Христо Ботев завзема „Радецки” К. Гербов 23.4.2010

„Ботев в душата си бе поет, а бунтовническата авантюра, която той предводителствуваше бе: на вид поетическа, по настроение патриотическа, по идея политическа, по дата и факти историческа, по интриги драматическа, по резултат прескръбна (в цветущата си възраст загина един от първостепенните български поети), на опит плодотворна (разбра се доколко е била неподатлива българската земледелческа маса към въстанически авантюри), а като образец от патриотизъм превъзходна.”1

Съратникът Стоян Заимов

за подвига на Ботев и неговата чета

Формиране на Ботевата чета За разлика от Васил Левски Христо Ботев е убеден привърженик на съчетаване

на въстанието вътре в България с навлизане на чети отвън. Тази тактика той обосновава подробно във вестник „Знаме” през юни-юли 1875 г.2 А в края на годината разказва на Иван Андонов за своите намерения: „Макар че съм се оттеглил от революционната деятелност на комитета, но аз заявявам поверително, че имам свой проект и ще действувам съвършено независимо за осъществяването му. Щом се снабдя с парични средства, по какъвто начин намеря за добре, ще въоръжа своя чета и ще премина през Дунава в България...В България добро и годно оръжие не може да се внесе по никой начин, а доставянето му може да стане само от самите четници. Когато четите преминат през Дунава, цялото българско население, отгдето минат, ще въстане, а като се снабди с добро оръжие, въстанието ще пламне в цяла България. Населението не трябва да се оставя в пасивно положение, а трябва революционното положение да се движи непрекъснато.”3 Хр. Ботев, септември 1875 г.

Чешкият журналист Йозеф Якуб Тоужимски разказва, че в средата на март 1876 г., когато пътувал по Дунав от Белград за Базиаш, на парахода се срещнал с Ботев, с когото вече се познавали. „Скоро ще чуете за мене - казал последният на изпроводяк. - Скоро, още напролет ще се научите за изненадващи неща от България, ще чуете за Христо Ботев.”4 Случката още веднъж показва, че българският поет-публицист трайно е бил завладян от революционния порив, с който на 12 февруари 1876 г. пише на Тодор Пеев: „Въпросите решени, целта обозначена, времето и разстоянията определени, следователно тука се не иска молитва, а мотика...Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите.”5

Първите действия на Ботев

От запазените спомени на Йордан Йорданов-Инджето се разбира, че той в края на март 1876 г. бил събрал няколко момчета, на които станал войвода, и с тях искал да мине от Калъраш в България. Когато на 27 март пристигнали в Букурещ, „за да си приготвят някои неща” (оръжие вече имали), го намерил Христо Ботев. С него бил и Сидер Грънчаров от Горна Оряховица. Като разбрал по каква работа Инджето е в Букурещ, Ботев го посъветвал да не заминава още, „защото ще се развали общият план на въстанията в България”. И му предложил да остане и да минат заедно Дунав в посока към Търновско, защото народът там бил готов за общо въстание и имал нужда от помощ. Същото поддържал и Сидер.

Когато отишли да питат момчетата дали са съгласни с плановете и желанията на Ботев, те първом се възпротивили, защото считали, че Делиорманът бил по-безопасен за преминаване. В крайна сметка се съгласили да се включат в общата акция, тъй като и тяхното желание било освобождението на България. Доволен, Ботев казал на Йорданов да заведе момчетата в Гюргево, като им плаща всичко, а сетне щели да се разплатят.6 Което и станало.

Вижда се, че по това време Ботев е държал на първоначалния си план да състави чета и се е насочил към Гюргево като изходен пункт. Там пристига и поп Сава Катрафилов с към 30 души. Той пребивавал в Галац и Браила, откъдето се готвел също да мине със свои момчета в България. Но не минал самостоятелно, а се присъединил към Ботев7 и после взел активно участие в превземането на „Радецки”.

Работейки със Сидер Грънчаров, Христо Ботев на практика е координирал действията си с търновския апостол Стефан Стамболов, защото горнооряховчанинът бил изпратен от него с 800 лири в Гюргево, за да купи оръжие.8 На 18 април 1876 г. Стамболов изпраща на Сидер още 5005 гроша.9 Гюргево не е бил случайно избран от Ботев. Този град бил седалище на Комитета на апостолите, които в края на 1875 - началото на 1876 г. минали в България да подготвят Априлското въстание, но градът останал като център за комуникация между тях и революционните дейци в емиграция.

Съдействениците в Румъния на апостолите в България

Сведенията от недостатъчно датираните, на места противоречиви мемоари на

Никола Обретенов и Стоян Заимов, и фактът, че Ботевата чета преминава Дунав при Козлодуй за съвместни действия с въстаниците от Враца, създават впечатлението, че апостолите и дейците от този край са били водещи при цялостното сформиране на четата. Това изглежда е вярно, поне за първия етап на организацията, когато се е работело по сформирането на няколко отделни чети. Но от запазените други сведения и документи, и най-вече от баланс-сметката, която Захари Стоянов публикува в биографията на Христо Ботев, се вижда, че парите на Врачанския комитет на обща сума 4000 франка, които е дал Мито Цвятков (ЦвѢтков) за закупуване на оръжие, са съставлявали по-малко от една четвърт от общо събраните и похарчени за Ботевата чета 17 733,75 франка.10 „Бюджетът на четата - коментира Захари Стоянов, - или по-добре разноските за нейното въоръжаване се дължи на разни статии и параграфи. Най-голяма е помощта на кишиневските българи, внесена от Ив. Иванов и П. Калянджи; на М. Цвятков из Враца, от лойта и пастърмата на турчина; от крайовските българи и пр.”11

Хората от подготвяната в Бекет и Крайова от врачанци чета в състав от 45 човека, също не са били преобладаващи като количество при окончателното формиране на Ботевата чета, наброяваща 180-200 души. В ръководството на последната са

включени и много лица, които не фигурират в списъка на Врачанската чета. Някои от тях са привлечени в делото от самия Христо Ботев.

На практика дори и да е имало идея да се организира самостоятелна чета в Бекет и да се е започнало движение в това направление, в един момент този проект е прекратен и се формира голяма чета под предводителството на Христо Ботев. Той самият отначало е бил организатор на чета в Гюргево, предвиждана да мине в България в посока към Търново. „Големите” пари на Павел Калянджи, дадени за екипирането на тази чета, са дошли сравнително късно, и затова Ботев се е изявил с активната си, видима организационна дейност, едва в началото на май 1876 г.

Фактът, че въпросната генерална сметка-баланс за получените и похарчените пари за Ботевата чета, Захари Стоянов е открил сред книжата на Димитър Горов, показва, че финансовите действия по формирането на четата през цялото време са били под контрола на последния. Друга една сметка, конкретно за похарчването на парите, дадени от Павел Калянджи (КалѢнджи, КалѢнджиев), е подписана пак от Димитър Горов, а също и от Христо Ботев.12

Кой е Димитър Горов? Спас Соколов, действал непосредствено преди избухване на Априлското въстание във Врачанско, е дал сведение, че с „врачанските комитетски пари” на Мито Цвятков от 4000 франка било закупено първото оръжие. За останалото „гарант” станал Димитър Горов.13 Първото оръжие на практика също не е било закупено сепаративно от Врачанския революционен комитет, както се опитва да изкара нещата Стоян Заимов. Членът на този комитет Стефанаки Савов в своите спомени отбелязва, че Мито Цвятков не е оперирал лично с въпросните пари, а ги „внесъл в Централния комитет за купуване на оръжие”.14 Т. е. дал е парите на Горов.

„Банкерът на хъшовете” Димитър Горов със съпругата си Иванка, изпратили Христо Ботев и неговата чета с парахода „Радецки” до Бекет.

Димитър Горов, наричан „банкер на хъшовете” и „български консул”15, е

човекът, осигурил къща за пансион и щаб на Гюргевския революционен комитет. След това продължава да подпомага апостолите по време на тяхната дейност.16 Помощници на Горов, след като апостолите заминават за България да организират Априлското въстание, са били Янко Ангелов в Гюргево и Иван х. Димитров в Зимнич.17 От и до тях са известни няколко писма от периода 15 април - 1 май 1876 г., свързани с доставка на оръжие и размяна на информация, отнасяща се до въстанието, които Захари Стоянов публикува в биографията на Христо Ботев.18

Координиращата роля на Димитър Горов в Гюргево при организацията на участието на емиграцията в Априлското въстание, виждаме отразена в писмото, което

членът на революционния комитет в Галац Рафаил Атанасов (подписал се Танасов) му изпраща на 15 април 1876 г. Подателят съобщава на Горов, че войводите Панайот Хитов, Филип Тотю, дядо Желю и поп Сава Катрафилов трябвало да минат в България (подразбирано с чети) и взаимно да се информират „всеки кое окръжие или място ще да заеме” там. „Само гледайте по-тайничко да се върши”, обръща внимание Атанасов, предполагайки погрешно, че войводите вече са започнали активните си приготовления в Румъния.19

По-нататък ще стане дума за още свидетелства, подкрепящи констатацията, че след като апостолите от Гюргевския революционен комитет минават в България, в града продължава да действа щаб от сътрудници. Христо Ботев също е бил съпричастен на дейността на този щаб.20

„Аз с Ботев се срещнах за пръв път в Гюргево в навечерието на януари 1876 г.”, твърди един от ръководителите на Ботевата чета, Спас Соколов. И уверява, че той, Ботев, присъствал пак по това време на събранието на апостолите в Гюргево, в дома на Димитър Горов. Там станало разделянето на дейността на апостолите по революционни райони в България и бил изработен план за доставяне на оръжие. В Букурещ като съпричастни на делото останали Христо Ботев, Иван Драсов, Димитър Ценович и Кирияк Цанков.21 Според Захари Стоянов Стефан Стамболов предложил на Ботев също да вземе участие и премине в България като апостол, но той отказал.22

През април-май 1876 г. на практика Христо Ботев става главния организатор в завършващата фаза на сформирането на българските чети в Румъния, работейки съвместно с отговорника за доставката на оръжие за участниците в Априлското въстание и координатор по организационните въпроси в Румъния, Димитър Горов, и неговите помощници Янко Ангелов и Иван х. Димитров. Съдействие на Ботев оказвали и завърналите се в Румъния Никола Обретенов и Георги Апостолов. Самият Обретенов е дал на Иван Стойчев информацията, че Янко Ангелов „бил оставен в Гюргево да замества комитета след заминаването на апостолите”.23

Никола Обретенов, Георги Апостолов и Янко Ангелов (от ляво на дясно).

В Румъния са се подготвяли четири чети Като четем последните, посмъртно издадени „Спомени за българските

въстания”, които са отпечатани едва в 1942 г., установяваме, че авторът им Никола Обретенов или е бил вече забравил някои подробности, или по-вероятно спомените са били редактирани преди отпечатването им. Защото има разминаване между тях, и това, което революционерът-ветеран е казал на Евгени Волков в 1915 г. и на Константин Апостолов (брат на Георги Апостолов) в 1929 г. Сведенията, записани от Волков са запазени в чернова, другите са отпечатани в книгата „Георги Апостолов”.

В последните спомени на Н. Обретенов от 1942 г. се посочва, че двамата с Г. Апостолов на 5 април 1876 г. потеглили от Враца, за да се върнат в Румъния и организират там чета.24 В книгата от 1929 г. обаче, обяснението на Обретенов е малко по-различно и то гласи: „Затова решихме аз и Апостолов да се върнем в Румъния, да приготвим чети според решението взето в Гюргево, които чети да минат в България, щом избухне въстанието и да донесат оръжие.”25 (Тук и надолу курсивът е от К. Г.) Сведенията са, че всъщност двамата апостоли се връщат в Румъния, тъй като работата им сред наплашените българи била невъзможна и да стоят във Враца било рисковано.26

Впоследствие обаче те действително заработват за сформирането на споменатите чети. Организирането на чети в Румъния, всъщност не е идея на Гюргевския

революционен комитет. В първите дни на март 1876 г. Рафаил Атанасов от Галац, Петър Мишайков от Турну Мъгурели, Павел Калянджи от Кишинев и др., свикали в Браила събрание на представители от редица емигрантски комитети, на което бил обмислен въпросът за въстанието в България. Решено било българските комитети в по-големите градове на Румъния и Русия да пристъпят към събиране на средства, и да въоръжат по една чета начело с опитни войводи, които да се прехвърлят в България.27

В спомените на Никола Обретенов от различните години става дума за три чети, които са се подготвяли през април-май 1876 г. в Румъния. И в чиято подготовка той е взел участие.

Първата чета под предводителството на Панайот Хитов, трябвало да бъде в помощ на врачанските въстаници и щом въстанието избухне, да мине в България и да пренесе оръжие, припаси, дрехи и други необходимости. Парите били осигурени от Врачанския революционен комитет, оръжие също било закупено, затова веднага след връщането на врачанските апостоли в Румъния, трябвало да се започне с набирането на хора. В Бекет Обретенов, Апостолов, Петър Йорданов и Георги Матев записали най-напред себе си в четата, която нарекли „Св. Георги”.28

По думите на Обретенов, той и Апостолов оставили другите да продължат записването на четници, а двамата заминали за Гюргево, „за да се приготви и там чета”. Под воеводството на Филип Тотю тя трябвало да мине Дунав по-долу от Русе, при селото Ряхово, и през Червена вода да се отправи към Горна Оряховица в помощ на търновските въстаници. В Гюргево били на 11 април 1876 г. Обретенов е запомнил датата, защото писал на майка си да дойде да се видят.29

Какво са правили в Гюргево двамата апостоли по организирането на тамошната чета, няма записано. Можем да се досетим, знаейки, че там е била резиденцията на координаторът Димитър Горов, занимаващ се и с оръжието на четата „Св. Георги”30. Но не само той и помощникът му Янко Ангелов са се подвизавали там. Обретенов отбелязва, че когато в началото на април 1876 г. отишъл от Бекет в Гюргево „да се срещне с хората”, видял там Ботев, с когото говорил лично за организацията на делото в Бекет. Съобщил му, че намерили място, през където тамошната чета можела да мине и поръчали даже един чам (малка гемия), с който да се превозят четниците през Дунава. За параход тогава не станало дума.31

От тези обяснения е видно, че Ботев е имал някакви ръководни функции, затова и Обретенов му дава подробните обяснения. Още тогава поетът-революционер вече се е изявявал и като организатор на Гюргевската чета. Макар и с уговорката, че Ботев „чак през май месец 1876 г. излязъл на сцената”, Стоян Заимов отбелязва, че бъдещият войвода се появил на нея, „като помощник при организирането на четата, която щял да предводителства Филип Тотю и офицеринът Кекеров”.32 Вижда се обаче от спомените на Йордан Йорданов и на Никола Обретенов, че Ботев е имал в Гюргево работа по организирането на четата още в края на март - началото на април.

От Гюргево Апостолов отива в Букурещ, за да помага на Ботев за събиране на хора за организираната от него чета и снабдяването на четниците с необходимото оръжие.33 Христо Ботев пък на 20 април 1876 г. заминава за Одеса, за да доведе българите офицери, които през 1875 г. били обещали, че ще дойдат, когато се вдигне въстанието в България.34

След Гюргево, по настояване именно на Христо Ботев, Обретенов заминал за Олтеница. Там с председателят на революционния комитет Атанас Чернев, учител в българското училище, се уговорили да се организира малка чета, която да мине Дунава при Тутракан едновременно с четата, подготвяна от Ботев. Оттам тя, движейки се през Делиормана към Шумен, трябвало да се съедини с тамошната чета и да отиде в помощ на Сливенските въстаници. Комитетът в Олтеница се заангажирал да облече и въоръжи четата и да я прекара на българския бряг. Имали доста момчета готови, също и водач за през Делиормана, но нямали войвода. Обретенов обещал да намери и изпрати за такъв Таньо Стоянов от Сливен, близък приятел на Панайот Хитов, когото счели за най-подходящ. Таньо имал голямо желание да мине с чета в България.35 Завършвайки приготовленията на хората в Тутракан, на 19 април Атанас Чернев докладвал за това в центъра в Гюргево, на Янко Ангелов.36

Трите чети е трябвало да минат едновременно в България, като Гюргевската чета и нейният организатор Христо Ботев са били водещи. Това се подразбира от една телеграма на Петър Йорданов, един от дейците на сформиращата се в Бекет чета на врачанци. На 24 април/6 май 1876 г., научил за избухване на въстанието в България, с телеграма Йорданов пита Ботев в Букурещ: „Огънят пламнал в нашето отечество... Какво правим?”37 На 26 април/8 май Никола Обретенов, досетил се или разбрал, че по това време Ботев всъщност е в Русия, изпраща телеграма с подобен текст пак до Букурещ, но вече до Д. Горов, отседнал в хотел „Теодор”. „Бързайте!”, подканя втората телеграма от Бекет, където още не са знаели какво ще им се случи и какво ще узнаят

през следващите дни, отнасящо се до тяхната чета.38 От спомените на Никола Кючюков и Спас Соколов се разбира, че в Турну Мъгурели също се е подготвяла чета, която да бъде водена от прославен войвода. Нейното организиране било по инициатива на Браилския комитет. Първите четниците в Турну Мъгурели пристигнали на 28 април 1876 г. Кючюков разказва, че те останали силно разгневени, когато след няколко дена получили телеграма, подписана от дядо Желю войвода, с указание да заминат за Кладово, Сърбия. Телеграмата била с дата 14 май 1876 г., което е всъщност 2 май. (Телеграмите се изпращали с отбелязване на датите по западноевропейския календар, т. е. по нов стил.)

Спас Соколов Това сведение на Никола Кючюков разкрива непознатия досега факт за подготовка в 1876 г. на чета в Румъния, която да бъде предвождана от Желю войвода. Което всъщност е в съгласие със споменатото по-горе писмо на Рафаил Атанасов от 15 април 1876 г., но не беше известно, че се е пристъпило към реализиране на мероприятието. Сведението обяснява защо в Турну Мъгурели е започнало отрано да се събират четници, които се включват по-късно в Ботевата чета. Те не са разпратени там, след като войвода на четата е станал Христо Ботев. Няколко дена след получаването на телеграмата на дядо Желю войвода, Н. Кючюков и момчетата му, които не заминали за Сърбия, с радост разбират, че войвода ще им бъде Христо Ботев, и че скоро ще минат Дунава.

Спас Соколов, след като избухнало въстанието в България, с 20-30 момчета също пристигнал от Браила в Турну Мъгурели, научавайки, че там се събира чета. В

първите дни на май, добавя Соколов, от Букурещ пристигнали Никола Войновски, Кирил Ботев и Димитър Ночев. Първият му разкрил, че са дошли да се споразумеят „по сформирането на една чета, която ще мине Дунава с параход, а не през Сърбия”.

Междувременно като разбрал за решението на Желю войвода да се отправи за Сърбия, местният ръководител на революционния комитет, Петър Мишайков, също заминал (според Соколов „избягал”) за там. Другите комитетски дейци и първенци в града, начело с Прокопию и Петър Катранов, се заели обаче да помагат на четниците, събиращи се в Турну Мъгурели.39

Четата на врачанци в Бекет

Четата в Бекет реално е започнала да се сформира към 23 април 1876 г., защото

едва тогава там пристигат двама от нейните членове, записани на първите места в списъка й: Перо Симеонов и Теофан Раданов. Те се завръщат от Херцеговина, където са участвали в избухналото там въстание.40 Писмото на Вл. Д. Ранов от Крайова до Панайот Хитов от 25 април 1876 г. потвърждава предположенията за времето, когато се започва същинската работа по сформирането на четата. В писмото се казва: „Бъдете по-бързи, защото калаузите [ръководителите] врачански [Апостолов и Обретенов] ми се чини, че почнаха насъбирането на овните [четниците].”41

Начало на „Имената на четата, названа Св. Георги, която се съедини на Бекет във вапора „Радецки” с дружината си под предводителството на Христо Ботев”.

Някои събития карат врачанските деятели в Бекет и Крайова в началото на май

1876 г. да потърсят помощта на Христо Ботев. Тогава той приема да стане войвода на тяхната чета.

На 26 април 1876 г. Стоян Заимов от Враца изпраща писмо до Бекет, с което съобщава, че бунтът в Панагюрище вече пламнал и не остава нищо друго, освен да се вдигат и те, във Враца. Затова иска незабавно изпращане на „стоката”, т. е. оръжието.42 Човекът, който донесъл това писмо, казал, че на другия бряг на Дунав пристигнали 8 талиги за „стоката”, заедно с 28 души, които щели да бъдат водачи и пазачи. Минаването на „стоката” можело да стане само през Козлодуй или Оряхово. През Корабия било невъзможно.43

Узнал за искането от Враца*, Обретенов организирал на 28 април акция по прехвърляне на оръжието, но тя се провалила. Според неговите обяснения били намерили лодкари и ги пазарили да пренесат тайно оръжието, като даже им заплатили. Каруците били поверени на Лукан Тодоров от Галиче, който обаче бил предаден, заловен и затворен от властите в Оряхово. В затвора бил бит докато започнал да

повръща кръв. Хората се изплашили, каруците се разбягали и лодкарите се отказали. Случката, макар объркано и два пъти повторена, предава и Стоян Заимов.44

(* Още на 26 април Обретенов препредава накратко съдържанието на писмото на Заимов чрез телеграма до Горов в Букурещ.45 Датата на телеграмата обаче, която е по нов стил - 8 май, е подвела по-късно автора й, когато е пишел мемоарите си, и той погрешно пише в спомените си, че писмото на Заимов било получено в Бекет едва на 8 май.46)

Напълно логично е провалът с опита за пренасяне на оръжието, да е една от причините, накарали дейците от четата „Св. Георги” да решат да потърсят помощта на Христо Ботев. Едва сега те са разбрали, че единственият начин да прехвърлят оръжието през Дунав е чрез чета. По това време и Спас Соколов също разбрал за провала в Оряхово и изпратил телеграма от Браила до Бекет да не предават оръжие за пренасяне, тъй като каналът е бил предаден.47 Другата причина за търсене на среща с Ботев е била информацията, че Панайот Хитов нямал намерение да идва в Румъния и да става войвода на четата в Бекет. Важен за изясняване на хода на историческите събития е въпросът: кога е станало научаването на тази вест?

Според думите на Никола Обретенов, за отказа на Хитов им известил първо Таньо Стоянов, когато те го намерили в Крайова и му предожили да стане войвода на Олтенишката чета. Таньо се съгласил и обещал, че щом се приготви, ще събере другарите си и ще замине за Олтеница. Запитан за Панайот Хитов, Таньо отговорил, че имал скоро писмо от него, в което Панайот му пишел, че няма да дойде да поеме воеводството, защото Сърбия не била готова да воюва с Турция, затова трябвало да се отложи въстанието за идната година. Скоро след това и Петър Йорданов получил известие от Хитов, че няма да дойде.48 Известна е една телеграма на Йорданов изпратена до войводата на 22 април/4 май 1876 г.49 Вероятно отговорът е последвал след това, към края на април.

„Тая новина се изля на главата ни като студен душ” - споделя Обретенов пред К. Апостолов. - Можем ли ние да отложим въстанието за идната година, когато всичко беше готово, когато народът в България беше въстанал и бяхме готови да му отидем на помощ, когато четите бяха готови? Но Панайот не искал да дойде! Какво трябваше да правим ние? Това известие ни съкруши. Мислихме с Апостолова и най-после решихме да се срещнем с Ботева и се съветваме с него какво да правим.”50 Тук се вижда важната информация, че събитието става по време, когато в Бекет вече са научили, че въстанието в България е било вдигнато. А това е не по-рано от 24 април.51 Също така става дума за „чети”, а не за една чета, както е в редактираните спомени на Обретенов от 1942 г.

„Щом стигнахме в Букурещ, веднага отидохме при Ботева - продължава Обретенов за срещата, станала в печатницата на публициста, бъдещ войвода. - ...представихме му положението такова, каквото го представяха и нам, че четата е готова, оръжието, дрехите, припасите и всичко готово, само Панайот, както през 1875 г. отказва да поеме воеводството, затова сме дошли при него да се съветваме какво трябва да правим. Ботев ни изслуша с голямо внимание, замисли се, стана на крака, изправи се пред нас и каза: „Аз ще ви стана воевода!” Тоя неочакван отговор ни толкова зарадва, щото ние скочихме на крака, прегърнахме го, целунахме се и от очите на трима ни потекоха радостни сълзи. Всичко това остана тайно между нас и аз веднага заминах за Бекет да досвърша приготовлението на четата, а Апостолов остана при Ботева да му помага до тръгването.”52

Можем да се досетим, че на въпросната среща Ботев е казал на апостолите, че ще стане техен войвода, в смисъл - войвода на четата „Св. Георги”, тъй като тя след

отказа на Панайот Хитов e останала без предводител. По-това време за войвода на Гюргевската чета се е очаквал да дойде Филип Тотю.

Забелязва се, че има противоречие в ранните спомени на Обретенов. В тези от 1915 г., той казва, че при първата си среща с Ботев в Гюргево му разказал какво са направили по организиране на четата в Бекет . Според мемоарите от 1929 г. пък излиза, че когато е настъпила безизходицата и отиват при Ботев за съвет (вече в Букурещ), Обретенов и Апостолов отново са му разказали всичко за четата, сякаш той не е знаел за приготовлението й.

Последните, вече редактирани мемоари на Никола Обретенов от 1942 г., са подвели Александър Бурмов да приеме, че Обретенов и Апостолов, след като узнали, че Панайот Хитов няма намерение да им става войвода, са се срещнали с Ботев в Букурещ на 10 април 1876 г.53 Срещата обаче с Таньо Стоянов в Крайова, когато те му съобщили предложението да стане войвода на Олтенишката чета, и разбрали, че Панайот Хитов нямало да идва в Румъния, е била на 24 април 1876 г.54 В писмото си пък от 25 април (споменато по-горе) Вл. Д. Ранов информира последният, как върви работата по сформиране на четата: значи не е знаел за някакъв негов отказ. Освен това, според всички спомени на Обретенов, срещата с Ботев е станала, когато въстанието в България е било вече вдигнато и в Румъния са научили за това.

В неведение какво е правил Христо Ботев през месец април 1876 г., и опитвайки се да наблегне на „късното” му включване в четническото движение в Румъния, Стоян Заимов дава следната информация за края на събитията, към които вече е бил съпричастен: „От датата на „сметката” [цитирана от З. Стоянов] се вижда, че Ботев чак през май месец, 1876 г., излязъл на сцената... „Сметката” право казва, че Ботев излязъл на сцената през месеца, в който сухо и сурово бе се подпалило от Панагюрския въстанически пожар, и когато Обретенов и Апостолов бяха отишли от Крайова в Букурещ, за да търсят войвода за четата.”55 От писаното се вижда, че срещата на врачанските дейци с Ботев е станала не през април, а чак през май 1876 г.

Врачанските апостоли са били при Ботев едва на 4/16 май 1876 г. Него ден Мито Цвятков изпраща телеграма на Димитър Горов със съдържание: „Апостолов и Тихов [Обретенов] заминаха за Букурещ.”56 Датата 4 май е логична в развоя на събитията, тъй като според сведенията на Обретенов, Христо Ботев от 20 април до 1 май 1876 г. е бил в Одеса.57 Изчакали са и като са разбрали, че се е върнал, са тръгнали при него за драматичната среща.

В подкрепа, че на 4 май 1876 г. е произтекъл актът, когато Ботев предлага да стане войвода на четата на врачанци, идва и една телеграма от същия ден, изпратена от сръбският консул в Букурещ до Белград. В която се казва: „Ботев ми яви, че днес тръгва с чета над 100 човека, ще мине при Рахово.”58 На другия ден консулът обаче изпраща нова телеграма до Белград с уточнението, че Ботев не е готов. Тя има своето обяснение и то ще бъде дадено по-нататък.

Ботев организира чета в Гюргево

Захари Стоянов не пропуска да отбележи, че „много чети се готвели

едновременно да прегазят Дунава и вървят навътре”. Една чета трябвало да мине Дунава и вземе направление към Враца, като пренесе в същото време и оръжието на врачани. Друга чета трябвало да гони Търново, трета чета при Видин, при Тутракан даже щяла да излезе една чета. „Ботйов, щом дохождало дума за предводителство - вметва Стоянов, - сам се турял при обикновените, сам показвал на войводите, при които се тъкмял да завзема второстепенно място”.59 Дали Ботев е щял да мине в България с някоя чета, не подлежало на съмнение, всички сведения насочвали към това. „Той е щял да мене като прост бунтовник, може би само писар на някого от войводите -

уверен е биографът. - Тежката роля на водител той бил принуден да вземе тогава, когато вече видял, че време минува, а войводите, кекеровци и тотьовци, които си накупили с народни пари всичко, безчестно изменили, отказали да вървят.”60

В биографията на Христо Ботев Захари Стоянов прави описание на обстановката в Румъния непосредствено преди избухване на Априлското въстание и дейността на главния герой тогава: „Всички истински българи и патриоти в Румъния бяха в течението на работите, беше възвряла и тяхната кръв, разделяха и те общото настроение на своите отсамшни братя. Няма съмнение, че нашият герой от всички най-много е знаел и най-много се е вълнувал. От всички румънски градове събирал пари, оръжия, церове и други военни потребности, а млади момци бързали да се записват. Тия приготовления ставали за всеки случай, че щом се приеме радостното известие от България, че народните байраци са се развили, да има с какво да отидат на помощ на своите братя и румънските българи.”61

Не е известно кой и кога в крайна сметка е съкратил информацията в последните спомени на Никола Обретенов (те са отпечатани под редакцията на Михаил Арнаудов) но във вида, в който те са публикувани, на практика се игнорира съществуването на Гюргевската чета. Останало е само едно вмъкване (вероятно незабелязано): „Пармаков трябваше да доведе и Филип Тотя за войвода на русенската чета, която да мине през русенските села Червена вода и други и се съедини с горнооряховската чета”.62

Така се затъмнява един съществен момент от дейността на Христо Ботев, тъй като той се е грижел още от 1875 г. именно за организирането на такава чета. Според Стоян Заимов и Никола Обретенов излиза, че Ботев се включил в делото на Гюргевския революционен комитет в последният момент, когато бил поканен за войвода на четата на врачанци. Още от есента на предната година обаче Ботев обикаля Одеса, Николаев и Белград да търси средства, оръжие и българи, учащи във военните училища. Освен документираните не малки суми, които са похарчени за Гюргевската чета, подсказващи, че много се е тичало за подсигуряването й, съществуват и други сведения, че Ботев е работил за четата и преди май 1876 г.

Има свидетелства, че той се е занимавал лично с покупка на оръжие. Това показват спомените на търговеца Ернст Краус от Виена. Той спазарил чрез фирмата Алберт Симонис в Лиеж лично с младия интелигентен човек, който имал хубава брада, 200 белгийски пушки, револвери и патрони. Пушките били бракувани и виенчанинът чувствал вина за това, считайки, че той е станал причина да бъдат избити толкова много млади българи. След гибелта на четниците бил разтакаван дълго в Румъния по разни следствени комисии.63

За покупка на оръжие се приема, че става дума и в едно писмо на Янко Атанасов (Ангелов?) от 13 април 1876 г. от Гюргево до Христо Ботев в Букурещ: „С оного от Женева, струва ми се, че няма да го бъде. „Чифутите не кандисват”.64 Пак за това време Данаил Попов твърди, че при него в Турну Мъгурели дошли П. Мишайков, И. Тодоров и Ив. Пишмишев и поискали да купят 24 пушки военни белгийски, който той наскоро бил изписал от Лиеж. С тях искали да въоръжат 20-30 момчета, които се готвели да заминат с Ботевата чета.65

Споменатата вече инициатива на Рафаил Атанасов, Петър Мишайков и Павел Калянджи, от началото на март 1876 г., в един момент е довела до създаването на комитет (според Бурмов, център), в който са се включили и членовете на Българското човеколюбиво настоятелство в Букурещ: Кирияк Цанков, Иван Кавалджиев, Иван Грудов и Георги Странски. Член на комитета бил и генералът от руската армия Иван Кишелски. Вероятно е сътрудничил и Димитър Ценович. Една от задачите на комитета в средата на април 1876 г. била организирането и изпращането на чети от Румъния и Сърбия към България. Конкретно трябвало да има чета, която да навлезе от Румъния в

централните български области в посока към Търново. За неин войвода бил определен Филип Тотю, а с организирането на четата се е занимавал Христо Ботев.

До тези изводи се стига, като се обобщят спомените на Любица Ценович66, писмото на Рафаил Атанасов от 15 април 1876 г.67 и проучванията на Александър Бурмов по формирането на Ботевата чета.68 Комитетът е имал собствен архив, който обаче след Освобождението попаднал у Стефан Стамболов и след това следите му се губят.69

На 18 април 1876 г., донякъде странно като факт, Стефан Стамболов от Горна Оряховица, изпраща в Гюргево до Янко Ангелов писмо, в което заявява: „Хора да не ни изпращате, защото нямаме сега нужда от тях, че освен това и парите ни са малко... Никой няма право да ни праща хора, ако ние не ги викаме.”70 Явно това не се е отнасяло до пристигането на хора под формата на организирана чета. Защото на 20 април Христо Ботев заминава за Одеса, откъдето довежда бъдещия военен командир на четата Никола Войновски. Там или в Кишинев получава на ръка 5000 франка от Павел Калянджи.71

В началото на май 1876 г. стават събития, които правят по-видима подготовката на Гюргевската чета. Обретенов разказва, че като се върнал Ботев от Одеса на 1 май, до 9 май той тичал из Букурещ, за да купува разни неща, нужни на Филип Тотю и писаря му Кекеров, с донесените от Кишинев пари.72 Сметката за закупеното, подписана от Ботев и Горов, носеща дата 9 май 1876 г., е приведена от З. Стоянов.73 На 5 май 1876 г. се разбира, че готвеният за войвода Филип Тотю, тепърва щял да ходи в Кладово, за да провери положението в Сърбия.74 Което означава, че е трябвало да се чака завръщането му и Ботев не е можел да поведе веднага Бекетската чета. Същия ден той известява за новата обстановка сръбския консул, който бил телеграфирал предния ден до външното министерство в Белград, че Ботев тръгва с чета. Предвид новите обстоятелства консулът е принуден да изпрати ново известие: „Ботев не е готов и е отложил заминаването си за 11 текущия”.75 Под „заминаване” трябва сигурно да се разбира: от Букурещ за Бекет. Павел Калянджи

Още отначало погледите на Панайот Хитов и Филип Тотю са били насочени към Сърбия, където се подготвяли няколко чети от български доброволци, които се предвиждало да участват в очакваната Сръбско-турска война или да преминат през сръбско-българската граница, ако война няма. Филип Тотю, пристигайки в Румъния, бил привлечен от Георги Живков, който обикалял румънските градове като пратеник на Панайот Хитов и събирал доброволци за Сърбия.76

На 5 май 1876 г. вечерта Филип Тотю заминал за Кладово, където се осведомил за положението в Сърбия. След завръщането си в Румъния той се отказал от воеводството на готвената от Ботев чета. На 9 май той съобщил на Тома Хитров в Браила, че „договорът, който имахме, се унищожи”. Едновременно с това дал нареждане на приятелите си да чакат неговия знак, след което да тръгнат за Кладово. Пред организаторите на Гюргевската чета той обаче не разкрил докрай намеренията си.77 Затова и има колебания да се определи точната причина за отказа му да поведе четата. Съществуват сведения, че е ставало дума за пари.

За подготовката на Гюргевската чета З. Стоянов пише: „Той [Ботев] тичал по цял ден и по цяла нощ из Букурещ ту за туй, ту за онуй. Жена му Венета разказва, че по два-три вечера се не завръщал дома, спял, гдето завърне. На ден по стотина души хъшлаци дохождали да го търсят. Печатницата или къщата му се преобърнала на арсенал, гдето имало няколко точила и брусове. Пет-шест души постоянно точели и

триели ножове, сабли, пушки, пищови и пр. със затворени врата. Дотолкова бил уморен, залисан и разсеян, щото често говорел на жена си: „Не ми давайте тия дни да нося ни бастон, ни пардесю, защото много забравям.”78

Ботев става войвода на голяма сборна чета

По-нататъшният развой на събитията се вижда от спомените на Никола

Обретенов и сведенията, които привежда Захари Стоянов. Обретенов съобщава в 1929 г. на Константин Апостолов: „Към 8 май 1876 г. [Георги] Апостолов дойде при мен в Бекет и ми съобщи, че Филип Тотю, който щеше да поеме воеводството на Гюргевската чета, искал да се дадат 1000 наполеона. Понеже не могли да му дадат такава сума, той се отказал и заминал за Сърбия, тъй щото Ботев ще вземе и четниците от Гюргево и с австрийския параход ще замине в България. По негово нареждане всички момчета да се смъкнат на дунавските пристанища, а също и оръжие, дрехи, припаси и пр. ще се предадат като стока за Кладово - Сърбия, а за момчетата ще се вземат билети като работници, също за Кладово. Кога ще стане това, ще ми се телеграфира: „Предайте стоката на вапора”. От Бекет Апостолов замина да предаде нареждането на Ботева и на другите дунавски пристанища и след това да замине пак при Ботева в Букурещ, с когото заедно се качил от Гюргево в парахода „Радецки”.79

От последното изречение се вижда, че Апостолов на практика е работил като помощник на Христо Ботев - отначало при организиране на Гюргевската чета, а после и на сборната Ботева чета.

Захари Стоянов не споменава за някакъв паричен въпрос, свързан с Филип Тотю, а само отбелязва за него и писарят му Кекеров, че те една вечер, когато момчетата щели да тръгват за Дунав, се качили на железницата и избягали за Сърбия. Това се случило в Крайова.80 След това продължава с чутото непосредствено след Освобождението: „Н. Обретенов обажда, че около 10 или 12 май, т. е. 4-5 деня преди заминуването, Г. Апостолов се върнал в Бекет от Букурещ заедно с М. Цвяткова. Те донесли в тоя град новината, че Ботйов е избран и прогласен от букурещките хъшлаци (хъшове - бел. К. Г.) за войвода, и че минуването ще да стане с параход. Имало събрание, гдето присъствували още Ванков, Горов и други и гдето се предлагали различни планове, като излизането на Свищов, разделението четата на няколко отделения и пр. Най-после Ботйов обявил окончателно, че неговият план е тоя, който и извърши.”81

Пак З. Стоянов предава по свидетелството на Прокопий Дянков, реакцията на Сидер Грънчаров, който много настоявал преминаването на четата да стане в посока Свищов - Търново. Като чул за решението да се върви през Козлодуй към Враца, горнооряховчанинът заплакал и казал: „Помнете ми думите, Заимов е слаб човек, няма да направите нищо.”82

В спомените на Андрей Матев четем по същия повод: „Изпрати [се] нарочно комисия от брата ми Георги Матев, Мито Цвятков Бакалов и Георги Апостолов в Букурещ, които поканиха Христо Ботева да поведе четата сам, като взеха съвместно решение преминаването с четата Дунава да стане с параход, защото е невъзможно с лодки от голямо наводнение.”83 Тук вече става дума определено за покана към Ботев да се изпълни с кураж и да застане начело на вече сборната чета. Вижда се и колко представителна е била делегацията, макар да не се споменава Петър Ванков. Това, че река Дунав по това време е била придошла, сигурно е било вярно, но плана с парахода Ботев си го е гласял още от предишната година.

Стоян Заимов твърди, че минаването на Дунав със завладяване на параход, било идея на Обретенов и Апостолов. В последните спомени на Никола Обретенов са се промъкнали обаче редове именно по този въпрос. Ботев бил възмутен от постъпката на

Филип Тотю и писаря му Кекеров и казал на дошлите при него: „Тя се видя, че аз ще ви стана войвода”. „И Ботйов прилага плана си да плени австрийския параход и с него да мине Дунава, като пренесе четата и оръжието”, са въпросните редове, очевидно писани от самия Обретенов.84

Най-вероятно въпросното събрание, на което Христо Ботев става войвода на сборната чета, съставена от участниците в Гюргевската и Бекетската чети, е станало на 10 май 1876 г. Защото на 11 май руският консул в Русе донася в министерството на външните работи в Петербург, че българите в Румъния са подготвили две чети, начело на една от които ще бъде Христо Ботев.85 Другата трябва да е била тази на Таню Стоянов в Олтеница.

Нито един от старите войводи не е имал намерение да минава с чета в България откъм Румъния. Сведението, че Панайот Хитов отказал, защото Сърбия нямало да воюва, едва ли е вярно, отнесено към 1876 г. Това се вижда от спомените му.86 Възможно е Никола Обретенов да се е объркал в своите мемоари. Той отбелязва, че в 1875 г., когато заминал за Турну Мъгурели, за да стане писар на планираната тогава чета, която също трябвало да се води от Панайот Хитов, срещнал в града за пръв път Таньо Стоянов. И тогава той му казал, че войводата „няма да мине, защото Сърбия не била готова да воюва с Турция”.87

Дейците от Гюргевския революционен комитет са действали по свое си разбиране, а старите войводи са били привърженици на друга тактика. Те са били по-близо до Георги Раковски и разчитали на подкрепа на въстанието в България от някоя съседна страна. По повод „отказа” на Панайот Хитов и Филип Тотю да предвождат четата в Румъния в 1876 г., Кирил Ботев коментира, че те като стари хайдути преценили, че избраният момент не е удобен. Като големи стратези те разбирали от четническата борба, е мнението на брата на Христо Ботев.88

Наистина, доста напрегнати дни е имал Христо Ботев през първата половина на месец май 1876 г. Налице е и живото свидетелство на Иван Вазов. „Видях се с Ботева в първата половина на май през 1876 г. в Букурещ, няколко деня преди тръгването му за България - разказва народният поет във в. „Мир”. - Помня, че Ботев по това време живееше един трескав живот: той готвеше четата си за преминаване с нея Дунава. Това готвене ставаше тайно, но тайната беше позната почти на всичката емиграционна наша младеж в Букурещ. Запазен беше само денят, в който четата щеше да замине.”89

В сп. „Наука” е публикувано друго впечатление на Вазов за същото време: „В това време Ботев от много напрягания, трудове, вълнения по това велико дело беше се измахнал и изменил в лицето. Бузите му бяха доволно слепнати и брадата, която беше оставил вече да расте без стеснение, му придаваше още по-мъжествен, мрачен вид. Той не сядаше, не лягаше, не дояждаше в тия дни. Той тичаше от кафене в кафене, от кръчма в кръчма, от хан на хан, от къща на къща - да навижда, да разговаря, да подсеща, да разпаля бъдещите си другари в трудното предприятие. Той се беше преобърнал в мисъл. Смелата, заветната идея, която отдавна мъчеше духа му, като таен демон сега се беше въплътила в него.”90

Към това можем само да добавим сведението, че няколко дена по-късно войводата Христо Ботев се е подстригал и добил по приветлив вид, като за среща с западноевропейски представители. „В Гюргево нашият войвода се погрижил и за своя тоалет, като си подстригал черната брада и я направил наполеоновска”, пише Захари Стоянов за последните часове на престой на Христо Ботев в Румъния.91 Като свидетелство, че през май 1876 г. войводата е оформил брадата си в модерния тогава стил „Наполеон ІІІ”, което е станало още в Букурещ, идва снимката, която Ботев си е направил с тримата свои братя в ателието на Тома Хитров в румънската столица. Общият портрет на братя Ботеви се е оказал на практика прощален с Христо.

До слизането си на Козлодуйския бряг Христо Ботев считал себе си само като номиниран за войвода. Неговите виждания са били, че войводата трябва да бъде не наложен, а избран. Затова на първото събиране на четата на българския бряг, той сам повдигнал въпроса: „Между нас трябва да има един глава, един началник, който да ни предвожда, да ни нарежда, да ни настанява и в боя да ни управлява. Затова, преди да тръгнем оттука, аз предлагам да си изберем един началник, предводител или войвода, както щете го наречете”. Единодушното решение на въстаниците тогава било: „Ти си наш войвода, ние подир тебе сме дошли и подир тебе ще вървим и в огън, и във вода, и на бой.”92

Христо Ботев с братята си Стефан, Боян и Кирил, май 1876 г., Букурещ

И след избора на Христо Ботев за войвода на общата чета, работата по нейната

организация не спряла. Информация за това дава Обретенов, пак в ранните спомени: „Тогава по тази работа аз седях вече в Бекет, а Ботев, Апостолов и други в Букурещ и Гюргево работили по събирането на чета, като изпратили момчетата по същите крайдунавски пунктове, където бяха разпределени припаси, също и към мене в Бекет.”93

Идеята за завладяване на параход

Решението за прехвърляне на чета чрез завладяване на един от параходите, пътуващи по Дунав, и заставянето на екипажа му да свали въстаниците на определено от тях място на българския, тогава турски бряг, е било прието от Христо Ботев още в 1875 г. Всъщност то е следствие от тактиката, спомената от Димитър Ночев: „По въпроса за нашето освобождение Ботев мислеше, че трябва да се мине с чети, и то направо през Дунава, а не през Сърбия, както това поддържаше Каравелов.”94 Конкретното изпълнение, с което да се реализира тази тактика, бъдещият войвода е оформил, и даже веднага се е опитал да осъществи, вероятно под влияние на един разговор с Панайот Хитов.

В своите „Фамилиарни забележки” П. Хитов разказва, че след неуспешния опит за бунт в 1875 г. („Старозагорското приключение”), го „насилвали” да мине с чета в България. Той казал, че не било време за минаване в страната, тъй като нищо нямало да може да се направи. Всъщност отношението на войводата към подготвяното в 1875 г. въстание в България било, че тогава не можело да се направи истинско въстание, а една „по-малка работа”.95 Затова съобщавайки на Христо Ботев причините за отказа си да застане начело на чета, той подхвърлил все пак, че ако се искало, можел веднага да мине Дунава „посред пладне” със сто или с двеста души и да направи „малка пакост на турците”. Запитан как ще стори това и то „посред пладне”, опитният войвода отговорил: „Когато се реша да направя такава работа и да мра, ще туря на всяка скеля, тоест агенция, по 20 до 50 момци, с които ще изляза отвъд Дунава, и ще направя това, което трябва.” След което обаче отклонил подканването на Ботев да мине веднага,

изразявайки убеждение, че щяло да дойде по-подходящо време за осъществяване на предложения план.96

По-нататък в мемоарните си записки Панайт Хитов отбелязва, че не се изненадал, когато следващата година чул, че „някой български войвода от Румъния заробил един австрийски параход и преминал с дружината си в България”. „За мен то не беше нещо ненадейно - пише Хитов, - защото този план беше мой и кроен в Букурещ още в 1875 г.: как може да се мине Дунава лесно, в нужното време, с една по-голяма чета. Познавах доста добре Ботева и виждах, че начертания от мене план се изпълнява от Христо Ботев.”97

Отказа на Панайот Хитов да застане начело на чета, която от Турну Мъгурели да премине в България и отиде в Троян, коментира Никола Обретенов в своите спомени в главата „Среща с Ботйова”. От тях се вижда, че Панайот Хитов е отказал „да мине”, защото разбрал, че Сърбия няма де се вдигне и да подкрепи въстанието в България, като обяви война на Турция.98 Пишейки мемоарите си, Панайот Хитов изглежда не е знаел, че след неговия отказ да поведе четници към България, Ботев веднага, още в следващите дни се е заел да осъществи плана с прехвърляне на чета с параход.

От едно писмо на Данаил Попов от 29 септември 1875 г. до членовете на революционния комитет в Александрия се разбира, че БРЦК в Букурещ решил да бъде сформирана чета, която да бъде прехвърлена през Дунав с параход. Ден преди Попов да напише писмото си, в Турну Мъгурели пристигнал Димитър Икономов и оповестил писменото решение на комитета, че в града трябва да се подготвят 20 души „с нужните им неща”, а от Александрия - 10 души. Четниците трябвало да се качат на парахода като пасажери от съответните пристанища (скели) и като пристигнат на уреченото място, да принудят със сила капитана да ги свали на ненаселено място, откъдето да тръгнат за Балкана.

В Турну Мъгурели обаче решили да не участват в осъществяване на плана, изтъквайки като негов основен недостатък факта, че не можело да се внесе оръжие в парахода. И капитанът, като стоварел четниците, още на първото пристанище щял да уведоми властите, които ще отправят значителни сили срещу слезлите на турския бряг, ще ги заобиколят и избият, защото те щели да бъдат „с голи ръце”. В писмото си до членовете на комитета в Александрия Попов обяснява, че от Турну Мъгурели отказали да участват в „това тяхно незряло решение”, като преценили, че „не е никак обмислен тоя кроеж” и „както са решили, то са детински идеи, които един человек със здраво мислене не ги одобрява”, а „чужденците, които както многажди, тъй и сега ще ни нарекат глупци”. И съветват и другия комитет да обмисли участието си.99

Иван Драсов също отбелязва, че в 1875 г. „Централният таен революционен комитет” в Букурещ (всъщност БРЦК с новоизбраното тогава ръководство, без участието на Любен Каравелов) възнамерявал да подготви 5-6 чети. Преминаването им трябвало да стане с два парахода, идещи отгоре и отдолу, и с каици. „Ботевото минаване с парахода беше идея на този Ц. К. и той сам го осъществи на другата година” - твърди Драсов.100

Към времето, когато след отказа на Панайот Хитов да поведе чета от Турну Мъгурели към България, все пак се прави опит за сформиране на такава чета, която да мине с отвлечен параход, се отнася и споменатото от Петър Йорданов в едно негово писмо: „Нали знаете, че нашият предводител Панайот Хитов и вторият Филип Тотю, техните всички работи били фалш, защото не само излъгаха народа в България, но направиха същото и в Румъния, като направиха толкова младежи да напуснат работата си... Сега е изнамерен и одобрен друг план, който, ако сега наскоро не се извърши, то до напролет ще бъде вече навярно готов.”101

Обяснението какъв е бил тоя план, дава Димитър Ценович. След провала на въстанието в 1875 г., под влияние на Панайот Хитов и Филип Тотю младите членове в БРЦК постановили, че хъшовете трябвало да заминат за Сърбия. По този повод в едно писмо-обяснение до Димитър Т. Страшимиров от 1904 г. Ценович пише: „Аз си дадох оставката от комитета...в това време и Ботев се съгласи с моето предложение и той моментално си подписа оставката и в съгласие с него тайним образом се споразумяхме, че той ще приеме да замине уж за Сърбия, а в друг планът беше много таен, само той и аз знаехме, даже и войниците не знаеха, че ще вземат насилствено вапора от командата на капитана и ще дебаркират на Козлодуй.”102

Едва ли в 1875 г. е ставало дума за Козлодуй, но ако се е предвиждало четниците да се качат на парахода в Зимнич (тези от Александрия) и Турну Мъгурели, то слизането им е можело да стане в съответния участък на българския бряг отсреща - малко по-горе или по-долу, в зависимост от посоката на движение на парахода по течението на Дунав. В крайна сметка решението на комитета в Турну Мъгурели да не участва в организирането на четата, проваля намеренията на Ботев, но не го отказва да действа в приетата вече от него насока.

В края на 1875 - началото на 1876 г. Христо Ботев е доразвил идеята си и я споделя с Иван Андонов. Разказвайки му за намерението си да организира своя чета, за което стана дума вече, бъдещият войвода обяснява още: „Оръжието и хората ще приготвя по разни пристанища, като ги кача на някой голям параход и ще го завоювам. Най-напред ще изляза в Свищов, ще ограбим оръжието и парите на държавните учреждения; в същия параход ще натоварим жени и деца и ще ги прекараме в Пикет насреща. Ограбените пари ще предам на дядо Славейков и Сапунов, които по-рано ще извикам из България. А аз, начело на своята чета, заедно със способните да носят оръжие свищовски граждани и от околността му, ще потеглим за Севлиевския балкан. Там се надея, че ще мога да поддържам едно въстание до 6 месеца.”103

Решението четата да бъде прехвърлена чрез завладяване на австрийски пътнически параход било не само ефикасно, защото осигурявало изненада на противника, но и ефектно, защото разследването на случая предполагало и намеса на правителства, дипломати и журналисти от европейските страни. Вероятно причината за избора на „Радецки” е действително тази, която Ботев - вече войвода, разкрива пред капитана на парахода Дагоберт Енглендер: „предпочетохме вашия параход, защото носи името на един славянски генерал, което е за нас добро предзнаменование”.104 Възможно е Ботев да е казал тези думи в последния момент от любезност към австрийския капитан, но познаването на посочения факт може да се дължи и на проучване и на този етнически въпрос. По това време по река Дунав са циркулирали четири пътнически парахода: „Тегетов”, „Германия”, „Радецки” и „Елизабет”.105

Прочувственият и патетичен текст на телеграмата, която Ботев предава в Бекет на слизащия там Димитър Горов, също е влизал в предварителния сценарий на завладяването на парахода. Горов я изпраща на два френски вестника. С нея се цели широко да се оповести, че насилственият акт на „заробването” на австрийския параход „Радецки” е продиктуван от благородния порив на двеста души български юнаци, които искат да се притекат на помощ на своите въстанали братя българи, борещи се за своята човешка свобода и народни права. Ботев набляга на тези европейски ценности и призовава към разбиране „европейските образовани народи и правителства”, като същевременно изразява вярата си, че българите ще бъдат подкрепени от тях в борбата си. 106

Няма как да пропуснем и да не споменем тук вездесъщият Захари Стоянов и неговата много точна оценка: „Самото приключение с парахода по своята демонстративност и трескавост е било и по сърце, и по душа на Ботйова, да се чуе, да

прегърми по четирите краища на Европа, че еди кой си войвода, еди-коя си дружина, в името на еди-какво си за права и свобода на роба, по тоя или оня начин е успяла да се прехвърли в своето отечество. И епохата, в която е заробен „Радецки”, и настроението на неговия завоевател са лика и прилика. Без „Радецки” драмата би била куца. Ботйов би бил мършав и без съдържание.”107 Добър психолог е бил самоукият възрожденец Захари Стоянов. Едва ли е знаел какво Ботев е казал на чеха Тоужимски на срещата им през март 1876 г.?

Не знаейки подробностите и считайки, че Никола Обретенов и Георги Апостолов са били автори на идеята за прехвърлянето на Ботевата чета чрез завладяване на параход, Стоян Заимов все пак не може да сдържи възторга си колко осъществяването на тази идея е било в духа на живота и делото на Христо Ботев и възкликва: „Като наблюдавате над поетическата душа на Ботева и следите за хода на бунтовническата авантюра, която той командуваше, струва ви се, че тази поетическа авантюра е плод на поетическия му гений, който преди три години обяви на българския свят, че ще намери гроба си в редовете на борбата (Молитва).”108 Вярната оценка на Заимов и заблудата му относно историческата истина, сякаш идва да докаже, че в живота на истинските гении нищо случайно не се случва.

Качване на Ботевите четници на парахода „Радецки”

„Всичките момчета бяха вече въоръжени с тежки винчестери - продължава

свидетелствата си Иван Вазов за подготовката на Ботевата чета; - всички имаха затворена в ковчезите си хубава хъшовска униформа, която горяха от нетърпение да облекат. Жертвите и помощите идеха от всякъде изобилно. Патриотизмът в тия минути на надежда и лудо въодушевление беше развързал кесиите и уголемил сърцата. За да бъде тайно, както приготовлението на четата, тъй и качването й на парахода, момчетата се разпръснаха по крайдунавските градове: Олтеница, Гюргево, Зимнич, Турну Мъгурели. Военният материал и униформите се пратиха в ковчези всички на Гюргево*. Пазеха тайна всеобща. А когато не можеше да се потули работата, поверително шушнеха, че тая чета отива в Сърбия... Но истинската тайна: плана да мине четата на български бряг, знаеше само Ботев, войводата й, и двама, трима другари негови.”109 (*Вазов не е знаел за качването на четници от Корабия и Бекет, а оръжието е товарено почти по всички станции, най-много в Корабия.)

  

Карта на дунавските пристанища, от които Ботевите четници се качват на парахода „Радецки” Планът за превземане на парахода бил известен на малко хора. По-голямата част

от четниците действително мислели, че отиват в Сърбия - казано им било да си изваждат паспорти за там.110 На 15 май 1876 г. Андрей Матев изпраща от Бекет до Христо Ботев в Гюргево телеграма, с която му съобщава, че „стоката” (оръжието) и четниците са по местата си (дунавските пристанища) и той може на другия ден да тръгне „с фамилията си” (четата).110а „Даде се заповед на всички приготвени хора по крайдунавските градове на Румъния да се качват на парахода „Радецки” като пасажери,

а оръжието да се предава във вид на стока най-много за Кладово.” - пише Димитър Икономов.111

Няма запазени документи как тази заповед в съвкупния си вид е достигнала до всяко от съответните места. Например Спас Соколов казва, че на 15 май 1876 г. получили в Турну Мъгурели телеграма от Христо Ботев, че тръгвал на следващия ден.112 Изглежда обаче в съобщението не е било посочено с кой параход. Получило се така, че четниците отишли на скелята, но в дошлия параход нямало хората от Гюргево. След това получили известие, че те се качили на „Радецки” и идват.113

За да се изпълни добре и точно замисления план, момчетата е трябвало да бъдат особено предпазливи и внимателни, с нищо да не издадат целта на своето пътуване, да не разкрият своята организираност и докрай да пътуват като най-обикновени пътници, които не бива да събудят ни най-малко подозрение. На тях им било забранено да говорят един с друг и трябвало да се държат, като че ли не се познават помежду си.

Според плана четата е била съсредоточена на отделни групи на определени пристанища по северния бряг на Дунав. От Гюргево, Зимнич, Турну Мъгуреле, Корабия и най-западното пристанище Бекет е трябвало да се качат всички групи чет-ници и да натоварят своя багаж, скрит в сандъци и куфари: оръжие, боеприпаси, униформа, хранителни продукти. „И ето колко умно бе скроен планът - съобщава Спас Соколов - на всяко едно пристанище се качваха по няколко момчета и оръжие. Ако планът бе скроен, щото всички да се качим от едно пристанище, то естествено е, че ще породим съмнение и подозрение в капитанина на вапора, който лесно можеше да ни предаде на турците още в Русе или в Никопол. Но коя глава, чий ум кроеше [това]? - Неподражаемият гений на Ботева!” 114

Многобройните турски шпиони, които сновели по румънските дунавски пристанища, не проспали раздвижването сред българските революционери, събиращи хора, оръжие и средства за подготвяните чети. Осведомен, управителят на Русе Асъм бей обърнал внимание на румънското правителство. Министърът на външните работи на Румъния Михаил Когълничану обаче опровергал информацията и в съобщение от 12 и 14 май 1876 г. заявил, че по крайбрежието на Дунав владее пълно спокойствие и румънските власти бдят то да не бъде нарушено. Румънският дипломатически агент в Цариград получил указание да протестира пред турския министър на външните работи, „подобни инсинуации да не се повтарят”.115

Михаил Когълничану все пак на 22 април 1876 г. издал официално нареждане до румънските пристанищни капитани: „Тъй като румънското правителство е решено да поддържа най-строг неутралитет, вие ще откажете вашето съдействие на всичко, което може да компрометира този неутралитет.”116 Въпреки декларациите за непричастност, които Когълничану и други румънски държавници представяли пред Османската империя и дипломатическите представители на Великите сили, документите и пресата от това време свидетелстват за симпатия и подкрепа на румънците към делото на българите.117 И това поведение е било съвсем естествено: интересите на българския и румънския народ били едни и същи в посоката за премахване на османското господство над тях.

Обстановката в Румъния по онова време не е подмината и от перото на Иван Вазов: „Всичките емигранти в Букурещ и по другите градове криеха, че знаят за предприятието, за да не разбере и обърка румънската власт. А властта знаеше от всички по-добре. Тайни съобщения бяха разпратени до префектите (Братиано беше водител на политиката тогава) да се втеляват.”118

Още по-конкретен е Никола Обретенов: „В Румъния ни съчувствуваха почти всички, които бяха от българско потекло, като почнем от президента Ион Братияно и свършим с последния граничар. Когато през 1875 г. отидохме със Стефан Стамболов в

дома на Братияно да го молим да ни даде пушки за въоръжаване на четата, която щеше да мине през русенските села, той с готовност ни каза, че ще ни даде 2000 пушки, но с условие в една нощ да ги прехвърлим в България. Това не ни беше възможно, затова му благодарихме, като отказахме приемането им. Кметът на Бекет, който беше българин, ни даде няколко пушки и саби. Те бяха складирани в една барака, на която пробихме дупка отзад, за да се оправдае, че са откраднати. Съчувствуваха ни и митнишкият управител, и полицаят, така че ние работехме съвсем свободно.”119

В Гюргево

Пристанище Гюргево В Гюргево в края на април 1876 г. от Александрия пристигнал Димитър

Икономов с около 20 момчета. От Христо Ботев и Димитър Горов той узнал, че приготовленията за четата вървели успешно, но материалите за медицинска помощ били малко. Затова се върнал в Александрия и взел от познатите му доктори Н. Калевич и В. Панов хинин, шишенца с холерин, мушами и разни мехлеми, които предал на Горов, който най-много се грижел за снабдяването с необходимите неща.

Според Захари Стоянов от гюргевския пристан на парахода „Радецки” са се качили към 30-35 души, начело с войводата Христо Ботев. Броят на четниците може обаче да е бил и по-голям, като се вземе предвид и споменатото сведение за Сава Катрафилов, който също пристигнал в Гюргево, вероятно с немалък брой свои хора.

Сборен пункт на четниците бил хотел „Киселов”. Там се състоял нещо като другарски обяд и участниците в него направо тръгнали към пристанището по двама-трима, вероятно, за да не правят впечатление за организираност.

Ботев непрестанно бил зает с някакви задачи. Цанко Минков го видял да тича в последният момент от пристанището до „консулатото” (вероятно за някой нередовен паспорт). По лицето му се четяло сериозно безпокойство, а движенията му изразявали вътрешно напрежение. „Каква ли вътрешна борба е преживявал, какъв ли вулкан е бушувал в неговите гърди! - размишлява години по-късно Ботевият четник. - ...Ние, простите, магично завладени от мощта на един човек, величието на когото инстинктивно чувствувахме над себе си, не бихме могли поне да надзърнем в дълбочината на всеобемащата му душа, а колко повече да отгадаем неговите мисли! Ние се чувствувахме само подчинени и ръководени от една тактична, желязна ръка. Действително, сам велик, личеше, че Ботев беше роден и за велики дела!” Димитър Икономов

На 16 май 1876 г., след обяд, австрийският параход „Радецки” спира до понтона на пристанището в Гюргево и отпътува в 3 часа. На борда му имало вече момчета, които се качили в Браила и Олтеница. Сред пътниците, чакащи парахода в Гюргево, били освен войводата Христо Ботев, още Димитър Икономов, Сава Катрафилов и Георги Апостолов. Билетите за всички купил Иван Стоянов от Русе, търговец в Гюргево, като заплатил 650 франка. Захари Стоянов пише, че всички билети били

издадени за Кладово. Четникът Цанко Минков обаче твърди, че им било наредено да казват, че отиват за Видин. Известно е едно писмо до Ботев, изпратено от Янко Атанасов (или Ангелов) от Гюргево, на което с молив Ботев е отбелязал: „4 за Видин, 3 за Калафат, 3 за Калафат, 2 за Видин, 5 за Лом паланка, 5 за Радуевац”.120 Възможно е това да е било указание за закупуването на билетите.

Когато четниците от Гюргево се качвали на парахода, от багажа, който те носели с лични вещи вътре, се подавали ту краят на пушка, ту капията на някоя сабя. Полицейските служители обръщали внимание за това на съответния пътник, но си туряли пръст на устните в знак, че ще си мълчат, тъй като имали желание да помогнат.

Два сандъка с оръжие били докарани до пристигналия параход, които трябвало да бъдат качени незабелязано. За целта била разиграна театрална сценка. След като бил подаден третият сигнал за качване, Димитър Пехливанов (Дишлията) хвърлил от борда в Дунава петела, който носел. Създала се суматоха между публиката на пристанището, подсилвана и от викове на качилите се на „Радецки” четници: „Човек, човек се хвърли в реката, дави се!” Грамадна тълпа народ хукнала към местопроизшествието и в това време допрените до парахода сандъци били бутнати незабелязано на палубата от четниците, които чакали да се качат последни.

След като в парахода били внесени сандъците с оръжието, в І-ва класа се настанили Христо Ботев, Димитър Икономов и Сава Катрафилов. Заедно с тях бил Димитър Горов със съпругата си. Пушките на първите двама, с други две, обвити и добре завързани в кеневир, били предадени от Икономов на агенцията, защото в сръбския му паспорт, по негово настояване било записано, че пътува с оръжие.

Захари Стоянов разказва, че Горов, тръгнал в 1868 г. пак от Гюргево да изпраща Хаджи Димитър и Стефан Караджа до самия бряг на остров Вардин. „Где е имало какво-годе приключение - да не бъде там и Горов, да не надникне поне през раменете на ония, които произвеждат това приключение?” - с тези думи на известна завист биографът на Ботев изразява адмирациите си към един семеен революционер, силно обичащ родината си.

Понеже имало опасност от шпиони, пътуващите в І-ва класа се престорили на търговци. Като седнали спокойно на една маса, те си поръчали бира и разговаряли на румънски език за търговски работи. Вечерта, когато легнали да спят, Ботев дълго време чел вестници, писал писма и се разхождал из разните отделения на парахода. В І-ва класа имало малко хора. Четниците били в ІІІ-та класа на кувертата (откритата палуба). Събрани били на малки групички и коментирали тихо злободневните събития или пък си тананикали някоя народна песен, като и те се оглеждали предпазливо дали няма наоколо чуждо предателско ухо. Пътници имало от разни народности: българи, турци, евреи, власи.121

В Зимнич

Пристанище Зимнич От Зимнич, второто румънско пристанище след Гюргево, на „Радецки” се качват

15-20 момчета, нови пътници градинари за Кладово, със своя тежък багаж. Те влезли в парахода придружени от комитетския човек Иван х. Димитров. Захари Стоянов, който

дава тези сведения, твърди, че билетите на качилите се били заплатени вътре в парахода от Христо Ботев, чрез х. Димитров.122

В Турну Мъгурели

Пристанище Турну Мъгурели

Оттук с билети за Лом, Видин, Калафат, Турну Северин и Кладово се качват значителен брой четници - сочат се около 60 души. Повечето работели по градините в околността, но щом чули, че се събира чета „за Сърбия”, веднага се записали доброволци. Разпределяли ги по квартири. Радостта била всеобща: ще се заминава, за да се помогне на въстанието, избухнало в България.

На 8 май според Никола Кючюков, но по-вероятно е това да е станало на 10 май, пристигнали Никола Войновски, Кирил Ботев, Димитър Ночев и Константин Димитров. Кючюков и Спас Соколов, които били в Турну Мъгурели още от края на април, заедно с местния деец Прокопию били известени от Войновски, че четата ще се предвожда от Христо Ботев и ще се мине в България направо през Дунава, а не през Сърбия.

Местният революционен комитет, начело със земевладелеца Прокопию и търговеца Петър Катранов, работел усърдно за мероприятието: събирал пари и други необходими неща за пътуването. Със събраната помощ били купени 30 пушки и билети за момчетата. Данаил Попов въоръжил 12 четници, които издържал в Турну Мъгурели до заминаването им с „Радецки”.123

Поддържали връзка с войводата на бъдещата дружина Христо Ботев, като му съобщавали за приготовленията. Той им изпратил съобщение с указание: „Щом получите телеграмата, че тръгвам, да сте готови да влезете във вапора с всичко приготвено”. На 15 май 1876 г. била получена официалната телеграма от него: „Утре тръгвам”.

След залез слънце на 16 май четниците се насочват към скелята на пристанището. Параходът пристигнал в 1 часа през нощта. От Турну Мъгурели се качват едни от най-близките помощници на войводата - Никола Войновски и Спас Соколов, както и брат му Кирил Ботев.

В групата имало 9 души момчета от четата на Стоил войвода, която била разбита в Сливенския Балкан, но те успели да се прехвърлят в Румъния, а Кирил Ботев ги завел в Турну Мъгурели. Нямали паспорти, но префектът на града бил от български произход, съчувстващ на каузата. След като разбрал, че се борят за свободата на България и отиват в Сърбия, той помогнал на четниците да се качат на парахода без никакви пречки, даже въоръжени. Братът на войводата се качил на парахода също с оръжие. Носел сабята и пушката си увити в черга.

Последни в парахода влезли Никола Кючюков с още десет души, въоръжени с ками и револвери, и се настанили до сандъците, в които било сложено оръжието. Хората на Кючюков изпълнявали ролята на караул на оръжието и стояли близо до него. Получили указания за задачата си от Никола Войновски, а на парахода били инспектирани от него. Те затова били въоръжени, за да се противопоставят, ако властите разберат, че в сандъците има оръжие и поискат да го конфискуват като

контрабанда. При благополучно натоварване на оръжието на парахода, хората от караула следвало, щом се даде от войводата сигнал „на оръжие”, веднага да строшат сандъците и да раздадат оръжието на дружината, като ги предупреждават, че пушките са заредени.

Митничарите обаче упорито не искали да пропуснат брашовските сандъци с оръжието. Наложило се да ги подкупят. Дали им рушвет от 30 лири, но после те поискали още толкова. След като Петко Катранов дал още 30 лири, влашкият чиновник подписал, че се пренася „брашовска стока”.

„Радецки” потеглил нагоре по Дунав в 5 часа на разсъмване, съгласно разписанието. Само 5-6 души знаели мястото, където ще слезе четата, останалите мислели, че отиват в Сърбия.

В биографията на Христо Ботев авторът Захари Стоянов прави опити да включи и художествени елементи в повествованието, като съчинява доста лирични и патетични

моменти. Такива, вече вероятно напълно автентични, представя в своите спомени Никола Кючюков. В едно отклонение той възпроизвежда чувствата, които е изпитвал в нощта, прекарана от четниците на „Радецки”, преди параходът да продължи пътя си:

„След това истинска тишина вече владееше. Шумолението на тихия Дунав, хладният пролетен ветрец и мисълта, че изпълняваме най-честно дълга си пред народния идеал, тургаха в движение най-деликатните струни на нежното сърце и човек, унесен, доволен от себе си, заспива. Цялата почти дружина се беше предала на сън. Гледаш един тук се усмихва в съня си, друг там, прилични на малко дете, което прави така от целувката на майка си в люлката, когато то спи. Те спяха, но те не можеха и да спят. Като че някой ангел им на ухото невидимо шепнеше. Те често се стряскаха и изглеждаха съвършено весели. Невинни същества бяха, отредени на кладата при жертвеника.

Никола Кючюков Така се почти прекара нощта. Поразсъмна се. Настъпи 17 май 1876 година, ден многоочакван, ден, в който трябваше да се мре. 17 май беше ден, в който наново емблемата на българския народ високо да се издигне, ден, който ни тикна в борба кръвна с вековния ни враг. Що бе се още зора пукнала, на изток небосклонът се червенееше на талази-талази, тихият ветрец полъхваше по Дунав, когато коминът на „Радецки” се задими, а и самият той гордо-гордо почна да пори мътните дунавски вълни. Вярвам, всеки от момчетата в оня момент в себе си е казал: „Хайде, беше”.

Когато „Радецки” потеглил от Турну Мъгурели, след него тръгнал и един турски „вапор”. За него съобщили на Ботев още в Русе хора от тамошния революционен комитет. В турския параход имало войска и от него следели какво става на „Радецки”. Войводата не изглеждал много притеснен, когато Соколов му посочил следващия ги параход, само казал: „Щом наближим точката (Козлодуй), извести ме!”

Ботев в писмо до приятелите си дава интересни сведения за хода на акцията към този момент: „От Гюргево и Турно се качихме повече от 100 души; след нази върви турски вапор с башибозуци, но духът на момчетата е превъзходен. От Корабия и Бекет ще да се качат още 100 юнака; по всичките признаци планът ще да се осъществи; след няколко часа ние ще да целунем свещената земя на България.”124

Накрая на писмото неизбраният още за войвода „четоводец” Христо Ботев слага традиционните дата и място: „17 май 1876 г. от вапора.” След което обхванат от оптимистично настроение добавя: „N. В. Новата станция за България село Козлодуй, 2

часа горе от Ряхово.” Вижда се колко е вярвал Ботев в успеха на задачата за овладяване на парахода и слизане на четата на български бряг при Козлодуй.125

В Корабия и Оряхово

Пристанище Корабия

От пристанището (скелята) на Корабия, предпоследната спирка на „Радецки” до Козлодуй, се качили към 35 човека, събрани преди това в Крайова. Всред тях били Иваница Данчев, Йордан Йорданов - Инджето, Давид Тодоров, Сава Пенев и Петър Ванков. Освен тях, останалите четници изобщо не знаели къде ще слязат, защото билетите им били издадени за Бърза Паланка и Кладово.

В Корабия била натоварена на парахода основната част от оръжието. Пристанището било избрано от Спас Соколов и Петър Йорданов, който дошъл при Соколов в Турну Мъгурели по заповед на Христо Ботев. Спрели се на Корабия, защото скелята там била новооткрита, имало малък интерес към нея и се считало, че никой няма да обърне внимание на товарещите се сандъци. В Крайова още на 14 май оръжието било оковано и заключено в шест сандъка (четири били брашовски) и с кола било прекарано от Иваница Данчев, Петър Ванков и Сава Пенев до Корабия. Всички пушки и револвери били напълнени. С натоварването на сандъците на парахода се заели като комисионери Чакъров и Николаки Русович. На отделни групи към Корабия се отправят и момчетата.

Получили се две телеграми. С първата Ботев съобщил, че параходът ще мине на 17-то число. Втората телеграма била от Димитър Горов. Той потвърдил датата като уточнил, че параходът е „Радецки”. На 16 май Чакъров се разпореждал със сандъците като със своя стока, без някой да подозре какво има в тях. Адресирани до измисления Маринеску в Турну Северин, те били предадени на австрийската агенция вечерта на същия ден. Предаден бил и друг багаж с необходими за четата неща. Били стоварени на понтона, а вечерта около тях налягали момчетата, облечени като обикновени работници-градинари. Никой не дошъл да ги безпокои, само Данчев идвал да ги наглежда от време на време. Иваница Данчев

В Корабия също имало „другарска вечеря”. Дал я един гостилничар-българин, който обещал на Иваница Данчев поне веднъж да нахрани четниците. Все пак те, като си „отволили” за последен път в чужда земя, си платили 73 лева.

Параходът пристигнал на скелята в Корабия в 6 часа сутринта на 17 май, натъпкан необикновено с пътници. На кувертата стоял прав Д. Горов. Момчетата влизат едно по едно и се спотайват. Разговорите между тях са забранени, за да не предизвикват подозрение. Като се качили всички пътници, матросите внесли на парахода сандъците, които били предадени като пратка с голяма бързина и ги слагали един над друг. На моста стоял Чакъров, а Данчев държал ключовете за сандъците, като се грижел да бъдат поставени на сгодно място в парахода. Инджето носел сабя, която предал на кафеджията, както изисквал правилника на парахода. Качил се и пътувал с униформата си, която скрил под палтото си, на което му вдигнал яката.126

След Корабия „Радецки” спрял на българския бряг в Оряхово. Там на парахода се качили дошлите от Враца Стефанаки Савов и Сава Петров. Като влезли в парахода, те се смаяли, виждайки, че четата вече пътува. Двамата врачанци били в Оряхово на път за Бекет, за да занесат исканите допълнителни пари за оръжието и да съобщят положението във Враца. Те увещавали четата да не минава в България, защото „още нищо не било приготвено” за посрещането й. Били направени разпореждания около Козлодуй, при черкезкото село Бързина да чакат „млади момци, коли и коне”, но на 18 май, както било в първоначалното съобщение, което получили. В крайна сметка параходът потеглил и двамата врачански дейци се присъединили към пътуващите.

Според свидетелството на Кирил Ботев, известието на Савов и Петров смутило вече отправилите се за Враца четници. За връщане и дума не можело да става. Христо Ботев, загрижен, предложил да слязат в Оряхово, но най-добрите момчета и оръжието трябвало да се качат и натоварят едва на следващото пристанище Бекет. Докато се водели преговорите, параходът се откъснал от пристана.

В Оряхово от парахода слязъл един бинбашия. Той усетил, че се върши нещо и съобщил на властта, че с „Радецки” пътуват бунтовници. Половин час след Корабия Никола Кючюков забелязал, че войводата Ботев бил седнал в салона на долния етаж на парахода и разговарял с турски военен чиновник в офицерско облекло. Прозорците на салона били до охраняваните ковчези с оръжието на четата. В един момент двамата разговарящи се разделили, като по лицата им се четяла ярост. Последните думи на офицера, отправени към Ботев били: „Да заповядат, площадът е широк.”127

В Бекет

Пристанище Бекет

Сутринта на 17 юни 1876 г. „Радецки” приближава Бекет, на чието пристанище били събрани отбрани момчета и някои от основните действащи лица в Ботевата чета. Тази последна група наброявала според Йордан Кършовски 28 души, начело с подвойводата Перо Македонски. Никола Кючюков счита, че са били 25-30 човека, към 30 определя бройката и Димитър Тодоров. Никола Обретенов пък споменава 45 четници, като привежда и списък с техните имена. Списъкът всъщност е на членовете на четата „Свети Георги”, която както бе казано, била подготвяна преди врачанци да обединят усилията си с Христо Ботев за сформиране на обща чета.

От оригинала на списъка, чието название е „Имена на четата, названа Св. Георги, която ся съедини на Бекет във вапора „Радецки” с дружината под предводителството на Христо Ботев”, разбираме, че някои от участниците в Ботевата чета били преди това определени на ръководни места в „Св. Георги”. Петър Симеонов от Велес (Перо Македонеца) трябвало да бъде подвойвода, Георги Матев от Свищов - байрактар и съветник, Иваница Данчев от Свищов - авангард. На почетното трето място в списъка фигурира името Теофан Раданов - „руски капитан, Сан Петербург”. Други известни имена, фигуриращи в списъка, са: Никола Обретенов от Русчук, Георги Апостолов от Стара Загора, Петър Ванков от Свищов, Йордан Йорданов - Инджето от Търново, Сава Пенев от Търново, Йордан Кършовски от Елена, Мито Цвятков от Враца.128

Списъкът на четата „Св. Георги”, приведен от Н. Обретенов, не дава обаче съвсем точно имената на четниците, качили се действително в Бекет. Георги Апостолов влязъл в парахода заедно с Христо Ботев още в Гюргево, а Иваница Данчев, Йордан Йорданов, Сава Пенев и Петър Ванков се качват в Корабия. Вероятно и други от списъка не са били на 17 май на пристанището в Бекет, а са влезли в парахода по-рано. За времето непосредствено след като се качва на парахода с момчетата от Бекет, Обретенов пише, че при тях дошли Георги Апостолов и Мито Цвятков. Т. е. освен Апостолов, също и Цветков се е качил на някое предишно пристанище. Затова пък към Ботевата чета от Бекет изглежда се присъединява бъдещият й знаменосец Никола Симов - Куруто, който не фигурира в списъка на Обретенов. Според Никола Кючюков, Куруто носел дърво за дръжката и една бохча, в която е било нагънато знамето.

На 16 май 1876 г. Обретенов получил уговорената телеграма от Ботев с условен текст: „Предай стоката на вапора за Кладово - Сърбия”. Още същия ден оръжието, дрехите, чантите, навоите, калпаците и цървулите, събрани в Крайова, били наредени в брашовски сандъци (Димитър Тодоров отбелязва невероятно количество - дванадесет?). Заковани, те били прекарани до Бекет с каруцата на Янко Ванков. За да не се събуди подозрение, двама от четниците ги предали на параходната агенция не като багаж, а като стока - сечива за работниците. Складирали ги на шлеп, който щял да ги прекара до парахода. Надзирател на шлепа бил българин, член на комитета в Бекет.

„На разсъмване на 17 май, понеделник, всички четници бяхме на пристанището в Бекет и чакахме задаването на парахода - разказва Н. Обретенов. - Неописуем беше възторгът ни, като видяхме, че параходът се задава по Дунава. Но какво беше разоча-рованието ни, когато забелязахме, че параходът, вместо да дойде най-напред в Бекет, както ставаше обикновено, отиде право в Рахово. Толкова се бяхме разтревожили, щото някои от момчетата почнаха да плачат, като помислиха, че ще бъдат оставени. Такъв беше ентусиазмът ни.”

Параходът се отделил заднишком от Рахово и се приближил до понтона в Бекет. Четниците почнали да вадят сандъците от шлепа и да ги пренасят на парахода. Момчетата се качвали с куфари, в които имало револвери. Носели и няколко чувала със сухар. Петър Йорданов предал на кафеджията пушката, с която се качил на парахода. Билетите били извадени за ІІІ-та класа до Кладово. Ботев стоял на кувертата, сияещ от радост. До него имало и други познати на Обретенов, които го поздравили по войнишки с дигане на ръка до шапката си.

Според Йордан Кършовски, написал в спомените си - „нашето пътуване с дружината и войводата ни с парахода беше много славно”, „Радецки” пристигнал в Бекет в 10 часа преди обяд и отпътувал в десет и половина. Тук, след като се простил с Ботев и с качилия се Перо Македонеца, слязъл Димитър Горов със съпругата си. Той носел 400 наполеона „от общонародните, т. е. комитетските”, за да ги даде на Ботев, но последният отказал да ги вземе, като казал, че другарите му са добре въоръжени, имат всичко необходимо и нямат нужда от пари. Поръчал с тях да се въоръжи друга чета, която да го последва, колкото може по-бързо, за да се притече в помощ на въстаниците. Това останало обаче само пожелание.

Димитър Горов бил всъщност и своеобразен куриер. При излизането си от парахода той взел писмата и една телеграма, които му предали Христо Ботев, Йордан Кършовски и Давид Тодоров.129

Впечатленията на екипажа за пътниците и товара

Според сведенията на членовете на екипажа на „Радецки” по време на

пътуването на парахода на 16-17 май 1876 г. между Гюргево и Бекет не било забелязано нищо необичайно при качване на пътниците и натоварване на багажа в сравнение с

предишните рейсове. На пристанищната скеля в Гюргево преди отпътуването били агентът на австрийската параходна компания Щайнер, градоначалникът и тамошния австро-унгарски вицеконсул. Пътниците се качили с редовни билети. Стоките се натоварили според реда, а багажът бил приет, както обикновено - „парче по парче”, според уточнението на контрольора. Така било и на следващите румънски станции.

В Турну Мъгурели се видял странен големият брой качили се пътници, но този факт бил отдаден единствено на закъснението с 12 часа, което имал турският параход, който трябвало да мине преди това. Чиновници на агенцията на пристанището обяснили, че една голяма част от качилите се на „Радецки” пътници са чакали пристигането на турския пътнически параход и за да се запазят през нощта от студа, са избягали в покритите помещения на австрийския понтон. Поканени от чиновниците да си купят билети за австрийския пътнически параход или да напуснат чакалнята, те се решили на първото и при пристигането на „Радецки” се качили редовно на него.

В Корабия бил направен по-дълъг престой, което било заради натоварването на „някакви големи сандъци, 6 на брой, твърде големи, адресирани до Турну Северин”. Те били наредени на определеното за тази станция място на палубата, и веднага след отпътуването били покрити с импрегнирано с катран платно (мушама).

Качилите се на всички станции не се различавали нито по облекло, нито по поведение от обичайните пътници на парахода. Държанието им било спокойно и без нарушение на реда на борда. Пътниците от ІІІ-та класа, облечени в обикновени български селски дрехи, на вид нямали различие от градинарите, които пътували твърде често по тези места с австрийските параходи. „Повечето бяха обикновени мирни пътници в български селски дрехи и бяха налягали, както обикновено, съвсем безобидно по палубата” - свидетелстват машинният прислужник и огнярите, които по време на пътуването пребивавали по-често на палубата.

Известно впечатление на капитана на парахода, помощника му, контрольора и матросите, направили няколкото големи, особено тежки сандъци, качени от Корабия. „На всички румънски станции бяха натоварени само малки товари и ръчен багаж, само в Корабия бяха качени 6 сандъка като пратка с голяма бързина”, забелязал контрольорът. Натоварените по станциите сандъци не предизвикали учудване и съмнение нито с вида си, нито с тежестта си. Някои от тях приличали на парижки манифактурни сандъци (за промишлени стоки), други пък били обикновени, изписани брашовски куфари, които твърде често били използвани за пренасяне на ценни товари. Тежестта им била в рамките на обичайните 1½ - 2 центнера (150-200 фунта). Конкретно в ревизионния акт от Корабия било записано, че общото тегло на шестте сандъка съставлявало 978 фунта. Капитанът не можел да откаже приемането на сандъците, тъй като те отговаряли напълно на всички условия при предаването им като багаж или „стока с голяма бързина”. А и тъкмо при това пътуване параходът нямал друг товар.

Според капитана „напливът станал съмнителен” едва в Корабия и Бекет. Затова той обърнал внимание, оръжието, което носели някои пътници да бъде предадено според съществуващия ред. Но въпреки, че след Бекет на парахода вече се намирали над 300 пътници, само двама качили се в Гюргево и двама - в Бекет, носели със себе си открито оръжие, което предали без съпротива на кафеджията. Съществуващият ред изисквал оръжието да бъде предавано на него преди качването на парахода.

По време на дознанието в Оршова на капитана е зададен конкретен въпрос: „На кои станции се качиха повечето пътници, които по-късно се оказаха, че са въстаници, и откъде бяха натоварени повечето сандъци, от които бяха извадени оръжията? Отговорът бил: „Повечето въстаници се качиха от Гюргево, Турну Мъгурели и Бекет, повечето товари, от които бяха измъкнати оръжия, бяха натоварени от Гюргево и Корабия.”130

Завладяване на „Радецки” и отклоняване от курса му

От времето на събитието са останали някои документи: писма, телеграми, доклади, протокол, писмо-манифест, удостоверения. Те са на български, френски, немски и турски език. Живите участници в различни години са написали или разказали на други немалко спомени. Някои са по-подробни, други са фрагментарни, отразяващи личното участие на разказвача в събитията. В спомените на българските участници на някои места личи приповдигната патетика, която едва ли е имала място при напрегнатата обстановка, свързана и с възможността за евентуална употреба на оръжие. Вложените в устата на участниците и най-вече на Христо Ботев изречени фрази, че и цели речи, едва ли са запомнени в автентичен вид. В тях личи и известна театралност. Някои от сведенията в по-късните спомени са повлияни от вече отпечатаното и прочетеното по темата.

Логично е предимство при изясняване на събитията да се даде на документите, съставени с участието на екипажа на „Радецки”. Сведенията от тях на практика са най-ранни. Капитанът на парахода „Радецки” Дагоберт Енглендер е направил писмен доклад за случилото се на борда на парахода на 17/29 май 1876 г. още на следващия ден.131 Два дена по-късно, на 20 май/1 юни 1876 г. (денят, когато Ботев е загинал) в Оршова е изготвен „Протокол, съставен с господа офицерите и екипажа на парахода „Радецки” във връзка с ненадейното нападение и наложеното със силата на оръжието дебаркиране на въстаници при Козлодуй на 17/29 май 1876 г.”132

 

Вляво: комендантът на парахода „Радецки” капитан Дагоберт Енглендер. Вдясно: екипажът на „Радецки” (седнал вляво - Енглендер, над него - Вилхелм Хаздел).

По молба на Захари Стоянов капитан Енглендер е написал свои спомени.

Действително това става донякъде късно - в 1888 г., но тук трябва да се отчете един психологически момент: при писането на тези спомени Енглендер е имал пред себе си протокола от разпита на екипажа в Оршова и записаното в него е спомагало той да си припомни по-добре обстоятелствата около произтеклото през 1876 г. По-късно в 1913 г. капитанът на „Радецки” добавя още нещо към първите си спомени.133

По повод на протокола, който изпраща заедно с първите си спомени, капитан Енглендер пише на Захари Стоянов: „Пратеният протокол ви дава най-главните моменти на случката, станала на парахода „Радецки” с българските въстаници, според различните впечатления на отделните членове на екипажа. Но при своята суха официалност, която въобще става при подобни протоколи, той не представлява толкова жива и богата с краски картина, както тя стои пред моите очи и никога няма да бъде изгладена през живота ми.”134

Трябва да се има предвид, че в казаното от членовете на екипажа на „Радецки” в Оршова, вероятно има някои тенденциозни елементи в защита на собственото им поведение. В спомените на капитана пък личат симпатии към делото на четниците и някои от предадените там моменти имат по-друг нюанс от този в протокола. Не трябва да се забравя също, че въстаниците все пак са причинили със своите действия немалко неприятности на екипажа, както в деня на превземането на кораба, така и след това.

В тиражираните и днес биографии на Христо Ботев, написани от Захари Стоянов и Иван и Цвета Унджиеви, за предаване на събитията при завземането на парахода „Радецки” са използвани като водещи спомените на Никола Обретенов. Внимателният прочит обаче показва, че той, макар и участник, е представил събитието доста свободно. Обретенов се е качил на последното пристанище в Бекет и е бил само един час на парахода, преди да започне завземането му. И в краткия емоционален период, когато става това, не е видял, че събитията не са протекли по приетия сценарий.135

Според Иваница Данчев, Никола Обретенов бил присъствал на заседанието, което станало на „Радецки”, след като параходът се отделил от пристанището в Корабия.136 Това присъствие не е могло да стане физически, тъй като Обретенов се качва едва в Бекет. Сам той в спомените си не споменава да е присъствал на такова заседание и признава, че на парахода не се е срещал лично с Христо Ботев.137

Никола Обретенов отбелязва, че оръжието било прибрано в хамбара на парахода и четниците разбили вратите му. Йордан Йорданов - Инджето пък разказва, че сандъците с оръжие, натоварени в Корабия, били сложени „върху хамбара един над друг”.138 Такъв хамбар обаче на пътническия кораб не е имало. Според сведенията на екипажа на „Радецки” сандъците с оръжието били сложени на палубата, близо до мястото за качване на парахода. Там е имало свободно пространство, предвидено за тази цел, наречено „баркаризо”.139 Може би то се е сторило на четниците като хамбар, но врати там не е имало. Сандъците са били сложени на открито и затова капитанът споменава, че са били покрити с мушама.

Пак Н. Обретенов ни уверява, че първият капитан Дагоберт Енлендер бил арестуван на капитанското мостче. Бил успял дори да подаде алармен сигнал, вследствие на което матросите се опитали да окажат някаква съпротива.140 А самият Енглендер обяснява и членовете на екипажа потвърждават, че е бил арестуван в помещението на ІІ-ра класа. Екипажът пък въобще не е успял да реагира на действията на четниците при въоръжаването им.

Любопитно е, че З. Стоянов и Унджиеви привеждат в двете биографии на Ботев както сведенията на Н. Обретенов, така и тези на екипажа на парахода, независимо, че те си противоречат.141 За чест на З. Стоянов трябва да отбележим, че той коректно е споменал: „Нека оставим да говорят самите документи по тоя въпрос [протокола за завземането на кораба], които ние си доставихме от самата дирекция заедно с възпоминанията на достойния капитанин от „Радецки” Д. Енглендер и които считаме за доста интересни. Понеже ние ги получихме късно, то между тях и нашето писано за „Радецки” съществуват някои малки противоречия.”142

По-нататък тук, е направен опит да бъде възпроизведено какво се е случило по обяд на 17 юни 1876 г. на борда на парахода „Радецки”, като са използвани сведения, засичащи се едно с друго.

Четниците завземат парахода

На въпросния ден, едва що „Радецки” напуснал румънското пристанище Корабия, когато посветените в тайната на преминаването на Ботевата чета през Дунав се събрали в един ъгъл на ІІ-ра класа и разисквали въпросите със завземането на парахода. Като участници в съвета се спрягат имената на Христо Ботев, Никола Войновски, Иваница

Данчев, поп Сава Катрафилов, Георги Апостолов, Давид Тодоров, Йордан Йорданов - Инджето, Мито Цвятков, Спас Соколов, Сава Пенев, Димитър Икономов. Иваница Данчев посочва и други лица: Никола Обретенов, Петър Йорданов, Георги Матев. Но те са се качили в Бекет и както се вижда от спомените на Никола Обретенов, са получили указание за задачите си, след като се настанили на парахода. И споменатите десет са твърде много, за да се съберат незабелязано като група, но те и останалите са хората, които се проявяват по време на последващите действия и изглежда са ги синхронизирали помежду си.

На заседанието на актива на Ботевата чета бил обсъден начинът на завладяването на парахода и мястото на спирането му, както и особените мерки, които трябвало да се вземат за запазване на реда на борда: да не се нарушава спокойствието на другите пътници от каквато и народност да са те, и четниците да се въздържат от непристойно поведение спрямо тях; доколкото има възможност, да се избягват спречкванията с прислужниците на парахода; дори и при решителна съпротива от страна на параходните власти, да не се прибягва до насилие и жестокости, които биха придали на нападението разбойнически характер.

Да се запази престижът на четата: това бил основният мотив при дискусията. Започнатото дело трябвало да остане докрай неопетнено.

Ако вярваме на паметта на Иваница Данчев, по повод на мерките, които трябвало да бъдат взети, Ботев бил казал: „Едно най-малко неблагоразумие може да хвърли сянка върху правотата и светостта на нашата задача... Този куп от разни народности, що ни заобикаля на това място и що подир няколко минути ще бъде свидетел на невиждана на света драма, нека изнесе най-добри впечатления от нея и разнесе по четирите краища на света благородното и рицарско дело на българина. Изпълнението на дълга не трябва да се смесва с омраза към ония от вековните наши врагове, що се намират в парахода, понеже тук те са невинни хора.”

Предна част на парахода „Радецки”. Вижда се свободното място, за качване на пътниците, където са се държели товарите и обемистия багаж и са били поставени сандъците и куфарите с оръжието. Зад надписа с името на парахода са задвижващите витла, там е била и парната машина-двигател.

Според предварителния план на щаба на въстаниците Христо Ботев, Никола

Войновски, поп Сава Катрафилов и Давид Тодоров, който говорел много добре немски, трябвало да се явят пред капитана на „Радецки” и да поискат съгласието му да спре парахода на Козлодуйския бряг. В случай на съпротива, капитанът трябвало да бъде арестуван, а управлението на парахода следвало да се поеме от Сава Катрафилов и Давид Тодоров. Предполагало се, че действията с капитана ще се развият около командното мостче, затова на кувертата (горната открита палуба), като осигурители на мероприятието трябвало да се навъртат Георги Апостолов и двама по-яки четници, въоръжени с револвери.

Завземането на машинното отделение било задача на Йордан Йорданов - Инджето, подпомаган от още четирима въоръжени четници. Инджето някога бил механик във фабриката на Стефан Карагьозов в Търново и бил запознат с управлението на парните машини. След установяване на контрол върху машината, при управлението й по-нататък ще се изпълнявали заповедите на Катрафилов и Тодоров.

Перо Македонецът, с четирима души с револвери, имали грижата, щом се подаде уговорения знак, да осигурят контрол над дюменджиите (кормчиите) в задната част на кувертата на парахода. Казва се, че сред четниците в тази група имало и „разбиращ от дюмен (кормило)”, който можел „да наблюдава за движението на колелото”.

За надзиратели на реда в парахода, имащи задача да предотвратят очакващата се паника сред пътниците, когато видят как четниците се въоръжават, се спрягат имената на Никола Обретенов, Петър Ванков, Георги Матев и Димитър Икономов. Те трябвало да отведат всички пътници в І класа, като поставят пред вратата й караул, който да не позволява контакти на въстаниците с намиращите се вътре хора. За по-голяма сигурност трябвало да се възпрепятства и влизането в помещенията с пътниците на параходните служители, независимо от ранга им.

Друг караул под ръководството на Мито Цвятков и още двама души, трябвало да пази входа на касовото и пощенското отделение, докато четата не напусне парахода. Последното решение се взело предвид опасението, да не би в суматохата да стане обир от чужди злонамерени лица и обвинението за това да падне върху въстаниците. Караул трябвало да има и пред входа на капитанските и контрольорските кабини. Петър Йорданов и Сава Пенев, с по шест момчета, имали задача да държат под контрол двете страни на палубата на парахода и да следят матросите да не мърдат от мястото си.

За отговорник на раздаването на оръжието от натоварените сандъци бил определен Иваница Данчев. По-късно със самото отваряне, на практика с разбиването на сандъците, се е занимавал и Никола Кючюков, но това е отбелязано само в неговите спомени. Знамето щял да носи Никола Симов - Куруто. Никола Войновски, който до тогава бил юнкер и се обучавал във военното училище в Одеса, бил фактическият военен командир на четата. Той имал отговорност за реда и надзора над момчетата да не направят някакви прибързани действия.

Когато всичко бъдело готово, войводата Ботев трябвало да излезе на видно място и да даде знак за изпълнение на плана. Командата за започване на разбиване на сандъците, обличане и въоръжаване на четниците, била: „На оръжие!” Параходът трябвало да спре при село Козлодуй, намиращо се между Оряхово и Лом и там четата да слезе на българския бряг. Никола Войновски

След завършване на приготовленията, Петър Йорданов, брат на Инджето, се отправил да докладва на Ботев, че всичко е готово. Решителният и най-драматичен момент настъпва към обяд, един час след отпътуване от Бекет, когато „Радецки” след устието на река Скъта над оряховското землище, отминал малкото островче Копаница. Недалече зад него било село Козлодуй. Спас Соколов, който познавал тези места, казал на Войновски, че времето е дошло. Той пък отишъл да съобщи на Христо Ботев. Точното време според българите било 11½ часа преди обяд, според екипажа на парахода - 12½ часа. Явно става дума за източноевропейско - в първия случай, и западноевропейско време - във втория.

Христо Ботев облича въстаническата си униформа и се появява на палубата на парахода, придружен от Никола Войновски, Димитър Икономов и други от щаба - и те

облечени в униформи, с калпаци на главите, върху които над челото им блестял българския лъв. Държели револвер в лявата и сабя в дясната ръка. Ботев изкомандвал гръмогласно и повелително: „На оръжие, момчета!” (В някои спомени има вариант „На оръжие, братя!”)

„Още думата оръжие неизказана, като мълния блеснаха във въздуха десет ятагана, които изсипваха най-немилостиво своите удари върху ковчезите с оръжието - така е запомнил тези минути Никола Кючюков. - Паника в парахода. И фотографът не можеше схвана подробностите на това смущение. Смаяните пасажери останаха като гръмнати. Само една минута и момчетата бяха въоръжени от главите до петите. Пътниците запищяха, олелия и кански писъци се чуваха.”

При чупенето на сандъците и изваждането на оръжието настанал такъв трясък и пукот, че матросите се смаяли. Палубата се превърнала във военен лагер. Отговорникът на мероприятието Иваница Данчев също се стъписал пред невъзможността да спре другарите си да почакат, докато сандъците се отворят с ключовете, които били у него. Те били заместени от яките мускули на четниците. Това вероятно се е наложило, защото сандъците от Бекет не били заключени, а заковани.

„На дадения знак и вик от Ботева всички се спуснахме към сандъците си, минутно ги изпотрошихме и тозчас се облякохме и въоръжихме, след което ние от прости обикновени пътници се превърнахме в добре облечени и добре въоръжени войници” - е останало в съзнанието на Йордан Кършовски. Той констатира, че неочакваното преобразяване учудило всички пътници, намиращи се на парахода, както и самия негов екипаж, начело с капитана. Освен голямо недоумение, те изпитвали още по-голям страх.

Сандъците с „брашовска стока” Спас Соколов дава някои подробности около събитията. Той слязъл във ІІ-ра класа и си облякъл униформата, запасал сабята и револвера, сложил си калпака със златния лъв. В помещението имало още десетина души, които също се приготвяли. В момента, когато Кирил Ботев разгъвал чергата, в която имало две пушки и сабя, на вратата на камарата се появил капитанът на „Радецки” и извикал, че на парахода не е позволено да се носи оръжие и то трябва да се предаде на кафеджията. „Няма да го предадем, а ще го носим със себе си!” - казал Соколов и изсвирил силно със свирка. „Разпаленият” Войновски повторил същото със своята свирка, на което Соколов отново отговорил.

Според Соколов тези три изсвирвания всъщност са били сигналът за действие, защото след това, както обяснява той: „Шум настана. Тропот и чупене на сандъците. Едни се впуснаха и ограбиха пушките пасажерски, които бяха оставени при кафеджията на съхранение. Други вадеха патрони. Трети надяваха кожените чанти на гърба си.”

Според други очевидци, този, който дал сигнал със свирка, бил самият Ботев. Например в ръкописа със спомени на Йордан Йорданов е отбелязано: „Тогава той (Ботев) влезе в първата камара, взе си униформата, влезе във втората камара и моментално се облече. В това време аз бях в гостилницата срещу стълбата и чаках да излезне. Като се подаде Ботев по стълбата, свирна със свирката си.”

Никола Обретенов и Димитър Икономов пък твърдят, че Ботев лично е подал сигнала с рог (военна сигнална тръба), за да се чуе от въстаниците едновременно навсякъде по парахода. Трудно е обаче, да се приеме, че войводата сам е надувал

тръбата. Все пак за това се иска определено умение, а четата е имала специално определен тръбач-сигналист, който подавал съответните звукови команди.

За звукови сигнали, подадени в първия момент, споменават помощник-капитанът Катерино Дойми, машинистът Вилхелм Хаздел и бюфетчията Алоис Махт. Първите чули три остри изсвирвания, а Махт - няколко остри изсвирвания и звуци на тръба.

Докато се извършвало обличането и въоръжаването, параходът се обърнал на нещо като „дюкян”. По палубата били разхвърлени дрехи, обувки, шапки. Въоръжени, облечени и обути в цървули с бели навои и черни върви, четниците приличали, както бе казано, на същински войници. По спомените на Иваница Данчев, „в няколко минути цялата чета се облича във въстаническа униформа и натъкмена в пълна бойна готовност застава бодро на палубата”. Войновски им изкомандвал да се строят двама по двама. Той и Обретенов преброили четниците - излезли 175 души, заедно с щаба. На всеки десет човека поставили по един десятник.

„Завземането на парахода „Радецки” от Ботевата чета”, худ. Христо Казанджиев, 1911 г.

Ботев се представил на четата, облечен във военните си дрехи. По думите на

Обретенов, изглеждал като роден за генерал, хубавец и представителен. „Хубав като Аполона и страшен и воинствен като Марса, застава с гола сабя пред фронта на четата и набързо произнася няколко и насърчителни и огнени думи”, свидетелства за вида на войводата в същият тон и Иваница Данчев. Тъй като до последния момент повечето от четниците не знаели кой ще им бъде войвода, Ботев им съобщил: „Аз съм вашият войвода!” А четниците извикали с нисък глас, за да не ги чуят от турския бряг: „Да живее нашият войвода!”

Развива се и се развява знамето на четата. В негова чест гръмват няколко пушки по инициатива на стария хъш Димитър Дишлията. На парахода се пръсват няколко екземпляра от напечатаната във Влашко прокламация, с която се прогласявало, че четата отива да подкрепи в борбата въстаналите си братя и да мре заедно с тях за свобода и правда в отечеството си.143

Реакциите на екипажа на парахода Около час след напускането на румънското пристанище Бекет, някъде към обяд -

121/2 часа средноевропейско време, съдържателят на параходния бюфет Алоис Махт, който бил по това време в салона на ІІ-ра класа, видял няколко пътници, които

изваждали от донесените със себе си раници и от палтата си револвери и муниции. Бюфетчията тръгнал веднага при първия капитан и комендант на парахода Дагоберт Енглендер, за да му съобщи този необикновен случай. На палубата, близо до предния баркаризо, го видял машинистът Вилхелм Хаздел, който не отдал важност на новината, тъй като по тези места пътниците носели често оръжие. Научил за случилото се, капитан Енглендер обаче се насочил веднага с контрольора Йохан Капор, долу, във ІІ-ра класа.

Кратко време след това Махт чул няколко остри изсвирвания и звуци на тръба, след което стоящите наоколо по палубата мирни пътници, повечето облечени в български селски дрехи, се спуснали върху няколко сандъка, разбили ги и извадили от там оръжия и муниции. Виждайки всичко това, бюфетчията се скрил в своята кабина и стоял там, докато въстаниците напуснали парахода.

Задна част на парахода „Радецки”. Най-отзад горе, е кабината с кормилото (дюмена).

Машинистът Хаздел се прибрал за кратко време в кабината си и когато излязъл

отново на палубата, забелязал „едно изненадващо явление”. Пред него стоял мъж, облечен в богата униформа, въоръжен със сабя и револвер, който държал някакъв документ в ръцете си. Мъжът изгледал машинистът няколко секунди (вероятно преценявайки го дали не е капитанът) и след три пронизителни изсвирвания забързал към палубата. В този момент отпред се чула голяма врява. Хаздел доловил съвсем ясно, че се разбиват сандъци и забързал изплашен надолу към машинното помещение.

Докато бил долу, чувал непрекъснато големия шум и ходенето насам и натам по палубата. Кратко време след това забелязал за свой ужас, че при оберлихта (прозорец на тавана) се появили хора в униформи, които насочили пушките си, готови за стрелба, срещу него. Входната врата на машинното помещение също била завардена от въоръжени лица, както и отворите над пещта. Двама от въоръжените слезли долу в помещението на машината и на славянски език категорично го подканили да изпълнява командата, която се подавала от горе. В противен случай щели да го застрелят.

Тъй като машинистът не разбирал славянски език, за преводач му служел машинният прислужник Йозеф Хан. Чрез него отговорил, че ще изпълнява всички команди, ако те са от техния комендант, защото екипажът изпълнявал дълга си, като приемал заповеди само от него. Въоръжените обаче насочили револвери към гърдите на двамата при машината и към двамата огняри при котела, които били също там, и ги заплашили, че ще ги застрелят, ако не изпълняват техните заповеди. Обяснили също, че целият параход е в тяхна власт, на него вече няма комендант и ако не се подчиняват на техните заповеди, ще изкупят това с живота си. След малко машинистът чул да прозвучават вече команди на славянски език, които машинният прислужник превел и които машинистът изпълнил точно, принуден да отстъпи пред силата.

Първият кормчия Йозеф Филиканева стоял на местото си при кормилото с двамата втори кормчии Карл Екерт и Симон Симонович, когато към тях се приближил един от пътниците в цивилни дрехи и ги подканил с възбуден глас да карат там, където

той им заповяда. И за да придаде повече тежест на своите думи, пътникът извадил изпод дрехите си револвер и ги заплашил с него. Малко след това се появили други двама души, въоръжени с пушки и щикове и облечени в униформи. Те застанали срещу кормчиите и насочили пушките към гърдите им. Първият пътник отишъл на командния мостик, откъдето командвал машината и едновременно посочвал на кормчиите по кой път да поемат. Би следвало да се досетим, че въпросният „пътник” е бил поп Сава Катрафилов. Той единствен останал с цивилното си облекло.

След Бекет петимата моряци и боцманът Франц Цанки били всички на палубата. Караулен бил Петър Голуб, останалите обядвали. Караулният забелязал, че на средната част на парахода става нещо необикновено, но не можел да види точно какво, тъй като му пречела облицовката на второкласния салон на палубата. Съобщил на боцмана.

Боцманът се запътил към средната част на парахода. Виждайки учуден, че мирните по-рано пътници били счупили няколко сандъка и изваждали оттам оръжие и муниции, той заговорил един от пътниците на славянски език, като го попитал: „Какво, за бога смятате да предприемете тук на борда с толкова оръжие; ние всички сме върху една малка кутийка и ако на парахода се случи най-малкото, ние всички сме загубени.” Отговорът бил: „Ако се държите спокойно, няма да ви се случи нищо лошо, но сега трябва всички да слезете във вашето помещение.” След като боцманът видял един револвер, заплашително насочен срещу него, той се отправил към помещението на екипажа, където заварил събрани почти всички моряци, а прозорецът на помещението бил заварден от добре въоръжени мъже. Така те пребивавали доста дълго време грижливо пазени и не трябвало да напускат тяхното помещение. Чули само големия шум отгоре и няколко изстрела.

Около час след напускането на Бекет вторият капитан Катерино Дойми се прибрал от шахтата на кормилото в кабината си. В този момент чул три остри изсвирвания. Видяло му се странно и когато отново излязъл от кабината, насреща му идвал с бързи крачки мъж, добре облечен в богата униформа, със златни шнурове и златна яка. Предал му един документ и се прицелил с пистолет в гърдите му с думите: „Аз съм водач на близо 200 въоръжени български въстаници; ние сме твърдо решени да завземем дори със сила парахода; подчинете се доброволно на нашите заповеди, защото иначе ще бъдем принудени да употребим оръжието си.” През това време вторият капитан бил заобиколен от въоръжена група, която насочила дулата на оръжията си заплашително срещу него. Дойми отговорил на водача, че не може да изпълнява нищо без нареждането на коменданта на парахода и казал да се обърнат към него.

В своите спомени първият капитан-комендант на парахода Дагоберт Енглендер уточнява, че въстаниците предали въпросния документ, който той нарича „Ботевия манифест”, първо на помощника му, след като дълго време търсили него навсякъде по парахода, но не го намерили. Въоръжените въстаници тръгнали с Дойми, за да търсят първия капитан и като не го намерили се върнали при капитанската кабина. След различни опити да отворят вратата, те я разбили, без обаче да намерят вътре капитана. В този момент 6-7 въоръжени въстаници довели арестуваният Енглендер. След като му предали на него документа, затворили помощника в салона и го държали там, като сложили стража от 4-5 въоръжени лица.

Запитан по време на дознанието в Оршова, дали не са могли той и целият екипаж на парахода да окажат съпротива и осуетят нападението, боцманът отговорил: „Ние бяхме изненадани от случката, нашият живот бе заплашен и ние се видяхме напълно безсилни, заключени в нашето тясно помещение, заобиколени от една група добре въоръжени мъже и грижливо пазени, затова не можахме да предприемем нищо.”

Помощник-капитанът Дойми също бил на мнение, че „нападението” не можело да бъде предотвратено, тъй като „превръщането на мирните пътници в една въоръжена

въстаническа група” се извършило само за няколко минути. Срещу една въоръжена и добре дисциплинирана сила от близо 200 души не било възможно да се предприеме нищо с шестимата невъоръжени и без военно обучение моряци, са единодушни в оценките си Енглендер, Дойми и Капор.

Капитанът оправдава пасивното поведение на екипажа на „Радецки” и с неведението, че на парахода се замисля нещо. Йохан Капор пък добавя, че ако качилият се в Оряхово с три жени каймакамин, е бил забелязал своевременно нещо подозрително, с положителност е нямало да остане на парахода.

Доколко бил изпълнен предварителният план за завладяване на парахода, може да се види от сведението в доклада на капитан Енглендер: срещу втория капитан били насочили пушките си шест души, срещу контрольора-четири, срещу машинистите - трима (от които двама били в машинното отделение и един при оберлихта), срещу кормчиите - двама. Боцманът и матросите били затворени в помещението на екипажа.

Изпълнени са били и заръките на Христо Ботев за осигуряване на добър ред при завладяване на парахода. Използвайки случая, пред комисията в Оршова Катерино Дойми накрая добавя: „Мога още да спомена, че всички пътници се държаха напълно спокойно и в най-голям ред до момента, в който се обявиха за въстаници. Аз не забелязах също през време на провеждането на нападението да напакостят с нещо на който и да е от останалите пътници.”144

Капитанът се подчинява на въстаниците

При предприетата на обяд на 17 май 1876 г. на парахода „Радецки” проверка на

билетите, не било забелязано нищо подозрително нито в І-ва, нито във ІІ-ра класа. Около 121/2 часа първият капитан и комендант на парахода Дагоберт Енглендер, научава от съдържателя на параходния бюфет Алоис Махт, че във ІІ-ра класа имало няколко пътници, въоръжени с револвери. Разбрал също, че е станало преминаване от една класа в друга: много пътници с билети за палубата се били промъкнали във ІІ-ра класа. За да подкани нарушителите на правилника да предадат оръжието си и контролира предаването му срещу разписка, както и да ревизира билетите на пътуващите от ІІ-ра класа, Енглендер, заедно с контрольорът Капор, се насочили към спалното й помещение.

„На оръжие братя!”, худ. Евгени Поптошев, 1966 г. В палубния салон всичко било в ред: никой нямал оръжие. Пътниците спокойно

и без съпротива показали билетите си за проверка: били валидни. Същото направили и тези, които срещнали по стълбата и коридора към входната врата на ІІ-ра класа. Когато обаче се приближили до вратата, оттам излязъл човек с военна шапка и с револвер в ръка, а отвътре се чували силни гласове. На поканата да покаже пътническия си билет и

да предаде оръжието си, човекът с оръжието отвърнал, че там, където били, е тъмно. След което се дръпнал крачка назад, отворил силно вратата и отстъпвайки заднешком, казал да го последват в салона.

При отварянето на вратата на спалния салон, капитанът и контрольорът видели с учудване, че той вече бил превърнат почти в оръжейна. Бил изпълнен с 20 души (според Спас Соколов били 10) - български селяни, една част от които захвърляли бързо цивилните си дрехи, за да се облекат в униформи. Други вече облечени, пълнели револверите си. Върху масата в ъгъла имало оръжие и снаряжение, с които последните 6-8 човека, застанали около нея, се канели да се въоръжат. Хартии и ленени парцали от навоите лежали по земята наоколо.

Въоръжените обградили влезлият в помещението капитан. Разбрал намеренията им, Енглендер се опитал енергично да възпре това, което се готвело. За да скрие вълнението си и окуражи сам себе си, с висок глас заповядал, сочейки с треперещата си ръка към въоръжените пътници: „Тука на парахода има правило, всеки да си дава оръжието на съхранение! Вие трябва да се подчините на това общо правило!” В отговор човекът с военната шапка - който очевидно е бил Давид Тодоров, заключил вратата, така че контрольорът останал вън. Уловил за лявата ръка капитана, опрял револвера си с вдигнат спусък до слепите му очи и на коректен немски език му казал: „Господин капитане, параходът е вече във властта на 200 души въстаници и вие непременно трябва да се покорите на тая власт.” Давид Тодоров

В същата минута се чул ужасен тропот откъм палубата над главите им. Той бил толкова силен, че Енглендер го характеризира на „преминаващ през парахода един ескадрон конница”. Не знаейки какво става горе и за да се измъкне от положението, в което се намирал, капитанът поканил наобиколилите го да идат горе, на което те се съгласили с думите: „Да, добре, ще идем горе; но само ти заповядай с нас по-напред към нашия войвода!” „Jdemo gore”, е запомнил капитанът от казаното. Обкръжен от шест въоръжени лица и следван по петите от говорещия немски, капитанът излязъл с придружаващите го набързо и без ред на палубата. (В протокола е отбелязано: „замъкнаха ме и ме заблъскаха със сила на палубата”).

Тук била настанала крайно изненадваща промяна. В късото време палубата била превърната във войскови лагер. Привидно безобидните манифактурни сандъци и брашовски куфари били разбити и от съдържанието им се били облекли в униформи и въоръжили около 180 души (според капитана). Цивилните им дрехи се пъстреели, разхвърляни наоколо по палубата. Мирните дотогава пасажери, лежащи безгрижно по нея, се превърнали в облечени в униформа въстаници, снабдени богато с оръжие и муниции.

„В тая част на парахода намерих сцената дотолкова изменена и за толкова скоро време, нещо, което може да се извърши само в театър” - пише в спомените си капитан Енглендер. Особено силно впечатление му направили няколко души, които с такава бързина трошели и отваряли сандъците, че кръв течело от ръцете им. Според капитана, в повечето случаи на сандъците били счупени само капаците, и оръжието, извадено от тях, се предавало от ръка на ръка. Така било и с униформите, които веднага бивали обличани. Мунициите, особено патроните, били разпръснати по палубата в такова голямо количество, че след излизането на въстаниците от парахода много патрони останали неприбрани. Един от водачите на въстаниците извикал: „А бе, братя, пазете фишеците! За нас всеки куршум е по-скъп от една турска глава!”

Капитанът и придружаващите го, след като излезли от ІІ-ра класа, с мъка си пробивали път между въоръжените до зъби хора. Всички офицери от парахода и

кормчиите били заобиколени от тях. При машинното помещение и котела също имало въоръжени четници. На командното мостче не бил на поста си вторият капитан. Вратата на капитанската кабина била разбита.

Когато го довели на задната палуба на парахода, на свободното място между параходния котел и палубния салон на І-ва класа, Енглендер видял помощника си, втория капитан Дойми, обкръжен от въоръжени въстаници, изглеждащ буквално като „с гвоздеи закован към стената”. Той стоял с гърба си до затворената врата при салона на І-ва класа, а към гърдите му били насочени няколко байонети (щикове). В същото време около 15-20 души го мерели с пушки. Водачът на въстаниците (вече в спомените си Енглендер уточнява, че това е Ботев) с гола сабя в ръка говорел с него на славянски език, защото помощникът бил далматинец. Като видял първия капитан, Дойми го посочил с крака си, защото ръката му, в която държал манифеста на въстаниците, висяла от страх като мъртва, и казал: „Ето коменданта. Към него трябва да се обърнете.”

„Ботев и капитанът на „Радецки” от цикъла „Тих бял Дунав”, худ. Никола Мирчев, 1959 г.

Виждайки първия капитан, въстаниците оставили Дойми и заобиколили

Енглендер близо при салона. Притиснали го силно към стената, тикнали му манифеста, и насочили оръжията си към гърдите и слепите му очи. Водачът на въстаниците, който се познавал, че е такъв по богатата блестяща униформа, се приближил до първия капитан и му се представил на френски език, като войвода на българските въстаници. След това подканил Енглендер да се подчини на всички техни заповеди, в противен случай щял да бъде застрелян „като нищо”.

Бутан грубо даже и от някои от водачите на въстаниците, без да се занимава с прочитането на документа, като го държал разтворен в ръката си капитанът на парахода се обърнал към човека, който говорел немски с висок тон: „Какво е това отнасяне? Мисля, че не съм между разбойници и какво искате най-сетне от мене?” Думите му били преведени на войводата и веднага след това оръжието било свалено, блъскането и тласкането се прекратило и се пристъпило към преговори. Капитанът разбрал по-късно (вероятно като е прочел манифеста), че водачът на въстаниците и техен войвода, се е казвал Христо Ботев.

Последвал половинчасов, явно напрегнат разговор. На въпроса на капитана какво искат въстаниците, с помощта на говорещия немски той получил отговор, че трябва да ги стовари на един пункт, наречен Козлодуй. И по-точно, малко над това село, по възможност по-далеко от турския пост, разположен там. Енглендер се противопоставил решително на това, изтъквайки разпалено печалните последици за българите от едно дебаркиране на турския бряг. Първоначално предложил да слязат на

срещуположната румънска страна, където се товарели гемиите. С техните лодки можели да се прехвърлят, където искат. „Не там, а в Козлодуй!” - бил отговорът. Следващото предложение на Енглендер било въстаниците да направят дебаркирането при Радуевац (Сърбия), като параходът не спира на междинните станции.

Предложенията на Енглендер били отхвърлени от Ботев. Той неуклонно настоявал на своето: „Немедленото ти съгласие да ни извадиш на това място, което ще ти покажем.” Според Йордан Кършовски войводата казал с остър, разпален глас: „Слушай мене, капитане! Туй аз искам, не се моля. Тука аз заповядвам; ще изпълняваш моята воля!” По спомените на Иваница Данчов думите на Ботев били: „Това го искам и то трябва непременно да се изпълни. Решението е непоколебимо! Аз съм началник на 200 български юнаци!”

Димитър Икономов също съобщава, че Ботев се представил на капитана като воевода на 200 души български въстаници, които отиват да помагат на въстаналите си братя, и поискал да отстъпи парахода на тяхно разположение и да ги изведе на желания бряг. Капитанът отначало се възпротивил, но когато се намесил щабът и го заплашили, че ще потопят парахода, ако не се съгласи с исканията им, той отстъпил.

Капитанът не постигнал никакъв друг резултат, освен че бил блъскан насам и натам от разбеснелите се хора, удрян бил в гърдите и отново заплашван с опрян на слепите му очи револвер. Според отбелязаното от Енглендер в спомените му, на окончателното му съгласие да съдейства на дебаркирането, го принудил пак въстаникът, който говорел отлично немски. С няколко души той го отвел настрана, качил го горе на стълбата, дръпнал спусъка на револвера си, опрял го в сляпото му око и извикал с разтреперан и раздразнен глас и зачервено лице: „Бързо се решавайте! Ние пожертвувахме нашия живот за своето отечество; имаме много хора да убиваме; един повече един по-малко - не ни е на сметката! Това е нашата последна дума!” В този момент минаващият бюфетчия, който бягал да се скрие в кабината си, чувайки щракането, помислил, че револверът е изгърмял и съобщил на машиниста с ужас, че капитанът е мъртъв.

Отговорът на капитана бил: „Хайде, да бъде така! Аз ще ви извадя където и когато искате, но единствено за вашия собствен интерес искам да се подчинявате на моите заповеди и аз сам да водя командата, както я водех преди.” Още по средата на тези думи всичките насочени към капитана оръжия били свалени. Това станало по знак на Ботев, който свалил сабята си. Енглендер не очаквал, че въстаниците толкова бързо ще повярват на думите му и отдава произтеклото на сериозността, с която те се отнесли към обещанието му. „Всичко това стана с една извънредна сериозност - пише той в спомените си - и подир това освен попа, който не преставаше и после да ме гледа през всичкото време подозрително, всичките други, напротив, имаха към мене такова доверчиво обръщение, щото по всяка вероятност ни една минута нямаха за мен съмнение за някакво лошо намерение.” „Попът” естествено е бил Сава Катрафилов.

В доклада си, относно решението да се подчини на въстаниците, Енглендер заявява, че сторил това със съзнанието за съвестно изпълнен дълг, „за да запази чрез това пасажерите и екипажа от поголовно посичане.” Разсъжденията си, довели го до съгласието да се подчини на четниците, Енглендер представя в последните си спомени от 1913 г. в следния вид: „Зад нас водата край ниския бряг, разстилащ се далеч край реката, е съвсем плитка. Ако при това препятствие заседнем? Ако ни завари там закъснелият турски параход, който също носеше на борда си войници? Ще имаме кървава баня. Или пък българите ще доближат парахода до брега, гдето, управляван по невежествен начин, може да потъне и да причини нещастие на пътниците. Като исках да спася положението, със съзнание за вярно изпълнен дълг и вече в последната минута, аз им заявих, че ще ги заведа до Козлодуй и ще ги стоваря там.”

В Оршова капитанът на „Радецки” обаче открито заявява, че не е имал избор и е бил принуден да се подчини. „Докато траеха тези дебати - четем да казва той за протокола от 20 май/1 юни 1876 г. - един от водачите, когото мислех за поп, бе завзел командуването на парахода и бе оставил машината да се движи бавно. Заплахите срещу моята личност и целия екипаж ставаха все по-опасни и въстаниците наоколо все по-възбудени. При тези обстоятелства и особено поради това, че между въстаниците, според тяхното изказване, имаше и един запознат с управляване на машината, разбрах, че по-нататъшната съпротива ще доведе само до ненужно проливане на кръв и водачът на въстаниците ще постигне своята цел и без моята помощ. Затова, за да спася това, което можеше да се спаси, и със съзнание за докрай изпълнен дълг, аз поех отново командуването на парахода и обявих, че отстъпвам пред насилието.”

Във Виена, повикан и укорен от тамошното началство, капитанът казал съвсем искрено: „Ако аз не бях стоварил тия хора, щях да бъда застрелян.”

Кирил Ботев споменава, че когато брат му казал на капитана - „ти пред силата нищо не можеш да направиш”, последният почнал да плаче. Йордан Кършовски също бил на мнение, че капитанът нямал избор и като видял, че „тука работата не е играчка”, се съгласил да насочи парахода към Козлодуйския бряг и да извади четниците на сухо.

Никола Кючюков ни предава накратко следната картина на срещата на Христо Ботев с капитан Енглендер: „Капитанът беше заобиколен от Сава Катрафилов и Давид Тодоров. Последните бяха насочили револверите си към него, а той, разтреперан и уплашен, със сълзи на очите се обърна към Ботев, който бе застанал до него. Още не беше довършил капитанинът, когато Ботев с начумерено лице и силен глас изрева, като сочеше с пръст към дружината в парахода и говореше по френски. Капитанинът, смутен и уплашен, съвсем тихо отговаряше на войводата, като без много-много прие напълно предложението на последния. Като размениха още по две-три думи, Ботев си подаде ръката да се ръкува...Ботев направи поклон на капитанина и заплющя надолу към дружината, последван от Куруто.”

Ако има нещо смущаващо в описанието на сцената, то е информацията за присъствието на Сава Катрафилов. Той по сведенията на капитана е бил по това време на командния мостик и е управлявал парахода. 145

„Радецки” пътува, управляван от българи

Собственост на Дунавското параходно дружество DDSG и плаващ под австро-

унгарски флаг, пощенският параход „Радецки”, завладян на 17/29 май 1876 г. от българските въстаници, предвождани от Христо Ботев, за два часа става българска собственост и свободна българска територия. От командния мостик се развява знаме с фигурата на разярения златен лъв от българския герб.

Предварително подготвеното от Ботев писмо, връчено на австрийския капитан на „Радецки” Дагоберт Енглендер и наречено от него „манифест на въстаниците”, представлявало документ, който по тогавашните корабоплавателни закони снемал всяка отговорност от капитана и параходното дружество. Юридическата и политическата стойност на този документ впоследствие били високо оценени от международните обществени среди.146

Българските въстаници не само формално завзели „Радецки”, но и поели функциите по управлението му, действайки съвсем задоволително в професионално отношение. Функциите на изпълнителен капитан били поети от поп Сава Катрафилов, който заедно с някои имащи известен опит в корабоплаването въстаници и с щатния персонал, успешно водил парахода по река Дунав, докато титулярният капитан отново поеме функциите си. Както свидетелства първият кормчия Й. Филиканева, непознатият му по име пътник, който единствен останал с цивилни дрехи, след като им наредил да

карат парахода натам, накъдето той ще им заповяда, застанал на командния мостик, откъдето едновременно командвал хода на машината и посочвал на кормчиите пътя, който следва да поемат.147 Поп Сава Катрафилов бил „капитанин 2-3 часа на парахода „Радецки”, пояснява и Захари Стоянов. През това време „царувал и заповядвал в неговите стени българският лев.”148

Контролът в машинното отделение бил поет от Йордан Йорданов - Инджето. Според познавачите на корабоплавателното дело, описаното в неговите спомени показва, че той очевидно е имал добра осведоменост и технически познания по боравенето с корабните механизми.149 Може би обаче става дума за боравене въобще с парните двигатели, а не конкретно с корабните такива.

Сава Катрафилов (вляво) и Йордан Йорданов - Инджето поели управлението на парахода „Радецки” на 17 май 1876 г. по обяд.

Никола Кючюков твърди, че те още в Турну Мъгурели взели мерки за

осигуряване на управлението на парахода. Тодор Стоянов (Пиринчиев), родом от Неврокоп (Гоце Делчев), бил машинист и се предвиждало той да поеме управлението на парахода, ако капитанът откаже това.150 Самият Стоянов в прошението си да му бъде дадена пенсия е написал: „аз бях един от тия, които в парахода „Радецки” завзехме огнярната част за спиране на парахода, в случай, че капитанинат би се възпротивил”.151

Машинистът Хаздел е дал в Оршова показания, че след като бил „принуден да отстъпи пред силата” на въоръжените въстаници и да изпълнява заповедите, които му били подавани отгоре, той чул такива първо на български език. Те му били превеждани от машинния прислужник. Опитите на машиниста да изпрати помощника си горе, да убеди въстаниците да дават заповедите си на немски език, не сполучили. На последният било категорично забранено да се отдалечава от помещението. Първите команди били: „Бавно” и „Съвсем бавно”. Машината се движела приблизително половин час с половин отворени клапи. След това прозвучал отново чужд нему глас и дал команда на немски език (вероятно става дума за Давид Тодоров) машината да върви с пълна сила. След което машината работила един час в редовен ход с отворени клапи. През това време дошъл в машинното отделение един от водачите и заповядал на машиниста да даде пълна пара. Накрая вече се чули командите на капитан Енглендер - „Стой!” и „Назад!”, по които станало ясно, че се цели спиране на парахода.152

Хаздел не споменава за някакво участие на българин при изпълнението на въпросните операции и това е обяснимо. Едва ли той е забравил какво е станало преди три дена. Просто е счел, че е под неговото достойнство да обяснява, че са му отнели управлението на машината. Но това управление е протекло и с намесата на Йордан Йорданов. Последният едва ли си е измислял, когато в спомените си разказва:

„Като се подаде Ботев по стълбата, свирна със свирката си. След него вървеше Иваница Данчев и ми подаде калпака, който беше в неговия куфар. Аз веднага хвърлих

шапката си, наложих калпака, взех си сабята от кафеджията, препасах я, извадих си револвера в едната ръка, а в другата - сабята и си заех определеното място при машиниста. Машинистът стоеше при вентила на машината и като ме видя тъй въоръжен, стана ми на крака и ме попита какво искам. Аз му отговорих, че искам да му помагам. Той се съгласи на всичко, защото нямаше вече какво да прави. Параходът имаше 45 конски сили. Накарах да изтеглят огъня и след това отидох горе на вентилацията, отпуснах клапата, слязох долу при вентила на машината, спуснах вентила половин клапа и така вървя параходът няколко време. След малко дойде Ботев и капитанът да ми кажат да предам парахода на машиниста, защото били съгласни да закарат парахода там, гдето поискаме ние. И така, аз предадох машината.”153

Ботевите четници, естествено и с помощта на персонала, не допуснали засядания по многобройните плитчини, съпътстващи не изминавания дотогава от парахода маршрут. Той не претърпял никаква повреда, нито пък били нанесени материални щети на параходното дружество. Самото място за дебаркиране също е било избрано предварително не само в тактическо отношение, но и с оглед на най-малки опасности при навигацията. Не случайно Ботев предава на слезлия в Бекет Д. Горов писмо с посочено като място на изпращане: „Новата станция на България, село Козлодуй, 2 часа горе от Ряхово.”154 Това място е било твърдо определено.

Намиращите се на борда четници, които са имали понятие от корабоплаване, са били силен коз в ръцете на ръководството на Ботевата чета при принуждаването на капитана да се подчини на исканията на четниците. По време на дебатите с тях Енглендер забелязал, че в помещението на кормилото се намирал един от водачите на въстаниците, който бил „завзел командването на парахода”. „Машината бе направлявана от втория водач на въстаниците - пише в доклада си капитанът на „Радецки”, - един поп в цивилно облекло, и беше нужно дълго убеждаване и намесата на войводата, за да може капитанът да поеме пак сам командуването.”155

Това, че въстаниците са имали и човек (лоцман), който познава мястото на дебаркиране, кара капитан Енглендер в доклада си, макар и пост-фактум (фактът не може да е повлиял на по-ранното му решение да се подчини), да посочи: „Дебаркирането на въстаниците на някой остров или на отдалечено място беше невъзможно, тъй като те имаха хора, запознати с водното пътуване, и като изискваха настойчиво дебаркирането в Козлодуй, определиха чрез един от техните водачи, русин по народност, точно мястото. Последният беше дори информиран за плиткостта на това място и заповяда на капитана да не позволи параходът да заседне, тъй като в такъв случай въстаниците ще трябва да водят бой с новобранците, които се намирали на следващия след тях турски параход, а капитанът ще бъде застрелян веднага в случай, че параходът заседне.”156

От приведените сведения се вижда, че Енглендер е попресилил нещата в последните си спомени, където казва, че се боял да не би параходът да заседне, управляван от въстаниците. Всъщност въстаниците са се опасявали капитанът да не предизвика умишлено засядане. Българският „лоцман” дотолкова добре познавал мястото на дебаркиране, че даже посочил точката на брега, където параходът да се приближи максимално близо.

Контрольорът на парахода също разказва за протокола, че в началото цялото внимание на водачите на въстаниците било съсредоточено върху капитан Енглендер и машината. Капор бил свидетел като слушател на преговорите между водача на въстаниците и капитана. Предложенията на първите (за дебаркиране на друго място, а не на турския бряг) били енергично отхвърлени и на капитана се казвало категорично, че трябва да се подчини без съпротивление на волята на водача. В противен случай щял да бъде поставен в неудобното положение дебаркирането да се извърши и без

неговото съдействие. Тъй като те имали помежду си човек, запознат както с движението на парахода, така също и със състоянието на водата там.157

Едва ли руският офицер и княз е бил най-добре запознатият от четниците с особеностите на брега при Козлодуй. Капитан Енглендер нещо се е объркал. Според Димитър Тодоров - Димитрото да направляват парахода и да следят за приближаването на определения пункт било възложено на „Н. Обретенов, Ст. Спасов и Цветков”.158

Действително Никола Обретенов споменава, че когато през април се подготвяли да прехвърлят четата с оръжието с голяма лодка или чам, и за параход тогава още не ставало дума159, направили проучване на мястото за слизане. Той, Петър Йорданов и Андрей Матев взели лодката на австрийския шлеп в Бекет, карана от шлепчията, който бил българин от комитета, и обиколили брега на Козлодуй. Харесали мястото, защото водата била дълбока, а контролът слаб. И установили, че и в Оряхово мястото било добро, но надзорът бил по-строг.160

Според едно писмо на П. Д. Катранов от 8 май 1876 г., той и Д. Икономов също ходили да търсят и определят място за слизане.161 Сам обаче Икономов по време на дебаркирането на четата казва на Кючюков, че не знаел точното място на слизане.162

Най-правдоподобно, подкрепено и от казаното от Младен Павлов, изглежда сведението на Спас Соколов. (Дали под „Ст. Спасов” Тодоров не е визирал Спас Соколов?)

Стана вече дума, че Соколов е бил човекът, който информирал Войновски и Ботев за достигане на мястото на българския бряг, виждано от парахода, където е трябвало да започне акцията по завладяването на последния. Младен Павлов, наречен Козлодуйското даскалче, споменава, че през м. април-май 1876 г. Спас Соколов и Иваница Данчев дошли в Козлодуй като пратеници на ЦРК в Букурещ и заедно с него определили пункта, където да спре параходът. Даскалът твърди, че той бил натоварен да следи за появата на парахода с четата (не се знаело предварително кой ще е той) около Оряхово и Козлозуй, да даде сигнал за спирането му и посочи мястото за дебаркирането на хората. Ходел всеки ден на Дунав в 2 ч. след обяд, за да следи параходите. Пътническите минавали през всеки два дена (нагоре и надолу) и Павлов бил тогава на предварително определената от Соколов, Данчев и него точка. Когато видял на 17 май 1876 г. необичайния „рейс” на „Радецки”, поставил пешкира си на една тояга, в знак, че параходът трябва да спре точно над татарското село, което оставало към град Лом, на 1-2 километра след Козлодуй.163

Самият Соколов също е написал по този повод: „Казах на Войновски да съобщи на Ботева да се готви, да се облече, защото наближава място да слизаме. За мястото [точното] на слизане по-рано не става дума. Аз познавах най-добре тия места, понеже бях учителствувал три години в с. Букьовци. Гледах да слезем на най-близкия пункт до Враца.”164

От сведението на контрольора Капор за съдържанието на разговора между въстаниците и Енглендер, съвсем директно се вижда, че при формиране на решението си да поеме командването на „Радецки” при дебаркирането на въстаниците, у капитана са бушували различни чувства. Между тях е имало съзнание на дълг към пътниците, но и симпатия към делото на българите, и не на последно място, чувството за професионална ревност към възможността управлението на парахода да бъде толкова дълго в чужди ръце.

Има един любопитен момент също в подкрепа на последното. Докато траели преговорите между Енглендер и Ботев, капитанът забелязал „българското знаме” да се развява от капитанската палатка. Не е ли бил уязвен комендантът на „Радецки”, че на парахода е издигнато чуждо знаме? Както ще стане дума по-нататък, първата работа, след като Енглендер поема отново командването, е да накара българските въстаници да свалят своето знаме. Уж турската стража да не го види и да разбере какво става на

парахода. Тя, турската стража при Козлодуй, била ли е наясно какво представлява знамето с лъва на него?

Взаимоотношенията на четниците с пътниците

Тук е мястото да се спомене и за реда, който бил установен на парахода

„Радецки”, докато е бил на подчинение на Ботевата чета. На борда естествено имало много и различни пътници - мъже и жени: немци, румънци, българи, гърци, турци. Всички се изплашили много от началото, когато се разбивали сандъците и четниците се обличали и въоръжавали. Приличали на смъртници, характеризира Обретенов пътниците, наблюдаващи произтичащото. Българите се страхували да не ги помъкнат четниците със себе си, турците - да не бъдат изклани. Останалите треперели от страх пред неизвестността. Когато разбрали, че животът им не е в опасност, се успокоили.165

Никола Кючюков, оставил ни сравнително подробни спомени, вероятно обогатени и с чуто от другите четници, предава следната конкретна картина за реакцията на пътниците: „Ханъмките плачеха. Някои паднаха в несвяст. Дребните дечица с писък бяха се впили в прегръдките на майките си. Ето че 5-6 пушки изгърмяха. Дали нарочно или от невнимание беше, не зная. Някои от турците се стремяха да се нахвърлят в Дунава, други пък се теглеха назад. Картината беше ужасна, трогателна, страшна. Помолих Андон Куков да утеши там стоящите турци, които бяха изгубили присъствие на духа. Каза им да не се боят, защото ние не сме тръгнали да колим мирното население. На минута малко утихна. Въведоха ги в камарите долу. Четири-пет минути трая тая паника, след което всичко беше в реда си вече.”166

Капитан Енглендер е записан при дознанието да казва: „След като отпадна моята безполезна съпротива и аз се подчиних на заповедите на въстаниците, спря всякаква заплаха срещу моята личност, така също срещу екипажа и пътниците. Пострадали пътници нямаше.”167

Повечето от приведените в спомените сведения са, че по заповед на Христо Ботев пътниците били прибрани в І-ва класа. Така е било и по предварителния план. Никола Обретенов обаче твърди, че пътниците били събрани във ІІ-ра класа. Изглежда е имало затворени пътници и в І-ва и във ІІ-ра класа. Според Спас Соколов в І-ва класа били затворени „турски офицер и жени”. Вероятно в това сведение са визирани качилият се на Оряхово турски ефенди с харема си от десет кадъни. Една от тях подала на Войновски брилянтен пръстен, но той и казал да си го прибере, защото не са разбойници. След това се наложило военният командир на четата да отблъсне опита да му целунат ръката, какъвто направила кадъната. Нито една от скъпоценностите на туркините не била побутната дори, категоричен е Обретенов.168

Когато пътниците послушно изпълнили поръчаното им да се приберат в отреденото им помещение, при тях дошъл Христо Ботев и им обяснил: „Бъдете за няколко минути търпеливи, почакайте в това помещение, докато слезем на българския бряг. Не се страхувайте от нас; вие ще видите, че не сме лоши хора: нас ни вика отечество страдално и измъчено.” Смаяните пътници с пребледнели лица изслушват казаното. Чуват се въпроси: „Какво означават тия думи? Какви са тия хора? Дали няма да пострадаме?”169 След като пътниците били прибрани, на входа поставили стража, като и разпоредили да не пуска никого - нито да влиза, нито да излиза.170

Димитър Тодоров - Димитрото, който също бил сред осигурителите на реда на парахода, разказва, че един от четниците си позволил да вземе феса на един турчин и почнал да го сече със сабята си. Войновски видял това, смъмрил увлеклия се и забранил на момчетата, каквито и да било волности и издевателства над пътниците, независимо от народността им.171

Друго интересно сведение съобщава Йордан Кършовски. След като Ботев дал заповед „да наобиколят” капитана и да го вземат под караул, той слязъл при пътниците в камарата. Там взел сабята на пътуващия с парахода каймакамин, с думите: „Бъдете спокойни, не бойте се! Аз съм български войвода, тези са моята дружина. Ние не бием беззащитни хора, а още повече жени и деца. Затова стойте си мирно и не се бойте.”172

В спомените на оцелелите четници се споменават и други любопитни битови сцени между въстаниците, пътниците и обслужващият персонал на парахода, които няма да бъдат споменавани тук, едно, за да не се губи основната нишка на повествуванието, и второ - няма сведения на екипажа, които да потвърждават дали това се е случило. На самите четници не може да се вярва много. Димитрото на два пъти разказва историята за срязания фес на турчина, като първия път бележи, че Ботев смъмрил провинилия се четник, а втория път - Войновски.

Ботевата чета слиза на Козлодуйския бряг

След като четниците превземат парахода, той намалил своя ход. Известно време,

докато течели преговорите с четниците, „Радецки” се управлявал от „втория водач на въстаниците, един поп в цивилно облекло”, описва кратко ситуацията капитан Енглендер. Поп Сава стоял на капитанския мостик и давал заповеди: „Полека, полека!” Трябвало да се пътува бавно, докато се извършва въоръжаването и раздаването на мунициите.

Първото действие, което предприел капитанът, след като отново поел командването на парахода, било да обясни на Ботев, че машината, която се движела на бавен ход, трябвало да бъде пусната с най-голямата си бързина, тъй като имало опасност да ги настигне военния турски параход, който те видели и оставили в Силистра, и който отивал нагоре пълен с войска. При по-бърз ход нямало и опасност от засядане в пясъка.

След това Енглендер посочил, че в интерес на четниците, за да се избегне възпрепятстването при акостирането на парахода от страна на турските брегови стражари, трябвало да се вземат мерки последните да не забележат блясъка на оръжието и големия брой униформи, а също и „българското знаме”, което се веело високо от капитанската палатка. Затова капитанът поискал на борда да не се показва нито един от въоръжените мъже и да се свали знамето. А за да бъдело свободно движението на главната палуба, което било необходимо, за осигуряване на успешните действия при акостирането, заповядал на матросите да опънат страничните платна (тентата), като по този начин не се вижда какво става на парахода.

Ботев одобрил последната мярка, стиснал ръката на капитана и също дал заповед на своите хора да помагат на матросите. С общи усилия била обтегната тентата на парахода. Байракът бил скрит на кувертата, даже капитанът дал една върлина, с която измервали дълбочината на водата, за да приковат към нея знамето. „С една реч, ние работехме ръка под ръка с въстаниците”, заявява без притеснение в спомените си капитан Енглендер.

Той поискал да му бъде дадено удостоверение за оправдание пред неговото началство, че е накаран насила да спре на турския бряг, където няма станция. Първоначално Ботев отказал, като му обърнал внимание, че вече има в ръцете си един документ. След това обаче накарал българина, който говорел немски, т. е. Давид Тодоров, да изготви удостоверението.

След постигане на споразумението с капитана, Христо Ботев дал заповед да бъдат освободени машината, дюменът и матросите, само касата да продължи да се охранява. Енглендер събрал екипажа на палубата и казал на подчинените си, че скоро ще спрат на сушата, затова да започнат необходимите приготовления. На помощника

си поръчал да заеме мястото си горе. Наредил на турския харем от първа класа да се премести, за да не им се изпречи на пътя. Окуражил и другите уплашени до смърт пътници.

След тези действия капитан Енглендер отишъл отново на командния мостик. Ботев също бил наблизо. До капитана с готов за стрелба револвер застанал един от водачите на въстаниците. Той познавал местността и означил съвсем точно мястото, където трябвало да спре параходът: между едно черкезко село и един турски пост. Българският водач обърнал внимание, че водата там била плитка и трябвало да се пътува с възможно най-голяма предпазливост, и показал точката на брега, където можело да се достигне с носа на парахода.

Сведения за управлението на парахода, отнасящи се към същото време, дава и помощник-капитанът Дойми. След като му заповядали да се качи отново на палубата, той видял кормчиите при кормилото, пазени от няколко въстаници. Видял и капитан Енглендер на комендантския мост, пазен зорко от един от водачите. Чул, когато било обърнато внимание, че водата е много плитка и било заповядано дебаркираното да стане между турския пост и черкезкото село.

Като наближили определеното място на брега, капитанът започнал трудната, „деликатна” маневра. Тъй като не е имало някакво пристанищно съоръжение за слизане и качване на пътници и товари (скеля), влизащо навътре в реката, където тя е достатъчно дълбока, движещите странични колела (долапи) били пречка параходът да подходи към брега както обикновено. Можело да се достигне до него само с носа на парахода. Това сведение показва грешката, която художниците правят, като рисуват спрелия при Козлодуйския бряг параход успоредно на брега.

В изпълнение на маневрата следвало да се направят някои основни операции: така да бъде регулирана силата на машината и посоката на движение, че с постепенно сондиране на дълбочината на водата параходът да достигне до сушата с носа си, без той да се повреди; параходът да се вреже в дъното до плиткия бряг така, че да се закрепи достатъчно здраво, но и да не се повреди от движението; докато въстаниците слизат, машината да продължи да работи, за да не може водата да повлече парахода, и дъската, сложена за слизане на хората, да падне; накрая, без повреди параходът да се отдели от брега.

При приближаването на „Радецки” към брега двама матроси с дълги върлини опитвали дълбочината на водата, за да предпазят парахода от засядане, викайки: „Добра вода”. Така постепенно параходът се доближавал до брега с предницата си и стигнал на около два метра от сушата. Много от момчетата в пълно снаряжение и с пушки в ръце, се били вече приготвили да излизат.

Според капитана акостирането минало „чудесно”. „То беше един тържествен момент - припомня си Енглендер. - След като преди докосването на брега машините бяха поставени за 30 секунди на „стой”, възцари се безмълвна тишина. Всички притаиха дъх. Щом се чу тътренето на пясъка, чуха се радостни гласове. На един човек, който стоеше на брега с едно дете, дадох знак да се махне, което той веднага стори. Най-сетне „Радецки” се закрепи и за да можем да го задържим в такова положение, заповядах машината да се движи „с половин сила напред”.

Ботев стоял с пламнали очи при капитана на командното мостче и чакал с нетърпение важния момент. След акостирането въстаниците поискали здрав мост, за да слязат на сушата. Той бил изваден и поставен от матросите със светкавична бързина и четниците веднага заслизали бързо по него към брега в непрекъсната редица. Там те паднали на земята и почнали да я целуват.

Войводата очевидно останал доволен от действията на параходната команда и с благодарен поглед силно стиснал ръката на капитана. Без да каже нищо повече, Ботев

слязъл на стълбите и след това разтревожено извикал нещо на своите хора. Енглендер счел това действие като неуважение, но после разбрал за какво става дума. Разиграла се една „безпокоителна сцена”, в която капитанът на „Радецки” за малко не бил застрелян от един от Ботевите офицери.

Освен посрещачите - мъжът с детето, на брега имало и турски брегови стражари. Като видели парахода, те се забързали към него, учудени, че спира до брега и вероятно не знаейки, че превозва въстаници. Когато около сто души от четниците, начело с един от водачите с развято знаме и тръбача, били вече на брега и се готвели да разузнаят обстановката, се чул глас: „Турци бре! Турци бре!” (В оригиналния текст било „турци гре”.) Между голите баири се показали няколко феса, които ту се появявали, ту изчезвали от погледа, тъй като се движели сред неравен, вълнист терен. От българските предни редици („форпост”) изгърмяла пушка и един турски войник се прострял на земята, а останалите 5-6 турци се спрели за една минута уплашени, после се обърнали и побягнали обратно. Според капитана турският войник бил убит от „попа”.

От борда също почнали веднага да стрелят. След вика за турците, българите ускорили дебаркирането и се впуснали още по-бързо към брега. В този момент неочаквано възникнал конфликт между тях и екипажа. Поставеното мостче се оказало недостатъчено. Водачът на българите („офицерът”, според Енглендер), който командвал слизането, извикал за още едно мостче и когато не го донесли веднага, вдигнал пушката и викнал: „Къде е капитанът? Искам да го убия!”.

Оказало се, че тъй като параходът спирал предимно на специалните скели по пристанищата, той разполагал само с два подвижни моста: един дълъг и един къс. Боцманът дал по-дългия от тях, тъй като само той достигал до брега. По-късият щял да бъде много стръмен. Отначало първият мост бил достатъчен, но при увеличилият се наплив на слизащите, капитанът дал заповед и въстаниците поставили и втория, късия мост. Българите го използвали като се свличали по-него и влизали във водата до кръста. Капитанът наблюдавал дебаркирането, но виждайки разгневения човек, който викал на палубата, се дръпнал, да не би да бъде застрелян „в последния момент”.

От спомените на Йордан Йорданов разбираме, че наблюдаващ слизането на четниците бил брат му, Петър Йорданов. Пак в спомените на българските участници преобладават сведенията, че първи на брега слязъл Никола Войновски, а Ботев се появил накрая. „Аз и Петър Йорданов останахме в парахода, докато слезе и последният четник”, уверява Димитър Икономов.

Никола Кючюков ни представя подробности за началото на сюблимния момент: слизането на Ботевата чета на българския бряг. Пръв сторил това Петър Дюкмеджиев от Карлово, като нагазил с единия си крак в мътния Дунав. Бързо след него слязъл Войновски. Със стъпването си на българската земя той изтеглил сабята си и ловко я завъртял във въздуха, удряйки я накръст в земята. След това взел шепа пръст и се обърнал към четниците с думите: „Братя, тази е земята, в която сме се родили, тази е земята, за която ще измреме!...”

В този момент настанала суматохата, за която споменава и капитан Енглендер, и която била предизвикана от появилите се турски стражари, които идвали към парахода да видят какви хора слизат от него. Те за пръв път виждали параход да спира там. Явно не са го забелязали още отдалеч, защото както уточнява даскал Младен Павлов, когато той поставял знака къде да спре параходът, в този момент заптиетата от бреговата охрана спели.

Били на 100-150 крачки, когато Петър Дюкмеджиев, клекнал на едно коляно, изпразнил пушката си. Единият от турците се повалил на земята, а останалите като захвърлили своите пушки, ударили на бяг към Лом паланка. (Според Павлов заптиета

били само двама.) Войновски, виждайки случилото се, продължил прекъснатото си слово с думите: „Ето братя, и първият куршум не падна напразно.” Докато се извършвали тези действия Куруто със знамето се озовал на сушата, а най-после и войводата.

Сред първите, слязъл на брега, е и Спас Соколов. Матросите донесли широка дъска и я спуснали във водата, за да се слиза по нея. Но трябвало и да се гази, защото дъската не стигала до брега. Соколов нямал търпение да изчака реда си при минаването, което ставало според него доста бавно. Затова се хвърлил във водата от „пармаклъците (оградата)”. Водата била до пояс. „Първи ние стъпихме на брега” твърди Соколов, имайки предвид, че още един-двама другари го последвали, - първи бяхме посрещнати от двама заптии, които от далечния караул тръгнаха към нас.” Последвало и участие в стрелбата срещу турските стражари, което Соколов отбелязва с увереността, че единият турчин е бил убит от техните изстрели.

От спомените е трудно да се определи кой точно пръв от четниците е докоснал българския бряг и кой е произвел първия успешен изстрел. Кючюков бележи, че по турските стражари са се целели едновременно 20-30 момчета. Успешният изстрел на разстояние от 100 крачки обаче показва, че сред въстаниците е имало и въоръжени с качествени пушки, което се потвърждава и от сведенията за последващите битки на четниците с турците.

„Слизането на Ботевата чета при Козлодуй”, художник Димитър Гюдженов, 1949 год.

Матросите от парахода, в по-голямата си част славяни, помагали на българите

при разтоварването на багажа и хранителните припаси. Когато хвърляли шестте торби с хляб, последната паднала във водата. „Нищо - успокоили българите матросите, когато те изказали съжалението си. - Нашите братя, които ни чакат на брега, имат достатъчно хляб.” Капитанът дори е запомнил някои от казаните думи и в спомените си е написал: „naschi brati”. През това време българите се изкачили нагоре по брега и образували една доста голяма група около предводителя и знамето.

В съзнанието на капитан Енглендер се е запечатала финалната сцена от слизането на Ботевата чета на Козлодуйския бряг и той я описва в спомените си художествено:

„Сега вече, като излязоха всички, последва една живописна и в същото време възвишена сцена. Цялата българска чета се разположи в живописни групи по хълмистата почва и покри едно толкова голямо пространство, щото даже на мен се показваше много повече, отколкото тя беше в действителност. Тогава се раздаде един глас и всичките нападаха на колене и останаха в такова положение - вероятно правеха

молебен. Много от тях целуваха земята, която беше тяхно свето отечество и която твърде скоро щеше да ги приеме в себе си... Тогава се издигна пак попът, хвана байрака и с друг един предмет, който държеше в дясната си ръка, благославяше, види се, поборниците за свободата.

Мисля, че това беше кръст: аз не можах да видя с просто око, а да взема бинокъл, не намерих за уместно. Сцената беше тържествена и трогателна, След това всичките момчета станаха на крака и аз видях, че Ботев застана на високото място и за-хвана да говори реч, която се продължи две-три минути. След това извика се едногласно: „Ура (да живей) България, ура, ура!”, толкова силно и радостно, че ние, моряци и военни, които различаваме нациите, гдето знаят да викат ура и гдето не знаят, казвахме помежду си:

- Тези българи, ако и да са малко и още неизвестни, трябва да станат една силна нация.

В продължение на това време нашата машина работеше с всичката си сила назад и „Радецки”, който се беше заровил доста в пясъка, започна да излиза.

Въстаниците тръгнаха вече на походен марш, но подир няколко разкрача пак се извика:

- Да живей Франц Йосиф! - Да живей Андраши! - Да живей капитанът!” Трогнат от това толкова ласкателно за него съпоставяне, капитанът на „Радецки”

благодарил мислено, казал „на добър час”, свалил фуражката си и я размахал три пъти. Всеки път действието се придружавало с „ура”, извикано от моряците. След това „Радецки” потеглил с пълна пара назад, отдръпнал се от брега и управляван чрез кормилото, влязъл в своя курс. В това време българите се изкачвали все по-нависоко, докато се изгубили в полето.

 

Мястото, където е слязла Ботевата чета при Козлодуй. Снимка, правена непосредствено след Освобождението.

От спомените на капитан Енглендер оставаме с впечатлението, че Христо Ботев

се е разделил с него само „с благодарен поглед” и силно ръкостискане. Йордан Кършовски обаче добавя, че при излизането си от парахода Ботев се простил с капитана, поискал му извинение за случката и му казал: „Иди и носи си много здраве от мене - Ботева, и четата му.”

Любопитно сведение за последните действия на четниците на борда на парахода дава контрольорът Капор: „По време на дебаркирането ме извика водачът на въстаниците при касата на парахода и при останалия багаж на пътниците и ми предложи да ми даде уверение, че както касата на парахода, тъй и другите товари са

незасегнати.” Изглежда касата е била приета на доверие, защото не е известно сред документите, останали след насилственото отклоняване на „Радецки” от неговия курс, да има бележка за състоянието на касовото и пощенското отделение на парахода. Иначе интересно как ли Капор се е оправдал за липсващите товари, като например този от Корабия, с тегло 978 фунта?

„Часът по 2-2 ½ - пише Й. Кършовски - параходът пристигна на брега и ние излязохме по една дъска, поставена на парахода.” Точното място на слизането на Ботевата чета е определено от Младен Павлов: „Отбиването на „Радецки” стана на 1-2 километра по-далече от Козлодуй ...Ботевата чета излезе на козлодуйския бряг тъкмо на онова място, където е положен възпоменателен камък от мене с помощта на други съселяни...на козлодуйския бряг, над татарското село, което оставаше към град Лом.” Слизането на четата, уточнява Обретенов, станало на същото място на брега при Козлодуй, където е поставен днешният каменен кръст край Дунава.173

Капитанът на парахода за войводата Ботев и неговите четници

В спомените си, писани в 1888 и 1913 г., капитан Догоберт Енглендер отделя

място, за да разкаже не само за произтеклото, но и да изрази личните си впечатления от участващите лица: не толкова от техния вид, а от характерите и взаимоотношенията им. Вижда се, че Ботевата чета не е била считана за терористична организация (тогава са им казвали разбойници). Начинанието на въстаниците е било посрещнато с чувство на уважение. Така и западноевропейските държавници от това време са гледали на делата на българското национално освободително движение, когато е имало такива.

Ето някои характерни впечатления за войводата и неговата чета, отбелязани в спомените на капитана на „Радецки”:

„С една реч, ние работехме ръка под ръка с въстаниците. Те виждаха, че аз върша и изпълнявам своите длъжности. По-преди аз се съпротивявах на техните предложения, доколкото ми позволяваше здравият разум; после приех това предложение открито и честно и им се притекох на помощ, като се убедих, че по-нататъшното ми съпротивление ще бъде безполезно и ще има за следствие едно страшно кръвопролитие на парахода. Аз бях убеден, че тези „посветени на смърт” хора инстинктивно усещаха, че ако и да имаха моментално власт в ръцете си, обаче една грешка, направена от моя страна (за злонамерение, разбира се, не можеше и дума да става), може да има такива последствия, че не само ще възпрепятствува на излизането на брега, но можеше даже да докараме работата до сражение борд към борд с някой турски военен кораб и т. н., и тяхното дело щеше да загине.

Във време на нашето пътуване до Козлодуй Ботев показваше в своите действия твърда енергия и прозорливост. Той тичаше и бързаше насам-нататък из „Радецки”, навсякъде насърчаваше и поддържаше някои съвършено млади момчета, които бяха дотолкова неопитни с пушките си, че вероятно не знаеха даже как да ги пълнят (няколко пъти се случи, че пушките стреляха и куршумите се забиваха в тавана).

Той милваше едни като деца с двете си ръце по лицето, други прегръщаше, после им говореше силни и високи думи, като посочваше често с ръката си към българската земя и синьото, слънчево небе. Ние като военни хора, говорехме си на ухото помежду си, че тоя човек знае и разбира как да вдъхне сила и кураж на слабите и неопитните. На едни той поправяше чантите и торбите с хляб и ги учеше на онова, което не знаеха, с една реч, той беше навсякъде.

Впрочем навсякъде се въдвори такава решителност и спокойствие, като че параходът отиваше да направи едно „partie de plaisir” (увеселение), а не замислен ви-соко политически удар, резултатът на който беше, поне за мен, повече от съмнителен.

Ботев често се съветваше с двама-трима души на вид много интелигентни хора, които бяха в неговата чета вероятно като офицери. Едно от момчетата му, предназначено за гарнист, често свиреше със своята тръба. Той му забрани. По едно време той се качи при мене да се научи колко минути остават до пристанището и по какъв начин ще излезе четата на брега, като няма понтон.

И всичко това правеше много бързо, обаче не с тази бързина, която заморява командира и на други повече бърка, отколкото помага. Съвсем не. Неговата команда беше твърда и ясна и моята собствена команда на парахода не можеше да бъде по-спокойна. Между другото, той ми казваше:

- Знаете ли, господин капитан, защо ние избрахме вашия параход? Ние знаем и другите и изучихме техните капитани; предпочитаме вашия параход, защото носи името на един славянски генерал, Радецки*, което е за нас добро предзнаменование.

Много го радваше и това, че аз, австрийският моряк, говоря славянски и давам команда на матросите по славянски.”174

(* Граф Йозеф Венцислав Радецки е австрийски военачалник и държавен деец, фелдмаршал, един от видните полководци на Австрия за своето време, чех по произход.)

„Ботев говореше изключително български; френски говореше неохотно и недобре, както това се вижда от неговия манифест, който заключава много ортографически погрешки. Тоя манифест написа Ботев скоро след тръгването ни от Рахово в салона на първата класа и в това време неговите другари, по показанието на келнера, говорели помежду си български. Един от келнерите донесъл няколко стъкла бира и забелязал, че всеки път, когато той дохожда при масата, Ботев покривал писаното с попивателната книга. Книгата за манифеста се дала от ресторацията на „Радецки” с пари. Ако би се поискал оригиналът на тоя манифест, писан от поета войвода, за музей или друга някоя национална цел, аз вярвам, че дирекцията на Дунавското дружество би удовлетворила охотно подобно едно искане. Обаче това е мое лично мнение.

В 1876 г., когато Ботев излезе войвода с 200 души, за да се бие за свободата на България, имаше около 32-34 години, около 1,75 м ръст, сух, но с яко телосложение. Той беше брюнет като южняк, макар цветът на кожата му да не беше толкова тъмен, косите му бяха тъмнокестеняви, малко завити, не бяха дълги, но добре култивирани. Отделните черти на лицето бяха тънки, особено устата и носът. Очите му - много изразителни и понякога блестящи.

Неговите постъпки и разговорът му бяха самоуверени и често повелителни. Стискването на ръката му беше яко, нещо, което аз опитах самичък.

Търпение нямаше много, защото във време на гореописаните преговори за предаването на парахода, преди още да насочи върху ми револвер говорещият немски въстаник, Ботев искаше сам да ме убие.** Показа ми се още човек нервен, защото при дълго говорене крилата на носа му неволно трепереха.”175

(** Спас Соколов разказва, че имало момент, когато Христо Ботев издигнал револвера си над капитан Енглендер и извикал: „Убийте капитанина!” Капитанът уплашен, паднал към стената полумъртъв, пожълтял с избелени очи, не знаещ къде се намира.)176

„Тия въстаници от „Радецки” бяха повечето необучени хора, съвсем незапознати с огнестрелното оръжие. Това личеше от спонтанното стреляне с пушка на борда, гдето за дълго още се виждаха следите от това. Някои от тях бяха освен това доста мълчаливи и мрачно настроени. Но предводителите не ги оставяха да мислят за жените и децата си. Те улавяха хората с две ръце за лицето, галеха ги и им вдъхваха отново кураж.

Но ако шансът на тия шепа хора, които дори не бяха успели да се обучат за борба е турското владичество, беше почти безнадежден, и ако, както чух, населението тогава не се присъединило към тях, а ги оставило на произвола на съдбата, те все пак бяха герои, достойни за вярната памет, която отечеството им е запазило за тях. От това време произлиза високото уважение, което храня към българите.”177

В доклада, протокола и спомените, капитан Енглендер съобщава и други свои наблюдения. Въстаниците били снабдени с добри оръжия и достатъчно муниции. През време на престоя им на борда не се оказал никакъв случай на пиянство. Четата имала походна аптека и превързочни материали. Носени били и провизии.178

На парахода се развява българско знаме

Към неднозначните сведения, свързани със завладяването на „Радецки” и дебаркирането на Ботевите четници при Козлодуй, спадат и тези за знамето на четата, което се развява на борда на парахода, и за знаменосеца.

В спомените на капитан Енглендер, когато става дума за знамето на въстаниците, то все е в ръцете на „попа”, т. е. в ръцете на Сава Катрафилов. Капитанът на „Радецки” е бил респектиран от действията на българския си „колега” и даже твърди, че именно той бил убил появилия се турски стражар, когато въстаниците слизали на брега. Нещо повече: и тогава „попът” бил със знамето в ръка!

Изглежда, че по време на пребиваването на четниците на „Радецки” знамето е било най-често там, където е бил българският капитан поп Сава Катрафилов. Той е стоял в началото на акцията по завземането на парахода на горната открита палуба, близо до кормилото. Там изглежда е било и командното място на капитана. В спомените си Енглендер специално отбелязва, че в помещението на кормилото известно време се подвизавал един от водачите на въстаниците, който макар и облечен в цивилно облекло, му приличал на поп. Той бил поел командването на парахода и направлявал машината. Австрийският капитан го забелязал тъкмо когато прикрепял българското знаме върху един стълб на „капитанската палатка”. Това било по времето, когато разгорещено разговарял с Христо Ботев и водачите на четата.

В бележките си, там където споменава за знамето на въстаниците, Енглендер го отбелязва като „българското знаме”. Говори за него и като за „зеленото копринено знаме”. Когато се извършват приготовленията за приближаването на парахода до Козлодуйския бряг, капитанът „поканва” от съображение за сигурност Христо Ботев, „да се пусне надолу зелено-коприненият байрак с ушития от злато български лъв”, който бил „дигнат високо на парахода” и можел да бъде забелязан от турските брегови стражари. Никола Симов-Куруто

Историкът Иван Стойчев, занимавал се в миналото със знамената на Ботевата чета, изнася интересното сведение, че щом Сава Катрафилов поел командването на „Радецки”, той „най-напред заповядал да се окачи зеленото атлазено знаме на дружината с български герб - лъвът, при австрийското”. Захари Стоянов също е написал, че знамето на четата в един момент се „ветрее наравно с австрийското”. Стойчев счита, че това е измислица, но на капитанската „палатка”* изглежда е било поставено и държавното австро-унгарско знаме (на Хабсбургите). Развяването на чуждо знаме до него най-малкото е смутило капитана на парахода. И както стана дума, той е поискал свалянето на българското знаме вероятно не толкова от съображения за сигурност, а за да не се накърняват професионалните и родолюбивите му чувства.

(* На запазената снимка на парахода „Радецки”, на горната открита палуба освен рубката при кормилото, не се вижда нещо друго, което да се възприема като „капитанска палатка”.)

„Много мъка и придумвания трябваше да положа, за да накарам попа да прибере знамето”, оплаква се капитан Енглендер. Най-после сполучил с хитрост. Чрез своя далматински моряк обяснил на въпросния поп, че за да може да носи знамето удобно на сушата, трябва да го закове за дръжка. „Даже самият поп се съгласи за това с мене”, казва капитанът. След което той накарал моряците да донесат една дълга и пъстра върлина, с която измервали дълбочината на водата, и няколко гвоздея, за да се употребят за приковаване на знамето.

Последвалото действие Енглендер коментира по много любопитен начин. „И когато най-сетне [попът] слезе долу, за да го направи, аз се отървах от него”, чистосърдечно признава капитанът. Вижда се, че той май е искал не толкова да се свали чуждото знаме, а българинът да напусне по-скоро командното място на парахода. Интересно, но австрийският капитан се разпростира с посочените подробности за знамето в спомените си. Иначе в официалните документи, само в доклада мимоходом отбелязва, че въстаниците имали „зелено копринено знаме”.

В съзнанието на българските участници в събитията знамето на четата се свързва в повечето случаи с името на Никола Симов-Куруто. В по-късното издание на спомените на Иваница Данчев се отбелязва погрешно, че на съвета за завземането на кораба се решило: „знамето ще носи Анастас Джумалиев Куруто”. Действително е имало четник Анастас Джумалиев от Севлиево. Но той не е имал прякор Куруто. Освен Данчев никой не споменава Джумалиев да е носил знамето на четата. Като знаменосци се спрягат и имената на Перо Македонеца и Христо от Търново (?). Преобладаващи са сведенията обаче, че за такъв е бил определен Никола Симов.

    

Две възстановки на знамето на Ботевата чета. „Това знаме - пише в спомените си Никола Обретенов, - действително беше

величествено: приготвено беше от зелен копринен плат, със сърмени реси и пискюли, и разярен лев в средата, ушит от сърма и коприна; на другата му страна беше ушито: „Свобода или смърт”. Според подробните му обяснения, публикувани в русенския вестник „Дунавска трибуна” през 1929 г., знамето било изготвено още в 1875 г. Тогава Българският революционен централен комитет в Букурещ под председателството на Христо Ботев решава да се вдигне въстание в България. Русенският революционен комитет „Кубрат” организирал чета в село Червена вода. Приело се да се приготви „байрак” за нея „с лъв в средата”. Никола Сакелариев, който имал художнически дарби, се заел и нарисувал лъв с надпис наоколо „Свобода или смърт”.

В дома на баба Тонка в Русе сестрата на Никола - Петрана Обретенова, ушила, а комитетският член Тодор Чунчулов, който бил по занаят сърмаджия, извезал златните елементи на знамето, съгласно рисунката на Сакелариев. Н. Обретенов споменава, че по негово време оригиналът на тази рисунка се съхранявал в Народната библиотека в София, в неговия личен архивен фонд. Знамето било изпратено на 17 септември 1875 г.

в Червена вода и било осветено в черквата с подходящ обред от двамата селски свещеници. Над него в селската кръчма се били заклели четниците. „Байракът е превъзходно добре направен”, коментирал Тома Кърджиев, виждайки го същия ден.

След потушаването на въстанието знамето останало у Лазар Свищовлията и той първоначално не го давал. Все пак баба Тонка успяла да го получи и за Никулден го пренесла заедно с един печен шаран в Гюргево и така то се оказало в ръцете на нейния син. Обретенов, заминавайки през януари 1876 г. като апостол за Орханийско (Софийския революционен окръг), го оставил в Бекет в дома на Георги Матев. Възнамерявало се знамето на Червеноводската чета да бъде предадено на Панайот Хитов, предвиждан за войвода на Врачанската чета „Св. Георги”. Георги Матев, който много харесал знамето, изявил желание да бъде знаменосец на четата и като такъв е записан в нейния списък. След като Хитов се отказва от участието си в четата, знамето е взето от Никола Обретенов при качването му на парахода „Радецки”. Както вече знаем, там за байрактар на Ботевата чета е определен Никола Симов - Куруто.

Обретенов твърди, че Ботев не е знаел предварително за Русенското знаме. То било известно само на Георги Матев. За пръв път Ботев видял знамето, когато след завладяването на „Радецки” Обретенов го извадил от бохчичката, в която го е носил. Когато го подал на войводата, той останал възхитен от него. Австрийският капитан дал заповед на матросите да донесат един прът от тези, с които измервали нивото на водата и с няколко гвоздея да приковат знамето към него. Войводата извикал Никола Куруто, предал му знамето и му заръчал: „Предавам ти това знаме, целуни го и го дръж тъй, щото да умреш с него - и неприятелят да не може да ти го вземе от ръцете ти!”

Сведението на Обретенов за параходната лата, послужила за дръжка на знамето, се потвърждава от капитан Енглендер. Според Никола Кючюков обаче, бохчата, в която е било сгънато знамето и дърво за негова дръжка, носел Никола Симов - Куруто, когато се качвал на „Радецки” в Бекет. И Ботев по някакъв начин е знаел за това знаме, защото посрещнал засмяно Куруто, ръкувал се с него и го запитал: „С вас ли е?” „Да” - бил отговорът на бъдещия знаменосец.

При тази случка е възможно и да е ставало дума за другото знаме, развявано от четата в България, което е било рисувано в Гюргево от Филип Симидов. То е трябвало да бъде взето от Кирил Ботев, но той отрича пред Иван Стойчев да е сторил това. Така че възможно е това второ, Гюргевско знаме, да е попаднало у Никола Симов, той да го е качил на парахода и затова да е бил избран за знаменосец. Така или иначе Христо Ботев е знаел, че на парахода ще се развее знаме с девиз „Свобода или смърт” и го отбелязва в телеграмата, чийто текст отнася със себе си Димитър Горов при слизането си в Бекет. „Свобода или смърт” имало изписано и на Гюргевското знаме.

Малко по-различни от разказаните от Никола Обретенов са обстоятелствата, които Спас Соколов предава за развяването на знамето на Ботевата чета на парахода „Радецки”. Както бе казано, Соколов бил във ІІ-ра класа, когато там дошъл капитанът на парахода. „Капитанът излезна из стълбите, а след него и ние - продължава разказа си Соколов. - Никола Обретенов, ако не се лъжа, донесе знамето, една тояга, на която турнаха кръст, а всичките момчета стояха прави и настръхнали. Пред кабинета на капитана бяха се събрали няколко души (по-интелигентните) някои от които се разправяха с капитанина, а други слушаха. В това време извадиха знамето, дойде поп Сава Катрафилов, благослови го, взе знамето и го предаде на Куруто, а той се качи на мястото на капитанина и захвана да командува парахода...С него [Сава Катрафилов] беше знаменосецът.” Това е написал Спас Соколов в ръкописните си спомени от 1915 г. запазени в архива на Евгени Волков.

В по-ранните си спомени от около 1890 г. Соколов е отбелязал пак по повод на знамето: „Дръзновеният разпоп Сава извади знамето посред салона, което беше ушито

от сестрата на Н[икола] Тихова [Обретенов], благослови го и [го] покачи на дървото. Той тури още и един кръст на върха му. До него се изправи високата и суха фигура [на] Куруто. [Той] целуна знамето и ръката на распоп Сава и се упъти с пряпореца в ръка. Сава му заповяда да се качи със знамето в ръце на онова място, гдето седи обикновено капитанинът на кораба.”

В първия, всъщност доста по-късен спомен, Соколов смесва събитията от първоначалното развяване на знамето и повторното му издигане, след снабдяването му с дръжка. Във второто, като че ли по-точно сведение, е визиран моментът, когато Сава Катрафилов приковава знамето към дадената му от капитана върлина. И се вижда, че тогава той е заръчал на Куруто до го развее пак от високото място в парахода, независимо от несъгласието на капитана.

В потвърждение, че знамето е дадено на Куруто, след като е заковано към латата за мерене на дълбочината на водата, идва казаното пак от Никола Кючюков. За момента, когато току що е приключил диалога на Ботев с Енглендер, Кючюков пише: „Като размениха още по две-три думи, Ботев си подаде ръката да се ръкува...На кувертата бяха още Иваница Данчев и Куруто, от които последният държеше права върлината за знамето. Ботев направи поклон на капитанина и заплющя надолу, към дружината, последван от Куруто.” По-нататък Кючюков отбелязва: „Войновски бе слязъл долу в камарата при войводата и задружно приковаваха знамето на дървото.” Накрая завършва: „Ботев излезе от камарата, придружен от Войновски и Куруто. Последният гордо-гордо пристъпваше, като развяваше и знамето, което обърна внимание на всички.”

Кючюков, който е видял как Ботев и Войновски слизат в камерата, заедно с Куруто, е предположил, че те са се занимавали с прикрепянето на знамето към дръжката му. Едва ли обаче това е било така. Имаме сведението на Соколов, че Сава Катрафилов е този, който е сложил знамето на дръжката му. Куруто след това е излязъл „гордо-гордо” с него, защото долу Сава Катрафилов му го е връчил и го е благословил.

От малко обърканите спомени на българските участници в събитието може да се проследи донякъде движението на знамето по борда на „Радецки”. Има и празноти в тези сведения и май някои неща са казани по предположение. Други пък са с противоречива последователност. Несъмнено спомените на Спас Соколов в по-голямата си част следва да се приемат като достоверни, защото най-много се доближават до сведенията, дадени от капитан Енглендер. Казаното и написаното от Енглендер и Соколов, категорично документира факта за развяването на знамето с българския лъв на борда на „Радецки”, и то от най-високото място на парахода - капитанския мостик.

Според друг мемоарист - Йордан Кършовски, Ботев предал официално знамето на неговия знаменосец едва след като четата била вече слязла на брега. И произнесъл думите: „Предавам ти и поверявам ти това знаме, тоя завет и символ на нашата свобода; пази го повече от очите ти, повече от себе си и повече от живота си.” Поелият знамето бил „Христо търновчанеца”. Той коленичил пред него, поклонил се до земята, поел го, като същевременно целунал ръка на Ботев (?) Йордан Кършовски обаче е единственият, който сочи въпросния Христо от Търново за знаменосец на Ботевата чета. Изглежда Никола Симов не е бил предварително познат сред четниците. А и не е имало време да го опознаят - той загива на Милин камък.

Вероятно на същата причина се дължи и заблудата на Димитър Икономов, според когото на кораба знаменосец бил Перо Македонецът. Под звуците на тръбата той издигнал знамето, което носел Никола Обретенов, поп Сава го благословил. Възможно е да е имало такъв момент и действително тогава въпросният Перо да е

вдигнал знамето, но не в качеството си на знаменосец, а на един от водачите на четниците.

За знамето на парахода сведения дава също и Йордан Йорданов. Той като научил лично от Христо Ботев и капитана да предаде машината на машиниста, чул малко след това гърмеж от пушка. Изскочил на палубата и видял, че знамето се ветрее, а знаменосецът го няма. Намерил Никола Куруто в долната камара, да се разправя с двама турци. „Аз повиках Никола, поисках да приеме знамето”, твърди Инджето. Ако се опитаме, можем да осмислим това сведение в аспекта, че пушката е изгърмяла, когато знамето се е развяло за първи път на парахода. За изстрели при издигане на знамето, произведени по инициатива на Димитър Дишлията споменава и Захари Стоянов. Вижда се също, че при първоначалното развяване на знамето Никола Симов не е присъствал.

По повод завършването на дебаркирането на четниците Никола Обретенов е написал: „най-после (т. е. най-подир) от парахода излезе Ботйов с щаба си, байрака и тръбачите”. Капитанът на „Радецки” обаче е отбелязан в протокола да казва, че като бил хвърлен мостът към брега, въстаниците започнали „своето равномерно дебаркиране във военен строй начело с един от водачите с развято знаме и тръбача”. Водачът в случая изглежда е бил Войновски - за това вече стана дума.

В последните си спомени от 1913 г. Енглендер се опитва да уточни някои събития, но с това като че ли ги пообърква и ги смесва. Защото споменава по повод на появилата се турска стража на брега: „Попът беше вече ги видял. Той изпусна знамето от ръката си, коленичи, прицели се върху турчина, който тичаше напред и размахваше пушката си (по всяка вероятност някой подофицер) - поф! и той беше вече прострян на земята.”

За същия момент информацията от Никола Кючюков е: „Докато ставаше това [стрелбата по турската стража], Куруто се озова със знамето на сушата, след него - други, трети, а най-после и войводата.” Писаното, което по отношение на изнасянето на знамето от парахода, повтаря казаното от Енглендер, идва да ни подскаже, че не можем да приемем сведенията на Никола Обретенов като последна инстанция. Ботев е слязъл накрая, а знамето е било носено от първите слизащи на брега. Кой обаче е бил четникът, който го е носил - Катрафилов, Куруто или някой друг, това не изглежда категорично изяснено.

Сред неизяснените въпроси със знамето са и тези за мястото, където на него е поставен девиза „Свобода или смърт”; със или без корона е бил лъвът, имало ли е извезана година „1875” и текст „Каран”, и къде? Тези въпроси възникват вследствие на наличието на три разнопосочни сведения за вида на знамето. Със или без корона е бил лъвът?

Към написаното по този въпрос от Никола Обретенов, Иван Стойчев добавя, че от него лично научил за размерите на знамето, които били: дължина около 1,70 м и широчина 80 см. За вида на знамето бил дал сведения и Велко Абаджиев. Той бил участник в Червеноводската чета. Според него лъвът бил рисуван от братовчед му - учителя Данев. Абаджиев описва знамето като „от зелен атлазен плат, дълго около два метра (аршина), обшито със златна сърма така: от едната страна разярен коронован лъв, изправен на задните си крака, над него надпис „Свобода или смърт”, под него 1875 г.; от другата страна „Каран” (комитетското име на селото).”

Младен Павлов - Козлодуйското даскалче, също взема отношение към знамето на Ботевата чета. То било от зелен копринен плат, с ушит от сърма красив лъв без корона на главата - изправен на задните си крака, с малко отворени уста, изваден език, с

поглед към юг (?). Над главата на лъва, пак със сърма и с църковно-славянски букви, бил изписан девиза „Свобода или смърт!”. Знамето било с размери 50/75 см. Дръжката била боядисана.

Вижда се какво разминаване има между информацията, дадена от Никола Обретенов, Велко Абаджиев и Младен Павлов. Единственото общо в нея е, че знамето на Ботевата чета е било от зелен копринен плат, с извезани от сърма лъв и девиз „Свобода или смърт”. За изписана година споменава само Абаджиев. Според Обретенов пък девизът бил от другата страна на знамето, макар, че на рисунката бил около фигурата на лъва (?).

 Прави впечатление, че има голяма прилика на вида на знамето според описанието на Абаджиев и знамето на Горнооряховската чета, участвала в Априлското въстание. И на двете има коронован лъв, над него девиз „Свобода или смърт”, отдолу година. Обретенов съобщил на Стойчев, че когато се решавал въпросът за въстанието в 1876 г., Стефан Стамболов настоявал пред Никола Обретенов знамето на бившата Червеноводска чета да се даде за Горнооряховската чета. Предложението изглежда е направено, когато „русенското” знаме е било вече при Обретенов в Гюргево и е видяно от Стамболов. Обретенов не се съгласил с предложението на Стамболов и даже се спречкал с него по този въпрос, като в крайна сметка не му дал знамето.

 

Знаме на Горнооряховската чета

Еднаквият вид на русенското и горнооряховското знаме насочва към предположението, че Стамболов, освен че е харесал знамето, което е видял в Гюргево, е възможно, запомняйки и вида му, да е дал предложение по подобен начин да бъде ушито знамето на Горнооряховската чета. Възможно е и някой участник в Червеноводската чета да е дал на горнооряховци идеята за вида на знамето им. И двете възможности идват, за да подскажат, че приликата на двете знамена може би не е случайна.

Все пак това са предположения. На практика съществуващите разнопосочни сведения за знамето на Ботевата чета са причина художниците да не го рисуват с подробности в картините си. В своята известна художествена композиция „Слизането на Ботевата чета при Козлодуй” Димитър Гюдженов визира на преден план автентични лица и предмети. Знамето, носено от Никола Симов-Куруто, има за дръжка спомената боядисана върлина за измерване на дълбочината на водата, но от самото знаме личат само думите „Свобода или смърт”.

Още на 4 юли 1876 г. руската общественост е осведомена за знамето на българските въстаници, преминали Дунав. В бр. 181 петербургският вестник „Современные известия” напечатал поредното си съобщение за действията на четата на Ботев в Балкана, в което отбелязал: „Този Ботев пристигнал с австрийския параход „Радецки” с 400 въстаници, добре въоръжени, със зелено знаме, на което е изобразен

български герб - лъв с корона, тъпчещ полумесеца, над главата на лъва е написано със златни букви: „Свобода или смърт!”

Вижда се, че описанието отговаря всъщност на вида на знамето на панагюрските въстаници. На него лъвът тъпче турското знаме. Останалите елементи обаче съвпадат и на практика руските читатели не са подведени, както се е получило в съобщенията за Ботевата чета, поместени в чешката преса.

„Посел з Прахи” помества разказ на представящ се за очевидец на завземането на „Радецки”, в който действително се описва с голяма достоверност събитието. На две места в отпечатаното в броя от 8 юни 1876 г., обаче се вижда, че май „свидетелят” е преразказал чужда информация. Българският войвода бил „стар господин с дълга сива бяла брада”, а знамето, което развели въстаниците било със „славянски трицвет”. Под последния се визира трикольорът с хоризонтални син, бял и червен цвят, който естествено е бил познат на чеха, защото знаме с такава подредба е определено като общославянско именно в Прага, през 1848 г. За развян „славянски трицвет” съобщава и словашкото месечно списание „Народни новини”.

В броя от 10 юни 1876 г. излизащия в Колин „Коруна ческа” помества разказ, чут изглежда направо от капитан Енглендер, защото в отпечатаното се споменава историята, станала с него във ІІ-ра класа. Нещо обаче или не е било разбрано добре и впоследствие е интерпретирано и допълнено от журналистите, или съвсем съзнателно е направена политическа редакция на оригиналния разказ. Така се е получила смесица от истина и измислица. „На мястото на командуващия застана свещеник - разказва „очевидецът”, - който без съмнение беше водач на въстаниците и командуваше парахода...въстаниците посочиха мястото на спирането на парахода. Пред тях вървеше горепосоченият свещеник, който издигна зелено знаме с български герб, с кръст, череп и с български надпис.” Сведенията в курсив, и особено намека за пиратския череп, ги няма всред изнесените от капитана на „Радецки”.179

Униформите на четниците и войводата

„Дружината беше с разноцветно облекло, оприличено на войнишка униформа -

обобщава Никола Кючюков, - с раници на плещите, под сунки и револвери на кръста. На рамо с пушки белгийска система „Щруца” с капсули, а само 15 от французката система „Шеспо” и една от същата система кавалерийска за войводата ни. Със саби, ятагани и тесаци, от които последните бяха назъбени от едната страна.”

Димитър Икономов също отбелязва, че униформите на четниците били разнообразни: „различни по кройка и нашивки”. За себе си пише: „Моята горна дреха и панталоните, които бяха ушити от сивкав плат, имаха по краищата нашивки от зелено сукно, а калпакът ми бе от белезникава кожа, с червено дъно и левски знак отпред. Също такъв беше и на Ботев.” Членът на щаба на Ботевата чета имал и „прекрасен” бинокъл, с който го бил снабдил революционния комитет в Александрия. Купил си мушама и рог за даване на сигнали. От Букурещ се снабдил с иглена пушка, система „Шеспо”. С такива били въоръжени само 15 четника, потвърждава Икономов.

От тези и следващите свидетелства се вижда, че облеклото на повечето четници е било по-скоро от категорията „спортно” (пристегната с колан куртка и панталони), но не истинска военна униформа. Икономов, например, споменава за „нашивки по краищата”, но не и за ширите на гърдите, както е в униформите тип „венгерки”, носени в руската, румънската и германската войска.

Все пак на няколко места в спомените се отбелязва, че в натовареният на парахода багаж е имало и униформи. Споменава се, че такива са били шити в Крайова и вероятно са качени на парахода в Бекет. Може би за тях се отнася писаното като бележка към второто издание на спомените на Иваница Данчев, че въстаниците били

облечени в „куртка от сив или пепелив шаячен плат, прошарена отпред и по-ръкавите от бели и черни ширити с разни накривулки.”

„На кръста били препасани с кожен колан - добавя се пак там, вероятно от Данчев или редакторът на спомените му, - от който надолу се спущал тесак или сабя и револвер. На гърба висяла войнишка чанта с прекарана през рамо паласка (патрондаш). Калпакът бил чер и с лев на него. Панталоните шаячни, според цвета на куртката. Обущата били цървули с бели навуща, хубаво обвързани с черни върви. В ръка всяко момче държало пълна пушка.”

Интересна е една бележка, която Захари Стоянов е направил към публикуваните от него за първи път в биографията на Христо Ботев спомени на капитан Енглендер. По повод на сведението на последния, че на брега сред първи слезлите имало и „2-3 офицери”, Стоянов обяснява: „вижда се работата, че капитанът счита офицери всички тия, които имаха каква годе униформа”. Пак Захари пише, че пред Козлодуй четата се разделила на две отделения и „байрякът, войводата и ония от дружината, които били с хубава униформа, ударили сред селото, а останалите го заобиколили”.

Иначе според биографът на Ботев и неговата чета, „униформата е била пъстра, в най-широкия смисъл на тази дума”. „По-богатичките и по-мераклиите хлапета направили си униформи - уверява писателят, - каквито им скимнало и каквито намерили [готови]: кавалерийски, гвардейски, жандарски, парадни, румънски, руски, хъшовски и пр., и пр., като смесили всичките чинове от генерал до солдатин, които знакове не че били пълни, а само в ръкавите, яката, раменете или в шапката били запазени, така щото мнозина имало от самия войвода по-добре облечени.”

Войновски освен оръжие, също имал раница, бинокъл, компас и карта на България. Револверът му бил много хубав. Лъвът на калпака на Соколов му бил подарен от българин от Браила. Никола Астарджиев се въоръжил сам. Димитър Тодоров - Димитрото, с двама свои другари, като пристигнали в Крайова си направили сами въстаническа униформа. Носели ги със себе си при качването им на парахода в бохчичка. В града, както бе отбелязано, били шити униформи и за други въстаници. Д. Тодоров-Димитрото

На капитан Енлендер направило впечатление, че въстаниците били „снабдени с наистина хубави тъмнозелени униформи” (?). Той също отбелязва: „На всичките дрехите бяха хубави, както цивилните, така също и после, когато се облякоха в униформата. Последните особено бяха бляскави. Сините ширити (?) през гърдите им бяха вероятно правени от женска ръка. Тези ширити бяха нещо непрактично и аз се надявах, че Ботев ще ги унищожи пред битката, защото те даваха добър прицел за неприятелските куршуми.”

Странно, но никой от българските четници не споменава за сини ширити? Всичко цветно, различаващо се от цветовете бяло и черно, и плат - различен от шаяк, е било сравнително скъпо и едва ли притеснените от липса на пари четници са тръгнали да си шият такива униформи.

Грешка се прави като се счита, че на запазените фотографии на участниците в Ботевата чета, те са се снимали с униформите, които са взели и са носили в България. Днес са познати фотопортрети на Никола Обретенов, Георги Апостолов, Спас Соколов, Никола Кючюков, Иваница Данчов (два вида), Сава Пенев, Сава Младенов, Димитър Тодоров - Димитрото и пр., на които те са с униформи. Поне куртките създават впечатлението за такива.

От фотопортретите на Обретенов и Апостолов обаче се вижда, че облечените от тях куртка и панталон са им голями. Всъщност те са едни и същи и на двата портрета, такива са пушката и сабята. Със същото облекло и оръжие, в същото студио се е снимал и поп Харитон Халачев, който не е участник в Ботевата чета. На него пък дрехите му изглеждат малки. Христо Йонков изяснява, че въпросната униформа и оръжие били реквизит от ателието на букурещките фотографи Тома Хитров и Петър Факиров. Със същата „ателиерска въстаническа униформа” се били снимали още войводите Сидер Грънчаров, Тодор Кирков и Станьо Гъдев, както и Ботевият четник Йото Фандъшки.

Портретът на Спас Соколов в униформа е сниман в ателието на Г. А. Пилц в Турну Мъгурели и изглежда това е станало малко преди помощникът на войводата Ботев да се качи на „Радецки”. Със същата - според Йонков „налична униформа”, виждаме сниман и Христо Моцов, също участник в Ботевата чета.

Ботевите четници Никола Кючюков (вляво) и Христо Велев. Дали с тези калпаци са преминали Дунав?

Докато за униформата на четниците е ясно, че тя не може да мине под един

знаменател и затова не трябва да се приема, че те са носели еднакви униформи (и че всичките са били с униформи), то недоумяващи са противоречивите изказвания за облеклото на войводата Христо Ботев. Най-подробно на практика е описанието на външния му вид, останало от Никола Кючюков:

„Той беше представителен, извънредно красив и бляскав във военно-генералското си облекло. Мундирът и панталонът му бяха приготвени от тъмносиньо сукно с хусарски вкус. Еполети имаше генералски, през рамо ивица - позлатена паласка. Сабята му беше окачена на сърмен колан, шарф от зелен атлаз, през рамо спуснат над сабята, а на кръста отдясно револвер с лустрен (лачен) калъф. Калпакът му приличаше на ония от румънската кавалерия, с бяло перо, обвито долу с трицветен шнур. Златен ланц и сред челото положен златен лъв. Над главата на лъва имаше написано „Свобода или смърт”. С лустрени чизми бе обут. Очите му изпускаха искри. Лицето му бистро и засмяно, със засукани мустаци и брада, с вкус пристригана.”

Ботев също имал бинокъл. В джобното му тефтерче е отбелязана покупката на ботушите: „1 лира за мене за чизми”.

Иваница Данчев отбелязва по същият начин облеклото на войводата и добавя, че златни били ръбовете на куртката, долната част на ръкавите и яката. По двата ръба на панталоните му имало лампази, калпакът бил от чер астраган. Катерино Дойми е записан в протокола да обяснява за Ботев: „Облечен в богата униформа, със златни шнурове (ширити) и златна яка.” „Облечен в генералска униформа, със зелена лента през гърдите и раменете, астраганен калпак на главата и високо перо на него, от едната страна и другата страна окачен със сабя и револвери” - така видял Спас Соколов войводата, когато започнала акцията по завземането на „Радецки”.

Относно униформата на Ботев у капитан Енглендер е останало единствено впечатлението, че била „блестяща” и „богата”. В последните си спомени, публикувани в 1913 г., той пише, че по време на дебатите му с четниците, „някои от водителите, особено един със златни ширити на униформата, с шарф и калпак”, му кряскали и се отнасяли грубо с него. В случая този водител не може да е бил войводата, защото именно Ботев е този, на когото австрийският капитан се оплакал от блъскането и ударите, и те престанали.

Вероятно въпросният „некултурен”, но добре облечен водач, е бил Георги Апостолов. През 1928 г. Никола Обретенов дава на Константин Апостолов сведението, че униформите на Ботев и Апостолов, били „шити еднакви в Букурещ”. Повод за информацията на Обретенов е издадената в 1922 г. книга „Нови данни за Ботевата чета”. В нея става дума за Ботевите четници загинали в местността Рашов дол, край Мездра. Водачът на черкезите, които убили четниците - Мехмед Селимолу от Орхание (Ботевград), бил взел като трофей „красивата къса дреха със сърмени ширити и пагони”, която носел един от убитите и твърдял, че била на „баш комитата”, т. е. на Христо Ботев. По този повод Никола Обретенов дава становище, че убитите „не ще съмнение” са били Георги Апостолов и неговите другари. И дрехата, обшита със сърма е била по-скоро на Апостолов, тъй като неговата и на Ботев били шити еднакви.

Тук следва да прибавим и още едно сведение - на Тодор Велков, според когото сръбският консул направил за своя сметка униформата на Христо Ботев и му подарил сабята си.

Художествени портрети на Христо Ботев като войвода: вляво - детайл от „Слизането на Ботевата чета при Козлодуй”, худ. Димитър Гюдженов, 1949 г.; в средата - портрет от худ. Боян Петров, 1955 г.; вдясно - портрет от календара за 1877 г, посветен на Ботев. Вярна с фотопортрета на Христо Ботев от май 1876 г. е само рисунката от календара.

Захари Стоянов и Никола Обретенов внасят смут със съобщенията си, най-вече

за цвета на така описаното облекло на Христо Ботев. Като цяло те го описват като сравнително скромно. Сведението на Захари Стоянов е: „Облекло от сиво сукно, късо палто със зелени ширити наоколо и по ръкавите напъстрено; панталони със сърмени ширити и с ботуши; астраганен калпак, половината червен и със златен лъв на челото; сабля, револвер, бинокъл, рог през рамото и разкошен трикольор най-отгоре, пак през рамото с дълги краища на бедрото му. Униформата на Ботева имаше голямо сходство с оная на румънските кавалеристи.”

Никола Обретенов потвърждава, че униформата на Христо Ботев била от сиво сукно със зелени ширити, но добавя, че имала златни галони на ръкавите и яката. Ботушите му имали шпори, калпакът бил от астраган. На него имало златен лъв.

Калпакът ил с отсечено дъно, а не с червено сукно на дъното, както го описвали и рисували напоследък. Последното било измислица, казва Обрет

бенов, по повод

писано

лудил и Захари Стоянов като го информирал за сивото сукно на куртката на войводата.

то от З. Стоянов за калпака и рисунката в календара за 1877 г. За разлика от Захари Стоянов, който видял като златни само ширитите по

панталоните на Ботев, Обретенов уверява, че и по ръкавите и яката му също имало сърма. Последният е взел тази информация от спомените на Катерино Дойми, който така и казва: „златни шнурове (галони) и златна яка”. Но комбинацията зелени ширити по гърдите, златна яка и златни галони по ръкавите изглежда невероятна и просто показва липса на вкус. Във видът му, описан от Стоянов и Обретенов, облеклото на войводата едва ли щеше да бъде оценено като богато и блестящо. Недоумяващо е, че Никола Обретенов не е запомнил добре как е изглеждала униформата на Христо Ботев, но фактите натам сочат. В 1888 г. той е заб

  

Портрети на румънския княз Александър Куза: вляво - в парадна униформа (черна куртка със зелен шарф): вдясно - в строева униформа.

„Генералската”, „блестяща” униформа, със златни ширити и златна яка, каквато

са видели повечето български четници и екипажа на „Радецки”, вероятно е имала прототип. Тя може и да била като на румънските кавалеристи, но на такива с по-висок чин. Има запазени портрети на румънския княз Александър Йоан Куза (1859-1866), чието генералско облекло съответства на дадените по-горе описания, включително калпака и шарфа. Може би така е бил облечен и войводата Христо Ботев, естествено без орд

ват косата, брадата и чите на Ботев черни. 180

ените? Когато става дума за художественото предаване на образа на Христо Ботев като

войвода, следва да се обърне внимание и на един много важен момент, който до сега за съжаление е вземан пред вид от много малко художници, създали портрети или картини с образа на Христо Ботев. Както стана дума, няколко дни преди да се качи на „Радецки”, войводата е подстригал брадата си и я е оформил в стил „Наполеон ІІІ”. С това лицето му е добило вид, далеч от оня шаблон, който художниците най-често ни представят. Друга грешка, която правят художниците е да рисуо Те са били тъмнокафяви, кестеняви.

Документите от завземането на парахода

Писмото-манифест, което Ботев отначало предава на помощник-капитана, оповестява събитието, чрез което „Радецки” влиза в историята. С писмото в най-учтива

форма на капитана се казва, че параходът вече е в ръцете на българските въстаници, предвождани от техния войвода. Целта им е да се притекат на помощ на своите братя, които се борят за свобода. Призовават се екипажа и пътниците към спокойствие. Отправя се заплаха за разправа, в случай че събитията се развият по един познат о-раншен случай с австрийски параход и български революционери. Те

пкстът на

докуме о има вид на манифест, гласи:

я, че на парахода се намират български въстаници, чийто войвод

д българ

п д

мъстя за отвратителната случка

ария! Да живее Франц християнска Европа!

1876, 17 май, на парахода, X. Ботйов.”181

, контрольор; Хаздел, ви маш т RADET

и написано

децки” и даже н

почеркът и подписът отдолу не са негови. Вероятно поетът-войвода е бил забелязан,

нта, който по завършека си действителн„Господин капитан! Господа пътници! Имам чест да ви обява имам чест да бъда. С цената на нашия добитък и на нашите земеделски сечива, с цената на големи

усилия и с пожертвуване на нашите блага, най-после с цената на всичко, що е най-скъпо на тоя свят (без знанието и въпреки преследванията на властите в страната, чийто неутралитет ние уважихме), ние си доставихме това, което ни беше необходимо, за да се притечем в помощ на нашите въстанали братя, които се сражават тъй храбро по

ския лъв за свободата и независимостта на нашето скъпо отечество - България. Ние молим господа пасажерите да не се безпокоят никак и да останат спокойни.

Колкото за Вас, господин капитане, аз имам тежката длъжност да Ви поканя да поставите арахо а на мое разположение до самото ни слизане, като в същото време Ви заявявам, че и най-малкото Ваше съпротивление ще ме постави в печалната необходимост да употребя сила и въпреки волята ми да си от

върху парахода „Германия” в Русчук през 1867 година. И в двата случая нашият глас за бой е следният: Да живее Бълг Йосиф! Да живее граф Андраши! Да живее

Писмото (вляво), което Христо Ботев връчва на капитана на парахода „Радецки” и бележката към него (горе вдясно) с текст „Долуподписаните удостоверяват автентичността на този документ”. Следват: подписи на Дойми, секонд (втори капитан); Енглендер, капитан; КапорI- инист; печа ZKY 14.

Писмото до капитана на „Радецки” според Захар Стоянов е в Гюргево, в българското училище, където Ботев бил отседнал от 13 до 16 май 1876 г. при Янко Ангелов. А. Андреев го превел на френски.182

Капитан Енглендер обаче в спомените си твърди, че манифестът бил написан лично от Христо Ботев на борда на „Ра

амира в текста граматически грешки. 183 Възможно е действително в окончателен вид документът да е бил написан, или

по.скоро преписан на парахода. За да твърди това, капитанът трябва да е видял и убедил, че хартията е същата, каквато е била и в „ресторацията”. Можем да предположим, че Ботев например, е държал, като истински документ писмото да бъде написано на хартия, взета от самия параход. Но дори текстът на френски да е преписан в момента на пътуването от някаква чернова, това не е сторено от Христо Ботев:

когато е пишел последните си писма и телеграма, ако последната също не е била подготвена по-рано.

„Отвратителната случка”, за която говори Христо Ботев в писмото, е станала през 1867 г. на парахода „Германия” с двама български революционери. Тогава Никола Войводов и Цвятко Павлович организират чета, която трябвало да премине в България през сръбската граница. Двамата войводи потеглили от Браила за Сърбия с австрийския параход „Германия”. Уведомена по телеграфа от свой шпионин в Румъния, турската полиция в Русе блокирала пристанището. По заповед на Митхад паша пътниците били свалени от парахода, въпреки че австрийският капитан на парахода първоначално отказал. Наложило се да се намеси австрийският консул в Русе, който наредил на капитана да изпълни искането на Русенския валия. След като пътниците освободили „Германия”, се завързало сражение между турците и двамата българи, докато последните били смъртно ранени. Това станало на 8 август 1867 г.184

Припомняйки тази трагична случка, Христо Ботев заявява, че при съпротива от страна на австрийския капитан ще употреби сила. Както отбелязва последният, той не е прочел писмото, докато е разговарял с въстаниците. „Говорещият немски” Давид Тодоров обаче с няколко думи му обяснил най-важното. И макар, капитан Енглендер да казва, че то се отнасяло до стоварването на въстаниците при Козлодуй, може би е станало дума и за злощастния инцидент с българите на австрийския параход.

Години по-късно, проникнат от убеждението, че е постъпил правилно, като се е съгласил да изпълни исканията на четниците, Дагоберт Енглендер използва случая да вземе отношение по въпросната случка и пише в спомените си: „Малодушието на моя 60-годишен колега, капитан Зизович, в 1867 г. в Русе, на парахода „Германия” не причини ли едно възмутително кръвопролитие и двама български поборници за свобода не бяха ли убити и накъсани на парчета от турските войници..?”185

Удостоверение на българските въстаници с началник Ботев, дадено на капитана на „Радецки”, подпечатано с бордовия печат.

Заедно с писмото по искане на капитан Енглендер Христо Ботев му дава и

писмено удостоверение на немски език, което го освобождава от всяка отговорност за свалянето на четниците на турския бряг. Искането е било уместно, защото в писмото до капитана и пътниците, последното обстоятелство не е упоменато, а на практика то е имало най-значителен политически междудържавен отзвук след това.

Удостоверението има следното съдържание: „Ние, долуподписаните, удостоверяваме с настоящето, че ние, въстаниците за България, със сила принудихме капитана на кораба „Радецки” да спре на турския бряг, ако и да няма станция. Въстаниците за България. Началник: Ботйов.”186

По сведенията на самият Енглендер, удостоверението е било написано на парахода от българина, който говорел немски, т. е. Давид Тодоров. Подписът обаче е дело на самия Ботев. Макар и изпълнен с латински букви, приликата на подписа с познатите автографи на поета-революционер е очевидна. Особено личи тя при сравнение с подписа, поставен на писмото до Иван Грудов, Иван Кавалджиев и Георги Странски, написано от Ботев часове по-рано също на борда на „Радецки” и предадено на слизащия на Бекет Д. Горов.

В преведените спомени на капитана на „Радецки” има един пасаж, който не е съгласуван граматически: или е пропуск на автора или на преводачите. Текстът, както е публикуван и в двата сборника със спомени на Ботевите четници, е следният:

„Поисках [Ботев] да ми даде и едно удостоверение, което той отначало отказа да стори, като ми забеляза, че имам в ръцете си един документ. После обаче той накара българина, който говореше немски, да ми изготви едно такова удостоверение. Сигурно това беше последното драсване на перото на тоя благороден патриот и силен човек, който, както и почти всичките му хора, умря с геройска смърт за отечеството си.”187

„Драсването” явно не се отнася до пишещият удостоверението, а до войводата, и всъщност визира поставянето на подписа под удостоверението. Което изглежда е станало под погледа на капитана, но той не го е обяснил достатъчно ясно в спомените си. Върху удостоверението, подписалият се, се е легитимирал като „шеф (Cheff)”, т. е началник. Отново виждаме неудобството на Ботев да се нарича войвода, преди да е получил одобрението на всички четници.

Последните автографи на Христо Ботев под писмото до Грудов, Кавалджиев и Странски (вляво), и под удостоверението, дадено на капитана - и двете писани на борда на парахода „Радецки”.

На борда на „Радецки” като хвърчащ лист било разпространено възванието „На

бой”. То било написано от Н. Живков и отпечатано в първия брой на новия вестник на Ботев „Нова България”, излязъл на 5 май 1876 г. Впоследствие възванието е било препечатано в много чуждестранни вестници.188

Параходът и екипажът продължават курса си

Захари Стоянов ни представя обстановката на парахода, след като е бил

напуснат от четниците, в следния вид: „Той представлявал разбита гемия, нещо необикновено, нещо, което показвало, че той е много видял и патил. 195 чифта обуща, толкова шапки, панталони и палта, где кое било хвърлено, лежели небрежно по неговата повърхност, никой не смее още да тури отгоре им ръка, всеки вижда в тях някакво си престъпление, някаква си необикновеност, при всичко, че мнозина казвали на хората от „Радецки”: „Вземете ги и ги носете за наше здраве!” Не говорим за счупените сандъци и други частни куфари, които зеели отворени, които веднъж завинаги били оставени от своите стопани. Ония от момчетата, които имали пари в себе си и които чувствували тежко впечатление, като се отделяли от парахода, последната легална почва, раздавали тия пари на матросите и на жените-служанки, прощавали се с тях не без някаква си вътрешна симпатия и трогателност.”189

Писателят не си е измислил това. За картината на „Радецки” след слизането на въстаниците са му разказали вероятно бившите четници Йордан Йорданов - Инджето,

Димитър Тодоров и най-вече Иван х. Димитров, който придружавайки четата, слязъл чак на Видин.190 Инджето твърди, че х. Димитров също мислел да мине в България, но в последния момент се уплашил и казал, че ще отиде в Сърбия.191

В споменатото словашко списание „Народни новини”, в същата статия от бр. 66 от 1876 г., където се споменава, че четата слязла на брега „под весело развяващия се славянски трицвет”, представящият се за очевидец на събитията също разказва за състоянието на парахода след напускането на въстаниците. Внимание заслужава информацията за вида на сандъците, в които е била сложена „стоката”, т. е. оръжието.

„След тях останаха само празни сандъци - пише във въпросното списание, - които в Оршова бяха прехвърлени на параход „Карол Лудвик”, за да бъдат изпратени във Виена, както се говореше...Човек не можеше да задържи усмивката си при вида на тези най-различни по големина и форма амбалажни и направени от дърводелци сандъци. Между тях имаше обикновени куфари, по-големи и по-малки сандъци, малки сандъци, в които се пази храна, и сандъци, които във Влашко дават на дъщерите си при женитба, с боядисани капаци, на които имаше голям брой залепени различни ликове и светци. В изпразнените сандъци не се виждаше нищо друго освен някои патрони, завити в слама.”192

За изоставените от въстаниците предмети на борда на „Радецки”, които трябвало да се пратят във Виена, споменава и капитан Дагоберт Енглендер. Той заповядал да се съберат в един голям сандък разпръснатите по палубата дрехи, парцали, муниции и т. н., и да се адресират до Дирекцията на параходната компания. В бързината обаче контрольорът не оформил необходимите пътни документи и в Турну Мъгурели сандъкът бил предаден на тамошния агент на Дунавското параходно дружество срещу обикновена разписка. Впоследствие сандъкът въобще не бил получен във Виена и въпреки енергичното предписание, се загубил.193

Пътуването на „Радецки” продължило след това мирно. Капитан Енглендер написал на следващия ден доклад до централния инспекторат във Виена. С доклада от Лом било изпратено и писмено обяснение за случилото се, което било съставено и подписано от останалите на борда пътници.194 В обяснението или уверението, написано на немски, е отбелязано, че е съставено „на борда на „Радецки”, под Цибра Паланка, 29 май 1876 г.” и се казва: „Ние, долуподписаните пътници на борда на гореназначения параход, потвърждаваме със собственоръчните си подписи, че около двеста бунтовници, качили се на парахода като пътници, го нападнаха ненадейно, заплашиха капитана и екипажа с множество огнестрелни оръжия и охранявайки и заплашвайки постоянно същите, предприеха дебаркиране при Козлодуй. Капитанът и екипажът закриляха с хладнокръвие и саможертва живота си и особено изложения ни на опасност харем, който пътуваше с нас, и предотвратиха извършването на кръвопролитие на мнозина, възбудени от виното.”195

„Ние, долуподписаните” са всъщност само двама. Най-отдолу на обяснението фигурира: „Ристо Василевич из Козяк” и „Хонгес - преведох на турски”. Изглежда инициативата е на главата на харема, затова и в текста е записано „особено изложения ни на опасност харем”. Колкото до това, че е имало „мнозина, възбудени от виното”, то както видяхме, капитанът специално отбелязва, че пияни на борда не е имало.

Също така, по време на дознанието в Оршова, капитанът е запитан заплашвани ли са и имало ли е пострадали пътници от действията на въстаниците. На което Енглендер отговаря: „След като отпадна моята безполезна съпротива и аз се подчиних на заповедите на въстаниците, спря всякаква заплаха както срещу моята личност, така също срещу екипажа и пътниците. Пострадали пътници нямаше.”196

От Лом паланка капитанът изпратил също кратък телеграфен доклад на английски до централния инспекторат във Виена и друг - на немски, до параходния

инспекторат № 5 в Турну Северин, в които ги уведомил за „цялото приключение”. С писмо от Видин било уведомено императорското и кралското австро-унгарско консулство. Пътуващите в парахода турци пък след Лом съобщили за произтеклото на своите власти по всички пристанища, особено във Видин.197

Там „Радецки” бил очакван от голямо множество хора. Пръв дошъл на борда австро-унгарския консул и укорително попитал Енглендер: „Какво сте направили, господин капитан?” „Стоварих около 200 души въоръжени българи при Козлодуй, след като с оръжие ме принудиха да го направя”, бил отговорът. Виждайки строшената врата на капитанската кабина, консулът останал поразен и сам констатирал: „Да, това е вече съвсем друго!”198

След това консулът предал предложението на видинския паша (мютесарифа) „Радецки” да превози турски войски до местопроизшествието, но Енглендер отклонил енергично поканата. Трябвало обаче да каже това лично на пашата. Капитанът се облякъл в пълна униформа и като видял враждебно настроените турци, които стояли и чакали пред скелята, дал нареждане на помощника си Дойми, ако забележи нещо смущаващо в града, да тръгне незабавно за Оршова, без да чака капитана, като пази парахода, знамето и пътниците.199

В конака Енглендер бил очакван от „гражданския” паша и прочулия се по-късно при Плевен Осман паша, който тогава бил военен комендант на Видин. Пашите предложили на капитана на „Радецки” да качи на парахода 1000 турски войници и час по-скоро да ги закара в Козлодуй. През това време малък турски параход, който извършвал локални плавания между Видин и Калафат, щял да закара пътниците и пощата в Оршова. Енглендер обаче не приел предложенията. Нито настойчивите молби, нито заплашителните погледи, дори и неудобното положение, в което отказът поставял австро-унгарския консул, не могли да надвият съпротивата на капитана и турците били принудени след 4-5 часа да откарат към Лом 80 души войници с малкия турски параход.200

Събитията след дебаркирането на Ботевата чета при Козлодуй и отказът на капитан Енглендер след пристигане на „Радецки” във Видин да превози обратно до мястото на слизане на четата турските войници, наложили принудително изменение на австрийския пощенски трафик по р. Дунав. Ядосана от действията на австрийския капитан, Високата порта (турското правителство) в Цариград издало заповед да се спре плаването на австроунгарските параходи по имперските турски пристанища в Туна вилает (Северна България). Няколко дни по-късно, на 22 май/4 юни след протестите на Австро-Унгария заповедта била отменена, но за да не се дразнят турските власти, „Радецки” известно време не осъществявал рейсове по Долния Дунав.201

Последващите действия на капитана и персонала на „Радецки” след завземането на парахода и отклоняването му до Козлодуйския бряг, показват определена симпатия на австрийците към българските въстаници. Погледнато от страна на турските власти актът е бил терористичен. Такъв той ще да е изглеждал и за собствениците на парахода. В Оршова параходът бил задържан за разследване на дейността на капитана, по разпореждането на главната дирекция на Дунавското параходно дружество. Високата порта успяла да се оплаче на австрийското правителство, че „австрийските параходи конспирират с българските бунтовници против империята”.202

Сам капитан Дагоберт Енглендер обаче не е гледал на случилото се, както неговите началници, и в спомените си, изпратени в 1888 г. на Захари Стоянов, изтъква:

„Ако аз направих някаква малка заслуга за българското дело - беше тази. Разбира се, че само моето съгласие се чакаше тука. Никакъв страх за отговорност нямаше. Всичките работеха съгласно, за да обяснят на моето началство във Виена, че нямало никаква друга възможност, освен да транспортирам турската войска в Лом.

Нарушенията на интернационалните договори, закъсняването на пощата и на пътниците за трена, похарчването на въглищата и пр. - всичко това бяха празни работи. Стига само да имаше мое съгласие.”203

Пак в същите спомени, разказвайки за напрегнатия си разговор с четниците, искащи от него да ги свали на Козлодуйския бряг, бившият капитан на „Радецки” окачествява поведението си като умерено и спокойно. И добавя: „Тъй като все пак [капитанът] не се намираше всред разбойници.”204

На практика действията, разиграли се на парахода „Радецки” на 17/29 май 1876 г., са историческо, при това интернационално събитие, в което съвместно действащите участници са представители на няколко европейски нации: австрийската, унгарската, хърватската и българската (имало и един руснак). С усмивка можем да кажем: актът по дебаркирането на Ботевата чета на Козлодуйския бряг бил осъществен „с подкрепата на Европа”.

При случайна среща на „Радецки” през 1879 г. помощник-капитанът, далматинецът Катерино Дойми, казал на Никола Обретенов, че пашата е предложил на Енглендер да откара обратно хиляда турски войници на Козлодуй, като срещу всеки войник ще получи по две жълтици бакшиш, но капитанът предпочел да запази достойнството си на офицер и човек.205 Съобщението за паричната награда не може със сигурност да се установи дали е вярно, но обичайната практика на турските власти била такава.

В спомените си капитан Енглендер ни предава и тъжната картина, която видял, връщайки се отново на местата на събитието:

„Като захванахме плуването отново и като пристигнахме във Видин, чухме, че инсургентите (въстаниците) всичките до един били изклани от турците и техните глави донесени в Рахово. По-после в последния град видяхме един ред саръци (колове) близо до агенцията, на които бяха натъкнати 17 глави! Сега за последен път се видях с българските поборници, които излязоха в неравна борба за свободата на своето отечество - това наше свиждане беше страшно! На някои на калпаците имаше турен по един параходен билет от „Радецки”. Моите хора запомнили някои от тях. Аз не можах да позная никого с бинокъл, а на брега не излязох...”206

Ако доскоро не се знаеше, как самите австрийци са гледали на случилото се, то отскоро в интернетсайта www.polpi.net, представящ историята на Дунавското параходно дружество DDSG (Geschichte der Donauschifffahrt und der 1.DDSG) можем да прочетем кратката, в която има някои грешки бележка, че на 26 (правилно е 29) май 1876 г. пътническият кораб (правилно е параход) „Радецки” след Оряхово е завладян от 200 български въстаници. След слизането им при Козлодуй, „Радецки” продължил курса си по линията Турну Северин - Галац (движението е обратно). Малко след това българският национален герой Христо Ботев паднал в борбата. Срещата между него и „контрагента” капитан Дагоберт Енглендер била „извънредно учтива”.207

Историческият „Радецки”

Параходът „Радецки” бил собственост на Първо привилегировано императорско

и кралско дунавско параходно дружество, носещо това име от 1846 г. и наричано за краткост „Донау дампфшиффарт гезелшафт” (съкратено на немски език DDSG). Построен е през 1851 г. в корабостроителницата „Обуда”, разположена на малък остров в средата на Дунав до Будапеща (тогава в Австро-Унгария). Конструкцията на парахода му позволявала да плава в долния, средния и горния Дунав. По тогавашната класификация на „Лойд” спадал към бързите речни пощенски кораби, макар че е развивал три пъти по-ниска скорост от днешните пътнически кораби. (На времето под „поща” се разбирало освен пренасяне на пратки, също и превозване на пътници.) Както

бе казано, носел името на известния австрийски фелдмаршал от чешки произход Йозеф Венцислав Радецки.

Корабът имал следните данни: дължина 57,40 м, широчина 17, 50 м, височина на борда 2,4 м, максимално газене 1,15 м и сравнително висока за времето скорост - от 7 до 8 км/час срещу течението и 12 км/час по течението на реката. Двигателят му бил парна двуцилиндрова машина с мощност 450 к. с., задвижваща двете странични колела (долапи), намиращи се зад надписите с името в средата на парахода. Можел да превозва 350 пътници.

Параходът „Радецки” със свален комин минава под моста Мария Валерия на Дунав, между Щурово (Словакия) и Естергом (Унгария), снимка от 1909 г.

Параходната команда на „Радецки” се е състояла от 24 души: капитан,

помощник, машинисти, контрольори (кондуктори), матроси, слуги и слугини. Голяма част от тях били славяни. Екипажът е носел двуредно синьо сако с пет жълти копчета, с изобразена корона и инициалите на Дунавското параходно дружество.208

Параходът бил боядисан в бяло и кафяво. Единствено цилиндърът на комина бил черен. Името RADETZKY било изписано със сини букви и подчертано с жълти и тъмнокафяви сенки. Прозорците на долната палуба били кръгли с ламаринени капаци за затваряне. На горната палуба били правоъгълни, с външни дървени кепенци. На носовата част е била поставена дървена фигура на фелдмаршал Радецки, не известно с каква големина.

Горе: историческият параход „Радецки”. Долу: корабът „Радецки”, построен със средства, събрани от пионерите.

Дневните във втора класа били обковани с черна кожа. Пътниците разполагали

със сгъваеми столчета. Първокласните салони били облицовани с червен плюш и

оборудвани с дървени столове. Имало е кабини за по двама и четирима пасажери, с легла едно над друго. Специален модел петролни лампи осветявали вечер помещенията.

„Радецки” плавал до 1913 г., като поддържал редовно линията Галац-Оршова. Тогава бил изтеглен окончателно от експлоатация, а 12 години по-късно бил бракуван и предаден за претопяване.209

Финансов баланс на Ботевата чета210

Разходване на парите, получени от Павел Калянджи211

Използвана литература и съкращението й      1. Бочев: Димитър Бочев. Синоним на дързък подвиг. В: сб. Околчица 80, с. 146-149. 2. Бурмов: Александър Бурмов. Формиране на Ботевата чета. В: Четата на Христо

Ботев (сборник изследвания). Съставител и редактор Николай Жечев. С., 1985. 3. Жечев: Николай Жечев. Христо Ботйов . Летопис за живота и дейността му

1847/1848 - 1876. С., 2007.     4. Заимов: Стоян Заимов. Миналото. Етюди върху „Записките” на Захари Стоянов. С.,

2004. 5. Илиев: Борис Илиев. От Пожарево, Тутраканско - до Априлово, Поповско. По пътя

на четата на Таньо войвода от 1876 г. С. 1996. (www.ludogorie.org: „По пътя на четата на Таньо Войвода” - Борис Илиев)

6. История: История на България, том 6. С., 1987. 7. Йонков: Христо М. Йонков. Последни фотографии на Христо Ботев и негови

другари до легендарния поход. В: сб. Околчица 82, с. 76-82. 8. Каракостов 1: Стефан Каракостов. Ботев в спомените на съвременниците си, том

първи. С., 1977. 9. Каракостов 2: Стефан Каракостов. Ботев в спомените на съвременниците си, том

втори. С., 1977.  10. Обретенов: Никола Обретенов. Спомени за българските въстания. С., 1983. 11. Стойчев: Иван Стойчев. История на знамената (из „Знамена и Ботйовата чета”). В:

Николай Жечев. Четата на Христо Ботев (сборник изследвания). С., 1985. 12. Стоянов: Захари Стоянов. Васил Левски. Четите в България. Христо Ботйов. С.,

1980. 13. Тодоров: Илия Й. Тодоров. Българските кораби. С., 1981. 14. Унджиеви: Иван Унджиев, Цвета Унджиева. Христо Ботев - живот и дело. С., 1975. 15. Ферманджиев: Ботевите четници разказват (сборник от писма, документи и

материали). Съставител Никола Ферманджиев. С., 1975. 16. Хитов: Панайот Хитов. Как станах хайдутин. С., 1982. 17. Чакир: Николае Чакир. Христо Ботев в Румъния. С.,1980.

Бележки 1. Заимов, с. 320. 2. Бурмов, с. 17. 3. Каракостов 1, с. 581-582. 4. Жечев, с. 239. 5. пак там, с. 236-237. 6. Каракостов 2, с. 521-522. 7. Стоянов, с. 457. 8. Обретенов, с. 225. 9. Стоянов, с. 459. 10. пак там, с. 469. 11. пак там, с. 468-469. 12. пак там, с. 464-465. 13. Каракостов 2, с. 531. 14. Ферманджиев, с. 287-288. 15. Обретенов, с. 217. 16. пак там, с. 213-214. 17. Унджиеви, с. 677, бел. 27; История, с. 366; Обретенов, с. 226.. 18. Стоянов, с. 457-462. 19. пак там, с. 457. 20. История, с. 364 и 400. 21. Каракостов 2, с. 530-531. 22. Стоянов, с. 453.

23. Стойчев, с. 82-83, бел. 26. 24. Обретенов, с. 222. 25. Каракостов 2, с. 21. 26. пак там. 27. История, с. 366. 28. Каракостов 2, с. 24. 29. пак там. 30. Обретенов, с. 225. 31. Каракостов 2, с. 14. 32. Заимов, с. 321. 33. Каракостов 2, с. 449; Обретенов, с. 227. 34. Обретенов, пак там. 35. Каракостов 2, с. 24; Обретенов, с. 227-228. 36. Обретенов, с. 230; Стоянов, с. 457. 37. Стоянов, с. 463. 38. пак там; Обретенов, с. 231. 39. Ферманджиев, с 120 и 122; Каракостов 2, с. 532-533. 40. Бурмов, с. 19 и бел. 37. 41. пак там, бел. 38; Унджиеви, с. 689, бел. 91. 42. Обретенов, с. 230. 43. пак там, 229. 44. пак там, с. 230-231; Заимов, с. 264 и 265. 45. Стоянов, с. 463; Обретенов, с. 231. 46. Обретенов, с. 230. 47. Каракостов 2, с. 531. 48. пак там, с. 25; Обретенов, с. 226. 49. Бурмов, с. 17, бел. 20. 50. Каракостов 2, с. 25. 51. Стоянов, с. 463, телеграмата от 24 април/6 май. 52. Каракостов 2, с. 25. 53. Бурмов, с. 17-18. 54. Илиев. 55. Заимов, с. 321. 56. Бурмов, с. 20 и бел. 48; Стойчев, с. 84. 57. Обретенов, с. 227 и 231. 58. Жечев, с. 246. 59. Стоянов, с. 460-461. 60. пак там, с. 466-467. 61. пак там, с. 456. 62. Обретенов, с. 227. 63. Каракостов 2, с. 8-10. 64. пак там, с. 31. 65. Жечев, с. 244. 66. Каракостов 2, с. 27-28. 67. Стоянов, с. 457. 68. Бурмов, с. 20-22. 69. Каракостов 2, с. 28-29. 70. Стоянов, с.460. 71. Обретенов, с. 227 и 231; Стоянов, с. 465. 72. Обретенов, с. 231. 73. Стоянов, с. 464-465. 74. Бурмов, с. 23. 75. пак там, с. 20, бел. 49; Жечев, с. 249. 76. Бурмов, с. 23. 77. пак там. 78. Стоянов, с. 465. 79. Каракостов 2, с. 25-26. 80. Стоянов, с. 467. 81. пак там, с. 468. 82. пак там, с. 471.

83. Каракостов 2, с. 549. 84. Обретенов, с. 231. 85. Каракостов 2, с. 341; Жечев, с. 253. 86. Хитов, с. 219-239. 87. Обретенов, с. 210. 88. Ферманджиев, с.370. 89. Каракостов 2, с. 107. 90. пак там, с. 106. 91. Стоянов, с. 477. 92. Ферманджиев, с. 31. 93. Каракостов 2, с. 14. 94. Ферманджиев, с. 251. 95. Хитов, с 211. 96. пак там, с. 213. 97. пак там, с. 217-218. 98. Обретенов, с. 209-210. 99. Унджиеви, с. 709-710. 100. Каракостов 1, с. 612. 101. Обретенов, с. 211. 102. Каракостов 1, с. 538. 103. пак там, с. 581. 104. Ферманджиев, с. 517. 105. пак там, с. 343. 106. Ферманджиев, с. 24. 107. Стоянов, с. 468. 108. Заимов, с. 320. 109. Каракостов 2, с. 106. 110. Ферманджиев, с. 48 110а. Жечев, с. 255. 111. пак там, с. 210. 112. пак там, с. 63. 113. пак там, с. 375. 114. пак там, с. 65-66. 115. Чакир, с. 103-104. 116. Жечев, с. 244-245. 117. Чакир, с. 104. 118. Каракостов 2, пак там. 119. Обретенов, с. 231-232. 120. Каракостов 2, с. 31; Жечев, с. 254-255.. 121. общо Гюргево: Каракостов 2, с. 26; Ферманджиев, с. 210-211, 327-328; Стоянов, с. 479-480. 122. Стоянов, с. 481; Обретенов, с. 232. 123. Жечев, с. 244. 124. Ферманджиев, с. 16-17. 125. общо Т. Мъгурели: Каракостов 2, с. 532-533; Ферманджиев, с. 63-65, 120, 129-131, 370, 374-375,

499; Стоянов, с. 481-482. 126. общо Корабия: Каракостов 2, с. 341, 409-410, 532 и 534; Ферманджиев, с. 22, 48-49, 65, 131, 255,

499, 502, 508; Стоянов, с. 485. 127. общо Оряхово: Каракостов 2, с. 131, 534; Ферманджиев, с. 22, 65, 131-132, 288, 375-376. 128. Обретенов, с. 233-234; оригиналният документ (фотокопие). 129. общо Бекет: Каракостов 2, с. 26 и 534; Ферманджиев, с. 27-28, 132, 211, 255-256, 297-298 ;

Обретенов, 232-235; Стоянов, с. 487-488. 130. общо Впечатленията: Ферманджиев, с. 489, 493-494, 497, 498- 499, 501- 502, 508, 510. 131. пак там, с. 488-493. 132. пак там, с. 493-512. 133. пак там, с. 512-534. 134. Стоянов, с. 511; Ферманджиев, с. 512. 135. Обретенов, с. 235. 136. Каракостов 2, с. 410. 137. Обретенов, пак там. 138. Ферманджиев, с. 255.

139. пак там, с. 504 и бел. 7 към нея, с. 613. 140. Обретенов, с. 236. 141. Стоянов, с. 508 и 511; Унджиеви, с. 729-730. 142. Стоянов, с. 506. 143. общо Завземането: Каракостов 2, с. 341, 410-414, 534-535; Ферманджиев, с. 28, 66-68, 129, 133-134,

212, 256, 328-329, 488; Обретенов, с. 235-238, 285-286, 288; Стоянов, с. 490. 144. общо Реакциите: Ферманджиев, с. 489-490, 498-501, 503, 504-505, 506, 508, 509, 510-511, 514. 145. общо Капитанът: Каракостов 2, с. 414; Ферманджиев, с. 28-29, 135, 212-213, 376, 489- 491, 494- 496,

503, 512-515, 523-527, 532. 146. Тодоров, с 36. 147. Ферманджиев, с. 506. 148. Стоянов, с. 457 и 501. 149. Тодоров, пак там. 150. Ферманджиев, с. 130. 151. пак там, с. 244. 152. пак там, с. 505; Стоянов, с. 510-511. 153. Ферманджиев, с. 256. 154. пак там, с. 17. 155. пак там, с. 491 и 496. 156. пак там, с. 491 и 497. 157. пак там, с. 503. 158. пак там, с. 301. 159. Каракостов 2, с. 14. 160. Обретенов, с. 228. 161. Бурмов, с. 26, 162. Ферманджиев, с. 137. 163. пак там, с. 341-343. 164. Каракостов 2, с. 534. 165. Ферманджиев, с. 300. 166. пак там, с. 134. 167. пак там, с. 497. 168. Обретенов, с. 237-238. 169. Каракостов 2, с. 413. 170. Обретенов, с. 238. 171. Ферманджиев, с. 292 и 301. 172. пак там, с. 28-29. 173. общо Слизането: Ферманджиев, с. 29, 68, 138, 213-214, 257-258, 301, 343, 491-492, 496-497, 500, 509,

515-516, 517-520, 527- 530; Обретенов, с. 237-239; Стоянов, с. 504-505. 174. Ферманджиев, с. 516-517. 175. пак там, с. 521-522. 176. пак там, с. 66. 177. пак там, с. 533. 178. пак там, с. 492. 179. общо Знамето: Каракостов 2, с. 133, 138, 139, 141, 412, 535; Ферманджиев, с. 24, 32, 67, 132, 135, 137,

138, 213, 256-257, 344, 363, 492, 497, 515-516, 518, 526-527, 529; Обретенов, с. 195, 216, 235, 237 и 280; Стоянов, с. 502-503; Стойчев, с. 74-78, 84.

180. общо Униформите: Каракостов 2, с. 26, 66, 175, 413, 520; Ферманджиев, с. 66, 102, 134-135, 139, 210, 213, 292, 294, 297, 315, 318, 490, 492, 495, 499, 520-521, 525-526; Обретенов, с. 195, 213, 236; Стоянов, с. 470, 494, 515, 519; Йонков; Жечев, с. 250 и 256.

181. Ферманджиев, с. 23. 182. Стоянов, с. 477. 183. Ферманджиев, с. 521. 184. пак там, с. 551-552. 185. пак там, с. 523. 186. пак там, с. 24. 187. Каракостов 2, с. 74; Ферманджиев, с. 528. 188. История, с. 402-403. 189. Стоянов, с. 505. 190. пак там, с. 518. 191. Ферманджиев, с. 257.

192. Каракостов 2, с.141. 193. Ферманджиев, с. 530. 194. пак там, с. 498. 195. Каракостов 2, с. 60. 196. Ферманджиев, с. 497. 197. Каракостов 2, с. 144; Ферманджиев, с. 488, 492, 497-498, 530. 198. Ферманджиев, с. 531 199. пак там, с. 492, 522. 200. пак там, с. 522, 531 201. Каракостов 2, с. 132, 144; Бочев, с. 149. 202. Стоянов, с. 506. 203. Ферманджиев, с. 522-523. 204. пак там, с. 490. 205. Бочев, пак там. 206. Ферманджиев, с. 520. 207. http://www.polpi.net/Seite2.html. 208. Стоянов, с. 490, бел. 1. 209. общо Радецки: Тодоров, с. 36-37; Бочев, с 146-149. 210. Стоянов, с. 469. 211. пак там, с. 464-465.