Транскрипция на античните имена

Няма официално наложени правила в литературата по този въпрос. По отношение на едносричните имена през последните 25-30 години се налага предложението на Георги Батаклиев да се запазват окончанията им, за да може звученето на съответното име да е максимално близко до античното. Алтернативата е да отпадне окончанието, с което да се промени звученето на името при произнасянето му на български език – например Истрос се променя в Истър, Хеброс – в Хебър. В някои случаи славянизираният вариант се е наложил и другият изобщо не се употребява – например в името на трибалския цар Сирм. Другаде се използват и двата варианта – например Резос или Рез, легендарен тракийски цар, споменат в Илиадата и в трагедията “Резос” на Еврипид (или на Псевдоеврипид). Някои думи не се променят при транслитерацията – това се отнася за т.нар. глоси – думи от изчезнал език, съобщени ни от авторите с изричното си значение, като “дева” (укрепен град, крепост), “брия” (град) и т.н.

Етногенезис на траките

Три са основните теории за етногенезиса на траките. Всяка една от тях се защитава от кръгове от историци и археолози, всяка една от тях има своите дълбоки научни основания.- според първата траките са автохтонното население в източната част на Балканския полуостров. Тази теория е обоснована в чист вид от академик Владимир Георгиев – езиковед. Според него не съществуват предтракийски езикови остатъци. Следователно още в епохата на неолита населението на българските земи е говорело тракийски език. Според него за траки в Източните Балкани може да се говори още от V хилядолетие пр.Хр.Малка част от археолозите се присъединяват към тази теория. Основанията и са в това, че на юг от Стара планина няма доказателства за коренна промяна на населението още от неолита, защото селищните могили, получени при продължителния живот на едно място, нямат стерилен пласт – т.нар. хиатус, който да показва прекъсване на живота в тях.- втората теория всъщност обхваща цяла група възможности – т.нар. миграционни теории, според които траките са дошли на Балканите от другаде. Няма съгласие от къде и кога. Според част от изследванията това заселване е станало на прехода между каменно-медната и ранната бронзова епоха (според най-новите изследвания в самия край на IV-началото на III хилядолетие пр.н.е.). Според други изследвания – чак в средата на II хилядолетие пр.н.е. Според трети – в края на II-началото на I хилядолетие пр.н.е. Три са и основните позиции откъде идват траките – дали от север, откъм Карпатите; дали от североизток, от Руската степ; дали от югоизток, от Мала Азия.- според третата теория, траките нито са живеели на Балканите от памтивека, нито са готово формирование. Тази теория е развита през 70-те и 80-те години на XX век и е свързана със съществуването на т.нар. “прототраки”. Тракийският етнос се е образувал на Балканите в резултат на продължителни процеси – многовековно съвместно съществуване на местното земеделско население и населението, което идва на Балканския п-ов от североизток между каменно-медната и ранната бронзова епоха, в края на IV-началото на III хилядолетие пр.н.е. Не знаем как тези племена сами са наричали себе си, но за около 1500 години в течение на ранната и средната бронзова епоха (края на III-началото на II хилядолетие пр.н.е.) тези прототракийски племена са се смесвали и асимилирали и смесвали. За траки вече може да се говори в средата на II хилядолетие пр.н.е. – началото на късната бронзова епоха. Точно тогава вече гърците се

отграничават от своите северни съседи като ахейци от варвари, именно тогава за пръв път се появява етнонимът “траки”.

Находки:- Варненският некропол според последните му точни датирания (преди 6-7 години в British Museum в Лондон) е ситуиран в средата на V хилядолетие пр.н.е. – до края на 90-те години обикновено археолозите го поставяха едно хилядолетие по-късно. Откритите постижения на културата от този период – доказателства за социална йерархия, наличие на жреческо съсловие и религия, усилиха още повече споровете за ранното население на българските земи.- Стефан Гайд, “Тракийското писмо декодирано” – Стефан Гайдарски мигрира във Флорида още преди двайсетина години. Изследователският институт и фондацията, създадени там от него, се опитват да докажат връзката между тракийската и египетската цивилизация (едва ли не че траките са дали началото на египетската писменост и култура), базирайки се на плочките с йероглифи от Градешница и Караново. Официално становище на БАН по въпроса все още няма – липсва подготвен историк, който да опровергае Гайд. Само две находки, дори да са от един тип (което не е сигурно), не са достатъчни за разчитането на една писменост – подобно например на дискът от Фестос в Крит.- пръстена от Езерово и Кьолменския надпис от Шуменско- М. Кари (Мосю Кари), чието истинско име е Феликс Кари, а на много места може да се срещне като Мишел Кари, през XVIII век разпръсва заблудите за тракийските царе, съществували по негово време. Тогава историята на траките е била съвсем различна – чак Кари показва, че тракийските царства към Тракийския Босфор нямат нищо общо с царствата покрай Кимерийския Босфор (Азовско море), където част от царете имат тракийски имена.

Учените не постигат единодушие и по отношение края на тракийската история. Две са основните тези:- част от изследователите приемат, че в IV век сл.н.е. вече не може да се говори за траки, тъй като в следствие на елинизацията, романизацията и започналите в средата на III век варварски нашествия, които от една страна избиват част от местното население, а от друга довеждат до настаняване на различни варварски племена по тези земи (готи, хуни, преди това сармати), траките изчезват като етнос. Затова от IV век насетне се говори за късноантично население (в периода IV-VI век, когато вече същинската Античност е приключила, но характерните черти на Средновековието все още липсват). Основен аргумент в тази насока са езиците – говорят се гръцки и латински. Тракийските могили, богати на посветителни паметници, съгласно изработените от немската класическа археология принципи, се поставят във времето до средата на II-началото на III век.- според втората теза когато славяните се заселват на Балканския полуостров, те заварват тук тракийскоговорящо население. Сред аргументите е името на град Пловдив: старото име на града Филипополис се използва дори по турско време (Филибе) във всички официални документи. Но когато славяните дошли тук, те заварили тракийската форма (Пулпудева – от “дева” – тракийската дума за укрепен град, крепост). Научили я от траките, използвали я на ниво ежедневни контакти, славянизирали я и името се променило в Пълдин, а много по-късно в Пловдив. За да усвоят това име, трябва да е съществувало някакво компактно тракийско население, което да го е използвало.

Аргумент, свързан с езика, са и многобройните Момини крепости в българските земи – пак от “дева”. Съжителстващите траки и славяни явно са заимствали това име – за траките то означава крепост, а славяните са го използвали директно като “мома”. Впоследствие то е обяснено с многобройни легенди за девойки, хвърляли се от скалите, за да се спасят било то от византийци, било то от турци.Знае се и че в V век библията е преведена на бески език – съвсем естествено тя трябва да е била предназначена за доста хора, като тук надали е изиграло роля жреческото съсловие на бесите – и останалите тракийски племена, например одрисите в Севтополис, са имали такова.Светилища (култови места) на траките съществуват и по римско време. Особено в предходния период те са свързани с определено дърво, скала, заградено място. Там са откривани изображения, към които траките се обръщали, а понякога и надписи на гръцки или латински. Най-разпространеното от тези изображения е на тракийския конник – обикновено откривано върху малки плочки с размери 20-30 сантиметра.Още през 1876 година Албер Дюмон публикува 7-8 релефа, намерени в Пловдивско – в онова време те са различни от всички други релефи, известни на изследователите от гръцките и римските паметници. Поради това Дюмон кръщава изображението “тракийски конник”. През следващите 10-20 години това понятие се налага в литературата. През 80-те години общоприетото наименование се промени – тогава беше издаден Лексикон на класическата митология (LIMC), където тези паметници са включени в раздела “конен херос” – издателите на лексикона са археолози, занимаващи се с изследвания в Гърция; за да копаят там, те следват гръцките официални версии, и макар че от българска страна те получиха отказ за публикуване на материали, един германец, работил в България, им ги предостави. Допреди двадесет години и в музея в Кавала беше изложен тракийски конник, но сега е прибран в хранилищата. Такива открития имаше и при Шаплъдере (до Дедеагач), където през 1916 г. бяха правени разкопки.Светилищата в тракийските земи с изображения на тракийския конник са многобройни – между 3000 и 5000 са откритите изображения (част от тях са силно фрагментирани). Това е изключително популярен култ. За сравнение най-популярният култ в Римската империя е към бог Митра. Според Реман (голям изследовател на религията на Римската империя), ако империята не бе станала християнска, е щяла да стане митраистка. Към 1991 г., когато е правена последната сбирка, Митра е бил засвидетелстван с около 1200 изображения от Британските острови до Близкия Изток и от Германия до Сахара.Освен конника, в тракийските светилища се откриват и изображения на други богове – Зевс, Асклепий. Светилищата са посещавани интензивно, огромно е количеството керамика и монетите, открити в тях. Точно те могат да бъдат сигурно датирани в рамките на конкретен период. В част от светилищата преобладаващият брой монети са от IV век – време, в което според редица изследователи вече трябва да се говори за късноантично население. Но при положение, че определеното място е разпознато като свято от тези хора, имаме една податка, че това е все същото тракийско население.При проучване на светилищата много често срещаме неясноти, основно поради липсата на подробни бележки при разкопките. Едно от тях е в пернишкия квартал Църква (някогашното Даскалово). Проучено е през 70-те години, а резултатите са публикувани през 1980 г. В него са изровени 40 монети, но данните за тях остават само в една от бележките, а монетният материал не е обнародван и досега. Образец сред публикуваните проучвания е това на светилище до Сливница, на височината Мека Црв, при Гърлин въртоп – там са открити посвещения на тракийския конник и Асклепий, както и почти 500 монети. От тях във втората половина на II век са датирани не повече от 7, в първата половина на III век – около 15, във втората половина на III век – около

70. Всички останали – над 350 на брой, са от IV и дори началото на V век. Това означава, че в IV век светилището е функционирало пълноценно и е било добре познато на местното население.Голямата промяна идва с няколко забранителни едикта на император Теодосий, с които се забранява извършването на езически жертвоприношения, извършването на служби в езически храмове и се нарежда тяхното разрушаване. Но дори няколко десетилетия след унищожаването им имаме свидетелства за поклонения в тези храмове – в тях са откривани монети и от началото на V век. Това се наблюдава в много светилища във всички части на тракийските земи. Когато започват проучванията на светилищата, авторите ги датират II-IV век. Сведенията, с които разполагаме сега, дават основание на част от изследователите да твърдят, че в IV, дори V век сл.н.е. траките продължават да съществуват като някакво обособено население. Вероятно поради славянските нашествия в VI век част от тях са изтласкани към планините. Какво се случва след VI век е трудно да се каже – няма сведения за съзнателна политика на асимилация, възможно е траките да са се запазили като отделни анклави в планинските райони дори до X век, когато с приемането на християнството всички елементи, които биха могли да ги различават от славяни и прабългари, вече изчезват. Със сигурност след IX-X век няма вече каквото и да е основание да се говори за тракийско население. Възможностите за съхраняването на тракийски анклави са свързани и със съхраняването на такива обичаи като нестинарството (няма сигурни доказателства нито за, нито против тракийския произход на този обичай) – макар че в Гърция в тази насока се говори за “предгръцко население”. Интересен в това отношение е параклиса Свети Георги в странджанското село Заберново, където посветителна плочка на тракийския конник е вградена като олтарна икона на Свети Георги.

Понятието “траки” може да бъде възприемано от две основни гледни точки – като етноним или като топоним, като и двете имат своите основания в античните текстове. Според първата теза името-етноним траки е водещо и се налага впоследствие върху областта, наречена Тракия. Самият етноним пък е мислен като грецизирана форма на племенно име, което гърците си обяснявали със значението буен, див, смел, необуздан.Вторият подход идва от сведението на Ариан, според което в древността живяла една нимфа, много опитна в лекуването с билки. Познавала толкова добре силата им, че с тях можела да дарява както живот, така и смърт. Името и било Траке. По нея страната, в която тя се родила и живяла, била кръстена Тракия, т.е. първоначално е създаден топонимът Тракия по името на митологична фигура, а едва впоследствие жителите и са именувани траки.И в двата случая траки е гръцкото наименование на това население – не знаем как те сами са се самоназовавали и дали изобщо са знаели как ги наричат гърците.

Териториите, които могат да се определят като тракийски, са различни в различните исторически периоди. Понятието тракийска територия съществува едва след средата на II хилядолетие пр.н.е. На север тази територия еднозначно опира до Карпатите. На юг в рамките на II и началото на I хилядолетие пр.н.е. тя включва егейското крайбрежие с няколко острова – Тасос, Самотраки, Имброс, Лемнос (за още няколко има спорове). В резултат на Великата Гръцка колонизация в VIII-VI век пр.н.е. част от тези земи отпадат от тракийската територия – там се заселват гърци. Това се отнася за егейските острови и значителни участъци от брега.Източната граница на тракийската територия има три участъка: на североизток тя достига докъм междуречието Днепър-Днестър, което се приема като контактна зона на тракийската и скитската етнически групи. Скитите много често в различни периоди

успяват да достигнат и до Дунав, но и по двата бряга в долното течение на реката населението е било преобладаващо тракийско – гетските племена. На територията на днешните Украйна и Молдова изследователите откриват ред следи от тракийско присъствие.Централният участък от източната граница е Черноморското крайбрежие, като в VIII-VI век пр.н.е. в резултат на гръцката колонизация траките са били изместени и част от черноморието е овладяна от гърците. Твърди се, че някои стратегически места като Калиакра, Емине, Салмидес остават тракийски владения.

Северозападна Мала Азия безспорно попада в рамките на тракийската територия – тук живеят малоазийските траки, за които античните автори съобщават чак до римско време. Така Мраморно море (Пропонтида) се оказва вътрешно тракийско море. Според една легенда, съобщена ни от античните автори, двамата братя Тин и Битин (или Витин – зависи дали се приема старото или новото четене – и двете са коректни, от гл.т. на тракийската историография по-правилно е Битини, Бизоне, Бизия, Бизантион) си разпределили властта – в хинтерланда на Бизантион и Странджа останал Тин, а Битин влязъл в Мала Азия, оттам областта Битиния и племето битини. Различни са версиите на тази легенда при различните автори, но като цяло населението от двете страни на проливите е възприемано като близкородствено.

Западната граница на тракийската територия е проблемна и в северния, и в южния си участък. На юг въпросът за това до къде може да се говори за траки е пряко свързан с въпроса за етническата принадлежност на древните македони. В науката има оформени пет основни становища:1) най-емоционално ангажираното е, че са гърци – теза с дълга история, станала особени шумна след независимостта на Република Македония. От 1992 в Гърция започва кампания под лозунга “Македония е била, е и ще бъде гръцка” – думи, които могат да се видят навсякъде – по етикетите на бутилките с минерална вода, на билетчетата за градския транспорт и т.н. С тази цел в Гърция започва изучаването на античната гръцка ономастика – именната система на територията на древна Македония. На преглед се подлагат както сведенията на античните автори, свързани с имена в Македония, така и (най-вече) надписите, открити на територията на Македония. Чрез тези имена се доказва, че тъй като те са гръцки (в преобладаващата си част), следователно и населението е гръцко. Само че в преобладаващата си част тези надписи са късни – след IV век пр.н.е., главно от III-II век пр.н.е. и от римската епоха. За тази епоха няма колебание за това, че Македония е под силно елинско културно влияние – това е целенасочена политика на македонския царски двор още от началото на V век пр.н.е. Знаем и че дотогава гърците не са гледали на македонците като на гърци. Македонският цар Александър I е известен в историята с прозвището Филелин (обичащ елините) – факт, сам по себе си говорещ, че той не е бил елин. Същият този цар изявява желание да участва в Олимпийските игри и първоначално получава отказ, тъй като в тях можели да участват единствено гърци – дори за организаторите на игрите той не е грък. По-късно вече, когато Елада е въвлечена във война с Персия и гръцкият свят очевидно има нужда от сигурни съюзи, организаторите на Олимпийските игри намират легендарно основание да го допуснат до участие – че предците на македонските владетели произлизат от Аргос и сред тях е героят Херакъл. Александър I поставя началото на съзнателната политика на македонския двор за елинизация, достигнала върха си по времето на Филип II – едва тогава процесът излиза от дворцовите среди и се прехвърля към цялото общество. Така V-IV век пр.н.е. е време, когато отношението към македонците се променя съществено. И макар вече да са свързани с гръцката

идентичност, самите гърци не ги признават за гърци: открит надпис от III в.пр.н.е. говори за съвместно обединение на Атина и Спарта с техните съюзници срещу враговете на гърците – македонския владетел Антигон Гонат.2) след Втората Световна война в Белград все по-усилено се лансира хипотезата, че древните македонци са нещо различно от трите палеобалкански етноса по античните автори – илири, траки и гърци. Основният аргумент на тази теза е твърдението, че има македонски език. Основание се търси в сведението на Курций Руф (предполага се, че е живял в I век пр. или сл. Хр.), автор на една история на Александър Велики, преведена и на български език. В нея се споменава, че когато войниците на Александър отказали да го последват към Индия, той се обърнал към тях на техния език – според едно тълкуване македонския език на неговите войници. Но когато Александър тръгва на изток, под негово командване са и войските на повечето гръцки градове (само Спарта отказва да му предостави войска под предлог, че спартанците никога не са водили война под чуждо командване и няма да го направят – поради това след всяка победа Александър поставял възпоминателен надпис, че на това място Александър с македонските войски и техните съюзници, но без спартанците, извоюваха победа). Към момента това си остава единственото сведение за съществуването на някакъв древен македонски език.3) застъпената от албанската историография гледна точка е, че древните македонци са с илирийски произход. Същата теза защитават някои други учени в световен мащаб, най-вече в Австрия.4) тракийската принадлежност на древните македонци в българската историография е застъпена от проф. Иван Венедиков, сам роден в Македония. За такъв произход говори и Грийнуолд (Greenwald), тексаски професор. В 1992 година в Комотини имаше симпозиум за антична Тракия, където Greenwald беше включен за пленарен доклад. В него той доказа, че през V век пр.Хр. в македонския царски двор има огромен брой паралели с одриския царски двор – докладът е под надслов Thracian influence over the Argead kingdom.5) най-силно застъпена от българската наука е тезата, че Македония като територия е контактна зона между трите основни палеобалкански етноси и в зависимост от моментното доминиране на някой от тях и конкретно за различните територии (различна е ситуацията в източните и западните части на тази област) може да се говори за смесена етническа принадлежност на древните македонци. Херодот и Тукидид споменават за говоренето на два езика (гръцки и тракийски) в източните части. След управлението на Александър I, със засилването на Македонската държава, тя успява да наложи политическо присъствие включително до река Струма, дори на изток от нея. В V век пр.н.е, когато Херодот говори за Тракия, той определя като тракийска територията на запад от Терме (днешната територия на Солун) – тогава Термическият залив е бил все още тракийска територия, а границата на тракийското етническо присъствие е минавала някъде между поречието на Струма и това на Вардар. С настъпването на Македония на изток тя се измества от поречието на Вардар, но Струмската долина остава тракийско етническо пространство.

Северозападната граница на тракийската етническа територия е проблемна заради трибалите. Териториите им се определят между Морава на запад и античния Искър (Оский в гръкоезичната литература, Ескус в латинската) на изток. Част от изследователите определят трибалите като илирийско племе (това е тезата на сръбската историография), други говорят за тях като за тракийско племе. През 2000 г. в Оксфорд на английски език излезе книгата на Никола Теодосиев (Theodossiev) за трибалите, в която авторът разглежда всички преведени на английски език сведения за тях и

известията на тогавашните археологически паметници. В книгата си той доказва тракийските характеристики на всичко, свързано с това племе.От III век пр.н.е. насетне в тази територия има и силни келтски елементи. Излизането на тази книга актуализира въпроса за етническата принадлежност на трибалите – издигната бе теза, че трибалите са изначало илирийско племе, което V-IV век пр.н.е. се тракизира под влияние на тракийската култура. И досега няма еднозначно решение на въпроса – всяка от тезите има основания. Ако приемем, че трибалите попадат в тракийската етническа територия, то контактната зона с илирите би била по долината на река Морава.

Мизи

Според писмените извори когато римляните завладели днешните севернобългарски земи, мизите обитавали пространството между Дунав и Стара планина. На латински има различие между изписването на двете Мизии – дунавската е Moesia, а малоазийската – Mysia. Точно с първото име римляните кръщават новосъздадената провинция. Според традицията провинциите са били кръщавани на племената, обитавали съответната територия. Но цялата антична традиция преди това нито веднъж не споменава това племе – според по-ранните извори пространството между Дунав и Стара планина е обитавано от гети и трибали. В I век пр.Хр. географът Страбон съобщава за съществен спор още в античната литература: Ератостен, живял в IV век пр.Хр., твърди, че мизи в Европа няма; философът Посидоний (чийто последовател е самият Страбон) в края на II-началото на I век пр.Хр. твърди, че мизи в Европа има. Спорът е породен от тринадесетата песен на Илиада – в първите тринадесет стиха се разказва как Зевс, след като решил да почине, обърнал бляскавите си очи назад към земите на коневъдните траки, на сражаващите се отблизо мизи и на абиите, най-справедливи от хората. Многобройни са тълкуванията – дали траките са били европейските, съответно мизите са живеели край Дунав; или малоазийски траки, свързани с азиатската Мизия. Изобщо не знаем кои са абиите, които се споменават само тук – някои изследователи смятат, че това е отделно племе (етноним), макар тази хипотеза да е слабо застъпена; други – че названието идва от “а биос” (безжизнени – може би защото са вегетарианци, според античната историография; може би защото живеели без жени – ктисти, свързани с религиозната култура). По-късно при Хеланик дефиницията “най-справедливи” се появява за гетите.Интересен е животът на Дион Касий – римски сенатор от III век, написал римска история въз основа на сенатските архиви. Той е роден във Витиния (Малоазийска Тракия), а като сенатор е провинциален управител на Панония – имал е поглед и върху траките, и върху дунавските провинции на империята. В историята си той казва, че “В Мизия мизи не живеят. Ние ги наричаме мизи, но местното население се самоназовава трибали”. Остава обаче въпросът защо провинцията е кръстена Мизия.Марк Лициний Крас е внук на известния Крас от триумвирите по времето на Цезар. През 29 г.пр.н.е. той е назначен за проконсул – провинциален управител на Македония. През 29-28 г.пр.н.е. прави два завоевателни похода до Дунав, завладявайки сердите (със сигурност е преминал през Софийското поле) и избивайки много гети с военна хитрост. С тези походи печели правото на два триумфа – право, получавано от римските военачалници, когато в битките, водени от тях, на бойното поле са загинали поне 5000 вражи воини, а противниковия военачалник е или загинал, или пленен. В признателност за заслугите му, за 3 дни триумфаторът се превръща едва ли не в бог – получава правото да се придвижва по римските улици на колесница, следван от част от своите легиони (в рамките на т.нар. “помериум”, граничната бразда, очертаваща

рамките на града, никой няма право да носи оръжие – триумфаторът е изключение от това правило, за пръв път нарушено от Сула Първи, завзел града). След триумфаторът в Рим идва и плячката от завоеванията. Единственото напомняне за обикновения живот е робът, оставащ до триумфатора в продължение на трите дни, който непрекъснато му повтаря: “Помни, че си смъртен”.- по време на Македонските войни един римски военачалник – проконсул на Илирикум, решава да навлезе в Македония от север с армия, след като не му е предоставено управлението на МакедонияОктавиан Август не позволява на Крас да чества и двата си триумфа. Във фастите (каменните надписи, в които се отбелязва и правото на триумф на римските военачалници) Октавиан променя името на завладените земи, присвоявайки си победата над племената, които той нарича “мизи” – едновременно свързвайки ги с племената на мизите, споменавани от Херодот, и разграничавайки ги от мизите в Мала Азия чрез смяната на правописа. Тази война е определена като “премълчаната война на Крас”.Самият Август е изключително честолюбив. Неговият мавзолей е издигнат в 28 г.пр.н.е. в историческия център на Рим – Ara Pacis, след сериозно заболяване на Август, той заповядва издигането на огромната могила с каменна основа.Така появата на името “мизи” в областта между Дунав и Стара планина може да се окаже резултат от политическата пропаганда на Август, който фалшифицира постигнатото от Крас, отнема му част от постиженията и, за да ги присвои, измисля едно нереално име за тези територии.Тези, които приемат съществуването на племе мизи, обикновено ги поставят в района между днешните Плевен и Ловеч, между териториите на гети и трибали, така че да нямат излаз на Дунав и да се обясни защо Александър и ред други военачалници не ги среща по време на походите си покрай реката.

Даки и гети

В земите между Карпатите и Средния и Долен Дунав до началото на римското завоевание античните автори споменават единствено етнонима гети. В сведенията за похода на Александър Велики срещу трибалите в 335 г.пр.н.е., когато след неговия завършек войската на Александър преминава Дунав, тя среща гетите. Сведението дължим на Ариан, основал своя разказ на дневниците на самия Александър – по негово време (II век сл.Хр.) те все още са били запазени; както и на сведения от част от неговите генерали – диадохите. В следващия III век пр.н.е., когато започват келтските нашествия на Балканския полуостров, територията, която е най-силно засегната от келтския удар, е трибалската. Според сведенията на Апиан в неговата римска история, притиснати от келтите, трибалите преминали Дунав и отишли при гетите: и в двата случая споменаването на гети се отнася за земите на север от Дунав.В римските текстове в земите срещу трибалите, отвъд река Дунав, се появява етнонимът даки. По-късно античните автори правят изричната уговорка, че гети и даки са родствени племена, но че гетите живеят на изток, а даките – на запад, като границата между тях минава по река Алутанус (днешния Олт). Трябва да се подчертае, че никога на изток от Олт не е имало някакъв буфер между империята и варварския свят, макар там да се съсредоточават римски легиони в определени периоди.В румънската литература се въвеждат понятията дако-мизи, гето-даки, дако-гети, които нямат никакви обоснования в античните текстове и които очевидно следват съвременни политически цели. Няма друга съвременна историография, която да поддържа такива

етноними. Самите антични автори разграничават гети и даки – границата между тях е ясно обозначена.С даките се свързва едно единствено сигурно име – Децебал (Декебал) – дакийски владетел, създал силна държава, в продължение на 20-30 години успешно противопоставяла се на Римската империя. В 106 г.сл.Хр. Траян завладява даките и с това слага край на последната тракийска държавна организация. Знае се, че центърът на Децебаловата държава е в Карпатите – град Сармизегетуза. След завладяването и от Рим, тази столица е превърната в римска колония.

Две са владетелските имена, свързвани с етнонима гети от античните автори: Дромихайт и Буребиста.Дромихайт (или Дромихет, в зависимост от четенето на старогръцкото “а”) управлява във втората половина на IV-самото начало на III век пр.Хр. (без да имаме точни дати). Този владетел воюва успешно с Лизимах (управлявал Тракия в периода 322-281 г.пр.Хр.) – най-мощния Александров наследник в продължение на четири десетилетия. Той е победен от Дромихайт и според някои автори – пленен от него. Според други става дума не за Лизимах, а за сина му Агатокъл – не се знае дали само единия от тях, или и двамата попадат в плен при военните действия – тук имаме явна контаминация на историята. Според текстове на Плутарх първенците искали Лизимах да бъде убит, а Дромихайт не приел. Подготвил две трапези – едната с богато македонско пиршество и втора – със скромни тракийски ястия. Попитал Лизимах чия трапеза е по-добра, получил отговор, че, разбира се, по-добра е македонската. Тогава Дромихайт казал: “Е какво правиш тогава при нас?” Преди Дромихайт да пусне Лизимах, той му поставил царска диадема и го нарекъл “татко” (според някои историци във връзка със сключен династичен брак), след което го пуснал да си отиде с обяснението, че винаги е по-добре да имаш един приятел повече, отколкото един враг по-малко. Макар че не се знае каква част от разказа на Плутарх отговаря на историческата действителност и каква е измислена от него с поучителни цели, той е основен източник за Дромихайт.Укрепеното място, където отвеждат Лизимах, и в близост до който са проведени споменатите битки, според античните автори се нарича Хелис. Местоположението му все още е загадка. Петър Делев и Тотко Стоянов изказват хипотезата, че той се е намирал при днешното Сборяново (според една за момента недоказуема хипотеза самата Свещарска гробница се свързва с Дромихайт; малкият овнешки рог над ухото на конника от гробницата се счита за сигурен знак, че тази гробница македонски тип датира от времето след Александър Велики – той е знак за обожествяване, използван за пръв път от самия Александър, а след него и на изображенията на диадохите). Знаем, че битката с Лизимах е в безводна местност, предопределила и съдбата на Лизимаховите бойци. През 80-те години Александър Фол пък свързва Сборяново с Дауздава (буквално “кучешкия град” – в голяма част от могилите около Сборяново се откриват гробници на кучета – нещо нормално за тракийските центрове – в 70% от тракийските могили се откриват и кучешки погребения, част от хероизацията на починалия и според гърците, но тук броят е наистина необичаен). Роля за популяризацията на последната хипотеза има провеждания всяка година поход “По стъпките на Таньо войвода”, финансиран от доктор Кръстев, по време на който се преминава от с. Пожарево на Дунав до град Попово, включително през Свещари.Румънски и молдовски археолози търсят Хелис северно от Дунав поради данните за отвъддунавски крепости, превзети от Лизимах, според които той трябва да е преминал реката по време на похода си.

Самият сблъсък не е точно датиран – със сигурност знаем, че не е в 322 г.пр.н.е., когато Лизимах воюва със Севт, тъй като преди битката с гетите Лизимах е имал време да завладее някои крепости. Така битката трябва да се отнася в периода 320-281 г.пр.н.е.

Буребиста е споменат от античните автори като гетски цар от I век пр.Хр., когато в земите между Карпатите и Дунав интензивно се говори и за даки. Част от римските автори твърдят, че Буребиста е дакийски, а не гетски владетел, търсейки исконната му територия в земите на запад от Олт, докато Страбон категорично го определя като гетски цар: “Когато Буребиста управляваше гетите, божественият Цезар се готвеше да воюва срещу него”. Румънски автори са склонни да говорят за него като за гето-дакийски или дако-гетски владетел.Активните военни начинания на Буребиста са в две посоки: на запад, където интересите му се сблъскват с римските, той разгромява напълно племената бои и тавриски – келтски племена. По името на първите е кръстена областта Бохемия, чието най-ранно население са. На изток той също провежда успешни военни кампании, достигайки крайбрежието на Черно море и град Олбия. За съжаление няма яснота за хронологията на тези военни начинания. В зависимост от това дали съответният автор приема, че Буребиста е гетски или дакийски владетел, се прави различна възстановка. Изследователите, настояващи че той е дакийски владетел, предполагат, че по-рано във времето са военните действия по Средния Дунав, докато тези, които настояват, че е гетски владетел, поставят първо военните му действия срещу Олбия.Знае се и че той настъпва на юг от Стара планина, достигайки докъм Месамбрия. В 48 г.пр.н.е., когато е решителната битка между Цезар и Помпей при Фарсала (днешна Тесалия), Буребиста е изпратил пратеници в лагера на Помпей. Освен тази дата, нямаме данни нито кога започва, нито кога завършва неговото управление. По отношение на този спор се разчита на външни изворови данни – сведението, че той унищожил боите, се използва при анализа на монетосеченето на боите; ако се окаже възможно да се датира кога завършва това монетосечене, ще можем да датираме и западната му кампания.

Трибали

Трибалите обитават земите на юг от Дунав, ограничени от Стара планина като южна граница. До I век пр.Хр. античните автори съобщават изрично само два етнонима в тези земи – на изток от днешния Искър (Оский в гръкоезичните текстове, Ескус в латиноезичните) са гетите, а на запад до Морава в днешна Сърбия са трибалите. Още Херодот ни съобщава за т.нар. Трибалско поле, само като етникон – самият етноним обаче при него не присъства. Не е ясно кое е това поле. Някои автори са склонни да го идентифицират с района на днешния Ниш.За трибалите като етноним се говори при Тукидид в края на V век пр.Хр. Той съобщава, че в 424 г.пр.н.е. царят на племето Одриси – Ситалк, е загубил в сражение във война срещу трибалите. Когато за 429 г.пр.н.е. Тукидид описва границите на Ситалковата държава, изрично са съобщени гетите като част от Одриската държава, а северозападната и граница е поставена по река Оский. Това означава, че трибалите не са били част от нея. Предполага се, че Ситалк се е опитал да завоюва земите им. Тукидид съобщава, че Ситалк умира в същата 424 г.пр.н.е., но в текста няма ясна индикация, че смъртта му е резултат от загубеното сражение. Логично е да допуснем, че това са взаимно свързани събития. Не се знае и дали войната в крайна сметка е завършила успешно за одрисите – само след половин век трибалите успяват да организират поход на юг чак до Егейското крайбрежие.

Освен Ситалк, имаме сведения за войните срещу трибалите и на Филип II Македонски, и на Александър Велики. За кратко Филип се съюзява с трибалите във войната си срещу скитите, но те не остават доволни от отплатата му, нападат и ограбват обоза му. Понася се слух дори че Филип е ранен в битката. Синът му Александър също воюва с тях – за него дори се пускат слухове, че е убит от тях в битка, заради които следват въстанието в набралите смелост Тива и Атина и опожаряването на Тива.Няма друга територия в Тракия с толкова много археологически находки – съкровища. Имаме индикации, че трибалите са били много силна държавна организация, но преки доказателства за това липсват.От трибалските царе най-често се споменава името на Сирмос (Сиарм), при което се е наложила транскрипцията Сирм. Знае се, че когато в 335 г.пр.н.е. Александър Велики напредва към трибалските земи, Сирм организира защитата на трибалите, изпращайки жените, децата и старците на остров Певка. Към ден днешен не е ясно кой е той – предложени са идентификации за устието на Дунав заради изрично сведение на Страбон за остров Певка при устието на реката; някои историци приемат, че това е големият остров Белене. Когато Ариан описва сражението на Александър срещу трибалите, описание, направено по дневниците на Александър и по спомени на военачалниците му (по-конкретно Птолемей Лаг), става ясно, че след като преминали Хемус, Александър веднага се среща с тези племена, а с гетите се среща чак след като преминава Дунав – т.е. походът трябва да е преминал на запад от Искър. Най-западната достоверна идентификация на Певка е румънският остров Островулмаре на границата със Сърбия. Някои румънски автори търсят остров Певка и на запад от пролома Железни врата, отвъд езерото Джердап.През 1965 година в самия център на Враца бяха открити находките от Могиланската могила. Археолозите от Враца и София работят при ужасни условия, с непрекъснат дъжд, за стратиграфия изобщо не може да се говори. Това създава редица проблеми впоследствие, при уточняването на обекта. Няколко са най-важните от разкритите паметници. Интересна е врачанската кнемида (наколенник) с частична татуировка на половината от лицето – такива разкрити има само 4: една във Враца, една при Златиница (Хасковско), без татуировка, и два при Аджилул (Тулчанско, в Румъния – и двата са с татуировки от ухо до ухо). Диляна Ботева изказва хипотезата, че това изобщо не са наколенници поради факта, че досега не е открит един чифт, и поради липсата на какво да е анатомично съответствие.Сред откритите тук съдове са сребърна кана във формата на шишарка; изключително фин златен венец (листата му вибрират дори при лек повей на вятъра); златна кана с две изображения на колесници, теглени от четири коня, с дръжка под формата на хераклов възел; фиала с надпис “Котис ет Беон”.Един от най-важните тракийски богове е Сабазий (според част от античните автори това е тракийското име на Дионис), който се представя чрез два зооморфни кода – змия и орел. Заради наколенника с неговия символ и огромните златни обеци дълго време се говореше за погребение на тракийска принцеса. Чертите на скелета и бяха възстановени от антрополози след разкопките и видяхме една млада девойка – мъжкарана. През 70-те години бяха разкрити находките при Вергина с почти същите апликации, в гроб, който категорично е мъжки, в резултат на което и врачанското погребение започна да се интерпретира по различен начин. Остават обаче трудностите поради характера на разкопките през 1965 г. в лоши атмосферни условия и поради трудностите при установяването на пола на погребаното тяло, чиято възраст е била 16-17 години и различията в половите белези все още не са били толкова ясно изразени.Интересна находка е и Рогозенското съкровище, разкрито при едноименното село през 1985 г. Към него днес има два подхода. Едни автори го разглеждат като дар на

трибалски владетел към великата богиня-майка, заровен в земята. Според Маргарита Тачева това съкровище е част от одриската царска хазна – след като Филип II завладява Одриската държава, той взима част от нея със себе си, отправил се на север и след успешната война срещу скитите се разплатил със съюзниците си трибали. Недоволни от отплатата, те нападат македонската войска и превземат обоза и, взимайки със себе си и това съкровище.

Тракийски племена на юг от Стара планина

В днешна Южна България ситуацията по отношение на етнонимите е много сложна, тъй като в много случаи различните автори от различните епохи съобщават различни етноними, без на терена да се наблюдава промяна в етническия материал (в реалната етническа ситуация). Тъй като тази територия е по-близо до гръцките наблюдатели, с времето те я опознават все по-добре, което дава възможност за постепенно раздробяване на племенните масиви. Затова винаги когато се говори за тракийските племена на юг от Стара планина, трябва да се посочва за кой век се отнасят съответните данни.

Одриси

С най-голямо влияние и най-голяма роля за възприемането на траките от външния свят са именно одрисите, създали Одриската държава, която в продължение на около пет века е основен политически фактор в тракийските земи. Първите сведения за одрисите дължим на Херодот, в четвърта книга на неговата история, където разказва за придвижването на персийския цар Дарий I през Европейска Тракия на север в поход срещу скитите. След като е съобщил, че Дарий е преминал Босфора, Херодот твърди, че персийският цар стигнал до изворите на реката Теар, които се намирали на два дни път от Аполония Понтика (днешния Созопол) и Херайон Перинт (град на Мраморно море по средата между Бизантион и Тракийския Херсонес, до II век, а според някои през цялата епоха на римското господство, столица на римската провинция Тракия), някъде в Странджа планина. Дарий продължил с войската си и стигнал до реката Артеск, която тече през земята на одрисите. Веднага след това Херодот съобщава, че траките, които живеели над Аполония и Месамбрия, се предали на Дарий без бой, докато гетите, които обезсмъртяват/практикуват безсмъртието “безумно му се противопоставили”. През XIX до началото на XX век Артеск е разпознавана като някоя от странджанските реки (съществуват 4-5 предположения в тази насока), така че Христо Данов твърди в книгата “Древна Тракия”, че територията на одрисите е в района на Странджа. През 50-те и 60-те години на XX век професор Велизар Велков (с класическо образование, дългогодишен заместник-директор и директор на АИМ към БАН и син на големия археолог Иван Велков) доказва, че по силата на езиковите закони може да се твърди с голяма степен на сигурност, че името Артеск се е трансформирало по-късно в Арда. Така се появява идеята, че земята на одрисите трябва да се търси не само в Странджа, а и във водосбора на Марица, в района на Одрин (Хадрианополис – в латинския Х-то се изписва и произнася, поради което това е правилното изписване на латинското име на града, докато в старогръцкия същият звук не се е изписвал, но се е произнасял и са приемливи и двата варианта).Само че разказът на Херодот върви по хидроними. Оттук възниква въпросът: ако е достигнала Арда, войската на Дарий трябва да е преминала по-пълноводната Марица, която Херодот познава и съобщава по други поводи в своята история. Фактът, че няма изрични обяснения за преминаването на Хеброс показва, че река Артеск трябва да се

търси в земите на изток от Марица. Акад. Димитър Дечев предлага вариант в неговия “Корпус на тракийските езикови остатъци”, според който река Артеск в конкретния случай трябва да се идентифицира с Тунджа, като Дечев изрично съобщава, че в по-късните векове античното име на Тунджа вече е фиксирано като Тонзос (или Тондзос).В Херодотовия разказ прави впечатление, че докато цялата информация за движението на персийската войска е предадена в минало преизказно време (преминал, достигнал и т.н.), когато дава обяснение за Артеск, Херодот сменя времето и пояснява за реката в сегашно време. Оттук и предположението, че информацията за одрисите като свързана по някакъв начин с река Артеск не е информация за края на VI век пр.н.е., а за средата на V век пр.н.е., когато Одриската държава вече е успяла да разшири значително своите територии. Доказано е, че един от основните методи на Херодотовия разказ е да обяснява непознати за атиняните понятия чрез добре познати. И в този случай връзката на одрисите с Артеск може да е направена като връзка с едно познато за атиняните в средата на V век пр.н.е. племе, докато реката не им е позната. В подкрепа на това предположение е липсата на информация за сблъсък между одриси и перси в текста. От друга страна, не знаем дали тогава одрисите не са били твърде незначително племе.Въз основа на по-късни изворови данни, оставени ни от Ксенофонт, обикновено пренебрегвани в анализа на по-ранните събития, знаем, че одриският цар Медок (или Амадок) резидира на 12 дни път от пространството между Бизантион и Перинт, а от Тукидид знаем, че разстоянието от Бизантион до горното течение на Струма е 13 дни. Амиан Марцелин пък, говорейки за Хеброс, съобщава, че тази река извира от земята на одрисите (тук обаче трябва да се вземе впредвид, че не винаги древните са взимали за начало на реката днешната Марица). Приемайки сведенията на тези автори, земята на одрисите се очертава по средното и горното течение на Марица. Археологически една такава по-западна локализация по-лесно се вписва в познатия към момента материал.Сред най-атрактивните находки от Древна Тракия е един некропол от село Дуванлий, в Същинска Средна гора непосредствено на север от Пловдив. При проучването на могилите там в началото на 30-те години на XX век Богдан Филов попада на изключително богати погребения, които могат да се датират със сигурност в V век пр.Хр. – в Башова могила, Кукова могила (амфора с декорации по ахеменидски вкус, показваща близки връзки с персийския двор), Голямата могила. Филов публикува проучванията си в отделна книжка и определя находките като тракийски аристократичен некропол, без обаче да го свързва с някое конкретно тракийско племе. Това и до днес остава най-добрата публикация на тракийска могила.През 60-те години на XX век професор Иван Венедиков пръв изказва предположението, че некрополът при Дуванлий трябва да се свърже с тракийското племе беси. И тъй като е с огромен авторитет, неговото предположение се налага като основна хипотеза в продължение на няколко десетилетия. Така Александър Фол също говори за бески некропол. Голяма промяна в мисленето в тази насока започва през 80-те години, по две линии – археологическа и историческа. По едно и също време археолози и историци започнаха да се съмняват във вероятността това да е бески некропол, тъй като в V век пр.н.е. бесите не са споменавани от античните автори като сериозна военно-политическа структура, която би могла да придобие под някаква форма такива персийски материали. Търсеше се племенна структура, която със своето присъствие да е била забележима за древните автори. В този смисъл единствена възможност за средата на V век пр.н.е. на практика са одрисите. Тази чисто логическа конструкция намери своята подкрепа: в района на Ветрен (Пазарджишко) беше разкопан археологически обект, определян от повечето изследователи като тържище (емпорион на гръцки, емпориум на латински) Пистирос. При разкопките на този обект бяха открити ядра за отсичане на монети на същия този Медок, съобщен от Ксенофонт. Все

повече са привържениците на центрирането на Одриската държава в Пазарджишко-Пловдивското поле. Константин Кисьов, директор на Археологическия музей в Пловдив, дори предположи, че днешният Пловдив е наследник на един енигматичен град Одрюса, от чието име са сечени монети, но който остава нелокализиран в продължение на десетилетия. Изследователите, които търсеха територията на одрисите във водосбора на трите реки, идентифицираха Одрюса с бъдещия Хадрианополис. Кисьов обаче направи преглед на местата, където са намирани монети от Одрюса. Той твърди, че те са разположени най-вече в Пловдивското поле, което пък му дава основание да предположи, че преди македонското завладяване и налагането на името Филипополис, градът се е казвал Одрюса. Проблемът в тази идентификация е, че античните автори никъде не дават такъв вариант на предмакедонско име на града – като такова е изведено името Евмолпия, а като тракийски превод на гръцкото име – Пулпудева.

Келтското нашествие – III век пр.Хр.

- котела от Гундеструп – келтски ритуален съд с релефна украса, който според някои изследователи е изработен в Тракия и пренесен обратно в днешна Дания, където е открит. Други изследователи твърдят, че той няма нищо общо с тракийската култура.

Говорейки за келтите, античните автори използват няколко етнонима. Като келти тези хора са дефинирани преди всичко от гръкоезичните автори, докато латиноезичните ги наричали гали, а когато се заселили в Мала Азия – галати. Става дума за едно и също население, което живеело в огромна част от древна Европа. Твърди се, че всички обитатели на земите на запад от река Рейн са били келти/гали. По тази река минава границата им с техните източни съседи – германите.Приема се, че много ясен критерий за това дали едно селище е келтско или германско са т.нар. opidium – келтско понятие, възприето в латинския език и означаващо укрепено селище, крепост с твърде характерна за келтското общество структура. Такива се създават по цялата територия, по която се разселват келтите.Античните автори свързват с келтското население обичаят на т.нар. “свещена пролет” – напролет момчетата, които вече са възмъжали и които не са първородни деца в семейството си (т.е. за тях няма гарантирано наследство) не само са свободни, но са длъжни да тръгнат да търсят късмета си на друго място. Поради този обичай келтите са народа, за който непрекъснато античните автори ни съобщават военни походи и експанзии. Тръгвайки от крайния запад на Европа, те достигат земите на днешните Полша, Румъния, България, Гърция (достигат до Делфи), заселват се дори в Мала Азия. В V век пр.н.е. те се спускат на юг от Алпите и се настаняват по долината на река По. В края на IV век пр.н.е. са вече на Балканския полуостров. Мащабните келтски военни кампании на Балканите започват от 280 г.пр.н.е. Приема се, че това до голяма степен стои в зависимост с гибелта в 281 г.пр.н.е. на Лизимах – един от най-близките хора на Александър Велики, за когото древните автори ни съобщават ред интересни истории. Например как когато веднъж Александър се разгневил на Лизимах, последният бил затворен за една нощ в клетката на лъв. Когато на сутринта отворили клетката, намерили мъртъв не Лизимах, а лъва. Оттук пълководецът си спечелил прозвището си – “Лъва”. Впоследствие Лизимах става един от диадохите (от гр. буквално – наследници): когато Александър умира в 323 г.пр.н.е. във Вавилон, те успяват да се споразумеят как да поделят държавата му, възпирайки по този начин евентуални кръвопролитни войни. Лизимах става цар на Тракия, макар да се спори доколко тази титла е имала действително покритие (дали той действително успява да наложи властта си над цялата

област): в 322 г.пр.н.е. той воюва първо със Севт III (създателя на Севтополис), без нито един от двамата да победи. Античните автори оправдават Лизимах с факта, че войската му била по-малка от тази на Севт. И втория път, когато двамата влизат във война помежду си, пак нито един не успява да извоюва решаваща победа.Но във военните действия с другите диадохи, където познава тактиката и стратегията, Лизимах винаги е победител и успява да наложи своята власт над най-големи територии и да се очертае като най-вероятен наследник на цялата империя на Александър. Именно срещу него непрекъснато се създават коалиции на останалите диадохи в напразни опити да бъде елиминиран.В 281 г.пр.н.е. срещу поредната антилизимахова коалиция владетелят намира своята гибел в битката при Курупедủон в Мала Азия. Елиминацията му като една от основните военно-политически фигури на Балканите отваря пътя на келтските маси.Знае се, че една част от келтите, водена от Белгий (други антични автори споменават Болгий – имената са равнозначни), напада Македония. На бойното поле македонският цар е убит. В царството му за 2-3 години настава анархия. Белгий и хората му заграбват плячката, която преценили, че трябва да вземат. Техни сънародници, водени от Брен, остават недоволни от малкото плячка и още веднъж разграбват Македония. А оттам решават да се спуснат на юг към Гърция, според античните автори – защото били привлечени от легендарните богатства на светилището в Делфи. Нападението срещу Делфи се датира в 279 или 278 г.пр.н.е. – има колебания за точната година. Келтите не успяват да разграбят светилището – според античните автори благодарение на божествената намеса на самия Аполон. От описанието, което дава Помпей Трог, става ясно, че в нощта, когато Брен подготвя атаката, става опустошително земетресение и огромни скали се срутват върху келтския лагер. Келтите са разгромени. Повечето автори твърдят, че от армията им никой не се завърнал жив.Другата посока на действие на келтите на Балканския полуостров е Тракия. Основните извори за келтските нашествия там, освен Помпей Трог, са Тит Ливий, Полибий и Павзаний (Павсаний). Тит Ливий съобщава, че когато Брен достига до Дардания (приблизително в района на днешно Скопие), във войската му избухва конфликт и група келти (според Тит Ливий 20 000 души), водени от Лонорий и Лутарий, тръгнали през Тракия. Достигнали чак до околностите на Бизантион и тъй като тези земи много им харесали, останали там за известно време. След това завладяли Херсонес Тракийски (Галиполския полуостров), още повече харесали земите на Мала Азия и се прехвърлили там. По тяхно име областта била наречена Галатия (или Галогърция – Гърция на галите). Полибий също съобщава, че група келти, водени от Комонторий, които избегнали нещастието при Делфи (каквото и да значи това), достигнали до района на Бизантион. Колкото пъти го нападали, толкова пъти взимали от него данък. След това установили своята базилея (царска крепост, царска резиденция, царски град) в Тиле и наложили ежегоден данък на град Бизантион, с което градът заплащал защитата, която келтите му осигурявали от съседните траки – те пък непрекъснато го оплячкосвали преди това.Извън тези основни извори, късният Стефан Византийски съобщава за град Тиле (без да го свързва по никакъв начин с келтите), който се намирал при Хемимонт (от латински някои изследователи превеждат това име като планината Хемус). Заради това сведение още в края на XIX век Константин Иречек предполага, че келтската крепост Тиле е идентична с днешното селище Тулово близо до Казанлък. Откъдето идва тезата, че келтите са тези, които унищожават тракийската одриска държавност – че техният център е приблизително там, където е бил центърът на Одриското царство. Така се ражда т.нар. келтска теория. Според нея келтите са основен фактор за дълбоката криза, в която изпада тракийското общество през III век пр.н.е. и че тяхното влияние в

развитието на Тракия е толкова голямо и трайно, че келтски следи биха могли да се открият в много от най-важните тракийски паметници.Например в съкровището от Летница на апликациите зад конника има ред глави (като отрязани), използвани често в келтските ритуални практики. В гробницата от Казанлък в дромоса на стената са изобразени две сцени на военни действия между пешаци – специалисти забелязват редица келтски елементи в тези армии и дори твърдят, че едната от тях е чисто келтска. От III век пр.н.е. започва интензивно разпространение на келтски накити и келтско въоръжение в Тракия – например типична келтска украса са торквите, каквито се откриват в днешна Северозападна България, келтски фибули (с определен тип на изработка, те на практика се използват като безопасни игли – няколко такива са открити и при разкопките на Севтополис). По цялата територия на Тракия, особено през II век пр.н.е. се откриват силно издължените келтски мечове (поставяни в гроба нагънати S-образно, преди те се считаха за ясен и достатъчен знак, че едно погребение е келтско – още повече че не се срещат никъде при германските племена, а само на запад от Рейн; оказа се обаче, че в Тракия те присъстват не само в III век пр.н.е. – два такива меча бяха открити в гетските земи в Северна Добруджа и датирани към VI век пр.н.е.) и келтските щитове с т.нар. умбо – специфично оформление на централната част, подобно на пъп.Заради античните текстове и тези находки се създава усещането, че келтите покриват цяла Тракия. Феномен от този период са и т.нар. келтски култови фигурки (някъде дефинирани като келтски култови овни, но освен това най-често срещано изображение се срещат и кончета), изработвани от камък или керамика, с изображение на главата с част от тялото – т.нар. протоме на животното, което плавно преминава в нещо като поставка. В по-голямата си част такива материали са откривани в района на Пазарджик, но има отделни находки и в Етрополско и други краища на България. Човекът, който пръв ги събира, обработва информацията за тях и ги анализира, е проф. Тодор Герасимов, който ги датира в III век пр.н.е. и ги свързва с келтското присъствие в Тракия. Именно той ги дефинира като келтски култови фигурки. Пак той започва да говори за келтски анклав – келтска група, уседнала компактно в района на Пазарджишкото поле.Към тази келтска вълна се включват и тезите на проф. Борис Геров – филолог по образование, който опитва да докаже, че името “серди” не отговаря на тракийските езикови закони, а, според него, може да се впише сред келтските езикови остатъци. Откъдето идва и тезата за келтския произход на самите серди. В същата линия на разсъждения Геров включва и името на пътната станция Мелдия, търсена между днешните Драгоман и Сливница – според него също келтски топоним. Така започва да се говори за келтски анклав и в Софийското поле.Заради келтските фибули, открити в Севтополис, и въз основа на монетите пак от там се оформя тезата за келтско присъствие в този град, след като Севтополис е бил завладян от тези племена. Камен Димитров (син на разкопавалия Севтополис акад. Димитър Димитров) датира гибелта на Севтополис по монети в 275 г.пр.н.е. Стига се дори до екзотичната, но на практика невъзможна идея, че град Тиле всъщност е Севтополис.Последният цар на келтите със столица Тиле се казва Кавар. Той имал силно влияние в днешна Югоизточна България. Тракийският град Кабиле е сякъл монети от името и с образа на Кавар. Именно при неговото управление съседните траки въстанали и някъде между 218 и 212 г.пр.н.е. прогонили келтите от Тракия, като голяма част от тях била избита и само малко се прехвърлили в Мала Азия, според сведенията на античните автори.

Горните факти могат да се разглеждат и от друга гледна точка. В последното издание на “Келтските езикови остатъци”, публикувани около 1990 година, вече нито Мелдия, нито Серди са съобщени като келтски. Което означава, че специалистите по келтски не разпознават в двете имена такава специфика. По отношение на келтските култови фигурки, в 1967-1970 година немският археолог Хензел публикува изследване на тези паметници, в което показва, че според него те не са нито култови, нито келтски, че трябва да се датират още към VII-VI век пр.н.е. и са свързани с огнището – използват се за поставяне на съдове в него, без човек да се изгори. Т.е. това са едни утилитарни фигурки от старожелязната епоха. И досега спорът по предназначението им не е еднозначно разрешен.По отношение на въоръжението и накитите, оказва се, че когато фибулите и накитите бъдат поставени конкретно във времето, много малка част от тях попадат в III век пр.н.е. (тези в Севтополис попадат). Огромното количество са от II век пр.н.е., което се отнася и за откриваните келтски оръжия. Те могат да свидетелстват не толкова за келтско присъствие, колкото за интензивни търговски връзки и, вероятно, за внесена военна плячка или мода.При разкопките на Севтополис Димитър Димитров открива многобройни големи каменни гюлета, които според него са сигурен знак, че градът е загинал в резултат на обсада, осъществена чрез елинистически обсадни оръдия. В III век пр.н.е. келтите все още не са разполагали с такава техника. Наред с това Д.П.Димитров открива достатъчно аргументи да твърди, че градът е загинал около средата на III век пр.н.е., не по-рано.При разкопките на Кабиле бяха открити монети, които дават сериозни основания да се твърди, че Д.П.Димитров е бил прав да настоява, че Севтополис е функционирал до средата на III век пр.н.е. Към момента най-голяма подкрепа получава тезата, че Севтополис е загинал под ударите на сирийския цар Антиох II Теờс – един от наследниците на Селевк. За него се знае, че около 250 г.пр.н.е. предприема нахлуване в Тракия по Марица и Тунджа.По отношение локализацията на Тиле се налага тезата, че тази царска резиденция е много близо до Бизантион. Разказът на Полибий за непрекъсната намеса на Кавар в живота на този град предполага териториална близост. Има дори съвременни автори, които го идентифицират с днешния истанбулски квартал Килис. Самия Стефан Византийски е писал във време, в което реформата на Диоклетиан вече е била факт. Според нея римската провинция Тракия, заемаща земи основно на юг от Стара планина, е разделена на 6 малки провинции в рамките на диоцеза Тракия. Една от тях се казва Хемимонт и покрива територията на Странджа и земите южно от нея – възможно е Стефан да е имал предвид именно съвременната му провинция.Авторите, които не подкрепят келтската теория, твърдят, че келтите са преминали през Тракия, опустошили са я, но поради краткото пребиваване и сравнително малкия си брой по отношение на завареното население, не са оказали решаващо влияние в развитието и. Доколкото има криза в Тракия, това се дължи, че тя (както и целия Балкански полуостров) е основна сцена на военните действия във войните на диадохите и епигоните, стремящи се към наследството на Александър Велики и неговата стара столица Пела. Нормално е в тази ситуация Балканите като цяло да обеднеят значително.При разкопките на Пловдивския некропол, на фона на десетки погребения, в разкопаните могили са открити само две келтски погребения (едното е спорно), свързани с останалите тук келтски семейства.