, убийственото жило на езика му. Съсипваше с него всеки ден от живота ни. Пиян гледаше злобно, мълчеше и дремеше. Трезвен бдеше зорко, същински ужас, нищо не му убягваше и коментираше всичко. Никога нищо не беше направено както трябва, сготвено както трябва, казано, купено или подадено както му е редът, изгладено правилно или изпълнено така, че да му хареса. Дори не дишахме правилно, ако той е в стаята. Не можехме да разговаряме спокойно и свободно. С мама се обичахме лудо, но се бояхме да се погледнем от страх той да не попита какво пак кроим против него. Накрая изобщо престанахме да се поглеждаме, а няколко години по-късно – и да си говорим. В деня, когато я погребахме, ми идеше да скоча в дупката, да я измъкна и да й кресна да се върне у дома: върни се, двамата ще отидем до магазина, аз ще те държа за ръка, няма да обръщаме внимание на татко, ще ти купя букет цветя и ще ти го оставя върху шкафа, а ако той каже, че съм женчо, ще му отговорим да се разкара и ще заличим всички години на стареене, умиране и глупаво, глупаво мълчание, и пак ще си бъдем мама и Боби – приятелчета като някога.

Винаги съм знаел, че Полки Бърк малко го е шубе от мен. Трина казва, че от мене „лъхала заплаха“, когато ме видяла за пръв път. Много хубаво умее да се изразява. На нея никой не можеше да й попречи да има шест по английски. Твърдеше, че съм стоял до бара в една дискотека в града и съм я зяпал. Приятелката й се ядосала какво толкова зяпа този „скапаняк“, ама Трина знаела, че онази просто я е яд, понеже не зяпам нея. О, не се обръщай, за Бога, увещавала я приятелката й, семейството му е ужасно, живеят в съборетина, баща му е откачалка, а майка му не обелва нито дума, но Трина въпреки това ме погледна и когато й се начумерих насреща, разбра, че опитвам да се усмихна; когато пък не продумах чак до вкъщи, дълбоко в себе си разбра, че съм уплашен до смърт колко е безгрижна и прелестна; а когато попита няма ли да се целуваме, си помислих, че никога вече няма да бъда в състояние да помръдна.Полки Бърк беше луд по нея; целувала се с него няколко седмици по-рано и той бил груб – ухапал й устната, дърпал й сутиена. Никога няма да му простя, че я е докосвал. Дори когато ме направи бригадир и всяка седмица ми подаваше плика с двайсет петдесетачки,

го беше страх от мен, пък мен ме беше страх, че ще го убия. Ама въпреки това имаше нужда от мен, а аз му се присмивах. Всички го мислехме за смотаняк, обаче сега той изфиряса, пече се на слънце един Бог знае къде, крие се от банката и от данъчните и сигурно се опитва да възседне някоя чуждестранна мадама. Пък аз съм тук като осиротяло безутешно хлапе, а страхът ме изпълва, както лодка се пълни с вода.

Страхотно е да имаш съпруга. На съпругата си казваш неща, които дори не подозираш, че си мислиш. Просто се случва, когато разговаряш с някой, когото мислиш за част от самия себе си. Веднъж ходихме на театър в града, не помня как се казваше пиесата. Това без съпруга не можеш да го направиш. Представи си някой да те види, че си на театър сам в града! Със съпругата си имаш извинение за почти всяка глезотия. Пиесата беше за някакъв мъж и жена му – само седяха на сцената от двете страни на една маса, обърнати към публиката, и си говореха. Мъжът беше като баща ми, ама не толкова гаден. Съпругата беше прекрасна, изморена до смърт от егоизма на своичкия, но въпреки това беше до него. Той седеше, пиеше уиски, което всъщност беше червена лимонада, и палеше цигара от цигара, ухилен до ушите, докато тя го кастри пред публиката. Имаше остроумен отговор за всяка нейна критика. Двамата остаряха на сцената, докато разговаряха. Не знам как го правят. Накрая бяха старци, животът им беше почти приключил и в последната минута нашият човек се обърна и призна на жената, че тя е целият му свят, че винаги я е обичал. Погали я по бузата, взря се в нея и се разплака. Боже, какъв артист! В колата на път за вкъщи по лицето ми се търкаляха сълзи. А Трина рече само: о, скъпи, о, скъпи!

Превод от наглийски:НАДЕЖДА РОЗОВА

от стр. 3

Боби

Худ. Александър Байтошев

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман“ 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF„Юробанк България“ АДИздава Фондация „Литературен вестник"http://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Надежда Розова

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Георги Гочев Малина Томова

Художник на броя: Александър БайтошевПечат: „Нюзпринт“

ISSN 1310 – 9561

Ирландия е малка страна, която прави много за развитието и разпространението на местното изкуство. Литературната сфера не прави изключение. Ирландските автори се радват на подкрепата на държавата, в резултат на което ирландската литература да става все по-популярна и в световен мащаб.Голяма заслуга за това има Literature Ireland. Това е организация с идеална цел, финансирана от правителствената агенция „Съвет по изкуствата на Ирландия“ и от Департамента за изкуства, културно наследство, местни, провинциални и ирландски въпроси. Основният стремеж на организацията е да подкрепя най-добрите ирландски литературни произведения, да осигурява колкото може повече преводи на различни езици и да представя ирландски автори на големи международни събития, фестивали и панаири на книгата. Организацията има програма за субсидиране на превод на ирландски автори на чужди езици, както и за превод на чуждестранни книги на английски или ирландски. Издателствата могат да кандидатстват по програмата за превод на художествена и нехудожествена литература, детски книги, поезия и драма. Literature Ireland поддържа и годишна стипендиантска програма за професионални преводачи, които работят по поръчка на издателство. Стипендията дава възможност на преводачите да се срещнат с авторите, да прекарат известно време в страната, да се потопят в местната култура и да усетят ирландския дух. Literature Ireland организира и различни други събития за автори и преводачи като срещи по творческо писане, конференции, на които професионални писатели споделят своя опит с начинаещите си колеги, дава информация и помага за връзката с литературни агенти и издатели. Връзката на Literature Ireland с българските издатели и преводачи се основава на взаимно уважение, което позволява успешната реализация на много проекти на издателства като „Фама“, „Рива“, „Весела Люцканова“, „Хемус“, „Златорог“, „Фокус“, „Делакорт“, „Жанет 45“, „Колибри“, „Персей“, „Епсилон“, „Амат-Ах“. Преводачи резиденти в Ирландия са били Иглика Василева, Правда Митева, Филипина Филипова, Мирела Христова. Всяка година организацията публикува различни издания, сред които и каталог с най-добрите нови произведения на ирландски автори, който може да бъде изтеглен свободно от интернет страницата й. Ако Literature Ireland се грижи за представянето на ирландската литература пред читателите по света, в страната литературният живот също кипи. Доказателство е фактът, че ирландската столица Дъблин бе обявена от ЮНЕСКО за четвъртия град на литературата. Провеждащите се ежегодно в Ирландия различни панаири и фестивали на книгата същосвидетелстват, че ирландците са литературна нация. Два от най-големите фестивали, посветени на книгите в Ирландия, са Фестивалът на книгата в Дъблин и Панаирът на книгата „Типъреъриана“ в селцето Федард (Tipperariana Book Fair – Fethard). Дъблинският фестивал, който през миналата година отбеляза своята десетгодишнина, е сред най-посещаваните литературни събития в страната. Провежда се ежегодно и има за цел да подкрепя ирландското книгоиздаване и да представя ирландската литература пред възможно най-широк кръг читатели. Фестивалът се осъществява с подкрепата на обществените библиотеки в Дъблин и на ЮНЕСКО. В програмата на фестивала са включени представяния на

книги, различни четения и срещи с писатели, преводачи и издатели. Сред миналогодишните участници са награждавани автори като Колин Барет, Луси Колдуел, Миа Галахър. През 2016 г. Фестивалът обяви романа „Сърце на въртел“ на Донал Райън за ирландска книга на десетилетието.Панаирът на книгата „Типъреъриана“ се провежда ежегодно във Федард – малко село в Южна Ирландия. Всяка година панаирът започва във втората неделя на февруари и за организирането му отговаря Историческото общество на Федард. През 2016 г. „Типъреъриана“ навърши двайсет години и в момента е един от най-големите и оживени фестивали в Ирландия. Любопитното е, че тук може да се открият всякакви книги – от най-новите хитове, през по-стари издания с меки корици до наистина редки и антикварни екземпляри. Организаторите на панаира приемат и дарения под формата на книги, които се излагат на отделни щандове, а средствата от тях отиват за различни инициативи, целящи повдигане на духа и повишаване на самосъзнанието на местните жители.Връчването на литературните награди също е дългоочаквано и важно събитие за ирландските литературни кръгове. Сред най-ценените отличия в страната са Наградите за ирландски книги (Irish Book Awards). Наградите са основани от група ирландски книжари през 2007 г., а понастоящем са спонсорирани от компанията Bord Gáis Energy, водещ енергиен доставчик в Ирландия. Целта на наградите е да обедини цялата литературна общност – читатели, писатели, издатели, библиотекари, критици и литературоведи, да бъдат поощрявани ирландските автори, да се подпомогне разпространението, рекламата и представянето наноминираните и отличените произведения. Първоначално наградите савръчвани само в три категории, но днес категориите са петнайсет и покриват широк спектър от жанрове (дебют, детска литература, къс разказ, криминален роман и др.). Връчването на наградите е едно от най-бляскавите

литературни събития в страната и от няколко години се отразява от националната телевизия. Победителите в отделните категории се избират чрез онлайн допитване в две части. В едната част се отчита вотът на читателите, а в другата – т.нар. академичен вот, в който участват около триста критици, журналисти, библиотекари и книжари. Вотът на публиката и на академичното жури е с еднаква тежест, а при паритет надделява този на журито. След като бъдат определени победителите във всяка категория, по същата система се избира и книга на годината. Носител на тази награда за 2016 г. е Майк Маккормак с романа си „Соларни кости“ (Solar Bones). Наградата за литература „Руни“ се връчва ежегодно на млади ирландски автори, ненавършили четиресет години. Наградата е основана през 1976 г. От американския бизнесмен Даниъл Руни, който е и бивш посланик на САЩ в Ирландия. Отличието се връчва за група произведения, като комитетът оценява цялостно творчеството на авторите. Книгите трябва да са написани на английски или ирландски. В комитета, който определя победителя, участват известни поети, професори, критици, романисти, драматурзи и литературни агенти. Сред носителите на наградата през годините са Питър Шеридан, Нийл Джордан, Майк Маккормак, Луси Колдуел, Колин Барет.Наградата за художествена литература, спонсорирана от компанията производител на храни Kerry Group, се връчва всяка година от 1995 г. насам. Награждаването обикновено става през май или юни. В момента това е най-голямата парична награда, предоставяна на ирландски автор – размерът й е 15 000 евро. Сред нейните носители са Джон Банвил, Нийл Джордан, Диърдри Мадън, Уилям Тревър.

ЯНА ЯКИМОВА

Литературна Ирландия – награди, фестивали, организации

© Mike McCormack © Moya Roddy © Bridget O’Connor © Eoin McNamee © Kevin Barry © Joseph O’Neill

Худ. Александър Байтошев