Дж. М. Кутси е роден в Кейптаун през 1940 година. За-вършва университета в Кейптаун с две специалности – ан-глийски език и математика. Няколко години работи в Ан-глия като компютърен програмист, след което е приет в Тексаския университет в Остин, от който получава доктор-ска степен по английски език и лингвистика. Между 1984 и 2003 г. Кутси преподава в някои от водещите университети в САЩ: Харвард, Станфърд, Джонс Хопкинс, Чикагския университет и университета на щата Ню Йорк.

Дж. М. Кутси е автор на петнайсет романа и няколко сбор-ника с есета. Носител е на многобройни литературни на-гради, сред които Tait Black Memorial Prize, Geoffrey Faber Memorial Prize, CNA Prize, Irish Times International Fiction Prize, Prix Femina Étranger, the Commonwealth Writers’ Prize и Jerusalem Prize for the Freedom of the Individual in Society. Той е първият писател, удостоен два пъти с Букър – за Жи-вот и страдания на Майкъл К (1983) и Позор (1999). През 2003 г. получава Нобелова награда за литература.

Освен като писател, Кутси работи активно като литерату-рен критик и преводач от нидерландски и африкаанс. Ви-ден критик на апартейда В Южна Африка. Отявлен защит-ник на правата на животните. Вегетарианец.

Иванка Томова е родена в София през 1948 г. Завършила е английска филология в Софийския университет. Работи-ла е в БТА, Съюза на българските писатели, в издателства-та Петър Берон и Сиела. Книгите са едновременно нейно хоби и нейна професия. Сред книгите, които е превела, лю-бими са и Богат, беден и Просяк, крадец от Ъруин Шоу, Перла в короната от Пол Скот, В очакване на варварите от Дж. М. Кутси, Структурата на научните революции от Томас Кун, Черното море от Нийл Ашерсън и сборници с разкази от Сузан Хил, Уилям Тревър, Греъм Грийн и Скот Фицджералд.

Издателство Жанет 45е носител на националните награди:

Христо Г. Данов – за принос в националната книжовна култура: в категория Българска художествена литература (2002); в категория Издание за деца (2007);в категория Разпространение на българската книга (2011)Бронзов лъв на Асоциация българска книга – за цялостен принос в издаването на съвременна българска литература (2002)Специална награда на АБК за оформление и полиграфическо изпълнение (2005)Константин Константинов – за принос в книгоиздаването за деца (2005)

и Наградата на ЮНЕСКО – Първи световен конкурс по дизайн на книгата, Франкфурт (2003)

Д Ж . М . К У Т С И© Дж. М. Кутси, автор, 2012© Иванка Томова, превод от английски, 2012© Жени Божилова, редактор, 2012© Христо Гочев, художник, 2012© Издателска къща Жанет 45, 2012 ISBN 978-954-491-769-2

WAITING FOR THE BARBARIANSCopyright © J. M, Coetzee, 1980

By arrangement with Peter Lampack Agency, Inc.551 Fifth Avenue, Suite 1613New York, NY 10176-0187 USA

В очакване на варварите 9

Никога не съм виждал подобно нещо: две кръгли стъкълца, закрепени пред очите му в телени рамки. Сляп ли е? Разбирам, ако прикриваше с тях две слепи очи. А не е сляп. Стъклата са тъмни, отвън изглеждат матови, но той може да вижда през тях. Казва, че били ново изо-бретение.

– Предпазват очите от блясъка на слънцето – обяс-нява. – Тук сред пустинята са много удобни, не си прис-виваш очите през цялото време и по-малко те боли гла-ва. Ето. – Докосва леко ъгълчетата на очите си. – Нямам бръчки. – Сваля очилата. Наистина кожата му е като на млад човек. – У нас всички носят такива.

Седим в най-хубавата стая на хотела пред бутилка и купичка с фъстъци. Не говорим защо е дошъл тук. Той е от силите за бързо реагиране и това е достатъчно. При-казваме си за лов. Разправя ми как е участвал в послед-ния голям лов, когато убили хиляди сърни, диви прасета и мечки – толкова много, че трябвало да оставят цяла грамада месо да изгние („Колко жалко“). Аз му разпра-вям за големите ята гъски и патици, които долитат край езерото всяка година през пролетта, по време на мигра-

10 Дж. М. Кутси

циите, разправям му как местните хора ги хващат в ка-пани. Предлагам да го заведа някоя нощ да ловим риба с туземна лодка.

– Такова преживяване не е за изпускане – казвам аз, – рибарите носят запалени факли и бият барабани, за да подгонят рибата към мрежите.

Той кима. Обяснява ми, че е ходил на друго място по границата, където хората ядели някакъв вид змии – смятали ги за деликатес; там убил и една огромна анти-лопа.

Движи се неуверено сред непознатите мебели, но не сваля тъмните очила. Ляга си рано. Настанен е в хотела, защото това е най-хубавата квартира, която градът пред-лага. Внушил съм на персонала, че е важен гост. „Пол-ковник Джол е от Трети отдел, казвам им аз. Сега Трети отдел е най-важният отдел към гражданската гвардия.“ Така поне твърдят клюките, които стигат до нас от сто-лицата с голямо закъснение. Собственикът кима, при-служниците навеждат глави. „Трябва да му направим добро впечатление.“

Изнасям дюшека си на крепостната стена, където нощният ветрец действа успокоително след жегата. На лунната светлина различавам силуетите на други хора, които спят върху плоските покриви на къщите. Чувам, че под ореховите дървета на площада някой все още тихо говори. В тъмнината като светулка проблясва лула, угасва, после пак светва. Лятото бавно клони към своя край. Овощните градини стенат под товара си. Не съм виждал столицата от младини.

Събуждам се преди зазоряване и минавам на пръсти по стълбите край спящите войници, които мърдат и въз-дишат, сънувайки майки и любими. От небето ни гледат

В очакване на варварите 11

хиляди звезди. Истина е, че тук сме върху покрива на света. Събуди ли се нощем на открито, човек се смайва.

Часовоят на вратата, заспал дълбоко, седи с кръсто-сани крака, прегърнал пушката си. Будката на портиера е затворена. Отминавам.

– Нямаме условия да държим затворници. Тук прес-тъпността не е голяма и обикновено наказанията са гло-ба или принудителен труд. Както виждате, тази колиба е просто склад към хамбара – обяснявам аз. Вътре е за-душно и спарено. Прозорци няма. Двамата затворници лежат вързани на пода. От тях се разнася миризма на застояла урина. Викам постовия: – Изведи ги да се изми-ят и моля те, побързай.

Въвеждам моя гост в прохладния мрачен хамбар.– Тази година се надяваме да изкараме три хиляди

крини от общинската земя. Сеем само веднъж. Времето беше благоприятно. – Говорим за плъховете и начините за унищожаването им. Когато се връщаме в колибата, вътре мирише на мокра пепел, а затворниците са готови, коле-ничили в ъгъла. Единият е старец, другият – момче.

– Хванаха ги преди няколко дни – обяснявам. – Има-ше някакъв грабеж на трийсетина километра оттук. Това е необичайно. Обикновено не се доближават до укрепле-нието. Тези двамата ги хванаха после. Казват, че нямали нищо общо с грабежа. Не знам. Може би казват истина-та. Ако искате да говорите с тях, аз, разбира се, ще ви помогна да се разберете.

Лицето на момчето е подпухнало и изранено, едно-то му око е отекло и затворено. Приклякам до него и го потупвам по бузата.

В очакване на варварите 185

Варварите идват нощем. Преди да падне мракът, всички кози се прибират, вратите се залостват, на все-ки наблюдателен пост патрулира караул. Разправят, че нощем варварите дебнат да извършат убийство или гра-беж. В сънищата си децата виждат как капаците на про-зорците се отварят и през тях надничат жестоките лица на варварите. „Варварите са тук!“, пищят те и не могат да се успокоят. От въжетата изчезват прострени дрехи, от килерите, колкото и здраво да са заключени – храна. Варварите са изкопали тунел под стените, разправят хо-рата; идват и си отиват, когато си поискат, вземат, какво-то пожелаят; никой вече не е в безопасност. Селяните все още орат нивите, но работят на групи, никога по един. Трудят се без желание: варварите само чакат зърното да поникне, за да наводнят отново нивите.

Защо армията не спре варварите, оплакват се хората. Животът на границата е станал много труден. Чудят се дали да не се върнат в Старата родина, но после се се-щат, че заради варварите пътищата вече не са сигурни. Човек не може да си купи свободно чай и захар, защото търговците си крият стоката. Онези, които имат какво да

186 Дж. М. Кутси

ядат, се хранят зад заключени врати от страх да не събу-дят завистта на съседите.

Преди три седмици едно момиченце беше изнасиле-но. Приятелчетата му, с които играело при напоителни-те канали, го забелязали едва когато се върнало при тях окър вавено и безмълвно. Дни наред то лежа в дома на родителите си, вперило поглед в тавана. Нищо не можа да го склони да разкаже какво се е случило. Щом ставаше тъмно, започваше да хленчи. Приятелчетата му твърдят, че е заради варварина. Видели го да бяга през тръстики-те. Познали го, че е варварин, защото бил много грозен. Сега на децата е забранено да играят извън заграждени-ята, а селяните отиват на нивите със сопи и копия.

Колкото повече нараства омразата срещу варварите, толкова повече се свивам в ъгъла си с надеждата, че ни-кой няма да се сети за мен.

Мина много време, откакто вторият експедиционен корпус потегли толкова славно с развети знамена и тръ-би, с лъскави униформи и буйни коне, за да помете вар-варите от долината, да даде такъв урок на тях, на децата и на внуците им, който никога да не забравят. Оттогава няма нито вести, нито официални съобщения. Замря и възторгът от ежедневните военни паради на площада и показните упражнения по езда и стрелба с пушка. Гра-дът гъмжи от тревожни слухове. Някои разправят, че по цялата граница, дълга хиляда и петстотин километра, са избухнали конфликти, че варварите от север са се съю-зили с варварите от запад, че армията на Империята не може да се разгърне по цялата дължина на границата и много скоро ще бъде принудена да се откаже от защита-та на такива отдалечени военни постове като нашия, за да съсредоточи силите си в защита на централните райо-ни. Други разправят, че до нас не стигали новини за хода

В очакване на варварите 187

на войната, защото войниците са навлезли дълбоко в те-риторията на врага и са толкова заети да нанасят тежки удари, че нямат време да изпращат телеграми. Скоро, твърдят те, когато най-малко ги очакваме, нашите вой-ници ще се върнат изтощени, но увенчани с победа и в живота ни ще се възцари мир.

Сред малобройния гарнизон, останал тук, се шири такова пиянство и арогантно отношение към местните хора, каквото не съм виждал досега. Имаше няколко слу-чая, когато войниците влезли в магазините, взели какво-то им трябвало и си излезли, без да платят. Какъв е сми-сълът собственикът на магазина да се оплаква, когато престъпниците и гражданската гвардия са едни и същи хора? Собствениците се оплакват на Мандъл, който за-мества заминалия с армията Джол, докато трае извън-редното положение. Мандъл дава обещания, но не прави нищо. И защо да прави? Той се интересува единствено от това да не загуби благоразположението на хората си. Въпреки парадното патрулиране по градските стени и ежеседмичните обиколки по брега на езерото (търсят промъкнали се варвари, макар че такива никога не се на-мират), дисциплината е разхлабена.

А аз, старият клоун, който загуби и последната сле-да от авторитета си в деня, когато висеше на едно дърво, облечен в женска риза, и викаше за помощ, отвратител-ното създание, което в продължение на цяла седмица лижеше храната си от плочите на пода като куче, защото не можеше да си служи с ръцете, вече не съм затворник. Спя в един ъгъл на казармения двор; пълзя, облечен в кирливата си риза; вдигне ли някой срещу мен юмрук, целият се свивам. Живея като гладуващ звяр пред прага на някоя задна врата; може би ме държат жив само като доказателство, че у всеки, който симпатизира на варва-

Дж. М. КутсиВ ОЧАКВАНЕ НА ВАРВАРИТЕ

роман

ПреводнаВторо издание

Превод от английски Иванка Томова

Редактор Жени БожиловаХудожник Христо Гочев

Коректор Красимира Ангелова

Формат 60/84/16Печатни коли 14.75

Предпечатна подготовка:Студио Стандарт ЕООД – Пловдив, тел. 032/60 90 50

Печат: Полиграфически комплекс Жанет 45 – Пловдивбул. Ал. Стамболийски № 9, тел. 032/60 90 90

Издателска къща Жанет 45 ООД – Пловдивбул. Ал. Стамболийски № 9, тел./факс: 032/60 90 60

www.janet45.com

ISBN 978-954-491-769-2