ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА РЕДАКТИРАНЕТО В КНИГОИЗДАВАНЕТО

РЕДАКТИРАНЕ – ПОНЯТИЕ И СЪЩНОСТ

Редактирането представлява съвкупност от взаимно свързани и целесъобразно организирани творчески и практически действия, процеси и дейностите по създаването и разпространението на книгите. Терминът „редактиране” е обяснен по следния начин в руската „Книга енциклопедия” издадена 1990г. Терминът означава „привеждам в порядък”, това определение най-добре отразява същността на редактирането, което винаги е насочено към това да направи отделния текст или цялото издание най-адекватно за възприемане, да осигури тяхното съответствие с определените норми, а също така текстът или изданието да бъдат представени като цялостно завършена система. Редактирането е многоаспектно понятие имащо следните основни значения:

1. Род професионални дейности (в областта на периодичния печат, книгоиздателската дейност, кинематографията, телевизията и радиото) свързани с подготовката за пускане на печатни издания в телевизионни и радио предавания, кино филми.

2. Съставна част на издателския процес съдържанието, на която е творческата работа на редактора на ръкописния текст с цел да се подобри неговото съдържание, де се подготви за печат, да се отпечата и да стигне до читателите.

3. Привеждане на съдържанието и формата на всеки документ написан или подготвен, от който и да е, в съответствие с общо приетите или специфично установени изисквания и норми.

В България енциклопедия „Българска книга” стр. 372 София 2004г. понятието редактиране се дефинира в два аспекта:

1. Като основен елемент от редакционно издателския процес (РИП) включващ следните дейности:а) анализ на предназначението за издателско произведение, който в зависимост от тематиката трябва да установи нивото на научност, художественост, обществена значимост и търговски перспективи; степента на съответствие между съдържанието и формата; социално функционалното предназначение и читателската аудитория; прогнозируемото въздействие върху читателя в цялост и в детайли; сравняване на качествата, които притежава произведението с тези, които според редактора биха могли да му осигурят успех на книжния пазар.б) редакторска намеса в авторовия текст, която има за цел да го подобри преди пускането му за печат, тя включва: отстраняване на смисловите, фактографските, композиционните, логическите, стилистичните, езиковите и други недостатъци установени при редакторския анализ, но без основно преработване; преработка, при която авторовия текст служи само за основа на окончателното произведение, в отделни случаи редактирането може да доведе до намаляване на обема чрез съкращаване

1

на абзаци, части от произведението, промяна на композицията и даже на заглавието. При своята работа върху ръкописа редактора е длъжен максимално да се придържа към авторовия замисъл, неговия стил и изразни средства, задължително съгласува промените с автора.2. Редактирането е ръководство в подготовката и издаването на периодични или непериодични издания. Редактирането може да бъде общо, научно, литературно, стилово, езиково, художествено.Нито едно от тези определения само по себе си не може да претендира за

пълно отразяване същността на редактирането. Това понятие е многоаспектно и трябва да се тълкува като такова в цялата му многообразна обхватност.

Редакторът е този, който трябва да познава в детайли всички аспекти на тази многообразна дейност в зависимост от съответните сфери на обхват. В руската енциклопедия редакторът се определя, като литературен работник специалист, професионално занимаващ се с редактиране. В зависимост от мястото в йерархията и от конкретния вид дейност, редакторът може да бъде водещ, главен, научен, отговорен и т.н. В българската енциклопедия понятието редактор е дефинирано в смисъл – редактор в издателство.

Като професионална длъжност с основни функции в РИП и в съответствие с профила на издателството редакторът притежава необходимата специалност и квалификация за работа със съответните ръкописи. Той генерира идеите за нови книги и поредици, издирва автори, анализира и оценява качеството на готовите ръкописи и предлага одобряването им или не за печат. Когато е нужно привлича рецензенти, извършва редактиране на текста в структурно , композиционно, фактологично, стилово , езиково и правописно отношение, като съгласува по-важните промени с автора. Той участва в подбора и подредбата на илюстративния материал. В зависимост от особеностите на текста дава указания на техническия редактор (дизайнер) относно: размера на шрифтовете на заглавията и подзаглавията; използването на спомагателни шрифтове; оформянето на чертежи, таблици и диаграми. Консултира художествения оформител при работата върху корицата и художественото оформление на книгата. Освен това той следи за движението на ръкописа и на коректурите по време на производствения процес, извършва контролен прочит на първа коректура и ревизия на оригинала преди постъпването на книгата за печат. В едно издателство може да има повече от един редактор или като външен сътрудник. Редакторът може да бъде ръководител на издавана поредица.

Понятието редакция идва от френското redaction и означава - обработка и преправяне, подготовка на текст за печат, състояние, установен вид на текст, една от няколко формулировки на писмено изложение или писание; лица, които ръководят някое издание и установяват съдържанието му т.е. колегия от редактори; помещение, в което се върши редакционна работа.

Редакция означава още – разновидност, вариант на текста резултат от преработка от автора или друго лице, при която са извършени изменения. Тези изменения може да са предизвикани от творчески изисквания към автора, промяна на жанра или обработка на производството обусловено от изискванията на печатния орган. Типичен е примера с трите редакции на романа „Сестри” на

2

Алексей Толстой 1922г., 1923г. и 1943г. Това включва и адаптацията на романи за деца и сценични варианти на пиеси. Различните редакции отразяват етапите от творческото развитие на произведението и неговото пребиваване в определени обществено исторически условия. Значителната преработка на произведението от автора води до създаването на ново произведение, което не отменя съществуването на първото. Ако се създава каноничен текст, този процес на редактиране се свежда до съставителска работа, критическа проверка на текста и подготовка на справочния апарат (текстология).

Редакцията разглеждана като структурно звено при подготовката на текстове за издаване може да има няколко отделни направления. Например учебни издания или за определена категория читатели – деца, възрастни.

Редакционния съвет е свързан със съвещателните функции при издателства, когато има по голям кръг от редактори. Той е своеобразен орган със своя структура (директор, завеждащ, главен, ръководен редактор и т.н.), особено при периодични издания и главната му роля е свързана с определяне на издателско редакционната политика и изработването на планове-стратегии. РИП е основата на издателската дейност, която обхваща всички действия на редакционно издателския екип предходящи влизането на книгата в производството. РИП включва:

- издирване на автори, ръкописи, теми за нови издания, оригинални или преводни;

- разглеждане на авторски предложения;- приемане на нови ръкописи;- поръчване на ръкописи;- оценяване на ръкописи чрез редакторски анализ или рецензиране;- одобряване и приемане за печат или отклоняване;- сключване на авторски и други изпълнителски договори;- подготовка на одобрени ръкописи за печат чрез указания за

техническото и художественото оформяне на корицата на книжното тяло;

С навлизането на електронните технологии в книгоиздаването РИП разширява своите функции включвайки част от предпечатния цикъл.

РИП се ръководи от директора (управител, мениджър) респективно от главния редактор. За отделните издания обаче, отговорностите за успешното протичане на РИП се носят от редактора. Неговата компетентност, авторитет, инициативност и присъствие в екипа са определящи, както за качеството на всяка една книга във всичките й характеристики, като сериен продукт, така и за цялостния образ за изданието. РИП е в пряка зависимост и протича успоредно с разработката на икономическите разчети, маркетинговите и рекламни стратегии на издателството.

3

ВЪЗНИКВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА РЕДАКТИРАНЕТО ДО ПОЯВАТА НА ПЕЧАТАРСТВОТО

Редактирането се заражда и изминава дълъг път на развитие, в който придобива професионални принципи и качества оформили се като сфера на професионална дейност под влияние на потребностите на човека и обществото и във връзка с условията на общественото развитие. В резултат на развитието на редактирането са се оформили неговите цели и принципи, разработени са собствени професионални методи и прийоми, очертан е обектът, установени са съдържанието и границите, намерено е определение на понятието, закрепено е названието. Като сфера на професионална дейност съвременното редактиране разполага с богат опит на основата на изучаването, анализа и разработката, на която е създадена теория и в резултат сформирана самостоятелна научна дисциплина, явяваща се част от комплексната наука за книгата, книгознанието и книгопроизводството. Разгледано редактирането в исторически гносиологически (гносиология – философско понятие, gnosis и logus – познавателен) план ще видим, че то възниква и дълго време се развива във връзка от необходимостта от обработка на текста. Текстът е средство за организиране, оформяне и закрепване (устно или писмено) на информация в процеса на междуличностните и/или обществени комуникации. Човекът от най-дълбока древност е бил принуден да се опира на информацията, без не би могло да се опознае обкръжаващата го среда и би било невъзможно приспособяването му към нея, неговото преживяване, саморазвитие и жизнена дейност. С потребността на хората от обмен на информация се заражда текста като резултат от конкретния акт на речта. Текстът може да се състои от една или множество думи. Едновременно с човешката реч, като съставна част на речевия акт и заедно с текста възниква и необходимостта от редактиране. Първите действия на човек по редактиране са неосъзнати, със степента на саморазвитие на човека, със усъвършенстване на интелекта и речта му и натрупването на информация самото общуване придобива друг характер. Чрез информацията се предава не само съдържанието от непосредственото възприемане на реалния свят, но се извършва и мислено опериране с обектите на този свят. При речевия обмен на информация се появява осъзната потребност от действия и процеси чиято съвкупност е зачатъка на тази дейност, която с времето започва да се нарича редактиране. Смисловата информация може да бъде изразена с помощта на различни и по различен начин свързани думи. В случая вътрешната реч на човекка на винаги използва необходимите набори от връзки между думите. При речевия акт, когато говорещичт е заинтересован от това информацията да бъде възприета и разбрана, да бъде ясна, се предполага целесъобразна структура и подреденост

4

т.е. думите трябва да бъдат събрани, свързани, подредени в порядък съобразно с целите на предаваната информация.

Зараждането на редактирането може да се периодизира по следния начин: - поява в дописмения период; - редактиране в ранно писмения период; - период на летописанията;- признаци на редакционни поправки в ръкописни книги (евангелия,

псалтири)- редактиране в периода на откриване и първия акт на книгопечатането.Най- важната организационна роля в информационното общуване

принадлежи на понятията, които изразяват единство на мислене и език, и са една от основните единици на мисловната дейност. Тази тяхна роля пряко свързана със задачите на редактирането е обусловена от това, че те притежават свойството да концентрират и еднозначно да изразяват информация. Непосредствената връзка с информацията показва комуникативната същност на редактирането. В течение на хилядолетия единствено достъпен е нематериалния път за предаване на информация чрез словото. Благодарение на точната дума се е постигнало разбиране между общуващите и възможността за предаване, от поколение на поколение, на знания и опит. За появата на писменост говорят източници с различна давност. Най-стари са така наречените Веди (4 сборника с химни, правила и предписания отнасящи се към древно индийската литература) и датират около третата четвърт от ІІ хил. пр. Хр. От гледна точка на историята за редактирането интерес представляват, като документални източници, евангелията за Иисус Христос. Нито един истински ръкопис от тях не се е запазил. Самите евангелия се различават едно от друго. Евангелието на Лука се отличава с висока култура на стил и думи и правилно построени фрази. Те са първите редактори. Има литературни източници, които показват, че първоначалната писменост у славяните е възникнала първата половина на І хил. пр. н.е. От ІVв. е останал един архаичен календар, в който са намерили място подреденост на разположението на материала. От VIII-IXв. са открити в Русия договори между руски князе и Византия, при чието изработване, като резултат от двустранно съгласие, е приложено редактиране. С възприемането на християнството, като официална религия на България и полагането на славянската писменост се появява българската книжнина. Кирил и Методий превръщат азбуката в могъщ инструмент в просветителската си дейност, като те усилено превеждат от гръцки на славянски богослужебни книги. Българската ръкописна книга има своя разцвет през IX-Xв. и чрез нея се осъществява литерното обработване на езика, който изиграва голяма роля в културното развитие.

Изводи:Редактирането е част от подготовката на текста и е насочено към подбор

на адекватни средства за изразяване на информацията. Развивайки се редактирането започва да осигурява преобразуване на текста в произведение на литературата имащо определени признаци на завършеност. С неговото усъвършенстване той се превръща в най важния елемент в процеса на

5

подготовка на дадена книга т.е. то става едно от главните направления в редакторската дейност.

РАЗВИТИЕ НА РЕДАКТИРАНЕТО СЛЕД ПОЯВАТА НА КНИГОПЕЧАТАНЕТО И КНИГОИЗДАТЕЛСКАТА ДЕЙНОСТ

С появата и развитието на печатарската и издателската дейност XVI-XVIIв. в Европа през всички векове до днес редактирането също се е развивало, усъвършенствало , придобивайки по-голяма обхватност в процеса на книгопечатането. В България можем да говорим за следните периоди:

I първи български печатни издания – XVI-XVIIв. – така наречения българо-влахейски, венециански, българо-католишки, славяно-български.

II българска възрожденска книжнинаIII книгоиздаването от Освобождението до края на IIСВIV от края на IIСВ до днесПървите печатници са в Самоков и Солун. Софроний Врачански издава

Неделник 1806г., а преди това преписва молитвеници, служебници, История Славянобългарская, 1805г. пише Житие и страдание Софрониево, с което слага началото на новобългарската художествена проза. При всяко преписване реално се извършва редакционна дейност. През същия период се развива и книгопечатането в Европа, като българите са ползвали опита на Русия. Още през XVIIв. в Русия се правят опити за диференциране на изданията с оглед на читателската аудитория. През XVIIIв. се формират изисквания, приоми и навици в редактирането на научна, политическа и техническа литература и на преводни издания. Правят се първите крачки за полиграфическо и художествено оформяне на издателската продукция. Тематичното и жанровото разнообразие непрекъснато се разширява в издателската дейност. Самата книга придобива нов вид, допълва се с илюстрации, справочен апарат, формират се изисквания към превода, стила и езика на публикациите.

Редакторските аспекти в подготовката на издаването са свързани с осъзнаването на езиковите норми и с опита да се изработят правила в светския език. Особено активно се развива учебната литература за различните форми на обучение и категории читатели. Особено значение в този аспект придобива редакторското умение в намирането на принципи за поднасяне и подбор на материалите и данните. Същото касае и подготовката на научните издания,

6

съчинения и справочна литература. През XIXв. се слага началото на осъзнаването на редакторската дейност като самостоятелен аспект в книгоиздаването. Понятието редактор намира своето място в речниците. Започват да се обозначават самостоятелни функции на издателя и редактора. Необходимостта, значимостта и качествата на редакторската дейност ясно и отчетливо се проявяват при подготовката на алманасите, списания, в изработването на принципа на подбора и разположението на текстовете при издаването на събрани съчинения. Започват да се формулират най-важните принципи на редактирането. През втората половина на XIXв. окончателно се отделя професията редактор. През целия XIXв. с РИП са свързани имената на декабристите и Пушкин, в началото на Белински, Бекрасов, Херцен, Короленко и Чехов към края, от които се учат и българите. С редактиране се занимават, както хора владеещи литературния език, така и специалисти от съответните сфери на науката.

През XXв. особеностите на развитието на редактирането, като специфичен вид обществена и творческа дейност се определят от сложен комплекс от фактори със социално-икономически, политически и идейно-естетически характер. Развитието на книгознанието и процеса на специализация на книгоиздателските предприятия укрепват социалния статус на редактора и довеждат до дефиницията на редакторския труд и отделянето му, като един от най-важните в издателската дейност. През XXв. в зависимост от идеологическите постулати се изработват съответни методи за анализ и оценка на установените норми и правила, които господстват в духовната сфера. Това пречи на много научни сфери, школи и направления от естествено научното знание, философията, социологията и икономиката, да намерят своето място в книгоиздателския репертоар.

7

ОСНОВНИ ПРИНЦИПИ НА РЕДАКТИРАНЕТО

Принципите в редакторската дейност в една или друга степен са свързани с икономическия, политическия и социалния характер на времето, в което се пишат и издават книги. Докато придобият яснота и точност върху тях влияят субективни фактори, политически и идеологически платформи т.е. имат различни прочети и тълкувания. Водеща фигура в РИП е редакторът, но той има своите партньори – авторът на ръкописа, печатаря, който превръща ръкописа в книга, книжаря, който продава произведената книга, издателят, който е главен стратег и организатор на цялата дейност и който поема бизнес риск.

Авторът е създателя на идеята, която ще бъде опредметена чрез съответния инструментариум (думи, картини, схеми, таблици и чрез хартиен или електронен носите) в книгата и ще достигне до читателя. По смисъла на закона или по договорните отношения с издателя автор може да бъде, както отделна личност, група от хора или институция. Авторът е първият собственик на правото да издаде сътвореното от него. Обикновено той или продава това право, или го прехвърля на издателя. Докато не е дал разрешение на друг авторът е единствения собственик на право за публикация. Той е субект, а неговата творба е обект на авторското право. Въпросите с реализацията на правата на автора са намерили място и отговор в закона за интелектуалната собственост наречен Закон за авторското право и сродните му права. Законът се интересува това произведение да носи новост и оригиналност, и да е резултат на творческа дейност, независимо от начина и формата на изразяване. В него са намерили място обекти на книгоиздателския процес. Това са литературни произведения, научна и техническа литература, графични оформления на печатни издания, периодични издания и други. Мотивите на автора са свързани, както с възнаграждение за вложения труд, така и с осъществяване на важен за същността му на творец, комуникативен акт с читателската аудитория.

8

Създателя на творбата и влизането на договорните отношения с издателя задълбочава връзката между автор, редактор, издател чак до излизането на книгата от печат и нейното разпространение.

Печатарят получава ръкописа от издателя набира, отпечатва, подвързва и връща изработената книга. На пръв поглед той прави това, което издателя иска от него, обаче, за продаваемостта на книгата има голямо значение, как ще подходи печатаря към нейното правене (хартия, шрифт, оформление, илюстрации). Печатарят, ако е заинтересован от подобряването на книгоиздаването може да помогне на издателството да изучи проблемите на производството, формлението и техниката, и да поеме своите отговорности, особено по отношение на редакторската работа и коректурите.

Книжарят е този, който заема последното звено стоящо между книгата и читателя.

Издателят стои в центъра на общия план. Той е основния ръководител на начинанието и има отношения с всички останали, и разполага с цялата информация. Неговите отговорности са най-големи по отношение на прозорливостта, на жанровете и до колко е склонен да експериментира. Той е свързан с основните дейности и направления в бизнеса си редактирането, производството, продажбите и маркетинга. Не бива да се забравя, че бизнеса на издателя е комуникация (издател – читател).

Редакторът трябва да познава добре своите задължения и компетенции, и да търси сътрудничество от страна на партньорите си в книгоиздателския бизнес. Необходимо условие за успешната работа на редактора е осъзнаване на творческото и самостоятелно осъществяване на неговите функции, знанието за същността, структурата и механизмите на редактирането. От него се изисква лично участие в целия РИП. В съвременното книгоиздаване този процес условно се дели на четири етапа:

1. Подготвителен – съставяне на тематичния план и свършва до представяне на авторския оригинал в издателството.

2. Редакционен – от получаването от редактора авторски оригинал, до предаването на редакционно издателския оригинал в производствения отдел.

3. Производствен – от получаването до появата на книгата4. Заключителен – разпространение и пропаганда на книжната

продукцияДобрата книга е резултат от удачно създадени отношения между

партньорите, за които стана дума. Главната функция на редактора е да помогне на автора, да даде най-доброто, на което е способен при правенето на книгата, но редакторът не бива да забравя, че това е книга на автора, че засяга авторството, името и репутацията му Редактора трябва да се отнася етично към автора, аргументите му трябва да са убедителни и при необходимост от по-голяма намеса трябва, да спазва авторовия стил и изразни средства и то да става със съгласието на автора. Съществуват различни равнища на редактиране, различни стилове, различно художествено оформление и във всеки един от тези моменти на преправяне на книгата редакторът трябва да има готовност да

9

координира, да подсигурява и постоянно да напомня, че книгата трябва да се издаде по най-добрия начин . В цялата тази съвкупност и разнообразие от дейности и действащи лица могат да се извадят редица принципи на редактирането, което се отнася към всеки от тях:

1. Системност – най-важен методологичен принцип. Творческите и практически действия и операции в него са взаимно обусловени и целесъобразно свързани помежду си и показват неговия системен характер. Книгата разглеждана в качеството си на краен продукт от труда на автора се отнася към системо-образуващите фактори в редакторската дейност. Тя определя нейния състав, структура, съдържание, съвкупността от изпълнени операции, тяхната последователност и прилаганите форми, методи и средства.

2. Достоверност и правдивост при подбора на фактите. Тяхната оценка, осмисляне, сглобяване и научната им трактовка трябва да отговарят на действителното състояние на нещата и касаят отговорното и реалното им използване като резултати от изследване или друг тип дейност.

3. Принципът на популярността – като информационно комуникационно средство книгата придобива особена роля в условията на информатизация на обществото, когато информацията за всеки потребител трябва да се осигурява възможно най-бързо, най-точно и най-пълно. Това значи книгата да е ориентирана към потребностите на читателската аудитория, особено касае публицистичния материал в масмедиите.

4. Отношението към личността на автора е свързано с принципа за собствеността.

5. Отношението на редактора към автора е свързано с принципите убедителност, тактичност, откровеност, които са част от редакторската етика.

6. Законност и коректност – ръкописа не трябва да е противоречие с действащите в страната закони.

7. Принцип за единството на съдържанието и формата.8. Редакторът да познава добре читателската аудитория.

10

ИНСТРУМЕНТАРИУМ

Всички инструменти за определена дейност. методологията на редакторската дейност предполага въвеждането, установяването, определянето на предпоставки, условия и последователност на операции и действия необходими за създаването, издаването и разпространението на изданието. От редактора се изисква лично участие в определени операции и действия и изпълнение, както на организационно управленски функции, така и на квалифициран контрол на РИП през цялото време. Книгата може да се разглежда като обективно необходима, обществено обусловена потребност при решаването на социално значими задачи (учебници) и от позицията на субективно личностни потребности (за нуждите на разнообразните читателски интереси).

Редакторската дейност има и друга цел икономическа т.е. да получава доход от реализацията на книгата. Това изисква отчитане, от страна на редактора, на икономическите показатели при подготовката и тиражирането на книгата. Главният дефект, в това число и икономически от редица издания (учебна и справочна литература и информационни издания), е в разпространението на знания касаещи процеса на издигане образователното равнище на нацията и прогреса на обществото. Редакторът не може да не се съобразява и с това, че издателската работа е бизнес и книгите трябва да са ориентирани към това, да бъдат продаваеми. Когато говорим за икономическа страна на редакторската дейност се има в предвид комерсиалния аспект. В

11

книгоиздаването това е важен фактор влияещ на методологията на редакторската дейност. редакторът е длъжен винаги да може да отговори „каква книга е нужна на читателя?”. Редакторът трябва да умее да осигури в книгата съчетанието на духовния и материалния фактор, който определя методологията и технологията на книгопроизводството. Той трябва да отчита, че използването на нови издателски техники и информационни технологии водят до съществени изменения в психиката, преобразуват дейностите и познавателните процеси в редакционните колективи, въздейства на структурата на традиционните ролеви функции и влияят на характера на общуването в колектива. Новите информационни технологии, особено на производствения етап, съществено повишават скоростта на подготовка при издаването на книга и оперативността на придвижването й до читателите.

Разработването на концепция за изданието е много важна творческа операция, тъй като чрез нея редакторът създава обосновен модел т.е. проектира бъдещето издание. Съществена насоченост на редакторската дейност при работата над изданието дава тематичното планиране. То определя характера на организационно управленските действия и методи на работа на редактора през целия РИП. От своя страна тематичното планиране изисква умения за прогнозиране и съставяне на бизнес план (включително финансови ресурси, човешки и материални ресурси, правно обезпечение, възможност за печалба).

Бизнес планът е важен инструмент за превръщането на замисъла в реалност, но също и в инструментариума за управление. Той е един от документите определящи стратегията за развитие на издателството. Най-важният инструмент е редакторския анализ, като система. Това е сложна умствена дейност включваща в себе си множество операции основните, от които са: сравнение, класификация и синтез. Целта на редакторския анализ е да се определи реалната ценност на ръкописа, да се усъвършенства съдържанието и формата и да се повиши ефективността на изданието. Редакторския анализ предполага решаването на три професионални задачи:

1. Изследване на произведението.2. Оценката му.3. Изработване на препоръки към автора.В тази дейност редактора се опира на принципа на литературната критика

и библиографията, макар и да имат общи основи литературната критика и редакторския анализ са принципно различни по отношение на целите и възможностите. Литературната критика има работа с готово вече произведение и изразява степента на общественото признание. Редакторския анализ е критика насочена към автора, с цел да се отстранят конкретни недостатъци на предстоящо за издаване произведение. Редакторския анализ няма широк отзвук. Структурата му зависи от особеностите на изданието. Редакторския анализ има някои особености:

1. Редакторът възприема текста не като информация, а като реалност, която през цялото време подлага на критика.2. Редакторското мислене заставя мислено да се дели текста на части, тъй като обемът на достъпност за дълбоко разбиране и за критично

12

разглеждане на материала е ограничен. От психологията на възприятията на критическа оценка се подлага не само фактическия материал, но и изводите, аргументите и т.н. При това четене подробните забележки се пишат в полето. Редакторския анализ може условно да бъде разчленен на три елемента

разглеждащи:избора на темата, нейната разработка и литературната обработка. При избора на темата трябва да се отчита нейната актуалност, мястото й сред другите книги по същия въпрос и съответствието с характера на изданието (монография, статия и т.н.). При разработката на темата се следи от какви принципи авторът разкрива темата, какви са позициите, които определят гледната точка. Фактическия материал, как е осъществено неговото събиране, как е подреден. При това разглеждане редакторът има две задачи:

1. Да определи качеството на материала т.е. дали е удачен.2. Да установи достоверността на фактите.Много важно за разработката е, как са използвани цитатите. Много важен

е въпросът за смисловата организация на текста (точно използвани изразни средства, дали няма противоречивост и т.н.).

СТИЛИСТИКА – ФУНКЦИОНАЛНИ ВИДОВЕ

А) Всеки език независимо от неговата националност е основно средство за общуване между хората. Езиците изпълняват тази си функция чрез своите разновидности: книжовен, интердиалект и диалект. Можем да ги характеризираме по следния начин:

1. Книжовен език – средство за общуване във всички слоеве на обществото в цялата страна, без социална или териториална ограниченост. Подчинява се на общо приети норми, с голямо богатство и обработеност на езиковите средства. Реално съществува чрез така наречените функционални стилове. Те са: научен, официално делови, публицистичен, разговорен и художествен.

2. Интердиалект (над диалект) - разновидност на националния език заемащ среднината между книжовния език и диалекта. Характерен е за хората, чиито диалект е разколебан, но те все още не са усвоили в достатъчна степен нормите на книжовния език.

3. Диалект – бива два вида:

13

- териториален – пълноценно средство за общуване в рамките на определена територия т.е. той е териториално ограничен;

- социален – използва се в социални групи, големи или малки, които се оформят предимно със своя речник и фразиология.

Разговорният и художественият стил заемат по-особено място в сравнение с останалите. Разговорният би могъл да се нарича книжовно разговорна реч, а художественият език на художествената литература. Това особено място на двата стила може да се разбере чрез характеризирането на разновидностите на националния език и чрез оглед на противопоставянето на книжовно-не книжовно, разговорно-не разговорно. Интердиалекта и диалекта имат едновременно не книжовен и разговорен характер, а част от стиловете на книжовния език (научен, социално делови и публицистичен) имат едновременно книжовен и не разговорен характер. Разговорният стил е, както книжовен така и разговорен, докато художествения може да бъде книжовен или не книжовен, разговорен или не разговорен, научна реч или преплитане с други стилове. Познаването и владеенето на разновидностите на българския национален език и усвояването и умението да избираме най-подходящата за общуване разновидност и стил съобразно ситуацията и събеседниците са мерило за високата езикова култура, а тя е много важен елемент от общата му култура.

Б) Обща характеристика на функционалните стилове. От трите разновидности на българския национален език най-представително средство за общуване е книжовният. Стиловете чрез, които той съществува са особени чрез различния подбор и организация на езиковите средства от всички равнища, в зависимост от употребата в сферите на обществената дейност. функционалните стилове не са строго изолирани един от друг, често те си взаимодействат и преплитат между текстовете. Освен при книжовния – не книжовния, разговорния – не разговорния има противопоставяне между художествения и не художествения. Художествения стил се отличава от другите по това, че в него езикът е не само средство за общуване, но и средство за създаване на вид изкуство. Този стил има и естетическа функция, следователно имаме три противопоставяния (книжовен-не книжовен, разговорен-не разговорен и художествен-не художествен) и според тях отделните стилове се представят чрез текстове, които могат да се характеризират така:

1. Текстове на научния, официално деловия и публицистичния стил – те са книжовни, не разговорни и не художествени.

2. Текстове на разговорния стил – те са книжовни, разговорни и не художествени.

3. Текстове на художествения стил – те са книжовни, не книжовни, разговорни, не разговорни и художествени.

За обособяването на всеки стил роля играят стилотворни фактори – комуникативни, които са свързани с акта на общуване и езикови, свързани с подбора на езиковите средства. Най-важен от комуникативните фактори е така наречената речева сфера – това е сферата на обществена дейност, останалите комуникативни фактори могат да се представят като съставки на речевата ситуация. Тя включва:

14

1. Тема на общуване.2. Цел на общуването (комуникативна задача, намерение), може да има

следните цел:- общуване (при разговорния стил);- съобщение (при научния и официално деловия стил);- въздействие (при публицистичния и художествения стил);При оформянето на стила на текста значение може да има повече от една от посечените цели.3. Участници в общуването – кой създава текста и за кого е

предназначен.4. Условия на общуването – те се разкриват чрез следното

противопоставяне:- официално-не официално (зависи от отношенията между

събеседниците;- пряко-не пряко общуване (наличие или липса на контакт);- диалогично-монологично (зависи от броя на събеседниците);- устно-писмено;Всичко това показва, че при една и съща речева сфера са възможни

различни речеви ситуации. Например при научния стил е възможна речева ситуация с диалогично и устно общуване (беседа, лекция) и речева ситуация с монологично писмено общуване (научна статия).

Езиковите стилотворни фактори се откриват чрез наблюдение върху езиковите средства от фонетично, морфологично, лексикално и синтактично равнище на съответния текст. тези езикови средства могат да бъдат общо употребими, да се срещат във всички стилове и стилово специфични т.е. присъщи само на някои стилове. В отделните стилове има различен подбор и организация на езиковите средства, за които значение имат и количествените или данните. Всеки един от функционалните стилове може да се характеризира и от гледна точка на така наречените стилови черти, които са резултат от комуникативно стилотворни фактори и намират конкретния езиков израз. Например присъщо на научния стил е точността в употребата на термини. Функционалните стилове реално съществуват чрез така наречените подстилове, а те от своя страна чрез така наречените жанрове. Освен посочените пет функционални стилове, които се наричат колективни, можем да говорим и за индивидуален стил. Той е присъщ само на най-изявените творци, не всеки който създава текст принадлежи към индивидуалния стил.

СТИЛИСТИКА – НАУЧЕН СТИЛ

Речевата сфера на научния стил е науката. В него са написани текстовете обслужващи различните видове науки: хуманитарни, пиродно-математически и технически. Това определя голямото разнообразие от теми за общуване. Целта на общуването в този стил е да се съобщят научни знания като се въздейства на мисълта, а не на чувствата. Текстовете се създават от специалисти от дадена научна област и са предназначени за специалисти от същата научна област. Някои от текстовете обслужват и по широк кръг от читатели. Енциклопедиите,

15

речниците, учебниците и други. Общуването е предимно официално, монологично, непряко и писмено. По рядко се среща пряко, диалогично и устно (предаване на урок или лекция). Стиловите черти на текста са: точност, логичност, абстрактност, обективност и информативност. С малко езикови средства се съобщават повече научни знания. Езиковите особености са:

1. Фонетични – условията на общуване правят фонетичното равнище стилистически неактивно. При пряко, диалогично и устно общуване се наблюдават фонетични особености характерни за устната реч: интунационно оформление, логическо ударение, паузи, теми, по-небрежен разговор допускащ изпадане на някои гласни и съгласни.

2. Лексикални – наличие на термини, абстрактните думи преобладават над конкретните, честа употреба на ...............? в качеството си на термини. Повтарят се едни и същи думи/термини. Те са с пряко значение и по рядко с преносно. Избягват се синоними, омоними не е желателна многозначността, не се употребяват жаргони и диалектни думи, рядко се срещат метафори и епитети или сравнение, като средство на образната изразителност.

3. Морфологични – имената, съществителните и прилагателните преобладават над глаголите. Най-често се употребява сегашно време, трето лице, единствено или множествено число. Деятелен залог, изявително наклонение, причастия, деепричастия, срещат се повече относителни и по-малко качествени прилагателни имена, липсват емоционални частици и междуметия.

4. Синтактични – предпочитат се съобщителни изречения (рядко се срещат въпросителни и безлични). Двусъставни изречения, разширени и прости, но сложните преобладават, по типични са сложно-смесените и сложно-съставните. Среща се наличие на еднородни и обособени части, вметнати думи и изрази. Словоредът е обективен по-голяма средна дължина на изреченията.

Научния стил има следните под стилове:1. Научно хуманитарен – обслужва хуманитарните науки и е

предназначен за специалисти;2. Научно технически – природо-математически и технически науки, за

специалисти;3. Научно информативен – обслужва всички науки и е предназначен и за

специалисти и за неспециалисти (справочна литература, анотации и други);

4. Научно популярен – обслужва всички науки и е предназначен и за неспециалисти;

Жанровете към научния стил са: - монография;

16

- учебник;- статия;- студия;- рецензия;- отзив;- анотация;

ОФИЦИАЛНО ДЕЛОВИ СТИЛ

Речева сфера – администрацията т.е. административно правовата дейност. В този стил са написани текстовете, които обслужват дипломацията,

17

законодателството и делопроизводството. Темите на общуване са твърде разнообразни и засягат въпросите свързани с дипломатическите отношения, със законността и правовия ред и с административното устройство на държавата – има за цел съобщаване на факти, чрез които се уреждат официално деловите отношения. Текстовете в този стил имат и повелителна функция. Например: законът трябва да се знае, но и трябва да се спазва. Текстовете най-често се създават от едно обобщаващо лице (държава, очреждение), изключение правят някои от текстовете на делопроизводството. Например: молба, автобиография. Тези текстове регулират отношенията между държавите, между държава и граждани, между очреждения и прочее. Общуването е официално, непряко, монологично и писмено, но възможно е пряко, диалогично и устно. Този стил се отличава с най-висока степен на официалност. Стиловите чети на текста са точност, стандартност, обективност, яснота и деловитост. Езиковите особености са:

1. Фонетични – равнището не е стилистично активно, само при устно, диалогично и пряко общуване откриваме особености на устната реч.

2. Лексикални – наличие на термини (дипломатически, юридически, военни, счетоводни; избягва се лексикалното разнообразие, повтарят се думи и термини, съществителни изрази, които придават стандартен характер, употребяват се думи с пряко значение, липсва преносната им употреба и многозначителността, синонимите, думите с емоционално оценъчен характер, диалектни думи, но се срещат архаизми.

3. Морфологични – голяма честота на съществителни имена, малко глаголи, времето е сегашно, трето лице, единствено число, активиран е страдателен залог. Срещат се сложни предлози и съюзи, засилена употреба на относителни прилагателни. Срещат се собствени имена, съкращения, липсват междуметия и емоционални частици. Характерни са деепричастия и причастия.

4. Синтактични – типични са съобщителните изречения, но се сращат и подбудителни. Простите изречения са разширени, най често с еднородни части, употребяват се еднолични сложно съставни глаголни сказуеми, употребява се: трябва. Сложно съставни изречения и имат най-голяма дължина, типични са двустранните изречения и непрекия словоред. Налице е стандартно оформление.

Официално деловия стил съществува чрез следните подстилове и жанрове:

- дипломатически (жанрове – договор, спогодба, конвенция, комюнике, декларация, обръщение, поздравление, нота и др.);

- законодателен (наредба, правилник, конституция, закон, указ, постановление);

18

- административно канцеларски (заповед, молба, обява, покана, протокол, автобиография, удостоверение, служебна бележка, пълномощно, заявление и др.);

ПУБЛИЦИСТИЧЕН СТИЛ

Речева сфера – обществено политическия живот. В него са написани текстовете обслужващи средствата за масова информация (конференции, симпозиуми, митинги, събрания и други публични изяви). Темите са много разнообразни и засягат всички страни и области на обществения живот – икономика, култура, религия, спорт и други. Публицистичния стил има две цели – съобщение и въздействие, които са задължителни за всеки отделен текст и присъстват едновременно в него. Съотношението между съобщение (информация) и въздействието не е едно и също в отделните жанрове на този стил. Чрез тези две цели на общуването се стига до формиране на обществено мнение, като всеки ползвател си изгражда собствена позиция по засегнатите въпроси. Текстовете на публицистичния стил са предназначени за масовия читател, слушател, зрител и следва да бъдат така създадени, че да се възприемат от всеки независимо от това в каква обществена сфера е зает. Общуването е официално, непряко, монологично или диалогично, писмено или устно. Пряко е общуването при публичните изяви, като при тях има стремеж към по-ниска степен на официалност с цел по-силно въздействие. При устните форми (радио, телевизия) може да се наблюдава същото. Тогава имаме сближаване на публицистичния и разговорния стил. Стиловите черти – информативност и експресивност (те се редуват и създават контраст, с което се привлича вниманието), актуалност, открита оценка на автора, при която позицията му трябва да се разбира от текста, а не от подтекста. При езиковите особености на публицистичния стил са налице езикови елементи от другите стилове. Освен това двете цели на общуването налагат обособяването на два вида езикови средства:

1. Информативни (стандарти) – имащи неутрален характер и отличаващи се с повтаряемост

2. Експресивни – доближаващи този стил с разговорния и художествения.

Езикови особености:1. Фонетични – вази казаното в научния и официално деловия стил. При

телевизионни и публични изяви е засилена ролята на позата и на жеста. Повтарянето на гласни или съгласни създава експресивен ефект.

2. Лексикални – лексиката е нееднородна и променлива, думи от активния речник могат да преминат в пасивния, използване на стандартни езикови средства, термини от обществено политическата област, науката, официално деловата, военното дело, спорта и т.н. Думите са с пряко значение, експресивни езикови средства, думи с преносно значение, емоционално оценъчни думи, думи с ограничена употреба, разговорни, диалектни, архаизми, често се среща синоними, антоними, метафори, епитети.

19

3. Морфологични – стандартни езикови средства, повече съществителни имена в сравнение с глаголите, употреба на сложни прилагателни, съществителни собствени имена, числителни имена, съкращения, сегашно, минало и бъдеще време. Предпочита се трето лице единствено лице или първо лице множествено число. Наречия за време и място от глаголни съществителни, причастия, деепричастия, страдателен залог. Експресивни езикови средства употреба на първо и второ лице единствено число в сегашно, минало или бъдеще време, повелително наклонение, преносна употреба на глаголни времена.

4. Синтактични особености – стандартни езикови средства, съобщителни изречения, прости и разширени изречения, безлични изречения, всички видове сложни, правилен словоред. Експресивни езикови средства, различни видове изречения по цел на съобщението: възклицателни, подбудителни, вметнати думи и изрази, обръщения, не пълни кратки именни изречения, пряка реч, цитати, сравнения, повторения, градация, риторични въпроси, антитеза. Публицистичния стил реално съществува чрез следните под стилове:

- информативно актуален (жанр – информационна бележка, новина, хроника, кореспонденция, интервю и други). Той се доближава до официално деловия;

- аналитико коментарен (коментар, проблемна кореспонденция, публицистична статия). Има равновесие между информация и въздействие. По езиковите си особености се доближава до научния стил;

- художествено документален стил (репортаж, очерк, пътепис, есе, файлетон). Той се приближава с художествения стил и при него преобладава въздействието);

- ораторки (реч, слово, изказване). Характерен е за публицистични изяви и текстовете са в устна форма. Налице е пряко общуване със слушателите.

20

РАЗГОВОРЕН СТИЛ

Разбирането на разговорния стил изисква да се посочи, в какво се състои разликата между разговорния и не разговорния. Разговорния текст трябва да възникне при следните условия:

1. Непринуденост , която е резултат от неофициалността на общуването (събеседници и обстановка). Степента на неофициалност може да бъде различна. Текстовете на научния, официално деловия и публицистичния стил се създават при официално общуване.

2. Неподготвеност (спонтанност) 3. Непосредствено участие на събеседниците в общуването, което може

да бъде пълно (лице в лице) и непълно (по телефона).В трите стила (научния, официално деловия и публицистичния) устното

общуване е пряко, но липсват условия 1 и 2, затова само се отбелязва, че са налице разговорни елементи. Най-важните белези на книжовното са надтериториалността и нормативността, които придават по особен вид на текста, и които при разговорния стил имат своя специфика. Той също се подчинява на общо приетите норми, но има по-голяма вариантност на нормите. Например среща се : „ще”-„ше”. Тази вариантност се открива и при устните форми на други стилове. За да използваме разговорния стил е необходимо да овладеем книжовния език с неговите норми. Речевата сфера на разговорния стил е битовата сфера, чрез текстовете му се осъществяват всекидневните разговори (в дома, на улицата, в университета). Темите са разнообразни, могат да доведат до смяна на разговорния стил с друг. Целта е общуване, като човек обменя мисли за всичко, което го интересува в момента. Участниците в общуването са конкретни лица. То е предимно устно, диалогично, може и монологично или писмено. Разговорния стил притежава следните стилови черти: силна зависимост от ситуацията и контекста в темата; контрастност едновременно възможни противоположни тенденции – към икономия и излишество, към висока степен на стандартизация и към индивидуалност; конкретност; непоследователност от логическа гледна точка. При този стил съществена роля играят не езикови средства (жест, ситуация, мимика и т.н.). Езикови особености на разговорния стил:

1. Фонетични – съкращава се звуковия състав на думите, изпадат гласни и съгласни, цели срички, съкращават се двойните съгласни, редукция на неударените гласни (но непълна редукция) особено на „о” в „у”; „е” в „и”; редуване на „я” и „е” от променливото „я”, но и изговор само с

21

„е”, затвърдяване на глаголни окончания, удължаване на гласни и съгласни, засилена роля на интонацията, темпа, ритъма, пауза.

2. Лексикални – основни са думите с обща употреба, с конкретно значение, с пряко и преносно значение, думи с емоционално оценъчен характер, рядко се срещат термини, има развита многозначност, синоними, паразитни думи, фразиологични съчетания, диалектни думи, жаргонни, нови думи, метафори, епитети, езикови стереотипи (здравей, добър ден), беден речник.

3. Морфологични – преобладават глаголите над имената, конкретни съществителни, умалителни и увеличителни форми на имената, употреба на всички глаголни времена и наклонения. Преносна употреба на глаголни времена (минало и бъдеще със значение на сегашно време). Активиране на първо и второ лице единствено число, повече местоимения, малко прилагателни, почти липсват причастия и деепричастия, активират се междуметия и вметнати частици.

4. Синтактични – съвместна употреба на всички видове изречения по цел на общуване (съобщителни, подбудителни, въпросителни), характерни са възклицателните изречения, преобладават прости над сложни, кратки изречения, различни видове едносъставни (именни) непълни изречения, обръщения, дублиране на подлога, вметнати думи, специфични съчетания, съюзи с народен характер, субективен словоред, безсъюзни изречения, значимите за общуване думи се изнасят напред.

При разговорния стил е трудно да се обособят под стилове. Като жанрове можем да посочим:

- разказ (едно лице споделя свои впечатления, а другото не се включва активно);

- диалог;- микродиалог (кратка размяна на реплики);- полиолог (активните участници са повече от двама);- стереотипи (готови реплики, които се употребяват между познати или

непознати при типични ситуации);

22

ХУДОЖЕСТВЕН СТИЛ

Художествения стил се сближава, както със стиловете така и с разновидностите на българския национален език, изразяващо се в две насоки:

1. Използват се отделни елементи от стиловете и разновидностите на езика, които могат да се открият в различни художествени творби, части от творби или жанрове.

2. Имитира точно или приблизително съответния стил или разновидност. Такава имитация може да се открие в художествена творба или в разновидност на такава.

Езикът на художествената литература се противопоставя на всички останали стилове и на разновидностите на националния език, защото притежава признака художественост т.е. освен комуникативна изпълнява и естетическа функция. Когато характеризираме езика на художествената литература не можем да приложим използваната за другите стилове схема.

Речевата сфера на художествения стил е изкуството. Но има различни видове изкуства, които осъществяват естетическото общуване, но без да ползват езика (музика). Художествения текст може да пресъздаде най-различни речеви ситуации.

Темата, целта на общуването, участниците в него и условията са различни в зависимост от художествената задача на автора.

Един художествен текст може да възпроизведе общуване между събеседници, което може да бъде официално или не, пряко или непряко, диалогично или монологично, устно или писмено. В художествения текст авторът изразява своето отношение към това, което съобщава, непряко чрез подтекст. Творецът създава художествени образи, които въздействат върху мисълта и чувствата на читателя и така му доставят естетически преживявания. Поради това художествения стил притежава качества, които го отличават от останалите. Това са: образност и експресивност, които активират въображението на читателя; идейно смислова многопластовост; разностилност на изразните средства. При наблюдаване на езиковите особености на художествения стил трябва да се има в предвид следното:

23

1. Подборът и организацията на езиковите средства се подчинява на художествената идея на творбата.

2. Използва се цялото богатство на националния език т.е. езикови средства от всички равнища (фонетично, лексикално, морфологично, синтаксис). Присъщи са му книжовния език, интердиалекта и диалекта.

3. Средствата на националния стил имат естетическа функция в художествения стил. Тяхната употреба при него е различна от обичайната им употреба в съответната разновидност.

4. На художествения текст са присъщи, както неутрални (общо употребими) езикови средства, така и средства на образната изразистелност (тропи, фигури, метафори, епитети), затова при анализа на художествения стил трябва да се търси от една страна, как неутралните изразни средства стават образни и експресивни, а от друга, по какъв начинобразно експресивните средства се използват от автора.

Езикови особености:1. Фонетични – използват се фонетичните средства от другите стилове

плюс засилена роля на звукописа, ритъма и римата.2. Лексикални особености – използва се цялото богатство на езика,

активен и пасивен речник, думи с обща и с ограничена употреба, фразиологични словосъчетания, развита многозначност, синоними, антономи, тропи.

3. Морфологични особености – цялото морфологично богатство на езика, активни са всички класове думи с техните граматични категории, засилена глаголност. Преобладаване на конкретни съществителни и всички видове наклонения, умалителни и увеличителни имена. Специално внимание заслужава въпросът за съвместната употреба на глаголните имена от изявително наклонение, което при предаване на минало събитие се групира в две съотносителни системи:

1 Система 2 СистемаМинало свършено време Сегашно историческо времеМинало несвършено време Сегашно историческо времеМинало предварително време Минало неопределено времеБъдеще в миналото Бъдеще време

Основно разказвателните времена са минало свършено и сегашно историческо, а останалите са допълнителни. 1Система, нарича се план на спомена, е стремителна, лаконична, а 2Система, наричана още план за нагледността, е спокойна, нагледна, жива.

В художествения текст автора сменя в определени моменти двете системи от глаголни времена за да постигне естетическите си цели.

4. Синтактични – използва се цялото синтактично богатство на езика, съвместна употреба на различни видове изречения, отворени части, обръщения, накъсване на текста, употреба на пряка реч, фигури и

24

тропи, срещат се и трите вида текст: повествование, описание и разсъждение.

При анализа на художествения текст трябва да имаме в предвид и езиковите особености от останалите функционални стилове. Художествените произведения се групират в три литературни рода: поезия (лирика), проза (епос) и драма. Всеки от тях се представя в различни жанрове:

1. Лирически жанрове – ода, елегия, балада, лирическа песен, поема, сонет, сатира и други.

2. Епически – роман, повест, разказ, новела.3. Драматически – трагедия, комедия, драма, фарс и др.В художествените произведения се проявява индивидуалния стил на

твореца, с който стил е свързан специфичният подбор и организация на използваните езикови средства.

РЕДАКТИРАНЕ НА УЧЕБНА ЛИТЕРАТУРА

Учебната литература е предназначена да служи като средство за обучение в определена образователна система, за подготовка или преквалификация на кадрите. Тематиката на учебната литература обхваща всички области на науката и всички видове приложни дейности на обществото. Тя се отличава преди всичко по това, че нейната задача е да запознае читателя с учебния предмет, а не с науката като цяло. Учебния предмет изисква на първо място: да бъдат изяснени основните закони и методи на науката усвояването, на която улеснява по нататъшното овладяване на целия останал материал. Учебната литература трябва да се разглежда, като неделима част от процеса на обучение в дадена образователна система в даден тип училище. Тя се отличава с подбрания и целенасочен теоретичен материал, с особената методическа форма и последователност на изложението, на знанията, по предназначението й за читателите. Отличава се с наличието на възпитателен материал и с това, че е предназначена за неспециалисти. Има по-строга систематичност на изложението, близка до системата на конкретната наука, читателския кръг е по-тесен, учебникът винаги е предназначен за читател с конкретна подготовка, обучаващ се в конкретен клас или курс. Тя включва материал за самоподготвителни дейности, за наблюдение извън клас, за лабораторни упражнения и прочее.

За учебната литература са установени определени правила за подготовка и издаване, които се регламентират от редица държавни актове. Центърът, който направлява работата на авторите е издателството, но то действа съгласувано с определени научни и методически центрове (Министерство на образованието и науката, за професионалните гимназии съответното министерство, за висшето образование различни комисии). Изработват се планове за издаване на учебницидве или повече години по-рано – нови учебници, преработени или преиздаване на старите. Учебниците за средното образование у нас се подготвят

25

чрез обявяване на конкурси, оценка на ръкописите дава комисия, която се ръководи от специалисти и, в която като рецензенти участват и учители. Учебната литература се групира в зависимост от вида училища (висши, средни, професионални, начални, основни и за други видове обучение, с различни профили и разширено изучаване на учебен предмет; за редовно, задочно и вечерно обучение; за специализирани училища). Учебната литература може да бъде още: издания за обучение (учебници, лекции) и спомагателни издания (учебни помагала, христоматии, сборници и други).

Учебниците за СОУ са издания от масов тип. Те се отличават с универсалното си съдържание, което се определя от общите социални задачи на училището, свързани с държавните стандарти в образованието. Тези стандарти са конкретни за всеки предмет и всяка степен на образование. В учебниците за началните класове се разглеждат най-общите понятия от различните области на знанието, а в учебниците за следващите степени всяка област се отделя, учебниците от следващата степен повтарят предишната и добавят нов учебен материал. Така получените знания се затвърдяват, задълбочават и разширяват. Това определя комплексността на учебниците за средното училище, нарича се още връзка по вертикала. За учебниците в СОУ е характерна „връзка по хоризонтала”, която осигурява единно равнище в добавянето на знания на дадена степен. Така например учебниците по математика се съставят съобразно равнището на мислене на учащите и владеенето на математическия апарат, което е необходимо за усвояване на физика, химия и други предмети от даден етап на обучение.

Тази комплексност обуславя особеностите в работата на редакторите на правописа. Това предполага всяка „учебникова вертикала” да бъде редактирана от един човек, което позволява да се избягват ненужни повторения, еднакви факти. Това изисква предметна квалификация на редактора, която се изразява в познаване, както на съдържанието на учебния предмет, така и на методиката на неговото преподаване.

Особеностите на редакторския анализ се изразяват в следното: редактора започва да работи над учебника, когато ръкописа е завършен от автора и е одобрен за печат, но този ръкопис все още на може да се смята за учебник, защото се нуждае от обработване в условията на колективната работа в издателството. В тази съвместна работа по конструирането се взема в предвид характера на предмета, дидактическия смисъл в работата на учащите се над книгата, психологията на адекватност и други, които не могат предварително взети заедно да бъдат съобразени от автора. В задачата на предварителния редакторски анализ влиза не само оценката на подготвения ръкопис, с цел да се определят основните насоки на доработването от автора, но и подготовката за колективно решаване на въпроса, по какъв начин ще се обработва книгата в издателството. Редактора трябва да прецени дали учебника съответства на програмата, не буквално разбираема тъй като тя не определя цялата информация, която може да бъде дадена в отделните раздели. При оценката дали учебника съответства на програмата редакторът обръща внимание на това отразена ли е общата цел формирана в програмата, дали целият посочен

26

материал е в учебника; проследява се връзката на науката с предмета; спазена ли е последователността в разкриването на учебния предмет; съответства ли ръкописа на установения обем.

Друга задача на редакторския анализ е оценката на научното равнище на материала, оценка на авторското майсторство литературно и методично при тълкуването и интерпретацията на съдържанието на програмата. Обекти на такава оценка могат да бъдат:

- научното равнище на материала;- разбираемост и убедителност на изложението съобразено със степента

на образование и възрастовите особености на учащите;- подробността, точността на фактическия материал и негововия обем

във всеки раздел;- връзката на учебника с други учебни предмети на този клас и т.н.Спецификата на учебната литература изисква особено внимателно

отношение към анализа и проверката на фактическия материал. Дали той е по силите на учащите се, съответства ли на изискванията за „хоризонтала” и „вертикала”. В учебниците се подбират само типични факти, които ползват учащите се и които помагат да се създаде основа за формиране на научни понятия, за обяснения на положенията и законите в науката; такива факти, които дават възможност да се правят изводи, да се решават задачи, особено при професионалното обучение. Проверка изискват и изчисленията, описанията и предлаганите за решение задачи.

Подреждане на учебника – структурата на учебника, разположението на главите, разделите и параграфите, до голяма степен определят съзнателността, дълбочината и трайното овладяване на знания от учащите се. В структурата трябва да намерят място редица логически и методически изисквания. Редакторът е длъжен да отделя голямо внимание на обработката на заглавието, картите, илюстрациите, таблиците, увода, изложението, индуктивния строеж или дедуктивния метод, описателните курсиви и т.н. Да обърне внимание на въпросите и задачите с цел да се осигури активно усвояване на знанията и познавателните интереси на учащите се. Той трябва да обърне внимание на езика (яснота, точност, изразителност), не само на обема на използваната лексика, но и дали съответства на възрастта; на образно емоционалните аспекти и дали е спазена общо езиковата норма, да следи връзката между изображенията и текста, много е важно, освен заглавията, да бъдат отделени по различен начин „упорните точки” в текста (термини, имена и т.н.), с които задължително учащите трябва да бъдат запознати (чрез шрифт, цвят и т.н). специфичен е и изборът на справочен материал в изданието (съдържание, приложения анотирано изобразяване на термини, таблици, карти). Учебниците нямат библиографска материя, източниците на цитати се посочват в скоби, последните години съдържанието на учебниците се слага отпред.

27

РЕДАКТИРАНЕ НА ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУКА

От общия критерий за художественост най-съществени са следните компоненти при редактиранто на произведения от различни жанрове на художествената литература:

1. Критерия за единство между съдържание и форма, което единство е главно условие за художественост.

2. Важно условие е оригиналността на авторовия подход и индивидуалния почерк на твореца. Тук оказва влияние следното свойство на образа – синтезът на обективните и субективните начала, едновременното отразяване и на предмета и на отношението на автора към него, което придава неповторимост на художествения образ.

3. Емоционалната обхватност и асоциалното богатство на текста, което е свързано с дълбочината и непосредствеността на естетическото възприемане на образа. Въздействието му върху фантазията и чувствата на читателя.

4. Важен оценъчен критерий за художественост е цялостното възприемане на образите и на повествованието.

28

5. критерият за точност е показател за художественост, като се има в предвид художествената точност. Този критерий включва в процеса на редакторския анализ следните аспекти:

- жизнена изобразителна точност (образа като отражение на действителността);

- точност на емоционалното съотношение със замисъла на произведението (образа като израз на мислите и чувствата на писателя);

- точност на въздействието на въображението, чувствата и асоциациите на читателя (образа като средство за естетическо съпреживяване и сътворчество);

Методиката на редакторския анализ също е обусловена от този образен характер на художествения редактор: неговите похвати, развой, последователност на отделните етапи и начини на разчленяване на текста. Редакторът съчетава три аспекта за изследване на творбата:

- от гледна точка на процеса на художественото творчество на автора;- от гледна точка на естетическото възприятие на читателя;- от гледна точка на разглеждане на произведението катообективно

съществуваща система;Задачата за съответствие, адекватност на методиката на анализа по

отношение на предмета на изследване тук предполага преди всичко особени съотношения на обективно логическите и субективни емоционалните моменти. Ролята на емоциите е важна в процеса на създаване и в процеса на възприятието на произведението. Затова и в процеса на редактирането емоционалните моменти заемат особено място. Възприемането на образа изисква активиране не само на емоциите и въображението, но и на мисленето на читателя, затова методиката на редакторската работа над ръкописа трябва да съчетава поетическото възприятие на текста и неговото научно изследване. Резултатите от редакторския анализ се фиксират в работната рецензия, в заключението и в забележките на полето. Когато те се разглеждат от методична гледна точка е необходимо да се обърне внимание на доказателствата, на вътрешнаъа обосновеност, на характеристиките и изводите. Специфичната методика на редакторския анализ на художествено произведение се обуславя от особената цел (да помогне на автора за подобряването на произведението му), особения обект (още неиздадения ръкопис) и от чисто практическа насоченост (подготовка за издаване). Това го отличава от анализа в литературо знанието (което обикновено си поставя за цел всестранното научно изследване) и от критическия анализ, който разкрива на читателите смисъла и особеностите на новите книги, показвайки техните достойнства и недостатъци. При редакторския анали редакторът се спира на тематиката, фабулата, елементите на езика, на своеобразието на образната структура. Функционалния подход ще доведе до динамично построение на анализа. Затова допринася направения избор на „изходни точки” на анализа, а именно: замисъла на автора, поетическата идея, патоса и общото звучене на цялото. В този контекст се разглеждат и оценяват и по-частните елементи, сюжетни компоненти и стилове. В работата си над

29

художествената литература редакторът решава много въпроси свързани с проблема на езика, ръководейки се от състоянието на литературния език, от неговите изисквания и перспективи за развитие. Същевременно се имат в предвид и специалните изисквания на езика в художествената литература. Езикът на художествената литература и литературният език не са тъждествени. Тяхната област на приложение, вътрешни изисквания и обществено приложение не са еднакви. Литературният език обслужва цялата културна дейност на обществото, отличава се с образцовост и нормативност. Устойчивите норми внасят всестранно редактиране в литературния език, като определят произношението, правописа, прагматиката и речника. Езикът на художествената литература обслужва само една страна от дейността на обществото. Затова той изисква не само грамотност, но и особен талант. Езикът на художествената литература не може да претендира за общо задължителност, но той е достъпен за много широк кръг от хора има голямо възпитателно значение и оказва непосредствено влияние върху литературния и националния език. В художествената литература словото служи, като средство за създаване на художествен образ и това влияе върху всички други функции на езика. Езикът на художествената литература се отличава с интензивност, образност и повишена изразителност. В художествената литература има и отклонения към просторечие, диалектни и професионални изрази и вулгаризми, които не са желателни. В художествената литература намира място „вътрешната реч”, „вътрешния монолог”. Вътрешната реч понякога прониква в авторската, гласовете се сливат и това има силно въздействие върху читателите. Редактирането на художествени произведения от различни жанрове има своите особености. Например: романа се отличава с много сюжетни линии, по-голям обем, много герои, противоречия и прочее. При разказа има една сюжетна линия, еднопластовост, важна е структурата и дали авторския замисъл е осъществен. За редактора, като участник в самия литературен процес е вожно още при работата над ръкописа да направи така, че бъдещата книга с максимална пълнота да изпълни своето социално предназначение.

30