ЦИВИЛИЗАЦИЯТА СУАХИЛИ.

ЗАБРАВЕНИЯТ ГРАД.

Някои автори определят цивилизаци-ята Суахили не как да е, а направо като “меркантилната” цивилизация – продукт изцяло на човешкия материален интерес. Разбира се, такъв интерес заляга във всич-ки разновидности на човешкото развитие, но още от предислямско време държавни-те образувания от двете страни на Персий-ския залив били инкорпорирани в търгов-ската организация на Сасанидите, която на изток през Макранд достигала чак до Синд. Цивилизацията Суахили всъщност е продукт на мусонната търговия в Индий-ския океан: в посока от Индия към Източ-на Африка в периода от октомври до април и обратно от юни до септември. Ветровете били достатъчно силни, за да могат стари-те ветроходни кораби “доу” да се проти-

вопоставят на теченията и по този начин да завъртят обмена в Азия, Африка и част от Европа на ароматични смоли и подправки, кокосово масло, слонова кост, черупки от костенурки, а по-късно и на огромно количество злато и роби. Земите на тази персийска морска империя оформили толкова стабилна географска единица, че ранните арабски завоеватели продължили да я наричат със старото й име “Ард ал Хинд” – “Индийската територия”. Тази търговска лоялност и връзки на ниво раси, племена и вероизповедания се съхранила и след разпространението на исляма. Арабите познавали Източното крайбрежие на Африка вероятно още от VІІІв пр.Хр. Старата арабска държава Аусан търгувала интензивно в района и вероятно притежавала част от него. По-късно, по време на хали-фите ел-Мансур, Харун ел-Решид и Маамун (втората половина на VІІІв сл.Хр.) били изпращани проучвателни експедиции, а в началото (VІІ – ІХв) огромно значение придобила търговията с черни роби християни от Абисиния. През ХІв Насири Хусрав споменава, че керамитите живеели във въ-трешността на Бахрейн в град, който приличал по-скоро на гръцки полис, като земеделската работа била подпомогната с 30 хиляди роби. Разбира се, трябва да споменем, че по онова време под името “Бахрейн” се разбирала една функционална територия в Източна Арабия навътре към оазисите на провинция Хаза. Миграцията на племената от вътрешността към острова със същото име се осъ-ществила едва през 1076 – 1077г. От друга страна, в Южен Ирак черните роби се използвали от най-древни времена, вероятно поради устойчивостта им към малария, като броят им нарастнал особено много през ІХв, когато жителите на Басра започнали да инвестират новото си благосъстояние във възстановяване на старите иригационни системи и десалинизиране (обезсоляване) на почвата. Те сключвали сезонни договори с местни вождове, които продължавали да изпращат квотите с роби,

Списание “Еволюция”, 9/2008

дори когато последните вече били приели исляма. Като ос-новна и единствена постоянна база на арабите в продълже-ние на повече от два века си оставало пристанище Сокотра. Първите, които в края на Хв сл.Хр. създали и управлявали постоянни селища по Източното крайбрежие на Африка от Сомалия на север до Мозамбик на юг били персийските търговци. Повечето селища били разположени на острови точно срещу вътрешността на континента, като естествена зашита от нахлуването на местни племена. Персийските търговци били много добре ориентирани в обстановката на

крайбрежието, известно им от древността под името Зандж-и-бар – “Морето на черните”. Персий-ците не били твърдо против смесените бракове с местното население и така поставили началото на Ширазката култура – смесица от персийски и африкански елементи, която по-късно получила мощен тласък от арабските пришълци и се превърнала в Суахили (от арабското “сахел” – “бряг”). Всъщност суахили е градска култура, в голямата си част тя била етнически еднородна и днес на собствения си език се нарича “кисуахили”, а народът – “уасуахили”. Названието кисуахили про-излиза от мн. число на арабската дума “сахел” – “сауахил”, което означава “граница” или “бряг”, а като прилагателно се използва за “крайбрежен жител”. Ако пък прибавим “ки” – “език”, то означава “крайбрежен език”. Думата “сахел” се използва и за обозначаване на граничната зона със Сахара (“Пустинята”). Първото споменаване на думата като географско понятие е чак от ХІVв:

“Могадишу е също така и най-важният град на Суахили, домът на Суахили, разпрострял се от Могадишу чак до Ламу.”

Суахили се превръща в общ език на градовете по край-брежието, създаден на основата на езиците банту, особено ке-нийските миджикенда и покомо, примесен с хиляди заемки от персийски, арабски, по-късно португалски думи. Той се раз-пространил по търговските пътища към вътрешността на кон-тинента и днес е официален език на Танзания и Кения, както и лингва-франка на Източна Африка. В началото на ХІХв ев-ропейските колонизатори премахнали арабската писменост и въвели латинската азбука, в резултат на което, без да бъде пре-цедент в историята, младите поколения се откъсват напълно от своята история.

Върху основата на ширазката традиция постепенно се оформила културната основа на жители-те суахили – уангуана се разграничавали от ушензи или „неграмотността” на голямата суша. Тази идеологическа база се запазила чак до заместването й от „устаарабу” – арабизацията през ХІХв., а структурата на обществото се запазила чак до ранния ХІХв. – старите и известни родове уангу-ана живеели в каменни къщи в центъра на града, а арабските търговци-пришълци, търговците на добитък от вътрешността, ловците и земеделците се настанявали в глинени и сламени постройки в крайните квартали. Всеки квартал бил изграден около ядро от няколко фамилии, които живеели в непосредствена близост една до друга, посещавали една и съща джамия, женели се помежду си и ползвали сходни икономически ниши. Основната идеология на тези уангуана (букв. “свободно родени”) се подкрепяла от най-старите и уважавани фамилии в града. За да бъдеш член на такъв род се изисквало представяне на генеалогично дърво до някой от първите заселници и притежаване на каменна къща. Също така да бъдеш добре облечен, да говориш правилно, дори да пишеш стихо-

ве и да притежаваш добро ислямско образо-вание. Свободно родените пазели грижливо своя статус, не разрешавали на другите да се заселват в каменния град и дори да си строят каменни къщи някъде другаде. Възможност-ите за смесени бракове били силно ограниче-ни и бранели до колкото е възможно иконо-мическата и политическата власт в града.

Съгласно държавно официализираната традиция процесите на формиране се разви-вали по следния начин: чужденците-търго-вци пристигали, предлагали дарове на мест-

ните тъмнокожи жители (обикновено ловци и земеделци), воювали с тях или извършвали смесени бракове, като наследявали права върху земята и политическата власт. Според езика на социалните науки търговците пристигали като чужденци, плащали данък на местните жители, спорели с тях за контрол, съюзявали се с тях и в крайна сметка създавали едно същевременно диференцирано и стратифицирано крайбрежно общество.

Африканското злато, слоновата кост и робите, индигото и дървесината намерили своите готови пазари, което довело до големия разцвет на цивилизацията Суахили през ХІVв и ХVв, време, през което нейните крайбрежни градове, особено Килуа, контролирали целия този търговски поток. Ця-лата търговия със злато от царство Мономотапа в Зимбабуе преминавала през островния град Килуа (на територията на днешна Танзания) на път за Арабия, Индия и Европа – керваните с камили през Сахара вече не били достатъчни. Най-големият удар било овладяването на пристанището Софала, разположено на ок. 1300км южно от Килуа по крайбрежието на Мозамбик, близо до съвременната Бейра. Използвайки по-близкото си географско разположение до Софала отколкото това на Могади-шу, със сила и дипломация, и за да гарантира монопола си, градът Килуа завладял множество меж-динни градчета по крайбрежието. Софала била връзката между златните басейни от вътрешността на Африка с търговията по океана, а и представлявала нещо като централен склад. Най-вероятно арабските търговци пристигали в Софала през октомври, като различните стоки се пренасяли от но-сачи суахили до вътрешността. В обратната посока по вековните търговски пътища поемали злато и други материали. През май с летните мусонни ветрове арабските търговци напускали пристани-щето.

Гладът за злато не бил случаен – генерирал се от Европа с нарастването на нейното население на север и индустриализацията. За това допринасят и появата на банкирането и кредитирането – през 1252г Флоренция вече сече първите си златни монети и то със своето име – “флорини”. През 1342г английският крал Едуард ІІІ също започнал да сече златни “флорини” със своето име, за да финан-сира военните си кампании и Двора по време на Стогодишната война между Англия и Франция. Господари на търговията със злато по онова време били Хюсеин ибн Сюлейман от Килуа и Мана Муса от империя Мали на Западния бряг на Африка, които властвали по едно и също време (1312-1337г). Според летописите, по време на своето поклонение (1324г) до Мека, император Манса Муса минал през Кайро и похарчил толкова много злато, че цената на последното в Египет драстично се понижила. Търговията се разрастнала особено много по време на династията на Фатимидите в Египет, които с ефективното “ преотваряне” на Червено море се превърнали в посредници между Изтока (вкл. Източна Африка) и Запада (на север чак до Европа). Във всички африкански градове – и в Ифе, и в Зимбабуе през този период се наблюдавал строителен бум.

Краят на разцвета на тази култура настъпил през 1498г с първото посещение на Вашку да Гама. Макар в началото ограничено до събиране на данъци или по-скоро откупи, присъствието на пор-тугалците постепенно се затвърждавало с овладяването на много опорни точки. Португалците из-градили нова търговска ос – Мозамбик – Гоа, като по този начин отрязали пристанището Софала и Замбези от Килуа и крайбрежието суахили. Заобикалянето на Саре пък понижило значението на Червено море като връзка между Изтока и Запада. Това довело до едно много важно следствие – раз-рушаването на старите търговски връзки и пътища, което довело до упадък на цялото крайбрежие – за 8 години португалците разбили напълно хилядолетната междурасова и междуверска мрежа. Много от градовете суахили западнали до същински села. Това пък довело до загуба на интерес у португалците, защото тези опорни точки не били жизнено важни по пътя им към Индия. Същевре-менно подръжката на многобройните малки укрепления, а и непосилните вече за Португалия общи военни разходи довели до нарастване на влиянието на друга регионална сила – султанатът Оман. След тежкият разгром, който нанесли на португалците в битката в Ормузкия пролив през 1622г това влияние вече станало факт, макар че последното укрепление по брега северно от Мозамбик паднало чак през 1698г. ХVІІІв за Източна Африка е време на нов разцвет, основан този път на индустриал-ната революция, която била свързана с търговията с роби – новите плантации за захарна тръстика и карамфил в европейските колониални владения в Тихия океан изисквали своето. Активността на суахили крайбрежието нарастнала отново. Въздигането на Оман и Занзибар не донесло нищо добро. Някои от суахили градовете по крайбрежието останали свободни за известно време, иконо-мическата експанзия на Занзибар започнала от 1770г. Стигнало се до там, че султанът на Оман Саид (1804 – 1856) преместил столицата на държавата в Занзибар и през 1811г отворил прочутия Робски пазар в Каменния град, през който в следващите шестдесет години преминали повече от милион човешки съдби. Малко след неговата смърт обаче държавата се разделила на две, за да даде начало-то на Султаната Занзибар, който просъществувал до социалистическата революция от 1963г. А от 1886г Германия също вече проявявала своите колониални претенции...

ЗАБРАВЕНИЯТ ГРАД.

КИЛУА – ГРАДЪТ НА ОСТРОВА.

За да се добере до южното крайбрежие на Република Танзания на човек му трябват здрави нер-ви, добро здраве и голям опит в пътешествията. Усилието се оправдава напълно – тук се е намирала една от перлите на цивилизацията Суахили. Добре запазените и мащабни руини на град Килуа Ки-сиуани са единственият достигнал до нас археологически паметник от културата суахили и един-ствен такъв под егидата на ЮНЕСКО като световно историческо наследство. Султанският дворец от ХІVв е бил най-голямата каменна постройка в Субсахарска Африка.

На 140км южно от огромната делта на река Руфиджи с нейните неизброими блата и комари се намират трите Килуи - Килуа Кивинье – “Килва на дърветата каузарина”, Килуа Масоко – “Килуа с пазара” и Килуа Кисиуани – “Килуа на острова”. И днес пътищата по време на тежкия дъждовен пе-риод от март до май са непроходими, защото през делтата все още не може да се прокара асфалтово трасе и ако не ползваме въздушен транспорт, трябва да разполагме поне с 24ч резерв във времето,

достатъчно резервни части и бензин. Извън градовете тук липсват течаща вода и електри-чество.

Градът Килуа Кисиуани (много често не-правилно изговарян като Килва, при положе-ние, че още на европейските средновековни карти е изписан като Quiloa), бил основан според преданията от една историческа лич-ност – персийският търговец Хюсеин ибн Али, който потеглил от град Шираз с шес-тимата си синове на седем кораба, които по-късно се пръснали по островите и бреговете

на Източна Африка. Името му е изписано върху хиляди малки медни монети, пръснати из целия остров. Количеството им било такова, че било достатъчно за следващите два века – Килуа бил един от трите града по крайбрежието, в които се извършвало монетосечене. Според легендата, островът бил населен от негри. Хюсеин пожелал да го откупи от местния вожд, който се съгласил, при ус-ловие Хюсеин и неговите хора да обвият целия остров с пъстри платове. После вождът и неговите сподвижници прибрали платовете и напуснали острова, като в действителност планирали да се за-върнат през нощта по моста, който го свързвал със сушата и да избият чужденците. Хюсеин обаче заподозрял предателството и заповядал да прережат моста, като по този начин ги оставил на сушата. Според друга версия на легендата, той се оженил за дъщерята на местния вожд, като в началото плащал само наем за острова, защото вождът Маримба не бил съгласен да остъпи суверенитета си върху него. Един ден Хюсеин решил да се отдели и тогава настъпили описканите бурни събития. Даже ибн Али заповядал да разширят канала, който разделял острова от сушата, за да не могат бой-ците от вътрешността да го преминават при отлив.

“Първият, който дойде в Килуа и основа я,

произхождаше от персийските царе, от земята на Шираз.”

След като построил града, той го преотстъ-пил на единия от синовете си, последният ведна-га приел титлата султан Али І, а Хюсеин се прех-върлил на съседния остров Мафия, който по това време бил център на владенията на всички Ши-рази. Остров Мафия дал между впрочем на целия свят и много популярния и специфичен термин. До времето на Ширазите той бил управляван от йеменското племе Ма’афир. Названието му оба-че може да произлиза и от арабското “морфие” – “архипелаг”, което на португалците звучало като “монфие”, както и било нанесено на техните кар-ти.

Великият султан Сюлейман или „Бащата на даровете” бил вече представител на друга динас-тия - Махдали, която пък имала връзка с Йемен. По негово време отново започнали да секат медни монети и според съвсем пресни находки (1991) златни динари, което се случвало за първи път в суб-

Ruins of Kilwa Kisiwani and Ruins of Songo Mnara

сахарска Африка след упадъка на Аксум от началото на VІІв. В Килуа заможната класа се настанила в каменни къщи с вътрешна канализация, обличали се в коприна и памук, хранели се в съдове от китайски порцелан. Как се е прехранвала обаче тази гъста градска популация, която процъфтявала на един безплоден остров? Археологическите находки не дават отговор на въпроса – намерен е само един чифт тежести за измерване на злато, не е открита нито една тъкачна совалка въпреки огромната продукция на платове или някакви животински кости.

Постепенно, след смъртта на Сюлейман, Килуа загубила международните си търговски канали в полза на Момбаса. Цената на златото също започнала да пада, вероятно свързано с “Черната смърт” – епи-демията от чума, която избухнала през 1340г на Ста-рия континент в резултат на войните на татарите в Крим. Големият дворец Хусуни Кубва бил изоставен, тъй като поддръжката му не била по възможностите на града и в пределите на града се построил нов, дос-та по-скромен:

“и...неговият брат Дауд стана султан, той се държеше по съвсем противоположен начин. Ако някой просител достигаше да него, той му казваше: “Бащата на даровете е мъртъв и не остави нищо за даряване.”

Чак през ранния ХVв, с възвръщане на част от благосъстоянието на града се възвърнала и мо-щта му:

“Тогава (1410/1411) господарят на Килуа Малик ал Мансур отишъл на хадж, харчейки наширо-ко и пътувайки надлъж и нашир из Хеджас, Аден и Йемен.”

От този период 1410 – 1440г са и повечето каменни сгради – отделни богати фамилии започнали да строят освен каменни къщи и малки куполни джамии. Предполага се че до тогава частните до-мове са били дървени, според пътешественика Ибн Батута така било дори по времето на Сюлейман.

“Градът е голям, с хубави каменни къщи измазани с хоросан, с тераси и хубава дърворезба. Градът достига до брега и е изцяло заобиколен от стена и кули, вътре в които вероятно живеят 12 хиляди души” (Кореа, 1869г).

Вашко да Гама влязъл в пристанището на града през 1498г на път за Индия. Намерил един процъфтяващ и проспериращ град, кой-то изнасял не само злато и роби, но и сребро, скъпоценни камъни, слонова кост, смирна, животински кожи и тамян, в замяна на под-правки и метални изделия. През 1500г градът за първи път бил принуден да плати данък на португалците. През 1502г Вашко да Гама се завърнал „обиден” от отношението към него-вия фаворит Педро Алварес Кабрал, който по време на престоя си на острова не само отка-

зал да се срещне със султан Ибрахим, но и завършил с предложението: „Тъй и тъй всичките тука сте мюсюлмани, защо не вземете да се покръстите”. Да Гама заплашил да срине и запали града, което не било толкова трудно при наличието на тежка корабна артилерия и стена с вградени корали. Го-лемият откуп се превърнал в системен данък. Още по-войнствен бил новият вицекрал на Индиите дон Франциско д’Алмейда, който разположил в града гарнизон, а през 1505г поставил на престола Мохамед ІІІ. До 1513г португалците разбили да такава степен крайбрежната търговска мрежа, че вече не намирали причини да останат и напуснали острова, като преди това убили и марионетния султан Мохамед V. Краят настъпил окончателно през 1587г, когато отслабеният град бил нападнат и превзет от племето канибали Зимба от района на река Замбези – 40% от жителите били избити, голяма част от останалите изядени. Иронията на историята е, че потомци на това племе днес живе-ят в единственото село на острова и все още използват старите каменни кладенци от Хв на своите предшественици.

В началото на ХVІІІв оманците реконструирали основно португалското укрепление Гереза, но още преди 1840г старото пристанище било прехвърлено в новото „по-удобно” Килуа Кивинье на 29км северно от Килва Масоко, което като пристанище било много по неподходящо за морска тър-говия, но по-добро за нарастнала търговия с континента. Основната причина обаче била друга – то било построено, за да се унищожат традициите и спомените – все пак Килуа бил много по-стар град от Занзибар. Не случайно единственото запазено копие от “Хрониката на Килуа” се намирало у сул-тана на Занзибар, който през 1872г я показал на сър Джон Кърк и съответно тя сега се намира в Бри-танския музей. Това окончателно забравило града. Жителите на Килуа намалели до няколкостонин души и се принуждавали да ходят на работа в Килуа Кивинье. Новото пристанище по-късно било пригодено за германска база, а старият град окончателно потънал в руини. Килуа останала малко селище с няколкостотин души, заети в рибарството и земеделието. По това време била изоставена и голямата джамия за петъчни молитви.

Бившата германска морска база също много бързо потънала в развалините на времето. Днес повечето колониални сгради са в руини, непотребни за рибарските функции на селото.

Сърцето на стария град и прис-танищният форт Гереза се намират в северозападната част на острова и по-криват малко повече от 1кв.км, достъ-път до Хусуни Кубва и Хусуни Ндого е по пътечки в гората на 2км на изток.

Разположението на форта Гереза е стратегическо – открит поглед към пристанищата на двете Килви и бърз достъп до открития океан. Предполага се, че е построен през 1505г, а 8 години по-късно е изоставен като скъп за по-дръжка и стратегически неефективен. По-принцип нови каменни сгради също не са строени след 1500г, така че португалският форт е последната важна структура до късния ХVІІІв. Състоянието на стените с вградени корали днес е забележително. Названието идва от португалското „игреза” – „църква”, която според преданията била построена от португалците на дон Алмейда за три седмици.

Голямата джамия или джамията за петъчни молитви е в сърцето на средновековната Килуа, на юг от форта Гереза. На времето си тя е била най-голямата джамия в Източна Африка с 36 ос-моъгълни колони, които подпирали сводести арки. Тя била значително разширена (поне четири

пъти) през 1320г, но част от конструкцията се срутила през 1350г. Разширението оказвало ог-ромно символично значение върху останалите суахили градове, а пропадането на куполното разширение на джамията за петъчни молитви оставило незаличим спомен в следващите по-коления. Някои от падналите пилони, цели или начупени, можем да видим и днес, изнесени из-вън основната сграда:

“Така че се наложи народът да се моли под н а в е с и

и платнища...защото нямаше вече зидари, които да умеят да издигнат каменните колони така, както са били.”

Хронистът не е прав – техниката е била несъвършена пре-ди, а не след ремонта на сградата. Проблемът бил в това, че колоните се изработвали от цели порести блокове, които, по-ради липсата на друг материал, се изваждали от кораловите рифове. Те били твърде меки и слаби, за да поддържат сво-довете и се напуквали. Чак през ранния ХVв започнали да ги възстановяват от плътни каменни блокове. Северната част на джамията е по-стара, от ХІІв, плоският й покрив се държал на девет шестнадесетъгълни дървени колони в редици по три. Тя е била една от най-древните сгради на крайбрежието суахи-ли. Съвсем близо до джамията има много дълбок кладенец, в

когото се кръстосват два подземни тунела – единият извежда към форта Гереза, а другият към двореца Макутани.

Малката куполна джамия е едно архитектурно бижу. Предполага се, че е построена в средата на ХVв за личните нужди на владетелите. Все пак дебелите външни контрафорси издават напрежение от нарастващата външна опасност. Афри-канското влияние е очевидно – триъгълна молитвена зала, по-крив, който се подкрепя от множество пилони, на централния купол все още могат да се видят глазираните керамични плоч-ки, останалите носят все още следите от синя боя, в северната част е запазен почти изцяло елегантният михраб.

Дворецът Макутани от ХVв е разположен непосредствено до океана, но за съжаление с изключение на външните стени голяма част от него е използвана за готов строителен материал

в края на ХVІІІв. Името му означава „Място за събрания„ и издава по-скоро африкански модел на управление със съвет на старейшините, отколкото еднолично управление. Огромните външни стени по брега, огромната оръдейна цев и голямата цистер-на за вода, която е безкрайно важна при обсада, изда-ват основните функции на двореца – това всъщност е фортификационен комплекс с дворцова структура. Той разполага с две крила, с множество стаи, втори етаж подпиран някога от колони от мангово дърво, вътреш-ни тоалетни и бани. Оранжевата боя по вътрешните стени на някои от стаите и кораловите вътрешни стени създават неизмеримо впечатление.

Може би най-загадъчната структура на града е из-градена на 2км източно от форта Гереза върху вдаващия се над протока каменист нос. Хусуни кубва или „Големият дворец” на суахили произлиза от арабското „хусн” – „укрепление”, „замък”, макар че ако съдим по стените и портите дворецът изобщо не е бил замислян с някакви отбранителни функции. Внезапно се изправяме пред множество дворове, коридори, складове и стаи с височина до 3 етажа. Конструкцията така и не била завършена и е била използвана само от три поколения вла-детели, преди преместването им в двореца Макутани. Никой не знае защо сградата е била изоста-вена въпреки стратегическото й положение, благоприятствано от продължителния прохладен оке-

ански бриз и доминиращата позиция над канала. Според една от находките строежът на сградата датира от 1320г. Предполага се, че комплексът, заедно с това, което прилича на складове, офиси на търговски посредници и морски кервансараи най-вероятно е построен по времето на султан Сюлейман, в същия архитектурен стил като джа-мията, надминаващи всичко друго в тази част на света. Моделът и стилът са взети от ислямския хинтерланд, макар по онова време там отдавна да не бил на мода. Очевидно архитектът е посе-щавал земите на Ирак. Самият дворец е от две части – същински покои на север над океана и Голямата джамия

търговска част от юг, на която и излизаме от гората – три стопански двора с повече от 100 помещения. След като се изкачим по стълбите влизаме в Южния двор, който е обграден от тънки стени и помещения, които никога не са имали покрив. Най-вероятно това са били складове с временни навеси и глинени подове. В центъра отново имаме кладенец, който днес е пресъхнал или е изпълня-вал функцията на цистерна за вода – някога е бил с по-крив. Навлизайки в същинския Дворец преминаваме през обградения с тераси и павилион втори стопански двор, където султанът е посрещал гости и е обсъждал общест-вените дела. Малко под него е Залата за аудиенции, също така обградена от тераси, с място за танци и ниши, в които са били поставяни лампи. Северно от залата за аудиенции се намира открит осмоъгълен басейн, за когото са били нужни 80 хиляди литра вода. Съдейки по липсата на кана-лизация, можем да предположим, че той е бил обслуждан от цяла армия роби, които са пренасяли вода от близкия кладенец в стопанския двор. На всяка от осемте страни на басейна са издълбани стълбички, а ъглите са изрязани от цели, а не от слепени един към друг каменни блокове, за да издържат на напора на водата. От източната му стана излиза отвеждащ канал, който продължава под пода на съ-седната, частично изсечена в скалата стая.

На север непосредствено преди океана, откриваме друга забележителна сграда от комплекса. На нейната източна стена са разположени 9 реда пейки по 14 метра, свързани на запад с две стаи с по три входа. Предполага се, че това е била залата за събрания. Целият дворец за-вършва с изящна каменна стълба към брега на океана, по която все още можем да открием декоративни керамични плочки, останали встрани от частните колекции.

И първото утро на дъждовния сезон, с локвите оран-жева вода по малкото стадионче, на което самотно, бук-вално с размерите на един чадър стои четириместното са-молетче. От което малко преди това са изгребвали водата с канче.

Африка! Чуден континент.

„Културата Суахили, Забравеният град”, Списание „Еволюция”, 9/ 2008;

„Культура суахили, забытый город”, Журнал Эволюция”, 9/2008.

Swahili Civilization. The Forgotten City, Evolution magazine, 9/2008.

Паметникът на робите в Занзибар

Фортът Гереза

Фортът на оманците в Занзибар