КЪМ ВЪПРОСА ЗА ИСТОРИЯТА НА КРЕПОСТТА СТОРГОЗИЯ И ХИПОТЕЗА ЗА ПРОИЗХОДА НА ИМЕТО НА ГР. ПЛЕВЕН

Янко Бояджиев, Соня ЛазароваИнж. Янко Бояджиев е роден през 1922 г. в гр. Плевен. Средно образование завършва в родния си

град, а висше в Държавна политехника – София през 1951 г. Участник в Отечествената война 1944-1945 г. Работил е като специалист в ХЕИ – Плевен и преподавател в техникума по механоелектротехника и полувисшето медицинско училище за сестри и лаборанти – Плевен. Има научни разработки и публикации в областта на хроматографията. Интересите му към историята, нумизматиката и археологията са още от ученическите му години, когато напътстван от именития учител Теодораки Станимиров и известният читалищен и музеен деец Иван Данов, прави първите си стъпки в това направление. Има различни проучвания по историческото минало на Плевен. Участва със свои разработки в изданията на дружество “Краезнание” Плевен и издавияна на Съюза на краеведите в България.

Соня Лазарова е родена през 1953 г. в гр. Плевен. Средно образование завършва в гр. Плевен, а висше през 1977 г. в Софийския университет по специалността “История” с профил “Археология”. От 1978 г. работи в системата на Историческите музеи в Плевен. От 1998 г е главен уредник, ръководител отдел “Недвижими паметници на културата” към Военно-историческите музеи. Участвала е в археологическите проучвания на късноантичната крепост “Сторгозия” при гр. Плевен, античният град Улпия Ескос при с. Гиген, в изготвянето на археологическата карта на Плевенски регион, в експедиции и други теренни проучвания. От 1990 г. е зам. научен ръководител на археологическите разкопки в Ескус, а от 2004 г. ръководи проучванията на античното селище край с. Сухаче, Червенобрежко. Има над 15 научни публикации в специализирани издания, както и много научно-популярни материали в местния печат. Член е на Съюза на научните работници. Омъжена, с две деца.

Мястото, където се е издигала късноантичната крепост “Сторгозия” в м. Кайлъка, представлява висока рътлина, на левия бряг на Тученишката река, обградена от три страни с високи 12-15 м., отвесни скали1. Крепостта носи името си от тракийското селище Сторгозия, станало известно с едноименната крайпътна станция, обслужвала античният път идващ от Ескус (дн. с. Гиген) и свързващ Мизия с Тракия. Този военностратегически път, прокаран през 61 г. от император Нерон (54 – 68 г.), обновен и вероятно разширен от император Траян (98 – 117 г.) след дакийската война, е известен още като “Траянов път”(VIA TRAIANA).2

Високата рътлина, както и долината под нея, са били населявани още през праисторическите епохи. От дълбока древност, местното население се е занимавало главно със земеделие и скотовъдство, за което говорят находките от района. Връзката на населението живяло тук, с тракийското селище в района на крайпътната станция “Сторгозия”, вероятно е почивала изключително на търговско-икономическа основа, преди всичко чрез доставяне на земеделска продукция.

Установено е, че крайпътната станция “Сторгозия” се е намирала в центъра на днешния град Плевен, на мястото на Окръжната палата (дн.Общински съвет). Районът около тази станция още през втората половина на І в. сл. Хр.е започнал да се застроява с масивни сгради. Останки от това строителство са установени през 30-те години на ХХ век, когато в тази част на Плевен, при разкопаване на пространството между дн. Военен клуб, старата баня, реката и градската градина, са били разкрити масивни останки от антични сгради, градени с камък и хоросан. Вероятно от тук, от крайпътната станция, е започнал интензивният живот на трако-римска Сторгозия, за да премине през вековете към късната античност и обособяване по-късно на средновековния град Плевен3.

Животът на античното селище Сторгозия прекъсва през 250-251 г., когато то е било сразено от готите. В близката околност, в битката с готите, загива Херении (251 г.),4

а при Абрит (Abritus –дн. Разград) пада и неговият баща – император Траян Деций (249 -251 г.)

На въпроса кога точно и при какви обстоятелства е била изградена късноантичната крепост в м. Кайлъка, изследователите не дават категоричен отговор. Събитията разиграли се на Балканите през ІV в. сл. Хр. и борбите за власт в Римската империя ни дават косвени, но исторически верни данни по този въпрос.

Преди изграждането на крепостта на “високата рътлина”, стратегическото местоположение на местността е било оценено от римляните и те вероятно са изградили тук военна застава на поделение на І –ви италийски легион. На височината през 1941 г. е

намерена част от тухла с печат на същия легион. Военното поделение е охранявало и пътя – Via Traiana, минаващ по долината в подножието на височината5.

Тухлен фрагмент с печат на І-ви италийски легион е намерен през 1986 г. и в руините на римската “ Вила рустика” при дн. с. Брестовец, на 6 км. южно от гр.Плевен, където вероятно също е имало военна част по това време. Както е известно, тази вила е била разрушена от готите през 251 г., с което се датира унищожаването и на другите военни поделения на легиона в района, включително и на споменатата Кайлъшка височина.

Около 70 години след готските разрушителни нападения през 250 – 251 г. животът в селището Сторгозия вероятно е започнал да се нормализира, особено с изграждането на крепостта в м. Кайлъка. Това голямо крепостно строителство се е наложило от историческите събития и е извършено, най-вероятно по заповед на император Константин Велики (306 – 337 г.) и то по време на борбата му за власт с Лициний (307 – 324 г.). При управлението на Империята от двамата Августи (Константин и Лициний), се е зародило съперничество между тях и открит стремеж на Константин, като по-старши, да разпростре властта си изцяло над стратегическия за Империята Балкански полуостров6. Тук на Балканите, към 314 г. Лициний е задържал под свое управление Тракия, а Константин на север – Мизия. При последвалата нова, последна конфронтация между двамата през 323 г., за да овладее и Тракия , Константин вероятно е предприел укрепване на своята северна зона обхващаща и стратегическия път “Via Traiana”, по който Лициний е имал възможност да нанесе удар срещу него в северна посока, в Мизия. За гореспоменатото укрепване, Константин вероятно е избрал като най-подходящо място теснината със скалистите височини в м. Кайлъка на “високата рътлина” и издига крепостта през 323 г.

В новата крепост императорът построява и символът на новата християнска религия – базиликата. Това е станало вероятно и във връзка с възникналата религиозна конфронтация с Лициний, който е предприел гонение на християните в своята – източна част от Империята7. През 324 г.Лициний загива след загубена битка с Константин при Адрианопол (дн. гр. Одрин).

Изграждането на късноантичната крепост в м.”Кайлъка” от император Константин Велики се доказва не само от гореописаните исторически събития, но и от първите най-ранни монети влезли в обръщение в крепостта и открити при редовни археологически разкопки там. Това са монети сечени от император Константин Велики и синовете му – над 90 на брой8. Намерени са и единични монети от съвременниците на Константин Велики – от Галерий (305 – 311) и от Лициний (307 – 324 г.). Останки от това строителство днес намираме само в запазените оригинални основи на западната кула, фланкираща главната порта на крепостта.

Строежът на късноантичната крепост върху кайлъшките скали и изграждането в нея на една от първите старохристиянски базилики9 в Римската империя, е станало почти едновременно с утвърждаването на новата религия – християнството. Това обстоятелство подчертава важното военно-стратегическо и духовно – религиозно значение на района на късноантичното селище Сторгозия., оценено от императора. От друга страна, търговията и икономиката на трако-римска Сторгозия, вероятно са били вече в пълното си развитие, особено след оживяване на “Траяновия път” и откриване на новия мост на р.Дунав през 328 г. при Ескус, осветен в присъствието на император Константин Велики.

Кайлъшката крепост заедно с базиликата преживяват възход в продължение на 120 години, когато над Мизия връхлита следващата унищожителна вълна – хуните на Атила, които император Теодосий ІІ (402 -450 г.) е безсилен да спре. След битката при р. Вит10 през 447 г. хуните вероятно са разрушили и крепостта и базиликата. Разгром по тези места са извършили и синовете на Атила – Емнецур и Валцендур, станували с ордите си отново край р. Вит (453 г.).

Към края на V в. над империята връхлитат авари и славяни, а след тях и прабългарите. За тяхното спиране император Анастасий (491 – 518 г.), освен започнатия грандиозен строеж на т. нар. ”Дългата стена” за запазване на столицата, вероятно е възстановил и крепости в разораната вече от славяните Долна Мизия11. Може да се предположи, че по това време е била възстановена и стратегически важната кайлъшка крепост. Това се потвърждава от намерената в подножието на източната страна на крепостта бронзова монета12 сечена от император Анастасий в периода 491 -498 г.

Император Анастасий, известен с дейността си и по спорните църковни въпроси в столицата, вероятно едновременно с възстановяването на кайлъшката крепост и константиновата базилика в крепостта, е построил и църквата с подовата мозайка в подножието на крепостта. Авторитетното изследване на тази мозайка от д-р Василка Герасимова, стеснява направата на мозайката до V в., с горна граница VІ в. сл. Хр.13

При редовни разкопки на крепостта са намерени монети и от следващите след Анастасий императори – от Юстин І (518 – 527 ), от Юстиниан І (527 – 565) и от Юстин ІІ (565 – 578).14

По времето на голямото строителство на крепости в Мизия от император Юстиниан ІІ (527 – 565), допустимо е и крепостта в м. “Кайлъка” също да е била доустроявана.15

Споменатият по-горе нумизматичен материал от късноантичната крепост “Сторгозия”, включващ монети от Анастасий (491 – 518) до Юстин ІІ (565 – 578), доказва целостта на крепостта и живот в нея от края на V в. до към 80-те години на VІ в.

След Юстин ІІ (565-578) до Роман ІІІ Аргир (1028 – 1034) липсват монети в кайлъшката крепост16. Това обстоятелство е показателно, тъй като при следващите след Юстин ІІ императори, а именно при Тиберий (578 – 582) и Маврикий (582 – 602), нападенията на славяните стават все по упорити и ожесточени. Още през 577 г. са ограбени Македония и Тесалия. През 581 г. славяните необезпокоявани започват да се заселват на завзетите от тях територии около Солун и Пелопонес. В летописите на Йоан Ефески (583 г.) се съобщава, че заселилите се славяни вече отглеждали и ”големи стада”.17

След завземане на много крепости и по р. Дунав (583 г.), славяните нанасят големи удари на “редица мизийски градове” през 587 г.18. Най-вероятно тогава те разрушават и кайлъшката крепост заедно с прилежащите й постройки.

Към края на VІ в., особено след 587 г., и в Долна Мизия славяните започват да се установяват трайно, за постоянен живот на завзетите от тях земи. Това се отнася и за плодородната кайлъшка долина простираща се под разрушената вече крепост, където заселилите се славяни се отдават на мирен труд.

Летописите съобщават, че жилищата на славяните в завзетите територии, представлявали землянки направени “от пръст и кал малко надълбоко в земята”. В тях те (славяните), “пребивавали в кал” (Прокопий). На тези жилища имащи вид на “жалки колиби”, се виждали отгоре “само сламените им покриви”.19 Следи от такива жилища са разкрити при археологическите разкопки на кайлъшката крепост. Те са от вкопани жилища /полуземлянки/ с глинена мазилка със следи от изгорели колове и пръти, пещи, огнища.20

“Полувкопаните“ землянки в кайлъшката долина и на височината с разрушената крепост, фактически са представлявали едно типично славянско селище, в противовес с културата на прииждащите малко по-късно прабългари, свързани с грандиозно и монументално строителство (Плиска, Преслав). Под влияние на прабългарите обаче, при съвместния живот през вековете, славянобългарското селище основно се “преобразява и придобива вече изглед на действителен град”21

Като хипотеза би могло да се приеме, че славяните заселили се на височината с разрушената кайлъшка крепост и в долината под нея, са заварили тук, като най-впечатляващи за тях, добре устроени кошари и плевни на местното население, издигащи се над техните “вкопани землянки”. Така, местоположението на славянското селище се е намирало”при плевните”, от където с времето се е затвърдило и името на селището като “плевня”, или по-точно като”ПЛЕВНЬ”, име което четем и в унгарската грамота на крал Стефан V от 10 декември 1270 г.22

В крепостта, както и в долината под нея , не са открити категорични данни за прабългарско присъствие. Прабългарите са търсили винаги обширни пасища за конете си и за своя добитък, каквито в тясната кайлъшка долина и на крепостната височина те не са намерили. Условия за живот прабългарите са открили в близката околност на римската развалина – “Вила рустика”, в непосредствена близост до м. ”Кайлъка”, при дн. с. Брестовец. Във все още запазените тогава руини на вилата, прабългарски групи са намерили подходящо място за първия си подслон след 681 г. Доказателства за това са намерените тук значителни количества от фрагментирана керамика, желязна стрела от т. нар.”салтовски тип”, железни огрибки, желязно шило с дръжка от кост, част от костена дръжка с врязан орнамент тип “птиче око”, амулет от кост, с включена в него частица от

свещено животно и 12 броя железни писала с точен паралел на открити подобни в Плиска и Преслав.

Отсъствието на прабългарски материали в кайлъшката крепост доказва, че крепостта е продължавала да бъде в руини и след славянското нашествие от 587 г., при император Маврикий (582 – 602 г.) Това обстоятелство се потвърждава и от последните монети, които са били в обръщение в крепостта, сечени от император Юстин ІІ (565 -578 г.), след което, в продължение на 450 години монети тук липсват, а това е периодът през който се развива и Първото Българско царство.

На крепостта отново се появяват монети сечени от император Роман ІІІ Аргир (1028 – 1034 г.)23 и от следващи след него императори. Това вече е времето на визатнийското владичество по нашите земи. Има данни, че на крепостта са намерени и по – ранни монети – от Йоан Цимисхий (969 – 976 г. и от Василий ІІ (976 – 1025 г.) 24 От тези нумизматични находки следва предположението, че крепостта в м. ”Кайлъка”е преизградена не от славяните или съвместно с прабългарите, а от византийците след завладяването на Първото Българско царство от Йоан Цимисхий и окончателно от Василий ІІ през 1018 г. По същото време вероятно е построена и малката черквица25 в притвора на намиращата се все още в развалини Константинова базилика. И в този случай е била спазена традицията, с изграждането на крепост, да се строй и християнски храм, вероятно за стражата в крепостта.

Пълно развитие на живота в кайлъшката крепост и в нейното подградие е настъпило през Второто Българско царство. Намерени са монети сечени от български царе26 и монети от византийски императори. Открити са и фрагменти от сграфито-керамика, желязно писало (stilus) и др.материали от този период.

През Второто българско царство кайлъшката крепост е характерна и с голямата си старохристиянска базилика, която е била построена върху основите на възстановявани църковни сгради. Последното й преустройство, най-вероятно е извършил цар Иван Асен ІІ (1218 – 1241 г.)27 по време на голямото строителство на черкви и манастири, градени по негова заповед.

При разкопки в базиликата е бил намерен известният оловен печат28 на латинския император Балдуин ІІ (1228 – 1261 г.), който вероятно е свързан с пребиваването на цар Иван Асен ІІ в крепостта.

Освен западната и южната порта, през куртината на източната крепостна стена е бил отворен и трети вход (порта), за по-бърз достъп до базиликата от изток. Днес този, по –малък вход, е запазил следите си.

Последното съдбоносно изпитание за късноантичната крепост Сторгозия, прераснала в средновековната крепост Плевнъ са нападенията на турските завоеватели през 1395 .

В продължение на близо 5 века до Освобождението, руините на Кайлъшката крепост са служили за каменоломна, което е продължило и в свободна България за строежите в съвременния град Плевен. С тази дейност са били унищожени ценни паметници , между които и писмени29.

БЕЛЕЖКИ1. Трифонов, Ю. История на гр.Плевен, 1933г. с.1-3.2. Нероновият път от 61 г.е бил преустроен и пуснат в действие от имп. Траян (98 – 117), с

отсичане на монета с надпис “via traiana” ( H.A.SEABY, ROMAN SILVER COINS, VOL. II -1968, s.86, 648). Пътят е записан в TABULA PEUTIGERIANA. Вж. Извори за българската история. Латински извори, т. І, 1958, с. 24.

3. Трифонав, Ю. Цит. съч. с. 15.4. Геров, Б. Романизмът между Дунава и Балкана І, Г.С.У. т. ХLVІІ, с.30.5. Вълев, К. Разкопките при гр. Плевен. ИАД І, 1910, с. 208-209.6. Бокщанина,А и В.Кузищина. История древнего Рима. Москва, 1971, с. 429.7. Пак там,с. 429.8. Бънов,П. Монетни данни за римска Сторгозия и средновековния Плевен. В 730 год. гр. Плевен

– 2002 г., с. 95.9. Богдан Филов е публикувал” първата християнска църква” в София построена от имп.

Константин Велики, открита в основите на Софийската църква “Св. София”, вж. Филов, Б. Софийската църква “Св. София”, 1913 г., с. 55-58.

10. Трифонов,Ю. цит. съч.,с. 27.11. Левченко, М. История на Византия, 1948 г., с. 69.

12. David R.Sear.Byzantine Coins, 1974, с. 35, № 13.13. Герасимова, В. Майсторът на ранно-християнската мозайка от Кайлъка при гр. Плевен. В 730

г.гр. Плевен, 2002, с. 91-93.14. Бънов, П. Цит. съч., с. 95.15. Левченко, М. Цит. съч.,с. 91.16. Бънов, П. Цит. съч.,с. 95.17. Левченко, М. Цит. съч.,с. 137.18. Пак там, с. 138.19. Пастухов, Ив. Българска история, 1992, с. 132, Антонова, В. Шуменската крепост, 1981,с. 33.20. Ковачева, Т. Средновековният Плевен, В: 730 г. град Плевен, 2002, с. 13.21. Пастухов, Ив. Цит. съч.,с. 132.22. Димитров, Хр. Средновековният Плевен и събитията в България.В: 730 г. град Плевен, 2002,

с. 30.23. Бънов, П. Цит.съч., с. 95.24. Ковачева, Т. Цит. съч., с. 17.25. Грънчаров, М. и М. Аспарухов. За академик Ю.Трифонов. В научна сесия, 1994, с. 96.26. Бънов, П. Цит.съч., с. 96.27. Бояджиев, Я. и С.Лазарова, Отново за оловния печат на Балдуин ІІ, Краеведски сборник І,

2003, с. 16-20.28. Пак там, с. 16-20.29. Трифонов, Ю., Цит. съч. с. 117.

КЪМ ПРОБЛЕМА ОКОЛО ЗАВЛАДЯВАНЕТО НА ПЛЕВЕН ОТ ОСМАНСКИТЕ ТУРЦИ

Д-р Николай Чорбаджиев

Д-р Николай Симеонов Чорбаджиев е роден на 10 август 1927 г. в гр. Плевен. През 1952 г. завършва медицина в Карловия университет в Прага. Работи като лекар в Прага, с. Малка Брестница и Златна Панега, Тетевенско. От 1955 до 1989 е лекар в Окръжната пневнофизиатричната болница в Плевен, като от 1986 г. е ръководител на Клиника по белодробни болести към ВМИ – Плевен.

Той е един от най-активните и най-продуктивни краеведи на плевенското дружество. Участва със свои проучвания в краеведски четения и научни конференции. През 2003 г. издаде сборника “Плевенските печатници. Поборници и културно-просветни дейци.”, в който са включени 10 негови работи, плод на диренията му през последните години. Семеен. Има двама сина.

Османската експанзия на Балканите през XIV век, завладяването на българските земи и унищожаването на средновековната българска държава, продължават да бъдат обект на научни изследвания на наши и чужди учени. На обстоен анализ се подлагат посоките, етапите, методите и хронологията на завоеванието. Неточността и непълнотата на използваните извори, а в някои случаи и тяхната неправилна интерпретация, води до неправилни изводи.

Важни източници за завоеванието на българските земи са ранните османски хроники (наративи) на Мехмед Нешри "Огледало на света", "История на османския двор"1

на Садеддин Ходжа, "Корона на историите"2, на техните предшественици Яхши Факъх, Ахмеди, Урудж, Ашък Паша Заде и др.,3 "Писание за верските битки на Мурад Хан, син на Мехмед Хан"4. Въпреки неточности в хронологията и описването на събитията, хрониките са ценен източник за българската история.

Българските извори са съвсем оскъдни и това е преди всичко "Анонимната българска хроника от XV век".5

В посочените хроники не се съобщава за завладяването на Плевен. Спорен е въпросът за времето на превземането и събитията свързани с него.

Разположен в близост до Никопол и столицата Търново, включен във втория отбранителен пояс на столицата откъм запад6, Плевен споделя тяхната съдба. И преди всичко последиците на големия поход на великия везир Али Паша през 1388-1389 година.

Мехмед Нешри съобщава, че в българските земи "яките крепости били повече от другаде"7, а според Садедин Ходжа, българските земи били управлявани от "прославеният със своето превъзходство над останалите християнски владетели Шишман…"8 Нешри посочва 24 крепости в Северна България, но крепостите Плевен и Ловеч не са споменати. Поради непокорството на Шишман като васал, Мурад I заповядал на великия везир Али Паша: "Мини морето с 30 000 мъже. Руши, пали, граби земята Шишманова и ако намериш леснина и крепостта му обсади."9 Тази заповед точно

"покрива" изискването за водене на джихад, т.е. свещена война.10 В многобройната османска войска били включени и грабителските акънджийски отряди.

Али Паша покорил редица крепости в Северна България. Някои се предали доброволно, други били превзети с бой. Нешри пише: "Достигнал Търново, неверниците доброволно му предали ключовете на крепостта," 11 Али Паша се проявил се пред Никопол, където се бил затворил Шишман, който потвърдил пред него васалната си зависимост от султана.

Садеддин Ходжа разказва за похода на Али Паша: "С дадените му от Бога ключове крепостта Търново също била завладяна и покорена за кратко време."12 Някои автори приемат, че Търново наистина е било превзето, според други характера на това "завладяване" бил по-друг. Обстойно въпросът със завладяването на Търново се разглежда от Красимира Мутафова, Йордан Андреев, Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев.13 След като завладял повече от важните крепости в околността Али Паша обсадил Никопол. Поради упоритата съпротива на българите, на помощ на Али Паша "се запътил с войската си Мурад I, който като порой помитал всичко по пътя си".14

Шишман потвърдил васалитета си, но не предал обещаната крепост Силистра и военните действия били подновени, Никопол отново бил обсаден с "безчетна" войска. Мурад I за пореден път опростил Шишман. Садеддин съобщава: "Султанът – море от благородство, подарил живота, имота и хората на Шишман, но сложил ръка на всичките му крепости, укрепления, градове и земи и ги направил част от територията на Исляма".15 Описаните събития, разиграли се в близост с крепостта Никопол, вероятно са решили и съдбата на Плевен. Както Нешри, така и Садеддин Ходжа обединяват в едно някои събития станали в периода 1388-1395 година, най-често датирани няколко години по-рано. В 24 томната Meydan Larousse се посочва:…"Плевен е превзет по времето на Мурад I, 1388 година". 16

М. Киел смята, че превземането на крепостта Плевен от османците е свързано с кампанията на Али Паша през 1388-1389 г. 17

Военните действия довеждат до разорение на голяма част от Северна България. Много сериозно са пострадали и селата. В някои турски източници е записано: "…щом стигнеха някое село, посичаха мъжете, поробваха жените и синовете, плячкосваха зърното".18 Настъпилия голям глад принуждавал част от българското население да емигрира във Влашко, Молдова и Трансилвания. В хрониката на протопоп Василе от Брашов се отбелязва: "В лето 1391-1392 година дойдоха българите… Тогава в България имаше голям глад".19

Анонимната българска хроника от XV век не съобщава за превземането на Плевен от османците.

Пътеписецът Евелия Челеби, посетил Плевен през 1662 година съобщава: "Крепостта Плевен била завладяна... по времето на Мурад I, чрез ръката на Гази Михал бей".20

Историческите източници сочат, че родът Михалоглу (Михалбейовци) изиграл изключително важна роля в завоеванието и утвърждаването на османската власт на Балканите, включително и на българските земи.

Родоначалникът на рода Михалоглу е Кьосе Михал (Михаил), управител на византийската крепост Харман Кая в Мала Азия. Отначало противник на емира Осман, през 1308 година приема исляма и става негов най-верен съратник в изграждането на Османската държава.

Сложните междуродови отношения на големия род Михалоглу са изяснени в издадената през 1960 г. в Истамбул Османска енциклопедия и приложените към нея родословни таблици.21

Синовете на Кьосе Михал създават трите клона на рода Михалоглу:- Анадолски клон в Бурса и Амасия от Гази Али бей – участник в Косовската

битка през 1389 г.;

13 17 18 19 20 21

- Ихтимански клон – от потомците на сина Балта бей;- Плевенски клон – от внука Гази Михал бей, син на Азис.Посоченият в родословието Фируд бей, установил се в Търново, като внук на

Гази Михал бей се оспорва. В запазен надпис на джамията построена от Фируд бей на хълма “Царевец”, през 1435-1436 г., се посочва “Фируд син на Абдуллах”, т.е. че наскоро е приел исляма. 22

През 1390 г. султан Баязид І издал на Гази Али бей Михалоглу (син на Кьосе Михал) берат: “За да засвидетелствува и възнагради мъжеството и другарството, което Али бей проявил в прочутата битка на Косово поле, където бил убит баща му Мурад І”.22 С този берат Баязид дал “право на Гази Али бей Михалоглу и потомците му да имат санджак (право да управляват голям окръг) за вечни времена...”23 В берата не се споменава, че този санджак ще бъде Никополския и за превземането на Плевен.

Видният плевенски историк Юрдан Трифонов, възоснова на неправилна интерпретация на родовите отношения на Михалоглу, приема че управители на Никополския санджак са били потомци на Гази Али бей, син на Кьосе Михал. Всъщност те са се установили в Мала Азия и никога не са заемали този пост. Санджакбейове на Никопол, Видин, Силистра са били потомците на Гази Михал бей (внук на Кьосе Михал от сина му Азис) установили се в Плевен и Търново.

Тъй като в посочения берат не се споменава за превземането на Плевен, Юрдан Трифонов неоснователно счита, че Плевен не е превзет от османците преди Косовската битка (1389 г.) и отнася това по времето когато пада Търново, около 1393 г. Той приема, че “...превземането на Плевен е извършено от потомък на Михал бей”, “...от един от предводителите на акънджиите Михал Бей”.25 Допуска, че Гази Михал, завоевателят на Плевен е тъждествен с Гази Али бей, участник в Косовската битка или е негов брат.26

Всъщност Гази Михал бей е племеник на Гази Али бей.Христо Матанов и Евгени Радушев приемат, че в резултат на похода на Али

Паша "завоевателите за първи път достигнали Дунава и трайно се настанили северно от Стара Планина” 27. Димитър Ангелов смята, че "Търновското царство почти напълно било овладяно от османците. Под властта на Шишман останали Търново, Никопол и някои дунавски крепости.”28

В съвременната историография се е наложило мнението, че Плевен е един от градовете оказал най-сериозна съпротива на завоевателите. Със силната си крепост той заемал важно място в отбранителната система на столицата Търново.29

Археологичните находки от голямо количество стрели при главната порта, а и във вътрешността на Кайлъшката крепост, свидетелстват за ожесточеността на боевете. В района на главната порта са открити опожарени жилища, а в едно от тях съд с пилешки кости – неконсумирана храна, указания за внезапно и неочаквано нападение на крепостта, най-вероятно от акънджийски отряди. Теодора Ковачева приема, че Плевен пада в ръцете на завоевателите през 1395 година.30

Според Михаил Грънчаров Плевен пада под властта на османските турци преди завладяването на старопрестолния Търновград. Грънчаров пише, че Плевен е превзет от началника на акънджиите Гази Михаил бей, за което получава като дарение от султана значителна част от земите в Северна България, в които е включен Плевен и селищата от принадлежащия му район.31

Ние застъпваме мнението на Михаил Грънчаров за завладяването на Плевен от акънджиският предводител Гази Махал бей, но смятаме, че това най-вероятно е осъществено по време на големя поход в Северна България на великия везир Али Паша през 1388-1389 година, когато обширна територия от Търновското царство е завладяна, че това е станало неочаквано и внезапно за защитниците на крепостта.

22 22 23 25 26 27 28 29 30 31

Превземането на Плевен било съпроводено от големи човешки загуби, както от защитниците на крепостта, така и от населението на прилежащото селище. Част от населението се разбягало, а друга част била депортирана. Селището към крепостта споменато в Османски тахрири (регистър) от 1479-1480 г. като Пилевне-и баля (Горни Плевен) е имало само 19 домакинства,32 а през 1523-1524 г. 3 мюсюлмански и 21 християнски домакинства.33 Постепенно селището запада. М. Кил допуска, че Плевен вероятно е пострадал и бил обезлюден и по време на дългия поход но Владислав ІІІ Яголо и Ян Хунияди през 1444 г.34 Освен това съществувало и малко селище на територията на днешния град – Пилевне-йи-зир, което според турския регистър от 1485 г. се населявало от 7 домакинства, от които 3 вдовишки и 2 на нежененени младежи, всички християни.34

Според някои автори град Плевен на сегашното му място е създаден от Гази Алеадин Али бей Михалоглу в края на ХV век.35 През 1496 г. селището прераства в център на вакъф. През 1516 г. то е било населявано от 379 домакинства, от които 200 на мюсюлмани, 99 – християнски, 69 – еврейски и 11 – цигански. Относителният дял на мюсюлманите бил 54 процента, като през 1550 г. този процент нараства на 59.36

БЕЛЕЖКИ1. Нешри Мехмед. "Огледало на света" История на османския двор. С 1981. Завършена през 1493

година С хрониката иска да докаже "Божествения произход на османската държава, нейната мощ и правото и да властва над чужди земи и народи". Османската експанзия е показана като непрекъсната верига от грабителски, акънджийски набези.

2. Калицин М. "Корона на историите" на Садеддин Ходжа, В. Т. 2000 Неговата хроника отразява историята на османската държава до 1574 година. Всестранно образован, неговото произведение е образец на изящна словесност.

3. Мутафова К. "Към проблема на османските методи на завоевание" В: Трудове на Великотърновси университет. Исторически факултет. Том 32, кн. 3, 1994, с. 162.

4. "Писание за верските битки на Мурад Хан – син на Мехмед Хан", анонимна османска хроника. В. Т. 1995, с. 41.

5. Тютюнджиев И. "Анонимна българска хроника от XV век" В. Т. 1992.6. Ковачева Р. "Средновековен Плевен" В: "730 години град Плевен" и мястото му в

националната история и култура. Плевен, 2002.7. Мехмед Нешри, пос. съч. с. 938. Садеддин Ходжа, пос. съч., с. 1949. Мехмед Нешри, пос. съч., с. 9310. Красимира Мутафова, пос. съч., с.1 6611. Мехмед Нешри, пос. съч., с.9812. Садеддин Ходжа, пос. съч., с. 21613. Павлов П., И. Тютюнджиев "Българите и османското завоевание" В. Т. 1995, с. 76; К.

Мутафова "Старопрестолния Търнов в османската книжнина" В. Т. 2000; Й Андреев "Пропадане на българското царство и завладяване на Търново от турците" трудове на В Т У, т. 32, 1994.

14. Садеддин Ходжа, пос. съч., с. 21615. Садеддин Ходжа, пос. съч., с. 21816. Meydan Larousseq 16 т, Istanbul 1992, с. 15217. Еncyclopedia of Islam, New editon, vol VІІІ, Leiden, 1995, с. 317.18. "Писание за верските битки…", пос. съч., с. 41.19. Павлов П., И. Тютюнджиев, пос. съч., с 79.20. Евлия Челеби "Пътепис", С., 1972, с.5721. Islam Ansiklopedisi,8 cilt. Istanbul, 1960, с. 190-191.22. Събев О. Родът Михалоглу и мюсюлманското образование в българските земи на Османската

империя. В: История на мюсюлманската култура по българските зими. С., 2001, с. 153-154.23.Трифонов Ю. История на града Плевен до освободителната война, Плевен., 1933, с.34/35. От

същия автор: Михал-бейовци в преданието и историята, с. 220.24. Събев О. Родът Михалоглу и мюсюлманската култура в Плевен, XV-XIX век", В: 730 години

град Плевен и мястото му в националната история и култура. с. 142, Islam Ansiklopedisi, 1960, с. 285.25. Трифонов Ю.,История на…, с. 35-37.26. Трифоново Ю., Михал-бейовци…, с. 227.27. История на българите. С., т. І, 2002, с. 473.28. История на България. С., т. ІІІ, 1982, с. 362.

32 33 34 34 35 36

29. Грънчаров М. 730 години град Плевен ,Плевен, 2002, с. 7.30. Ковачева Т., пос.съч., с. 19.31. Грънчаров М. История на Плевен, Плевен, 2001, с. 12.32. Encyclopedia of Islam…с. 317.33. Ковачев Р. Нови османотурски описи на селищата и населението в Плевенско през първата

половина на ХVІ век. В: 730 години Плевен. Плевен, 2002, с. 124, 131, 136.34. Encyclopedia of Islam…с. 12.35. Грънчаров М. История на…с. 12.36. Еncyclopedia of Islam…. 318.

СЕЛО ГОРНА МИТРОПОЛИЯ ОТ ДРЕВНОСТТА ДО ОСВОБОЖДЕНИЕТО

Васил Петков Иванов

Васил Петков Иванов е роден на 17 февруари 1937 г. в с. Горна Митрополия, Плевенско. Има зъвршено висше журналистическо образование. Работил е като репортер и зеваждащ отдел във вестник „Вечерни новини”, зам. главнен редактор на в-к „СТроител” и сп. „Днес и утре”, главен редакно на в-к „Девети септември” и в-к „Машиностроител” В момента е пенсионер.

Цялата му творческа кариера е свързана по същество с отразяване на живота и работата на българите в различни краища на страната, което е своеобразна краеведска дейност. Има публикувани и материали за родното си село. Член на дружеството на плевенските краеведи е от 2004 г. Проявава интерес и работи по историята на Горна Митрополия.

Село Горна Митрополия е твърде старо. Точни данни откога съществува не са открити, но има косвени доказателства за неговата древност. Една легенда разказва, че е наследило името на стар римски град наричан Митрополит. Друго предание казва, че някога в местността Калето се намирало селище, което било седалище на християнския митрополит в тази област и селото, възникнало край митрополитския замък, приело името Митрополия. По-късно, когато се заселва и Долна Митрополия, започнали да наричат селото Горна Митрополия. Доказателство, че Горна Митрополия е по-старо селище от Долна Митрополия, дават турски документи, в които Долна Митрополия е наричана Метрополия.1 В друг документ се съобщава, че през 18 век Долна Митрополия се е състояла само от 12 къщи. По време на освободителната война турски източници наричат Долна Митрополия още Малка Митрополия.2

Твърде е вероятно Горна Митрополия като селище да е съществувало още по времето на Второто български царство. Преживяло турското нашествие и завладяване на българските земи от османците, то оцелява и през 1490 г. когато Аляадин Али бей създава Плевенския вакъф, то е споменато в завещанието му, в което се казва, че подарява земите си в казите Плевен, Никопол, Видин и другаде, общо 33 села, за богоугодни дело и в прослава на аллах.

Али бей е внук на Михал бей, наречен Гаази. Той бил християнин, някои наши предци дори са вярвали, че е българин, приел исляма и станал османски предводител. За награда, че е завлядал Плевен и околностите, както и за верността му към султана той ги получава като арпалък - за лично владение и издръжка. Михал бей и неговите потомци се отнасяли толерантно към българското население, което позволявало то свободно да изповядва своята православна вяра, макар да не било избавено от притесненията на турската феодална власт.

Духовна дейност се осъществява и в Горна Митрополия. В 1573 г. поп Димитър преписва евангелие, преди това преписно от граматик Петър. В дългата приписка, която поп Димитър пише в края на книгата, научаваме, че той се е намирал в някаква голяма тъга. Преписвачът не е счел за потребно да обясни причините за тази своя тъга, но се разбира, че бил притесняван от друговерц. Селото дава и един иеромонах – Данаил, който е работил в Зографския манастир. Името му е написано в поменика на манастира, захванат през 1527 г.3

1 2 3

Горна Митрополия бива опожарена от войските на влашкия войвода Михаил Витязул, който през 1598 г. навлиза в пределите на Турската империя и както сам се хвали в едно писмо, е изгорил градовете Плевен, Враца, Флорентин и Оряхово, както и около 2000 села между Дунав и София.4

Ново нещастие сполетява Плевенско през 1641 г. Зимата е изключително тежка. Както съобщава една приписка на поп Богдан от Славовица на река Искър върху един требник, “тогава беше люта и гладна. Крина чисто брашно вървеше по 100, а просеното брашно – по 80 аспри, а пък храната за добитъка: растег слама - - по 1300 аспри, и сеното – също така. И пак измряха много добитък и овце, и биволи, и коне, и хора теглиха от жестокия глад. И тази година скубаха житото и ечемика, а просо нямаше”.5

Нещастията, които съпътстват селяните от Горна Митрополия, не убиват у тях духа за съхраняване на своята народност. В същата гладна година поп Станчо дава своя требник на споменатия вече поп Богдан да го подвърже и на който той написв горната приписка. Явно е, че българските черковни книги редовно са преписвани и употребявани в Горна Митрополия.

Положението на населението в Плевенско се влошило след поражението на турците при Виена през 1683 г. Отстъпващите войски се разбунтували и се отдали на грабеж и насилия. Разбунтувало се и българското население в Чипровско. За спиране на австрийското настъпление и потушаване на размириците султанът извикал на помощ кримските татари. На връщане татарите не само грабили, но о твеждали и роби. За татарското нашествие е съхранена една трогателна песен.

Да се провали Митрополия,че се направи между два друма,между два друма, между два пътя.В един друм вървят млади Пашови,в другия вървят черни татари.Всеки татарин по коня язди,по коня води, по роба кара.И напреде им до три синджира,до три синджира млади робини.6

Възможно е тази песен да е създадена в по-старо време, когато през 13 век по нашите земи са бродили ордите на хан Ногай, срещу които въстава Ивайло. И затова се пее само за село Митрополия.

Татарите минали и заминали. Животът отново потекъл в своето делнично русло. Селяните в Горна Митрополия продължили да се трудят неуморно по полето и да съхраняват своя български и православен корен. През 1764 г. селяните ремонтират църквата, която покриват не само с дъски, но и с керемиди, които са били новост дори за град Плевен. Портата, иконостасът и покривът са направени от поп Сава, роден в Горна Митрополия, но свещеник в Камено поле. Както вече посочихме, селото поддържа не само собствена интелигенция (да употребим съвременната дума), но захранва с такава и близките села.

Горна Митрополия не само поддържа своето национално самосъзнание, но и непокорен дух. Спомен на Георги Тодоров Арабаджийски, записан от Тодор Христов Панталеев през 1948 г., разказва преданието за Петко Пелов Палака (Терзията), който бил съсечен по вършитба на 1799 г.

Петко Палака бил майстор терзия (шивач) и турците му възложили да ушие 20 ката (броя) дрехи за аскера (войската). Дрехите били ушити, но вместо при аскера отишли при хайдутите. Петко сам организирал нападението на хайдути от близките села. Намерил се предател, Петко бил осъден на смърт и съсечен с брадва на мегдана пред църквата.7

Кърджалийско време. Краят на 18 век е белязан с кървави размирици (1793-1796 г.). В Плевенско се водят редица сражения между кърджалийте на Пазвантоглу и

4 5 6 7

султанската войска. Освен кърджалийските набези през 1795 г. се явява чума, която обезлодява селата. Във Влашко избягали не само българи, но и турци.8

Крепител на народния дух в Плевнско в кърджалийско време бил епископ Софроний Врачански. На два пъти, преследван от кърджалийте, той търси спасение в Плевен. Ходил по селата да свети вода, да насърчава и благославя населението. Конкретни доказателства няма, но не може да не е посещавал Горна Митрополия, която е на пътя от Враца за Плевен, и която винаги е имала действаща черква.

През 1823 г. управителката на вакъфските имоти в Плевен Фатме ханъм пише молба до султан Махмуд II, в която се оплаква, че “християни на вакъфа като не могли да изплащат на вакъфа данъците, с които са били обложени, били принудени да напускат старите си жилища, да избягат по чужди страни и места и да се заселят там”. Техните данъци, съгласно законите на вакъфа, са били възлагани върху останалата рая. По тоя начин тяхното материално положение станало много тежко и Фатме ханъм предупреждава, че раята официално е заявила, че не могат да понесат този тежък товар.9

Във фермана султан Махмуд II определя на селата от вакъфа в Плевенската нахия десятък от техните произведения: испеч, хънта и тайр. На Горна Митрополия е определена обща сума от тези налози на 18 620 акчета. Сравнена със сумите, определени на съседните вакъфски села, например за Долна Митрополия – 8000 акчета, се вижда, че Горна Митрополия по това време е доста голямо село, ако не най-голямото в района.10

Годините на Възраждането. До 1860 г. Горна Митрополия е чисто българско село. Това доказва документ на Врачанската епархиа. В тази година селото се състои от 150 двора с християнско население.11 През 1865 г. преброяване, извършено от Русенския вилает, показва, че Горна Митрополия се населява от 109 български, 70 черкезки и 15 татарски семейства.12 След Кримската война (1860-1861 г.) 12 000 черкези и татари са заселени в Плевенско, Севлиевско и Ловешко. Една част от тях е настанена в Горна Митрополия. Несъмнено заселването на черкези и татари в селото заличава правата, които селяните са имали като вакъфско село, прогонило част от българите. Преброяването през 1871 г. показва почти изравняване на черкезите и татарите с българското население; в 230 домакинства живеят 292 българи и 212 черкези и татари.13

За присъствието на татари в Горна Митрополия говори и едно съобщение от 60-те години на 19 век за ограбване на забогатял татарин от хайдушката чета на Васил Ганчов от Плевен.14 И днес са видими останките на черкезкото село, което е напуснато по време на освободителната Руско-турска война през 1877-1878 г.

В началото на 19 век Горна Митрополия е включена в Марашката област, която е имала задачата да отглежда коне за турската армия. Тя е обхващала според едни сведения 12, а по други-15 села по долното течение на река Вит.15 Остатък от това време са чифлиците Клементина, Вълчовец и Боев геран, последните два са в землището на Горна Митрополия.

Реформите в Турската империя след Кримската война, които позволяват известни права на българското православно население, стимулират развитието на занаятите и търговията в българските градове. Бурно развитие изживява и град Плевен, което оказа положително влияние и върху околните села. Горна Митрополия поддържа активни връзки с плевенските търговци, които бавно изместват турците в търговията и дори в обслужването на султанската власт. През 1871 г. плевенският търговец Цв. Радославав в съдружие с друг плевенчанин – Иван Вацов, откупуват от Юмер бей за 280 000 гроша десятъците от селата Тръстеник, Горна Митрополия, Брестовец и Гривица.16

Селяните от Горна Митрополия, както и от останалите села в Плевенско, се занимават главно със земеделие и отглеждане на животни. В района е развито овцевъдството, то е едно от главните му богатство, пише френският консул в Русе Оборе. Търговците от Плевен изкупуват от Горна Митрополия жито, царевица, коноп,

8 9 10 11 12 13 14 15 16

животински кожи и вълна. Запазени са книги на търговци от Плевен, от които е видно, че Иван Вацов през 1869 г. е изкупил от Пенко от Митрополия 510 кила жито, а през 1873 г. – 46,4 крини жито и ечемик.17 Не е указно Пенко от коя Митрополия е, но можем да приемем, че е от Горна Митрополия, доколкото през 1913 г. по време на Междусъюзническата война общинският съвет решава да купи от братя Пенкови 7500 кг брашно по 31.50 лв. килограма, което да се раздаде на бедните семейства, чийто синове са под знамената на Българската армия.18 За Пенко се пише и в Летописната книга на храма “Света Троица” в с. Горна Митрополия. Той, заедно с дядо Коцо, дядо Тано, дядо Павел Хаджийски стават инициатори за построяването на нова църква през 1869 г. Средствата събрали чрез самооблог от всяка къща. След завършване на църквата и освещаването й селото останало длъжно на дядо Пенко и дядо Коцо, които я завършили със собствени средства. Селяните не бързали да съберат тези средства и дядо Пенко заключил църквата и не давал да се служи в нея.19

За икономическите връзки на селото с града дава сведения и запазената търговска книга на братя Мръвкови. В нея е записно, че през 1860 г. са продали стока на Васил Габровчанина от Горна Митрополия, през 1870 г. – на Тошо и Патю Генов; на 24 април 1878 г. Марко Георгиев от Плевен е отпуснал заем на Мито Макавеев от Горна Митрополия от 1110 гроша със срок от една година. А някой си Атанас е споменат, че има хан в Горна Митрополия. През 50-60 години на 19 век в селата се формира и група от лица, които се занимават с кръчмарско-търговска дейност. Според Михаил Грънчаров общият брой на тези лица е 30 души от 18 селища.20

В Горна Митрополия сред земеделците се раждат и първите занаятчии и търговци, чиито потомци днес носят фамилийте Грънчарски, Бъчварови, Самарови и др. Те намират средства да построят нова черква, училище и дори да участват в изграждането на девическото училище на Анастасия Димитрова в Плевен с условие в него да могат да учат момичета от селото.21

Просветното дело. В Горна Митрополия то има своите прояви още през 16-19 век. Но разцвет получава през годините на Възраждането. Първото светско училище в селото е създадено през 1866 г. Преди това е имало килийно училище. Пръв учител в светското училище е Дено Христов.22 За роженното му място и обучение няма сведение, но можем да приемем, че е от Горна Митрополия. През 1917 г.общинският съвет постановява да бъде отпусната помощ на Дено Христов, който е на 75-80 г., а жена му на 70 г. и не могат да работят.23 Ако през 1917 г. Дено Христов е на 75-80 г., то през 1866 г. е бил на 25-30 г,, достойна възраст за един учител. Получават помощ от 55 и 45 лева.24 Само мъж, заслужил благодарността на съселяните си, може да получи във военните години такава помощ.

В 1871 г. се построява училищна сграда, прилага се нова организация на учебния процес, нова учебна програма, която превръща училището в начално. За учител е назначен Васил Ведроселецът от село Видраре, Софийска. Това научаваме от една приписка от 1871 г. До кога Васил Ведроселецът е бил учител в Горна Митрополия, не е известно, но несъмнено е продължило до 1873 г. През 1915 г. общинският съвет задължава кмета Христо Ненов да издаде на Мичо Янюв, жител на с. Горна Митрополия, удостоверение, че той е учителствувал при Горномитрополското народно училище от 1873 г. до 1891 г.25

Освободителната война. Както посочихме, в Горна Митрополия през всичките векове на турското робство е будно националното чувство – съществува православна църква, в която богусложението се води на славянобългарски език. В селото се преписват богуслужебни книги. По косвени данни се твърди, че в селото е четена История словеноболгарския на отец Паисий. Но остава далече от революционните борби. В Плевен има революционен комитет, но няма сведения апостол да е посещавал селото.

17 18 19 20 21 22 23 24 25

Още в началото на Освободителната война Горна Митрополия попада в нейния вихър. Армията на Осман паша напуска Видин и се стреми да достигне до Ловеч, за да се противопостави на централния отряд на Руската армия. Тя преминава и през Горна Митрополия. “От Махалата тръгнахме в 6 часа след пладне – пише Фридрих фон Херберт, англачанин на турска служба, - и стгнахме в с. Горна Митрополия в полунощ. Ние се наредихме в боен ред и спахме с оръжие в ръка...Главните сили на колоната тръгнахме в 5 часа заранта”.26 Същото потвърждава и Музафер паша, но посочва, че Осман паша е нощувал в Долна Митрополия.27

Осман паша не успява да стигне до Ловеч. Атакуван от руските войски, той е принуден да остане в Плевен и да го превърне в крепост, която отстоява на руските атаки повече от шест месеца.

В начало на обсадата Горна Митрополия остава под контрола на турската армия. Музафер паша пише, че една пехотна рота, оставена в Метропол на пътя за Видин, организира с помощта на местна черкезка конница защитата на пътя.28 Както посочихме вече черкези има в Горна Митрополия. Контролът е изключително слаб. Руският военен коресподент В. И. Немирович-Данчеко съобщава: “При Плевен имаме не малко случаи на убийства и други жестокости. Наистина повечето от тях се извършват в близките до града села (Дъбник, Митрополия, Тръстеник), където контролът на турското командване е по-слаб.”29 На 27 септември 1877 г. в Плевен се сформира отряд от 6000 души и 300 коли, който има задачата да реквизира голямо количество зърнени храни, сено и слама. В продължение на една седмица ежедневно отрядът превозва от Горна и Долна Митрополия, Горни и Долни Дъбник, Търнене, Ясен, Десеевица, Къртожабене и Градина големи количества от необходими храни и фураж. Единствено на 30 септември този отряд е атакуван от руски войски при Долна Митрополия.

След несполучливите три атаки, продължили три месеца, пристига генерал Едуард Тотлебен под чието ръководство руските войски осъществяват пълна блокада на Плевен. Това налага и Горна Митрополия да бъде заета от руската армия. Според Фридрих фон Хербрт, на 23 октомври става известно, че русите изтеглят двата си фланга (северния и южния) от града към запад с поглед да си подадат ръка западно от Плевен. А на 24 октомври румънците заемат Горна Митрополия и Долна Митрополия.

Горна Митрополия става най-близкия тил на Шести участък на фронта, който обхваща левия бряг на река Вит от Опанец до Търнене. В селото са настанени в резерва Астраханският и Фанагорийският полк, интендански и медицински служби. Селяните са в помощ на ранените, които докарват след сражения край града.

На 19 декември 1877 г. Осман паша прави опит да пробие обсадата през ясенския мост на река Вит. Двата полка са включени в сражението. Музафер паша съобщава, че оръдия, поставени на позиция до селото Горна Митрополия, отрили огън по турската дивизия. Кореспндентът на френския вестник “Боен пюблик” в турската армия Алфонс Оливие Пон споделя: “Искахме да пробием път към Махалата на Искър, а оттам, според обстоятелствата, да продължим към София или Видин, по вероятно към Оряхово”. А полският вестник “Куриер Варшавски” пише: “Около 11 часа Осман паша бил атакуван от четири страни. Сутришната битка заврел с последно усилие. Едва в дванадесет и половина часа между Опанец и Горна Митрополия бе издигнато бяло турско знаме. Това бе знаме за капитолация”. Несъмнено, Осман паша е искал да изведе своята армия по пътя, по който я бе довел в Плевен. Път, който е смятал за най-малко охраняван от русите.30 И до днес край Горна Митрополия са запазени останките от два форта, охранявали пътя за Лом и Видин.

След подписването на Санстефанския мирен договор и завръщането на руските освободителни войски в родината им, черквата в Горна Митрополия получава дар комлект черковна утвар: дискос, потир, зведщя, коипс, лъжички, теплога и две подноски. Върху потира е отбелязано, че този дар се прави за спомен и благодарност към селяните за грижите към войниците.31

26 27 28 29 30 31

Горна Митрополия няма участие в революционното движение и Опълчението по време на Освободителната война, но затова пък дава войници в Сръбско-българската война в защита на съединението на Княжество България и Източна Румелия. Дава и първата жертва пред олтаря на Отечеството – Петко Панталеев, загинал геройски в боевете при Сливница.

БЕЛЕЖКИ1. Трифонов, Ю. Историята на града Плевен, С.,1933.2. Музафер паша. Отбраната на Плевен, С.,1901.3.Трифонов, Ю. Цит. изт.4. Грънчаров, М. История на Плевен до Освобождението, С.,1994.5. Пак там6. Трифонов, Ю. Цит. изт.7. РИМ-Плевен, Б 189.8. Трифонов, Ю. Цит.изт.9. Ихчиев, Д. Материали за историята ни под Турско робство,С.,1907.10. Пак там11. Грънчаров, М. Плевен и Плевенският край през Възраждането, С.,1997.12. Пак там13. Пак там14. Трифонов, Ю. Цет.изт.15. Пак там16. Грънчаров, М. Плевен и Плевенският край през Възраждането.17. Пак там18. ОДА-Плевен, Ф499К, оп. 1, а.е.103. 19. ОДА-Плевен, Ф377К, оп. 1, а.е.14а.20. Грънчаров, М. Плевен и Плевенският край през Възраждането.21. Грънчаров, М. Учебното дело в Плевенския край през Възраждането, Пл. 1993.22. Пак там23. Пак там24. ОДА-Плевен, Ф499К, оп.1, а.е.10325. Пак там26. Фридрих фон Херберт, Отбраната на Плевен, С., 1909.27. Музафер паша, Отбраната на Плевен.28. Пак там29. Немирович-Данченко, В. А. Год воины, СПб, 1879.30. Новое время, сп., 25.12.1877 г.31. ОДА-Плевен, Ф377К, оп. 1, а. е. 14.

СТРАНИЦИ ОТ МИНАЛОТО НА СЛАВЯНОВО

ВАСИЛ ТОЦЕВ

Васил Иванов Тоцев е ероден на 11 юни 1914 г. в гр. Славяново, Плевенско. Има завършено средно техническо образование. През младежксите си години е активен общественик. Създател и председател през 1932 г. на Младежкия земеделски съюз в селото. Участник в бойните действия на Българската армия през 1945 г. в Югославия, Унгария и Австрия. Награден с два ордена. От 1956 г. е секретар на общината в Славяново. От рано проявава интерес към изучаване историята на родния град, като дълги години извършва активна събирателска дейност. Сам е написал и публикувал много материали за Втората световна война и историята на родния град. През 1984 г. организира родова среща на Тоцевия род, а в момента подготвя втора юбилейна родова среща. Активен член на дружеството на плевенските краеведи.

Село Турски Тръстеник (дн. гр.Славяново) е старо селище. Не ни е известно кои са били първите заселници по тези места, но археологическите данни показват, че тук е имало живот и население още по време на славяните и прабългарите. Както по цялата българска земя свидетелство за това са освен археологическите находки и останалите старинни думи от славянски и прабългарски произход, запазили се и до днес в езика на съвремените хора.

През 1932 г. археологът Васил Михов открива в местностите Погребен, Бъчев геран и Сюлейманова чешма останки от праисторически селища от периода на неолита, бронзовата и желязната епоха.

Според един стар турски данъчен опис през 1523 г. село Тръстеник (Турски Тръстеник) е имало 15 мюсюлмански и 10 български домакинства. Само след 20 години, неизвестно по какви причини, в селото живеят само 12 мюсюлмански семейства.

Богатата и плодородна земя в този край, както и обширните пасища създават условия за развитие на животновъдство и земеделие и за нарастване на селището.

Съществуват и други исторически данни, които показват, че селото се развива и укрепва през следващите столетия за да достигне през 1876 г. 308 домакинства само български, или около 1600 жители.

През различните периоди от своето съществуване селото е променяло няколко пъти своето местоживеене. По какви причини е ставало това не ни е известно, но най-вероятно това е ставало при нападения и издевателства на преминаващи турски войски през района или епидемии.

От стари хора се знае, че по едно време жителите на селото са живеели разпръснати в няколко местности – Палаза, Каравелова чука, Сюлейманова чешма, Погребен и на други места.

За поселището в местността Погребен се знае следното предание. Когато се появила чумата по тези места, вероятно в началото на ХІХ век, хората решили да търсят ново поселище. Преди да напуснат старото място те изпълнили един старинен обичай. Заклали овен, опекли го и заедно с пита и бъклица вино го поставили на приготвена кръгла синия. Старейшината на селото се обърнал към чумата с думите: “Ти стой тука, яж, пий и се весели на богатата трапеза и повече не ни спохождай”, след което всички тръгнали към новото място.

Първите преселници на новото място, което било в близост до централния път, наричан “Друма”, били тези от род Таневи, един от най-старите родове в селото. Скоро тук идват и други родове. От местността Палаза идват Ванковци, от Каравелова чука идват Шишковци, от Сюлейманова чешма пристигат Гареви и Русанови. От с. Църкалово при р. Осъм пристига рода Анкови. Последни идват тези от Бъчев геран – рода Бъчеви.

Селището се разраства. По рекичката се построяват мелници наречени “барешници”. Запомнени са барешниците на Гареви, Мечкови и др.

Към края на ХVІІІ век селището вече наброява 3500 души. Турската власт открива в това голямо село районен полицейски участък с турска стража. Заселват се и няколко турски семейства. Плодородната земя привлича и едри турски чифликчии, които по различни начини и най-вече с подкрепата на турската власт, успяват да заграбят голяма част от земята в селото. Чифлици тук са имали Сюлейман бей, Чанак бей и Курдали бей.

Земята в турските стопанства е работена от българите по силата на съществуващата в Турската империя “ангария” - безплатно и задължително. Който не се подчинявал е наказван с бой, затвор и бесило. Дядо Симеон Тоцев разказваше, че неговия баща Стоян Тоцев бил осъден заради неподчинение на 100 удара с тояга в конака (четири пъти по 25 удара), но при втората почивка той успява да избяга, да се укрие и да замине за Влашко – Румъния.

След Кремската война, към 1860 г. турската власт заселва в селото около 60 черкезки семейства. Те били настанени в местността “Церова вода”, наричана по-късно “Черкезкото”. През същата година пристигат и около 50 татарски семейства, настанени в южната част на селото. На всички новопристигнали чужди заселници била предоставена земя и добитък отнети от селяните. Към 1856 г. тук се заселват и около 30 цигански семейства, дошли от Румъния. На тях не е предоставена земя и те остават да живеят с подаянията на българите, като помагат освен това в полската работа. Мнозина от тях се приобщават към живота на селото. По време на Освободителната Руско-турска война през 1977 г. помагат на българите и русите, за което след Освобождението са оземлени. Такива са прадедите на Шрокалиеви, Векеви, Чортанови, Аскови, Курдалиеви и др.

По време на войната черкезките и татарските семейства се изселват от селото и заминават към Турция.

Последен началник на турското полицейско управление в селото бил Мустафа Чанаков, на когото викали Чанакоолу. Той бил женен за българката Тодорка Толина, с която имал двама сина. По време на войната оказвал съдействие и помощ на войската, като пожелал да приеме и българско гражданство. По-късно заедно със семейството си се изселил в Никопол.

По спомени на стари хора кмет (мухтар) на селото през периода 1860-1871 г. бил Атанас Пенев Чакалов, а от 1872 до 1977 – Петко Цанев. След Освобождението за кмет е бил определен Стоян Атанасов Тоцев, признат за поборник поради участието му в революционната борба. Дядо ми Тодор Тоцев разказваше за хайдушките си премеждия. По неговите думи през Турски Тръстеник е преминал един път Левски, идвайки от Румъния, на път към Ловеч. Към 1876 г. мнозина са тези от Турски Тръстеник, които по една или друга причина, подгонени от турците, преминават в Румъния, където се включват в редиците на българската революционна емиграция. Това са Кузи Марков, Тодор Тоцев, Георги Дончев, Данчо Кърчев, Костадин Янков, Велико Вачев. Опълченеца Никола Комитски – Мечкалията, раказваше в Славяново, как се получила заповедта на Александър ІІ за сформиране на българското опълчение и как българите били облечени и обучени от руски офицери. Как в Кишинев се заклели пред Самарското знаме и след 2 седмици се отправили за България. Никола Комитски участва в сраженията при Стара Загора и Шипка, за което е награден с много ордени и медали. През 1881 г. той е включен в делегацията за погребението на цар-освободителя Александър ІІ в Сан Петербург. От там получил като паметен дар позлатени блюда и чаша, които по-късно подарил на църквата.

Заедно с други съселяни дядо ми Тодор Тоцев бил и търговец на добитък. Главно ходили в Никопол и Русе, за където карали волове, телета, птици, кожи, сирене, яйца, а обратно докарвали сол, масло за осветление, зехтин, дървен материал, домашни сечива и др.

Баба Станка Чакалова, починала на 105 години, по време на Освобождението била на 18 години и разказваше следното: “Една сутрин по ечемян сърп (05.07.1877 г.) рано забиха камбаните. Кехаята дядо Деко викаше от боклук на боклук – Московците дошли да ни освободят”. Тя набрала цветя и заедно с много други се втурнали към мегдана, където имало руски офицер и войници, всички на коне. Бил хваната и докаран турския комендант Мустафа Чанакоолу, но след като присъстващите българи го защитили, той бил освободен. Поп Христо приветствал русите освободители, хората давали цветя и кой каквото носел. Хората се прегръщали и се радвали. Със сълзи на благодарност те прегръщали и руските войници. Съгласие за помощ изявили Маци Студенков, Васи Генов, Иван Брестовлиев, Васил Клатуров, които тръгнали с войниците да показват пътищата към околните села.

Говори се, че Мустафа Чанакоолу, който искал да помага на русите, бил изпратен на разузнаване в Плевен и като се върнал докладвал, че в Плевен има само 200-300 войника, което наистина е било така до идването на Осман паша от Видин с елитна турска войска. Войските на Осман паша пристигнат в града на 8 юли 1877 г. и веднага организират отбраната на града по околните височини. За изненада на руските войски, които тръгват да превземат Плевен с не добро разузнаване, те били посрещнати от силния и унищожителен огън на редовната турска войска. Руснаците били отблъснати. В преследване на руските части турците дотигат чак до Турски Тръстнеки. Дядо Иван Комитата, който е бил водач при руснаците разказвал, че в местността “Палаца” при старите лозя, руснаците дали решителен отпор на настъпващите турци. Там, казваше Дядо Иван, стана голяма сеч. Едва ли някой от турските войници успяха да се спасят. В боя загинали няколко конника и един офицер. На другия ден Стоян Атанасов Тоцев, който бил определен за комендант на селото наредил руските войници да бъдат погребани на средната могила, намираща са в района.

Била сформирана група за подпомагане на руските освободители, в която се включели и участници в революционната борба. Едни помагали на руснаците като водачи, а други в продоволствието с храни, сено и зърно за конете. Една група от девойки и млади жени се притегли на помощ в лазарета и домовете където имало ранени бойци. Създала се комисия с отговорник чорбаджията Васил Генов за събиране и изкупуване на храни и фуражи. Групата обхождала селата Мечка, Коиловци, Новачене, Караагач (Тотлебен) и др. като изкупували жито, животни за клане, зърно и фураж за конете.

По време на обсадата на Плевен в Турски Тръстеник са базирани следните руски части: Щаба и поделенията на 9 артилерийска дивизия, 34-ти Казашки полк, 2-ра конна бригада и др. с командири генерал Вилхем Олдикоп, полковник Тутолмин и др.

При втория щурма на Плевен (26- 31 август 1877 г.) генерал Олдекоп бил ранен. Той е лекуван тук в полевата болница, но на 9 септември 1877 г. умира. Погребан е в

Славяново, в двора на църквата. Той е единствения руски генерал погребан в България. Хората дълги години са говорили за това погребение, извършено с участието на цялото население. Яйце, казваше дядо Яким Дончев, да хвърлиш нямаше къде да падне. Всички плачеха. Ковчега носели на ръце, а след него конят на генерала, покрит с черно, воден от офицер. Слово е произнесъл главнокомандващия великият княз Николай Николаевич, в което е благодарили на църковното настоятелство за предоставения терен и организираното погребение. След него вълнуващи думи е казал и поп Христо Цачев, извършил опелото. На погребението са присъствали също министърът на войната на Русия Дмитрий Милютин, румънският главнокомандващ генерал Кристодор Черкез и др. видни личности. На гроба на генерала са поставени два паметника: от военната част и от семейството му. Съпругата и двамата сина на генерал Олдекоп посещават Славяново през 1902 г., посрещнати най-топло от населението.

В сраженията на руските части с турците след обсадата на Плевен под ръководството на генерал Тотлебен от Турски Тръстеник вземат участие като водачи, помагачи и снабдители с храна и вода Моци Студенков, Тодор Тоцев, Васил Генов и др. В боя при Телиш бил ранен Тодор Тоцев, лекуван след това в руската полева болница.

При третия щурм и обсадата на Плевен в с. Турски Тръстеник са отсядали за почивка и възстановяване много руски военни части: 17 Архангелогорски полк, 19 Костромски полк, 20 Галицки полк, 119 Колимски полк, както и 2 и 3 румънски дивизии.

Загиналите и починалите в полевата болница погребвали в Мачевита гробища, сега парк.

След падането на Плевен, със заминаващата руска армия тръгват около 15 волски и биволски коли за превоз на храни, боеприпаси и друго снаражение, карани от 26 младежи доброволци. Сред тях били Минчо Ат. Коцов, Костадин Янков, Георги Дончев, Цанко Ботев, Иван Брестовлиев и др.

Много са тези от с. Турски Тръстеник, които оказвали безкористна и всеотдайна помощ на руските освободители. Мнозина не се върнали и оставили костите си в сраженията и по бойните пътища на войната: Кузи Марков, Данчо Кърчев, Велико Вачев, Цанко Ботев, Симеон Ваков, Кирил Тенев, Тодор Бъчев, Тодор Крушев и Илия Порумов, а Тодор Анчев и Тодор Тоцев са били ранени.

След заминаване на бойните части в полевата болница остават за лекуване още дълго време много руски и румънски войници. Лагера е бил оборудван със землянки. За болните са се грижели много от жените в селото, обучавани от руските лекари. Комисията по събиране на храни и продоволствие под ръководството на чорбаджи Васил Генов продължила да работи след това, като изпращала събраното в частите.

При заминаването си руското командване оставило благодарствени писма и подаръци, които се пазели в черквата до 1935 г., показвани на гости и жителите на селото.

БЕЛЕЖКИ1. В материала са използвани разкази и лични спомени на доживели до 30-те години стари хора

от Славяново и други места.2. Двадцат месяцев в действащий армии 1877-1878 г., т.І, ІІ. Петербург.3. Енциклопедия на България, т. 5, 6. БАН, С., 1987.4. За славяните. Изд. “Отечество”, 1983, с. 139.5. История на циганите в България. С., 1993.6. Протоколи на община Турски Тръстеник от 1928 г.

ПОГЛЕД В МИНАЛОТО НА СЕЛО ГОРТАЛОВО

Веселин Ганчев Чернялски

Веселин Борисов Ганчев /Чернялски/ е роден през 1945 г. в с. Горталово, Плевенско. Завършил е института за начални учители в Плевен. Бил е учител в Плевенски, Добрички, Монтански и Великотърновски окръзи. Член на дружеството на писателите – Плевен и на Съюза на незивисимите български писатели – София. Има издадени 3 книги с поезия. През 2004 г. издаде краеведската книга „Поглед в миналото на Горталово” и организира общоселски празник във връзка със 70 години от преименуване на селото. Член на дружеството на плевенските краеведи.

Каньонът на малката река Чернялка е забележителен не само със своята приказна красота и природни дадености, но и с многобройните останки и руини от крепости и поселища, забравили не само годините си, но и вековете, през които са съществували.

Знае се, че от дълбока древност хората са се заселвали в места, които са естествено защитени и са в близост до извори, реки и езера. В онези времена този оазис на красотата е бил идеално място за заселване и живот, отговарящо напълно на тогавашните изисквания и потребности. А и пещерите – най-сигурното убежище при опасностите, дебнещи от всякъде, са доста на брой.

Едва и най-богатото въображение би могло да ни върне в онези векове на примитивизъм, в който наистина опасностите са били на всяка крачка, а болестите са покосявали за броени дни цели родове и поселища.

Мнозина от старите хора, с които съм разговарял през годините предполагаха, а други бяха убедени, че Черна пещера при Баба Радица е била обитавана от първобитния човек. Твърдяха, че в нея е намерена каменна брадва. Тези твърдения не са подкрепени с известни доказателство. И все пак цветът на пещерата едва ли е черен само от епизодичното палене на огън от овчари или случайни хора…

Едно е сигурно – в района, в който е разположено днешното село Горталово и в близост до него, в каньона на река Чернялка, от незапомнени времена е имало човешки живот.

През 1921 г.археолозите Иван Велков и Васил Миков (тогава студенти по история) посещават каньона и каньона на село Горталово и се задържат тук няколко дни. Най-голямо внимание отделят на един уникален паметник от древността, наричан от местните хора Мечока. Това бил един скален масив, достигащ 11 метра височина и заемащ площ от около 6 кв. м., долепен до скалата. Името си носел от фигурките на мечки по него, отчупени от неизвестен злосторник още преди идването на археолозите.

Върху камъка са били изрязани 12 фигурки на животни, 6 на хора, много конусообразни дупчици, пръснати по цялата колона, различни знаци, геометрични изображения, надписи и две години – 1831 и 1837. Дупчиците са били разпределени в разни геометрични фигурки.

Изследователите смятат, че тези дупчици са правени във връзка с култови обреди. Такива камъни са споменавани и в Библията, като камъни, които служели да събират кръвта на жертвените животни. Повечето учени ги отнасят към новокаменния период и бронзовата епоха.

От шестте човешки фигурки за отбелязване са две. Едната – висока 13 см., права в анфас, двата крака наляво, с разперени ръце. В дясната ръка държи предмет, който се разширява в горния край. Под лявата ръка бил изобразен по-голям кръг с точка в средата. Другата фигурка – висока 17 см., с проснати настрани ръце, се намирала малко в дясно и под първата в легнало положение. Според проф. Кондаков рисунката изобразявала убиването на Голиат от Давид, както това се среща в по-стари живописи.

Голяма част от скалата била заета от разни начертания от прави линии, кръстосани и издълбани в най-различни посоки.

Към периферията на северната половина на скалата имало няколко почти равнораменни кръста, които свършвали накрая с по една вдлъбнатина.

Към средата на неравната площ се намирали шест изображения с по-особена форма – разни кръгове, разделени на квадрати с по две и няколко линии.

На разни места върху скалата имало единични букви и един надпис, начертанието на който е различно от това на фигурките, но било също от далечни времена, както личи добре от буквите носовки, а двете дати 1831 и 1837 са били начертани по съвсем друг начин.

Освен тези скални рисунки при село Карагуй, отбелязват в заключение изследователите, ние притежаваме подобни фигурки и от разкопките в Абоба (древна Плиска). Там те се срещат върху камък и тухли. Във всеки случай рисунките от Карагуй стоят несравнимо по-високо от тези в Абоба.

Непосредствено зад Мечока има две плитки пещери, дооформени явно с човешка намеса. Самото им разположение на около 2,5 – 3 м. от основата на скалата и пробития отвор, който ги свързва говори за това. Спореде преданията на стари хора (Цветан Жеков, Славчо Дачев) и един иманяр, едната от тях е била скална църква с една или две икони,

изписани върху самата скала. Безспорно това място е било светилище от незапомнени времена.

За съжаление, през 1905 г. наш съселянин, подгонен от немотия, невежество и простотия, разбил с кирка иконите, за да търси под тях скрито имане. Привикали го тогава в полицията, набили го порядъчно, но това не върнало тези безценни паметници. Подобна участ сполетяла след години и Мечока, който се оказал от дамарлии камъни и покорно легнал в основите на къщи.

Над това древно светилище е имало стара римска крепост. На около 400-500 м. от нея през дола Аматица е съществувала друга синхронична римска крепост. И двете просъществували, според двамата археолози, и през средновековието.

Честите нападения на земите в Дунавската равнина от готи и хуни през четвъртото столетие пр. Хр. принудили Империята да подсили граничната си зона. По това време били изградени повечето от регистрираните късноантични крепости, разположени най-често по естествено защитени терени. Тези крепости охранявали пътищата, проходите и преграждали пътя към Балкана и Константинопол.

Според К. Шкорпил пътя от Никополис ад Иструм (край с. Никюп, Великотърновско) за Сердика (София) е пресичал землищата на с. Градище, гр. Левски, с. Пелишат, Сторгозия, като тук се отклонявал и по на юг е минавал през землищата на селата Карагуй, Крушовица и Садовец.

От споменатите две крепости като на длан се вижда каньона и околностите му. Крепостите са охранявали римския път, който вероятно е слизал през Аматица и пресичайки каньона е излизал отсрещния бряг през Върли дол, продължавайки по скалния венец към Крушовица. Никой от старите хора не знаеше кога и от кого и прокаран този път, но самата му направа, доказано от изследователите, потвърждава, че е от римско време.

В горния край на селото също е имало такава късноатична крепост, наричана Градището. До преди десетилетия част от крепостните стени били запазени в сравнително добро състояние, но тя също не е изследвана от специалисти.

Десетки са случаите, когато при изкопни работи в дворовете или по време на оран в нивите си нашите деди са намирали парчета от керамични съдове, на изядени от ръждата подобия на стрели, на почернели от времето и забравата монети. Мълвата говори и за по-голям късмет на някои нашенци. Натъквали се на множество римски гробове, пещи за изпичане на керамика, римски варници и пр.

Колко ли безценни следи от древността лежат под земята на родното ни село? А колко ли вече безвъзвратно са загубени или унищожени, или намерили място в чужди музеи и колекции?

Всъщност къде е началото? Кога и от кого е основано днешното село Горталово?В младежките ми години някой от моите съприказчици старци спомена, че

Карагуй е много старо царско село. Разбира се, не обърнах особено внимание на думите му. Не съм го и записал тогава. Пък и никой друг не спомена подобно нещо в многобройните разговори. Наскоро обаче мъж на моята възраст сподели, че дядо му бил повече от убеден в твърдението, че селото е било царско по време на Асеневци. Дали е правдоподобно такова твърдение? И какво му е било царското, ако наистина е било такова?

В първите десетилетия на турското робство е имало селища, които са били с по-особен статут: едни са шиели дрехи на аскера и са ги наричали терзи, други са отглеждали и обучавали кучета за турските големци и се им казвали доганари, а трети се опитомявали и дресирали ловни соколи и са се именували крагуери. Вероятно тези селища са съществували като такива и преди идването на турците тук. В такъв случай се подразбира произхода и съществуването на селото.

Карагуй, според Васил Миков, е турски изговор на формата „крагуй”, която има прабългарски произход и е със значение „скален сокол, ястреб”. Знае се, че прабългарите са били изкусни майстори в опитомяването и дресирането на тези птици. Нещо повече – използвали са ги не само при лов, но и при бойни действия!

Като се има предвид, че в каньона на река Чернялка и днес гнездят много от тези птици, можем да допуснем това занимание да е било основния поминък на обитателите на селището.

Това съвсем не значи, че селото е основано от прабългари, но вероятността името му да е дошло от поминъка населяващите го – ни препраща да търсим началото доста назад през вековете. В подкрепа на казаното са и имената на близките до Мечока и скалната църква местности – Аматица, баба Радица. Защо да не допуснем, че носят имената на местни воеводи. А имена с такива окончания в онези времена не са били рядкост: Звиница – син на Омуртаг, Илица – български сановник, Никулица – пълководец на цар Самуил, Несторица, Лазарица – воеводи и т. н.

Загадка си остава и едно уникално скално съоръжение в каньона, в близост до Баба Радица – Царева дупка. Това е едно убежище и наблюдателница, изработено за целта в самата скала. В неголямо помещение над цепнатината н скалата сръчни каменоделци са изработили в камъка маса и пейка. При влизане отдолу има две икони, които оставали вляво срещу пейката. Зад нея има неголям кръгъл отвор, от който може да се наблюдава каньона надолу и нагоре в далечина. На масата е изработена паница, в нея – риба, а отстрани – вилица с три рога, захлупена надолу. На около пет метра от пейката четири стъпала водят през тунелче до лавица, която е северно от скалата. След десетина метра ход по нея се стига до вход, висок около метър и широк 70 см. На средата от двете му страни има една вдлъбнатина, където явно е слагано дърво за затваряне на входа. Вътре има изработено каменно легло.

За кого и кога е било изработено това уникално съоръжение? Откъде носи името си Царева дупка?

Знае се, че голям отпор на турците при падането на България под османско владение са дали укрепените центрове Плевен, Ловеч и Враца. Продължителна и тежка е била борбата за Кайлъшката крепост. Според местна легенда в нея взел участие и самият цар Иван Шишман, след безуспешния си опит да премине във Влашко и потърси помощ от воеводата Мирчо.

Именно с това участие на Иван Шишман в отбраната на Плевенската крепост някои свързват и името му с Царева дупка. Но тъй като историческите сведения за съдбата на Иван Шишман от това време сочат друго, то може да се твърди, че това съоръжение е имало съвсем друго предназначение. То е познато и под името Хайдушката дупка, с което може да се обясни предназначението му. Това са само предположения. Столетията са скрили от нас предназначението и целта на това уникално съоръжение, но то ясно показва, че е плод на човешка ръка, и че е служело на хората.

В Плевенския държавен архив и в библиотеката на Регионалния исторически музей се съхраняват много книги и документи свързани с миналото на Плевенския край. Богата архивна колекция притежава Ориенталския отдел на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” в София. В последно време достъпът до най-богатото хранилище на османо-турски документи –османския архив ВВОА – Истамбул и Анкара, Република Турция, дава нови възможности за надникване в миналото на нашия край от специалистите.

Според турския пътешественик Евлия Челеби, посетил Плевен през 1661 г., градът бил превзет от Михал бей, който след това получил от султан Мурад града и 33 села като арпалък (наследствен имот за издържане).

От тогава съдбата на Плевенско е свързана с рода Михал-бейовци. От плевенските Михал-бейовци най-забележителен бил Гаази Аляадин Али бей, който завещал града заедно с 33 села в Плевенско, Ловешко и Никополско на основания от него вакъф (религиозна организация, приходите от която са предназначени за издръжка на джамии, училища, завиета, обществени кухни и др. предназначени само за мюсюлмани). Информация за предисторията на вакъфа дава подробен поземлен опис (муфасал дефтер) на Никополския санджак от петдесетте години на ХVІ век и в препис от 1613 г. на друг подобен поземлен опис. Според тях Али бей получава от султан Баязид ІІ (1481-1512) селата Пилевне (Плевен), Долно Гиривиче (в района на Гривица – изчезнало) и Къшин под формата на дарение (темлик) с права на частна собственост. Впоследствие получава и имперско разрешение,че може да събира хайманета неверници, не зачислени към никого като рая или не вписани в регистъра в регистъра за джизие (вид данък, който се плащал от всеки мъж християнин задето му е позволено за живее в земята на правоверните), да ги засели в поземлените граници на дарените му селища и да се ползва с право на собственост над тях. После той вакъфирал част от „споменатите села, които събрал” за поддръжка на построените от него месджит, имарет и завие в Плевен. Според

поземлените описи седемнадесет села са били вакъф на месджида и имарета в Плевен. Петото по ред е село Карагуй.

Вакъфът на Али бей в Плевен е основан с акт за завещание от 1496 г., а допълнение по волята на сина му Хасан бей е направено през 1505 г. В допълнение Али бей е споменат като покойник. От всичко това може със сигурност да се твърди, че село Карагуй е съществувало преди основаването на вакъфа.

В сведенията за немюсюлманското население в селищата от Плевенско, според регистри от ВВОА – Инстамбул за първата половина на ХVІ век, през 1523-1524 г. с. Карагуй е било селище с 29 пълночленни и едно вдовишко семейства с 18 неженени младежи-неверници, записани да издължават данък. Двадесетина години по-късно – през 1544-1545 г. домакинствата са 40 пълночленни и едно вдовишко, а неженените младежи – 35.

Като се има предвид, че системното записване на населението и приходите от селищата в Плевенско не е започнало веднага след завладяване на страната от турците, а вероятно към средата на ХV век, както и гореспоменатото за вакъфа на Али бей, можем със сигурност да твърдим, че селото ни има над 510 годишно минало. Друг е въпросът: къде е началото, от кого и как е основано? Засега на този въпрос не може да се отговори.

Безспорно е само едно – в този приказен каньон, богато надарен от природата, от дълбока древност е имало човешко присъствие.Свидетелствата за това са многобройни – исторически находки и природни забележителности, живите и до днес легенди и предания.

БЕЛЕЖКИ1. Велков, И. Стари поселища и градища по долината на Р. Вит. С., 1927.2. Миков, В. Скални изображения от България. С. 291-300.3. Произход и значение на имената на нашите градове и села, планини и места. С., 1943.4. Митова-Джонова, Д. Архитектурни паметници в Плевенски окръг. С., 1979.5. Трифонов, Ю. История на град Плевен до освободителната война. 1933.6. Грънчаров, М. История на Плевен. Пл., 2001.7. Административен статут, управление и изграждане на инфраструктурата на Плевен през 30-те

– 70-те години на ХІХ век. 730 години Плевен и мястото му в националната история и култура. РИМ, Плевен, 2002.

КРЕДИТНИТЕ ЗЕМЕДЕЛСКИ КАСИ В ПЛЕВЕН ИНИКОПОЛ ПРЕДИ И СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО 1877 г.

Ангел Илиев Ангелов

Ангел Илиев Ангелов е роден на 24 август 1927 г. в с. Мечка, Плевенско. Завършва задочно Софийския университет през 1964 г. Работи като учител, училищен инспектор и директор на училище. Пенсионер от 1988 г. Проявява отрано интерес към родознанието и краезнанието, който се проявава в задълочени и разностранни краеведски изследвания. До сега е издал 7 книги с краеведска и родоведска тематика, като продължава да работи със същата задълбоченост и последователност. Редовно участва със свои материали в организираните краведски четения, научни конференции, публикува в местния и централен печат. Негови разработки са публикувани в специализираните издания на Съюза на краеведите, сборници от конференции и др. Активен член на дружеството на плевенските краеведи. от 1994 г. Живее в Габрово.

През 1864 г. в Османската империя е извършено ново административно деление на страната със Закона за вилаетите. Турското правителство създава първо Дунавския вилает (Дуна вилает), който да служи като модел при изграждане на останалите вилаети в империята. В Дунавския вилает са включени саджаците Видински, Тулчански, Софийски, Нишки, Русенски, Търновски и Варненски. За столица на вилаета е определен гр. Русе.

За генерал –губернатор на Дунавския вилает на 5 октомври 1864 г. е назначен Ахмед Мидхад паша. Той принадлежал към реформаторското движение в Турция “Нови османи”, чиято цел е да се извършат всестранни реформи в Турция, за да се укрепи нейната икономика и усили нейната военна мощ.

През м. ноември 1864 г. новият губернатор пристига в столицата на вилаета – гр. Русе. Пристига със специално подбран от него управленски екип, включващ инженери, лекари, чиновници и други. За Мидхад паща унгарският пътешественик Феликс Каниц пише през 1871 г., че е бил един от най-интелигентните и енергични турски реформатори,

притежаващ голям организаторски талант. В Дунавския вилает Мидхад паша заварва пълна икономическа разруха, ширеща се корупция сред държавните чоновници, разбойничество, мизерия сред жителите и пр. Само за 4 години като генерал-губернатов на Дунавския вилает (1864-1868) той успява да постигне значителни успехи в развитието на икономиката. Ликвидирано е разбойничеството, ограничена е корупцията. С ангарийния труд преди всичко на българските селяни през тази години е извършено строителство на 3000 км шосета (вкл. шосето Русе-Плевен-София), 1400 моста (най-големия на р. Янтра при гр. Бяла); завършена е ж. п. линията Русе – Варна; открити са занаятчийски училища; създадено е акционерно дружество за превоз на стоки и хора с 40 коли със 100 коня (шеркет арабъсъ); открита е фабрика за каруци в Русе и фабрика за сукно в Княжево, Софийско.

Значителни грижи като управител на Дунавския вилает Мидхад паша отделя за развитието на земеделието като основен поминък на населението във вилаета. До момента нуждата от кредити за производство селяните получавали единствено от лихвари срещу 18-20 процентна и по-висока лихва. Високите лихви и “зеленичарството” разорявали селяните и ги обезземлявали, като по този начин се намалявали данъкоплатците към държавата. Към 60-те и 70-те години на ХІХ век била на лице висока обща задлъжнялост на селяните към лихвари.

За да избави земеделците от гнета на лихварите и “зеленичарите” още с пристигането си през есента на 1864 г., новият управител започва създаване на специална финансова институция за земеделски кредити във вилаета, наименована “Memleket sandiklari”, което в превод означавало “Общополезни каси”.

Първият проблем, който трябвало да реши вилаетското управление е да намери парични средства за основен капитал на касите. Тъй като чорбаджиите-лихвари отказали да дадат средства на касите, Мидхад паша организирал събирането на необходимите средства чрез допълнително облагане на селяните в края на 1864 г. с 4% допълнителен налог върху зърнените храни получени през годината. Освен това от 1865 г. в Плевенско и Никополско ежегодно започнало да се възлага на всеки селянин да обработва по половин дюлюм (приблизително половин декар) общинска земя, като получените средства от тази обработка били внасяни в касите за увеличаване на техния основен капитал. След 1872 г. годишните вноски от селяните за увеличаване на основния капитал на касите става по 1 цариградско кило (20 кг) жито на един чифт работни волове.

На 14 юни 1865 г. във в. “Дунав”, бр. 7 е публикуван Закон за нареждане на общополезните каси. В него се предвиждало във всяка каза (околия) да се изгради общополезна каса.

Плевенската общополезна каса е учредена на 25 март 1281 г. по турското летоброене (1865 г.), като още до края на годината в касата са постъпили 362 828 гроша основен капитал.

На 24 юни 1281 г. (1865 г.) е учредена и Никополската общополезна каса. В края на годината тя е имала вече 298 500 гроша основен капитал. Според закона касите могат да започнат да раздават кредити след като са натрупали основен капитал в размер повече от 200 000 гроша.

Общополезните каси в казите (околиите) се управляват от 2 мюсюлмани и 2 християни, наричани векили. Капиталът на касите се съхранявал в железни ковчези (каси). Единият от мюсюлманите държал ключа на касата, а след заключването й, останалите слагали печати на ключалката. Във всяка каса се назначавали и по 2 писари, които водели отчетните документи на турски и български език. Касите работели един път в седмицата, в пазарния ден. Отначало годишните сметки на касите се приключвали на 26 октомври (Димитровден), но скоро приключването започнало да става на 31 март, когато приключвала бюджетната година на турската държава.

Касите отпускали кредити по три начина: с 2 поръчители и селския мухтар (кмет); срещу ипотека на притежаваната с тапия (нотариален акт) обработваема земя, като тапиите на ипотекираните земи са заключвали в касата; срещу залагане на ценни предмети. Най-предпочитани били заемите с поръчители. Според публикуваните сведения във в. “Дунав” и салнамето (годишника) на вилаета от отварянето си на 25 март 1865 до края на 1866 г. Плевенската общополезна каса е напрупала капитал от 498 626 гроша. От лихви тя е получила приход от 24 533 гроша, следователно още през първата

година от своето съществуване касата е раздала земеделски кредити в размер на 163 600 гроша с лихва 13%.

Никополската общополезна каса от отварянето си до края на 1866 г. вече е имала капитал от 363 533 гроша. През този период тя е получила от лихви приход 10 125 гроша, като е раздала кредити за 67 500 гроша.

На 1 март 1877 г. капиталът на Плевенската общополезна каса, преобърнат в портфейл, е 1 703 287 гроша. Според турската статистика населението на Плевенска каза брои 6661 християнски семейства с 39967 жители и 3190 мюсюлмански семейства с 15952 жители. Или общото население е наброявало 55 919 души в 9851 семейства. На домакинство се падало по 172 гроша получен кредит, а на глава от населението по 30 гроша.

Капиталът на Никополската общополезна каса на 1 март 1877 г., преобърнат в портфейл, възлизал на 1 775 911 гроша. Християнските семейства по това време в Никополската каза са 5464 с 32783 жители, а мюсюлманските – 9034 семейства със 17851 души.При общо 9034 домакинства с 50634 души население кредитите на едно семейство възлизали на 196 гроша, а на глава от населението – 35 гроша.

До започване на Руско-турската война през 1877 г. в Дунавски вилает е имало 33 общополезни каси, които разполагали с капитал от 10 млн. франка. По решение на Вилаетския съвет (Идаре меджлеси) в гр. Русе с кредит от общополезните каси през 1868 г. за всяка каза е доставена по 1 конска жетварка и 1 парен плуг.

През 1866 г. също с решение на Вилаетския съвет във всеки санджак и каза са откриват сиротни каси (сиромашки каси). Такива са създадени в гр. Плевен и гр. Никопол. Целта на тези каси била да защитава и подпомага децата, останали сираци. В тях се влагали имотите и паричните средства на починалите родители на децата. Определял се настойник, който получавал пари за издръжката на сираците. И тези каси се управлявали по същия начин както и общополезните. Към 1 март 1895 г. сиротската каса в Плевен имала капитал от 109 721 лева, а тази в Никопол – 58 134 лева.

Със започване на войната през м. юни 1877 г. бягащите турци ограбват от общополезните каси наличните златни и сребърни монети, някъде унищожават и документацията за заемите на мюсюлманите. Касите в Плевен и Никопол също се ограбени.

Още по време на войната в превзетите населени места руските военни власти въвеждат гражданско управление. През м. септември 1877 г. княз Черкаски, завеждащ гражданските дела при Главната квартира на действащата армия, назначава специални комисии за привеждане в известност състоянието на общополезните каси, които той наричал “земеделски каси” и от тогава те започват да носят това име. Проверката на Никополската общополезна каса е възложена на колежкия асесор Елисецки (данни за Плевенската каса не се откриват). В своя рапорт до княз Черкаски за резултатите от проверката той пише, че до началото на войната Никополската каса имала 340 000 пиастра (пиастър - малка турска и египетска монета). Тя започнала да работи през 1865 г. Управлявала се от двама душе – по един мюсюлманин и един българин. Отначало те се избирали за неопределено време, а след това за срок от 2 години. Членовете на управителния съвет се събирали един път седмично, в пазарния ден. Секретарят на касата работел всеки делничен ден. В Никополската общополезна каса се водели три книги: за приходите и разходите на дневната каса; за капиталите на касата; партидите на селяните с отпуснатите заеми. Заемите се отпускали срещу двама поръчители и подписа на селския мухтар (кмет), който удостоверявал, че заемоискателят е правил парични вноски в касата.

Княз Черкаски възлага на Тодор Икономов, бивш касиер на касата в гр. Тулча, да изработи нов устав на земеделските каси. На 27 юни 1878 г. изработеният устав е утвърден от Руския императорски комисар в Княжество България княз Дондуков-Корсаков. На ограбените каси Министерският съвет отпуска аванс от 500 000 лева. Плевенската и Никополската земеделска каса с отпуснатия им аванс, остатъците от капиталите на общополезните каси, събраните средства от раздадени заеми и годишни вноски от селата за 1878 и 1879 г. в размер на 1% от десятъка за произведените зърнени храни, възстановяват своята дейност. През 1879 г. се произваждат избори за касиери на касите за срок от една година. Всяко село от околиите избира по един представител на 50 къщи. Тези представители наричани “гласни” са събирали в деня за избиране на касиери в Плевен и Никопол и избирали по трима кандидати. От тях окръжните управители (през

1879 г. Плевен и Никопол са окръзи от Русенска губерния) по свой избор утвърждават един от тях за касиер на касата. През 1880 г. отново се правят избори за касиери на земеделските каси, но избраните се утвърждават не от окръжния управител, а от княза. С княжески указ № 125/3.ІІІ.1880 г., публикуван в Държавен вестник бр.33/15.ІІІ.1880 г. за касиер на земеделската каса в Никопол е утвърден Никола Мандиков. Министърът на финансите назначил и по един контрольор във всяка земеделска каса.

На 1 януари 1881 г. Плевенската земеделска каса е разполагала с 13 963 лева собствен капитал, а Никополската – с 37 897 лева. В периода 1881-1895 г. собствените капитали на касите са нараствали ежегодно, което се вижда от приложената таблица. В края на този период, към 1 март 1895 г., Плевенската земеделска каса си е осигурила следния приход: основен капитал – 95 657 лева, сиротски суми – 109 721 лева, срочни и безсрочни влогове – 107 592 лева, заем от БНБ – 100 000 лева. Или общия приход на касата възлиза на 412 971 лева. В същото време касата направила и следните разходи: раздадени заеми на селяни срещу ипотека – 17 380 лева, заеми срещу лична гаранция (с поръчители) – 388 184 лева и наличнос в касата – 7 407 лева.

Към 1 март 1895 г. Никополската земеделска каса е осъществила следния приход: собствени капитали – 110 426 лева; сиротска каса – 58 134 лева; срочни и безсрочни влогове – 8 795 лева, или общ приход в размер на 177 357 лева. Към посочената дата разходите са следните: раздадени заеми срещу ипотека на земя 550 лева; заеми с поръчители – 175 244 лева, наличност в касата – 1553 лева.

В края на 1894 г. Народното събрание приема нов Закон за земеделските каси в България. По силата на този закон се произвеждат избори за управителни съвети на касите. Министърът на търговията и земеделието с Приказ № 1024/7.ХІІ.1895 г., на основата на чл.191 от Устава на земеделските каси утвърждава избраните членове на управителните съвети както следва:

І. Плевенска земеделска каса1. Тодор Маргаритов – от Плевенски окръжен съвет2. Тодор Трифонов – от Плевенски окръжен съвет3. Димитър Джонов – от Плевенски окръжен съвет4. Коста Хинков – от Плевенски общински съвет5. Иван Спасов – от Плевенски общински съвет6. Стоян Коларов – от Плевенски общински съвет7. Ганчо Петков – селски кмет от Плевенска околия8. Цано Попов – селски кмет9. Вълко Вельов – селски кмет

ІІ. Никополска земеделска каса1. Ламби Тодоров – от Свищовски окръжен съвет2. Тодор Трифонов – от Свищовски окръжен съвет3. Георги Капитанов – от Свищовски окръжен съвет4. Ангел Найденов – от Никополски общински съвет5.х. Дервиш х. Халил – от Никоп. общински съвет6. Аршин Астърджиев – от Никоп. общински съвет7. Стойо Иванов – селски кмет от Никопол.община 8. Стойчо Попов – селски кмет от Никоп. околия9. Кръстьо Костадинов Тръков – селски кметСписъкът с утвърдените членове на управителните съвети на земеделските каси е

публикуван в Държавен вестник бр.13/17.І.1896 г.Новият закон за земеделските каси в Княжество България, приет в края на 1894 г.

е публикуван в Дръжавен вестник бр. 15/20.І.1895 г., отменя устава за земеделските каси от 18.VІ.1978 г. и Правилника за тяхната дейност от 29.ІІ.1889 г. Този закон дана възможност новоизбраните управителни съвети да активизират дейността на земеделските къси. Българското правителство създава през 1897 г. Централно управление на земеделските каси.

Плевенската и Никополската земеделски каси след 1895 г. се превръщат в крупни кредитни учреждения. Почти удвояват до 1903 г. своите капитали и размера на раздаваните земеделски кредити. На основата на приетия от Народното събрание Закон за застраховане на земните произведения от градобитнина в края на 1895 г.(ДВ

бр.10/13.І.1896 г.), земеделските каси започват да застраховат всички земеделски посеви. При нанасени щети на посевите повече от градушка над 20 процента земеделската каса изплаща обещетение на селяните, които са направили застраховка. Касите започват да отпускат кридити за закупуване на земеделски машини и оръдия от чужбина. По решение на министерския съвет Плевенската земеделска каса финансира създаването в гр. Плевен на държавен телчарник, в който се отглеждали бичета от местна порода за общините. Земеделските каси отпускали от своите печалби помощ на общините за строеж на мостове, общински пътища, градски калдъръми и пр. В сушавите 1897-1901 г., когато е поразена реколтата, раздадените заеми и помощи от земеделските каси в Плевен и Никопол спасяват населението от гладуване и му помагат да оцелее. В съответствие с приетия през 1899 г. от Народното събрание Закон за подпомагане на земеделското население пострадало от сушата, Плевенската и Никополската каса отпускат на селяните кредити с държавна гаранция за есенната сеитба.

Касите в двата окръга стават инициатори за учредяване в селата на т. нар. “Спестовни заемателни дружества”, които в последствие прерастват в кредитни кооперации. През 1903 г. Плевенската земеделска каса закупува 1 вършачка с парен локомобил. Само за един сезон вършачката получила уем (йошур, наем) от земеделските стопани в размер на 700 т жито, 100 т ръж, 100 т ечемик и 30 т овес, които били продадени на търг.

Със специален закон земеделските каси от 1 януари 1904 г. се преобразуват в Българска земеделска банка. При закриването си на 31.ХІІ.1903 г. капиталът на касите е възлизал на:

Плевенска земеделска каса – 241 694 лева;Никополска земеделска каса – 178 853 лева.С тези капитали двете земеделски каси се вливат в новата Българска земеделска

банка.

ПРИЛОЖЕНИЯ

ТАБЛИЦАза капиталите на Плевенската и Никополската общополезни каси, броя на

земеделското население в околиите и дългът му към касите към 1 март 1877

Операции Плевен.окол. Никоп.окол.

Капитал на касите,

превърнат в потфейл (гроша) 1 703 287 1 775 911

Земеделско населениеа/ а/християнско

- семейства (броя) 6661 5464 - жители (броя) 39 967 32 783

б/мюсюлманско - семейства (броя) 3190 3570 - жители (броя) 15952 17851

в/ всичко - семейства (броя) 9851 9034 - жители (броя) 55 919 50630

Дълг от взети заеми (гроша) А/ на семейство 172 196

Б/ на глава от населението 30 35

Забележка: Данните са публикувани в ДВ бр. 104/16.V.1895 г.

ТАБЛИЦАза състоянието на капиталите на земеделските каси

в Плевенска и Никополска околии за периодаот 1881 до 1895 г. (в лева)

Година Плевенска окол. Никопол.окол

1881 13 963,411882 14 674,951883 14 558,58 42 326,601884 24 165,50 39 066,561885 41 783,00 37 897,701886 70 622,28 39 600,401887 74 419,59 50 950,301888 90 484,52 52 288,561889 55 666,23 53 900,411890 66 795,15 57 866,03

1891 70 331,50 58 420,67

1892 65 671,00 56 640,89

1893 70 344,51 58 165,30

1894 109 323,24 59 566,19

1895 101 798,06 106 186,32

ВЕДОМОСТза състоянието на земеделските каси в Плевен

и Никопол към 1 март 1895 година (в лева)

Капитали Плевен.каса Никопол.каса

111114І. ПриходКапитал 95 657,43 110 428,30Сиротски суми 190 721,80 58 134,15Срочни и

безсрочни влогове107 592,50 8 795,15

Заем от БНБ 100 000 0Общ сбор 412 971,73 177 357,60

ІІ. Разход

Раздаден капитал а/Ипотечни

заеми17 380 550

б/Заем с поръчители

388 187,40 175 244,00

в/Наличност в касата

7 407,33 1 563,60

Общ сбор 412 871,73 177 357,60

Забележка: Ведомостта е публикувана в ДВ бр.136/26.VІ.1895 г.

БЕЛЕЖКИ1. В-к “Дунав”. Русе, № 51 и 57 от 1866, № 179 от 1867 г.2. Тодорова М. Общополезните каси на Мидхад паша. Историч. преглед, № 5, 1972.3.Плетньов Г. Мидхад паша и управлението на Дунавския вилает. В.Т. ,Изд. къща ”Витал”, 1994.4. Даскалов А. Земеделският кредит в България от 1864 до 1913 г. Част І, 1864-1903 г., С., 1912.5. ДВ, № 30/7.ІІ.1896 г.,с.5.6. Плетньов Г. Административно- стопанската политика на турската власт в Дунавския вилает (1864-

1868). Трудове на ВТУ, кн.3, С., 1976.7. Кисимов П. Мидхад паша. Първи турски реформатор. Сп. “Българска сбирка”, год.V, 1898.8. Драганова С. Материали за Дунавския вилает. С., 1980.

ПЪРВАТА ПЛЕВЕНСКА ПОТРЕБИТЕЛНА КООПЕРАЦИЯ

Д-р Любомир Цеков

Д-р Любомир Стефанов Цеков е роден през 1926 г. в гр. Плевен. Завършва висшия медицински институт – София през 1952 г. До 1962 г. работи като главен лекар на Градска болница – Плевен,, а от 1962 до 1988 г. като окръжен лекар. Проявява интерес към широк кръг въпроси от историята на град Плевен. Има проучвания и публикации по исторически и медицински въпроси. Работите му се отличават с прецизност и задълбоченост. Участва във всички краеведски четения организирани от дружесто „Краезнание” – Плевен с оригинални и интерсни материали. Женен. Има две дъщери лекарки.

Първата потребителна кооперация в гр. Плевен се основава през 1919 г. под наименованието “Работническа кооперация “Народ”. Тя се създава по примера и по подобие на първите потребителни кооперации в нашата страна в тяхната първична форма – малкият кооперативен магазин и кооперативната фурна.

Освен целта, че кооперацията трябва да служи на непосредствените интереси на членовете си, първите кооператори си поставят и друга по-висока цел – чрез кооперацията да работят за развитието и основното преобразуване на обществото.

В Държавен вестник бр.62 от 23 юни 1919 г. Плевенският окръжен съд обявява, че съгласно определението си от 5 април същата година под № 938, в търговският дружествен регистър на съда е регистрирана фирмата на кооперативно потребително дружество “Работническа кооперация “Народ” и е утвърден устава на дружеството. Съгласно този устав, кооперацията е съставена на 4 януари 1919 г. за срок от 50 години, считан от деня на утвърждаване на устава с капитал и състав неограничен, с неограничено число членове и с членски дял 50 лева. Според устава целта на дружеството е да развива икономическите интереси на членовете си, да им доставя евтини и доброкачествени потребителски стоки, като при това им дава възможност за спестяване. Отговорността на членовете е в петорен размер на записаните дялове.

Със същото определение на съда е утвърдено и протоколното решение, с което са избрани за членове на управителния съвет Лазар Дандалов, Георги Димитров, Георги Марков, Велислав Чалъков, Владимир Павлов, Васил Серов и Васил Георгиев, от които ще се представлява и управлява дружеството, със запасни членове Петър Лесев и Димитър Денчев.

Още през 1919 г.членовете на Плевенската кооперация “Народ” нарастват на 146, а деловият капитал – 39725 лева. Кооперацията снабдява населението на града с хранителни продукти и промишлени стоки за домашно потребление на по-ниски цени и по този начин противодейства на ширещата се спекула след войната.

През следващата 1920 г. кооперацията става член на Кооперативна централа “Напред”, основана на 19 октомври 1919 г. на учредителен конгрес в София, свикан от потребителните кооперации в градовете София, Кюстендил, Търново, с. Минда, Златарица, Трявна и Лясковец.

При тогавашните условия Кооперативната централа “Напред” е едновременно Съюз на потребителните кооперации, магазин на едро и банкер на същите. Кооперациите, членуващи в централата, остават независими, както в своето търговско съществуване, така и в своето управление. Те са длъжни само да спазват указанията изхождащи от Централата, ръководителите на която са отговорни пред конгреса, съставен от делегати на всички кооперации.

По това време, някои от потребителните кооперации в страната изпитват значителни затруднения в дейността си, поради недостатъчна подготовка на своите ръководители и липса на квалифициран търговски персонал. За да подпомогне такива кооперации Централа “Напред” решава да поеме временно с тяхно съгласие администрирането им със свой школуван персонал, при което кооперациите запазват своята самостоятелност. Такава мярка е предприета през 1927 г. към седем кооперации, членки на Централата, между които е и Плевенската кооперация.

Резултатите от тази помощ са повече от задоволителни: стоковият оборот на кооперацията се увеличава значително, влоговата служба е подобрена и засилена, нараства дяловият капитал. Така например в-к “Народен кооперативен лист” – орган на Кооперативна централа “Напред” в хрониката на бр.1 от 15 януари 1927 г. съобщава, че кооперативният магазин “Народ” в гр. Плевен през Коледната седмица е направил продажби на дребно за 120 000 лева, а в деня срещу Коледа – 40 000 лева, без продажбите на едро.

Същият вестник, в броя си от 15 юни 1928 г. съобщава, че Кооперация “Народ” в гр. Плевен от началото на текущата година до края на м. май е увеличила членовете си с 25 души, капитала с 5375 лева и влоговете с 249 741 лева. Продажбите на стоки за м. май са достигнали 2 750 000 лева, срещу 2 163 000 лева за м. май миналата година, или едно увеличение с 587 000 лева. Отделно от горната сума, от склада на кооперацията са продадени брашна, зърнени храни и трици за около 700 000 лева от производството на мелницата в Червен бряг, собственост на Кооперативна централа “Напред”. В бр. 3-4 от 5 февруари 1929 г. вестникът съобщава, че за поощряване пласмента на изделията на кооперативната мелница, Централа “Напред” е одобрила на 21 кооперации, членки на централата, поименен консумативен дивидент за 1928 г. в размер на 703 500лева. На 12-то място е посочена Кооперация “Народ” в гр. Плевен, наградена със 17 000 лева.

През 1929 г. е отбелязана десетата годишнина от създаването на Плевенската кооперация, която съвпада с годишнината на Кооперативната централа, с различни прояви. Това събитие е отразено и в местната преса. В-к “Плевенски новини” в бр. 22 от 26 октомври 1929 г. публикува статията “Една кооперативна годишнина” от Димитър Денчев - един от основателите на кооперацията.

Една групова снимка е съхранила ликовете на членовете на управителния и контролния съвет на кооперацията, избрани на годишното събрание проведено на 24 февруари 1929 г., заедно с дотогавашния председател на управителния съвет Антон Попов.

Потребителна кооперация “Народ” – Плевен продължава успешно своята дейност и през следващото десетилетие, въпреки икономическата криза, обхванала цялата страна. И през следващите години Плевенската кооперация разчита в своята дейност на Кооперативната централа “Напред”. На своето годишно събрание на 6 март 1932 г. кооператорите решават кооперацията да приеме името Работническа потребителна кооперация “Напред”, както са се наричали почти всички кооперации – членки на централата. Ролята на кооперацията в икономическия живот на града непрестанно нараства. Доставяните от нея стоки за масово потребление и хранителните продукти са с гарантирано качество и на конкурентни цени. Посредством дивидента върху консумацията, удостоверявана чрез касовите бележки, издавани при всяка покупка,

кооперацията стимулира купувачите да стават членове на кооперацията, а кооператорите да бъдат постоянни нейни клиенти.

На извънредно общо събрание на кооперацията на 15 юли 1934 г. се приема нов устав, предложен от Централата, с който се уеднаквяват уставите на всички кооперации членки на Централата. В този устав се запазват основните положения на дотогавашния устав. Сдружението има за цел подобряване благосъстоянието на членовете си и общественото им добруване. То се основава за 100 години. Всеки член е длъжен да внесе встъпителна вноска от 5 лева и да запише и да внесе на части или наведнаж десет задължителни дяла, като отговаря за задълженията на сдружението в троен размер на задължителните дялове.

Наименованието на сдружението по новия устав е ПОТРЕБИТЕЛНА КООПЕРАЦИЯ “НАПРЕД”.

Вестник “Народен кооперативен лист” в брои №20 от 20 октомври 1935 г. в статия за кооперация “Напред” в гр. Плевен, съобщава, че кооперацията, която действа от 1919 г., през 1935 г. има 894 члена с дялов капитал 162 487 лева, който в сравнение с изминалата година е увеличен с 1451 лева. Влоговете при кооперацията възлизат на 883 571 лева, която сама в сравнение с миналата година е увеличена със 171 986 лева. Детските влогове възлизат на 145 941 лева.

През 1934 г. кооперацията е доставила стоки за над 11,2 млн. лева, от които от Централата са доставени стоки за 9,6 млн. лева, т. е. 93% и от частни лица – за 763 хил. лева. От продадените стоки в най-големи количества са тези на: захар, брашно, сол, сирене и кашкавал и други потребителски стоки. През годината е раздаден кооперативен дивидент за 35330 лева.

Кооперацията пласира своите стоки чрез 4 магазина и един склад за продажба на едро, обслужвани от 6 души персонал.

През 1935 г. кооперацията развива още по-широка дейност в пласмента на стоки, като за първото полугодие е продала стоки за над 9,6 млн. лева, което почти два пъти повече в сравнение със същия период на миналата година.

От ежегодните публикации за състоянието на кооперативните сдружения във в-к “Кооперативен лъч”, орган на Популярната банка в Плевен е видно, че търговската дейност на Потребителна кооперация “Напред” – Плевен продължава да се развива възходящо и през следващите години. Така, в бр.102 на този вестник от м. юли 1939 г. четем, че към 31 декември 1938 г. плевенската кооперация има 1412 члена, складове и магазини – 5, капитал и фондове – 283 560 лева, продаден стоки през изтеклата година – 15 882 800 лева, раздаден дивидент – 53 413 лева.

По време на Втората световна война, в условията на въведена в страната купонна система за разпределение на продуктите, Кооперативната централа “Напред” и потребителните кооперации към нея, играят важна роля за ограничаване на спекулата.

В първите години след войната се извършват важни промени в сферата на кооперативното дело. На 24 май 1945 г. Кооперативна централа “Напред” и Кооперация “Труд” (създадена през 1942 г.) се обединяват под наименованието Обединена кооперативна централа “Напред”. Първият общ конгрес на Централата се провежда на 9 юли 1945 г. в София. На този конгрес се приема нов устав и се избира нов Управителен съвет.

Подобни промени настъпват и в Плевенската потребителна кооперация. През 1945 г. към нея се присъединяват Занаятчийска кооперация за общи доставки, Взаимоспомагателната каса при Околийското работническо дружество и Събирателно дружество “Топуров-Иванов”. С определение № 256 от 4 март 1947 г. на Плевенския окръжен съд в съдебния регистър се вписва сливането на Потребителна кооперация “Напред” с Работническа потребителна кооперация “Труд”, под наименованието “Обединена потребителна кооперация “Напред” със седалище в Плевен. За устав на новосъздадената кооперация е приет устава на кооперация “Напред”, със съответни изменения. Следват нови промени. През 1948 г. Обединена потребителна кооперация “Напред” се слива с Кооперативна книжарница “Просвета” – Плевен и Градинарска кооперация “Самозащита” (определение № 625/13 май 1948 г. на Плевенския окръжен съд).

Този процес продължава и през следващите години, като впоследствие кооперацията приема името Народна потребителна кооперация “Наркооп”.

БЕЛЕЖКИ1. Търговски регистър на Плевенски окръжен съд.2. В-к “Народен кооперативен лист”, орган на Кооперативна централа “Напред” – София3. В-к “Плевенски новини”, бр. 262/26.10.1929 г.4. В-к “Кооперативен лъч”, издание на популярна банка – Плевен5. В-к “7 дни в Плевен”, бр.46/26.11.1999 г.6. Личен архив на Стефан Цеков.

РАЗВИТИЕТО НА ПЕРИОДИЧНИЯ ПЕЧАТВ НИКОПОЛ И НИКОПОЛСКО (1878-1944)

Кирил Стерков – д-р по философия

Кирил Ангелов Стерков е роден на 21 май 1928 г. в с. Въбел, Никополско. Гимназия учи в Никопол. През 1950 г. завършва Учителския институт в гр. Шумен. През 1951 г., след завършване на ВВХУ-Карлово е офицер от вътрешни войски (1951-1957 г.) Задочно завършва през 1958 г. Софийския униврситет по специалността “Педагогика и история”, а през 1985 г. успешно защитава аспирантура и получава звание доктор по философия. Работил е като учител и директор на училищата в с. Мечка, Брест и Въбел, бил е секретар на КГ на БКП – Никопол (1966-1976), преподавате и директор на Областната партийна школа – Плевен (1976-1990 г.). Има множество публикации в периодични и специализирани издания относно историческото минало на Никополския край. Съавтор е на книгата “Никопол” – 1982 г. и автор на “Кратка история на село Въбел” – 1999 г. Член на ръководството на дружество “Краезнание”. Семеен. Съпругата му е учителка. Има две деца – дъщеря и син и двамата лекари.

Периодичният печат е едно от средствата за отразяване и проучване на общественото мнение и настроения в даден момент от развитието на определен регион или страната. Той отразява обществената дейност в областта на материалния живот и дейността на държавата в областта на социалното обезпечаване. По страниците на печата се прокарват и проличават тенденциите за интелектуалното развитие на обществото, възпитанието - както на възрастните, така и на подрастващите, културата като отражение на живота на хората.

Прегледът и анализът на перодичния печат в Никополския край за посочения период има определено значение за цялостно разкриване развитите на стопанския и обществено-политическия живот, като се има предвид, че по това време няма други средства за масова комуникация. Печатните издания са тези, които ежедневно отразяват развитето на живота в региона.

Въпросът можем да разгледаме в три етапа:Към първия етап можем да отнесем факторите и предпоставките за развитието

на перодичния печат до края на 19 век.Никопол е един от първите градовете в страната получил свободата си на 16 юли

1877 г. По това време градът има вече 50-годишно училище и 10-годишно читалище и един определен кръг от интелектуалци и просветени хора, които имат европейско мислене, а по-богатите и европейски начин на живот.

Първият кмет на града е Димо хаджи Димов завършил образованието си в Атина, владеещ няколко езика. В Никопол се съсредоточава част от интелигенцията на България. В редакцията на в. «Свободно слово» работят 37 души от различни градове на страната. В града има 3 печатници с книжарници собственост на Яко Ашеров, Любен Паничков и Кръстю Кайтазов, 4 хотела – «Европа», «Венеция»,»България и «Плевен» със съдържатели съответно Ашер Аронов, Майер Киров и Иван Гадеров.

Слагат се основите на новата икономика на града – развива се пристанището с разширяване износа на зърнени храни от района; започва строеж на много търговски постройки (мази) за зърнени храни, сол, газ, железария; работи бирената фабрика на Иван Миндиков и голямата мелница на Младен Стаменов; при устието на р. Осъм се създава фабриката за цигли на Борис Христов. В града има около 150 занаятчийски работилници, в които работят много майстори, калфи, чираци.

Развитие получават и обществено-политическите процеси. През 1897 г. се основава социалистическа организация от Васил Коларов, сложено е началото на земеделското движение със създаване на БЗНС в града.

В резултат на патриотичните пориви, породени от подготовката на Съединението, в Никопол се основава историческата дружинка под името «Никополска патриотична дружинка, чийто девиз е «България за себе си». Дружинката са ръководи от специално създаден комитет. Същата имала знаме, на което пишело «Малко сме на брой, силни сме в бой. Съединение или смърт». По време на Сръбско-българската война (1885) дружинката изиграва важна роля за мобилизиране и изпращане на доброволци за фронта.

През 1887 г. в Никопол се организира голям събор с масово участие на хора и от селата по случай 10 години от освобождението на Никопол и района от османска власт.

През следващата 1888 г. се появява и първият печатен орган в града – в. „Никопол” с редактор адвоката Пенчо Чарбаджиев. Първият брой излиза на 22 януари и е отпечатан в печатницата на Любен Паничков. Отговаряйки на патриотичните пориви вестникът приема девиза „България за себе си”. В. „Козлодуйски бряг”, издаван в Оряхово, в своя първи брой от 30 януари 1888 г. пише за в. „Никопол”: „В Никопол е започнал за излиза един малък седмичен вестник под названието „Никопол”. Както се вижда от програмата му, тоя вестник ще поддържа девиза „България за себе си”. В сегашно време се чувства голяма нужда от подобни вестници. Като поздравяваме нашия събрат, желаем му добър успех и дълго съществуване.”

През 1889 г. излиза и втори вестник – „Свободно слово” с редактор Васил Петров от Никопол. Първия брой е отпечатан в печатницата на Кръстю Кайтазов на 1 декември. В програмната му статия се казва: „Свободното слово има такава могъща сила, защото пред него са падали оръжия и топове, куршуми и царе, папи и владици, и много други сили на деня, които са били тирани узурпатори на народните маси” Явно политиката на вестника и силата на свободното слово не са се харесали на управляващите, защото две години след излизането м, през 1891 г. вестникът е спрян от режима на Стефан Стамболов.

Под влияние на социалистическите идеи през 1893 г. започва да излиза нов вестник – „Бич” с редактор Иван Динев. Вестникът се печатал в печатницата на Яко Ашеров, отличаващ се с прогресивните си разбирания. Редакторът на вестника е бил служител в общината и най-добре е чувствал социалните проблеми в града. Появяват се противоречия между вестника и общинското ръководство, след избиране в края на 1893 г. за кмет и помощник кмет Иваница Петрушев и Иван Радков, демократи по убеждения. Вестникът се обявява и против диктатурата на Стефан Стамболов, поради което по-късно е спрян. Васил Коларов, който става учител в града, и Иван Динев основават през 1896 г. работническото дружество „Васил Левски”, което си поставя задачата да работи за просвета и политическа култура на работниците.

Учебното дело бележи определен напредък. Тук има три вида училища: български, турско и еврейско. В града работят 65 учители, докато в Свищов са 32. За първи инспектор на училищата в Никополски и Свищовски окръзи е назначен Николай Христов Павлович. С княжески указ от 4 октомври 1888 г. са утвърдени и следните училищни настоятелства:

- Българско общинско училище: Иван Миндиков, Иван Симеонов, Никола Петрушев, Ангел Найденов;

- Турско училище: Мустафа бей, Кулели Хасан, Хаджи Дервиш;- Еврейско училище: Аврам Овадия, Исак Хазан.През 1893 г. в Никопол е построена и нова училищна сграда, в която

впоследствие се отрива и гимназия. Сградата е използвана до 1957 г.Към втория етап се отнася развитието на периодичния печат в Никополския

край през първите две десетилетия на 20 век.В началото на 20 век Никополска околия преминава към Плевенски окръг. През

този етап районът бележи определено положително развитие. Периодичният печат става изразител на всички основни проблеми на населението и обществено-икономическото развитие. Индустриалните предприятия от 5 до края на войните стават 15. В града работят пълноценно около 150 занаятчийски работилници средно с 3 до 5 калфи и чираци дошли от селата. Открита е и модерната за времето си мандра на Къно Малевски. През 1904 г. в Никопол е създаден държавен разсадник в местността „Харманлъка”. През същата година в града е настанено и военно поделение – Понтонната дружина с командир майор Сиромахов.

Открит е клон на Българска земеделска банка, пристанището разширява дейността си, митницата става важна икономическа инстанция.

Градското училище става класно, повишава се нивото на образованието и класификацията на учителите. Разширява се градската болница. Увеличава се броя на адвокатите в града. Изграждат се редица обществени организации. През 1902 г. към читалището се изгражда женско благотворително дружество „Благодетел”, а през 1903 г. се основава и спортното дружество „Никополски юнак”. С участието на военното поделение се образува плавателното дружество „Дунавски лебед”. За работа с учениците е изградено и ученическото дружество „Напредък”. За популяризиране на кооперативното движение през 1905 г. е създадена младежката кооперативна група „Развитие”.

През този етап в Никопол излизат 10 периодични издания. От 1901 г. започва да излиза в. „Никополски глас” с редактор Борис Балтаджиев. Вестникът е печатан в печатницата на Моисей Овадия. В програмата си вестникът обявява, че е предназначен за бедните и ще се бори за социална правда. За времето 1901-1902 г. излиза и в. „Право” с редактор Асаи Йончев, печатан в печатницата на Кръстю Кайтазов. Вестникът ратува за свобода и правда и призовава правителството да спазва Българската конституция. Той се обявява в подкрепа на селските движения в Шабла, Дуранкулак и Тръстеник. Вестникът застъпва тезата за приятелство и сътрудничество с Русия, нашият освободител.

В. „Известия”, излизал през 1901-1903 г., с редактор Георги Кавказки и печатан в печатницата на Моисей Овадия, става изразител на интересите на хората идващи от Балкана, за да търсят препитание по никополските села.

За времето 1902-1903 г. излиза и „Никополски околийски вестник” с редактор Никола Ташев. Той се печати в печатницата на Кръстю Кайтазов и е предназначен за населението от околията. Вестникът пропагандира знания за развитието на земеделието, животновъдството, овощарството и пчеларството.

През 1902-1904 г. Моисей Овадия издава и печати в своята печатница в. „Дунав”, който третира проблемите на търговските услуги в града. На страниците му намират място и материали за защита правата на населението в Македония и Тракия. Програмните принципи на вестника са „Свобода, братство, равенство” за всички в името на социалната правда.

От 1904 г. започва да излиза в. „Пробуда” с редактор Георги П. Икономов. Той се печати в печатниците на Кръстю Кайтазов и Моисей Овадия. Основното в неговата програма е подобряване на социалното положение на народа. Около този вестник се обединява прогресивната интелигенция от града и околията.

В печатницата на Кръстю Кайтазов се печати и в. „Свободно перо” с редактор Никола Ташов. Вестникът подкрепя руската революция през 1905 г. и призовава всички необвързани с партии за дружба с Русия.

По същото време излиза и в. „Крайдунавски ек” с редактор Михаил Атанасов, печатан също в печатницата на Кръстю Кайтазов. Вестникът се обявява за пълна свобода на всички граждани, за защита правата и свободите на човешката личност.

За времето 1911-1912 г. излиза в. „Никополски глас” с редактор Димитър Георгиев. Вестникът се печати в новата печатница на Крум Шопов. Той се обявява против подготовката на война на Балканите, като също така остро поставя социалните проблеми в обществото. Вестникът издига и подкрепя идеята за построяване на ж. п. линия към Никопол, Троян, Пловдив, Чепеларе и Кавала на Бяло море.

През същата 1911 г. започва да излиза и в. „Сговор” с редактори Манол Мишев, Асен Мишев и Пенко Цанков, печатан в печатницата на Моисей Овадия. Вестникът поставя проблемите на града и околията по стопанските и културните въпроси за периода преди войната и след нея.

По време на войните до 1918 г.редакторите са мобилизирани и не се издават местни вестници.

Към третия етап от развитието на периодичния печат в Никопол можем да отнесем периода от 1918 до 1944 г. Този период е наситен с важни обществено-политически и социални процеси, изиграли важна роля в развитието на околията и страната.

След Първата световна война в Никопол идват много хора от селата, а така също и бежанци от Македония, Тракия и Западните покрайнини. В икономическо състояние

индустриалните предприятия укрепват дейността си. Усилено работят ж. п. линията Сомовит-Плевен, пристанищата в Сомовит и Никопол. Укрепва и се разраства кооперативното движение. В околията има вече 22 селски потребителни кооперации. В Никопол е разкрита Земеделска банка. Занаятчиите се организират в свой съюз. Сред младото поколение се пораждат и зреят нови идеи.

Активна е и политическата дейност. Земеделското правителство на Александър Стамболийски управлява в периода 1920-1923 г. В Никопол през 1922 г. се провежда голям земеделски събор. Слага се началото на единния фронт между БЗНС и БКП. Страната преживява два преврата (1923 и 1934 г.) и две въстания (Юнското и Септемврийското 1923 г.). Силно се изостря политическото противопоставяне и ескалират политическите борби.

В културно отношение градът и района показват определено развитие. От 1919 г. основното училище е преобразувано в гимназия, при което в града идват много млади хора за да се учат. През 1929 г. се открива Стопанско училище за девойки завършили основно образование. През същата година градът е електрифициран, а през 1935 – радиофициран.

Определен напредък отбелязва и развитието на периодичния печат. Той се разнообразява и разширява неговото търсене. През 1920 г. започва да излиза в. „Народно съзнание” с редактор Тодор Илийчев, адвокат от Никопол. Печати се в печатницата на Крум Шопов. В своята програма вестникът поставя решаването на проблемите породени от войните. В политическо отношение застава зад идеите на единния фронт.

За времето от 1930 до 1932 г. излиза в. „Никополски демократичен сговор с редактор Пенчо Чорбаджиев и Тодор Арабаджиев, печатен в печатницата на Самуел Ашеров. Болшинството от материалите му с в подкрепа на официалното правителство.

През 1926-1937 г. излиза и вестникът „Съзнателен гражданин” с редактори Самоел Ашеров, Тодор Илийчев, Овадия Ашеров и Михаил Йосифов, представители на прогресивната интелигенция в града. Вестникът третира проблемите на просветата и културата, както и възпитанието на младежта.

По същото време (1931-1933 г.) излиза и в. „Земеделско съзнание” с редактор Флори Капитанов. Той се печати в печатницата на Сомоел Ашеров. Вестникът изразява новите стремежи на младите членове на БЗНС и ратува за единство с работниците.

В. „Дунавски вести”, излизал през 1937-1940 г. с редактор Овадия Ашеров и печатен в неговата печатница, се явява като продължител на вестник „Съзнателен гражданин” със същата тематичност и насоченост.

Излизащия през 1939-1941 г. в. „Дунавска песен” с редактор Тодор Тонков обсъжда на своите страници редица въпроси свързани с учебното дело в града и околните селища.

Последният вестник, който излиза за този период е в. „Дунавски вести” за времето от 1943 до 1944 г. с редактор Божин Тодоров. В своята програма той широко обсъжда два основни въпроса: за битовите услуги в града, нарушени от войната и необходимостта от укрепване на Никопол като пристанищен град и връзката му с останалите дунавски градове.

От краткия преглед на излизащите вестници в Никопол през посочения период се вижда, че тук са издавани 20 заглавия през различните години, като ежегодно до читателите са стигали от 2 до 3 вестника, което е твърде показателно за нарастналата потребност от такъв род информация. Това също е показател за икономическото развитие и духовното израстване на населението.

От програмите на вестниците и тяхното съдържание можем да отбележим някои тенденции отразяващи социалния прогрес и благосъстоянието на различни слоеве от населението:

- В началния период ясно личи влиянието на Демократическата партия и подкрепата, която се оказва от замогналите се стопани след Освобождението;

- Постепенното нарастване ролята и възможностите на земеделското движение и дейността на БЗНС по време на управлението му;

- Зараждане и укрепване на социалистическата идея и свързването с работничеството;

- Разрастване на прогресивното младежко движение в града, особено в гимназията;

- Ясно изразеният местен патриотизъм, изразен чрез почит и уважение към миналото и борбите за национално освобождение;

- Стремежите за решаване проблемите на града, като здравеопазване, битово обслужване, културни придобивки, осъзнаване ролята на човешката личност и нейните права.

Определено положително въздействие на тези процеси оказват израстналите и утвърдили се интелектуалци и представители но интелигенцията в града, носители на новото и прогресивното, като Кръстю Кайтазов (1865-1918), Крум Шопов (1860-1923), Пенчо Икономов (1875-1940) и много други.

БЕЛЕЖКИ1. Бохачек, А. Град Никопол през вековете. Никопол, 1937.2. Български алманах. 1892, 1897.3. Коларов, В. Спомени. С, 1968.4. История на България. БАН, т. 2, С., 1962.5. Архив на читалище – Никопол.6. Икономов, П. Личен архив.7. Кралев, Т. Свещеник от с.Въбел. Личен архив.8. РИМ – Плевен, фонд 941б, 083, р-92.9. Пенев, Д. Николай Павлович. С., 1970.10. Търговски индустриален алманах . 19111 с. 865-867.11. Народна библиотека „Кирил и Методий”- София, Периодичен печат, сигн. В-2017, В-759, В-

3112, В-2172, В-31, В-288, В-142, В-233, В-1859, В-630, В-3059, В-1016, В-285, В-1106, В-285, В-1049, В-3092.

12. Свободно слово.Никопол, №1/1.ХІІ.1889.

ЗДРАВНОТО ДЕЛО В ПЕТЪРНИЦА (1918-2005)Светла Петкова

Светла Данова Петкова е родена през 1938 г. в с. Петърница, Плевенско. Основно образование завършва в роднто си село, а средно в девическа гимназия “Анастасия Димитрова” – Плевен. През 1962 г. завършва Учителския институт – Плевен със специалност български език и история. Рааботи като учителка в с. Градина, Плевенско, с. Славейно, Смолянско, с. Секулово, Силистренско и родното си село Петърница. Пенсионира се през 1994 г.

В Петърница ръководи краеведчески кръжок, като в резултата на проучвателната и събирателска дейност е създадена училищна музейна сбирка. Автор е на брошурите “130 години просветно дело в с. Петърница”, “Шест века Петърница” и “Петърница. Духовни пътеки”. Има личен фонд в Държавен архив, където се съхранява в ръкопис “История на Петърница”. Продължава да работи по много въпроси от историческото развитие на селото.Член на дружеството на плевенските краеведи и активно участва в дейността му.

За организирано здравеопазване в България може да се говори едва след Освобождението. На 1.ІІ.1979 г. княз А. М. Дондуков-Корсаков утвърждава „Временни правила за устройството на медицинската част в България”. Те са съставени от Димитър Петров Моллов, роден в Елена през 1845 г., завършил медицина в Москва през 1874 г. Временните правила уреждат устройството, управлението, болничния състав и временните правила за устройството на аптеките. Съгласно тези правила амбулаторното лечение и лекарствата в болниците са безплатни. Обслужването в болниците е безплатно за представилите свидетелство за бедност. През 1888 г. Временните правила са заменени със Санитарен закон. Върховен орган на здравеопазването става гражданска санитарна дирекция при Министерството на вътрешните дела.

Независимо от предприетите организационни мерки общественото здравеопазване е на много ниско ниво. Лекарите са рядкост, а болестите – чест гост. Истински страшен бич са оказват епидемиите от холера, коремен тиф, дифтерит, скарлатина и др. При тяхната поява често жителите на селата напускат домовете си и се преместват другаде. Това особено е характерно за средновековието. Така по онова време жителите на с. Машлица (Машовиче), намиращо се на десния бряг на р. Вит, го напускат и се преместват на изток в гориста и богата на извори местност, като поставят началото на днешното село Петърница.

В края на ХІХ и началото на ХХ век Петърница е община, към която спадат и селата Мъдьовене (дн. Градина) и чисто турското село Къбел. Приходите на общината са минимални и какато поради лепса на средства, така поради липса на знания и навици, не се

предприемани никакви мерки за подобряване на хигиената. През 1891 г. общината има приход от 3685 лева, а през 1892 г – 7410 лева. От тази сума са отделени 2750 лева за просвета, без с. Къбел, но за здравеопазване не е предвидено нищо.

Крайно лошите хигиенни условия водят до висока смъртност, което се вижда от следните данни:

Година Раждания Починали 1893 88 85 1894 116 44

1895 92 121 1896 105 62 1897 105 70 1898 105 47 1900 118 59

Първите години на ХХ век Плевенска околия е разделена на две санитарни околии – Плевенска и Махленска и три санитарни участъка, завеждани от държавни участъкови фелдшери – Плевен, Пордим и Николаево. Едва през 1908-1909 г.Окръжният хигиенен съвет в Плевенски окръг прави ново разпределение на санитарните околии и фелдшерски участъци. В първа Плевенска санитарна околия, която се ръководи от държавен лекар, има предвидени четири фелдшерски участъка: Рибенски, Петърнишки, Николаевски и Плевенски. Към Петърнишки санитарен участък спадат селата: Петърница с 2136 жители, Мъдьовене (Градина) с 544 жители, Бъркач с 1048 жители, Беглеж с 2538 жители, Дисевица с 640 жители, Търнене с 801 жители, Къргожабене с 293 жители и Ясен с 801 жители. Но не се намира медицинско лице, което да заеме длъжността и обслужва населението. то продължава да прибягва до услугите на врачки и баячки.

Не друг, а учителите са тези, които първи започват да оказват медицинска помощ на населението. Плевенското околийско учителско дружество още през 1901 г. излиза с възвание към всички, които „се интересуват за здравето на народа”. Дружеството поставя на обсъждане въпроса за медицинската помощ в селата. То настоява да се организират курсове за даване на първа медицинска помощ от страна на основните учители. Възванието излиза на 14.ХІІ.1901 г. в сп. „Медицински напредък”. Една значителна част от учителите откликват на това възвание.

В Петърница учителят Иван Нинов Коларов след съответна подготовка пропагандира след съселяните си необходимостта от висока хигиена като предпазна мярка срещу различните заболявания. Често пристъпва към лекуване на някои от тях. За целта си закупува медицинска книга, която понастоящем се пази в училищната музейна сбирка. По-късно някои учителки завършват специални курсове за здравна просвета сред жените относно отглеждане и предпазване на децата от заболяване. Особено добре се справя с тази задача учителката Иванка Ганкова през първото десетилетие на ХХ век. Тя усърдно учи селските жени как да хранят и обличат децата, как и каква хигиена да пазят.

Особено полезен за петърничани се оказва санитарят-фронтовак Цветан Семов Гергов, роден в Петърница на 16.І.1883 г. Завършил прогимназия в гр. Плевен. Участвал в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война като санитар, където придобил много знания и опит. За селото той става селския лекар. Изключително внимателен и критичен,той пристъпвал към лечение, само когато е сигурен в заболяването. По-тежките случаи изпращал в Плевен при лекар-специалист. През многогодишната си практика той спасява живота на мнозина и помага на стотици. Умира през 1947 г. изпратен с уважение и почит от признателните петърничани.

За начало на специализирана медицинска помощ в Петърница се приема 1918 г. с назначаване на фелдшера Марин Костов Атанасов, роден през 1876 г. в гр. Плевен. По негово време се открива амбулатория в дома на Косто Петков Генов. Тя е обзаведена бедно – маса, два стола и кушетка. Тъй като снабдяването с лекарства се оказва твърде трудно и сложно, фелдшерът често сам приготвя някои от тях. Макар че със своята добра теоретическа и практическа подготовка и със своя такт фелдшерът Марин Костов спечелва доверието на петърничани, те нерядко продължават да търсят помощта на народните лечители. Медицинската помощ се заплаща и за мнозина се оказва твърде скъпа. Самият фелдшер също е затруднен. Той обслужва 8 села с над 10000 души население.При това липсва какъвто и да е превоз. По тази причина жителите на Беглеж са принудени да си назначат частен фелдшер, макар и да се числят към Петърнишкия участък.

Марин Костов Атанасов напуска участъка през 1925 г. По-късно се установява в гр. Бяла Слатина, където умира през 1959 г.

След него до 1931 г. учасъкът се обслужва от фелдшерите Кото Марков и Димитър Христов Гръънчаров. Те лекуват болните, но рядко провеждат профилактични прегледи и не извършват хигиенни мероприятия. И самата власт не им оказва никаква помощ и съдействие. Селяните черпят вода от открити извори и затова заболяванията от коремен тиф, туберкулоза и др. са често явление. За периода 1924-1927 г. се наблюдава следното движение на населението:

Година Жители Женитби Раждания Умирания1924 3125 44 99 841925 3125 17 96 401926 3716 15 73 44 1927 3032..............20 88 53

От ражданията през 1926 г. 59 са под грижата на акушерка, а останалите са обслужени от бабите-лечителки. Такива са Стефана Велкова Бонева (баба Стефана врачката), Петра Кръстева Гетова (баба Петруша), Янка Пачова Анджималова от гр. Ловеч, омъжена в Петърница за Цвятко Велчев и Петра Вълова Минкова (баба Пеца). Някои прибягват до техните услуги едва ли не до тяхната смърт.

Акушерка е Веселина Иванова от гр. Плевен, завършила училището за акушерки в гр.- София през 1926 г. Същата година е назначена в Петърница. Тя е първата акушерка в селото. Работи при много тежки условия. Обслужва родилките по домовете им до 1946 г., когато се разкрива родилен дом в къщата на Йордан Семов. Веселина Иванов или Веса акушерката, както й казват петърничани, води упорита борба с различните суеверия и невежеството на хората. Тя често обслужва и болните. През 1927 г. се омъжва за учителя при местното училище Петър Крумов, който също е от гр. Плевен.

Междувременно в Петърнишкия здравен участък настъпват промени. През 1930 г. някои селища като Бърчак огранизират свой самостоятелен санитарен участък, а с. Беглеж става санитарна околия, към която се предават фелдшерските участъци в Петърница, Николаево и Брестовец. Петърничани се отказват от това разпределение и през 1931 г. привличат наскоро завършилия медицина свой съселянин Николай Иванов Коларов, син на учителя Иван Коларов. Той постъпва на 6 .ІХ.1931 г. Младият лекар премества седалището на амбулаторията в бащиния си дом и я обзавежда със сбствени мебели. Д.р Коларов често извършва профилактични прегледи, тъй като е убеден, че е по-добре човек да се предпази от заболяване, отколкото да се лекува. Акушерката Веселина Иванова му помага. Според д-р Коларов важно условие за здравето е добрата хигиена. Призована населението да си построят тоалетни с течаща вода. На управниците на селото предлага да се построи комбинат от баня, фурна и пералня, които да обслужват хората в селото, но те не се вслушват в съветите, напротив, опитват се да му пречат. Така кметът ме попречва да изнесе здравна беседа под предлог, че салонът е намазан с подово масло. Д-р Коларов не се примирява. За да пречупи закостенелостта на местните управници, търси съдействието на околийската лекарка д-р Елена Коева. Нейните опити за защита на младия лекар остават неуспешни. Ненамерил нужната подкрепа, останал неразбран, разочарован, д-р Коларов напуска родното си село на 15 юли 1932 г. и се установява в Плевен. Не малко петърничани продължават да го търсят и там. Впоследствие се установява в гр. Варна, където практикува гинекология. Умира през 1997 г.

През 1932 г. към Петърнишката община, освен с. Петърница, което е с 3213 жители, се причисляват селата Кирилово (Градина) с 802 жители и Търнене и Дисевица с общо 2233 жители. Близо две години участъкът няма щатен лекар и е причислен към Беглежката участъкова служба. Връзката между Петърница и Беглеж е лоша, липсват удобни пътища. По тази причина петърничани предпочитат да търсят лекарска помощ в гр. Плевен. това продължава до 1934 г., когато е назначена д-р Слава Атанасова Ангелова, родена през 1902 г. в гр. Свищов, завършила медицина в гр. Загреб (Югославия). По това време здравната служба се помещава в дома на Васил Бонов. Заема две помещения на първия етаж. Обзавеждането е мизерно.

По инициатива на лекарката и акушерката се открива първата женска и детска консултация. Жените от Петърница имат възможност да получават знания относно отглеждането на децата. Поради липса на аптека лекарката сама приготвя някои лекарства, а други доставя от Плевен.

До 1935 г. няма назначен прислужник. Същата година е назначен Минко Цанов Тодоров (Пелов). Той помага на лекарката и акушерката по време на посещенията им по селата, при доставка на лекарства, както и при приготвянето им.

Д-р Ангелова провежда здравна просвета както сред възрастните, така и след учениците. Независимо от това все още се срещат заболявания от коремен тиф. Жена от Петърница умира от това заболяване в окръжната болница. По сигнал от болницата лекарката и акушерката претърсват домовете и откриват лежащо болни, които веднага изпращат в болницата, а останалото население ваксинират. Особено внимание се обръща на бременните жени. През 1936 г. се прегледани 177 бременни жени. При акушерката са направени 334 посещения, а при лекарката 95. От ражданията 65 са извършени при акушерката, 13 при селските баби и 3 при лекарката. В здравносъвещателната станция (женската и детската консултация) са прегледани 50 кърмачета. Д-р Слава Ангелова е и неуморна общественичка. По нейна инициатива се изграждат редица дружества: дружество за борба с туберкулозата, състоящо се от 30 човека, дружество за закрила на детето с 43 члена, младежки червен кръст със 100 члена и въздържателно дружество с 23 члена.

През 1936 г. на участъка е дадена каруца, което улеснява лекарката и акушерката при обслужване на населението. В същата година обаче в селата Търнене Дисевица и Ясен се открива здравен участък.

Д-р Слава Ангелова напуска Петърница през юли 1937 г. На нейно място е назначен д-р Недялко Илиев, който се задържа само два месеца. През месец октомври същата година постъпва д-р Минислав Нейкирх. Той престоява до края на 1941 г. Прави прекъсване (1938-1940 г.), за да отбие военната си служба. Замества го д-р Димитър Тодоров Казаков.

Здравната служба все още се помещава в дома на Васил Банов. През 1940 г. здравната служба се премества в новопостроената общинска сграда, където заема четири помещения на първия етаж. Едното помещение е определено за лекарски кабинет, друго - за женска и детска консултация, а останалите две за аптека и чакалня. Няма назначена аптекарка и лекарят приготвя някои лекарства с помощта на Минко Пелов. Няма и зъболекар. Д-р Слава Ангелова е приучвала петърничани да лекуват зъбите си. Тя е упражнявала и зъболекарство.

Според статистическите данни през този период жителите на Петърница са 3326, от които 3118 българи и 208 цигани. Родени са 51 деца, а починалите са 40. Лекарят е извършил 446 прегледа по домовете, от тях 297 са на бедни, 55 са били със заплащане, 94 от прегледаните са ученици. Същевременно са извършени 654 амбулаторни прегледи. През 1940 г. в участъка са родени 114 деца, починали са 89 души. В консултацията са извършени 331 прегледа на кърмачета и 211 на бременни жени. Направени са и 895 профилактични прегледи на ученици. Посещенията по домовете са 634, а амбулаторните прегледи – 659.

Д-р Нейкирх продължава нейното дело в тази област. За целта се консултира със зъболекаря при когото сам се лекува. Той извършва хигиенни ревизии на кръчмите, на магазините за хранителни стоки, както и на училищата в трите села. Преглежда учениците, провежда ваксинации против шарка и коремен тиф. В тази си дейност не е сам. Помага му акушерката Веселина Иванова. Изнасят здравни беседи сред възрастните, уреждат конкурс за най-добре гледано бебе.

В края на 1941 г. без негово съгласие д-р Нейкирх е преместен в гр. Зиляково, Беломорието. Същата година е назначен д-р Евгени Живков, роден през 1913 г. в гр. Видин. Завършил медицина през 1936 г. в София. Той продължава да обслужва Петърница, Бъркач и Кирилово (Градина). Заедно с акушерката подобряват дейността на детската и женската консултация, изнасят беседи пред учениците и възрастните, проверяват хигиената на обществените заведени и магазините, изследват питейната вода.

През 1944 г. д-р Живков напуска Петърница. Впоследствие емигрира в САЩ, където практикува очни болести. Освободеното място е заето от д-р Светозар Василев Мулетаров, роден през 1916 г. в гр. София. Син е на адвоката Васил Мулетаров, убит през 1925 г., заедно с брат си Спас, заради комунистическите си идеи. След неговата гибел съпругата му заедно с дъщеря им заминава за СССР, а Светозар остава на грижите на баба си в гр. Ловеч. Тук завършва гимназия, а медицина в София.

Освен трите села д-р Мулетаров обслужва и населението от селата Беглеж и Бежаново, тъй като много от лекарите са мобилизирани. Заедно с акушерката извършват

профилактични прегледи, хигиенни ревизии, здравно-просветна дейност, обезвъшляване на циганското население, прегледи на учениците.

Д-р Мулетаров напуска Петърница през 1946 г. През следващата година напуска и акушерката Веселина Иванова, работила тук в продължение на 20 години и оставила след себе си дълбоки и трайни следи. Тя постъпва на работа в акушеро-гинекологичното отделение на Плевенската болница.

До 1950 г. в селото работят д-р Манолов и д-р Каяфов. През това време се сменят и две акушерки – Радка Василева Иванова и Тодорка Кръстева Чолакова. На 1 март 1950 г. постъпва акушерката Димитра Иванова Димитрова от с. Градина, чиято майка е петърничанка, дъщеря на бившия учител Вълко Петков Шиндалски. Младата акушерка намира родилния дом твърде занемарен. Тя го обзавежда с нов инвентар и инструментариум. Макар и трудно с помощта на селските власти успява да привлече жените от малцинствата да раждат в родилния дом. Домът обслужва жените от Петърница, Градина и Бъркач.

Димитра Цветкова работи в Петърница до 8.ІV.1952 г., след което се премества в акушеро-гинекологичната болница в Плевен.

През 1950 г. на овакантеното лекарско место е назначен д-р Вичо Станев, роден през 1915 г. в с. Вълчи трън, Плевенско, завършил медицина в гр. Пейч (Унгария). Той работи в селото до месец април 1952 г., след което се премества в Плевен.

Същата година на 2 май постъпва д-р Войслав Стоянов Кусиников, роден през 1919 г. в гр. Гевгели, завършил медицина в София. Той приема добре обзаведена здравна служба. Разширява се и помощния персонал. Освен хигиенист са назначени и две санитарки, една от които обслужва родилния дом. До 1955 г., когато е назначена аптекарката Добринка Димитрова, лекарят сам приготвя някои лекарства. През 1956 г. Добринка Димитрова напуска Петърница. Мястото й е заето от Мария Луканова, а след това от Генка Върбанова.По времето когато няма аптекарка аптеката се обслужва от д-р Кусиников. Той участва в цялостния живот на селото. Значителен е неговия принос за хигиенизирането и озеленяването на селището. Със своя такт и богата ерудиция, със своята отзивчивост спечелва доверието на петърничани и те продължават да търсят неговата помощ и след оттеглянето му от Петърница през 1958 г., когато се премества в гр. Долни Дъбник.

В своята дейност д-р Кусиников е подпомаган от акушерката Мария Йотова Данова, назначена в края на 1952 г. Тя е родом от Бъркач и омъжена в Петърница за Петър Цветанов Данов, служител в потребителната кооперация. Тя се заема с обновяване на родилния дом. До края на същата година домът е преместен на втория етаж на бившата популярна банка. Заема четири помещения: родилна зала, две помещения за родилките и кабинет за акушерката. Изключително отзивчива Мария Данова е в помощ на лекарите. Нерядко обслужва и болни. През 1959 г. тя се премества в Плевенската болница.

Следващата акушерка е Богдана Йотова Бочева, назначена през 1959 г. Тя е родом от Петърница, омъжена пак тук за Петър Симеонов. С присъщото й старание тя продължава делото и добрите традиции на селския родилен дом.

На 1.ХІ.1973 г. родилния дом в Петърница е закрит, което се налага във връзка с нарасналите изисквания към родилната помощ. Родилките от селото се извозват в родилното отделение в болницата на Плевен. Акушерката Богдана Йотова продължава да обслужва женската и детската консултация в селото до 1986 г., когато в резултат на нещастен случай е принудена да се пенсионира по болест.

За улесняване на медицинския персонал при обслужване на болните през 60-те години с доброволни средства набрани в селото е закупена линейка. Тя се обслужва от шофьорите Иван Христов Карагуйски и Иван Тодоров Гешев. Пред 80-те години линейката е предадена на общинската болница в гр. Долни Дъбник.

През 60-те одини цялото село е водоснабдено, изградени са пешеходни пътеки, асфартирани са повечето от улиците. Построена е обществена баня. В отговор на постановление № 537 на МНЗ за хигиенизиране на селищата болшинството от хората си изграждат хигиенични тоалетни и помийни ями. Мнозина си построяват в последствие и собствени бани.

През същия период лекарите и помощния персонал полагат изключителни грижи за здравето на населението. често се провеждат профилактични прегледи, извършват се имунизации срещу тубуркулоза, тетанус и др., периодично идва флуорограф за

профилактика на белодробни заболявания. Всички прегледи и имунизации са безплатни и задължителни. При отказ се налагат глоби от страна на кметството.

На овакантеното лекарско място през 1958 г. е назначен д-р Лукан Димитров Луканов, роден пез 1932 г. в гр. Плевен. Изключителен специалист и високо отговорна личност, той следи процеса на възстановяване на болния и когато е настанен в болнично заведение. Показателен е следния случай с млад човек от Петърница, когото д-р Лукано е изпратил в Окръжната болница. Лекарят отива на посещение в болницата, но за негова изненада му отговарят, че болият е починал. Възмутен той отговаря, че заболяването е лечимо и веднага отива в моргата. Там констатира, че пациента е жив. След интезивно лечение болният оздравява и е живо и до днес.

Д-р Луканов обслужва Петърнишкия здравен участък до 1962 г. Премества се в Пловдив, където специализира нервни болести.

Трайна следа оставя след себе и д-р Йордан Гешев Димитров, макар че работ само две години – 1972-1974 г. Отзивчивостта му е пословична. Не го спират нито калните улици, нито късния час. За да спаси живота на 85-годишния Петко Шиндилски, прекарва при него заедно с близките му цялата нощ. Старият човек, на когого през нощта ту палят, ту гасят свещ, на другия ден се вдига от леглото.

Още през 1925 г. в селото се открива стоматологичен кабинет. Първият зъболекар е д-р Димитър Цолов от Долни Дъбник. Нерядко обаче зъболекарското място е свободно. Това кара на времето д-р Слава Ангелова и д-р Нейкирх да лекуват и зъбите на своите пациенти. Зъболекарите обслужват също жителите на селата Бъркач и Градина. През различни периоди от време тук работят зъболекарите Георги Филков, Владислав Божков, Иван Михайлов, Дея Секаларова, Петя Цанкова, Васил Петров. През 1969 г. постъпва д-р Венета Петрова, първата и единствена зъболекарка от с. Петърница. Тук тя рабити в продължение на 27 години. Пенсионера се през 2004 г. Тя снабдява кабинета с нов инстументариум, с нов зъболекарски стол и пр.

Междувременно след 1989 г. настъпилите политически промени се отразиха значително върху организацията на здравеопозването в селото. Лекарите станаха еднолични търговци. Някои от медицинските услуги, особено стоматологичните, станаха със заплащане. През този период се сменят няколко лекари в селото. От 2001 г. за здравето на петърничани се грижи д-р Бойко Василев Бойчев от гр. Плевен, роден през 1962 г. През 2004 г. д-р Бойчев освобождава от длъжност акушерката Радка Симеонова. На работа остава само медицинската сестра Антоанета Тотева, родена в Петърница, на работа тук от 1998 г. Най-дълго работилата медицинска сестра в Петърнишката здравна служба е Венета Атанасова от с. Оряховица, Плевенско. Тя постъпва през 1959 г. и се пенсионера тук през 1993 г.

В края на 90-те години здравнта служба се настанява в новопостроения здравен дом, открит през 1999 г., по повед тържествата, посветени на 6 века от основаването на Петърница. Тук е предвидено помещение за зъболекарски кабинет и аптека. Апетаката настанена на първия етаж се обслужва от оптекарката Красимира Кусиникова. Най-продължително е работила в аптеката Виолина Захариева, постъпила през 1959 г. и напуснала след пенсионирането си през 1991 г.

Макар че Петърница е дала на страната 13 лекари, 4 акушерки, 6 аптекари, 14 медецински сестри и един зъболекар, само двама лекари петърничани, за кратко време са обслужвали своите съселяни. От акушерките само една, две медицински сестри и един зъболекар.

Здравеопазването в Петърница е тясно свързано и зависимо от това на здравеопазването в страната. Настъпилите промени трудно се приемат от хората. Болшинстното то селските хора са на пенсионно възраст и трудно си позволяват достъп до здравеопазване, особено поради високата цена на лекарствата и някои лекарски услуги. Нещо повече - зъболекарските услуги за мнозина са вече лукс и недостижими. На хората остава само надеждата, че това състояние ще се промени и здравеопазването ще стане по-достъпно и качествено.

СПИСЪКНА ЗАВЪРШИЛИТЕ МЕДИЦИНСКИ СПЕЦИАЛНОСТИ ОТ ПЕТЪРНИЦА

І. ЛЕКАРИ1.Николай Иванов Коларов2. Симеон Иванов Моновски3. Велчо Димитров Велков4. Венелин Иванов Попов5. Владко Атанасов Минков6. Димитър Иванов Гергов7. Проф. Гето Горанов Пенов8. Гето Петров Колов9. Снежина Ячева Данова10. Богдана Иванова Богданова – Попова11. Иван Георгиев Димитров12. Татяна Георгиева Тачева13. Петко Иванов

ІІ. АКУШЕРКИ1. Богдана Йотова Бочева2. Гинка Иванова Петрова3. Дафина Койчева Гешева4. Светла Николова Петрова

ІІІ. ЗЪБОЛЕКАРИ1. Венета Борисова Петрова

ІV. АПТЕКАРКИ1. Йорданка Иванова Сименова2. Владислава Павлова Костова3. Минка Данова Кирова4. Танушка Иванова Матеева5. Нешка Иванова Гетова6. Светла Гетова Петрова – Кълева7. Искра Ангелова Григорова8. Геноваве Атанасова Тачева9. Маргарита Александрова Кръстева10. Веселка Петрова Симеонова11. Антоанета Пенева Вълкова

V. РЕХАБИЛИТАТОРКИ1. Дафина Танова Димитрова2. Бистра Милчева Иванова

БЕЛЕЖКИ1. Енциклопедия “България”- С., БАН, 1981, т.ІІ, с. 704, 705.2. ДА – Плевен. Ф 4, оп. ІІІ, а. е. 1 – 28; ф 148, оп І, а. е. 14, 26, 27, 28, 57-78; ф 160, оп.І, а. е. 2-5;

ф 619, оп. І, а. е. 10, 11.3. История на медицината в България. Кол. под ръков. на д-р Вера Павлова. С., 1980.4. Личен архив на д-р Николай Ив. Коларов.

125 ГОДИНИ УЧИЛИЩЕ В с. АСЕНОВЦИ

Янко Н. Цочев

Янко Николов Цочев е роден през 1933 г. в с. Асеновци, Плевенска област. Педагогическо образование завършва в гр. В. Търново през 1952 г. Учителствува в селата Горна Студена, Свищовски; Поп Русаново, Тервелско; Стефаново, Ловешко. Най-много труд, знание и обществена дейност отдава на родното село като начален учител. Още от младежките си години сътрудничи на много регионални и национални периодични издания. Обича да рисува, да се занимава с фотография, да пише стихове и епиграми. Краведските му интереси са от много години. Участвал е в проучване и написване

исторически изследвания за БЗНС, училището, читалището и потребителната кооперация “Орало” в село Асеновци. В момента работи над историята на селото и родово проучване за род Чочевци. Женен. Има две дъщери. Пенсионер от 1993 г.

Славен, поучителен и трънлив е пътят на учебното дело в с. Осма Калугерово (дн. Асеновци), Плевенска област.

Жаждата за политическа и духовна свобода на българския народ, особено след откриване на Габровското училище през 1835 г. указва влияние и върху по-бедното население на с.Осма Калугерово. По сведение на началния учител Илия Тинков и от по-стари хора, първото училище е открито в далечната 1852 г. То се намирало в една малка стара къщичка на Генчо Нацев, в днешните дворове на Петър и Андрей Декови. Тук се събирали от 5 до 15 момчета, които се учели на четмо и писмо. Пръв учител бил Анчо Стоянов, родом от гр. Севлиево. На следващата година е главėн Димитър Дувлотов с годишна заплата от 60 лева. До 1858 г. се изреждат учителите Трифон Ценков, свещ. Иван Карапетров, Ботьо Анчев, Тодор Ловчалията.

През 1862 г. селяните с лични дарения и труд построяват църквата “Св. Св. Петър и Павел” – една от първите църкви в Ловешкия край. За нуждите на свещеника била уредена килия, която се използвала и за училище. Тук учителствува свещ. Иван Карапетров, който наред с учебните и църковните дела бил и председател на революционния комитет основан тук от Васил Левски през 1870 г. Все по това време през килийното училище преминават бъдещите местни учители Хино Карапетров, Дамян Петков, който поставя основите на първото светско училище в селото. Към четенето и писането се застъпват часове по смятане, пеене, рисуване, ръчен труд, физкултура. Характерно е да се подчертае начина на обучение. За начинаещите буквите се опреличавали на предмети, а за по-грамотните се давало “от тук до тук”. Изучавана било черковно-славянската азбука, в която е имало и други три букви – дж, иъ, дз. Писаното ставало на табли, а пред килията имало плоча с мокър пясък, където била показвана формата на буквите. След години се въвежда хартията и писането с мастило, направено от горени шишарки. За писалки служели пера от гъска, а мастилницата се наричала дивит.

През всичките години до Освобождението издръжката на училището-килия ставала със средства събрани от родителите. Спазаряването на учителя ставало за няколко стотин гроша от Димитровден до Великден. Пред останалите месеци децата помагали на родителите си в полските работи и отглеждането на животни.

Голямя роля в просветното и революционно дело на селото е играл вече споменатия свещеник Иван Карапетров. Под неговото ръководство израстват много младежи патриоти, които вземат дейно участие в подготовката на Априлското въстание, четите на Ходжи Димитър и Стефан Караджа. Типичин пример е участието на Пеньо Бончев Камбуров в Ботевата чета, който бива обесен в Русе след погрома на въстанието. Населението помни героичните дела на опълченците Тодор Дончев, Минко Танев, Киро Тонев, чиито имена и днес стоят изсечени върху гранита на паметника на героите на площад “Тодор Кирков” в гр. Ловеч.

След Освобождението, през 1880 г., се изгражда модерна за времето си училищна сграда на два етажа в югоизточния край на селото в двора на днешното училище “Христо Ботев”. На горния етаж се помещавало училището, а на долния – общината. Все по това време общината оземлява училището с 900 дка орна земя и 1000 дка гори за издръжка и отопление.

До 1902/1903 г. в училището работят много учители, но светла диря оставят Костадин Киров – наречен Гуджо, с третокласно образование, Симеон Папазов от с. Горско Сливово с четирикласно образование, Иван Наков от с. Самоводене, Търновско, със средно земеделско образовение, Тодор Тотев, син на войводата Филип Тотьо, Матей Сарафов Шиваров, който с доброто си образование и подготовка дава нов светски облик на урочната и изванкласна работа в училищната дейност. Голям е приносът му за поставяне началото на библиотечното дело в новооткритото читалище през 1894 г.

С течение на годините учебното дело в България се развива и подобрява, създават се добре подготвени кадри, като се черпи опит от образователните системи на Чехия и Русия. Още тогава е бил внедрен аналитико-синтетичния метод за

ограмотяване на първокласниците, вероятно внедрен от Габровското училище. Въвежда се ново учебно съдържание в учебниците, утвърждава се педагогическия печат и пр.

В редица учебни документи се забелязва стройна организация на учебната дейност, ремонт на учебната сграда, откриване на учебната година, разпределение на учители, отделения, учебен материал, тържества, екскурзии. За всички тези неща е имало подробни инструкции от МНП, а контролът се възлагал на инспектори, които извършвали проверки поне един път годишно.

Заедно с учебната работа, често учителите вземали участие и в обществената дейност на селото, която понякога водела до неприятности. Типичен пример бил случаят с Петър Колчев, който в качеството си на председател на избирно бюро, искайки да услужи на управляващата консервативна партия, направил опит да подмени изборните бюлетини. Открит от преставителите на либералната партия, бил нападнат, бит и толкова уплашен, че след време се разболял и починал.

След 1902 г.основно се променя учителския персонал. Светла диря оставя учителят Панайот Каменаров от гр. Шумен. Заедно със съпругата си Иванка Каменарова и Ангел Радев дават тласък на библиотечната дейност не само в училище, но и в селското читалище “Съзнание”. За пръв път с протокол от 6 януари 1902 г. се взема решение и са изнесени пиесите “Нещастна фамилия” от Васил Друмев и комедията “Дряновските чорбаджии” В същия протокол са отбелязани цените на билетите: първо място – 70 стотинки, второ място – 40 стотинки и галерия – 20 стотинки. С получените средства са закупени книги за библиотеката, наречена “Осъм” и учебници за бедните ученици.

След 1902 г. с увеличаване на населението и нарастване на децата, подлежащи на обучение, възниква необходимостта от нова учебна сграда. Такава била построена на един етаж с широки и светли стаи. Пред сградата се полага циментова площадка, а край пътеките са засадени плодни дръвчета и жив плет от черници. От лявата страна на главната алея се очертава физкултурно игрище, а от дясната – лозе. На учениците се обръща внимание как да се грижат и опазват насажденията. За цялата тази дейност са изразходвани 1845 лева (по тогавашен курс).

Младите учители Шиваров и Радев са навсякъде: денем сред децата, вечер – на вечерно училище. През свободното време събират дарения от богати селяни, с които закупуват на бедните ученици дрешки, цървулки, книги.

Минават години. Идват и си отиват учители. Напускат интусиасти, дохождат мързеливи и нехайни. Само след 5 години от алеи, цветя, дръвчета нищо не остава. Към 1919-1911 г. от лозето няма и помен, а от живия плет стърчат само драки.

Идват Балканската (1912-1913 г.) и Първата световна война (1915-1918 г.). Училището е затваряно два пъти по за една година. Въпреки жертвите, мизерията и глада, за пръв път през 1915 г. се открива прогимназия в селото на името на поета-революционер Христо Ботев. Първа прогимназиална учителка е Мара Топалова от гр. Ловеч. Обучението се води на две смени, а учителите от двете степени достигат 12 души, а учениците надминават 150 броя. Новите учители донасят нови идеи в организацията на учебния процес. Тези, които симпатизират и подкрепят работническите вълнения участват в голямата железничарска стачка през 1919 г., за което биват уволнявани, бити, премествани, унижавани. Въпреки постояните трудности в учителската колегия битувал здрав дух и колективизъм. Учителите тайно подготвят пиесата “Вампир” и с получените средства подпомагат уволнената и заболяла учителка Мара Хубанова от гр. Севлиево.

През 1923 –1924 г. в училището идват млади местни учители с добра педагогическа подготовка – възпитаници на педагогическата училище в гр. Ловеч и института за прогимназиални учители в гр. Бяла Черква, Павликенско. Стефан Атанасов, Георги Цветков, Александър Василев, Михал Пенчев полагат много усилия за издигане нивото и разнообразяване на учебния процес. Откриват се курсове за подготовка на занаятчии за майсторски изпити, за такива постъпващи във вечерно училище и народен университет. Изнасят се сказки и беседи по кооперативно дело и земеделие, научни и здравни въпроси, основава се и се попълва с много експонати (над 3500 бр.) ученическа археологическа сбирка, една от първите в Ловешкия край.

Селото расте и хубавее. Децата се увеличават, като почти всички на ученическа възраст го посещават. Завършилите ІІІ клас вземат занаят, а част от тях се записват в гимназиите в градовете Ловеч, Плевен, Свищов. Появава се първата селска интелигенция. Училищните сгради стават тесни за многото деца, което налага построяване на квартално начално училище в източния край на селото. Сградата е завършена през 1932 г. Наименувано е “Васил Левски”. Пет години след това, за нуждите на прогимназията се надстройва втори етаж на училище “Христо Ботев”. Дворът се разширява и огражда със солидна ограда, оформя се овощна градина, опитно поле, физкултурни площадки, черничева градина. През летните месеци на една от годините се отглеждат буби, като с парите от продажбата на копринените пашкули е закупен мощен радиоапарат за 60 000 лево (по тогавашен курс). От двете страни на централната алея се засажда жив плет от бряст, който и днес краси училищния двор.

Като съвременик и участник в учебния процес (с 41-годишен педагогически стаж в това училище) не мога да не спомена за най-подготвения, най-вародния, най-обичания дългогодишен учител и директор Георги Цвятков Тонков. Роден през 1899 г. в средно земеделско семейство, той е възпитаник на единствения випуск на Учителския институт в с. Бяла Черква, Павликенско по времето на земеделското правителство на Александър Стамболийски. От тук започва неговия професионален живот на учител и общественик. Винаги прилично облечен, вечно усмихнат, той блестеше със своята подготовка. Преподаваше всички предмети от І и ІІ група. Незабравими ще останат часовете по физика, химия, естествознание – наситени с опити, наблюдения и екскурзии. В часовете по пеене, цигулката пееше в неговите ръце, а на спортното игрище се разучаваха занимателни игри, хорà и танци. Училищните тържества бяха съпроводени с изпълнение на физкултурни номера – прескоци, пирамиди, упражнения. Девизът му “Здраво тяло – здрав дух” беше основен принцип в живота му, който възпитаваше и в децата. А вечер ще го видите в читалището като актьор, режисьор, суфльор, гримьор. Под негово ръководство бяха подготвени и изнесени над 30 пиеси, оставили за дълго трайно впечатление в многобройните зрители. В неделните дни преподаваше в неделно училище за възрастни. Беседите му за кооперативното дело, модерно земеделие, религии, космос, обществени строеве и днес още се помнят от неговите бивши ученици и слушатели, а клубовете по трезвеност опазиха много поколения от алкохола и тютюнопушенето. За цялостната му обществено-полезна дейност през 1961 г. беше награден с орден “Кирил и Методий” ІІ ст. Георги Цвятков Тонков преживя два брака, но собствени деца нямаше. В замяна отдаде целия си съзнателен живот на малки и големи, в училището, в читалището, във всестранната кооперация “Орало”, на цялото общество. Почина на 15 септември 1975 г. – деня в който започва учебната година. Вместо към училище, ние неговите ученици и колеги, го отнесохме в гробнищния парк на гр. Ловеч. Погребахме го между две орехчета, високо над града. В ковчега поставихме книги, очилата му и много цветя. Орденът запазихме, за да се гордеем с него и да ни напомня през идните години за добрия човек. Много години след неговата смърт, като учител, често организирах екскурзии в гр. Ловеч. Винаги посещавахме неговия гроб, обкичвахме го с цветя и отново отдавахме почит към любимия учител.

В една негова тетрадка намерих намерих една епитафия, записана от него преди много години:

Аз съм щастлив и спокоенза утрешния слънчев ден,защото в живота на хората, вградих и частица от мен.

Успехите на учителя Георги Цвятков се дължат и на задружния колектив от учители работели с него над 30 години – Стефан Атанасов, Димитра Панчева, Милка Еврева, Михаил Панчев, Иванка Банева, Илия Тинков, Васил Ботев и др., които наред със своята работа в училището, извършваха и много обществена дейност в кооперацията, читалището, обществените организации.

Към 1956-1957 г. почти цялата фаланга от стари учители се пенсионира. На тяхно място дойде нова педагогическа смяна – млади, талантливи, интусиазирани, отлично подготвени: Янко Цочев, Здравка Колчева, Веселин Христов, Веска Гецова (в началния курс) и Иван Газдов, Мара Савова, Гинка Йорданова, Петрана Личева,

Атанас Колчев, Нанка Цочева, Мария Николова ( в прогимназията). Не споменавам имената на учителите идващи от други селища, които също дадоха принос за възпитанието и обучението на подрастващите.

Въпреки многото реформи и нововъведения в учебно-възпитателния процес в училищата през годините до 1989 г. чистосърдечно мога да твърдя, че учебното дело постигна значителни резултати, и че възходящото му развитие беше пример за постоянно подобряване, защото:

- Имаше работа за всички учители;- Образованието беше безплатно във всички степени;- Учителите бяха с добра методическа и педагогическа подготовка;- Учебният материал беше написан добре и на достъпен език за децата;- Извънкласните форми на обучение бяха желани от учениците, бяха начин и

стимул за обогатяване на знанията. Дълги години в селското училище съществуваха кръжоци по фотография, математика, биология, аранжиране на цветя, секции по физкултура (лека атлетика, хандбал, футбол и борба). Многобройните спечелени награди години наред красяха витрините в училището;

- Материалната база в училищата беше добра и ефективно използвана от учители и ученици. През 1960-1961 г. беше построена модерна работилница, оборудвана с всички машини, необходими за обучениета на децата по трудово обучение;

- 90 процента от осмокласниците продължаваха обучението си в средните училища на страната;

- Прегледите на художествената самодейност, физкултурните състезания и спартакиадите възпитаваха в децата усет към красивото, стремеж към победа и увереност в собствените сили.

От основаването на училището до днес преминаха десетки директори, но най-изявени и оставили най-трайни спомени са Панайот Каменаров, Матея Шиваров, Георги Цвятков, Иванка Банева, Иван Газдов.

По случай 100-годишнината на училището, с активното участие на целия учителски колектив и директора Иван Газдов, с помощта на Димитър Цветков – зам. началник отдел “Народна просвета” гр. Плевен, бяха построени футболно, волейболно, баскетболно и хандбално игрище, бяха обновени кабинетите по химия, физика, биология, бяха закупени нови технически средства (магнетофони, касетофони, фотоматериали, прожекционни апарати и др.), беше подновена сградата на училището. Открит беше интернат за 60 деца и построена столова за всички останали ученици.

От 1915 година до сега раздадените дипломи на завършилите ученици са над 2000. Показател за качеството и ефективността на образованието в селското училище са десетките продължили образованието си и завършили висше образование. Мнозина от възпитаниците на училището в Асеновци достигнаха върхове в своята професионална и социална реализация. Те са гордост както за училището, така и за селото и страната.

В момента по-голямата част от учителите в училището са от други населени места. Под ръководството на амбициозната директорка Ваня Толева учителският колектив продължава благородното дело на стотиците учители оставили тук живот, мечти и стремежи. Радваме се, че те са верни на традициите и примера на своите достойни предшественици.

ПРИЛОЖЕНИЕ

СПИСЪКна завършилите висше образование, възпитаници на

училищата в с. Асеново

1. Професори: Ангел Веков, Цветан Макавеев;2. Доценти: Виолета Калчева, Стефан Енчев, Иван Атанасов;3. Лекари: Димитър Кънчев, Гено Николов, Асен Савов, Сестри Христови, Иван Монев,

Анелия Петкова, Виолета Калчева, Нанка Калчева, Славка Мирчева, Димитър Любенов;

4. Инженери: Николай Ковачев, Иван Цветков, Стефан Тонков, Кирил Кунев, Борис Чакъров, Иван Ценов, Валентина Минева, Борис Кънчев, Венетка Атанасова, Йордан Сабанчев, Веселин Такев, Васил Газдов, Бисерка Райкова, Тодор Матев, Красимир Савев, Бисерка Крумова;

5. Икономисти: Дананил Колчев, Атанас Такев, Стефан Лишев, Емилия Янкова, Нина Колчева, Никифор Йорданов, Ваня Петкова, Петранка Люцканова, Магда и Ивелина Кавръкови, Боян Лъженчев, Ангел Вълев, Васил Люцканов, Иван Дечев, Веска Генова, Иван Банев, Иван Драголов, Стефан Вълев, Маргарита Вълева, Иван Мандов, Асенка Рускова, Асенка Нисторова, Анелия Райкова, Митка Раденкова, Бонка Раденкова, Иванка Радионова;

6. Агрономи: Ангел Чакъров, Димитър Мошев, Иван Гайдаров, Веселин Иванов;7. Учители: Асен Калчев, Иванка Мирчева, Стефка Караджова, Катя Пенчева, Лилия Вълева,

Рилка Атанасова, Росица Митева, Валентина Люцканова, Надя Янкова, Валя Йорданова, Десислава Стефанова, Георги Янков, Борис Нацев;

8. Ветеринарни лекари: Тодор Александров;9. Офицери: Стамен Симеонов, Митю Данчев, Иван Цонев, Максим Линев, Атанас Живков,

Стефан Кинов, Емил Цонев, Боян Янков, Емил Люцканов.

БЕЛЕЖКИ1. Летописна книга на квартално училище “В. Левски”.2. Летописна книга на училище “Хр. Ботев”.3. Спомени на Илия Тинков – главен учител в училище “В. Левски”.4. Спомени на Стефан Атанасов и Илия Григоров – учители в училище “Хр. Ботев”5. Доклад “100 години училище “Христо Ботев”, изработен от комисия в състав: Стефан Атанасов,

Илия Григоров, Георги Цвятков, Янко Цочев.

135 ГОДИНИ ХРАМ „СВЕТИ НИКОЛАЙ” В ГРАД СЛАВЯНОВО

НЕДЮ ВАСИЛКОВ

Недю Асенов Василков е роден на 9 септември 1929 г. в гр. Славяново. Гимназия завършва в Славяново , висше агрономическо образование задочно в ССИ – София. След завършване на ШЗО „Хр. Ботев” – София и получаване на офицерско звание остава да служи в армията отначало като комендир взвод, а след това като командир рота и н-к щаб на батальон.Уволнява се като капитан през 1955 г. В гр. Славяново е избиран последователно за секретар на ДКМС, партиен секрета и кмет на селището за периода 1971-1983 г. Награден е с орден „Кирил и Методий”.

През цялата си трудова дейност проявава интерес към миналото на родния край. Организатор и съоргатизаторна 5 родови срещи в гр. Славяново преди 1989 г. След пенсионирането си започва да се занимава по-задълочено с проучвания относно миналото на Славяново. Има желание и набира материали за съставяне история на Славяново. Член на дружеството на плевенските краеведи. Има син и дъщеря и 4 внуци.

Първите сведения за българските църковни общности показват че село Турски Тръстеник (дн. град Славяново) спадало към Търновската епархия, Никополско архиерейско наместничество (духовна околия). То заедно с околните села Коиловци, Мечка, а също и селата от бившата Никополска околия, са най-западните части на епархията. На запад е Врачанска Епархия.

Както е известно, когато турците завладяват българските земи през 1393 г. те заварват стройна църковна организация със седалище Търново с патриарх значимата личност за българския духовен живот Евтимий. Като крепител и поддръжник на българския дух, и възможен център за съпротива, българската църква е била ликвидирана. Турската власт подчинява българската православна църква на гръцката цариградска патриаршия.

Тук в с. Турски Тръстнеик, макар и лишено от черква, през годините на чуждото владичество, населението е дълбоко вярващо, живеещо с добродетелите и ценностите на христовото учение. Не ни е известен какъв е бил религиозният живот на селските жители през ония далечни години, но най-сигурният показател, че са били достойни християни е фактът, че през дългите столетия на робство са запазили българския дух и вярата си.

Историята на храм „Свети Николай” гр. Славяново започва далече в годините на турското владичество. Приблизително към 1840 г. нашите предци отправят искане до турския султан за построяване на православен храм. Молбата явно е била доста

настоятелна и подкрепена с необходимите парични подаръци за отговорните турски чиновници до най-високо ниво, защото се получава отговор.

Султан Абдул Меджит Хан издава ферман, с който дава съгласие за строеж на храм в с. Турски Тръстеник. Запазен е оригиналния текст на фермана и понастоящем се съхранява н Държавен архив Велико Търново.

Ферманът е написан върху бял пергаментов лист с черен туш. Не може да се определи точната му дата, защото там където е посочена годината листът е повреден. Но като се има предвид, че султан Абдул Меджит Хан е управлявал Турската империя в периода 1839-1861 г. то може да се отнесе издаването на фермана към този период.

Ферманът е адресиран до директора на Видинската област и наместник на съдията и мюфтията в гр. Никопол.. На същите султанът съобщава, че жителите – руммилети, християни от село Турски Тръстеник, са подали до дивана му подпечатано заявление, с което молят да им се разреши да си построят нов храм на името на Св. Николай с размери: дължина – 33 аршина, ширина – 12 аршина и височина – 11 аршина.. Искането им е подкрепено писмено от цариградския гръцки патриарх. Във фермана по-нататък се казва: „...След проверка на главния секретар на видана ми, оказа се, че тези ми поданици – християни, нямат храм в селото си, а имат право де си построят храм, който да се издигне като се запази обществения ред. Ако се построи храм на обществено място (държавно), трябва правилно па се оцени мястото и да се вземе 1/10 от оценката за данък „ашар”, ако е на църковно място да не се взема и за всичко сторено да се донесе до дивана ми.

С този си ферман давам височайшето си съгласие да се построи спомената църква според горните условия.

Настоящия ферман е вписан в главното тефтерхане при дивана ми.Вие, главния ми капуджия – баши и директор на Видинска област, както и

наместник кадия и мюфтия на Никополска околия и другите чиновници ще знаете, че моето съгласие е дадено да се построи искания храм.

Вие трябва само да не се противопоставяте, но и да съдействате за изпълнение на моето решение, като не създавате нищо противозаконно. Средствата за построяване на храма да се съберат доброволно. От никого принудително да не се взема нито една аспра, нита една треха.

Нарушителите ще бъдат преследвани и наказвани.Щом получите настоящия ми царски акт трябва да се подчините и да

действате според съдържанието му.Тъй да знаете, тъй да постъпвате!Чест, слава и пълна вяра отдавайте на високите ми царски знаци, положени

начело на този ми свещен акт, написан в престолния ме град Канстантиние.”Строителството на черквата става под водителството на Атанас Чакалов.

Активно участие се взели още Божин Мачев, Динко Събев, Пени Чакалов, Теню Чилишлиев, Васил Караиванов, Иванчо Марков, Велико Кучев, както и турчина Мустафа Чанашки. Мястото е подарено от турците.

От времето на строителството са останали два показателни знака. Пред червата се намира един дълбоко забит в земята камък с размери: височина 1 м; ширина 0,7 м и дебелина 0,2 м. На източната му страна има издълбани в камъка кръст и две клонки; на западната страна надпис „Петър Тодоров – който заправи черквата, омре” и годината 1870; на страничната плоскост – издълбано изображение на шивашка ножица. Явно нашите деди са имали чувство за историцизъм, защото са ни оставили знак за това кой е започнал строежа и кой е подпомогнал със средства строителството (очевидно това са били селските шивачи).

В близост до камбанарията има втори забит камък, на който се чете надпис: „Еню Вачов – 1876”. Очевидно той съща има принос за изграждане на храма, за да бъде удостоен с честта да бъде погребан в църковния двор.

Строителството на черквата е ставало с доброволен труд и средства, събрани от жителите както на Турски Тръстненик, така и от околните селища. Строежът е продължил дълго и е завършен през 1870 г. Освещаването на църквата става през 1890 г.

Изографисването на църквата е станало през 1890 г. от иконописеца Нистор Трайков, отразено в летописната книга на храма.

Камбанарията е неделима част от църквата. Отначало тя е била в южната част на църковния двор – на високото място, на през годините дървените части на постройката прогнили и се наложило да се изгради нова камбанария, там където е и днес – до входа на черковния двор. На камбанарията са окачени две камбани: малка и голяма. На малката има надпис: „Подарена от Петко Илиев с. Тръстеник 1879 г.” На голямата камбана надписът гласи: „От населението се построи тая камбана ЩАКР – ЕВ 1891 г. с. Тръстеник”.

В летописната книга на храма е записано следното: „Разписка от кмета Атанас Блажев 1894 год., че е получил от черквата 100 лева, за направа на камбана 300 оки, дадени по-напред от общината.” По всяка вероятност става въпрос за това, че общината чрез кмета е дала предварително 100 лева, за да се плати камбаната, след което парите са върнати на общината.

Звънът на тези камбани се е носел над Славяново през целия ХХ век, та и до наши дни. Звукът на църковните камбани е играл голяма роля в живота на селището. В далечното минало камбаната е била единственото обществено средство за комуникация и оповестяване. Църковната камбана е биела при радостни и тъжни поводи, на празници и при бедствие.

Към средата на ХІХ век, около 1850 г. в с. Турски Тръстеник се преселва семейство Роеви от колибарска махала, намираща се между селата Мечка и Асеново. Те били трима братя: Симеон, Аспарух и Илия. Наричали ги Роеви, защото били много деца и се роили като пчелите. Те докарват със себе си голямо стадо овце и 20-30 кобили и жребци. Там където се настаняват в селото (днешното начално училище), имало гробища и малък параклис. Единият от братята – Илия, станал поп в селото. Той е и първият известен свещеник на селото. Починал е преди Освобождението и е погребан двор пред параклиса в тези гробища. Тези стари гробище се помнят от някой възрастни хора, но параклиса не е запомнен. От това време в този район на селото живеят около 10 къщи с фамилията Попови.

По-късно за свещеник пристига от Угърчин Илия Делиев. Те били двама братя и се славели с буйния си нрав и непокорност, затуй ги и наричали Делиеви (от „делия” – луд на турски език). Илия имал хан в Угърчин, но не след дълго напуснал и отишъл в Троянския манастир да се учи за поп. След запопването му го изпращат в Никопол, но там не се задържал дълго. Бил е около 30-32 годишен, когато идва в с. Турски Тръстеник. Изпратили го тук, заради силното гръцко влияние в селото, защото бил упорит и смел. Оземлили го с двор срещу черквата.

Поп Илия дава име на фамилия Попови, които се живеели на местото на настоящия читалищен дом. Синът на поп Илия – Стойчо е роден през 1867 г. и по-късно става кмет на селото. Поп Илия служи в селската църква до смъртта си.

За това че е бил смел и решителен показва и следната случка. Двама черкези заграбили кравите му. Щом съобщили на попа той веднага яхнал коня и взел сабята си. Настигнал грабителите в местността „Церова вода”, убил ги и си прибрал кравите. Турците го арестували и изпратили в Никопол, но жена му дала на каймаканина пет златни напалеона и го освободила.

Следващия свещеник в селската църква е поп Христо Данаилов. Неговият корен е от с. Турски Тръстеник. Майка му е от рода на Марин Цачев. Тя се омъжва в Ловеч, но при раждане на първото си дете Христо умира. Бащата се преселва в Плевен и се оженва повторно, но мащехата не иска да приеме първородния му син. Той се принуждава да върне детето при вуйчовците му в Турски Тръстеник, които го отглеждат. То се оказва много ученолюбиво и се изучава за учител. Христо става учител в селското килийно училище до църквата. Задомва се с жена от с. Българене. Малко по-късно бива ръкоположен за поп и дълги години служи в с. Турски Тръстеник. След няколко години се замогва и си купува просторен двор, където днес живее Никола Цветков Попов. На това място е имало турски беглишки хамбар за събиране на данъка от храни – десятъка.

Свещеник Христо Данаилов създава голямо семейство. Имал е девет деца. Бил много ерудиран човек, ползвал се с много добро име след местните хора. Благодарение на неговата високохуманна и амбициозна дейност черквата повишава авторитета си и заема полагащото й се място в живота на селските жители.

Безспорно най-ярка е изявата на свещеник Христо Данаилов, когото на 9 септември 1877 г. извършва опелото и погребението на генерал-майор Вилхем Карлович Олдекоп от руската армия, загинал в бой. На този ден в селската черква се събират всички командири на войскови части в района на Плевен. Тук е руския военен министър Димитрий Милютин и главнокомандващия на руската армия, великият княз Николай Николаевич. Очевидци от онова време разказват, че всичко било препълнено с хора, че всички скърбели и плакали за тежката загуба. На погребението е произнесъл слово княз Николай Николаевич. Прочувствено слово произнесъл и свещеник Христо Данаиов. Главнокомандващият Николай Николаевич благодарил на църковното настоятелство за предоставения терен за погребението на генерала. Това е единствения руски генерал погребан в България – тук в двора на нашата църква.

Свещеник Христо Данаилов е починал при нещастен случай. Погребан е в черковния двор, но надписът с датата на раждане и смъртта му е заличен.

През 1897 г. общинската управа на селото кани за свещеник Руси Нешков от Пордим. За целта му отреждат голям двор и му построяват просторна къща. Поп Руси Нешков служи в с. Турски Тръстеник цели 37 години – до 1934 г. Той умира през 1948 г. на 78 години и е погребан в черковния двор. На гроба му има поставен паметник.

Поп Руси Нешков е запомнен като образцов в службата, оставил много добро име сред населението. Бил е активен общественик – един от основателите на потребителната кооперация „Помощ” и на читалището. Той е първи магазинер в магазина на кооперацията, бил е общински съветник и активен читалищен деятел.

Свещеник Руси Нешков е имал двама синове: Александър – автомобилен монтьор, работил и живял в Плевен и София и Асен – художник.

Асен е активен читалищен деятел и самодеец в селото. Той е изготвил плана на първото читалище, както декорите и завесата на читалищната сцена. При откриване на читалището през 1923 г. е представена пиесата „Иванко” и Асен е изпълнявал главната роля. Бил е с леви убеждения и преследван от властта. В годините преди 1944 г. емигрира в Съветския съюз. След връщането си в България дълги години работи като художник на Народния театър – София.

За втори свещеник в селото заедно с Руси Нешков през 1901 г. е назначен Никола Стоянов Пенчев. Той дошъл от с. Крамолин. Отначало бил учител в килийното училище, в близост до черквата. Тук в селото той се оженил за Мария Петкова Русанова. Ръкоположен е за поп и селото било разделено на две енории.

Поп Никола Пенчев е служил 12 години в с. Турски Тръстеник. Запомнен като добър и уважаван божи служител, ползвал се с много добро име сред населението. Починал скоропостижно през 1913 г.

След смъртта му общинската управа решава да помогне на сина му Любен да се изучи и да стане поп. За целта се събират храни и пари и изпращат любознателния младеж в Софийската духовна семинария, която той завършва успешно и е ръкоположен за свещеник на 8 декември 1927 г. В последствие Любен Пенчев продължава задочно образованието си и завършва и Духовната академия – София.

Любен Пенчев провеждал черковните служби на много високо ниво. Освен работата като свещеник той развива и разнообразна обществена дейност. Бил е преподавател по стенография в гимназията и по вероучение в прогимназията, активен читалищен деятел и самодеец. Бил е състезател по шахмат във физкултурното дружество „Вихър”.

През 1942 г. е назначен за военен свещеник в Скопие – Македония. По това време тук се провежда военния процес против група войници обвинени в антифашистка конспиративна дейност. Сред тях е и Игнат Панталеев от с. Мечка. Поп Любен съдейства на бащата, пристигнал в Скопие, в усилията да спаси сина си. Приема го в дома си и написва молба за помилване до царя. Отговорът е бил: „Ако осъденият войник се откаже от идеите си ще бъде помилван”, но Игнат не се отказва и присъдата е била изпълнена.

Поп Любен се завръща в Славяново, но остава тук за кратко време. Заминава за София, където работи и живее. Умира през 1965 г.

Синът на поп Любен Никола Попов е дългогодишен учител по български език и литература в Славяновската гимназия, проявявал се като писател и поет.

През 1934 г. в Славяново идва поп Христо Горчев от с. Одърне. Той служи във втората селска енория заедно с поп Любен. Двамата се разбират много добре, помагат си взаимно, съвместно издигат авторитета на църквата в селото. Поп Христо Горчев също участва в обществения живот на селото – преподавател е по вероучение в прогимназията. За да задържат свещеника в селото общинския съвет приема решение за предоставяне дворно място и построяване къща на свещеник Христо Горчев.

Междувременно като свещеник и певец в черквата служи и поп Иван Вандов, дошъл в Турски Тръстеник заедно с бежанците от Егейска Македония през 1924 г. Той е роден през 1865 г. и е починал през 1933 г. Служил е в селската черква 5 години (от 1928 до 1933 г.). Погребан е в църковния двор.

От рапорта на свещеник Руси Нешков до Великотърновската митрополия от 11 август 1925 г. се разбира, че в селото е създадена група на християни-евангелисти, наричани от населението „богомолци”. Проповедите на тази група се посещавали от 33 души. Това ново учение е донесено в селото от някой си Тодор Михайлов, бозаджия от Плевен, дошъл в селото и започнал да прави боза от просо при домашни условия. Той донесъл със себе си библията, която започнал да чете и разяснява на сбирки в дома на Панкови, където се бил настанил. Намерели се и негови последователи.

Отношението на свещеника, официалните църковни власти и болшинството от селската общественост са настроени отрицателно към тази секта. По решение на Епархийския духовен съвет през 1927 г. са отлъчени от източноправославната църква пет жители на селото.

Първият човек от селото, който повярвал на новото учение бил Димитър Илиев Панков. Той имал само 4-класно образование, но бил буден и любознателен. Роден е през 1896 г. До 22-годишната си възраст бил буен и непокорен. Често ходел въоръжен, участвал в побоища и отвличане на моми. След като се приобщил към групата на евангелистите той се променил коренно - станал скромен, тих и кротък човек. По-късно той изпълнява и ролята на проповедник в групата на вярващите евангелисти.

В работата си е бил много старателен и отговорен. След 1960 г. е избран за член на Контролния съвет на ТКЗС, където работи дълги години. Умира през 1977 г. на 81-годишна възраст.

За разширяване влиянието на църквата и приобщаване на повече хора е образувано дружество „Християнско братство” с ръководител свещеник Христо Горчев и членове в ръководството Петър Недев, Георги Попов, Павел Минев, Еленка Спасова, Марийка Цачева, Върбан Анчев и Петър Муков.

През 1934 г. е организиран църковен хор съставен от учители, младежи и девойки от селото с ръководител учителя Никола Евстатиев. Както пише свещеник Любен Попов, в писмото си до Великотърновския митрополит Филип, във всички участници „...изпъква голямата им амбиция, към хубаво пеене, с което привличат повече богомолци в черквата”. Отецът моли благословията на владиката за това тяхно начинание.

И през следващите години църковния хор продължава своите благородни изяви. След 1939 г. диригент на този хор става Балю Георгиев – учител по музика в гимназията.

От летописната книга се вижда, че църковният хор е просъществувал почти цяло десетилетие. От 1934 до 1938 г. диригент е Никола Евстатиев, а от 1939 г. ръководител на състава е учителят по музика в гимназията Балю Георгиев.

Хорът изпълняваше своя репертоар от балкона на църквата, съвместно със свещеника в порядъка на службата. Ефектът беше поразителен. Хорът създаваше тържественост и възвишеност на цялата църковна служба, а вярващите оставаха с незабравими впечатления.. Хората излизаха от черквата облагородени, пречистени и изпълнени с добри намерения.

На 7 август 1938 г. е организирано посeщение и поклонение в Рилския манастир на 50 членове на християнското дружество, водени от свещеник Любен Попов.

През периода след 1920 г. за църквата се набират и значителни дарения. Общинската управа оземлява църквата, освен това дарители стават и отделни частни лица. Марийка Цачева дарява 8 дка нива, ниви подаряват и други лица, чиито близки

са погребани в черковния двор. Иван Стефанов дарява 1000 лева за покупка на ново евангелие. Общата стойност на даренията се оценява на около 135000 лева. В момента църквата разполага със 70 дка ниви, които църковното настоятелство дава под наем. До 1990 г. нивите се обработваха от ТКЗС, а след това от частни наематели.

През 50-те години на ХХ век енорийски свещеник в църквата е Илия Бочуров. Той е роден в с. Кара Кьой, Драмско, Гръцка Македония. В селото служи до 1961 г. Поп Илия Бочуков електрифицира черквата през 1956 г.

След преместване на поп Илия, временно тук служи поп Илия Александров Попов от с. Коиловци.

На 5 април 1961 г. за свещеник в църквата е назначен Захари Ненков Захариев. Той е родом от с. Богатово, Севлиевско. Завършил е Софийската духовна семинария. В църквата на гр. Славяново той служи 10 години. Умира през 1971 г. Погребан е в родното си село.

След временния престой на поп Иван Митрев Делиев за свещеник е назначен Блажо Спасов, родом от с. Драгомирово, Свищовско. Характерното за него е това, че той не е източно православен, а католически поп – домен. Но, тук той служи по каноните на източното православие.

През тези години силно намалява интереса към църквата и църковните служби и посещението е много слабо. Но, независимо от това черквата се поддържа в добро състояние.

През 1997 г. по инициатива на градския кмет Иванка Личева се извършва цялостно благоустрояване на църковния двор, измазване на църковната килия, остъкляване на притвора, направа на нова порта и нова ограда на църковния двор. Художниците Румен К. Кокалов и Крум Ив. Коцев, родом от Славяново, освежават иконите в църквата и изографисват челната фасада.

През 2003 и 2004 г. по инициатива на кметовете Евгений Бояджиев и Асен Бъчев е ремонтиран покрива и двете кубета, като малкото изцяло е подменено.

С огорчение обаче трябва да отбележим едно срамно деяние. През 2003 г. неизвестни престъпници откраднаха 39 икони от църковния олтар. До сега крадците не са издирени и наказана, не са намерени и иконите. С усилията на всички, липсващите икони трябва да се възстановят, за да придобие църквата своя предишен красив и впечатляващ вид.

След построяване на черковната сграда, в края на ХІХ век, ролята и значението на църковната институция нараства многократно. Това е видно от много факти и обстоятелства. Авторитетът на църквата се изгражда и от доброто взаимодействие между общинските власти, селската общност и църковната институция. В църковното настоятелство, което се избира всяка година, винаги са работили авторитетни и заможни хора.

Като настоятели многократно са избирани Дамян Панчев, Андрея Стоенчев, Христо Кучев, Атанас Киров, Цветан Казаков, Иван Крамолински, Пъшо Панев, Павел Минев, Личко Мечков, Гатю Мингов, Божин П. Гъбов, Иванчо Бъчев и др.

Като клисари са работили Петър Хр. Недев, Тодор Янков, Петко Христанов, Пъшо Таков, Еню Кузманов, Васил Т. Събев, Сави Муков и др.

Като певци в църквата са запомнени Стоян Горанов, Кръстю Великов, Сава Лазаров и др.

За касиери са избирани Атанас Кипов (Толин) – 1897 г.; Личко Цвятков – 1902-1904 г.; Цветан Ив. Казаков . 1908-1911 г.; Йордан Клатуров - 1939-1940 г.

Изключително голямо и важно събитие за селото и за черквата е било посещението на Търновския митрополит – владиката.

Това е ставало много рядко и се е извършвало при много важни поводи и събития и е оставяло трайни следи в живота и съзнанието на хората. При идване на владиката цялото село се стичало да го посрещне, да го види и да му целуне ръка, да получи благословията му.

От летописната книга на черквата разбираме, че селото е посещавано от Митрополит Климент Браницки през 1890 г., когато е осветена църквата. За втори път владиката посещава с. Турски Тръстеник през 1902 г., по случай освещаване масло – поради падане на градушка 9 години поред в местността „Палашката могила” и след това през 1903 г. при обиколката на епархията си.

Митрополит Антим посещава селото през 1892 г. при освещаване Светия престол, възстановен след като е бил изгорял.

Митрополит Филип посетил селото на 24 декември 1922 г. Тук той отслужил архиерейска служба в присъствие на много хора, пред които държал прочувствена и назидателна реч и ръкоположил в свещенически сан дякон Иван Попов, свещеник на с. Коиловци.

Митрополит Софроний посетил черквата на 16 ноември 1936 г., посрещнат от поп Христо Горчев.

Митрополит Стефан посетил Славяново на 5 април 1962 г., посрещнат от поп Захари.

На 30 октомври 2000 г. Великотърновския митрополит Григорий посещава гр. Славяново, като е отслужена тържествена литургия по повод 100-годишнината на читалище „Климент Браницки” и освещаване новата читалищна сграда. Салонът на читалището бил препълнен с народ и митрополит Григориий, заедно с архиерейския наместник на Никополската духовна околия отец Пламен, свещениците на с. Коиловци – отец Веско и на с. Новачене – отец Костадин извършиха тържествен водосвет и маслосвет.

Повод за посещението на митрополит Григорий в Славяново дава и факта, че читалището носи името на митрополит Климент Браницки, който е владика на Великотърновската епархия през 1900 г., когато е основано селското читалище.

Селското читалище е основано на 31 октомври 1900 г. и един от основателите е свещеник Руси Нешков. Общото събрание на новото читалище единодушно решава да го кръсти с името на митрополит Климент Браницки, със светско име Васил Друмев. Владиката се е ползвал с голям авторитет и влияние в духовния живот на епархията и страната. Известно е на селските хора, че митрополит Климент е бил и си остава един от най-значимите български будители и родолюбци, заставал начело при осъществяване на много общополезни начинания и дела. Той е не само голям духовен водач, но и изявен общественик и политик в младата Българска държава, човек с необикновен характер и твърда воля, образец на добродетелност.

Първата сграда на селското читалище е осветена през 1923 г. от делегата на Търновския митрополит отец Пеев от гр. Горна Оряховица.

През всички години от изграждане на църквата в гр. Славяново, и особено в края на ХІХ и първата четвърт на ХХ век, църквата е играла съществена роля за духовното възпитание на местното население, строго е изпълнявала изискуемите църковни ритуали, последователно е спазвала обичаите и традициите на народа ни.

По всички поводи – и весели и тъжни, по празници и чествания, се е минавало през църквата, за да добие всичко това определената завършеност и необходимата тържественост.

Селото е било разделено на две енории. Двама свещеници – Руси Нешков и Любен Попов, а по-късно Христо Горчев, са обхождали всеки дом, а черквата се е посещавала масово от млади и стари. От училище под строй се е ходело на богослуженията в черквата.

На различни места в землището на селището, по предание и запазени стари обичаи, са правени оброци (курбани) през цялата година. Всеки оброк е ставал на определен празник, или е бил посветен на определен светец, но всички те са имали едно предназначение – да се измоли опрощение и благодат, за здраве и берекет. Такива оброци са правени в местностите „Палашка могила”, „Мечкова чешма”, „Дрепчевите лоза”, „Савеевата градина” и др. Правени са молебени за дъжд и против градушка.

Свещениците строго са държали да се спазват християнските закони и традиции. Лично те са служели за пример. През 1899 г. Великотърновския митрополит Климент Браницки отправя с окръжно своите критични бележки и препоръки към свещениците от епархията. Той ги съветва да постъпват така, че да не оронват престижа и авторитета на църквата.

Определено може да се подчертае, че свещениците служили в Славяновската църква се били достойни и отговорни дейци и стриктно са спазвали заветите на своя митрополит. За това хората са ги уважавали и почитали

През всичко години от развитието на страната българската църквата е играла своята положителна роля за духовното възпитание на хората. Често отричана и

пренебрегвана, омаловажавана и неоснователно обвинявана, българската църква е намирала винаги и намира и днес своето място в живота на обществото. Тя винаги е била и остава стожер на духовността и българщината.

През 1945 г. големият български духовен водач Екзарх Стефан пише: „Историята на българската църква е изцяло история на българския народ. Колосалното духовно богатство, което още в ІХ век постави България на завидна висота да догонва и съперничи на Византия и Рим и да стане люлка на славянската писменост, е дело на Светата ни църква. В епохи на победи и радости, на беди и страдания, църквата е била живата съвест на българския народ.”

През настоящата 2005 г. църквата в гр. Славяново ще отбележи своята 135 годишнина.

Днес, ние жителите на гр. Славяново, трябва да изразим и подчертаем преклонение и голяма признателност към делото на нашите прадеди. Към тези, които са построили този величествен храм. А също и към тези, които са го опазили и поддържали. Храмът „Свети Николай Мирликийски” днес е гордост за всички нас

Наша грижа и задължение е да го ценим и поддържаме. Да пазим създадените традиции и да ти обогатяваме, за възпитаваме в младото поколение любов и уважение към християнските добродетели, крепители на българщината и човечността.

БЕЛЕЖКИ1. За настоящото проучване за църквата „Св. Николай” гр. Славяново помощ и информация

беше получена от Розен Илиев Попов, Асен Илиев Попов, Никола Цветанов Попов, Христофор Попов, Кирил Асенов Минев, Никола Любенов Попов, Антим Панков, Мара Цанева, Йордан Иванов Кърчев, както и на други жители на селището, които съдействаха за изясняване на събития и факти от историята на черквата.

ОТНОСНО ПЪРВИЯ РЕЧНИК В БЕЛЕНЕ

Тодор Господинов

Тодор Георгиев Господинов е роден на 14 септември 1956 г. в гр. Белене. Завършва търговска гимназия в гр. Свищов и Висшия институт по зоотехника и ветеринарна медицина гр. Стара Загора. Работи като зоотехник в АПК „Дунав” – Белене, две години като научен сътрудник ІІ ст. в Института по животновъдство – Костинброд, а от 1984 г. до момента – експерт-криминалист в РПУ МВР – Белене. Завършил е шестмесечен курс за експерт-криминалисти във Висшата следствена школа Волгоград – Русия и кеус за придобиване квалификация „педагок” във Висшия технически университет – Габрово. Женен. Има две деца.

Има значителен брой публикации в местни и централни периодични издани, участвал е в VІІІ Международен конгрес по логика, методология и философия на науките в Москва през 1987 г. Автор на 6 и съавтор на една книга относно миналото на Белене. Редактор е на в-к „Беленски тематики”, „Читалищни вести” (орган на читалището в Белене) и на други издания. Активен член на дружество „Краезнание” – Плевен. Работи над материали и проучавания относно миналото на Белене и Свищов, както и материали по специалността си.

Съставянето на речници е едно от най-трудоемките интелектуално-познавателни занимания. Писмената реч в речниците, освен че има справочен характер, се подчинява на именентно присъщи за нея процеси, които в най-висока степен изискват от автора не само творчески способности, но и големи конкретни познания.

Ролята на речника е да превежда, обяснява, тълкува и автентично да възпроизвежда значения на думи и изрази.

Всичките определения за речниците се свеждат да следните две основни значения: 1. Речниците представляват съвкупност от думите, с които разполага един език, един автор, едно произведение, един човек и др. 2. Речниците са книги , в които са подредени по азбучен ред думи, за да бъдат изтълкувани,преведени от друг език и др.1

Според предназначението си речниците биват: етимологични, исторически, сравнителни, тълковни, синонимни, енциклопедични, нормативни, правоговорни и правописни и др.2

1 2

В историята на гр. Белене се откроява едно съществено явление, изиграло определена роля за появата и развитието на дейността по съставяне на първите речници, дело на католическите свещеници-чужденци. За да научат български език, и по-специално павликянския диалектен говор, някой от тях съставят първите италиано-български речници, които по същество са двуезични.

Един от тези първи италиано-български речници съставени в Белене, за който има писмени сведения е този на Филипо Скуаричи. Авторът на този пръв речник е роден на 13 март 1792 г. в Акуапенденте (Италия). Започва да упражнява професията си на католически свещеник-пасионист от 16 април 1816 г.. За България заминава на 5 октомври 1824 г., изпратен за свещеник в Никополската католическа епархия. Назначен е в Белене, където остава повече от 10 години. Тук той съставя италиано-български речник предназначен за ползване от мисионери. Речникът остава в ръкопис. И след завръщането си в Рим отец Скуаричи не успява да го издаде чак до смъртта си на 22 март 1872 г. 3

Че наистина Филипо Скуаричи е съставил един от първите известни италиано-български речници се споменава в друг източник, където се съобщава, че в Белене през 1825 г. някакъв италианец съставил италиано-български речник за ползване от мисионери, без да е спомената името на съставителя. Но очевидно написаното се отнася за Скуаричи, защото там е посочена годината на раждане на италианеца, която съвпада с тази на Скуаричи, както и това, че свещеникът останал в Никополската епархия повече от 10 години.

Според Л. Милетич4 пасиониста Филипо Скваричи съчинява италиано-български словар, съдържащ 217 големи листа, които през 1900 г. се пазели в архива на Лъженската черква при отец Силвестро Лила. Речникът е писан на обикновена четвъртина, запазен е цял в слаба и полуизядена от червеи кожена подвързия и съдържа 418 страници. Думите се редят на всяка страница в две колони. В началото авторът, чието име не личи никъде, но се знае по предание, е написал дълъг предговор, където мотивира нуждата от подобен словар, като казва, как той сам изпитал върху себе си тая нужда, като е бил принуден като свещеник да учи наречието на павликяните без всякакво научно помагало – без словар и граматика. От предговора се вижда, че до тогава у северните павликяни (за разлика от южните в Пловдивско) не е имало никаква народна писменост, така че авторът бил принуден да учи български само и направо от живия говор. Ето някои думи от този словар: abito – дреа; abito cattivo – лошия адет; per disposizione – табиат.

Милетич пише, че според едно писмо на епископ Молайони узнава, че той и мисионера Стефано Монети, който знаел много добре български език, имали намерение да съчинят италиано-български словар, българска граматика, катехизиса и др. По тази причина Молайони настоява пред началството си да оставят в България Стефано Монети, на когото изтичал седемгодишния мисионерски срока. Монети, който станал в Блене до 1834 г. създава италиано-български словар.

През 1905 г. служещия в Белене отец Силвестро Лила увенчава с успех усилията на мисионерите в Никополска епархия и съставя учебници по българска граматика по подобие речника на О. Скуарчия, който бил изоставил ръкописа си поради финансови затруднения. С големи лишения отец Силвестро Лила успява да напечати един екземпляр.5

Ето какво пише Антон. Митов за беленския речник: “Един само италиански поп от Белене знае да е мислил за България и то е оня, що и името си не е оставил, а е научил български и написал оня речник, големия, що го четохме двама. Да, той е Българския Уебстър, който написа в Масачузец Английския речник, а този италианец написа Българския речник и то преди сто години. Този речник е исторически и дано са го запазили. На много хора съм говорил за това тук (в Америка, бел автор) и те са се чудели и един като каза, че нямаме българско-италиански речник, аз му казах, че не прав. Аз зная един писан преди сто години от един италианец в село Белене и съм го виждал и как разправя за всяка дума какво значи. Но понеже българите не са хора що гледат на това, защото в Татарито се говори един език, в Стижаров – друг, в

3 4 5

Лесковица и в Свищов – други, няма нищо. Затова всички от съседите искат да заемат по някоя околия от България...”6

Новата книга на Елена Врайкова “Белене – говорът на павликяните –католици” бихме могли да определим като възраждане и продължаване на традицията от преди 177 години чрез средствата, които предоставя речника да се съхрани и запазване един старинен говорен диалект. Павликянският говор звучи непрестанно в района на Белене вече цели 918 години (1086-1604-2004). От тях 518 години битува в сектантската сфера на еретизма, а от 400 години – в рамките на католицизма.

Освен двата главни говора: източнобългарски и западно български, вследствие на изолираност, се е запазил един по-стар тип на български език (особено във формите), принадлежащ към източната група, като трети диалект. Съществуват многобройни изследвания върху произхода на тази трети диалект, като едно от първите е това на П. Славейков: “Рупското и Рупаланското българско население и наречие”7 Визирането на Родопските планини, като огнище на особен български диалект, доказва, че той има генетична връзка с говора на павликяните.

Езиците, като всяко явление, еволюират в зависимост от своята изолираност – по-бързо или по-бавно във времето. Павликянският говор до скоро е запазвал своята консервативност, благодарение на самобитния начин на живот на павликянската етническа група. Но през последните десетилетия, тази изолираност е нарушена поради повишената комуникативност, смесените бракове, навлизането в живота на културни и технически придобивки, бурно развилите се миграционни процеси. Всичко това води до промяна вида и генезиса на диалекта, той започва да се губи. Именно това обстоятелство прави труда на Елена Врайкова ценен и с определена научна стойност.

Изследването на павликянският говор е част от цялостните проучвания на родния край. А историята на селището ни е достатъчно многообразна и богата, за да предложи на изследователя широко поле за работа.

В това поле за изява “заорава” потомствената павликянка – католичка от Белене Елена Врайкова. Водена от идеята, че местният павликянски говор представлява не само регионален но и национален интерес, тя реализира познанията си в тази област в “Събран езиков материал от говора на павликяните – католици в град Белене”, за да може да се ползва, както заявява авторката, от страна на специалисти-езиковеди, краеведи, преподаватели, студенти и любители. С този си труд Врайкова постига нещо повече – тя създава един своеобразен резерват на павликянския говор.

Някои стари думи от преди 200 години, като “сеужене” (крадене на моми), месинчета (за братя или сестри, родени в същия месец), “скепат” (къпане в Дунава), “мелитниката” (млекарката), “лацаро” (лазаруване), “терже” (терзийство), “лутлат” (люлеене), “струшинки” (ронене на царевица), “побоища” (бродиране), “долиндек” (заговор за напиване), “палеусник” (оживял прокълнат мъртвец), “сордане” (гердани) и др. днес са безвъзвратно забравени в говора на местните павликяни. За това са допринесли и мисионерите – католици от Западна Европа, които полагали големи усилия за изкореняване на многото суеверия от живота на беленските павликяни, а много от тези думи са свързани с местните суеверия.

Книгата-речник “Белене – говор на павликяните –католици” в този си вид се явява първа в България, поради което ще изпълни и една важна мисия – съхраняване на автентичния павликянски говор за бъдещите поколения.

БЕЛЕЖКИ1. Буров С, В. Бонжолова, М. Илиева, П. Пехливанова. Съвременен тълковен речник на

българския език. “С., 1994, с.756.2. Българска енциклопедия. А....Я. БАН, С., 1999, с.911.3. Врайкова Е. Белене-говор на павликяните-католици. Плевен, 2003.4. Милетич Л. Нашите павликяни. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. Кн.

ХІХ, С., 1903, с.132, 140.5. Пак там.6. Писмо на А.С. Митов от Америка до отец Раев в Белене, 9 юни 1924 г.

6 7

ЕПОХА НА ПАРНАТА МАШИНА*(1800-1850)

(Историческо есе)

Стефан Манговски

Стефан Минчев Манговски е роден през 1934 г. в гр. Плевен. Завършва средното си образование в Плевен през 1951 г. Следва двегодишен курс на полувисшето училище по кинематография в София, а след това история и философия в Софийския университет. Постъпва на работа в Окръжния исторически музей – Плевен където се занимава с етнография и развива активна събирателска дейност. През 1960 г. постъпва в МЕИ – специалност “Топлоенергетика”, след което е разпределен на работа в Нефтохим – Бургас. През 1967 година започва работа в новостроящия се Нефтохимически комбинат – Плевен, отначало като главен инженер, а в последствие като началник ТЕЦ-НХК. По-късно става технически директор на комбината до пенсионирането си през 2004 г. Съпругата и дъщеря му са инженер-химици.

Богатата му обща култура и широки интереси му позволяват да търси и намира оригинални решения при разглеждане на исторически и културни събития, обогатени с философски размисли.

Когато на 27 юли 1794 г. Робеспиер и неговите съратници били гилотинирани французите дълбоко си въздъхнали от преживения страх и не забелязали как властта тихо преминала в ръцете на така наречените „директори” – адвокати на новозабогателите по време на революцията спекуланти. Докато френските войници отчаяно се сражавали в Белгия, Германия и Италия, разнасяйки свободолюбивите си идеи, ненаситната алчност на спекулантите направила живота на населението невъзможен: цените се увеличили над 200 пъти, започнали непрестанни брожения.

Новоосвободената буржоазия разбрала, че може да загуби властта и решила да заложи на военната диктатура. И както обикновено се случва, за такава работа винаги се намира подходящ човек. В Англия се намерил Оливер Кромуел. Във Франция Наполеон Бонапарт с помощта на парижките банкери извършил държавен преврат през ноември 1799 г., а депутатите го обявили по римска традиция „за пръв консул”. Наполеон бил корсиканец и недолюбвал французите, но по неволя станал френски офицер; като революционер-якобинец през 1793 г. взел участие при изгонването на англичаните от Тулон; по-късно през 1796 г. пак той потушил бунта на монархистите в Париж. Наполеон командвал армията в Италия и дори в Египет, и награбените богатства и културни ценности изпращал във Франция. В паузата уредил перфектно буржоазно законодателство и администрация, но в 1804 г. бившия якобинец вече не устоял на изкушението и понеже на Франция отново бил необходим международен престиж, се обявил за император. След завоюване на Италия, през 1805 г., при Аустерлиц, настъпил часът за Австрия, а година по-късно Прусия и многобройните немски княжество признали неговата власт. Испания също е завоювана и там Наполеоновия брат е назначен за крал. На запад, тъй като Нелсон при Трафалгар вече е унищожил френската флота, Наполеон обявява блокада за английската търговия. Само някъде далеч на изток оставала загадъчната Русия и тя не му давала спокойствие. Наполеон бил велик артист и гениален пълководец, но безнадеждно слаб политик. Той събрал 600 - хилядна армия, бързо стигнал до Москва и понеже там нямало какво да се прави, я запалил. Пожарът догорял, и той се оказал в ледената прегръдка на Русия. Наполеон изоставил армията си и се завърнал във Франция. Наложило се възмутените от поведението му европейски държави два пъти да го заточават на далечни острови: първия път, след Лайпциг, на остров Елба, и втория път, вече завинаги, след Ватерлоу, на остров Св. Елена. Впрочем, германците предпочитали да го обесят.

Победителите, наречени „Велики сили” се събрали на конгрес във Виена, за да възстановят стария ред в Европа. Всички бивши и настоящи царски династии се обединили в „Свещен съюз” и започнали да прекрояват Европа според своите интереси. Атмосферата на конгреса била доста интересна: всички ругаели революцията и републиканските идеи; всички се напъвали да си доказват, че тя е вече минало, а всъщност всички вече знаели, че „старият режим” е мъртъв. Разбира се, в Европа нямало и нямало да има свобода, братство и равенство. Но едно е свободата, а съвсем друго идеята, духът на свободата. А духът на свободата вече бил изпуснат от средновековното шише. От тук насетне в Европа и света все повече ще изчезват феодалните ограничения и привилегии, ден след ден науката и техниката ще раждат

индустрия, а тя с невъобразимата си сръчност ще печати нови стоки и продукти. Вече започнали да се очертават бъдещите плодове на богатството и благополучието.

Накрая, най-трудно е да си обясним, как цяло поколение французи, уж разумни хора, тръгват с усмивка по бойните полета, след знамената и барабаните на Наполеон. Колко от тях оставят костите си там е неизвестно. Но не само французите, а цяла Европа е наводнена от инвалиди, сакати, просяци, които се тътрят по прашните пътища. И нека незабравяме, тогава военните, полевите болници са най-обикновени касапници, хирурзите режат сръчно крака и ръце, но упойките все още не са измислени. Човечеството изморено от неудържимите си емоции и от неописуемите си страдания, се зарича да избягва бъдещите войни. И разбира се, няма да успее в това.

*Един от големите уроци на Френската революция е идеята за националната

независимост на народа. Непосредствено преди нея, а и след това, хората най-старателно започват да се интересуват от своето минало, търсят летописи, събират вещи, записват предания. Дали миналото величие на един народ е вярно или измислено не е чак толкова важно, ако то е завладяло ума. На Балканския полуостров, най-напред сърбите в 1803 г., а след тях молдовците и гърците надигат глави. Гръцкото бунтуване става най-популярно поради участието и смъртта на Байрон. Общественото мнение в Англия е така възбудено, че политиците вече започват да се съобразяват с него. След унищожаването на турската флота при Наварин от обединените сили на Франция, Англия и Русия, Гърция в 1829 г. става независима държава. Още по-невероятен е примерът с борбата на южноамериканските народи за независимост от Испания. В 1811 г. Боливар обявява свободата на Венецуела. Испания потърсва помощта на Свещения съюз, но Англия се противопоставя, а президента на САЩ – Монро заплашително заявява, че Америка принадлежи само на американците. До 1826 г. всички колонии, в това число и Мексико, стават независими.

Реакционната политика на Свещения съюз за потискане на всякакви национални и революционни движения и бруталното полицейско насилие непрекъснато засилват вълненията в Европа. В Русия група дворянски офицери (декабристи) се борят за конституционно управление, затова са обесени. Във Франция, двамата братя на гилотинирания Луи ХVІ управляват един след друг и се опитват с явен терор и цензура да заличат следите на революцията. Това предизвиква през юли 1830 г. нова революция и последния Бурбон едва се спасява с бягство; монархията все пак е спасена от орлеанския херцог Луи Филип и неговото банкерско обкръжение.

Революцията донесла независимостта на Белгия, но в Полша и Северна Италия редът бил възстановен след сурови мерки от Русия и Австрия. Наследството на Виенския конгрес било още много силно. Но феодално-монархическата реакция след наполеоновите войни не станала пречка за бурното икономическо развитие на европейските държави. В Англия промишления преврат, с развитие на машиностроенето, бил напълно завършен. Тя се превърнала в световна фабрика и останала първа промишлена, търговска и морска сила до края на века. Следвали я главно Франция и Германия. Последните удари довели до разпадане на Свещения съюз нанесла революционната вълна от 1848-1849 г. В различните страни мотивите били различни: французите изгонили Луи Филип и установили за втори път република, а новата конституция дала достъп до парламента на всички буржоазни прослойки; Лайош Кошут в Унгария обявява независимост, но Русия отново изпраща войски, а Австрия потушава бунтовете в Милано и Венеция; пруските революционери настояват за конституционно обединение на Германия и свикват във Франкфурт на Майн общогермански парламент, наскоро разтурен след това от Австрия. През този бурен и драматичен период, само Англия е по-спокойна, защото е преминала вълненията на работническото (чартиско) движение и с непрекъснати вътрешни реформи и отстъпки е успяла да притъпи острото социално напрежение. Още през 1824 г. възникват работническите съюзи – трейдюнионите, забранен е детския труд под 9 годишна възраст, а реформата от 1832 г. улеснява парламента за по-толерантно законодателство. Английските фабриканти са започнали да стават все по-богати и от чувството за самосъхранение разбират, че трябва да направят живото на своите работници по-поносим. В 1846 г. те отменят „хлебните закони” и хляба става по-евтин,

а една година след това въвеждат максимално 10-часов работен ден. За времето си това е твърде много.

След като получила масово разпространение в текстилната промишленост и минното дело, парната машина започнала да се прилага и в транспорта. В 1807 г. Фултон от САЩ закрепил парна машина върху кораб, която задвижвала странично колело. С подобен параход в 1819 г. бил извършен първият трансатлантически курс, а след 1826 г. парната машина вече задвижвала корабен винт. В 1814 г. локомотивът на Стефенсон се използвал за превоз на въглища и чак в 1829 г. се построява редовна железопътна линия от Манчестер до Ливерпул. До 1850 г. ж.п. мрежата в Европа и Америка нараства на 40 хил. км, от които в Англия 10 хиляди. Нуждата от метали за локомотива, релси и параходи стимулира металургията, а транспорта – добива на въглища. Металообработващите машини спомагат за изработване на нови инструменти и апарати. В 1834 г. Мак Кормик от САЩ предлага първата жетварка с конска тяга, а на изложението в Лондон през 1851 г. са показани вършачки, сеялки, плугове с няколко палешника. Либих в 1840 г. открива, че костите съдържат фосфор и три години след това работи фабрика за изкуствени торове – добивите се увеличават няколкократно.

Голям интерес възбужда изучаването на електричеството, което още Талес забелязва при натриване на кехлибар (електрон) с вълнен плат. Галвани, Ампер, Ом, изследват закономерностите му, Волта изработва първата батерия, Фарадей открива през 1831 г. електромагнитната индукция. Но това са все още научни теории, а единствения практически резултата е пишещия телеграфен апарат на Морз открит през 1835 г. Напредъкът на науката все още не е изумителен, но е значителен: в математиката работят Гаус, Коши, Риман, Лобачевски; Вьолер синтизира през 1828 г. първото органично съединение – карбамида; Шван в 1830 г. описва клетъчния строеж на живата тъкан; Майер и Джаул изучават топлината; Лайел – геоложките структури. Разкриват се съвсем нови области като галванопластиката, вулканизацията, Франсис конструира първата водна турбина, Дагер открива през 1839 г. фотографията. След като Дженер още в 1798 г. е открил ваксината против едрата шарка лекарите – анатоми изучават органите на човешкото тяло. С помощта на етеровата упойка, Лонг от САЩ в 1846 г., извършва първата безболезнена операция. Това не е провив в догматиката, а вече голямо обществено признание на науката.

*Успехите в техническата мисъл в първата половина на 19 век, рязко увеличава

производителността, но непрекъснатите уволнения и масовата безработица стават причина за големи социални сътресения. Икономическите кризи, които започват да се появяват, още повече усложняват картината. В същото време хаотичния селски поток към градовете, който съвсем точно може да бъде наречен Велико преселение, довежда до ужасяващи последствия в битовите условия за съществуване. Много добронамерени хора се опитват да намерят цяр за тези бедствия: Сен Симон, Роберт Оуен, Фурие, Луи Блан търсят теоретични и практични решения, но всички се провалят. Един немски евреин Карл Маркс и приятеля му Енгелс, внимателно наблюдават тези опити. Маркс задълбочено изучава философията на Хегел и икономическите учения на Смит и Рикардо, и най-вече съвременните стопански и социални отношения. Безспорно, той е гениален икономист и неговата книга „Капиталът”, издадена в 1867 г. е доказателство за това. Понеже е много импулсивен, той създава и една политическа доктрина, която за разлика от книгата му, е съвсем лесно разбираема: според нея богатството и нищетата растат едновременно, това изостря класовата борба, революционното насилие става неизбежно. През 1847 г. Маркс създава комунистическа партия, която се стреми да завземе политическата власт само за работниците. Около тази доктрина в следващите 150 години ще се водят ожесточени спорове и ще донесе много възторг и страдания на човечеството.

При точните науки, в това число и икономиката, прецизното изучаване на фактите ни спасява от допускането на грешки. При хуманитарните науки – политология, социология, история поради многообразието на факторите и тяхната взаимозависимост това не винаги е възможно. Понеже липсва повторяемост на явленията, тук може да се говори за тенденция, а не за еднозначност, а претенциите за предсказуемост са рисковани.

На пръв поглед векът на парната машина и фабричния шум изглеждат враждебни към изкуството. Аристократите обеднели, новобогаташите нямали време и духовни интереси, бедните, както и преди били, винаги гладни и изморени. Въпреки това 19 век слага началото на непримиримото противопоставяне на различни художествени принципи. Романтизма се зародил като опозиция на официалния Класицизъм и най-вече на новата обществена атмосфера, в която господствали парите. Бягайки от съвременността, романтиците търсили поезията и я намирали в простотата на природата, въображаемата прелест на средновековието или в екзотиката на далечните, непознати страни. При по-сантименталните натури като Шели, Мюсе, Лермонтов, в музиката на Вебер, Шуберт, Менделсон, Шуман, Шопен, Лист преобладавали настроенията на тъга и самотност. При по-буйните – Байрон, Хайне, Мицкевич, Юго емоциите прерастват в гняв и възмущение. Най-голямо влияние в живописта упражнил Гоя, един малко известен за времето си испанец, а също Дьолакроа, Констабъл, Търнър и скулптура Франсоа Рюд. В литературата най-авторитетни били Шатобриан и Валтер Скот. Романтичните илюзии към средата на века започнали да се изживяват. Битовото подобряване на живота, макар и незначително, острите класови сблъсквания в обществото дали живот на едно течение наречено съвсем условно Реализъм, макар, че негови предшественици могат да се посочат през всички минали епохи. То започнало да се изявява успоредно с романтизма, но за отлика от него гледало много по-критично на света и дори стигало до открито разобличаване на социалната несправедливост. Негови представители са най-изтъкнатите хуманисти от всички европейски страни: Стендал, Мериме, Балзак, Дюма, Текери, Дикенз, Пушкин, Гогол, художниците Домие, Коро, Миле и Курбе, в симфоничната и оперната музика – в зашеметяващите симфонии на Бетовен, програмната музика на Берлиоз, в оперите на Майербер, Глинка и виртуозната италианска школа на Росини, Доницети и Белини. Реалистичната концепция се наложила трайно в изкуството и въпреки ожесточената съпротива срещу нея надживяла конкурентите си и през следващия 20 век.

* Предложеният материал е глава от подготвената за печат книга “Светът не е от вчера”.