13-19.07.2011

Год. 20

Брой 26

1,50 лв.

Разговор на Борис Минков с Недялко Славов

Митко Новков за Иван Милев и (не)случването на българския модернизъм

Созополски семинар по творческо писане 2011

Нова българскаСилвия ЧолеваВладислав Христов

Рецензии

I награда

Аксиния Михайлова

Град за споделяне

Любими,

да видим Венеция

преди да потъне

Л. Балабанова

После се качихме в просторния таван на нощта,правихме любов сред старите мебели,покрити с прашеца на ланшни звездии не усетихме дъжда и хилядите му човчици,с които дълго кълва житни зрънцавърху покрива.

На сутринтадвата люлеещи се стола, забравенивърху терасата на хотела,се въртяха във водатакато две лодки, изгубили посоката,след като бяха се докоснали.

Това е нашата Венеция, казвам,ела, преди да е потънала.

II награда

Зара Кънчева

* * *Ти си книгата,чиито ръбчетане подвивамс показалец,не те чета прекаленочесто,за да не подушвамсебе сив заглавието.

География

Устните ти имат излаз на цели четири морета,в ръцете ти цъфтятчетирите сезона –идеални условия за животза мен и моето чипо носле,което талантливо надуши вечносттав обятията ти.

още на стр. 16

ЛВ пожелава слънчево лято на своите автори и

читатели!

Очаквайте следващия брой на 14 септември.

Национален

литературен конкурс

„Магият

а Любов”

2 Литературен вестник 13-19.07.2011

Нeколкогодишното пребиваване на доц. Людмил Димитров в Словения се ознаменува с още една книга, излязла там. Освен поетичния сборник с българска поезия „Морето” (2007), голямата двутомна „Антология на българската литература” (2008-2009), обемистия Словенско-български и Българско-словенски разговорник (2010) и др., съвсем наскоро се появи още една внушителна по своя обем и съдържание книга – „Багряна и Словения”. Автори на този наистина забележителен том са съпрузите Людмила Малинова-Димитрова и Людмил Димитров. Той е плод на изследователски усилия върху издирването на фактология и градиво, разкрити за първи път в такъв обем и с такава прецизност и събрани с изключителна упоритост.Колкото и да си мислим, че за словенския литератор от днешните поколения името на Елисавета Багряна е потънало в забрава, оказва се, че това не е истина. В литературната ситуация на двайсети век най-бележитата наша поетеса продължава да бъде критерий за лирика, възвисена до равнището на най-добрите европейски образци. Нещо повече, тя сякаш и до днес олицетворява името на България: „България – като Багряна!” – това е емблема, изречена от словенец (специалиста по славянски литератури проф. Фран Петре).След като запознават словенците с животоописанието на Багряна и с някои от нейните плодотворни творчески връзки с южнославянски писатели, авторите на книгата пристъпват към най-съществения дял от своето изследване – съдбовната й близост със Словения, която започва през 1932 г. и не приключва през целия й живот, макар че тя за последен път отива там през 1940 г. Независимо от всички превратности, Багряна остава непоколебимо вярна на дълбокото си приятелство с един от най-видните словенски литературни и културни дейци – историка на изкуството, писател, преводач и дипломат, акад.

Изидор Цанкар. През ръцете на авторите на книгата преминава огромен по обем материал – те изнамират факти от словенските и български

архиви и печат, проследяват не само нейната позната, но и неизвестната досега кореспонденция, стигат до нови словесни и фотодокументи, намират живи свидетели на връзките й със Словения... В подробната и изчерпателна хроника излагат всичко това подробно, година по година, събитие по събитие, чак до смъртта й. В рамките на наратива използват често като ориентир и подробната анкета на проф. Иван Сарандев с поетесата. Но не свеждат всичко само до последователното подреждане на събитията, а непрестанно съпътстват този дълъг летопис с анализ на поетичното творчество на Багряна в различните му етапи, с поглед към обществените процеси и развитието на връзките между българската и словенската литература, със съдбите на редица словенски дейци. Отделено е място и за множество спомени за Лиза и от самата нея. В резултат се е получил такъв всеобхватен и изчерпателен обзор на целия жизнен и творчески път на Елисавета Багряна след 1932 г., че всичко това би трябвало да се представи задължително и на нашата литературна наука!Едва ли има смисъл да соча колко много са литературните факти в книгата, подчертаващи творческата съпричастност на поетесата към словенския й период – поява на една нова нейна поетитка, вдъхновена от близостта й със Словения и словенците и изразена в редица ярки произведения. Гледищата на най-значими словенски литературни пера за лириката й също са впечатляващи със своята съпричастност към нейното творчество и дълбокото му разбиране. Изключително значими са и думите, споделени за личността на Багряна от множеството й словенски приятели и почитатели, каквито са архитектът Миха Осолин, писателят и преводач Йосип Видмар, собствениците на замъка Стърмол Радо и Ксения Хрибар, преводачът на „Под игото” Франце Беук, журналистът Божидар Борко, преводачите Тоне Потокар, Катя Шпур, Матей Роде и редица други. Авторите са оценили и важното място на българските приятели на Багряна, стояли съвсем близо до нея в периода на словенското й битие, каквито са писателите Владимир Василев, Александър Балабанов, Сирак Скитник,

по-късно фолклористката Елена Огнянова и др.В отделен раздел са публикувани преводи на поезията на Елисавета Багряна от нейния словенски опус, които наброяват повече от трийсет. Специален интерес за авторите предизвика портретът на Елисавета Багряна, нарисуван през 1933 г. от бележития словенски художник акад. Божидар Якац. Трескавото търсене на тази знаменита творба, която се смяташе за изгубена, продължи дълго и едва през 2009 г. бе намерена от тях в дома на внучката на поетесата – Елисавета Шапкарева. Поради това, че този графичен портрет е значим и за цялото творчество на Якац, за него в книгата е написал обширен анализ словенският изкуствовед д-р Милчек Комел. Авторите публикуват и текст за още едно изключително любопитно и неизвестно досега събитие, открито от тях – филмът, заснет от самия Божидар Якац, който сериозно се е занимавал с филмова документалистика. Заглавието му е: „Членове на българския пенклуб на посещение в Любляна” и датира от 1934 г. Обективът най-често следи Ел. Багряна, а авторите на книгата подробно описват както онова, което се вижда на екрана, така и контекста, малко или повече скрит и неизвестен за съвременния зрител.Последната част на книгата е посветена на преводите на словенски творби, които е правила Елисавета Багряна на български и на преведеното в Словения нейно творчество.

Освен че оценяват преводите й, авторите проследяват как тя възприема словенската поезия, какви са критериите й за подбор на поети и преводаческият й подход. За нейната поезия, излизала на словенски език пък, е споделено мнението и оценките, дадени от словенските й преводачи и издатели. Специално място е отделено на ситуацията около преведената от Елисавета Багряна знаменита пиеса на словенския класик Иван Цанкар – „Кралят на Бетайново”, поставена в Софийския народен театър през есента на 1948 г., т. е. три месеца след като Югославия скъсва със Сталинския блок. Тази постановка нашата комунистическа естетика превръща в идеологически скандал! Това е един от най-ярките примери за позорна атака на т. нар. „марксическа” естетика. Раболепната лакейска критика чрез перата на Гочо Гочев, Борис Огин (т.е. Борис Милев), Стефан Каракостов, Веселин Йосифов и други обявяват тенденциозно и напълно изопачено драмата за „черногледа”, превъзнасяща кулачеството, за пиеса, която „трови зрителите със своята тесногръда безизходност, нямаща нищо общо с нашето светло героично време”. Разбира се, постановката се сваля, Георги Караславов бива отстранен като директор на Народния театър, последван от бележития актьор проф. Георги Стаматов (изпълнител на главната роля), на когото забраняват и да преподава в Театралната академия. Елисавета Багряна привидно е пощадена, но тя не престава да живее в страх от репресии, след като идеолозите я сочат с пръст като „буржоазна поетеса” и приятелка на южнославянските народи.Накрая бих искал да подчертая, че трудът на Людмила и Людмил Димитрови е написан с изключителен усет за композиция на огромния материал, с който са боравили, а с прекрасния си стил и изящество на езика те са го превърнали в наистина увлекателно повествование. Безспорно той вече си е осигурил място сред най-значимите произведения и на нашата, и на словенската литературна история.

ГАНЧО САВОВ

Ljudmila Malinova-Dimitrova, Ljudmil Dimitrov. Bagrjana in Slovenija. Prevedla Namita Subiotto in Metod Čepar. Ljubljana, �tudentska zalo�ba, 2011

Книга за Багряна в СловенияA B R O A D

На 6 юли 2011 г. ни напусна ИСКРА АНГЕЛОВА ЛИКОМАНОВА – професор в Софийския университет, славист и преводач.Искра Ликоманова посвети научното си дело на диалога и преводимостта между културите и езиците. Човек на академичното знание, тя винаги бе в плен на интереса към случващото се в момента в езика и литературата. На това нейно безкрайно любопитство дължим възможността да познаваме имената и произведенията на мнозина от най-важните съвременни полски автори, появили се на страниците на „Литературен вестник” за първи път благодарение на нея.Да я изпратим със стиховете на Вислава Шимборска, част от чиято поезия звучи на български заради нея:Дележът на земя и небене е най-правилният начин да мисляза тази цялост.Той само ми дава да преживеяна малко по-точен адрес,по-бърз за откриване,ако ме потърсят.

Поклон пред паметта й! ЛВ

I N M E M O R I A M

НДФ „13 века България” има удоволствието да обяви, че журито на Националната литературна награда „Български роман на годината” в състав проф. Милена Цанева, проф. Милена Кирова, проф. Михаил Неделчев, проф. Цветан Ракьовски и Бойко Ламбовски избра измежду романите, издадени през 2009 и 2010 г., следните десет финалисти:

1. Владимир Зарев – „Изходът” – изд. „Сиела”, 2010 г.2. Владислав Тодоров – „Цинкограф” – изд. „Фама”, 2010 г.3. Галин Никифоров – „Лятото на неудачниците” – изд. „Сиела”, 2010 г.4. Керана Ангелова – „Улицата на пеперудите” –изд. „Знаци”, 2010 г.5. Михаил Вешим – „Нашингтон” – изд. „Сиела”, 2010 г.6. Николай Табаков – „Няма да е все така” – изд. „Анубис”, 2009 г.7. Радослав Парушев – „project Dostoevski” – изд. „Сиела”, 2009 г.8. Росица Ташева – „Колкото до Шотландеца” – изд. „Колибри”, 2010 г.9. Силвия Чолева –„Зелено и златно” – изд. „Жанет-45”, 2010 г.10. Цвета Стоева – „Мъже” – изд. „Сиела”, 2010 г.

На 12 октомври 2011 г. едно от тези десет заглавия ще бъде удостоено с голямата награда от 11 000 лв. и художествен диплом.

Научихме от достоверен източник, че брой № 21 на ЛВ от 8–14 юни т.г. е посрещнат изключително радушно в университета L’Orientale в Неапол. Да припомним, че в него беше публикувана статията на Е. Димитров „Българската библиотека на проф. Е. Дамиани”, съпроводена с негови снимки и информация за публичната му лекция в същия университет на 19 май т.г. По решение на Департамента за изучаване на Източна Европа и на неговия директор проф. Р. Майсано страниците на ЛВ със статията на Е. Димитров са поставени в рамка и разлепени по информационните табла на Департамента (via Duomo 219). Проф. Енрико Дамиани (1892–1953) е основател в L’Orientale на първата катедра по българистика в Италия; в библиотека „Европа” на университета се съхранява личната му библиотека, важна част от която са над 1000 ценни български книги, някои от тях – с дарствени надписи на наши поети, писатели и учени.

Н А Г Р А Д ИН О М И Н А Ц И И В И Д Е Н О И Ч У Т О

Община Ракитово за трети път проведе конкурса за Националната литературна награда „Милош Зяпков”.Комисия в състав: Никола Иванов – председател, Иван Цанев, Георги Борисов, Мария Димова и Костадин Зяпков обсъди постъпилите 44 книги, от които 28 стихосбирки и 16 с къси прозаични творби /разкази и есета/ и материалите за съпътстващите конкурси и определи:1. Националната литературна награда „Млош Зяпков” се присъжда на Божана Апостолова за стихосбирката „Беше ли любов”. 2. Съпътстващ конкурс за автори от Пазарджишка област:- за поезия – Елена Деянова от гр. Пазарджик- за проза – Стефка Венчева от гр. Пазарджик- за хумор – Иван Върбанов от гр. Пазарджик3.Съпътстващ конкурс за ученици от Пазарджишка област:- за поезия – Виктория Симеонова от СОУ”Св.Климент Охридски” – гр. Пещера- за проза – Лиляна Несторова от ЕГ”Бертолт Брехт” – гр.Пазарджик- за проза – Николай Бацков от ВУИ”Ангел Узунов” – гр. Ракитово

Националната награда „Милош Зяпков” и съпътстващите награди включват Диплом, Плакет и парична премия.

3Литературен вестник 13-19.07.2011

Две години след Да обичаш на инат по рафтовете на книжарниците за съвременна българска проза се нареди втората книга (ориентирана към широка публика) на Даниел Вълчев – 8½. Разкази. Макар лицето му този път да не поглежда към евентуалния читател още от корицата, едва ли ще се намери такъв читател, който, посягайки към нея, да е свободен от впечатления от политически активната публична личност Даниел Вълчев – бивш министър на образованието от правителството на тройната коалиция в периода 2005–2009 г. Това деликатно присъствие на автора над рамото на четящия, без да смущава прочита на осемте разказа, го раздвоява – по два (разбира се, най-малко два) прочита на всяка от кратките истории. Дали ще приемем 8½. Разкази като продължение на Да обичаш на инат и изобщо на цялата политическа и публична активност на автора, или пък обратно, ще допуснем, че като всеки човек има правото на алтернативни на професионалния си живот хобита и занимания, било то и литературни, задава двата модуса на четене.Втора книга, второ заглавие заимствано от любим филм. В предговора към книгата (поместен в края й, вероятно за да не дразни съвременния български читател, който някак не е особено търпелив към метатекстове от този

род) Вълчев дупликира твърдението на Фройд, че понякога пурата е просто пура – тя, както и заглавието 8½, винаги означава още нещо.Да обичаш на инат излиза през 2009 г., и съвпадението с началото

на кампанията по предстоящите тогава парламентарни избори едва ли е случайно. Формално книгата представлява сборник политически есета, неформално е буквар по политическа култура (който да напълни обратно със съдържание замъглени от преупотреба политически термини), жест на самоидентификация и заявяване на принципни позиции спрямо ключови въпроси (които следва да се превърнат в основата на евентуалната бъдеща политическа дейност). Посрещната е, както може да се очаква, полярно – и като агитационен материал, и като сериозна книга, която поставя сериозни въпроси за проблемите в българското общество. Настрана от това, стойността на сборника според мен е в търсенето на алтернативен, недискредитиран канал за политическо говорене, което

цели да спечели подкрепа посредством споделени убеждения, вместо обединяване около каузата за борба с другия-свой.8½. Разкази може да бъде прочетена като продължение на това търсене на алтернативен канал за политическо говорене, макар вече не с публицистични, а с белетристични средства. Самите разкази черпят тематиката си от невралгичните зони на конфликта човек–общество. Не става въпрос нито за пряка, нито за инвективна сатира, макар от някои разкази (Дебюси) сякаш отново да наднича онзи черноок, чернокос и даже чернокож господин с бяла (по нашенски бяла) риза, който отдавна не принадлежи на един автор или дори на едно поколение. Просещият младеж в Жълтите павета се оказва просто студент по психология, който участва в социологически проект, при това срещу прилично възнаграждение.Този прочит предлага предимствата да „обяснява” по кафкиански странната метаморфоза от Една обикновена история или пък привидната незавършеност на Бай Иван от Сливен; също така да вписва осемте разнообразни като сюжет и стилистика разказа в общата концептуална рамка на обществено значимата проблематика на ежедневието, и в крайна сметка предполага сборникът да се чете като литературен опит да се обели гражданската апатия спрямо формулираните от автора проблеми

8½ в полза на гражданска, а вероятно и на политическа активност.Алтернативният прочит, в който пурата е просто пура или пък означава нещо различно, но каквото всеки реши сам за себе си, оставя читателя насаме със самите истории. Добре написани, с достатъчна вариативност на наративната техника и прецизност в изграждането на фикционалната тъкан, с усет за значимото в разказваното. Без да разочароват един изграден читател с определени критерии към литературата, осемте разказа не заемат някаква незапълнена досега ниша в съвременната българска проза. Достойнство на книгата е въздействащият литературен език, който черпи комуникативната си сила от стилизацията на ежедневното говорене, вместо често срещаната напоследък алтернативна стратегия на вулгаризация до грубите разговорни регистри в някаква форма на псевдосказ.Както и да бъде четена, новата книга на Даниел Вълчев застава в книжарниците редом до останалата наша собствена и преводна проза. Дали да посегне към нея, или не, остава въпрос и право на индивидуален избор на всеки читател.

ЧАВДАР ПАРУШЕВ

Даниел Вълчев, „8½. Разкази”, ИК „Сиела”, С., 2011

Заглавието на първата прозаична книга на Яница Радева – „Бонбониерата” - опровергава очакванията на читателя в хода на четенето да вкуси от сладостта на литературата и живота. Вместо това текстът провокира усещането за тревожност и за безпомощност пред неизбежните катастрофи на живота. Книгата взема за повод реално събитие, случило се през 2009 г. – трагично произшествие по пътя към църквата „Свети Спас”, когато автобус, превозващ хора от старчески дом, помита изкачващите се и слизащи от върха поклонници. Инцидентът съвпада с празника Спасовден – както в реалността, така и в книгата на Яница Радева. Този факт носи символично значение, тъй като Спасовден е християнски празник, бележещ възкачването на възкръсналия Христос на небето. Според народните вярвания на Спасовден се прибират душите на всички покойници, пуснати на свобода на първия Велики четвъртък. Така в книгата на Яница Радева смъртта на загиналите хора е натоварена със символиката на възнесението на душата и освобождаването й от греховната човешка същност. Историята в „Бонбониерата” е концентрирана около катастрофата, която бележи необратимо живота на всички герои. Инцидентът, който никога не ни бива показан директно, е допирателната, която обединява отделните съдби, съзнания и светове. Първата половина на книгата е подготовка, интуиция и предчувствие за трагичната случка. Тук наративът прекъсва всеки път, щом трябва да назове ужаса и смъртта. Той сякаш се бои да изрече неназовимото и затова езикът замлъква, когато се изправи пред апокалиптичната реалност. Така, както според Дерида1 няма опит за собствената смърт, така и повествованието не може да я репрезентира. Заставайки пред смъртта, наративът прекъсва, защото тя няма лице, няма форма, тя е самото непредставимо, което не може да бъде изобразено. Затова на мястото на смъртта в книгата на Яница Радева стои празнотата и стазисът. Смъртта

е разпознаваема единствено в своите резултати – в труповете на загиналите хора и в болката на близките, които трябва да се научат да живеят със загубата. Смъртта в „Бонбониерата” има едновременно физическо, религиозно и ритуално значение. Тя е свързана, от една страна, с чисто физическата загуба на загиналите, с внезапно угасналия живот на жертвите, оставил усещането за екзистенциална пустота и липса. От друга страна, смъртта е религиозно осмислена чрез представата за поклонничеството и за значението на християнския празник, на който се случва нещастието. В същото време книгата маркира смъртта и чрез проиграването на характерните за православната традиция ритуали. Така например устойчивата метафора за смъртта в хода на цялото повествование са бонбоните, с които опечалените черпят за „Бог да прости”. Чрез тях сладостта и горчилката на живота се смесват в едно и живеят неразчленими във фикционалния свят, за да го направят още по-въздействащ и реален. Така бонбоните в „Бонбониерата” притежават особена двойственост, те имат вкус на смърт и на нещастие и едва финалните редове успяват да разкъсат тази връзка чрез образа на детето, което все още няма сетива за смъртта, а единствено за сладостите на живота и за вкуса на бъдещето. Катастрофата е използвана в книгата като разделителна линия на повествованието, разполовяваща го на две части – преди и след инцидента. Повторната поява на героите се случва след трагедията, когато светът е безвъзвратно променен. Това повествователно прекъсване може да бъде разчетено като желание да се снемат онтологическите стазиси, които бележат всяко човешко съществуване. Авторката се връща към оставените миг преди катастрофата светове, за да изследва какво се е случило в тях, след като смъртта се е вместила в битийното им пространство. В същото време книгата е желание да се наблюдават човешките реакции пред ужаса, да се изучи животът в миг,

когато е тягостно белязан от болката и смъртта. Защото „Бонбониерата” е преди всичко книга за неизбежната среща на всеки със смъртта. В същото време обаче фикционалният свят не е изкуствено стагниран: в него има място за всичко – за любов, за смърт, за ритуалите на делника и за бавния ход на старостта. Той е плътен, сетивен и въздействащ. Действието по-често се развива извън интимното пространство на дома – в социални институции като кафенето, болницата, старческия дом, кварталния магазин и т.н. Срещата с другите е важна за героите, защото придава плътност на собственото им съществуване и прави света многоизмерен. Тя им помага също да достигнат до себе си, да се вгледат в собствените си желания и стремежи, в индивидуаните си човешки светове. Героите са обикновени хора, уловени в обичайните мигове на делника. Залисани в суетите на ежедневието, те не могат да разпознаят наближаващото зло и остават безпомощни пред постигащата ги непредизвестена смърт. Катастрофата е самото немислимо, което разумът не може да допусне и с което не може да се справи. Единствено ирационалното и сънищата могат да боравят с категориите на ужаса и да посрещат последиците от него. Затова и в книгата предупреждението за инцидента идва под формата на сън, явяващ се на един от старците в дома за стари хора. Разбира се, никой не може да приеме основанията на подобно предупреждение и затова никой не взема предвид предзнаменованието на стареца, дори и стажантката, която би следвало да охранява живота и здравето на поверените й хора. В този смисъл катастрофата се оказва екземплификация на тоталното събитие по Бадиу, на онова, което представлява пробив в битието, и което чрез този пробив ни позволява да достигнем до истината, която е станала неразпознаваема за нас. Книгата на Яница Радева е такъв опит за докосване до истината, чиято цел е да доведе героите (и читателя) до познание. Авторският глас не се намесва активно в повествованието, той остава дискретно скрит зад гласовете и съзнанията на

протагонистите. Те представят пред нас цялото многообразие на човешкия свят – света на детето, на стареца, на жената, очакваща първото си дете, и на шофьора на линейката, преситен от гледката на смъртта и нещастието. Това са хора на различна възраст, с различни професии и различен социален статус; една умалена в мащабите си вече не „Човешка комедия”, а „Човешка трагедия”, която трябва да преживее разрушението и смъртта. Не на последно място заслужава внимание и оформлението на книгата, което удържа амбивалентността на метафората на бонбоните, характерна за фикционалния свят. Лъскавият бонбон от корицата, на пръв поглед примамлив и апетитен, при по-внимателно вглеждане се оказва част от разглобен механизъм, който съдържа предупреждението за деструкция и разрушение. По този начин книгата използва ресурсите и на вкуса, и на зрението, за да очертае изконната двойственост на човешкия свят, поделен между живота и смъртта, между доброто и лошото, между удоволствието и отчаянието.В заключение може да обобщим, че не всяка дебютна книга оставя следа в читателското съзнание и кара читателя да търси отговорите в действителността около себе си след като е затворил кориците, обрамчващи фикционалния свят. Но първата прозаична книга на Яница Радева прави точно това – провокира, тревожи, дразни по един вълнуващ и продуктивен начин, оголва нервите за досег с трудните и парливи въпроси на съществуването. Това ни дава основание да кажем, че „Бонбониерата” е една зряла книга, въпреки дебютния си характер. Тя прокарва убедително начало и ни оставя в очакване на бъдещите литературни проекти на авторката.

ПЕТЯ АБРАШЕВА

1 Вж. Derrida, Jacque, Demeure. Fiction and Testimony in: “Blanchot, Maurice, Derrida Jacque, The instant of My Death. Demeure. Fiction and Testimony”, Stanford University Press, Stanford California, 2000.

Яница Радева, „Бонбониерата”, изд. „Парадигма”, С., 2011

„Бонбониерата” на Яница Радева,

или размисли върху вкуса на смъртта

П Р И П И С К И

4

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 13-19.07.2011

П Р О Ч И Т И

Есето винаги е лично, в него пулсира опитът, мисълта, личността. В определен смисъл то е екзистенция – сливане между писането и жизнения проект, заявяване на аз-фромата като вътрешна фигура на текста. Флуидни, прескачащи граници в жанровете, есеистичните текстове на Емилия Дворянова от „Освен литературата” се подчиняват на логиките на саморазгръщане на мисълта, а заедно с това на спокойствието и напрежението, която тази мисъл сама по себе си е. Именно затова есеистичният жанр там е жив, кръжащ – успоредява в себе си множество текстови полета – фикция, размисъл, дискусия, автобиографизация. В този аспект „Освен литературата” е може би най-личната книга на своята авторка. Текст, който сваля маската на функционалната и проговаря през модуса на екзистенциалната персона – емоционално, с ясен тон, запечатан в думите, диалогично. Цялата Емилия Дворянова в една книга. Писането като точен образ на една индивидуалност. „Освен литературата” улавя писането като проблясък на чистата мисъл, за да се достигне до точността, сърцевината на смисъла. И заедно с това книгата е цялост, пълнота, изобилие - между фикцията и философизирания размисъл, между есето и прозата.„Освен литературата” е текст на точно намерените думи, организирани в множествеността на собствените си измерения: смирение, промисленост, органичност спрямо смисъла, интелектуалност, мярка, рязкост, ерудиран патос. Ето какво е този текст. Книгата като пространство на опита, в което виждаме слети и едновременно пълноценни за себе си множество насоки от творчеството на Емилия Дворянова. Текст, който изгражда един цялостен интелектуален и изтънчен образ на пишещия и на самото писане. Творба, която предлага интензивност на читателския опит, интелектуално напрежение и същевременно проекция, сливане, еротизъм. Точно като останалите текстове на авторката, които безрезервно разчитат на един напрегнат и внимателен читател, книгата ни подканя да мислим, аналогизирайки с тежестите на чуждия опит. „Освен литературата” побира в себе си текстове, писани през различно време, повечето от които излизали на страниците на в. „Култура” и сп. „Християнство и култура”, композирани напълно хомогенно в собственото време-пространство на книгата като опити, гледки, пътища, жития (отделните имена на частите, на които творбата се поделя). В този смисъл, следвайки тягата на автобиографичния опит в тази книга, субектът на писането, този самосъзнателен субект в книгата на Емилия Дворянова, вписва потенциалата на своя екзистенциален, смислосъграждащ и емоционален проект в различните пространства на текста, като едновременно поделя житейската си отправеност между опита, гледката, пътя, обръщането към образите и житията, сами по себе си примери за екзистенциална мяра. Книгата се разгръща като музикална форма, хармонично сливаща много пространства на опит от света и литературата. Именно тази музикалност – разделянето – вливане едно в друго, на различните посоки на темите, е нещо, което винаги е правило впечатление в текстовете на Дворянова – органиката, целостта, съзвучието между отделните сегменти на смисъл. Затова „Освен литературата” би могла да се разглежда като образ на структурата на останалите книги на авторката. Това рядко умение, което писателката

притежава, да насища, да въплъщава цялост в текстовете, така че всяка тяхна отделна част да има същинско отношение към цялата творба. Най-силно видимо тук, в тази книга, е това, че текстовете се атемпорализират, излизат от момента и повода на собственото си написване, за да се отнесат един към друг, следвайки обща конвенция, подчиненост на едно (екзистенциално) битие, което същински ги осмисля и на което те са интерсубективни проекции, освен-азовости, памети и следи от неговото собствено случване. „Освен литературата” показва как субектът работи върху себе си през опита на писането. В този аспект текстът е резултат от този опит, едновременно чакан, страстно пожелан в умението си да окръгли мисълта и личното преживяване.Логиката на излагането на смисъла може метафорично да се побере в това освен от заглавието на книгата, така точно намерено и метафоризирано в пролога: “Най-важното е „Освен”: всичко, което може да се превърне в литература, и всичко, в което литературата се превръща като акт на самото живеене: опитите да застанеш очи в очи с двусмислието на самото писане, за да го изведеш в огледално-свое външно „освен”. Текстовете в книгата на Дворянова криволичат, сменят посоката си, но не губят темата си, те са многолики и многооки – вгледани в множество различни посоки – всяка, алтер его на предишната. Отделните сюжети гледат съсредоточено в разказването. Повествователят подбира всяка отделна дума, опитомява езика, прави го свой (за пример така специфичната едновременно философизирана и поетична дума „гледец”, която Емилия Дворянова употребява). Емилия Двоярянова обича да приобщава словото към себе си, а заедно с това именно като свое го отваря към ситуацията на лична диалогичност, на разговора лице в лице, абсолютна персонализация, интимност. Тя повтаря думите, усетила като свои, тази операция на повторение и усилване изгражда една невидима мрежа от връзки между текстовете. Отделните фрази възкресяват минали фрази, довеждат в настоящето на един текст сюжети от минал, прочетен предходно. Така книгата се окръгля, набавя скрит лабиринт от връзки и препратки. Освен в разказването, книгата е силно вгледана в опита на тялото и в естетическото. Опитът на тялото насища сетивата на четящия, прави го присъстващ, съпоставим със събитието в текста, с акта на написването, с Аза и опита на разказващия. Четенето става причастно, съположимо с акта на писането, оттам тази операция кореспондира и с факта на хомогенност на книгата, с атемпорализирането на текстовете и способността им, през случването тук и сега, да не стоят като даденост отвъд времето, а като екзистенциален опит, съвпадащ с времето на прочитането. Миналото на опита и настоящето на опита се напрягат, за да заживее текстът в

своето непосредствено общуващо настояще. През телесността си текстовете оживяват. Превръщат се в акт, огледало. Усещането на пишещия се раз-половява в това на читателя в диспозитива на собственото си излагане, екстериорност и интериорност едновременно:

“Изпитвам физическа болка. Кривите очи от картината шарят и все по-често попадат връз мен… трябва да отстъпя.Отстъпвам…” („В градината на земните наслаждения”)

“Усещах само тялото си, отвъд всякакво чувство, като фуния, през която нещо минава, протича, изтича... – душа няма... единствено тръпка през плътта... ток...” („Земята на Бога”)

Тялото се разтваря в събитието. Става част от него. Прави събитието. Опитът на Емилия Дворянова е сетивен. Рефлексията преминава през сетивото, то е нейната душа. Не съществува опит без преживяване през чувстването, причастността към външното. Текстовете динамизират един непрекъснат обмен между вътрешно и външно, непрекъснато отливане. Четенето е доминирано от същите тези актове на причастност към чувстващото битие. Прочитът се афектира от споделимостта на усещанията, пренася се другаде, в пишещия, освен в себе си.Естетическото – може би това е главният обект на книгата, разтворен във всички други, доминиращ всички други. От усърдието върху самия език, филигранен, превърнат в изкуство, съединение на двойното усилие за красота и точност на фразата (или красотата на самата точност), през коментарите върху изкуството. Самото изкуство е и общо място на цялата книга – литература, изобразително изкуство, музиката като форма, вписана в органиката на текста. Изкуството като въплъщение на душата на пишещия, своеобразна anima на текста. До формалната, външна естетика на самата книга – изкусно и елегантно премислена от художничката Лиляна Дворянова. По този начин „Освен литературата” се превръща в цялостен и завършен естетически проект, който съумява да балансира между насладата от четенето и напрежението на мисълта. Въображаемо-реално – разтворена, невалидна опозиция в структурата на книгата. Опитът, начинът на гледане към обектите в отделните текстове я девалидизират. Факт, произтичащ и от осмозното сливане и преплитане между вътрешно и външно в пространството на преживяване в разказа. Пишещият е винаги между, освен в реалното и във въображаемото. Книгата се отказва от границите, за да стабилизира, естетизира първозначимостта на умението да мислиш, чувствайки. Оттук изключителната способност на Емилия Дворянова да улови невидимите полета на битието, да проникне отвъд непосредствените дадености. Дистанцията между преживяването и разказа е заличена, преустановена. Говоренето е в самото събитие. „Освен литературата” е изключителна, ерудирана и умозрителна книга, която наистина притежава способността да се преподновява и предлага нови места на смисъл с всеки нов прочит. Текстовете в нея предлагат все по-рядката възможност на правото да мислиш и преживяваш успоредно, заедно с някой друг.

КРИСТИНА ЙОРДАНОВА

Емилия Дворянова, „Освен литературата”, изд. „Парадигма”, С., 2011

Опитите, гледките, пътищата и житията в „Освен литературата” на Емилия Дворянова

Катя Зографова, „Неканоничният Вазов”, изд. „Изток – Запад”, С., 2011Тази книга идва да ни припомни, че изчерпани литературни сюжети всъщност не съществуват, защото колкото и много да знаем, дори за автори като безчет пъти коментирания Иван Вазов, винаги има как да се отвори ново дъно или нов ъгъл на интерпретацията. С присъщата й страст към една литературна археология, отдавна наложила се като нейна изследователска нагласа, Катя Зографова поставя Вазовото творчество в нови контексти, съпоставя го с други автори, уплътнява зад добре познатия класически образ на Патриарха на литературата очертанията на една сложна и интригуваща писателска фигура.

Димитър Михов, „Книга от пепел I”, ИПК “Светлина”, Ямбол, 2010Дебютната книга на Димитър Михов, магистър по археология, е странна, стряскаща и очароваща с невъзможността да бъде поставена в един жанр или тема. Тя събира в себе си фикция, история, археология, антропология и фолклор, легенди и факти за едно забравено магическо място – Манастирските възвишения, в българския Югоизток. Героят Змийска глава

прави своите открития и прекосява светове, епохи и вярвания, разчитайки по шамански оставените от векове знаци по камъните. Стилът на книгата също дава обещания за писателско умение на автора.

„Когато медиите не бяха постмодерни”, съставител Стилиян Йотов, превод от немски Силвия Вълкова, Георги Кайтазов, изд. „Агата – А”, С., 2011Сборникът събира текстове на Валтер Бенямин, Бертолд Брехт, Зигфрид Кракауер, Рудолф Арнхайм и Теодор Адорно, които теоретизират върху медиите от един, така да се каже, класически период на тяхното съществуване. Сборникът е композиран така, че да направи видим диалога между тях, и основанията за това съставителство, заедно с анализ на теоретичните постановки на включените автори, са изведени в предговора на Стилиян Йотов. Една книга, която ни връща към началата на формирането на доминирания от медиите свят, който обитаваме днес.

5

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 13-19.06.2011

П Р О Ч Е Т Е Н О Д Н Е С

„Истината е много проста и ясна. Заветът за служене на изкуството - преди всичко - е още нероден завет у нас... И затова чакаме нови носители на писателския кръст, достатъчно горди да обичат себе си и своето дело повече от просешкия хленч и достатъчно силни да се възмогват и презират трудностите на своето време.“

Тези думи на Дебелянов, неколкократно споменаван в коментираната книга, сякаш са писани за очакваното и желано малцинство на Иван Теофилов и подобни на него автори, за които напълно важи и използваният за мото цитат на Канети във „Вселената на яйцето“ - „Защото моралната квадратура на кръга e в това, как да продължаваш да живееш и да не си победител в един свят, където за победените няма място…“

Тази книга е неподправено несвоевременно и необходимо усилие, за да може, въпреки че „се гърчи, страната ни да заеме мястото си в моралната карта на света“. Възможно е след това усилие да има и още, както и преди него е имало други. Като интензитет на внушението бих поставил Теофилов (след като се замислих и с радост осъзнах, че не е преувеличение) до Бродски, Угрешич, Ерофеев или Милош. Някои, за съжаление малцина, отдавна са заели мястото си на картата. Страница след страница, година след година, град след град, дейност след дейност, Теофилов показва как може да се акушира автентичен завет и да се продължава един смислен живот, който, според официалните разпоредби и агресивни предписания на реалността, е зачеркнат. Забранен е. Факт, който не се е променил особено.

Макар думата морал да се споменава едва три пъти на 158-те страници, тя отеква ненатрапчиво, без капка евтино морализаторстване или популистко проповядване, по цялото протежение на автобиографичния, фрагментарен и есеистичен разказ.

По-лесно мога да реагирам спонтанно (именно да реагирам, не да анализирам или да разнищвам) на тази книга на Теофилов, отколкото много нейни ревностни читатели, които са и негови близки приятели. Не съжалявам, че не го познавам лично, защото мога да се съсредоточа върху думите, върху техния сгъстен и свеж полъх и върху тяхната равномерна аура. Интересно е, че някога аура е означавало именно движение на въздуха и едва по-късно спиритуално движение на светлината. И едва след Бенямин и нещо друго. Има вятър, който свети в тази „вселена“. И се оставям на бриза му и на листовете, които той бързо отмества, без да усещам помощта на ръката си.

Дистанцията помага за възхищението и чистото удоволствие от четенето. Познанството с писателя понякога е като да видиш екранизация на любима книга. Случва се личният филм да е за предпочитане, защото след заснета лента или веднъж станал близък с даден автор, един определен прочит се налага, дори несъзнателно, и би могъл да измести фокуса, логиката на образите, композицията на кадрите. Да замъгли силата и смисъла им. Да направи уникалността им вече видяна, често и банална. Да възпре възторга.

А възторг трябва да има. Защото рядкост е странното усещане и приятната изненада как българска автобиография не запълва литературното пространство с автора, а дава свобода на читателя, не му налага мнението си, предоставя му място в салона и го настанява да гледа пъстрата галерия от образи и истории, които се нижат пред него. Има какво да се види. Първите неща, които правят впечатление и е наложително да се отбележат, са липсващите. „Най-често ме провокира да пиша онова, което липсва в живота“.

Липсват претенция, малоценност, комплекси, периферност, локална затвореност и екзотичен битовизъм – не съм очаквал, че в книга на 80-годишен български писател и поет ще чета за тепетата, музея за съвременно изкуство „Помпиду“, Барт, Хераклит, Уелбек, Каралийчев, среща в Париж с Цветан Тодоров, Рилке, Лилиев, Трифон Кунев и Пастернак, при това в рамките на петдесет страници, и че българските места и автори ще седят адекватно. Теофилов приковава комфортно и любопитно. Впечатлява с директна яснота и с непреднамереност.

В книгата липсват и иначе пословичните за България вписвания в йерархии, кръгове и структури. Никъде не се мярка куха реторика или някакви амбиции за политическо дилетантство, оплаквачество, лицемерно реабилитиране и монтажно митоманстване в посока самопризнаване на легендарно дисидентство. Усеща се вяра в дълготърпеливостта и упование в ината и упорството, които индивидуалността трябва да притежава, за да противостои на множеството. И не само на него. Долавя се разбиране за специфичен аскетизъм (аристократичен аскетизъм?), не монашеско вглъбение и уединеност, а всекидневно усилие и опит. Практическо упражнение на духа. Не моментна агресия на индивидуалността и импулсивно прекрачване на норми. Тъкмо напротив. Трайни жестове на утвърждаване на явното и тайното в човека. Без театрален драматизъм, без излишен патос. Само с необходимото и дължимо усилие спрямо традицията, не само тукашната, а голямата, споделена, диалогична традиция на изкуството и на етиката. Усилие и спрямо възпитанието на индивидуалния талант, който да продължи с нови реплики пиесата, която е започнала далеч преди появата на новия персонаж.

Много е трудно да се открие нещо из пасажите, което дори бегло да напомня за излиняла стилистика с безпомощни жестове и повехнали украшателски усилия. Няма насила изфабрикувани редове. Няма нищо козметично, псевдоноваторско или измъчено. Няма откриване на топлата вода пред читателските очи. Напълно отсъства високопарността и позата на гуру.

Това, което е налично, и едновременно с това невидимо, е фигурата на неформален, спонтанен и оформен, знаещ, умен и наблюдателен летописец на своето време, който честно показва

мозайката на епохата и радващите, щекотливи или тъжни отблясъци по повърхността й, които е видял. Те са в толкова широк спектър, което буди почуда как е възможно това да се е случило с един и същ човек само в един-единствен не романов, а редови живот. Очевидно животът просто е бил извънреден.

Трите части на книгата („Момчето, което бях“, „Предизвикани записки“, „И други страници“) превеждат през „вселена“, чието субективно начало, яйце, е в еврейския квартал Ортамезар, където е израснал авторът и където амбулантен „месия“ продава яйца по специфичен начин, за който трябва да се прочете, не да се преразказва.

Подир продавача има откъслечни, но ярки спомени за къщи, роднини, белези върху детски лица, мобилизация, четене по време на бомбардировки, перверзии на тълпата, посещения в кино „Капитол“, 1944-а, дебют в литературата, запознанства и срещи с Енчо Пиронков, Григор Вачков и Кръстьо Станишев, описание на абсурди и на различни писателски практики и нагласи. И после, театрално образование в София, скандал около пиесата му „Поетът и планината“ във Военния театър, пълнокръвни истории за феномена на Бургаския театър с Леон Даниел, Вили Цанков и Юлия Огнянова, среща с Георги Марков в Болоня, осемнайсет години в кукления театър и в началото на 80-те (времето на реабилитациите на Константин Павлов, Николай Кънчев и Биньо Иванов), когато става „завеждащ отдел „Поезия“ в списание „Пламък“ и редактор на поредицата „Поетичен глобус“, а един приятелски кръг го избира за свой учител – Георги Рупчев, Ани Илков, Миглена Николчина, Владимир Левчев, Едвин Сугарев, Илко Димитров, Борис Роканов, Румен Леонидов, няколко години след тях и Силвия Чолева, редактор на „Вселената на яйцето“.

И тогава, и сега, човек се нуждае от подобни знакови и символни фигури в родния си културен пейзаж, който често лъха на разочарование, още повече ако не е само читател и се учи не само на четене, ала и на писане, на морал, на естетика. На стъпване и постъпване. Фигури (в България такива за мен са, и ги чувствам най-близки, Рупчев, Константин Павлов, Димитър Воев, вече и Теофилов), които да задават посока и ценност, да сочат откъде и в тъмни времена са идвали светлина и въздух. И каква е била стойността им и къде е бил изворът на аурата им. Не в популизъм, фукня, конюнктура и номенклатура. „Вероятно най-високата цена, която човек трябва да отдаде на изкуството, е дълготърпеливостта, за която премъдрият Соломон от Библията ни уверява, че е по-смела от храбростта.“

„Кръщене“ на други езици не идва от кръст, а от потапяне, от което човек излиза пречистен, прероден или поне с нов поглед върху някои неща, с друг усет за света, който поне леко се е наместил. Книгата действа като потапяне и кръщене, за който не познава Иван Теофилов, и най-вероятно ще оказва своето силно влияние и занапред, за поне още едно-две-три поколения след онова, което Николчина нарече „забутано“ в кьошетата на прехода между идеологиите. Стига да има морални, естетически, човешки тела за потапяне.

СТЕФАН ИВАНОВ

Иван Теофилов, „Вселената на яйцето”, ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2011

М я с т о н а к а р т а т а

„История на българския театър. Том 4. Българският театър между двете световни войни”, Институт за изкуствознание към БАН, С., 2011Солидният том, чиито автори са Николай Йорданов, Ромео Попилиев, Камелия Николова, Виолета Дечева и Йоана Спасова, представя историята на българския театър в един от най-динамичните периоди от неговото развитие – десетилетията между двете световни войни. Изследването анализира създаването на новата българска драматургия от автори като Йордан Йовков, Рачо Стоянов, Ст. Л. Костов, Георги Райчев, реконструира междувоенната история на театралната сцена чрез важните за нея фигури на режисьори, актьори, сценографи... Едно ценно изследователско усилие, важно за историята на театъра, но и на българското театрознание.

Пламен Шуликов, „Изкуство и реклама. Промишлен канон и културен брандинг. Формиране на родния nobrow през 20-те и 30-те години на ХХ век”, изд. „Словесност”, Варна, 2011Книгата на Пламен Шуликов се съсредоточава върху динамичното и многогласно време на периода между двете световни войни, за да изследва един твърде интересен проблем – отношенията между рекламата и изкуството. В множеството си увлекателни сюжети и наблюдения книгата ни показва колко е пропусклива всъщност границата между тях в онзи период, как рекламата се ражда в постоянния обмен между нея, литературата, киното, политиката, пропагандата, индустрията... В късото съединение между високото изкуство и масовата култура, изведено на корицата на книгата с ефектния колаж „Вечната и свята пудра Идеал”.

Данило Киш, „Пясъчен часовник”, превод от сръбски Людмила Миндова, изд. „Факел Експрес”, С., 2011Един роман, роден от безпощадния почерк на Данило Киш – дистанциран и отстранено анализиращ, но способен да предизвика по-дълбоко трагично преживяване у читателя от всяко емоционално вчувстване. Повествованието върви по следите на реконструирането на една лична история, но през нея биват възстановени исторически пластове и всъщност – както винаги при този автор - цялата същина на човешкото съществуване.

Рубриката се издава с подкрепата на СТОЛИЧНА ПРОГРАМА “КУЛТУРА”

6 Литературен вестник 13-19.07.2011

Фуджии Садакадзу (р.1940) е един от легендарните поети

на съвременна Япония, а също и известен литературовед,

автор на десетки книги върху класическа японска

литература и литературна теория. През май той

гостува в София, за да участва в научната конференция

„Събитие и безсмъртие”, провела се в Софийския

университет „Св. Климент Охридски”

Професор Фуджии, вие сте не само един от най-известните и представителни съвременни японски поети, но също така и утвърден учен, изследовател на класическата японска литература. Каква връзка има според вас между стиховете ви и научните ви текстове? В тази връзка бих попитал какво е отношението днес между поезията и литературната теория? И съвременната поезия би ли била разбираема за онези, които не са заинтересувани от теория и критика? Ще тръгна от отношението между „поезията и литературната теория”. Заслужава възхвала усилието на модерността да създаде литературна теория въз основа на критиката и романовото творчество. Ала онази теория, която не може да отдаде полагащото се място на поезията, и като литературна история включва единствено социалната критика и романовия дискурс, все някога ще увехне.Причината да се избягва поезията се крие в нейната трудност. Аз мисля, че светът на поезията е бил труден както в древността, така и днес. Поради краткостта си стихотворенията се пишат, като се съкращават думи и обходни начини за изразяване; като се изтриват обясненията, свързани с фона или народността; като единствено поетическото съдържание излиза на преден план. Трудно е. Ако се положат обаче усилия да разберем поезията (а поезията трябва да се разбира), разбирането ще се случи. Дори и хората, които не са много заинтересувани, вярват като цяло, че понякога стихотворенията могат да произведат разтушаващ резултат и без особено усилие.Що се отнася до връзката при мен между изследванията ми по класическа японска литература и съвременна поезия, трябва да кажа, че за мен са успоредени богатата класическа поезия (като Ман’йошу) и съпротивлението ми срещу злонамереността, унищожаваща съвременния свят, като насочването ми към класическото творчество съвпадна времево с възникването на интереса ми към съвременна поезия. Може да се каже дори, че са „успоредни”. Двете са свързани по някакъв мистичен начин, който не мога да обясня. Земетресението от 11 март разтърси из основи както японското общество, така и мен. Цели райони, градове, села бяха унищожен, над тридесет хиляди души бяха изгубени, а останките им продължават да се търсят и до днес. Като кутия на Пандора това събуди у мен стар спомен. Аз съм в известната стара столица Нара, а около мен градът е погълнат от пламъците на войната. Това е вероятно първият ми спомен. Спомням си живо и изпепелените планини и черните квартали два месеца след бомбата над Хирошима.

Ако може да се каже, че не само в Япония, но и навсякъде по света има тенденция все по-малко да се чете съвременна поезия, то къде би могло да се търси шанс за съвременните стихове? Как според вас ще се развива поезията оттук нататък? Възможно ли е поезията като такава да изчезне?Шанс на съвременната поезия! Да, хубави думи. По време на Войната в Залива една от най-прекрасните японски поетеси, Шираиши Кадзуко, с международния си усет се обърна едновременно към десетки хора и ги помоли за стихове и есета. Произведенията, вклюващи и мнения на настояващите за санкции над Ирак, бяха преведени на японски и публикувани. Може би това не е толкова шанс на съвременната поезия, колкото шанс на поетите да вдъхнат смелост на света. Поезията като такава! Поезията е била свързана с различни феномени (политика, но също лечителни ефекти и др.). Но запитаме ли се как ще се развива поезията като такава, какво ще стане с нейната стойност, то вероятно, ако бъде внимателно превърната в защитен обект на същото основание, на което тайно се поддържа истинският роман, тя ще оцелее като – как да кажа – култура на малцинството, като необходимата на литературата малочисленост. Ала тъй като този начин на живот няма да бъде забелязан от мнозинството, поезията ще живее, въвличaна в постоянни неразбирания. И както поетите са малцинство, така и истинските познавачи на поезията по необходимост ще станат малцинство. А когато не остане и един – това ще е краят на поезията. Може би в този смисъл читателят е

наистина важен.Д.Т.: Япония е станала световноизвестна не с европейския или китайския си вид поезия, не също с кратката форма танка1 (5-7-5-7-7

срички), а с хайку. В тази връзка, бихте ли казал няколко думи за съвременното хайку.Струва ми се неправилно така да се съполагат стихотворенията танка и хайку. Щеше да е хубаво, ако станем общество, където няма подобни дискриминации и всичко е просто поезия. За себе си мога да кажа единствено, че съвременната поезия е тежък, но избран от мен свят; танка ми е лесноразбираема предзададена форма, а от хайку не разбирам много.Кратки стихотворни форми има навсякъде по света и причината хайку да бъде толкова разпространено се крие в тази лесно постижима близост.

Как според вас съвременната поезия унаследява завещанието на модернизма (дадаизъм, сюрреализъм и т.н.)? След стихотворенията на ХХ век, експериментирали с всяка форма, каква употреба на формата би могла да бъде ефикасна днес? (Мислими са варианти като пълно пренебрегване на стиховата форма, нерефлексивно използване на традиционните форми, игра с тях и т.н.)Според мнозинството модернистичната поезия в Япония възниква на базата на приемането на модернизацията. Дадаизмът и сюрреализмът са авангард, те не могат да живеят като такива и се опират на модернизма, за да оцелеят. Ще спомена поета Такигучи Шудзо, който е верен бретонианец. Много добри поети, дори когато тръгват от модернизма, го преодоляват. Такъв е случаят с представители на кръга „Пуста земя” като Тамура Рюичи или Аюкава Нобуо.Поетичната форма! Не е ли тъкмо най-подходящата форма онова, което се търси във всеки език? Затова и мястото, където най-смело се експериментира с особеностите на конкретните езици, е съвременната поезия. Това е мястото, където японският език например живее най-пълноценно, а търсенето на още несъществуващата форма е експериментът на съвременната поезия. Всяко отделно стихотворение е насочено към още несъществуваща форма и прилича на плаване в мрак. А ако се измориш, винаги можеш да потърсиш утеха във вече дадената форма на танка или хайку.

Повлияна ли е съвременната японска поезия от западната? Възможен ли е разговор между европейската и японската поезия? Къде се крие шансът за подобен разговор?Мисля, че това е основополагащият въпрос какво е поезията. След модерността световната поезия съществува в някаква едновременност. Пише се, насочена към универсалността. Можем да наречем влияние работата на онази световна система на субституции, според която поетът променя обекта и начина си на писане в зависимост от останалите поети. Поетите се учат да пишат например за „народа” или за „дискриминацията”, а също и как да пишат за тези неща. А от Европа Япония е научила много съвсем не само в сферата на поезията, но и в толкова други сфери, и дори и сега продължава да учи. И тъкмо защото поезията днес е универсална, особеностите на отделните езици стават явни. Граматическите различия и езиковите особености са важен елемент при конструирането на произведението. Важни специфики стават и климатът, природата, националните особености. Да вземем например хората от Токио. Както след голямото заметресение от 1923 г., така и след войната през 1945 г. градът представлява изпепелено поле. Десет милиона души са притиснати от събитията и все пак в едно всекидневие, подчинено на тревогата кога ще дойде следващото сътресение, те без много песимизъм като зрели хора разделят товара си и сред тесните си и нестабилни къщи, сред несигурните транспортни връзки, се чувстват удовлетворени или неудовлетворени от настоящото си образование и развлекателните си четива, и макар и всеки от тях да е индивидуален, неизбежно индивидуалностите им си приличат. Би могло да се каже, че писаните на този фон градски стихотворения в известна степен притежават някаква особеност. Ала световните градове споделят донякъде тези особености и все повече правят поемите разбираеми, правят възможно съ-чувстването и на тази основа разговорът става възможен.Онова, за което разговор наистина е необходим, са езиковите особености, мисленето, свързано с граматиката и езика, както и съдържащата се в него (културна или религиозна) сетивност. Дори и трудни за превод, именно чрез превода те тръгват по земните пътища. Което означава, че усъвършенстването на превода е началото на истинския разговор.

Преведе от японски ДАРИН ТЕНЕВ

1 Танка (или кратка песен) е поетична форма, в която има редуване 5-7-5-7-7 срички. В Япония хайку и танка се радват на равен нтерес като видове поезия с предзададена форма. На японски думата поезия (ши) обикновено назовава единствено стихотворенията от европейски или китайски вид.

Е з и к ъ т ж и в е е н а й - п ъ л н о ц е н н о в п о е з и я т аРазговор на Дарин Тенев с професор Фуджии Садакадзу

И Н Т Е Р В Ю

Фуджии Садакадзу

Не идвай, панда

В поезията колко „сърце”, колко „чувства” можешда вложиш? В съседната стая детето се опитва да заспи.Какво ли напада съседната стая? Тази вечер имам

две задачи – „приказка” и „къде е японската поезия”.

Ще дойде пандата(глас от съседната стая)още звучикато дъх на спящ, този глас.И митична зора същоскоро ще ни посети.Но„ако”точно така, има „ако”.Ако не дойде зората.(Не е евтин ужас,животът ни е заложен)Само чепандата ще дойдеми казва глас

Но има „но”, дете, пуснах го във вестник „Асахи”: „Не идвай, панда”. Жестокост тя

не би извършила, това митично фантастично създание, от което

на света са останалиедва петдесет екземпляра.

Май се преплетоха линиите.Не е било„ако”, а„ало”Като телефон от земятана детето, свързало се с приказката.Не „ако”, а „ало”.Телефонът е само хипотеза(то и семейството е само хипотеза),но дори и митичното,фантастично създание на другия край на телефона е само хипотеза.Представяш ли си

Детето казва: „Ех, татко, ама че си реалист,преди не беше такъв! Нима непланира да отвлечем Ранран?”

В загиващата поезияняма панди.Натъпкани са с „реалност”,даже не и с „чувства”.Сетя ли се за „сърцето” на Микии Сю, останалислед смъртта на Ранран(пак се преплетоха лииите)

Къде е поезията не е въпросът. Поезията е прокуденаи също е мястото на прокудените. Защо са сладкипандите (на тази тема един изнесъл научен доклад).Защо пандата не става на поезия? Не, не, в загиващатапоезия има панди. Не, не, загиващите панди ги има в поезията.

не идвай панда не идвай панда не идвай панда не идвай панда неидвай панда не идвайпанда не идвай панда

Дете, пандата, загиваща в бамбуковите гори на Азия,трансцендира ограничения си свят.

(1981)

Преведе от японски ДАРИН ТЕНЕВ

Сн. В

ладисл

ав Х

рист

ов

7Литературен вестник 13-19.07.2011

1 0 0 % Н Б У

Димитър Калчев

Матю | 29.11.2009 23:27

Нищо не сте разбрали!!!

Пичовете и пичките готвят масово самоубийство на никовете си. Тъй де, щом срещите им са виртуални и самоубийствата им са същия дол дренки.

А пък нали всеки има по няколко ника, така от единия си ник ще гледа смъртта на ника-саможертва. Нещо като да си воайор на собствената си смърт.1

- Как го направи? Момичето беше още сънено, абсолютно непознато и с два неонови кичура коса, които вече попиваха първите слънчеви лъчи, за да презаредят за довечера. Воскресенски не знаеше как да отговори на малоумния въпрос. Съзнанието му бе пуснало корени в почвата с надеждата тя да мутира в робуста. Поредният безкофеинов час, в който шумът от покълването на тиквено семе заглушаваше трескавите пръсти, заети със свиването на Зелено Victory под небосвода. Арфата на тревите свиреше психеделични импровизации. - С Лаваца – чу се да казва, - удави дъното на процесора и... сещаш се. Късо. - Късметлия. Аз пък просто превърнах контактните си лещи в обеци. Всеки знае, че рутинната процедура не дава резултати. Връщаш се отново. Лейди Лазаръс. Трябва да се подходи творчески. - Харесва ми. Къде е бутонът за това? Действително, както и бе предположил, че ще се случи, желанието му за диалог се изпари заедно със спирта по ризата на Момичето С Лещите, а то дори бе започнало да произнася името си, или не съвсем истинското си име, но каквото и да казваше, за Воскресенски нямаше по-голямо значение от живота на водното конче, разположило се неудобно между грайферите на подметката му. - Ето - завъртя се Ана, Мария и Ко, люлеейки под ушните си миди две прозрачни диоптрични люспи, - харесва ли ти какво съм им мацнала отгоре?Очи, колко оригинално, помисли си той, но не посмя да ядоса четириокото създание пред себе си с гласа на разума. И бездруго не мислеше, че някой, който има вид на шизофренично аверче на Кристофър Робин, изобщо можеше да се ядоса за каквото и да било. - Изродско – заложи на сигурно той. Момичето С Лещите се усмихна и му подаде потната си отпусната длан. За ужас на Воскресенски последната бе снабдена със свои пет зрителни органа, дело на някакъв злополучен автоманикюр. Трябва да бе левичарка, помисли си, хващайки куция октопод в своята дясна сепия. После течението ги отнесе нанякъде, опитваше се да не гадае накъде: „Мъртвите получават своя ангел, моят е леко нещо смахнат”. Пред Езерото с лилиите спряха в очакване на някакъв серафичен сигнал. Жабешки хор пееше парче на „Остава“. - Какво чакаме? Не е рейд на скинари, надявам се...Точно в този момент в далечината полетя син балон с хелий, върху който нечия креативна душа бе налепила изкуствени пера от изнасилена възглавница, така че да се получи доста библейска гледка. Воскресенски потръпна от отегчение и абстиненция. Разбира се, ръката на момичето задърпа баластрата, каквато в този момент представляваше туловището му, към хипотетичната земна точка, откъдето бе излетял балонът, и изобщо всичко намирисваше на конспирация. На мястото се бяха събрали има-няма двайсет човека, като всеки държеше конеца на син балон в ръката си и гледаше ту към небето, ту към новодошлите, все едно вселената се изчерпваше с тези две именно гледки. Воскресенски набързо бе представен на всеки и му бе връчен балон, който той трябваше да превърне в серафим камикадзе. Очакваше се да прояви някаква инициативност. - Сервирате ли кафе? – бе единственото, което го интересуваше. Това вся едноминутен смут сред множеството, но бързо се превърна в масова импотентна емпатия. Отнякъде потрака термос и му бе предложен зелен чай, който той с удоволствие отказа. Писнало му беше от цялата тази натуралистична инвазия, в която умираше вече цяло денонощие. Не бе очаквал да попадне на събор на билкари.- Приятели, ето че прехвърлихме прага от сто души – обяви някакво русоляво момче с визия на Зиги Стардъст. – Това прави събитието обществено значимо, или ако трябва да използвам думата табу, прави го социално. Скоро мнозина ще присъединят телата си към каузата... Воскресенски потърка очи, но така и не успя да преброи повече от двайсетина индивиди, пръснали се по тревата заедно с бутилките, фасовете си и домашните си любимци. С нечия мравешка ферма действително може

би прехвърляха стотака. Зиги обаче знаеше своето. Продължаваше с пропагандното слово и беше само въпрос на време да стигне до протоколния коктейл от цианид, валиум и безалкохолно, последван от прощалното афтърпарти с винил The Brian Jonestown Massacre. В час като този Борисовата градина не беше нищо повече от смъртоносна джунгла, в която Маугли би загинал от цироза много преди да се сблъска с азбуката върху буквар от изфабрикувани зелени рецепти. Пълно денонощие без кофеин. Слънцето, простряло туловището си в цял размер на хоризонта, носеше името Мигрена. Оказа се, че в издигането на балоните има някакъв комунален замисъл, който Момичето С Лещите обясни на Воскресенски по следния начин: - Това са душите ни в мрежата. Пускаме ги на свобода! Във „Федър” Сократ казва: „това, което изпитват тия, дето им растат зъбите – сърбеж и раздразнителност, същото се случва и на човек, чиято душа започва да се оперва, тя кипи и негодува във възбудата си, додето й никнат пера”. Ние се лишихме от изкуственото небе и сега поздравяваме онова отгоре – в този момент показалецът насочи зеницата си към безоблачния лазур. – Синьото беше цветът на Зукърбърг, приемаме го като един вид сбогуване. Казваме му „Fuck OFF!” Думите й прозвучаха на Воскресенски като взети от задната корица на самоучител по живеене, но това не му попречи да се включи с някакво неопределено философско изказване относно връзката между кървящия мъдрец и оперяващата се душа. Дори нарисува чеширска усмивка върху своята по този повод. После всички задружно изчакаха сигнала на Зиги и освободиха хелиевите си сбогувания, които образуваха първия облак на хоризонта. Далечен пукот вещаеше необичайна буря. - Сигурно не си очаквал нещо подобно! – екзалтирано възобнови комуникацията Момичето С Лещите. - Когато реши да посетиш събитието, имам предвид. Воскресенски си спомни за онзи неделен следобед, когато някакъв тип, Гриша, колега на баща му от уеб-кафенето, където беше шефче, му пусна покана за някакъв безумен ивент – Pizzeria Kamikaze. Звучеше повече от култово и просто нямаше начин да не се присъедини. Дори го учуди бройката – около двеста профила „ще присъствам” и още толкова „може би”. Не стигаше да покрие рейтинга и на посредствено бритпоп парти. Въпреки това не си направи труда да го промотира, както беше сглупил да действа въпросният Гриша, с когото на улицата дори не биха се познали. Вярно, беше му пратил някакъв хайтек охладител за лаптоп за рождения, но с откровено подмолен мотив и чрез посредничеството на тате-бос. Ето че сега Гриша вероятно чоплеше слънчоглед пред екран, а Воскресенски изпращаше послания в небето. - Знам, мислиш, че сме група откачалки, които още утре ще се върнат към социалното гробище. Така го наричаме тук, падаме си малко хейтъри. - Аз и да искам не мога да се върна, нали ти обясних... кафето върху клавиатурата... мазало! – напомни Воскресенски. – Което си е малко или много карма. Все пак се случи след като видях събитието. Можеше изобщо да не разбера за вас. В групата цареше някакво оживление, може би бутилките с лимонада бяха свършили. Момичето С Лещите обаче нехаеше. Явно й харесваше да си лафи с непознати. - За нищо на света не бих се върнала там, при моето Sims семейство, Skype приятели и Facebook спалня. И без това, докато събера пари за нови лещи, човечеството ще се самоунищожи поне няколко пъти. Добре че не спомена нищо за смяна на семейния статус, помисли си Воскресенски и кимна одобрително с глава. Замисли се за десетките рождени дни, които нямаше да успее да честити по простата причина, че не е компютър. Сигурно и в този момент някой, някъде празнуваше. Гриша примерно. Или пък баща му. Кой знае?Някой сръчка Воскресенски и той насилствено бе откъснат от вглъбеността си, за да обърне внимание на случващото се сред множеството. Някой беше донесъл обемист кашон със знак „Чупливо”, но съдържанието беше повече от еластично – стотици сини балони, спаружени като глисти в котило. Планът, както стана ясно, бе броят на участниците в групата да достигне този на балоните. Никой изглежда нямаше предложение как това може да стане. - Някой трябва да се върне – не издържа на тишината Воскресенски. Двайсетина глави, претендиращи да са стотина, се завъртяха към него с неприкрито раздразнение. Зиги изглеждаше особено разстроен:- И кой предлагаш да е този нещастник? А и какво може да постигне един-единствен човек срещу цяла армия от асоциални наркомани. Събитието, което създадохме и което ни събра на това място, е тотално неуправляемо. - Забрави за събитието, то е вече в историята. Ще се създадат нови, ще атакуваме без почивка. Бих могъл да опитам...- Самотен войн – обади се Момичето С Лещите. – Пейситанатос. Учител по заличаване на профили! Целта

ни е всеки да осъзнава избора, който прави. Навлизаме в нова фаза: пропаганда. Това е плашещо.Зиги й направи знак да замълчи. Никой не се съмняваше, че някакво фанатично родословие в него се бе събудило. Върна думата на Воскресенски. - Ами ако не съм сам? Как мъртвите плашат живите?- Духове – обади се някой.- Именно. Духове. Призраци. Фантоми. Социалната мрежа не предлага гробове за покойниците си. Просто изчезваш. Дори физическата смърт представлява профилна стена, изпълнена със съболезнования и хиксове. Трябва сами да издигнем надгробните си плочи. Защо не превърнем социалната мрежа в един шибан Великденски остров! Още утре се връщам в нея и си слагам аватар на една от онези зловещи каменни статуи. Това ще е присъствието, което оставям там. Посланието е повече от ясно: вие пишете на камък...Акорд на китара издрънка в храстите. Тишината обаче бе узурпирала периметъра и дори жабите престанаха да припяват: „Почакай ме малко, живеем в моно свят...” Може би ядяха паяци от Марс, това би обяснило смесицата от Страх и Омраза в очите на Зиги. Еволюционното стъпало бе прескочено. Pizzeria Kamikaze започваше да обслужва по домовете. Усещаше се по одобрителното шушукане сред групата. Шепот от отвъдното, каквото представляваше Борисовата градина за всички блогъри, wireless инвалиди, беззъби чатъри и всякакви други социални сомове, потънали сред тинестото дъно на житейската клоака. - Великденски остров – въздъхна Момичето С Лещите, - това ли е твоето предложение!? Само дето островите не растат. Най-много да се слеят със сушата след хилядолетие или да изчезнат под водата. - Еволюция – отвърна Воскресенски. – Живеем във век на акселерация. Нека повярваме, че островите растат. - Във възможността за остров изобщо – каза Зиги.По време на разговора някой беше надул дузина балони. Сега опитваше да ги накара да летят, но те упорито се връщаха към него. - Помпал си въздух от собствените си дробове. Използвай хелий. Студен вятър нахлу като мародер под обедното слънце и сграбчи един от балоните, разпръсквайки останалите в нещо като звездна нова. Хора от групата започнаха да ги гонят, без сами да знаят дали изобщо ще се върнат. Може би уловили „душите си”, щяха да се приберат с тях у дома си. Един син балон винаги ще прилича на друг син балон. Дори нямаше да помнят, че по-рано са изпратили първия си в небето. То от своя страна се обаждаше все по-често. Готвеше си скромна гръмотевична буря, облачна с кюфтета. Небето, както би казала всяка музикално ерудирана жаба, е моно и винаги вечеря само.

1 пост на неизвестен потребител

Разказът участва в конкурса на ЛВ и НБУ за произведение от автор студент.

Клубът на фейсбук самоубийците

8Литературен вестник 13-19.07.2011

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

Институтът за изследване на изкуствата към БАН е издател на книгата „Българският театър между двете световни войни на ХХ век”, том ІV от поредицата “История на българския театър”, появила се току-що на българския книжен пазар. Изданието е колективен авторски труд на екип от изследователи, които работят в този единствен в България академичен център, посветен на изследователска и популяризаторска дейност в областта на изкуствата. Авторите – Николай Йорданов, Ромео Попилиев, Камелия Николова, Виолета Дечева и Йоана Спасова предлагат едно сериозно изследване на историята на българския театър между двете световни войни на ХХ век, което респектира с академична задълбоченост, историческа широта и критическа проникновеност.В тематичния кръг на изследването влизат множество факти, събития и фигури от различни полета на социалния живот между войните в България. Това е поставило пред авторския колектив и първата сериозна задача, на която те са намерили продуктивно решение.Става дума за общата концепция, с която те са подходили към проблема за написването на история на театралното изкуство в периода между войните. Те ни предлагат един чисто „аналитичен” подход към този времеви отрязък от живота на българския театър в смисъла, в който Бахтин назовава определен тип биографични описания от античността. В логиката на тази аналитична концепция стои схемата, която обединява определени рубрики, чрез които се разгръща свидетелството за биографичния път на значима личност. Проектирано върху пътя на театралното дело у нас, авторите разчленяват богатата театрална практика и ни я представят чрез рубрики, съответни на фундаменталните компоненти, които в синхронната си реализация формират живота на театъра. Израз на тази логическа последователност е и подредбата на книгата. Тя тръгва от общата картина на социалното и институционално начало в глава първа с автор Николай Йорданов, наречена „Културна политика и развитие на театралната мрежа”. Следва болезнено преживявания и тогава, и днес проблем за родната пиеса, който е анализиран във втора глава с автор Ромео Попилиев, наречена просто „Българската драма”. Актуалният за всички времена от историята на нашия театър въпрос за идващите отвън текстове и композирането на европейски репертоар е поставен в постъпателната схема на тази концепция веднага след приоритетния български въпрос от автора на трета глава Камелия Николова, наречена „Преводната драма в репертоара на българския театър”. В скалата на значимостта на въпросите, които времето е налагало между двете войни, приоритетно стои прословутият „режисьорски въпрос”, който започва да намира своето решение точно тогава, и който е изследван в четвърта глава, наречена „Режисурата” с автор Виолета Дечева. Пета глава е със заглавие „Актьорското изкуство” и автор Йоана Спасова и е посветена на основния елемент, съставляващ формулата на театъра – актьорската игра. Последният дял на изложението е посветено на театралната критика, с автор Ромео Попилиев. Така книгата оформя една панорамна картина и върви постъпателно от контекста на социалните условия и политическия климат към тясно специализираната материя на театралната практика.Но концепцията, макар и впечатляващо последователна, задълбочена и прецизна не може да бъде изчерпана само с определението аналитична биография на театралното дело. Тя е едновременно и „енергетична”, в смисъла на Аристотелевото понятие за енергията като активна сила. Това активистко разбиране обогатява аналитичното начало и разказът, който авторите ни предлагат,

е фокусиран върху същинските акции, случили се през този период. Точно конкретните творчески и политически активности, материализирани в държавнически актове, лични инициативи

и рискове, авторски почерци, репертоарни избори, трансфер на художествени практики, манифестни блянове и организационни реформи, персонални жестове и усилия съставляват реалния живот на българския театър и книгата успява да разкаже за огромна по мащабите си творческа дейност в театралната сфера.Така оформен, разказът за театралното дело в България между войните изгражда у читателя идея за доминиращите нагласи за правене и за гледане на театър, които са проследени в тяхната динамика и многообразие. Авторите разгръщат тезата, че точно в този период разбирането за театралност (както от страна на театралите, така и от страна на публиката) окончателно преодолява младенческата примитивност и започва да възприема драматургичната пиеса, театралния спектакъл и актьорското изкуство като специфични естетически реалности. Постепенно българският театър набира ресурс за преодоляване на разнобоя от претенции и очаквания към него и се стабилизира около една сценична практика, дестилирала в себе си изразността на българската душевност, екстракт от актуалните европейски постижения и собствени открития (най-вече в полето на драматургията, актьорското присъствие, архитектурата и сценичното оформление). Авторите успяват да преосмислят някои наложили се трайно и повтаряни като клишета определения за българския театър като изостанал, вторичен, незрял, безпомощен в разрешаването на собствените си специфично художествени и организационни проблеми. С днешна дата, стъпвайки върху множество източници (архивни свидетелства, натрупани критически изследвания, задълбочено познаване на процесите в други национални култури, нови исторически проучвания), историята на театъра между войните може да бъде разгледана като фрагмент от общите движения на идеи и възгледи за изкуството, които формират пъстрата картина на европейския театър. Авторите не преувеличават тази констатация, а по-скоро правят паралели между българската практика и процесите в Европа и справедливо отбелязват както сходствата, така и подчертават националните особености в театралното дело у нас. Особено внимание е обърнато на факта, че в този период

Излезе четвъртият том от

„История на българския театър”

След закриването на 5 юли 2011 г. на поредния Малък сезон с концерта-спектакъл “Актьорите пеят”, следвайки традицията си, “Сфумато” отся няколко акции и имена от обширния афиш със заглавия, показани тази година в програмата на форума. Представления:“Египетска приказка за сърцето”, режисьор Елена Панайотова, спектакъл на Университетския театър на НБУ“Паралелни светове”, спектакъл на Петя Попова, със студенти от НАТФИЗ, втори курс специалност “Танцов театър”. Представленията ще се играят през сезон 2011-2012 на сцената на “Сфумато”. Ателиета:“Поезията не е занимание старомодно”, ателие на Стефан Попов“Дума - жест - образ”, ателие на Мила Искренова“Разговори за драматичното”, ателие на Константин Илиев През новия сезон на “Сфумато” тези ателиетата ще бъдат продължени, както и ще бъде предоставена сцена на певицата Бо за няколко нейни концерта.

интересът към театъра нараства изключително и в рамките на около две десетилетия се преодолява мисленето за Народния театър като единствен център (макар и запазващ статут на модел) и се поставят основите на добре развита театрална мрежа в цялата страна (чрез законотворческа и художествена активност). Впечатляващ е начинът,

по който авторите пишат тази история. Те правят това с умението на истински разказвачи, които търсят следите от миналото, за да предадат своето знание на читателите, но не забравят, че за да се прочете една история, тя трябва да бъде умело разказана. Не ми се иска да търся сложни думи и чужди авторитети. Просто от свое име искам да кажа, че книгата разказва тази история задълбочено, но и интересно и увлекателно. Респектиращо е, че без да се губи собственият авторски глас, в общия стил на изказването има единство, което се подчинява най-вече на изискването за бистър език, елегантност на фразата и богатство на мисълта. С особена радост искам да отбележа високото качество на оформлението и изработката на книгата, факт, който съответства на истинската сериозна позиция, която заслужава театърът в нашия живот. Изложението е обогатено с много снимки от различни театри и спектакли, книжното тяло е с твърди корици и подробен справочен отдел (индекс на цитираните имена и библиография).Книгата ще послужи на мнозина читатели, на театрали, на студенти и ще даде провокации за нови изследвания. Освен познание за нашата история изследването е и свидетелство за висок професионализъм на авторския колектив, посветил своите усилия на благородната задача да се прочете задълбочено миналото, за да се разбира по-нюансирано настоящето.

ВЕНЕТА ДОЙЧЕВА

Сфумато - нови имена:Момичетата от хора на спектакъла “Египетска приказка за сърцето”, Десислава Христова, Димитрина Гинева - Ина, Стойка Стефанова и Василия Дребова.Актьорът Христо Пъдев, “Язът” от Конър Макфърсън, режисьор Димана Пейчева

Нови имена след края на Малък

сезон 2011 в „Сфумато”

“Египетска приказка за сърцето”. Спектакъл на Учебния

театър към Нов български университет, превод Сергей

Игнатов, идея за спектакъла Антоанета Петрова,

режисьор Елена Панайотова.

9Литературен вестник 13-19.07.2011

Знам, че за един автор е трудно, в определен смисъл и невъзможно да говори за възприемането на своето произведение. Но ми е интересно как гледаш на рецептивната съдба на „Фаустино“. Рецептивната съдба я мисля максимално широко: и наградата „Христо Г. Данов”, но също и рецензиите, представянията на книгата, дори чутото и препредаденото между приятели, колеги. Имаш ли представа как хората четат романа ти? Доколко това, което те виждат, се покрива и/или разминава с предварителните ти очаквания? Кое например е според теб най-доброто попадение на критиката по отношение на „Фаустино“?Нарекох „ Фаустино” роман по настояване на издателите ми. Иначе си е поема в проза. Съдейки по това, което ми пишат и питат, книгата ми се чете предимно от този тип хора – чувствителни, мислещи, с поетическа нагласа. Надявам се да прекосяват отвъд метафорите и поетическия слог. „Фаустино” е книга за века, който си отиде, за чумата на социализма, за шанса ми да живея в днешните болни, но поне свободни времена. Поласкан съм от журито, което ми даде най-престижната литературна награда у нас – то включваше прекрасни български поети, писатели, критици, неизкушени от сепаретните и приятелски съображения, както обикновено става при литнаградите в БГ. Иначе за романа чух и сложни критически похвали, и простички думи на харесване, имаше и мълчание. Най-важното за мен обаче е друго. Преди време, някъде година и половина след написването на „Фаустино”, отново го прочетох и това, което мога да кажа, е, че няма какво да прибавя или махна.Как гледаш на риска, който предприемаш със заглавието? Каква задача решава в книгата тази толкова тежка литературна заявка? От друга страна, в едно изказване отбелязваш, че Фауст е непостижим, съществуват само фаустчета. Как се разполага твоят персонаж едновременно в тази традиция и невъзможност?Не разчитах на провокация. Исках за героя си име, с което да подчертая трагикомичната ситуация на живота ни. Време на съчинена и натрапена глобализация (все повече с белезите на един комуникационен световен социализъм). Отвсякъде ни убеждават, че светът е несправедлив, но, видите ли, с малко бомбардировки и финансови кризи ще го оправим, че хората и расите се прегръщат все по-крепко, а всъщност центробежните сили на човечеството растат – богатите се въоръжават, бедните – размножават. И докато си мислех за това, в главата все ми се въртеше тази горчива самоирония с умалителното Фаустино – малкият сериен човек от 20. и 21. век... Прави впечатление, че действието на романа се развива в две различни времена – различни като дух и атмосфера, като начин на представяне, като темперамент дори. Същинското време на звездочелите, но също и на младите години на героя, и следващото време – на билбордовете, но и отделянето, на напускането на онзи

чаровен и магически, но „малък свят“ на сметалата, света на Капана и капаните. И виждаме, че между първото и второто състояние персонажът е по-уверен, някак вътрешно по-сигурен, че с всеки изминал ден небето става все по-близо, независимо от това дали в този момент живее „горе“ или където и да е другаде. За мен това е хубава реплика на онова поетическо клише, според което летенето е

приоритет на младостта.

Избирам да пиша през жизнения си опит и сърцето си,

а не през търсачката на Гугъл

Разговор на Борис Минков с Недялко Славов

Отгласно, не буквално предадени, това наистина са две различни реални времена – на социализма и на посткомунистическата агония после. А оня свят, който назоваваш „малък свят” на сметалата, правилно си го сложил в кавички. Защото, уви, той съвсем не е малък. Чрез него визирам вездесъщия световен капан на сметалата. Всички сме топчета на различните редици на сметалото. Един на реда на единиците, друг – на хилядите... За звездочелите бих могъл да говоря много. Те идват винаги колективно и винаги под сбора на коминтерновските тръби. Така е вече две столетия. Бяха тук петдесет години, за малко отстъпиха, но в латентно състояние (и вече предимно с бели якички!) са отново сред нас и около нас. Чакат момента, в който да яхнат недоволството и наивността на хората, които те наричат „трудови маси”... Зловеща е тая тема, отново пълзи навсякъде... Споменаваш за поетическите клишета. Темата за клишетата ми е забавна. Митовете са клишета, харддискът на мозъка ни е клиширан, архетипите на Юнг, клишираното ни подсъзнание... Априори измислен и подреден светът - не ни остава много място и време за избор. Но клише или не, опитът за летене от Икар насам продължава. И аз не правя изключение. Помня как до края на пубертета си всяка вечер сънувах, че летя, и то толкова реално, че сутрин ми трябваше време да пренастроя тялото си за ходене. Казвам го съвсем сериозно!От времето да преминем към атмосферата. За мен изглежда безспорно, че тя – подобно на случая с „Филипополски разкази“ – е самостоятелна величина в книгата, че до голяма степен атмосферата определя случващото се, последователността, темпото на разказване. Може ли да се каже, че за да се постигне въздействаща атмосфера, тя трябва да се преодолее?Вярно е това, за което говориш. Атмосферата в Пловдив е друга. Тук темпоритъмът е различен. Тук не можеш да бъдеш битов, панелен, ъндърграуден, рапиращ. Тук можеш да бъдеш просветлен. Да си в Пловдив си е цяло пътешествие. Това е най-древният и мъдър град на България. Акумулирана енергия на цивилизации, стотици човешки поколения. Бил е и си е останал завинаги римска провинция. Тук светът се е случвал хиляди пъти, преди да е имало България. Чувството за множественост на жестовете, за историчност на погледа, непрекъснато усещане за дежа вю... Мансардата, в която пиша, е на двеста метра от Трихълмието, на сто и петдесет от Античния театър (всеки ден гледам седалките му!), на петдесет от Одеона, на сто от Античния форум. Как тая география да не моделира и езика и мисленето ми? В този смисъл не твоята воля да преодолееш реалността, за да се превърне в атмосфера на написаното, а волята и излъчването на самата реалност е по-силна, тя ти диктува.Възможен ли е друг път към „Фаустино” освен този, който тръгва от очите на детето?Не. Метафоричен е ключът, който отключва романа ми. Трябва чисто начало, чисти сетива. Трябва дете, което да премине останалите шест чакри – творчество, сърце, дух... В този план „Фаустино“ може да се мисли като история за пътя, в който решението с летенето идва като радикален избор в момента на изчерпването на, както казваш, пешеходната ни формула. Да, така е, мисля, че всеки човешки живот е история на пътя му... Изчерпването на реалността се компенсира с играта на въображението, а тя води до творческия акт. Творческият акт пък търси поле за изява в реалността и ако няма такава, си създава нова. Така кръгът се затваря. В тази връзка се сещам за особено чувствителния баланс между антиутопийната перспектива и бягането, измъкването от чистите жанрови решения на антиутопията. Какво според теб е бъдещето на този жанр? Какво идва след Оруеловото човечество?Всъщност вторият и за мене по-важен план на романа е този – бягството, измъкването на моя герой от един пред-Оруелов свят. След като се видя, че тоталитарните модели могат да подчинят

физиката, но не и екзистенцията, голямата тоталитарна атака днес е именно към превземането на вътрешната свобода на човека, към полирането на мозъка му. Тя започва сутрин от включването на телевизора, когато в стаята ти мигом нахлуват шайките от водещи, политици, синоптици, блюстители на реда и т.н., продължава с лъжите в обедната преса и приключва с фейсбук и интернет атаките вечер. В генерален план дали ще се стигне до виденията на Оруел, ще реши челният сблъсък между Материалния и Духовния човек. Моят личен избор в тая битка го казва един от героите ми в края на романа – „Пешеходната ни формула е вече изчерпана!”И „малкият“, и „големият“ свят са мъжко-женски светове. Изглежда, че от това деление на мъжкото и женското бягство няма. В младите години това ролево деление почти смачква персонажа, след това (повествователно погледнато доста по-късно) той сякаш намира вдъхновение в тази подялба. Възниква обаче политически некоректният въпрос, могат ли жените да летят? В първата част има следи за това, че момичетата вероятно могат. Но като че ли след това пътят им предполага да бъдат трайно заземени. Или не е така?Дали жените могат да летят? Въпросът е дали го искат и дали го искат задълго. Да раждаш живота е прекалено отговорна работа и навярно затова те преотстъпват опитите за летене на нас, мъжете. И понеже говорихме за клишета, едно от най-големите е, че женската половина на света е по-романтичната. Ние сме пернатите трубадури на жената и от хилядолетия тя окуражително ни слуша и аплодира. Малко по-несериозен въпрос: Само език на внезапната ексцесия ли е есперантото? Ти откъде знаеш есперанто?Говориш за оня смахнат художник фирмописец Николо от романа, който пише плакатите за партийните празници и накрая проговаря на есперанто ли? Използвал съм го в гротесков план, но наистина есперантото е езикът на световната революция. За мене това е измислен, бакелитов език – бълнуване, силова утопия, лингвистичен кошмар, гробище за езиците, словесен концлагер, схема. Замислен за маршируващото човечество на бъдещето. На мен особено ми допада присъствието на вставените разкази, особено отчетливо се отличава самостойността на епилога. За мен тяхната ударност и активните им краища, принципният им стремеж към поантиране носят поетичното на книгата (а не толкова фигурите). В кой момент на писането ти дойде идеята да ги включиш? Беше ли вече готова цялостната конструкция на книгата? И каква е за теб ролята на вставените разкази?

на стр. 11

10 Литературен вестник 13-19.07.2011

Митко Новков

„...Иван Милев бе един от най-малкото, който можа навсякъде да даде себе си, своята душа на

българин и своята тайна на роден художник. Не затова, че рисуваше селяни, манастири и покъщнини..., а защото и в най-чуждите

мотиви преживяваше себе си. Нему не бяха чужди увличания в японското изкуство, във

виенския сецесион, в руските художници, дори в експресионизма; много от елементите на различни

стилове могат да се намерят дори в една и съща негова картина; ала той имаше онази тайна да

претопява всичко в себе си, за да го направи свое, както нашите стари резбари можаха да съчетаят

от византийския и бароков орнамет нашата черковна украса. И тъкмо заради това Иван

Милев бе един от най-големите ни декоративни художници.”

Чавдар Мутафов

Художникът умира от инфлуенца на 25 януари 1927 г., ненавършил 30 години.

Уикипедия БГ

Българска работа, случена-недослученаСтранна е тази българска прокоба от света да си отиват онези, които биха могли да превърнат страната ни в нещо повече от обитаема територия. Все някак си недосъздадени, недоизкусурени, недоизпипани си оставаме в порива си към модерно развитие: „българската работа” е работа, която е правена-недоправена, сторена-недосторена, вършена-недосвършена. Блага Димитрова възкликва по подобен начин: „О, каква е тази българска орисия да плачем все над недописани страници, все над несбъднати надежди...” Аха-аха Васил Левски да вдигне цялата българска рая срещу султана и хоп – идва развързалият се цървул в Къкринското ханче и Апостола увисва на бесилото. Аха-аха да се възправи целокупна България през априлий’1876, когато „Туркия ке падне”, ама се не възправя и хоп – връхлита ни Баташкото клане и отрязаната глава на войводата Бенковски. (За да си иде с тях още един наистина случил се, но можещ и много повече гений – Христо Ботев.) Аха-аха да си съберем земите в екзархийски граници, но идва Берлинският конгрес и ги/ни разпокъсва завинаги. (Прочее тук поне ние не сме най-виновни: руските политици добре са знаели, че подписаното в Сан Стефано споразумение е само примирие, а не завършен мирен договор, макар да са внушавали на българските си „братушки”, че такава ще да е Българията, по санстефански ще я градят, че как иначе?) За политическата ни нес(ъ)вършеност дори не ми се ще да споменавам, толкова тя е очевидна и омерзителна. Само ще отбележа противоречието между твърде либералната конституция и твърде консервативния монархически институт, стигматизиращо българското развитие в периода непосредствено след Освободителната война от 1877-1878 поне до 1894, когато правителството на Стефан Стамболов пада от власт на 18 май (с което монархическият и въобще политическият произвол вземат окончателен превес над демократичните и правните процедури). Противоречие обаче, което не се е забелязвало тогава, а като че ли се неглижира и днес: „Монархия, която да управлява нашия нов и неопитен народ, това разбирам – наставнически обяснява Петко Р. Славейков, – но Конституция консервативна – не разбирам; то прилича като да казва някой леща на кебап. Те искат Конституция, в която да вее нещо; с други думи, искат някаква ветърничева Конституция”. Тъй: спасяваме се сякаш от „ветърничавата Конституция”, ала в замяна получаваме какво? – Ветърничава държава! Правена-недоправена, ни с либералите либерална, ни с консерваторите консервативна, ни със социалистите социалистическа, ни с капиталистите

капиталистическа. Българската държава – все едно, дървено желязо. Или „леща на кебап”, както изрича дядо Славейков. С неговия

син Пенчо Славейков също тъй станало-недостанало – аха-аха да се превърне той в първия (и единствен) българин с Нобелова награда, смъртта обаче го спохожда на 28 май 1912 в Брунате, Италия. Прочее убеден съм, че ако българският Нобел се беше случил, българската литература би поела по съвсем други посоки и тя доста по-отрано щеше да се освободи от своя архетипен канон – селски и патриархален, ляв и революционен, сиромахомилски и националистически, маскулинен и етноцентричен; освобождаването й от него започна едва в края на 80-те и особено през 90-те години на ХХ век, срещайки обаче (и продължавайки да среща) неимоверно ожесточена и яростна съпротива. Както и да е, знаем, че историята не познава условно наклонение, важното в случая е, че на българския порив-за-модернизъм хич не му върви, което ще рече вероятно, че всъщност на модерността хич не й върви в България.

Българската литература в частност и култура в цялост сякаш са орисани да претърпяват точно онези щети, които я обричат все да (из)остава встрани от модернизма, далеч от естетическите бунтове на епохата. (Гео Милев е истински exemplum в тази връзка.) С Иван Милев се случва по безотказен сценарий същото – точно когато този самороден и самобитен талант е пред върховото си осъществяване, пред висините на успеха, идва инфлуенцата, покосява го, и ние пак сме сляпо петно за Европа. Българската култура, освен че е назад с 20 лета, страда и от недосвършеност. Все гони, без никога да догони...

Българският модернизъм – племенен модернизъмПрез 20-те години на ХХ век (1925-а, по други източници – 26-а) Иван Милев рисува „Крали Марко” – една картина, която е емблематична илюстрация за българското модернистично (не)случване. В нея героят, вместо да пришпорва коня Шарколия да лети над върхарите, е забил шпори в хълбоците му, за да го възпре. Любопитно е, че насред гъстотата на българската история (1925 е една от най-важните години в българския ХХ век) художникът се обръща към персонаж, създаден от нейната липса или ако не липса, то поне недостатъчност. Което няма как да не ни доведе до въпроса: Защо? Защо в годините на една доста плътна история Иван Милев се обръща към ефимерен и фактологично неуплътнен (разреден) от историческа гледна точка сюжет/герой, сиреч вместо да избере опцията на историята, той избира опцията на епоса? В което между другото съвсем не е единствен: Гео Милев, неговият съфамилник, пише в статията си „Родно изкуство” (1920): „Изкуството днес – след едно хилядолетно развитие – възвръща своите пътища към първичния човек на прабитието – към Адам.” Тоест, според Милев-писателя, изкуството се връща в още по-разредената история, в още по-лишеното от история време, направо в началото на времето, in illo tempore. В мита, не в легендата. Иван Христов, размишлявайки

„Крали Марко” на Иван Милев: (Не)случването

на българския модернизъм

Иван Милев, Крали Марко, 1925-1926 г., Софийска градска художествена галерия

в своята книга „Кръгът „Стрелец” и идеята за родното” върху българския модернизъм, смята този завой към митичното време за неизбежен: „Така модернистите се насочват тъкмо към митологията, за да постигнат чрез нея важния за модернизма универсализъм”. С други думи, от спецификата на националното към всеобхватността на вселенското, за да се получи националната специфика във всеобхватно вселенското: единственият начин да се избяга от потискащата ограниченост, но заедно с това и от идентифициращата характерност на бита, е да се премине към универсалността на битието като същинско проявление на истинското изкуство: „Задачата на всеки български художник – поет, музикант, живописец – е: чрез своите произведения да влее в Мировата душа онези вечни ценности, които притежава българската душа, които е придобила или ще придобие българската душа; а това българският художник ще постигне по пътя на своята собствена душа. Така разбираме ние родното изкуство – така родното изкуство отрича себе си, за да стане не само интернационално,

а – универсално”, рекомендира Гео Милев благоприятните пътища за българското „родно изкуство”. Интересно в случая обаче е наличието на известно разминаване между препоръките на поета и предпочитанията на художника: ако първият настоява за обръщане към мита, който наистина може да бъде четен в универсалистки ключ – кой е по-универсален за човешкия род от Адам? – то вторият работи с ключа на епоса, на легендата, които носят в себе си и известна „племенна” специфика, известна народностна „индивидуалност”. Тук Иван Милев следва онова, което 13 години преди него – през 1912-а, прави Николай Райнов с издадените „Богомилски легенди”, както и разбира се, Пенчо Славейков с неговата „Кървава песен” – опит за изграждане на български епос. С други думи, българският модернизъм чрез едни от своите най-ярки фигури търси собствената си универсалност през епоса, през легендата; тоест през

един повече народностно-специфичен, а не през 1) космически-всеобхватния, универсален мит на цялото човечество (което важи включително и за Гео Милев, независимо от настояванията му за творчество през всечовешко-митическото); или пък през 2) вътрешния свят на артиста, приз(о)ван да го превърне или поне да се опита да го превърне в отново такъв мит за целокупното човечество. В същото време именно субективното, индивидуалното, личностното на Запад се превръща в мерна единица на изкуството: индивидът няма нужда от нещо външно, от нещо странично, което да оправдава неговата творба. Както предизвикателно пише Рилке до своята покровителка принцеса Таксис през 1912-а: „Най-божественото утешение се съдържа в самото човешко, ние няма какво да правим с утешението на някой Бог”. Съвсем различни настроения в българския модернизъм, където все още и със силен акцент продължава да се говори не за индивид, за творческа личност, а за народ: „колкото повече и по-особени ценности принася изкуството на един народ в кръга на Мировата душа, толкова по-голямо е неговото значение”, пише Гео Милев. И макар по-нататък той да прави уточнението, че този принос към Мировата душа българският художник може да извърши единствено и само през своята собствена душа, остава изискването за националната идентичност на художника, за неговата етническа определеност. Казано по друг начин, ако на преден план в европейския модернизъм излизат индивидът, индивидуалността, личността, в българския се акцентира на народа, етноса, националността. На котловинността, дори на „котловинната скритост” (Цветан Стоянов), ако щете: индивидуалността е с качулка, спотаена е. Българското „модернистко” припознаване не е през една свръхконцентрирана и свръхремаркирана личностна и индивидуалистична идентичност, която познава и признава себе си единствено през себе си и в себе си, а е през една свръхконцентрирана и свръхремаркирана народностна и общностна идентичност, която може да познае и (о)познава себе си през индивида, но и която в същото време гарантира на индивида собственото му индивидуално припознаване през нея и благодарение на нея. Срещу сгъстената история българският художник няма

11Литературен вестник 13-19.07.2011

силите, нито смелостта да се изправи сам, срещу сгъстената история българският художник може и се изправя единствено през своето племе, на което пък изобщо не му достига история. И точно поради това той се обръща към един период на разредена история, към един период на недостатъчна история, защото именно тогава гласът на племето е най-силен, най-отчетлив. Да рисуваш Крали Марко не е индивидуален избор, да рисуваш Крали Марко е народностна съдба, предопределяща личната. Българският модернизъм е модернизъм на общността, не на личността: Иван Милев се оплаква в писмо, датирано 23 декември 1923-а, до Анна Пашова: „Веригата на суетата е безкрайна и аз съм слепец, който търси своето щастие – аз пея на език, който никой вече не разбира, който никой не чува...” Цели четири години по-рано Тристан Цара пише в Първия дадаистки манифест нещо коренно различно: „Изкуството е лично дело, художникът го прави за себе си...”

Модернизъм без егоцентризъм„Дело лично...” – Тристан Цара. „Дали изкуството е родно, това зависи на каква почва ще израсте то” – Иван Милев. Един своеобразен вид почвеничество струи от българските думи, една заскобеност в родната земя, която като че ли стои по презумпция в съзнанието на българския художник; не се откъсва той от нея, нито тя от него, а двамата вървят заедно сякаш в едно вечно „Гордиево” обручение, което никой не може да разсече, пък бил той дори и Александър Македонски. Тази „(кон)центрираност в народа” сред българската интелигенция никога не се е утаявала докрай дори сред най-авангардните й и модерно мислещи представители, включително в най-новите български времена: на 1 ноември 1998 година, в Деня на народните будители, проф. Михаил Неделчев изрича в Академичното си слово пред студентите и преподавателите от НБУ ето какво: „Бих искал и занапред да защитавам възгледа, че дори и да е мегаилюзия, проектът за национална общност и национална държава е важен и необходим елемент и от личностната идентичност на повечето хора, че всекидневните съвременни трансформации на националните митове – персоналистически, пространствено-топосни и сюжетирани – са неотменни съставки на колективното и индивидуалното съзнание. И че рационализирането им не означава непременно злостно, злъчно и злонамерено в последна сметка унищожаване”. Оставям патоса настрана, за да се съсредоточа върху подредбата на думите: „национална общност” и „национална държава” са поставени преди „личностната идентичност”, а по почти естествен и от само себе си разбиращ се ред колективното съзнание предхожда индивидуалното. Тоест тук, в пространството на българското, общността е винаги преди индивида, колективът – преди личността. С други думи, на българския модернизъм ако има нещо, което не му е достигало всеки път, когато се е устремявал към своето последно и окончателно изпълнение, то това е егоцентризмът: предимната му центрираност в общността, множествеността; и нецентрираността му в индивидуалността, единичността. Българският модернизъм по някакъв начин – къде по-приглушено, къде по-гръмогласно – винаги и всякога е бил повече етноцентричен, отколкото егоцентричен. И – ако е имало нещо да го води в желанието му да се утвърди – това е бил не толкова егоцентричният импулс за утвърждаване на Аза, а по-скоро егоистичният импулс за признаване на Аза. Азът иска да бъде най-важният, но – така да се каже – под одобрителната санкция на обществото, на Ние-то. На племето. Защото егоизмът, вярно, означава, че Азът е на първо място, но именно само на първо място – другите следват след него във вторите, третите, n-тите си места, и точно това тяхно следване на този български творчески Аз му е важно, точно то му е съществено. Докато егоцентризмът не се интересува от другите, егоцентризмът се интересува единствено и само от себе си. Егоистът не може без другите – те му служат, те го обслужват; егоцентрикът няма нужда от другите – той си е самодостатъчен. Нуждае се единствено от своя самостоен, уникален и ултимативен Аз. Тази е причината – недостигът, дори бих казал липсата на егоцентризъм в българския модернизъм, – да стане възможно да се явят у нас през 30-те одиозни мислители като Найден Шейтанов с неговия „балкано-български титанизъм”. Който призовава почти като Гео Милев, но, разбира се, с доста повече патетика и мито-етно лексикално поклонничество: „Духът ни се гнети от чужди авторитети, родният почин се безпокои от цитати - тия гниди на чужда мисъл по запуснати глави. Една идейна Бран би подирила например в историографията

ни културни връзки на давната тракийска епоха с наследилите я славяно-български времена. Тъй би се открили богати недра в земята ни за корените на балканския явор - за новия Световник. И творенията на изкуството ни са досега повечето паянтови - те не издържат в огъня на международните състезания, нито ще оцелеят в бурите на историята. Изглежда, че требат най-напред здрави, философски темели - да се укрепят основите на оная художествена Бран, извикана вече на живот от родни творчески внушения. Само на мряморен пиедестал застава Световникът!” На „мряморен пиедестал”, че всички да го видят, да му се възхищават и да му ръкопляскат. И ето как неегоцентричният егоистичен модернизъм прераства в национализъм, тоест в национален егоизъм. Който позволява да се пишат съвременни простодушни екзалтации от рода: „След Ботев, Вазов, Пенчо Славейков и Яворов поезията на Дебелянов е поредната екстазна пулсация на отечествената нравствена енергия” („проникновението” е на Иван Гранитски). Не заради друго, а защото българският модернизъм не смее, страх го е да се откъсне от милата родна земя, страх го е да плюе, ако щете, на нея, да я остави категорично зад гърба си и хич да не му пука за нея, и вместо това да размаха гордо и непристъпно знамето на крайния индивидуализъм, на безпрекословния егоцентризъм. И той, също както Крали Марко в картината на Иван Милев, се побоява да се откъсне от родната почва и да се зарее из небесния простор в дирене на Мировата душа, така и българският модернизъм се побоява да се откъсне от родното битие, а командва „Тпруу! Стой!” на амбициите си, в които вижда себе си и своята необходимост повече като национален, не като индивидуален проект. Българският модернизъм не се случва докрай не заради друго, а заради липса, отсъствие на егоцентризъм. И точно това отсъствие го прави такъв, какъвто е – половинчат, недоизкусурен, недоправен, неизпълнен, неосъществен, неслучен и несъстоял се докрай и изцяло и в персонален, и в естетически план. Българският модернизъм е като българите европейци: модернизъм, но все не докрай...

Уточнение: Този текст е част от есе, посветено на картината на Иван Милев, на Крали Марко и на начина, по който се случва (или не) модерността в България. Подтикът за неговото публикуване дойде от проведената конференция в НБУ, посветена на годината 1925-а, както и от желанието да се изложи пред българската културна общност една теза, която вероятно никога няма да се ползва с кой знае каква висока популярност. Публикацията на целия предстои, но вярвам, че и в своята частичност той ще събуди въпроси, (не)съгласия, отрицания и полемика... М.Н.

Книгата беше в главата ми още преди да я напиша. Асоциативните скокове, които правя с тези вставени разкази, както ги определяш, ми дадоха свобода за сюжетното маневриране, повече въздух на текста, забързване или забавяне на ритъма, с една дума – чрез тях търсех ефекта на поетическите цезури.А каква повествователна машина е футболът? При всички случаи може да мислим за това, че той е машина на времето, включително с отрязъците между изстрелването на една топка и момента на нейното падане – времето на летене е времето на разказване.Тръгнах от този образ, забавлявайки се. Като деца играехме тази игра - кой ще ритне най-високо топката. Този детски спомен се пое игрово от въображението ми и в романа, във времето на полета на топката разположих невинните години на моя герой Фаустино. Няма нищо с по-голямо въображение от живота, така че и този образ, малко поразкрасен и преекспониран, го взех направо назаем от него.Какво съвременно произведение на български език би искал да прочетеш? Какви са твоите наблюдения за развитието на днешната ни литература? Поезията на Биньо Иванов! От младите поети – Тома Марков. От средното поколение – Борис Роканов, Марин Бодаков. Високо ценя Ани Илков, Кристин Димитрова и разбира се, Катя Йосифова. От съвременната белетристика бих препрочел книги на Милен Русков, Александър Секулов, Палми Ранчев, Васил Георгиев, Емил Андреев, твои неща... По втората част на въпроса. Не ти ли прави впечатление, че метафората в съвременната ни литература изчезва? Не зная, стъписан съм! Това, че времето ни е първосигнално, означава ли, че трябва да пишем първосигнално! Стъписва ме и дехуманизацията на голяма част от книгите. Човекът вече го няма, просто липсва – заместен е от някакви изведени извън времето персонажи или е представен насипно като футуристични остатъци – тук пластмасова става, там чарк от киборг. Пише се все по-малко през личния житейски опит и сърцето, и все повече – през търсачката на Гугъл. Бих откроил три знакови клишета в съвременния роман. Няма как да не започна с емблематичното клише – романизираното житие-битие на героя на нашето време – дебеловратия борец. Ето и един примерен сюжет: тежко фройдистко наследство на героя (майка от майчин дом, баща - насилник, дядовци – алкохолици ), следва концлагера на спортното училище, после – крепката епистоларна кореспонденция с вербовчика от ДС – после натрупването на капитала – пренасянето на куфарчета с пари – пукотевици из остров Пукет – кратка кариера в Министерствоно на вътрешните и външните работи – два развода, един микроинфаркт и една разтърсваща авантюра с инструкторката по фитнес Лолита – три последователни мандата в НС – един от листите на Партията Майка и два – от дъщерните й партии – следва заслужено оттегляне като собственик на МОЛ, накрая – есента на българския Корлеоне – години на оплешивяване, проблеми с наднорменото тегло, висок холестерол, кротнала се съпруга стилистка (естествено, бивша плеймейтка!), палави дъщери и внучки (естествено, бъдещи плеймейтки и модни стилистки!), първите инсулти и пр. Другото клише са романите ала Дан Браун с екзотични сюжети от рода на този: 9. век, група мрачни богомили от Монтанско откриват ръкопис за двойствения живот на Христос. Според него Христос е имал не едно, а цели три деца, отгледани от гейове тамплиери в Южна Франция. Следващ сюжет: млад български Индиана Джоунс разкрива мистерията на Странджа планина – оказва се, че в продължение на пет хилядолетия територията й е била използвана като неплатен паркинг от извънземните. Трети сюжет – хорър история за златото на Панагюрското съкровище, което всъщност е било сребърно, но било изнесено, позлатено и върнато от „Кинтекс” и така запазено за бъдещите поколения благодарение на Шесто и о.з. полковници меценати! Очерта доста забавна словесна и житейска реалност. Къде все пак се спасява писателят? „Освен илюзията нямаме друга действителност…”, казва Пирандело. И как да не му се доверя?

Избирам да пиша...от стр. 9

Сн. Владислав Христов

12

АннаБиографичен роман за Лев Толстой

Литературен вестник 13-19.07.2011

семинар

Джон Струльоф

Първа главаЛокомотивното депо в Ясенки представляваше ниска сива дъсчена постройка току до железопътната линия. Изпод вратата й тръгваха релси, които се включваха косо в основната линия, която водеше на север. Вратата беше леко открехната. Следите от няколко чифта стъпки в снега прекосяваха релсите и спираха при вратата. Лев завърза коня си и ги последва до прага.Полицейският инспектор и двама костюмирани мъже стояха до импровизираната маса насред помещението, върху която бе проснато покрито с чаршаф тяло. Над главите на мъжете висеше лампа и ярката й светлина осветяваше лицата им в мрака. По чаршафа бяха избили тъмни петна кръв. Трупът под него бе заел неестествена поза, сякаш бяха две долепени една до друга жени.Присъстваше още един човек – лекар на име Андреев, - който вадеше инструменти от чантата си и ги подреждаше до покритата глава на трупа. Двамата с Лев не се познаваха добре, въпреки че докторът го беше преглеждал няколко пъти във връзка с различни дребни оплаквания. Подметките на Лев изскърцаха в чакъла и четиримата вътре се стреснаха и обърнаха поглед към новодошлия.- Граф Толстой – поздрави полицаят.- Как сте, надявам се добре – отвърна Лев и пристъпи към него. – Господа – поздрави и останалите. Те му кимнаха сдържано поред, но предвид необичайните обстоятелства се ограничиха само с толкова.Двамата с костюмите държаха тефтери и моливи. Лев позна единия - беше журналист, който от време на време работеше в Тула. Другият изглежда беше асистент на доктора. Лев на свой ред извади тефтер от джоба си и записа датата: 4 януари, 1872. Докторът хвана горния край на чаршафа. - Готов съм – пророни.Дръпна и откри главата и шията на жената. Дясната половина от главата й липсваше, беше отсечена почти с откос, но носът беше останал непокътнат. Жената изглеждаше млада, имаше черна коса и нежни черти. На мястото на липсващите буза и око висяха ресни сиво-лилава тъкан. Косата й беше рошава и отметната надясно, сплъстена от кръвта и влажната пихтия на мозък и друга плът. Отстрани до главата се бе образувала лъщяща локвичка тъмночервена кръв, голяма колкото чиния. Единственият клепач беше полуотворен и отдолу надничаше зелен ирис. Кожата й беше бледа и прозирна, със синкав оттенък под скулата.- Жертвата е идентифицирана като Анна Степанова Пирогова – каза докторът. Взе метален тризъбец и го пъхна в зейналия отвор на лицето, докосна костта и огледа кухините. После подхвана внимателно главата с две ръце и я извърна на една страна, за да разгледа по-обстойно наранените области. – Изглежда няма други наранявания по главата и врата, освен причинените от колелата.Моливите на присъстващите задращиха по тефтерите.Докторът придърпа чаршафа по-надолу. Жената все още беше с роклята си – черна, с виненочервени мотиви. Определено беше от висшето общество, но вече със счупен череп и премазан корем. Докторът отметна чаршафа и го надипли в краката на трупа. Взе ножица и разряза роклята по дължина през гърдите, разтвори дрехата и отдолу се показаха ключици и гръдна кост под восъчнобледа кожа, после гърдите с кафяви и втвърдени ареоли и накрая горната част на гръдния кош, с леко хлътналата

кожа. Както се видя, след като докторът сряза роклята по-нататък до корема, най-долните ребра бяха премазани напълно. Коремът

беше сплескан и само разтеглените сиво-синкави вътрешности свързваха тялото с краката. Въпреки няколкото неголеми синини и двата крака на жената изглеждаха здрави и непокътнати.Целият пубис липсваше, явно откъснат напълно под тежестта на колелата.Сега вече докторът разряза гръдния кош и след известни усилия, довели до капки пот по слепоочията му, извади сърцето. Претегли го на ръка като голямо яйце. - Струва ми се нормално по размер и тегло. Тъканта не е увредена.Сряза корема и отгърна влажната тъкан. Другите органи, които търсеше, липсваха.Ръката на Лев се разтрепери, докато описваше подробностите. Не знаеше какво да напише. Гърлото му се беше стегнало, сякаш някой го стискаше.- Не виждам причина да допускам, че не става дума за самоубийство – продължи докторът. – Няма следи от насилие, освен причиненото от колелата на влака. Тялото е здраво, а жената млада. На трийсет и две беше, нали?- Трийсет и пет – поправи го асистентът му, без да спира да си води записки.Останалите, включително Лев, стояха в неловко мълчание. Беше минало повече от десетилетие от последната смърт в семейството на Лев. И много повече от ужасите на бойното поле. Студът го пронизваше до мозъка на костите.

***

Прибра се. Съпругата му Соня седеше на масата и прелистваше книжка с картинки заедно с най-големия му син Сергей. На влизане Лев не каза нищо. Наля си чаша чай от самовара, седна в другия край на масата и започна да отпива от горещата течност. На масата все още лежеше образът на Анна и той се загледа в него.- Скъпи? – сепна го Соня. Знаеше накъде се е отнесъл.Лев погледна сина си, който се беше увлякъл в приказката. Не беше сега моментът да описва подробности от смразяваща сцена.- Не съм гладен – отговори й, без да го е питала. – Малко супа ще ми е достатъчно.- Болен ли си?- Боя се, че май се разболявам.Стана и заслиза по стълбите към кабинета си.

***

На бюрото му бяха натрупани купчини тетрадки и книги. Остави чашата на един сребърен поднос и седна в полумрака. Погледна над книгите, през стъклената врата на балкона, към шпалира от брези от двете страни на алеята пред къщата и по-нататък към селото, сгушено в обятията на хълма в далечината. Небето беше придобило мрачния, сивкав оттенък на зима. Събраният по време на аутопсията студ продължаваше да смразява костите му. Де да можеше да се отърси от спомена. Разтри главата над ушите, където вярваше, че се трупат спомените, и успя да се поосвободи от напрежението.През последните седмици бе нахвърлял скици на дрехи от времето на Петър Велики и сега ги извади от папката и започна да ги разглежда, като се надяваше това да го отклони от мислите му. Бе нарисувал роклите върху танцуващи жени - някои с мъже в униформи, други сами. Повечето бяха като извадени от „Война и мир” – роклите бяха с цял век по-стари от днешните, но разликата не беше фрапираща. А отгоре на това бяха минали още петдесет години, без да се промени почти нищо. Прокара връхчето на пръста си по хартията, обходи плитките вдлъбнатини на молива и опита да долови цялостното излъчване на моделите, изяществото на фината дантела по маншетите, стегнатите талия и гръд.Изплува от този въображаем свят едва когато жената на готвача дойде да го повика за вечеря. Трапезарията, точно над кабинета му, се намираше в новото крило на къщата, построено с наскоро придобитото състояние от издаването на „Война и мир”. Новата маса, предназначена за двайсет човека, тази вечер бе заета наполовина, но въпреки това изглеждаше пренаселена – съпругата му, четирите им

по-големи деца, приятелката на възрастната му леля Наталия Петровна. Петото дете, Маря, още нямаше годинка. Тя беше в отдалечена стая на къщата заедно с гувернантката, Хана, и очакваше Соня да я накърми. Имаше и друга прислуга, но те се хранеха в отделни помещения.Всички с изключение на Лев бяха разговорливи, разказваха си истории, молеха да им подадат нещо от масата, Соня перна Иля, задето не иска да си яде морковите, Наталия Петровна напомни на Таня да пие достатъчно вода с хляба. Лев забеляза, че Соня го наблюдава. Той, от своя страна, можеше да й предложи само по някой уморен поглед изпод вежди.Мълча по време на цялата вечеря. След като приключиха с храната, пиха още чай, а после той прегърна децата си, целуна възрастната Наталия по бузата и се оттегли в кабинета си, за да се преоблече за лягане. През това време Соня отиде на накърми малката Маря. Не след дълго Лев се качи на горния етаж и отиде в спалнята.Вътре беше запалена лампа. Когато той влезе, Соня седеше пред огледалото на тоалетната си масичка. Тъмнокестенявата й коса беше разпусната от стегнатия кок и блестеше в червеникавокафяви оттенъци. Все още я решеше, когато той се отправи към леглото. Отново беше бременна. Двамата стигнаха до това заключение едновременно две седмици по-рано. Месечното й кървене беше спряло и бе развила чувствителност към миризмата на свинско – на няколко пъти повърна. Зърната на гърдите й бяха променили оттенъка си и бяха потъмнели. Плодът най-вероятно беше на три-четири месеца.Лев лежеше по гръб на леглото, до него достигаше уханието на косата й. Тя очакваше да чуе историята. Когато го изпращаше по-рано през деня, и до двамата бяха достигнали само слухове за случилото се.- Не можах да я позная – подхвана той. – Би могло да е всяка случайно срещната на улицата жена.Соня се взря в отражението си в огледалото, докато прокарваше четката през косата си.- Но ти си я виждал много пъти.- Беше ужасно обезобразена.Движението на четката спря.- Сигурни ли са, че е тя? – попита Соня.- Прислужникът на Бибиков я разпозна. Преди да умре е изпратила по него бележка. Разпозна дрехите й.- Бибиков там ли беше?Той я погледна в огледалото и тя сведе очи, не искаше да среща погледа му.- Не.- Но защо? – попита тя. – Защо не е отишъл да я види?Лев затвори очи и си представи как Анна изхвърча от къщата на Бибиков и тича навън по снега, обезумяла от предателството му, стиснала малък вързоп с дрехи.- Влюбил се е в друга.- В кого?- Не знам. Но сега иска да се ожени за нея.- Да се ожени! – възкликна Соня. Погледна го право в очите в огледалото.- Не съм говорил с него от месеци. От миналото лято, при това беше само мимоходом. Сега разбрах от полицейския инспектор. При последния ни разговор не ми спомена за тази жена.- Той има ли нещо общо със стореното от Анна? – попита тя.- Не. Била е сама.Соня приключи с разресването, изправи се и отиде да легне при него в леглото. Лев почувства топлината на тялото й до своето. Тя приглади косата му с ръка. Пред погледа му изплува чаршафът, който се отдръпна и разкри синьо-белите петна по кожата на лицето на Анна.Тя постави длан на гърдите му и прислони глава на рамото му.- Сърцето ти ще изскочи – прошепна.От коридора се чу плачът на едно от децата. Соня помръдна, понечи да стане. Чуха се стъпки и изскърцване на врата - гувернантката отиде в детската стая. Плачът се усили, после заглъхна. Беше двегодишният Лео, който от известно време сънуваше кошмари и често се будеше малко след заспиване. Соня се изтърколи в своята половина на леглото и двамата останаха за момент умълчани, всеки долавяше топлината на другия.Тя извърна глава и го погледна:- Как е умряла?Той се обърна към съпругата си и видя ярките отблясъци на лампата в очите й.- Хвърлила се е под влака.

Преведе от английски НЕВЕНА ДИШЛИЕВА - КРЪСТЕВА

В края на май се състоя поредното издание на ежегодния Созополски семинар по творческо писане

на фондация „Елизабет Костова”, който среща български и англоезични автори. Ръководители

на писателските семинари тази година бяха Ани Илков и Елизабет Костова, а участници в тях

- Джон Струльоф, Иван Ланджев, Моли Антопол, Петя Хайнрих, Лий Ромер Каплан, Паулина

Петрова, Джейн Мартин, Яна Пункина, Майкъл Хинкен и Райко Байчев. Тук публикуваме някои от

техните текстове.

Сн. Владислав Христов

13

Майкъл Хинкен

Дъщерята на великия водач придремва край птичарника. Неделя следобeд е, ранна есен, и външните посетители, облечени в зелено и златисто, се разхождат из коридорите. От стаята за развлечения, където на големия телевизор тече мачът на „Пакърс”, се надигат на талази скандирания и викове. Птиците в птичарника пърхат от клон на клон – канарчета, дългоопашати папагали, сипки и папагалчета неразделки. Баща й я наричаше „малкото ми врабче”. Малинкий воробей. Тя чува гласа му. Малинкий воробей. Баща й я вдига. Студените копчета на китела му притискат бузата й. Тялото му е пропито с аромата на дим от лула, примесен с натрапчив мирис на кожа. Тя полита във въздуха и е изплашена, моли го да спре. И той спира. Какво знае тя за него? Какво знае за неговата жестокост? За вината му? Нищо, не знае нищо, само онова, което всяка дъщеря знае за своя баща, а именно, каквото той й е позволил да знае. Лицето му се накланя към нея и той я обсипва с целувки - влажни, звучни, с аромат на дим. Ами ако това е единственият й спомен? Нима би била щастлива?Откъм гората на север се чуват приглушени изстрели, естествено, ловци – но какво се лови през този сезон?, – мислите й се връщат обратно към птичарника с пърхащите зад стъклото шарени пера и забелязва нещо, не... някой. Момиченце. - На тези птици не им ли липсва небето? – пита малката. Очичките й са тъмносиви, изпъстрени със зелени точици. Ако дъщерята на великия водач успее да я прегърне, да я притисне към себе си, никога не би я пуснала.- За тях небе е всичко, което виждат над главите си – отговаря тя. Момичето се обръща към птичарника, извива се плавно на дъга, така че дългите й къдрици аха да бръснат пода.- Виж – казва и щом вдига ръка да посочи нагоре, гривните се плъзгат към лакътя й. – Някой им е нарисувал облаци.- А – отвръща дъщерята на великия водач. – Много мило.

*

Когато на сестрата от нощната смяна, Вайълет, й се допуши, подпира вратата на северното крило със сгъваем стол от килера. А когато не пуши, седи зад рецепцията и припява с радиото – неангажиращ рок, хитове от шейсетте и седемдесетте, дори мелодийки от реклами, ако й е самотно или скучно. Докато се разхожда късно вечер, подпирайки се на приспособлението си за ходене, дъщерята на великия водач чува гласа на Вайълет да оглася коридорите. Не може да спи. Наследила го е от баща си. Великият водач на нацията, потънал в размисъл, подгонен от безсъние, кръстосващ в късна доба коридорите на Кремъл, докато обсъжда – сам със себе си, с пресипнал глас – своите планове и стряска часовите, които при появата му се изопват мирно. Но за нея той е и сянка, която отминава покрай стаята й, докато си мънка нещо под носа. Сподирен от миризма на сяра, след запалването на кибритени клечки в коридора.Неговото безпокойство мъчи и нея, и нощта я влече към безупречно чистите коридори. Гласът на Вайълет се носи някъде отзад, познат и същевременно самотен звук. Докато го слуша, се сеща какво й бе казала някога известна оперна певица от Ленинград: „Душата е толкова необятна, че всеки търси начин да запълни огромната празнина. Аз например пея.”От толкова отдавна дъщерята на великия водач не се страхува да умре. По-скоро се бои от непрестанното разрастване на душата й, която отказва да бъде запълнена. Долавяла е същия страх и у най-щастливите хора, които е познавала, у онези, които е обичала, включително у баща си.По време на рутинната си нощна обиколка минава покрай стаята за развлечения и долавя застрашителното присъствие на притъмнелия екран на телевизора, а също и пустотата на цялата стая – пустота, която се усеща като присъствие, не като липса. Вътре вижда баща си - сам, седнал в специално изработения за него стол, гледа филми. Предпочита Чарли Чаплин, Тарзан, уестърни и репортажи за самия себе си. Погледът му обхожда мъжете и жените, понесли плакати с неговия лик над грейналите си от радост лица. Оглежда редиците танцуващи деца. Манифестацията минава, ред по ред, а той маха отгоре с облечена в ръкавица ръка. Наблюдава как самият той наблюдава всички от трибуната. По профила му пробягва сивкава светлина и за нейна голяма изненада и облекчение, когато главата му се завърта към нея, в очите му няма и следа от това, че я познава.

*

Зима е. Снегът трупа косо на парцали оттатък прозореца на стаята за развлечения, скрива дърветата от северната гора, а също и някакво животно, неясно какво, останало да броди сред тях. Куче? Дива котка? Лисица?

Мислите й се насочват към Бухарин и дачата в Зубалово. Колко ли години са минали, откак за последно се бе сещала за него? Но ето, сякаш го е видяла едва вчера - стои в гората, листата хвърлят сенки, които чертаят фигури по раменете на дългата му лятна риза. Носи бели ленени панталони и сандали. Води нея и приятелката й - дъщеря му Козя - по горските пътеки, показва им паяци, полегнали върху паяжините си, изрежда имената им, а също и имената на дърветата, на горските цветя. Високите перести облаци вещаят три дни хубаво време, така им обяснява. Водата в потока има вкус на камък.Бухарин беше напълнил дачата с животни: опитомена лисица, която да се разхожда из двора, таралежи, които да се гонят по терасата, змии в стъклени буркани. Бухарин, който измисляше игри за децата и който винаги беше весел, Бухарин, който обгръщаше с ръце слабата медицинска сестра в гората, докато я учеше да стреля с въздушна пушка. Бухарин, когото историята помни като бащата на съветската конституция, и Бухарин, какъвто го помни тя.Веднъж, докато двете с Козя си играеха на гоненица, тя мина покрай прозореца на бащиния си кабинет и ги мярна вътре двамата - Бухарин, скръстил ръце на гърдите си и наклонен леко напред, сякаш за да чува по-добре, сериозен сред книгите на баща й, и самият й баща, скрит в сянка, хвърлена от привечерното слънце, сякаш привидение, обвито в облак дим от лула, ръката му разрязва с жестове светлината. Бухарин кима, одобрява – мимолетен силует в рамката на прозореца. В стаята за развлечения проехтява суха кашлица. На масата се появява картонена чашка с хапчета. Преди години, след като имигрира в Америка, тя прочете разговор между баща си и Бухарин, за който се предполагаше, че бил проведен в Зубалово. “Знаеш ли защо те смятам за свой приятел? – твърдят, че попитал баща й. – В крайна сметка, ти не си способен на интриги, нали?” На което Бухарин отговорил: “Не, не съм.” Тя си изпива хапчетата. Снегът се засилва. Животното, каквото и да е било, е изчезнало.

*

Обитателите на дома са се събрали в стаята за развлечения и поздравяват с „Честит рожден ден” дъщерята на великия водач, но в песента не я наричат с истинското й име, а с американското, което си е избрала. Също както и баща й си измисли име, което да пази младия мъж, тя също иска да забрави – и по този начин да бъде предпазена – от историята. Духва свещичките на тортата с жълта глазура. Аплодисменти. По пода плавно се носят балони. Всички са облекли най-празничните си дрехи. И Вайълет е тук. Въпреки че смяната й започва чак след шест часа, е дошла. Устните й са начервени с разкрасяващия тъмновиолетов нюанс на слива. Тя се отделя от останалите, които разсеяно заемат местата си в очакване на тортата, и се надвесва напред, към Вайълет, отпуска меката си кафява длан върху нейната, целува я нежно по бузата и й казва: „Ти си най-красивото момиче в тази стая”.Днес навършва осемдесет и две. Надживя баща си с дванайсет години. Той умря с почернели устни и подпухнало лице, сочеше към тавана някаква опасност, видима само за неговите очи. Не, тя не се бои да умре, но когато се замисли за баща си, задъхан и сгърчен на тясното легло, се страхува за него, дори сега. Баща й, сам на смъртния си одър, заобиколен от мъже, на които не можеше да се довери, но които някак бяха оцелели. Бухарин не беше сред тях, бяха минали близо петнайсет години от онзи мартенски ден, когато стана жертва на Процеса на двайсетте и един, жертва на чистката на великия водач. И, в крайна сметка, жертва на куршума в главата.След смъртта на баща си тя намери сред личните вещи на бюрото му бележка, написана от Бухарин два дни преди смъртта му. Коба, така започваше. Коба беше обръщение, изпълнено с привързаност и обич. Коба означаваше “вожд”. Коба бе име, свързано с общото им революционно минало, с дните на вярност и обединение на умовете, ако не на сърцата. Коба, защо искаш да умра? Пред нея поставят парче торта и пластмасова вилица. Тортата е лека, а в глазурата се усеща, какво... лимон?

*

Кънтене на ботуши в коридора, тежки стъпки на служител по плочките и дъщерята на великия водач може само да лежи неподвижно в леглото си и да се моли стъпките да отминат по коридора. Може пък да не са дошли за нея, а за съседката й по стая. Дано да е за съседката. Може би стъпките, чието кънтене се усилва, ще отминат покрай нейната стая и тя ще чуе как се чука веднъж, после два пъти, три пъти на следващата врата. Гласът ще извика завалено името на другата жена и дъщерята на великия водач ще е в безопасност в тъмната си стая. Тишината около нея се сгъстява. Процежда се страх. Тя напряга слух. Не е ли това дращене по вратата й? Глух шепот. Нейното име ли е произнесено? Върху вратата й се стоварват трите удара. Нейното име. Откъде знаят името й? Униформени мъже отварят

с ритник вратата и нахълтват в стаята. Единият се приближава и се надвесва над нея. Има пясъчноруси мустаци и обветрени бузи, а вместо очи на лицето му зеят две черни, празни дупки.Не, понечва да каже тя. Има някаква грешка. Войникът вдига приклада на пушката. Не, повтаря тя. Не знаете ли коя съм аз? И когато прикладът се спуска – черен мрак. Събужда се рязко, с облекчение, обзета от страх, търси пипнешком лампата на нощното шкафче. Ясно долавя, че край леглото й има нечия фигура, но вижда само тъмнина. По гърба й пробягват горещи тръпки, разпростират се по дланите и стъпалата й. Напряга очи в мрака, различава познатите форми на нощното шкафче и бюрото. Ето го и столът. А там дрехите й висят в гардероба. И въпреки това не може да се отърси от усещането, че някой я наблюдава, и сърцето й не спира да бие учестено. Това е просто сън, прошепва. Миг по-късно тъмнината й отвръща: Това не е сън.

*

А после идва пролетта. Минзухарите в дворчето отпред са нацъфтели. Край птичарника дъщерята на великия водач гали риж котак с тигрова окраска на име Алекс, доведен в дома от благотворителната организация към общинските болници за подкрепа на пациентите чрез домашни любимци. Двамата гледат заедно птиците. Животинката е кълбо топлина, което мърка в скута й. От време на време се прозява и показва белите си зъби.Когато младежът най-накрая идва да отнесе Алекс, котаракът го одрасква, скача и хуква по коридора на северното крило. Докато останалите животни от програмата биват натоварени в чакащия микробус, младежът и част от персонала тръгват да търсят Алекс из сградата и градината. Връщат се час и половина по-късно с кални обувки и потвърждават подозренията й: Алекс е избягал. Мъжът слага ръка на рамото й и я уверява, че Алекс ще се върне; после казва на отговорника по външните мероприятия да остави купичка с риба тон и да държи под око изходите.Дъщерята на великия водач е притеснена. Нощем обикаля коридорите, цъка тихо с език и вика Алекс. Седнала в осветения кръг от настолната лампа, Вайълет въздиша: “Горкичкото животинче, просто е изплашено. Като огладнее, ще се върне”. Дъщерята на великия водач кърши ръце, продължава да търси. Известно време след смъртта на Бухарин много от хората, които идваха в Зубалово, споменаваха, че мярвали лисица в градината. Пазачът на дачата твърдеше, че лично я хранил от ръка в продължение на години, толкова питомна била, до една пролет, когато просто отказала да го доближи. Стояла на западната ливада с щръкнали уши и се облизвала. Тя вижда лисицата на Бухарин сред зимните дървета, последният спомен за добротата на нейния господар избледнява и сега е прекалено изплашена, за да се приближи, най-после е сама.На северния изход един сгъваем стол подпира вратата и дъщерята на великия водач се измъква навън с проходилката си. Нишката на самотния глас на Вайълет изтънява зад гърба й. В ноздрите й нахлува мирис на влажна земя. От колко отдавна не е била навън посред нощ? Ето го белия сърп на луната, звездите, подредени в древните си формации. Толкова съзвездия, чиито имена помни, но не може да открие на небето - Касиопея, Лъв, Андромеда, Пегас - а също навярно толкова съзвездия, които вижда, но не знае имената им. Шепне името на Алекс, докато върви през ливадата към северната гора, под безименните звезди. Вятърът преминава покрай нея. Чий глас? Нейният, както вика Алекс? Гласът на баща й? Гласът, който понякога чува точно преди събуждане, непознат глас, който казва: „Малка Коба, всички трябва да умрем”. Сега тя е близо до смъртта, с всеки ден, все по-близо, и знае, че има рай и ад. И понеже го знае, е наясно, че никога повече няма да види баща си, нито да чуе гласа му. Разделени сме завинаги. Тази нова тъга тя познава отдавна, но досега не е успяла да й даде име. Невъзможно е да простим истински на бащите си – поне не по начина, по който прощаваме на майките си, от които първоначално сме били отделени и на които сме склонни да простим така, както прощаваме на себе си. На бащите предлагаме компромис: опитваме се да ги разберем въпреки себе си. Нейният баща може и да е загубен за нея, но няма да остане ничий. Той е мой и аз съм негова.Алекс е някъде в гората, шмугва се между дърветата. В далечината сградата е притъмняла, всичко е тъмно, има само едно квадратче светлина - някой е станал за чаша вода. Вятърът шепти в дърветата. Гласът на Вайълет вика името й от прага. Дъщерята на великия водач е притихнала само за да може гласът на баща й да я открие отново.

Преведе от английски НЕВЕНА ДИШЛИЕВА – КРЪСТЕВА

Лисицата на Бухарин

Литературен вестник 13-19.07.2011

още на стр. 14

14 Литературен вестник 13-19.07.2011

семинар

Райко Байчев

Ако ви рекат, че по-неблагодарен инструмент от гъдулката няма, вярвайте им. Няма. Макар че се съмнявам някой да ви каже така, понеже съвременните хора почти не се вълнуват от гъдулката и животът им често минава, без дори дума да отворят за нея. Всъщност хората имат съвсем смътна представа за гъдулката. Подобна представа имат за думите „плуг“, „ръкойка“, „лизгар“, тоест нещо със селски произход, за което не е много сигурно какво представлява. Затова обикновено се задоволяват с обяснението, че гъдулката е „нещо като цигулката“, и спират дотам, мислейки, че не им е нужно да научат повече. Разбира се, че не им е нужно. Единственото сигурно нещо за живота е, че можеш да го изживееш пълноценно, без изобщо да узнаваш що за инструмент е гъдулката. Аз отдавна свиря на гъдулка и не мога да кажа, че съм много щастлив. Гъдулар съм от осемнайсет години и открито мога да заявя, че щастието и гъдулката са две противоположни едно на друго неща. Гъдулката просто не е призвана да носи щастие на съвременните хора. Пианото – да. Китарата – да. Флейтата – спорно, но – да. Гъдулката обаче носи нещастие и на този, който свири, и на този, който я слуша. Срамът от гъдулката например е нещо, от което всеки гъдулар тайно страда. Проблемът е, че постоянно се сблъскваш с неразбирането на хората. Ако си с китара, те обикновено цвилят около теб и подскачат възторжено – о, китара, хайде да ни посвириш! А самият вид на гъдулката ги хвърля в паника, гледат те отбранително и питат какво е това. Очите им казват: „моля те, прибери го обратно в калъфа“. И ти дълго време трябва да им обясняваш, че това е гъдулка, български народен инструмент – и звучиш така, сякаш им се извиняваш за безпокойството. Накрая те карат да изсвириш нещо, а започнеш ли да свириш, в зениците им се заражда някакъв първичен ужас, и ти самият започваш да се ужасяваш и от себе си, и от гъдулката; и единственият начин да спасиш положението е да им засвириш някоя популярна мелодия, например „У дома часовник трака“ или „Ода на радостта“. Тогава погледът им се прояснява, въздъхват облекчено и дори е възможно да започнат да си тананикат. Но в крайна сметка, каквото и да направят, винаги оставят в теб усещането, че си аутсайдер и че нещо хич не си добре с главата, щом си се хванал да свириш на точно такъв инструмент.Получава се така, защото гъдулката не е предназначена за солови изпълнения. Гъдулката е част от народния оркестър и извадена от него, не звучи никак добре. Това, че съм гъдулар от осемнайсет години, не ми пречи да призная, че няма нищо по-ужасно от гъдулка, звучаща сама. Гъдулката, звучаща сама, просто се впива в ухото, вклинява се остро в главата и на моменти заплашва да унищожи разсъдъка. И става така, че уж си музикант, а не можеш да изсвириш нищо хубаво сам. А това пък влияе зле на самочувствието и през целия си живот не можеш да се отървеш от усещането, че си кръгла нула без останалите и постоянно се нуждаеш от тяхната помощ. Изобщо гъдулката постоянно се намесва в общуването ви с хората. Длъжен съм да ви предупредя да не се захващате с нея, ако носите някакво широко разпространено име, примерно Петър или Георги. Това е лоша комбинация, защото на хората веднага им хрумва да те отличат сред останалите петъровци или жоровци посредством гъдулката. Така че ако се казваш Петър и свириш на гъдулка, почти сигурно е, че рано или късно ще станеш Пешо Гъдулката. На всичкото отгоре самата дума „гъдулка“ е толкова натрапваща и запомняща се, че прави прякора вечен. Можеш да спреш да свириш, да завършиш за адвокат, банкер, художник – няма значение, за света ти винаги ще си останеш Пешо гъдулката. Ще ти го пише и на некролога: С дълбоко прискърбие ви съобщаваме, че на 26 януари 2000 и някоя, внезапно ни напусна Петър Иванов Петров, скоби, Гъдулката.

Подхвърля парченцето колофон във въздуха и го хваща.

А на сина ви ще викат Малката гъдулка.....За да се направи гъдулка, е нужно хубаво парче дърво – става от череша, явор, орех. Първо се издълбава корпусът, после се издялкват останалите части. Това се нарича глава (показва мястото). Тук са ключовете за затягане или отхлабване на струните. Самите струни се захващат в корпуса, ето тук – това се нарича магаренце. Прикрепването на струните към корпуса става с тъй нареченото кокалче. Голяма играчка е да се направи гъдулка. Много труд. Човек би си помислил, че след толкова труд звукът ще е очарователен, а той е следният:

Изсвирва рязко няколко ноти, които се врязват неприятно в слуха.

Положението е било още по-трагично преди стотина години. Тогава вместо от тел, струните на гъдулката са се правели от усукани котешки черва. А лъкът - от конски косми. Което означава, че извличането на звук от гъдулка е ставало като търкаш конски косми о усукани котешки черва. Оттам всеки може да направи извода, че за изработката на гъдулка са необходими майсторлък, хубаво дърво, един оскубан кон и една мъртва котка. Освен ако няма някакъв начин да й вземеш червата, без да я умъртвиш, но надали. Изобщо котките със сигурност са мразели гъдулките едно време. Триъгълните им главички са пощурявали, щом чуят звук от гъдулка. Клетите котки. Да опънат червaтa ти на едно дърво, да ги търкат с лък, да ги обтягат и разхлабват с ключове за настройка! И в това време – да играят и пеят за любов! Макар че може би хората са изчаквали котките да умрат, та тогава да им усучат чревцата. Ама едва ли. Онези времена са били сурови. Почти във всяко семейство са умирали деца; и на никой не му е пукало за котките. Така че според мен хич не са ги чакали, ами директно са ги убивали. Щото какво, за да направиш гъдулка, трябва да чакаш котката да умре ли? Добре де, ами ако не умре? Никой не знае кога точно умират котките. Някои умират съвсем навреме, други живеят адски дълго. Бабата, която ми бе съседка в блока например, имаше котка, която сега е на около 25 години. А още когато беше на 10, котката вече бе ослепяла, окуцяла и оглушала и имаше две операции на стомаха. Целият вход очакваше да умре. Накрая умря бабата. Котката я изхвърлиха на улицата и всички си казаха „е сега вече пукна“. Ала не пукна. Прибра я едно младо семейство. Всички в блока осъдиха семейството за постъпката, тъй като бе очевидно, че котката е с три от четирите лапи в гроба. Само щяха да разреват децата. Като нищо можеше да умре в ръцете им. Докато я галят, да потрепери два-три пъти, да измяучи жално и да легне безжизнена в детските им ръчички. Но котката продължи да живее. И на всичкото отгоре взе да се оправя. След три години в семейството слухът й вече се бе възвърнал, козината й стана по-лъскава, а и като че ли попрогледна. Направо ме достраша, като я видях толкова жизнена. След още четири години вече излизаше навън от къщата и гонеше гълъби. Сега е още жива и последния път като я видях, мяучеше като млада писанка. Според мен няма да умре никога. Всички в блока си мислят същото, но не го казват на глас, тъй като си знаят, че звучи налудничаво. Но не говорех за това. Онази котка изобщо не е тема за разговор. Просто натам ми скочиха мислите. Важна е гъдулката. Говорех за гъдулката и за това, че едно време струните й са се правели от котешки черва. Но да не си помислите, че само с гъдулката е така. Не. Половината народен оркестър е свирил на животни! За разлика от шотландската гайда например, която вече се прави от плат, българската гайда и до днес се прави от кожа на одрано младо яренце. А тъпанът - от свински кожи. И сега да ги подредим един до друг – тъпанджия, гайдар и гъдулар. Единият удря по свински кожи, другият надува одрано младо яренце, третият свири с конски косми върху усукани котешки черва. И от цялото това заколение – музика! Повечето такива работи не ти ги съобщават, като започнеш да учиш български фолклор. Представят ти го доста идеалистично. Казват ти детайлите, когато си вече в гимназията и си стабилен психически. Тогава прозрях колко смърт е имало в народния фолклор. Приех го като мъж. Но откакто научих за яренцето и гайдата, постоянно ми се струва, че самата гайда звучи като яренцето, преди да го одерат. И в гъдулката като че ли има нещо котешко. А тъпанът затова бумти така, защото това е звукът от прасето, което си бие главата о вратата на кочината, тъй като му се иска по-бързо да излезе и да се наплюска. Вслушайте се някой път.

Откъсът е от пиесата “Гъдулката гори”, спечелила Конкурса за съвременна българска пиеса на театър “София” (2010), където ще бъде поставена през предстоящия сезон.

Гъдулката гори

Четене на Сандрар

други времена бяханямахме такива коремине пишехме в минало времедаже изобщо не пишехмедокато на едно събираненякой не донесекнига със стихове на сандраруж се събрахме да пиеми да чукаме мацкитете милите дойдоха точно за товав крайна сметка какво:разревахме сетова копеле което донесе книгата си тръгна незабелязанокакто беше и дошлоние не близнахме от алкохоламалко по-късномацките се ометохавсичко се скапазаради проклетия сандрар

сега имаме коремипишем без да мислим за временатапием все повечемацките отдавна не се чукатсъс случайни мъжеонова копеле сигурнооще разнася сандрарпо събиранияи после изчезва все тъйнезабелязанобутилките остават пълнижените неизчуканисигурен съмче всичко това ще се повтаряпоне още няколко века

Стаята

тихо си тръгвали хоратаи стаята празна оставалапосле шумно я населявалис викове и тромпетисълзите в пода попивалисмехът между тухлитеслед това стаятапак я опразваличистачката влизала бодрос парцала и кофатащото не било приетомъртвец в мръсна стаяда внасят

Преображение

реката ще тръгнев друга посокасъвсем неочаквановсички рибари и лодкище я последватудавниците същоспасителните поясиот които никойняма нуждав този съботен следобеддвама вървят прегърнати по брегабез да подозират за последствията

Звукове

ще ги чуеш и сега:биенето на камбаната в неделятуптенето на лястовичката в ръцете тихамакът скърцащмежду крушитеда не забравя:петелът който грачиредом с гаргитесреднощните симфониина дядо типодсвиркващиятвятър край крачолитеи още хиляди мелодиикоито нощем казватсе превръщаливъв стихове

Н О В А Б Ъ Л Г А Р С К А

Владислав Христов

15Литературен вестник 13-19.07.2011

Силвия Чолева

- Само да можехме да останем още малко. Снощи в колко си легнахте?

Срещу тях ставаше все по-светло. Хълмът, по който се изкачваше шосето, скриваше слънцето и то се появи чак когато стигнаха билото, сънени в ранния час. Трите примижаха едновременно, когато яркостта на изгрева ги заслепи.

- Разсъних се – прозя се жената, която шофираше. Заспахме някъде към три, ако помниш.- Не гледай мен, няма как да си кажем всичко за четири-пет дена, не е възможно! – късо подстриганата и тъмнокоса жена ровеше из чантата си. След ожесточено дълбаене намери калъфката за очила и отвори ципа. – Готина съм, какво ще кажете? – въпросът не получи отговор, но тя продължи да се любува на образа си в огледалото на колата.- Сега да катастрофираме ли? – шофьорката го обърна към себе си и продължи да кара с приствити очи. – Добре че летището е близо. Каквито сте поспалани, самолетът ще излети без вас.

В малката зелена кола настроението спадаше със скоростта, с която напредваха към летището. Дните, прекарани заедно, бяха толкова наситени с преживявания и емоции, че им се искаше да завият обратно и да е денят, в който по същия път се носеха към града. Бяха съученички, но едната, тази със сините очи, беше две години по-малка. Тогава, в гимназията, изглеждаше голяма разлика, но годините бяха я заличили напълно. Само продавачът от кварталния плод-зеленчук я правеше, когато с прекалено любезен тон предлагаше именно на нея банани без нито едно петънце по кората.

- Добре де, човекът обича по-белите кожи, оправдаваше се тя. И трите добре знаеха причината. Тя ги беше събрала. Времето си вървеше по своя си начин и всяка виждаше на живо в огледалото резултатите. Всяка – на различно място. Жената зад кормилото живееше от дълги години във Франция и имаше добре платена работа, но упоритостта й във фитнес залата не даваше задоволителни резултати. Краката й бяха все така мощни колони, поддържащи внушителни задни части, а целулитът не се предаваше въпреки скъпите кремове за стягане. Плуването два пъти в седмицата беше оформило добре фигурата на по-малката, но сините очи като да подчертаваха милионите бръчици по фината й суха кожа, с която никой крем за лице и за около очите не се справи. Беше решила поне да пробва да намаже лекарство за хемороиди под очите си, за да премахне тъмните кръгове, някоя, не помнеше точно коя от колежките в телевизията, й го беше казала като сигурно средство. А брюнетката имаше по рождение стегната фигура. Работата й в банката за жалост беше показала недостатъка от дългото седене на стол пред компютъра и натрупаните тлъстини около кръста всеки сезон бяха повод за купуване на нови дрехи. Лицето й обаче нямаше нужда нито от фон дьо тен, нито от много грижи, без да е особено красиво, затова тя често вадеше огледалцето от чантата си и слагаше нов пласт червило на поизтънелите устни.

Бяха решили да прекарат малко по-дълъг уикенд в къща под наем в Нормандия. Закога да чакат. Да са заедно им доставяше радост. Всяко лято приятелката долиташе от Франция, за да отидат трите на Резово. Пак под наем. Този път самолетът ги достави в Париж, откъдето с кола стигнаха до Каен, разгледаха го набързо – нищо особено, крепост, манастирски стени, музей, чистичко, спретнато. После в едно от селата наблизо намериха адреса на къщата. Туристически район – ябълковите градини, калвадосът и камемберът. Имаха и късмет с времето. Първия ден им се струваше, че са се върнали в ученическите години – щастливи и свбодни. Как само приказваха безкрай!

Тъмнокосата погледна часовника си, като повдигна нагоре тъмните очила.- След около два часа вече ще сме в самолета за София. Толкова ми се искаше да ви кажа. - Кажи, или замълчи завинаги – нелепо се пошегува шофьорката, въпреки че филмите със сватби я натъжаваха неимоверно, макар да беше свикнала, че бялата рокля и мъжът до нея в костюм няма й се случат вече след петдесетте. Но кой знае?- Мартин е болен. Диагнозата се потвърди. Това не е

ново, знаете го. В смисъл, че го очаквахме. Новото е при мен.Двете се вторачиха в нея. После всяка пропадна в собствената си тишина. Пътуваха десетина минути в мълчание. В ранния час имаше силен трафик, повечето коли караха бързо по магистралата с почти еднаква скорост. Жената на волана натисна педала на газта и задмина няколко автомобила. Мислеше за снощи, когато се размекна от виното и разказа доста неща за последния си любовник. Работата не беше в него, а в това, че не изпитваше нищо. Нито любов, нито нищо. Не й се стоеше без мъж, неуютно й беше. Някой да я погали, да се поскарат, да се поцелуват, да идат някъде заедно, да има някой. Но това някак си не можа да изрече. Въпреки виното. Въпреки близостта с тази тъмнокоска, въпреки прегръдката накрая, когато и двете плачеха в голямото междучасие за Мартин. Руса, синеока, по-млада, приятелката им сякаш го получи по право още на бала. Бяха забравили доскорошния плач и им се радваха искрено на двамата – двойка, спонтанна като от филм. После се разделиха, разведоха се. После Мартин се ожени за другата й приятелка – спортно елегантна мацка стана, ходеше само с панталони и високи токове, къса тъмна коса, лак на ноктите, изрядна, стабилна. Всичко си тръгна в реда на нещата, стават грешки, после ги поправяш и така. Роди им се дете. Отпусна педала на газта, нямаше защо да я глобяват.

Снощи й стана толкова мъчно, че ето утре те си заминават. Тя остава. Сети се, че беше взела билети за театър за след седмица. После щяха да се чукат с гаджето в нейния апартамент. Той обича да преспива у тях заради закуските. Прави му каквото поиска. Даже се уговарят от вечерта. Дори палачинки. Тя не закусва. Кафе. Рядко кроасан. Това им е играта на семейство. Защото се виждат на десетина дена веднъж. Той живее с баща си. На двамата им е трудно сами. Хлад, хлад, беше му казала веднъж, като отвори хладилника у тях – полупразен, бира, яйца, неизвадени от кутията, пакет масло и консерва пастет. Другото бяха някакви опаковки полуготова храна. Той се беше засмял, че няма как хладилник да не е хладен, и я хвана под ръка, за да я изведе от апартамента, баща му се прибирал скоро и не е удобно да я вижда у тях. Хлад, повтори пак тя, и излязоха. Защо си спомни тази случка сега, когато есента тъкмо започваше, беше топло, даже прекалено топло. Отвори прозореца откъм своята страна. На двете не им духало, казаха. Защо ли се разприказва снощи, сега имаше неприятно чувство, че е било повече, отколкото трябва. Безсмислено е да товариш другите с живота си, това нищо няма да промени.

- Да ви кажа, малко ме е яд, че не предвидихме време за Париж. Догодина си е за догодина. Нямаме за кога да отлагаме. Сега трябваше да видим поне три-четири изложби, да се разходим, да позяпаме магазини. В това забутано село, все едно бяхме в българско, ама по-луксозно. Крави, ракия, вино, сирене, спане. И вместо да почернея, изгорях. Ще ме спукат от майтап в телевизията – да ида във Франция и да не ида до Париж. Много тъпо. Ти си седиш там и ти е все тая, ама аз съм била преди десет години. Все едно не съм била. Бръчиците около очите й станаха още по-ситни и повече. Сигурно ако в този момент се беше погледнала в огледало, щеше да забележи и тези над горната си устна, но тя продължи нацупено да я свива. Стана й тъпо за Мартин, за болестта, за приятелката си, която явно скоро щеше да остане сама с уж голямото дете, но все още студент, все още разчитащ на нея. За миг си помисли, че слава на Бога, не е на нейно място. Ужас. Вдовица. Беше се омъжвала на два пъти и все неуспешно – единият път с Мартин си беше ясно, ученическа любов, минава, другият път - за колега. Хем знаеше правилото. Ами ако беше женена тя сега за Мартин? Дето орева за него света навремето. След това й мина. Даже се шегуваше с коремчето му на плажа, ходеха заедно на море, приятелката й доскоро изглеждаше супер, особено като се връщаше от плуване навътре в морето. Двамата с Мартин си пиеха ментата на импровизирания бар на пясъка и обсъждаха всеки своите колеги, без да ги познават. Малко абсурдно, но им беше приятно да си разказват. Харесваше го тоя Мартин. После той понаедря с годините. Беше смешен, но пак си личеше, че не е като другите. И виж сега какво стана – отслабна, болестта го изсмука. Да, извади късмет, че не е с него сега. Човек не знае какво печели като губи. Много си е добре сама. Работата й е достатъчно натоварена, дежурства, командировки по събития, но не се оплаква, разнообразно е. Повечето на нейните години живееха като лелки, приличаха на лелки, гледаха само телевизия и готвеха. Не че нея много я заглеждаха вече, при тези млади попълнения в редакцията, пък телевизията е такова място, то, като се замисли, май навсякъде е така, винаги е така, жените се предпочитат по-млади. Бързо отхвърли неприятните мисли.

Наближаваха летището. Утре е на плуване. Ще се измори хубаво този път, ще направи повече обиколки и ще каталяса. Да може да заспи хубаво, като се прибере след това. Да не сънува нищо. Стига с тия сънища, все мъже, все по бански, че и голи, но нищо след това. Само ги гледа и дори не пожелава да ги докосне. Нито пък те нея. Като да са от картон. След такива сънища се заканва на себе си. Не за нещо конкретно, но се заканва. Размахва си пръст. Ще види тя, ако продължава така. Дали пък вече мъжете не я интересуват? От време на време сънува деца, но не разказва сънищата, че не е на хубаво. На болест, на ядове е да сънуваш дете и гол. Откъде пък го знае това? Да, майка й все й повтаряше. И други неща, че няма да се омъжи повече и ще остане сама на стари години. За какво ми е някой стар на стари години, отвръщаше в този стил и нехаеше. Бяха си отишли и двамата. Не едновременно – първо баща й, после и майка й. За две години. Колата влезе в територията на аеропорта и намалиха, почти пъплеха след другите коли. Намериха място за паркиране. Като даваха на заден, удариха ограничителя и той се наклони леко. Извадиха куфарите. Заключването изщрака. Брюнетката оправи късата си коса с пръсти.

- Исках да ви кажа още снощи, ама нямаше време, нали днес пътуваме, нали си легнахме. Исках да кажа, че отдавна не обичам Мартин. Опитах се, но не можах. Смених няколко случайни, за кратко – месец-два, и после пак. Имам сега един от доста време - три-четири години ще станат. Много готино се чукаме. Направо не е за вярване, да знаете. Ама ми е гадно. После де. Особено като се прибера вечер. Лягам в леглото, свивам се в края, гледам отблясъците по стените, не заспивам, докато той не заспи, дълго. Много ми е мъчно, че се разболя. Не предполагах. Винаги съм имала чувство за вина. Все едно аз съм го разболяла. И че не ви казах по-рано. Това исках да кажа.

Сложи си слънчевите очила. Тогава ги видя. Бяха на два метра от тях. Заключили вече колата. Отстрани имаше куфар. Стояха един срещу друг. Необичайно дълго. Без да си кажат дума и без да се докоснат. Просто се гледаха. Останаха така още известно време. Прегърнаха се мълчаливо. Косата й закри за момент лицето му, но той не я целуна. Тя не го погали. Просто бяха обгърнати един от друг. Внезапно се отделиха на две половини. Тя си оправи блузата. Издърпа дръжката на куфара и колелцата се затъркаляха след краката й. Той запали и потегли. Обърна се – приятелките й гледаха натам. Неми. Бяха видели кратката сцена.

Точно навреме пристигнаха. Чекираха се почти веднага. Имаха време за кафе.

Преди двете да минат зад лентата, се прегърнаха. След като минаха, изпратиха по една въздушна целувка.

Догодина предстоеше. Бяха планирали да идат на малък гръцки остров. Казваше се Скопелос, което в превод значело Препятствие. Пак ще наемат къща. Представяха си я - двете на седалките в самолета, третата - в колата обратно към града. Бяла, с ярките, цикламени на цвят бугенвилии, почти без листа край стените, мирисът на жасминовите храсти, файтоните с коне, от които мирише на тор, лодките, фериботът, чайките, които летят край него, делфините, които го съпровождат. Това – догодина. Сега предстоеше последната права в състезанието на Мартин. Не можеха да определят – с живота или със смъртта. В момента още пътуваха. Щяха да видят какво ще стане, като пристигнат. Какво да правят. Ще си помагат. Няма как.

Преди излитане

Н О В А Б Ъ Л Г А Р С К А

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1606 ул. „Св. Иван Рилски” №1 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи Българияe-mail: litvestnik@yahoo.comhttp://litvestnik.wordpress.comwww.bsph.org/litvestnik; http://slovoto.orbitel.bg/litvestnik/ВОДЕЩ БРОЯ Ани Бурова

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Ани Бурова (гл. ред.) Малина Томова (зам.-гл. ред.), Едвин Сугарев, Георги Господинов,

Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов, Амелия Личева, Камелия Спасова, Мария Калинова

Издава Фондация "Литературен вестник"Печат: „Илиндeн 2000”

ISSN 1310 - 9561

Въпреки изключително краткия срок за участие и „желязното” изискване да представят само

нови и непубликувани стихотворения над 80 автори от цяла България се включиха в поредното издание на Националния конкурс за любовна лирика „Магията Любов”. Жури в състав поетите Георги

Господинов, Силвия Чолева и Женя Димова определи победителите. Първата награда бе присъдена на

Аксиния Михайлова от София. Втората награда бе поделена между откритието на конкурса –

17-годишната Зара Кънчева от Карлово, и поета Стефан Иванов от София. Третата награда също

бе поделена между Яница Радева от Ямбол и Даниела Михалева от Плевен. Наградата за казанлъшки

автор бе спечелена от Соня Фурнаджиева. Журито оцени подобаващо и поезията на казанлъчанина Бончо Къров и на Цонка Христова от Дряново.

II награда

Стефан Иванов

природата на телата

в очите идо китай и средиземномориеима възглавница въздух и безсъниедо залъгване сълзи и сополикучешки лай и вятърдо глътки зелен чай без захарумрели приятели и забравени писмадо градина бяла от черешов цвятлехи с карамфил нарцис минзухардо тяхкъдето беше празномъжки силует се разлистваза мигблести безгрижиетопадат бледи пераогън по кожатане си казват здравей и довижданеослепително повтаряттовакоето лежипо средата

III награда

Даниела Михалева * * *да си щастлив екато да извличаш захарот сладка водасладка вода от солена…

някога един мъжми подари парченце дървотолкова лекодори със солта и песъчинкитедренирали сърцевидното му телцепродуха го проби отвор за връвлакира гои го окачи на врата ми

тежи

III награда

Яница Радева

ябълката на Сафо

Тъй както сладка ябълка Навръх дърво, червена… Сафо

не съм ли както ябълката на онзи най-високия от клоните,не си ли берача, който разрошва плитките на дървотои ме достига с дълго чакано докосване на думи?не съм ли ябълкова, когато изрязваштънките резени нощ?не си ли ябълков, когато съм най-ябълкова,не си ли сок по устните ми,не съм ли сок по устните ти,когато златните сандали на детето богиграят в ябълковата градина?

Награда за казанлъшки автор

Соня Фурнаджиева

Пешеходна пътека

На Милена Даскалова

Лудата водеше слепия за ръка.Взаимно куцаха във живота.Подпираха се по пешеходните пътеки.Пееха в кварталната кръчма.Топлеха тъмното огнище на нищетата.

Утрото я завари заспала завинаги.Ангели отвлякоха пеещата й душапо небесните друмибез пешеходни пътеки.Сегатой прелива гроба йсъс сълзи от празни очи.Чакана пешеходната пътеканякой да го преведе отвъд.

Национален литературен конкурс

„Магията Любов”, Казанлък 2011

Лидия Кирилова

“Вървях по края на тенекиения док с цвят на банан”* I’m just walking(it’s nice)

not by the riverand not “on the banks of the tincan banana dock”

but on the streetI’m just going home

...усещам вкуса от снощния алкохол,пропит в лигавицата на устната ми кухина

и се дразнядразня се от това, но разтърсих глава, за да престана

да се дразня... не да го усещамзаобикалям някаква огромна локва

несъзнателно я заобикалямпросто тя не може да навлезе в пространството ми, ако не й позволя

(it’s nice)

продължавам да вървястудено ми е

но не бързам да се прибера, за да се стопляпросто бавно скитам

прехвърлям спомените си от днесот вчера

от тези дни, които минаха и ще дойдатобичам да си спомням за утрешните дни

...

мирише на зимачувствам се някак зимно

а кучетата лаят от студлаят скучно

а след саксофонията снощи това ме дразниритнах с всичката си сила един камък

за да спре... да ме дразни кучешкият беззвучен скучен лайтой се разби на три

заради началният тласък, който му дадох... уж да полетипф, колко е глупав

не се възползва от възможносттаа на мен ако някой ми даде начален тласъкза да полетя...

чух да приближава колаотзад, идваше и от дясно

небето е чисто

ясно

спрях се и показах лицето си на звездите ....ето как невинни шофьори стават жертвa на човешки катастрофи

* из Слънчогледовата сутра на Алън Гинзбърг

дебют