ПО ТАРИФА 38chavdarmihov.com/upload/po tarifa 38_bg.docx · Web viewЧавдар Михов ПО ТАРИФА 38Сатиричен роман Романът е изцяло

Чавдар Михов

П О Т А Р И Ф А 3 8

Сатиричен роман

Романът е изцяло плод на фантазията на автора. Всяка прилика

с действително съществували лица и събития е случайна.

Не се препоръчва за лица под 18 години!

ПО ТАРИФА 38 Чавдар Михов

Вървяха мързеливо и се оглеждаха с досада. Уличката беше тясна и прашна и, въпреки ранния час, денят обещаваше да бъде твърде топъл за началото на октомври.

– Момчета, намерил съм ви страхотна работа. И парички ще изкарате – заяви сутринта Радо с надеждата да ги заинтригува.

Изгледаха го без ентусиазъм.– Не можете да продължавате да се мотаете по полето и да ми разваляте

дисциплината. Така поне няма да ви гледат другите – допълни той, сякаш се оправдаваше.

– К’во трябва да правиме?– попита Росен, оригвайки се шумно. Наоколо се разнесе остър мирис на евтина ракия.

– Ще изкопаете един канал. Нищо работа. Лъчо ще ви заведе.И той ги водеше изпъчил небрежно огромния си началник-щабски корем.– И по колко ще ни платят за тоя канал? – попита Дебелия Данков.– Откъде да знам – отвърна Лъчо с досада.– Ами сигурно по 38 стотинки – обади се Стоянчо Господа със сериозен тон,

предизвиквайки хихикане сред групата.Скоро стигнаха до определеното място, недалеч от площада и началник-щабът

се заговори с чакащия да им разясни работата селянин. Поприказваха и помахаха с ръце една-две минути, след което човекът измърмори нещо като пожелание за спорна работа и си замина. През това време работната група беше насядала наоколо и в устите на мнозинството димяха цигари. Лъчо побърза да обясни накратко колко дълъг, широк и дълбок трябва да бъде канала, сякаш се страхуваше да не забрави, и също поседна на дебелия си гъз, запалвайки цигара, с което искаше да подчертае, че бе изпълнил задълженията си.

– С к’во ще го копаме тоя канал? – попита Дебелия Данков, който като че ли единствен прояви някакъв интерес към обясненията на началник-щаба.

– Ей там има кирка и лопата – посочи Лъчо към близката ограда, където бяха подпрени инструментите.

– И с една кирка и една лопата ще работиме осем души – възмути се Данков, но никой не му обърна внимание.

Слънцето започна да припича приятно с полегатите си есенни лъчи и някои от групата притвориха блажено очи. Странно, но тази сутрин на Дебелия не само не му се спеше, но изглежда и му се работеше.

– Вижте к’во, аз предлагам да си разделиме канала, всеки да си изкопае неговата част и като свърши – да си заминава.

– Добре Данков – съгласи се охотно Миро Идиота, мъчейки се да прикрие иронията в гласа си, но Дебелия не му обърна никакво внимание.

– Лъчо, става ли така?– Разбира се – отвърна началник-щабът и го изгледа с учудване.Данков се славеше като един от най-големите мързели на бригадата. По цял ден

лежеше в леглото си и дори за ядене не ставаше, тъй като столовата се намираше в стопанската база, чак в другия край на селото, но това съвсем не означаваше, че се отказваше от яденето. Напротив. Маргото му носеше двойни и тройни порции, които той изяждаше със завиден апетит и в знак на благодарност й разрешаваше да му направи един минет, докато той преглеждаше някое списание. Но тази сутрин Дебелия явно не беше в ред. С твърда стъпка се насочи към оградата, взе кирката и настървено започна да я стоварва върху невинната земя. Това за известно време предизвика интереса на останалите, но скоро се отегчиха и започнаха да си разменят многозначителни погледи.

2


– Лъчо, айде да купим малко кайма – обади се Чавдар и отново през групата премина вълна от кикотене.

– Тъкмо това си мислех и аз – съгласи се с готовност началник-щабът.– Ела да ми помогнеш.

Данков ги изгледа подозрително, но продължи да работи усърдно. Лъчо и Чавдар се упътиха към смесения магазин на площада и не след дълго се върнаха превити под тежестта на една каса бира. Колегите им ги посрещнаха с одобрителни възгласи. При вида на кафеникавите бутилки, апатията взе да напуска бригадирите и по лицата им се появи оживление. Всеки си взе по едно шише, чукнаха се шумно и отпиха големи глътки.

– Е, сега вече имам право да си измия очите – обади се Стоянчо Господа.– Не е вярно – сопна му се Чавдар. – Чак след втората бира.– Добре де, аз ей сега ще я изпия – оправда се приятелят му.Когато касата бе преполовена, началник-щабът, чиито задължения, между

другото, бяха да надзирава работата, надигна дебелия си задник и се отправи отново към площада.

– Къде бе, Лъче? – провикна се Иван Удължения.– Сега ще се върна.И наистина се върна съвсем скоро, стискайки във всяка от ръцете си бутилка

гроздова. За съжаление на колегите си, имаше само две ръце.– Евалла бе, Лъче – чу се от всички страни.– Няма да се лигавим цял ден на бира, я – отвърна скромно, изваждайки изпод

синята си бригадирска риза, бурканче с кисели краставички.– Лъчо е велик – констатира Краси Вожда и няколко чифта мръсни ръце го

потупаха одобрително по тлъстите рамене.– Ама вие май нямате никакво намерение да си изкопаете частта от канала.За миг се стреснаха и вдигнаха учудено очи. Над тях се беше надвесило

възмутеното мазно лице на Данков. Отговори му дружен подигравателен смях.– Абе аз мога ли да ви… – промърмори ядосано той, захвърли яростно кирката и

свивайки обидено устни, се затътри към леглото си в лагера.Копаенето на канала продължи още няколко дена все в същия дух, с тая разлика,

че Дебелия Данков не се излъга да дойде втори път. Всяка сутрин Радо ги молеше мъжката да свършат работата и те му обещаваха най-тържествено. Лъчо заявяваше, че ще ги наглежда и наистина ги наглеждаше, докато пиеха бира и пафкаха арда без филтър и не само ги наглеждаше, но и взимаше най-дейно участие в тези отговорни дейности.

Накрая на Радо му писна и една сутрин, след като стана с гъза нагоре, се развика:

– Питам ви най-сериозно имате ли намерение да го изкопаете тоя шибан канал или не? Не мога повече да залъгвам кмета. За пет дена сте изкопали половин метър. Станах за смях пред селяните. Не можете ли да разберете, че мене ме излагате.

– Виж кво – започна Стоянчо Господа с успокоителен глас, – почвата е адски камениста. Не става. Освен това имаме само една кирка. Заеби го тоя канал.

– Е, добре, както искате – промърмори Радо все още ядосан, но вече с помирителен тон. Щяхте да изкарате добри пари, ама като ви мързи да си помръднете гъзовете. От днеска отиваме на грозде. Всички ви искам на полето, да не виждам никой в лагера.

И вече излизайки, подхвърли от вратата:– Да не ми се сърдите после, като ви платя по 38 стотинки. И Господ не може да

ви помогне.

3


Стоянчо, наричан още Господа, привлече вниманието на бригадата и цялото село още от първата вечер, когато направо от влака се замъкна в кръчмата и се напи като шведски моряк, разправяйки мрачни истории на зяпналите го в устата селяни.

Когато след вечеря бригадирите на талази се изляха в кръчмата, Стоянчо вече беше взел солиден аванс. Джона и Чавдар Дългокосия бяха позакъснели малко и се озоваха в края на огромната опашка.

– Ей, срещнах Радо. Каза всички да отиват на вечерна проверка. Много е ядосан – извика Джона с най-сериозния възможен тон.

В редиците на опашката настъпи колебание.– Няма майтап – допълни Чавдар.Данков, чийто ред тъкмо беше дошъл, изпсува звучно и затътри дебелия си гъз

към лагера. След него, с негодуващо мърморене, тръгнаха и останалите. Джона и Дългокосия изчакаха минута-две, докато всички бригадири напуснат кръчмата и се отправиха към опразнения бар. Поръчаха два облака и избухнаха в дружен смях. В действителност Радо наистина ги беше срещнал и им беше казал, че ги искаше за проверка, но те сметнаха, че това се отнасяше само за двете придружаващи ги момичета, които побързаха да се върнат. Седнаха при Стоянчо, който отдавна не се интересуваше от такива глупости, като вечерни проверки. Пиеха вече по втори облак, когато кръчмата отново се изпълни с прииждащи бригадири.

– Абе, педераст, що ни излъга? – извика Данков, гледайки възмутено към Джона, който се изсмя доволно.

В кръчмата настъпи малка вакханалия. Всички имаха пари и бързаха да ги изпият. За една вечер кръчмарят направи оборот, колкото за целия предишен месец, макар че в интерес на истината местните посетители също се стараеха и съвсем не бяха за подценяване. Всичко потъна в тежката мъгла на цигарения дим и алкохолните изпарения.

По едно време, в момент на проблясък, Джона установи, че са сами със Стоянчо на масата. Огледа се наоколо. Кръчмата беше празна.

– Айде, момчета, няма да ви чакам до сабале – подвикна нетърпеливо кръчмарят.– Стоянчо, давай да си тръгваме – раздвижи с мъка надебелелия си език, но

приятелят му не реагира, тъй като отдавна хъркаше сладко, забил глава в масата. С върховни усилия успя да го повдигне и установи, че тежеше колкото сандък с гюлета. Като излязоха навън, хладният нощен въздух ги поосвежи малко и Господа дори се опита да каже нещо. Джона не можа да разбере нищо от Божието слово, но си спомни, че спътникът му бе настанен в стопанската база и го помъкна нагоре.

Когато Стоянчо се прибра в стаята си, там цареше идилична творческа обстановка. Момчетата се запознаваха помежду си.

– Извинете, вие как се казвате?– Николай. А вие?– Пламен. Каква филология сте?– Френска. А вие?– Аз съм индология.– Кой ви изпитваше по литературознание?– Доцент Георгиев. А вас?– И нас. Имаше ли много скъсани?И т. н. в същия дух. Високоинтелектуалният им разговор беше прекъснат най-

брутално от новодошлия, който залитна един-два пъти, подпря се на вратата и изкрещя:– Стани. Строй се до стената.Момчетата се обърнаха стреснати към пияния брадат мъж с кръвясали очи и

понеже идваха за пръв път на бригада, помислиха че това беше някой от командирите.

4


Спогледаха се уплашено и неволно припомняйки си позабравените казармени дни, скочиха пъргаво и се строиха до стената, като се блъскаха несръчно един другиго.

Стоянчо ги изучава няколко мига със замъгления си от алкохола поглед, после попита с вече поомекнал глас:

– Пушите ли бе пичове?Пичовете се спогледаха отново и най-смелият се обади:– Не.– Тогава разрешавам пушенето – отсече Господа с нетърпящ възражение глас,

запали цигара и се тръшна на първото попаднало му легло.Пламен, когото по-късно всички започнаха да наричат Хинди, не посмя да се

обади, че това бе неговият креват и тихомълком се пренесе на свободното легло в ъгъла. След по-малко от минута, Стоянчо вече хъркаше шумно. Някой измъкна измежду пръстите му недопушената цигара, загаси я внимателно и хвърли угарката в кошчето.

Точно тогава над заспалото село прокънтяха зловещо тревожните удари на черковната камбана. Но дори и това не беше в състояние да смути съня Божи. Момчетата въздъхнаха облекчено и също заспаха, тъй като утре ги чакаше тежък работен ден.

За разлика от тях, повечето от “нерезите” разбираха работата като мотаене по полето и замерване с домати. Някъде в средата на първата седмица ръководството на АПК-то реши да премести бригадирите на блока до съседното село. По-късно това бе отчетено като груба стратегическа грешка.

Вървяха лениво по баира към блока с доматите. По едно време Чавдар забеляза, че Кочо и Росен липсват от групата.

– Стоянчо, чакай малко – извика той.– Какво има? – Господа спря с удоволствие, тъй като се беше уморил от

катеренето.– Къде изчезнаха Роската и Кочо?– Сигурно са в кръчмата.– Кръчмата е затворена по това време.– Вярно. Чакай малко – Стоянчо започна усилено да души въздуха. – Мирише

ми на ракия. Някъде наблизо има казан.Огледаха се внимателно и не след дълго откриха това, което търсеха. Упътиха се

с бодра крачка към казана. Умората им изведнъж изчезна. Сутринта бяха ударили по една бира с шкембе чорба и вече им се беше припило нещо по-сериозно. Когато влезнаха вътре, ги шибна остра миризма на прясна ракия.

– Добро утро – поздравиха те.– Добро утро – отвърна усмихнато старият казанджия. – Заповядайте, момчета.На дървена пейка до вратата седяха Кочо и Росен и отпиваха от едно метално

канче.– Знаех си аз,че ще ни надушат тия хиени – хилеше се Кочо, гледайки ги лукаво

с мътните си очи.– До половин час ще се изтърсят и останалите – предрече Росен с мрачен глас,

отпивайки солидна глътка.– Сядайте, момчета, да опитате ракията – подвикна казанджията.Стоянчо и Чавдар не чакаха втора покана. Старецът наля още едно канче и им го

подаде с усмивка. Господа отпи малка глътка, млясна замислено с уста и се произнесе компетентно:

– Хубава е.

5


Всъщност, ракията беше първак и имаше отвратителен вкус и мирис, но това не им попречи да пресушат канчето. Поговориха си с казанджията, изясниха си кой откъде е, що е. Старецът с удоволствие им разправяше за работата си, за грижите си.

– Абе, вие като сте учени момчета, ще ми помогнете ли да си оправя сметките?– Разбира се – отвърна Стоянчо.Човекът донесе един куп с бележки, изписани нагъсто с разкривени цифри.

Чавдар започна да ги проверява, като същевременно надигаше канчето. Скоро главата му се замая и цифрите започнаха да му бягат и да му се изплъзват. Останалите се хилеха доволно, като го гледаха как се мъчи. По едно време остави листчетата и каза:

– Абе, утре ще вземем от Жоро калкулатора и ще ги сметнем.– Какво ще вземете? – попита казанджията с недоумение.– Калкулатор, машинка за смятане – обясни Чавдар, посягайки към канчето.Както беше предсказал Росен Рицаря, след малко се домъкнаха Краси Вожда,

Миро Идиота и Джона и веднага се включиха в опитването на ракията. Към обяд се отби и Димо Дъртия. Изпсува ги без злоба, глътна набързо едно канче и се върна на полето, тъй като беше отряден командир и трябваше да надзирава хората си или поне онази част от тях, които не бяха при казана.

От тоя ден насетне, една групичка от 5-6 души, редовно се отбиваше при бай Недялко казанджията. Стояха там докъм обяд, след което се преместваха в кръчмата, където преминаваха на биричка с рибни консерви. Сметките така и не оправиха, но пък в замяна на това, редовно опитваха ракията. Бяха установили нещо като дежурство. Всяка сутрин един човек отиваше до полето, напълваше една кофа с домати и я носеше за мезе. Така рахатът им бе пълен. Денят, в който Чавдар Дългокосия беше наред да ходи до полето, се случи доста горещ. Слънцето още от сутринта хвърляше огън и жар, което беше доста неприятно, особено ако човек бе махмурлия. Качи се до блока заедно с Дъртия и другите бригадири и веднага се отпусна на една щайга да си почине. Доматите се беряха главно от момичета, а момчетата изнасяха от редовете пълните кофи, които отрядните командири отбелязваха с чертички срещу името. Чавдар нямаше представа точно колко кофи бе нормата, пък и не го интересуваше, но доколкото знаеше, не беше малка. Най-бързо работеше едно момиче със строго, вечно сърдито лице, чието име не знаеше. То береше доматите съсредоточено и като че ли с някакво озлобление. Не се обръщаше и не разговаряше с никого по време на работа. Какво ли си мислеше, докато ръцете й хищно сграбчваха доматите, питаше се Чавдар, дърпайки с наслада от ардата без филтър. Не бяха минали и пет минути, когато момичето вече беше напълнило първата кофа и се развика към отрядния си командир да й я отбележи. Иван Капута, който се разхождаше важно между редовете, като Наполеон при Аустерлиц, само че вместо със сабя, с тефтер в ръка, кимна с достойнство и драсна нещо с хубавата си вносна химикалка.

Момчетата, които трябваше да изнасят пълните кофи на края на блока и да носят празни, се бяха скупчили под едно дърво и пушеха. Беше твърде рано да започват работа, тъй като освен въпросното момиче, кофите на всички останали бяха все още полупразни. Чавдар стана с усилие и затътри мършавия си гъз към пълната кофа. Момичето го изгледа изпитателно, без да престава да работи. Стори му се, че в погледа й нямаше благоразположение. Взе кофата, но вместо да я остави на края на реда, бавно се запъти надолу към казана.

– Ей, къде ми носиш кофата? – извика момичето с разгневен глас.– Нали ти я записаха, к’во искаш? – отвърна Дългокосия с безразличие.– Иване, отмъкнаха ми кофата.Отрядният командир притича бързо и мъчейки се да смекчи началническия тон в

гласа си, попита:

6


– Къде си помъкнал тая кофа?– Трябва ми – отвърна Чавдар изчерпателно, без да се обръща.– Ама как така? Тя е записана на момичето.– Като е записана, какъв е проблемът?Иван за миг се обърка, понечи да каже нещо, но заекна и млъкна. Сцената вече

беше привлякла вниманието на бригадирите. Някои от момичетата гледаха с насмешка към Капута, когото общо взето не можеха да понасят, други не скриваха възмущението си от наглостта на Дългокосия.

– Не стига, че нищо не работи, ами ни взима и кофите – изрази общата им позиция една слаба, грозновата бригадирка.

Момчетата, които в мнозинството си бяха от стопанската база, също гледаха с неприязън към нахалника, но си мълчаха.

– Тази кофа ми се води – най-после Иван намери нужните думи.Дъртия, който също се мотаеше наблизо, взе една почти пълна кофа от редовете

на своя сектор и я тръшна пред Иван.– Ето. Успокой се.– Абе то не ми е за кофата, ама…– Ей, малък – извика Дъртия след Чавдар, – след малко ще мина да ви видя.Момичетата забиха отново погледи в редовете с домати.– Вярно ли е, че те работели на някакъв казан за ракия? – попита Елка,

оправяйки кърпата на главата си.– Не знам. Така разправят – отвърна Мануелита и се усмихна лъчезарно на Иван

Майната, който не само им изнасяше пълните кофи, но им помагаше и в брането на домати.

– Работят – засмя се той без злоба.Този слух беше пуснат от Дъртия, тъй като бързо се беше разчуло, че “нерезите”

ходят на някакъв казан за ракия и беше по-добре останалите бригадири да мислят, че те бяха изпратени там да работят. Скоро мълвата достигна и до Радо.

– Жоро – извика той заместник-командира по техническата част, – какви са тия, дето работят на някакъв казан за ракия?

– Не знам. Никого не съм пращал на никакъв казан – отвърна смутено ЗКТЧ-то. – Питай Дъртия.

– Димо – обърна се той към него същата вечер, – ти да си пращал бригадири на някакъв казан?

– Да –ухили се той. – Стоянчо, Кочо, Чаво, Краси, Росен, Джона, Наско и някои други от време на време.

– И к’во правят на тоя казан?– Пият – отвърна Дъртия най-невъзмутимо. – Какво друго могат да правят.– Аха – Радо беше започнал да загрява. – Ама бригадирите ще започнат да

мърморят и с право.– Бригадирите мислят, че те са изпратени там на работа. Аз си ги водя при мене.

Пиша им нормите. Така е по-добре, отколкото да се мотаят по полето и всички да ги гледат как нищо не работят.

– Аха. Донякъде имаш право. Само че ме е страх те самите да не почнат да се хвалят.

– Ние пък – хвалеше се в същия момент Миро, – работиме на един казан.Миро минаваше за идиота на бригадата. Всъщност, той не беше лошо момче,

дори не беше вече и момче, тъй като гонеше трийсетака. Беше израснал и живял дълги години в Латинска Америка и беше възприел някои черти на латиноамериканския нрав, изразяващи се най-вече в любов към музиката, танците, веселбите, момичетата,

7


алкохола, марихуаната, от една страна и аристократично презрение към всякакъв вид физически труд, от друга. Не споменаваме интелектуалния труд, защото при него изобщо бе рисковано да се говори за такъв род процеси. Въпреки, че беше навършил 28 години, умственото му развитие, като че ли беше спряло доста отдавна, някъде в ранния пубертет.

– И какво работите на този казан? – попита Ани Буцата, която Миро в пристъп на пиянско вдъхновение или умопомрачение, беше оприличил на Джена от популярния сериал “Седморката на Блейк”.

– Пиеме ракия по цял ден – ухили се Идиота и се огледа гордо, за да види какво впечатление са произвели думите му.

По време на бригадата Миро се впусна в няколко бурни ухажвания. С изключение на едно, всички бяха безуспешни. А успешното пък завърши доста трагично. Първият опит на Миро беше насочен към Ани Буцата. След порядъчен запой в кръчмата, купонът се пренесе в лагера около неизменния лагерен огън. Имаше достатъчно пиене, китара, времето беше приятно, небето обсипано със звезди, въобще налице бяха всички предпоставки за създаване на романтично настроение и за зараждане на интимни отношения. Миро беше в апогея си. Изпи несметно количество алкохол, пя латиноамерикански песни в съпровод на китара, извикал бе на помощ всичкото си остроумие и оригиналност, доколкото изобщо притежаваше такива. И разбира се, всичко това бе посветено на Ани. Миро непрекъснато я убеждаваше, че той беше Блейк, а тя – Джена и съчиняваше невероятни истории, в които те двамата бяха главните герои. Вдъхновението, което го беше обзело, придаваше на иначе козелската му физиономия, някакъв особен чар и дори грозният белег от изгаряне в горния край на носа и между веждите му, не беше в състояние да развали тази илюзия.

Преди години след една пиянска история в Хавана, колата в която пътувал Миро, претърпяла тежка катастрофа, в резултата на която пластмасата на слънчевите му очила се разтопила и оставила грозни белези по лицето му. Иначе се отървал леко. Някои твърдяха, че в резултат именно на тази катастрофа, бе превъртял, но повечето му познати бяха на мнение, че си беше луд по рождение.

Купонът вървеше с пълна сила. Буцата също се беше понапила, смееше се буйно без причина, говореше глупости и се възхищаваше на Миро. Тъй като повечето момчета бяха порядъчно пияни, Ани имаше доста ухажори, но по всичко изглеждаше, че никой не бе в състояние да издържи конкуренцията на Идиота. Затова всеобща бе изненадата, когато тя отиде при Стоянчо, който си пиеше кротко в един ъгъл, седна до него и двамата започнаха да се целуват страстно пред смаяните погледи на останалите.

След безпаметната първа вечер, когато проведе строева подготовка на съквартирантите си, Господа се беше преместил в стаята на Жоро, за да бъде по-близо до приятелите си от “Нерезариума”, от които сега го делеше само една стена. В интерес на истината, заслугата за това бе изцяло на ЗКТЧ-то, който му се пишеше голям приятел , макар и движен от не съвсем безкористни подбуди. Не след дълго, Стоянчо и Буцата си тръгнаха, нежно прегърнати и залитайки и препъвайки се, поеха към стаята на Жоро.

Някои от нерезите, които също се бяха точили на Буцата тази вечер, изпитаха известно злорадство, тъй като Миро непрекъснато беше демонстрирал, че именно той щеше да бъде победителят и ги беше подразнил, но повечето от присъстващите чувстваха истинско съжаление към Идиота, изоставен от Ани по най-безцеремонен начин, след като цяла вечер му беше давала надежди.

Нещо в него се скъса, вдъхновението се стопи, чарът изчезна, устата замлъкна, пръстите отпуснаха ненужната вече китара. Беше потресен и отчаян и трябваше да минат два-три дена, докато се съвземе и предприеме ново любовно похождение.

8


Любовта между Стоянчо и Буцата продължи доста време. Основната причина за това изглежда се криеше в обстоятелството, че той беше непрекъснато пиян и просто не бе в състояние да погледне на нея с трезв поглед. Това не беше изолиран случай. Въобще по време на бригади, момичета като Буцата, благодарение на алкохола, се оказваха в привилегировано положение и доказваха на практика, че разликата между красивата и грозната жена бе само няколко ракии, водки или облака, в зависимост от предпочитанията на напиващия се.

Все пак Стоянчо беше принуден да прекъсне връзката си с Буцата, поне за известно време, тъй като съпругата му дойде на гости. Разбира се той се зарадва на идването на жена си и след като се отбиха за малко в кръчмата, си легнаха в стаята на Жоро и се отдадоха на чувствата си.

Радо, който също се беше отдал на чувствата си и то до такава степен, че изобщо не беше разбрал за идването на гостенката, нахълта рано сутринта в стаята на Жоро и след като не го намери, викна на Господа с продран от махмурлука глас:

– Стоянчо, айде ставай за работа.Стоянчо отдавна беше престанал да става за работа и затова не му обърна

никакво внимание, само измърмори нещо и се обърна на другата страна. Но командирът на бригадата беше голям досадник и продължи да вика:

– Айде, ставай, седем часа е вече.Радо постепенно започна да свиква с полумрака в стаята и в един момент

забеляза, че Господа не беше сам в леглото си и възкликна спонтанно:– О, Стоянчо, ти пак ли си с жена?– Не с жена, а с жена си – уточни съпругата му и изгледа натрапника със

смразяващ поглед.Радо усети необичаен хлад и побърза да напусне стаята, мърморейки смутено

някакви извинения.С идването на жена му, освен всичко друго, Стоянчо се сдоби и с малко пари и

дори започна да си купува Арда с филтър. Цигарите с филтър се смятаха за голям лукс в бригадата. От момчетата, освен Лъчо и Иван Капута, които неизменно си купуваха БТ кутия (супер лукс според бригадирските стандарти) и още някои тежкари, почти всички пушеха Арда без филтър или в най-добрия случай Слънце. Ардата без филтър струваше 38 стотинки. Толкова струваше и всяка една от 38-те бири, които изпи Стоянчо, когато нямаше пари. Въобще, безпаричието беше най-големия проблем на “Нерезариума”. Макар че, според окачения там ценоразпис, цените не бяха чак толкова високи. Така например, най-скъпата услуга, носеща романтичното название “Откъсване розата на живота”, струваше само 38 стотинки. Само че, твърде често избухваха спорове, които така и не бяха разрешени до края на бригадата, а именно кой на кого трябва да плаща – този, на когото му откъсваха розата или този, който я откъсваше. Вероятността да се стигне до всеобщо съгласие по този въпрос бе почти толкова голяма, колкото вероятността за сключване на договор за мир и дружба между Иран и Ирак. Разбира се тези спорове не пречеха на практическата дейност, особено на Маргото, независимо от околната обстановка. Маргото беше една от малкото жени, чието постоянно местожителство бе “Нерезариума” и по-точно леглото на Дебелия Данков. Тя беше едно от тези момичета, които най-меко казано, не споделяха консервативните морални норми спрямо секса. Не беше нито грозна, нито красива, нито дебела, нито слаба, нито висока, нито ниска. Думи като свян и скромност значеха за нея по-малко, отколкото понятия като хардуер и софтуер за бай Васо Мандраджията. Въпреки всичко, беше влюбена в Данков и не му изневеряваше с повече от десет души на седмица. Най-странното бе, че изглежда и Дебелия не беше безразличен към нея. Колко дълго щеше

9


да продължи тази странна любов никой не би могъл да предскаже, дори и Стоянчо, който като Господ, би трябвало да бъде наясно с всички въпроси.

Стоянчо, който тъкмо беше достигнал Христовата възраст, празнуваше тридесет и третия си рожден ден. Беше започнал славното си следване на седемнадесетгодишна възраст във ВХТИ София. Ако всичко вървеше добре, след бригадата щеше да бъде пети курс испанска филология.

– Колко години навършваш? – попита Мануелита, чаровницата на бригадата, в която тайно и явно бяха влюбени повечето момчета, включително и “нерезите”.

– Осемнайсет – отвърна Стоянчо със сериозен глас, отпивайки глътка ракия, в която би могъл да се удави плъх мутант.

Мануелита го изгледа изпитателно и дълбокомъдрено констатира:– Сигурно не си ходил войник.– Не съм – призна си Стоянчо стеснително.Някои от нерезите наоколо се изхилиха.– На всичкото отгоре е и Дева – обади се Миро.Той се беше посъвзел от удара, нанесен му от Буцата, възвърнал бе

самочувствието и настроението си и устремно се беше впуснал в ново похождение, чийто обект беше Даниела, известна в бригадата под странното прозвище Синята трефа. Лошото бе, че отново имаше конкуренция, този път, в лицето на Чавдар. Той я беше забелязал още в началото на бригадата и можеше да се каже, че му беше харесала. Заговори я преди два-три дена пред автобуса, с който се връщаха от работа. Тя току-що беше дошла от полето и търсеше огънче за цигарата си. Беше с още едно момиче. Чавдар моментално притича и запали клечка кибрит. Направи му впечатление, че ръцете и ноктите й бяха мръсни, но в следващия момент се сети, че това беше естествено, тъй като момичето цяла сутрин бе брало домати. Поведоха някакъв банален разговор. Оказа се, че тя играеше бридж и се уговориха следобед да направят няколко раздавания. Когато се видяха по-късно, Даниела беше измила ръцете си и под ноктите й почти нямаше мръсотия. Все още продължаваше да му харесва. Имаше хубава кестенява коса и красиви тъмносини очи. С това май се изчерпваха достойнствата й. Носът й беше нормален, но устните й бяха прекалено пълни. До кръста тялото й бе сравнително добро, но оттам надолу бе препоръчително да не се вглежда човек. И все пак му харесваше. Беше установил, че по време на бригада и без това не много изтънченият му вкус, съвсем се извращаваше, може би под въздействието на алкохола, изолираността или някакви други неизвестни фактори.

Даниела твърдеше, че играеше по „Синя трефа“ и Чавдар се надяваше, че щяха да се разбират без проблеми, но се оказа, че момичето явно имаше предвид някаква своя много особена модификация на системата, от която Гароцо и Ялуз сигурно щяха да получат инсулт, инфаркт, колики, язва и още някои дребни неразположения. Но Чавдар не беше нито Гароцо, нито Ялуз, освен това беше почти влюбен, така че не й придиряше много, особено когато установи, че въпреки всичко, момичето беше сравнително добра бриджорка. Но остроумният Миро веднага й лепна прозвището Синя трефа, от което тя не можа да се отърве до края на бригадата. Той също не беше безразличен към нея и не се стремеше да го крие. Не му стана особено приятно, когато започна да вижда Чавдар и Даниела заедно не само на масата за бридж, но и на масата в кръчмата. Въпреки всичко, беше решил тази вечер да се бори докрай. Вдъхновението отново беше сложило своя благороден отпечатък върху козелското му лице. Бяха седнали на тревата до огъня – по средата Даниела, а от двете й страни Миро и Чавдар. В близост до тях беше и Дъртия, който от време на време също се включваше в ухажването на Трефата, но беше мъртвопиян и едва ли имаше сериозни шансове. Идиота като че ли владееше инициативата. Опитваше се да омае момичето с някакви

10


глупави истории, разказани с голямо вдъхновение. По-късно взе китарата и изпя няколко нежни латиноамерикански песни. Междувременно Чавдар се беше понапил и виждайки, че Миро бе обсебил вниманието на Даниела, реши да се оттегли достойно от борбата. А може би, просто му се беше приспало. Така или иначе, се затътри залитайки към “Нерезариума”.

Постепенно купонът започна да се разпада и бригадирите поединично или на групички се разпръснаха. Но въодушевлението от близкия успех беше обхванало Миро до такава степен, че не забелязваше нищо и продължаваше да дрънка на китарата и да пее.

– Хайде да си лягаме – стресна го изведнъж гласът на Даниела.– К’во? – сепна се Идиота и чак сега забеляза, че около огъня бяха останали само

той и тя, ако не се смята Дъртия, който хъркаше блажено на няколко метра от тях.– Време е да си лягаме вече – повтори момичето с тон, който не казваше нищо

повече от това, което всъщност казваше.Миро беше объркан. Не можеше да разбере дали това беше покана да спят

заедно или просто искаше да каже, че бе време да си тръгват. Вгледа се внимателно в нея, но прелестните й сини очи бяха безизразни.

– Хайде, какво се чудиш? – попита тя, хвана го за ръката и го поведе към бараките. Сърцето на Миро заподскача от вълнение и беше на път да подобри световния рекорд на Стефка Костадинова. Сега вече не можеше да има никакво съмнение. Тя го водеше към “Нерезариума”.

“Нерезариумът” представляваше най-обикновена барака, в която имаше четиринайсет легла – шест наредени перпендикулярно покрай едната стена, шест – покрай другата и останалите две поставени надлъжно между двете редици. В “Нерезариума” спяха нерезите – студенти главно от по-горните курсове. Постепенно там заживяха и някои момичета, сред които беше и Синята Трефа, която дори смени две легла. За разлика от нея, Мануела, която се нанесе в “Нерезариума” към края на първата седмица, остана докрай вярна на избраното от нея легло. С една дума там цареше задушевна атмосфера. Единственият, на когото мястото не му беше там, бе Иван Капута. Поради някакви съмнителни, известни само на тях причини, Радо и Лъчо го бяха назначили за отряден командир. Бригадата беше разделена на три отряда. В основата на деленето беше залегнал половият принцип. Първи и втори отряд се състояха почти изцяло от момичета, а трети само от момчета. Иван Капута беше командир на един от женските отряди. Ако би трябвало да му се напише характеристика, то тя би могла да бъде съвсем кратка: “Тъпота, съчетана с право пропорционално на нея самочувствие.” Все пак не беше толкова тъп, за да не разбира, че “нерезите” бяха основата на бригадата и затова първото нещо, което направи, беше да се уреди да спи в “Нерезариума”. Макар че след като го назначиха за отряден командир, самочувствието му се подигна като нивото на тропическа река през дъждовния период, в отношенията си с нерезите винаги се стремеше да бъде любезен и дори сервилен. Те от своя страна му отвръщаха с безразличие или с презрение, според случая. В желанието си да се сприятели с тях веднъж дори посети казана. Всички се облещиха като го видяха да се задава по пътеката, но в следващия миг се сбутаха весело, намигайки си.

– Бай Недялко – обърна се Наско Бее към казанджията, – това е един от нашите началници.

– Много ми е драго – ухили се казанджията. – Заповядай, началство. Ей сега ще наточа малко ракийка.

– Е, то аз май не трябва да пия сега – замънка смутено, но всички дружно го прекъснаха възмутено, а домакинът заяви, че щеше да се обиди, ако му откажеше.

11


Иван въздъхна примирено, взе канчето, но преди да отпие, се огледа предпазливо, свали пагона със звездата от синята си риза и чак тогава навлажни леко устни. При тази гледка няколко души не можаха да се сдържат и се изсмяха шумно. Той ги погледна с леко гузен поглед и обясни засрамено:

– Ще ме види някой от местните и ще си каже: ”Виж го тоя – командир, пък пие посред бял ден.”

Казанджията също се засмя и махна неопределено с ръка.– Той е голям началник. Трябва да пази авторитета си – обясни Наско.Иван не усети иронията на тази забележка, почувства се поласкан и реши да

върне комплимента.– Ти, бай Недялко – обърна се той към домакина с приповдигнат тон, – не ги

гледай тези момчета, че в момента са в работни дрехи и брадясали. Ако следиш новините по телевизията, може да ги видиш някой път с костюми да превеждат на чуждестранен министър или посланик. Защото, всеки от тук присъстващите, знае най-малко по два-три езика.

Самият Иван не знаеше нито един чужд език, макар че следваше арабистика и бе учил няколко години в Ирак.

– Е, аз трябва да тръгвам – реши той, след като дискретно погледна часовника си, – че мойте патки, оставя ли ги за малко без контрол, веднага си намират други занимания.

– Повръща ми се от този глупак – заяви Росен Рицаря, но това не му попречи да допие оставеното от отрядния командир канче. – Пълен нещастник – допълни презрително, без да поглежда към отдалечаващия се, с когото имаше съмнителната чест да учи в един курс.

За разлика от Иван, Росен изглеждаше напълно щастлив, макар че в началото на бригадата беше малко болен и това му пречеше на пиенето. Една от първите сутрини в селото, когато в “Нерезариума” все още съществуваше някакво подобие на трудова дисциплина, вратата се отвори с трясък и в бараката проехтя нежният глас на Радо, който можеше да се сравни единствено с рева на бенгалски тигър през любовния му период.

– Хайде, момчета, ставайте вече. Време е за закуска.Естествено, почти никой не му обърна никакво внимание. Натисна ключа на

лампата, но крушката не светна, тъй като Чавдар предвидливо я беше отвил предишната вечер, стъпвайки върху главата на спящия Иван Капута с тайната надежда, че щеше да го наведе на мисълта да се махне от “Нерезариума”, но той тактично се беше престорил, че не усещаше нищо.

От устата на Радо изскочи звучна псувня по адрес на “нерезите”. Но отвитата крушка не помогна много, тъй като той беше упорита и волева личност и освен това, беше гръмогласен. Не случайно сред “нерезите” беше известен с прякора Гурко. Подобно на легендарния руски генерал, известен както с жестокостта, така и с коварството си, командирът на бригадата успешно прилагаше политиката на тоягата и моркова, т. е. редуваше крещенето с размахването на една бутилка бира. Най-накрая успя да събуди “нерезите”, които започнаха да се надигат сънени, оригвайки се на ракия и мастика и пърдейки шумно с голямо облекчение. Отвсякъде се чуваха секнения и прокашляния и към пода летяха в надпревара храчки и сополи.

– Ох, как ме цепи главата – оплака се някой.– В устата си имам вкус на умрял пор – обади се друг.– Къде са ми чорапите? – мърмореше Кочо, влачейки се по пода в предутринния

полумрак.

12


– Дайте малко вода, че вътрешностите ми изгоряха – чу се от другия край на бараката.

Росен, който може би единствен от нерезите, не беше се напил предишната вечер, изгледа другарите си със смесено чувство на съжаление и презрение и каза:

– Абе, момчета, като не можете да пиете, защо пиете?Всички го погледнаха с учудване и възмущение, а Кочо, който междувременно

беше намерил единия си чорап и се мъчеше да го обуе с треперещи ръце, от името на всички присъстващи махмурлии, даде единствено правилния отговор:

– А ти като можеш да пиеш, защо не пиеш?Росен не съумя да отговори адекватно, а Иван Майната, който изглежда не беше

проследил този мъдър спор, се надигна залитайки от леглото си и на лицето му цъфна глуповата пиянска усмивка.

– Момчета, искам да ви дам един приятелски съвет – провикна се той с всички сили.

Няколко мътни погледа се извърнаха към него.– Недейте да пиете повече – заключи самозваният оратор и се строполи обратно

в леглото си.– Но не и по-малко – допълни някой и така се стигна до консенсус.В този момент на рамката на вратата се появи фигурата на Стоянчо Господа.– Наздра…, пардон, добро утро – провикна се той и надигна шише ракия.Няколко души извърнаха погледи, пълни с отвращение и атеистичен пламък.– Ще се издрайфам – проплака Владо Жабата.Но се намериха и такива, които с охота споделиха ранната закуска на Стоянчо,

след което вкупом се запътиха към кръчмата да пият бира със шкембе чорба.После дори отидоха на полето, тъй като още не бяха открили казана, изнесоха

няколко пълни кофи, натовариха два камиона, изпушиха по половин пакет Арда без филтър и почувстваха страхотна умора.

– Стоянчо – обади се Чавдар по едно време, поглеждайки часовника си, – единайсет е.

В първия миг Господа го изгледа недоумяващо, но почти веднага се усети – в единайсет отваряха кръчмата.

– Само че Жоро е тука – допълни приятелят му с известно безпокойство.Беше съвсем в началото на бригадата и все още изпитваха някакви скрупули към

командния състав и най-вече към заместник-командира по техническата част, който минаваше за голям натегач.

– Не се притеснявай, аз ще се оправя с него – успокои го Стоянчо, насочвайки се към Жоро, който му беше състудент и му се пишеше голям приятел, понеже беше много зле с ученето и непрекъснато разчиташе на неговата помощ.

– Ий, голяма жега, бе – оплака се той, бършейки с ръкав потното си чело.– Да, бе – съгласи се ЗКТЧ-то бързешката, вдигайки две пълни кофи с домати.От време на време Жоро се хващаше на работа, надявайки се, че с личния си

пример щеше да увлече и другите бригадири. Не му трябваше дълго време, за да се убеди в утопичността на подобни идеи, особено по отношение на нерезите.

– К’во ще кажеш да ходим да пием по една биричка – предложи Стоянчо с невинен глас.

– Виж сега, аз не мога – започна да се оправдава колегата му, – трябва да седя тука и да наглеждам работата.

– Жалко, тогава ще отида с Чаво.– Вървете, вървете – съгласи се Жоро с готовност.

13


В кръчмата завариха Кочо и Росен, които вече бяха преполовили по бутилка бира. Росен, който беше известен сред приятелите си като заклет пияница и голяма свиня, в началото на бригадата не се чувстваше добре и избягваше да пие. Вследствие на това в държането му се забелязваха някои промени, които предизвикаха искреното удивление на “нерезите” и му спечелиха многозначителния прякор Рицаря. Изглежда цялата работа бе в това, че си беше харесал едно момиче и започна да го ухажва по всички правила на кавалерското изкуство. Мануела нямаше нищо против това ухажване, дори проявяваше нетърпение спрямо излишните формалности и всячески се стремеше да го насърчи да премине към същината на въпроса.

– Какво ще кажеш да ти покажа нашата барака? – попита той една вечер, прикривайки смущението си.

– О, с удоволствие – отвърна тя обнадеждена.В “Нерезариума”, където пияните нерези се канеха да си лягат, ги посрещнаха с

викове и овации.– Гадже! – изкрещя Живко Хъра и пиянска усмивка разтегна русолявата му

брада.– Роска, това да не би да е гаджето ти? – попита го деликатно Чавдар от другия

край на бараката.– Пазете тишина, Росен сваля – провикна се Кочо.Росен не беше пил нищо тази вечер и затова просташкото държане на

приятелите му го възмути искрено. Мануела, напротив, не изглеждаше впечатлена от репликите по техен адрес. Дори на лицето й се появи разбираща усмивка.

– Ами това са нерезите – обади се най-сетне Росен, сочейки присъстващите.Думите му предизвикаха нов изблик на смях и възторжени възгласи.– А това е Рицаря и неговата Дама – обади се Миро.– А това е “Нерезариума” – продължи делово, отминавайки без коментар

забележката на Идиота.Неусетно бяха стигнали до ъгъла на стаята, където спеше Росен.– А това тук е леглото – подметна небрежно той, взривявайки отново бурята от

аплодисменти.Рицаря се възмути окончателно и изведе Дамата от стаята.На другия ден се почувства добре и се напи както подобава. Доколкото можеше,

Мануела се стараеше да му прави компания. Алкохолът премахна смущението и унищожи всякакви задръжки, така че, щом стигнаха лагера, без никакво колебание се насочиха към “Нерезариума”. Мануела, която вече знаеше къде е леглото, успя да го завлече дотам и двамата се мушнаха под одеялото.

Очите на нерезите, присъстващи на тази сцена, бяха станали колкото чинии за торта.

– Я, Роската се е напил – констатира някой с възхищение.– Стига сте дрънкали, ами загасете лампата – обади се той, движейки с мъка

удебеления си език.В стаята се чу лукаво хихикане.– Защо, бе Роска?– Загасете лампата.Мануела, както и предишната вечер, мълчаливо се усмихваше.– Е, щом толкова искате, ще загасим лампата – ухили се Наско и щракна ключа.

В бараката настъпи гробовна тишина. Нерезите наостриха уши ката шпаги, а любопитството ги гризеше като изгладняла мишка сирене. Около една минута тишината не бе нарушавана от никакъв звук, след което от леглото на Росен се чу такова хъркане, все едно дузина дъскорезници си бяха обявили социалистическо

14


съревнование. Усмивката на Мануела замръзна като алпинист, покоряващ Еверест по шорти и потник.

Въпреки поредното разочарование, от този момент до края на бригадата, тя всяка вечер неизменно споделяше леглото му. Все пак съвсем скоро, той успя да я убеди, че освен да се прави на рицар, да се напива и да хърка, бе способен и на други неща. Двамата бяха щастливи, а любовта им силна и безкористна, макар че злите езици твърдяха, че Росен свалял Мануела, заради софийското жителство.

Горе-долу по същото време в “Нерезариума” се засели и Трефата. След като Миро вече предвкусваше сладостта на предстоящата еротична нощ и лигите бяха на път да потекат от устата му като буйни пролетни ручейчета, Даниела го погледна с честните си сини очи и го помоли с невинен глас:

– Би ли ми показал къде е леглото на Чавдар.За миг Идиота застина като паметник на незнайния войн. Имаше вид на морско

свинче, с което току-що бяха извършили някакъв твърде болезнен експеримент. Все пак латиноамериканското му възпитание включваше известна доза кавалерство, което изглежда надделя над огорчението и той покорно я заведе до леглото на Чавдар, който спеше като къпано бебе, с тази разлика, че не беше къпан и не беше бебе, а от дъха му можеше да получи алкохолно отравяне всеки непривикнал на пиене бизон. Даниела съблече полата си, кимна с благодарност на Миро и се намъкна в леглото, което изскърца болезнено под непосилната тежест. Интервенцията на Трефата не можеше да остане незабелязана за спящия, тъй като в един момент той се оказа изтласкан на ръба на кревата, чиято основна част беше заета от достойния за уважение задник на натрапницата, върху който спокойно можеше да се разиграе партия бридж с два мора. Все пак Чавдар не падна от леглото, защото тя го прегърна и придърпа към себе си, след което го целуна и това го разсъни окончателно. Той започна да я разсъблича, но когато стигна до бикините й, срещна неочаквана съпротива. В този момент в “Нерезариума” с гръм и трясък се появи Дъртия и със залитане се отправи към леглото си, което беше съседно на неговото. Няколко минути безуспешно търси одеялото си и накрая, като не можа да го намери, дръпна това, с което се бяха завили Чавдар и Даниела.

– Я виж ти – ухили се Дъртия, забелязвайки чуждото присъствие в леглото на съседа си, чийто задник се белееше в тъмнината, като месечина в лятна нощ. – Имаме си гости.

Даниела се опита да протестира против безцеремонното отнемане на одеялото, но Димо вече хъркаше блажено, вирнал към тях предизвикателно отвития си задник, който съвсем скоро започна да приглася на хъркането, макар и в малко по-друга тоналност. Качеството на въздуха в “Нерезариума” беше едно от нещата, които най-много пасваха на прозвището на бараката, така че приносът на Дъртия към всеобщата смрад беше почти неуловим.

– Нима е възможно да прави това, когато спи? – попита Даниела с почти научен интерес.

– Както виждаш – отвърна Чавдар, с едната ръка придърпвайки върху тях собственото си одеяло от съседното легло, а с другата я галеше по гърдите. Вече беше доста възбуден, затова плъзна ръце надолу към бикините й, но отново срещна необясним отпор.

– Какво има? – попита той учудено, но тя не можа да му отговори, тъй като в бараката беше влязъл Иван Майната, пиян като финландски турист в Ленинград.

Новодошлият се затътри към леглото си, което беше разположено под прав ъгъл с тяхното. Върху лицето му беше цъфнала широка усмивка, заплашваща да разцепи черепа му на две. Оригна се шумно и се просна в леглото си. Тъкмо заспиваше, когато

15


съзря стърчащите изпод одеялото голи крака на Даниела и в пристъп на шегобийство ги погъделичка, мърморейки си нещо под нос.

– Весело си живеете тука – прошепна Трефата и дръпна краката сиЧавдар посегна за трети път към бикините й, но срещайки мълчаливата й

съпротива, изостави опитите си и насочи вниманието си към гърдите й, които не след дълго бяха опръскани с гъста лепкава течност.

На следващата вечер, прибирайки се порядъчно подпийнал от кръчмата, за голяма своя изненада откри, че леглото му не беше празно. Старата пружина беше увиснала под тежестта на Даниела.

– Ти какво правиш тука? – попита я учудено.– Чакам те – отвърна тя с невинен глас.В общи линии се повтори историята от предишната вечер.– Но защо? – прошепна Чавдар, когато тя нежно, но настойчиво отстрани ръцете

му от бикините си.– Има много хора – промърмори Даниела, без да го поглежда.– Но те всичките са пияни и спят. Освен това, кой го интересува какво правим

ние двамата в това легло?– Не мога - промълви тя простичко и въпросът бе приключен.На другия ден успя да убеди Лъчо да им отстъпи щаба за вечерта, за да бъдат

сами, но Трефата не се съгласи и на този вариант. Каза, че й било неудобно от началник-щаба. Чавдар махна разочаровано с ръка и се запъти към кръчмата. Още с влизането, Джона му подвикна:

– Няма ли да почерпиш Стоянчо една бира?Взе един облак и една бира и се настани до тях. Направи му впечатление, че

пред Господа вече имаше пет-шест празни бирени бутилки и още толкова пълни.– Благодаря ти, приятелю – промълви той с леко завален глас, поемайки бирата.– Наздраве – каза Чавдар и погледна въпросително към Стоянчо. – Защо си на

бира?– Ами, защото нямам пари – отвърна той неопределено и надигна една бутилка.

Съдържанието й изчезна в устата му като дългоочакван дъжд в зажадняла за влага земя.В това време към масата се приближиха Лена и Ели, известни още като

“пичовете”. Със съвсем естествен жест и двете оставиха пред Стоянчо по една бира и му се усмихнаха. Чавдар ги изгледа учудено, а Джона се изхили доволно и отиде да вземе още два облака.

– Какво става тука? – полюбопитства, когато Джона се върна с двата облака, а заедно с него дойде и Лъчо, който остави една бира пред Господа и се настани до тях.

– Ами Стоянчо каза, че няма пари и аз реших да го черпя една бира – ухили се Джона.

– Беше много мило от твоя страна – обади се Господа, изливайки поредната бира в стомаха си, чийто размери и способности явно конкурираха Асуанския язовир.

– Трийсет и осем стотинки, голяма работа – скромничеше Джона.– Започвам да разбирам – кимна Чавдар и надигна чашата с облака, но това,

което се случи в следващата минута го накара отново да ококори очи.Към масата се приближи мургав, не много възрастен селянин. Брадясалото му

лице наподобяваше нещавена свинска кожа, а малките му очички бяха кръвясали и с неопределен цвят. В едната си ръка стискаше посивял мазен каскет, а в другата запотено шише бира. Пръстите му бяха черни и криви, завършващи с мръсни изгризани нокти. Облеклото му едва ли би представлявало интерес за Пиер Карден, по-скоро би привлякло вниманието на някой режисьор, снимащ филми с остра социална насоченост.

16


– Ти ли си Стоенчо Господа – попита с почтителен глас, макар че беше доста по-възрастен от него.

Той кимна с подобаващо за случая достойнство.Селянинът постави внимателно шишето с бира на масата, поклони се леко и се

отдалечи.– Благодаря – успя да каже трогнато, но думите му бяха удавени в пиянския

смях на Джона, който все още не подозираше, че това бе последната му вечер на бригадата и безгрижно пиеше седмия си облак.

След този случай Чавдар престана да се учудва, когато към масата се приближеше някой и оставеше бутилка бира пред Стоянчо, дори ако този някой беше кмета на селото, председателя на АПК-то или пък малкото циганче пратено от баща си. След петия облак вече нищо не му правеше впечатление. Тази вечер всички бяха на път да се напият много мрачно. Лъчо беше достигнал етапа, когато произнасянето на фразата “филаделфийската филхармония” беше непосилна логопедическа задача.

– Филаденфилската финхармония – пелтечеше той, докато Джона се заливаше в пиянски смях и част от току-що отпития облак се разхвърча от устата му като зелен фонтан.

Стоянчо пиеше поредната си бира и отдавна не се опитваше да говори. Чавдар беше вперил празен поглед в масата, мъчейки се да осъзнае кое беше това момиче, което изведнъж се бе оказало върху коленете му. Всъщност това беше Еми, приятелката на Даниела, и я беше дръпнал от съседната маса, където Оги я ухажваше упорито вече трети ден. Тя изглежда нямаше нищо против нахалната постъпка на Чавдар и дори му се усмихваше окуражаващо, за разлика от пренебрегнатия й кавалер, който гледаше мрачно като есенен облак към тяхната маса и в погледа му се четеше нескрита закана.

Когато дойде време да си тръгват, Стоянчо както винаги беше заспал върху масата и краката му упорито отказваха да носят пияното му тяло. Лъчо и Чавдар го изправиха с върховни усилия и го помъкнаха към изхода, където последният закачи ризата си за един пирон и цялата й задна част увисна като парцал. Джона, който също беше много пиян, все пак можеше да се придвижва на собствен ход.

Според непотвърдени слухове, въпросната вечер, някой беше преброил на масата пред Господа трийсет и осем празни бирени шишета. Джона беше изпил четиринайсет облака, Лъчо – осем водки, а Чавдар – шест облака. Еми, която, за голямо разочарование на Оги, си тръгна с тях, беше изпила две лимонади.

Освежен от хладния въздух, Стоянчо се посъвзе малко и дори отвори уста в опит да каже нещо. Лъчо и Чавдар наостриха уши да чуят Божието слово, но от устните му се отрониха само няколко нечленоразделни звука. Продължиха бавно нагоре. Стоянчо все още се опитваше да каже нещо, явно много важно, ако се съди по напрежението в погледа му, но говорният апарат отказваше да му се подчини, когато иззад завоя профуча с голяма скорост някаква кола. Лъчо инстинктивно отстъпи встрани, но кракът му хлътна в канавката, загуби равновесие и дебелото му туловище се катурна, повличайки със себе си Стоянчо и Чавдар. Джона стоя един миг неподвижно, наблюдавайки тази сцена, след това неочаквано се хвърли по очи в канавката и за малко не счупи очилата си.

По-късно на въпроса на Еми защо бе трябвало да направи това, той отговори с едва сдържано презрение:

– Ти нищо не разбираш. Това беше жест на солидарност с приятелите ми.Макар че Лъчо не оцени правилно този жест на солидарност и изгони Джона от

бригадата още същата нощ. В интерес на истината, последният сам си беше виновен за това. Лошото беше, че и двамата бяха много пияни, а на сутринта нито единия от тях не

17


искаше да си го признае. Никой не си спомняше как точно започна скарването им. Все пак, може би най-виновно беше шишето с ракия, което се появи неизвестно откъде и съвсем ги довърши. Вярно бе, че Джона започна да троши безразборно бутилки, които застрашаваха безопасността на околните. Вярно бе, че една от тях се разби на сантиметри от главите на Еми и Чавдар, които се целуваха страстно на една пейка пред бараката на момичетата. Но също така, вярно бе, че Лъчо непрекъснато предизвикваше Джона.

– Добре де, като си толкова голям пич, що не отидеш да скъсаш знамето? - фъфлеше началник-щаба.

Джона възприе този съвет съвсем на сериозно и наистина се запъти към знамето, опитвайки се да го скъса. Разбира се, намериха се хора, които да го възпрат навреме, но за Лъчо това бе достатъчно, за да обяви, че го отзоваваше от бригадата. Иво и Савата се опитаха да го успокоят, но той бе неумолим. Междувременно Джона ставаше все по-буен. Македонската кръв се беше разиграла в жилите му и нищо не бе в състояние да я спре. Началник-щабът реши да тури край на спора, провиквайки се с фъфлещ глас:

– Който до пет минути не си легне, ще бъде отзован от бригадата.Въпреки напрегнатата обстановка, тези думи предизвикаха всеобщ

жизнерадостен смях. Това много го обиди и когато петте минути изтекоха, той повтори предупреждението с възможно най-началническия тон, който успя да докара:

– Който до 10 минути не си легне, ще бъде отзован от бригадата.Този път смехът беше още по-искрен и към него се присъедини дори и Чавдар,

макар и от разстояние.– Какво има? – попита Еми, отстранявайки не особено настойчиво ръката му,

озовала се съвсем небрежно под полата й.В този момент още една бутилка се разби в опасна близост до главите им и

смехът на Чавдар секна като квиченето на прасе, в чийто врат току-що са забили касапския нож.

– Аз трябва да си тръгвам – заяви неочаквано тя, но не помръдна от мястото си. Може би очакваше да я задържи, да й предложи да спят заедно или да й се обясни в любов, но той само сви рамене и промърмори безучастно:

– Щом трябва.Еми го погледна настойчиво в очите, но там цареше пълна пустота, така че тя

въздъхна леко, стана и си тръгна.– Лека нощ – подвикна след нея, но тя не отговори.Когато се присъедини към останалите, Лъчо обявяваше поредната си заповед,

увеличавайки срока с още пет минути.– Който до 15 минути не си легне, ще бъде отзован от бригадата.Вече не му обръщаха никакво внимание, дори не му се смееха. Като видя, че

никой не го слуша, началник-щабът се обиди окончателно и отиде да си легне, изпълнявайки собствената си заповед.

Чавдар последва примера му , но в леглото му го чакаше нова изненада. Всъщност, изненадата не беше съвсем нова, наричаше се Даниела и беше заела по-голямата част от кревата, така че той трябваше да се свие скромно в единия му ъгъл.

– Къде беше досега? – прошепна тя.– Ти вече сметка ли ще ми държиш? – възмути се Чавдар.– Просто питам – отвърна Даниела и го целуна по устата, притискайки се до

него, след което се повтори историята от предишните вечери.Но търпението му все пак имаше определени граници, още повече, че вече

започваха да му се подиграват за почти платоническата му връзка с Трефата.

18


– Още ли не ти пуска? – питаше Данков съчувствено и когато Чавдар поклатеше отрицателно глава, продължаваше с леко назидателен тон. – Тя е много проста путка. Ти сигурно си най-красивият мъж, който някога й е обръщал внимание и може би я е страх да не те загуби.

– Много смешно – отвърна Чавдар и се просна в леглото си.– Полежи си спокойно, докато не е дошла Даниела. Добре, че поне ти си

слабичък, иначе изобщо не ми е ясно как щяхте да се побирате в едно легло.Словоизлиянията му бяха прекъснати от Маргото, която му донесе обяда,

състоящ се от четири кюфтета, половин хляб и една чиния с варени картофи. Данков я изгледа критично и промърмори недоволно:

– И ако си мислиш, че с това ще се наям.Тя се начумери като буреносен облак.– Нося ти две порции, кво повече искаш?– Добре, добре – потупа я успокоително по задника и започна лакомо да нагъва,

докато Маргото му шепнеше нещо на ухото.– Сигурна ли си? – попита скептично и за момент спря да дъвче.Тя продължи възбудено да обяснява и да ръкомаха. Дебелия унищожи за броени

минути скромния обяд, оригна се доволно и отново се изтегна с любимия си “Съвременник” в ръце. Маргото се сгуши до него.

Откъм тоалетната се зададе Стоянчо, държейки в ръка преносимото си биде, което се състоеше от празна ракиена бутилка. Росен го наблюдаваше с подозрителен интерес.

– Тъкмо си мислех, че на тази бригада вече нищо не може да ме учуди, но такова нещо не бях очаквал.

Няколко души го погледнаха въпросително и той продължи, сочейки към приближаващия се Краси Вожда, който стискаше в ръцете си почти празна бутилка с мастика.

– Виждал съм да се пие в градинки по пейките, в аудитории в Университета, във влакове и трамваи, но да пиеш в кенефа, докато кендзаш, такова нещо не бях виждал.

Вожда се ухили скромно, показвайки два реда пожълтели зъби с доста пломби и дупки между тях.

– Като си пийнеш малко мастика, по не се усеща смрадта в кенефа. Опитайте и ще видите.

– Айде да почваме – подкани ги Чавдар, вадейки картите.Както винаги, играеше с Трефата срещу Вожда и Стоянчо, които този път бяха

по-разсеяни от нормалното. Погледите им като че ли следяха повече леглото на Данков, отколкото картите.

– Какво има? – полюбопитства Чавдар, който беше с гръб към Дебелия.– Не ви ли се струва, че коремът на Данков се е надул повече от нормалното? –

подхвърли Вожда.Чавдар се обърна точно в момента, в който Данков забели поглед, а

“Съвременникът” се изплъзна от ръцете му. Изпод одеялото изпълзя Маргото, върху чиито влажни устни бе грейнала доволна усмивка.

– А такова нещо виждал ли беше? – обърна се Вожда към партньора си с ликуващ глас.

– Шест трефи – обяви Даниела безучастно, сякаш не бе забелязала нищо.– Виждаш ли какво правят хората? – подметна Чавдар уж неадресирано. – При

това е испанска филология, а не френска.Тя се изчерви леко, от което лицето й стана малко по-красиво, но не отговори

нищо.

19


– Контра – обади се Вожда.– Откъде ги измисли тези шест трефи? – промърмори Чавдар недоволно, след

като си размениха картите. – Вероятността да ги изкарам е почти същата, колкото “Дунав”-Русе да стане шампион.

Но с дръзко блъфиране, няколко тънки хода и не без помощта на противниците, най-вече на Стоянчо, успя да вземе необходимите 12 ръце.

– Значи да очакваме “Дунав” да стане шампион – усмихна се Господа, който беше родом от Русе.

– Ако съперниците му са толкова великодушни, колкото и вие, нищо чудно и да стане.

Но “Дунав” не само че нямаше да стане шампион, а щеше да изпадне от А група.За сметка на това Весела, която беше по-известна на бригадата като “неживия

човек”, имаше всички шансове да стане шампион, ако съществуваше класиране за най-големи гърди. Когато се къпеше, около дупката от другата страна на преградата се развихряше истински бой. Тази дупка, голяма колкото монета от пет стотинки, беше открита от Миро и служеше за развлечение на чакащите реда си, тъй като в мъжкото отделение имаше само един душ. Височината на дупката беше такава, че даваше възможност да се виждат само телата на момичетата, но не и лицата им. Така че, понякога се случваше да възникне спор чий е този задник, чии са тези гърди и подобни високо-интелектуални препирни. Момичетата, разбира се, знаеха за наличието на тази дупка и за функциите й, дори можеха да чуват коментарите по техен адрес на надничащите, тъй като преградата се състоеше от една тънка ламарина, непретендираща за звукоизолационни свойства, но реагираха по различен начин. Някои, най-целомъдрените, избираха такава позиция в дамското отделение, в което за разлика от мъжкото, имаше шест душа, че да не могат да бъдат наблюдавани, други пък, като Маргото например, нарочно се чекнеха пред дупката, а на трети като че ли им беше безразлично дали някой ги наблюдава или не. Весела принадлежеше към последната група. Но в естетическо отношение, от дупката най-много печелеше Поли, която имаше съвършено тяло – дълги бедра, малко дупе и големи, но стегнати гърди. Лицето й обаче беше доста грозничко и цялото покрито с гнойни пъпки. Когато човек я срещнеше, неволното възхищение от фигурата й веднага потъваше в искрено отвращение от физиономията й, така както огърлица от брилянти потъва в отходен канал. Дупката, по магически начин, премахваше това противоречие. Когато Поли се къпеше, наблюдателите виждаха само тялото й, при това голо, а това наистина беше гледка, носеща голяма естетическа наслада. Иван Капута, който беше един от най-големите почитатели на дупката и често, улисан в нечий задник или гърди, пропускаше реда си за душа, може би тъкмо там се беше влюбил в нея.

За съжаление, с влошаването на времето, къпещите се все повече намаляваха, тъй като банята беше със слънчев резервоар. Най-упорити, разбира се, бяха тези, които обичаха да се показват демонстративно пред дупката. Дори един ден, Стоянчо стана свидетел на събитие, показващо необичайни насоки в развитието на еманципацията. Въпреки хладното време, душът беше зает от Иван Майната и Господа, който по принцип би трябвало да вижда всичко и навсякъде, реши да погледне през импровизираната шпионка, докато дойде редът му. Но какво беше недоумението му, когато се оказа, че тя бе запълнена с нещо, което при по-внимателно вглеждане, се оказа човешко око. Стоянчо, въпреки Божествения си прякор, изпита почти суеверен ужас и рязко се отдръпна. Изглежда момичето отсреща също се смути, защото се чуха бързи, но леки стъпки и през дупката отново бликна светлина.

– Какво има, майна? – извика Иван, пръхтейки от студ, след като забеляза пребледнялото лице на колегата си.

20


– Вече не ние тях, а те нас ни наблюдават.Постепенно къпещите се и от двете страни на преградата съвсем оредяха,

въпреки че Миро дари мъжката баня с гениално приспособление за къпане, състоящо се от коф-помпа и маркуч, завършващ с накрайник от душ. Коф-помпата се пълнеше с топла вода от бойлера в стаята на девойката и единственото неудобство беше, че къпането с новото изобретение можеше да става само по двойки. Идиота обаче не се задоволи с това, а продължи да експериментира допълнителни усъвършенствания, които едва не му струваха живота. Когато неподозиращият нищо Иван му предложи да се изкъпят, Миро веднага се съгласи. Първо се изкъпа той, като Майната му помпаше, а след това отиде да допълни кофпомпата, само че заедно с топлата вода сипа и една кутия черна боя за обувки. Иван, който предварително се беше намокрил и сапунисал, извика весело:

– Помпай, майна.Миро започна да помпа и черната вода се посипа върху лицето на къпещия се,

който беше затворил очи, за да не му дразни сапуна и все още не забелязваше нищо. Но видът му явно беше твърде комичен, защото не след дълго Идиота пусна помпата, хвана се за корема и започна да се превива от смях. Това накара Иван да отвори очи и да ги втренчи учудено в квичащия.

– Не ме гледай мене, ами се погледни себе си – успя да извика Миро в една пауза между два пристъпа.

Майната беше висок около метър и деветдесет и доста як за височината си, само че беше твърде добродушен, за да се възползва от силата си. Но този път явно нещо му прекипя. Миро светкавично осъзна, че другият не прояви достатъчно чувство за хумор, за да възприеме малката му шегичка с боята, пристъпът му на кикотене секна като лятна буря, плю си на петите и хукна да бяга с походка на реактивен самолет, тъй като добре разбираше, че, ако го хванеха, нищо добро не го очакваше. Подобно на бик, зърнал червения плащ на тореадора, Иван се втурна след него, заслепен от яростта и сапуна, както си беше чисто гол със стичащата се чернилка по него, като някой древен судански бог. Черната боя не попречи на случайните свидетелки да се възхитят от красивото му тяло, чиито части, особено най-важната, бяха право пропорционални на височината му. Идиота профуча през лагера, като черен мерцедес покрай автостопаджия и изхвърча през портала в посока към мандрата на бай Васо.

Мандрата на бай Васо се намираше на стотина метра от лагера, по пътя за селото. Мандраджията беше мършав селянин на тридесет и няколко години, макар че изглеждаше на петдесет и няколко, който още в началото на бригадата стана приятел на нерезите. Те често се отбиваха при него, където той винаги ги черпеше с прясно сирене и гъсто кисело мляко. В замяна на това, получи правото да посещава купоните в лагера. Тайната мечта на бай Васо беше да хване “някоя женска”, но сбъдването й беше толкова реално, колкото реалния социализъм. Това не пречеше на студентите да му вдъхват напразни надежди, да го навиват да се пусне на някое момиче, а после да му гледат сеира и да си умират от смях. Но мандраджията нито се озлобяваше от неуспехите, нито се отчайваше. Обичаше да си пийва и почти винаги носеше със себе си по някоя бутилка с домашна ракия, която разбира се, споделяше със своите нови приятели. Въпреки жалките си опити за ухажвания, не беше неприятно досаден и момичетата свикнаха с него, дори някои от тях започнаха да се отбиват в мандрата, за да си хапнат прясно сирене и кисело мляко. Така че, когато една вечер бай Васо попрекали с пиенето, не можа да се вдигне на крака и Чавдар го настани на едно свободно легло в “Нерезариума”, това не направи впечатление на никого, тъй като го имаха за свой човек. Само Маргото, която тъкмо си лягаше, го погледна с отвращение и се провикна:

21


– Махнете го тоя от нашата стая.Кой знае защо това изявление ядоса Чавдар твърде много и той я сряза доста

грубичко:– Трай, ма мърло. Тая стая е толкова твоя, колкото и негова.Маргото се нацупи и обърна възмутения си поглед към Данков в очакване да я

защити и постави простака на мястото му, но той продължи най-съсредоточено да чете неизменния си “Съвременник”, безразличен към дребните житейски пошлости. Единственото нещо, което го беше впечатлило по време на бригадата, беше “неживия човек”.

– Господи – възкликна Дебелия, втренчил невярващ поглед в слизащото от автобуса момиче.

– Викаш ли ме? – обади се Стоянчо.– Не, това не може да бъде. Не може да съществува жив човек с такива цици –

шепнеше замаяно Данков.– Ами, значи не е жив човек – констатира Господа и този странен прякор беше

най-безцеремонно прикрепен на нищо неподозиращото момиче.За разлика от нея, Стоянчо получи доста по-сносен прякор още на втората вечер

от бригадата. Бяха се събрали пред телевизора и за голямо възмущение на присъстващите момичета, нерезите наблягаха повече на пиенето, отколкото на европейското първенство по художествена гимнастика, където българската представителка бе явно ощетена от съдиите в полза на съветската гимнастичка. Претъпкания като палестински бежански лагер щаб завря и закипя от гневни възгласи и бурно негодувание, идващи най-вече от нежния пол. Стоянчо се огледа недоумяващо и отпи глътка мастика.

– Я, какви серт момиченца сме си имали – промърмори той полунасмешливо, полувъзхитено.

– Как не те е срам? – извика чаровничката Мануелита. – Пиеш си мастиката и се подиграваш, а нашето момиче плаче от незаслужена обида.

Стоянчо се вгледа напрегнато в телевизора, изразът му стана мрачно сериозен.– Подай ми телефона – извика той с мощен като атомна електроцентрала глас.В щаба изведнъж се възцари странна тишина. Иво услужливо побутна телефона

към него, той вдигна рязко слушалката и набра някакъв номер.– Ало, какви са тези безобразия? – прокънтя острият му, нетърпящ възражение,

глас. – Веднага да се поправят оценките. Веднага.Още не беше поставил обратно слушалката, когато от телевизора долетя

развълнуваният глас на коментаторката:– Има Господ, драги зрители. Току-що получихме официално извинение от

организационния комитет. Станала е компютърна грешка при сборуването на оценките. Нашата представителка е на първо място с…

В щаба изригна вулкан от аплодисменти, всички наскачаха на крака и започнаха да се прегръщат и целуват помежду си, надавайки радостни викове. Когато еуфорията постепенно отмина, погледите се насочиха към Стоянчо със смесено чувство на ужас и възхищение.

– И Господ не би могъл да направи такова нещо – прошепна Мануелита със страхопочитание.

– А ти откъде знаеш, че аз не съм Господ? – отвърна той скромно, надигайки небрежно шишето с мастика.

Въпреки че тази случка направи Стоянчо много известен, голяма част от бригадирите, които не го познаваха отблизо, особено момичетата, нямаха точна представа какъв беше този мъж с гъста черна брада и с какво именно се занимаваше. За

22


това спомагаше и твърде странното облекло, което той използваше в първите дни, състоящо се от дълга и широка бяла туника, носена на голо. Някои го смятаха за местен селянин, други за преподавател от Университета, трети за избягал от психиатрията, а едно момиче го помисли за лекар. Всъщност то имаше известно основание, защото онази сутрин Стоянчо, Иво и Савата се бяха настанили в медицинския пункт, пиеха “облак” и чакаха да се върне фелдшера, за да си продължат белота. Тогава на вратата се почука, Савата извика “да”, в стаята влезна едно симпатично момиче, което ги изгледа изпитателно и след съвсем кратко колебание спря вниманието си на Стоянчо.

– Ще ме прегледате ли, докторе?Иво и Савата щяха да прихнат от смях, но Господа ги срита незабелязано под

масата и попита с най-сериозен тон:– От какво се оплаквате?Иво и Савата прехапаха устни, гледайки упорито в пода.– Ударих си коляното в таблата на леглото.– Съблечете се гола до кръста – заповяда Стоянчо, вперил жаден поглед в

гърдите й, които, макар че не можеха да се сравняват с тези на “неживия човек”, съвсем не бяха за подценяване.

– Моля? – опули се бригадирката.– Казах да се съблечете гола до кръста - повтори Господа невъзмутимо с

нетърпящ възражение тон, поглеждайки строго към Иво и Савата, чиито устни бяха побелели от прехапване.

– Но мене ме боли коляното – промълви тя с жален глас.Стоянчо не каза нищо, само я изгледа въпросително.– Защо трябва да се събличам гола до кръста, след като ме боли коляното? -

настояваше момичето.– Искате ли да ви помогна или не? – запита Господа-лекар с леден глас, не

откъсвайки поглед от съблазнително издутата й блузка. – Ако искате, изпълнявайте нарежданията ми, ако не, моля – и той посочи недвусмислено вратата.

Момичето въздъхна и посегна към блузката си.– Разбира се, че искам – отвърна примирено, – само че не мога да разбера защо

трябва да се събличам гола до кръста, след като ме боли коляното.– Това е, защото сте още твърде млада, пък и нямате понятие от медицина.

Между предметите и явленията съществуват както явни, така и скрити връзки, които много често, на пръв поглед, нямат нищо общо помежду си. Това важи с особена сила за медицината. Ето вие сте си ударила коляното и очаквате от мене да докосна крака ви с пръсти и болката магически да изчезне. Но едва ли подозирате, че коляното е една от частите в човешкото тяло, в която са струпани безброй нервни окончания, свързани по твърде сложен начин с вегетативната нервна система и че за да установя дали имате контузия в коляното, аз трябва да проверя дали са се появили структурни изменения между третия и четвъртия прешлен на гръбначния ви стълб.

Тя изслуша почтително речта на Стоянчо с ръце, хванали долния край на блузката, но все още не се събличаше.

– Какво има? – попита той недоумяващо.Момичето погледна въпросително към Иво и Савата, които мъченически

продължаваха да си хапят устните. Господа се поколеба за миг, но срещнал умолителните им погледи, заяви уверено:

– Момчетата са бъдещи колеги, не трябва да се притеснявате от тях.Тя въздъхна дълбоко и изведнъж с рязко движение съблече блузката си. Гърдите

й за миг се сплескаха, след това буйно изскочиха напред, като пуснати на свобода птички.

23


Иво и Савата, чиито способности за сдържане се бяха поизчерпали, като нефтените находища в Румъния, подсвирнаха от възхищение и застенаха с неприкрита страст. Стоянчо понечи да ги изгледа строго, но не можа да откъсне очи от гърдите на момичето и единственото, което успя да направи, бе да подсвирне възторжено и да изстене похотливо.

Бригадирката стоеше пред тях леко зачервена от смущение, но в погледа й се забелязваше и известна доза гордост, която определено не беше без основание.

В този момент вратата се отвори и на прага застана фелдшера, който при вида на голото момиче, подсвирна спонтанно, изстена страстно и едва не изпусна бутилката мастика, която стискаше в ръцете си.

– Боже мой, какви цици! – възкликна той чистосърдечно, оглеждайки се недоумяващо. – Но какво става тука?

– Ами, нищо – отвърна Стоянчо леко смутено. – Всъщност колежката е дошла при тебе. Ударила си е коляното и иска да го погледнеш.

Момичето изведнъж осъзна всичко, лицето му потъмня от придошлата кръв, облече набързо блузката си и почти избяга от стаята, забравяйки за болката в коляното и едва сдържайки сълзите си

– Нищо не разбрах – промърмори бай Лаврентий объркано. Беше кръстен твърде несполучливо на Берия няколко месеца преди развенчаването му. Иначе нямаше нищо общо със зловещата фигура на човека, чието име носеше. Обичаше да си попийва и беше страстен табладжия. Играеше на вързано с бригадирите; ако загубеше, даваше три дена болнични, ако спечелеше, получаваше бутилка мастика. С една дума, винаги беше на далавера. Освен това, нямаше нищо против белота. И него го играеше вързано, само че Иво и Савата не се задоволяваха с болнични, тъй като и без това не ходеха на работа, така че му се наложи да купи бутилка мастика.

Иво и Савата не бяха от “Нерезариума”, тъй като това бе първата им бригада, но по душа бяха нерези до мозъка на костите си и в много отношения задминаваха истинските нерези, с които, разбира се, станаха близки още първите дни. Бяха настанени в бившето военно общежитие до стопанската база в нещо като апартаментче, което споделяха с Ванчо Пора, а по-късно и с Лили. Те бяха едни от първите, които тихомълком обявиха стачка, т. е. престанаха да ходят на полето. Радо, Лъчо и Димо гледаха малко през пръсти на този факт, защото и без това не вършеха никаква работа, а само действаха разложително на останалите бригадири. Освен това им бяха приятели и не искаха да си развалят отношенията за дреболии като неявяване на работа. Дъртия се отказа окончателно да ги буди след като една сутрин, при опит да вдигне Савата от леглото, последният небрежно повърна върху краката му. Това го възмути много и той заяви на командира, че няма повече да се занимава с тях. За известен период, който продължи около седмица, ги оставиха на мира. Иво и Савата започнаха да устройват купони в апартамента почти всяка вечер, напиваха се като мотики, трошаха бутилки, лампи и прозорци, сутрин спяха до късно, а като станеха, започваха да пият отново. Иво дори успя между две напивания да се влюби в Лили, което не промени особено начина му на живот. Лили, поради неизвестни причини, отвърна на любовта му с взаимност. Само че, както навсякъде, така и в лагера се намериха будни хора с развито чувство за социална справедливост, които започнаха да мърморят срещу безгрижния начин на живот на Иво и Савата и да подмятат, че те можеха да си позволяват това, защото Радо им бил приятел. Нещата започнаха да вземат опасно развитие. Лили реши, че, след като приятелят й не ходеше на работа, нямаше причини тя да не последва примера му. Отначало това дразнеше Иво, тъй като момичето не се отделяше от него и непрекъснато го увещаваше да спре пиенето, но постепенно свикна с присъствието й, като просто престана да й обръща внимание.

24


Междувременно тихата стачка обхвана почти целия “Нерезариум”. Мърморенето сред бригадирите се засилваше, дисциплината се рушеше, авторитетът на командирите спадаше, като живак в барометър преди буря. Бурята настъпи скоро. В бригадата започна лов на вещици. Първата жертва бе Джона, един от най-буйните и невъздържани представители на “опозицията”, същият, който беше предизвикал паника в селото още първата вечер, биейки мъртвопиян черковната камбана, за която старите хора казваха, че за последен път бяха я чували да звъни, когато била обявена Балканската война. Джона беше отзован от бригадата и много обиден замина да се утешава на морето.

Два дена по-късно, някъде към десет часа сутринта, Радо минаваше през базата, търсейки управителя, с когото поддържаше делови връзки, т. е. предоставяше му бригадири за работа. Беше весел като ноемврийски ден в Лондон. Предишната вечер беше попрекалил с пиенето, което послужи като повод за поредното им скарване с Даниела. Това го измъчваше, защото я обичаше твърде много, за да приема скандалите й без да му пука. Освен това беше махмурлия, имаше чувството, че някой цепи дърва в главата му, а устата му беше суха като пясъка в Сахара. Бригадирите, които работеха на складовете в базата, отгатнаха безпогрешно настроението му и гледаха да не се мяркат пред кръвясалия му поглед. В този твърде неподходящ момент на двора се появиха Иво и Савата, като последният небрежно стискаше плоско половинлитрово шише от уиски, пълно почти догоре с бледозелена течност. Радо най-после намери отдушник на гнева и раздразнението си:

– Защо не сте на работа? – кресна той с такъв глас, на който би завидял всеки уважаващ себе си надзирател в концентрационен лагер.

Иво и Савата веднага прецениха сериозността на положението и решиха, че най-добре беше да си мълчат.

– Какво си мислите вие? – продължаваше да крещи командирът и от устата му хвърчаха слюнки, като пръски от Ниагарския водопад. – Само с вас ли ще се разправям? Вие ли сте най-умните? Всички могат да ходят на работа, а вие не можете.

– Ние тъкмо отивахме – обади се Савата, придавайки на лицето си така характерния му ангелски израз.

Това изказване ядоса Радо още повече.– Събирайте си багажа и до обяд да сте напуснали бригадата. Ясно ли е?Лицата на работещите в склада бригадири изразяваха всичко друго, но не и

съчувствие. Справедливостта беше възтържествувала.Иво и Савата си събраха багажа, отбиха се в кръчмата, където изпиха по-няколко

бири с Лъчо и Дъртия, след което поеха на стоп към София.Положението в лагера бе овладяно, дисциплината се позатегна, дори и нерезите

в продължение на няколко дни, редовно отиваха на полето, което съвсем не значеше, че вършеха някаква работа.

Освен Стоянчо, Иво и Савата, извън “Нерезариума” съществуваше още една личност, която предизвикваше интерес. Това беше Пепи, следвал две години в Съветския съюз, за което време беше успял да свърши две еднакво вредни за здравето му неща – да се ожени за рускиня и да се пристрасти към алкохола. Поради някакви си свои съображения, бе прекъснал ученето си в Москва и се беше прехвърлил арабистика в Софийския университет, където засега не познаваше почти никого. Още на втората вечер, той предизвика възхищението на нерезите, появявайки се мъртвопиян в лагера. В едната си ръка стискаше бутилка гроздова, а с другата потупваше небрежно по задниците случайно изпречилите се на пътя му колежки. Пепи беше красив като орангутан и почти толкова космат, ако не се броеше кръглата плешивина на главата му, така че повечето момичета се изпокриха при появата му. Той се огледа недоумяващо,

25


надигна шишето с ракия и лисна в гърлото си една солидна доза, предизвиквайки спонтанните аплодисменти на присъстващите. В този момент се появи Радо и Пепи веднага се залепи за него, като го прегърна със свободната си ръка и започна разпалено да му обяснява нещо. Командирът го изгледа със смесено чувство на съжаление и погнуса, чудейки се как да се отърве от него, защото Даниела го чакаше, а той и без това беше закъснял. Помощта дойде съвсем неочаквано в лицето на Ани Буцата, която минаваше покрай тях, предизвикателно въртейки царствения си задник, върху който спокойно можеше да заеме позиция един подсилен мотострелкови взвод. Пепи пусна Радо и със страстен вик се хвърли към нея, но се спъна в един камък и се пльосна по очи на земята. Въпреки падането си, успя да запази бутилката здрава и пълна, което отново предизвика одобрението на нерезите. Интересното бе, че когато се случеше трезвен, той като че ли беше съвсем друг човек. Държеше се скромно, работеше си съвестно каквото му възложеха и на веселите подмятания на нерезите за пиянските му изцепки, отвръщаше с невинна стеснителна усмивка. Но дори и в пиянството си Пепи запазваше някакви странни и доста несъвместими с външния му вид човеколюбиви проблясъци, както стана на събора в Богорово след откриването на бригадата. На събора се провеждаше открито състезание по борба и Наско Бе успя да кандърдиса Стоянчо да вземе участие. Господа беше сравнително як и в първата си схватка победи едно голобрадо момче от съседното село. Премията за победата беше един буркан шльокавица, от която, самообявилият се за негов мениджър и треньор, не му даде да пие, за да бъде трезвен за следващия двубой. Докато Стоянчо мърмореше недоволно, а Наско му даваше ценни тактически указания, Пепи и Росен успяха да докопат буркана и с помощта на Кочо, който им се ухили подкупващо, го пресушиха за броени минути. Следващият противник се оказа един местен бабаит, висок около метър и деветдесет и тежащ колкото половината нерези плюс Ани Буцата. Въздухът закипя от пиянските възгласи на публиката, като казан в Ада. Бабаитът се ухили зловещо, показвайки два реда криви пожълтели зъби и срещата с него изглеждаше почти толкова приятна, колкото появата на стадо крокодили в плувен басейн. Въпреки божествения си произход, Стоянчо бе обзет от почти човешки ужас и започна панически да отстъпва назад. В този момент изневиделица, отнякъде изскочи едно момченце на не повече от две-три годинки и спря точно зад отстъпващия, вперило по детски любопитните си очички в двамата страшни чичковци. Нито бабаитът, още по-малко уплашеният му съперник, забелязаха появата на детето. Още една крачка и то щеше да бъде стъпкано. В този напрегнат момент, сякаш всички си бяха глътнали езиците от изненада и уплаха. Бабаитът продължаваше да настъпва, Стоянчо да отстъпва, а детето ги наблюдаваше вцепенено без да осъзнава опасността, на която се излагаше.

– Детето! Пазете детето! – разнесе се изведнъж остър пиянски глас и докато разберат какво става, Пепи се хвърли самоотвержено към борещите се и измъкна момченцето буквално изпод краката им. После се отпусна уморено на земята и на лицето му разцъфна смутена усмивка.

Чак тогава, когато опасността бе вече преминала, се разнесоха писъци, отнякъде дотича разтрепераната майка на момченцето и дълго го опипва и разпитва, докато се убеди, че му нямаше нищо. После се появи и смутеният баща, който от далеч лъхаше на алкохол, приближи се до Пепи, усмихна се неловко и му подаде еднолитрово шише от швепс, пълно с ракия.

– Благодаря ти, момче, ето тука да се почерпите с приятелите.Пепи се усмихна още по-смутено, но с удоволствие пое бутилката.Стоянчо използва инцидента, за да се откаже от двубоя и макар че му присъдиха

служебна загуба, получи още един буркан с ракия, което даде основание на мениджъра му да заяви мъдро, че състезанието се провеждаше според олимпийските принципи на

26


Кубертен – не беше важна победата, а участието. Нерезите се разделиха на две групи, едната се присламчи към Пепи, другата към Стоянчо, а когато пиенето свърши, се разпръснаха в индивидуално търсене на още алкохол.

В интерес на истината, не всички нерези бяха пияници. Като изключим Иван Капута, чието пребиваване в “Нерезариума” по принцип беше едно недоразумение, Дебелия Данков пиеше съвсем умерено, а Бай Манол беше почти въздържател. Бай Манол беше един от най-възрастните бригадири и това “бай” пред името му, изразяваше уважението към годините му, които между другото изобщо не му личаха. Той беше шофьорът на бригадата, но тъй като пристигна със закъснение от около седмица, първоначално Лъчо използваше за придвижване на телесната си маса една двуколка, теглена от магарето Гошо, с което впоследствие станаха приятели. Бай Манол беше слабичък младеж с дълга кестенява коса и красиво бледо лице, изглеждаше на не повече от двайсет години и имаше известен успех сред жените. Още с пристигането му, за него се лепна Яна Донска и тъй като беше с мекушав характер, не намери сили, нито пък желание да се противопостави. Положението му обаче стана доста объркано, когато Трефата, след кратка депресия, породена от раздялата й с Чавдар, също се влюби в него. Предпочитанията на Бай Манол явно клоняха към Даниела, но слабохарактерността му дълго време не му позволяваше да отблъсне решително Яна Донска, която нямаше намерение да се оттегли доброволно. Все пак, в края на краищата, Трефата надделя и между тях разцъфна голяма и безбрежна любов. Злите езици твърдяха, че Даниела се била влюбила в Бай Манол, само защото приличал на Чавдар. В интерес на истината между тях действително съществуваше известна физическа прилика, въпреки голямата разлика във възрастта им. Дори някои преподаватели в Университета ги бъркаха. Любовта на Трефата към новия й избраник, шепнеха злите езици, била само продължение на несподелената й любов към Чавдар. Освен това, скоро се разбра как Бай Манол споделил с Данков, че Трефата не му пускала. За разлика от него, Дебелия нямаше подобни проблеми с Маргото. Въпреки че беше с четири години по-млад от приятеля си, той изглеждаше доста по-възрастен от него, така че милиционерът, който ги спря, имаше известно основание.

– На кого е колата? – попита той, докато преглеждаше документите. – На баща ми – отвърна Бай Манол.– Това ли е баща ви? – попита отново милиционерът, поглеждайки изпитателно

към Данков, който едва сдържаше смеха си.Дебелия наистина изпитваше бащински чувства към колегата си, но това не му

пречеше да подхвърля иронични забележки относно връзката му с Даниела. Но Бай Манол, за разлика от Чавдар, не се подаде на провокациите му. Не можеше да се каже, че Чавдар изостави Трефата само заради подмятанията на Данков, но те определено повлияха на решението му. На решението му в голяма степен повлияха и седемте облака, изпити в кръчмата в компанията на селянина с германското име, който беше седнал на тяхната маса.

– Кво пиеш? – попита селянинът с германското име, вместо поздрав.– Облак – отвърна Чавдар.– Таньо – провикна се селянинът към кръчмаря, – донеси едно мешано на

момчето, а за нас два коняка. А за момичето? – обърна се към Даниела.– Една лимонада.Селянинът много държеше да бъде център на вниманието и да се хареса на

Даниела, като за тази цел беше готов да черпи приятеля й. Чавдар отначало протестираше проформа срещу непрекъснато появяващите се на масата облаци, но постепенно се напи и изостави условностите. След третата или четвъртата поръчка решиха, че трябваше да се запознаят.

27


– То мойто име е малко германско – започна селянинът, поглеждайки ги лукаво.– Така ли? Как се казваш? – заинтересува се Даниела.– Дойчо – отвърна той и ги изгледа изпитателно, оценявайки как са възприели

духовитостта му.Чавдар и Даниела се засмяха непринудено и това толкова го зарадва, че реши да

поръча по още едно питие. Дойчо направи опит да убеди Трефата да я почерпи някакъв алкохол, но тя отказа твърдо. За сметка на това, Чавдар не се нуждаеше от увещания и пред него се появи поредната чаша със зеленикава течност.

– Толкова много облаци, сигурно ще докарат дъжд утре – заяви Дойчо, демонстрирайки отново остроумието си.

Скоро Чавдар и селянинът започнаха да си шушукат нещо. Студентът беше вече доста пиян, но смътно си спомняше, че Дойчо го питаше дали не може да му уреди някоя “женска” от бригадирките.

– Ами жената ти, ако разбере? – Че кой я пита жената? – отговаряше смело селянинът.В пристъп на пиянско великодушие Чавдар щедро му обещаваше която си

поиска “женска”, а Дойчо поръчваше нови “облаци”. Когато най-после Даниела успя да го измъкне от кръчмата, любимият й беше мъртвопиян. С невероятни усилия успя да го завлече на половината разстояние до лагера, но изведнъж той се отскубна от ръцете й, прегърна нежно един стълб и започна да си говори с него на философски теми. Трефата въздъхна отчаяно, убеждавайки го с нежен глас:

– Чаво, стига си се лигавил, хайде да си ходим, малко остана.Той я изгледа презрително и отвърна, едва разчленявайки сричките:- Ако искаш да знаеш, този стълб е много интелигентно момче и на мен ми е

приятно да си поговоря с него. Освен това ми се пикае.– Ами, пикай, де.Чавдар пусна за миг стълба в опит да разкопчае панталоните си, но веднага

загуби равновесие и се свлече на земята. Даниела му помогна да се изправи и свали ципа му.

– Хайде.Опита да се изпикае, но присъствието на Даниела го смущаваше и не се получи

нищо.– Кво си ме зяпнала? – кресна й ядосано.Даниела се обърна и направи няколко крачки встрани. В очите й блестяха сълзи,

които придаваха допълнителен чар на лицето й, но Чавдар не можеше да забележи това, тъй като в момента поливаше новия си приятел. Момичето чакаше търпеливо, като пенсионер на опашка за месо, и когато той свърши, направи пореден опит да го поведе към лагера, но отново беше отблъсната.

- Не ми прекъсвай разговора – скара й се строго и продължи да обяснява на стълба някои противоречия в диалектиката. Новият му приятел го слушаше внимателно или поне така изглеждаше.

– Чаво, стига си се правил на идиот. Хайде да тръгваме.Погледна я така, както някой известен професор би погледнал нахалния студент,

осмелил се да прекъсне лекцията му на най-важното място.– Върви на майната си и ме остави на мира – извика той и се отпусна на земята,

прегръщайки приятелски стълба. В същото положение, само че вече заспал, го завариха Бай Манол и Дебелия Данков, които Даниела беше извикала на помощ. Поставиха го внимателно в колата и подкараха към лагера.

– Кво правиш тука? – попита Чавдар учудено, свестявайки се в леглото си.– Ами нищо, грижа се за тебе – отвърна Даниела смутено.

28


– Къде е стълбът?– Чаво, стига, моля ти се.Целуна го нежно и в очите й отново заблестяха сълзи. Отначало той реагираше

като покойник на диско музика, но постепенно се възбуди и започна нетърпеливо да я съблича, обаче както винаги, в последния момент, срещна ласкав, но решителен отказ. Това много го ядоса и той опита да смъкне бикините й насила, при което се завърза нещо като боричкане. В резултат на това падна от леглото и си удари главата в стената. В тъмнината някой се изхили пиянски. Болката беше толкова силна, че веднага изтрезня и застена с глас. Даниела се надвеси уплашено над него и се опита да му помогне да стане, но той я отблъсна грубо. От съседния креват скочи Дъртия, вдигна го и го постави внимателно в леглото.

– Малък, боли ли те?– Не, вече ми мина – отвърна Чавдар и дори се усмихна.Даниела се отпусна нерешително до него, но той демонстративно й обърна гръб,

а когато се опита да го погали, отблъсна рязко ръката й.– Изчезвай – процеди тихо, но с такъв глас, от който спокойно можеше да се

хване двойна бронхопневмония.– Преча ли ти? – прошепна Даниела и сълзите в очите й наедряха като частно

гледани прасета.– Разбира се, че ми пречиш. Не виждаш ли, че гъзът ти заема три четвърти от

леглото.Това вече беше прекалено. От очите й потекоха две бистри струйки, като

поточета отпреди индустриализацията. Хълцайки тихичко, Даниела се отправи към вратата, но когато стигна до леглото на Бай Манол, който поради някаква случайност тази вечер беше сам, се спря нерешително и след кратка, но бурна вътрешна борба, се мушна при него. Той не само че не я изгони, но дори се опита да я утеши, галейки я нежно по гърдите. В тъмнината някой изръкопляска, после всичко утихна.

На сутринта Чавдар се събуди с ужасно главоболие и гадене, което помрачи иначе приятното усещане, че бе сам в леглото си и можеше да се протяга неограничено. Надяваше се, че като хапне едно шкембе и удари две-три бири, неприятностите му щяха да изчезнат, но вместо това болките в главата му се усилиха, а конската доза лют пипер, която бе сложил в чорбата, направи гаденето му непоносимо и той повърна почти веднага. Владо Жабата му подхвърли, че може би бе получил комоциум и дори му погледна зениците, но не можа да открие нищо. Чавдар му отвърна, че не се казва “комоциум”, а “комоцио”, тъй като думата е от трето склонение, демонстрирайки завидни познания по латински, но въпреки това се отби при фелдшера. Бай Лаврентий играеше табла с Живко Хъра и явно губеше, защото беше в лошо настроение.

– Кво има? – попита той, поглеждайки недоволно към натрапника.– Абе, докторе, вчера паднах и си ударих главата. Много ме боли и ми се

повръща непрекъснато.– Е, и кво? – изръмжа фелдшера не особено заинтригуван, разклащайки

зарчетата.– Съмнявам се да не би да имам комоцио.Бай Лаврентий изпсува звучно, тъй като пак беше хвърлил геле.– Загуби ли съзнание, след като си удари главата? – попита той, докато

разглеждаше очите му, карайки го да следи с поглед пръста му.Лицето на Чавдар доби напрегнат израз, сякаш се мъчеше да си спомни нещо,

докато машинално духаше в поднесените му от Живко зарчета.– Докторе, май ще пееш “Марсилезата” – подхвърли Хъра, съзерцавайки

доволно дванадесетте точици върху току-що хвърлените зарчета. – Бог си, Чаво.

29


– Докторе, аз изгубих съзнание много по-рано, още в кръчмата – призна си Чавдар с подкупваща откровеност.

На фелдшера му трябваше голям чифт, за да отърве марса, но хвърли три и едно, блъсна ядосано пуловете и изкрещя на:

- Ще ти дам аз на тебе един комоциум. Тука не е изтрезвително, а лечебно заведение.

– Виждам, виждам – ухили се Чавдар. – Пуловете на таблата са аспирини, а зарчетата хапчета против кашлица. Освен това, не се казва “един комоциум”, „а една комоцио”.

– Ти мене недей да ме учиш – сопна се бай Лаврентий.– Още пет марса да паднеш, дано.След тази мрачна клетва Чавдар напусна медпункта и се запъти отново към

кръчмата, където успя да се излекува с помощта на два облака.За голям ужас на фелдшера, проклятието на Чавдар бе на път да се сбъдне.– Докторе, усещам как се разболявам – ухили се Хъра, повеждайки убедително с

четири на нула след втория марс.Живко Хъра беше един от навлеците на бригадата, т. е. беше от друг факултет,

но беше предпочел компанията на нерезите или може би на многобройните им колежки. В известен смисъл той не беше типичен нерез. Пиеше умерено и рядко се напиваше, ходеше редовно на работа и ако се беше хванал да играе табла с бай Лаврентий, то бе защото наистина не се чувстваше добре, но фелдшерът категорично отказа да му издаде болничен без да си го заслужи. Хъра обичаше да свири на китара и да пее шовинистични песни, макар да не притежаваше кой знае каква музикална дарба. Реваншизмът беше единствената му голяма страст. В квартирата си беше окачил оръфана, незнайно откъде измъкната, карта на санстефанска България. Девизът му беше: ”България на три морета”, а любимият лозунг: “Охридското езеро – гребна база на Софийския университет”. Иначе си беше съвсем нормално момче, ако се изключи факта, че беше сгоден за ученичка от София, собственичка на женски пудел, който Чавдар искаше да целува в устата.

В “Нерезариума” имаше още един навлек от факултета на Хъра. Това беше Владо Жабата. Най-отличителната му черта бе поразителната прилика със земноводното, чийто прякор носеше. Той също не беше типичен нерез и определено причина за присъствието му на бригадата бяха големия брой момичета, чиято слава се носеше в целия Университет. Владо веднага се насочи към Боряна, красавицата на бригадата, но въпреки че в собствените си очи минаваше за неотразим ухажор, не успя да постигне нищо съществено. Вярно, че престоят му бе твърде кратък, поради необходимостта да се яви на поправителна сесия, но едва ли това бе основната причина за неуспеха му. Мястото му в “Нерезариума” бе заето от Иван Удължения, също навлек от друг факултет, който обаче веднага спечели симпатиите на останалите. Една от причините за това, беше фактът, че още с пристигането си се отправи към кръчмата и си поръча един двоен облак. С чашата в ръка, Иван се насочи към масата на “нерезите” и попита за Лъчо и Чавдар, с което разпръсна всички съмнения.

– Това е най-вероятното място, където можеш да ги намериш – отвърна Стоянчо.Когато след час Лъчо и Чавдар се появиха в кръчмата, установиха, че приятелят

им не бе скучал в тяхно отсъствие. Беше вече доста пиян, водеше дружески разговор с Кочо, а върху коленете му седеше Ели Пича, въпреки че наоколо имаше достатъчно празни столове. Ели беше симпатично и скромно момиче и не страдаше от обременяващи нравствени предразсъдъци. Странният й прякор беше израз на благоразположението, с което нерезите я приемаха в своята среда. Ели смяташе за съвсем нормално да спи с всеки мъж, който й харесваше.Твърде свободното й държане

30


я дистанцираше в известна степен от останалите момичета и правеше присъствието й в компанията на нерезите съвсем естествено. До голяма степен, същото се отнасяше и за приятелката й Лена. Двете, заедно с гаджето на Кочо, Ирина, спяха в сградата на медпункта, която се намираше по средата на пътя между лагера и базата, където бяха настанени повечето бригадири. Освен Кочо, който беше редовен посетител на стаята им още от първата вечер, с изключение на случаите, когато се напиваше и оставаше в “Нерезариума”, скоро леглата на Ели и Лена също започнаха да приемат редовни посетители в лицето на Удължения и Наско Бе. Въпреки че Иван й беше нещо като гадже, в отношенията на Ели с останалите нерези не настъпи никаква промяна. Беше съвсем нормално вечер след една-две чашки да мушне небрежно една ръка между краката на Стоянчо или Чавдар, докато прегръщаше Иван с другата. Удължения, получил необичайното си прозвище, за да се отличава от Иван Майната, когото някои наричаха Дългия, възприемаше това поведение с пълно разбиране и дори тайно го насърчаваше. За разлика от нея, Лена, след като веднъж се хвана с Наско, престана да се интересува от други мъже.

Третата двойка, Кочо и Ирина, бяха гаджета от доста време и общо взето си живееха без проблеми, с изключение на случаите, когато Кочо се напиваше безпаметно и забравяше любовните си задължения, а в интерес на истината, това ставаше доста често.

За разлика от него, Иван Майната никога не забравяше любовните си задължения, макар че при него те се проявяваха в твърде странна форма. Той, както и повечето нерези, беше влюбен в чаровничката Мануелита и любовта му се изразяваше в безкористна помощ в брането на домати, нещо за което останалите нерези никога не биха се сетили. Така че, освен задълженията си по изнасянето на пълните кофи и товаренето на камионите, Иван изпълняваше нормите на любимата си и приятелката й Елка.

– Майна, не става така – извика му един ден Чавдар с пророчески глас, обладан от ревност към Мануелита.

И наистина Иван не постигна нищо повече от платоническата признателност на двете момичета, но за него това изглежда беше достатъчно, за да бъде щастлив, въпреки ироничните подмятания на нерезите и забележките на Иван Капута, в чийто отряд бяха Мануелита и Елка.

Иван Капута се разхождаше из полето с гордо изпъчени гърди, като Наполеон при Аустерлиц, само че вместо сабя и щит, стискаше в ръцете си химикалка и тефтер. От лявата страна на безупречно изгладената му бригадирска риза, върху червен пагон, блестеше сребриста петолъчка, към която поглеждаше скришом от време на време, сякаш се страхуваше да не е избягала.

– Виж какво, адаш – започна той с назидателен началнически глас, – ако имаш желание да вършиш допълнителна работа, би следвало да помагаш на всички момичета наред, а не само на Мануелита и Елка.

– Ще помагам на когото си искам – отвърна Майната невъзмутимо.– Не може така. Другите момичета се оплакват.– Това си е техен проблем.Капута въздъхна дълбоко и трагично, променяйки тона от назидателен към

търсещ съчувствие.– Иване, с тебе сме колеги, опитай се да ме разбереш. Да не мислиш, че ми е

лесно. От едната страна са старшите командири, от другата – бригадирите, а аз съм по средата, дето се вика – между двата ташака.

– Разбирам те, но не виждам какво мога да направя за тебе.– Помагай и на другите или изобщо не помагай на никого.

31


– Върша ли си мойта работа? Върша си я. А в останалото време ще помагам на когото си искам.

– Да, но другите момичета протестират.– Да си намерят и те някой да им помага.– Иване, исках да се разберем като колеги, но явно ще трябва да обърна другия

край. Аз съм отряден командир и ти заповядвам да не помагаш повече на Мануелита и Елка.

– Върви на майната си, другарю отряден командир – отсече Иван и с това приключи спора.

– Какво иска тоя глупак? – усмихна му се Мануелита, вдигайки чаровната си глава от доматите.

– Нищо, говорихме си – промърмори Майната, мъчейки се да прикрие разваленото си настроение. – Иска да помагам и на другите.

Весела, известна още като “неживия човек”, беше едно от онези момичета, на които никой не помагаше в брането на домати, но въпреки това, тя не се оплакваше.

– Я, вижте “неживия човек” – извика Наско Бе една сутрин.Беше в периода непосредствено след изгонването на Джона, Иво и Савата,

когато нерезите бяха принудени да излизат на полето. Бяха се събрали под сянката на едно дърво, пушеха цигара след цигара и се чудеха какво да правят до отварянето на кръчмата в единайсет часа.

– Хайде да отидем при нея – предложи Краси Вожда.– Тя не е от най-общителните – предупреди ги Стоянчо.– Ти пък откъде знаеш?– усъмни се Чавдар.– Ами нали съм Господ – отвърна той скромно и допълни с усмивка: – Но нищо

не ни пречи да опитаме.Така започна прочутия десант срещу “неживия човек”. Изведнъж една дузина

нерези нахлу в полето и обкръжи нищо неподозиращото момиче.– Добро утро – каза Наско с мазен глас и се прокашля.Момичето вдигна поглед от земята, усмихна се смутено и отвърна на поздрава, с

което предизвика аплодисментите на нерезите. Бригадирките от близките редове бяха прекратили работа и наблюдаваха с интерес необичайната гледка.

– Бихме искали да се запознаем с тебе – продължи натрапникът, – ако разбира се, нямаш нищо против.

– Питай я как се казва – подсказа някой.– Как се казваш? – попита той и думите му потънаха в спонтанния смях на

останалите.– Весела – отвърна тихо момичето и гъста руменина покри лицето му.– Питай я каква филология е – обади се отново суфльорът.– Каква филология си? – продължи да разпитва най-невъзмутимо, въпреки

всеобщото кикотене.– Английска – отвърна Весела със забит в земята поглед.– Кой курс? – Този път не чака да му подскажат.– Втори.Настъпи кратко мълчание, поради изчерпване на въпросите, след което Чавдар

констатира:– Не става така.За пръв път, откакто беше дошла на бригадата, Весела ставаше обект на такова

внимание. От една страна й беше приятно, че толкова много момчета се интересуваха от нея, но от друга страна това я смущаваше, защото не беше свикнала на такова

32


отношение и не знаеше как да се държи, а половината бригада беше вперила поглед в нея.

– Лесно ли си изпълняваш нормата? – попита отново Наско, стремейки се упорито да подхване някакъв разговор.

– Вместо да питаш, помогни на момичето – обади се Росен.– Дайте всички да й помогнем.В следващия миг от всички страни към кофата на Весела полетяха домати. Както

винаги Миро Идиота не можа да се сдържи да не измисли някоя гяволия. Избра едно малко доматче и с ловко движение го хвърли в пазвата на момичето. Няколко души веднага изявиха желанието си да й помогнат да го извади, но Весела тактично отклони предложенията и сама бръкна под блузата си.

– И така не става – констатира Чавдар след известно време.– А как? – заинтересува се Наско.– Пробвай директно. Например кажи й: “ Хайде да ходим да…”– Така пък съвсем не става – прекъсна го Весела, без да вдига поглед от земята.Тази неочаквана проява на остроумие от страна на момичето предизвика

спонтанно възхищение в нерезите.Кочо, който беше мълчал през цялото време, поохлади страстите, заявявайки с

безразличен тон:– Без десет е.Нерезите погледнаха учудено часовниците си и изведнъж загубиха всякакъв

интерес към “неживия човек”. Десантът бе прекратен така неочаквано, както и започна.Недалеч, през два-три реда от Весела, работеше Ина Бабичката. Тя беше красива

като панелен блок и почти толкова масивна, лицето й беше обилно поръсено с гнойни пъпки, като питка с шарена сол, но това не й пречеше да се смята за изкусителка на мъжките сърца, особено когато са подгизнали от алкохол. В интерес на истината досега бе имала успех само с Владо Жабата, когото бе замъкнала в леглото си след едно безпаметно запиване, но той си беше заминал за София и сега тя се чувстваше самотна. Вниманието, което нерезите обърнаха на Весела я засегна дълбоко, още повече, че минавайки покрай нея, никой не я удостои поне с поглед. Лицето й се сбръчка като нещавена свинска кожа и в този момент поразително съответстваше на прозвището, което й бяха дали още в първите дни.

– Я ги виж пък тия пияници, пак са се запътили към кръчмата – подхвърли тя с хаплив глас на съседката си, която улисана в гоненето на нормата, дори не вдигна очи от земята.

Никой не й обърна капка внимание, мислите им бяха обладани от живителната хладина на бирата, която ги очакваше с нетърпението на прясно изкопан гроб. Само Стоянчо се спря за миг и я изгледа с поглед, в който презрението и съжалението се бореха за надмощие.

– Бабо – обърна се той към нея със сериозен глас, макар че беше с десет години по-възрастен, – можеш ли да правиш минет?

– Мога – ухили се обещаващо Ина и лицето й разцъфна като сцепен пъпеш, пръскайки наоколо гной.

– Ами, тогава направи си един – посъветва я Господа, – понеже мойте трийсет и осем стотинки ще ми трябват за бира.

По ирония на съдбата, основните артикули на бригадата, шкембе чорбата, бирата, ардата без филтър и минетът, имаха една и съща цена – трийсет и осем стотинки. Толкова струваше и една малка гроздова, само че кръчмарят бай Таньо не си спомняше през живота си да са му правили такава абсурдна поръчка.

33


В кръчмата ги чакаше голяма изненада. На една маса седяха двете педерастчета, Руменчо и Хинди, и пиеха швепс от осемнайсет стотинки, толкова колкото струваше и един тек, за разлика от дискотека, чиято цена беше доста по-висока.

– Щом и тия почнаха да ходят в кръчмата през работно време, лошо й се пише на бригадата – констатира Вожда почти разтревожен, сърбайки шумно подлютената чорба.

– А бе, верно ли били педали? – оригна се Кочо със съмнение.– Нищо чудно.Сведенията за това произхождаха от Данков и понеже не знаеха, че

първоизточникът им всъщност бе Маргото, повечето нерези бяха склонни да повярват. Още повече, че Руменчо и Хинди наистина бяха неразделни, а и видът им беше доста нежен. Освен това не пиеха, не пушеха, не преследваха колежките и редовно ходеха на работа – все неща доста съмнителни за един истински мъж. Като за капак, Хинди беше вегетарианец и в края на краищата това се оказа в основата на всичко.

– Какво ли си нямаме на тая бригада – разсъждаваше Наско дълбокомислено, – “нежив човек”, педалчета, наркоманка, която пикае права, Миро Идиота и всякакви други идиоти.

Точно тогава дойде първата проверка, в чийто състав бяха Иван Делон, командир на университетския бригадирски щаб, виден бохем и пияница, Таня, секретар на университетския комитет на ДКМС и доцент Панчев, секретар на партийното бюро. И тримата бяха от техния факултет и се познаваха с повечето от нерезите, така че не се учудиха много на факта, че ги завариха в кръчмата. Проверяващите пиха по един швепс, като Иван хвърляше хищни погледи към бирите им, осведомиха се къде работят бригадирите и се отправиха към полето. Делон нарочно се позабави малко и когато другите бяха вече излезли, надигна жадно най-близката бутилка и бирата изчезна в стомаха му като петолевка в ръцете на циганин. После им се ухили заговорнически и изхвърча навън.

Руменчо и Хинди, чиито лица бяха побелели като коледен сняг от пощенска картичка и чието присъствие остана незабелязано от проверяващите, неволно станаха свидетели на тази сцена и очите им придобиха размерите на чинии за торти.

Първото нещо, което видяха проверяващите, слизайки от колата насред полето, беше Дъртия, който се облекчаваше клекнал зад един храст. Той им помаха весело с ръка, при което Таня се изчерви като кремиковска доменна пещ, Иван се изхили непринудено, а доцент Панчев се направи на ударен с мокър парцал. Зад следващия храст седяха Дебелия Данков, Бай Манол, Живко Хъра и Пепи и блъскаха злобен белот, под акомпанимента на хрипливите звуци, които идваха от сладко спящия под близката сянка Миро.

Дневалната в лагера им беше казала, че Радо и Лъчо са на полето, но проверяващите така и не можаха да ги открият. Жоро беше отскочил до АПК-то по някаква работа, така че единствените началници бяха отрядните командири Иван Капута и Гелето, които отчаяно се мъчеха да въдворят нещо подобно на ред и дисциплина, макар че проверяващите не им обърнаха никакво внимание.

Втората проверка дойде в неделя и се състоеше от двама души – командирът на районният бригадирски щаб и едно момиче с доста съмнителен вид, преоблечено като сътрудник на щаба. Командният състав на бригадата отново беше сварен в момент на остра липса – Радо и Лъчо бяха в София, Жоро беше заминал с гаджето си да разгледа пловдивския панаир, а ЗКПЧ-то беше с една група бригадири на кино в града. Иван Капута се завъртя около гостите, пъчейки скромно пагона с една звездичка върху бригадирската си риза и стремейки се отчаяно да привлече вниманието им, но командирът на Районния бригадирски щаб го изгледа с такъв унищожителен поглед, на

34


който би завидял и доктор Менгеле. Ясно беше, че беше под достойнството му да разговаря с някакъв си отряден командир, така че Иван Капута подви опашка и отиде да търси утешение в милосърдните гърди на Поли.

Командирът се оказа далечен познат на Чавдар, който го покани в стаята на Жоро, където се бяха събрали тайно от другите нерези със Стоянчо и Наско и се канеха да изпият едно шише мастика и едно шише мента, като ги смесят предварително.

– Не знам, Милене, нямам представа кога ще се върнат – каза Чавдар в отговор на въпроса му къде са Радо и Лъчо.

Гостът изгледа строго бутилките, което бе изтълкувано погрешно от Стоянчо.– Искате ли едно облаче? – попита той нежно.Командирът изръмжа нещо, което в никакъв случай не бе съгласие и започна да

задава въпроси относно работата, изпълнението на нормите и тем подобни простотии.– Нямам нищо общо с тези неща.– Не те ли интересуват? – попита Милен възмутено.- Никак – призна си Чавдар с чистосърдечието на пеленаче. – Аз съм само един

обикновен бригадир, който, след тежката работна седмица, иска да си почине малко в неделния следобед.

Наско се изхили волно, без да се смущава от присъствието на командира, а Стоянчо се задави, тъй като точно в този момент опитваше качеството на сместа, която беше забъркал.

– Добре си почивате – констатира гостът с такъв глас, от който чувстваш нужда да запалиш печка посред лято.

– Живеем в демократична държава – подхвърли Стоянчо иронично, бършейки устата си в ръкава на овехтялата си риза. – Всеки има право на избор.

Въпреки че досетливостта не беше най-отличителната му черта, Милен все пак усети, че бе станал обект на подигравка, обърна се рязко и произнесе една фраза, която прозвуча по-скоро като заплаха, отколкото като сбогуване:

– Пак ще се срещнем.Изпрати го презрително хихикане.Определено можеше да се каже, че това, което видя навън, съвсем не спомогна

за подобряване на настроението му. “Сътрудничката” му беше наобиколена от глутница нерези, които шумно изразяваха възхищението си от щедро подаващите се изпод късата поличка превъзходни крака, обути в сексапилен черен чорапогащник. Не би могло да се твърди, че на момичето му бе особено неприятно, доказателство за което беше и усмивката на лицето му, която едва ли би могла да се характеризира като смутена или невинна. Шофьорът стоеше облегнат на вратата на джипа, пушеше мълчаливо и гледаше с безучастен поглед.

Милен разбута нетърпеливо нерезите, дръпна рязко “сътрудничката” и я натика в джипа. Въпреки грубото му държане, усмивката не напусна лицето й, дори успя да махне за “сбогом” на нерезите.

– Ей, може ли малко по-спокойно – обади се Дъртия с тон, който не предвещаваше прегръдки и целувки.

Командирът понечи да се сопне, но един бърз поглед го убеди, че лицата на присъстващите бяха загубили глупаво-сладострастното си изражение и в очите им проблясваха злобни пламъчета. Дори и Иван Капута, който не беше открил Поли, се присъедини към враждебната тълпа. От лагера лъхаше гостоприемство, като от турски затвор.

– Пали – изкрещя Милен на шофьора и джипът потегли със свирене на гуми сред облак от прах и без сълзи в очите на изпращачите.

35


Обаче на Стоянчо, Наско и Чавдар явно не им беше съдено да си пият на спокойствие този ден. Тъкмо си беше заминал командирът на районния щаб и отново се бяха потопили в задушевната атмосфера на кроткото следобедно запиване, когато върху вратата се посипаха мощни удари и се разнесе гласът на Иван Майната:

– Чаво, Ети дойде.Да се каже, че тази вест предизвика бурна радост у Чавдар, би било равносилно

на твърдението, че децата в Етиопия умираха от преяждане. Вече беше скъсал с Даниела, така че идването на гаджето му не го притесняваше от тази гледна точка. Просто за втори път му бяха прекъснали хубавия следобед. Иначе той обичаше Ети и не беше й изневерявал много повече, отколкото тя на него. Ети също го обичаше и искаше да се омъжи за него, но по този въпрос възгледите им бяха почти толкова сходни, колкото позициите на СССР и САЩ на преговорите за съкращаване на стратегическите ядрени ракети. Ети смяташе, че единственият голям недостатък на Чавдар бе привързаността му към алкохола и се стремеше да му въздейства чрез всякакви средства, за да го отърве от този отвратителен, според нея, навик. Затова, когато вечерта отидоха в кръчмата, тя издебна един момент, в който бяха останали насаме с Господа и зашепна умолително:

– Стоянчо, виждам, че ти си един от най-добрите приятели на Чавдар и искам да те помоля нещо.

Стоянчо, който се беше вживял в ролята си на Господ, кимна подканващо.– Говори, мойто момиче.– Аз държа адски много на Чавдар. Той е много умен и добър, но това пиене ще

го съсипе. Ти си по-възрастен от него, приятел си му и по-може да те послуша.Стоянчо погледна подозрително момичето, но то говореше съвсем сериозно,

дори в очите му проблясваха сълзи, които придаваха особен чар на иначе малко скулестото му лице. Макар че беше вече доста пиян или може би именно поради това, наивната молба го трогна дълбоко. Прегърна Ети и приближи лицето си до нейното.

– Не се безпокой, мойто момиче, аз ще му говоря – профъфли той, движейки с мъка надебеления си език.

Острата миризма на мастика я лъхна в носа и кой знае защо й напомни за омразния сироп за кашлица, с който я наливаха, когато боледуваше като малка. Очите й се вгледаха отблизо в пияното лице на Стоянчо, което в този миг изглеждаше старо и измъчено и изведнъж всичко й стана ясно. Беше молила палача за милост. Въздъхна дълбоко и извърна глава, за да не видят сълзите й.

Междувременно Чавдар водеше интензивни дипломатически преговори с едно циганче, относно замяната на старото си дънково яке срещу бутилка мастика. Той вярваше в доброто начало у хората и дълбоко в душата си не беше расист, така че, въпреки предупрежденията на Дъртия, се довери на цигането и му даде якето с уговорката, че бутилката ще му бъде донесена на следващия ден. Дори почерпи мургавия си събеседник с едно боро. Двете кутии вносни цигари, които Ети му донесе от София, бяха изпушени за отрицателно време с активната и безкористна помощ на нерезите и всякакви други навлеци.

Когато си легнаха в стаята на Жоро, която Стоянчо благородно им беше отстъпил, за да са сами, Чавдар вече беше порядъчно пиян, но не дотолкова, че да не може да изпълни любовните си задължения към. Беше нежен с нея и самокритичен към себе си, сигурен признак за висока концентрация на алкохол в кръвта му. За пореден път, Ети беше готова да му прости, че не й беше обърнал почти никакво внимание и беше предпочел компанията на приятелите си и бутилката с мастика, а тя беше била триста километра път, за да го види. Но знаеше, че иначе той беше добър и сега съжаляваше. Горещи сълзи на облекчение потекоха от очите й.

36


– Моля те, недей – промълви Чавдар нежно и тя с учудване видя, че и неговите очи бяха влажни. Допря лице до нейното и след миг сълзите им се смесиха и пречистиха. После телата им се съединиха в отчаян стремеж да избягат от самотата и да намерят взаимност.

Точно тогава някой натисна силно дръжката на вратата, като за малко не изкърти бравата, след това прозвуча силно и нетърпеливо чукане.

– Отваряй!Беше гласът на Стоянчо, само че доста завален от изпития алкохол.– Какво има? – извика Чавдар, ставайки от леглото.– Отвори! – настояваше Господа с пиянска упоритост.Отключи вратата и приятелят му политна към него, едва държейки се на краката

си. Зад него Ани Буцата се хилеше с безпричинен пиянски смях.– Стоянчо, нали се разбрахме нещо. Аз съм вътре с Ети.– Искам да си влезна в стаята. Изчезвай.– Защо не отидеш да спиш в моето легло?– Искам да си спя в мойто легло.Познаваше достатъчно, за да разбере, че от по-нататъшни разговори би имало

почти толкова полза, колкото от лекциите по научен комунизъм. Отдръпна се от вратата, Стоянчо понечи да влезе, но се спъна в прага и се пльосна на пода, като напоен с мастика парцал. Ани започна да се смее още по-шумно, но все пак помогна на Чавдар да вдигнат падналия и да го положат в леглото на Жоро, което изскърца жално, неподозирайки все още, че го чака допълнителна тежест от най-малко сто кила, в лицето на Буцата.

– Страхотни приятели си имаш – промърмори Ети с глас, от който горчивината и злобата преливаха като от придошла река.

Чавдар само вдигна рамене. Магията между тях беше изчезнала. Бяха си чужди като цивилизации от различни галактики.

Всъщност Стоянчо имаше най-искреното желание да не го безпокои и да си легне в “Нерезариума”, както и направи, но за беда, същата вечер Миро беше обладан от зъл дух и реши да изпробва върху него поредното си гениално изобретение. Гениалното изобретение се състоеше от един пет-шестметров маркуч, като единия му край бе поставен в ухото на спящия.

– Господи! Господи! – проехтя по едно време в съненото му съзнание. – Чуваш ли ме, Господи? Говори ти един твой беден раб. Аз съм влюбен, Господи. Влюбен съм до безумие в едно момиче. Кажи ми какво да правя, Господи.

Минаха се няколко секунди, докато пияният Господ осъзнае какво става и махне маркуча от ухото си, след което изхвърча побеснял навън, но от “бедния влюбен раб божий” нямаше и следа. За сметка на това се появи Ани Буцата с преполовена бутилка мастика в ръка и се хвърли радостно на шията му, при което Стоянчо едва не падна на земята. След като изпразниха шишето, решиха, че бе опасно да спят в обитавания от зли духове “Нерезариум” и се отправиха към стаята на Жоро, където две измъчени души се мъчеха чрез сливане на телата си да преодолеят отчуждението.

Миро също беше на път да преодолее отчуждението. Той наистина беше влюбен и то в едно момиче, което изглеждаше пълната му противоположност. Тони беше скромно, добро и уравновесено същество. Не беше красавица, но притежаваше някакъв особен чар. Най-странното бе, че макар да си имаше дългогодишен сериозен приятел, Миро не й беше безразличен. Изглежда прав бе Дебелия Данков, когато казваше, че по бригадите всички се побъркваха. Разбира се, той имаше предвид главно нерезите, тъй като при тях този процес беше най-очевиден, но в една или друга степен,той обхващаше и останалите бригадири. В количествено отношение нерезите и

37


гравитиращите около тях елементи представляваха съвсем малка част от бригадата, въпреки че именно те определяха нейния облик или поне така си мислеха. Те се отличаваха от останалите бригадири по няколко неща. Това не беше първата им бригада. Повечето от тях можеха да се освободят, но бяха дошли съвсем доброволно, само че не за да работят, а за да се забавляват, тъй като това беше единственото място, където можеха да се съберат всички заедно и да правят каквото си поискат. Допълнителни фактори, които ги привличаха, бяха големия брой момичета (средно по четири и половина на едно момче) и командния състав, с когото бяха в приятелски отношения. На голяма част от момчетата, които идваха за пръв път, бригадата също им харесваше, въпреки че трябваше и да работят. Те щяха да образуват резерва, който щеше да се влее в нерезите и един ден да ги наследи.

Момичетата съставляваха мнозинството от бригадирите. Повечето то тях идваха за пръв път на бригада и едва ли щяха да повторят. За тях бригадата беше едно неприятно задължение, от което за в бъдеще щяха да се освобождават с всички възможни и невъзможни средства. Перспективата да берат цял ден домати, след което да чакат с часове, за да се изкъпят с полустудена вода, а вечерта да сърбат рядка боб чорба и да гледат пияните физиономии на колегите си, не ги привличаше особено. Не можеше да ги съблазни и смешното възнаграждение от трийсет-четирийсет лева, което щяха да получат накрая и то при условие, че си изпълняваха нормите, които бяха непосилни за непривикнал човек. Повечето от тях бяха готови да дадат десеторно по-голяма сума, само и само да се освободят от бригада. Принципите и идеалите на бригадирското движение от петдесетте години им бяха толкова близки, колкото и цивилизацията на инките, което не пречеше на голяма част от момичетата да изпълняват съвестно трудовите си задължения, макар и по принуда. Това пролича особено ясно след изгонването на Джона, Иво и Савата, когато средното изпълнение на нормите се увеличи близо два пъти. Есенната бригада се равняваше на трудов семестър и едно отзоваване автоматически водеше до изключване от Университета и губене на студентски права. Разбира се, подобна опасност не застрашаваше нито Джона, нито Иво и Савата, защото Радо нямаше да ги докладва. Лично той нямаше нищо против тях. Целта му беше съвсем друга: да стресне обикновените бригадири и да заздрави дисциплината и след като я постигна, вече не го впечатляваше нищо. Единствената непредвидена неприятност възникна с бягството на Лили, чиято любов към Иво се оказа толкова силна, че заряза бригадата и замина за София. Нито заплахите на Радо, нито увещанията на Иво можаха да променят решението й да не се връща без него. Лили беше смело, влюбено и безотговорно момиче, качества които не можеха да не предизвикат възхищението на нерезите.

Нели също беше влюбена, но й липсваше смелостта да напусне бригадата, за да отиде при любимия си. А точно в този момент той имаше нужда от нея. Вечерта, преди да замине на бригадата, той беше дошъл при нея. Беше избягал от казармата, поемайки голям риск, но просто не можел повече без нея. Искал да я види на всяка цена, преди да замине на другия край на България. Разделиха се със сълзи на очи и с предчувствие за обреченост. Още на третия ден от бригадата, напук на тромавостта на пощите и в съответствие с принципа, че лошите вести идваха бързо, получи писмо от него. Бяха усетили бягството му, за което беше получил десет денонощия арест. Пишеше й, че въпреки това не съжалявал за нищо и единственото, което го притеснявало, било дали писмото му щеше да стигне до нея. По-нататък следваха редовните любовни обяснения и признанието, че в студените нощи в ареста, само мисълта за любовта й, бе в състояние да го стопли.

Това писмо я разстрои ужасно много. Всяка вечер се заричаше, че трябваше да направи нещо, за да отиде да го види и всяка сутрин осъзнаваше, че това бе

38


невъзможно. Работеше съвестно, с някаква мрачна упоритост и тайно се надяваше, че това щеше да привлече вниманието на командирите и за награда, те щяха да я пуснат да отиде при него. Но никой не се интересуваше от нея. Наистина, споменаха я на една-две вечерни проверки като ударничка за деня и толкоз. Страх я беше да говори с Радо. Гръмовният му глас, студеният блясък на вечно кръвясалите му очи и строгостта на есесовската му физиономия я караха да се свива уплашено всеки път, когато го видеше. Освен това, оправдаваше се тя пред самата себе си, дори и да отидеше при любимия си, той бе в ареста и нямаше да й позволят да го види. Може би по-нататък. Сега най-важното бе да работи съвестно и упорито и да не предизвиква гнева на Радо. Понякога си мислеше дали да не говори първо с отрядния си командир. Той също беше строг, но иначе изглеждаше разбрано и честно момче. и най-важното, грижеше се за хората си. Винаги гледаше да ги настани в редове с едри домати, осигуряваше им достатъчно амбалаж и съвестно им записваше пълните кофи. Никога нямаше да забрави как я защити от онзи нахалник с дългата коса и наркоманската физиономия, който не само че нищо не работеше, но се опита да й открадне една пълна кофа. Иван беше свестен, не беше като оня пияница и развратник Дъртия, отрядния на момчетата. Лошото беше, че, според приказките на момичетата, Радо и Лъчо се имали много повече с Дъртия, отколкото с него.

Въздъхна дълбоко и придърпа една празна кофа. Понечи да извика на Иван, но видя че той я наблюдаваше.

– Отбелязах си вече – заяви тържествено и обзет от някакъв неочакван пристъп, дори изнесе двете пълни кофи на края на реда.

– Нели вече две кофи напълни и почна трета, а ти още се лигавиш на първата – подвикна наставнически на момичето от съседния ред.

Тя не показа някакви особени признаци на безпокойство от тази забележка, дори не вдигна поглед от земята. Може би изобщо не го беше чула.

– Лора, на тебе говоря. Няма ли поне веднъж да си изпълниш нормата. Омръзна ми всяка вечер да се червя заради тебе.

– А твоите приятели “нерезите” изпълняват ли си нормите? Защо не отидеш да се разправяш с тях?

– Те не са в моя отряд. Дъртия си отговаря за тях, а аз отговарям за тебе. Разбра ли?

Лора не прояви желание за продължаване на спора. Не стига, че по цял ден превиваше гръб, а той се разхождаше като генерален директор и единствената му работа бе да драска някакви чертички, ами отгоре на всичкото ще й прави забележки. Да не беше луда като оная натегачка Нели да бере по двайсет кофи на ден. И за какво? За една похвала на вечерна проверка. От техния курс на бригадата бяха дошли само четири момичета и едно момче, а бяха общо двайсет и шест души. Останалите, кой се категоризирал, кой се освободил, кой се уредил на бригада в София. А тя се направи на принципна. Беше допуснала груба грешка и твърдо се зарече никога повече да не я повтори. Отгоре на всичкото и тоя изпит. Поне той да не й беше на главата. Не й оставаше никакво време за учене, а освен това знаеше, че преподавателят имаше навика да задава такива въпроси, чиито отговори ги нямаше в никой учебник. Разправяха, че на есен не бил чак толкова заядлив, колкото на редовната сесия, но кой знаеше. Носеше се слух, че бил педераст и женомразец и Лора беше склонна да му вярва. Във всеки случай, добре ще е довечера да почете малко. И без това купоните у Иво и Савата й бяха омръзнали, пък и никой не й обръщаше внимание. Казваха, че в лагера било по-интересно вечер, но беше твърде далече, а и нямаше с кого да отиде. Не можа да се сближи с никоя от колежките й, а момчетата изглежда не можеха да оценят достойнствата й. Повечето от тях бяха лекета и пияници и си мислеха, че момичетата

39


сами трябваше да отидат в леглата им. Е, имаше и някои свестни, но те пък бяха твърде стеснителни. А за Руменчо и Хинди разправяха, че били педерасти.

– Лора, докога ще се разправям с тебе? – Строгата командирска физиономия на Иван отново бе надвиснала над главата й. – Какво искаш? Да се оплача на Радо ли?

Споменаването на това име като че ли я стресна и тя започна по-усърдно да пълни кофата. Капута отмина по-нататък, преливайки от самовъзхищение, че най-после бе намерил правилния подход. Забеляза през няколко реда две момичета да сядат да почиват, макар че още нямаше десет часа. Понечи да им се скара, но когато се приближи достатъчно, видя че това Бяха Дора и Адриана и думите заседнаха на устата му. Макар че беше умен колкото снежния човек йети, Иван притежаваше някакъв прагматически усет, който твърде успешно му подсказваше пред кого можеше да проявява командирските си качества и пред кого не. Дора определено спадаше към втория тип. Не би било пресилено да се каже, че тя беше много интелигентно момиче. Присъствието й на бригадата можеше да се смята като недоразумение. Дора беше третокурсничка и досега винаги беше успявала да се освободи от селскостопанските бригади, работейки като нещатен сътрудник в Международния отдел на ЦК на ДКМС. Но за зла участ, миналата година беше избрана във Факултетния комитет на комсомола, който гласува на едно свое заседание, че всичките му членове трябваше да заминат за есенна бригада, давайки личен пример на колегите си. Дора не посмя да не се подчини на това решение и се озова сред доматите на плодородната тракийска низина, където се чувстваше като проповедник сред индианци. Възприемаше несгодите стоически и със завидно чувство за хумор. Само с едно нещо не можа да свикне до края на бригадата – не можеше да понася отрядния си командир и открито го показваше.

Адриана беше другата невинна жертва на мазохистичното решение на ФК. Вярно е, че и останалите членове на ФК бяха заминали на бригада, но не като редови бригадири, а в състава на щабовете, което беше доста по-различно.

Момичетата от близките редове, заразени от примера на колежките си, постепенно изоставиха работата и започнаха да се събират на весели групички. Някои отидоха да се мият, други налягаха по тревата.

Иван крачеше нервно напред-назад и се чудеше какво да предприеме. Явно беше, че не можеше да накара останалите да берат домати, след като Дора и Адриана най-демонстративно бяха прекратили работа. Вроденият му дипломатически нюх и усета към разумния компромис му помогнаха и в този съдбоносен момент.

– Почивка. Почивка. Прекрати работа – извика той високо и се запъти бързо към Поли, която го очакваше с нетърпение, седнала върху една празна кофа в другия край на блока.

Единствените, които се възползваха от необичайното решение на отрядния командир, бяха двамата влюбени, тъй като Нели само погледна учудено часовника си и продължи настървено да бере домати, а останалите и без това вече бяха преустановили работа. Венелин не беше единственото момче, разпределено в “женските” отряди. Странното беше, че той сам пожела да бере домати, работа, която минаваше за обидна за един мъж. Но за него това беше без значение. Важното беше да бъде близо до Велислава. Наско обяви награда от бутилка мастика за този, който ги види разделени, но никой не успя да я спечели. Влюбените, наред с педерастчетата, наркоманката, която пикае права и “неживия човек”, бяха един от хитовете на бригадата. Никой не знаеше как се казваха, какво учеха и кой курс бяха, защото те не контактуваха с никого. Не че бяха груби или високомерни, напротив, винаги бяха усмихнати и любезни, но просто живееха в един свой, затворен за външни хора, свят. Непрекъснато се държаха за ръце, дори и когато работеха на полето, така че им се налагаше да берат домати само с една

40


ръка. Най-странното беше, че това изобщо не им пречеше да си изпълняват и дори да си преизпълняват нормите.

– Представяш ли си какво ще стане, ако си пуснат ръцете? – попита Наско замислено.

– Представям си. Просто за другите няма да има никаква работа.– Интересно как ли ходят до тоалетната? – продължаваше да любопитства –

Дали се държат за ръцете, докато пикаят?– Вие още ли сте тука? – към тях неочаквано се беше приближил Дъртия и се

оглеждаше за някоя празна кофа или щайга.– Няма ли къде да седнеш? – попита Наско с невинен глас.– Има, има – побърза да отговори, знаейки отлично какво се готвят да му

предложат.– Време е да тръгваме – обяви Кочо с тържествен глас, поглеждайки часовника

си.– Дърт, ти няма ли да дойдеш с нас?– Поръчайте ми една гроздова със салатка. Ще дойда след малко. Първо трябва

да мина през базата да ги видя ония мърлячи какво са свършили.Ония мърлячи бяха Малкия Тони, Големия Тони, Велислав Мъртвешкия Труп,

Ралф Германеца и Пепи Пияницата. Те бяха оставени на разположение на управителя на базата, о. з. полковник Алексов. Работата им не беше никак лека. По цял ден изнасяха от складовете сандъци с боеприпаси и ги товареха на камиони. За сметка на това, Радо им беше обещал да изкарат добри пари, при условие, че си мълчаха пред другите. Всичко вървеше добре, докато един ден, съвсем случайно, влезна в стаята им и откри в едно от шкафчетата колекция от лимонки, узергеми, нападателни и отбранителни гранати и няколко пръчки динамит. В първия момент помисли, че бе попаднал в нелегална квартира на Червените бригади. Гневът му беше страшен.

– Вие какво искате? В затвора ли да ви вкарат, че и мене покрай вас?– Ама, Радо, те са учебни – опитваше се да го успокои Малкия Тони. – В

казармата две години съм се занимавал с такива работи.– Откъде можеш да си сигурен, че са учебни? Ако гръмне някоя, цялата база ще

хвръкне във въздуха. После няма да можем да ви съберем кокалите.– Няма бе, няма да гръмне.– Ами, ако Алексов открие липсите?– Изключено. Той си няма и понятие какво има в тези складове.– Момчета, дайте да се разберем с вас веднъж завинаги. Аз ви гласувах доверие,

пуснах ви на отговорна работа, а вие ме дъните. Утре сутринта ще мина през стаята и не искам да намеря дори и запалка от узергем. Ясно ли е?

– Добре, Радо.– Този път ви прощавам. Но, ако в бъдеще намеря нещо такова или пък Алексов

ми се оплаче от вас по какъвто и да е повод, смятайте, че ще си имате големи неприятности. И най-важното, на никого нито дума.

Вечерта Радо разказа на Даниела за находката си в базата и двамата дълго се смяха. На сутринта Даниела под строг секрет сподели с Албена, че в една от стаите на момчетата бил открит цял арсенал от бомби, но за нейно голямо учудване, Албена вече знаеше за това. Всъщност знаеше почти цялата бригада, тъй като предишната вечер Малкия Тони се напи порядъчно в кръчмата и започна да вади от джобовете си и да си подмята най-различни видове гранати и бомбички, като по този начин за пръв път се сбъдна мечтата му да привлече всеобщото внимание към себе си. Големия Тони и Велислав Мъртвешкия Труп не останаха по-назад. Оттогава им излезе прозвището “бомбаджиите”.

41


Радо побесня от яд и се закани да ги отзове от бригадата, но Лъчо успя да го успокои, убеждавайки го, че това бяха невинни шегички. Най-странното беше, че Алексов изобщо не спомена за случая, за което имаше две възможни обяснения – или не беше разбрал, нещо твърде вероятно, тъй като живееше в града и не поддържаше никакви връзки със селяните, или и той беше на мнение, че това бяха невинни забавления.

Все пак Радо провери стаята на “бомбаджиите” и, след като не откри нищо, напълно се успокои и забрави за случая. Но не за дълго.

Малкия Тони установи със съжаление, че краткотрайната слава, която му донесоха бомбичките, бързо отшумя и отново никой не му обръщаше внимание. Пиеха мълчаливо с Големия Тони и Велислав Мъртвешкия Труп и нито едно момиче не пожела да седне на тяхната маса. По дяволите. Какво беше виновен, че бе по-нисък от другите? Нима това имаше толкова голямо значение? Защо Стоянчо, Иван Майната, Иван Удължения, Бай Манол и Дъртия винаги бяха обградени от момичета? Какво толкова им харесваха? По-умни ли бяха от него или по-красиви? Това, че отбягваха Велислав, беше разбираемо. Трябваше да признае, че приятелят му беше изключително грозен и не случайно му лепнаха този зловещ прякор, след като една вечер Наско беше възкликнал с присъщата му дискретност: “Нямате ли чувството, че лицето му е сглобено от разложени меса на мъртвешки трупове?”, а Дебелия Данков беше допълнил: “Колко жалко, че не е попадал пред погледа на Хичкок. Би се получил забележителен филм: “Мъртвешкия труп”. Миро не пропусна да се включи в обсъждането със забележката, че Велислав имал всички шансове да спечели “Оскар” за най-добра мъртвешка роля. Малкия Тони, който си взимаше пиене от бара, неволно беше станал свидетел на този разговор и завинаги намрази тези самодоволни типове, които се подиграваха с всичко и с всички. Разбира се, на приятеля си не каза нищо, за да не го засегне, защото зад отвратителната му външност се криеше една нежна душа. Но това не помогна кой знае колко, тъй като след два дена цялата бригада знаеше прякора му. Научи го и Велислав.

– Бомбаджиите, наздраве – провикна се някой от съседната маса.– Какви бомбаджии са те? Радо им кресна два пъти и подвиха опашки –

подхвърли ехидно друг.– Не мога да разбера защо всички толкова му се стягат на Радо – допълни трети.Върху лицето на Малкия Тони се появи зловеща усмивка, подобна на усмивката

на крал Фелипе Пети, когато му докладвали за клането на протестантите през Вартоломеевата нощ.

– Адаш, Вили – прошепна той с треперещ от възбуда и омраза глас, – искате ли да им затворим мръсните уста на тези копелета?

Въпреки ниския си ръст, Малкия Тони беше неформалния лидер на групата, затова другите двама само го погледнаха въпросително.

– Тръгвайте с мене – нареди с твърд глас, откривайки изведнъж поразителна прилика между себе си и Наполеон Бонапарт. И той е бил нисък, нали? Но всички са треперели от него. Ще треперят и от Малкия Тони. Стягали се от Радо. Нещастници. Сега ще видят те кой е Тони Бомбаджията. Усмихна се отново. Тони Бомбаджията звучеше къде-къде по-добре от Малкия Тони. Тогава и момичетата ще погледнат на него по друг начин. Почувства как смелостта потича по жилите му, като електрически ток по свръхпроводник. Ще отиде при Лили изпълнен с достойнство и гордост и твърдо ще й заяви, че е влюбен в нея и, че е готов на всичко, за да заслужи любовта й. Тя, разбира се, ще зареже онова леке Иво, защото той не я заслужава, ще се хвърли разкаяна в прегръдките му и сълзите ще капят от красивите й очи. Той, естествено, ще й прости, защото сърцето му е голямо, в него има място и за смелост и за състрадание.

42


Силните винаги са и великодушни. Ще прости и на нерезите за незаслужените подигравки, дори и на Радо ще прости.

Радо обаче си нямаше и понятие, че Малкия Тони щеше да му прости. Бързаше да приключи с поредната оперативка на щаба, защото беше обещал на Даниела да отскочат до града с колата на Бай Манол. Бяха му препоръчали някаква страхотна кръчма, в която имало три вида ракии, сухо бяло вино и агнешки дреболии.

– Има ли някакви въпроси? – попита строго, преглъщайки слюнката си. От тона му си личеше, че не желаеше никакви въпроси.

Само че Иван Капута не схвана условността на въпроса му и вдигна ръка. Всички го изгледаха с нескривана досада.

“Порядъчните хора вече повръщат, а аз се занимавам с глупости”, помисли си Дъртия и за стотен път се прокле, че се съгласи да стане отряден командир.

– Кажи, Ванка, само че по-бързо – промърмори Радо, мъчейки се да прикрие раздразнението си.

– Искам отново да повдигна въпроса за Лора. Мисля, че крайно време да…Не можа да довърши, защото в същия миг се отвори вратата и на прага застана

Малкия Тони с граната в ръце. Личеше се, че беше много пиян и възбуден. На дребното му момчешко лице се бе появила някаква зловеща решителност.

– Внимавай! – изкрещя той. Лъхна ги острият мирис на мастика и скрита заплаха.

– Тони, без глупости! – извика Радо, но гласът му сякаш беше чужд.Малкия се усмихна презрително и в следващия миг гранатата летеше към тях. Чу

се леко изпукване, след което стаята беше разтърсена от страхотен гърмеж. Зловещият смях на Тони се смеси с пронизителния писък на Танчето.

Танчето беше симпатично момиче, което при добро желание и няколко облака, можеше да мине и за красавица. Беше малко слабичка и болнава и поради тази причина, а и поради факта, че беше колежка на Лъчо, който имаше известна слабост към нея, беше несменяема дневална в щаба. Основните й задължения бяха да вари кафе и да бъде потупвана по задника от командния състав. Всичко това тя трябваше да прави с усмивка на мургавото си лице, единственият недостатък на което бе твърде гъстия мъх над горната устна. Въпреки това, Танчето беше едно от най-търсените момичета на бригадата, за което допринасяше и лъчезарният й нрав. Беше добра и незлоблива и не се засягаше от доста просташките понякога задиряния на нерезите. Единствено на Данков се разсърди малко, въпреки че бяха колеги и добри приятели. Беше я обидило твърде сполучливото му сравнение, защото за жалост, в него имаше голяма доза истина.

– А бе, Танчето не ви ли прилича на мелез между циганка и котарак? – попита една вечер Дебелия, хилейки се добродушно, при което и без това малките му очички потънаха в мазното му лице.

Никой не можа да схване накъде бие, но момичето инстинктивно усети, че сравнението няма да е никак ласкаво за нея и гъста червенина изби по мургавото й лице.

– Защо бе, Данков? – подкани го Наско с невинния си глас.– Ами, защото е черна като циганка и има мустаци на котарак.Въпреки че беше черна като циганка и имаше мустаци на котарак, Танчето не се

оплакваше от липса на ухажори. Но, общо взето, никой от тях не можеше да се похвали с някакви особени успехи, тъй като тя беше влюбена в Удължения, а той ходеше с Ели Пича. Макар че пазеше чувствата си в тайна, изпълнените с копнеж погледи, които отправяше към Иван, бяха толкова красноречиви, че скоро цялата бригада знаеше за нещастната й любов. Танчето продължаваше да бъде усмихната и приветлива, но си

43


личеше, че нещо я глождеше отвътре. Мургавото й лице започна да пожълтява, скулите й се изостриха, а очите й горяха с болезнен блясък.

– Абе, садист, вземи изчукай момичето, че иначе ще се поболее – подвикна една вечер Дебелия Данков на Удължения. – Не ти ли е жал да го гледаш как линее с всеки изминал ден?

Иван заби замислен поглед в чашата си. Наистина му беше жал. С удоволствие би легнал с нея. Знаеше, че Ели нямаше да има нищо против или поне не би го показала. Друго го плашеше. Танчето, по всичко личеше, беше здравата хлътнала по него. Ако я окуражеше по какъвто и да е начин, този процес щеше да се задълбочи още повече, а той не желаеше това да се случи. Изпитваше панически страх от силните чувства, знаеше, че те обикновено не водят до добър край. С Ели беше съвсем друго. Никой не си правеше илюзии, че бе влюбен в другия. Беше им добре заедно, но знаеха, че с края на бригадата ще настъпи и краят на тяхната връзка, защото тя си имаше сериозно гадже в София.

– Иване, на тебе ти говорят – сръга го Ели в ребрата. – Недей да се правиш на много железен. Тази нощ отиваш да спиш при Таня.

– Ами ти? – попита Удължения, но въпросът му прозвуча твърде глупаво и предизвика искрения смях на нерезите.

– Ти за мене не се притеснявай – усмихна се Ели похотливо и плъзна небрежно ръка между краката на Стоянчо, който най-невъзмутимо продължи да си пие облака.

– Моля ви се, аз съм женен човек – заяви Господа ни в клин, ни в ръкав. – Недейте да ме вкарвате в грях.

– Не те ли е страх от Буцата? – ухили се Наско на Ели. – Имай предвид, че ръчичката й може да убие вол с един удар.

– Аз да не съм вол? – възмути се тя.– Ей, няма справедливост на тоя свят – простена Лъчо жално, запалвайки едно

бете, проследено със завистливи погледи от останалите. – Що Танчето не беше влюбена в мене, хич нямаше да й се назлъндисвам.

Началник-щабът въздъхна дълбоко и лисна пълна чаша с водка в дебелото си гърло.

– Айде, върви при Танчето – подкани той приятеля си, гледайки с учудване празната си чаша. – Някой пак ми изпи водката.

– Айде, изчезвай – подкрепиха го и другите.– Нека поне да си допия чашата – примоли се Иван и красивото му конско лице

придоби нещастен вид, сякаш го караха да прекопае нивата, а не да си легне с едно хубаво момиче.

– Нека си пийне момчето, предстои му тежка работа – обади се Чавдар с безизразен тон.

– Разправят, че Танчето била много страстна – ухили се Дебелия Данков и малките му очички заблестяха с хитър пламък. – Та, ако почне много да буйства, дръпни я леко за мустаците и веднага ще се успокои.

Краси Вожда, който тъкмо бе надигнал чашата, се задави от смях и изми очите на близкостоящите с лечебната смес от мастика, мента и лиги.

– Циганска му работа – възмути се Наско и намигна закачливо на Мина.Мина му се усмихна лъчезарно и потупа Краси по гърба, притискайки се до

него, но той не й обърна никакво внимание. Мина беше симпатично момиче с лек и добродушен нрав. Възприемаше секса като невинно развлечение и нямаше нищо против да спи с всеки срещнат, стига той да й харесваше поне мъничко. Почти целият команден състав, включително и Дъртия, беше опитал нейните ласки. Не отказваше и на обикновените бригадири. Може би от тези, които я бяха пожелали, само Ники не

44


беше спал с нея, макар че той единствен изпитваше нещо много повече от плътско влечение. Мина категорично го пренебрегваше, пък и той нямаше правилен подход. Държеше се с нея като с дама от висшето общество и това я дразнеше. Много хора, включително и Стоянчо, се опитваха да го вразумят, обясняваха му, че тя беше долнопробен парцал и че не заслужаваше дори една стотна от чувствата му, но Ники не искаше и да чуе. Според Дебелия Данков, той беше поредното доказателство, че любовта прави от хората слепци и глупци. Краси Вожда не обръщаше никакво внимание на Мина, държеше се с нея като с евтина проститутка и това я възхищаваше. Тя беше почти влюбена в него, доколкото при нея изобщо можеше да се говори за любов.

За разлика от нейните чувства, любовта на Сашко към Меги беше искрена и чиста като душата на младенец. Макар че беше на двадесет и няколко години, страничните наблюдатели оставаха с впечатлението, че духовното му развитие бе забуксувало някъде в ранния пубертет, като трабантче по заснежен планински път. Дебелия Данков дори изказа предположение, че Сашко бе все още девствен и че познанията му за жените се изчерпваха с прочетеното в няколко сълзливи любовни романа, които бяха формирали в него някакъв много особен стил на ухажване. И той, по примера на Иван Майната, помагаше на Меги в брането на домати, в столовата винаги й носеше таблата с яденето, вечер я черпеше в кръчмата, а в събота и неделя я водеше в града на кино, след което обикаляха скъпите заведения. Всяка сутрин Сашко се заричаше да й се обясни в любов, но вечерта го обземаше необясним ужас и той отлагаше обяснението за другия ден. Но дните си течаха, а той все не можеше да събере смелост. От друга страна, на Меги й ставаше все по-досадна компанията му. Макар че си имаше сериозно гадже в София, нямаше нищо против някоя любовна авантюра на бригадата, но с всяка изминала минута се убеждаваше, че Сашко бе най-неподходящия обект за това. Беше толкова посредствен и скучен. Нямаше нищо против да й помага в брането на домати и да й носи таблата с храната, но да легне в едно легло с него...Още повече, че явно трябваше да минат няколко години, преди той да се осмели да й предложи подобно нещо. От друга страна, непрекъснатото му въртене около нея явно създаваше погрешно впечатление и обезкуражаваше потенциалните й кандидати сред останалите момчета. За това, постепенно започна да се дистанцира от него. Вече не излизаха всяка вечер само двамата, тръгнаха по купони, където тя танцуваше и с други момчета. Сашко възприе мъчително тази промяна, но все още не губеше надежда в крайния успех, докато една вечер на пътя му не се появи конкурент. Това се случи на един от купоните, които Савата беше организирал по случай завръщането си на бригадата. Меги седеше самотно на един стол и пушеше мълчаливо. Сашко се опита да я заговори на няколко пъти, но нищо не се получи. Сви се отчаяно на стола си и заби поглед в земята. Тогава отнякъде се появи Чавдар. Изглежда идваше от кръчмата, защото беше много пиян. Разцелува домакина и продължи да се налива. По едно време се оказа съвсем близо до Меги. Погледът му се спря върху нея и ръката с бутилката, която се насочваше към устата му, замръзна във въздуха.

– Хей, Сава – извика неочаквано той, – я светни лампата.Той незабавно изпълни молбата му, което предизвика недоволството на

танцуващите под звуците на “Сладкото дете на времето”, чиито тела се бяха вплели в доста фриволни съчетания.

– Що за простотии – извика Оги, отделяйки неохотно устни от лицето на Еми и изпълненият му с омраза поглед се насочи към Чавдар. Още не можеше да преглътне обидата, която му беше нанесъл оная вечер, когато отмъкна приятелката му от кръчмата.

45


– Недей да бъдеш ревнивец – усмихна се партньорката му и го притисна към себе си, като самата тя отправи ревнив поглед в същата посока.

– Така си и мислех – извика Чавдар, след като в продължение на минута най-невъзмутимо оглежда Меги, сякаш възнамеряваше да я купува. – Хубаво е момичето.

Някой загаси лампата и мракът скри обилната червенина, заляла бузите й.– Хайде да танцуваме – предложи Чавдар с нетърпящ възражение глас и я

дръпна от стола.Меги се подчини безропотно и изглежда не против волята си. Изведнъж

почувства, че той я привличаше, въпреки че беше пиян и миришеше на мастика, въпреки че по време на танца непрекъснато залиташе и от време на време я настъпваше. Тогава той започна да говори и думите му съвсем не приличаха на думите на пиян човек. Разказваше й едновременно тъжни и смешни неща. Обясни й, че той и приятелите му пиели не заради самото пиене, а поради липса на други смислени развлечения и въобще заради липсата на реална алтернатива. Думата “алтернатива” го затрудни малко, но все пак успя да я произнесе. Пиели, за да задушат безверието си в смисъла на съществуванието и за да забравят нелепостите на живота. Пиели за да преодолеят студенината и отчуждението в човешките взаимоотношения и за да почувстват топлина и близост. Иначе и те като всички хора имали нужда от мъничко нежност, от мъничко разбиране, от мъничко съчувствие дори. И колко жалко, че я бил срещнал толкова късно, когато сърцето му било вече загрубяло, чувствата омърсени, а вярата унищожена. Защото той усещал, че тя бе момичето, което би могло да му даде малко нежност, но не смеел да й каже, че я обичал, понеже отдавна смятал любовта за измама. Ех, ако я беше срещнал преди пет-шест години. Да, тогава е бил още дете, но нима децата не обичат най-истински?

Меги слушаше с широко отворени очи и усещаше как главата й се замайва, сякаш изпития от него алкохол проникваше заедно с думите му в кръвта й. Някакво топло чувство започваше да изпълва сърцето й. Искаше да му извика, че не всичко бе лъжа и измама, че любовта съществуваше и винаги щеше да съществува. Изпитваше желание да го прегърне, да сложи главата му на гърдите си, да го гали по дългата мека коса и да му говори нежни думи. Отдавна бяха престанали да танцуват, седяха притиснати плътно един до друг на ръба на някакво легло. От време на време Чавдар прекъсваше мрачните си излияния и отпиваше голяма глътка от шишето с мастика. Тогава съмнението, като досадна буболечка, пролазваше в съзнанието й. Ами, ако беше пиян и не съзнаваше какво говори? Дали утре въобще щеше да си спомня за нея? Не беше ли тя просто поредната бройка, поредната наивница, която се хващаше на сладките му приказки? Вглеждаше се внимателно в очите му. Бяха тъмни и помътнели от алкохола, но в тях имаше някаква странна мекота, някаква непобедима доброта. Тези очи не можеха да лъжат.

– На всички ли говориш така? – попита все пак тя.– На кои всички? – гледаше я с недоумяващ поглед.– На всички момичета, които ухажваш?– Говоря това, което чувствам – отвърна той просто и тя му повярва.Междувременно купонът се беше поукротил и повечето от присъстващите се

бяха обособили по двойки, някои от които доста странни на пръв поглед. Така например Савата разпалено обясняваше нещо на Идиотчето, което го гледаше захласнато, а встрани от тях Ванчо Пора беше преметнал косматата си ръка върху нежните рамене на Наркоманката, която пикаеше права.

Борето Лудия, който за разлика от Миро Идиота, беше тихият луд на бригадата, реши, че моментът беше благоприятен за неговия номер. Той беше кротко и свито момче, ходеше редовно на работа, но, колкото и да се стараеше, не можеше да набере

46


повече от две кофи на ден. Манията му се състоеше в това, че се смяташе за изключителен певец и в известен смисъл наистина беше такъв, тъй като винаги пееше една и съща песен и то изключително фалшиво. Отначало на бригадирите им беше забавно, но постепенно започна да им досажда несменяемият репертоар на Борето, който мислеше, че бяха длъжни да го слушат по всяко време на денонощието.

– Боре, – обърна се един ден към него Радо с неочаквано мек глас, – ако не ти се стои на бригадата, можеш да си тръгваш. Няма да имаш никакви проблеми. Аз ще ти дам бележка.

Лудия извърна към него острото си бледо лице и гласът му прозвуча като на уплашено от призрак дете.

– Гониш ли ме?– Не бе, Боре – отвърна Радо смутено, – не те гоня. Но си помислих, че може да

имаш някаква работа в София и да те е страх да ми кажеш.– Нямам никаква работа в София – каза тихо и в дълбоките му воднистосини очи

изплуваха едри сълзи. – А ти ме гониш от бригадата, защото не си изпълнявам нормата.Коравото сърце на командира на бригадата, когото, заради твърдостта му, някои

наричаха Нациста, се размекна като пролетен сняг.– Не те гоня. Всъщност аз дойдох, за да ти предложа нещо. Дневалната ми, нали

я знаеш, е претрупана горката от работа. Реших, че е по-добре, вместо да ходиш на полето, да оставаш да й помагаш. Какво ще кажеш?

Така Борето беше назначен за втори щатен дневален и по цял ден пееше неизменната си песен в щаба, за голям ужас на Танчето, към чиито задължения се прибави още едно – да се грижи за Лудия, към когото тя скоро се привърза, както и той към нея. Оказа се, че и двамата страдаха от една и съща болест, най-често срещаната болест на света, за която никога няма да бъде открит лек. Борето беше отчаяно влюбен в Буба, красавицата на бригадата, и това беше причината, поради която упорито отказваше да си замине за София. Разбира се, с изключение на Танчето, която той чувстваше като сестра, никой друг не знаеше тайната му. Никой не подозираше, че песента му беше посветена на нея. Най-малкото пък самата Буба, която седеше в един отдалечен ъгъл и се забавляваше от невероятната упоритост, с която Димо Дъртия я ухажваше тази вечер, докато Борето изливаше страстта си в звуци и мелодия, провокирайки снизходителното търпение на присъстващите.

– Хей, какво има, защо млъкна? – Меги го гледаше с тревожен поглед.– Нищо. Мислех си какво ли става в душата му. – Чавдар кимна към Борето. –

Открихме супермощни компютри, космически совалки, неутронни бомби, но кой може да каже какво става в душите ни. Не е ли странно?

Меги не можа да се сдържи и го погали по косата. Чавдар потрепери.– Какво ти е, миличък? Защо трепериш?– Не е ли странно? Защо точно тази вечер те срещнах? Вече сме тука повече от

две седмици. Защо не съм те забелязвал досега?– Аз много-много не съм идвала долу при вас. И в кръчмата рядко съм се

появявала. На полето пък, ти не идваш – усмихна се тя. – Къде да се срещнем?– Не, не е това причината – настояваше той с пиянска упоритост и отново

потрепери.– Какво ти е? Студено ли ти е? – Меги го прегърна и го притисна до себе си.– Студено ми е – отвърна Чавдар с треперещ глас, – но не отвън, а отвътре.

Вътрешностите ми изстиват, колкото и да ги заливам с мастика. Чувствала ли си някога този вътрешен студ? Ужасно е.

– Ако искаш, можем да си тръгваме вече.

47


– Знаеш ли, искам да ти кажа нещо, само че не съм сигурен дали ще ме разбереш правилно.

Меги само стисна окуражаващо ръката му и той продължи с треперещ глас:– Искам тази нощ да бъдеш до мен. Разбираш ли? Страх ме е да остана сам.

Студено ми е. Сигурно си мислиш, че просто искам да спя с тебе. Вярно е, искам, но не това е най-важното за мене. Имам нужда от твоята близост, от твоята топлина. Искам да заспя в прегръдките ти. Разбираш ли?

– И аз искам. Ела, знам едно място, където можем да бъдем само двамата.Заведе в необитаемия апартамент. Съблякоха се набързо в тъмнината и, когато

се мушнаха под одеялото, Чавдар продължаваше да трепери.– Сега ще те стопля, миличък – прошепна Меги и обви топлите си мургави ръце

около шията му.Любиха се страстно и продължително, после заспаха с щастливи усмивки на

невинните си, почти детски лица.А през няколко стени от тяхната стая, в самотното си тъжно легло, с влажни и

студени чаршафи, лежеше Сашко и широко отворените му, пълни със сълзи очи, пронизваха мрака с ням въпрос: “Защо, Господи, защо си устроил света толкова несправедливо?”

– Устроил съм света несправедливо – обясняваше Стоянчо Господа на Катя, която го гледаше с поглед, пълен със странна сплав от страхопочитание и копнеж, – за да подтикна човека към борба, към развитие. Ако не съществуваха неправдите, болестите, глада, ако всичко му беше наред, човекът щеше да потъне в охолство, съпротивителните му сили щяха да намалеят, самодоволството щеше да вземе връх над реализма и той просто щеше да деградира. Ако всичко беше наред, прогресът би изгубил всякакъв смисъл и цивилизацията щеше да изчезне.

Стоянчо млъкна за миг, защото гърлото му беше изсъхнало. Накваси го обилно с мастика и млясна доволно. Беше вече доста пиян, но все още беше далече от последния етап, който при него беше свързан със загуба на дар слово.

– Да предположим, че това е така – отвърна Катя замислено. Кой знае защо, тя възприемаше думите му прекалено сериозно. – Социалната несправедливост, мизерията, болестите, нека всичко това бъде един стимул за борба и прогрес. Макар че това е доста опасна и по същество реакционна теория.

– Атеистите отдавна са ме обявили за реакционер – усмихна се Стоянчо Господа снизходително.

– Нека предположим дори, че високата степен на развитие е предпоставка за деградиране и изчезване на цивилизацията. Добре. Но аз искам да те попитам друго. За какво служи унижаването на човека? Защо всички системи, в една или друга степен, се базират на потъпканото човешко достойнство? Нима и то служи на прогреса?

– Хей, ама ти нещо много се разпали – погледна я с учудване и възхищение.– Недей да се изплъзваш. Каза, че си Господ и обеща да си говорим сериозно.

Кажи, защо е създадено унижението?– Не знам. Аз не съм го създавал – отвърна неуверено. Ролята на Господ не му

харесваше вече.– Напротив. Точно ти си го създал, ако приемем разбира се, че си Господ. Нима

религиозният култ не унижава човешкото достойнство?– Човекът е слабо същество. Той винаги ще се нуждае от някаква сила, пред

която да се прекланя и в която да вярва.– И мравката е слабо същество. Много по-слабо от човека. Но мравката никога

не се унижава.– Ти пък откъде знаеш? – сряза я Стоянчо. – Да не би да си била някога мравка?

48


– Ами то се вижда.– Вижда се. Не всичко, което се вижда е истина. Тя и луната се вижда като пита

кашкавал, а звездите като светулчици.– Добре де – отстъпи Катя неохотно, – да оставим този въпрос. А защо си създал

алкохола?– Алкохола ли? – изведнъж интересът на Стоянчо към разговора се възвърна с

пълна сила. На тази тема можеше да говори 48 часа без прекъсване, разбира се, ако онагледяваше идеите си практически. – Това е едно от най-големите чудеса, които съм сътворил. Алкохолът е нужен на човека, както слънцето, въздуха, хляба и водата. Алкохолът отличава човека от животното. Без алкохола човекът би бил загубен.

Само че Наркоманката, която пикаеше права, не беше съгласна с него. Тя смяташе, че не алкохолът, а наркотикът бе нужен на човека, както слънцето, въздуха, хляба и водата. Според нея не алкохолът, а наркотикът отличаваше човека от животното. Без наркотика човекът би бил загубен, мислеше тя, а с наркотика още по-сигурно.

Наркоманката беше странно, слабо същество, чиято полова принадлежност не беше съвсем ясна. Никой не разбра как, кога, откъде и защо се появи на бригадата, както и никой не разбра как, кога и защо изчезна от бригадата. Един ден я завариха да седи отпуснато на пейката пред “Нерезариума”. Дори дебелите стъкла на очилата не бяха в състояние да скрият мътния й блуждаещ поглед.

– А бе, Стоянчо – обърна се Наско към приятеля си, – аз ли съм много пиян или така ми се струва, но пред “Нерезариума“ седи някакво извънземно същество.

– Според вас това мъж ли е или жена? – попита присъединилият се към тях Чавдар.

– Май е жена – обади се Лъчо с несигурен глас. – Поне аз така съм я записал.– Това не е гаранция, може да си бил пиян – подхвърли Росен незлобливо.– Аз, че бях пиян, пиян бях – призна си началник-щабът. – Но ми се струва, че е

жена.– Не е вярно. Мъж е. Аз вече съм я зачислил в моя отряд – отсече Дъртия с

нетърпящ възражения тон.– След като е мъж, защо казваш “съм я зачислил”? – забеляза някой хапливо. – И

откъде всъщност знаеш, че е мъж?– Кочо я е видял в кенефа да пикае права.– В кой кенеф, мъжкия или женския? – попита Наско с невинен глас.– Има ли някакво значение, след като е пикала права – разсърди се Димо. –

Освен това, не виждате ли, че е наркоманка?Така съществото, чието име и пол не бяха известни, получи звучния прякор

Наркоманката, която пикае права.Ванчо Пора не се притесни от факта, че Наркоманката пикаеше права и реши да

разгадае мистерията около нейната личност. Името й така и не успя да научи, но една вечер се похвали в кръчмата, че бе разгадал загадката на пола й.

– Момиче е – заяви, оглеждайки се гордо. – Всъщност беше – допълни, след като пресуши чашата си и се оригна доволно. – Вече може да се каже, че е жена.

– Ти ли извърши това велико преобразование? – попита Наско със зле прикрита ирония.

– Лично аз – отвърна Ванчо и се изпъчи.– Ти пък намери с какво да се похвалиш – обади се Кочо.– Ванчо, ти си голям помияр – ухили се Димо.– Не е вярно, Дърт, ти си помияр, защото чукаш и грозни и красиви. А аз съм

твърд, защото шибам само грозни.

49


– Истина е, аз съм свидетел – заяви компетентно току-що появилият се Чавдар. До него стеснително се усмихваше Меги.

– Я, Чаво е с гадже – възкликна Наско учудено.– Не, бе, взел си е носач за навръщане – подхвърли Кочо и масата се заля в

спонтанен пиянски смях.Момичето се изчерви и заби поглед в земята.– Оооо, гадже – изрева Ванчо Пора и я шляпна благосклонно по задника,

кимайки одобрително – Става, става.– Простак – смъмри го Наско възмутено – Така ли са те учили да се отнасяш с

дами. Не се учудвам тогава, че си твърдо на грозни.След това лицето му придоби невинния си израз и той се обърна с любезен глас

към момичето:– Няма ли къде да седнеш?Меги, която още не беше просветена в жаргона им, отвърна най-чистосърдечно:– Ами, май няма.Думите й предизвикаха нова вълна от спонтанен смях по масата и отговорът на

Наско почти не се чу, но това нямаше никакво значение, тъй като им беше до болка познат.

Меги усети, че бе станала обект на подигравки, изчерви се още повече и погледна въпросително към Чавдар с надеждата да я защити, но той се смееше толкова непринудено, че за миг я полазиха студени тръпки. Дъртия я дръпна и, докато се усети, тя се оказа в скута му. Понечи да протестира, но видя, че бе безсмислено, усмихна се насила и се примири със съдбата.

Но Сашко не можеше и не искаше да се примири със съдбата. Отнемането на Меги му се струваше нелепо и абсурдно събитие. Не, той нямаше да позволи това. Щеше да се бори. Радо му беше приятел, ако трябва, щеше да говори с него, но нямаше да остави нещата така. Радо го изслуша със завидно за неделната сутрин търпение, опитвайки се да му обясни, че го разбира и му съчувства, но личните взаимоотношения между бригадирите не са от неговата компетентност. На връщане от щаба срещна двамата влюбени. Както винаги, те се държаха за ръце, а в погледите им се беше събрала цялата обич на планетата.

Сашко се извърна рязко и в очите му блеснаха сълзи. Не можеше да ги гледа. Не можеше да им прости, че бяха щастливи и че се обичаха. Колко пъти си беше представял себе си и Меги по същия начин и сърцето му преливаше от доброта и любов. И какво стана? Появи се някакво нахално копеле с пияна мутра и разби мечтите му на пух и прах. Това, което внимателно и упорито беше градил още от началото на бригадата, бе разрушено само за една вечер и плодът бе откъснат от друг.

Отначало беше побеснял от постъпката на Меги и беше решил да й поиска обяснение, като дори предварително си беше намислил обидните думи, с които щеше да я нарече. Но, когато на сутринта се видяха, тя му се усмихна толкова нежно и приветливо, че изведнъж цялата злоба, която беше насъбрал през безсънната нощ, се изпари като роса в лятно утро. Усети как смелостта и решителността му го напускаха, както плъховете напускаха потъващия кораб. Насили се да се усмихне и се зае мълчаливо да й помага в брането на домати, както правеше всеки ден.

Тя не беше виновна, убеждаваше се сам себе си, онзи мръсник я бе оплел в сладките си лъжи. Освен това, сигурно нищо не бе имало между тях, иначе тя не би го гледала с такъв невинен поглед. Вярно, видял ги беше да се отправят към необитаемия апартамент, но може би тя нарочно го беше отвела там, за да не вдига скандал пред всички, и му бе казала в очите, че беше нахалник и мръсник, нищо чудно и шамар да му бе ударила, а после се беше прибрала в стаята си. Да, сигурно така е било.

50


– Сашко, би ли изнесъл тази кофа – Меги го гледаше нежно с топлите си тъмни очи и му се усмихваше ласкаво.

Разбира се, че така е било. Но той трябваше на всяка цена още днес да се срещне с онзи натрапник и да го предупреди най-решително да не досажда повече на Меги, защото в противен случай ще си има работа с него. Какво си мисли той? Нима не знае, че на този свят все още има кавалери, които са готови да бранят честта на своите любими. Ама и той си е виновен. Трябваше още снощи да се намеси решително и да я отърве от досадника, вместо да наблюдава мълчаливо отстрани и да въздиша жално. Това нямаше да се повтори никога повече. Нека само да опита пак да се натрапва и ще види той…

– Чавдаре, искам да поговорим малко насаме и преди да си пил – беше го причакал пред кръчмата. Слава Богу, беше сам, без Меги.

– С удоволствие, обаче ми се струва, че второто ти условие е доста неизпълнимо. Трябваше да дойдеш преди десетина години и пак нямаше да е сигурно.

– Аз ти говоря сериозно и те моля и ти да се отнасяш по същия начин. Имам предвид преди да си пил днеска.

– Мисля, че си позакъснял – ухили се Чавдар. – Трябваше да дойдеш в пет часа сутринта.

– Добре де, искам да кажа, преди да си се напил.– А, това е съвсем друг въпрос. В такъв случай, имаш на разположение около час

и половина. Айде да влизаме.– Не може ли да поговорим тука.?– О, Сашко, айде без глупости. Какъв е смисълът да мръзнем отвън, като можем

да седнем вътре, да си поръчаме по едно питие и да поговорим като хората?– Ще ни видят всички - промърмори колебливо. – Освен това, аз не съм много-

много по пиенето.– Е, да, ама аз пък не мога да водя сериозен разговор, без да си наквасвам

гърлото. А това, че ще ни видят всички, не мога да разбера защо те притеснява.– Ами нищо, просто…Всъщност, добре де, хайде да влизаме.Чавдар се ухили доволно и пропусна Сашко пред себе си. Беше успял да вземе

инициативата още от началото.– Какво ще пиеш? – попита, едва сдържайки усмивката си.– Аз ли? Нищо. Всъщност един швепс.– Какво?Усети, че се изпотява. Ръцете му трепереха. Устата му беше пресъхнала. Като че

ли наистина имаше нужда от малко алкохол.– Едно малко коняче – промълви той несигурно и заби поглед в земята.– Ти луд ли си? – Чавдар го гледаше с искрено учудване. – Малко коняче. Това

да не ти е бар “София”. Нали кръчмарят ще ми се изсмее, ако му поръчам такова нещо.– Добре де, един голям коняк – съгласи се с въздишка. Лошо се почна. Вместо

той да настъпваше, да бъдеше твърд и непреклонен, той мънкаше и се съгласява с всичко. Трябваше да се стегне малко.

– Това е друго нещо – усмихна се съперникът му и се обърна към кръчмаря, отблъсквайки ръката на Сашко, който се опитваше да му подаде някаква банкнота. – Един двоен облак, сто на сто, и един коняк.

– Ама, моля ти се– Аз челпя.В кръчмата нямаше напълно свободни маси, затова Чавдар предложи да седнат в

ъгъла при двама възрастни цигани. Изведнъж Сашко стана необичайно решителен.– Не, в никакъв случай, искам да сме насаме.

51


– Но те са цигани и едвам разбират български – възкликна съперникът му недоумяващо. – Освен това, какво ти пука от тях?

– Не, искам да сме абсолютно сами – заяви Сашко. – Хайде да излезем отвън. Ще седнем на някоя пейка.

Чавдар, на когато това протакане беше започнало да омръзва, отстъпи и двамата се озоваха сами в хладната есенна вечер.

– Наздраве – вдигна чашата си и изведнъж стана много сериозен. – Слушам те.Сашко отпи голяма глътка коняк за кураж, ката едва не се задави, прокашля се,

за да придаде решителност на гласа си и започна:– Предполагам, че се досещаш за какво искам да си поговорим. Мисля, че ми

дължиш някакво обяснение.– Обяснение? – съперникът му го изгледа така, сякаш виждаше НЛО да се

приземява на селския мегдан.– Е, хайде да не се преструваме. Нека бъдем откровени. Идваш най-нахално,

отмъкваш ми момичето по най-безскрупулен начин, при това против нейната воля и накрая ме гледаш така, сякаш нищо не се е случило.

– Чакай, чакай. По принцип ти тръгваш от погрешна изходна точка. Какво значи “отмъкваш ми момичето”? Първо, откъде накъде Меги да е твое момиче? Да не би да сте сгодени, женени или може би си я купил на търг? – Чавдар неочаквано се беше разпалил и за миг Сашко се смути. – Та ти дори не си спал с нея.

– Аз я познавам отпреди тебе. Аз й помагам на полето. Аз излизах с нея всяка вечер – отвърна с убедеността, че бе предоставил неоспорими аргументи.

– Не виждам здрава логика, Сашко. Познаваш я отпреди мене. Мислиш ли,че това ти дава сериозно основание да смяташ, че тя ти принадлежи. Помагаш й на полето. Много хубаво, похвално, ако е безкористно, разбира се. Но при тебе явно не е. Ти очакваш в замяна да дойде в леглото ти.

– Не е вярно - извика възмутено. – Никога не съм си помислял такова нещо.– Сериозно? Ако това наистина е така, то ти не си съвсем наред. Не може един

нормален мъж да харесва една жена и да не си помисли никога за легло.– Исках да кажа, че за мен не това е най-важното. Аз имам сериозни намерения

към Меги и изведнъж идваш ти и я отмъкваш.– Сашко, хайде да се уточним. Какво значи отмъкваш? Според мене този глагол

мирише на насилие, грубост, бруталност. Имаше ли нещо такова в държането ми към нея?

– Е, не точно. По-скоро ти я залъгваше. Ти се възползва от нейната доброта и наивност, за да…

– Имам едно предложение – прекъсна го Чавдар ядосано. – Хайде да извикаме Меги и в нейно присъствие да уточним тези неща. Нека тя самата реши дали съм я отмъквал брутално, против волята й, дали съм я залъгвал, дали съм се възползвал от нейната доброта и невинност.

– Не, в никакъв случай – извика Сашко уплашено и усети, че губеше почва под краката си.

Съперникът му отпи бавно голяма глътка от зеленикавия си коктейл, усмихна се лъчезарно и попита с невинен глас:

– Защо?– Нямаме право да я намесваме в този спор. Не е почтено.– Така ли? А много ли е почтено да говориш за нея така, сякаш е някаква вещ,

която ти е принадлежала и която аз едва ли не съм ти откраднал? Мисля, че е много по-честно, тя да знае всичко това. Впрочем, ти говорил ли си някога сериозно с нея?

52


– Не зная какво имаш предвид - отвърна смутено и усети как ушите и лицето му пламнаха. Добре, че беше тъмнината, която съчувствено го прикриваше от очите на събеседника му.

– Много добре знаеш какво имам предвид. Става въпрос за твоите “сериозни намерения”. Споделял ли си ги някога с нея?

Сашко се смути още повече. Усещаше, че беше загубил двубоя и не знаеше как да постъпи.

– Мисля, че още не беше настъпил подходящ момент.Чавдар поклати недоумяващо глава. Когато заговори отново, в гласа му вече

нямаше и следа от заядливост или насмешка, напротив, думите му бяха пропити със съчувствие.

– Бога ми, наистина не мога да те разбера. Та ти не си роден за тоя свят. Разбираш ли какво искаш от мене? Да се откажа от Меги в името на хипотетичната вероятност, че някой слънчев ден ти ще се осмелиш да направиш нещо. Не ти ли е ясно, че дори мен да ме няма, докато ти събереш кураж, ще се появят много други като мене, които ще ти я отнемат без никакви трудности.

– Не е вярно. Ако не беше ти, всичко щеше да бъде наред.– По дяволите, Сашко, ти наистина си неспасяем. Защо прехвърляш вината за

собствената си нерешителност върху мене? Защо не се бориш? Ето, тази вечер Меги е сама. Остана си в стаята, понеже не се чувства добре. Защо не отидеш при нея да се разберете? Обещавам ти, че, ако постигнеш нещо, няма да ти се бъркам. Ще ти я оставя. Но искам да бъда сигурен, че ще направиш нещо.

Настъпи напрегнато мълчание. Сашко упорито гледаше в земята. Вдигна чашата си и с учудване забеляза, че е празна.

– Спал ли си с нея? – попита той тихо, така както осъденият на смърт пита адвоката си дали няма надежда за помилване.

– Да – отвърна Чавдар и гласът му беше тъжен. – И трябва да знаеш, че нито съм я насилвал, нито съм я залъгвал. Просто жените имат нужда от това не по-малко, отколкото мъжете. Това е всичко. Ще отидеш ли при Меги тази вечер?

– Не мога – усети как тръпки полазиха по тялото му.– Знаеш ли какво ти трябва на тебе? Една мръсница, която да ти отвори очите за

света и да разруши нелепите ти илюзии.– На мен ми трябва Меги. Мръсниците ги оставям на тебе – отвърна Сашко и

побягна в тъмнината, за да скрие бликналите си сълзи. – Ако трябва, и с Радо ще говоря, но няма да оставя нещата така.

Разговорът с Радо не помогна кой знае колко. И това ми било командир. Да не може да заповяда на някакъв си нахален бригадир да остави на мира момичето на приятеля му.

Влюбените го погледнаха за миг, кимнаха му любезно и продължиха пътя си с неизменно стиснати ръце. Сашко се извърна рязко, за да не видят сълзите му. Проклети да са! Точно сега ли намериха да се появят, сякаш искаха да му напомнят, че те бяха двама и се обичаха, а той беше сам и никой не го обичаше. Защо щастието се усмихваше на едни, а отминаваше други? Защо едни бяха обичани, а други не? Защо Меги беше спала с Чавдар? Защо? Нима не знаеше, че той бе едно леке, за което не съществува нищо свято? Усети, че злобата, която беше насъбрал за последните два дена, започва да прераства в някаква мрачна решителност. Неусетно се беше насочил към сградата на медпункта, където беше стаята на любимата му. Изведнъж му стана ясно, че трябвашe да я види, да говори с нея и веднъж завинаги да си изясни нещата.

53


На входа се засече със Здравчето, съквартирантката на Меги. В големите й сини очи, които все пак не бяха толкова големи, колкото носът й, Сашко прочете присъдата си.

– Горе ли е Меги? – попита той и сърцето му заблъска лудо, предчувствайки отговора.

– Още спи – промърмори момичето и сведе поглед към земята.– Ще отида да я видя – заяви решително и тръгна напред.– Мисля, че не е много удобно да я безпокоиш в момента – отвърна

съквартирантката и препречи пътя му.– Аз трябва да я видя. Разбираш ли? – промълви Сашко задъхано и отмести

крехкото й телце от вратата.– Недей да влизаш – извика след него. – За теб ще е по-добре да не влизаш.Тя беше права. Лежаха нежно прегърнати и на лицата им, това беше явно дори и

за Сашко, беше изписано щастие. Шумът от влизането му не смути съня им, само Меги промърмори нещо насън и притисна голото си тяло още по-плътно до Чавдар.

Изведнъж разбра всичко. Съперникът му можеше да е циник и безскрупулен тип, но беше прав. Затвори внимателно вратата и побягна навън, изпратен от съчувствения поглед на Здравчето.

Нужни му бяха няколко дена, за да осъзнае напълно думите на Чавдар: “Знаеш ли какво ти трябва на тебе? Една мръсница, която да ти отвори очите за света и да разруши нелепите ти илюзии”.

– Иво, можеш ли да ми препоръчаш някоя мръсница? Знам, че ти си доста компетентен в тази област.

– Какво? – облещи се Иво и за малко не изпусна чашата си. Лицето му придоби такъв изненадан израз, сякаш току-що бяха съобщили, че Политбюро бе подало колективна оставка. Известно време втренченият му поглед изучаваше Сашко така, като че ли пред него беше застанал пришелец от Космоса.

– Ти да не си пиян? – попита Иво накрая и в гласа му се долавяше нещо като възхищение.

– Ами, пийнах си малко – отвърна Сашко скромно. Беше минал през кръчмата и ударил на крак три коняка, количество доста необичайно за неговите възможности и навици. При това беше бързал, тъй като на една голяма маса се бяха настанили нерезите и сред тях беше забелязал Чавдар и Меги. Имаше чувството, че всички го наблюдаваха и му се присмиваха. Освен това, искаше да се прибере по-раничко, за да не изпусне купона в апартамента на Иво и Савата. Така че гаврътна трите коняка със завидна скорост, поръча си четвърти в пластмасова чашка за вкъщи и залитайки се отправи към базата, готов за подвизи.

– Мисля си, че ти най-добре би могъл да ме насочиш. Ти се познаваш с всички и въобще ги разбираш тези работи.

– Мръсница казваш – Иво отпи глътка водка и потъна в размисъл, нещо твърде несвойствено за него. Беше се завърнал на бригадата преди няколко дена и разбира се, беше чул клюката за Меги и Чавдар. Стана му жал за Сашко, въпреки че винаги го беше презирал. Изведнъж лицето му се озари от внезапно просветление. Гледан отстрани, човек би останал с впечатлението, че току-що е проникнал в тайните на студения ядрен синтез или пък беше открил ново ефикасно лекарство против рака.

– Нямаш проблеми – извика Иво и потупа Сашко по рамото. - Мис ТеПеЗе.– Мис ТеПеЗе? – повтори Сашко недоумяващо. – Не се сещам.– Кристина. Криси от немска филология. Ние и викаме Мис ТеПеЗе.- Така ли? Какво значи ТеПеЗе?

54


– Ами и аз не знам точно – отвърна Иво уклончиво, едва сдържайки усмивката си. Не искаше още отсега да го разочарова. Разбира се, тази абревиатура не беше тяхна инвенция, заслугата им беше само в това, че бяха намерили изключително подходящ обект, на когото да я прикачат. Иво беше много доволен от откритието си и все повече се разпалваше. Наистина щяха да са страхотна двойка – Мис ТеПеЗе и Сашко. Освен това, ако Сашко успееше, до известна степен щеше да получи удовлетворение за отнемането му на Меги, тъй като в началото на бригадата Чавдар беше ухажвал Криси. Много добре си спомняше абсурдния разговор, който бяха провели тогава.

– Какво стана? – попита го на сутринта в кръчмата, докато сърбаха шкембе чорба и я разреждаха с бира.

– Ами нищо – отвърна Чавдар, оригвайки се с облекчение. – Не ми пусна.– Какво? – извика Иво и изтърва лъжицата. Ако в този момент по радиото

съобщяха, че бирата ставаше безплатна, учудването му едва ли щеше да е по-голямо. – Мис ТеПеЗе не ти пусна?

– Да, бе – усмихна се Чавдар гордо.– Глупости. Ти сигурно си бил толкова пиян, че не си успял да направиш нищо, а

сега се оправдаваш с нея.– Аз, че бях много пиян, бях. Ама тя изобщо не ми позволи да я съблека.– Това не мога да го повярвам. Ами, че ти най-добре да се гръмнеш. Мис ТеПеЗе

да ти откаже. Боже Господи.– Тук съм – обади се Стоянчо скромно и избърса мазните капки от брадата си.

Досега беше следил мълчаливо разговора им, но явно беше сметнал, че беше дошъл моментът да внесе яснота по въпроса.– Ти попита ли я защо не ти дава да я съблечеш?

– Не – призна си Чавдар чистосърдечно. – А и аз много-много не настоявах.– Мис ТеПеЗе е в мензис – заяви с безразличен глас. Ще пийнем ли по още една

биричка?– Сигурен ли си? – усъмни се Иво.– Ако бях сигурен, нямаше да ви питам, а направо щях да поръчам още четири.– Питам те за мис ТеПеЗе, а не за бирите. Откъде знаеш, че е в мензис?– Ти май все забравяш, че съм Господ и за мен няма тайни – отвърна Стоянчо с

подобаваща за случая скромност.Савата, за когото спорът относно менструалния цикъл на мис ТеПеЗе не беше

особено интересен, отиде да донесе още четири бири.– Ще проверя тази работа – обеща Иво, тъй като случаят го беше заинтригувал.

Проучванията му потвърдиха напълно теорията на Стоянчо, но това не оказа никакво въздействие върху Чавдар, тъй като той междувременно се беше насочил към Синята трефа, която също нямаше да му пусне, макар и поради съвсем други съображения.

– Мислиш ли, че ще се получи нещо? – сепна го гласът на Сашко, който го гледаше с очакване.

– О, разбира се – отвърна въодушевено – Само трябва да следваш съветите, които ще ти дам.

– Стига да мога – промълви неуверено.- Ще можеш, ще можеш - ухили се Иво, предчувствайки голямото шоу, на което

щеше да бъде режисьор. – Досега не е отказала на никого, с изключение на Чавдар, но тогава беше в мензис.

В първия момент, при споменаването на името на съперника му, Сашко се смути, но в следващия миг, това го амбицира още повече.

– Ами, ако пак е в мензис?– Не е - отвърна уверено, сякаш й беше личен гинеколог. – За всеки случай аз ще

поговоря с нея. А пък и да е, ще ти врътне една свирка.

55


Мис ТеПеЗе беше високо русо момиче с конска физиономия. Усмивката й, която стигаше до ушите й, откриваше два реда големи и остри бели зъби, което накара Стоянчо да заяви тържествено, че никога не би рискувал да му направи минет.

Иначе имаше хубаво тяло и изключителна кожа, чиято гладкост можеше да се сравни единствено с кората на главния й мозък, ако изобщо притежаваше такъв. Този факт не попречи на Димо, който, според компетентното мнение на Ванчо, беше помияр, защото чукаше както красиви, така и грозни жени, да се затвори с нея посред бял ден, тъй като смяташе да се наслаждава на кожата й, а не на хипотетичния й мозък. Докато Дъртия се възхищаваше на прелестите на направеното само за секс тяло на мис ТеПеЗе и се стремеше да не поглежда към лицето й, за да не си разваля настроението, чиято приповдигнатост се дължеше до голяма степен на полупразното вече шише с ракия, което беше ням свидетел на следобедната им оргия и през ум не му минаваше, че жена му се движи в посока към бригадата с почти сто километра в час, тъй като това беше пределната скорост, която трабантчето на Пора можеше да постигне, без да се разпадне на съставните си части.

Марина, съпругата на Дъртия, се готвеше за държавни изпити, но не можа да устои на изкушението да използва завръщането на Ванчо и Савата на бригадата, за да навести съпруга си, пък и честно казано й беше писнало да учи по цял ден и реши, че два дена почивка щяха да й се отразят благоприятно. Имаше доброто желание да предупреди Димо за пристигането си, но телефонът в щаба на бригадата се беше повредил, така че неволно трябваше да го изненада. Савата се беше изтегнал удобно на задната седалка, пиеше си безгрижно ракия и от време на време удряше Пора по главата, за да кара по-бързо.

– Не го бий по главата – опитваше се да го защитава Марина, но Савата й обясняваше с невинен глас, че най-безопасното за бой място по тялото му, беше главата, тъй като бе най-здрава, а освен това – и куха, т. е. нямаше риск от увреждане на вътрешни органи.

– Може би си мислиш, че е по-добре да го бия по задника – разсъждаваше той разпалено, – но задникът на Ванчо е най-важният му орган. С него той сере и пърди, а това е основното му занимание, дори когато върши нещо друго, което му се случва много рядко. А главата за какво друго му служи, освен за поставка на шапката му.

– Как за какво? Да се оригва и да повръща – обади се Пора и се оригна шумно.– Простак, дръж се прилично – смъмри го Савата и го удари по главата. – Поне

от Марина се засрами.– Маринче, много ме е срам – заяви Ванчо засрамено и почти се изчерви.На нея й бяха до болка познати тези номера и не изглеждаше особено впечатлена

от държането им. Мислите й вече я отнасяха далеч напред, при съпруга й.Савата отпи голяма глътка ракия и със садистична небрежност протегна шишето

към Ванчо.– Ще удариш ли един гълток?Пора го изгледа с нескривана омраза, но не каза нищо.Марина, усмихвайки се любезно, също отказа да му прави компания, макар и по

съвсем други съображения, така че той продължи самотното си пиянство и за да му е по-весело, започна да си тананика някакъв странен вариант на рефрен от известна мелодия.

- Ванчо педераст ша-ла-ла ла-ла, о Ванчо педераст ша-ла-ла ла-ла, о Ванчо педераст ша-ла-ла ла-ла.

Не можеше да се отрече, че текстът, чието авторство явно принадлежеше на изпълнителя, беше твърде богат на нюанси и криеше някакъв особен смисъл. Марина и Пора стоически изтърпяха поредния тормоз. В интерес на истината Савата изпя

56


рефрена не повече от стотина пъти, след което спря да си почине и да понакваси изсъхналото си гърло.

– Ванчо, ти защо не пееш? – попита той строго, след като солидна част от съдържанието на бутилката премина в стомаха му.

– Ами, защото нямам музикални способности – отвърна Пора любезно.– Способностите се развиват – обясни Савата. – Айде повтаряй след мене. Ванчо

педераст ша-ла-ла ла-ла, о Ванчо педераст ша-ла-ла ла-ла.– Ванчо педераст ша-ла-ла ла-ла, о Ванчо педераст ша-ла-ла ла-ла – запя Ванчо

покорно и възможно най-фалшиво, за да принуди мъчителя си да го остави на мира.Но той беше много пиян, а освен това явно беше по-голям музикален инвалид и

от Пора, защото само се усмихна доволно и кимна одобрително.– Нямал музикални способности. С тази песничка и “Златния Орфей” можеш да

спечелиш.– Ванчо педераст ша-ла-ла ла-ла, о Ванчо педераст ша-ла-ла ла-ла –

продължаваше да се дере Пора, поласкан от комплимента.Марина се замисли съвсем сериозно дали наистина бе избрала най-подходящия

транспорт до бригадата и в съзнанието й започна да се промъква натрапчивата мисъл дали да не напусне трабанта и да продължи пътуването си на стоп, макар да нямаше гаранция, че щеше да попадне на по-свестни спътници.

– Ванчо, защо спря, бе? – попита Савата и го изгледа заплашително.– Ами, уморих се. Гърлото ми пресъхна. Ти си го смазваш редовно с ракийка и

ти е лесно, а аз какво да правя?– Ами, че пийни и ти, бе, кой ти пречи?– А кой ще кара трабанта?– Ами, може аз да покарам малко – предложи пияният благородно.При тези думи Марина се уплаши не на шега.– Сава, нека си почине малко, пък после пак ще попее – помоли го тя с възможно

най-кадифения си глас.– Е, щом Марина казва - съгласи се неохотно и надигна отново бутилката.Спряха да заредят на една бензиностанция. Савата установи, че му се пикаеше и

хлътна в близката нива. Когато се върна, стискаше в ръцете си една тиква и на въпросителния поглед на Марина отговори с ангелска усмивка.

– Никой не ме видя – прошепна съзаклятнически. – Довечера ще си я опечем. Ти обичаш ли печена тиква?

Тя не успя да отговори, тъй като в същия момент през прозорчето се подаде главата на Пора.

– Сава, не искат да ми сипят бензин, докато не върнеш тиквата.– Каква тиква? – попита с такъв невинен глас, че би трогнал и най-закоравелия

следовател.– Тази, дето я открадна от нивата под носа на стопанката и пред очите на цялата

бензиностанция.– Не знаех, че бензиностанциите имат очи – подхвърли язвително.– Докато не върнеш тиквата, няма да ни сипят бензин - обясни Ванчо търпеливо,

без да обръща внимание на духовитостта му.– Е, какво пък, щом се правят на цигани за една тиква - въздъхна тъжно – ще им

я върна.Докато отнасяше обратно плячката си в нивата, успя да размени няколко

любезности с бабичката, под чийто нос, според Пора, беше откраднал тиквата.– Да ти изсъхнат ръцете дано, калпазанин с калпазанин – прокле го накрая

стопанката с писклив глас.

57


– Да ти я сложат на гроба тази тиква, вместо паметник – отвърна той с пленителна усмивка, след което се изпика върху калника на колата пред тях.

Напълнило търбуха си с бензин, трабантчето отново полетя стремително напред.– Газ, Ванчо, газ – крещеше Савата въодушевено и от време на време се

пресягаше към волана, за да помогне при вземането на някой по-остър завой.Пора се опита да протестира, но получи няколко удара по главата и се отказа.

Марина, на която все още й беше скъп живота, вложи цялата си тактичност и дипломатически умения, за да го убеди да остави шофьора на мира.

– Добре, де – съгласи се накрая. – Ще го оставя да си кара сам, но трябва да пее.– Разбира се – въздъхна Марина облекчено. – Пей, Ванчо, пей.– Ванчо педераст ша-ла-ла ла-ла, о Ванчо педераст ша-ла-ла ла-ла – заграчи

Пора. Песничката постепенно започваше да му харесва. Едва ли можеше да се каже същото и за спътничката му, но тя все пак предпочиташе да оглушее, отколкото да се забият в някое крайпътно дърво.

– А така – усмихна се Савата благосклонно и допи остатъка от ракията. – Брей, много бързо свърши тази бутилка. Сигурно Ванчо си е пийвал тайно.

Изхвърли шишето през прозореца и се облегна по-удобно. Скоро от задната седалка се чу кроткото му хъркане.

– Ванчо, вече можеш да спреш пеенето – прошепна Марина предпазливо. – Савата заспа.

– А, така ли? – промърмори той и в гласа му се долови известна доза разочарование.

Останалата част от пътя пропътуваха мълчаливо, като през цялото време Пора упорито напрягаше скромните си умствени възможности, за да измисли начин да предупреди братовчед си за пристигането на жена му, разбира се, без тя да се усети.

– Сава, пристигнахме – провикна се Ванчо, щом трабантчето затрополи по неравните селски улички. – Сава, събуждай се.

– Остави го, нека си поспи – обади се Марина, тъй като пияния определено й харесваше повече заспал, отколкото буден.

Но той вече се беше размърдал.– Кво си се развикал, бе педераст такъв? – промърмори сънено и го удари по

главата.– Знаете ли, имам едно предложение – заяви Пора, стремейки се упорито да

фокусира в огледалото погледа на приятеля си и да му даде някакъв знак. – Да спрем при мандрата на бай Васо и да вземем малко сиренце за довечера. Кво ще кажете?

Савата, въпреки изпития алкохол, като че ли бе уловил намигването на Ванчо и бе схванал играта, тъй като заяви категорично:

– Вие спрете, аз продължавам, защото нещо много ми се присра.– Както искаш – отвърна Пора, прикривайки задоволството си. – Страхотно

сирене, Марина, през живота си не си яла такова.Спряха пред мандрата, а Савата продължи пеша към лагера. Изчака да се скрие

зад първия завой и хукна с всички сили нагоре. Нахлу в щаба запъхтян и едва успя да промълви:

– Бързо намерете Дъртия! Марина пристига.Вестта беше толкова зашеметяваща, че на никого не направи впечатление, че

Савата, който беше публично изгонен от бригадата, се бе завърнал.– Къде е тя? – попита Лъчо уплашено.– Всеки момент Ванчо Пора ще я докара. Спряха пред мандрата, за да мога да ви

предупредя преди да е дошла.– Знае ли някой къде е Дъртия?

58


– Струва ми се, че е с Мис ТеПеЗе – обади се Чавдар.– Това май цялата бригада го знае. Става въпрос не с кого е, а къде е?– Аз ще проверя в “Нерезариума”, стаята на Радо и мойта стая – предложи

Стоянчо и с неподозирана за годините му пъргавина изхвърча от щаба.– Боже Господи – възкликна Наско спонтанно, – а аз си мислех, че вече се е

напил и няма да може да стане от масата.– Танче, бягай в медпункта и провери да не са в нейната стая – разпореди Лъчо.– Аз мога ли да помогна с нещо – обади се Борето Лудия стеснително.– Можеш – усмихна се началник-щабът. – Недей да пееш повече.Борето сведе засрамено поглед и цяла вечер не отрони нито дума.– Не мога да разбера какво толкова й харесват на Мис ТеПеЗе? – подметна

Наско.– Има страхотни цици – отвърна Чавдар кратко, ясно и изчерпателно.– Страхотни цици – сви устни презрително. – Ако някой на тази бригада има

страхотни цици, то това е Неживия Човек.– Ако искате да знаете – заяви Лъчо с подобаваща скромност, – моите цици не са

по-лоши от на мис ТеПеЗе.– Вярно е, Лъче, вярно е – ухили се Савата, който най-после бе успял да

уравновеси дишането си с помощта на няколко солидни глътки “облак”.– Само че – допълни началник-щабът омърлушено – мене никой не ме харесва.Като опровержение на тези думи, няколко чифта ръце се устремиха към

дебелото му туловище, обарвайки най-безцеремонно висящите тлъстини, които изпълняваха ролята на цици.

– Ооох, ииих – квичеше Лъчо от гъдел и удоволствие.– Така като ви гледам още малко и ще го наебете – констатира Ванчо Пора,

който току-що се беше появил на входа на щаба. Зад него нетърпеливо надничаше съпругата на Дъртия.

– О, Маринче, добре дошла – извика началник-щабът, преигравайки с любезността си, като същевременно оправяше раздърпаната си риза. – Димо много ще се зарадва.

Устните на Савата неволно се разтегнаха в ехидна усмивка и той понечи да подхвърли някаква духовита забележка, но Лъчо го срита под масата и единственото, което успя да направи, беше да изпищи от болка.

– Какво има? – погледна го Марина уплашено.– Ами нищо – отговори началник-щабът, вместо него. – Удари си крака в масата.Чавдар се изхили, а Наско се задави и от устата му се разхвърчаха слюнки,

примесени с “облак”.Борето гледаше с широко отворени очи в напразен опит да схване развитието на

нещата.– Димо тука ли е?– Ами в момента го няма – започна Лъчо с любезна усмивка, трескаво мъчейки

се да измисли някоя по-правдоподобна лъжа.В този момент на помощ се притече Господа, появил се неочаквано на вратата.– Здравей, Марина – поздрави той с подкупваща усмивка.– Абе, Стоянчо, да си виждал Дъртия? – попита началник-щабът, зарадван, че

можеше да прехвърли топката другиму.– Не се е върнал още.– Откъде трябва да се върне? – попита Марина, опитвайки се да прикрие

нетърпението си.

59


– Ами, тя неговата хич не е лесна – махна Стоянчо с ръка и отпи от шишето, което услужливо му подадоха.

– Абе, я дайте и аз да ударя един гълток – извика изведнъж Пора. – През целия път само гледах как онова говедо се налива като свиня.

– Ванчо, не ме прекъсвай – скара му се Стоянчо сърдито, поглеждайки го същевременно с благодарност.

– За пръв път чувам говедо да се налива като свиня – усмихна се Савата невинно.

– Ще ме оставите ли най-сетне да се изкажа – скастри го Господа. – Марина, не знам дали Димо ти е казвал, че е отряден командир.

– Спомена ми нещо такова – потвърди припряно.– Много неблагодарна работа, но той се справя отлично – обади се Лъчо.– Още повече, че в неговия отряд са само момчета – продължи Стоянчо с равен

глас, поглеждайки нетърпеливо към вратата. – Като вземем предвид факта, че там е и моя милост, а освен това Чаво, Наско, Росен, Кочо, Миро Идиота и кой ли не.

– И аз – обади се Савата засегнат.– Ти, доколкото си спомням, си изгонен от бригадата – забеляза началник-щабът

добродушно.– Все пак, аз така и не разбрах къде е Димо – усмихна се Марина пресилено.– Ами аз тъкмо това бях започнал да ти обяснявам – прокашля се Господа, но

беше прекъснат отново, този път от така чаканото появяване на Танчето, която след като поздрави Марина, седна в скута на Лъчо, шепнейки му нещо в ухото. Стоянчо погледна крадешком към тях, в отговор на което началник-щабът поклати отрицателно глава.

– Та мисълта ми беше – продължи с небрежен глас, – че към всеки отряд има прикрепен по един бригадир-отчетник от местните селяни, чиято задача е да следи за работния процес и изпълнението на нормите. Всичко това, разбира се, е свързано с много бумащина, а нашият бригадир е от хората, дето предпочитат шишето пред хартийките. Та, доколкото знам, Димо е в тях, за да приведат в ред отчетните листове.

Настъпи неловка тишина, в която съвсем отчетливо прозвуча приглушеният смях на Савата, както и следващите му думи, макар и изречени шепнешком: “Абе, Танче, как може да си толкова проста?”. Гъста руменина изби по мургавото лице на момичето, забило засрамен поглед в земята. Лъчо и Савата размениха шепнешком няколко думи, след което последният стана и напусна щаба. Всичко това, разбира се, привлече любопитните погледи на останалите, предизвиквайки скрито напрежение. Наско, който вече беше порядъчно пиян, разведри малко обстановката, започвайки да ухажва Марина, разправяйки й разни весели историйки от бригадата. Положението за известно време бе замазано, опасенията и подозренията на гостенката като че ли се поразсеяха, на няколко пъти дори се засмя на глас, макар и малко пресилено. Всичко вървеше добре, докато в щаба не се появи Росен.

– Роска, случайно да знаеш къде е Димо? – попита Марина с невинен глас, след задължителната размяна на любезности.

Смущението от неочакваната среща, погълнатият алкохол и липсата на време, му попречиха да прецени трезво обстановката. Предусещайки гафа, Стоянчо отвори уста в отчаян опит да отклони разговора в безопасна посока, но бе предварен.

– Да, знам – отвърна Росен с пресилена непринуденост. Всъщност той наистина знаеше къде се намираше Димо и с какво се занимаваше в момента, така че все още не лъжеше, но, когато това се наложи, го направи доста нескопосано. – Отидоха с Кочо на полето да пекат пиперки.

– Да пекат пиперки? – облещи се Марина.

60


Стоянчо и Лъчо се хванаха неволно за главите, а Чавдар и Наско прехапаха устни, за да не се изсмеят на глас.

– Е, добре де, чушки – промърмори Росен смутено, осъзнавайки, че беше издънил положението.

На вратата отново се появи Савата.– Ванчо, ела за малко.Пора, който отчаяно се мъчеше да навакса принудителното си въздържание по

време на пътуването, го погледна с неприязън.– Кво искаш?– Я да видим какво става тука – прогърмя един познат глас. Всички погледи се

обърнаха към входа на щаба, където, подпирайки се на рамката, беше застанал Радо. От далеч си личеше, че беше много пиян, очите му бяха кръвясали и помътнели, а огромният му нос беше по-червен от командирския му пагон. – А, Сава, аз тебе не те ли бях изгонил от бригадата?

– Да, бе Радо, да – отвърна Савата нетърпеливо, правейки отчаяни знаци на Ванчо да излезе.

– Всичко помня аз, всичко – ухили се командирът самодоволно, но изведнъж погледът му попадна на Марина и усмивката му замръзна като плюнка на Северния полюс.

– Здравей, Радо – усмихна му се тя, – случайно да имаш някаква представа къде е Димо?

Случайно имаше някаква представа къде е Димо, но не беше чак толкова пиян, че да бъде докрай откровен.

– Димо ли? – гласът му вече не беше така самоуверен, но въпреки това прокънтя заплашително в изведнъж настъпилата гробовна тишина. Съвсем ясно си личеше как напряга пияния си мозък да измисли нещо, но и на него от изненада и притеснение, както на Росен преди малко, му убягна най-удачния отговор, а именно просто да каже, че не знаеше. – Ами, допреди малко бяхме заедно. Имахме оперативка.

– Може би искаш да кажеш аперитивка – подхвърли Наско.Радо го погледна гневно и продължи:– После Димо отиде до АПК-то. Трябва да уточнят някои работи с председателя.Този път присъстващите не можаха да се сдържат и в щаба избухна спонтанен

жизнерадостен смях. Марина напрегна цялата си воля да се усмихне и тя, но в очите й вече блестяха сълзи.

Радо се огледа объркано, мъчейки се да осъзнае какво чак толкова смешно беше казал. В действителност наистина бяха имали среща с ръководството на АПК-то, но Димо не беше сред присъстващите. Целта на командира беше да напие събеседниците си, за да станат по-сговорчиви и вложи такова старание в това дело, че накрая Жоро и Иван Капута бяха принудени да го занесат на ръце до стаята му. Даниела, разбира се, му вдигна страхотен скандал, но тъй като той заспа почти веднага щом го положиха в леглото му, беше принудена да излее яростта си върху невинните му носачи. Даниела беше момиче с характер и за разлика от повечето бригадири, не само че не се страхуваше от Радо, но си позволяваше и да го командва. Бяха се запознали преди две години на първата бригада, на която той бе командир и оттогава бяха неразделни. По неписано правило тя бе избрана за комсомолски секретар на бригадата, което формално оправдаваше редовното й отсъствие от полето, макар че никой не хранеше илюзии относно истинските причини за това. За разлика от нея, гаджето на Жоро редовно излизаше на полето и освен това, почти винаги си изпълняваше нормата. Въобще Албена, във всяко отношение се различаваше твърде много от Даниела. Беше красавица със съвършено тяло и чаровно лице, беше скромно, сравнително интелигентно момиче

61


и най-важното, беше дъщеря на високопоставен дипломат, който прекарваше в България не повече от две-три седмици годишно. Всичко това и най-вече последното обстоятелство, беше накарало Жоро да се влюби безумно в нея. Поради неизвестни причини, Албена също го обичаше, което според Дебелия Данков, беше поредното доказателство, че любов и логика бяха две понятия, почти толкова несъвместими, колкото социализъм и демокрация. Но за него най-странна беше любовта между Иван Капута и Поли Пъпката, разбира се, ако не се смяташе връзката между двете педерастчета. След невероятните гърди на Неживия Човек, това беше второто нещо, което до известна степен завладя затлъстялото му съзнание. Маргото се кълнеше в честта си, нещо което едва ли придаваше повече достоверност на разказа й, че заварила Руменчо и Хинди чисто голи в едно легло, при това в доста съмнителна поза.

– Сериозно ли говориш? – попита Данков скептично, дъвчейки лакомо едно кюфте.

– Разбира се, че говоря сериозно – нацупи се Маргото. – Нямаш ли ми доверие?– И те как реагираха? – попита Дебелия, избягвайки да се произнесе по въпроса

за доверието.– Ами как. Веднага се покриха с едно одеяло и ми се развикаха защо не съм

чукала преди да вляза.– Интересно – констатира той, оставяйки празната чиния настрана. – А ти какво

търсеше в тяхната стая?Маргото за миг се смути, но бързо се овладя, усмихна се и отвърна с невинен

глас:– Търсех кафе.– Ще пиеш ли едно кафе? – попита Мис ТеПеЗе, забелязвайки че Димо се

прозяваше.– С удоволствие – отвърна Дъртия, усещайки как сладка умора завладява

изтощеното му тяло. С наслаждение наблюдаваше гладката кожа на голото тяло пред себе си. Мис ТеПеЗе се наведе и го целуна нежно в устата. Той побърза да затвори очи, за да не развали хубавите си впечатления.

Бяха се чукали дълго и буйно, докато най-накрая двамата почти едновременно достигнаха до див и необуздан оргазъм, който намери израз в невъздържани викове, пъшкания, скимтене, стонове и жално скърцане на старата пружина, несвикнала на такова напрежение. Докато я чакаше да приготви кафето, Дъртия надигна шишето с ракия и с учудване установи, че то беше полупразно. Млясна доволно с уста и реши, че Мис ТеПеЗе съвсем не бе за подценяване, особено когато бе гарнирана с гроздова. Отпусна блажено глава на меката възглавница и затвори очи, победен от дрямката. В този момент на вратата се почука, отначало плахо, а след това все по-настойчиво.

– Кой е? – попита Мис ТеПеЗе раздразнено.– Криси, Димо тука ли е? – чу се отвън задъханият глас на Танчето, която според

Дебелия Данков беше мелез между котарак и циганка.– Няма го – извика Дъртия, ядосан че му бяха прекъснали сладката дрямка.– Извинявайте – отвърна Танчето уплашено и хукна обратно към щаба, за да

съобщи, че Димо го няма при Мис ТеПеЗе.– Сигурна ли си? – прошепна Савата, който беше започнал да изтрезнява и

поради тази причина беше станал мнителен.– Разбира се – отвърна Танчето. – Нали самият той ми каза.– Какво? – облещи се, сякаш беше видял член на Политбюро да чака на

трамвайната спирка. – Какво ти е казал самият той?– Че го няма – смотолеви момичето, усещайки със закъснение, че се бяха

подиграли с нея, а в бързината, тя дори не беше успяла да осъзнае това.

62


– Абе Танче, как може да си толкова проста? – прошепна Савата без да сдържа смеха си.

Когато заблъска по вратата на Мис ТеПеЗе, отвътре съвсем отчетливо се чуваше хъркането на Дъртия, който беше заспал моментално след като изпи на един дъх поднесеното му кафе.

– Криси, отворете – извика Савата настойчиво.– Какво искаш? – попита Мис ТеПеЗе подозрително.– Трябва да говоря с Димо.– Откъде накъде реши, че е тука?– Виж кво, аз не съм ви Танчето, че да ме правите на луд. Дърт, отвори, ако

обичаш.– Какво има пак? – извика Димо, търкайки сънено очи.– Трябва да говоря с тебе.– Че говори, де, кой ти пречи?– Марина пристигна от София – извика Савата троснато, раздразнен от

неучтивите обноски на събеседниците си.– Откъде знаеш? – попита Дъртия недоверчиво.– Как няма да знам, като пътувахме заедно.За миг Димо замълча, премисляйки нещо. Когато заговори, гласът му беше

насмешлив.– Сава, с удоволствие бих пийнал с тебе по случай завръщането ти, но измисли

нещо по-правдоподобно. Марина учи за държавен изпит и няма никакво намерение да пристига насам.

Усети допира на свежата кожа на Мис ТеПеЗе до тялото си и похотта започна да го завладява наново. Савата постоя още малко пред вратата, правейки отчаяни опити да убеди го в правотата на думите си, но, когато до слуха му достигна равномерното скърцане на износената пружина, разбра, че мисията му се бе провалила безнадеждно. Последният му шанс беше да докара Ванчо Пора, на него Дъртия по-можеше да повярва.

От своя страна Марина вече не вярваше на никого относно местонахождението на съпруга си и с безпогрешния усет на често мамена жена, беше стигнала до единствено възможния извод. Затова не беше много учудена, когато най-накрая Димо се появи в щаба полупиян, по шорти и потник. Явно беше, че не идваше нито от бригадира-отчетник, нито от АПК-то, нито от полето. Отгоре на всичкото, по врата му личаха съвсем ясно две съвсем пресни синьочервени петна, които едва ли бяха причинени от печене на пиперки. Изглежда обаче, че Дъртия ни най-малко не се смущаваше от всичко това, както не се бе смутил и оная нощ, когато Лъчо бе нахлул ненадейно в щаба и най-безцеремонно бе хванал Буба за гърдите, мислейки я за Яна Донска, която заради хубавия й бюст, който общо взето беше единственото й достойнство, някой я беше прекръстил на Цицидонска. Лъчо нямаше славата на много стеснителен, но когато разбра грешката си, се засрами дълбоко, защото Буба не беше коя да е, а красавицата на бригадата и в знак на искрено покаяние й протегна бутилката с руска водка, получена като рушвет от една бригадирка, която му се беше примолила да я пусне в отпуск, за да може да отиде при гаджето си, понеже той бил войник и заради нея… Лъчо беше забравил вече какво точно беше направил гаджето-войник заради нея, но си спомняше, че момичето му разказа през сълзи някаква мрачна история, от която дори и неговите очи се навлажниха, особено като съзряха бутилката с руска водка в протегнатите умолително към него ръце.

Разбира се, Буба отблъсна възмутено бутилката, но Димо, който също бе много възмутен, изрази възмущението си по коренно различен начин, изпивайки няколко

63


солидни глътки, проследени от жалния поглед на Лъчо. Лъчо, като началник-щаб на бригадата, ползваше някои битови облаги, една от които беше да спи в самостоятелна стая. Само че, същата тази стая служеше и за щаб на бригадата, там бяха телевизора, телефона, уредбата, а също така и документацията, така че вътре от ранна сутрин до късна вечер постоянно беше пълно с хора. Дори и през нощта не можеше да разполага пълноценно със стаята, тъй като все се намираше някой от нерезите да го помоли да му отстъпи терена, за да може да изчука на спокойствие някое гадже. Затова Лъчо най-често спеше в „Нерезариума”, но това не го притесняваше много, тъй като той, най-малко от всички, се нуждаеше от самостоятелна стая. Това се дължеше на факта, че той беше безспорният водач и идеолог на твърдите въздържатели по отношение на жените, тъй като те (жените) разсейвали мъжете от основното им задължение. Според началник-щаба, основното задължение на мъжа беше да се напива непрекъснато. Злите езици обаче твърдяха, че въздържанието му било принудително, тъй като просто никое момиче не би легнала с него. Всъщност той почти не се и стремеше към подобна цел. Напротив. Отношението му към жените винаги беше високомерно и пренебрежително. По време на честите мачове, които се организираха следобед в лагера, вместо да се стреми да впечатли малобройните зрителки с футболни умения, каквато беше целта на повечето играчи, Лъчо подрусваше предизвикателно голите си гърди и крещеше:

– Гледайте, бе путки, това се казват цици.В интерес на истината, повечето бригадирки наистина можеха да му завиждат в

това отношение. Иначе началник-щабът беше добродушен до наивност, макар че същевременно въртеше велики далавери. За никого не беше тайна, че той боравеше с големи суми бригадирски пари, повечето от които потъваха в джобовете на командния състав, но също така, никога не оставяше без пиене изпадналите в нужда нерези, които оценяваха по достойнство тези негови грижи. Въобще, началник-щабът беше доста противоречива личност. Можеше да бъде необичайно нежен с магарето Гошо, което пасеше на поляната пред лагера и често се вмъкваше през изгнилата ограда, подавайки през прозореца на щаба голямата си глава с кротки очи. Лъчо го чешеше зад дългите магарешки уши, говореше му приятелски, а Гошо примигваше сладострастно и ревеше от удоволствие. Въпреки доброто си сърце, понякога можеше да бъде и жесток, ако обстоятелствата го налагаха. В това се убеди семейството прасета, което уби собственоръчно за откриването на бригадата. Всъщност, отначало той нямаше никакво намерение да се занимава лично с това кърваво дело. Бяха се разбрали с председателя на АПК-то да му изпрати специален човек, който да заколи прасетата. “Специалният човек” се оказа един грохнал старец, който на всичкото отгоре беше и доста пиян. От стопанството им помогнаха да натоварят животинките в камиона и оттам нататък започнаха премеждията. Съвсем скоро стана ясно, че старецът не бе в състояние да хване и завърже прасетата, въпреки помощта на Лъчо. При всяко подрусване на камиона по неравния селски път, той губеше равновесие и се пльосваше на пода. Животните, които с безпогрешния си усет, скоро разбраха каква участ ги очаква, започнаха да квичат сърцераздирателно и да препускат като луди от единия до другия край на каросерията. От страх те загубиха всякаква способност да задържат червата си и скоро целия под бе покрит със свински изпражнения, чиято смрад можеше да излекува и най-упорития синузит. Не след дълго, старецът се отказа окончателно от борбата. От гърдите му излизаха на пресекулки хриптящи съскания, а крайниците му трепереха като панелни блокове в Стражица, по време на земетресението. С последни сили “специалният човек” подаде на Лъчо големия дървен чук.

– Аз не мога повече – прошепна уморено старецът. – Опитай ти. Удряй с чука, а след това, аз ще им прережа артериите, за да изтече кръвта.

64


Началник-щабът пое решително страшното оръжие, изправи заканително кръшната си снага, на която можеше да завиди и най-дебелото от прасетата и се насочи безмилостно към ъгъла на каросерията, където се бяха свили жертвите му. Като го видя как пристъпва към тях с огромния чук в ръце, нервите на свинята-майка не издържаха и тя се втурна обезумяла срещу него. Лъчо замахна с всички сили и желязото се стовари върху нещастното животно, само че го улучи малко странично в ухото и не можа да го нарани сериозно, макар че от раната обилно рукна кръв. В каросерията настана страхотна бъркотия, ужасното квичене на прасетата се смеси със страшните псувни на екзекутора, а пода се покриваше все повече с лепкава кафява каша, която постепенно започна да се пропива и с кръв. Началник-щабът замахна да нанесе втори смъртоносен удар по свинята-майка, но се подхлъзна в лайната и заби нос в смрадливия под. При тази сцена старецът неволно се изсмя, заради което Лъчо едва се въздържа да не му стовари чука по главата. Дълго време борбата бе твърде ожесточена и протичаше при променлив успех, без никоя от страните да може да нанесе решаващия удар. В края на краищата една неочаквана намеса на стареца, забравен и от палача и от жертвите, внесе обрат в схватката. Това се случи в критичен за началник-щаба момент, когато прасетата, с общи усилия, го бяха притиснали в един ъгъл и дори бяха успели да го съборят. Точно тогава свинята-майка, която беше най-агресивна от всички, изквича жално и се свлече мъртва на пода, обляна в кръв. От врата й стърчеше дръжката на огромен касапски нож, а зад нея скромно се усмихваше “специалният човек”, който най-накрая оправда присъствието си.

– Цаката е да й прережеш сънната артерия.Окуражен от неочакваната подкрепа, Лъчо скочи на кривите си дебели крака и

нанесе страхотен удар в главата на все-още зашеметения от смъртта на партньорката си шопар, който изквича от ужасната болка и лапите му се подгънаха. Последва втори и трети удар, след които главата на жертвата се превърна в кървяща пихтия.

– Браво. Ще стане от тебе трепач на прасета – извика възхитено старецът и преряза артерията на поваленото животно, чиято кръв плисна като червен фонтан. – Но не е нужно да се престараваш, че ще съсипеш стоката.

След смъртта на родителите си, малкото прасенце не оказа почти никаква съпротива, но Лъчо никога нямаше да забрави жалния му, изпълнен с ужас и молба поглед, секунда преди чукът да се стовари върху крехката му главичка. Кой знае защо, но му се стори, че забеляза нещо подобно в очите на Радо, когато Малкия Тони нахлу в щаба с граната в ръка. След страхотния гърмеж и последвалата го паника, все пак се установи, че гранатата въобще не се бе взривила, а звуковият ефект е бил предизвикан от стоящия отвън Велислав, посредством две запалки за узергем. Тогава в погледа на командира заблестяха злобни пламъчета и Лъчо съвсем не беше сигурен, че същите тези очи, само преди секунди, бяха изпълнени с ням ужас и молба.

– Уплашихте се май, а? – крещеше възбудено Малкия Тони в пристъп на нервен смях. По всичко личеше, че той беше не по-малко уплашен от останалите.

– Успокой се. Няма нищо страшно – шепнеше Борето в ухото на Танчето, която все още потреперваше от изживения ужас. Направи й впечатление, че Велислав Мъртвешкия труп се усмихваше, нещо което тя лично забелязваше за пръв път през живота си, въпреки че бяха в един курс от три години. В усмивката му имаше нещо зловещо, нещо заплашително, което предизвика ужас в съзнанието й.

– Мамка ви ще разгоня и на тримата! – проехтя гръмовният глас на командира, пред който и шумът от експлозията бледнееше. – Цял живот ще ме помните!

– Но, Радо, то-това беше само ш-шегичка – профъфли Големия Тони. – Гра-гранатата е у-учебна.

– Такава шегичка ще си направя с вас, че свят ще ви се завие.

65


На последвалото бурно заседание на щаба, Радо се обяви за изгонването на “бомбаджиите” от бригадата, но Лъчо беше категорично против.

– Не забравяй, че те са основната част на групата, която бачка при Алексов – припомни меко той.

– И кво от това?– Но всъщност, те се водят на работа като товарачи на домати. Така ли е Жоро?– Кво ме интересува като какви се водят? – крещеше Радо в изстъпление. Като

всеки авторитарен ръководител, от всичко най-много мразеше да му противоречат, независимо от аргументите. – Ако продължаваш да ги защитаващ, ще те изгоня и тебе.

– Тука май се поувлече малко – ухили се предизвикателно.– Вън от щаба – извика командирът и от устата му се разхвърчаха слюнки. Яд го

беше, че забелязаха уплахата му от гранатата на Малкия Тони, яд го беше, че Лъчо му противоречеше, яд го беше, че загуби самообладание.

Жоро и Николета, ЗКПЧ-то, се спогледаха уплашено.– Аз какъв съм? – попита Лъчо с неочаквано агресивен глас.– Ти си дебела свиня – извика злобно.– Може да съм дебела свиня, обаче съм началник-щаб – отвърна с достойнство. –

Следователно, аз съм началник на щаба и ти не можеш да ме гониш от него. Ясно ли ти е?

– Аз съм командир и мога да правя каквото си искам – заяви Радо, искрено убеден в правотата си.

– Ти може да си командир, но “бомбаджиите” ще останат на бригадата и ще продължат да работят при Алексов и ти много добре разбираш защо трябва да бъде така.

– Какво искаш да кажеш?– Я не ми се прави на малоумен – повиши Лъчо тон. – Добре, да предположим,

че ги изгониш от бригадата. Какви ще бъдат мотивите ти?– Кражба на взривни материали от работното място.– Чудесно. Откога на полето вместо домати растат гранати?– Но те не работят на полето, а при Алексов.– Имаш ли документ за това? – ухили се началник-щабът. – Защото аз мога да ти

покажа ведомости, на които пише по колко тона домати на ден са натоварили Малкия Тони, Големия Тони и Велислав Мъртвешкия Труп.

Радо отдавна беше разбрал грешката си, но яростта и самолюбието не му позволяваха да се предаде без бой.

– Може да формулираме по друг начин отзоваването им от бригадата.– А те, понеже са дискретни и са ти благодарни, че си ги изгонил, ще си мълчат

и никой в София няма да разбере къде са работили. И никой няма да се сети да ти поиска документ за това и никой няма да загрее къде са парите получени от Алексов за услугите, които му правим ей така от добри чувства.

Николета, която за пръв път чуваше за тези странни комбинации, следеше с искрен интерес спора между командира и началник-щаба. Четвъртият участник в съвещанието, Жоро, реши, че бе настъпил момента да се намеси в името на помирението и компромиса.

– Наистина, като че ли не е много уместно да ги изгоним от бригадата, но това не ни пречи да им наложим наказание, например строго мъмрене с последно предупреждение за отзоваване или нещо подобно.

Няколко секунди цари пълна тишина, след което Радо каза с поомекнал глас:– Ники, подай ми бутилката.

66


След този недвусмислен жест на помирение, напрежението в щаба постепенно започна да спада и изглеждаше, че Радо се бе поуспокоил. Обаче, със съвсем друго впечатление останаха бригадирите, когато след около час командирът нахлу залитайки в столовата, стиснал в ръце гранатата. Гръмовният му глас стана причина сухият хляб да заседне в гърлата на вечерящите. Произнесе една объркана пиянска тирада за ”безотговорността на някои наши колеги” и толкова се разчувства от собствените си думи, че гласът му затрепери и в очите му се появиха сълзи.

– Кажете ми – апелираше развълнувано, – откъде може да сме сигурни, че тази граната е учебна, а не истинска?

За по-нагледно, командирът подхвърли нагоре гранатата, така че всички да могат да я видят, но при опита си да я хване, за малко не я изпусна.

Иван Майната, който беше най-близо до него и искрено споделяше съмненията му относно възможността гранатата да бъде истинска, помоли с доста рязък глас:

– Радо, ако обичаш, по-внимателно.Кой знае защо при тази забележка в столовата избухна смях. Командирът сметна

това за лична обида и закрещя, губейки отново самообладание:– Иване, напусни столовата.Майната го изгледа недоумяващо, но все пак се подчини и излезе.– Много ви е смешно - обърна се отново към смълчаната столова. – Не знам дали

щеше да ви бъде толкова смешно, ако гранатата се беше оказала истинска.Бригадирите забиха уплашени погледи в чиниите си, където сред гранясала

мазнина и рядко доматено пюре, плуваха по две полуопечени чушки.– Каква е тая помия? – нахвърли се Радо с гневен глас върху готвачката, леля

Кина. – Тези момичета и момчета са работили цял ден и утре ги очаква същото, а ти им сервираш тая гадост.

– Ама, моля ти се, успокой се. Това сте ми поръчали, това готвя – оправдаваше се жената с уплашен глас.

– Кой ти е поръчал?– Ами че кой може да е? Лъчко ми поръча.Радо й хвърли още един страшен поглед и се шмугна в кухнята, където отдавна

го чакаха Лъчо и Николета. На голямата дървена маса бяха наредени няколко чинии с шунка, луканка, филе, салам, кашкавал и прясно сирене. Освен това имаше една голяма купа с шопска салата и бутилка водка.

– Айде, сядай да хапнем, че ми изтекоха лигите, докато те чакам – заяви началник-щабът, наливайки водка по чашите. – Наздраве.

– Абе, не ти ли се струва много мизерна вечерята на бригадирите? – подхвърли Радо все още ядосан.

– Много си е добра – отговори началник-щабът невъзмутимо. – Вечер не е хубаво да се преяжда. – При тези думи се оригна шумно и боцна голямо парче шунка на вилицата си, а Николета се засмя незлобливо.

– Ти опитвал ли си поне някога какво ядат бригадирите? – настояваше командирът.

– Защо, ти да не би да си опитвал?– За храната отговаряш ти, а не аз.– Правилно – отвърна Лъчо и посочи с ръка пълните чинии. – Ако отговаряше

ти, сигурно щяхме да умреме от глад.– Не се казва “умреме”, а “умрем” – поправи го ЗКПЧ-то. – Все пак си филолог.– Ники, що не отидеш да помолиш леля Кина да ти даде нещо безалкохолно, ако

е останало – усмихна се началник-щабът подкупващо и след като момичето излезе, продължи със съвсем друг глас: – Радо, престани да ми се правиш на интересен. Много

67


добре знаеш защо бригадирите ядат печени чушки тази вечер и защо ще ядат пържени патладжани утре на обяд. И много те моля недей повече да ме принуждаваш да говоря пред Николета неща, които е по-добре тя да не знае. Какво искаш? И с нея ли да делиме?

Радо замълча смутено. Даде си сметка, че тази вечер се държеше неадекватно. Лъчо беше прав. Чушките, с които вечеряха бригадирите днес и патладжаните, с които щяха да обядват утре, щяха да им спестят доста пари. С една част от тях, Лъчо щеше да закупи алкохол и срещу дребен рушвет щеше да получи фактура за кайма. Така че, според документите, бригадирите щяха да са обядвали кюфтета, а не патладжани, но това не беше чак толкова съществено. Какво да се прави, като полето беше пълно с безстопанствени чушки и патладжани, които така или иначе щяха да изгният. Не беше ли по-добре да послужат за храна на бригадирите. Другата част от спестените пари, посредством сложни процедури на “изпиране”, които и на него не му бяха съвсем ясни, директно щеше да кацне в джобовете им. Въобще Лъчо беше цар на подобни комбинации. И беше съвсем прав, че Николета не трябваше да подозира за тях. Защото това означаваше още едно гърло. На Николета, като новобранец, и заплатата й беше предостатъчна, освен това, ако ги слушаше и се справяше добре, можеше да й пуснат нещо от КМР-то и от наградите.

– Извинявай, Лъче – промълви с искрено съжаление, – но ония копелета ме извадиха от релси.

– Няма нищо – отвърна началник-щабът помирително. – Наздраве.Всъщност те бяха много добри, а ако не беше Даниела, би могло да се каже и

неразделни приятели, макар че твърде често се поскарваха, особено по време на бригади, където взаимоотношенията им бяха обременени от тежестта на пагоните. Все пак, според Лъчо, а и не само според него, основната причина за известното отчуждаване на Радо от приятелите му напоследък, беше макиавелистичната политика на Даниела. Постепенно, с много ловкост и без да подбира средствата, тя беше успяла да придобие почти стопроцентова власт над любимия й. За съжаление това се отнасяше не само до личния им живот. Амбициите й се простираха и в ръководството на бригадата, където единствено началник-щабът се осмеляваше да й се противопостави открито, което водеше до чести конфликти. Не можеше да се каже, че командирът не осъзнаваше положението, в което беше изпаднал. Беше му съвсем ясно, че грубите вмешателства на Даниела подкопават силно авторитета му, заричаше се да сложи край на всичко това, но в последна сметка чувствата му винаги вземаха връх и за една усмивка на любимата, той беше готов на всичко.

– Влюбеният мъж е най-жалкото нещо на света – обясняваше Дебелия Данков с наставнически глас, – за една усмивка на любимата е готов на всичко.

– На мене ли ми говориш? – погледна го Бай Манол подозрително.– О, съвсем не – ухили се нахално. – Говоря по принцип. Например, да

предположим, че аз съм влюбен в едно момиче. Нека допуснем, че и тя ме обича, но иска отношенията ни да бъдат платонични или, по-точно, да не прехвърлят определена граница. Да речем, че това момиче всяка нощ ляга в леглото ми и заема по-голямата му част. Е, това не е чак толкова страшно, тъй като аз съм слабичък, но тя ме възбужда до крайна степен и в момента, в който аз искам да съединим телата си, тя ме отблъсква нежно, а аз си мълча, защото съм влюбен в нея и не искам да я засягам. На мене ми стига една нейна усмивка, за да забравя всичко и да бъда щастлив.

– Що дрънкаш глупости? – сопна се Бай Манол обидено и се обърна демонстративно на другата страна.

– А ти що се впрягаш, ако това не се отнася за тебе?

68


Дебелия се усмихна самодоволно и понечи да продължи дълбокомислените си разсъждения, но в този момент на вратата се появи Маргото с празни ръце и забит в земята поглед. За миг усмивката му се стопи като бучка лед в чаша горещ чай.

– Къде ми е вечерята? – попита той със заплашителен глас, загубвайки изведнъж всякакъв интерес към проблемите на любовта.

– Ами, не стигна – отвърна гаджето му, без да вдига поглед от земята.– Как така не стигна?– Ами, когато отидох в столовата, храната вече беше свършила.– Нищо не разбирам – промърмори Данков и се огледа злобно.Постепенно Маргото се окопити и започна да разправя, че доколкото разбрала от

приказките на другите, Лъчо имал навика редовно да поръчва по-малък брой порции, тъй като много хора предпочитали да се хранят в кръчмата. Обаче, изглежда забравил, че в понеделник кръчмата не работеше и в столовата се стекли почти всички бригадири. Освен това, тази вечер храната била неочаквано хубава и…

– Какво е имало за вечеря? – попита Дебелия, преглъщайки с мъка слюнката си.– Пържен салам със салата от зеле – отвърна Маргото. – А за десерт компот от

ягоди.– Ауу – изстена Данков и лигите му потекоха.За беда, продължи момичето, нямало никой от щаба, който да контролира

вечерята, така че в началото много хора си били взели по две порции, въпреки протестите на леля Кина.

– Не ги ли е срам – възмути се Дебелия.За тези, които отишли малко по-късно, имало само хляб.– Поне хляб донесе ли? – попита с тайна надежда, гледайки изпитателно

празните ръце на Маргото.– Когато отидох аз, и хлябът вече беше свършил – отвърна тя тихо.– Как може да си такава тъпа путка заспала? – разкрещя се Данков в изстъпление

и от устата му се разхвърчаха слюнки като новогодишни конфети.– Но какво съм виновна аз? – проплака момичето.– Как какво си виновна? Вместо да отидеш първа и да вземеш по две, че и

повече порции, ти отиваш последна и сега ще ми ядеш кура.– Хубаво, тя ще ти яде кура, ами ти какво ще ядеш? – подхвърли Бай Манол

хапливо, доволен че му се отдаваше възможност да си го върне. Той също не беше вечерял, но храната беше едно от нещата, които го интересуваха твърде слабо.

Дебелия въздъхна отчаяно, като човек, който е преживял голямо крушение в живота и попита с примирен глас:

– И кво стана после?– Ами, че какво да стане – поде Маргото с готовност, радвайки се, че бурята

беше отминала.В столовата настъпила страхотна суматоха. Иван разправял, че бачкал като луд

по цял ден на сеялката, а и на обяд не получил храна. Създало се брожение срещу началник-щаба, бригадирите го търсели настоятелно, за да му поискат обяснение, а Майната открито му се заканвал. Чували се възгласи: “Да заколим дебелата свиня за вечеря”.

На това място Данков дори се засмя и подхвърли:– Не му завиждам на Лъчо, ако го хванат. Като нищо ще му теглят ножа. Пък и

хубаво ще си похапнат.– Ти се моли да не се сетят за тебе. Щото и по твойто нежно тяло бая месце се

намира – обади се Бай Манол с ехиден глас, все още обиден от забележките на Дебелия, относно отношенията му с Трефата.

69


– Една трефа – каза Чавдар, сгъвайки замислено картите си. Откакто скъса с Даниела, съвсем естествено, я загуби и като партньор в бриджа. Така че беше принуден да играе с Димо.

– Надявам се, че не е синя трефата – ухили се Дъртия предизвикателно.– Пас – промърмори Таньо след продължителна симулация на мислене.– Една купа – обяви Димо.Другият Таньо се почеса напрегнато зад ухото и също пасува. Двамата Таньовци

бяха съответно председателя и заместник-председателя на АПК-то. Освен еднакво звучните имена, имаха еднакво некачествено образование, еднакво ниска култура и еднакво посредствен интелект. За сметка на това, притежаваха еднакво високо самомнение. Интересите им също бяха еднакви и се свеждаха до непрекъснат стремеж към повече власт и пари. Еднаквите им развлечения се състояха главно във всекидневни напивания и от време на време партия бридж за повдигане на самочувствието им, макар че им беше много трудно да си намират противници сред съселяните си.

– Три без коз – обяви Чавдар, слагайки край на анонсите.Радо наблюдаваше напрегнато играта, макар че си нямаше никакво понятие от

бридж. Утре му предстояха сложни преговори по финансови въпроси с ръководството на АПК-то, така че се стремеше на всяка цена да спечели благоразположението на гостите си.

– Таньо, още мъничко водка? – попита с неестествено нежен глас.– Може – отговори председателят с лукава усмивка.Познавайки суетата на Таньовците, Радо беше помолил настоятелно Чавдар и

Димо да направят така, че да загубят играта, но без да предизвикат подозрението на съперниците си. В интерес на истината това беше доста трудна задача, но те проявяваха завидно усърдие и засега благополучно успяваха да изостават в резултата.

– Шест импа за вас, общо повеждате с двайсет и четири – обяви Чавдар.– Колко раздавания остават още? – осведоми се заместникът.– Четири.– Победата ни е в кърпа вързана – заяви Таньо номер две гордо и поглади гъстия

си мустак.– Голяма работа сте вие – обади се Радо с мазен глас. – Взимайте си от

мезенцето, ей сега ще нарежа още.– Абе, софиянци все се мислят за големи майстори – установи председателят,

мляскайки шумно парче луканка. – И не само в брича, ами навсякъде.– Не се казва “брича”, а “бриджа” – поправи го Димо, раздразнен от наглото му

държане.– Абе, не знам дали е “брича” или “бриджа”, пък и не виждам голяма разлика.

Важното е, че и ние на село разбираме от тия работи и то не по-зле от вас столичаните – отвърна Таньо номер едно и предизвикателно размаха листчето с резултата.

– Недей да бързаш, има още четири раздавания – процеди Чавдар през зъби.Двамата Таньовци избухнаха в спонтанен смях.– Брей тия софиянци, брей – квичеше председателят между пристъпите на смеха.

– Не падат по гръб и туй то.Чавдар и Димо си размениха по един многозначителен поглед, проследен с

тревога от Радо, който усещайки че нещата могат да вземат неблагоприятен обрат, реши да позамаже положението.

– Карти са това – заяви той с помирителен глас. – Днес върви на едни, утре на други.

70


– Е, да, ама нали самите те твърдяха, че тяхната система на писане свеждала всичко до майсторството, а не до късмета.

– Точно така – отвърна Димо. – И продължаваме да го твърдим.– Брей, тия софиянци, брей – цъкаше с език председателят, докато раздаваше

картите, развеселен от упоритостта на съперниците си.Радо погледна умолително към Димо, а после и към Чавдар, но и двамата

поклатиха отрицателно глава. Все пак, той не се тревожеше кой знае колко, защото смяташе аванса на Таньовците за твърде солиден, за да бъде стопен за четири раздавания.

Чавдар и Дъртия заиграха с пределна мобилизация и въпреки липсата на шанс, успяха за три раздавания да намалят резултата до шест импа. Усмивките на Татньовците помръкнаха, макар че все още твърдо вярваха в крайната победа. Радо се оглеждаше тревожно, предлагайки с несигурен глас “още водчица и мезенце”, но никой не му обръщаше внимание.

Започна последното раздаване. След началния етап на обявяването се разбра, че точковата сила бе у студентите. Напрежението нарастваше с всяка изминала секунда. Според преценката на Чавдар, задължението им не беше за шлем, но единственият им шанс да стопят преднината на противниците и да спечелят крайната победа, беше да се предприеме риска.

– Шест купи – обяви той с изсъхнали устни и всички пасуваха.На пръв поглед играта беше безнадеждна. Дори и необходимия импас в коза да

сполучеше, пак не достигаше една ръка. Дъртия изпсува злобно и свали мора. Чавдар мислеше напрегнато. За миг зърна наглата усмивка на председателя и едва се сдържа да не му строши бутилката в главата.

– Айде, софиянецо, да те видим сега – дразнеше го Таньо.Започна да разиграва машинално, блъскайки си междувременно главата в

търсене на изход. Импасът сполучи и точно тогава в мозъка му проблесна светлина. Надежда, макар и малка, съществуваше. Как не се сети веднага. Ако и двата липсващи оньора бяха у председателя, имаше възможност да направи скуиз и да изпълни договора.

Дъртия запали цигара и с унил поглед следеше разиграването. Съдейки по възвърнатите усмивки на Таньовците и по отчаянието на Димо, Радо стигна до извода, че всичко щеше да свърши благоприятно. Дори така се получи по-добре. Напрежението и оспорваността в края на играта, правеха победата още по-сладка. С любезна усмивка напълни чашите на председателя и заместника му, представяйки си с блаженство как щеше да ги изпързаля утре сутринта. Едва ли щяха да се опъват много. В края на краищата бъркаха в държавния, а не в собствения си джоб.

И тогава се случи неочакваното. С привидно небрежен жест, Чавдар бе изиграл скуизиращата карта, след което, без да бърза, извади една арда без филтър, поомачка я, поочука я и чак тогава я запали.

В първия момент Таньо не осъзна заплахата. Посегна да даде пика, но установи, че така освобождаваше цвета на мора, ако пък изчистеше дамата каро, валето на Чавдар ставаше властно. А други карти той просто нямаше. Усмивката му изведнъж помръкна като летен ден пред буря, а лицето му придоби цвета на екологичните движения.

– Дърт, трябваше да играем на вързано – заяви Чавдар с подобаваща скромност.Нервите на председателя не издържаха и той хвърли злобно картите върху

масата. Радо гледаше жално като настъпен пудел, а заместникът все още не можеше да схване какво точно се бе случило.

– Евалла, Чаво – възкликна Димо искрено. – Бог си!

71


– Кой каквото ще да казва, но ако Бог съществува, то той е страшно нелогичен, непоследователен и извратен тип – заяви Катя разпалено.

– Благодаря за комплиментите – усмихна се Стоянчо.– Добре, де. Не е ли така? – горещеше се момичето, хвърляйки с настървение

невинните домати в кофата. – Първо създал света, после решил, че не му харесва и направил потоп, но все пак спасил по определен брой представители на всички растителни и животински видове, включително и човека, за да може да започне всичко отначало. След това, когато нещата отново взели да не му харесват, изпратил сина си сред хората, за да бъде разпънат на кръста, а после да възкръсне и непрекъснато да заплашва с второ пришествие и страшен съд.

– Това в училище ли сте го учили? – попита Стоянчо насмешливо.– Престани да се държиш с мене като с малко момиченце – ядоса се Катя. –

Много добре знаеш, че в училище не се учат такива неща.– Това е жалкото – кимна замислено. – Ако в училище се учеха такива неща, а не

глупости, нямаше да разсъждаваш така.– Добре, де, ти вярваш ли в Бога? – настояваше момичето.– Аз вярвам в себе си, което е същото – отговори с подобаваща скромност.– Ох, с тебе не може да се говори сериозно – възмути се тя и махна с ръка на

отрядния си командир, сочейки пълната кофа. – Искам да кажа, мислиш ли, че Бог съществува? И ако съществува, къде се намира? Може би на небето? Тогава защо самолетите не се блъскат в него?

– Съществува ли Бог или не? – повтори Стоянчо замислено. – На този въпрос всеки трябва да отговори сам на себе си. Защото Бог не се намира на небето, а в душите на тези, които вярват в него.

– Абе, Кате, що изобщо му обръщаш внимание? – обади се Маргото от съседния ред. – Не виждаш ли, че непрекъснато се ебава.

– Здравей, Стоянчо – поздрави приближилия се към тях Гелето. – Ти по какъв случай?

Въпросът му беше съвсем основателен, тъй като не се случваше всеки ден Господа да се появи на полето.

– Ами спорим с Катя по теологически въпроси.– Какви въпроси?– Теологически – повтори Стоянчо, едва сдържайки усмивката си.– Аха – кимна той, симулирайки разбиране, тъй като го беше срам да попита за

значението на тази странна дума.– Геле, отбеляза ли ми кофата? – погледна го Катя подозрително.– Естествено – отвърна с достойнство.Командирът на втори отряд беше сериозно и добродетелно момче и ако се

изключи факта, че Господ си беше позволил малка шега, правейки от него студент, а не фатмак, което би му подхождало много повече, всичко би изглеждало нормално. В интерес на истината, ученето му се отдаваше почти толкова, колкото модерните танци на индийските слонове, но за сметка на това, служебното му положение по време на бригадата му даваше възможности да прояви истинските си заложби.

– Абе, Стоянчо – започна Гелето замислено, – гледам ви и се чудя. Взети поотделно, всички сте толкова добри и свестни момчета, а като се съберете заедно, вършите какви ли не щуротии. Ето днес, цяла сутрин, Росен и Наско се гонят из редовете и си бъркат в задниците.

Маргото се изсмя звучно, а Катя извърна гнусливо глава.– Това е, защото днес е понеделник и кръчмата има почивен ден – оправда ги

Стоянчо.

72


– Ако питате мене, когато кръчмата е отворена, правите още по-големи щуротии – констатира отрядният командир, не без известно основание.

– Ами, виж сега, момчетата са дошли тука, за да се разтоварят от напрежението на живота и да забравят проблемите си…

– Според мене, би трябвало да са дошли тука, за да помогнат за прибирането на реколтата – отсече Гелето високопарно, но след това махна примирено с ръка. – Нейсе. Във всеки случай, добре че не съм ви отряден на вас.

– А с момичетата по-добре ли се разбираш?– Общо взето по-лесно е, макар че и сред тях има стоици.– Какво? – облещи се Стоянчо в недоумение. – Какви стоици?– Ами какви – запъна се за миг. – Такива, дето вдигат стойки.Маргото отново се засмя звучно, а Господа прехапа устни в отчаян опит да се

сдържи.– Маргарита, защо не работиш? – попита отрядният командир с леден глас,

мъчейки се да прикрие раздразнението си. – Още не е дошло време за почивка.Любимата на Данков седеше върху една обърната празна кофа и най-

невъзмутимо дъвчеше дъвка.– Маргарита, на тебе ти говоря – повиши Гелето глас и от близкия храст

излетяха няколко подплашени птички.Тя само му се усмихна прелъстително, като че ли й се обясняваше в любов.– Абе, ти чуваш ли какво ти говоря? - изкрещя отрядният и гласът му проехтя

чак до другия край на блока.– Какво казваш, Геле? – Маргото вдигна учудено невинния си поглед. – На мене

ли говориш?– На тебе, я! И престани да ми дъвчеш, когато говориш с мене.– Моля.– Не ми се моли, ами престани да дъвчеш.– Не те чувам, Геле, можеш ли да говориш малко по-високо.– Престани да дъвчеш!– Защо? – усмихна се Маргото. – Забранено ли е?– Забранено е.– Така ли? Къде пише?Този въпрос явно го затрудни много. По челото му избиха ситни капчици пот.– Ъъъ…Може и да не е съвсем забранено, обаче не е културно.Момичето избухна в чистосърдечен смях.– Геле, ти говориш за култура. Та това е чудесно. Кой би подозирал в тебе

такива заложби? Може би ще ни кажеш нещо и за съвременното изкуство.– Тука сме дошли да работиме, а не да си говориме глупости.– Добре е, че поне си самокритичен.Отрядният премигна замислено, но не успя да разгадае смисъла на тази

забележка.– И струва ми се, че те попитах защо не работиш.Но тя беше зареяла замечтан поглед в далечината и сякаш изобщо не го чуваше.– Маргарита, тебе питам?– А? Какво има пак? – стресна се момичето.– Защо не работиш?– Защо какво? Пак не те чувам.– Защо не работиш? – изкрещя Гелето, треперейки от ярост.– Ами ти защо не работиш? - отвърна Маргото най-невъзмутимо.– Аз съм отряден командир.

73


– Така ли? И какво от това?– Ами нищо – отговори не много уверено.– Тогава какво искаш?– Искам да знам защо не работиш.– И аз искам да знам защо ти не работиш.– Отрядните командири не работят.– Така ли? За какво са ни тогава?– За да контролират работата.– Как могат да контролират работата, след като не работят?– Ами, на тях това им е работата.– Аха.– За последен път те призовавам да започнеш да работиш.– А защо не призоваваш Стоянчо да работи. Той, доколкото знам, не е отряден

командир.– Той не е от моя отряд.– И какво от това? Само твоят отряд ли трябва да работи?– Всеки отряден командир отговаря за своя отряд – отговори Гелето след кратко

размишление.Не се знае как щеше да завърши този високонаучен спор, ако иззад завоя на пътя

не се бе появила една червена лада. Когато шумът от двигателя заглъхна, отвътре се показаха командирът и началник-щабът. Бай Манол отвори багажника и Лъчо с небрежен жест пъхна вътре две кофи с домати.

– Я, Стоянчо – провикна се Радо радостно и се насочи към тях.Маргото изведнъж бе загубила всякакъв интерес към спора с Гелето и се бе

захванала усърдно да бере домати.Отрядният отвори уста да каже нещо, но командирът изобщо не го погледна,

подмина го като колче и подаде ръка на лежащия сред доматите Стоянчо.– Тъкмо ти ни трябваш – обяви тържествено. От особения блясък на очите, от

киселия дъх и от несигурната му походка, Господа беше склонен да предположи, че Радо бе ударил две-три чашки бяло винце. – Имаш ли някаква работа?

– Аз ли? Нищо конкретно. Просто си говорехме с Катя – отвърна скромно.– Тогава тръгвай с нас. Няма да съжаляваш.Качиха се в колата и Бай Манол подкара внимателно между редовете.– Стоянчо, искаме да ни заведеш до казана да вземеме малко ракия – обясни

Лъчо.– Е, ама той, казанът, е на блока до другото село, дето работехме първите дни.– Преработили сте се вие – ухили се Радо добродушно. – Няма значение, нали

сме с кола. Само да минем за малко през патладжаните.На блока с патладжаните работеше първи отряд. Щом колата спря, Иван Капута

веднага се завтече да засвидетелства чинопоклонничеството си пред началниците, но преди да успее да стигне до тях, началник-щабът хвърли в багажника три касетки с патладжани и бай Манол натисна газта. Само че този път нямаха късмет. Тъкмо да излязат от блока, изведнъж пред колата изникна пазачът.

– Те сега си еба мамата – промърмори Лъчо.– Няма страшно – заяви командирът, комуто алкохолът бе вдъхнал смелост. –

Мани, спри за малко.Без да бърза, Радо отвори прозорчето и подаде глава през него.– Какво има? – попита той ядосано.– Отваряй багажника – отвърна пазачът лаконично, с което разпръсна всякакви

съмнения.

74


– Моля? – гласът на командира чудесно имитираше искрено учудване и възмущение.

– Проверка на багажника – упорстваше селянинът.– На какво основание?– Аз съм пазачът на блока и съм длъжен да проверявам всички коли.– А ти знаеш ли чия е тази кола?– Не ме интересува.– Това е колата на командира на бригадата. Ясно ли ти е? Никой няма право да

проверява тази кола. Ти знаеш ли, че, ако реша, още утре мога да махна бригадирите оттук. Кой ще ви обира тогава скапаните патладжани, а?

– Отваряй багажника – пазачът сякаш изобщо не бе чул обясненията на Радо.– Абе, ти какво си ми заповтарял като развален грамофон “отваряй, та отваряй”

– кипна Радо. – Аз пък ти казвам, че няма да отварям. Мани, давай.Бай Манол запали двигателя, включи на първа и понечи да даде газ, но човекът

продължаваше да стои най-невъзмутимо пред колата.– Отваряй багажника.– Давай на заден, кво се чудиш – кресна Радо.– Кофти ни гепиха – промърмори Лъчо замислено, след като се измъкнаха от

досадника.Заобиколиха блока, избраха едно по-закътано място и набързо се освободиха от

патладжаните и доматите.– Не им било писано на бригадирите да имат пресни зеленчуци за вечеря –

констатира началник-щабът със съжаление.– Гарантирам ви, че с ракията няма да имате подобни проблеми – заяви Стоянчо.– Карай първо през АПК-то. – нареди Радо.– Това пък за чий? – попита Лъчо учудено.– Ще видиш.Пред входа на АПК-то завариха двамата Таньовци, Дъртия и Чавдар.– Кво става тука? – попита Радо след като поздрави.– Искат да им предадем някой и друг урок по бридж – усмихна се Димо скромно.– По-скоро ние на вас – обади се председателят.– Таньо, искам да ти се оплача – започна Радо с много сериозен тон. – Аз

командир ли съм или лукова глава?– Командир си – отвърна председателят не много убедено.– Това командирска кола ли е или циганска каруца?– Командирска кола е.– Помагат ли мойте бригадири в събирането на реколтата?– Е, при добро въображение, може и така да се каже– Тогава, откъде накъде някакъв си въшлив пазач ще иска да ми проверява

багажника? Аз командир ли съм или крадец?“Едното не изключва другото”, помисли си Стоянчо, но си замълча.– Е, добре де, недей да се палиш – обади се заместникът с извинителен тон. – На

човека това му е работата, не разбира.Радо хвана председателя за ръката и го поведе към колата.– Мани, отвори багажника.– Ама, моля ти се, няма нужда – протестираше председателят.– Не, искам ти лично да се увериш, че в багажника няма нищо и да предупредиш

пазачите да се държат по-почтително с мене, щото ще си имаме неприятности.

75


Бай Манол отвори багажника. Освен един патладжан и няколко ситни доматчета, вътре нямаше нищо. Таньо хвърли един поглед за успокоение на Радо и обеща да вземе мерки, така че повече никой да не му създава пречки.

– Лъче, къде сте тръгнали? – попита Чавдар подозрително.– По работа – отговори началник-щабът и му смигна.– Значи и ние идваме – заяви Дъртия решително.– Хитро – обади се Лъчо, след като се набутаха в ладата и потеглиха към казана.

– Как ти дойде на акъла?– Най-добрата защита е нападението – усмихна се Радо скромно.– Доста нагличко беше – констатира Стоянчо. – Поне да бяхте почистили хубаво

багажника. Но го изигра чудесно. Заслужаваш “Оскар”.– Газ, Бай Маноле – ревна Дъртия и измъкна от джоба си плоско пластмасово

шише, пълно с бледозеленикава течност.Както беше предсказал Господа, с казанджията нямаха никакви проблеми, ако се

изключеше факта, че докато опитваха ракията, всички, включително и Бай Манол, се напиха като финландски туристи в Ленинград. Накрая, напълниха една петлитрова туба за лагера, Лъчо се спазари набързо и наброи три десетачки на бай Недялко. Връщането беше доста опасничко, като се имаше предвид, че вече се беше смрачило и шофьорът беше пиян, а освен това в управлението на колата, в една или друга степен, участваха всички.

– Мани, спри да се изпикаем – помоли Стоянчо, който, като най-възрастен, не можеше да стиска дълго.

Докато облекчаваха пикочните си мехури, от съседния двор се чу неистово кудкудякане, съчетано с истерични женски писъци. В следващия момент оттам изскочи Радо, стиснал по една гъска във всяка от ръцете си, които за съжаление бяха само две.

– Мани, пали - изкрещя той и се хвърли към колата.Другите го последваха моментално, без дори да имат време да закопчаят

панталоните си. Ладата потегли точно в момента, когато на прага се показа възмутената стопанка и със злобни проклятия се втурна към тях.

– Нещо днеска всички ме преследват – оплака се командирът, след като се отдалечиха от опасното място.

– Да, бе, да, а ти все си невинен като херувимче – ухили се Лъчо. – Заради тебе не можах да се изпикая като хората.

– Да ти се не видят и пуйките скапани – изкрещя изведнъж Дъртия и заблъска яростно невинните птици, които от уплаха закудкудякаха по-силно.

– Кво стана? – попита Чавдар, едва сдържайки усмивката си.– Кво, кво, насраха ме шибаните пуйки.– Моля, моля – засегна се Радо. – И ако искаш да знаеш, това не са пуйки, а

гъски.– Ама и аз съм една гъска – заяви Катя самокритично. – Защо ти се връзвам, като

знам, че никога не говориш сериозно.– Напротив, винаги съм сериозен – оправдаваше се Стоянчо. – Само че ти не

можеш да го оцениш.Седяха в стаята му и водеха все същия разговор за Бога и хората, който отдавна

би трябвало да им е омръзнал. Отвън се чуваха пиянски викове, песни и дрънчене на китара.

– А сега ще бъдеш ли сериозен? – попита тя, приближи се до него, обви ръце около врата му и го целуна.

– Виж, това наистина е сериозно – промърмори смутено.– Обичам те – прошепна момичето задъхано и продължи да го целува.

76


Стоянчо усети как големите й твърди гърди се сплескаха в прегръдката му и кръвта му кипна като в юношеските години. Но нещо в него се бунтуваше и го предупреждаваше: “Внимавай, не бъди груб с н е я!”

За миг Катя се отдръпна от него и с рязко движение смъкна блузката си, изпод нея гърдите й изскочиха, като птички, пуснати на свобода. В объркания му мозък светкавично премина спомена за нещо вече видяно и той не можа да сдържи възклицанието си.

– Ей сега идвам – прошепна момичето и посегна към ципа на полата си.Стоянчо разбра инстинктивно, че, ако не спреше веднага, после вече щеше да

бъде невъзможно да се въздържи. Останките на това, което хората някога са наричали съвест и морални задръжки, отчаяно се бореше със стихията на страстта.

– Облечи се – прошепна с пресъхнало гърло и извърна поглед от полуголото тяло на момичето.

За миг Катя замръзна вцепенена. Гола до кръста, с полусмъкната пола, тя можеше да послужи за модел на някаква странна сюрреалистична картина.

– Съжалявам – продължи без да я гледа, – но мисля,че е по-добре да се облечеш.– Какво ти стана? - простена тя и в гласа й прозвуча цялата болка на угнетеното

човечество.– Аз съм стар, изхабен, омърсен - отвърна Стоянчо и след кратко колебание

допълни с уморен глас: – И женен.– И какво от това? – възкликна Катя пламенно – Аз те обичам именно, защото си

такъв.– Нищо не разбираш – поклати тъжно глава. – Ти си едно малко, чисто и

невинно момиченце.– О, престани с тези глупости. Не съм малко, чисто и невинно момиченце, за

каквото се опитваш да ме смяташ. И моля те, не гледай в стената, когато разговаряш с мен.

– Облечи се и няма да гледам в стената.Катя закопча набързо полата си и навлече тясната блузка.– Готово - каза тя с глас, в който се бореха за надмощие болката, злобата и

любовта. – Целта ти е постигната.– Целта? Каква цел? – погледна я объркано.– О, не се прави, че не знаеш. Целта да унижаваш другите в съмнителния

стремеж да си самодоказваш собственото превъзходство и съвършенство. Нима не беше такава целта ти, когато се престори на доктор и ме накара да се съблека гола пред всички. А нима сега, когато аз ти признах любовта си, а ти ме накара да се облека, целта ти не е същата? Само обстоятелствата са различни, но целта ти е същата, да ме унизиш.

– Катя, много добре знаеш, че това не е така – отвърна Стоянчо с разтреперан глас. – Никога не съм се стремил да унижавам никого, най-малкото пък момиче като тебе.

– Знам – изкрещя тя и изведнъж сълзите й потекоха обилно от очите, давайки път на потиснатите чувства. – Но защо, защо тогава?

– Знаеш ли, наскоро сънувах един сън – усмихна се и я прегърна бащински през рамо. – Пред мен се яви едно ангелче с големи, широко отворени очи, в които се четеше искрена тревога. Гласът му беше мек и приятен, но много уплашен. ”Моля те, каза ми то, недей да докосваш нашата сестра.” На сутринта дълго се чудих какво може да означава това, но така и не можах да намеря подходящ отговор, затова реших да попитам Чаво.

77


– Чаво ли? – погледна го Катя подозрително. – Не знаех, че Чаво е тълкувател на сънища.

– О, той съвсем не е тълкувател на сънища – усмихна се Стоянчо. – Просто от време на време участва в моите сънища, както аз пък понякога в неговите.

– Ти май пак ми се подиграваш – каза тя и в очите й отново заблестяха сълзи. – За тебе аз съм едно глупаво момиченце, което може да бъде залъгвано с приказки и сънища.

– О, съвсем не – отвърна Стоянчо разтревожен. – Сънищата не са залъгалка за глупави момиченца. Те са твърде сериозно нещо. Много изтъкнати учени и философи, включително и Фройд, са се занимавали с този проблем. Интерференцията на сънищата също е реално съществуващ факт.

– И какво каза Чаво? – попита Катя, у която любопитството временно бе взело връх.

– О, той най-категорично отрече да е участвал и заяви, че това си е лично мой сън.

– Е, и?– Това, разбира се, с нищо не ми помогна в тълкуването на съня, но ми даде

известни насоки. Обаче, едва преди малко разбрах, че сънят ми не е само лично мой, защото касае и тебе.

– Мене ли? Нищо не разбирам.– И аз отначало нищо не разбирах. Но сега вече ми е пределно ясно какво е

имало предвид ангелчето, когато ми каза:”Недей да докосваш нашата сестра.”– Ооо – простена момичето, най-после прозряло намеците му. – Ти пак ми се

подиграваш. През цялото време непрекъснато си ми се подигравал.Извади кърпичка, избърса очите си и стана.– Май е по-добре да си тръгвам.– Ще те изпратя – отвърна Стоянчо без да направи опит да я задържи.Вървяха мълчаливо до изхода на лагера, където той се спря колебливо.– Чао, беше ми много приятно.– Това ли ти беше изпращането? – погледна го Катя изпитателно.– Така е по-добре.– Е, благодаря ти – усмихна се тя горчиво и пое по стръмния път към медпункта,

където беше стаята й.– Така е по-добре – повтори Стоянчо, макар че момичето вече беше изчезнало в

тъмнината и едва ли можеше да го чуе. – Така е по-добре.– Така е по-добре – съгласи се Чавдар Дългокосия и отпи голяма глътка ракия. –

Мисля, че те разбирам напълно.– Наистина ли? – усмихна се приятелят му зарадвано, сякаш това имаше

съдбоносно значение за него. – Катя не е нито Ани Буцата, нито Мина, нито Ели Пича, разбираш ли?

В началото на октомври времето изведнъж захладня, така че лятната къпалня в лагера стана практически неизползваема. Под силния натиск на масите, Лъчо се видя принуден да уреди ползването на селската баня всеки следобед, само за бригадирите. Това не беше особено трудно, като се имаше предвид, че местното население, спазвайки добрата стара традиция, се къпеше само в събота. Оказа се обаче, че както в лятната къпалня, така и в селската баня, в мъжкото отделение имаше само един душ. Така че, понякога се налагаше да се чака с часове, докато ти дойде реда. Освен това, за разлика от къпалнята в лагера, тука никой не се бе сетил да пробие дупка, през която би могло да се наблюдава дамското отделение. Поради тази причина, на бригадирите се налагаше да си измислят други занимания, които да правят чакането по-малко досадно.

78


Чавдар и Стоянчо бяха решили проблема по не много оригинален, но за сметка на това, практичен начин. Преди всяко отиване в банята, си купуваха по един литър ракия от бай Златко, вземаха и малко кисели краставички за мезе, така че, чакането минаваше доста приятно и неусетно. Естествено, този подход бързо спечели привърженици, особено сред нерезите, макар че криеше и известни рискове. Така например, един ден Миро Идиота, докато чакаше реда си, се напи юнашки, после заспа под душа и едва не се удави. Освен това, често се случваше някой да прекали с пиенето и да забрави да се изкъпе, но това бяха бели кахъри.

– Има ли желаещ за бридж-белот – провикна се Дъртия. – Че на Кочо му дойде реда и останахме трима.

Стоянчо и Чавдар поклатиха отрицателно глави.– Дайте тогава да разхвърляме три-пет-осем – предложи Росен.Вратата на съблекалнята се отвори и на прага се появиха двете педерастчета.– Извинете, кой е последен? – попита Хинди.– Извинете, а вие сигурни ли сте, че сте за мъжкото отделение? – попита Наско с

нарочно изтънен глас и думите му бяха посрещнати със спонтанно хихикане.Двете педерастчета се изчервиха като силно употребявани дамски превръзки, но

не казаха нищо.– Я не се ебавайте с момчетата – обади се Стоянчо със строг глас. – Аз и Чаво

сме последни.– Благодаря – усмихна се Руменчо стеснително и на лицето му наистина бе

изписана признателност.– Ще ударите ли по един гълток, докато чакате? – попита Господа и щедро

протегна шишето с ракия.– Съжалявам, но ние не пием - отвърна Хинди с плах глас, сякаш се страхуваше

да не би с отказа си да предизвика гнева на Стоянчо. – Е, ваша си работа – сви рамене той. – И аз на вашите години не пиех.– Но затова пък сега си наваксваш и за тогава – ухили се Чавдар.– Затварям играта – провикна се Дъртия самодоволно.– Внимавай да не си строшиш главата – промърмори Наско предупредително.Вече бяха преминали на сантасе, тъй като Росен бе влезнал да се къпе и бяха

останали само двамата.– Стоянчо, може ли да те питам нещо – обади се Руменчо със стеснителен глас.– Питай – разреши великодушно и надигна бутилката.– Само че, ако може, насаме – промърмори момчето и още повече се смути.– Айде, стана опасно – ухили се Чавдар, издърпа бутилката от приятеля си и се

присъедини към Димо и Наско, тактично предоставяйки възможност за дискретен разговор.

– Виж сега – прошепна Руменчо с несигурен глас, – аз, доколкото разбрах, не че нещо съм любопитствал, но все пак, нали разбираш, ако това за тебе вече няма значение, защото аз, струва ми се, все пак за мене това е важно и освен това …

– Абе, говори по-високо и по-ясно – прекъсна го Стоянчо раздразнено. – Дотук нищо не разбрах. Аз може и да съм Господ, но все пак…

– Ами става въпрос за Катя – изплю камъчето събеседникът му и заби поглед в земята. – Доколкото разбрах, вие хм…сте се разделили.

– Това ли било – усмихна се бащински. - Има нещо вярно, макар че това “разделили” ми звучи много фатално, пък и не си спомням въобще някога да сме се събирали.

– Става въпрос, че ти вече си изгубил интерес към нея, ако може така да се изразя.

79


– Че аз никога не съм изпитвал кой знае какъв интерес към нея, мисля, че беше по-скоро обратното – поясни Стоянчо скромно.

– Е, добре, да кажем, че ти си и дал да разбере, че е по-добре да не поддържате повече близки отношения.

– Това донякъде е вярно. Но какво всъщност те засяга тебе този проблем? – погледна го подозрително. – Да не би тя да те е пратила да говориш с мене?

– О, съвсем не – отвърна Руменчо бързо.– Ами, какво тогава?– Просто Катя ми харесва – отвърна момчето след кратко мълчание и отново

заби поглед в земята. – Бих искал да знам дали ще имаш нещо против, ако аз се опитам…нали разбираш…

– Катя ти харесва? – облещи се Стоянчо, сякаш бе видял гола монахиня в банята.– Да – отвърна Руменчо, без да вдига поглед от земята. – Какво лошо има в това?– О, нищо. Просто ми е трудно да възприема, че изобщо някое момиче може да

ти харесва. Мислех си, че вкусовете ти са по-други.– Какво искаш да кажеш? – извика момчето и лицето му почервеня от гняв и

обида. – И ти ли вярваш на тези гнусни клевети?– Ами, Маргото твърди, че ви е видяла – отвърна Стоянчо смутено.Избухването на Руменчо беше привлякло вниманието на Чавдар и Димо, които

кротичко допиваха ракията, след като и Наско бе влезнал да се къпе.– О, така ли? Значи Пламен е бил напълно прав, че Маргото е пуснала този

долен слух.– Просто нямаше кой друг да е – обади се Хинди от другия край на пейката. –

Единствено тя имаше мотив.– Мотив ли? Какъв мотив? – погледна го Стоянчо с любопитство.– Абсолютно незначителен, но за нейната дребнава душичка явно е бил

достатъчен – отговори Пламен с горчивина в гласа. – Един ден, по време на обяда, Маргото дойде при мене и ми каза: “Абе, ти нали си вегетарианец, що тогава не ми дадеш порцията си, понеже на моя Данков две кюфтета няма да му стигнат.” Аз и отвърнах, че не мога да й я дам, защото вече съм я обещал на Румен. Въпреки това, тя продължи да ми досажда, но аз бях категоричен и това много я разсърди. Очаквах, че маже би ще се опита да си го върне по някакъв начин, но чак такава низост не съм предполагал.

Хинди млъкна и се усмихна тъжно.– И така от вегетарианец станах педераст – допълни той след кратко мълчание.– Боже мой, как е възможно такова нещо? – възкликна Стоянчо с искрено

възмущение.– Как е възможно такова нещо? – възмущаваше се разпалено началникът на

базата о. з. полковник Алексов.– Какво се е случило? – попита Радо намръщено.– По-добре ме питай какво не се е случило – отвърна сърдито.– Какво не се е случило? – попита командирът невъзмутимо.– Какво не се е случило ли? Все още не са вдигнали базата във въздуха, но няма

да се учудя, ако и това стане някой ден.– Добре, де, разбрах какво не се е случило, но какво се е случило, все пак? –

настоя Радо нетърпеливо. Даниела го чакаше да пият кафе и не му се губеше време в излишни разправии.

– Първо са карали в нетрезво състояние някакъв трабант из двора и то с висока скорост. Когато портиерът им направил забележка, едва не го набили. После са изпочупили врати, прозорци, лампи, има изтръгнати електрически контакти.

80


– Верно е – ухили се Лъчо. – Тая сутрин, като се опитах да запаля лампата в една стая, така ме друсна токът, че мигом изтрезнях.

– Всички повреди ще бъдат оправени и всички липси ще бъдат заплатени – прекъсна го Радо, за да приключи по-бързо разговора. – Устройва ли те това?

– Абе, майната им на липсите и повредите – махна с ръка Алексов. – Те не са проблем. Още днес ще ги оправим с мойта група.

– А какъв е тогава проблемът? – опули се командирът, шокиран от това неочаквано изявление.

– Някое гадно, мръсно копеленце, което, само да ми падне, ще го пребия със собствените си ръце, е изкъртило табелката от вратата на канцеларията ми.

– Веднага ще я поставим обратно – побърза да обещае Радо.– Ще я поставите, ако я намерите. Това копеленце я е скрило някъде. Ох, само да

ми падне. Колко труд, колко любов съм вложил аз в тази табелка. Ами, недай си Боже, ако сега ми дойде някой посетител. Какво ще си помисли като види, че табелката е махната. Ще си каже: “Тоя Алексов сигурно вече не е началник.” Разбирате ли? Това е диверсия, това е политическа провокация.

– Добре, де, нямаш ли представа кой може да бъде? – прекъсна го командирът.– Ох, само да знаех – възкликна о. з. полковникът с нескривана омраза.

Портиерът каза, че тия, дето карали трабанта били един рус и един с дълга коса, но той е малко късоглед, пък е било и тъмно и едва ли ще може да ги познае. Говорих със собственика на трабанта и той ми каза, че бил забравил ключовете на таблото, така че всеки срещнат би могъл да го подкара. Освен това, няма гаранция, че тези, които са карали трабанта, са същите, които са свалили табелката. Аз държа, вие двамата, като командир и началник-щаб на бригадата, да проведете разследване и в най-скоро време да ми доложите за резултатите. Знаете, че аз не съм дребнав човек и не се заяждам за дреболии, макар че на няколко пъти ми изчезваха учебни гранати, запалки, узергеми и тъй нататък. Много добре знам, че момчетата, които работят при мене, са ги взели да си поиграят. И аз съм бил млад и луда глава, разбирам ги. Обаче, да ми изкъртят табелката от канцеларията, това е посегателство срещу отговорното ми служебно положение, а в по-широк смисъл, бих казал, това е предизвикателство към народната власт.

– Обещавам ти, че до утре сутринта табелката ти ще си бъде на мястото – заяви Радо твърдо и недвусмислено погледна часовника си.

– Да се надяваме – промърмори Алексов недоверчиво и тръшна ядосано вратата.– Намери Чавдар и Савата и им кажи да правят, да струват, но до утре сутринта

табелката да е на мястото си – нареди Радо с уморен глас. – Писна ми. Всичко ми писна.

Савата не отрече, че беше изкъртил табелката от канцеларията, но проблемът бе, че не можеше да си спомни къде я беше оставил. За щастие, намери се едно момиче, което твърдеше, че снощи го е видяла да изхвърля нещо в кофата за боклук. След кратко ровичкане в отпадъците, табелката бе намерена и честта и служебното положение на о. з. полковник Алексов бяха реабилитирани.

– Я, че тя стана по-хубава отпреди – ухили се Савата, любувайки се на отново поставената табелка. – Началник, това звучи гордо.

– Ако се побавите още малко, ще закъснеем – обади се нетърпеливо, внезапно изникналата отнякъде, Лили. – Влакът пристига след десет минути.

– Абе, това да не ти е Япония, че влакът да пристигне навреме – контрира я Савата незлобливо, без да отмества поглед от табелката.

– Лили, това ти ли си? – извика Чавдар с искрено възхищение. – Не мога да те позная.

Савата най-после отмести погледа си от табелката и възкликна непринудено:

81


– Лили, какво си направила със себе си? Та ти си била страхотно гадже.– Стига сте се ебавали – отвърна тя и наведе скромно глава, но беше очевидно,

че комплиментите й бяха приятни. – Изглежда съвсем сте подивели на тая бригада, щом ви правят впечатление неща, с които всяко нормално момиче е длъжно да се съобразява.

– Че сме подивели, подивели сме – ухили се Савата и измъкна неизменното плоско шише със зеленикава течност. – Само недей да ме убеждаваш, че днешното ти издокарване е съвсем нормално нещо.

– А, моля ви се – чу се гласът на Ванчо, който току-що се беше появил. – Вие, ако сте подивели, аз не съм. А, че Лили се е издокарала като кръчмарска певица на селски събор, това си е съвсем отделен въпрос.

След тази реплика, Пора се огледа гордо, за да прецени какво впечатление са направили оригиналните му думи, но, тъй като не забеляза особено въодушевление, плесна момичето по задника.

– Простак – каза тя, по-скоро по инерция, въпреки че се опита да си придаде възмутен вид. Мислите й отдавна бяха другаде. Сутринта се престори на болна и не отиде на работа. До обяд се беше изкъпала, направи си прическа, погрижи се за маникюра си, изскуба си веждите, след което дълго и внимателно се гримира. Накрая облече най-хубавата си официална рокля и обу чисто нови лачени обувки с висок ток. В резултат на всичко това, от мърляво момиченце се превърна в една доста привлекателна млада дама.

Беше се съгласила да се върне на бригадата едва след като Иво й се закле да я последва до няколко дена, веднага щом свърши някои неотложни работи. Тези няколко дена й се бяха сторили векове, но ето че мечтаният момент беше настъпил и след няколко минути щеше да бъде в прегръдките на любимия си.

– Мисля, че е крайно време да тръгваме. До пристигането на влака остават пет минути – каза Лили и тревожно погледна часовника си.

– Ти, с твоя живот по чужбина, май съвсем си забравила достойнствата на милата си родина, едно от които е, че никога не можеш да изпуснеш влака, тъй като той винаги закъснява поне с десет минути повече, отколкото ти си закъснял. – отвърна Савата поучително и се усмихна с чаровната си ангелска усмивка.

Разбира се, той се оказа прав. Началник-гарата ги осведоми, че влакът се очакваше да пристигне с около половин час закъснение.

– Пак добре, че е само половин час – ухили се Савата и надигна шишето. – Поне пиене си имаме.

Гарата, макар че за използването на подобно название се изискваше доста голяма доза въображение, почти толкова, колкото бе нужна, за да наречеш хвърчилото самолет, беше строена в началото на века, ако не и по-рано и можеше да послужи за идеален декор за заснемането на някой американски уестърн, третиращ покоряването на Дивия запад. Може би единствената пречка се състоеше във факта, че надписите бяха на френски, а не на английски. В една малка опушена стаичка с изпокъсани тапети, на чиято врата обаче стоеше претенциозният надпис CHEFF DE GARE, седеше самият началник-гара, един мърляв брадясал селянин с избеляла и нашарена от кръпки железничарска униформа и сандали на бос крак. От другата страна на старата дървена маса, застлана с мръсен изпокъсан вестник, седеше някакво сбръчкано старче, което ако се съдеше по облеклото, изглежда също беше гаров служител.

– Дюшеш – ухили се началник-гарата, местейки пуловете с някаква особена нежност.

– Шефе, кво стана с тоя влак? – на вратата се беше показало кръглото като пита кашкавал лице на Ванчо Пора. – Половиният час вече мина.

82


– Ша доди, момче, ша доди – отвърна chef de gare с добродушен глас. – Туй влакът е малко като женската, не можеш да разчиташ, че ша доди навреме. Ама накрая идва, няма де да оди. Айде едно чифтче, а така.

– Отвън има едно колело. Може ли да направим по едно кръгче, докато чакаме?– Може, чедо, може. Само внимавайте да не ви бутне някой влак, че движението

е голямо – профъфли старчето и се ухили, показвайки беззъбата си уста.Все пак, както беше предрекъл началник-гарата, влакът накрая пристигна. Като

видяха посрещачите, някои от пътниците започнаха да сочат последния вагон и да викат: ”Там е, там е.” Докато се усетят какво става, влакът вече беше спрял и двама души смъкваха Иво на перона, а трети му изнасяше багажа. Като видяха, че го чакат, те го оставиха и побързаха да се качат обратно, след което началник-гарата наду свирката и влакът потегли с грохот.

– Братлета, здравейте – профъфли Иво и залитна към тях. Савата и Ванчо успяха да го хванат преди да е паднал.

– Много си се напил, приятелю – констатира Чавдар дълбокомислено. – Все пак, добре че не пропусна спирката.

– Как ще я пропусна, като целия влак беше предупреден къде трябва да сляза – отвърна гордо. – Дайте да пийна нещо.

– Ивчо, моля те, недей да пиеш повече – обади се Лили с разтреперан глас и малко оставаше да заплаче.

– О, любов моя, и ти ли си тука? - извика той възторжено и се хвърли към нея, като за малко не я събори на земята. Разцелува я набързо и се обърна отново към приятелите си: – Ако нямате пиене, бръкнете в чантата ми. Нося пет бутилки “Царевец”.

– Браво - ухили се Савата и услужливо му отвори вратата на трабанта, подавайки му плоското шише.

Иво се просна на задната седалка, отпи голяма глътка облак, като не пропусна да се олее и след по-малко от минута вече спеше дълбок пиянски сън.

– Ех, Лили, Лили, май напразно ти отиде цялото кипрене – каза Ванчо и въпреки просташкия тон, в гласа му се долавяше искрено съчувствие.

– Аз викам довечера да направим един купон по случай завръщането на Иво – предложи Савата. – Тъкмо имаме и пиене.

– Чудесна идея – възхити се Пора.– Защо не го оставите да си почине тази вечер? – възпротиви се Лили. – Не

виждате ли, че вече е пиян?– До довечера има време да изтрезнее и да се напие поне още два пъти – отсече

Савата и сложи точка на спора. – Чаво, ти ще дойдеш ли?– Разбира се, само че първо ще мина през кръчмата да ударя едно облаче.В интерес на истината Чавдар нямаше намерение да се застоява в кръчмата, но

още от вратата една властна ръка го дръпна за якето и докато разбере какво става, се озова на една маса с Дойчо и още двама селяни, чиито очи вече бяха придобили формата и цвета на светофари, приканващи те да спреш.

– Кво ще пиеш? - попита селянинът с германското име със страшен глас.– Едно облаче – отвърна стеснително.След около час, вече пиеше третия облак, а Дойчо го беше прегърнал приятелски

през рамото, докато от съседната маса Стоянчо и Наско хвърляха завистливи погледи, лигавейки се по на една ракия, понеже нямаха пари за повече.

– Ша може ли да намериш някоя женска от бригадирките като за мене? - подпитваше Дойчо срамежливо.

83


– Няма проблеми – обещаваше Чавдар великодушно. – Тая вечер в базата има голям купон, пълно ще е с гаджета. Идваш с мене и готово.

– Да, да, а после булката му ще го изхвърли от къщи и ще трябва да си го вземете при вас на бригадата – ухили се единият от другите двама селяни и сръга закачливо приятеля си в ребрата.

– Кой, мене ли, бе? – насъска се Дойчо. – Ако не ми беше братчед, щях да ти избия зъбите за тия приказки.

Но в думите на братовчеда явно имаше известна доза истина, защото като стана време да тръгват, ентусиазмът на селянина с германското име се беше поохладил и под претекст, че бил много уморен и утре трябвало да става рано, той отклони поканата.

– Момчета, сега ще ви водя на страшен купон в базата – ухили се Чавдар и залитна към Стоянчо и Наско, които го прихванаха навреме. – Аз малко съм си пийнал, ама да не ви прави впечатление.

– Де да можехме и ние да сме си пийнали като тебе – въздъхна Наско мъченически.

Чавдар им подаде великодушно едно лимонадено шише пълно с облак, което Дойчо му бе поръчал за из път.

– И още ще си пийнете, бе. Нали ви казвам, че ще ви водя на страшен купон. Иво се върна от София и донесе цяла чанта с пиене – профъфли с усилие и съвсем се отпусна в ръцете на приятелите си. – Нещо краката ми омекнаха.

При вестта за пълната чанта с пиене очите на Стоянчо и Наско блеснаха алчно като светулки в тъмнината и те ускориха крачка, въпреки че пияният им колега тежеше прекалено много за петдесетината си килограма.

– Ей, момчета, по-внимателно, ще ми изкълчите ръцете – заоплаква се Чавдар. – И къде скрихте шишето? Дайте да си наквася устните.

– Като те гледам, ти вече бая си се наквасил – промърмори Наско задъхано, подавайки му с неохота бутилката.

Разстоянието от кръчмата до базата не бе никак малко, така че твърде скоро Стоянчо и Наско се умориха и седнаха да си починат. Щом го пуснаха, Чавдар моментално се свлече на земята.

– Кво да го правим? – попита Господа. – Дали да не почакаме, докато поизтрезнее малко.?

– Да, а през това време пиенето на купона няма нас да ни чака.– Нали имало цяла чанта?– Само Иво и Савата са способни да се справят и с две чанти, а освен това,

предполагам, че ще има и други юнаци. Не видя ли, че в кръчмата нямаше почти никой. Къде мислиш са хората?

- Вярно - съгласи се Стоянчо и въздъхна дълбоко. – Ще трябва някак си да го замъкнем до горе.

В това време някъде в далечината се дочу топуркане на конски копита и не след дълго иззад ъгъла се показа раздрънкана каручка, карана от един дрипав циганин.

– Спасени сме - извика Господа радостно и замаха настойчиво с ръка.– Тпуур – кресна циганинът и дръгливият кон се закова на място. – За къде сте,

момчета?– За базата. На това момче нещо му е лошо, та ако може, да ни закарате.– Качвайте се.– Надявам се, че наоколо няма катаджии – смигна Наско и му подаде шишето с

облака.– И да има, не могат да ми вземат книжката, щото нямам такава – ухили се

циганинът и отпра солидна глътка. – Та викате, лошо му било на момчето.

84


– Да бе, нещо му стана.– Според мен нищо му няма, само дето си е пийнал повечко, но в това няма

лошо – каза каруцарят приятелски и потупа по рамото пияния, който се беше вторачил в коня.

– А бе, Стоянчо – обади се Чавдар след известно време, – не мислиш ли, че този кон е много готин пич.

– О, да – отвърна Стоянчо. – Не е лошо момче, след като се нави да ни повози.– Дали да не го почерпим с малко облак? – попита най-сериозно и дори протегна

бутилката към муцуната на коня, който обаче не прояви интерес към нея.– Той не си пада много по мастиката – уточни циганинът. – Освен това, не пие

по време на служба.– А по какво си пада? – настояваше Чавдар.– Няма нищо против някоя и друга бира, но само след работно време.– Добре, тогава. Утре вечер, в шест часа, ще го чакам пред кръчмата да го черпя

една бира – предложи пияният и го погледна въпросително.– Няма проблем – ухили се каруцарят.– Ония на купона сигурно вече са се напили порядъчно – промълви Наско

завистливо и впери изпълнен с копнеж поглед към изплувалата от мрака база.Ония на купона наистина се бяха напили порядъчно, поне мнозинството от тях.

В тесния апартамент се беше събрал цветът и утайката на бригадата, както и някои от порядъчните бригадири и бригадирки. Гърмеше предизвикателна диско музика и на импровизирания дансинг подскачаха плувнали в пот тела. Сред тях бяха почти всички нерези, а също така и пудела Джина. Пуделът Джина беше притежание на Лина, годеницата на Хъра, която макар и непълнолетна, стърчеше с една глава над повечето от танцуващите, включително и над бъдещия си съпруг. Но това едва ли можеше да бъде пречка за голямата любов на Живко към нея, още повече, че бракът щеше да му осигури покрай другото и софийско жителство.

Савата, който беше удавил вродената си стеснителност към нежния пол в огромно количество алкохол, ухажваше настоятелно Здравчето. Тя беше добро и скромно момиче и с нищо не показваше, че бе сестра на командира на бригадата, макар че при по-внимателно вглеждане в лицето й, това бе очевидно. Но Савата се вглеждаше повече в бутилката, отколкото в лицето й, освен това беше пиян, пък и на купона цареше интимен полумрак, така че дори и не подозираше, че момичето до него имаше нещо общо с човека, който го беше изгонил от бригадата.

– Защо те бяха изгонили от бригадата? – попита Здравчето и му се усмихна мило.

– Защото Радо е дърт педераст – отвърна Савата и също се усмихна пленително.Отнякъде се появи Иво, най-безцеремонно измъкна бутилката от ръцете му и

пресуши остатъка на един дъх. Лора и Нели, които се поклащаха самотно в ъгъла, го изгледаха със смесено чувство на възмущение и страхопочитание.

– Как е, сладурчета? – провикна се той с пресипнал глас и най-непринудено ги хвана за задниците.

Реагираха по коренно противоположен начин. Лора се усмихна окуражаващо и не само че не се отдръпна, но завъртя предизвикателно таза си, отправяйки му подканващ поглед към. За разлика от нея, Нели подскочи като ужилена, извърна се рязко към нахалника и изписка с възмутен глас:

– Що за държане е това?– Държане за гъза – отвърна Иво непринудено и придърпа Лора към себе си.– Простак такъв. Не те ли е срам? – писукаше Нели с разтреперан глас.

85


– Никого не съм убил. Никого не съм ограбил. Никого не съм изнасилил. Не виждам за какво трябва да се срамувам.

В този момент се появи Лили и за успокоение на Нели и за разочарование на Лора, отмъкна Иво със себе си.

– Трябва да тръгвам вече – каза Здравчето и отново се усмихна миловидно, – че утре ще ставам рано.

– Така ли? Защо ще ставаш рано? – попита Савата с чистосърдечен интерес.– Защото ще ходя на полето да бера домати – усмихна се момичето и го

погледна развеселено.За миг той се смути и се закашля сконфузено, но бързо се окопити.– Виж сега, Радо, макар и педераст, все пак ми е приятел и ако искаш, може да

не ходиш утре на работа. Още тази вечер ще говоря с него, така че можеш да останеш до по-късно.

– О, благодаря ти, но няма нужда. Без това ми се приспа вече. Лека нощ – каза тя и се отправи към вратата, където се сблъска с влизащите Стоянчо и Наско, които подпираха пияния Чавдар.

– Здрасти, Здравче – профъфли той. – Меги тука ли е?– Тука е. Отдавна те чака.– Ще чака, къде ще ходи – отсече категорично и се отпусна в леглото, на което

го положиха приятелите му.Стоянчо и Наско въздъхнаха облекчено и избърсаха запотените си чела.– Дайте нещо за пиене, че ни изгоряха душичките – простена Господа с измъчен

глас.Савата протегна към тях бутилка “Царевец”, предупреждавайки

многозначително:– Последната.– Все пак навреме дойдохме – констатира Наско с удовлетворение и жадно отпи

от топлата, дъхаща на спирт течност.– Я виж какво сладурче – възкликна Чавдар възхитено и погали пудела по

главата.– Тази вечер го е ударил на зоофилия – Стоянчо поклати глава загрижено и

нежно придърпа бутилката от ръцете на Наско.– Джаф, джаф – отвърна пуделът и завъртя високомерно опашка.– Как се казваш? – попита зоофилът и го взе в ръце.– Джина – отговори Лина гордо. – Нали е много красива?– Страхотна е – съгласи се и понечи да я целуне, но пуделът свенливо се

дърпаше. – Е, айде сега, пусни един език и не ми се прави на девственица.– Тя наистина е девствена – каза Лина ревниво и си дръпна пудела.– Нейна си работа – вдигна рамене. – Дайте нещо за пиене.– Много е пиян. По-добре да не пие повече – прошепна Стоянчо, стискайки

свидливо бутилката с водка.– Сава, чуваш ли, дай нещо за пиене – крещеше Чавдар.– Кво да правя? – попита безпомощно.– Дай му вода – предложи Наско. – Толкова е пиян, че едва ли ще усети.Савата го послуша и му подаде чаша с вода, но той веднага усети измамата.– Не съм мръсен, а жаден – промърмори възмутено и хвърли чашата към Савата,

който прояви невероятен рефлекс, навеждайки глава в последния момент, така че чашата прелетя над главата му и се разби в челото на седящия зад него Сашко.

– Стоянчо, тази вечер зает ли си? – прошепна Удължения с тайнствен глас.– Защо? Да не би да искаш да спим заедно? – отвърна Господа също шепнешком.

86


– Не съвсем. По-скоро искам да спиш с гаджето ми.– Гаджето ти ли? Кое ти беше гаджето?– Ели Пича.Стоянчо го изгледа подозрително и не отговори нищо. В един отдалечен ъгъл на

стаята седяха Руменчо и Катя и разгорещено спореха за нещо. Той го забеляза, усмихна му се приятелски и му махна весело с ръка, а тя само му хвърли един тежък поглед и бързо извърна глава.

– Стоянчо, попитах те нещо – обади се Иван с обиден глас.– Добре де, тя си е твое гадже, защо трябва аз да спя с нея?– Обещах на Танчето да бъда с нея тази вечер – призна си Удължения и сведе

гузен поглед.– А защо точно аз трябва да спя с Ели Пича?– Защото тя си пада по тебе, пък и вече си го правил друг път.– Тя и по Чаво си пада – упорстваше Стоянчо.– Чаво е с Меги, а освен това е мъртвопиян.– Добре де, ще видя какво мога да направя - въздъхна примирено.– Благодаря ти, знаех си, че на теб може да се разчита.В този момент започна някакъв блус и към тях се приближи Ели Пича.– Ще танцуваме ли?– На мене нещо ми е лошо и май ще ходя да си лягам – промърмори Удължения

с гузен глас, гледайки в земята.Момичето се усмихна разбиращо, придърпа Стоянчо на дансинга, обви топлите

си ръце около врата му и подвикна незлобливо към Иван.– Върви при Танчето, тя ще те оправи.– Наско, можеш ли да капнеш малко водка върху памука – помоли Мис ТеПеЗе.– За какво ти е? – попита сърдито и стисна по-силно бутилката.– Да промия раната на Сашко.– Каква рана?– От чашата, която Чаво строши в главата му.– По-добре му я промий с одеколон – посъветва я мъдро.– Не можах да намеря одеколон.– Тогава нека си припикае раната. Така е най-сигурно.– Опитай се ти да си припикаеш челото – кресна изведнъж тя. – Дай бутилката и

не се прави на циганин.– Добре, де, добре, де, само по-спокойно – отстъпи най-накрая и капна

скъпернически няколко капки. – Стига толкова.Мис ТеПеЗе се разгневи още повече и с изненадващ замах издърпа бутилката от

ръцете му, наквасвайки обилно памука с водка.– Брей, брей – мърмореше Наско учудено. – Ти да не би да си му хвърлила око

на Сашко? Внимавай, щото май бил девствен.– Ей, Чаво, Чаво, много си се напил – ухили се Савата и потупа приятеля си по

рамото.– Чух, че си свалял Здравчето.– Отде разбра? – погледна го изненадано.– Че изобщо няма откъде. Половината бригада само за това говори.– Клюкари – промърмори с презрение. – Нямат си друга работа.– Чудя се само, дали Радо е разбрал.– Радо ли? Че какво общо има Радо с това?– Не знам дали ще му стане много приятно, че точно ти сваляш сестра му.

87


– Какво? – опули се Савата, сякаш беше видял Пенчо Кубадински да чете книга. – Искаш да кажеш, че Здравчето е сестра на Радо?

– Чаво, ето ти китарата – каза приближилия се към тях Иво. – Нали искаше да изпееш нещо.

Чавдар пое несигурно китарата, сякаш се страхуваше да не я счупи и погледна въпросително към приятеля си.

– Така ли се държи?– Откъде да знам. Никога не съм свирил на китара.– Аз също – призна си Чавдар, но това не му попречи в продължение на половин

час да осъществява морален тормоз над присъстващите, демонстрирайки очевидна липса на музикални способности.

– Събрали се пет-шест путки, брей – дереше се той, подрънквайки нескопосано по невинните струни.

– Пет-шест путки бели като пеперудки, брей – пригласяха му Иво и Савата, без никакъв синхрон помежду си, карайки присъстващите да запушват ушите си и панически да напускат купона.

– Може да престанете вече – обади се Ванчо след известно време, възползвайки се от една кратка пауза. – Целта е изпълнена.

– Каква цел? – погледна го Савата с невинните си сини очи.– Гостите си отидоха – отвърна Пора и се оригна шумно.– Защо да е така? – попита Чавдар със самокритичен тон. – Миро, дето е луд,

идиот, ненормален и дебил, да може да свири и пее толкоз хубаво, а аз да не мога?Миро, когото повечето бригадири презираха, защото беше луд, идиот,

ненормален и дебил, наистина умееше да свири и пее и когато вземеше китарата в ръце, сякаш се превръщаше в друг човек, всички го наобикаляха с неподправен интерес и го слушаха в захлас. Обикновено свиреше весели и жизнерадостни латиноамерикански песнички, но впоследствие се оказа, че истинското му призвание беше в изпълнението на сърцераздирателни лирични балади. Стоянчо, Наско и Чавдар никога нямаше да забравят вечерта, когато, връщайки се полупияни от кръчмата, го завариха седнал на стъпалата пред “Нерезариума”, стиснал болезнено китарата в ръце, от очите му се стичаха сълзи, а от устата му се изтръгваха изпълнени с болка и неосъществен копнеж строфи. Тримата се спряха като заковани пред него с изблещени от изненада очи.

– Миро май ни е задминал тази вечер - обади се Наско завистливо.– Не изглежда пиян – поклати глава Стоянчо.– Миро, серенада на “Нерезариума” ли изнасяш? – попита Чавдар и се ухили

възхитено на собствената си духовитост.Той не отговори, дори не ги погледна, изглежда изобщо не беше забелязал

присъствието им.– Contigo me voy, mi santa, aunque me questе morir – гласът му се извиваше

жално, като вой на вълк единак в студена зимна нощ.На вратата на “Нерезариума” се показа Данков, протягайки се сънливо. Прозя се

широко, при което в зейналата му паст преспокойно можеше да изчезне някое заблудило се динозавърче. последва шумно оригване, придружено от бойко пърдене, след което дебелите къси крака се затътриха мързеливо към близкото дърво, което заслужи честта да бъде обилно препикано.

– Тоя идиот още ли не се уморил да си дрънка – подхвърли на връщане Дебелия.– Какво е станало? – попита Наско небрежно, прикривайки любопитството си.– Какво може да е станало? Гаджето му го зарязало – отвърна Данков с

безразличие. – Ако питаш мене, пак много го е изтраяло.– Наистина ли? – възкликна Чавдар. – Нали този път уж беше сериозно?

88


Дебелия го изгледа така, както препатил беловлас професор би погледнал ентусиазиран млад студент.

– Нима действително мислиш, че някой може да възприеме Миро на сериозно?– И все пак струваше ми се, че между тях наистина имаше нещо – отговори

Чавдар, който въпреки всичко продължаваше да вярва в магическата сила на любовта.– Всекиму се случва да се заблуди – заяви Данков двусмислено и понечи да се

прибере.– Разкажи нещо повече, де – помоли Наско, хващайки го настойчиво за ръката.– Нека той ви разкаже – промърмори Дебелия с нескрита досада.Но Миро продължаваше да пее сърцераздирателни балади и сякаш изобщо не

забелязваше присъствието им.– Хайде, хайде, не виждаш ли, че се отнесъл нанякъде? – упорстваше Наско,

изгаряйки от любопитство. – Маргото ще почака малко.– Най-малкото пък за Маргото ме е грижа – махна презрително с ръка. – Само че

тази история в продължение на една вечер я слушах седем и я разказвах четири пъти.– Ами, хайде да ги закръглим на пет – предложи Стоянчо.– Дайте една цигара – каза Данков и въздъхна примирено.Историята, която им разказа, наистина беше сърцераздирателна и можеше да

трогне всяка домакиня или пенсионерка с чувствителна душа.– Както спомена Чаво, не без известно основание, изглежда между тях наистина

е имало нещо. Все пак, за мене си остава загадка, как едно сериозно и уравновесено момиче, като Тони, може да се заблуди дотолкова, че да сметне това нещо за истинска любов. Явно заблудата е била твърде силна, след като се е решила да изпрати на гаджето си, с което ходят от години, сърцераздирателно писмо, в което го уведомява, че между тях всичко е свършено, че е влюбена в друг, че съжалява за това, но го моли да не я търси повече и т. н. Само че Светльо, така се казва гаджето й, Наско може и да го познава…

– Познавам го, разбира се, един курс преди мене е – потвърди той със светнал от любопитство поглед.

– Само че Светльо, вместо да се примири със загубата и като всеки порядъчен мъж, да се напие от мъка и да й тегли една майна, решил да отстоява любовта си. Веднага след като получил писмото, зарязал всякакви ангажименти, метнал се на ладата си и се понесъл насам. Някъде след обяд бил вече тука. Отначало Тони не искала изобщо да го вижда, но той все пак успял да я склони да си поговорят. Какво са си казали никой не знае, но след двучасовия разговор, тя заявила на Миро, че всъщност винаги е обичала само Светльо и че случилото се между тях е просто един сън. След което се качила в ладата и двамата заминали за София.

– Все пак Светльо изглежда се страхува от сънища, след като е решил да си я прибере в София – констатира Стоянчо. – И кое всъщност е по-истинско, съня или действителността?

– El robo mi amor, me quedaron los suenos – пееше Миро със зареян в звездите поглед.

– Не е лесно да си луд – заключи Дебелия Данков и се заклатушка към леглото си, където Маргото се въртеше нетърпеливо.

– Още по-трудно е да се правиш на луд – допълни Господа двусмислено и се запъти към стаята си.

– Айде не се правете на луди, ами ставайте за работа – крещеше Жоро насред “Нерезариума”.

– Ти да не си луд, бе – сряза го Дебелия Данков. – Остават два дена до края на бригадата, а ти искаш да ходим на работа.

89


– Не аз, а Радо иска – оправда се Жоро.– Е, щом не искаш, що не ни оставиш на мира – попита Чавдар и се обърна на

другата страна.– Щото и момичетата не искат да ходят на работа.– Добре де, какво общо имаме ние с момичетата, освен че ги трескаме от време

на време? – обади се и Росен.– Момичетата казват, че им е писнало да работят, а момчетата да мързелуват.

Тази сутрин ми заявиха най-категорично, че няма да отидат на работа, докато не се уверят, че и момчетата ще отидат.

– Ебаси логиката – възмути се Наско искрено. – Ебаси наглостта.– Добре, де, остави ги и те да си починат един ден. Струва ми се, че са го

заслужили – предложи Кочо великодушно.– Не може.– Защо да не може?– Защото до края на бригадата трябва да се оберат още пет декара грозде.– А ако не се оберат, може би няма да ни пуснат да си ходиме – подметна Наско

закачливо.– Поели сме ангажименти.– Който е поемал ангажименти, да си ги изпълнява. Аз не съм поемал никакви

ангажименти.– Освен това, очакваме проверка.– А бе, ква проверка, кви пет лева. Стига си се стягал като новобранец.– И загаси тази лампа, че ми блести в очите.Жоро напусна “Нерезариума”, потресен от откритото неподчинение на колегите

си, които си отдъхнаха облекчено и отново затвориха блажено очи. Но не след дълго, вратата отново се отвори с трясък и на прага се очерта разкраченият силует на Радо. Зад него смутено пристъпяше Жоро.

– А бе, аз само с вас ли ще се разправям на тая бригада? – кресна Радо с писклив глас. Видът му беше приветлив като надгробен камък, изглежда пак бе имал проблеми с Даниела.

– Че кой те кара да се разправяш? – промърмори някой, но твърде тихо, за да бъде чут от Радо.

– Мисля, че винаги съм се отнасял добре с вас. А вие как ми се отблагодарявате? Една седмица се мотахте на канала без да изкопаете и една педя.

– А, моля, моля – запротестира Данков решително и всички се изхилиха.– Лъчезаре, а ти, вместо да станеш пръв и да вдигнеш останалите, се излежаваш

най-много от всички.– Никой не ме е събудил – отвърна началник-щабът и се прозя мързеливо.– Ами как да те събуди, като си се скрил тука, а щаба си го превърнал на

публичен дом?– Хайде, хайде, там е само Дъртия с една девойка.– Докога ще ви чакам да се наканите да станете? – кресна отново Радо и стъклата

на прозорците иззвъняха жално.– Добре, де, какъв ти е проблемът? – попита Лъчо примирително.– Искам всички да станат, да отидат на полето и до обяд да не виждам никого в

лагера, защото очаквам проверка.– Нямаш проблеми. Хайде, момчета, ставайте.Началник-щабът даде личен пример, надигайки тлъстото си тяло от леглото на

Дъртия. Останалите го последваха неохотно.

90


Закусиха в кръчмата по една шкембе чорба с бира, помотаха се известно време из лозята, натъпкаха се с грозде и полегнаха на сянка. След като подремнаха малко, Стоянчо, Чавдар, Наско, Росен, Кочо и Краси Вожда решиха да слязат до селото, където на някой му хрумна гениалната идея да съберат по левче и да купят един литър ракия от бай Стойно.

– Готово момчета – отзова се той и остави кирката, с която прекопаваше зеленчуковата градинка в двора. – Шише носите ли?

– Носиме – отвърна Наско небрежно и му подаде бутилка от “Смирноф”, чийто етикет беше старателно изстърган на мястото, където беше означена вместимостта.

– А бе, това май повечко от литър ми се чини – отбеляза бай Стойно.– А така ли? Не сме забелязали – обади се Наско с невинен глас. – Е, щом

смяташ, че е повече от литър, недей да го пълниш догоре.Слязоха в избата и по стар български обичай, домакинът им сипа в едно

бурканче да опитат от ракията, докато напълни шишето. Когато бистрата жълтеникава течност надхвърли средата на бутилката, Наско съвсем небрежно затули светлината и започна да задава някакви глупави въпроси, така че, докато бай Стойно се усети, шишето бе пълно почти догоре.

– А, ква стана тя? Улисахте ме и налях повече, ама нейсе, да ви е сладко.Докато Наско проявяваше забележителното си красноречие в отправяне на

сърдечни благодарности, Вожда и Господа правеха отчаяни опити да оползотворят докрай ракията от бурканчето, при което се задавиха и очите им се насълзиха от напрежение. Домакинът ги гледаше с искрено възхищение.

– Да ви сипя още едно бурканче – предложи той и тънка усмивка разтегна устните му.

Краси и Стоянчо засрамено отказаха и побързаха да излязат на чист въздух.– Е, сега, ако се намираше и някакво мезе, всичко щеше да е шест – въздъхна

Наско.Бай Стойно схвана тънкия намек, бръкна в някакъв шкаф и му подаде усмихнато

буркан с кисели краставички. Той запротестира решително, но все пак пое буркана.– Големи простаци сте – възкликна Росен възмутено, след като се отдалечиха. –

А ти да му беше пробутал по-голяма бутилка на човека. Пък накрая и мезе си поиска.– Какво да правя. Нямаше друга бутилка. – усмихна се Наско скромно. – Да не

съм го карал да я пълни догоре. И какво са за него триста-четиристотин грама ракия и едно бурканче краставички?

– Не беше почтено – продължаваше да упорства Рицаря.– Ти, ако си много почтен, може и да не пиеш – предложи Кочо благодушно.– Е, не съм чак толкова почтен – побърза да заяви и отпра солидна глътка. – А

ракията си я бива. Дайте да опитам и една краставичка.В следващия миг се чу трясък от счупено стъкло и петимата светкавично се

извърнаха към него. По погледите им личеше, че не биха се поколебали да го убият.– Това беше буркана с краставичките. На ракията нищо и няма – извика Росен

уплашено, стискайки здраво бутилката.– Имаш късмет – промърмори Кочо и напрежението се разсея.– Сърцето ми спря, като чух трясъка на стъклото – сподели Чавдар и въздъхна

облекчено.Решиха да се приберат в лагера и там на спокойствие да си изпият ракията. Лъчо

ги посрещна с престорена строгост, но като видя бутилката, сърцето му се смекчи, а малките му свински очички блеснаха като две ярки зорници. Личеше си, че му е било скучно в тяхно отсъствие.

– Къде е Радо? – попита Краси Вожда.

91


– Замина нанякъде с проверяващите. Сигурно са на полето – отвърна началник-щабът с безразличие и сви дебелите си рамене.

Настаниха се в една от женските бараки, където се бяха събрали няколко момичета, които се водеха болни. След като изпиха ракията, Стоянчо разказа серия от вицове за Брежнев, после изпя няколко песни на Висоцки, акомпанирайки си на китара.

– Никога не съм подозирал в тебе такива заложби – заяви Чавдар, гледайки го почти с възхищение.

По едно време се появи и Жоро, изгледа ги възмутено, понечи да каже нещо, но в последния момент се отказа и само махна с ръка.

– Сега да имаше по едно кафенце – промърмори Наско замечтано.– Елка има кафе, ама не знам къде го държи – обади се Ина Бабата, щастлива, че

й се удаваше възможност да привлече вниманието.– Елка ли, къде е Елка?– Ами няма я – отвърна Бабата с прелъстителна усмивка и няколко гнойни пъпки

се спукаха от разтягането на сбръчканата й кожа.– Как така я няма? Къде е ? – настояваше с възмутен глас.– Къде е, къде е, на полето е, бере грозде – обади се Жоро и ги погледна сърдито.– Ий, верно, бе – възкликна Наско и се тупна по главата.– Аз мога да намеря кафе – обади се Танчето.– Откъде ще го намериш? – погледна я Лъчо подозрително.– От щаба – усмихна му се подкупващо.– Ще ми хабиш кафето за тия простаци – промърмори недоволно, но без злоба. –

Дъртия стана ли?– Не още, но мисля, че е крайно време да го будя.Когато след половин час в бараката нахлу Радо, купонът беше в разгара си.– Как може да сте такива простаци? Не ви ли помолих изрично да не се мяркате

в лагера до обяд. Защо не сте на полето?– Ами ние току-що се върнахме – отговори Наско с невинен глас.– На китара си свирите, кафенце си пийвате.– Ами, като няма бира – обади се Дъртия с махмурлив глас.– Много хубаво, Димо. Жоро и той е тука. За Лъчо да не говорим.– Мястото на началник-щаба е в лагера – отвърна той с достойнство.– А аз сам да се оправям с цялата бригада, с АПК-то, с проверяващите и с не

знам си още какво – кресна Радо. – Писна ми вече. Всичко ми писна.– Тежка е царската корона – констатира Стоянчо замислено.– Особено, ако не ти е по мярка – допълни Наско, но прекалено тихо, за да го чуе

командирът. Няколко души се изхилиха.– Много смешно – заяви Радо обидено и затръшна вратата след себе си.– Много смешно – заяви Савата и хвърли изпълнен с обида поглед към

превиващите се Димо и Чавдар. – Все едно на вас не ви се е случвало.Току-що им беше разправил как снощи ухажвал едно много симпатично

момиченце, но не можел да се сети името й, помнел само, че било румънска филология.– Какво представлява? – попита Чавдар, обзет от внезапни подозрения.– Ами, едно такова слабичко, но много чаровно – отвърна приятелят му скромно.В съзнанието на Чавдар веднага проблесна полузабравен спомен и едва

сдържайки смеха си, той бутна Дъртия по рамото.– Знаеш ли за кого говори?– За кого?– За Идиотчето. Сега се сетих, че снощи забиваше Идиотчето.И двамата избухнаха в неистов смях, от който Савата бе дълбоко засегнат.

92


– Искаш ли да ти го покажа това чаровно момиченце? – попита Димо, тресейки се от кикот.

– Сава, Сава, много си бил пиян – пригласяше Чавдар.– Кое си е вярно, вярно си е – отсъди той с философско примирение. – Бях се

напил като добиче пред заколение. Само че, не виждам защо толкова ми се присмивате, като вие самите сте имали много по-тежки случаи.

Откъм тоалетната се зададе Господа с преносимото си биде в ръка и Росен, както винаги в такива случаи, впи изпитателен поглед в него.

– Как си Стоянчо?– Чудя се защо след всяко мое сране се осведомяваш за състоянието ми.– Интересувам се от отделителните процеси при Божествата. Ще направим ли

един бридж?– Не знам. Савата е много влюбен и сигурно ще се разсейва – подхвърли Дъртия.– Много съм влюбен в жена си и не мога да й изневеря – прошепна Стоянчо и

пъхна ръка под полата на Мина.– Така ли? – усмихна се тя, отблъсквайки не много настоятелно ръката му. –

Защо тогава си ме довел тука, пък доколкото виждам и райбера си пуснал.– Жена ми има много особено виждане по въпроса – започна да обяснява със

сериозен тон. – Например, тя е на мнение, че минетът не може да се смята за изневяра.– А, такава ли била работата? – възкликна момичето, разкопчавайки ципа на

дънките му. – Нали знаеш, че не съм специалистка в тази област?– Хайде, хайде, недей да скромничиш. Нали си френска филология?– Да, но още не съм се дипломирала.– Можеш да считаш, че това ще бъде дипломната ти работа.– По-скоро подготовка за устния – усмихна се Мина, снижавайки главата си и в

следващия миг Стоянчо усети движенията на грапавия й език.– По всичко личи, че ще бъдеш отличничка – прошепна той, затваряйки блажено

очи.В най-напрегнатия момент, по вратата неочаквано се посипаха мощни удари с

юмруци. Не след дълго райбера подаде и на прага застана Ванчо Пора, смърдейки от километри на мастика.

– О, Стоянчо, здравей - поздрави той най-непринудено, сякаш го срещаше пред кръчмата. – Да си виждал Савата?

– Ванчо, изчезвай, моля те – извика Господа задъхано.– Търся Савата. Много ми трябва – заяви сериозно и светна лампата, оглеждайки

внимателно стаята. – Да не се е скрил под някое легло?– Ванчо, Савата не е тука. Моля те, остави ни на мира.– А, на тебе май ти правят минет – възкликна Пора радостно, сякаш беше

направил велико откритие. – Ей сега ще загася, да не ви преча, само първо трябва да оправя райбера, че изглежда съм го счупил, като съм влизал.

– Тоя простак докога ще ни досажда? – попита Мина възмутено.– Не му обръщай внимание – посъветва я Стоянчо възбудено. – Толкова е пиян,

че утре няма да си спомня нищо.Когато най-сетне Ванчо реши, че бе оправил райбера и ги остави на мира,

всичко вече беше свършило и те лежаха един до друг в блажена умора.– Стоянчо, вярно ли е, че си можел да правиш чудеса? – погледна го момичето

предизвикателно.– О, да разбира се, нали съм Господ – отвърна той скромно.– Тогава, моля те, направи някое чудо за мене.

93


– С удоволствие. Чакай малко да помисля. Да, сетих се. Ще направя така, че утре да не ходиш на работа и да си почиваш цял ден.

– Ооо – възкликна Мина с неподправено възхищение. – Това наистина е страхотно чудо.

– Е, айде сега. Това не е нищо особено за моите възможности – скромничеше Стоянчо

– О, не. Недей да се подценяваш. Това наистина е велико чудо – заяви момичето вдъхновено и допълни сериозно, без капка ирония: – Особено като се има предвид, че утре е неделя.

Чак сега, Господа се усети, че го пързаляха и млъкна сконфузено.– “Човешко е да се греши” са казвали древните римляни – продължи тя с

всеопрощаваща усмивка. – А аз бих допълнила: “И Боговете са хора”.– И Боговете са хора – каза Стоянчо, спомняйки си сполучливата забележка на

Мина. – Затова и на тях не са им чужди човешките слабости и недостатъци.Доброволната сътрудничка на Института за младежта го погледна с интерес.– Нежеланието да се вглеждаш в нелицеприятните неща и да си разваляш

спокойствието с чужди проблеми, е едно от най-разпространените качества, както сред хората, така и сред Боговете.

– Какво имате предвид? – усмихна се момичето. Не беше красавица, но имаше хубаво, сексапилно тяло.

“Ако ударя още две-три ракии, може и да се влюбя в нея”, помисли си Стоянчо и отпи голяма глътка от пластмасовата чаша. “Мария, хубаво име. С колко ли Марии съм спал досега, без да се брои Дева Мария, разбира се, за която се твърди, че е заченала от мен непорочно”.

– Имам предвид, че това място е забравено не само от Бога, но и от хората.– Може би искате да кажете, че битовите условия са лоши? – попита момичето,

драскайки нещо в бележника си.– Лоши е меко казано – отвърна замислено. – Бараките в лагера, където спят

повечето от бригадирите, навремето са били конюшни. Да не говорим за тоалетните.– Вече имах възможността да се уверя. Баня имате ли?– В лагера имаме лятна къпалня, а със застудяването на времето, успяхме да

уредим да ползваме селската баня всеки делничен следобед от два до пет.– Това устройва ли ви?– В мъжкото отделение на банята има един душ, а в дамското, доколкото знам,

три. Добре, че известна част от бригадирите не държат особено много на личната си хигиена.

Мария записваше старателно всички данни в тефтера си. Беше пристигнала преди около час и някой я доведе в щаба, където по това време бяха само Господа, Борето Лудия и Танчето. Тя се представи като студентка по психология, извършваща социологическо проучване по поръчка на Института за младежта, относно студентските бригади. Още с влизането си, тя реши, че Стоянчо бе командирът на бригадата и го помоли да отговори на няколко въпроса. Той се съгласи с удоволствие, тъй като без това нямаше какво да прави.

– Имате ли стая на девойката? – попита Мария и кой знае защо се изчерви.– О, да – ухили се Господа. – Имаме стая на девойката, макар че не съм сигурен

дали имаме девойки.Момичето се изчерви още повече.– Това разбира се беше шега – уточни Стоянчо, тъй като видя, че анкетьорката

не беше много склонна да оцени просташкото му чувство за хумор. – Съоръжена е с бойлер и винаги има топла вода.

94


– Кажете нещо за работата. Какво берете? Какви са нормите?Този въпрос го завари неподготвен. Беше ходил на полето всичко на всичко пет-

шест пъти и никога не беше се поинтересувал какви са нормите.– Знаете ли, по тези въпроси е по-добре да се обърнете към заместник-

командира по техническата част. Той ще ви осведоми по-точно.– Искате ли да ви направя по едно кафе? – намеси се Танчето, виждайки че

Стоянчо е изпаднал в затруднено положение.– Може ли да ви попитам нещо? – обърна се Мария към нея. – Вие какви

функции изпълнявате?– Ами функциите ми са да правя кафета или салати, според обстановката –

усмихна се Танчето. – А иначе съм дневална.– Аз също съм дневален – намеси се Борето Лудия. – Искате ли да ви изпея една

песен?И преди някой да успее да му попречи, той отвори уста и въздухът в щаба

затрептя от до болка познатите строфи. Мария прояви завидно търпение и изслуша с усмивка песента, като дори си водеше записки.

– Браво – изръкопляска тя, когато най-сетне настъпи тишина. Борето се поклони и се изчерви от смущение. – Това ме подсеща да ви запитам относно културно-масовата работа на бригадата. Какви мероприятия провеждате? Например, вечери на отрядите, на талантите, на самодейността и тем подобни. И въобще, успявате ли да разчупите формалните показатели и да стимулирате творческите заложби на бригадирите?

– О, провеждаме всякакви утра, обеди, следобеди, вечери и нощи, индивидуално, по двойки, групово и масово – отвърна Стоянчо, който вече се беше понапил, пък и въпросите на момичето започваха да го дразнят. – Дори и лагерен огън си палим. Имаме няколко случая на изгаряния, след като пияни бригадири заспиват в близост до огъня.

– Вие май се шегувате? – погледна го Мария с весела усмивка.– А вашият Институт за младежта не се ли шегува с това проучване? – ухили й

се Стоянчо в отговор.Момичето за миг се смути.– Това проучване е напълно сериозно – отговори не много уверено. –

Съобразено е с най-новите тенденции в областта на социологията. Резултатите ще бъдат предоставени на ръководствата на вузовете и на ЦК на Комсомола.

– И ти вярваш ли, че ще има някаква полза от всичко това? – попита Господа насмешливо, преминавайки най-безцеремонно на “ти”.

– Разбира се, че вярвам – отвърна с още по-неуверен глас. – А вие защо смятате, че не трябва да вярвам?

– Не съм казал, че не трябва да вярваш, просто попитах дали вярваш.– Да, но смятате, че не трябва да вярвам – упорстваше момичето.– На колко си години? – попита неочаквано.– На двадесет. Ще ги навърша след една седмица.– А аз съм на тридесет и три – каза Стоянчо и в гласа му прозвуча тъга.– Мислите ли, че това е отговора на въпроса?– Прекалено дълго са ме лъгали, за да мога все още да вярвам.– Звучи ми като оправдание.– Ти каза, че си доброволна сътрудничка на Института за младежта.– Да.– Следователно не получаваш хонорар за изследването?– Не. Само командировъчни.– Тогава защо го правиш?

95


– Отговорът е твърде прозаичен – усмихна се момичето. – Участието в изследването ми се зачита за есенна бригада. Все пак за мене е по-интересно да се занимавам с нещо свързано със специалността ми, отколкото да събирам картофи.

– О, да – кимна разбиращо. – Все забравям, че тези бригади са задължителни.– Струва ми се, че доста се отклонихме от темата на изследването – забеляза

Мария и го погледна изпитателно. – Тука има един много интересен въпрос. Вярвате ли, че в страната ни съществува социална справедливост?

– Да, разбира се – отвърна Стоянчо без никакво колебание. – Убеден съм, че в България съществува висша степен на социална справедливост.

– Наистина ли? – момичето го погледна с искрено учудване. – Бихте ли се конкретизирали, все пак.

– О, та това е ясно като бял ден – усмихна се загадъчно. – Вземете коя да е цивилизована демократична страна от Западна Европа или Северна Америка. Какво наблюдаваме там? Умните, компетентните, талантливите, обаятелните личности заемат всички ръководни постове в обществото. Не стига, че Господ щедро ги е надарил с необикновени качества, но и положението, което заемат в социалната йерархия им позволява да получават много по-големи блага в сравнение с обикновените хора. Това справедливо ли е според тебе?

– Струва ми се, че не – отвърна Мария замислено.– А сега да вземем България. На какво сме свидетели? Тъпите, некомпетентните,

бездарните, отблъскващите личности, заемат всички отговорни постове. Вярно, Господ ги е ощетил, но като компенсация те получават лъвския пай от народната трапеза. От друга страна, умните, компетентните, талантливите и обаятелните, може и да са онеправдани в социално отношение, но не забравяй, че за сметка на това, Всевишният е бил необикновено щедър към тях. Нима това не висша форма на социална справедливост?

– Вие се шегувате – усмихна се момичето и се огледа уплашено. – Мисля, че ще е по-добре за проучването да пропусна отговора ви на последния ми въпрос.

В този момент вратата се отвори с трясък. На прага застанаха Радо и Дъртия и концентрацията на алкохолни пари в щаба моментално се увеличи няколко пъти.

– Това са командирът на бригадата и отрядния на първи отряд – представи ги Стоянчо. – А това е Мария, доброволна сътрудничка на Института за младежта.

– Приятно ми е – каза тя и подаде ръка.– Здрасти, гадже – отвърна Дъртия и я шляпна небрежно по задника.Момичето се изчерви и обърна безпомощен поглед към Стоянчо.– Аз мислех, че вие сте командира.– О, той е много повече от командир – обади се Радо с фъфлещ глас и очите му

блеснаха като семафори. – Той е Господ.– Може ли да ви задам няколко въпроса – обърна се момичето към него. Бе

успяла да преодолее смущението и изследователската страст я бе завладяла отново.– Абе, кви въпроси? – промърмори с усилие и се тръшна на леглото. – Не

виждаш ли, че съм се напил?В следващия момент щабът бе озвучен от нежното му хъркане, което можеше да

се сравни единствено с бученето на Ниагарския водопад.– Може би, тогава вие ще ми отделите мъничко време – обърна се тя към Димо и

в очите й се четеше настойчива молба.– О, готов съм да ти отделя не мъничко, а много време, само че не сега, а

довечера – отвърна Дъртия с прелъстителна усмивка на потното си лице.– О, нима сте толкова зает в момента?

96


– Виждаш ли го тоя простак? – кимна към блажено хъркащия. – Напил се е като свиня и кой мислиш ще трябва да му свърши работата?

– Тогава може би следобеда – настояваше Мария.– Довечера, сладурче, довечера – ухили се Дъртия сладострастно. – Цялата нощ

ще бъда твой.– Вие се шегувате – усмихна се момичето и отново се изчерви.– Ще видим, ще видим - промърмори Димо загадъчно и затръшна вратата.Все пак Мария предпочете да прекара вечерта със Стоянчо, който вече беше

успял да се понапие порядъчно и реши да й пробута номера с минета.– Знаеш ли, аз съм много влюбен в жена си и…– Какво? – прекъсна го тя и лицето й изведнъж помръкна. – Да не би да искаш да

кажеш, че си женен?– Не искам да го кажа, но за съжаление такава е жестоката действителност –

отвърна Стоянчо с тъжен глас.– Ти пак се шегуваш – каза Мария и гласът й затрепери. – Тука всички се

шегуват с мене.– Хайде, хайде – каза объркано и я потупа по рамото. – Така ти се струва.– Никой не възприе на сериозно проучването ми. Всички ми се подиграваха.– Не е вярно – отвърна с неубедителен глас. – Те не се подиграваха на тебе, а на

проучването. Това са съвсем различни неща.– Аз ще ходя да си лягам.– Ще те изпратя – промърмори Стоянчо и също стана. Стократно съжали, че

беше започнал този глупав разговор за жена си. Добре, че все пак не стигна до теориите й за изневярата. Осъзна, че се беше подвел в преценката си за момичето, беше я сбъркал с някоя друга. Както оная вечер, пазачът на базата беше сбъркал Чавдар с шофьора.

– Газ, Сава, газ! - крещеше Чавдар с екзалтиран глас. – Натисни го тоя педал до дупка.

В паузите между крясъците надигаше плоската пластмасова бутилка, но поради високата скорост, все не можеше да уцели устата си и зеленикавата течност се изливаше по лицето и врата му.

Гумите на трабанта свистяха жално по асфалта, като воплите на невинни жертви в Главно следствено управление. Малкото бригадири, които се размотаваха по плаца пред базата, предвидливо побързаха да се изпокрият.

– Браво, Сава! – възкликна одобрително, след като приятелят му взе ловко един остър завой. Опита се да отпие от облака, но отново се оля и изпсува звучно.

Изведнъж шофьорът удари рязко спирачки и Чавдар едва не си разби главата в предното стъкло, но успя да задържи бутилката изправена.

– Педераст смотан – кресна възмутено. – Защо спря?– Дай бутилката – ухили му се Савата.– Така май наистина е по-удобно за пиене – констатира одобрително, след като

най-сетне успя да уцели устата си.В този момент отнякъде изникна пазачът и се втурна към тях.– Ти си пиян – изкрещя той на Чавдар, пъхайки главата си през прозорчето и от

устата му изхвърча смъртоносен облак от ракиени изпарения.– А ти май си трезвен – отвърна насмешливо и гнусливо извърна глава.– Ти караш пиян – настояваше пазачът.– Ще карам както си искам – отвърна самонадеяно.– Ще прегазиш някого. Тука има деца.– Ще прегазя когото си искам – упорстваше Чавдар.

97


– Ти си пиян. Ще повикам милиция.– Повикай и Интерпол, ако искаш – разреши великодушно.– Кого да повикам?– Интерпол.– Ти си пиян – заключи пазачът категорично.– Чаво, щом той смята, че си пиян и не можеш да караш, дай да се сменим –

предложи Савата с невинна усмивка.Човекът го погледна подозрително, явно чак сега беше забелязал присъствието

му.– Ти също си пиян – извика той с разобличителен патос в гласа си.– Значи всички сме пияни и аз не виждам какъв е проблема – констатира Савата

със същата миловидна усмивка.– Вие сте пияни – настояваше пазачът.– Чаво, писна ми да го слушам тоя.– И на мене.– Ами, тогава дай газ и да се махаме – предложи приятелят му със

съзаклятнически глас.Изведнъж очите на Чавдар се разшириха от някакъв мъчителен проблясък.– Сава, ти май наистина си пиян. Как да дам газ като ти караш?– Така ли? – невинната усмивка отново се появи на ангелското му лице. – Защо

ми се струва, че допреди малко твърдеше точно обратното?– Сава, ти си пиян.– Ти си пиян.– Вие сте пияни – обади се и пазачът.– Ще удариш ли един гълток? – попита го Савата и любезно му протегна

бутилката.Човекът пое бутилката с треперещи ръце, отпи солидна глътка и млясна шумно с

уста.– Не е лошо – заяви той и отново надигна бутилката. – Наздраве.– Наздраве – каза Наско, подавайки буркана на Стоянчо.Седяха омърлушени на пейките пред “Нерезариума”, чудейки се откъде да

намерят пари за поркане, когато приятелят им се появи със спасителния буркан.– Откъде я намери тая ракия? – попита Чавдар подозрително.– Бях на сватба – отвърна скромно.– Пак ли? – ухили се Росен. – Що не ни взе и нас?– Не е хубаво да се прави голяма тарапана – обясни назидателно. – Прави лошо

впечатление. Освен това, както виждаш и за вас съм помислил.Наско беше известен в цялата бригада с ходенето си по местните селски сватби,

които бяха доста често явление в този период.– Как успяваш да ги омаеш селяните, че винаги те канят? – поинтересува се

Чавдар и в гласа му се долавяше неприкрита завист.– Е, не бих казал, че получавам специални покани – отвърна скромно. – Просто

отивам и търся път към широките селски души. Няколко сладки думи и хората се размекват, особено ако са си пийнали.

– А не ти ли се е случвало да те изгонят?– Е, и това се случва понякога.– Защо, да не би да си хванал булката за задника? – попита Чавдар със злорада

усмивка.– Глупости – отвърна възмутено. – Аз да не съм простак като тебе.

98


Приятелят му сви обидено устни и за да покаже огорчението си, отпи солидна доза от буркана.

– Скапана ракия са ти пробутали – заяви хапливо, мръщейки се пресилено.– Като не ти харесва, недей да пиеш.– Миналата събота не забелязах да има сватба, а ти пак беше домъкнал отнякъде

два буркана с ракия, а освен това, беше успял и да се напиеш – обади се Росен и го погледна въпросително.

– За съжаление, в човешкия живот веселите моменти се редуват с тъжни – каза Наско с философски оттенък в гласа и въздъхна дълбоко. – Миналата седмица бях на погребение.

– Какво? – облещи се Чавдар.– Така е устроен живота. Едни се раждат, други умират. Погребението е другото

лице на сватбата – заяви Наско примирено и очите му почти се навлажниха.– Ти си безскрупулен опортюнист – извика Дългокосия възмутено. – Използваш

скръбта на хората, за да се напиеш и да им отмъкнеш от ракията.– Аз споделям скръбта на хората – заяви Наско тихо, но с достойнство. – И ако

се напих, то това беше от мъка. А двата буркана с ракия ми ги предложиха самите те и щях да ги обидя, ако не бях приел. Настояваха приятелите ми да си пийнат “за Бог да прости”. И доколкото си спомням, ти беше един от най-дейните участници в изпиването на бурканите.

– Е, ти пък все ми броиш глътките – промърмори приятелят му примирително и се запъти към “Нерезариума”.

– Къде тръгна? – Да си взема цигари.– А, идеално. Тъкмо и моите свършиха.В бараката цареше полумрак, но все пак, Чавдар веднага забеляза, че в леглото

му имаше някой. Когато се приближи достатъчно, с учудване установи, че това бяха Бай Манол и Трефата. Същевременно повечето легла, включително и това на Бай Манол, бяха празни. Изглежда бяха задрямали, защото не усетиха приближаването му. Бръкна в сака си, извади пакет “Арда” без филтър и се насочи към вратата, гледайки да не вдига излишен шум.

Когато се върна при приятелите си, съдържанието на буркана беше намаляло значително.

– Човек да не ви остави за малко - възкликна със смесено чувство на възхищение и възмущение. – Я подайте буркана, че имам да наваксвам.

– Нали ракията беше скапана? – подхвърли Наско хапливо, но Чавдар се направи на глух. След като не получи отговор, се обърна към Савата. – И кво стана с гаджето?

– Какво гадже? – заинтересува се Дългокосия, забравил за глухотата си.Приятелят му никога не бе имал славата на Дон Жуан, тъкмо обратното. Поради

тази причина, любовните му приключения предизвикваха особен интерес.– Савата забивал някакво гадже снощи – поясни Стоянчо.– Кое бе? Да не би да е Идиотчето? – подхвърли Чавдар и се изхили.– Много смешно – отвърна набеденият сваляч обидено. – Не беше Идиотчето.– А кое?– Не знам. Не й помня името, но беше готино гадже.– Ти и за Идиотчето така говореше.– Тази беше наистина готина.– Или ти беше наистина пиян?– Аз може и да съм бил пиян, но момичето беше готино.

99


– Добре де, и какво стана? – прекъсна ги Наско, отегчен от софистичния им спор.

– Ами, нищо не стана – отвърна Савата с чистосърдечен глас и всички се изхилиха, а Стоянчо, който в момента беше надигнал буркана, се задави и от устата му се разхвърчаха пръски слюнка, примесени с ракия.

– Е, значи наистина може да е било готино момичето – обади се Чавдар ехидно. – Щом нищо не е станало.

– Как така нищо не стана? – попита Наско подканващо, изгарян от любопитство.– Ами така. По едно време тя ме изгледа с досада и попита: ”Сава, не ти ли

омръзна да ми говориш едно и също?” Аз я погледнах недоумяващо, а тя продължи раздразнено: “Да, да, повтаряш ми точно същите неща, които ми говореше вчера вечерта.” И си тръгна…

– А какво е това, дето си й го говорел и двете вечери подред?– Че откъде да помня – въздъхна дълбоко, допивайки остатъка от ракията. – А

иначе беше много готино гадже.– Май привършихме пиенето – констатира Стоянчо и погледна въпросително

към Чавдар.– Мисля, че обстоятелствата са извънредни. Днес е неделя и магазинът е

затворен. – подкрепи го и Наско.– Добре де, отивам – съгласи се Дългокосия, след кратко симулиране на

колебание.Бяха скрили една бутилка мастика и една бутилка мента за черни дни, с

уговорката да ги използват само в изключителни случаи. Борейки се отчаяно с угризенията на съвестта си, която не приемаше упоритите му, но неаргументирани уверения, че днес наистина беше черен ден и случаят бе изключителен, не усети как стигна до леглото си и пъхна ръка зад шкафчето, където беше импровизираното скривалище.

– Охо, какви съкровища имало на половин метър от главата ми и аз да не знам – възкликна някой почти в ухото му.

Чавдар се обърна рязко, като едва не изпусна бутилките, и чак сега забеляза, че в леглото му най-нахално се бе изпънал Иван Майната.

– Ти какво правиш в леглото ми? – попита Чавдар учудено.– Лежа – отвърна Майната и се ухили добродушно.– Що не си лежиш в твойто легло?– Ами в твойто ми е по-удобно.– Нищо не мога да разбера – каза Чавдар и вдигна рамене. – Какво толкова му

харесвате на леглото ми, преди малко Бай Манол с оная курва, сега ти.Бяха се скрили в стаята на Стоянчо и тъкмо приготвяха сместа, когато

неочаквано нахлу Иван Майната.– Я, още една хиена ни надуши – възкликна Наско незлобливо, без да откъсва

поглед от ловките движения на Стоянчо, който пресипваше мастика в добре познатата плоска пластмасова бутилка.

– Сипи още малко, да стане по-силно – настояваше Савата.– Добре е така – упорстваше Господа. – Иначе половината мента ще остане

неоползотворена.– Чаво, ела за малко, моля те – каза Иван Майната и тонът му не им хареса.– Защо? Какво има? – попита разтревожено.– Ела, ще видиш – настояваше Майната.Чавдар стана неохотно и го последва навън.– Бай Манол и Трефата бяха в стаята и те чуха. Много са разстроени, особено тя.

100


– Какво толкова са чули? – все още не можеше да схване за какво ставаше въпрос.

– Ами, ти я нарече курва.– А, според тебе, не е ли?– Не знам. Това не е моя работа. Просто ти казвам каква е ситуацията.Лежаха в леглото на Бай Манол. Тя беше забила лице във възглавницата и

хлипаше тихо, но без прекъсване, а той, след като безуспешно се беше опитвал да я успокои, бе хванал отчаяно главата си с ръце и беше на път също да се разплаче.

Чавдар се приближи внимателно до леглото и се прокашля леко, но те дори не го погледнаха.

– Бай Маноле, извинявай – каза Чавдар и сложи ръката си на рамото му.Колегата му промърмори нещо неясно, измъквайки рамото си изпод ръката му.– Извинявай – повтори той и тонът му беше искрен. – Нямах никакво намерение

да те обиждам.Бай Манол отново промърмори нещо, от което Чавдар дочу: “Не на мене…”.– Съжалявам.– Не на мене, а на нея се извини – каза колегата му, този път достатъчно ясно, за

да бъде разбран.– Е, добре де, извинявайте и двамата – каза той, но Даниела продължаваше да

хлипа и като че ли изобщо не го чу.Въпреки че много хора смятаха Чавдар за закоравял циник, тази случка изглежда

го разстрои и той се отдаде на мрачно пиянство. Всичко това резонира върху плещите на Стоянчо, Наско, Савата и Иван Майната, които се редуваха да му помагат в придвижването от кръчмата до лагера. За лош късмет, точно по това време се разрази необичайна за сезона гръмотевична буря, придружена от пороен дъжд.

– Момчета! – извика Дългокосия патетично в паузата между две мълнии. – Вие се спасявайте, аз не мога.

Момчетата не отговориха и въпреки протестите му, продължиха да го мъкнат с тях. Малко преди лагера Чавдар бе принуден да преотстъпи на крайпътната канавка част от изпития алкохол, но противно на очакванията им, това не му подейства освежително, напротив, силите му като че ли го напуснаха окончателно, все едно ги беше повърнал и тях, така че приятелите му се видяха принудени с общи усилия да го вдигнат на ръце.

В “Нерезариума” се беше заформил мрачен купон и почти никой не обърна внимание на странната групичка от мокри до кости младежи, носещи пияния Чавдар.

– Насам, а така…Малко вдясно…Следващото легло… – даваше той ценни указания, сякаш се съмняваше, че приятелите му са способни да се ориентират.

На купона присъстваха много местни хора, между които бай Васо Мандраджията, фелдшерът Лаврентий, бригадирът Стойно, Ленко тракториста, Селянина с касетофона (когото всички наричаха така, защото навсякъде мъкнеше със себе си огромния си стереокасетофон, с който явно много се гордееше) и други представители на селската общественост.

Всички те се бяха погрижили да има достатъчно пиене и това беше явно за всеки новодошъл, който колкото и пиян да беше, си казваше със самосъжаление: “Брей, колко съм трезвен”.

– Брей, колко съм трезвен – каза си Чавдар със самосъжаление и рипна пъргаво от леглото си, където само преди миг го бяха поставили. След това бодро се насочи към една особено весела група, в чийто кръг бързо се въртеше еднолитрова бутилка от швепс, която, разбира се, отдавна нямаше нищо общо с първоначалното си съдържание.

101


– Гледай го ти копелето му мръсно – възкликна Наско възмутено. – Та той си ходи съвсем нормално, а ние, глупаците, го носихме от кръчмата до тука.

– Добре ни преметна педерастът му с педераст – допълни Савата, наблюдавайки с невярващ поглед как Чавдар надига бутилката.

– Може пък, просто изведнъж да е изтрезнял – обади се Стоянчо с колеблив глас, но другите двама го изгледаха така злобно, че бе принуден да млъкне.

– Трябваше да го изоставим – отсече Наско със садистичен глас.– Не можете да изоставите едно човешко същество в беда, защото във всяка

душа има милосърдие, колкото и скрито да е то – обади се един благ глас до него. – Това милосърдие е частица от безкрайната Божия душа.

Наско се обърна рязко и чак сега забеляза няколко непознати брадати физиономии, които не приличаха на местни.

– Вие пък кви сте? – попита учудено.– Студенти сме като вас – отвърна благият глас. – На бригада сме в съседното

село.– Кво правите тука? – продължи да разпитва с безцеремонен тон.– Дойдохме да потърсим наши познати, но ни хвана бурята и някой ни доведе

тука. Каза, че имал рожден ден и щяло да има купон.– Абе, вие да не сте поповете? – извика изведнъж Наско. – Лъчо разправяше, че в

съседното село имало попска бригада.– Ние сме студенти в Духовната семинария – отвърна благият глас с

достойнство. – Какви ще станем в бъдеще, това само Бог знае.– А, моля ви се, нищо не знам – обади се Стоянчо и наоколо избухна смях.Семинаристите се спогледаха неразбиращо.– Абе, вие, като сте попове, пиете ли? – попита Савата с неприкрито

любопитство.– Ние сме студенти като вас – повтори благият глас натъртено. – И нищо

студентско не ни е чуждо.– Е, това вече е сериозна приказка – кимна Савата одобрително и му подаде

бутилката.С напредването на вечерта концентрацията на алкохол в кръвта на

присъстващите надхвърли всички разумни граници и това доведе до опасно покачване на напрежението. Нужна беше само една искра, за да пламнат долни страсти. Тази искра се оказа различието в музикалните вкусове на местната общественост. Селянинът с касетофона, подкрепян от Ленко тракториста и още две-три момчета, отдаваше предпочитание на диско музиката отпреди десетина години, надявайки се по този начин да спечели сърцата на бригадирките. Останалите, начело с фелдшера Лаврентий, настояваха да се пусне сръбска музика. Неразбирателството бързо премина от фазата на размяна на псувни към фазата на размяна на юмруци, вследствие на което касетофонът бе съборен на земята и строшен. Същата участ постигна и носа на стопанина му. Поповете отначало се опитваха да разтърват биещите се, но постепенно мирисът на кръв ги зарази и самите те започнаха да раздават ритници и юмруци, превръщайки се в трета страна в конфликта. Домакините в лицето на нерезите и останалите бригадири дипломатично запазиха неутралитет, като действията им се ограничиха единствено в оказване на първа помощ на пострадалите, след като патакламата позатихна. Като че ли, най-зле от всички беше Селянинът с касетофона. Носът му бе разбит, устните му бяха сцепени, имаше избити зъби, под едното му око се синееше огромна подутина. На всичкото отгоре, касетофонът му не беше в по-добро състояние и едва ли някога щеше да просвири отново. Иван Майната и Наско, доколкото можаха, се погрижиха за него и го изпратиха до изхода на лагера.

102


– Дали да не го заведем при фелдшера да го прегледа? – попита Майната със загрижен глас.

– Лаврентий ли? – ухили се другият. – Та той беше един от тези, които го подредиха така.

– Няма значение – настояваше Иван. – Все пак той е обвързан с хипократовата клетва и не може да откаже помощ на ранен.

Наско го погледна насмешливо.– Не само може, но съм убеден, че ще го направи. А дали е правилно е друг

въпрос.Селянинът с касетофона измуча жално и в очите му се появи страх.– Оставете ме – профъфли той с мъка. – Не ща никакъв Лаврентий.– Не съм съгласен – промълви Майната с отчаян глас, след като раненият се

отдалечи, залитайки несигурно. – Нима една клетва вече не значи нищо?– Една клетва вече не значи нищо – заяви Дъртия уверено и запали цигара. –

Като ни приемаха “чавдарчета” се клехме в сините връзки, Партията и Светлото социалистическо бъдеще, като ставахме пионери се клехме в червените връзки, Партията и Светлото социалистическо бъдеще, като встъпвахме в Комсомола се клехме в Петимата от РМС, Партията и Светлото социалистическо бъдеще, като влезнахме в казармата се клехме да браним до смърт Партията и Светлото социалистическо бъдеще, като станахме студенти се клехме в благодарност към Партията, че ни е позволила да се учим и обещахме да вложим всичките си сили в изграждането на Светлото социалистическо бъдеще, като умрем ще ни закълнат, че сме отдали живота си в името на Партията и Светлото социалистическо бъдеще.

– Недей да се измъкваш – усмихна се Яна Донска, показвайки кривите си зъби. – Всички тези клетви си ги направил формално и принудително, докато никой не те е карал насила да се ожениш за Марина и да й се закълнеш в любов.

– На пръв поглед си права – кимна Дъртия и прокара ръка по добре оформените й гърди, усещайки как зърната й се втвърдяват между пръстите му. – Но само на пръв поглед. Никой не ме е карал насила да се оженя точно за Марина, както никой не ме е карал насила да ставам комсомолец и да постъпвам в Университета. Но нали, в края на краищата, човек все пак трябва да се ожени за някоя.

– Пак се измъкваш – притисна се Яна до него, протягайки ръка под корема му.– Всичко това са глупости – промърмори Димо, затваряйки блажено очи.Правиха любов дълго, дори някак си прекалено дълго и професионално.

Ловкостта им беше несъмнена и успяха да достигнат до пълен оргазъм почти едновременно. Все пак, някъде дълбоко в себе си и двамата смътно долавяха, че нещо им липсваше.

– Колко стана часът? – попита Яна, след като лежаха мълчаливо известно време.– Не се притеснявай, предупредил съм Лъчо да не ни безпокои – отвърна Дъртия

уморено.– Аз не за това. Искам да се обадя по телефона – надигна се тя, търсейки

часовника си. – По дяволите. Кога мина това време?Няколко пъти набира, ругаейки тихо, докато най-накрая все пак успя да се

свърже.– Ало, Николай?…Ти ли си, миличък?…Ами, откъде, от бригадата, тука в щаба

има телефон…Добре съм, само дето страшно ми липсваш…Ти какво правиш? Няма ли да можеш да минеш насам?…Жалко. Да знаеш само колко те обичам…Вярвам ти, миличък…Ами, трудно, но все някак си, ще изкарам. Малко остана… Добре, Ник. Целувам те… Чао и всичко хубаво.

Постави внимателно слушалката и притича обратно до леглото.

103


– Измръзнах – оплака се тя, треперейки. – Стопли ме, моля те.Димо я изгледа с широко отворени очи.– И ти имаше наглостта да ме попиташ дали не се чувствам подлец,

нарушавайки клетвата за вярност към жена ми.– Да – отвърна тя, все още треперейки, – защото, понякога, аз самата се чувствам

ужасно. Исках да разбера как е при тебе.– Аз винаги съм се чувствал ужасно – отвърна Дъртия раздразнено, – но това

няма нищо общо нито с жена ми, нито с тебе.– Знам – кимна Яна разбиращо. – Освен това аз наистина си го обичам.– Това си е твой проблем – вдигна рамене той.– Това си е твой проблем – вдигна рамене Лъчо. – Аз съм получил 300 чаршафа

и 150 калъфки. Връщам ти 323 чаршафа и 162 калъфки.– Но това е невъзможно – настояваше бай Коста склададжията и се оглеждаше

безпомощно с махмурливите си очи.– Има някои колежки, които са много гнусливи и си носеха чаршафи от вкъщи –

поясни Наско с услужлив глас, – но не пожелаха да си ги връщат обратно.– Добре де, за чаршафите и калъфките да допуснем, че е тъй, както казваш. Ами

одеялата? Откъде се взеха тия седемнайсет одеяла в повече? Само не ми казвай, че колежките ви са си носили и одеяла от вкъщи.

– Че кой ги знае? От тях всичко може да се очаква – вдигна рамене Наско.– Да, бе, да. И леглата ли си носеха от вкъщи?– Абе ти, вместо да ми благодариш, че от всичко ти връщам в повече, се

заяждаш – повиши Лъчо тон. – Ако искаш, ги взимай, ако не искаш, не ги взимай. Кво си се зачудил?

– Абе, аз ще ги взема, ама има нещо мътно в тая работа. Ей го и галошите излязоха в повече. Не вярвам някой да си е донесъл галоши от София.

– Ами, всякакви ги има – обади се Наско. – Някои и презервативи си носеха, имам предвид от колежките.

– Кво си носели? – погледна го домакинът неразбиращо.– А, нищо. Едни такива балончета – отвърна небрежно и наоколо се изсмяха.Чавдар гледаше ухилените физиономии на Лъчо, Наско, Стоянчо и Иван

Майната и също като бай Коста, не можеше да разбере откъде се бяха взели тези излишъци. Вярно, че при сдаването успя да заблуди домакина с по една-две бройки от всичко, но като се има предвид колко много неща бяха изпогубени и изчезнали, излизането на повечето артикули чувствително над първоначално получената бройка, беше просто някакво чудо.

– Нищо не мога да разбера – промърмори отчаяно бай Коста, слагайки катинара на склада.

– Колкото по-малко неща разбираш, толкова по-спокойно ще живееш – отбеляза Наско философски. – И аз по време на изборите не можах да разбера как може да избирам между един човек, при това без да го познавам, но бързо му намерих цаката.

Стоянчо го погледна с любопитство.– Кажи, кажи. Аз съм гласоподавател от петнайсет години и този въпрос винаги

ме е притеснявал и мене.– Ами, много просто. Проведохме предизборна подготовка.– И в какво се състоеше тя? – подкани го Господа нетърпеливо.– Ами, вечерта преди изборите – продължи Наско, след като запали цигара и

всмукна дълбоко отровния дим – се събрахме около една маса, върху която имаше повече бутилки, отколкото виетнамци на битака. С една дума, имаше пиене да се насереме. Така и направихме. Сутринта, като отидох в избирателната секция, където ме

104


посрещнаха възторжени ОФ активисти на преклонна възраст и ми връчиха тържествено бюлетината, името на кандидата ми се видя двойно. Така че, можех да избирам между другаря Петър Николов и другаря Петър Николов.

– Интересно кого ли си избрал – подхвърли Чавдар с насмешка.Наско го погледна лукаво и отвърна тихо, но с някаква злоба в гласа:– Никого. Задрасках ги и двамата. – Въздъхна и допълни с примирение. – Това,

разбира се, не попречи на другаря Петър Николов да бъде избран с деветдесет и девет цяло и деветдесет и девет стотни.

– Пак нищо не разбрах – обади се бай Коста с жален глас.– Абе, човек, нали точно това се опитвам да ти обясня, че не е нужно да

разбираш всичко, за да си живееш спокойно.Лъчо извади от чантата си бутилка “Слънчев бряг” и я протегна към домакина.– Сигурен съм, че това ще го разбереш. Пък и на махмурлука ти, добре ще

подейства.Бай Коста понечи да грабне бутилката, но началник-щабът ловко я отдръпна.– Момент. Първо сложи тука едно подписче, че нямаме никакви липси.– Ами, счупените прозорци и изкъртената врата в трета барака? – промърмори

колебливо.– Ей, ама ти си бил много дребнав, бе – погледна го Лъчо с нескрито

разочарование. – За няколко строшени стъкла ли ще правиш въпрос? Забрави ли, че ти върнах в повече седемнайсет одеяла, двайсет и три чаршафа, дванайсет калъфки и осем чифта и половина галоши.

– Нищо не разбирам – въздъхна бай Коста и се разписа с трепереща ръка, без да откъсва махмурливия си поглед от бутилката. Още малко и щяха да му потекат лигите.

– Как го направихте тоя номер? – попита Чавдар, след като домакинът се отдалечи, стискайки с почти любовна страст скъпоценната бутилка.

– Кой номер? – попита Наско с девствен глас.– Тоя със сдаването - отвърна раздразнено. – Откъде се взеха тия седемнайсет

одеяла, незнамсиколко чаршафа, калъфки, галоши и тем подобни боклуци.– Мога ли да те попитам какво прави снощи? – погледна го приятелят му със зле

прикрита ирония.– Не виждам какво общо има…– Има, има.Чавдар се почеса замислено по главата.– Снощи пихме в кръчмата.– Велико откритие – подхвърли Лъчо.– След това, след това?– След това пак пихме – промърмори объркано и наоколо се изхилиха.– По-нататък?– По-нататък, по-нататък…Е, по-нататък не си спомням.– Тогава аз ще ти припомня – усмихна се Наско садистично. – Някъде към

полунощ ти изскочи по слипове от женската барака, а на краката си беше нахлузил сабото на Ани Буцата. “Чаво, къде така по никое време?”, попитах те аз. Ти ми се усмихна омайно и ми отвърна: ”Отивам да си измия зъбките, защото ще ми правят минетче.” Не можах да разбера каква е логиката да си миеш зъбките, след като не ти, а на тебе ще ти правят минетче, но това е друг въпрос.

Чавдар беше свел засрамено поглед.– Май наистина е имало нещо такова, поне, ако се съди по обстоятелството, че

сутринта се събудих в леглото на…– Коя, коя? – попита Наско с неподправен интерес.

105


– Абе, не й знам името – призна си чистосърдечно. – Не е нищо особено, пък и не виждам каква връзка има с…

– Връзката е, че, докато на тебе са ти правили минетче, ние се вмъкнахме в склада и изнесохме оттам каквото ни трябваше – заяви приятелят му скромно.

– Браво – погледна ги Чавдар с възхищение. – Гениална идея. Само че не ми е ясно как сте се вмъкнали в склада, след като прозорците са заковани, а на вратата винаги виси катинар със секретна ключалка.

– За секретната ключалка има и секретен ключ – отвърна Лъчо с хитро пламъче в очите.

– Да, но той е в бай Коста.– Единият – уточни началник-щабът.– Какво? – облещи се Дългокосият. – Да не би да искаш да кажеш, че има и

втори?Лъчо не отговори нищо, само се огледа предпазливо и след като се увери, че

бяха сами, извади от джоба си секретен ключ и му го подаде.– Опитай.Чавдар пъхна ключа в катинара и го завъртя. Нямаше измама.– Ако ти трябва нещо, можеш да влезеш и да си вземеш – разреши началник-

щабът великодушно.Дългокосия заключи и му върна ключа.– Но как се сдобихте с дубликата?– За съжаление никой не е съвършен – въздъхна Наско. – Всеки човек си има

своите слабости.– Нима? – възкликна Чавдар подигравателно.– Бай Коста не беше изключение – продължи, без да му обръща внимание. – Той,

както и много други хора, включително и от тук присъстващите, обичаше да си попийва.

– Кого имаш предвид? – погледна го Лъчо подозрително, измъквайки от чантата си бутилка гроздова.

– Във всеки случай не мен, защото аз не съм човек, а Бог – обади се Стоянчо със скромен глас.

– Та един следобед – продължи Наско, след като отпи солидна глътка от подадената му бутилка, – Лъчо поканил бай Коста да обърнат по чашка в щаба. Само че чашката прераснала в бутилка, та втора, та трета, докато накрая домакинът се отпуснал в леглото и заспал мъртвешки сън.

– В интерес на истината – ухили се началник-щабът, – тогава малко се престарахме. За по-голяма сигурност, в една от чашките, Танчето разтвори хапче приспивателно, макар че алкохолът сам по себе си беше напълно достатъчен. Между другото, аз също си подремнах.

– Та, докато Лъчо си подремвал, а бай Коста спял мъртвешки сън – разказваше Наско с увлекателен глас, – Бай Манол най-нахално бръкнал в джоба му и извадил ключа от склада. След това се метнал на ладата, отскочил до града, извадил дубликат, върнал се и поставил ключа на мястото му.

– Хитро сте го измислили – призна Чавдар неохотно.– Идеята беше моя – обади се началник-щабът и се изчерви от скромност.– Само дето ми се струва – продължи Дългокосия с едва доловимо раздразнение

в гласа, – че трябваше да ме предупредите предварително. За какво беше нужно да се мъча като грешен дявол, опитвайки се да преметна бай Коста с някой и друг чаршаф, при условие, че от всичко е имало в излишък и вие сте го знаели.

106


– Мислех да те предупредя – отвърна Лъчо, – обаче ти така се беше запалил, че ми стана съвестно.

– Освен това – обади се Наско, – беше ни забавно да те наблюдаваме.– Много смешно – сопна се Чавдар обидено. – Поне да бяхте изчислили точната

бройка на липсите, а не да връщате от всичко в повече.– Как? – погледна го началник-щабът въпросително. – Откъде можех да зная

колко чаршафа липсват. Може би трябваше да тръгна по бараките да ги броя? За чий кур? Е, верно че малко се престарахме, но какво да се прави. По-добре излишъци, отколкото липси.

Чавдар продължаваше да гледа обидено.– Усърдието ти не беше съвсем напразно – успокои го Лъчо. – Например –

футболните топки. В склада не намерихме допълнителни бройки, така че заслугата е изцяло твоя.

От получените в началото на бригадата три топки, две бяха спукани и Чавдар беше принуден да сдава една и съща топка три пъти, изхвърляйки я всеки път през прозорчето на склада в двора, след което я носеше отново на домакина.

– Горкият бай Коста – обади се Иван Майната със състрадателен глас, – колко ли ще се зарадва, когато след някой и друг ден открие, че в склада има само една топка.

– Там е работата, че няма да открие и една – ухили се Дългокосия садистично. – Топката е под леглото ми в “Нерезариума”.

– Това вече е нахалство – възкликна Наско възмутено.– Това вече е нахалство – възкликна Росен възмутено. – Ние от два часа се

лигавиме на лимонада, а Чаво вече е успял да се напие като гъз.Най-после беше дошъл краят на бригадата. Доста пооределият личен състав

беше заел места около специално подредените за случая маси в столовата на базата и с нетърпение очакваше пристигането на алкохола.

– Здравейте, момчета – устните на Чавдар се разтегнаха в пиянска усмивка. – Вие май нещо сте поизнервени.

Момчетата не отговориха нищо, само му хвърлиха по един злобно-завистлив поглед. Дългокосия понечи да пристъпи напред, но залитна и ако Иван Майната не го беше прихванал, сигурно щеше да се строполи на земята.

– Не се безпокойте – заяви той с фъфлещ глас, – пиенето вече пристигна. Ракията е супер, лично аз съм я дегустирал.

– Личи си - подхвърли някой саркастично.– Много се забавихте – обади се друг недоволно.– Отдалече идваме – поясни Чавдар важно. – Ако знаете на колко места сме

търсили. Или няма или се опитват да ни пробутат някоя шльокавица. Само че аз не съм вчерашен. Един резервоар изгорихме, но намерихме хубава ракия.

– Е, ти и по пътя явно не си скучал, поне на връщане – подхвърли Наско хапливо.

– Имаше много завои.– Какви завои?– Бай Манол не можеше да пие, понеже шофираше, а Лъчо искаше да е трезвен,

докато не приключи с всичките си ангажименти по закриването.– Какво общо имат с това завоите? – усмихна се Наско и допълни със съчувствен

глас. – Горкият, съвсем се е напил.– На всеки завой казвах “наздраве” и отпивах от ракията – отвърна Чавдар и

също се усмихна. – А имаше много завои.– Чаво, само ти можеш да спасиш положението – прошепна в ухото му Иван

Капута и го хвана под ръка. – Дойдоха официалните гости, включително председателят

107


на АПК-то и заместникът му, а няма никой от командния състав, освен мене, така че няма кой да им прави компания.

– Че те да не са малки.– Чаво, моля те, председателят иска да те види.– Има ли пиене при тях?– Ей сега ще донеса.– Е, добре – съгласи се неохотно и Иван го помъкна към масата на официалните

гости.Сред тях, освен двамата Таньовци, бяха насядали още няколко охранени мъже

на средна възраст с подчертано аграрни физиономии и дебели червендалести вратове, около които бяха привързали пъстри безвкусни връзки.

– Добър вечер – поздрави Чавдар, мъчейки се да не фъфли и да запази равновесие, което му беше доста трудно, въпреки помощта на Иван.

– Ето го най-големият софийски бриджор – провикна се Таньо ентусиазирано и му протегна дружелюбно ръка.

– А това е най-големият несофийски бриджор – върна му комплимента и се отпусна върху подадения му стол.

– Таньо – обърна се председателят към един от официалните гости, – подай бутилката да сипя една ракия на момчето.

– Вие всичките ли сте Таньовци? – попита Чавдар развеселено.– Само аз, заместника ми и партийният ни секретар.– Аха, значи само ръководният кадър. Що не се казвах Таньо и аз?– Веднага щяхме да те направим комсомолски секретар.– Наздраве на всички Таньовци – провикна се Чавдар и глътна ракията на екс.– Ей, голяма работа сте вие, студентите – погледна го председателят с

възхищение.– Стараем се – отвърна скромно. – Доволен ли си от бригадата?– Абе, кво да ти кажа – махна Таньо с ръка. – Мина сутрин по полето – 20 души.

Отбия се вечер в кръчмата – 120.– И непрекъснато пият и се чукат – допълни заместникът с циничен смях.Не след дълго дойдоха Радо, Лъчо, Жоро и Николета, така че Чавдар бе

освободен от досадното задължение да прави компания на официалните гости, които по неофициални данни, вече се бяха напили. Известно време бригадирите бяха принудени да слушат тържествени речи, после имаше награждаване на отличилите се в труда (сред тях от нерезите бе само Иван Майната). Ракията и виното се лееха без ограничение и настроението бързо се повишаваше.

– Вече можем да си отдъхнем спокойно – заяви Радо с облекчение, след като официалните гости си тръгнаха.

– Да – отвърна Лъчо и си сипа пълна чаша с водка. На официалната маса бяха останали само те двамата. – Големи досадници бяха. Но иначе са пичове. Не очаквах, че ще се съгласят да ни дадат наградите в пари.

– Фактурите сигурни ли са? – попита командирът с известно безпокойство. – Да не стане някой фал?

– Всичко е точно. За сведение, ти си награден с вносен фотоапарат, аз с луксозен часовник, а Жоро с електронен калкулатор.

– Ще го имам предвид. Между другото, да знаеш, че съм писал четири „мъртви души“ в разплащателната ведомост.

– Сигурни ли са хората?– Абсолютно. Тях ги интересува бележката, че са били на бригада. Така че с

удоволствие ще се разпишат, че са получили заплатите си.

108


– Трябва да ги запишем и в книгата.– Записал съм ги. Мене повече ме е страх от Алексов.– Защо? Той има изгода да си мълчи.– Неправилно се изразих. Имах предвид момчетата, които работиха при него.

Страх ме е да не се разприказват повече, отколкото трябва.– Не вярвам. Аз се разбрах с тях. Все пак те са ми благодарни, че ги спасих от

отзоваване от бригадата, пък и добри пари ще получат, в сравнение с другите.– Да се надяваме, че всичко ще свърши благополучно – усмихна се Радо. –

Добре се потрудихме. Остава само да решим какво ще правим с Жоро, Николета и отрядните.

– Мисля, че на Жоро пет стотака са му предостатъчни – промърмори Лъчо. – А на Николета, ако питаш мене, и заплатата й е много. Ако не бях аз, щеше да опропасти цялото КМР.

– Съгласен съм. Кво ще кажеш за отрядните? Струва ми се, че се постараха момчетата и ще е справедливо да получат по сто и двайсет лева.

– Нямам нищо против. А момичетата по колко ще вземат?– Зависи от работата. Някои ще вземат по седемдесет-осемдесет лева, но

повечето по трийсет-четирийсет.– А нашите хора, нерезите? – ухили се началник-щабът.– Твоите нерези само неприятности ми създаваха – оплака се командирът. – Ако

трябва да си говорим честно, повечето от тях и храната не са си изкарали. Единствено Майната и донякъде Хъра и Кочо що годе работеха. Останалите само дерибействаха.

– Ами те точно за това бяха дошли – поясни Лъчо.– Понеже са ми приятели, ще им пиша по пет-шест лева – реши Радо

великодушно и погледна благосклонно към салона, където нерезите буйно се веселяха, без ни най-малко да се интересуват колко пари ще получат от бригадата.

– Абе, Роска – говореше Стоянчо, артикулирайки с мъка отделните срички, – бригадата вече свърши, така че искам да ми разкриеш тайната на твоя интерес към посещенията ми в тоалетната.

– Ще ти кажа, хъма. Само първо ми отговори на един въпрос. Нищо особено ли не почувства, като си миеше задника?

– Не.– Нито веднъж?– Не.– Жалко – заяви разочаровано. – Всяка вечер търках като луд с люта чушка

бутилката, която използваше за биде и все се надявах, че някой път ще се върнеш на подскоци с подлютен задник.

– Съжалявам – отвърна Стоянчо. – Нищо не съм почувствал. Но все пак, трябва да имаш предвид, че не съм си завирал бутилката в задника.

– Жалко – повтори Росен с тъжен глас и лисна чашата в гърлото си.– Абе, Стоянчо – провикна се Чавдар с пиянски глас, – с кого ще спя аз тази

нощ?Стоянчо проследи кръвясалия му поглед и с тревога установи, че той беше

вперен в седящото срещу тях момиче, чието лице моментално пламна като купа сено.– То бива нахалство, бива, ама чак пък толкова – продължаваше да се възмущава

на висок глас.– Защо, бе, Чаво? – попита Наско с невинен глас.– Как защо? – развика се Чавдар ядосано. – Какъв е тоя тип до Меги? Кой го е

канил тука?

109


– Това е гаджето й – обясни приятелят му спокойно, но на достатъчно висок глас. – Изглежда добро момче.

– А, така ли – промърмори с разбиране. – Е, щом е така, може.Меги все повече се изчервяваше, докато приятелят й полагаше нечовешки

усилия да запази самообладание.– Простак – прошепна Сашко в ухото на Мис ТеПеЗе. – Винаги си е бил простак.– Не му обръщай внимание – отвърна тя и стисна ръката му. – Искаш ли да

танцуваме?На дансинга беше пълно с прегърнати двойки. Само Савата, вместо с момиче,

танцуваше с една бутилка ракия и непрекъснато й се обясняваше в любов, целувайки я страстно по гърлото, при което съдържанието й застрашително намаляваше. Тази гледка изглежда беше много забавна за чаровничката Мануелита и тя се заливаше в жизнерадостен смях.

– Мони, имаш много красиви очи – каза Иван Майната с искрено възхищение.При тези думи тя се засмя още по-силно.– Защо се смееш? – попита той засегнато.– О, нищо – отвърна помирително и му хвърли кокетен поглед. – Просто се

сетих за Чаво.– Мони, имаш много красиви очи – беше й казал една вечер, на връщане от

кръчмата. – Макар че за пръв път виждам момиче с четири очи.– Чаво, ти си пиян – отвърна Мануелита през смях. – Очите ми са само две, но ти

ги виждаш двойни.– Сигурна ли си? – попита подозрително и впери изпитателен поглед в лицето й.

– Четири са, виждам ги съвсем ясно.– Две са – настояваше тя усмихнато.– Сава – провикна се Чавдар. – Колко очи има Мануелита?Приятелят му спря за миг и я погледна внимателно. Изглежда не беше много

пиян, защото отговори правилно, макар и с не особено убеден глас.– Две.– Сава, Сава, много си се напил – промърмори Дългокосия недоволно. – Аз не те

питам за носовете, а за очите.– Чаво, Чаво – дръпна го Меги настоятелно. – Минаваме покрай твоя приятел

стълба.– Така ли? – попита с непресторена сериозност. – Сигурна ли си, че е точно тоя?– Тоя е, тоя е – отвърна момичето усмихнато.Чавдар се отби от пътя и потупа дружески стълба.– Как си приятелю? Радвам се да те видя отново. Сега бързам, но някой път

специално ще мина, за да си поговорим на философски теми.В лагера ги очакваше голям купон на открито около бригадирския огън. Миро

беше в разгара си. Беше стиснал любовно китарата и пръстите му се движеха нежно по изпънатите струни, а от устата му извираха весели латиноамерикански мелодии. Разбира се, всичко това беше посветено на последната му любов, Тони, която го гледаше с искрено възхищение.

– Аз имам една идея – провикна се към полунощ Лъчо с пиянски глас.– Предполагам, че искаш да кажеш нещо за филаделфийската филхармония –

усмихна се Наско.– Филанденфинската финхармония – профъфли той и се огледа гордо. –

Всъщност, аз исках да ви кажа нещо друго.– Кажи, Лъче – подкани го Росен.– Искате ли да направим серенада на момичетата?

110


– Гениална идея за един началник-щаб – провикна се Чавдар възхитено.Пооредялата компания, начело с Лъчо, се насочи към една от женските бараки.

Нахлуха вътре с популярната песен “Хвани ме за сайдера”, но еуфорията им продължи твърде кратко.

– Вън от тука, простаци такива! – проехтя изведнъж един глас със силен полярен тембър. – Вие ако се чудите какво да правите, ние утре трябва да ставаме рано.

Песента секна моментално и всички извърнаха уплашени погледи към леглото, откъдето беше проехтял смразяващият глас.

– Какво ме гледате? – провикна се Дора възмутено. – Махайте се веднага от тука.

Иначе интелигентното й лице, сега беше изкривено от гняв и нерезите нямаха никакво желание да спорят с нея.

– Момчета, като че ли тука не са особено гостоприемни – промърмори Наско и се насочи към вратата. Другите го последваха мълчаливо. – Но нищо не ни пречи да пробваме в другата барака.

Там ги посрещнаха доста благосклонно, дори им ръкопляскаха на една песен, но все пак, след известно време, ги помолиха настойчиво да ги оставят да спят. За нещастие, на излизане Чавдар случайно забеляза забравената на масата табла.

– Я, табла – провикна се той радостно. – Стоянчо, искаш ли да ти направя една петица?

– По-добре да го отложим за утре – отговори Господа уклончиво, но приятелят му продължаваше да настоява.

– Ще си играя сам – заяви той обидено, след като никой не пожела да остане.– Има само едно зарче – обади се едно момиче.– Няма значение. Ще го хвърлям по два пъти.Друго момиче стана и загаси лампата.– Нямам инфрачервени очи, нито съм бухал, че да виждам на тъмно – ядоса се

Чавдар и светна отново лампата.Тогава трето момиче се покачи на един стол и отвинти крушката.– А, тоя номер сте го научили от мене – възмути се той. – Но няма значение, аз

имам кибрит.Момичетата постепенно се примириха със среднощния натрапник и се опитаха

да заспят, въпреки досадното тракане на пуловете, шумоленето на зарчето и непрекъснатото драскане на клечки кибрит.

– Чаво, що не вземеш таблата и не отидеш да си играеш във вашата стая? – обади се едно момиче с по-слаби нерви.

– Тука ми е по-приятно. Еци.– Но аз не мога да спя заради тебе.– Шеш беш. Ами тогава, ела да играем заедно. И аз не мога да заспя – отвърна с

обезоръжаваща усмивка.Вратата се отвори и в бараката влезна Танчето.– Чаво, кво правиш тука? – извика тя учудено, съзирайки странната гледка на

светлината на поредната клечка кибрит.– Тю, да му се не види. Пак геле – мърмореше си той. – Здрасти, Танче, искаш ли

да играем табла?– О, Чаво, айде да го отложим за друг път.– Никой не иска да играе с мене – промълви с тъжен глас. – Никой не иска да

сподели самотата ми.Танчето се приближи до него, целуна го по бузата и се насочи мълчаливо към

леглото си.

111


– Чаво, как е резултата? – чу се отнякъде гласът на Миро, който беше останал да спи при Тони.

– Ще го бия – отвърна бодро. – Стига да не хвърли някой дюшеш.– Кого ще биеш? – попита Идиота с хитър глас.– Ами, себе си. Нали играя срещу себе си.– Излиза, че ще бъдеш едновременно и победител и победен.– Нима не е винаги така? – отвърна Чавдар замислено. – Нима не губиш като

печелиш и не печелиш като губиш?– Няма ли да престанете най-накрая с глупавите си разговори? – извика

момичето с по-слаби нерви. – Не можете ли поне да разговаряте по-тихо?– Какво казваш? – попита Миро с невинен глас.– Не можете ли да разговаряте по-тихо? – извика момичето още по-силно и

разбуди всички заспали.– Миро, може ли да те помоля нещо? – попита Чавдар със съзаклятнически

шепот.– Слушам те – отвърна му Идиота по същия начин.– Имам един проблем. Кибритът ми е на свършване.– О, не се безпокой. Ще ти услужа. В якето имам цяла пачка.– Ооо, не, това не може да се издържа повече – простена момичето с по-слаби

нерви.– Ооо, не, това не може да се издържа повече – простена Иван и хвърли

възмутено лъжицата.– Защо, бе, Майна? – попита Наско с невинен глас, оригна се шумно и продължи

увлекателния си разказ: – После си бръкнал в гъза, само че…– Виж кво, майна – прекъсна го Иван ядосано, – все пак съобразявай се, че сме

на маса.– И кво от това? – попита Миро и се изпърдя, като междувременно

продължаваше да сърба чорбата си. – На мене дори ми усилва апетита.Лъчо допи бирата си и стана.– Айде да тръгваме, че ще закъснеем.Останалите го последваха с недоволно мърморене.Вървяха мързеливо и се оглеждаха с досада. Уличката беше тясна и прашна и

въпреки ранния час, денят обещаваше да бъде твърде топъл за началото на октомври.– Момчета, намерил съм ви идеална работа. И парички ще изкарате – заяви

сутринта Радо с надеждата да ги заинтригува.Изгледаха го без ентусиазъм.– Не можете да продължавате да се мотаете по полето и да ми разваляте

дисциплината. Така поне няма да ви гледат другите – допълни той, сякаш се оправдаваше.

– Кво трябва да правим? – попита Росен, оригвайки се шумно. Наоколо се разнесе остър мирис на евтина ракия.

– Ще изкопаете един канал. Нищо работа. Лъчо ще ви заведе.И той ги водеше, изпъчил небрежно огромния си началник-щабски корем.– И по колко ще ни платят за тоя канал? – попита Данков.– Откъде да знам – отвърна Лъчо с досада.– Ами, сигурно по трийсет и осем стотинки…

112

Documents

ПО ТАРИФА 38chavdarmihov.com/upload/po tarifa 38_bg.docx · Web viewЧавдар Михов ПО ТАРИФА 38Сатиричен роман Романът е изцяло