1

2

СЪДЪРЖАНИЕ

Интервю с доц. Пламен Митев,

Декан на ИФ на СУ „Св. Климент Охридски“ 3

Исторически календар 8

Политикът Васил Левски 9

Константин Кирил Философ

„Проглас към Евангелието“ 15

Цар Калоян. Сблъсъкът със Запада 18

Сталинград – разгромът 28

Селищната архитектура в Угарит

през късната бронзова епоха 40

Асирия – първата световна империя. Възходът 54

Родът на Пейо Яворов – част втора 68

Константин Велики. Пътят към властта.

Държавник и пълководец 74

Смях от миналото 86

3

ИНТЕРВЮ

С доц. Пламен Митев

В годишнината от обесването на Васил Левски ние

решихме да говорим с доц. Пламен Митев за една от най-

спорните епохи от нашата история – Възраждането. Това

е времето на нашето осъзнаване и с него ще установим

можем ли да погледнем миналото си в очите.

Доц. д-р Пламен Митев е роден на 28.11.1956 г. в Шумен.

Завършва история в СУ през 1981, а от 1982 работи в

него. От 2007г. е декан на ИФ на СУ. Автор е на редица

статии, студии и монографии за Възраждането. Член е на

Управителния съвет на Общобългарския комитет „Васил

Левски“.

1. Доц. Митев, здравейте! Бихме искали да Ви попитаме какво Ви насочи към

Възраждането?

Интересът ми към възрожденската епоха се зароди сравнително късно. Когато

кандидатствах, мечтаех да се занимавам със стара история, но така се случи, че при

разпределението по специализации попаднах в групата по нова и съвременна история.

Първоначално останах разочарован, но постепенно осъзнах, че тъкмо тази

специализация ми дава солидна общоисторическа подготовка. Неслучайно най-

авторитетните изследователи на Българското възраждане като Христо Гандев например

са добри познавачи и на европейската история. Затова и досега съм много благодарен

на преподавателите ми от катедрата по Нова и съвременна история и особено на проф.

Христина Михова и проф. Виржиния Паскалева, които разкриха пред мен магията на

европейското Ново време. Във втори и трети курс допълнително посещавах и лекциите

в специализацията по Балканска история, където пък имах шанса да се срещна с такива

университетски учени като акад. Димитър Ангелов, проф. Петър Тивчев, проф. Бистра

Цветкова. Така постепенно, от смесицата между европейското и балканското започна

да се поражда и любопитството ми към възрожденската епоха, като главната заслуга за

това дължа на проф. Николай Генчев. По онова време всички студенти го

боготворяхме, защото той беше различен, инакомислещ, бунтар, словото му ни

грабваше, а публикациите му се четяха на един дъх. Още преди да се дипломирам той

ми предложи да се явя на асистентски конкурс по Българско възраждане и аз без

никакво колебание приех поканата. Три десетилетия изминаха оттогава и нито за

момент не съжалявам за направения избор, защото националното ни Възраждане е

невероятно интересна епоха – с динамичните и радикалните промени, които трасират

4

пътя на българите към свободата, към духовната и политическата еманципация, към

модернизацията. Българските ХVІІІ и ХІХ век са истински калейдоскоп от събития и

личности, от герои и предатели, от победи и провали, от надежди и разочарования, от

сбъднати мечти и рухнали идеали. Страхотен и все още далеч неопознат исторически

материал, който за жалост през последните десетилетия се покри с патùна и изгуби от

блясъка си, заради напъните на нароилите се в годините на поредния ни преход родни

послушковци и чуждопоклонници, които, за да угодят на разни евроатлантически

авторитети или пък за да се впишат в модните днес увлечения по „новите прочити” на

миналото ни, стигнаха до там да отрекат съществуването на национално Възраждане.

2. Може ли българската нация да търси своите корени във Възраждането?

Защо то се забавя в сравнение с другите балкански народи?

Модерната българска нация се формира тъкмо през епохата на Възраждането. Ако

изключим изкуствено („лабораторно”) родените нации, нациообразуващите процеси

имат комплексен характер. Те протичат сравнително по-бавно и в началната си фаза

остават трудно забележими, тъй като е необходимо предварително натрупване на

различни предпоставки от стопанско, социално, културно, етнодемографско и

политическо естество. В българските условия тези предпоставки са налице към 30-те –

40-те години на ХІХ в. и формирането на българската нация намира ярко проявление в

просветното и църковното движение, както и в борбите за освобождение. Неслучайно

съвременната наука приема, че с фермана за Екзархията (27 февруари 1870 г.) Високата

порта не само възстановява независимата българска църква, но и официално признава

българската нация с нейните исторически очертали се граници. Прочее, това че

корените на нацията ни трябва да се търсят във Възраждането, когато не сме имали все

още своя държава и свой политически елит, е видно и по родилните белези, които

откриваме и до днес в народопсихологията на българина – изначалното неуважение

към държавните институции, байганювщината, прекалената търпеливост, склонност

към политиканстване и т.н и т.н.

Що се отнася до тезата, че Българското възраждане се забавя в сравнение с другите

балкански народи, убедено считам, че тази теза е предпоставена и попресилена. Вярно

е, че гърци, сърби и румъни успяват по-рано от нас да се освободят. Но доколко и с

какво са ни изпреварили в цивилизационното си развитие? А и при всеки един от

споменатите народи важна роля играе външнополитическият фактор, който за жалост

поне през ХІХ в. е бил винаги в ущърб на българите. Казвайки това, далеч съм от

мисълта да хвърлям вината върху другите. По-скоро искам да подчертая една азбучна

истина – ние сме малък народ, попаднал по силата на определени обстоятелства във

водовъртежа на големия Източен въпрос и превърнали се в една от дребните разменни

монети в сблъсъка на тогавашните велики сили. И ако гърците, сърбите и румъните се

намираха в периферията на Османската империя и това им позволяваше по-рано от нас

да попаднат в полезрението на големите държави, то ние си оставахме чак до

Освобождението стратегически най-важната за Портата балканска провинция, която

дори Русия беше отписала от плановете си. Да не забравяме и компактните

мюсюлмански общности, каквито липсваха в съседните страни. Разбира се, в сравнение

с Европа, Българското възраждане беше действително закъсняло, затова и през целия

ХІХ в. нашите деди трябваше да компенсират пропуснатото време и в съкратени

5

темпове да догонват другите европейски народи. Но тук ще навлезем в много

дискутираната тема за цивилизационните модели, за т.нар. „балканизъм” и т.н.

3. Днес, в ЕС, въпросът за връзката България-Европа е особено чувствителен.

Европеец или ориенталец е бил българинът тогава?

В началото на 90-те години, било за да се разграничат от някогашния съветски блок,

било от прекалено сервилничество към новите ни велики братя, българските управници

шумно провъзгласиха, че една от най-важните цели на прехода е „присъединяването на

България към Европа”. Този рефрен се превърна у нас в политическа мантра, която

прочее се оказа много удобна за еврочиновниците, в чиито очи българи и румъни са

синоним на бедност, изостаналост, корупция, беззаконие, т.е. на всичко онова, което

може да се определи като „неевропейско”. За какво присъединяване иде всъщност реч,

когато ние винаги сме били част от европейското пространство? Дори когато сме

попадали под чуждо владичество, българските земи са били идентифицирани като

„европейските провинции (владения)” било на Византия, било на Османската империя.

Нещо повече. Нашите етнически територии са се възприемали като своеобразна

контактна зона между Европа и Азия, между Изтока и Запада.

Тук именно би трябвало да се потърси и историческото обяснение за

характерологичното за Балканите съжителство между т.нар. „европейско” и т.нар.

„ориенталско”. В края на ХІV в. българите са били за продължителен период от време

откъснати от останалия европейски (християнски) свят и насилствено интегрирани към

една чужда по дух и традиции империя. Това неминуемо оставя своите белези върху

манталитета, върху начина на мислене и поведение на нашите предци. Още първите

възрожденски будители обаче се опитват да преодолеят вековната изолация, като

търсят различни възможности за усвояване на опита на по-напредналите европейски

народи. Достатъчно е да разгърнем книжовното наследство на Софроний Врачански

или на Петър Берон например за да се убедим колко силна е европейската струя в

Българското възраждане. През втората четвърт на ХІХ в. тези тенденции дават все по-

зрими резултати, а в навечерието на Освобождението модернизационните процеси

засягат вече всички страни на ежедневието. Разбира се, „алафрангата” не може да

заличи напълно „а ла турката”, а и в балканските географски ширини ефектът на

„криворазбраната цивилизация” не трябва да се подценява, но независимо от тези

локални особености, българите прекрачват в ХХ в. със самочувствието на европейци.

4. В обществото битува един идеален образ на героите от Възраждането.

Плеяда от светци. Защо българите днес се сравняваме с тях?

Съдбата ни като народ и държава е била такава, че в националния пантеон напълно

закономерно и заслужено преобладават възрожденските дейци. Пътят на българите

през „дългия” ХІХ в. е трасиран с усилията и мъченическите подвизи на стотици наши

герои – книжовници, даскали, църковни дейци, революционери. Няма нищо по-

естествено, тъкмо образите на тези строители на свободна България да се превърнат не

само във важна част от националната ни памет, но и в пример за подражание на всяко

ново поколение българи. И още нещо. Склонността да идеализираме възрожденските

6

герои се дължи вероятно и на желанието да компенсираме липсата на ярки и достойни

за доверието ни личности сред днешните политици.

5. В народната памет Васил Левски като че ли се извисява над всички

останали бележити личности от епохата. На какво според Вас се дължи

това?

На безспорните лични качества на Апостола. Ако продължа отговора си от

предходния въпрос, в Левски българинът припознава истинския народен водач. Той е

решителен, последователен, прозорлив, самокритичен, справедлив, всеотдаен, поема

отговорност за делата си. Не се изкушава от постове и почести, но когато се налага, не

се колебае да използва дадените му пълномощия. Харизмата му е пословична, а в

същото време е и много земен – виждаме го да се смее, да пее, да се съмнява, да страда,

Да не забравяме и неговите ясни послания за бъдещето на свободна България. За колко

от следосвобожденските ни управници бихме могли да кажем, че притежаваха подобни

качества?

6. Левски защитава демокрацията, но революционните му методи никак не са

демократични. Били ли са в конфликт идеите му с целите на революцията?

През последните години все по-често се акцентира върху този въпрос.

Действително, някои от методите на борба, използвани от комитетската организация,

влизат в противоречие със защитаваните от Апостола идеи за свобода и равенство, за

социална справедливост и демократска република. С особена сила тази констатация

важи за прословутия революционен терор, прилаган, макар и инцидентно, спрямо

предателите, турските шпиони и онези богати българи, които отказвали доброволно да

подпомагат освободителното дело. Но нима можеше да се отхвърли вековното

агарянско иго само с демократични и легални (мирни) средства? Лесно е да съдим с

аршина на хора от ХХІ век, но ако се поставим на мястото на Дякона, как щяхме да

изградим нелегална комитетска мрежа под зоркия поглед на властта и полицията?

Подготовката на едно всенародно въстание не е като да си пиеш кафето и да бистриш с

приятели голямата политика. Тръгвайки по пътя на революцията, ти неминуемо

приемаш и използването на силовите методи, защото всяка революция е и война – с

всичките си невинни жертви и осакатени човешки съдби. Именно в такива екстремални

ситуации най-добре проличават качествата и на водача, и на редовия съмишленик.

Васил Левски много добре осъзнаваше каква цена трябва да се плати за свободата на

България и затова се противопоставяше на всякакви авантюристични планове на

старите войводи или пък на разпалените хъшовски глави из Влашко. В същото време

обаче, когато делото налагаше, той не се колебаеше да поеме по пътя на собствената си

Голгота. Знаете ли с каква болка и с какви вътрешни терзания той понася отговорността

за смъртта на невинния слуга на Денчо Халача от Ловеч?

7. Васил Кунчев и Апостола Левски. Как са се съвместявали тези два образа в

един човек?

Много труден въпрос. От дистанцията на времето преображенията на сина на Гина

и Иван Кунчеви ни изглеждат естествени и лесно обясними, но истината е, че ние все

7

още не познаваме живия Левски. Било заради конспиративния характер на неговата

дейност, било заради тленността на документите от епохата на Възраждането, в

неговата биография продължава да има бели полета. Много факти и събития, отнасящи

се до жизнения му път, остават все още неразкрити, а това обяснява прочее и разните

митове и легенди, свързани с неговото име. В кой образ ще го запомним, зависи от нас

самите. За мен лично смиреният послушник и дяконът Игнатий, църковният певец,

легионерът и даскалът, знаменосецът и Апостола са обединени в едно и вероятно това е

част от обяснението за силният магнетизъм на Левски.

8. Периодично се издигат предложения Левски да бъде канонизиран за светец.

Може ли да се случи това? Трябва ли?

Дякон Игнатий беше официално канонизиран преди години от т.нар. Алтернативен

синод, но слава Богу, по-късно това решение беше отменено. Християнските църкви

следват строго определени правила при канонизирането на своите светци и

православието не прави изключение в това отношение. Ако тези правила се следват

строго, Васил Левски не би могъл да бъде обявен за светец, но не в това е въпросът.

Народът ни отдавна е „канонизирал” Апостола като борец и мъченик, като пример за

подражание. Убедено вярвам, че нито на нас, нито на бъдните поколения българи е

нужна още една икона. Та то и сега портретите на Левски са окачени по стените на

кабинети и канцеларии и това прави ли ни по-верни негови последователи?

Предпочитам не да се покланяме пред ореола на светеца, а да се вглеждаме в очите на

Апостола, защото само така ще можем да съизмерваме делата си с неговите, само така

ще спрем да предателстваме спрямо неговите завети.

9. На какво според Вас се дължи манията да бъде намерен гробът на

Апостола?

Интересът към въпроса за гроба на Васил Левски е разбираем. Когато едно

историческо събитие е забулено с много тайнства, винаги се поражда амбицията те да

бъдат разкрити. Жадните за славата на Шлиман у нас са много. Но не мисля, че тъкмо

около 140-годишнината от гибелта на Апостола този именно въпрос трябва да се

дискутира и преекспонира. Още повече че през последните две десетилетия по него се

изписа и изговори какво ли не. Личната ми позиция като учен е, че наличните към

момента свидетелства не ни дават основание да приемем за достоверни нито една от

шумно тиражираните в публичното пространство версии. Не е ли по-достойно, докато

не се открият нови доказателства, да не помрачаваме паметта на Дякона с празнословия

и вместо да се вкопчваме в поредния спор, да се преклоним пред неговото величие и да

се опитаме поне с малко да бъдем като него.

Благодарим от името на нашите читатели за този разговор. Желаем Ви

щастлив живот и спорна работа!

Интервюто взе Тиберий Баръмов

8

ИСТОРИЧЕСКИ КАЛЕНДАР

20 – ти Февруари

1816 г. – Премиера на операта „Севилският бръснар“ на Джоакино Росини в Рим

„Largo al factotum“ (Арията на Фигаро)

1835 г. – Голямо земетресение в Чили, отнело живота на над 5000 души

1872 г. – Патентоване на първия електрически асансьор в САЩ. Откриване на

„Метрополитън музеум“ в Ню Йорк

1877 г. – Премиера на балета „Лебедово езеро“ от Пьотр Чайковски на сцената на

Большой театр

1881 г. – избран е първия Св. Синод на Българската Екзархия

1927 г. – Учредяване на Българската работническа партия – легална форма на БКП

1933 г. – Конгресът на САЩ приема 21. Поправка към Конституцията, с която се

отменя Сухия режим. Тайна среща на Адолф Хитлер с крупни индустриалци за

договаряне на финансирането на NSDAP (Нацистката партия) в предстоящите избори

1940 г. – Поява на анимационните герои Том и Джери на екран

1986 г. – Извеждане в орбита на централния модул на съветската космическа станция

„Мир“. Силвио Берлускони купува италианския клуб АК Милан

1987 г. – Осъждане на турския терорист Мохамед Али Агджа на доживотен затвор за

извършване на атентат срещу папа Йоан Павел II

9

ПОЛИТИКЪТ ЛЕВСКИ

Тиберий Баръмов

Няколко уводни думи

Ако има днес българин, който да обиди или отрече Левски, той би бил заклеймен

с неприсъщо за народа ни единство като предател, продажник, Юда, еничарин и прочие

ласкави думи. За такъв човек не бихме могли да се застъпим и да искаме. Той засяга

нещо твърде прясно, твърде силно, нещо в тъканта на българщината. Такива хора

навлизат в една територия, която е Святая светих. Дори в интерес на науката да

пристъпиш там, означава да си навлечеш гнева на цялата общност. До известна степен

темата „Левски“ е негласно табу. За да не сме голословни все пак ще припомним

реакцията, когато мащабът на Баташкото клане беше поставен под въпрос или

въвеждането на термина „турско присъствие“. Аз съм дълбоко убеден, че ако българите

не се намираха сред цивилизованите народи, подобни личности биха свършили

печално.

На какво все пак се дължи подобно благоговение? Откъде идва този култ към

човека, наречен Апостола? Какво е мислил той и каква България би искал да види днес?

Това ще обсъдим днес, ще разгледаме от гледната точка на политиката тази личност.

Така че когато си съставим картина, да си направим и равносметката провалихме ли го

или напротив. Защото когато той е увиснал на бесилото, едва тогава българският народ

е видял с какво свято дело се е захванал. Мога да кажа, че с онова „черно бесило“

завършва цяла една епоха. И когато най-накрая Васил Кунчев, Лъвски, Апостола, дякон

Игнатий, Джингиби увисва със страшна сила, българите разбираме посланието на един

друг българин, 100 години по-рано. „О, неразумний юроде! Поради что се срамиш да се

наречеш болгарин!“. Тогава сме видели, че свободата се плаща с имот и живот. И ако

казваме, че Априлското въстание е връх в нашата борба, то е, понеже тогава вече

придобиваме чувство за историчност, загубено след 500 години бездържавие.

Но след мрака на 18.02.1873 идва светлината на 03.03.1878 и на възродилата се

държавност. И в това възкресение всеки сам за себе си ще прецени изпълни ли се

завещанието на Левски.

Разбира се, знам, че ще има много спорни точки. Но те не са плод на мое слабо

разсъждение, вярвам, а на огромната разностранност на неговата личност като

теоретик, революционер, организатор, агитатор. Поради това се спирам на един негов

аспект. Да се опитвам да обхвана цялото му величие с един поглед би означавало да се

подиграя с него. Вместо това искам да видя една негова страна. Изборът ми е

определен и от една друга, по-конкретна причина. Днес за нас политик е мръсна дума.

10

Синоним е на продажност, слагачество, некадърност. Съвместяването му с възвишения

образ на Апостола означава да преодолеем един предразсъдък, а това е основна цел на

историята и най-голяма радост на историка.

Светът на XIX в.

Разбира се, Левски е дете на своето време. Ако ще го разглеждаме, трябва да

видим каква е била Европа през този век. Каква е била и Османската империя, за да

въстане Левски така решително. За целите на разказа е необходимо да направя едно

уточнение.

През XIX в. понятие „износ на революция“1 няма. Европа представлява един врящ

котел от политически идеи, борби и революции. От битката при Ватерлоо до

изстрелите в Сараево тя се тресе от промени. Макар Виенският конгрес2 през 1815 г. да

залага за своя цел стабилността в Европа, опитът да бъде наложен един нов-стар ред

неминуемо ще предизвика конфликти. На практика конгресът минира Европа и тя става

едно твърде неспокойно място.

За времето и обстановката има няколко характери черти, които би било добре да

обсъдим. Като първо условие, което е валидно за почти всички теории на времето (без

утопичните), това е национализмът. XIX в. е времето, в което той е водеща идея.

Обяснение защо това е така можем да търсим в епохата на романтизма. Тогава се черпи

вдъхновение не от античността, с нейните изцедени до капка сюжети, както през

Ренесанса и Класицизма. Не, сър Уолтър Скот, Гьоте, Вагнер, Пушкин търсят герои в

собствените народни приказки и епоси на своите страни. Ние виждаме как Скот ни

описва Ричард Лъвското сърце, Вагнер сътворява титаничната „Пръстенът на

Нибелунгите“3, а Пушкин – „Песен за мъдрия Олег“

4. Тази тенденция е както следствие

от изчерпаността на класическите модели, така и причина за цяла нова насока в

политиката и обществото. Защото тези творби служат като знаме на националната идея

„един народ – една държава“. Времето на империите във вида, завещан от

Средновековието, е безвъзвратно изтекло.

По-очевиден пример за такава империя от Османската едва ли може да има.

Едновременно с това, и тук ще се върна към „износа на революция“, се наблюдава

и друго явление. По онова време Европа диктува живота на света. Включително и в

идеен план. Но и в самата Европа тази интензивност не е така равномерна. Иначе

казано, имаме центрове, в които политическата мисъл се развива и се разпространява

1Износ на революция – понятие, въведено от болшевиките. Означава налагане на комунизъм извън СССР

по всички начини от пропаганда до война. 2 Конгрес след Наполеоновите войни, който цели да установи мир в Европа и да я върне в положението

преди тях 3 Поредица от опери на Рихард Вагнер по германски епос

4 Стихотворение със сюжет от древната руска история за смъртта на княз Олег

11

на определен ареал, обикновено в границите на самата държава. Тоест ние имаме

школа, пригодена за реалностите на Австрия, Франция, Русия и много рядко се случва

идея, излязла от Виена, Париж и Петербург да премине границите. А да стане това като

официална държавна политика е изключено. Изключенията са само когато възпитаник

на съответна държава и школа разпространи идеите в Родината си.

Трета отличителна черта е огромното многообразие от идеи, теории и школи.

Имаме комунизъм, либерализъм, консерватизъм, анархизъм. Този водовъртеж е на

моменти толкова бурен, че една Франция изживява само през 1848 г. няколко бунта,

стачки, революции, за да посрещне диктатурата на Наполеон III5 като истинско

облекчение.

Всъщност точно тези силни личности на консерватизма осигуряват стабилност на

този век. Но либералните идеи ще оставят своя отпечатък като напредничави. Те ще се

окажат решаващи за нашето Възраждане, когато то се оглежда за пример за бъдещото

политическо устройство на нова България. Донякъде може да се каже, че ние ставаме

опитното зайче на Европа за приложението на тези идеи на практика, докато Бисмарк6

строи Втория райх с „кръв и стомана“, а Дизраели7 завоюва в името на кралицата

земното кълбо. Впрочем, понеже споменахме Бисмарк, големите нации също не са

подминати от изкушението на либерализма. Особено що се касае до борбите за

обединение, то те започват винаги като либерално начинание на буржоазията..

Въпросът е, че нито немските, нито италианските либерали имат силите, да постигнат

целите си и то през 1848 г., която е връх в тяхната активност. Тази борба подемат

консерваторите, които показват, че могат не по-малко успешно да водят битката и

либералите отстъпват. Така имаме Франкфуртски парламент8 и Джузепе Мацини

9, но те

си остават теоретици. Практиците – това са консерваторите като Кавур и Бисмарк10

. За

нашите възрожденски дейци нещата не стоят точно така и по-нататък ще видим защо.

Едновременно с това се появяват идеи, които тогава, а и днес минават за

утопични. В тази епоха „един призрак броди из Европа“11

, своя трибуна придобиват

анархизмът и нихилизмът. Основно такива движения намират почва в Русия, която е и

мястото на най-големи контрасти. Още от началото на века тук съжителстват

самодържавният консерватизъм, либерализмът на интелигенцията, а също и крайни

течения. Комунизмът, който ще бъде свързван с Русия дълго време през ХХ в. все още

5 Племенник на Наполеон Бонапарт, избран за президент и провъзгласил се за император. Неговото

време, Третата империя, е епоха на експанзия и подем за Франция. Абдикира след разгрома от Прусия през 1870 г. 6 Ото фон Бисмарк – немски канцлер, обединил Германия

7 Бенджамин Дизраели – английски министър-председател, застъпник на английската експанзия

8 Парламент на всички германски държави, който опитва да обедини Германия като либерала монархия

под върховенството на пруския крал. Той отказва и идеята пропада. 9 Италиански идеолог и революционер, съратник на Гарибалди.

10 Граф Камило Кавур – автор на проекта за обединение на Италия

11 Първото изречение на „Комунистически манифест“ от Маркс и Енгелс

12

не е набрал никакви сили и остава една красива теория (за да бележи следващия век

като ужасна практика).

Обръщам внимание на Русия поради една основна причина, която пряко засяга

нашата възрожденска действителност. От всички Велики сили, които влияят на

българския народ, единствено Русия оказва идейно въздействие. Дейците на тази епоха

в огромното си множество отиват да учат в Русия. Връзката е взаимна – от една страна

нашата нагласа към дядо Иван като към единокръвен и единоверен брат, а от друга

руският интерес империята да има в България свои хора, хора като Найден Геров или

Любен Каравелов. Такива биха били полезни като един преден пост на руското

влияние, пета колона в решаването на Източния въпрос в руска полза. Трябва да се

забележи, аз не ги обвинявам. Смятам, че тези хора основателно и максимално са се

възползвали от шанса си да придобият едно солидно образование в полза на България.

Но и тук ние виждаме две групи хора, които можем да определим. От една страна са

руските възпитаници, обучавани в академичен дух. От друга са младежи, попаднали

под влиянието на мощни идейни процеси и сблъсъци. Такива хора обикновено биват

изключвани преждевременно и изпращани по живо, по здраво у дома, но не и преди да

придобият сериозна революционна закалка с четива от Херцен, Бакунин и Некрасов12

.

Най-ярък пример за подобен типаж е Ботев. Така „образовани“, те са внасяли

несъмнено екзотичен привкус в народното дело, украсявайки го със социални лозунги.

Разбира се, има възпитаници и на други европейски държави, както и на

американския Роберт колеж в Цариград, но те в огромното си множество се изявяват

едва след Освобождението. По време на самото освободително движение тяхната роля

далеч не е голяма.

Твърденията, че сме изостанали от Европа са крайно пресилени. Нашата мисъл по

това време е напълно в крак с европейските тенденции, естествено при по-малък

мащаб. Но ако искаме да намерим мястото на Левски, то къде би било?

Левски

От направеното по-горе изложение трябва да намерим място и на Апостола. Но

всъщност Левски няма такова там. Иначе казано, той е самоук политик. По силата на

обстоятелствата и на житейския си път Васил Левски не е посещавал някоя европейска

велика сила, от която идват такива идеи. Целия си опит с европейската политическа

мисъл той е получавал чрез трети лица. Той не е могъл да прочете един Ласал или един

Бакунин в оригинал, което и не му позволява да се повлияе от тях. Пречупва всяка нова

информация през призмата на собствения си опит. Разбира се, би възразил някой, той

общува с такива личности като Каравелов и Раковски, които несъмнено имат

образованост. Но той е при Раковски в твърде млада възраст, когато няма своя

идеология. А когато общува с Каравелов, той вече е едно от лицата на революцията.

12

Руски теоретици и идеолози

13

Освен това Каравелов е от онзи пръв вид българи, учили в Русия. Неговата гледна

точка е напълно в духа на консерватизма, доказал се като успешен в Европа.

Следователно за Левски трябва да въведем нов модел.

А той е единствен по рода си. До всички изводи, които достига, Левски тръгва от

една точка – освобождение на българския народ. Отделно от това Левски очертава план

това как ще съжителстват. Такова поставяне на човека и неговите права над всичко

друго е уникално. Разбира се, Левски е националист. Той е дете на времето си и е

абсурдно да му вменяваме интернационализъм, глобализъм и други. Но неговият

национализъм е конструктивен, градивен. За пример за обратното можем да посочим

Начертанието на Гарашанин в Сърбия и Мегали Идеа в Гърция. Макар също да са плод

на национализма и да са от същата епоха, последното за тях са правата на човека.

Българите изпитват това на гърба си. Докато програмата на Левски се отличава със

забележителна напредничавост. Затова си има причина. България е много по-

разнообразна като население – освен българи тук живеят арменци, гърци, евреи, турци.

При такава ситуация Левски е проявил забележителна държавническа прозорливост,

без да има дори държава. Подобно поведение описва едно невероятно величие на духа

и широк поглед върху ситуацията.

Друг аспект, който бих искал да засегна е изразът „демократска република“.

Разбира се, нищо не пречи да погледнем от своята камбанария и да обявим този му

избор за естествен предвид днешните реалности. Но това би било едно твърде

некоректно мнение. Като първа причина изтъквам неговото време. Републиката не е все

още масовият тип управление. Всъщност единствената страна с опит в него е Франция,

но и там тя е съпроводена от периодични катаклизми. По времето на Левски огромното

мнозинство от европейските страни, вкл. и нашите балкански съседи са монархии. Има

предложения за дуалистична българо-турска монархия по примера на Австро-Унгария.

При такива тенденции е редно да се запитаме откъде у Левски се появява

републиканският стремеж, че и демократичен на всичкото отгоре (по това време

демокрацията все още не е свещена крава на европейската политическа мисъл и не е

неотменна част от речника на политика, каквато е днес). Причините далеч не са в

превъзходствата на републиката, ако все пак има такива. Всъщност това не е и признак,

че Левски е изпреварил времето си. Да твърдим това означава да го подценим.

Защото Левски прави нещо далеч по-смело, дори величаво. Той обявява война на

самата имперска доктрина на държавата. За да се уточня, ще обърна внимание на

днешната действителност. Днес в Европа имаме усилия на ирландци, шотландци, баски

и каталунци да се отделят от монархии. Ще използвам тях като пример за отношенията

между Левски и Османската империя. В тези движения републиканизмът е тясно

обвързан с национализма. Монархическата институция по подразбиране се свързва с

държавата, против която се бориш. Такъв един сепаратизъм изисква пълно и абсолютно

отричане. Дори на трона на халифите да е седял добър и справедлив султан, Левски пак

би се обявил срещу титлата му. Още повече, че в Османската империя (като частен

случай) връзката държава-султан е особено силна. Нека припомня, че в цялата ѝ

14

история управлява една династия, а официалното име на държавата е „държавата на

дома на Осман“. Следователно с този лозунг „чиста и свята република“ е удар в самото

сърце, в тъканта на османската държава. За да илюстрирам какво означава това, то е все

едно днес, 19.02, някой да каже, че Левски се е продал на турските власти.

Идеологическата война, която Левски обявява на „султана и неговите закони“ е крачка,

която прекъсва пътя на всеки компромис, всеки дуализъм. Този ход се оказва решаващ

и от този момент в освободителното ни дело думата имат „лудите глави“, докато

„господата философи“ са принудени да свият политическите си теории за по-добри

времена.

От така изложеното мнение стигам до извод, който ме уличава в грешка малко по-

горе. След казаното ние разбираме, че думите „чиста и свята република“ не са лозунг и

не са призив. Левски не би призовавал простите селяни към една чужбинска думичка с

незнайно значение. Не. На тях той обещава „свобода и всекиму своето“. Просто и ясно.

А „чиста и свята република“ е оръжие срещу самата Османска империя. Открито

предизвикателство и едновременно с това предупреждение към всички, които биха се

уплашили от народното дело и биха потърсили компромис. Левски им отрязва пътя и

дава ясно да се разбере, че пътят е един-единствен. Него той ще отведе към бесилото, а

народа – към залата на Учредителното събрание, където ще се построи нова България,

България на Апостола.

И накрая

Няма да ми стигнат и сто живота да позная Левски и да го разкажа. Има хора като

покойния проф. Николай Генчев, които са успели да го сторят в един. Такива имат

думата. Аз съм дал само едно гледище. Безделица с претенции за историчност, ако

перифразирам Алеко. И ако тя е хвърлила една искра повече светлина върху този

Българин, съм постигнал целта си.

15

ПРОГЛАС КЪМ ЕВАНГЕЛИЕТО

Публикувано с любезното съдействие на доц. Вася Велинова

Произведение на Константин Философ – Кирил. Запазено е в четири преписа. В

оригинал творбата съдържа 110 стиха, издържани в дванадесетосричен размер.

Творбата е прослава на славянската азбука и на първите преводи на Евангелието и

останалите богослужебни християнски книги. Тя представя пред славяните красотата

на писаното слово и значението му за духовното просветление на човека.

Слово на Константин Философ

Пророчество за светото евангелие

е което пророците са предрекли:

„Христос иде да събере народите,

защото е светлина на целия тоя свят.”

И те казаха: „Слепите ще прогледат,

глухите ще чуят буквеното слово

да познаят бога, както трябва”.

Заради това слушайте, всички славяни,

защото от бога е даден тоя дар,

той е дар божи за дясната част,

дар за душите, който никога не тлее,

за онези души, които го приемат.

Матей, Марко, Лука и Йоан

учат всички, като казват:

„Вие, които търсите красотата на душите.

вижте, любете и радвайте се”,

а вие, които искате да отхвърлите безброя от грехове -

и да отмахнете тлението на тоя свят,

та така да намерите райски живот

и да избегнете от пламтящия огън -

слушайте сега с целия си ум,

слушайте, цял славянски народе,

слушайте словото, защото от бога дойде,

словото, което кърми човешките души,

словото, което крепи сърцата и умовете,

словото, което подготвя да познаем бога.

Както без светлина не ще има радост

16

за окото, което вижда цялото божие творение,

но всичко не е ни хубаво, ни видимо

така и всяка безкнижна душа

не вижда добре божия закон,

писания, духовния закон,

закона, който открива божия рай.

Защото кой слух, който не чува тътена

на гръмотевицата, може да се бои от бога?

А как ноздрите, които не миришат цвета,

ще разберат божието чудо?

А устата, която не чувства сладкото,

прави човека като камък.

А повече от това безкнижната душа

мъртва се явява у хората.

И това всичко ние, братя, като разбираме,

даваме ви нужния съвет,

който ще отлъчи всички хора

от скотския живот и похот,

та да не би вие, като имате ум непросветен

и като слушате словото на чужд език,

да го чувате като глас на меден звънец.

И свети Павел, учейки, рече:

"Когато въздавам богу своята молитва,

предпочитам да изрека пет думи,

но и всички други да разберат,

отколкото хиляди неразбрани думи."

Кой прочее човек не разбира?

Кой не ще приложи мъдрата притча,

която ни съобщава правите думи,

че, както гниенето обхваща плътта

и кара всичко да гние, да става пò тор от тора,

когато няма своя храна

така всяка душа отпада,

от живота, когато няма божи живот,

когато не слуша божието слово.

И друга притча, твърде мъдра,

нека кажем: „Хората, които се обичат,

искат да растат с божия растеж.

Но кой не знае тая права вяра,

която е като семето, което пада на нивата,

така и тя, падаща върху човешките сърца,

изисква божия дъжд на буквите,

за да израсте по-добре божият плод”.

Кой може да каже всички притчи,

17

които изобличават - без книги - езичниците

говорещи безсмислици?

Не, ако знае всички езици, а

не може да изкаже тяхната немощ.

Обаче нека прибавя и своята притча,

като казвам голям ум в малка реч:

„Голи са без книги всички народи,

не можейки да се борят без оръжие

с противника на нашите души,

и готови за плена на вечната мъка”.

А и вие, народи, които не обичате врага,

а мислите да се борите много с него,

отворете прилежно дверите на ума,

като сте приели сега здравото оръжие,

което коват книгите господни,

силно притискащи главата на лукавия.

Който прочее приеме мъдростта

на тези писмена, Христос в него говори

и вашите души крепи той винаги,

и апостолите с всички пророци.

А които говорят словата на тези,

ще бъдат способни да убият врага,

принасяйки на бога добра победа,

избягвайки мръсната тлен на плътта,

на плътта, чийто живот е като сън,

не падайки, но крепко стоящи,

като са се явили пред бога като достойни,

стоейки пред дясната страна на божия престол,

когато с огън съди народите,

радвайки се с ангелите во веки,

вечно славейки милостивия бог,

всякога в писани песни,

възпявайки човеколюбеца бог,

защото томува е славата,

честта и хвалата божия винаги,

с отца и с светия дух,

от всяка твар във всички векове.

Амин.

По превода на Е. Георгиев.

18

ЦАР КАЛОЯН

СБЛЪСЪКЪТ СЪС ЗАПАДА Продължение от миналия брой

Любомир Грозданов

Веднага след коронацията, Калоян пише на папата да предупреди маджари и

латинци да се въздържат от враждебни действия към българската държава:

„Пиша Ви обаче и за унгареца, че моето царство няма

никаква общност с владенията или нещо друго с него. Моето

царство с нищо не му вреди, а, напротив, той напада и уврежда

владенията на моето царство. Господин кардинал Лъв сам видя

и ще извести на Ваше Светейшество дали аз не зачитам крал

Емерих, или той не зачита мене. Нека Ваше Светейшество му

пише да стои далече от моето царство, понеже моето царство

няма намерение да не го зачита, нито да отива против неговите

земи. Ако обаче той сам дойде против моето царство и Бог

помогне да бъде победен, нека Ваше Светейшество ме

освободи от всяко подозрение... Също за латинците, които

навлязоха в Константинопол. Както аз не им причинявам

никакво зло, нека и те ме зачитат. Обърнете им внимание на

това. В случай, че те не променят държанието си към мен или

ме нападнат, или убият някой от моите поданици, аз ще се смятам свободен да

действам така, както намеря за добре и нека тогава Ваше Светейшество не ме смята

виновен за последиците“13

След смъртта на крал Емерих през 1204 г. спорът с Унгария за Белград и

Браничево затихва, понеже новият крал Андрей II е достатъчно ангажиран с вътрешни

проблеми и никак не му е до разправии с българите. Опасността, обаче, от страна на

Латинската империя тегне с пълна сила над България. Не може да се каже със

сигурност дали папа Инокентий III предприема действия в Константинопол относно

отношенията с България, но враждебността на кръстоносците остава все така открита и

демонстративна.

Грубо и арогантно е отношението им и към покореното гръцко население в

Тракия. Латинците надменно отказват предложението на готовата за сътрудничество

ромейска аристокрация. Съвсем естествено, обидените ромеи се обръщат за помощ към

българския цар. В Търновград пристигат представители на тракийските градове и

съюзът е сключен. Ромеите се заклеват във вярност на Калоян, обещават му да го

13Писмо на цар Калоян до папа Инокентий III, ЛИБИ, т. 3, стр. 360

Крал Имре (Емерих) худ. Мор Тан

19

признаят за свой цар, ако той им помогне в борбата с латинците и ако се отнася с тях

като със свои поданици. За цар Калоян, който отдавна разбира, че сблъсъкът с

Латинската империя е само въпрос на време, това предложение е добре дошло. Нещо

повече – то очертава перспективата в бъдеще, вече с помощта на самите ромеи, да

поеме наследството на василевсите.

В трескавата подготовка за борбата, цар Калоян си осигурява помощта на

куманите, като същевременно влиза в преговори за съюз със селджукските турци.

Настъпила пролетта на 1205 г. Знакът за бунта на тракийските градове е даден от

Дидимотихон. За една нощ жителите на града въстават и избиват латинския гарнизон.

Примерът на Дидимотихон е последван от Адрианопол, Аркадиопол (дн. Люлебургаз),

Цурул (Чорлу), Филипопол и др. Латинците са безпощадно избивани, а тези, които се

предават, са изпращани на цар Калоян. Малцина рицари успяват да се спасят от

жестоката сеч с бягство. Рицарят Рение дьо Три, който получава като ленно владение

Пловдив, успява да се измъкне от града и се укрива в Стенимахос (Асеновград).

При избухването на въстанието на гръцките тракийски градове, латинските сили

са разпилени. Част от кръстоносната армия, начело с императорския брат Анри, се

намира в Мала Азия, където довършва завладяването на византийските територии.

Солунският крал Бонифачо ди Монфера с други кръстоносни отряди воюва в Южна

Гърция.

Изненадан от събитията в

Тракия, император Бодуен

нарежда военните действия в Мала

Азия да бъдат преустановени и

тамошните войски да потеглят

незабавно към Балканите. Сам той,

начело на всички налични войски

в Константинопол, се отправя към

Тракия. Изплашени, жителите на

Виза и Цурул отварят градските

порти, но Аркадиопол, който

решава да се брани, изпитва връз

себе си страшната мъст на

латинците.

Рицарските отряди, под командването на Жофроа дьо Вилардуен и Манасие дьо

Лил, пристигат край Адрианопол. Малко по-късно натам се отправят императорът и

граф Луи дьо Блоа, без да дочакат събирането на цялата кръстоносна армия. Когато на

29 март 1205 г. Бодуен пристига при Адрианопол, той вижда над кулите на крепостта

да се веят знамената на българския император.

Император Бодуен и латинските барони. Миниатюра от 1337 г.

20

В същото време, с бърз марш, българската армия наближава Адрианопол и се

установява на лагер на около 5 левги (20 km) от града. Силно укрепената крепост е

подготвена за тежката борба и кръстоносците са принудени да започнат редовна и

продължителна обсада. Латинците укрепват своя стан и разполагат обсадните машини

срещу градските стени. В продължение на две седмици защитниците храбро отбиват

рицарските атаки. Същевременно българското

разузнаване редовно докладва на царя за

действията на врага и положението на обсадените.

Тук е мястото да разгледаме видовете

въоръжени сили, числеността, организацията,

въоръжението и снаряжението на българската и

латинската армия. По отношение на числеността

на армиите, въпросът е спорен. Основни сведения

за това ни дава хрониката на маршала на

империята – Жофроа дьо Вилардуен, който е

участник в събитията. Според него Калоян

пристига край Адрианопол „с твърде голяма

армия“ от българи и власи.14

Същият автор

твърди, че в царските сили влизат и 14 000

кумански конници.15

Колко голяма е тази армия,

ние не можем да кажем с точност. Въз основа на

знанията ни за военния потенциал на България

при Калоян, състава на редовната армия и

съюзните контингенти на кумани и гърци,

предполагаме, че общата численост на силите,

които царят води срещу кръстоносците при

Адрианопол, варира между 40 000 и 60 000 души.

Редовната царска армия се състои от тежка и

лека кавалерия, както и от тежка и лека пехота.

Войските са въоръжени с най-различен вид

оръжия за нападение и ръкопашен бой – лък и

стрели, късо метателно копие, прашка, дълго

копие (4 m), меч, сабя, секира, боздуган, ласо.

Защитното снаряжение на българския войник от

това време се състои от шлем, пластинчата или

халчеста ризница и щит. Тежката царска

кавалерия е въоръжена с дълго копие, сабя, меч,

щит, шлем и ризница; леката – с лък, късо копие,

14Жофроа дьо Вилардуен, Завладяването на Константинопол, прев. Иван Божилов, С. 2000, стр.

113 15 Пак там

Съвременна възстановка на български бойци – конник (лека кавалерия), и

пехотинец – мечоносец

Художествена възстановка на кумански конник

21

сабя, ласо. Тежките пехотни полкове притежават дълго копие, голям, тежък щит, меч,

шлем и ризница; леките – лък, прашка, меч и лек щит.

Що се касае до неизменните съюзници на Второто царство, куманите, те са

лековъоръжени конници, бързоподвижни, ловки, изключителни стрелци. Хвърковатата

им кавалерия е неоценим помощник при извършване на светкавични набези, обходи и

внезапни удари по врага. Един от летописците на Четвърти кръстоносен поход –

рицарят Робер дьо Клари, ни дава подробно описание за тях: „Всеки куманин има по 10

до 12 коня, които са тъй дресирани, че следват господаря си, където и да поиска той да

отиде; той възсяда ту на един, ту на друг от тях. При пътуване всеки кон има на

муцуната си прикачена по една торба с храна, тъй че той може постоянно да върви ден

и нощ и за едно денонощие да измине до 7 и до 8 дена път. На тръгване куманите не

товарят нищо на конете си, но щом пристигнат до своята цел, те заграбват всичко,

каквото им попадне — хора и имане. Обличат се в овчи кожи и пътуват винаги

въоръжени с лъкове и стрели“.16

Неприятелят, с когото българската армия за първи път ще влезе в сблъсък,

представлява изключително опасна бойна сила, притежаваща голяма ударна мощ.

Рицарите, тези професионални

воини, си спечелват славата на

непобедими бойци по бойните полета на

Западна Европа и Отвъдморските земи.

Каква е организационната структура на

рицарската армия? Най-малката военна

единица включва 1 рицар, от 4-ма до 10-

ма конни сержанти, пехотинци –

оръженосци, копиеносци, слуги и др.

Тези единици са включени в

подразделения с различна големина.

Рицарят е тежковъоръжен

кавалерист, защитен почти изцяло с

ризница. Отчасти с ризница е покрит и

конят му. Тук ще направя едно

уточнение – защитното снаряжение на

рицаря от началото на ХІІІ в. е далеч от

общоприетата представа за бляскави,

ковани стоманени брони, които го покриват от главата до петите – това е характерно за

много по-късна епоха – от ХІV в. насетне. В разглеждания период рицарят е покрит от

16Васил Златарски, История на българската държава през средните векове, т. 2,

България под византийско владичество, С. 1994, стр. 518-519 /Притурки, Известия за

куманите/

Кръстоносци – XI–XII в. Реконструкция

22

плетена или пластинчата ризница, достигаща малко под коленете му, която се надява

над вълнена туника. Краката му също са защитени от метални халки. Въоръжен е с меч,

копие, боздуган и щит. Рицарското снаряжение и въоръжение е много скъпо – оценява

се на 45 крави, с колкото разполага едно малко село по това време.

Обучението на тези професионални бойци започва от 7-годишна възраст. В

рицарско звание се посвещават едва след като навършат 20 години, при тържествена

церемония.

Преди атаката, рицарската армия се построява в каре или в клин. На първа линия

се строяват рицарите, отстоящи на 5 до 10 метра един от друг. Зад тях се строяват

конните сержанти, копиеносците и оръженосците. При атака в клин рицарската армия

образува дълбока колона. Клинът представлява строй, при който обикновено най-

отпред се построяват четирима рицари, а във всяка следваща линия – по двама в

повече. Атаката започва при бавен алюр, със сведени напред копия. Строят се запазва

до сблъсъка с врага, като след това следва ръкопашният бой, свеждащ се до

единоборство.

По отношение на числеността на латинската войска при Адрианопол сме

изправени пред сериозен проблем – липсата на точна информация. Хрониките дават

различни сведения за броя на рицарите, участващи в сражението. Според Вилардуен,

Бодуен I има под знамената си 240 рицари, Роберт дьо Клари съобщава за 300, а други

извори говорят за 300 френски и 500 фламандски рицари – иди, че му хвани края! И

още един проблем, който ни пречи да добием ясна представа за числеността на

латинците – всички хронисти съобщават само броя на благородниците, ни дума за

сержантските роти, оръженосците, спомагателните отряди, венецианските войски.

Имайки предвид обаче структурата на кръстоносните подразделения, и данните, с

които разполагаме, предполагам, че броят на латинците е около 10-12 хиляди души.

Няма съмнение – на българската армия ѝ предстои сблъсък с една страшна сила,

която е в състояние да прегази всеки противник. Българските войски за пръв път се

сблъскват с рицарска армия, която прилага съвсем различна тактика, и затова за Калоян

е от голямо значение да получи сведения за начините, по които рицарите водят бой. В

продължение на две седмици българското разузнаване непрекъснато следи

кръстоносците. Царят получава така необходимата му информация за състоянието на

латинските сили. Същевременно в българския лагер кипят трескави приготовления за

сблъсъка. Командването решава да бъде устроена засада на кръстоносците, като

мястото е избрано изключително внимателно и удачно – блатиста, пресечена местност,

за което споменава Хониат: „След това Йоан със своята войска се скри в долове,

навлезе в пропасти и през стръмни места се промъкна на едни височини, грижейки се

противниците да не разберат това“.17

17Никита Хониат, История, т. 2, О событиях по взятии Константинополя, Электронная

библиотека ИФ МГУ им. М. В. Ломоносова, стр. 153

23

Войските копаят трапове с набити в тях заострени колове, замаскирани с клони и

чимове. Мястото на засадата не е точно локализирано от съвременната наука, но се

предполага, че то е северно от Адрианопол – при вливането на р. Провадийска в р.

Тунджа, където местността е мочурлива. По онова време долината на р. Провадийска,

течаща между високи хълмове, е покрита с гори и те дават чудесна възможност за

прикриването на големи сили.

Най-накрая приготовленията са завършени и на 13 април 1205 г., по заповед на

главнокомандващия, голям разузнавателен отряд, начело с протостратора Коча,

извършва набег срещу лагера на латинците. Нападението на куманския ескадрон

предизвиква смут и един рицарски отряд веднага се строява за бой и се впуска срещу

дръзките нападатели. Рицарите се увличат в преследване на хвърковатата лека

кавалерия, като са засипвани със стрели от ловките кумани, които стрелят обърнати

назад. След близо 4 километра препускане, изтощени и с големи загуби, рицарите се

връщат обратно.

Вечерта в латинския лагер е проведен военен съвет, на който е решено занапред

никой да не се поддава на подобни провокации. При повторно нападение армията

трябва да се построи пред лагера в боен ред, без да се увлича в безполезно и рисковано

преследване.

Настъпва утрото на 14 април 1205 г., Велики четвъртък. В кръстоносния лагер е

отслужена тържествена меса, след която рицарите сядат да обядват. Ненадейно връз

лагера се изсипва дъжд от стрели. Леката кавалерия на протостратора отново връхлита

латинския стан. Бойните рогове свирят тревога, латинците бързо се въоръжават и се

построяват, съгласно заповедите на императора от предната вечер. Военната

дисциплина обаче в рицарската армия не е на висота.

Граф Луи дьо Блоа и дьо Шартр не издържа на предизвикателството и нарушава

указанията на военния съвет. Гордият и самонадеян рицар се впуска с отряда си в

преследване на куманската кавалерия, като призовава императора да го последва. След

него потеглят останалите войски, начело с Бодуен I, като в лагера остават само

отрядите на Жофроа дьо Вилардуен и Манасие дьо Лил.

Преследвайки куманската кавалерия почти 10 km, рицарските войски разреждат

редиците си и разстоянието между отделните отряди се увеличава твърде много.

Вероятно отново проявяват известно колебание, но в този момент куманите отново ги

предизвикват с порой от стрели, дори влизат в непосредствена схватка с тях. Изпаднали

в ярост, латинските войски продължават преследването, докато накрая попадат на

мястото, където ги очакват главните сили на царската армия.

И тук вече нищо не може да ги спаси – нито железните брони, нито отчаяната им

храброст. Многобройните български полкове връхлитат отвсякъде „като гъст черен

облак“ латинските отряди. В пълно обкръжение попада първо отрядът на граф дьо

Блоа, а след него и отрядите на императора. Битката е яростна и кръвопролитна, като

24

скоро се превръща в поголовна сеч. Латинците сега си имат работа не с леките

кумански ескадрони, а с тежката царска кавалерия и стоманените мечове на

българската пехота. Първи се изплашват обикновените латински войници – сержанти,

оръженосци, пехотинци – те панически побягват от касапницата.

Рицарите обаче продължават

яростно да се бранят. Дори Луи дьо

Блоа успява да се вреже в гъстите

български редици, но скоро е

смъртоносно ранен и пада от коня си.

Верният му рицар Жан дьо Фриез му

предоставя своя кон, като миг след

това пада мъртъв. Хората на графа го

призовават да се оттегли – „Сеньор,

оттеглете се оттук, защото Вие сте

твърде тежко ранен“18

; но храбрецът

твърдо отказва: „Не е угодно на

нашия Господ Бог, някога да бъда

укорен, че съм избягал от бойното

поле и съм изоставил императора“.19

Малко след това братовчедът на

френския племенник на английския

крал умира.

Редиците на рицарите бързо се

топят. Хората около императора

падат един след другиго. Някои го

изоставят и побягват. Император

Бодуен остава сам и вече е пленник

на българския цар.

Залязващото слънце огрява за

последно осеяното с трупове бойно

поле. На него погива цветът на латинското рицарство. Роберт дьо Клари ни съобщава за

над 300 избити рицари. Сред тях са епископ Пиер дьо Бетлеем, Етиен дьо Перш, Рено

дьо Монмирай, Матийо дьо Валинкур, Робер дьо Ронсоа, Жан дьо Фриез, Готие дьо

Ньойи, Фери д'Йер, Йосташ дьо Юмон, Бодуен дьо Ньовил...

Остатъците от разбитата армия, които се измъкват от кошмарното клане, бягат в

лагера при Адрианопол и разказват на своите за страшната катастрофа. Решено е

отрядите на Жофроа дьо Вилардуен и Манасие дьо Лил да поемат охраната на лагера,

18 Жофроа дьо Вилардуен, Завладяването на Константинопол, прев. Иван Божилов, С.

2000, стр. 119 19

Пак там

25

строявайки се в боен ред извън него, а дожът на Венеция – Енрико Дандоло, със своите

войници да остане по палатките, и така да изчакат настъпването на нощта, когато да

започнат отстъплението.

Преследващите български отряди достигат латинския стан и обсипват

охранителните отряди със стрели до падането на вечерния мрак, след което се оттеглят.

С настъпването на нощта започва отстъплението на остътъците на кръстоносната

армия, като първи напускат лагера венецианците, а след тях отрядите на Манасие дьо

Лил и Жофроа дьо Вилардуен. Бързината спасява латинците от пълно изтребление. На

следващия ден главните сили на българския цар са пред адрианополските порти.

В паническо бягство, латинците изминават

пътя до Родосто (на Мраморно море) за две

денонощия. Там те се срещат с дошлите от Мала

Азия отряди на императорския брат Анри и

рицаря Пиер дьо Брашийо и едва сега бегълците

се чувстват в безопасност. Страхът от българския

цар взема една видна жертва – от лудото

препускане 97-годишният венециански дож

Енрико Дандоло получава отток на половите

органи и след месец умира.

Ужасът от разгрома обхваща и самия

Константинопол. Около 7000 кръстоносци и

няколко видни барони се качват на кораби и

напускат империята завинаги.

Вместо да преследва и да доунищожи

разбития враг, цар Калоян започва покоряването

на цяла Тракия. В победосния си марш армията

превзема и разрушава градовете Кариопол

(Айробол), Хераклея (Ирегли), Панон (Барбарос), Траянопол (Лутрас), Мосинопол (до

Гюмюрджина), Перитор... До края на пролетта на 1205 г. цар Калоян е господар на

Тракия, а войските му стигат под стените на Константинопол. Под латинска власт

остават само градовете Родосто и Селимврия.

Разгромът на кръстоносците при Адрианопол поразява тогавашния свят. Митът за

непобедимостта на рицарите е разрушен. Крале, кардинали, графове и барони слушат

удивени разказите на вестоносците за страховитата битка при Адрианопол. Тя прави

потресаващо впечатление на хронистите, които в мелодраматичен тон, характерен за

епохата, ни предават своите разкази за този паметен ден – французите Жофроа дьо

Вилардуен, Робер дьо Клари, Ернул; ромеите Никита Хониат, Никифор Григора.

Самият Волтер векове по-късно пише: „Победата на българите над кръстоносците при

Портрет на Енрико Дандоло Автор: Доменико Тинторето

26

Одрин с пленяването на император Бодуен, хвърлен в затвора на търновската крепост с

пречупени ръце и крака, стигаше българите да станат ужас за цяла Европа“.20

Сражението при Адрианопол разтърсва из дъно новосъздадената Латинска

империя. Завоевателният ѝ устрем е прекъснат, самата тя трябва да мисли за

собственото си спасение. Българската победа има европейски измерения – тя повлиява

пряко върху съдбата на Балканите и за спасяването на византинизма. Само можем да

гадаем какво би станало при надмощие на кръстоносците; победата оказва влияние и

върху отношенията Изток–Запад. И за да не бъдем голословни и обвинени в

„патриотарски“ настроения, нека цитираме оценките за нейното значение на видни

чужди византолози:

„Латинската империя се оказала неспособна да наложи хегемонията си на

Балканите: тя така и не се възстановила напълно след поражението, нанесено ѝ от

Калоян в битката при Адрианопол през 1205 г.“

Димитри Оболенски

„... истина е, че никой друг, освен Калоян, не спасява от гибел намиращата се в

процес на възсъздаване Византийска империя“

Георгий Острогорски

„Тази кървава загуба довела французите до много критична ситуация. От всичките

им завоевания оставали само градовете Константинопол, Родосто и Силиврия...

останалите земи минали под властта на краля на България“

Шарл Дюканж

„След 1205 г., когато латинците понесли тежко поражение в битката при

Адрианопол от цар Калоян, никейското правителство в изгнание започнало спокойно

да изгражда административния си апарат, избрало патриарх и се обявило за официален

наследник на Византия...“

Херберт Хунгер

Мисля, че това е достатъчно. Всъщност, както казва Петър Мутафчиев, плодовете

на адрианополската победа ги обират не българите победители, а други. А другите са

ромеите. Но да видим нататък как протичат събитията...

20 История на българите, т. 5, Военна история, С, 2007, стр. 150

27

Библиография

Андреев, Йордан, Българските ханове и царе VII-XIV в., С, 1988;

Божилов, Иван, Фамилията на Асеневци. Генеалогия и просопография, С. 1985;

История на българите, т. I, От древността до края на XVIв., С, 2003;

История на българите, т. 5, Военна история, С, 2007

Златарски, Васил, История на българската държава през средните векове, т. 2, България

под византийско владичество, С. 1994

ЛИБИ, т. 3, С, 1965;

Мутафчиев, Петър, История на българския народ, С, 1992

Никита Хониат, История, т. 2, Электронная библиотека ИФ МГУ им. М. В. Ломоносова

Овчаров, Николай, Победите на цар Калоян, С, 2005,

28

СТАЛИНГРАД - РАЗГРОМЪТ

Александър Йорданов

Този февруари се навършват 70

години от битката при Сталинград.

Преди седем десетилетия

замлъкнаха оръдейните гърмежи

по Волга. За Сталинград е писано

извънредно много, литературата по

въпроса наброява хиляди страници,

всеки един аспект на битката е

разгледан във военноисторическата

литература. На битката са

посветени множество книги

(препоръчвам на читателя романа

„Горящ сняг“ на Юрий Бондараев)

и филми, издигнати са паметници,

много улици са кръстени на

Сталинград, в прослава на РККА, но по обективни и по-право казано по субективни

съображения малко се говори за войниците от 6-та армия. Мисля, че е мой личен дълг

да посветя тази статия на тях.

Чудех се как да започна и реших да започна с думите на генерал Ерих фон

Манщайн, всепризнат тактически гений и свидетел на драмата на 6-та армия. Той е

намерил думите, които търсех за да изразя уважението си към страдалците от тази

армия. „Над забравените следи на загиналите и умрели от глад и измръзвания,

германски войници никога няма да бъде изправен кръст, няма да бъде положен

надгробен паметник. Но паметта за техните неоценени страдания и смърт, за

тяхната безкрайна храброст, преданост и вярност към дълга ще надживее

триумфалните крясъци на победителите, когато ще затихнат стоновете на

страдалците, а гневът на разочарованите и ожесточените ще бъде напълно

забравен..., такава служба на дълга ще остане песен на песните на германския боен

дух“ (Ерих фон Манщайн, „Пространни победи“, т. 2, София 2008, стр 10).

В статията вниманието е съсредоточено върху последните етапи от битката за

Сталинград (януари-февруари 1943). Ще бъде разгледана в общи линии голяма

германска офанзива от лятото на 1942 довела до битката при Сталинград.

В голямата германска офанзива от лятото на 1942, предвид недостатъчните

ресурси на Германия, мащабът на нападението е ограничен. Така главното усилие се

съсредоточава на южния фланг на германския фронт (не по целия фронт) близо до

Черно море по коридора между реките Дон и Донецк и настъпление на изток към

Червеноармеец развява съветския флаг над освободения Сталинград

Bundesarchiv, Bild 183-W0506-316 / Georgii Zelma

29

Сталинград на брега на Волга. При успех, от една страна Германия придобивала

ценните петролни полета на Кавказ, които дават голяма част от добива на нефт на

Русия. Така се постига осигуряване на ресурсовата база на Германия и се затруднява

СССР (читателите биха възразили, че нефт има и в Сибир, но към този момент тези

полета още не са разработени, а за това трябва продължителен период от време), а от

друга се прекъсвала голямата съобщителна линия север-юг по Волга.

Идеята за голямо настъпление в дълбочина по единия фланг без натиск срещу

центъра на противника е рисковано начинание, което освен това противоречи на

основните принципи на стратегията, показва и колко крехко е положението на

Германия на източния фронт. Преди да се премине към по-общо описание на

Германската офанзива от лятото на 1942г, се налагат някой обяснения за спецификата

на немската армия , а и на РККА.

На първо място

числеността на германските

дивизии към момента на

настъплението. Понесли

големи загуби през зимната

кампания 1941-1942,

германските дивизии са

намалели с 1/3 спрямо

първоначалната численост 12-

18 хиляди души, като от тях 6-

9 хиляди са пехота.

Недостигът е преодолян чрез

реконструкция на

организацията. Пехотните

дивизии са реорганизирани на

база 7 батальона вместо 9,

пехотната рота става 80 вместо

180 души. Така от една страна постъпващите млади офицери, които не са калени в

битките могат да упражняват по-ефективно командването, защото по-лесно се

командват в бой 80 вместо 180 души, а от друга страна ефектът който постигат по-

големите роти не е много по-различен. Още повече те дават по-големи загуби, което е

от значение предвид ограничените човешки ресурси на Германия. Така, че не трябва

механично да се сравняват участвалите в даден бой германски и съветски дивизии.

Налага се и едно уточнение, относно споменаваните в литературата и

документалните филми танкови дивизии. Читателат не бива да смята, че тези дивизии

се състоят само от танкове, този тип дивизии не е някаква танкова „орда“ . В същност

тя се състои от танкови полкове, но включва и моторизирана пехота, инженерни и

свързочни части и артилерия. Една танкова дивизия от 1942 г. има на разположение

следнта артилерия: 105мм лека полева гаубица FH18, 150 тежка полева гаубица SFH18,

Немски войник на Panzer III J, от състава на 14-та танкова дивизия – 1942 г.

Bundesarchiv, Bild 101I-748-0089-10 / Schmidt/Geyer / CC-BY-SA

30

105мм оръдие К18, 75мм противотанкова оръдие. Числения и състав е около 11 хиляди

души.

Ще обърна внимание и на състава на германските танкови войски. След разгрома

на Франция е проведена реорганизация, която създава германските танкови дивизии,

осъществили нападението над СССР. В резултат германските танкови дивизии стават

два пъти повече, като това се постига чрез раздробяване на съществуващите. Така във

всяка танкова дивизия вече вместо с по два има танков полк с два или три батальона.

/А. Исаев, Десет мита за ВСВ, София, 2008, стр 21/

Намаляването на общия брой на батальоните се компенсира с качеството на

ударните възможности на дивизията, чрез превъоръжаване с Pz III на мястото на Pz II.

Оптималният вариант е танкова дивизия с три батальона, но само III танкова дивизия

покрива тези параметри и то в началото на войната. По идея танковата дивизия трябва

да разполага с 120-180 танка, но реално бройката се колебае между 100-120 танка.

В настъплението от

1942, „танковите групи“

вече са реорганизирани в

танкови армии като е

увеличен делът на

пехотата за сметка на

артилерията, която забавя

темпа на придвижване и

тактическата маневреност.

Ще направя едно

уточнение: германските

танкови корпуси от 1941-

1942 са тактически

обединени, а съветските

корпуси са съединения

,единствено в съветската

армия се създават еднородни войскови съединения достигащи често до ниво армия (там

напълно може да се говори за танкови армии).

В текста се среща понятието „фронт“, но то не бива да бъде бъркано с бойна

линия. Съветския фронт е голяма тактическа групировка, състояща се обикновено от

няколко армии, всяка от които контролира дивизиите си сама, без посредничеството на

армейските корпуси. Бронетанковите и механизираните части на РККА са

организирани в бригади, наричани „корпуси“, но се равняват на големи дивизии, те

обаче се контролират от командващия фронта. Прикрепването на по-голям брой

съединения към един висш командир, скъсява командната верига и увеличава

маневреността.

Унищожен Т-34 в Сталинград – 8 октомври 1942 г. Bundesarchiv, Bild 183-B22359 / CC-BY-SA

31

Сега ще опишем накратко германската офанзива довела до битката при

Сталинград, без да се впускаме в подробности, понеже с тази статия сме си поставили

друга цел.

Второто германско

настъпление е операция

от голям мащаб, но с по-

ограничени резерви в

сравнение с 1941, както бе

отбелязано по-горе. През

1942 г. Германия и

съюзниците й струпват на

южното крило на фронта

100 дивизии с численост

около 1 милион души,

разположени от Воронеж

до Черно море. След като

окупират Керч и

областите около него, и

след като след ожесточени

боеве, продължили един

месец, превземат Севастопол, германците в началото на юли, започват главното

настъпление. Формирани са две армейски групировки-група армии А под командването

на генерал Лист , която има за задача за нахлуе в Кавказ, и включва 17 армия и 1-ва

танкова армия; и група армии Б, под командването на фон Бок, със задача да настъпи

към Волга и да прикрива настъплението и фланговете на А, включваща 4-та танкова

армия, 6-та армия, 2-ра унгарска армия. 4-та и 1-ва танкова армия трябва да бъдат

острието на клина на Вермахта, а осен това 3-та и 4-та румънски и една италианска

армия. Германците, както беше отбелязано, нанасят удар в две направления – на юг към

Кавказ и на изток към Волга. Блокирана в подстъпите на Воронеж, основната армия (от

около 30 хиляди души) променя посоката и преминава Дон доста по на юг от

първоначално предвиденото. В края на август армейска група Б достига Сталинград.

Градът няма фортификационни съоръжения, но е голям промишлен център и важен

свързочен възел. Самото име е от пропагандно голямо значение и за двете страни. 62-ра

армия на Чуйков оказва ожесточена съпротива (на 28 август е издадена кратката

заповед „Нито крачка назад“). На 6 септември 1942 започва превземането на града. На

открито германците превъзхождат тактически руснаците и могат да използват своето

най-голямо предимство – маневреността, В градски условия това е невъзможно.

Започва безмилостен градски бой, най-вече фабриките са превърнати в крепости. За

РККА работи и факта, че градът е превърнат в руини от авиацията и артилерията.

Колкото и парадоксално да звучи това. Защото разрушенията от една страна

затрудняват движението, а от друга допълнително подпомагат организирането на

отбраната.

Луфтавафе бомбардира жилищни райони на Сталингард, октомври, 1942 г.

Bundesarchiv, Bild 183-J17737 / CC-BY-SA

32

С влизането на територията на индустриалната зона на града настъплението все

повече забуксува и се разбива на поредица от локални атаки, които намаляват силата на

германската армия. Германските танкови части търпят все по-големи загуби от руските

противотанкови оръдия, укрепени в добре скрити рубежи, но все пак обръча около

града все повече се свива. Най-критичен е 14 октомври 1942, но германската атака е

спряна от 13 –та гвардейска дивизия, командвана от генерал Радоминцев. Тогава

руснаците са стигнали Волга и няма къде да отстъпват повече. Сломяването на бойния

дух на германците от огромните загуби и приближаването на зимата, както и почти

пълната липса на резерви правят момента удобен за руснаците за проведат

контранастъпление. То започва на 19 и 20 ноември 1942, тогава започват и първите

големи студове. Трябва да се отбележи и че германските войски са силно изтощени.

Трябва да се обърне внимание и на грешките на германското командване, довели

в последствие до обкръжаването и гибелта на 7-та армия. На първо място,поставянето

на двойна задача пред войските води до разпиляване на силите на един широк фронт. В

следствие на това ОКВ няма никакви резерви; твърде рискован е опитът да се задържи

широк фронт с недостатъчно сили. Втората още по–сериозна грешка е че главната

ударна сила на група армии Б, 6-та и 4-та армии са използвани в боевете в района на

Сталинград и на самия град, а прикриването на фронтовете е оставено на

съюзническата войска, която отстъпва по качества на германските. ОКВ не отчита

неспособността на тези войски да се справят с такава отговорна задача. Оказва влияние

и факта, че Хитлер по „съвместителство“ се заема с ръководенето на битката за

Сталинград, което довежда до това, че щаба на група армии Б е практически изключен

от командването на 6-та армия. И още един фактор - цялата група армии разчита на

снабдяване на единствения преход на Днепър – стоманобетонния мост при

Днепропетровск. Всички тези грешки поотделно и в комбинация, допълнително

улесняват плана на съветското командване.

Контраударът на съветската армия е

добре стратегически и тактически

подготвен. Планът е разработен от

Ставката и по точно от Жуков,

Василевски, Воронов.

Казано с две думи, този план

представлява класическа операция по

обкръжаване. Целта е с два флангови

удара да се обкръжат 6-та и 4-та армия,

ядрото на група армии Б.

Операцията се ръководи от

Ватутин, командращ Югозападния

фронт, Рокосовски, командващ Донския

фронт и Ермоленко, командващ

Членовете на Военния съвет на Сталинградския фронт -Хрушчов,

Кириченко, Чуянов и комфронта Ерьоменко декември, 1942 г.

RIA Novosti archive, image #882837 / Knorring / CC-BY-SA 3.0

33

Сталинградския фронт, но главна роля в първия етап на настъплението има генерал

Ватутин. (Жуков, Спомени и размисли, София , 1969, стр 400-410)

Както беше отбелязано руското настъпление започва на 19 ноември от

северозапад, войските на Югозападния фронт започват да настъпват по бреговете на

Дон към Калач и жп линията която води към Донецк. Те пробиват румънските позиции

и взимат около 30 хиляди пленници. Тук ще приведа впечатленията на един румънски

офицер за началото на руското настъпление „Русите откриха ураганен огън по левия

фланг. Такъв огън още не бях виждал, от артилерийската канонада земята се

тресеше и стъклата се трошаха, на височина 163 се появиха вражески танкове.

Нашето положение от сутринта е все така тежко. Ние сме обкръжени. В Головское

бъркотията е голяма, не знаем какво да правим. Все пак не губим надежда. Ние се

надяваме германските войски да ни се притекат на помощ.“ (Жуков, Спомени и

размисли, София , 1969, стр 411.)

34

Югоизточно от Сталинград войските на Сталинградския фронт започват

настъпление на запад по направление Калач. На 23 ноември обкръжението е

завършено. В обкръжение попадат цялата 6-та армия и един корпус от 4-та танкова

армия.

При всяка операция за обкръжаване е необходимо не само да се отреже пътя за

отстъпление и снабдяване на противника, но и да се подсигури външния обръч на

обкръжението. Ако това не се направи, то с удари отвън, противникът може да

деблокира своите части и всички усилия да отидат напразно. Съединенията от външния

обръч извършват дълбок пробив в тила на противника, заемат стратегически рубежи и

се подготвят за отбрана.

Затова от предмостието при Серафимович настъпва друга мощна групировка

(включваща 3-та гвардейска дивизия, 8-ма и 4-та кавалерийски дивизии), която се

разгръща западно от завоя на Дон, настъпва на юг и влиза в коридора Дон-Донец и се

съединява с войските откъм Калач. Така е създаден заслон срещу опитите за

деблокиране на 6-та армия.

Германския контраудар от средата на декември 1942 е насочен в югозападно

направление от Котелниково към Сталинград. За целта е създадена група армии Дон,

включваща главно събрани набързо части под командването на щаба на 11-та армия на

Манщайн, изтеглена от група армии Център. Той разчита на деблокирането на

Сталинград и на 6 танкова дивизия, изпратена от Бретан, Франция.

Използвайки танковете и влагайки цялото си

тактическо майсторство, Манщайн започва да се

врязва в руските линии и да достигне на 50

километра от Сталинград „челните части на 57-

танкова дивизия и 6-ти корпус вече можеха да

видят на хоризонта заревото от изстрелите на

Сталинградският фронт. Изглеждаше, че успехът е

в наши ръце, оставаше само 6-а армия да облекчи

работата на 4-ти танков корпус като попречи поне

на противника да изпраща все нови и нови сили

срещу нас.... Започналият на 12 декември опит да се

спаси 6-та армия се провали. (Майнщайн, стр 95-

98).

В крайна сметка настъплението на Манщайн

е спряно и изтласкано с удари по фланговете. Така

този опит спасението на 6-та танкова армия

пропада, а за друг той няма повече резерви,

Генерал Фелдмаршал Манщайн Bundesarchiv, Bild 183-H01758 / CC-

BY-SA

35

започва началото на края на 6-та армия. (Базил Лидъл Харт „История на Втората

световна война, стр 254- 256, Манщайн, “Проиграни победи“ том 2, стр 21-120, Г.

Жуков „Спомени и размисли„ (417-418)

От края на декември до началото на

януари 1943 по фронтовете е спокойно,

ако се изключат отделни съветски атаки.

Противникът попълва своите припаси и

докарва резерви за решителния щурм

срещу 6-та армия.

На 9 януари руснаците предлагат на

Паулус да капитулира. По заповед на

Хитлер предложението е отхвърлено.

Както и през зимата на 1941-1942,

решението му да не се отстъпва е

правилно и това спасява германския

фронт от разгром, така и този път

решението е стратегически правилно и

спасява южното крило но германските

войски (но заповедта да не се изоставя

Сталинград и 6-та армия, когато все още

има възможност, да не се опитва да

деблокира обкръжението е грешка). Има

два аспекта, които подкрепят решението

на Хитлер - стратегически и етичен. В

стратегически аспект, съпротивата на 6-та армия ангажира големи сили на противника.

Само за пример към 19 януари от 259 съединения пред фронта на група армии ДОН, 90

са заети със Сталинградската операция, ако на 9 януари 6-та армия беше капитулирала,

то обстановката би се влошила значително - група армии Дон и А биха били

разгромени и изобщо цялото Южно крило на германските войски би било разбито.

Затова е било правилно 6-та армия да продължи да се съпротивява до последна

възможност, вече не за собственото си спасение, а за спасяване положението на Южния

фронт. Така саможертвата на германските войници и офицери от 6-та армия се

доближава до подвига на спартанците при Термопилите (тактически безизходната

позиция на 6-та армия е тактически успех на Вермахта). Другият аспект е етичен (от

гледна точка на воинската чест), той е много добре изразен от Манщайн „Дори

привидната безперспективност на боя, който би могъл да бъде избегнат чрез

капитулация, само по себе се не би могла да оправдае предаването на войниците в

плен. Ако всеки който приема своето положение като безизходно, иска да капитулира,

войната никога не може да бъде спечелена. За генерал Паулус отказът от

предложението за капитулация бе негов войнишки дълг“ / Манщайн, “Проиграни

победи“ том 2 стр 107/.

Генерал Фелдмаршал фон Паулус Bundesarchiv, Bild 101I-021-2081-31A /

Mittelstaedt, Heinz / CC-BY-SA

36

След като на 9 януари 6-та армия отказва капитулация на 10 започва широко

мащабно настъпление по целия и фронт (целта е да се разсече фронта и да се разкъса на

части), настъплението обаче не постига пълен успех, и заради мъченичеството на

войниците от 6-та армия.

Сега ще преминем към по-подробно описание на боевете от 10-22 януари 1943.

На 11 януари обстановката за 6-та армия се изостря значително заради недостига

на горива и боеприпаси, тя оказва ожесточена съпротива, но е принудена да отстъпи

населените пунктове по долината на река Карповка. Този ход лишава войските от

западния участък на обкръжението от защита от студа. Това прави положението още

по-безнадеждно. „По време на тежките боеви през последните дни, противникът

въпреки героичната съпротива на нашите войски, в редица места се вклини дълбоко в

отбраната, с много мъка спряхме предвижването му. Резерви повече от какво да ги

създадем. Боеприпасите ще стигнат за три дни, горивото свърши. Тежкото оръжие

е окончателно обездвижено. Тежките загуби и лошото снабдяване, както и

студовете в голяма степен понижиха боеспособността на войските. Ако атаките на

противника продължат със същата сила още няколко дни, ще се окаже невъзможно

укрепената линия да бъде удържана. Ще останат само отделни огнища на

съпротива.“ (Донесение от щаба на 6-та армия до ОКВ, 12 януари 1943 Манщайн,

“Проиграни победи“ том 2, стр 109-110)

37

На 12 януари атмосферните условия отново правят възможно снабдяването от

въздуха, както и да се оказва някаква подкрепа от страна на авиацията.

На северозападния участък на чувала съветите атакуват с 10-12 дивизии и огъват

германския фронт, създаването на нова отбранителна позиция вече е невъзможно.

Въпреки това германските войници унищожават 100 съветски танка.

На описания участък, въпреки ожесточената съпротива на 279 пехотна дивизия,

на германците не им достигат сили да закърпят пробива. Все пак са унищожени 40

съветски танка.

На източния участък положението е стабилно, но е ясно, че и там скоро отбраната

ще поддаде, на северозападния участък съветските войски пробиват линията на 15-та

танкова дивизия и те понасят сериозни загуби.

Летище Питомник попада в ръцете на противника, остава единствено летище

Гумрак. Това намалява още повече въздушното снабдяване (трябва да се отбележи, че в

нито един момент Луфтвафе не достига оптималните 500 тона на ден).

На 16 януари

пристига писмо от щаба на

Паулус до щаба на група

армии ДОН. Той доказва,

че 6-та армия все още може

да продължи борбата, но

ясно съзнава, че армията не

може да бъде спасена.

На 16 януари се

разгарят нови тежки боеве

по целия фронт на 6-та

армия. Вече не може да се

използва летище Гумрак,

започват да се използват

парашути, което прави

снабдяването още по-проблематично.

На 22 януари отново започва широко мащабно настъпление за окончателно

сломяване на 6-та армия. Особено ефикасни са действията на 57-а съветска армия,

командвана от генерал Толбухин и на 66-та армия, под командването на Жадов.

Войските на 6-та армия започват настъпление.

„Ние бяхме принудени да започнем да се оттегляме по целия фронт. Но

оттеглянето се превърна в бягство. Този ден избухна и паника. Нашият път беше

засипан с трупове, които виелицата сякаш от състрадание бързо затрупваше със

Артилерийска подготовка на съветското настъпление RIA Novosti archive, image #303890 / Zelma / CC-BY-SA 3.0

38

сняг. Отстъпвахме вече без заповед. Надпреварвахме се със смъртта, която без труд

ни настигаше и косеше на снопове своите жертви в редиците на армията.“ /Спомени

на Й. Везер, офицер от 6-та армия „Катастрофата на Волга“ Москва, 1956, стр 56-102/

На 24 януари 1943 в ОКВ пристига радиограма от Паулус, която свидетелства, че

германските войници и офицери са изпълнени с решимост да продължат да се

сражават, верни на дълга си.

На 24 януари съветските войски достигат летище Гумрак. Паулус, който вече

няма сили да оказва организирана съпротива, докладва, че продоволствието и

боеприпасите вече са почти свършили, техниката се оставя, понеже няма гориво да

бъде преместена.

Още на 24 януари фронтът на 6-та армия се разпада на три по-малки чувала:

северно, южно и в центъра на Сталинград. Настъпва агонията на 6-та армия.

На 30 срещу 31 януари Паулус е произведен във фелдмаршал, което е ясен знак да

не се предава, тъй като нито един германски фелдмаршал не се е предавал в плен.

Драмата на 6-та армия завършва. Със своя безпримерен героизъм и вярност към

дълга, войниците и офицерите, издигат истински паметник на германската бойна слава,

макар и забравен 70 години. Този невидим паметник няма нищо общо с разума. Това е

паметник на тези които в суровата руска зима се сражаваха за своите другари.

Заедно със 6-та армия при

Сталинград загинаха: щабовете

на 45, 8, 11, 51 армейски

корпус, 44, 71, 76, 113, 295, 297,

305, 371, 376, 384, 389, 394

пехотна дивизия, 100 алпийска

стрелкова дивизия, 3, 29, 60

мотострелкова дивизии; 1-ва и

20-та румънски пехотни

дивизии, както и много бойци

на другите съюзници на

германците дивизия (Манщайн,

„Проиграни победи“ том 2 стр.

127). В плен попадат 90 хиляди

души, малка част от тях се

завръщат в Германия в началото на 50-те.

Драмата при Сталинград, завършва но това не е окончателният разгром.

Германската армия се възстановява и провежда широко мащабната операция

„Цитадела“ през лятото на 1943г, пропадането на която наистина беше обратът.

Пленени немски войници – февруари, 1943 г.

39

Библиография:

Ерих фон Манщайн, Проиграни победи, т 2, София, 2008г

Б. Лидъл Харт, История на Втората световна война, София 2005

И. Вадер, Катастрофа на Волге, Москва, 1965

Анри Мишел, Втората световна война, София, 2004

Э. Бивор, Сталинград, Смоленск, 1999

Ю. Лучанов, 100Великих сражений Второй моровой войны, Москва, 2008

Н. Исаев, Десет мита за втората световна война, София, 2007

40

СЕЛИЩНА АРХИТЕКТУРА В УГАРИТ ПРЕЗ КЪСНАТА БРОНЗОВА ЕПОХА

Мария Аврамова

В днешна Северна Сирия, недалеко от брега на Средиземно море, на 11 км

северно от древна Лаодикея (дн. Латакия) се намира селищната могила Рас Шамра

(фиг.1). Археологическите разкопки, започнати на това място през 1928 г. от френски

археолози под ръководството на Клод Шефер, откриват останките от град, унищожен

през късната бронзова епоха. С натрупването на материали Шефер успява да

идентифицира селището като Угарит – известен ни от древните текстове търговски

град, разположен на брега на Средиземно море, който подържал оживени контакти с

разположения недалеко остров Кипър и егейския свят, както и с Египет. Градът е

споменат в т. нар. писма от Амарна, които в голямата си част представляват

дипломатическа кореспонденция между египетската администрация и посланиците й в

Ханаан и аморитското царството Амуру. Писмата обхващат период от 15 до 30 години

и датировката им е спорна, предлагани са дати между 1388-1332 г. пр. Хр.21

Разкопките на Угарит продължават без прекъсване от 1929 г. до 2011 г., с оглед на

политическата ситуация в Сирия не е било възможно продължаването им през сезон

2012. Това прави общо 71 археологически сезона, в които е проучена около 1/6 от

цялостната площ на могилата и околностите й.

Предмет на

настоящата разработка е

селищната архитектура в

Угарит през късната

бронзова епоха (1250–ок.

1170 г. пр.Хр.). Защо ще се

занимаем именно с

Угарит? Причините са

няколко. Първо, той е

запазен почти във вида, в

който е бил напуснат от

последните си обитатели:

след завладяването на

града от „морските

народи“ ок. 1170 г. пр. Хр. не е населен отново до времето на персите, когато близо до

акропола се появява малко селище. По-съществена е намесата на жителите на

основания наблизо през Елинизма град Лаодикея, които използвали вече обработените

21

http://bgegypt.net/index.php?option=com_content&view=article&id=262:pismata-ot-amarna-v-

internet&catid=35:2009-03-10-15-36-28&Itemid=18 (януари 2013).

фиг.1 – Местоположението на Угарит

41

каменни блокове от сградите в Угарит при строежа на града. Второ, Угарит е най-добре

проученият засега обект в северна Сирия и по този начин представя доста интересна,

макар и непълна (проучена е едва 1/6 от обекта) картина на селищния живот в този

специфичен район на Близкия изток.

Археологически

разкопки в Угарит са

проведени в няколко

сектора. Първият от тях е

акрополът, разположен в

най-високата северна

част от селищната

могила (фиг. 2), на който

са разкрити храмове,

сред който най-

внушителен е храмът на

Баал22

– върховното

божество в угаритската

религия. В западната

част на могилата е

разкрит дворцов

комплекс, намиращ се

непосредствено до

крепостната стена, в този

сектор е проучен и

фрагмент от

укрепленията, заедно с

кула, намираща се пред

стената (фиг. 3). На север, на изток и на юг от двореца археолозите откриват големи по

размери жилищни комплекси, съдейки по находките в тях те са често определяни като

резиденции.23

Жилищни постройки са проучени в централната част на могилата, която

по-нататък за краткост ще наричаме „център“, важно е да уточним обаче, че става дума

за чисто географски център, а не за място, на което е съсредоточен общественият

живот.

През 1959-60 г. е направен сондажен изкоп в южната част на могилата, разкрити

са жилища, които за жалост не са публикувани подробно по време на разкопките, а са

споменати накратко в отчетите за проведените през тези два сезона проучвания.24

Те са

изследвани отново през 1978 г., когато начело на експедицията застава Маргюрит Йон,

22

Баал е име от семитски произход означаващо „владетел, господар“, често е използвано за означаване

на главното божество в даден пантеон. 23

Yon, M., The City of Ugarit at Tell Ras Shamra, Chicago, 2006, с. 64 и следващи. 24

Ibid. с. 91.

Фиг. 2 – План на селищната могила Рас Шамра, по Yon, M.,

The City of Ugarit at Tell Ras Shamra, Chicago, 2006, с. 23

42

към този момент останките са силно ерозирали под влиянието на атмосферните

фактори и липсата на консерваторска намеса.

Тук може би е мястото да

споменем и една от спецификите

на археологическите проучвания

като цяло. Характерен за голяма

част от археолозите през XIX и

началото на XX в. е засиленият

интерес към находките и

представителната архитектура,

докато жилищата и по-малките

резиденции са пренебрегвани, това

явление е налице и в Угарит.

Поради тази причина, за жалост,

сме загубили много ценна

информация за селищната

архитектура, която можем да

възстановим единствено въз

основата на съществуващите снимки и описания, каквито в някои случаи дори не са

направени.

Въз основата на дотук натрупаната информация Йон извежда няколко общи черти

и зависимости в селищната архитектура в Угарит25

. За разлика от по-голямата част от

Близкия изток и най-вече от Месопотамия, основен материал за изграждане на

постройките е камъкът. В по-големите от тях, които, ако съдим по инвентара, са имали

представителни функции и е редно да бъдат наричани резиденции, за основите и

първите няколко реда и външните ъгли са използвани обработени каменни блокове,

чиито размер намалява във височина. На някои места в ролята на хоросан е използвана

глина. Благодарение на атмосферните условия и факта, че на могилата няма мащабно

застрояване от по-късни периоди на някои места са видими следи от овъглено дърво –

вероятно подпори и греди, което се запазват изключително рядко в този район.

Важно е да споменем също така, че Угарит се намира в силно земетръсна зона и

освен това на възвишение, което в най-високата си част достига 9 м. Въпросното

възвишение не е равно, на най-високата му част е разположен акрополът, за който

споменахме, а голяма част от къщите са разположени в тази част на могилата, където

наклонът достига до 14 градуса. Въпреки това няма следи от срутвания причинени от

земетресения.

За разлика от други обекти в Близкия изток в Угарит не можем да разграничим

жилищен план, към който са се придържали древните строители, разграничими са

25

Ibid. с. 64-66.

фиг. 3 - Проученият сектор от укрепленията на

Угарит и царския дворец

http://www.leidenuniv.nl/en/researcharchive/content_i

mages/research/paleis_ugarit_2.jpg

43

обаче някои общи зависимости, които се отнасят, ако не за всички, то поне за повечето

домове. В почти всяка от богатите къщи има изградена от камък гробница, понякога и

повече от една, намираща се под нивото на пода, в които са се намирали тленни

останки, принадлежащи по всяка вероятност на предците на рода. Те били съпроводени

с богати дарове, малка част от които са достигнали до нас, тъй като гробниците са

ограбени още в древността. Големите къщи (резиденции) са имали по повече от един

вход от околните улици. При тях е ясно разграничимо разделение на две части –

представителна и домакинска, в която са се намирали кухните и други помещения,

свързани с функционирането на дома.

Единственият задължителен елемент, наблюдаван във всички къщи е вътрешният

двор. Това е лесно обяснимо, ако имаме предвид, че жилищните постройки в Угарит

без изключение поне досега са двуетажни. Дворът е бил необходим не само за пряка

комуникация между отделните помещения, разположени около него, но също така е

осигурявал достъп на светлина.

В ранните публикации на обекта всички по-големи помещения, в които не са

регистрирани следи от колони са описвани като дворове. Основната причина е,

царуващото по онова време убеждение, че древните строители не са разполагали с

необходимата технология, за да построят покрив на толкова голямо помещение без да

използват колони или подпори. Това предположение е донякъде правилно, ако говорим

за Месопотамия, където дървото е оскъдно и прекалено ценно, за да бъде използвано

като основен строителен материал. Угарит обаче се намира в непосредствена близост

до планината в район, където има изобилие на дървен материал. Това позволява да се

построи достатъчно стабилен таван на първия етаж, който да може да служи като под

на втория.

Наличието на втори етаж въвежда и друг важен аспект при изследването на

селищната архитектура в Угарит, а именно измерването на площта на жилищата. В

повечето случай площта на къщите и броя на помещенията се счита за критерии за

имуществения ценз на обитателите му. В Угарит трябва да имаме предвид, че

подаваните стойности се отнасят само за площта на приземния етаж, т.е. поради

наличието на втори етаж реалната площ винаги е по-голяма.

Първоначално публикуваните изводи са коригирани от Йон, която определя

помещения като дворове въз основата на други критерии. Освен големината на

помещението, тя взима под внимание и настилката – само някои от първоначалните

„дворове“ имат каменна настилка. Трябва да имаме предвид, че валежите в Сирия не са

рядкост, особено в крайбрежната зона, в която лежи Угарит. Затова Йон приема само

помещенията с павиран под за дворове – паважът е необходим само там, където се

стича голямо количество вода, за да може дворът да продължи да изпълнява своите

функции на посредник между разположените около него стаи.

Освен това всяка къща разполагала със система от улеи, по които водата била

отвеждана до канализацията, това е видно както в по-богатите, така и в по-скромните

44

домове. В някои от тях можем да определим кои помещения са изпълнявали функцията

на баня, тъй като като са запазени тръбите, по които е текла водата.

За да не бъде изложението ни прекалено теоретично, следва да разгледаме

планове на отделни къщи и присъствието и съотношението между описаните по-горе

елементи. Ще разгледаме жилища и от споменатите по-рано три зони – резиденциите в

близост до двореца, Центъра и южния изкоп – в опит да дадем колкото е възможно по-

пълна картина за селищния живот в Угарит през късната бронзова епоха.

Кварталът на

резиденциите, както е

наричан от Йон, се намира

източно и южно от

двореца, източната част е

разделена от две улици –

улица „Мернептах“26

и

дворцовата улица27

. Най-

богатата резиденция е

дома на Ябнину (фиг. 4),

намираща се на юг от

двореца, в публикациите е

споменавана също като

„малкия дворец“ и „южния

дворец“. Уви неговата

югоизточна част не е

проучена докрай28

,

разкрита е площ от 1000

м². Планът е близък до

квадрат с изключение на

стълбището в

североизточната част на къщата (помещения 202 и 201 на плана).

Регистриран е само един вход от запад, намиращ се почти в средата на западната

стена. Както споменахме по-рано един от важните елементи на угаритската резиденция

е гробницата, тук те са две, разположени в централната част на постройката,

интересното е, че двете имат една и съща ориентация. Първата от тях (под помещение

2/3) има по-ранна датировка и е една от най-големите в Угарит, в нея са намерени

26

Мернептах е египетски фараон от XIX династия, управлявал в периода 1213-1203 г. пр. Хр., меч с

неговия картуш е намерен в къщата на оръжейника и затова улицата, на която се намира, е кръстена на

този владетел. 27

Имената на улиците са дадени от проучвателите на обекта в периода 1953-1973 г., същото важи и за

имената на къщите и номерата на помещенията в тях, това е причината в другите зони начинът на

обозначаване да е различен. Не знаем какви са били имената на улиците в Угарит в древността. 28

При създаването на чертежи в археологията, за да се изрази края на проучваната площ, се използва

знакът тире – точка – тире (–.–.–), както се вижда на приложената илюстрация.

фиг. 4 – План на къщата на Ябнину, по Yon, M., The City of

Ugarit at Tell Ras Shamra, Chicago, 2006, с. 52

45

египетски алабастрови съдове с картуша на Рамзес II. В югоизточната част на къщата

са разположени помещения, свързани с обслужването на домакинството като например

кухни и складове.

В тази резиденция виждаме на практика споменатото по-горе разделение на

представителна и домакинска част. Първата обхваща западните и североизточните

помещения, а втората – югоизточните29

. Достъпът между тях е силно ограничен, той е

възможен само от две помещения (220 към 223 и 229 към 231).

Разкрито е със сигурност едно стълбище, споменатото по-горе в югоизточния

ъгъл, от което са се запазили първите 2-3 стълби. Размерите на къщата предполагат

наличието на поне още няколко, вероятно едно от тях се е намирало в дясно от входа

(помещение 211) и още едно в помещение 231. Съдейки по разположението на

намерените находки е установено, че на втория етаж освен стаите за живеене се е

помещавал и архив, около 60 таблички с текстове на акадски, угаритски30

и кипъро-

минойски са открити в помещения 203 и 204. При срутването на втория етаж по-

голямата част от архива е паднала на улицата на север, извън границите на дома. В тази

резиденция са открити много предмети с микенски, минойски и египетски произход,

29

Означени на плана със съответно синьо и червено. 30

Угаритският език е познат единствено от текстовете, открити в Рас Шамра, това е северозападен

семитски език, записван с клинописно писмо от ляво надясно (това е друг вариант на клинописа, който

няма връзка с акадския), изписвани са само съгласните звуци, а гласните са се подразбирали от

изписаната съгласна. Това писмо се смята за предшественик на финикийското и по този начин на

използваните днес в Европа писмени системи.

фиг. 5 – План на къщата на

алабастровите съдове, по Yon, M., The City

of Ugarit at Tell Ras Shamra, Chicago, 2006,

с. 67

фиг. 6 – План на къщите на Рапану и на

неговия съсед, по Yon, M., The City of Ugarit at

Tell Ras Shamra, Chicago, 2006, с. 74

46

това, както и наличието на архив, водят до предположението, че това е бил домът на

дипломат, човек притежавал голяма власт и вероятно близък на царя.

На запад от двореца се намира другата част от квартала на резиденциите. Най на

запад е разположена къщата на алабастровите съдове (фиг. 5), както подсказва името й

в нейната югозападна част са намерени над 400 алабастрови съда, внесени от Египет.

Множеството находки, произведени в Египет, навеждат на мисълта, че собственикът е

бил тясно свързан с него, вероятно дипломат или богат търговец.

Площта на партера е 800м², първоначално целият партер е представлявал един

дом, по-късно, вероятно в началото XII в. пр. Хр., той е разделен на два по-малки,

първият обхваща северозападната част, а вторият – югоизточната. Поделянето на

къщите на по-малки е характерно за целия обект във финалната му фаза. Според Шефер

причината за това е нарастващото по брой население, което трябвало да се „смести“ в

рамките на вече изградената укрепителна система. Най-вероятната причина за този

приток на население са набезите на „морските народи“, които в крайна сметка

довеждат до превземането и разрушаването на Угарит.

Интересното в къщата на алабастровите съдове, което ще видим и при някои от

другите примери, е, че не е построена на равна, плоска повърхност, денивелацията

достига до 1,70 м, но това не е представлявало проблем за древните строители. Тук

също виждаме разделяне на представителна и домакинска част, този път обаче

представителната част е била разположена на север и югоизток, а домакинската – на

югозапад. В домакинската част освен кухни са открити и складове, в един от които са

намерени множество находки с микенски произход – керамика, бронзови и каменни

фигурки.

Проучено е само едно стълбище, но, както в предишния пример, се предполага

наличието на още поне няколко. Наличието на входове от всички околни улици идва да

покаже разнообразието на угаритската селищна архитектура. Тук отново имаме

гробница, този път само една, която е ограбена още в древността. В тази сграда обаче

не е открит архив.

В западната част на квартала на резиденциите се намират къщата на Рапану и тази

на неговия съсед (фиг. 6), те са проучени в периода 1956-1958 г, за жалост това са два

примера, в които в публикациите е обърнато малко внимание на архитектурата.

Основно проучвателите са се задълбочили в изследването на богатия архив, открит в

къщата на Рапану – над 200 таблички с текстове от различен характер – документи и

писма, в които често се споменавал Рапану, царски писар и съветник на владетеля,

живял в края на XIII в. пр. Хр.

За къщата на съседа на Рапану в общи линии се отнася това, което беше казано

по-горе, нейният архитектурен облик е белязан от стандартните двор, гробница и т.н.

Характеристичен е L-образния план на жилището, с който ще се срещнем и по-нататък.

Двете къщи имат обща стена, единствената връзка между тях е общият кладенец между

47

помещения 4 и 25, но според някои изследователи двете къщи първоначално са

представлявали един комплекс, а разделянето им е настъпило по-късно.31

От особен интерес е

къщата на Рапану, площта на

партерния етаж е 300 м²,

входовете са два от страната на

улица „Марнептах“. Най-

значимото откритие тук, освен

древните текстове, са двете

гробници. Първата от тях,

разположена под помещения 5 и

6 датира от XIV в. пр. Хр.,

предполагаемата дата на

построяването на къщата, и се

намира върху останките от

друга по-стара гробница, намирала се на същото място. Втората гробница (фиг. 7),

изградена през XIII в. пр. Хр. е разположена под помещения 5 и 8 и е най-добре

запазената в Угарит. Минавайки през полукръглия свод на входа до гробната камера се

стига по грижливо обработени каменни стъпала (фиг. 8), подобно на разгледаните

дотук примери, и тази гробница е ограбена в древността.

31

Yon, M. Op. cit., с. 73.

фиг. 7 – Втората гробница в къщата на Рапану, по Yon,

M., The City of Ugarit at Tell Ras Shamra, Chicago, 2006, с.

76

48

фиг. 8 – Входът на гробницата, видян от гробната камера, по Yon, M., The City of

Ugarit at Tell Ras Shamra, Chicago, 2006, с. 77

49

След като разгледахме някои от по-

големите резиденции в квартала е редно

да отбележим, че не всички къщи в този

район имат такива размери, някои са

значително по-малки, но като инвентар не

отстъпват по никакъв начин на описаните

дотук. Пример за това е къщата на

Расапабу (фиг. 9), проучвана през 1958 г. и

отново през 1979 г. П лощта на партерния

етаж е едва 80 м², ясно са разграничени

представителната (южната) и

домакинската (северната) част, които са

свързани посредством малък двор.

Интересното в този случай е, че всяка от

двете половини има отделен вход от

улицата, затова и входа към южната

половина е интерпретиран като главен

вход, през който са влизали господарят на

домакинството и неговите гости. Виждаме и същите

елементи, за които говорихме по-рано – каменна

гробница, двор, стълбище. В домакинската част обаче

виждаме нещо ново, а именно корито достъпно от

улицата, то е изработено от камък и има квадратна

форма и размери 1 х 0,80 м, функцията му не е изяснена

със сигурност. Такива съоръжения има в кухненската

част на всяка къща, но само тук то може да бъде

използвано не само от обитателите на дома, но и от

минаващите по улицата.

Най-значимото откритие в къщата на Расапабу са

табличките с икономически и правни текстове, написани

на акадски. Сред тях е и разписка за доставка на вълна,

адресирана до Расапабу, който бил отговорен за

търговията и събирането на данъци в Угарит. Сред

откритите текстове е и трактат за лекуване на болни

коне на угаритски.

След като разгледахме достатъчно примери от

тази зона е редно да обърнем внимание на Центъра

(фиг. 10), както споменахме по-рано името на този сектор идва от централното му

положение в рамките на могилата и не е свързано с изпълняваните от него функции.

фиг. 9 – План на къщата на Расапабу, по

Yon, M., The City of Ugarit at Tell Ras Shamra,

Chicago, 2006, с. 72

фиг. 10 – План на Центъра,

по Yon, M., The City of Ugarit at

Tell Ras Shamra, Chicago, 2006,

с.79

50

Проучен е в периода 1978-1994 г. и е определян от Йон като „типичен жилищен

квартал“32

. Ще разгледаме две къщи от него, т. нар. къща А и къща В.

Къща А (фиг. 11) е с площ 80 м²

на партера като има сигурни данни за

наличието на втори етаж – запазени

са цели три стълби от стълбището

вляво от западния вход. Жилището

има още един вход от главната улица,

водещ до стая, която не е свързана с

останалата част от жилището.

Проучвателите са я приели за част от

къща А, следвайки логиката, че една

стая не може да представлява отделно

жилище. В този случай обаче е редно

да се замислим дали този подход е

правилен. Както казахме по-рано

жилищата в Угарит са двуетажни и

малката площ на партерния етаж не ни дава информация относно площта на втория. От

текстове от Месопотамия знаем, че при сватбата на сина си бащата е бил длъжен да

осигури на младоженците отделна стая, от археологическа гледна точка това е свързано

с разделяне на големите помещения на по-малки и промяна на първоначалния

архитектурен план. От материала в Угарит виждаме споменатото вече разделяне на по-

големите комплекси на по-малки. Трябва задължително да вземем предвид търговията с

недвижими имоти, продаването и препродаването не само на цели къщи, но и на части

от тях, което довежда до промени в първоначалния архитектурен план. От казаното

досега следва, че за да функционира едно угаритско жилище, то трябва да има поне

една стая на партерния етаж, а вторият етаж може да бъде с много по-големи размери.

Смея да твърдя, че вероятно това е причината наричаната от Йон „източна стая на къща

А“ да не е свързана с останалите помещения – възможно е това да е просто партерен

етаж на отделно жилище.

В къща А виждаме варианти на някои от елементите, на които обръщахме

внимание досега, а именно на двора. Тук, за разлика от резиденциите, той не е павиран,

можем да свържем това с разликата в жизнения стандарт, която е видна и от

използваните строителни техники и материали – употребени са по-малки каменни

блокове, които не са толкова грижливо обработени. Всъщност само дворовете на

къщите в квартала на резиденциите имат павиран двор, което подкрепя хипотезата, че

това е свързано с възможностите на обитателите.

32

Yon, M., Op. cit., с. 79.

фиг. 11 – Помещение в къща А по време на

разкопките, по Yon, M., The City of Ugarit at

Tell Ras Shamra, Chicago, 2006, с. 80

51

Къща В е по-голяма, площта на партерния

етаж е 120 м². Планът на къщата е L-образен, ако

се вгледаме внимателно в него, ще видим

блокираната врата към жилището, разположено

на юг от къщата. Най-вероятно вратата е

преградена в последния етап от развитието на

обекта във връзка с увеличаването на

населението, в този случай отново виждаме

разделянето на един по-голям комплекс на два

по-малки. В югоизточното помещение на дома се

е намирала малка гробница, ограбена в

древността. Отсъствието на гробница в къща А и

повечето къщи в Центъра вероятно е свързано с

малката площ на жилищата и необходимостта от

максимално рационалното й използване.

През 1959-1960 г. са проучени къщите в

т.нар. южен изкоп (фиг. 12), той има

правоъгълна форма, от която е направено малко отклонение, за да бъде доразкрит

комплекс VI. Този сондаж има за цел само да провери характера на застрояването в

този район на могилата, но не и да го проучва задълбочено. Това обяснява защо в

южния изкоп са проучени части от петнадесет комплекса като само един от тях е

разкрит изцяло. Всеки комплекс се състои от по няколко къщи, най-добре запазена е

къща А в VI комплекс, която освен задължителните двор и стълбище има и гробница,

т.е. потвърждава се изводът, че наличието на гробница е свързано с размера на

жилището.

В тази зона обаче има нещо по-любопитно, ако се вгледаме по-внимателно в

плана на проучените комплекси ще видим гъстото разположение на съоръженията,

определяни от Шефер като кладенци. Те са изработени от камък и на дълбочина

достигат до 7 м. Логично е да помислим, че, ако това действително са кладенци,

подводните води под могилата следва да са били много високи и с изключително голям

дебит, след като почти всяко домакинство е имало неограничен достъп до тях. Както

споменахме по-горе могилата се извисява на 9 м. над околната равнина, т.е. кладенците

със своите 7 м. дълбочина не достигат до подпочвените води. Тогава какво са

представлявали така наречените от Шефер кладенци?

Единственото разумно обяснение е, че въпросните съоръжения не са били

кладенци, а по-скоро резервоари за съхранение на вода, а вероятно и на други

продукти. Това би обяснило и присъствието на по няколко от тях във всеки комплекс.

Напълнен един такъв резервоар може да осигури вода за домакинството до 3-4 дни, а

вода вероятно е черпена от течащата в подножието на могилата река.

фиг. 12 – План на южния изкоп, по Yon,

M., The City of Ugarit at Tell Ras Shamra,

Chicago, 2006, с. 92

52

От всичко казано дотук предполагам сте се убедили в разнообразието на

селищната архитектура в Угарит, но как всъщност са изглеждали къщите? На фиг. 13 и

14 е показана реконструкцията на една от къщите от южния изкоп. На нея ясно се

вижда ролята, която играе дворът за осигуряването на светлина в дома. Друг важен

елемент, на който следва да обърнем внимание са плоските покриви на къщите в

Угарит, които са така характерни за почти целия Близък изток. Те също са били

използвани за живеене и извършване на разнообразни дейности, освен това покривът е

служел като трети етаж. Това между другото можем да наблюдаваме и днес в селата и

малките градчета в Сирия, което свидетелства не само за устойчивостта на традицията

– повече от 3400 години – но и за ефективността на използваните техники.

В заключение можем да кажем, че жителите на Угарит са живеели в много добри

условия. Не бива да забравяме обаче, че Угарит е богат търговски град и несъмнено

това е оказало своето влияние върху архитектурата на града и ежедневието на хората. В

тази разработка нямаше място да отделим внимание на уличната система, но

проучените улици показват, че инфраструктурата е била на много високо ниво, улиците

са павирани и имат улеи, по които водата да се оттича към канализацията, за да не

влиза в къщите. Както Йон посочва обикновените граждани на Угарит са живеели доста

по-добре от някои от царете на Месопотамия33

.

33

Yon, M., “Ugarit: The Urban Habitat The Present state of the Archaeological Picture”, Bulletin of the

American Schools of Oriental Research No. 286, Boston, 1992, с. 33-34.

фиг. 13 – Реконструкция на къща от

южния изкоп, по Yon, M., The City of Ugarit

at Tell Ras Shamra, Chicago,

2006, с. 93

фиг. 14 – Реконструкция на къща от

южния изкоп, по Yon, M., The City of Ugarit

at Tell Ras Shamra, Chicago, 2006, с. 93

53

Библиография:

Al-Maqdissi, M. et al., “Rapport préliminaire sur les activités de la mission Syro-

Française de Ras Shamra-Ougarit en 2005 et 2006 (65e et 66e campagnes)”, Syria, 84,

Nanterre Cedex, 2007, с. 33-56.

Collon, D., Yon, M. (ed.), „Ras Shamra-Ougarit III : Le centre de la ville, 38e -44e

campagnes (1978-1984)”, Syria, 1992, 69, n 3, с. 471-473.

Huehnergard, J., “Notes on Ras Shamra-Ougarit VII”, Syria 74, Nanterre Cedex, 1997,

с. 213-220.

Régis, V., Callot, O., “La tranchée "Ville Sud". Étude d'architecture domestique (Ras

Shamra-Ougarit X)”, Syria, 75, n 1, 1998, с. 316-319.

Yon, M., “The City of Ugarit at Tell Ras Shamra”, Chicago, 2006.

Yon, M., “Ugarit: The Urban Habitat The Present state of the Archaeological Picture”,

Bulletin of the American Schools of Oriental Research No. 286, Boston, 1992, с. 19-34.

54

АСИРИЯ – ПЪРВАТА СВЕТОВНА ИМПЕРИЯ

ВЪЗХОДЪТ Продължение от миналия брой

Любомир Грозданов

През ХV в. пр. Хр. в Близкия

Изток настъпват сериозни

политически промени. Под

управлението на фараоните от

ХVІІІ династия Египет се

превръща в могъща сила,

разпростирайки влиянието си над

страните от Предна Азия.

Интересите му се сблъскват с тези

на другата велика сила по това

време – държавата Митани.

Между двете страни избухват

продължителни конфликти за

сфери на влияние, в които

надделяват египетските сили.

Фараон Тутмос ІІІ (1484–1450 г.

пр. Хр.) покорява Финикия, Сирия и Ливан, а в 1464 г. пр. Хр. нанася страшно

поражение на митанската армия край Кархемъш34

. Египетската офанзива продължава и

при наследника на Тутмос ІІІ – фараон Аменхотеп ІІ (1450–1425 г. пр. Хр.).

Към края на века набира значителна мощ царството на хетите в Мала Азия.

Хетската държава започва да се намесва активно в международните дела и открито дава

заявка, че ще бъде един от основните играчи на Близкоизточната сцена. Агресивната

външна политика на хетите ги сблъсква най-напред с Митани, която стои на пътя им за

проникване в Сирия, Месопотамия и на юг към Палестина.

Сблъсъците на Митани с Египет и Хетското царство довеждат в крайна сметка до

сгромолясването на доскорошната велика сила. От всичките тези борби за надмощие

най-голяма полза ще извлекат асирийците, които търпеливо чакат своя час.

34

Кархемъш, Каркемиш – град в Северна Сирия

Близкия Изток ок. 1400 г. пр. Хр. Автор: Javierfv 1212

55

Към края на XV в. пр. Хр. Митани се намира

в дълбока криза, но все още продължава да е

фактор в международните отношения. Асирия

успява да се откъсне от властта на митанийците,

но попада под сюзеренитета на Вавилон, който

оттук насетне упражнява върховната власт в

Ашшур. Митанийците обаче си остават един от

главните и опасни врагове на Асирия. Крайно

неблагоприятните условия – фактически васалитет

и враждебно отношение – освен че лишават

асирийците от политическа свобода, но и

задушават търговията, която от векове е основният

източник на приходи за Ашшур. Това кара

асирийците непрекъснато да търсят изход от тази

ситуация и да се борят за свободата си. Преломът

в борбата настъпва при царуването на

Ашшурубалит І (1365–1329 г. пр. Хр.) –

владетелят, поставил началото на асирийския

възход. Асирия обаче не може сама да се справи с

могъщите си врагове. На нея и е необходим мощен и влиятелен съюзник и покровител.

И тя го намира в лицето на Египетската империя – най-могъщата сила по това време.

От своя страна, Египет има известни противоречия със страните, неприятелски

настроени към Асирия. И така, посланици на Ашшурубалит І посещават фараон

Аменхотеп ІV (Ехнатон) (1352–1336 г. пр. Хр.), който ги приема с големи почести. Това

крие за Египет известни рискове, касаещи отношенията с Вавилон и Митани – дори

вавилонският цар Бурна-Буриаш ІІ изпраща протестна нота до

фараона: „Защо моите поданици, асирийците..., идват в

твоята държава? Ако ме обичаш... отпрати ги с празни

ръце.“ Вавилонецът твърди, че асирийците все още са му

васали и нямат право да пращат посланици в чужда държава

без негово знание. Нотата е оставена без отговор. След

размяната на щедри дарове, Ехнатон уверява асирийските

посланици в своята благосклонност и обещава помощ и

подкрепа за Ашшурубалит. Освен това, асирийците получават

от фараона и голямо количество злато. Следва да си зададем

въпроса – защо Египет си разваля отношенията с могъщия

Вавилон заради малкия и незначителен град-държава Ашшур?

Дали Ехнатон не вижда в тази пълна с жизненост и енергия

млада държава, силата, която в близко бъдеще ще наложи

контрола си над врящия от страсти и борби Близък Изток и

ще донесе така необходимия порядък? Фараонът не сгрешил.

Скоро Асирия преминава в настъпление, започва

масираната асирийска експанзия. За около сто години градът-

Статуя на Ехнатон от храма Атон в Карнак.

Снимка: Jon Bodswordh

Писмото, в което Бурна Буриаш II

протестира пред Ехнатон за приема на

асирийските посланици. Из архивите на Тел Амарна. Британски

музей N EA 9

56

държава Ашшур се превръща в страховитата Асирийска империя.

Първоначално асирийците горят от желание да си разчистят сметките с Митани.

Те влизат в съюз с Хетското царство и хуритското35

царство Алзи36

, и не след дълго от

Митани няма и следа – територията му е поделена между трите държави. След това

Ашурубалит І насочва вниманието си към бившия сюзерен Вавилония. Между двете

държави е сключен съюз, скрепен с династически брак – вавилонският цар Бурна

Буриаш ІІ става зет на асирийския цар. Сега ролите се разменят – Вавилония изпада в

зависимост от набиращата мощ Асирия. Това положение, разбира се, никак не допада

на голяма част от вавилонската аристокрация и скоро избухва метеж, в който жертва

става синът на Бурна Буриаш ІІ и внук Ашшурубалит І – Караиндаш ІІ. Асирийският

цар реагира незабавно и армията му превзема Вавилон. Скоро порядъкът в размирния

град е възстановен, а на вавилонския трон Ашшурубалит поставя правнука си

Куригалзу ІІ (1333–1312 г. пр. Хр.), за което научаваме от следния текст в

„Синхроническа история“: „По времето на Ашшурубалит, цар на Асирия, каситските

войски въстанаха срещу Караиндаш, царя на Кардуниаш (Вавилония), син на княгиня

Мубалитат – Шеруа, дъщеря на Ашшурубалит, и го убиха. Ашшурубалит отиде в

Кардуниаш да отмъсти за своя внук... Той ръкоположи Куригалзу младши“.

Ашшурубалит І издига Асирия до безспорен хегемон в Месопотамия и цяла

Предна Азия. Малката търговска държава, доскоро не влизала в сметките на силните на

деня, сега е могъща сила, внушаваща респект. Бляскавите победи над Митани и

Вавилон утвърждават Асирия като велика сила и става ясно, че оттук насетне тя ще

диктува правилата в Близкия Изток. Управлението на Ашшурубалит е поврат в

политическото развитие на асирийската държава. От търговска република тя се

превръща във военна монархия. Експанзионистичната политика става основен

приоритет на асирийските царе; ражда се асирийският империализъм.

Експанзията продължава с

нестихваща сила и при наследниците на

Ашурубалит І. Асирийската военна

машина е набрала достатъчно инерция и

няма сила, която да ѝ се опре. Ададнерари

І (1295–1263 г. пр. Хр.) нахлува в Сирия и

покорява териториите от гр. Харран до

Кархемъш (на р. Ефрат). Салманасар І

(1263–1233 г. пр. Хр.) започва война със

северните народи и унищожава

коалицията на 43-ма племенни вождове от

конфедерацията Уруатри (бъдещата държава Урарту или Арарат). Армиите му излизат

35

Хурити – древен народ с източнокавказки произход. Към края на III-то и през II хил. пр. Хр. на няколко вълни се разселва из Месопотамия, Сирия, Палестина, ЮИ Мала Азия, Армения 36

Алзи - хуритско царство, северно от дн. Диарбекир. Възниква в началото на ІІ хил. пр. Хр.

Бойна брадва, на която е щамповано името на Ададнерари I. Лувър

57

чак на езерото Ван в арменските възвишения – дн. Източна Турция. Това има и добри

икономически последици, защото асирийците развиват търговията с Анатолия.

Салманасар І въвежда депортирането, в резултат на което на нови места се установяват

десетки хиляди пленници. Изселванията също допринасят за развитието на имперската

икономика, защото освен онези, които постъпват на служба в армията, новите

заселници се наемат на работа главно в селското стопанство и по строежите.

Тукулти–Нинурта І (1233–1207 г. пр. Хр.) продължава

завоевателната политика на баща си. Той предприема

мащабни военни кампании на запад в страните Хана37

и

Мари38

. В Северна Сирия разгромява сирийско-хетските

царства. Накрая Тукулти-Нинурта превзема Вавилон,

разграбва го и срива укрепленията. Самият цар ни разказва:

„Ръката ми залови Каштилиаш, цар на каситите. Нозете

ми стъпиха на врата му като на стол. Взех го в плен и го

доведох пред моя повелител, бог Ашшур“.

От тогава съществува една пропагандна творба, известна

като „Епическа поема за Тукулти-Нинурта“, която е

създадена не само за прослава, но и да послужи като

оправдание за превземането на Вавилон.

37

Област ок. устието на р. Хабур, югоизточна Турция 38

Област по средното течение на р. Ефрат

Боздуган с името на Тукулти Нинурта I.

Лувър

Асирийската империя при Тукулти Нинурта I. Източник: explorethemed.com

58

Оправдание е необходимо, тъй като по онова време Вавилон, където е светилището

на великия бог Мардук, се явява свещен град за хората от Близкия изток. Към Града те

се отнасяли със същото уважение и респект, каквито в по -късни времена питаят евреи,

християни и мюсюлмани към Йерусалим.

В продължение на ок. 7 години асирийският цар управлява Вавилония чрез васални

монарси. Но на пътя на Асирия се изпречва сериозен противник. На югоизток от

Вавилония се намира друга мощна държава – Елам, заемаща териториите на дн.

Югозападен Иран. След като Тукулти-Нинурта разгромява Вавилония, Елам се

възползва от слабостта на съседката си и я напада, като сее разруха и създава сериозни

затруднения на назначените от асирийския цар управници.

Могъществото на империята и бляскавите военни победи засилват претенциите на

монарха за тотална власт, което обаче го довежда до сблъсък с висшите асирийски

благородници. Опитите на царя за установяване на едноличен тираничен режим

поражда брожения сред аристократите. Скоро избухва бунт, начело на който застава

собствения му син Ашурназирпал І (1208 г. пр. Хр.) и Тукулти-Нинурта е убит.

Узурпаторът обаче не успява да задържи задълго властта. Срещу него въстават братята

му и го смъкват от трона. Цар на Асирия става един от другите синове на Тукулти-

Нинурта – Ашурнадинпал І (1207–1204 г. пр. Хр.). Тези събития поставят началото на

дълга вътрешнополитическа криза и упадък. Царската власт отслабва, което, разбира

се, се отразява на мощта на империята и тя губи предишния си боен устрем. За около

100 години Асирия се лишава от пространни територии, през този период на трона

стоят владетели фигуранти, не отличили се с нищо съществено и изглежда сякаш с

имперското величие на държавата е свършено. Докато накрая не се появява една от

значимите личности в историята на Древния Изток – славният Тиглатпаласар І

(Тукулти-Епил-Ешарра, 1115–1077 г. пр. Хр.), възстановителят на асирийската мощ,

владетелят, който налага в основни линии страховитата политика, следвана неотстъпно

и от по-късните царе. Той се възкачва на престола в период на големи политически

сътресения в Предна Азия.

Каситска39

Вавилония пада под ударите на еламските армии. По време на

еламската окупация центърът на властта се измества в гр. Исин40

. От там произлиза и

новият царски род на Вавилония – Втора династия на Исин. Нейният представител

Навуходоносор І (1124–1103 г. пр. Хр.) успява да освободи страната от властта на Елам,

но тепърва има да се лекуват раните от военните поражения и политически катаклизми;

Вавилония се нуждае от дълъг период на стабилизация.

Хетското царство, което е основен съперник на Асирия в Близкия Изток, загива

вследствие на унищожителните нашествия на морските народи. Последните са

отблъснати от Египет, но с цената на големи усилия и пълно напрежение на силите,

39

Касити – древен народ в Северен Иран. Ок. средата на XVIII в. пр. Хр., нахлуват в Месопотамия. В началото на XVI в. пр. Хр. завземат властта във Вавилония и поставят началото на Каситската династия. 40

Исин – град в Южна Месопотамия

59

което го довежда до пълен упадък. При това положение Асирия вече няма конкуренция

в Предна Азия, тя остава единствената велика сила в региона.

Първите действия на новия асирийски цар са насочени към вътрешното

стабилизиране на държавата. Извършени са и мащабни строителни дейности – старата

столица Ашшур е преустроена и благоустроена, издигнати са нови дворци и храмове,

обществени сгради, подобрени са укрепителните съоръжения.

Скоро след възкачването си на трона,

Тиглатпаласар І се сблъсква с племената „мушки“

– за тях съществуват различни мнения в научната

литература, някои ги причисляват към морските

народи, унищожили Хетското царство, според

други изследвания са индоевропейски народ,

населяващ Балканския полуостров. Нито една

теза обаче не е напълно доказана.

Мушките се настаняват в Източна Мала

Азия, съвсем близо до северните граници на

Асирия, като с войнствения си дух започват да

създават неприятности на империята. Не след

дълго петима техни царе, начело на 20 000-на

армия преминават Горен Тигър и нахлуват в

страната Кудмух41

, заплашвайки сериозно

Асирия. Тиглатпаласар І не губи време и

незабавно потегля с мощна армия срещу

нашествениците. В кръвопролитния сблъсък мушките са жестоко сразени, а 6000 техни

бойци попадат в плен. Самият асирийски цар ни описва победата си: „Аз взех цялото

им имущество, несметна плячка, шест хиляди войници се предадоха на милостта ми.

Всичките тях взех със себе си и ги причислих към жителите на моята страна.“.

След това асирийската армия навлиза дълбоко в страната Кудмух, под предлог, че

не си плаща редовно данъците и я присъединява към империята. Жителите на Кудмух

бягат в града Шереш на западния бряг на р. Тигър и създават там своя твърдина, но

това не ги спасява. Армията на Тиглатпаласар І превзема и срива града, а жителите му

са отведени в плен. Асирийците продължават похода нагоре покрай р. Тигър и нахлуват

в държавицата на цар Шади–Тешуба, който се предава доброволно, а синовете му са

отведени в Ашшур като заложници. Походът завършва с покоряването на страната

Ишдиш42

.

41

Кудмух (Кутмухи, Куммух, Кумуху) – област, простираща се на територията на дн. Източна Турция, Северна Сирия и част от Арменските възвишения 42

Ишдиш, възможно е да се чете и като „Милдиш“ – област в долината на Ефрат, локализирана между античните арменски области Софена и Мелитена

Тиглатпаласар I – скален релеф от пещерата Бирклейн, до р. Тигър

60

След няколко месеца затишие, Тиглатпаласар решава да продължи експанзията и

през 1114 г. пр. Хр. започва вторият му поход. Армията му достига далеч на

северозапад и покорява областите Алзи и Пурулумзи (Мала Азия). В същото време

въстава областта Кудмух и царят прекратява похода, връща се назад и усмирява

бунтовниците. На следващата година започва третият поход, отново в северозападно

направление, при който асирийската армия бързо покорява малките държави Хариа,

Адауш, Сирауш, Адамуш, Исуа и Дариа43

. От там Тиглатпаласар І потегля на изток,

към горното течение на р. Заб и присъединява цялата тази територия към Асирия.

В 1112 г. пр. Хр. е организиран четвъртият поход със замисъл да се овладеят

търговските пътища, минаващи по долините на горното течение на р. Ефрат, както и

намиращите се в близост до тях находища на мед и сребро. Изворите говорят за

страховита битка на асирийската армия с коалиция от 23-ма царе от страната Наири44

–

владетели на царства, повечето от които съвременната наука не е локализирала с

точност. Известни са само страната Дайани, намираща се край дн. Ерзурум, както и

страната Туманна – в дн.

Източна Турция. В този

сблъсък асирийците печелят

блестяща победа, а в ръцете

им попада богата плячка.

Малко след това имперските

сили се сблъскват с войските

на друга коалиция – съюз

между 60 царе – пак от

страната Наири. Асирийците

разпиляват и тази коалиция,

като разгромяват и тези,

които й идват на помощ. В

преследването на разбитите

врагове Тиглатпаласар І

достига бреговете на Черно

море – до дн. гр. Батуми.

Царските летописи ни съобщават, че всички царе на Наири са взети в плен, но

освободени след като поемат задължението да платят данък от 1200 коня и 2000 глави

едър рогат добитък: „23-ма царе от страната Наири събраха своите колесници и

армии и тръгнаха да се сражават с мен... 120 колесници плених в боя, 60 царе от

страната Наири аз преследвах до бреговете на Горното (Черно) море... Техните

укрепени градове аз завоювах, техните безчислени стада от коне, мулета и говеда,

цялото безчислено достояние на техните пасбища аз взех...“. Недалеч на запад от

езерото Ван, на една скала е съхранен релеф с изображението на Тиглатпаласар І.

Надписите на релефа разказват за трудностите на този голям поход: „В тези дни моят

43

Държави, споменати в Надписа на Тиглатпаласар I, но все още нелокализирани от съвременната наука 44

Наири – асирийско название на област, простираща се на териториите на дн. Изт. Турция, Армения и Северозападен Иран. По-късно на тази територия възниква държавата Урарту

Страната Наири – Арменските планински възвишения. През такива райони преминава Тиглатпаласар I

със своите армии

61

господар, бог Ашшур, ме изпрати в далечни царства край бреговете на Горното море,

които не познаваха досега иго. И потеглих аз на поход. По трудни пътища, през

стръмни проходи, в които не е прониквал досега нито един цар, през непроходими

пътеки и невиждани урви аз трябваше да вървя. През планините – преминах ги, по

хубавите пътища – там препусках на бойна колесница, през непроходимите –

прокарвах път с топори, мостове за преминаване на войските ми – аз прекрасни

направих...“.

Показателно е, че с пленените управници асирийският цар постъпва великодушно:

„Аз тях ги помилвах, спасих им живота... освободих ги от плен и ги накарах да ми се

закълнат във вярност в името на своите богове“.

Следващият, пети поход на великия цар, е насочен на запад. В 1111 г. пр. Хр.

армиите му прегазват Амуру – страна, заемаща територията на Северна Сирия. От там

асирийците настъпват срещу финикийското крайбрежие на Източно Средиземно море и

в ръцете им падат редица градове-държави, сред които Библос, Сидон, Арвад, Мегидо и

др. След този грандиозен триумф, царят дава почивка на армията си, а самият той се

отправя на морско пътешествие, при което се отдава на лов на делфини. Големите

военни успехи на Тиглатпаласар І създават впечатление за изключително голяма мощ

на Асирия, нейното могъщество и влияние са неоспорими – тя няма военно-

политическа конкуренция и равностойни съперници. Международният авторитет на

империята е признат и от Египет – фараон Рамзес ІХ (1127-1109 г. пр. Хр.) изпраща

екзотичен дар на Тиглатпаласар І – крокодил и хипопотам.

Финикийските градове на Източното Средиземноморие. Източник: bg.wikipedia.org

62

Със завладяването на северозападните райони на Предна Азия, Асирия се сдобива с

безценно съкровище – там са открити находища на желязна руда. Асирийците

постепенно въвеждат този метал в широка употреба и най-вече във военното дело. Това

им дава тотално преимущество в безчислените войни, които водят. Облечените в

желязо имперски войници са практически неуязвими за бронзовите оръжия, с които са

въоръжени техните врагове. И обратно – железните мечове и стрелите с железни

накрайници на асирийците могат да пробият и най-здравите бронзови доспехи.

Над империята обаче надвисва сериозна заплаха. Започва миграцията на голяма

група семитски племена, наречени арамеи. Арамеите в по-голямата си част са

изостанали скотовъдски племена. Като причина за преселението им се изтъква

изтощаването на пасищата в Сирийско-месопотамската степ, поради което те започват

да нахлуват в териториите на Северна Месопотамия. Първоначално те се настаняват в

планинските области по горното течение на р. Ефрат. Често пъти те създават сериозни

неприятности на империята, предприемайки грабителски набези на нейна територия.

Тиглатпаласар І отстранява тази заплаха, като разгромява арамеите и ги отхвърля далеч

на запад от р. Ефрат. Но това е временно решение на проблема – арамеите ще

продължат да са фактор в Близкия изток, с който асирийските царе ще имат сериозни

стълкновения.

Покоряването на пространните територии на Предна Азия с важни търговски

артерии, усвояването на находищата на мед, сребро, желязо, както и овладяването на

средиземноморските пристанища, изключително много допринасят за стопанската мощ

на империята. Ето как самият цар обобщава царуването си: „Аз нямах съперници в боя.

Всичките 42 страни с техните царе от гористите покрайнини до долен Заб, до

земите Хатти до Ефрат и нагоре до Горното море на Залеза (Средиземно) моята

ръка покори от началото на царуването ми до петата година на моето властване. Аз

ги заставих да говорят на един език, приемах от тях заложници, и ги обложих с

данък“.

Натрупаните богатства и материалното благополучие позволяват на Тиглатпаласар І

да разгърне широка строителна дейност, като се набляга най-вече на строителството на

храмове. С това великият цар си спечелва уважението на потомците.

Тиглатпаласар І умира през 1077 г. пр. Хр., завещал на наследниците си империя,

която нямала равна на себе си в света.

След неговата смърт на асирийския трон се качва един узурпатор, който обаче скоро

е свален от сина на Тиглатпаласар І – Ашурбелкала (1074–1057 г. пр. Хр.).

Новият цар продължава настъпателната политика на своя баща. Той предприема

походи на север и североизток срещу урартите и други племена в Наири и

Приурмийския район. Тези военни кампании завършват с пълен триумф, но в същото

време се засилва натискът от страна на арамейските племена. Вавилония е нападната от

63

тях и опасността става твърде сериозна. Ашурбелкала влиза в съюз с вавилонския цар

Мардук-шапик-зери (1080–1068 г. пр. Хр.), но с това арамейската заплаха не е

отстранена. Вавилонските градове са подложени на грабеж и плячкосване от страна на

мародери-арамеи и други номади. Асирия също страда от грабителските им набези,

които пораждат икономически трудности и обществени размирици.

Ашурбелкала е наследен от Ериба-Адад, който царува много кратко, след което на

трона се качва Шамши-Адад ІV (1054–1051 г. пр. Хр.). Тези царе се опитват да

стабилизират империята, но без особен резултат. Асирия започва стремително да върви

към упадък. Силата на арамеите значително нараства и те започват непрекъснато да

нахлуват в пределите на империята, а тя няма сили да ги спре. Арамейските племена

стават абсолютни господари в северните и централните области на Месопотамия.

Асирия и Вавилония са изправени пред катастрофа. В последната цари пълен хаос,

властта и редът се сриват, управлението изобщо не функционира. Асирия също изпитва

последиците от унищожителното нашествие. Повечето от асирийските територии са

завзети от арамеите и доскорошната огромна империя продължава съществуването си

като малка и слаба държава. Смутното време продължава около век, като малко след

арамеите, към края на ХІ в. пр. Хр., от арабския полуостров към Месопотамия мигрира

Разселване на арамейските и халдейските пламена в Близкия Изток – XI – X в. пр. Хр.

64

друго семитско племе – халдеите. Те се настаняват в Южна Месопотамия, на

териториите на Вавилония. С течение на времето халдеите създават свои царства и

оказват пряко влияние върху историческата съдба на страната. Те толкова активно се

намесват в политическия живот, че множество от халдеите стават част от вавилонската

аристокрация, администрация и управление, често техни представители заемат дори

трона. Така Вавилония придобива и друго име – „Халдейско царство“.

Арамеите, след близо век вилнеене из Месопотамия и Сирия, постепенно започват

да преминават към уседнал начин на живот и да създават своите първи държави. В това

време се събужда друга сила – израелтяните. Израел израства като могъща държава и

започва да налага влиянието си, а при Давид (1005–965 г. пр. Хр.) и Соломон (965–928

г. пр. Хр.) достига апогея на своята мощ. Това се дължи в голяма степен на затихналата

сила на арамеите. Последните обаче продължават разселването си из Месопотамия. Там

положението започва да се стабилизира към Х в. пр. Хр., когато настъпва поврат в

съдбата на Асирия.

Възходът започва при царуването на Ашурдан ІІ (934–912 г. пр. Хр.). В неговите

анали подробно е представена ужасяващата картина на арамейските нашествия –

поголовни кланета на възрастното население, продаване на децата в робство, отвличане

на добитък, грабежи...

Първата грижа на новия цар е възстановяването на разорената и опустошена страна.

Ашурдан ІІ предриема всички мерки за преодоляване на кризата. Той започва усилено

строителство на укрепления, връща в родината всички прокудени в чужбина

съотечественици, активно подпомага земеделците, създава държавни запаси от зърно,

съживява търговията. Активните мерки на държавната власт стабилизират страната и

увеличават нейната стопанска мощ. Асирия отново минава в настъпление. Ашурдан ІІ

предприема походи на север и североизток и успява да отвоюва от арамеите няколко

града.

Положението продължава да се подобрява и при царуването на сина на Ашурдан –

Ададнерари ІІ (911–891 г. пр. Хр.). При неговото управление Асирия навлиза в период

на мощна стопанска и военна експанзия. Скоро след като се качва на трона Ададнерари

ІІ предприема поход на север, нанася съкрушителен удар върху хуритската област

Кумани45

, преминава р. Тигър и завоюва областта Кодмух. В 910 г. пр. Хр. започва

вторият поход в направление басейна на р. Хабур46

. Асирийската армия бързо

подчинява тамошните области, населени от арамеи, след което се насочва на запад и

покорява хуритското царство Алзи.

45

Кумани – хуритска държава, на територията на дн. Северен Ирак 46

Хабур – река в Североизточна Сирия и Източна Турция – ляв приток на Ефрат

65

Ададнерари ІІ налага уседналия начин на живот сред арамеите, населяващи

териториите от р. Хабур до Източен Тавър (Армения). По този начин се оптимизира

използването на селскостопанските ресурси в новозавоюваните области. Ето какво

казва царят: „Построих из цялата земя административни сгради. Впрегнах из цялата

земя орачи. Увеличих в сравнение с предишните времена запасите от жито“.

Асирия влиза в стълкновение и с южната си съседка Вавилония. Ададнерари ІІ

обвинява вавилонския цар Шамаш-Мудамик (942–905 г. пр. Хр.) в нарушение на мира

и му обявява война. Асирийската армия потегля на юг и нанася поражение на

Асирия при Ададнерари II. Легенда: зелено – Асирийска империя; розово – Вавилония (имперски протекторат); оранжево – васални арамейски княжества.

Автор на картата: Jolle

66

вавилонските войски, след което покорява обширни области на изток от р. Тигър, а на

юг достига до Дур-Куригалзу47

и Сипар48

. За да изтъкне победата си над Вавилония,

Ададнерари ІІ си присвоява титлата „Завоевател на цялата земя на Кардуниаш49

“.

Асирийският цар воюва и със следващия владетел на Вавилония – Набу-шум-укин

(899–888 г. пр. Хр.). Асирийската армия отново удържа победа и в крайна сметка е

подписан мирен договор, а двамата царе дават дъщерите си за съпруги един на друг.

Не така успешни са обаче бойните действия на север срещу могъщия племенен съюз

Наири-Уруатри (Урарту). Ададнерари ІІ провежда четири похода, докато накрая успява

с големи усилия да усмири упорития неприятел.

Буйният подем на Асирия продължава и при сина на

Ададнерари ІІ – Тукулти-Нинурта ІІ (890–884 г. пр. Хр.). През

885 г. пр. Хр. той повежда армията си срещу коалицията

Наири-Уруатри, разгромява я, след което се насочва срещу

арамейското племенно обединение Бит-Замани50

. В ожесточено

сражение, асирийската армия печели блестяща победа, а царят

на Бит-Замани – Амебале, „прегръща нозете“ на повелителя на

Ашшур и плаща огромен данък във вид на бронз, олово,

желязо, говеда и коне. Тук е мястото да отбележим, че при

царуването на този владетел за пръв път е въведена

кавалерията като род войска.

Военната мощ на държавата е съчетана с небивал стопански

разцвет. Многобройните дарове, изразяващи се в метали,

тъкани, мебели, добитък, коне, които асирийците получават от

подвластните народи, съществено увеличават богатствата на

страната. Икономическият ѝ просперитет е обусловен от мощната търговска експанзия,

както и от грижите, които последните владетели от средноасирийския период полагат

за развитието на земеделието, животновъдството и занаятите. Асирийските монарси не

оставят пустеещи земи – там царете насилствено заселват хора, които да ги обработват.

По този начин са положени основите на най-славния и бляскав период от историята

на Асирия – Новоасирийския, през който страната ще изживее своя звезден миг като

първата световна империя в историята на човечеството...

47

Дур-Куригалзу – древен град, основан от каситския цар Куригалзу I, на 30 км западно от дн. Багдад. 48

Сиппар – град основан от шумерите, северно от Вавилон (Централен Ирак) 49

Каситското наименование на Вавилония 50

Бит-Замани – арамейска държавица в дн. Югоизточна Мала Азия

Надпис на Тукулти Нинурта II, в който се споменава за похода

срещу Наири-Уруатри. Лувър, N AO 1655

67

Библиография:

А.А. Вигасин и др., История Древнего Востока. – Москва : Высшая школа, 2003

Алаев Л.Б. и др, История Востока. В 6 томах. Том I. Восток в древности. – Москва :

Институт Востоковедения РАН, 2002-2008

Васильев Л.С., История Востока. Том I. – Москва : Высшая школа, 1994

Гласнер Ж-Ж., Месопотамия. – София : Колибри, 2008

International World History Project / Assyria. History-world.org, 01.02.2013

Надпис на Тиглатпаласар I / История на света. Istorianasveta.eu, 02.02.2013,

Оппенхейм А. Древняя Месопотамия. Портрет погибшей цивилизации. – Москва :

Наука, 1990

Попов В., История на стария свят. – В. Търново : Абагар, 2008

Рагозина З.А., История Ассирии. – Москва : А.Ф. Маркс, 1902

Синхроническа история /История на света. Istorianasveta.eu

R.W. Rogers, The History of Assyira. – New York : Eaton & Mains, 1901

Садаев Д.Ч., История древней Ассирии. –Москва : Наука, 1979

Сагс Х., Величието на Вавилон. – София : Рива, 1998

Тилдзли Дж., Блясъкът на Египетската империя. – София : ИК Прозорец, 2007 г.

68

НАУЧНИ СЪОБЩЕНИЯ ЗА РОДА

НА П. К. ЯВОРОВ

Кап. Иван Крачолов

Джадъгьолските хайдути и българската народна песен

Турското робство със съдбоносните си за народа

последствия е оставило дълбоки следи в духовното

творчество на народа. От онова страшно минало са

останали и досега легенди, спомени, които

свидетелстват за нечувани жестокости и насилия.

Няма селище или местност, които да не са

свързани със злодеяние на поробителя. Дълбоките

рани на изстрадалото от турското владичество

българско население, воплите и стенанията

намират отдушник в народните песни. На фона на

тази мрачна робска действителност се откроява

народът – коравият и жилав български народ – и

волята му да живее въпреки всичко. Грабежите,

насилията, убийствата, издайничествата,

придружени от непоносим морален гнет, заемат

централно място в народните песни. Митическите

и юнашките песни постепенно изчезват. Изчезнал е и светът на змейовете, русалките,

самовилите и другите измислени герои, плод на богата народна фантазия. Народният

певец възпява само онова, което е било непосредствено свързано с тежкия живот, с

борбите, които той е водел с поробителя, за да живее.

За борбата на джадъгьолиите и за хайдутлука на Крачолята народът е създал песни,

които по време на анкетата с потомците на рода от Старозагорския край можех да

запиша от Радка Желязкова от с. Сърнево и от Станка Йорданова Вълканова от с.

Любеново.

Една от най-старите песни, в които народът възпява бабаитите, тяхната борба и

разправа с шпионите, е песента „Пенчо мама си думаше“, записана в с. Сърнево:

Пенчо си мама думаше:

– Мър мамо, мър, мила мамо,

ти речи, мамо, на батя,

на батя, мамо, на Митя,

бати с овцете да иде,

че ми са канят, мър мамо,

пантите караборунски,

Крачоловите синове

от село, от Джадъгъола,

канят са да ма улавят.

69

Каква гузна съвест и страх разкрива този откъс от песента! Шпионинът, продал се

на турските мекерета, търси да се скрие.

Мама на Пенча думаше:

И туй ли да те науча;

сутрин ти късно изкарвай,

вечер ги рано докарвай,

дано се гневът премине.

Пенчо се лошо разсърди,

закачи гега за джоба,

че са с ямурлук наметна

и си стадото поведе.

Извади меден кавал,

засвири жално, та милно,

кавал му дума думаше:

– Мър мамо, мър, мила мамо,

гледай ме, нагледай ми се,

слушай ме, наслушай ми се.

Пенчовата майка каил не става. Накрая песента разказва за жестоката, но

справедлива разправа с издайника:

Че са го панти хванали

и, че му главата отрязали

Тази песен се отнася за времето, когато селото се прекръства от Джеде йол на

Джадъ гьол – тогава населението води непрекъсната борба с турците и шпионите

издайници. За времето на най-жестоките кърджалийски набези – края на XVIII и

началото на XIX в. Времето, когато Вълкановите синове Иван, Стоян и Енчо жестоко

отмъщават за осквернените къщи, за убийството на брат им Стою и жена му, за

оставените още невръстни сираци Енчо и Вълчо, за прогонените по чужди краища

близки. В песента не се споменават конкретните имена, които ще видим при втората

песен. Не само Вълкановите синове са били панти, но от песните и другите сведения

може да се твърди, че едни от най-буйните и безстрашни бабаити са били от рода на

Крачолята. Песента ясно подчертава, че пантите са Крачоловите синове. Най-вероятно

онези, които после забегнали (както вече имаме данни): Иван, Стоян и Енчо, синовете

на Вълкан Крачола.

Втората песен се пее в Старозагорския край; записах я в с. Любеново (бившето

Джадъ гьол). В нея се подчертава твърдата, непреклонна воля на Крачолята относно

издайниците:

Задало ми се, майко льо,

збора ми Караборунски,

мало и голямо ша идат,

Иванчо иска да иде.

Мама си Иванчо не пуска:

– Тук седи, Иванчо, не отивай

на збора Караборунски,

че ти се канят, Иванчо,

70

джадъгъолските хайдути,

Крачоленчовите синове,

Райко и Теню двамата.

Канят ти се, ша та убият.

Иванчо майка си не слуша:

– Ша ида, мамо, ша ида

на збора в Караборун!

Че са хубаво премени,

че си кончето изведе,

изведе и го оседла,

че си на збора отиде,

право у лелини си отиде.

Леля го у къщи повика.

Иванчо у къщи не улези,

право на збора отиде

и си хорото поведе.

Голямо хоро заигра.

Крачоловите синове,

Райко и Теню двамата,

те из хорото ходеха

и все към Иванча гледаха,

на Иванчо глава въртяха

u на Иванчо думаха:

– Пусни се, Иванчо, от хорото,

неска ще кръв да пролееме.

Иванчо се от хоро не пусна,

пак си хорото водеше.

Райко парабел извади,

Иванчо у чело умери.

В тази песен се говори за двамата синове на Енчо Крачола, внуците на заклания

от турците Стою Крачола. В средата на миналия век те са вече в най-буйната си

възраст. Пропити от омраза към турците и българите издайници, те продължават да

мъстят за изпепеленото им бащино огнище, за прогонените по други краища чичовци и

братовчеди. Под ямурлуците вече не носят бурмалиите тояги, а натъкнати парабели в

пояса и ножове в навущата.

Християнин или мохамеданин

Цяла легенда има за бедуино-арабско-мавърския произход на прадядото на поета

Яворов. Бил тъмнокож, с големи бърни, мълчалив – три обикновени качества,

послужили за храна на много фантазии.

М. Арнаудов помества в книгата си „Яворов. Личност, творчество, съдба“

следното. Запитан на кого прилича външно, Яворов отговорил: „На баща си, жив

портрет. А баща ми прилича на дядо ми, а дядо ми на баща си.“ М. Арнаудов не дава

обяснение кой го е питал и пред кого е дал този отговор. В същата книга Арнаудов

помества и следните думи на Яворов: „Моят прадядо по баща е арабин, мавър от Мала

Азия; християнин или мохамеданин, не зная. Типът се предава по права мъжка линия.“

На тези въпроси другите изследователи е възможно да са отделили много малко

71

внимание, но аз, като потомък на този род, ще се постарая да ги поразнищя, за да

извлека правдата.

В казаното дотук от Яворов ще се постарая да поразвържа възела на това изкусно

обяснение на нещата. Въпреки че различните изследователи така усърдно са проучвали

родословното дърво на големия поет, допуснали са някои грешки или не са искали да

развалят умело измислената легенда за произхода. Когато запитали Яворов на кого

прилича, той правилно казал, че на баща си Тотю (или, както чирпанци го наричали,

„Черното Тоти“). И тъй като (според писаното от Арнаудов) Яворов казва, че неговият

прадядо по баща е арабин, мавър от Мала Азия и че черният бърнест тип се предава по

мъжка линия, излиза, че не Стоян Крачолов е азиатският пришълец, а хаджи Генчо,

бащата на Стойка Генчева. За да стане по-ясен този въпрос, необходимо е да го

проследим внимателно. След като се твърди от Яворов, че черният бърнест тип се

предава по мъжка линия, излиза следната картина. Щом Яворов прилича на баща си

Тотю, а баща му Тотю прилича на дядо му Иван Терзиколчев, а дядо му прилича на

баща си Терзи Колю, известния моден шивач на женски дрехи, тогава излиза, че Стоян

Крачола не е пришълецът-арабин от Мала Азия, който е предал тъмния бърнест тип на

Яворов, тъй като той има две дъщери и не може да предаде тъмния тип по мъжка

линия. Твърдението, че тъмният бърнест тип се предава само по мъжка линия отпада,

тъй като дъщерята на Стоян Крачола, Митра (черната му бърнеста дъщеря), наследила

чертите на баща си, предава чрез сина си Тотю черния бърнест тип на Пейо.

Хипотезата, че наследствените белези могат да се предават на поколенията само по

мъжка линия, отпада като правило. Допусната е още една грешка, която дразни

читателя. Когато Яворов говори за прадядо си (приемам, че говори за Стоян Крачола),

че е от Мала Азия и че е бедуин, макар и че не знае християнин ли е, или мохамеданин,

смятам, че когато се е говорило и материалът се е помествал като факт, авторът или не

се е задълбочавал в казаното, или изкусно е маскирвал измислицата, за да не наруши

легендата за фамозния бедуин от Мала Азия.

Легендата първо я създава Яворов с разказите си, потвърждават я неговите сестри

и брат му Атанас. Една измислица на чирпанеца Янко Кочев, превърнала се в легенда с

белезите на Пушкиновия произход, изкусно разкрасявана от най-близките хора на

Яворов, особено от неговата сестра Мина, на която не е липсвало поетично

въображение, без да се помисли за последствията. Сам братовчедът на Яворов, Хр.

Кожухаров, когато го запитали за странното потекло, изказва недоумението си от

разказа на поета: „Хич може ли у Тотю да има арабска кръв и нищо да не се знае!

Колко голям е Чирпан, и такова събитие да не се знае... Тук знаем на повечето родове

откъде са преселени... та арабина не ще се знае, нали?“.

Съмнения в правдоподобността на казаното от Янко Кочев се появиха, когато

през 1939 г. излезе книгата на Хр. Недялков „Пейо Кр. Яворов. Нови приноси към

живота и творчеството на поета“. След като отхвърля твърденията на М. Арнаудов за

арабския произход на поета, се подновяват разговорите с близки и приятели, и, както

съобщава Хр. Недялков: „Нито един от тях не потвърди арабския произход на поета.

Всички с недоумение говореха за това съчинителство. За разпространението на тази

легенда обаче бе допринесла твърде много Мина Крачолова“. В книгата си „Яворов,

личност, творчество, съдба“ М. Арнаудов пише следното: „Наред с преданието за

арабско потекло, потвърдено отново от Мина Крачолова, бяха изнесени и спомените за

рода на Яворов от някои стари чирпанци. Един от тях, Ал. Ралов, с учудване се пита,

72

отхвърляйки арабското потекло на Яворов: „Как ще се допусне такъв скандал – арабин

да се покръсти и да му дадат за жена българско момиче!“.

По време на проведената анкета за установяване на истината за произхода на

рода, в книгата си „П. К. Яворов. Историко-литературно изследване“ Ганка Найденова-

Стоилова стига до извода, че в миналото на Яворов няма чуждоземен, небългарски

произход.

М. Арнаудов, при проведените си две анкети през 1911 г. и 1926 г., основавайки

се на измислиците на чирпанеца Янко Кочев, които той нарича „положителното

свидетелство на един почтен и образован човек“, изреждайки неговите биографични

данни като общественик и революционер, стига до извода, че той е неспособен да

подведе младия поет Яворов и че казаното от него за азиатския произход на прадядото

на поета е истина. И накрая, когато завършва биографичните сведения за Кочев,

Арнаудов пише: „Едва ли този всеобщо уважаван човек, починал в 1913 г., би си правил

празното удоволствие да заблуждава поета, когото е ценял, с легенди, измислени от

него или уж чути от по-възрастни чирпанци“.

Янко Кочев е роден в 1836 г., една година след смъртта на Стоян Крачола. Откъде

Янко Кочев знае тайната за арабина, след като не го е виждал въобще, за да внуши на

Яворов, че неговите близки премълчавали тайната? Една измислица, повторена три

пъти, става истина.

За да се увери в правдоподобността на съобщеното от Янко Кочев, М. Арнаудов

прави още една анкета през 1957 г. с 63-годишния брат на поета Атанас Крачолов.

Изглежда, че той пак се натъква на измислената легенда, само че този път предадена в

по-друга светлина. Сега Атанас Крачолов разправя неща, чути, когато е бил на 12-13

години. Той е съобщил на М. Арнаудов следното:

„Когато бях 12-13-годишен (роден съм в 1884 г.), чух от майка си следния разказ:

Пред папукчийския дюкян на прадядо ни – хаджи Генчо, както узнах после – спират

веднъж двама души: единият възрастен, другият млад човек. След това старият

човек отминава, напуска Чирпан, а младият остава при прадядо ми и започва да

работи при него. Оженва се пришелецът за дъщеря му, която била май грозничка. В

младото семейство имало сиромашия. Една вечер този човек, на име Стоян, се

загубва и на сутринта донася колесник с пари“.

И тук намираме нещо, което е в полза на изнесеното дотук. Атанас не говори за

прадядо си Стоян, че е арабин. Повтаря една истина, която подсилва онова, което ние

вече констатирахме. Стоян Крачолов е по-младият брат на Иван Крачолов. Възможно е

най-вероятно той да го е придружил до Чирпан, за да го настани, да го устрои някак си.

Проява на братска загриженост от по-големия към по-малкия ябанджия.

Изглежда, че от този разказ М. Арнаудов се е разколебал в създадената от Янчо

Кочев легенда. По въпроса за произхода той пише: „Всички подобни предложения и

съмнения не могат да бъдат днес проверявани, при липса на по-точни исторически и

родословни показания. Остава – засега поне – да взимаме съобщението на Яворов като

предание, в което сам той е вярвал. Яворов не изключваше да има някаква истина в нея

(легендата – б.м. И. Кр.) във връзка и с екзотичното на външния си вид“.

73

Легенда, ревностно доказвана и оспорвана, изкусно разкрасявана и допълвана,

сравнявана по съдба със съдбата на Пушкин, една преднамерена заблуда, заплетена в

мозаечната игра на загадките, като се започне от произхода, цвета на кожата и се стигне

до овала на черепа не само на Яворов, но и на сестрите му, а и до очите, разположени

малко нагоре – едва ли не както при индианската раса.

Нишката от най-загадъчното в този мит е изтеглена. След като имаме вече

сведенията за произхода на рода и причините за изселването на някои членове от него и

за заселването им на други места, сведенията за народностния състав в миналото и след

освобождението на селото от турците, т.е., че в селото не е имало други народности,

освен българи, и сведенията на Тракийския научен институт, че през 1912–1913 г. и по-

рано в с. Джадъ гьол, сегашното с. Любеново, Старозагорско, няма преселници от

другаде, не съм съгласен с азиатския произход на рода. Родът Крачолови е чисто

български и в миналото му няма чуждоземен, небългарски произход.

Тъмният бърнест тип, революционният, бунтарски и непокорен характер,

прекалената доверчивост, преливаща в наивност, избухливостта, гостоприемството,

гуляйджийството и самохвалството са родови черти, които са се проявявали в

миналото, появяват се и сега сред поколенията на този род.

74

КОНСТАНТИН ВЕЛИКИ

И

ХРИСТОВАТА ЦЪРКВА

ДЪРЖАВНИКЪТ И ЧОВЕКЪТ КОНСТАНТИН ВЕЛИКИ

Любомир Грозданов

Пътят към властта

Флавий Валерий Константин е роден в Наисус (Ниш) на 27

февруари 272 г. в семейството на армейския офицер

Флавий Валерий Констанций, известен с прозвището Хлор,

и Елена, дъщеря на кръчмар. Родът му произхожда от

провинция Илирик51

. Когато става на 20 години, баща му е

провъзгласен за цезар и е принуден да се разведе с майка

му. Констанций Хлор се жени за доведената дъщеря на

август Максимиан Херкулий, Теодора. От втория брак на

баща си Константин се сдобива с трима братя – Далмаций,

Юлий Констанций, Ханибалиан и три сестри – Анастасия,

Евтропия и Констанция.

Младият Константин се посвещава на военната

кариера и благодарение на качествата си бързо напредва в

йерархията. Той достига длъжността трибун в легионите на

Диоклециан. През 305 г. се отличава във военната

кампания срещу сарматите. Същата година се състои

смяната на властта – през май Диоклециан и Максимиан Херкулий абдикират и августи

стават Галерий и Констанций Хлор. Константин се озовава под властта на Галерий, а

всъщност се превръща в негов заложник в Никомедия. Буйният и амбициозен младеж

не се примирява с положението си на пленник и постоянно търси начини да избяга от

опеката на източния август. Римският историк Аврелий Виктор пише „Като не желаел

да се примири с това, Константин, надарен със силен и неукротим характер и от

ранна възраст обзет от страстна жажда за власт, решил да избяга“. Това обаче

успява да му се удаде на следващата година, когато резидиращият в Британия

Констанций Хлор се разболява тежко и моли Галерий да пусне сина му, за да го види

преди да умре. В този случай Галерий няма как да откаже, но все пак се опитва да

създаде пречки за отпътуването му. За бягството ни разказва християнският писател от

IV в., Лактанций:

51

Илирик – римска провинция в дн. Западни Балкани

Статуя на Константин Велики – Капитолийски музей.

Снимка: Jean-Christophe Benoist

75

„Понеже бил тежко болен, Констанций Хлор пратил писмо на Галерий, в което

го молел да пусне Константин, защото искал да го види – нещо, за което отдавна

напразно настоявал. Галерий обаче не желаел да прави това. Той често кроял тайни

интриги срещу младия човек, тъй като открито не се решавал да предприеме нищо, да

не би да си навлече гнева на гражданите или – от което най-много се опасявал –

омразата на войниците. Веднъж, под формата на шега и уж за да изпита ловкостта

му, Галерий бутнал Константин в клетка със зверове, но напразно...

Тъй като Галерий не можел повече да

отклонява молбите на Констанций Хлор, една вечер

той дал на Константин разрешение да замине и му

наредил да тръгне на път още на разсъмване...

Галерий възнамерявал или да го задържи на

сутринта под някакъв предлог, или спешно да

изпрати писмо в Италия, за да бъде задържан по

пътя от Флавий Север. Но Константин предвидил

това и, когато след вечеря императорът се

оттеглил в покоите си, побързал да замине.

Константин препуснал в нощта, като на всички

пътни постове осакатявал държавните коне. На

другия ден императорът, който нарочно спал до

обяд, заповядва да извикат Константин при него.

Отговарили му, че онзи веднага след вечеря е

тръгнал на път. Галерий изпаднал в ярост и

започнал да крещи. Заповядал да оседлаят

държавните коне и да догонят беглеца. Съобщили

му, че конете ги няма. Галерий едва сдържал

сълзите си. А Константин с невероятна бързина

пристигнал при баща си, който, макар и на смъртен

одър, го представил на войниците и предал властта

в ръцете му. И така, Констанций Хлор напуснал

спокоен мирските работи – нещо, за което винаги

бил мечтал“.

Легионите на Констанций Хлор акламират

Константин като август, но Галерий не признава

избора им за легитимен и на 25 юли 306 г. го

провъзгласява за цезар, а за август на Запада е

назначен Флавий Север. В първите месеци на

управлението си, Константин остава настрана от

политическите борби, които разтърсват върховете на

империята. Когато през 307 г. Максенций вдига бунт

и завзема властта в Рим, баща му – старият император Максимиан Херкулий, прави

опит да привлече Константин на тяхна страна, обещавайки му дъщеря си Фауста за

Гай Флавий Валерий Констанций Снимка: shakko

Гай Галерий Валерий Максимиан Снимка: Shinjirod

76

жена и титлата август. Западният цезар не се оставя дълго да бъде увещаван. Приема

условията на Максимиан Херкулий и от тук нататък той става един от основните

участници на политическата сцена в Римската империя. Същевременно Флавий Север

потегля с армията си срещу узурпатора, но претърпява поражение и го принуждават да

се самоубие. Така една от пречките пред Константин е отстранена и ръцете му са

развързани за самостоятелни действия. Той остава единствен господар на Галия и

Британия.

Скоро последва сериозен разрив между Максимиан и Максенций – бащата прави

опит да отстрани сина си от властта, но не успява и, за да се спаси, бяга при

Константин. Деспотизмът и суровото управление на Максенций предизвикват

брожения в Италия. Галерий потегля срещу него, но легионите му се разбунтуват и

начинанието пропада – августът е принуден да се оттегли. Положението излиза извън

контрол. Противоречията и интригите на управляващите поставят единството на

държавата под сериозна заплаха. Силно обезпокоен, Галерий свиква среща на августите

и цезарите в Карнунтум52

през 308 г. На това съвещание на елита той отправя покана

към Диоклециан да се завърне на власт, надявайки се, че с опита и авторитета си

старият август ще спре разпада на империята. Диоклециан обаче, наслаждавайки се на

спокойния живот в Салона, край морския бряг, категорично отказва. На тази среща

Галерий е принуден да признае титлата август на Константин и Максенций. Нещата

стават още по-сложни след назначаването на още един август – Лициний. И така през

309 г. Римската империя се оказва поделена между петима императори – Галерий,

който запазва за себе си Балканите и Мала Азия, Максимин Даза, властващ над Сирия и

Египет, Константин – над Британия и Галия, Максенций, който запазва властта си в

Италия и Лициний, комуто са дадени провинциите Африка и Испания.

Скоро Константин е принуден да брани властта си, но не от някой от властващите

августи, а от собствения си тъст Максимиан Херкулий, който се е установил да живее

под негово покровителство в гр. Августа Тревери (Трир). Въпреки, че се радва на

охолство и почит, старият честолюбец не може да устои на жаждата си за власт и се

опитва да постигне срещу зет си това, което не е успял срещу сина си. В 310 г., като се

възползва от отсъствието на Константин, той събира набързо една армия и превзема

Арелате (Арл), след което започва агитация сред легионите на западния август, с цел да

ги привлече на своя страна. Научавайки за измяната, вбесеният зет потегля незабавно

срещу коварния си тъст, но Максимиан успява да се скрие в Масилия (Марсилия). Не

му се налага да се укрива дълго. След кратка обсада армията на Константин влиза в

града и жизненият път на Максимиан Херкулий приключва – според някои източници

сам сложил край на живота си, според други – бил убит.

През 311 г. август Галерий умира и владенията му се превръщат в ябълка на

раздора между августите Лициний и Максимин Даза. Над империята надвисва

призракът на гражданската война. Образуват се две фракции – от едната страна е

Лициний, който привлича на своя страна Константин, а от другата – групировката на

52

Главен град на провинция Горна Панония, на 40 км. източно от дн. Виена

77

Максенций и Максимин. Веднага след смъртта на Галерий Максимин Даза навлиза с

легионите си в Мала Азия, но при областта Витиния53

се среща с армията на Лициний.

До сражение не се стига – двамата се споразумяват и си поделят владенията на

Галерий. Но помирението е кратко. Войната избухва през 312 г. и приключва с

разгрома на Максимин Даза при Адрианопол (дн. Одрин) от легионите на Лициний.

Същевременно и събитията на Запад назряват много бързо. Властта на Максенций

в Италия се изражда в открита тирания. Гражданите на Рим влизат в преговори с

Константин, молейки го да ги отърве от тиранина. Западният август не остава глух за

молбите на угнетените римляни и започва подготовката за неизбежния сблъсък.

Въпреки че разполага с по-малко военни сили, Константин решава да атакува и през

312 г. нахлува в Северна Италия с 40 000-на армия. Да дадем думата на Лактанций за

тези събития:

„Започнала междуособна

война. Максенций останал в

Рим, тъй като оракулът му

предсказал, че ако напусне

града, ще загине. Военните

действия срещу Константин

поверил в ръцете на опитни

пълководци. Максенций

разполагал с повече сили,

защото получил от Флавий

Север войските на баща си, а

имал и собствена войска,

съставена от маври и

италийци. В стълкновенията

побеждавали войниците на

Максенций. Най-сетне

Константин събрал кураж и,

решен на всичко, повел войските

си към Рим и ги разположил

близо до Милвийския мост. Настъпил денят, в който преди пет години Максенций

получил властта – пет дена преди ноемврийските календи (28 октомври)...

Войската на Константин грабва оръжието. Врагът тръгва насреща и

преминава моста. Двете армии влизат в сражение и се бият с еднаква сила, никой не

отстъпва. В града възниква вълнение и започват да порицават Максенций, че е

пълководец, пренебрегващ общественото благо. Изведнъж всички хора, намиращи се в

цирка, където Максенций устроил игри в чест на рождения си ден, единодушно

заявяват, че е невъзможно Константин да бъде победен. Максенций, объркан от

53

Северозападна Мала Азия

Битката при Милвийския мост Автор: Питер Ластман, 1613 г.

78

това, се втурва в двореца, свиква неколцина сенатори и им заповядва да погледнат в

Сибилинските книги; в тях откриват предсказанието, че уж в този ден ще загине

врагът на римляните. Обнадежден от това пророчество, Максенций напуска двореца

и се появява на бойното поле. Мостът зад гърба му се срутва. Това прави битката

още по-ожесточена... Страхът обзема войските на Максенций; самият той побягва

назад и бърза към падналия мост, но бива пометен от обезумялата тълпа и пада в р.

Тибър“.

Победителят влиза в Рим и проявява необичайно великодушие. Никой, освен

двамата синове на падналия тиранин, не е наказан; няма погроми, арести, репресии.

Когато някои римляни искат смърт за привържениците на Максенций и започват

преследвания, Константин категорично пресича действията им, като обявява обща

амнистия – противниците му са помилвани и е запазено имуществото им. Тази

благородна проява поразява римляните и печели сърцата им, а възхитеният Сенат

посвещава на победителя пищна триумфална арка, на която е изписан следният текст:

„На император Цезар

Флавий Константин, Най-

Великия, Благочестивия,

Щастливия Август сенатът и

римският народ посветиха

великолепна арка в чест на

триумфа му и затова, че с

войските си по внушение свише

и благодарение величието на

своя ум освободи с помощта на

праведното оръжие

държавата едновременно и от

тиранина, и от неговата

клика“.

Римската империя отново се оказва под властта на двама августи – Константин на

запад и Лициний – на изток. В началото отношенията между двамата са добри, а с цел

да ги затвърдят още повече – скрепяват ги с брак. Лициний се жени за сестрата на

Константин, Констанция през 313 г. Разбирателството не продължава дълго. Още на

следващата година честолюбивият и сприхав Лициний предизвиква Константин.

Августите се сблъскват в жестока борба за властта, която ще разтърси империята в

следващото десетилетие. Но Лициний фатално подценява противника си. В 314 г.

легионите на Константин разбиват армията му в Панония, разгръщат настъплението си

в източно направление и нахлуват в Мизия. Лициний панически отстъпва с войските си

и се скрива зад сигурните стени на Адрианопол. Скоро пред града пристига Константин

и Лициний трябва да моли за мир. Сключено е споразумение, според което под властта

на западния август попадат провинциите Панония, Далмация, Дакия, Македония и

Арката на Константин Снимка: Alexander Z.

79

Гърция, а източният август запазва управлението си над областите Тракия, Анатолия,

Египет и Сирия. Следва тригодишен мирен период, изпълнен с взаимни подозрения и

ненавист между двамата владетели. Тлеещият конфликт избухва отново в 317 г., когато

в Тракия се състои още едно сражение, при което обаче никой не успява да надделее.

Константин и Лициний сключват нов договор, с който е запазено предишното статукво.

Амбициите и на двамата към върховна еднолична власт обаче изключват всяко

разбирателство. Времето на тетрархията е безвъзвратно отминало и в Римската

империя вече няма място за двама августи. Решителната битка предстои и Константин

и Лициний прекрасно знаят това. Кой ще удари пръв?

Пръв започва Константин. След едно победоносно сражение с готите през 323 г.,

той нахлува във владенията на Лициний, и съвсем естествено, последният смята това за

открито предизвикателство. През пролетта на следващата година императорът на

Изтока започва мобилизация на легионите си, готвейки се за решителната схватка.

Армията му, чийто състав възлиза на 150 000–на пехота и 15 000-на кавалерия, е

дислоцирана в покрайнините на Адрианопол. На входа на Дарданелите Лициний

съсредоточава флотилия от 350 галери. В същото време Константин събира своите сили

в Тесалоника (дн. Солун), състоящи се от 120 000 пехотинци, 10 000 конници и бойна

ескадра от 200 кораба.

Независимо, че

разполага с по-малко сили,

Константин смело се впуска

срещу врага. С бърз марш

западната армия пристига при

Адрианопол и на 3 юни 324 г.

устремно атакува легионите

на Лициний. В грандиозното

сражение Константин печели

блестяща победа. Лициний с

остатъците от армията си

бързо отстъпва към

Византион и се скрива в града,

където скоро е блокиран от

преследващите го западни

легиони. В същото време

императорът на Запада печели и битката по море – флотата, командвана от сина му

Крисп, разбива ескадрата на Лициний. Но войната не е приключила. Лициний се

измъква от Византион, бяга в Анатолия и тук събира нова армия. Константин не му

оставя време да разгърне силите си и незабавно потегля срещу него. Настига го в

Анатолия и през есента му нанася нов разгром. Този път поражението е окончателно.

Лициний обаче отново се изплъзва и бяга в Никомедия. Константин решава да прояви

милосърдие към падналия съперник и обещава да го помилва, ако се отрече от властта.

Лициний приема условията и на 18 септември 324 г. при тържествена церемония сваля

Разположение на легионите на Константин и Лициний преди битката при Адрианопол, 324 г.

Автор: Memnon335bc

80

от себе си пурпура и пада в краката на Константин. Но великодушието на победителя

се оказва маска. Лициний е откаран в Тесалоника, където скоро след това, без много

шум, е ликвидиран.

Така, след дългогодишни междуособни борби, които разтърсват из дъно

държавата, Константин става единствен, абсолютен властелин на Римската империя. В

пътя си към върховната власт той използва всякакви средства; умело си служи и с

дипломация, и със сила. Често проявява великодушие, търпимост, но когато се налага –

действа безкомпромисно. На него обаче му е чужда чудовищната жестокост на

Максенций и суровата безапелационност на Лициний. Своя триумф дължи на личните

качества, с които далеч превъзхожда съперниците си – изключителна смелост и голяма

енергия, но същевременно умее да бъде и предпазлив. За разлика от надменните си

„колеги“, Константин води скромен и въздържан начин на живот, прекрасно се владее,

отличава се с вежливост и общителност, проявява дори чувство за хумор. Тези

прекрасни човешки качества обаче изчезват когато той се възкачва на трона като

абсолютен монарх. Досегашният скромен и благ Константин се преобразява в деспот,

пред когото трепери цялата империя. Гордите римски граждани се превръщат в

поданици, отнасящи се с робско смирение към върховния суверен. Раболепието добре

се вижда от следния текст, открит при Траяновия форум в Рим:

„На нашия господар, възстановил човешкия род, разширил империята и

римската власт, а също така положил основите на вечния мир, на Най-Великия,

Благочестивия, Постоянния Август, сина на божествения Констанций, винаги и

навсякъде почитан, Гай Цейоний Руфий Волузиан, високоблагороден мъж, консул от

първите месеци на годината, градоначалник на Рим, притежаващ императорска

съдебна власт, предан на волята и величието му“.

Изтънчеността, разкошът, великолепието, помпозността стават неизменна част от

императорския двор, който придобива блясък, сравним с този на източните дворове. А

сред цялото това велелепие се откроява могъщата осанка на императора, облечен в

прекрасни копринени одежди, обшити със златни цветя, накичен с тежки огърлици и с

корона на главата, обсипана със скъпоценни камъни. Да, оказва се, че самодържецът на

Римската империя страда от безгранично честолюбие, тщестлавие и жажда за власт и

слава – все качества, които в голяма степен затъмняват добродетелите, които също

притежава.

Но независимо от своите слабости, този велик човек се изявява като държавник,

политик и пълководец от най-висока класа – съумява да заздрави империята, като

връща старото ѝ величие, мощ и слава, променя хода на световната история и неговото

управление бележи началото на нова епоха. А сега да разгледаме делата му като

държавник и реформатор.

81

Държавникът Константин I Велики

В периода 324–337 г., когато е едноличен господар, Константин Велики извършва

важни реформи, които изменят напълно облика на Римската империя. Първоначално се

заема с реорганизирането на армията. Създадени са нови пехотни и кавалерийски

подразделения, които, заедно с изтеглените части от провинциите, образуват мобилна

полева армия (вътрешна армия), явяваща се ядро на бойните сили на империята.

Командването ѝ се осъществява от двама пълководци – командир на пехотата (magister

peditum) и командир на

кавалерията (magister equitum).

За отбраната на границите са

създадени погранични войски,

чиято дислокация е постоянна.

Голяма част от тях е

съсредоточена по Рейнския и

Дунавския лимес. Военната

служба в пограничната армия е

обявена за наследствена –

синовете на ветераните

задължително поемали по

стъпките на бащите си.

Демобилизираните ветерани

получават редица привилегии по

места. На граничните войски се

възлагат големи надежди и

несъмнено значението им е

голямо, но вътрешната армия се

ползва с много по-големи

привилегии. Тя играе ролята и на

стратегически резерв.

По времето на Константин

армията в голяма степен се

варваризира. Императорът

привлича на военна служба голям

брой германци, тъй като последните се славят с бойните си качества. Съставени са

подразделения изцяло от чужденци, т.н. auxilia. Мнозина от варварите заемат висши

командни постове. В армията са привлечени и множество сармати.

Същевременно Константин Велики разформирова преторианската гвардия.

Нейните функции по охраната на императора и осъществяване на вътрешния ред се

поемат от новосъздадената конна гвардия, която е съставена от германски наемници.

Длъжността префект на претория не е ликвидирана, но от тук насетне изпълняващите я

Римски кавалерийски офицер – IV в. Възстановка по „The Roman Army from Hadrian to

Constantine (Men-at-Arms series)“

82

се занимават с граждански и финансови дела. Военната власт е разделена от

гражданската.

Следва реорганизация на двора и администрацията. Константин Велики въвежда

сложен дворцов церемониал по източен образец. Структурата на имперския двор е

изцяло променена и няма нищо общо със старите римски традиции. Около особата на

императора се създава специален съвет, върховен управленски орган, наречен „Свещен

консисторий“. Членовете на този съвет са обособени в тристепенна йерархия, в

зависимост от важността на тяхната длъжност. Постоянни членове на съвета са

следните чиновници: началник на службата, осъществяващ надзор над останалите

висши държавни органи (magister officiorum), главен юрист (qaestor sacri palatii),

който е пръв съветник на императора по юридическите въпроси и двама финансисти

(comes rei privatae и comes sacrarum largitionum).

Въпреки че Сенатът отдавна е загубил значението и ролята си в политическия

живот на империята и служи като декорация, Константин проявява уважение към тази

институция и нейните членове. Много сенатори са назначени на висши постове в

централната и провинциалната администрация.

От голямо значение е реформата, която стабилизира финансите на империята.

Константин Велики започва сеченето на златна монета – „солид“, чиято стойност се

запазва векове напред. За това спомага политическата стабилност и увеличените

доходи в хазната. В масово обращение е малка сребърна монета.

При Константин Велики започва масовото закрепостяване на съсловията.

Гражданите нямат право да напускат града, в който са родени; ветераните след

демобилизация са длъжни да се върнат по родните си места; занаятчиите се прикрепват

към съответните професионални организации; колоните се закрепостяват към

земевладелеца, при когото работят. Колоните нямат право да напускат господаря си и

да отидат при друг. На 30 октомври 332 г. императорът издава строг указ срещу

бягствата на селяните-колони:

„Този, у когото бъде открит чужд колон, е длъжен не само да го върне на

старото му място, но и да плати данък за времето, през което този колон се е

намирал при него. А самите колони, които са се решили да избягат, да се оковат във

вериги като роби, за да бъдат принудени да изпълняват по робски начин

задълженията, съответстващи на свободните хора“.

Константин Велики се изявява и като военен стратег, осигурявайки стабилността

на границите и защитата на империята. В няколко успешни кампании, той и синовете

му отблъскват варварските нашествия по Рейн и Дунав. Лично Константин нанася

поражения на готи и сармати. Истинската заплаха обаче е от изток – от страна на

Сасанидска Персия. Повод за раздора между двете мощни империи става Армения,

чийто цар, Тиридат, се покръства и започва християнизацията на страната. Константин

подкрепя арменския цар и между тях е сключен съюз. Покровителството на Рим върху

83

Армения никак не се харесва на шаха, който вижда в това заплаха за интересите на

Персия. Константин успява да раздразни още повече Шапур II с едно писмо, в което го

предупреждава да не притеснява християнските си поданици. Разбира се, ефектът е

обратен, а малко по-късно персийските войски окупират Армения. Войната е

неизбежна, но Константин не доживява нейното начало.

Константин Велики поверява част от властта на синовете си, като ги издига

всички за цезари. Крисп става цезар през 317 г., Констанций през 324 г., Константин в

326 г., а най-младият Констант е въведен във висшата власт през 333 г. Императорът

резидира основно в Сердика, като посещава Рим само един-единствен път, през 326 г.

Тогава се разиграва и тежката семейна драма, помрачила управлението на императора.

В пътуването си до столицата Константин е придружаван от сина си Крисп, върху

когото пада подозрение в измяна. В Рим императорът внезапно дава заповед за арест на

сина му, след което нарежда да го изведат от града и да го екзекутират. Каква е точно

истината за тази трагедия – за нас остава загадка. Дали наистина е съществувал заговор,

или Крисп загива заради интригите на мащехата си Фауста? Изворите са

противоречиви. Съществуват податки, че тя вижда в него съперник на собствените си

синове по пътя към върховната власт (напълно нормално в дворцовия живот).

И тук се намесва майката на Константин – императрица Елена, която решава да

отмъсти на Фауста за смъртта на внука си. На императора е „донесено“, че съпругата

му има любовна връзка с някакъв роб от конюшните. Това било достатъчно. Според

една от версиите той я блъсва в басейн с гореща вода, според друга – нарежда да я

затворят в силно затоплена баня, където след няколко часа Фауста се задушава и умира.

Римската империя по времето на Константин Велики

84

Библиография:

Аврелий Виктор. О цезарях

Constantine the Great

Ив. Божилов, Ив. Билярски, Хр. Димитров, Илия Илиев, Византийските василевси, Изд.

Абагар, София, 1997

Константин Великий. Жизнеописание

Лактанций. О смертях гонителей. Библиотека Якова Кротова

М. Грант. Римские императоры, Константин I Великий (306 — 337)

Фьодоровна, Елена, Императорите на Рим, величие и упадък. С., 1997

Ф.А. Брокгауз, И.А. Ефрон "Энциклопедический словарь" , Константин Великий

Hans A. Pohlsander, Constantine I (306 - 337 A.D.)

Якоб Буркхард, Век Константина Великого,М., "Центрполиграф", 2003

85

СМЯХ ОТ МИНАЛОТО

Граф Сен Жермен, един от най-блестящите авантюристи на 18 в. уверявал

всички, че е безсмъртен. Един път, когато бил на гости, той разказал, че веднъж бил

поканен на гости при Пилат и най-подробно описал жилището му. Присъстващият

кардинал дьо Роган, възмутен от наглата лъжа, веднага си тръгнал. В коридора

срещнал лакея на графа и му казал:

- Все пак бих могъл да повярвам, че господарят ти прави злато от живак и че може

да предсказва бъдещето, но в никакъв случай не мога да го слушам, когато твърди в

такова отбрано общество, че бил на гости при Пилат. Та това е било преди 2000

години!

- Извинете ме , Ваше превъзходителство – отвърнал лакеят – нищо не зная по този

въпрос. Аз служа при графа само от 400 години.

***

Заседание на ЦК на Политбюро, ръководено лично от другаря Живков. Текат

обсъждания по точките от дневния ред, гласуват се решения, всичко тече гладко. Два

часа след приключване на заседанието радио "Свободна Европа" коментира решенията

му. Смут по върховете на партията. На следващото заседание се повтаря същото - два

часа след края радио "Свободна Европа" коментира взетите решения. На третият път

другаря Живков не издържа и удря по масата: Другари, не може така! Отнякъде изтича

информация за вражеските радиостанции. За това предлагам да се съберем и докато не

решим всички проблеми да не приключваме заседанието. Никой нема да излиза от тука.

Ще сложим една кофа, който има нужда, пажалуста да се облекчава в нея! Почнало

заседанието - минали час, два, три...След осем часа влязла чистачката.

- Ти какво търсиш тук! - скастрил я Първият.

- От радио "Свободна Европа" казаха да сменя кофата - отговорила тя.

***

През 70-те години Брежнев говори на митинг в Москва:

- Другари, през 1980 г. всеки жител на СССР ще има мотоциклет!

Тълпата реве:

- Ураааа, мотоциклееет, мотоциклееет...

Брежнев продължава:

- Другари, през 1990 г. всеки наш гражданин ще има автомобил!

Тълпата:

- Ураааа, автомобиииил, автомобииииил...

- Другари, през 2000 г. всеки гражданин на СССР ще може да си купи въртолет!

Тълпата изпада в луд екстаз:

86

- Уррррррраааааааааа, върртоолеееееееет, въртолеееееееет...

Една бабичка обаче пита:

- Другарю Брежнев, че защо ми е на мен пък въртолет?

- Ех, колко си проста, бабо! Чуеш например, че в Киев са пуснали макарони и

литваш да си купиш...

***

Скоро след Съветската революция пращат агитатор в някакво село в Поволжието

да говори против религията. Събира той селяните, говори им три часа, и накрая ги пита:

- Разбрахте ли сега, че такова нещо като "християнски бог" не съществува?

- Разбрахме! Жив да си ни, другарю лектор, Аллах да те поживи!

***

През ХIX в. един отдалечен от светския живот руски помешчик искал да изпрати

сина си в някое висше учебно заведение, но не знаел как правилно да напише молбата.

И най-вече как да титулува императора. След дълъг размисъл си спомнил, някога си

четял вестник и в него нарекли императора „августейши“. И понеже бил месец

септември, решил да напише „септемврийший господарю“. Николай I като прочел

молбата избухнал в смях и заповядал да приемат и изучат сина, за да не бъде така прост

като баща си.

87

Списание „Времена“ се издава от

сдружение „СКРИПТОРИУМ“

Официален сайт: www.istorianasveta.eu

Връзки с екипа: scriptorium@istorianasveta.eu

Редакционна колегия:

Любомир Грозданов

Тиберий Баръмов

Величка Костова

Мария Аврамова

Цветанка Накова

Научни редактори:

Проф. д-р Милияна Каймакамова

Проф. дин Христо Матанов

Коректор:

Илко Сарафски

88

89