Тази книга е издадена благодарение на фондация „Батори” Варшава

ОПРАВДАНАТА НАДЕЖДА

Тази книга е необикновена. Не само защото е истинска и вълнуваща. А защото дава думата – може би за пръв път в България – на алкохолиците – на хора, болни от изтощителна и смъртоносна болест, алкохолната зависимост, които разказват за своя алкохолен ад и за своя път към оцеляването.

Всики те са се опитвали по различни начини да се борят с болестта си – безуспешно. Накрая всички са се доверили на колективния опит и мъдрост на общността на Анонимните алкохолици. С това са успели да спасят не само живота и здравето си, но и човешките си ценности и достойнство. Също така техните близки – съзависимите, чийто глас също се чува в книгата, са успели да опазят своя живот и достойнство благодарение на общността Ал-Анон. И двете общности съществуват и реално спасяват човешки съдби в България.

Инспирация за възникването на тази книга беше една друга книга, представена на българския читател в брой 9 на бюлетин „АркА” – „Първият ден на остатъка от живота ми” на полската журналистка Халина Зажецка, която е провела много разговори с непиещи алкохолици, лекари и терапевти. Някои от тези разговори са включени в първата част на нашата книга – благодарим на Авторката за предоставянето им.

Това е книга за всеки, който се опасява, че губи контрол над пиенето си. Също и за тези, които са загрижени за близките си или не разбират собствените си емоции. В нея няма евтин оптимизъм. Само оправдана надежда.

Героите на книгата – също и тези, които сами са се мислили за „безнадеждни случаи” – са успели да победят зависимостта си, да променят своето мислене и поведение, да намерят път към друг, по-щастлив живот. Защо и другите да не успеят?

Именно това е главното послание на тази книга.

Пътят от този ад съществува и завръщането е възможно.

Искрено благодарим на всички хора, които са допринесли за създаването на тази книга, а специално на възстановяващите се алкохолици и техните съзависими близки, чийто опит, споделен върху тези страници, може би ще посочи на други хора пътя от алкохолния ад към Живота и Човечността.

Анна Швед

МЯСТОТО НА АА

В ЛЕЧЕБНИТЕ ПРОГРАМИ ЗА ЗАВИСИМИ

д-р Иван Добринов

ДПБ „Д-р Г. Кисьов” – гр. Раднево

През последните години в България лавинообразно нараства злоупотребата и оформянето на зависимост към психоактивни вещества. Особено тревожен е фактът, че обществото ни не е подготвено да посрещне това предизвикателство. Лаическите представи за болестта, митовете, пренебрежителното отношение, недооценяването на проблема, неадекватните интервенции и наказателни мерки се ширят дори и в средите на специалистите от помагащите професии, ангажирани в лечението.

Известно е, че зависимостта е хронично, рецидивиращо, прогресиращо и – ако не се лекува – често смъртоносно заболяване. За съжаление, няма проста, бърза и универсална рецепта за най-добрата терапия – за различните етапи са подходящи различни интервенции. Като при всички хронични болести, не е възможно радикалното и пълно излекуване. Следователно, зависимият трябва да се научи да спазва някои ограничения и поведенчески правила, а целта на терапевтичните програми е постигането на пълна и продължителна ремисия, в идеалния случай – доживотна. На първо място трябва да се помогне на пациента да приеме болестта, а след това – да живее с нея или въпреки нея.

Във връзка с реформите на психиатричната помощ у нас усилено се заговори за биопсихосоциалния модел. Този модел се отнася към заболяването и болестта като към динамичен процес, характеризиращ се с взаимодействието на биологични, психологични и социокултурални фактори. Болестта не е единно цяло с една единствена етиология, а е по-скоро процес, причинен от взаимодействието на няколко фактора. Човек може да бъде най-добре разбран като нещо неделимо и цяло, а не когато тялото и психиката му се разглеждат отделно. Така се осигурява балансирано интегриране на разнообразния клиничен материал за пациентите, което е необходимо за определяне на ефективни и икономически изгодни терапевтични стратегии.

Болничното лечение обикновено е само част от необходимите интервенции за един зависим. То трябва да включва изследване, оценка, диагностициране, договаряне. При нужда може да се направи детоксификация. През това време се лекуват и честите органни увреждания. Следващият ключов етап е разработването и прилагането на многоосева стратегия за дългосрочна терапия, рехабилитация и ресоциализация. Съставя се индивидуален лечебен план, който периодично се преосмисля и ревизира. Преодоляването на зависимостта и постигането на трайна ремисия е продължителен процес и често изисква много периоди на лечение. Постигането на видими и трайни промени както в емоционалното, така и социалното функциониране на индивида изисква достатъчно време.

В българското здравеопазване и в социалните служби все още не е изградена стройна мрежа от структури, които да обхванат огромния спектър проблеми, породени от болестта. Въпреки многото организации и институции, често се работи „на парче”, а това не дава очакваните резултати в дългосрочен план. Най-често държавните болници предлагат детоксификация, след което болният се връща в предишната среда и бързо рецидивира. Фи-нансирането на лечебни програми е крайно недостатъчно, в някои региони възможности за терапия на практика няма.

У нас групите за самопомощ и взаимопомощ са слабо познати. До голяма степен това е и причината за ред трудности в поддържането на ремисията при вече стабилизираните и напуснали стационарните програми болни. Като резултат, огромен брой хора циклират между здравните заведения и общността, а постигнатите по време на лечението резултати бързо се губят.

Много световноизвестни учени твърдят, че 12-стъпковите програми са едно от най-ефективните средства за поддържане на ремисията при зависими пациенти. Групите за самопомощ могат да допълнят и разширят ефектите от професионалното лечение. В по-напредналите от нас държави повечето терапевтични програми за зависими окуражават пациентите си да участват в групи за самопомощ по време и след приключване на формалното лечение. Те разглеждат трезвеността не като някакво определено състояние, а като процес – най-често продължителен, основаващ се на себепромяна, промяна на ценностната система и начина на живот.

Идеята за АА е възникнала през юни 1935 г. в САЩ, в Акрон, щата Охайо, по време на разговор между един бизнесмен от Ню Йорк – Бил У., и един лекар от Акрон – д-р Боб С. Голяма помощ им оказал и д-р У. Силкуърт, специалист по проблемите на алкохолизма от Ню Йорк. АА са открили по метода на пробите и грешките, че алкохолизмът не е грях, нито болест на волята. Те са се убедили, че алкохолизмът не е само физическа зависимост към алкохол, но също така и болест на мисленето и чувствата, срещу която ефикасно могат да помогнат обучително-терапевтичните методи и духовното развитие. Най-точно същността на програмата се определя така:

„Анонимни алкохолици е братство на мъже и жени, които споделят помежду си своя опит, сила и надежда, за да разрешат общия си проблем и да помогнат на други да се възстановят от алкохолизма. Единственото изискване за членство е желанието да се спре пиенето. Няма такси или вноски за членуване в АА; ние се издържаме сами чрез собствените си волни дарения. АА не е свързано с каквато и да е секта, религия, политика, организация или институция; не желае да се включва в обществени спорове; не подкрепя и не се противопоставя на каквито и да е каузи. Главната ни цел е да останем трезви и да помогнем на други алкохолици да достигнат до трезвост.” (А.А. Grapevine)

Програмата на 12-те стъпки на АА определя посоката и етапите на процеса на лична промяна. Протичането на този процес се доближава до динамиката на процеса на психотерапия и подобно на нея, прави възможно премахването на симптомите на болестта чрез психологични средства и постигането на полезни промени в здравословното състояние и в поведението. Програмата на 12-те стъпки е привлекателна заради това, че в нея успешно са съчетани няколко на пръв поглед противоположни елемента:

- демократичен организационен модел с ритуално спазване на програмата; - приемане на безсилието със силно изискване за активна отговорност и

ангажираност в процеса на промяна; - наблягане върху духовността с отхвърляне на религиозния догматизъм; - подчертаване на значението на исконните ценности (грижа за другите, общност,

даване) и съвременна отвореност и приемане; - модел на болестта, който изключва излекуване, но същевременно гарантира

възможност за овладяване на неизлечимата болест.

Основен принцип на АА е анонимността. Тя предотвратява естествения стремеж на някои членове да изпъкнат сред приятелите си или пред обществеността. Смирението, изразено чрез анонимността, е най-добрата защита на движението „Анонимни алкохолици”. Така се отстоява правилото да се поставят принципите пред личните амбиции и интереси. Популяризирането на дейността става като стриктно се спазват определени ограничения. Най-ефективни са откритите сбирки, на които могат да присъстват всички желаещи. Хора от групите могат да говорят пред обществени организации, църковни групи и медицински друже-ства, с условието да не се споменават имена и да не се публикуват снимки.

АА не търсят източниците на болестта, не питат защо някой пие, не извършват операции, не предписват медикаменти. Те не обещават излекуване на болния чрез някого или нещо, дошло отвън. За тях болният е субект на лечението – не лекарят ще трябва да го поправя, а той самият трябва да промени себе си, като лекарят или терапевтът трябва да му помага в това. Естествено, медицинските средства и методи са задължителни при определе-ни етапи на лечение: за детоксификация, за овладяване на делир, припадъци, психотични разстройства, депресия и др., както и за многобройните телесни болести, съпътстващи алкохолизма.

За популяризирането на АА основна роля изиграла една изключителна книга, станала емблематична за обществото на Анонимните алкохолици. Наричат я „Голямата книга”. Първото издание излиза в далечната 1939 г. През следващите шестнадесет години са произведени над 300 000 копия. Второто издание е през 1955 г. в тираж 1 150 000 копия. Третото е през 1976 г., броят на копията надхвърля 19 550 000 (общо във всички формати). През 2001 г. излиза нейното Четвърто издание. Сега може да бъде намерена на много места и в интернет. Тъй като тази книга е станала основна за АА и е помогнала на милиони алкохо-лици по целия свят да се възстановят след тази коварна болест, радикални промени в нейното съдържание не се правят, а само се допълва с нови истории и идеи.

Някои специалисти залитат в опитите си да постигнат контролирано пиене и да върнат „волята да не пие” при своите пациенти чрез различни методи. АА смятат, че няма начин да се възвърне контролът върху пиенето, а подобни усилия не помагат на болния да промени себе си. Всеки алкохолик мечтае да си възвърне контролираното пиене. Условието за оздравяване е точно обратното – да признае, че няма начин да се възвърне контролът. Вместо въпроса „Защо пие?”, АА се съсредоточават над „Какво да направи, за да не пие?”.

Хората, които за първи път чуват за програмата АА, често изпитват недоверие и съмнения. Разбиранията за духовност и висша сила в повечето случаи са чужди на пиещия алкохолик, те са много различни при всеки зависим. Въпреки честите необосновани нападки на тази тема, АА не е религиозна организация. В групите могат да се срещнат хора, изповядващи различни религии, атеисти и агностици. Джеф Броновски, духовен съветник в центъра за възстановяване „Хейзълден” в САЩ, дефинира разликата. Той пише: „Религията е доктрина, догма и теология; духовността е любов, грижа и опора.”

Проблем на всеки алкохолик е емоционалната незрялост, неумението да се справя със собствените си чувства, с отношенията си с другите хора. Алкохолът е, от своя страна, деструктивно средство за справяне с живота. Спирането на пиенето само по себе си не решава проблемите на болния, то почти неизбежно е последвано от поредния запой. Стабилната ремисия изисква нещо повече от въздържание. За да се постигне, е нужно човек да работи активно за промяна на самия себе си, за емоционално съзряване, за цялостна промяна на стила на живот, начините на поведение, целите, ценностите. Програма за такава промяна съдържат 12-те стъпки на АА.

Към момента в света по програмата на АА се възстановяват над 1 500 000 души в повече от 250 държави, в които се провеждат приблизително 100 000 сбирки седмично. Има и други програми, основани на модела „12 стъпки”, по които успешно се възстановяват още толкова души.

Голямо значение за последвалата популяризация на програмата и развитието на включените в нея психологически концепции са имали движенията „Ал-атин”, „Ал-Анон”

и „Възрастните деца на алкохолици”, обединяващи всички, които живеят или са израстнали в семейства на алкохолици и други неблагополучни семейства. Всички тези хора се отличават с една специфичност в личните проблеми, които впоследствие са послужили за основа при формирането на различни зависимости. Програмата „Дванадесет стъпки” започнала да се прилага и при решението на конкретни проблеми от друго естество, например – преяждане, сексуална зависимост, анорексия, стремеж към трупане на пари, хазарт и др.

В края на 70-те години започват да се появяват все повече групи на „Анонимните алкохолици”, а малко по-късно и „Анонимните наркомани”. В тези години движенията силно се разраснали и укрепнали. На събиранията на тези групи може да присъства всеки, който мисли, че има проблем с алкохола и наркотиците. Роднините на тези хора, а също и техните приятели и всички, които ги интересува този проблем, могат да посещават така наречените открити сбирки на групите. Много е важно близките на зависимите сами да започнат да работят в специалните групи за взаимопомощ. В различни градове в днешно време се създават групи за взаимопомощ от самите родители, понеже и при тях има много проблеми, които не могат да решат сами. При това много от тези проблеми са се явили в самото им детство, много преди те да се появят при другите членове на семейството. Те разбират, че се нуждаят от помощ не по-малко отколкото другите, и че трябва да се замислят над своя живот и да започнат да реагират по нов начин на събитията в него. За това им помага събраният вече опит от групите на „Анонимните наркомани” и „Анонимните алкохолици”. Създаденото от тях движение, а също така и появилото се по-късно движение на близките на наркоманите, което се нарича „Нар-Анон”, се явява най-ефикасното средство за излизане от задънената улица, в която са се оказали всички членове на семейството.

Дългогодишният опит на АА показва, че най-успешният метод е сътрудничеството на АА с професионалистите от здравните служби: с лекарите, с психиатрите, с психолозите, меди-цинските сестри, социалните работници, с работещите в спешните центрове и други медицински служби. Това сътрудничество е най-съществената характеристика на съвременните центрове за лечение на алкохолизма по света. Там представителите на много специалности работят съгласувано, като се стараят да помогнат на зависимите да променят самите себе си. Най-добрата формула за нашите пациенти е сътрудничеството, съдействието и взаимното допълване на професионалната помощ и взаимопомощта. Най-опасни и най-вредни за пациентите са съперничеството и борбата между тези две направления, които имат всъщност еднакви цели и еднакви ценности, а се различават само по обсег на действията и по методология.

В средата на ХХ век в щата Минесота в САЩ започва изграждането на модел за професионална помощ, включващ много елементи от програмата АА и основан на стриктното партньорство и сътрудничество с движението за взаимопомощ на алкохолиците и съзависимите членове на семействата им. В този модел се използват постоянно обновявани психиатрични, психологически и педагогически знания, както и широк спектър от психотера-певтични умения. Моделът е наречен „Минесота”. Новата концепция, заложена в него, разглежда зависимостта като първична болест, а не като симптом на друго, дълбоко скрито разстройство. Акцентът се премества от етиологията на болестта, т. е. занимаването с нейните неизвестни причини, върху търсенето на методи за отстраняване на патологичните форми на поведение и показване на пътя, водещ към пълноценна ремисия – трезв живот без алкохол. Другият голям принос на Модела „Минесота” е добавянето към био-психо-социалната концепция на един важен елемент: дълбокото уважение към духовното развитие, което се превръща в стимулираща и поддържаща сила за освобождаване от зависимостта. Терапевтите разбрали какво огромно значение има участието и ангажираността на пациента

в процеса на оздравяване. Така в лечебните програми започнали да формират мултидисци-плинарен екип, включващ специалисти от различни области: лекари, медицински сестри, психолози, социални работници, духовни съветници. За първи път до редовната работа с пациентите били допуснати непиещи алкохолици, преминали специално обучение и достигнали поне двегодишен непрекъснат стаж на трезвеност. През 1954 г. тази специалност била призната официално и включена в класификатора на професиите в щата Минесота, а няколко години по-късно – във всички американски щати и Канада. Доброволци от АА поели ролята на свързващо звено между болничните отделения и общността на АА. Те идвали на срещи с лежащи пациенти, водели ги на сбирки, споделяли своя опит с тях. Лечебният център представлявал терапевтично общество, в което персоналът не трябвало да се противопоставя на пациентите, а да им сътрудничи. Поощрявала се максималната открове-ност в общуването, при строго определени правила за конфиденциалност и анонимност. От средата на миналия век в програмите за лечение на алкохолици в минесотските центрове се появил просветителски елемент, основаващ се на провеждането на разговори с активно участие на пациентите. Препоръчвало се и четенето – индивидуално или в група – на подбрани книги. Това било инспирирано от серия статии на Реймонд Маккарти, публикувани през 1941 г. в Quarterly Journal of Alcohol Studies. Моделът „Минесота” е еволюирал през последните години, заедно с развитието на психологичните и психиатрични знания и натрупа-ния клиничен опит.

В България първата сбирка на АА се е състояла на 05.12.1989 г. Групи АА вече функционират и в София, Варна, Бургас, Стара Загора и Раднево. Появиха се и български форуми на АА в интернет, където зависимите могат да общуват. Организират се виртуални сбирки. Нараства нуждата от подобрена координация между институциите – болници, затвори, дневни центрове и групите АА извън тях. В това отношение опитът на групата АА в ДПБ-Раднево е изключително ценен.

Ако лечебните програми за зависими са крайно недостатъчни като брой и качество, то службите, подпомагащи близките на болните, на практика почти липсват. На много места хората започват да се самоорганизират, така възникнаха някои от най-ефективно работещите сдружения. Ето няколко адреса в интернет, където можете да намерите ценна информация:

Ал-анон – сайт за семейства и близки на алкохолици http://alanon.dir.bg/ Сайт за синдрома Възрастни деца на алкохолици http://vda.dir.bg/ Сдружение „Майки срещу дрогата” – гр.Пловдив http://antidrugbg.com/

Организирането на групи за самопомощ и взаимопомощ в България среща някои специфични затруднения, обусловени от нашите традиции, както и от духовната криза през годините на преход. В условията на недоимък, загуба на ценности и трайно насадени консуматорски тенденции, темата за духовно израстване често остава на заден план. Много от потенциалните членове на групите в началото са подозрителни, страхуват се да не бъдат манипулирани, злепоставени или унизени. Някои от терапевтите нямат информация за принципите на функциониране на АА, или ги възприемат като потенциални конкуренти.

Въпреки всичко това за АА вече се говори по-открито, броят на групите расте, много хора достигат дългогодишна трезвеност чрез работа по програмата.

Надеждата ни е в България да се създават все повече такива групи и нашите пациенти, след изписване от болница, да могат да ги посещават по местата, където живеят и работят.

АЛКОХОЛИКЪТ Е БОЛЕН ЧОВЕК

Разговор на Халина Зажецка

с доктор на медицинските науки Бохдан Т. Воронович,

психиатър, специалист по терапия на зависимостите

Д-р Воронович от близо тридесет години управлява Центъра по терапия на зависимостите към варшавския Институт по психиатрия и неврология. Той е автор на много научни публикации, а също така голям приятел на Анонимните алкохолици. Благо-дарение на неговото сътрудничество, през 1980 година е възникнала първата във Варшава и четвърта в Полша група АА „Възраждане”, която действа до ден днешен.

Докторе, чух как по време на лекцията Ви един от слушателите попита, дали има разлика между пияница и алкохолик. Отговорихте му кратко: пияницата пие, защото иска, алкохоликът пие, защото е болен. Много хора обаче се съмняват, дали алкохолната болест наистина съществува или може би е измислена от самите алкохолици, за да оправдават по този начин своето пиене.

Знанието за алкохолизма в нашето общество е все още твърде малко. Казвам го с болка, защото алкохолната зависимост е болест, за която болният не е виновен, и при това

хронична, прогресираща и смъртоносна. Според днешното ниво на знанията не може да бъде излекувана напълно. Така я виждат специалистите от Световната здравна организация. Но по-доброто опознаване на проблема би могло да предотврати много трагедии.

По какъв начин, щом болестта е незизлечима?

Тя не може да бъде излекувана веднъж завинаги – в такъв смисъл, че зависимият от алкохол никога няма да си възвърне способността за контролирано пиене, няма да може да пие „нормално”. Но болестта може да бъде спряна, а непиещият алкохолик може да води достоен и щастлив живот, както успяват милиони алкохолици по целия свят. Разбира се, както при всяка друга болест, успехът зависи от съответното лечение и от отношението на самия пациент.

Защо едни хора умеят да пият алкохол само в определени случаи и в малки количества, а други трябва да се напиват и не могат да живеят без алкохол? От какво зависи това?

Съществуват много дефиниции на алкохолизма. Най-просто казано, синдром на алкохолната зависимост е психическата зависимост, предизвикваща принуда за пиене, а също така и физическата зависимост – всички тези неприятни абстинентни състояния. Периодичното пиене става главна цел и изтласква на заден план всички други неща и действия. Алкохоликът пие, въпреки че това му причинява все повече и все по-сериозни про-блеми в живота. Някои виждат алкохолизма като болест на душата, тялото и ума. Тя най-често докосва чувствителните хора, които не се справят с емоциите си. Моите знания и дългогодишната работа с алкохолици показват, че началото на зависимостта трябва да се търси в ситуациите, в които някой посяга към алкохол, защото той в нещо му помага. Младият човек, който се чувства отчужден в своята среда, по-маловажен и по-лош от другите, един ден открива, че под влияние на алкохола положително се променя. Неговите комплекси и плахост изчезват някъде, лесно общува с други хора, расте фантазията му и красноречивостта. Някой друг пък трудно понася семейните или материални проблеми, а няколко чаши алкохол му дават чувството за свобода и облекчение. Трети не издържа на напрежението в работата, на силната конкуренция и постоянното чувство за заплаха. Стре-совете на деня и страхът му отнемат съня, но след едно дълго питие светът става по-малко страшен...

Моментното облекчение ги откъсва за малко от житейските проблеми. Проблемите обаче остават, трупат се и често стават все по-сложни. След като изтрезнее, човек се изправя пред тях с още по-голямо напрежение и тревога. За да намали тази тревога, той трябва пак да посегне към чашата. Започва да действа механизмът на „порочния кръг”, който често води до зависимост и драматични последици. Няма смисъл да гадаем, защо някой пие, да търсим причините във външния свят. Алкохоликът пие само поради една причина: защото е болен, защото е алкохолик, тоест човек, който е станал зависим от определено химическо вещество.

Искам да подчертая, че напиването не е диагностичен критерий на алкохолната зависимост. Напиват се както алкохолици, така и неалкохолици. Има много алкохолици, които никога не са били пияни. Ежедневното пиене също не е признак на алкохолна болест.

Можем лесно да намерим алкохолици, които пият само веднъж или няколко пъти в годината, а после цели седмици или месеци, а дори и години умеят да се въздържат. В САЩ срещнах наскоро алкохолик, който не пие от 63 години.

Говорихме вече за това, че алкохолизмът е неизлечима болест, завинаги. Но въпреки всичко доста шокиращо звучи, когато наричате алкохолик възрастен човек, който не пие повече от шестдесет години!

Той е трезвен, именно защото преди много години е решил да спре развитието на алкохолната си болест и през всичките тези години се е грижил за това. Ако сега започне да пие, болестта му ще се „събуди” и той ще се върне към същото или още по-деструктивно пиене, все едно тези трезвени години ги е нямало.

Непиещите алкохолици говорят понякога за такива „ваньки-встаньки”, като руските играчки – зависими хора, които многократно започват борбата си за трезвеност и многократно се връщат в изходната точка. Участват в поредните терапии, идват в АА и си тръгват оттам, пият и не пият на смяна. Някои все пак успяват да достигнат трайна трезвеност, макар че „по пътя” могат да разрушат организма си. На други няма да им стигне времето, защото болестта прогресира. Те просто ще умрат преждевременно.

Алкохолизма го наричат много демократична болест – страдат от нея хора от различни социални среди. Но това противоречи на популярното мнение, че алкохоликът е дегенерирал човек от обществените низини.

С такива стереотипи трудно се спори. И все пак не само медицинското знание, но и всеизвестните факти ги отричат. Проблеми с алкохола са имали великолепни писатели и поети (сред тях някои носители на Нобелова награда). За пребиваването си в центрове за лечение на зависимостите са си признавали световни звезди на театъра и киното. Също и сред полските артисти и други известни лица, обществени авторитети, има такива, които не крият, че са страдали от алкохолен проблем, но са били в състояние да се справят с него.

От алкохолна болест страдат хора от всички обществени среди. Сред тях има бедни и богати, неграмотни и високо образовани, известни и неизвестни, жени и мъже. Това, че някой става алкохолик, се предопределя от много различни фактори – обществени, биологични, психологични, духовни. Няма еднозначни доказателства, че това е наследствена болест. Със сигурност може да бъде наследена само определена склонност, определен начин на реагиране на организма спрямо алкохола.

Вашите пациенти, които успяват да запазят трезвеността си, казват, че правите хората алкохолици. Но го казват с най-голямо признание. Досещам се, значи, че не става въпрос за някакво професионално изкривяване?

Активният алкохолизъм е болест, която разрушава човека и неговото обкръжение, променя човешката личност. Пиещият алкохолик обикновено е майстор на лъжи и манипулации. А най-трудно му е да признае, дори пред самия себе си, своя алкохолизъм. Пациентите, които идват в нашия център на лечение, по принцип признават, че пият „малко

повече” отколкото трябва. Обикновено не смятат, че са алкохолици. Дори ако заради своето пиене са успели вече да загубят здравето си, семейството, човешкото уважение. Според тях „истинският” алкохолик живее в канавката, краде, пие препарати за миене на стъкла... Нашите пациенти – а сред тях има хора, които материално и професионално все още функционират добре, дори много добре – говорят само за „свръхупотреба” на алкохол. И вътре в душата си хранят надеждата, че аз и другите терапевти ще ги научим да пият малко по-малко и по-добре да контролират пиенето.

По време на лечението самите тези пациенти стигат до извода, че действително страдат от алкохолната болест. Това е много важен момент от живота им, необходим, за да се оттласнат от дъното. В този смисъл – и само в този – аз ги правя алкохолици. И веднага ще кажа, че като лекар, като специалист в областта на зависимостите, съм в много щастливо положение. Моите пациенти, тези, които трезвеят наистина, стават по-добри и много по-здрави хора, отколкото са били преди да станат алкохолици. Кой лекар от другите специализации може да се похвали с нещо такова? Няма други болести, след преминаването на които пациентът да е по-здрав, отколкото преди да се разболее. Често го повтарям на лекциите за лекари или студенти от медицинските факултети.

Трудно е да надценим Вашите заслуги в лечението на алкохолизма. Преди тридесет години, когато сте започвали професионалния си път, нещата май са изглеждали доста безнадеждно.

Помня себе си като много млад лекар. Завърших специализация по психиатрия и исках да лекувам алкохолици. Чувствах в себе си някаква мисия – алкохолизмът се смяташе за обществено бедствие, а нещастието на самите болни и техните семейства се виждаше на пръв поглед. Работех тогава в един диспансер за алкохолици, където трябваше да уча занаята под ръководството на по-опитни лекари. Пациентите идваха по различни причини. Едни с тежък махмурлук – за медицинска бележка за работата. Други защото ги е накарало семейството или кварталният полицай. Още по-други се чувстваха толкова зле, че действи-телно се нуждаеха от медицинска помощ. Лекарката, която ме въвеждаше в терапията на алкохолици, обясняваше на пациентите колко е вредно пиенето, колко много вреди на черния дроб, сърцето, далака и нервната система. Пациентът получаваше антикол, обещаваше, че няма да пие повече, обещаваше също добросъвестно да дойде за следващата доза – и край на лечението. Така изглеждаше цялата терапия.

Много години в лечението на алкохолиците в Полша популярен, а често и единствен метод беше „аверсивното лечение”. То имаше за цел да се изнуди въздържание, като на пациентите им се подаваше дисулфирам през устата (антикол, антабус) или имплантиран под кожата (есперал, дисулфирам). Приемането на дисулфирам щяло да промени отношението на пациента към алкохола, защото няколко минути след употребата му може да се стигне до допълнително отравяне на организма заради натрупването на отровния ацетал-дехид. Симптомите на такова отравяне са между другото почервеняване на лицето, чувство за задушаване, ускорено сърцебиене, повишена тревожност, страх от смъртта.

Дисулфирамът се оказа доста токсично вещество, причиняващо много нежелани стра-нични ефекти, като смущения на съзнанието, остри мозъчни кризи, депресивни синдроми, психози, полиневропатия, смущения на потентността, кожни алергии. Отбелязани бяха няколко смъртни случая, които е възможно да са били във връзка с приемането на дисулфирам.

Аз се числя към тези лекари, които обръщат внимание и на етичните аспекти на употребата на дисулфирам. Той не може да бъде третиран като пълноценно лекарство, тъй като не оказва влияние върху етиопатогенезата на зависмостта, а същевременно създава риск за опасни усложнения у пациента.

И никога на никого не сте изписвали еперал?

Само веднъж, много отдавна, през първите месеци на работата ми със зависими. Отстъпих по молба на пациента. Тогава не разбирах много от лечението и постъпих по същия начин като по-старшите ми колеги лекари. Но антиколът или еспералът не лекуват нищо. Освен това моите наблюдения показват, че болните, които приемат тези вещества, доста поголовно лъжат. Това се нарича „запиване” на антикол или есперал. Имплантирането на есперал често не създава такова ниво на дисулфирам в кръвта, че да настъпи реакция след употребата на алкохол.

Почти от самото начало на професионалната ми работа осъзнах, че пациентите много бързо се връщат към пиенето. Скоро се оказа, че и моите пациенти също. Когато станах ординатор на Центъра по терапия на зависимостите, се опитвах да лекувам болните съгласно най-добрите ми познания относно алкохолната болест, но резултатите бяха нищожни. Чувствах се доста глупаво. Нали не за това става въпрос – мислех си – лекарят да прави усилия да помогне на болния, а за това, да му помогне.

Неочакваната подкрепа за решаване на този мой проблем дойде от страна на пациентите. Един от тях успя да не пие известно време. Помолих го да опише какво прави за тази цел – освен редовните ни разговори. Помислих си, че той би могъл да сподели опита си с други мои пациенти. Подготвихме график на срещите, когато изведнъж получих покана от Познан за юбилей на някакво сдружение на въздържателите. Това беше в началото на 1980 година. Отидохме там заедно с пациентите ми. Запознах се с много хора, проведох десетки разговори, участвах в открити сбирки на АА – такива, на които може да дойде всеки, по какъвто и да е повод интересуващ се от алкохолната болест. Разбрах, че в Познан има две групи АА, а третата работи в Бенджин, и че те са възникнали в средата на 70-те години.

Бях пленен от идеята на АА. Това е общност от хора, които имат един и същ проблем – зависими са от алкохол. Те си помагат взаимно в трезвеенето, споделят сила, опит и надежда. Групите на АА работят по програма за самопомощ, така наречената програма на 12-те стъпки и 12-те традиции на АА.

От Познан донесох малко литература на АА, която усърдно снимахме на ксеро. Малко след това моите пациенти основаха първата във Варшава – и четвърта в Полша – група на АА „Възраждане”. Предоставих им зала в Центъра и те се срещаха там веднъж седмично, първо в петък, а после в понеделник от 17.00 часа.

От години вече нашият ЦТЗ е стационар, където пациентите стоят денонощно. Но тогава все още след 15:00 нямаше жива душа. Няколко пъти се налагаше да стоя на работа до седем вечерта, защото трябваше да отключа вратата на алкохолиците, идващи на сбирка, а после да я заключа. Така се сдобих с безплатен щат на портиер... Но бързо намерих решение. Един ден съобщих, че в портиерната на Института оставям за тях пълномощно за вземане на ключовете, само да не забравят да ги върнат. Другите лекари мислеха, че съм полудял – кой нормален човек може така да се довери на алкохолици, че да ги пусне без никакъв контрол в болнично

отделение?! Но аз си знаех своето – един или друг пациент може да ме подведе, но със сигур-ност не и трезвеещият в АА алкохолик.

Във водещите центрове по терапия на зависимостите от години се прилага моделът „Минесота”. В Полша пръв го въведохте Вие. Каква е същността на този модел?

Най-кратко казано, това е съчетание на професионална психотерапия с програмата на 12-те стъпки на Анонимните алкохолици. Доколкото е възможно, в терапевтичния процес се включва и семейството на болния. Терапията се основава на усвояване от пациента на знания за алкохолната болест, така че самият той да може да провери дали е болен или не и да види как алкохолът е повлиял върху неговия живот. Необходима е също реконструкция на личността на пациента и научаване на нови умения и поведения, които да заместят досегашните вредни модели на поведение. Това може да се постигне чрез многомесечна, редовна работа – болнична и пострехабилитационна терапия, участие в сбирки на АА, индивидуално развитие.

Няма ли някакви по-лесни начини за задържане на алкохолната болест?

Не съществуват никакви вълшебни лекарства, нито магични начини за оздравяване на алкохолика! Фармакологичните средства не лекуват зависимостта. Те се приемат с цел, да се премахнат усложненията, причинени от интензивната и дълготрайна употреба на алкохол. Най-честите усложнения това са: алкохолното отравяне (интоксикация) и алкохолният абстинентен синдром. Той има много форми и симптоми и се появява, когато зависимият човек престане да пие. Най-просто казано, организмът рязко протестира срещу прекъсването на „доставката” на алкохол. Острата форма на абстинентния синдром може да бъде придружена от конвулсивни пристъпи – така наречената алкохолна епилепсия. Най-сериозната форма на този синдром е де-лириум тремeнс. В миналото пристъпите на делириум са завършвали със смъртта на всеки пе-ти пациент. Съвременните методи на лечение позволяват да се спаси болшинството от болните – ако навреме попаднат в болница. Болният, измъчван от ужасни халюцинации, конвулсии, болки и треска, без външна помощ може и да се самоубие – например като грабне нож, за да убие оплитащата се около него змия.

Детоксикацията на пациента или премахването на абстинентния синдром и други усложнения прави възможно началото на същинското лечение. Тъй като алкохолната болест възниква в резултат на много различни фактори, лечението също трябва да се провежда в много различни сфери. Не е възможно трайното премахване на болестта с помощта на лекарства, хипноза, „кодиране”, акупунктура или кратък престой в почивен център, който се ре-кламира като терапевтичен.

Недостатъчните знания на обществото за алкохолизма и лечението му създават лесна възможност за разни мошеници да печелят пари от човешкото нещастие. Загрижените семейства са склонни да платят и последната пара или да потънат в дълговете, само и само да осигурят оздравяване на близкия си човек, зависим от алкохол. Това псевдоспециалистите много добре го знаят. Пресата и интернет са пълни с раклами на „специализирани” клиники и центрове, които в действителност не отговарят на медицинските стандарти. Като специалисти по лечение на зависимостите се прадставят хора, предлагащи

на пациентите биостимулация, сесии на прераждане, енергетични мостове, сеанси на колек-тивна хипноза и каквото още им хрумне. Лесно е да се прочете за разни такива „изпробвани и ефикасни” методи, опиращи се уж на американския опит. Появяват се и много други абсурдни информации.

Ще повторя още веднъж: лечението трябва да се провежда в съответно подготвени за тази цел центрове. Сред тях има и частни клиники и кабинети, но преди платеното посещение си струва да проверим дали в дадената клиника наистина работят специалисти. При нас има много държавни здравни заведения, специализиращи се в лечението на алкохолната зависимост. Техните предимства са, че, първо, те лекуват добре, второ, качеството на техните услуги се контролира от Националния здравен фонд, трето, лечението в тях е безплатно. Трябва обаче да осъзнаем, че терапевтичният успех или провал зависи в еднаква степен и от терапевта, и от пациента. Дори най-добрият лекар или психолог не е в състояние да помогне на болния, който не следва неговите напътствия и указания.

Какво е Вашето мнение за модерните напоследък фармацевтични средства, които би трябвало да намаляват алкохолния глад?

Използването на акампрозат или налтрексон през последните години е предмет на дискусия между специалистите, които следват биологичния подход към лечението на алкохолната зависимост, и тези, които предпочитат психотерапевтичния подход. Първите виждат в човека един от многото живи организми, реагиращи на определени химични вещества. Вторите наблягат на това, което отличава човека, надарен с интелект и свободна воля.

Трудно е да се прецени колко съществена роля в тези дискусии играе активността на фармацевтичните фирми, дълбоко заинтересовани от производството на тези средства. Изследванията, които са били проведени в Полша, показват, че прибягването до употребата на средствата, намаляващи алкохолния глад, може да има смисъл в отделни, индивидуални случаи, но трябва да бъде съчетано с психотерапия – защото тя е същинското лечение. Затова е необходима консултация със специалист по терапия на зависимостите. Докато в действителност твърде често срещаме ситуации, когато тези средства се предписват от лекарите, които не са такива специалисти, а в своята частна практика се занимават с детоксикация и премахване на симптомите на абстинентния синдром. Някои психиатри също твърде щедро раздават рецепти, макар че освен общия разговор нямат какво да пред-ложат на пациента.

Дали и доколко средствата, намаляващи количеството на изпивания алкохол, могат да бъдат вредни за пациента? Ако те са единственият прилаган начин за „лечение”, със сигурност заради това решаването на алкохолния проблем ще настъпи по-късно. Пациентът периодично ще пие по-малко, а това ще му затвърди убеждението, че е в състояние да контролира пиенето си и няма нужда да прави нищо по въпроса. А това, разбира се, не е вярно. Нужно е комплексно лечение.

Има и случаи, когато можем да отстъпим от принципа да се предписват акампрозат или налтрексон само като средства спомагащи психотерапията. Специалистът по терапия на зависимостите може да стигне до оправдания извод, че даденият пациент по определени причини не е в състояние да участва в психотерапевтичната програма и независимо от обстоятелствата ще продължи да пие. Тогава единствената задача на споменатите средства

е удължаване живота на болния. Но това е само спомагателно действие и в по-дълъг план никого няма да спаси.

Както и да е, всичките тези средства трябва да се прилагат разумно и внимателно, за да избегнем повторението на ситуацията с есперал, който се използва извън специализираната лечебна система като плашило или най-лесно достъпно „лекарство против алкохолизъм”.

Когато някой подозира, че има грип, без задръжки се обръща към интернист. Много по-трудно е на човек да се реши да отиде в център по лечение на зависимостите. Как да разпознаем дали пиенето на алкохол е вече извън контрол, дали се появяват ясни симптоми на зависимостта?

Те се появяват определено, когато някой редовно си поправя настроението с помощта на алкохол, когато това започва да изтласква другите начини за постигане на удоволствие. Зависимият човек ще съкрати до минимум посещението си в дома на приятели, където не се сервира алкохол, макар че преди е обичал да прекарва там цели дни. Ще намери нови, „по-общителни” познати или ще започне да прекарва самотни вечери край добре снабденото си домашно барче.

Заедно с развитието на зависимостта расте хаосът на живота, но зависимият не го забелязва. В правилната преценка на ситуацията го затруднява – или даже я прави невъзможна – характерната за алкохолната зависимост система на отричането, използваща психологични защитни механизми. Алкохоликът постепенно се адаптира към болестта си. Учи се да манипулира хората – за да правят вместо него това, което заради пиенето си не може сам да направи. Организира живота си по такъв начин, че да може да пие и да понася възможно най-малко последици от това. Променя се поведението му, неговата ценностна система, неговите убеждения. Отказва се от всичките неща, които пречат на пиенето. Накрая губи способността за рационално планиране, действие и решаване на проблемите. Пиенето става най-важното нещо в живота му.

На този етап допуска ли алкохоликът мисълта, че има проблем с пиенето?

Дезорганизацията на живота му нараства и зависимият човек забелязва, че неговото пиене се различава от начина на пиене на други хора. А самото пиене престава да носи облекчение. Това на свой ред принуждава алкохолика да предприеме опити за ограничаване на пиенето и му подхвърля мисли за необходимостта да потърси помощ. Но преди това той се опитва да овладее болестта си с помощта на „силната воля”. Обикновено започва с нама-ляване на темпото на пиене – старае се да пие по-бавно, например една бутилка водка да му стигне за два часа, а не за един. После се опитва да ограничи количеството на изпивания алкохол – например само пет кутийки бира. Планира по-дълги почивки в пиенето. Понякога това му се удава и тогава той се гордее със себе си. Търси начини за по-бързо отстраняване на абстинентните симптоми – започва, например, да си „помага” с лекарства.

С течение на времето алкохоликът успява да постигне по-дълги периоди на въздържание, но неминуемо рано или късно започва да пие отново. Защото не въвежда никакви съществени промени в живота си, не умее да функционира без „помощта” на

веществото, от което е зависим. Стига до кръстопът. Пред него има два пътя. На единия от тях го чака само страдание, болести и преждевременна смърт. Вторият води към живот, но това означава вземане на решение за лечение.

Моите пациенти са избрали втория път. Много от тях са вече отдавна трезвени, щастливи хора. Много от тях помагат на други алкохолици, които все още страдат – така действа програмата за самопомощ на АА.

Но не всички са успели?

Не всички. Говорим за смъртоносна болест, която поглъща много жертви. Хората не са виновни за болестта си. Едни пият алкохол и никога не стават зависими от него, други се при-страстяват много бързо. Разбира се, прекомерното пиене благоприятства за развитието на алкохолизма – тук докосваме сферата на профилактиката на зависимостите. Но въпреки то-ва алкохоликът не е виновен за това, че се е разболял. Отговорен е обаче за това, че не се лекува.

Един диабетик, който трябва ежедневно да приема инсулин и го прави, се справя с болестта си. С алкохолизма също можем да се справим.

ЛИЧНОСТТА НА АЛКОХОЛИКА.

НЕГОВОТО СЕМЕЙСТВО.

Разговор на Халина Зажецка с д-р Ева Войдило-Ошатинска, психолог

Д-р Ева Войдило-Ошатинска работи в Иститута по психиатрия и неврология във Варшава. Тя е също така директор на Регионалната програма „Alcohol & Drug” на Фондация „Стефан Батори”. Авторка е на многобройни публикации, в това число на познати и в България книги за зависимост и съзависимост (като напр. „Избирам свободата”, „Вдигни глава”, „Да оздравееш от зависимостта”). Като клиничен психолог се занимава главно с лечението на алкохолици, както и с помагане на съзависимите членове на техните семейства.

Имат ли алкохолиците някакви общи черти на характера? Може ли да се говори за алкохолна личност?

Някои изследователи смятат, че именно „изкривената” личност е причина за алкохолизма. Според мен това мнение е доста неоправдано. Със сигурност обаче в напредналите стадии на болестта е видима деформацията на личността. Алкохолиците са обикновено незрели емоционално, често проявяват искания и претенции към целия свят. Много е писал за това Бил У., създател на общността Анонимни алкохолици. За доминираща черта на хроничния алкохолик той смята чувството за всемогъщество. Разбира се, алкохоликът няма никакви реални основания да вярва в големите си възможности. Иска обаче да контролира всички и всичко. Приема, че волята му е достатъчна. Това е позиция от типа: „Така трябва да бъде, защото аз така искам!”.

В неговите взаимоотношения и очаквания спрямо другите хора този тип мислене също присъства: „Трябва да бъде както аз искам и точка!”. Ако здравият емоционално човек се нуждае от помощ, моли другите за нея. И се старае да не причинява проблеми на хората около себе си. Пиещият алкохолик се интересува само от един човек: от самия себе си. Той не моли за помощ, а я изисква: „Направи го, защото аз имам нужда от това”. Дори ако умее да формулира това искане с по-учтиви думи, мисли точно така. Изпълнен е със суета, самолюбие и егоцентризъм. Убеден е, че светът се върти около него.

На какво се дължи подобно възприемане на действителността?

На убеждението на алкохолика, че той притежава някакви по-големи права и привилегии от останалите хора. Желанието му за надмощие е много силно. Същевременно обаче характерна черта на личността на алкохолика е зависимостта от други хора. Това може да изглежда парадоксално, но е точно така. Нека погледнем например едно семейство, в което пиещият съпруг доминира над жена си. Той има власт над нея и изисква изпълняване на своите нареждания („Така трябва да бъде!”). От друга страна той много добре знае, че без жена си няма да се справи. Нали тя се грижи за него, тя крие неговите пиянски изцепки, тя носи пари вкъщи. В този случай мъжът е зависим от жена си. И колкото повече се чувства зависим, толкова по-често трябва да се убеждава, че тя ще направи всичко, каквото той каже, че няма да се разбунтува и да го изостави.

За да подчини другия човек, пиещият алкохолик прибягва към манипулации, а дори и към насилие – психическо или физическо, често и към двете. Обикновено той не е в състояние да създаде с някого партньорски взаимоотношения, защото това изисква емоционална зрялост. А хроничният алкохолизъм върви ръка за ръка с незрялостта. Човек, който е незрял, е също така безотговорен, не се идентифицира със социалните роли, съответни за възрастта му. Не е трудно да срещнем сред алкохолиците петдесетгодишни „мамини синчета”, неспособни да създадат собствено добро семейство. За незрялост говорят и нереалистичните очаквания, позиция от типа „или всичко, или нищо”.

Осъзнава ли пиещият алкохолик тези свои черти и този си начин на функциониране? Способен ли е на честна самооценка?

Абсолютно не. Според собствените си представи той е по-добър от другите хора и повече от другите заслужава почит и уважение. Той е страстен критик и суров съдия, който „вижда треската в окото на ближния си, а не вижда гредата в собственото си око”. Алкохолизмът е болест на измама и отрицание. Дори в ситуацията, когато вече не може да лъже относно пиенето си, алкохоликът си обяснява, че точно него не го заплашват никакви по-сериозни последици – той е различен, изключителен.

Идва обаче момент, в който алкохоликът изживява ужасни страдания, започва да се страхува от смъртта. Тогава взима решението да се лекува.

С течението на време започва да разбира необходимостта от коренна промяна на своето мислене и поведение. Никой не може да запази трайна трезвеност, ако не се справи с недъзите на характера си.

Професионалната терапия доставя на пациента знания за алкохолната болест и за самия него. Изтрезнелите алкохолици започват да придобиват способността за честна самооценка, а след това и за по-дълбоко самопознание. Програмата на 12-те стъпки на Анонимните алкохолици набляга силно именно върху необходимостта от премахване на пороците на характера. Чак пет от 12-те стъпки засягат този проблем.

Със сигурност това не е лесно – да се лишиш от суетата, егоцентризма, самозалъгването... Трезвеещите алкохолици, с които говорих, разказват за това, как са работили и работят върху себе си. Отначало малко от тях са разбирали смисъла на Шестата стъпка на АА: „Напълно се отдадохме на Божията милост да изправи всички наши слабости”. Съмнение буди тук думата „всички” – съществуват ли хора без слабости, без отрицателни черти на характера? За какво става въпрос? За невъзможната промяна на човека в ангел?

Нека не бъркаме понятията. Слабостта на характера ни тук не означава някаква безвредна привичка. Това е черта, която ни отнема вътрешното спокойствие, предизвиква усложнения в живота ни, не ни позволява да живеем щастливо, причинява страдание на други хора... Списъкът е наистина дълъг. Посочете, моля, три такива черти, аз ще добавя следващите три...

Нечестност, лицемерие, завист.

Критикарство, недоброжелателност, клюкарство.

Ревност, скъперничество, егоизъм.

Разточителство, вероломство, недобросъвестност.

Надутост, недостойнство, непочтеност.

Манипулиране на хората, лъжливост, цинизъм.

Страхливост, свадливост, патетичност.

Липса на емпатия, наивност, неискреност.

Неточност, некоректност, избухливост.

Отмъстителност, безразличие, пресметливост.

Истеричност, използване на хората, липса на чувство за хумор.

Злорадство, безотговорност, нетолерантност.

Унилост, суета, вулгарност.

Безчувственост, мързел, нетърпеливост...

Вижте колко добре ни върви, а списъкът все още е непълен. Да не би някоя от тези отрицателни черти да е безразлична за качеството на живота ни? Или по-малко вредна? Може би доста невинно звучи например „неточност” – при условие, че някой чака нас цял час на студа, а не ние него. Вероятно би могло да се живее с някой лишен от чувство за хумор. Но колко по-малко жизнерадост ще изпитаме!.. Нали такива хора обикновено се отнасят към себе си ужасно сериозно и все подозират, че другите се смеят на тях, а не към тях.

Тръгнахме от шестата стъпка и от съмнението, има ли смисъл някой зависим от алкохол да желае да се освободи от всички слабости на характера си. Разбира се, че има!

Важно условие за възстановяването е решението за въвеждане на промени, които ще направят възможно по-нататъшното функциониране без алкохол. Тези промени трябва да обхващат възгледи, убеждения, поведения, навици, взаимоотношения с другите хора, а също така и начини за преживяване, чувстване, реагиране и мислене. Колективният опит на АА говори обаче: Не се опитвай да бъдеш съвършен. Дай си право на грешки. Откажи се да бъдеш „генералният директор на света”. Достатъчно си умничил, когато си пиел. Ти си грешно човешко същество с ограничени възможности. Старай се да бъдеш наред, това стига като начало.

Работата върху преустройването на своята личност е дълъг процес. Той започва със самоопознаване, със сериозна, дълбока и смела морална равносметка. Ако алкохоликът знае, че в списъка на личните му недостатъци има, например, голяма нетърпеливост и избухливост, по-лесно ще се справи с тях. Ще успее да се овладее в трудна или изнервяща ситуация. Анонимните алкохолици прибягват в такива случаи до тяхната Молитва за спокой-ствие:

Господи,

дай ни спокойствието

да приемаме нещата, които не можем да променим,

смелостта

да променяме нещата, които можем да променим,

и мъдростта

да прозираме разликата между тях.

Отдавна всеки четвъртък в Института по психиатрия и неврология се срещате с хора, страдащи от емоционални проблеми, болни от всякакви зависимости или просто незнаещи как да постъпват с близките си. Тези срещи си имат вече своята легенда. Сред участниците присъстват също жени на пиещи алкохолици и мъже на алкохолички. Какво очакват те от вас? За какво им говорите?

Говорим си за съзависимостта. Близките на алкохолиците понякога за пръв път чуват тогава това понятие. Те не осъзнават, че не само алкохоликът е болен, но и семейството му също. Тяхната участ е срамът, унижението, страданието, причинени от близкия човек. Техните проблеми и вълнения не са важни – всичко се върти около алкохолика. Дори няма да им хрумне да заживеят самостоятелен, собствен живот – и да не поемат върху себе си последиците на нечие пиене. А наистина не трябва жената от срам пред съседите да чисти тайно стълбището, което алкохоликът е объркал с тоалетна. Съседите и без това знаят, че той пие. Ако на самия него – след като поизтрезнее – му се наложи да изчисти след себе си, ще получи шанс да види това, в което се е превърнал.

Разказвам на тези хора за Ал-Анон. Това е общност на близки и приятели на алкохолици. Тя съществува, за да могат те да решават общите си проблеми чрез споделяне на опит, сила и надежда. В преамбула на Ал-Анон са казва: „Убедени сме, че алкохолизмът е семейна болест и че промяната на нашето отношение може да спомогне за нейното лечение...”.

Семействата на алкохолиците, които за пръв път търсят помощ, обикновено почти нищо не знаят за алкохолната болест. Жените са убедени, че ако мъжът им ги обичаше, щеше да престане да пие. Или ако имаше твърд характер и силна воля... Постепенно започват да разбират какво озачава синдромът на алкохолната зависимост, как протичат поредните фази на болестта. Предавам им също знание за симптомите и фазите на съзави-симостта, посочвам пътя към възстановяването. Вече самото знание прави близките на алкохолика по-силни. Пък и в Ал-Анон престават да се чувстват самотни. Работата върху програмата на 12-те степени (аналогична на 12-те стъпки на АА) също носи резултати. По време на първите сбирки на Ал-Анон новите членове обикновено са изненадани. Срещат там хора със същите проблеми – жени и майки на алкохолици (или мъже и бащи на алкохолички), по принцип радостни, спокойни хора. А нали техните близки често продължават да пият. Откъде толкова спокойствие, щом нищо не се е променило?

Променило се е това, което е най-важното: начинът на мислене, отношението към себе си и собствения живот.

КОЛКОТО ПОВЕЧЕ ДАВАШ,

ТОЛКОВА ПОВЕЧЕ ПОЛУЧАВАШ

Разговор на Халина Зажецка с Бохдан Д.,

специалист по терапия на зависимостите, „магистър по АА”

Ти си един от тези хора, които напълно са променили живота си. Някога не си си и представял, че може да се живее, без да се пие, днес имаш зад гърба си дипломна работа на тема алкохолизъм, непрекъснато помагаш на други алкохолици. Трезвен си

от четиринайсет години. Колко трудно е било за теб да се разделиш с алкохолното пристрастие?

Такива понятия като „пристрастие” или „зависимост” изобщо не ме касаеха, изобщо не се затормозявах да се занимавам с тях. А думите „да останеш трезвен” звучаха напълно абстрактно. Дълго не се смятах за алкохолик. Познавах много хора, пиещи повече от мен, неконтролиращи своето пиянство.

Вкуса на алкохола познах, както много други хора, от любопитство. Няколко години пиех само по случай разни празници, не се напивах. На собствената си сватба изпих само няколко чаши вино. Дойде обаче времето, когато в алкохола намерих лекарство срещу всичките си грижи, срещу тъгата за жена ми, която замина на работа в чужбина. С алкохол заглушавах също тъгата си за вкъщи, когато самият аз работих „на тръбата”, тоест при газо-провод в Съветския съюз. Намерих нещо, което поне за малко ми носеше облекчение, успокояваше ме. Отначало пиех в компания, след това все по-често сам. След завръщането си в родината продължих, макар че вече нямаше нужда да тъгувам по близките си.

Приятелите и близките ми ми казваха, че пия твърде много, но аз не ги слушах – нали си пиех „нормално”, като другите. С времето увеличавах дневните дози, събуждах се с все по-ужасен махмурлук. Най-накрая сам забелязах, че не съм в състояние да се спра. Това не беше все още канавка и денатурат, но дори собствената си майка доведох дотам, че да ме нарече много вулгарно. В нашия дом никога преди такива думи не се бяха чували.

Започнах да достигам дъното си. През 1991 г. много исках да посрещна папа Йоан Павел II, който дойде във Варшава. Пих тогава два дена безспирно, а когато поизтрезнях малко, бях потресен, че папата вече е приключил посещението си. Известно време по-късно заминах на екскурзия в Прага – много обичам този град. С ужас осъзнах, че градът вече не ме интересува, от забележителностите му обикалях само бирариите.

Пропивах пари, придобих хипертония, имах разни травми по тялото си. Башя, жена ми, все по-често плачеше. Към дъщеря ни се стараех да бъда добър, но за каква добрина да говорим, когато таткото непрекъснато бръщолеви, клатушка се и нищо не го интересува?

Започнах да разбирам, че трябва да се обърна за помощ някъде, защото вече не се справям. И тогава някой ми каза, че един етаж по-горе живее лекар, непиещ алкохолик, който помага на други алкохолици. Притеснявах се, срамувах се, но накрая поканих Марчин в нас.

От онази среща изминаха четиринадесет години, но аз я помня като че ли беше вчера. Бях седнал на фотьойла, до мен жена ми, а Марчин говореше за алкохолната болест и за това, какво се случва с хората, злоупотребяващи с алкохол. Това не беше академична лекция, а разказ за собствените му изживявания и излизане от алкохолизма. Тогава разбрах, че това е нелечима болест, завинаги, че никой алкохолик никога не може да се научи да пие контролирано, трябва да откаже пиенето изцяло.

Постепенно осъзнавах, колко страшни неща разправя съседът ми. Как така да не пия до края на живота си? А сватби, именни дни, екскурзии – без бутилка? Нали това е нереално, така не става.

Чух, че най-важното е да се научиш да живееш без алкохол, тогава е възможно минаването на „другия бряг”.

Няколко дена по-късно, на 23 май 1991 г. отидох на първата си сбирка на групата на АА „Възраждане”.

Отиде там по собствено решение или под натиска на семейството?

Беше ми писнало вече от пиенето и наистина търсех помощ. Но отивах там като осъден, потях се, ръцете ми трепериха. Видях неголяма зала, табуретки, някой запали свещ. Всички се представяха с малките си имена, всеки казваше, че е алкохолик. И аз го казах. Водещият ме попита имам ли проблем с алкохола и искам ли да престана да пия. Потвърдих и чух ръкопляскане. Не защото съм алкохолик, а за смелостта да си призная проблема.

Започнах да наблюдавам присъстващите. Нямаше там хора, миришещи на вчерашна водка, никой не изглеждаше като пияница. Всички се отнасяха дружелюбно с мен. Изглеждаше, че наистина се радват, че още един алкохолик има шанс да се спаси. На тази моя първа сбирка срещнах приятели, с които до ден днешен поддържам връзка: Кажик, Ришек, Фелек и други, симпатични, лъчезарни хора. Те тогава не пиеха от четири, седем или единайсет години, което ми се струваше невъзможно.

Започнах да посещавам сбирки също и на други групи. В промеждутъка обаче пиех. По-малко от преди, но беше по-силно от мен. Чувствах се кошмарно заради това. Попитах Марчин – този лекар, непиещ алкохолик – какво да правя сега? Той ми предложи стационарно лечение в отделение за алкохолици. Послушах го и през септември 1991 г. станах пациент на „Сорбоната” – така на жаргон им викат на тези центрове за терапия на алкохолици. Аз попаднах в Центъра по терапия на зависимостите при д-р Воронович във варшавския Институт по психиатрия и неврология.

Много трудно ми беше да се разделя с водката и престанах да пия чак един ден преди да ме приемат в центъра. По време на терапията не беше лесно – „преработване” на целия живот и пиене, честна морална равносметка, опознаване на програмата на АА – всичко по т. нар. Модел Минесота. Научих, че един от най-важните симптоми на алкохолната болест е упоритото й отричане.

Противно на фактите, пиещият алкохолик по-скоро ще разреши да го нарекат луд, отколкото алкохолик?

Точно така. Но дори ако някой най-накрая казва „аз съм алкохолик”, не е задължително и да го чувства така. А здравеенето започва от пълна идентификация с алкохолната болест. Аз завърших терапия в професионален център, един от най-добрите. И имах големи надежди за трезвен живот. И въпреки това – казвам го с болка – още в продължение на две години си пийвах. Днес си мисля, че не съм се отнасял достатъчно сериозно към болестта си, а това винаги свършва печално.

След терапията участвах в сбирки на АА, но изобщо не работех върху себе си. Радвах се, че не пия и това ми се струваше достатъчно. Изобщо не се занимавах с програмата на 12-те стъпки, като че ли те не се отнасяха за мен. Когато заминах като екскурзовод за Чехия, за пръв път пак посегнах към алкохола. После това се случваше още няколкократно. Не разбирах самия себе си. Алкохолът нищо не ми уреждаше, даже и не ми беше вече вкусен.

Не исках да пия, но след по-кратко или по-дълго спиране пак, без да мисля, рефлексно посягах към него.

И все пак Анонимните алкохолици ми бяха отнели комфорта на пиенето. Чувствах се нечестен спрямо общността. Не защото криех своите „сривове”. Трудно е да се обясни, но имах убеждението, че изневерявам и на себе си, и на новите си приятели. Реших още веднъж нещо да направя със себе си. Пак помолих за помощ Марчин, моя съсед, лекар, който в един частен център в Закопане води терапевтични сесии за зависими. Той действително ме посъветва да повторя опита си за трезвеене – да мина втора терапия. Срамувах се да отида при д-р Воронович. Пък и не знаех дали приема рецидивисти. Затова реших да замина за този частен център в планината.

Въпреки моите провали жена ми винаги подкрепяше опитите ми да се справя с болестта си. Този път също каза, че за терапията пари трябва да се намерят! Тогава взех окончателно решение: не искам да пия. И наистина бях узрял да го постигна. Нуждаех се от някакъв символ, който да ми помогне да отделя моя пиян живот от трезвения. Избрах числото „24” – асоциирам го с изповядваната в АА фолософия да живеем само с днешния ден, с настоящите 24 часа, без да се измъчваме от миналото и бъдещето.

Първият ден на новия ми живот беше 24 септември 1993 година. Оттогава до ден днешен не съм близнал нито капка алкохол. И се моля така да остане. Помня как изсипах в мивката бирата, която получих от колегите в работата. Преди жена ми го правеше, а в моите очи това беше варварство. Сега го сторих сам и се почувствах много добре.

На втората си терапия преповтарях нещата, които вече знаех. Този път обаче наистина признах безсилието си пред алкохола, отказах се да се боря с него. Много ми помогна за това една приятелка от АА, Тереза, терапевтка, трезвена от много години и от много години поддържаща други алкохолици. Втората традиция на Анонимните алкохолици казва: „За нашата обща цел има само един върховен авторитет – този на любящия Бог, така както Той се отразява в груповото ни съзнание. Нашите ръководители са само облечени в доверия служители. Те не ни управляват.” Чудих се, защо АА не ни съветва да смятаме за авторитети дори най-видните личности в общността. Нали Тереза бе за мен истински авторитет, доверявах й се безгранично. Срещах на пътя си и други такива личности. С течение на времето разбрах, че тези великолепни хора са също алкохолици, и те са болни от същата коварна болест. И ако се случи нещо с тях, ако болестта им ги завладее пак, другите биха могли да го приемат като съвместно поражение, да загубят надежда. По-смислена – и проверена на практика – е предпоставката, че независимо от индивидуалните съдби общността на АА си остава непокътната и продължава да е голяма сила.

След завръщането си от терапията се чувствах чудесно, бях едва ли не в еуфория. Със съвсем друга нагласа ходих на сбирки. Разказвах за себе си и за това, което чувствам. След време стигнах обаче до „стената” – неприятна фаза, когато уж всичко е наред, но става нещо неопределено, което предизвиква раздразнение и подтиснатост.

Какво да прави някой толкова подтиснат, който не се утешава вече с алкохол?

В процеса на терапия пациентите се предупреждават за това, че по време на трезвеенето могат да се появят подобни симптоми. Организмът, години наред свикнал с алкохол, по различен начин си го иска. В такава ситуация е най-добре човек да се обърне

към приятелите от АА и към терапевтите. Така и направих. Предложиха ми веднъж седмично да ходя на група за противодействие на рецидивите. Тогава в мен вече имаше доста смире-ние. Не умувах, не дискутирах, а просто бързо отидох. Психоложката в Центъра по терапия на зависимостите ми каза, че трябва да си потърся друга група, защото при нея е такава навалица, че дори и игла не може да помести повече. В отчаяние започнах да я убеждавам: „Игла може би не, но аз ще се поместя, ще седна на пода, в ъгъла”. И действително, там седях през цялото време на терапията.

По същото време разбрах за нова група на АА, която се срещаше близо до моя дом. Групата се казваше „Начало на пътя”, което ми се видя показателно. Ходих тогава и на други сбирки, на принципа: 90 сбирки за 90 дена. Независимо дали се чувствах добре или зле, всеки ден отивах да послушам други трезвеещи алкохолици.

В „Началото на пътя” станахме вече десетима. Имахме водещ сбирките, но се нуждаехме и от координатор, който да наглежда всичко и да представя групата навън. Предложих аз да стана и приятелите приеха. Това беше първата ми служба в АА.

През юли 1994 година вече като официален представител на групата отидох на V Конгрес на АА в Краков. На конгреса окончателно повярвах в силата на Анонимните алкохолици. Разбрах, какво са службите на АА, запознах се със структурите на общността. Слушах изказвания за опита на другите и изложение на представител на нашата страна на Световния конгрес на АА. Обогатен с този опит участвах после в заседания на Конференцията на Държавните служби на АА, като представител на варшавската Интергрупа Юг.

В своята домашна група, тоест тази, на която служих, разказвах за движението на АА, за литературата, за всичко, което е важно за общността. Стараех се и продължавам да се старая да живея съгласно принципа, който приех за свой: „Ако някой някъде се нуждае от помощ, искам да срещне протегнатата към него ръка на АА. И за това аз съм отговорен.”

Винаги съм усещал нужда от знания и исках много да разбирам. Приятелите ми от АА ми разказваха за разни обучения и курсове, организирани от Фондация Стефан Батори. Там завърших курс за лектори (тематика свързана с алкохолизма, наркомании, профилактика).

В АА получих чувство за безопасност и спокойствие, намерих своето място в живота. Имам приятели в общността из цялата страна – навсякъде всеки момент мога да се обърна за помощ към друг трезвеещ алкохолик, както и той към мен. Както се казва в АА: „давайки – получаваш”, аз получавам страшно много подкрепа –толкова повече, колкото повече давам от себе си. Понякога имам моменти на слабост, лоши дни, но тогава се старая да не върша нищо важно. Просто отивам на сбирка.

АА ми даде самоувереност. Ходя с вдигната глава, казвам „добър ден” на съседите, никой не ме сочи с пръст, защото няма повод. Не се страхувам от КАТ и от алкомат. На по-големите мероприятия се забавлявам до зори, обичам да танцувам и да пея. Понякога някой ме пита, как го правя, че ми е толкова весело без водка.

В трезвения си живот успях да осъществя някои мечти, които някога бяха непостижими за мен. На 45 години станах студент на Висше педагогическо училище. От няколко години имам две дипломи на този ВУЗ.

Писал си дипломна работа за службата в общността на Анонимните алкохолици и влиянието й върху възстановяването от алкохолната болест. Провел си и много интересни изследвания. Преди да те помоля да разкажеш за резултатите им, кажи, моля те, какво означава служба според АА?

Незнаещите дайствително асоциират тази дума различно. В АА я разбираме простичко. Служба в АА означава отделяне на своето собствено време, внимание и работа на други алкохолици. Не съвсем адекватно звучи и думата „спонсор”, която обикновено се свързва с финансиране на разни начинания. Разбира се, в АА не за това става въпрос. Да бъдеш спонсор означава да поемеш върху себе си отговорността за помощта на друг човек да се адаптира към безалкохолния живот.

Поемането на служба е доброволно. Естествено, за нея не се получава никакво възнаграждение. Членовете на АА си избират такава служба, каквато в момента най-много им допада. Важно е например да има кой да измие чашите след сбирката, да разчисти залата – обикновено всички започваме с това. Пък и това е важна служба. Говори се даже за „терапия с миене на чаши”, която позволява да пречупиш първоначалната отчужденост, да усетиш – често за пръв път в живота – чувството за смисъл и принадлежност.

С течение на времето човек може да поеме службата на водещ сбирките, на говорител на групата, касиер, представител, да работи в структурите на АА, да разпространява нужната литература, да стане нечий спонсор. Изключително важно е носенето на посланието на АА на тези алкохолици, които все още страдат. Това означава, например, срещи с пациенти по болници, със затворници, с алкохолици, които изживяват рецидив на болестта.

Служба в общността означава да предаваме на другите това, което на нас самите ни е помогнало да престанем да пием, да се развиваме духовно, да променяме начина си на мислене и поведение. Службата е фундамент на съществуването на общността като цяло, както отказът от алкохола е фундамент на трезвеността.

Новаците наблюдават хора, които отдават своята енергия и сърце на други алкохолици. Това е за тях упътване, че и те самите също могат да бъдат нужни на някого. А всички, които приемат някаква служба, бързо се убеждават, колко много това укрепва собствената им трезвеност, улеснява постоянния напредък във възстановяването, помага да се преодоляват кризите. Служба означава също чувство за близост с другите хора, по-силна вяра в себе си, по-голямо уважение към себе си и към другите.

Редовното участие в сбирките на домашната група е също вид служба, защото те са необходими за запазване на трезвеността. Приятелството, толерантността и съвместната работа позволяват да се запази идентичността на групата, обуславят нейното развитие. В ранния период на трезвеността много хора изобщо нямат представа, за какво става дума в програмата на 12-те стъпки на АА, как действа общността. Но това не е проблем. Колек-тивната мъдрост на АА казва: „Донеси на сбирката тялото си, умът ти и душата ти ще дойдат сами”. А в началото стига да се погрижим за простите дейности: да подредим столовете, да направим кафе или чай.

Всяка група се нуждае от няколко човека, които ще й осигурят правилното функциониране. Говорителят на групата координира действията на други хора, изпълняващи служба в групата, грижи се за спазване на 12-те традиции на общността, представя групата извън АА. Водещият се грижи за правилното и сръчно протичане на сбирките, касиерът се

занимава с финансите на групата. Разпространителят има грижата на всяка сбирка да е до-стъпна литературата на АА и нашият бюлетин „Извор”. А пък представителят представя групата в структурите на АА, неговото задължение е да участва редовно в сбирките на домашната си група и в срещите на интергрупата, където той споделя опита на своята група, и да предава информация в двете посоки. Литературата на АА описва точно отговорностите на всяка от службите. Традициите напомнят за нуждата от отвореност по време на изпъл-няването им. Също така ни подсещат, че изпълнявайки службата, ние сме именно доверени служители, а не управители. Много от нас могат да разкажат за безпокойствието и несигурността, които са ги придружавали в началото на тяхната работа. Службата обаче ни помага да променим себе си и тези неприятни чувства. Започваме да изпитваме дълбоко чувство за принадлежност, а нашата трезвеност се усилва с всяка задача, с която се захваща-ме.

Изглежда, помагането на други алкохолици се оказва ефикасен начин за запазване на собствената трезвеност и за духовно развитие. От друга страна обаче това е изумително – един болен човек да е в състояние да спаси живота и здравето на друг болен човек. Какви по-точно изводи сочат твоите изследвания? Какъв метод за изследователска работа си избрал?

В изследванията ми участваха петдесет анонимни алкохолици, които изпълняват някаква служба в общността. Това бяха 5 жени и 45 мъже на различна възраст, от различни краища на страната. В началото имах намерение да ги помоля да попълнят анкета, но бързо се отказах от тази идея. Сам много пъти съм наблюдавал разни студенти, които идват на открити сбирки на АА, „пробутват” на присъстващите разни анкети и после си ги прибират. Между анкетираните и провеждащите анкетата тогава няма никакъв контакт.

Избрах друг метод – интервю въз основа на предварително подготвен въпросник. Той дава по-голяма сигурност, че респондентите ще се отнесат към разговора сериозно и ще поискат да споделят колкото се може повече от своя опит. Някои от тях бяха впрочем мои приятели от АА, познавах техния път на здравеене. Заедно израствахме в службата, ходихме на същите конгреси и конференции. Благодарение на тези интервюта се запознах и с други хора. По време на дългите разговори се оказваше, че говорим един и същ език. Което е всъщност типично за общността.

Не съм ги питал за професия, образование или чин, защото това няма никакво значение. Алкохолната болест не избира, боледуват от нея зидари и лекари, учени, политици, актьори и полицаи, от нея е страдал и космонавт, който е ходил по повърхността на Луната. По-съществен ми се струваше въпросът, колко дълго даденият човек е в АА и колко дълго не пие. Тук веднага искам да обясня, че по-дългата ремисия намалява възможността за рецидив, но не е гаранция човек да остане завинаги трезвен. Сред непи-ещите алкохолици се случват рецидиви, това е част от тази болест. Познавам човек, който започнал да пие след 18 години трезвост. Успял обаче да се спре и да се върне в АА. Според собственото му твърдение той се бил почувствал твърде силен. Постепенно забравял, че е болен от неизлечима болест и че трябва постоянно да се грижи за здравето си. Две години не бил на никаква сбирка и един ден си пийнал „невинната” чашка. Ефектите не закъснели. Последвал алкохолният запой, върнал се кошмарът отпреди години...

Това като че ли потвръждава известната поговорка: „АА е като мафия. Който си тръгва, загива”.

Разбира се! Та нали никой не се учудва от факта, че сърдечно болният човек или диабетикът до края на живота си трябва да се грижи за диетата си и да приема лекарства. За алкохолика такова лекарство е общността на АА, а особено поемането на някаква служба. В моите изследвания бях задал на хората м. др. следните въпроси: Каква беше причината да поемеш служба в АА? Колко време й отделяш? Случва ли се заради службата да не ти стига свободно време за почивка или развлечения? Не смяташ ли, че това е загубено време? По какъв начин предаваш своя опит на другите хора? Как службата в АА влияе върху качеството на трезвеенето ти?

Изследваните подчертаваха желанието си да помагат на другите алкохолици и да предават нататък това, което сами са получили в АА. Решаваща мотивация е било също желанието за собствено развитие, за разбиране на програмата на 12-те стъпки. И вярата, че службата действително помага в трезвеността.

Не е ли това твърде идеалистична картина? Нали във всяка една среда, например професионална, има хора, които приемат някакви задачи, преди всичко за да си придадат важност.

Един от респондентите действително призна, че е приел службата, защото искал да „блести”. Друг бил въвлечен от свой приятел от групата, в която са липсвали желаещи. Това се случило преди пет години – пет трезвени години. Някой друг получил такова нареждане от своя спонсор. Послушал го неохотно, но сега му е благодарен. Имаше също хора, които са търсили в службата лекарство срещу своята самота или мързел – защото службата задъл-жава да участваш в сбирките. Съществен в случая е един извод: каквито и да са били при-чините за поемане на службата, тя винаги се оказвала благоприятна за индивидуалното развитие и за запазване на трезве–ността.

Понякога хората питат дали никога никой касиер в някоя група на АА не е откраднал пари от шапката и не е отишъл да се напие с тях. Е, случват се и такива ситуации, за щастие, много рядко. Нечестното поведение се случва и сред хората, които не са алкохолици. Общността на АА не изисква от никого свидетелство за моралност. Съгласно Петата традиция всяка група има само една основна цел: да носи послание на алкохолика, който все още страда. Ако някой е взел пари и е изчезнал, групата със сигурност приема този факт с тъга – един от тях не е успял да се справи с обсесията за пиене и да се научи да живее честно. Може би някой ден ще се върне, ще върне това, което е взел, и ще се извини. Такива неща също се случват.

В АА е приет принципът, че първата служба може да се поеме след една година трезвеност – това е време за запознаване с програмата. Не се отнася единствено до службата за „миене на чаши”, това може да се прави от първата сбирка. Както една моя приятелка, която вече три години мие и три години не пие. Това учи на смирение и ред, а в пияния живот никой не се интересува от тях. Участниците в моите изследвания са поемали първата служба статистически след по-малко от две години. После са изпълнявали и продължават да изпълняват и други служби. В изказванията си подчертават, че ако започнеш веднъж, после има такава вътрешна нужда. Самият аз мога да го потвърдя. В четири групи бях представител, в една говорител, занимавах се с разпространението на литература,

участвах в създаването на една интергрупа и бях представител в Държавната служба (тази служба може да се изпълнява само веднъж).

Колко време отнема службата? По целия свят сбирката на дадена група по принцип се провежда веднъж седмично и обикновено продължава два часа. Тези два часа трябва да се отделят за домашната група, плюс транспорт, приготвяне на залата и т. н. Някои изпълняват служби и в други групи, например стават водещи или касиери. Един път в месеца се провежда тричасова среща на интергрупата, два пъти годишно целодневна Регионална кон-ференция. Има още дежурства в контактния пункт на АА, срещи с пациентите от детоксикационни отделения, сбирки в затвори, на които е много важно да идват и непиещи алкохолици, които са „на свобода”. Трудно е да се изчисли времето, което спонсорът отделя на своя новак, това зависи от индивидуалната ситуация.

Разбира се, никой не поема всички задачи едновременно. От изследванията ми излиза, че хората, ангажирани със службите, им отделят средно по два следобеда седмично. Но всички декларират, че това зависи от нуждите в дадения момент.

Въпросът, дали времето, посветено на службата, не е загубено, учуди хората. Всички, без изключение, отговориха твърдо „Не!”. Припомниха, че никой не им плаща за службата и не ги кара да я поемат. Някои добавяха: „Това е спечелено време”, „Това ми е нужно”, „Първата служба приех под влияние на някакъв вътрешен импулс, сега това е съзнателното ми решение”.

Своя опит, свързан с трезвеенето, те предават преди всичко чрез изказвания на сбирки, дежурства в Информационно-контактния пункт на АА и чрез индивидуални контакти с други алкохолици. Някои пишат също статии във вестници, обменят мнения по интернет. Вземат участие в разни събирания и конгреси на АА, където се провеждат многобройни индивидуални и групови срещи. Важни са също контактите с професионалистите и споделя-нето на опит от собствената терапия. Много съществени са за тях грижите за новаците в АА, както и спикерските сбирки (по време на които един човек разказва за своя живот и трезвеене, а след това отговаря на въпроси).

Тези, които се чувстват готови на това – т. е. знаят програмата на 12-те стъпки и живеят според указанията й – поемат ролята на спонсор. От 50-те участника на моите изследвания 20 човека бяха нечии спонсори. Смятам, че това е доста добра статистика. Не чак толкова много хора искат да поемат тази трудна задача. Според АА (и според много професионалисти, напр. д-р Воронович) идеална е ситуацията, когато някой, който е нечий спонсор, сам също има спонсор, дори ако отдавна не пие. Сред анкетираните от мен имаше осем такива спонсора. В тази група най-краткото време на ремисия беше шест години и половина, а най-дългото – 22 години!

Как службата в АА влияе върху качеството на трезвеенето? Всичките изследвани от мен хора подчертаха, че тя им дава не само дни и години без алкохол, но също и радост от живота, чувството, че са нужни, удовлетворение от помагането на други алкохолици.

В алкохолното пристрастие има нещо конкретно – или пиеш, или не пиеш. Ако не пиеш, кажи на другите как го правиш. Как успяваш да не се докараш до състояние, в което ще посегнеш към алкохол.

Не само от твоите изследвания, но и от личния ти опит следва, че са много редки случаите, когато някой, който е в службите на АА, пропива отново. Това е безценно упътване за тези, които искат да се освободят от тази унищожителна болест.

Разбира се! Изключително важна е също програмата на 12-те стъпки. Много хора в АА с дълъг стаж на трезвеност признават, че до ден днешен не докрай разбират на какво се основава оздравителното действие на програмата, но тя действа! Стига с доверие да се приеме.

Помагат също книгите за зависимостите. Напоследък се захванах с доставянето им в терапевтични центрове, болници и диспансери. Понякога жена ми ми помага. Башя е великолепна жена. Когато пиех, животът й с мен не може да е бил лесен. Но тя никога не загуби вярата си в мен. Към всичко подхождаше спокойно и разумно. А дори научно, знанията й за алкохолизма са наистина завидни.

За нищо на света не бих искал да се върна към някогашния пиян свят. Днес имам за какво да живея, имам и за кого.

ЛИЧНИТЕ КРЪГОВЕ

НА АДА

ИСТОРИЯТА НА М.

Сгромолясвам се.

Осъмвам в собственото си легло. Най-после. Къде бях дни и нощи?... Умирам... ще се възползвам, че съм се добрала до дома си.

Протягам ръка, набирам номера на Б., стар приятел от АА. „Ела довечера на сбирка”!

Сега нямам сили, но утре...

Идва утре. И съм малко по-добре. Макар да нямам сили. На крак ме вдига мисълта, че ще отида при старите приятели от АА. И с тази мисъл си тананикам под душа.

Отивам.

Те, усмихнати, ме чакат. Старите, любимите, най-верните, най-истинските, най-милите, най-красивите, най-умните, най-верните.

ПРИЯТЕЛИ.

Някога с тях бих могла да се гушна и в някоя кръчма.

Някога...

Но сега! Сега сме на другия бряг. С техните поздрави, възторзи и смях те решително ме изтеглят на този друг бряг.

Насинена, куцаща, слаба, трепереща, аз им казвам: Здравейте, приятели, идвам от ада!

Оттогава минаха месеци. Мои стари и мои нови приятели, с вас съм щастлива! Някога направих лекомислената грешка да „нямам време” за вас. А вие сте толкова интересни! Вие най-добре знаете, че когато пиеш, пиеш, пиеш, неминуемо се оказваш сам.

Сам със собствената си болест.

Вие най-добре знаете, че когато си на чашка, ти, алкохоликът, не си „гледаш кефа”, просто се наливаш, наливаш, наливаш... Без да хапваш, без да спиш в топлото си легло, без... никаква мисъл освен слепия инстинкт за все повече алкохол. Без да си жив, без да си умрял. В един паралелен свят... Като в песента „Този рай води в ада...”

Вие сте магията на моето оцеляване. От вас научих, че си най-силен и най-здрав, когато помагаш. Никога не се колебая да помагам. Както не се колебаете и вие. Научих се по-добре да разбирам хората, както ме разбирате и вие.

Благодаря ви, приятели! И простете, че винаги ще си спомням онова „Здравейте, идвам от ада.”

ИСТОРИЯТА НА РЕНИ

За АА за пръв път чух през 1994 г. Знаех, че с пиенето ми нещо не е наред, страдах от абстиненции след всяко напиване, губеха ми се часове, имах проблеми с близките си. Обадих се на телефон, намерен в един столичен вестник. Отидох на сбирка, срещнах се с трезви алкохолици, от които научих доста неща за болестта си. Тук научих, че алкохолизмът е заболяване и че ако искам да живея, трябва да спра да пия. Приех тази идея веднага, защото вече имах отговори на много от въпросите си, като единият беше: Защо никога не успявах да се задържа трезва?

Научих, че съм болна, а не морално непълноценна, със слаба воля, луда или по-лоша от останалите – все неща, които си мислех за себе си. Спрях да пия през 1994 г. Разбирах, че алкохолизмът няма лечение, така че трябваше да намеря алтернатива. Неумението ми да се справям на трезво с живота ме доведе до друга зависимост, от транквиланти. Но аз не разбирах, че правя голяма грешка – нали не пиех, значи всичко беше наред.

Вече имах проблеми с алкохола от години, а през последната година мъжът ми беше на прага да прекъсне съжителството си с мен. Спрях да пия заради него, не исках да го загубя, защото той беше най-хубавото нещо в целия ми объркан живот.

Задържах това положение пет години, до края на 1999 г. През първата година ходех редовно на сбирки, разговарях с новите ми приятели и като че ли всичко беше наред. После разредих сбирките и накрая съвсем спрях да ходя, смятах, че съм научила достатъчно за болестта си, вземах си лекарствата и някак си живеех. Не знаех нищо за програмата на АА, по онова време имаше книгата „Анонимни Алкохолици” на руски, няколко брошури и това беше всичко. На сбирките не се говореше за Стъпките, просто всеки споделяше как остава трезвен. Дори това мъничко направено нещо помагаше на хората да останат трезви. Но както вече казах, аз спрях да ходя на сбирки, защото ми се струваше, че не научавам нищо ново, а през това време алкохолизмът си работеше в мен с цялата си порочна система от отрицания, рационализации и егоцентризъм.

Нищо чудно, че пропих отново пет години след спирането си. Като на шега изпих половин бира и след като нищо не последва, дори не ми се пиеше повече, си помислих, че е станало чудо и съм се излекувала. Около година успявах да пия почти без проблеми, само се чувствах нещастна, защото усещах, че нещо ми липсва, че няма разлика от преди, че ще стане същото и аз отново ще се завъртя в лудата въртележка от алкохол и лекарства.

Но и през времето на въздържанието си не се чувствах добре, тоталната ми неспособност да живея трезва ми донесе един живот изпълнен със страх, неразбории, депресии и гнетящото чувство на безизходица от цялата ситуация. Психиатрите ми казваха, че ще пия лекарства до края на живота си, и аз бях съгласна с това, толкова неподготвена бях за истинския живот, че предпочитах да го живея анестезирана и да не вземам никакви решения за себе си и никакво участие. Това, разбира се, избиваше в друга посока на моменти и аз ставах раздразнителна, контролираща, манипулативна и налагаща се на околните.

Не зная точно кога станах алкохолик, струва ми се, че още от съвсем малка бях тръгнала натам. Майка ми казваше, че баща ми е алкохолик. Колкото повече се замислям, смятам, че е била права. Баща ми обаче беше единственият човек, с когото се забавлявах, докато бях дете. Обичаше ме толкова много – емоционално, лудо – сега си давам сметка, че е бил безотговорен и емоционално незрял, точно като мен. И за това ми е било толкова интересно с него, чувствах го толкова близък и смятах, че само с него имаме общи интереси.

Не живеех при моите родители от тригодишна възраст, виждах ги само през ваканциите. По стечение на обстоятелствата израснах в друга държава, при роднините на майка ми. Домът, в който попаднах, принадлежеше на средностатистическо семейство, без алкохолни проблеми. Но проблемите там бяха други. Леля ми беше мрачна жена и в този дом радостта не само беше забранена, тя се наказваше. Трябваше да говоря тихо, да не вдигам шум, да не се смея. Вуйчо ми се опитваше да ми достави радост, като ме водеше с него на гости или на панаири в близките градове. Но освен скуката от общуването си с възрастните, не помня нищо друго. Винаги съм се чувствала различна от другите деца, и сега вече знам, че наистина бях различна. Никога не ходех на лагери или на излети, да не би да „ми се случи нещо”. Не умеех да се забавлявам – забавлението също беше нещо, на което леля ми не гледаше особено добре. Помня безкрайните уроци и домашни, които си пишех сама, вслушвайки се в смеха на съучениците ми, които играеха навън. Както и боя, който отнасях, ако носех оценка по-различна от шест или закъснеех дори с една минута от училище – можеше да съм на някое интересно място, например! Помня как веднъж, тичайки по улицата, ме блъсна кола. Шофьо–рът (не помня мъж или жена) ме занесе у дома, а леля ми, вярна на навиците си, ме наби здраво, защото съм била от „другата страна на улицата”. Израснах с твърдото убеждение, че аз съм виновна за всичко, което се случва, че не бива да показвам чувствата си, както и че забавлението е нещо, което е лекомислено и ненужно.

Коледата се празнуваше отново с възрастни – почти не общувах с деца на моята възраст. Но на седем или осем години запомних Коледата с нещо ново и вълнуващо – запознах се с качествата на домашния яйчен пунш, правен от леля ми по това време. Помня светлините на елхата, ярките светлини на полилея и светналото лице на вуйчо ми. Толкова много светлина от чаша пунш! И моят смях, този път безнаказан, защото „детето се напи” и явно боят нямаше да свърши работа в случая. Но аз запомних, може би подсъзнателно, безнаказаната свобода да се забавявам след като се напия.

Леля ми почина, когато бях на дванайсет, вече достатъчно голяма да се грижа за себе си. Вуйчо ми често отсъстваше по работа и аз се наслаждавах на свободата си, засега все още без да злоупотребявам с нея. На тринайсетия си рожден ден купих бутилка вино – нали бях „възрастна”! Помня, как гостенката ми изпи само една чаша, но аз се спрях, едва когато виното свърши. Тази малка победа – да пия без никой да разбере – остави в мен чувство, че вече мога да правя каквото си искам. След още две години вече ходех на дискотека, правех купони в нас и самата аз ходех на купони. Естествено, всичко подплатено с много алкохол, защото той единствено ми даваше чувството на свобода, безнаказаност, на принадлежност.

Никога не съм пила нормално, струва ми се. Можех, например, да пия цяла нощ, без да се напия, а на сутринта да отида на работа. Друг път съвсем малко количество алкохол ме водеше до бели петна в паметта и неконтролируеми действия. Не си спомням нито един случай, в който да седна и да изпия само една чаша алкохол. Никога. Опитвах се да спра да пия за различни периоди от време – месец, два, четири месеца. И успявах. Но винаги очаквах с нетърпение края на въздържанието, за да мога да си пийна. И някак си се надявах, че през времето, докато не пия, нещо ще се случи, нещо ще се промени и като пия следващия път, вече ще мога да пия нормално. Но всеки път беше едно и също – в крайна сметка се напивах отново, рано или късно, и алкохолът се оказа за мен най-важното нещо на света.

Това се превърна за мен в начин на живот след петте години въздържание. Спирах да пия за известно време, като отивах при психиатър за други антидепресанти. Всеки път ми изписваха различни, все по-силни и по-силни. Положението се оправяше за малко, после пак започвах да пия, рано или късно. Това продължи до 2004 година, когато се изнесох от нас, защото мъжът ми вече не можеше да живее с мен по този начин. А аз не исках друг начин. Бях изживяла живота си като в някаква мъгла, в отрицание, отхвърляне и неумение да живея.

След като пропилях още една година в пиене и вземане на вещества, които променят съзнанието, се намерих на дъното на живота си. Живеех при майка си и през тази последна година пиех вече и сутрин, и през нощта. Ходех на работа, единствено за да мога вечер да си купя пиене преди да се прибера. Все по-често обаче отсъствах, защото започнах да влизам в неколкодневни запои. Накрая напуснах и тогава вече наистина не излизах от нас, освен за да си купя поредната бутилка, а понякога – успокоителни или трева, за да изкарам по-леко абстиненциите. Не ми беше останало нищо – бях загубила семейството си, работата си, здравето си. Нямах вече никакви социални контакти – живеех, само за да пия. Намирах се в последния ми запой, от който не можех да изляза (а вече много исках!), когато при мен дойде приятелка от АА. Преди това опитвах да спра да пия на няколко пъти и не успявах. Не ме взеха в болница, защото нямаше места, трябваше да изчакам около седмица. Лекарят, който преди ме вадеше от запоите, беше изчезнал нанякъде. Сега вярвам, че това не беше случайно – ако го бях открила, той щеше да ми помогне и този път да изляза и всичко щеше да се повтори отново и отново. Помня как тръгвах към дома на доктора с бутилка в чантата и как се надявах този път да си е у дома. И ужаса, който изпитвах всеки път, когато не го нами-рах. Обръщах се и тръгвах към магазина за още пиене, за да изкарам някак си нощта. Този запой продължи много по-дълго от останалите и изведнъж разбрах, че ако не спра този път, ако наистина не спра, животът ми ще продължи по този начин. Разбрах, че трябва да продължа да живея, но не исках това да бъде животът, който живях през последната година. В малкото мозък, който все още функционираше, просветна едно изречение: Не искам по-вече да живея така! Бях го казвала хиляди пъти, но някак си чувствах, че този път е различно. И наистина беше различно. Когато излязох с помощта на приятелката си от този ад, аз се

хванах за програмата на АА и с двете ръце. Това не само ми спаси живота, но ми даде и безценни дарове – даровете на възстановяването, както си ги нарекох.

Имах достатъчно време, не работех и по цял ден пишех и четях АА и АН литература. И всяка вечер бях на сбирка. Първо започнах да харесвам външния си вид – от онова същество, което ме гледаше в огледалото при запоите, не беше останала и следа. Но вече знаех, че не това е най-важното. Намерих нови приятели, свързваха ни и ни свързват общи интереси, както по въпросите на АА, така и в личен и професионален аспект. Страхът, който ме измъчваше през целия ми дотогавашен живот, постепенно изчезна и аз започнах да пътувам – първо на кратки разстояния, после и на по-дълги, дори извън страната – нещо, за което преди с моите фобии го правех само в мечтите си. Намерих душевен мир и равно-весие. Започнах отново да ходя на работа и да се сприятелявам с колегите си – преди винаги се изолирах, криех се и не се доверявах на никого. Научих се да говоря с хората така, че очите ни да са на едно ниво – и това простичко правило ми донесе много приятели, симпатии, и досега решава много от проблемите ми. Всъщност научих, че проблемите съществуват, само докато не се заема с тяхното разрешаване. Тежат ми, докато са в главата ми, когато ги извадя на светло – започвам да се забавлявам, защото се намират невероятни разрешения. Това, разбира се, не се случва, ако седя уплашено в ъгъла и мисля безкрай. Семейството ми е възстановено напълно – и никога преди това не съм изпитвала толкова зряла, истинска любов към съпруга ми. В дома ни цари мир и спокойствие, правим заедно толкова много неща, за които преди дори не се сещахме – бяхме заети с моята зависимост и неговата съзависимост, които ни обсебваха напълно.

Научих се да наблюдавам света около мен, и разбрах, че е много интересен! И хората, живели целия си живот пълноценно, са умни и имам какво да науча от тях – та нали те имат опит в живота, за разлика от мен и моя измислен свят. Разбирам хората – и зависимите и независимите, и когато не мога да ги разбера, приемам, че това е нещо, което не ми е дадено да знам, и продължавам напред. Разбрах, че както никой не дойде да изтрезнее вместо мен в онези ужасни дни, така и никой няма да дойде да бъде щастлив вместо мен и да живее пълноценно живота ми. И се научих да го правя. Наслаждавам се на всеки ден, на всичко, което правя, изживявам го докрай, защото имам само този ден, за да го живея.

Уча се да живея на чисто и на трезво. Осъзнавам, колко много неща не знам – неща, които нормалните хора са научили в процеса на живота и имат житейския опит, който аз нямам.

Програмата на АА ми даде инструментите, които да използвам във всекидневния си живот. Открих много от страховете си и след като ги извадих на светло, се научих да се справям с живота въпреки тях, докато един по един не изчезнаха всичките. На тяхно място застана здраво чувство за себесъхранение. Открих добрите си качества и с помощта на приятелите си и спонсора си се уча да ги развивам. Открих непростени обиди, които спъваха възстановяването ми, въпреки желанието ми да простя. Сега се уча да живея с тях, докато дойде времето да простя наистина. Уча се да живея и с недостатъците си, защото ми стана ясно, че няма да изчезнат за една нощ, колкото и да ми се иска. Няма за къде да бързам, работата по Програмата е работа за цял живот и съм безкрайно благодарна, че имам търпението да се развивам.

Радостта от живота, от пълноценния живот, за мен също е едно от най-важните неща, които получих от Програмата. Разбрах, че начините за работа по Стъпките са толкова, колкото са и хората, работещи по тях. Вече съм много внимателна, когато чуя някого да

казва, че неговият начин е най-добър или единственият, който ще ме измъкне от блатото на алкохолизма. От опит зная, че това не е така. Ако сляпо следвам някого, без да мисля, рискувам да се превърна в негово жалко копие – жалко, защото аз мога да живея само своя си живот – не неговия. Напъвайки се да бъда някой друг, забравям себе си и животът ми става фалшив филм. Добре, че имах късмета след такъв филм да попадна на човек, който ми отговаряше: „Както си го направиш”, на моите въпроси към работата по Програмата. Споделяше с мен, без да налага мнението си. И аз поисках да имам това, което има той – ненатрапливото спокойствие и увереността в добрия изход, ако правя това, което трябва, и дам достатъчно време на времето.

Разбрах, както е казал някой мъдрец, че: „Няма път към щастието – щастието е самият път”, и ако не съм щастлива докато върша нещо, със сигурност няма да бъда щастлива и когато го свърша. Радостта от днешния ден ми обръща погледа към Слънцето и Светлината и това ми е достатъчно, за да бъда щастлива, да приемам предизвикателствата и да продължавам да градя живота си стъпка по стъпка.

Трезва съм повече от четири години. Но тези четири години са най-пълноценните, които съм живяла и нямат нищо общо с онези измъчени, объркани и нещастни пет години, прекарани без алкохол, но и без нищо друго.

Научих се на самоуважение и на любов към себе си, както и да обичам и уважавам околните. Запазвайки собственото си аз, сега съм свободна да живея своя живот и да използвам правото си на избор. Животът ми с инструментите на Програмата стана живот, който искам да живея, защото си заслужава да бъде живян. Срещнах истински приятели в групата, както и в цялото АА общество в България. Срещнах различни хора в АА, както навсякъде, и вече зная, че всеки има своя път във възстановяването си и аз съм безкрайно благодарна, че открих своя.

ИСТОРИЯТА НА АЛЕКСАНДЪР

Казвам се Александър и съм зависим от алкохола… Не казах алкохолик, за да не стресна някой с несигурен (за него самия) възглед по въпроса… Завися от алкохола още от ранно детство, той е причината за развода на родителите ми, той е причината за породилата се яма във взаимоотношенията в така нареченото ни семейство. Ямата е покрита с големи клони и добре застлана с листа, като е напълнена до горе с концентриран алкохол, стичал се в нея дълги години…

Когато се замисля върху това, което искам да кажа, винаги потъвам в спомени…

Неща, които никога няма да забравя… Неща, които винаги ще тая дълбоко в себе си… Моменти, които ме карат да потъна в земята от срам или да се оглеждам гузно, търсейки вина във всеки друг с надежда, че аз не съм такъв, че аз не бих могъл да постъпя така „тъпо“. Колко тактичен мога да бъда към себе си – когато съм виновен.

Израснах във време, в което се случиха толкова много неща, толкова бързо се промени светът за тези 40 години. Не се оплаквам – разбира се. От ралото и мотиката до

възможност за поливане на реколтата чрез интернет…Все едно гледам филм на бърз кадър и се мъча да съчетая мотиката и интернета… Та за моята зависимост...

Винаги съм приемал пиенето като нещо нормално. Майка ми пиеше без никакви ограничения. За това тя обвиняваше всички. Баща ми, баба ми и дядо ми, нас със сестра ми, обществото, колегите си, дори и кармата си. Баба ми ми казваше, че се напива, защото не може да носи на пиене, колкото мъжете... Загуби работата си няколко пъти и затъна дотолкова, че остана сама с проблема си – старите не издържаха, а ние избягахме… Когато сядах на масата, а това го правя от 15-годишен, винаги се стремях да не се отразява на работата ми, не исках да стана като нея… Колко коварен е алкохолът – тя също не е искала да стигне до това положение – сигурен съм…

Може би ми помогна и една случка в десети клас… Тогава учех за помощник-машинист на локомотиви. Дойде време да прилагаме наученото на практика; както истинските машинисти, така и ние трябваше да се явяваме на ра¬бота трезви и отпочинали. Но това не ми попречи да се повеселя до сутринта и направо да отида на „работа”… Хората се оказаха свестни… Навикаха ми се и ме изгониха. Можеха да ме използват за назидание и лош при-мер, за да се предпазят от по-нататъшни изцепки, но не го направиха. Може би са ви¬де¬ли нещо в мен, а може би просто са ми дали шанс – важното е, че не го повторих дълго време след това…

Просто си казвах – днес не мога да пия, защото утре съм на работа, но утре след работа – може…

Може, и то как… Така качествено, че пропуснах разпадането на първия си брак и израстването на дъщеря ми...

Ден след ден, в стремежа си да преборя комплексите си за щастлив семеен живот, се впуснах в един полу-професионален алкохолен график. Смятах, че е достатъчно да няма оплаквания за неизпълнени ангажименти от моя страна, и всичко ще е наред…

Смятах, че всеки трябва да има задължения и отговорности, които стриктно да спазва – както аз, така и жената до мен… Разпределяйки задачите, аз просто си осигурявах още време и поводи за алкохолно размазване – графикът се сгъсти и нещата станаха още по-редовни. Да свърша задачките, които аз съм си поставил, за да седна по-бързо на масата, защото утре съм на работа… Така нещата придобиха един нормален семейно-битов, алкохолен, размазан вид… На всяко сядане на маса, за всеки празник, без значение чий и кой присъства – размазването (как ми пасна тази дума, доста показателна, но и доста толерантна, ако я сравня с „насиране”) стана част от програмата ми. Алкохолът ми диктуваше – аз съм най- велик, аз съм най-хубав, аз съм най-силен… Постепенно свикнах с оправданията на другия ден, с обещанията за контролирано пиене (даже минах на бира за няколко месеца – стигнах до шест литра на ден, направих корем, и реших че няма смисъл…), с тъжния, но виновен поглед, с невярващо изражение и въпроса „ама наистина ли така съм направил”… Kолко пъти съм си казвал, че трябва да променя пиенето си... В момента, в който седнех да пия – изходът беше ясен… До случая, след който ча¬шата преля…

След поредния пиянски скандал допуснах безумието ми да вземе връх, какъвто не беше стигало досега… Влачих жена си, като я бях хванал за косата пред погледа на шестгодишния си син около 15 метра. Това не е бяло петно в паметта ми – за жалост, а може би е за добро... Не искам да си спомням нито скандала, нито отношенията ни след него…

нито коментарите на детето… Има неща, които не можем да променим – едно от тях е миналото ни… Не искам да си го спомням, не мога да го забравя, а и не смятам, че трябва…

Няколко пъти в живота си съм се учудвал на моменталните си решения, толкова прости и ефективни са понякога… След н-тия опит за разговор, в мозъка ми остана да отеква изразът – „ти имаш проблем с алкохола”, „проблем с алкохола”… Толкова кухо ми беше в главата… Като ехо, което ми заприлича на „проблем с готварска печка” (наскоро го бях задал за търсене в гугъл), и както не можех да гледам и да мисля, написах „проблем с алкохола”. Може би този момент бе моментът на Висшата Сила за мен. Попаднах на сайта на АА, на форума в дир.бг, изпълнени с толкова истина, толкова силно желание за трезвост и подкрепа na всеки, който я потърси… Бях заинтригуван е слабо казано... Няколко дни форумът ми беше запълнил всяка секунда свободно време, не спирах да чета, дори събрах смелост, за да споделя мнение по някаква тема… Толкова лесно ставаше всичко, просто не трябваше да пия само за днес… Всеки ме подкрепяше искрено и безкористно. За първи път толкова много хора ми казваха „Ти можеш” (като на състезание със себе си) – трябваше само да си повярвам, че мога да не пия – след като толкова хора вече вярваха… Разбира се, че сънувах вкуса на ракията доста време… Неведнъж се стрясках насън с мисълта „пих ли наистина”… След няколко трез¬ви дни получих и предложение да посетя сбирка на АА. Обещах, че ще отида и го направих – обикалях цял час, обзет от вълнение – що за хора са там, как ли ще се държат, няма ли да ми се подиграват… За пореден път в живота си разбрах, че нищо не знам. Такова толерантно отношение не бях виждал никъде. Вниманието, което се отделяше на всеки, който го поиска, ме развълнува. Принципите които се спазват, ми допаднаха толкова много, че се опитах да ги спазвам и след сбирката – вкъщи, веднага. Разбира се, оказа се, че е доста рано за това… Жена ми не беше подготвена за толкова нормално отношение...

От споделеното на тях се зареждах с нова вяра в себе си и със сила да го направя. За първи път попадах сред хора, които не пият – въобще! Почувствах, че това е мястото ми. Убедих се, че за мен е полезно да присъствам на сбирките, ако искам да спра алкохола – а аз искам да спра пиенето…

Това беше и моята първа стъпка към АА – признах, че съм безсилен пред алкохола… Зависим съм от него и чрез АА мога да постигна трезвия начин на живот. Смятам, че след като съм наясно с диагнозата, която сам си поставих, и спазвам традициите и принципите на АА (което е много трудно в някои моменти), изминаването на останалите стъпки от програмата е просто въпрос на време. За мен е по- важно да приема нещата и хората такива каквито са, без да се опитвам да ги променя, поучавам или съдя, без да ме интересува дали са трезвеещи, трезви, пияници или алкохолици, малко егоистично, но важното е, да остана трезвен и днес!

Само такъв бих могъл да бъда полезен, както на себе си и семейството си, така и на други, които искат да спрат алкохола!

Благодаря на всички – с вашата помощ чудото става вече единадесети месец – стига да го пожелаеш, АА върши перфектна работа.

ИСТОРИЯТА НА ПАВЕЛ

Аз съм алкохолик на 41 години. Не пия повече от две години.

До 16-годишната си възраст не си спомням да съм пил някакъв алкохол. Първото ми питие, което си спомням, беше в едно барче с родителите ми като поръчката беше: „За детето уиски”...

По време на студентските ми години имаше известен упадък, че даже и случаи, в които не поддържах алкохолния си тренинг. После период, в който работех много, започна да ме боли кръстът. Установиха някакво срастване по рождение, което щяло да ме прегърби до 40-годишнината ми. И се започна всяка вечер по едно малко за успокояване на болките. Спането никога не ми е било хоби, но в един момент съвсем изчезна, хайде по едно и за сън… Виждах алкохолизма отблизо, защото имах роднини алкохолици, бащата на най-добрия ми приятел почина от това, вуйчо ми също, но не можех да повярвам, че на мен, човека, който носи толкова много, може да се случи. Обичах рисковете, хаоса, динамиката. И така ден след ден, подложен на все по-голямо напрежение и лекуващ се с все повече алкохол, вечно работещ и празнуващ, докато един ден на едни курсове усетих ,че нещо не е наред с мен, докато хората се мъчеха нещо да направят, аз се мъчех над бутилките. Дойде и денят (мислех се за ненормален, защото чувството страх не ми беше познато), в който изпаднах в панически страх от една гръмотевична буря в планината. Скоро след това направих и една простотия на пияна глава, та ме налегнаха страхотни угризения, сърцето в главата ми, дишането спря, лявата ръка изтръпна, паднах на земята, нямах сили, та си казах: край, и мен ме удари инфарктът... Тръгнах по доктори, започнаха едни страхове и обвинения към близките ми. Близки и познати, лекари започнаха да ми казват: „Направи нещо, спри го този алкохол!”, а аз си мислех: „Tе ще ми казват на мен какво да правя, алкохолик ще ме изкарат, ще ме тровят с лекарства, не за да видят какъв е истинският ми проблем, че всички ми правят напук и ми сриват допълнително нервната система. Аз кризите си ги правя ей така, от проблеми, и с алкохола само се лекувам, не виждат ли колко много мога да пия и да нося?...”

Започнах да се лекувам заради близките си, ама само заради тях, не че имах такъв проблем. И се започна – криза, системи, хапчета, трезв за по 10 дена, биричка, запой, криза и така 3-4 години... Започнах да губя приятелите си, смених ги с други, по-добри, които пият с мен в кварталните кръчми и ме разбират, бизнесът западна, започнах въобще да не ходя на работа, освен за да взема пари от касата, че накрая даже карах мои хора и да ми ги носят, защото все имах „важни срещи с партньори”... от сутринта по магазини и кръчми. Взеха ми

и книжката, та и вече нямах никаква причина да не пия. По цял ден обяснявах колко съм велик и как всички и всичко ми пречи да се изявя. След първото ми влизане в болницата бях останал трезвен 25 дена. Осъзнах, че нещо не е наред, но продължих с отчаяните опити за контролирано пиене. Второ влизане в болница. Тогава спрях пак за около месец – да видят те, че мога да спра, когато си поискам... И отново старата песен. Един ден майка ми ме записа на поклоническа екскурзия в Гърция, тя е силно вярващ човек, който от атеист намери своя път и спасение във вярата. Обикалях църкви и манастири, научих доста за християн-ството и православието там, но и естествено при първата удала ми се възможност се нацепих. След 10 дена ходих пак. За пръв път в живота си се молих като малко дете, не зна-ейки как, но от сърце, да намеря пътя – не можех да живея повече така.

Прибрах се, изпих си бутилката уиски, раздадох останалия алкохол, обадих се на баща ми да ме вземе на сутринта и с бутилка бира по пътя влязох отново в болницата… Започна се лечението ми... Забравих да кажа, че от алкохол с хапчета черният ми дроб се беше увеличил 3 пъти, отделно си имах висок холестерол, рефлукс, гастрит и колит. В болницата започнах да пия освен антидепресанти и разни други от тези хапчета, дето с алкохол става една... Та след месец лечение, мислене, четене, излязох от болницата. И нали съм си прагматик човек, та си казах: „Я да видим как действат тези прословути хапчета, дето ми струват по 700 на месец!” Прочетох внимателно в интернет де що намерих за тях и смело в кварталния магазин. Внимателно си пийнах една биричка, сякаш нещо взе да става, но не е сигурно, я още една… Еее, започна се нещо... и набързо вкъщи. И като започна една криза, думи нямам да я опиша. По време на самата криза от реакцията на хапчетата и алкохола не се уплаших, а само внимателно анализирах какво става, как се сменят състоянията ми, кален в дългогодишните ми битки с кризите изкарах и най жестоката от всички.

Продължих с тези хапчета още месец, но през това време продължих да чета и да търся пътя си. Някъде около третия трезв месец се сетих, че бях попадал навремето във форум на алкохолно зависими, търсейки клуба на пиячите.

Намерих го отново и видях ,че има и други такива като мен, научих и много нови неща, за други ми стана ясно, че не съм открил Америка, а хората това отдавна са го направили.

Някъде около шестия месец спрях всякакви лекарства. След една трезва година пропътувах 500 км и отидох на първата си АА сбирка. Там намерих нови приятели. Запо-знанството ми с тях ми даде нов тласък. Станах пръв член на АА група в района, където живея. Усещах вече, че хората, с които се запознах в АА, са като мен. Реших и с помощта на спонсор тръгнах по пътя на 12-те стъпки. Това промени отново живота ми изцяло. Пред мен се откриха нови хоризонти. Промени се ценностната ми система, вярата в сила по висша от мен ми даде нов поглед и смисъл на живота. Открих великолепието на трезвия живот. Спирането на цигарите ми даде още увереност, че вървя в правилната посока. Имам много нови трезви приятели, които ме радват и се увеличават. Животът стана прекрасен. Спонсор съм на много хора и поддържам връзка с моя спонсор. Отново започнах да се занимавам с хобито си, по-точно с екстремни спортове. Йогата ме учи да медитирам. Възвърнах си семейството и повечето приятели. Хората казват, че съм нов човек, питат ме как може да съм така спокоен. Имам си трески за дялане, но то кой си ги няма. Трезвеенето е нещо, с ко-ето не бързам и не правя планове за утре.

Това е моят втори живот.

ИСТОРИЯТА НА ЕМИ

Започнах да пия от 17-годишна. В началото се събирахме с приятели в нас и пийвахме по малко. Родителите ми работеха до късно, така че теренът беше свободен. После заличавахме следите и никой не ме подозираше. По време на следването ми, особено в се-сиите, се събирахме да учим някъде и пиенето вървеше с ученето. Все още имах мярка и нещата се свеждаха до единични случки на запой в някоя дискотека. Но тогава бързо се въз-становявах. После през 1995 г. се омъжих и с мъжа ми пиехме здраво. Покрай него и аз се пристрастих.

Много исках да имаме дете, а той още не беше готов за такава отговорност. Обичаше компаниите, заведенията и бингото. След една година забременях. Не знам как по време на бременността си успях да спра цигарите и алкохола. Не ми се пиеше въобще. После като родих, постепенно пак започнах да пуша и да пия. Започнаха скандалите вкъщи и побоищата. За да се спася от този Ад, намирах утеха в алкохола. Започнах да пия тайно от мъжа ми, защото вече пиех повече от него и една бутилка не ни стигаше. Запасявах се с резерви, които криех от него и се наливах тайно. По този начин, заобикаляйки семейните ни проблеми, изтърпях няколко години психическия и физически тормоз от страна на съпруга ми. Накрая не издържах и го напуснах. Почувствах се като волна птичка, избягала от клетка. След развода се отпуснах и си пиех на воля – всеки божи ден. Живеехме с дъщеря ми при родителите ми. Те гледаха детето, а аз се забавлявах по кръчмите с приятели. После ми купиха апартамент и се пренесохме с дъщеря ми да си живееме отделно. Спрях да излизам с приятели и се на-слаждавах на свободата си вкъщи. Надувах музиката, приготвях си нещо и се напивах… Алкохолът стана моят пръв приятел. Оправдавах се, че не искам сериозна връзка с мъж, защото съм се напатила по време на брака ми и за нищо на света не бих живяла с някого. Предпочитах да си седя сама с алкохола. Той ми даваше сили, смелост, самочувствие, увереност, идеи, спокойствие – всичко, от което се нуждаех.

Преди 2 години правих ремонт в нас. Исках да си обзаведа жилището по мой вкус. Нямах търпение да стане по-бързо и се втурнах да помагам на майстора. Вдигах тежко в нетрезво състояние и за беля си докарах дискова херния. Сковах се на легло и виех от болки денонощно. Никакви инжекции и болкоуспокояващи не ми действаха. Единствено бутилка водка вършеше работа, за да мога да забравя и да заспя. Ефектът беше временен. След като се събуждах, болките продължаваха и аз почвах водката. Бях се изключила от целия свят и се наливах непрекъснато. Въпреки непоносимите болки и влаченето ми, подпирайки се, с нечовешки усилия успявах да сляза с асансьора до магазина във входа, за да се заредя с бутилки. След три месеца положението ми се влоши още повече и ми предложиха операция. Отказах. Започна да ми се парализира левия крак и да губя чувствителност. Тогава, не знам точно как стана, но се чух с една позната и тя ми разказа за един доктор – мануален терапевт, който намествал прешлените и освобождавал притиснатия нерв с ръце. Усетих непреодолимо желание да му се обадя. Вместо да се оперирам, аз се обадих на този доктор и той веднага дойде да ме прегледа. Вече въобще не можех да ходя. След прегледа той се усмихна и ми каза: „Мисля, че още има шанс да се оправиш. Съгласна ли си да опитаме?”

И така се започна. Още след първия сеанс направих няколко крачки сама. След един месец чудото стана и аз проходих отново. Стъпка по стъпка се връщах към живота, благодарение на този доктор.

После, като тръгнах отново на работа, лека-полека започнах да се адаптирам към живота. Бях се десоциализирала от продължителната ми самоизолация в компанията на алкохола. Осъ-знавах, че трябва да намаля пиенето и да го сведа в нормалните граници. Започнах да правя опити за намаляване на количеството – неуспешни. Реших да пия през ден. С триста зора успявах, но на другия ден отново наваксвах. Пак започнах да отсъствам от работа, под предлог, че ме боли кръстът… Чудя се как са ме изтърпяли. След като опитах всички всевъзможни начини да пия като нормален човек и не успях да го постигна, се убедих че трябва да спра да пия. Започнах да търся начини за разрешаване на проблема с моето пиене и така намерих клуба на пиячите в Дира миналата година. Запознах се с двама души – една жена от София и един мъж – българин, живеещ в Лондон, които са успявали да спрат да пият за известно време и започнахме да си пишеме и-мейли. Не сме обсъждали АА. Тези и-мейли ме държаха 1 месец трезва. После си взех отпуска и отидохме с дъщеря ми на море. Още щом усетих морския въздух, почувствах непреодолимо желание за едно питие на плажа… Въобще не се замислих какво правя! Все едно не беше минал цял месец без алкохол. Най-спокойно се запътих към бар-чето с ясната мисъл в главата – джин с тоник! След първата глътка усетих приятна топлина в цялото ми тяло. Толкова ми беше хубаво, че изпаднах в еуфория. Наслаждавах се на усещания-та и се чувствах страхотно! После минахме с детето през магазина и си помислих, че не е зле да си купя някакъв алкохол да си имам в квартирата. Разбира се си казах, че ще си пия само по малко и само вечер. И така, докато се чудех какъв избор да направя, взех, че си купих от всички видове концентрaти – в бутилки от 200 г, които имаше в магазина – водка, джин, уиски, мента, мастика, ром и ракия, с презумпцията да пия по 200 г вечер. Не искам да си спомням какво направих. Първо пих джин с тоник. Така добре ми се отрази, че реших да си направя облак и смесих ментата с мастиката. Направо полетях в облаците, но не се спрях. Реших, че е време за дискотека и помъкнах детето с мен, инструктирайки я да ме пази от навлеци, да седи плътно до мен и ако някой иска да танцува с мен, да ме спре. Детето прие условията ми, но как да ме опази горкото, като аз самата съм предизвиквала „навлеците” да ме свалят… Нямам спомени от дискотеката и как сме се прибрали. После детето ми разказа, че съм танцувала и съм си поръчвала музика на дисководещия, че съм щяла да падна върху певицата и за малко да счупя прозореца в дискотеката. Накрая ми показа сметката, която съм платила, и видях освен нейните соковете и сладоледи, още 4 големи джина… Няма да обяснявам и за рисковете, които съм поемала с 9-годишното ми дете, когато влизах пияна в морето. Един ден, имаше мъртво вълне-ние. Приятелите ми си тръгнаха от плажа, за да се разходят из курорта. Аз обаче се бях закотвила в барчето на брега, пиех си сутрешното кафе и отказах да тръгна с тях. После, купувайки на дъщеря ми сладолед, видях във фризера половинка джин – леденостуден и го взех заедно със сладоледа… Върнах се на плажа и си поръчах тоник. Тайно си правех коктейла под масата в заведението. След като приключих с джина, реших, че е време да се охладя и влязох в бурното море… Дъщеря ми си сложи пояса и тръгна след мен. Спомням си силата на вълните, които ме блъскаха яростно и аз се кефих. Реших, че ще плувам и влязох навътре… Детето се беше уплашило, че вълните ще го обърнат, и е искало да излезе на брега, но течението беше много силно и теглеше навътре… По едно време дойдоха спасители да ни вадят. Крещяха, караха ми се, а аз не проумявах какво става…

После не помня как сме се прибрали в квартирата. Заспала съм… Вечерта се събудих с ужасно чувство. Детето ме гледаше уплашено, идеше ми да потъна в дън земя. Ами, ако не бяха се появили тези спасители… Това късмет ли беше или знак от „Горе”? Благодаря единствено на Бог, че ни е опазил живи и здрави…

След морската фиеста, реших, че окончателно е дошъл моментът да се стегна и да се вразумя. Донякъде успях да намаля пиенето през делничните дни, дотолкова, че да мога да отида на работа. Друг е въпросът, дали работех или отлагах работата за следващия ден. Нарочно работех незабелязано, да не би да ми проличи, че съм пила предишната вечер… Скътавах се при всеки възможен случай, да не говорим, че често заспивах в тоалетната за по 3-4 часа… В крайна сметка почти постигнах някакъв контрол, но през почивните дни и празниците отново си наваксвах. Така се стигна до последния ми седмичен запой – от Цветница до Великден тази година. Уплаших се. Този път минах всички граници. Изложих се пред хора, които не са ми толкова близки. Това не можеше повече да продължава така. Безсилна бях да се справя сама с проблема. Имах нужда от помощ. Но как и къде да я получа? Влязох в клуба на дир.бг – Анонимни алкохолици (сега Алкохолно зависими) и започнах да пиша там. Описвах всичко, което чувствах, споделях какво правя и получих нужната ми подкрепа. Скоро ще станат два месеца откакто съм суха, но вярвам, че съм поела правилната посока. Разбрах, че алкохо-лизмът е прогресивно заболяване, което води до лудост или смърт, а аз не искам да имам такъв край. Затова избирам да живея в трезвеност и съм готова безусловно да работя по програмата на АА, да извървя Пътя на моето възстановяване чрез прилагането на 12-те стъпки и приема-нето на духовните принципи на АА.

ИСТОРИЯТА НА ВЛАДО

Здравейте, приятели!

Казвам се Владимир, от София съм и съм алкохолик. Много се радвам, че съм сред вас, че съм един от вас! Най-готините хора, които познавам!

За първи път попаднах на среща на АА през месец април 1994 г. И преди това бях чувал за движението, но трябваше да мине време, за да се престраша да дойда. Думата „алкохолик” ми звучеше много обидно, изобщо не се смятах за такъв. Предпочитах да си мисля, че съм луд, че психически не съм добре. Едва по-късно разбрах, че под „алкохолик” се разбират и тези понятия, както и още много други.

От тази първа среща на АА за мен до днес последваха още стотици други. Благодарение на програмата на 12-те стъпки и общуването ми с приятелите от АА се промених. От отчаян, невярващ в нищо и никого човек станах съвсем различен. Започнах да се уча да проявявам внимание, доверие, да се радвам. Уча се да обичам, да бъда искрен и честен, да дарявам топлота и загриженост.

За всичко това съм ви много благодарен! Много ви обичам!

Чувствам се добре, общо взето се справям добре, и професионално, и в живота като цяло. Разбрах за себе си, че няма нерешими проблеми, а просто е важно да се справям възможно най-добре с ежедневието. Разбрах, че нещата се получават не като се боря с тях, а като ги изучавам и проявявам разбиране.

Не съм безгрешен. Случва се да не постъпвам винаги по най-добрия начин, но мисля, че това е нормално.

Има моменти и периоди, когато ми е трудно. Тогава си давам сметка, че има още много да се уча – вероятно докато съм жив.

Когато ми е трудно или криво, се сещам, че трябва да съм благодарен за всичко това, което получавам от новия начин на живот. Разликата от началото и днес е огромна. Тогава, през 1994 година, алкохолът ме беше повалил и бях загубил почти всичко, бях отчаян и изплашен. От април 1994 година до днес не съм изпил нито глътка алкохол и живея нов и много хубав живот. Всичко, което имам и получавам, го дължа на вас от движението на Анонимните алкохолици.

Още веднъж ви благодаря!

ИСТОРИЯТА НА Х.

За първи път посетих сбирка на АА през есента на 1994 г.

Не се смятах за никакъв алкохолик, а за човек, който има „проблеми с пиенето”. Когато на сбирките другите казваха, че са алкохолици, смятах това за лично тяхна работа, която мен не ме засяга по никакъв начин. Почти не слушах какво се говореше, а и не се стараех да вниквам в смисъла на казаното, което в редки моменти стигаше до ушите ми. Седях си кротко в ъгъла, нахлупил една шапка, която никога не свалях от главати си, и когато другите ставаха в 19:30 ч. да изпълнят „ритуала”, практикуван по цял свят, аз не мръдвах от мястото си. Решавах кръстословици, четях вестници, драсках си нещо на разни листове и продължавах с упорството си да не вниквам в това, което споделяха другите. С една дума, нито за момент

не допусках, че може и аз да съм алкохолик. Тази мисъл ми изглеждаше абсурдна и нелепа, още повече че нали когато си исках, можех да спра пиенето – завинаги.

Дразнеше ме фактът, че някои от хората на сбирките се опитват да сложат всички под общ знаменател и че понякога някой волно или неволно ми лепваше етикета „алкохолик”. Това ме ядосваше, аз се вбесявах и реагирах остро на всеки опит да бъда „зачислен към армията на алкохолиците”.

Просто аз не бях ТАКЪВ. Това не можеше да се отнася до МЕН. Бях ДРУГ, различен. Такава унификация с някакви си алкохолици направо ме отвращаваше.

Така смятах тогава. И затова отвръщах така спонтанно и грубо на хората, които ме определяха „по свой образ и подобие”.

След няколко пробива (които изобщо не намалиха убеждението ми, че мога да спра завинаги пиенето, стига само сериозно да поискам), се случи така, че останах „сух” за около 22 месеца. На петия-шестия месец от този сух период зарязах и сбирките, тъй като ми се струваше, че само си губя времето там, а моят „проблем с пиенето” бе окончателно и завинаги решен (както си бях въобразявал по онова време).

После се пропих отново и последваха нови и все по-тежки и продължителни запои. В началото на 2000 година тръгнах отново на сбирки. Ходех на АА и въпреки това на няколко пъти пак се пропивах. По едно време дори ме хвана срам, защото на няколко пъти се бях появявал на сбирки на АА пиян до козирката и не си спомнях добре какво съм правил там.

След последния ми десетдневен запой, в края на 2000 година тръгнах редовно на събранията на АА. Шест вечери в седмицата ходех, като реших пред себе си стриктно да спазя препоръката „90 дни – 90 сбирки”, като през тези 90 дни стоя далече от чашата. Ходех шест пъти в седмицата, защото в седмия ден в София просто нямаше сбирки.

Веднъж разглеждахме „Първа стъпка”. Някаква гадна буца беше заседнала в гърлото ми, чувствах се отвратително, нещо в мен се бунтуваше срещу неизвестно какво, беше ме яд на самия себе си и на целия свят. Първата стъпка на АА гласи: „Признахме, че сме безсилни пред алкохола и че сме изгубили контрол над живота си”.

Тогава чух собствения си глас да казва: „Казвам се Х. и съм... и съм алкохолик.” Това беше.

После допълних, че такова нещо ми се случва да казвам за първи път... Идеше ми да потъна в земята от срам, самоунижение и още нещо... още нещо, което не можех да определя. В главата ми се блъскаха светкавици, ушите ми бучаха, а пулсът ми беше скочил някъде високо в небето...

...Шест години и отгоре след първата сбирка, която бях посетил, стигнах до това толкова сложно и същевременно толкова просто, осъзнато и споделяно откровение, „че съм безсилен пред алкохола... че съм загубил контрол над собствения си живот”... Доста по-късно проумях, че съм бил безсилен всъщност пред първата чаша, пред първата глътка дори, защото именно те отключват онова перпетуум мобиле на нескончаемите напивания и всичко, което идва след това...

А още по-късно ми стана ясно, че докато я НЯМА тази първа глътка, докато не съществува онази първа чаша – тогава не съм безсилен, нито безпомощен, просто трябваше да НЕ СТИГАМ до тях. И затова си измислих нещо като девиз: „Винаги застрашен, никога безпомощен!” В смисъл, че съм застрашен, ако посегна към първата чаша, ако отпия първата глътка, но никога не съм безпомощен ПРЕДИ ТОВА.

Може би неслучайно Първата стъпка завършва със следното изречение: „Решени сме да направим всичко, което би ни освободило от безпощадното пристрастие към алкохола.” И ето я най-важната дума: ВСИЧКО!

...След споменатата сбирка се чувствах някак странно спокоен, уверен и обнадежден. И сякаш някакъв адски товар бе паднал от плещите ми. Колко било просто. Но нали до простите неща често се стига по възможно най-сложния, мъчителен и заплетен начин.

След 15 години тежко пиянство и след близо 4 години трезвост напоследък често препрочитам един материал от книжката „Живот в трезвост”. А той е: „Намерете вашия собствен път”.

ИСТОРИЯТА НА ВЛАДИМИР

Казвам се Владимир и съм алкохолик от 27 години.

Началото!

Започнах да пия редовно от 23-годишна възраст. По професия съм електротехник и може би тази моя професия ме докара до моята зависимост към алкохола. Защо? Защото в България имаме традиция да се почерпим за каквото и да е събитие, за добро или зло, за

раждане или смърт, затова че съм си купил запалка или апартамент. С една дума трябва да се почерпим за какво ли не, но така да се напием.

Споменах за професията, защото може би от нея започна всичко. След като се ожених, се преместих да живея при съпругата си и оттам започна всичко (съпругата ми и семейството й нямат нищо общо с това). Всички нейни роднини и съседи разбраха за професията ми и започнаха да ме викат, за да им ремонтирам било то автомобил или котлон, печка, електрическа инсталация или каквото и да е по професията ми. След всяка такава услуга ся-дахме и се почерпвахме солидно, дори и ми слагаха по някоя бутилка за у дома, за услугите, които им правех. И така неусетно се влюбих в алкохола (под каквато и да е форма).

През 1983 г. започнах работа като подземен електротехник в една мина близо до град Бургас. Работата там бе много тежка и уморителна и след като излезехме от рудника, се почерпвахме в съблекалнята, за да се отпуснем от умората. Така беше всеки ден в продължение на 6 години. Вече бях зависим от алкохола. Началниците ми знаеха за това и ме посъветваха да се лекувам. През 1987 г. постъпих на лечение в отделение за алкохолно зависими в местния диспансер. Лекуваха ме около 45 дни (през които бях сух), но след изписването ми аз отново започнах да пия от сутрин до вечер, a дори и през нощта. Уволниха ме от мината заради моето пиене. Започнах работа на друго място с препоръката и помощта на мой приятел, който ми бе началник, но и там продължавах да пия, като си криех алкохола в бурканчета, дали в чорапите или в панталона, за да не ми го намерят. Вече не можех да ра-ботя, ако не съм пил. Трепериха ми ръцете. Бях в постоянно напрежение. Започнаха проблемите в семейството ми. По молба на съпругата си отново постъпих в клиниката, за да ме лекуват и да ми имплантират есперал. След като ме изписаха от клиниката не употребявах алкохол около 4 месеца, но при един банкет, след танци, някой „приятел” ми бе сменил чашата и бе налял вино. Бях жаден и изпих чашата, но вече бе късно. Уплаших се, понеже имах имплантиран есперал, но нямаше никаква реакция. Консултирах се с един познат фелдшер, който ми каза, че може би таблетките не са ми били имплантирани и всичко е било една мистификация заради мен самия, за да спра да пия.

Отново започнах, но този път бе по-зле от всякога. Разделих се със съпругата и семейството си заради моето пиене и това като че ли бе краят за мен. Прибрах се при родителите си през 1991 г. Продължавах да пия все повече и повече. Пиех, за да се чувствам жив, не изпитвах удоволствие от алкохола. А имах неутолимо желание да бъда редовно в това състояние. Не бях радостен, когато си купувах бутилка алкохол, а се притеснявах как и кога ще купя друга. Така бе до 12.10.1992 г., когато постъпих за трети път в клиниката. Там за щастие бяха настъпили промени след идването на демокрацията. Всеки ден имахме сбирки с екип от психиатър и психолог. Тогава разбрах в колко сериозно състояние съм и какво ме очаква, ако продължа да пия, за което съм искрено и от сърце благодарен на медицинския екип, както и за тяхната търпеливост и разбиране към нас, алкохолиците.

След изписването ми на 25.12.1992 г. аз спрях да пия!

Голямото събитие дойде от София или по точно от председателя на клуб АА в София. Благодарение на него и със съдействието на медицинския екип открихме клуб и в гр. Бургас. Това бе на 17.07.1993 г. Отначало сбирките се състояха в едно помещение в самата клиника, не само поради липса на друго помещение, а и заради новопостъпващите зависими на лечение. Бях трезв 3 години, това бе голяма радост за родителите ми и за самия мен. Бях съвсем различен и другомислещ. Но за добро или за зло започнах работа като автомобилен електротехник в един сервиз. Имах много клиенти и бях добре заплатен, но тук стана

провалът. Може би заради това, че разполагах с пари, имах много свободно време и не бях с подходящи колеги, или не съм бил ангажиран със семейството си, но отнова постъпих в клиниката на 01.09.1997 г. След едномесечно лечение ме изписаха. Тази дата 01.09. бе за мен ден последен, защото на този ден е родена моята майка. Тя бе моят бог.

Моят нов живот

Около една година и половина след последното ми лечение дойде големият ми син и ме помоли да направя инсталацията на новата къща на съпругата ми, с която бяхме разделени 7 безкрайни години без развод. Отидох с чувство на вина и дълг към съпругата и децата ми. За моя огромна изненада и удоволствие бях посрещнат много добре от съпругата и тъщата ми. След като направих инсталацията на етажа, съпругата ми ме помоли да идвам до завършването на етажа на къщата. През тези 7 години аз живях при родителите си. На 17.09.1998 г. съпругата ми направи предложение (за което не бях и мечтал, понеже не бях дал нищо за направата на къщата), да остана да живея с тях. Малко е да кажа, че съм повече от щастлив. Вече 7 години и 6 месеца съм сух – щастлив съпруг, баща и дядо!

За всичко това най-вече съм благодарен, първо на един много добър психиатър и психолог, и второ на съществуването на клуб „Вяра – Воля – Взаимопомощ” на Анонимни алкохолици гр. Бургас.

ИСТОРИЯТА НА ТОШКО

Ние, алкохолиците, сме болни хора, но аз бях изключително ненормално и доста гадно същество. Освен това се смятах за някакъв гений или уникум, както и че целият свят ми е задължен и че всичко се върти около мен. Нещо много характерно за някои алкохолици, които изцяло са обсебени и затова са много ненормални.

Андрей Печилков беше директор на Държавния архив, бе вложил целия си живот, за да изгради едно образцово, не само в България, но и във всички световни критерии учреждение. Човек безкрайно обичащ професията си, работата си. Работещ неуморно и, разбира се, изискващ от всеки служител да изпълнява задълженията си поне отчасти толкова добре, колкото самият той ги изпълняваше.

Когато се съгласил да ме вземе на работа, той го направил с най-добри намерения, като човек уважаващ моята фамилия и съчувствайки ми, желаещ единствено да ми помогне, готов да ми помогне не само в работата, а и във всяко друго отношение. Само че аз бях вече закоравял алкохолик, при това тежко болен, напълно ненормален и с мания за величие, смятах, че съм център на вселената и че всичко трябва да се върти около мен.

Този прекрасен и добър човек ме прие – мен алкохолика, в учреждението си, постави ме в идеални условия, помагаше ми във всичко, изпрати ме на специализиран курс по архивистика, като искаше да се изгради от мен един добър, висококвалифициран архивист. Аз обаче, с моя изкривен, извратен и болен ум, изтълкувах това като възможност да си правя каквото си искам и най-вече, злоупотребявайки с добрината му, реших, че моето време да си пия и наливам безнаказано най-после е дошло. От¬пус¬натите средства за специализация ми послужиха само за пътни до станцията, където се провеждаше месечният курс, и за това, системно да се напивам до забрава. Вместо да взема присърце и сериозно да се подготвя и задълбочено да из¬уча архивното дело, аз задълбочено взех да се напивам всяка вечер. За алкохолика, който е напълно ненормален, това е рай, даже така тълкува нещата с изкривеното си за света виждане, че по-хубаво за него от това, да му се води за работа, а да си пийва нормално, няма. Та нали в повечето случаи алкохоликът загърбва и не ходи на ра-бота, за да може да си пие. А моята извратена алкохолишка душа ликуваше, тъй като хем си пиех, хем за работа ми се смяташе. Освен това смятах другите за глупаци, а себе си за най-хитър.

Под влияние на алкохола неизвестно какви тъмни сили и енергии обсебват душата на алкохолика. Впоследствие едва издържах изпита на края на семинара. По това време архивният фонд се преместваше в друго помещение. Под влияние на алкохола тялото и умът на алкохолика са разбити, допълнително в много случаи бях мързелив, така че точно в този решителен момент моят алкохолишки ум реши да вземе платен отпуск за подготовка за дър-жавен изпит. Въпреки че продължавах да пия, успях да издържа държавните изпити, макар и не толкова добре, колкото вманиаченият ми алкохолишки ум желаеше – вместо с отличен, както по-рано, с много добър. Това трябваше още тогава да ми покаже, че нещо не е наред, но вместо това още повече превъртях и още повече започнах да пия.

Въпреки всички грижи и съвети от моя прекрасен началник, алкохолишкият ми ум реши, че мога да правя каквото си искам и никого да не слушам, нито директора си, нито близките си. Ходех почти всяка сутрин пиян на работа и за да не ме усетят се пръсках с дезо-дорант. Освен това почти бях станал мръсен и нечистоплътен, така че смесвайки вонята от алкохол, евтин дезодорант и мръсотия, не е учудващо, че единственото, което, естествено, можех да предизвикам, бе трудновъздържащо се чувство на неприязън и отвращение. Моят безкрайно търпелив началник се опитваше да ме търпи и да убеждава и другите да ме тър¬пят. Едва сега разбирам отвращението, което съм предизвиквал.

След време ми мина друга „блестяща“ мисъл – че мога да си подавам неплатен отпуск и вместо да работя, да се събирам с най-пропаднали типове и да си пия на спокойствие. В много случаи вземах по-дълги отпуски, ходех където си искам, имах запои, от които все по-трудно излизах, от които все повече се разболявах, без да си давам сметка за това. Тогава, за да се опита по някакъв начин да ме спаси, Андрей Печилков ме изпрати на курс по испан-ски за една година, за да мога да бъда под контрола на брат ми. Този опит беше донякъде успешен. Брат ми се стремеше да ми помогне и ме държеше изкъсо, но понякога му се измъквах и пак се пропивах. Явно че и най-здравият човешки контрол не може да спре алко-холика да не пие. Измислях всевъзможни поводи, излезнах на квартира, за да мога да си пия

спокойно и често се напивах. Тогава брат ми ме взе в апартамента си – пак успявах да пия. Започна да ме заключва – намирах начини да си извадя ключове и пак се напивах. Накрая след много напивания и малко учене успях да издържа изпита по испански език.

Когато се върнах в Смолян, реших че е време да се лекувам. Явно, че нещо в главата ми не беше наред. Въпреки многобройните опити на един от най-добрите психиатри – доктор Карагяуров, с най- модерни лекарства, нямаше успех. Няколко дни, най-много седмица и отново пропивах. Това създаваше нови проблеми в работата ми, или по-точно старият алко-холен проблем си оставаше. Тогава реших, че алкохолът е силен и трябва да го заменя с не¬що силно – например със секс.

Имах много хубава и добра приятелка, която ме гледаше в очите, безумно се обичахме, всичко беше чудесно, даже щяхме да се женим. Началникът ми до¬ри се запозна с нея и я посъветва по-здраво да ме държи, т.е. изкъсо. Позволяваше й да идва да ме взима от работа, сутрин до късно стоях с нея и началникът ми рядко, почти никога не ми се караше за това. Само че алкохолният звяр пак се събуди в мен, въпреки че ми бе предана и ме слушаше за всичко, дори и снимки ми направиха с нея. Сексът не смени пиенето и се получи така, че една вечер излезнах с приятелката ми като си мислех да пия само една бира. Не бях пил около месец, работата ми беше започнала да върви и точно затова реших, че не е зле да пием по една бира. Та нали цял месец не бях пил, работата ми беше потръгнала, а и ня¬маше да пия нищо друго, само една бира, а и нещо за ядене. Бях взел достатъчно пари, щях да замезвам. Поръчахме суджук и по бира, само че, неусетно как, изпих бирата, а мезето си стоеше недокоснато. Поръчах още една бира, та по-добре да върви мезето, но то пак остана. Алкохолният ми ум реши, че ако си взема ракия, мезето по-добре ще потръгне, и наистина, този път мезето свърши бързо, а ракията остана наполовина. Поръчах още мезе и си долях ракията. После се събудих в апартамента. Не помня как съм стигнал там, на земята, чаршафа, възглавницата имаше кръв. Приятелката ми си бе отишла завинаги. Какво съм правил, как съм се прибрал, какво се е случило, уви, ми го казаха други хора. Вместо да се замисля, аз три дни търсих и плаках за нея, защото наистина я обичах и още я обичам. Но ка-кво съм правил тази вечер не помня.

Сега вече вбесен, реших да ходя на преглед и проверка в клиниката два пъти седмично, а условието бе да се ходи трезвен. Ходих на отчет, но и това не помогна. Два пъти отидох трезвен и два пъти пиян. При това положение кой би казал за такъв човек, че е нормален.

И все пак, въпреки всичко, моят началник на няколко пъти ходи загрижен да пита доктор Карагяуров какво всъщност става с мен. Доктор Карагяуров, един от най-добрите психиатри, специализирал в Германия, му обясни, че по всички показатели, за голямо съжаление, ме счита за безнадежден и че едва ли има медицинско заведение в България, което да ме излекува. В този случай този благороден човек Андрей Печилков, помоли поне да ме пенсионират, за да не остана на улицата без средства. Алкохоликът в мен обаче, напълно полудял и бесен, не познал чувството за благодарност, а единствено обсебен от собственото си „АЗ”, изръмжа: „Лудият пенсионира нормалния”. Спомняйки си сега тези неща, ми се ще да се отвори земята, та дано бъде погълнато това адово и неблагодарно изчадие, което бях само допреди пет месеца.

Сега, вече като ревностен член на Анонимни алкохолици, не пия от пет месеца, въпреки трудностите, които срещах в началото, докато се убедих, че това е една реална

програма, която действа. Тя не само ме предпазва от алкохола, но ме прави духовно чист, връща ми радостта и смисъла на живота.

Моята мисия сега е да разкажа с прости думички моята история, да живея и умра трезвен и да не пия. Да призная, че съм безсилен пред алкохола и че съм направил живота си неуправляем, и като се признавам за победен, не пия и така от победен ставам победител. Умът ми се връща с всеки изминал ден в трезвеност, с всяка една сбирка се чувствам по-добре и по-добре и все повече знам и се убеждавам, че посегна ли към алкохола, ще бъда победен, и затова го считам за отрова, която е разбила целия ми живот.

Ето защо все повече разказвам какво направи алкохолизмът с един човек, който може би щеше да има чудесен живот, ако нямаше за враг такова коварно нещо като алкохола.

Наистина само Бог би могъл да ми върне здравия разум, ако го потърся. А аз го търся всеки ден и живея ден за ден, да бъда трезвен. Благодаря на Бога, че днес съм трезвен, за утре не знам. Знам само, че като ходя на сбирки на АА, оставам трезвен и нямам желание за пиене, а за работа.

ИСТОРИЯТА НА БЛАГА

Пьрвите двадесет години от живота ми минаха безгрижно. Бях отличничка, умна и красива тийнейджьрка, нелишавана от нищо, заобиколена от прекалено много любов и обгрижване от близките и приятелите си.

На 22 години се омьжих и отидох да живея при сьпруга си в друг град. Той изцяло пое грижите за мен, не работех, живеех спокойно, не бях притеснявана от никого и от нищо. Живеехме самостоятелно в неговия апартамент. И двамата харесвахме да се сьбираме с приятели, купоните ставаха у нас. В продьлжение на години, почти всяка вечер имахме гости, веселихме се и си изкарвахме добре. Тогава пиех, защото ми беше приятно и за мен това беше напьлно нормално. Количеството алкохол не беше прекалено. Година след година (8 години) веселбите и купоните си продължаваха – вкьщи или другаде, докато дойде моментът, в който сьпругьт ми се пропи тотално, не се прибираше, не знаех кьде е и как е. Започнах да пия сама, чакайки го нощ след нощ. Един ден си сьбрах багажа и се прибрах при близките ми.

Започнах работа и като че ли всичко беше наред. Пак пиех, но по-рядко и по-малко. Тогава срещнах мьж, с когото впоследствие заживях. Последва нормален и щастлив живот за кратко, след което открих, че той си има своя друга зависимост, с която аз не можех да се примиря и единственият начин да реагирам беше да се пропия отново, като все повече увеличавах количеството. Вече не можех да се спра.

Започнаха проблеми в работата ми. Скандалите навсякьде зачестиха, гневът, яростта, агресията станаха ежедневие. Неминуемо дойде моментът на раздялата.

Прибрах се отново у дома. Но и там започнаха неприятностите с близките ми. Пиех и не можех да контролирам нищо. Едва тогава осьзнах, че имам проблем и трябва да потьрся помощ.

Намерих телефона на клуба на АА и започнах да посещавам сбирките. Но вьпреки това и желанието ми да спра да пия, последваха пробиви. Разбрах, че единственият изход е да започна да работя по стьпките. Тогава знаех за проблема си, за болестта си, признавах ги, но все още не бях капитулирала пред алкохола. Продьлжавах да се боря с него.

Една вечер, след безумен запой, почувствах, че нещо се пречупва в мен. Това беше преломът – аз се предадох.

ИСТОРИЯТА НА ДИЯНА

Казвам се Дияна, на 35 години и съм алкохоличка.

Спомням си, че за пръв път казах, че съм алкохоличка, в един от форумите за взаимопомощ преди повече от година и че го приеx за себе си някъде месец след като бях отишла на първата си сбирка на Анонимни алкохолици. Оттогава животът ми взе да се променя по един хубав начин, какъвто никога не съм си мислила, че е възможен, и така както не съм очаквала. И продължава да се променя.

Нямам очаквания, но като се обръна назад, виждам смисъла, виждам промяната и се радвам, че се чувствам така, както сега.

Баща ми е алкохолик, в момента на социалното дъно, вторият съпруг на майка ми също – след инцидент и спиране на алкохола разви делириум тремeнс и после изпадна в лудост, като и сега е така. Въпреки, че знаех и дори виждах това, никога не го допусках за себе си. Не мога да кажа,че това е причината да развия зависимост към алкохола, защото аз на практика не съм живяла с тях, та да подражавам модел на поведение, нито пък мога да кажа че генетичната ми предразположеност е причината. Всъщност не ме и интересува, и макар че знам вече много за болестта си, в АА се научих да не търся причините за нещо извън мен, като това не ми носи някакво чувство за вина, нито пък гордост, просто си го приемам като факт за мен.

Първата ми среща с алкохола, която помня и едновременно не помня днес, беше, когато бях на около 14 години. Заедно с приятелка решихме да опитаме от ракията на баща й. Спомням си, че ми беше някак неприятно и като я поглъщах направо ме изгаряше (по-късно разбрах, че ракията е била от силния градус и отделена за разтривки), но това не ми попречи да продължавам, докато не изгубя спомен. Близо 24 часа не помнех нищо и не мога да си представя ужаса, който е изпитала майка ми през този ден. Ужасът от първото напиване не беше малък и за мен, но въпреки това през последните ученически 2-3 години продължавах да пийвам, рядко и уж тогава невинно, като всички в компанията. Открих, че алкохолът ми помага да смъкна една притеснителност и примерно да кажа на момчето, което харесвам,че е така.

Омъжих се рано за човека, когото обичах и който още е до мен. На 21 вече бях майка на две момчета, които много, много обичам и които всячески се опитвах да предпазвам по-късно от моя алкохолизъм. По време на бременностите си не пиех, нито пък докато те бяха малки, но живеех в постоянен страх и опити да контролирам всичко, не се доверявах на никого, трудно приемах помощ, дори и за отглеждането им. Някак си го бях поставила като цел да не изпитват това, което съм изпитвала аз, да имат хубаво и здраво семейство, а не като моето, да са доволни от всичко – обич, грижи, материални неща…

Някак неусетно започнах да пия отново, алкохолът ми позволяваше да се отпусна – от работата, от грижите. Тогава пиех само при излизания, опитвах се да се забавлявам, дори да ставам център на внимание в компании, блесвайки с остроумие и весел нрав. Въпреки, че пиех доста, не се напивах или в случаите, когато все пак се случваше да прекаля, нямах махмурлук, както другите след такива вечери. Също така неусетно започнах да си пия вечер сама, малки количества, но редовно. Количествата започнаха да се вдигат все повече и повече с времето. Твърдо отричах обаче и много се гневях, когато първо майка ми започна да ми казва, че имам проблем с алкохола и да ме сравнява с някой. Бях убедена, че това не е така и мога да спра, когато си поискам. Мислих си, че е от нервите, от напрегнатото ежедневие, от бизнеса, който не вървеше тогава. Смятах, че имам нужда да се отпусна, както всички други, че всички си пият и това е нормално. Сега знам, че болестта включва това

отричане и че алкохолизмът е може би единствената болест, при която човек така упорито отрича, че е болен. Сякаш колкото по-зле ставах, толкова повече отричах.

Продължавах през следващите години да отричам, да се крия от хората. Вече не ми трябваше компания, за да си пия. Правех го сама у дома, всеки ден. Пред другите се стараех моето пиене да изглежда нормално и, разбира се, самата вярвах, че е точно така. Работех на високи обороти и успявах да обръщам внимание на децата и семейството си, но никога не бях доволна от това, което имах и постигах. Не се чувствах удовлетворена, нито от работата, нито от това, че наистина имам хубаво семейство, дори от материалната сигурност, която много хора нямаха. Все исках още и още, сякаш гонейки някакъв недостижим, измислен само от мен и в моята глава крив идеал, не можех да се зарадвам, нито да оценя това, което имам.

С времето алкохолът беше започнал да взима бавно, но сигурно от мен, без нищо да ми дава. Започнах да губя, първо бизнесa, който имахме. После заради поредицата от необмислени постъпки се наложи да продам и жилището си, и още един имот, но не признавах грешките си. Всичко свързвах с някакъв малшанс, сякаш целият свят се беше обърнал срещу мен или аз срещу него, и продължавах да пия и пия, стремейки се да подсил-вам еуфоричните чувства и да подтискам неприятните. Неуредиците или провалите в живота, които си правех сама, аз заливах с алкохол, сякаш исках да оправя душата си или да оправя и да забравя чувствата, които бяха предизвикани от други мои грешки, с които наранявах най-близките си хора, тези, които уж най-обичах…

Преместих се и по-далеко от роднините си, като тогава вярвах, че те са причината за начина, по който се чувствам, скандалите и липсата ми на спокойствие. Замислях и преместване в друг град и какво ли още не, все търсех уж някакво ново начало и спокойствие. Бях поела към моето си дъно, като правех грешка след грешка, но продължавах да се самозалъгвам, че нещо извън мен е виновно – обстоятелствата, събитията, хората, но не и алкохолът и моят алкохолизъм. Белите петна в паметта ми бяха започнали да стават вече нещо обичайно, с което накрая свършваше почти всяко пиене и после заливах чувството на вина, срам и страх. Бях започнала да пия и на новата си работа, като смятах и нея за унизителна поради факта, че ми се налага да работя за някой друг. Влизах в чести депресии и търсих причината някъде там, а не в абстиненциите. Ходих и на психиатър, опитвах и с разни билки и хапчета, спирах за малко, но започвах отново скоро след това. Така стигнах и до крайности да искам да замина вече и от семейството си и децата си... Но все пак някъде дълбоко в мен осъзнавах, че аз съм причината за всичко, което караше семейството ни да започне бавно, но сигурно да се разпада... А нали самата аз толкова исках да ги предпазя именно от това… Като го пиша сега, виждам огромната ирония и коварността на тази болест! Исках да се махна, да не преча, да не наранявам тези, които обичам най-много, в същото време нямах сили да го направя. Семейството ми беше пред разпад, работата ми също висеше на косъм след ужасно напиване и там.

В един момент на отчаяние бях изписала по клавиатурата Анонимни алкохолици и останах като изумена, четейки в сайта, на който попаднах. За пръв път тогава разбрах, че има и други, които се чувстват като мен, и се идентифицирах с хората там, и въпреки че продължих да пия още известно време, процесът на осъзнаване вече беше започнал.

Потърсих група и намерих такава в моя град. Спомням си колко смелост ми трябваше, за да потърся помощ и колко неизвестни, и страх, и предразсъдъци имаше в главата ми. Помня ужаса си после, когато пропих пак и отново стигнах дотам, да не ми се живее. Това ме

уплаши, че следващия път може и да успея, предвид и предните такива мисли и опити... И се върнах пак на сбирка. Това беше последното ми пиене от 1 година насам. И може би именно този страх беше причината, сравнително лесно да реша да се хвана с работа по програмата на АА. Защото мисля, че разбрах, че няма смисъл да искам да избягам с помощта на алкохол от света и от хората, нито пък от чувствата си, нито от себе си. От себе си няма накъде! Това разбрах и започнах оттам.

За пръв път се почувствах разбрана в АА. Такова чувство не бях изпитвала от много време. Започнах с 24-часовата програма и ден след ден оставах трезвена. Дните започнаха да стават седмици, седмиците месеци... и така вече година. Сбирките от самото начало ми помагаха и продължава да е така. Получавах надежда и вяра. Започнах не само да чувам, но и да слушам спонсора си – трезв алкохолик, минал през програмата и приел я като начин на живот. Пожелах го за себе си и също някак неусетно започнах да получавам. Първото нещо беше свободата от дългогодишното криене. Нямаше какво да крия вече, не ми трябваха дъв-ки, тиктаци, нуждата за оправдание на зачервените ми очи с лошо зрение. Нямах нужда да избягвам вече човешките погледи. Можех да гледам хората в очите! Не криех нищо свързано с физическата си зависимост. Физическите неразположения, които преди не свързвах и не исках да свързвам с алкохола, отминаха сякаш най-бързо. Не мога да кажа, че е било лесно, но пък виждах други трезвени хора – доказателство за това, че е възможно. Започнах да из-лизам от самоизолацията, в която се бях вкарала. Намерих много нови приятели – хора като мен, трезвени алкохолици и почти не минава ден, без да поговоря с някой от тях. Нямам нужда да залея нещо с алкохол, за да го подтисна или подсиля като преживяване. Това, което ми дава програмата на АА, е започналата промяна в начина ми на мислене и чувстване. Не мога да обясня и да се спра на всичко, което ми дава АА и програмата на 12-те стъпки, но започнах да се чувствам удовлетворена и благодарна и до днес е така.

Светът и хората сигурно са си все същите, но моето възприятие на нещата взе да се променя и от това става все по-хубаво за самата мен. Започнах да виждам смисъла да се трудя, виждам как всяка трудност си е заслужавала. Живея в този ден тук и сега, без съжаление за миналото, и откривам радостта, понякога както никога досега, от толкова много интересни места и неща. Продължавам да вървя и днес, както не пия днес. Опитвам да помагам и на други, като самата аз станах спонсор. Не знам какво ще ми е бъдещето, но не ме е страх от него. Просто и днес е още един ден по пътя в трезвения ми живот.

ИСТОРИЯТА НА МИТКО

Тази история я посвещавам на моя брат Даниел, когото обичам изключително силно и на когото дължа много за моята трезвост, а също и на моите родители, които също много се бориха за моето оцеляване!

Казвам се Митко и съм алкохолик. Как го разбрах и какво се случи с мен, ще се опитам в най-общи линии да ви разкажа. Пия от приблизително 20 години, значи бях около 13-14-годишен, когато започнах да опитвам алкохол. Спомням си, че от самото начало алкохолът ми допадна. Донесе ми нови и приятни усещания. Аз никога не съм бил стеснителен и страхлив, не съм имал и проблем с общуването с момичета. Но алкохолът внесе в мен една съвсем нова и стабилна увереност, просто ме изстреля в ново измерение! Значи отначало – когато бях юноша, започнах с леки напитки като бира най вече и по много малко вино. Това обикновено се случваше, когато ни пускаха в ученически ваканции и ние с моя брат ходехме на село при баба и дядо. Бих казал, че това бяха доста безгрижни дни, които прекарахме там, изпълнени с много тийнейджърски емоции, с много трепети и, разбира се, това бяха годините, в които момчетата започват да се доказват помежду си! Именно така, невинно, започнахме да опитваме алкохол и да се доказваме един пред друг! Много добре се сещам, как се състезавахме с другите момчета кой ще изпие повече бира или кой ще издържи най-много на пиене. Спомням си обаче, че много бързо започнахме да опитваме и по-твърд алкохол. За разлика от мен, моят брат не е зависим и си спомням как още тогава, когато прохождах в алкохолната си одисея, аз пиех доста повечко от него, просто си ми се услаждаше повече, а и носех на повече алкохол. Та значи към 15-годишен вече си пийвах и други напитчици, като коняче най-често, ракия, водчица, мента, различни ликьори.

Спомням си, че много неусетно бях започнал да пия по-големи количества алкохол и по-често. Освен това вече не пиех, само когато ходехме с брат ми при баба ми и дядо ми, но и по време на учебната година. Най-често се събирахме с някои мои съученици в някой от тях и уж така на раздумка, компания ни правеше и някакъв алкохол. Дори доста пъти сме излизали по заведения с цел да пийнем – всичко това, когато съм бил 15-годишен. Когато с моя брат бяхме на 16 години, вече имахме трайно сформирана компания от приятели и всички ние употребявахме алкохол. Мога да спомена, че някак си нашата компания бяхме доста известна банда. Всички бяхме нахакани, наперени, имахме се за доста интелигентни момчета, отбирахме момичетата, с които да се запознаваме. Имахме си любим клуб, в който се събирахме и който посещаваха и други компании, подобни на нашата. Т.е. там се оформи една среда, в която всички се имахме за по-големи тарикати и по-големи умници от много, много други момчета и момичета на нашата възраст.

Отначало на алкохола се отдавахме предимно в петък вечер или събота, понеже беше уикенд и не бяхме на училище, а и задължително след този клуб се ходеше на дискотека. Но лично аз си спомням колко пъти си пийвах и през седмицата, когато се събирахме там. Не че и другите не са пили, но те обикновено пиеха бира, докато аз пиех водка с любимия ми доматен сок или джин с тоник (Джин с тоник много заобичах от един роман на Джон Гришам, който много харесах. В него любимото питие на главния герой беше джин с тоник.). И така, малко по малко, аз започнах да си пийвам по-редовно. Под влияние на алкохола аз придобивах изключителна самоувереност във всичко! Някак си нещата ставаха много лесни за мен, когато пиех, ставах изключително остроумен, забавен и може да се каже, че в тези моменти бях сърцето на компанията! Освен това съвсем лесно печелех сърцата на девойките! Алкохолът отвори пред мен вратите на други светове, вълшебни и нереални. И колкото повече пиех, толкова повече в мен се засаждаше мисълта, че аз съм различен, по-

умен от много хора,че виждаш ли как може да има толкова принизени и притъпени хора, да не виждат светa, който аз виждам. Започнах да си казвам, че аз не съм за това време, в което живея, че може би е трябвало да се родя в рицарските времена или че може би изобщо не съм за планетата Земя. Започнах да греба от нсладите на живота с голямата лъжица и бързо да се наслаждавам на нещата. След като се насладявах на нещо, ме обземаше скука и апатия, и само когато пиех, си връщах настроението и се впусках в нови приключения, за да откривам нови алтернативи на комфорт и нови наслади. И когато откриех нещо такова, винаги го гарнирах с алкохол, комбинацията от двете неща – нова наслада и алкохол, беше много силна. Тогава вече ми се случваше да се понапивам сериозно. Към осемнадесетго-дишната си възраст вече мога да кажа, че изключително се забавлявах и веселях под въз-действието на алкохола. Тогава бяха годините, в които имаше много купони, дискотеки, връз-ки с момичета, почивки на море с приятели. И винаги всяко едно нещо от тези беше свързано с алкохол.

Завърших средното си образование и с моя брат влезнахме в казарма. Там, може да се каже, позабавих алкохолните вечеринки, но когато излизах в отпуск наваксвах. След казармата кандидатствах в университет и бях приет. В университета вече започнах да пия доста сериозно, хем като количество, хем като време – по различно време на деня, по няколко пъти в седмицата! Същевременно в мен продължаваше да се доразвива мисълта, че съм по-специален, по-привилегирован, че зная много повече за живота от другите около мен, че съм видял и опитал много повече от другите. Постоянно търсех нови емоции, нови тръпки и когато тъпчех на едно място, без да открия нови тръпки, пиех много, защото само алкохолът ми даваше надежда и ме поддържаше във форма. И така чаша след чаша аз бях тръгнал към моето погубване и саморазрушаване, без да го осъзнавам.

Тогава бяха започнали и някои мои здравословни проблеми с кръвното налягане, нервната система и т.н. Започнаха да ми се случват странни неща, които тогава лекарите нарекоха депресии, тревожност и др. Без причина изпадах в паникa, която, сега си спомням, направо си беше страшна за мен. От време на време имах такива страхове, че не можех да се покажа на улицата. Много пъти са ми се случвали подобни неща, докато съм бил в градския транспорт, и изживяването е неописуемо! Няколко пъти се случи така, че в такива моменти аз слизах от трамвая, влизах в някой бар и изпивах едно питие. Малко след това тези страхове и паникa ме напускаха и аз реших, че съм намерил хватката, която да прила-гам, и се поуспокоих. Вече имах решение – стане ли така, пия и всичко се оправя. Изобщо не предполагах, че всичко това произлиза точно от алкохола. Няколко годинки след това в мен се прокрадна мисълта, дали тaзи тревожност и паникa не са точно от алкохола, но трябваше да минат години, за да го разбера. И така, аз продължавах да пия и то все повече от преди. Когато ходехме с колеги от университета на ресторант или бар, аз изпивах огромно количество алкохол и в почти всички случаи се държах на крака и в ясно съзнание. Тогава имах сериозна приятелка, която обичах, ценя и днес, но след няколко години връзка се разделихме. Причината няма да казвам, но в основата на нещата беше моят алкохол и по-точно налудничавите мисли след много дни пиене. След тази раздяла мога да кажа, че пих страшно много, почти всеки ден, за дълъг период от време.

След университета заминах в чужбина за няколко години и там доста намалих алкохола, а концентрати почти не пиех, основно вино и бира. През една от отпуските ми, които идвах да прекарам в България, се запознах с едно момиче, с което по-късно се сго-дихме. Така се върнах отново в България. Започнаха забавления насам натам и малко по малко отново влязох в стария ритъм на пийване. Започнах пак и основно да пия концентрат. Пиех често, по поводи и без поводи. Започнах да имам тежки махмурлуци. Бях започнал да

ставам доста раздразнителен и нервен, най-вече на следващия ден след пиянстване. Често пъти, след такава напрегнатост и дискомфорт, на следващия ден изпивах някое питие и се оправях. Това започна да ми става навик – да се лекувам по този начин – и започнах да си го практикувам редовно. Ето така, неусетно, аз си станах завършен алкохолик, без още да го знам! Започна да не ми се ходи на работа от време на време, защото се чувствах зле от предния ден или пък имаше дни, в които просто оставах вкъщи, за да пийна. Съвсем естествено, пиех и на работа.Дните вървяха, а аз пиех все повече и повече. Между мен и го-деницата ми започнаха да стават все по-чести спорове заради алкохола. Отделно на няколко пъти имахме много сериозни скандали по други поводи, които нямаха отношение с алкохола. но които аз използвах за сериозни мои опиянявания. Бях започнал за най-малкото нещо да се напивам и често ми се случваше да пийвам по няколко дни, докато не се почувствам много зле и чак тогава спирах! Проблемите с годеницата ми растяха и съвместният ни живот се рушеше с всеки изминал ден, но аз бях потънал в алохолно забвение и не обръщах внимание на тези неща, по-важно бе за мен да пия.

След 4 години съвместен живот и преди сключване на брак се разделихме. Това беше голям шок за мен. Не можех да се примиря и се отдадох напълно на алкохола. Живеех, за да пия, и пиех, за да живея. Моите близки – баща ми, майка ми и брат ми започнаха все по-често да ми говорят за това, че определено преминавам границата на разумното пиене и че става нещо лошо с мен, но аз не им обръщах внимание. Тогава за мен започнаха големите душевни терзания! Вече и аз от време на време се замислях, че не пия нормално, като другите. Започнах да ставам агресивен към близките си. Но най-много ме удивляваше фактът, че като започнех да пия, не можех да се спра. Не можех, както преди доста години, да изпия едно питие и да спра. Изпиех ли какъвто и да е алкохол, и то малко, задължително трябваше да продължа да пия. Не можех да си отговоря защо става така. Но, както казах, настъпиха големи душевни терзания, защо го правя, как можах и вчера да се напия, след като съм се напил и онзи ден и по-онзи ден, защо вдигнах предната вечер този грозен и долен скандал на родителите си, какво се случва с мен, аз вече за нищо не ставам, и така отново отивах за алкохол и пиех, за да не мисля за тези неща. След много серии от такъв развой на нещата, близките започнаха да ми налагат контрол над алкохола, започнаха да ми прибират парите, да крият всякакъв алкохол вкъщи. Е, какво по-лошо от това, да оставиш един алкохолик без алкохол и пари за алкохол, полудявах в такива моменти. Моят брат започна непрекъснато да ми звъни по телефона да проверява къде съм, какво правя, а най-вече ми звънеше, за да чуе как звуча, така си мислеше, че ще разбере дали съм пил. Но уви, аз бях станал перфектният актьор. Нямаха си и идея какви системи имах и какви комбинации въртях, за да се крия от тях като пия или да намеря алкохол, най-малкото от което беше постоянно да си оставям паспорта или шофьорската книжка, а понякога и двете в различни магазини за алкохол и на следващия ден брат ми ходеше да плаща и да ми ги вземе. А кога-то ми прибра и личните документи, за да не ги залагам за алкохол, аз още на същия ден измислих нов трик за набавяне на цар алкохол. Алкохолизмът ми вече вършееше с най-голямата коса, взимаше си своето. Болка, мъки, страдания и здравословни проблеми на мен и най-вече на моите близки, 24 часа в денонощието! Но имаше да ми се случва и още. Брат ми започна сериозно да търси помощ от разни психолози, психиатри, с най-добри намерения за мен, без да знае, нито пък аз, че боледувам от неизлечима и доживотна болест, за която няма нито хапче, нито лекар! Мога с чиста съвест да кажа, че моят брат отдаде цяла една година в непрекъсната борба, за да ми помогне. Дори веднъж постъпих на лечение в психодиспансер в отделение за алкохолно зависими, в което аз толкова хубаво си попих. Срещи с частни психолози – с две думи: страшно много пари хвърлени на вятъра, защото дълбоко в себе си аз знаех и нещо ми говореше, че няма да спра да пия. Е, добре, щом няма да спра да пия, продължавам да пия. Скоро нещата стигнаха своя връх. Развръзката се

приближи към 2008 година, която беше най-ужасната година в живота ми, но която може да се окаже и моята най-щастлива и радостна година. Брат ми имаше кола от няколко месеца, която аз блъснах и помлях, докато бях пиян. Преди това имаx две катастрофи в пияно състо-яние. Изгубих много лични вещи и вещи на моя брат и на майка ми и какви ли не други поразии извърших. Но най-вече изгубих душата си и човешкия си облик. След толкова силни и непоносими душевни болки и терзания аз реших да победя алкохола, защото исках да спра да пия и отначало вярвах, че мога да спра. След като нямаше начин, как да спра да пия и след като болестта ми в мен ми говореше, че няма измъкване от това състояние, след като алкохолът ме бе превърнал в парче безжизнено месо, носещо само мъка и страдание на другите и на себе си, аз си казах: E, хубаво, значи ще ме погубваш, така ли? Щом аз умирам и ти умираш. И тогава реших да сложа край на живота си. Направих го, но беше неуспешно. Продължих да живея, страдайки още повече. Брат ми обаче не спираше да търси изход от това мое положение. Започна непрекъснато да чете в интернет, в разни за мен тогава измис-лени форуми за алкохолно зависими и какво ли още не. Опитваше се от време на време, когато съм трезвен, да привлече вниманието ми с тези „глупости”. Но аз, естествено, нямах време за такива „щуротии”, мислите ми бяха само за това, как да си набавя алкохол. Неприятностите ми продължаваха и така докато на три пъти щях да умра след силни запои. Аз бях напълно сигурен, че ще си отида тогава, но Господ ме пощади! Родителите ми бяха напълно изтощени от безсилието си да ми помогнат и да гледат какво се случва с мен. Брат ми също беше на предела на силите си, но не се отказа, и тогава след един от последните пъти, когато бях изключително зле след тежък запой, той ми разказа за някакви Анонимни алкохолици, как се събирали, как си говорели за проблемите с алкохола, как имали някаква програма, по която работят и това ги държало трезви и били добре!

След няколко беседи с моя брат аз реших да посетя една такава сбирка. Отидохме заедно и аз слушах внимателно какво говорят, как разказват за живота си, какво им се е случило и какво им се случва сега. Преди тази сбирка пих бира за кураж, за да отида. Скоро не посетих друга сбирка на Анонимни алкохолици. След кратко направих тежък запой, след който отново щях да умра, бях сигурен в това. Не можах да заспа изобщо в продължение на няколко дни. Дишането ми спираше непрекъснато. Не можех да се храня изобщо и непрекъснато повръщах жлъчка в продължение на дни. Тогава пих за последно и това беше последният ми запой, оттогава не съм пил. Докато умирах, а аз бях сигурен в това, дори по-молих близките си да се приберат от работа, за да са до мен, защото бях сигурен, че няма да ги видя повече. Силно се молех на Господ да се смили над мен. И така и стана, Бог ме пощади и аз не умрях. След три-четири дни, след като се повъзстанових малко, аз казах на моя брат, когото много силно обичам и на когото дължа много, че съм готов да направя нещата, които трябва, за да спра да пия. Казахме и на родителите ни за това. Решихме да постъпя в една болница, за която той вече имаше много информация, че е най-подходящото място, но и най-вече заради един лекар там, когото лично аз смятам, че е единственият в България с такова разбиране и подход към алкохолизмa. И най-важното нещо беше, че там има сбирки и група на Анонимни алкохолици! Затова казах, че за мен 2008 година беше най-кошмарната, но и най-щастливата, защото приех Анонимни алкохолици в живота си като неделимо нещо, което ми помогна не само да спра да пия, но и отвори нови хоризонти към нов живот! Всеки ден благодаря на Бог за това, че живея и за това, че ми показа вратата на Анонимни алкохолици. Моят живот сега е същият като на новородено дете, аз се преродих. Виждам живота с нови очи и слушам с нови уши!

Април месец тази година, също така благодарение на една много мила и прекрасна жена, с която станахме чудесни приятели, и благодарение на фондация „Стефан Батори”, имах възможността да бъда поканен на един семинар за обучение на консултанти по

зависимостите във Варшава. Срещнах се с много интересни хора, повечето от които като мен зависими, но вече трезви и възстановяващи се. Запознах се с алкохолици от Варшавския клуб на АА, истински „динозаври” в трезвост от повече от 20-30 години. Запознах се с много добри професионалисти и специалисти, добре известни имена в публичното пространство, които ни обучаваха на семинара, както и с г-жа Ева Войдило – директор на Регионалната програма „Alcohol & Drug” на фондация „Стефан Батори”. Семинарът внесе в мен още повече представа за тази коварна болест – алкохолизма! И искам да кажа че това, което разказвам тук, е една много малка част от нещата, които преживях, истински кошмари и ужаси, за които като се сещам в момента ми текат сълзи, а болката от ужасните спомени по време на моите пиянствания е много силна.

Към онези, които са все още объркани, както бях аз: не се чудете, вземайте с в ръце, докато все още имате шанс, защото утре просто може да е късно! Спасение има и не само спасение, а може да се окажете късметлии, че сте алкохолици! А на всички желая да бъдете здрави и трезви и дано Бог е мил над всички нас!

P.S.

Ако някой се интересува от болницата, за която споменах, и от това, къде и кога може да отиде на сбирка на Анонимни алкохолици, може да ми пише на личната поща и аз веднага ще обясня: md_g@abv.bg

ИСТОРИЯТА НА Я.

„Когато започнаха контракциите и чаках мъжът ми да дойде, за да ме откара в родилното, докопах една бутилка с ракия от запасите на родителите ми и „за кураж” отпих няколко големи глътки.”

Моята болест беше сравнително „либерална” към мен и ме остави да се позабавлявам „безнаказано” с алкохола петнайсетина години. Примката около шията ми се затегна нетърпимо едва след 40-та ми година. Но затова пък с такава скорост и устременост, че ако не бях попаднала в Анонимни алкохолици, сега нямаше да ме има. Или щях да съм жив труп в някоя лудница или на дивана у дома.

Активният ми алкохолен живот започна на 23 години, след като се върнах от чужбина, където следвах. В България попаднах в мощна студентска бохемска компания. Влюбих се в едно от момчетата. Той и приятелите му пиеха непрекъснато. Купонът течеше нон-стоп. Не бях свикнала на такъв алкохолен маратон, но се вписах в обстановката твърде скоро. Ако исках да бъда с моя любим, трябваше да съм на маса с него. Отначало цедях едно малко цяла нощ, после започнах да увеличавам дозите. Помня, когато една ранна зимна сутрин трябваше да се връщаме от някакво село на негови приятели обратно в София, и домакините наточиха за закуска огромна кана червено вино. А бяхме пили вероятно до 4 сутринта. Това е първият ми спомен за сутрешно пиене.

Алкохолът беше навсякъде около мен. Ако не бях в компанията на гаджето, бях с колеги. В журналистическата гилдия чашката също е постоянна част от реквизита. Винаги имаше повод за почерпка. То и лафът у нас за виждане с приятели е такъв: от „Кога ще се видим да пием по едно?” до „Кога ще се напием с теб?”.

Чувствах се добре. Млада, умна, впечатляваща. Но доста свита и неуверена в себе си. Алкохолът скриваше този недостатък, който не беше на мода в ония години. Харесвах образа си на бар-дама – със запалена цигара в едната ръка и с чаша питие в другата. Смятах, че така изглеждам освободена, темпераментна, загадъчна и интересна. Постепенно влязох твърде надълбоко в тази роля. Всъщност друга не остана.

В моите среди, за да си успешен, трябваше да си много „отворен” и „шик”. Аз бях от патриархално семейство, израснала с книгите и филмите. Някак си възприех стереотипа, въпреки че вътрешно се бунтувах срещу него. Знаех обаче, че съществува в обществото – за да се харесвам, е необходимо да съм освободена в разбиранията, поведението и мислите си, а не бях такава. Алкохолът ми помагаше да съм такава, каквато не съм, но си мислех, че трябва да бъда.

„Котирах” се добре на житейската борса според моите разбирания. Имах интересна работа, много приятели, тълпи ухажори. Всяка вечер бях на купон с неизменното пиене до среднощ. На 28 години вече нямах денонощие без алкохол. Все по-често сутрин се събуждах с натежала глава. Зачестиха дните, в които просто не можех да стана от леглото до обяд. Носех на много пиене, но на другия ден, за разлика от останалите купонджии, се чувствах като жив труп. Звънях в работата и казвах, че вероятно съм пипнала някакъв грип или че съм се отровила от храна и се чувствам крайно неразположена с повръщане и световъртеж. Или отивах на работа в късния следобед, когато можех да се движа, или оставах в леглото, докато ми просветне, и вечерта отново „оправях” лошото си състояние с алкохол, у дома, сама.

Помня как поредният ми приятел една сутрин ми наля капачка кайсиева ракия в кафето. Отново след бурна нощ, напоена с много алкохол. Вероятно мъжете разбираха, че без алкохол не съм достатъчно „секси” и съм твърде срамежлива, за да ме вкарат в леглото си, но пийна ли две-три съм неустоима.

Разюзданият ми сексуален живот, благодарение на бутилката, ми е поднасял неприятни изненади. Излизам на среща с мъж, обилно полята с алкохол, разговаряме, държа се предизвикателно. Опияненото ми Аз без задръжки дава индикации за по-сериозни веселби от просто пиене до зори. Отиваме у тях да пием кафе, което никога не е кафе, а още алкохол и човекът в един момент решава, че е крайно време да изпълня негласните си обещания. Колкото и да съм изпила, не съм готова за секс и се дърпам, защото истинската

ми „морална” същност, или колкото е останало от нея, се съпротивлява. Никой обаче не вярва, че не искам, защото цяла вечер съм показвала друго.

Броя тези случки за изнасилвания, защото съм употребена сексуално против волята ми, но сега, от разстоянието на моята двегодишна трезвеност, ги отчитам като „каквото повикало – такова се обадило”. Те са цената, която плащах на алкохола за това, което мислех, че ми даваше.

На 31 г. всяка сутрин вече беше тежка. Бирата помагаше за махмурлука по обяд, денят някак си преваляше в опиянение от предишната вечер. Увлечена в работа, дочаквах все още с лекота 16 ч. Тогава идваше щастливият момент на първото голямо уиски от барчето на редакцията. До приключването на работата те ставаха три, а след това веселбата продължаваше в някоя кръчма или у приятели. Алкохолът беше станал неразделна част от съществуването ми.

Нямах класически запои както при другите алкохолици. Нямах напивания до безпаметност, не ми се губеха моменти, нямаше пиянски сбивания и събуждане в изтрезвителното или токсикологията. Но аз вече бях пияна през цялото време. Или „снощна”, или „следобедна”, или „вечерна”, но винаги бях на градус.

На 32 г. вече имах постоянен приятел и забременях. По принцип много исках дете, но ме безпокоеше фактът, че никога не съм чиста от алкохол, за да зачена. След като нямах вечер без пиене е ясно, че детето ни е заченато след употреба. Благодаря на Бог, че нищо фатално не се случи с малкия човек! През бременността нямах особено желание за алкохол и пиех по една чаша червено вино на вечеря. Сметнах, че съм се освободила от проблема с неконтролируемото пиене. Когато обаче започнаха контракциите и чаках мъжа ми да дойде с колата и да ме откара в родилното, докопах една бутилка с ракия от запасите на нашите и „за кураж” отпих няколко големи глътки.

Имаше сериозни усложнения, детето се роди полузадушено, омотано в пъпната си връв. Обдишваха го, сложиха го в кувьоз, на системи. Прескочи трапа, милият. Едва сега мога да предположа (без да съм категорична, защото това са Божи работи), че много вероятно е тези стотина грама ракия да са предизвикали усложнението. Кърмих дълго след раждането. Болестта беше в мен, нито за минута не си беше тръгвала. На четвъртия или пе-тия месец, когато кърменията се разредиха, започнах да си правя схеми на пиене, които да ми позволяват хем да си вземам малки дози, хем това да не се отразява на бебето (спиртът да не влиза с кърмата в него). Прочетох маса литература за колко време се разграждат напълно 30 г алкохол и след „стриктни” изчисления започнах с комбинациите.

Когато детето беше на годинка и половина отново започнах работа. И редовно пиене. На дози, през цялото денонощие, освен петте или шестте часа сън, които оставаха „без покритие”. Така минаха следващите 10 години. По схемата „на час по лъжичка”.

Последните 7 от тях бутилчицата с водка неизменно беше с мен в чантата. Където и да бях, каквото и да правех, „лекарството” ми беше винаги с мен. Дневната доза растеше, накрая бомбичката беше доливана по няколко пъти на ден от голяма бутилка, скрита в гардероба или под мивката. Вече и не се криех винаги в тоалетната. Надигах бутилчицата от чантата, увита в найлонов плик, на спирката, в маршрутката, на опашката в данъчното, в гра-динката с майките и децата, на стълбите в ИЧС в 8 сутринта преди курса по английски, в поликлиниката пред вратата на джипито, където съм отишла, за да регистрирам

хипертония и постоянно неразположение… Пиех, докато готвя, мия чиниите, чистя, къпя се, докато пишем домашни с малкия, на компютъра, на изложение в НДК… През цялото време.

Предизвиквах нескончаеми скандали у дома по незначителни поводи, обиждах мъжа си, крещях на детето, удрях го за непрочетен урок или неприбрана играчка. Животът ми бе станал неуправляем. Отдавна. Вече беше кошмар, не живот.

Една нощ, докато пиех последната част от дажбата си пред компютъра, намерих форума на зависимите от алкохола. Разбрах, че има отърваване от робството, че има живи хора, които са спрели да пият и живеят нормално и че мога да се срещна с тях, за да ми разкажат как са се измъкнали. Разбрах, че Анонимни алкохолици не е кадър за подсилване на драматизма от холивудски филм, а реално движение, което спасява хора. Разбрах, че съм алкохоличка, но и че не съм единствена, а като мен са милиони по света. И в АА те успяват да се поддържат трезви, спазвайки простичките правила на 12-стъпковата програма. И да живеят истинския си живот, не жалката пародия на съществуване, сътворена от алкохола.

Тръгнах на сбирки на АА, материята трудно влизаше в мен, все още недостигнала своето дъно. Колкото и да бях щастлива, че съм спряла да пия за първи път от повече от десет години насам, дълбоко в себе си не вярвах, че съм алкохоличка. Започнах отново, уж по малко, продължавах да ходя на сбирки и да обмислям трезвия си живот, но пиех. На сбирки чувах страшни и зловещи истории, случили се на някои от братята и сестрите ни. Това подейства на болестта ми като благ мехлем. Тя ми нашепваше: „Ей, ти не си като тях, какво правиш в АА? Ти кога си била в запой, а? Кога си имала бели петна? Колко пъти си лежала в лудница или клиника? Това са тежки алкохолици, ти не си.” Продължавах да си пия отново, вярвайки, че този път ще мога да контролирам количествата, защото може и да съм имала някакъв проблем с алкохола, но чак алкохоличка не съм. И ето тук, в АА съм понаучила нещичко за пиенето, вече ще внимавам.

За около месец и половина се върнах в изходната позиция – всеки ден по минимум 500 г концентрат. Лъжех спонсора си, преди среща с него лапах по 3 дъвки, за да не му лъхна. Спирах пиенето три часа преди сбирка, за да не се излагам пред своите там. Не се изказвах, не си признавах, понякога подмятах, че се дъня.

После чудото стана. Изведнъж и чак досега – вече две години. Необяснимо за мен, ирационално, като че ли без да участвам. Сухостта се трупаше ден след ден, месец след месец, алкохолът се отдръпваше от лицето, от тялото, от поведението, от душата ми. Ходех на сбирки всеки път, когато имах възможност. И всеки път си тръгвах окрилена и обнадеждена, че този път вероятно ще успея да се закрепя.

Слава на Бога, семейството ми остана непокътнато, никой не пострада непоправимо от неадекватното ми поведение на прогресираща алкохоличка.

Сега живея простичко и непретенциозно. Всеки ден за мен е интересна книга, в която намирам нови и нови познания за света, за Бог, за хората, за мен самата. Работя, занимавам се със сина си, помагам на възрастните си родители, които се нуждаят от всекидневни грижи. Благодарна съм на Бог, че ми показа пътя към АА, за да намеря правия път без алкохол и да заживея наново живота си на 42 г. Разбрах, че животът ми досега е бил лъжовен. Всяка моя самозаблуда съм приемала за единствената и безусловна истина. Живяла съм по законите на алкохолната зависимост. Не съм имала реална представа за добро и зло, красиво и грозно, високо и низко. Съществувала съм в кашата, наречена „измислен алкохолен свят”.

Нищо от това, което се случва сега с мен, нямаше да е възможно, ако не бях попаднала в АА, а бях останала насаме със страшната си прогресираща и неизлечима болест.

Уча се да живея отново – светло и открито, по начин, познат ми от детството, но почти забравен. Растем и опознаваме света и хората заедно – аз, 44-годишната алкохоличка, и 12-годишният ми син.

ИСТОРИЯТА НА АНЯ

Казвам се Аня, на 44 години съм и съм алкохоличка. Скоро ще станат 14 години на моя живот без алкохол.

Аз съм полякиня, но доста голяма част от живота ми е свързана с България. Работя в няколко професии, но основно съм филолог, учител и педагог, от 6 години ръководя един младежки център във Варшава, където се занимавам с профилактика на рискови поведения на младите, м. др. като театрален инструктор.

Родена съм в едно „прилично” семейство, в което никога преди не е имало алкохолици, алкохолът присъстваше в тържествени и празнични моменти, но се пиеше „културно”, от кристални чаши и по принцип в умерени количества. Първата в живота глътка алкохол опитах като 6-7-годишно дете, именно така „културно”, по време на някакъв семеен празник, легално, от ръцете на родителите ми. Помня, че беше сладко вино и че ми хареса.

Няма да разказвам цялата история на близо петнадесетгодишното си пиене. Ще спомена само няколко неща от тази история, които са особено важни за мен.

За пръв път в живота си се напих на 16 или 17 години, сама, на свещ и пред огледалото – целенасочено, като експеримент: какво ли ще стане, как ли ще се чувствам... Много по-късно разбрах, че всъщност от този първи миг алкохолът е бил за мен нещо изключително, че още преди да се напия, отношението ми към него вече беше някак си тържествено, едва ли не ритуално, като към нещо велико...

Истинското ми пиене започна по време на студентските години в София, постепeнно, но в началото на трети курс за пръв път си пропих за няколко дена цялата стипендия. Това бяха луди, но прекрасни за мен години, пълни с прекрасни срещи, със силни емоции, с важни (и до ден днешен) разговори, откровения, приятелства... Въобще не подозирах, че това чудесно време може да е началото на края... И да ми го беше казал някой тогава, нямаше да повярвам. Тогава алкохолът ни беше верен и добър приятел, весел съучастник в бохемските

ни компании по общежития и тавани, остроумен събеседник в среднощните ни безкрайни дискусии... По онова време открих една своя черта, която тогава ми се струваше адски хубава, а сега знам, че всъщност е била моето нещастие: способността „да нося”. Аз бях Последният Мохиканин на всяка компания, този, който пиеше най-много и почти никога не се напиваше, не познавах още и ужасите на истинския махмурлук. Това беше моята гордост, даваше ми чувство за мощ и неуязвимост, убеждението, че „мога”, че за мен е безвредно. Каква заблуда. Тя беше толкова силна, че още десет години по-късно, когато пиенето ми отдавна беше станало жалко и отвратително, все си я подхранвах, без да забелязвам истинската картина на живота си...

Постепенно и неусетно за мен алкохолът ставаше неделима част от ежедневието ми, нямаше вече нито ден, нито вечер, нито едно приятелско събиране без неговото всевластно присъствие. Постепенно забравих умението да се забавлявам, да се радвам и да се вълнувам просто така, спонтанно – за да изживявам каквото и да е „истински”, ми беше необходимо да съм на градус, иначе всичко беше сиво и безразлично. Тогава не знаех, че това е един от механизмите на алкохолната болест, патологично регулиране на емоциите…

Заради настъпилата постепенно в мен промяна приятелят ми ме изостави– първата ми голяма младежка любов, с когото бяхме над пет години и планирахме съвместен живот... Тогава, разбира се, вината виждах само в него, неговото „предателство” стана много хубав повод за няколкомесечно пиене...

Не знам как успях да завърша и да се дипломирам. Когато към края на следването забременях, имах намерение да променя начина си на живот, но не успях да откажа алкохола изцяло, все имаше „важни” поводи да пийна поне малко, я за „успокоение”, я за „разтоварване”, я „от мъка”, например когато се оказа, че бащата на детето ми, въпреки по-ранните ни планове, си има засега други цели в живота и не мога да разчитам на подкрепата му... Сега си мисля, че голяма част от тогавашните проблеми си ги създавах или провокирах сама – за да имам повод за пиене... Но съм безкрайно благодарна, че дъщеря ми се роди здрава, в трезвените промеждутъци от време изпитвах огромни угризения на съвестта и страхът за евентуалните последици на моето пиене за детето не ме напускаше... До следващия „голям проблем” и до следващата непреодолима принуда да намаля страданието си с алкохол...

Най-ужасното преживяване, което ми се случи, доста по-късно, заради пиенето, беше, когато дъщеря ми, която обичам безкрайно, тогава още ненавършила три годинки, по време на пиянския ми следобеден сън излапа почти цял запас лекарства на болната си от сърце баба – успокоителни, приспивателни и разни такива... Беше чиста случайност, че някой ме събуди тогава. Детето едвам го спасиха в болницата. Когато проумях, какво – и защо – става, в ужасеното ми съзнание изплува само една мисъл: никога повече... Бях абсолютно убедена, че именно това е моментът, в който трябва да престана да пия, че това, което се случи с детето ми, е Знак Свише...

Би могло да се очаква това наистина да е преломът за една майка, нали? Но още същата вечер пак се напих... И продължих още година и половина. Ето какво ни прави тази болест...

Но няма да разказвам историята на болестта си. Ще разкажа историята на своето трезвеене.

В началото бе хаосът...

Беше навсякъде.

В домашния безпорядък, в който постоянно изчезваха точно тези най-нужни книжа, мръсните працали живописно се трупаха заедно с чистите, а под възглавницата, зад книгите в библиотеката и във всички други ъгли дебнеха празните и в различна степен пълни бутилки. Постепенно все по-често празни.

В объркването на ден и нощ, в паническите събуждания без съзнанието за място и време, в трескавото търсене на скъсаната нишка на вчерашния ден и на опорна точка в днешния, в засядащия в гърлото страх от утре.

Във взаимоотношенията с близките, във въртележката на чувства и емоции, в преплитането на любов и омраза, на безпомощна злоба и чувство за вина. В истеричните изблици на нежност към детето ми и в също толкова истеричните крясъци – по какъвто и да е повод, а всъщност винаги по един и същ повод: от отчаяние. Че не така, че не умея, че не мога.

Беше в мен и около мен. В най-близкото обкръжение и в целия огромен свят, който все по-често не беше за проумяване, за разбиране, в който получаването на някаква си хартийка в някакво си учреждение прерастваше в проблем – страшен и заплашителен. В службата, където една компромитация гонеше следващата, където само безграничната добрина и вяра на някои хора направиха впоследствие възможни за понасяне срама и страха от поглед в очите.

Целият ми пиян живот беше хаос, а аз – безволна трохичка, подмятана в него без цел и смисъл, а в същото време отчаяно осъзнаваща нуждата от тази цел и от този смисъл, което правеше липсата им още по-безнадеждна.

И цялото ми трезвеене, от години пълно с щастие и радостно удовлетворение, е всъщност от самото начало едно търсене и изграждане на ред, един инстинктивен стремеж към хармония като противовес на онзи хаос, който – знам го и чувствам! – не е заминал завинаги в небитието, а остава някъде много близо и ме чака... Нека си чака. Няма да дочака, ако аз самата не го избера. Избирам ред. Защото вече имам избор, сега вече МОГА ДА ИЗ-БИРАМ.

В паметта ми остава тази ужасна и болезнена, но грижливо пазена (като ярко „мементо”) картина на последните мигове от последния, многоседмичен запой, приличащ на някакво дяволско кълбо, луда въртележка, от която няма слизане. Картина на къщата в плачевно състояние, на търкалящите се навсякъде по пода празни бутилки и играчки на четиригодишната ми дъщеря, боклуци, остатъци от детска храна, фасове и купища снимки от детството ми (какво ли съм търсила в тях толкова трескаво??). И на внезапното, ужасяващо ясно осъзнаване на всичко това; на внезапното, като че ли в ярката светлина на прожектора, прозиране – в цялата тази отвратителна гнусотия наоколо – на картината на живота ми, на отражението на това, което съм направила с този живот, със самата себе си и с живота на любимите ми хора. И на непоносимото отвращение, и на безнадеждността на убеждението, че вече е твърде късно, че вече нищо не може да се направи, че извън този хаос не съществува нищо... Това ме накара да се опитам да избягам веднъж завинаги от тази ужасна, неистово болезнена гледка.

После – няколко седмици след опита ми за самоубийство и след престоя в психиатрична болница – първата сбирка на АА, в същата болница. Озовах се на тази сбирка по задължение, тъй като по това време бях попаднала в терапевтична група за зависими – заради старанията на баща ми, който много ме подкрепяше в тези ужасни седмици. Заради него и заради дъщеря ми се съгласих да постъпя на терапия, без да вярвам особено в смисъла на това решение – чувствах се адски виновна пред тях и някак си обречена, имах усещането, че съм си провалила живота окончателно, не виждах изход от алкохолния капан, не вярвах, че мога да престана, знаех, че не мога да живея по този начин, а не виждах въз-можност за друг начин... Към АА се отнасях доста скептично, не си представях как така група болни като мен хора, разказвайки за своя проблем, може да намали моя проблем... Но отидох, защото беше задължителна част от терапията, а аз нямах в себе си достатъчно воля и сили, за да се бунтувам.

От разказа на „спикера” на тази първа сбирка не помня нищо, толкова старателно се бях изолирала от всичко, отплувах някъде надалече, едвам дочувах шумоленето на гласовете. Както ми казаха, послушно донесох тялото си, но главата ми беше съвсем другаде и въобще нямах намерение да я призовавам. И изведнъж от това шумолене изплуваха думите, които за миг спряха света на едно място – пак като в проблясване на светкавица, в илюминация на Смисъла: „Сред глъчката и бързината върви спокоен...” Колко просто. Разревах се. И се влюбих в тези думи, вкопчих се в тях като удавник. До ден днешен на всяка една сбирка те предизвикват гърч от вълнение в гърлото ми, въпреки че от години знам „Де-зидерата” наизуст, тя стана магично заклинание за трудни моменти, псалм на спокойствие, смирение и съгласие, мантра и молитва – също толкова важна, колкото онази за спокойствието.

Това беше преломът. Видях пътепоказател, в моментно провидение разбрах, че ИМА път. По-нататъшното трасиране на този път е извършила мъдростта на Анонимните алкохолици, съдържаща се в Програмата и кондензирана в няколко лаконични поговорки, които са станали част от жизнената ми философия. Първо най-важните неща. Живей и остави другите да живеят. Можеш да промениш само себе си, не и останалия свят. Преди да заживееш с някого, научи се да живееш със себе си. При теб се връща това, което сам раздаваш. Не е важно, какво те сполетява – важното е, как го приемаш. Ако в едната ръка стискаш миналото, а с другата искаш да хванеш бъдещето, липсва ти третата ръка, за да се заемеш с настоящето. Ако не направиш нищо, за да е по-добре, със сигурност ще бъде по-зле. И с тялото си, и с духа си, бъди винаги на едно и също място... Толкова прости и толкова мъдри истини, именно чрез своята лаконичност, чрез сполучливото мисловно съкращение „подреждащи света”, моите заплетени отношения с него, моето фалшиво мислене за него. А също и фалшивите ми убеждения за себе си и за другите. Тоест – подреждащи всъщност моя изпогубен в хаоса ум, въвеждащи в него ясни критерии. Ред.

През цялото време за мен беше – и продължава да бъде – абсолютно ясно, че щом моят пиян живот беше хаос, новият – трезвен, трябва да бъде граден като негова противоположност, т.е. като съзнателно конструиран Ред. А всеки ред, всяка една хармония означава някакъв ритъм, на който трябва да се подчиниш – значи: някакви рамки, дисциплинираност. Това беше трудно за приемане от моето анархистично алкохолно съзнание. Дисциплина? Значи – ограничения? Липса на свобода? Някога ми се струваше, че свободата е липса на ограничения. Демонстрирах го в алкохолната си горделивост, като разчупвах всякакви норми. Морални, правни, поведенчески, сетне – елементарни норми на здравия разум. Сега вече знам, че не е така. Болезненият урок по хаоса ми го доказа много убедително. Сега съм свободна повече от всякога, именно защото мога вече да приема

ограниченията, които подреждат живота ми и му придават ритъм. Този ритъм е познат и „мой” – и внушава чувство за безопасност и спокойствие. В края на краищата, ограниченията са част от човешката биология, ограничение е, например, нуждата от сън или храна – трябва ли да се бунтуваме против тях (сигурно не е необходимо да добавям, че и това съм се опитвала да правя някога!) заради някаква въображаема „свобода”? Ограничение на тази „свобода” е всяко едно задължение – но именно възможността за приемане на отговорност (тоест – също и на задължения) ме прави свободна, защото тя всъщност е възможност за избор. Съзнателно и по избор приетите принципи на поведение престават да бъдат огра-ничения – стават такт, отмерващ ритъм на духовния живот, както биенето на сърцето е основен такт на биологичния ни ритъм.

А Хаосът чака. Знам, че е много близо – на разстоянието само на едно мое решение. И безкрайно далече – защото всеки ден отново избирам Ред.

От последния ми запой са минали вече близо четиринайсет години. Този ужасен спомен вече не ме боли толкова разтърсващо, но не му позволявам да отмине в непамет, защото повярвах в мъдростта на АА, която казва, че ако не помниш последния си запой, това означава, че той е все още пред теб. Но това не означава, че оставам вкопчена в миналото или че мазохистично се самоизмъчвам с него. Този спомен (както и другите от ония пияни времена) в съзнанието ми стана един логично неделим елемент от историята ми, историята, която ме е създала такава, каквато съм днес. Като всяко сътворение, това създаване беше мъчно и болезнено, особено в началото пълно с лутания и спъване, с огорчение, отчаяние, срам и омраза към себе си. Но бавно, стъпка по стъпка, ден след ден, успявах да се придвижвам напред; повярвах и сверих на практика, че живея само днес, тук и сега, а нали за едно „днес” винаги можеш да намериш още малко сили... Че както миналото, така и бъдещето си го изграждам днес (защото утре днешният ми ден ще бъде вече минало, а утрето ми зависи до голяма степен от това, което правя – или не правя! – днес...). И така поредните трезвени дни бавничко (сега ми се струва, че адски бързо!) се трупаха в седмици, месеци, години... Не знам кога, неусетно, стана така, че собственото ми отражение в огледалото престана да ми бъде противно, че приех и дори обикнах (може би защото се научих да разбирам?) това, което видях там. Не че ми порасна кой знае колко самочувствието – не, осъзнавам своите недостатъци, имам някой и друг комплекс, изпитвам моменти на слабост или гняв. Но приемам всичко това, както приех факта, че съм алкохоличка, като нещо мое си, съставна част, без която нямаше да бъда човекът, който съм в момента. Далече съм от това, да казвам, че се радвам или се гордея от това, че съм алкохоличка, както заявявят някои хора в АА. Но ако историята ми не беше такава, каквато беше, не знам какъв човек щях да съм днес – може би не по-лош, може би много по-добър, но със сигурност различен от тази днешна мен. А понеже се приемам и обичам именно така-ва, понеже харесвам живота си такъв, какъвто си го изградих в резултат на трезвеенето, понеже съм щастлива в този живот (като приемем, разбира се, че щастието не е перманентно състояние!) – не виждам повод да съжалявам за своя алкохолизъм или да се опитвам да го забравя като нещо неудобно или срамно. И когато казвам на сбирка „аз съм алкохоличка”, в тези думи се съдържа точно тази характеристика и тази история, която я е оформила, няма в тях никакво самопорицание, болка или срам. Все едно да казвам, че съм полякиня или зодия Водолей. Нали и двете тези определения също съдържат иманентно някаква характеристика – и също така и двете са факт, който не зависи от мен, който не мога да променя и затова го приемам, колкото и да ми се иска да съм зодия Лъв и французойка по рождение (Това е само пример, не че го искам наистина! А дори и да го искам до болка – какво от това, освен болката?... Тогава за какво да го искам?!).

Разбира се, за зависимостта ми няма значение фактът, че тя се роди и разви в България, по време на следването ми тук (вероятно би се родила в каквато и да е страна, не се съмнявам, че полската или руската водка, или пък френският коняк, или немската бира биха свършили работата също толкова добре, колкото ракията!). Но това има значение за историята на трезвеенето ми.

Когато наближавах четири години без алкохол, ми се наложи по служебно-научни причини да попадна за продължително време пак там, в същия град, в който някога протичаха първите ми, още привидно радостни срещи с алкохола; сред същите хора, с които някога съм пила цели години... И то да се озова там сама, без подкрепата на близките. Междувременно бях успяла вече да си изградя в моята страна едно безопасно и уютно местенце, един истински дом пълен с любов и разбиране, но без никакъв алкохол (със сегашния ми съпруг, който стана и най-добрият на света татко за дъщеря ми, се запознахме по време на терапия – двама трезвеещи алкохолици, които никога не са се виждали един друг пияни, но взаимно си знаят най-мрачните ъгълчета на душата... – никак не беше лесно, но явно някаква Висша сила поиска да успеем), една доброжелателна среда от приятели, знаещи за проблема ми, от чиято страна не ме заплашваше никаква алкохолна ситуация. А сега изведнъж – не само че отчайващо самотна, но и очи в очи с призраците от миналото!...

Бях настанена в служебен апартамент на една отдавна позната уличка, много близо до една много добре позната кръчмичка, в която някога прекарвах толкова време. Това ме ужаси, видя ми се като един зловещ символ на цялата опасност, на която се изложих... Уж я осъзнавах още преди да тръгна (затова още във Варшава се постарах да намеря няколко контактни телефонни номера), но си казвах, че нали вече съм поукрепнала... и въобще не очаквах такъв парализиращ ужас, който ме караше да се чувствам като в капан, в който – за още по-голям ужас! – се наврях сама! Като че ли бях обречена на запой... Спомних си предупрежденията на терапевтите ми отпреди четири години, че по-добре за мен би било да скъсам отношенията с приятелите си от България (тази тяхна констатация беше резултат от колоритните ми описания на студентските купони, диктувани от механизма на илюзии и отри-чане...) – може би единственото терапевтично указание, на което не се подчиних (иначе си ми действаше изработеният още от детството синдром на добрата ученичка), и този факт още повече засилваше параноичното ми състояние.

Тогава срещнах вас, приятели. Вие ми припомнихте това, което, парализирана от страха си, за малко бях забравила: 24-часовата програма, забравената за миг истина, че мога да променям само ДНЕС и че от това зависи всичко останало. От първата си сбирка в София, въпреки че тя започна доста неприятно за мен, излязох с невероятното чувство за облекчение – кошмарът от последните дни се изпари, чувството ми за самота също. Оказа се, че в този град – който десетина години беше в съзнанието ми олицетворение на лудо пиянство, в което се прероди първоначалният романтизъм на студенстката бохема – хората искат и могат да трезвеят. И аз ги намерих. Вече знаех, че имам шанс в борбата с при-зраците на миналото. И спечелих тази схватка на всички линии. Благодарение на вас.

После се оказа, че мога не само да черпя подкрепа от вас, но и да дам нещо, да помогна малко и аз за укрепване на движението на АА в България – и се опитвах да го правя, доколкото можех, а в един момент дори открих с изненада, че мога повече, отколкото си мислих – по щастлива случайност (или чрез Висшата сила?) станах един вид посредник между вас и тези мои сънародници, които по можеха да ви предложат подкрепа. Всъщност с това започна и един нов раздел в професионалния ми живот. Предложиха ми да стана редактор на списание за проблеми на зависимостите, после и да стана лектор на семинари

по тази проблематика. Накрая обстоятелствата ме принудиха и да се захвана с терапевтична работа с други зависими. Продължавам да правя всичко това вече осем години; наложи ми се да завърша разни обучения, да придобия знания и умения, необходими за тази работа. Но през цялото това време нито за миг не съм забравила, че съм алкохоличка. Първото нещо, което казвам на всеки нов пациент, е: „казвам се Аня и съм алкохоличка”. И най-важните знания, които споделям по време на работата си, черпя от опита на АА и от собствения си опит на трезвеещ алкохолик. Знам, че болестта ми е незилечима. Не се мисля за „излекувана”. Но се чувствам напълно здрава. Живея един пълноценен живот, в който има място за работа и за развлечения, за семейството ми и за собственото ми развитие, за приятели... за всичко.

Изпитвам дълбока благодарност за всичко това. Също и за това, че ми е дадена възможност да правя неща, които могат да бъдат от полза на други алкохолици, а на мен самата ми доставят не само удовлетворение, но и все нови поводи за все нови размишления, нови знания и запознанства, все по-дълбоко разбиране на смисъла на трезвеността, все по-силно убеждение, че само стъпка по стъпка се изграждат големите неща, както вечността се изгражда от отделните дни.

Тези близо четиринайсет години на моята трезвеност представляват всъщност само поредица от дните, от които всеки е изживян като едно ДНЕС.

Благодаря ви за всички дни, много важни за мен, които изживяхме трезвени заедно. Благодаря ви, че можах да ви срещна отново.

СКРИТИЯТ КРЪГ НА АДА:

СЪЗАВИСИМОСТТА

ИСТОРИЯТА НА МАРИАНА:

ПИСМО ДО ТЕБ ОТ МЕН, ЖЕНАТА НА АЛКОХОЛИКА

В началото беше любов... Красива и истинска, обещаваща и градивна... С много емоции, стоплящи погледи, сладки приказки и много смях... Пътешествия в онази приказна зима и много любов. Това беше отдавна... Толкова отдавна, че сякаш не е било. Не очаквах предателство, сигурна съм, че и ти не си го очаквал... Тогава мислех, че никога не бих го простила. Предателството. Простих го. Много пъти. И не само предателството. Простих много неща. Грозни картини, груб език и обиди, бягство от мен и всички проблеми, срам и болка, много срам и много болка. Заради теб, заради мен, заради децата ни, заради родителите ни.

Помня ли първото ти напиване? Да. Помня първото, помня и второто, както и третото, помня и много след това. Не всички. Опитвам се да ги махна от себе си, от мислите и сърцето си, да изчистя душата си, да й дам малко свобода и красота... Да й върна светлината. Рядко успявам. Така се е свила и толкова е обезверена вече, толкова е изгубена в този мръсен и отвратителен водовъртеж от пиянски брътвежи и злобно съскане...

Понякога искам да крещя. Много силно, докато остана без глас. Понякога искам просто да ме няма. Ей така – да се завра някъде и никой да не може да ме намери. Понякога съм готова да те смачкам като въшка. Гадна, непотребна, мръсна въшка. Теб, човекa, когото съм обичала, онзи, който на рождения ми ден дойде с огромен букет рози, целият посипан със сняг, онзи, който ме прегръщаше толкова силно, че дъхът ми спираше, онзи, който ме поглеждаше в очите и за нищо на света не можеше да ме излъже.

Когато се срещнахме, аз имах вече здравословни проблеми и, за да съм честна, ти разказах всичко. Нищо не скрих. За катастрофата, за проблемите и рисковете. Казах: „Ще ти бъде трудно с мен”. Тогава ти ми каза: „Искам да ми е трудно”. Това беше страхотно! Никой преди това не ми го беше казвал! Винаги се чувствах виновна за проблемите, които ме съпътстват. Ти ми помогна да повярвам в себе си, да имам самочувствието на обичана и желана жена. В очите ти бях толкова красива...Мисля, че все още съм...

После... полека-лека нещата се промениха. Ти започна да пиеш все повече и повече, започна да се напиваш в съседи, в компании, сам, с колеги. Където и да отидехме, единствено ти се напиваше. Аз се ядосвах, извинявах се заради теб на домакините, прибирах те с триста мъки или пращах децата до съседите да те приберат и те слагах да спиш. Сега много съжалявам за децата. Не биваше да ги подлагам на това. Унизително и грозно е да стоят в чужди хора и да те чакат да си допиеш водката и с несигурна походка да те приберат, докато се клатиш и фъфлиш нещо неразбираемо.

Веднъж те докараха целия облян в кръв. Беше се срязал на някакво стъкло. Много се изплаших. Не знаех какво да правя. Децата се събудиха и се опитаха да ми помогнат, докато

ти залиташе и помиташе всичко по пътя си. Едва успяхме да те превържем и да измием кръвта.

Помниш ли, веднъж те напуснах. Отидох при приятелка. А беше рожденият ми ден. Тогава не беше изтрезнявал от няколко дни, лежеше у дома в несвяст, а Зори беше болна, на антибиотик, с много висока температура. Ти въобще не разбра. Когато изтрезня и разбра, че ме няма, започна трескаво да ме търсиш. Къде ли не, при кой ли не. Изведнъж се изплаши, че може да ме изгубиш. Завинаги. Така се изплаши и няколко години по-късно, когато ме вкарваха в операционната. Стоеше безпомощен и побелял от страх. Гледаше ме и се правеше на мъж, гълташе сълзите си и държеше ръката ми. А когато ме изписаха, беше толкова щастлив, беше украсил къщата заедно с децата... След това ме качи в колата с патериците, пусна ми моята музика и подкара извън София. Тогава се разплаках и разбрах, че си моя съдба.

Та, когато те напуснах, ти успя да ме откриеш, дойде и говорихме много и за всичко. Казах ти колко уморена и отчаяна съм, казах ти, че това не е моят живот и няма да търпя повече всичко това. Тогава ме помоли за прошка и се закле, че това никога няма да се повтори, ужасно съжаляваше и аз знам, че наистина беше така. Знам, че не би искал да ме разочароваш, но, за съжаление, не можа да удържиш на думата си. Всъщност вече почти не държиш на думата си.

Не дойде да ме посрещнеш на автогарата, когато се прибирах от лечение. Не ти се разсърдих. Беше пиян и нямаше да разбереш. Само малко ми домъчня, защото на този ден те дарих с момиченце преди 23 години. Мислех си, че си ми купил цвете...

Не дойде и на юбилея ми. 50-тият ми рожден ден. Столът до мен остана празен в ресторанта. Отново не ти се разсърдих. Но ми беше много тъжно. Очаквах да сме заедно, и пак си мислех, че си ми купил цвете... Не беше, защото беше след запой и въобще не ти беше до мен и моя юбилей.

Не искаш да знаеш как се чувствам, не искаш да се бориш, оставил си всичко да се руши около теб и въобще не ти пука.

Искаш всички ние, твоите близки, да те оставим на мира, за да пиеш, когато и колкото искаш. Нямаш и най-малка представа за тревогите и безсънните ни нощи. Защото твоите потребности са над всичко. А те са: водка, цигари, спокойствие. Нищо друго.

Знаеш ли, има още много неща... Много красиви и стойностни неща, които носят радост и светлина, карат те да си щастлив, но не защото си изпил едно патронче... Не. Просто са ИСТИНСКИ.

Точно като теб, когато НЕ СИ ПИЯН.

Мариана

ИСТОРИЯТА НА МИЛЕНА

Казвам се Милена, на 35 години съм и съм съзависима.

Израснах в дисфункционално семейство. Родителите ми се разведоха, когато бях на пет години. Няколко години живяхме с вуйчо ми, който редовно се напиваше. Не правеше скандали, но помня негативното отношение на всички останали в семейството към неговото пиянство.

Наскоро разбрах, че и баща ми има сериозни проблеми с алкохола. Винаги, когато сме се събирали на маса, той си е пийвал порядъчно, но не си спомням скандали и тъй като има успешен бизнес, никога не съм го слагала в категория „пропаднал пияница”. Доскоро за мен тези две думи вървяха ръка за ръка, а „алкохолик” и „пияница” бяха просто синоними. Сега знам, че не е задължително алкохоликът да е пропаднал тип и че някой, който си пийва сериозно, не винаги е алкохолик.

Като продължение на тези интересни връзки, най-нормалното беше да си намеря подобен съпруг. Явно много ми е липсвал фактът, че нямам истинско семейство, затова се омъжих на 18. Съпругът ми също е с много силно изразен алкохолен ген. Аз обаче изобщо не обръщах внимание на тези неща. Важното беше, че се обичаме. Пишехме си писма всеки ден (живеехме в различни градове). С роднините се запознах в деня на сватбата (оженихме се тайно), а със свекър ми – след това. Спомням си, че няколко месеца след сватбата съпругът ми ми каза: „Знаеш ли, че майка ми и баща ми са алкохолици?”. За свекър ми мога да се закълна и с двете ръце, че беше такъв (наскоро почина), но не помня да съм виждала свекърва ми пияна. Чувала съм подмятания, че се крие от мен.

Аз самата почти не пиех. Особено след като забременях. Винаги съм смятала, че покрай децата трябва да има поне един, който да разсъждава трезво. Не знам защо, но винаги съм изпитвала ужас, че мога да се напия, да изтърва бебето или просто да направя нещо, за което след това да съжалявам. Също така мразя тази слабост, която усещам след първите глътки. Някои го наричат „отпускане”, но за мен е „слабост” или „загуба на контрол”... През последните години дори казвам, че мразя алкохола. Имаше момент, в който си мечтаех да направя купон, на който всички да чупят бутилки с алкохол (Особено мастика „Пещeра”. Още я мразя! Свива ми се стомахът само като си спомня как мирише!).

В началото мъжът ми не пиеше много, но лека-полека напиванията започнаха да зачестяват. Нямаше празник без напиване, а ако имаше компания – бръщолевене на

глупости или тъпи спорове. Не ми беше приятно. Но пък си мислех, че имам прекалено крайно отношение към алкохола още от малка, от времето, когато живеехме с вуйчо ми. Не исках да се стига до развод, защото исках децата ми да имат нормално семейство. Но с времето семейството ставаше все по-ненормално. Няколко години си бях вкъщи по майчински. Съпругът ми явно не можеше да понесе факта, че отговорността за финансите е предимно негова. Започна да ме обвинява за все повече неща – за това, че живеем в моя роден град, а не в неговия, че родителите ми не ни помагат, че не работя в момента, че живеем под наем... Аз пък се чувствах виновна и се опитвах да правя всичко възможно, за да няма за какво да ме обвинява – не го занимавах с гледане на деца, с домакински задъл-жения, не си купувах нищо, намерих си и работа от вкъщи, за да мога хем да гледам малката, хем да печеля някакви пари. Когато отварях въпрос за пиенето, ми казваше: „Какво толкова искаш? Нали нося пари и не те пребивам?”

Започнах да ходя на църква. Мисля, че вярата ми даде сили да издържа последните 2-3 години. Молех се много. И за него се молех. Естествено, очаквах едва ли не моментален резултат. Реших, че ще постя. Сега виждам, че е било един вид пазарлък с Господ: „Ето, аз ще постя, а ти ще направиш така, че той да не пие.” Така стана, че първите няколко дни той не пи. Но когато все пак се напи, изпаднах в отчаяние. Започнах наум да се карам с Бог, че не е изпълнил молбата ми, а ето, аз даже постя! Реших да предприема крайни действия – гладна стачка! Мислех си да кажа на мъжа ми: „Докато не обещаеш, че ще спреш да пиеш, няма да ям!” Очаквах... че най-малкото ще се трогне. Единственото, което ми каза беше: „Абе ти луда ли си?! Аз, че ще си пия – ще си пия, ами ти по-добре вземи да ядеш, че ще пукнеш от глад.” Разби ме! Сега ми е смешно, знам, че не е било възможно току-така да спре да пие. Всъщност, единственото, което можех да направя, беше да търся спокойствието си, без значение дали той пие, но тогава бях финансово зависима. В крайна сметка си намерих работа. Беше нещо, за което винаги бях мечтала! И я намерих по такава случайност, че я приех като Божи знак. Влюбих се в работата си! Свързана е с музика. Даваше ми невероятно успокоение! Много пъти се удивлявах, как след някой гаден скандал отивах на работа и изведнъж светът ставаше различен. Вложих цялата си енергия, за да успея, за да науча всички нови неща, за да се докажа. Постепенно започнах да печеля повече пари. Започнах да мисля за себе си. Гузно ми беше, но си казвах, че щом той може да дава за алкохол и цигари по 15 лв на ден, аз мога да си позволя да давам по 20 лв за някоя нова дреха един път месечно. Изключих нулата на домашния телефон, защото мъжът ми водеше бизнес разговори, а после аз плащах. Смених си и мобилния телефон, защото бяхме на една фак-тура и много често ми се налагаше да плащам и неговата сметка. В един момент спрях да искам назаем заради него, спрях да връщам пари, които той е взел, започнах да си крия парите и да лъжа, че нямам, защото... беше по-безопасно да излъжа, отколкото да кажа: „Няма да ти дам”. Мъжът ми казваше, че съм си навирила носа. Общо взето е прав, защото преди това прекалено много си бях навела главата и си траех.

Започнах да говоря с познати за проблема. Осъзнах, че отношението ми към алкохола не е чак толкова ненормално. Опитах се да погледна малко по-реално на нещата. Не исках да живеем заедно, защото скандалите бяха зачестили, защото откакто тръгнах на работа, неговата някак си странно взе да намалява (открих, че нарочно отказва работа). Страшно много пари отиваха за алкохол и цигари и непрекъснато живеехме на ръба. Не исках децата ми да живеят без баща, но в случая трябваше да реша кое е по-лошо: без баща или с ТАКЪВ баща. Реших, че ще подам молба за развод. Сметнах, че това би могло да завърши по един от двата начина: или той ще се трогне и ще спре да пие, което е добре за всички ни, или няма да се впечатли кой знае колко и ще реши, че за него по-важен е алкохолът, което би означавало, че наистина е по-добре да се разведем. Много дълго отлагах подаването на

молбата за развод. Почти година. Всеки път си казвах: „Той ще се оправи...”. Все пак ходих да се консултирам с адвокат. Прощавах, отлагах, прощавах, отлагах... Чашата преля заради... един черпак боб! Бях на работа. Когато седнали да вечерят с децата, той казал: „Има само 4 черпака боб, кой колко иска?”. Малката (тогава беше на пет годинки), без да се замисли, казала: „Аз искам два”. Той започнал да й се кара, че е лигла, че изобщо не се съобразява с другите, че ако тя изяде два, някой друг ще остане гладен... После излязъл, взел пари от един комшия, и... отишъл да си купи мастика. Прибрах се. Дъщеря ми разказа какво се е случило. Побеснях! Побърквам се, когато някой се отнася така с малки деца! Разкрещях се: „До понеделник искам да ми кажеш какво ще правиш с пиянството и лентяйството си, иначе подавам молба за развод!”. Беше четвъртък. В петък вечерта беше отново пиян и необичайно агресивен. Всяка втора дума беше: „нали ще се развеждаш”. Не бяхме имали сцени на физическо насилие до момента, но се уплаших, че тази вечер може да се стигне и дотам. Реших, че най-разумно е да се махнем от вкъщи. Казах, че отивам до магазина, взех малката и излязохме. Не взех абсолютно нищо (дрехи, тоалетни принадлеж-ности), за да не се усети и да се задърпаме пред детето. Взех сина ми от училище, обясних му ситуацията, обадихме се на баща му, да му кажем, че няма да се приберем. Той, естествено, откачи. Започна да ни звъни, но... просто си изключихме телефоните. Спахме при една приятелка. През следващите два дни имахме няколко разговора по телефона. В началото крещеше, заплашваше... Все още беше много пиян. На втория ден вечерта, с треперещ глас каза: „Добре, ще отида и ще се лекувам. Само се върнете.” (Вече имах опит с неговото лекуване. Около половин година преди това ходихме на лекар. Естествено, искаше да отида с него. Чаках пред кабинета. Лекарят изписал „Ревия” и някакъв антидепресант и му казал: „Спокойно, с тези лекарства можеш да пиеш и алкохол, стига да не е много” !!!???) Та когато ми каза, че ще се лекува, казах: „Добре, с теб съм, но засега няма да живеем заедно, докато не видя резултат.” Подадох молбата за развод, той уж започна да ходи на лекар (отиде 2-3 пъти). Уговорихме се да си намери квартира. Уж намери някаква, дадох му пари да я плати. Седя три дни, скалъпи някаква история („Хазайката каза не-знам-си-какво-си...”). Уж щеше да си търси друга... Две седмици издържа без алкохол. После пак се започна. Не си намери квартира, не работеше, когато имаше пари, пиеше от сутринта, бракоразводното дело се точеше едва-едва. Чувствах се като в капан. На ръба на силите си. Нямаше как да го изгоня преди да е приключило делото, не искаше да се махне сам. Hе можех и да се махна с децата, защото спокойно можеше да вземе малката от градина и да станат циркове, а не ми се искаше допълнително да травмирам децата. Синът ми на няколко пъти ме моли да се изнесем на квартира, защото не издържа. Подадох молба за привременни мерки (т.е. да ми дадат родителските права и право за ползване на семейното жилище, преди да е приключил разводът). Уж ми казаха, че делото ще се гледа при закрити врати и мъжът ми ще разбере, чак когато съдът се произнесе. (Беше станал прекалено агресивен и не исках да го предиз-виквам). Получи си призовката за делото в 2 следобяд в ден, в който от сутринта беше пиян. Бях на работа и слава Богу! Откачи! Обади ми се сто пъти. Последния път, за да ми каже, че тръгва към офиса ми, за да ми натроши ръцете, че да не мога да работя и т. н. Предупредих шефа ми и хукнах към градината да взема малката. Обадих се на сина ми и отидохме при една роднина. Естествено, изобщо не е ходил в офиса ми, но тогава не бях в състояние да разсъждавам дали би го направил или не. Пак имаше скандали по телефона, заплахи... Накрая омекна. След това си дадох сметка, че вилнее, докато е в запой, а омеква след това. Точно тогава открих, че има група на АА във Варна, съвсем нова, на около 3 месеца. Година преди това бях намерила инфо за АА, дори показах на мъжа ми Голямата книга, но той каза: „Изобщо не ми се занимава с тези глупости!”. Свързах се с човек от групата. Запознаха се с мъжа ми. Моментът явно се оказа подходящ, защото пак трябваше да се изнесе на квартира, разводът беше почти факт... Беше изгубил доста неща и трябваше да се хване за нещо. Нещото беше АА. Около половин година не приемаше нещата с абсолютната трезвост на

сериозно, но аз престанах да се притеснявам от това. Сега, когато ми се обадеше пиян, можех просто да му затворя телефона. И го правех с голям кеф! На няколко пъти му давах срокове – ако не пиеш еди-колко си време, ще се съберем. Той все не успяваше да устиска. В един момент усетих, че предпочитам да пие, защото ми писна от цялата тази история със сроковете (той сам си ги искаше). Мисля, че този период отмина. Към днешна дата има 6 ме-сеца трезвост и аз се радвам за това. Поредният срок не е изтекъл, но това май не е толкова важно. Божа работа е какво ще се случи оттук нататък.

Преди повече от година, около развода, търсех в интернет статии за алкохолизма. Случайно попаднах и на статия за съзависимостта. Познах се. Вече бях започнала да се съмнявам, че и аз имам някакви проблеми. Реакциите ми към хората и събитията бяха понякога много крайни. Много лесно се обиждах, много лесно се ядосвах, а 3-4 дни по-късно виждах, че проблемът не е бил чак толкова голям. Покрай АА научих и за Ал-Анон. В България нямаше група. Започнах да чета разни материали в интернет. В началото, естествено, повечето бяха свързани с това, как да се държим с алкохолика. Мислех си, че някой ден, когато имам повече свободно време, да речем след 5-10 години, бих могла да направя нещо за създаването на такава група във Варна. Така стана, че групата се сформира много по-рано. Инициативата беше на АА. Подкрепиха ни изключително много! Вече сме на 5 месеца. Почти всяка от нас си има спонсор. Започнахме да работим по стъпките и в групата. Споделяме си кой как е прекарал седмицата, с какви свои слабости се е срещнал, какви малки победи е извоювал. Изключително разтоварващо е да можеш да си кажеш всичко, да знаеш, че има други хора с проблеми като твоите, да откриеш, че има решения... Лично аз, когато чуя нечий проблем, виждам решението много по-лесно. И ако открия същия проблем в себе си, вече знам решението. Разбира се, едно е да знаеш, друго е да го направиш, но за всичко трябва време. Определено съм по-спокойна отпреди, по-рядко се задълбавам в ненужни размисли. Започнах да се замислям, когато се чувствам виновна, дали наистина съм виновна. (Това е едно от чувствата, които много са ми пречили да оставя мъжа ми сам да поеме отговорност за живота си). Започнах да се замислям за какво би трябвало да поемам отговорност, кога би трябвало да помагам... Това, че някой иска помощ, все още не означава, че той има нужда от помощ. А дори и да има, невинаги означава, че аз съм тази, която трябва да помогне. Замислям се и защо е тази мания да помагам. Тя е много характерна за нас, съзависимите. Когато помагам, се чувствам ценна, чувствам, че владея положението, че съм „отгоре”. Това скрива комплекса ми за малоценност, който някога някак си съм придобила. Но грижейки се за другите, доказвайки им колко съм ценна, аз забравям себе си. А аз заслужавам помощ и внимание не по-малко от другите. И първият човек, който може да ми ги даде, съм аз самата. Това не е егоизъм. В Библията е казано: „Ако имаш две ризи, дай едната на ближния си”. Ние съзависимите сме готови да дадем и двете и се чувстваме виновни и егоисти, ако трябва да дадем само едната. Егоизъм е да запазиш и двете ризи за себе си. Тепърва се уча да правя тези разлики и да осъзнавам моите „ТРЯБВА” с помощта на Ал-Анон и с помощта на 12-стъпковата програма. Някои от тези „ТРЯБВА” определено ми пречат. И може би никога нямаше да го осъзная и да задълбая чак толкова навътре в себе си, ако не беше алкохолизмът на мъжа ми.

ИСТОРИЯТА НА Ф.

История, която трябва да помогне и да покаже на други като мен, че не са сами... Не знам откъде да започна, понякога си мисля, че съм забравила какво е било; понякога си мисля, че не е било; понякога се чувствам добре и мисля, че всичко ми е наред... Понякога... понякога нещо дребно и малко ме разтърсва и връща скорострелно назад, връща забравените спомени, чувства и очаквания, връща също и тръпката от разбитите тайни надежди за по-различна гледка... Връща се стягането в гърдите, неспокойствието, усещането за безсилие, стискането на зъби и прескачането на скулите, стягането на ръцете в юмруци и после отново безсилие, понякога плач за успокоение, понякога гняв, понякога обезверяване... Понякога...

Беше време на прекрасно детство. Звучи наивно, но вярвам, че всеки има такива спомени. Такива, които те карат да се присетиш за нещо много отдавна в миналото, да се загледаш в една точка и несъзнателно да се усмихнеш и въздъхнеш. За радост и аз си ги имам... Миризмата на съботното сутрешно кафе на родителите ми е един от тях. Тя беше строга, винаги е била. Всяваше респект и уважение, възхищение от интелекта, начина на държание и изказване, непоколебимостта и решителността й бяха качества, които караха хората да й се възхищават. Имаха много приятели, ходехме на много места или пък се събирахме битово някъде, където веселите вечери и приятелски сбирки бяха удоволствие дори за нас децата. Защото усещахме спокойствието и насладата от атмосферата, която съзадаваха родителите ни. Беше страхотно, помня страхотния гръмогласен, истински непри-нуден и естествен смях на майка си. Не помня как обаче постепенно всичко е започнало да се руши. Не помня как изведнъж, всичко започна да се променя. Лека-полека, тя се променяше. Виждах я пияна, но не обръщах внимание, вече имах свoя начин да се чувствам добре – а именно да съм сред приятелите си, които винаги са били доста по-големи от мен. Харесваше ми да съм сред компания и да се веселя, но винаги имаше ограничения. Разбираемо, все пак съм била малко дете все още.

Не помня ясно периода между нормалния ни живот и между това, което се случи после. Баща ми никога не е показвал безпокойствие, или поне аз не съм го усетила. Той беше млад, може и той да не е разбирал какво точно се случва, не знам. Въпреки че и неговият баща е бил алкохолик и точно благодарение на майка ми успял да се излекува (това е нещо, което съм чувала от роднините си, лично аз не помня).

Всичко в моите очи започна, когато аз исках да излизам, като приятелите си, до по-късно. Тя не разрешаваше, аз се бунтувах. Тя със своята догматична решителност, когато кажеше нещо – трябваше да се изпълнява и да се случва така, както тя е казала. Баща ми, който не ми е биологичен, не смееше да взима отношение, тя си беше поела възпитанието ми и не позволяваше никой да се бърка в това. И така започнаха нашите скандали с нея. През това време и те двамата имаха доста разправии... скандали, побоища. Тогава видях. Тогава разбрах. Тя има проблем. Всичко се струпа, толкова наведнъж. Моят пубертет, непокорството ми, нейното пиене, техните скандали и побоища... Беше ужасно... Като се връ-щам назад, мисля си, че този период е бил кулминацията на всичко. Тогава се отдалечихме една от друга, не мисля, че някога сме били близки като майка и дъщеря, но тогава, в този период сякаш всички се бяхме заинатили да правим каквото си искаме, всеки сам за себе си, всеки се бореше за своето. Приличахме на сeмейство, а всъщност всичко се разпадаше като пясъчна кула, бавно, с всеки пиянски прилив всичко се свличаше надолу... Подсъзнателно съм усещала, че всичко се задълбочава... Но тогава бях дете, исках просто да съм щастлива, да получа това, което искам. Така и не получих разбирането, от което имах нужда, не стигнахме до проклетата среда. И досега сме в крайности. Или се виждаме или не. Баща ми беше млад, имаше сили все още и се разправяше с нея, говореше, а тя всяка вечер започваше да връща лентата назад и да го обвинява за събития, случили се преди години, или за постъпките или думите на трети лица. Беше ужасно, с часове му пилеше с пияната си физиономия, залиташе и се блъскаше във вратите, за да отиде при него да го тормози и в леглото. Това продължаваше, докато не се измори, после отиваше сама в кухнята и сама си пиеше, сама си говореше... и до днес го прави. Говори сама със себе си. Разбира се, всички ние не я разбираме и сме срещу нея... Темата й винаги е някой от нас... и няма как другояче да е. Тези нейни „навици” започваха да ме ядосват все повече, накрая вместо да лежа в леглото и да слушам скандали, побоища, писъци и крясъци, да се опитвам с възглавница да заглуша случващото се – излизах от стаята и аз да се разправям, да разтървавам или успокоявам. Разбира се, топката се прехвърляше върху мен. Така или баща ми, или аз бяхме изгонени от „дома й”. Минаваше време, аз пораствах, ставах по-импулсивна, по-агресивна, по-първична. Бързо се палех, никак не мълчах, винаги се тросвах и натъртвах мислите и мне-нието си. Изходът беше скубане на коси и въргаляне на пода. После тичане по стълбищата на блока и псувни, както и заръки за това, къде да отсядам... На другия ден никой нищо не говореше и не коментираше. В зависимост от скандала, понякога си казвахме тежки думи, на другия ден просто не контактувахме. Тя винаги пращаше баща ми да посредничи, никога тя сама не правеше първа крачка към сдобряване. В началото се извинявах след скандалите, въпреки че не проумявах защо точно се извинявам. Поотраснах и разбирах, че всъщност колкото аз имам вина, толкова и тя. Подминаване и мълчание. Четирима души у дома, а въздухът бе по-тежък от бетон, мълчанието крещеше направо. До днес е така, след пиянска вечер никой нищо не коментира с нея, сякаш нищо не е било. Сякаш не е обидила и наругала никого, сякаш сме спали дълбоко като бебенца... Това беше блян... нощен сън, непрекъснат от отвратително врещене и бръщолевене на глупави разкази, преиначени... Глупаво е да разказвам такива моменти, повечето от нас са ги преживяли, знаете какво е усещането, когато го/я видиш в това състояние, с този празен, безумен поглед, фъфленто...

Помня и всичките фази, през които минах... от незнанието, безразличието, затварянето на очите, бягството, яда, гнева, агресията, мълчанието, плача, самотата, молбите, Божичко, и най-сетне до момента на безсилието... Така намерих лесния начин – да избягам от проблема. Мислех, че това е решението, не се замислях, че всичко може да не е такова, каквото ми изглежда, не подозирах, че е болест, че не може, само защото аз искам тя да спре, да се слу-чи. Разбира се, както винаги прибързах. Видях малко добрина и човечност, заинтересованост, и се вкопчих. Избягах от нея. Мислех, че това е краят на ужаса, в който

бях. Бях бременна. Помня как мъжът ми толкова наивно ми каза: „Сега ще видиш, че тя ще се промени, ще има внуче, децата винаги променят лошото в човека...” Аз отвърнах: „Не се надявай много, аз не мисля, че ще се случи...”

Знаех, че това не е причина, тя да спре да пие, но вътрешно все още се надявах... Пиянството й стигна много далече, изгони ме с бебе на ръце на улицата... Бях решила да я накажа, да се отрека от нея... по дяволите, опитах, исках.... Но и аз като нея си намерих оправдание за това, да не се случи. Дори след това не спрях контакта си с нея, разбира се, извинение не получих, не го и чаках или очаквах. Изнасянето вече беше окончателно и необратимо. Мислех, че това е краят, че съм приела фактите и животът ще продължи... Но, разбира се, сгреших. Започнах да се променям, необяснимо. Нервни кризи май имах, необясними скандали правех на мъжа си, чувствах се зле и самотна. Липсата на средства, изолирана сама у дома с бебе на ръце, без никакви приятели и подкрепа – всичко това ме съсипваше и изнервяше. Намерих лека, пуснах детето на ясла и започнах да ходя на работа. Това за кратко пооправи света ми. После обаче пак нещо не беше наред, все безпричинно се връщах назад към нея, към пиенето й, към загубеното и пропуснатото. Откъснах се от дома и майка си, а все пак все още бях там. Не се отделих, не се откъснах наистина от нея, започвах денонощно да мисля за това, тормозеше ме тази мисъл, все това беше в ума и на устата ми. Бях гневна, самотна. Така влезнах в интернет да търся информация за алкохолизма, така намерих дир.бг, така намерих спонсора си... Той е в основата на всичко. А под „всичко” визирам простия факт, че вече нямам фикс идея да променям алкохолизма на майка си, самата нея, както и нещата, които се случват вследствие на пиенето й. Открих доста факти, един от тях беше да разбера, че е време да гледам напред, себе си, моя живот и проблеми.

Не знам колко неща още могат да се променят благодарение на него, на това, как ми казва нещата. На това, че не прави, каквото очаквам, например, не ме съжалява. Беше ми трудно да го приема. Че не ставам за съжаление. Може единствено и само това да се промени – да приема, че не мога да контролирам пиенето й – но това е страхотно. Вече не мисля постоянно за това, не мисля и не се ядосвам, че не намирам начина да й помогна. Няма я тази тежест в гърдите и вечното притеснение. Не казвам, че не се ядосвам или не ми е мъчно, но проумях, че ще й помогна, когато поиска помощ. Мога да й помогна само като съм до нея, ако поиска, да я свържа с други хора като нея, да поговорим без упреци и обвинения... Колко хубаво би било... дано се случи някога.

В себе си виждам доста последствия и поражения от живота с алкохолика. Например надушвам, че някой е пил алкохол доста бързо, с годините все по-малко пия алкохол („твърдият” ме отвращава тотално), често съм в крайности, винаги гледам да съм в услуга на някого, гледам да съм харесвана и винаги „на ниво” (вече не ми е ясно какво точно значи това ...), контролирането на хора и действия са ми като етикет на челото, както и доста други „качества”, които често, вече виждам, ми пречат... Чрез контакта със себеподобни, хора преживели и преживяващи същото, виждам отражението си в тях, виждам грешките си, или неправилния начин на мислене и действие. Тези хора са в „Ал-Анон”.

Работата по 12-стъпковата програма е трудна и изисква доста голяма последователност и дисциплинираност, често намирам нещо, което да възпрепятсва това.... Но мисля, че желанието е най-важно от всичко. Желанието да се видиш отстрани, да се про-мениш, да продължиш своя живот пълноценно и спокойно.

Трудно ми е да пресъздам миналото, защото е болезнено и свързано с куп други случки преди алкохолизма на майка ми. Виждам, че съм правила куп безмислени и грешни

действия... Грешки много, факти вече налице. Миналото не мога да променя, мога да се радвам на настоящето и да вървя към бъдещето...

Тръгнах бавничко.

ГРУПИ НА АА В БЪЛГАРИЯ

СОФИЯ

Група „Нов път” Адрес: ул. „Веслец” № 33, ет. 2 Сбирки: сряда и неделя от 19:00 ч. Тел: 983-20-13 (само по време на сбирките); 0887/467243; e-mail: bgaa@abv.bg Открити сбирки: всяка първа неделя от месеца Група „Взаимопомощ” Адрес: Национален център по наркомании, ул. „Пиротска” № 117, ет. 1, зала 2 Сбирки: понеделник и петък от 19:00 ч. Група „Взаимопомощ” Адрес: жк „Слатина”, бл. 73, партер Сбирки: вторник и четвъртък от 18:30 ч. Група „Има изход” за възстановяване по програмата от Голямата книга Адрес: ул. „Веслец” №33, ет. 2 Сбирки: събота от 14:00 ч. Тел: 0899220097, 0878323499, 0889967860; И-мейл за връзка aa_sofia.bg@abv.bg БУРГАС Адрес: жк „Славейков” бл. 1А Сбирки:вторник и петък от 17:00 ч. Тел. 0895/430566 и 0887/524424, 056/581765 тел/факс /Владимир/ СТАРА ЗАГОРА Адрес: ул. „Митрополит Методи Кусев", № 35 Младежки здравен център Сбирки: вторник и четвъртък от 18:00 ч. Тел: 0878 173 579; e-mail: aastarazagora@gmail.com РАДНЕВО Група „12-те стъпки”

Адрес: Държавна психиатрична болница, шесто мъжко отделение Сбирки: понеделник, сряда и петък от 18:00 ч. Събота и неделя от 10:00 до 11:00 ч. ВАРНА Адрес: ул. „Иван Рилски" № 27 Сбирки: вторник и четвъртък от 18:30 ч., неделя от 17:00 ч. Тел: 0887776349; е-mail: aa.varna.bg@gmail.bg; Skype: aa.varna ДОБРИЧ е-mail: puvpav@gmail.com РУСЕ Адрес: ул. „Епископ Босилков” № 7 Сбирки: четвъртък и неделя от 17 ч. Тел: 0897-952134, e-mail: preslav100@abv.bg http://aa-ruse.dir.bg/ ПЛОВДИВ e-mail: shwartzrock@yahoo.com

Skype сбирки: Сряда и събота от 21:00 ч. Skype: aa.varna Петък от 20:30 ч. Skype: onlainsbirka_aa_

Website: http://www.aa-bg.dir.bg http://www.aa-bg.hit.bg/ Форуми за зависимостите: http://arka.bulboard.com/

http://clubs.dir.bg/postlist.php?Board=anonalc

http://health.groups.yahoo.com/group/nashatagrupa/

ГРУПИ НА АЛ-АНОН В БЪЛГАРИЯ

ВАРНА адрес: ул. „Княз Борис 1” № 80 сбирки: всяка неделя от 18:00 ч. за повече информация: al.anon.varna@abv.bg

тел: 0897 292 876

СОФИЯ адрес: ДК „Средец" – бивш „Лиляна Димитрова” /в близост до паметника Левски и СУ/ – стая 213 сбирки: понеделник от 18:30 ч. за повече информация: al_anon_sofiq@abv.bg

Skype сбирки Всяка сряда от 21:00 ч. адрес: al.anon.bg

Издателятразрешава препечатването на откъси или отделни глави от книгата с молба за поместване на следната завележка: „Препечатано от книгата „ Завръщане от ада” PDF – www.zavisimostite.com Stefan Batory Foundation Regional Alcohol and Drug Program