Zapiski.infoZapiski.info

���������������������� ������������ ��� �� ���� ����

ЗА КАНДИДАТ-СТУДЕНТИ

11. клас

0����� ���������������� ��������������������� 1/2007

È ç ï è ò è

www.spisanie.zapiski.info БЕ БЕ БЕ БЕ БЕЗ ПЗ ПЗ ПЗ ПЗ ПЛЛЛЛЛАААААТ НТ НТ НТ НТ НО В ИНО В ИНО В ИНО В ИНО В ИНТЕРНЕТЕРНЕТЕРНЕТЕРНЕТЕРНЕТТТТТ

Z

2 Ïðåäèçïèòíà òðåñêà

�����, ��� ��� �� �� ��!Скъпи читатели,Истински ви завиждам, приз-

навам, защото вие сте първите,които се докосват до първотоинтернет списание за самопод-готовка на ученици, което се раз-пространява абсолютно безплат-но. В мрежата можете да наме-рите или купища разработки политература, пълни с фактологи-чески и правописни, пунктуа-ционни грешки, или пък на пръвпоглед пълни теми, които обаче

трябва да заплатите чрез изпращане на SMS или пре-веждане на пари по банков път.

Списание „Изпити“ е по-малкото братче на добрепознатото ви „Записки.инфо“. И двете издания са с оп-ределено подчертана образователна тематика. Различ-ното в „Изпити“ е, че тук ще намирате материали самопо учебното съдържание по различни предмети, с кои-то се кандидатства. В първия ни брой ви предлагамесамо теми по литература и езикови тестове по българ-ски език, но от следващата учебна година на страници-те ни ще откривате редовно − всеки месец, и разра-ботки по математика, история, география. Текстовете,които ще публикуваме, задължително ще бъдат писаниот специалисти или от ваши връстници ученици, но от-ново задължително проверени от преподаватели. Такаче можете да бъдете напълно сигурни за качеството напродукта! Разбира се, остава важната уговорка, че ни-кога една интерпретация не може да бъде квалифици-рана като единствено възможна. Ние само ще ви по-сочваме възможния път, останалото зависи от вас.

Не трябва нито за миг да забравяте, че „зубренето“ наготовите разработки не е най-добрият начин, нито есигурна предпоставка за стопроцентов успех. Екипътна нашето списание не ви препоръчва този ход. По-добре системно учете преподаденото в училище, а из-ползвайте „Изпити“, за да си помогнете в писането надомашни, в подготовката за контролни и класни рабо-ти.

Екипът ни е съставен предимно от ученици. Издателятна списанието, Мартин Царев, завърши 12. клас самопреди месец и нещо в езиковата гимназия в Смолян.

Моя милост е в 11. клас на Частната английска гимна-зия в Пловдив, като преди това имам тригодишен опитв Националната гимназия за древни езици и култури„Константин Кирил Философ“ в София. Както сами раз-бирате, ние сме по-скоро емоционално ангажирани спредизпитните трески, ето защо създадохме „Изпити“.Ние не сме методисти, не работим в образователнотоминистерство и не даваме частни уроци.

В списанието ще публикуваме интерпретативни съ-чинения върху изучаваните автори в 11. и 12. клас вклю-чително. Няма да забравим и писането на есе − срав-нително нов жанр в българското училище, изучаванетона който изисква постоянност и много упражнения.

Последните промени в изпитните варианти за учебнизаведения в България са свързани с решаването на тес-тове − по български език и литература. Парадоксално,на книжния пазар все още се срещат едва десетиназаглавия с тестове за кандидат-студенти специално политература, затова от следваща учебна година ще пуб-ликуваме активно тестови задачи върху всеки изучаванавтор и неговите произведения.

В този брой сме подбрали някои обобщаващи раз-работки върху емблематичните текстове на Христо Бо-тев, Иван Вазов, Алеко Константинов, Елин Пелин, Дим-чо Дебелянов. Авторите са от изучаваните в 11. клас,първата кандидатстудентска година. В книжка 2. щепоместим разработки и върху автори и произведенияот програмата по литература − за 12. клас.

Езиковата култура е важен компонент за успешнотопредставяне на кандидатстудентския изпит. Немисли-мо е да се стремите към отлична оценка, а да бъркатеправописа или да не сте наясно с пунктуационните нор-ми. Особено важно е за тези, които ще се явяват наизпит по езикова култура (български език). В техния из-пит ще присъстват 4 задачи − три по български език иедна за създаване на есе. Естествено, че нашето списа-ние ще публикува немалко тестове за този формат.

Съветваме ви, преди да започнете да работите с те-мите, поместени тук, да направите бърз преговор наосновните проблеми, образи и мотиви, характерни затворчеството на отделните автори. Това може да стане,като си изготвите план. Между авторите отделете обе-зателно и време за почивка, за да не се натоварва мозъ-кът ви и да „прегреете“.

Ще ви бъдем много благодарни, ако ни пишете с как-во списание „Изпити“ би ви било полезно във вашатасамоподготовка за зрелостните и кандидатстудентски-те изпити. Ние сме до вас! На добър час!

Éîðäàí Ãåðãîâ,ãëàâåí ðåäàêòîð

0

Ð Å Ä À Ê Ö È ß

Главен редакторÉÎÐÄÀÍ ÃÅÐÃÎÂ,elpis@gbg.bg

ИздателÌÀÐÒÈÍ ÖÀÐÅÂ,editor@zapiski.info

Дизайн “Çàïèñêè.èíôî”

Åçèêîâà êóëòóðà 3

���� �� ����� � ��� Рубриката „Езикова култура“ има за цел да уле-

сни кандидат-студентите при подготовката имза предстоящите конкурсни изпити в Пловдивскияуниверситет „Паисий Хилендарски“, Великотърнов-ския университет „Св. Св. Кирил и Методий“, Юго-западния университет „Неофит Рилски“ – Благоев-град, Бургаския свободен университет, универси-тета „Проф. д-р Асен Златаров“ – Бургас, Нацио-налната спортна академия – София, както и в дру-ги висши учебни заведения.

Във всеки брой на „Изпити“ ще публикуваме поедин тест по езикова култура, изграден въз осно-ва на утвърдения модел на конкурсните изпити впосочените учебни заведения. Материалите могатда бъдат използвани от всички наши читатели, за-щото езиковата култура е достояние на всеки бъл-гарин, не само на студентите в едно или друго вис-ше училище. Благодарение на тези упражнениявие ще затвърдите познанията си за роден език ище пишете по-грамотно и отговорно.

Този тип тестове се състои от четири задачи.Първата съдържа 60 думи, от които трябва да

се подчертаят с права линия вярно написаните.Втората задача представлява текст, в който

съзнателно са допуснати граматически и право-писни грешки. Необходимо е текстът да се препи-ше, като се отстранят грешките.

При първа и втора задача те се отнасят до съв-ременните звукови закони (ятов преглас, асими-лация, редукция, елизия, метатеза и др.), членува-не на съществителни и прилагателни имена от мъж-ки род, слято, полуслято и разделно писане, упо-треба на малки и главни букви, бройна форма идр.

Третата задача проверява доколко е усвоенапунктуационната норма на съвременния българскикнижовен език (СБКЕ). При преписването на тек-ста трябва да се поставят пропуснатите препина-телни знаци.

Характерът на четвъртата задача е творчес-ки. Изисква се създаване на текст – при пълна жан-рова свобода – по зададена тема. Текстът трябвада е завършен композиционно и стилистично еди-нен, разсъжденията да са логични и задълбочени,да засягат максимално широк кръг от подвъпро-си, свързани с темата.

Тестовете, които ще намирате на тази страница,могат да бъдат полезни в практиката и на препо-давателите по български език и литература за уле-снение в обучението на техните ученици.

Верните отговори ще откривате в „Ключ за вер-ните отговори“ в края на списанието.

Желаем ви много успех и дано поне малка частот него се дължи на „Изпити“!

ЗАДАЧА 1.

Подчертайте с права линия вярноизписаните думи.

1. диригентът2. изяшните3. лековерността4. гримирване5. избелял6. облякан7. невъзмутим8. повсеместно9. стажант редактор10. тьолен11. власник12. очартавам13. тичешката14. вълнобразен15. италиянец16. трудуемък17. примълчавам18. дълбок19. промоцирам20. попфолк21. Елин Пелиновски22. стихий23. обуфна24. разсъдачен25. утешавам26. градинарът27. исдържан28. девет-годишен29. БГ-музика30. очи череши

ЗАДАЧА 2.

Препишете изреченията, като отстранитеграматическите и правописните грешки.

Някой религиозни обшности се градят на базата на отрица-нието на личноста и нейната собствена воля и желания в име-то на общото смирено и праведно служене на Бога. Среднове-ковните манастирски обшности имат такъв характер. В духа наАскетизма монасите не само дисципленират и ограничават те-лесните си потребностти и удоволствия чрез постите, липсатана сексоален живот, молитвенните бдения и дори краткото вре-ме за одих, но и приживяват като върховно благо послошание-то на правилата на обшноста заради извесяването на душите.Като членове на тази манъстирска обшност духовните сложи-тели са равни и еднакво поставени. Така например в христян-ския устав на Св. Бенедикт пише: „Не трябва да се прави раз-лика между хората в манъстира. Не трябва да бъде вазнасян

0

31. Българска Народна банка32. безизкустност33. от време на време34. облекченна35. триьон36. масовка37. трима ученика38. препъни камък39. текст разсъждение40. околовръсно41. ток шоу42. млечнобели43. вестникарски44. престъпността45. чернобял46. по ербап47. иззулен48. писател реалист49. литературно-интерпретативно50. дияболизъм51. натур философски52. заместник главен-редактор53. поболяли54. рогозка55. антибактериялен56. логос57. зубар58. разлака59. интелегентен60. сомилиер

4 Åçèêîâà êóëòóðà

благородният по рождение за сметка на този, които преди ид-ването тук е бил роб.“ Влизайки в манъстира, новите монасисе освобождават от часната собственос. Първата монашесткаклетва е свързана със обричането на лична бедност и равенс-тво. Вещите от първа необходимост и припитанието стават об-ща грижа за всички. А тъмният и непредизвекателен цвят нарелигьозните одежди, уравновесеното и спокойно поведение,преведената и не забележима походка, пълната тишина и лип-сата на всякакви външни-индивидуални отличия са форми намонашесткото уеднаквяване. Божите служители се оравняватдори по това, че предишните им имена се одхвърлят, защото вманъстирското пространство всички са братя и към всички сеобръщат еднакво почтително.

В манъстира новопостъпил е вече служител на Бога, а товаозначава преди всичко да служи на обшноста. Така равенс-твото пред Бога се изразява в соцялната сполтеност на манъс-тирската обшност.

ЗАДАЧА 3.

Препишете текста. Поставете пропуснатитепрепинателни знаци, без да променяте

границите на изреченията.

Момчета или момичета ние всички получаваме нашата прог-рама за живот по един и същи начин. Тази програма е записа-на във всяка клетка с 50 000 знака гените които от своя странаса разпределени в 46 „пръчици“ наречени хромозоми. Благо-дарение на електронния микроскоп учените са открили хромо-

зомите, но все още познават само някои от гените. Те все паксе надяват, че до 2010 г ще са изучили повечето от тях.

В едно семейство ние често си приличаме защото сме полу-чили половината от гените си от своя баща, а другата половинаот майка си. И въпреки това сме различни защото никога неможем да получим абсолютно същата половина гени като на-шите братя или сестри освен ако не сме близнаци.

Нашите физически различия се дължат на това, че гените навсеки от нас са различни и се комбинират произволно. Синиили кафяви очи руса или кестенява коса, прав или чип нос тезибелези както и много други са наследени от родителите, тадори от бабите и дядовците ни. Някои гени са причината за тнар. „наследствени“ болести. Други пък се комбинират зле итова предизвиква недъзи.

Нашето развитие и формиране обаче е много по-сложен про-цес. Да говорим и пишем, да мислим, да спортуваме или даработим всичко това научаваме след раждането си. Нашитеродители и възпитатели имат важна и неизменна роля за адапта-цията ни към света в който живеем. Училището, съседите, прия-телите всички около нас допринасят за развитието ни и затование хората сме толкова еднакви, а същевременно и така раз-лични.

ЗАДАЧА 4.

Създайте писмен текст в рамките на 2−3страници на тема:

„Лудите, лудите, те да са живи!“Ñèëâèÿ Ìèíåâà

0

������� – �������� ����� ��������� � ������ �����

Сатиричната поезия на Христо Ботев жигосвас критическия патос на своя създател нега-

тивните процеси и явления, появили се в българ-ската общественост в последните десетилетия наXIX век. Апатията и бездуховността, продажносттаи аморалното поведение са основателна предпос-тавка за болката и гнева на гения. Неговото него-дувание е насочено със силата на сатиричното муперо към народа и неговите водачи.

Народът в Ботевата поезия е сатирично въведен,образът му е щрихиран със средствата на карика-турата, сатирата и често пъти дори достига до язви-телната гротеска. Антинародните проявления, сре-щу които творецът надига глас чрез стиховете си,се откриват в бездействието − народът е дълбоковглъбен в пасивността и примиренчеството

(Èíòåðïðåòàòèâíî ñú÷èíåíèå âúðõó „Åëåãèÿ“, „Ãåðãüîâäåí“, „ ìåõàíàòà“)

си, не се бори за дълго лелеяната свобода, а тър-пи. Малодушието не може да роди революцията −нужни са действени личности, които да тръгнат ре-шително в борба. Човекът маса се е забравил вконформисткото си послушание и единствениятпристан за несподелените му въжделения е бъл-гарската кръчма. Народът е силен само на масата− с думи, а на дело го „няма никакъв“, е горчиватаоценка на Ботевата съвест и безкомпромисност.Но поетът не се отказва от своята гражданскапрограма − ето защо той посочва пътя към рацио-то, който път с непоколебимост прокарва в сати-ричните си елегии „Елегия“, „Гергьовден“ и „В ме-ханата“.

Пасивността на тълпата е остро разобличена в„Елегия“. Съчувствието на лирическия говорител,

Ëèòåðàòóðà 5

идентичен със самия поет, проличава още в на-чалните стихове:

Кажи ми, кажи, бедний народе,кой те в таз робска люлка люлее?

Питането е реторично и извиква не без основа-ния недоумението на говорителя − очевидно об-щественият мъчител не стои инкогнито, фигуратаму е добре известна, но робският страх не смее даго разпознае, да го покаже конкретно. Епитетът соценъчна функция „бедний“ говори не толкова засоциален статус, колкото за състояние на духа. На-родът е клет, защото няма сили да извика. Гнети-телят е показателно назован с местоимението„тоз“ − в изграждането на образа му участва ипрепратката към християнската митология, свър-зана със Спасителя на човечеството, което раз-двоява смисъла. „Тоз..., що спасителят прободе /на кръстът нявга зверски в ребрата“ е предателят− не му е нужно допълнително представяне, алалирическият говорител ще разшири образа му.Точно „тоз“ е безмилостният човек − все още не-конкретизиран, но показан със своята безпредел-на жестокост и пропаганда: „Търпи, и ще си спа-сиш душата?!“ Този императив дава и задачата, иключа за решаването ӟ, това е една добре смлянаформула, която изразява резултатност във вре-мето. Народът послушно попива казаното − но за-що, трябва ли, струва ли си да се плати цената,пита говорителят, завършвайки фразата с пункту-алните „?!“. Самият Ботев е потресен и неприми-рим с подобна максима − неговият оптимизъм неби могъл да допусне такава себепродажност − тяоще повече е в разрез с християнските ценностии повели.

Конкретно назован, отново със сатирични крас-ки, е народът и във втората строфична цялост. Тукнеговите представители вече получават сравнениясъс „син на Лойола и брат на Юда“, „предател ве-рен и жив предвестник / на нови тегла за сирома-си“. Оксиморонът „предател верен“ е сполучливоназоваване на фалшивото, подмененото като ос-новна категория. Сравнението „нов кърджалия в но-ва полуда“ насочва размислите си към идеята затова, че жестокостта няма граници, не може да сеспре пред нищо. Дори и пред нея обаче народътостава бездушен, без собствено мнение: „Мълчинарода!“, екти гневният възглас на говорителя. Оби-кновеният човек „решава“ проблемите си единстве-но с мимики − „намръщен само с глава той сочи“,„сочи народът“ (човека осмисляме като част отнарода, същевременно като обобщение на същиятози народ). Затова укорите на лирическия гово-рител, идентичен със самия поет, са логично пос-ледствие. Според разбиранията на Ботев свобод-ният човек свободно изразява гражданската сипозиция, реалните си възгледи за процесите,

които настават. Само човекът роб се затваря в се-бе си и търпи духовно и физическо страдание. То-ва е равно на мазохизъм. Време е народът да сесъбуди от вековния дълбок сън, подобно на Чинту-ловия призив от възрожденската поезия („Стани,стани, юнак Балкански“). „Зимният“ сън е сковалсякаш мислите и е нужно дълбоко „размразява-не“, за да достигне народът до идеята, че трябвасам да изстрада независимостта си, а не да я очак-ва като подарък.

Физическата болка през петвековното мъчениее притъпила сетивата − към внушението насочваталитерациите на „р“ и „л“ в стиха „ръжда разядаглозгани кости“, а забитият в „живо тело“ кръст еметафора на пасивността, която буквално разя-жда, погубва хората. Но не само те са отговорниза съдбата си − другите са „чужди и наши гости“,които „смучат“ − експресивният глагол насочвакъм телесното оглозгване на месата, до пълнатаразпадаща се същност в по-широк аспект. Нищочовешко не е останало − сатирикът вижда самонадгробния камък, който „кървав се лее“ − алюзияза истинския „край“, за гибел.

Последната цялост за пореден път поставя ак-цент върху проблема за търпението. „Смирена гла-вица сабя не я сече“, знае българинът. Народниятобраз тук е разширен чрез поетическата ампли-туда − от второличните обръщения в първите стро-фи, говорещи за интимност и споделеност, тук ве-

0

Ботев със съидейници

6 Ëèòåðàòóðà

че формата е в 3. л., мн.ч. − „ние“. Това ботевско„ние“ е обемащо за непродалата същността си бъл-гарска интелигенция, запазила просивните си идеии човещината в себе си. Но за съжаление и тя епасивна − единственото, което върши, е да „броивреме“ − „без срам, без укор“, и това е гневнотообвинение на Ботев срещу цялата интелигенция.И тя започва бавно, но сигурно да се вписва в роб-ския свят − там, където дрънчат страшно окови(символ на несвободата), „откак е в хомот наша-та шия“. „Чакаме и ний ред за свобода!“, провъз-гласява говорителят. Но свободата няма да дойдесама − трябва да се постигне с цената на скъпижертви и за постигането ӟ трябва да обедини силицелокупният народ. Христо Ботев е убеден, че един-ността, съединението ще ескалира до мощна си-ла, която ще изведе човека роб в истински по сми-съла, убедежденията и действията си народ. Товае и неговата изстрадана вяра в човека, проклами-рана страстно в многопластовата му поезия.

Сатиричната одежда на народа в сатирата „Гер-гьовден“ е пухкавата в³лна на кротките агънца. Втози с текст масата е „облечена“ в своя конфор-мизъм − и то добре „облечена“ в стремежа за „из-бутване“ на този живот. Символиката на ритуал-ния ден от народния календар − Гергьовден, гово-ри за доброволното заколение, към което са тръг-нали хората. Всички те се подчиняват безропотнона царя − „безгрижен, глупав“, и на „придворнитему“ „умни псета“ − министрите. Продажният мо-рал е характеристика изобщо на цялата власт. Тукестествено е въведена и диференциацията бед-ни−богати, честни−подлеци. Поетичното посланиее категорично със сатирическото си жило − бога-тите, като тези на власт, държат парите и управля-ват властта. Останалите, наречени народ, трябвада очакват само да бъдат водени като покорно ста-до. Народът е неоправдан наистина, от друга стра-на, и горчилката на твореца за целокупната при-миреност се изсипва в градацията: „Иска овчарят,/ гладното гърло, попът пиени, / както от тебе,народе, царят / иска...“ Народът бива всячески из-смукван и обиран, измъчван. Но той не се съпро-тивлява, не се мъчи да строши железните вериги(„И играйш даже, кога те бият!“). Понеже не тър-си промяна, човекът няма и да я намери:

Ликуй, народе! Тъй овце блеяти вървят с псета подир овчарят.

Според разбиранията на лирическия говорител,а и съгласно древната латинска сентенция − „Чо-век е творец на съдбата си“, тъкмо народът е кре-пителят на живота си. Ботев се дистанцира, раз-бира се, от общата маса. По пътя на конформис-ткото мислене геният съзнава притегателната си-ла на масата − „стадо“. На властта пасящите людеса ӟ най-нужни, защото заблуденият човек

вярва в заблудите и не разпознава под тях гран-диозната измама, той е особено манипулируем. Са-тирикът реагира язвително над глупосттта и без-разсъдността на хората да изпълняват функциятана царски чертози. Откроеното нравствено пос-лание в творбата, изразено чрез сатиричния под-текст и препратки, е, че срещу бездушието и без-целното живуркане народът трябва да се бори док-рай, за което говори и цитираният откъс в пара-текста на творбата.

Най-ярка и въздействаща реализация образът нанарода − сатиричен герой, получава в емблема-тичния текст „В механата“. Народът в тази въз-действаща сатирична творба е ситуиран в прос-транството на кръчмата. Това е универсален то-пос на самотата − народът дори на просто „ходи“на кръчма − той я „обитава“. В робския делник тамединствено открива разбиране сред сроднитенеоправдани, но и чакащи друг да извърши промя-ната души. В кръчмата се казват, освен нетрезвиистории за палуване, и много житейски истини.

Тежко, тежко! Вино дайте!Пиян дано аз забравя

туй, що, глупци, вий не знайтепозор ли е, или слава!

Виневата чаша е „призвана“ да „поеме“ горчил-ката на лирическия Аз, да „попие“ тегобата му. Ори-сията му е да бъде обкръжен от лъжепатриоти имъртвеещи стойности. Този лъжовен свят с неоп-ределени, съмнителни ценности („вий не знаете /позор ли е, или слава!“) обезверява и объркваАз-а. Той мъчително търси своята идентичност. Ду-шата му болезнено изживява конфликта между по-рива към действие и унизителното бездействие. Вкръчмата Аз-ът преосмисля изминатия път, вглеж-дайки се в миналото, и същевременно отправявзор към бъднините. Заобиколен от сатирични ге-рои, той размишлява и над корелацията па-мет−забрава. Животът в настоящето е жестоко, не-радостен, пасивен, лъжовен (внушението се под-силва от експресивните глаголи с общо гнездо„грабят“, „граби“, „грабете го“), а миналото −свързано с бащиния гроб и плача на родилницата,е попаднало под ударите на същото това нера-достно „е“. Ето защото мъката на Аз-а е неизрази-ма, неописуема − не само настоящето завземат„подъл чорбаджия“, „за злато търговец жаден“,мнимият „поп с божа литургия“, но и ограбват ми-налото му − тоест неговата съкровена родова ис-тория. Човекът, като част от народа, сам, не можеда се изправи срещу „зло безконечно“. Всъщностчовекът в кръчмата не е сам − „НИЙ сме синца счаша в ръка!“ (попр. м., Й. Г.), но това е само акт,извършен в опиянение. Заговорилият мотив за ек-статичното пиене−пеене подчертава, че за народможе да се говори само когато чашите са пълни,

0

Ëèòåðàòóðà 7

мисълта − нетрезва, погледът − блуждаещ:

Пием, пеем буйни песнии зъбим се на тирана;

механите са нам тесни −крещим: „Хайде на Балкана!“

На практика човекът е сам-самичък срещу неп-равдата, а народът е все още утопия − затова Бо-тев го чертае със сатирични краски. Доколкотонякакви хора са се събрали, те просто утешаватмъката си и ругаят, но нищо не вършат. Аз-ът е раз-личният сред тях, ала тежк¥ му, ако викне − не биго направил, защото една пушка революция невдига, а и така рискува живота си. Изобщо сати-ричните неназовани персонажи в тази кръчма сазаспали също един дълъг, с неясна продължител-ност, летаргичен сън. „Борбата“ за отрезвяванетона „идиотите“ ще продължи още много дълго, нея-сно колко, за да „олекне“ на душата на Аз-а. Из-ходът не е ясен, ясно е само, че търпението е „иде-ална“ стратегия за оцеляване в този покварен свят,както и че промяна трябва да се извърши.

Ботевият лирически Аз е контрапункт на обобще-

ния образ на човека от народа. Аз-ът е всеотдаени изгарящ в своя нравствен максимализъм юнак.Човекът от народа е точно обратното. Сатирични-те стихове на поета са пропити с животворящияоптимизъм, че борците тепърва ще се създават,ще се надигне идеята за революцията и народътще стъпи здраво на крака. Той, геният, не може дапрогнозира точно кога ще се случи „чудото“, номоже да внушава − творецът умело посяга къмтворческите възможности на жанровото многооб-разие на сатирата.

В сатиричните стихотворения на Христо Ботев −не само в „Елегия“, „Гергьовден“ и „В механата“,показващи уникални черти от сатирическата мощна перото му, се открояват не единствено грозни-те и отблъскващи ипостаси на робското начало, аи силният и гневен глас на една одухотворена лич-ност − тази на умозрителния, вглъбен талант на съз-дателя. Изправен срещу пасивността, инерциятаи конформизма, този легендарен войвода оставядълбоко изстрадан урок по родолюбие с поезия-та си, а живота си превръща във вдъхновен урокпо безсмъртие.

Éîðäàí Ãåðãîâ

0

������ � ����� ��������� ������

(Èíòåðïðåòàòèâíî ñú÷èíåíèå)

Поетите на Българското възраждане създаватредица творби, чрез които разкриват обра-

зите на майката и либето. Тези образи са трайни вбългарското народно творчество и оттам в съзна-нието на българина майката е символ на живот,любов, вечност, сила и нежност, а либето − на кра-сота, щастие и преданост.

Христо Ботев създава стихотворенията си в пат-риархално време, когато най-близкият човек е май-ката, поради социалната ӟ функция на пазител надома и децата. Като прогресивна личност Ботевобогатява значението на майчиния образ − тя е несамо интимен изповедник, но и обществено отго-ворна личност. Майката в поезията на Ботев сеявява още в първото му стихотворение „Майце си“като слушател на драматичната изповед на синаси, превръща се в „българска майка юнашка“, зада достигне обобщаващ народа образ в „На про-щаване“ и отъждествяване с родината в „Обесва-нето на Васил Левски“. По този начин майката уБотев не е статичен символ с постоянно значение,

а развиващ се лирически персонаж.Либето в стиховете на Ботев също носи подтек-

стово значение, което обаче не се изменя. Тозиобраз е по-неподвижен и постоянен, по-близък дообраза на либето от народните песни. Въпреки то-ва неговата натовареност го доближава до обра-за на майката. Не само физическата („черни сиочи“, „глас чуден“) и духовна красота на любима-та, но и отношението ӟ към проблемите на народавълнуват героя.

Майката и либето са най-важните личности в жи-вота на Ботевия лирически герой, което показвависоката оценка на поета за жената − другар и съ-ратник на бореца за свобода.

„Майце си“ започва с риторичен въпрос къммайката. Обръщението „мале“ разкрива интимниятон на творбата. Майката е ням герой, който единст-вен се докосва до трагизма на лирическия Аз. Тясе оказва единствената, която го разбира:

Освен теб, мале, никого нямам...

8 Ëèòåðàòóðà

Тя е най-близкиятприятел и довереникна героя, който стра-да, защото го обича иму вярва. Затова ге-роят иска те да жи-веят щастливо и стра-да още повече, кога-то разбира, че е не-възможно да се осъ-ществят мечтите им.

Майчината клетва еначален мотив за сти-хотворението. Спо-ред народните вярва-ния майчината клетвае най-страшното про-клятие, което носи смърт и гибел, нещастие и раз-рушение, тъй както майчината благословия е сим-вол на всичко най-възвишено и положително. Етозащо стихотворението е изградено на принципана контраста между клетвата и любовта. Ботев по-казва, че майката е олицетворение на стремежи-те на лирическия герой към топлота, разбиране изакрила. Той е готов да даде всичко на света, зада възвърне майка си и обичта към нея. Героятосъзнава постъпката си и иска прошка, за да мо-же майчината клетва да бъде обезсилена, за даняма повече беди, за да не бъде повече самотен.

В поезията на Ботев образът на майката е нато-варен не само с лични отговорности. Във въведе-нието на поемата „Хайдути“ поетът използва ин-версията „българска майка юнашка“, която изразя-ва уважението, преклонението и възхитата от ка-чествата на майката. Епитетът „юнашка“ означавасилна, смела и непокорна майка. Трикратното пов-торение на глагола „ражда“ в различни временапоказва устойчивостта на майката като символ набългарското в народното съзнание. Създава се усе-щане, че майката е вечен пазител на българскиядух и ценности. Поетът разкрива, че майката фор-мира духовната сила на българските синове, кои-то се борят за свободата на народа.

В първата част на „Хайдути“ авторът създава ощеедин образ на майката − майката на Чавдар. Ней-ните действия контрастират с представата, коятосе създава във въведението:

Що си ме, майко, продалана чуждо село аргатин:

Характеристиките, които Ботев използва, са сил-ни и категорични − глаголът „продала“ създава от-рицателни чувства у читателя. Чавдар обвинявамайка си, че го е пратила да бъде овчар, а не хай-дутин. Майката не иска да изгуби единствения сисин, защото много го обича. Тя е нежна, любещажена, която е отдадена на детето си. То е смисъ-

лът на живота ӟ и по-ради това тя не можеда го изпрати в бор-бата:

как ще те майкапрежали,

да идеш, синко, статка си,

хайдутин катоще станеш!

Но като майка„юнашка“ тя не можеда се противопоста-ви на желанието муда стане хайдутин, за-

щото именно тя го е възпитала по този начин. Впоследните стихове Ботев използва анафората наповелителната форма „ще идеш“, като по този на-чин разкрива, че майката осъзнава необходимосттаот борбата на Чавдар. Обаче в следващите стихо-ве тя изразява желанието си да запази Чавдар нев-редим, породено от майчината любов и нежност.Поетът показва, че тя все още се раздвоява меж-ду двата си порива − да остане вярна на майчино-то си чувство или да следва дълга си на „майкаюнашка“.

В „Хайдути“ майката е представена като активенгерой, който преживява вътрешен конфликт, до-като в „На прощаване“ тя е ням страдащ свидетел,безсилен да убеди бунтовника да се откаже от бор-бата.

В поемата „На прощаване“ Христо Ботев опис-ва раздялата между сина бунтовник и майката. Пов-торението на обръщението „майко“ разкрива дъл-боко личната атмосфера на творбата. ЛирическиятАз изпитва уважение и преклонение пред майкаси, защото тя го е възпитала в бунтовнически духи е тази, която ще предаде завета му на братята ина бъдещите поколения. Поетът показва, че именномълчаливо страдащата майка осигурява непреход-ността и вечността на юнашките завети и българ-ския дух:

кат ме си, майко, родиласъс сърце мъжко, юнашко

Синът остава верен на майчините завети и зато-ва я моли да предаде и неговите завети на бъде-щите поколения. Както и да завърши борбата − съссмърт или с победа, майката ще бъде тази, коятоще посочи този път на синовете си.

Героят умолява майка си да не плаче, а да из-държи на болката и страданието, защото целта навсички бунтовници е да продължат борбата. Не еважно дали той ще загине, или не, защото основ-ната цел е заветите да не бъдат забравени и да се

0

Родната къща на Христо Ботев в Калофер

Ëèòåðàòóðà 9

постигне свободата. Майката ще трябвада разкаже, защото нейните думи сасвещена истина и всички трябва дая узнаят.

Ботев създава в „На прощава-не“ образа на майката мъчени-ца, която може да загуби си-на си и която не трябва даскърби, защото целта е дапредаде спомена и легенда-та за бунтовника на бра-тята му. Но това е и обра-зът на майката героиня,която има силата да бла-гослови детето си засмърт свобода, да разбе-ре, че това единствено ос-мисля живота му.

Плачът на майката прираздялата („не плачи, майко,не тъжи“; „плачът майчин“)е един стон, съчетаващ неж-ността, любовта, майчинатагрижа, дълга към родината июнашките завети. Майката уБотев − това е жената, жертваласебе си в името на свободата. Вплача ӟ намират израз ужасът, бол-ката и нещастието през робството. За-това синът никога не може да забрави то-зи плач − този вопъл се оказва причината,поради която той става бунтовник. Плачът пречина лирическия герой от „В механата“ да забрависвоите идеали и ценности на патриот. Майчиниятплач държи будна съвестта на лирическия герой,непрекъснато му напомня за поробеното отечес-тво.

В „Обесването на Васил Левски“ Христо Бо-тев достига до най-голямото обобщение на обра-за на майката − майката родина. Майката е сим-вол на живот, на съществуване, на щастие. Чове-кът живее в своята родна земя, която го закриляи предпазва. Майката има своите синове, но и ро-дината има своите синове, които са готови да за-гинат за нея.

Авторът за първи път назовава майката родинасъс собственото ӟ име − България, като оставя си-на ӟ без име, подчертавайки по този начин него-вата единственост. Саможертвата му го определякато единствен. Страданието от загубата на единст-вения син е подчертано от числителното „един“:

и твой един син, Българийо

Майката родина страда, защото е под робство иняма вече кой да се погрижи за нея. Целият народстрада и в този момент майката, родината и наро-дът се сливат в едно цяло, което оплаква непоп-

равимата загуба и злощастната си съд-ба. Поетът показва, че духовната същ-

ност на майката е неотделима частот националното съзнание. Кога-

то страда майката, няма безучас-тни свидетели. Образите на зи-мата, студа, вятъра и животни-те се преплитат с най-слаби-те човешки същества − же-ни, деца и сираци, за да севнуши великата скръб, коя-то преживява сърцето намайката родина.

Особено значим в пое-зията на Ботев е и обра-зът на либето. Споредфолклорната представалибето е символ на красо-тата, нежността и щастието.Най-силното чувство, коетотози образ поражда, е обич-та.В „На прощаване“ либето е

обрисувано като образ настраданието, като част от пред-

ставата за отечеството. При опи-санието Ботев използва несвър-

шено време на глаголите от свършенвид, като по този начин се получава

представа за вечност и повторяемост наспомена:

там, дето либе хубавочерни си очи вдигнешеи с оназ тиха усмивка

в скръбно ги сърце впиеше.

Либето скърби, защото няма достатъчно нежности любов в тъмния свят на робството, защото е под-ложено на унижения. Това подтиква бунтовника датръгне по пътя на борбата, за да може да възвър-не светлината и щастието.

Ето защо картината на победоносното завръща-не е изпълнена с радост и вълнение. Либето щебъде онази личност, която ще помогне на бунтов-ника отново да заживее спокойно и радостно. Тяще бъде гаранция за неговото щастие в освобо-деното отечество. Жестът към либето показва ней-ната значимост за лирическия герой. Заминава-нето поражда сълзи, защото го разделя от дветему най-близки същества. Те също страдат от тазираздяла, което е свидетелство за взаимност начувствата.

В „До моето първо либе“ Ботев пресъздава кон-фликт между две нравствени позиции − любов идълг. Бунтовникът страда, защото народът е подробство, защото има несправедливост. Затова тойе готов да жертва любовта си в името на свобода-

0

10 Ëèòåðàòóðà

та. Историческите обстоятелства са причина за ка-тегорично взетото решение − да поеме пътя на бор-бата. На пътя му застава любимата. Ботев не отри-ча любовта, но лирическият герой не може да сеотдаде на либето, а смята, че обичта му е прекале-но егоистична, щом като всички останали страдатпод робство. Заради либето и обичта си героят оти-ва в борбата, която ще донесе освобождението ищастието:

Кървава да вдигна напивка,от коя и любов немее,

пък тогаз и сам да запеящо любя и за що милея!...

Самият факт на обръщението към любимата следвзетото решение е вече доказателство за дълбо-ка привързаност и уважение. Лирическият геройобяснява мотивите си на либето, защото цени мне-нието ӟ и я обича: „Ти имаш глас чуден − млада си“,защото признава способността ӟ да състрадаванещастните, силата ӟ да го разбере. Във възхо-дяща градация Ботев изтъква усилията на борецаза свобода да приобщи любимата си към револю-цията. Отказът от миналите любовни радости, на-родното тегло и заветът на поколенията, копне-

жът да осмисли живота си чрез борбата за свобо-да показват вярата на героя в способностите надевойката, но напомнят и за неговата самота:

Ах, тези песни и таз усмивкакой глас ще ми викне, запее?

Лирическият герой не изисква, но се надява ли-бето да откликне на зова му: „Запей и ти песентакава“. Алтернатива на повелителните форми наглагола: „запей или млъкни, махни се!“, показва,че историческата действителност налага личнитечувства да останат на заден план. Неслучайно впоследното си писмо от кораба „Радецки“ Ботевизразява любовта си към Венета чрез станалатасимптоматична форма „после отечеството“.

Поезията на Христо Ботев издига образите намайката и либето до свещени образи в съзнание-то на бунтовника. Като човек той ги уважава и оби-ча, а като бунтар се възхищава от нравственатаим сила и ги закриля. Свързани с народните пред-стави, образите на майката и либето израстват вБотевата поезия до обществено ангажирани лич-ности, поели отговорността да бъдат опора на ге-роя на епохата − борец за свобода.

Ëèäèÿ Êàìåíîâà

0

����� ��� ���� � ������ �� �������� „�����"�“

� #�� $����

Верен на творческата си мисия и патриотич-ния си дълг, Иван Вазов се стреми да про-

никне до корените на националния характер, даго осмисли и изобрази в контекста на възрожден-ската епоха и историческите перспективи на на-рода. В повестта „Чичовци“ писателят изследвапроявите на този характер, когато е подложен нанатиска на историческите промени. Главните ге-рои на творбата − колоритните чичовци, са тради-ционните българи от робския свят, но и ярки инди-видуалности, чието мировъзрение е получило тъл-кувание на страниците на Вазовия текст.

Особеностите на българския духовен свят в пос-ледните преломни години от игото са в центъра наавторовото внимание в „Чичовци“. С неповторимусет майсторът на перото създава колективния

(Èíòåðïðåòàòèâíî ñú÷èíåíèå)

портрет на човека от тази епоха. В повестта обачелипсва един централен персонаж, както и после-дователна сюжетно-събитийна верига, повество-вателският поглед свободно се премества от ед-но лице на друго, от едно място и случка − на дру-го. Това е естествено, защото художествената за-дача на Вазов е да изгради обобщен образ на бъл-гарите от конкретното време. В обектива му е нетолкова случващото се, колкото проявленията наобщностния характер в това случване, рефлексия-та на историческото време в духовния му свят.Противоречивата същност на националната душев-ност, характерологичното за родното живеене исъзнание творецът въплъщава в образите на ге-роите от текста.

Заглавието на повестта подсказва противоречи-

Ëèòåðàòóðà 11

вото отношение на писателя към обекта на изо-бражение − едновременно с добродушна усмивкаи ироничен поглед той представя „чичовците“, кои-то са наивни, ограничени и консервативни, такивакаквито са останали в спомените му от родния Со-пот. В същото време Вазов не изследва родовитеотношения в патриархалния космос, а реалистич-но отразява типичното за определена социалнапрослойка, която в своя робски страх не е спо-собна да се приобщи към революционните про-цеси на Възраждането. Сам авторът определя та-зи творба като „Галерия от типове и нрави българ-ски в турско време“ и затова изобразява типич-ното, без да коментира, както в другите си творби,обществени явления и значими исторически съби-тия. Вазов свидетелства, че при изграждането наперсонажите си е тръгнал от познатата действи-телност в родния му град, че това са „живи типо-ве“, всеки един от които има прототип. Но под пе-рото му са излезли не фотографски снимки и непросто типове, а персонажи със собствени инди-видуални особености. „Не знам как съм имал ку-раж да осмея толкова свои съграждани в тая ху-мореска“, споделя авторът, с което изяснява и ху-дожествения ракурс, от който ги е изобразил.

В основата на повествованието лежи един битовконфликт, който неподправено разкрива чичов-ците в комична светлина чрез речта и взаимоот-ношенията помежду им. Разказвайки за многого-дишната вражда за капчука между съседите Вар-лаам Копринарката и Иван Селямсъза, завещанаот дедите им, писателят разкрива героите си чрезделничното, дребнаво-незначителното, защото тое единственият начин на човешко съществуване вробския свят. Както Вазов сам отбелязва: „там,дето арената на политическата деятелност езатворена, обществото изхарчва силите си вдребни, местни и лични сплетни...“ Въпреки ченякои от героите „чичовци“ се появяват и в рома-на „Под игото“, те не променят същността си набългари, ангажирани единствено в делничнотодребнаво съществуване, неспособни да изживеятпатриотичното опиянение и саможертвата на пат-риоти бунтовници.

Първа глава на повестта − „Общество“, въвеждав затворения и ограничен свят на „чичовците“.През живота на героите не минава талвегът на за-бързаната историческа епоха, те са останали някъ-де встрани, в тихите и сякаш застояли води на вре-мето. Вълненията и високите му идеали, стремле-ния и борби до тях достигат само като тихи под-плисвания, които не нарушават патриархалното имспокойствие. Авторът навлиза в черквата, важномясто за общността като знак за християнска иден-тичност през робството.

Събрали се там по традиция, българите не се от-дават на религиозно усамотение и общуване с Бо-га, а обсъждат делнични, незначителни и дребнави

въпроси. Разговорите продължават в кафенето, къ-дето се коментира новината за избора на дваматавраждуващи съседи за епитропи. Първенците награда − чорбаджии и училищни настоятели, обсъ-ждат поредната колоритна сцена между дваматасъседи за шарана, в която Селямсъзът си купувасом само защото Тарильомът вече си е купил ша-ран и дори анатемосва всеки, който „плюска днесшаран“. Иван Бухалът още в началото на разказаси за случилото се справедливо отсъжда: „Настоя-тели! Магарета! И тия, и другите! Защо ги изби-рате?“ Въпрос на чест и чорбаджийско достойнст-во е всеки от чичовците да изрази позиция, честопротивоположна, по тази дребнава незначителнановина. В този затворен и ограничен свят „чичов-ците“ си приличат по манталитет и мислене, кол-кото и да са различни и враждуващи те помеждуси. Всички те − хаджии и чорбаджии, учители и све-щеници, търговци и лихвари − са обединени от об-щото, което носят в себе си: битовата и обществе-на дребнавост, робския страх и робските комплек-си и изработената тактика на на оцеляването чрезмимикрия. Ежедневното им битие, белязано отробството, ги е затворило в тесните рамки на битаи те се стремят да поддържат идентичността сиединствено като защитават честта и достойнство-то си в смешни битови конфликти и „отнюд“ в спорс представители на властта.

Героите са представени чрез цялостни, класи-чески описания. Външното несъответствие междупрякора и характера на човека е средство за па-родирането на лицата. Варлаам Копринарката, кой-то има „много красен вид: смирен, целомъдрен, же-нен и гайтанджия“, напомня на св. Иван Копри-варя и външно, и с навика си да се изразява „спритчи и издълбоко“. Но прякорът му Тарильомае в контраст с цялостното му излъчване. Най-убе-дително несъответствие се показва в образа наСелямсъза (на турски селямсъз означава човек,който не поздравява никого). Въпреки името си,той е прекалено приказлив и общителен. „КакъвСелямсъз. Човек, който имаше четиринайсет де-ца, закачаше младите булки и поздравяваше це-лия свят освен Варлаама Тарильома...“ Дваматавраждуващи съседи са представени чрез огледал-ната характеристика на контраста − на „великолеп-ната, мършава фигура“ на Варлаам се противо-поставя Иван Селямсъза − „човек висок, барачест,великан, почти Голиат“. Той е много приказлив итази негова особеност е илюстрирана и с анекдо-тичната история за раждането на едно от четири-надесетте му деца. По пътя за бабата, която трябвада помогне на родилката, Селямсъза „поздравилс добър ден петдесет и двама души и се поразго-ворил за времето...“ Този жизнен човек обича „дабие най-гласовитите от децата си“, за да дразнибездетното семейство на Варлаам. Макар различ-ни, двамата са еднакво изобретателни в намерени-

0

12 Ëèòåðàòóðà

ето да си пакостят един на друг, както и еднаквонаходчиви и отмъстителни в продължаващатавражда помежду си, за която няма сериозен по-вод. Тя се подклажда от незначителното и дреб-навото, отнема цялата им енергия и се превръщавъв война между двете семейства. Кулминация наконфликта е словесната битка между булка Вар-лаамица и булка Селямсъзка в седма част − „Две-те батареи“. Този конфликт е пародиран и иронич-но сравнен с военни действия заради дребнавияповод − закачения рибен гръбнак на портата наСелямсъза и по детски наивното му отмъщение свапцаната котка в дрехите на булка Варлаамица.В робския свят кавгата, обидите и клеветите саединственият начин за изява и самодоказване. „Чи-човците“ са готови при най-малък повод да раз-палват с нова сила словесните двубои. Не съби-тията, а речта на героите изгражда представата затяхната душевност, дори и враждата на съседитедостига до читателите чрез обсъжданията, комен-тарите и позицията на „чичовците“. Оригинална,речта убедително изразява тяхната духовна огра-ниченост, примитивизъм и витален дух. Често ду-мите им са придружавани от жестове, които до-пълват речта, а облеклото и навиците им очерта-ват тяхната душевност.

Хаджи Смион няма свое мнение, ето защо вина-ги се съгласява със събеседника си и това неговосъгласие се придружава със събуване на калев-рата и подвиване на крак. Мирончо има собстве-на философия, която зависи от пискюла на нощ-ната му качулка. Героят отрича всичко, защото„моят закон е записан на качулката ми: лъжовенсвят и суета сует!“ Иванчо Йотата − „дребно чо-вече с исполински нос“, е облечен със зелено шаяч-но сетре, омазано по ръкавите от бакалската ра-бота и книжовните му занимания. Той е върл за-щитник на йотата, откъдето идва и прякорът му. ВДжаковото кафене се водят разгорещени грама-тически спорове между елинисти и волтерианци,в които доминира гласът на учения Иванчо, убе-ден, че „йотата е една красота на граматика-та...“ И по търговски въпроси той се изразява кни-жовно: „Вчера ми дадоха маслини от важна сте-пен и твърде способна цена.“ Научните споровепародират „чичовците“, които въпреки невежес-твото и ограничеността си имат самочувствие назнаещи хора. Те участват в споровете, както и под-крепят враждуващите съседи, за да докажат себеси, противопоставят се, за да изразят честолю-бието си. Робските ограничения ги правят наход-чиви, изобретателни и любознателни. Варлаам оби-ча да разговаря философски със съседа си КоноКрилатия, „който повече приличаше на бъчва, обу-та в гащи, отколкото на пиле“. В лятна лунна ве-чер те „си бъбрят мирно за... политика, за кокош-ките или за преждата, или за луната“. Философ-ските мисли, практичността и невежеството се сли-

ват в думите на жизнените българи.В своя дребен, тесен духовен и материален свят

Вазовите мъже проявяват жив интерес към общес-твено-политически проблеми, актуални за време-то, в което живеят. Не само в кафенето като топосза самоизява на поробените хора, но и в технитедомове се водят разговори за Русия, за „возточ-ния въпрос“ и пророчеството на Мартин Задека.Разговорите на Мичо Бейзадето и даскал Климент,на Хаджи Смион и Мирончо за Русия разкриваткосвено националното съзнание на „чичовците“и патриотичните им чувства. Подтикван от най-убе-дения русофил − бай Марко, „пребледнял от въл-нение“, учителят тържествено изрича: „Русия е пре-допределена от провидението да извоюва Цариг-рад.“ Дори и Хаджи Смион говори решително вдома на Мирончо, че руските генерали са непобе-дими и ще прегазят Дунава. Ограничени в позна-нията си и наивни в коментарите си, героите сестрахуват да изрекат пряко надеждите си за осво-бождението на България. В разговора със студен-та, дошъл от Москва, Хаджи Смион, воден от „науч-но“ любопитство, се вълнува „близо ли е Сибириядо Москва“ и неясно пита: „Русия готви ли се забой... с нашите де, с чалмата.“ Поривът за свобо-да е заглушен от робския страх и инстинкта за са-мосъхранение особено когато в кафенето се поя-вява онбашията. Ето как Вазовите „чичовци“ жи-веят не само с битовите си дребни кавги, а уча-стват в историческите проблеми на своето време.

В разходката извън града веселото настроениеот изпитото вино преминава във войнишко мар-шируване на цялата дружина. „Чичовците“ крачат„по воеенно..., като викаха тихо: раз, два, три!, ижените се плашат от войнствения им вид. Писа-телят иронизира героичното им поведение, при-низява войнствения им дух: „дружината се разту-ри като от магическа пръчка пред вида на аленияфес на онбашията, който се зададе от един за-вой на отстрещната улица.“ Инстинктът за оце-ляване ги превръща отново в покорни хора. Обяс-нението за смешното „огероизиране“ е в думитена Хаджи Атанасия: „Бог го уил, агаряненецът не ечовек.“

Виталният дух на българина не е съкрушен от поя-вата на турчина и отново се завръщат шумните раз-говори и неспирните спорове. Робският свят е нау-чил чичовците да преодоляват унаследения боя-зън в дребните радости на живота − с песните назелената поляна пред манастира те се чувстват сво-бодни и доволни. Кулминация на свободолюбиви-те им копнежи е речта на господин Фратю за сво-бодата. Тя е убедителен израз на революционно-то напрежение на епохата, в която се вписва и съд-бата на обикновените българи. Макар и да осмивапатриотичната поза на оратора, писателят показ-ва наивната вяра в българското liberte, свързана сискрената обич към родната земя и вековната ис-

0

Ëèòåðàòóðà 13

тория: „Скоро по величестве-ните върхове на стара май-ка (той посочи Стара плани-на), дето се е проливала целистолетия българска кръв, щесе разлее гордий пряпорец набългарский герой...“ Никой оттях обаче не е готов на пат-риотичен жест, на проява из-вън познатото, традиционно-то. С добродушна ирония ав-торът разкрива объркванетои уплахата пред дружинатапри появата на заптието ичрез патетичните думи: „Въз-духът трепери!“, метафорич-но назовава робския страх.Без да знаят причината забейската заповед, „чичовци-те“ се разбягват и търсейкиспасение, показват изключи-телна изобретателност. Гос-подин Фратю се крие в плев-нята и изгаря революционни-те книги. Хаджи Смион отказ-ва да вземе феса на даскала,за да не го обвинят в бунтарс-тво, и дори се съюзява с про-тивника си Иванчо Йотата, за да търсят заедно спа-сение. Индивидуалните различия изчезват пред об-щия страх от турците, макар той да има различнипроявления. Доказателство за това е поведение-то на персонажите в конака, които отказват дапрочетат революционната прокламация. С очитена страха те виждат „Тотю войвода“ вместо кари-катурите на Селямсъза. Въпреки раболепиетопред бея, те са решителни в отказа си: „Гердан чор-баджи коленичи всепокорно, стори темане и ка-за: „− Бай ефендим, такива работи изгарят ръце-те на человека, не възприемам − и пак се покло-ни.“ Така големите исторически проблеми за сво-бодата и човешката отговорност, за примирение-то и страха се свеждат до битовото робско същес-твуване, в което най-важни са съседските кавги ибезконечните спорове. Повестта завършва с по-редния скандал между Варлаам Копринарката иИван Селямсъза, за да очертае крайно повтарящсе робски делник, в който най-важно е оцелява-нето.

„Родени“ преди Освобождението, Вазовите „чи-човци“ не се вместват само в ограничените хори-зонти на робския свят, защото те въплъщават бъл-гарския дух и противоречивия народностен харак-тер. Те са честолюбиви самохвалковци, оригинал-ни в своето невежество и любознателност, но пре-ди всичко са жизнени и устойчиви хора, устоялина превратностите на историята. Чичовците, чий-то хоризонт е представен всецяло във всички из-

блици и проявления на души-те им в контрасното едине-ние на възвишено и низко, надобро и зло, на ренесансоважизненост и отчайваща огра-ниченост, са освободени отпатоса на революционнатадеятелност. Ако обаче пог-леднем с топлия поглед наИван Вазов, ще се убедим, чеповестта не е укор, а по-ско-ро реабилитация. В повесттаняма изобличение, нито уни-щожителна сатира, макар чее писана във време на дълбо-кото разочарование на тво-реца от користолюбието насънародниците му. „Чичовци“е битов шарж на една младанация, която се е научила даоцелява и вече намира пъти-ща да се откопчи от робство-то в своя малък свят.

Æàíåòà ÑòàíåâàПомислете върху въпросите

от карето по-долу иотговорете писмено.

0

„Хъшове“ на Драматичен театър − Пловдив

�� ������1. Как повестта „Чичов-

ци“ вписва пародийнотокато основна повествова-телна техника в контек-ста на възрожденската ли-тература. Посочете дру-ги творби от същия пе-риод, в които присъствапародията. Какво е цялос-тното място на пародий-ното изображение във Ва-зовия творчески свят?2. Помислете каква е ро-

лята на диалозите, случва-щи се в „Чичовци“! Каквитеми засягат Вазовитеперсонажи?3. Кой е основният кон-

фликт в повестта?4. Разтълкувайте значе-

нието на прякорите втворбата. Има ли несъот-ветствие между човек ипрякор?

5. Разтълкувайте смисъ-ла на метафоричния израз„въздухът трепери“.6. Различни или типизира-

ни са Вазовите герои?7. Присъстват ли елемен-

ти на лудост в текста ипо-различна ли е интепре-тацията им в сравнение синвенциите в „Под иго-то“?8. С какво битът, изо-

бразен в повестта, и ко-лоритът на героите спо-магат за етнологичнасправка, как е живял бълга-ринът от описаната епо-ха. Дайте примери.9. Напишете план-кон-

спект на разработката,поместена на страници10−12. По възможностгледайте мюзикъла „Чичов-ци“.

14 Ëèòåðàòóðà0�������� ��� ������ �� � ��������

Всяко общество има опреде- лено отношение към нравс- твените стойности на относител-ната категория щастие. Алеко Констан-тинов, Щастливеца, открива контрасни-те му проекции в демитологизирана Бъл-гария, вижда деформациите в критерияза постигане на хармония човек−общес-тво. Като основна форма за изява насвоите идейно-естетически прозрениятворецът избира жанра на фейлетона − вспецифичната му положеност между пуб-лицистиката и художествеността той мно-гопланово разгръща проблема и във фей-летона „Страст“.

В краткия обем на текста, чрез ясна истегната структура, писателят с буднагражданска съвест заявява представатана нравствено извисената личност защастието. Според критериите на идеалиста то е извън со-циалните измерения на човека, извън обозримите за сети-вата характеристики. Щастието е в независимостта на твор-ческия дух, в избора на бедността и честността пред охолст-вото, в съхраняването на човешкия облик. В пределите наобществото щастието обаче е трагична „страст“ по краси-во нравственото в свят с девалвирани ценности за обикно-вения човек. Сблъсъкът между идеал и действителност по-ражда вътрешната конфликтност на творбата, щрихиращаобразите на сгрешеното българско общество и съдбата наинтелигента, решен да съхрани вътрешния си мир въпрекивсичко.

Фейлетонът „Страст“ е сред емблематичните текстове наАлеко. Съдържанието звучи като рефрен и ритмизира твор-бата, кара я да звучи като мелодия, в която важният мотиве откроен чрез повторение. В представите на съвременни-ците си безпаричният писател е щастливец, защото немуса недостъпни материалните блага на земното съществу-ване, но единствено той се докосва до духовните висини.Щастливец е той и в собствените си представи, защото едарен със способността да надмогва делничните несгодии да живее според висшите правила на нравствеността −достойно, в хармония със себе си, независимо от оковитена конюнктурата, въпреки неволите на деня.

Нещо дребно на пръв поглед, което самият автор-геройпреценява като „глупава страст“, завърта целия, всъщ-ност много сериозен сюжет. Недостигът на пари за тютюн,раздразнението, загнездило се у героя като безобидно, нонатрапливо усещане, става повод да излязат наяве редицатежки истини за неговото време. Според писателя дреб-ният, незначителен и същевременно угнетяващ, непрести-

(Èíòåðïðåòàòèâíî ñú÷èíåíèå âúðõó ôåéëåòîíà „Ñòðàñò“ íà Àëåêî Êîíñòàíòèíîâ)

жен по нормите на обществото, житей-ски факт може да се превърне в мета-фора на индивидуалното субективно ос-мисляне на битието. Още в първите ре-дове се сблъскват всеизвестното („Чеаз съм щастливец, това го знае цялаБългария“) и съкровеното („но туй, кое-то никой не знае, то е, че днес нямахчетиридесет и пет стотинки да сикупя тютюн“). На всеобщата предста-ва за осезаемата мизерия, за видимотострадание и за неуловимото, химерич-ното щастие Алеко противопоставя раз-бирането си за безспорното видимо щас-тие на духовно извисения и скритата муугнетеност от недоимъка. А когато сък-ровеното се афишира с лекотата на са-моиронията и се съчетае с категорична-та самооценка: „Това обаче никак не ми

попречи да съхраня своето царствено величие“, изпо-ведта се превръща във философско презрение за разли-чията между видимото и същностното („Аз все пак гледахна света и хората тъй, като че милион Ротшилдовци иВандербилтовци мога да ги натъпча в джеба на жилет-ката си; а пък нашите богаташи не представляваха предмоите очи нещо повече от пепелта на снощната мицигара.“). В едно изречение Щастливеца е побрал съиз-мерването си с преуспелите и имащите и то се е превър-нало в сигурен източник на самочувствие и себеуважение.Същевременно фейлетонът разколебава идеята за безспор-ното щастие на интелектуалеца, въвеждайки мотива застрастта: „Това е всичко хубаво, ама тютюн все пак няма,да го вземе дяволът! Глупава страст!“

Най-необоримата мотивация в съзнанието на Щастливе-ца за лично щастие е съизмерването му с други социалнитипове: „Вървя из улицата и погледът ми разсеяно семята от фигура на фигура и всяка фигура още повечеукрепва съзнанието ми, че аз съм щастливец“. Контрас-ното представяне на бедния писател и на типичните за бур-жоазното общество фигури на предприемача, на висшиячиновник, на министъра и на акционера разгръща и зат-върждава представата за разминаването между илюзор-ното материално богатство и безценното богатство на ду-ха. „И защо са му пустите пари, дето ги печели, когатоживее като говедо“, реторично пита Щастливеца и отми-нава с гордост изкушенията на парите и властта. Вглеждайкисе в печално известния министър, фейлетонистът заявява:„А за мене светът не само че не знае подобни гадости,но и всъщност ги няма у мен, па и не ги е имало и уверенсъм, няма и да ги има. Ето кое съзнание ме кара да се

Ëèòåðàòóðà 15

взирам с почтение само в кръга на бедността, катомисля, че доволството и богатството са заклеймени,ако не с позор, то поне с малко подлост. И аз гледам набогатството почти с презрение. Това не е завист, съв-сем не. И как можеш да завиждаш на това, което тидокарва отвращение, понеже знаеш, че не е плод на чес-тен труд или щастлив случай, а рента на унижението илакейството.“ И позицията му е освободена от всякаквапатетика и фалш, защото е изповядана без декларативности нравоучителност и е издържана в стилистиката на са-моиронията: „Ето по коя причина, като не може нищо дасмути моето душевно спокойствие, аз съзнавам преи-муществото си пред другите и се смятам за цар, май-ка му мечка. Добре, ама тютюн няма, да го вземе дяво-лът! Па ми се пуши, страшно ми се пуши. Глупавастраст!“ Неповторимият естетизъм на смешното предпаз-ва Алековата изповед от мелодраматичност и претенциоз-ност и я превръща в провокация към съвременното съзна-ние. Посредством безобидното, незлобливо изобличениена процесите в новото общество, съчетано с откровенотосподеляне на собствената „страст“, писателят разколеба-ва традицията. Познатото тенденциозно литературно гово-рене е заменено с естетското интелектуално проблемати-зиране на човешкото битие. В стилистиката на Алековата„Безделица с претенции за художественост“ (лаконич-ното, остро подзаглавие на фейлетона) могат да бъдат иро-низирани дори устойчивите представи за страдание, с кои-то литературата често борави, за да заяви хуманност и дадекларира разбирания за стойностно („... в този същиямомент, когато аз седя с перо в ръка в моята полутем-на килийка, колко ли дечица простират ръце към майки-те си и искат корица хлебец, колко ли коварно излъганимоми са изхвърлени на произвола на съдбата си...“). Сприсъщата си лекота и волност текстът определя подобниразмишления като „философстване“ и им противопоставяоткровението на интелектуалеца бохем, обладан от „глу-пава страст“. За да изкристализира разбира-

нето му, че духовният финес е не в отказа от дребното, чо-вешкото, първичното, а в осъзнаването на принадлежност-та към делника и в откриването на пътищата за надмогванена нищетата чрез опорите на духовността и разума. Щас-тието не е нито в трупането на пари, нито в съзерцаниетона местната оперна звезда Ботеро. То е постижимо, когатописателят се възприема от общественото съзнание катощастливец, а върнатите от приятеля два лева са равнос-тойни на два милиона: „Взех аз тези два лева и да мевидеше някой в този момент, ще ме счете за облада-тел на два милиона. Купих си тютюн, отидох в килиятаси, разрязах една нова книга, запуших... Създателю, бла-годаря ти! Има ли по-щастлив човек от мене?...“

В краткия обем на своя непретенциозен текст Алеко Кон-стантинов формулира и заявява житейското и творческотоси кредо. Във времето, когато се развихрят най-низкитечовешки страсти, свързани със стремежа към власт и охол-ство, нравствено извисената личност е обладана от не по-малко силната, но несравнимо по-безобидна страст на пу-шача. Неговото влечение, иронизирано и изобличено, ещастливо избавление от пагубните страсти на времето; не-говата самооценка е утвърждаване на духовното в единматериализиран и опорочен свят, в който властват неп-реодолимите разрушителни страсти на бездуховните и се-бични управници. И въпреки самоиронията и насмешкататекстът утвърждава представата за щастието − делникътда се осмисли като откровено осъществяване на човешко-то, като съпротива срещу псевдозначимото, като път къмпостигане на себеуважение.

Ето как фейлетонът „Страст“ „фотографира“ следосво-божденска България от края на 19. век, оставяйки горчивипрозрения за една реалност която − къде по националноп-сихологически, къде поради закономерностите на социал-ния преход − продължава да се повтаря в други времена ис различни герои.

Àííà Áèêîâà

0

������� – � ���, � � �� ����Като своя герой отец Сисой, Елин Пелин може да каже:

„Недостоен съм... по снизхождението си към грешни-те.“ Вероятно затова творчеството му няма тенденциозенхарактер, а е изпълнено с любов и разбиране към човека.Както сам признава, той създава разказите си по реалнислучки, но героите са по-скоро израз на знанията му зачовека и истините за неговата същност. Творецът осъзна-ва противоречивостта на човека и го разкрива безприс-трастно, безкритично, без да дава съвети или да показваправилния път. Отхвърлил всякакви идеали и правила, пи-сателят се обръща към тяхната първооснова − човека инеговия живот. Елин Пелин е убеден, че и най-светлият ихуманен идеал, щом се превърне в програма за осъщест-

(Èíòåðïðåòàòèâíî ñú÷èíåíèå âúðõó „Ïîä ìàíàñòèðñêàòà ëîçà“ íà Åëèí Ïåëèí)

вяване, неизбежно включва елемент на насилие, коетообезсмисля и опорочава самия идеал.

Изследвайки живота на човека, Елин Пелин стига до ис-тината за взаимовръзката между обстоятелствата и душев-ността на героите. В разказите си той пресъздава макси-мално обективно социалната действителност и реакциитена хората в нея, без да насилва ситуацията, без да диктувамислите и поведението на героите. Писателят избягва дахарактеризира героите си, оставяйки им възможно най-голяма художествена самостоятелност. Сякаш Елин Пелинняма еталон за поведение и идеал за критерий. Героите муне са нито положителни, нито отрицателни, не могат даслужат нито за пример, нито за назидание. В зависимост

16 Ëèòåðàòóðà

от предпочитанията си, от собствения си морален кодексчитателят харесва един или друг герой. Писателят постигасъвършенството в прозата − да не се намесва, да оставиживотът и героите да се саморазкриват. Следвайки прос-тотата на реалния живот, Елин Пелин утвърждава най-ху-манната философия − всеки човек има право и отговор-

ност сам да реши как да из-живее живота си. Дали щепие като дядо Матейко, или щеотсече върбата като НанеСтоичко; дали непрекъснатоще твори, без да завършватворбите си, като Лазар Дъ-бака, или като Магдалина иПерун ще се пожертва зара-ди една любов − това е него-вият избор. И той не зависиот обстоятелствата.

Като отбелязва за върховнацел на литературата човека инеговото право да изживееживота си, както му показватвлеченията на плътта и пове-лите на съвестта, писателят

утвърждава нова естетическа платформа в българската ли-тература и народосъзнание. Съсредоточавайки своето вни-мание в отделната човешка личност, Елин Пелин уста-новява, че макар и отвън погледнато тя да е в конфликт соколната среда, всъщност не се противопоставя на обстоя-телствата, оказва се, че проблемът е вътрешен. Той произ-тича от характера и разбиранията на героя и може да бъдерешен само от него. Привидно бунтари, всъщност героитена Елин Пелин са в двубой със собствената си съвест. Теизживяват конфликтите на заобикалящия ги свят като свойвътрешен личен проблем, който само те могат да решат.Героите на Елин Пелин носят в себе си проблемите на цяло-то общество, на целия свят, защото самите те са част отнего, но се стремят да ги решават в себе си, без да натрап-ват своето решение на другите. Външните проблеми оста-ват нерешени. Съдията пак ще секвестира житцето на Ста-ной, но съвестта на Андрешко е взела правилното реше-ние. Писателят показва, че единственото спасение е в неп-рестанното усъвършенстване на самата личност чрез пос-тигане на духовна хармония. Човек не е нито ангел, нитодявол, в него е заложена божествената искра, но го разпъ-ват и греховни съблазни. „Човек е и черно, и бяло зърно“,мъдрува разказвачът на притчите в „най-българската кни-га“ според Емилиян Станев − Отец Сисой от „Под манас-тирската лоза“. В тази своя най-дълго създавана книга(1909−1936 г.) писателят извежда вечни истини за чове-ка и живота, за доброто и злото, за греха и спасението.

Още през 1904 г. в разказа „Душата на учителя“ ЕлинПелин внушава идеята за дуалистичната природа на чове-ка. Колебанието на душата между рая и ада е бързо разре-шено от властническото поведение на ангела, което изда-ва „стражарската душица“. Идеалът на човека е свобо-дата. Всеки опит за насилие, макар и заради доброто, е ка-тегорично отречен: „Такива душици аз много мразя.“ Елин

Пелин пародира земния копнеж по рая чрез решението надушата да полети волно на крилете на дявола към ада. Неангелът − защитникът на доброто, а дяволът − символът назлото, познава добре човешката душа и намира правиленподход към нея: „Човешката душа без тайното, без тъм-ното, без неузнаваемото не може да живее щастливо.За нея е нужна тъмнина, защото тя иска да стане слън-це.“

Елин Пелин открива верния път към човека в свободата,обичта, търпението и толерантността. И тъй като проблеми-те на човешката душа са приоритет на Църквата, писателятс особен интерес и добросъвестност изследва свещенослу-жителите, библейските закони и мястото им в обществото.Още в разкази като „Пролетна измама“ и „Изкушение“ тво-рецът показва човешките слабости на отците, без да гикритикува. Сваляйки ореола им на непогрешими, той с доб-родушна усмивка опрощава техните прегрешения. Авторътдава право на отците да грешат, защото са живи хора, под-властни на различни съблазни. Чрез тях Елин Пелин под-сказва, че след като свещенослужителите не успяват даизпълнят догмите на църквата, самите догми е необходимода се преосмислят. Тази еретична мисъл Елин Пелин прев-ръща в основна тенденция на цикъла „Под манастирскаталоза“.

Библейският символ на творчеството − лозата, показвадобронамереността на писателя в изследването смисълана живота, на критериите за добро и зло. Елин Пелин имадобра теософска подготовка (автор е на единствения уче-бник по вероучение − 1936 г.) и умело пародира църков-ните закони, отричайки догматизма в живота на човека и всамата религия. За да постигне достоверност и максимал-на убедителност, представя поучителните текстове чрез другразказвач, който е от средите на монасите. Още външниятвид на отец Сисой насочва към антидогматичните и хуман-ни идеи на Елин Пелин и показва подхода на писателя − дапринизи светците до обикновените хора и да разкрие све-тостта на грешните. В разказа „Светите застъпници“ чрезобраза на един грешник (един от разпнатите заедно с Ии-сус разбойници) са десакрализирани, разобличени свет-ците, дръзнали да критикуват човешкото зачатие като не-подобаващо на божии чеда. Всеки от светите братя и сес-три се оказва с греховно минало, а някои още не са прео-долели слабостите си. Краят на речта внушава толерантно-то отношение на писателя към прегрешенията, дори и натъй наречените светци. Не за да ги съди, показва слабос-тите им разбойникът, а да им посочи единствения път къмсъвършенството − греха и страданието: „не унищожавай-те изкушението, защото ще направите подвига за спа-сение много лесен“. Корените на божественото начало санеустойчиви, когато в основата им не стои преодоляно из-кушение, защото Бог се постига чрез екзистенциално уси-лие, а не чрез забрани, ограничения и отрицание. Откъсва-нето от реалния живот не е усилие, а бягство. Истинскатагреховност е да отречеш света и човека в тяхната дуалис-тичност − хармония от добро и зло. Ето защо отец Никодимизразява съмнение относно правилността на решението сида се затвори зад манастирските стени, за да се опази отсъблазънта и изкушенията: „Една мисъл ми не дава мира −

0

Ëèòåðàòóðà 17

защо избягах от живота. Спасих ли себе си, или се погу-бих?“ („Чорба от греховете на отец Никодим“)

Грехът и изкуплението са необходимост в човешкия жи-вот по пътя към съвършенството, към постигане на све-тостта. Всеки опит да се отрече или доброто, или злотоводи до отричане на божествения промисъл, който за ЕлинПелин се изразява в природосъобразния живот. Св. Спири-дон не постига святост, избождайки физическия си органза зрение, защото духовният поглед се оказва по-важен, ачовек не може да го унищожи. Възвръщането на очите му еалегоричен апотеоз на хармонията между плътта и духа.Със съчувствие и разбиране е показана светостта на „греш-ния“ отец Никодим, чиито въпроси върху смисъла на чо-вешкото битие са определящи за изясняване на понятиятадобро и зло: „Мисля и не знам кое е върховно в човека −душата или тялото. Не са ли те същност неразделна ине тържествува ли душата чрез влеченията радостнина тялото.“ Мъчителното разделяне на човека на душа итяло, на добро и зло от църковните постулати абсурдизиратЕстеството, истината за постигането на хармонията.

Чрез алегорията на солта св. Йоан Златоуст дава урок насветите братя за висшата роля на плътското в сътворение-то на човека. Според Елин Пелин любовта е основен при-роден закон и не плътското определя греховността ӟ. В раз-кази като „Кумови гости“ и „Край воденицата“ (създаденипреди цикъла „Под манастирската лоза“) писателят бла-гославя любовта, бликнала от сърцето, телесната близостна двама души по повелята на дълбоките чувства, коитоизпитват един към друг. Самотният глас на Милениния ба-ща като глас в пустиня отрича насилието над човешкатадуша, законите, които са в противоречие с природната същ-ност на човека. Невинните, но извиращи от логиката наЕстеството въпроси на страшния планинец към отец Павелот разказа „Изповед“: „Аз мъж ли съм? Е, грешно ли е, чесъм мъж?“, разобличават догматичността на общественияживот и събуждат у свещенослужителя съмнения за същ-ността на божественото. „Тоя човек е може би по-близо добожията истина. Той живее под сами звездите!“ При-родните закони са мярата на Елин Пелин за добро и зло.Звънчетата на краката и чистотата на мислите карат отецПавел да определи планинеца като светец. Срещата му сжените − израз на неговата телесност − преобръщат из-цяло мнението му. Бързата смяна на мнението показва лип-са на мнение, ограниченост на човешкото мислене в рам-ките на определените от обществото закони. Лишаванетоот свобода е най-съществената пречка по пътя към съвър-шенството. Ограничеността на мисленето довежда до ан-тихуманната постъпка на отец Йоаким от разказа „Зане-мелите камбани“. Пренебрежението към човека в резул-тат на предразсъдъци, каквито и да са − социални, рели-гиозни, морални, довежда до нарушаване на хармонията.Неумението на човек да вникне в същността на явленията,в същността на хората довежда до унищожение на божес-твеното. Алегорията на замлъкналите камбани е предуп-реждение за изгубената човечност, зов за внимание и обичкъм всяко човешко същество. Възстановената хармония(отново забодената карфица) изразява вярата на Елин Пе-лин във възможностите на човека да постигне своя създа-

тел. Камбанният звън е славослов на човешката толеран-тност и търпимост, на хармонията между добро и зло:„... тежките камбани се люлееха силно, свободно, леко ибиеха самички“.

Образът на Павел Блажения от разказа „Жената със злат-ния косъм“ символизира умението да се открива добротоу всеки, да се победят предразсъдъците, да се изведе те-лесното до светостта на духовното: „да отваря брави, накоито са изгубени ключовете, и да намира подземни из-вори за чешми и кладенци“.

Апотеоз на любовта като висш израз на хармонията меж-ду тяло и дух е разказът „Една обиколка на св. Георги“: „иполето светна с божествената радост“. Елин Пелиндръзко и в същото време деликатно, с добродушна ирониядесакрализира двуделното мислене на християнското уче-ние − БОГ−ДЯВОЛ, РАЙ−АД, ГРЯХ−СВЯТОСТ. Чрез битови-зирането на проблемите, чрез свеждането им до ежеднев-ните нужди на хората писателят доказва единството междудвете крайности. В разказа „Огледалото на св. Христо-фор“ Дяволът се явява спасител на хората, при които зло-то е изчезнало. Без него те не могат да оценяват и създа-ват добро. Символиката на огледалото, дадено от Иисус наунищожителя на злото, носи идеята за взаимната зависи-мост между Душата и Тялото, между доброто и злото: те саогледални. Обезобразявайки тялото си, човек обезобразя-ва душата си (св. Спиридон), обезобразената душа погуб-ва божествената прекрасност на тялото (св. Христофор −Песоглавецът). Прекрасното на божественото се отразяваи проявява в прекрасното на телесното.

Като най-важна причина за обезобразяването на душатаЕлин Пелин посочва нетърпимостта към злото. Ревносттана св. Христофор и Пророка да спасят душата, като погубяттялото, да спасят доброто, като погубят злото, ги довеждадо собственото им унищожение чрез нарушаване на при-родните закони: „И лошите, и добрите живееха така,както можеха, и не така, както искаха. Всеки търсешещастие и всеки го разбираше по своему. Злото и добро-то се преливаха и месеха в една приятна измама, коятоподдържаше живота и крепеше надеждата.“ Превръща-нето на Пророка в камък възвръща посредника на божес-твеното към Естеството, към първоизточника на добро изло − природата. Думите на Иисус изразяват становищетона Елин Пелин за пътя, по който човечеството може да пос-тигне щастие и съвършенство − любовта: „Не, не ме поз-нава оня, който с гняв и злоба изпълнява заповедите ми.“Да твориш добро, не означава да унищожаваш с насилиезлото. Злото може да бъде смирено само с любов и добро-та. До тази идея достига и св. Христофор, когато виждавъзвърнатия си красив лик: „Очистих се, защото напра-вих добро на най-лошия.“

Цял живот Елин Пелин търси пътя към човека и смисълана неговото съществуване. В книгата „Под манастирскаталоза“ сладкодумният разказвач обобщава своето откритие− трябва да се търси хармонията в природата и човешкотобитие. Елин-Пелиновият урок е за постигане на доброто чрезприемане на злото по пътя на любовта и уважението къмотделната човешка личност.

Ñèëâèÿ Ìèíåâà

0

18 Áúëãàðñêè åçèê0������ �. ����� ��� ���Фонетиката се занимава с изучаване на звуко-

вия строеж на езика. Звуковете се делят на глас-ни и съгласни в зависимост от способността им даобразуват сричка. Фонетичната система на съв-ременния български книжовен език се състои от45 основни и самостойни звука, които при писанесе означават с 30 букви.

В днешния език има само шест гласни −а, ъ, о, у, е, и,

докато в класическия старобългарски те са билиединайсет.

Гласните се делят по място на учленение в ус-тната кухина на три двойки:

а) предни − е, и;б) средни − а, ъ;в) задни − о, у.Вътре във всяка група в зависимост от ширина-

та на отвора на устата при изговор различавамедва вида гласни:

а) тесни − и, ъ, у;б) широки − е, а, о.Ето как на широката гласна е съответства тясна-

та и, на широката а се противопоставя тясната ъ,на широката о − тясната у. Тесните и широкитегласни се различават помежду си ясно само кога-то са под ударение. При ударените гласни катоцяло не се допускат нито правоговорни, нито пра-вописни грешки, защото няма смесване междутях: пет и пит, пат и път, ток и тук.

Когато обаче гласните са неударени, широкатаи съответната тясна гласна сякаш взаимно се приб-лижават и почти изцяло се сливат при изговор. То-гава най-често се греши и правописът им. Именнотази тенденция на приближаване (стесняване) нашироки и тесни неударени гласни се наричаредукция на гласните.Редукцията е допустима в изговора, но не и при

писане, където най-вече създава трудности. Пишесе „бАща“, а не „бЪща“, „зЕленО“, а не „зИлену“.Как се пише дадена дума, можем да проверим ичрез сродни думи или в правописния речник.

ПРАКТИЧЕСКИ СЪВЕТИ

1. Представките за−, на−, над−, раз− винаги сепишат с а; съ−, въз−, въ− винаги са с ъ; до−, про−,об−, по− винаги са с о.2. Обърнете внимание на представките о− и у−,

пре− и при−, които имат различни значения (ома-лявам, умалявам; преписвам, приписвам).3. При определителния член за мъжки род вни-

мавайте: града, градът; учителя, учителят, ладияря,ладиярят; господаря, господарят; свещеника, све-щеникът; почитателя, почитателят; овчаря, ов-

чарят.4. Завършеците на спрегнатите глаголни форми

винаги се пишат с буква а − там никога не се появя-ва ъ. Например: чета, четат; залепна, залепнат, за-лепнах, залепнахме; залепваш и т.н.

ПРАВОГОВОР! Обърнете внимание, че при гла-голите от 1. и 2. спрежение в сегашно време в 1.л., ед.ч. и 3. л., мн.ч. изговорът е с /ъ/: /четъ/,/четът/, /стойъ/, /стойът/.

Същото се отнася и за съдържащата се в опре-делителния член фонема /ъ/, която също винагипри изговаряне ясно трябва да се чува като ъ:/столъ/, /договорът/ и т.н., а не /стола/, /догово-ра/.5. Формата за мъжки род на причастията на −л

се пише с −ъл, когато останалите форми на съот-ветното причастие не съдържат гласна пред −л: ре-къл, рекла, рекло, рекли. Но когато в останалитеформи на причастието пред −л има гласна /а/, фор-мата в мъжки род се пише с −ал: казал, казала,казало, казали.

Аналогичен е случаят и с писането на ъ или а вслучаи като някакъв − някаква, мъртъв − мъртва,синкав − синкава и др. Звукът /ъ/ се редува с лип-са на звук също и в прилагателни като пъстър −пъстра, бодър − бодра, мъдър − мъдра. Такъв и та-кава обаче не се подчиняват на изказаното пра-вило!6. Някои корени на думите редуват звуковете в

състава си: /а/ или /ъ/, /о/ или /у/, /е/ или /и/. За-това се пише замразен, мразувам, но мръзна,замръзнал; двуединство, двудялба, но двоеточие,удвоен, двояк; предпочета, но предпочитание.

Много трябва да се внимава и при изписванетона сродни думи, които се пишат различно − по-вествование, повествовател, но повествувам,повествуване; образование, преобразование,образован, образователен, но образуване, преоб-разуване, образувание, образуващ, словообра-зувателен и др.7. Променливото „я“ се пише и се изговаря Я,

когато е:− в едносрични думи, т.е. е под ударение: грях,

пях, смях, свят, пряк, сняг, цял;− едновременно под ударение и пред сричка с

гласните а, о, у, ъ: мярка, коляно, трясък;− под ударение в крайна сричка: огря, косях,

запях, видял.Пише се и се изговаря Е, когато:− ударението не пада върху него: колене, тресе

се, врещи;− е под ударение пред срички с и, е, ьо, ю, я: мер-

ки, меря, пея, пее, бели.(С л е д в а)

Êëþ÷ 190�������� � ���� ����СТРАНИЦА 3

Çàäà÷à 1.

1. диригентът; 3. лековерността; 5. избелял; 7. невъзмутим;8. повсеместно; 13. тичешката; 18. дълбок; 19. промоцирам;20. попфолк; 25. утешавам; 33. от време на време; 36. ма-совка; 39. текст разсъждение; 42. млечнобели; 43. вестни-карски; 44. престъпността; 45. чернобял; 47. иззулен; 48. пи-сател реалист; 54. рогозка; 56. логос; 57. зубар

Çàäà÷à 2.

Някой религиозни общности се градят на базата на отрица-нието на личността и нейната собствена воля и желания в име-то на общото смирено и праведно служене на Бога. Среднове-ковните манастирски общности имат такъв характер. В духа нааскетизма монасите не само дисциплинират и ограничават те-лесните си потребности и удоволствия чрез постите, липсатана сексуален живот, молитвените бдения и дори краткото вре-ме за отдих, но и преживяват като върховно благо послуша-нието на правилата на общността заради извисяването на ду-шите. Като членове на тази манастирска общност духовнитеслужители са равни и еднакво поставени. Така например вхристиянския устав на св. Бенедикт пише: „Не трябва да сеправи разлика между хората в манастира. Не трябва да бъдевъзнасян благородният по рождение за сметка на този, койтопреди идването тук е бил роб.“ Влизайки в манастира, новитемонаси се освобождават от частната собственост. Първата мо-нашеска клетва е свързана с обричането на лична бедност иравенство. Вещите от първа необходимост и препитанието ста-ват обща грижа за всички. А тъмният и непредизвикателен цвятна религиозните одежди, уравновесеното и спокойно поведе-ние, преведената и незабележима походка, пълната тишина илипсата на всякакви външни индивидуални отличия са формина монашеското уеднаквяване. Божиите служители се уравняватдори по това, че предишните им имена се отхвърлят, защото вманастирското пространство всички са братя и към всички сеобръщат еднакво почтително.

В манастира новопостъпил е вече служител на Бога, а товаозначава преди всичко да служи на общността. Така равенс-твото пред Бога се изразява в социалната сплотеност на ма-настирската общност.

Çàäà÷à 3.

Момчета или момичета, ние всички получаваме нашата прог-рама за живот по един и същи начин. Тази програма е записа-на във всяка клетка с 50 000 знака − гените, които от своястрана са разпределени в 46 „пръчици“, наречени хромозо-ми. Благодарение на електронния микроскоп учените са от-

крили хромозомите, но все още познават само някои от гени-те. Те все пак се надяват, че до 2010 г. ще са изучили повече-то от тях.

В едно семейство ние често си приличаме, защото сме по-лучили половината от гените си от своя баща, а другата поло-вина − от майка си. И въпреки това сме различни, защотоникога не можем да получим абсолютно същата половина ге-ни като нашите братя или сестри, освен ако не сме близнаци.

Нашите физически различия се дължат на това, че гените навсеки от нас са различни и се комбинират произволно. Синиили кафяви очи, руса или кестенява коса, прав или чип нос,тези белези, както и много други, са наследени от родителите,та дори от бабите и дядовците ни. Някои гени са причината зат.нар. „наследствени“ болести. Други пък се комбинират зле итова предизвиква недъзи.

Нашето развитие и формиране обаче е много по-сложен про-цес. Да говорим и пишем, да мислим, да спортуваме или даработим − всичко това научаваме след раждането си. Нашитеродители и възпитатели имат важна и неизменна роля за адапта-цията ни към света, в който живеем. Училището, съседите,приятелите − всички около нас допринасят за развитието ни изатова ние, хората, сме толкова еднакви, а същевременно − итака различни.

Çàäà÷à 4.

Упътване. Приятели, съветваме ви, първо, на отделен листда извадите ключовите думи от заглавието − лудите, живи, ида нахвърляте всички асоциации, които те пораждат у вас. Стяхна помощ изгответе план за съставяне на есето. Започнетес това, каква теза ще формулирате. В подточки или с тиретаедно под друго запишете основните аргументи, които ще изло-жите по темата „Лудите, лудите, те да са живи!“ и ще трябва даподкрепите с примери в доказателствената част. Тъй като заг-лавието е в кавички, досещате се, че то е цитат. Откъде е взетцитатът? Спомнете си. Думите изрича един от Вазовите герои вромана „Под игото“. Кой е той? Ако не се досещате, хвърлетеедно око в учебниците си по литература и препрочетете точнияоткъс от книгата, където е ситуирано емблематичното изказва-не. Какъв е смисълът, вложен в лудостта в творбата на ИванВазов? Тълкувайте и широкия смисъл, общочовешкото разби-ране за лудостта. След като направите това, тезата ви ще бъдезавършена. Преминете към структурирането на доказателстве-ната (аргументативната) част. Обмислете добре кое доказа-телство след кое ще следва, като се ръководите от тезата,която сте написали. Не забравяйте, че в аргументативната част,за да е убедителна и пълна, доказателствата в примери и ана-лиз трябва да се следват логически, да изграждат връзка по-между си. Уводът и заключението създайте най-накрая. Вни-мавайте да не се разпилеете в увода и да не преповторите съ-щото от него в заключението. Успех!

0

0

� ���� ������ 0Предизпитна трескаÕàéäå, îùå ìàëêî äî ôèíàëà!

Езикова култураÒåñò ïî áúëãàðñêè åçèê çà êàíäèäàòñòâàíå âúâ ÂÓÇ

ЛитератураÍàðîäúò − ñàòèðè÷åí ãåðîé â ïîåçèÿòà íà Õðèñòî Áîòåâ(Èíòåðïðåòàòèâíî ñú÷èíåíèå âúðõó “Åëåãèÿ”, “Ãåðãüîâäåí”, “ ìåõàíàòà”)

Ìàéêàòà è ëèáåòî â Áîòåâàòà ïîåçèÿ(Èíòåðïðåòàòèâíî ñú÷èíåíèå âúðõó “Ìàéöå ñè”, “Õàéäóòè”,“Íà ïðîùàâàíå”, “Îáåñâàíåòî íà Âàñèë Ëåâñêè”, “Äî ìîåòî ïúðâî ëèáå”)

Äóõîâíèÿò ñâÿò íà áúëãàðèíà â ïîâåñòòà “×è÷îâöè” íà Èâàí Âàçîâ(Èíòåðïðåòàòèâíî ñú÷èíåíèå)

Âúïðîñè âúðõó ïîâåñòòà “×è÷îâöè” íà Èâàí Âàçîâ çà îòëè÷åí

Íðàâñòâåíèòå èçìåðåíèÿ íà ùàñòèåòî(Èíòåðïðåòàòèâíî ñú÷èíåíèå âúðõó ôåéëåòîíà “Ñòðàñò”íà Àëåêî Êîíñòàíòèíîâ)

×îâåêúò − è ÷åðíî, è áÿëî çúðíî(Èíòåðïðåòàòèâíî ñú÷èíåíèå âúðõó “Ïîä ìàíàñòèðñêàòà ëîçà”íà Åëèí Ïåëèí)

Български езикÔîíåòèêà. Ãëàñíè çâóêîâå

КлючÎòãîâîðè íà óïðàæíåíèÿòà

%������ �����&� �� ���� �������