ДЕМОКРАЦИЯТАИ ЛЕВИЦАТА

ЗАПЛАХИТЕПРЕД

1

НАЦИОНАЛЕН ПОЛИТИЧЕСКИ

ИНСТИТУТ „ДИМИТЪР БЛАГОЕВ”

Библиотека „Левицата“

т. II

Заплахите пред

демокрацията

и Левицата

С О Ф И Я

2 0 1 7

2

Всички права на български език запазени. Нито книгата като цяло, нито

отделни части от нея могат да бъдат публикувани под каквато и да било форма без

съгласието на съставителя.

Изданието може да бъде открито на следния електронен адрес: https://polhorizons.wordpress.com/%D0%B1%D0%B8%D0%B1%D0%BB%D0%B8%D0%BE%D1%82%D0

%B5%D0%BA%D0%B0-%D0%BB%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D1%86%D0%B0%D1%82%D0%B0/

© Съставител:

Максим Мизов

Редакционна колегия:

Проф. д.с.н. Максим Мизов

Доц. д-р Лиляна Канева

Д-р Александър Димитров

Корици: Александър Димитров

ISBN: 978-954-2982-07-4

ISSN: 2534-9678

София, 2017.

3

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

Уводни думи – от съставителя…………………………………………………………….4

Васил Проданов: Несуверенността, некомпетентността, политическите чистки и кли-

ентелизмът като същностни характеристики на неолибералната компрадорска демокра-

ция в България……………………………………………………………………………….11

Петър Волгин: Крахът на постмодерното лигавене и завръщането на големите

идеи…………………………………………………………………………………………...33

Кръстьо Петков: Неолибералните изкушения на съвременната левица:

отражението върху социалната база……………………………………………………….50

Ивка Цакова: Възможна ли е справедливост при съвременния олигархичен капитали-

зъм? (Идеи за обновление на Левицата/Левиците)………………………………………..66

Христо Проданов: Политикономията на четвъртата индустриална революция и бъде-

щето на лявото……………………………………………………………………………….81

Александър Димитров: Иновационният социализъм в епохата, която ни предстои...105

Петя Пачкова: Олевяването – един от начините за реакция…………………………..120

Максим Мизов: Заплахите за демокрацията отляво………………………………........139

Трендафил Митев: Защо се топи и изпарява споменът за социализмът в България?..200

Нашите автори………………………………………………………………………….....224

4

УВОДНИ ДУМИ

Живеем в неимоверно смутни, безкрайно динамични и невероятно противоречи-

ви времена на изключителни обществено-исторически предизвикателства и колосални

изпитания, каквито човечеството не е преживявало поне от няколко десетилетия. Само

за години светът около нас се променя буквално до неузнаваемост, а човешките сетива

и умове вече започват да възприемат подобни негови странни очертания, а и послания,

сякаш преди това изобщо не са предполагали, че може да станат очевадна реалност или

да са органична част от жизнените светове на хората. Нищо вече не изглежда в онези

предишни начини и форми, които е притежавало някога – поне преди тридесет години.

Светът се тресе от нестихващи исторически катаклизми, които не оставят нищо

незасегнато, такова, каквото е било преди началото на тези особени „сеизмични вълни”.

Навсякъде като че ли най-ясно се виждат предимно пожарищата или опустошенията на

промените, отломъците, или руините на неудържимо разрушаващото се, или пък и на

вече напълно разрушеното от тези колосални, но сякаш гибелни исторически земетръ-

си, плашещи до паника, или пък даже до смърт огромни части от днешното човечество.

Едвам забележимо, сред прахоляците, светкавиците, гръмотевиците и шумотевиците на

нашата преломна историческа съвременност се показват или призрачно насочват към

себе си човешкото внимание определени силуети на визии, на странни ембриони, или

мутации, които уж трябва да станат истинската плът, кръв и дух на живота след време.

Но в буреносната ситуация, а и сред мъглите на историческото време тези силуети се

оказват като че ли доста нетрайни, бързо размиващи се или дори изчезващи напълно от

хоризонта на реалностите и човешките въжделения, претенции и очаквания за промени.

Тази неудържима, безразборна изменчивост на всичко тревожи, притеснява или плаши

човешките умове, души, същества, като ги кара да се чувстват повече от всякога съвсем

несигурни, незащитени, объркани, пленници, или жертви на безнадеждност и отчаяние.

А подобно (изглеждащо почти като апокалиптично) чувство донякъде е и неизбежно.

То сякаш е непредотвратим, макар и крайно нежелан гост, който не само си позволява

брутално да тропа на портата на човешките жизнени светове, а вече нахлува с взлом и

се разполага, господства в тях като някакъв безсърдечен и невероятно жесток хазяин.

Защото историческият хаос и общественият безпорядък властват навред, безпардонно.

Няма страна или народ, които да се причисляват към ранг-листата на развитите, или от

развиващите се, които да не са попаднали в „менгеметата” на вихрещите се тенденции.

Няма нищо, което да е останало незасегнато, неувлечено от световните турбуленции.

Светът се люлее и никой не може да каже със сигурност кога това ще се преустанови.

5

Държавата, гражданското общество, политическият порядък, ценностно-норма-

тивните системи, уникалните „аури” и странните ландшафти на човешката екзистенция

и пр. – все феномени, с които човешкият разсъдък и човешката душевност органично са

привикнали от много дълги десетилетия или даже от цяла една редица векове, сега са

подложени на радикални, шокови и перманентни трансформации, които предизвикват

огромна тревога, непознати опасения и жестоки страхове, защото хората не знаят как да

се справят с прииждащата и надвисващата на жизнените им светове, или пък с вече

вилнеещата напаст във всичките области на техния начин на живот в такова настояще.

Неолибералният модел на глобализация в доста шумната, а и провокативно пъс-

тра компания на безцеремонно, или даже на разгулно царстване на постмодернистки

скроената, но пък и безогледно проявяваща се човешка менталност и активност, обус-

лавя и галванизира колосални пукнатини в светогледните и светопреобразуващите ак-

сиоматики, според които (преди това размирно време) човечеството векове наред е нас-

тройвало, организирало, но и регулирало начините си на живот. Описван и възхваляван

като съвременна или (едва ли не!) най-перспективна историческа „есхатология”, която

може и трябва да отведе човечеството в истинския рай, днес този глобален модел се

оказва причинител на колосални световни кризи, а и на потресаващи човешки трагедии.

Вместо жадувания мир и обещаното благоденствие, той коравосърдечно създава или

конвейерно фабрикува безброй ужасяващи социални несправедливости и неравенства;

трупа Хеопсови пирамиди от неизчислими точно жертви на безбройни и ужасни военни

трагедии, конфликти, граждански войни, интервенции и окупации; отприщва невижда-

ни от десетилетия Ниагарски водопади на огромно човешко отчаяние, но също така и

на неудържима, изглеждаща като безконтролна ненавист и на ужасен гняв към себе си.

Тези кардинални и съдбовни процеси, тенденции и съвсем неочаквани, а и потресаващи

произшествия в живота на човешкия род няма как да не се отразят негативно на всички

фундаментални жизнени сфери на днешния и този в близко бъдеще обществен живот –

политиката, икономиката, социалната и културната области на човешките множества.

Човечеството става волен-неволен свидетел на толкова изумително динамични и

противоречиви изменения във всичко, които сякаш не му оставят достатъчно време, за

да съумее да се пренастрои на новите вълни на историческите процеси или мутации, а и

за да проумее по-бързо, по-ясно, изцяло всичко онова, което се случва край, а и с него.

Обикновените хора са смутени, а редовите граждани объркани, понеже не могат сами

да си обяснят, или вече не вярват на своите политици и управници, когато те се опитват

да им обяснят защо и как, докога и на каква цена ще се живее по този нечовешки начин.

6

Сред общата картина на всеобщи разрушения или изненадващи преобразувания

изпъкват драматичните силуети на Политиката, извикана пред съда на Историята, която

в днешните исторически реалности, пък и при новите обществени реалности се изменя

почти до неузнаваемост. Тя се лишава от свои иманентни черти и постижения, които е

притежавала много дълго, или за които е вложила силите и труда на редица поколения.

С някакъв – съвършено непонятен за всички разумни и морално почтени хора, – захлас

колосални човешки достижения, социални придобивки, граждански права и свободи, за

които човечеството се е борило десетилетия наред, днес биват безцеремонно отнемани,

дезавуирани, публично осмивани, осквернявани, изпращани на бунищата на историята.

И всичко това се прави под мъдрите съвети и вещите указания на идеолози и политици,

които с недопустима безотговорност, безцеремонност и цинизъм преобръщат живота на

милиарди човешки същества с хастара нагоре, като отнемат всичко в живота на хората,

а в замяна им предлагат целофанени обвивки, в които са укрити смъртоносни отрови.

Кризата на либералната представителна демокрация, атрофията и анемията, гър-

човете или конвулсиите, дори агониите на много от традиционните партийни идеоло-

гии и формации са част от невиждания (от десетилетия насам) грандиозен исторически

спектакъл, в който, обаче, човечеството съвсем не е пасивна публика, а и фактор, който

едновременно е въвличан в съответни действия, но, заедно с това, е и обричан на бреме,

от което не може да се освободи с лекота и бързина, а трябва да го носи (сякаш!) вечно.

Политически „театър” е имало във всички исторически епохи, откакто е изгряла

звездата на политиката като основополагаш фактор за развитието на социалния живот.

Има го и днес, при това в стъписващи количества и излишества, а и с такъв препълнен

сезон от примиери, преработени и осъвремени пъстри гастроли и т.н., сред които обаче

сякаш не се забелязва нито една сценография, която да удовлетвори завета на древните

антични мислители, а той е трагедията да предизвика и динамизира катарзис на хората.

В „лудите” времена нормалните стават все по-малко, пък и изглеждат като ненормални.

В новите, бурни и преломни времена, сред пожарищата и опустошенията на из-

вадените „от релси” човешки нрави старите политически идеологии, също както и раз-

нородните, а и многоликите партийни логики, техники и практики се амортизират бук-

вално пред очите на обикновените, простосмъртни човешки същества, но и дори биват

захвърляни – било с тихо безразличие или с мълчалива погнуса, било сред огромни и

гневни масови екзалтации и политически истерии – на ешафодите, или на публичните

клади, изправяни пред гражданските „съдебни трибунали” и линчувани от подстрека-

вани човешки тълпи, или пък даже и на безбройните исторически сметища, които неу-

7

държимо, безнадзорно, или пък дискретно контролирани набъбват от непотребни вещи,

които Съдбата, или Историята е отредила да излязат от практически „оборот” от жиз-

нените светове на съвременните хората, а и без да са им дали по-добри заместители.

Гръмко обявяваните една след друга иновации, модернизации или радикални

трансформации в политическата сфера не доведоха до съществени, т.е. до положителни

резултати, не облекчиха митарствата и драмите на човечеството пред тези десетилетия.

Пропастите между невижданите богатства и страшната мизерия са с огромни размери.

Изглежда доста странно или притеснително, но с всяка нова такава модернизация, или

трансформация човечеството не само не напредва, а се връща назад, и то с десетилетия.

Социалният прогрес от предишните десетилетия сега се превръща в неимоверно бързо

избледняващ спомен, който в новите исторически реалности и при лютите обществено-

политически нрави става мишена на всевъзможни критики, ужасни гаври и кощунства.

Самият Прогрес, като термин и феномен, е напълно, а пък и инструментално символно

развенчан, изтърбушен откъм всякакъв положителен смисъл или функционален заряд;

представен е като патологична фикция, която най-сатанински се е подиграла с Човека.

Така поне ни разказва или повелява постмодерността – новият самодържец над Живота.

Нещо повече, успоредно с атаките на алтерглобализма, на фона на историята все

по-релефно и контрастно се открояват духовните тежнения, а и практическите опити на

огромни човешки множества да дадат шанс и паспорт за историческо движение на нови

типове идеологически, параполитически организационни структури, форми на дейност.

Еуфорията по екзорсистки занимания и прокуждания на греховните духове на Старото

се строява под бойните знамена на изкусителни нови визии, ниже се с масови процесии.

Във времена, когато секуларизмът е изтласкван и поругаван, а реконфесионализацията

триумфално чествана, но и свободно ширеща се по света, идеологическите и партийно-

политическите дискурси, обществени практики се преизпълват с религиозни елементи.

Всички тези съвършено неочаквани, но и зашеметяващо развиващи се процеси и

тенденции фактически, реално преобръщат наопаки всичко в обществено-политическия

живот, какъвто той е бил по протежение на много десетилетия и дори на няколко века.

Те не оставят на спокойствие нито една предишна форма на идеологическо мислене, на

политическо чувстване и действие, а ги вкарват (принудително или пък доброволно, а и

заради превантивни телеологии) в улеите на турбулентните процеси на съвременността.

Левите идеологии и партийни структури няма как да останат „на завет”, съвсем

незасегнати от ураганите и бедствията, които се вихрят в пространствата на историята.

Техните съвременни демиурзи и апологети са силно износени, неприятно изглеждащи,

8

и непредизвикващи такива симпатии, или мобилизации на социалните маси и енергии,

каквито историята познава през ХІХ и ХХ век, някъде докъм осемдесетте на последния.

В известен смисъл те дори се оказват и най-силно поразените, и с най-тежките жертви,

които радикалните, даже шоковите преобразувания на нашата съвременност нанасят.

От самия „изгрев” на постмодерната ера до наши дни водещите в света западни леви

политически партии се оказват и все повече затъват в крайно неприятни ситуации, при

които те започват да изглеждат като все по-неспособни за ориентация и адаптация към

предизвикателствата на историята, към динамичните, но пък и противоречивите обрати

на световното, континенталното, регионалното или на вътрешно-държавното развитие.

Смяната на идеологическите паридигми или на визиите на европейската левица

сякаш не донася очакваните положителни резултати. Лявото все повече изглежда като

лишено от онази могъща и ефективна кондиция, която е била част от неговите истории.

Членските състави на левите партии все повече застаряват и оредяват, а това неизбежно

рефлектира и върху разнородните, и многоликите червени електорати, които в новите,

метежни исторически времена и лудешки обществени салто-мортале-та все по-често се

пренасочват, напускат изконните територии на левите идейни симпатии, ангажименти.

И това не е изненада: след като социално-класовите структури на различните държави

и общества се променят скоротечно и до неузнаваемост, няма как и социалните бази на

левите партийно-политически организации или движения да останат в непокътнат вид.

Щом в еталонните страни и нации се извършват такива грандиозни промени и преобра-

зувания, няма как техните отблясъци и резонанси да не се разпрострат в останалия свят.

Щом като най-знакови европейски леви идеологии и партии се тресат до корен от сеиз-

мичните трусове на нашата метежна съвременност, съдбата им трябва да се сподели. И

следващите ги „по петите” останали леви идеологии и партии също затъват, дори още

повече и по-тежко, понасят неимоверни тегла и неочаквани произшествия при опитите

си да се пренастроят, да се модернизират в унисон с декретираното от техните ментори.

Затова и драмите, или пък дори трагедиите на левиците в отделните страни, вместо да

намаляват, все повече се увеличават като количество, и като качество на премеждията.

През годините на злополучния преход към демокрация у нас левите партии пре-

живяха много и то предимно отрицателни (по своите ефекти) последици от събитията.

Левицата или разнородните и многоликите левици у нас не са в добро състояние, а и не

са способни да спечелят доверието на гражданството така, както са го правили някога.

Не е нужно тук и сега да припомняме хронограмата на историческата одисея и на пре-

междията, които Лявата идея, левите организации и практики преживяха в този период.

9

Ала не бива за забравяме за свещения дълг на социално- и лявоориентираните, и анга-

жираните изследователи, творци или интелектуалци да повдигат крайно неудобни, или

премълчавани въпроси, да търсят оригинални и продуктивни отговори за тях още днес,

за да може чрез тяхното практическо приложение да се прокарват пъртини към Новото.

Защото Левицата неведнъж е била изпепелявана, а после – като Феникс, е възкръсвала!

В такава буреносна историческа обстановка екипът на Центъра за исторически и

политологически изследвания към Националния политически институт „Димитър Бла-

гоев” пое – преди няколко години – „факела” на стремежите и опитите да призове и

организира наши изследователи, перспективни и отдавна утвърдени, изтъкнати учени

от различни поколения, които последователно и всеотдайно – в една поредица, носеща

общото название „Левицата”, – да проблематизират и солидно анализират случилото се

и продължаващото да става в света, в Европа, а и у нас през призмата на историческите

преобразувания на левите идеи, социални практики и партийно-политически формации.

Това начинание бе съществена част и публична демонстрация на нашия – отдавна поет

творчески, морален и граждански – дълг, в изпълнението на когото и преди това вече

нашият център бе публикувал над 30 подобни тематични сборника за около 15 години.

Излишно е да казвам, че този път е много трънлив и опасен, дори само затова, че

в рамките на няколко тематични сборника не може да се обхване цялото разнообразие,

а и всички тайни на извършващото се в полетата на идеологиите и политиките, с които

Лявото трябва да премерва исторически сили, които е призовано и призвано да победи.

Както в предишния ни том – „Левицата – истории, реалности, перспективи”, така и в

настоящия – втори, том от нашата поредица се стремим и опитваме да предложим на

читателската аудитория отделни, но достатъчно интригуващи, а и ценни фрагменти от

неимоверно пъстрата тематика за историческата орисия и превъплъщенията на Лявото.

Нашата редколегия не се притеснява от наличието на „бели петна” и в първия, а

и във втория том от нашата поредица. Приемаме тяхното забележимо присъствие не

толкова като някаква съществена слабост и неумение да се поставят всички проблеми и

да се намерят всички отговори, колкото като искрено упование и твърдо задължение да

продължим да вървим напред и нагоре в проблемно-тематичните територии на следва-

щите томове на „Левицата”, в които – според обстоятелствата и възможностите на авто-

рите, които ще бъдат призовани – ще се опитваме да запълним предишните празнини,

без, разбира се, да превръщаме това желание и начинание в (едва ли не!) фатален дълг.

За това определено имаме и съответното историческо „оправдание” или „извинение” –

Животът е толкова динамичен, разнообразен и богат, че не може да се обхване изцяло и

10

като с орлов поглед, да се видят и коментират всички негови – светли и тъмни – страни.

Заедно с нашите автори, ние се стремим и опитваме да извадим на показ, да подложим

на комплексна аналитична рефлексия и преценка онези проблеми или теми, които имат

особена значимост и роля в нашите исторически реалности, а и политически търсения.

Верни на нашето (почти четвъртвековно) символ-верую – да не декретираме и

цензурираме изобщо методологията, аргументативните и интерпретативните арсенали

и репертоари, нито да подведем под „единен строй” стилистиката на разработките на

участниците, в настоящия – втори, том ние предлагаме на публиката едно колективно

произведение, в която няма обща или безпощадна дисциплинарна логика и практика на

текстовите повествования и послания, нито еднообразно мислене, а пък и чувстване на

проблемите, които са вълнували отделните автори на нашия втори том от поредицата.

Смятаме това за голямо постижение на нашия редакционен колектив, понеже вярваме в

смисъла, ценността и значението на истинския – не на формално или инструментално-

спекулативно експлоатирания – плурализъм, в ролята, а и в значението на свободата на

мисленето и чувстването към най-парливите и най-тежките проблеми в нашия живот. А

то е свидна рожба на едно друго наше твърдо убеждение – да даваме възможност и глас

на свободолюбиви, смели, почтени граждани, но и доблестни интелектуалци, на умове,

които не са заразени от бацилите на това, което преди почти един век Жюлиен Бенда

нарече предателството на интелектуалците, а и на онези творци, които не са готови,

способни да сервилничат на каквито и да са елити, да обслужват поръчково – със свои,

(разбира се, заплатени по някакъв начин) експертизи всевъзможните задкулисни маши-

нации или пък стратегически фалшификации на историята и на настоящето на Лявото.

Вероятно, любезният ни читател – според своите вкусове и идейно-политическа

рутинираност, може и да открие някакви – реални, или пък имагинерни – недостатъци,

пропуски, или даже слабости в подходите, аргументите, позициите и тълкуванията на

отделни, или на всички автори, които са „събрани под флаговете” на този втори том.

Молим го да не прибързва с категоричните си преценки и присъди, а по-внимателно и

по-задълбочено да размисли, проумее защо авторите са предпочели този, а не друг път;

защо са заложили на едни, а не на съвсем друг тип аргументи; защо се предложили та-

зи, а не някаква различна интерпретативна схема; защо ни увличат със и след себе си в

едно повествователно приключение, а не предлагат други типове фабули и послания.

Искрено пожелаваме на нашите читатели интелектуалните им пътешествия през

териториите на отделните текстове да им донесат много приятни, полезни мигновения.

С уважение – от съставителя.

11

НЕСУВЕРЕННОСТТА, НЕКОМПЕТЕНТНОСТТА, ПОЛИТИЧЕСКИТЕ

ЧИСТКИ И КЛИЕНТАЛИЗМЪТ КАТО СЪЩНОСТНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА

НЕОЛИБЕРАЛНАТА КОМПРАДОРСКА ДЕМОКРАЦИЯ В БЪЛГАРИЯ

Васил Проданов

Твърдението за развитието на света по посока на „демократизация” придоби попу-

лярност в глобален план от 80-те години на ХХ век насам. Проблемът е какво да разби-

раме под това като се има предвид, че практически няма държава, в която да не се про-

веждат избори на законодателни органи при почти пълно всеобщо избирателно право.

Очевидно е, че „демократизация” е нещо повече от това. Какво е то? Ето какъв е отго-

ворът на бившият председател на Световната асоциация по социология и дългого-

дишен директор на Центъра „Фердинанд Бродел” в Ню Йорк и един от най-видните

съвременни мислители Имануил Уолърстейн:

„Избори, в които да участват представители на две или повече съперничещи си

партии ли? – пита той - Съперничещи си наистина, а не просто за видимост, при пра-

вилно, а не фалшифицирано преброяване на гласове, при справедливо съперничество,

когато резултатите от изборите не могат да бъдат анулирани? Ако добавянето на

всички тези изисквания ни обяснява какво е „демократизация”, ми се струва че то не

обяснява много. Обаче в епоха, в която „Ню Йорк Таймс” разобличава управляващата

повече от четиридесет години либерално-демократическата партия на Япония в то-

ва, че редовно е получавала субсидии от ЦРУ, ние с основание имаме право да се усъм-

ним, че формалното съблюдаване на всички изисквания за състезателност на избира-

телния процес е достатъчно да се говори за демократизация…В условията на сегаш-

ната световна система демократизацията не може да бъде нищо друго освен илю-

зия.”1

Тази илюзия придобива специфичните характеристики на компрадорство, посто-

янни политически чистки, некомпетентност и клиентализъм в страни с периферен ка-

питализъм като България.

1. Несуверенна демокрация и политическо еничарство

Терминът „компрадорски” възниква през ХІХ век по време, когато Китай е в по-

луколониално състояние и започва да се прилага към национални елити, които изра-

зяват и прокарват чужди интереси, удовлетворявайки чрез тях своите лични интереси.

Точно такъв тип национални елити стават особено важни и в България при прехода към

1 Валлерстайн, Иммануель. После либерализма, М., Едиториал УРСС, 2003, с. 66-67.

12

капитализъм – част от тях са политици, поставени чрез различни механизми (иконо-

мически, компромати, идейно въздействие, подкрепа за политическата им кариера) в

услуга и подчинение на външни сили, друга част са агентура на влияние, трети просто

са платени наемници. Ако ползваме един по-близък до нашата историческа съдба от

времето на Османската империя термин, можем да наречем такъв тип елити „полити-

чески еничари”.

„Демократите” след 1989 г. се надпреварват да говорят колко зависима е била до

1989 г. България и как е утвърдила независимостта си именно сега. Реално обаче кри-

зата на съвременната държава, особено в по-слаборазвитите страни днес, прави поня-

тието независимост много по-малко валидно отколкото в цялата нова история на Бълга-

рия. Не става дума само за това, че една или друга велика сила си присвоява правото в

името на своето тълкуване на човешки права да се меси във вътрешните работи на вся-

ка държава. На първо място тази зависимост е резултат от подчиняването на страната

на логиката и императивите на глобалния капитализъм при минимизиран суверенитет

спрямо световния капитал и неговите главни носители.

В предходната фордистка епоха при силни и вътрешно регулиращи процесите на

своя територия държави е възможна много по-голяма независимост от външната среда.

Силната държава до 1989 г. правеше нейните органи във висока степен суверенни на

своя територия и Живков си позволяваше особена политика през 70-те и 80-те години,

независимо от Съветския съюз - това се прояви както в поведението на Людмила Жив-

кова, в нашето различно отношение към македонския въпрос, така и към начина, по

който се развиваха българо-гръцките отношения. До 1989 г. България беше част от съ-

ществуващата биполярна световна система, в която водещата икономическа, полити-

ческа, военна сила е СССР. В тази система страната ни е в печеливши позиции, защото

успява да си осигури движение на ресурсите от СССР към България.

Несуверенната демокрация е свързана с икономически, политически, идеологи-

чески елити, които имат компрадорски характер. Глобалният хегемон и глобалният ка-

питал налагат своята воля чрез контрола върху ключови олигарси, банки, енергийна ин-

фраструктура, агентура в политическите партии, протестантски секти и мормони, кон-

трол върху медиите и всички останали идеологически механизми. Финансира съответ-

ните политически сили, медии и неправителствени организации, организира тяхната

подготовка.

Още на първите избори за Велико народно събрание американската „Национал-

на фондация за демокрация” (National Endowment for Democracy) дава официално 2 ми-

13

лиона долара на тогавашната опозиция в България, за да повлияе резултата от изборите.

Вестник „Демокрация” получава вестникарска хартия за печат на стойност 233 000 до-

лара „за да му позволи да увеличи размера и разпространението през периода до из-

борите”. СДС получава 615 000 долара за „инфраструктура и партийно обучение”, „ма-

териално-техническа подкрепа” … и „следизборна подкрепа на програмата за развитие

на СДС”.2 На 9 юни 1990 г. преди изборите американския посланик в България Сол По-

лански застана на трибуната на митинга на СДС, за да покаже директно, че САЩ стоят

зад съответната финансирана от тях партия. След като СДС не успя да спечели из-

борите започнаха протести, в които водеща сила е Федерацията на независимите сту-

дентски дружества, която още преди изборите получава 100 000 долара за изграждане

на своя инфраструктура. Отделно получава помощ от полски и американски съветници.

Опозиционният профсъюз „Подкрепа” също е финансиран в периода 1990-1991 г. с

327 000 долара от „Националната фондация за демокрация”, зад която стои правителст-

вото на САЩ. Финансирането и организирането на протести са подпомагани през це-

лия период, докато се проведат следващите избори и БСП бъде свалена окончателно от

власт. Така е поставено началото на финансовата и политическа организация за под-

крепа отвън на нужните политически сили за завоюване на властта и провеждане на съ-

ответна политика.3

В началото на промените на страната през 1991 г., както свидетелства Димитър

Попов, министър-председателят на България в периода декември 1990 - ноември 1991

г., по указания на американския, британския и турския посланици се структурира по съ-

ответен начин политическото пространство в България, като се създава етническата

партия ДПС, която ще играе ключова роля в последващото развитие на политическия и

икономически живот на България. Западните посланици открито декларират в разни пе-

риоди позиции в публичното пространство, с които дават оценки и налагат съответните

изисквания към държавни институции и политици.

Ключова характеристика на налаганата от вън неолиберална демокрация е идеята

за гражданско общество като съвкупност от неправителствени организации. При това

става дума за различни типове НПО функционално специализирани за въздействие вър-

ху различни групи от населението. В България през 2015 г. е имало регистрирани меж-

ду 34 000 и 38 000 неправителствени организации, но точният им брой не може да се

2 Вж. National Endowment for Democracy, Washington, D.C., Annual Report, 1990 (October 1, 1989

September 30, 1990), pp. 23-24. 3 Вж. Bloom, William. Killing Hope: US Military and CIA Interventions Since World War II, Zed Books, 2003,

pp. 314-319.

14

каже точно, защото поради либералното законодателство само около 9000 са вписани в

регистъра на Министерството на правосъдието на отчет пред Националната агенция за

приходи. Около 90 % от тяхното финансиране идва от външни източници, главно аме-

рикански, и е по същество под чужд контрол. По данни на американската посланичка в

България Нанси Макълдауни от 2009 г. до тогава за две десетилетия американското

правителство директно е хвърлило за такива организации около 750 млн. долара като

тук не влизат парите получавани от Джордж Сорос и други частни източници.4 Те са

най-малко още толкова, т.е. годишно са около 150 млн., което означава, че до 2015 г. те

са над 2 млрд., което е повече от цялото финансиране на БАН за този период с неговите

десетки институти и хиляди служители. Институт „Отворено общество” е почти удвоил

парите, които получава в периода 2012-2014 г. и само той получава три пъти повече

пари отколкото всички институти по обществени науки в БАН за същия период. Спо-

ред официалните отчети на Институт „Отворено общество”, Център за изследване на

демокрацията, Зелени Балкани, Институт за пазарна икономика, Център за либерални

стратегии, Българско училище за политика „Димитър Паница”, Институт за развитие на

публичната среда, Риск Монитор, Четиринадесети януари и Институт за регионални и

международни изследвания са получили през 2014 г. общо 18 337 030 лева. Това е по-

вече отколкото общо институтите за обществени и хуманитарни науки към БАН, при

което се оказва, че академичното и обективно знание за обществените процеси е лик-

видирано икономически за сметка на предлаганото от хора, повечето от които нямат

нищо общо с науката, но са финансирани неизмеримо по-богато от външни източници,

за да предлагат изгодни за тях анализи и интерпретации. Тези организации на практика

са важен идеологически и политически инструмент на големи държави като САЩ и на

корпорациите на капитала да наложат своята идейна хегемония, да насочат чрез съот-

ветни агенти на влияние политиката на едно или друго правителство. Формално те са

обявени за неутрални структури между бизнеса и държавата, но реално чрез финан-

сирането им играят ролята на водещ инструмент за въздействие върху политиката на

държавата от страна на глобалния хегемон и корпорациите. Така се разграждат инсти-

туционални структури и чрез износа на неолиберална демокрация се обезсилват конку-

ренти и извличат ресурси от полуразпаднали се държави. В тях се създават полити-

чески и икономически елити, които са зависими не просто от своите капиталисти и кор-

4 Вж. Нешкова, Рени. Виза Недялкова: САЩ са дали 750 млн. долара на нашите НПО за 20 години, В:

Гласове, http://glasove.com/categories/interviuta/news/viza-nedqlkova-sasht-sa-dali-750-mln-dolara-na-nashite-

npo-za-20-godini, 27.02.2015

15

порации, не само от чуждите корпорации, но и от по-силните държави и политици и на

първо място от световния хегемон или с прехода към мултиполярна система зависи-

мостите се увеличават и усложняват, защото се свързват с конкуриращи се олигархии.

Всички значими фигури в министерствата на вътрешните и външните работи за-

вършват различни курсове и специализации в САЩ и други западни държави. Мини-

стри във водещи министерства стават хора, които преди това са работили във финан-

сирани от вън неправителствени организации, изкарали различни периоди на подго-

товка и специализация зад океана.

През юни 2015 г. в интервю пред агенция ТАСС по повод санкциите спрямо

Русия, в които е включена и България, министър-председателят Бойко Борисов казва:

"Опитваме се да правим максимално възможното за възстановяване на нормални-

те отношения, които имат отдавнашни традиции и от разрушаването на които по-

насяме загуби". И още: „Моля се на Бога големите началници (лидерите на ЕС и

САЩ – б.м.) по-бързо да се разберат и санкциите да бъдат отменени." Така дори

българският министър-председател признава нашата несуверенност и зависимост от

чужди сили, наречени от него „големите началници”. Имаме безсилието на малката

държавица пред това, което правят „големите началници”, независимо че на нея й се

иска нещо съвсем различно. Тя няма обаче суверенността да го защити. При това мета-

форите, които използва Борисов са знаменателни за несуверенността на България. Не-

веднъж, говорейки за Господ, той поглежда смирено нагоре и казва „Началникът”. Ока-

зва се обаче, че Бог е за него само „Началникът”, докато външните сили, които кон-тро-

лират поведението на България са „Големите началници”. Тяхната дума и тяхната роля

е над самия Господ-Бог.

Всички стратегически и фатални за развитието на България решения, чрез

които се отнема суверенитет след 1989 г. и се предава на външни сили, са не-

суверенни, вземат се не от народа, не чрез референдум, а от външно зависимата и

контролирана политическа клика. Става дума за системни решения, които ради-

кално променят всичко, след което не можеш да се върнеш назад, а носиш послед-

ствията от разрушената система. Започва се с Андрей Луканов, който като премиер обя-

вява на 12 април 1990 г. от името на правителството мораториум върху плащанията по

външния дълг на България, независимо от това, че България има възможности по това

време да плаща този дълг. По-късно се оказва, че дори министърът на финансите Белчо

Белчев в това правителство не е бил информиран предварително за това решение и Лу-

канов просто го обявява малко преди това на онемелите и неразбиращите министри, без

16

да даде възможност на който и да е от тях да каже и дума. По-късно той признава пред

Костадин Чакъров, че е бил принуден от чуждо посолство на голяма държава, за да бъ-

дем поставени под външния контрол на Международния валутен фонд, а не да водим

независима икономическа политика. Предупредили го, че в противен случай го чака ру-

мънски вариант на цветна революция. Това предопредели обаче не само срива на лева и

последвалата неконтролирана инфлация в средата на 90-те години, както и несуверен-

ната икономическа политика, довела до разграбването и унищожаването на индустрия-

та в България. Никой не пита българския народ, когато правителството на Иван Костов

безропотно се съгласява и подписва на 27 юли 1998 г. споразумение с правителството

на САЩ, в което влиза клауза за унищожаването на най-важната част от оръжието, па-

зещо България, служещо на националната ни сигурност – ракетен комплекс 9К714

„Ока”; 8С1ГО-В – ракетен комплекс 9К72, РКОС-7-ракетен комплекс 9К52, наличния

8С1ГО-А 8К1, ракетните комплекси Р-300 и Р-4000. Без тях българската армия ще се

превърне в символична сила, охраняваща не България, а участваща като наемническа

сила във войните на САЩ. Народът, който трябва да бъде пазен, не се пита. Затова се

оказа, че такава ключова характеристика на държавата като суверенитета из-чезва не

само в политическия и икономическия, но и директно в териториално-гео-графския

смисъл на думата. Оказа се, че наличните структури на сигурност изобщо не могат да

опазват суверенитета на българска територия. Границите бяха разрушени след 1989 г. и

четвърт век по-късно, когато гигантски емигрантски вълни се насочиха към Балканите,

се оказа, че страната няма достатъчно средства да изгради и поддържа необходимата

ограда на границата. Неспособността на системите за сигурност да внесат каквато и да

е сигурност стана особено очевидна с външния емигрантски натиск след 2014 г., когато

през страната започна да минава огромно количество хора, идващи отвън и тя е без-

силна да ги засече на границата. На границата успяват да задържат една трета от бежан-

ците. При това повече се залавят при излизане от България на сръбската граница от-

колкото при влизане. Това означава, че ако масово започнат да навлизат не просто ими-

гранти, които търсят път към Западна Европа, а чужди войски и терористични отряди,

държавата е загубила способност да реагира на това и по същество е лишена от терито-

риален суверенитет.

Никой не пита българският народ с референдум да влезе или не в ЕС и НАТО. Ни-

кой не го пита дали да бъдат закрити четири блока на АЕЦ „Козлодуй”, с които той за-

губи в крайна сметка десетки милиарди. Никой не го пита дали да се сключват неравно-

правни договори с американски ТЕЦ-ове или да се раздават на чужди държави и ком-

17

пании стратегически инфраструктурни отрасли като водоснабдяването на София, елек-

троразпределителната мрежа, концесии върху природни ресурси. Дори българският

премиер Бойко Борисов бе принуден да каже на среща с членовете на Американската

търговска камара през 2015 г. послучай 20-годишния й юбилей, че България толерира

американските компании у нас, дори когато не го заслужават.

Периферността и изтичането на ресурси водят до много по-ограничените въз-

можности за провеждане на лява политика в рамките на съществуващата неолиберална

държава и неолиберална демокрация. Експлоатацията не е само от вътрешния капитал,

а в най-висока степен от глобални капиталистически сили, подкрепяни от държавите от

капиталистическия център. Става все по-трудно и невъзможно в рамките на перифери-

зираната капиталистическа държава да се решават социални проблеми, което води до

неизбежни обвинения към левите, когато получат властта, че се държат не като леви, а

като десни партии.

Несуверенността на българската либерална демокрация намира израз в субек-

тивните възприятия на хората. Глобално изследване на „Галъп интърнешънъл” през

2015 г. разкрива, че България е сред трите страни в света (заедно с Армения и Латвия),

в които най-голямата част от гражданите смятат, че страната не се управлява според во-

лята на народа – 79 % от българите мислят така, докато едва 17 % са на обратното мне-

ние. Показателно е също, чe в Западна Европа 56 % смятат, че страните им не се управ-

ляват по волята на народа и само 40 % са на обратното мнение. Така се оказва, че вли-

зайки в ЕС, ние сме дошли в територия, в която повечето от хората смятат, че съще-

ствуващата власт не е тяхна и при това относителният дял на тези хора е по-голям от-

колкото например в Китай и цяла Южна и Източна Азия. Либералната демокрация е на-

карала хората да се чувстват по-несвободни, а България е сред страните с най-силно

усещане в това отношение.5

2. Некомпетентността и неефективността като същностни характеристики на нео-

либералната компрадорска демокрация в България

За да разберем какви са водещите характеристики на формиралата се след 1989

г. система на неолиберална компрадорска демокрация в България, трябва да имаме

предвид как се формира управленската йерархия при нея. Две са водещите форми на

5 Вж. Глобално изследване на УИН/“Галъп интернешънъл“ показва: Демокрацията е добре приета в це-

лия свят, но много хора смятат, че техните правителства не следват волята на народа, В: WIN Gallup,

http://www.gallup-

international.bg/bg/%D0%9F%D1%83%D0%B1%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%86%D0%B8%

D0%B8/2015/247-Global-Views-on-Democracy, 19 ноември 2015

18

изграждане на управленски йерархии през ХХ век – едната е на експертно и про-

фесионално ниво, характерна за корпорациите и изследователските звена, където под-

борът става вътре в тези звена на основата на оценка на качествата на съответните хора,

обикновено от горе надолу. Постъпваш на работа, даваш автобиография, проверяват

какво можеш да правиш, оценяват и от това зависи твоето израстване. В този смисъл

корпорациите и управленските системи на големите стопански организации са изгра-

дени на менажерско-технократска основа. Другият начин на изграждане на такива йе-

рархии е чрез механизмите на гласуването от мнозинството. Този втори начин, както

ще констатира още Платон, анализирайки античния опит от пряката демокрация, съв-

сем не допринася за подбора на най-добрите, а най-често най-отгоре се оказват дема-

гози, които могат да манипулират масите. В условията на неолиберална демокрация,

която минимизира суверенитета и възможностите на държавата, поставя я под външен

контрол, това кой ще се окаже най-отгоре съвсем не е гарантирано от способности и

експертни качества, а от пиар техники, медийна реклама и способността да се харесаш

с помощта на специалисти, изграждащи твоя имидж. Това води именно до рязко падане

на експертността на управленската йерархия на всички равнища.

Известно е, че управленската организация на социалистическата държава е свър-

зана с принципа на номенклатурата. Този принцип всъщност възпроизвежда в рамките

на държавата нещо типично за големите корпорации – израстването на кадрите в кор-

порацията става не на основата на избор от долу на горе, а чрез подбор на основата на

преценката на личните качества, способности, ефективно поведение, организаци-онни

качества, корпоративна лоялност. Така както и лозунгът „Кадрите решават всич-ко”,

този подход е взет от японските корпорации. В този смисъл БКП е йерархично-

пирамидална структура, чиято организация и механизми на дейност са сходни с дейно-

стта например на „Дженерал Мотърс” или „Тойота”. Движението в йерархията изисква

наличието на съответните експертно-технологични качества и способности за ефектив-

на дейност в някаква сфера, а не е свързано с шоу култура и пиар поведение, харак-

терно за либералната демокрация. Нещо повече, в търсенето на силни професионалисти

в рамките на една корпорация се създават специални хедхънтърски компании, които

могат да ги откраднат дори от конкурентна корпорация, предлагайки им по-изгодни ус-

ловия. Всъщност България по мащабите си е по-малка от много от съвременните тран-

снационални корпорации, в които по същество действа принципът на издигане от-долу

на-горе и можем да сравним икономическата ефективност на една такава корпора-ция с

алтернативна организация на отношенията, свързани с характеристиките на нео-

19

либерална компрадорска представителна демокрация. Партийно-политическата лоял-

ност, която се изисква, е аналог на корпоративната лоялност, необходима във всяка

корпорация. За да се изкачиш по йерархията, трябва да минеш през по-долните рав-

нища, да придобиеш опит, да се оценят твоите качества и, ако се справяш със съответ-

ната работа, да вървиш нагоре. Разбира се, има и различия. Първото е, че разликата в

заплащането в една корпорация между това, което получава президентът й и средното

заплащане в нея е няколко стотин пъти, докато разликата между това, което получава

Живков и средното за страната е седем-осем пъти. Така, докато при транснационалните

компании рязко нарастват изискванията за експертност в издигането на кадри на раз-

лични равнища, в неолиберализиралата се демокрация тече точно противоположната

тенденция на подценяването на тези качества, за сметка на шоу ефектите и залагането

на ирационалните страсти на масите. Показателно е например, че за да поддържа доня-

къде популярността си Барак Обама участва редовно в шоу продукции. В същото време

китайските лидери се издигат на номенклатурен принцип и дори не кой да е, а гуруто

на либералната демокрация Франсис Фукуяма признава: «Много хора днес възхваляват

китайската система не само, заради икономическите й постижения, но и защото тя

може да взема големи, сложни решения бързо в сравнение с агонизиращата полити-

ческа парализа, която обхвана САЩ и Европа през последните няколко години. Осо-

бено от началото на сегашната финансова криза самите китайци започнаха да пред-

лагат «Китайския модел» като алтернатива на американската демокрация, т.е.

оказва се, че китайските лидери вземат по-рационални решения от американската де-

мокрация и се оказа, че «демокрацията» е вредна за икономическото развитие.6 Либе-

рално-демократичните лидери на САЩ са по-посредствени, некадърни, зави-сими

от външни влияния, за разлика от номенклатурните лидери на Китайската кому-

нистическа партия, които вземат по-рационални икономически решения от аме-

риканските. Китайската номенклатура е по-рационална, експертна и полезна от аме-

риканската либерална демократура. Ако в САЩ либерално-демократичните лидери,

според Фукуяма, са некадърници, то какво да кажем за компрадорските демокрации на

страни като България.

Неолибералната демокрация струва много пъти по-скъпо и е много по-не-

ефективна. Основната причина за тази неефективност е рязкото падане на качеството,

подготовката, равнището на заетите в държавното управление, процъфтяването на не-

6 Fukuyama, F. The Future of History, In: Foreign Affairs, January/February, 2012.

20

компетентността, некадърността в неговите структури. Ерих Фром казва, че „източник

на рационалния авторитет е компетентността”.7 Именно този тип авторитет изчезва при

неолибералната демокрация и тя се опитва да компенсира спадналата компетентност и

неефективност чрез прехвърляне на нарастващо количество свои функции към частни

компании.

Протича процес на деинтелектуализация на обществото като цяло, а с него и на

политиката, и политиците. Под неолибералната идеологическата маска на лозунгите за

това как днес сме „свободни”, защото можем лесно да минаваме границите, се орга-

низира гигантско „изтичане на мозъци” към развитите западни държави – нова форма

на неоколониална експлоатация на периферията от центъра на световния капитализъм.

Всъщност тази неолиберална свобода обслужва САЩ и Западна Европа, които пър-

воначално изсмукват хиляди учени, инженери, висококвалифицирани специалисти, а

след това се ориентират към привличане на най-талантливите ученици и студенти. Това

като цяло сваля равнището на човешкия материал, на висшите учебни заведения, а по-

степенно пада и равнището на образование в средните училища, които демонстрират

все по-ниски показатели при международни оценки на равнището на знанията на уче-

ниците. Протича процес на интелектуална деградация, падане на когнитивното рав-

нище на обществото, а с това и на експертността, знанията, уменията на различните

равнища на управление.

Нека да вземем като пример водещата институция в неолибералната компрадор-

ска демокрация в България, каквато е парламентът, тъй като конституционно държавата

е дефинирана като парламентарна демокрация. Степента на неефективност на тази ин-

ституция обаче е гигантска, резултат от съчетаването на липса на професионализъм и

на подчиненост на лобистки или тясно партийни цели на действията на парламентар-

ните групи в него. Затова имаме непрекъсната промяна на всеки от основните закони.

Току-що приет и започва да се променя, тъй като се оказва, че или не добре направен,

или че някой вкарва нова лобистка поправка. Само за 83 дни съществуване на 43-то На-

родно събрание в него са вкарани 166 предложения за изменения и допълнения на зако-

ните, т.е. по два на ден. В резултат на лобистки и корупционни действия на законо-

дателната и изпълнителната власт българската енергетика се оказва в колапс. Затова и

доверието в парламента се движи в диапазона между 10 и 20 %, т.е. огромната част от

българския народ няма доверие към основната институция на парламентарната демо-

7 Фромм, Эрих. Человек для себя, Минск, Коллегиум, 1992.

21

крация. Но така е не само в България. Дори в цитаделата на днешната неолиберална

демокрация - САЩ, по данни на социологическата агенция Галъп от юни 2015 г., до-

верието към конгресмените е едва 8 %.

Затова и предходни утопични очаквания, че се влиза в „обществото на зна-

нието”, в което учените и експертите ще бъдат водещата социална сила се провалят ка-

тастрофално в условията на неолиберален капитализъм. При него в много по-висока

степен отколкото на предишния етап, при социалния капитализъм водеща роля започва

да играе религията, протича процес на постсекуларизация, хората започват да умират в

името не на светски, а на религиозните каузи на ислямския фундаментализъм. В Бъл-

гария губещите позиция в конкуренцията с новите дигитални медии вестници разчитат

на оцеляването си на астролози, магьосници, пророчици, тъй като маркетингът показва,

че това е, което се консумира. На лекции на големи учени в залата на БАН се събират

стотина човека, докато на религиозните празници по манастирите ходят хиляди. По

времето на социализма Тодор Живков говори за „интелектуализация на всички сфери

на обществото” и смята че научно-техническият прогрес е бъдещето на България, при

реставрираният капитализъм на 15 август 2016 г. от Троянския манастир неговият бивш

бодигард и в този момент премиер на България обяви: „Ако някой спаси България, то

това ще е Господ, да се уповаваме на него!”. Знанието и експертността са умрели или

доколкото ги има са във версията на така нар. „експерти на прехода” – платени от

САЩ, глобални олигарси като Сорос, неолиберални фондации, тинк танкове, чиято

идеологическа функция е да наложат като „научно” неолибералното американизирано

и глобализирано неолиберално възприятие на света.

3. Политическите чистки като същностни характеристики на неолибералната

компрадорска демокрация в България

Любима тема на българската десница е „лустрацията”, т.е. политическите

уволнения на кадри и тя се вайка, че тя не се е реализирала. Това всъщност не е вярно.

Мащабите на политически уволнения в България за 27 години са непознати в цялата

българска история. Многократно са по-големи от това, което се наблюдава след 1944 г.,

когато се извършва промяна на социално-икономическата и политическата системи.

Стотици хиляди хора са пострадали в една или друга степен по политически причини.

Още в самото начало през 90-те години започнаха масови уволнения на политическа

основа, като най-напред се почна с масовото сваляне на ръководители на предприятия

под натиска на десния профсъюз „Подкрепа”. В хиляди предприятия ръководителите

22

бяха политически изхвърлени с обвинения, че са „номенклатура” и сменени с угодни на

„Подкрепа”, което постави началото на разпадните процеси в българската икономи-ка.

Дошлото на власт така нар. „първо демократично правителство” на Филип Дими-

тров не само прие лустрационен закон за науката, който лиши от позициите им по по-

литически причини стотици учени и ги замени с изгодни на седесарите хора, но и

уволни хиляди журналисти и експерти в различни министерства, особено в министер-

ството на външните работи. Под техен натиск беше извършена политическа чистка в

съдебната система и хиляди хора бяха изхвърлени от работа, за да бъдат заменени с

политически и класово приемливи за новите управляващи, с което тази система така

рухна, че след това повече от две десетилетия е най-неработещата, корумпирана и во-

деща до разпадни процеси в страната. В Министерството на външните работи новият

министър Стоян Ганев уволнява по политически причини стотици дипломати, много от

които започват дела срещу него. В Българската национална телевизия, където начело е

поставен от април 1992 г. за десет месеца Асен Агов, са уволнени по политически при-

чини 900 журналисти и то без каквито и да е обяснения, като заповедите за уволнение

са им били връчвани от чистачките. Заменени бяха с пребоядисали ли се и крещяши

„демокрация” незабележими преди мижитурки.

Ако вземем конкретни сфери като висшето образование, ще открием, че със спе-

циални писма на новоизбрания „първи демократичен президент” Жельо Желев от вис-

шите учебни заведения (без да има правомощия за това) бяха по политически причини

закрити множество катедри – по руски език, по политическа икономия, по марксизъм-

ленинизъм, научен комунизъм и стотици хора изхвърлени от работа. Именно в сферата

на науката бе приет от така нар. „първо демократично правителство” мракобесният за-

кон Панев и от ръководни постове в университетите и научните институти са изхвър-

лени 2830 учени.8 Политически виктимизираните учени в Софийския университет бяха

пенсионирани моментално след като навършат пенсионна възраст и не получаваха въз-

можността за допълнително преподаване, както политически правилните „демократи”.

И това беше върхът на айсберга. В БАН, като в хунвейбински времена, новопръкнали

се „демократи” слагаха в коридорите на Централно управление на БАН портретите на

учените, които трябва да бъдат изхвърлени. Няколко института, като Институт за съв-

ременни социални теории, Институт за международни отношения и икономика, Инсти-

тут по философски науки бяха закрити по политически причини и учените изхвърлени

8 Вж. Градев, Дончо. Властта на малкия човек, С., Наука и изкуство, 2015, с. 167.

23

от работа. От тях временно се спасиха учените от Института по философски науки, тъй

като след време под натиска на депутати в сменилото състава си народно събрание, те

бяха върнати в новосъздадения Институт за философски изследвания. Дончо Градев

сравнява тези „демократични” чистки с маккартизма в САЩ и с времената на нацизма в

Германия, когато отнемат почетната докторска титла на Томас Ман. По подобен начин

от своята длъжност е свален известният наш историк - ректорът на Софийския универ-

ситет Николай Генчев. От ръководна длъжност е отстранен един от няколкото всеприз-

нати академични лидери на философския факултет на Софийския университет Исак

Паси, а по-късно унизително пенсиониран. По този повод той пише писмо до Общото

събрание на Философския факултет, състояло се на 8 април 1993 г., в което отбелязва

следното: „…започнах съзнателния и осъзнатия си живот с две поправки към Закона

за защита на държавата, със Закона за защита на нацията, със Закона за конфис-

кация на имуществата на лицата от еврейски произход, с техните правилници и още

няколко нормативни акта в този дух. Тогава бях на петнадесет години. А завърших

професионалното си поприще с един съвсем аналогичен по дух и буква на споменатите

закон – известния закон на никому неизвестния Панев…Написах този текст, първо, за

протокола и, второ, за да не се помисли, че цял един факултет, и то Философският,

се е оставил безропотно да бъде отведен на заколение или, което е по-лошо, на уни-

жение.”9

Ако направим сравнение с една сфера, която лично познавам, каквато е фило-

софията, там политическите уволнения и санкции бяха много по-големи от тези след 9

септември 1944 г. Нека вземем случаят с най-големия български буржоазен философ,

какъвто е Димитър Михалчев, противник на марксизма и дискутиращ с Тодор Павлов.

Димитър Михалчев е пенсиониран на 67 г. от университета, за да бъде назначен за ди-

ректор на новосъздадения Институт по философия на БАН и остава в този институт до

смъртта си като член на научния съвет, когато е на 87 години. Двамата най-видни уни-

верситетски философи до 1989 г., които са марксисти и членове на БКП – Добрин Спа-

сов и Исак Паси нямат такава съдба. Добрин Спасов е освободен веднага след като

напуска Великото народно събрание, където е депутат, приближавайки 60-годишна въз-

раст, а Исак Паси е лустриран като завеждащ катедра и освободен на секундата след ка-

то навършва възрастта за пенсиониране. В Института по философски науки имаше един

надежден млад научен работник Петър Стайков, който във Великото народно събрание

9 Вж. Градев, Дончо. Властта на малкия човек, С., Наука и изкуство, 2015, 168-170.

24

беше депутат от СДС, но след това не влезе в групата на крайните седесари, а остана в

така нар. СДС-либерали и се върна на работа в Института. Независимо че беше сляп,

единственият сляп философ, който бе започнал успешна научна кариера, написа една

много интересна книга по съвсем нова у нас проблематика – философия на собст-

веността, обявен му беше конкурс за доцент и с пълно мнозинство избран в Научния

съвет. Във ВАК обаче вече бе извършена политическа чистка и назначени нови „де-

мократи”. Когато отиде за утвърждаване там, го отхвърлиха, без да дадат изобщо право

да се реагира и оспорва. Така той бе изхвърлен от науката и животът му провален, за-

щото не бил се присъединил политически към новородилите се от разпадните процеси

на социализма пещерни антикомунисти и „демократи”, поради което бе гледан от тях

като „предател”.

При друг случай с моя докторантка, която защити успешно дисертация в обла-

стта на социологията и работата й отиде във ВАК за утвърждаване по това време, по

политически причини даже не си направиха да информират за вземане на някакво ре-

шение, а просто скриха дисертацията й. Минаха десетина години, тя стана зам.-мини-

стър, а след това и министър в правителството на Симеон Сакскобурготски и изведнъж

намериха дисертацията й и няма как – присъдиха званието й. Но в случая просто бе чо-

век, който извади политически късмет, макар и с десет години закъснение, за разлика

от много други.

Лустрацията или политическата чистка стана същностна характеристика на либе-

ралната демокрация. Всяко следващо правителство уволняваше хиляди хора от горе до

долу, за да назначи свои активисти. По експертни оценки от средно 40 000 персонални

промени в административния апарат, които се извършват за пълен мандат, най-малко

половината са наложени по партийна линия, а останалите идват под натиска на корпо-

ративните мрежи и шуро-баджанашки връзки.10 По груби оценки през изминалите 27

години политическите чистки са засегнали над 100 000 човека и това е повече от вся-

кога преди това в историята. Само в МВР през 90-те години на миналия век са изхвър-

лени или принудени да напуснат над 30 000 човека, а след това започват оплаквания

как то не си върши работата и колко е корумпирано. Но нали това са назначени нови,

така нар. „демократични” кадри, след поредицата от политически чистки. Оказва се, че

„демократичните” кадри са така крадливи, че всяко действие на контролиращите по-

лицаи от КАТ ще се записва с камера, за да бъдат самите те контролирани, че не крадат

10 Вж. Петков, Кръстьо. По малко чиновници? Мисия невъзможна, в. Преса, 23 юли 2015, с. 16.

25

и лъжат. 52 генерали и полковници са накарани да минат през 2001 г. на детектор на лъ-

жата и 43 % от тях се провалят. Затова се отказаха повече да правят такъв експеримент.

Особено мащабни са действията по разрушаването на разузнаването и контрара-

зузнаването, чрез които България се превръща в безсилна жертва на чужд агентурен

апарат. В тази дейност активно участват представители на двете противоположни поли-

тически сили. По времето на управлението на така нар. „първо демократично прави-

телство” на Филип Димитров гръмва скандалът „оня списък”, когато данни за българ-

ски разузнавачи са предадени на чужди служби и в това участват хора от управля-

ващата коалиция. Под чужда диктовка се закриват цели направления в разузнаването

като научно-техническото разузнаване и разузнаването в Близкия Изток, изнасят се

личните досиета на български резиденти в чужбина и те са избити. С активното участие

на БСП се приема Закон за досиетата, който води до виктимизация и изхвърляне от об-

ществото на хиляди хора. Изнесени са досиетата и на чужди граждани – агенти на на-

шето разузнаване в чужбина, които са унищожени. След мащабното унищожаване и

предаване на хиляди хора в разузнаването и контраразузнаването почти никой не желае

да му сътрудничи вече, защото не знае утре няма ли да бъде изнесено досието му и за-

клеймен пред обществото.

Във всички структури на управлението, в основните партии след 1989 г. се

осъществи своеобразен негативен подбор. Предходни конформисти, дребни нищо-

жества, нагаждачи към ситуацията се оказаха най-бързо подвижни след радикалната

геополитическа, политическа и икономическа промяна на ситуацията у нас. Когато се

срутват социалните йерархии и ценностна система се оказва че най-бързо може да се

нагодят конформно към новата ситуация най-безпринципните, кресливите, арогант-

ните, заклеймяващите, усещащи се дребосъци и нереализирани нищожества и да се

опитат да се възползват от нея. В такива периоди на повърхността на обществения жи-

вот изплува пяната, боклукът, който с поведението си може да доведе в крайна сметка

до ужасяващи следствия обществото, както стана у нас през изминалите години на рес-

таврация на капитализма.

Подобно на Ваймарската демокрация, българската неолиберална демокрация до-

веде до деинтелектуализация и опростачване, до мачкане и изтласкване на способните

и етични хора, на истинските професионалисти, на тези, които могат и искат да носят

отговорност. Разпадът на социализма превърна дребни конформни човечета, довче-

рашни маргинали и обикновени негодници във водачи на „демократичните сили”, пре-

тендиращи да предлагат на българите ново „светло бъдеще” чрез уреждане на самите

26

себе си. Как така например се получава, че един дребен, незначителен с леки откло-

нения в обикновения живот адвокат от рода на Филип Димитров може да се превърне в

Херострат, ликдидиращ селското стопанство, водещ страната до разруха и водач на

правителство, извършващо масови политически уволнения в мащаби по-големи от вся-

кога преди това в българската история? В условия на такива радикални промени се из-

вършва процес на „негативна селекция”, превръщащ довчерашни конформни нищо-

жества в „политически елит” или добре познатите ни „калинки”. Хора, които не могат

да организират ефективно работата на трима души, стават министър-председатели. Не-

годници, които в други времена угоднически поддакват на всеки по-висшестоящ, сега

си пренаписват биографиите и заемат позата на герои, стигматизиращи всеки, който

реално ги превъзхожда, именно защото той е повече от тях. Така политиката се лили-

путизира, изпълва се с дребни фигури, които масата от хора ненавижда, мрази, гледа

като на престъпници, а те непрекъснато дърдорят клишета от неолибералния ново-

говор, в който важно е да има думите „реформа”, „промяна”, „демокрация”, „евро-

атлантически ценности”, „толерантност”, „евроинтеграция”, „25 години свободна Бъл-

гария” и всякакви други от този род. Българският преход изведе на повърхността хи-

ляди дребни хора, превърнали се в агресивни посредствености и заели високи постове

негодници, довели до ужасяващите разрушителни следствия върху нашето общество.

С всяко следващо правителство в условията на неолиберална демокрация по-

редната партия започва масова смяна на работещите в държавните институции с „наши

кадри” и няма времe те да натрупат опит на съответните длъжности, а и на най-високи

места политици и парламентаристи демонстрират липса на професионализъм. Това се

съпровожда с криене и унищожаване на документи, при което изчезва каквато и да е

институционална приемственост, а новопостъпилите ръководители на нови ведомства

нерядко се оказват в празни кабинети, без каквато и да е представа какво се е правело

по-рано. Под флага на „реформа” намаляваща държавния апарат, се изхвърлят после-

дователно хиляди хора, за да се назначат на тяхно място свои политически приятели и

семейно-кланови протежета, при което в крайна сметка държавната администрация не

намалява, а нараства, ставайки много по-голяма отколкото по времето на социализма.

Периодичните политически чистки и назначаването на „свои хора” след идването на

всяко ново правителство разрушава всяка приемственост и възможност да се води по-

следователна политика. Така неолибералната държава е с много по-нисък администра-

тивен капацитет в сравнение със социалистическата. В социологическо проучване на

агенция „Алфа Рисърч” през април 2015 г. 45 % от българите говорят за непрофе-

27

сионализма на работещите в различни държавни институции. По-малко от една трета от

близо 140 000 човека работещи в държавната администрация са наети формално по за-

кона за държавния служител, а останалите са политически, роднински, клиенталистки

назначения, а може да се предполага, че и при тези около 45 000, които са наети фор-

мално по този закон, реално се крият немалко такива назначения.

4. Негативният подбор и клиентализмът като същностни характеристики на нео-

либералната компрадорска демокрация в България

При социализма има изградена система за подготовка и израстване на кадрите чрез

система от организации и заемането на висока позиция с малки изключения предполага

значителен опит на по-ниски равнища, разкриване на способности на организираш хо-

ра, да ръководиш организации. Търси се менажерска ефективност. Сега всичко това

изчезва, подчинено на доминиращата тенденция на клиентализъм и популизъм, а това

води до рязко падане на управленския капацитет на заемащите различни позиции, а с

това и на ефективността на държавата, независимо че сега в нея работят повече хора

отколкото преди 1989 г. Първият премиер от опозицията след 1989 г. Филип Димитров

не е работил и един ден в държавна организация, хабер си няма от селско стопанство и

може би именно защото е абсолютно безпомощен и некадърен за управление на дър-

жавата, ще се измъкне с мантрата „Държавата е лош стопанин”, по негово време хиляди

хора ще станат жертва на политически уволнения и ще се ликвидира селското сто-

панство. Проф. Трайко Петков, който дълги години преди 1989 г. е работил заедно с бъ-

дещия министър-председател Иван Костов във ВМИ и го познава директно отблизо го-

вори за него като „недостатъчно грамотен” в икономическо отношение човек, който за-

щитава по това време дисертация, в която „основното са хвалебствията към комунизма

и комунистическата икономика”, а след това изведнъж се оказва водач на кохортата ан-

тикомунисти, който ликвидира и разпродава за жълти стотинки социалистическата ин-

дустрия, струваща реално много милиарди.11 След това вицепремиерът в следващото

правителство Нейчо Неев – това на Любен Беров в периода 30 декември 1992 – 8 сеп-

тември 1993 г., който е и министър на транспорта, ще възкликне „Егати държавата,

щом аз съм й вицепремиер”. Поредицата от премиери след това в основната си част ще

бъдат хора без елементарен опит в управление на държавата. Характерно за ново-

назначаваните кадри в неолибералната държава ще стане рязкото падане на менажер-

ската ефективност за сметка на нарастваща некомпетентност, необразованост, липса на

11 Петков, Трайко. Щрихи от научната биография на Иван Костов, в. Труд, 24 юли 2015, с. 16.

28

опит и менажерски качества, масова корупция. Партиите в голямата си част пред-

ставляват клиенталистки групировки – при назначенията на една или друга служба важ-

ни са не професионализмът, а други качества, при което администрацията навсякъде

обраства с така нар. „калинки”, които не могат да се справят с предизвикателствата

пред тях. Така например по време на своето първо управление, независимо от изиск-

ванията за конкурси, ГЕРБ назначи 2069 души без конкурси в държавната админи-

страция, а там, където са провеждат конкурси, те са напълно формални. Ето кратък спи-

сък на най-ем-блематичните „калинки”, които заемат ключови длъжности в държавната

администрация, свързани с разпределение на ресурси и водещи до разпад на държавата.

Калина Илиева – без диплома, изпълнителен директор на ДФ „Земеделие”. Валентин

Николов – завършил двигатели с вътрешно горене, изпълнителен директор на АЕЦ

„Козлодуй”. Марина Армутлиева – завършила екология в НБУ, председател на борда на

АЕЦ „Козлодуй”. Ирина Велкова – без диплома, съветник на финансовия министър Си-

меон Дянков. Георги Харизанов – без диплома, началник на „Напоителни системи”,

които са доведени до такова окаяно състояние, че през следващите години всеки лек

дъждец води до бедствени следствия за хиляди хора. Калин Стануков – завършил хи-

дрология, главен административен секретар на АЕЦ „Козлодуй”. Илия Манолев – за-

вършил ВИФ, състудент на Цветан Цветанов, заместник-директор на РВД. Стоян Цве-

танов – завършил хуманитарни науки и журналистика, шеф на „Топлофикация-София”.

Юлиана Илиева – без висше образование, шеф на ДКВР. И това е само върхът на айс-

берга. Там, където се появят нежелани фигури или такива, които не играят по прави-

лата на клиенталистката игра, влиза в действие компроматна институция и технология

от рода на така нар. „тефтерче на Филип Златанов”. Специално създадена в българския

парламент временна парламентарна комисия за политическите уволнения при първото

управление на ГЕРБ за периода август 2009- март 2013 г. в изготвения от нея доклад

през 2014 г. установява, че 43 746 човека в държавната администрация са били увол-

нени по партиен признак, а на тяхно място са издигнати политически лоялни кадри,

най-често без квалификация. От тях 6 365 души са били ръководни кадри, 19 478 –

държавни служители, 925 служители са били възстановени след обжалване.12 Масовите

чистки и назначаването на свои хора, реализирани главно от кадри на Реформаторския

блок, продължи и при втория мандат на Бойко Борисов. Тогава бяхме свидетели на

12 Вж. Доклад на Временната анкетна комисия за проверка и установяване на всички случаи на грубо

партизанско кадруване в държавната администрация и други държавни структури и предприятия, извър-

шено в периода август 2009 – март 2013 г., В: http://afera.bg/wp-content/uploads/2014/11/Doklad-na-grubo-

partizirano-kadruvane.pdf, ползван на 10 декември 2014

29

уникалния случай, когато артистката Валерия Кардашевска бе назначена за шеф на по-

литическия кабинет на военния министър, а самият военен министър нямаше и един

ден служба в реалната армия. Тоталната клиентизация на всичко, което прави една уп-

равляваща партия, стигна такива размери по времето на управлението на коалицията,

начело с ГЕРБ, че през юни 2015 г. кметовете на две от най-бедните общини в Пирин-

ско – Якоруда и Белица, които не бяха свързани с управляващите, отказаха 112 работни

места по проекта „Подкрепа за заетост” на Оперативната програма „Развитие на човеш-

ките ресурси”, тъй като бяха притеснени, че подборът на наетите ще става от структу-

рите на управляващата партия ГЕРБ и така хората ще са манипулирани при гласуването

есента за местна власт. По същество неолибералната демокрация се превръща в инс-

трумент за разрушаване на държавата, но клиенталистките мрежи, създадени чрез наз-

наченията осигуряват висока устойчивост на съответните партии като особено мощни

се оказват мрежите на ДПС.

При второто правителство на ГЕРБ след 2014 г., което е коалиционно, водеща роля

в политическите чистки и масовото назначаване на собствени политически храненици

има коалиционият партньор на ГЕРБ „Реформаторския блок”. На най-високо равнище

се назначават като министри фарсово некомпетентни хора, които обаче с полити-чес-

кото си говорене създават впечатление за директно обслужване на чужди на България

интереси.

По-лесно успява не интелигентният и компетентният, а агресивният, безскрупул-

ният напорист посредственик с минимални морални задръжки. Така посредствен ли-те-

ратор може да стане председател на Народното събрание и да взема фатални решения.

Социолог или физкултурник да бъде вътрешен министър. Хора без какъвто и да е опит

на каквото и да е равнище на държавно управление да стават министри и министър-

председатели. Налага се популистки тип снемане на всяка отговорност от всяко по-

следвало клиенталистко управление. Всеки пореден политически некадърник на власт

оправдава своята неспособност с оплакванията „предишните са виновни” като универ-

салното обяснение, обичано особено от десницата е, че „комунистите са виновни”. Това

води до криза на авторитетите, изчезване на позитивните образци.

Разпределението на ресурси от неолибералната държава става чрез партийните

клиенталистки мрежи, създадени между институциите и представители на капи-

талистическия бизнес. Това от своя страна дава отражение върху всички сфери и води

до взаимна деградация и на партиите, и на обществото. Тя се проявява в рязката фраг-

ментизация на партийното пространство. В една страна, в която има двеста партии, по

30

никакъв начин не може да се каже, че те представят определени социални групи или на-

родът избира онези от тях, които му предлагат най-подходящата програма, съответ-

стваща на неговите интереси. Рационален избор не е възможен, не е възможно да се

подберат най-добрите, които да те управляват. В парламента през 2014-2016 г. има око-

ло 50 партии, обединени в различни коалиции. Няколко десетки от тях са управляващи

и на повечето от тях избирателите даже не са чували имената, но всяка, след като фор-

мално е във властта, иска да уреди своите хора на съответните длъжности, за да може

да запази тяхната подкрепа при следващите избори. Така десетки клиенталистки групи

по същество се превръщат в лобита за назначения на партийни привърженици и под-

крепа за съответното законодателство. Самите партии са се превърнали в големи клиен-

талистки мрежи и участието в правителството е свързано с два главни клиенталистки

синдрома.

Първият от тях е уреждане на „своите хора” в мрежата на властта, което е ос-

новна мотивация в поведението им. Всяко ново правителство трябва да уреди на всяка

цена основни фигури от своята партия и техни близки на съответни длъжности, защото

това е начин за запазване на тяхната лоялност и поддържане на партийни структури на

централно и местно равнище, а след това същите тези хора на тези две равнища са ос-

новен инструмент за спечелване на изборите. Затова всяко правителство под някаква

форма освобождава представители на предходните правителства във властта и ги заме-

ства със свои хора. Основният механизъм, чрез който става това, е назначаването по за-

местване, след което е лесно съответният политически некадърник или роднина, прия-

тел, част от клиенталистката мрежа да стане титуляр, за което вече не се изисква про-

веждане на конкурс. Така дори министерства като това на отбраната се превръщат в

свърталище на некадърници, а възможностите за отбрана на страната са сведени до ну-

ла, министерството просто е място за държавна софра и изпълнение на чужди поръчки.

Отчайващо деструктивно и фарсово се оказа състоянието дори на институциите, които

управляват науката. В министерството на науката по времето на първото правителство

на Бойко Борисов по чисто политически и клиенталистки причини бе назначен за уп-

равител на Фонд „Научни изследвания” нямащият нищо общо с науката депутат в три

парламента на СДС Николай Христов, при който се развихри гигантска корупция и по

същество стигна до ликвидация на фонда. Накрая през 2015 г. той бе арестуван за

убийство на свой близък приятел. Така политици, които се оказват едновременно извор

на корупция и престъпност, се назначават на високи позиции, които водят до деграда-

ция и обезсилване на съответната институция.

31

Типичен лобистко-корупционен инструмент за клиенталистко назначаване на свои

хора е промяната на закон заради един човек, за да може изискванията за заемането на

определена служба, предполагащи някакъв опит, стаж, образование, да се премахнат и

така да се назначи клиенталистки и политически подходящата личност. Най-широк от-

звук в това отношение получи промяната на закона за ДАНС през 2013 г., премахваща

изискването за 10-годишен минимален стаж в службите за сигурност, за да се заеме та-

зи длъжност, което бе направено, за да може на нея да се назначи конкретен човек –

Делян Пеевски. Тази промяна породи такива протести, че вносителите й бяха при-

нудени да отменят назначаването му. По подобен начин през 2015 г. депутати от ГЕРБ

внесоха проект за промяна на Закона за радио и телевизия, за да може това място да се

зае-ме от Бетина Жотева. Такъв бе случаят и с назначаването на бившия депутат от

СДС Йордан Бакалов за шеф на военното разузнаване в разрез с изискванията на За-

кона за военното разузнаване.

Така се стига до срив на професионалния капацитет дори на ключови контролни

институции на МВР, където назначаването на водещи позиции е политически конюн-

ктурно, а същевременно яростно се разрушават разузнаването и контраразузнаването.

Никой в държавната бюрокрация не расте според професионализма и резултатите от

неговата дейност, а според политическата вярност към съответна партия, личните кли-

енталистки мрежи или подкрепата на водещи западни посолства.

Втора основна форма, чрез която се проявява клиентализмът са така нар. „обще-

ствени поръчки”, които в огромната част се осъществяват от такива партийни клиенте-

листки мрежи. В така нар. „публични търгове” обикновено участват подставени фирми

и лица, свързани с организиращите търгове и всеки знае, че има конкуренция между

останалите и така нар. „политически фирми”. Конкурсите за проекти по различни ли-

нии също са вкарани в мрежи. Типичен пример са конкурсите във Фонд „Научни из-

следвания”, когато милиони са разпределяни на практика без никакъв конкурс и в ре-

дица случаи даже не по посока на научни институции, а към създадени специално за

конкурсите частни фирми. Бе приет дори специален закон за научните длъжности, кое-

то превърна получаването на научни степени и звания, на доцентски и професорски

длъжности във фарс чрез приятелско-кланови журита, което от своя страна доведе до

срив и на такива институции като науката и образованието.

Неслучайно не кой да е, а Джордж Сорос ще каже (споменавам съзнателно

именно него, защото това се казва от един либерален капиталист, а не от пристрастен,

отнасящ се негативно към капитализма левичар), че съвременният глобален капитали-

32

зъм става по-неморален и нехуманен, влизащ в конфликт с основни човешки ценности.

Ще се оплаква, че натрапването на пазарна идеология във всички области на човешкия

живот има крайни деструктивни и деморализиращи следствия. Ще говори, че днес в ус-

ловията на глобален капитализъм и пазарен фундаментализъм по-голяма вероятност за

успех има морално безскрупулният, пренебрегващият социалните и моралните цен-

ности, които обединяват хората в едно цяло. Днес навсякъде, казва той: "Важен е ус-

пехът, независимо от това как е постигнат. Политиците печелят признание за това,

че са избрани, а не поради принципите, които те изразяват. Бизнесмените са оценява-

ни по тяхното богатство, а не за тяхната честност или по приноса на техния бизнес

за социалното и икономическо благополучие."13 Ако един глобален олигарх, който ак-

тивно подпомага създаването на този тип бедствени за народите политически режими

се оплаква от тях, то „какво да кажем ние с гайдите”, както възклицаваше един герой на

Йордан Радичков.

13 Soros, G. The Crises of Global Capitalism, New York: Public Affairs, 1998, p. 3, p. 83.

33

КРАХЪТ НА ПОСТМОДЕРНОТО ЛИГАВЕНЕ И ЗАВРЪЩАНЕТО

НА ГОЛЕМИТЕ ИДЕИ

Петър Волгин

Една от основните неолиберални мантри гласи, че политиката като такава няма

никакво значение, че единственото, което е важно, е пазарът, а политиката е само негов

придатък. Това „опазарняване” на политическото е изключително вредно, защото за

пореден път ни втълпява, че не може да има нищо отвъд стоково-паричните отношения.

Напълно безсмислено е да си представяме, твърдят неолибералите, някакви големи

идеи за преустройство на света, да чертаем планове за бъдещето. Единственото, което

трябва да правим, е да купуваме и продаваме. Повлияни от подобни послания, ние на-

истина престанахме да мислим за бъдещето и така съвсем доброволно се отказахме от

идеята, че ако положим достатъчно усилия, то може да стане по-добро от настоящето.

Актуалните съвременни мислители, които буквално живеят в либералните медии, пос-

тоянно ни поучават, че да мислиш за бъдещето е грешно, че подобно мислене може да

доведе до големи опасности. Толкова популярните през последните няколко десетиле-

тия постмодернисти смятат, че едно от нещата, от които най-много трябва да се пазим,

са големите проекти за бъдещето. Ако сме задълбаели прекалено в тази насока, предуп-

реждават ни те, сме щели да попаднем директно в пастта на някакъв нов тоталитари-

зъм. Жан Франсоа Лиотар, например, е известен със силната си неприязън към т.нар.

метанаративи, т.е. към всичко онова, което се опитва да даде цялостно обяснение на

света.1 Въпросните метанаративи са обявени за главни виновници за човешките нещас-

тия и поради тази причина отмирането им е съпроводено с радостни постмодернистки

възклицания.

Съвсем съзнателно се спирам върху явлението постмодернизъм, което завладява

умовете и сърцата на просветената западна публика, а после и на епигонстващата пуб-

лика в страните от бившия соцлагер. Има, разбира се, безброй определения за това що е

постмодернизъм, като общото между всички тях е, че постмодернизмът отрича същест-

вуването на обективна истина, която може да бъде постигната. Всичко, което виждаме,

казват постмодернистите, представлява някаква субективна конструкция и, съответно,

всеки опит да се изгради генерална, общовалидна теория за света – била тя марксистка,

фройдистка или каквато и да било друга, е обречен на провал. Постмодернистете се

отнасят с насмешка към понятията класи, класова борба и изобщо към всяка идея, свър-

1 Виж подр.: Лиотар, Ж.Ф. Постмодерната ситуация. С., „Наука и изкуство”, 1996.

34

зана с намеренията за по-скромно или по-радикално преустройство на обществото. За

тях много по-интересни са дискурсите и безкрайните лингвистични упражнения. Пост-

модернизмът се отличава с един игрив и ироничен стил, който в крайна сметка налага

схващането, че няма един-единствен основополагащ смисъл, а има букет от разночете-

ния. И всеки си избира това, което му е най-близко на душата. Постмодернизмът става

популярен през 70-те години на миналия век, а възходът му съвпада с този на неолибе-

рализма. На пръв поглед това изглежда нелогично. Между тези две мисловни течения

не би трябва да има нищо общо. Постмодернизмът се изповядва главно от умове, пре-

тендиращи за лявост и назоваващи се постмарксистки, а неолиберализмът е рожба на

мислители, за които всичко ляво е символ на абсолютното човешко падение. При вни-

мателно вглеждане в ситуацията обаче се оказва, че между двете схващания за света

има доста любопитни прилики. Най-поразителен е еднаквият начин, по който и постмо-

дернисти, и неолиберали разсъждават за индивида и общността. И едните, и другите,

ненавиждат колективното цяло и се прехласват пред способностите на индивида. Само

той имал значение, само отделният човек бил в състояние да поведе света към по-доб-

ро. Обратно, общността винаги е спирала творческите индивидуални пориви и затова

трябва да бъде отречена. Прословутата фраза на Маргарет Тачър, която заедно с Роналд

Рейгън прави толкова много за претворяването на неолибералните теории в дела, че та-

кова нещо като общество не съществува, а има само индивиди, е любима и на всеки

постмодернист2. Оттук и идеята, че човек трябва да се грижи не за подобряването на

живота на голямата група, към която принадлежи, била тя класова или национална, а

единствено и само за личното си щастие. Свободата, в нейната постмодерна версия, се

развива не като освобождаване от икономическата принуда на елитите, а като действие,

целящо единствено лична промяна. Да се превърнеш от мъж в жена или обратното, да

си бил банков чиновник, а после да станеш будистки монах – ето това е истинското ос-

вобождение според постмодернистите. Всички останали неща, като по-добри условия

на труд, по-добро заплащане, или по-добре образование нямат никакво значение в срав-

нение с такава „фундаментална” свобода като личният преход от хетеро към хомосек-

суалност. Неолибералите, подобно на постмодернистите, също призовават за прекъсва-

не на всички нишки, които свързват индивида със себеподобните му. Според неолибе-

ралния катехизис човек трябва да се грижи единствено за себе си. Всички се конкури-

раме на пазара, прокламират те, и затова няма място за никакви общностни чувства.

2 Women's Own magazine, October 31, 1987

35

Това са глупости и ако индивидът им се поддаде, ще загуби. Само когато преследва

личните си цели, може да има успех. Оттук и толкова популярната неолиберална тео-

рия за богатството и бедността. Според нея бедни са единствено глупавите, които не са

се възползвали от шансовете си. Богатите пък са такива, защото са умни и са разиграли

най-добре картите си.

Постмодернистите, независимо от левичарските си корени, всъщност вредят на

левицата по начин, непосилен дори за неолибералите. Техните базисни виждания, свър-

зани с отричането на всякакви общностни действия, на практика обезсмислят опитите

за промяна на обществото. Така де, когато човек е зает единствено с мисли за това дали

е повече жена или повече мъж, няма как да обръща внимание на такива „маловажни”

теми като например тази за по-доброто заплащане. Всеки, който се обрече на следване

на постмодерните правила, трябва да забрави борбата за преустройство на света. Едно

подобно преусройство би могло да се случи само ако за него работят огромни групи от

хора. А постмодернистите мразят големите множества. За тях ценни са единствено мал-

цинствените групички, субкултурните анклави, миниатюрите образувания. Само дето

подобни групички не са в състояние да извършат никаква съществена промяна. А дори

и промените, които постигат, в същността си не изменят нищо. Потисническият харак-

тер на съвременното общество няма да се промени изобщо, без значение дали някой

конкретен човек си е сменил пола или от бракоразводен адвокат се е превърнал в автор

на мистични стихове. Всъщност днешният капитализъм трябва да е изключително бла-

годарен на постмодерните мислители. Тяхната т.нар. „съпротива срещу системата” не е

нищо друго освен удовлетворяване на чисто лични комплекси и не предствавлява ни-

каква заплаха за установения ред. Постмодерният „бунт” не е нищо друго освен паля-

човщина и безплодно предизвикателство към начините, по които функционира днеш-

ната власт. Властта няма нито една причина, за да се страхува от постмодерната „бор-

ба”. Напротив, управляващите я приветстват, защото тя с нищо не ги застрашава. Оттук

и пълната свобода в университетите, на които се радват постмодерните мислители. Не-

ка говорят колкото искат за деконструкции, дискурси, идентичности – това не плаши

никого. Ето защо в университетите по целия свят е пълно с постмодернисти, а марксис-

ти няма почти никъде. Никой няма да ги пусне да „тровят” съзнанието на младите с

призиви за промяна на света. Ще бъдат назначавани само такива, които безкрайно ще

дуднат на студентите за Фуко и Бодрияр и ще ги убеждават как „реалността не същест-

вува” и как „всичко е симулакрум”.

36

Постмодернистите, независимо от всички маски на съпротивата, които си надя-

ват, са изключително удобен противник за властващия елит. Затова и елитът не само не

се бои от тях, ами и прави всичко възможно да ги окуражава и да подкрепя финансово

„високоинтелектуалните им занимания”. И защо да не ги подкрепя? Университетските

постмодернисти изследват не класите, а идентичностите. Интересни са им не толкова

взаимоотношенията труд-капитал, център-периферия, колкото светоусещането на гейо-

вете, лесбийките, бисексуалните и транссексуалните. Когато пишат за властта, постмо-

дерните „леви” не разсъждават за партии и класова борба. Те деконструират езика, за-

щото според тях именно там изначално са заложени феномените на господство. За тях

революцията, ако изобщо разсъждават за нея, в никакъв случай не трябва да бъде дейс-

твие на големи групи от потискани и експлоатирани хора. Революцията за постмодер-

нистите е революция на потискани дискурсивни практики на подчинени и изтласкани в

маргиналията знания. Такива концепции, разбира се, звучат много умно и особено

изискано, предизвикват интелектуала възхита, но при тях има един огромен проблем –

подобен тип мисловни усилия са най-прекият път към маргинализирането на идеите,

независимо че някои от тях се кичат с леви етикети. Отдавайки се на безкрайна игра с

дискурсите, постмодерните мислители напълно забравят, че огромната част от населе-

нието се вълнува не толкова от сексуалната си идентичност, не толкова от деконструк-

циите на езика, колкото от това дали ще има работа или дали ще успее да си плаща ре-

довно вноските по кредитите. И така, ако през първата половина на 20-ти век идеите,

прозвеждани от левите умове в университетите, можеха да служат като вдъхновение за

борба за огромни маси от потискани хора, то през втората половина на миналия век

връзката между лявата теория и практиката се скъса. Постмодерните „леви” интелекту-

алци все по-малко започнаха да предлагат решения по най-актуалните въпроси, вълну-

ващи обикновените хора и, съвсем логично, тези хора късат с тях. Разбита от постмоде-

ристи и неолиберали, отчаяно търсеща някакъвси „трети път”, класическата левица за-

губи връзката с реалността, а оттам и връзката с електората си. Гласоподавателите, ко-

ито подкрепяха традиционното ляво, днес са се ориентирали към екстремната десница,

която, за разлика от левицата, обещава да реши проблемите им. Вижте само какво става

във Франция, където някогашните избиратели на Комунистическата партия и изобщо

на класическата левица, днес гласуват за Националния фронт на Марин Льо Пен.

Преди десетина година излезе една много интересна книга. Нарича се „Постмо-

дерният принц: критическа теория, лява стратегия и създаването на нов политически

37

субект”3. Нейният автор Джон Санбонмацу припомня историята за опита да бъде пост-

роена Вавилонската кула. Според библейския разказ след Потопа човечеството е предс-

тавлявало един народ, говорещ на общ език. Хората решили да построят кула, чийто

връх да стига до небесата. Речено-сторено. Почнали хората да строят. И сигурно щели

да построят въпросната Вавилонска кула, само дето тази идея никак не се харесала на

Бог. За да не могат хората да завършат строежа си, Всемогъщият им объркал езика, така

че те вече не можели да се разбират. Като не можели да се разбират, нямало как и да

завършат амбициозния си проект. Отказали се и се пръснали по цялата земя. Поуката от

историята е, че когато си поставят някаква свръхамбициозна задача, хората се провалят.

Затова по-добре да не мечтаят особено много за някакво световно щастие и единство.

По-добре да действат на местно ниво, а не глобално. Да променят собствените си част-

ни съществувания, а не глобалните неща. Така мисленето на библейския Бог се оказва

твърде сходно с това на съвременните постмодернисти. И Той, и те се боят от единст-

вото, от универсалното. Постмодерните мислители правят всичко възможно, за да раз-

рушат, точно както Бог, всеки опит за създаването на някакво универсално усилие. Те

не искат солидарност, искат difference (различност). Искат всеки да се занимава основ-

но със себе си, със собствените си проблеми или, най-много, с тези на хората от най-

близкото си обкръжение – приятели, любовници, колеги, роднини. Джон Санбонмацу

обаче твърди, доста убедително при това, че постмодерната теория е задънена улица за

левицата и допълва, че ако искат да имат някакво по-широко влияние отвъд универси-

тетските си семинари, левите мислители трябва по-малко да се задълбочават в постмо-

дернизма и повече да се връщат към теориите на Антонио Грамши. Според виждането

на Грамши за културната хегемония управляващите успяват да държат експлоатирани-

те в подчинение, защото са ги накарали да изповядват същите идеи като тях. За да бъде

преодоляна тази манипулация, смята Грамши, трябва да бъде създадена също толкова

влиятелна сила, която да обединява структурите с ярка анти-капиталистическа насоче-

ност. Това е политическата партия, или „модерният принц” по думите на Грамши, кой-

то трябва да служи за организатор на въпросната контра-хегемония. Джон Санбонмацу

пък говори за днешния „постмодерен принц”. Това е името на „новия колективен су-

бект, който трябва да обедини многото разпръснати опозиционни движения в една ця-

лостна структура.” Целта на тази структура, разбира се, трябва да бъде тоталната тран-

сформация на капитализма. Вярно, Санбонмацу не е особено конкретен и не уточнява

3 The Postmodern Prince: Critical Theory, Left Strategy, And The Making Of A New Political Subject,

Monthly Review Press, 2004

38

какво точно ще представлява тази организация – партия, движение, коалиция....Не е

длъжен, разбира се, да влиза в конкретика. Всеки от нас има въображение и, стига да

има желание, би могъл да го използва.

Според едно широко разпространено виждане въображението е присъщо най-ве-

че на две групи хора – творците и интелектуалците. Първите го използват, за да създа-

ват произведения на изкуството, а вторите, за да предвиждат бъдещето. През втората

половина на 20-ти век много интелектуалци слагат кръст именно върху тази употреба

ва въображението. Силно повлияни от постмодерните схващания, те не желаят на гле-

дат напред. Задоволяват се с простото преформатиране на вече известни концепции.

Интересното е, че подобен подход е характерен главно за хора, които или са изповядва-

ли, както самите те твърдят, продължават да изповядват леви възгледи. С новите си по-

зиции обаче тези хора нанасят огромна вреда на лявото. Наблюдавайки ги, обикновени-

те граждани си казват следното: „Ето, значи какво значило да си от левицата – да гово-

риш за дискурси и деконструкции, да разсъжданаш пермаментно за разколебани сексу-

ални идентичности, изобщо да живееш в някакъв свой напълно отделен от реалността

свят и да не се интересуваш ни най-малко от проблемите, които вълнуват нас, нормал-

ните хора.” Кой е най-логичният извод от тези разсъждения? Его го: „След като тези

толкова елитарни интелектуалци са от левицата, ние със сигурност не сме част от нея”.

Ето така левицата бива тежко компрометирана, понеже все повече се възприема като

поле, на което се изявяват влюбени в себе си егоцентрици, вместо като общност от хо-

ра, които искат да променят света към по-добро.

Историята на 20-ти век е пълна и с интелектуалци, които са били убедени при-

върженици на лявото, след което са преминали на срещуположни позиции. Емблемати-

чен в това отношение е Ървинг Кристол, който най-напред е отявлен троцкист, след

което става известен като „Кръстникът на неоконсерватизма”. Нещо подобно се случа и

с бъдещия президент Роналд Рейгън. Той започна поличитическата си кариера като де-

мократ и твърд привърженик на Новия курс на Ф.Д. Рузвелт. Скоро след Втората све-

товна война обаче вече е твърд борец срещу комунизма и всичко ляво, пише доноси за

свои колеги актьори, които изпраща във ФБР и свидетелства срещу тях пред Комитета

за антиамериканска дейност в Конгреса. Други подобни примери могат да бъдат откри-

ти в много ценната книга на Даниел Опенхаймер „Изход надясно: хората, които напус-

наха левицата и преформатираха американския век”.4 Уитакър Чеймбърсе е един от

4 Oppenheimer, D. Exit Right: The People Who Left the Left and Reshaped the American Century, Simon &

Schuster, 2016.

39

най-интересните персонажи. Роденият през 1901 г. писател и журналист става член на

американската комунистическа партия, когато е 23-годишен. Прави това, защото е сил-

но повлиян о трудовете на Владимир Ленин, а и защото смята, че комунизмът може да

излекува както проблемите на обществото, така и да даде лек за личните семейни дра-

ми. Семейството, в което расте малкият Уитакър, със сигурност не може да бъде наре-

чено щастливо. Баща му е суров мъж и прикрит хомосексуалист. Майка му го обича, но

е силно невротична натура. Брат му е бъдещ самоубиец. След завършване на висшето

си образование Чейбърс започва да пише разкази, пиеси и стихове със силно социална

насоченост. Предричат му бляскаво бъдеще на творец. Едновременно с членството си в

компартията, пише и редактира материали за комунистическите издания „The Daily

Worker" и "The New Masses”. През 1932 г. става съветски шпионин. Задачата му е да

получава класифицирана информация от служители на администрацията на президента

Рузвелт и да ги предава на съветските разузнавачи. Уитакър Чеймбърс къса с комуниз-

ма през 1938 г., когато новините за абсурдните сталински процеси стигат до САЩ.

Признава всичко на властите срещу обещанието да не бъде съден и от запален кому-

нист се превръща в също толкова встрастен дясно настроен християнин.

Естествено, не всички бивши комунисти се превръщат във фанатични христия-

ни. Някои са задоволяват просто да минат в десния спектър. Такъв е философът и поли-

толог Джеймс Бърнам, водеща фигура в американското троцкистско движение през 30-

те години и виден консерватор от началото на 40-те до смъртта си. Джеймс е блестящ

студент в Принстън и Оксфорд, след което става професор по философия в университе-

та на Ню Йорк. Посвещава се на марксизма след световната финансова и икономическа

криза от 1929 г. и след като се запознава с трудовете на Лев Троцки, и най-вече с книга-

та му „История на руската революция”. Бърнам даже се сприятелява с Лев Давидович,

но приятелството им не продължава дълго. В края на 30-те и началото на 40-те години

Джеймс Бърнам вече се е разочаровал от левите идеи и преминава в лагера на консер-

вативната десница. През 1983 г., няколко години преди да почине, Роналд Рейгън му

връчва Медала на свободата. Със същото отличие посмъртно е удостоен и Уитакър

Чеймбърс. От книгата на Даниел Опенхаймер научаваме, че двамата автори са сред лю-

бимите личности на президента Рейгън. Речите на президента са пълни с цитати от ме-

моарите на Чайбърс „Свидетел”. Опенхаймер ни разказва и неговата история – младеж-

ката му любов към Рузвелт, кариерата му в Холивуд като профсъюзен лидер, нараства-

щата му неприязън към комунизма и изобщо към всякакви леви идеи и преходът му

към идеите на антикомунистическата десница. Следва жизнеописанието на Дейвид

40

Подхорец, чиито родители са членове на американската компартия. Напускат я през

1956 г. след 20-ия конгрес на КПСС, по време на който Хрушчов разобличава престъп-

ленията на Сталин. В младежките си години Дейвид продължава лявата семейна тради-

ция. В края на 60-те и началото на 70-те години той е една от водещите фигури в аме-

риканската Нова левица и редактор на радикалното ляво списание „Ramparts”. В този

период Хоровиц се сближава с „Черните пантери” и става близък приятел с основателя

на организацията Хю Нютън, когато по-късно описва като „гангстер, терорист, инте-

лектуалец и медийна звезда”. През 1974 г. той съдейства на своя колежка от „Ramparts”

да започне работа в училище в Оукланд, ръководено от „Черните пантери”. Когато след

известно време жената е открита убита, Хоровиц решава, че престъплението е извърше-

но именно от „пантерите”. Следва познатият път на отстъпничеството. Дейвид Хоровиц

изоставя левицата, за кратко намира убежише при либералите и през 1978 г. гласува за

Джими Картър, след което твърдо се установява в десния лагер. Основното му занима-

ние от началото на 80-те години до днес е да издирва и заклеймява всеки, когото подо-

зира в симпатии към левите идеи. Авторът на книгата Даниел Опенхаймер намира по-

добно поведение за странно. Най-малкото защото през 80-те и 90-те години представи-

телите на десницата са абсолютни господари в политическия и интелектуалния живот

на САЩ и заплахата от „комунистически преврат” е силно преувеличена, меко казано.

А това, което Опенхаймер би искал да види днес, са хора, интелектуалци, които са се

разочаровали от неолибералните и изобщо от десните идеи. Съвсем нормално желание

при положение, че реалността категорично опровергава валидността на подобни кон-

цепции.

Добре е да знаем, че в опасна идейна близост до неолиберализма са се оказвали

някои от най-значимите имена в интелектуалната сфера на миналото столетие. При то-

ва става дума за личности, които на пръв поглед никога не могат да бъдат омаяни от

песните на неолибералните сирени. Обаче вторият и третият поглед показват, че са

омаяни. Поне до известна степен. Като например Мишел Фуко. Звучи странно, нали?

Един от най-радикалните философи от втората половина на 20-ти век, човекът, който

демаскира всяка проява на принудата и властта, мислителят, когото боготворят много

университетски постмодернисти, претендиращи да са леви, се оказва твърде близък до

неолиберализма. Поне така твърде белгийският социолог Даниел Замора, един от съста-

вителите на вдигналия голям шум сборник „Фуко и неолиберализма”.5 Аргументите

5 Foucault and Neoliberalism, еdited by Daniel Zamora and Michael Behrent, Polity Press, 2016

41

на Замора звучат убедително. Според него Фуко не просто е приветствал идеите за въз-

хода на абсолютно свободния, не-контролиран от никаква държавна намеса, пазар, но и

има съществен принос за дезориентирането на левицата. Още през 70-те години Мишел

Фуко, а след него и други университетски интелектуалци зарязват социоикономическия

аспект на изследванията си, отказват се от симпатиите към големите маси експлоатира-

ни хора и насочват вниманието си основно към малцинствени групи от расов, религио-

зен, сексуален и всякакъв друг порядък. Това, на практика, представлява отказ от голе-

мите леви проекти за цялостна трансформация на обществото и съсредоточаване един-

ствено върху подобряване на живота на различни малцинства. Според Даниел Замора

критиките от страна на Фуко срещу силната държава много се доближават до филипи-

ките на неолибералите по адрес на нейната везде-същност. В проповядваната от неоли-

бералите „тотална свобода” Мишел Фуко открива онази панацея, която трябва да по-

могне на хората да се справят с „тоталитарния уклон” на всяка държавна власт. В про-

дължение на дълги години подобни идеи, които водят началото си от писания на автори

като Фридрих Хайек и Милтън Фридман, съществуват единствено в маргиналията на

интелектуалния живот. Повечето изследователи дори не ги взимат насериозно. Мишел

Фуко е един от първите мислители, които сериозно се задълбочават в творчеството на

„бащите-основатели” на неолиберализма и всъщност съдействат за поставянето им в

центъра на обществения дебат. В пълно съзвучие с колегите си неолиберали френският

философ изразява дълбоките си подозрения към така популярната в онзи период дър-

жава на благоденствието. Той признава, че тя дава сигурност на хората, но в същото

време я упреква, че прави нещо много по-лошо – засилва тяхната зависимост и подрива

свободата им.

Освен с неолибералите Мишел Фуко, определян от някои като близък до леви-

цата интелектуалец, има и други странни симпатии. Например към т.нар. „нови фило-

софи”. Това са френски интелектуалци, които в края на 60-те години са на крайно леви

позиции и членуват в различни маоистки организация, а в началото на 70-те вече са

убедени критици на марксизма и не виждат никаква разлика между нацизма и кому-

низма. Най-силно открояващи сред тях са Бернар Анри Леви, Андре Глюксман, Ален

Финкелкро, Жан-Пол Доле, Жан-Мари Беноа, Кристиян Жамбе, Ги Лардро. През 1967

последните двама основават марксистко-ленинска младежка организация. Наричат я

„Пролетарска левица” и заедно с Бернар Анри Леви и Андре Глюксман започват изда-

ването на вестник „Каузата на народа”. Всички те не просто вярват в марксизма. Убеде-

ни са, че марксизмът е абсолютната истина. Повечето „нови философи” по време на

42

Май'68 са малко над 20-годишни. Без значение дали участват активно в Майските съ-

бития или не, идеите на всички тях са дълбоко повлияни от протестите. И най-вече от

неуспеха на протестното движение да предизвика генерална промяна на капиталисти-

ческото общество. Тъй като Май'68 минава изцяло под знака на марксизма и изобщо на

всякакви леви идеология, неговият неуспех кара бъдещите „нови философи” да отрекат

по принцип Лявото. Сред другите причини за абсолютната промяна на възгледите им са

смазването на Пражката пролет, т.е. на опита да бъде изграден социализъм с човешко

лице, както и книгите на А. Солженицин за „империята ГУЛАГ”, в каквато се е превъ-

рал СССР. Поне това са основанията, които повече „нови философи” изтъкват, когато

трябва да отговарят на въпроса защо са се отрекли от левия радикализъм.

Има обаче и още един момент, за който те не говорят, но който със сигурност

играе роля в идейната им трансформация. Веднага след Май'68 идеологическият тренд

се преобръща и модните до съвсем скоро леви виждания биват заменени от дясно-кон-

сервативни нагласи. Ако искаш да си готин, cool, модерен, вече не трябва да си ляв.

Най-бързо това осъзнава Бернар Анри Леви, който освен, че е автор на термина „нова

философия”6, се оказва и цар на PR-a. В началото на 70-те започва работа в издателство

„Грасе”, а през 1976 г. пише статия за „Нувел литерер”, посветена на съвременната

френска философия. Именно в нея той изрежда имената на хора, които съвсем скоро ще

станат известни като „новите философи”. Запитан как е измислил това определение,

Леви отговаря, че това било „най-глупавото, но и най-малко рискованото заглавие”.

Марката се оказва изключително успешна. За по-малко от година „новите философи”

се превръщат в супер звезди. Те са млади, образовани, симпатични, нахъсани. Освен

това чудесно знаят, особено някои от тях, как да привличат медийното внимание. От-

личникът в това отношение е Бернар Анри Леви, истински цар на саморекламата. Дори

и личният му живот представлява непрестанен PR. Първата му съпруга е манекенка, а

третата – актриса и певица. Тези пикантни подробности, както и приятелствата на фи-

лософа с някои от най-известните политици, като Никола Саркози, не позволяват на ме-

диите да загубят интерес към персоната му. Но не само заради това радиото, телевизия-

та и вестниците охотно предоставят трибуната си на хора като Бернар Анри Леви. Още

от началото на 70-те години във Франция става модерно да се ругае всичко, свързано с

левицата. Какви по-подходящи събеседници по темата от бивши марксисти и маоисти!?

6 Подробен анализ на "новата философия" в изследването на Румен Кънчев „Май'68”: Интелектуалците

и властта. С., „Св. Климент Охридски”, „Св. Георги Победоносец”, 1993.

43

Сред осовните идеи на „новите философи” е и една концепция, която също е

много модерна в онзи период и която скоро ще се превърне в централна теза на пост-

модерните мислители. Става дума за критиките към Големите наративи и похвалите

към „малките стъпки”. Леви, Глюксман, Беноа, Доле твърдят, че големите проекти, би-

ли те светски или религиозни, са огромно препятствие на пътя към човешкото щастие.

Освен това „новите философи” са убедени, че истинска революция е невъзможна, тъй

като единствено, което може да бъде постигнато по революционен път, е замяната на

един господар с друг. Въпросната теза е много удобна за медиите и затова те с удоволс-

твие дават трибуна на представителите на „новата философия”. Именно благодарение

на медиите, а не толкова на идеите си, „новите философи” постигат такъв успех. За да

си успешен, трябва да си медийно представен – това основно правило на съвременото

общество е усвоено прекрасно от бившите марксисти. Зигмунт Бауман много точно е

описал тази тенденция: „...интелектуалците се намират в положение на съревнование

със спортистите, попзвездите, победителите в лотарии, също както и с терористите и

серийните убийци. В това съревнование те нямат голям шанс да победят, но за да се съ-

ревновават, трябва да играят играта на известността съобразно с нейните собствени

правила – т.е. да нагаждат собствената си дейност към принципа на максималното въз-

действие и моменталното излизане от употреба. Справедливостта или истината на иде-

ите им става все по-нерелевантна при разпределението на общественото внимание;

важно е тяхното въздействие – количеството медийно време и пространство, посветено

на тях, а това зависи преди всичко от техния потенциал на продаваемост и висок рей-

тинг.”7

Разбира се, за да те допусат до централното време в централните медии, е необ-

ходимо да отговаряш на редица изисквания. Най-важното от тях е да не излизаш извън

рамките на наложената политическа коректност, да не се опитваш да отправяш сериоз-

ни предизвикателства към статуквото. „Новите философи”, тези бивши радикални бун-

тари, нямат намерение да отправят подобен тип предизвикателства. Генералният извод,

който може да бъде направен от всичките им дълбокомислени идеи, е следният – няма

смисъл да се бунтувате, няма смисъл да се опитвате да променяте генерално реалност-

та, защото, каквото и да направите, усилията ви ще бъдат напразни, нищо няма да се

промени. Андре Глюксман особено обича да разсъждава по тези въпроси, като разсъж-

денията му винаги завършват с песимистичния извод, че „революцията е нещо невъз-

7 Бауман, З. Живот във фрагменти. Есета за постмодерната нравственост. С., „ЛиК”, 2000.

44

можно”, тъй като просто заменя една форма на господство с друга. Същата песимис-

тична нагласа имат „новите философи” и по отношение на историята. Според тях тя

няма цел и посока, не се развива по някакви закономерности, и като цяло представлява

съвкупност от напълно случайни събития. Този тип разсъждения чудесно се вписват в

постмодерната критика към Разума и изобщо към всеки опит да бъде извършена каква-

то и да било радикална промяна на обществото. Логичният извод от тези схващания е

само един – недейте да разбивате статуквото, защото промяната е невъзможна, седете

спокойно и се наслаждавайте на това, което имате. Друго няма да получите. Подобна

пораженческа и, на практика, съхраняваща властта, философия е характерна най-вече

за онези новопокръстени консерватори, които се опитват категорично да се дистанци-

рат от лявото си минало и в същото време да продължат да минават за готини и шик.

Постмодерното поведение служи чудесно и на двете цели. Особено важно, също така е,

да бъде използвано любимото, най-вече на френските интелектуалци постмодернисти,

прекалено усложняване на писаното слово. Колкото по-неразбираемо, толкова по-умно

– това е бойният вик на всеки уважаващ себе си постмодернист. Защото ако пишеш яс-

но, аудиторията ще реши, че си твърде обикновен. Виж, ако писането ти е изпълнено с

неразбираеми главоблъсканици, всички ще те обявят за много умен. „Във Франция по-

не 10 % от написаното от теб трябва да бъде неразбираемо. В противен случай хората

ще решат, че не си достатъчно задълбочен, няма да те признаят за дълбок мислител”.

Това казва самият Мишел Фуко пред своя колега, американския философ Джон Сърл.8

Тази френска мода на ненужно усложненото писане бързо завладява интелектуалните

кръгове по света и на нея се поддават хора с най-различни политически убеждения. Ко-

гато с глупаво усложняване на текстовете си се заемат десни интелектуалци, това звучи

напълно естествено. Елитаростта и пренебрежението към „масите”" е логична тяхна ха-

рактеристика. Доста по-странно е, когато с постмодерни усложнени неясноти очнат да

се занимават мислители, претендиращи да са леви. Какво ляво може да има в един

текст, в който не 10 %, ами направо 90 % от написаното си го разбира единствено не-

говият автор!? Даже и това понякога не е сигурно. Какъв е смисълът от цялата ти ум-

ност (да предположим, все пак, че притежаваш такава), когато нищо от нея не достига

до нормалните хора? Има нещо дълбоко сбъркано в логиката на „левите” постмодер-

нисти. Основната ценност на лявата мисъл е, че тя се бори за промяната на несъвърше-

8

http://www.openculture.com/2013/07/jean_searle_on_foucault_and_the_obscurantism_in_french_philosophy.ht

ml

45

ния свят. Тази промяна няма как да бъде донесена от шепа елитарни мислители. Тази

промяна може да бъде извършена само от големи групи хора. Е, добре, как ще убедиш

хората в правотата на идеите си, когато тези идеи са тотално неразбираеми? Какво то-

гава отличава „левите” постмодернисти от техните десни колеги? Нищо, разбира се. На

практика, между едните и другите няма никаква разлика. По същия начин няма разлика

между ПЕС и ЕНП. И мисленето, и поведението на тези хора е еднакво. И как няма да

бъде. Те обитават едни и същи пространства, четат едни и същи неща, имат едни и съ-

щи приятели, едни и същи спонсори. Това важи и за интелектуалците-постмодернисти

и за висшите политици. И при едните, и при другите разликите между ляво и дясно от-

давна е заличена. И, не, това съвсем не е краят на историята в неговия хепиендов холи-

вудски вариант. Това е съвсем съзнателното размиване на границите между левите

идеи, които трябва да подобрят живота на огромното мнозинство от хора, и десните,

които работят за просперитета на един тесен елит.

Основната цел на левицата оттук-нататък трябва да бъде да се измъкне от този

отровен постмодернистки бульон, в който бълбукат всевъзможни концепции. Левицата

трябва да заяви своята радикална различност спрямо останалите идеи и идейчици.

Мислителите и политиците, които настояват да бъдат възприемани като леви, трябва

решително да скъсат с постмодерното лигавене и да заемат ясни и безкомпромисни по-

зиции. Какво означава това? Най-напред, длъжни са да защитават Истината и да се про-

тивопоставят решително на нейната релативизация, толкова характерна за интелекту-

алния климат на развитите общества през последните няколко десетилетия. Дори „нови

философи” като Бернар Анри Леви, вече са на мнение, че релативизмът е задънена ули-

ца и че съществуването на Истината е обективен факт. А за левите мислители подобен

възглед е повече от задължителен. Също така задължително за тях е и противопоставя-

нето на всевъзможни постмодерни глупотевини от сорта на станалия особено популя-

рен напоследък термин „пост-истина”. Това, разбирате ли, било състояние, при което

обективните факти оказвали по-малко влияние при формирането на общественото мне-

ние от емоционалните изказвания. Тук наблюдаваме случай на типично постмодернис-

тко дърдорене на откъснати от действителността снобеещи псевдоинтелектуалци. Няма

такова нещо като пост-истина. Има една истина. И има опити тя да бъде скрита зад

сложно звучащи и тотално лишени от всякакъв смисъл конструкции. Псевдоинтелекту-

алното усложнено пустословие не бива да е част от вербалните изяви на хората от ле-

вицата. Можеш да казваш умни неща и без да извършваш ненужни словесни пируети.

Яснотата е най-ценното нещо на една реч. Именно яснотата е белег на умност. Другото

46

е безсмислено претенциозно дърдорене. Нека го оставим на постмодернистите, били те

„леви” или десни.

Задачата на левите хора днес е да реабилитират Големите разкази и Големите

идеи. Защото без ясна концепция за бъдещето, няма как да промениш каквото и да било

в настоящето. Необходимо е да скъсаме веднъж завинаги с опиянението от минимализ-

ма. Трябва да разберем, че малките стъпки не водят до нищо друго освен до незначи-

телни изменения, от които, в крайна сметка, няма никаква полза. Нужно е да се мисли

и действа мащабно. Имаме нужда не от реформички, а от революция. Изисква се сме-

лост да признаеш това, но пък нали именно хората от левицата твърдят, че не страхуват

от нищо. Да си върнем истинската смелост, това е от първостепенно значение. Говоря

за смелостта да оспорваш догмите – не само либералните, но и тези вляво. В началото

на 20-ти век Ленин има смелостта да се противопостави на една от основните догми на

формиралия се вече ортодоксален марксизъм – тази, че пролетарската революция може

да успее само в силно развитите капиталистически общества. Ленин твърди, че рево-

люцията ще успее тъкмо в най-слабата брънка на капиталистическата верига. В ушите

на традиционните социал-демократи това със сигурност е звучало като непростима

ерес. Повечето хора, в това число и социал-демократите, са смятали и смятат, че има

скрижали, на които не бива да се посяга. Никога и по никакъв повод. Необходима е

наистина огромна смелост, за да оспориш „све-щените” текстове. През октомври 1917

г. Ленин доказва на практика, че е бил прав в „ереста” си. Когато за първи път гласно

произнася възгледа си, че Февруарската революция трябва да прерасне в пролетарска,

много хора, дори и тези от най-близкото му обкръжение, решават, че е полудял. Основ-

ният извод от неговите Априлски тезиси е, че болшевиките трябва незабавно да тръгнат

към установяване на диктатура на пролетариата. Както пише историкът Орландо Фай-

джис, това отива далеч отвъд всичко, което и най-край-ните леви в партията са обмис-

ляли преди. Ето как е посрещната речта на Ленин в Таврическия дворец, където се пра-

ви опит да бъдат обединени меншевиките и болшевиките: „Меншевиките дюдюкат и

свиркат. Церетели обвинява Ленин, че игнорира уроците на Маркс и цитира Енгелс за

опасността от преждевременното завземане на властта. Голденберг казва, че болше-

вишкият лидер е изоставил напълно марксизма, за да заеме анархисткия трон, освобо-

ден от Бакунин. Б. Богданов осъжда тезисите като „бълнуване на луд човек”... Завръ-

щайки се от Таврическия дворец същата вечер, меншевикът Скобелев уверява Лвов:

47

„Ленин е изпята песен”9. Само шест месеца по-късно Ленин по възможно най-убе-

дителния начин показва на всички невярващи и съмняващи се колко прав е бил.

Припомням този базисен момент от историята на Ленин и Октомврийската ре-

волюция не просто за да възвеличая една ожесточено оспорвана фигура. Целта ми е да

покажа колко важно е за левите хора да не се придържат към клишираното мислене,

да са готови да оспорят всяка идея, независимо от това колко непогрешима им изг-

лежда. Днес левицата е изправена пред сходен казус. Той е свързан с отношението на-

ционално – интернационално. Голяма част от левите класици слагат ударението върху

второто. За много теоретици и практици на левицата националното е ограничаващото и

трябва да бъде преодолявано. За Маркс и Енгелс, за Ленин, а и за много други това е

било напълно нормално. Комунизмът е глобалистки проект. Той цели установяването

на световна справедливост. Съответно няма как да бъде затворен в рамките на нацио-

налната държава. Трябва задължително да ги надскача. Днес обаче ситуацията е корен-

но различна от тази в средата на 19-ти и началото на 20-ти век. Имаме този изключи-

телно важен феномен глобализацията. Любопитното е, че тя послужи за обединение не

толкова на пролетариите, или както днес се наричат хората на намния труд, а на капи-

талистите, или казано на съвременен език, транснационалния елит. За нормалните хора

е все по-трудно да се придвижват от едно място на друго (мигрантската вълна, залива-

ща Европа от известно време, е съвсем различен казус), най-вече поради липсата на

пари и на всякакви перспективи. А за капиталите и техните носители подобен тип при-

движване е най-простото нещо на света. Днещните мултинационални мегакорпорации

са като някогашните скакалци, разнасящи смъртоносните болести. И едните, и другите

се настаняват върху някакви територии, възползват се максимално от предоставените

им възможности и след като не остане нищо за опоскване, се насочват към следващата

незаета територия. В книгата си „Как ще свърши капитализмът?”10 Волфганг Щрейк

отбелязва, че глобализацията е предоставила на големия бизнес неограничен достъп до

най-важния ресурс – евтината работна ръка. Така вече няма никакви спирачки пред

натрупването на баснословни печалби. Някога институциите на държавата имаха спо-

собноста да обуздаят алчността на големите компании (друг е въпросът дали го правеха

и, ако да, в каква степен). Днес държавата, на практика, е безсилна. Както пише

Щрейк, днес не пазарите са разположени в границите на държавите, а държавите са

9 Файджис, О. Човешка трагедия. Руската революция 1891-1924. С., „Абагар”, 2010. 10 Streeck, W. How Will Capitalism End?, Verso, 2016.

48

разположени в границите на пазарите. Логиката на пазара господства над всичко оста-

нало. Намаляват се данъците, намаляват се регулациите, увеличава се натискът върху

работниците. И всичко това се оправдава с мантрата – „това са неумолимите изисква-

ния на международните пазари”. Ако някога големият бизнес се нуждаеше от държава-

та, за да се развива, днес тя се е превърнала в пречка за развитието му. Ето защо транс-

националните корпорации правят всичко възможно, за да сведат до минимум ролята на

държавата. И тук е голямото предизвикателство пред левицата. Ако продължи да след-

ва традиционната си позиция и да се отнася силно критично към всичко, свързано с

националната държава, тя на практика ще се подреди до представителите на мултина-

ционалния капитал. И така левицата ще загуби основния си ресурс – хората на наемния

труд, които усещат все по-силния натиск върху себе си. Ето защо за левите хора е за-

дължително да разсъждават в посока за реабилитиране на националното. Нация не е

мръсна дума. Крайно време е да спрем да повтаряме като папагали толкова популярна-

та сред либералните среди фраза, че „национализмът е последното убежище на негод-

ника”. Освен че е глупава, тя изобщо не отговаря на днешните реалности. Днес нор-

малните хора страдат не от натиска на националните държави, а от мултинационалните

корпорации. Именно техният стремеж към все по-абсурдни печалби води до гигантско-

то увеличаване на неравенството и до съсипването на планетата. Националната държа-

ва и хората на наемния труд днес не са врагове. Те са от една и съща страна на барика-

дата. Основният противник на работещите хора не е нацията, а транснационалният ка-

питал. Затова едновременно с борбата срещу него, левицата трябва да води и борба за

засилване на държавата. Държавните институции в никакъв случай не могат да са

обикновен придатък на мултинационалните компании. Те трябва да са техен опонент. И

именно в борбата за това ролята на левицата е решаваща. Тя трябва да се стреми не

просто към силна държава, а към силна държава, която ще защитава нормалните хора

срещу попълзновенията на мегакорпорациите.

Да, според толкова популярните през последните няколко десетилетия постмо-

дерни мислители всичко, свързано с нацията и държавата, е остаряло, ненужно и дори

вредно. Според постмодерния катехизис националното е поредният Голям наратив,

който вещае неимоверни опасности и затова трябваше да бъде деконструиран. Само де-

то реалното деконструиране на държавата не направи гражданите й по-свободни.

Тъкмо обратното. Зависимостта на работещите хора от транснационалния капитал се

оказа много по-силна от всички предишни зависимости, включително и от тези, свър-

зани с националната държава. За пореден път се видя, че постмодерното деконструира-

49

не може и да звучи привлекателно ефектно, когато се разгръща в тясното пространство

на университетските кабинети, но приложено в реалността, води до тежки последици за

огромен брой хора. Ето защо една от най-важните задачи на левицата трябва да бъде

свързана с възстановяването на основите, върху които се гради справедливото общест-

во. Изпълнението на тази задача минава през връщането в употреба на онези Големи

идеи, без които справедливостта е невъзможна.

50

НЕОЛИБЕРАЛНИТЕ ИЗКУШЕНИЯ НА СЪВРЕМЕННАТА ЛЕВИЦА:

ОТРАЖЕНИЕТО ВЪРХУ СОЦИАЛНАТА БАЗА

Кръстьо Петков

I. Методологически уточнения

Като начална стъпка в анализа се нуждаем от работна дефиниция на понятието

„неолиберализъм“. Тази потребност се налага, първо – заради многобройните, често

твърде идеологизирани определения, които се срещат в литературата и публичните дис-

кусии; второ, – за да се конкретизира концептуалният апарат, който ни е нужен при ин-

терпретацията на взаимовръзката „неолиберализъм - леви политически формации“. Раз-

гледан в този контекст, неолиберализмът е политико-икономическа доктрина, пред-

ставяна с понятийния апарат на макро-икономикса, която завоюва господстваща пози-

ция в глобалното устройство на света през последните три десетилетия:

- Сърцевина на доктрината са постулатите на т.нар. Вашингтонски кон-

сенсус за дерегулация на пазарите, форсирана приватизация, концесиони-

ране на материалните активи и минимизация на ролята на държавата в ре-

гулирането на икономическите и финансовите отношения;

- Генезисът на неолиберализма води началото си от 30-те години на 20 век,

но практическата му реализация като хегемон става възможна след края на

80-те години. Тогава постмодерният капитализъм навлиза в нова фаза, обо-

значена като финансиализация на икономическите отношения;

- Двигатели на промяната са глобалните мега-корпорации и МФИ. Те пре-

връщат неолибералната ортодоксия в агресивна идеология и я прокарват с

всички достъпни средства като единствена политико-икономическа алтер-

натива в повечето региони на света;

- Неолиберализмът прониква в структурите на властта, вгражда се в уни-

верситетите и академичните среди, прилага се в стратегическите про-

грами и оперативните проекти на управлението на държавите и наднацио-

налните икономически образувания.

Реализмът изисква да признаем, че пред такава мощна експанзия е трудно да се

устои. Неолиберализмът успя да трансформира класическата политическа надстройка

на индустриалния капитализъм, като я завладя и разруши; вдъхна безгранична вяра в

пазарните догми и безпределна лоялност към институциите и агенциите, изпълняващи

ролята на глобални мисионери. Заразата неминуемо обхвана и историческата (социал-

демократическа и социалистическа) левица! Но, за разлика от неолиберализма, тя не

разполагаше с модерна/иновативна теоретична база и алтернативен политико-икономи-

чески модел, за да се противопостави ефективно на неоконсервативната вълна. Повече

от две десетилетия след Вашингтонския консенсус, изследователите продължаваха да се

занимават с абстрактни спорове за разграничителните линии между лявото и дясното и

за неотменимостта на тази политическа дихотомия (Боббио, с. 7-26). Загърбени бяха

ранните предупреждения на Дж.К. Гълбрайт за свръхконцентрацията на икономическа-

та власт, която разчиства терена за господство на глобалните корпорации (Гълбрайт,

с.167); както и проницателните мисловни екскурзии на Алвин Тофлър за разместване на

51

стратегическите центрове и властовите ресурси в полза на глобалните мрежи (Тофлър,

с. 61;71).

Класическата левица предпочете да се занимава със своята коригираща недъзите

на капитализма програма, пропускайки да забележи, че той (постиндустриалният капи-

тализъм) вече е навлязъл в друга историческа фаза. След този кратък увод нека да пре-

минем към по-подробен анализ на проблемния център, засягащ релацията „неолибера-

лизъм - социалдемокрация - социална база”.

Логиката на изложението е графично представена във фиг. 1, която илюстрира

комплексното въздействие на факторите, породили структурната криза в социалдемо-

крацията.

Фигура 1 Структурна криза: мултифакторно въздействие

Източник: Собствена илюстрация

Логическата схема, представена във фиг. 1, обхваща въздействието на две групи

фактори:

Причинно следствени (№ 1, 2, 3) – разположени в горната половина на кон-

фигурацията. Именно те са дълбоките причинители на промените в полити-

ко-икономическата среда, в който се позиционира съвременната социалдемо-

крация. Сред тях първостепенно значение има неолиберализмът, който из-

гражда (чрез социален инженеринг) модела на финансиализация, базиран на

догмите на пазарния фундаментализъм; глобализацията също е продукт, кой-

то е форматиран –като съдържание и изисквания - от неолибералната орто-

доксия;

Процесуални фактори (№ 4, 5, 6), които съпътстват неолибералното раз-

витие, но в същото време съдържат опции за радикална промяна в страте-

гиите на класическата социалдемокрация. Това са дигитализацията; растежът,

52

генериращ подоходно неравенство; еко-икономиката, генерираща зелени ра-

ботни места в реалния сектор и услугите.

II. Политико-икономическите изкушения

Те са двупосочни: от една страна, властови; от друга – консуматорски.

Властовите амбиции са стародавен двигател на поведението на всякакъв род пар-

тии: леви и десни, центристки и екстремистки. Исторически погледнато, най-често из-

ключения от това неписано правило се срещат сред левите формации. През последните

два века те са се придържали към принципите на алтруизма, които налагат идейната

идентичност да диктува едно или друго решение, вкл. и временна загуба на властта, в

името на стратегическите предимства и базисните социални ценности.

След края на Студената война, обаче, най-напред западноевропейската левица, а

впоследствие и източноевропейската, стъпка по стъпка се придвижиха към полити-

ческия център, припознавайки част от арсенала на неолиберализма като „прагматична и

незаобиколима” платформа. Европейските леви партии се огънаха под натиска на нео-

консервативните идеи, като се постараха да намерят своя хибридна концепция, която

съчетава дясната политика със социалните ценности. Имам предвид т.нар. Трети път,

изживял кратковременен идейно-политически възход през 90-те години на 20 век (Gid-

dens,1998).

Третият път се оказа не само властово изкушение, но и идеологическо облекче-

ние. Той избави левите от директна конфронтация с „всепобеждаващата” неолиберална

доктрина и нейните агресивни мисионери; заедно с това осигури „легитимност” на пра-

вителствата и коалициите, прегърнали новата конформистка платформа. На този ма-

ньовър в решаваща степен се дължи изненадващият пробив на мисионерите на Третия

път – Герхард Шрьодер и Тони Блеър, които се задържаха на власт цяло десетилетие,

пораждайки напразни надежди сред социалната база за социална сигурност и икономи-

чески просперитет. Техният пример намери верни последователи и в Източна Европа,

но беше отхвърлен в други региони (главно Латинска Америка и Югоизточна Азия),

където постепенно поникваха кълновете на нова, радикална лява идеология.

Консуматорското/хедонистично изкушение е свързано с достъпа до материални-

те източници на ресурси и контрола върху тяхното разпределение, които осигуряват

живот, пълен с наслади и удоволствия. Иначе казано – привилегировано присвояване на

материални блага, гарантиращи „сладък живот”! За кого обаче? За домогналите се до

върховете на управленската пирамида – за сметка на интересите на нискостоящите в

йерархията.

По този начин властовото и консуматорското изкушение се оказват взаимно

свързани:

първото гарантира недосегаемостта на позициите на елитите;

второто е възнаграждение за властовия успех и опора срещу евентуални по-

литически катаклизми;

Би трябвало и двете изкушения да са ценностно чужди за левите формации. Но

на практика, се случва обратното: класическата левица, попаднала в капана на полити-

ко-икономическите съблазни, постепенно привиква да живее и работи в новата, идео-

53

логически враждебна ситуация. Затова в продължение на две десетилетия в лявото

пространство не се зароди алтернативна концепция на войнстващия неолибера-

лизъм; необезпокояван от противопоставящи се политически течения, той ерозира по-

литическите нрави и насърчи грубия икономизъм и аморалния материализъм в тради-

ционната конкурентна среда на класическия капитализъм.

Политическият резултат от посочената регресивна трансформация е т.нар. кон-

сенсус в центъра, постигнат между леви и десни в условията на неолибералната хеге-

мония (виж: In Defense of Left-Wing Populism – публикация на Democracy Future, 2016).

Което ликвидира задълго възможността от ефективно противодействие на десните нео-

консервативни политики през първите десетилетия на триумфа на неолиберализма.

Образно казано, историческа левицата потъна в зоната на здрача, превърна се в неясна

мъглявина на политическия хоризонт, неспособна да излъчи радикални сигнали за по-

литическа трансформация и възвръщане на лидерските й позиции.

III. Структурната криза в социалдемокрацията и нейните последици

В резултат на продължителния период на идеен упадък в класическата левица,

неминуемо се стигна до структурна криза. Според някои изследователи кризата е при-

чинена от системното загърбване на традиционните и твърде успешни инструменти,

използвани при управлението на левите формации след Втората световна война:

Политики за насърчаване на растежа и пълната заетост;

Колективните услуги с универсално значение, както и преразпределението,

което намалява неравенството;

Институционалните механизми за регулиране на пазарната икономика

(трудовите кодекси, насърчаващи синдикализацията, защите на потреби-

телите, опазване на околната среда и т.н.);

Монетарните и фискални политики , както и публичните разходи;

Изграждането на смесена икономика;

Позиционирането в световната икономика, което промотира алианси с на-

ционалните и интернационалните сили, споделящи ценностите на социал-

демокрацията;

За криза заговориха и стратегически анализатори, и критично настроени лидери

на социалдемокрацията. Макар и със закъснение, в крайна сметка те бяха принудени да

обяснят на какво се дължи несекващия отлив на електоралната база и да признаят, че

причините не се коренят само в глобализацията, но и в начина, по който се вписват ле-

вите в бързо изменящата се политико-икономическа среда. Такава теза например се за-

стъпва в наскоро излязлата публикация на Фондация „Фридрих Еберт“: „Социалдемо-

крацията, която идва” (Rasmussen P., Bullmann U., 2016)

В своята полемична статия „Кризата в европейската социалдемокрация – криза

като никоя друга” Беноа Левеске (Benoît Lévesque) подчертава, че ако трябва да се из-

бере дума, която е от ключово значение за социалдемократическата левица, това е

„демокрация“. Именно тя трябва да изпълни с реално съдържание социалното начало и

да замени лозунговите послания. Нещо повече, продължава авторът, за да посрещне

54

предизвикателствата на 21 век, социалдемокрацията, респ. социализмът трябва да

включат екологичния преход. Което на свой ред означава:

а) да се обхване и управлява икономиката като цяло, а не само преразпределе-

нието на богатството;

б) да се работи на всички равнища на управлението, започвайки с партийните

политики и избора на лидери.

Тази постановка ни води до преоценка на представителната демокрация, както

в политическата област, така и в корпоративното управление. В този пункт обаче дори

критично настроени анализатори като Benoît Lévesque ограничават своите препоръки

до насърчаване на прогресивния партисипативен модел на демокрация. Което показва,

че реалното самоуправление на общностите и на национално равнище отново е подце-

нено. Струва ми се, че тук се крие една от основните причини за упадъка на класи-чес-

ката левица в ерата на неолиберализма. Възприела представителната демокрация ка-то

върхово постижение на политическата еволюция, тя (левицата) пропуска да за-бележи,

че този механизъм я отдалечава от настроенията и тежненията на социалната база.

Какво по-конкретно имам предвид?

Във времена на икономически/споделен просперитет и социално благополучие,

достъпно за мнозинството граждани, изборната демокрация не предизвиква съмнения и

недоволство в нейната коректност. Когато обаче бива заменена с формални процедури

(в случая – с фасадна демокрация) това неминуемо поражда отчуждение между базата и

върха на управлението.

За десните партии отчуждението не е фатален проблем, който автоматично води

до разрив с електоралната база. Но при левицата, възникнала като антипод на полити-

чески отчуждените властови елити, поддържала в продължение на десетилетия тясна

връзка с редовите членове, техните семейства и местните общности, формализирането

на селективния и изборния процес поражда риска от загуба на доверие. Въпрос на вре-

ме е кога ще се стигне до такава екстремна/саморазрушителна ситуация. В Европа този

регресивен обрат се случи през 90-те години на миналия век и породи последици, които

тласнаха хората с леви убеждения към формирования, устремили се към новия поли-

тически/надпартиен център.

При този откат от лявото да се търси решение чрез поредна лозунгова модерни-

зация на социалдемокрацията е контра-продуктивен подход.

Пропагандните маневри насочват вниманието на псевдореформаторите към пар-

тийното статукво, т.е. към националните процедури за вземане на решения, където ва-

риациите са многобройни (Справка „Сириза”, която беше принудена да загърби своята

автентична реформаторска стратегия и да се откаже от безпрецедентен подкрепящ вот

под натиска на агресивната „Тройка”. Днес „Сириза“ не е това, което беше през януари

2015 г.; тя постепенно се фокусира върху задържането на властта, за сметка на сви-

ването на респектиращата електорална подкрепа. Опитът на „Подемос” да приложи по-

добрен/испански вариант за печелене на електорална подръжка и участие в управле-

нието, подчинено на радикални виждания за трансформиране на олигархичните вла-

стови структури, засега не води до трайни резултати.

Изводът от краткия период на експериментиране на радикални леви модели, чи-

ито инициатори са разочарованите от класическата социалдемокрация млади лидери е:

55

работещата стратегия би трябвало да се търси извън партийното статукво, в

гражданското общество и на наднационално равнище.

Кои са по-конкретно причините, породили отчуждението на гражданите от

статуквото в лявата част на политическия спектър?

На първо място – превръщането на властта в самоцел на политическото съще-

ствуване на левицата. Властовият нагон и неговите рефлексии може да движат моти-

вацията и всекидневието на лидършипа, но социално-ориентираните избиратели се ин-

тересуват от други атрактивни стимули. И най-вече, от покритието между думи и дела,

от изпълнение на обещанията, когато левите партии са на власт и без особени рискове

може да се фокусират върху изпълнението на приоритетните предизборни обещания.

Сред тях безспорно предимство имат материалното и социално битие, качеството на

живота и жизненият стандарт на мнозинството от нацията;

На второ място, безпардонното консуматорско отношение на привилигерованите

елити, в т.ч. левите, към матералните ресурси и блага, са закодира в подсъзнанието на

редовите граждани. Впоследствие този факт се осъзнава и се превръща в генератор на

масово недоволство от интресчийското поведение на властимащите, пренебрегващо

прекомерното неравенство в доходите и в достъпа до фундаментални социални блага;

На трето място, пасивността на класическата социалдемокрация пред явното по-

газване от неолибералните пропагандатори и десижънмейкъри на традиционните соци-

ални ценности като равенство, справедливост и солидарност, разколебава доверието

сред гражданите с леви убеждения; смущения се появяват дори сред най-верните пар-

тийни сподвижници на левицата. Най-напред работническата класа, работещите бедни

и преобладаващата част от интелигенцията се разделят с идейните „предатели”, търсят

и намират нови водачи, или ги излъчват от своите среди, инициирайки спонтанни хо-

ризонтални движения за политическа и изборна активност.

По всичко изглежда, че алтернативните/радикални леви реформаторски дви-

жения (т.нар. нова левица) са намерили по-вярното решение – да атакуват и отхвър-

лят партийно-партизанските образци на управление и на тази основа да предлагат

концепции и практически варианти за изграждане на нови мостове между постмо-

дерната левица и нейната разочарована електорална база, оттеглила се в своето ес-

тествено убежище: гражданското общество.

IV. Възходът на новите национализми в Европа

Той е в ход повече от едно десетилетие и се извършва в ущърб на класическата

левица. Именно тя е основният губещ от ускорено протичащата трансформация на

публичната сфера. Както посочва Юрген Хабермас в заключителните сi реплики в

сборника „Хабермас и публичната сфера” при кардинални исторически обрати важ-

ното е кои съсловия излизат на авансцената, измествайки традиционното подреждане

на социално-властовата пирамида, и кои отстъпват на заден план, заплашени от сто-

пяване и маргинализация (Calhouns, стр. 421-481). Поредната трансформация, зародила

се в края на 20-ти век, изтласква в центъра на политическата сцена гражданското об-

щество; именна тази социална реалност се нуждае от преоткриване, подчертава Хабер-

мас.

56

Един кратък ретроспективен обзор на изборните резултати, постигнати от евро-

скептичните партии с националистическа орентация през годините на кризата показва,

че те единствени печелят социален терен и увеличават електоралната подкрепа. Отна-

чало това се случва в периферните региони и сред социално изключените прослойки;

впоследествие един след друг падат бастионите на т.нар. системни партии от левицата

и десницата в централните ареали.

Най-впечатляващ е успехът в това отношение на италианското движение „Пет

звезди”, което тръгна през 2009 г. практически от нулата, за да се превърне в трета по-

литическа сила, победила партиите мастодонти в осем крупни градове, в т.ч. Рим и То-

рино! Националният фронт на Марин Льо Пен проникна в северните провинции на

Франция и беше на ръба на победата в столичните райони и крупните индустриални

центрове.

С известно закъснение „Алтернатива за Германия” се включи в паневропейския

победоносен марш на новите националисти, печелейки дори в традиционно демокра-

тичния Берлин почти една четвърт от гласовете. Анализите на изменящия се електо-

рален обрат в столицата на Германия все още продължават; но два факта вече са изве-

стни: единият, че нацоналистите печелят в Източен Берлин, където влиянието на соци-

алдемократите рядко е будило съмнение (дори във времената на фашизма); другият – е

прехвърляне на гласовете на индустриалнте наемни работници от левицата към дес-

ните формации и националистическия център. Утешителната „печалба” за германските

социалдемократи е, че към тяхната кауза и послания се присъединяват фрилансърите и

свободните интелектуалци.

Няма спор, трите национални разновидности на новия европейски национализъм

се различават помежду си – като стратегии, послания и особено в интерпретирането на

етнорелигиозните идентичности. В Италия „Пет звезди” направи завой и от първо-

началните расистки изявления се фокусира върху социалните, по същество леви ини-

циативи. Вероятно, това е причината в тази страна левите избиратели по-бързо да прео-

долеят съмненията си в идейния профил и перспективите на движението на Бепе Грило.

Докато резервите към НФ във Франция се запазват и преливането от лявото към

центъра протича с по-бавни темпове. Що се отнася до Германия, там националистите

имат преки конкуренти в лявото пространство, в лицето на „Де Линке”, което може да

се окаже ограничителен фактор в изборното настъпление.

Не говори ли очертаната тенденция за един парадокс: сочената за демокра-

тичен еталон Западна Европа завива в посока, която я отличава от нейното следво-

енно минало; водещите страни в ЦИЕ предлагат друг, илиберален модел на управ-ле-

ние и развитие (визирам главно Унгария), но без да застават открито на позициите

на екстремния национализъм. Може ли при това положение залетият от евроскеп-

тичната вълна Запад да служи като референтна точка и пример за подражание на

политически плуралистичния Изток! Очевидно – не!

V. Алтернативите: концепцията за прекариата и нейните интерпретации

Първият значим теоретичен опит за лансиране на радикална, реалистична и пер-

спективна концепция, адекватна на промените в традиционното социално-класово деле-

57

ние в постиндустриалното общество, е обосновката за възникващата нова класа – тази

на прекариата (неологизмът напомня за класическото понятие „пролетариат”, съхра-

нило семантичното си значение, но изгубило историческа стойност). Авторът на кон-

цепцията е проф. Гай Стендинг – политикономист, добре познат на българските изсле-

дователи на еволюцията на модерното класово общество (Стендинг, 2013);

Неговата книга „Прекариатът – новата опасна класа” беше преведена на бъл-

гарски език и представена пред специализирана аудитория с участието на автора; кон-

цепцията на проф. Стендинг предизвика оживени спорове относно нейната валидност в

посттоталитарната епоха. Накратко, аргументацията на британския учен и дългогоди-

шен водещ експерт на МОТ се свежда до следните обществени промени:

- Трансформация и декласация на обществената система при постмодерния ка-

питализъм, които се предизвикват и възпроизвеждат чрез неолибералния фи-

нансово-икономически модел;

- Разпад на социално стратификационната пирамида, наследена от периода на

класическия индустриализъм. Трикласовото деление (на висша, средна и ра-

ботническа класа) изчезва; на нейно място се появява ново разслоение, при

което в пространството непосредствено след висшата класа се формира т.нар.

прекариат. Прекариатът включва обречените на перманентна несигурност

при намирането на работа (тук доминира принципът на случайността); ниски

доходи – над линията на бедност, но недостатъчни за издръжката на живота;

трайна зависимост на гражданите от флуктуациите на пазара на труда, поро-

дени от нарастващата и непредсказуема мобилност на глобалните инвести-

тори;

- Обезправяване на гражданите и отсъствие/слаба ефективност на социално-

защитните мрежи за материално компенсиране на лишените от достъп до со-

циални блага; депривацията обхваща и фундаментални човешки права –

напр. достъп до образование и медицински услуги, с което се елиминират на-

ционални конституционни разпоредби. Глобалните финансови интереси по-

газват държавния суверенитет, закрепен във върховния закон;

При тази законова, ценностна и морална деградация и при отсъствието на поли-

тическа сила, която да възстанови националния суверенитет, единствената алтернатива

е прекариатът да се обособи като самостоятелна/ нова класа и да отстоява своите инте-

реси. Затова проф. Стендинг определя тази крупна социална прослойка като (class in

making – зараждаща се) и поставя въпроса каква да е нейната социално-икономическа

платформа.

В най-новата си книга „Харта на прекариата“, която е малко позната в Бъл-

гария, той отива по-нататък, като формулира набор от права, изискващи социално и по-

литическо действие и предлага инструменти за тяхната реализация (Standing, 2014).

Прекариатът, по мое мнение, е класово подобно образувание; то се родее повече

със социалните движения, отколкото с класическите обществено-икономически обеди-

нения, на които се позовават ортодоксалните марксисти (да припомним, че самият Мар-

кс разглежда капитализма като променяща се реалност с присъщите му противоре-чия и

58

кризи, но и със способността да обновява своя апарат за управление и потискане на со-

циалното недоволство).

Перспективата за обновление отдолу нагоре и принуда за промени в Системата

(на неолибералния модел) се появи след т.нар. Арабска пролет от 2011 г. и спонтанното

разпространение на протестните движения, получили названието „Окупирай” в раз-

лични региони на света, в т.ч. в центровете на финансовия капитализъм. И въпреки, че

протестната вълна затихна след 2012-2013 г., тя остави след себе си образци на граж-

данско противодействие, които се използват и днес. Имам предвид движението „Възму-

тете се” в Испания, от което се роди „Подемос”; реформаторската вълна сред значи-

телна част от привържениците на Демократическата партия в САЩ, персонализирана

от Бърни Сандърс в неговата предизборна платформа за демократичен социализъм; но-

вите леви в Германия, вдъхновявани и предвождани от Оскар Лафонтен; ранната „Си-

риза” на Алексис Ципрас и Янис Варуфакис в Гърция и др.

Как се отрази на старата социалдемократическа левица този планетарен по-

дем на социалните движения, апелиращи за равенство, справедливост и солидарност?

Проактивни реакции нямаше; дълго време не наблюдавахме и рефлективни ини-

циативи и акции. Като че ли социалдемокрацията се стресна от радикализма на само-

организиращите се граждански обединения; или пък видя в тяхно лице опасен конку-

рент за електорално влияние в левия политически спектър! Във всеки случай, нито една

национална/системна партия от левия сектор не потърси алианс с носителите на обнов-

лението; същото се отнася и за повечето профсъюзи. Тази идейна пасивност и органи-

зационно разминаване обрече старата левица на партийна ретроградност и политически

консерватизъм, който продължава и днес.

Междувременно, т.нар. Трети път претърпя фиаско, а неговите вдъхновители се

отдадоха на властова и/или бизнес кариера.

Визирам Герхард Шрьодер, който след приключване на втория мандат директно

се пренасочи към олигархичната върхушка в Русия и днес отстоява интересите на мега-

корпорацията „Газпром”; още по-тежък случай е екссимволът на New Labour Тони Бле-

ър, чиято кариера приключи безславно с лъжите, изречени преди военната интервенция

на САЩ, Великобритания и други западни държави в Ирак. Днес неговото морално па-

дение е доказано, но лъжата не е простена, а Тони Лайър („Лъжецът” – каквото про-

звище получи сред бившите си привърженици) никога няма да получи публично опро-

щение.

Приключвам тази кратка историческа екскурзия с извода, че старата социал-

демократическа левица сама предизвика отчуждението на традиционно верния й елек-

торат. В политиката и обществения кръгооборот, обаче, подобно на природата, ня-

ма празно пространство. Освободените позиции вляво от центъра отвориха доста-

тъчно широка ниша за настъпление на новите националисти и на множество евр-

оскептични партии и движения.

Левицата е на път да бъде изгонена окончателно от удобното гнездо, където

доскоро комфортно съжителстваше под формата на т.нар. големи коалиции с десни

формации – либерални, неоконсервативни, клерикални, монархически.

Може да се възрази, че, все пак, европейската социалдемокрация и днес е здраво

закотвена във властовото пространство, благодарение на проявената гъвкавост. Истина

59

е, че тя умее периодично да си служи с усвоените прийоми да влиза в съюз с идейно

различни, но не и диаметрално противоположни формации – зелени, либералдемократи

и др. И още, че като правило се допитва до партийната база, преди да сключи поредното

споразумение за участие в управлението (справка – социалдемократите в Германия).

Само че членката маса се топи, а договорите за съвместно управление от типа „полити-

чески картел” (една остаряла и отречена форма на репрезентативната демокрация) не се

възприемат позитивно от социалната база. Към недостатъците на политико-кар-телния

подход трябва да добавим и т.нар. квотен принцип при разпределението на вла-стовите

и ресурсни позиции и на него гражданите гледат като на договорена в зад-кулисието и

извън дадения мандат подялба на баницата.

VI. Българската ситуация: по-зле от европейската и по-неясна отвсякога

Тази част на анализа поражда известни методологически затруднения. От една

страна, както комунистическата, така и социалдемократическата левица у нас имат над

120 годишна история; което предполага – вкоренени привички и образци на властови

рефлексии. От друга страна, посттоталитарните леви формации – „реформирани” соци-

алисти и исторически социалдемократи, се включиха в европейската и световната ле-

вица във възможно най-неблагоприятния период: на идейна и структурна криза.

Следователно, българските леви трябваше да преодоляват едновременно две пре-

пятствия:

а) да се откъснат от отживелите форми на политически живот;

б) да придобият нова идентичност чрез приобщаването си към международните

институции – ПЕС и Социалистическия интернационал (тук не третирам проблема за

вътрешното/национално раз/единение, който изисква специален, задълбочен и обекти-

вен анализ).

Проевропейската и интернационалната преориентация на българските леви фор-

мации, обявено като завръщане към началата и неотменимо условие за изповядване на

автентична лява идеология, доведоха до различни последици през последните две де-

сетилетия на политически преход. Според някои ранни изследователи на еволюцията на

социалдемократическото движение в Централна и Източна Европа, членството в Соци-

алистическия интернационал може да служи като критерий за тяхната съзряваща лява,

демократична идентичност (Crook, 2002). Съмнявам се, че тази оценка се основава на

убедителни аргументи. Самото развитие на взаимоотношенията вътре в подсилената с

цяла група нови членове интернационална мрежа на социалистите доказа, че те не на-

мериха партньори с хомогенна идеология; на свой ред редица партии от постсъветската

зона се оказаха въвлечени във междурегионални и фракционни конфронтации.

Типичен случай в това отношение е включването на българската левица в интер-

националния диалог. Членството в Социнтерна на преименуваната БСП изискваше вре-

ме и компромисно съгласие от страна на БСДП, която чрез емигрантските си структури

не беше прекъсвала членството си през епохата на комунизма. Както се каза обаче, ин-

тернационалната общност на левите сили след края на Студената война беше раз-

нородна по своя идеен профил, със засилващи се радикални/революционни настроения

и стратегии, лансирани от партиите в Латинска Америка. През последните две десети-

60

летия те взеха властта в редица държави от континента, ползвайки както леви, така и

популистки платформи и лозунги. В интерес на истината следва да отбележим, че не-

зависимо от автократичните тежнения, латино-левите се оказаха по-близо до тежне-

нията и стремежите на електоралната база, отколкото класическите социалдемократи, в

т.ч. в Европа.

През 90-те години и до края на първото десетилетие на 21 век пишещият тези ре-

дове многократно е участвал в международни форуми и теоретични дискусии на Соци-

алистическия интернационал. На тях ясно личеше, как под булото на декларираното

единство прозират различни и дори разнопосочни траектории и маршрути, по която се

движат съвременните леви партии от Стара и Нова Европа, в сравнение с тези от Ла-

тинска Амерка, част от Азия и Африка.

Моят извод е: без да се е разцепил формално, Социнтерна днес е по-скоро място

за идейни спорове, отколкото хомогенен съюз на партии, изповядващи една и съща по-

литическа философия.

„Социалдемократическа Европа спи, докато светът се променя!”, такава

оценка от латиноамерикански лидер се чу от трибуната на Консултативния съвет на Со-

циалистическия интернационал на срещата в Ещорил – Испания, преди шест години.

Изключенията тук са рядкост – Гърция, Португалия, но не и България. Накратко, тя без

колебание се присъедини към фалангата на „спящите”! Тази метафора не изчерпва де-

тайлите на тактическите действия, които европейските леви, членове на ПЕС, прило-

жиха спрямо новото радикално течение в Социнтерна, оформило се в Южна Америка.

Създаден беше т.нар. Прогресивен алианс, в който българските социалисти иг-ра-

еха активна роля. По този начин фракционерството се пренесе на наднационално рав-

нище, което обрича на неуспех опитите да се възстанови единството на глобалната ле-

вица след десетилетия на разделение и противопоставяне. Проблемът, обаче, не е само

организационен.

Въздържането от открит дебат за нов стратегически избор подсилва регионал-

ните и националните тенденции на разочарование, с последващо отчуждение между ба-

зата и върха на левите партии. Независимо от това, българската левица, доминирана от

БСП, предпочете да се придържа плътно към тактиката и стратегията, изработвана от

ПЕС. С избирането на Сергей Станишев за председател на ПЕС стана ясно, че българ-

ските леви, претендиращи, че са реформирани и прегърнали социалдемократическите

ценности в съвременна Европа, предрешиха какъв ще бъде техният идеен профил за

години напред. Прегръдката се случи в неудачно подбран момент, когато европейската

социалдемокрация се намира в отстъпление и упадък; самата позиция на бившия лидер

на БСП в Брюксел го задължава да следва генералната линия, очертана под влиянието

на представителите от Стара Европа. Тази линия на непрестанни призиви за идейно

обновление, поне засега не носи стратегически предимства.

За да аргументирам своето твърдение, ще си послужа с два примера:

Единият се отнася до реакцията на ПЕС към най-сериозния трус в конструк-

цията на ЕС, предизвикан от Брекзит. Непосредствено в периода преди референдума

във Великобритания и ПЕС, и ЕНП се занимаваха с послания, носещи гръмкото име

„Манифест”, адресирани към европейските граждани. Резултатите от изборите на ИП

са известни: и левите, и десните се разминаха с поддръжката на гласоподавателите, от

61

което се възползваха евроскептичните партии. Поуки от неуспеха, обаче, не бяха изва-

дени – чак до 2016 г. системните европейски партии се занимаваха с обичайните анга-

жименти: да изтъкват своите предимства пред тези на съперниците; както и да заклей-

мяват национал-популистките движения и лидери.

Резултатът от референдума на островната държава силно изненада политичес-

ките лидери на левите и десни партии, чиито европейски щабквартири и мозъчни цен-

трове са разположени главно в Брюксел. Все пак, ПЕС реагира първа, изпреварвайки

ЕНП, без да чака оформянето на единно становище на ЕК за предстоящите преговори за

излизане на Англия от ЕС, като лансира т.нар. Пътна карта за развитие на общно-

стта.

Другият пример са зачестилите напоследък опити на водещи анализатори в Ста-

ра Европа да излизат с разработки, които трасират „нови” пътища за развитие на ле-

вицата – като реакция на неблагоприятния паневропейски политико-икономически кон-

текст в ерата на финансовия капитализъм и доминиращия остеритет. В началото на из-

ложението споменах за подобна публикация на Фондация „Фридрих Еберт”, с автори

Пол Расмусен и Удо Булман. Амбицията на двамата влиятелни стратези е повече от по-

хвална – да очертаят рамката и етапите на очакваното социалдемократическо обнов-

ление.

Самото заглавие на разработката „Социалдемокрацията, която идва” е интри-

гуващо; подзаглавието „Трансформационни прогресивни политики” – също; намерения-

та са похвални: да се промотира нов модел на организиране и действие на класическата

европейска левица в съвременния свят на ускорени промени, глобални рискове и упадък

на либералната демокрация. Само че рубриката „Occasional Paper”, в която излиза въп-

росната публикация е възможно най-неангажиращата; т.е. документът е неформален и

на този етап няма шансове да прерасне в Програма за обновление, споделяна от евро-

пейските леви организации и институции.

Общото за двата документа – Пътната карта и „Occasional Paper” е, че в тях

(особено в първия) се залага на еволюционния подход; изложението и препоръките се

базират на селекция и шлифоване на съществуващи, вече апробирани идеи и инициа-

тиви. Те, обаче, са доказали своята непригодност да се превърнат в атрактивни плат-

форми за противодействие на новия национализъм и на все още влиятелния неолибера-

лизъм. Едва ли може да се очаква, че с подобни послания, в които неолибералната док-

трина само се споменава, без теоретически да се опровергава, ще се възвърне изгубено-

то доверие на левия електорат. Що се отнася до търсеното разширяване на социалната

база от изпадналата в дълбока структурна криза пан-европейската социалдемокрация,

това е резултат, който евентуално може да се случи в средносрочна перспектива.

Обективността изисква да отбележим, че в разработката, излязла под егидата на

„Фридрих Еберт”, за първи път се споменават открито недъзите и опасностите в поли-

тическото позициониране на левицата в периода след Студената война – „структурен

регрес”, „маргинализация”, „изгубена идентичност”…

В България ситуацията е още по-тревожна – официалната, парламентарно пред-

ставена левица дори не дебатира подобни новаторски платформи, нито се възползва от

изборните кампании, за да ревизира и постави на обществено обсъждане своите пос-

тижения и погрешни решения, докато е била на власт. Имам предвид преди всичко ико-

62

номическа и социална платформа за управление, която да противодейства на настъпле-

нието на национализма и да контрира опитите на квази-десницата у нас да се задържи

на власт. Дори и фундаментални трудове, излезли под перото на авторитетни български

анализатори, не влизат в дневния ред на политическия кръгооборот (Проданов, 2012)

Обективно погледнато, има какво да се преоценява и коригира, макар и пост-

фактум, в миналите, периодично прекъсвани от мини-кризи, управленски мандати на

БСП:

На първо място, това се използваните, отдавна изхабени коалиционни фор-

мули. И т.нар. Тройна коалиция, и властовият тандем „БСП-ДПС” бяха със-

тавени след недопустими компромиси и без предварително изработени спо-

разумения за водените политики, подкрепени от партийната база;

На второ място – безсилието (по-точно отказът) да се ограничи политичес-

ката корупция. Поначало и в двата мандата антикорупционните ангажименти

бяха оставени на втори план; вместо да предприемат реални действия за пре-

сичане на политическата корупция, започващи от собствената партийна вър-

хушка, коалиционните лидери – социалисти и етнолиберали – допуснаха да

бъдат въвлечени в самоцелни спорове с самообявилата се десница от ГЕРБ по

въпроса: чия олигархична клиентела е по-тежко заболяла от корупционната

зараза; както и да бъдат атакувани (не без основание) от европейските инсти-

туции за пасивност и огъване пред многобройните случаи на обогатяване на

топ-политици;

На трето място, липса на готовност и политическа воля да се признае провала

на десните управленски мерки, прокарани от левия, олигархично зависим

политически елит в интерес на заможните слоеве и в ущърб на обедняващото

българско население (плосък данък, привилегировано банково законодател-

ство, лобистко концесиониране).

Особено тежки последици за идентичността на левицата имаше прокарването на

законодателство за регресивен/плосък данък върху доходите на физическите лица и кор-

поративните печалби. Тази „иновация” беше наложена силово, от върхушката на БСП –

без партиен референдум и въпреки несъгласието на синдикати и леви интелектуалци.

Трайните поражения от този завой към неоконсервативно управление вече са налице;

плоският данък, въведен без необлагаем минимум, ощети ниско-доходните групи; ус-

лугата към богатите слоеве, освободени от омразния им прогресивен данък придоби ре-

ални и внушителни финансови измерения. Вярно е, че БСП демонстрира пред МФИ уп-

равленска „предвидимост” и властово послушание, но това стана за сметка на сериозно

накърнения имидж като автентична лява партия.

Късно ли е да се коригира стратегическата грешка?

Според мен българският „модел” на плосък данък вече ерозира доверието на со-

циално-ориентираните граждани в надеждността и адекватността на лявото управле-

ние; дори да се отмени още днес авантюрата с регресивния данък, навикът на данъко-

платците (в т.ч. с умерено високи доходи) да ползват безпрецедентно ниските ставки за

вноски в бюджета, вече е вкоренен и трудно изтриваем. А внушенията, че еднаквите

63

ставки за всички данъкоплатци били израз на справедливост са чисто и просто дема-

гогски! И все пак, покаянието няма да навреди!

Заключение

В изложението по-горе беше направен опит за последователно прокарване на те-

зата, че съвременната европейска социалдемокрация е навлязла в тежка и трудно-об-

ратима структурна криза. Нейните измерения се виждат както в отстъплението

от амбициите за самостоятелното ляво управление в духа на следвоенните тра-

диции за икономически и социален просперитет в полза на всички членове на об-

ществото, така и в идейната безпътица, в която са попаднали модерните леви,

въпреки заклинанията, че обновлението е в ход или се задава на хоризонта.

Социалдемократите днес са принудени да влизат в политически/властови коали-

ции, обявявани за крачка напред в развитието на представителната демокрация, но на

практика изискващи тежки, често недопустими компромиси с идентичността и фун-

даменталните ценности на левите движения.

Имитацията на реформи в прогресивна посока, обещанията за партисипативна

демокрация, зачестилите референдуми остават инициативи без сериозна електорална

поддръжка. В крайна сметка, настъплението на евроскептиците и на най-активния им

сегмент им част – модерните/икономически националисти – не е овладяно.

По всичко изглежда, че предстои десетилетие на сериозни размествания в пла-

стовете на властта, както и на схватки между новите, радикално настроени леви форма-

ции с партокрацията и финансовата олигархия. Тази ситуация налага да се сменят под-

хода, ползвания инструментариум и поредността на обявените реформи от класическата

социалдемокрация, за да се разчита на евентуален успех в битката за възвръщане на

влиянието върху социалната база и разширяване на електоралната подкрепа.

Първо, пренебрегването на опасността от нарастващата националистическа –

властова и електорална – експанзия говори за липса на реализъм сред левите

формации и дори за страх от открит идеен сблъсък. Този подход – на бягство

от фронтални битки и уповаване на инерционни фактори, е контрапродук-

тивен и с кратковременни ефекти. В миналото историческите традиции, род-

овата памет, партийната дисциплина работеха в полза на социалдемократи-

ческата левица; през последните две десетилетия, обаче, тяхната роля беше

отслабена до такава степен, че социалдемокрациятазагуби потенциал за пече-

лене на стратегически битки. Няма такова нещо като гладък преход, за който

се застъпват някои от теоретиците на лявото. Позовавайки се на доктрината

на Ф.Д. Рузвелт за т.нар. Нов курс, те пропускат да забележат, че тя се наложи

не по еволюционен, а по революционен начин. Моето твърдение може да се

окаже вярно, ако под революция не винаги разбираме издигане на барикади

по улиците и площадите. Президентът Рузвелт отхвърли фундаментални по-

стулати на онази разновидност на капитализма, която систематично предиз-

викваше финансови кризи и социално недоволство и ги замени с концепцията

за споделения просперитет. Какво пречи такава ненасилствена революция да

се случи и днес! Принципно важното при този исторически паралел е, че Но-

вият курс създаде материално благополучие, особено за средната класа и ви-

64

сококвалифицираните работници. Подобни радикални/революционни плат-

форми днес отсъстват от официалните платформи и планове за действие на

социал-реформаторите в обединена Европа.

Второ, няма други инструменти освен тези от властовия арсенал, за прена-

сочване на целите на управлението към актуалните интереси и очаквания на

новите таргет групи, потенциален източник на допълнителна електорална

подкрепа в левия спектър. Това са главно онеправданата средна класа и твор-

ческата интелигенция, както и представителите на средния и малкия бизнес и

самозаетите. Сред приоритетните мерки за въздействие тук са: лансиране на

програми за публични инвестиции; финансова подкрепа на уязвимите групи

и губещите от реформата – чрез въвеждане на базов доход, количествени об-

лекчения за хората, а не за банките, гарантиране на достъпа до образование и

здравеопазване за обедняващото население; насърчаване – чрез законови про-

мени и инвестиционно кредитиране – на регионални проекти за зелена ико-

номика и енергийно чисти технологии; децентрализация на управлението ка-

то първа стъпка към самоуправление на местните общности и т.н.

Трето, подреждането на управленските приоритети във времето е национална

отговорност на претендиращата за управление социалдемократическа левица.

Тук указания и нормативни решения от европейския център не са нужни. При

договорена на наднационално ниво смяна на подхода и апробирани/успешни

практики, всяка държава е длъжна сама да определи тайминга на новото ляво

управление. Тази препоръка се отнася и за България. Дали, обаче, официал-

ната левица у нас, в лицето на нейното ръководство, осъзнава съдбоносното

значение на прелома, който е необходим? Пропусне ли да направи сакралния

и твърде болезнен избор, ще бъде изтласкана (подобно на цялата европейска

социалдемокрация) от политическата сцена задълго, което ще е трудно по-

правима стратегическа загуба.

Ползвана литература:

Боббио, Н. (2001). Дясно и ляво. С., „ЛиК”, 2001. .

Гълбрайт, Дж. К. Анатомия на властта. С., „Христо Ботев”, 1993.

Кеккеш, Д. Против либерализма. С., КХ, 2001.

Проданов, В. Теория на българския преход. С., „Захарий Стоянов”, 2012.

Calhoun, C., Ed.. Habermas and the Public Sphere, MIT Press, 1999.

Crook, N., Dauderstadt, M., Gerrits, A. Social Democracy in Central and Eastern Europe,

FES, 2002.

Giddens, A. The Third Way: The Renewal of Social Democracy, Polity Press, 1998.

Rasmussen, P., Bullman, U. The Social Democracy to Come, FES, 2016.

Standing, G. A Precariat Charter: From denizen to citizen, Bloomsbury, 2014.

Democracy Futures Series In Defense of Left-Wing Populism, 2016.

http://theconversation.com/in-defence-of-left-wing-populism-55869, информацията е извле-

чена на 01.10.2016 г.

65

PES Roadmap following the UK referendum (2016), A New Agenda for Europe 2016-2019,

Adopted by the PES Presidency on 5th July 2016, Approved by PES Leaderson 7th July 2016

https://d3n8a8pro7vhmx.cloudfront.net/partyofeuropeansocialists/pages/6531/attachments/ori

ginal/1468320424/PES_roadmap_2016_07_05_approved.pdf?1468320424, информацията е

извлечена на 08.10.2016 г.

Lévesque, B. The Crisis in European Social Democracy: a Crisis Like no Other, an article by

Benoît Lévesque, as of 21 May 2016,

https://www.opendemocracy.net/beno-t-l-vesque/crisis-in-european-social-democracy-crisis-

like-no-other, информацията е извлечена на 08.10.2016 г.

66

ВЪЗМОЖНА ЛИ Е СПРАВЕДЛИВОСТ ПРИ СЪВРЕМЕННИЯ

ОЛИГАРХИЧЕН КАПИТАЛИЗЪМ?

(идеи за обновяване на Левицата/Левиците)

Ивка Цакова

Справедливостта е ключов проблем за обществените науки в течение на цялата

история на човечеството – от древногръцката античност до днес. Тя е една от основни-

те морално-политически ценности – успоредно със свободата и равенството. Днес нав-

сякъде по света хората усещат остър дефицит от справедливост. Ще опитам да дам свое

обяснение за този дефицит. Има различни видове справедливост (либерална и социал-

на, ре-ална и формална, дистрибутивна и пр.), както и различни начини за определяне

на съвременния свят (постиндустриално, информационно, мрежово общество, глобална

епоха, неолиберален глобален капитализъм и др.). В настоящия текст ще разположа

въпроса за справедливостта (в нейни две версии – либерална и социална справедли-

вост) в днешния свят на олигархичен капитализъм.

Като политолог предпочитам да говоря за олигархичен капитализъм вместо за ли-

берална демокрация, защото днес тя в голяма степен е изпразнена от съдържание. Ней-

ните институции (законодателни, изпълнителни, съдебни) и правилата, по които дейст-

ват, не могат да се определят като демократични – в смисъл, че са загрижени за интере-

сите на общността, на демоса. Ако някой ги определя като такива, то това е само декла-

ративно, механично. Въпросът е в това, че съвременната политика, разбирана като об-

щностни дела, е доминирана от властта на капитала, от властта на парите и на хората с

много пари. А тази власт не е легитимна, не е справедлива! Днешното управление в та-

ка нар. „западни либерални демокрации” става все по-олигархично, a съвременният

капитализъм не се нуждае от демокрация, а от олигархия! Солидаризирам се с Джоузеф

Стиглиц1, който перефразира думите на Линкълн относно демокрацията, за да опише

властта днес – това е власт „на 1%, чрез 1% и за 1%” – т.е. власт на олигархията.

Всяка идея за справедливост е свързана, в една или друга степен, с идеята за ра-

венство. За каква справедливост можем да говорим днес, когато 62 човека-мултимили-

ардери притежават богатство, равно на това, с което разполага половината от световно-

то население?! Това показват данните от последния доклад на Световната мрежа за бед-

ността Oxfam за 2016 г. Темата за единия процент, за огромната концентрация на бо-

1 Стиглиц, Дж. [2016] Голямото разделение. С., „Изток-Запад”, с. 13.

67

гатство и власт в ръцете на онези от олигархичния връх, през последните години навле-

зе трайно в обществения дневен ред, а бездната между ултрабогатите и останалата част

от населението навсякъде по света (макар и в различна степен) поражда усещания за

чудовищна несправедливост. Според данни от актуален доклад за бедността и неравен-

ството през 2016 г. САЩ са „първенецът” за екстремна концентрация на богатство в

света. Там най-богатият 1% от населението притежава 42% от общото богатство в стра-

ната, а една десета от този 1% включва 160 000 домакинства, разполагащи с нетни ак-

тиви (финансови и нефинансови) над 20 милиона долара. В други държави от ОИСР

делът от националното богатство, който е съсредоточен на върха на социалната пира-

мида, е значително по-малък, но тенденцията за ръст на богатството при хората от вър-

ха, ерозия на средната класа и увеличаване на така нар. „долна класа”, социално дъно е

обща за страните, които доскоро се третираха като образцови и развити западни поли-

архии. Данните за процентния дял от националното богатство в ръцете на прословутия

1% в тези държави, са както следва: Австрия – 24.0; Белгия – 12.6; Канада – 15.5; Дания

– 25.0; Финландия – 12.4; Франция – 18.0; Германия – 24.5; Гърция – 14.3; Люксембург

– 22.4; Холандия – 23.9; Норвегия – 17.9; Португалия – 21.3; Словакия – 7.9, Испания –

15.2; Великобритания – 17.5; САЩ – 41.82. Данните за това неравенство са знак за ог-

ромна несправедливост и криза на западната либерална демокрация – респ. знак за ней-

ната олигархизация.

Под олигархичен капитализъм ще разбирам най-общо съвременната политико-

икономическа система, при която е налице безпрецедентна до момента концентрация

на екстремно богатство и власт в ръцете на малцина. Икономическата (най-вече финан-

сова) власт на тези свръх богати персони и големите пари, с които разполагат, домини-

рат над политическата власт на институциите (държавни и наддържавни), заставяйки ги

да защитават чрез своите решения преимуществено техните икономически интереси, а

не интересите на мнозинството. Системата на олигархичен капитализъм, който също

така е глобален, неолиберален, насърчава процеси на приватизация (завладяване) на

държавата от страна на едрия капитал, от една страна, и на монополизация и картелиза-

ция на пазара от същия този капитал, от друга. Всичко това предизвиква масови разоча-

рования към политиката и политиците, както и все по-нарастващо усещане за всевъз-

можни форми и прояви на несправедливост и неравенство.

2 Zucman, G. [2016] Wealth Inequality, In: PATHWAYS (a magazine on poverty, inequality, and social poli-

cy); The Poverty and Inequality Report 2016, The Stanford Center on Poverty and Inequality; pp. 39-44. Availa-

ble at: http://inequality.stanford.edu/sites/default/files/Pathways-SOTU-2016.pdf

68

На този общ фон ще размишлявам по въпроса: доколко е възможна или невъз-

можна либерална справедливост и социална справедливост при днешния олигархичен

капитализъм? Правя уточнението, че ще става дума най-вече за западния свят – този,

който доскоро претендираше, че предлага универсална рецепта за желано бъдещо раз-

витие на различни държави по света под формата на „край на историята” (Фр. Фу-

куяма). Към този западен свят преди 27 години се присъединихме и ние, българите.

Либералната справедливост като основополагащ принцип се свързва, на първо

място, със защита на индивидуалните права, формулирани още от Джон Лок – право на

живот, на частна собственост и на свобода (в различни изражения). За повечето гражда-

ни тези три базови права съществуват само на книга при днешния олигархичен капита-

лизъм – фиксирани в харти и конституции. Либералната демокрация реално е в дълбока

и многостранна криза, защото правата на мнозинството от гражданите стават все по-

формални, без да се реализират на практика. Обратно, олигархичното малцинство прак-

тически консумира безпрепятствено тези либерални права – най-вече право на собстве-

ност, респ. право на богатство. То забогатява все повече и повече – при това с помощта

на държавата – и за сметка на редуциращата се средна класа, оформящия се прекариат

и разширяващо се социално „дъно” – долната класа, лишена от собственост и доходи.

На второ място, либералната справедливост предполага формално-юридическо ра-

венство – равенство пред закона в една правова държава. Но при днешния олигархичен

капитализъм се оказва, че законът не е еднакъв за всички – така наречените олигарси са

„над закона”! Всички знаем как след световната криза от 2008 г. държавите се намесиха

в уж свободния пазар и чрез парите на данъкоплатците „спасиха” изправените пред фа-

лит могъщи банки и корпорации с циничното обяснение, че те са толкова големи, че не

могат да бъдат оставени да фалират (too big to fail). Тази постановка се преформулира

през 2012 г. в друга – същите тези гиганти са „твърде големи, за да бъдат подведени

под отговорност” (‘too big to indict’)3. Оттук, според мен, стартира тревожен процес на

мощна олигархизация на политиката и един специален олигархичен режим на управле-

ние в полза на така нар. специални интереси. Този олигархичен режим доведе до това

да има два вида закони – закони за обикновените граждани и закони за привилегирова-

ното малцинство4. Олигархичните закони и политики, предприемани от държави, нари-

чащи себе си правови, се отнасят до търговски споразумения, международни договори

3 Too Big to Indict, [2012] Editorial, The New York Times, December 11, 2012;

http://www.nytimes.com/2012/12/12/opinion/hsbc-too-big-to-indict.html 4 Marco d’Eramo. [2013] Populism and the New Oligarchy, New Left Review 82, July-August;

https://newleftreview.org/II/82/marco-d-eramo-populism-and-the-new-oligarchy

69

(какъвто е Трансатлантическият договор), концесии, обществени поръчки и пр. дерегу-

лации. Това са решения в интерес на ултрабогатите за сметка на мнозинството гражда-

ни. Т.е. към олигарсите държавата е благосклонна и правова, а към обикновените граж-

дани – по-скоро наказваща и полицейска, поради нарастващото напрежение, предизви-

кано от огромното икономическо неравенство.

От казаното дотук правя изводa, че принципът за либерална справедливост при

днешния олигархичен капитализъм не работи! Това е така до голяма степен, защото

тази справедливост (либералната) е всъщност неолиберална, свързана е с огромни не-

равенства и като такава няма нищо общо със справедливостта изобщо.

А дали е възможна днес социална справедливост, обвързана с възникналата след

Втората световна война в Европа и САЩ социална държава? Възможна ли е справедли-

вост, предполагаща наличието на средна класа, гарантирани социални права – право на

труд, на образование, здравеопазване и пр.? За всички е очевидно, че в западния свят

социалната държава линее, капитализмът не подлежи на очовечаване, бедността и

безработицата растат. Нещо повече – има тревожни белези на социален разпад. Раз-

рушават се социалните връзки между хората, чиито мозъци са промити от неолиберал-

ни убеждения за свободен пазар и индивидуална свобода с помощта на глобализирани

идеологически апарати. Хората търсят индивидуални решения на общи, системни проб-

леми. И понеже малцина индивиди успяват, масата от губещи, изключени, несигурни

хора могат само да се бунтуват и да упражняват протестен вот срещу наличния полити-

чески естаблишмънт…

Нарастващата пропаст между свръхбогатите и останалите става нетърпима, а дър-

жавата е все по-безпомощна в решаване на проблемите на мнозинството. След като

днешната държава в условията на олигархичен капитализъм не е нито либерална, нито

социална – тя може да се определи като неолиберална. Основни характеристики на нео-

либералната държава са неефективност и репресивност5. Институциите на трите влас-

ти на тази държава не се ползват с доверие от гражданите, защото не действат в общес-

твен интерес, а обслужват интересите на различни олигарси. Оттам държавната репре-

сия се увеличава при прехода от социална към наказваща държава (penal state), защото

държавните институции трябва да се справят с „опасните класи” в лицето на появилия

се прекариат и социалното „дъно”, състоящо се от хора, живеещи в ужасяваща бедност

и нищета. Различните средства на репресивност, с които си служи неолибералната

5 Проданов, В. [2015] Съдбата на лявото в условията на неолибералната държава и неолибералната де-

мокрация; В: ЛЕВИЦАТА: истории, реалности, перспективи, С., Изд. Авангард-Прима, с. 11-44.

70

държава, за да държи в подчинение масата от социално изключени, бедни и мизерства-

щи хора, са антипод на разбирането за социална справедливост.

Следователно, социална справедливост е невъзможна при олигархичен капи-

тализъм и неолиберална държава, която със своите действия и бездействия, респ, по-

литики, ускорява социално-икономическите неравенства и несправедливости, но и води

до отчаяние и безнадеждност все по-големи части от населението в страните с либерал-

на демокрация.

Умишлено не обвързвам либералната справедливост с Десницата, а социалната

справедливост с Левицата, защото „голямата дихотомия на ХХ век”6 между Лявото и

Дясното, служеща за ориентир в разбирането на обществените процеси, днес, в начало-

то на XXI век, е загубила много голяма част от своя символен, обяснителен потенциал.

Днешните социалисти и социалдемократи, когато са на власт, не осигуряват нужните

социални свободи, справедливост и равенство чрез държавна интервенция в пазарните

отношения (напр. не лансират справедливо данъчно облагане върху доходите на бога-

тите), а десните консерватори и християндемократи, напр., само на думи пледират за

свободен и конкурентен пазар, а когато са на власт създават монополи в полза на наци-

онални и глобални олигарси. Затова на ход са крайно десни национал-популисти и ра-

дикално леви екстремисти. Системните леви и десни партии – системни, защото подк-

репят системата на неолиберален и олигархичен капитализъм – навсякъде са обект на

все по-нарастващо негативно отношение, а дори и на всевъзможна по форми ненавист.

Заключителната ми теза в отговор на заглавието на настоящия текст е, че съвре-

менният олигархичен капитализъм е политико-икономическа система на либе-

рални и социални неравенства и несправедливости. Присъединявам се към тези ин-

телектуалци и граждански активисти, които смятат, че тази несвободна, антиегали-

тарна и несправедлива система трябва да бъде подложена на солидна, безпощадна

критика. Такава критика може да дойде само от средите на една обновена Левица.

Ето какво пише в един американски блог за критика на днешния капитализъм,

който може да доведе до колапс олигархичното управление в САЩ. Настоящата систе-

ма ерозира здравето на цялото общество и дава доста тревожни знаци за системна кри-

за. Олигархичните елити увеличават все повече своята власт и богатство, приватизират

политиката, превземат държавите, в които се приемат закони неизмеримо по-изгодни за

тях, отколкото за гражданите. Средната класа реално се изпарява. Мизерията нараства,

6 The Cambridge History of Twentieth-Century Political Thought, [2003] Edited by Terence Ball and Richard

Bellamy; Cambridge University Press, First published.

71

увеличава се броят на убийствата и самоубийствата, заболяванията, злоупотребата с

наркотици и алкохол, екологичните бедствия, породени от зверската експлоатация на

природата. Всичко това увеличава рисковете за сериозен разпад на системата, а кризата

достига до „точката на пречупване”. В подобна критична ситуация малки на пръв пог-

лед събития са в състояние да предизвикват огромна обществена фрустрация, която да

предизвика много сериозни промени. Затова, ако под обществен натиск се извършат

ефективни реформи, системата на съществуващия капитализъм ще навлезе в нов етап

на развитие. Ако не се извършат – кризата може да доведе до евентуален срив, регрес,

колапс7.

Засега капитализмът като система сякаш няма алтернатива, но олигархичният му

характер трябва по някакъв начин да се сломи. Понеже под заплаха са поставени об-

ществата в националните държави и техните политически системи, ръководени от вла-

стта на големите пари8. Заплашена от разпад е както политическата система в САЩ,

като доскорошен глобален хегемон, така и политическата система на Европейския съ-

юз, където евро-бюрокрацията и „финансовите сили” всъщност презират демокрацията.

Така смята „опасният интелектуалец” с критична позиция срещу плутокрацията Ноам

Чомски. Според него, през последните десетилетия, когато богатствата и властта са

съсредоточени в ръцете на шепа хора, „подкрепата на демокрацията е територия, на

която се развихрят идеолозите и пропагандаторите. В реалния свят отношението на

елитите към демокрацията е отрицателно и това е норма”. Тези елити всъщност упраж-

няват „контрол върху желанието за демокрация” чрез целенасочени усилия за „произ-

водство на съгласие” – новото изкуство в демократичната практика, което отрежда на

населението ролята на „зрители”, а не на „участници в действието”. Този изфабрикуван

консенсус не е критерий за истина и справедливост, а синоним на манипулация, извър-

шена от услужливи експерти по поръчка на властимащите9. Тези лакеи на властта на

1% чрез сложни и изтънчени методи осъществяват контрол на общественото мнение.

Припомняйки тезата на Джон Дюи, който на времето описва политиката като

„сянка, която едрият бизнес хвърля върху обществото” с предупреждението, че „из-

светляването на сянката няма да промени същността”, Чомски добавя, че от 1970-те го-

дини насам тази сянка се е превърнала в „черен облак, обгърнал обществото и полити-

7 Goerner, Sally [2016] Trump, Sanders, and the Collapse of the American Oligarchy, Capital Institute blog;

April 26, 2016, http://capitalinstitute.org/blog/trump-sanders-and-the-collapse-of-the-american-oligarchy/ 8 Ferguson Thomas, [1995] Golden Rule: The Investment Theory of Party Competition and the Logic of Mon-

ey-Driven Political Systems, University of Chicago Press. 9 Чомски, Н. [2016] Кой управлява света? С., ИК „БАРД”, с. 9-10, 72, 133-136.

72

ческата система”. В САЩ корпоративната власт, съставена предимно от финансовия

капитал, е достигнала точка, където и двете системни партии (демократи и републи-

канци) „стоят далеч в дясно от населението” по най-важните въпроси. А идеологичес-

кият триумф на „доктрината за свободния пазар”, довел до дерегулации и корпоратив-

но управление, прави така, че необикновено го-лямото богатство, което овластява при-

тежателите му, образува порочен цикъл – концентрацията на богатство се увеличава

още повече, а оттам и концентрацията на политическа власт10.

Когато говорим за справедливост, тя се отнася в една или друга степен за всички.

Но след като съвременната политика е обсебена от големите пари и такива морално-

политически ценности като свобода, справедливост, равенство фактически, а и симво-

лично са девалвирали и само малцина се радват на добър (всъщност луксозен) живот –

нужен е радикален завой и преосмисляне на политиката. Идеи за подобно преосмисля-

не предлага Ерик Хобсбаум, които аз обвързвам с евентуални посоки за постигане на

повече справедливост, равенство и свобода на гражданите.

В статията си във вестник „Гардиън” от 2009 г. Хобсбаум размишлява за бъдеще-

то пред света, когато социализмът (от времето на СССР) е фалирал, а днешният капита-

лизъм се намира пред банкрут11. Според него, макар и бавно, и мъчително хората за-

почват да се измъкват от внушението, че най-важната политическа цел на правителст-

вата е постигане на ико-номически растеж и търговска конкуренция. Постепенно се

налага разбирането, че „икономическият растеж и богатството, което той носи, е

средство, а не цел”. До момента икономическият растеж е облагодетелствал изключи-

телно и преимуществено свръхбогатите. Крайната цел на ед-на бъдеща „прогресивна

политика” дава отговор на въпроса: с какво икономическият растеж допринася за по-

добряване живота на хората и за разширяване на техните житейски възможности. Това

ще се постигне чрез колективно действие, в това число чрез обществени инициативи

за преразпределение на частните натрупвания. Фундамент на такава „прогресивна по-

литика” могат да бъдат най-различни видове публични решения, които обаче следва са

насочени към колективно социално благополучие, от което, естествено, могат/трябва да

спечелят всички човешки същества.

Но кой е субектът или субектите, които са в състояние да осъществят подобни

прогресивни политики? Това може да е евентуално (но не и сигурно) една обновена

10 Чомски, Н. [2016] Кой управлява света? С., ИК „БАРД“, с. 94, 115. 11 Hobsbawm, E. [2009] Socialism has failed. Now capitalism is bankrupt. So what comes next? The Guardian,

10 April 2009; http://www.guardian.co.uk/commentisfree/2009/apr/10/financial-crisis-capitalism-socialism-

alternatives

73

Левица, която да стане мотор за придвижване към очертаната от Хобсбаум смесена

икономика. При това, не става дума за плавно придвижване, а за по-остър завой от

свободен пазар към намеса на държавата в икономиката. Според него, бъдещето при-

надлежи на смесената икономика, в която общественото и частното начало са препле-

тени по един или друг начин. Ако отнесем думите на Хобсбаум към една лява парла-

ментарна партия, то тя би имала бъдеще, ако нейните лидери, членове и симпатизанти

открият ефективни начини за успешно преплитане на общественото и частното. Начи-

ни, изразяващи се в прогресивни политики, които да запълнят нетърпимата бездна меж-

ду ултрабогатите и всички останали – източник на несправедливост. Само чрез колек-

тивно действие системата на олигархичен капитализъм може да бъде сломена.

Когато говоря за обновена Левица имам предвид, че в понятието „Нова Левица”

през последните 50 години се влагат различни съдържания, някои от които днес губят

валидност и релевантност. Има множество нови левици. А освен това, в различните

части на световната капиталистическа система (център, полупериферия и периферия)

разбирането за новото ляво е доста различно. За по-голяма яснота в настоящото изло-

жение ще направя разграничение между три левици: Стара Левица (в лицето на тра-

диционните социалистически, социалдемократически, социаллиберални и пр. парла-

ментарни леви парти, които се включват понякога в управлението); Нова левица (New

Left) - от 1960-те и 1970-те години на ХХ век) и Пост-Нова Левица (Post New Left) –

след 1990-те години до днес. Това разграничение на три левици е в някаква степен ус-

ловно, защото е възможно и обособяването на много повече левици – по най-различни

признаци. Повече информация за историята на лявото, както и за различните видове ля-

во – „стари леви”, „нови леви”, „модерни и постмодерни леви”, „европейски леви”,

„феминистко ляво”, „академични леви”, „леви либерали”, „умерено ляво”, „радикално

ляво” и пр. може да се намери в сборника „Лица на времето” на ЦИПИ от 1997 г.12 В

случая, обаче, обособяването на три левици ме устройва, защото ще обвържа тяхното

обновяване с въпроса за постигането на повече справедливост, равенства и свободи

чрез отхвърлянето на днешния олигархичен (неолиберален глобален) капитализъм.

Днес от обновяване се нуждаят всички левици – и старите, но и новите! По

тази причина ще предложа две възможности за евентуално обновяване, които са вза-

имно свързани помежду си: първата включва съдържателното (идейно) обновяване, а

втората – обновяванено на политическия речник.

12 Проданов, В. [1997] Левицата – минало, настояще, бъдеще (история на лявото), В: Лица на времето,

ЦИПИ, № 2. С., с. 267-303.

74

В съдържателно отношение идейното обновяване на левиците е въз-можно най-

вече на антисистемна, антикапиталистическа основа. Ще обясня какво имам пред-

вид, позовавайки се на Имануел Уолърнстейн и неговата теория за световната капита-

листическа система (world-system-theory), но по-конкретно на книгата му „След либе-

рализма”13, написана още през 1995 г.

Днешната либерална демокрация (в качеството си на електорална, мажоритарна и

представителна) е колабирала, но самата идея за демокрация може да се окаже дъл-

боко антикапиталистическа и революционна, твърди Уолърнстейн. Тя е в състояние

да провокира мощни колективни действия насочени срещу олигархичното ограбване на

мнозинството, които имат революционен характер. Става дума за революция в друг

смисъл – не в познатия „марксистко-ленински” стил. Революционен е стремежът към

повече демокрация – във всяка политическа структура, на всички равнища, което ще

рече повече народно участие и повече прозрачност в процеса на вземане на решения.

Този стремеж е присъщ на новите левици, но на него могат и трябва да откликнат и

„старите леви партии, които често сменят имената си в борбата си за електорално оце-

ляване на основата на еклектични центристки програми, в които и самите те не вярват

особено, макар да са наследници на смътно чувство за социална справедливост”14. Тра-

диционните леви парламентарни партии също трябва да се обновят, защото, ако не го

сторят, като техен конкурент се явява широк набор от антикапиталистически и ан-

тисистемни леви сили.

Тук е времето и мястото да направим разграничение между Нова от Пост-нова

Левица. Ако Новата Левица стартира с младежките бунтове на студенти и „хипита” с

постматериалистическа насоченост през 1960-те и 1970-те, то Пост-Новата Левица –

т.е. новото поколение на нови сили и движения (нови социални движения) – се появява

като реакция на управлението на Рейган и Тачър след 1990-те г. Тази „най-нова левица”

може да се нарече „анти-неолиберална Левица”, защото се появява, за да идентифицира

пораженията, които нанася неолибералния глобален капитализъм върху човечеството

поради своята олигархична същност. Тя обхваща различни световни социални движе-

ния и протести срещу неолибералната икономическа глобализация – така нар. антигло-

балисти, но в всъщност алтер-глобалисти – борещи се за една друга глобализация, от

която печеливши ще са хората на планетата, а не глобалната олигархия. Става дума за

антиолигархични движения (на окупиращите и възмутените), които извеждат на преден

13 Валлерстайн, Им. [2003] После либерализма, М., Едиториал УРСС. 14 Валлерстайн, Им. Цит. соч. с. 200.

75

въпросът за огромните социални неравенства и несправедливости и го въведоха в сери-

озен и мащабен публичен дебат като въпрос на разделението между 1% печеливши и

99% губещи от финансиализирания глобален капитализъм след кризата от 2008 г.

Традиционните леви партии трябва да се вслушат в новите послания на множест-

вената Пост-Нова Левица, ако искат да присъстват на политическата сцена (локална,

национална, регионална, глобална). А тези нови послания могат да се обединят под

надслова за преосмисляне на демокрацията на нова основа. Това се налага, защото

досегашната либерална демокрация се е трансформирала в плутокрация и олигархия

при днешния капитализъм, който изключва всякаква справедливост – и либерална, и

социална, както и всякакво равенство между хората, а и силно ограничава свободите и

правата на гражданите, като подкопава едновременно и фатално и социалната, и наци-

оналната държава. Затова пост-новите леви сили и движения са антиситемни и антика-

питалистически в стремежа си към постигане на реални, а не само на формално посту-

лиране на повече свободи, равенства, справедливост в глобален мащаб.

Отново се връщам към Уолърнстейн, който предлага ценни идеи за противодейс-

твие на олигархичния капитализъм и респ. на огромната несправедливост, която пораж-

да. Той ни предлага нови насоки за размисъл, с които „Старата левица” следва да се съ-

образи, за да не загуби политическо влияние, което е на път да се случи поради неоли-

бераления консенсус, който е постигнала с традиционната десница. Такава е и тезата му

за „антисистемната културна критика” на съществуващата капиталистическа

система и нейната „геокултура”, структурирана около четири основни пункта – кри-

тика на материализма, индивидуализма, етноцентризма и деструктивността на

днешния капитализъм.15 Тази критика вече е направила своите първи стъпки в лицето

на новите антисистемни леви играчи и сили и видимо се е разширила, а и задълбочила

след глобалната икономическа и финансова криза от 2008 г.

Ето някои акценти от тази критика. Критиката на материалното начало в живо-

та на хората и стремежът към извличане на материални ползи, изгоди при игнориране

на духовните ценности на пръв поглед звучи понятно, но не особено вдъхновяващо. То-

ва е така, защото пренебрегването на духовните ценности спрямо материалните е де-

терминирано от неспирния процес на натрупване на капитала. Ако леви политически

субекти предприемат курс на подобна анти-материалистическа критика, особено когато

получат достъп до властта, те са изправени пред риск да критикуват натрупването на

15 Валлерстайн, Им. Цит. соч. с. 164-167.

76

богатства в ръцете на едни олигарси, след което да ги заменят с други, нови олигарси,

излъчени от техните среди. Съществува и друг риск. Ако предположим, че обновен ляв

политически субект (партия) предложи защита на интересите на многобройните бедни,

социално изключени и мизерстващи хора – за тези хора основният въпрос е как да задо-

волят свои екзистенциални базови потребности. За тези бедстващи хора критиката на

материалните ценности не звучи убедително, както и за представителите на редуцира-

щата се средна класа, които също преследват материален просперитет, особено когато

се сравняват с намиращите се на върха на социалната пирамида. С това се обяснява и

липсата на анти-материалистическа културна критика от страна на левите парламентар-

ни партии, защото тя не повишава особено шансовете им за привличане на гласопода-

ватели. В същото време обаче, реабилитирането на духовните ценности спрямо мате-

риалните несъмнено ще има доста голям смисъл в обозримото историческо бъдеще.

Критиката на индивидуализма, според Уолърнстейн, е необходима, защото из-

дигнатите в култ материалните ценности, придружени с краен индивидуализъм, могат

да доведат и до състояние на война „всеки срещу всеки”. Това реално е критика срещу

оформилия се и широко разпространен егоцентричен мироглед, а, както знаем, Левица-

та е изконно свързана с колективното начало. То се оказва изключително трудно защи-

тимо в условията на днешния капитализъм, при който индивидуалните стремежи доми-

нират над груповите цели. Когато една лява партия все пак успее да създаде колективна

общност около общи идеи, тя веднага се изкушава да институционализира своята спо-

собност за постигане на колективни интереси чрез завладяване на политическа власт.

След спечелването на властта, тази лява партия е заплашена да се превърне в част от

капиталистическата система, а нейните лидери – да се впишат в консенсуса, който я

поддържа. Уолърнстейн предупреждава, че когато говорим за политическа власт, това

не е просто власт, а „властта, присъща на настоящата специфична историческа система

с нейните огромни възможности да определя пътищата за натрупване на капитал”. А

тази капиталистическа система неизбежно води до корупция и разочарование в колек-

тивизма.

Третата критика е насочена към етноцентризма. Негова версия е европоцент-

ризмът, който според Уолърнстейн има изтънчено „либерално лице”, криещо се зад

идеята за универсализъм. Най-острата форма на етноцентричен универсализъм е кон-

цепцията за меритокрация, която пренебрегва факта за различните стартови позиции за

постигане на просперитет и фактически води до социално изключване на големи соци-

ални групи. Подобна социална дискриминация и сегрегация на „нисшите” слоеве е

77

дълбоко антихуманна и социално несправедлива, пък и на всичко отгоре тя (реално и

мащабно) се поддържа с тактиката на римския принцип „разделяй и владей” от страна

на разполагащите с власт и собственост. Последните всячески поддържат усещането за

разделение в обществото на нисши и висши, на хора със заслуги и хора без заслуги.

Последната културна критика на олигархичния капитализъм е насочена към него-

вата деструктивност. Процесът на капиталистическо натрупване в годините е довело

до технологичен прогрес, но успоредно с това – до огромни разрушения. Става дума

както за екологични щети, така и за социално-психологически поражения, които се из-

разяват чрез понятия за отчуждение и аномия. Разкъсването на социалната тъкан, на со-

циалните връзки между хората придобива застрашителни размери, поради което и една

обновена левица следва да алармира за деструктивната природа на днешния капитали-

зъм, водеща до социална дезинтеграция и реални заплахи за обществения ред. Може би

днешната дискусия за въвеждането на безусловен базов доход в някои европейски стра-

ни е един възможен път за преодоляването на всички тези тревожни процеси на социа-

лен разпад.

Разгледаните по-горе културни критики от ляво на системата на днешния капита-

лизъм – олигархичен и неолиберален – не гарантират особени политически успехи в

настоящия момент, защото по думите на Уолърнстейн ние се намираме в „епоха на

преход към нова система в света”. Търсенето на алтернативно обществено устройство е

извънредно труден, бавен и противоречив процес – при това и без гарантиран успешен

финал. Това реално е и път за преодоляване на капитализма (особено в днешната му

неолиберална версия) и световна борба за повече свобода, равенство и справедливост,

изискваща колективни действия от страна на множество антисистемни сили, заредени с

социални енергии за действия и човешко въображение. Старата парламентарна левица

може да се обнови само ако има предвид зародилото се движение „отвъд капитализма”

и да даде свой принос в тази посока. В противен случай нейните леви идеи ще са праз-

ни обещания, а една олигархия ще се замени с друга олигархия.

Съвременният олигархичен капитализъм, при който двете досегашни версии на

либерална и социална справедливост са невъзможни, изведе на преден план нуждата от

нов ляв политически език, който евентуално да доведе до нови колективни действия за

коригиране на системата. Острият дефицит на свобода, равенства и социална справед-

ливост реално породи новия политически речник на левицата – независимо дали

става дума за лява партия, ляво социално движение или друга лява общност.

78

Новата политическа лексика идва от средите на Пост-Новата Левица.16 Новият по-

литически речник е нужен поради силното презрение и ненавист към политиката и по-

литиците, вкл. към левите политици. Не случайно тази най-нова левица се самоопреде-

ля като гражданска левица и различните нейни леви общности също отхвърлят полити-

ката и политиците. Тази нова лява лексика се разпространява интензивно в социалните

мрежи – дори се говори за нова „Туитър Левица” (“the Twitter Left”), както и в различни

блогове, в които леви активисти създават общности, обединени от остра чувствител-

ност по въпроси на социалната справедливост (“social justice blogging community”). По-

някога някои от левите активисти изпадат в крайности, които замъгляват репутацията

им, но това не бива да помрачава активистката им същност. Все пак става дума за леви

активисти, леви обединения, движения и пр. и поради това идеологическо сходство ста-

рата левица би могла да освежи доста сериозно и атрактивно своя, достатъчно остарял

и непополярен политически дискурс с нещо актуално и публично приемливо ляво. За

какво по-конкретно става дума?

Ако Новата левица (New Left) от 1960-70-те говори и се бори срещу различни

форми на потисничество, детерминирано от капиталистическата система, то Пост-Но-

вата левица (Post-New Left) след 1990-те поставя акценти върху съпротивите срещу

различни привилегии в ежедневието, с които малцина са надарени, а мнозинството –

лишени. Ако първата левица застава на страната на експлоатираните трудови хора, вто-

рата – на страната на презрените и социално отхвърлените хора с ниски доходи, смята-

ни за „нисши”, не заслужаващи уважение или снизхождение от дислоцираните над тях

в социалната пирамида „висши слоеве”.

Ако трябва да сравним тези езикови акценти от речниците на двете нови левици с

политическия речник на старата левица, разликите направо „бият на очи”. Старата ле-

вица като че ли се срамува публично, но и идеологически да говори за експлоатация, а

какво остава пък за многостранна защита на хората от по-долните класи. Понятия като

„класа”, „експлоатация” и „капитализъм” (с доста малки изключения) почти не фигури-

рат в нейните програмни документи, ако изключим поне формално заявените намере-

ния за съответно представителство на интересите на предприемчивата средна класа.

Ако партиите от старата левица говорят за членове и симпатизанти, двете нови

левици – за съюзници, съграждани, съмишленици, съратници, обединени в различни (по

цели, организации и дейности) алианси. Оттам и новите леви се асоциират предимно

16 The Rise of the Post-New Left Political Vocabulary, Posted on January 27, 2014 by stevedarcy; Available

at: https://publicautonomy.org/2014/01/27/the-rise-of-the-post-new-left-political-vocabulary/

79

със социални движения и социални протести срещу системата, a старите – крепят или

се вписват в системата. Новите леви са много по-добре осведомени от старите за разно-

образните прояви на социална и други зависимости, неравенства и несправедливости,

понеже разчитат и на социалните мрежи, където споделят критични мнения в постоя-

нен диалог с единомишленици. На това реално е базирана и тяхната активност за конк-

ретни социални промени. Докато членовете на старите партии получават информация

или насоки за действие от по-високите нива на партийната йерархия. Има и още много

други разлики.

Трябва да се има предвид обаче, че тези акценти от новата лява политическа лек-

сика са присъщи най-вече на англо-говорящата пост-нова левица. Политическият реч-

ник на новите леви сили, говорещи други езици и живеещи в различни части на света

има своята различна специфика. Например – испанците говорят за движения на възму-

тените, французите – за радикална демокрация, гърците – за реабилитация на пряката

демокрация и пр. Следователно, на английския „граждански активизъм” ние, българи-

те, можем да предложим аналог преди всичко с фразата „гражданско участие, съучас-

тие и съпричастие”. Тези три думи предлага известния българският логик Добрин Спа-

сов в есето си, посветено на гражданското общество17. Очевидно, с тяхната мащабна

употреба се визира не само участие в изборите (електорално участие), а участие, съу-

частие и съпричастие по теми за социална справедливост извън периода на избори…

У нас, напр., в публичното пространство мащабно навлезе лексиката за социално

изключване на групи граждани, но не става ясно кои са тези, които лишават от достъп

тези хора до определени публични блага. Това реално са хората, които ползват едни

или други видове привилегии. Думата „привилегия” в случая е от много съществено,

решаващо значение. Традиционната парламентарна левица следва да се замисли дали

нейните ръководители и функционери не са привилегировани спрямо редовите партий-

ни членове. Може би това е една от много сериозните причини за днешната очевидно

много по-слаба мотивация за членство и активно участие в социалистическите и соци-

алдемократически партии, поради което неминуемо и броят на членуващите в тях така

прогресивно намалява.

Ако трябва да обобщим, новата политическа лява лексика се отнася до широко-

мащабен политически анализ на транснационални системи и структури, вкл. на системи

на експлоатация и потисничество, докато пост-новата лява лексика акцентира на раз-

17 Спасов, Д. [2007] Есе за гражданското общество, Във: Философия и социология на XXI век, Изд. «З.

Стоянов», С., с. 519-532.

80

лични форми на привилегии в ежедневието и в междуличностните отношения на съв-

ременните хора. Понятието за привилегия е ключово – с него се обозначават предим-

ства или монополизирани ползи, които някои притежават, а други – са лишени. Лявата

научна мисъл, академичните леви и критични интелектуалци трябва да отчитат и обо-

гатяват значението както на политическата икономия и критическа социална теория,

така и на новия интердисциплинарен анализ на динамиката на ежедневните междулич-

ностни взаимодействия за обяснение проявите на пост-новата левица от граждански

активисти и разнообразни леви общности, алианси и социални движения, както и тех-

ните антисистемни протести.

С обединените усилия на различните типове левици съвременният капитализъм

като система трябва да бъде назоваван, разбиран, атакуван и евентуално преодолян.

Въоръжени с нови идеи и нова политическа лексика, тези левици, да се надяваме, ще

разгърнат нови форми на колективно действие за съпротива срещу различни привиле-

гии, форми на експлоатация, класова доминация и репресии, присъщи на капиталисти-

ческата система, която облагодетелства олигархичния 1% за сметка на мнозинството от

световното население.

В заключение, процесът на сериозно и ефективно идейно, организационно и про-

чее обновяване на левицата/левиците няма да е никак лесен и вероятно ще е доста про-

дължителен във времето. Това е така, защото макар днешният олигархичен капитали-

зъм да е изпаднал в дълбока криза, тази криза за момента води по-скоро до популистки

и консервативни, отколкото до ефективни леви реакции.

81

ПОЛИТИКОНОМИЯТА НА ЧЕТВЪРТАТА ИНДУСТРИАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ

И БЪДЕЩЕТО НА ЛЯВОТО

Христо Проданов

1. Технологии, политикономия и етапи на развитие на лявото

Различните етапи на развитие и трансформации на лявото безспорно са свързани

и с етапите на технологическо развитие на човечеството, тъй като те, от своя страна, да-

ват отражение върху цялата система на функциониране на капитализма. Основна харак-

теристика на това функциониране е отношението между държава и икономика, дър-

жава, пазар и собственост, което е свързано с формирането на различни политиконо-

мически системи на всеки етап.

Първите версии на лявото като социалноикономическо равенство се раждат с

първоначалното развитие на капитализма още в аграрни общества между ХVІ и ХVІІІ

век и предлагат образци, които се противопоставят на това развитие, приемайки вер-

сията за равенството в рамките на различни аграрни общности. Класически пример са

„Утопия” на Томас Мор, „Градът на слънцето” на Томазо Кампанела, „Размишления за

произхода на неравенствата” и „За обществения договор” на Жан-Жак Русо. Ико-

номиките на този ранен етап се развиват в рамките на абсолютните монархии, които

провеждат меркантилистка икономическа политика, докато в представите за антикапи-

талистическо общество като противопоставяне на тази абсолютна власт се имат пред-

вид недържавни общности. Оттогава до наши дни това създава множество версии на

социализма, които гледат на алтернативното на капитализма общество като на нещо,

противопоставящо се на държавата, като на недържавни общности, тъй като модерната

държава по определение се свързва с капитализма.

Вторият етап на лявото възниква с възхода на първата индустриална револю-

ция през ХІХ век, свързан с появата на парната машина и усъвършенстванията в тъкач-

ния и предачния стан, което води до ускорено увеличаване на градското население и на

индустриалната работническа класа. Този капитализъм се опира на националната дър-

жава, но по думите на Анатоли Калецки, който го нарича „капитализъм 1.0”, полити-

ката и икономиката са значително обособени, като взаимодействието им е свързано

главно със събиране на данъци, най-вече за финансиране на войни и издигане на мит-

нически бариери с цел защита на влиятелни политически интереси.1 Тогава се появяват

Маркс и марксизмът, които включват технологиите в понятието за производителни си-

1 Калецки, А. Капитализъм 4.0. Раждането на новата икономика, С., Изд. „Класика и стил”, 2013, с. 11.

82

ли, свързани със съответни производствени отношения и заявяват, че в условия на кон-

куренция и в стремежа си към печалба капиталистът е заинтересован от по-ниска цена

на ра-ботната сила, по-добра организация на труда и усъвършенстване на техно-

логиите. Стремежът към печалба и съответните способи за осигуряването й водят до

развитие на производителните сили, съответно и на технологиите, но същевременно

създават все по-нарастваща работническа класа, която обеднява. Така се ражда засил-

ващо се противоречие – в обществото се произвеждат все по-голямо количество блага,

но те са съсредоточени в едно все по-увеличаващо се малцинство от богати, докато ог-

ромното количество хора са лишени от тях. Това антагонистично противоречие според

марксизма ще доведе до революция.

Третият етап в развитието на лявото е следствие от втората индустриална ре-

волюция от края на ХІХ някъде до 70-те години на ХХ век, която се опира на елек-

тричеството, двигателя с вътрешно горене, радиото, водещи до масовото производство

и масовото потребление, при което капиталистът печели от мащаба на производството

и се нуждае от колкото се може повече потребители, създавани с помощта на държа-

вата. Политикономията на втората индустриална революция е свързана с рязко засил-

ване на ролята на държавите и доверие в техните възможности за регулация на иконо-

мическите процеси, увеличаване на собствеността, управлявана от държавите – кейси-

анската политикономия на Запад и марксистко-ленинската – на Изток. Следствие на

това е по-явата на нов етап в развитието на лявото, приемащо различни версии в раз-

личните части на световната система – това на социалдемокрацията на Едуард Берн-

щайн в държавите от капиталистическия център, на ленинизма в Русия и Източна Евро-

па като държави от полупериферията и на маоизма в Китай. Всички те се опират на

силната държава и нейната преразпределителна роля. Ленин си представя бъдещото

комунистическо общество като „съветска власт плюс електрификация на цялата стра-

на” и като една „огромна фабрика”, в която всеки заема съответно място в разделението

на труда и получава съответното заплащане според заслугите си. Поражда се държав-

ният социализъм с неговите петгодишни планове за ускорена индустриализация. В За-

падна Европа лявото постига своите успехи главно след Втората световна война във

формата на социална държава, която използва разнообразие от механизми за стиму-

лиране на потреблението.

Четвъртият етап в развитието на лявото започва с началото на третата инду-

стриална революция след 70-те години на ХХ век, която се опира на електрониката, но-

вите материали, информационно-комуникационните технологии, интернет. Тя дава на-

83

чалото на неолибералния глобализиран капитализъм. Той изважда капитала изпод кон-

трола на националните държави и започва да разрушава социалната държава, а през

1989-1991 г. успява да събори „желязната завеса” и да разруши източноевропейския со-

циализъм, изсмуквайки или унищожавайки това, което той е създал като материално

богатство. В развитите капиталистически държави се налага идеята, че пазарите са мно-

го по-добър регулатор от държавата, която трябва да намали функциите си, да разпро-

даде държавната собственост и да отслаби преразпределителната си роля. Отварянето

на границите за движение на капитали, стоки и работна сила доведе до износ към по-

слаборазвитите държави с ниска цена на работната сила на производствата на втората

индустриална революция, които изискват по-голямо количество труд. Затова държавите

от капиталистическия център с малки изключения претърпяват процеси на деиндуст-

риализация и постиндустриализация, опитвайки се обаче да печелят с технологиите на

втората индустриална революция. В същото време липсата на държавна собственост,

която да се конкурира успешно с частната и изнасянето на производствата в чужбина

водят до това, че самата държава вече не разполага със средствата, с които да извършва

адекватна социална политика. Държавните бюджети започват да се финансират с въ-

веждане на нови и вдигане на стари данъци, като днес основните източници на приходи

за тях са данъкът добавена стойност и акцизите, които, от една страна, оскъпяват про-

дукцията, а от друга – водят до допълнително изсмукване на финансов ресурс от на-

селението. Комунистическите партии се маргинализират, а социалдемократическите са

принудени да се приспособят към глобализацията. Това става през двете десетилетия

между 90-те години на ХХ век и първото десетилетие на ХХІ век във версията на „тре-

тия път” в САЩ и Великобритания, и на „новия център” в Германия. Още от 1992 г. с

програмата, с която Демократическата партия спечели изборите, тази промяна, приета

след това от водещата част от социалдемократическите партии в Европа, съ-държа иде-

ята, че свободните пазари създават икономически растеж от полза за всички, и че леви-

те партии трябва да се ориентират към подкрепа на „равенството на възмож-ностите, не

на резултатите”, заемайки среден път между някогашната социалдемокра-тическа по-

литика и политиката на Рейгън и Тачър. Всички те постепенно приемат гло-

бализацията и се опитват да търсят решения по посока на засилване на ролята на обра-

зованието и информационните технологии, както и на търсенето на подкрепа не сред

традиционната работническа класа, а сред новите социални групи на така нар. „работ-

ници на знанието” (knowledge workers), свързани с технологиите на третата индустри-

ална революция и постиндустриалната икономика. След 2008 г. обаче, с началото на

84

световната финансова криза, това ляво навлезе в криза и почна да губи позиции в ус-

ловията на по-ускорено от всякога нарастващо социално-икономическо неравенство и

невиждана в историята олигархизация на глобализирания неолиберален капитализъм.

Сега сме в началото на пети етап в евентуално развитие на лявото, свързан с

четвъртата индустриална революция, която ускорено се разгръща в развитите държави,

носейки със себе си нови противоречия на капитализма, на които досегашното ляво би

трябвало адекватно да реагира. Тя променя икономическата реалност и политическата

власт, предпоставка е за нови отношения помежду им. Темата за четвъртата индустри-

ална революция и нейните следствия за поведението на държавите и пазарите стана

централен проблем на дискусия на Световния икономически форум в Давос през яну-

ари 2016 г.

2. Четвъртата индустриална революция, промени в отношението държава -

пазар и новите противоречия на капитализма

Четвъртата индустриална революция засилва конвергенцията между човека и

машините, размива разграничителните линии между физическата, дигиталната и био-

логическата сфера и в същото време увеличава автономията на технологиите спрямо

човека. Тя се опира на роботиката, 3D принтерите, интернет на вещите, генната инже-

нерия, автономните технологични системи. Вместо връщане към златния стандарт при

криза на долара, нараства вероятността на негово място да се наложат нови дигитални

валути от рода на биткоина, които да заменят досегашните. Променя се и отношението

между държава и пазар, за което има различни интерпретации. По три основни свои ха-

рактеристики четвъртата отива отвъд предходната трета индустриална революция – то-

ва са скоростта, размерите и системните въздействия на промените, до които тя води.

Скоростта, с която се променя светът край нас, е безпрецедентна в историята, осъ-

ществява се експоненциално развитие, подкопаване на почти всяко традиционно произ-

водство, мащабни изменения в целия процес на производство и управление. Няколко са

най-важните технологии, които имат водещо значение за четвъртата индустриална ре-

волюция.

Първо. Това са роботиката и изкуственият интелект, както и обработката на ог-

ромни масиви от данни (big data). Въвеждането на роботи върви активно в най-различ-

ни сфери – от военната до отглеждането на деца. Разширява се сферата на извърш-

ваните от роботите дейности, способността им за самообучение и автономия. Супер-

компютрите постепенно стават част от смартфоните, появяват се очила, чрез които мо-

85

жем да сме непрекъснато във виртуалното пространство. Изкуственият интелект се въ-

плъщава в коли, които вече се движат край нас, и в електронни преводачи.

Второ. Това е 3D принтирането. То е свързвано с все по-голямо количество ус-

луги - от изграждането на жилища до създаване на изкуствени части на човека. Бъл-

гарски фирми вече предлагат услуги, свързани с него.

Трето. Нанотехнологиите и биотехнологиите създават предпоставки за обра-

ботка на материята на молекулярно равнище, за поява на нанороботи, развитие на син-

тетична биология и бионика, които пораждат перспективи за рязко увеличаване на про-

дължителността на човешкия живот. Те предлагат възможности за коригиране и про-

мяна на генни структури на всички живи същества, дори в посока на така нар. транс-

хуманизъм.

Четвърто. Важно направление на развитие е така нар. „интернет на вещите” или

„интернет на нещата” (Internet of Things), свързан с идеята за компютърни мрежи от

предмети с вградени електронни устройства или сензори в тях, обменящи помежду си

информация, които се превръщат в автономна сфера за осъществяване на определени

операции без намесата на човека. Вещите, които се употребяват от човека – телефонът,

автомобилът, домакинските уреди, храните, дори дрехите се свързват чрез интелигент-

ни чипове към интернет и могат да събират и разменят данни помежду си. Така напри-

мер се създават „умни жилища”, в които всички битови уреди и домашни системи са с

електронни устройства, които взаимодействат помежду си чрез съответни комуникаци-

онни мрежи на интернет и автоматично осъществяват всички процеси, извършвани до-

сега от човека – от регулиране на осветлението и отоплението, отварянето и затваря-

нето на вратите, през следенето за наличието на продуктите в хладилника и поръч-

ването им при необходимост, до включването и изключването на различни уреди. Към

2009 г. броят на включените в световната мрежа устройства надминава броя на насе-

лението на земята и се смята, че „интернет на хората” се замества от „интернет на ве-

щите”. Очаква се през 2020 г. над 50 млрд. устройства да бъдат свързани с мрежата, а

след още няколко години техният брой може да нарасне до 500 милиарда, автономи-

зирайки все повече заобикалящия ни свят. В момента всяка седмица се пускат 15 хи-

ляди нови приложения за тази цел и се очаква целият предметен свят след няколко де-

сетилетия да е взаимосвързан помежду си. Във възход са всякакви проекти, като се

86

почне от „умни домове” и „умни гаражи” и се стигне до „умни градове”. Предполага се,

че до 2020 г. пазарът на интернет нещата ще достигне 17 трлн. долара.2

Според прогнози, направени на Световния икономически форум в Давос, през

2025 г. около 10% от хората на земята ще носят дрехи, свързани с интернет, ще се им-

плантират мобилни телефони в човешкото тяло, ще са се появили първите роботи –

фармацевти, ще започне производството на коли с 3D принтери, 5% от потребителските

продукти ще са направени на 3D принтери, 90% от населението на света ще бъде ре-

довно в интернет, около 10% от колите по пътищата в САЩ ще бъдат роботизирани и

без шофьори, ще бъде присаден първият бял дроб, направен на 3D принтер, над 50% от

трафика на интернет ще бъде продукт на различни видове приложения, ще бъде създа-

дена първата машина с изкуствен интелект, която ще участва в работата на мени-

джърските ръководства на компаниите.3

Смята се, че политикономията на новата вълна на технологическа трансформа-

ция се различава от предходните в няколко основни насоки.

Първо. Бързо намаляваща пределна полезност на продуктите и увеличаване на

платформите, които агрегират и концентрират дейности в много сектори с идеята да

увеличат възвръщемостта на разходите чрез мащаба на производство. Тази техноло-

гична революция засяга бързо всички страни и има системни въздействия в множество

различни области.4

Второ. Очевидно е, че огромната скорост на поява на иновации не може да става

под ръководството само на един субект – държавата, не може да бъде централизирано

управлявана както по времето на втората индустриална революция, а предполага създа-

ване на условия за креативност и свобода на действие на отделните икономически су-

бекти.

Трето. В същото време обаче иновациите могат да се появяват и разпространяват

по-бързо от всякога и светът става все по-непрогнозируем, натоварен с все повече рис-

2 Вж. Cisco: Ефектът от проекта "Интернет на нещата" може да е за 19 трлн. долара, в. Капитал, 28 януа-

ри 2014. 3 Вж. Maynard, A. Thinking innovatively about the risks of technology innovation, In: World Economic Forum,

https://www.weforum.org/agenda/2016/01/thinking-innovatively-about-the-risks-of-technology-

innovation?utm_content=buffered8f1&utm_medium=social&utm_source=facebook.com&utm_campaign=buffe

r, 14 January 2016 4 Вж. Schwab, K. How can we embrace the opportunities of the Fourth Industrial Revolution, In: World Eco-

nomic Forum, https://www.weforum.org/agenda/2016/01/how-can-we-embrace-the-opportunities-of-the-fourth-

industrial-

revolution?utm_content=buffere2c4e&utm_medium=social&utm_source=facebook.com&utm_campaign=buffer

, 15 January 2016

87

кове, което изисква нарастващ контрол и регулация на процесите на много и различни

равнища.

Четвърто. С огромна скорост ще намаляват нископлатените места в индустрията,

която все повече ще се роботизира. Вече има изцяло роботизирани автомобилни заво-

ди. Те, за разлика от заводите на Хенри Форд в началото на ХХ век, където работят

хиляди индустриални работници, днес те се управляват от няколко десетки инженери.

При това положение предимството на ниската цена на работната сила, което се опитват

да използват по-слабо развитите държави по времето на третата индустриална револю-

ция, осигурило безпрецедентното ускорено развитие например на Южна Корея, Китай,

Тайван и пр., се загубва и вече има тенденция към завръщане на големите индустри-

ални предприятия, локализирани досега в държави от третия свят, към САЩ и други

страни от капиталистическия център.

Пето. За основната част от заетите в икономиката на четвъртата индустриална

революция изчезва предходното разграничение между свободно и работно време, дом и

работно място, трудов живот и пенсионна възраст, тъй като характерът на иновацион-

ния и когнитивен труд все повече ще бъде такъв, че пространството и времето на тру-

довата дейност ще губят значение.

Четвъртата индустриална революция създава нови възможности за натрупване

на блага от човека и човечеството, но в условията на капитализма тя може да води до

бърза маргинализация на различни групи от населението, да засилва неравенствата, да

увеличава рисковете, да подкопава човешките отношения. Общественото богатство

става по-голямо в сравнение с предходните исторически периоди, но неравномерността

на неговото разпределение би могла да бъде също по-голяма от тази в миналото. В ре-

зултат се появяват серия нови противоречия на капитализма, които ще се превръщат в

проблем и на левите партии.

Първо. Това е увеличаващата се технологична безработица и нарастващото раз-

минаване между предлагане и търсене на пазара на труда, тъй като непрекъснато ще

възникват нови изисквания към квалификацията на кадрите, които трудно могат да бъ-

дат удовлетворявани от образователната система. Това означава нарастващо количест-

во безработни, които и през 2015 г. са над 200 млн. в света, и в същото време недостиг

на кадри за една или друга област. Ще се усили рязко процесът на „кражба на мозъци”,

като същевременно ще намалее необходимостта от нискоквалифицирана работна ръка,

което пък ще засили съществено ограниченията в мигрантските потоци. Така светът все

повече ще се разделя на деинтелектуализирани, бедстващи зони и високоинтелектуа-

88

лизирани и бързо развиващи се технологични държави, в резултат на което ще се за-

силват неравенствата, неравновесията, конфликтите в световен план. Разминаването

между търсене и предлагане на работна ръка ще увеличава глобалните неравенства и

допълнително ще стимулира големи мигрантски потоци, държавите ще се опитват да ги

ограничават и това ще засилва кризисните процеси на капитализма. Според прогнози,

направени на Световния икономически форум в Давос през януари 2016 г., до 2020 г. в

резултат на развитието на генетиката, изкуствената интелигентност, роботиката и други

технологични промени в 15-те най-развити икономики ще бъдат загубени около 7 ми-

лиона работни места, а на тяхно място ще бъдат създадени само около 2 милиона. В

административната сфера и канцелариите, където се извършва рутинна дейност, ще бъ-

дат две трети от закритите работни места. Държавната администрация все повече ще се

дигитализира, а работещите в традиционните административни звена ще трябва да бъ-

дат съкратени. Вместо тях ще се създадат нови места в компютърната, математичес-

ката, архитектурната, инженерната области. Разминаването между търсене и предла-

гане допълнително ще подкопае средната класа, на която се опира класическата соци-

алдемокрация и ще има три основни следствия, увеличаващи неравенството много по-

ус-корено от днес. Едното ще бъде нарастването на безработицата и прекариата, поради

закриване на работни места. Второто ще бъде нарастващата несигурност на работните

места и увеличаващата се вероятност от декласация на големи групи от хора, които

преди са заемали добре платени и престижни работни места, станали обаче вече из-

лишни. Третото ще бъде увеличаването на заплащането на дефицитните и търсени кад-

ри в новите сфери на икономиката на четвъртата индустриална революция. Този процес

вече върви ускорено и неслучайно днес 62 човека имат богатство колкото половината

от човечеството. Тази тенденция изисква и резки промени в политиките, означаващи

активна преквалификация на загубилите работните си места и обучение през целия жи-

вот, което изисква и съответните политики от страна на държавата и компаниите.5 Про-

цесът на образованието ще излиза извън училищата и университетите и ще се превръща

в процес, реализиран от всякакви субекти, нуждаещи се от кадри с нови квалификаци-

онни умения. Всъщност централен проблем на политикономията на четвъртата инду-

стриална революция ще бъде именно преодоляването на противоречието между търсе-

нето и предлагането на работна сила, намирането на механизми за преодоляване на тех-

5 Вж. Ward, J. Rise of the Robots Will Eliminate More than 5 Million Jobs, In: World Economic Forum,

http://www.bloomberg.com/news/articles/2016-01-18/rise-of-the-robots-will-eliminate-more-than-5-million-

jobs, January 18, 2016

89

нологичната безработица. Това ще позволи намаляването на съществуващото разде-

ление между образование и трудова дейност, при което икономическите субекти все

повече ще интегрират в своята дейност процесите на квалификация и преквалификация

на работната сила.

Второ. Рязко се засилват така нар. асиметрични и хибридни рискове, когато от-

делен индивид или група могат да нанесат фатални за цели държави и региони по-

ражения.6 Отново се появи и засилва дискусията от опасностите, свързани с безкон-

тролността на роботизираните военни оръжия, които могат да подбират, атакуват и раз-

рушават цели без намесата на човека, а също и с опасностите от излизане извън кон-

трола на човека на изкуствения интелект. Разширяващата се област на „умни” неща, на-

пъхани с електронни устройства, като се започне от телевизора и колата и се стигне до

все по-дигитализираните детски играчки, може да бъде използвана за идентификация,

следене, наблюдение, подслушване, локализация на всеки човек, на това което той пра-

ви или с кого контактува. И това ще може да става не просто от правителствата, а от

безброй частни заинтересовани субекти.7 Дигитализацията на всичко край нас, на целия

ни заобикалящ свят ще увеличи рязко кибернесигурността и ще превърне кибервойните

и киберсигурността в основен проблем на човечеството с огромни потенциални рис-

кове на едно все повече „глобално рисково общество”, което може да доведе до тен-

денции както на разпад на държави и регионални структури, така на дигитално само-

затваряне на големи региони, а също и на свят на нарастващ тотален контрол над всеки

и всичко, версия на дигитален фашизъм във варианта Биг Брадър.

Четвъртата индустриална революция би могла да бъде интерпретирана през раз-

лични политически и идеологически виждания за света, предполагащи алтернативни

политически икономии.

Първата е, че тя ще бъде фактор за по-нататъшното развитие на капитализма, ма-

кар и в нови версии на „когнитивен капитализъм“, при който знанието е основен инст-

румент за натрупването на капитал и основен източник на стойността на стоките и ком-

паниите. Според автори като Калецки „определящата черта на следващата ера на капи-

тализма е признанието, че както пазарите, така и правителствата могат да грешат и по-

някога грешките им може да са почти фатални”.8

6 Вж. The Global Risk Report 2016, 11th edition, Geneva: World Economic Forum, 2016. 7 Вж. Thielman, S. The internet of things: how your TV, car and toys could spy on you, In: The Guardian, 10

February 2016. 8 Калецки, А. Капитализъм 4.0. Раждането на новата икономика, С., изд. „Класика и стил”, 2013, с. 11.

90

Втората възможна интерпретация са различните техноутопии, каквито са се по-

явявали на всеки предходен технологичен етап от развитието на капитализма. Известно

е, че по време на първата индустриална революция през ХІХ век Оскар Уайлд очаква в

скоро време цялата работа да бъде вършена от машини и така да се стигне до социа-

лизма, при който машините ще създават благата, а хората ще се отдадат на наука, из-

куство, култура, на всякакви духовни дейности. По време на втората индустриална

революция Ленин смята, че електричеството е технологията, която ще доведе до кому-

низма. В САЩ и Западна Европа през 50-те и 60-те години на ХХ век се появяват прог-

нози за конвергенция на западния капитализъм с източноевропейския социализъм в ня-

какво ново „единно индустриално общество”, което е отишло отвъд капитализма. Това,

разбира се, не става. По време на третата индустриална революция се създават мно-

жество различни техноутопии за края на капитализма, поради това, че основният ре-

сурс на развитие стават информацията и знанието, които имат специфични характерис-

тики. Оттук следва, че на мястото на капиталистите като водеща социална група ще

дойдат учените, откривателите, а основни институции в обществото ще станат универ-

ситетите – такива очаквания имат автори като Алвин Тофлър, Даниел Бел, Владислав

Иноземцев и др. В разрез с тези очаквания обаче се получава точно обратното – бурен

възход преживява крайна версия на капитализма, какъвто е глобализираният неолибе-

рален капитализъм. Говори се за появата на новата класа на „нетокрацията” на мястото

на някогашната аристокрация. Днес и четвъртата индустриална революция вече съз-

дава подобни нови техноутопии, свързани с така нар. икономика на споделянето, чийто

най-ярък представител е Пол Мейсън с неговата известна книга за посткапитализма. Те

се опират на една мощна реална тенденция, проявяваща се в много сфери – създаването

на интернет платформи, чрез които става възможно споделянето на определени блага и

услуги директно между отделните индивиди.

Третата интерпретация е свързана с потребностите от промени в политиките на

досегашните леви партии, за да посрещнат и търсят решения на противоречията, по-

раждани от четвъртата индустриална революция. Славой Жижек например говори, че в

условията на неолиберален пазар левите са изправени пред няколко възможни ал-

тернативи. Първата е да се подчинят на исканията на този пазар, както правят десните

партии, и вследствие на това да се обезличат и загубят позиции. Втората е да се опитат,

както Сириза, да решават проблемите на национално равнище, но в условията на гло-

бализация се оказа, че това води до поражение. Дори президентът на най-могъщата

държава в света Барак Обама не можа да прокара своята здравна програма, както ис-

91

каше. При обезсилената днес национална държава леви политики трудно се реализират.

Третата е да стоят безволево и да очакват задълбочаване на противоречията на ка-пи-

тализма и бъдещата антикапиталистическа революция. И четвъртата е тази, която пред-

лага Янис Варуфакис – да се търсят решения на общоевропейско равнище чрез за-

силване на интеграцията и демократизацията на ЕС, заради което той създаде своето

движение DiEM 25.9

Четвъртата и пета интерпретации са различни версии на техно, кибер, дигитален

социализъм и техно, кибер, дигитален комунизъм, и именно на тях ще се спра по-ната-

тък в изложението.

2. Концепции за киберсоциализма

Промените днес са безпрецедентни и вървят с много по-бързи темпове в сравне-

ние с миналите епохи, което поставя досегашната социалдемокрация пред сериозни

предизвикателства около осмислянето им и изработването на алтернативни на разпада-

щите се капиталистически система, идеи и идеологии. В този контекст Тимиан Бусе-

мер, Кристиан Крел и Хеннинг Майер поставят в изданието на фондация „Фридрих

Еберт” - „Социална Европа” въпроса: какво ще стане със социалдемократическите цен-

ности в дигиталното общество в условията на четвърта индустриална революция, къ-

дето рязко се ускоряват потоците и потреблението на стоки и информация, а създава-

нето на стойности се опира все по-малко на материални неща и все повече на инфор-

мация, знание, доверие, образи.10 Те отбелязват, че най-важните действия и транзакции,

които някога са се реализирали в определено пространство, сега се преместват в ди-

гиталната сфера и това създава нова архитектура на властта, която се прехвърля към те-

зи, които имат повече данни, най-добрите алгоритми и нови версии на компютри – като

Гугъл и Националните агенции за сигурност. Изследванията показват, че проявленията

на личностните идентичности са различни в киберпространството и даже мозъчните

функции се променят в него. Увеличават се благата, генерирани от икономиките, но на-

малява делът на тези, които се възползват от тях.

9 Вж. Жижек, С. за DiEM 25: „Ако врагът е неолиберална Европа, нашето противодействие също трябва

да бъде паневропейскo”, В: a-specto, 14.02.2016. 10 Bussemer, T., C. Krell, H. Meyer. Social Democratic Values in the Digital Society: Challenges of the Fourth

Industrial Revolution, In: Social Europe, 2016, N 10.

92

Дигиталната революция отправя предизвикателства към основните социалдемо-

кратически ценности – свобода, справедливост, солидарност – предлагайки както нови

възможности за реализацията им, така и нови ограничения. Ако вземем свободата, ди-

гитализацията дава нови възможности за самоорганизация и защита на интересите на

всякакви общности, насърчава нови форми на социално участие, но в същото време да-

ва по-голяма свобода на едно силно малцинство и по-малка на слабите, концентрира

гражданското действие в интернет за сметка на физическия свят. Позволява на несъ-

размерни спрямо мнозинството агресивни малцинства да налагат своите воля и виж-

дания. Освен това нарастващото количество данни, с които сме заливани, могат да бъ-

дат анализирани адекватно от професионални предприемачи и използвани чрез сложни

алгоритми, докато мнозинството от хората може да бъде предимно манипулирано чрез

тях. Няколко големи транснационални компании от рода на Амазон, Фейсбук, Гугъл

получават възможност да монополизират данните и да ги използват с цел печалба. Ос-

вен това държавите и компаниите получават възможност да събират всякаква инфор-

мация за частния живот на индивидите, нарушавайки техните свободи. Това по-ставя

пред социалдемократите предизвикателството как да запазят свободата на граж-даните.

Подобни предизвикателства Бусемер, Крейл и Майер откриват и по отношение

на втората основна ценност на социалдемокрацията – справедливостта в дигиталното

общество, в което достъпът до интернет в нарастваща степен е предпоставка за успеха

на човека, но в същото време се появяват монополи, които действат на принципа „по-

бедителят взема всичко” и в резултат традиционните индустриални отрасли са в упа-

дък. Появяват се технологична безработица и технологично предизвикани неравенства,

рязко засилващи съществуващите вече разделения, което увеличава поляризацията на

обществото и създава усещания за нарастваща несправедливост. Очакванията са в ре-

зултат на автоматизацията през следващите години все по-голямо количество хора да

губят работата си. Това изисква ускорена промяна на образователната политика на со-

циалдемократите за подготовка на кадри, притежаващи достатъчно креативни и ана-

литични способности, даващи им възможност да трансформират увеличаващите се ко-

личества данни и информация в знание. Изострят се проблемите за разпределението на

благата и социалната защита на труда.

Третата основна ценност на социалдемокрацията, към която дигиталното обще-

ство отправя предизвикателства, е солидарността. Реализацията й се усложнява, защо-

то дигиталното пространство и социалните мрежи водят до фрагментизация на общест-

вото на множество различни групи. Деиндустриализацията намалява възможностите за

93

предходната солидарност на работническото движение, за неговата организация, води

до дезинтеграция. В същото време финансовите елити не намират необходима връзка

между социалното благополучие на гражданите и социалната държава, което предиз-

виква процеси на ерозия на социалните държави, такива каквито са формирани по вре-

ме на втората индустриална революция. Всичко това отправя тежки предизвикателства

пред сега съществуващата социалдемокрация.

В новите условия започва да става популярно виждането за появата на един нов

тип социализъм – „дигитален социализъм”, „киберсоциализъм”, „информационен соци-

ализъм”. Той най-общо е свързан с идеята, че социалните проблеми могат да бъдат ре-

шавани с помощта на новите дигитални информационни технологии. Тази идея е об-

стойно развита в бестселъра на Кевин Кели „Новият социализъм: глобалното колекти-

вистично общество идва онлайн”. Традиционният социализъм стъпва върху идеята, че

средствата за производство трябва да бъдат в ръцете на държавата и да се регулират от

нея, така че да бъде постигната възможно най-справедливата форма на разпределение

на материалните блага в едно общество. Кели и неговите поддръжници обаче твърдят,

че вместо държавата да притежава и да преразпределя благата, днес тези блага текат

съвсем свободно и почти безплатно в интернет, достъпни са за всеки. Затова на мястото

на централизирания държавен контрол трябва да бъде поставена много по-хоризонтал-

ната, егалитарна форма и иновативна икономика на интернет. Чрез нея могат да бъдат

открити нови канали за преразпределение на идеи, ресурси и социални блага. Соли-

дарността и егалитарните форми на тяхното разпространение са основните предимства

на новите информационно-комуникационни технологии. За Кели и неговите последова-

тели интернет сам по себе си представлява пространство за един нов социализъм, раз-

личен от държавния, крепящ се не върху централизирани форми на контрол, а върху со-

лидарността между потребителите в един такъв децентрализиран медиатор, какъвто е

мрежата. Кели защитава тезата, че като пространство за производство и разпростране-

ние на различен тип блага интернет е еволюирал, така че увеличава автономията и не-

зависимостта на индивида, докато в същото време заобикаля бюрокрацията на държа-

вата. Според него социалните мрежи например позволяват на потребителите да качват

и да свалят достъпна за всеки информация на принципа на солидарността между тях.

Така стоят нещата с „Уикипедия”, където всеки потребител на доброволни начала качва

информация, която може да бъде използвана от всеки друг. Типичен пример са и т. нар.

„крейглисти”, представляващи сайтове, които предлагат всякакви стоки и услуги на

доброволни начала на принципа, по който това прави „икономиката на споделянето”. В

94

тях всеки с компютър и интернет може да предлага под наем стоки, които не използва в

момента, но които може да са от особена важност за някой друг, като така увеличава

стойността на стоката. Според Кели „Оперирайки без държавно финансиране или кон-

трол, свързвайки граждани директно с граждани, това почти напълно свободно пазарно

пространство постига социални блага, способни да разклатят всеки правителствен или

корпоративен контрол”. Отпадат и много от ограниченията на физическия свят като

пол, раса, възраст, образование. Пак според Кели „...вместо пари, равнопоставени про-

изводители на съдържание печелят статус, забавление, удовлетворение и опит”.11 Фак-

торите, влияещи на социалната мобилност в новия социализъм не са благосъстояние и

доход, те са заменени с образованието и опита. А самите потребители вече имат сво-

бодата да променят за себе си обстоятелствата, така че сами да се придвижат от една в

друга социална страта.12

Няколко са основните аргументи, които Кели привежда в потвърждение на своя-

та теория за новия дигитален социализъм, свързани с такива класически за социализма

идеи като:

(а) Споделянето, което се осъществява чрез дълга поредица от сайтове, в които

човек може да споделя всичко – от идеи, през стоки, услуги, истории до снимки, книги,

филми и пр.

(б) Сътрудничеството. В интернет всички създават и използват съдържанието

заедно. Така например един човек може да направи снимка, друг да направи колаж от

тази снимка, трети да направи картина, четвърти албум, а пети анимационен филм. Та-

ка сътрудничеството между много хора може да доведе до краен ефект, който сам човек

не би могъл да постигне. Хората работят заедно за създаване на някакъв продукт в ин-

тернет, който впоследствие се разпространява напълно безплатно между потребителите

в мрежата, какъвто е случаят с „Уикипедия”. Според Кели онлайн сътрудничеството

подкрепя комуналния стил на производство, като чрез него се заобикалят капи-

талистите, собствеността остава в ръцете на онези, които са я произвели, а в известен

смисъл и на онези, които я потребяват в много от случаите безплатно.

(в) Колективизмът, който представлява краен резултат от споделянето и сът-

рудничеството между потребителите на мрежата. При това колективизъм не в класи-

ческия смисъл на думата, при който работниците колективно произвеждат нещо, за да

11 Kelly, K. Digital socialism, In: http://kk.org/thetechnium/digital-socialism/, 24 May 2009 12 Digital socialism and the non-planners, In:

http://www.designingbuildings.co.uk/wiki/Digital_socialism_and_the_non-planners, 20 November 2013

95

бъде то собственост на капиталиста. А такъв, при който произведеното е собственост

на потребителите, които са го произвели и на онези, които го ползват, а не на някой го-

лям играч.13

В този контекст могат да бъдат изтъкнати и няколко други достойнства на мре-

жата като фактор за онлайн социализъм: ( г)

Свободата. Смята се, че интернет разширява неимоверно много свободата на разпрос-

транение на информация, стоки и услуги, създава възможности за свързване между хо-

рата, за образование, здравеопазване, за улесняване и освобождаване на чо-вешкото

ежедневие. За съжаление през последните години това се превръща в проблем и за за-

падните демокрации, които с лозунгите за борба с тероризма, миграцията и за-щита на

сигурността на хората, все повече се трансформират в системи на неолибера-лен тота-

литаризъм, при които онлайн ежедневието на човека е под почти постоянен правителс-

твен или корпоративен контрол.

(д) Солидарността. Самият интернет и съдържанието в него, почти всички бла-

га, които се предоставят там са продукт на солидарността и комуникацията между по-

требителите в мрежата. Тук могат да бъдат причислени и всякакви онлайн кампании и

петиции, на основата на които гражданите солидарно се борят за защита на определен

тип каузи. Тук, обаче, трябва и да се признае, че все по-често държавите и корпора-

циите създават механизми за контрол, чрез които имитират или изкуствено формират

обществено мнение в интернет. Пример са такива интелигентни програми като „бото-

вете”, които имитират човешко поведение и често концентрацията им на едно място во-

ди до създаване на усещане за масовост на дадени каузи или събития. (е) Равенс-

твото. Сама по себе си мрежата е неутрален посредник, в който всички пот-ребители

са равнопоставени помежду си и никой от тях не стои над другия. За това способстват

фактори като виртуално на мястото на личното присъствие, анонимността, трудностите

при изграждане на авторитет или водачество в мрежата, в него не съществуват ограни-

чителни фактори като пол, възраст или религия, които често водят до изключване. Мне-

нието и виждането на всеки е равностойно на мнението и виждането на всеки друг.

Теорията на Кевин Кели за кибер-социализма, както и всяка друга теория, среща

и своите критици. Според повечето от тях Кери не отчита, например, че: интернет все

пак е инструмент на глобалния и неолиберален капитализъм, като посочват характера

на глобални компании с активи от стотици милиарди - като „Гугъл”, „Епъл”, „Майкро-

13 Vodarevski, V. Is the internet a new socialism or liberalism?, In: Analise liberale, http://economie-analyses-

actualites-opinions.over-blog.com/article-34957251.html, 16 August 2009

96

софт” или „Фейсбук”; „дигиталното разделение”, което дори и днес оставя много хора

извън мрежата и така предоставя предимства на едни за сметка на други; огромните

технологични неравенства, които водят след себе си до все по-разширяващи се социал-

ни неравенства както на национално, така и на световно равнище, съответно до нараст-

ващи миграционни потоци; мрежата в голямата си част е съсредоточена в страните от

капиталистическия център и в този смисъл дискурсът, пропагандата и дезинформа-

цията в нея водят вместо до ограничаване на неолиберализма и възход на социализма

точно до обратното; огромната част от интернет сайтовете, в това число и такива уж

свързани със солидарността като „YouTube”, “MySpace” или „Фейсбук”, всъщност

представляват гигантски международни корпорации, чиято единствена цел е печалбата,

при това печалба свързана не със създаване на работни места и подобряване на социал-

но-икономическото положение на хората, а произтичаща от възможността, която тези

корпорации дават на хората да споделят помежду си; самото производство на продук-

ти и нови бизнес модели не е нищо повече от обичайната пазарна икономика; вижда-

нията на Кели не са някаква идеология в класическия смисъл на думата, а набор от по-

веденчески модели, техники и инструменти, които подпомагат споделянето и сътруд-

ничеството между хората; колаборативната интернет технология, за която говори Кели,

всъщност води до това, че много хора произвеждат един продукт без ясно лице или

субект; интернет е в полза не на обикновения човек или на колектива, а на дър-жавата и

корпорациите, които вече знаят всичко за нас – какво правим в мрежата, какви сайтове

посещаваме, с кого общуваме, събират безконтролно лични данни, заливат ни със спа-

мове, регистрират ни, изучават ни, влияят върху нашето поведение.

Интернет и технологиите на четвъртата индустриална революция, обаче, сами по

себе си могат да бъдат инструмент, а не концепция и идеология за развитие на лявото.

Предполага се, че рано или късно подобна идеология ще бъде възприета от лявото, кое-

то поначало се появява и съществува като реакция на всяка една от предходните инду-

стриални революции и последвалите ги гигантски по своите мащаби социално-иконо-

мически трансформации в обществата. Водещи от своя страна до огромни социални

разделения и ръст на социалните злини, до съсредоточаване на капитала в едно прене-

брежимо малцинство за сметка на всички останали, до появата на нови и отмирането на

стари класи, до възход на всякакви шовинистични идеологии, до мащабни социални

конфликти, революции и войни.

Дигитализацията, нано- и биотехнологиите, роботизацията, изкуственият инте-

лект днес променят и тепърва ще променят начините, по които живеем, работим, пре-

97

карваме свободното си време, комуникираме, възприемаме заобикалящия ни свят. И в

същото време политиката, институциите, държавата, установените парадигми се про-

менят твърде бавно, не отговарят и дори се съпротивляват на тези трансформации. Те

все още са изградени по силата на онези принципи, върху които се градяха институ-

циите на втората и третата индустриални революции, но в един все по-променящ се

свят и в условия на все по-бързо разгръщане на технологиите на четвъртата индустри-

ална революция. Което не може да продължава до безкрай.

3. Концепции за киберкомунизма

Държавният социализъм от съветски тип се оказа успешна лява идеология за до-

гонваща модернизация на изостанали общества от полупериферията на световната сис-

тема чрез технологиите на втората индустриална революция и свързаната с тях центра-

лизирана и йерархична организация на производството. По подобен начин и социалде-

мократическото ляво в условията на втората индустриална революция се оказва успеш-

но в държавите от капиталистическия център, където залага на преразпределение на ре-

сурси чрез данъчната система от капиталистите към работниците и създаването на го-

ляма средна класа.

Проблемната ситуация, пред която бяха изправени както комунистическите пар-

тии в държавите от Съвета за икономическа взаимопомощ, Китай и Виетнам, така и со-

циалдемократическите партии в развитите западни страни след 70-те години на ХХ век,

бе как да реагират на новата версия на неолиберализиран и глобализиран капитализъм,

резултат на технологиите на третата индустриална революция. Тук именно опитът за

такава реакция в СССР с помощта на горбачовия тип перестройка се оказа интелекту-

ално и организационно нискокачествен и неуспешен, за разлика от опита за такава ре-

акция при китайския тип социализъм, ръководен от Дън Сяопин. След падането на Бер-

линската стена и разпада на СССР господстваща идеология в света стана неолибера-

лизмът, а някои негови теоретици като Франсис Фукуяма побързаха да обявят края на

историята с окончателната победа на либералната демокрация. Комунистическата идео-

логия в марксистко-ленинската версия на догонваща индустриализация в условията на

втората индустриална революция, осигурила успех на съветския тип държавен социа-

лизъм бе маргинализирана, тъй като източноевропейските общества не успяха да я

адаптират към условията на ускорено развитие чрез третата индустриална революция.

А все по-силно развиващите се информационни технологии през този период разруши-

98

ха възможностите на държавите в бившите социалистически страни да осъществяват

информационен суверенитет върху собствената си територия. Западната пропагдандна

машина се оказа достатъчно силна, за да пробие отвъд Берлинската стена. А и ленино-

вата формула за комунизма като „съветска власт плюс електрификация на цялата стра-

на” не беше вече актуална, защото бе свързана с водещите технологии на един пре-

дишен етап на икономическо развитие на света. Именно това доведе до ситуацията, при

която голямата част от бившите комунистически партии в бившите социалистически

страни се отказаха от идеята за комунизма, преименуваха се и свързаха себе си с идеите

на западната социалдемокрация, функционалния социализъм от шведски тип, със со-

циализма като визия отвъд капитализма. Различни автори, гледащи критично на неоли-

бералния капитализъм, започнаха да говорят за „посткапитализъм”, но не и за комуни-

зъм. Самият дискурс за „комунизма” бе заклеймен, манипулативно и пропагандно

отъждествяван с „фашизма”, използван за стигматизация на предишното общество и

свързаните с него хора, и в крайна сметка бе силно маргинализиран от яростния анти-

комунизъм в бившите социалистически страни.

Преходът от трета към четвърта индустриална революция в момента, обаче, е

свързан с ускорено изостряне на противоречията на неолибералния капитализъм, който

при липсата на сдържащата роля на предходния съветски тип социализъм донесе на

света войни, тероризъм, конфликти, бежански потоци, нови и нови стени между дър-

жавите и народите, бягство и укриване на националния капитал в офшорни зони, све-

товна финансово-икономическа криза, безпрецедентни от ХІХ-ти век насам социални

неравенства, олигархизиране на политиката. Технологиите на третата и задаващата се

четвърта индустриална индустриална революция създават възможности за производст-

во на огромно количество блага, но те са разпределяни все по-неравномерно и все по-

несправедливо, водят до намаляване не само на работническата класа от времената на

втората индустриална революция, но и на средната класа от времето на социалната

държава. Новата информационно-комуникационна революция води до нови отношения

между труда и капитала, при които наблюдаваме засилващ се конфликт между про-

изводителните сили и производствените отношения. Капиталистите се стремят да уве-

личават печалбата за сметка на наемните работници, на цялото човечество и в резултат

на това днес най-богатият 1% от човечеството притежава повече, отколкото останалите

99%.

При това положение, имайки предвид ставащото от началото на ХХІ век, Джоди

Дийн написа през 2012 г., че „през миналото десетилетие завръщането на комунизма за-

99

почна да влива нова енергия на левицата. Комунизмът отново става дискурс и речник за

изразяване на универсални, егалитарни и революционни идеали.”14 И като потвърж-

дение разказва как през март 2009 г. в Института за хуманитарни изследвания Биркбек

в Лондонския университет се събрали 1200 човека на конференция, посветена на идеята

за комунизма, последвана от множество конференции на същата тема в Париж, Берлин

и Ню Йорк. Обнародвани са голям брой публикации, в които участват такива изве-стни

учени като Ален Бадиу, Етиен Балибар, Сюзан Бък-Морс, Костас Дузинал, Питър Хоул-

уърд, Майкъл Хардт, Антонио Негри, Жак Рансиер, Алберто Тоскано, Славой Жижек.

Появи се и започна да се задава въпросът може ли решението на сегашните про-

тиворечия на капитализма да бъде осъществено чрез комунизъм на основата на техно-

логиите на четвъртата индустриална революция. Започнаха да придобиват популярност

понятия като „технокомунизъм”, „киберкомунизъм”, „дигитален комунизъм”, „инфоко-

мунизъм”, чрез които се търси реализацията на класически идеи за комунизма, но с по-

мощта на технологиите на третата и четвърта индустриална революция. Чрез тях могат

да се създадат нови версии за движение към комунизма, което не се е реализирало при

предходните етапи на технологични революции, когато не е имало достатъчно пред-

поставки за това. Именно защото не е имало достатъчно предпоставки, в изостанали об-

щества неговото постигане се е търсело с помощта на рязко засилване на ролята на дър-

жавата, както става при източноевропейския социализъм, а не се е стигнало до отмира-

не на държавата, така както предвижда първоначалната марксова версия на комунизма.

Ричард Барбрук, следвайки Маркс, написа „Киберкомунистически манифест”, който

започва с думите: „Един призрак броди по виртуалните мрежи: призракът на кому-

низма. Каквито и да са заявените от него политически убеждения, всеки потребител

мечтае за дигитално преодоляване на капитализма”15 Според него, ако при комунис-

тическото ляво от времето на втората индустриална революция се е говорело за „петго-

дишни планове”, сега се говори за „нова парадигма”; тогава – за „Трети интер-нацио-

нал”, сега – за „Трета вълна”; тогава – за „Москва”, сега – за „Силиконовата долина”;

тогава – за „Правда”, сега – за списание „Wired”; тогава – за „партийна линия”, сега – за

„уникална мисъл”; тогава – за „съветска демокрация”, сега – за „електронна зала”; то-

гава – за „обществото като фабрика”, сега – за „обществото като кошер”; тогава – за

„новия съветски човек”, сега – за „постчовеци”. Ако по-рано премахването на капи-

14 Dean, J. The Communist Horizon, London-New York: Verso, 2012, p. 8. 15 Barbrook, R. The::Cyber.Com/monist::Manifesto, In: http://www.hrc.wmin.ac.uk/theory-

cybercommunistmanifesto.html, 08.02.2016; Вж. също: Barbrook, R. Cyber-Communism: how the Americans

are superseding capitalism, In: Multitudes, N 5, may 2001.

100

тализма се е виждало чрез революция и масова мобилизация, сега потребителите на

мрежата са ангажирани с постепенен процес на надмогване на капитализма. При срав-

нението между киберкомунизма и капитализма откриваме паралелни опозиции, които

изразяват тяхното различие: „дарове” срещу „стоки”, „отваряне” срещу „затваряне”,

„авторско право” срещу „пиратство”, „процес” срещу „продукт”, „открит източник”

срещу „частна собственост”, „приятелство” срещу „отчуждение”, „мрежови общности”

срещу „пазарна конкуренция”.

В руското дигитално пространство Александър Роджерс също предложи „Мани-

фест на киберкомунизма”, в който, след като се показват противоречията на съвремен-

ния капитализъм, се формулират следните седем основни принципи на киберкому-

низма:16

1. Открит код, който може да се обсъжда и утвърждава както това става със за-

коните. Open Source, Linux, Уикипедия и системите с разпределени изчисления могат

да се използват като образи при неговата разработка.

2. Приеманите с компютрите решения да се основават на отчетените потребно-

сти на хората, от една страна, и наличните ресурси, от друга.

3. В основата на икономиката трябва да стои удовлетворяването на естествените

потребности на хората, а не преследването на ефимерна печалба.

4. Competition vs. Conquer. Съревнование, а не конкуренция (завоевание, поглъ-

щане).

5. Решаването на всички проблеми е въпрос на ресурси и технологии.

6. Информацията принадлежи на всички.

7. Планетата принадлежи на всички.

Дигиталният комунизъм е свързван със свободния софтуеър, а също и с идеи за

така нар. „творчески общности” (creative commons), формулирани през 2001 г. от Ло-

рънс Лесиг от Станфордския университет, който предлага сборник от типови договори

за използване на авторски произведения, при което се предоставят права за използване

на компютърни програми, произведения на изкуството и науката от повече хора, стига

те да правят това с некомерсиални цели. Ключовата идея е свързана със съзидателно

споделяне, със съпротива на авторските права и патенти, говори се за открит достъп до

всички интернет програми и всяка информация, противопоставя се на идеята за инте-

лектуална собственост. В новите версии на инфокомунизъм се търсят решения на кла-

16 Роджерс, А. Манифест киберкоммунизма, В: http://alexandr-

rogers.livejournal.com/581618.html?page=2#comments, 21 января 2016

101

сическите проблеми, за които дискутират левите – какво е отношението към собстве-

ността и разпределението на благата, как ще се стигне до новото общество (чрез рево-

люция или еволюция), каква ще бъде ролята на държавата и нужна ли е държава, за

което се знае, че традиционно има коренно противоположни гледни точки, противопо-

ставящи леви (либертариански) анархисти, троцкисти, класически марксисти, маркси-

сти-ленинци. Факт е, че немалко от киберкомунистическите визии са свързани с тра-

дициите на анархисткия тип комунизъм, отхвърлящ държавата, докато други не отри-

чат нейната роля, но я виждат като основана на различни форми на пряка демокрация.

Може би най-популярното име, наричано „киберкомунист”, е това на световно

известния словенски философ Славой Жижек. Той смята, че киберпространството ще

промени света и хората много по-радикално отколкото гутенберговата революция,

свързана с откритието на печатарската машина. Поставяйки въпроса как киберпрост-

ранството ще въздейства върху нашите идеологически възприятия, той го допълва с

въпроса в каква степен развитието на киберпространствените идеологии не е детерми-

нирано също от определени нагласи, защото структурирането на киберпространството е

предопределено от определени социални отношения. А това означава, че говорейки за

виртуалната реалност, винаги трябва да имаме предвид основните характеристики на

материалната реалност, в която сме включени.17

Можем да обобщим няколко по-популярни идеи, свързани с дигиталния ко-

мунизъм.

Първо. Смята се, че неговите движещи сили ще бъдат интернет сайтовете и мре-

жите, а не вестникът и фабриките. Докато през ХІХ век работниците са се обединявали

във фабриките и заводите, днес те могат да се обединяват в социалните мрежи, които

обхващат по същество целия свят, а не една локализирана географска общност както е

било преди. Докато някога основният пропаганден инструмент на комунистическата

идеология е бил вестникът, днес това са интернет и социалните мрежи. Вече на няколко

пъти сме били свидетели на подобни мащабни обединения по време на масовите со-

циални недоволства срещу АКТА или движението „Окупирай Уолстрийт”. Предполага

се, че един ден социалните мрежи ще се превърнат в средство за обединение и масова

организация на всички угнетени слоеве по света, които ще организират нова социали-

стическа революция срещу несправедливостите на глобалния капитал.

17 Olson, G., and L. Worsham. Slavoj Zizek: Philosopher, Cultural Critic, and Cyber-Communist, In: JAC

Online, Vol. 21, No. 2 (Spring 2001), pp. 251-286.

102

Второ. Новият инфокомунизъм оставя настрани типичните за лявото от времето

на втората индустриална революция характеристики – диктатура на пролетариата и ма-

сова партия като инструменти за движение към комунизма. Колективната собственост

се свързва със свободния софтуеър, информацията, знанието, основните инструменти и

продукти на дигиталната икономика. Популярен модел, който се ползва при обоснов-

ката на дигиталния комунизъм, е свързан с принципа на създаването и формирането на

„Уикипедията” – всеки участва безкористно според собствените си възможности. Както

днес „Уикипедията” е продукт на стотици хиляди потребители и се администрира само

от няколко човека, така един ден демокрацията може да се осъществява по аналогичен

начин с участието на всеки. Така могат бъдат сформирани истинско народно само-

управление и истинска демокрация, за каквато поначало пледира марксистката теория.

Бихме могли да перефразираме Ленин като кажем, че комунизмът е народно самоуп-

равление, плюс технологиите на четвъртата индустриална революция.

Типичен пример в това отношение е операционната система за открит достъп

Линукс, основана през 1984 г. от Ричард Столмън. Софтуеърът съдържа различни инс-

трументи и програми, които се използват свободно. Себестойността на ядрото на сис-

темата Линукс е оценена на над 1 млрд. евро и в нея е въплътен труд, равен на 73 хи-

ляди човеко-години.18 Тя се създава и използва безплатно от милиони хора като колек-

тивна собственост и дава основание някои автори да говорят за „Линукс комунизъм”.

Няма компания, която да се нарича Линукс, защото тя се използва свободно от всеки,

който пожелае това.19 В този смисъл киберкомунизмът е виждане, според което всички

програмни продукти трябва да са с открит достъп безплатно за всички, което да даде

възможност контролът върху съответните продукти да се премести от корпорациите

към онлайн общностите и дигиталните специалисти.

Възниква въпросът – кой ще извърши промяната, която да доведе от капи-

тализъм към киберкомунизъм. В този контекст понякога се говори, че ако през ХІХ и

ХХ век се е смятало, че движещата сила на революцията, която ще доведе до кому-

нистическо общество, е работническата класа, сега такива стават хакерите, които ата-

куват закритото съдържание и се борят за открит достъп до всяка информация и про-

грамно оборудване. Според Андрю Леонард капитализмът е „довел до появата на кла-

18 Ализар, А. Линус Торвальдс удостоен премии Millennium Technology Prize 2012, В:

https://habrahabr.ru/post/142425/, 19 апреля 2012 19 Вж. MS' Ballmer: Linux is communism, In:

http://www.theregister.co.uk/2000/07/31/ms_ballmer_linux_is_communism/, 31 July 2000

103

сата от хора (хакерите на свободния софтуеър) и инфраструктурата (интернет), които

заедно осъществяват и улесняват успешната гибел на капитализма”.20

Трето. Смята се, че за разлика от класическото разбиране за комунизма като об-

щество, в което всеки работи и допринася за реализация на принципа „от всекиму спо-

ред способностите, всекиму според потребностите”, скоро автоматизацията на всич-ки

човешки дейности ще доведе до почти пълно отпадане на необходимостта от труд.

Всичко ще бъде заменено и ще се произвежда с помощта на новите технологии. „3D

принтерите” например ще създават всичко необходимо за едно домакинство и сами по

себе си ще се превърнат в може би единствената индустрия. Така нар. „интернет на не-

щата” ще свързва всички вещи в единна система, чрез която те сами ще вършат своята

работа, без за това да е необходима човешка намеса. Прогнозите са, че почти всичко ще

бъде роботизирано. Ще има нужда само от една малка част техно-специалисти, които

ще се занимават с поддържане и развитие на системите на технокомунизма. Ще въз-

никне едно „пост-трудово общество”, в което машините ще вършат предходната трудо-

ва дейност не за печалба, а за хората.

Някои автори говорят по този повод за „комунизъм на лукса” (luxury commu-

nism), за „масов роботизиран лукс” (mass robo-luxury) – общество на изобилието, даже

на лукса, при което работната седмица ще бъде 10-12 часа, свързана с дейности, които

не могат да се изпълняват от друг освен от хора. Ще има гарантирана социална заплата,

универсално гарантирани жилище, образование, здравеопазване и пр. Това, което прави

в момента например частна компания като Uber, предлагайки глобална платформа за

обмен на превозни средства, би могло да се върши от платформа, която не изисква за-

плащане и не работи за печалба, предоставяйки роботизирани коли без шофьор (dri-

verless cars) навсякъде, където някой има нужда от тях.21 Така собствеността ще бъде на

всички, а не притежание на един нищожен процент капиталисти за сметка на всички

останали или на една управляваща партия, която се предполага, че преразпределя бо-

гатството по един справедлив начин. Междувременно почти всичко ще идва на-го-тово,

а единственото, което ще прави човек, ще бъде да се наслаждава на благата, да се зани-

мава с интелектуална и духовна дейност. А парите ще отпаднат като фактор, мо-

тивиращ човешкото поведение.

20 Leonard, A. The Cybercommunist Manifesto, In: Salon,

http://www.salon.com/1999/09/10/cybercommunism/, September 10, 1999 21 Вж. Merchant, B. Fully automated luxury communism, In: The Guardian, 18 March 2015.

104

Основният проблем засега остава как може да се стигне до новото общество на

дигитален комунизъм, ако днес живеем в свят, в който в нарастваща степен големите

компании се опитват да превърнат всяка информация, програма, интелектуален про-

дукт в пазарен продукт и налагат в глобален план правила в защита на тези свои цели,

включително и сега с преговорите, които се водят за Трансатлантическо и Транстихо-

океанско споразумение за свободна търговия. Това, което е несъмнено е, че новите тех-

нологии на четвъртата индустриална революция променят всичко – как живеем, как

прекарваме ежедневието си, как правим бизнес, как работим, обучаваме се, как изобщо

гледаме на света. Тя е безпрецедентна по своите скорост и мащаби. Тя е едновременно

продукт на неолиберализма, основна причина за днешния му разпад и основен инстру-

мент за неговото преодоляване. Това води след себе си до формиране на множество

различни предвиждания за бъдещето на човечеството, което поражда създаването на

нови и нови, повече или по-малко реални или утопични парадигми. Но също както

предходните три индустриални революции водят до мащабни промени в човешката ци-

вилизация, до кризи, войни, революции и днешната Четвърта индустриална революция

предполага подобни перспективи. При това много по-тежки предвид мащабите и ско-

ростта, с която тя се развива. И също както предходните индустриални революции во-

дят до възходи на различни крайно-леви и крайно-десни идеологии и алтернативи, то и

днешната четвърта индустриална революция води точно до това.

105

ИНОВАЦИОННИЯТ СОЦИАЛИЗЪМ В ЕПОХАТА,

КОЯТО НИ ПРЕДСТОИ

Александър Димитров

Бъдещето на социалната държава в Европа минава през разбирането, създаване-

то и прилагането на социални иновации в рамките както на самите държавни структури,

така и по отношение на други обществени структури (общини, университети, здравни

заведения, училища, детски градини, охранителни структури и т.н.). Последните две-

три десетилетия оформиха един свят, в който технологичното развитие премодулира

обществените отношения и развитието на самото общество с главоломни темпове. Ако

обърнем внимание дори само на последната година (2016) ще видим колко колосални

са мега-проектите на годината. Дори само най-кратка извадка на някои от тях впечатля-

ва с размаха, инвестициите и вероятностните ефекти от техните бъдещи реализации. В

Китай в момента се изгражда най-големият мега-град на планетата. Проектът ще свър-

же в една урбанистична единица Пекин, Тянгун (Тянжин) и Хубей (Хебей). На практи-

ка, това са цели провинции, които се вплитат в урбанизиран клъстър – Жинг Жин Жи,

който в крайната си фаза през 2020 г. ще приютява над 130 млн. души и ще се разпола-

га на площ от над 200 хил. кв. км1.

Друг проект с подобен размах е първата трансконтинентална соларна инстала-

ция Ту Нур в Тунис. Тя ще произвежда 9, 400 ГВ на година и се разполага на площ от

10 хил. хектара. Нур Енерджи трябва да свърже енергийната инсталация чрез подводен

кабел с Италия и оттам ще се влее в енергийния поток на целия ЕС.2

Горните примери следва да бъдат допълнени и от проектът Долера (специален

инвестиционен регион). Това е един от първите, в истинския смисъл на думата, град на

знанието. Изгражда се в Индия, а има ш за цел да бъде индустриален, изцяло цифрови-

зиран, интелигентен хъб, явяващ се като „коридор”, който да свърже гигантските Мум-

бай и Делхи. В Долера вече са вложени всички последни технологии на нашето време, а

почти всичко ще бъде (под някаква форма) свързано в единна мрежа. Градът е напълно

самодостатъчен икономически център и се явява следваща стъпка в опитите на Индия

1 Ji, David, Beijing’s dream of a “super city” cluster still faces many challenges, South China Morning Post, 27

July 2016, avail. 23.01.2017, URL:http://www.scmp.com/property/hong-kong-china/article/1995314/beijings-

dream-super-city-cluster-still-faces-many 2 TuNur Project, NUR Energie, avail. 23.01.2017, http://www.nurenergie.com/index.php/english/projects/tunisia

106

да изгради цялостна мрежа от такива структури (първият „умен” град беше Междуна-

родният финансово-технологичен Гуджарат)3.

Наред с инфраструктурните постижения, които изцяло изменят социалната сре-

да, сме свидетели и на невероятни научни постижения. Трябва да се отбележи, че не

става въпрос за епизодични пробиви, а за непрекъсната работа в определени направле-

ния и постоянно отбелязване на напредък. Такива области са генетиката, където за пър-

ви път се роди дете с генетичен материал не от 2, а от трима родители (с цел да се из-

бегнат генетични рискове при майката)4, а това идва малко след като през 2014-2015 за

първи път бе създаден организъм с ДНК не от 4, а от 6 нуклеотида (нещо, което проме-

ни изцяло перцепцията за човека)5. Пак в тази връзка бяха направени капитални откри-

тия по отношение на еволюцията – беше лабораторно потвърдена мутацията на еднок-

летъчни организми в многоклетъчни (да речем преди 800 млн. години) и беше създаде-

но ново дърво на живота (включващо всички известни видове организми, които позна-

ваме)6. По отношение на изкуствения интелект се работи непрекъснато, но тази година

Гугъл разработи ИИ, който победи световния шампион по го Лий Седол (досега не се

беше случвало). Тази демонстрация и свързаните с нея проучвания показаха, че изслед-

ванията и експериментите с ИИ са по-напред отколкото анализаторите смятаха7. От

години се работи и по новите енергийни източници и тяхната ефективност, и най-

накрая се стигна до забележителни резултати, един от които е първият самолет, 100%

задвижван от слънцето (Соларен импулс), който обиколи света8. В областта на физика-

та беше потвърдено (на два пъти) съществуването на гравитационните вълни (явление,

което още Алберт Айнщайн е предполагал, че вероятно съществува), което е един от

най-големите пробиви в областта изобщо. И това се случва на фона на още по засиле-

ния интерес към открития космос, новите програми на НАСА, полетите до Марс и т.н.9

Наред с големите пробиви в различни научни полета, постоянно се подобряват

технологиите на бита, информационната среда и производството. Непрекъснатите ино-

3 A new Gujarat Within Gujarat – Dholera, Special Investment Region, Project Vision, avail. 23.01.2017, URL:

http://dholerasir.com/projecthighlightsandopportunity.aspx 4 Trumbore, Dave, 10 Biggest Scientific Achievements of 2016, Nerdist.com, 28 December 2016, avail.

23.01.2017, URL: http://nerdist.com/10-biggest-scientific-achievements-of-2016/ 5 Malyshev, D., Dhami, K. et all, A semi-synthetic organism with and expanded genetic alphabet, Nature 509,

p.385-388, 15 May 2014, avail. 23.01.2017, URL: http://www.nature.com/nature/journal/v509/n7500/full/nature13314.html#affil-auth 6 Trumbore, Dave, вече цитирано. 7 Byford, Sam, Google’s AlphaGO AI beats Lee Se-dol again to win Go series 4-1, The Verge, 15 March 2016,

avail. 23.01.2017, http://www.theverge.com/2016/3/15/11213518/alphago-deepmind-go-match-5-result 8 Solar Impulse Exploration to Change the World, Our Story, 2016, avail. 23.01.2017,

URL:http://www.solarimpulse.com/our-story 9 Trumbore, Dave, пак там.

107

вации ни предлагат всяка година все по-съвършени технологични продукти, макар това

да идва и на съответната социална и ценностна цена за съвременния потребител и

гражданин. Освен научните, инфраструктурните и технологичните пробиви, сме свиде-

тели и на една безкрайно усложняваща се международна среда. Светът е свидетел на

безпрецедентни миграционни потоци, на задълбочаващи се континентални (като Вели-

ката африканска война, завършила 2008 и коствала близо 5 млн. жертви)10 и регионални

конфликти (като Сирийската криза), както и на заплахи с глобален магнитуд (като кли-

матичните промени).

Мощен фокус, предопределящ по своему развитието на международната среда,

са и глобалните стратегии на бъдещето, засега реализирани преди всичко от настоящи-

те велики сили и техните партньори. Тези стратегии поставят света в определени сце-

нарии, а по тях се работи сериозно, за да се промени средата, в която съществува об-

ществото. Този факт не бива да се пропусне, когато търсим историческото място и зна-

чението на левицата в бъдещето на човечеството.

Най-общо, глобалните стратегии, които смятам за релевантни, са четири – Гло-

балният вътрешен пазар (САЩ), Европа 2050, Глобалният регулатор – БРИКС и

Новият път на коприната. В геополитически план съществуват и други стратегии,

национални доктрини или планове за развитие. Подобни доста сериозни опити на на-

ционално равнище, примерно, са „Стратегическата доктрина на Израел” (от 1985),

„Стратегическа дълбочина” на Турция, планът MP3EI на Индонезия за икономическа

доминация в Югоизточна Азия и т.н. Въпреки че подобни стратегически доктрини ре-

ално се изпълняват, те продължават да имат предимно регионално значение. Все още те

не притежават всеобхватността, „сценарийността” и геополитическите перспективи, с

които могат/трябва да се похвалят глобалните стратегии на бъдещето.

Глобалният вътрешен пазар (САЩ) е една от глобалните стратегии, по която

се работи от най-дълго време. Стратегията започва своето същинско осъществяване

още от 2006 г. Крайната й цел, както и параметрите на нейната реализация са базирани

на публичното изследване, направено от Висшия разузнавателен съвет – Глобални тен-

денции 2030. В геополитчески и геоикономически план то представлява свързване на

два големи пазарни блока чрез свързващо звено – САЩ. От една страна, това са стра-

ните, обединени от Транстихоокеанското споразумение за партньорство (Австралия,

Бруней, Чили, САЩ, Япония, Малайзия, Нова Зеландия, Перу, Сингапур, Виетнам,

10 A report from Congo, Africa’s great war, Jul 4th 2002, avail. 23.01.2017, URL: http://www.economist.com/node/1213296

108

Мексико и Канада) и държавите, които се очаква да сключат помежду си Трансатлан-

тическото споразумение за търговия и партньорство. Това са страните-членки на ЕС, от

една страна, и САЩ, от друга. Без съмнение, обединението на тези два големи блока

страни, при това и под егидата на САЩ и Канада, ще представлява – от икономическа

гледан точка – безпрецедентно междудържавно обединение11. Ясно е, че икономически

блок от такъв мащаб със сигурност ще притисне всички останали играчи на междуна-

родната сцена. Дори държавите от БРИКС няма да са в състояние да издържат на по-

добна конкуренция. Най-вече поради по-слабата интеграция на икономиките им, разли-

чията в културен план и множеството технологични различия (в почти всички сектори)

както като стандарти, така и като законодателство. За съжаление настоящата статия не

се занимава с този сценариен ред на глобалното противопоставяне, а с еко-аспектите на

посочената стратегия на бъдещето. Те следва да бъдат разглеждани в две направления,

за да се отразят спецификите, заложени в различ-ните направления (Тихоокеанско и

Атлантическо).

В едното рамо (Тихоокеанското) значението е периферно, доколкото е оставено

на свободно достигане до близки позиции. Примерно – Австралия ще предложи огром-

на по размери преговорна глава за опазване на околната среда. Разбира се, тя ще пре-

търпи редукция, доколкото други страни (като Виетнам) ще предложат доста по-

ограничен подход, а Япония ще постави стандарти, които нямат релевантност в другите

държави. Въпреки това еко-частта, като акцент, е без специално внимание (равностойна

част от всички 24 преговорни области).

В другото рамо (Трансатлантическото) – още в преамбюла се предвижда да се по-

стави акцент върху опазването на жизнената среда и спазването на високите екологич-

ни стандарти на съюза. Нещо повече, предвижда се екологичната проблематика да бъде

защитавана не в контекста на икономическата парадигма на постоянния растеж, а точно

обратното – в условията на устойчиво развитие.

Заявените високи стандарти, без съмнение, са удовлетворяващи, но, ако те се спа-

зят, ще накърнят самата сърцевина на споразумението, а именно продължаваща либе-

рализация и дерегулация. В този смисъл изпъква и голямата разлика между двете раме-

на. Ако едното е вече почти подписано, а другото тепърва предстои да бъде на ниво

преговори, какво тогова ще се случи със стандартите (много вероятно е да бъдат сни-

11 Burrows, Mathew, Global Trends 2030: Alternative Worlds, NIC, USA, 2012

109

жени, ако щете и поради големите центробежни сили от първото рамо). А това вече

определено е известен риск за жизнената среда...

Европа 2050 – това е глобалната стратегия и визия на ЕС, базирана (надгражда-

ща) на някои положения, заявени в стратегията ЕС 2020. Тя продължаваща плана за

енергийната и еко-рамката ЕС 203012.

Еко-аспекти:

- Поставени цели –

2030:

1. Намаляване на газовите емисии с 40%.

2. Делът на възобновяема енергия да се увеличи с 27%.

3. Увеличаване на енергийната ефективност с 27%.

4. Реформиране на системата за търговия с емисии.

5. Подобряване на системата за управление на екологичните рискове.

2050 – Екологичната проблематика е детайлно и подробно застъпена във всеки

един от сценариите на бъдещето, които са вероятни пред ЕС. Разгледани са (покрити) 6

аспекта: енергийни и природни ресурси, сигурност и ефективност, екологични и клима-

тични промени. До голяма степен ЕС се придържа към целите на хилядолетието, прие-

ти от ООН и тяхната ревизия от 2014 година (изцяло в направление устойчиво разви-

тие).

Глобалният регулатор – БРИКС-

Един от анализаторите и консултанти – проф. Владимир Давидов, заговори в

специален доклад за ролята на БРИКС, както и за общата глобална визия на тези дър-

жави. БРИКС, като глобален регулаторен фактор, засяга глобалната трансформация в

баланса на силите. Това включва и отношението към екологичните и климатични про-

мени, които ще бележат 21 век. В последствие тази заявка намери изражение в по-

мащабен документ – БРИКС и глобалната икономика, а по-късно доведе до 5-ия акаде-

мичен форум на Тинк-танковете на БРИКС, които именно трябваше да започне – на

глобално ниво – дискусията за бъдещето13.

Четвъртата глобална стратегия, която ще има значително влияние върху све-

товните дела, е „Новият път на коприната”. Официалното име на този глобален проект

е „Един пояс, един път” (One Belt, One Road), състоящ се от два икономически маршру-

12 Valdalbero, Domenico (ed.), Global Europe – 2050, EC, BEPA, EUR 25252, Luxembourg, 2012. 13 Prasad, Bandi, BRICS and the Global Economy, FTKMC, Mumbai, 2015

110

та – Икономическият пояс по пътя на коприната и Новият морски път на коприната

(през Индийският океан до Средиземно море). Двата маршрута бяха официално обяве-

ни от президента на Китай Си Дзинпин още през 2013 – сухопътният при визита в Ка-

захстан, а морският при визита в Индонезия. Двете концепции, по които вече усилено

се работи, предвиждат създаването на високо интегриран, партньорски и взаимно изго-

ден двувалентен (морски и сухоземен) икономически коридор, свързващ европейските

и азиатските пазари.

„Новият път на коприната” е замислен като стратегия, която да развива взаимно

обвързаните държави и да ги постави в среда, фокусираща се върху свързаността и пар-

тньорството. Това, без съмнение, е много амбициозен стратегически проект, чиято реа-

лизация предполага трансформация на политическия и икономически пейзаж на Евра-

зия, най-вече чрез мрежа от търговски и инфраструктурни сътрудничества през след-

ващите десетилетия. В крайна сметка, „Новият път на коприната” трябва да свързва

развитият европейски запад с вибриращият от потенциал азиатски изток, като въвлича

в себе си развиващите се икономики на Азия, Африка и Източна Европа. Този мега-

проект не случайно е основна част от стремежа на Китай да разшири динамично нарас-

тващата си икономическа мощ и глобалното си влияние, но не по пътя на търговския

дъмпинг. Голямата цел всъщност е сериозно преобразяване на имиджа и участието на

Китай в глобалното развитие на света, най-вече чрез създаването на интегрирана мрежа

от взаимно изгодни икономически, социални и политически връзки, а като краен резул-

тат да се търси и реално да се постигне висока степен на взаимно доверие, но и пови-

шено чувство на обща сигурност14.

А какво всъщност се или трябва да се променя? Четвъртата индустриална рево-

люция вече е почти факт, тя е едно предстоящо случване. Тя ще бъде революция на

кибернетико-физичните системи. Тя обхваща какво ли не – от облачното компютъри-

зиране и мултимилионното свързване до нанотехнологиите и квантовите технологии.

В последните 2-3 години се осъществиха драматични пробиви в почти всичи

сектори на високите технологии – от генното инженерство до роботиката. За разлика от

предходните три, тази революция не само променя радикално начина, по който вършим

работата или заниманията си, тя променя и самите хора. Тя ще промени икономически-

те модели и бизнес начинанията на отделния човек (или компания). Ще се опита да

14 Kandilarov, E. & Dimitrov, A. Country Study Report – Bulgaria, In: Opportunities and Challenges of Belt

and Road Initiative, CCTB, Beijing, PRC, 2016 (in print)

111

промени съществено и правителствата, техните политики или начините им на управле-

ние. Ще трябва да промени и човечеството по пътя към едно ново – колективно и мо-

рално – съзнание.

Ако обаче погледнем световната левица от известно разстояние, не става доста-

тъчно ясно дали изобщо сме готови за всичко онова, което тепърва предстои да се осъ-

ществи. За това, което в ЕС вече е познато като Индустрия 4.0 (но не е еквивалентно на

Капитализъм 4.0).

Все пак остава въпросът за бъдещето. Поне засега, европейското развитие на ле-

вите идеи показва, че европейската социалдемокрация е високо или средно инклузивна.

Тя въвлича населението в процеса и социализира публичните системи. Именно в това е

и смисълът на социалното. В контекста на 4-та ИР не трябва да се допуска изчерпване

на модела, а трябва да се мисли за неговата адаптация и възвръщане. Бъдещето е във

възможността и способността ни да извършваме социални иновации в публичните сис-

теми.

Един адаптивен социализъм е исторически възможен, като в случая под социал-

ни иновации трябва да се разбират „иновации, които са социални както по отношение

на целите, така и по отношение на средствата...това са нови идеи (продукти, услуги и

модели), които едновременно посрещат социалните нужди (по-ефективно, отколкото

алтернативите) и създават нови социални взаимоотношения или колаборации. Това са

иновации, които са не само добри за обществото по принцип, но и увеличават капаци-

тата на обществото за действие”. Европейският модел на социализъм в неговите съвре-

менни разновидности може/трябва да поеме и по този път. Остава, обаче, въпросът на-

къде трябва да се насочим, след като азиатските модели са ни твърде чужди, латиноа-

мериканският индихенизъм е реално невъзможен за Европа, а моделът на социалния

консенсус на практика е близък до европейският модел. Изключително важно е още да

разберем как социализмът на бъдещето ще може да съществува в непрекъсната мрежа

на социално иновиране. При това, определено трябва и да сме наясно, че един такъв

модел предстои да се развие, въпреки че към настоящия момент той е само една при-

мамлива визия, която тепърва практически ще се бори за своето историческо бъдеще.

Но какво всъщност е социалната иновация? До какво тя ни води? И ще може ли

левицата да се развие по подобен начин? Длъжни сме да подчертаем, че понятието е

сравнително ново и много често се използва твърде произволно, но, заедно с това, съв-

сем не е чуждо по дух на европейската и световна левица. В политически план левите

партии (без значение дали са социалистически, комунистически или други) винаги са

112

били агенти на промяната както през ХIХ век, така и през по-голямата част на ХХ век.

В края на отминалото столетие и особено към днешна дата това морално превъзходство

спира да е валидно. Изглежда сякаш европейската левица е изпаднала в особена идейна

кататония. Няма работещи съвременни решения както от социалдемократите на Герма-

ния, така и от силно популярните Подемос. Този идеен блокаж е най-вече заради не-

възможността да се възприеме социалният контекст в епохата, в която живеем. Евро-

пейската левица не може да напусне XX век, а в някои отношения дори и XIX. Това е

най-вече поради невъзможността да се решат класически социално-икономически

проблеми – нива на доходност, драматично изкривена крива на доходите по професио-

налната стратификация, задълбочаващо се класово противоречие и т.н. И всичко това

се случва на фона на драматични научни пробиви, на фона на създаването и проклами-

рането на най-грандиозните инфраструктурни и логистични проекти, на фона на прев-

ръщането на ТНК в мегакорпорации (пр. вливането на Монсанто в Байер и др.) и т.н.

А възможност за възвръщане на историческото и най-вече моралното превъз-

ходство може/трябва да се търси преди всичко в осъзнаването и правилното прилагане

на социалното иновиране като политика и като практическа дейност на политическите

активисти. В този смисъл, идеите, които лансираме, може да се възприемат и като тео-

ретично концептуализиране, което цели да вкара съвременните разбирания за социал-

ните иновации в полето на левите партии.

През последните години се появиха множество дефиниции около понятието „со-

циална иновация”. Този процес до известна степен разми очертанията на концепцията.

Едно от най-простите определения е „…търсенето на иновативни решения за комплек-

сните проблеми и предизвикателства пред обществото” 15. Тези решения обаче често

кореспондират с нови форми на комуникация и сътрудничество, като целта е да се пре-

минат организационните, формалните, личните, колективните, публичните и частни

ограничения. По този начин следва да се създадат нови и по-привлекателни взаимоот-

ношения между групите и индивидите, които до този момент не са благоприятствали и

засилвали социалната кохезия16.

Тази дефиниция обаче е сравнително опростена. Тя не успява да даде необходи-

мия отговор на въпроси като тези за обхвата на социалната иновация, дълбочината и

продължителността на ефекта и т.н. Авторите на подобни изследвания все пак дават

15 Villate, Txema & Unceta, Alfonso, RESINDEX – Regional Social Innovation Index. A regional index to

measure social innovation, Innobasque-2013, Buzkaia, Spain, 2013, стр. 2 16 Пак там.

113

известни насоки. Някои автори обаче смятат, че социалните иновации са локални по

природа; че те са интегрирани на местно равнище, а и че се отнасят пряко до специ-

фичните начини на живот и култура. Това обстоятелство сякаш не пречи за разширява-

не мащаба, или дори до трансфер на социалната иновация. В крайна сметка, такива ав-

тори правилно отбелязват, че социалните проблеми придобиват глобална природа, по-

ради което и те се нуждаят все повече от глобални решения. Това, обаче, кара все пове-

че изследователи да се опитват и да предлагат, или да адаптират локални решения в

глобален контекст, за да стимулират конкурентостта и устойчивия начин на живот в

търсене да се осигури социална кохезия17.

Подобно концептуализиране спрямо политически инструмент, какъвто е соци-

алната иновация, може да изглежда достатъчно ясен, но в крайна сметка при него реди-

ца въпроси остават дискусионни. На първо място, трябва да се конструират достатъчно

надеждни индикатори, които да са приложими в приблизително еднаква степен за раз-

лични региони и държави. На второ място, трябва да се отчита разликата в типа соци-

ална иновация и нейната възможност за адаптация (т.е. на едни места една иновация по

отношение на икономиката може да е поравно ефективна, но пък, ако е свързана с еко-

логията, или образованието, да дава различни ефекти). По тази причина и авторите в

разглежданото изследване препоръчват изграждането на стабилна мрежа от индикато-

ри, които да направят прилагането на концепцията възможно, като, заедно с това, след-

ва и да се използват различни инструменти за измерване и оценка на прилаганата соци-

ална иновация.

Европейската комисия също има определен подход и разбиране към употребата

и значението на социалната иновация. В известна степен тя се отнася към разбирането

за радикална промяна, често свързана с подобряване, реформиране или трансформация

на публичния сектор. Такава употреба е разбираема: срещаме я като политическо гово-

рене в почти всяка политическа кампания, а и като практическо приложение в тежки

бюджетни ситуация (при финансови съкращения), при смяна на управленския курс, при

реализация на нови (или непопулярни) политики, при идеологически промени, възпри-

емане на нови доктрини и технологии (в това число управленски и комуникационни

технологии) и т.н.18

17 Пак там, стр. 3 18 Bekkers, Victor, Lars Tummers & William Voorberg, From public innovation to social innovation in the

public sector: a literature review of relevant drivers and barriers, Erasmus University Rotterdam, PATI, LIPSE,

2013, р. 2

114

В съзвучие с това схващане премиерът на Обединеното кралство Джеймс Каме-

рън инкорпорира идеята за социална иновация във визита си за т. нар. „Голямо общест-

во – Big society” (най-вероятно, като антипод на концепцията за Голямо правителство –

Big government). В този случай на социалната иновация се гледа като на идея, която

дава на местните общности повече права, като по този начин ги насърчава да бъдат ак-

тивни при решаването на местни проблеми чрез кооперативи, благотворителни дейнос-

ти, общи и социални предприятия за посрещане на специфични местни нужди. Оче-

видно е, че тук идеологическият прочит е изцяло неоконсервативен, при това определе-

но по оста консерватизъм-неоконсерватизъм. В случая, възприетото от ЕК схващане за

термина „социална иновация” е далеч по-широко – „това са нови идеи, които адресират

незадоволени нужди. Наричаме ги иновации, които са социални по отношение на свои-

те цели и средства”19.

Всъщност тази – отново кратка – дефиниция отново не показва дълбоката същ-

ност на социалната иновация, което на свой ред вече кара и авторите… да системати-

зират четири характеристики, които могат да ни послужат за известен методологичес-

ки компас.

На първо място, социалната иновация има за цел да произведе дълготраен резул-

тат, който да е релевантен за цялото общество (или поне за части от него) по отношение

нуждите и предизвикателствата, които стоят пред това общество (или на някои групи

от него). За да се случи това обаче, трябва да се отиде отвъд технологичните иновации,

а и да се проследи внимателно и многостранно процесът, при който социалните инова-

ции създават и добавят публични ценности, които пък се възприемат за доста важни и

ценни за хората.

На второ място, трябва да излезе фундаменталната промяна на социалните вза-

имоотношения и правилата на играта по отношение на основните играчи. Целта в този

случай е да се създаде трансформационна непрекъснатост по отношение на съществу-

ващите практики, което е и есенцията на иновацията. По този начин се търси преобръ-

щане на социалните практики или още „институционално превръщане (преобразява-

не)”, процес, при който социалната иновация служи като агент на промяната и разбива

траекториите на зависимост. При успех на социалната иновация се повишава управлен-

ският капацитет на обществото по отношение на възникналите нови обстоятелства

(предизвикателства).

19 Пак там.

115

За да се постигне реален резултат, заинтересуваните лица трябва да участват в

създаването, внедряването и възприемането на иновацията (най-вече поради факта, че

социалната иновация се схваща и като участие, и като партниране между различни за-

интересувани лица при това отвъд организационните, юридическите или протоколните

граници). По този начин самите общности са способни да привнесат своите познания,

информация, опит и ресурси, за да постигнат желаните от тях ефекти (на практика, те

се превръщат по този начин и в съавтори на социалната иновация).

Социалната иновация обаче съвсем не е само постигането на определен резул-

тат. Тя също така е и особен, при това доста сложен процес на обучение и рефлексия.

Това не бива да се разбира като процес на обучение спрямо отделния индивид, или като

системен научно-изследователски процес, провеждан от някакъв институт (или някое

министерство). Процесът на иновиране по-скоро се свързва със способността и желани-

ето за сътрудничество, за свързване, обмяна на идеи и споделянето на жизненоважни

ресурси (кадри, знание, технологии и т.н.). Това реално е такъв сложен и динамичен

процес, който можем да отнесем към интерактивната обмяна на познания, информация

и опит, където новите идеи и концепции обикновено се дискутират във вътрешноорга-

низационни и интер-орга-низационни мрежи. Този тип социално иновиране по принцип

следва да е с отворен код, но много често той остава с ограничен обхват (местен или

институционален контекст). Това реално ограничава социалната иновация до конкретна

тип среда (едва ли не уникално решение за точно определено място). Дори Мануел

Кастелс с основание разглежда тези практики като „иновация на специфична социална

среда”. Въпреки това се запазва и глобалният характер на социалната иновация, когато

я отнесем към екологични проблеми или, по наше мнение, към базови здравни, социал-

ни и образователни нужди на хората.20

Тези характеристики разкриват същността на социалната иновация като явление

и повдигат големия въпрос за ролята и връзката между административното и полити-

ческото лидерство в процеса. Именно лидерството е онази най-важна съставка, която

практически свързва иновационната среда и нейните елементи – политически и социа-

лен контекст; правна култура на публичния сектор; държавни, управленски и граждан-

ски традиции; ресурси (разпределение и зависимост) и организационни мрежи – с ино-

вационния процес, където се свързват административното и политическо лидерство;

случва се подкрепата и съавторство на гражданите; управлява се рисковете, пък и къде-

20 Пак там, стр. 3

116

то информационните технологии, комуникацията и социалните медии се превръщат в

източник и инфраструктура за социалната иновация21.

Известни допълнителни, при това твърде важни, разсъждения за явлението со-

циална иновация получаваме и от Джоф Мулган, който в този контекст предлага и

обосновава десет негови особености, след като вече е провеждал и серия от изследва-

ния по тази тема.

1. Резултати от осъществени социални иновации можем да видим навсякъде. Бумът на

социалното иновиране се случва в рамките на последните 200 години (неслучайно

нй съвпада и с развитието на левите движения и идеологии). Някои от тях са придо-

били глобален характер и днес вече ги приемаме за историческа или социокултурна

даденост – реинтегриращо правосъдие, хосписи, детски градини, дистанционно

обучение, регулиран трафик и т.н. Други обаче са специфични, но въпреки това

притежават голямо влияние сред групите, които засягат, а и са най-разнообразни по

характер – от поведенческа терапия за затворници до Уикипедия. Голяма част от

иновациите преминават целия път на обществено приемане от маргинални явления

до установена норма22.

2. Реализацията на социални иновации понякога е резултат от героичните усилия на

определени индивиди (подобно на Майкъл Оуен), но често това се случва поради

широки движения на промяната (като феминизма и защитата на околната среда),

или поради пазарна динамика и организационни стимули. Етапите на иновацията

обаче като че ли се запазват в някаква възпроизвеждаща се матрица – генериране на

идея, „прототип“ за изпробване, тестване, оценка, мащаб и процес на възприемане.

Участието на общностите или на индивидите е от съществено значение, но засега

няма формула, която да е еднаква във всички случаи, а и във всеки случаи винаги

има сблъсък спрямо установените норми, или наложени интереси, проява на „зара-

зен кураж”, който убеждава останалите в промяната и прагматично постоянство, ко-

ето превръща идеите в реалност23.

3. Социалните иновации съвсем не са такова явление, което е свързано само с несто-

панския сектор. Те също могат да се реализират и от правителства (модели на об-

ществено здравеопазване), пазари (софтуер с отворен код), движения (движението

за справедлива търговия), университети и институти, социални предприятия и др.

21 Пак там, стр. 25 22 Mulgan, Geoff, Social Innovation. What it is, why it matters and How it can be accelerated, Oxford, SAID

Business School & The Young Foundation, 2006, стр. 4 23 Пак там, стр. 4

117

Много от успешните иновации всъщност са в добър резултат от взаимодействие

между множество от тези играчи, или между малки гъвкави организации и големи

стабилни институции24.

4. Социалните иновации имат три ключови, свързани помежду им, характеристики. Те

обикновено са нова комбинация от съществуващи елементи, отколкото изцяло не-

що, което е съвършено ново; практическата им реализация преминава организаци-

онните и секторни ограничения; те създават нов тип социални взаимоотношения,

които са своеобразна дифузия, а пък и особено гориво за кумулативна социална ди-

намика, която трябва да послужи за нови иновации25.

5. За успешното реализиране на една социална иновация критична роля играе свърз-

ващият елемент на иновационната система – предприемачът, организацията, инсти-

туцията или държавата, които свързват в едно идеята, средствата и властта. На

практика този специфичен „конектор” е толкова важен, колкото и мислителите, съз-

дателите, активистите и общностните групи26.

6. Към днешна дата 50-80% от икономическия растеж идва от иновации и ново знание.

Въпреки това много трудно се намират точни метрични данни по отношение на ре-

шителната роля на иновациите в социалния прогрес). Освен икономиката, виждаме

че сектори като здравеопазване и разпространението на нови технологии (автомо-

билът, електричеството, интернет и много други), зависят също толкова много от

социалната иновация, колкото и от технологичната (или бизнес) иновация. В някои

отношения социалната иновация дори е много по-важна (особено в развитите стра-

ни), където климатичните ефекти и застаряването на населението са с критично зна-

чение или където са необходими иновации, които да са доста по-различни от тези,

които са значими за производството на коли, микропроцесори и биотехнологии27.

7. Социалните иновации все още си остават недостатъчно изследвано поле, сравнено с

проучванията, които се правят целево и по отношение иновациите в бизнеса и нау-

ката. Липсата на задълбочено и комплексно знание определено води и до липса на

интерес от страна на най-различни иноватори (пионери на знанието и политически

активисти), филантропи, фондации и правителства. На практика обаче, все още

24 Пак там 25 Пак там, стр. 5 26 Пак там 27 Пак там, стр. 5

118

твърде много се разчита и на слухове, или на всевъзможни предчувствия (дали нещо

работи, или не)28.

8. Въпреки че социалните иновации се случват постоянно, също така много от тях ос-

тават блокирани от сериозни интереси, или пък биват маргинализирани. Често со-

циалните иновации разчитат на добрия случай, за да се реализират. В резултат мно-

го социални проблеми стават по-остри, отколкото следва да бъдат. Някои автори

предлагат концентриране на усилията по отношение мобилизация на ресурси и

„енергия“ за реализация в т. нар. „Социални силиконови долини” (по примера на

Силиконовата долина в САЩ). Такива експерименти обаче ще изискват радикални

промени в цялостната работа на правителства, институции, фондации, граждански и

бизнес организации, както и ще изискват определен тип нови стратегии, които ще

приоритизират креативните връзки и институции, които трябва да действат и извън

формалните си ограничения.

9. Това, което най-много облагодетелства социалните иновации, са: лидери, които на-

сърчават и награждават успешните иновации, но и които работят мултидисципли-

нарно; финансиране, насочено изключително към иновации и действащо там, къде-

то има най-голяма нужда и потенциал; пазари, които да са отворени за социални

решения; инкубатори за обещаващи модели, търсещи решения в приоритетни об-

ласти (хронични болести, критичната бедност, интеграция на затворниците и т.н.);

експлицитна методология за иновации в публичния сектор; възможност на гражда-

ните сами да извършват социални иновации; възможност за институциите да „ор-

кестрират” по системна промяна; иновационни подходи подходящи за определени

нации, градове и региони29.

10. Наличие на множество области и сектори, които да се интересуват от реализацията

на социални иновации – социалното предприемачество, при реализацията на пуб-

лични политики, интензивното технологично развитие (иновативни икономики),

градоустройство, социални движения, общностно развитие и т.н. Свидетели сме на

образуване на „мрежа от мрежи”, която да предложи все по-комплексни или сис-

темни решения30.

Тази последна точка би могла да се допълни и с още някои значими, особено за

лявото, направления – социална стойност на икономическия модел; обща мрежа на зап-

28 Пак там 29 Пак там, стр. 6 30 Пак там.

119

лахите за обществото; демократизация на предизвикателствата – където гражданите са

осъзнато и активно информирани; дигитална зрелост на гражданите; споделено знание

(на всички ни-ва), касаещо ежедневието на гражданите; готовност за края на въглерод-

ната епоха; превръщането на корпоративната социална отговорност в реална, задължи-

телна и отговорна (а не палиативна) дейност за бизнеса; изграждане на фондове за со-

циални иновации и др.

Предстои ни съвсем ново предифиниране и на ролята на държавата, както и на

ролята на публично-частния механизъм, като обществено взаимоотношение. Все по-

ясно се очертава цивилизационният императив, който ни подтиква да изберем път, кой-

то с право можем да наречем адаптивен иновиращ социализъм. Но това, обаче, не може

да е път извън солидарността като човешка и междуобщностна ценност; при него не

могат да се загърбят и цивилизационните постижения на лявото, приемани днес за да-

деност или захвърляни с лекота от новите леви поколения. Да си исторически авангард

не е изискване само на времето, нито пък е резервна функция, която да борави с кухи

клишета. Преди всичко това е осъзната роля, която вдъхновява и мобилизира хората,

понеже задава тон и застава зад значими, демократични, хуманни и прогресивни соци-

ални каузи. Това също не означава и революция, или пък някакъв ляв радикализъм, а

преди всичко е постигането на хармония. Защото акордите на нашето общество са се-

риозно разстроени; техният строеж е нарушен и взаимоотношението помежду им съв-

семе не е балансирано. Все още, обаче, не е късно да изберем пътя, който може/трябва

да запази лявата идентичност, но и да не унищожава партитурите, които трябва да поп-

равим, и чрез които можем да чуем звуците на бъдещето.

120

ОЛЕВЯВАНЕТО – ЕДИН ОТ НАЧИНИТЕ ЗА РЕАКЦИЯ

Петя Пачкова

Олевяването на масите е закономерно следствие от влошаването на тяхното со-

циално положение в определени периоди. Стремежът им към борба, към изразяване на

недоволство по улиците чрез граждански протести, стремежът им към самоорганизация

под формата на профсъюзи или леви политически организации в такива периоди за-

кономерно се разраства. И, обратно, когато социалното положение на масите се подо-

брява, те са склонни да намаляват натиска върху управляващите прослойки, повече да

гласуват, а и повече да се уповават на десни политически субекти.

От гледна точка на тази закономерност в бившите „социалистически” страни бе-

ше логично да се очаква, че под влияние на бързото влошаване на благосъстоянието на

големи части от населението (в някои от тези страни по-малко, в други повече) бързо

ще се увеличават и симпатиите им към леви политически субекти и политически про-

яви с ляв привкус. Но всъщност олевяването на неелита след 1989 г. не върви право

пропорционално с бързото влошаване на социално-икономическото му положение.

Олевяването тече с много по-бавни темпове. Има редица условия и предпоставки за то-

ва забавяне. И тук не става дума за българска или някаква друга национална специфика.

Не става дума и за парадокси, или за уникалности, а за намесване на редица други мно-

го съществени фактори, които усложняват ситуацията, пък и забавят на пръв поглед из-

глеждащото като логично по-бързо олевяване.

Забавянето е по-малко по линия на развитие на протестите, на уличната граж-

данска активност. Там имаме доста голямо ускоряване през годините в резултат на ум-

ножаването на проблемите на гражданите. Забавянето на олевяването е по-голямо, оба-

че, по линията на развитие на сериозни, авторитетни и популярни леви политически су-

бекти, както и по линия на идентифицирането с по-леви политически идеологии.

Все пак, под влияние на все по-проблематичното всекидневие на огромни маси

от хора процесът на олевяване не може да бъде спрян и с времето той неминуемо се ус-

корява. Налице е солидна основа за отдалечаване от дясното и приближаване към ляво-

то при все по-голяма част от населението на България, още повече като се има предвид

и обстоятелството, че тя е една от най-бедните страни в Европа, със силно изразено со-

циално неравенство1. Това се забелязва прекалено релефно, и то в доста голяма поре-

дица явления и процеси.

1 Popivanov, B., 2015, Changing Images of the Left in Bulgaria. The Challenge of Post-Communism in the

Early 21st Century, Stuttgart.

121

Обща характерна особеност на българските борби, както вероятно е и в редица

други бивши „социалистически” страни, е малката им обвързаност със, а в повечето

случаи и направо идеологическа противопоставеност на левите идеи.

Идеологическата обработка на масите през годините на „социалистическия” пе-

риод постигна своя ефект. Огромното мнозинство от населението в бившите „социали-

стически” страни вярва и до днес в социалистическия, дори в комунистическия харак-

тер на онова общество. При това положение крахът му наля вода в мелницата на недо-

верието към възможността за съществуване на такова общество по принцип, а пък и

към желанието да се участва съзнателно и активно в борбата за неговото постигане. По

време на целия преход определени сили внушаваха на масите, че такова общество е

принципно невъзможно, че крахът му е закономерен, неизбежен и логичен.

Под влияние на масираната идеологическа обработка през годините на злопо-

лучния преход към демокрация голяма част от гражданите свързва така нареченото

„социалистическо” или „комунистическо” общество не с неговия разцвет и социална

полезност, а с неговия крах и слабостите му; не с лявата му социална политика, а с

репресиите срещу част от населението. Освен това свързват краха на режима не с

действителните причини за този крах, а с това, че управляващи са били не десни пар-

тии, а леви партии, които наричаха себе си комунистически, и които претендираха, че

строят социалистическо общество.

Идеологическата манипулация накара повечето от живелите при „социализма”

хора да се научат да интерпретират по ненаучен и идеологизиран начин историческите

факти, свързани с борбите на ляво настроени граждани, интелектуалци и политически

субекти – в България и в чужбина. Това се постигна още по-лесно при младежта, която

беше поставена под натиска на цял комплекс от фактори, чрез които възпитаваха това

им мислене. Траги-комичен, но във всички случаи фрапантен пример в това отношение

беше опитът празникът на жената 8 март да бъде представен като измислица на „со-

циалистическите” режими, а не дата, свързана с борбите на жените по света за равно-

правие. И дълго време след 10 ноември 1989 г. празникът беше празнуван само от хора,

които имат смелостта да не се съобразяват с манипулативните послания и стадното

мислене. Лека-полека, обаче, в обществото и сред значими маси почна да се възвръща

желанието и на по-големите конформисти да си припомнят истинския смисъл на тази

дата, да почнат отново да я отбелязват по някакъв начин.

122

Борбите на различни социални прослойки от хора по време на периода от Осво-

бождението от турско робство до 1944 г. бяха прикривани, целите им преднамерено

изопачавани, а героите на тези борби бяха съвършено съзнателно и цинично деге-

роизирани.

Невярната представа за произхода, същността, особеностите, постиженията и не-

успехите на онова общество, както и на управляващите го комунистически партии, не-

научната и идеологизираната интерпретация на историческите борби настройваха ма-

сите по принцип срещу комунизма и социализма, по принцип срещу левите идеологии

и партии, срещу борбите на социално и, най-вече, на ляво мислещите хора. Леви цен-

ности като солидарност, колективизъм, равенство, братство и справедливост бяха на-

пълно умишлено дискредитирани, обявени за исторически амортизирани или като не-

нужни, дори вредни отживелици, пък и целенасочено заместени с десни, „пазарни”

ценности като свобода и индивидуализъм.

Друга манипулация по време на прехода се състоеше в налагането на предста-

вата, че политически субекти, които се родиха всъщност в самия край на режима са

дясно мислещи, само защото са се борили срещу левия социалистически режим. Че

техни основни представители в лицето на дисидентите са най-заслужили за падане-

то на Тодорживковия режим2. Така че и оттук дясното печелеше не съвсем заслужени

симпатии. Не се интерпретираше правилно, обективно, достоверно и безпристрастно

заслугата на самия политически, авторитарен режим за неговата собствена трансфор-

мация, за началото на прехода.

Освен това не се представи и интерпретира правилно, т.е. в съответствие с

реалните исторически факти, идейната ориентация на повечето дисиденти. Огром-

ното мнозинство от тях всъщност изхождаха в борбата си срещу режима от съвършено

леви позиции, а съвсем не от десни. Представата им за обществото, което трябва да се

постигне след свалянето на режима, нямаше нищо общо с този десен вариант на ка-

питалистическо развитие, каквото преживяваме по време на прехода. Те не си пред-

ставяха, че ще се строи капитализъм, и то в този му несоциален вариант. Повечето от

тях и до днес не искат да повярват, че онова общество не беше социалистическо, още

по-малко комунистическо. А, от друга страна, голяма част от тях днес са разочаровани

от резултата на собствените си борби.

2 Пачкова, П., Елитът на прехода. С., М-8-М, 2003.

123

По-ясна представа за характеристиките на бъдещото общество са имали всъщ-

ност най-вече представителите на режима, на номенклатурната управляваща класа, кои-

то работеха доста активно за трансформацията на икономическата и политическата сис-

тема, пък и които раздадоха парите с куфарчетата. Те, впоследствие, заедно с новите

представители на елита, наложиха дясното мислене и идеологии, както и десните по-

литически субекти.

Под влияние на тази агресивна, целенасочена и постоянна манипулация пове-

чето хора се отчуждиха от левите идеи, свързани с комунистическата идеология, със со-

циалдемокрацията, а и със социализма. Разочарованието или недоволството им ги при-

ближиха до десните идеи и политически субекти и твърде често те започнаха да раз-

читат на тези субекти да решават „левите” им проблеми. Тепърва пак трябва да извър-

вим пътя на олевяване на масите, който е естествен, като се имат предвид и тенден-

циите в социалното им положение.

Може би протестите от пролетта на 2013 г. са свързани с някакъв по-нов етап в

това олевяване. На тях протестиращите се докоснаха до някои проблеми, които касаят

същността на капиталистическото общество по принцип – например, за ролята на моно-

полите и чуждите инвеститори. Но това докосване далеч не бе достатъчно. А пък и тези

протести доказаха колко далеч са повечето граждани от вярната представа за общест-

вото ни и реално протичащите в него процеси, за естеството на случващото се в държа-

вата и спрямо народа.

Все още за повечето българи е неприемливо да се критикува капитализма като

такъв. За разлика от времето преди 1989 г., когато термините „капитализъм” „импе-

риализъм” и т.н. се преекспонираха, сега те са в пълна забрава. Не се говори за ка-

питалисти, а за работодатели или още по-красиво – за предприемачи. Дори жертвите на

чуждите капиталисти говорят за тях като за чужди инвеститори. Експлоататорската

същност на капиталистическата класа отиде на заден план и то във време на крайно

засилена експлоатация и несоциалност на политиката на капиталистите и тяхната дър-

жава. Набляга се на тяхната инвеститорска същност. Представят се за благодетели, за

спасители на работната ръка. Не се говори за класова борба и класови конфликти, а

„експлоатация” вече е станала напълно мръсна дума.

На глобализацията се гледа повече оптимистично и безкритично, отколкото реа-

листично и критично; на частната собственост - също. Все още масите се радват на въз-

можността да пътуват, да могат да изразяват по-свободно мнението си, т.е. радват се на

плюсовете на демократичния политически режим. С тях се опитват да се успокояват, за

124

да забравят недостатъците на икономическата същност на обществото. Опитват се да

обясняват принципните или конкретните български недостатъци на капиталистичес-

кото общество с характеристики на политическата система и режим. И не им се иска да

подлагат на съмнение икономическата същност на обществото, да се задълбочават в не-

говите принципни социални несправедливости, неравенства и недостатъци, защото това

би им отнело допълнителна част от силите, ентусиазма и оптимизма. А именно те им

помагат да оцеляват психологически в трудното им битие.

Това е специфична част от политическата култура на повечето граждани по вре-

ме на проваления преход, особено на по-младите от тях. Тя се характеризира с прека-

лено голяма отчужденост от левите идеи, с принципното нежелание те да се опоз-

наят, с упорит отказ от активно използване на по-леви политически субекти като по-

средници за решаването на социалните им проблеми, с отклоняване на вниманието към

доста несъществени проблеми.

Повечето млади хора изобщо не знаят каква е историята или пък същността на

„социалистическото” общество. „94% от най-младото поколение (16-30 г.) споделят, че

не знаят почти нищо за този период. 40% от тях не могат да посочат дали краят на ко-

мунизма е белязан от рухването на Берлинската, Московската, Софийската или Китай-

ската стена. 92% не познават нито в реален, нито в метафоричен смисъл границите на

комунистическия блок. Познанията за епохата на комунизма се опират преди всичко на

личните впечатления и разговори. Незначителен е също така и делът на хората, кои-то

знаят за този период от книга (10%), филм, публицистично предаване (16%), учи-лище

или университет (10%)3.

Повечето млади хора не знаят каква е историческата биография и същността на

комунистическата идеология, нито че тя е максимално социална, а и хуманна по зами-

съла си. Но под влияние на идеологическата обработка по време на прехода, под въз-

действието на доминиращия антикомунизъм в общественото пространство те я мразят,

преди дори да я познават. Негативните емоции към всичко ляво реално им пречат да

направят рационалното усилие да опознаят лявото, както и неговите политически су-

бекти. Младите не са наясно и с разликите между различните видове леви партии, с

тяхната история, с причините, които водят масите до олевяване или търсене на помощ

от страна на леви политически субекти. Голяма част от тях мислят, че десните партии

3 Изследване „25 години демократични промени в България", осъществено от „Алфа Рисърч", http://www.standartnews.com/balgariya-

obshtestvo/alfa_risarch_spomenite_za_sotsializma_izblednyavat_dominira_nostalgiyata-261547.html

125

се „грижат за народа”. Този обществен ефект е резултат на майсторската манипулация

по време на целия преход от страна на елита, от страна на всички управляващи поли-

тически субекти, дори тези, които се обявяват за леви.

Ефектът от идеологическата обработка е свързан с нежелание или с неумение да

се разбере същността и степента на истинската дясност на политически субекти,

които претендират да са леви. Всичко това – обективно и субективно – пречи на про-

тестиращите граждани в много голяма част от техните борби. То реално пречи и на по-

ефективната им организация. Играе им много лоша шега. Особено на по-младите от

тях. Те имат много несъвършена методологическа подготовка за съвременен и прави-

лен анализ на историческите събития, за естеството на причините за техните пробле-

ми, а това не им дава възможност и за правилно целеполагане, за адекватни претенции

или пък очаквания от протестите им. В резултат на подобни обстоятелства и фактори,

немалко от тях се обръщат за решаването на леви проблеми към най-десни субекти. Ти-

пичен пример за подобна тенденция е част от протестиращите на летните протести през

2013 г., които напълно наивно и искрено искаха да се борят срещу олигархията, и се съ-

гласяваха да ги водят най-десни политически субекти, т.е. най-големите приятели на

олигархията, например в лицето на Реформаторския блок.

Доколкото изобщо част от гражданите са склонни да са ляво ориентирани,

ориентацията им е най-много социалдемократическа, но не и комунистическа. Лявото

е в рамките на желанието да се преодолеят някои недостатъци на капиталистическата

обществена система, без тя да се сменя с друга, евентуално по-справедлива система.

Желанието е капитализмът да се реформира доколкото може, а също и да оцелява, или

пък да просперира.

В самото алтерглобалистко движение, развито в най-развитите страни, също до-

минират еклектични идеи за корекция на капитализма в глобалния му вид, при което

осезаемо доминира и социалдемократическият подход. „Тя (глобализацията – ПП) вече

не се представя като радикална, като пълно отрицание на действителността и утопичен

идеал за връщане към едно "естествено състояние", при което всички да бъдат равни, а

като стремеж за трансформация, за реформиране на реалността. Това обяснява и поя-

вата на термина "алтерглобализация" (търсене на друга, различна от днешната иконо-

мическа форма на глобализация), т.е. опит за контрол, дори "опитомяване" на некон-

тролируемата днес от никого глобализация в стремежа да се намери "една по-хуманна и

126

социална форма на глобализация" (глобализация с човешко лице)”4. Техният лозунг

„Един друг свят е възможен” всъщност оспорва безалтернативността на корпоративния

модел на икономическа глобализация, а не капиталистическата същност и антихуман-

ната природа на обществото.

Най-голямото движение в момента не се нарича антикапиталистическо, а само

антиглобалистко и то, като цяло, е срещу негативните последици от глобализацията.

„Окупирай Уолстрийт” не е срещу капитализма. Лицето му – Ноам Чомски, не е борец

срещу капитализма. Лицата на „Окупирай Уолстрийт” говорят за класова борба между

прекариата5 (маргинализираните, безработните) и олигархията (плутономиката), а не

между капиталистическата класа и работниците. Основният класов конфликт се под-

ценява, на преден план се извеждат негови неосновни проявления, конфликтите между

не основни социални групи.

Не случайно фигури като финансовия магнат Джордж Сорос, високопоставеният

служител на Световната банка Джоузеф Стиглиц и кандидатът за президент на САЩ

Ралф Нейдър6 се присъединяват към антиглобалисткото движение. Те поддържат идея-

та за налога Тобин, тъй като ориентацията на алтерглобалистите към него удължава

живота на капитализма. Може би, те са от тези поддръжници на капиталистическата

обществена система, които добре осъзнават, че без някакви промени в основната тен-

денция на глобалния капитализъм към увеличаване на социалното неравенство управ-

ляващата капиталистическа класа ще си има все по-големи проблеми с народите в съот-

ветните страни. И с подкрепата си към това движение пряко или косвено подсказват на

тази експлоататорска класа, че трябва да омекоти поведението си, да вземе мерки за

озаптяване на тази тенденция към влошаване благосъстоянието на все повече хора, за

да съхрани капитализма – чрез реформирането му.

Може би не е случайно, че леви интелектуалци, гравитиращи към БСП, пишещи

в нейните списания, възлагат прекалено големи надежди на това движение. В статиите

в сп. «Ново време» и сп. «Понеделник» господства (общо взето) доста осезаемо, съвсем

неприкрито апологетично отношение към въпросните движения в западния свят.

Свързващо звено между различните участници в алтерглобалисткото движение е

критиката на доминацията на неолибералния модел на глобализация. Тази критика не

4 Димитрова, А. Социалният форум – трибуна на алтерглобалисткото. // Ново време, 2004, Бр. № 2, Фев-

руари, с. 72 5 Стендинг, Г., Прекариатът – новата опасна класа, С., 2013. 6 Кочанова, Р. Джордж Сорос дава милиони за свалянето на Буш. - В. „Сега”, 14 август 2003.

127

се отнася до пазарната икономика като такава7. АТТАК всъщност блокира развитието

на политическото съзнание по посока на неговото перспективно олевяване, утвържда-

вайки, че увеличаващите се социални беди, които са резултат от господството на гло-

балния капитал, могат да бъдат победени чрез ограничаването на властта на финансо-

вия капитал. Като че ли може да се отдели този капитал от капитала като цяло. Като че

ли неговото развитие не е показател за основни, и то обективни, тенденции в разви-

тието на капитализма като такъв.

Основно положение, което приближава пролетните протести от 2013 г. до анти-

глобалистките протести е известна антипатия към неоколониалните стратегии и прак-

тики на глобализиращия се капитал. Но липсва по-задълбочена и комплексна критика

на тези стратегии и на други недъзи на този капитализъм. Налице е, например, фунда-

ментално неразбиране на основна тенденция на капитализма – да ражда монополи. На

това, че монополите не са специфика на българския капитализъм, а са закономерна по-

следица от развитието на капиталистическите отношения на определени етапи във

всички капиталистически страни.

Идеологията на АТТАК всъщност не пречи на милитаристичната политика на

развитите страни и най-вече на САЩ, на членките на НАТО. Глобалната експанзия на

капитала се разглежда от АТТАК като прогресивно явление, развиващо и обединяващо

производителните сили на човечеството, с което на практика се подкрепя неоколони-

алната политика на най-развитите държави, а и се пречи на процесите на едно необхо-

димо или желано солидаризиране на представителите на работническата класа от раз-

личните страни в света.

Алтерглобализмът е форма на протест на най-различни социални прослойки,

които се чувстват жертва на глобализиращия се капитализъм, но в същото време са ор-

ганично свързани с неговото реално съществуване. Алтерглобалистите практически се

движат в рамките на капиталистическата формация. Те реално мечтаят за същия тип

свят, стига обаче да е по-справедлив. Данъкът Тобин, като един от основните механиз-

ми за това, не случайно е насочен към озаптяване на спекулативното движение на капи-

тали. Оттам идва и „ATTAC” – Асоциация за облагане на финансовите транзакции в

полза на гражданите. Основният лозунг на алтерглобалистите „Светът не е стока”

всъщност служи само за придаване на известна лявост на империалистическата същ-

ност на антиглобализма, което има голяма манипулативна стойност. А данъкът Тобин

7 Делийски, С. Алтерглобализмът и идеологическата хегемония на неолибералния капитализъм.// Ново

време, 2005, бр. № 7-8, Юли-Август.

128

има много скромен очакван резултат – на обикновените хора да им бъдат подхвърлени

малко повече трохи от прекалено богатия обяд на буржоазията, за да бъдат временно и

частично успокоени.

Така представена, осмислена и оценена, голяма част от българските граждански

борби реално са понасяни, инспирирани, разгаряни или толерирани от управляващата

класа, за да отнемат от градуса на истинските протести, да ги насочват в по-безопасна

за нея насока. Както се случва и на Запад. И по това не се отличаваме от западните на-

роди. Всъщност по тази логика вероятно в двете български леви списания за това дви-

жение се пише много повече, отколкото за борби, които не се поддържат от българ-

ската капиталистическа класа и елит, които в по-голяма степен не са им удобни, които

не се инициират и подкрепят от тях.

Отклоняването на вниманието от икономиката, от ролята на икономическия

елит към политиката, към политическия елит е много значим показател за незрело-

стта на политическото съзнание на масите, а и за тяхната подчиненост на десните

манипулации. По време на своите граждански протести те акцентират върху нуждата от

наказания на управлявалите политически елити по време на прехода, но не и на управ-

ляващите икономически субекти. По време на своите протести през последните години

те все повече акцентират върху исканията за селективна или дори за тотална забрана на

политическите партии. Това е отражение на модерните тенденции под влия-ние на нео-

либерализма и целите на глобалния пазар, комуто партиите до голяма степен пречат.

Освен реалните основания за критицизъм спрямо партиите и техните елити, до-

пълнително се насаждат недоверие и омраза към тях. Все по-актуална става и темата за

радикална подмяна на елитите, върху основата на недоверието към тях. Това е налице в

много от протестните мероприятия или вълни, протекли през годините на злополучния

ни преход. А прагматичното и, най-вече, перспективното олевяване е свързано с раз-

биране на реалните икономически причини за глобалните проблеми и социалните нера-

венства, дори за самото развитие на партиите и техните функции и трансформации в

обществото, за поведението на политическия елит. То е свързано с разбиране на истин-

ската роля на политическия елит като „дясна ръка” на икономическия елит. Само та-

кова разбиране може да служи за благодатна основа, както и за по-ефективни борби.

Не случайно подобен конюнктурен и манипулативно предизвикан ентусиазъм

обхвана и голяма част от българите във връзка с предложените теми за референдум от

шоумените на Слави Трифонов (ноември 2016 г.). Някои маси импулсивно привидяха в

предложените въпроси важни теми за размисъл и важни проблеми за разрешаване. При-

129

видя им се, че тези предлагани промени в политическата и изборната система биха мог-

ли прекалено лесно, пък и бързо да разрешат техните сериозни и дълготрайни екзи-

стенциални проблеми.

Тази специфика в мисленето е налице и при западните народи. Много е малка

частта на тези от тях, които имат антикапиталистически настроения и правилно раз-

биране за обществените процеси и тенденции. Едно от последните доказателства за то-

ва е отношението на европейските народи към бежанците и миграционните вълни, към

исляма. Под влияние на собствения си егоизъм и под влияние на манипулацията от

страна на техните елити те в по-голямата си част имат все по-неадекватно отношение

към тези неща. Насочват омразата си към жертвите на политиката на техните капита-

листически класи и управляващи елити, а не към тези класи и елити. Насочват омразата

си към исляма, а не и към християнската религия, която помага на собствените им ели-

ти да ги управляват в разрез с техните интереси. Като реакция спрямо ислямския фун-

даментализъм те стават неосъзнато или съзнателно представители на християнски фун-

даментализъм, вместо да се настройват критично към религията като главен манипу-

латор и фактор, пречещ на разрешаване на техните проблеми.

Както казах, много автори в България и по света изкуствено преувеличават анти-

капиталистичността на патоса на протестите на Запад8. Надценяват се антикапиталис-

тическите мотиви на западните протестиращи, но е истина, че при нас тези мотиви са

още по-малко действени и артикулирани. Но същевременно е несъмнено вярно, че на-

шите протести, дори пролетните от 2013 г., не достигат дори до идеята, че поведението

на монополите, на чуждите инвеститори, техният егоизъм и жестокост са главна, харак-

терна черта на капитализма. По-скоро такива социални групи се представят като резул-

тат от влиянието на типично българската среда и следа, като резултат на недоразвито-

стта на демократичния ни режим. Т.е. насочва се вниманието и обяснението към бъл-

гарското, към нихилизма и мазохизма. А те още повече отдалечават от истинския ана-

лиз и съответно от правилното поведение.

Прав е Руслан Йорданов, когато казва, че уличните протести по света, а и у нас

горят от морален патос, а не от политически идеи9. Ядосани хора изразяват разочаро-

ванието и отчаянието си без да имат смислени идеи извън сляпата ненавист към управ-

ляващите (икономически и най-вече политически) елити. Не са вплетени в леви идео-

логически проекти.

8 Мизов, М. Гражданските протести – 2013. ФЕВРУАРИ срещу ЮНИ, С., Изд. „Авангард Прима”, 2014. 9 Йорданов, Р. От Катуница до Уолстрийт и назад – В. „Стандарт”, 18 октомври 2011 г.

130

Така че, както и в западните страни, така също и у нас, процесите на олевяването

на масите са, общо взето, в границите на познати социалдемократични настроения. Ос-

новните протестни движения реално днес са именно такива. Идеите за кардинална смя-

на на самата система с по-справедлива такава (независимо дали комунистическа или

някаква друга) както напълно осезаемо, релефно се забелязва, въобще не са на дне-вен

ред10.

В някои от бившите „социалистически” страни така нар. „комунистически” пар-

тии отпаднаха от политическото пространство като самостоятелни субекти или се

прекръстиха с по-допустимия термин „социалистически” (например БКП – в БСП) още

в началото на прехода. А най-лошото е, че те именно са в основата на десния злопо-

лучен преход. Тези, които се родиха, а и нарекоха себе си „комунистически” след на-

чалото на прехода, а и които действително притежават някакви леви идеи, са заклейме-

ни изначално и маргинализирани, най-малкото защото тези понятия вече се считат за

неадекватни и остарели, защото обикновено са основани и ръководени от възрастни

хора, от „строители на социализма”.

Левите интелектуалци се опитват да представят Китай за комунистическа стра-

на. Тя е последно упование и едва ли не идеен пристан за някои днешни леви идеи, за

вярата, че в тази огромна страна все пак се развива комунистическо общество. Но тях-

ното влияние е непропорционално спрямо влиянието на основните десни български ме-

дии и други субекти, които съзнателно крият информацията за неговото развитие. За-

щото, при положение, че е обявен за комунистическа страна от десни и от леви, пък на-

предва в своето развитие, това би могло да има стимулиращ левите идеи ефект. Затова е

по-добре да има по-малко информация или икономическото развитие да се интерпре-

тира като постигнато не поради, не с помощта на недемократичния (комунистически)

политически режим, а въпреки него.

Под влияние на редица фактори обаче се развиват редица, актуални, сложни и

динамични процеси или явления, които обаче реално са някакви важни признаци и за

олевяване.

Първи фактор – реалното битие на все повече хора – те имат нужда от по-соци-

ална държава, от по-лява политика, а не от увеличаване или тотално господство на дяс-

ното мислене, от оправдаване на експлоатацията и егоизма на работодателите.

10 Друг е въпросът за това доколко соченото за идеал от тази идеология общество е възможно да бъде

изградено. Но при всички положения тази идеология и нейният обществен идеал могат да продължават

да служат за стимул на гражданската активност на масите с цел повишаване степента на социалност и

хуманизъм на обществото, както са го правили в историята и политиката от 19 век досега.

131

Втори фактор – постепенна дискредитация или бързото износване на редица дес-

ни политически субекти, които нагледно и жестоко (за народа) доказваха чрез техните

управленски мандати и политически изяви, че не носят щастие на огромната част от

населението.

Трети фактор – дясната политика на БСП. И тя самата, а и откровено десните по-

литически сили напълно преднамерено и инструментално, манипулативно и съзнателно

я наричат лява партия. С това дискредитацията на лявото се увеличава и засилва още

повече.

Същевременно обаче расте и интересът на младите хора към „социалистичес-

кия” режим. На фона на сегашните им проблеми и безперспективност онова време за-

почва да им се струва все повече не толкова тъмно или само репресивно, а все по-ин-

тересно и заслужаващо основателно внимание. В науката и публичното пространство

все по-често се срещат елементи на по-обективно, безпристрастно отношение към този

период без да се достига до доминация на близка до научната истина представа за оно-

ва време. Но все пак има прогрес.

Част от възрастните, които в началото на прехода под влияние на красивите при-

казки за светлото частнособственическо бъдеще, се поддадоха на идеологическата ма-

нипулация на новите елити и повярваха, че при „социализма” всичко им е било зле, все

повече преосмислят своето минало и миналото на България преди 10 ноември. Напо-

следък, сравнявайки обективните показатели за своя тогавашен и сегашен живот, те все

повече се присещат и си признават, че по много линии тогава наистина, реално са жи-

веели по-добре. И все по-често такива лица или среди си позволяват да споделят своите

преоценки пред самите себе си, на публични места, или в доверителен кръг, или пък

със своите деца и внуци.

Въпреки неистовите, а и доста майсторски усилия по време на целия преход да

се представи „социализма” в най-черни краски, под влияние на обективните обстоятел-

ства, на обективните показатели за начина на живот на големи прослойки от хора расте

носталгията по предишния период, по неговата по-голяма (поне досега) социална спра-

ведливост и икономическа ефективност. Тази носталгия е стигнала дотам, че в социо-

логически изследвания оценките за „социалистическото” минало започват да стават

преобладаващо положителни, а за времето на прехода – отрицателни. Алфа Рисърч

сравнява оценките, които са давали българските граждани за периода 1944-1989 г. и за

последния генерален секретар на ЦК на БКП Тодор Живков през 90-те години (в из-

следванията на НЦИОМ) и днес. Две години след падането на комунизма, докато е все

132

още жива и релефна паметта за живота в този период, 76% от анкетираните от НЦИОМ

пълнолетни граждани дават отрицателна оценка на Тодор Живков, докато днес е на-

лице рязко преобръщане и идеализация (55% позитивни оценки)”11.

Всъщност реално става дума не толкова за носталгия, в смисъл на желание да се

възвърне онова време. При голяма част от хората не става дума за това, а за една по-

правилна и обективна оценка на онзи период, пък и за допускане на хубавите спомени

за онова време.

Не случайно от няколко години се наблюдава осезаемо реактивиране на антико-

мунистическите идеологеми от страна на десните субекти, например по време на пред-

изборни кампании. Това е неизбежна реакция срещу вълните на тази нарастваща нос-

талгичност или поне нарастващо „разбиране” на онова време, на намаляващата критич-

ност спрямо него у все повече хора. И антикомунизмът отново се взема на въоръжение,

за да стопира тези носталгични настроения. Не случайно по време на предизборната

кампания за президент през 2016 г. Цецка Цачева пророни в един от диспутите сълза за

своя репресиран дядо и наруши клетвата си. Но се оказа, че все по-малко хора са склон-

ни да споделят с нея тази сълза.

Олевяването на масите личи и по факта, че расте гражданската активност,

протестната гражданска готовност и дейност на все по-големи групи от хора12. Покачва

се реално и социалното, и политическото недоверие към представителната демокрация,

като, заедно с това, нарастват и симпатиите към пряката. А това реално е и плод на

осъзнаването, че щом като елитите не решават наболелите и дълготрайни проблеми,

масите трябва да се включат активно в тяхното поставяне и решаване. Това е характе-

ристика на лявото мислене, което има по-голямо доверие в активността на народите и в

гражданската им активност.

Всъщност гражданското общество в България не се ражда през 1989 г., каквато

обикновено е интерпретацията на десните политолози и социолози. Историята е пълна

с политически борби между лявото и дясното, с развитие на истински леви политиче-

ски субекти, с активността на леви интелектуалци. Неговото интензивно развитие за-

почва след Освобож-дението ни от турско робство. То съществува и по времето

на „социалистическия” период, макар и в доста специфичен вид и форми. Послед-

ните години на този период, наречени „перестройка” съдействаха и за приближа-

11 Изследване „25 години демократични промени в България", осъществено от „Алфа Рисърч", http://www.standartnews.com/balgariya-

obshtestvo/alfa_risarch_spomenite_za_sotsializma_izblednyavat_dominira_nostalgiyata-261547.html 12 Пачкова, П., Борбите на българите по време на прехода, Благоевград, УИ „Неофит Рилски”, 2015.

133

ване на формите за изява на гражданската воля до тези в страните с демокра-

тични политически режими.

След 1989 г. гражданското общество продължава своето развитие в съвсем нови фор-

ми, с различна интензивност, с коренно различни цели, мащаби, технологии и субекти.

Първите години на прехода бяха едно историческо опиянение от политическата

свобода. Хората искаха да се порадват на правото си на различни форми на гражданска

активност. И чакаха всевъзможни типове социални блага да завалят по главите им. Не са-

мо, че последните не заваляха блага по всички глави, а по мнозинството заваля градушка

от много тежки проблеми. Хората се позачудиха, посвиха, разочароваха и дезактивираха.

Още повече, че пропагандната машина на новия режим активизира всичките си средства

за дезактивация на гражданската активност на неелита. Мина време и се видя, че

без гражданска активност ще бъдем удавени от проблемите. Започна ново активизиране,

но вече с нови мотиви и нови очаквания. Без особено предоверяване на демокрацията, с

по-малко идеализация на новото общество, с повече хъс и майсторлък в организацията

на борбите. Почна бавно и полека оле-вяване на част от населението.

В самото начало на прехода, който реално беше реставрация на капитализма, енту-

си-азмът за участие на гражданите в политическия живот беше огромен. Хората масово

гласуваха, участваха в митинги и други форми на гражданска активност. Но тези активно-

сти обикновено бяха свързани с борбите между основните политически субекти, а по-мал-

ко с ре-шаването на конкретни казуси, конкретни проблеми на тяхното ежедневно битие.

Всъщност най-сложните и най-страшните лични или социално-групови проблеми все още

не бяха се очертали. Тези борби още по-малко бяха свързани с критика на капитализма

от леви позиции. Доминираха борбите от десни идеологически позиции, предвождани от

дясно мислещи субекти. В тях масово се включваха прослойки, които не разбираха вред-

ността на тези (дес-ни) борби за собственото им бъдеще.

В началото имаше стачки или протести в подкрепа на директори, или срещу

директори на предприятия. За съжаление тези стачки и протести се вляха в руслото

на борбите за овладяване на възловите пунктове на българската промишленост от старите

и новоизлюпените капиталисти. Много работници бяха употребени в тези граждански бор-

би, съдействаха за подрязване на клона, на който седяха, на убиването на български-

те предприятия и заложиха бъдещата си безработица и бедност, мислейки, че съдействат за

своя бъдещ жизнен просперитет и бързо забогатяване. Т.е. те сами неосъзнато помогнаха на

апологетите на па-зарния механизъм, а и на дясното мислене.

В началото бяха борбите срещу комунистическите символи (петолъчката, памет-

134

ника на Ленин, мавзолея на Г. Димитров) и срещу комунистическата партия – срещу Чл.

1 на Конституцията, срещу първичните партийни организации и т.н. По онова смутно исто-

рическо време начело на борбите бяха откровено десни политически субекти,

които въобще не се стремяха към оформяне на социална държава, а към персонално

или групово наместване на по-литическата трапеза.

В началото на прехода протестната активност в много голяма степен беше ини-

циирана или организирана освен от откровено дясното СДС и от профсъюз „Подкрепа”

и други опозиционни сили, които (по определение) би трябвало да се борят за интере-

сите на масите. Лека-полека все повече граждани проумяваха същността на абревиату-

рата на СДС, разбираха, че опозиционните политически сили се борят за власт и благо-

състояние най-вече на определени тесни прослойки от хора, а не на целия български на-

род и се ориентираха към по-самостоятелни форми на борба. Разбраха, че профсъюз

„Подкрепа” всъщност подкрепи деиндустриализацията на България, незаконното забо-

гатяване на новия икономически елит, увеличаването на безработицата в страната,

обедняването на големи прослойки от хора. Това намаляваше обвързаността на граж-

данските борби с основните профсъюзи и партии, за да се стигне до степен, когато през

2013 г. протестиращите от пролетните протести да не искат да чуват за партии. А проф-

съюзите да се чудят дали да ги подкрепят в техните борби. След бурното си на-ча-ло,

свързано с активността и на обикновените хора, завихрена около борбата между БСП и

СДС за властта, настъпи известно смаляване на интензивността на гражданските борби.

Вероятно, защото голяма част от населението все още не искаше да се раздели с надеж-

дите си за по-добро бъдеще. След първоначалния взрив на активност настъпи из-вестно

успокоение, че щом е дошла демокрацията, ще се оправим. Активността на хо-рата ся-

каш беше се концентрирала върху икономическите промени в битието – да се връща

собственост, да се борят за новите си икономически статуси. Най-вече се стачкуваше.

Другите форми на борба бяха редки. Не се бяха очертали всички облаци на небето.

Но лека-полека с все по-честите доказателства за насоките на развитие, с непре-

станното влошаване на икономическото благосъстояние на огромни прослойки от хора,

поводите за гражданска активност се увеличаваха. При новите условия големи маси от

хора започнаха да затъват, битието им се изпълваше с все повече проблеми, значима

част от които ставаха все по-трудно решими или вече практически неразрешими. Все

повече хора стигаха до положение да няма какво повече да губят, поради което осъзна-

ваха, че единственият им шанс за някакво подобрение беше да започнат да се борят. До

степен да си отнемат сами живота, както например през 2013 г. Трябваше да минат го-

135

дини, за да се видят новите проблеми, да се лишат повече хора от някои от илюзиите

си, а и да започнат отново да разчитат на себе си, както и да се активизират в по-

литическите борби. Видя се и нещо друго, че без активността на самите потърпевши

твърде често нямаше кой да им реши проблемите или най-малкото, че те трябва да на-

помнят за необходимостта от решаването им, че либералния модел на демокрацията не

действа автоматично. И така се започна отново интензифициране на гражданските съ-

противи и борби. Те обаче ставаха все по-малко свързани с конфликтите между основ-

ните партии, а и все повече с желанието за практическо решаването на конкретни проб-

леми – национални или местни, колективни, или лични. Затова и все повече бор-бите

почнаха осезаемо се диференцират по общностен, професионален и селищен принцип.

Лека-полека много хора се осъзнаха и започнаха да се борят за далеч по-ясни, за

по-конкретни, за по-техни проблеми. Все по-ясно осъзнаваха кои и как техни борби

могат да бъдат употребени за чужди (на техните) интереси. Започнаха и да стават мно-

го по-внимателни в избора на цели и съратници. Освен стачките започнаха да се ма-

совизират и други форми на борба, особено във връзка с развитието на интернет и мо-

билните телефони.

Характерна особеност на протестите е и това, че обикновено повод и причина за

протести са немалко социални явления, свързани с нарушаването на основните чо-

вешки права, най-вече на правото на труд. Обаче не се протестираше против принцип-

ното им нарушаване, а против личния ефект от нарушаването им. Не се протестираше и

против принципното нарушаване на трудовите права, а против неплащането на твоите

заплати, на твоите осигуровки. Личните проблеми не се проблематизират като общи.

Затова и не се води ефективна борба за принципното, за общото им решаване. Все още

са доста малко хората, които мислят за общите решения, което е вече съзнателен и ак-

тивен израз на зряло ляво мислене, на социална чувствителност. А още по-малко са

протестите, които са израз на такова мислене.

Косвен признак за нарастващо олевяване на масите в България и в другите бив-

ши „социалистически” страни е нарастващата електорална пасивност. Недоверието

към или разочарованието от управлението на откровено или прикрито десните поли-

тически субекти по време на прехода реално води до ескалиращо намаляваща елек-

торална активност. Това всъщност е обща тенденция и в другите западни страни.

Поредният пример за електорална пасивност беше гласуването на малко над

50% от електората на президентските избори през ноември 2016 г. При положение, че

вече законово беше въведена задължителност на гласуването. И при тази на практика

136

ниска избирателна активност, оперативните политолози и социолози възхваляваха „ви-

соката” избирателна активност като я сравняваха с по-ниската избирателна активност

от предишни избори. Всъщност, така се опитваха да прикрият истинското й ниско ниво

от гледна точка на изискваното от нормативната уредба задължително, т.е. 100%-но

гласуване. Опитваха се да прикрият продължаващата тенденция към нежелание да се

гласува, дори с риск от санкции.

Намаляващата избирателна активност е реален пример за социално отчаяние и

безперспективност, а съвсем не за ефективна борбеност, за прагматично и осъзнато оле-

вяване. Истинското олевяване би трябвало да се развива в други, активни форми, а не

под формата на пасивна съпротива, или под формата на избирателна пасивност. Пасив-

ността е по-нисша и безперспективна форма на гражданска активност. Тя не се транс-

формира автоматично в по-правилно гражданско поведение, в търсене на нови леви су-

бекти и кандидати, например.

Аспект на олевяването е нарастващото разбиране за десността на БСП, която

се води за най-лявата партия от управляващите досега по време на прехода. Признак за

олевяване е осъзнаването, че реално може да има сериозна разлика между, от една стра-

на, абревиатурата на дадена партия, нейната идеология и претенциите й да е дясна, или

лява, а, от друга страна, нейната реална, практическа – управленческа или опозиционна

– политика. В резултат на това известно узряване на политическото мислене на много

хора е намаляващото гласуване за нея от страна на прослойки от хора, които имат нуж-

да от реална грижа за тях, от реална лява политика, или дълго време традиционно, а и

вярно са гласували за нея. БСП отдавна има сериозни проблеми не само с младия си

електорат, но и с електората си от средите на верните й привърженици, гласували за

нея десетилетия наред (като се вземе предвид и периода преди 1989 г.).

Избирането на генерал Румен Радев за президент, мобилизирането на гласовете

на много социално и дори ляво мислещи хора като негов електорат съвсем не е признак

за пораснали симпатии към БСП, а напротив. Той практически събра симпатиите на хо-

ра, които се надяват той да е независим дори от партията, която застана зад гърба му по

време на кампанията. Той е новата надежда, че партиите, които не водят достатъчно на-

ционално отговорна и лява политика, ще бъдат коригирани чрез неговото политическо

поведение.

Друг важен признак за процесите на олевяване в обществото е и развитието на

„зелената идея”. Все по-ясно се забелязва, че се развива зеленото движение, „зелени-

те” политически субекти, но също, че тяхната действителна лявост много често е про-

137

блематична. Самата „зелена идея” има ляв характер. Опазването на природната среда е

идея, която по принцип влиза в антагонистичен конфликт с основната същност на ка-

питалистическото производство, която е свързана с погубването на природата в името

на печалбата и потреблението на различни видове блага13. Така че независимо, че „зе-

лените” политически субекти понякога са тясно обвързани с десни политически субек-

ти, а и въпреки, че „зелените” протести нерядко са дискретно свързани с определени

бизнес структури или интереси, основната им идея е лява; и тя реално стимулира раз-

витието на лявото политическо съзнание.

Олевяването на масите намира израз и в друг феномен. При липсата на дейст-

вително по-леви субекти, при липсата на правилно ляво мислене част от гласуващия

електорат дава доверието си на националистически, ксенофобски, неонацистки фор-

мации, които предлагат някакви пътища за по-социално управление, а и за защита на

техните интереси. Тези пътища са до голяма степен илюзорни и манипулативни. Те от-

разяват идеологическа незрялост, нито пък могат да решат левите проблеми на засег-

натите и ощетените от прехода, поради което и съдействат, в крайна сметка, за дясно

мислещи или на десни политически субекти. Те насочват социалната критична енергия

в неправилна посока, отдалечават хората от създаване и разгръщане на действително

леви движения и политически субекти, които застават зад идеята за истинска социална

справедливост. Но засега в бившите „социалистически” страни голяма част от нужда-

ещите се от лявото се насочват именно към тях. Това е така и поради влиянието на съз-

нателната и последователна политика на елитите да допускат, дори да толерират подоб-

ни формации, за да се предотвратява ориентацията на масите към перспективното ляво,

към идеята и практиката на социалната справедливост. Това е така и заради факта, че

действително лявото мислене и поведение, което се бори за по-голяма социална спра-

ведливост, но за всички, е свързано с осъзнаването, че това е трудно постижимо. Че

изисква много усилия и сериозни жертви. А повечето хора днес изобщо не са склонни

да ги отдават в името на общите, за немалко от тях даже абстрактни, макар и социални

цели. Те са по-склонни да намерят конкретен виновник в лицето на някакви прослойки

от хора и да насочат негативната си енергия към тях. Това е и по-лесният начин – не да

се променя обществото, общата политика, поведението на институциите към постига-

нето на по-голяма социална справедливост, което е сложно, трудно, рисково. А да ре-

13 Пачкова, П. Безсилието на съвременния човек. – в: Екология и хуманизъм. Хуманитарни измерения и

аспекти на екологическите проблеми, С., „Авангард Прима”, (съставители Л. Димитров, М. Мизов), 2013,

63-74.

138

пресират конкретни хора, по конкретни улици, по конкретни поводи. Изискват се и по-

малко усилия, а и по-видим е ефектът. По-бързо си доставяш някакво удоволствие и по-

стигаш временно удовлетворение.

По време на президентската кампания през 2016 г. една от важните теми беше

отношението към Великите сили. Тенденцията, която се очерта, е към по-откровено за-

явяване на нуждата от по-балансирани отношения с Русия. Освен по други причини, ве-

роятно съответните кандидати си позволиха да застават зад подобна теза и поради фак-

та, че усещат готовността на все повече избиратели да я приемат. А това е и доказа-

телство, че реалното битие на хората, носталгията по „времето на социализма” е дос-

тигнала до такива висини, че вече и Русия не се асоциира толкова пряко и еднозначно с

лошия Съветски съюз. А може би тя все повече се асоциира с този Съветски съюз, чрез

помощта на когото огромна част от населението по времето на „социализма” живееше

по-добре отколкото след него. Т.е. негативизмът към това, което повечето хора наричат

„социализъм” или „комунизъм” започва да се топи много осезаемо, а с него и нега-

тивизмът към взаимовръзките с Русия, или с Китай.

Друга важна особеност на кампанията беше акцентът върху опасностите от ми-

гранските вълни, от наплива на бежанци. По този повод наричащите себе си патрио-

тични формации и кандидати призоваваха хората да бъдат активни в отстояването на

своите интереси, когато са застрашени от бежанците и от политиката спрямо бежан-

ците. От една страна, така се настройват хората срещу бежанците по принцип, като се

стимулират омрази или агресия, десолидаризация на гражданите, което реално пречи на

истинската, ефективната защита на техните интереси, а така също и на идеологическото

им узряване. Но, от друга страна, така се стимулира гражданската активност, което са-

мо по себе си има ляв привкус като обективен резултат.

139

ЗАПЛАХИТЕ ЗА ДЕМОКРАЦИЯТА ОТЛЯВО

Максим Мизов

Отдавна съществуващата закономерност да се говори/пише за заплахите за де-

мокрацията, за техните връзки с и зависимости от леви идеологии и партии като фо-

кусът на вниманието се пренася изцяло върху десните, или центристките отговорности,

рискове, вини и заплахи за демокрацията, а се премълчават, прикриват, омаловажават и

напълно да се пренебрегват опасности, идващи и отляво, сякаш е станала трафарет за

повечето леви интелектуалци, изследователи, или анализатори на подобни корелации.

Такъв подход и подобна „стилистика” при изследването, анализа и интерпретацията на

заплахите за Демокрацията обаче са не само грешни, а вредни, опасни и за самото Ляво.

Първо, защото разкритията за потайностите около заплахите за демокрацията никога не

са еднопосочно „резервирани”. Второ, понеже едностранчивите обяснения или тълку-

вания формират опасни и вредни самосъзнания, самочувствия и поведения в левиците,

които историческите реалности, а и обществените събития доста често сурово наказват.

В историята на политиката няма левици, които изначално, априорно и тотално се

противопоставят на Демокрацията, защото, ако тя е символ и въплъщение на овластя-

ване на народа, не съществуват левици, които да не възприемат такава телеология като

висша мисия на историческото си съществуване и социално-политическото си битие.

Затова критиките, опозициите и борбите срещу „демокрацията” на някои левици могат

да имат известни основания и повече, или по-малко сериозни, а и меродавни аргументи

само относно конкретно определени модели, форми, инструментариуми и практики на

демокрацията, която битува в отделно взети държави и в техните граждански общества.

По самия си исторически произход, по социално-политическата си природа, а и по об-

щественото си предназначение левиците, по презумпция, са призвани здраво да се бо-

рят за формиране и развитие на демократични условия и нрави в държавата и общест-

вото, или срещу техните ограничения, изкривявания и унищожения в даден контекст. В

този смисъл желанията и деянията на левиците са исторически свързани с формиране-

то, коригирането, контролирането и усъвършенстването на определени модуси на де-

мократично функциониране на дадени държави и присъщите им граждански общества.

Такива желания и деяния, обаче, не винаги са насочени, приложени във вярната посока,

а това пък не означава, че левите идеологически и партийно-политически фамилии из-

начално и тотално са имунно-генетично съвместими с демократичните принципи и цен-

ности, че те не могат (при дадени обстоятелства) да станат заплахи и за демокрацията,

когато престъпват или нарушават сакралността не тези принципи, ценности и порядки.

140

Произходът, характерът, особеностите, начините и ефективността на отноше-

нията и реакциите на съществуващите леви идеологии и партии към конкретно същест-

вуващи форми на не/демократично устройство и развитие на дадени държави и общест-

ва, обаче, са в състояние да коригират по своеобразни начини, да деформират осезаемо

„портретирането” им за демокрацията и върху тази основа (актуално или впоследствие)

да се превърнат в съответни гаранти или – точно обратното, в заплахи за нейния статус.

В историята на левиците има доста случаи и примери, при които стремежите към

форсиране на обществените процеси (в посока на по-бързо и по-цялостно изграждане и

функциониране на демократични реалности и нрави, съгласувани с образите на идеал-

ното общество или на идеалната държава) реално могат да отприщят и стимулират раз-

нородни и многолики събития, или властови техники, които са в разрез с демокрацията.

Такива „попътни” исторически отклонения или деформации не са присъщи единствено

на източно-европейските страни, които са изграждали своите „народни демокрации” от

комунистически тип, но и в държави, или в общества от Централна и Западна Европа, в

които моделите на западната либерална демокрация не са били на желаното равнище,

или пък в които такива модели са се използвали не по своето истинско предназначение.

Ето защо днес сме свидетели не само на историческия, идеологическия, политическия и

социалния колапси на източно-европейските „народни демокрации”, които след края на

Студената война отидоха в историческото небитие, а и на конвулсии, дори и на агонии

на редица модели на западната (либерална, представителна) демокрация, които социал-

демокрацията в техните страни не може исторически да съхрани или да усъвършенства.

Поради тези обстоятелства западните социалдемокрации, даже най-авторитетните или

най-развитите от тях нямат право или основание да твърдят, че нямат отношение към,

или принос в общото нарастване на предизвикателствата и заплахите за демокрацията,

т.е. че те с нищо от своята история и практика не са застрашили устоите на последната.

Може и съвсем определено да се твърди, че ерозията на западната демокрация в

наше време (която днес неолибералната и постмодерната глобализация се опитва хем

всячески да експлоатира, хем когато, а и колкото е възможно да подкопае, и отслаби) се

дължи и на слабостите, грешките или дори на властовите пороци в управленческите, и

в опозиционните статуси и на традиционните левици, които сега се оказват (историче-

ски, политически, идеологически и пр.) дезавуирани, амортизирани, неспособни да се

изправят пред лицето на съвършено новите предизвикателства и заплахи за демокра-

цията във времето от края на ХХ и началото на ХХІ век. За нея обаче съдействат и не-

зрелите, опитващи се да се наложат на историческата сцена или на политическата арена

141

нови, или радикални левици, които по-често като че ли се борят срещу своите идейни

посестрими, отколкото срещу своите генерални идеологически опоненти, противници.

Тези „пунически войни” в левия сектор (реално и символично) подкопават исторически

достигнатите коти на авторитета и постиженията на лявото. В определени случаи те до-

ри се превръщат в заплахи не само за настоящето или бъдещето на лявото, а за това на

демокрацията, понеже отслабват не само отделни партии, но и цели държави, общества.

Плурализмът на левите идеологии, партии и движения е източник, но и гарант за

различни връзки с и отношения към демократичните идеали и устои на даден социум.

Щом са разнородни и многолики, левиците нямат, нито са длъжни да притежават ед-

накви представи, арсенали и публични репертоари за реакциите си към Демокрацията.

В нашата смутна и преломна обществено-историческа съвременност сме свиде-

тели на особена идейно-ценностна унификация, на едва ли не общовалидна идеологиче-

ска „конфекция”, която трябва да се изповядва и отстоява от всички членки на ПЕС, но

която донякъде горчиво напомня и за онзи идейно-политически монизъм, който бе ха-

рактерен за „задължителния” марксизъм-ленинизъм по времето на СССР и неговото

господство в страните от бившия социалистически лагер, респ. и в ръководните партии,

ала и спрямо международните, световните комунистически и революционни движения.

Колкото и да звучи странно, дори и пресилено, подобно становище има и своите

сериозни причини, дълбоки основания, които едва ли тук/сега трябва да се анализират.

Те по-скоро се забелязват в пренебрежението или омаловажаването на спецификите на

историческите и политическите биографии на отделни страни и на левите партии в тях,

или пък в изопаченото представяне, но и тълкувание на подобни съществени различия.

Подобен дефект в оптиката, изображението и репрезентацията на истинската същност и

значимост на левиците влияе върху цялостното им възприемане, оценяване, одобрение.

То засяга и приносите на левиците спрямо битките за отстояване на принципите и цен-

ностите на демокрацията изобщо, или на нейните конкретни форми в отделните страни,

а също техните реални, или потенциални рискове, които те отправят към демокрацията.

В този смисъл е погрешно да се мисли или твърди, че отделните левици в раз-

личните (примерно европейски) държави притежават специфични приноси в градежа и

отстояването на демокрацията, но и едва ли не почти еднакви рисково-образуващи ста-

туси спрямо демокрацията на континентално равнища, или пък в рамките на държавата.

Тъкмо различията в идейните визии, в технологиите, инструментариума и поведението

на отделните левици спрямо демокрацията ги превръщат в опора или в заплаха за нея.

Невярното, необективното осмисляне или оценяване на историческия и политическия

142

опит се оказва съществена предпоставка, условие, фактор и катализатор за нежелателни

мутации в органиката и битийността на левите идеологии и политическите им партии.

Историята показва и доказва, че фалшивото съзнание и грешното поведение на левици

към ревностното съхранение и реално утвърждаване, а и, още повече, усъвършенстване

демократичните принципи, ценности и устои на държавата, или на обществото могат да

се превърнат в (по-големи, по-малки) заплахи не само за самата демокрация, а и за со-

циалната приемливост, публичния статус и историческата перспективност на левиците.

Илюзиите за непогрешимост винаги се наказват много сурово от Историята. То-

ва важи не само за тези, които са се оказали на нейната подсъдима скамейка, ала и за

онези, които в момента са в статуса на съдии, или на палачи на своите идейни врагове.

Затова днес сме свидетели как силно се топят авторитета, публичната репутация, соци-

алното доверие, партийното самомнение и властовото самочувствие на редица ембле-

матични западно-европейски социалдемокрации, които след края на Студената война и

разгрома на бившия социалистически лагер се смятаха за победители над комунисти-

ческите си опоненти/противници, при това за победители с дълъг исторически мандат.

Сега повечето от тях се намират в не по-малко драматично положение от онова, в което

преди повече от четвърт век реално бяха изпаднали и техните идейно-политически кон-

куренти – след края на Студената война, или след скоротечния разгром на комунизма.

Проблемите, заплахите при едните и при наследниците на другите сякаш са огледални.

Значи, не само иманентната природа и специфичната битийност на едните са обусло-

вили техния исторически погром, а нещо от духа на времето, от коварствата и капри-

зите на Историята е провокирало събития, процеси и тенденции, поразили също и дру-

гите. Това означава, че както преди почти три десетилетия бившите ръководни комуни-

стически партии в страните от социалистическия блок не можаха своевременно и пра-

вилно да разгадаят накъде духат ветровете на историята и какви ще са новите вълни

от предизвикателства, за които трябва да се търсят и съвършено различни от вече по-

знатите и изпробваните решения, така днес социалдемократическите и социалистичес-

ките леви партийно-политически формации в Стария континент се оказват в такова

положение. А това вече говори за особена, при това изключително тежка криза в твор-

ческия потенциал на левиците, за сериозен недостиг или опасна ограниченост, ригид-

ност на техните идеологически визии, а и практики. Затова сме свидетели не на непре-

къснат и прогресивен растеж на влиянието и ролята на левиците, а, обратно, на като че

ли ескалиращ спад на социалното доверие в тяхната историческа или политическа бит-

ност и мисия, или на движения от типа на махалото – ту нагоре, ту надолу, или повече в

143

опозиция, а доста по-малко, или по-рядко в статуса на управляващи сили в конкретните

държави и граждански общества, като подобна неблагоприятна тенденция се оказва ся-

каш общовалидна и за цялостната политическа/историческа карта на днешна Европа.

Очевидно, историческото или обществено-политическото време и битие предла-

гат само временни, мимолетни, конюнктурни мигове на самозадоволство и щастие, за

да могат скоро след тях да ги компенсират с трудни времена, а и с казуси на изпитания.

В този ракурс е много важно да се отбележи, че неосъзнатото или умишленото

„самоубийство” на немалко от съвременните леви – социалдемократически и социалис-

тически – партии, заради моралната деградация, комерсиализацията, корумпирането

или продажничеството на манталитетите и маниерите на значителна част от техните

политически елити, неминеумо води и към по-страшното, а пък и още по-кардиналното

„убийство” – това на демокрацията, която те се кълнат, че уж отстояват с всички сили.

Нравствената „инфлация” на авторитета на повечето съвременни леви партии е

предпоставка, фактор и катализатор за снижаващото се обществено доверие към тях, за

социалната апатия или анемия на значителна част от техните членски състави, които не

виждат в своите партийни лидери и елити морални субекти, които са способни да мо-

билизират и активизират социалните енергии, да поведат масите с личния си пример. А

подобна одиозна и тревожна картина в организмите на левите формации няма как да не

се отрази неблагоприятно, по-точно негативно върху статуса и патоса на демокрацията.

Разочарованието на много леви партийни членове, съмишленици и симпатизанти

нараства, защото те все по-често виждат, чуват, четат, а и коментират за скандални слу-

чаи, в които пряко или косвено са замесени емблематични партийни фигури и котерии.

Подозренията или убежденията на немалко леви партийни членове, съмишленици, или

симпатизанти, че битките по „върховете” в техните партии се водят не заради „чисти”

идейно-политически подбуди и мотиви, а заради експлоатация на съответните постове,

или възможностите, произтичащи от тях, за лично, или групово облагодетелстване, все

повече ескалират. А това неизбежно води до отслабване имунитета на левите партии.

Общовалидната за всички народи изконна мъдрост, че „ситият на гладния не вярва”

днес като че ли се превръща в универсален „ключ” за разбирането на драмата на отно-

шенията между елитите и партийните членските състави или електорати, за недоверие-

то и омерзението от немалко провалили се леви лидери, или елити, които се увеличават

прекалено динамично, а това неминуемо води и до колапси на демокрацията, която с

атрофията, или с анемията на левиците губи едни от най-солидните си защитници. Още

144

повече, че по самия си произход демокрацията се появява – на историческата сцена и

политическата арена, – чрез растежа на силите отляво, които атакуват старите десници.

Който твърди, че левите идеологии или партии не способни да раждат и умножа-

ват различни заплахи за демокрацията, е глупак, наивник, или умело прикрит враг; за-

щото досега (на хоризонта на историята и в биографията на политиката) не се е появила

и увековечила такава лява идеология, или партия, която да е напълно „имунизирана” и

гарантирана срещу възможностите да стане (при дадени обстоятелства) причина, или

фактор, „инкубатор”, даже мултипликатор за заплахи срещу демокрацията, хуманизма.

Музеят на историята на Лявото не притежава, а пък и едва ли някога ще има подобни

колекции от експонати и единствени шедьоври на Лявост, която е тотално стерилна за

всякакви слабости, недостатъци и пороци, представляващи заплахи и за Демокрацията.

Досега липсват и въображаеми описания, и тълкувания на такава безпогрешна Лявост.

Не са налице и универсални, общовалидни леви визии, наративи, дискурси и аргумен-

тариуми спрямо това каква може/трябва да е една подобна идеална и неуязвима лявост.

Това, обаче, не пречи на отделни, особено най-силните западни социалдемокрации вся-

чески да се опитват да представят и налагат собствените си модели като универсални,

да принуждават другите да се уподобяват на тях, да възприемат и практикуват техния

политически език, идеологически речник, техните управленски/опозиционни маниери.

Изглежда, днес на мястото на някогашна Москва (в бившия соцлагер) застава Брюксел,

зад който, обаче, повече или по-малко се разкриват или се прикриват най-вече Берлин,

Париж, Лондон, а така също редица други западни столици на страни със силни левици.

Идеологическата хегемония и политическият диктат са си такива, независимо от факта

дали се налагат силово, или са плод на уж доброволни реакции и „кадифени ръкавици”.

Тъкмо затова днешните левици изглеждат все повече на хората като прекалено еднакви,

официално устремени и отдадени едва ли не на огледални идеи, без връзки с национал-

но-историческите специфики на държавите и обществата, в които са родени и действат.

А когато подобни сходства или прилики са причинени, или резултати от вместването на

Лявото в схемите, логиките, технологиите и практиките на десни политики, или от ма-

щабни капитулации на левите идеологии пред стихийните бедствия, породени от нео-

консерватизма и, особено, от вилнеещия безнаказано неолиберализъм, тогава е много

трудно левиците да намерят обяснения и оправдания, с които да спечелят обществото.

Колкото и да искат, колкото и да се напъват, левиците все по-вече затъват по този път.

Подобни стремежи, усилия и деяния няма как да не им спечелят критици и опоненти,

дори повече или по-малко върли врагове – както в техните страни, така и извън от тях.

145

Този казус обаче се експлоатира както от левите, така и от техните идейни съперници,

когато левите трябва да се оправдават за свои властови прегрешения или престъпления,

и ако политическите им опоненти и врагове следва да ги разобличат по всякакъв начин.

В този ракурс днес сме свидетели или дори жертви на особен политически и идеологи-

чески канибализъм – при това съвсем не само от страна на десните, или центристите

спрямо левите, но така също и на самите леви организации, или елити помежду им, на

ужасяващи вътрешно-видови борби, имащи дори прекалено свирепа ожесточеност. А

подобни факти, събития, процеси или тенденции определено не са в полза на Демокра-

цията. Точно обратното – те се превръщат в солидни заплахи за функционирането й,

доколкото подриват левите исторически темели и скрижали, на които тя се е опирала.

С подборката и използването на такива прийоми и форми на осъждане, разправа

с идеологическите или партийно-политическите конкуренти, обаче, в реалната практи-

ка, обикновено, не се създават и утвърждават условия за отстраняване на тези дефекти;

напротив, те дори се задълбочават, втвърдяват, стават по-трудно и сложно преодолими.

Демокрацията не може/трябва да се гради и развива само върху фундаментите на

Критиката срещу Другостта/Чуждостта и отявлено барикадиране на Аз-овостта.

Тя предполага, изисква, стимулира, „бронира” съвършено друг тип обноски в социума,

даващи шансове, реалност за взаимното уважение, коректност и диалога, а, при нужда,

и компромис в името на по-големи, по-висши цели от онези, които отстояват субектите.

Смисълът и предназначението на такива обноски надхвърлят тясно-идеологическите и

тясно-партийните рамки за възприемане, оценяване и реакция спрямо демокрацията, а

се обуславят от и отвеждат към универсалните, т.е. общочовешките ценности и норми.

Затова класовите ферменти, а и сегменти в идеологическите и партийно-политическите

съзнания и бития на отделните левици не бива изначално, тотално или фатално да пре-

небрегват, игнорират универсалните, общочовешките контексти на демократичността.

Дезавуирането, престъпването на граничните полоси на тези контексти обуславят прев-

ръщане на техните леви субекти в потенциални или в реални заплахи за демокрацията.

Демокрацията не се нуждае само от съзнателна, последователна, решителна и

ефективна критичност на левите идеологии и партийно-политически структури. Тя не

се основава само на постоянно, а и прекалено вторачване в образа и деянията на „дру-

гия”, в профила, заслугите или в реалните/вменените прегрешения на конкурента, нито

във фабрично-конвейерно производство и пласмент на стигматизиращи дискурси. За да

постигне своите идеални образи и оптимални мащаби, тя има нужда не по-малко съд-

бовно от наличието и от ролята на Самокритиката – като нейна значима съставка. Ре-

146

дукциите или потискането на самокритиката са невероятно сериозни заплахи за нор-

малното функциониране и прогресивното развитие на Демокрацията, в т.ч. и за онази, в

която вярват, която защитават, за която се борят разнородните и многоликите Левици и

в историческото минало, а също и в метежните пулсации на днешната ни съвременност.

Съкровищниците на историята крият в своите колекции много примери за това

как подценявайки, пренебрегвайки и потискайки самокритиката в своя организъм, а и в

дейността си, леви партии се отклоняват драматично и драстично от демокрацията. То

и няма как да бъде иначе, защото Демокрацията се базира на определени социални цен-

ности и норми, нарушението на които превръща субектите им в генератори на заплахи

за нейното нормално функциониране, гарантиране и историческо развитие в социума.

И ако в конкретно-исторически план подобни отклонения от принципите и ценностите,

нормите и порядките на истинската демокрация могат да имат определени – конюнк-

турно форматирани – обяснения и оправдания, то в по-голям, по-мащабен исторически

контекст такива девиации лъсват много по-ясно и няма как да избягат от критиките им.

Истинската самокритика не е тази, която се съобразява с и подчинява на полити-

ческата целесъобразност, или която е палиативна по мащаби и конюнктурна по прояви,

нито която е меркантилна, перфидна и сервилна в зависимост от бонусите, които носи.

Такава е само обективната, вярната, а не „правилната” за момента или случая ориента-

ция. Истинската самокритика винаги трябва да бъде съпроводена и от нейното публич-

но изричане, от ясното й подчертаване и посочване, от категоричното осъждане и борба

за премахване на допуснатите (от субектите й) грешни постъпки или вредни последици.

Самокритиката винаги е специфичен и труден катарзис, на когото малцина се оказват

искрени или доброволни поддръжници, особено ако има предпоставки и условия, които

спомагат те да не я използват целево и оптимално, а дори да я смаляват и отстраняват.

За жалост, масите все повече виждат, но не разбират, че обещаваните и гръмко

обясняваните катарзиси, които левите елити и партии уж били преживяли в последните

две-три десетилетия, или пък които в сега пулсиращия исторически момент те драма-

тично изживяват, се оказват повече смислово кухи, или съдържателно, формално и не-

рядко даже сякаш „ксерокопирани” от други поовехтели, или привидно съвременни

идеологеми, митологеми и публични „изповеди” на сестрински леви идеологии и фор-

мации, отколкото да са истински реалности, а и символи на дълбоки промени. А неряд-

ко се наблюдават противоречия, при които на официалните твърдения на левите ръко-

водители и елити, че партиите им се пречистват, съответстват растящи тенденции на

147

социално недоверие, а даже и на убеденост, че тези лидери или елити са „омърсяват”

все повече, че стават все по-антипатични, или неприемливи за големите човешки маси.

Ако Демокрацията е власт от, на и за Народа, тя не може да се базира на фал-

шификации, спекулации, неистини, полуистини, лъжи, неверни предположения или пък

обобщения. За левите идеологии или партии, издигащи на пиедестала на сакралността

Народа, овластяването на последния е висша цел, а обезвластяването му – най-голям

порок на държавата, или най-тежък дефект на обществото, които обуславят и катализи-

рат подобен опасен и вреден процес, пораждащ и галванизиращ дехуманизацията в тях.

В този смисъл истинската Демокрация по презумпция съдбовно предполага, предпочи-

та, изисква и чрез най-разнородни и многолики начини, канали и средства фаворизира

вярно разкриване и оптимално оползотворяване на Истината за Историята, Властта

и Политиката, а не на техните половинчати или тотални сурогати, ерзаци, заместители

и компенсатори, съобразени доста изгодно с привидностите и изкушенията на Случая, с

условностите, или с изкушенията, които Конюнктурата така щедро им предлага. Това,

разбира се, отразява само идеалното теоретическо постулиране и портретиране на Де-

мокрацията, което драстично се разминава и с нейните контури в социалните реалии. В

истинския живот, в реалната политическа или социална практика много от смисъла и

съдържанието на тези идеални визии, постулати се размиват, или дори съвсем изчезват.

В този контекст съвременните левици – нежелаещи или неспособни публично да

изговорят истината за самите себе си, или за близката история, – се оказват реални,

или потенциални заплахи за демокрацията, понеже я ощетяват от важен неин атрибут.

Това предубеждение или убеждение, такова политизирано настроение и подобна поли-

тическа нагласа, че левиците не казват истините за нещата в живота, за жалост, все

повече се засилват и втвърдяват, а и се превръщат се във вкоренени в редица общества.

Ако Демокрацията има като неотменна (макар неспоменавана, а и релефно непо-

казвана) мисия усъвършенстването, възвисяването и облагородяването на човешката

природа, тя не може да разчита на живот в лъжи, а единствено на живота в истини.

Подобна деонтология идва, прониква, устройва се и властва в политическите идеологии

от предшестващите ги религиозни аксиологии и деонтологии, според които животът в

лъжа е живот в грях, изкушение и съблазън, докато този в истина е живот във вяра и

себеотдаване, в пълно съгласие, подчинение и възпроизвеждане на „светите” принципи.

Тази осъвременена (донякъде или напълно секуларизирана) версия на живота в истина,

(или в лъжа) може да има различни форми и начини на публична и частна зло/употреба.

148

Вацлав Хавел е онази политическа фигура, който прави въпросната опозиция –

животът в истина срещу този в лъжа – значим символ и мощно оръжие на идеологичес-

ка и партийно-политическа конфронтация.1 Неговата патетична дефиниция, обаче, ся-

каш изобщо не отчита фаталното обстоятелство, че и Демокрацията не е изцяло незави-

сима от всичко в историята, или във всекидневния живот на хората, нито че и тя е доста

подчинена на най-различни условности. По-голяма част от историческата биография и

еволюция на Демокрацията реално преминава в „компанията” на живот в неистини, или

на ограничения, лишения, дискриминации, преследвания, мъки и страдания на „живота

в истини”, възприет от дадени хора или маси. Ако беше вярно противоположното,

трябваше да кажем/пишем, че Идеологията и Политиката са „обетовани земи”, в които

неистините, лъжите, фалшът, спекулациите или манипулациите на социалната психика,

общественото и персоналното съзнание нямат нито място, нито роля, което е очевидно

съвършено невярно, парадоксално и абсурдно. Трудното в случая е, че Демокрацията,

Идеологията и Политиката са творения, но и оръдия на Властта, която не е имунно-

генетично обезопасена срещу живота в неистини. Тъкмо обратно – самата природа на

Властта непрестанно твори или размножава всевъзможни казуси, инструментариуми и

практики, посветени на ограничение и елиминация на живота в истина, или на цимен-

тиране, гарантиране на ползите от онзи в лъжа. Именно този уж незабележим, дребен

детайл като че ли „закономерно” избягва от вниманието и размишленията на идеолози-

те и политиците, които, вместо да разобличават и упрекват Властта, по някаква стран-

на, а и исторически дълготрайно действаща омерта обвиняват, или осъждат преди

всичко, или винаги само своите реални/потенциални опоненти и противници, че са съз-

датели, разпространители, адвокати и гаранти на отделни версии на живот в лъжа, до-

като за себе си неизменно запазват статуса и патоса на субекти само на живот в исти-

на. Така, обаче, животът в истина (или в лъжа) се превръща в разменна монета, или в

бойно оръжие на несекващите идеологически съперничества, а пък и политически кон-

фронтации, които неистово се нуждаят от такива идеологеми, или пък митологеми за

своето битие.

Още Бертран де Жувенал по категоричен начин доказва, че (по своята изконна

природа) Властта притежава неизкореним стремеж към експанзия, към ескалиращо на-

растване на териториите, ресурсите, технологиите и практиките, които иска да владее.2

1 За едностранчивите иконографии и преднамерено идеологизираните спекулации или фалшификации на

живота в истина и – обратно – на живота в лъжа виж подр.: Хавел, В. Силата на безсилните. С., 1994. 2 Виж подр.: де Жувенель, Б. Власть: естественная история ее возрастания. М., 2011.

149

Както и преди, така и днес, обаче, идеолозите, или политиците тотално игнорират този

значим факт, за да обслужат своите интереси и визии, свързани с упрекването и разоб-

личението на властовите портрети на техни реални опоненти или мними врагове, като

приписват иманентни характеристики на Властта изобщо на конкретни нейни употреби

от страна на конкурентите, или противниците в дадена ситуация и въобще, по принцип.

Ако имаше някаква възможност Демокрацията да е независима или свободна от

всевъзможните изкушения и иманентните, в т.ч. опасни и негативни характеристики на

Властта, спекулациите и манипулациите с демокрацията може би щяха да са по-малко,

но, за съжаление, такава възможност е нереална, а и е плод на развинтено въображение.

Така или иначе, Демокрацията е родена от и чрез Властта, тя се посвещава в определен

смисъл, форма и начин на генериране, обмяна и консумация на властови ресурси, пора-

ди което е невъзможно да бъде изначално, тотално, фатално абстрахирана от нея, което

обаче не пречи на идеолозите и политиците да подминават този важен факт. Още по-

трудно или по-лошо е, че Историята, Властта, Политиката и Демокрацията са често

толкова оплетени, а и взаимозависими, че вярната ориентация в тях е изпитание. Освен

това и четирите – Историята, Властта, Политиката и Демокрацията, са гостоприемни за

всякакви спекулации, преиначавания, прикривания, премълчавания и убийства на Ис-

тината, поради което се оказват и царство за превърнатите форми, или на превратности.

В случая с Демокрацията става дума за нейните досегашни и реални въплъщения, а не

за нейните идеализирани, съвършени форми и утопично стерилизирани модификации,

в които сякаш няма никакви места, роли за зловредните черти или пороците на Властта.

На тази база стават възможни/действителни необосновани критики и безпочве-

ни спекулации за Демокрацията, която бива априорно обвинявана или оправдавана за

връзките си с конкретни властови логики, техники и практики, въпреки че в тези случаи

тя се оказва жертва на, или виновник за измислени/реални злоупотреби с власт. Тези

прийоми на възприятие, усещане, описание и тълкувание на интимностите между Де-

мокрацията и Властта не са патенти само на десни и центристки идеолози и политици.

Те са част от историческите/настоящите притежания и на леви идентичности, при което

последните, ако преминат определени граници, стават заплаха за демокрацията. Затова

понякога стават обвинения, стълкновения между леви идеологии и партии, взаимно уп-

рекващи и обвиняващи се в престъпване и нарушение на демократични принципи и це-

нности от „другия”, като (в същото време) и субектите на такива присъди прибягват до,

или мащабно експлоатират аналогични властови прийоми, или техники. Оказва се, че

клейменето, дамгосването на идейно-политическия конкурент се базират не на субстан-

150

циални характеристики на недемократичност, а на инструментално-манипулативно из-

градени, но публично лансирани твърдения и спекулативни аргументи за обвинения в

прегрешения, престъпления спрямо демокрацията от други субекти, които се основават

на изопачени тълкувания на мнимо или на реално използвана от тях власт. Така

Властта се прикрива зад гърба на Демокрацията, която понася всякакви присъди и

жертви, и, обратно, в името, за благото на своята святост оправдава всякакви злини!3

Това позволява на Властта да гарантира и прокарва своите стари, или нови мутации в

историята и политиката, да възпроизвежда безгранично, а и да експлоатира безкрайно

еднотипни, хомогенни, изоморфни и изотропни властови логики, техники и практики,

които пребивават в обществено-историческите и социално-политическите реалности и

нрави със съвършено различни, често даже противоположни наименования и значения,

но без да поема върху себе си тежестта за отрицателните им визии, оценки или после-

дици. Иначе няма как да си обясним защо различни, полярни, антагонистически идео-

логии и политически режими са склонни и способни да прибягват до употреби на ед-

накви властови – репресивни, антидемократични или антихуманни – средства, макар

пред обществеността да не признават тези свои провинения, и всячески да се опитват

да ги „оправдават”.4

Например, правно-политическите, а и физическите насилия, преследването, дис-

кредитацията, дискриминациите, доносничествата, всевъзможните цензурни техники и

практики за злепоставяне на реално/мнимо неудобните за съществуващия порядък лица

и групи, „мръсните игрички” на властниците спрямо опозицията, или – обратното, – на

опозиционерите към управниците и пр. съществуват както много преди, така и по вре-

мето на изграждане или доминацията на различни модели на демократично устройство

и функциониране на държавата и обществото, както и днес – в условията на т.нар. пос-

тдемокрация, сътворена и благословена от постмодернизма и неолиберализма, когато и

националната, ала и социалната държава – тези особени „спътници” на еволюцията на

модерната демокрация – вече не са в своя апогей, а – тъкмо напротив – сякаш залязват.

Кое и защо тогава налага спекулативното и манипулативното им приписване на

отделни политически режими, които, заради наличието на такива атрибути или феноме-

ни в тяхното функциониране, твърде лесно и бързо биват квалифицирани като недемо-

3 Законът „Панев”, легитимиращ аморалната лустрация по чисто политически причини и идеологически

съображения, е антидемократичен по същност и функции. Той по нищо не се отличава от подобни луст-

рации в условията на комунистическите режими, но заради съвременната обществено-историческа ко-

нюнктура и доминацията на десни идеологии и политически практики не се обявява за такъв по природа. 4 Как да си обясним другояче присъствието и влиянието на идеологическата/политическата цензура, на

дискриминацията и репресията на идейните опоненти и противници в еталонни „демократични” страни.

151

кратични, или, ако се ползват с престижа на демократични, подминават тяхната роля.

Не е ли очевидно или подразбиращо се обстоятелството, че между Властта, Насилието

и Демокрацията съществуват определени зони на припокриване, които трябва да нами-

рат точното си диагностициране, а не съвършено преднамерено, инструментално и сис-

тематично да се съотнасят единствено към едни от тях, а като се опрощават на другите?

Хипотетично погледнато и оценено, Демокрацията може да придобие съвършени

визии и въплъщения само ако съумее да се откъсне от „гравитациите” на Властта в кон-

текста на най-лошите й признаци, свойства в и за Политиката, което, обаче, засега е

практически невъзможно, исторически абсурдно, или е и технологически парадоксално.

За да стане истинска, пълнокръвна и съвършена, Демокрацията трябва да бъде власт на

Хуманизма, а не да е начин на властови употреби на и дори на злоупотреби с истински,

или с мнимо-хуманистични, телеологически и инструментално постулирани скрижали.

В досегашната си историческа еволюция Демокрацията се уповава и основава повече на

Властта и Политиката, които са генератори и гаранти за определени типове насилия над

човешката същност и роля, отколкото на Хуманизма или Нравствеността към Човека.

Това обективно присъствие, принудително наличие и огромно значение на Насилието

чрез Властта – контрапункт на Хуманизма, респективно на Демокрацията, води до тър-

сене на палиативи, компромисни варианти, които да обяснят и „оправдаят” съжителст-

вото на Насилието и Демокрацията, разбира се, в ущърб на Хуманизма в нея. Поне до-

сега в историята на човечеството или в биографията на Политиката „златното сечение”,

или оптималният баланс между Насилието, Демокрацията и Хуманизма не са открити,

макар често обществената конюнктура, политическата власт или техни идеологически

„адвокати” публично да твърдят, че са ги открили, а и практически осъществили, което,

разбира се, обикновено си е чистопробна лъжа, но и закономерно – пълна неистина. В

надпреварите за победата на такива фикции участват представители на всички идеоло-

гически и партийно-политически фамилии, в т.ч. от целия ляв политически спектър. За-

това Музеят на историята съдържа (в своите огромни колекции) всевъзможни примери

и факти, аргументи и технологии за опониране и дискредитиране на „чуждата другост”:

социалдемократите не понасят комунистите, а последните им отвръщат със същото,

докато сега, в пулсиращото настояще едните и другите стават мишени на новите леви.

Независимо и въпреки тези спекулации и манипулации с истините за интимните

връзки и зависимости между Властта, Политиката, Демокрацията и Хуманизма, идео-

лозите и политиците не престават да лансират и отстояват пред съответни публики свои

визии, доводи и аргументи, че са открили, на път са или вече са решили този „преход”,

152

състоящ се в мирно съвместно съществуване и неуронване авторитета на другия; т.е. че

в битността и битийността си Властта, Политиката и Демокрацията не вредят на Ху-

манизма, а и че, обратно, Хуманизмът не пречи, а катализира техните реални действия.

Разбира се, в повечето случаи, подобни твърдения са неверни, демагогски, популистки,

а пък и изобщо не облекчават метаморфозите на тези Начала в многопластовия живот.

Поне досега историите на Властта, Политиката и Демокрацията не са доказали

по безусловен и солидно аргументиран начин, че са родили и „вкарали в оборот” такива

„оперативни” технологии и практики, които са напълно способни да ампутират тотално

Насилието, но и да оздравят, или да направят по-жизнени, по-ефективни „организмите”

на Политиката и Демокрацията. Очевидно, този (засега мистичен или мистериозен)

преход от Власт, Политика и Демокрация, базирани на и използващи Насилие, към

Власт, Политика и Демокрация, изградени върху основи и услуги, лишени от зловещи

мостри и поносими екстри на Насилието, предстои да се визира в някакво необозримо –

поне засега и от пределите на нашето историческо съвремие – социално време и битие.

Този специфичен драматичен преход от Властта като Насилие към Властта като

Хуманизъм присъства изначално в левите утопии, борби за радикални промени на

държавата и обществото, които трябва да се освободят от робството на политическото

или идеологическото насилие, т.е. от Властта, която се експлоатира и антихуманно.

Копнежите по исторически сътворения на общества, в които властват Моралът и Хума-

низмът, където Насилието и инструментализациите на Политиката са personа non grata

от тяхната историчност, или всекидневност, са част от левите утопии за истински, де-

мократичен свят, а и начин на живот, съвсем лишени от, забравили ужасите на Властта.

В хода на реалната историческа и политическа практика, обаче, тези утопии, съпротиви

и борби поне засега неизбежно се срещат с, сблъскват и обикновено губят от надмощи-

ето на Властта, особено от нейните най-опасни, застрашителни за Демокрацията, стра-

ни, които са продукти на неизбежно (поне засега) приложение на политическо насилие,

а и които могат да притежават правно-политическо, но съвсем не и нравствено оправ-

дание.

Може със сигурност да се каже, че такива проблеми, дилеми, казуси и опции не

липсват в историческите биографии и актуалните прояви на доста от левите формации.

Това (при дадени обстоятелства и условности) ги превръща в заплахи за демокрацията,

понеже се фундират идейни визии или дори се рекламират практически действия чрез

селекции и експлоатации на неверни, въображаеми тези, или спекулативни аргументи,

които отместват задължителния поглед, анализ от Властта в посока към Демокрацията.

153

Проблемът на Демокрацията е, че тя (поне досега в историята на човечеството)

не се е оказала достатъчно готова, а и способна да преодолее явните и тайните ограни-

чения, които природата и спецификата на Властта й налагат в различни епохи и об-

щества. Едва когато Демокрацията узрее и стане готова, а и способна да се възползва от

богатите арсенали и репертоари на Властта, без да им робува съзнателно или несъзна-

телно, само тогава тя може да постигне оптимално своите истински и велики мисии. И

едва тогава историческите хоризонти пред или за Левиците ще са и доста по-трайно

ведри, а не толкова смрачаващи се, буреносни, каквито са били в досегашната история.

Именно за това копнеят много от новите (граждански, социални и дори леви) движения.

Тъкмо срещу явната или завоалираната репресивност и безчовечност на разнородните и

мнологиките партийно-политически и други елити те толкова се съпротивляват, борят.

В ред отношения Демокрацията се оказва неволен/осъзнат заложник на дълбин-

ния характер, пленник или даже злощастна жертва на неизменимия нрав на Властта.

И това е така, защото тя не може да съществува вън, независимо от, въпреки наличието

и влиянието на Властта, а е органично свързана с, или дори е съдбовно зависима от нея.

Тя се базира на Властта: затова (казано по философски) носи „в диалектически снет вид

в себе си нейната природа и специфика”, колкото и в даден момент и да не го разбира.

Затова скритото в природата и особеностите на феноменологията на Властта неизбежно

се отразява или се възпроизвежда, и по своему контролира, или регулира тази на самата

Демокрация, което на свой ред обуславя известни сериозни затруднения за последната.

Иначе няма как да си обясним защо във властовите логики, техники и практики на уж

демократични управления осезаемо присъстват или въздействат техни пра-образи, при-

същи дори на властовите манталитети и маниери от античността, феодализма и пр., или

защо трябва да сме сигурни, че тези признаци/свойства ще изчезнат изцяло в бъдещето.

Подобни универсални характеристики на Властта, на нейните „интимни връзки”

с Демокрацията, Идеологията, Насилието и Политиката се проявяват във всички посо-

ки. Това се отнася и за Демокрацията, за която и в миналото, а и в настоящето се борят,

или която защитават различни леви идеологии и политически практики, а и която много

често – по идеологизирани причини и политизирани съображения – квалифицират като

„вредна”, „опасна” власт. Така се получава едно доста перфидно трансфериране на оп-

ределени съществени характеристики и особености на самата природа и функционална

мистика на Властта изобщо в образите и преценките за присъщата, или за изявената

(чрез феноменологиите на идентичностите) на Лявото власт. Затова доста често лявото

управление се квалифицира негативно, назидателно като проекция, потенция или реа-

154

лизация на всичко най-отрицателно, опасно и вредно на Властта, като съвършено пред-

намерено се скриват, премълчават забравят и преиначават факти, че същите особености

и изяви са често налични във феноменологиите на Дясното или в тези на Центъра; или

че те произхождат от самата природа и специфика, от историята и арсеналите на Власт-

та; а пък и че само от естеството на направения (от Лявото, или Дясното) избор тези

атрибути на Властта могат (повече/по-малко) да се тушират, изменят, отстраняват, но и,

обратното, да се подхранят и усилят в антидемократична и антихуманистична посока.

В този аспект народните представи далеч по-вярно и по-комплексно разкриват,

оценяват амбивалентните пълнежи, особено, негативните признаци, свойства на Вла-

стта в сравнение с идеологически пристрастните, инструменталните им ипостаси. Мо-

же би защото народната аксиоматика за Властта е изградена върху наслагванията на ог-

ромни исторически периоди, на различни социални премеждия и трагедии, поради кое-

то е успяла да абсорбира и концентрира (в привидно наивен, елементарен вид) огром-

ни дълбини на проникновеност и истинност за реалната природа на Властта. Тези тъл-

кувания схващат далеч по-проницателно противоречивата тоталност на природата и

функционалността на Властта и, най-вече, на нейните одиозни феномени, свързани с

преобладаващо негативните референции на Властта, проявени в Историята. В отличие

от тях, политическите дискурси обикновено представят Властта като лишена от тъмни

страни и лоши качества. Такива тя проявява само когато е в „обятията” или се експлоа-

тира от идейно-политическия съперник и враг – но не в изявите на аз-овостта й. Предс-

тавена или използвана по този начин, злата мистерия на Властта бива конюнктурно

приписвана, а и утилитарно възмездявана само ако е назидателно визирана в „другия”.

Странно е, че съвременните (традиционни и.r обновяващи се) представители на

различните типове Левици сякаш се примиряват доста лесно с такива неверни екстра-

полации и манипулации спрямо портретирането и охарактеризирането на тяхната власт

и на осъществените от тях управления; а и впоследствие – кога от съображения за собс-

твена защита, или за моментно атакуване, или пък за заклеймяване – започват да „ети-

кират” властовите логики, техники и практики на свои идейно-политически опоненти,

конкуренти и противници с инструментални образи, които те са наложили вече за тях.5

5 Днес често виждаме, слушаме или четем, че левите са притежатели на неизкореними комунистически,

болшевишки и сталинистки черти в политико-властови си манталитети и маниери. При определени исто-

рически и социални обстоятелства стигматизираните по този начин левици започват възмездно да етики-

рат така своите противници от десницата и центъра, че те в конкретни ситуации, или в дадени контексти

се проявяват като носители, осъществители на такива одиозни манталитети и маниери във властта, уп-

равлението. Сега има много конюнктурни публични дискурси, оповестяващи или натрапващи визии, че

костовисти, гербаджии, реформатори и пр. действат като истински болшевики, като върли сталинисти.

155

Подобно неразбиране на истинската същност и специфика на Властта изобщо, а

оттам на техните превърнати форми, преиначени, скрити или неизказани въплъщения в

оповестеното, или публично наложеното като „демократична власт” се оказва сериозна

заплаха и за Демокрацията, неосъзнат риск за нейното функциониране, или пребъдване.

Никога костовистите, гербаджиите, реформаторите и пр., както и днешните техни леви (социалистически

и социалдемократически) опоненти и конкуренти (т.е. описани и преценени по такъв начин политически

субекти) не могат да са, или да бъдат в истинския смисъл на думата комунисти, болшевики, сталинисти.

Тези инструментални квалификации са спекулативно „изведени пред скоби” и манипулативно откъснати

от реалния (исторически, политически и идеологически) контекст, при който комунизмът, болшевизмът

и сталинизмът имат съвсем други – от днешните – визуализации и трактовки. И в двата случая се подме-

нят и съвсем преднамерено, инструментално се експлоатират съвършено неверни образи или тълкувания.

Изконни, инвариантни референции на самата Власт се приписват (по телеологически и инструментални

причини и начини) на реалните или мнимите идейно-политически съперници. Така основният „виновник”

за лошите страни или зловредните прояви на Властта и Управлението на дадени политически субекти –

дълбинната природа и интимната функционалност на Властта, остава винаги „в сянка”, или не бива съз-

нателно да разкриват, докрай да разобличават неговите референции, които избирателно се приписват,

вменяват на противници, за да бъдат те публично дискредитирани, възпрепятствани, накрая, лишени от

Власт. Подобно етикиране на властовите потенции и изяви на опонента и врага „омагьосва” истинските

лица на Властта. То (обективно, но и субективно) възпрепятства нейното цялостно проумяване, а (на тази

основа) и нейното реално контролиране, защото се оказва, че не даден идеологизиран манталитет и поли-

тизиран маниер са (сами по себе си) нещо такова, а че те са превърнати форми, завоалирани въплъщения

на самата неотменна природа на Властта. При такива иконографски и интерпретативни прийоми вярното

обяснение на съдържанията и формите на Властта умишлено се преработва по два съвсем различни (но и

доста коварни) начина: от една страна, прикриващи инградиентите на Властта, от друга – с умишленото

им атрибутиране в облика и проявите на „вечния”/моментния политически опонент, съперник или враг.

Публично изографисана или социално, пропагандно, дискурсивно „акордирана” по такъв начин, приро-

дата на Властта остава неразкрита и ненаказана: визирани и стигматизирани са нейни отделни проя-

ви от или чрез портретите на конкретни политически манталитети или маниери, които винаги са преду-

мишлено, добре инструментално използвани. Ако внимателно, задълбочено, комплексно анализираме и

оценим тези прояви, неминуемо ще забележим, че те присъстват далеч преди, или след историческото

време, а и социалните практики на стигматизирания феномен. Тоест, комунистически, болшевишки или

сталинистки властови логики, прийоми, техники и практики сякаш битуват в редица предишни истори-

чески епохи и отминали типове общества, в които реално няма никакви предпоставки, условия, фактори

и механизми за легитимация на комунизъм, болшевизъм и сталинизъм: затова те не следва да се оприли-

чават и назовават по този начин, което се пренебрегва. Вместо това, умишлените идеологизации и поли-

тизации се пренасят съвсем неправомерно в други контексти, за да обслужват определени обществено-

исторически конюнктури или пък нечисти властови амбиции на някого. Затова и днес виждаме (в съвър-

шено противоположни, яростно враждуващи идеологически противници и политически съперници) аб-

солютно огледални (по технологическите си параметри и последиците си) властови референции – пре-

вантивно или последващо обяснявани и оправдавани по идеологизиран начин. Технологически изоморф-

ни, те, обаче, биват амбивалентно представяни, обяснявани или интерпретирани. Така обвиненията са

резервирани винаги за „враговете”, а оправданията за „нашите” хора или партньори. Само чрез подобни

маньоври може да се окаже, че антикомунистите са пò комунисти от истинските. Приписваните като

органично присъщи и неотменни атрибути на левите политически режими и властови практики феноме-

ни (като повсеместна цензура, репресии над инакомислещи, терор или експлоатации на властовите ре-

сурси и позиции и пр,) битуват далеч преди левите идеологии/партии да изгреят в историята. Само че от

позициите на конюнктурата, идеологическата перверзия или на политическата коректност днес, напри-

мер, е доста неудобно да се твърди, че по своя характер и постижения, по мащабите на репресиите, цен-

зурата и многомилионните жертви на Светата инквизиция надминават комунистическите диктатури, а

пък тя е творение и властови инструмент на страни и народи, които днес са символи, еталони за демокра-

тични истории, на демократични традиции и демократични устройства, които трябва да се възприемат

или следват като пример от всички други страни, народи, цивилизации и култури. Така европоцентриз-

мът или, още по-точно, а и по-вярно, оксидентализмът префасонират истинската, реалната история, като

прикриват и премълчават нейните тъмни страници и зловещи постижения, плуващи в кръв, или насилия.

А това се отнася и до съвременните „демократични инквизиции”, които продължават да функционират в

най-богатите, най-развитите, най-могъщите държави и нации, които обаче не биват надлежно оценявани.

156

Фактически се получава, че огромна част от идеологическите или политическите

дискурси се изграждат върху темелите на фалшиви предпоставки и неверни аргументи.

Това съществено обстоятелство обаче се подминава с лека ръка, на гратис или вересия,

и, вместо него, на публиката често и всячески се внушават, или даже се натрапват ви-

зии, според които „чуждата” власт е „изначално обременена” с недостатъци или поро-

ци, докато „нашата” е изначално имунизирана срещу тях, при това с уговорката, че и тя

може да заболее, но само по вина на „врага”, а съвсем не заради собствената си „имун-

на система”, или заради собствения си властови „геном”, идващ от далечното й минало.

Не се ли случи това и в „зората” на нашия злополучен преход към демокрация,

когато „сините демократи” ентусиазирано се уповаваха на, но и цинично експлоатираха

библейски клишета или метафори, според които „червените” са изначално обременени,

неизлечимо увредени, носещи вечно, или неотменно дамгите на първородните грехове,

поради което следвало постоянно и завинаги да бъдат прокудени от властови позиции?!

Прикриването на истините за Историята, за нейни знаменателни събития, пери-

оди и фигури може да се предизвиква и конвейерно повтаря по различни причини и съ-

ображения. То, обаче, в крайна сметка, винаги се отразява фатално и на Демокрацията.

Такова прикриване може да върви по коловозите на историческата наследственост и по

онези на социокултурната придобитост, т.е. в зависимост от господстващия в момента

политически или идеологически контекст, профилиращ по своему и левите парадигми.

Прикривайки, пренебрегвайки, премълчавайки, преиначавайки и елиминирайки Исти-

ните за Историята, немалко от съвременните леви идеолози, партийни лидери и елити

искат да спечелят моментно и колкото може повече от екстрите и мострите на Властта,

макар това да става винаги за сметка на Демокрацията, а още повече в ущърб на Нравс-

твеността и Хуманизма, на които те уж са се обрекли. В това отношение Левиците отк-

рай време, днес, а вероятно и в някакво историческото бъдеще (ще) са поставени пред

огромни изпитания и невероятни изкушения, касаещи това какво те да предпочетат –

трудната, горчивата, солената или жестоката Истина, или леките, сладките и приятните

удоволствия, облаги, които Властта обикновено предлага в пленителните си опаковки.

На тази основа са и безпринципните леви коалиции, пък и участия в държавната власт.

Днес, например, сме волни или неволни свидетели, зрители, читатели, но и дори

потърпевши, жертви на спекулации и манипулации с истините за определени, важни

събития, които леви идеолози, политици или партийно-политически елити преиначено

лансират пред националната си, континенталната и световната общественост. Иде реч

за перверзията и цинизма на леви управници и псевдо-демократи, които обитават вър-

157

хове на авторитетни западно-европейски партии, които не се свенят да заблуждават

собствената и чуждата общественост с опашати лъжи, абсурдни тези и идеологически

скроени иконографии или тълкувания на знакови събития, в които те (със своето без-

действие, или съпричастие, а и съучастие) са нарушили (и то) престъпно демократични

принципи и ценности, предизвикали са тежки конфликти, войни и огромни жертви. За-

това все още не чуваме, не виждаме и не четем истинските признания и разкаяния за от-

говорностите или вините на леви управници и политици, които са подпомагали и са се

възползвали от преднамерено организирани и провеждани задкулисно граждански вой-

ни, от всевъзможни преврати и унищожения на власти в други държави, или общества,

които с нищо конкретно не са ги предизвикали, нито пък са им направили нещо лошо.

Не са ли несъразмерни цените и жертвите, които трябва да понесе Тони Блеър за своите

откровения и признания, че бил сбъркал с инвазията и унищожението на Ирак, спрямо

огромните жертви и невъзвратимите цени, които иракският народ понесе и занапред ще

продължи да понася именно заради тази фатална грешка, погрешна преценка или пре-

калено прибързана политически и военна интервенция, война, която Блеър благослови?

И само той ли, ала не и неговият екип, пък и елитът на лейбъристите трябва да понесат

основателно заслужените критики и присъди за тяхното престъпление срещу демокра-

цията. А не е ли това сега валидно и за Франсоа Оланд, който също прикрива, преина-

чава и спекулира с истините за събитията в Близкия Изток, в Северна Африка, и спрямо

развихрилия се на френска почва ислямистки тероризъм и фундаментализъм? Не са ли

и френските социалисти, а и техните партньори реални виновници за неосъществената

интеграция на многомилионни чужди (расови, етнически и верски) малцинства? Нали

тъкмо заради дефектите и пренебрежението към интеграционните политики едно френ-

ско ляво правителство – на Л. Жюспен, което бе направило доста за Франция, можа да

загуби една изборна кампания и да даде началото на мощни протестни вълни! Не е ли в

гузни, спотаени позиции и германската социалдемокрация, която не може или не иска

ясно да се противопостави, както следва от позициите на истинския хуманизъм и реал-

ния демократизъм, на волунтаризма на Ангела Меркел, на нейните очевидни сервилни-

чения и пагубни действия в полза на САЩ и във вреда на Германия, пък и на Европа?

Какво правят и повечето европейски леви партии, които са на власт или в опозиция, по

тези въпроси и драматични събития? Защо не смеят на глас, публично да кажат исти-

ните за реалните причини и същинските истории на тези конфликти, войни и трагедии,

в които света и Европа потъват, а не да продължават позорно да мълчат или папагалски

да повтарят неща, които техните по-мощни и по-авторитетни западни – френски, нем-

158

ски и английски – посестрими са им натрапили, и те сякаш автоматично ги рецитират!

Защо дори в собствените им международни организации – ПЕС или Социнтерна, леви-

те партии и техните представители не са склонни и способни за изрекат Истините и да

се борят срещу фалшификациите, спекулациите, лъжите и манипулациите с Истините?

И защо не от техни, а от други среди изникнаха и публично се артикулираха призивите

и аргументите за мощна борба срещу „фалшивите истини”, а и срещу „пост-истините”?

Това, разбира се, се отнася преди всичко за техните ръководни представители и елити,

а съвсем не за членските състави и електоратите на такива партии, където критиката и

самокритиката обикновено са на много по-високо, стабилно ниво от това по върховете.

Следователно, властовите статуси и патоси, жертви или облаги на лицата и кръ-

говете, елитите на левите партии са, които обуславят, галванизират конкретни равнища

и форми на допустима, или на неприемлива в техните пространства само/критичност. А

това обстоятелство неизбежно предполага или закономерно изисква формулирането и

на определени, крайно неудобни, неприятни, или одиозно подразбиращи се запитвания.

Естествено, примерните въпроси, които (тук и сега) ще формулираме, съвсем не

изчерпват цялата разнородност и многоликост на всички проблеми или дилеми, които

могат/трябва да се съотнасят към подобна, а и обикновено твърде неприятна тематика.

Но е факт, че подобни въпроси съвсем умишлено не се артикулират или преднамерено

се завоалират от страна на партийно-политическите елити, върхушки на много левици.

Защото отговорите им са нелицеприятни и могат да се огромни заплахи за тези елити.

Нека визираме част от тези въпроси, за да видим до какво всъщност те се отна-

сят. Какъв е реалният/въображаемият принос на днешните – традиционни, или аван-

гардни, радикални, или всевъзможни нови – левици за прокарването и легитимацията

на постмодернисткия и неолибералният модел на глобализация, или на евроинтегра-

ция? Кое е онова, което реално принуждаваше или сега насърчава европейски леви по-

литически елити да обслужват всячески геостратегическите планове и сценарии за све-

товна хегемония на САЩ в продължение на доста десетилетия, при това във вреда на

Европа? Защо, вместо да се освобождава от историческите си зависимости, Европа все

повече се превръща в колониален придатък на американския глобализъм или явен им-

периализъм, при това без съпротива, а и със сътрудничество на леви политически елити

и партии? Кое принуждава немалко леви идеолози и партократи сервилно да обслужват

подмяната на европеизма с всевъзможни модификация, инструментализации на амери-

канизъм? По какви причини и съображения леви идеолози и политически елити на За-

пад склониха да се рекламират и налагат не европейските, а евро-атлантическите цен-

159

ности, които диктуват по-различни визии или властови технологии за демокрацията?

Защо почти всички европейски леви партийно-политически елити фактически „клекна-

ха” или съвършено последователно рекламираха, и методично натрапваха мултикулту-

ралистката идеология и практика, въпреки че авторитетни учени, идеолози, експерти и

немалко политици доказваха нейните изключителни дефекти, заплахите за демокрация-

та и рисковете за мира в световен, европейски, регионален и национален контекст, кои-

то те явно носеха?6 Защо след като през 2008 г. на най-високо европейско ниво бе прие-

та Бялата книга за междукултурния диалог, разобличаваща слабостите, пороците и ще-

тите от мултикултуралистката инвазия, бяха необходими още няколко години, за да мо-

гат емблематични западни държавници от най-висш калибър да произнесат „смъртната

присъда” за мултикултурализма и сред тях нямаше представители на най-авторитетни

леви партии? Какви са преките и косвените приноси на тези елити за възраждането или

разрастването на расизма, ксенофобията, сегрегацията, иредентизма и нетърпимостта

към чуждостта, взривно разпространяващи се в почти всички европейски страни, като

съпротивителни реакции срещу политическата апология и натрапването на мултикул-

туралистки щампи? По какви съображения и на какви цени авторитетни леви фигури –

лидери, елити или партии, се ангажираха с прокламирането, а и с реализацията на поли-

тически проекти и сценарии, които реално, а и буквално мащабно подкопаваха иден-

тичността, културните самобитности, националния и държавния суверенитет на реди-

ца европейски народи? Какъв е техният дял за дискретното ерозиране или за очевадно-

то торпилиране на християнските фундаменти на повечето европейските държави, об-

щества, нации и народи, чрез инфилтрации в тях на иноетнични, иноконфесионални и

инокултурни населения? Какви са истинските мотиви, измерения и вреди, които леви

висши ръководители или елити осъществиха чрез своите дискретни съпричастия и зад-

кулисни, а понякога със съвършено явните си действия в процесите и тенденциите на

десекуларизацията и – успоредно с това, – на реконфесионализацията на съвременните

европейски държави и общества? Как и доколко с неадекватните си реакции (спрямо

естествено или изкуствено осъществяващите се промени в света и Европа) леви поли-

тици и елити допринесоха за изостряне на противоречията и дори на конфликтите от

етнически, религиозен и културен характер? Кое бе онова, което караше и продължава

да принуждава такива леви управници или опозиционери да не се поучават от грешки-

те, слабостите и пороците в управлението на своите или чуждите държави и общества,

6 За опасностите и огромните вреди от прехласването по мултикултурализма виж подр.: Мизов, М. Гре-

ховете на мултикултурализма и българския етнически модел. В два тома. С., „Авангард Прима”, 2012.

160

за да могат на тяхна основа да предприемат навременни и ефективни мерки против раз-

растващите се заплахи, или рискове за демокрацията и стабилността на държавите им?

Какви бяха или сега са подбудите, интересите и възнагражденията, заради които и леви

елити участваха активно – кога завоалирано, кога афиширано – в спадането на равни-

щето на политическата култура на техните държави или общества, в ескалациите на

примитивизма, деинтелектуализацията, бруталността, арогантността и цинизма в соци-

ално-политическата атмосфера, в загрозяването на историческите и обществените пей-

зажи на техните страни, в подбуждането, или в стимулирането на субкултурни нагласи,

структури? По какви причини, вместо да се намалява, нараства броят на леви политици

и управници, които се оказват замесени в големи публични скандали, свързани с неза-

конни дела? Кои са главните причини, предпоставки, условия и фактори все по-често

обществеността да научава за, а и да се взривява от разкрития около нерегламентирани

връзки, зависимости на леви властници от явни или тайни олигархични и финансови

групировки? Защо в последните две десетилетия все повече леви политици, демонстри-

рали съмнително бързи партийни и управленчески кариери, се оказват тясно обвързани

с различни корпоративни структури, икономически групировки, финансови и банкер-

ски котерии и т.н? Защо ръководствата на все повече леви формации се оглавяват от и

приютяват личности, които притежават доста различен социален статус от този на ос-

новната членска маса? Как се извърши подмяната на класовото представителство в ели-

тарните нива или представителства на левите и уж работнически политически партии?

Случайна ли беше в този план масивната подкрепа на леви елити, на съвременни соци-

алистически и социалдемократически партии срещу класовите ценности и принципи?

Какви са истинските мотиви и интереси на леви политици, елити, управници да не во-

дят истински продуктивна борба с пандемията на лобизма в политиката, управлението?

Защо все повече традиционни или актуални поддръжници на левите формации живеят с

неприятни усещания и убеждения, че нарцисизмът, самодоволството, безчувствеността,

социалната глухота, слепота и безпардонността стават по-често, а и по-осезаемо откро-

яващи се черти на физиономията, или в политическия портрет на техните лидери? Кое

налага леви идеологически и партийно-политически елити конформистки да променят

семантичните потенциали и интерпретативните матрици на фундаментални леви, или

на социално-значими ценности по начини, които не носят дивиденти? Защо, вместо да

се борят срещу меркантилизацията и комерсиализацията на политиката, все повече ле-

ви функционери или ръководители се оказват техни клиенти и жертви? Кое обуславя и

галванизира несравнимостта (като количество и качество) на изобретените и въдворе-

161

ните в политическата практика и от леви ръководители, или функционери лоши прак-

тики, сенчести прийоми, аморални и незаконни техники за приобщаване, мобилизация

и канализирана активизиция на определени социални групи, чрез които реално се под-

риват фундаментите, аксиалния имунитет на демократичния етос и патос? Защо левите

идеолози и партийни елити не организираха солидна съпротива, а даже и съучастваха в

тихото екстерниране, в завоалираното експулсиране на знакови социални ценности,

които исторически са органично свързани с цялостната историческа еволюция на Ляво-

то, като братството? Какво наложи партийната солидарност все повече да придобива

очертания и значения на одиозна покупко-продажба на определени ресурси и непозво-

лени обмени на изгодни услуги? Защо клиентелизмът се превръща във все по-често, а и

във все по-мощно въздействащ феномен, властови инструмент във вътрешно-партий-

ния, или управленския живот на левите? Кои са истинските, а не официално (идеологи-

чески и политически) лансираните причини, които обуславят отчуждение на върховете

от низините, капсулиране на елитите, охладняване и редуциране на връзките между

партийните лидери и членските състави? Защо партийните ръководители и функционе-

ри предпочитат все повече да се срещат и договарят със слоеве и среди, от които имат

някаква актуална или перспективна полза, вместо да укрепват и разширяват контактите

си с членската маса, с низовите състави? Кое е това каузално подводно течение, прев-

ръщащо тази тенденция в доминираща, едва ли не закономерна трансформация на вът-

решно партийния живот и в комуникациите с не/организираните маси в съвременните

постмодерни обществени реалности и нрави? По какви съображения или заради какви

интереси леви политици и управници, вместо да се борят против и да отнемат, с непра-

вилните си управленчески ходове практически удължават историческите мандати на

социални процеси или тенденции, които фактически възпроизвеждат маргинализация,

лумпенизация и пауперизация сред все по-големи слоеве както от тяхното, така и сред

от това на други близки/далечни държави население? Защо въпреки шумните прокла-

мации на леви политици, в държавите и обществата все по-често се очертават контури-

те на национални пристрастия, особено в политиката на най-силните страни в Стария

континент, но, заедно с това, и на ескалиращи съмнения, упреци и обвинения към по-

слабите, зависимите държави, общества и партии, които трябва да постараят повече, за

да ограничат или отстранят националните си чувства? Не са ли тези политически нере-

ципрочности признаци на недемократични комбинаторики? Кои са истинските, а не

формално декларираните причини и съображения на немалко партийни елити на емб-

лематични леви формации в Западна Европа да участват толкова активно в пропаган-

162

дирането и налагането на монетаристки идейни визии и политически технологии, на

остеритетни проекти и практики въпреки и независимо от битуващите теоретични ар-

гументи и социални съпротиви против тяхното инфилтриране в управлението на съвре-

менните постмодерни, а и неолиберално преформатиращи се държави? Какъв бе и е ис-

тинският мотивационен фон и принос на леви управляващи партии и коалиции за раз-

растването на неграмотността и безкултурието в техните държави и общества, за неус-

пешните реформи в сферата на образованието, науката и културата, за рязкото свиване

на бюджетите за учреждения, институции от духовната сфера? Какви бяха, а и са собс-

твените заслуги на такива висши леви персони и слоеве в публичната популяризация на

постмодерен, хедонистичен, охолен или разкошен жизнен стил? Каква беше или е и

тяхната отговорност, или вина за рекламирането и седиментирането на консуматорски

нагласи, на жизнени стилистики, или поведенчески ексцентричности? Кое ги караше да

демонстрират волно или неволно лъскав, прекалено висок за сановете и възможностите

им начин на живот, при това в условия, когато равнищата на доходите, безработицата,

социалната безперспективност и отчаянието в страните им растеше? Какво направиха и

с какво се противопоставиха такива елити, когато бяха управляващи, за да ограничат,

забавят или да отстранят ескалиращите процеси и тенденции на ценностен вакуум, на

десолидаризация и атомизация на гражданите в техните държави? Какво сториха тези

елити и техните знакови идеолози, за да компенсират, смалят терзанията и страданията

на стремително набъбващите маси на изхвърлени зад борда при радикални структурни

реформи в икономиката, сектора на услугите и пр.? Достатъчни ли бяха техните управ-

ленчески проекти и опозиционни съпротиви, за да се спрат експоненциалните процеси

на увеличаване и легитимация на статуса на прекариата, на работещите бедни, на фраг-

ментирането, маргинализацията на големи слоеве? Защо в битността си на управляващи

или в тази на солидни опозиции такива леви елити не противодействаха (своевременно

и ефективно) срещу организираните настъпления, тоталните медийни и политически

пропаганди за инфилтриране и натрапване на социалния дарвинизъм и законите на

джунглата в политиката, икономиката и други сфери? Защо в повечето документи от

програмен характер, в управленческите платформи на почти всички леви партии през

последните две десетилетия релефно се забелязваше примирение пред и дори съглаша-

телство, даже и капитулация пред пазарните фундаментализми, екстремизми, апология

на свободния пазар и комодификация на всичко и всички, меркантилизация и утилизи-

ране на всички фибри на човешкия живот? Защо и сега битката срещу пазарния тотали-

таризъм на неолиберализма изглежда силна на формално, вербално равнище, но е пре-

163

калено хилава в практически контекст? Кои бяха истинските подбуди и съображения на

леви политици или управници, за да бъдат те склонни, способни да формулират и про-

карват чужди на левите ценности и идеали реформи, мероприятия, които фаворизираха

Пазара за сметка на Демокрацията? Защо толкова лесно и бързо такива леви елити ка-

питулираха и продължават да капитулиррат пред различни външни фактори, ултимату-

ми, императиви и изисквания, които реално водят до постепенно и фрапиращо реду-

циране на гражданските права и свободи на европейците? Защо леви партийни лидери

и елити поеха на въоръжение и яростна защита откровено десни, неолиберални идеоло-

геми и митологеми, които те и сега (когато последните са разобличени заради последс-

твията на сторените реформи) не искат да сменят (какъвто е случаят с налагането на

плоския данък и с нежеланието за отказ от него)? Не се ли превърнаха с новопридоби-

тите си светогледни ориентации, с постмодерните си властови и политически мантали-

тети и маниери такива елити и висши персони в част от отговорните, даже виновните

субекти за дискредитирането на политиката и, особено, на левите социални политики?

Какъв е истинският принос на тези елити за кризата на политическото представителст-

во, за дискредитацията и ескалиращото изтласкване на левиците към перифериите, към

недостатъчно ефективното им проявление в качеството им на управляващи фактори?

Какви бяха и сега са простъпките, греховете на такива леви особи и слоеве спрямо пуб-

личните ерозия и сривовете на авторитетите на висши политически институции като

парламентите, или за анемията, атрофията на парламентаризма и републиканизма? Кое

е това, което наистина, а не формално и публично демонстративно стои в сянката, или в

основата на позициите, управленските логики и практики на знакови леви елити, които

(на власт или в опозиция) систематично подкрепяха и не допускаха разумни ревизии на

различни проекти, аспекти на общоевропейските интеграционни процеси? Къде беше

лявата солидарност и справедливост, когато леви западноевропейски елити формули-

раха и провеждаха, или поне подкрепяха дискриминационни планове или технологии,

свързани с таксономии на страните според тяхната принадлежност към Стара и Нова

Европа, към Европа на различни скорости, към регионално префериране? Защо или на

каква цена западноевропейските леви партийно-политически елити като цяло подкре-

пяха дискриминационни геополитически стратегии и тактики в Стария континент, чрез

които по различен начин се таксуваха различни европейски страни, региони? Какви са

скритите приноси на левите елити в Европа за скоротечната замяна на евроинтегра-

ционния оптимизъм с неговите конкуренти и антагонисти – евронегативизма, евроскеп-

тицизма, евронихилизма и дори с евроцинизма, мощно ескалиращи в масовите нагласи?

164

Какви са реалните заслуги на нашумели западни леви идеолози и теоретици, които се

оказаха сред пионерите или най-гласовитите адвокати за подкопаването на темелите и

развенчаването на символните ореоли, статуси на европейски демократични традиции?

Какъв е реалният дял, историческата отговорност и политическата вина на леви идео-

лози и теоретици в прокламирането и натрапването на конвейерни постмодернистки и

неолиберално форматирани визии, прередактиращи или по новому пренаписващи ис-

торията на Стария континент, на европейската цивилизация и културните му пейзажи?

Какъв действителен, а не публично афиширан интерес имаха и имат все още немалко

леви партийно-политически ръководни и идеологически среди, за да съучастват актив-

но в систематичното разрушение и преднамереното убийство на социалната държава?

Защо леви идеолози и политически елити се превърнаха в глашатаи и пощенски гълъби

на деструктивни проекти или геополитически сценарии, подкопаващи, или редуциращи

суверенитета на националните държави в условията на дирижиран хаос на планетата?

Защо левите елити в Европа (като цяло) не се противопоставиха на милитаристичната

реторика и практика на военни съюзи, като НАТО, а всячески подкрепяха техни визии?

Защо леви държавници и политици от Западна Европа не разобличаваха, а сътрудни-

чеха всячески на държавния тероризъм, упражняван от САЩ в разни точки на Земята?

Какви бяха истинските, а не официално декларираните подбуди на държавни ръково-

дители, рекрутирани от леви организации, а и на цели партийни елити, за да прокла-

мират, участват или поне перфидно, даже най-цинично да оправдават брутални военни

агресии и унищожения на суверенни европейски държави (като Югославия)? Не беше

ли експортът на демокрация в други страни, региони и континенти, подкрепен и от ле-

ви елити, част от задкулисната подкрепа на неолибералния хегемонизъм в света? Кое

беше онова, което реално принуждаваше или пък насърчаваше доброволните избори,

позиции и участия на леви ръководители и елити в поддържането и разширяването на

милитаристични планове и операции в различни части на света, като изпращането на

военни контингенти на техните, а и на други страни далеч извън пределите на Европа?

Защо леви държавници и опозиционни западноевропейски елити и техните креатури в

Централна и Източна Европа не се противопоставяха, а адмирираха и дори сътрудниче-

ха в подготовката и реализацията на всевъзможни нежни революции, цветни бунтове и

преврати, граждански стълкновения и войни, довели до огромни разрушения и жертви?

Защо досега няма осезаеми показатели за морално-политически угризения и разкаяния

на тези леви елити за стореното при умишлено предизвиканите трагедии в Ирак, Тунис,

Либия, Египет, Сирия, в подпалването на целия Близък изток по геополитически план?

165

Каква беше целта и цената за съпричастието и съучастието на западноевропейски леви

елити в изкуственото сътворение на нови държави (като Босна), или за провокативно

създаване на държави, които дълготрайно ще са трън в очите на своите съседи, какъвто

бе случая с Косово и неговата тотална, едва ли не гарантирана вечна неприемливост от

Сърбия? Защо леви западни елити бяха сред най-горещите, но и най-последователните

поддръжници на политически стратегии или тактики, които прокламираха и налагаха

нереципрочни, двойствени стандарти в отношенията, реакциите към конкретни страни?

Кои са истинските причини, които подбуждат, или облаги, които получават, или на ко-

ито се надяват знакови европейски леви елити и държавни ръководители, за да заемат

крайно неперспективни политически позиции, свързани и с ескалацията на санкциите

против Русия, без техните страни реално да си били застрашени с нещо от последната?

По какви причини и съображения, или заради какви интереси и облаги емблематични

западноевропейски леви ръководители, или елити не приемат и не практикуват еднакви

стандарти за историческо и политическо оценяване и тълкуване на аналогични казуси,

като, например, техните полярни позиции спрямо независимостта на Косово и Крим?

Защо западноевропейските леви елити определено и недвусмислено застават на страна-

та на противниците на Русия в конфликта между нея и разпадащата се сега Украйна?

Доколко могат да се смятат за истински демократични левите елити, които подкрепят

откровено профашистки, антидемократични политически режими като този в Украйна?

Кое е онова, което принуждава или доброволно насърчава такива елити да заемат пози-

те, или да отстояват позициите на ястребите в световната, а и в европейската политика?

Защо най-авторитетните международни или европейски организации на левите и соци-

алните партии и движения не подкрепяха солидарно и последователно, но – точно об-

ратно – остро се противопоставяха на организацията и провеждането на световни и ре-

гионални социални форуми на алтерглобалистки структури и движения от целия свят?

Защо съвременните левици и досега все още не са достатъчно ентусиазирани, активни,

решителни, категорични и последователни в изобретяването, реализацията или поне в

популяризацията на новите алтернативни модели на глобализация или евроинтеграция?

Кое е онова, което принуждава все по-големи социални слоеве и граждански организа-

ции да се съмняват, да подозират или упрекват леви партийно-политически ръководи-

тели, или елити за техните колебливи, или прекалено озадачаващи властови позиции и

жестове в подкрепа на корпоративни интереси и структури, в аморфната, или меката им

съпротива срещу транснационални корпорации, световни, или континентални монопо-

листи, международни споразумения и пактове, вредящи на отделните страни и народи?

166

Как трябва да се оценяват огромната инициативност и активност на висши леви евро-

пейски функционери, които всячески защитават пактове като тези на ТТИП или СЕТА?

Защо сред световната и европейската общественост все повече се засилват усещанията

или убежденията, че съществуват тайни съглашателства, конспиративни договорености

и сценарии за нова подялба на света и Стария континент, в които роля имат и левици?

Какво тихо подсказват или директно говорят тавтологичните казуси с емблематични

леви лидери и висши елитарни персони, които (непосредствено сред приключването на

своите управленски мандати) си намират прекалено високи и скъпо заплатени позиции

в международни институции, във всевъзможни консорциуми, ТНК, маркови холдинги?

Кое е онова, които подтиква гражданството във все повече държави и общества доста

решително и последователно да снема политическото и социалното си доверие от леви-

те елити, не виждайки в тях реални фактори или сили, които да се противопоставят на

крайно опасните турбуленции на криминализацията или корумпираността на властта?

Защо в планетарен и континентален ракурс набират скорост и мащаб на разпростране-

ние политически или политизирани дискурси за неудържимо, хомогенно, изотропно и

изоморфно мафиотизиране на властта, независимо от исторически различните биогра-

фии, от цивилизационните и културните спецификации и истории на отделните страни?

По какви причини и съображения ръководни слоеве на най-авторитетни западноевро-

пейски леви партии се оказаха основни генератори или катализатори на стратегически

идеологически преориентации и трансформации от типа на „третия път”, „новия цен-

тър” и пр., които, както и предварително се допускаше, или определено знаеше, факти-

чески доведоха до срив на публичния авторитет на тези формации, до отливи на членс-

ка, или електорална маса, до прокарване на управленски, а и опозиционни политически

действия, които ускориха и увеличиха историческата анемия, колапсите в левите сили?

На какво се дължат все по-осезаемите „дезертьорства” на леви елити от идеологически

сакрални принципи или императиви, както и техните колаборации с чужди идеологии?

Защо „по върховете” на левите партии вече липсват такива ръководители, които да са

изтъкнати творци, водещи теоретици на левите идеи, а и атрактивни народни трибуни?

Само постмодерната медиакрация ли е виновна, или и променящият се морал на поли-

тиците „има пръст” в процесите на унификация на типажите във властта, в медийното

копиране на конюнктурно валоризиращи се, високо котиращи се модели на поведение?

Защо такива елитарни слоеве полагаха всички сили и използваха всякакви средства, за

да популяризират или натрапят своите съмнителни идеологически визии и политически

технологии и на други леви – социалдемократически, социалистически и пр. – партии?

167

Каква всъщност е ролята или заслугата на днешните леви елити за неуспешните съпро-

тиви по отношение на изграждането на Ново средновековие от постмодерен и неолибе-

рален тип, което очевидно е явна заплаха или смъртен враг на истинските демокрации?

Защо сегашните и уж най-авторитетни леви идеологически визии и политически прак-

тики прокламират и поддържат някои властови логики, техники и режими, които са във

вреда на обществата и народите в техните страни, а оттам вече и за демокрацията в тях?

Какво стои зад официалните декларации или упоритите нежелания и мълчания на най-

авторитетни западноевропейски леви елити да се противопоставят на пладнешките гра-

бежи, извършвани от световни и европейски олигархии, финансови магнати и кръгове?

Кои бяха или са все още реалните, а не публично депозираните причини леви елити от

Западна Европа да подкрепят или пък да не се противопоставят на сриването на други

европейски страни в дългови спирали, хиперинфлационни спирали, какъвто бе и още е

случаят с Гърция, въпреки всенародните недоволства и гражданските протести в такива

страни срещу плановете, стратегиите, или тактиките за разграбване на държавите им?

Защо бездействат или как се възползват немалко съвременни леви елити от такива еро-

зии и метаморфози на демократичното устройство в държавата и обществото, които им

позволяват да създават и утвърждават днешни аристокрации, които едва ли не вече ро-

дословно са абонирани във властовите структури, практики и в партийните биографии?

По какви причини и съображения немалко днешни леви елити се съобразяват и подчи-

няват на диктата на неполитически и значими (външно или вътрешно-държавни) инсти-

туции, които им декретират какви опции или технологии за управление да използват?

Кое е онова, което най-вече принуждава или доброволно, съзнателно насърчава твърде

много леви партийни ръководители и елити да се стремят и опитват да се „докарват” на

външните си ментори, или символични ръководители в дадени ситуации и по принцип?

Не са ли подобни жестове и постъпки явни, или завоалирани актове на недемократично

отношения към и оценки на собствените партийни структури, състави, или електорати?

Защо исторически доказалите и политически провалили се типове реформи в държавата

и обществото продължават да се подкрепят и от доста леви представители във властта?

На какво се дължат позорните салто-морталета, които леви политически депутати неед-

нократно извършват като публично декларират едни, после гласуват за други визии? По

какви причини и съображения, или заради какви облаги немалко леви елити в Европа, а

и у нас все още не искат, или не могат да кажат истината за властови далавери, за които

те знаят, или в които са замесени техни представители в миналото и настоящето? Защо

много съвременни леви елити не желаят днес реално да отстояват позиции, които биха

168

облекчили трудното ежедневие или социалното бреме на огромни човешки маси, а са

склонни и способни на малки реформи, на палиативни и незадоволителни промени? По

какви причини и съображения леви политически фигури – лидери, елити или коалиции

– в качеството им на управляващи не се ангажират с ускоряване и позитивно кориги-

ране на крайно необходимите реформи или преобразувания в редица сектори на дър-

жавния и обществения живот, а пасивно, или активно действат за тяхното забавяне, или

недопускане за разглеждане в парламента, министерския съвет и в други институции?

Защо леви министри не интензифицират, а блокират реформите в правосъдната сис-

тема, не взимат исканите от гражданството законови мерки и санкции против рекета и

произвола, които си позволяват години наред външни и родни монополисти на пазара?

Защо леви управления не спират, а продължават разграбването на държавни, обществе-

ни фондове, чрез които подкопават имунитета на държавата и на демокрацията в нея?

Защо леви представители във властовите институции на държавно, областно и общинс-

ко равнище нерядко са склонни и способни да прекрачват рамките на морала и закона?

Какви са техните истински мотиви, за да подкрепят (видимо или задкулисно) реформи,

касаещи дейността и ефективността на местната, регионалната и държавната власт, со-

циалните блага за населението, които, обаче, нерядко са в дисонанс с демократичните

избори и практики на управление и не в подкрепа на реални социални политики, ползи?

Защо леви представители във властовите институции на европейско и национални ниво

не са достатъчно настойчиви, критични и категорични в разобличението и отстранява-

нето на конюнктурни и опасни политики, ограничаващи гражданските права, свободи?

Защо левите елити не взимат своевременни мерки, а дори като че ли подкрепят, насър-

чават и мултиплицират проявите на публично, медийно депозиране или отстояване на

„собствено мнение, различно от официалното партийно становище”, което техни пред-

ставители, или приближени си позволяват да пласират в социалното пространство, като

по такъв начин компрометират организациите си, или предизвикват конфликти в тях?

По какви причини и съображенията подборът и конвейерното лансиране на едни и съ-

щи фигури (лица от управляващите дадената партия ръководства) се оказват постоянно

резервирани за участия по всевъзможни проблеми, теми, дискусии и пр. в медиите, не-

зависимо или въпреки факта, че подобни „селекции” оставят в аудиториите неприятни

внушения, или убеждения, че тези партии (изобщо, или поне в конкретно дадения мо-

мент) не разполагат с достатъчни солидни кадрови ресурси? Не са ли тези „подкрепи”

удар в гърба, умишлено подриване на демократичните устои? Защо немалко леви пар-

тийно-политически елити не са склонни да „скъсат” завинаги с негативното наследство

169

на всевъзможните апаратни номера и номенклатурни игрички, и, макар че формално ги

отричат и публично да заклеймяват, упорстват за тяхното редуциране и елиминиране,

като дори правят всичко необходимо, за да удължат техните мандати, или да усъвър-

шенстват и направят по-ефективни техните инструментариуми? Не е ли тяхното възп-

роизводство съзнателно и системно дезавуиране и разрушение на принципите и норми-

те на вътрешно-партийната демокрация в такива леви формациии? Кое обуславя качи-

лите се на трона на властта в левите партии ръководители мигновено да търсят начини

и пътища, формални или откровено непозволени средства, за да променят в своя полза

уставите, както и за да „бронират”, или да удължават своите мандати в управлението?

Не се ли превръща по този начин вътрешно-партийната демокрация в много уязвима,

нестабилна база, която регулярно се променя според вкусовете, капризите на лидерите?

Защо все по-често сред левите партийни ръководства или елити се наблюдават тревож-

ните симптоматики на симпатии и опити за налагане на авторитарни властови модели?

Не се ли превръщат в съвременен трафарет перманентните опити в левите ръководства

и елити (ведно с новите лидери) тотално, безцеремонно да се подменят кадри, които по

категоричен начин са доказали своята лоялност и вярност към предишни лидери, или

които предано и всеотдайно са работили за партийните каузи в различни направления?

Защо във все повече леви партийни ръководства властта реално се упражнява от техни-

те креатури и обкръжения, а не от уставно оторизираните органи или кадрови състави?

Какво налага подмените на някогашните другарски отношения в ръководствата на не-

малко леви партии с връзки и отношения, приличащи на онези от бизнес-структурите?

Не се ли променят по този начин социалната атмосфера, моралният климат в партиите,

които са и органични съставки от демократичната среда в подобни леви организации?

Не са ли очевадно разрастващите се и регулярно стресиращите „червените” партийни

състави и електорати предателства на левите идеали и партийни скрижали от високо-

поставени ръководители, от вечно незадоволени кадри и функционери на тези партии?

Защо, вместо сплотеността между ръководителите, функционерите и членовете на не-

малко леви формации да нараства с оглед на неблагоприятните тенденции в тях, реално

се увеличават случаите на ренегатства, на фракционни, явни или подмолни боричкания,

на безцеремонен номадизъм, които сериозно навреждат на имиджа на тези формации, а

и създават прецеденти те да бъдат таксувани от обществеността като недемократични?

Защо въпреки непрестанното „роене” и „отлюспване” на леви политически особи не се

стига до катарзис и финал на тези одиозни и вредни за левиците процеси и тенденции?

Защо въпреки неблагоприятната ситуация, в която са изпаднали, или лошата кондиция,

170

която демонстрират, все повече леви формации публично разкриват, че в ръководните

им среди се водят пунически войни, че неудовлетворени лица, или групи търсят всевъз-

можни начини да притискат, заплашват, изнудват ръководните фигури, или структури?

Не са ли подобни явления в идейно-политическия и в кадрово-организационния живот

на немалко днешни леви формации тревожен или даже сигурен симптом за тяхната не-

демократичност, за незрелостта и неспособността им да бъдат „в крак” с въжделенията,

претенциите и очакванията на членските състави, или на електоралните им „кохорти”?

Защо все повече леви елити се страхуват да отстояват принципите и проектите си, дори

когато те са социално полезни и исторически верни, а са склонни да се поддадат на все-

възможни опити за компромиси, договорености, консенсуси с техни опоненти, врагове?

Защо в обществеността на много страни, в т.ч и нашата, все повече се увеличават вну-

шенията, впечатленията, предположенията или убежденията, че като че ли съществуват

невидими „скачени съдове” между ставащото в левите, центристките и десните елити,

при което в определени ситуации се случват абсолютно ненужни и вредни за левиците

събития, които не са инспирирани от външни сили, но са плод на елитарни заговори, на

конспиративно изглеждащи взаимни жестове на любезност и услуги между враговете?

Защо все повече левите елити, партии не се оценяват от обществеността като истински,

автентични и автономни социалистически или социалдемократически формации, а като

нещо хибридно, зависимо или подчинено на външни или вътрешни центрове, и вредно?

Кога сегашните леви елити и идеолози ще са готови и способни да сложат край на ог-

ромните разриви между думи и дела, обещания и изпълнения при техните управления?

Как следва да възприемаме или преценяваме разрастващата се властова нечистоплът-

ност, моралното разложение и покварата, царящи и сред немалко леви партийни елити?

Защо днешните леви елити в огромната си част се оказват много по-податливи на все-

възможни корупционни практики, или за участия в незаконни деяния, дори в крими-

нални връзки и в престъпления в сравнение с техните исторически предшественици?

Не са ли подобни грехове, простъпки и престъпления на такива леви политици, управ-

ници техен (безспорен, очеваден или умело прикрит от сетивата на обществеността)

огромен принос в торпилиране на принципите, ценностите и устоите на демокрацията?

Как трябва да възприемаме или оценяваме същността и ролята на Политиката в съвре-

менните реалности от гледна точка на тяхната дефинитивност и роля, които Аристотел

им дава, а именно, че истинската политика трябва да гарантира свобода, независимост

и благоденствие на свободните членове на демоса, а не на всички обитатели на полиса?

Защо днес тази дефиниция на великия античен мислител е реално или тотално снета от

171

политическа вахта, или от идеологическа подкрепа? И кои от днешните свободни граж-

дани се оказват в ролята на аристокрацията, която максимално се възползва от облагите

на подобна демокрация, а и кои са съвременните роби, или метеки, които не могат да се

радват на привилегиите, или придобивките, които този модел на демокрация обуславя?

Не се ли оказва – на практика, колкото и пресилено да звучи, и изглежда, че тъкмо по-

литическите елити, в т.ч. левите им представители, се оказват в статуса на някогашните

свободни „нотабили”, които могат оптимално да се възползват от подобна демокрация?

Не се ли забелязват от обществеността лицемерните слова и аморалните дела на немал-

ко леви ръководители, които се обявяват за или срещу уставни положения, които тряб-

ва да обслужват техни интереси, или срещу принципи и правила, които затрудняват, а и

могат да стопират политическите им кариери? Правомерно и морално ли е да се считат

за ляво и социално-ориентирани партийни функционери и близки до тях кръгове, кои-

то, след като вземат доста от партийните и държавните богатства, са склонни и способ-

ни без всякакви угризения на съвестта да ускорят движението на своите организация

към глухата опозиция, а понякога и до историческите гробища или социалната забрава?

Каква е истинската същност и специфика на интересите на немалко днешни леви елити,

които се възползват от съответни драстични промени в държавата и обществото, въп-

реки че виждат, чуват и знаят за техните отрицателни и даже пагубни ефекти и после-

дици върху стандарта, начина на живот цялостното население, на отделни групи в тях?

Как трябва да оценим съзнанието и поведението на леви парламентаристи, които участ-

ват в разработването и гласуват за реформи, които се отразяват крайно неблагоприятно

върху гражданите на техните страни, и рязко намаляват техните доходи, но не забравят

постоянно да увеличават своите заплати и да гарантират всячески своите привилегии?

Не са ли подобни идеи или постъпки актове и на заплаха за устоите на демокрацията,

която изисква да има равенство пред законите за всички жители на даденото общество?

Къде е моралната доблест, политическата съвест и историческата решителност на леви-

те партийни и идеологически елити, които не смеят да заемат хуманистични позиции?

Кои са онези дълбинни, същностни или фундаментални интереси, заради които такива

елити не правят онова, за което исторически, политически или не/морално са избрани?

Какво пречи на огромната част от съвременните леви идеолози и партийни елити (най-

вече западни, но и техните централно- и източно-европейски последователи, и епигони)

да премълчават, прикриват, а и грубо, или по-деликатно да фалшифицират Истините?

Какви са техните истински мотиви, пък и очакваните за подобно неморално поведение

актуални, или перспективни възнаграждения, защото без такива примамливи награди

172

никой идеолог, или политик не би се „хвърлил презглава” в злепоставящи го авантюри?

Кое е онова, което принуждава или изкушава леви идеолози и политически фигури да

преправят утилитарно и флагрантно, или завоалирано истинската, реалната история, да

я редактират и дори пренаписват по съвършено различен начин от нейната фактичност?

Кой и защо кара леви лидери или елити публично да демонстрират, че страдат от исто-

рическа, или политическа амнезия, че експлоатират инструментариумите на забравата

както за постиженията и качествата на своите опоненти и противници, така и относно

собствените си прегрешения, слабости, пороци, или вредоносни за държавата прояви?7

Кои са най-важните причини и фактори леви политически фигури да търсят услугите и

„мострите” на всевъзможни политически и идеологически „дез/одоранти”, чрез които

да обезмирисят идеите и делата си, които не се приемат добре от лявата общественост?8

Защо леви идеологически и политически особи са готови и склонни да прикриват тъм-

ните страни на собствената си, или даже и на тази на противниците им политика, която

е обвързана с предизвикването, или с преиначаването на колосални човешки трагедии?

Какво принуждава леви политици и идеолози да приемат на въоръжение, да използват

стратегически или тактически идеологеми, очевидни – стари, или нови – митологеми,

които са от арсенала и репертоара на техни предишни, или пък настоящи противници?

Какво обуславя и стимулира леви политически ръководители или функционери непрес-

танно да преследват (конюнктурно, или хроническо) политизиране на социалните тела,

независимо и въпреки фактите, че постоянно пледират за снижаване на политизацията,

или свръхидеологизацията както на различни социални ситуации, така и на участващи

в тях човешки, или групови тела, на социални, политически, или партийни организми?9

Защо авторитетни леви политици се оказват в неблаговидната роля да са ехо на визии и

интерпретативни матрици, които са изобретени и експлоатирани от техните опоненти?

Не застават ли редом с истинските виновници за ред трагични събития и не оправдават

ли с мълчанието, с поведението си политическия цинизъм на истинските причинители

на хаоса в света, на умишлено предизвиканата и задкулисно дирижираната бъркотия в

Европа? Нали левите трябва да защитават своите отечества, народи и общества, които в

сегашното положение са основните потърпевши от или даже и жертви на тези събития?

Защо тогава, въпреки че се изписват пред националните си публики като родолюбци и

патриоти, те са склонни, а и способни да подкрепят решения, вредни за техните нации?

7 За природата, спецификата, функциите и формите на целевото експлоатиране на ресурсите на полити-

ческата забрава виж подр.: Мизов, М. Анатомия на политическата забрава. С., „Авангард Прима”, 2016. 8 Виж подр.: Мизов, М. Политиката като обоняние и парфюмерия. С., „Авангард Прима”, 2016. 9 Виж подр.: Мизов, М. Политизираното тяло. С., „Авангард Прима”, 2016.

173

Какъв е реалният дял на отговорностите и вините на леви политици за ерозията, редук-

цията или дори за оскверняването на истинския патриотизъм, или пък на родолюбието,

които са жертви на подкрепяни от тези политици мултикултурализми/космополитизми?

Кой при тези ситуации, казуси е истинският виновник, реалната заплаха за ерозиите и

унищоженията на демократичните принципи, ценности и порядки – жертвите или тех-

ните палачи, макар сега демагогски и популистки облечени в лъжовните и заблуждава-

щите одежди на демократични идеологически ментори, властници и политици? И не са

ли сегашните (съвсем умишлено създадени) бежански кризи и трагедии10 плод и на

бездействията, на сервилното и флагрантното, или пък на твърде дискретното съдейст-

вие на леви управници, или политици както от най-развитите страни, така също от тех-

ните компрадорски креатури, или послушни слуги в зависимите от тях по-малки дър-

жави?

Дори да са само тези въпроси, които, от една страна, съвсем не са нито малко, от

друга страна – нито пък са толкова лесни за публично коментиране и ефективно разре-

шаване, все пак, прекалено ясно, релефно виждаме или много добре осъзнаваме пред

какви огромни предизвикателства и опасности са изправени днешните левици, или как-

ви сериозни заплахи – отдавна, сега, или в обозримо историческо бъдеще ще – изникват

за демокрацията заради техните непреодолени слабости, недостатъци и тежки пороци.

Ако заплахите за демокрацията идват от най-различни посоки, то не бива да пре-

небрегваме или омаловажаваме онези, които се задават и отляво, в т.ч. от левите идео-

логии, партии, движения и промени в държавата и обществото при определени условия.

В този ракурс съкровищницата на историческото минало, а и на пулсиращото настояще

предлага доста примери, при които лявото се превръща постепенно/взривно в заплаха,

риск или опасност за нормалното функциониране и усъвършенстване на Демокрацията.

Това става не само – както може твърде лесно да се предположи, – при господството на

различни леви авторитаризми, диктатури и даже (некоректно казано) тоталитаризми. То

може да се случи и в условията на привидно демократично функциониращи общества,

в които, обаче, левите идеологии и формации, от една страна, изоставят или отстъпват

от свои предишни социални постижения и хуманистични позиции, а и, от друга страна,

когато те се префасонират, преобразяват и отчуждават от истинската си природа и ми-

сия, макар публично и декларативно техните ръководни елити и дори членски състави

10 За спекулативно-манипулативното, но също така и за обективно верните научни представяния и оценя-

вания на прекалено сложната каузалност и на събитийността на тези кризи или трагедии, чиито причини-

тели и виновници политиците не желаят да покажат и разобличат виж подр.: Геостратегическата ситуа-

ция и бежанските вълни – между хуманизма и агресията. С., 2016 (съст. и научен редактор М. Мизов).

174

да продължават самозаблуждаващо да тръбят, че са леви по същността и дейността си.

Не бяхме ли свидетели как (назад в годините, при това не само в зората, а и след този

етап от биографията на злополучния ни преход към демокрация) именно леви пар-

тийни кадри, особено висши ръководители бяха сред най-гласовитите и най-системните

фалшификатори на истините за случилото се през годините на социалистическия етап?

Не беше ли това „наливане на вода във воденицата” на дясната идеология от страна на

леви политици част от мотивацията, арсенала и репертоара им да се докопат до високи

постове, да придобият властови, а и други ресурси, разбира се, с цената на неистините?

Освен това леви заплахи за демокрацията могат да изникват, растат там и тогава,

където и когато ляво-радикални, и ляво-популистки идеологии и формации започват да

печелят повече съмишленици или последователи в сравнение с традиционните, или с

привидно обновяващите, модернизиращи се частично, а не и радикално леви формации,

които формално, имитативно и спекулативно се съобразяват с етоса на демокрацията.

Крайното левичарство, лявата ултрарадикалност, левият екстремизъм и т.н. никога не

са (по своята дълбока природа и функционално въздействие) от полза на демокрацията.

Точно обратно, те могат само да я подкопават или взривяват – по-бързо, или по-бавно.

Затова и сега можем осезаемо да забележим стремежи, напъни и действия на всевъз-

можни леви алтернативи, нови и радикални левици, които всячески се опитват да изт-

ласкат от центъра на историческия живот, или от политическата сцена старите левици,

като, вместо систематичните и упорядъчени манталитети, но и маниери на последните,

често противопоставят съвременни неоанархични манталитети и маниери на реакция, с

което още повече допринасят за дезавуиране, или конвулсия на днешната демокрация.

Когато безсилието на лявото се стреми и опитва да се компенсира или тонизира с леви-

чарство, с анархистични изблици, или агресии, тогава Демокрацията не може да вирее,

дори ако призивите за нейното присъствие и отстояване са прекалено шумни и трайни.

С това може да си обясним истинската същност и стойност на леви идейни проекти и

формации, които, опитвайки се да влязат в държавното управление, масирано пласират

визии и властови инструментариуми, които са в духа на демокрацията и хуманизма, но

след като влязат в коридорите и институциите на властта, радикално изменят на и дори

забравят за преди това публично дадените обещания, или за поетите леви ангажименти,

като започват да възпроизвеждат манталитета и маниерите на идейните си противници.

Това не може да се оцени другояче от техните (все по-разколебаващи се) членски със-

тави и електорати освен като истинско предателство, като срамна, неимоверно безнрав-

ствена и позорна продажба на идеалите, единствено заради тлъстите облаги от властта.

175

Съблазните, изкушенията, бонусите, екстрите, мострите на Властта са тези, кои-

то пораждат, а и насърчават завистта и злобата между леви партии и коалиции, които са

неспособни да удържат на примамките, привилегиите, които властта коварно предлага,

а и които заради собствения си статус „гледат накриво” и кръвожадно своите „събратя”.

Затова пуническите войни, „братският или приятелският огън от своите” предизвикват

много по-тежки и дълготрайни духовни и материални наранявания от тези на чуждите,

каквито (по презумпция) трябва да са десните или центристите, но съвсем не и левите.

Ако в лявото (идейно-политическо и партийно) пространство се раждат и множат пред-

поставки, условия, фактори, механизми и практики на ескалираща мнителност, подо-

зрителност, негативност, враждебност, нетърпимост и непоносимост към другите леви,

тогава ерозията на левиците обуславя колапси и катализира банкрути на демокрацията.

Нашата преломна съвременност е символ и въплъщение тъкмо на тези две оди-

озни тенденции. В нея левиците не само не се намират в по-добра кондиция от техните

исторически предшественици, не само че не отстояват достатъчно непоколебимо и ка-

тегорично извоюваните в миналото (и то с огромни борби, тежки жертви) постижения,

но в много отношения се преобразуват по каноните и съобразно критериите на домини-

ращите в пулсиращото настояще неолиберални идеологеми и митологеми, или приемат

без сериозни драми и особени съпротиви властовите, управленските инструментариуми

и оценъчните скали на своите идейни опоненти и даже на най-върлите си противници.

Колкото повече знакови представители – лидери, елити, партийни функционери и пр. –

на лявото почват да твърдят, че вече не съществуват предишните резки отлики между

идейните полюси, че постмодерността и глобализацията обуславят едва ли не неизбеж-

но приближение или размиване на идеологическите идентичности и системи, толкова

повече в държавата и гражданското общество, в политиката, културния пейзаж и кли-

мата на такъв социум видимо/незримо се увеличават и втвърдяват предпоставки, усло-

вия и фактори за свръхпроизводство и мултипликация на разнородни и многолики рис-

кове както за демокрацията, така и още повече за възможния само чрез нея хуманизъм.

Нашата съвременност и преходната ни драма са генератори, но и гаранти за по-

раждане, функциониране и публично легитимиране на такива спекулативни опции, ви-

зии за същността, ролята, значението на левиците в днешното метежно, преломно вре-

ме. В елитите на сегашните леви български партии има доста лица/кръгове, които твър-

до отстояват подобни идеологически клишета и нелепости, поради което и естеството,

и мащабите на демократичните преобразувания в държавата и обществото са нищожни.

Няма как да си гради и утвърждава истинска Демокрация, с реален хуманистичен заряд,

176

която се базира на завоалирани антидемократични или на брутално очевадни безчовеч-

ни фундаменти, или да прокламират и натрапват властови логики, техники и практики,

които по самата си природа и мисия редуцират и убиват демокрацията, но и хуманизма.

За жалост, именно това се случва при управлението и на леви партии, коалиции, които

не само не показват, че са способни да превъзмогнат и да не се подадат на изкушенията

на Властта, а дори се превръщат в нарицателни, в негативни еталони за корупция и ло-

шо управление на държавата и обществото, за себеустройство и облагодетелстване на

участващите във властта представители на такива леви елити, или на техни протежета.

Даже да не са напълно основателни такива публични стигми и политизирани присъди,

все пак клеймата си остават за сметка на целите партии, като обикновено те най-малко

засягат именно основните виновници за подобни унижения и поражения на левиците. А

и България не е чужда на тази закономерност, или тенденция. В нейната преходна ис-

тория драмите и редукциите на обществено-политическото влияние, на социалния авто-

ритет на левите идеи, проекти и партии съвсем определено са вина на техните елити,

които се оправдават с международната ситуация, историческия контекст, политичес-

ката конюнктура, трудно преодолимите недостатъци и пороци на идеологическите им

съперници, или пък даже и с вредните приноси на вътрешнопартийните им „врагове”.

Разпадът на съвременните леви идеологии и партийни формации, ескалациите на

мнителността, подозрителността, нетърпимостта, непоносимостта, даже омразата меж-

ду техните елити, разфасоването и отслабването на лявото политическо пространство,

обаче, са символ и въплъщение на недостатъчна демократична зрялост на тези елити и

партии. Лесно е да се каже/пише, че Демокрацията неизбежно предполага или налага

много изкусителни, обективни условия, фактори и механизми за подобно „роене”, пар-

целиране, за атомизиране и дори за анемичност на сегашните леви идеологии и партии.

Така, обаче, винаги се забравя, че субективните избори, историческите отговорности и

моралната зрялост на техните ръководители и елити са онези фактори, които „държат в

собствените си ръце” или най-вече фаталността за отстраняването на такива тенденции.

В предишната си история немалко от левиците са разчитали на своите лидери и

партийно-политически елити, които обикновено е трябвало да бъдат и рекрутирани от

личности с Прометеевски характер и качества, ярки индивидуалности, притежаващи

несломима вяра, неизтощима решителност и запленяваща (огромни човешки маси) по-

литическа и гражданска активност за радикални промени на нещата в живота, социума.

177

От митологията е известно, че Прометей11 е неукротим бунтар, персонаж с не-

обикновена проницателна менталност, с неукротима и неизтощима енергия, чрез които

е способен да подпалва или опожарява докрай всичко сътворено от и битуващо в изгода

на измамни, фалшиви божества; да разтърсва до корен и да унищожава всички елемен-

ти, следи на властващото над човешките същества статукво; да променя (според кар-

динално други ориентири и истински светини) нещата в живота; да слага край на угне-

тителни режими за Човека; да ражда копнежи в човешката душа и съдба към свобода,

независимост и могъщество. Той разкъсва омагьосаните кръгове, в които са въдворени,

зомбирани и експлоатирани човешките духове и души, като предлага на хората, вместо

вечно примирение и безропотно смирение, исторически непознати духовни и битийни

полети, непреживени страсти или пък нечувани, невиждани екзистенциални авантюри,

свързани с поставяне и постигане на радикално нови жизнени шансове, с други истори-

чески хоризонти, или реалии, със съвършено различна (социална, или човешка) съдба,

която е олицетворение и въплъщение на освободената, напълно разкрепостената, неза-

висимата от фалшиви божества и измамни химери човешка личност и индивидуалност.

Прометей е митична фигура, която с Огъня озарява историческите и социалните

хоризонти на Човека; която със Светлината (на своя велик пример или невиждан под-

виг) прониква в и осветява тайните на духа и битието; която сгрява Душата и солидно

укрепва Волята, избистря Разума и насочва Поведението на Човека, за да превърне чо-

вешката орис във възможна и реална – чрез съзнателен, доброволен, но и мобилизиращ

избор – историчност и всекидневна екзистенция, които могат/трябва да разкриват най-

доброто, най-възвишеното и най-благородното от човешката природа, или пък от сми-

съла и предназначението на човешкия живот, т.е. в неговите метафизики и реализации.

Прометей въстава срещу задкулисното, непонятното за човека предопределяне и

регулиране на неговата (историческа или ежедневна) орис, против конвейерното про-

изводство, рекламиране и консумиране на човешките същества единствено в битността

им на огледални отражения, на хрисими и послушни творения, на превърнати облици и

подобия на самозабравили се, безчувствени, или злотворни божества, над техните про-

изволи и жестоки разправи с човешката душа, съдба, над безчинствата им спрямо жи-

вота. Той искрено и безгранично копнее, а и върши всичко, за да може Човекът да стане

автономен и автентичен, плод на собствените си, а не на външни и чужди нему сили.

Затова митът за Прометей шества триумфално (макар да понася всевъзможни стиг-

11 За специфичния портрет на античния митологичен герой виж: Фролов, Е.Д. Факель Прометея. Очерки

античной общественной мысли. Л., изд-во Ленинградского университета, 1991, 2-е изд, испр. и доп.

178

ми, репресии) през дълга върволица от исторически епохи, а и в различни типове обще-

ства. Никак не е и случайно, че левите идеологии и политически движения, или органи-

зации в предишната история са толкова верни, предани на митологичния лик и роля на

Прометей, толкова страстно жадуващи, упорито стараещи и неотстъпно опитващи се да

притежават, въплъщават духа на този велик, обаятелен, макар и митологичен персонаж.

Днес вече не е така. Постмодерността и Неолиберализмът не обичат ярката, ос-

лепителната, а още повече и мобилизиращата техните критици и отрицатели светлина.

Вместо нея, те предпочитат и налагат полусенки, тъмни нюанси, смрачавания или не-

прогледен мрак, обвиващи задкулисните им сговори, скверни деяния, непростими гре-

хове, ужасяващи престъпления над човешката духовност и битийност, над света и жи-

вота. Затова и родената в античния гръцки полис синомосия – тайни сговори и конспи-

рации на олхократите и плутократите как максимално да ограбят демоса, но същевре-

менно и да го „водят за носа”, играейки пред него сърцераздирателни драми за своята

безгранична посветеност или отдаденост на полиса и за благото на гражданството, – се

прехвърля от древните във съвременните обществено-исторически и социално-полити-

чески времена, реалности и нрави, понякога даже и твърде наподобяващи на покърти-

телни древногръцки трагедии, и които, обаче, днес не провокират истински катарзиси.

Та нима в нашето смутно и преломно време не сме нерядко свидетели или даже невин-

ни жертви на промъкването и срастването на немалко леви партийни елити с местни и

чуждестранни олигархии, или че доста плутократи започват да обитават върховете на

левите партии и да превръщат обществено потребната икономиката в плутономика, а и

че твърде много от техните деяния вече придобиват формите на древните синомосии?!

Не са ли твърде странни, за да не кажем и позорни немалкото случаи, когато леви пар-

тийни лидери (след приключване на своите политически кариери) се оказват на много

високи позиции в световно известни, могъщи компании, висши държавни институции,

срещу които уж навремето са се борили, или са критикували техните дела и богатства?!

И няма ли доста крайно одиозни, дискредитиращи случаи от родния пейзаж, при които

се оказва, че леви и десни политици, които привидно и публично са бият докрай, в биз-

неса се оказват твърде добри партньори, и неразделни ортаци във всевъзможни далаве-

ри? Как при подобни възмутителни случки и тенденции левите партийни членски със-

тави и електорати да не се подават на определени съмнения, колебания, подозрения,

отвращение, ненавист, гняв към, отчуждение от свои „партийно-политически светила”?

Ако някогашните плеяди на леви партийно-политически лидери често са се ре-

крутирали от несломими идеалисти и вечни романтици, днес „по върховете” на левите

179

партии вече не се забелязват такива персонажи, а най-често техни противоположности.

Не бяха ли тъкмо леви партийни деятели, които дълги години, а и все още продължават

да пеят мантрите, изискващи тоталната подмяна на идеализма с прагматизма, или осми-

ващи романтизма на свои предшественици, за да прикрият своята посредственост, мер-

кантилност и безнравственост? Не бяха ли най-гласовитите измежду тях именно онези,

които най-много се облажиха от крайно злополучния и трагичен за народа ни преход?

Там и тогава, където и когато идеалистите са способни да вършат неочаквани чудеса, а

романтиците да правят невероятни подвизи, меркантилистите или утилитаристите не са

способни да сторят нито на едното, нито на другото, ала, вместо това, са винаги готови

и склонни да сътворят пирамиди от внушения, доводи и аргументи, че такива изсилва-

ния са напълно неразумни и съвършено безполезни за личността на извършителите им.

Именно тази особеност може да ни осветли или обясни ситуациите с някогашните, или

с днешните леви политически фигури, елити, които имат отношение към историческия

героизъм и към социалния подвиг, обвързани с невероятни победи над обстоятелствата.

Ако в миналото при далеч по-големи исторически трудности и социални ограничения

левите са били склонни и способни да извършат рискови дела, които да донесат нещо

добро и хубаво на обществото и народа, но и които са отвъд нормалните възможности и

типичното за проявите на средно статическите човешки индивиди, днес те най-често са

готови да положат далеч по-малко усилия, да сторят постъпки, които са много по-ниски

от онези в миналото, но пък за сметка на това са доста солидно барикадирани с непок-

латими представи за евентуално големи, сигурни ползи, а същевременно и с безоглед-

ни, безсрамни, афиширани, или умело завоалирани бягства от „безсмислени” рискове.

Подобни радикални обрати и одиозни тенденции променят доста съществено „картин-

ката” на публичното и обществено-историческото представяне на левите водачи, елити.

С историческата романтика и политическия идеализъм сякаш всичко е вече свършило,

тъй като днешните партийни водачи, елити не престават да внушават, убеждават своите

сподвижници, че сега е време на реализъм и прагматизъм, а не на визионерство. Ала

тъкмо някогашните идеалисти, романтици или визионери сътвориха и утвърдиха в ис-

торията и политиката велики образи, но и ненадминати още постижения на левиците,

докато днешните политически реалисти и прагматици не са способни дори да поддър-

жат (завещаните от предшествениците им) високи коти, но и отслабват своите партии,

и нерядко стават причинители на тяхното политическо разпадане и историческа гибел.

При някогашните „неразумни” и „неблагоприлични” политически вождове левите пар-

тии неудържимо увеличават своите членове, привърженици или симпатизанти, докато

180

при днешните разумни, културни, лустросани и префинени (по европейски, или светов-

ни еталони) лидери те очевидно, или прекалено често започват да губят (предишните

солидни) исторически позиции, или инерции, последователите, или съмишлениците си.

Може би, на тази радикална подмяна на идеалистите от реалистите и на роман-

тиците от прагматиците се дължат и съвременните „тихи предателства” на Идеала,

които все по-фрапиращо се очертават или проявяват в нежеланието за, или даже в пред-

намерените дистанцирания и бягства от употреби на термини като социализъм и други

подобни, които в предишната история на левиците са били непрестанно използвани. Та

нали, когато постоянно се натрапва изискването възможностите и обстоятелствата да се

„премерват с аптекарски везни”, да се използват според вечните рецепти на конюнкту-

рата, тогава няма слънчеви шансове и за историческия риск, нито за моралния подвиг!

Може ли такива партийно-политически елити, които искат перфидно и меркантилно да

експлоатират левите упования и надежди, ала и непрестанно да се съобразяват с особе-

ностите на пейзажите на конюнктурата, да са стожери и гаранти за растежа на Лявото?

И не са ли те много повече предразположени, уязвими, податливи на лицемерие и лъ-

жи, на преструвки и шикалкавения, на отстъпления или дори на страшни предателства?

И, когато това лицемерие, подобна отстъпчивост или страхливост да се изправят лице в

лице с (реално и мнимо) „неудобните” социални, житейски обстоятелства, тогава става

прекалено видно, а и публично натрапчиво, че няма какво повече, или какво друго да се

очаква за съдбата на левите идеи и партии освен тяхната социална ерозия, морална ги-

бел и нечистоплътно експлоатирания исторически и политически оптимизъм на левите.

Затова днес в редиците на левиците отсъстват пламъците на някогашния политически

идеализъм, исторически романтизъм и на несломимия оптимизъм, които някога са били

прекалено мощни катализатори, пък и гаранти на социалните енергии на масите, които

са повярвали в, но и крепко са прегърнали светлите идеали на Лявото, станали са гото-

ви и способи дори да жертват много за каузите и левите визии за радикални промени

или драматични, но и скъпоструващи преобразувания а на обществото и държавата. А и

няма как това да се случи, или получи, след като самите „върхове” на левите, техните

партийно-политически водачи, или елити публично не демонстрират подобни примери!

Нещо повече, немалко съвременни леви партийно-политически величия и елити

реално допринесоха за отрицанието, развенчаването и даже за публичното осквернява-

не на някогашните леви романтики и идеализми, или пък за мащабното налагане и ес-

калация на скептицизма, нихилизма и цинизма спрямо тях в социалното пространство.

В еуфорията на своите днешни модернизации, осъвременявания, радикални обновления

181

те изоставиха добрите обноски и дължимото уважение, заслуженото признание и за-

конната почит, благодарност и признателност към своите велики предшественици, с

които те въобще не могат да се съизмерват по абсолютно никакъв начин, независимо от

постоянните им опити, публични напъни да се представят за нещо много повече от тях.

Как другояче можем да опишем и преценим неприличното поведение, арогантността,

перверзността и перфидността, лицемерието, коварството и дори морално-политичес-

кия цинизъм на подобни леви функционери или посредствени партократи, които не се

свенят да се сравняват с, а и да доказват, че стоят по-високо от своите предшественици?

Нашият крайно злополучен преход към демокрация е препълнен с такива приме-

ри. Не само идейно-политическите опоненти и противници на левите партии, но и част

от техните ръководители и елити се оказаха сред най-активните критици, косвени или

преки разрушители на пантеона на паметта, а и на светостта на своите предшественици.

Тъкмо те се оказаха и най-склонни, най-активни и най-разпалени защитници на всевъз-

можни компромиси, конюнктурни консенсуси или явни отстъпления пред враговете си.

Не е нужно да се търсят очевадни или потресаващи поведенчески изяви на такива леви

дейци, чрез които се дискредитират, дискриминират паметови светини, или комплекси.

Достатъчно е да се замислим за агнешкото мълчание, за тихите услуги, които те правят

на своите идейно-политически опоненти и врагове при грубите преработки на паметта,

при публичните издевателства и свръхидеологизираните изтезания на истините за ми-

налото, спрямо новите прочети и тълкувания на близката/далечната история, които съв-

сем преднамерено, а и системно префасонират, или изличават правдата за случилото се.

Демокрацията, обаче, има исторически хоризонти, а и солидни жизнени форми

единствено и само тогава, когато въображението за бъдещето, което тя ражда и отстоя-

ва, е в неразривна връзка с поуките и с истините, произлизащи от трезорите на паметта.

Тя не предполага вечна неприкосновеност на съкровищницата на историческата памет,

но не изисква безотговорно, разгулно отношение или волунтаризъм към богатствата й.

Ако Демокрацията постулира или остро изисква ценности като свободата, соли-

дарността, справедливостта и равенството между хората, няма как тя да има светло нас-

тояще, или бъдеще, когато нейните публични изразители и защитници не са склонни да

изразяват освободеност от всички предразсъдъци и предубеждения, солидарност с пос-

тиженията и заслугите на техните предходници, справедливост при описанието и оце-

няването на техните (исторически, политически, социални и морални) приноси за соци-

ума, или да възпроизвеждат символично равенство между различните леви поколения.

А точно това, за огромно съжаление, реално, исторически и всекидневно се случва днес

182

в средите на левиците, сред техните елити или сподвижници, които все повече губят

реална представа, или вярна преценка за истинската същност и реалните постижения на

своите предшественици, или пък дори нерядко не/съзнателно ги подменят, изопачават.

В резултат на подобни неосъзнати или преднамерени замисли и „специални мероприя-

тия” се получава нещо крайно одиозно, а и съмнително относно бъдещето на лявото: по

върховете на левите партии все повече се издигат, или се изкачват лица и групи, които

нямат никакво истинско уважение, признателност и почит към своите предходници, а

дори нерядко се стремят за тяхна сметка, или на техен гръб да изградят своите кариери.

Такова „замъгляване”, размиване и изгубване на истинските ориентири за лявото

по никой начин не способства за укрепване, още по-малко за усъвършенстване на де-

мокрацията, а – точно обратното, – непрестанно я подкопават, торпилират или убиват.

Подобна тенденция, както днес очевадно виждаме, съвсем не е и обнадеждаваща

за левите идеи и партии, а като следствие на това не може да бъде и окуражаваща, още

по-малко и вдъхновяваща за състоянието, перспективите на съвременната демокрация.

Тя не благоприятства за историческото сътворение и умножение на леви водачи, елити

и функционери, които са безгранично, всеотдайно предани на своите идеали или каузи.

Затова сега като че ли въобще не може да се видят по левите върхове истински роман-

тици или духовно-благородни идеалисти, безпределно отдадени на свещената си мисия.

Нещо повече, сякаш целият ни обществено-политически живот е скалъпен по

такъв велзевулски проект, в който няма никаква роля и място за истински идеалисти, а,

за сметка на тях обаче, се отварят огромни пространства и златни възможности за тех-

ните антиподи, за нескопосани и меркантилизирани до дъното на мозъка си имитатори.

Вероятно и постмодерният унес, преклонението към реанимацията на М. Вебер

има известен пръст в енигмите и в сценографията на ставащото в политическия живот,

понеже „желязната клетка” на бюрокрацията сякаш поглъща все повече политическото.

Духът на неотвратима или непреодолима пресметливост започва да господства навред.

Непрестанната калкулация на ползи и вреди, на изгоди или щети царства във всичко. А

подобна неотменна пресметливост или натрапчива съобразителност с конюнктурните

обстоятелства, с вечните ригоризми и илюзии за гарантирани печалби не подсигуряват

добри шансове за историческите придвижвания на лявото в подобни сложни пейзажи,

или за поемане на рискови изкачвания към върховете на социалните предизвикателства.

Точно обратното – те предполагат най-често тъпчене на място или дори отстъпления от

вече извоювани в миналото исторически позиции, социални постижения и придобивки,

но, заедно с това, и на цената на добро лично, котерийно, или друго облагодетелстване.

183

А подобен манталитет и маниер на действие е много по-присъщ на бюрократите. Затова

днес все повече леви водачи и елити заприличват на политически администратори, но

съвсем не на хора, които безгранично са се отдали на определени идеи, каузи или дела.

Това може да се забележи веднага след като обикновен човек, простосмъртен гражда-

нин влезе в някои от политическите централи на немалко от днешните ни леви партии,

в които тутакси ще усети мириса на бюрократизъм, на канцеларщина или формализъм

в отношенията с хората, или дори в обноските, връзките между самите им „обитатели”.

Не е, може би, случаен фактът, че именно от леви политически мозъци се родиха оди-

озни аналогии, асоциации или метафори, според които левите партийни централи тряб-

вало да заприличат колкото можело по-скоро и повече на успешни холдинги, концерни.

А както всички отлично знаем, където икономизацията господства, там нравствеността

има прекалено малко, или даже съвсем никакви позиции, роли, или ефекти във властта.

Това много осезаемо се чувства и в организационния живот на съвременните леви пар-

тии, в които все по-драматично се разкрива недостигът на истински способни функци-

онери, но и излишъкът от кадри, които манкират, симулират и осребряват дейността си.

Няма как да има осезаем и дълготраен растеж на вярата в левите принципи и ценности,

щом като, вместо идеалисти, на предна линия вече явно са излезли утилитаристите!

Няма как лявото да има светли перспективи, щом на мястото на безкористните хора са

дошли на власт групи от меркантилни, сребролюбиви, тщеславни и сервилни същества!

Когато левите идеали се превръщат от съкровена деонтология в прагматична идеоло-

гия, когато, вместо себеотрицание, всеотдайност и жертвоготовност, днешното ляво се

съизмерва с прагматични дребни стъпки и конюнктурни изгоди, тогава левиците неми-

нуемо исторически ще креят, политически ще линеят, а дори и морално ще агонизират!

Подобни тенденции няма как да обуславят и увеличават обществено-политическото и

моралното доверие на гражданството към съвременните левите идеологии и формации,

а чрез това да съдействат за смаляване и обезвреждане на заплахите пред демокрацията.

Впрочем, те не са в състояние и да раждат истински, или реално действен оптимизъм.

Точно обратното – те исторически и всекидневно се представят най-вече като изуми-

телно, но и потресаващо „талантливи” да предизвикват негативни, спектични, нихилис-

тични, иронични, сардонични, саркастични и даже цинични отношения към лявостта.

Затова днес триумфално шества нескопосан, привиден, а и лесно разгадаем оптимизъм,

зад който непрестанно се показват ликовете на неизтощим, но и всевластен песимизъм,

както и неуморно преследващо го чувство за идващи беди и тревожни предчувствия за

нежелани страдания и неочаквани премеждия на човечеството, или на отделния човек.

184

А срещу тези страшни или ужасяващи картини, против такива кошмарни истории, или

разкази днешните леви идеологии и политики се оказват съвсем безсилни и неспособни

да им противопоставят нещо стойностно, реално и достатъчно могъщо, което да ги ог-

раничи, или съвсем да ги елиминира. Затова и тази тревожност, или тягостност, подоб-

на унилост и плашливост, това вечно съмнение и подозрение, тази безсилна воля, прис-

пана съвест са като че ли неотменни характеристики на нашето объркано време, битие.

И те са неразделна част не само от съдържанието на масовата психика или обществено-

то съзнание, а и стабилни съставки на битуващото днес ляво мислене, чувстване и дело.

В тях няма нищо от онова, което е статус и патос на прометеевските човешки същества,

които са изпълнени с безграничен оптимизъм, с неизтощима енергия и с вечна дързост.

Ако митичният образ Прометей е символ и въплъщение на безсмъртен пример за

подражание, всеотдайност и самопожертвователност в името или за каузата на велики

идеали, нашата съвременност се отнася иронично, подигравателно, стигматично и дори

дискриминационно към всички подобни (исторически величави) персонажи и сюжети.

Свободният пазар не обича и не понася вечните примери, безсмъртните образи и разка-

зи, освен онези, които (в своите изкусителни и перверзни преработки) му носят изгоди.

Този негов своеобразен, а и притесняващ характер/темперамент има своите обяснения.

Постмодерният де- и конструктивизъм всячески се стреми, опитва да унижи, оскверни,

разглоби, дезавуира, репресира, а, накрая, символно и даже реално да унищожи всички

обективни и субективни предпоставки, условия, фактори и типажи на прометеевщина.

Неолиберализмът изобщо не го ограничава или възпрепятства в тези му зли намерения

и начинания, а даже всячески се стреми да му угоди, като го насърчава, или му помага.

По тази причина нашата съвременност „благославя” и конвейерно фабрикува фалшиви,

мимолетно господстващи над масите символи и натрапва анти-примери на човечност,

антисоциалност, превърнати/очевадни форми на социал-дарвинизъм, или на атомизъм.

Затова и днес, при тоталната дискредитация на неолибералния глобализъм толкова явно

и безцеремонно се извежда на преден план темата за фалшивите истини, или за целево

инфилтрираната в политическите речници тема за постистините, сякаш техни прототи-

пи, или пък феноменологии са отсъствали напълно от досегашните реалности и нрави.

И ако левите западни интелектуалци имат своята доста сериозна отговорност и вина за

формулирането и форматирането на дискурсите за политическата коректност, трябва ли

да не виждаме и техните провинения и спрямо пристрастията и заслугите на техни во-

дещи фигури в публичните производства, дистрибуции, обмени и консумации на таки-

ва опасни, вредни за лявото, хуманизма и демокрацията интелектуални продукти, как-

185

вито реално се оказват изобретени и пласирани на политическия пазар от тях постисти-

ни, фалшиви истини, които изобщо не се отличават от тези на идейните им противници.

С такива жестове и деяния левите лидери или елити не могат да се надяват на солидно

и дълготрайно публично внимание, уважение, доверие, а още по-малко и на признание,

просто защото с такива „екстри” те не укрепват, а подриват демокрацията и хуманизма.

Никак не е чудно, че, вместо човещината, победи жънат примитивните инстинкти, жи-

вотинските рефлекси, умственият примитивизъм и явната емоционална безчувственост.

Тези одиозни, плашещи щрихи са вече част и от портретите на днешните политици. И,

както доста болезнено чувстваме, ясно виждаме, това не подминава и днешните левици.

Сега постмодерността и неолиберализмът, въпреки че непрестанно, спекулатив-

но и манипулативно залагат на, рекламират (до прехлас и прегракване) очарованието и

ценността на Различието, всъщност дълбоко в себе си бленуват за друго; дават всичко,

за да натрапват Подобието, Универсалността, а и Унификацията в своите парадигми.

Нима днешните глобализационен и евроинтеграционен модели не облагодетелстват, а и

не галванизират такива очебиещи подобия, стремеж към неудържими прилики, универ-

сализации и дори унификации със западното, което сега е „по върховете” или на мода?

Не го ли виждаме, чуваме, усещаме достатъчно осезаемо, дори и твърде болезнено „на

гърба” на собствената ни злополучна преходна орисия, когато българското се подлага

на всевъзможни ограничения, забрани, унижения, оскърбления или унищожения, за да

бъде префасонирано по облик и подобие с днешните ни еталони, ментори и господари,

пред които трябва смирено, дори безпрекословно да се прекланяме като пред божества?

Не бяха ли родни политици от най-висок калибър онези, които вменяваха на народа ни,

че трябва да си смени чипа; че неговия материал е лошокачествен; че всичко българско

е обезценено, безстойностно, ненужно, а затова и трябва да се изличи от нашата памет?

Не продължават ли още наши политици да ни досаждат и ядосват с проницателните си

прозрения и тълкувания, че, за да станем истински европейци, трябва да се сбогуваме с

всичко или поне с твърде много от онова, което е градиво на народностния ни характер.

Но в този гръмогласен хор на отродители и родоотстъпници не липсват и леви фигури.

Нали през всичките, страдални за народа ни, години на тежкия преход имаше и леви

функционери, които винаги намираха поводи и аргументи да се оплакват, или дори да

обвиняват своите партийни състави или електорати, че не прозряли в същността и зна-

чимостта на техните провиденциални хрумвания, едва ли не гениални идеи за промени!

В годините на злополучния преход левиците притежаваха и продължават да имат „ори-

гинални” особи, които със словоблудствата си „вдигаха кръвното” на съпартийците си,

186

и които не бяха санкционирани, а си останаха на старите или повишиха своите постове.

Затова сме свидетели на пунически баталии между леви елити и формации, и на несек-

ващи упреци, обвинения и дискредитации на едни от други леви политици и лидери,

перчещи се пред конкурентите си с присъща им европейщина, и с модерното си лустро.

Но местното ниво не им стига, поради което те са склонни и способни да подливат вода

на своите опоненти или противници като пишат всевъзможни доноси, гнусотии и лъжи

до европейските им началници, до континентални институции или пък до чужди медии.

Така сервилността, угодничеството и мнимата преданост на такива леви политици към

западните им ментори би следвало да се осребри многократно, а и в обозрими срокове,

разбира се, винаги в ущърб и за сметка на техните местни, т.е. национални конкуренти.

Подобен стандарт или стереотип на задкулисни политически действия и интриги няма

как да озонира атмосферата в лявото пространство, нито пък и да укрепи демокрацията.

Днес примамливо, оглушително ни внушават и убеждават, че постмодерно дек-

ретираната и фаворизираната поетизация на човешката съдба, човешката душевност и

екзистенция следва да притежават история, която да е сътворена, но и контролирана от

„граматиката” на постмодерната логика, аксиоматика, деонтология и масова практика.

Вместени или впримчени в прокрустовите ложета на постмодерността, изкушавани и

изтезавани от неолибералното, човешката душа, екзистенция и съдба нямат друг преоб-

ладаващ шанс освен този да бъдат чужди копия, криво огледални образи, мимолетно

ехо, моментна, епизодична прослава на нещо съвършено външно или чуждо спрямо

тях, или пък даже и на нещо, което ги прави прекалено зависими, или дори несвободни.

Уж свободният пазар е грандиозната сцена или перфидната арена за тези метаморфози,

мутации на човешката природа и мисия в днешния объркан свят, но и живот. Той само

външно, формално заиграва или инструментално даже преиграва с Различието и Ино-

вациите, призвани и дори задължени да рециклират и легитимират нещо съдбовно пот-

ребно, което е фатално изгодно за Пазара, неговата вечна същност, или мисия, толкова

органично противопоставени на желанията, броженията на човешката душа, или съдба.

Раждайки и узаконявайки безкрайни разнообразия от вещи и услуги, Пазарът – повели-

тел и законодател на Идеологията, Политиката и Демокрацията, – реално и непрестанно

възпроизвежда, обезсмъртява своята дълбинна античовешка природа и мисия, свързани

с вечния кръговрат и неотменното господство на Изгодата от и Печалбата чрез Властта,

което е в пълен разрив със завещаното и сакрализираното от Прометеевския етос. Кога-

то Политиката се съобразява прекалено или даже коленичи пред Пазара, тогава и ней-

187

ните идеи и деяния няма как да не влязат в ритъм с такива явни, или тайни императиви,

при което единствено и дори сигурно ощетена се (a и ще се) оказва самата Демокрация.

Прометеевските неприемания и съпротиви против „сътворението по свой облик

и подобие” на човешките души и същества от мними и конюнктурни господстващи над

света и живота на хората „божества” са така чужди, неприсъщи, нетърпими, непоно-

сими и пораждащи враждебност, омраза и насилие от виждащите се сега като божества.

Достатъчно е само да погледнем към самодоволството, тщеславието, самонадеяността

на току-що влезли в политиката особи, или на пръкнали се покрай капризите на конюн-

ктурата персони в елитите на политическите партии или в държавните институции, за

да проумеем какви огромни рискове, или трагедии за демокрацията може да обусловят

подобни изригвания и циментирания на политици-недоразумения по левите „върхове”.

Затова и толкова осезаеми, дори потресаващи са сходствата, приликите между десните,

центристките и левите (идеологически и партийно-политически) елити в нашето време.

А това съвсем не е изненадващо, след като и Политиката се е превърнала (от съдбовно

призвание в полза на обществото, народа) в обикновен занаят за амбициозни личности,

след като доста от рекрутираните в левите елити персони гледат на нея като на халтура.

Неспособното изцяло да се скрие нежелание или натрапчиво забелязващото се

безсилие да се удържат идентичностните различия и „крепости” изригват във всичките

спекулативни, манипулативни обяснения, или „оправдания” за наложителността и цен-

ността, за мисията и значението на травестизма, хермафродитщината в политиката.

Всички идеологически глашатаи, политически играчи неуморно, до пресипване, на все-

ослушание тръбят, че са единствени, неповторими, оригинални или уникални, макар на

практика да правят всичко, за да изглеждат като другите, или дори като своите врагове.

Дори техните специфични отлики, които те гръмогласно прокламират пред публиките,

много бързо, твърде лесно се размиват или напълно изчезват след като дойдат на власт.

А и как да ги отличиш едни от други, след като всички те прибягват до и използват ед-

накви манталитети и маниери на идейно-политическо присъствие и влияние в социума;

след като се прекланят или робуват на едни и същи парадигми, идеологеми или митове;

след като управленческите им програми, или последици не са кой знае колко различни!

Затова нерядко доводите, аргументите, обясненията и дори оправданията и на десните,

но и на левите политици, или управници започват да изглеждат като огледални образи,

по които е безкрайно трудно и даже безнадеждно да се ориентираш кой от тях какъв е.

Днес сме очевидци или дори жертви на нескончаемо и сякаш безконтролно про-

лифериране, на перфидно, а даже и на перверзно клониране на универсализирани и

188

унифицирани властови типажи, които са пръкват от и господстват във всички идеоло-

гии и партии, независимо от оглушително и публично декларираните от тях тежки раз-

личия. Затова елитите са рекрутирани от „сътворени по свой облик и подобие” типажи,

от хора, личности или индивидуалности, които повече отблъскват, отколкото да прив-

личат, а и повече охлаждат, отколкото да ентусиазират огромни човешки маси за свет-

ли каузи. А такива процеси или тенденции няма как да не се отразят негативно на де-

мокрацията.

Сега ореолът около лицата и върховете на партиите, в т.ч. и левите, е прекалено

краткотраен и не толкова публично впечатляващ или мобилизиращ, както в миналото.

Самите политици от едно и също идеологическо „тесто” и партийно семейство не при-

тежават някогашните уважение, респект, почит и признателност към предходниците си.

Тази явна или неумело прикрита черна неблагодарност към предшествениците няма как

да не избива и в недоверие, липса на трайни симпатии, или на вечна обич към лидерите.

Тя ерозира опорите на левите идентичности, разкъсва тъканите на лявата солидарност,

тонизира несправедливостта в предубежденията и конюнктурните предразсъдъци, неи-

моверно увеличава обвързаностите, зависимостите, несвободите, идващи отвъд лявото.

Затова са и тези натрапчиви дистанции, отчуждения, отвращения, погнуси, дори омрази

към всичко, свързано с политика или с идеология, към всички политически институции.

А подобна тенденция въобще не пощадява, нито подминава и левите елити, формации.

Затова креят, линеят, скоропостижно агонизират или в пълно обществено безразличие

умират партийни и елитарни идентичности, мимолетни, искрометни властови величия.

Разсъдителният човек остава със странното или потискащото го впечатление, че единс-

твеното нещо, което днес е на най-високо уважение, е неуважението към другия човек;

че себичността е захлопнала вратата пред носа на всяко едно социално и морално нещо;

че егоизмът властва безгранично и безнаказано, за сметка на унижението на алтруизма.

Затова е тази властова напаст или стихия да се граби с пълни шепи и без угризения на

съвестта от некадърни политици, моментно оказали се на власт, но и в които няма нищо

държавническо, а всяко родолюбие е превантивно изгонено, ампутирано от душите им.

Попаднали в обятията на такива опасни времена, реалности и нрави, левите ели-

ти и организации също не са напълно имунизирани срещу шансовете да бъдат заразени

и покосени от бацилите на такива вредоности болести и огромни социални пандемии,

заради което и техни представители нерядко се оказват с тези одиозни характеристики.

Днес почти няма светли, всенародно уважавани, трайно почитани и всенародно

обичани политически лидери или държавнически фигури. Вместо тях, историчността и

189

всекидневието на хората сякаш неуморно, а и безконтролно изтласкват към върховете и

се превземат властови коти, постове или институции от преобладаващо посредствени,

одиозни, дори с тъмно, или с невзрачно биографично минало особи, ламтящи за власт и

готова на всичко, за да гарантират, а и да ускорят колкото може повече своите кариери.

Това, което в миналото е рядкост – представители на левите формации да бъдат подо-

зирани и даже съдени за криминални престъпления, сега вече е факт, горчива реалност.

Дори и да са единични, или малко на брой, подобни казуси няма как да не оказват осо-

бено тежки и дори разрушителни, необратими влияния върху авторитета на левиците.

Подобна тенденция не обещава спокойно настояще, ведри хоризонти за Демокрацията.

А тази одиозна тенденция или лоша закономерност е присъща и за целия ляв спектър,

поради което той се свива все повече като шагренова кожа в днешните реалии и нрави.

Затова виждаме, четем, чуваме тревожни коментарии, тъжни изповеди на рязко спада-

щи „червени” партийни състави, за силно намаляващи „червени” и сродни електорати,

които са лишени от толкова нужните им за момента истински лидери, елити, политици.

Затова е и тази непрязън на доста от съвременните леви „величия” или функционери от

все по-разрастващата се носталгия на „червените” по миналото, атмосферата и обнос-

ките, по другарството, колективизма и взаимопомощта в старите формати на Партията.

Реално погледнато и вярно преценено, наличието и действието на подобни нос-

талгични настроения са своеобразни – осъзнати или неосъзнати – компенсаторики за

сериозните дефицити в партийната среда и атмосфера, за притеснителните, или обезве-

ряващите липси на истински, нормални и морално обагрени човешки връзки и обноски

между идейни единомишленици, за безкористни, пък и демократични взаимодействия.

Хората, партийните членове копнеят за истински лидери, за морално изградени и об-

ществено-полезно действащи водачи на масите в екстремални, а и в банални ситуации.

Библейските притчи или метафори са много полезни в такива неприятни случаи:

когато няма истински пастири, стадата се разпръсват и стават плячка на дивите зверове.

Така е и с членските, и с електоралните състави – при липсите на истински лидери или

на морални примери хората все повече се колебаят, странят, завинаги изчезват от строя.

Подобни идейни или емоционални пандемии няма как да се отразят благотворно

върху статуса и патоса на съвременните демократични форми или устройства на живот.

Тъкмо напротив, те явно или задкулисно подкопават устоите, наливат вода в мелниците

на истинските противници и врагове на реалната демокрация, или пък на онези, които

искат с имитации, преструвки, имащи демократични визии, да се харесат на публиките,

които са твърде непостоянни в своите вкусове, предпочитания, претенции и очаквания.

190

Сега историческото време, социалните реалности или нрави непрестанно рекла-

мират, или декретират неуморно бдение, постоянно вглеждане в, съобразяване с биту-

ващото, доминиращото, компромисно, или адаптивно изгодно вписване в установените,

господстващите контексти, или във възпроизвеждащите се нови модалности на живота.

Сега е „златното време” за безусловно и безгранично господство на тоталните услов-

ности и зависимости, които ограничават, контролират или управляват човешкия живот.

А то формира, форматира и фокусира странни исторически късогледства, социални или

екзистенциални астигматизми, наложени отвън аксиологически и прескриптивни дал-

тонизми, които потискат, унизяват и убиват творческите енергии на Човека (като род,

вид и индивид), ориентирани към радикално дезавуиране и премахване на Статуквото.

Креативните потенции, интенции и инвенции на днешния постмодерно, неоли-

берално „конвейерно фабрикуван” човек могат да са позволени или стимулирани само

тогава и там, когато и където те са подчинени на, обслужващи безпрекословно, изгодно

Пазара, който слага своята мрачна сянка, тежка ръка над всички други жизнени сфери.

В такъв исторически пейзаж, при подобен социален и духовен климат определено няма

или са прекалено нищожни, а и трудно възможни мощни проявления на Прометеевци.

Ако Прометей не е предпочитан или фаворизиран пазарен типаж (затова и почти няма

водещи световни марки, или брендове, които да го изобразяват), той няма място и роля

в драматургията, сценографията, или дори в най-крайните декори на днешната история,

особено пък в сферата на идеологията и политиката, които са превили гръбнаци и свели

чела пред могъществото, волунтаризма, капризите, безнаказаността на силните на деня

постмодерни и неолиберални скрижали, парадигми и визии за настоящето и бъдещето.

И затова на мястото на някогашния ляв порив да се преобрази радикално света и чове-

ка, днешните леви идеолози и политици предпочитат да се заемат само с дисциплини-

рането и опитомяването, или с обуздаването на дивия, съвсем безчовечен капитализъм.

Постмодерните и популярни леви интелектуалци и теоретици все повече ланси-

рат и аргументират визии, че отвъд капитализма не може да се отиде; че подобна мисия

е безсмислена или предварително обречена на исторически провал; че единствено въз-

можното тук и сега, или поне в обозримо бъдеще, е да се впишат в системата и струк-

турата на днешния капитализъм и да се опитат стъпка по стъпка, с поредици от разно-

родни и многолики реформи частично, или временно да отслабят неговия хищен нрав.

Сега левите като цяло или поне онези, които непрестанно се стремят и опитват

да се „въртят” (който както иска да разчита и оценява това тяхно движение) в управ-

лението на своите държави и общества, нямат и не искат да притежават изграден, отк-

191

роен революционен манталитет, наистина радикален маниер на политическо действие.

Постмодерността и неолиберализмът основателно и ужасно се плашат (като дявола от

тамян) от възможностите и реалностите на истинската, а не на драматургично сътворе-

ната и изкуствено разиграната революция. Те всячески я клеймят, опозоряват, отричат,

преследват и безмилостно я унищожават. Вместо нея, те публично рекламират и нат-

рапват неолиберални и неоконсервативни контрареволюции, които вече шестват с пъ-

лен ход в историческото ни съвремие. За тях само еволюцията и реформизмът, които

вървят по стъпки, зададени им от други, чужди инстанции, имат място, роля, стойност

и значение в настоящия живот. И, ако Революцията не признава канони и катехизиси,

Еволюцията, и Реформизмът са невъзможни, или неспособни без своите преклонения и

подчинения на външни „скрижали”, без своите компромиси и консенсуси със силните,

а затова се отварят и парадни двери за нашествията и царуванията на компрадорството,

особено в свят, където почти всичко зависи от волята и щенията на неговите господари.

Тъкмо затова еволюционистите и реформистите винаги се стараят и опитват да налагат

публични внушения, убеждения и аргументи, че Революцията има (или следва да при-

тежава) крайно одиозни, опасни и гибелни исторически физиономии и биографии; или

че битките за Автономност и Автентичност са признаци и свойства на други епохи; че

Суверенитетът на Държавата, Обществото и Нацията няма прежния си ореол и статус, и

че Лявото трябва постоянно да се изменя, за жалост, отдалечавайки се от същността си.

Нали тъкмо в тази посока се нижат и керваните на всевъзможни доводи и аргументи, че

Лявото – закономерно и утилитарно – следвало да се придвижва към центъра и дясното.

Но се вижда, че колкото повече усилия полагат в тази посока, толкова повече левиците

като че ли стават все по-неприемливи, по-безпомощни да се справят с „дневния ред” на

историческите или социално-политическите предизвикателства, които животът налага.

Без да са чули за или прочели нещо от пророческите видения на Жак Елюл, кой-

то преди много десетилетия произнесе „смъртна присъда” за Революциите, но, заедно с

това, и пламенен благослов за Бунтовете и Гражданските съпртиви/протести, днешните

леви идеолози и политици сякаш интуитивно, или пък водени за носа от невидими мен-

тори и кукловоди повтарят до втръсване подобни визии от всевъзможни трибуни и пр.12

12 За ролята и отношението на съвременните леви партийни функционери към масовите граждански про-

тести у нас и, особено, къма тези от двете вълни през 2013 г. виж подр.: Мизов, М. Гражданските про-

тести – 2013 г. Множествата срещу народа. С., „Авангард Прима”, 2014; пак от него: Гражданските про-

тести – 2013 г. Февруари срещу Юни. С., „Авангард Прима”, 2014; а също и: Гражданско общество и

граждански протести. С., „Авангард Прима”, 2014 (съставител и научен редактор – М. Мизов).

192

Изопаченията на истинската същност или мисия на Революцията в наше време,

превратните й описания и тълкувания се превръщат в доминираща деонтология за мно-

го идеологически, партийно-политически, утилитарно колабориращи се за власт елити.

Сега навсякъде и постоянно се тръби за всевъзможни революции във високите техноло-

гии, в науката и производството, в услугите и пазара, и т.н., само не и за революции в

областта на политиката, идеологията, социалното, реално демократичното управление.

Съвсем преднамерено и систематично се натрапват погрешни визии и вредни интерп-

ретации за истинската същност и предназначение на Революцията в човешката история,

които преобладаващо са описани, представени, дори осъдени като крайно отрицателни.

Затова и сериозни теоретични концепции, като тази на Жак Атали, които отреждат съд-

бовни исторически роли и огромни значимости на бъдещите революции, съвършено

умишлено се премълчават13, или пък творби, като тези на радикали, примерно на Ален

Бадиу, също не се възприемат или допускат за ползване от левите идейни „нотабили”.

Защото в свят или в история, които ценят и всекидневно възпроизвеждат стереотипи на

зависимост, несвобода, смирение, покорство и сляпо подчинение на „силните на деня”,

непокорните умове, души, сърца и воли винаги са отричани, охулвани и преследвани, а

именно такива реалности и нрави сътворява и умножава нашата смутна съвременност.

И, ако досега, в историческото минало левиците често са били символ и въплъщение на

идеологическо и политическо непокорство, ако те на дело са били истински и продук-

тивни бунтарски феномени, ако те са сътворявали, преследвали и осъществявали преди

това исторически невиждани, нечувани социални хоризонти, днес те сякаш вече се

превръщат в релефно олицетворение на идеологическото примирение и конформизъма,

на политическото безсилие и покорство, а техните елити – дори още по-лошо – на сер-

вилност към и преклонение пред онези, които отнемат свободата и достойнството на

човечеството, като съвсем преднамерено и безскрупулно го превръщат в обезвластена,

прекалено безсилна, зависима, моментно или дълготрайно сляпа, глуха и няма биомаса,

която може единствено конюнктурно, волунтаристично да се използва като суровина и

средство за задкулисните проекти, циничните сценарии на новите властелини на света.

13 Жак Атали поставя на трето място сред позитивните стратегии с политически характер революциите,

които единствено могат радикално да отстранят въображаемите заплахи или реалните опасности, които

днес са надвиснали над света и демокрацията, и които могат да премахнат хаоса в управлението на дър-

жавите и обществата, а и без да съществуват „Бастилии”, които следва да бъдат атакувани и превзети. Не

случайно и той твърди, че, макар и далечна, революцията вече се очертава на хоризонта на историята, а и

призовава и вдига на крак непокорните хора. В заключителните си думи той се позовава на страстните и

проникновените редове на Андре Жид, който в своя Дневник изповедално подчертава, че светът ще бъде

спасен, ако това е възможно, от непокорните (Атали, Ж. Да оцелеем в кризите. С., 2011, с. 78 и 156).

193

Смирили се с тази историческа участ, възприели подобни идеологически визии и

политически роли, днес повечето левици вече не могат да бъдат истински „сапьори” за

обезвредяване на заплахите и премахване на рисковете пред Демокрацията, а – обратно,

сами се превръщат в източник, транслатор и усилвател на такива заплахи и опасности.

Вместо да са солидни гаранти за ограничение, препятстване и премахване на съществу-

ващи или потенциални заплахи за Човечеството и Демокрацията, немалко леви идеоло-

гически, партийно-политически елити (сега!) се превръщат в символични или в реални

„детонатори” за верижни исторически и екзистенциални експлозии, които безпощадно,

брутално, или перфидно разрушават и убиват свободния и достойния човешки живот.

Нима в днешното (буреносно и кърваво) съвремие не сме свидетели или дори невинни

жертви на всевъзможни съпричастия, даже и на съучастия на леви политически лидери

и елити в съвършено безумни, гибелни конфликти, или в непотребни войни, които обс-

лужват само геополитическите проекти, геостратегическите сценарии на новите госпо-

дари на постмодерно конструирания и неолиберално натрапвания Нов порядък в света?

От времето на Просвещението Разумът, Прогресът и Революцията вървят ръка за

ръка. Днес, обаче, Постмодерността, а и Неолиберализмът гледат накриво, укорително,

злобно или осъдително Разума, Прогреса и Революцията, като си позволяват даже да ги

иконографисват и интерпретират в крайни отблъскващи образи и в плашещи значения,

според които всички тежки превратности, или трагедии на днешното човечество идват

като залог (или ужасяваща зестра) от предишните геройства и подвизи на трите фигури.

Така кухата идеологема или циничната политическа митологема за Тоталитаризма се

превръща в публично охулвана, дамгосвана творба на Разума, Прогреса и Революцията.

Великите идеали, а и постижения на епохата на Просвещението се оказват истинските

виновници за драмите, трагедиите, сполетели европейските народи, цялото човечество.

Така описани и тълкувани, светлите просвещенски идеали и преобразувания се оказват

единствени причинители на всички последващи исторически безумия и престъпления.

А като неразривни части от историческите походи или триумфи на тези идеали, левите

идеологии и партии сега се представят като заразоносители, преносители на опасности.

Затова и те днес трябва „основателно, заслужено” да бъдат качени на дъската на позора,

разположена в центъра на историческата събитийност, или в политическите на „агори”.

И въпреки че приписва на Тоталитаризма неотстраним ирационализъм, а на думи слави

и благоговее пред рационалността, сега Постмодерността разчита на, а Неолиберализ-

мът фаворизира ирационалността, като (заедно с това!) си позволяват да охулват завое-

ванията, и да кощунстват с постиженията на Прогреса, или като представят Революция-

194

та като единствения виновник за всички трагедии на човечеството, и като главен източ-

ник, и гарант на всички тоталитаризми, независимо от техните идеологически цветове.

Тези съвременни увлечения, ежедневни „забавления” и властови прийоми не са

присъщи единствено и само на десните или на центристките идеологии, или партии, а

така също и на разнородните, и многоликите левици в нашата бурненосна историчност.

Макар и с известно времево закъснение, те могат да се забележат и в нашите реалности

и нрави, разбира се, не в най-оригиналните или впечатляващите си модалности, а най-

често в техни побългарени, семпли, примитивни, или огрубяващи ги варианти на показ.

Така последните се превръщат във възможни (или в реални) заплахи за демокрацията,

понеже с такива убеждения и действия подкопават нейните хуманистични фундаменти.

Сега левите партийно-политически елити като цяло са напълно обсебени, а и об-

служват сервилно подобни еволюционистки или реформистки манталитети и маниери.

По тази причина те не са или не следва да бъдат квалифицирани като прометеевски по

дух и по стремеж да преобразят битуващото на Земята – природната и социалната.

Може да се твърди, че повечето леви формации притежават по върховете си персони с

епиметеевски качества, т.е. хора, които, вместо сами да променят радикално История-

та и да се противопоставят на нейните инерции и седиментации, са способни повече да

се съобразяват и подчиняват, да се вписват в и да възпроизвеждат папагалски, или епи-

гонски нейни специфики, които те – доброволно, или принудително, с екзалтации, или

със „скърцане на зъби” – заимстват от свои външни ментори, или от чужди господари,

които също така обикновено вървят – но само привидно триумфално, а реално – винаги

след събитията, а и не могат изпреварващо да проумяват или разгадават нейните тайни.

Впрочем, днес съвсем не са малко недоволствата, притесненията от и критиките

към левите елити, отнасящи се до техните „опашкарски” логики, техники и практики,

до това, че вместо да изпреварват, те постоянно изостават или бледо следват събитията,

или пък че изобщо не смеят да погледнат по-надалеч в историческото време, да се ан-

гажират с по-далекобойни и дългосрочни, кардинални, стратегически цели и сценарии.

Подобна негативност на членските или електоралните състави, на идейните съ-

мишленици и симпатизанти на „червените” политически партии доста често се обусла-

вя и от тавтологично, и публично депозираните обяснения, или оправдания на повечето

от левите дейци, според които сега не е време да се правят твърде мащабни прогнози,

нито да се поемет ангажименти, измерващи се с перспективите на редица десетилетия –

нещо, което пък предишните леви партии през ХІХ-ХХ век твърде успешно са правили.

195

Разбира се, всичко това съвсем не означава, че днешните господари на света или

властелини над живота на човечеството не притежават никакви желания и могъщи сили

да конструират, или да „привеждат в действие” всевъзможни опасни проекти, зловещи

сценарии, пъклени заговори и разрушителни, дори смъртоносни исторически трудове.

Точно обратно, епиметеевците (със своята ментална и поведенческа мудност и обърка-

ност, със своите вечни съмнения, колебания, подозрителност, мнителност, нерешител-

ност и податливост на външен натиск) се оказват и сериозни заплахи за Демокрацията.

Ужасяващите нагледи на нашата метежна съвременност възпроизвеждат, а и умножават

всекидневно подозрения или убеждения, че нещо не е както трябва да бъде, че светът,

животът са се устремили по наклонени плоскости и шеметно се движат към пропастите,

че вилнее ценностен вакуум, идейни безпътици, екзистенциална и исторически дезори-

ентация, които, обаче, са добре дошли и изгодно търгувани от моментните „господари”.

Подобни стресове не липсват от сферата на левите идеологически и партийни фамилии,

нито отсъстват от техните – управленчески или опозиционни – трафарети на действия.

Обратно – те са прекалено релефно забележими или натрапчиво присъщи за много от

съвременните левици, за манталитета и маниерите на техни ръководни фигури и елити.

Днес болезнено се чувстват липсите на истински прометеевски духове и лидери,

а и неприятно се усещат свръхпроизводствата или свръхконсумациите на техни ерзаци,

или пък, най-често, на техни антиподи, на антагонистични по идеи или дела персонажи.

Вероятно, за тази подмяна или рокада на прометеевците с епиметеевците определена

роля и заслуга имат и естеството на постмодерната история, а и духът на нашето време,

които обуславят, стимулират и легитимират повече апологията, пък и рециклирането на

настоящето, вписването в контекста, адаптацията към и възпроизводството на статук-

вото, отколкото техните крайно наложителни коренни изменения, или тотални отмени.

Подобна съвременна закономерност или тенденция с особена сила и релефност

се забелязва най-вече в сферата на взаимоотношенията на политиката и икономиката.

Именно там постмодерността и неолибералната глобализация обуславят, легализират,

катализират, а и всячески мултиплицират управленчески политики, които – въпреки че

възпроизвеждат извънредно опасни, вредни и даже пагубни идеи, модели и парадигми,

или че дават магистрални пътища за формиране и възпроизводство в световното време-

пространство на различни, но вътрешно унифицирани версии, модели на турбу-, кази-

но- или зомби-капитализъм (изсмукващи безпощадно всички жизнени сили на приро-

дата, човечеството, държавата и обществото), – продължават неистово да се фаворизи-

рат, плагиатстват и регенерират от олигархичните (световни, континентални, регионал-

196

ни и национални) елити и от техните креатури в политиката и икономиката, защото са

изгодни и полезни за „господарите на света”, независимо от жертвите на човечеството.

Можем да се доверим на преценките, анализите или тълкуванията на изтъкнатия

австралийски икономист Джон Куиггин, според когото в нашата смутна, или преломна

историческа съвременност господства зомби-капитализъм, който натрапва в системата

на политиката и икономиката парадигми и модели, които приблизително от три-четири

десетилетия морят света и човечеството, и които се оказват исторически недалновидни,

рискови и зловредни, ала които чрез своите призраци и таласъми продължават да бес-

неят и властват над политическия и икономическия разсъдък на властниците и елитите,

а последните са безсилни и неспособни да измислят и въведат в практиката техни со-

лидни алтернативи, мощни контраверсии, които да дадат зелена светлина за прогреса, и

поне да намалят нетърпимото историческо и екзистенциално бреме на днешните хора.14

Затова и днес виждаме политическата импотентност или идеологическото безсилие на

левите теоретици, политици и управници да създадат и реализират алтерглобалистки

проект, радикално отричащ, възпиращ и унищожаващ господстващия сега глобализъм.

Превръщайки се в публични глашатаи и адвокати, в погребални агенти, които украся-

ват до неузнаваемост визията и влиянието на исторически осъдени и мъртви визии, по-

вечето съвременните идеолози и политици реално обслужват не Живота, а Смъртта.

Никак не е чудно, че тъкмо Смъртта днес бележи исторически невиждан и нечуван ръст

на интереса към своите изображения, тълкувания и превъплъщения в света и за човека.

Не е изненадващо, че идеолози и политици все по-често и все по-гръмко я обявяват за

форма на живот, за единствен начин да се прокарат нови пъртини и модуси на живота.

Затова се налагат генерализации от типа: колкото повече смърт, толкова повече живот;

всяка загуба е печалба; всяка раздяла е шанс за нови срещи, които обаче съвременните

реалности и гибелни последици твърде лесно разобличават, а пък и бързо опровергават.

Нима шоковите доктрини, стратегии или тактики не са олицетворения на такъв патос?

И не бездействаха ли, не участваха ли в тяхната реализация и леви политически елити?

Не присъстваха и не властваха ли тези разрушителни, варварски импулси при истори-

ческото ограбване или разрушение на редица, преди това доста сносно съществуващи,

държави и общества, или при унижението, подчинението на техните култури на Новия

световен порядък, където само формално и инструментално се прокламира плурализъм,

а иначе всичко върви под знаменателя, според волята на сега господстващия монизъм?

14 Виж подр.: Куиггин, Дж. Зомби-экономика. Как мертвые идеи продолжают блуждать среди нас. М.,

2016.

197

Кога повече от сега Човечеството е било очевидец, свидетел и жертва на всевъзможни

фундаментализми, екстремизми, радикализми, тероризми и други идеологически изми,

за чието дискретно провокиране или рекламиране свой пръст имат и някои леви елити,

които със своите бездействия или съдействия подпомагат, а и ескалират напреженията?

Въпреки че щедро спонсорирани псевдоучени или натрапени анализатори най-

разпалено внушават, или убеждават разнородни и многолики публики, че днес човечес-

твото живее (едва ли не!) в най-добрите си исторически времена, реалности и нрави, че

всички други алтернативни са или невъзможни, или са практически абсурдни, реално

ескалиращите идеологически конфронтации, политическите, или военните конфликти,

гражданските войни и пр. изобщо не потвърждават такива възторжени генерализации.

Не случайно днес битуват мнения и сравнения за съвременните форми на капитализъм

като за своеобразни вампири в сферата на политиката и икономиката, които изсмукват

кръв от тялото на човечеството, жизнени субстанции и сили от плътта на обществото.15

А вампирското икономизиране на политиката, както и политизирането на икономиката

не могат да предложат нищо друго освен обезсилване, атрофиране, конвулсиране или

агонизиране на националната и социалната държава, пък и на гражданското общество –

все процеси, или тенденции, които са очевадни; чиято драми сега мощно се разиграват,

или за чието ограничаване, предотвратяване левите елити нямат нужните сили и власт.

Затова и вампирските теми, или метафорики се превръщат в органични части от съвре-

менните идеологически дискурси и политически наративи и на десници, а и на левици.

Те, между другото, са и субстанциална, а и фаворизирана съставка, преднамерено, мо-

же би, толериран „каймак” на съвременната американизирана масова култура, която

непрестанно сервира или занимава с фабули и персонажи на вампири, кръволоци, тала-

съми, караконджули и пр. А най-интересното или пък тревожното е, че левите теорети-

ци, или идеолози (по непонятни, а пък и публично неартикулирани причини) като че ли

изобщо не реагират на подобни „културни провокации и на/шествия”; а сякаш приемат

за нещо съвършено нормално и логично ирационалното, или имагинерното тотално да

властват над реалиите, човешките нрави; да форматират съзнанието, битието на хората;

да създават, или легитимират паралелни светове, нямащи връзки с истинските събития.

Тъжната или дори стряскащата прогноза на Куиггин, обаче, е, че и през следва-

щите няколко десетилетия властващите (олигархични, завоалирани) елити ще продъл-

жат да натрапват и експлоатират подобни крайно опасни и зловредни визии, а и версии.

15 Може би не е странно, че в сферата на масовата култура тези господстващи парадигми и модели дават

шанс и простор на темите за вампирите, така екзалтирано пласирани и мащабно консумирани от масите.

198

И това ще продължи дотогава, докато на историческата сцена и на политическата арена

не се появят съвършено нови (политически и икономически) елити, които пък трябва да

изобретят и внедрят в социалните практики такива нови алтернативни глобализационни

модели, които да се базират на радикално други парадигми и концептуални визии. По-

не засега такива обнадеждаващи промени в света, елитите, държавите и обществата не

се забелязват – това няма как да окуражава, умножава критиците на днешното статукво.

То и обезкуражава онези индивиди или групи, които таят упования и надежди, че Де-

мокрацията може да бъде спасена, дори усъвършенствана, хуманистично облагородена.

То може само да им „сервира” нови усложнения и затруднения, главоболия и терзания.

Когато подобни идейни настроения или впечатляващи визии се разпространяват

безпрепятствено и безнаказано, когато техните спекулации и манипулации не срещат

нужния (навременен и ефективен) отпор, тогава Демокрацията все повече е в опасност.

Нейният разклатен статус и разколебан патос се отразяват на всички социални субекти.

Подобни трескави очаквания или такива възможности символично и реално подкопават

авторитета, имунитета на традиционните, а и на привидно модернизиращите се левици,

като ги превръщат в мишени на неудовлетвореност, неприемливост, протест и съпроти-

ви от страна на нови, радикални параполитически, леви, а дори и левичарски формации.

Както виждаме от повече от две десетилетия и половина драмите и колизиите в съвре-

менните левици са безспорни индикатори, доказателства за такива процеси, тенденции.

Именно традиционните, а дори и привидно модернизиращите се по постмодерен мани-

ер левици се намират в крайно неблагоприятна, даже и одиозна (историческа, полити-

чески и публична) кондиция. Те сякаш стават все по-неатрактивни за масовата публика.

А загубата на публично внимание и на социалния интерес към левиците са обусловени

от, но, същевременно, и катализират процеси на ерозия на социалното доверие към тях.

Това обстоятелство възпроизвежда и дори силно мултиплицира отрицателни настрое-

ния и нагласи, на сриващи се кредити на социална поддръжка за тях, скептицизъм, ни-

хилизъм и цинизъм към техните претенции за и реални креативни сили, способности.

Взети накуп или поотделно, всички тези сериозни особености, неприятни щрихи

от портретите на съвременните левици обуславят, а и галванизират немалко – осъзнати,

или пък все още непроумени – заплахи, опасности, рискове, драми или трагедии на, и

за Демокрацията през ХХІ в. И това е така, защото, просто, днес повечето леви (идео-

логически и партийно-политически) елити като че ли оставят солидни впечатления или

внушения, че се предават напълно, без всякакви съпротиви, а някои буквално се отда-

ват или продават във вампирските обятия; меркантилно и аморално се подчиняват на

199

вампирските замисли или сценарии, които постмодерността и неолибералният глобали-

зъм сега безогледно, безконтролно налагат исторически и всекидневно по най-различни

начини, с всички средства. Неслучайно все повече се говори/пише за идеологическата и

политическата проституция, която се представя (едва ли не) като естествена или неиз-

бежна, принудителна форма на съвременен живот във, или пък чрез всемогъщата власт.

А нейната казуистика, нейните преструвки, симулации, съблазни и прегрешения съвсем

не подминават твърде далече или поне наблизо, но и заобиколно край обиталищата на

левите идеологии и партии. Затова някои от последните днес се оказват твърде солидно

привлечени от, безмерно отдадени на нейни прелъстителски изкушения, грехопадения.

Както могат да предполагат или изискват разумните и моралните граждани, само

максималното ограничаване или, още по-добре, прекратяването на всички канали, фор-

ми и средства, които обуславят и катализират проституцията във и чрез властта, могат

да са единствено спасителна лечебна диагноза и терапия за бъдещето на Демокрацията.

А в подобни диагнози на влошеното състояние или здраве на последната, както и на

системното, неотклонното прилагане на ефективни лечебни терапии роля има и Лявото.

Затова, ако не се възпрат тези пагубни тенденции не само в териториите на историята и

политиката изобщо, а и в тези, които се отнасят до патоса и статуса на левиците, те съ-

що ще имат свой „пръст” в трагедиите на човечеството през задаващите се десетилетия.

Ако искат достойно и продуктивно да се възвърнат на историческата сцена и по-

литическата арена, левиците трябва преди всичко да започнат със своя морален катар-

зис, чрез когото могат да пречистят и всичко останало в своето мислене, а и поведение.

Без това нравствено пречистване тяхната историческа орисия е предопределена; и то в

неблагоприятни посоки и изображения, отвеждащи към нови провали и самоубийства.

За да могат наистина да реформират света и живота на различни общества или

държави, левите партии днес трябва преди всичко останало да започнат със и от себе си

тези процеси на радикално и съдбоносно преобразуване; на тотално реформиране във

всички посоки и отношения; на духовно и кадроно-организационно прераждане, които

не обръщат гръб, или не се отклоняват погледа си от огромните и вдъхновяващи исто-

рически съкровищници и постижения на старите партии, а разумно усвояват онова от

миналото, или пулсиращото настояще, което може да им помогне в новите търсения.

Колкото и странно да е, за съдбовната потребност от такъв нравствен катарзис

най-малко говорят, а и най-опърничаво противодействат тъкмо „персоните от властта”.

Те сякаш по някаква стародавна традиция смятат себе си единствено за ментори или

маяци, по чиито фарови светлини всички други следва да се ориентират и променят.

200

Затова историческа отговорност или морален дълг на левите политици днес е колкото

може по-скоро, по-ясно, по-решително, а и неотстъпно да правят крачки именно в тази

посока, да дадат личен пример, а и принос в пречистването и спасението на Демокра-

цията, което, същевременно, ще бъде и техен подвиг, или заслуга спрямо спасението и

на Левите ценности, принципи и идеали, без които нито Демокрацията, нито пък Хума-

низма имат каквито и да са исторически шансове, и без които Прогресът е невъзможен.

201

ЗАЩО СЕ ТОПИ И ИЗПАРЯВА СПОМЕНЪТ ЗА СОЦИАЛИЗМА В БЪЛГАРИЯ?

Трендафил Митев

Отговорът на този въпрос нито е лесен, нито пък може/трябва да се даде в рам-

ките само на една-единствена, ограничена статия, при това и от отделен автор. Но, все

пак, при наличието на подобни, фундаментални академични дилеми от някъде трябва

да се тръгва, когато се търси убедителна логика в обяснението. При подхода към тезата,

според която „споменът за социализма в България се топи”, мисля, че е редно най-на-

пред да са поставят няколко по-общи, но принципно важни предварителни въпроси:

Първият от тях може да се формулира по следния начин: всъщност, защо е необходимо

да се даде справедлив отговор на въпроса свързан с реалностите в новата българска

история от втората половина на ХХ век?

От сегашното състояние на писаното върху тази проблематика се открояват ня-

колко изследователски подхода. Едни автори смятат, че това е наложително, „за да се

защити добрият образ на българската левица днес”. Предвид на факта, че всевъзможни

„специалисти”, свързани с фондации и „изследователски центрове”, финансирани от не

български институции, формираха мрежата на едно самоорганизирало се, „частно

гражданско общество” у нас, чиито представители вече четвърт век паразитират върху

една тенденциозна и силно деформирана представа за разглежданата историческа епо-

ха. Авторите, които опонират на „частниците” в областта на обществознанието, имат

основания, защото когато се говори сериозно за наука, винаги се има предвид главно

обективната и всестранната оценка на приключилите политически реалности, колкото и

сложни и деликатни да са те.

Други историци и политолози, недоволни от равнището на дебата, свързан с

епохата на социализма, се възмущават от някои кощунствени писания на тази тематика

по простата причина, че основните тези, развивани в текстове създадени от „творци”,

носители на „демократичен идеен ореол”, всъщност са груба пропаганда. Поради това

развиваните там постановки противоречат на съществуващата документация от епоха-

та. В резултат тази втора група от привърженици на истината тръгват из дебрите на

изобилните конгресни постановки, прелистват правителствените решения и съществу-

ващото силно развито социално законодателство от 50-те до 80-те години на ХХ век.

Основната цел на авторите, придържащи се към този втори изследователски подход, е

да разкрият какви видими придобивки е получил българинът през споменатите десети-

летия. На тази основа те се опитват да се противопоставят на „пропагандната война”,

която се води вече четвърт век срещу реалностите в българското общество от втората

202

половина на 40-те до края на 80-те години на ХХ век. Този подход всъщност е едно

развитие на първия и също има своите основания. Защото наука се прави само и единс-

твено на базата на безспорната документация от съответното време.

Въпреки своята видима логика и академична легитимност, обаче, мисля че тези

два подхода не са достатъчно ефективни при конкретиката на съществуващата идейна

среда в България през последния четвърт век. Причината преди всичко е в обстоятелст-

вото, че духовните представители на „частното обществознание” в нашата страна

изобщо не се интересуват от „всестранната и безпристрастна оценка” на приключилите

политически реалности в края на ХХ век. Нито пък четат съвестно документацията от

епохата на социализма и писаното в духа на посочените по-горе подходи. Или ако четат

нещо, което е останало като официална следа от онова време, то е, за да се издирят

фрагментарни данни, позволяващи засилване на тъмните краски във вече наложената

пропагандна мантра. Не рядко и за да се формулират още по-настървено тези срещу

„лявата пропаганда, която защитава соца”1. В резултат ако се направи едно генерали-

зиращо сравнение, очевидно е, че усилията на представителите на двата, споменати до

тук, научни подхода при изясняването на истината за българската история от втората

половина на ХХ век (сега за сега) не дават преимущество на техните изследователски

тези. В сравнение с това, което бълват идейните им противници. Онова, което ежеднев-

но пускат в обръщение из печатните и електронни медии, гравитиращи около добре

платените структури на „частното гражданско общество”, доминира в идейното прост-

ранство на България.

Отчитайки този видим факт, мисля, че все още не е използван достатъчно ефек-

тивно един трети подход за изясняване на реалностите, които са свързани с миналото

на България и нейния народ от втората половина на ХХ век. Имам предвид необходи-

мостта да се илюстрира по безспорен начин, а и на тази основа да се обоснове тезата,

фокусирана около питането дали трайните интереси и достойнството на българска-

та нация изискват (и заслужават) тотално да се отрича всичко от нейната половин

вековна история? При положение, че през последните години това поголовно отрица-

ние не се прави само по добре известни брутални схеми от страна на чужди и враждеб-

но настроени сили зад граница, а и от „свой”. От българи, които имат претенции да са

част от високо образования слой на националната интелигенция. Тоест, от личности с

1 Този термин, впрочем, се пусна в обръщение именно от авторите, пребиваващи в частните фондации и

изследователски институти, а и занимаващи се с проблематиката на българското развитие през втората

половина на ХХ век!

203

ясни представи за ролята на духовния елит на народите и при защита и последователно

отстояване на истините за всичко важно и ценно, свързано с народностната им съдба.

Още повече, че болшинството от тези хора са завършили висше университетско обра-

зование преди 1989 година. Те са получили степени, звания в академичната реалност на

старото общество, а някои са направили и кариери в рамките на социалистическите

десетилетия на България.

Фактите от подобно естество дават основание да се формулират основите на

един нов изследователски подход. В своята методическа основа той би трябвало да се

опира на две-три главни базисни опори. Първата може да се формулира по следния

приблизителен начин: при подхода към изясняването на истината за българската исто-

рия от втората половина на ХХ век, дали на първо място не трябва да се изследва науч-

но въпроса относно това дали авторите, които се ангажираха с тоталното отрицание на

българската история от втората половина на ХХ век, имат собствено житейско минало?

Тяхната младост „пусто място” ли е в личната им биография? Тези хора, които обезс-

мислят в писанията си напълно реалностите на националното битие от края на 40-те до

края на 80-те години на ХХ век, отрекоха ли се най-напред от своите дипломи, знания

и творчески постижения, добити през времето, което днес те именуват с новосъздаде-

ното, пежоритарно и презрително съществителното – соца”? Та след това да имат фак-

тическото и морално право да тръгнат по „новия - демократичен път” в своето кариерно

развитие? Или не са се отрекли от онова, което те лично са получили от българското

общество до 1989 г.?

Пълен абсурд и интелектуален парадокс е да се титулуваш и днес „професор”,

„доцент” или „доктор” (бивш „кандидат на науките) – научни степени и звания, полу-

чени с благословията на ВАК до 1989 година, и в същото това време да пишеш и раз-

съждаваш с презрение за „пълната абсурдност” и „задушаващата атмосфера” на старото

общество. Основното питане тук следователно е: ако не си се отрекъл от личните си

дивиденти, получени преди промяната на 10 ноември 1989 година, имаш ли моралното

право да ругателстваш срещу онова време? Защото ти лично си живял тогава, развивал

си се професионално, творил си личните си постижения, те са били признати официал-

но тогава, но не си се отрекъл от онова, което си бил и си постигнал! Или всичко при-

добито при социализма в личен план е добро, то съставлява неизменна част от персо-

налния имидж на човека и по тази причина то не подлежи на ревизия! Може – нещо

повече, трябва да се ревизира, да се премълчава и дори тотално да се отрича само оно-

ва, което се отнася до „другите”. Сякаш всъщност става дума за някакъв паралелен свят

204

по отношение на когото, обаче, представителите на съвременното „частно обществоз-

нание” в България нямат нищо общо. Те като че ли изобщо „не са били в него”! Не са

имали абсолютно никаква полза от съществуването му! Поради това днес, според тях, е

напълно логично да се окарикатури светът на „онези” към които издържаните сега от

чуждите фондации персони вече нямат нищо общо.

Научното изследване и изясняването на тази реалност в средите на българската

национална интелигенция трябва да се реализира в поредица от сериозни научни тру-

дове. Само така може да даде реална и вярна представа за моралното и академично

равнище на онези, които си поставят за цел тоталното изкривяване на реалната истина

за историята на българския народ, от втората половина на ХХ век. И, ако науката дока-

же, че в случая става дума за един колосален инфлационен процес в структурата на

българската национална интелигенция, родил морално уязвими персони през послед-

ния четвърт век, то вече по неизбежност ще се наложи и първият основен извод, свър-

зан и с питането за относно това дали подобни хора имат правото да посягат върху

достойнството на българската нация? И трябва ли някой изобщо да им вярва? И вер-

ни ли са техните груби внушения, че българите само пасивно са „вегетирали биологич-

но”, мълчейки паразитно в някакво „цивилизационно блато” през втората половина на

ХХ век?

Сериозната българска историческа наука все още не е дала отговор на доста

важната тема за научното, моралното и интелектуално равнище на „соцърите“2. Добре

изследвана, убедително обяснена и ефектно популяризирана, истината върху маркира-

ната до тук тема със сигурност ще снижи ефекта от духовния поход за тотално отрица-

ние на българското минало от втората половина на ХХ век. За целта, обаче, е наложи-

телно да се реализира една много солидна поредица от задълбочени научни изследва-

ния, в които да се обяснят пертурбациите, които част от българското интелигентско

тяло преживя в името на това част от неговите представители да се окажат до ресурси-

те, осигурявани от новите „вдъхновители” на световното развитие.

В хода на подобен анализ, обаче, е напълно възможно някой да опонира: „какво

тук значат някакви си личности”? Кого интересува тяхната лична, житейска и духовна

драма? Персоналната съдба на „дюнметата” (родоотстъпниците) не е интересувала ни-

кого, никога и никъде! В подобно неглижиране на „соцърите” може да има и някаква

формална логика. Не така, обаче, стои въпросът със защитата на достойнството на бъл-

2 Това понятие трябва да влезе вече в употреба, тъй като и отрицателите на социалистическата епоха

сами сътвориха термина „соц“ и освен това работят главно с него в своите претенциозни писания.

205

гарската нация, което се накърнява много сериозно от тях. Защото именно тя – българ-

ската нация, през втората половина на ХХ век със своя труд, лишения, упоритост, но и

с действен творчески потенциал сътвори една качествено нова цивилизация в рамките

на българското землище. Реалност, която днес някои се опитват да пренебрегнат, прик-

рият, премълчат и елиминират напълно като следа в националното развитие.

Тук вече опираме до втори фундамент на предлагания нов изследователски под-

ход, който би трябвало да се използва като база при изясняване на истината, свързана с

историята на българския народ през втората половина на ХХ век. А именно, да се до-

каже с неоспорими факти, че въпреки наличието на безспорни грешки и дори на прес-

тъпления, допускани от страна на еднопартийната власт по отношение на личности или

инициативи, имали прояви по същото време, българският народ между 50-те и 80-те

години действително сътвори една качествено нова цивилизация в рамките на своето

родово землище.

Само като бегла илюстрация на тази теза ще приведа няколко основни маркери,

свързани със споменатата, наистина нова индустриална цивилизация: за половин век

българите със своя труд изграждат 8000 нови промишлени предприятия; чрез тях роди-

ната им се превръща в световен лидер с производството на леката промишленост, на

цимент, сода, електрокари, продуктите на оръжейната и хранително вкусовата индуст-

рия; до 1989 година от България ежегодно тръгват 40 % от компютрите, които се из-

ползват на изток от „желязната завеса”; в страната са издигнати 20 нови университети и

45 развойни институти, свързани с различни области на промишлеността; 2500 танкове

и 250 изтребители за пръв път са на въоръжение в редовете на армията; в експлоатация

влиза първата атомна централа на Балканите; по черноморското крайбрежие е изграден

един от най-мощните конгломерати от морски курорти в Европа; средногодишното

производство на зърно в България през 80-те години възлиза на 11 милиона тона (при

средно 3,5 - 5 мл. т. след 1989 година!?); ежемесечно са произвеждани по един нов или

общо между 12 и 14 качествени български филма годишно; налице са трайни и безпре-

цедентни постижения в областта на театъра, оперното пеене и спорта; само отборите по

художествена гимнастика до 1989 година са донесли на България 260 златни, 180 сре-

бърни и 86 бронзови медали – резултат, какъвто не е постиган никъде другаде по света,

а и от нито един друг, отделен спорт; в България през втората половина на ХХ век по-

лучават висшето си образование над 50 000 младежи от чужбина и т.н., и т.н.

И още един „миниатюрен” пример: какво дава на България само едно, единстве-

но кооперативно селско стопанство – „ДЗС Вакарел”, от 60 до 80-те години на ХХ век?

206

Със своите 350 високодоходни крави от породата „Сементал” там ежегодно се произ-

веждат 660 тона краве мляко. От него в предприятие „Сердика” в гр. Ихтиман се полу-

чават към 220 тона първокласен кашкавал. В продължение на 90 дни той „зрее” в спе-

циална хладилна камера, изградена в стената на язовир „Тополница”. След това про-

дукцията се изнася главно за ФРГ. В резултат, само от това стопанство в бюджета на

държавата влизат ежегодно милиони марки. Същото ДЗС отглежда ежегодно и 60 000

агнета. Всяка есен търговци от Гърция, Израел и арабските страни буквално се надпре-

варват кой пръв ще натовари тировете си с тази първокачествена стока, от която Бълга-

рия отново печели колосални доходи, само че вече в долари. Въпросното ДЗС-Вакарел

отглежда ежегодно още 1500 телета за месо, осигурява всяка есен по 800 тона ръж за

производството на диетичния типов хляб в столицата – София, и т.н. Сега в бившия

двор на това стопанство всичко е разрушено, а пейзажът е пустинен!

Как може да се отрече подобна фактология? С какви контрааргументи ще се

елиминира нейното съществуване, ако тя се изнася убедително, постоянно и в пълнота?

Това е наложително, защото именно тук е закодирано достойнството на българския

народ. С тези факти се доказва онова, което той е бил, можел е да създава и го е прев-

ръщал в реалност през втората половина на ХХ век! Ако сериозната историческа наука

тръгне по този път – да разкрива сътвореното от и с труда на нацията, „соцърите” доста

по-трудно ще могат да отричат поголовно реалната истина. Затова следващият обобща-

ващ извод, който се налага в този анализ, е редно да се формулира по следния начин:

сериозната историческа наука в България трябва да си постави за основна цел

преди всичко защитата на истината, свързана с достойнството на нашия народ от

втората половина на ХХ век! И това да се направи чрез безспорни факти! Това е мно-

го по-рационален метод за налагане на правдата като трайна представа сред общество-

то, отколкото да се ровичка в абстрактния документален текст или да се защитава няка-

къв конкретен, политически имидж! Колкото и основателни да са споменатите по горе

два подхода, сами по себе си! Защото реалните факти, свързани с онова, което българс-

кият народ е сътворил достойно със своя труд, са в основата на истината, свързана с

действителността в България през втората половина на ХХ век.

Кой друг, ако не сериозната и национално отговорна българска наука трябва да

каже и защити тази истина? И така да отстои авторитетът на своя народ? Защото, ако се

налице изброените по-горе реалности, това означава, че през втората половина на ХХ

век българската нация в действителност е преживяла един активен, плодотворен и в

много отношения уникален период на всестранна еволюция. Ако се наложи тази обек-

207

тивно безспорна теза, много по-рационал-но ще се оценят тогава и персоналните вини,

свързани с допусканите грешки! Защото ще стане ясна разликата между създаваното от

нацията и действията на властта. Така ще се открият още по-убедително и активите,

които трябва да се признаят на онези политици и общественици, които са се проявили

на българската национална сцена през втората половина на ХХ век. (В случая предста-

вителите на левицата!) Логиката тук всъщност е съвсем проста: щом народът е създа-

вал, а държавата се е развивала, онези които са я управлявали, също заслужават да по-

лучат това признание, което им се полага! А на виновните – да се изнасят техните име-

на, действия и последици, с което само ще се илюстрира сложността и противоречи-

востта на историческия процес – всъщност, една картина, която добре се наблюдава и

при абсолютно всички общества.

Никога не бива да се забравя безспорната истина, че всички власти, винаги и

навсякъде са правили, правят и ще правят грешки. Това е неизлечим дефект на властта

по принцип! Паралелно с дефектите на властта обаче, в историята е налице и един друг

много по-мощен, по-важен фактор, който е извън тези, които са овластени. Това е „на-

ционална енергия” и творческият потенциал на народа. Точно тях всъщност никой няма

право да отрича! Едно, защото това би било непростимо отцеругателство. Друго, поне-

же ще обезсмисля изобщо стойността на човешкия живот, през който са преминали

няколко генерации, и то без те самите да са дали своето съгласие да се обругае тотално

и отрече сътвореното, дори и смисълът на техния житейски път. Освен всичко друго

никога и никъде не е имало, няма и няма да има „абсолютно празни” пространства в

развитието на народите и държавите. Всеки исторически период е свързан и с нещо

ценно, положително и стратегически важно за бъдещето на народа. Разликите са само в

пропорциите – кое е в повече и преобладава.

Следователно, при изследването и обяснението на истините, свързани с истори-

ята на българския народ през втората половина на ХХ век, е необходимо да се разбера

една проста истина – критиката към дадена власт и дори обяснението на някакви

нейни грешки, дори и престъпления съвсем не означава тотално заличаване на

съответната историческа епоха и поголовно отричане смисъла на човешкия живот

в нейните рамки. Сериозната българска историческа наука, изучаваща новото време,

ще защити окончателно своя авторитет в момента, в който тя признае и постиженията

на българската нация, реализирани през втората половина на ХХ век – тоест, времето,

което вече е маркирано стигматизирано като „епохата на социализма”.

208

За да се изясни задоволително същността на въпроса (защо при изследването на

новата българска история се наблюдава стремеж към нейното тотално отрицание и об-

ругаване) е необходимо изследователският подход да даде отговор и на още един пред-

варителен, но принципно важен въпрос: кои са тези исторически епохи от нашето

минало, които се помнят най-ясно или са заели най-трайно място в националната

памет на българския народ? И защо при тях е налице подчертано положителната

оценка в градивото на българския духовен пантеон? Мисля, че няма да има голяма

дистусия ако се каже, че на първо място това са: Златният век на българската култура

през Х –то столетие; след това „златният залез” на българската средновековна христи-

янска цивилизация през ХIV век; на трето място несъмнено стои споменът за епохата

на Българското национално Възраждане – особено неговият апогей Априлската епопея;

и като четвърта илюстрация за трайно присъствие в националната памет може да се

посочи изключително жилавият спомен за епичните борби, водени от нашите деди за

национално обединение, чиито връх е Балканската война през 1912-1913 година.

Няма българин, който да не благоговее пред тези четири периоди от родната ни

история! Няма човек, роден от българска майка, който да не може да каже нещо смис-

лено за тях! При това, като правило изричаното винаги е или добро, или възхитително.

В тази връзка е логично да се зададе и още един следващ, по-общ, но принципно

важен въпрос, който също трябва да се изяснява при подхода към дилемата за съдбата

на спомена, свързан с историята на българския народ от втората половина на ХХ век. А

той е следният: защо или кои са причините именно тези четири периода да присъс-

тват най-трайно в структурата на българската национална памет? Защо спомените

за тях са най-силни и най-масово разпространени в сравнение с представите ни за други

исторически времена? Отговорът на този подвъпрос, според нас, се състои главно от

четири основни компонента:

Първият е, че това са исторически епохи, през които българинът действително е

сътворил най-значимото в своето историческо битие. И по естествен начин, това сътво-

рено „стърчи”; то се забелязва, защото е определено твърде значимо със силата на своя-

та непреходност. И поради това толкова високо и дълготрайно то се цени от всички

следващи поколения.

Вторият компонент се отнася до това, че в хода на историческото ни развитие

са се намерили мъдри българи, които по един неповторим начин са обобщили най-

важните истини за тези четири велики епохи от националния ни пантеон. Паисий с

мощта на истински древен мъдрец пресметна реалната цена на българските цивилиза-

209

ционни постижения от епохата на средновековието и издигна в култ ползите от зна-

нията за тях; Захари Стоянов написа ненадминатата си и до сега книга „Записки по

българските въстания”, в която увековечи смисъла и цената на подвига и саможертва-

та в българското историческо битие. Иван Вазов очерта в безсмъртен стих контурите

на българското величие: как 4 милионният български народ през 1912 година, разгро-

ми 25 милионната Османска империя, развенча я като велика сила и я изтласка от Ев-

ропа! Тоест в оценките, в майсторското обяснение за специфичното величие на всяка

една от споменатите четири исторически епохи също се крие голяма част от истината за

поставения тук и сега твърде важен въпрос – защо точно те стоят най-трайно в българс-

кия мисловен пантеон?

Третият компонент на отговора на формулирания по-горе общ, принципно ва-

жен въпрос, според нас, гласи: споменатите четири исторически епохи имат трайно

присъствие в националната ни памет, защото никой българин, никога и при никакви

обстоятелства не се е отричал или опълчвал срещу истината за тези четири исто-

рически епохи. Никой не е писал кощунствени и скверни слова срещу тях. Никой не ги

е ругал за някакъв личен интерес. А най-малкото за получаване на дребни, чисто мате-

риални облаги. Тоест, в българското народно съзнание има единомислие – днес го на-

ричаме „консенсус”, че истината за посочените четири исторически епохи е нещо вели-

ко и свято! Защото те са с фундаментално и непреходно значение за съществуването ни

като самостоятелен и високо цивилизован народ. И поради това те заслужават да се

помнят вечно и от всички, в еднаква степен! По простата причина, че споменът и сми-

сълът на онова, което се е случило в рамките на тези четири исторически епохи, не мо-

же да се замести с нищо друго, така че то да е равностойно по значение.

Четвъртият компонент на отговора, свързан с формулирания по горе принцип-

но важен, по-общ въпрос е: тези четири епохи присъстват най-трайно в национал-

ната ни памет, защото резултатите от тях винаги са били свързани най-трайно с

актуалното настояще и светлото бъдеще на нашия народ.

С примера от златното средновековие се формира и крепи представата на бълга-

рите за отечеството и народа им като основоположници на третата (след гръцката и

латинската) писмено-книжовна цивилизация в Европа – славянско православната. Това

е била основа, върху която се е зародило българското национално мислене и самочувс-

твие, за да резултират те във великото през националното ни Възраждане. Следовател-

но знанието за златните постижения през българското средновековие винаги е необхо-

210

димо да се помни, защото то ни съизмерва по достоен начин с останалия европейски

свят, а и ни нарежда в челните редици на неговите обновители.

С примера за възрожденската саможертва на априлци, предаден по неповтори-

мия начин от Захари Стоянов, се е подхранвала националната енергия, за да се направят

следващите гигантски крачки, свързани с народностната ни еволюция, довели първо до

Съединението от 1885 година. От там са произтичали живителни сили, за да участва

българинът активно и в различните форми на борби, за довършване на националното ни

обединение. Следователно, паметта за същността и резултатите от Възраждането, също

е работела за енергетизиране на новите български поколения след Освобождението и то

по такъв начин, че техните забележителни практики да доведат непосредствено и до

следващите златни страници в българската история.

Споменът за величието на българския дух през Балканската война е бил единст-

веният мощен крепител на нацията през годините след погрома от Нъой. Какво друго е

можел българинът да противопостави след 1919 година на разоръжаването, репарации-

те, откъсването на земи с чисто българско население, освен спомена си за „велиия геос-

тратегически принос”, направен от него с изтласкването на исляма от Югоизточна Ев-

ропа!? Кое друго е можело да компенсира в някаква степен ликвидираната тогава дър-

жавна и национална мощ, а на тази основа и народната перспектива за бъдещето? Този

спомен е запълвал липси на реалности, подхранвал е дух на самочувствие, за да може

нацията все пак да оцелее и пребъде. Включително и при новите условия, при това и с

надеждата, че тя някога отново ще се издигне нагоре, в нов възход.

Съдбата на оценките, а от там и на спомена за историята на българския на-

род през втората половина на ХХ век (епохата на социализма) е коренно различна.

И е редно да се попита: защо? Кои са причините за това, истината за това време и спо-

мена за него да бледнее бързо и доста съществено? Те са много и сложно преплетени.

Тук ще маркирам само основните:

Първо, вече се каза, че през епохата на социализма, по подобие на четирите

споменати по-горе времена, българинът също създава кулминационни постижения в

националното си развитие. Рано или късно времената от 50-те до 80-те години на ХХ

век въпреки допусканите тогава грешки от страна на еднопартийната власт ще се оце-

няват като „четвъртия златен век” в българското развитие! Това е истина, която нито

един сериозен професионалист не може да отрече убедително с факти и аргументи! Ако

той наистина е сериозен учен и честен човек. Бедата тук е в нещо друго: тази епоха,

като нито една от четирите посочени по-горе, най-напред беше продукт на един

211

световно исторически процес, протекъл в хода и непосредствено след Втората све-

товна война. Поради това, когато през последвалия половин век, в света протекоха

множество други сложни процеси, в края на краищата като доминираща се наложи една

нова – противоположна, световна историческа тенденция на онази, която доминира на

планетата, след средата на 40-те години на ХХ век. Тя се базираше на нови реалности, а

нейното тържество изискваше пълно заличаване на истината за социалистическото

време. За тази цел се взеха всички геополитически решения и се реализираха съответ-

ните адекватни практически мерки. Постиженията на българския народ през втората

половина на ХХ век, а и споменът за българския социализъм отначало влязоха в проти-

воречие в новите, глобални политически тенденции, които дадоха облика на света в

самия край на ХХ век. Нито една от споменатите по-горе велики епохи в българското

национално развитие не е била поставяна в такава, крайно неблагоприятна макро среда,

която да изисква заличаване на истината, свързана с най-важното от постигнатото.

Второ, епохата на социализма е първото историческо време в национална-

та ни история, което беше предадено подло от „свои”. Най-рано й измениха част от

онези нейни галени и добре отхранвани рожби, които посегнаха дръзко към материал-

ните активи, сътворени от народа на България между края на 40-те и края на 80-те го-

дини на ХХ век. След 1989 година, част от тях заграбиха национално богатство и за

няколко години се превърнаха в милионери на народния гръб. Тези хора по същество

отрекоха демонстративно, социално-икономическата основа, върху която се крепи бъл-

гарското общество, през втората половина на ХХ век. При това, в хода на въпросното

отрицание между българите се случи най-големият – буквално безпардонен грабеж,

реализиран изобщо някога, в цялостното развитие на тази земя. Той смаза и елиминира

напълно икономическите устои на собствения народ за едно достойно съществуване в

бъдеще!

Казано с други думи, след 1989 година, българската нация за пръв път видя не-

що ужасно грозно, за което не подозираше преди това, че съществува: че наред с инте-

лектуалните и академични върхове, които епохата на социализма беше сътворила, в

рамките на българското землище, през този период се беше формирал и един некачес-

твен човешки материал. За пръв път в историята ни се появиха и хора, които с делата

си отрекоха тотално основата на народната история от втората половина на ХХ век.

Обикновеният българин в края на ХХ век знаеше отлично, че този човешки материал не

е „паднал от небето”. Той е отраснал, форматирал се е физически и морално през отми-

налите десетилетия, около хранилката на социалистическата власт.

212

Наличието на този първи пример в българската народна съдба – шепа бивши ов-

ластени да се отрекат от собственото си общество като разграбят безконтролно нацио-

налното богатство, сътворено с труда на целия народ, не можеше да повлияе положи-

телно за съхраняване само на добри спомени за отминаващото си време. И то като до-

миниращо и масово явление сред нацията. Просто, защото нито един от представители-

те на стария политически елит не се противопостави решително, не защити категорич-

но – да не говорим да загине, в името на това да се съхрани онова, което е било добро, и

полезно за нацията до промените през 1989 година. Напротив – от един момент в пуб-

личното съзнание определено, а и твърдо се наложи представата за точно обратното: за

предимства, които някои представители на „бившата власт” получиха, за да спечелят

най-големите дивиденти от злополучния ни преход към плуралистична демокрация!

Няма как подобна мисловност, проникнала в структурата на българското национално

съзнание, да не замъгли, да не отдалечи твърде назад представата за доброто, което е

съществувало някога в България, след като „бивши комунисти” се превърнаха в „насто-

ящи капиталисти”! Така се ограничи духовната основа, върху която би могло да се опа-

зи възможно най-големият обем от истината за онова, което представлява българското

общество през втората половина на ХХ век.

Трето, българската история от втората половина на ХХ век е първото истори-

ческо време в народното ни развитие, което беше отречено по принцип не само по от-

ношение на социално-икономическа база. Тази епоха беше предадена и идейно! Тя бе

обругана, отречена и морално-ценностно от хора, които също твърде много са се полз-

вали от духовните блага, осигурени от нацията през втората половина на ХХ век.

Тоест други – не по-малки „социалистически дефектоносители”, след 10 ноември прос-

то „демократично” се пребоядисаха. Те яхнаха вълната на очерталите се нови истори-

чески, глобални, политически тенденции и потърсиха свое уютно място под слънцето и

за през идващите времена, но вече като предани идейни бойци в редовете на всевъз-

можни десни, консервативни и либерални формации. Тези хора в началото лично не са

били богати, не са принадлежали към едри български фамилии или не са членували в

елитни, снобски политически клубове, имащи място в старите либерални общества.

Тази втора група от хора буквално, а и реално прескочи ценностната бариера на своето

младежко минало – отново с цел да е близко до новата власт в държавата и до облагите,

които тя осигурава на своите слуги!

Един най-бегъл поглед върху собствениците на различните неправителствени

организации, всевъзможните миниатюрни „пропагандни институти”, тренинг центрове-

213

те и пр. самозвани представители на „частното обществознание” в България, финанси-

рани от Отворено общество и подобните им, доказват това. Най-изявените лидери и

„теоретици” там са продукти на социалистическата културна революция. Именно те

написаха най-големите сквернословия за времето, в което са придобивали научни сте-

пени и звания, или са получавали прилични хонорари. За онова, което са творили, раз-

бира си, през епохата на социалистическата културна революция.

Нито един българин след епохата на Паисий – Софроний Врачански, д-р Петър

Берон, Васил Априлов, д-р Иван Селимински и пр., не се е отричал от оценките на въз-

рожденския идеен първо творец за българското величие през средните векове. Нито

един виден българин след Освобождението – Стефан Стамболов, Никола Обретенов,

Стоян Заимов и пр., не е отричал и обругавал в свои текстове и чрез делата си, оценките

дадени от Захари Стоянов за величието на Възраждането. Нито един от нашите деди

през периода след войните за национално обединение не си е позволил да погази и то

по най-безпардонен начин стойностите на онова, което е въодушевявало героите от

1912 до 1918 година! Точно обратното се случи през годините на прехода, когато цен-

ностната система от епохата на социализма бе обругана най-настървено именно от

представители на „социалистическата интелигенция”. Как подобни примери да работят

позитивно за съхраняване на добър спомен за българската история от втората половина

на ХХ век, след като из нейните недра са излезли духовни еничари! А е стара истина,

че от предателите няма по-опасен враг за всеки народ! Когато ценностите на отми-

наващото време се отричат най-злостно от люде, които са расли, са се развивали идейно

тъкмо в хода на социалистическата културна политика, отвращението в обществото

нараства още повече. Така вече се създават и допълнителни основания за съмнения

сред хората в стойностите на онова, което си отминава.

Четвърто, за разлика от ползите от визираните по-горе четири исторически

епохи чисто човешкият опит, натрупан от хората през епохата на социализма,

днес, а и в близко бъдеще, казано грубо реално не „върши никаква полезна рабо-

та” на съвременния българин. Защо? Защото българинът днес знае, че НАТО и ЕС в

обозрима перспектива няма да разрешат или да съдействат за възраждането на онази

силна, социално ангажирана държава, каквато беше социалистическа България. Масо-

вият тип българин знае това отлично! Ето защо, вглъбен в лабиринтите на своето теж-

ко и сложно ежедневие след 1989 година, човекът не вижда как чрез знанията и опита

си, натрупани през епохата на социализма, той може да си създаде по-добро лично би-

тие! За да облекчи реалния живот на своето семейство, деца и внуци, за да имат те ясно

214

и гарантирано бъдеще. Независимо от това, дали българинът през епахата на социализ-

ма е бил орденоносец, герой на социалистическия труд или знатен тракторист!?

Индивидуалните успехи на отделния българин и духовните мотиви за тяхното

постигане, през епохата на социализма в новите реалност, днес вече нямат абсолютно

никакво практическо значение, за настоящия живот на хората, или в силно конкурент-

ната, и алчна обществена среда. Никой, абсолютно никой от тези хора не може да из-

ползва нищо реално от онова, което знае или е можел в миналото като инструмент за

напредък в своето днешно, либерално и глобалистко битие. Защото вече ги няма (и ня-

ма да ги има) големите държавни предприятия, в които човекът е можел свободно и без

сериозни предизвикателства да създава блага. Няма го вече и широкоплощното, подпо-

магано от държавата овощарство и зеленчукопроизводство. Как тогава да се завихря

често една гигантска масова тяга за поддържане на траен обществен интерес към нещо,

знанията от което, а и споменът за което не могат да се използват реално днес и в близ-

ко бъдеще, в частната промишлена и селскостопанска практиката? За доброто на децата

и внуците!

Това, което българинът знаеше и можеше през епохата на социализма е в драс-

тично противоречие с онова, което е, което се изисква, което се налага от законите на

пазарното общество, базирано на частната собственост. Никой в България днес няма да

стимулира човешко усилие на никого за изпълнение, примерно, на две производствени

норми, каквато практика съществува в страната, през втората половина на ХХ век, ос-

вен ако това не става по линия на експлоатацията на хората, но вече не в полза на дър-

жавата и обществото, а на собственика и бизнеса! Никой няма да получи публично об-

ществено признание, чрез награждаването с висок държавен орден, ако е спестил вре-

ме, енергия и суровини, в производствения процес в полза на социума! Каквито и успе-

хи да се постигат в областта на образованието, театъра, изобразителното изкуство и

спорта, никой няма да обяви никого за „заслужил” или „народен” творец! Така се полу-

чава парадоксалната ситуация: едни от най-високо моралните и етични норми, които са

имали широко място като мотивационна основа на българското общество през втората

половина на ХХ век, днес са загубили абсолютно всякаква реална стойност! Очевидно

е, че подобен факт също не работи за съхраняване на добри спомени за близкото исто-

рическо минало, по простата причина, че нищо от него днес не може да послужи на

реалния човек, за да живее той по-добре!

Пето, срещу социалистическата епоха в българската национална история се е

изписало море от мастило. Срещу другите, най-ценени и високо уважавани историчес-

215

ки епохи, не се е писало толкова дълго, (цял четвърт век!), с толкова жлъч и категорич-

но отрицателен тон, а и от толкова много институции и личности - така както се обру-

гава историята на българския народ, от втората половина на ХХ век. Изключение прави

може би само периодът между двете световни войни. След Втората световна война, в

продължение на четвърт век той действително се обругава от старите, догматични кад-

ри на марксистко-ленинската историография. Това обаче е частен случай. Защо? Защо-

то никой и никога не е доказвал, че времето от началото на 20-те до средата на 40-те

години принадлежи към великите епохи в националната ни история. Просто защото

прекалено много българска кръв тогава е пролята от българи! А освен това, в края на

краищата, през епохата на социализма въпросната едностранчивост все пак беше прео-

доляна.

От средата на 60-те години, учените от поколението на академик Илчо Димит-

ров и проф. Николай Генчев обявиха научна война на догмата. Те имаха мъжеството да

кажат истината, че и в междувоенния период (20-те – 40-те години на ХХ век) в Бълга-

рия е имало и демократични политически сили, и демократично мислене, и демокра-

тични политически действия. Докато сега е друго! Измина четвърт век от падането на

Желязната завеса, а творческото и честно преосмисляне на българската история от вто-

рата половина на ХХ век все още не е започнало официално! И се натъкваме на пара-

докс: при „лошото” социалистическо време е било възможно да се даде една обективна

и научна оценка за междувоенния период от новата история на България. Нещо повече

– тази оценка се наложи и като трайна основа на академичното историческо познание!

Сега обаче, в условията на злополучния ни преход и привидната ни демокрация това не

се случва изобщо, практически, специално що се отнася за периода след Втората све-

товна война!? И то е, понеже няма начин кръстоносният поход на словото, ужасяващата

картина и манипулативната музика да не окажат допълнително заличаващо въздействия

върху масово проявяващата се форма на общественото съзнание, която е свързана с

близкото историческо минало.

Въпросът тук е само един: кои са тези честни представители на безпристрастна-

та българска наука, които ще имат силата да кажат „стоп” на пропагандата в областта

на историческото познание?! Кои са тези достойни българи, които ще се изправят с

целия си духовен ръст срещу идейния примитивизъм и безкултурието, за да защитят

доброто, което българският народ е сътворил и през втората половина на ХХ век. Неза-

висимо от това, че управляващата политическа партия тогава е допускала и грешки,

или че има определени грехове към лица или общности!

216

Шесто, неизбежно изниква и въпросът: а защо е така? Защо духът, порядките и

постиженията на обикновения българин през втората половина на ХХ век са толкова

страшно плашило за апологетите на съвременната либералстваща свободия? Тук отго-

ворът е кратък: тези персони ненавиждат отминалото време през втората половина на

ХХ век като нищо друго под слънцето, защото те са „уйнърите” (спечелилите) от пре-

хода, състоял се след 1989 година! Към тематиката за миналото, ренегатите на своя

народ изпитват истинска животинска омраза, защото те са сериозно притеснени от съд-

бата на „лузърите”. Това е огромната маса от българския народ, на който трябва да се

обясни, че „днес е тежко, но е било и още по-тежко”. И понеже не върви някак си като

противовес на съвременната действителност да се привежда прекалено отдалеченото

време на османското владичество, сега погледът е насочен главно към времето, което

„уйнърите” нарекоха за краткост - „соца”! Така, че върху раздуването и поддържането

на определени истини за миналото време, трябва да се крепи жалкото, но и охолно бла-

годенствие на „уинърите” от епохата на прехода. Въпросът е, дали и докога сериозните

учени в България могат да търпят до безкрай тази колосална духовна мъгла, която сис-

темно се стеле над националното мислене? Защото няма как да се избегнат все по-

растящите обяснения от рода на това, че маса хора в средите на българската нация все

повече, по-често и говорят открито, че „при Тодор Живков се е живяло по-добре”!?

Това е теза, която ежедневно се произнася от устата на обикновените българи, които

осигуряват своето съществуване с честен, при това много тежък труд.

Седмо, споменът за историята на България от втората половина на ХХ век за

пръв път се сблъсква и с качествено нов външен – при това световен противник. Това е

перфектно разработената глобалистката стратегия за използване на „меката сила”, ця-

лаща духовното подвластяване на света. До сега (слава на Бога) изкореняването на

спомена за българското минало от втората половина на ХХ век не се е извършвало с

груба сила и жестокости, плод на външна интервенция. За това вече четвърт век се

грижи стратегията на „меката сила”, т.е. глобалистка политика, разпространяваща и

насаждаща представи за наличие на „уникални предимства” главно в чуждите – запад-

ните култури. Мантрата е добре позната: предимствата на „евроатлантическите ценнос-

ти” са уникални и базалтернативни! Въпреки че никой още не е успял да обясни смис-

лено, в логическа последователност предимствата на тези ценности спрямо еврейската

или будистката цивилизации. Мантрата просто се натрапва: евроатлантическите цен-

ности трябвало да станат до такава степен интересни, че в един момент да се превър-

217

нат и в желани за българите. А от там вече да се наложат и като жадувани, за да се

превърнат и в господстващи в рамките на българското национално землище.

В активните общувания между съществуващите цивилизации по света няма ни-

що лошо. Там е залогът за развитието на всеки народ – включително и на българския.

Големият проблем при резултатите от действието на „меката сила”, обаче, е, че, за да се

насади желание и жажда към чужда цивилизационна матрица у българите, споменът за

епохата на социализма трябва да се зачисти. И то тотално от масовото съзнание – чрез

телевизии, вестници, енджиота. Дори с непозволени средства, които нарушават предс-

тавата за национален суверенитет на България. Затова, в прощалната си лекция, изнесе-

на на 13 септември 2016 г. пред членовете на Атлантическия клуб в хотел Балкан

/Шератон/, в София, бившият френски посланик в България – Ксавие Лапер дьо Кабан,

по най-безцеремонен начин обяснява часове наред, че „основните причини за всички

неуспехи на България по пътя на демократичното развитие, се коренят в наследството

от социалистическото минало на страната”. В този си подход глобалистката „мека си-

ла” има и безспорно предимство – епохата на социализма вече не е в състояние да се

самозащити!

Осмо, споменът за историята на българския народ през втората половина на ХХ

век се топи, защото същността, постиженията и значението на тази епоха все още не са

достатъчно вярно, обективно, научно, а и обемно обяснени, така както това беше нап-

равено пред българския народ, от онези, които сакрализираха паметта за споменатите

по-горе четири, велики епохи в националното ни развитие. Все още не се е изявил и

продължителят на Паисий Хилендарски. Не сме чели и нищо за българската история от

втората половина на ХХ век от един духовен последовател в този ракурс или в един нов

синоним на Захари Стоянов. За това време не притежаваме и нищо, написано със сила-

та и трогателността на Вазовата словесност. Не се е появил и майстор на знанието и

словото, който да остави в българската национална култура книжовен паметник, взри-

вяващ предразсъдъци, задушаващ ефектите на злобата, амбициите на кариеризма, де-

фектите на преднамереността, опитите на външни сили да натрапват стереотипи за на-

ционално мислене, деформирано описващи историята на България от втората половина

на ХХ век.

Девето, истината като градиво в спомена за онова време се топи, защото нейно-

то поддържане в България сега за сега на практика е дело на не повече от три дузини

учени–алт-руисти, интелектуалци, опитващи се със своите писания да останат честни

към себе си, да не се окажат от своята младост. Защото не желаят да отричат себе си!

218

Не искат на никаква цена и да подменят смисъла на половината от своя съзнателен жи-

вот, който са изживели творейки. Тези хора са създавали духовни блага напълно съзна-

телно и затова смятат за значимо онова, което са оставили след себе си до 1989 година.

Но тези защитници на обективната истина, свързана с историята на България, през вто-

рата половина на ХХ век са малцинство спрямо носителите и адептите на „меката ли-

бералстваща сила”. Те са и несравнимо по-бедни в чисто материално отношение в

сравнение със своите опоненти, достъпът до медиите им се предоставя рядко, или пък

той е възможен предимно пред неособено влиятелните средства за масова информация.

Защитниците на истината за българската модернизация след Втората световна

война пътуват в метрото и в раздрънканите градски автобуси на София. От прозорците

на обществения транспорт те гледат джиповете, в които се движи прислугата на „мека-

та сила”, воюваща срещу истината за българската история от втората половина на ХХ

век, като съставка в националното съзнание. За писането срещу спомена за новата ис-

тория на България се леят чужди и български пари, като из река. Защитниците на обек-

тивната научна истина, свързана със спомена за социализма, обаче, пишат само „за

идеята”. Те не получават дори и жалки хонорари, даже и когато публикуват в сборници,

които са издавани от левите политически и интелектуални центрове.

Хонорарите от 200 лева никога няма да обогатят онези учени, които ратуват за

обективна оценка на най-новата история на българския народ. С подобни заслужени

средства, обаче, тези хора биха могли поне да подменят стария си лаптоп, да купуват

по-редовно новите и скъпи, но ценни, необходими им книги, или да си платят правото

за участие поне в един международен научен конгрес годишно в чужбина. Болшинст-

вото от тези хора нямат тези възможности! Те не само, че са в малцинство. Те са и в

икономическа неспособност, да вземат връх в хора на публичното дебатиране. Те не

могат да само издават своите трудове. Тях не ги подпомагат политическите сили, които

са заинтересувани от това истинския спомен за българското общество до 10 ноември

1989 година да се съхрани в едни реалистични и национално полезни измерения. Нито

един от споменаваните тук учени не е поканен за народен представител от БСП или

друга лява партия, нито пък е назначаван като експерт, в някоя от важните институции

на държавата. Затова познанията и правдивите мисли на тези български учени не могат

да повлияят осезаемо върху реалната политика, а и дори не се чуват достатъчно често и

доста високо. А от там, носителите им не са канят и в телевизионните дискусионни

студиа, от където най-бързо и ефективно може да се насаждат обективни и реални ис-

тини за миналото, и настоящето на човешкия живот.

219

Десето, споменът за епохата на социализма загуби множество свои истински

защитници и поради недалновидна кадрова политика, провеждана специално от БСП и

други политически сили в лявото прастранство. След 10 ноември Социалистическата

партия в България е единствената политическа сила в държавата, разполагаща с нацио-

налния кадрови потенциал. Тя обаче не направи нищо реално за неговото съхраняване

след началото на прехода.. След 1990 година специалисти от сферата на държавното

управление, икономиката и науката, грубо се уволняваха и методично се отстраняваха

от активния публичен живот. Нито едно от правителствата, доминирани от БСП след

това не направи нещо съществено за една, поне морална реабилитация, на тези изклю-

чително ценни хора. Мнозинството от тях се отчаяха и се примириха със своята съдба.

Болшинството от тях се отдръпнаха настрана от публичната сфера, а някои просто по-

чинаха в изолация и пълно забвение. Така цената за безкръвието на политическия или

обществен преход след 10 ноември, фактически се плати не от висшата партиина но-

менклатура. Платиха я хора на делото и знанието, които се третират тогава като оли-

цетворени на „злото” в отминаващата си епоха. Тесните специалисти бяха изтласкани

отвсякъде, за да се настанят там случайни и негодни персони. Голямата част от жертви-

те на прехода не можаха да намерят никъде опорни точки, да се съхранят като страте-

гически резерв за защита на научната истина за миналото на България от втората поло-

вина на ХХ век. Как, по какъв начин е възможно да се опази и доразвива едно позитив-

но отношение към епоха, от която са излезли твои „другари”, които не желаят да си

помръднат дори пръста, за да ти помогнат в тежките времена? В случая иде реч за сто-

тици хиляди честни симпатизанти на идеала за социално равноправие, които в съвкуп-

ност с членовете на своите семейства, формират една над милионна армия. Тази армия

бе загубена за каузата, свързана със защита на истината за епохата на социализма, за-

щото тя се отдръпна настрана от усилието, да се защитава смисълът на отминалото

време.

Единадесето, споменът за историята на българския народ от втората половина

на ХХ век сега за сега, реално се пази като нещо, което е духовна ценност, главно от

хора, които не могат да направят нищо ефективно за неговото трайно съхраняване в

качеството му на неизличим компонент в българската национална памет. Това са граж-

дани над средна възраст, които са пребивавали в сферата на индустриалното производ-

ство; реализирали се в миналото в областта и на селското стопанство. Това е постепен-

но изчезващата част от българското общество, която няма нито икономически ресурс,

нито инструментариума, не разполага и със знанието как (и то ефективно) да защитава

220

истината за отминалата епоха. За времето, когато всяко българско семейство ежегодно

е почивало на море или планина, изучавало е децата си без да плаща нищо в универси-

тетите, лекувало се е в болниците – колкото време е необходимо за възстановяване на

здравето, независимо от стойността на лечебните процедури и т.н. Реалности, които

днес „соцърите” или техните задгранични инспиратори наричат „тоталитарна диктату-

ра”, „сатрапски режим”, „историческо безвремие”, „мракобесно общество” и „антици-

вилизационна реалност”.

Дванадесето, след четвъртвековно развитие на България, на дневен ред вече са

поколения, родени малко преди и след промяната на 10.ХІ.1989 г. Това са хора, израст-

нали в годините на прехода. Те формират вече около 50% от контингента на нацията.

Тези български граждани нямат никакъв личен спомен за доброто на обществото от

втората половина на ХХ век. Те не са учили нищо истинно в училищата за социалисти-

ческото време. Това са също онези бивши деца, които са мръзнали през „Виденовата

зима”, стоейки по опашките през втората половина на 90-те години, за да си купят хляб,

сирене, боб и картофи. Какъв положителен спомен за предишната епоха биха могли да

имат тези българи, които са навлезли в живота във време на мизерия и пълна духовна

нищета, съставлявайки вече половината от българското национално тяло?

Кое е онова велико постижение в политиката на перестроечния екип на левицата

или от времето след 10 ноември (за десницата изобщо не говорим!), което може да се

оцени от младите генерации като велико дело, свързано с успешни усилия да се съхра-

ни от предишното време всичко, което има непреходна стойност за народа и държава-

та? С какви реални примири тези хора, вече и като родители, биха могли да насаждат

правилно отношение към историческа епоха, през която са живяли техните деди? А и в

съзнанието на най-младите днес да остане зрънце от истините за реалностите в Бълга-

рия през втората половина на ХХ век! Смяната на поколенията също зачиства реални

факти, свързани с постижения на цивилизацията по българските земи, даващи основа-

ние да се пази добър спомен за историята на народа от втората половина на ХХ в.

Като заключение се очертава генералният извод, бе голяма част от истината,

свързана с българската история след Втората световна война, неминуемо ще из-

чезне! Всичко за онова време не може да се съхрани! Защото днес и в близка перс-

пектива манталитетът и опитът на хората, формирани тогова, не са толкова жизнено

значими и полезни за съвременния човек. Това е един наложен, обективно съществу-

ващ и непредотвратим процес, със силата на закономерна неизбежност, при конкрети-

ката на стеклите се вътрешни или международни обстоятелства. Основният и най-

221

важен въпрос тук е: колко и точно кое от истината за тази епоха ще (или трябва

да) оцелее? Точно това все още е в ръцете на тези около три дузини български интелек-

туалци, както и на левите политически сили, които знаят и могат да кажат тази истина!

Тази истина трябва да се каже със силата на глас и с речниково-стилово въз-

действие, които да са равни на Паисиевия текст, когато в него се осмисля спомена за

златното българско средновековие. Гласът на тези, които ще кажат реалната истина за

българската история от втората половина на ХХ век, не бива да е по-слаб и от този на

Захари Стоянов, с който той овековечи величието в саможертвата на възрожденците.

Гласът на знаещите истината за българското минало през втората половина на ХХ век

трябва да е точно толкова убедителен и въздействащ, колкото убидителни са били и

Иван Вазов, и нашите деди, когато разказват защо е нужно да се опази спомена за вели-

чието на уникалната епоха, когато българите громят Османската империя и я развенчат

като велика сила. Защото вечна истина е, че българите изтласкаха от Европа гнездото

на исляма и отмъстиха, макар и малко, за мъките на народите от Балкански полуостров.

Повече от наложително е на сериозни научни изследвания да се подложат и

ценностно-деструктивните процеси, протекли в структурата на българската интелиген-

ция в края на ХХ и началото на ХХІ век, за да се изясни защо и как става възможно

хора в зряла възраст, с висше университетско образование, с научни степени и звания

да се отрекат от смисъла и постиженията на своята житейска младост? Така ще се разк-

рият множество нелицеприятни факти, които могат да помогнат да се разшири прост-

ранството, в което трайно място да заеме и истината за онзи половин век от историята

на България, българите, който е наричан „епоха на социализма”. Това трябва да се нап-

рави, за да се запази ценното, сътворено от гения на българския народ след Втората

световна война. Дълбоко сме убедени, че рано или късно, това време ще бъде оце-

нено като четвърти „златен век” в българската история. Проблемът е само един:

кога ще настъпи това време? Трайният национален интерес на България и достойнст-

вото на българите като цивилизован европейски народ, изискват науката да стори това

най-бързо, но и най-обективно. Защото нация, който е в беда и ситуацията й изглежда

безисходна, има най-голяма потребност да познава добре всички фактори и политики,

които са водили към нейните велики победи в миналото. А безспорни победи българите

имат и през десетилетията от втората половина на ХХ век. Няма значение точно кой е

бил на власт или кой не е бил. За истината във вечността са важни само постиганите

резултати с труда, интелекта и упоритостта на народа. Важно е умело да се очертае

обемът, убедително да се защитат и трайно да се наложат като обществена представа

222

тези от бившите реалности, които в най-голяма степен могат да помогнат за конструи-

рането на едно ново национално Възраждане. Този научен подход не пречи ни най-

малко, за да се реализира убедителна научна критика на онова, което е сгрешено, пош-

ло и престъпно, независимо дали то е реализирано открито/задкулисно от официалната

власт. Само интелектуални недоразумения могат да третират подобна критика на

властта през което и да е историческо време, като основен аргумент и методическа ос-

нова, за отричане на цялостното, национално исторически битие. Защото фактите от

него никога не са само и единствено оцветени в черно!

Мисля, че в структурата на рационалното научно знание, свързано с българската

национална история от втората половина на ХХ век, което може да има вечно и непре-

ходно значение за бъдещето на нашия народ, трябва да присъстват поне пет компонен-

та, които всъщност и за пръв път са били реалности и през епохата на социализма:

Първо, безспорна истина е, че в България през втората половина на ХХ век за

пръв път има наистина силна българска държавна институция, която действа като опо-

ра и главен гарант за успеха на индивидите и обществото като цяло. Така са елимини-

рани дефектите в българското национално битие, свързани с липсата на стара нацио-

нална династия, със собствена авторитетна аристокрация и добре развита, многовеков-

на индустрия, която да оперира върху пазарите, но и да разполага с ресурсите на „задо-

кеанските територии”, т.е. със съдбите на земите и народите, които „старите демокра-

ции” експлоатират с векове като абсолютно безправни колонии. Силната българска

държава компенсира тези липси, а и спомогна нацията да направи решителната си

крачка напред, към своята модернизация, и да излизе в челните редици на световния

прогрес.

Второ, вън от съмнение е, че българската история от втората половина на ХХ

век е време, в чиито рамки за пръв път се постига и една уникална вътрешно-

национална единност. На свой ред, тя също облекчава народното развитие, поради лип-

сата на ежедневни и непримирими междупартийни конфликти. Защото борбите на пар-

тиите за властта и разпределението на националното богатство, са главният стопер на

българската еволюция, когато в държавата е налице плуралистична политически систе-

ма. Това твърдение се доказва от реалностите, съществували в България до средата на

40-те години на ХХ век. Тогава, при наличието на един, преобладаващо беден народ в

границите на държавата, многопартийната политическа система в България периодично

се изчерпва, а липсата на обективни социални делители в българското общество не поз-

волява да съществува естествена социална база за десните и левите политически пар-

223

тии. Така че държавното устройство на страната през втората половина на ХХ век спес-

ти на българите и необходимостта да се „пекат на огъня, пален” от периодично агони-

зиращите „демократични” политически партии, превръщани през четвърт век в оръдия

на личните режими на монарха.

Трето, тази епоха е пример в българската национална история и с това, че през

втората половина на ХХ век българите за пръв път разполагат с интелектуални ресурси,

които им позволяват да постигат резултати, които не просто развиват нацията и държа-

вата, а и нареждат страната и народа ни в челните редици на световния прогрес по ре-

дица показатели - и в икономиката, и в науката и културата, и в изкуството, и в спорта.

Никога до 40-те, или пък след края на 80-те години на ХХ век, България не е разполага

са такова ниво на научно-изследователска, развойна и приложна творческа дейност,

каквото съществува през епохата на социализма.

Четвърто, за пръв път от 50-те години на ХХ век в структурата на българския

народностен характер надделяват трайно градивно-съзидателните енергии, които имат

отношение към личния успех и общата полза за нацията. Само тогава, за половин век

българите престават да се ненавиждат един друг по политически причини. Само по то-

ва време те не се влачат по поля и ливади с хоругви в ръка, за да молят Бога за дъжд, та

да има хляб за децата през зимата. За пръв път през този половин век българките не

носиха масово черните забрадки, оплаквайки загинали синове, погребани далеч от дома

в незнайни гробове. През втората половина на ХХ век българинът за пръв път знае вся-

ка година какво „може” и какво „не може” да прави добрия човек в семейството, колек-

тива и обществото като цяло. Той е напълно наясно какво „трябва” и кое „не трябва” да

се предприема нито явно или тайно. Из основи се промени представата на човека за

онова, кое е „добро” и кое е „лошо” – както за отделния индивид, така също и за обще-

ството в цялост. Цялата тази духовна обнова на индивида става възможна, тъй като

през този период са трайно са туширани безогледният стремеж към печалбата, алчност-

та и грабежът на лична собственост, масовите убийства, отвличанията и безследните

изчезвания на неудобните за властта.

Пето, За пръв път в българската история втората половина на ХХ век е време на

сравнително хармонично развитие на обществото (за възможностите на онази епоха)

във всички основни сфери от народностното битие. Тогава стана възможно успехите в

едни области да се превръщат в предпоставка и фактор за напредъка в други. Постиже-

нията на икономиката водят до стабилност на жизнения стандарт сред гражданите.

Липсата на проблеми около набавянето на „насъщния” позволява да се развива инте-

224

лекта на личността и общността, което пък дава и своето позитивно отражение върху

процесите, свързани и с основите на цивилизования живот.

Това са само някои от истините, свързани с историята на българския народ през

втората половина на ХХ век, които могат да са полезни на модерното настояще и перс-

пективното бъдеще, за всички граждани на България. Проблемът е само един: как да се

формира национален консенсус за онова в народното ни битие от втората половина на

ХХ век, което наистина е ново, велико и с непреходно значение за развитието на Бълга-

рия, българите изобщо, а и то да се втъче трайно в народното съзнание по един уника-

лен и неизкореним начин; без, естествено, да се премълчават и допусканите грешки,

или извършваните престъпления от хора, които са били на власт по това време. Те и

действията им, обаче, в никакъв случай не са синоним на онова, което е било сътворено

в народния живот от 50-те до края на 80-те години на отминалото столетие.

Само с този подход историята на българите от втората половина на ХХ век няма

да бъде сполетяна от омерзението, характерно за спомените на цивилизования човек,

когато той говори за кърджалийските времена из родната земя от края на ХVIII век;

когато се сеща за туркофилството и гъркоманията на част от чорбаджийската прослой-

ка през епохата на Възраждането, или за сатрапията на деветоюнци от 20-те години и

греховете, свързани с българското царедворство.

Това, според много разумно мислещи хора в България, е пътят, който може да

помогне за разрешение на сложния проблем: как да се спаси добрият спомен за исто-

рията на българското общество от втората половина на ХХ век, дефинирана като „епо-

ха на социализма”?. Всяко усилие, което се полага в тази насока, трябва да има една

обединяваща цел: с какво опитът и знанията, които са свързани с близкото историческо

минало, могат да бъдат достатъчно полезни, за да се подпомогне настоящето, а и бъде-

щото развитие на българския народ. Ако тази цел се постигне, тогава и справедливата,

а и уравновесена оценката за онези политически и обществени фактори, които са свър-

зани с разглежданата историческа епоха, ще дойде от само себе си.

225

Нашите автори:

Александър Димитров – доктор по политология, асистент – УНСС.

Васил Проданов – член-кореспондент, професор, доктор на философските науки –

УНСС и ИИОЗ при БАН.

Ивка Цакова – доктор по политология, доцент – УНСС.

Кръстю Петков – доктор на икономическите науки, професор – УНСС.

Максим Мизов – доктор на социологическите науки, доктор по философия, професор

– Национален политически институт.

Петя Пачкова – доктор по политология, доцент – ЮЗУ „Св. Неофит Рилски”.

Петър Волгин – писател и известен журналист, водещ на популярни предавания в БНР

– „Без контрол”, „Деконструкция”, „12+3”, главен редактор на списание „А-specto”.

Трендафил Митев – доктор на историческите науки, професор – УНСС.

Христо Проданов – доктор по политология, асистент – УНСС.

226

НАЦИОНАЛЕН ПОЛИТИЧЕСКИ ИНСТИТУТ

„ДИМИТЪР БЛАГОЕВ”

ЗАПЛАХИТЕ ПРЕД ДЕМОКРАЦИЯТА И

ЛЕВИЦАТА.

Българска

Първо издание

Съставителство:

Максим Мизов

Редколегия:

Александър Димитров

Лиляна Канева,

Максим Мизов

Корици:

Александър Димитров

Издателски коли: 22.5

ISSN: 2534 - 9678

София, 2017