Март 2017, година 14, брой 3 bg.mondediplo@gmail.com www.bg.mondediplo.com 6 стр.

стр. 4ООН СРЕЩУ ТЕРМИНАТОРО

Н Л

А Й

Н

(На стр.2)

Социалистът Беноа Амон предизвика смут в пре-зидентската кампания във Франция, като вписа в програмата си въвеждането на универсален доход. Към тази идея той се присъедини съвсем неотдав-на и представи не особено убедителен проект за въвеждането й. Идеята скъсва с представата за труда, налагана при другите кандидати, и разпалва отново дебата сред левицата.

МОНА ШОЛЕ

Ãàðàíòèðàíèÿò äîõîä èçíåíàäâàùî âëåçå â èçáîðíèÿ äåáàò âúâ Ôðàíöèÿ

В КРАЯ на януари в социалните мрежи се появи едно шеговито изображение на Дори,

героиня от анимационния филм на студия „Пиксар“ Све-тът на Дори (2016). „Рибка-та“, която страда от проблеми с паметта, си плува насам-натам и се кълне: „Повече няма да се оставя СП [социалистическа-та партия] да ме изпързаля.“ След което удивено възкликва: „Ха! Базов доход!“

Въвеждането на универ-

сален базов доход изглежда е водещата мярка, предложена от депутата-социалист Беноа Амон, победил на 29 януари в „гражданските първични избо-ри“ за президентската надпре-вара. Привличайки внимание-то към тази утопия, той успя да се открои от своя съперник, бившия премиер Мануел Валс, с неговите стряскащи преду-преждения. Кандидатът на „Европа Екология – Зелени“ Яник Жадо също отстоява тази цел, която от 2013 г. фигурира в програмата на партията му. Възприемайки обаче една идея, останала дълго в тайна в неговата партия, Амон ѝ даде необичаен отзвук и породи красноречиви реакции.

Валс разобличи проекта за

„общество на подпомагането и на безделието“, като се произ-несе – обратно – за „общество на труда и на достойнството, което носи работата“ (Франс Инфо, 10 януари). Бившият министър на икономиката Ема-нуел Макрон, чието движение „Ен марш!“ (Напред), пропито от предприемаческа култура и мениджърска идеология, е описано от антуража му като „стартъп в хиперрастеж“ (1), заяви на митинг в Лион на 4 февруари: „Повече не искам да чувам, че е интересно да се

прави нещо друго, а не да се работи!“ А всекидневникът Либерасион излезе на 13 яну-ари със снимка на първа стра-ница, показваща жена, която чете излегната на хамак под за-главието: „Универсален доход: Мързелуване за всички?“ Все илюстрации на „погрешното историческо отъждествяване, което капитализмът направи между работата и наемния труд“ – ако цитираме думите на икономиста Карлос Верце-лоне (2). А също на факта, че в нашето общество „времето познава само две форми: рабо-тата и развлечението“, както отбелязва съветникът на Амон Жулиен Дурньон (3). Социа-листическият кандидат раз-хлабва тази хватка, заявявайки на своя предизборен сайт, че „иска да даде възможност на всеки да се освободи и свобод-но да се включи в дейността, която отговаря на неговите стремежи“.

И наистина, защо да се

закотвят бенефициентите към миндера, след като базовият доход би могъл да допринесе за професионално преориен-тиране или стартиране на по-полезна в социално отношение дейност? Максим дьо Росто-лан, инициатор на движението „Ферми на бъдещето“, напри-мер смята, че въвеждането му би довело до „десетократно увеличаване на броя на ин-сталациите“ за биологично земеделие (4). Този механизъм би позволил да се обхванат без-бройните неплатени дейности, които в допълнение правят възможна самата икономическа активност: учене, отглеждане на дете, доброволна работа на фестивал или в спортен клуб, разработване на безплатен соф-туер, отделяне на време за изо-бретяване, творчество... Други припомнят, че по времето,

когато пише първия том на Хари Потър (приятно литературно четиво и бъдеща кокошка,

снасяща златни яйца), Джоан Роулинг живееше от британски социални помощи!

„Êàïèòàëèçúì çà äæîáíèòå ïàðè“

ЗА привържениците му гарантираният доход щял да е първичен доход, про-

изхождащ от производството, а не вторичен, т.е. идващ от преразпределението. Дурньон смята, че е необходимо „да се насърчи едно ново възприемане на икономиката“. То следва да замени наложеното от Дви-жението на френските пред-приятия (MEDEF) разбиране, „според което обществото живеело на гърба на предприя-тието, при все че е точно обра-тното“. По този повод бивши-ят гръцки финансов министър Янис Варуфакис отбелязва: „С подкрепата на богаташите е разпространен митът, че богатството се произвежда индивидуално. В действител-ност богатството винаги се е произвеждало колективно и е приватизира от онези, които имат властта да го сторят: класата на собствениците“ (Световен икономически фо-рум, 3 ноември 2016).

Този аргумент потвърждава

също, че универсалният доход, както показва наименованието му, трябва да се изплаща на всички – принцип, атакуван от много коментатори. Според тях

е абсурдно такъв доход да се отпуска „както на касиерката от [веригата] „Ошан“, така и на [милиардерката] Лилиан Бетанкур“ (сайта за икономи-ческа информация Challenges, 13 януари 2017). Разбира се, наследничката на „Л’Ореал“ би възстановила своя базов доход чрез данъка си, и дори би финансирала този на голям брой свои сънародници. Освен това тя и сега има право на со-циално осигуряване и никой не се възмущава от това.

Привържениците на гаран-

тирания доход се позовават на колективния характер на производството на богатство и пред онези, включително вляво, които се опасяват да не се създаде „класа от бездел-ници, издържани от своите

съграждани“ (5). Преценяват като крайно невероятно някой наистина да бъде паразит, но из-тъкват, че дори да има подобен случай, гарантираният доход би бил най-доброто средство да се намали неговата издръжка за обществото. Подобно на Амон, депутатът от Социалистическа-та партия Мишел Пузол, който сам е живял с минимален до-ход за социално приобщаване (RMI) преди петнадесетина години, зададе следния въпрос по време на дебат в Сената на 8 февруари: „Във Франция има осем милиона души под прага на бедността; оценява ли се пряката и косвената цена на тази бедност?“ Както пише Дурньон в своята книга, необхо-димо е да се води „политика на безусловно включване“, вместо достъпът до прилични средства за съществуване да зависи от това дали си „анонимен наемен работник“, както се изрази ико-номистът Ян Мулие Бутанг по време на дебат в Сената.

(1) Цитирано от Mathieu Magnaudeix, „Dans les rouages de la „Macron Company“, Mediapart, 3 фев-руари 2017.

(2) „Quelle place pour le travail?“ (Какво е мястото на труда), дебат между Jean-Marie Harribey et Carlo Vercellone, L’Économie politique № 67, Париж, юли 2015.

(3) Жулиен Дурньон Revenu universel. Pourquoi? Comment? (Универ-сален доход. Защо? Как?) „Politiques de la transition“, Париж, 2017.

(4) Цитирано в Olivier Le Naire et Clémentine Lebon Le Revenu de base. Une idée qui pourrait changer nos vies (Базисният доход. Идея, която може да промени живота ни), Actes Sud, Арл, 2017.

(5) Seth Ackerman, „L`allocation universelle comme solution au chômage?“ (Универсална добавка като решение за безработицата?) Contre l’allocation universelle под редакцията на Mateo Alaluf et Daniel Zamora, Монреал, 2016.

NICOLA BEALING. –« Летящ слон »,2006.

2МАРТ 2017 - МОНД дипломатик

(От стр. 1)

LE MONDE DIPLOMATIQUEПревод Венко Кънев

Трябва ли да се предостави

ефикасна предпазна мрежа, включително за масата безра-ботни и за хората с непостоян-на работа, и едновременно да се облекчи положението със заплатите, при което, както писа икономистът Фредерик Лордон, много хора „са при-ковани към цели, които не са техните“ и „са лишени от всякакъв контрол върху живо-та си“ (6) ? Трудно е да се въз-рази на това. Освен, че именно „анонимни наемни работници“ изградиха общественото оси-гуряване и отвоюваха с борба основните социални права, на които се радваме днес. За мнозина вляво тази крепост на наемния труд (наистина доста поразклатена, но все още солидна) представлява един-ствената рамка за възможен напредък. Мащабите, които взе дебатът за гарантирания доход, накара социолога Бернар Фрио, също привърженик на пожиз-нената заплата (7), да направи диагнозата за „идеологическо сгромолясване на левицата“ (Bondy Blog, 6 януари 2017). Той съживи у мнозина страха от „неолибералния Троянски кон“: отпускането на всички на някаква договорена сума, недостатъчна, за да даде истин-ско поле за маневриране пред работодателя, би послужило като претекст да се премахне всяка съществуваща социална защита, както и правото на труд. Впрочем именно по тази причина някои либерали (съв-сем не всички) защитават га-рантирания доход. Последният присъединил се към тях е Анри дьо Кастри, бивш президент на застрахователната компания „Aксa“ и поддръжник на Фран-соа Фийон – един представител на частните застрахователи, ко-ето може би не е случайност.

Това обяснява недоверието

към подобна мярка в леви-

цата на Социалистическа-та партия и движението на Жан-Люк Меланшон „Непо-корена Франция“ (La France insoumise), както и в Комунис-тическата партия или в Новата антикапиталистическа партия. Меланшон, макар да твър-ди, че проявява интерес към работите на Фрио, държи на връщането към пълна заетост, вдигането на ниските заплати, борбата срещу несигурността и намаляването на работното време. Последната цел се споделя от привържениците на универсалния доход (Амон препоръчва предприятията да се насърчават в тази посока, без да се променя законната продължителност), но според тях тя има недостатъка, че не се отнася до цялото обще-ство и „оставя непроменена степента на зависимост на наемния работник“, както пише Дурньон. Изобщо диа-лог между глухи...

Сумите, за които обикно-

вено се говори при въвеждане на гарантирания доход, съвсем не успокояват скептиците. Нека оставим настрана чудноватата система, измислена от иконо-миста Тома Пикети, член на предизборния екип на Амон – тя е нещо като подобрена премия за активност, на която само названието ѝ е „универ-сален доход“ (8). Независимо дали става въпрос за насоките, изследвани от Френското дви-жение за базов доход (MFRB) (9), или за проекта на социа-листическия кандидат, налага се впечатлението, че след като са ви примамили със сияйната луна, сега предлагат да ви отве-дат дотам с малолитражка.

През септември 2016 г.

Амон взе като най-нисък ори-ентир дохода за активна соли-дарност (RSA), или 535 евро месечно за едно лице, и опре-дели като цел „750, дори 800

Ãàðàíòèðàíèÿò äîõîä èçíåíàäâàùî âëåçå â èçáîðíèÿ äåáàò âúâ Ôðàíöèÿ

до 1000 евро“, макар че пет-годишният срок може да не е достатъчен да се достигне това равнище. Сумата от 750 евро за всеки, която се споменаваше в първата версия на сайта на предизборната му кампания, предизвика негодувание. Ко-ментаторите сметнаха, че е невъзможно да се съберат не-обходимите 400 милиарда евро годишно – според приложения спорен начин на изчисляване. Затова Амон предложи пое-тапен план: първо доходът за активна солидарност (RSA) да се вдигане на 600 евро и да се изплаща автоматично (сега една трета от правоимащите не си го търсят), включително на 18–25-годишните, които досега са изключени, а след това – да се разшири за цялото насе-ление. 750-те евро вече бяха крайната цел. В един по-късен вариант този размер вече не се споменаваше и универсализи-рането трябваше да се реши на „гражданска конференция“. В крайна сметка първоначалният план – 750 евро за всеки „на-края“, се появи на сайта на 18 януари (10). Колебания, които не изключват други...

Дурньон изразява съжа-ление, че всичките му събе-седници „се интересуват единствено от финансиране-то и не ги е грижа за самата идея“. Тази мания разкри-ва магическото, в известна степен, измерение, което на пръв поглед придобива иде-ята за универсален доход, и въздействието на говоренето, което от години уподобява публичния разход на ката-строфа. „Вземат ни за луди за връзване“ – заявява Пузол, който непрекъснато повтаря, че през 1945 г. създаването на общественото осигуряване е мобилизирало равностой-ността на „100% от БВП на страната“. Освен това той подчертава, че тези 400

милиарда „ще бъдат отново вкарани в реалната икономи-ка“ (11).

За финансирането Амон

предлага реформа на подо-ходния данък, така че той „да стане много по-прогресивен“ и да се слее с данъка за финан-сиране на социалната защита (Сontribution sociale généralisée – CSG), за да се включат доходите извън работната заплата – което може да постави в опасност фи-нансирането на общественото осигуряване, за което досега е запазен CSG. Амон предвижда ново облагане на наследството, което да обедини таксата за земевладение и данъка върху богатството и „би имало по-го-лям полезен ефект“. Той желае да върне поне „половината от 80-те милиарда евро“ укрити данъци и критикува като чиста загуба подаръците за работода-телите под формата на освобож-даване от плащане на вноски (20 милиарда евро на година) (12). Предвижда също „такса върху роботите“, когато работ-никът е заменен от машина; и заимства предсказанието за „недостиг на работа“ – пред-сказание, по което далеч няма единодушие (13).

Въпреки това: 750 евро е

под прага на бедността, изчис-лен от Националния институт за статистика и икономически

(6) Frédéric Lordon, „Pour la république sociale“ (За социалната репу-блика), Монд дипломатик, март, 2016.

(7) Виж Bernard Friot, „La cotisation, levier d’émancipation“ (Член-ският внос, лост на еманципацията), Монд дипломатик, февруари 2012.

(8) Thomas Piketty, „Notre revenu universel est-il vraiment universel?“ (На-истина ли е универсален нашият универсален доход?), 30 януари 2017, http://piketty.blog.lemonde.fr.

(9) Jean-Éric Hyafil et Thibault Laurentjoye (sous la dir. de), Revenu de base. Comment le financer? (Базов доход. Как да се финансира), под редакцията на Jean-Éric Hyafil et Thibault Laurentjoye, издателство Ив Мишел, Париж-Гап, 2016

(10) Adrien Sénécat, „En pleine campagne, Benoît Hamon rabote (puis remet) son „revenu universel“,17 януари 2017, www.lemonde.fr.

(11) Виж графиката „Dépenser pour relancer: des flux et des fuites“ (Харчене за съживяване: потоци и изтичане), Manuel d’économie critique du Monde diplomatique, www.monde diplomatique.fr/57051.

(12) Интервю на сайта MadmoiZelle.com, 18 януари 2017.

(13) Виж Jean Gadrey, „L’hypothèse de „la fin du travail“ (Хипотезата за края на работата, която е основа на много спорния проект за универсален доход на Беноа Амон), 8 януари 2017, http://alternatives-economiques.fr/blogs.

проучвания (Insee) на 840 или 1008 евро месечно на човек, в зависимост от това дали като праг се вземат 50% или 60% от средния доход. Това позволява ли да се отказва работа, или да се оспорват условията на труд или на заплащане? Няма ли риск просто обществото да плаща част от заплатите вместо работодателите, по-раждайки нещо, което Мулие Бутанг нарича „капитализъм на джобните пари“? Няма ли опасност тази несигурност да убие идеята още в зародиш?

Дурньон пледира за по-

литика на малките стъпки, за „стратегия на костенурката – бойна формация на римската армия“, надявайки се размерът да се увеличава малко по мал-ко. Освен това, изтъква той, една по-малка сума в началото няма да даде повод да се ата-кува съществуващата социална защита. „За момента от всяко положение ние не разполагаме със социалните сили, за да на-правим нещо по-добро. Проф-съюзите са против!“ Остава да се види дали тази кампания ще промени ситуацията. И дали Мулие Бутанг има право да твърди, че занапред този въ-прос „ще присъства неизменно в публичния дебат“.

МОНА ШОЛЕ

Паника в Лондон. В началото на февруари много супермакети ограничиха продажбата на салати „айс-берг“ – вид марули с хрупкави листа, които британците много харесват. „Продават се по три на човек“, гласеше надпис на щанда на фирма „Теско“. „Вчера на сайта за кратки съобщения „Гумтри“ един продаваше щайга марули за 50 паунда, докато нормално те струват 5 паунда“, оповести тревожно Телеграф в статия от 3 февруари 2017 г., напомняща отминали времена. – „По-яви се черна борса за марули в национален контекст на недостиг на салати“.

На какво се дължи тази криза, която засяга също

тиквичките и броколите. На капризите на свободната търговия и на времето. В този сезон, когато в Обе-диненото кралство изобилстват морковите и пането (прилича на бял морков), големите супермаркети нау-чиха клиентелата си да купува салати, произведени от интензивното земеделие в испанската област Мурсия и в Италия. Проливните дъждове тази година обаче плюс студената вълна навредиха на производството в Южна Европа и така се стигна до ограниченията по лондонски-те щандове. Да, ама няма да го бъде – супермаркетите ще купят марули оттам, където слънцето блести.

Това изпитание е повод Файненшъл таймс да пусне на 10 февруари една възпитателна уводна ста-тия: „Недостигът на марули показва предимствата на глобализацията.“ „Може да изглежда малко неуместно от страна на британците да искат някакъв зеленчук, и дори още по-неуместно – да търсят тропически плодове и рози през февруари, обяснява вестникът на Ситито, но източноафриканското производство допринася да се намали беднотията. А освен това културите, отглеждани на открито, близо до Еквато-ра, позволяват да се използват по-малко парниците в Европа и така да се намалят емисиите на въглероден двуокис.“ Както и в много други случаи, теорията на свободната търговия функционира безотказно... докато не се приложи на практика.

В случая с марулите „трябваха само няколко дни, за да се възстанови снабдяването със салати „айсберг“, които пристигнаха от САЩ“, разтръби триумфално Файненшъл таймс, без повече уточнения. Ама като се замисли човек – как тези марули прекосяват по спеш-ност Атлантическия океан, без да увехнат? Чисто и прос-то пътуват със самолет. „Марулите произхождат от Северно Мексико или Аризона и минават през лети-

щата на Лос Анжелис или Сеатъл в посока „Хитроу“ в Лондон“, обяснява Джое Льобо, вицепрезидент за Северна Америка на самолетната търговска компания IAG Cargo (1). Това пътуване от 9000 километра – от мястото, където са произведени, до мястото, където се консумират марулите, си е чиста оргия с керосин. Според един доклад от 2007 г. междуконтиненталният въздушен транспорт произвежда средно 8,5 килограма въглероден диоксид на кило транспортирана стока. На кило марули, произведени в отоплявани парници, пък се падат средно 1,25 килограма въглероден диоксид (2). С една дума, глобализираният екологичен рай, оповестен от Файненшъл таймс, на практика си е чиста клима-тична катастрофа. Либералната теория приема всички хипотези, с изключение на една – да се консумират сезонни зеленчуци, произведени на място.

ПИЕР РАМБЕР

(1) Цитиран от Will Waters, „Lettuces flying onto the shelves“, Lloyds Loading List, Лондон, 9 февруари 2017.

(2) „Airfreight transport of fresh fruit and vegetables. A review of the environmental impact and policy option“, International Trade Center, Женева, 2007.

Летящи марули

LE MONDE DIPLOMATIQUEПревод Мария Петрикова

МОНД дипломатик - МАРТ 20173

(На стр.5)

Ñîöèàëíî ìíîçèíñòâî, ïîëèòè÷åñêî ìàëöèíñòâî

Странна е френската демокрация: от тридесет и пет години програмите на големите управля-ващи партии не отговарят на икономическите очаквания на народните класи, които обаче пред-ставляват повече от половината от електората. Противно на модните схващания за заличаване на идеологическите разделения стремежите на работниците и служителите оформят един ляв социален блок.

БРУНО АМАБЛ*

* Икономист, съавтор заедно със Стефано Паломбарини на L’Illusion du bloc bourgeois. Alliances sociales et avenir du modèle français, raisons d’agir (Илюзията за буржоазния блок. Социалните съюзи и бъдещето на френския модел, основания за дейст-вие), Париж, предстои да излезе на 23 март 2017.

СРЕД многото прояв-ления на френската криза може да се по-сочи и склонността

на някои кандидати или пар-тии да се обявяват за „антисис-темни“. Така Емануел Макрон – бивш министър на иконо-миката на Франсоа Оланд, и Франсоа Фийон – премиер при президента Никола Саркози, заеха позата на бунтари в опит да избегнат дискредитирането, което застигна политическото представителство. Те всъщ-ност възприеха една тактика, увенчала се с успех през 1995 г. – когато Жак Ширак се нало-жи над дотогавашния премиер Едуар Баладюр, и през 2007 г. – когато Саркози олицетвори „разрива“ с правителство, в което бе участвал. По този начин двамата кандидати на десницата преодоляха про-клятието, според което след 1981 управляващата партия редовно губи изборите.

Има обаче едно не толкова внушително, но показателно проявление на тази криза: невъзможността да се намери баланс, който да свърже в три-единство обществен проект, по-специално икономически и социален модел, политическа коалиция – носител на този

проект, и достатъчно широка база, която да подкрепя тази коалиция. До 1981 г. Фран-ция на Петата република бе пример за такъв триптих: икономика на силен растеж, опираща се на не толкова раз-вита социална държава както в страните от Северна Ев-ропа, подкрепяна от съюз, обединяващ голяма част от кадрите и квалифицираните работници от частния сектор с малцинство от работници и служители – всичко това представлявано от коалиция на голисти и либерали (1).

До кризата от 1992 г. Ита-лия представляваше друг та-къв случай –икономически модел, почиващ на индустри-алната модернизация, съюз на едрата промишленост, на малките предприятия от Се-вероизтока и от Центъра с техните служители, както и различни класови фракции, свързани по-специално с рен-тиерството и финансовия сек-тор. Цялата тази съвкупност се изразяваше чрез политическо представителство, доминира-но от Християндемокрацията. Безплодното търсене на по-добен триптих характеризира положението във Франция от четири десетилетия.

Ëåâèöàòà ïðîìåíè áàçàòà ñè

ТАКА политическата криза може да се оп-редели като липса на

доминиращ социален блок. Като под това се разбира обе-динение на социални групи, чиито основни очаквания уп-равляващата коалиция е взела под внимание в достатъчна степен, за да получи в замяна подкрепа. Стратегията за из-граждане на подобен блок се изразява в това да се подберат очакванията, които да бъдат удовлетворени, а в по-дъл-госрочна перспектива да се повлияе и за формирането на тези очаквания и да се очертае онова, което да бъде предста-вено като „реалистично“.

Ако се върнем към пери-ода 1975-1983 г. във Франция, можем да отличим две про-тивоположни политически стратегии, основаващи се на два проекта за икономиче-ски и социален модел. След кризата в началото на 70-те години дясната коалиция, на власт от началото на Пе-тата република, предприема неолиберален завой. Той се олицетворява от Реймон Бар и неговата политика на стро-ги икономии и скъсване с традиционното управление, доминирало до неуспешния опит за икономическо съжи-вяване чрез плана на Ширак през 1975. Десницата търсеше подкрепата на социален блок, центриран около заможните слоеве, на голяма част от кадрите и ръководителите в частния сектор, на независи-мите, занаятчиите, търговци-те и земеделските стопани. Тя също така можеше да разчита на подкрепата на едно мал-цинство от народните класи – работници и най-вече слу-

жители от третичния сектор, ориентирани надясно поради религиозни убеждения или привързаност към ценностите за ред и сигурност.

От другата страна лява-та коалиция, обединяваща Френската комунистическа партия (ФКП), социалистиче-ската партия (ФСП) и левите радикали, предлагаше (първо заедно – след 1972 г., а после поотделно – след разпадането на съюза на левицата през 1977) промяна на икономи-ческия модел. Избирателите можеха да го тълкуват опти-мистично – като преход към социализъм, или по-скромно – като въвеждане на социал-демократически капитализъм, основан на социална държава от високо ниво, с домини-ращ национализиран сектор, възприеман като двигател на растежа и напредъка. Да-нните от следизборна анкета на Центъра за политически изследвания (Cevipof) през 1978 г. показват, че този проект събира подкрепата на мно-зинството от трудовите класи (60% от работниците, 50% от майсторите) и на персонала в публичните услуги. На вто-рия кръг от президентските избори през 1981г. 72% от работниците и 62% от служи-телите се обявиха в подкрепа на Франсоа Митеран. Убеж-дението, че може да се опре на солидна социална база то-гава го подтикна да обяви, че „политическото мнозинство от френския народ, изразено по демократичен начин, се отъждестви с неговото со-циално мнозинство“ (2).

Тридесет и една години по-късно, през 2012 г., се видя колко много „управляваща-та левица“ се е отдалечила от традиционната си база, загърбвайки трансформа-торските амбиции, на които първоначално бе изразител.

Политиката на строги ико-номии, избрана през 1982-1983 г., означаваше да се пренебрегнат най-основните очаквания на съставните гру-пи в социологическия блок, подкрепящ левицата. Това противоречие между иконо-мическата политика, която „управляващата левица“ (т.е. главно Социалистическата партия) искаше да приложи, и очакванията на нейната базата доведе до криза, която социалистите се опитаха да предотвратят, като подновят социалния блок, на който се опираше тяхната партия.

Данните на Центъра за европейски проучвания (CEE-Sciences Po) от 2012 г. показват, че едва 45% от работниците тогава са одобрявали левите партии (от ФСП до крайната левица), докато през 1978 г. те са били 60%. През 1978 г. за левицата са гласували 46% от заетите в услугите, а през 2012 г. едва 35% са направили същия избор. Обратно, под-крепата на слоевете с висше образование (кадри от частния и от обществения сектор) е силно нараснала: докато през 1978 г. 18% от ръководителите и управленските кадри под-крепяха левите партии, през 2012 г. за тях гласуваха 43%. Отдръпването на народните маси от „управляващата ле-вица“ увеличи повече дела на въздържалите се, отколкото процентите на десницата и крайната десница. Така спо-ред анкета на института Ipsos за регионалните избори през 2015 г. силната работническа подкрепа за Националния

фронт (43%) трябва да се раз-глежда на фона на масовото въздържане от гласуване на тази група (61%).

По-системните статисти-ческите анализи [3] показват един извънредно важeн и странно защо изпускан от вни-мание елемент в публичния дебат: левият социален блок все още съществуваше през 2012 г. Групи, определяни чрез социално-професионалните категории на Националния институт по статистика и икономически проучвания (INSEE) изразяваха доста представителни очаквания за лява политика. Привидно отживяла тема, като тази за национализациите, например, получаваше мнозинство от положителни мнения [4], с по-изразена подкрепа сред служи-телите от обществения сектор и чувствителна съпротива сред високодоходните слоеве. Приблизително същия тип антагонизъм се очертаваше по въпроси като пенсионната реформа на Саркози, повиша-ването на ДДС или политиките за намаляване на неравенство-то. Така, противно на модните схващания за заличаване на „старите“ разделения, пред-почитанията в икономиче-ската област очертаваха сред френското население едно противопоставяне дясно–ляво, което можеше да се свърже със социално-професионалната стратификация.

Най-общо, противопос-тавянето между социалните групи по тези предпочитания през 2012 г. не изглеждаше много по-различно от онова през 1978 г.: категориите с по-ниски доходи одобряваха идеята за преразпределение; тя пък предизвикваше враж-дебност сред категориите, разполагащи с високи доходи. Последните, както и хората със свободни професии, за-наятчиите и търговците, бяха за пенсионната реформа на Саркози и по-скоро не под-крепяха разширяването на обществения сектор. Проектът за замяна на съществуващите трудови договори с един-един-ствен гъвкав договор с малко по-високо ниво на защита в зависимост от трудовия стаж на работното място се полз-ваше с подкрепата на хората с дипломи, по-възрастни и с високи доходи (60% от кадри-те и ръководителите), но не и от народните категории (52% от работниците и служителите бяха против).

(1) Вж. Bruno Amable, Elvire Guil laud и Stefano Palombarini, L’Économie politique du néolibéralisme. Le cas de la France et de l’Italie (Поли-тическата икономия на неолиберали-зма. Случаят с Франция и Италия), Париж, 2012.

(2) Реч на 21 май 1981.

(3) Вж. Structural Crisis and Institutional Change in Modern Capitalism. French Capitalism in Transition, Oxford University Press, предстои да излезе през март 2017. Обработените данни са от френски изборни анкети (Centre de données socio-politiques, Sciences Po).

JUAN GENOVÉS. – « Кадмий », 2015

4МАРТ 2017 - МОНД дипломатик

ТРУДЕН КОНСЕНСУС ЗА ЗАБРАНА НА „РОБОТИТЕ УБИЙЦИ“

ÎÎÍ ñðåùó ÒåðìèíàòîðПървите официални разисквания в ООН за за-брана на системите от автономни смъртоносни оръжия са предвидени за идното лято в Женева. Без консенсус по рамката за развитие на изкуст-вения интелект в областта на въоръженията действителността скоро може да се доближи до фантастиката, в която машини убиват без чо-вешка намеса.

ЕДУ А Р ПФЛИМЛЕН*

* Журналист от Monde.fr и научен сътрудник в Института за между-народни и стратегически отношения (IRIS).

ПРЕЗ юни 2016 г. ро-ботите за сухопътен бой бяха предмет на специално внима-

ние на Салона на отбраната „Eurosatory“, проведен в окол-ностите на Париж. Тези маши-ни могат да бъдат оборудвани с картечници или гранатомети, като системата „ТHeMIS“, да служат при антитерористич-ни действия – като „Dogo“, или да охраняват конвои, като RoBattle – седемтонно превоз-но средство с купол за стрелба върху шест двигателни колела. Но докато тези оръжия се контролират дистанционно от оператор, някои сухопътни роботи могат да действат на-пълно автоматично.

Такъв е случаят с SGR-A1, конструиран от южнокорей-ския производител „Самсунг“. От 2010 г. този „робот-часо-вой“ пази границата между двете Кореи с помощта на високочувствителни камери и датчици, способни да засекат движеща се цел на разстоя-ние четири километра. Той разпознава гласове и пароли, различава човек от животно

и издава заповед „Стой!“ при нарушаване на демаркацион-ната линия. Ако заподозреният вдигне ръце, този „Робокоп“ не стреля. В противен случай може да използва картечница-та си „Daewoo K3“, калибър 5,56 мм, или 40-милиметровия си гранатомет. Разрешение-то за откриване на огън все още е поверено на хората от командния пункт, но апаратът има и „автоматичен“ режим, който му позволява да действа самостоятелно (1). От „Сам-сунг“ изтъкват, че техният часовой никога не се уморява и не се влияе от атмосферните условия…

Според поръчителите или производителите, предимство-то на подобни роботи е, че вършат мръсната работа, най-вече „депресиращите, отвра-щаващи и опасни“ 3D-задачи (2). Той успешно замества вой-ника, като му спестява някои дейности, които са рисковани (разминиране, придвижване в ядрена, бактериологическа или химическа среда), рутин-ни (наблюдение, патрулира-не…) или физически тежки (транспортиране на товари).

Както при дроновете, тези нови видове оръжия повди-гат огромни проблеми, но

разработването им досега се извършва без каквато и да е многостранна регулация. Изглежда основната грижа на военните е да не бъдат изпреварени от съперниците си. Неотдавна в свой доклад Пентагонът препоръча не-забавни мерки за участие в надпреварата и предложи ня-колко насоки, за да се „ускори въвеждането на автономни средства от Министерство-то на отбраната“ (3). Китай-ските държавни предприятия вече разработват разнообразни

Îòâîðåí ïðîçîðåö êúì íåèçâåñòíîòî

СЛЕД барута и ядре-ното оръжие бързият напредък на роботи-

ката и изкуствения интелект бележи, според някои, трета революция в областта на во-енната техника. В случай че не бъдат въведени регулации, ускореното техническо усъ-вършенстване може да доведе до конструирането на смър-тоносни автономни оръжейни системи (САОС), наречени накратко „роботи убийци“, макар отговорните фактори да не го признават: „В много слу-чаи и винаги когато се стигне до използване на сила, абсо-лютна автономия не може да съществува, тъй като при вземането на решения винаги ще участват хора“, твър-деше през септември 2016 г. тогавашният американски секретар по отбраната Аштън Картър (5). Същевременно обаче зам.-председателят на Съвета на началник-щабовете на въоръжените сили на САЩ Пол Дж. Селва посочва, че до десетина години Съединените

щати могат да овладеят техно-логията, която позволява да се конструират роботи, способни сами да взимат решение да убиват… като уверява обаче, че нямали намерението да го правят (6).

„Налагането на задължи-телен човешки контрол ще ни предпази от това да бъдат

застрашени някои фундамен-тални морални принципи, ръ-ководещи решението за при-бягване към сила“, смята Бони Дочерти – изследователка в отдел „Оръжия“ на „Хюман райтс уоч“ и ръководителка на световната кампания „Стоп на роботите убийци“ (7) Растяща-та автоматизация на оръжията отваря прозорец към неиз-вестното.„Разработването на тези технологии поставя въпроси, които отиват по-далеч от обичайно срещаните в международното право“, твърди Жюлиен Анслен – спе-циалист по право на разоръжа-ването (8).

То всъщност засяга ня-колко ключови елемента на международното хуманитарно право, което урежда въоръже-ните конфликти с Женевските конвенции от 1949 г. и техните допълнителни протоколи: човешкото достойнство, пред-пазливостта, разграничаването между цивилни и военни лица и обекти, както и „пропорци-оналността“, целяща да се из-

(1) „Robotisation de la guerre: le soldat SGR-A1, l’ultime sentinelle“ (Роботизация на войната: войникът SGR-A1 – най-съвършен страж), 7 яну-ари 2015, Contrepoints.org, et „Samsung techwin SGR-A1 sentry guard robot“, GlobalSecurity.org, 11 juillet 2011.

(2) На английски – dull, dirty and dangerous. Вж. Ronan Doaré, Didier Danet et Gérard

de Boisboissel (sous la dir. de), Drones et killer robots. Faut-il les interdire?(Дронове и роботи убийци. Трябва ли да бъдат забранени?), Presses universitaires de Rennes, 2015.

(3) „Summer study on autonomy“, Defense Science Board, juin 2016.

(4) „Bientôt une armée de robots autonomes?“ (Скоро идва ред и на армии от автономни роботи?) , Sputniknews.com, 19 октомври 2015.

(5) Sydney J. Freedberg Jr. и Colin Clark, „Killer robots? „Never “,

defense secretary Carter says“ (Роботи убийци? „Никога“, казва секретарят по отбраната Картър), Breaking Defense, 15 септември 2016.

(6) Matthew Rosenberg и John Markoff, „The Pentagon’s „Terminator Conundrum“: Robots that could kill on their own“, The New York Times, 25 октомври 2016.

(7) „Killer robots and the concept of meaningful human control“, доклад за делегатите на Конвенцията за конвенционалните оръжия на ООН, Human Rights Watch, април 2016.

(8) Julien Ancelin, „Les systèmes d’armes létaux autonomes (SALA). Enjeux juridiques de l’émergence d’un moyen de combat déshumanisé“ (Авто-номните летални оръжейни системи (САОС). Юридическото предизвика-телство на дехуманизирано бойно средство), La Revue des droits de l’homme, Nanterre, октомври 2016.

и сравнително автономни ро-боти. Русия наскоро е изпроб-вала системата „Уникум“, ко-ято, според правителствената агенция „Спутник“, „влага в машините изкуствен инте-лект и в бъдеще ще позволи да се изключи почти изцяло човешкото участие“(4). Да споменем накрая Израел, кой-то въвежда в употреба мно-гобройни сухопътни роботи, разработени от частни произ-водители и от най-изтъкнатите фирми на процъфтяващия во-еннопромишлен комплекс.

МОНД дипломатик - МАРТ 20175

LE MONDE DIPLOMATIQUEПревод Станимир Делчев

Потенциално през 2012 г. все още съществуваше блок, изразяващ леви очаквания, и десен блок с противоположни стремежи. И симетрията спира-ше дотук. Отношенията, които десните и левите политически коалиции поддържаха със съ-ответните свои социални бази, чувствително се промениха. Десницата трябва да намери баланс в стремежите към ради-кални неолиберални реформи, за каквито настоява част от нейния електорат (свободните професии, висшите кадри), но които плашат една друга част (служители от междинния ешелон в частния сектор). Следователно повтарящият се проблем на десните коалиции е да се съчетаят разностранните стремежи. В това отношение предложенията на Фийон, кой-то иска да въведе една по-ради-кална неолиберална програма, каквато никоя дясна партия не е предлагала досега, могат по-скоро да задълбочат проблема, вместо да го решат.

„Лявото управление“ пък отказва от 1982-1983 г. да при-ложи политика, отговаряща на очакванията на социалния блок, който го извежда на власт. Тази политическа коа-лиция начело със Социалисти-ческата партия следователно е осъдена да търси алтерна-тивен електорат, склонен да подкрепи основните опции, около които се формира ней-ната икономическа политика: европейска интеграция и не-олиберални „структурни ре-форми“, евентуално смекчени от „активна“ социална полити-ка и/или макроикономическа политика, която да загърби строгите икономии. Групите, склонни да подкрепят такава ориентация, се характеризират с относително високо равнище на образование и доходи. Ето защо фронтът, който те биха съставили, би могъл да се оп-редели като „буржоазен блок“. Сърцевината му биха пред-ставлявали висшите кадри в държавната администрация, числящи се по традиция към

левия блок, както и кадри от частния сектор, които по-ско-ро са част от десния блок.

Съответстващата полити-ческа стратегия не е нова и бе изследвана с ограничен успех от различни представители на десницата в соцпартията. През 1985 г. Жак Делор призова-ваше „мъдреците от всички лагери“ (5) да се споразумеят по икономическа политика, която да търпи малко промени при политическите алтер-нативи. Заставайки начело на ФСП след поражението в парламентарните избори през 1993 г., Мишел Рокар се опитваше да намери в един „голям взрив“ решение, което да смени традиционния съюз на ФСП с ФКП.

Човекът, който днес олице-творява тази стратегия по най-очевиден начин, е Макрон. Той, въпреки претенциите за новост, се обявява за нещо „нито ляво, нито дясно“, което често е използвано в минало-

то. Лесно може да се отгатне икономическата програма, на която е носител, при прочита на неговите произведения от младини, доклада „Атали“ (6), както и действията му като ми-нистър със закона „Макрон“. Насоките му в икономическата политика – европейска проин-теграция, благоприятстваща приватизациите и „либерали-зацията“ на трудовия пазар, съответстват на опита да се състави един доминиращ „бур-жоазен блок“.

Има обаче една пречка пред този проект. Този електорат е съставен от заможни социални групи с висше образование, които обаче са малцинство в социален и политически план. Една реалистична стратегия предполага следователно да

се търси привличане на други групи. Тъй като икономически-ят проект почива върху неоли-берални реформи, отхвърлени от мнозинството от стария ляв блок, подкреплението би до-шло по-вероятно от фракции, принадлежащи към десничар-ския блок (свободни профе-сии и средни кадри). Това би било решение на вътрешните противоречия на десницата: да отхвърли в политическото малцинство най-враждебните на „структурните реформи“ категории, за да се съюзи с гру-пите от стария ляв блок, които са по-благосклонно настроени към тях. Това политическо мно-зинство вероятно би останало малцинство в социален план.

БРУНО АМАБЛ

Ñîöèàëíî ìíîçèíñòâî, ïîëèòè÷åñêî ìàëöèíñòâî

(4) Относно национализациите 35% от анкетираните изразяват отрицателно мнение, а 51% – по-ложително.

(5) Philippe Alexandre и Jacques Delors, En sortir ou pas , Грасе ,

Париж, 1985.(6) Макрон бе докладчик на ко-

мисията за либерализиране на френ-ския растеж, по-известна под името „комисия Атали“, която представи своя доклад през януари 2008.

бегнат граждански загуби или вреди „които биха били преко-мерни спрямо предвиждана-та конкретна и пряка военна изгода“. Ако един ден робот би решавал самостоятелно съдбата на човешко същество, то самото естество на войната би било променено.

Няколко хиляди известни личности, между които бри-танският астрофизик Стивън Хокинг, американският линг-вист Ноам Чомски и предпри-емачи като Илон Мъск („Спейс Екс“) и Стийв Возняк („Епъл“), отправиха на 28 юли 2015 г., по повод 24-та Международна конференция по изкуствен интелект, апел за забрана на САОС: „Ние смятаме, че изкуственият интелект крие голям потенциал за човечест-вото в много различни области и това трябва да бъде него-вата цел, се казва в откритото им писмо. Използването му за надпревара във въоръжа-ването е вреден проект. Той трябва да бъде възпрян чрез пълна забрана на автономни-те нападателни оръжия, ко-ито работят без значителен човешки контрол.“. Главното им опасение е разпространява-нето на такива машини: „Ако дадена военна сила напредне в разработването на оръжия, свързани с изкуствения инте-лект, световната надпревара във въоръжаването е практи-чески неизбежна и крайната точка на тази технологична траектория е очевидна: ав-тономните оръжия ще се превърнат в калашниците на утрешния ден.“ Като се опират на опита на химиците при забраната на химическите оръжия, и на физиците – при забраната на разпространени-ето на ядреното оръжие, авто-

рите подчертават, че повечето изследователи в областта на изкуствения интелект нямат никакъв интерес да се създават оръжия въз основа на научната им дейност.

Във връзка с появата на все по-нови оръжия Женевските конвенции бяха редовно допъл-вани чрез международни пре-говори. През 1980 г. бе приета Конвенция за някои конвенци-онални оръжия (ККО). Редов-но допълвана, тя послужи за рамка на протокол ІV, влязъл в сила през 1998 г. Ратифициран от 107 държави, той забрани използването и трансфера на заслепяващи лазерни оръжия, преди още подобни средства да се появят на бойното поле. Международният комитет на Червения кръст (МКЧК) участ-ва активно в изготвянето и приемането на този текст, като мобилизира неправителстве-ните организации и информи-ра печата. Представители на МКЧК посетиха редица стра-ни за разговори с официални представители. Решаваща бе подкрепата на Европейския парламент, Организацията за африканско единство и Интер-парламентарния съюз.

Растящата тревога от въз-можна автономност на военна-та техника бе тема на няколко конференции на ООН с учас-тието на държави, които са страни по ККО. Още през 2013 г. председателстващият не-формалните срещи по САОС, френският посланик Жан-Юг Симон-Мишел, постигна съ-гласие за един първи мандат, с перспективата да ги причисли към специфична категория на правото на разоръжаването, което впоследствие може да доведе до подписването на

нов протокол. По време на годишните срещи, все още неформални, деветнадесет страни от Латинска Америка и Африка, както и Пакистан, се произнесоха за пълна за-брана. По време на последната среща през декември 2016 г. 88 страни, между които най-напредналите в тази област, стигнаха до съгласие да запо-чнат официални разговори, с цел тези технически сред-ства да бъдат поставени под контрола на международното право. Среща на експертната група е предвидена отново през август т.г., впоследствие и през есента, за да подготви годишната среща на ККО от 22 до 24 ноември 2017.

Тя трябва да обсъди най-на-пред практическа дефиниция на смъртоносните автономни оръжейни системи (САОС), за да може да идентифицира роботите убийци като незакон-ни, в зависимост от степента на човешка намеса в тяхното действие, единствено способ-на да гарантира спазването на Женевските конвенции. Тези оръжия вече могат да селек-тират цели и никоя държава не претендира да постигне пълна автономия на роботите. Остава да се реши дали операторът трябва да запази възможността да включи машината в дейст-вие, или само да прекрати нейното самостоятелно задей-стване и до каква граница. От „Хюман райтс уоч“ настояват за „ефективен човешки кон-трол“, но повечето страни изгледа се задоволяват със „значителен контрол“, което може да се тълкува двузначно. Франция желае по-скоро да бъде задълбочено разграни-чаването между системите, разполагащи с различна по

сложност „автоматика“, и „автономните“ системи без всякакъв човешки надзор (9). Консенсус би могъл да се постигне около понятието „човешка намеса, съобразена със смъртоносната сила“ и така да се гарантира използва-нето на системата по начина, предвиден от човека. Остава въпросът за променящите се условия, присъщи на театъра на бойните действия.

Оръжейните системи след-ва също да бъдат оценявани в зависимост от последствията от тяхното функциониране, като се изхожда от принци-пите на „разграничаване“ и „пропорционалност“. От това следва, че е особено важно да се ограничи размиването на отговорностите, както и да се идентифицират ясно веригата на управление и отговорникът за взетото решение, който да не може да се позовава на сложната програма на техни-ческото средство.

Рискът от споразумение минимум не е малък, като се има предвид неохотата, с която военните сили се включват в преговорите. Русия не изрази несъгласие със забраната, но и не прие официално започване на дипломатическия процес, преди ясно да се дефинира понятието „автономна смърто-носна оръжейна система“. Ки-тай подкрепи разработването на юридически задължителен инструмент. При това, както и Индия, той изразява известно съмнение относно механизми-те за проверка на оръжията. Израел се противопоставя на глобална забрана и се обявява за „поетапен“ подход, подчер-тавайки, че САОС могат също да представляват предимство

както във военно, така и в ху-манитарно отношение.

Остава една голяма въ-просителна – американската администрация. Темата не бе застъпена по време на предиз-борната кампания, а позицията на новия секретар по отбрана-та Джеймс Матис не е извест-на. Засега Съединените щати преценяват забраната като „преждевременна“ и същевре-менно подкрепят процеса на ККО и изработването на „до-бри практики“ за инспекция на оръжията като „временен етап“ от търсенето на отговор на проявената загриженост, посочва г-жа Мери Уорхам – координаторка на кампанията „Стоп на роботите убийци“.

„Обръщайки се към група правителствени експерти за подготовка на официалната процедура, държавите позво-лиха въпросът да не остане затворен в рамките на уни-верситетските дискусии“, посочи тя с удовлетворение. „Това позволява да се надя-ваме, че най-сетне ще се на-прави нещо по този въпрос.“ Нов протокол би могъл да се приеме в приемлив срок само в случай че международната мобилизация на държавните и недържавните фактори остане силна. Да се унищожи в заро-диш рискът от разпростране-ние на „роботите убийци“, е и една от целите за опазване на мира и международната сигурност, провъзгласени от Устава на ООН.

ЕДУАР ПФЛИМЛЕН

(9) Изказване на френския представител на неформалната сре-ща на експерти по САОС в рамките на ККО, 13-17 април 2015.

LE MONDE DIPLOMATIQUEПревод Мария Петрикова

(От стр. 3)

6МАРТ 2017 - МОНД дипломатик

Директор проф. д.ф.н. Венко КЪНЕВ Отговорен редактор Юрий БОРИСОВ Редактори

Дора ЧичковаПавлина Колева

„Монд дипломатик“започва да излиза на български език през

ноември 2004 г. под името „Свят и дипломация“. От ноември 2005 г. българското издание носи сегашното си име. От януари 2010 г. до 2 април

2015 г. „Монд дипломатик“ излизаше като приложение на в. „Дума“.

Изданието продължава временно само онлайн.

Във Франция вестникът се издава от SA Le Monde diplomatique,

в което акционери са SA Le Monde, Асоциация Gunter Holzmann и Асоциацията на приятелите на Le Monde diplomatique.

ДиректорSerge HALIMI

Главен редакторPhilippe DESCAMPS

Основател: Hubert BEUVE-MÉRYПредишни директори:

François HONTI (1954–1972), Claude JULIEN (1973–1990),

Ignacio RAMONET (1990–2008)

За контакт с българската редакция:e-mail: lmdbg@press.bg;

bg.mondediplo@gmail.comwww.bg.mondediplo.com

Четете „Монд дипломатик“ на адресwww.bg.mondediplo.com

Вестник „МОНД дипломатик“

Íåóìîðèìè ïîáîðíèöè

çà äåìîêðàöèÿ ÷ðåç... ïðåâðàòè

ВЕНКО КЪНЕ В

ОТНОВО и отново, безкрай са превратите в Латинска Америка, организирани от олигархията с подкрепата

на САЩ или пряко от САЩ. Боливия ги броеше със стотици, за 150 години независимост – 152 преврата. Срещу Ево Моралес имаше опити да бъде свален и страната да бъде разделена на две, като се отдели богатата на газ провинция Санта Крус. Преди година задрънчаха оръжия и във Венецуела. С операция, наречена „Жерико“, воен-ните се готвели да вземат властта. Това трябвало да започне на 12 февруари 2015 г. Със самолет „Тукано“ са искали да бомбардират президентския дворец, Министерството на отбраната и телеви-зионната компания „Телесур“. (А защо да бомбардират телевизията?) Същия ден в опозиционната преса е трябвало да излезе манифест – „Документ за прехода“, подписан от трима известни членове на олигархията. Участвал е и Антонио Ледесма, кмет на Каракас, арестуван и подведен под отговорност. Естествено, подготвяли са се и мани-фестации, т. нар. гуаримбас. В същото време CNN и други медии щели да обявят, че режимът е репресивен и че му липсва легитимност. Въпреки избо-рите, проведени по всички правила на представителната демокрация.

Програмата е ясна: да се поеме отново контролът върху петрола чрез приватизацията (прекъсната от Чавес), да станат частни всички основни пред-приятия, да се върнат раздадените на селяните земи, които земевладелците не обработваха, и т.н. И естествено, да бъдат премахнати социалните при-добивки, въведени от боливарските правителства.

Манифестът, призоваващ военните към въстание, вече е бил подписан от трима бивши участници в преврата срещу Чавес от 2002 г. и подстрекате-ли на метежите от миналата година. В Каракас са арестувани 7 офицери – от генерали до лейтенанти от военновъз-душните сили, финансирани от дес-ницата. Малко преди опита за преврат са получили американски визи, за да пристигнат в случай на неуспех в Ма-ями, където да ги обявят за политически жертви на режима. Връзката между превратаджиите и правителството на САЩ е била пълномощната министърка от посолството Кели Кидерлинг.

В комюникето на президента Николас Мадуро и на председателя на парламента Диосдадо Кабельо се изреждат имената на местните покро-вители и подстрекатели на преврата. Мадуро заяви също, че притежава до-казателства за участието на дипломати от посолството на САЩ в подготовката за преврата.

Превратаджиите действат по учебник

Джийн Шарп им го е написал. В подготовката на заговора е участвал и Питър Акерман, който преди това е давал „ценните“ си съвети в Сирия и в Украйна.

Днешните събития във Венецуела напомнят за Чили – когато беше убит Алиенде, за Хондурас – когато свалиха Мануел Селая, за преврата срещу Ча-вес през 2002 г. Пак същите лъжи като

фалшивите снимки, на които чавистите уж стрелят по манифестацията, а в скритата им част се вижда, че улицата там е празна улица. И в Украйна превра-таджиите стреляха в двете посоки, за да обвинят правителството на Янукович.

Лъжата, изопачаването на истината изиграха съществена роля и в Близкия изток. А безпринципността лъсна по време на „арабската пролет“ – се-гашното авторитарно правителство в Египет, изглежда, с нищо не заплашва „демокрацията“, нито превратаджий-ското в Украйна, където царят банди-тизъм, война и хаос. Нито в Мали, в Централноафриканската република, в Либия, в Сирия...

Всички намеси са „в името на демокрацията“. Демокрация, но с по-слушно правителство, като в България, където трима американски конгрес-мени могат да спрат „Южен поток“. Вече няма нужда да се обяснява какво е бананова република. Само при това условие резултатите от изборите се признават. А се прибягва до преврат, когато вътрешната опозиция е слаба и няма шансове да спечели изборите.

За десницата и за САЩ демокра-цията е разтегливо понятие. Чавес се яви 16 пъти пред урните и само веднъж загуби, но все нямало демокрация във Венецуела. Още не признават победата на Николас Мадуро от 14 април 2013 г., но признаха на следващия ден Кармо-на – превратаджията срещу Чавес, или гватемалския генерал Ото Перес Мо-лина, или Хондураския превратаджия Порфирио Лобос, който потопи стра-ната в репресии. Народната подкрепа за Ево Моралес е 62%, но и в Боливия все нещо не било както трябва (защото Боливия възстанови суверенитета си върху газа). Еквадор им боде очите..., но ето там отново спечелиха изборите привържениците на Рафаел Кореа. Но-вият президент се казва Ленин. Въпреки че властта винаги се „износва“, въпреки че олигархията се организира все по-добре и дава повече пари за изборите, принципната позиция, мерките в полза на обикновените хора пак печелят из-борите. А някои европейски политици управляват с рейтинг от 13%, при 40% процента гласували.

Но и описаният преврат не успя, защото

народът на Венецуела стои зад своето правителство

Смени се малко политиката спря-мо Куба, Обама призна, че 60 годи-ни натиск от всякакъв вид не е дал

резултат, освен че караха кубинския народ да страда. Тръмп най-вероят-но ще се погрижи да няма големи промени. Сега се нахвърлиха върху Венецуела. Всичко опитаха: преврат срещу Чавес, саботажи чрез петрола, тероризъм, улични манифестации, ембарго, медийни кампании. Цялата 2014 г. водеха икономическа и про-пагандна война под името „Изходът“ срещу венецуелското правителство. А сега крият продуктите, както в Чили по-рано, саботират производството. И все в името на човешките права и на свободата.

Ами да припомним откъде тръгват човешките права – от правото да ядеш, да имаш жилище, работа, медицинско обслужване – това, което латиноаме-риканската олигархия открай време забравя. Пък и европейската все по-вече.

Но днес в Латинска Америка

срещат силен отпор. Лявата вълна е заляла континента, на места има от-лив, като в Аржентина, но спечели в Никарагуа и Еквадор. Венецуела не е сама, има подкрепата на съседите си. На срещата на върха на Организаци-ята на американските държави някои страни заявиха в лицето на амери-канските дипломати, че ако Куба не присъства на следващата среща, и те няма да са там. Сега я атакуват там, както през 1962 г. изключиха Куба. Но не става.

Някои сметки вече не излизат. Свалиха цената на петрола, за да уда-рят Венецуела и Русия, но това рико-шира върху петролните компании в Тексас, където предстои уволнение на 128 хиляди души от GE OIL&GAS. Същото ще се случи в Оклахома, Калифорния и т.н. Както стана и с ембаргото, наложено на Русия, което се обърна срещу европейските про-изводители.

На 2 февруари 2014 г. Държавният департамент на САЩ наложи частич-но ембарго на Венецуела в името на човешките права. Защото „венецуел-ското правителство не се съобразява с исканията на някои правителства, на почитани лидери и групи от експерти в името на промяната, и продължава да не спазва човешките права и ос-новните свободи". Ето едно общо, много удобно изявление, което нищо не уточнява, и то защото някакви групи от незнайни експерти искали промяна във Венецуела.

На същия 2 февруари вицепрези-дентът на САЩ Джо Байдън е поискал

от някои лидери в Централна Америка да изоставят Венецуела, „защото пра-вителството ще падне скоро“. Изглеж-да е знаел за подготвяния преврат.

На 8 февруари пък ръководителят на военното разузнаване, генерал Вансен Стюарт, „отгатнал“, че ще има масови протести. А Белият дом обяви подкрепата си за гражданите на онези страни, „където упражняването на демокрацията е в опасност, като във Венецуела". Дали в Саудитска Арабия или в Катар се упражнява свободно?

Във връзка с Венецуела Общността

на латиноамериканските и карибски-те държави (СЕLAC) разпространи декларация, в която „потвърждава, че осъжда принудителните едностранни мерки (на ембаргото), които проти-воречат на международното право“. Много други движения и държавни глави от континента заявиха пълната си подкрепа за Венецуела. Селски и работнически комитети подкрепиха също правителството.

Това направи и венецуелската

младеж. Тя подкрепя правителството, което ѝ даде възможност да учи и ра-боти. „Чавизмът“ измъкна 5 милиона души от мизерията – истински успех за една страна с 30-милионно насе-ление. А какво е „чавизмът“ – порив, мисъл за социална справедливост, вик на потиснатите, на изоставените от консумативното общество, от предста-вителната демокрация...

И пак и отново опити да се свали

правителството на Мадуро, сега се включи и Организацията на Амери-канските държави (ОЕА)...

БЪЛГАРСКА РЕДАКЦИЯ