Aлександра Тодорова

Природата - загадка и наслада

Ние сме в природата, неделима част сме от нея и нейното съществуване. Тя е нещо дълбоко свързано с нашия живот. Но дали нашите сърца са толкова големи, че да приемат природата с цялото й величие и мистичност? Дали сме

способни да я обичаме и съхраняваме? Способни или достойни?

Всички хора казват: “Аз съм сътворил градовете, аз съм сътворил машините, аз изобретих оръжията и бомбите...”. Но това е нищо в сравнение с грохота на

гръмотевиците, с ропота на бушуващото море. Какво са мръсните и сиви градове в сравнение със зелените и свежи гори?

Любовта към природата ни прави нравствено по-богати. Тя е наш дом. Тя е

навсякъде около нас, тя е могъща и безсмъртна. Тя е нашият свят и ние трябва да живеем в хармония с нея. Вместо да унищожаваме красотата, нека я правим по-възхитителна. Много ли се иска, за да бъде постигнато това? Отговорът е

НЕ! Просто човек трябва да осъзнае, че рано или късно природата ще издъхне, ако не се грижим за нейното опазване!

И това, което е казал народът: ”Живей на мига!”, не звучи чак толкова правилно,

според мен, поне що се отнася до околната среда.В този смисъл ще бъде: ”Живея сега, а след мен-потоп!”. Именно това трябва да се промени. Но способни ли сме обаче? ...

Борислава Илиянова Миткова

Докосване

Беше зноен летен ден и в малкото ни градче беше пристигнала рядка находка – известното Панагюрско златно съкровище и още много ценни експонати. Тълпи

от хора, идващи от цялата област се стичаха пред големите врати на историческия музей.

Като любителка на митологията… Нека първо да се представя – казвам се Елена и съм на 16 години. Живея в провинциален град на малката държава с

име България. Но преди да започна с моята история нека ви дам един съвет – в никакъв, ама в абсолютно никакъв случай не пипайте експонатите в музеите. Освен, ако не обичате историята ... и тук следва моята история...

Щом се отвориха вратите на музея и хората започнаха да се бутат напред, аз

се оставих на това течението от тела, което ме отнесе право при експонатите. Спрях се пред дълга редица от стъклени витрини, където пред мен се откриха златните предмети. Един мъж с големи кръгли очила, ги гледаше захласнато.

- Виж Ели! – той побутна жената до него. - Виж колко е красиво! Знаеш ли, че датира от края на IV -ти, началото на III

в.пр.Хр? Можеш ли да си представиш колко е старо? И погледни обработката –

той описа с ръце формата на един от ритоните с тяло на козел – толкова е

фино и красиво! Очите му блеснаха замечтано.

Отвърнах поглед от него и се съсредоточих върху изложените предмети. Съкровището представляваше красив златен сервиз с изключителна богата украса. Знаех, че се е използвало за пиршества или религиозни ритуали,

свързани с траките. Особено ми харесаха ритоните, оформени като глави или части от тела на животни – овен, козел и на два елена. По горните им части

бяха изобразени сцени и герои от старогръцката митология. Имаше и три канички с дръжки като кентаври, а в долната част оформени като глави на амазонки. Изведнъж чувството в мен да докосна съкровището стана... почти

непоносимо. Погледнах фиала - плитък съд с формата на тава и с гравирани по него негърски глави. Представих си как държа този съд... В следващата секунда

нещо стана... мигнах и витрината пред мен изчезна. Стоях и гледах смаяно. Хвърлих бърз поглед наоколо - май никой друг не забелязваше това... Ръката ми изтръпна и аз несъзнателно я вдигнах напред, за да докосна съда.

- Хей, момиче, какво правиш! – викна един униформен пазач и хукна към мен, но преди да е направил и две крачки, аз бях докоснала фиала.

...Изведнъж цялата стая потъна в непрогледен мрак, дори пода го нямаше, сякаш стоях във въздуха. Множеството хора около мен избледняха като мъгла и съвсем скоро напълно изчезнаха, оставайки ме сама. Единствената светлина,

идваше от витрината със съкровището. Аз още държах пръстите си върху студената повърхност на тавата. Неспокойна бях и забелязах че тя започва да

се нагорещява, а негърските глави оживяха и започнаха да се въртят шепнейки: Дионис, Дионис, Дионис…. Ритоните също се съживиха и започнаха да издават характерните си животински звуци. Дръжките на кентаврите се движеха и един

от тях забеляза погледа ми. - Какво гледаш, момиче, не си ли виждала кентавър до сега?

..Уау, някаква си кана ми говореше! - може би сънувах, може би още си стоях в леглото и фантазирах. - Какво правя тук? – попитах кентавъра.

- Аз откъде да знам? Питай г-жа Амазонка – той кимна към ритон с глава на жена.

- Благодаря! - бе отговорът ми. Приближих се до стоящата мирно дама, която ме следеше неспокойно с очи. - Здравей, мила! С какво мога да помогна? – ме попита тя с мек южняшки

акцент. - Хм, бих искала да знам какво правя тук? – попитах несигурно и тя се засмя

весело. - Не си ли спомняш миналите пъти? - Не знам за какво говорите – казах смутено.

- О, милата тя…Отиди до фиала и натисни... точно в средата и задръж няколко секунди... и по-добре си затвори очите – тя се усмихна лъчезарно, показвайки

златните си зъби. Кимнах и доближих съда. Главите на негрите още се въртяха в кръг и шепнеха името на бога на виното. Не им обърнах внимание и докоснах съда точно в средата, както ми беше казала амазонката. В първия момент не се

случи нищо, но след секунди всичко се размаза в сиво-черно петно. Въздухът стана горещ и сух и аз политнах във вихрушка от цветове. Спомних си съвета

на жената и стиснах очи. Тупнах силно на тревист терен в нечии крака. Две нежни ръце ми помогнаха да се изправя. Вдигнах очи и видях амазонката, но

сега определено не беше само глава. Имаше си стройно тяло, облечено в

странни дрехи, а изпод тях се подаваха фините й ръце с лек загар. Тя ми се усмихна, набързо ме хвана за лакътя и ме потегли нагоре по склона. Спъвах

се от корените на дърветата, те ме удряха в лицето, а ръцете ми се издраха, но тя не спря да ме влачи. Изкачвахме се все по-нагоре и по-нагоре. След един остър завой се озовахме в подножието на висок хълм с каменен град на върха.

- Къде сме? – попитах, гледайки захласнато факлите, опасващи пътеката към него.

- В Перперикон! – отвърна тя и притича зад едно дърво. Последвах я. - Я чакай, Перперикон не е ли почти разрушен? – казах. - Точно в тази епоха очевидно не е – отвърна тя.

- И коя е епохата? – попитах насмешливо. - …Да кажем, че сега е IV в.пр.Хр. по вашето летоброене.

- Сигурно се шегуваш! - казах . - Скрий се долу! – изсъска тя – наистина ли искаш да ни убият? От каменният град се разнесе забързваща се мелодия. Амазонката се изправи.

- Време е! – каза тя мрачно и ме заведе до една пукнатина в стената. - Влизай вътре! – прошепна и ме бутна в тъмнината.

...Запромъквах се напред като на моменти едва си поемах дъх, но накрая цепнатината се разшири и се озовахме в голяма елипсовидна зала. В средата беше нарисуван кръг, а в него стояха четири ритона пълни с тъмна течност.

Първата ми мисъл бе „Вино”, а следващата „Кръв!”. Цялата настръхнах. В средата, между ритоните, се виеше силен огън. Имаше и много факли, забити в

земята, който хвърляха зловещи сенки по стените. Чак сега забелязах, че до стените бяха застанали високи, яки мъже с черна кожа – негри. Всички бяха обърнали глави към една врата.

- Какво чакат? – попитах на глас. Амазонката изръмжа и ме дръпна назад в сянката.

- Ето това! – посочи тя. От вратата се разнесе напевен глас. Негрите се размърдаха и запяха: ...Дионис, Дионис…

Показа се неестествено висока фигура с бяло наметало и златна маска,

изобразяваща строго лице - жрец. Белите му и тънки пръсти стискаха силно златна верижка с изобразена лоза на нея. Амазонката настръхна като котка. - Не трябва да му позволяваме да повика бога на виното и да го подчини на

волята си. Ще стане много, много лошо... Помниш ли какво направи минали път?

- Казах ти вече, не знам за какво говориш! Не съм била тук преди! - Ооо, беше и то не веднъж, но няма да спорим. Сега ме слушай внимателно – аз ще изскоча и ще привлека вниманието на пазачите – тя стрелна с поглед

негрите. А ти през това време ще се хвърлиш и ще вземеш златният накит от жреца. И запомни, щом докоснеш накита си помисли за някое място. Което и да

е то! Преди да реагирам, тя изскочи от прикритието ни и като извади две оръжия се

изправи пред негрите. Те реагираха мигновено и с бързи движения като един се завтекоха към нея. Тя нададе боен вик и се хвърли в битка. Смъртоносните

остриетата фучаха между стражите, поваляйки ги на земята. - Елена! Накитът!

Обърнах поглед към жреца, който припяваше с вдигнати ръце. Пред него

огънят се извиси към небето. В мен се проведе кратка душевна борба и преди смелостта да ме напусне, скочих към жреца и го съборих. Словата рязко

спряха и той падна на земята. При удара златната му маска изхвърча и разкри набраздено от бръчки лице на стар мъж. В черните му очи проблесна гняв и страх. Той ме хвана за раменете и ме запрати в стената. Ударът бе толкова

силен, че въздухът излезе със свистене от дробовете ми. Видях как жрецът зае старото си положение и запя по-бързо. Огънят пред него лумна с още по-

голяма сила. От другата страна се виждаше как амазонката се опитва да отбие насочените към нея копия, негрите бяха прекалено много. Изправих се и тръгнах към жреца. Застанах зад него и погледнах верижката в ръката му. Ако

скочех, може би щях да я стигна. Но вече бе прекалено късно… - ДИОНИС! – изкрещя възрастният мъж и от огъня се разлетяха искри. С

учудване видях как в пламъците се образува лице, после шия и рамене…. - Елена! Сега! – провикна се амазонката. Жрецът се обърна, видя ме и очите му се разшириха. Приклекнах за по-добър

отскок и с очи впити във верижката скочих. За част от секундата си помислих, че няма да успея, но пръстите ми се свиха около студеното злато. Помисли си

за някое място, на което искаш да отидеш. Което и да е! – прогърмяха думите в ушите ми. У дома! – казах си и затворих очи... ... Изведнъж всички звуци от битката заглъхнаха и изчезнаха. Отворих очи и…

бях вкъщи, в леглото. Седнах и се огледах – значи всичко е било плод на въображението ми. Засмях се и прокарах ръка през косата си, но... държах

нещо. Отворих свития си юмрук и видях златна верижка с изобразена на нея лоза... Е, май не беше само сън, как мислите? В леглото до мен кротко лежеше снимка на Панагюрското златно съкровище...

тиктакаше будилника и тихо ми припяваше ... хайде на училище.

Среднощна тренировка

Музиката звучеше силно в главата ми. Тялото ми само се извиваше под бурния ритъм на танца. Усещах телата на хората около себе си, всеки потънала в своя

въздушен мехур. Хм – хора! Ако се питате какво съм аз, нека ви отговоря – аз съм преследвач на сенки. За тези, на които не им е ясно - това е магьосник, отдал целия си живот в преследване на демони. Е, да нова съм, но това е друг

въпрос. Аз живея в свят, различен от вашият, много по- вълнуващ и опасен…. - О, страхотно - пуснаха любимото ми парче. Усмихнах се и се завъртях, но

нечия ръка ме стисна силно. - Ето къде си била! – каза раздразнен мъжки глас. Вдигнах поглед и видях лицето на досадния ми братовчед, който ми беше нещо

като треньор през лятото. Беше висок, с тъмнокафява коса - като моята, която стърчеше във всички посоки. Очите му бяха светлосини, като морето и бяха

обрамчени с дълги мигли. Всички момичета се лепеха по него, само аз се опитвах да се измъкна от него. Вижте, не ме разбирайте погрешно, той е много свестен тип, но е много досаден и взискателен треньор. Днес бях малко

разсеяна и докато той не гледаше, се измъкнах ловко. Бях се преоблякла и бях дошла тук, в дискотеката. Едва на 16 съм и пазачите отвън се опитаха да ме

спрат, но след като се взряха в мен им втълпих, че съм на 19 и те горкичките ме пуснаха...

Крис, братовчед ми, стисна силно китката ми и ме повлече към изхода на

дискотеката. Забих крака в пода. - Хей, какво правиш?- викнах и отскубнах ръката си от неговата. Изражението

му беше сериозно. - Роуз…. - Никъде няма да ходя! Ще остана тук, ако ще да ме влачиш! – отстъпих крачка

назад и скръстих ръце на гърдите си в яден жест. Очите му светнаха и той пристъпи заплашително към мен.

- Не ме карай да те изкарам от това свърталище на наркомани на гръб. И след като те прибера ще се обадя на директора... Знаеш, не по -добре от мен, че си с последно предупреждение!

Изгледах го кръвнишки. Да, бях пред изключване, но какво толкова. На всеки му се случваше да се сбие в училище… Е, добре де, на мен ми се случваше доста

често. Въздъхнах раздразнено и го бутнах докато минавах към изхода. - Манипулатор! – промърморих тихо, но той все пак ме чу и се усмихна весело.

Излязохме през задния вход и се озовахме на паркинга. Беше тъмно и доста задушно – типично за разгара на лятото.

- Утре ще правиш лицеви до припадък – прошепна миличкият ми братовчед. Подсмихнах се. - Мечтай си!

- Оооо, ще си мечтая. – той потърка нетърпеливо ръце и ме изгледа насмешливо. Завъртях очи в досаден жест.

- И сега какво – пеша ли ще ходим до другия край на града? - Ще викна такси…. – започна Крис и посегна към джоба на тъмносинята си риза за телефона. Поклатих глава раздразнено.

- Хайде, няма нужда. Малко по-надолу има една спирка на таксита. Ще си вземем от там.

Тръгнах напред без да се обръщам да видя дали идва – знаех, че ще дойде. Вървяхме мълчаливо по главната улица, а аз тайно се оглеждах във витрините.

Бях висока и слаба, с дълга до кръста тъмнокафява коса. Имах светла кожа и тъмно-зелени очи. Не че се хваля, но имах страхотен вкус за мода. Приятелите

ми казваха, че съм доста странна и непредсказуема натура. Самата ми аура го показваше – беше тъмна, почти кърваво червена. Понякога ставаше ярка, а понякога направо черна. Тогава е хубаво, всички да стоят настрана от мен….

Потънала в мисли едва не изпуснах пряката уличка, която водеше право към

такситата. Единствената светлина, която имаше идваше от една улична лампа. Светлината беше толкова слаба, че лъчите й почти не стигаха тротоара. Извадих телефона от джоба си, за да проверя колко е часът. Беше късно,

отдавна ми беше минал вечерния час – със сигурност Крис щеше да изяде всичкото конско. Подсмихнах се и понечих да върна апарата в джоба си.

Някакво движение ме накара да погледна отново дисплея. Той беше размазан и трепкаше. - Хм. Странно. – спрях по средата на улицата и се взрях в телефона. Крис ме

подмина, след което се върна и застана до мен. Впери поглед в дисплея и се намръщи.

- Може би…

Точно тогава лъхна вятър и косата ми се наелектризира. Въздухът започна да

пука от силното статично електричество. Объркването по лицето на Крис се замени със сериозно изражение. Той ме дръпна рязко от пътя и ме бутна до

една сграда, карайки ме да опра гръб в студената, каменна стена. Погледнах го учудено и видях, че държи в ръцете си прекрасен, сребърен меч с дръжка като глава на орел.

- Какво правиш по дя… - Шшшт. – той се обърна и ме изгледа строго. – Тихо! Искам по най-тихия

възможен начин да влезеш вътре – той посочи с глава една от каменните кооперации. - Но… - отворих уста, но той ме изгледа с намръщени вежди.

- Не сега, Роуз! Прави каквото ти казвам! Нищо не разбирах… отворих пак уста да протестирам, но той ме погледна

умолително. Усещах как статичното електричество се увеличава с всяка изминала секунда. - Моля те!

Въздъхнах и кимнах. С ловки и бързи движения се промъкнах до стълбите на сградата и с тихо изщракване отворих външната врата. Учудих се, тя беше

отключена… Това беше странно... - Роуз! – изсъска Крис зад мен. С тихи и несигурни стъпки пристъпих в малкото фоайе на сградата, а от там преминах в една голяма стая. Очевидно тук никой

не живееше или пък правеха ремонт. Стените бяха пусти и сиви и от тях лъхаше студенина. По пода от слабата светлина, влизаща през прозорците, се

очертаваха дълги и зловещи сенки на кутии от боя. По вратите висяха найлони и няколко оцапани стълби, разположени в средата. Всички мебели бяха събрани в другия край на стаята и завити с бели чаршафи. Образуваха някаква

странна, зловеща купчина, която приличаше на някакво грамадно същество, дебнещо и чакащо момента да те нападне. Побиха ме тръпки от това място.

Крис ме бутна напред и ме накара да вървя по-бързо. С предпазливи крачки пристъпих към другата стая. Тази къща се оказа истински лабиринт – беше обширна и съставена от много стаи с няколко входа. Пристъпвах неуверено и с

всяка крачка чувството, че ме наблюдават, се усилваше. Стана толкова нетърпимо, че се обърнах назад, за да помоля Крис да се махаме оттук. Но…

него го нямаше… Завъртях се няколко пъти, а пулсът ми се ускори. Никъде не виждах братовчед си. Върнах се назад, за да го потърся. Минах по един тесен, много дълъг коридор, за който бях на 100% сигурна , че не съм минавала

преди. От двете му страни се виждаха множество врати. Пристъпвах едва-едва, сякаш земята под мен всеки момент щеше се отвори и да ме погълне. Стъпих

на една дъска, която изскърца шумно. Замръзнах и бавно се обърнах назад. Видях някаква сянка да се прокрадва по стените на коридора. - Крис? – гласът ми заглъхна. Някаква голяма буца беше заседнала в гърлото

ми. Знаех, че това място не е добро, ама въобще. Идеше ми да се хвърля през някой прозорец, само и само да се махна час по- скоро от тук. Отново тръгнах,

но този път вървях още по-тихо и се ослушвах внимателно. Бях стигнала до средата на коридора, когато пак видях онази сянка – тя се приближаваше. Скрий се! Огледах се паникьосано и видях открехната врата на няколко крачки

от мен. Бързо се шмугнах в стаята. Скрих се и притаих дъх. И тогава чух тракане, сякаш този, който ходеше, имаше дълги нокти. Свих се уплашено в

ъгъла и стиснах здраво очи, забравих да дишам. Тракащото нещо спря точно пред вратата. Имах чувството, че този момент се проточи до безкрай. Чух

шумно дишане примесено с тихо ръмжене, след което тракането отмина.

Изчаках минута-две и чак тогава изпуснах въздуха от дробовете си. Облегнах се на стената и вперих поглед в белия таван. Не бях забелязала, че се

намирам в просторна баня – плочките бяха жълтеникави, имаше голяма душ-кабина и една вана, чийто шарени завеси бяха дръпнати. Обходих с поглед и рафтовете по стените – имаше четки за зъби, бръснарски ножчета, шампоани и

сапуни. Може би тази част от сградата беше обитаема. Но погледа ми се връщаше все на дръпнатите завеси на ваната. Щом ги погледнех сърцето ми

подскачаше уплашено. Имах усещането, че там има нещо. Доближих се до ваната и протегнах бавно ръка напред. Сякаш бях в някакъв сън или в транс…. Пръстите ми стиснаха хлъзгавия плат и с едно рязко движение отместих

завесата настрани. Ваната беше пълна с вода – е, може би е била чисто бяла преди време. Сега беше оцапана с ярки петна – кръв. На дъното на ваната

стоеше някакъв мъж, облечен в черни кожени дрехи, с ръце кръстосани върху гърдите – сякаш беше някой погребан египетски фараон. В краката му, наполовина във водата стоеше момиче при това цялото в кръв. Вратът й беше

извит под неестествен ъгъл, а очите и бяха широко отворени и пълни с ужас. От устата и се стичаше тънка струйка ярка течност, а гърлото й беше цялото

разкъсано и можех на видя вътрешността. Силен писък се надигна в гърлото ми, но аз запуших устата си с двете си ръце. Гледах тази отвратителна гледка като хипнотизирана, а мозъкът ми едва приемаше видяното. С ужас отстъпих

няколко крачки назад и се блъснах в нещо голямо, което със сигурност не беше тук преди малко. Този път писъкът нямаше да остане в мен… Отворих уста да

изкрещя, но някой ме хвана здраво и сложи ръка на устата ми. Опитах се да се отскубна, но тих глас зашепна в ухото ми. - Шшшт! Ще го събудиш и ще стане зле!

Познах гласа на Крис и спрях. Той бавно свали ръката си от устата ми. Обърнах се и го погледнах с ужас в очите.

- Трябва да се махаме от тук! Веднага! Не мога да повярвам къде влязохме – направо в свърталището им! – прошепна той и хвана ръката ми, влачейки ме към вратата. Забих пети в пода и се дръпнах. Той се обърна озадачено към

мен. - По дяволите, Роуз, хайде!

- Видя ли това? – попитах и посочих с трепереща ръка кървавата баня. Той кимна и погледна ваната мрачно. - Знам. Това вътре е енергиен вампир. Всички тук са такива! Затова в телефона

ти имаше смущения и затова беше статичното електричество! Но мислех, че са някъде далеч, а те били тук… И ние се озовахме право при тях. Доставихме им

се като храна по домовете. Потръпнах и отвърнах глава настрани. Той се доближи и ме хвана силно за рамото, забивайки пръсти в кожата ми.

- Ще се измъкнем! – прошепна той. Зад нас се чу бълбукане. И двамата вдигнахме светкавично глави и видяхме, че

във ваната се образуват мехурчета. Лицето на Крис се изпълни с отвращение. - Трябва да се махнем. Всеки момент ще се събудят и тогава…. Не беше нужно да довършва - отлично знаех какво ще стане. Очите ми се

разшириха – нямаше да успеем да избягаме. Кристиян хвана здраво ръката ми и ме изведе от банята. Пристъпвахме безшумно по дългия коридор, който в

края си имаше една обширна площадка. От там имаше три разклонения и един

отворен прозорец, разположен високо горе. Спряхме на разклона и се

огледахме. - А сега накъде? –попитах.

Крис се намръщи и се обърна към прозореца. Очите му светнаха предизвикателно. - О, не! – прошепнах.

- О, да! – отвърна той и по лицето му се плъзна мрачна усмивка. Измерих с поглед разстоянието от земята до прозореца. Беше може би 3 метра.

- Няма шанс… - Има и още как. Той заотстъпва назад до другия край на стаята. Приклекна, впери поглед в

прозореца и се затича. С ловко движение се отблъсна от земята, полетя и се хвана за края на прозореца. С лекота се набра и се прехвърли от другата

страна, скривайки се от погледа ми. След миг се показа с широка усмивка на лице. - Хайде, лесно е!

Изгледах го невярващо и сложих ръце на кръста си. - Ти шегуваш ли се? Не мога да се кача там!

Той се намръщи и се надвеси надолу, протягайки ми ръка. - Хвани ме! Въздъхнах и се доближих до стената. Вдигнах се на пръсти и протегнах ръка

нагоре…. И тогава чух тракането. Беше същото като онова в коридора, пред вратата на банята. Ръката ми замръзна във въздуха и аз обърнах глава назад,

за да видя приближаващото нещо. Беше… отвратително. Някога може би е било човек, но сега определено не беше. Беше високо, сигурно около 2 метра, и изключително слабо. Носеше скъсани, мръсни панталони и нищо друго. Босите

му крака с извити надолу черни нокти, тракаха шумно. Ръцете му бяха дълги и леко обърнати назад. Кожата му беше бяла и тук там се виждаха черни петна,

като от изгаряне. Но това, от което не можех да откъсна поглед, бе лицето му. Имаше тънки, сини устни, сякаш е стоял прекалено много във вода, а от там се показваха два големи, заострени кучешки зъба. Очите му бяха големи и ярко

червени, а зениците бяха като на котка. Пристъпваше бавно и накуцваше на една страна.

- Роуз! Хвани ме! – извика уплашеният глас на Крис. Но аз се бях втренчила в очите на вампира. Когато той съсредоточи погледа си в моя, усетих как по гъба ми полазиха тръпки. Ръката ми, която беше още протегната нагоре, започна

бавно да се спуска. - НЕ! – извика Крис и се наведе още по-надолу като замахна, за да ме хване.

Пръстите му минаха на сантиметри от моите, но единственото което напипа беше празното пространство. Вече бях свалила ръката си и гледах приближаващото се чудовище. Устните му се извиха в злорада усмивка. С

периферното си зрение видях как Крис премята единия си крак през прозореца и се готви да скочи при мен. Вампирът обърна поглед към него и изръмжа

страшно. Вдигна ръката си и прозореца се затвори с трясък, блъскайки Крис навън. В този кратък миг, в който чудовището отмести поглед от мен, главата ми се проясни. Сякаш някой беше включил вентилатор и издуха цялата мъг ла.

Заля ме паника. Мисли трезво! – прошепна едно тънко, слабо гласче в главата ми. Започнах да местя поглед по 3-те разклонения на коридора – трябваше да

се измъкна от тук час по- скоро. Вампирът отново се беше съсредоточил върху мен, но аз отбягвах да срещна погледа му. Всъщност повече ми приличаше на

някакво зомби, но както и да е…. Вече беше преполовил коридора и беше на

може би 7 метра от мен. Някакъв шум от коридорите привлече вниманието ми и не само моето. С огромен ужас видях как вратите започват една по една да се

отварят…. И от там почнаха да излизат още вампири, който обръщаха глава в моята посока и започваха да душат, като някакви хрътки. Знам, че в такъв момент небиваше да мисля за нищо друго освен за това как да се измъкна, но

ми направи впечатление, че не изглеждаха точно като този, който стоеше пред мен. Те бяха облечени като хора и нямаха такива извити нокти, но очите им си

оставаха същите. Плюс това бяха много по-бързи. За секунди се бяха озовали зад гърба на първото чудовище. Изпълних се с ужас, когато видях да прииждат още и още. Бяха като някаква малка, но зловеща армия от безсмъртни.

Заотстъпвах назад и опрях гръб в студената и влажна стена. Очите ми не се откъсваха от мнозинството пред мен. Сърцето ми заби лудо и дишането ми

стана бързо и накъсано. Вълна от паника се надигна в мен и се готвеше да ме залее. И точно тогава си помислих, че не искам да умра така. Че няма да умра. Вдигнах глава и си представих огън – и ръцете ми лумнаха в пламъци. Огънят

беше моят природен елемент. Можех да боравя с него без да се опаря. Пристъпих крачка напред, а огънят се разпростря чак до лактите ми. Вампирите

спряха, видимо притеснени - май не очакваха съпротива. Спогледаха се объркано. Не изчаках втори шанс и атакувах. От ръцете ми, като порой се изсипваха огнени сфери и се забиваха в чудовищата, който бяха най-отпред. С

приглушени писъци те падаха на земята и започваха да се гърчат, целите покрити с изгаряния. След тях пристъпваше втора редица вампири, които също

беше посипана от дъжд от искри. И така, докато всички не изпопадаха на пода, гърчещи се в агония. Спрях се задъхано и огънят в ръцете ми отслабна, и с тихо цвърчене угасна. Зави ми се свят и залитнах назад, подпирайки се на

стената. Погледнах изпопадалите чудовища и се засмях. - Кой е страшен сега, а? – попитах с ирония. И тогава един от тях потръпна и

бавно се изправи. След него още един, и още един. На места кожата им беше почерняла, там където ги беше ударила огнената топка. Израженията им бяха свирепи, а очите им мятаха злобни искри.

- Ама вие не искате да умрете просто така, нали? Те се усмихнаха зловещо, показвайки ми и другите си зъби, сякаш за да ми

кажат, че не мога да ги убия. - Добре тогава! – казах и отново пристъпих напред със сериозно изражение. Помислих си за пламък и той се появи в дланта ми, но беше само една малка

сфера, която бързо угасна, оставайки натрапчивата миризма на изгоряло. Пробвах пак, но не се получи.

- Ха, само това ли можеш? – прозвуча един режещ глас някъде из навалицата, а след него се разнесе зловещ смях. Бях изтощила аурата си, като използвах толкова много енергия наведнъж. Не можех да направя нищо. Е, сега вече

наистина щях да умра. Вдигнах гордо глава, за да посрещна смъртта си. Видях как първата редица се готви за скок, как приклякват и се отблъскват от пода….

И тогава в стаята лумна ослепителна жълта светлина. Инстинктът ми за самосъхранение ме накара да се дръпна плътно до стената и да закрия главата си с ръце. Миг по-късно стаята се разтресе силно и сякаш експлодира. БУМ!

Разнесе се силен трясък примесен с множество по- малки. Усетих как по мен се посипват парченца камъни и прах. Дръпнах ръцете си и това което видях

направо ме шокира. Вампирите бяха изпопадали на земята с крайници, извити под неестествен ъгъл. А от стената до мен наполовина вътре, наполовина вън

стоеше един тъмнозелен джип. Фаровете му светеха, двигателя работеше, а

предните му колела още се въртяха. Дори от тук можех да чуя силната рок музика, идваща от кабинката. Стоях и гледах смаяно. От дупката в стената се

показа Крис и огледа нападалите чудовища с насмешливо изражение. - Кръвопийци… - промърмори той, сякаш е някаква много мръсна и неприлична дума.

- Хайде! – каза той и се надвеси, подавайки ми ръка. Този път не се поколебах и за секунда. С бързи крачки се доближих и приех помощта му. Той ме хвана

здраво и сякаш не тежах нищо, ме прехвърли от другата страна. - Благодаря! – казах задъхано и се обърнах назад. Гледката беше…. страховита. По пода бяха налягали много вампири, но не бяха мъртви. Виждах

как очите им шарят нагоре-надолу в чакане крайниците им да се възстановят. А това щеше да стане съвсем скоро.

- Добре ли си? – попита той и премести загрижен поглед към мен. Огледах се набързо – нямаше никакви сериозни поражения, само няколко леки драскотини. - Добре съм…

- Най –накрая да те видя да трепериш! Засмях се немощно и затворих очи, облягайки се на каменната стена. Чух как

Крис се приближава до джипа и внимателно отваря багажника. Погледнах го учудено. - Какво правиш? – попитах. Той се надвеси в колата и издърпа от там две

тъмни туби пълни с течност. - Ти да не би да си мислиш, че ще ги оставя да живеят? – отвърна остро той и

затръшна капака на колата, която се залюля застрашително напред. Преди да реагирам, братовчед ми скочи в дупката при чудовищата. Поех си рязко въздух и погледнах надолу. Крис дърпаше един млад вампир към средата на стаята,

където го тръшна върху няколко. Те на свой ред го гледаха с пламнали от гняв очи.

- Какво сега – ще си стоиш и ще ме гледаш или ще слезеш да ми помогнеш? С неохота скочих в противното свърталище. Подхванах един от кръвопийците който започна да се мята, но беше прекалено слаб за да ми направи нещо.

Отне ни не повече от 5 мин. да ги съберем. Ако ги бях преброила правилно, бяха около 15.

- Дръпни се! – каза Крис и аз се отдръпнах в другия край на стаята. Гледах как се движеше грациозно между вампирите, поливайки ги с някаква течност. Съдейки по миризмата беше бензин. Щом изля и последната капчица течност,

той захвърли тубата върху тях и изтри доволно ръце от джинсите си. Обърна се, за да ми помогне да се кача обратно горе след което ме последва.

Застанахме един до друг с очи вперени в купчината миришещи на бензин вампири. Някъде отдолу се чуваше приглушено ръмжене, а и виждах как започват бавно да си движат крайниците.

- Предполагам, че ще поискаш да ги запаля? – попитах и вдигнах самодоволно пръст на който играеше малак пламък. Той се усмихна злорадно.

- Удоволствието е само твое. – рече и се отдръпна на безопасно разстояние. Усетих как по лицето ми се плъзна самодоволно изражение. - Определено удоволствието ще е мое! В ръката ми пламна огън, който аз

хвърлих върху купчината тела. Веднага лумна силен, ярък огън. Ако бях обикновен човек, огънят щеше да погълне и мен, но тъй като не съм, ми

причини само приятно затопляне. Хвърлих презрителен поглед надолу и бавно се обърнах, тръгвайки в посока на сянката в другия край на двора. Чувах

агонизиращите писъци на кръвопийците зад мен. Стигнах Крис и го погледнах

многозначително. - Каква страхотна тренировка, а?

Той се засмя весело и заедно се стопихме в мрака, оставайки зад себе си обвитата в пламъци къща.

Виктория Красимирова

ТЮТЮНОПУШЕНЕТО – НАВИК ИЛИ ПОРОК

Тютюнопушенето е един сериозен проблем, който засяга главно младите хора. Всеки десети ученик пуши. Жените пушачки са повече от мъжете.

Защо е така ? Отговорът е много прост при учениците момичета, за да се привлече

вниманието на определено момче или просто, за да те вземат за по – голяма. Пушенето е вредно, не само за пушачите, а и за останалите около тях. За пръв

път учениците запалват цигара под 14 години. Някой запитвал ли се е какво търсят хората в цигарите: убежище, свобода,

решаване на проблеми или независимост.

Търсиш независимост, а ставаш най–зависимият човек на света. Търсиш оазис, а попадаш в ада.

Може би, в началото всеки от нас си мисли, че изпушването на една цигара няма да доведе до нищо и никакви проблеми, последствия и увреждания.

Започнеш ли веднъж, връщането назад е трудно. Малцина са успявали да се преборят с този порок, но за да се справиш, трябва да имаш сила и воля. Всеки

изминал ден броят на пушачите се увеличава, а с това и случаите на рак на белите дробове.

Не е ли лудост и то доброволна, да се убиваш сам, да съкращаваш сам живота си ?

Защо пушиш и каква е причината за това… ?

Много въпроси и един отговор – тютюнопушенето е един от най – големите пороци на обществото и човечеството.

Едуард Ринцов Възрожденски идеал и личната борба на будителите за национална кауза

Будител - това е човек, който трябва да има качества да се бори с

несправедливостта в нашето общество.

За жалост, аз не се сещам за подобен човек в обкръжаващата ме среда –

медии, политици или изцяло целия български народ.

Пример за велик будител за своето време е Неофит Рилски - автор на ”Взаимоучителните таблици”, “Буквар”, “Свещени кратки катехизис” на “Болгарска граматика” с нейното историческо ценно преуведомление, в което

изтъква, че книжовният език възниква върху народния и има право да съществува като отделно обединително наречие. Макар и духовник , той

съветва народа да гради най – напред училища, а сетне черкви и манастири, защото молитвата към бога човек може да отправи …”и на полето и в пустинята, когато образованието не може да бъде дадено нито в гората, нито в

пустинята, а само в училище”.

Именно действията на този велик будител за своето време ме навеждат на мисълта, че не трябва да чакаме някаква велика или бляскава личност да спаси и отвори очите на целия български народ, а ние самите да се осъзнаем и

да се спасим без чужда помощ. Във всеки един обикновен човек се крие един будител, който просто трябва да се осмели да се бори срещу неправдата в

наши дни. Не трябва да се примиряваме пред несправедливостта в нашето общество, не трябва да си затваряме очите, когато видим, че не що е грешно. Именно това са се опитали, всички будители в миналото, да ни покажат с

действията си.

Според мен всеки човек в наши дни е способен да бъде будител, но просто засега, на този етап, явно още никой не е достатъчно смел да се опълчи срещу проблемите, които ни мъчат като народ.

За да успеем трябва всички да се опитаме заедно, с всеобщи услия, като една

истинска и достойна държава, да се борим по примера, начертан ни от Будителие – те да са нашия кумир.

За да ни има на тази изстрадала земя още хилядолетия, а примерът ни да бъде достоен за подражание от бъдещите Българи.

ПРИМЕРЪТ НА ДЯДО ДОБРИ

Дядо Добри е един жив светец в наши дни, който е по-богат от всички нас взети заедно, защото богат е не онзи, който има много, а който се нуждае от малко.

Дядо Добри е един беден старец на 96 год. с минимална пенсия, който всеки ден изминава пътя от своето село Байлово до Софийската катедрала, където

смирено проси и благославя хората, за да събира средства за църкви и манастири.

Докъде е стигнало нашето общество, че най-щедрият дарител в наши дни да е един беден старец, впечатляващ със смирението и простотата си? Нашият

бляскъв елит от бизнесмени, политици или наследствени богаташи, не би си

направил труда за подобно дарение, а напротив - огромната им алчност ще ги

погуби.

С тази постъпка смиреният старец се опитва да ни покаже, че не всичко е свързано с материалното, а с това, човек да е по-добродетелен.

Аз лично смятам, че сумата от 35 700 лв., която дядо Добри дарява на софийската катедрала „Св.Александър Невски”е нищо, с това, което той

демонстрира на целия български народ. Един жив светец пред дверите на църквата – изводите са за всички нас.

Ерик Иванов

ИСКАМ ДА ЖИВЕЯ ВЪВ ВИДИН, ЗАЩОТО… Видин е разположен край река Дунав. Макар и малък, той е изключително

живописен, интересен и красив град. Също така той има много богата история и културно минало. В града има множество паметници, архитектурни

забележителности, и изключително интересни открития в музеите – за живота, навиците, труда и оцеляването на жителите на нашите земи през годините.

Видин е деветнадесетия по големина град в Българи. За съжаление през последните 50 години, броя на населението в цяла северозападна България

намалява много рязко. Особено драстично е това намаление в нашия град, където броя на жителите се е стопил наполовина и наброява около 23 000 души.

Градът ни е създаден още през древността. Възникнал е на мястото на древно

келтско селище, което носело името Дунания. Преди да се нарече Видин, градът е носил имената Бонония – измислено от римляните, а в последствие българите го кръстили Бдин (Бъдин), след което го нарекли Видин – името,

което носи и в днешни времена.

Най – важните древни паметници са: „Баба Вида”, музей „Конака”, така наречената „Кръстата казарма”, Видинската галерия „Никола Петров” и други. Естествено има и красиви и спокойни места за отдих Видинският панаир и рали

“Вида”, които бяха прекъснати през последните години, но традицията бе подновена.

Аз искам да живея във Видин, защото това е моят роден град, приятелите и роднините ми живеят тук, и въпреки негативното мнение на повечето хора, и

това, което те говорят за града, аз мисля и вярвам, че Видин започва да се развива, и че пред него има светло бъдеще, както за него, така и за жителите

му.

Не бих заменил Видин за нищо, защото макар и малък, и незабележим за някои

хора, за мен той е най – скъпото кътче на Земята, и това няма да се промени никога.

МОЯТА КЛАСНА СТАЯ

Класната стая е мястото, на което прекарваме голяма част от ежедневието си. Kакто учителката е наречена „втората ни майка”, така и класната ни стая може

да бъде наречена „вторият ни дом”. Тъй както в домовете си всеки от нас и неговото семейство са едно цяло, така и аз и съучениците ми сме едно цяло и

трябва да се подкрепяме винаги, въпреки различията помежду ни, за да ставаме все по – силен колектив.

Преди априлската ваканция класната ни стая не беше много уютна. Боята по стените беше стара, столовете, чиновете – почти всичко. Именно затова, аз и

още няколко мои съученици решихме, че тя има нужда от някои подобрения. Тя имаше нужда от ремонт. Предложихме нашата идея на класния ни ръководител и пред родителите, и те естествено приеха.

И ето, че дните от ваканцията се изтърколиха бързо, и дойде време да

разберем какво сме постигнали – както ние и нашите родители, така и училището и майсторите, които се заеха с ремонта. Беше време да видим дали нашите очаквания ще бъдат оправдани. Докато вървях из училищния коридор,

на път към класната стая, си задавах един въпрос – чудех се как ще изглежда „новата” стая. Горях от вълнение да разбера отговора и същевременно си

отговарях сам, и си представях начините, по които може да изглежда стаята. Когато отворих вратата, видях един начин, който не си бях представял, но определено беше правилният. Огледах се наоколо, и се чудех дали съм на

точното място. Всичко лъщеше от чистота, стените бяха по–светли от всякога, подът сякаш не бе изциклен с машина, а сякаш беше посипан със злато.

Наистина не вярвах, че на първия учебен ден след ваканцията ще видя всички мои съученици толкова радостни, не вярвах, че аз самият ще съм толкова развълнуван и щастлив от този ремонт, който преди няколко дни ми се

струваше, че не е нищо особено.

“Новата” ни класна стая е прекрасна и аз много благодаря на родителите, които не се поколебаха да платят за ремонта. На госпожите и целият училищен колектив, който помогна да бъде осъществена тази идея. И не на последно

място, на майсторите, за това, че превърнаха старата и обикновена класна стая в нова, красива и уютна. Аз осъзнавам колко дължа на хората, които изброих, и

се надявам съучениците ми да го осъзнават също, и да оправдаят труда на всички тези хора. Вече съм горд да казвам на учениците от другите класове, че на това място аз прекарвам шест часа от моето ежедневие.

Започнахме да сме различни от останалите класове, и най–важното е, че

станахме различни с добро.

Сега класната стая ни дава всичко, от което имаме нужда, и се надявам нашият

клас да изпъква и занапред, както сега. Все пак само от нас зависи

Ива Емилова

ЛЕГЕНДА ЗА МАРТЕНИЧКАТА

Било ден – 1 март лето 681 Аспаръх бил на десния бряг на Дунав. Брат му Баян и сестра му Хуба чакали на

левия бряг и търсели брод за България.

Вързали края на бялото кълбо за кръка на сокола за да полети и да им покаже пътя, по който да минат.

Хазарска стрела пронизала птицата, бликнала алена кръв и обагрила кълбото. Соколът стигнал до Аспарух. Ханът бил щастлив, че брат му и сестра му идват

при него. Аспарух късал от бялата и червена нишка връзвал ги на китките на своите

войници и повтарял: Нишката, която ни свързва, да не прекъсне никога.

Да сме здрави! Да сме всели! Да сме единни!

Да сме щастливи! Да сме БЪЛГАРИ!

Ива Иванова

Будителите на нацията от вчера и днес Най-ценното и изначално нещо за една държава е нейната история. История,

пазена толкова години, история накарала ни да запомним онези, които са се борили за правда и свобода, проляли са последната капка кръв и сълза и

изричали с последни сили България. Това са те - нашите будители, синовете на България, минали през страх, студ,

сълзи, молби, но непредали своята майка. Накърмени с нейната гордост, достойнство и борбеност, вървели напред и ги следвал целият народ, за да

достигнат до мечтата на България, мечтата на тяхната майка - нейната свобода.

В сърцата ни ще останат завинаги будителите, направили ни свободни и щастливи - Христо Ботев - борбеният му дух оставя следа: песните, стиховете и

кръвта, която е пролял, кръвта и болката от великия Балкан, прибрал душата му.

Васил Левски - силата на планината, бързината на вятъра, очите на небето, косите на слънцето, сърцето на цял народ. Загинал за нас, но Лъвската душа е

още тук на нашата земя и тук ехтят думите му, силни запомнени от поколенията - губя само себе си… Георги Раковски, Васил Априлов и още много други, дали живота си за България и нашата свобода.

Будителите на нацията - синове на България и бащи на нашата свобода от

тогава - до днес!

Певецът без глас

Беше лято 2004 година, месец август. Гoрещината задушаваше градчето все повече и повече, а слънцето напук печеше още по -силно. Градчето опустяло

молеше за капка дъжд, грозната гледка, в която потъваше, го правеше все по-самотно. Tова ли беше причината или че хората , които вече се брояха на

пръсти и умираха от глад, реколтата беше унищожена от горещината, не се знаеше, но самотата тежеше като нагорещен от слънцето камък.

В центъра имаше кръчма, която беше пълна с пияници, които поръчваха. Все пак сянката вътре беше добро скривалище за т ях, само едно момче беше

седнало вън и все едно се наслаждаваше на жегата. Това момче беше много младо – към осемнадесет или деветнадесет годишно, дрипаво, босо, коста му подстригана все едно от начинаещ бръснар, а нищо чудно да е бил и самият

той. В ръката си държеше една флейта – самотна и дрипава като него, стискаше я толкова силно в прегръдките си и изглежда тя беше единственото

му ценно нещо. Той се заглеждаше в хоризонта и в захлас слушаше простотиите и псувните на безценните хорица, които се наливаха вътре.

Изведнъж се чу шумът на кола, която караше толкова силно, че вдигаше прах до небесата. Колата, която беше доста мощна и нова, спря пред кръчмата. От

нея слезе мъж, който отвори задната врата и подаде ръка на една дама. Дамата беше известна в градчето със своя бизнес в чужбина, но какъв беше той, никой не знаеше.

Тя гордо влезе в кръчмата, в която настъпи такава тишина, че накара дори и

най-пийналите да млъкнат. Собственикът взе една кърпа, избърса масата в дъното и кимна с ръка към дамата да седне. Дамата седна и каза с висок и ясен глас:

- Преди да кажа за какво съм дошла, нека да почерпя всички по едно - и леко се усмихна.

Такава радост настъпи в кръчмата, че все едно заваля очаквания дъжд.

- Сега момчета ще ви кажа, че е време да се махнете от тук и да работите

достойно и за добри пари - дамата изгледа всички, включително и младото момче, което стоеше на вратата.

Учудените лица й подсказваха, че това ги интересуваше. Тя си запали цигара и продължи: - Мъже, жени, юноши, всички, които искат, нека се приготвят за Грациария. Там

има голяма плантация и чифлик, в които имат нужда от работници! В кръчмата избухна радост и ръкопляскания, вече всички бяга изтрезнели, но

един глас прекъсна радостта им… - Ей, ей - ние се радваме много, но госпожата какво ще иска в замяна?-попита един от мъжете, които бяха в очкване на нейния отговор.

- Така! Искам от вас сума на стойност 300 лева, с която ще осигуря вашите…. паспорти, транспорт и визи, но собственикът на чифлика иска от всеки по още

200 лева за прехраната, нощувките и разходите, с които ще живеете, докато вземете заплата…

Не след дълги…. размишления, всички тръгнаха към вкъщи. Вече беше се стъмнило и само едно прозорче не светееше в тъмната нощ, то

беше на малка къщичка, близо до центъра, а на стълбите й седеше същото момче и размишляваше, като в ръцете си стискаше флейтата, а в ръката му имаше две стари златни монети. То се чудеше да тръгне ли или не, а сълзите

му просветваха в тъмнината и звучеше тъжната мелодия, която бе засвирил, човек би помислил че плаче и пее.

Но ето… дойде новият ден, жени, мъже, юноши чакаха пред кръчмата, всеки бе заложил каквото имаше, за да даде парите на въпросната дама. Не след дълго

тя се появи, слезе от колата и започна да записва техните имена. Наредилите се на опашката казваха имената си и даваха парите. Последен на опашката

беше той, тъжният младок. Той даде двете монети, но дума непродумваше. - Момче, кажи как се казваш - нервно викна дамата - но той неотговаряше. - Той е ням, сирак е, дядо му го отгледа, но и той си отде! - каза една жена от

тълпата. - Че няма ли си име? - попита дамата.

- Алексей му е името, но друго не знам - безразлично отговори същата жена. Дамата го огледа и след това каза: - Ми, ще му измислим име и готово! - горделиво се изсмя тя.

След два дни автобусът вече беше дошъл и натовари всички безценни хорица

от малкото градче. На последната седалка седеше Алексей, той нямаше багаж, но не се разделяше със своята малка флейта. Имаше много хора, те седяха замислени … за своето бъдеще. Какво си мислеше певецът без глас, който

говореше единствено чрез своята флейта, никой не знаеше, а и не го интересуваше.

Километрите се нижеха бързо, денят преваляше и скоро се чу гласът на шофьора:

- Пристигнахме.! - отвори вратите той. Всички се отзоваха пред огромната порта на чифлика, където се виждаше

надпис ’Happy”.

Отвори се портата, хората ахнаха от красотата, която видяха. Голяма къща в

йонийски стил и красива градина. В тъмнината отдалече се зададе фенер, носен от един не много възрастен господин.

- Здравейте - на развален български - каза той. Аз съм секретарят на управителя на чифлика. Всички да дадат своите паспорти. От днес нямате право да излизате извън тези

порти. Ще работите за 5 евро на ден, ще ядете каквото има, ще спите всички заедно в хамбара.

…Усмивките угаснаха по лицата на безценните хора. Никои не смееше да възрази, нямаше такъв смелчага, все пак на портите стояха огранители с оръжие.

Всички мълчаха! - Е,мили ми работници или по-точно роби, от утре в 6 сутринта на работа – каза

секретарят - който явно беше доста весел, изсмя се, обърна се и си тръгна. С плач всички легнаха на мръсните нарове в хамбара и мълчаха. Измамени и

безсилни да се борят. Но младият Алексей започна своя разказ. Мелодият се чуваше в целия чифлик и болката в неговата музика звучеше в тихата нощ

толкова силно, че сълзите капеха върху устните, които разказваха историята му само с вълшепството на тоновете. Колко много очи, просълзени чувстваха същото в онзи момент, но мълчаха и нищо че те имаха този дар да говорят, а

той без глас, изливаше цялата си тъга в песента, в която не звучаха думи, а само чувства.

На другия ден, още преди изгрева на зората , работниците започнаха работа в плантацията. И само след едно забавено движение камшика белязваше ръцете

им. На безценните хорица вече им беше ясно, няма измъкване от тук. Сълзи се лелеха от очите им.

И така минаваха дните, в които проклинаха живота си… …Поредният ден беше приключил, беше тъмно, всички си бяха легнали и пак

тишина пареше в техните бездънни души. И ето историтя започна, музиката ехтеше отново, вече тя беше утеха за хората, тя ги приспиваше. Алексей беше

станал любимецът на всички… Секретарят обикаляше на проверка. Изведнъж извика: - Ти, всяка вечер свириш, престани.! - изсмя се и се обърна той.

Алексей не спираше, сълзи се стичаха по състареното му лице. - Спри! - провикна се отново секретарят и тръгна към него.

Никои от работниците не смееше да го защити. Той имаше само една защита и това беше неговата музика.

Той не спираше да свири, магията беше обзела тишината, а тъгата утешаваше сълзите му. Но изведнъж музиката спря… флейтата падна, а след нея и той, в

сърцето му беше забит нож… …Секретарят просто задраска името му от списъка и си тръгна. Тръгна си и душата, песента му, мелодията, която още ехтеше в съзнанието на

безценните хорица, разтреперали се от страх. Гледаха как си отива Алексей, как животът му се оказва продължение на тъжната му история…

…Историята написана за дрипавия младок… Историята излетяла в хоризонта!... Тъжната песен на певеца без глас!

Някъде там далече в съня

Навън вече залеза потъваше в хоризонта, нощта идваше без да пита може ли и даряваше целия град с насладата да светят звездите й.

Малкото градче се готвеше за сън. Далечe от него сред голяма поляна в

равното поле блещукаха многобройните прозорчета на една къща. Отдалеч се чуваше детски смях. В тази къща живееше семействао с много деца, те имаха ферма близо до къщата. Всяка вечер след работа те изпълваха къщата със

смях и забавления. Децата помагаха и обичаха ферматa, но най-големият син на име Давид бе отдаден изцяло на книгите.Той не искаше и да чуе за

фермата, a плановете му за бъдещето бяха далеч от селския живот, който неговото семейство водеше. Той ставаше рано и тръгваше всяка сутрин на училище. Неговите забавления бяха книгите.

Една сутрин Давид не стана рано и сякаш сънят го дърпаше към постелята. Той

се събуди около обяд за почуда на всички, но усмивката не слизаше от лицето му. Цял ден Давид вървеше улисан и не прочете нито ред от любимите си книги. Често поглеждаше часовника си,сякаш бързаше за някъде. Цялото

семейство го гледаше с интерес. На вечеря , когато всички братя и сестри потъваха в смях и закачки, той седеше тих и умислен. Стана и бавно се

отправи към стаята си, нямаше търпение да заспи. Когато сънят го приюти при себе си се разбра за неговата тайна. В съня го

чакаше момиче, толкова красово, че самодива би му завидяла. Давид я гледаше с отвоена уста, миналият път не успя да й се насити, но сега бе решен

да поговори с нея. - Коя си ти? Защо си в съня ми? - с разтреперан глас я попита той. - Твоето въображение ме измисли, а сънят ти ме създаде! - отговори момичето.

- Но.. аз само в книгите срещах такава красота като твоята, само там освобождавах мечтите си да се гонят между думите - тихо говореше Давид.

В следващия миг нея я нямаше, ослепителната й красота се изгуби в тъмнината. Давид отвори очи, сутринта отдавна беше дошла, а той мислеше че е заспал за

кратко.

В училищe, в библиотеката, вкъщи, той вървеше замаян. Непрекъсната се питаше “възможно ли е това”, той беше само на петнадесет години. Не беше нито хубавец, нито богат, но той осъзнаваше , че тези неща не са нужни в съня,

нито в реалността, когато съдбата заповяда на любовта да влезе в сърцето ти.

Часовете от деня минаваха бавно, а нощите той отдаваше изцяло на нея, купуваше й подаръци, цветя, но тя никога не посягаше да ги вземе. Все по–голяма ставаше тъгата му, не можеше да я докосне, да опита вкуса на

устните й, но идваше нощта и когато я видеше и го огряваше нейната усмивка, той забравяше всичко...

Една сутрин влюбеният Сънчо седеше на прага на къщата с тъжно лице и

наведена глава. Изведнъж сянка покри лъчите на изгрялото слънце, това беше баща му. Той седна до него и го попита:

- Какво ти е, сине? - Тя не дойде, няма я – изрече през сълзи Давид. - Коя, момче? - продължи бащата.

- Момичето от съня ми, всяка вечер идваше, но я няма вече - тъжно продължи сина.

Бащата помисли и през смях му рече: - Еми, .. напиши й писмо. След това с бързи стъпки се отправи към фермата.

Блясъкът в очите на Давид се върна, той не разбра подигравката в думите на баща си, а напротив, тя му бе дала нова надежда. Прибра се в стаята си и със

сълзи в очите показваше болката и любовта си на белите редове от ученическата тетрадка: Някъде там в моето сърце.

Запаметило се е твоето лице. Някъде там далеч в съня.

В погледа твой потъва нощта. Някъде там намери ме ти. Някъде там запозна ме с теб любовта.

Някъде там сподели ти със мен, че принадлежи на теб моя ден .

Някъде там, но къде ли си ? Измислен ли е блясъка в твоите очи . Или ти си просто мечта,

Някъде там..далеч във съня..! Неусетно над листа, намокрен от солените Давидиви сълзи, влюбения Сънчо

пак се отдаде на съня, а тя отдавна беше там. Неговата любима го чакаше с блясък в очите, което издаваше , че любовта му е споделена. Цяла нощ те разкриваха чувствата си, смееха се… нощта се изнизваше и идваше утрото, а

с него и новият ден, който превръщаше всичко в реалност.

Давид с дни не излизаше от дома, болката му растеше, той не можеше да прегърне любовта си.

Една сутрин той с твърда стъпка излезе навън и с поглед към синевата изкрещя:

- Господи, кой си ти, че разделяш мен от любовта ми, защо си измислил деня, не виждаш ли в нас любовта? Ти нямаш сърце, нито душа…

И стана чудо. Неговите думи стигнаха до Бог. Той се разгневи от думите на момчето и го превърна в Слънце, а любимата му в Луна.

Така те никога не се докоснаха, а само си казваха ”Обичам те” единствено чрез зората.

Това е притча за любовта в нас и силата в нея, която е безкрайна, толкова, че

цял живот да не спираме да преследваме мечтите си, а вечността да ражда все повече надежди.

Може би някой ден Слънцето и Луната ще се прегърнат някъде там далеч в съня…

Древният певец

Орфей е тракийският певец и музикант, основал учение и смятан за най- великия певец и поет на древността. Той е със загадачно минало, място на раждане и живот, а дарбата, която му е дадена, ни кара да мислим, че дори не

е съществувал, а е бил митичен образ.

Дали това е така ? Не, не е така, Орфей е съществувал и е оставил следа със своето учение, песни, музика, стихове и любов, за които се говори и до днес.

Според мен Орфей е бил личност, на която е била дадена мисия още при

самото му раждане, да подари на света една история, която ще бъде помнена векове наред от всички поколения!

Орфей е живял в Родопите, там е доказвал не един път своята дарба. Той е давал всичко от себе си в музиката, която свирел и пеел, която и до сега ехти

някъде там в планината.Той е едно от доказателствата, че любовта ти дава сила, надежда и вдъхновение, да показваш чувствата си по такъв начин, който трябва да бъде запомнен и то не за няколко години, а завинаги!

Преставям си начина, по който е свирил на арфата, давал цялата си любов и

успявал да сътвори върху струните й мелодия, която да омагьоса дори и този, който не вярва в магията на звуците:

Благословен бе Орфей със свойта муза майка и с татко речен бог и цар,

в легенди се разказва и с цветната мозайка, със своя глас омайвал всяка жива твар.

Докоснел ли пък лирата си звънка, обагряла се в злато планината,

а звуците на песента му тънка, мехлем били за болките в душата...

Името на Орфей се слави и до днес, както се слави и неговото творчество.

Историята на неговия живот се преставя като легенда, като приказка, измислена от автор с въображение.

Животът на Орфей е преминал в страдания и неговите произведения се превръщат във Феникс, който се преражда след всяка смърт от пепелта и дава

ново начало!

Само песните и стиховете му облагородяват неговата душа всеки път, когато

губи сили и надежда. Любовта на Орфей го спасява и убива едновременно, дава му сили, а страданията по неговата любима Евридика правят песните му

все по-тъжни! Орфей е живял по времето на великите царе в историята, но той остава със

своя омайващ талант и със своята любов към Евридика, преминала и през смъртта, но останала жива и дарена ни днес чрез техните песни.

Орфей - фигура от митологията, властваща над Тракия и нейната душа, в която остават неговите песни и стихове, и незабравимата любов, която оживява

всеки път, когато магията в песните му се поеме.

Орфей - магьосникът на музиката и словата, вестителят на любовта, владетелят със страдащата души:

Звук...писък...стон отронен като от душата спомена изронен...

Диханието мое секна, очи с усилие разтворих, емоцията паметта отвори,

възторг сърцето завладя..

Един стандартен ден в училище

Нов ден, навън е тъмно, зимен ден, понеделник е.

Време за училище. Сложила набързо дебелия безформен пуловер и шал, аз с бодра крачка съм във фоайето на любимото училище.

Първият звънец бие, а в класната стая е тъмно, двама – трима от съучениците

спят по чиновете след поредния купон... Влиза учителката и с тъжен поглед поздравява - започва новият урок (все пак това е нейно задължение). След десет минути цяла група с твърда крачка е в стаята. Носи се мирис на кафе и

сандвичи, и се чува фраза, трудно различима и наподобяваща поздрав. Едва седнали по местата си и отново щумно се разтваря вратата, с широка

усмивка нахълтват още ученици и се чува репликата: ”Леле, госпожо, не’ма да се повтори”, демонстративно си изяждат сандвичите и си пият кафето със сладки приказки от жаргона на купоните и от време на време спират, за да

погледнат в часовника и да не пропуснат звънеца за края на първия учебен час... Но ето го и звънеца, настава суматоха и всички като под команда се

устремяват навън, където входът става обща забавна пушалня. Това се повтаря след всеки час, а към края на учебния ден остават малко повече от половината ученици, търпеливо чакащи автобуса за дома... И така - това беше

„голямото мъчение’’...но, приятели така ли трябва да бъде?

Лично аз не съм редовна ученичка, не си уча редовно уроците, пушачка съм, но това не ми пречи да споделя някои факти и да дам някои и друг съвет?

Ще започна с няколко въпроса: - Защо закъсняваме, защо не уважаваме преподавателите си, защо вместо

цитати от книги и учебници повтаряме нелогични реплики от фолк песни като: ”Не’моа се запра..”, ”Айде бе,отворко”,”Ти си яка тупалка”. - Защо не се срещаме в библиотеката, където можем безплатно да почетем, а

пием кафета по МОЛОВЕ, алкохол по дискотеки или можем да се засечем всички във Facebook, а.. забравих и хилядите минути, които не ни стигат и

плащаме сметки на мобилните оператори. - Защо не организираме Национален ден на четенето и да си разменим книги, да завържем нови приятелства по интереси и осмислим съботния си ден, но

иначе можем да организираме протест, подкрепен от хиляди в социалната мрежа за бягство от училище и с важните аргументи ”Много учене ни се

събра”, зад което прозира ”Повече време ще почиваме и няма да ходим на „тъпото даскало”.

Защо ли е всичко това? Закъсняваме сутрин, повтаряме цитати от безмислени песни, защото няма кой

да ни повтаря друго... Въпроси и отговори, супер идея е четенето, но колко ще ни подкрепят, какви книги ще разменим, когато много смятат, че четенето е „празна работа”.

Е, мили ми съученици, аз завърщвам, но какво ще стане с тези след нас?

Ако ние сами не се борим за по - добро бъдеще и безопасен живот на нашите деца, кой ще го направи? Всяка година отсъствията стават повече и повече... Моят съвет към родителите е да осигуряват на децата си не само

парички, последни модели телефони (които са забранени в училище), маркови дрешки и почивки на море, а да осигурят на децата си контрол, защото

тук усмивките секват и идват тежките мисли. Моят съвет към учителите е да не се примиряват и да не бъдат толерантни

към нас, сигурна съм, че можем да приемем правилниците и да ги спазваме.

Ученици събудете се и почнете отново да четете, може да е трудно, но усилията ви ще бъдат оценени и усмихнати ще протегнете ръка към

новата книга, а тя е път към по- доброто ви бъдеще.

Това бе моят поглед към един стандартен ден в едно стандартно държавно българско училище, а защо не и послание към утрешния ни ден и идващите след нас ученици.

Някъде там...

Някъде там намери ме тя, Някъде там запозна ме със теб любовта,

Някъде там принадлежи на теб моя ден! Някъде там в моето сърце

запаметило се е твоето лице.

Някъде там далече в съня В погледа твой потъна нощта.

Някъде там, къде ли си ти? Измислен ли е блясъка в твоите очи. Или ти си просто мечта

Някъде там...далече в съня..!

Раздяла

Заблудени две души,

забравили за любовта. С наведени глави погълнати са от вина.

И студени са ръцете,

протегнати към любовта. Няма нищо във сърцето прегърнато от самота.

Далечни са и думите красиви,

говорени преди за любовта Останали са греховете непростими много сълзи, болка и мъничко тъга.

Страх от съдбата

Животът мой – разпръснат пъзел с парченца черно - бели дни

Щастието вечно пъдил, да не го измамят и да потекат сълзи.

Душата моя – празна стая без прозорци и врати.

Не иска слънце да проблесне в нея да не я измами и след това да завали.

А сърцето като стара книга дебела,но покрита с прах.

Ще дойде ден за обич зажаднял праха избърсал, ти ще я отвориш.

Йоана Димитрова

ДАЛИ ПРИРОДАТА НИ ПРОКЛИНА?

Дали наистина природата ни проклина? Тя, нашата създателка, обича ли ни,

какво сме за нея. Може би тя ни проклина, защото ние я унищожаваме и подценяваме. Но защо го правим? Нали природата ни дава всички тези блага, от които живеем и се прехранваме всеки божи ден.

Дали ние сами не провокираме природата към отмъщение. Та нашето

безразсъдство и лекомислие ще ни съсипе. Може би си мислите, че една изоставена на пътя опаковка не е нищо в сравнение с хилядите тонове боклук, но не е така. Помислете си по въпроса: За колко време се разгражда

пластмасата? И аз незнам, няма точен отговор, но е стотици години.

За какво друго може да ни проклина природата? Може би заради непрекъснатото изсичане на горите или пък унищожаването на застрашени животни.

За мен главната причина е в самите нас. Вероятно на природата й е писнало да

гледа толкова плач и страдание. Всички тези войни, цялата омраза и ненавист, кръв и жестокост, която ние днес и поднасяме. А може би ни смята за несполучлив свой експеримент.

Най–вероятно няма да доживея края на света или появата на осми континент,

но със сигурност ще изхвърля своята опаковка в контейнера за разделно събиране и ще възстановя малка частица от разрушената хармония между мен и ВЕЛИКАТА ПРИРОДА – СЪЗИДАТЕЛКА.

Театърът на живота

Животът е поредица от сцени, той е рай и ад, ... и смърт.

Роля в роля, маски, гримове, промени, помпозни рокли редом с шлема твърд. Веднъж добрия образ ще приемеш,

след това ще си злодея лош. Щом от живота най-ценното си вземеш

благородството ще срещнеш с нож. После идва друга сцена, наситена със драма и конфликт,

но твойта роля е на лицемера, страхливо изпълняваш своя трик.

Ти публика ще си в съдбата чужда, ще гледаш друга драма, друг сюжет. Ще гледаш как човека има нужда

мъката да сподели със тих куплет. Животът дава хиляди лица –

благи, лоши, лицемерни и добри. Той свързва в драма хиляди сърца,

превръщайки актьори в публика дори.

Театърът е разнолик актьор, той дава право да си главния герой.

Театър и живот – един неуловим позьор, превръщайки света от наш във свой.

Любов в стъклено сърце Трудно се събира любовта,

чуплива, стъклена като сърце. Веднъж родила се в прахта тя все преминава от ръце в ръце.

Да, трудно се събира любовта, пръсната навсякъде сред нас.

Ситна, ценна като хиляди сърца, счупени на дребно къс по къс. Трудно е, сърцето ми не пита

дали и колко стъклена е любовта. То пръсна се, върви и скита.

А днес почука и на твоята врата. Самодива

Аз самодива съм, стройна и дивна,

Непокорна, луда дори. Отвън лицето ми ледно изтива, Отвътре сърцето безпощадно гори.

Аз река съм буйна и нежна, Тихо и леко давя с любов.

Изгубваш се в мене бавно, безнадеждно, На русалката чуеш ли тихия зов. Аз буря съм зловеща и кротка

Повличам без страх всичко пред мен. Чаша с отрова съм, сладката нотка

В иначе скучния, сивия ден.

ПРИКАЗКА ЗА ЖИВОТА

Какво бях аз преди? Купчина човечност, забрaвен миг? Човек, преминал през мъки и беди

Или някакъв новоизмислен трик? Какво съм аз сега?

Преродена сила, съживен момент? Същество без спомен за тъга. Или човек от съдбата несломен?

А какво ще съм след време аз? Вечен извор, незабравима песен?

Прах, за който вечността е само час.

Или вятъра във всяка твоя есен?

Слухове

Любовта, казват, е магия, Път към щастие и мир.

Казват, любовта е за ония, готови на лудости безспир.

Любовта, казват, е страдание, Болка, бездна и сълзи. Тя не дава, казват, знание,

От нея съцето си пази. Казват любвота е чувство.

Грешно,правилно, добро и зло. То е тъмното изкуство. Учейки те да си зъл, но за добро.

Последно какво е любовта? Мир и болка? Знание? Магия?

Вик и сън? Огън във кръвта? Каквото и да е - ще го открия!

СЪН Ръцете ни се вплитат, мислят се за цяло.

Устните целуват се, шептят си нещо. Две души, притискащи се тяло в тяло.

Две тела и малкото легло в нощта гореща. Едно сърце говори, другото му отговаря. Едно сърце се ражда, другото умира.

Мойте усни, твойто име все повтарят. И две тела и две очи стратта откриват.

Ако можеше в живота винаги да е така… И тази нощ да няма край. Ръцете ти пълзят по мен…

не спирай, целувай ме, обичай ме до край. Живей във мен, накарай ти сърцето ми да бие.

Обичай ме ! Без тебе аз умирам. Целувай ме, вплети ръце в косите ми ! Докосвай ме ! Пожарът в мене запали !

Ела , изпии ме! Животът ми вземи ! Все пак единствена е тази нощ, нали ?

Две тела притискат се в нощта ! Ръце преплитат се и устни се целуват… Студен е утринният полъх и няма пламък във свещта.

А само две очи - разбрали че сънуват.

Скитница

И лутам се из пътищата черни. Търся слънце в непрогледната тъма. И бродя в часове вечерни,

но все си оставам сама.

През деня умирам самотна, бездомна. Живея живот безсмислен, неживян. Любовта за мене е жадуван спомен,

а щастието - забравен блян.

Нощем се раждам и скитам, и търся, и падам по черните друми. Но само сенки срещам и питам,

а те ми говорят без думи.

И лутам се из пътища черни, търся слънце в непрогледна мъгла. Аз - клета скитница безверна!

И в тъмното пак оставам сама.

ТИ

Ти, ти от смърт спаси душата ми.

Ти върна светлината в моя ден. Ти,

ти завинаги уби тъгата ми И съживи живота вътре в мен.

Ти, ти огря със нежността си

Моето изстинало, умиращо сърце. Ти ми даде всичко, даже любовта си,

Обичта си сложи в моите ръце. Грях ли е това, че съм щастлива? Никому ненужна, празна бях.

Ти спаси ме, заради теб съм жива. Сега усещам топлината,

когато слънцето оставя я по мен. Ти запълни празнотата. Бе мое слънце в облачния зимен ден.

Ти,

ти ме накара да мечтая, Когато нямах никакви мечти.

Ти каза, не е настъпил края,

А новото начало сега сме аз и ти.

Ти, ти ми даде избор, И аз щастието избрах.

Ти,

ти си моя извор. Нека Бог ме съди, ако това е грях.

Чакалня

Минават дни, месеци, години. Летят, разминават се със нас.

Редуват се поредните лета и зими, Минути след минути, час след час. Минава времето безкрайно,

А ние все чакаме сами. Стаили сме се, надяваме се тайно

Да се срещнем пак, поне за миг дори. Надяваме се щастието да ни настигне, Времето да спре за вечността.

Виждаме света, но докато мигнем Мечтите се разбиват в реалността.

Но нека времето минава, Нека редуват се лета и зими. Ние ще се срещнем пак и от тогава

Неразделни ще сме хиляди години.

Живот

Не съм ненужен вопъл нито зов за помощ. Не търся утеха топла

в студената и тъмна нощ. Не съм песен приспивна

нито звук от китара. Не търся момчето наивно, което по мен да изгаря.

Не съм безгрешна - нито непорочна.

Не съм красива -

нито пък прекрасна.

Аз дете съм на съдбата неточна и на живота аз съм отроче.

Като река непокорна и дива раста и така ще израсна. Ще бушувам,ще бягам,ще скитам

докато свещта на живота угасне.

Безсъници

Стой, не заспивай, любими,

Стой буден близо до мен. Нека двамата измисляме рими, Гледайки залеза от нощта победен.

Чакай, не заспивай, любими, Прегърни ме силно, грубо дори.

Със прегръдката си дай ми сили Будна да съм докато свещта гори. Буден ли си още, мили?

Не заспивай, стой до мен. Нека заедно измисляме рими,

Чакайки изгрева на утрешния ден.

НЕПУКИЗЪМ

Седя сама в тази празна стая, Навън е тъмно, показва се луната

Седя и някак си не мога да призная Колко много тежи ми самотата.

Оглеждам се, отново няма нищо Освен луната, скрила се от мен. Облякла се във нагла пищност,

Самотата гледа ме с поглед най-студен. Седя сама в тази празна стая

Навън е тъмно, говоря си с луната Говоря си сама и някакси нехая, Че около мен се разхожда самотата.

Катрин Николаева

Мартин Паскалев

МОЯТА КЛАСНА СТАЯ

Класната стая – това е мястото, където прекарваме по-голяма част от деня. Тя е кът от училището, в което отдавна исках да уча. Има си номер – 105.

До скоро тя изглеждаше като повечето класни стаи във видинските училища –

вехта и неугледна. В нея всяка сутрин идвахме ние – нейните нови обитатели, влизахме и ни обгръщаше духът на отминалото време. Стените й носеха следи

от химикали, подът й беше олющен и унил. Старата учебна дъска „носеше” на плещите си новата и модерна бяла такава. С всеки изминал ден стаята ставаше все по-стара и по-стара, докато в един момент решихме да я

реанимираме. Не мислихме дълго, но обсъждането за новата й „визия” течеше бурно. Всеки даваше различни идеи, обсъждахме, представяхме си я по -млада

и различна. Намерихме подкрепа и добри съмишленици в лицето на нашите родители и колектива на училището.

Точно тогава отлетяхме във ваканция и оставихме старата класна стая да си отдъхне от нас. Не си взехме довиждане с нея, когато си тръгнахме.

Докато няколко дена бяхме забравили за училищните тревоги, нашата класна стая беше подложена на „пълна промяна”: старите пердета изчезнаха и на

тяхно място се появиха съвременни щори. Олющеният под се лакира и гордо светеше под слънчевите лъчи. Стените се обагриха в тюркоазено зелено, дори

навяваха мисли за предстоящо море, а новия цокъл, който обши долната част на стените легна като пясъчна дюна. Старата дъска се „пенсионира” някъде в хранилището. Появи се странен парфюм с дъх на ново и навсякъде цъфнаха

шарени балони.

Ваканцията свърши и ние, нарамили раници дотътрихме сънени крака. Отваряйки вратата, класната ни стая ни посрещна млада, топла, усмихната и щастлива. Тя сякаш искреше от радост да ни види и да ни покаже новия си вид.

Обзети от нейната омая, ние също се преобразихме – станахме по-ведри и сякаш по-пораснали. С удоволствие обсъдихме новия й вид и очакваме

одобрението на учителите ни. От време на време усещахме как през вратата наднича Завистта, но нямаше

сили да прекрачи. Ведрото настроение и красотата не й го позволиха.

Всяка сутрин новата класна стая ни очаква усмихната, а ние я изпълваме с доброта и знания. Тя знае, че й предстои да стане още по-хубава с наша помощ и ние можем да осъществим мечтите й.

Примерът на дядо Добри

Всички ние сме чували за какви ли не хора. И добри и лоши. Тези хора са

много, но в България за мен най-добрият човек е дядо Добри. Деветдесет и пет годишният старец от село Байлово е помогнал на три църкви.

Точно бай Добри е най-големият дарител на храм-паметника „Св. Ал. Невски” в София. Той буквално слага в джоба си всеки политик, министър и бизнесмен в

държавата. На въпроса защо живее така той обикновено отвръща, че е сторил голям грях. Всеки ден...и то много лета изминава разстоянието пеш от Байлово

до София, където проси дарения за църквите, защото е напълно отдаден на

вярата...Това е неговото покаяние. Този човек е избрал да живее така, някак естествено и от сърце. Светецът от Байлово никога не е взимал и стотинка от

събраното. Задоволява се с това, което му оставят другите. Въпреки неугледния си вид старецът има красива и добра душа.

Жалкото е, че в съвременното ни общество одобрението за такива хора и техните постъпки се свежда само до бурни, прочувствени и сърцераздирателни

слова по форуми, блогове, социални мрежи и медии. За съжаление дядо Добри не е пример за подражание на бедното ни духом общество, а само поредният обект за възхищение, каквото ние подсъзнателно не искаме да бъдем.

Разликата между тези две състояния ни хвърля в една клинична болест, наречена шизофрения. И естествено, тя е на национално ниво, когато хем

всички се възхищават от една благородна постъпка, хем броят парите си с радост, за да разберат дали ще им стигнат за някоя нова и ненужна материална придобивка. Както се казва в едно велико произведение, известно

в цял свят: „ Има нещо гнило в тая Дания…”. Затова дядо Добри не заслужава да живее в държава като нашата, защото на нас не ни достига смелост като

неговата, детска чистота и вяра. Животът е чудо. В огромната, непосилна красота на човешката ни вселена и на

големия заобикалящ ни свят, продължават да се случват и да живеят чудеса. Те понякога са хора, застанали в сянката на църковната колона, като дядо

Добри. Друг път са „Човеци” с огромни сърца, изпълнени с любов към хората и вярата, и лишени от всякаква омраза към каквото и да е около тях.

Нека с протегнатата от светия старец ръка вземем и частица от любовта му, за да ни топли в студения и отчужден делник.

Моника Ангелова

Приказка без край

Аз бях момиче на десет години. Живеех в малко градче в подножието на планината.Наблизо имаше езеро, а над него се виждаха стари вили и тъжни

замъци от минали векове, които ни връщаха нас децата във времето на принцове и принцеси.

Навън беше люта зима, която бе нарисувала стъклата на прозорците с чудни цветя.Отблясъците от огъня в камината правеха образа на баба далечен и

тайнствен. Тя остави плетката и загледана в мен с напевен глас ми каза: - Ще ти разкажа за твоята далечна прабаба.

Тя се е казвала Анна. Красотата й била неописуема, но тя била нещастна и

самотна. Очите й били с цвета на небето, костата й черна като абанос, а кожата й нежна като току-що навалял снежец.Отрано останала сираче и била

отгледана от баба си и дядо си, нои те скоро починали. На четинадесет години тя останала съвсем сама. Имала меко и добро сърце. Сама изкарвала прехраната си като работела много в малко хотелче в края на града. През

малкото си свободно време обичала да се разхожда из китните улички на градчето и да гледа плаващите лебеди в езерото. Анна обожавала децата и

често ходела в приюта, за да се грижи за нуждаещите се палавници. Времето минавало…

Анна пораснала и била вече на шеснадесет, а още не се била влюбвала. Един ден в малкото градче дошла новината, че ще има концерт на известен

млад музикант. Той щял да отседне в хотела, където работела нашата героиня. Музикантът, който се казвал Благовест, бил сред най-харесваните и талантиви млади творци. Бил снажен, с кафяви очи и руса коса. Всяко момиче от малкия

град мечтаело да се докосне до него.

Градът се готвел за предстоящия концерт. Паркът грейнал под слънчевите лъчи, а пъстроцветната украса се виждала отдалеч и изпълвала с трепет жадните души на отрудените хора за хубава музика.

Дългоочакваният ден настъпил. Музикантът бил в града. Служителите от

хотела се отнасяли с него като към принц и много му се радвали. Единствено Анна стояла настрани и го наблюдавала.

Благовест трескаво се подготвял за началото на концерта, когато в коридора се сблъскал с Анна. Смутена тя се извинила и продължила, но младежът

забелязъл очите й. Те сияели по-силно от слънцето и били по-красиви от многоцветната дъга. На пода нещо блеснало. Благовест се навел и взел малко медалионче. В него имало снимка, познал Анна по невероятно красивите очи.

Опитал се да й го върне, но момичето било изчезнало.

Концертът започнал, публиката била очарована от дарбата на младия цигулар и дълго го аплодирала.

На следващия ден, когато всички от трупата си заминали, очите на Анна били посърнали. Тя била загубила най-ценния спомен от своята майка, малкия

мадалион, висящ на шията й. Времето минавало, а Анна ставала все по-хубава. Често в мечтите си тя

виждала младия музикант и сърцето й весело туптяло.

Далеч в необятния свят на самолетни мотори, участия и чуждоезична реч Благовест също си мислел за красивите очи на непознатото момиче и често ги гледал на малкото портретче. Медалионът станал негов талисман и му носел

много успехи на различни международно конкурси. Радвал се, публиката му отвръщала със същото, но нещо му липсвало и това били… красивите очи на

Анна.

След пет години, той се върнал в малкото градче . Било хубав пролетен ден,

когато птичките и цветята се раждат за нов живот и се усеща диханието на преродената земя, той засвирил със своята цигулка.

Анна чула музиката и сърцето й тепнало. Видяла Благовест, погледите им се срещнали. В този миг той забравил всичко.

Светът се отразил в неините очи. Извадил малкия медальон, хванал я нежно за ръката и казал:

- Първият път когато те видях нещо в мен трепна..очите ти… блестяха и от тогава не спирам да мисля за теб, красавице моя! Анна притеснено навела глава, а музикантът продължил:

- Не се притеснявай, това е твое ! - малкото сърце блестяло в ръцете му. Тя изправила глава, усмихнала се и с тънко гласче казала:

- Да, мое е! Благодаря! - Как се казваш ? - попитало касивото момче. - Анна – отвърнала тя.

Благовест посегнал към шията й и сложил мадальона на мястото му. Навел се и нежно докоснал устните й. Тя се изчервила, но не скрила че и тя изпитва

чувства към него.Т ихо му прошепнала: - Какво направихте? - Имам право да обичам и сърцето ми избра теб! Ти си всичко за мен,

красивите ти очи, нежната ти кожа …. – с разтреперан глас говорел той. Навън се усещало диханието на разцъфнали рози, той изтичал и откъснал една

от тях. Дал я на Анна… През прозореца се виждаха орляк пухкави снежинки, в стаята бе уютно и топло,

кукувицата от стария часовник известяваше началото на новия час. Баба ме погали по главата и продължи:

- Тази приказка ми я разказа моята баба Анна, разкажи я и ти на своите внуци. Разкажете я и вие на вашите, защото приказката за силата на любовта няма.

Чудесата в нашия живот

Преди много години се запознах с момиченце на име Мария. То беше със сини очи, бяла кожа и къдрава руса коса. Живееше в дом за деца без родители.

Майка му и баща му бяха загинали при тежка автомобилна катастрофа.

Прибирайки се от училище, в един слънчев ден, минавах покрай оградата на дома. Мария беше седнала в пясъка и ронеше тихо сълзи. Аз се приближих до нея и я попитах какво е станало. Тя уплашена взе куклата в едната си ръка, а в

другата държеше блокче с рисунки и цветни моливи и изтича при другите деца. От блокчето падна малко листче, на което беше нарисувано малко момиченце

до едно дърво, чиито листа бяха под формата на малки сърчица. Прибрах падналата рисунка в чантата си и продължих за вкъщи.

Постояннно в съзнанието ми беше красивото момиченце. На следващия ден, прибирайки се влязох в сградта на дома и почуках на врата, на която пишеше

Директор. В стаята беше жена на средна възраст и с готовност ми разказа историята на Мария. Тя беше толкова нереална, трогваща и тъжна. Помолих г-

жа Иванова, така се казваше директорката, да ми позволи да изведа Мария на

разходка в парка, защото чувствах, че момиченцето има нужда от някого, с когото да споделя. След много перипетии успях да взема разрешение и вече

бях с Мария. Отначало тя беше мълчалива, но когато й подадох малкото лисче, изпаднало от блокчето... очите й светнаха, тя ме прегърна силно и с много плахо гласче ми благодари. Останах очарована от възпитанието на детето и

разбрах, че единственото нещо, което й липсва е обич...

За дълго време Мария беше моята опора, когато приятелите ми обръщаха гръб. С нетърпение чаках времето, когато с чанта на рамо ще видя усмихнатото лице на Мария, долепена до оградата. Вечер, когато строгите

лелки прибираха децата, тя ми казваше: - Нямам търпение да дойде утре, защото само ти ме обичаш...

Една сутрин се събудих със странно предчувствие и бях под напрежение. Учебните часове се нижеха бавно, съучениците ми обсъждаха къде да се запилеят след часовете, а аз бързах към дома, но до оградата Мария я

нямаше. Влязох вътре. Студените стени, дългите и мрачни коридори, износените врати, ми показваха колко права беше тя, когото казваше, че това

не е хубаво място за живеене. Бавно отивах към стаята, която за нея беше роден дом и през открехнатата врата я видях на леглото, свита на кравайче. Опитах се да говоря с нея, но напразно, тя упорито мълчеше. Появи се лелка и

ме помоли да напусна сградата. Тръгнах си натъжена и не успяла да разбере какво става с моята приятелка. Следващите дни опитвах да се свържа с нея, но

напразно. След седмица чух, че малко момиче е осиновено от семейство чужденци и е заминало за далечна страна. Не исках да повярвам на това и позвъних на г-жа Иванова, тя потвърди и ме помоли никога повече да не се

интересувам от малкото русо момиче. В този миг разбрах, че съм загубила едно от най-скъпите за мен същества в

живота си. Мария за мен не беше просто едно „русокосо момиче”, тя беше моя опора, приятелка и малка сестричка. Единственият спомен, останал ми от нея, бе малко лисче с красивo момиченцe и дърво с листа от сърца, което тя ми

беше подарила в един хубав ден до люлките в парка. Когато минавах около оградата на дома, очите ми се пълнеха със сълзи, спомнях си за красивите

следобеди, прекарани с Мария. Чувставах се сякаш нещо от мен си беше отишло завинаги. Исках да разбре как е тя, как се отнасят с нея новите й родители... Имах да й разказвам толкова неща...

Времето летеше, а спомените избледняваха. Малкото късче хартия пожълтя и

едва се виждаше какво бе нарисувано на него. След появата на моята дъщеря, често се вглеждах в него и то ми напомняше за моята отдавна изгубена приятелка. Надеждите ми да я видя отново бяха угаснали.

Един ден ровейки се из полиците с детски книжки в книжарницата, забелязах

корицата на една случайно паднала книга. Дърветата бяха с листа под формата на малки сърчица, а момиченца... хванати за ръка се разхождаха из парк... Внимателно разглеждах корицата, да, Мария ми даваше да разбера, че

не бе спирала да мисли за хубавите следобеди в двора на дома и нашето приятелство...

Беше вечер и цялото ми семейство се беше събрало около камината , огънят

бумтеше в студения януарски ден, телефонът иззвъня... ...Беше тя, моята най-добра приятелка Мария... а сълзите на радост се стичаха

по щастливото ми лице. От този ден често се виждаме пред камерата на компютъра и споделяме

всичко, което ни поднася ежедневието....

А книжките с дървета, чиито листа са под формата на сърчица , ми напомнят как чудесата в нашия живот нямат край.

Сладолед и семки В един горещ летен ден, когато продавах сладолед на брега на морето , до мен

се приближи момче, което носеше голям сак.

Изпепеляващите лъчи на слънцето се отразяваха в морето и пареха голите тела на летовниците, а те жадни за малко ледена наслада, често идваха при мен и оборотът беше добър.

Момчето идваше право към мен и аз видях отблизо очите му, уморени от

пътуването. Бях на 16 години, от заможно семейство и имах нужда от свобода.

За секунда се пренесох във времето назад, беше последният учебен ден, съучениците се готвеха за поредния купон, но аз бях изолирана и все сама.

Мечтаех си за концерта на любимата група, която идваше след 2 месеца в съседна държава. Хрумна ми идеята сама да изкарам парите за това удоволствие и да се науча да се справям сама в живота. Казах на родители

си, но те както винаги бяха заети със своя бизнес и отново бях неразбрана.Разплакана отидох в стаята си и написах кратка бележка, в която

обяснявах къде отивам, събрах багажа в един сак и се запътих към автогарата.

….Пристигнах в малък морски град, изпълнен с романтика. Бях открила във вестника обява за работа на плажа – продавачка на сладолед… Вече бяха

минали две седмици от трудовата ми биография. Всяка сутрин наблюдавах как бавно се събуждаше разноцветната тълпа и наставаше истинска суматоха на близкия плаж - деца пищяха от вида на вълните, майки се криеха под чадърите,

бащи отекчено гледаха в морето и младите тела по монокини... На мен ми бе интересно да гледам пъстрата тълпа и да бъда част от нея. Забавлявах се,

дълго бях чакала свободата си и сега я имах - наслаждавах се. През краткия миг докато момчето се приближаваше до мен, всичко това се роди

в главата ми и усетих леко притеснение от предстоящата среща. На две крачки от мен той вдигна глава и тихо каза :

- Здравей, името ми е Иван - ще продвам семки до твоя павилион. Аз също казах своето име – Ива.

...Дните минаваха бързо. Иван бе срещу мен и старателно всеки ден

подреждаше рафчетата със семки и ядки… След обяд плажът опустяваше, оставаха най-упоритите и неплашещи се от слънцето туристи. Заведението

надуваше децибелите на музиката, сякаш да прогони следобедната дрямка, която се носеше във въздуха. За нас работният ден бе към края си, а вечерите бяха изпълнени с емоции - китари, смях и огън на плажа. На един от тези

купони Иван се приближи до мен и предложи да отидем на кино. Музиката спря в този миг и аз изкрещях : Дааа.

В уречения час бях пред хотела. Времето летеше, обърнах се, а към мен се протягаха ръцете му с малък букет от полски цветя, набрани от близкия хълм.

Взех дъхавите, нежни цветя и ги целунах. Бях притеснена, защото за първи път щях да изляза с момче, което се интересува единствено от мен, а не от

богатите ми родители. Филмът ни разплака, а вечерта бе прохладна и по пясъка се виждаха следите ни. Затвореното и вглъбено момче от деня се беше променило.Разказа ми за живота си, който го бе дарил с много мъка.Баща му

починал, когато бил малко момче и отраснал с майка си, и сега вече възмъжал бе нейна опора, и глава на семейството. Запретнали крачоли весело газехме в

топлата морска вода...разговорите нямаха край. Липсата на близка приятелка ме привързваше към това до скоро непознато момче...

След няколко дни, когато последните лъчи на слънцето се скриваха зад хоризонта и очертаваха пурпурния залез, се прибрах в малката стая и усетих

сладка умора от работния ден и ударите на сърцето си. Нещо топло и сладко пълзеше по тялото ми. Бе дошло нещо хубаво – аз бях влюбена и чак сега разбирах истинския смисъл на тази дума. Всеки следващ ден бе замайващ...

Една сутрин изхвърлих завехналите стръкчета от полските цветя и погледнах часовника. Унесена в спомена за красивите му очи бях на път да закъснея за

работа. Още сънена и рошава, застанах до количката със сладкото изкушение, но Иван го нямаше. Времето бавно минаваше, сърцето ми лудо туптеше, а очите ми шареха из навалицата. Денят беше много горещ и протяжен. Скоро

телефонът ми донесе тъжна вест, майка му е оперирана по спешност и той пътува към нея... Заредиха се дни на притеснения и надежди. Гласът му в

слушалката ставаше все по-неспокоен и издаваше отчаяние. Реших да замина. Бързо взех сака и събраните пари, които бяха

предназначени за концерта на любимата ми група. Пътят бе дълъг, в автобуса беше шумно, а в мен страхът надвиваше. Какъв ще е изходът от операцията и

защо съдбата бе толкова несправедлива към Иван - се питах? В коридора на болницата го зърнах - беше превит на пейката и напрегнат. Недостигаха пари за лечението, а гордостта му непозволяваше да вземе от мен... Изпратих

сумата по банков път и се прибрах в родния град.

...Отново бях в моята стая и усетих как безгрижното детство си бе отишло завинаги. Бях станала голямо момиче, което вече можеше да се справя само с проблемите... чувах гласа му в слушалката и това ми стигаше. Идваше време

за училище, което чаках с нетърпение. Следващите дни и месеци ме приближаваха към мечтите ни, когато заедно като студенти в големия град ще

усещаме топлината на ръцете и душите си.

... Сега вървя по улицата на родния град, есенният дъжд мокри косите ми и ми

напомня за морската вода, сладоледа и семките, които сложиха ред в моя живот и ме направиха щастлива.

Това е моят разказ за срещата с любовта, която е в нас и с малко късмет всеки може да й се радва.

Силата на Паисиевото слово

Според Библията Бог сътворява света със словото: „В началото беше словото”. По същият начин Паисий поставя началото на новата българска история чрез

своето слово. Той е дългогодишен монах в Хилендарския и Зографския манастир. Убеден е, че бъдеще имат само тези народи, които съхраняват миналото си.

Паисиевото слово достига до всички българи. Дали ние успяваме да запазим

нашето минало и традициите си? Може би се опитваме, но спомените за отминалото величие и слава избледняват все повече и повече. Следите им се губят в мрачната действителност. Паисий Хилендраски пръв обръща поглед

към далечното минало на българите като се опитва да изтъкне техните качества и цели. Чрез своята „ История славянобългарска ” той изпраща

послания към широк кръг от хора. Хилендарският монах представя събитията, коментира, споделя мнение, отхвърля и приема чужди критики. Паисий пръв детайлно предтавя славното минало, осъзнавайки голямото му значение за

българския народ и за неговата национална идентичност.

Според мен в държава като нашата би трябвало да има последователи на Паисий, за да опазим богатото си минало и красивите традиции, с които нашите деца могат да се хвалят векове напред. Нека да запазим всичко, с което бихме

били горди и да се опитаме да допринесем по всякакъв начин за развитието на нашата от части позабравена история!

Мечти

Сега родителите ми живеят в една страна – Испания. От малка мечтая да отида да живея там. Прекрасните плажове, красивите гледки, добронамерените хора...

Един ден преди години, когато си играех в пясъка с моите кукли, сервирайки им

чай, дочух разговор, че нещата в България не вървят на добре и се налага да се преместим в Испания. Там те имат приятели, които ще им осигурят работа и всички заедно ще заживеем щастливо. Чувайки тази новина очичките ми

блеснаха, разплаках се, защото за първи път моята малка мечта щеше да стане реалност...

Дните минаваха, времето летеше, а аз изпълнена с любопитство нямах

търпение да заминем всички за далечната и красива страна. Бях малка, неразбирах какво ще загубя, отивайки на хиляди километра от родния дом

Уреченият ден дойде и ние заминахме. Установихме се там. Забравих България. Единственото, което ми напомняше за нея бяха моите баба и дядо,

които ми липсваха много и жадувах да ги видя. Времето минаваше и топлата пролет разнасяше дъх на свежи цветя. Родителите ми бяха затрупани с

проблеми и за тях бях огромна тежест и отговорност , и взеха решение да се върна при баба и дядо. Научавайки новината се разплаках, защото бях свикнала с всичко тук. Приятелите ми бяха тук. Тук се радвах на всеки

изминал ден и се чувствах сигурна, но дойде моментът, в който трябваше да забравя всичко това и да се върна обратно на българска земя. Бях просто един

тиинейджър, който не се интересуваше от проблемите на другите. Мислех си само за това как да изглеждам добре, как да се харесам на момчетата. Дали това щеше да се промени като се върна ...? Въпрос, който не ми даваше мира.

Купих си самолетния билет и седейки в чакалнята се върнах назад в моето

детство, изпълнено с милиони мечти. Спомних си как исках да стана известна и да се махна от България, да заживея в един по-хубав свят. Качвайки се в самолета усетих колко бавно минава времето, в което не съм сред приятелите

си, колко скучно ще бъде без да познавам никого.

Самолетът излетя, чуваше се ритмичното боботене на мотора, бях уморена и веднага заспах. Събудих се след няколко часа и отваряйки очи видях пейзажи, които напомняха райски кътчета. Беше толкова хубаво, сякаш сънувах и се

намирах в един мой розав свят... но това беше България. Моята страна, моята Родина.

Нещо хибаво и топло ме изпълваше цялата. Слизайки от самолета изведнъж пред мен се появиха. Да, това бяха те – моите

баба и дядо. Откараха ме в къщи. С часове си говорехме колко бързо са минали годините, колко съм пораснала. Разказваха ми за какви ли не щуротии,

които съм правила като мъничка. Бях изморена и се качих в стаята си. Отворих вратата, а ярките слънчеви лъчи

огряваха моите играчки. Изпълнена със спомени плахо прекрачих прага. Нищо не бе се променило. Сякаш не са минали години, а просто няколко часа, в

които мен ме е нямало. Замислих се колко много неща са се случили. Как животът беше променил и мен самата...

Дните минаваха бавно. Седях затворена в стаята, не познвах никого и се страхувах от срещата с новото. Питах се говоря ли моя език правилно, няма ли

да предизвикам смях с моето произношение. Все въпроси, за които нямах отговор. Единственото развлечение, което имах, бяха старите снимки на цялото семейство. Баба пое нещата в свой ръце и в едно прекрасно утро ме изведе на

разходка. Слънчевите лъчи пронизваха разцъфтелите дръвчета. Птичките току-що дошли от юг, пееха своите омайващи пролетни песнички. Реката тихичко

шумолеше. Пред мен се появи момче, което баба поздрави. Отминахме и аз започнах да я разпитвам, кое то. Седнахме на една пейка и тя започна да ми

разкзва историята за незнайното момче. Оказа се, че той е бил най-добрият ми

приятел от детството. Заедно сме били в детската градина, а белегът на ръката ми е от люлката, на която често сме замръквали. Прибирайки се към старата

къща на баба и дядо единственото нещо, което се въртеше в главата ми бяха красивите очи на момчето. Качих се в стаята си и седнах пред компютъра. Ровейки се с часове ... намерих го. Това беше той. Предложих му приятелство

във Facebook и след няколко дни той ме покани да излезем.

Разхождахме се и си говорихме за отминалите времена. За първи път виждах нещата по такъв начин. Не се вълнувах как изглеждам, не се вълнувах как ще мине денят ми, защото топлината в погледа му ми даваше сили и се оглеждах в

красивите му очи. Когато бях с това момче времето летеше . Часовете сякаш бяха секунди. Усмивката не слизаше от лицето ми. Прибирах се у дома и

единственото нещо, за което си мислех, беше дали утре ще бъде още по -хубав ден от днешния...

Времето неусетно се беше изнизало и трябваше да замина след няколко дни отново за Испания. За първи път не исках този ден да идва. Бях щастлива тук

дори и с малкото неща, които имах, дори екранът на компютъра бе посипан с прах и неизпитвах нужда да търся чичо Гугъл за съвети и приятели. Исках да остана, но беше ли възможно?

Усещах, че само тук съм истински щастлива, само тук се чувствам добре, исках

да извикам , защо родителите ми са ми отнели толкова много...сега съм тук влюбена истински, душам с пълни гърди, открила съм любовта и разбрала, че тук е мястото да изживея всяка една своя мечта... и да бъда щастлива.

Светлин Младенов

Дарителят дядо Добри

Прекланям се пред постъпката на дядо Добри, това е един от многото българи, които ме правят горд, че принадлежа на тази земя.

Но кой всъщност е той? Дядо Добри е от село Байлово, 96 годишен, който всеки ден изминава пеша

разстоянието от родното си място до София. Този грохнал и беден старец с изтъркани панталони и побелели коси застава пред църквата “Св. Александър Невски” за да проси пари, които да дари на църквите. Но защо точно на

църквите?

Може би, защото е напълно отдаден на християнската вяра. Дълги години той е живял в Рилския манастир, а сега в родната си къща на село. Той живее бедно и смирено в свой собствен свят, заобиколен от много книги и вяра, без всякакви

комуникации.

В днешно време все повече хора предпочитат лесно да забогатяват на гърба на другите, вместо да правят добро. Тъжно е, че днес ние не живеем, а

съществеваме, че всеки се стреми към материални ценности, че всичко около

нас е суета и измама.

На фона на всичко това се появява добрият и щедър дядо Добри. Със своята постъпка той е уникален. Бедният човек е всеки ден пред Храма... За мен дядо Добри е най-чистият и истински човек в нашата държава.

С поведението си той е жив пример, че вярата и доброто са неизкореними във

времето, че са вечни! Нека всички се поучим от този добър и щедър дарител, достоен наследник на

нашата „майка земя” България !!!

Симона Славейкова

Любовта в нас

Събудих се уплашен, объркан и препотен от реалистичния си сън. Това, което сънувах, не беше страх, не беше порок, нито пък мое желание, а нещо като

моя друг живот. Затворех ли очи се потапях в насладата да сънувам неща, невъзможни в застоялия ми живот... Тя идваше като видение ... толкова млада и невинна, но достатъчно красива да плени всеки засънувал я. Виждах я как

спи, как говори с мен, как реди цветенца в косите си, дори как пее с птиците...

...В един момент чух мелодия и изкочих от под завивките.... и нея я нямаше, и определено не пееха птичките, а само алармата ми, напомняща за поредния тежък ден в училище. Незнаех името й, но знаех, че не е само моя, тя не

идваше само при мен, защото всеки път бързаше да си тръгне или просто времето за сън беше кратко..... тя си отиваше и се връщаше без да пита, без да

променя перфектния си вид....това ме караше да губя разсъдък .. да я сънувам много пъти...Знаех какво точно искам, някак си усещах нещо, което ме нака да вярвам, че ще я видя отново. Колко дълго трябва да се взирам в нея –

Любовта, за да разбера, че тя винаги е като видение, отнемащо сетивата ми. Когато я засънувах пак, бях твърдо решен да говоря с нея.

... Ето започна се... светлината под леглото ми заблестя, чувах вечерните птички, които подканяха малките си да се прибират в гнездата си за сън,

прозорецът блъскаше в шкафа, небето сякаш направи дупка в облаците и вятърът понесе отново някаква мелодия, която със сила се изля над нашата

къща. Чувствах се безпомощен и исках само да знам коя е, и защо я обичам толкова много. Когато погледнеш такова момиче, мога да твърдя смело, ти спира дъхът... Дълги медени коси и очи по-зелени и от най - зеленото дърво,

устни сякаш сочни вишни, всичко в това момиче беше толкова уникално.

- През целия си живот и за в бъдеще не бях виждал някой като теб - казах й аз! Ти си нож с две остриета и аз съм разрязан от теб... макар и да съм ужасен от

факта, че си сън, искам да те обичам както в приказките, там мечтите стават

реалност...

Но момичето не потрепваше. Очите й променяха цвета си и сиянието им се превърна в естествен полъх на вятъра, тя започна да пее .. и... след малко ми проговори:

- Как си избрал да изразиш себе си? Всичко зависи от теб и е естествено....ти правиш това, което чувстваш, интуитивно е, не трябва да се опитваш да ме

докоснеш, около мен всичко неестествено угасва, дъхът ми спира, а ти си истински...Това е силата на природата и тя ще ти даде сили....

....Аз бях повече от объркан, защото песента й ме събуди, а това беше невъзможно, защото аз я създадох в своя сън ...

Скочих, обладан от чувството, че тя е в стаята ми и ръката ми се протегна да я докосне... Бях повален от собствените си амбиции, шепот в далечината, повик на това, което не можех да видя и моят страх някак си утихна, изгубен в ума ми,

а знаех, че не бе редно да вярвам...

Питах се, колко дълго трябва да потъвам в океана на сънищата си? Може би времето е моят лечител, моят спасител от това чувство...

Повече никога не сънувах това прелестно творение, цял живот писах, писах и писах за любовта си и как продължих да я срещам ... отново и отново, и все

още съм си същия, все още съм сам, за да мога да пиша, пея и разказвам историята за това чувство в нас, което ни държи будни до края на дните ни ... любовта!

Ябълката

Още в митовете, приказките и легендите е вместен златният плод – ябълката.

На всички нас тя е известна от приказката “Златната ябълка”. Освен полезен и вкусен плод ,тя е и извор на живот и здраве.

Реално погледнато ябълката е просто храна. Но aко освободим въображението си и пречупим границите на нормалната фантазия ,тя ще бъде много повече от

проста храна. Когато видя червена ябълка, първото нещо, за което се сещам, е приказката за

“Снежанка”. Как в тази обаятелна и интригуваща децата приказка, ябълката е убийствено оръжие. Но пък после се сещам за историите, в който тя е спасение

или живот. В приказките и легендите ябълката може да означава всичко, което съчини

фантазията ми. В реалния живот, обаче, не е точно така , ние живеем в една студена приказка, в която единственото вълшебство за хората са парите. Ние

сме като машини, никой не иска да освободи фантазията си, да помечтае , да се впусне в магическия свят, пълен с чудеса. Ледът в сърцата ни трябва да

бъде разчупен. Ако ние самите не повярваме в любовта, в чудесата, то те

никога няма да съществуват.

Една ябълка, може би на пръв поглед повечето хора ще си кажат: “С нея могат да се пазят диети, тя е полезен плод и повишава количеството калций в организма’’, но това ще кажат хора, които неискат да мечтаят. Човек се ражда,

развива се, възпитават го, но никои неможе да му вдъхне въобрaжение, ако той не го притежава. Рядко са хората, който ходейки по пътя си, забелязват

дребните и малки детайли като полъха на вятъра, как се люлеят тревичките, пищенето от комините на влаковете в зимния ден.

Аз мисля, че темата за “Ябълката” е родена от човек, който вижда нещата отвъд нормалното. Тя е символ на доброто и оръжие на злото.

В легендата за Адам и Ева, ябълката е изкушаващият плод, който расте на едно голямо дърво в райската градина. Тя е забраненият плод, затова се е

осладила толкова много на Ева. Змията в тази сцена е символ на злото, на коварството и измамата.

Знаейки всички тези легенди, митове и случки, в който участва ябълката, нека приемем, че тя не е само плод, взел живителен сок от земята, а нейният

подарък от природата, за да станем по - добри и предаваме на поколенията нейния сладък сок.

Моето семейство

Всички членове на моето семейство са с различни характери. Всеки има различен начин на мислене. По–старите в семейството ми са бабите и дядовците. Заради различията в годините ни с тях имаме много по-

различни виждания за живота.

Убедила съм се, че възрастните в повечето ситуации са прави. Те имат повече опит от мен и от моите връстници, защото са преживели както хубави, така и лоши моменти. Ние децата сме свикнали да бъдем окуражавани от родителите

ни в тежки ситуации, докато не се научим сами да преодоляваме вълните на съдбата и така да станем самостоятелни. С мама и тати мога да разговарям по-

лесно, защото те живеят с моите разбирания за живота и наблюдават ежедневно промяната в мен. Във всяка една възраст ние децата мислим различно. На 10 години аз мислех, че да ходиш по кафенета и да се събираш с

големи компании е пълна простотия. Сега и аз псувам и ходя с приятелките си на кафета. Аз съм в тинейджърска възраст и ми се лудее, предстои ми да

съзрявам и тогава ще започна да изпитвам чувството за отговорност. Сега много от приятелите ми,а и самата аз се караме с родителите си за вечерния час..

С мама аз общувам най–лесно и от цялото ми семейсто на нея мога да се

доверявам за всичко. Тя се опитва да ми влезе в положението, да се върне в моите години, за да има достъп до човека вътре в мен. Понякога си говорим на

висок глас, но аз не и се сърдя, защото виждам че е изнервена от работата и от

желанието си - аз да не изпитвам липса от нищо. В много от случаите, в които осъзнавам, че тя е права, го пазя за себе си, защото знам, че не е хубаво да

отговаряш на възрастните и на родителите си. Трудно ми е преодолея емоцията и да и кажа : ”Разбирам те, мамо, и да се гушна в нея”.

Въпреки различията в семейството ми аз ги обичам - точно за това, защото всеки е различен по негов си начин.

Моите разбирания за бъдещето са, че каквото аз си го направя такова и ще бъде. Ако се подхлъзна смейството ми ще е разочаровано от мен, защото когато дадеш много обич на някой и той е неблагодарен в теб остават сълзите

и вярата, че падналия на земята по–късно ще осъзнае, че без подкрепата на семейството си е сам, няма рамо на което да поплаче, няма близък човек, с

който да сподели щастието и нещастието си, и накрая ще разбере грешката си, а това ми напомня една мъдра поговорка “По- добре късно, отколкото никога”.

Това е моето семейсто със своите плюсове и недостатъци, няма идеални хора и затова се надявам семейството ми да ми прощава грешките, допуснати в

моето израстване и опознаване на света, както и аз да бъда толерантна към техните тревоги и загриженост за мен, защото ние сме едно цяло и трябва заедно да вървим напред в живота.

Кой е Орфей?

Да обичаш е катo да пееш, но всяка песен има своя край...

Една легенда за любов, една борба за живот в един вълшебен свят... Животът е такъв, какъвто ти сам си го направиш. Той е игра и всеки е длъжен да играе! Когато зад гърба си имаш хора, ти имаш сила. Но какво е, когато зад гърба ти

стои любимият човек... Бориш се, защото знаеш че борбата си струва и единствената цел е да запазиш мисълта за това, което искаш да получиш -

вечната любов. В мита за Орфей любовта е вечна, защото продължава и след смъртта, той е

певец, човек на изкуството, той е влюбен. Това е достатъчно! Готов е на всичко за своята любов, отива при мъртвите да търси изгубената си любима! С

песента на златната си флейта омагьосва душите на мъртвите, покорява сърцата на покорените души и разплаква най-своенравните богини. Само една истинска жажда за нещо толкова чисто като любовта на Орфей към Евридика

може да накара бог Хадес, владетелят на долната земята, господарят на душите на умрелите, да се разчувства.

Когато искаш нещо силно, винаги можеш да дадеш максималното, за да го постигнеш... В мита е доказана и една от големите български поговорки „След

дъжд качулка’’. Защото след като Орфей спасява живота на любимата си, той я изгубва още един път! От което го боли повече, той сам я праща отново при

Хадес в подземното царство.

За мен Орфей не е просто влюбен мъж, той е ценител на живота и на

дребните детайли, които много хора не забелязват. Как и какво е мислил, не мога да кажа, защото никой не знае какво може да мисли един човек. Но едно

със сигурност знам, Орфей е усетил загубата и след време се е примирил с нея, накрая е умрял с песен, което означава, че е бил щастлив. Човек пее от мъка, пее от радост, но той е бил щастлив, защото е знаел, че ще отиде при

своята любима Евридика, за да са заедно завинаги, без никой да може да ги раздели. В такъв свят, пълен с магии и вълшебства, може да се очаква всичко.

Митът е песен... така е запомнена всяка една история чрез юнашките песни за възхвала на достойните хора, заслужили почит и постигнали някакво специално

място в спомените на всички.

Е, да - Орфей е умрял разкъсан, сам със своята флейта и музиката, която излизала от нея, покоряваща цветя, дървета, птици, хора, но не и вакханките. Те заглушавали песента му с крясъци, но той не спирал! По това аз съдя, че той

е бил човек с идеали и нравствени ценности, държал е на своето, на любовта си и на честта. С песен той се е защитавал от злите вакханки. Всеки техен удар

бил покорен от музиката, лееща се в небето. Яростта им надделяла, разкъсали Орфеевото тяло, без да се вслушат в молитвите на човека, извисил се над скали и дървета! Захвърлили главата на певеца и златната му лира във водите

на река Хебър. В този момент, аз разбирам, че има живот и след смъртта, лирата му свирела дори далеч от певеца. Душата му отново усетила местата,

на които е бил, за да търси Евридика. Познал мястото, на което я изгубил за втори път, той вижда детайлите дори в дребните неща, спомените му го поддържали жив, за да дойде един ден в подземното царство и да е с Евридика

отново. Той вече можел да се обърне без страх и да погледна своята любима!

Песента свършила, щом душата му намерила покой, там където е желан и обичан от някого. Както казах в началото всяка песен има своя край. След всяка песен започва друга по–нова, по-добра, по-истинска. Време е всеки да напише

своята песен!

Орфей написа своята песен и остана в легендите и сърцата ни, сега е наш ред да продължим започнатото от древния тракиец и да направил нашия свят по-добър, а песента ни по-жизнена и мелодична!

Звездна война

Всичко започна, когато малкият Денис бе повикан за обяд от грижовната си майка. Момчето стоеше пред компютъра и бе толкова увлечено от

космическото пространство и неговите обитатели, че не му се мислеше за обяд. Когато майка му отрупа масата с ястия, плата, салати, десерти и всякакви вкусотии, той се намръщи, а тя въздъхна и седна до него. С много

обич и грижа тя се опита да му обясни, защо е важно всеки човек да се храни редовно. С увлекателен глас и нежна интонация тя го води на

различни места в приказния, обсипан с магии свят.

Тяхната разходка минаваше през космоса, където трима царе водеха

безпощадна звездна война. Те се деляха на лоши, по-лоши и най-лоши. Състезаваха се кой ще стори повече зло на необятното небе, по което се

простират млечни пътища, които наподобяват реки с преливащи се нюанси и звезден прашец, който витае из въздуха. Пързалките от дъги и дърветата от звезди носят всичкия бляскав разкош, който събира трите

планети и принуждава племената да живеят на еднакво близки звездни разтояния.

Топеното, млечно, звездно сиренце беше първият цар, който обитаваше млечната планета, която отдалеч приличаше на топка кашкавал. Луканковият

лунен принц обитаваше луната редом със своите войници – шунките, кренвиршите и салмчетата. Гордият, приличащ на усмихнато зеле , с нос на

морков и с алени страни на домат - цар, обитаваше слънцето. Тримата млади владетели бяха предупреждавани от Императора на звездните пространства, че ако не прекратят войната ще им отнеме мощта и ще

разруши царствата им. Те бяха млади и непослушни.

В един звезден ден, когато тримата неуморими царе провеждаха мощната си звездна бомбандировка, настъпи пълен мрак, дори битката спря. Замръзнаха реките от млечни пътища, изстинаха звездите. Царството на млечното

сиренце се разтопи, слънцето, домът на сладките портокали, банани и чушки , се изгуби в далечината. Луната се наклони на една страна и

падна. Тримата царе останаха сами във въздуха, плуващи из гравитацията. Чуваха се стонове и истерични писъци в далечината, но не виждаше нищо, всичко бе черно...

Изведнъж светлина ги озари и се чу глас. Непознат Дух им разказа как

звездното обширно пространство, заобикалящо царствата им, е превзето от чудовища. Те имали големи криле от стомана, а телата им завършвали с огромни перки, които се въртели и огън излизал от устата им. Духът още

каза как държавите им са опожарявани, защото великаните са пратени да върнат всички светкавици и метеорити от техните битки.

Тогава тримата царе започнаха да молят Духа за помощ, разкайваха се, предлагаха злато, пари, кашакавал, саламчета, вкусни плодове, но Духът

отвърна, че иска само техните вълшебни сили, с които да поддържа равновесието на трите планети. Той започна да изсмуква магическите им

сили... Пред очите им премина целият им живот като една безкрайна битка, в

която те прахосваха дните си. Кашкавалената планета изчезна, демоните изяждаха войниците на луканковия цар, а млечният път остави бели

следи...Били ужасени, какво причинявали на собствените си народи. Духът обещал да ги върне на небето, там, където звездите чертаят звездни коловози, които да ги отведе на върха на вселената, за да търсят мира,

толерантността и разбирателството.

Тръгнали царете по безкрайните коловози от блещукащи огнени кълбета да търсят необятната вселена. Минали три луни и те се отзовали пред

тежка врата. Уплашени си говорели – царят на сиренето бил готов да се

върне назад, но царят на лакомствата, плодовете и зеленчуците отсякъл: - Не може вечно да се бяга от отговорност, трябва да продължаваме

заедно напред, а Луканковият цар поклатил утвърдително глава в знак на подкрепа.

Изведнъж огнено кълбо се издигнало нагоре, вратата се отворила, задухал вятър и милиони звездици се представили на царете. Излязла красива

жена и запяла чудна песен за живота. Гласът й бил омаен и звънък, а песента разказвала за трима царе и любовта им към сънародниците, която победила всичкото зло, което носили в душите си. Песента свършила и те

разбрали че са тук, за да открият това, което са загубили. Смаяни царете прекрачили прага на вратата, но в ушите им звучала още чудната

мелидия на песента, страхът изчезвал и те гордо продължили напред. Минали през много препятствия: били гонени от крилати кучета със сребърни остриета и зъби, пленявани били от красиви момичета... Демони изпитвали

тяхната сила, но царете били сплотени и излизали победители от тежките битки. Когато стигнали края на пътя, пред тях излязла огромна и необятна

галактика със светеща лава. Фонтаните от лава прекъснали мислите и думите на тримата. В центъра на огненото кълбо се подала главата на Духа...той сияел и ги подканил да се хвърлят в пламтящото гърло. Тримата царе се

погледнали и с хванати ръце полетели в огнената бездна...

И станало чудо! Тримата се върнали сред народите си... звездното пространство било

спасено, а те разбрали, че най-важното в живота е да има мир, любов, приятелство – трите нови чувства, които царете открили и заживели

щастливи и доволни като добри съседи. Тяхната мъдрост достигнала и до нас чрез вкусните бюда, поднесени от

майката на Денис и желанието им да направят и нашия живот сит, щастлив и весел, какъвто трябва да бъде живота на всички деца по

планетата Земя.

Възрожденски идеал и личната борба на будителлите за национална клауза Будител - това е човек, който трябва да има качества да се бори с

несправедливостта в нашето общество.

За жалост, аз не се сещам за подобен човек в обкръжаващата ме среда – медии, политици или изцяло целия български народ.

Пример за велик будител за своето време е Неофит Рилски - автор на ”Взаимоучителните таблици”, “Буквар”, “Свещени кратки катехизис” на

“Болгарска граматика” с нейното историческо ценно преуведомление, в което изтъква, че книжовният език възниква върху народния и има право да

съществува като отделно обединително наречие. Макар и духовник , той

съветва народа да гради най – напред училища, а сетне черкви и манастири, защото молитвата към бога човек може да отправи …”и на полето и в

пустинята, когато образованието неможе да бъде дадено нито в гората, нито в пустинята, а само в училище”.

Именно действията на този велик будител за своето време ме навеждат на мисълта, че не трябва да чакаме някаква велика или бляскава личност да

спаси и отвори очите на целия български народ, а ние самите да се осъзнаем и да се спасим без чужда помощ. Във всеки един обикновен човек се крие един будител, който просто трябва да се осмели да се бори срещу неправдата в

наши дни. Не трябва да се примиряваме пред несправедливостта в нашето общество, не трябва да си затваряме очите, когато видим, че нещо е грешно.

Именно това са се опитали, всички будители в миналото, да ни покажат с действията си.

Според мен всеки човек в наши дни е способен да бъде будител, но просто засега, на този етап, явно още никой не е достатъчно смел да се опълчи срещу

проблемите, които ни мъчат като народ. За да успеем трябва всички да се опитаме заедно, с всеобщи услия, като една

истинска и достойна държава, да се борим по примера, начертан ни от Будителие – те да са нашия кумир. За да ни има на тази изстрадала земя още

хилядолетия, а примерът ни да бъде достоен за подражание от бъдещите Българи.

ВЪЛШЕБНА ПРЪЧИЦА В една долина, обсипана с вълшебни цветя и говорещи дървета, живеeли

чудновати създания.

Там реките нямали край, защото били пълни с мляко, било толкова далеч, че птиците, които отивали натам от умора не пеели, там не живеели хора, а сладкиши. В тази нереална долина, обсипана с вълшебни цветя, говорещи

дървета, захарни животни и желирано небе, живеели три вида племена. Едните били прекалено добри, другите прекалено лоши, третите без мнение за каквото

и да е! От години водели битки, кое от трите племена да обитава цялата долина. Дори и те не знаели защо воюват, но продължавали да го правят. Във всяко едно от племената имало царски съветник. Съветниците от години

управлявали племената на бисквитките, пудингите и шоколадчетата. Правели избори във вълшебния свят и винаги племето, което спечелело, навлизало в

територията на другите две племена – това пораждало и войните. Злите съветници решили да завземат вълшебната страна и да затворят в захарния затвор царя на бисквитките, царя на пудингите и царя на

шоколадчетата. Щели да пресушат млечните реки, да изкоренят говорещите дървета, да поробят горските обитатели, а най-лошото е, че страната щяла да

потъне в мрак, да царят недоволство, караници, алчност и обиди. Царете били толкова заети да умуват как да завземат цялата долина, че не усетили как

попаднали в капана на съветниците и черните им вълшебни пръчици. Били

затворени в ямата на най - високата кексова планина – името й било Кексовото гърло.

Те спорели, спорели и накрая видели една светлина в края на пропастта, от там изпаднали три обикновени пръчици. Един тънък глас рекъл, ако

примирието се възцари, пръчките ще заблестят. Било гатанка. Шоколадовият цар мислил на глас:

- Ако имах вълшебна пръчица сега, щях да спася обитателите на гората, които ме направиха цар. Бисквитеният цар отвърнал:

- И аз, ако имах вълшебна пръчка, щях да отърва народа си от нашите съветници. Пудинговият цар мълчал, мълчал и отсекъл:

- Трябва да се борим за земите си и за народите си... Тогава изведнъж пръчките заблестели. Пещерата била озарена и царете видели отражението на грешките си в подземното езеро. Разбрали, че са били

алчни, глупави и най- вече безотговорни към долината си. Отчаяни от вината си, те се разкайвали за грешките си.

Тогава на всяка пръчица се появил по един елмаз във формата на техните гербове - бисквитка, пудинг и шоколадче. Шоколадовият цар си пожелал на ум:

- Ако можехме сега да сме свободни!

И станало чудо, пръчката засветила и избухнал огън от елмаза, те се понесли на крилете на огромна птица към изхода, разбрали, че могат да поправят грешките си заедно. Бисквитеният цар си пожелал - народа да въстане срещу

правилата на съветниците и да вдигне бунт. Пудинговият цар - поискал тримата да се отправят към долината при царствата си.

Дълго летели, яхнали пръчиците и при пристигането си видели, че горските обитатели били оградили тримата съветници, а те с магия се опитвали да ги

подчинят. Царете вече имали обща цел. Насочили пръчките си и мислите им се събрали, а една неповторима светлина заляла долината, задухал вятър,

черните облаци изчезнали, земята се разтърсила и реките от мляко се напълнили, дърветата отново пуснали корените си. Съветниците били победени и хвърлени в Кексовото гърло завинаги.

Царете обединили царствата и народите си, заживели доволни и щастливи.

Бих искала и аз да имам такава вълшебна пръчица, с която да направя живота на хората по цялата земя усмихнат.

Стенислав Мариянов

Бог е любов Имало едно време един свят, гол, пуст и мрачен, но рекъл Бог: „Да бъде

светлина. И биде светлина”. В тази светлина се родил първият човек Адам и Бог му казал: „Поставих те в центъра на света, за да можеш да огледаш всичко

наоколо, не те направих нито небесен, нито земен, нито смъртен, нито безсмъртен.... Можеш да се изродиш и да станеш като безсловестните твари,

ако пожелаеш, можеш да се преродиш и да се издигнеш до небесните висини

”…

В човека започват постепенно да се формират различни емоции и страсти, произтичащи от връзката му с Бога. Защото Бог е изпратен, за да отвори очите на хората за истината, а сърцата им - за любовта. А тук, на земята, човекът е

посредник между Бога и самия себе си. Например дървото – това е човекът, чието тяло го приковава към земята, а плодовете са резултат от неговата вяра

и любов към Бога. Те са духовната красота, сладостта и свежестта на живота. Дървото също като човека е застанало между небето и земята, сякаш в него те се сливат в едно хармонично цяло. Молещите се клони издигат треперещите си

пръсти към небесата, защото техните плодове жадуват да бъдат огрени, да узреят, да станат по–сладки и най–накрая да пръснат семената си,

увеличавайки многократно любовта по света. Както и щастието, добрината и прошката. Защото прошката дарява топлина и любов, без които вихърът на омраза в света би станал толкова мощен, че би отнесъл всички сладки

плодове, би изкоренил вярата, а тогава страхът би разстлал тежкото си наметало, хвърлящо вледеняваща сянка в душите на хората. Да се научиш да

прощаваш, значи да се научиш да обичаш и да бъдеш обичан – да бъдеш истински щастлив. А нали точно за това копнеем ние? Защото това е Бог – щастие, истина, добро, любов, състрадание и прошка. Да живеем с вярата в Бог

е трудно в съвременния свят, всъщност винаги е било така. Как човек, който се ръководи предимно от своя разум, да повярва в нещо, чието съществуване не

може да се докаже? Как човек, който вижда безмерната болка в света, да не се запита: „Защо Господ позволява това да се случва?” Може би все пак Господ ни обича, но някои не го разбират. По – важно е обаче дали ние обичаме

Господ. Дали го обичаме искрено и се стремим към Него, за да можем да говорим за Него и неговата любов.

Любовтта е нещо, което не може да се опише или просто да се сподели, а може само да се изпита. Тя е опит придобит в търсене на истината и пропит с копнеж

към мъдростта. Тя е съкровено тайно учение, което лежи скрито във всеки човек. Човек носи в себе си орган, взет от отвъдното, който го свързва с другия

свят, към който принадлежи и който му позволява да познае Бог и любовта към Бога. Тази скрита божествена богословия се нарича Сърце. Когато човешкото сърце е изпълнено с любов и вяра към Бога, злото изчезва и възникват

обединения от хора, които могат да правят чудеса. Затова смятам, че Бог е любов, защото любовта към живота е свързана с

дълбоката представа за него като велико творческо дело.