AA: Съзряване

КРАТКА ИСТОРИЯ НА АА

2

3

Съдържание

Предисловие......................................................................................................................... 5

I. Когато AA съзря, от Бил У.,един от съоснователите на Анонимни Алкохолици ........................................................ 7II. Трите завета на обществото на Анонимните АлкохолициВъзстановяване (33 стр.); Единство (47 стр.); Служене (78 стр.) ............................... 31III. Хора и паметни места............................................................................................... 123IV. Неделя, 4 часа следобед........................................................................................... 137V. Медицински възглeд за Анонимни Алкохолици .................................................... 145VI. Религиозен възглeд за Анонимни Алкохолици..................................................... 155VII. Дружески възглед за Анонимни Алкохолици...................................................... 165

ПРИЛОЖЕНИЯПриложение «А»: Защо Анонимни Алкохолици трябва да съхраняват

своята анонимност, Бил У. ............................................................................................ 171Приложение «Б»: Реч при връчване на премията Ласкер .......................................... 177

Приложение «В»: Нов подход при психотерапията на хроничния

алкохолизъм, Д-р У.Д. Силкуърт .................................................................................. 178Приложение «Г»: Терапевтичен механизъм на дейността на

Анонимни Алкохолици, Д-р Хари М. Тибу ................................................................. 182Приложение «Д»: Дебат сред членовете на Медицинското общество

на щата Ню Йорк, Д-р Фостър Кенеди.......................................................................... 189Приложение «Е»: Рецензия на книгата Анонимни Алкохолици (1939 г.),

Д-р Хари Емерсън Фосдик ............................................................................................. 190

4

5

Предисловие

Тази книга е за членовете на Анонимни Алкохолици и за техните приятели. Тази книга е иза всички, които се интересуват от историята на създаването на АА, за това как се появиха тритеосновополагащи Завета на АА – Възстановяване, Единство и Служене и за това как братствотосе разраства и разпространява своите идеи по целия свят. В тази книга е показана дейността наАА отвътре, но от широка гледна точка.

В първата част на книгата се прави панорамен обзор на Конференцията в Сейнт Луис (юли1955 г., Втори международен конгрес на АА), на която обществото на Анонимни Алкохолици обявисвоята зрялост и прие да бъде отговорно за всички свои дела.

Във втората част намират място три беседи, редактирани и разширени, проведени от Бил У.,съосновател на АА по време на срещата в Сейнт Луис и посветени на историята на раждането напринципите на Възстановяване, Единство и Служене.

В третата част са поместени обръщенията на приятели на АА, всеки от които е доказанпрофесионалист в своята област. Сред тях са: д-р Хари М. Тибу, психиатър; д-р У.У. Бауер отАмериканската медицинска асоциация; отец Едуард Даулинг от Ордена на йезуитите; д-рСамуел М. Шумейкър, свещеник от Епископалната църква; а също и г-н Бърнард Б. Смит,адвокат от Ню Йорк и бивш председател на Генералния съвет по служене на АнонимниАлкохолици. Тези хора разказват за своето сътрудничество с Анонимни Алкохолици и заприноса си в развитието на АА, а също споделят и своето мнение за бъдещето на АА.

Скъпи приятели!Докато четете тази книга, вие ще забележите, че събитията, описвани в нея, не са свързани в

хронологичен ред.Авторът е на мнение, че в тази книга е най-добре да се акцентира върху основните Завети на

АА – Възстановяване, Единство и Служене. Ето защо в нея са включени отделни истории,посветени на тези основни принципи. Подобен подход позволява да се концентрира вниманиетовърху всеки от тях поотделно. Може би някои читатели ще сметнат за необходимо да започнатзапознанството си с книгата от страница 51, където се описва началният етап на създаването наАА и как е възникнала Програмата за възстановяване от алкохолизъм в нейния сегашен вид.

Името на книгата „АА: Съзряване" и днес, и по-рано е предизвиквало въпроси, доколкото тодава повод да се мисли, че ние, членовете на АА действително приемаме себе си като„пораснали" и постигнали високо ниво на емоционална зрялост.

В действителност, ние използваме думата „съзряване", влагайки в нея малко по-различенсмисъл. Ние просто искаме да кажем, че сме достигнали онзи етап от живота, когато енеобходимо да започнем да осъзнаваме и поемаме отговорността на зрелия човек и да направимза това най-доброто, на което сме способни. И за тази цел разчитаме на себе си и на Господ Бог.

Искрено Ваш, Бил У.

Март, 1967 година

6

7

I

Когато AA съзряот Бил У.,

един от съоснователите на Анонимни Алкохолици

Oт 1 до З юли 1955 година обществото на Анонимни Алкохолици проведе среща в СейнтЛуис в чест на своята двадесетгодишнина, на която обяви, че е достигнало онази зрялост, коятому позволява да поеме голяма отговорност, а именно – обществото на АА прие да се придържакъм трите основни завета – Възстановяване, Единство и Служене, предадени му от основателитеи ветераните на АА.

Аз никога няма да забравя тези три дни, които се превърнаха в едно от най-важните събитияв моя живот.

В последния ден на срещата, в четири часа следобед, в залата Кил в Сейнт Луис присъстваха5000 човека, сред които бяха членове на АА, техните семейства и приятели. Имашепредставители от всички щати на Америка и провинциите на Канада. Някои бяха дошли отмного далеч, бяха пропътували много километри. На сцената в залата се намираха членове наГенералната конференция на АА – около седемдесет и пет делегати от САЩ и Канада,попечители от Генералния съвет на АА по обслужването, директори и секретари на нашитемеждународни служби в Ню Йорк, съпругата ми Луиз, моята майка и аз.

Генералната конференция на обществото на Анонимните Алкохолици беше готова да поемеролята на пазител на Дванадесетте Традиции и ролята на попечител на организациите по целиясвят. Тя може да бъде наречена приемник на основателите на АА. Излязох отпред, за да говоряпред събралите се и от името на единия от съоснователите на АА – д-р Боб, и от името наветераните на АА. В изказването си аз представих пред цялото ни общество и неговатаКонференция Трите Завета на Анонимни Алкохолици, за да продължи АА да върви уверено посвоя път – да служи на делото по Божията воля толкова, колкото ни е предопределено дапонесем и издържим по Неговия промисъл.

Имаше много различни събития преди да се стигне до този момент. Крайният резултат отвсички тях беше, че 5000 човека успяха да погледнат на АА от съвършено нова гледна точка.Първо се запознаха с основните исторически етапи от развитието на движението. С някои отнас, ветераните, преживяха отново вълнуващите моменти, които доведоха до създаването наДванадесетте Стъпки за възстановяване и до появата на книгата „Анонимни Алкохолици". Чухаразкази за това как „се ковяха" Традициите на АА на „наковалните" на груповия опит. Чухаистории за това, как АА създаде свои групи в седемдесет страни по целия свят. И когато сеувериха, че делата на АА са изцяло в техните собствени ръце, осъзнаха, че всеки един от нас еотговорен за всичко.

На тази Конференция бе изтъкнато и това, че Анонимни Алкохолици не е изобретявано отникого. Много потоци от усилия и дейността на много хора, някои от които не бяха алкохолици,се бяха слели и помогнали, за да бъдат постигнати целите на АА по Божията милост.

Сред нашите приятели има и хора, които не страдат от алкохолизъм. Това са лекари,религиозни служители и хора с различни професии. И те, и попечителите на Съвета изминахазаедно с нас този „горещ и пламенен" път довел ни до срещата в Сейнт Луис. Те бяха там, с нас,на това радостно събитие и бяха готови да разкажат за своето участие в развитието надвижението АА. Сред тези хора бяха свещеник Сам Шумейкър, чиито проповеди вдъхновявахад-р Боб и мен, любимият на всички отец Дaулинг1, с неговото божествено вдъхновение, койтонаправи толкова много, за да открие на света движението АА и да превърне обществото ни в

1 Отец Дaулинг почина през 1960 година.

8

това, което е днес. Там беше и д-р Хари Тибу2, нашият специалист по психиатрия, който първизапочна да прилага концепцията на АА в своята частна практика и чийто хумор, скромност,остър ум и смелост значат толкова много за нас.

Именно д-р Тибу, с помощта на д-р Кърби Колиър от Рочестър и Дуайт Андерсън от НюЙорк успя да убеди Медицинското общество на щата Ню Йорк, а по-късно и Американскатаасоциация на психиатрите да позволят на мен, дилетанта, да ги запозная с публикациите,разказващи за сбирките и работата на АА като по този начин малко известното на медиците поонова време общество на АА много бързо се сдоби с признание по целия свят.

Трудно е да се обхване целия принос на д-р Тибу както дотогава, така и в изминалитегодини. Когато се запознах с Хари, той работеше като главен психиатър в една от най-добритеамерикански болници. Всички, и неговите пациенти, и неговите колеги, признаваха големия мупрофесионализъм. По онова време изкуството на психиатрията излизаше от етапа на своята„младост" и започваше да привлича световното внимание като едно от най-великите постиженияна нашето време. Процесът на проникване в тайните и мотивите на несъзнаваното у човека серазвиваше с бързи темпове.

Естествено, представителите на различните школи в психиатрията съществено серазминаваха в своето мнение относно реалния смисъл на новите открития. По онова времепоследователите на Карл Юнг осъзнаха ценността, значимостта и реалността на религиознатавяра, която болшинството психиатри не признаваха, придържайки се към възгледите на ЗигмундФройд. Фройд смята, че религията е просто една утешителна фантазия, приложима в условиятана човешката незрялост и когато човечеството порасне до съвременното ниво на знания, то нямада се нуждае повече от такава подкрепа.

На този фон, през 1939 година д-р Хари стана свидетел на два грандиозни случая навъзстановяване на негови пациенти – алкохолиците Марти и Грани. Това бяха много тежкислучаи, както от гледна точка на алкохолизма, така и от гледна точка на неврастениите. Следкратко посещение на сбирки на АА, двамата изведнъж спряха да пият (завинаги, радостен съмда кажа) и поразително промениха своето настроение и погледа си към света. Д-р Хари бешепотресен. Той бе и безкрайно удивен, когато откри, че като психиатър може да „достигне" дотях, въпреки че само допреди няколко седмици помежду им се бе издигала каменна стена отглухо съпротивление при всеки негов опит да надникне в душата на двамата. За Хари това бяханапълно нови неща. Като учен и просто като отговорен човек Хари реши да поеме по този новпът. Напълно убедил се в резултата, той представи АА на своите колеги и на широката публика.И оттогава, независимо, че той в голяма степен рискува своята професионална кариера ирепутация, продължава да подкрепя АА и да работи в АА като психиатър.

Достоен партньор на д-р Тибу на срещата в Сейнт Луис бе д-р У. У. Бауер от Американскатамедицинска асоциация, който протегна приятелска ръка към АА. Неговата реч, същопубликувана в тази книга, беше пропита с искрена топлота.

Тези добри наши приятели медици не бяха удивени от изявлението на д-р Ърл М., който ечлен на медицинската група на АА. Добре известен в медицинските кръгове из цялата страна,доктор Ърл разказа как независимо от целия си багаж от медицински знания, включително и вобластта на психиатрията, той имал честта да научи за АА от един касапин и благодарение натози обикновен касапин сега е член на АА и е това, което е. По този начин той потвърди колковярно е мнението на д-р Хари относно необходимостта да се смали раздутото самомнение наалкохолиците за самите себе си и колко важно е за тях присъединяването им към АА.

Въодушевяващите речи на тези лекари ни напомниха за помощта, която получаваме вечемного години от нашите приятели – медиците. Много от присъстващите бяха и на онази паметнавечер през 1961 година в Операта на Сан Франциско, когато на обществото на АнонимнитеАлкохолици бе присъдена Премията Ласкер –дар от Албърт и Мери Ласкер – от името на 12000лекари, членуващи в Американската асоциация на здравеопазването.

В тази книга влиза и изказването на още един наш приятел– Бърнард Б. Смит, адвокат отНю Йорк, неалкохолик, който през последните години безкористно и блестящо се справя сотговорностите на Председател на Попечителския съвет на АА. Винаги ще го помним каточовек, който притежава уникалната способност да примирява различните гледни точки и

2 Д-р Тибу почина през 1966 година.

9

благодарение на когото се сформира Генералния съвет, от чиято дейност много зависи бъдещетона АА. Бърнард Смит говори не само за значението на АА за алкохолиците по целия святизобщо, но и за това, какво значение имат за самия него принципите на АА, към които той сепридържа в живота си.

На срещата се изказаха и много други наши стари приятели. Техните изказвания, както ицялата среща в Сейнт Луис, е заснета. (За съжаление тези записи не са съхранени, б.р.) Жалко е,че ограниченият обем на тази книга не позволява да включим в нея всички изказвания.

В първия ден от Срещата председател на сбирката на тема „АА и индустрията" беше г-нЛеонард В. Харисън – един от най-старите и верни наши приятели. Вече повече от десетилетиетой е в състава на Попечителския съвет. Той беше предшественик на Бърнард Смит на постаПредседател на Съвета и заедно с АА премина през онези смутни времена на търсене,характерни за всяка „младост", когато никой не можеше да каже ще продължи лисъществуването си АА или ще се разпадне. Трудно е да се опише какво означаваха неговитемъдри съвети и увереното му ръководство за нас в онези бурни времена.

Г-н Харисън доведе при нас нов приятел – Хенри А. Милкарек, който работи в голяматакомпания „Allis Chalmers", където се занимава с проблемите на алкохолизма. С помощта наДейв, също член на АА, който заема подобна длъжност в компанията „Дюпон", г-н Милкарекразказа за възможностите за прилагане на АА и неговите принципи в предприятията отпромишлеността. Ние разширихме познанията си и след изказването на д-р Джон Л. Норис откомпанията „Истман Кодак". Той е не само един от първите, заели се с прилагането напринципите на АА в индустриалните компании, но и наш отдавнашен Попечител и член наГенералния съвет на АА, предан приятел. И отново онези от нас, които присъстваха на Срещатаси зададоха въпроса: Бихме ли постигнали всичко това без приятели като тези?

През втория ден на Конференцията се проведе сбирка на тема „АА в изправителнитеинституции". В изказванията беше разгледано положението на алкохолиците в двете тъмни ями:затворите и психиатричните лечебници. Разбрахме, че там се е родила нова надежда и се епоявила светлина. Много от нас бяха изумени, научавайки за мащабите, с които работи АА втези поправителни заведения: в момента по целия свят има 265 групи, които работят впсихиатрии и 335 – в затвори (тези данни са от 1957 г. Към 2003 г. в САЩ и Канада взатворите са създадени повече от 2500 групи, а в психиатричните заведения – повече от 1000).

Чухме и запомнящите се изказвания на още двама наши приятели неалкохолици. Единият оттях – д-р О. Арнолд Килпатрик, психиатър, работи в Държавната психиатрична болница в НюЙорк. Той ни разказа за поразителните успехи, постигнати в неговото заведение съссъдействието на АА. След него се изказа г-н Остин Маккормик, някога заемал постаПълномощник по изправителните учреждения в Ню Йорк, а днес професор по криминология вКалифорнийския университет. Той също е наш стар приятел, добър и предан, който допринесемного в ролята си на попечител за създаването на Фонда за лечение на алкохолици на АА. Тойни разказа как е работил с директорите на затвори из цяла Америка. Д-р Килпатрик потвърдиуспеха на АА в психиатричните болници, а Остин Маккормик – постоянно растящото влияниена групите на АА в затворите. Тези разкази предизвикаха ново въодушевление.

В рамките на тази Конференция се проведоха многобройни кулоарни срещи. И назаседанията, и при разговорите по коридорите, кафенетата и хотелските стаи ние непрекъснато ис голяма благодарност си спомняхме за нашите приятели и за всичко, което Провидението импредназначи да направят за нас. Мислено ние често се обръщахме към онези, които не бяха снас, онези, които преминаха в по-добрия свят или по различни причини не успяха да присъстватна Срещата. Сред последните са Попечителите ни Джек Александър, Франк Амос, д-р ЛеонардСтронг мл., Франк Гулден.

И, разбира се, най-често говорехме за единия от нашите съоснователи – д-р Боб и неговатажена Анна. Някои от нас помнят онези първи дни през 1935 година в Акрон, когато се запалиискрата и се появи първата група на АА. Ние можем да разкажем историите, които звучаха вгостната на д-р Боб в дома му на Ардмор Авеню. Спомняме си Анна, която седеше в ъгъла докамината и ни четеше от Библията Посланието на Яков, наблягайки на думите: „вярата без делае мъртва". На Срещата в Сейнт Луис присъстваха децата на д-р Боб – младият Боб и сестра муСю, които бяха свидетели на появата на първата група на АА. Съпругът на Сю – Ърни, ечетвъртият по значимост човек в АА. Старият Бил Д., третият член на АА, беше представляван

10

от неговата вдовица Хенриета.Всички бяхме много щастливи да видим сред нас Етел, трезвеница с най-голям стаж в

района Акрон, Кливланд, чиято удивително трогателна история можете да прочетете въввторото издание на книгата „Анонимни Алкохолици". Тя ни напомни за всички първи ветераниот Акрон, чиито истории станаха основа за първото издание на книгата „АнонимниАлкохолици" и които заедно с д-р Боб създадоха първата в света група на АА.

Чрез техните истории ние сякаш виждаме как д-р Боб влиза в зданието на Болницата СветиТома, първата манастирска болница, започнала редовно да приема за лечение бъдещите членовена АА. Именно тук възникна великото партньорство между д-р Боб и изключителната СестраИгнатия от ордена на Сестрите на милосърдието при манастира Св. Августин.

Нека си припомним превърналата се в класическа история за това, как тя заедно с д-р Бобприема за лечение първия алкохолик.

По време на нощно дежурство, при сестра Игнатия дошъл д-р Боб и помолил за отделна стаяза своя пациент алкохолик. Тя му казала: „Докторе, нямаме дори свободни легла, какво даговорим за свободни стаи, но ще направя каквото мога." И тайно настанила тресящия се първикандидат за АА в оранжерията на болницата. С тази първа и малко страна хоспитализация вонези отдавнашни времена започна да расте потокът от хора, страдащи от алкохолизъм, коитопостъпваха в Болницата Св. Тома и излизаха оттам в своя нов свят. Повечето от тях никога не сезавръщаха в болницата, освен като посетители. От 1939 до 1950 година, когато д-р Боб си отидеот нас, в тази болница са преминали за лечение повече от 5 хиляди човека. Мисионерскатадейност на д-р Боб, съпругата му Анна, Сестра Игнатия и първите пациенти в Акрон сепревърнаха в пример за прилагането на Дванадесетте Стъпки, който остава завинаги в историятана АА.

Тази велика традиция продължава да живее в лицето на Сестра Игнатия. Тя и до днес работии дарява с любов своите пациенти в благотворителната болница Св. Винсент в Кливланд.Благодарните членове на АА от този район са дарили свои лични средства за реконструкциятана старото крило на болницата, кръстено „Розариум" и превърнато в самостоятелно отделение,където работят Сестра Игнатия и нейните помощници.

И досега много членове на АА мислят, че най-добрият път към трезвения живот саотделенията за лечение на алкохолизъм в манастирските болници, които си сътрудничат с нас.Надяваме се, че с времето все повече манастирски болници, независимо от принадлежността си,ще последват този велик пример. Това, което Сестра Игнатия и нейните помощници направиха еизключително мощна отправна точка. Тяхната работа даде тласък на цялото ни движение.

През 1949 година, десет години след началото, поставеното от д-р Боб и Сестра Игнатия,клонът на АА в щата Охайо реши да постави паметен знак, който да напомня на всички заважността на направеното от тях. Беше създаден специален комитет и на стената на крилото наболницата Св. Тома, отделено за лечение на алкохолици бе поставена мемориална табела.Помолиха ме да съставя текста и да ръководя церемонията по поставянето ѝ. В характерен засамата нея стил, Сестра Игнатия не разреши да се изпише името ѝ върху мемориалната табела.Независимо от скорошната кончина на съпругата си Анна, д-р Боб успя да присъства насъбитието, което се проведе на 8 април 1949 година, събота. Пред погледите на събралите семахнахме покривалото и всички прочетоха:

С БЛАГОДАРНОСТПРИЯТЕЛИТЕ НА Д-Р БОБ И АННА С.

С ЛЮБОВ ПОСВЕЩАВАТ ТОЗИ МЕМОРИАЛНА СЕСТРИТЕ И ПЕРСОНАЛА ОТ БОЛНИЦАТА СВЕТИ ТОМА В АКРОН,

КЪДЕТО СЕ РОДИ ОБЩЕСТВОТО АНОНИМНИ АЛКОХОЛИЦИ.БОЛНИЦАТА СВЕТИ ТОМА СТАНА ПЪРВАТА РЕЛИГИОЗНА ИНСТИТУЦИЯ, КОЯТО

ОТВОРИ ВРАТИ ЗА НАШЕТО ОБЩЕСТВО. НЕКА СЪРДЕЧНАТА ПРЕДАНОСТ НА ТЕЗИ,КОИТО РАБОТИХА ЗАД ТЕЗИ СТЕНИ В САМОТО НАЧАЛО, СЕ ПРЕВЪРНЕ В ЯРЪК ИУДИВИТЕЛЕН ПРИМЕР ЗА НЕПРЕХОДНАТА БОЖИЯ МИЛОСТ КЪМ ВСИЧКИ НАС.

Всички прекрасно помнят станалия знаменит последен съвет на д-р Боб към АнонимниАлкохолици: „Не трябва да разваляме нещата. Нека да ги правим просто." Като промълви тихо:

11

„Мисля, че е дошла за мен. Мисля, че това е тя...", д-р Боб почина на 16 ноември 1950 година.Така завърши своя път човекът, който измъчван от силни болки, показа на всички нас какистинната вяра помага да се издигнем над мъчителните страдания. Той умря, както и живя –уверен, че „В дома на Отца ми има много жилища".

Всички, които го познаваха имат скъпи спомени за него. Но могат ли с думи да се предадатчувствата и благодарността на хилядите болни хора, които той лично лекуваше и на онези оттях, за които помощта му бе напълно безплатна? Хората, които живееха с него в Акрон, видяхакак той на практика потъна до дъното, за да излети след това нависоко, сдобивайки се согромната признателност на всички и ставайки известен като Лечителя на страдащите оталкохолизъм. Кой може да изрази благодарността на онези десетки хиляди роднини начленовете на АА, които са получили толкова много от него? И какви са чувствата на близкитему хора, когато те с благодарност мислят за тайната на неговото възраждане, случило се преди15 години и за всичко, което последва от това? Можем само да кажем: „Чудни са делата Твои,Господи!"

Д-р Боб никога не е искал да бъде възприеман като светец или супермен. Той не желаеше даго превъзнасяме или да тъгуваме по повод на смъртта му. Сякаш го чуваме да казва: „Струва мисе, момчета, че ми отделяте твърде много внимание. Не трябва да ме възприемате толкованасериозно. Аз бях просто първото звено във веригата пратени ни свише обстоятелства, коитоносят името АА. Благодарение на съдбата, моето звено не се скъса, макар че моите грешки инеудачи често можеха да обърнат резултата. Аз бях просто още един алкохолик, който сеопитваше да се справи със своя недъг с помощта на Божията милост. Не мислете за мен, апросто правете като мен. Добавете в тази верига своето звено. С Божията помощ всички звенаще бъдат здраво скрепени." Именно така д-р Боб даваше оценка за себе си и ни наставляваше.

Няколко месеца след смъртта на д-р Боб, през 1951 година се проведе първата Генералнаконференция на обществото Анонимни Алкохолици, на която на наследниците на д-р Боб –младите Боб и Сю, беше връчено нашето благодарно послание:

В памет на д-р БобС това послание обществото на Анонимните Алкохолици изразява своята безгранична

благодарност за дейността на д-р Робърт Холбрук С., един от съоснователите на АА.Наричан с любов „д-р Боб", той се възстанови от алкохолизъм на 10 юни 1935 година. В

същата година взе участие в създаването на първата група на Анонимни Алкохолици.Благодарение на неговите и на прекрасната му съпруга Анна усилия, светлината на този фарозари целия свят. До деня на своята смърт, на 16 ноември 1950 година, той помогна на огроменброй хора, страдащи от алкохолизъм, както в духовно, така и в медицинско отношение.

Д-р Боб притежаваше смиреност, която отхвърляше всякакви лични почести. Прямота,която не търпеше никакви компромиси. Той беше предан на хората и на Бог, и неговиятпрекрасен пример ще ни води завинаги.

Когато се връщаме към началото в Акрон, ние си спомняме и за нашите първи стъпки наИзток, в Ню Йорк, когато се борехме, за да създадем група номер 2. Беше есента на 1935 година.По-рано същата година, преди да се запозная с д-р Боб, аз вече бях натрупал доста голям опит вработата с алкохолици в Ню Йорк, но не бях постигнал положителни резултати. През септемврисе завърнах от Акрон у дома. На Срещата в Сейнт Луис аз разказах как идеята на АА започна данамира привърженици: за първите срещи в малката ни гостна на Клинтън Стрийт 182 в Бруклин;за „набезите" в гетата на града и в болницата Таунс в трескаво търсене на нови потенциалничленове на АА; за тези, които се възстановиха от алкохолизма, и за тези, които претърпяхафиаско. Моята жена Луиз си спомня как в продължение на три години нашият дом на КлинтънСтрийт беше буквално „претъпкан" с алкохолици и как за наше огромно огорчение те отново сеотдаваха на пиянство, независимо от усилията ни. (Някои от тях станаха трезвеници, но по-късно, възможно и да е въпреки нас!)

В Акрон, в домовете на д-р Боб и Уоли домашното лечение даваше по-добри резултати.Уоли и неговата съпруга постигнаха най-добрите резултати в лечението и рехабилитацията нанови членове на АА в домашни условия. Процентът им на успех беше толкова голям, чепримерът им се разпространи и в други домове в Акрон. Както казва Луиз, нашите първи стъпки

12

бяха прекрасна лаборатория, в която ние експериментирахме и се научавахме – това бешетруден път.

Припомних на жителите на Джърси, присъстващи на Конференцията, за нашите раннисбирки в Монтклер и Южен Ориндж, а също и в Монси, Ню Йорк. Когато Луиз и азпристигнахме там, току-що беше излязла от печат книгата за АА. Беше пролетта на 1939 година.Двамата с Луиз не бяхме успели да изплатим ипотекирания дом на нейните родители в Бруклин,където живеехме и го загубихме. Беше топло и ние се настанихме в летния лагер около тихоезеро в западнaта част на Ню Джърси, благодарение на помощта на наш добър приятел, член наАА и неговата майка. Друг наш приятел ни даде колата си. Спомням си как през цялото лято сеопитвахме да оправим нещата с погълналото толкова средства издание на книгата. Въвфинансов аспект тя се „провали напълно". С всички сили се стараехме да не допуснем шерифа внашия мини-офис в къщата на Уилям Стрийт 17 в Нюарк, където беше написана по-голяматачаст от книгата.

Посетихме първата сбирка на АА в Ню Джърси, която се проведе през лятото на 1939година в дома на Хенри П. Той беше мой партньор в това ненадежно предприятие – издаванетона книгата. Там се запознахме с Боб и Мег В., които се превърнаха в наши близки приятели.Когато нашият летен лагер се покри със сняг в Деня на Благодарността, те ни поканиха дапрекараме зимата в дома им в Монси, щата Ню Йорк.

Зимата заедно с Мег и Боб беше и тежка, и вълнуваща едновременно. Никой нямаше пари.Тяхната къща, някога доста впечатляваща, преживяваше пълен упадък. Системата за отоплениеи водопровода непрекъснато се разваляха. Един от членовете на семейството на Мег бешедостроил по-рано две огромни стаи, една долу и една на покрива, които можеха да се „похвалят"с пълната липса на отопление. В горната стая беше толкова студено, че я нарекохме „Сибир".Сложихме в нея печка на въглища, която струваше 3,75 долара. Непрекъснато се страхувахме, чеще се развали, а аз и до ден-днешен се чудя как не запалихме къщата. Но това беше и многощастливо време. Делейки с нас всичко, което имаха, Боб и Мег запазваха своятажизнерадостност. Огромно вълнение тогава предизвика появата на първата група на АА впсихиатрична болница. Боб беше разговарял с д-р Ръсел Е. Блейсдел, оглавяващ болницаРокленд в Ню Йорк. Д-р Блейсдел веднага възприел идеите на АА по отношение на своитепациенти алкохолици. Съвсем скоро ни разреши да проведем първата сбирка в лечебницата.Резултатите бяха толкова добри, че след няколко месеца той изпращаше цели автобуси съсзакоравели алкохолици на сбирките на АА, които по онова време се провеждаха в ЮженОриндж, Ню Джърси и в Ню Йорк. За ръководител на психиатрия това беше ходене по ръба наострието. Но алкохолиците не го подведоха. Тогава сбирките на АА започнаха да се провеждатрегулярно и в самата болница. Дори при най-тежките случаи се забелязваше подобрение катослед изписването си, хората продължаваха по вече поетия път. Така бяха установени първитеработни контакти на АА с психиатрично заведение, които впоследствие се умножиха над 200пъти. Д-р Блейсдел вписа ярка страница в хрониката на алкохолизма.

В тази връзка трябва да спомена, че още преди това трима или четирима пациентиалкохолици бяха насочени от психиатриите в Грейстоун и Оувърбрук в Джърси към АА попрепоръка на приятели лекари. Но д-р Блейсдел от болницата Рокленд беше първият, който сеосмели да пристъпи към пълно сътрудничество с АА.

Накрая Луиз и аз прекосихме още веднъж река Хъдсън, за да се установим отново в НюЙорк. По това време малки групи бяха започнали да провеждат сбирките си в шивашкото ателиена Бърт, който беше новодошъл в АА. По-късно тези срещи се преместиха в малка стая вСтейнуейн Хол, а после в свое постоянно помещение, където бе открит първият клуб на АА симето „Старите двадесет и четири". И ние с Луиз започнахме да живеем там.

Поглеждайки назад към отдавнашните събития, случили се в Ню Йорк, ние си спомняме сдълбоко вълнение дребничкия добър доктор, който обичаше пияниците – д-р Уилям ДънканСилкуърт, по онова време изпълняващ длъжността главен лекар в болницата на Чарлз Б. Таунс вНю Йорк. Можем да кажем, че в голяма степен този човек беше основател на АА. От него ниенаучихме каква е природата на нашето заболяване. Той ни предостави средствата, с помощта накоито да се доберем до вътрешното „аз" и на най-закоравелите алкохолици, даде ни думите,описващи нашата болест: „натрапчива идея", която ни заставя да пием и „алергия на ума итялото", която ни тласка по един от двата пътя – лудост или смърт. Тези ключови думи ни бяха

13

абсолютно необходими. Д-р Силкуърт ни научи как „да прекопаем" черната почва набезнадежността и да засеем в нея семената, от които и до днес израстват кълновете на духовнотопробуждане в АА.

В един декемврийски ден на 1934 година този учен скромно седеше до моето легло ислушаше за неочакваните ми и необичайни духовни преживявания като ме окуражаваше: „Не,Бил, това не са халюцинации. Каквото и да преживяваш, по-добре се дръж за него; то те кара дасе чувстваш по-добре, отколкото преди час, а именно това е важното в случая." Това бяхавелики думи и те предопределиха появата на АА. Кой друг би могъл да ги каже?

Когато проявих желание да работя с алкохолици, д-р Силкуърт ме заведе при неговитепациенти в същата тази болница, макар и с това да излагаше на риск своята професионалнарепутация. Когато след шест месеца, аз претърпях пълно фиаско в опитите си да излекувампияниците, той отново ми припомни наблюденията на професор Уилям Джеймс, че истинскатапричина за появата на трансформиращи духовни преживявания почти винаги е абсолютнияткрах и пълното отчаяние. „Стига си им чел наставления, Бил, по-добре в началото ги запознай сголите медицински факти. Това може да ги направи податливи и те да поискат да направят нещоза оздравяването си. Едва тогава ще започнат да възприемат твоите духовни идеи и дори идеятати за Висшата Сила."

През следващите четири години д-р Силкуърт успя да превърне г-н Чарлз Б. Таунс,собственикът на болницата, в ентусиазиран приятел на АА. Той предостави за подготовката накнигата „Анонимни Алкохолици" безвъзмездно 2500 долара. Впоследствие тази сума порасна донад 4000 долара. Тъй като по онова време д-р Силкуърт беше единственият наш приятел лекар,той откликна на нашата гореща молба да напише предисловието за нашата книга, където то щеостане завинаги, във всички следващи нейни издания.

Навярно няма друг лекар, който да е посветил толкова много време и внимание на такъвогромен брой алкохолици. Д-р Силкуърт прие и работи с около 40 000 алкохолици в свояактивен живот. В последните години преди смъртта си през 1951 година, той, в близкосътрудничество с АА и нашата червенокоса енергична медицинска сестра Теди, прие около 10хиляди алкохолици в болницата Никърбокър в Ню Йорк. И тези, които той лекуваше никоганяма да забравят човека с огромно сърце и висок професионализъм. Своето въодушевлениеСилки и Теди черпеха от д-р Боб и Сестра Игнатия от Акрон и могат да бъдат приемани катотехни Източни партньори в ранните времена на основаване на АА. Тази великолепна четворкададе ярък пример и създаде основите за прекрасното сътрудничество с медицината, коетошироко практикуваме днес.

И, разбира се, не можем да напуснем Ню Йорк, без да отдадем дължимото на онези, коитонаправиха възможна днешната работа на АА: първите основатели на Фонда на АА, който епредтечата на Генералния съвет.

Първи беше (по ред на появата си) д-р Леонард В. Стронг мл., моят зет. Когато Луиз и аз сечувствахме самотни и изоставени, той заедно с моята майка беше до нас в най-тежките моментиот живота ни, в най-тежкия ми период на запой. Именно д-р Стронг ме запозна с г-н УилардРичардсън, един от най-прекрасните Божии служители и великолепни хора, които съм срещал. Итова запознанство доведе до създаването на Фонда за алкохолици. В първите години силнатавяра, мъдростта и духовната сила на Дик Ричардсън бяха нашите основни котви, които нипомагаха да не потънем въпреки силните бури, стоварили се върху АА и върху едвапрохождащата щаб-квартира. Той зареждаше всички нас със своя ентусиазъм и увереност. Отначалото на 1938 година до излизането си в пенсия през 1955 година, д-р Стронг с присъщите мупреданост и жертвоготовност изпълняваше задълженията на секретар на нашия Попечителскисъвет.

Дик Ричардсън беше отдавнашен и близък приятел с Джон Д. Рокфелер, старши и младши.В резултат, г-н Рокфелер младши прояви дълбок интерес към АА. Разбра, че сме събралинеголяма сума, за да стартира нашият проект, но тя не беше достатъчна, за да го организирамена професионално ниво. През 1940 година той даде обяд, на който присъстваха много неговиприятели. По този начин им бе предоставена възможност да се запознаят по-добре с нас и даразберат какво представлява АА. Това събитие, на което се изказаха д-р Хари Емерсън Фосдик иневропатологът д-р Фостър Кенеди, се оказа великолепна препоръка за АА във времена, когатовсе още членовете ни бяха малко на брой и когато никой не знаеше нищо за нас. Организирането

14

на подобно мероприятия би могло да се окаже повод за насмешки по адрес на г-н Рокфелер. Нотой пое риска, отделяйки за него малка част от своето богатство, но огромна част от своятадуша.

Г-н Ричардсън доведе и други свои приятели, които да ни помогнат. Сред тях беше г-нАлбърт Скот, шеф на инженерна компания и Председател на Попечителския съвет на ЦъркватаРивърсайд в Ню Йорк, който председателстваше знаменитата среща в края на 1937 година вофиса на г-н Рокфелер. Там няколко от нашите алкохолици за първи път се срещнаха с нашитенови приятели. Именно на тази среща прозвуча историческият въпрос на д-р Скот: „А няма липарите да провалят идеята?" Д-р Боб, д-р Силкуърт и аз бяхме на тази среща, там присъстваха идруги двама приятели на г-н Ричардсън, които в бъдеще щяха да изиграят важна роля заразвитието на АА.

В началото на пролетта на 1938 година с помощта на нашите нови приятели ние създадохмеФонда за алкохолици, а г-н А. Лерой Чипман в продължение на много години беше нашнеуморим касиер. През 1940 година ние присъединихме към Фонда неголямата компания„Уъркс Пъблишинг Инк", която беше създадена, за да издаваме книгите на АА. За две годинигосподин Чипман свърши огромна работа и събра 8 хиляди долара, които бяха необходими завъзнаграждението на акционерите и на г-н Чарлз Таунс. В резултат на това Фондът станаединствен притежател на издателството и то завинаги премина към доверителното разпорежданена АА. Неотдавна г-н Чипман беше принуден да напусне поста си в Попечителския фонд порадизаболяване и за негово най-голямо съжаление не успя да присъства на нашата среща в СейнтЛуис. На Конференцията, за съжаление, не присъства и Дик Ричардсън, който почина няколкогодини преди провеждането ѝ.

На срещата, състояла се през 1940 година, участва и още един приятел на г-н Ричардсън –Франк Амос, журналист, който също влезе в състава на Попечителския съвет на АА и койтосъвсем наскоро се пенсионира. През 1938 година Франк дойде в Акрон, за да се срещне с д-р Боби най-подробно да се запознае със случващото се там. Именно неговата пламенна статия за д-рБоб и Акронска група Номер едно привлякла вниманието на г-н Рокфелер и помогна за появатана Фонда. Фондът се превърна в ядро на световната мрежа от подразделения на АА и поеотговорност за обединението и развитието на АА. По всяко време на денонощието ние можехмеда се обръщаме за съвети към Франк Амос в офиса или дома му и неговите напътствия и вярамного ни помогнаха.

Ние, жителите на Ню Йорк, неизменно си спомняме и за Рут Хок – млада жена, която нестрадаше от алкохолизъм, но беше предана на АА. В продължение на много месеци, докатоподготвяхме издаването на книгата „Анонимни Алкохолици", тя написа под наша диктовкапланина от текстове, които след това печаташе и препечатваше. Често работеше напълнобезвъзмездно, а вместо заплата получаваше екземпляри от книгите, които бяха на символичницени. Спомням си с дълбока признателност, колко често съветите и чувството ѝ за хумор, кактои безкрайното ѝ търпение ни помагаха да разрешаваме безбройните спорове за съдържанието накнигата. Един от ветераните разказа в изказването си в Сейнт Луис за топлите писма, коитополучавал от Рут докато се опитвал сам да съхрани своята трезвеност.

Рут беше наш първи Национален Секретар и когато в началото на 1942 година напусна,нейното място зае Боби Б. В продължение на няколко години Боби, почти сам, трябваше дареши огромно количество проблеми, свързани с новопоявяващите се наши групи, коитозапочнаха да се сформират след публикацията на Джек Александър за АА във вестник„Сатърдей Ивнинг Поуст". Пишеше хиляди писма на онези, които се бореха сами с болестта си,на полусформираните нови групи и вярваше в бъдещето на АА във времената, в които все ощеникой не можеше да каже дали движението ни ще оцелее.

Когато се връщам към онези отдавнашни времена, се сещам за още много мои приятелиалкохолици в Ню Йорк. Спомних си Хенри П., мой партньор в „Уъркс Пъблишинг" и работатани по издаването на книгата. Хенри беше един от перспективните случаи на д-р Силкyърт вболницата Таунс. През 1935 година след проведеното от доктора лечение Хенри беше първият,който спря да пие. Забележителен организатор и търговец, той насочи целия си наистинанеобикновен ентусиазъм към сформирането на групи на АА в Ню Йорк. Много от жителите наДжърси помнят неговата помощ и за местните групи.

През 1938 година членовете на Фонда разбраха, че няма да могат да съберат достатъчно

15

пари, за да публикуват книгата за АА. По настояване на Хенри беше създадена компанията„Уъркс Пъблишинг Инк.". Докато ние работехме над книгата „Анонимни Алкохолици",благодарение на неговите непрекъснати търсения на спомоществователи за „Уъркс ПъблишингИнк.", имахме някакви приходи (наистина те едва стигаха), но все пак това ни позволи дазавършим работата си. По същото време в Ню Йорк се появи Фиц М., един от най-милите хора вАА. Фиц беше син на свещеник и много религиозен човек. За това е разказано в Голямата Книгав главата „Нашият южен приятел", посветена на него. Фиц веднага влезе в гореща полемика сХенри относно религиозното съдържание на подготвяната книга. Новодошлият Джими Б.,който, също като Хенри, беше бивш търговец и се бе придържал в миналото си към атеистичнивъзгледи, също бе въвлечен в тази полемика. Фиц искаше това да е чисто религиозно издание, аХенри и Джими бяха против. Те смятаха, че в книгата трябва да има повече психология, която дапривлече читателя; и когато този читател дойде при нас, тогава ще имаме достатъчно време, зада му разкрием духовната страна на АА. Докато вървеше трескавата работа над това издание,Фиц много пъти идваше от дома си в Мериленд в Ню Йорк, като продължаваше да отстоявасвоята идея за по-голяма религиозност на книгата. Резултатът от тези дебати беше появата надуховната форма и съдържание в тази книга и, в частност, изразът: „Бог, както Го разбираме",който имаше грандиозен успех. Като посредник в този спор, аз заех позицията на „златнатасреда" и при написването на книгата съм говорил повече за духовната, а не за религиозната иличисто психологическата страна на проблема.

И Фиц, и Джими страстно желаеха идеите на АА да достигнат до читателите възможно най-добре. През 1940 година Джими основа група във Филаделфия, а Фиц отнесе добрата вест въвВашингтон. Първата сбирка във Филаделфия беше в дома на Джордж С. – един от първитеалкохолици, който беше спрял да пие сам, след като прочел статията на Морис Марки„Алкохолизъм и Бог", написана през 1939 година и публикувана в списание „Либърти".Неговият издател Фултън Ойслер впоследствие направи още много хубави неща за нас.Алкохолизмът на Джордж бил много тежък. Когато един ден му донесли броя на „Либърти", тойлежал в леглото, пиел уиски, страдайки от тежка депресия и приемал опиум за болките си отколит. Статията на Марки така поразила Джордж, че той незабавно спрял с алкохола и опиума.Написа ни писмо и ние го свързахме с Джими, който като търговец, пътуваше из този район. Етотака се появи АА в Града на Братската Любов.

Скоро филаделфийското подразделение на АА привлече вниманието на трима известнилекари от този град – А. Уиз Хамър, С. Дъдли Сол и Джон Ф. Стоуфър, който работеше вГлавната болница на Филаделфия. В резултат се промени начина на лечение на пациентитеалкохолици там и бе открита специализирана клиника за тях. Благодарение на приятелствотомежду д-р Хамър и г-н Къртис Бок, собственик на „Сатърдей Ивнинг Поуст", през 1941 годинатова издание публикува статията на Джек Александър. Едва ли тези хора можеха да направятнещо по-добро за нас от това.

Фиц, който живееше близо до Вашингтон, Колумбия, не можеше да се похвали с подобниуспехи. В продължение на много години той беше на границата на провала. Но благодарение насвоите титанични усилия, успя да посее семената, които по-късно дадоха богата реколта и защастие имаше възможността да види плодовете от своя труд преди смъртта си през 1943 година.Сестра му Агнес се радваше на постигнатото заедно с нас. След финансовия крах наначинанието с книгата за АА през 1939 година, когато ни се струваше, че сме затънали вбезизходица, тя изпрати на брат си и на мен 1000 долара от своите скромни средства. Изпращамѝ нашата безгранична благодарност.

През 1939 година към АА се присъедини още един незабравим човек – жена-алкохоличка,известна за много от нас просто като Марти. Тя беше пациентка на д-р Хари Тибу в санаториумаБлитууд в Гринуич, щата Кънектикът. Той ѝ дал един от предварителните екземпляри накнигата за АА. Първият прочит предизвикал у нея буря от протести, но след като повторнопрочела книгата, тя променила мнението си за нея. Дойде на една наша сбирка, която сепровеждаше в гостната на Клинтън Стрийт 182 и се върна в Блитууд с превърналото се вкласика послание: „Ние повече не сме сами."

И така, в началото на 1939 година Марти създаде група в Гринуич. Много хора смятат, че тязаслужава да бъде наречена Група номер три. Благодарение на подкрепата на д-р Хари и г-жаУайли, собственик на Блитууд, първата сбирка се провела в санаториума. Марти беше една от

16

първите жени, които се присъединиха към АА. Впоследствие тя стана и един от най-активнитечленове и беше първата, която започна да работи в областта на образованието ирехабилитацията на алкохолиците. Днес тя има най-голям стаж „трезвеност" в АА сред жените.Имаше и още една забележителна жена, Флорънс Р., която дойде при нас през 1937 година.Нейната история беше включена в първото издание на книгата „Анонимни Алкохолици". Тя сголям ентусиазъм се зае да помага на Фиц във Вашингтон, но бе споходена от вълна от неудачии почина от алкохолизъм.

Старите членове, ветераните от Средния Запад, дошли на Конференцията, си спомнихавсички онези събития, които се случваха в Акрон и Ню Йорк. Припомниха на аудиторията и забурното начало в Кливланд. На тези три места бяха запалени първите свещи, превърнали се вистински пламък, който сега се разраства по целия свят. Ветераните на АА от Кливландразказаха как някои от тях редовно пътували за сбирките в Акрон, провеждащи се тогава в домана Т. Хенри и Кларънс Уилямс. Там те се запознали с д-р Боб и Анна и с удивление гледалиалкохолиците, които не били пили от една, две или три години. Там слушали разказите наХенриета Сиберлинг, която не беше алкохолик, но три години по-рано бе приела в дома си запървата ни среща д-р Боб и мен. Tя беше човек, който разбираше добре проблема ни и бедълбоко и искрено загрижена за нас. Хенриета се превърна в едно от основните звена въвверигата от събития, които Провидението разкриваше пред нас.

Другите сбирки д-р Боб провеждаше в дома си в Акрон. Там кливландци се събирали вкухнята на чашка кафе и разговаряли с д-р Боб и Анна. Те с готовност попивали разказите засъщността на проблема си и за възможните решения и дълбоко вдишвали от въздуха нацарящата там атмосфера на удивителна духовност. Сприятелили се с д-р Бил Д., който приемамеза третия по значимост човек в АА. Понякога д-р Боб ги водел в болницата Свети Тома, къдеторазговаряли със Сестра Игнатия, наблюдавали работата ѝ и на свой ред провеждали беседи спациентите алкохолици. Завръщайки се в Кливланд, те продължавали да работят и там, и скороза първи път усетили радостта и ползата от Дванадесетте Стъпки на АА.

Кларънс С. и жена му Дороти бяха едни от първите, които дойдоха от Кливланд на сбирка вАкрон. В началото на лятото през 1939 година в Кливланд около тях започна да се формирагрупа и през есента на същата година те можеха да се гордеят с повече от десет случая напрогресивно възстановяване.

По това време вестник „Кливланд Плейн Дилър" помести серия от статии, с които задвижението АА започна нова ера – ерата на масово „производство на трезвеност".

Ерик Б. Дейвис, публицист, вникнал дълбоко в нашия проблем, беше авторът на сериятапубликации във вестника. След това през два или три дни се отпечатваха страстни редакционнистатии по темата. Като цяло, основната идея на редакторите в „Плейн Дилър" може да бъдеформулирана така: „Движението Анонимни Алкохолици е прекрасно начинание и то работи.Присъединете се." Телефоните в редакцията почервенели. И денем, и нощем обажданията сепрехвърляха на Кларънс и Дороти, а чрез тях и на членовете на малката им група.

В началото на годината, благодарение на усилията на медицинската сестра Една Макди ипреподобния Китерер, администратор на Сестринската болница, тя започна да приемаалкохолици за лечение. Но само тази болница не беше в състояние да се справи със ситуацията,възникнала в Кливланд. В продължение на много седмици членовете на АА трескаво приемахаобажданията на желаещите да минат през Дванадесетте Стъпки и съставяха бързо растящисписъци с потенциални членове. Много от желаещите трябваше да бъдат насочвани към другитеболници в Кливланд. Никой не знаеше как бяха плащани разходите за лечение. ВъодушевенитеКларънс и Дороти, свещеници и лекари оказваха огромна помощ на АА. Отец Нейл и СестраВиктория от благотворителната болница Свети Винсънт посрещаха с любов и разбиране потоканови пациенти, а също и Сестра Мерсед от болница Свети Йоан. Д-р Дилуърт Лаптън, известенпротестантски свещеник, с голяма топлота говореше и пишеше за нас в своите проповеди. Тозипрекрасен човек веднъж в миналото се беше опитал да върне към живот в трезвеност Кларънс,но без успех. И сега, когато виждаше как това е направено от АА, беше поразен. Той публикувапамфлет с името „Господин X и движението Анонимни Алкохолици". „Господин X" беше,разбира се, Кларънс.

Скоро стана очевидно, че за новите пациенти трябва да бъде измислена схема за персоналноспонсорство. Към всеки потенциален член на АА прикрепяха някой по-"стар" член на АА, който

17

го посещаваше в дома му и в болницата, обясняваше му принципите на АА и го съпровождашена първата му сбирка. Но с нарастващия брой желаещи, да бъдат подсигурени всички сперсонален спонсор беше на практика невъзможно – не стигаха „старите". Съвсем нови членовена АА, които бяха трезвени само от месец или дори седмица трябваше да помагат нахоспитализираните алкохолици.

Вратите на домовете бяха отворени за провеждането на сбирки. Първата сбирка в Кливландсе проведе през юни 1939 година в дома на Аби Дж. и жена му Грейс. На нея се бяха събралидесетина алкохолици, които до този момент бяха пътували за сбирки до Акрон. Нопространството в дома на Аби беше малко, ето защо групата му трябваше да се раздели и част отнея, след великодушната покана на Т.Е. Бъртън, финансист от Кливланд, започна да провеждасбирките си в неговия дом. Друга част от групата намери зала, разположена в района на Лейкуудв Кливланд, и започна да се нарича „Орчард Гроув". А трета част от групата на Аби се отделипод името „Ли Роуд".

За растящите и непрекъснато множащи се групи вече нямаше достатъчно място в домоветена самите членове, ето защо групите започнаха да се събират в зали и църковни помещения. Защастие вече бяха излезли от печат книгата „Анонимни Алкохолици" и една поредица брошурина АА. Те се превърнаха в пътеводители, които позволиха както да се спести много време, така ида не се допусне хаос и анархия.

Ние, „ветераните" от Ню Йорк и Акрон наблюдавахме как се развиваше тази наистинафантастична история с дълбоко опасение. Бяха ни нужни цели четири години, пълни с грешки ипровали, за да успеем да постигнем възстановяването на около стотина алкохолици. А вКливланд двадесет членове на АА, самите те без достатъчно опит, изведнъж се оказаха лице влице със стотици новодошли и всичко това, благодарение на няколкото публикации в местниявестник. Как щяха да се справят със ситуацията? Не знаехме.

След около година разбрахме. По това време в Кливланд имаше около тридесет групи,обединяващи няколкостотин човека. Грижите и проблемите бяха големи, но споровете неможеха да спрат тези толкова много хора, стремящи се към нов трезвен живот. И независимо отвсичко, резултатите, които постигаше АА в Кливланд бяха най-добри. Бяха толкова добри всравнение с всички останали, че много кливландци са убедени, че АА започва да се развиваименно там и тогава.

"Пионерите" от Кливланд доказаха три основни неща: значението на индивидуалнотоспонсорство; полезността на книгата „Анонимни Алкохолици" за запознаването на новодошлитес идеите на АА и, накрая, много важният факт – при широка информираност расте численосттаи броят на групите.

Предстоеше да бъде свършено още много. Много въпроси чакаха своя отговор. Например,ще успеят ли да съхранят своята трезвеност членовете на АА, които напускаха своите групи,защото отиваха да живеят в други градове? По това време някои членове на АА, първивестители на масовото движение, започнаха да пътуват за други градове с просветителскамисия. През 1937 година Ърл Т., вече минал школата на д-р Боб и групата на АА в Акрон, севърна у дома си в Чикаго. С голямо безпокойство ние следяхме неговите постоянни, но напразниусилия да организира група там. Борбата му продължи цели две години, независимо от помощтана Дик Р., първият, с когото Ърл постигна успех във възстановяването и Кен А., който през 1938година беше напуснал групата в Акрон. После, в средата на 1939 година на сцената се появихадвама чикагски лекари.

Приятелят на Ърл, д-р Дан Краске, го запознал с двама свои пациенти алкохолици, единиятот които – Седи, започнал да остава „сух". Малко след това и д-р Браун от Еванстоун предал наЪрл няколко от своите пациенти. Сред тях били Силвия, Люк и Сам, със съпругата си Ти.Всички те спрели да пият след запознанството. Но, Силвия малко-помалко започнала да севръща към алкохола. В своето отчаяние тя посетила Акрон и Кливланд. Там попаднала при д-рБоб и Хенриета. Със Силвия работили и д-р Кларент, и Дороти – ветераните на АА в Кливланд.Но тя продължавала да пие. След всички безуспешни опити да се възстанови, тя се завърнала вЧикаго и само Бог и тя знаят, защо изведнъж спря да пие завинаги.

С постоянното поощрение от страна на д-р Браун, подкрепата на Грейс Калтис, личнасекретарка неалкохолик на Силвия и подсилвана от енергията на Кети, жената на Ърл,организацията в Чикаго започна да набира нови членове на АА. По време на бавния, но

18

постоянен ръст на АА в Чикаго, Грейс стана първият секретар на група. Когато през 1941 годинавъв вестник „Сатърдей Ивнинг Поуст" се появи статия за АА, притокът от новодошлизабележително се увеличи. Работното място на Силвия заприлича на нещо като Централна Гара,същото се случваше и в дома на Ърл и Кети. Трябваше да направят нещо в тази връзка и етозащо наеха една стая за свой офис в Лупе. Секретарката Грейс се „възцари" там, за данаправлява потока от кандидати, желаещи да минат Дванадесетте Стъпки. Това беше първияторганизиран център на АА, предвестник на многобройните Интергрупи, които сега работят вголемите градове. Много от групите на АА, които се намират в радиус от сто мили околоЧикаго, бяха създадени благодарение на работата на този център.

По това време Кети разбра, че семействата на алкохолиците се нуждаят от програма запомощ не по-малко от самите алкохолици и енергично се зае да продължи експеримента,започнат от Анна и Луиз, които разясняваха Дванадесетте Стъпки пред съпругите и съпрузитена алкохолиците, опитвайки се по този начин да върнат семейния им живот в нормалното русло.

Никой не може с точност да определи кога се появи първата Семейна Група. Един от най-големите и най-активно работещи семейни центрове се появи за първи път в Канада, в Торонто.Тези центрове работеха толкова добре, че много групи на АА в този район започнаха да канятспикъри от Семейните Групи на своите сбирки. През 1950 година Семейната Група в Торонтополучи толкова широко признание, че техните спикъри бяха поканени на МеждународнатаСреща на АА в Кливланд, състояла се през същата година. Също толкова добре работеха иподобните групи в Лонг Бийч (Калифорния) и Ричмънд (Вирджиния). Анна, Луиз и Кети бяхадали началото на идея, която вече раждаше своите плодове – появиха се стотици нови СемейниГрупи Ал-Анон, което е и най-впечатляващото постижение от работата на цялото движение ААпрез последните години.

Още един „пътешественик" от АА –Арчи Т., благодарение на успешния подход към неговияслучай в дома на д-р Боб и Анна в Акрон, се върна към трезвен живот. Все още болен, слаб иизплашен, той се прибра в родния си Детройт, където неговия личен имидж и финансоварепутация били на нулата. Виждахме как Арчи всячески се старае да поправи своите старигрешки. Беше готов да работи каквото и да е, за да се издържа. Разнасяше поръчки отхимическото чистене със своята стара таратайка до задните врати на някогашните си светскипознати в Грос Пойнт. С помощта на преданата си приятелка неалкохолик, Сара Клейн, Арчисъздаде група, която провеждаше сбирките си в дома ѝ. Арчи и Сара, вече заедно, „спасили"собственика на фабрика Майк, а също и една дама от висшето общество – Анна К. Именно стези хора започна Детройтската Група, която в последните години много се разрасна.

След това беше Лари Дж., журналист, който едва се бе спасил от смъртта, преживявайкиделириум тременс и пълно изтощение. Независимо от белодробното си заболяване, което гопринуждаваше да използва кислороден апарат, той смело пропътува разстоянието от Кливланддо Хюстън, щата Тексас. По време на пътуването той имал духовно преживяване, което, понеговите думи, му позволило да се почувства „отново едно цяло". След пристигането си вХюстън, Лари написа серия от статии за вестник „Хюстън прес", която привлече вниманието награжданите и епископ Квин. И ето как, накрая, след поредица от жестоки провали, в Тексас сероди първата група на АА. Първите успехи на Лари бяха с търговеца Ед, който след това отнесепосланието на АА в Остин; армейския сержант Рой, който помогна за създаването на първатагрупа в Тампа, Флорида и по-късно оказа огромна помощ за създаването на групата в Лос Анд-желис; както и Естер, която замина за Денвър и с голям ентусиазъм и енергия създаде група наАА там. Естер се превърна в основен наставник за всички пиещи дами в този удивителен щатТексас.

По това време на членовете на АА в Кливланд се удаде да върнат към трезвен живот РолиX., прочут спортист. Вестникарските статии за неговия случай предизвикаха истинска сензация.Резултатът беше нови потенциални членове на АА. Въпреки ползата, която донесе за много хорапопулярността на Роли, този случай беше един от първите, които предизвикаха нашатазагриженост във връзка с личната ни анонимност.

Имаше още един известен пациент пътешественик в Кливландската Група на АА – ЪрвинМ., който бе обявен за най-успешния търговец на щори в далечния Юг. Той пътуваше във връзкасъс своя бизнес от Атланта и Джексънвил до Индианаполис, Бирмингам и Ню Орлеан. Ървинтежеше 150 килограма и беше пълен с енергия и огнен плам. Перспективата да видим как

19

неудържимият Ървин се изявява като мисионер ни притесняваше не на шега. В Централнияофис в Ню Йорк имахме списъци с имена на алкохолици, които ни се бяха обаждали, но живеехав различни малки и големи градове на юг в Америка и при тях още не беше ходил никой. Ървинотдавна беше нарушил всички правила за внимателен и предпазлив подход към новодошлите,ето защо с голямо притеснение му дадохме списъка. После можехме само да чакаме. Не сеналожи дълго да го правим. Ървин като торнадо беше минал през домовете на всеки един от тях.Освен това, денонощно им пишел писма, с които успял да ги убеди да започнат кореспонденцияпомежду си.

Ошашавени от вихрения му подход, но щастливи, южняците започнаха да изпращатблагодарствени писма в Централния офис По думите на самия Ървин, много от първитесемейства, с които се срещнал на Юг, били лесен успех. Той покори цялата територия с идеитена АА и в резултат създаде и помогна за създаването на много групи.

Все още мислейки за Юг, си спомням и за групите на АА в Ричмънд. Тамошните членовевярваха, че проблемите на алкохолиците могат да бъдат решени и по-лесно – с развод или катосе мине само на бира! Те промениха възгледите си, след като на помощ им дойде Джек У. отВирджиния и няколко специално командировани от други градове членове на АА. Спомням си иза инспектора по отоплителни инсталации от Джърси, неуморимия Дейв Р., с чиято помощ ААдостигна до Шарлът в Северна Каролина; и за Фред К., още един мъж от Джърси, който положиначалото на АА в Маями; а също и за Брус X., който пръв използва радиото като средство заразпространяване на нашето послание.

Скоро след като АА се появи в Атланта, перлата на тази първа, но все още не напълнооформена група се оказа Сам, енергичен проповедник от Север, Нова Англия, който временно беостанал без доходи. Сам говореше с голяма убедителност и изключително увлекателно за АА отвсяка сцена и катедра, до които можеше да се добере. Той създаде за движението нещо, което нашега наричахме нашия „Шътокуа" (Название на движение, възникнало в САЩ в края на 19-тивек за образование под формата на лекции, беседи и сказки и придобило доста голямапопулярност. Първата такава сказка е била организирана около едноименното езеро,откъдето идва и името му), срещу което някои членове бяха против. Но други приемаханеговия подход с радост. Сам отдавна го няма, но ние си спомняме за работата му сблагодарност.

Спомням си и за вълненията, които съпровождаха създаването на първата група на АА спомощта на кореспонденция в Литъл Рок, Арканзас; първата група в Торонто (Канада), а също игрупите в Уиндзор и Ванкувър, окръг Британска Колумбия, първите групи в Австралия и наХаваите. При сформирането на тези групи започна да се оформя схема, която след товаизползвахме в седемдесет страни по целия свят, а и в пределите на САЩ. Помним историята намалкия норвежец от Гринуич, Кънектикът, който трябваше да продаде всичко, което имаше, зада се добере до Осло и да помогне на своя брат – и как в резултат там се появи първата група наАА; за групата в Аляска, която се създаде след като един златотърсач открил в много старакутия от масло книгата „Анонимни Алкохолици"; за алкохолиците от Юта, намерили трезвеноств АА и задействали истинска верижна реакция в разпространението на трезвеността; за появатана АА в Южна Африка, Мексико, Пуерто Рико, Южна Америка, Англия, Шотландия, Ирландия,Франция и Холандия, а по-късно и в Япония, Гренландия и Исландия; разказа на капитан Джак,плаващ на нефтен танкер на компанията Стандарт Ойл, за това как разпространявал идеите наАА по време на пътуванията си. И ето, потопени в тези щастливи спомени, открихме, че ААбеше успяло да преодолее огромни разстояния, расови, религиозни и езикови бариери и да серазпространи из целия свят.

Всички тези разкази напомниха на Луиз и мен за нашето шестседмично пътуване в чужбинапрез 1950 година. Спомнихме си за разгорялата се дискусия между шведите от Стокхолм ишведите от Гьотеборг, трябва ли АА да се развива на основата на Седемте Стъпки, приети вСтокхолм, или задължително на създадените в Америка Дванадесет Стъпки? Спомнихме си изабележителната си среща с основателя на АА в Хелзинки, Финландия. Помним датчаните вКопенхаген и техните търсения по пътя към трезвеността. Помним Ханк Краувил, у коготогостувахме, когато бяхме в Холандия. Ханк беше социален работник и не беше алкохолик. Ноадминистрацията на Амстердам му поръчала да разработи стратегия за справяне с алкохолизма.Не успял да направи много, докато не попаднал на книгата „Анонимни Алкохолици". Превел я

20

на холандски и я дал на няколко от алкохолиците, с които работел. За негова голяма почуданяколко от закоравелите пияници престанали да пият. А до нашето пристигане случаите навъзстановяване там вече бяха много. Идеите на АА бяха пуснали корени в Холандия и серазвиваха. Нашият приятел Ханк Краувил стана един от водещите авторитети в Европа попроблемите на алкохолизма.

В Париж открихме няколко коренно различни членове на АА – американци, които работехапо-скоро като някакъв комитет по посрещането на пътуващи американци – и членове на АА, инепиещи и хора, просто изпаднали в затруднение. Французите в Париж се отнасяха към идеитена АА с голям скептицизъм. Те прилагаха своя рационализаторска идея, според която виното нее алкохол и, следователно, е напълно безобидно!

В Лондон и Ливърпул се срещнахме с много анонимни англичани. В oнези дни на технитесбирки цареше доста парламентарна атмосфера, която включваше дори потропване с чукче вопределени моменти. Разбира се, в ирландските групи на АА видяхме това, което очаквахме идори повече. В АА в Южна Ирландия, по-специално в Дъблин, атмосферата беше по-сърдечнаотколкото тази в Северна Ирландия. В Белфаст по улиците, например, видяхме съгражданите дасе замерят с камъни. Видяхме ръста на АА в Шотландия и благодарение на шотландскотогостоприемство, узнахме, че шотландските алкохолици не са нито скъперници, нито мрачнихора.

Тази задгранична обиколка върна у Луиз и мен спомени за началото на движението вАмерика. В зависимост от етапа си на развитие, групите на АА и в другите страни понякогадействаха на сляпо. Друг път намираха верния тон и биваха обхванати от големи надежди иливече бяха достигнали до онзи момент на юношество, съпровождан от неизбежните спорове истрахове. Те минаваха по същия път, по който бяхме минали и ние преди петнадесет, десет и петгодини. Върнахме се у дома с дълбокото убеждение, че нищо не може да спре развитието им ите ще успеят да преодолеят всички социални и езикови бариери. Седем години след това нашепътуване, резултатите на АА в другите страни надминават всички наши очаквания.

В края на описанието на нашата задгранична обиколка от 1950 година отново искам да севърна към норвежките си впечатления, защото историята за възникването на АА в тази страна сепревърна в класика. Всичко започна в Гринуич, Кънектикът, в едно кафене, което принадлежешена спокоен норвежец, с не много висок ръст и предана съпруга. Групата на АА в града му бешевърнала трезвения начин на живот и кафенето му се бе превърнало в любимо място за срещи начленовете на АА.

Малкият норвежец от около двадесет години не бил влизал във връзка с близките си вродната Норвегия заради своя алкохолизъм. Но сега, усетил вече някаква увереност, им написалписмо, в което подробно им разказал за себе си и за своето избавление от алкохолния кошмар,случило се благодарение на АА. Скоро получил отговор – едно развълнувано и трогателнописмо, в което близките му описвали окаяното положение на брат му, който работел катословослагател в един вестник в Осло. Заради пиянството му те смятали, че не му остава ощемного – нито във вестника, нито изобщо на белия свят. Какво да правят? Малкият норвежец отГринуич, след като се посъветвал с жена си, продал кафенето и всичко, което притежавал и съссъбраната сума семейството заминало за Осло.

След няколко дни те видели своята родина. Направо от летището се отправили към дома нанещастния брат. Всичко, за съжаление, се оказало точно така, както било описано в писмото. Набрата не му оставало да живее още дълго. Бил много инатлив човек. Малкият норвежец муразказвал отново и отново за АА. Превел му книгата за Дванадесетте Стъпки на АА, а също ималка брошура, която носел със себе си. Но всичко било напразно. Братът не възприемал нищо.Казали му: „Заради това ли пропътувахме хиляди километри? Скоро парите ни ще свършат и щесе наложи да се върнем обратно." Братът не отговорил. Тогава малкият норвежец от Гринуичзапочнал да провежда разяснителна работа сред свещениците и някои лекари в Осло. Тевежливо го изслушвали, но не проявявали интерес. Изпаднали в униние заради неуспеха, той ижена му започнали да обмислят връщането си в Америка. Но се случило невъзможното. Братътнеочаквано се обадил и казал: „Разкажи ми още веднъж за тези анонимни алкохолици в Аме-рика. Обясни ми още веднъж Дванадесетте Стъпки." Скоро след това спрял да пие и изпратилтрезвен самолета, който отвеждал брат му обратно в Ню Йорк. Той приел посланието на АА, нобил сам. Какво да прави оттук нататък? Върнал се на работа и започнал да публикува скромни

21

обяви във вестника. По една, всеки ден, в продължение на един месец. Нямало никаквиотговори. В последния ден от месеца, обаче, с него се свързала съпругата на търговец на цветяот Осло, която го молела да помогне на мъжа ѝ. Братът разказал на този човек своята история иму помогнал да изучи Дванадесетте Стъпки. След това търговецът спрял да пие. Групата отдвама продължила да публикува обяви във вестника, но вече за това, че в града се е появилагрупа на АА. Скоро се появил трети мъж, който спрял с алкохола, благодарение на мъничкатагрупа. Дошли и още неколцина, сред които бил пациент на известния психиатър от Осло д-рГордън Йохансон. Д-р Йохансон бил религиозен човек и бързо разбрал същността наДванадесетте Стъпки и използвайки своето влияние и репутация, започнал да помага на новатагрупа.

След три години Луиз и аз бяхме посрещнати на летището в Осло от голяма делегация. Тезнаеха само няколко думи на английски, но това не ни попречи да усетим веднага какво се еслучило при тях. По пътя за хотела разбрахме, че в Норвегия вече има стотици членове на АА,разпределени в много групи. Това беше факт. А какво се случи с малкия норвежец от Гринуич?Той се върна у дома и започна своя бизнес отново. След четири години получи инфаркт ипочина, но вече беше станал свидетел на грандиозното разрастване на АА в родната муНорвегия. И още малко за Норвегия. Слабоизвестен факт е, че групата на АА в Берген е биласъздадена едновременно с тази в Осло. Ханс X., американец със скандинавско потекло, севърнал в своя роден град и донесъл със себе си книгата „Анонимни Алкохолици". Прекрасновладеейки английски език, той превел книгата на норвежки за малката група алкохолици, коитоуспял да събере заедно. Ето как идеите на АА започнали да се разпространяват и в Берген. Днесв Берген функционират шестнадесет групи, което е наистина забележителен резултат.

С помощта на изказванията на хората на Конференцията бихме могли да нарисувамепанорама на днешното състояние на АА. Представители на различните клубове на АА, които састотици, открито говориха за своите проблеми, за плюсовете и минусите в своята работа.Протече, например, оживена обмяна на опит относно това как можем по най-добър начин дапродължим да помагаме на нашите страдащи братя и сестри, които се намират в психиатриите изатворите, за да се откажат от пагубния за тях алкохол и да изберат трезвения начин на живот.Много от тези хора вече са започнали своето възстановяване и са наши близки приятели. Те сисътрудничат с нас, а ние разбираме, че напразно сме се опасявали, че върху тези алкохолици елепнато двойно клеймо. На един от семинарите секретарите и членовете на комитетите отместните централни служби, така наречените Интергрупи, споделиха много от своите проблемии получиха съвети от другите членове на АА. Стремежът на всички е да помогнат запреодоляването на функционалните слабости на по-новите формирования, които едва започватсвоя път.

На друго заседание беше обсъждана темата за парите в АА. Принципът на АА „никаквихонорари или вноски" може погрешно да бъде разтълкуван като „никаква доброволна груповаили индивидуална отговорност". Но след разговорите тази заблуда се разсея. Имаше пълноединодушие за това, че от доброволните вноски следва да бъдат покривани необходимитефинансови разходи на групите и на АА като цяло, в противен случай движението няма да можеда функционира и няма да можем да изпълняваме нашата мисия. Всички се съгласиха, чехазната на АА не трябва да е твърде голяма. Но се отбеляза, че поддържането на идеите за„простота" и „духовност" на АА за сметка на орязването на жизненоважни дейности, коитоизискват време, грижи и пари е рисковано и абсурдно. Всички участници в заседанието сесъгласиха, че прекаленото опростяване, което може да провали работата по Дванадесета Стъпка,както в регионален, така и в световен мащаб не може да бъде наречено нито „просто", нито„духовно".

Имаше трогателна сбирка със самотниците от АА, които бяха дошли от далечни места,където все още няма създадени наши групи, за да се запознаят с идеята за братство. И именно натези хора Конференцията в Сейнт Луис даде най-много. Те усетиха по-рано неизпитваноточувство за принадлежност и разбраха, че изолацията им не е толкова голяма, както им се еструвало. Разбраха какво огромно влияние може да има литературата на АА и нейнитеинтернационални служби и че техният трезвен живот зависи в голяма степен от книгата„Анонимни Алкохолици" и кореспонденцията с други членове, както и от писмата, коитополучаваха от Централния офис. Те бяха прибягвали до всякакви възможни подходи в своя

22

стремеж да подобрят съзнателния си контакт с Бог и за своя радост бяха открили, че е възможнода го правят независимо дали са на кораб, пресичащ екватора или сред полярните ледове.

Една типична история на самотник бе разказът на австралийски овцевъд, който живеел на 2хиляди мили от близкия град. Всяка година той пристигал в града, за да продава овча вълна. Зада получи повече пари, той предприемал тези пътувания в точно определен месец от годината.Но когато разбрал, че ще има голяма регионална среща на АА, решил, че е по-добре да загубипари, заради по-късното си излизане на пазара, когато цените на вълната вече са паднали, но даприсъства на срещата. Толкова много означавала тя за него. И всеки самотник, който чуисторията му на срещата в Сейнт Луис прекрасно го разбра.

Имаше още една интересна сбирка, в която взеха участие основатели на много групи. Теобмениха информация за това как най-добре може да се организира група на ново място.Съществуват повече от 7 хиляди3 групи на АА, обединяващи повече от 200 хиляди членове, авсеки ден някъде по света се появява нова група. Ето защо имаше доста информация и опит засподеляне.

На заседанието на друга секция стана възможно присъстващите да се запознаят с изданиетона АА „Грейпвайн". Тиражът му е 40 хиляди4 екземпляра на месец. Това издание представляванай-мощното и подходящо средство, в което да се споделят новите идеи и опитът на АА, да седаде съвет как да не се отклоним от пътя на трезвения живот, да се обясни защо трябва да смезаедно и как да си помагаме един на друг. От членовете на редколегията на „Грейпвайн" наКонференцията присъстваха редакторът Дон, трима негови заместници, фотографът, а също иняколко художници и експерти. Със своите разкази и демонстрации на прекрасноилюстрираните страници те показаха, че подобно издание може с помощта на своя жив иубедителен маниер да представи на новодошлите и потенциалните членове на АА информацияза нашето движение, а статиите, публикувани във всеки пореден брой могат да се окажатсериозна тема за обсъждане на закритите сбирки и дискусии. „Грейпвайн" е ежемесечно„огледало" на работата на АА. То спазва своите принципи и в същото време развива и търсинови начини за действие и нови форми и полета, в които да продължава нашето забележителноприключение в съвместния ни живот и работа.

Имаше и заседание на тема „Запознанство със сътрудниците на щаб-квартирата".Ръководител на персонала на щаб-квартирата е Ханк Дж. Сред сътрудниците има таланти вобластта на финансите, връзките с обществеността и други, а също и пет много активни дами отАА. За хората от страната Световната щаб-квартира на Анонимни Алкохолици вече не е простомясто за съставяне на суха статистика за тоновете литература, а място, където се приемат хилядиобаждания с молби за помощ и се дават хиляди отговори под формата на писма със съвети запроблемите, с които се сблъскват групите, с допълнителна информация или молба задоброволни вноски. Хората, които работят там са прекрасен и активен екип.

Голям брой от членовете, дошли на Конференцията се запознаха с нашите Попечители,предани наши приятели, сред които има както алкохолици, така и неалкохолици. Многообикновени хора успяха да разговарят с Арчи Рузвелт – енергичния и радушен човек, койтонаскоро бе избран в Съвета и работи като касиер. Работата му изисква много време и усилия. Ието, тези обикновени хора си казаха: „Ако нашият нов приятел неалкохолик Арчи отдаватолкова много от своето време, за да следи финансите на АА, то, струва ни се възможно дауспеем да отделим и ние по минутка два пъти годишно, в която да поровим из джобовете си и даизвадим оттам двата долара, нужни на Арчи, за да се справи с баланса на АА."

Голям интерес предизвикаха заседанията на Семейната група Ал-Анон по темите:„Запознайте се с нас", „Децата на алкохолиците", „Нормализиране на отношенията между мъжаи жената" и „Дванадесет стъпки". В Сейнт Луис много скептици за първи път имахавъзможността да се запознаят с това движение в движението и с удивление да разберат, че броятна Семейните групи се е увеличил само за три години от 70 на 700 и всеки ден се появява новагрупа. Луиз и представители от много различни райони на страната разказаха, че Семейнитегрупи имат своя международна информационна служба, подобна на щаб-квартирата на АА и че

3 По данни от 2002 година в света съществуват 100 хиляди групи, които обединяват около два милионадуши.4 В 2002 година тиражът е 111 хиляди на месец.

23

вече има литература, създадена специално за Семейните групи, подготвя се отпечатването напериодично издание на Ал-Анон, а също и книга.

Много членове на АА задаваха въпроса – какво представляват тези Семейни групи? Не се лисъбират само, за да съчувстват на АА? Или може би са приятни срещи на кафе и сладкиш,където може малко да поклюкарстваш? Не отвличат ли те АА от неговата основна цел – трезвенживот? Но запознанството на Конференцията със Семейните групи отговори на всички тезивъпроси. Семейните групи не са някакви аутсайдери в сравнение с АА, нито са „фабрика заклюки". Членове на семействата на алкохолици – съпруги и съпрузи, бащи, майки и деца –разказваха за това как прилагат принципите на АА в своя собствен живот и как това е повлиялона взаимоотношенията им с другите хора. Членовете на Семейните групи отговориха на огроменброй въпроси. Те ни казаха: „Нима не бяхме и ние безсилни пред алкохола, така както бяхтебезсилни и вие, алкохолиците? Разбира се, бяхме. И когато открихме това, нима не ни изпълничувство на мъка и жал към самите нас, както е и при алкохолиците? Да, така беше и при нас. Нослед първото усещане за огромно облекчение, когато АА влезе в живота ви, нима не усещахтепонякога дълбока и скрита обида заради това, че АА направи за вас толкова много, а ние неуспяхме? И много ще отговорят „да, така беше". Когато още не разбирахме, че алкохолизмът еболест, нима ние, заедно с децата ни успявахме да разберем пиещия член на семейството? Неуспявахме и това причиняваше още вреди. Ето защо не бива да ви учудва, че когато настъпиосвобождението от алкохола емоционалната атмосфера в домовете ни понякога беше нормална,но понякога нещата тръгваха зле. Дали можехме да намерим отговорите на всички тези въпроси,които не ни даваха покой? В началото не. Сбирките на АА ни помагаха по-добре да разберемсъстоянието на пиещия член в семейството, но не ни помагаха да разберем изцяло себе си.Смятахме, че Дванадесетте Стъпки са прекрасно средство за алкохолика, но не предполагахме,че ние самите трябва да ги възприемем също толкова сериозно. Та нали правехме всичко кактотрябва? Нали ние не бяхме болни и всичко ни беше наред? Така мислехме в началото, но нещатав домовете ни не вървяха добре. Или пък вървяха, но ние ревнувахме от времето, коетовъзстановяващите се наши близки прекарваха с АА. Но когато се появиха Семейните Групи, ниезапочнахме да променяме своите възгледи. И промените докоснаха основно самите нас.Започнахме да прилагаме Дванадесетте Стъпки на практика, в своя ежедневен живот и въввсички наши дела. Заедно с онези, които най-добре можеха да разберат нашите проблеми, кактоне би ги разбрал нито един партньор-алкохолик.

В Семейните Групи ние се срещаме със съпрузи и съпруги на възстановяващи сеалкохолици, а също и с такива, чиито партньори все още пият. Там се разделяме с негодуваниетои се учим как да водим тих и спокоен живот без взаимни обвинения и упреци. Ставамесвидетели на това как напълно се променя мисленето на онези от нас, чиито партньори вече непият, но все още не е никак лесно да се живее с тях. Виждаме нещастни пораснали деца, коитоуспяват да погледнат към родителя си алкохолик под нов ъгъл и отново да се научат да гообичат и уважават. Ставаме свидетели на това, как арогантността и страха, желанието задоминиране и раздразнителността, а също и влудяващото чувство за собственост постепенно сиотиват, когато започнем да практикуваме в своите семейства Дванадесетте Стъпки. Както инашите АА партньори, така и ние, Семейните групи, получаваме прекрасни резултати отпрактикуването на Дванадесета Стъпка, от разпространяването на идеята. Посланието на нашатаСемейна група е следното: „В своите семейства вие можете да получите не само трезвеност врезултат на освобождението от алкохола, вие можете да постигнете също и емоционалнатрезвеност." Дори, ако семейството ви не е успяло все още да достигне подобна стабилност, виеможете да придобиете своя собствена такава. И вашата собствена емоционална уравновесеностможе да ускори приближаването на щастливите дни на промяна." Много членове на АА, коитовидяха Семейните групи в действие, след това споделиха: „Това е най-прекрасното нещо, коетосе е случвало след създаването на АА."

Когато видяха прес-центъра на Конференцията, много посетители разбраха, навярно запърви път, че вече съществува здрава връзка, както вътрешна, така и външна – връзка, подобнана артерия, по която тече „кръвта" на АА, даряваща живот не само на нас, но и на всичкистрадащи наши братя и сестри по целия свят. Движението ни се разраства с наистина бързитемпове и му трябва нещо повече от това посланието да се предава от уста на уста. И, наистина,малко може да се направи за работата по Дванадесетте Стъпки, ако не успеем да убедим

24

пациентите и членовете на техните семейства, че АА може да им помогне. Такова убеждениеизисква и добра воля у свещениците, лекарите, работодателите и приятелите –добрата воля наобществото като цяло. В продължение на много години щаб-квартирата на AA използва всичкивъзможни средства, за да се получи това. Наравно с нашите собствени усилия, нашите приятелижурналисти, работещи във вестници, списания, а по-късно в радиото и телевизията представяханашите истории правдиво и често показваха репортажи за събитията в АА. По този начин теуспяха да привлекат в нашите редици много алкохолици.

Разбира се, те правят всичко това с нашата помощ. Преди много години ние разбрахме, чеинформацията не работи, ако не е точна и не предава цялостната идея на АА. Не трябваше дасвеждаме работата на нашия отдел по обществени връзки само до случайни срещи на репортерис членове на АА, някои от които бяха, но други не, достатъчно информирани за делата на ААкато цяло. Подобна неорганизирана „простота" често изкривяваше реалната картина за АА иотблъскваше хората от нас. Зле информираната преса може да удължи страданията на хората идори да доведе до гибелта им.

Когато през 1941 година „Сатърдей Ивнинг Поуст" даде задача на Джек Александър да сезапознае с АА, за да напише документален очерк за движението, ние вече бяхме получили урокот предишни публикации. И този път не разчитахме на случайността. Ако Джак беше успял дадойде на Конференцията в Сейнт Луис, сам щеше да разкаже с какъв скептицизъм приелзадачата си. Точно бил завършил работата си по статия за серия мошеничества в Джърси и сегапросто не бил склонен да повярва на никого, дори ако човекът му се кълне пред цял куп Библии.

Джак дойде при нас в щаб-квартирата. Почти цял месец ние го водехме навсякъде с нас. Заизготвянето на убедителна статия беше необходимо да го запознаем подробно с АА и отделихмеза това цялото си внимание. Дадохме му наши записи, книги, запознахме го с Попечителите,които не бяха алкохолици, организирахме интервюта с различни членове на АА иорганизирахме пътуване из Ню Йорк, Филаделфия и Чикаго, а после посетихме заедно Акрон иКливланд. Макар и да не беше алкохолик, Джак скоро се превърна в истински член на АА подуша. И когато седна зад пишещата машина, сърцето му беше с АА. Времето прекарано с нас,му даде възможност да види движението не като външен наблюдател, а отвътре. Следизлизането на статията му получихме около 6 000 молби за помощ от алкохолици. За няколкочаса публикацията на Джак беше превърнала АА в национална институция. Той стана един отнай-близките приятели на АА, а впоследствие и един от нашите Попечители.

Помощта, която оказахме на Джек Александър, а именно – осмислен и добре организиранначин за информиране на обществеността, се превърна в много важна част от работата нанашата PR служба. Посетителите на новия пресцентър в Сейнт Луис се запознаха с един отаспектите в дейността ѝ – обслужването на самата Конференция. Там можеха да видят вдействие нашия Ралф, който координираше връзките ни с пресата. Той седеше заобиколен оттелефони, купища листове, папки, макети, телеграми. Какво правеше там и защо? Не е ли тованякакъв рекламен трик, противоречащ на Традициите на АА?

Нищо подобно. Ралф изпълняваше своята работа, за да помогне на нашите приятелижурналисти от вестниците, радиото и телевизията. Целият свят бе заинтересуван от нашатадвадесетгодишнина. Вестниците и списанията искаха да получат интервюта и да организиратпресконференции. Радиото и телевизията – също. Хората искаха да им обясним какво имамепредвид, когато заявяваме, че АА навършва пълнолетие и съзрява. Милиони хора искаха даразберат какво се случва с АА и ние трябваше да им помогнем.

Получавахме много телеграми от членове и групи на АА от различни краища на света. Еднаот най-ярките телеграми, получени на Конференцията беше следната:

Адрес: Белият ДомПодател: Президент на Съединените Американски Щати

Моля, предайте на всички участници в юбилейната Двадесета среща моите най-добрипожелания. Рекордният ръст и служенето на вашето общество са вдъхновение за всички,които не спират да търсят, да проявяват упоритост и вяра, за да се придвижат напред врешаването на сериозни проблеми в областта на личното и общественото здравеопазване.

Дуайт Д. Айзенхауер

25

Когато прочетохме пред всички участници тази телеграма, ние изпитахме огромен душевенподем, съчетан с дълбоко смирение. И наистина, АА беше израснало. Пред очите на целия святние отново се бяхме превърнали в пълноправни и отговорни граждани на нашето общество.

В последния ден на Конференцията преминахме от кресчендо сутринта до кулминация следтова. В 11:30 часа започна заседание на тема: „Бог, както Го разбираме". В залата цареше пълнатишина, докато д-р Джим С., разказваше своята история – колко много пиел и как това го довелодо ужасно състояние, до дъното. Но в най-критичния момент от живота му той, благодарение наАА, успял да получи духовно пробуждане. Разказа ни за всички трудности, които съпътствалисъздаването на първата група на АА в неговата страна. Подкрепян от съпругата си, коятопритежавала сякаш неизчерпаема енергия, той превърнал дома си едновременно и в болница, и вмясто за сбирки на АА, където можел да отиде всеки. Разказа как първоначалните неуспехипостепенно, по Божията милост, завършили с удивителен успех. Цялата аудитория разбра, чеАА може не само да преодолее морета и океани, езикови бариери и национални граници, номоже да прехвърли и всички расови бариери, и различия във вероизповеданието.

С голяма радост аудиторията посрещна Отец Ед Даулинг, който, без да обръща никаквовнимание на силното си куцане, стигна сам до катедрата. Отец Даулинг от Йезуитския орден вСейнт Луис е добре познат на членовете на АА. Много от присъстващите на тази Конференция сблагодарност си спомняха мъдрите му напътствия, с които бе поддържал духа им. За ветеранитена АА от Сейнт Луис той бе човекът, помогнал им с организацията на първата им група. Тя сеоказала по-скоро протестантска, но това не му попречило ни най-малко и не го възпряло дапродължи да им помага и съветва. Някои от нас си спомниха неговата първа статия за АА,публикувана в списание „Куинс Уърлд". Той първи отбеляза, колко тясно са свързанипринципите на Дванадесетте Стъпки с някои обреди на Свети Игнатий, основни за Ордена наЙезуитите. Отец Ед смело написа, обръщайки се към всички алкохолици и, особено, към онези,които споделяха неговата вяра „Хора, АА е благо. Елате и го вземете!" И те точно тованаправиха. Първите написани от него думи положиха началото на удивително благотворна заАА подкрепа – нещо, което няма как да бъде оценено.

В съботното утро Отец Ед говори пред нас и неговото слово беше изпъстрено с хумор ипронизано от дълбока интуиция. Докато го слушах, в паметта ми се появи спомена за нашатапърва среща – толкова ярък, сякаш всичко се бе случило вчера. През зимата на 1940 година аз иЛуиз живеехме в стария клуб на АА на Двадесет и четвърта улица в Ню Йорк, къдетопровеждахме сбирки на АА. Беше бурна и мразовита вечер и аз си легнах около десет часа,изпълнен с доста голяма доза самосъжаление, заради въображаемата ми язва. Луиз не беше удома. Град и дъжд, примесени със сняг, барабаняха по железния покрив над главата ми. В Клубанямаше никого, освен старият Том, пенсиониран пожарникар, един „нешлифован диамант",когото неотдавна бяхме спасили от психиатрията в Рокленд. Изведнъж на входната вратазапочна да се звъни и след малко Том отвори вратата на моята стая. „Някакъв човек от СейнтЛуис иска да те види", каза ми той. „О, Боже!" възкликнах аз. „Не и още един! И в такава нощ.Но, щом е вече тук, доведи го."

Чух тежки стъпки по стълбите. И след това, тежко опирайки са на бастуна си, непознатиятвлезе в стаята. На главата си носеше омачкана черна шапка, загубила всякаква форма иприлична много повече на зелево листо. Шапката беше покрита със сняг. Отпусна се тежко наединствения ми стол и когато разкопча палтото си, отдолу се показа свещеническа якичка.Отметна от челото си кичур посивяла коса и ме погледна. Две необикновено внимателни очи севзираха в мен. Говорихме много, за какво ли не и моето настроение започна да се подобрява.Започнах да усещам как добротата, която излъчва този мъж изпълва цялата стая със силното сиприсъствие. Усетих го много ясно и това беше вълнуващо и мистично изживяване – чувствах сесякаш загърнат с одеало от благост. Толкова често след това съм се срещал с Отец Ед инезависимо от това дали бях радостен или изпитвах болка, неизменно ме спохождаше усещанетоза благодат и Божие присъствие. И не съм единствен. Много от тези, които са се виждали с него,казват, че са се почувствали така, сякаш са се докоснали до вечността. Ето защо не е учудващо,че му се удаде да предаде този неповторим дух и на всички нас, които го слушахме в залата.

След Отец Ед пред катедрата застана човек, когото малцина познаваха – епископалниятсвещеник Сам Шумейкър. Именно от него в самото начало д-р Боб и аз попихме принципите,които впоследствие вградихме в Дванадесетте Стъпки на АА – стъпки, които представят

26

същността на начина на живот в АА. Д-р Силкуърт ни даде необходимите медицински знания занашата болест, а Сам Шумейкър ни даде правилния съвет за това какво можем да направим сболестта. Единият ни даде ключовете от катинара, който ни държеше заключени в собственияни алкохолен затвор, а другият ни поведе по духовната стълба, водеща ни от мрачното подземиекъм свободата.

Д-р Сaм изглеждаше същият както преди двадесет и една години, когато се запознах с негои неговата енергична група, чиито сбирки се провеждаха в помещенията на една църква в НюЙорк. Той заговори и публиката веднага усети това, което Луиз и аз бяхме почувствали в онезидалечни години – думите му, изпълнени с ентусиазъм, искреност и кристална чистотаразкриваха пред нас идеите на този забележителен човек. В този момент д-р Сам се бешепревърнал в един от нас и беше готов да говори за своите грехове, а не за греховете на някойдруг. Беше усетил Божията любов и сила по начина, по който ние, членовете на АА гиусещахме.

Появата на Сам беше още едно потвърждение, че Божието Провидение използва многопътища, за да създаде Анонимни Алкохолици. Групата, която основа Сам Шумейкър предимного години беше жизнено необходима за появата на АА. Основните принципи, коитопроповядваха членовете на Оксфордската група, бяха стари като света и носеха общочовешкихарактер. Някои от техните представи се оказаха неприложими за целите на АА, но възгледитена Сам с времето се промениха и се доближиха до възгледите на нашето движение. Важно едругото – в ранните си етапи АА възприе идеите за самоанализ, признаването на недостатъцитев характера, поправянето на нанесените вреди и работата с хората именно от Оксфордскатагрупа и непосредствено от Сам Шумейкър, техен лидер в Америка. В нашите историческихроники той завинаги ще остане като човекът, чийто вдъхновяващ пример и принципинаправиха много за създаването на духовен климат, в който алкохолиците да оцеляват ипродължават напред. АА винаги ще е благодарно на Бог за Неговите послания, които ни бяхапредадени от Сам и приятелите му по времето, когато АА беше още в люлката.

На Конференцията бяха повдигнати и много въпроси, които все още не са намерили свояотговор. Какво ще се случи, когато си отидат съоснователите и ветераните на АА? Щепродължава ли АА да расте и процъфтява? Ще можем ли да запазим своето единство,независимо от опасностите, криещи се в бъдещето? Наистина ли АА влезе във фазата на пълнаотговорност? Могат ли членовете и групите от целия свят да осъществяват пълен контрол и данаправляват дейността на АА? Ще може ли АА да поеме руля на управлението от ръцете наветерани като д-р Боб и Бил? И ако да, то с чия помощ и как?

Дълго време ние с голяма загриженост си задавахме тези и подобни въпроси. Презпоследните пет години активно търсехме отговори, особено ние, ветераните на АА, към коитоотнасям и себе си. Скоро трябва да освободим своите места, които заемахме в Попечителскиясъвет двадесет и пет години и да предадем управлението в ръцете на новото поколение. Дойдевремето на отговорим на всички тези въпроси.

По време на Конференцията в една от залите висеше плакат, на който бе изобразен новиятсимвол на АА – триъгълник, вписан в кръг. На сцената, точно под този символ в четири часаследобед, в неделя бе официално обявено нашето пълнолетие. Избраната генералнаКонференция, която пое задачата да бъде пазител на нашите Традиции и нашите Международнислужби, ще стане впоследствие приемник на съоснователите на Анонимни Алкохолици.Хилядите събрали се на Конференцията в Сейнт Луис с вълнение очакваха тази заключителначаст. Трудно е да се опише какво чувствахме и какво мислехме в онзи момент – всеки един отнас. В края някой трябваше да се обърне от името на всички към всички.

Всеки ден по време на тази Конференция аз разговарях с много членове на АА – хора сразлични убеждения, живеещи в равнините и планините, в големи и малки градове, работници ибизнесмени, начални учители и професори, свещеници и лекари, рекламни агенти и журналисти,художници и строители, служители и банкери, обществени дейци и деградирали хора, деловидами и домакини, хора от други страни, говорещи със странен акцент и на странен език,католици и протестанти, евреи и атеисти.

На много от тях задавах едни и същ въпрос: „Какви са вашите впечатления отКонференцията?” и „Какво мислите за бъдещето на АА?” Всеки, разбира се, отговаряшесъобразно своя мироглед, но аз бях поразен, когато усетих особеното единство в чувствата и

27

мненията на всички тях. Почувствах това толкова силно, че мисля ще ми позволите да представятук „говорещия от името на всички" – събирателен образ, който точно да може да опише каквосъбралите се в Сейнт Луис видяха, чуха и почувстваха. Ще го наречем г-н Обикновен човек отград Центървил, САЩ. Ето какво би казал той:

„Влязох в залата на нашето последно заседание доста преди всички останали и си мисля завсичко, което преживях през тези три дни в Сейнт Луис. Идвам от Центървил, където се родих иизраснах. Там започнах да пия и бях почти напълно съсипан. Тогава се появи АА. Един човек,минаващ през града ни, донесе идеята и оттогава десетина алкохолици, сред които и аз, сехванахме за нея като за спасителен пояс.

Групите в моя щат са малки и разхвърляни по различни места. Ето защо нито веднъж не смеправили среща на всички групи в щата. Нашата центървилска група беше за мен цялото АА.Групата ни е хубава. Разбира се, имаме Голямата книга и няколко брошури, получаваме„Грейпвайн”. Понякога хора, минаващи през града ни разказват какво е АА по техните места. Срадост научаваме колко много хора искат да се възстановят благодарение на тази идея. Нонашата основна грижа, наред с грижата да останем трезви, бяха пияниците от Центървил, коитоне искаха да спрат да пият. Като че ли нищо не можехме да направим за тях. Ето такъв бешемоят живот до Конференцията в Сейнт Луис.

Конференцията бе удивително събитие за мен. Тук, в хотела, се запознах със стотици другичленове на АА и техните семейства. После видях хилядите, събрали се в залите наКонференцията. По характер съм доста стеснителен, но сега успях да преодолея това. Бях средхора, за които случващото се беше велико събитие – хора, които бяха пропътували хилядикилометри, за да дойдат в Сейнт Луис. Разказвах на новите си познати за АА в Центървил иусещах огромна радост. Тези хора не ми бяха чужди. Сякаш ги познавах отдавна, доверявах имсе и ги обичах. Подобни чувства изпитвам към членовете на нашата група в Центървил. Не могада опиша с думи какво означаваше тази нова близост за мен. Беше усещане за нещо голямо. Заистинско братство. Това бяха моите хора, моите събратя, те бяха същите като мен. Забравих, чемежду нас могат да съществуват някакви бариери, че принадлежим към различни раси,националности, вероизповедания и социални групи. И тези удивителни и важни събития сеслучиха с мен в рамките само на няколко часа.

Буквално попивах цялата информация. Слушах изказванията на лекарите, които споделяхаколко е важен опитът на АА за професията им. Бях на сбирки на Ал-Анон и за първи пътразбрах, че АА е необходимо за цялото семейство. Посетих заседания, посветени на работата взатворите и психиатричните заведения и разбрах, че по силите на АА е да се справи с всеки,дори и с най-тежкия случай на алкохолизъм. На други срещи разбрах, че на АА се налага дарешава проблеми, за чието съществуване не съм и предполагал. Разбрах, че нашето движениеима и недостатъци, но съм уверен, че нашите днешни проблеми ще се изгладят така, както се еслучило и с миналите.

В петък вечерта слушах историята за основаването на АА – как много хора, някои от коитонеалкохолици са взели участие в създаването на нашето движение – за онези многобройнисъбития, които са можели да извадят от релсите и да разбият АА, но как все пак сме успели даследваме своя път и да оцелеем. Ръката на Висшата Сила направлява нашето развитие.

В събота вечерта се рaзвълнувах, когато слушах разказа на Бил за това как двамата с д-р Бобв първите години от създаването на АА си задавали въпроса ще успее ли движението да сесплоти, ще могат ли да бъдат решени проблемите на отделните членове, на групите иноводошлите в различните места в страната и зад граница. Потръпнах, когато разбрах, ченаписването на Голямата книга и създаването на щаб-квартирата на АА в Ню Йорк са станалипричина за сериозни разногласия между членовете на АА. Няма гаранция, че нещо подобноняма да се случи и в бъдеще, но се успокоих, когато стана ясно, че всички тези спорове ивълнения са имали и положителна роля, защото са дали тласък за появата на ДванадесеттеТрадиции. И напълно се успокоих, когато разбрах как през 1950 година повечето отразногласията са останали в миналото и че на Международната Среща в Кливланд билиединодушно приети Дванадесетте Традиции. И как на тази Среща за последен път пред публикасе изказал д-р Боб, който с увереност говорил за своята вяра в бъдещето на АА.

В неделя сутринта, в последния ден на Конференцията аз се събудих, мислейки заДванадесетте Традиции. Всяка от тях е изпитание за нашето смирение, всяка ни предпазва и

28

защитава от самите нас. Ако АА наистина се ръководи от Дванадесетте Традиции, то нитополитиката, нито парите, нито религията, нито пък някой от ветераните, ако, не дай Боже, сивъобрази, че е станал твърде важна птица, биха могли да ни разединят. И тъй като ние не тръбимот всеки ъгъл за нашата значимост, то едва ли някой ще успее да използва АА за лични цели. Запърви път си дадох сметка какво на практика означава анонимността в АА и колко важна е тяза оцеляването на движението ни. Анонимността не е единствено завеса, която се спуска предсрама и позора ни, че сме алкохолици. Понятието анонимност преследва по-дълбока цел – даудържи нашето безразсъдно „аз” от неудържимия стремеж за пари, известност и власт за сметкана АА. То означава лична и групова жертва заради благото на цялото АА. Именно тогава решихда науча всичките Дванадесет Традиции наизуст така, както бях научил Дванадесетте Стъпки. Иако всеки в АА направи като мен и попие тези принципи, то ние, алкохолиците, ще се държимзаедно завинаги.

Гледах как се изпълва огромната зала. Хиляди мои нови приятели идваха тук зазаключителната среща. Отец Ед зае мястото през пътеката, съвсем близо до мен. Той минапомни за тазсутрешното заседание, посветено на духовната част от нашата програма. На товазаседание с мен се случи нещо, което никога няма да забравя.

Винаги съм имал доста предубеждения към църквата, църковните служители и тяхнотопосредничество между мен и Всевишния. Както и при много други членове на АА, моятапредстава за Бог беше доста смътна. Но след като изслушах думите на Отец Ед и СамШумейкър, аз разбрах, че голяма част от духовните принципи на АА сме получили именно отслужители на църквата. Без тях АА никога не би могло да се превърне в това, което е днес.Докато аз съм таял единствено неразбиране спрямо църквата, Отец Ед и д-р Сам се бяха трудилиза нас. Това беше съвършено ново откровение за мен. И изведнъж разбрах, че трябва да се научада ги обичам, дори само заради това, че те ме обичат – мен и подобните на мен. Когато разбрах,че мога да направя това, в душата ми стана топло и светло. Разбрах, че любовта е могъща сила.Замислих се за моя Създател, който ме познава и обича. И изведнъж почувствах у себе си любовкъм Него. Беше най-хубавото, което ми се случи в Сейнт Луис и мисля, че подобно нещоизпитаха и много други хора.

Започна нашето последно заседание. То беше открито с минута мълчание, изпълнена снадежда и вяра. Знаехме, че нашето братство е проникнато от дълбока духовност, и че Бог е снас.”

Макар и това да са думи на измислен персонаж, наречен от мен г-н Обикновен човек, теотразяват онзи дух и онова чувство, които бяха в сърцата на много от хората, присъствали накулминацията на Конференцията в Сейнт Луис. От сцената виждах море от лица и бяхразвълнуван до дъното на душата си от чудото, което се случи през тези невероятни двадесетгодини и което достигна апогея си тук. Дори залата да можеше да помести още хора, тя не бимогла да побере всички членове на АА, техните семейства и приятели.

Може ли някой да преброи всички премеждия, през които ни се наложи да преминем и койможе да оцени чувството на освобождение и радост, които изпитвахме? Кой може да разкаже завсички мощни последствия, които бяха задвижени благодарение на Божията воля? И кой можеда проникне в тайната на нашето пълно освобождение от робството, от пълната зависимост оттази безнадежна и фатална пристрастеност, която от векове владее умовете и телата на мъжете ижените като нас?

Навярно, обяснение може да бъде намерено в духовните преживявания, през коитопреминахме. Аз често съм се опитвал да опиша духовния си опит, но се получаваше простообикновен преразказ. Разбирам какви чувства пробуди преживяното в мен и какви бяхарезултатите, но едва ли ще мога да отговоря на въпросите: защо и как.

Ние, членовете на АА, изпитахме върху себе си силата на една стара формула, коятопроработи. Признахме, че сме безпомощни, че животът ни е станал неуправляем и решихме дапредоставим своята воля и своя живот на Бог така, както Го разбираме. Всеки от нас, който успяда достигне до това разбиране и се придържа към него, усети освобождение от зависимостта сии започна да се превръща в съвършено различен човек – във физическо, умствено и духовноотношение.

Спомних си за д-р Фостър Кенеди. Преди много години този прочут лекар ме попита, щеможе ли някой от старите приятели на АА – специалисти по психиатрия, да отиде в Академията

29

по медицина в Ню Йорк и да разкаже за АА на заседание на невропатолозите. Много лекаривече открито ни поддържаха, а някои от тях поместиха свои статии за АА през 1941 година в„Сатърдей Ивнинг Поуст” и аз реших, че няма да е трудно да изпълня молбата му. Но, за моеучудване, всички наши приятели медици отклониха тази покана. И ето какво ми казаха: „В ААсме свидетели на необичайно съчетание на социални и психологически сили, които рамо дорамо работят за решаването на проблема с алкохолизма. Ние разбираме значимостта на вашатапрограма, но не можем да обясним бързината, с която се появяват резултатите с нейна помощ. Заняколко седмици или месеца АА дава резултати, които се постигат след години работа при нас, аи не толкова масово. Алкохолиците не само рязко спират да пият, но след няколко седмици илимесеца при тях настъпва абсолютна промяна на начина им на мислене. В АА работят такивамеханизми, които ние самите не можем докрай да проумеем. Наричаме това явление „Х-фактор”. А вие, момчета, го наричате Бог. Вие не можете да обясните защо и как, ние – също,особено пред Нюйоркската Медицинска Академия.”

Такъв е парадоксът на духовното възраждане в АА: сила, възникваща благодарение напризнаването на пълното поражение и слабост, раздялата с предишния живот като условие затърсенето на нов път. Но на нас, анонимните алкохолици, не ни е необходимо да обясняваметози парадокс – ние просто сме благодарни, че той работи.

Моята майка беше на сцената редом с мен. Моята майка, която ми даде живот предипетдесет и пет години и която много дълго живя в тревога, докато времето, пълно с неуспехи незавърши толкова щастливо. До нея бе съпругата ми Луиз, която бе до мен дори тогава, когатосякаш не беше останала никаква надежда. Тя стана свидетел на моето второ раждане и катоистински приятел сподели с мен всички беди и радости на нашите последни никак нелеснидвадесет години.

На сцената беше и моят спонсор Аби, който първи ми донесе Посланието, помогнало ми дасе измъкна от алкохолната бездна.. Радвах се, че той бе до мен. Спомних си и за приятелитенеалкохолици от най-ранните дни. Без тях нямаше да има никакво АА. Те бяха пример набезкористна преданост. Хиляди мъже и жени оттогава, благодарение на добрата си воля исъпричастност ни помогнаха да създадем АА такова, каквото го виждаме днес.

Погледът ми се спира на всеки от моите приятели и съратници, работещи в щаб-квартиратана АА – попечители, ръководители, различни сътрудници – техният многогодишен исамоотвержен труд спомогна за усъвършенстването на нашите структури.

Сред хората, събрали се в огромната зала виждам лицата на много ветерани. Те бяхапървите, понесли факела и онова особено усещане за братска близост ще остане завинагипомежду ни. Помислих си и как започва да оредява нашата „стара” група и как съвсем скороние, пионерите на АА ще се превърнем в история за движението ни. И изведнъж ми се приискада върна времето назад. Почувствах остра тъга по миналото, която по странен начин се смеси счувство на благодарност за онези велики дни. Бърнард Смит, нашият председател, ме покани дасе изкажа. И аз сякаш отново изживях тези седемнадесет години, в продължение на които сесъздаваше структурата на Международната служба на АА. Моето изказване, а също и преглед навсички следващи изказвания в този исторически ден можете да откриете по-нататък в книгата.

Хиляди членове на АА, събрали се в Сейнт Луис и представляващи почти всички гледниточки в АА, седяха пред нас. На сцената беше Съветът по обслужване на Конференцията, околосто мъже и жени, избрани представители от цялото АА. Конференцията беше завършек напетгодишен експериментален период, който се увенча с огромен успех и повече не можеше дабъде наричан експеримент. Тя се превърна в ядро на Третия Завет на АА за Служене нагруповото съзнание на АА по целия свят.

Предложих Конференцията да приеме резолюция за това, че обществото на АнонимниАлкохолици е готово да поеме всички свои дела в собствените си ръце и че Конференциятатрябва да стане постоянен приемник на съоснователите на АА.

Резолюцията бе прочетена, съпроводена от шумното одобрение на събралите се. След товасе възцари мълчание и председателят Смит предложи на Конференцията да утвърди току-щопрочетената резолюция. С вдигане на ръка участниците изразиха одобрението си и такаотбелязаха точния момент, в който АА навърши пълнолетие. Беше четири часът следобед.

Тогава към аудиторията се обърна Бърнард Смит. Той помоли Попечителите на АА да кажатпо няколко думи. И ето, този исторически момент отиваше към края си. Остана само Луиз и аз

30

да кажем своите прощални думи.С голяма топлота аудиторията изслуша спомените на Луиз, която благодари на съдбата за

всички благодеяния, които бяха изпратени през тези години на АА и на нея лично. За всички взалата Луиз беше символ на това, което всяко семейство преживяваше под ударите на ДжонЕчемиченото зърно (нарицателно име за уиски), тя беше и символ на възстановяването насемейството след получените удари. Луиз ни накара да почувстваме, че успешно сме преминаливсички изпитания.

Заставайки пред участниците в Конференцията, аз се чувствах като баща, който разбира, чее дошло времето, когато синът или дъщеря му трябва сами да поемат отговорност за живота си.Повече не трябваше аз да решавам за АА, да защитавам АА, да действам вместо АА. Добреразбирах, че родителите, често подтиквани от най-добри чувства, опирайки се на своя авторитети опит, се опитват да продължат влиянието си върху своите деца и им нанасят сериозна вреда.Ние, ветераните на АА не трябва да допускаме подобна грешка по отношение на семейството наАА. Ако в бъдеще се обърнат към нас за помощ, с радост ще помогнем. Но нищо повече от това.Новият тип отношения в АА – това е основното, което се случи на тази Конференция.

Както и повечето родители в такива трудни времена, аз не успях да се въздържа да не дамнякои съвети и предупреждения, които можете да прочетете в Част III на тази книга.

Докато говорех, аз отново почувствах силно желание да върна времето назад и в единмомент усетих страх от промените. Но това тревожно състояние бързо премина.Самосъзнанието на АА, направлявано от Господ Бог ще осигури неговото бъдеще. А моятазадача оттук нататък беше да пусна АА във волен полет под Божието покровителство. Най-накрая обществото на Анонимните Алкохолици беше свободно – дори от мен.

31

II

Трите завета на обществото наАнонимните Алкохолици

Най-ценното наследство от първите двадесет години съществуване на обществото наАнонимните Алкохолици са Заветите за Възстановяване, Единство и Служене. Следвайкипървия завет, ние се възстановяваме от алкохолизма. Следвайки втория, ние се стремим къмединство. Следвайки третия, ние действаме и служим на основната си цел – да отнесем идеитена АА до всеки, който се нуждае от тях и ги очаква.

По-нататък в тази книга са включени три истории на Бил, един от съоснователите на АА,които той разказа по време на честването на двадесетгодишния юбилей на АА.

Първата е разказ за хората и извървените пътища, които направиха възможноВъзстановяването в АА.

Втората описва опита, въз основа на който се създаваха Традициите на обществото наАнонимните Алкохолици – традиции, които днес осигуряват Единството на АА.

Третата история разказва как в обществото на Анонимните Алкохолици се работеше, за дасе развива Служенето, чиято цел е да бъде отнесено посланието на АА до най-отдалеченитекътчета на планетата Земя.

32

ДВАНАДЕСЕТ СТЪПКИ

1. Признаваме, че сме безпомощни пред алкохола, че животът ни е станал неуправляем.2. Повярвахме, че сила по-Висша от нас може да ни върне здравия разум.3. Взехме решение да оставим волята и живота си в ръцетe на Бога, така както Го разбираме.4. Направихме дълбок и безстрашен анализ на самите себе си.5. Признахме пред Бог, пред себе си и пред друго човешко същество истинската същност на

грешките си.6. Бяхме напълно готови Бог да отстрани тези несъвършенства на характера ни.7. Смирено Го помолихме да отстрани нашите недостатъци.8. Направихме списък на хората, на които бяхме причинили зло и пожелахме да изкупим

вината си пред тях.9. Лично изкупихме вината си пред тези хора, когато това бе възможно, освен в случаите,

когато това би наранило тях или други.10. Продължихме да правим равносметка със самите себе си и когато допускахме грешки,

бързо си ги признавахме.11. Постарахме се чрез молитва и медитация да подобрим съзнателния си контакт с Бог, така

както Го разбираме, като се молехме единствено да ни бъде открита волята My спрямо наси да ни бъде дадена силата да я изпълним.

12. Достигнали до духовно пробуждане като резултат от тези стъпки, ние се постарахме дапредадем тяхното послание на други алкохолици и да прилагаме тези принципи въввсичките си дела.

33

ПЪРВИ ЗАВЕТ: ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ

Ние сме тук, в Сейнт Луис, за да отбележим двадесетгодишнината от създаването наобществото на Анонимни Алкохолици. Благодарим на Бог, който помогна на огромен брой хорада се измъкнат от пропастта. Благодарим на многото наши приятели, които ни помогнаха даизвършим чудото на възстановяването, което беше и неоспоримо потвърждение, че ни беизпратена Божията благодат.

В тази зала редом с нас са нашите съпруги и съпрузи, майки, бащи, синове и дъщери. Тепреживяха заедно с нас тъмната нощ на алкохолизма. Бяха предано до нас и с голяма надеждаочакваха изгрева на светлото утро. Тяхната вяра бе възнаградена. Именно те в голяма степенпомогнаха за получаването на такъв резултат. Трудно е да изразим с думи нашата благодарност,но се надяваме, че нашите най-близки хора чувстват онова, което цари в сърцата ни.

Искаме да изразим своята благодарност на нашите приятели лекари и свещенослужители,чиито знания, безпределна вяра и помощ допринесоха за създаването на АА и развитието му впродължение на двадесет години и до днес. Ние няма да забравим също мъжете и женитежурналисти, и работещите в средствата за масова информация, които отнесоха идеите на АА довсички, които страдат от алкохолизъм и техните семейства. Само Бог знае на колко нещастнихора те дадоха надежда и колко спасиха от смъртта, разказвайки на света за АнонимниАлкохолици.

Събрали сме се тук и по още един повод – да заявим, че обществото на АнонимнитеАлкохолици навърши пълнолетие. Ние не сме тук, за да кажем „най-накрая пораснахме", а за давидим на какво ни научиха тези двадесет години, как работят нашите Завети и каква е нашатаотговорност за опазването на това скъпоценно наследство. Събрахме се, за да оценим нашитезнания, които придобихме в процеса на възстановяване – да останем заедно и да продължавамеда служим, като носим идеите на АА на всички, които страдат от тази странна и смъртоноснаболест алкохолизъм.

В АА съществува такава традиция – ние не обичаме да изнасяме речи, а предпочитаме даразказваме за нашия опит и да споделяме опита на другите около нас. Моят разказ няма да бъдеизключение от тази традиция.

Беше средата на лятото на 1934 година и аз лежах в болницата Чарлз Б. Таунс, в източнатачаст на Централ Парк. Вече бях постъпвал там и преди. Именно тук срещнах д-р Силкуърт,който се превърна в един от най-добрите ми приятели. В началото на нашето запознанство тойвярваше, че ще мога да оздравея. Но аз стремглаво се носех надолу. И ето ме отново в болницата– лежа на един от горните етажи и за първи път осъзнавам, че съм в пълна безизходица.

Луиз беше долу, в кабинета на д-р Силкуърт и добрият човек се постарал по възможно най-мекия начин да ѝ поднесе лошите новини. Той се опитал да ѝ каже, че се е излъгал за мен и че вдействителност аз съм се оказал безнадежден. Луиз възкликнала: „Бил има огромна сила наволята. Вие никога не сте срещал по-упорит човек от него. Ако реши, че наистина иска нещо,той го прави. Бил се бори толкова много за своето оздравяване. Изпробвахме всичко възможно.Докторе, защо той не може да спре да пие?" Тогава този деликатен човек ѝ обяснил, че мояталкохолизъм, който отначалото е бил само навик, се е превърнал в зависимост – истинскобезумие, което ме заставя да пия против волята ми. Луиз попитала: „Докторе, какво можем данаправим?!" Той ѝ отвърнал, че ако не ме затворят някъде под ключ, аз или ще умра, или ще сепобъркам.

Това беше краят на един дълъг път. За онези наши приятели, които може би не знаят каквоводи алкохолиците до подобно състояние, аз бих искал да разкажа малко за моето детство, завремето, в което придобих някои качества, имащи много общо с моята неутолима жажда заалкохол.

Отраснах в малко градче в Източен Дорсет, щата Върмонт, където имаше само петдесеткъщи. Родил съм се в сянката на планина с името Еол (в древногръцката митология Еол е богътна ветровете). Спомням си как, като съвсем мъничък, аз гледах към върха на планината и сеопитвах да разбера какво ли е там и ще мога ли някога да се изкача толкова високо. От моитесъзерцания ме отклони една моя леля, която за четвъртия ми рожден ден ми поднесе кутия с

34

шоколадови десертчета (фъч). В следващите тридесет и пет години аз се заех да преследвамсладките илюзии и напълно забравих за планината.

Когато станах на десет, отидох да живея при баба и дядо. Те бяха прекрасно, старомодносемейство янки, каквито вече не могат да се срещнат. Бях високо за възрастта си и тромаво детеи много се притеснявах от вида си. Другите деца ме дразнеха и ми се подиграваха. Няколкогодини това ме измъчваше, но постепенно чувството започна да се трансформира в неистовожелание да побеждавам. Поставих си цел – да стана Номер Едно. Веднъж дядо ми донесе еднакнига. Каза ми: „Тази книга е за Австралия. Тук се разказва за австралийските бушмени и затова, че само те знаят как трябва да се хвърля бумеранг." „Охо, – помислих си аз, – ето го моятшанс. Ще бъда първият американец, който ще умее да хвърля бумеранг." На всяко момче можеда хрумне подобна мисъл и да го държи ден, два или дори цяла седмица. За мен, обаче, тя сепревърна в истинска движеща сила – втурнах се презглава да се уча да хвърлям проклетиябумеранг и през цялото време правех само това. Изработих си бумеранг сам и след многоупражнения накрая успях да го хвърля така, че той прелетя през двора и едва не удари дядо поглавата, връщайки се обратно. После направих подобрен вариант, който едва не ме уби.

В този период от живота ми аз трябваше да бъда атлет, защото не бях добър в спортовете.Трябваше да бъда музикант, макар и да не можех да повторя нито една мелодия. Трябваше дастана президент на класа. Исках да съм пръв във всичко, защото в своето нещастно и упоритосърце се чувствах като най-последната Божа твар. Не можех да се примиря с чувството, че съмнещо по-малко от другите. Станах капитан на бейзболния отбор и се научих съвсем прилично дасвиря на цигулка. Участвах в гимназиалния оркестър, макар и той да беше ужасен. Превърнах сев лидер. Трябваше да бъда лидер и нищо по-малко от това не ме устройваше. Исках всичко илинищо – да стана Номер Едно. В интерната постигнах големи успехи. Чувствах се уверен спомощта на доста солидната парична издръжка от дядо и благодарение на обичта и уважениетона съучениците ми. Бях личност, бях значим, но нещо ми липсваше – любов. Тогава се запознахс дъщерята на пастора и въпреки моята недодяланост завоювах сърцето ѝ. Вече имах мечтаното– любов, популярност, среда, в която се бях утвърдил, аплодисменти. Бях щастлив. Но изведнъжвсичко се промени.

Една сутрин в класа ни влезе директорът на гимназията. Лицето му беше много тъжно.Съобщи ни, че внезапно през нощта е починала дъщерята на пастора – моето момиче. Изпаднахв депресия, от която не можах да изляза в продължение на три години. Така и не завършихучилище. Не успях да го направя, защото не можех да се примиря със загубата на нещо мое.Един здрав и уравновесен младеж, разбира се, също би тъгувал, но никога не би се спусналтолкова надълбоко в мъката си и не би останал там толкова дълго.

Но ето, появи се Луиз и аз изведнъж се оживих. Оженихме се по времето на ВторатаСветовна война. Аз бях млад офицер на служба в Ню Бедфорд. Движехме се в кръговете натамошното висше общество. На един прием за първи път в живота си видях иконом. Но отновосе върна ужасното ми чувство за малоценност, срамежливостта, която ми пречеше да произнесадори две думи. Опитвах, но не успявах да се преборя със себе си. И ето, че на една вечеринканякой ми предложи коктейл Бронкс. Алкохолът бе причинил смъртта на много мои роднини и аззнаех отлично това. Но все пак изпих напитката, а после още една, и още една... И изведнъж –чудо! Бях намерил еликсира на живота! По вълшебен начин бариерата, която се спускаше междумен и останалите хора изчезна. Най-накрая станах част от живота. Свободно разговарях,общувах, смеех се. Бях открил липсващото звено.

Войната свърши и аз се завърнах от Франция, където бях изпратен със своята част. С Луиззаживяхме в града. Аз, бившият офицер, трябваше да работя като чиновник. Но това самоподхрани предишните ми амбиции. Бях обикновен чиновник в офиса на Нюйоркскитежелезници, но възнамерявах един ден да стана президент на компанията! Когато ме уволнихазаради несправяне с работата, аз се заклех, че ще покажа на всички, в това число и нажелезопътната компания, на какво съм способен.

Накрая попаднах на Уолстрийт – тази световноизвестна къса улица, която водеше къмбогатство, власт... или бедност. За няколко години заработих страшно много пари за млад човек.Не ме вълнуваше това, че бях започнал да пия, макар и Луиз все повече да започваше да сетревожи. В този период пиех, мечтаейки за голяма власт. Исках да стана директор на някояголяма компания и бях близо до реализацията на мечтите си. Но годината беше 1929. Започна

35

икономическата криза и хората губеха всичко. И макар да имах дългове за много хиляди долари,бях много самонадеян. Гледах с отвращение на хората, които след банкрут политаха от високитеетажи на небостъргачите. Казвах си и си вярвах: „Пак ще мога да направя много пари. Щомуспях веднъж, ще успея и втори път." Но, това не се получи. Алкохолната зависимост вече бешепроизнесла присъдата си над мен. Не успявах да се задържа дори на първото стъпало настълбата, водеща към нормален живот. Така започна моето пропадане в бездната. Нямах опорнаточка, за която да се хвана. Вечно пиян и вечно без пари, аз се излагах непрекъснато. Хоратапрекрасно разбираха накъде съм се запътил. Накрая пиех не заради мечтата си, а за да заглушаболката и да забравя.

Когато бях стигнал дъното, се появи шанс, който можеше да донесе на Луиз и мен многомилиони долари. Но за целта трябваше да подпиша договор, че се отказвам от алкохола. Бешепотресаваща възможност, дори по мерките на Уолстрийт. Казах си: „Най-накрая ще измъкнаЛуиз от универсалния магазин, където работи, за да ни изхранва. Ще заработя ужасно многопари и този път ще съм победител!"

Във Върмонт открихме огромен магазин. Наистина бях решил да спазвам подписаниядоговор и два-три месеца не се докоснах до алкохол. Бизнесът се разрастваше и аз заминах вкомандировка. Едната вечер разговарях в хотелската си стая заедно с няколко инженери откомпанията ни. Някой предложи да пийнем. С голямо облекчение открих, че с лекота мога даоткажа. Не забравях нито за даденото обещание, нито за Луиз. Но вечерта продължаваше и аззапочнах да скучая. Бутилката обикаляше насядалите и един от тях ми каза: „Бил, няма ли дапийнеш една ябълкова ракия Jersey Lightning? Опитай я само." Изведнъж ми хрумна, че презцялото време докато бях пил никога не бях опитвал точно тази ракия. „Едно малко няма да меубие, – казах си аз и по необясним начин тутакси забравих и за Луиз, и за обещанието. Можех дамисля само за ябълковата ракия. За някакъв си миг моята безумна зависимост ме обхванаотново. Следващите три дни бяха дни на пълна забрава. После се обадиха новите ми партньории ми съобщиха, че развалят договора с мен.

Тогава започнах да губя надежда. Моят психически разпад прогресираше бързо инеумолимо. Скоро се озовах в болница, в която периодично постъпвах през следващите двегодини. Но едва през онази септемврийска вечер на 1934 година двамата с Луиз разбрахме отлекаря какво точно ме очаква. След разговора с д-р Силкуърт аз бях изписан и подгонен отстраха за живота си, известно време не пих. Дойде ноември, а аз все още не бях посягал къмалкохол. Това беше нещо невиждано. Страхът, че ще започна да пия отново започна да сеуталожва. Вече не трябваше да полагам големи усилия, за да се удържам трезвен. Когато мепоканеха, аз откровено разказвах за алкохолизма си и за характера на тази болест. Това някак мезащитаваше от съблазънта и оправдаваше миналото ми поведение. Увереността в собственитеми сили започна да расте и страховете ме напуснаха. Успях да заработя и малко пари. Може бине бях чак толкова сериозен случай. Доказал си бях, че мога да спра и знаех как да го направя.

Дойде Денят в памет на загиналите във войните. Вървяхме към магазина, в който работешеЛуиз и аз се чудех какво да правя. Тогава се сетих, че отдавна не съм играл голф. Бюджетът нибеше много малък, ето защо казах на Луиз, че ще отида на общинското игрище. Тя не успя дапотисне лошото си предчувствие, но все пак ми пожела приятно изкарване. След като яизпратих, взех ферибота, а после автобуса. И ето ме, седнал съм в автобуса, а до мен седи мъж свъздушна пушка. Спомних си Ремингтъна, който дядо ми беше подарил, когато бях наединадесет. И се заговорихме за пушки. В това време, абсолютно неочаквано, нашият автобусблъсна пътуващия пред него автобус. Ударът не беше силен и нямаше пострадали, но всичкитрябваше да слезем. Моят спътник и аз застанахме на пътя да чакаме другия автобус. И там,докато си говорехме за оръжия, ние изведнъж забелязахме наблизо един бар. Той попита: „Каквоще кажете за по едно малко?" „Прекрасна идея. Да се стоплим, тъкмо", отвърнах аз. Влязохме вбара, той си поръча уиски, а аз – джинджифилова бира. „Не пиете ли?" „Не, аз съм един отонези, които не могат да контролират пиенето." И започнах да му разказвам за алергията си къмалкохол, за натрапчивата идея и изобщо за алкохолизма. Разказах му за ужасните времена,когато пиех, а също и за това как се преборих с болестта си. Накрая се качихме в друг автобус ислязохме пред хотела на Стейтън Айлънд. Аз трябваше да продължа към голф игрището, а тойдо стрелбището, но тъй като беше обед, спътникът ми предложи първо да влезем в хотела и дахапнем нещо. Седнахме на бара. Беше празничен ден и барът се изпълваше с все повече хора.

36

Бяха предимно постоянни посетители. И ето, че отвсякъде започна да се разнася добре познатиями шум на веселяща се компания. Аз и новият ми приятел продължавахме да си говорим запушки. Донесоха сандвичите, уиски за него и още една бира за мен. Започнах да му разказвамкак отбелязвахме този ден по време на войната във Франция. Изведнъж барманът – огроменирландец, се приближи до нас с по една чаша уиски във всяка ръка. „Момчета, заведениеточерпи за празника. Нека да почетем паметта на загиналите!" Без каквото и да било колебание азграбнах чашата и я изпих. Спътникът ми ме изгледа ужасен: „О, Боже! Но вие не можете дапиете! След всичко, което ми разказахте – да не сте полудял, човече?" И аз отвърнах: „Да,полудях."

На следващата сутрин около пет часа Луиз ме намерила в безсъзнание близо до нашия дом.Падайки, съм се ударил и от голямата рана на главата ми течала кръв. В ръцете си все още съмстискал чантата със стикове за голф. Когато дойдох на себе си, нямаше какво да кажа. То икакво можеше да бъде казано? Отново бях тръгнал надолу. Започнах да пия сериозно – една,две, три бутилки джин на ден. Знаех, че не мога да спра.

Един ден телефонът иззвъня. Обаждаше се Аби, мой стар приятел от колежа и събутилник.Дори по телефона успях да разбера, че е трезвен. Не можех да си припомня и един-единственслучай, в който Аби да е бил трезвен в Ню Йорк. Отдавна го смятах за безнадежден случай.Много се зарадвах на обаждането му и казах: „Хайде, идвай! Ще бъде като в старите дни." Защоказах това? Може би, защото състоянието ми беше непоносимо и знаех, че за мен няма бъдеще.Скоро Аби стоеше на вратата широко усмихнат. Отидохме в кухнята и седнахме един срещудруг. На масата помежду ни имаше голяма бутилка джин и ананасов сок. Веднага усетих, ченещо се е променило у Аби. И това не беше само фактът, че е трезвен. Но не успявах даопределя какво точно е това. Предложих му да пийне, той ми отказа. Накрая го попитах: „Каквостава? Казваш ми, че си спрял да пиеш, казваш ми, че това не е вече непреодолим проблем затеб. Какво се е случило?"

"Знаеш ли, – каза ми Аби, – сдобих се с религия."Teзи думи ме шокираха – Аби и религия! Да не би алкохолното му безумие да се бе

трансформирало в религиозно безумие? За мен това бе пълно разочарование. Аз бях завършилпрекрасен инженерен колеж, където бях разбрал, че единствено Човекът е Бог. Но трябваше дазапазя добрия тон, ето защо отвърнах: „Аби, каква по-точно е тази религия?" „Как да ти кажа,едва ли мога да я нарека с някакво точно определено име. Сега съм част от група хора –Оксфордската група, макар и да не споделям всичко, в което вярват. Но те ми дадоха някоинаистина поразителни идеи. Трябваше да разбера, че съм победен; трябваше да разбера, че енеобходимо честно да погледна към себе си и да си дам оценка, да призная грешките си преддруг човек открито и откровено; трябваше да разбера, че съм длъжен да поправя вредите, коитосъм нанесъл на други хора. И накрая, – добави той, – доколкото те познавам сега ще ми сеприсмееш, но те ме научиха, че трябва да се моля на Бог, такъв, какъвто си го представям, за дами помогне Той да спазвам тези прости правила. А ако не вярвам, че има Бог, трябва да сеопитам да се обърна към Бог, какъвто би могло да има. И знаеш ли Бил, много странно, но дорипреди да направя всичко това, веднага след като реших, че ще се опитам с открито сърце да гонаправя, започна да ми се струва, че алкохолният ми проблем вече не е толкова голям. И товасъвсем не приличаше на обикновеното старание да се въздържам от алкохол. Този път усетихпълно освобождение от желанието да пия, а знаеш колко много и колко дълго пиех."

Aби не се опитваше да ме притиска или да ме приобщава към своята нова вяра.Поговорихме си още малко и той си тръгна. В следващите няколко дни аз продължих да пия, новсеки път, когато се събуждах, си мислех за Аби. Не можех да забравя това, което ми бешеразказал. Ние бяхме братя по нещастие, един алкохолик беще разговарял с друг. Започнах да сетерзая, настроенията ми се стрелкаха от съпротива спрямо идеята за Бог, към надеждата заизбавление и обратно.

Един ден бях изпаднал в сълзливо настроение и ми хрумна поразителна мисъл. Реших, че едошло времето да направя сам за себе си религиозно проучване. Знаех, че в църквата на СамШумейкър работи мисия, при която новите приятели на Аби от Оксфордската група го бяхаизпратили и реших да отида и да видя какво се случва там. Излязох от метрото на пресечката наЧетвърто Авеню и Двадесет и трета улица. Пътят пеша беше доста дълъг и аз започнах да сеотбивам във всеки бар, покрай който минавах. По-голямата част от деня изкарах по баровете и

37

съвсем забравих накъде бях тръгнал. Вече се беше стъмнило, когато се заговорих с единфинландец на име Алек. Той ми разказа, че в своята страна работел като майстор по направатана платна за лодки, а също и като рибар. Щом чух думата „рибар", нещо в главата мипрещракна. Изведнъж си спомних за мисията. Там, помислих си, непременно ще срещна и другирибари. Странна идея, но в онзи момент на силно алкохолно опиянение ми се стори многодобра. Убедих Алек да дойде с мен и не след дълго стояхме пред църквата. Текс Франциско,непиещ алкохолик, ни посрещна на вратата. Той отговаряше за помещението и за мисията и нипомоли да се махаме. Подобно отношение ни ядоса и уязви – та нали бяхме дошли с добринамерения! Изведнъж отнякъде се появи широкоусмихнатият Аби, който попита: „Какво щекажете да хапнем по една паница боб?" След като се нахранихме, на двама ни с Алек малко нипросветна. Аби ни каза, че скоро в мисията ще започне среща и ни попита дали не бихме искалида останем на нея. Разбира се, че искахме, нали за това бяхме дошли. Скоро седяхме на теснидървени скамейки, разположени в помещението на мисията. По-рано не бях посещавал подобнимисионерски организации и малко се ежех, докато гледах пристигащите. Те бяха, общо взето,мизерни хора. Скоро започна да мирише на смесица от алкохол и пот. Добре си представях презкакво са минали събралите се нещастници. В началото прочетоха няколко псалма и молитви.После Текс, ръководител на мисията, започна проповедта. Само Исус може да ни спаси, казвашетой. И кой знае защо думите му не предизвикаха у мен раздразнение! След края на проповедтастанаха няколко мъже и изразиха благодарност. Въпреки, че бях в състояние на вцепенение, азусещах как ми става все по-интересно и започвам да се вълнувам. Прозвуча призив. Няколкодуши станаха и се доближиха до подиума. Напълно несъзнателно станах и аз, като повлякох иАлек със себе си. Аби се опита да ме хване за палтото и да ме задържи, но беше късно. Отпуснахсе на колене сред треперещите, каещи се грешници. Мисля, че тогава за първи път изпитахпокаяние. Нещо бе докоснало струна в душата ми и бе попаднало право в целта. Изпитах силножелание да говоря. Скочих прав и започнах. Не си спомням какво съм казал тогава, но то беискрено и останалите се заслушаха с внимание. Объркан в началото от моя порив, Аби миразказа по-късно, че за негово облекчение съм направил всичко както трябва и че „съм поверилсвоя живот в ръцете на Бог".

След срещата Аби ме качи в общежитието, където спяха бездомници. Запознах се с някои,при които възстановяването от алкохола протичаше добре. След като бяха спрели да пият, те всеоще продължаваха да спят в мисията, а през деня ходеха на работа. Слушах с интерес историитеим. Много бързо изтрезнях и ми се стори, че тежестта, която ме измъчваше от толкова многовреме започва да намалява. И изведнъж си помислих за Луиз. Тя не знаеше къде съм и сигурновече се тревожеше. Трябваше веднага да ѝ се обадя и да ѝ разкажа всичко. След разговора ниусетих с радост въздишката на облекчение от другата страна на телефонната линия. Бавничкотръгнах към спирката на метрото. Когато стигнах, с изненада установих, че не ми беше дошлона ум да вляза в никой бар, както бях направил на идване. Това беше нещо напълно ново за мен.Нима започвах да се освобождавам от недъга си?

Преди да си легна, дълго си говорихме с Луиз. Всяка моя дума бе изпълнена с надежда. Безда пийна и глътка алкохол, си легнах и спах като младенец. Очаквах, че на сутринта ще бъдаизмъчван от ужасен махмурлук, но за мое учудване, щом се събудих, не усетих очакваниядискомфорт. Само слабо неразположение, но то ме върна обратно в коловоза. Реших, че ще е по-приятно да посрещна утрото, като мъничко си пийна. Само една чашка. Не казах нищо на Луиз иизпих на екс две чашки, после си измих зъбите. Тя нищо не забеляза, а аз се чувствах прекрасно.Когато Лиуз замина на работа, ми стана зле. Тази ще е последната, казах си и така, уговаряйкисебе си, започнах да пия чаша след чаша. Когато бедната ми жена се върна в шест вечерта, азбях мъртво пиян.

Но въпреки всичко, аз не забравях онзи проблясък на светлина, който бях видял и макар дапиех през следващите три дни, споменът за усещането, което изпитах в мисията бе ярък и силен.Понякога ме спохождаха реални видения, но аз не им обръщах внимание, защото смятах, че саплод на моето пияно въображение. Сутринта на третия ден успях да фокусирам мислите си.Започнах да сравнявам състоянието си с това на човек, болен от рак. Ако бях болен от рак, тощях да направя всичко възможно, за да оздравея, нали? Да, така щях да постъпя. Нима щях даседя в къщи и да мажа с крем поразените от болестта места? Разбира се, че не. Какво бихнаправил? Щях да намеря най-добрият специалист в тази област и щях да го помоля да отстрани

38

болните клетки. Напълно бих се доверил на този човек, на този медицински Бог, надявайки се даме спаси. И моята зависимост от него щеше да бъде абсолютна, защото аз самият нищо не бихмогъл да направя. Аз страдах от алкохолизъм, а не от рак, но за мен това не беше ли същото?Нима алкохолът не ме поразяваше така, както ракът поразява тялото и мозъка? Алкохолизмътубива за по-дълго време, но резултатът е същият. Следователно, ако наистина има такъв великЛечител, който може да ме избави от алкохола, аз трябва да Го намеря веднага. Трябва данамеря онова, което моят приятел беше открил. Ако процесът на лечение включва да се казватмолитви по няколко часа на ден заедно с други страдащи като мен, то ще успея ли да преглътнагордостта си и да го направя? Вероятно, да. Реших да постъпя в болницата Таунс при д-рСилкуърт, за да ме изведе за пореден път от алкохолната токсикация – тогава на трезва главащях още веднъж да обмисля формулата за трезвен живот, за която Аби говореше.

Докато вървях по Клинтън Стрийт към метрото, прерових джобовете си и намерих шестцента. Бяха достатъчно, защото билетът за метрото струваше пет цента. Дали, обаче, непропусках нещо? Ето, вървя по пътя към своето оздравяване. И като типичен алкохолик азнапълно логично заключих, че трябва да си доставя една последна радост. Влязох в единмагазин, където ме познаваха и ми продаваха на кредит. Помня как заобяснявах на продавача, чесъм алкохолик тръгнал по пътя към своето изцеление – дали няма да е възможно да ми даде накредит четири бутилки бира? Първата бутилка изпих още на улицата, втората в метрото. Моетовъодушевление нарасна и аз предложих третата бутилка на някакъв пътник. Той ми отказа и,какво да се прави, изпих я на спирката на болницата. Ето така, държейки за гърлото четвъртатабутилка, аз влязох в болницата Таунс, където ме посрещна д-р Силкуърт. Намирах се в многоприповдигнато настроение и размахах бутилката: „Привет, докторе, открих нещо!" Независимо,че разсъдъкът ми не беше бистър, успях да забележа как усмивката върху лицето на добриядоктор повехна. Сега разбирам колко много ме обичаше този човек. И новият ми срив го беразстроил силно. Опитах се да му разкажа за новите си преживявания, но той само ме погледна,поклати глава и тихо каза: „Хайде, момчето ми, не е ли време да се качиш в отделението и да силегнеш?" Състоянието ми не беше толкова тежко този път и след три-четири дни спряха да мидават успокоителни. Но аз изпаднах в ужасна депресия, защото всички тези „Божии работи",които по-рано ме бяха въодушевили, все още ме плашеха и ми тежаха.

В една ранна светла утрин при мен дойде Аби. Той застана на вратата и започна да сеусмихва. Аз не можех да разбера какво му е толкова смешното. И изведнъж у мен се зародисилно подозрение: ами, ако е дошъл, за да ме обърне в своята вяра? Притесних се, но нищотакова не се случи. Той ме изчака да заговоря пръв. „Е, – произнесох със стиснати зъби, – какварецепта ми носиш този път?" Аби беше в страхотно настроение и отново започна да ми разказва:трябва да осъзнаеш, че си победен; трябва да бъдеш честен със самия себе си; трябва дапоговориш за това с някого; трябва да разбереш, че си длъжен да поправиш вредите, които синанесъл; трябва да отдаваш себе си на другите, без да търсиш възнаграждение; трябва дазапочнеш да се молиш на онзи Бог, който съществува според твоето разбиране, макар и самокато експеримент. Всичко това беше толкова просто и едновременно с това тайнствено.Поговорихме още малко и той си тръгна. Депресията ми се задълбочи толкова много, че имахчувството, че се намирам на дъното на някаква ужасно дълбока пропаст. Все още не можех да сепримиря с това, че трябва да приема съществуването на някаква Сила, по-могъща от мен, нолека-полека остатъците от упоритата ми гордост се разпадаха.

Един ден не издържах и изкрещях: „Ако Бог съществува, нека Той ми се яви! Готов съм навсичко, на всичко!" И изведнъж стаята ми се озари с бяла светлина. Изпаднах в екстаз, койтотрудно мога да опиша с думи. Струваше ми се, че се намирам високо в някаква планина, къдетоме облъхваха не въздушни, а духовни потоци. И в този момент разбрах, че съм свободен човек.Постепенно това екстатично състояние се уталожи. Както и преди лежах в леглото, но усещах,че се намирам в друг свят – свят, в който по нов начин осъзнавах самия себе си. Пронизваше меусещането за Неговото присъствие и си казах: „Значи това е Богът на проповедниците!"Почувствах пълно умиротворение. Помислих си: „Не е важно, че работите ми са зле. Всичко енаред. Всичко е наред, когато Бог и Неговият свят са до мен." След това малко по малко започнада ме обзема страх. Съвременно образованият човек у мен започна да нашепва: „Имашхалюцинации. По-добре извикай лекаря." Д-р Силкуърт ми зададе много въпроси и накрая миказа: „Не, Бил, не си луд. Случило се е много важно психологическо и духовно събитие. Чел съм

39

за подобни случаи. Понякога духовните преживявания избавят хората от алкохолизма." Усетихогромно облекчение и продължих да размишлявам.5

На следващия ден стана нещо, което ми помогна да си обясня още по-добре случилото се.Мисля, че именно Аби донесе книгата на Уилям Джеймс „Разнообразие на духовнитепреживявания". Аз не просто четях, а буквално поглъщах текста. Според автора, духовнитепреживявания могат да придобиват обективна реалност. Подобно на небесни дарове, тепроменят хората. Понякога тези преживявания имат характера на внезапни озарения, в другислучаи настъпват постепенно. Едни имат религиозен оттенък, други – не. Но всички имат нещообщо – те са резултат от силна болка, страдание и отчаяние. Пълната безнадеждност и пълнотоопустошение на душата водят хората до подобен род изживявания. Значимостта на всичко товаме порази. Пълно опустошение – колко вярно. Именно това се бе случило с мен. Един отприятелите на Аби от Оксфордската група се бе лекувал при д-р Карл Юнг и той му казал, че ебезнадежден алкохолик. Същата фраза използва за мен и д-р Силкуърт. И в точния момент сепояви Аби – също алкохолик, за да ми даде начин да разтълкувам правилно онова, което се беслучило. Ако не беше авторитетът на д-р Силкуърт, аз никога нямаше да възприемапреживяното сериозно. А ако не беше Аби – един алкохолик, който разговаря с друг, нямаше давзема решението, което по-късно доведе до появата на АА. Представих си верижната реакциясред алкохолиците – всеки предава посланието и принципите на друг. Осъзнах, че искам итрябва да работя с пияници като мен.

Щом ме изписаха от болницата, се свързах с Оксфордската група. Работехме в мисията наГолготата под ръководството на д-р Шумейкър и в болницата Таунс. Аби дойде да живее принас с Луиз в Бруклин. Движен от някаква свръхенергия, аз започнах да издирвам пияници. Номоето неочаквано духовно прозрение имаше и някои недостатъци. Скоро разказвах наляво инадясно, че съм готов да излекувам всички пияници по света, макар за последните петхилядолетия човешка история, резултатите в тази посока да бяха повече от скромни. Членоветена Оксфордската група правеха от известно време опити да помогнат на алкохолиците, но сповечето от тях не бяха успели и това започваше да ги отчайва. Самият Сам Шумейкър точно бепреживял поредния неуспех. Той беше настанил група алкохолици в една квартира близо доцърквата и един от тях, който още не бил готов да спаси душата си, в яда си хвърлил силнообувката си в църквата и счупил прекрасен стъклопис. Ето защо не беше чудно, че приятелитеми от Оксфордската група започнаха да ме съветват да забравя за идеята си. Но аз бях твърдорешен и не ги слушах. Енергията ми извираше от два източника – този на истинната духовност идругият – моят отдавнашен стремеж да бъда Номер Едно. Но ситуацията не беше добра. Следшест месеца все още нито един от пияниците, с които бях разговарял не беше спрял да пие. А,повярвайте ми, бях се срещнал с десетки хора. За известно време някои от тях изтрезняваха, нопосле започваха да пият отново. Естествено, членовете на Оксфордската група достаравнодушно приемаха моята мисия.

Луиз продължаваше да работи в универсалния магазин и някои наши познати започнаха даговорят: „Нима Бил ще си остане мисионер за цял живот? Няма ли да се хване пак да работи?"На мен също започна да ми се струва, че това е добра идея. Отново се озовах на Уолстрийт иуспях да постъпя в една посредническа кантора, която контролираше малка компания запроизводство на инструменти в град Акрон, щат Охайо. През май 1935 година с групаслужители заминах за Акрон, за да водя преговори за контролния пакет акции на тази компания.И вече се виждах като неин президент. За съжаление, преговорите бяха неуспешни за нас. Моитенови колеги бяха разочаровани и побързаха да си тръгнат, а аз останах сам в хотел „Мейфлауър"в Акрон с десет долара в джоба. Тръгнаха си в петък. В събота беше Денят на Майката и азкрачех напред-назад из вестибюла на хотела като мислех какво ще правя оттук-нататък. Отедната ми страна се намираше барът, който бързо се изпълваше с весела тълпа. Чувах познатияшум от гласовете на забавляващи се хора. Спрях пред телефона, на стената зад който имашесписък с номерата на църковни служители. И изведнъж разбрах, че възнамерявам да се напия. О,

5 Почти всеки член на АА е придобил духовен опит, който напълно е променил възгледите му. Обикновенотози опит е резултат от постепенен и дълъг процес, който може да продължава месеци и дори години.Много членове на АА, в това число и самият Бил, които са преживяли внезапен духовен опит, не виждатразлика в начина на постигането му относно получените резултати.

40

не, може би не да се напия, а просто да вляза в бара и да се запозная с някого. Обхвана мепаника. И това беше поразително! Никога до този момент не се бях паникьосвал при мисълта, чеще се напия. Може би това означаваше, че психиката ми се е върнала към нормално състояние?Дадох си сметка, че откакто се опитвах да помогна на другите пияници да спрат алкохола, аз небях изпил и капка. За първи път ясно осъзнах този важен факт. И си помислих: „Бил, нужен ти едруг алкохолик, за да си поговориш с него. Ти се нуждаеш от него толкова много, колкото и тойот теб!" След това последва удивителна верига от събития. Случайнo избрах от указателя номерана свещеник Уолтър Танкс, който и до днес е голям приятел на АА. Силно възбуден му казахкакво искам. Попитах го дали не познава хора, които биха могли да ме свържат с другиалкохолици. Мислех си, че може би той ще познава членове на Оксфордската група в Акрон.Когато този добър човек разбра, че аз съм алкохолик и търся друг алкохолик, за да работя с него,той си представил как ще се напие не един, а двама души. Но, накрая усети, че моите намеренияса различни и ми даде списък с десет имена. Започнах да звъня подред. Беше събота следобед инякои не си бяха вкъщи. Други не проявиха интерес и вежливо ми отказаха да се видим. Отсписъка остана само едно име – Хенриета Сиберлинг.

Имах смътен спомен от дните ми на Уолстрийт за една отдавнашна среща с възрастниягосподин Сиберлинг, основател и президент на компанията за гуми „Гудиър”. Не можех да сипредставя да се обадя на жена му и да ѝ обясня, че съм пияница от Ню Йорк, който търси другпияница, за да работи с него. Ето защо слязох по стълбите и отново се доближих до лоби бара.Но нещо продължаваше да ми нашепва: „По-добре ѝ се обади.” Накрая позвъних. Неочакваномладежки южняшки глас прозвуча в слушалката и аз се досетих, че говоря със снахата наСиберлинг. Обясних ѝ, че съм алкохолик от Оксфордската Група в Ню Йорк, който има нуждаот помощта на друг пияница, за да остане трезвен. Много бързо тя разбра за какво ѝ говорех.Хенриета каза: „Аз не съм алкохолик, но и аз си имам своите проблеми. Когато ми говорите задуховни неща... Мисля, че ви разбирам. Познавам човек, който може да ви помогне. Защо недойдете при мен още сега? Живея в къща, намираща се в имението на Сиберлинг.”

Когато отидох, ме посрещна една чаровна и разбираща личност. Обясни ми, как тя самата сее сблъскала с някои тежки проблеми и е намерила своите отговори в Оксфордската Група. Тяразбираше дълбокото страдание. Когато ѝ разказах своята история, ми каза: „Познавамподходящия човек. Той е лекар. Наричаме го д-р Боб. Съпругата му Анна е невероятна жена. Бобсе опитва толкова много... Аз знам, че той иска да спре да пие. Опита се да го направи смедицински средства, с помощта на различни религиозни учения, включително и сОксфордската Група. Опита всичко, за което можеше да се сети, но не успя да си наложи да спреда пие. Е, какво ще кажете да се обадим на Боб и Анна?”

Обадихме се на Анна – нашата Анна, Анна, която всички в АА обожаваме. Хенриетанабързо ѝ разказа, че при нея е дошъл алкохолик от Ню Йорк, който иска да разговаря с другалкохолик за своя проблем с пиенето. Дали ще могат двамата с Боб да дойдат? Анна отвърна:„Много съжалявам, Хенриета. Не мисля, че ще можем да дойдем днес. Боб много уважава Деняна Майката и винаги ме изненадва. Дойде си преди малко с една огромна саксия с цветя.” Това,което Анна не каза тогава е, че заварила цветята върху масата, а Боб под масата толкова пиян, чене можел да помръдне изобщо. Тогава Хенриета предложи: „А какво ще кажеш за утре? Щеможете ли двамата да дойдете на вечеря?” Анна отвърна, че ще се опитат. На следващия денследобед, в 5 часа тази прекрасна двойка – д-р Боб и Анна стоеше пред отворената врата наХенриета.

Да, там стоеше човекът, който щеше да стане мой партньор и основател на Група НомерЕдно в Акрон. Заедно със забележителната сестра Игнатия, той щеше да положи грижи за над5000 алкохолици. Това беше човекът, който щеше да бъде мой чудесен приятел, с коготоразговаряхме без никога да сме си казвали и една лоша дума. Това беше д-р Боб. Човекът, койтощеше да се превърне в съосновател на АА. Но в 5 часа онзи следобед д-р Боб съвсем нямаше видна съосновател. Той силно трепереше. Неспокойно пристъпвайки от крак на крак ни каза, чеможе да остане само 15 минути. Беше много смутен, но малко живна, когато му казах, че мисля,че му е нужно малко да пийне. След вечерята, на която той не хапна почти нищо, Хенриетадискретно ни настани в една малка библиотека и ни остави сами. Там с Боб разговаряхме до 11часа вечерта.

41

Точно преди да замина за Акрон, д-р Силкуърт ми беше дал един велик съвет. Без него, ААможе би никога нямаше да бъде създадена. „Виж, Бил, каза ми той, досега не си постигнал нищодруго, освен провали при работата си с алкохолиците, защото твърде много проповядваш.Говориш им за Оксфордската Група и нейните предписания за абсолютна честност, абсолютначистота, абсолютна безкористност и абсолютна любов. Това е твърде голяма цел. А след това гидовършваш със своя мистериозен духовен опит. Не е за чудене, че те завъртат ръка до главата си– ама, че луд! – и излизат, за да се напият. Защо не промениш малко стратегията си? Не си ли тичовекът, който ми показа веднъж книгата на психолога Уилям Джеймс, в която той обяснява, чеименно най-дълбокото пропадане е основата за по-голям духовен опит? Нима си забравил затова? Нима забрави онова, което казал д-р Карл Юнг на един алкохолик, същият, който помогнаслед това на приятеля ти Аби да изтрезнее – че единствената надежда за спасение е духовнияопит? Не, Бил, ти слагаш каруцата пред коня. Първото, което трябва да направиш за тези хора еда ги накараш да осъзнаят дълбочината на своето пропадане. Ето защо им обясни медицинскатастрана на нещата и им я обясни както трябва. Разкрий им без да ги щадиш, че тяхната обсесия гиосъжда на това да пият, а физиологическата чувствителност или алергия на организма им къмалкохола ги осъжда на това да полудеят или да умрат, ако продължат да пият. Ако чуят това отустата на друг алкохолик, то навярно силното им его ще може да бъде разклатено. Само тогаваще поискат да опитат други методи за избавление, като принципите на Оксфордската Група,например.”

Сега, когато започвах разговора си с д-р Боб, аз си спомних думите на д-р Силкуърт. Етозащо тръгнах много бавно към фойерверка на духовния опит. Разказвах му за себе си, за своетопиянство, докато той не се идентифицира с мен и не каза: „Да, това съм аз. Аз съм точно такъв.”На свой ред д-р Боб започна да ми разказва за себе си така, както не беше го правил с никогопреди това. И той е от Върмонт. Баща му бил много уважаван съдия в Сейнт Джонсбъри. Същокакто и при мен, склонността му към пиянство се проявява рано. Заради пиенето си гоизключват от Колежа в Дартмут. Някак успява да завърши медицинското си образование, следкоето завършва и стаж в Чикаго. Въпреки пиенето си, той успява да прояви таланта си на хирург.След като се жени за Анна, се установяват в Акрон, където не след дълго се ражда синът им Боб-младши и осиновяват дъщеря – Сю.

Когато за първи път се срещнахме, д-р Боб беше на 55 години, петнадесет години по-възрастен от мен. Организмът му трябва да е бил железен. Каза ми, че от години пие почтинепрекъснато. Когато се чувства твърде нервен, за да работи с пациенти, се успокоява слекарства. Когато и лекарствата не помагат, се измъква за около седмица и отива да се изчистиот алкохола в някое лечебно заведение, за да започне същия цикъл отначало. Но дори, когатопрочисти организма си от алкохол, жаждата му за пиене не го напуска. Този физиологическифеномен продължи и в първите му години в АА – време, в което единствено полаганитеденонощно усилия да предаде посланието на други алкохолици го спасяваха и му помагаха дазабрави.

Духовното освобождаване при Боб не се получи лесно, то беше мъчително бавно. Бешерезултат на огромна и непрекъсната работа и на най-внимателна бдителност. Той нямашесериозни неврологични затруднения, но както често сам казваше: „Аз просто обичам грог.” Повремето, когато го срещнах, тази обич почти го беше довършила. Уменията му на хирург бяхавсе така прецизни, но бяха останали малко колеги и пациенти, които му се доверяваха. Бешезагубил поста си в Градската болница в Акрон, а частната му практика намаляваше, бешепотънал в дългове, беше закъсал и с изплащането на ипотеката си. Анна беше на границата нанервна криза, двете деца бяха разстроени. Това беше равносметката след 25 годиниалкохолизъм. „Надежда” беше дума, която семейството му се стараеше да избягва.

При първия ни разговор аз сериозно наблегнах на медицинската страна на неговотосъстояние, на пълната безнадеждност. Свободно използвах думите на д-р Силкъурт, с които тойопределя алкохолизма като „зависимост плюс алергия”. Въпреки, че Боб беше лекар, това коетоказвах, беше новина за него, но лоша новина. Много по-добре подготвен от мен в духовнатаобласт, той никога не беше обръщал достатъчно внимание на медицинската страна на своятадилема. Макар и да не можеше да ги накара да проработят, той вече знаеше кои са духовнитеотговори на проблема му. Това, което го разтърси, беше присъдата за неизбежно унищожение,която медицината беше издала. А фактът, че самият аз бях алкохолик и от собствен опит знаех за

42

какво говоря, направи удара още по-силен. В историята си, която д-р Боб написа за Голяматакнига, както и в записаната по-късно беседа, който изнесе в Детройт, той ясно обяснява това: нетолкова духовната част от нашия разговор, а по-скоро образите на близнаците човекоядци –лудост и смърт, резултат на алергия плюс обсесия, за които му говорих, го тласкат към новияживот. Идеята на д-р Силкуърт, подкрепена от гледната точка на Уилям Джеймс го отрезви иразтърси. Нашият разговор се превърна във взаимно споделяне. Аз се бях отказал дапроповядвам. Знаех, че се нуждая от алкохолик повече, отколкото той от мен. Това беше. И товавзаимно отдаване е именно същността на работата по Дванадесетте стъпки на АА днес. Товабеше разковничето – как, по какъв начин да предадеш посланието. Последната липсваща брънкабеше намерена именно тогава, при нашия първи разговор с д-р Боб.

Неочаквано получих малка финансова инжекция от нюйоркските си сътрудници, така чеимах възможност да остана в Акрон през цялото лято на 1935 година. Все още обезпокоена задоктор Боб, Анна ме покани да живея в дома им на улица „Адмор” 855. Колко добре си спомнямнашите сутрешни медитации. Анна седеше до камината и четеше от Библията. Чувствахме сездраво свързани в спокойната атмосфера, в която очаквахме вдъхновение и напътствие. Три иличетири седмици след Деня на Майката настъпи срив. Една сутрин д-р Боб ме погледна и ми каза:„Бил, всяка година ходя в Атлантик Сити за Медицинската конференция. Досега не съмпропускал нито една. Мислиш ли, че е добра идея да отида сега?” Много уплашена Аннавъзкликна: „О, не!” Но аз смятах, че все някога той трябва да се изправи сам пред изкушението иотвърнах: „Е, какво пък, защо да не отидеш? Все някога трябва да се научим как да живеем втози свят, пълен с алкохол.” Много бавно Боб ми отвърна: „Предполагам, че си прав.”

И така, той замина за Атлантик Сити и в следващите няколко дни нямахме никакви вести отнего. Една сутрин по телефона се обади медицинската сестра, която работеше в неговия кабинет:„Докторът е при мен. Тази сутрин заедно със съпруга ми го взехме много пиян от гарата. Моляви, елате и вижте какво може да се направи.” Доведохме Боб обратно у дома. Сложихме го да силегне и чак тогава се сетихме за нещо изключително важно. След три дена д-р Боб трябваше даизвърши сложна хирургична операция. Нямаше кой да го замести, а той трепереше като лист.Щяхме ли да можем да го върнем към нормално състояние за толкова кратко време? Анна и аз середувахме денонощно, за да вдигнем на крака старото момче. Рано сутринта в деня наоперацията той беше почти трезвен. Бях останал да спя в неговата стая. Когато се събудих,погледнах към леглото му и видях, че той също е буден, но все още трепери. Никога няма дазабравя как ме погледна тогава и каза: „Бил, възнамерявам да се справя с това.” Помислих, чеговори за предстоящата операция. „Не, – уточни той, – имам предвид нещата, за които с тебразговаряме.”

Анна и аз го закарахме в болницата в 9 часа. Подадох му бутилка бира, за да успокоинервите си и да държи скалпела без ръката му да трепери. Върнахме се в къщата и седнахме дачакаме. След време, което ни се стори безкрайно дълго, той се обади по телефона – всичкоминало добре. Но след разговора не се върна веднага у дома, нямаше го часове. Въпрекиголямото напрежение, на което бил подложен по време на операцията, той решил да се качи наедно такси и да посети кредиторите си и други хора, които по някакъв начин са били засегнатиот предишното му поведение. Датата беше 10 юни 1935 година. До деня на своята смърт,петнадесет години по-късно, д-р Боб не докосна никога повече алкохол. На следващия ден миказа: „Бил, не мислиш ли, че работата с други алкохолици е ужасно важна? Няма ли да сме в по-голяма безопасност, ако работим по-активно?” Отвърнах: „Да, така стоят нещата, Боб. Но къдеда намерим други алкохолици?” „В Градската болница винаги има. Ще им се обадя да попитам.”

Медицинската сестра в приемното отделение на Градската болница била негова приятелка.Той ѝ обяснил, че един мъж от Ню Йорк е открил лечение срещу алкохолизма. (Наричахме голечение в онези дни.) Но медицинската сестра добре познавала д-р Боб и го попитала: „Така ли енаистина, докторе? Нали не искате да ми кажете, че вече сте го изпробвали върху себе си?” „Да,– отвърнал той, – точно така.”

Същия ден в болницата бяха приели нов пациент с алкохолен проблем, но той все още небеше във форма да бъде посещаван. След два дни д-р Боб и аз се срещнахме със своя първислучай – „човекът на леглото”. Това беше Бил Д., член на АА Номер три, чиято история епубликувана във второто издание на Голямата книга. Когато се видяхме за първи път, Бил всеоще имаше характерния „стъклен” поглед. Започнахме да разговаряме и аз му казах лошите

43

новини за неговото състояние от медицинска гледна точка – за алергията, съчетана съсзависимост и неизбежния край. Щом чу, че е обречен, Бил започна да проявява интерес. Заехмесе да му обясняваме духовната страна на проблема, но Бил завъртя глава и каза: „А, не, трябва дазнаете, че аз съм доста запознат с тези работи. Вярвам в Бог и бях дякон в църквата. И въпрекитова, вече шест пъти за четири месеца влизам и излизам от тази болница, за да се окажа днес пактук. И този път съм най-зле. Казаха ми, че докато съм бил в делириум тременс, съм ударил лошоедна от сестрите. Дори няма да мога да стигна до вкъщи трезвен. Страх ме е да изляза оттук. Не,твърде късно е за мен. Аз все още вярвам в Бог, но знам, че Той вече не вярва в мен.”

„Добре, Бил, искаш ли да се върнем утре и пак да поговорим?”„Да, момчета, искам. Вие ме разбирате добре. Ще се радвам да ви видя отново.” На другия

ден го намерихме да разговаря с жена си, Хенриета. Бил ни запозна и ѝ каза: „Това са момчетата,за които стана дума. Те разбират всичко и знаят какво се случва с мен.” Тогава ни разказа какпрез нощта надеждата се върнала при него. Как си помислил, че щом Боб и аз можем да сесправим с алкохола, значи и той ще успее. Разбрал, че заедно ще направим това, което не можемсами. Два дни по-късно Бил неочаквано каза: „Хенриета, донеси ми дрехите. Искам да стана и дасе махна оттук.” Той излезе от болницата като свободен човек и повече никога не посегна къмалкохола. Искрата, която се разгоря и доведе до създаването на първата група на АА бешезапалена.

Д-р Боб, Бил Д. и аз с огромен ентусиазъм започнахме да работим с алкохолиците, коитобяха хоспитализирани в Градската болница в Акрон. Последваха доста неуспехи. Сред тях бешеи опитът ни с възстановяването на Еди. Д-р Боб и аз се бяхме опитвали да работим с него ощепреди да открием Бил Д. Всеки път щом Еди се напиеше, искаше да замине за Кливланд, за даскочи от кея. Веднъж толкова много се ядоса, че не му позволяваме да го направи, че започна даразмахва огромен нож пред Анна и мен. (Еди все пак преодоля трудностите. Наскоро получихписмо от него, в което ми съобщава, че вече седем прекрасни години не е слагал капка алкохол вустата си.) Скоро усилията ни бяха възнаградени. Струва ми се, че тогава бе положено иначалото на младежките групи към АА. Един млад човек, Ърни, който ни се струвашебезнадежден случай, много бързо възприе нашите идеи и стана член Номер четири на АА. Ноуспехите ни бяха все още малко. През септември се чувствахме много изморени, а на мен ми сеналожи да се прибера у дома в Ню Йорк.

Тук искам да изразя огромната благодарност, която АА винаги ще изпитва към ХенриетаСиберлинг – жената, която ме запозна с д-р Боб. От десетимата, към които ме беше насочилУолтър Танкс, Хенриета се оказа единствената, която разбра проблема и го прие присърце. Товабеше само началото на нейната мисия. През онова мое първо лято в Акрон тя с голяма обичдаваше съвети на членовете на семействата на алкохолиците. Правеше това, което правешеАнна. Независимо, че Хенриета нямаше опит с алкохолизма, тя притежаваше уникалнатаспособност да ни разбира, да вижда същността на проблема и да помага – с това привличашехората към себе си. Невъзможно е да оценим онова, което направи за АА. А най-голям дълг къмнея имаме д-р Боб и аз.

Когато се върнах у дома, аз вече притежавах по-голямо смирение, разбиране и значителноповече опит. Наистина много бавно, но все пак започна да се оформя първата група в Ню Йорк.Луиз, която се грижеше всеотдайно за мен през всичките тези години, реши, че в старата имфамилна къща на Клинтън Стрийт могат да бъдат настанени алкохолици. Майка ѝ бешепочинала, а баща ѝ, който бе лекар, беше заминал да живее другаде. Защо да не се използвапразният дом? Предполагахме, че няма да са нужни много средства, за да издържаме нашитепияници, а благодарение на съжителството ни ще успеем да научим много повече заалкохолиците. За съжаление не успяхме да върнем към трезвеността нито един човек, нонаистина придобихме много знания. Обикновено в къщата живееха по петима човека заедно снас и понякога всички се напиваха едновременно. Веднъж се прибрахме и открихме, че спятнаредени един до друг в мазето. Вече не помня какво ги беше ядосало, за да слязат там. В другслучай ни се наложи да отсъстваме за около седмица. В къщата остана да живее един тежъкалкохолик. Когато се върнахме го открихме мъртъв – беше се самоубил.

Въпреки трудностите, не се отказвахме и продължавахме да работим с алкохолици в групатана Сам Шумейкър, в Мисията към Църквата на Голготата и в болницата Таунс, където добриятстар д-р Силкуърт, рискувайки репутацията си, ни разреши да се срещаме с неговите пациенти.

44

Двамата с Луиз вече смятахме, че ако допуснем да стане твърде голяма зависимостта наалкохолиците от нас, те няма да се възстановят. През есента на 1935 година в нашата малкагостна в Бруклин започнаха да се провеждат редовно сбирки. Въпреки неуспехите, накраяуспяхме да сформираме стабилна група. Първите ѝ членове бяха Хенри П. и Фиц М., и дваматаот болницата Таунс. Последваха ги още много.

До средата на 1937 година в Ню Йорк работехме в много тясно сътрудничество сОксфордските групи. Но в края на годината сътрудничеството с тези „по-големи приятели"започна да ни пречи. Те не одобряваха напълно това, което правим – работата само салкохолици. А от своя страна ние не бяхме уверени, че ще можем да окажем голяма помощ наОксфордската група в опитите ѝ да спаси цялото човечество. Това, в което се убеждавахме свсеки изминал ден беше, че ще успеем да помогнем на много алкохолици.

Членовете на Оксфордските групи ясно ни показаха какво трябва да правим. Но не по-малковажно е това, че ни показаха и какво не трябва да правим, когато работим с алкохолици.Разбрахме кои от идеите и начините им на работа с хората не дават резултат в нашия случай.Например, пияниците не понасят никаква форма на натиск, освен ако той не идва директно отДжон Ечемиченото зърно. Te могат да бъдат водени, а не притискани. Не биха издържали достаагресивното религиозно проповядване, което се практикуваше в Оксфордските групи. И не бихаприели принципа на „групово наставничество", който беше твърде авторитарен. Разбрахме, че салкохолиците трябва да се напредва бавно. При първите си контакти с нас повечето пиянициискаха да изтрезнеят и нищо повече. Те инатливо си държаха на недостатъците и се отказваха оттях много бавно. Не искаха да станат „твърде добри твърде бързо". Принципът на„абсолютността" на Оксфордските групи – абсолютната чистота, абсолютната честност,абсолютната безкористност и абсолютната любов, често е твърде сложен за алкохолиците.Такива идеи трябва да се представят бавно, лъжичка по лъжичка, а не да се изливат като изведро върху главите на обърканите хора.

Понятието „абсолютно" беше отличително за Оксфордските групи. В общественотосъзнание тази терминология се отъждествява именно с тях. Имаше и още една трудност. Зарадипозора, с който порядъчното общество заклеймяваше алкохолиците, много от нас искаха дазапазят своята анонимност. Опасявахме се, че е възможно известни в обществото наши членоведа проявят нестабилност поради някаква причина и да се напият на публично място (а тяхнатаанонимност е невъзможно да се гарантира) като по този начин подкопаят доверието в АА.Напротив, Оксфордските групи доста свободно използваха известните имена – това бешеизгодно за тях, защото търсеха популярност, но за нас беше вредно. Въпреки всичко, ние итогава, и сега сме им много задължени и раздялата ни беше болезнена.

В Акрон продължавахме да се сдобиваме с нови прекрасни приятели. И сред тях на първомясто искам да спомена Т. Хенри Уилямс и съпругата му Кларънс, а също и членовете наакронската Оксфордска група. Те, заедно с Хенриета се стараеха да направят всичко възможно,за да помогнат на д-р Боб. В беседите си с него те обсъждаха и своите собствени слабости, за дазапочне Боб да се чувства равен с тях, а не белязан от клеймото на болестта си. Това говпечатлило много и, когато се върнах в Акрон, почувствах още по-голямата му готовност даработим заедно. Запознах се с Т. Хенри по времето на преговорите за контрол над компанията заинструменти. Заради пристрастието си към алкохола той загуби чудесната си работа. Беше човекс голямо сърце и ни позволи да провеждаме своите сбирки в дома му, съвместно с приятелитему от Оксфордската група. Семейство Уилямс имаха прекрасен дом и едва ли беше многоприятно да приемат в него нашите първи алкохолици: като започнем от разтърсващата картинана примитивно преживяващи клетници и завършим с угарките, изгасяни в красивия килим. Нодвамата никога не показаха дори и най-малко раздразнение. Т. Хенри и Кларънс се отнасяха къмнас великодушно и с голяма доброта. Нито един от нас няма да забрави вдъхновяващатаатмосфера, която цареше в техния дом и духовното въздействие, което имаха двамата върхупървата група изплашени алкохолици в Акрон. Но по-късно, след публикуването на книгата„Анонимни Алкохолици" нашата група в Акрон се отдели от Оксфордската група и напуснакъщата на Уилямсови, превърнала се в наше незабравимо първо пристанище. Имената на Т.Хенри и Кларънс Уилямс ще бъдат винаги сред имената на първите пионери в Акрон.

Постепенно групите в Ню Йорк и Акрон започнаха да се множат и направиха крачка къмФиладелфия и Вашингтон. В Акрон започнаха да идват алкохолици от Кливланд – Кларънс и

45

Дороти, Аби, а и много други забележителни хора. Искрата на АА започваше да укрепва и да серазпространява.

През 1937 година за известно време аз се върнах на Уолстрийт. През есента на същатагодина в Америка отново се разрази депресия и за един миг останах безработен. Заминах наЗапад и опитах да намеря място във финансовия бизнес в Детройт и Кливланд. Опитите ми небяха успешни, но ми дадоха възможност да се срещам по-често с д-р Боб в Акрон. Беше ноемврии с д-р Боб седяхме в тяхната гостна, опитвайки се да преброим на колко хора сме помогнали дасе възстановят. Имаше много неуспехи, но вече можехме да говорим и за поразителни случаи навъзстановяване. По това време неколцина закоравели, непреклонни и стигнали самото дъноалкохолици вече две години не се бяха докосвали до пиене – нещо нечувано дотогава. Тези хорабяха повече от двадесет. По нашите сметки бяхме помогнали общо на около четиридесет души вразлична степен на алкохолизъм да се върнат към трезвеността. И тогава разбрахме, че заалкохолиците наистина се е появила светлина в края на тунела. Независимо от срива на Аби,постепенно започваше да действа верижната реакция, която започваше с д-р Боб и мен – единалкохолик предаваше посланието на друг и така нататък по веригата. Тази верига можеше даобхване целия свят. Беше поразително да го осъзнаем! Най-накрая бяхме обхванати отувереност. Не успяхме да сдържим радостните си сълзи. Боб, Анна и аз се погледнахмеблагодарни и въодушевени. Но една мисъл бързо ни отрезви – осъзнаването на факта, чепосланието можеше да бъде предавано от много малко хора. Не можехме да бъдем навсякъде иако някой алкохолик искаше да се възстанови, а не живееше наблизо, трябваше да дойдеспециално в Ню Йорк или Акрон. Не, това беше невъзможно. Тогава, как ще предаваме нашетопослание? С голямо съжаление обсъждахме как алкохолиците, дори и трезвени, често не седържат като възрастни хора. Ние все още не притежавахме стабилност. Спомнихме си печалнияопит на една многообещаваща Вашингтонска група алкохолици, сформирала се миналия век,която се бе разпаднала под натиска на силите, които разтърсват и все още разделят човешкотообщество. Дали няма да бъдем сполетени от тяхната съдба? Как да се обединим и да следвамезаедно новия си житейски път – път, който съчетава медицината, духовността и нашия собственопит? Ще можем ли да предадем посланието си на всички алкохолици, които имат нужда отнего? Ще успеем ли да продължим напред? Разбрахме, че върху нас лежи огромна отговорност.За щастие притежавахме огромна вяра – вярата в това, че сме способни да направим много. Нотрябва да ви призная, че онази вечер, докато седяхме с д-р Боб, ние не разбирахме как даотговорим на това предизвикателство.

Днес, осемнадесет години по-късно, хиляди от нас седим заедно в тази зала. Можем да севидим, да се изслушаме, да се докоснем един друг. Обединени от нашите общи страдания иосвобождение, ние най-накрая разбрахме, че Съобществото на Анонимните Алкохолици „стъпина крака". Ние, събралите се тук, сме само частица от хилядите групи на АА, наброяващи 200хиляди членове само в Америка. И вярваме, че в бъдеще към нас ще се присъединят още повечехора.

Ако д-р Боб можеше да бъде днес сред нас, то той би изразил с думи това, което изпитвамесега. Онези, които имахме щастието да го познаваме лично, усещаме неговото силно присъствиетук. Зная, че той би възкликнал заедно с всички нас: „Чудни са делата Ти, Господи!"

46

ДВАНАДЕСЕТ ТРАДИЦИИ

1. Нашето общо благополучие трябва да стои на първо място; личното ни възстановяване зависи отединството на АА.

2. За нашата обща цел има само един върховен авторитет – този на любящия Бог, така както Той сеотразява в груповото ни съзнание. Нашите ръководители са само облечени в доверие служители. Те неуправляват.

3. Единственото условие, за да стане един алкохолик член на АА, е желанието му да спре дапие.

4. Всяка група трябва да бъде независима, освен по отношение на дела, които засягат другитегрупи или АА като цяло.

5. Всяка група има една единствена цел – да предава посланието на алкохолиците, които всеоще страдат.

6. Една група на АА не може да поддържа, финансира или предоставя името на АА на каквитои да е родствени или странични организации, защото проблемите, свързани с пари,собственост и престиж ни отклоняват от основната ни цел.

7. Всяка група на АА трябва да се издържа сама като отклонява външни дарения.8. Анонимни Алкохолици трябва завинаги да остане непрофесионално общество, но нашите

служби могат да наемат специални служители.9. АА като общество не трябва никога да се организира; можем обаче да създаваме съвети или

комитети, непосредствено подчинени на тези, на които служат.10. Обществото Анонимни Алкохолици не се произнася по въпроси, които не са свързани с

него; поради това името на АА не трябва никога да бъде въвличано в обществени дискусии.11. Политиката ни във взаимоотношенията с обществеността е основана на привличането, а не

на пропагандата; винаги трябва да поддържаме лична анонимност пред пресата, радиото икиното.

12. Анонимността е духовната основа на всички наши Традиции, която винаги ни напомня дапоставяме принципите пред личностите.

47

ВТОРИ ЗАВЕТ: ЕДИНСТВО

Днес в АА живеем заедно и знаем, че ще продължаваме да бъдем единни и занапред.Намираме се в мир помежду си и със света около нас. Разрешихме толкова много проблеми инашето бъдеще ни се струва стабилно. Конфликтите от вчера се оказаха благословия днес.

Нашата история не е история на обикновен успех. Тя разказва за това как по Божиятамилост неочаквана сила израсна от много голяма немощ, а ние дори не подозирахме засъществуването на тази сила. Разказва за това как под заплахата от разпадане и разруха сековяха нашите единство и братство. Придобивайки опит, ние създадохме принципите, всъответствие с които живеем и работим, и които ни обединяват в световно братство. Тезипринципи се наричат Дванадесет Tрадиции на Анонимните Aлкохолици. Те съдържат в себе синай-ценното от всичко преживяно и ни помагат да съхраним своето единство, за дапреодоляваме заедно трудностите и опасностите, които може би ни очакват в бъдеще.

Но не винаги беше така. В началото открихме, че eдно е няколко алкохолици да севъзстановим и да преминем към трезвен живот и съвсем друго – да живеем и работим заедно.Ето защо, когато през 1937 година в гостната на д-р Боб се вглеждахме в бъдещето, ние за първипът осъзнахме ясно, че е възможно много голям брой алкохолици да се възстановят, ако работятс възстановили се алкохолици. Давахме си сметка, че алкохолната зависимост ни бе откъсналаот света на нормалните хора и ни тревожеха много въпроси. Ще можем ли, ние, възстановилитесе алкохолици да се задържим заедно? Ще можем ли да предаваме посланието на АА? Щеможем ли да оформим групи и да ги обединим в нещо по-голямо? Никой не можеше да отговорина тези въпроси в онази далечна година. Нашите приятели психиатри с право нипредупреждаваха: „Едно общество от алкохолици би могло да се превърне в емоционален дина-мит. Невротичния му компонент е способен да го разпръсне на малки частици." Да, когатоупотребяваме алкохол, ние ставаме взривоопасни. Но сега, когато не пием, биха ли могли да ни„възпламенят" по подобен начин повишената ни емоционалност и свръхизостреначувствителност?

Когато чуя думата взривоопасен винаги се сещам за приятеля си Ики. В Хюстън, щатаТексас, го наричаха „човека динамит". Ики беше участвал във войната като сапьор, бешевзривявал мостове. След войната беше продължил да се занимава с експлозии за разрушаване настари сгради. Веднъж Ики направил грешка, много подобна на онази, която допуснал единмладеж от Лондон. Лондонският алкохолик бил призован в съда, където се изправил предсъдията „пиян като талпа". Не стига това, ами в ръката си стискал бутилка – съвсем празна.Съдията го попитал: „Ти ли изпи тази бутилка?" „Да, Ваша чест, аз." „Защо я изпи цялата?"„Защото бях загубил тапата, Ваша чест..." Та при подобен случай в Хюстън, когато и Икиочевидно е бил „загубил тапата", станал голям фал. Поръчали му да взриви един кей впристанището, за да го подменят с нов. Ики взривил кей. За голямо съжаление, обаче, не този,който трябвало!

В онези първи години от нашето съществуване един от най-сериозните въпроси беше – щеуспеем ли да запазим своето единство или ще се разпаднем? Днес вече имаме отговора.Юбилейният конгрес на АА в Сейнт Луис е доказателството за това, че успяхме да запазимсвоята цялост.

АА продължава да прокарва своя път и сега. Надявам се, че така ще бъде и в бъдеще. Днессе чувстваме уверени, но все още има кътчета на планетата, където групите на АА тепърва сесъздават и преминават през болката и изпитанията на нашите първи години. Ще ви разкажа заедно писмо, което скоро получихме в офиса на АА в Ню Йорк. Изпрати ни го свещеник йезуитот Индия. В него той описва историята на местен учител – индус, който имал крава и малкоземя. Съпругата му била глуха. Имал и сестра, за която трябвало да се грижи. И той, и сестра мумного пиели. Учителската му заплата се равнявала на 50 цента за ден. Изнемогвали.Йезуитският свещеник му превел книгата Дванадесет Стъпки на АА. И тогава, независимо отсвоята бедност, от нещастието на жена си и властната си алкохолизирана сестра, човекът спрялда пие. Навярно този индиец изпитва същите тревоги, които д-р Боб и аз имахме някога вАкрон. Навярно си задава същите въпроси: „Ще мога ли сам да издържа да не пия? Ще мога ли

48

да предам своя опит на още някого? Ще мога ли да създам група?" Да, сигурно е така. Но скорос него ще се свържат сътрудници от нашия Международен офис, които ще му предадат нашатаподкрепа, ще му покажат, че сме с него и ще споделят нашия опит.

Веднага след това писмо получихме още едно – от презвитериански свещеник от друг фронтна АА. В него той пише: „От дълго време се опитвам да създам група в Тайланд. Неотдавнасрещнах един образован тайландец, който говори свободно английски език. Страдаше от ужасеналкохолизъм и искаше да се избави от него. Сега той спря да пие и много иска да преведе цялаталитература на АА на сиамски език. Двамата заедно се опитваме да създадем първата група наАА тук. Дали не бихте могли да ни помогнете?" По-нататък свещеникът продължава: „Имамекнигата за Дванадесетте Стъпки на АА и я взехме с нас, когато решихме да посетим най-големия будистки храм в нашата провинция. Показахме я на главния им свещеник. Когато сезапозна с книгата, той каза: „Това е просто великолепно! Ние, будистите не разбираме Бог така,както вие го разбирате, но в тази книга можем да заменим думата „бог" с думата „добро". Виеказвате „Бог, така, както го разбирате". Това обяснява добре каква е същността на идеята ви.Да, смятам, че книгата ви ще бъде приета много добре от будистите."

За някои замяната на думата „Бог" с думата „добро" в книгата „Дванадесет Стъпки на АА"може би ще бъде посрещната като размиване на посланието на АА. Но, трябва да си припомним,че „Дванадесет Стъпки на АА" е в действителност препоръка. Вярата в тях, така както саопределени в книгата, не е задължително условие, за да стане някой член на АА. Свободното имтълкуване е привлякло към редиците ни хиляди хора, които никога не биха направили това, акотвърдо настоявахме на своето разбиране на Дванадесетте Стъпки, точно както е написано вкнигата. Но обикновено промените в тълкуването не траят дълго – оригиналната версия все пакнадделява. Алкохолиците могат да бъдат доведени единствено по тяхно собствено желание привярата и никога насила. Какво означава всичко това? Означава, че и в Индия, и в Тайланд,навсякъде, където има алкохолици, желаещи да се възстановят, независимо от тяхната религия,ще бъдат създадени групи на АА. В началото те ще се сблъскат с трудности и страхове, но ниеще им протегнем ръка.

Връщайки се към проблема със страховете, бих искал да ви разкажа още нещо, коетонаучихме в офиса на АА в Ню Йорк. Разбрахме, че движението АА се заражда и в Токио. Кактои в други чужди страни, всичко започнало сред алкохолиците американци, пребиваващи вЯпония, но скоро към тях се присъединили и японци. Не след дълго се оформила чисто японскагрупа, която заработила много ефективно. Един ден в нюйоркския офис дойде японец, живеещ вАмерика, който разбрал от своите приятели в родината, че вече и в Япония е създадена група наАА. Силно развълнуван от нещо, той ни каза: „Не искам да повярвам, но в Япония се случванещо ужасно! Мои близки ми писаха, че там са се появили два вида АА. Едните работят поДванадесетте Стъпки, също като нас тук, но другите имат лидер, силна личност, който еразработил своя програма. Нарекъл я е Десет Стъпки и събира вход за всяка сбирка – по 100йени." Някога подобна ерес ни плашеше силно, до смърт. Днес ни кара да се усмихнем. Защотознаем, че много скоро по естествен начин ще надделеят здравият разум и опитът. Хората щеразберат, че никой не може да превръща работата по Стъпките в свое препитание и лидерът,който сигурно има добри намерения, но неправилен подход, ще успее да намери верния път.Алкохолизмът е въпрос на живот и смърт. Изгодата е враг на доброто. А единствено добротоможе да доведе до истински резултати, до избавление.

Още много можем да разкажем за АА само от информацията, която получаваме отразличните краища на Земята. Например, денонощно с помощта на радиосъобщения се предаваинформация за АА от танкерите, намиращи се в Атлантическия океан към танкерите в Тихияокеан. Тук трябва да ви разкажа за стария капитан на нефтен танкер – капитан Джак, койтообикаля пристанища по целия свят. Всеки път, когато слиза на брега, той носи със себе силитература за АА и търси бармани, лекари и свещеници, за да ги попита за алкохолици,потенциални членове на АА. Неотдавна група на АА се появи във Флоренция, Италия след катоедин моряк, член на АА слязъл на брега и научил от някакъв барман за потенциален „клиент".Много групи са създадени именно по този невероятен начин. Обикновено там, където се събератдвама или трима от нас, се появява и нова група.

Разрешете ми да ви разкажа прекрасната легенда за създаването на групата на АА в ПойнтБароу, в Аляска. Двама златотърсачи се озовали една вечер в хижа, в която намерили съндъче с

49

уиски. Било много студено, петдесет градуса под нулата. Те изпили толкова много уиски, чезаспали и не забелязали кога огънят в камината е угаснал. Почти замръзнал до смърт, единиятвсе пак се събудил и започнал да търси с какво да го разпали отново. Докато обикалял из хижатанамерил кутия от гориво, пълна със замръзнала вода. На дъното, под леда се виждал някакъвчервено-жълт предмет. Дошъл и другарят му. Двамата измъкнали загадъчния предмет – оказаласе книгата за АА. Единият я прочел и се отказал завинаги от алкохола. Легендата гласи, чеименно този човек основал първата, най-отдалечена северна група на АА. Днес тя е една от най-многобройните групи сред ескимосите. Последното, което научих за групите в Аляска е, че тевсеки ден поддържат радиовръзка с групата на АА, създадена в нашата военно-въздушна база всеверната част на Гренландия.

Движението Анонимни Алкохолици се появи в Ирландия през 1946 година, когато КонърФ., член на АА и собственик на таверна от Филаделфия решил да замине заедно със съпругатаси на почивка на Изумрудения остров. Щом пристигнали в Дъблин си казали: „Майната ѝ наваканцията. Я по-добре да създадем една група тук." И се отправили към местната психиатрия,основана със средствата на писателя и църковен деец Суифт. Там намерили своя първиалкохолик – Ричард П. Така се родило движението АА в Ирландия. Дъблинската група придобиизвестност благодарение на Саквил М., почетен секретар на организацията. Той водешекореспонденция с членове на АА от целия свят. Ако говорим за помощ, оказана на алкохолиципо пощата, без съмнение, той е шампионът.

АА се появи в Англия през 1947 година. За нас това бе голямо събитие. Няколко годинипреди това Боб Б., лесоинженер от Канада, пристигнал в Лондон, където се запознал с Бил X.,търговец на плодове и зеленчуци, страдащ от алкохолизъм. Чрез кореспонденция с Ню Йорк,двама или трима англичани вече се борели за трезвеност. Появата на Бил Х. и Боб Б. – и дваматамного активни мъже, довела до създаването на група на АА. В резултат в Лондон и в цялаАнглия днес съществуват много групи. В ранните години, обаче, те срещнали активнатасъпротива на обществото. Единствено вестник „Файненшъл кроникълс" се осмелил дапубликува обява на АА. Всички други английски издания смятали, че това е някаква измама.

В Шотландия процесът бил различен. Знатният шотландец, сър Филип, заминал за Америка,за да се запознае с Международното движение на християнските лидери. Там се свързал с групабизнесмени, които искали да привлекат Господ на своя страна в бизнеса. Организирали утринниклубове за молитви и планиране. Филип си помислил, че може би ще успее да приложи идеятаза тези сутрешни кафета в Шотландия. Надявал се, че едно такова добро дело ще му помогне дапреодолее пагубната си зависимост от алкохола. На първата среща на тази група, той сезапознал с отдавнашния член на АА от Филаделфия, Джордж Р., който му разказал за основнитедуховни принципи в АА. Мъжът, който оглавявал един от най-старите аристократични клановев Шотландия се отказал от алкохола. Той отнесъл заветите на АА в родината си и скорошотландските алкохолици – от докерите до знатните персони в Единбург, започнали своетовъзстановяване.

Едно от най-успешните в АА е канадското съобщество. През 1940 година деец на местното„Движение за алкохолно въздържание" (социално движение, възникнало в началото на XX век вЕвропа, Северна Америка и Австралия, което критикува прекомерната употреба на алкохол инасърчава към трезвеност. Използвайки политическо влияние, то се опитва да убедиправителствата да регулират продажбата на алкохол или да обявят пълната му забрана.Това води до обявяване на Сухия режим в Америка през 1920 г.) в Торонто показал книгатаАнонимни Алкохолици на пияница, който се противял на всички опити да бъде спасен. Икнигата помогнала. Двамата намерили в Торонто още много алкохолици, които започналисвоето възстановяване след прочита ѝ. В резултат почти във всеки голям и малък град впровинция Онтарио хората научили за АА. Нашият добър приятел Джордж Литъл, проповедники активен участник в „Движението за алкохолно въздържание" не се разстроил от това, ченовото му странно паство няма интерес да участва във всеобщия „кръстоносен поход" надвижението му. Те заявили, че ги вълнуват онези пияници, които искат да се възстановят и да сеприсъединят към АА. По този начин за първи път било показано, че АА няма намерение сгръмки лозунги и агресивно настояване да убеждава целия свят колко лошо нещо е алкохолът.Този различен подход и различна цел на АА доста често обърква много от онези, които се борятсрещу пиянството. След този първи случай, в който АА излезе извън границите на САЩ,

50

последва и друг – през 1941 година, когато в град Уиндзър, провинция Онтарио, разположенточно срещу Детройт, на другия бряг на реката, се формира Канадска група номер две.

Във Ванкувър, провинция Британска Колумбия се срещнали един непиещ и един алкохолик.Производителят на сладкарски изделия и деен общественик дал книгата Анонимни Алкохолицина брокера на недвижими имоти Чарли Б. Вдъхновени от прочетеното, двамата енергични мъжезапочнали агитационна кампания в град Виктория и из половината провинция. Скоро идеите наАА в Британска Колумбия довели до създаването на групи на АА там. Посланието серазпространило и на Изток, в провинциите Албърта, Саскачеван и Манитоба. По същото времеподобен процес се развивал в Монреал. Дейв Б., основател на групата в Монреал, прочелкнигата Анонимни Алкохолици, която му изпратила сестра му и спрял да пие.

По това време в групите на АА започнали да се появяват първите французи. Никога няма дазабравя онези първи сбирки, които се водеха на двата езика – английски и френски. Тогава чухза първи път „Отче наш", произнесена на френски език. Не след дълго стабилни групи на АА сепоявиха в провинциите Нюфаундленд и по крайбрежието, а после и в Квебек. Първоначалносвещениците от Квебек се съмняваха в ефикасността на АА, но днес са едни от най-горещите нипривърженици. Същото можем да кажем и за държавните служители от всички нива. Няма дазабравя вечерята, която беше дадена в наша чест от кмета на Монреал г-н Уд. Може би товабеше първият официален прием в чест на групи на АА.

Брокер от Йоханесбург, Южна Африка прочел статия в „Рийдърс Дайджест" за АнонимниАлкохолици и ни писа да му изпратим литература за АА. Това, което научил от полученитематериали толкова го развълнувало, че той като торнадо връхлетял местните пияници. Човекътна всяка цена искал да им помогне и като се чудел как най-бързо да ги спаси, му хрумналаотчаяната идея да им предлага пари за „рехабилитацията". Разбира се, на това предложениеоткликнала цяла тълпа „пациенти". Много скоро се разбрало, че те се интересуват само отпарите, а не от трезвеността. На крачка от разорението, начинанието било спасено отнавременното пристигане на един възстановил се алкохолик – Вал Д., който имал екземпляр отГолямата книга и който след прочитането ѝ започнал да води трезвен живот завинаги. Горе-долупо същото време един африканец от Пърт също отказал алкохола благодарение на Голяматакнига и се впуснал в активна работа с местните алкохолици. Енергичната дейност на тези двамапоклонници на книгата ни и помощта на кореспонденцията с щаб-квартирата в Ню Йоркпомогнаха нещата в Южна Африка да се развият. Днес можем да напишем цял роман зауспехите на АА там.

В края на 1942 година получихме първите писма от Австралия. Пишеха ни С. Дж. Миноуг,психиатър от психиатричната болница в Сидни и отец Данли, който също работеше там.Изпратихме им литература, включително и Голямата книга и продължихме да си пишем, акореспонденцията ни с д-р Миноуг продължава и до днес. Месец след месец лекарят исвещеникът работели заедно с най-тежките случаи. Помагал им един санитар – Арч Маккинън.В своите писма докторът споделяше, че не постигат никакви резултати. Трябваха им повече отдве години, за да създадат група на АА. И тримата бяха непиещи, поради което на пациентитеим било трудно да се отъждествят с тях. Но в края на 1944 година те успели да помогнат надвама мъже – Бен и Рекс. Рекс стана първият секретар на АА в Австралия. През март 1945година Рекс написа на Боби, който работеше в нашия офис, следното: „Скъпи Секретарю, д-рМиноуг ми разказа за вашата кореспондеция и тъй като е много зает в болницата, ме помоли дави пиша от негово име. Това не означава, че интересът на доктора към АА е отслабнал, доринапротив, той работи все по-активно. Ще ви бъде приятно да научите, че в Сидни е създаденагрупа на АА. Изпращам ви нашия адрес. Благодарение на усилията на д-р Миноуг, отец Данли иг-н Маккинън движението АА вече стъпи и при нас. Без да са алкохолици, те успяха да събератоколо себе си група от седем-осем пияници, сред които бях и аз. Всеки ден търсехме новипотенциални кандидати и продължаваме да го правим. АА набира сили в Австралия – ето защобихме искали да станем официално подразделение на движението Анонимни Алкохолици...Искрено ваш, Рекс А., Секретар". Те намериха своя път. Днес в Австралия има хиляди членовена АА, а начинът по който се разви движението ни там е пример за непреклонна вяра и сила.

Тези светлинки, които АА запали по целия цвят показват колко дълъг път извървядвижението ни от онзи есенен ден през 1937 година, когато д-р Боб и аз с тревога мислехме забъдещето. Тогава имахме само устна програма, извлечена от формулата за трезвеност, която

51

Аби ми бе дал. Дванадесетте Стъпки не бяха създадени, издаването на книга беше само идея, аСветовното служене и всеобщото единство – красива мечта.

През 1939 година се случи първото национално значимо събитие за АА. През септемвриФултън Ойслер, главен редактор на списание „Либърти", публикува малка дописка„Алкохолиците и Бог", с автор Морис Марки. След излизането на броя буквално ни затрупаневероятен поток от запитвания, повече от 800 и ние отговорихме на всички. През 1940 годинаг-н Рокфелер организира прословутия обяд, на който запозна своите приятели и партньори снас, алкохолиците от АА и с идеята на движението ни. И отново последва лавина от писма смолба за помощ. Но най-голям брой писма получихме през 1941 година, след публикацията наДжек Александър в „Сатърдей Ивнинг Поуст". Беше истински водопад – като Ниагара.Алкохолиците с хиляди се обръщаха към нас.

Неочакваната популярност и последвалият я огромен брой желаещи да се възстановятдадоха началото на период на ужасна неопределеност. Това бе жизненоважна проверка заединството на АА. В арсенала си разполагахме само с непосредствения контакт очи в очи,епизодични пътувания, много писма, една брошура и една книга. Дали щяхме да успеем набазата на този беден опит и оскъдни средства да се превърнем в група, която действа ефективнои поддържа единството си? Нямахме отговор на този въпрос. Работехме без да щадим усилиятаси с алкохолиците, които идваха при нас по двама-трима наведнъж. А ако започнеха да идват напо-големи групи, тогава какво? Започна да ни тревожи предчувствие за проблеми, възникващипоради бързото нарастване на групите, появилите се на някои места спорове за ръководство,паричните взаимоотношения, членството, клубовете, използването на името на АА, просията идори романтичните отношения. След статията в „Сатърдей Ивнинг Поуст" алкохолиците сеопитваха да създадат стотици нови групи и опасенията относно евентуално разединение ипровал много ни плашеха. Правехме каквото можем, останалото беше в Божиите ръце.

Тук ще ви разкажа една история за напълно невероятната поява на нова група по оновавреме. Един от членовете на нюйоркската група, Рей У. замина за Сан Франциско на някакъвтърговски курс. Беше 1940 година. Рей беше атеист и много упорит човек, дори за нашитестандарти. Но не беше пил от две години и като човек с широки възгледи, беше взел със себе сикнигата за АА. Дадохме му списък с имена на хора от този регион, които се бяха обърнали къмнас за помощ и с които бяхме контактували единствено чрез писма. Когато пристигнал в града,Рей започнал да звъни на хората от списъка. Няколко от тях се събрали при него в хотелската мустая. Той им казал: „Момчета, АА – това, казвам ви, е нещо истинско. Те ми спасиха живота. Нопри тях има един момент, който на мен лично не ми харесва. Имам предвид нещата, които сасвързани с Бог. Ето защо, когато четете книгата и вие спокойно можете да прескачате тезипасажи." След десет дни Рей се върна на Изток, оставил след себе си трепереща, добреразтърсена, пробуждаща се група пияници. Скоро те намерили двама забележителни приятели –г-жа Гордън Орам и д-р Пърси Полак, психиатър, който работел в Окръжната болница на СанФранциско. Д-р Полак бил потресен от идеите на АА, след като видял как работят при едно своепосещение в болницата Белвю в Ню Йорк и оказал пълната си подкрепа на новосформиранатагрупа. Г-жа Орам, пък, имала квартирант – Тед, на когото дала да прочете книгата за АА. Тяпредоставила дома си за провеждането на първите сбирки, където хората от списъка на Рей сезапознали с Тед. Тед така и не успял да постигне възстановяване, но Джон К. успял. Той спрялда пие, а скоро към него се присъединили Фред и Еми К., Кинг, Нед и неколцина други. На тозиетап те имали доста пробиви и връщания назад, но с помощта на г-жа Орам и д-р Полак групатасе запазила. От Ню Йорк пишехме редовно писма до Сан Франциско, но в отговорите имличеше огромна неувереност. Един ден в края на годината в офиса в Ню Йорк се появи еднадама алкохоличка. Очите ѝ бяха зачервени и тя не спираше да плаче. Малко преувеличавайкиистината, тя драматично ми каза: „Бил, представяш ли си, ние в Сан Франциско удържахме цялагодина, но на Коледното тържество всички се напихме." Няколко години по-късно, през 1951година, обществото Анонимни Алкохолици получи наградата Ласкер, която ни бе връчена вОперата в Сан Франциско. На следващата вечер проведохме сбирка на АА, залата бешепрепълнена с трезвени алкохолици. Това, което някога беше малко крехко дърво, се бепревърнало в гъста гора.

През 1941 година в групата се включиха такива прекрасни работници като Ник Н., Рей X. иУорън Т. В района на залива започнаха да се появяват нови групи. Ник създаде група в Оукланд,

52

а Вик М. и д-р П. – в Сакраменто. Беше свършена добра работа, която подготви този район забума след статията на Джек Александър в „Сатърдей Ивнинг Поуст". Уорън, който работеше вкорабостроителниците Кайзер, стана първия член на АА в областта на промишлеността. И нещооще по-важно – Уорън и другарите му организираха първата група в място за лишени отсвобода – затвора Сан Куентин. Още преди 1942 година Клинтън Т. Дафи, просветен и либе-рален началник на затвора, се замислил над острата и неотложна необходимост от реформи взатворите, които да са съобразени със специфичните потребности на затворниците, извършилипрестъпления в състояние на алкохолно опиянение. В един свой доклад от онова време Дафиказва: „Смятам, че програмата, която им се предлага и включва образование, професионалнообучение, предоставяне на медицинска, психиатрична и религиозна помощ не е достатъчна.Алкохолиците не се вписват напълно в нея... нищо не може да им помогне, ако не започнат дабъдат решавани проблемите, които са довели до алкохолизма им. Алкохолиците трябва даполучават адекватна за състоянието им помощ и разбиране, каквито съвременното ниво назнания и методи могат да им предложат. Като нов подход за рехабилитация мисля, чеобществото на Анонимните Алкохолици е най-подходящото средство за промяна на живота им."В помощ на Дафи се притекли Уорън и още няколко членове на групата от Сан Франциско. Врезултат на това сътрудничество през 1942 година се появила първата група на АА в затвораСан Куентин. Както Дафи казва: „Ако не беше редовната помощ и разбиране от страна нанашите приятели от АА, главата, посветена на създаването на група на АА в Сан Куентин,нямаше да бъде написана. А ако затворниците алкохолици не бяха осъзнали своите сериознипроблеми и нуждата от помощ, нямаше да можем да се придвижим по-напред от първитеняколко сбирки." Но дори наличието на толкова огромен ентусиазъм и желание не ни спестинякои проблеми. Провеждането на редовни сбирки на АА означаваше, че автомобилите нанашите членове непрекъснато трябваше да влизат и излизат от територията на затвора, коетоповдигаше въпроса със сигурността. Рискът беше голям, но Дафи го пое и надеждите му сеоправдаха. Скоро АА спечели уважението и на други затворници. Много от тях, макар и да небяха алкохолици, пожелаха да посещават сбирките. Моралът при провеждането им бешенеобичаен за подобно място и на сбирките присъстваше само един надзирател, стоящ задвратата на помещението, където се провеждаха те. След известно време статистиката показа, чевместо предишните 80% рецидив, повторно извършващите престъпления алкохолици са само20%. Това убеди в полезността на начинанието дори най-големите скептици. Този успех влезе висторията на АА. Оттогава повече от 300 групи на АА са създадени и работят в различнизатвори. Хиляди бивши затворници алкохолици днес живеят и се реализират на свобода.

Уорън беше и инициатор за създаването на групи на АА в предприятията отпромишлеността. Той постигна значителни успехи в корабостроителниците, където работеше итова бе само началото. След няколко години той, заедно със съпругата си Елис, която също бечлен на АА, убедиха ръководството на една от водещите железопътни компании в страната да сесъгласи да бъдат провеждани сбирки с работниците алкохолици. Уорън и Елис продължаватработата си и до днес, и имат на сметката си възстановяването на стотици работници. Не еучудващо, че железопътните компании, в които има групи на АА имат най-добрите показатели вобластта на безопасността. Убеден съм, че и други компании ще се възползват от тозивеликолепен модел за рехабилитация на своите работници, страдащи от алкохолизъм.

Преди да се върна към резултатите от публикацията в „Сатърдей Ивнинг Поуст", ще випоразходя из крайбрежието на Лос Анджелис. Преди излизането от печат на Голямата книгапрез 1939 година, ние направихме 400 предварителни копия. Те бяха изпратени на различнихора, за да ги прочетат и дадат коментар относно допуснати грешки и неточности и да изкажатмнението си, за да подобрим съдържанието ѝ. В края на годината трябваше да пътувам поработа в Кливланд. Дадох едно от тези копия на мой приятел, юрист. Оказа се, че той е адвокатна много богат млад човек от Кливланд, който по това време живееше на Крайбрежието. Зарадипристрастието си към алкохола, той често попадал в трудни ситуации. Приятелят ми муизпратил предварителния екземпляр на Голямата книга и той буквално я изгълтал на един дъх.Незабавно след това заминал за Акрон, където поверил себе си в ръцете на д-р Боб и Уоли Дж.,при когото живял за известно време. Бившата му жена, Кайе М., не беше алкохолик, но следкато разбрала за промяната в живота му, с огромно въодушевление се появи при нас в Ню Йорк.Беше проникната от духа, който днес цари в семейните групи. След пристигането си, тя посети

53

един социален работник, психологът Джони Хоув от градския Департамент по условноосвобождаване. При него било пълно с пияници, както от болниците, така и от условноосвободените. Джони много активно работел със своите подопечни, но резултатите му билинезадоволителни. Когато Кайе му показала книгата „Анонимни Алкохолици" и му разказалавидяното в двете Меки – Акрон и Ню Йорк, у него се появила надежда. Помолил я да мупомогне, но при определени условия. До този момент Джони работел с пияниците на строгапсихологическа основа. Неговият лозунг бил: „Познай себе си и стани свободен." Книгата за ААбила за него откровение, което в началото не успявал да приеме напълно. Сентенцията „да сеоставим напълно в ръцете на Висшата сила" му била чужда. Просто духовната част на АА небила за Джони. Преданието гласи, че двамата с Кайе направили компромис. Той, както и досега,да продължава със своите лекции, а тя да изпробва някои от идеите на АА с неколцина отусловно освободените. На потенциалните си „клиенти" двамата казали, че могат да приематметода, който им харесва повече. Въпреки, че подобен подход не прилича на общоприетия вАА, той все пак довел до определени резултати. Първи от условно освободените алкохолици,който изтрезнял благодарение на усилията им бил Хал С. Впоследствие той станал основател нагрупата в Сан Диего. Един от останалите – д-р Форест X. в продължение на много години следтова пропагандирал Дванадесетте стъпки в околностите на Лос Анджелис. След първитеколебливи стъпки Кайе и Джони продължили да работят активно и ние искаме да изразимогромната си благодарност за всичко, което тези двама неалкохолици направиха за пияницитеот Лос Анджелис. По това време от нюйорския офис се обадихме на Джони и Кайе, че при тяхще пристигнат художникът Чък и съпругата му Ли – много активен и работлив член на АА.Двамата се озоваха в Лос Анджелис в началото на така наречените „домашни" сбирки. Насбирката, състояла се на 19 декември 1939 година в дома на Кайе на Венеция Авенюприсъствали Кайе, Джони, Ли, Чък и няколко потенциални членове на АА. Ли се съгласила сКайе, че трябва да се акцентира върху духовния аспект на програмата на АА и прочели цялаглава от Голямата книга. След това Джони изнесъл една от своите психологически лекции иразказал за медицинска статия, посветена на лечението на алкохолизма. През следващитеняколко седмици провели сбирки на различни места, които протичали по тази схема – Кайе и Линаблягали на „висшата Сила", а Джони отдавал предпочитание на чисто психологическияаспект. Ли успяла да публикува няколко статии за АА в местните вестници. В резултат към нассе присъединиха нови членове и се сприятелихме с Тед Либъртън, известен журналист, чиитостатии за движението ни имаха голям успех. Но както и очаквахме, тази малка пионерна групасе сблъска с доста проблеми – както лични, така и отнасящи се до идеите на АА. В Ню Йоркзапочнахме да получаваме притеснителни писма от тях: Ли се пробила, обадила се на Джони итой я настанил в болница. Това шокира всички. Но групата продължи криво-ляво да работи. Лии Чък решиха да се завърнат на Изток и оттогава двамата живеят щастливо там и не пият.

През септември 1939 година Морт Дж. от Денвър получил от свой познат Голямата книга.Без дори да я погледне, Морт я хвърлил в куфара и отишъл на гуляй, който продължил двамесеца. Когато дошъл на себе си, се намирал в Палм Спрингс и открил на дъното на куфаракнигата. Силно треперейки, започнал да чете. Било ноември 1939 година. От този ден Морт не еизпил и глътка алкохол. Книгата го променила завинаги. През март 1940 година Морт заминалза Лос Анджелис. Намерил групата от Венеция Авеню и открил, че тя се намира на границата наразпада. Предишните стабилни участници идвали рядко на сбирките. Кайе била толковаразочарована, че обявила, че заминава за Хонолулу. Преди да тръгне, дала на Морт списък симена на алкохолици, при които все още не били успели да отидат. Свещта, запалена в Лос Анд-желис колебливо мъждукала, но не угаснала. Морт веднага се заел със списъка. Още в началотопопаднал на Клиф У., който моментално се хванал за спасителния пояс и спрял да пие. Мортнаел за своя сметка стая в хотел „Сесил" за провеждането на сбирки. Именно тогава се появилФранк Р., който спрял да пие също благодарение на книгата. Постоянен клиент на рехабилита-ционните центрове, Франк Р., който живеел в Аризона, прочел Голямата книга и попредложение на нюйоркската щаб-квартира се отправил към Лос Анджелис, за да проверидостоверността на това, което бил прочел. Скоро това трио основатели започнало да посещавасбирките на Морт в хотел „Сесил". Морт настоявал да се започва с четене на Глава 5 отГолямата книга. Това се превърнало в традиция и отличителна черта на сбирките на АА поЗападното крайбрежие. Групата в „Сесил" била основополагащия камък за АА там. Споровете

54

по повод това, трябва ли сбирката да се основава на „психологията" или на „вярата в Бог, такакакто го разбираме" се изместили в края на сбирките. Голямата книга се превърнала в нещо катоБиблия за тях.

Така се случи, че дълго време никой от възстановилите се алкохолици извън техния районнямал път към Западното крайбрежие. Веднъж получихме от тях писмо, в което пишешеследното: „При нас вече има много случаи на хора, които се отказват от алкохола. Но понякогасе питаме, дали съществуват подобни хора и от другата страна на Скалистите планини? Нитоведнъж не сме срещали човек от Изток, който да е истински трезвеник. Те, както всички знаем,са големи пияници." Под ръководствто на Морт тримата работили много активно. В дейносттаим се включили и техните съпруги. Жената на Морт – Франсис, му оказвала огромна помощ вработата по Дванадесета стъпка. Франк често боледувал и в тези периоди неговата съпругаЕлеонор поемала грижата за неговите хора. Тя водеше и кореспонденцията с нашия офис в НюЙорк. А скоро след появата на статията в „Сатърдей Ивнинг Поуст", Клиф регистрирал у домаси телефон на името на АА, за да приема огромното количество молби за оказване на помощ.Жената на Клиф – Дороти, с всички сили работела рамо до рамо с него. Това, което шестиматанаправиха, ще бъде завинаги вписано в летописите на Анонимни Алкохолици.

Статията в „Сатърдей Ивнинг Поуст" привлече в редиците ни не само огромен брой новичленове, но и няколко десетки невероятни работници от различни сфери на дейност и нива. Безтехния непрекъснат труд групите в Лос Анджелис нямаше да постигнат толкова голям успех. Засъжаление, ограниченият обем на книгата не ни позволява да разкажем подробно за приноса им.През 1943 година двамата с Луиз отидохме в Лос Анджелис и местните групи организирахасреща в залата на Американския легион. Присъстваха хиляди, атмосферата беше невероятна.Това беше потвърждение, че АА може да пресече планини и морета без чужда помощ.

Да се върнем към онзи резонанс, който предизвика статията в „Сатърдей Ивнинг Поуст".Лосанджелиските членове на АА бяха подложени на мощен натиск поради наплива на огромнияброй молби за спешна помощ. Страхувахме се дали ще успеят да издържат на това високотемпо. През 1959 година, седем години по-късно, аз бях на посещение отново там и присъствахна среща, на която се бяха събрали около 7 000 членове на АА и техните семейства. Тогава вокръг Лос Анджелис групите на АА наброяваха най-голям брой членове, в сравнение с всичкиостанали окръзи в САЩ. Днес те са вече 14 000 и са стабилни като скала.

Когато през 1943 година Луиз и аз бяхме на обиколка по крайбрежието, посетихме Док X.,от Орегон, който работеше с алкохолиците в Портланд. А в Сиатъл, щата Вашингтон, сезапознахме с бизнесмена Дейл А., който правеше храбри опити да съхрани малката им група.Той не само успя да я запази, но и да я разшири.

Нещата започнаха да се развиват и в Минеаполис. През 1940 година Чан Ф. и Бил У. отЧикаго трябвало да останат в града принудително за няколко дни, заради разразилата се снежнабуря. Те използвали времето, за да предадат своя опит и знания на Пат Ч. Пат положилтитанични усилия и организирал групи и клубове на АА едновременно. Той успял да убеди единот големите градски магнати да продаде на АА своя градски дом на символична цена. Днес вМинеаполис се намира най-клубноориентираната група в АА. Сърцето на дейността на АА тампродължава да е онзи първи техен дом. А само три години след придобиването му,алкохолиците от Минеаполис успяха да изплатят ипотеката му.

Работата в Бъфало и Питсбърг започна горе-долу по същото време. В центъра на страната сепояви обичаният от всички търговец Джони П. и започна да работи по създаването на група наАА в Канзас Сити, щат Мисури. След това на другия бряг на реката се появи още една група вдругия Канзас Сити, щат Канзас. Искрата там бе запалена от един от първите членове на АА –доктор Майлс Н., превърнал се в национален авторитет по въпросите за биохимичните процеси,протичащи в организма на алкохолика.

В онези години жителите на Бостън Айриш (ирландския район на града), обединиха усилияс няколко жители на Бек Бей (престижен район в Бостън) и здраво хванати за спасителния поясна АА, създадоха прекрасно ядро, от което се разви Съобществото ни в Нова Англия.Бостънската група ни донесе и голяма тъга. Нейният основател така и не успя да се откажезавинаги от алкохола и накрая почина от този страшен недъг. Пади беше твърде болен, за дапродължи започнатото дело. Стъпка след стъпка той потъваше все по-надолу, но всеки път,когато отново опитваше да започне живот в трезвеност, успяваше да предаде посланието на АА

55

на нови хора и по този начин броят на възстановилите се алкохолици в Бостън растеше. Всекипът групата се грижеше за него, опитвайки се да го върне към трезвения живот. После дойдепоследния му запой и той се пресели в по-добрия свят. Но този много болен човек остави следсебе си голяма група и невероятен пример за кураж. Неговите двама първи възстановениалкохолици – Бърт К. и Джени Б., продължават да работят и до днес.

Такава беше нашата младост. Ние можем да разкажем още много други удивителни историии се надявам да имаме възможност да го направим някой път. От тази вълнуваща иедновременно с това плашеща стихия се родиха Дванадесетте традиции на АА, които бяхапубликувани за първи път през 1946 година. Именно на този фон ще разгледаме тезиосновополагащи принципи, които бяха жизненонеобходими за оцеляването на АнонимниАлкохолици.

Всички традиции на АА съдържат признание за това, че нашето братство не е безгрешно.Ние признаваме, че всеки от нас има своите лични недостатъци и че те постоянно низастрашават. Нашите Традиции ни помагат по пътя ни към по-добър живот и работа. Те сапрофилактика на нашите недъзи. Предназначението им е да обединят оцеляването с душевнатахармония, така както Дванадесетте Стъпки съчетават трезвеността с душевния покой за всекичлен на АА.

Дванадесетте традиции пряко посочват много от нашите индивидуални недостатъци. Тепризовават всеки от нас да отхвърли своята горделивост и обидчивост. Изискват лична игрупова жертвоготовност. Изискват да не използваме никога името на АА с цел да се сдобием слична власт, почести или пари. Гарантират равенството на всички членове и независимостта навсички групи. Показват как можем да установим добри отношения помежду ни и със светаоколо нас, как можем да съществуваме и работим в хармония и да бъдем едно цяло. В името наблагополучието на АА, Традициите изискват всеки член и всяка група да се откажат отразлични домогвания, прекалени амбиции и недостойни действия, защото те могат да нарушатединството ни или да доведат до загуба на доверие към нас от страна на целия свят.

Дванадесетте традиции на Анонимните Алкохолици символизират жертвоготовността внашия общ живот. Те са най-мощната сила за единение, която можем да си представим.

Да вземем Традиция 1. Тя гласи: „Нашето общо благополучие трябва да стои на първо място;личното ни възстановяване зависи от единството на АА". Навярно няма друго общество, което да сегрижи толкова много за личното благополучие на всеки свой отделен член. Но, преди многогодини ние разбрахме, че на първо място трябва да поставим общото благополучие; без неголичното е практически невъзможно. Отначало ние се чувствахме като Еди Рикенбахер идругарите му, след като техният самолет претърпял авария над Тихия океан. Те се спасили отсмъртта, но се оказали на малък сал в опасните океански води. За тях нямало съмнения –общото им благополучие трябвало да ги води. Всеки следял дали салът няма да се разпадне,делели храната и водата си поравно.

Нашият случай напомня тяхната история. При нас, обаче, все се намираше някой от болнитеили неотговорни наши членове да разклати лодката и това ни плашеше ужасно. Сега някои отминалите страхове ни изглеждат дори забавни, но в ранните години на АА нещата не стояхатака. Първият ни сериозен проблем бяха пробивите и рецидивите. В самото начало почти всекиалкохолик, с когото общувахме, се връщаше към пиенето. Имаше и изключения – хора, коитоспряха да пият завинаги, но те не бяха много. Някои алкохолици спираха да пият за шест месецаили дори година, а след това решаваха, че вече нямат проблем или им се случваше нещо и сепробиваха. Възприемахме го като катастрофа. В такива случаи се споглеждахме и се питахме:„Кой ли ще е следващият?" Страхувахме се, че алкохолът напълно ще ни унищожи. Но днес ниевиждаме десетки хиляди членове на АА, които вече пет, десет, петнадесет и дори двадесетгодини не са посягали към алкохола. Има и такива, на които им е трудно да удържаттрезвеността си за дълъг период, но групата успява да преодолее това. Страхът се изпарява.Алкохолът винаги е заплаха за всеки един от нас, но ние знаем, че той не е способен да разрушиобщото благополучие.

Друго сериозно притеснение бяха романтичните отношения, които прекрачваха рамките наприличието. Почти при половината наши членове семейните отношения бяха нарушени.Алкохолизмът превръща мъжете в главоболие за семейството, в непредвидими същества, коитосъздават много грижи, а жените им – в майки закрилници и опекуни, които трябва да поемат

56

всички грижи върху себе си. Ако тези взаимоотношения се запазеха и след идването в АА, тосъпрузите започваха да се оглеждат. Пиещите жени, чиито мъже отдавна бяха вдигнали ръце оттях, пък изведнъж се оказваха обградени от внимание. Ту тук, ту там ставахме свидетели навзривоопасни ситуации. Членове на АА започнаха да взимат страна, цели групи – да севълнуват и доста хора – да се пробиват. Имаше случаи, когато грешниците бяха замеряни скамъни. Притеснявахме се както за репутацията на АА, така и за нейната цялост. Но накраяосъзнахме, че не само нашето, но и други съобщества се сблъскват с трудности в отношениятамежду половете; а ние, дори в по-малка степен от тях. Разбрахме, че много често подобниситуации се разрешават сами, ако се отнасяме към хората с търпение и доброта. Грешниците итези, които бяха убедени в своята правота, накрая разбираха колко безразсъдно е поведениетоим. Повечето алкохолици, чиито съпруги бяха преживели заедно с тях най-трудните времена, севръщаха към нормален живот. Така се появи движението на семейните групи Ал-Анон, коетонаправи чудеса за нормализиране на битовите отношения в АА. Опитът им дава невероятнирезултати. Днес процентът на разводите в АА е най-нисък откакто движението съществува.Стана ясно, че проблемът с взаимоотношенията между половете няма да разруши движениетони и нашите страхове се уталожиха.

Както и при всяко друго общество, ние скоро открихме, че сред нас действат други сили,които ни заплашват и те не бяха само пристрастието към алкохола или семейнитевзаимоотношения. Тези сили бяха жаждата за власт, слава и пари. Бяха много по-опасни, защотоги подхранваха чувството за собствена правота, самооправданието и всичкоразрушаващата силана гнева, обичайно замаскирана като справедливо негодувание.

Гордост, страх и гняв – това са основните врагове на нашето общо благополучие. Могат даим се противопоставят единствено братството, хармонията и любовта, подсилени от здрав разуми правилни действия. Традиционните принципи на АА са насочени към това да се подчертаваттези здрави сили и да се засилват. Само тогава е възможно да осигурим нашето общоблагополучие; само тогава единството на АА ще е непоколебимо.

Сега нека разгледаме Традиция 2: „За нашата обща цел има само един върховенавторитет – този на любящия Бог, така както Той се отразява в груповото ни съзнание.Нашите ръководители са само облечени в доверие служители. Те не управляват." Ние в ААусвоихме този принцип много твърдо. Препятствията, които ни пречеха да разберем, чегруповото съзнание на АА може да бъде единствената последна инстанция в нашите дела, бяхапреодолени доста по-трудно от всичко останало.

Аз мисля, че много ветерани все още не вярват в това. Те смятат, че имат повече опит имъдрост в сравнение с новото поколение в АА и че благодарение именно на техните напътствияи ръководство това сегашно поколение е започнало новия си живот. Ние, ветераните, понякогагледаме на своя опит като на право или дори лиценз за безсрочно управление на АА. Когатозапочнем да остаряваме, да се разболяваме и да се уморяваме, ние смятаме, че имаме право даси изберем приемници. Та кой знае как стоят нещата по-добре от нас? Но с времето сесблъскваме със сложни факти от живота на АА. Със съжаление констатираме, че групитенезависимо от това колко ни обичат или уважават, просто не искат сами да се назначаваме затехни ръководители за вечни времена и да насочваме тяхната политика и служба. Те се противяти на това ние да определяме свои приемници, които да работят с тях. Искат да назначаваткомитети по обслужването по свое собствено усмотрение. Отново и отново те ни доказват, чевисшите пълномощия трябва да принадлежат на групата. И за някои от нас е много трудно даприемем това.

Още по-трудно ни е да приемем и това днес е доказано, че груповото съзнание, ако то имадостатъчно информация за фактите, проблемите и принципите, често се оказва по-мъдро отвсеки един ръководител. Ние постепенно стигнахме до извода, че ветеранът понякога имагрешни представи. Заемайки властови позиции, на неговите решения често оказват влияниеличните му предубеждения и интереси. Независимо от огромния опит и продължителна работа,той не е непогрешим.

Но означава ли това, че ветераните са безполезни? Не, не означава. Щом ние, ветераните,признаем груповото съзнание, с приятно удивление откриваме, че групите, които срещатнякакви трудности се обръщат към нас за съвет, защото ние, като хора с наистина голям опитможем да им го дадем. Аз добре си спомням случая, когато за първи път ми се наложи да получа

57

доза от това горчиво, но необходимо лекарство. През 1937 година на Клинтън Стрийт 182 бяхмеизпаднали в сериозни финансови затруднения. Вкъщи, заедно с нас живееха няколкоалкохолици и повечето нямаха никакви средства за съществуване. Заплатата на Луиз бешеединственият ни източник на приходи. В същото време много членове на нашата група, които себяха отказали от алкохола и идваха на сбирките, бяха стъпили на краката си и заработваханемалко пари. Веднъж в болницата Таунс Чарли ме извика в своя кабинет за сериозен разговор.„Чуй какво ще ти кажа, Бил, имам предчувствието, че скоро твоите (вашите) членове на АА щеса толкова много, че ще могат да напълнят дори Медисън Скуеър Гардън. Аз не съм религиозенчовек и трябва да ти призная, че в началото, когато ти се появи тук, доста скептично се отнасяхкъм това, което правиш и искаш да постигнеш. Дори готовността на д-р Силкуърт да сисътрудничи с теб доста ме беше изплашила. Сега, обаче, всичко се промени. Вярвам във вас,момчета. Вашите методи работят." След кратко мълчание той продължи: „Но, сега ме чуй добре,Бил. Не ти ли се струва, че твоята работа няма да те доведе до нищо добро? Ти на практикагладуваш, жена ти продължава да работи в онзи универсален магазин за жълти стотинки. Аалкохолиците, които са около теб и са се възстановили, започват да преуспяват и да печелят. Тиотдаваш на работата си с тях цялото си време, а самият се оказваш седнал в разбита лодка. Товане е редно." Чарли порови в чекмеджето на бюрото си и измъкна оттам един стар финансовотчет. Подаде ми го и каза: „Тук се вижда как моята болница още през 30-те години започна даноси приходи. Хиляди долари на месец. Подобен начин на работа трябва да сработи и днес, носамо ако ти помогнеш за това. Защо не започнеш да работиш тук? Ще ти дам кабинет, нелошбюджет и процент от печалбата. Това, което ти предлагам, не нарушава етиката. Можеш дастанеш нещатен терапевт към моята болница и да постигнеш страхотни резултати."

Бях замаян. Угризенията на съвестта спряха да ме измъчват, когато проумях, чепредложението на Чарли действително не нарушава етиката. Нямаше нищо нередно в това дазапочна да работя като нещатен терапевт. Представих си Луиз, която всяка вечер се прибирашебезумно уморена след целодневната си смяна в магазина. Тя със сетни сили се залавяше даприготвя вечеря за цяла орда алкохолици, които не плащаха дори цент за своята прехрана.Представих си огромната сума, която дължах на кредитори от Уолстрийт и не бях започнал даизплащам. Помислих си за моите приятели алкохолици, които след възстановяването си оталкохола успяха да възстановят и предишните си доходи. Защо да не мога да направя същото?

Макар да бях казал на Чарли, че искам малко време да обмисля предложението му, аз напрактика вече бях решил. Докато се прибирах у дома в Бруклин с метрото, пред очите ми сепояви един пасаж от Библията. В главата ми зазвуча глас, който не спираше да го повтаря:„Трудещият се е достоен за наградите от своя труд." Беше като озарение свише. Върнах се ивидях Луиз, която приготвяше вечерята, а тримата гладни алкохолици, които живееха тогава унас, следяха с нетърпение какво става в кухнята. Отидох при жена си и ѝ съобщих новините. Тясе заинтересува от подробностите, но не се развълнува толкова, колкото бях очаквал. Вечерта сесъстоя поредната сбирка. Въпреки, че много малко от пияниците, които живееха у дома бяхаспрели да пият, други алкохолици го бяха направили. Заедно със съпругите си те се събирахавечер в хола ни. Когато сбирката започна, аз им разказах за предложението на Чарли Таунс.Никога няма да забравя безизразните им лица и хладните погледи, които се втренчиха в мен.Колкото повече напредвах с разказа си, толкова повече се изпаряваше моят ентусиазъм. Посленастъпи дълго мълчание. Плахо се обади един от приятелите ми: „Ние знаем, че ти е трудно,Бил и това никак не ни е безразлично. Често мислим какво можем да направим и се тревожим затеб. Но, това, което ни разказа сега, ни разтревожи повече. Мисля, че всички тук могат да кажатсъщото. Нима не разбираш, че ти не можеш да превърнеш това, с което се занимаваш в свояпрофесия? Независимо от щедростта на Чарли, нима не виждаш, че нашето оздравяване не можеда бъде свързано нито с тази, нито с която и да е друга болница? Казваш ни, че предложениетому не нарушава етиката. Разбира се, то е етично. Но това, което правиш не е свързаноединствено с етиката – то е нещо много по-голямо. Разбира се, идеята на Чарли е прекрасна, новсе пак не е достатъчно добра. Тук въпросът е на живот и смърт, Бил, ето защо не е достатъчнонещата, които правиш да са просто добри, те трябва да са най-добрите. Бил, помниш ли колкочесто си ни казвал на тези наши сбирки, че понякога изгодното е враг на най-доброто? Мисля,че и с това предложение нещата стоят точно така. Не трябва да постъпваш така с нас." Това казагруповото съзнание. Групата беше права, а аз не. Гласът, който бях чул в метрото на беше

58

Божият глас. Тук, на сбирката чух истинския глас на моите приятели и те бяха прави, а аз – не.Трябваше да се съглася с тях.

Нашата група бе подложена на три важни и сериозни изпитания. Те и до днес звънят вдушата ми: „Общото благополучие над всичко", „Членове на АА не трябва да работят катопрофесионални терапевти в областта на алкохолизма" и „Бог, който говори чрез груповотосъзнание е нашият висш авторитет". Тези три основополагащи принципа на нашата традицияводеха и до четвъртия: „Нашите ръководители са само доверени лица; те не ни управляват."

Дълго време Третата традиция също бе загадка. Тя гласи: „Единствено условие, за да станеедин алкохолик член на АА е желанието му да спре да пие." В началото много ни тревожеше въпросътс членството в АА. Всъщност, когато благодарение на пресата АА стана широко известно, ниеизпитвахме ужасен страх. Казвахме си: „Сега дали при нас няма да се появят всякакви страннихора? Много добре знаем, че с алкохолизма вървят и други проблеми и изкривявания нахарактера и поведението." По онова време си бяхме създали някакъв въображаем опростенобраз на алкохолика, който желае да се възстанови – човек без никакви други усложнения,просто пияница в чист вид. Та ние дори за себе си мислехме, че сме точно такива! Когато къмнас се стече огромен поток от търсещи помощ хора, опасенията ни се засилиха. Постоянно сепитахме: „Ами ако сред тях има престъпници? Ако има асоциални типове илихомосексуалисти?" Това беше страх, примесен с голяма доза снобизъм, предубеждение исамодоволство. Но ние просто не знаехме кой ще дойде при нас.

В онези времена всякакви хора намираха своя път към Анонимни Алкохолици. Днес ниесме готови да приемем различните. Например, неотдавна аз разговарях в кабинета си с жена,която носеше титлата графиня. След разговора отидох на сбирка на АА. Беше зимна вечер ипалтата ни в предверието пое един нисичък тих господин. Попитах: „Кой е този мъж?" Някойотвърна: „О, той е от доста време при нас и е всеобщ любимец в групата. Някога е бил член набандата на Ал Капоне." Ето колко различни хора обединява АА сега.

Но измина много време, преди нашето съобщество да стане наистина демократично. Вначалото в различните групи имаше различни правила за членство в АА и ако всички от тяхбъдеха признати, то никой – абсолютно никой, не би могъл да се присъедини към АнонимниАлкохолици. Не след дълго ние си казахме: „Кои сме ние, че да не допускаме хората, коитоимат нужда от помощта ни в АА? За много отчаяни алкохолици АА е последната надежда. Нимаможем да хлопнем вратата в лицето на окаяниците, които са почукали на нея?” – не, нямахмеправо на това. Трябваше да поемем риска, независимо от това какъв е този, който иска да дойдев АА и да се спаси. Нашият престиж можеше и да пострада от това, че сред нас има хора, коитообществото отхвърля по някаква причина. Несъмнено, престижът е нещо много важно, но нимаистинският характер на нашето съобщество не е много по-важен? Кой от нас ще посмее да каже:„Не, вие не можете да бъдете член на нашето съобщество”, приемайки по този начин ролята насъдия, обвинител и дори палач по отношение на своя събрат алкохолик? Опитът, койтонатрупвахме капка по капка в продължение на много години се вплете в Традиция Трета, чийтосмисъл е следният: „Ти си член на АА, ако сам го поискаш. Можеш да заявиш, че си с нас;никой не може да те държи извън организацията. Няма значение кой си, няма значение колкониско си паднал, няма значение колко сериозни са емоционалните ти проблеми – дорипрестъпленията ти, не можем да те оставим извън АА. Ние не искаме да те оставим навън. Не сестрахуваме, че ще ни навредиш, независимо от това колко си деформиран или буен. Ние самоискаме да сме сигурни, че ще получиш същата възможност за трезвеност, която ни бе дадена нанас. И така, ти си член на АА от момента, в който сам заявиш това.”

А сега за Традиция Четвърта: „Всяка група трябва да бъде независима, освен по отношение надела, които засягат други групи или АА като цяло.”

Като един от съоснователите на АА, аз дълго време смятах, че съм длъжен да ръководянашето движение от Ню Йорк. Но скоро открих, че нито аз, нито който и да е друг от щаб-квартирата на АА не може да прави това. Групите ни заявиха: „Харесва ни това, което правите.Понякога вашите съвети и предложения са добри. Но дали ще ги приемем или отхвърлим е нашесобствено решение, решаваме сами. Ние, в своите групи, ще взимаме свои решения. Не ни енеобходимо някакво „правителство” в Ню Йорк или където и да било. Служба – да,Правителство – не.” Четвърта Традиция на АА препоръчва автономност на групите. Стигнахмедо нея сравнително бързо. Те заявяваха какво искат и го правеха, защото имаха правото да

59

допуснат своите грешки.Като пример ще ви разкажа една история. Преди няколко години в някакъв град един мъж

спрял да пие благодарение на АА. Успял да създаде група, бил основател. Бил и много активен идеен мъж. Веднага му хрумнали грандиозни идеи, разбира се, за благото на АА. Той решил, чеза АА ще е необходимо да има много голяма сграда, нищо, че ще струва куп пари. На единияетаж да има клуб, на другия – да се провеждат сбирки, на третия – да се разположат клиника ирехабилитационен център, на четвъртия – нещо като взаимоспомагателна каса, която деподпомага най-закъсалите с малки суми. Така виждал във въображението си този център! Билосновател и успял да убеди в полезността на идеята си членовете. Естествено, той трябвало дабъде и главен мениджър на начинанието. Проектът му включвал създаване на три отделникорпорации: едната за учредяване на клуба, другата – за клиниката и третата – за отдела задаване на заеми. Той разработил шестдесет и едно правила, постановление и устав, които щелида обезпечат нормалната работа на тези корпорации. С изключение на няколко „твърди ореха”,идеята му била приета от много от членовете на АА в града. Той се обърна към нюйоркскияофис за специално разрешение. Няколко от несъгласните с грандиозната му идея също ниписаха за съвет. Отговорихме на всички, че всяка група на АА има право сама да води делата ситака, както смята за необходимо, ако не нанася с това вреда на други групи. И едновременно стова решително, доколкото можехме да си позволим, потвърдихме, че дори не толковаграндиозни идеи в миналото са претърпявали фиаско. Но тази много самостоятелна групаизползва своето право на автономност и игнорира нашите предупреждения. Навярно седосещате какво се случи. След голям шум всичко завърши с провал. Приличаше на взрив отпарен котел. Отзвуците от боричканията на едно силно его с друго такова, се чуха на многомили околовръст. В крайна сметка всички се успокоиха и след известно време получихме писмоот основателя на групата, в което той ни пишеше: „Вие ни казахте, че външните проекти могатда ни бъдат в голяма помощ. Но вие също така ни казахте, че не трябва да ги смесваме с АА. Ааз мислех, че това е не само възможно, но и необходимо. Но вие, момчетата от щаб-квартирата,бяхте прави, а аз – не.” В писмото имаше приложено едно картонче, което той вече бе изпратилна всяка група на АА в Америка. От едната страна то беше разграфено като карта за записванена точките в голфа, а от другата страна беше написано: „Правило 62: „Не се приемайте твърденасериозно”. Така, в съответствие с Традиция Четвърта групата на АА използва своето право нагрешка. И не само това – тя допринесе за служенето в Анонимни Алкохолици, защото смиренореши да сподели урока, който получи. Посмя се над случилото се и продължи напред. Самиятглавен архитект, стоейки посред руините на своята мечта, намери силата да се пошегува съссебе си, което бе проява на истинско смирение.

Някои биха си помислили, че сме довели идеята за автономност на групите до крайност. Всвоя първоначален разширен вариант Традиция Четвърта звучеше така: „Всеки двама или тримачовека, които са заедно в името на трезвеността, могат да се нарекат група на АА при условие,че като група те не принадлежат към друга организация”.6 Това означава, че тези двама илитрима алкохолици могат да се борят за трезвен живот, използвайки всички средства, коитоизберат. Те могат да не се съгласят с някои или дори с нито един принцип на АА, но въпрекитова да се смятат за членове на група на АА. Подобна свръхсвобода не е толкова опасна,колкото може да ви се стори. В крайна сметка и най-големите новатори приемат принципите наАА – или поне някои, за да спрат да пият завинаги. От друга страна, ако намерят средство по-добро за тях от АА или им се удаде да подобрят нашите методи, то ние ще приемем това, коетоса открили за всеобщото благо. Една такава свобода не позволява на АА да се превърне взастинало догматично общество, което не се развива. Дори ако е очевидна неправотата наподхода на някоя от групите, АА трябва да следва изпробвания метод на опита и грешката.Всяка инакомислеща група може да бъде посъветвана, но в никакъв случай не бива да ѝ бъдезабранявано да се присъединява към други организации. Очевидно е, че ние не можем (нетрябва да се допуска никога такова разделяне) да се разделяме на католически групи на АА,протестантски групи на АА, републикански групи на АА, демократически или комунистическигрупи на АА. Групата на АА не трябва да се определя според някакви конкретни течения намедицинско или психиатрично лечение. Ние можем да сътрудничим с всеки, но името „Ано-

6 Този цитат е неточен. Бил има предвид Традиция Трета.

60

нимни Алкохолици” трябва да се свързва и да принадлежи единствено на нас.Много хора се удивляват как АА успява да функционира при тази привидна анархия. В

другите общества действат закони, постановления, санкции, наказания, които се прилагат отупълномощени лица. За щастие, ние разбрахме, че не ни е необходим никакъв ръководен състав.Ние имаме две власти, които са много по-ефективни: едната е добра, а другата – лоша. Отедната страна е Бог, нашият Отец, който простичко ни казва: „Чакам да изпълните моята воля”.Другата власт носи името на Джон Ечемиченото зърно, който казва: „За вас е по-добре даизпълните волята Божия, ако ли не, аз ще ви убия.” И понякога той наистина убива. Когатостигнем до предела, имаме два пътя – или да се подчиним на волята Божия, или да загинем.Смъртната присъда заплашва не само отделния член на АА и неговата група, но и цялотоСъобщество на АА. Тя е и нашата защита от опасността от разпад, и нашата гаранция заоцеляване в съществуващите условия. За нас това е въпрос на живот и смърт.

Но това не е всичко. Според нивото на развитие на отделната личност и групата като цяло,ние започваме да следваме традициите на АА и по други причини. Започваме да ги следваме,защото вече мислим, че те са подходящи за нас. Подчиняваме се на тези принципи, защотосмятаме, че са добри, дори ако нещо в тях предизвиква известна съпротива у нас. След товапристъпваме към най-висшата и най-добра степен на приемане. Ние следваме Традициите иСтъпките на АА, защото сами сме го поискали. Това вече не е въпрос на добро или лошо;следваме ги, защото искаме. Така протича процесът на укрепване на нашето единство иподобряването на ефективността на нашата дейност. Такава е проявата на Божията милост илюбов сред нас.

Голяма част от тези разсъждения ни водят непосредствено към Традиция Пета, която гласи:„Всяка група има само една единствена цел – да предава посланието си на алкохолиците, които все ощестрадат.”

Ние вярваме, че е по-добре да направим едно нещо добре, отколкото да вършим многодруги неща, за които не сме призвани. Такава е основната идея на нашите Традиции,благодарение на която укрепва нашето единство. От това дали ще я опазим зависисъществуването на АА. По-добре е да правиш едно нещо много добре, отколкото много нещанескопосано. Това е централната тема на тази традиция. Около нея се обединява нашетообщество. Самото оцеляване на нашето общество изисква съхранението на този принцип.„Обущарю, дръж се за обущарския си калъп! ..." – за Анонимни Алкохолици това не е празнафраза. Заедно ние намерихме достатъчно мощно лекарство за ужасната болест. Разбира се, ниеможем да се интересуваме от неща като образование, научни изследвания, неврози и т.н. Нотрябва ли да се занимаваме с тях като съобщество? Нашият опит определено говори за това, чене трябва. Ние можем да помагаме в тези области като частни лица и в действителност гоправим. И това е хубаво. Но като общество ние знаем, че не трябва да се отклоняваме от свояпът. Именно нашият собствен опит на алкохолици е най-голямата ни ценност на общия фронт заборба с алкохолизма. Ние можем да предложим такъв подход към алкохолиците, какъвто не бимогъл никой друг неалкохолик. Ето защо върху нас лежи голямото морално и етичнозадължение да се занимаваме само с това и с нищо друго. Ако бяхме намерили универсалнолекарство срещу рак, щяха да ни помолят да лекуваме точно това заболяване, а не някое друго.Нямаше да се занимаваме с това да лекуваме туберколоза или глисти. Щяхме да сесъсредоточим единствено върху рака. Независимо от това, че ние в АА сме много задължени намедицината и религията, ние не можем да станем експерти в тези области. Знаем, чебогословието е работа на свещенослужителите, а медицината и психиатрията – работа налекарите. Разбира се, заедно можем да направим много повече, отколкото поотделно и ето защоние винаги ще си сътрудничим, вместо да се състезаваме. Трябва да вложим енергията си там,където тя ще е най-полезна и необходима.

Ето защо аз толкова настоятелно подчертавам, че единствената цел на АА се състои в товада предадем нашите идеи до онези алкохолици, които все още страдат. Това е главната ни задача иистинското основание за нашето съществуване като АА.

Логично продължение на Традиция Пета е Традиция Шеста: „Една група на АА не може даподдържа, финансира или предоставя името на АА на каквито и да е родствени организацииили странични общности, защото проблемите, свързани с пари, собственост и престиж, ниотклоняват от основната ни цел.” В миналото уставът на нашия Фонд (сега преобразуван в

61

Генерален съвет на АА) позволяваше да се занимаваме с всякаква дейност освен лобиране засухия закон. Ние имахме право да се занимаваме с просветителска дейност, с научниизследвания; можехме да правим почти всичко. Бяхме свикнали да мислим, че имаме нужда отмного пари, за да се справяме с различни неща. Подобни идеи преобладаваха в много групи.Тогава болниците не искаха да си сътрудничат с нас и ние смятахме да открием наши собствениболници и да работим в тях. Необходимо беше да се информират хората за истинската природана алкохолизма, ето защо обмисляхме да провеждаме възпитателна работа сред общественосттаи дори да напишем школски и медицински учебници. Имахме идея да предизвикаме широкообществено преразглеждане на съществуващите нагласи спрямо алкохолиците и на нас да бъдегледано не като на пропаднали, а като на болни хора, каквито в действителност бяхме. Искахмеда разширим дейността на АА и да обхванем както наркоманите, така и престъпниците.Искахме да създадем аналогични на АА групи за хората с депресия и с различни душевниразстройства. Щом можем да се справим с алкохолизма, то можем да се справим с всекипроблем! Безкомпромисната честност на АА би могла да внесе чистота в политиката, а впроизводството – разбирателство между работниците и управляващите. Можехме да се научимда живеем щастливо и ни се искаше да научим на това всички останали. Мислехме, чеСъобществото на Анонимните Алкохолици може да се превърне в инициатор на световендуховен прогрес. Нашите принципи биха могли да променят света!

Да, такива бяха нашите мечти. И те бяха съвсем естествени, защото повечето алкохолици сабанкрутирали идеалисти. Почти всички ние мечтаехме да вършим добри и велики дела, които даса пропити от високи идеали. Бяхме перфекционисти, довели до пълно съвършенство своетоотчаяно пропадане, а сега се мятахме в другата крайност. Провидението в лицето на АА, коетони спаси, ни даде и усещането, че е възможно да реализираме най-смелите си очаквания. Тогавазащо да не поведем и всички останали към този начин на живот?

И така, ние опитахме да открием свои собствени болници. Това начинание се провалиповсеместно, защото групата на АА не е в състояние да се занимава с бизнес – много баби,хилаво бебе. Групите на АА се опитаха да направят някои неща и в областта на образованието.Но когато започваха да разказват за достойнствата на някой образователен проект, хората гислушаха и недоумяваха. АА е движение, което помага на алкохолиците или е някакъвобразователен проект? Да не би АА да е религиозна или медицинска организация? Илиреформаторско движение? Понякога с ужас наблюдавахме как АА биваше обвързвано снaчинания, не всички от които бяха добри и подходящи. Когато установихме колко многоалкохолици от АА волно или неволно се оказваха въвлечени да работят в затворите ипсихиатричните болници, започнахме да мислим за необходимостта от приемане на специалензакон. Някои от нас започнаха да обикалят законотворческите комисии и да агитират зареформи в законодателството. Това привлече единствено вниманието на някои вестници, нищоповече. Разбрахме, че ако нещата продължат така, ще бъдем засмукани от политиката и еабсолютно необходимо да вземем мерки вътре в нашето собствено движение и да премахнемимето на АА от названието на каквито и да било други клубове и рехабилитационни центрове.Немалкото бурни приключения, в които попадахме след различни инициативи на групите инякои членове, ни убедиха, че при никакви обстоятелства не трябва да се оставяме да бъдемвъвличани в странични дейности, независимо колко са добри. Ние, Анонимните Алкохолици, неможем да бъдем всичко за всички, и дори не трябва да опитваме да го правим. Видяхме, че самощом позволим името на АА да бъде използвано за някое странично начинание, започваханеприятности, понякога много сериозни неприятности.

Веднъж едва не попаднахме в противоборството между привържениците и противниците насухия закон. Асоциацията на търговците на спиртни напитки искаше да привлече членове на ААза провеждане на образователна програма. Членовете на тази асоциация искаха да внушат нахората, че прекалената употреба на спиртни напитки е вредна за всички, а алкохолиците нетрябва да пият изобщо. Всичко потръгна много добре. Но след време се оказа, че в своятареклама те се стремяха постоянно да подчертаят, че техният съветник м-р X. е член наАнонимни Алкохолици. Това представяше нещата по различен начин. Хората щяха да решат, чеинициативата идва от Анонимни Алкохолици, които са се заели с просветителска дейност сподкрепата и парите на производителите на алкохол. Ако това се случеше, привържениците насухия режим незабавно щяха да намерят някой друг член на АА, когото да привлекат за

62

популяризиране на техните „възпитателни цели”. И тогава АА щеше да се окаже в центъра набезкрайни спорове. Не можехме да си позволим да взимаме чиято и да е страна в тази борба иедновременно с това да помагаме за възстановяването на алкохолиците.

Наш потенциален „просветител” дойде в нюйоркския офис за съвет. Разбира се, ние муотговорихме, че всяка разяснителна дейност, която е основана на факти е много добро дело итой има пълното право да се заеме с това като гражданин и специалист по връзки собществеността. Но дали трябва едновременно с това да афишира и своето членство в АА? Тойразбра какво искахме да му кажем и отвърна: „Анонимни Алкохолици спасиха живота ми. Товаза мен е най-важното. Аз, разбира се, не искам да въвлека АА в шумни скандали, а това, коетомислех да направя, крие подобна опасност.” Така нашият приятел даде кратко определение наопасността от нашата ангажираност със странични дела. Бяхме разбрали, че не можем дапозволяваме да се използва нашето име за каквито и да било други цели, освен за нашитесобствени.

След това разбрахме и други неща. Разбрахме, че колкото повече АА се занимава само съссвоите собствени дела, толкова повече расте авторитетът ни. Медицината, религията ипсихиатрията започнаха да прилагат някои наши идеи и неща от практическия ни опит. Същотосе случваше в областта на научните изследвания, медицинската рехабилитация и образованието.Започнаха да се появяват групи за терапия на различни проблеми. Те се занимаваха свъзстановяване от хазартна пристрастеност, разводи, правонарушения, наркомании, душевнизаболявания и т.н. Те заимстваха нашите идеи, но ги приспособяваха за своите специфичнинужди. Работеха в своите области без да е необходимо ние да ги учим как да живеят. Нашетовлияние не се ограничаваше само в тези области, то започваше да придобива всеобщ характер.Започна да се проявява в политиката и в бизнеса. Нашата дейност оказва силно въздействие навсички, които се познават с алкохолици, членове на АА и техните семейства. Добрите нипостижения, които някога искахме да внедрим изкуствено, се разпространяваха от само себе си.Днес ние разбираме и признаваме този парадокс: колкото по-строго се придържа АА къмосновната си цел, толкова по-силно е положителното влияние на движението ни извън АА.

Нека сега си поговорим за пари и за отношението на Анонимни Алкохолици към тях.Богатството е унищожило много хора и много народи. Дали ще бъде пагубно и за нас? Парите,особено в Америка, са символ на авторитет, власт и комфорт. Парите могат да направят многодобро, но на практика не съществува порок, който те да не могат да пробудят. Съвместима ли ерепутацията на висока духовност, която има АА, с каквито и да е било пари? Или, напротив,трябват ни много пари, за да можем да вършим повече добри дела? Това е много стара дилема иизкушение, пред което бяхме изправени. Нашите консерватори казваха: „Защо да се изкушавамес пари? Те не са ни необходими. Можем да се срещаме в домовете си и тогава на групите нямада им трябват пари за разходи, свързани с наем на помещения. Защо са ни книги, офиси исветовна дейност? Един алкохолик предава нашите идеи на друг алкохолик. Нека неусложняваме излишно и да стоим настрани от паричните проблеми.” Радикалите мислеха по-различно: „Ние не само трябва да осигуряваме някои основни неща, ние трябва да правим многоповече. Необходими са ни пари за болнични разходи, за терапевти, лектори, рехабилитационницентрове и Бог знае още за какво. Необходими са ни милиони. Откъде, обаче, да вземем тезипари? Можем в началото да помолим цялата общественост да ни помогне, както помага и вмного други благотворителни инициативи, при които се събират сериозни средства.” Следизвестно време ние с радост открихме, че АА не се нуждае от много пари. Когато се разделихмес грандиозните си идеи относно болниците, научните изследвания, рехабилитационнитецентрове и образователните проекти, нашите разходи се оказаха доста скромни. Големите парищяха да са нужни за нашите големи начинания, а не за нас. Ето как се спасихме от товаглавоболие.

Голямо влияние върху нашия начин на мислене оказа философията на Св. ФранцискАсизки. Неговите идеи още от самото начало се разпространяваха от обикновени хора, а не оттеолози, от един човек на друг. Още от стари времена отделни хора са приемали обет за бедност,но да направи такова нещо цяла организация или движение – това беше необичайно и дориуникално. Св. Франциск смятал, че основно условие за съществуването на неговото движение еприемането на обет за бедност от всички, влизащи в него. Колкото по-малко пари и имуществопритежавали, толкова по-малко поводи за спорове щели да имат и вероятността да свърнат от

63

поетия път щяла да намалее. И, както и в случая с АА в наши дни, на него не му трябвали многопари, за да осъществява своята мисия. АА прие мъдростта на св. Франциск. Ние, разбира се, неизискваме обет за бедност от отделните си членове, а бедност за самото движение като цяло.Свеждаме до минимум обслужващите функции и харчим колкото може по-малко пари. Това неозначава пълен отказ от пари, а използването на минимални суми, необходими, за даизпълняваме своята работа. Именно в този смисъл АА провъзгласява принципа накорпоративната бедност. Това е основната гаранция за нашето бъдеще. Независимо от нашатаТрадиция Шеста, обаче, три пъти движението ни бе изправено пред сериозни изкушения.

За първи път това се случи през есента на 1937 година, когато се запознахме с господинДжон Д. Рокфелер-младши и неговите приятели. Възможността да получим неограниченафинансова подкрепа силно замъгли нашите предишни разбирания, основани на идеите на св.Франциск. Д-р Боб и аз, а и повечето от нас бяхме в бедствено финансово положение,семействата ни мизерстваха. Мислите за прилична и добре платена работа, за възможността даоткрием свои собствени болници, да издадем тонове безплатна литература за страдащитеалкохолици, завладяха въображението ни. Но г-н Рокфелер имаше свои съображения по тозивъпрос. Той ни каза: „Мисля, че парите ще развалят всичко.” Думите му не се разминаха сдействията му и АА продължи да съществува в бедност. Св. Франциск ни подари тази идея, аДжон Д. ни остави да живеем в съгласие с нея. Традицията на АА по отношение на парите въз-никна и укрепна благодарение на странната комбинация от тези двама души. Благодарим на Бог,че ни ги изпрати.

Второто изкушение се дължеше на друга крайност. Парите толкова не ни стигаха, честанахме ужасни скъперници и трудно се съгласявахме да поддържаме дори основните сислужби в центъра и регионите, без чиято координираща, информационна и поддържаща дейностдвижението нямаше да може да съществува и да се развива. Ние дори и днес все още сестискаме, когато шапката за поддържане на Интергрупата бъде пусната сред членовете. Имисля, че причината за това не е в бедността на членовете. Колективният външен доход начленовете на АА, който те получават като заплата или друга форма на възнаграждение, днесдостига милиард долара годишно. Когато алкохолиците запазват трезвеността си, тевъзстановяват и предишното си финансово положение, а понякога и го подобряват. Повечето отчленовете на АА не се оплакват от липса на доходи, много от тях заработват двойно повече отсредния за страната доход. Благодарение на новия начин на живот и поведение, който теизграждат в АА, получават прекрасно материално и духовно възнаграждение. И въпреки това сесуетим, когато работата опре до събиране на скромни пожертвования за сведените до минимумразходи на АА. Понякога си мисля, че това е по-добрият вариант. Така не съществува и най-малката опасност движението ни да стане прекалено богато заради доброволнитепожертвования на своите членове!

Във връзка с това ще ви разкажа една забавна, но поучителна история. Тя е свързана с мен.Случи се през 1941 г., веднага след появата на статията в „Сатърдей Ивнинг Поуст”. Доходитеот продажбата на нашата книга все още не бяха достатъчни, за да отговорим на хилядите молбии ние решихме да помолим членовете на АА да направят доброволно годишно пожертвование вразмер на 1 долар на човек, което би ни помогнало да свържем двата края. Това беше първиятпът, когато щаб-квартирата на АА се обърна към групите с молба за някаква помощ. По оновавреме ние с Луиз получавахме по 30 долара седмично, благодарение на мистър Рокфелер.Живеехме в малка стая в сградата на клуба на 24-та улица. Мебелите от къщата ни все още сенамираха на съхранение в един склад и ние буквално бедствахме. Една сутрин наш приятел,който се беше пробил, се събуждаше след запой със замъглен поглед и замаяна глава в скромнияофис на Визи стрийт. Аз сновях из стаята напред-назад, отчаяно ругаейки пияниците за това, четака бавно събират онзи един долар, за който ги бяхме помолили и почти нищо не ни изпращат.Бях в наистина ужасно настроение и започнах остро да се оплаквам от скъперничеството наалкохолиците на своя приятел със замъгления поглед. Разбира се, той се съгласи с мен. За да мудокажа, че аз не съм стиснат като онези, които ругаех, измъкнах една петдоларова банкнота и муя подадох. Тези пари бяха нужни на Луиз и мен за купуването на хранителни продукти, а аздобре си давах сметка, че той веднага ще ги пропие. Но много ми хареса щедрия ми жест. Аз,беднякът, можех да дам цели пет долара, а останалите не можеха да изпратят дори един! Многодоволен от грандиозната си постъпка, вечерта отидох на сбирка в нашия клуб. Дължахме пари за

64

наема на този клуб. В онези времена материалното не биваше да се смесва с духовното. За парине трябваше дори да се споменава. Но, тъй като собственикът на сградата не беше получилнаема си, се наложи да ги споменем. В почивката старият ми приятел Том Б., който водешесбирката в онази вечер, плахо, с извиняващ се тон каза: „Е, момчета, дали да не сложим днес вшапката малко повече? Дължим пари за наем на собственика на сградата.” Седях на стълбите седин от новодошлите, но чух думите му, а и сам добре знаех, че клубът закъснява с наема.Шапката тръгна от ръка на ръка и най-сетне стигна до мен. Бръкнах в джоба си и извадихмонета от 50 цента. Някак си ми се стори твърде голяма. Без да се замислям, я върнах обратно иизвадих друга, от 10 цента. Тя падна в шапката с много тих звук. След секунда се опомних. Аз,който сутринта се хвалех толкова много със своята щедрост, се отнесох към своя клуб по-лошо,отколкото алкохолиците, които забравяха да превеждат в нашия Фонд по един долар. Разбрах,че подаръкът, който направих на пробилия се алкохолик е бил акт на удовлетворение насобственото ми его, а това беше лошо както за него, така и за мен. Всъщност, имаше таковамясто, където духовните въпроси можеха да се преплетат с паричните, и това място бешеименно шапката за събиране на парични пожертвования. От този момент аз никога повече несъм критикувал онези, които забравяха да изпратят своя долар за поддръжката на щаб-квартирата.

Третият случай, свързан с парични изкушения беше най-сериозен. Една вечер членовете нанашия Попечителски съвет се събраха на редовното си заседание. На дневен ред стоеше единпринципен въпрос. Беше починала една жена и когато завещанието ѝ беше огласено, стана ясно,че тя е оставила на Анонимни Алкохолици, чийто попечител беше Фондът, сумата от 10 хилядидолара. Важният въпрос беше можем ли да приемем тези пари.

Какъв спор се разгоря само! Фондът изпитваше много голяма нужда: групите изпращахамного малко пари за поддръжката на офиса, ние харчехме целия доход от продажбата накнигата, но това не стигаше и резервният фонд се топеше като пролетен сняг. Ето защо тези 10хиляди ни бяха много необходими. Някои казваха: „Навярно групите никога няма да могат даподдържат работата на офиса изцяло. Не можем да допуснем той да бъде закрит, работата му етвърде важна. Затова нека да вземем тези пари. А и занапред можем да приемаме подобнидарения, защото все някога ще ни потрябват.” После се чуха гласовете на опозицията. Тенапомниха, че както е известно на Съвета на Фонда, съгласно завещанията на все още живинаши поддръжници, за които те ни бяха казали, ни предстои след известно време да унаследимобщо около половин милион долара. И само Бог знае, колко още подобни завещаниясъществуват, за които още не знаем. Ако не отклоним външните дарения, не се откажем от тяхнапълно, то в един прекрасен ден Фондът ще стане богат. И не само това, ако с помощта нанашите попечители дори леко намекнем на обществеността, че имаме нужда от пари, ние можемда станем невероятно богати. На фона на подобна перспектива тези 10 хиляди долара не са койзнае колко голяма сума, но ако ги приемем, то, подобно на първата глътка за алкохолика, тенеизбежно ще предизвикат разрушителна верижна реакция. Докъде ще ни отведе това? Койтоплаща, той поръчва музиката и ако Фондът на АА приеме пари от странични източници, топопечителите може да се изкушат да водят делата на АА без да отчитат желанията ипотребностите на АА като цяло. Всеки алкохолик, почувствал се свободен от задължения, щешеда свие рамене и да си каже: „О, Фондът ни е богат! За какво има да се тревожа?” Товара наголемите пари можеше да подтикне Съвета към изготвянето на различни схеми, които обичайносе прилагат за умножаване на богатството на фондовете и това щеше отклони АА от неговатаосновна цел. А ако това се случеше, доверието в нашето движение щеше да бъде разколебано.Съветът щеше да се окаже в изолация и да се разпадне под натиска на обвиненията и критикитеот страна на АА и обществеността. Такива бяха доводите „за” и „против”.

След обсъждането нашите попечители вписаха ярка страница в историята на АА. Те сеобявиха в полза на принципа, според който АА завинаги трябва да остане бедно. Оттук нататъкфинансовата политика на Фонда се свеждаше до покриването на разумни текущи разходи иподдържане на малък резерв. Независимо от нашите нужди в онзи момент, Попечителскиятсъвет официално отказа да приеме тези 10 хиляди долара и прие безкомпромисна официалнарезолюция за това, че всички подобни дарове в бъдеще ще бъдат отклонявани по аналогиченначин. От този момент нататък принципът за обща бедност беше твърдо и окончателноутвърден в традициите на АА.

65

Когато вестниците разбраха за това решение, му дадоха широка разгласа и последвалатареакция беше много силна. За хората, свикнали с безкрайни кампании по набиране на средстваза благотворителни фондове, АА представляваше странна и освежаваща гледка. Одобрителниуводни статии в страната и чужбина предизвикаха вълна от доверие към Братството АнонимниАлкохолици. Те посочваха, че безотговорните бяха станали отговорни и че превръщайкифинансовата си независимост в част от традициите си, Анонимни Алкохолици бяха възкресилиедин идеал, почти забравен през този век. Ето защо Традиция Седма днес гласи: „Всяка група наАА трябва да се издържа сама, като отклонява каквито и да е външни дарения."

Традиция Осма гласи: „Анонимни Алкохолици" трябва завинаги да остане непрофесионалнообщество, но нашите служби могат да наемат специални служители."

Анонимните Алкохолици никога няма да станат професионалисти. До известна степенразбрахме смисъла на древните думи: „Даром получаваш, даром давай". Открихме, че припрофесионализма материалното и духовното не вървят ръка за ръка. Почти няма случай навъзстановяване от алкохолизъм с помощта на най-добрите световни професионалисти, били темедици или духовници. Ние не омаловажаваме професионализма в други области, но приемамепростия факт, че на нас той не ни помага. Всеки път, когато се опитвахме да превърнем нашатаДванадесета Стъпка в професионално дело, резултатът беше един и същ – нашата единственацел бе разгромявана.

Вие си спомняте как груповото съзнание на АА ми подсказа, че не трябва да работя вболницата на Чарли Таунс като професионалист и колко бяха прави членовете на групата. Ниерано разбрахме, че членовете на АА при никакви обстоятелства не трябва да приемат заплащанеза разпространяването на идеите на АА, които се предават лично от човек на човек. Това бешенапълно изключено. Ако бяхме допуснали професионализъм на такова ниво, движението нищеше да бъде обречено.

Но проблемът с професионализма има и други страни. В продължение на много години ниесе опитвахме да разграничим кое в АА може да се приема за професионализъм, за който да бъдезаплащано и кое не. Дилемата възникна от потребността да бъдат наемани служители, т.е. отпотребността от хора, които да извършват работа, която не могат или не искат да извършватдоброволци. Дали сътрудниците ни са професионалисти, които трябва да получават заплата?Това беше сложен въпрос.

Доколкото си спомням, за първи път подобна ситуация възникна в стария ни клуб на 24-аулица в Ню Йорк. Доброволци ремонтираха и почистваха помещението, отговаряха нателефонните обаждания и това беше хубаво. Когато вечер си тръгваха, те предаваха ключоветена нощните птици, някои от които се напиваха и се клатушкаха из клуба по всяко време и въввсякакво състояние – това не беше хубаво. Доброволците прекарваха времето си да разчистватслед тях, но колкото и да се стараеха, клубът все си беше мръсен. Стана очевидно, че ни трябвадомоуправител. Обърнахме се към стария Том, бивш пожарникар, неотдавна излязъл отпсихиатричната болница в Рокланд. Подходихме към разговора много фино. Знаехме, че катобивш пожарникар Том получава пенсия. Ето защо му казахме: „Том, защо не се преместиш даживееш в клуба? Там има хубава стая за теб.” Том попита за какъв дявол би му притрябвало даправи това.

— Е, Том, ще разполагаш с хубава стая, а за сметка на това би могъл да се грижиш за клуба.— Седем дни в седмицата? – попита Том.— Е, да.— Какво трябва да правя?— Ами, Том, ще трябва да правиш кафе и да извеждаш пияните, а също и да почистваш

помещението.— И всичко това седем дни в седмицата? – пак попита Том. – Знаете ли, момчета, мисля, че

имате нужда от портиер.— Да, да, разбира се, – веднага се съгласихме, – Трябва ни портиер, прав си.— И не смятате да ми плащате нищо за това, така ли да го разбирам?— Не, не, – казахме ние, – Ако ти плащаме, това ще те превърне в професионалист, а ние

сме Анонимни Алкохолици. Не трябва да смесваме духовността с парите.— OK, тогава – каза Том, – щом няма пари, няма и работа. Аз си върша работата по

Дванадесета Стъпка безплатно, но ако искате да съм портиер на клуба, трябва да ми плащате,

66

нали така?Тогава много от нас работеха и получаваха пари. Но ако искате вярвайте, ние упорито се

пазаряхме със стареца за всеки цент за тази немного приятна работа! Но старият Том беше прав.За да може АА да функционира, трябваше да си наема сътрудници. Днес навсякъде, където ААсъществува, за движението ни, което наброява над 200 хиляди членове, работят всичко навсичко 200-300 платени сътрудници. В това число влизат готвачите, които приготвятхамбургерите в клубовете, хората, които почистват помещенията и жените, които отговарят нателефонните обаждания в централните офиси. В това число влизам и аз. Написах няколко книгии сега получавам приходи от авторските права. Ето къде, накрая, бе прокарана границата –индивидуалното, очи в очи лечение на алкохолика никога не се прави за пари. Но на АА сеналага да наема хора за извършването на определена работа, която осигурява функциониранетона движението.

Дори след като Традиция Осма беше принципно установена, потрябваха години, за даизработим начините за нейното практическо приложение. Възникваха различни ситуации,винаги съпровождани от горещи спорове. С такива емоционални изблици трябваше да сесправят онези членове на АА, които се осмеляваха да приемат предложенията засътрудничество от външни организации, занимаващи се с проблемите на алкохолизма. Таканапример, един университет имаше желание член на АА да се заеме с осведомяването наобществеността с истинския характер на алкохолизма. Същото искаше и една голямакорпорация. Рехабилитационният център на щата прояви желание да има ръководител, койтодействително би съумял да се справя с пияниците. Градът – да има опитен социален работник,разбиращ проблемите, които възникват в семействата на алкохолиците. Комисията на щата поизучаването на алкохолните проблеми искаше да наеме изследовател за научна работа. Това сасамо няколко примера за постове, които заеха членове на АА, но като частни лица. От време навреме членове на АА купуваха ферми или почивни домове, където много алкохолици в тежкоздравословно състояние да могат да получат необходимите грижи. Във връзка с това постоянновъзникваше въпросът може ли такава дейност да бъде смятана за професионална от гледна точкана Традициите на АА?

Нашият дълъг опит дава отрицателен отговор на този въпрос. Членовете на АА, коитоотдават на подобни занимания цялото си време, не правят работата по Дванадесета стъпка свояпрофесия. Стигнахме до този извод, извървявайки дълъг и трънлив път. В началото не виждахмеистинския проблем. В миналото, когато член на АА започваше да се занимава с подобнадейност, почти веднага се изкушаваше да използва името на Анонимни Алкохолици катореклама или за събиране на пари. Рехабилитационните ферми, образователните проекти,законотворческите щатски комитети – всички афишираха факта, че за тях работят членове наАА, които без да се замислят разкриваха своята анонимност заради пропагандирането напроектите си. По тази причина няколко много добри начинания и всичко, което беше свързано стях биваха подлагани на несправедлива критика от страна на групите. Чуваха се викове:„Професионализъм! Това си е чист професионализъм – този прави пари от името на АА!”, макари никой от обвиняваните да не изпълняваше за пари работата по Дванадесета Стъпка.

Нарушението на Традициите в крайна сметка се състоеше не в професионализма, а внарушението на анонимността. Единствената цел на АА биваше компрометирана, а името надвижението – използвано не по предназначение.

Важно е да се отбележи, че сега, когато почти никой от членовете на АА не нарушавапринципа на анонимността пред обществеността, всички страхове се уталожиха. Ние смятаме,че нямаме нито право, нито нужда да спираме онези, които като частни лица желаят да работят внякоя от вече споменатите области. Ако го забранявахме, това щеше да е нарушение начовешките им права. Ние не можем да се обявим за закрита организация, която пази своитезнания и опит здраво заключени. Ако член на АА или който и да е друг гражданин, може дапреуспее в научната област, образованието или работата с хора, защо трябва да му се пречи?Всеки печели от това, а АА нищо не губи. Наистина, някои от проектите, в които са взималиучастие членове на АА, завършиха не съвсем успешно, но това няма никакво отношение къмпринципа, който обсъждаме. Всички тези вълнуващи събития помогнаха окончателно да бъдеформулирана Традицията за непрофесионализма в АА. Цялата ни работа по Дванадесета Стъпка(разпространение на идеите на АА) е безвъзмездна, но хората, които сме наели на служба към

67

АА получават заплата за работата си.Традиция Девета гласи: „АА като общество не трябва никога да се организира; можем

обаче да създаваме съвети или комитети, подчинени пряко на тези, на които служат." Тазитрадиция и до днес буди недоумение у много хора. Как може едно общество да енеорганизирано и в същото време да създава съвети и комитети? Да, за Анонимни Алкохолицитова е възможно.

Когато Традиция Девета беше записана за първи път, тя гласеше: „На АнонимниАлкохолици е необходима само минимална организация." Но нашите възгледи по този въпрос сепромениха. Днес можем с увереност да кажем, че на Съобществото на АА като цяло не е нужнаникаква организация. Не противоречат ли на този принцип създаваните от нас специализиранисъвети и комитети, които сами по себе си са организирани структури? Как можем да говорим занеорганизираност на движение, което създава за себе си система за обслужване? Размишлявайкинад тази загадка, хората питат: „Какво имат предвид като казват, че не им е нужнаорганизация?” Имаме предвид, че АА никога не трябва да има организирано ръководство илиоргани за управление. Е, добре, нека видим. Чувал ли е някой за нация, държава, политическапартия, дори за доброволно сдружение, които нямат правила за членство? Чувал ли е някой заобщество, което да не командва по някакъв начин членовете си и да не изисква от тях да сеподчиняват на определени правила и ограничения? Нали почти всяко общество по земята дававласт на част от членовете си, за да подчиняват другите и да наказват или прогонватпровинилите се? Следователно всяка нация, всъщност всяка форма на общество, трябва да имаформа на управление, осъществявано от човешки същества. Властта, която ръководи иуправлява е същността на всяка една организация.

И все пак обществото Анонимни Алкохолици е едно изключение. То не е изградено по тозимодел. Нито Общата конференция, нито Фондацията, нито ръководството дори и на най-скромната група не могат да издават каквито и да е директиви по отношение на член на АА,нито да го принуждават да ги следва, а камо ли да налагат някакви наказания. Опитвали смемного пъти, но резултатът винаги е бил пълен провал. Групите се опитваха да отстранят някоичленове, но пропъдените се връщаха на сбирките и казваха: „За нас това означава живот. Неможете да ни го отнемете". Комитетите инструктираха мнозина анонимни алкохолици дапреустановят работата си с безнадеждните хроници, но им се отговаряше: „Какво правя поДванадесета Стъпка си е моя лична работа. Кои сте вие, че да отсъждате?" Това не означава, чеедин член на АА няма да приеме съвет или някое предложение от по-опитните членове, но тойопределено няма да се подчинява на заповеди. Няма нищо по-непопулярно от някой ветеран,който отива на ново място и се опитва да показва на тамошната група как да организираработата си. Той и подобните нему „следящи с тревога съдбата на АА" се сблъскват с упоритасъпротива или което е още по-лошо, с подигравки.

Всъщност, АА се отличава с такова отсъствие на организация, че дори някой предложи даразлепим из нашите клубове обява със следния текст: „Тук, момчета, всичко е позволено, самоне пушете трева в асансьорите!”

Може да ви се струва, че главната квартира на АА в Ню Йорк е изключение? Разбира се,хората там би трябвало да имат някаква власт. Но още преди много години както попечителите,така и персоналът откриха, че могат да отправят само препоръки и при това много умерени.Дори трябваше да формулират няколко фрази, които все още се включват в половината отписмата, които те разпращат: „Разбира се, вие имате пълното право да постъпите в този случайкакто желаете. Но по-голямата част от опита на АА подсказва, че ..." . Това отношение неприлича на централно управление, нали? Ние просто си даваме сметка, че алкохолиците немогат да бъдат командвани – нито поотделно, нито колективно.

В такъв момент чуваме как един свещеник възкликва: „Те превръщат неподчинението вдобродетел!" Към него се присъединява психиатър, който додава: „Дръзки сополанковци! Нямада пораснат и да започнат да се съобразяват със законите на обществото!". Човекът на улицатаказва: „Изобщо не ги разбирам. Сигурно не са в всичкия си". Всички тези наблюдателипропускат, обаче, нещо уникално за Анонимни Алкохолици. Ако всеки член на АА не направивсичко възможно, за да спазва предлаганите Дванадесет Стъпки за възстановяване, то той почтисигурно подписва собствената си смъртна присъда. Пиянството му и последващият пъленпровал не са наказание, наложено от хора, имащи власт; те са резултат от личното му

68

неподчинение на определени духовни принципи.Същата сериозна заплаха грози и самата група. Ако тя не се стреми да следва Дванадесетте

Традиции на АА, групата също така може да се провали и да загине. Затова ние от АА сеподчиняваме на духовните принципи, първо, защото сме принудени, а в крайна сметка, защотообичаме начина на живот, до който това подчинение ни довежда. Голямото страдание иголямата любов са двете средства за постигане на дисциплина в АА; ние не се нуждаем отдруги.

Сега е ясно, че никога не трябва да назначаваме комитети, които да ни ръководят, но същотака е ясно, че винаги ще трябва да упълномощаваме хора, които да ни служат. Това е разликатамежду духа на авторитарната власт и духа на служенето – две концепции, които понякога садиаметрално противоположни. Именно в духа на служенето ние избираме неофициален комитетс постоянно подменящ се състав, междугрупов комитет (интергрупите) за областта и Общатаконференция на Анонимни Алкохолици за АА като цяло. Даже нашата Фондация, в миналотодействаща като независим комитет, днес пряко се отчита пред нашето общество. Попечителитесе грижат за бързото и ефективно откликване на проблеми на АА по света.

Така както целта на всеки член на АА е да постигне личната си трезвеност, целта на нашитеслужби е да донесат трезвост на всички, които я желаят. Ако никой не върши ежедневнатаработа, ако телефонът звъни напразно, ако не отговаряме на писмата, тогава АА, както гопознаваме, ще престане да съществува. Връзките ни с хората, които имат нужда от нашатапомощ, ще бъдат прекъснати.

АА трябва да работи, но в същото време трябва да избягва опасностите, свързани с големибогатства, престиж и укрепена власт, които задължително изкушават другите общества.Въпреки че Девета Традиция на пръв поглед се отнася до чисто практически неща,изпълнението ѝ изгражда едно общество без организация, съществуващо само благодарение надуха на служенето – едно истинско братство.

Следващият измислен пример може да послужи като илюстрация на това как се получи тазиуникална ситуация. Да предположим, че някой си Джо Доу пристига в градчето Мидълтаун вСАЩ. Той е член на група на АА от друг град. В Мидълтаун няма група на АА. Джо се чувствасамотен и леко изплашен. Освен това, той иска да разпространява идеите на АА. Ето защо евъзможно той да пусне обява във вестника, че в градчето се е появило АА. Може би, той щеотиде при свещеници, лекари и бармани, за да намери потенциални съратници. Скоро ще сеобразува малка група. Джо по принцип си има маниер на диктатор и първите членове на тазигрупа ще са в ролята на негово паство. Основателят на тази група и неговите приятелипроповядват принципите на АА и решават всички въпроси, касаещи съществуването на групата.След това групата започва лека-полека да се разраства. Известно време новодошлите сесъгласяват с всичко, което казват Джо и ветераните, защото на този етап е невъзможно дапостъпят по друг начин.

Но постепенно ситуацията започва да се променя. Може да се получи някое скарване междуДжо и приятелите му или някой от новите да е с по-остър език и характер и да започне дамърмори: „Колко още тези ветерани смятат да ни командват?” А основателят на групата инеговите приятели се наслаждават на славата си. Те си казват: „Дали пък няма да лошо, ако втова градче установим по-твърдо ръководство на АА. В края на краищата, ние имаме опит. Ивижте, колко добрини направихме за тези пияници! Те трябва да са ни благодарни.” Вдействителност, основателите на групи и техните приятели се държат доста по-благоразумно искромно, отколкото в този случай, но в нашия измислен случай това не е така.

Растящото недоволство започва да подкопава групата. Бедняците бедстват; самотнитетъгуват; проблемите нарастват. Отново зачестяват оплакванията, които с времето прерастват всилен вик: „Тези ветерани си мислят, че ще ни командват цял живот ли? Да вземем да направимедни избори." Основателят на групата и неговите приятели се чувстват уязвени и потиснати. Тесе опитват да закърпят положението, да привлекат на своя страна ту един, ту друг отнедоволните. Но всичко е напразно. Назрява революция. Групата се готви да вземе властта. Акооснователят и приятелите му са били добросъвестни, то те ще могат за известно време дазапазят своето положение. Но ако са се съпротивлявали ожесточено на развитието надемократичната тенденция, много бързо могат да бъдат „свалени от лодката”. Във всеки случайоттук нататък групата ще има комитет с периодично подменящ се състав и ясно определени

69

пълномощия. Неговите членове при никакъв случай няма да могат да управляват или ръководятгрупата. Върху техните рамене ще падне неблагодарната рутинна обществена работа. Такъвкомитет има възможност единствено да организира мероприятията, свързани сфункционирането на групата. Той няма да има право да дава съвети от духовен характер, даосъжда нечие поведение или да издава присъди. Ако някой от членовете на комитета опита да сеналага над останалите, то на следващите избори бързо ще го извадят от състава на комитета.Членовете на комитетите напълно осъзнават, че в действителност са слуги, а не сенатори. Такъве универсалният опит на всички групи в АА. Така в рамките на нашето братство груповотосъзнание диктува условията, на които са длъжни да служат нашите лидери.

Оттук възниква логичният въпрос: „Има ли АА истинско ръководство?” Трябва даотговорим: „Да, има, независимо от привидното му отсъствие." Нека се върнем къмхипотетичният случай със сваления от поста си основател и ветераните. Какво ще се случи стях? Когато тяхното смущение и тъга се разсеят, малко по малко ще започнат промени. В крайнасметка ще се разделят на две прослойки, които на жаргона на АА наричаме „заслужили дейци” и„обезсилени експерти”. Първите разбират мъдростта на колективните решения и не се обиждат,че са лишени от своето положение. Техните разсъждения, подкрепени от големия им опит саразумни и те приемат тихо да се отдръпнат, очаквайки по нататъшното развитие на събитията.Вторите са дълбоко убедени, че групата не може да мине без тях и постоянно се стремят дабъдат преизбрани в „ръководните” органи. Те не могат да се освободят от самосъжалението.Някои страдат толкова силно, че забравяйки за духа и принципите на АА, започват отново дапосягат към бутилката.

Понякога атмосферата на местните организации на АА бива насищана с подобен родстрадания. Почти всички ветерани на АА под някаква форма са минали през този процес. В товачисло влизам и аз. За щастие повечето го понесоха добре и влязоха в групата на „заслужилитедейци”. Такива хора са ценни за АА. Скромно изразяваното им мнение, знанията им и личниятпример често помагат да се излезе по-лесно от различни кризисни ситуации. В сложни моментигрупата винаги се обръща към тях за съвет. Те стават изразители на колективното съзнание,автентичен глас на АА. Те не се нуждаят от мандат, а водят останалите благодарение на личнияси пример. Именно по този път се разви Традиция Девета. Ето защо АА не могат да бъдаторганизирани с използването на някоя от известните форми на управление. Но също така ни еясно, че можем и трябва да създаваме съвети или комитети, непосредствено подчинени наонези, на които служат.

Утре вечер в тази зала ще се разиграе същата драма с лидерството, но вече в мащабите нацялото Съобщество на АА. Колективното съзнание на Анонимни Алкохолици в лицето наизбраните от вас делегати на Генералната конференция ще поеме опеката и грижата зафункционирането на мрежата за Световно служене на цялото АА. Ние, ветераните, напълно вдуха на Традиция Девета, ще се оттеглим встрани и ще помагаме единствено със съвети, аконякога ви потрябват. Нито ние, нито който и да било друг няма да ви насочваме и ръководим. Втози смисъл братството на АА завинаги трябва да остане неорганизирано. Вашата задача е дапазите този важен принцип.

Предполагаме, че безопасното бъдеще на Анонимни Алкохолици силно ще зависи отсъблюдаването на Традиция Десета, която забранява да се влиза в дискусии по общественивъпроси. Тази традиция гласи: „Обществото Анонимни Алкохолици не се произнася по въпроси,които не са свързани с него; поради това името на АА не бива никога да бъде въвличано вобществени дискусии."

Никога от началото на съществуването си Анонимни Алкохолици не са били разкъсвани отсериозни разногласия. Нито пък нашето общество е заемало публично нечия страна по каквитои да е въпроси в този раздиран от вражди свят. Това обаче не е придобита добродетел. Почтиможе да се каже, че сме се родили с нея, защото, както неотдавна се изрази един от ветераните:„Практически никога не съм чувал разгорещен спор на религиозни, политически илиреформистки теми между членовете на АА. А щом не спорим по тези теми помежду си, сигурное, че няма да спорим по тях и на обществени места".

Като че ли водени от силен инстинкт, ние, анонимните алкохолици, още от самото началознаехме, че никога, при каквито и да е провокации, не трябва да вземаме публично страна покаквито и да е въпроси, даже и по такива, които си заслужават. Историята е изпълнена с

70

примери за съперничещи си нации и групи, които в крайна сметка са се разпадали поради това,че са възниквали с цел противоборство или са били въвлечени в такова. Други са се разпадалипросто поради самонадеяност, опитвайки да наложат върху останалата част от човечествотонякакъв „златен век" по свой вкус. В наше време виждаме милиони да загиват в политически иикономически войни, често подкладени от религиозни и расови различия. Живеем снадвисналата опасност от ново унищожение в името на това да се реши как трябва да серазделят между тях даровете на природата и плодовете на човешкия труд. АА се роди в такъвдуховен климат и все пак благодарение на Божията милост процъфтя.

Нека отново да подчертаем, че това нежелание да се борим помежду си или с другите не сесмята за особена добродетел, която да ни поставя над другите. Нито пък означава, че членоветена Анонимни Алкохолици, възстановили правата си на граждани на света, бягат от личната сиотговорност да постъпват така, както смятат за правилно, по отношение на важните въпроси насъвременния свят. Но що се отнася до АА като цяло, въпросът е коренно различен. В товаотношение не влизаме в обществени дискусии, защото ако го направим, обществото ни щезагине. Приемаме, че съхранението и разширяването на дейността на Анонимни Алкохолици енещо по-важно от тежестта, която колективно бихме имали в борбата за някое дело. След катоизбавянето от алкохола е равносилно на живот, за нас е изключително важно да спасимсредствата си за съхранение.

Може да ви се стори, че алкохолиците в АА изведнъж са станали миролюбиви и са сепревърнали в едно грамадно щастливо семейство. Разбира се, съвсем не е така. Както всичкичовешки същества и ние се караме. Преди нещата да се уталожат, АА поне на пръв поглед,приличаше по-скоро на една невероятна по размерите си разправия, отколкото на нещо друго.Директор на корпорация, който току-що бе гласувал за разширяване на предприятието си настойност стотици хиляди долара, на делова среща на АА подскачаше и протестираше срещусъбирането на 25 долара за пощенски марки. Неодобрявайки начина, по който някои се опитвахада ръководят групата, половината от членовете гневно напускаха, за да оформят нова група посвой вкус. Ветераните, временно превърнали се във фарисеи, се цупеха. Яростни атаки бяхаотправяни към хората, които подозирахме в нечестни намерения. Независимо от голямата врява,нашите дребни свади никога с нищо не навредиха на АА. Просто се учехме да живеем и даработим заедно. Трябва да се отбележи също така, че разправиите почти винаги бяха свързани стова, как да направим АА по-ефективно, как да постигнем най-доброто за повечето алкохолици.

Вашингтонското съобщество – движение сред алкохолиците, възникнало в Балтимор предисто години, – почти намерило ключа за решаване на проблемите свързани с алкохолизма. Вначалото то се състояло само от алкохолици, които се опитвали да си помагат един на друг.Първите му членове разбирали, че трябва да се посветят единствено на тази цел. В многоотношения „вашингтонци” приличали на нас. В тази организация имало повече от 500 хилядичовека. Ако се бяха придържали само към основното, то, вероятно, щяха да намерят решениетона проблема с избавлението от алкохолизма. Но вместо това „вашингтонци” позволили наполитиците и реформаторите, на алкохолици и неалкохолици да използват обществото им засвоите цели. Например, по онова време важен политически проблем, предизвикал бурниразногласия била отмяната на робството. „Вашингтонци” твърдо и открито се заели даподкрепят една от страните в разгорелия се спор. Навярно движението щеше да оцелее, дори ислед като заело своята позиция по въпроса за отмяната на робството, но то загубило всичките сишансове в момента, в който решило, че ще се заеме да реформира цялото американско обществов отношението му към спиртните напитки. Някои „вашингтонци” поели кръстоносен поход затрезвеност. Само за няколко години те напълно загубили способността си да помагат ефективнона пияниците и движението им загинало.

Анонимни Алкохолици извлякоха ценен урок от вашингтонската история. Отчитайкипричините за гибелта на това движение, първите членове на АА решиха, че са длъжни да севъздържат от участие в публични дискусии. Като вземем под внимание факта, че повечето отнас много обичат да спорят и трудно се отказват от този си навик, отказът от възможносттапублично да се напада този или онзи е немалко постижение за такива агресивни по своята при-рода хора, каквито сме ние. За да осигурим запазването на нашето братство, ние често отивахметвърде далеч в противоположната посока. Например, преди много години ние силно сестрахувахме да не започнат членовете на нашите групи неправомерно да използват името на АА

71

за набиране на средства, публични дебати или реклама. И ни се струваше, че с разрастването надвижението ни ще расте и броят на тези изкушения. Ето защо, решихме, че трябва да намеримначин, законен начин за защитата на толкова важното за алкохолиците име на АА. Нашитепопечители получиха правен съвет, че това е възможно чрез официалната регистрация на името„Анонимни Алкохолици” във всички американски щати и задграничните държави. Ниезапочнахме тази сложна и скъпоструваща процедура, която в крайна сметка издъхна подкупищата технически и бюрократични проблеми, които се появиха.

Но този въпрос внезапно се появи отново, когато един от големите кинопродуцентивнезапно се обърна към нас за одобрение на сценария за филм, който искаха да нарекат„Господин и госпожа Анонимни Алкохолици”. В този сценарий АА бе представеноедностранчиво и с лош вкус. Макар кинокомпанията да се съгласи да промени името набъдещия филм, те отказаха да внесат съществени промени в този толкова съмнителен сценарий.Какво можехме да направим в този случай? Решихме, че трябва да се сдобием със съдебнорешение, което да забрани на тази кинокомпания неправомерно да използва нашето име.Перспективата за дълги съдебни спорове принуди авторите на филма да внесат в сценарияпромените, които ние изисквахме. В противен случай щяхме да подадем иск, напълнозабравяйки принципа на АА за неучастие в публични спорове. Ето до каква степен напритеснение бяхме стигнали.

След инцидента с филма председателят на Попечителския съвет Бърнард Смит дадезабележителна на пръв поглед идея. Като юрист, той смяташе, че Анонимни Алкохолици лесномогат да убедят Конгреса да приеме специален закон, който да осигури защита на името на АА.Това би ни поставило на нивото на такива световноизвестни организации, каквато е напримерЧервения Кръст. Помислихме си, че дори самото съществуване на подобен закон би могло даспре всички, които биха се изкушили да използват неправомерно името ни. Стори ни сезабележителна идея и всички в щаб-квартирата бяхме много въодушевени. Но Генералнатаконференция, която бе колективното съзнание на Анонимни Алкохолици, имаше другисъображения. Тя ни посочи каква глупост би било официалното узаконяване на нашия начин наживот и превръщането му в юридически инструмент, с когото да можем да атакуваме при всекиповод. Нямаше да ни е достатъчно просто да имаме такова оръжие. При възникване на сериозенповод щеше да ни се наложи да започнем публични съдебни процеси и по този начин да влеземв публична дискусия. Беше все едно някоя армия да изобрети оръжие, но да си мисли, че никоганяма да го използва в битка. Щеше да означава законна организация на движение, чиитоТрадиции настояват то да остане неорганизирано! По мнението на делегатите наКонференцията, трябваше да се откажем от съмнителните достойнства, свързани с нашетоузаконяване и участие в правни спорове и да се доверим на мнението на нашите групи иобществеността като гаранция за защита на името на АА. След дълги спорове ние в щаб-квартирата се съгласихме, че колективното съзнание на Анонимни Алкохолици в лицето наделегатите на Конференцията е по-мъдро от нас. Ето защо никога не се обърнахме към Конгресас молба да бъде приет специален закон за нас.

Резолюцията, която бе приета от Конференцията по този въпрос, заслужава да остане ваналите на АА. Подготовена бе от Боб Т., юрист от щата Мисисипи. Той каза:

„Разгледахме всички аргументи „за” и „против” по този въпрос и го обсъдихме с многочленове на АА, и с делегатите на Конференцията. В резултат стигнахме до следния извод.

1. Предполагаемата вреда, заради която възникна този въпрос, е вече значително намалена.2. В резултат на действията на Конгреса по законен път биха ни били предоставени пълномощия,

чието използване ще противоречи на нашите Традиции и ще ги нарушава.3. Това означава смесване на духовната сила на АА с юридически пълномощия, което, по наше

мнение, би могло да доведе до отслабване на духовната сила на АА.4. Когато молим да ни бъдат предоставени законни права, които да използваме в съда, ние

съответно допускаме възможността за правно регулиране по отношение на самите нас.5. Можем да се окажем въвлечени в безкрайни съдебни спорове, които, в съчетание с

непредвидени разходи и ненужен шум, могат сериозно да заплашат нашето съществуване.6. Предоставянето на официален юридически статут на АА би могло да ни разедини,

пораждайки политиканство и борба за власт.

72

7. От момента на своята поява и до днес АА винаги е било братство, а не организация.Предоставянето на официален юридически статут неизбежно ще ни превърне в организация.

8. Смятаме, че понятия като „вяра” и „начин на живот” не трябва да придобиват официаленстатут.

9. АА могат и ще продължават своето съществувание дотогава, докато съхраняват своята вяра иначин на живот, и държат вратата си отворена за всички мъже и жени, страдащи оталкохолизъм.

Следователно, давайки си сметка за високата цел, която издигна Генералната конференцияи която бе изразена от нейния председател, който каза: „Ние не търсим компромис, аопределеност”, Комитетът единодушно препоръчва на Анонимни Алкохолици да не се сдобивас официален юридически статут. ”

Така беше положен последният камък в основата на Традиция Десета: „ОбществотоАнонимни Алкохолици не се произнася по въпроси, които не са свързани с него; поради товаимето на АА не бива никога да бъде въвличано в обществени дискусии."

Традиция Единадесета се роди от широкия и труден опит в отношенията с обществеността.В своя сегашен вид тя гласи: „Политиката ни във взаимоотношенията с обществеността еоснована на привличането, а не на пропагандата; винаги трябва да поддържаме личнаанонимност пред пресата, радиото и киното.”

Без легионите от доброжелатели АА никога не би се разраснало до днешните си размери.По цял свят огромната и благоприятната реклама от всякакъв вид е основното средство запривличането на алкохолици към редиците на нашето общество. В офисите, клубовете идомовете на АА телефоните звънят непрекъснато. Един глас казва: „Прочетох въввестниците...", втори: „Чухме предаване по радиото...", трети: „Гледахме един филм ..." или:„Видяхме предаване за АА по телевизията..." Не е преувеличение да се каже, че половината отчленовете на АА са достигнали до нас благодарение на тези канали.

Тези, които ни се обаждат не са само алкохолици или членове на семействата им. Лекарипрочитат научни статии за Анонимни Алкохолици и търсят повече информация. Свещеницивиждат съобщения в църковните вестници и също се интересуват. Работодатели научават, чеголеми корпорации одобряват нашето движение и искат да разберат какво могат да направятсрещу алкохолизма в собствените си фирми.

Следователно ние носим голяма отговорност за изграждане на най-добрата за АнонимниАлкохолици политика във взаимоотношенията с обществеността. Смятаме, че въз основа намногобройни болезнени опити сме достигнали до правилната политика. Открихме, че трябва даразчитаме по-скоро на принципите на привличането, отколкото на пропагандата.

Нека видим как действат тези две противоположни идеи – привличането и пропагандата.Ако една политическа партия иска да спечели изборите, то тя пропагандира добродетелите насвоите лидери, за да спечели повече гласове. Някаква заслужила благотворителна организацияиска да набере средства – веднага в писмата ѝ се споменават имената на всички видни личности,чиято подкрепа може да бъде спечелена. Голяма част от политическия, икономическия ирелигиозен живот на света зависи от репутацията на съответните лидери. Хората, коитосимволизират каузи и идеи, задоволяват една човешка потребност. Ние от АА не поставяме товапод въпрос. Ние, обаче, трябва трезво да преценим факта, че постоянното присъствие предочите на обществеността е опасно, особено за нас. По темперамент почти всеки от нас бешенеудържим пропагандатор, а перспективата от едно общество, съставено почти изцяло отпропагандатори, бе ужасяваща. Преценявайки този взривоопасен факт, ние знаехме, че трябвада си наложим самоограничения.

Начинът, по който беше възнаградено това налагане на самоограничения, бе поразителен.То доведе до много по-благоприятна реклама за Анонимни Алкохолици, отколкото можеха дапостигнат всички методи и способности на най-добрите отговорници по печата на АА.Очевидно трябваше по някакъв начин да се дава гласност за АА, затова приехме идеята, че е по-добре да предоставим това в ръцете на нашите приятели. Точно така и стана, и то в невероятнастепен. Ветерани журналисти, при това заклети скептици, се втурваха да предават посланиетона АА. За тях ние бяхме нещо повече от интересен журналистически материал. В почти всичкисредства за масова информация мъжете и жените журналисти ставаха наши приятели.

73

В началото пресата не можеше да проумее защо отказваме всякаква лична реклама. Теискрено недоумяваха защо настояваме за анонимност. По-късно разбраха. Това беше нещорядко срещано в света – общество, което декларира, че иска да направи публично достояниесвоите принципи и дейност, но не и да рекламира отделните си членове. Пресата бе възхитенаот това. Оттогава тези приятели отразяват работата на АА с ентусиазъм, който трудно може дасе открие дори и у най-ревностните ни членове.

Имаше един период от време, когато американската преса оценяваше ползата отанонимността ни по-добре, отколкото някои наши членове. В даден момент около стотиначленове на обществото ни започнаха да нарушават анонимността си пред обществеността. Снай-добри намерения тези юнаци заявяваха, че принципът на анонимност е отживелица, нещоподходящо за ранните дни на АА. Бяха сигурни, че АА може да напредне по-бързо, ако приемесъвременните методи на реклама. Те посочваха, че АА включва много хора, известни на местно,национално и международно ниво. При положение, че самите те са съгласни – а мнозина бяха,защо да не се пропагандира тяхното членство, като по този начин се насърчават и други да сеприсъединят към нас? Това бяха приемливи аргументи, но за щастие нашите приятели отпресата не се съгласиха с тях.

Фондацията изпрати писма до практически всяка вестникарска агенция в Северна Америка,в които се поясняваше, че нашата политика в отношенията с обществеността се основава напривличане, а не на пропаганда и се настояваше за спазване на личната анонимност като най-доброто средство за предпазване на АА. Оттогава издатели и редактори многократноотстраняваха имена и снимки от публикациите за АА; те често напомняха на твърдеамбициозните членове на АА принципите на нашата политика на анонимност. Дори жертвахаинтересни материали за тази цел. Силата на тяхното сътрудничество ни помогна много. Сега саостанали само единични членове на АА, които умишлено нарушават принципа на анонимностпред обществеността.

Това накратко е начинът, по който бе изградена Единадесета Традиция. За нас обаче тя енещо повече от разумна политика в отношенията с обществеността. Тя е нещо повече ототхвърляне на себелюбието. Тази традиция постоянно и на практика ни напомня, че в АА нямамясто за лични амбиции. Чрез нея всеки член става активен пазител на нашето общество.

Спомням си една стара история, която ще ни помогне да разберем някои проблеми въввзаимоотношенията на АА с обществеността. Един от първите членове на АА намислил дасформира в своя град група от алкохолици чрез радиото и местна радиостанция с диапазон наизлъчване около 100 мили, му предложила своята помощ. Той подготвил цикъл от 12 лекции заАнонимни Алкохолици. Те представлявали странна смес от идеите на АА и неговите собственирелигиозни виждания. Започнал да ги изнася с ентусиазма на оратор на летен лагер. Въпрекинашите опасения, резултатите бяха нелоши: при него започнаха да постъпват молби наалкохолици за възстановяване и се сформира група.

Човекът беше опиянен от успеха и замаян от възможните перспективи. Той написа писмо нащаб-квартирата, в което ни осведомяваше, че известна застрахователна компания му е обещалада спонсорира неговия цикъл лекции, за да ги изнесе по национален канал. Възнамерявал даговори от собствено име и да обяви своето членство в АА. Разбира се, за забележителната сиработа щял да получи и щедър хонорар. Възразихме, но без полза. Написахме му, че мнениетона Попечителския съвет е неговите идеи да не се излъчват в национален ефир. Той ни отвърна сгневно писмо, чиято същност се свеждаше до следното: „По дяволите вашите попечители,светът очаква моето послание. Имам право на свобода на словото и ще изляза в ефир,независимо дали това ви харесва или не.”

Този ултиматум много ни разтревожи. Това означаваше реклама, печелене на пари за сметкана АА и нарушение на анонимността – всичко в една опаковка. Ако начинанието се окажешеуспешно от гледна точка на нашия пропагандатор, то всички търговци и желаещи рекламачленове на Анонимни Алкохолици скоро волно или неволно щяха да бъдат въвлечени втърговия с нашата „стока”. Щяхме да загубим всякаква възможност за контрол на нашитеотношения с обществеността.

Щаб-квартирата зае такава позиция: ние отговорихме на нашия приятел с благитенамерения, че той, разбира се, може да се възползва от своето право на свобода на словото. Нодобавихме, че трябва да се съобразява и с нашето право на същото. Дадохме да се разбере, че

74

ако неговите „лекции” се появят в националния ефир, ние ще съобщим за това на всички групина АА и ще ги помолим да изпратят протестни писма до застрахователната компания, спонсорна радиопредаванията, която няма много да им се зарадва. В крайна сметка предаването не сеизлъчи в ефир. След този инцидент Попечителския съвет на АА получи правото да определяполитиката на нашите отношения с обществеността, а сърцевината на отношенията ни свъншния свят стана привлекателността на нашите идеи, а не тяхната пропаганда. Не случайно впървоначалния „разширен вариант” на Традиция Единадест има такава фраза: „Най-добре за насе да ни препоръчват нашите приятели."

Такава, накратко е историята на формирането на Традиция Единадест. За нас това не епросто разумна политика в отношенията с обществеността и не само отрицание на кариеризма.Традиция Единадесет постоянно ни напомня за това, че в редиците на АА няма място за личниамбиции. Също така ни напомня, че в своите връзки с обществеността всеки член на АА трябвада бъде активен пазител на принципите на нашето братство.

Както виждате, анонимността – това е защитна мантия, охраняваща цялото ни братство. Тяе повече от защита, защото притежава и друго измерение – духовен смисъл. И това ни води къмТрадиция Дванадесет, която гласи: „АНОНИМНОСТТА е духовната основа на всички наши Традиции,която винаги ни напомня да поставяме принципите пред личностите."

По мое мнение, от този жизнено важен принцип напълно зависи бъдещето на нашетодвижение. Aко продължим да пазим духа на анонимността и да го прилагаме на практика, щеуспеем да се справим с всички трудности, които застанат на пътя ни. Ако го забравим, ще сеотвори кутията на Пандора и сред нас ще се възцарят жаждата за Пари, Власт и Слава. А щомтези демони на злото ни връхлетят, ние можем да загинем. Аз искрено вярвам, че това никоганяма да се случи. От всички принципи на АА именно този заслужава най-голямо внимание иприлагане. Убеден съм, че анонимността в АА е залогът за дълъг живот на движението ни.

Духовната същност на анонимността е саможертва. Тъй като Дванадесетте Традиции на ААпостоянно ни призовават да се откажем от личните си желания в името на общото благо, ние сидаваме сметка, че духът на саможертвата, чийто символ е анонимността, е тяхната основа. АА едоказало желанието си да направи тези саможертви, които вдъхват на хората увереност внашето бъдеще.

В началото обаче, анонимността не се породи от увереност; тя беше плод на развитите нистрахове. Нашите първи безименни групи бяха тайни общества. Новите членове можеха да ниоткрият само чрез малцина доверени приятели. И най-малкият намек за публичност, дори поотношение на нашата работа, ни ужасяваше. Въпреки че бяхме престанали да пием, все още симислехме, че трябва да се крием от общественото недоверие и презрение.

Когато през 1939 година се появи Голямата Книга, ние я нарекохме „АнонимниАлкохолици". В предисловието беше включено това показателно становище: „Важно е даостанем анонимни, защото понастоящем сме прекалено малобройни, за да можем да се справимс огромния брой лични послания, които предизвика тази книга. Тъй като повечето от нас сабизнесмени или специалисти, при такова развитие на събитията няма да можем да се справямесъс служебните си задължения." Между тези редове е лесно да се прочете страхът, че големиятброй новопостъпващи може да наруши нашата анонимност.

С нарастването на броя на АА групите се увеличаваха и проблемите, свързани санонимността. Ентусиазирани от чудодейното възстановяване на наши събратя алкохолици,понякога обсъждахме онези лични и мъчителни страни на техните случаи, които бяхапредназначени само за ушите на техните наставници. Тогава огорчените жертви справедливоотбелязваха, че доверието им е било излъгано. Когато такива истории се разпространяваха извънАА, доверието в нашата клетва за анонимност бе подкопавано. Това често отблъскваше хоратаот нас. Очевидно името на всеки член на АА и неговата история трябваше да се пазят в тайна,ако такова беше желанието му. Това бе първият ни урок по практическото приложение напринципа на анонимност.

От друга страна с типична невъздържаност някои от новодошлите напълно пренебрегвахавсякаква анонимност. Те искаха да викат за АА от покривите и точно така постъпваха. Едваизтрезнели алкохолици хващаха за ревера първия срещнат и му разказваха историята си. Другибързаха да застанат пред микрофоните и камерите. Понякога се напиваха ужасно и проваляха стрясък групите си. От членове на АА те се превърнаха в АА позьори.

75

Такъв контраст в поведението ни накара сериозно да се замислим. Пред нас се изпречивъпросът: „Доколко анонимен трябва да бъде един член на АА?" С времето ни бе станало ясно,че не можем да бъдем и водевилна група. Трябваше ни много време, за да намерим сигурнапътека между тези две крайности.

Обикновено всеки новодошъл искаше семейството му веднага да узнае какво се опитва данаправи. Той искаше да уведоми и хората, които се бяха опитвали да му помогнат – лекаря си,свещеника си и близките си приятели. С придобиването на самоувереност той преценяваше, че еразумно да обясни новия си начин на живот на работодателя си и на колегите си. Когато сепоявяваше възможност да помогне на други, той можеше с лекота да говори за АА пред коготои да било. Тези разговори в ограничен кръг му помагаха да се отърси от страха, че е заклеймен,и да започне да разпространява вестта за съществуването на АА сред околните си. Много новимъже и жени идваха в АА в резултат на такива разговори. Въпреки че тази форма на общуванене спазваше напълно буквата на принципа за анонимност, тя все пак беше в неговия дух.

Скоро стана ясно, че възможностите на метода „от уста на уста" са твърде ограничени.Нашата работа трябваше да бъде популяризирана. АА групите трябваше да достигнат доколкото се може повече отчаяни алкохолици. Поради това много групи започнаха да провеждатсбирки, открити за приятели и за обществеността, така че средният гражданин да може сам да сеубеди какво представлява АА. Тези сбирки бяха посрещани с предразположение и симпатия.Скоро към групите започнаха да бъдат отправяни молби, техни хора да говорят през обществениорганизации, църковни групи и медицински дружества. Ако се спазваше анонимността и ако сеизискваше от репортерите да не използват имена и снимки, резултатите бяха много добри.

След това се появиха и първите публикации в големите издания, които бяха зашеметяващи.Статиите на кливландския „Плейн Дилър", увеличиха броя на членовете ни от този град отняколко до стотици само за един ден. Съобщенията за обеда, даден от Рокфелер в чест наАнонимни Алкохолици, помогнаха за една година броят ни да се удвои. Прочутата статия наДжек Александър в „Сатърдей Ивнинг Поуст" превърна АА в национална институция. Другивестници и списания търсеха теми, свързани с АА. Филмовите компании искаха да ни снимат.Радиото, а впоследствие и телевизията, ни обсаждаха с молби за предавания. Как трябваше дапостъпим?

С нахлуването на тази вълна от обществено признание си давахме сметка, че тя може да нидонесе неизмерима полза или да ни навлече огромни беди. Всичко зависеше от това, накъде щесе насочат нещата. Ние просто не можехме да позволим на разни самозванци да влизат в ролятана месии и да представляват АА пред обществеността. Стремежът ни към реклама можеше дани разруши. Дори ако само един от нас се напиеше на обществено място или се изкушеше даизползва името на АА за собствени цели, това щеше да ни нанесе непоправима вреда. На товаравнище (преса, радио, кино, телевизия) анонимността – стопроцентовата анонимност – бешеединственият възможен изход. Тук без никакви изключения принципите трябваше да застанатпред личностите.

Тези събития ни научиха, че анонимността е истинско смирение в действие. Тя евсепроникващо духовно качество, което днес навсякъде ръководи живота на АА. Движени отдуха на анонимността, ние се стараем да се откажем от естествения си стремеж като членове наАА, да изпъкнем сред приятелите си алкохолици и пред обществеността. Ние вярваме, чеоставяйки настрана тези съвсем човешки склонности, всеки от нас участва в създаването назащитно покривало, под чиято защита цялото ни общество може да израства духовно и даработи в единство.

Убедени сме, че смирението, изразено чрез анонимността, е най-добрата възможна защитана Анонимни Алкохолици за всички времена.

В последните години осъзнаването на огромното значение на анонимността израсна почудесен и обнадеждаващ начин. Имаше времена, когато много членове на АА нарушавахапринципа на анонимността, в това число влизах и аз. Днес тези случаи са единични, независимоот тщеславните стремежи на нашите алкохолици. Това е надеждна гаранция за още по-забележителни постижения.

Разговорът, който неотдавна проведох с една жена от Тексас, е добра илюстрация заразбиране на жертвите, които сме длъжни винаги да правим. В нейния случай изкушениетобеше необичайно силно, защото тя работи в шоу бизнеса и като актриса и певица е спечелила

76

огромна популярност в цялата страна. Ето какво ми каза тя: „Пея в най-добрите барове и гоправя вече от 15 години. Една година след като дойдох в АА, аз отслабнах доста, изчезнахаторбичките под очите ми и заприличах на нормален човек. Моят мениджър не можеше даразбере какво се случи и накрая, аз му разказах какво се случи с мен. Той веднага предложи:„Защо двамата с теб не разкажем на публиката тази история? Това ще е невероятна реклама и заАА, и за теб.” А аз му отвърнах: „Сигурна съм, че в началото ще е точно така. Някои хора вечего направиха. Но, моля те да разбереш, че аз не бива да постъпвам така. АнонимнитеАлкохолици се придържат към принципа на анонимността – никакви обществени фойерверки.Ние знаем, че АА не може да работи по законите на шоу бизнеса, колкото и привлекателно даизглежда това в краткосрочна перспектива. АА спаси моя живот и моята кариера. Ето защобъдещото благополучие на АА за мен е много по-важно от всякаква реклама, която мога да синаправя в ролята си на член на АА.” След кратко мълчание тя замислено добави: „Знаеш ли,Бил, сред моите слушатели аз често виждам пияни и мисля как бих могла да им помогна. Акоможех от сцената да заявя, че съм член на АА! Но това би донесло само временна полза, налитака? В края на краищата, ние всички ще загинем, ако започнем да постъпваме по този начин.”Слушах я внимателно и бях много радостен заради нещата, които тази жена беше осъзнала.

Доколкото аз самият съм бил винаги предразположен към преследването на слава,богатство и власт, всички Традиции на АА се отпечатаха дълбоко в сърцето ми. Вие, разбира се,помните този отдавнашен случай, когато в нашата гостна на Клинтън стрийт членовете нанашата група ми казаха, че аз никога не трябва да се превръщам в професионалист от АА.Подобни неща се случваха почти с всяка от нашите Традиции. В началото се съгласявах сгрупата, просто защото нямах друг избор – в противен случай щях да се лиша от своетоположение в АА. След известно време, обаче, аз започнах да приемам тези Традиции, защотоосъзнах тяхната мъдрост и правота. Но дори и досега, вътре в мен все още се е запазило някаквосъпротивление. Особено по отношение на анонимността. Надявам се, че днес аз вече съмдостигнал онзи момент от живота си като член на АА, когато спазвам Традициите ни, защотонаистина искам да го направя, защото осъзнавам, че аз и цялото наше съобщество трябва даживеем в съответствие с тях. Ето защо всяка от Дванадесетте Традиции изразява жертвата,която всички ние сме длъжни да направим, за да можем да живеем и работим заедно.

Доктор Боб бе много по-смирен човек от мен. В определен смисъл той беше духовналичност по рождение и не му беше много трудно да спазва анонимността. Той не можеше даразбере защо някои хора се стремят непрекъснато да привличат вниманието върху себе си.Докато беше жив, неговият личен пример за спазване на анонимност ми помагаше и аз да правясъщото. С особена топлота си спомням един случай, за който навярно знаят всички в АА.Когато стана ясно, че доктор Боб е смъртно болен, някои от неговите приятели предложиха дасе издигне паметник или мавзолей за него и жена му Анна, с който да се увековечи паметта наоснователя на АА и неговата съпруга. Това щеше да бъде естествен и трогателен знак навсеобща признателност. Комитетът толкова се увлече по тази идея, че дори му показа ескиз набъдещия паметник. Д-р Боб ми разказа за всичко това с иронична усмивка и ми каза: „Бог да гиблагослови. Те не искаха да направят лошо. Но в името на Бог, Бил, нека и теб, и мен да нипогребат като обикновени хора.”

Година след смъртта му аз отидох на гробището в Акрон, където лежат доктор Боб и женаму Анна. На простия надгробен камък няма нито дума за Анонимни Алкохолици. Някои биха сипомислили, че тази забележителна двойка е отишла твърде далеч в спазването на принципа заанонимостта – толкова решително отказаха да бъде споменато каквото и да било за това нанадгробната им плоча. Но аз не мисля така. Смятам, че този затрогващ и последен в технияживот пример за смирение представлява много по-голяма ценност за Анонимни Алкохолици отвсеки величествен монумент.

77

78

ПРИНЦИПИ НА СЛУЖЕНЕ В АА(Според Дванадесетте Традиции и Дванадесетте Стъпки)

Единствената основна цел, която стои пред всяка група на АА е да предаде своите идеи наалкохолика, който все още страда.

Всяка група на АА трябва да се самофинансира изцяло.Анонимни Алкохолици трябва завинаги да останат непрофесионално общество.Като такова, АА никога не трябва да става организация, но ние можем да създаваме съвети

или комитети, подчиняващи се непосредствено на хората, на които служат.Нашите лидери са само облечени в доверие служители, а не ръководители.Ние се стараем да отнесем смисъла на своите идеи до алкохолиците и да практикуваме тези

принципи във всички наши дела.

Забележка: Изложените тук традиционни принципи от дейността на АА са развити от Бил У. ивключени в изданията „Ръководство за АА” и „Дванадесет принципа на световно служене”.

79

СЛУЖЕНЕ: ТРЕТИ ЗАВЕТ

Днес се събрахме за заключителното тържествено отбелязване на двадесетгодишнияюбилей на АА.

Над нас се развява знаме, на което е изобразен новият символ на АА – кръг, описващтриъгълник. Кръгът символизира движението АА, което работи в целия свят, а триъгълникътпредставлява Трите Завета на АА: Възстановяване, Единство и Служене. В нашия нов чудесенсвят ние получихме свобода от пагубното си пристрастие. Изборът на този символ не бешеслучаен. Свещенослужителите и пророците от древността приемали триъгълника, вписан в кръгкато средство за отблъскване на силите на злото и, безусловно, кръгът и триъгълникът на АА,обозначаващи Възстановяването, Единството и Служенето, носят не само това послание, амного по-дълбок смисъл.

Първата вечер тук, в Сейнт Луис, ние разгледахме основата на нашата триада –Възстановяването, като Първи Завет на АА, на който се основава и от който зависи всичкоостанало. Втората вечер обсъдихме Втория Завет на АА – Единството и неговото огромнозначение за нашето бъдеще. Днес искаме да поразмишляваме над третата съставляваща част нанашата триада – над Служенето, като Трети Завет на АА, който след завършването наКонференцията ще бъде предаден от нас на всички идващи след нас. Така ние ще завършиманализа на нашия символ и нека Възстановяването, Единството и Служенето, които нипозволиха да създадем нашето братство по Божията воля, винаги пребъде под Неговата закрилаи докато Той пожелае да използва това съобщество.

Дванадесета Стъпка на АА, която говори за пренасянето на идеята е основният елемент наслуженето, което нашето съобщество осъществява; това е нашата основна цел и най-важнапричина за нашето съществуване. АА не е просто сбор от принципи, това е действащо братствоза възстановяване на алкохолици. Ние сме длъжни да носим идеите на АА; в противен случай,ние самите ще пропаднем, а тези, до които все още не е достигнало нашето послание могат дазагинат. Ето защо толкова често говорим за това, че вълшебната дума в АА е действие. Следова-телно, действието, дейността по разпространението на идеите на АА е крайъгълният камък нанашия Трети Завет: Служенето.

Но за някои от нас все още има някои неясноти във връзка с Третия Завет на АА. Ние всеоще си задаваме въпроса: „Какво точно представлява този Трети Завет? И как на практика сеприлага „служенето в действие”?”

Отговорът е прост. Служенето в АА, това са всички законни действия, които биха нипомогнали да стигнем до нашите страдащи другари алкохолици. Както вече видяхме,телефонното обаждане свързано с Дванадесета Стъпка е едно от най-важните в АА. Но за даможе разговорът с нас да е наистина възможен и ефективен, е необходимо да съществуваинформация за това как хората могат да се свържат с нас, автомобил, с който да се правятпосещения, пари за бензин и кафе, с което да почерпим събеседника си. И това е само началото.За да помогнем успешно, ние трябва да имаме помещение за провеждане на сбирките, офиси заИнтергрупите, сътрудничество с медицински заведения, възможност за отпечатване иразпространение на книги и брошури. Зa оказване на услуги могат да потрябват комитети,делегати, конференции и попечители. Всичко това подразбира неголеми доброволни паричнипожертвования за функционирането на групите, региона и цялото АА. Нуждите постоянноварират от чашка кафе до поддържането на Генерална щаб-квартира на АА за провеждането наакции в национален и международен мащаб. Всички тези неща са част от Третия Завет на АА.Те са важни за съществуването и развитието на АА. Мечтаейки за простота, ние често сизадаваме въпроса дали не можем да съществуваме и без много от услугите, които сега ААизвършва. Колко хубаво би било да живеем без грижи, разходи, политика и задължения, нали?Но това е само една мечта; в реалността нещата не са толкова прости. Без своите основни услугиАА скоро ще се превърне във формално, объркано и загубило пътя си общество – вбезотговорна анархия.

Когато говорим за някоя конкретна услуга, трябва да си зададем само един въпрос: „Тазиуслуга наистина ли е необходима? Ако не е, можем да се лишим от нея. Но ако тя е наистина

80

необходима, тогава трябва да я запазим. В противен случай няма да изпълним своята мисия поотношение на онези, които желаят и търсят помощ от АА. Вече 20 години ние се опитваме даопределим кои услуги са необходими и кои – не. Надявам се моят разказ за развитието наслуженето в АА да помогне за нашето разбиране на Третия завет.

Позволете да започна своя разказ с моя собствен спонсор, Аби. Когато Аби разбрал колкосериозно е положението с моето пиене, той решил да дойде да ме посети. Аби живееше в НюЙорк, а аз – в Бруклин. Да вземе решение не било достатъчно: трябвало да извърши съответнотодействие и да похарчи пари. Той ми се обади от един уличен телефон и после се качил на метрото– общо 10 цента. Така, с помощта на монетата за обаждането и билетчето за метрото започнапроцесът по съвместяване на парите с духовното начало. Едното без другото не би дало никакъврезултат. Ето как Аби утвърди принципа, че за дейността в името на АА трябва да бъдатжертвани голямо количество време и неголяма сума пари.

А сега да си спомним за някоя от сбирките през нашето първо лято в Акрон. Ние все още небяхме много на брой и се събирахме в гостната на доктор Боб. Анна предоставяше дома си, за даимаме покрив над главите си. Трябваха пари, за да бъде правено кафе. Даваше ги д-р Боб. АкоАнна и д-р Боб не бяха оказали такова гостоприемство, провеждането на сбирките нямаше да евъзможно.

Когато броят на участниците в сбирките в Акрон започна да расте, те се преместиха в домана Т. Хенри и Кларънс Уилямс. Двамата купиха голямо количество допълнителни столове,приготвиха много вечери, а домът им плачеше за ремонт след толкова много и многолюднисбирки. Ние, алкохолиците, не платихме дори цент за всичко това. Т. Хенри и Кларънспожертваха голямо количество време и определена сума пари. Ако не го бяха направили,нямаше да има никакви сбирки.

Мисля, че с помощта на тези нагледни примери можем да разберем каква е истинскатапроверка на служенето в АА. Не е важно, дали това ще е книга, превод, провеждане напоредната конференция или юбилейна среща – принципът остава неизменен и се проверява поаналогичен начин. Необходима ли ни е дадената услуга или не? Това е единственият въпрос, накойто трябва да отговорим.

С разрастването на АА, частните домове вече не бяха подходящи за провеждането насбирки. Трябваше да се преместим в хотелски зали. Дойде времето, когато на групите се наложида поемат сами разходите за наема на помещенията. Започнаха да се събират пари надоброволен принцип, но това бе съпроводено с многобройни жалби. Смяташе се, че участието вАА не предполага никакви разходи. Защо трябваше да се смесва великата духовна идея смеркантилността на собствениците на помещенията, които ползвахме? Но подобна логика неправеше никакво впечатление на последните. Те искаха от нас или да си платим, или да семахнем. Естествено. Ето защо ние си плащахме и доброволните пожертвования станаха част отсъществуването на АА – без тях нямаше да можем да функционираме. И не само това – някойтрябваше да събира тези пари, да ги съхранява и да се отчита за тях. Следователно ни трябвашекасиер. Скоро групите откриха, че им е нужен секретар, а след това и председател. Трябваше дасе направи необходимото и да се назначат или изберат хора за тези длъжности. Това често бесъпровождано от търкания и стремеж за власт, но стана ясно, че групата трябва да оцелее и дафункционира на всяка цена. Трябваше да се намерят начини да се сложат на мястоскандалджиите и хората, стремящи се към власт. Създаването на малък изпълнителен комитет,прилагането на някаква, макар и мека принуда в съчетание с голяма любов и разбиране сеоказаха правилния отговор на проблема. В крайна сметка, този опит ни беше от полза. Помогнана всички нас да пораснем, докато групата продължаваше да работи, защото тя трябваше даработи или всички ние щяхме да претърпим поражение.

В различните градове и райони съществуваха различни проблеми, свързани със служенето.Ако алкохолиците и техните семейства не успяваха да се свържат по телефона с АА, за даустановят контакт, те изпитваха огромно разочарование. Това водеше до ненужни страдания, а внякои случаи и до смърт. Болниците се бяха уморили да оказват спешен и често безплатенприем за такива пациенти. Ситуацията се отличаваше не с простота, а с голяма сложност.Необходимо беше членовете на АА да започнат да помагат като спонсори на пияниците вболниците, за да се постигне по-бързото им възстановяване и да не се изчерпи търпението наболничните власти и те да спрат да ни сътрудничат. Без да обръщат внимание на протестите от

81

типа „Нека не усложняваме всичко”, отговорните членове на местните съобщества с най-голямстаж трезвеност, водени изключително от неотложността на ситуацията, често наемаха малъкофис и секретар, и започваха да работят като управляващ комитет на центъра по обслужването.След това ветераните на съобществата се обръщаха към местните групи с молба за доброволнипожертвования. Ако те не стигаха за издръжката на простата и нескъпа структура, те честододаваха необходимото от собствения си джоб. Ако взета на работа секретарка се оказваше членна АА, това водеше до известни неприятности. Скоро тя с уплах разбираше, че я смятат за„професионален сътрудник на АА”, който получава пари за това, което върши. Разбира се, тезиобвинения бяха необосновани, защото тя изпълняваше задълженията на секретарка и като всякадруга секретарка получаваше възнаграждение за труда си. С годините регионалните комитети иотделните групи извлякоха ценни уроци от този опит. Те разбраха какво в действителност енеобходимо за функционирането на регионалното съобщество на АА и какво не. В резултат натази продължителна работа и борба се появиха съвременните Интергрупи на АА или Главнитерегионални офиси, които изпълняват жизненоважна работа в десетки градове.

В същото време стана ясно, че се нуждаем от услуги, които не можем да вършим сами. Тебяха свързани предимно с хоспитализацията в подходящи медицински учреждения. Лечението ифизическите грижи за най-тежко болните не могат и не трябва да се извършват от членове наАА. И тук на помощ ни се притекоха нашите прекрасни приятели, такива като д-р Силкуърт исестра Игнатия. И оттогава броят на болниците, с които си сътрудничим непрекъснато расте.Сред пионерите на това движение са болницата на Чарлз Б. Таунс в Ню Йорк, болница Св. Томав Акрон, благотворителната болница Св. Винсент в Кливланд, болница Никърбокър в Ню Йорк.Тези и други болници са превъзходни примери за дейността на нашите приятели извън АА,които ни помагат да работим по-добре и ни оказват необходимите услуги.

Освен тези болници, днес имаме внушителен списък на изтрезвителни учреждения –рехабилитационни ферми, щатски клиники и много други, а също и различни специалисти игрупи за помощ, съставени от онези граждани, които са заинтересувани от решаването напроблема с алкохолизма. Оказват ни помощ юристи, специалисти по проблемите с лишените отсвобода, образователни комитети, психиатри, големи промишлени компании. Невъзможно е даоценим голямото значение на тяхната подкрепа за АА.

Помощ ни оказаха и религиозните организации. На практика получихме благословията навсички църковни движения. Преданите служители на църквата индивидуално работеха с многоот нас, давайки съвети и помагайки за религиозното разбиране и духовния подем.

Без помощта на тези външни за АА хора и организации, ние, навярно никога нямаше даможем да започнем своята дейност и да продължим да се развиваме толкова успешно. Това бяхажизнено необходими услуги, които и до днес продължават да са такива.

Голяма услуга от друг характер получихме от нашите приятели от вестниците, списанията идругите средства за масова информация. Тези организации осигуриха за АА безплатна рекламаза милиони долари. Те доведоха при нас десетки хиляди алкохолици и никога нищо не поискаха,освен нашето сътрудничество за разпространяването на информация за дейността на АА поцелия свят. Знаем, че без помощта на тези наши приятели развитието ни би било много по-бавно.

А сега ще ви разкажа за дейността на АА по целия свят. Доколкото повечето от нас не сасвързани с тази дейност, не са много онези, които знаят как се създаваше структурата насветовното АА и какви са успехите в тази област. За онези, които са запознати с тази история, тяе едно от най-важните и вълнуващи постижения в нашето съществуване.

В онзи есенен ден на 1937 година, когато д-р Боб и аз си дадохме сметка, че вече околочетиридесет от нас са се възстановили от алкохола, се запитахме: „Как може да споделим тозиопит? Как да разпространим тази информация?” Д-р Боб се беше възстановил две и половинагодини преди този ден, а аз не пиех вече от три години. Цялото това време мина вусъвършенстване на програмата за възстановяване и в стремеж да се откажат от алкохолаколкото е възможно повече хора. Но алкохолиците по целия свят, които искаха да се избавят отсвоето страдание бяха милиони. Как да им предадем този огромен шанс, който ние имахме?Придвижвахме се напред със скоростта на костенурка и беше очевидно, че няма да успеем дастигнем до повечето от тях. Ето защо не можехме да си позволим да останем някакво тайнообщество, за което почти никой не е чувал. Устното предаване на идеята от няколко

82

възстановили се алкохолици беше не само бавен, но и опасен начин за разпространяване наинформация. Нашите идеи, на които възлагахме толкова големи надежди, можеха да бъдатизкривени до неузнаваемост. Беше очевидно, че нашето братство носи надежда и ние смедлъжни да я предоставим на хората, да излезем на светло.

Можеше да се предвиди, че за лечение в Акрон или Ню Йорк ще успеят да дойдат многомалък процент от алкохолиците по целия свят. Следователно, трябваше да намерим път, покойто ние да достигнем до всички тях. Един от начините бе да отделим пари и да изпратимнякои от нашите членове като мисионери. Получавахме сигнали, че повечето болници не желаятда работят с алкохолици. Те бяха пълни с пациенти, които представляваха по-достойни обектиза лечение. Смятахме, че ако започнем да работим като нещатни сътрудници в някои болници,можем да използваме получените средства, за да финансираме дейността на мисионерите. Освентова беше необходимо да изложим нашите методи и идеи на хартия. Книга, в която да епредставен нашият опит би могла да отнесе нашите идеи и до най-отдалечените кътчета наземята. Повече от това – такава книга би могла да предотврати изкривяването на идеите иинформацията, което неизбежно започна след като се сдобихме с известност. Тя щеше дапослужи не само като ръководство за алкохолиците по пътя към тяхното възстановяване. Чрезнея бихме могли да разкажем своята история на целия свят, т.е. щеше да послужи за връзкамежду нас и цялото общество. Ето в каква посока бяха насочени мислите ни.

Идеята за написването на книга много се хареса на д-р Боб. Но когато станеше дума заплатени мисионери и получаване на доходи за сметка на болниците, у него се появяваха явнисъмнения. Бях привърженик на тези идеи и не споделях неговите страхове и притеснения.Чувствах, че ще ни потрябват пари, много пари. Никой от нас не можеше да посвети цялото сивреме на работата си в АА, ако не получехме материална подкрепа отнякъде. И не трябваше даочакваме от нашите членове, че те ще захвърлят работата си и ще забравят за нуждите на своитесемейства, за да се захванат с безплатна мисионерска дейност. Ако направехме свои болници, затова също щеше да е нужно сериозно финансиране. Само за подготовката на книгата щеше даотиде много време, а естествено и пари. Нито д-р Боб, нито аз разполагахме със средства. Идвамата бяхме потънали в дългове. Всички останали членове на АА се намираха в подобноположение. Просто беше необходимо да намерим пари или щяхме да престанем дасъществуваме. Д-р Боб беше само наполовина убеден от тези мои доводи и задаваше правилниявъпрос: как тези трудности могат да повлияят на основната идея на нашето движение, а именнода предаваме посланието на другите алкохолици без да използваме принуда и без да извличамематериална изгода от това. Накрая той ми каза: „Защо не съберем всички акронци и не проведемсреща на тази тема в дома на Т. Хенри? Нека видим какво мислят те за това.”

Осемнадесетте акронски алкохолици, събрали се у Т. Хенри, без никакъв ентусиазъмизслушаха нашите предложения. Аз се стараех да изложа колкото се може повече убедителнидоводи в полза на мисионерската дейност, организирането на наша болница и издаването накнига. Независимо от своите съмнения и силен скептицизъм, д-р Боб енергично ме подкрепи,особено за необходимостта от издаването на книга. Но само щом млъкнахме, започнаха да ниразбиват. Всички отхвърлиха напълно идеята за изпращане на мисионери. Казаха, че платенитесътрудници ще унищожат идеята за доброволност в работата с алкохолиците и за нас това щебъде краят. Ако се захванем с болничен бизнес, всички ще решат, че това е някаквомошеничество. Повечето смятаха, че трябва да избягваме рекламата, защото ще ни затрупаттолкова много молби, с които няма да сме в състояние да се справим. А някои се изказаха ипротив книгата и брошурите. Кога, питаха те, апостолите са се занимавали сами с разпрост-ранението на печатна информация?

Ние с д-р Боб отново се заехме да обясняваме и спорът стана доста горещ. Доводите ни неуспяха да окажат върху всички желания от нас ефект и преминахме към гласуване. С минималнапреднина, независимо от енергичните възражения, групата в Акрон постанови, че трябва да сезахванем с всичко предложено – да изпратим мисионери, да организираме болница и да издадемкнига. Но никой от събралите се не изрази желание да вземе участие в това. Ако са нужнитолкова много средства, то по-добре аз самият да замина за Ню Йорк, където се търкалятголемите пари и там да ги набавя. Такова беше решението на събранието и ние се оказахме вдоста рисковано положение. В последващите години бях много благодарен на непреклоннотомалцинство. Тяхното убеждение, че участието в голям бизнес и привличането на платени

83

мисионери би могло да ни унищожи, се оказа абсолютно правилно. От друга страна, акомнението на тези ултраконсерватори нищо в АА да не се променя никога, се бе наложило, тоние нямаше да постигнем никакво развитие и в крайна сметка АА просто щеше да изчезне.Макар и в онзи момент аз да не разбирах това, груповото съзнание на АА вече бе започнало даработи в търсене на правилното решение относно нашето бъдеще. Повечето участници от оновасъбрание ми позволиха да действам както исках. Относително лесно игнорирахме предупреж-денията на малцинството. Но, както ще видим, това беше само временно.

Доста въодушевен, аз се качих на влака и се прибрах. Правех грандиозни сметки как нашитенови предприемачески идеи ще ни донесат милиони долари. Нашата малобройна нюйоркскагрупа ми оказа по-голяма подкрепа от акронците. Много от нюйоркчаните скоро бяха заразениот великите ми идеи. Струваше ни се, че да съберем пари за такова благородно дело няма да еникак трудно. Казвахме си: „Ама, разбира се, това е едно от най-големите медицински идуховни постижения за всички времена. Богатите ще го разберат и ще ни помогнат. Не могат дане го направят, нали?” След това се оказа, че сред членовете на нюйоркската група има дваматалантливи пропагандатори, които напълно споделяха моите виждания. Ето колкомногообещаващо започна първият (и последен) кръстоносен поход на АА за набиране насредства.

Направихме списък на богати хора, за които предполагахме, че няма да откажат да нипомогнат и започнахме да им се обаждаме. За наше изумление, от цялото начинание не излезенищо. Някои от тези хора изразяваха известни симпатии, но никой от тях не беше истинскизаинтересуван. Почти всички смятаха, че туберкулозата, ракът и Червения Кръст са много по-подходящи за благотворителност. Защо трябваше да помагат на многобройните окаяни имизерни пияници да възстановяват живота си, след като сами бяха виновни за бедите си?Напълно обезсърчени, накрая разбрахме, че алкохолиците никога няма да се сдобият с голямапопулярност в качеството си на обект за мащабна благотворителност.

Бях много натъжен и потиснат и в това настроение посетих своя шурей, д-р Леонард В.Стронг-младши. В офиса му произнесох една доста остра тирада по повод скъперничеството инедалновидността на богаташите. На нашето движение, без съмнение, му бе отредено дапромени света. Какво им става на хората, че не го разбират? Леонард вече бе слушал всичкотова и по-рано, и уморено ми отвърна: „Някога познавах един човек – Уилард Ричардсън.Доколкото помня, той имаше връзка с благотворителната работа на Джон Д. Рокфелер.Предполагам, че е доста близък със семейството му. Ако е още жив, мисля, че ще си спомни замен. А може и още да работи за Рокфелер. Ще му се обадя и ще разбера.”

Леонард вдигна телефона, набра някакъв номер и от другата страна на линията прозвучагласът на един от нашите бъдещи най-големи приятели, г-н Уилард Ричардсън, който каза:„Привет, Леонард, къде се изгуби толкова дълго? С удоволствие ще се видим, разбира се.” Моятшурей отвърна: „Имам един близък, мой роднина, който постигна известни успехи въввъзстановяването на алкохолици. Може ли да дойдем заедно и да поговорим с теб за това?”Господин Ричардсън се съгласи да се срещнем на другия ден.

На сутринта двамата с Леонард слязохме с асансьора на 56-ия етаж на Центъра Рокфелер,където се намираше обширния офис на Джон Д. Рокфелер-младши. Скоро се ръкувахме с г-нРичардсън – възрастен господин със сияещи очи и необикновено симпатично лице. Той ни приемного топло и сърдечно. Показа дълбок интерес към историята на нашето движение, за която муразказах. След като ме изслуша, този забележителен човек каза: „Струва ми се, че трябва да сесрещнем още веднъж. Какво ще кажете следващата седмица да обядваме заедно?”

В асансьора моят шурей се видя с друг свой приятел, който като разбра защо сме били всградата, каза: „О, срещнали сте се с г-н Ричардсън? Той е човекът, който ви трябва, ако искатеда получите някакви средства от г-н Рокфелер. От дълги години управлява частните мублаготворителни фондове.” Това беше поразително. Ето го прекият път към успеха! Най-накраяси намерихме покровител! Край на нашите парични затруднения! Все пак, успяхме да убедимнякого в нашата кауза.

По време на обяда с г-н Ричардсън следващата седмица моите надежди укрепнаха. Тойживо се заинтересува от историята на АА и нашите нужди. Предложи да се срещнем ощеведнъж в неговия офис в Центъра Рокфелер. Щеше да доведе на срещата и г-н Албърт Скот,председател на попечителския съвет на църквата Ривърсайд, г-н Франк Амос, негов близък

84

приятел, занимаващ се с реклама и г-н А. Лерой Чипмън, секретар, който отговаряше за някоилични дела на г-н Рокфелер. И, разбира се, на срещата щеше да присъства и д-р Стронг, койтони запозна. Аз трябваше да доведа д-р Силкуърт и някои от нюйоркските алкохолици, а същодоктор Боб и няколко от нашите приятели от Акрон. Прибрах се у дома в Бруклин и силноразвълнуван се обадих веднага на д-р Боб. Бяхме на седмото небе от щастие.

Най-накрая настъпи историческата вечер, беше декември 1937 г. Вечеряхме и след това сеозовахме в зала за закрити съвещания в офиса на г-н Рокфелер-младши. Зад голямата масастолът, на който седнах беше още топъл и ми казаха, че от него само преди минутка е станалсамият г-н Рокфелер. След това столът стана още по-горещ от обзелото ме вълнение – виждахкак се приближаваме към успеха!

Последва неловка пауза в очакване на нашите изказвания. Струва ми се, че бяхме обзети отнякакъв благоговеен страх. След това някой предложи всеки от присъстващите алкохолици даразкаже своята история, както бихме го направили на сбирка на АА. Прозвучаха няколкоразказа за нашите нещастия, когато пиехме и за начина, по който се възстановихме. Когатосвършихме, разбрахме, че сме направили дълбоко впечатление. Г-н Скот, койтопредседателстваше срещата, възкликна: „Но това, за което говорите е чистото християнство отI-и век!” и веднага преминавайки към целта, той попита с какво може да ни се помогне.

Настъпи нашият звезден час. Споменах, че са ни необходими средства за заплати засътрудници, създаване на болница и издаване на литература. Разбира се, бихме могли дазапочнем със скромна сума, но, в крайна сметка, за тези неща щяха да потрябват значителнисредства. Осмелих се да кажа, че ние неотложно се нуждаем от пари. Макар и тези начинания даса свързани с известен риск, съществува още по-големият риск изобщо нищо да не направим.Доктор Силкуърт и останалите наши приятели бяха на същото мнение.

След това г-н Скот зададе въпроса, който и до днес можете да чуете навсякъде в АА: „Нямали тези пари да нанесат вреда на вашето движение?” – попита той. Започна дискусия и ниебяхме засипани от въпроси: „Няма ли да създадат парите обособена прослойка напрофесионалисти сред вас? Няма ли професионалните сътрудници да нанесат вреда наиндивидуалния подход, който сега действа така успешно? Няма ли да се превърнеорганизирането на верига от лечебни заведения във фатално отклонение от курса, взимайкипредвид всички необходими за това средства, сгради и оборудване?” Тези толкова многовъпроси започнаха да ни обезкуражават. Макар присъстващите да бяха спокойни, това коетоказваха, изцяло приличаше на изказванията на развълнуваното малцинство на онази среща вАкрон. Ние разбирахме, че тези въпроси са в реда на нещата и целят да изяснят ситуацията,защото хората, които ги задаваха бяха естествени и добронамерени. Отвърнахме, че вече смемислили за посочените рискове, но накрая сме стигнали до извода, че още по-опасно ще бъде,ако нищо не се предприеме. Дълбоко убедени в справедливостта на това, което казвахме, ниепродължихме да отстояваме нашата гледна точка, като използвахме същите аргументи, коитобяхме използвали и по-рано в Акрон. Накрая нашата логика направи нужното впечатление нанашите нови приятели. Те се съгласиха, че действително са ни необходими парите, за коитомолим, или поне някаква сума.

Във връзка с това г-н Амос (който след това стана голям приятел и дългогодишен попечителна АА) обеща да се запознае с историята на нашето съобщество, за да подготви обоснованамолба за финансиране към г-н Рокфелер. Г-н Амос се срещаше с АА за първи път и ние бяхмемного развълнувани от това свидетелство за неговия интерес и щедрост. Предложихме му да сезапознае с акронската група, защото в Акрон се намираше нашата първа и най-голяма група.Освен това, ако се стигнеше дотам да открием наша болница, най-хубаво щеше да бъде тя да сенамира в Акрон, където можеше да бъде ръководена от д-р Боб. Имаше още една причина, закоято не споменахме, за да не притесним д-р Боб. Макар че той не пиеше вече от две години, всеоще не бе успял да възобнови своята хирургична практика. Хората много се радваха, че говиждат трезвен, но все още не бяха сигурни. Много казваха: „Да, той е трезвен днес, но каквоще стане, ако се напие на сутринта, когато трябва да ме оперира?” Знаехме, че доктор Боб можеда загуби дома си, чиято ипотека закъсняваше да изплаща и ако ни бе съдено в скоро време даполучим пари, то той се нуждаеше от тях повече от всички нас.

След една седмица Франк Амос дойде в Акрон и старателно си изясни ситуацията. Говори сместните жители и с много колеги на д-р Боб. Посети няколко сбирки и си поговори с всеки от

85

алкохолиците от АА. Огледа и една голяма свободна сграда, подходяща за болница. Франк сезапали много по тази идея и се върна в Ню Йорк, пълен с ентусиазъм. В заключителната част насвоя оптимистичен доклад, той препоръчваше на г-н Рокфелер да ни отдели като началенкапитал сумата от 50 хиляди долара. С помощта на тези пари щеше да бъде възможно да сеокаже помощ на няколко от нашите най-нуждаещи се членове, да се направи първата вноска запридобиване на сградата за болницата и да се решат проблемите на д-р Боб с ипотеката.

Г-н Ричардсън незабавно предаде този отчет на г-н Рокфелер, който според нас, щеше да сезаинтересува от написаното. Там имаше и медицина, и религия, и много полезна работа –всичко в едно. Дик Ричардсън добави към отчета на Франк Амос и своя разказ за това, коетобеше видял и разбрал за АА. Г-н Рокфелер го изслушал много внимателно и бил изключителновпечатлен. Оттогава той неведнъж е казвал, че неговото сътрудничество с АнонимниАлкохолици е едно от най-хубавите и вълнуващи преживявания в живота му.

Въпреки това, г-н Рокфелер категорично отклонил молбата за голяма парична сума,независисмо от това, че нашият проект напълно отговаряше на насоката на неговатаблаготворителна дейност. Препрочитайки доклада на Франк, той казал на стария си приятел г-нРичардсън: „Дик, страхувам се, че парите ще развалят това страхотно начинание.” Посочилсвоите доводи и те били аналогични на онези, които бяха изказани от малцинството вакронската група. Джон Д. Рокфелер-младши се ръководел от желанието си да защитидвижението АА от самото себе си и от ненужните рискове, които крият парите, собствеността ипрофесионализма. Това беше един от превратните моменти в историята на АА. Голямотобогатство на Рокфелер би могло да ни погуби.

Тогава Дик Ричардсън описал отчаяното финансово положение, в което се намирахме аз ид-р Боб. Като научил за това, г-н Рокфелер казал: „Ще преведа за техните нужди 5000 долара,които ще бъдат под опекунството на църквата Ривърсайд. Можете да се разпореждате с тезипари по ваше усмотрение. Това ще им даде някаква временна сигурност. Но движението имтрябва в най-скоро време да започне да се самофинансира. Ако вие и останалите не сте съгласнис това мое решение, ако действително мислите, че на това движение са необходими пари,разбира се, вие можете да им помогнете да ги съберат. Но, моля, занапред не молете мен заповече.”

Това беше много значима новина за Анонимни Алкохолици, макар тогава тя да ни се сторилоша новина. По същество, това беше съкрушителен удар по нашите надежди. Но ние с д-р Боббяхме благодарни за това, че макар и за известно време, бяхме измъкнати от бедственото сиположение. Неголемият ипотечен кредит за дома на д-р Боб беше изплатен и дваматазапочнахме да получаваме по 30 долара на седмица, което щеше да продължава, докато суматане бъде изчерпана. Що се отнася до всичко останало, нашата ситуация не се промени с нищо.Перспективите за изпращане на платени мисионери, откриването на болници и издаването накнига се стопиха като пролетен сняг. Дик Ричардсън беше явно разочарован, а също и неговитеприятели Амос, Чипман и Стронг. Когато разбрахме, че те не са напълно съгласни с решениетона г-н Рокфелер, ние подновихме молбите си за помощ. Дали не познават други богати хора,към които можем да се обърнем с по-голям успех? За наша радост и четиримата смятаха, че товае възможно и ние често се срещахме, за да обсъдим ситуацията.

До пролетта на 1938 г. вече бяхме оформили план за действие. Беше решено, че ни енеобходим освободен от данъци дарителски фонд, където да постъпват средствата от богатипокровители като част от дължимите им данъци, които ако отиваха за благотворителност,биваха опрощавани от данъчните власти. Този фонд щеше да е отговорен пазител на тезисредства и да гарантира разумното им използване. Господата Ричардсън, Амос и Чипман сесъгласиха да станат попечители на фонда, а също и моят шурей, д-р Стронг. Такива бяхапървите стъпки по създаването на Фонда на алкохолиците (който неотдавна бе преименуван вГенерален съвет на АА). След това Франк Амос ни предостави ценна помощ в лицето на младияси приятел Джон Ууд, който започваше своята кариера в една от известните адвокатски канторив Ню Йорк. Този талантлив юрист започна да взима участие в нашите заседания и да правинеобходимото за създаването на Фонда.

Първо трябваше да изберем име на нашето начинание. След дълго обсъждане решихме да гонаречем Фонд на алкохолиците. Името ни се стори звучно и правещо впечатление. Все ощеувлечени от велики идеи, ние решихме, че нашите попечители трябва да действат според устава,

86

който им позволяваше да предприемат всякакви действия, касаещи алкохола или алкохолизма, сизключение на лобиране в полза на приемането на „сух закон”. Смятахме в устава на Фонда дабъде записано и правото ни да се занимаваме с просветителска, изследователска дейност имного други неща. Грижата за нашите членове щеше да бъде само една от разнообразнитедейности, които щяхме да имаме право да упражняваме. Така Фондът на алкохолиците получисвое име и си изработи устав.

След това започнахме да работим над юридическите аспекти. Решихме, че в Попечителскиясъвет трябва да влизат и алкохолици, и неалкохолици. Последните трябваше да имат минималноболшинство от един глас. Това гарантираше на нашите членове и на бъдещите спонсорирешаваща роля на неалкохолиците при разпределението на средствата. Тогава г-н Ууд учтивопомоли да му предоставим точно определение за това кой може да бъде смятан за алкохолик икой за неалкохолик. Дадохме следното определение: алкохоликът е болен човек, който не трябвада пие никога. И съответно – неалкохоликът е напълно здрав човек, който може да пие, акопоиска! В това нямаше никакъв юридически смисъл и г-н Ууд, все още озадачен, накрая сеотказа от опита да даде описание на алкохолика с юридически термини. Но скоро намери изходот ситуацията, като ни предложи да съставим прост договор за учредяването на доверителнияфонд и да го подпишем. Така можеше да бъде избегната необходимостта от приемане наформален устав. Не след дълго този документ беше готов и Фондът на алкохолиците започна даработи.

В състава на нашия първи Съвет (борд) влизаха петима попечители. Дик Ричардсън, ФранкАмос и д-р Стронг бяха членовете неалкохолици, а от страната на алкохолиците избрахме д-рБоб и един човек от Ню Йорк. След известно време този човек се проби и започна да пиеотново, но ние бяхме предвидили подобна възможност. Връщането към алкохола означавашеавтоматична оставка и на мястото му бе назначен друг алкохолик. Беше май 1938 година.

Както ни бяха обещали, нашите приятели съставиха списък с богати хора, към коитоможехме да се обърнем и от началото на лятото до есента ние усърдно се заехме да работим потози списък. Смятахме, че възможността за избор дали да платят част от данъците си надържавата или да ги дарят на Фонд като нашия, ще стимулира хората към благотворителност инашите финансови проблеми ще бъдат решени. Но се оказа, че дори такива привлекателниатрибути каквито бяха освобождаването от данъци и присъствието на отговорни попечителинеалкохолици, не променят нещата по същност. За известно време ръка ни протегна КарлтънШерууд, приятел на Дик Ричардсън. Г-н Шерууд много успешно се занимаваше със събиране насредства за най-разнообразни благотворителни цели, но в крайна сметка разбра, че едва ли щеможе да ни помогне, тъй като самите ние бяхме настроени твърде мрачно и неопределено.Работата не потръгна и сметките на нашия Фонд оставаха празни. Изглежда бяхме приключилис това.

През март или април 1938 година аз започнах да работя над книгата, която след това излезепод името „Анонимни Алкохолици”. Докато провеждахме великата си кампания по набиране насредства, аз вече бях завършил своята история и бях написал чернова на сегашната Втора глава.Размножаването и разпространяването на копията на тези две глави беше един от елементите накампанията, която приключи толкова бързо.

В опитите си да ни вдъхнат кураж, нашите приятели настояваха всеки месец да бъдатпровеждани заседания на Съвета на попечителите. Известно време на тези заседания не сеслучваше нищо особено, с изключение на изказването на съболезнования по поводненавременната кончина на нашия Фонд. Но на една от тези срещи през ранната есен на 1938година Франк Амос изказа идея, която в действителност ни откри пътя към нашето бъдеще. Тойказа: „Един мой приятел, Юджин Ексман е редактор на религиозна литература в издателскакъща „Харпър”. Много вероятно е той да се заинтересува от вашата книга. Защо не се срещнетес него и не му покажете готовите глави? Аз ще организирам срещата ви.”

И така, аз отидох да се видя с Джин Ексман, който след това се превърна в един отзабележителните приятели на АА. Разказах му историята на нашата борба и му предадох своитепърви авторски опити. В мое присъствие Джин внимателно прегледа текста на двете глави. Следтова ме попита: „Ще можете ли да напишете цялата книга в този стил? И колко месеца ще виотнеме това?” Разтреперих се от вълнение, но се овладях и отговорих: „Мисля, че ще успея.Вероятно ще ми потрябват 9 или 10 месеца.” Тогава той ми направи неочаквано предложение: „

87

Ако това ще ви помогне, смятам, че издателството би могло да ви даде аванс в размер на 500долара за сметка на авторския хонорар. Тази сума след това ще бъде приспадната отвъзнаграждението, което ще получите след като книгата бъде реализирана.”

За пореден път се почувствах като литнал към облаците и побързах да съобщя тази великановина на своите приятели. Тръгнах първо към Франк Амос, но по пътя моето въодушевлениезапочна да спада, помрачено от неспокойни мисли. Да предположим, че тази едва започнатакнига някога се превърне в настолна книга за страдащите алкохолици и членовете на АА. Тогаванашият основен писмен труд ще бъде на разположение на външен за АА издател, наистина,достоен и надежден човек, но все пак чужд на нашето движение. Ето защо започнах даразмишлявам дали няма да е по-добре правата за нашата книга да са собственост на нашетобратство. После си помислих и за онези 500 долара аванс. Когато книгата стане готова, аз щесъм задължен на издателството с тази сума. За да си оправим сметките с тях ще е нужно дапродадем доста голямо количество екземпляри. Да предположим, че все някога книгата ще бъдеиздадена и ще добие голяма популярност. Тогава ще получим молби за помощ от хилядиалкохолици и техните семейства. А няма да разполагаме с достатъчно средства, за да се справимс тази ситуация.

Не казах на Франк нищо за тези свои опасения и с радост видях как светна лицето му,когато чу новината. Във всеки случай, беше много приятно да разберем, че голямо издателство,каквото бе „Харпър” е проявило интерес към книгата, а опитен редактор като Джин вярваше, чеще се получи наистина добра книга. Този случай се превърна в една от тухличките, градящинашата увереност, че ще можем да доведем създаването на книгата до добър край.

На следващото заседание на Фонда нашите приятели се усмихваха щастливо, слушайкиподробностите по проекта за издаването на книгата от „Харпър”. Беше първият лъч на надеждаот много месеци насам. Нашите попечители бяха единодушни, че договорът с „Харпър” еправилно решение.

По-рано бях споделил своите опасения относно предложението на „Харпър” с някоиприятели в Ню Йорк, но повече не бях споменавал за това пред никого. Но сега, макар инеохотно, аз разказах на попечителите това, което не ми даваше покой. Моите доводи невпечатлиха никого от членовете неалкохолици на Съвета. Те ми напомниха добре известнияфакт, че авторите рядко сами издават своите произведения и имат права над тях. Срещатазавърши в минорен акорд. Не стигнахме до единодушно мнение и не беше взето никакворешение.

Скоро след това с работата се зае един от най-енергичните и пробивни хора, които съмсрещал. Това беше моят приятел Хенри П., който някога бе заемал ръководна длъжност вкомпанията „Стандард Ойл” и бе първият алкохолик в нюйоркската група, който успя да спре дапие, макар и не завинаги. Той беше протеже на д-р Силкуърт и често посещаваше болницатаТаунс. Не беше пил от две години. Хенри беше червенокос, невероятно енергичен и кипящ отидеи, които генерираше ежеминутно. Той не влизаше в състава на попечителите на Съвета иформално неговото мнение нямаше никакво значение, но това не беше важно. Беше способентърговец и умен мъж. Каза ми: „Слушай, Бил, защо да продължаваме да работим с тезипопечители и с този Фонд? Те не успяха да съберат нито цент и не виждам да могат някога да гонаправят. Защо не поставим работата по бъдещата книга на делова основа и не създадемакционерно дружество? Ще продадем акции на нашите приятели в Ню Йорк. Ако не успеем даги убедим да си купят, ти гарантирам, че те ще пожелаят да ни дадат пари назаем за тованачинание.” Някога работех на Уолстрийт и подобна идея вече ми бе хрумвала, но мащабите наХенри бяха доста по-големи и той излъчваше увереност. Нашето движение да организирасобствено издателство и, може би, да се разделим с Фонда. Казах му, че попечителите никоганяма да приемат такъв план, а аз не исках да ги обиждам по никакъв начин. Но Хенри бешедоста по-дебелокож от мен. Беше неумолим. Каза, че това просто трябва да бъде направено инакрая аз се съгласих.

Все още силно разтревожен за съдбата на това начинание, аз се върнах при Джин Ексман ичестно му разказах какво смятам да направя. За мое най-голямо изумление, той се съгласинапълно, а това беше в ущърб със собствените му интереси, че общество, каквото е нашето,трябва самò да издава собствена литература и самò да контролира този процес. Нещо повече,той смяташе, че имаме добри изгледи за успех. Макар мнението на Джин да нямаше голямо

88

значение за непосредственото решаване на проблема с попечителите, все пак ние с Хенрипочувствахме, че получаваме подрепата, от която се нуждаехме.

Без да губи време, Хенри незабавно се зае да обработва членовете на нашата нюйоркскагрупа. Той ги ловеше поединично, убеждаваше, притискаше, хипнотизираше. Вървях след негокато се стараех да изглаждам раздразнението от доста агресивния му подход и да разсеявъзникналите подозрения относно мотивите за нашите действия. След две седмици енергичнапропаганда членовете на източното подразделение на АА без особен ентусиазъм дадоха своетосъгласие. Д-р Боб изпитваше съмнения, но също се съгласи. Но мислеше, че на този етап енеразумно да предлагаме за разглеждане този въпрос на нашите акронски приятели. Смяташе,че такава пропаганда би могла да бъде отчасти оправдана в Ню Йорк, но много малко акронцищяха да успеят да разберат ползата и необходимостта от това да имаме свое собственоиздателство. Освен това той искаше да оповестим идеята пред Попечителския съвет. В никакъвслучай не трябваше да ги игнорираме.

В същото време двамата с Хенри продължавахме да усъвършенстваме своя план. Колкотоповече разисквахме идеята, толкова по-добра ни се струваше тя. Трябваше да изготвим многоубедителен проспект за представяне на акционерното дружество, за да се съгласят алкохолицитеда вложат своите пари в покупка на акции на компания, която все още не бе издала нито еднакнига. Отидохме при Едуард Блекуел, президент на „Корнуол Прес”, една от най-големитепечатници в САЩ. Той ни обясни, че цената на печата за книга среден размер трябва да бъдеоколо десет процента от цената ѝ на дребно. Разходите по отпечатването на книга от около 400страници ще са по-малко от 1 долар на бройка. Ако продажната цена на нашата нова книга е 3,5долара, както планирахме с Хенри, то щяхме да получим значителна чиста печалба. Нетрябваше да плащаме процент на книжарниците, да плащаме за реклама, да понасяме загубите,които са обичайни за издателите, ако книгата не се продава. Разбира се, нашата книгазадължително ще се продава добре и ние задължително ще получим голяма печалба. Всичкоизглеждаше твърде хубаво, за да е истина.

На следващото заседание на Попечителския съвет аз представих всичко, което бяхмепроучили във връзка с нашия проект. Предполагах, че реакцията щеше да е негативна и точнотака се случи. Беше ми много трудно да изразя своето решително несъгласие с тезизабележителни приятели. Не постигнахме единодушие и срещата на попечителите бе отложена.Знаех, че независимо от възраженията, трябва да доведа тази работа докрай. За мен ситуациятабеше угнетяваща. Хенри, обаче, не беше ни най-малко потиснат. По цели нощи той работешенад рекламните проспекти. Основните аргументи бяха следните: от издателство „Харпър” нибяха казали, че това ще бъде една наистина добра книга и дори ако заплатим на нашите групи ина външни разпространители по долар на екземпляр, за да я предлагат, пак за АА щеше даостане огромна чиста печалба. Разходите по отпечатването на книгата щяха да са много малки ицената ѝ щеше да бъде по 2,5 долара с меки корици или по 3,5 долара с твърди, а когато сепоявяха рецензиите и съответната реклама, бяхме убедени, че книгите ще се продават с вагони.

В проспекта се предлагаше да учредим компания с номинална акция от 25 долара.Нюйоркските алкохолици и техните приятели можеха да закупят една трета от всички акции, аостаналите две трети щяха да бъдат разпределени между Хенри и мен като възнаграждение засвършената работа. За да успокоим попечителите, решихме, че полагащият ми се авторскихонорар ще бъде приведен във Фонда на алкохолиците. Хенри приложи към проспектадиаграма, илюстрираща очакваната печалба от продажбата на сто хиляди, петстотин хиляди идори 1 милион екземпляра от книгата! Вече не си спомням всички негови надежди, но помня, чебяха фантастични. Аз не напълно споделях неговия оптимизъм, но бях уверен, че доходите откнигата ще дадат възможност на някои от нас да посветят цялото си време за работата си в АА ида организират Генерална щаб-квартира за нашето съобщество. Независимо дали нещата сеполучат по очаквания начин или не, аз оставах убеден, че АА трябва самò да притежава праватаи да контролира издаването на своя литература.

За да реализираме проекта си трябваше да направим още две важни неща. Да горегистрираме като юридическо лице и да му изберем име. Хенри се погрижи за това. Доколкотобъдещата книга трябваше да е само първата от много други, той смяташе, че нашето издателствотрябва да бъде наречено „Уъркс Пъблишинг Инк" (Издателски дейности АД). Това меустройваше, но му напомних, че докато не сме регистрирали акционерното дружество не можем

89

да пуснем акции за продажба, а ни трябваха пари за юридическите процедури. На следващияден Хенри ми показа кочан с бланки за акции, които беше купил от една книжарница. На всякаот тях беше напечатал: „Уъркс Пъблишинг Инк”, номинална цена 25 долара”. В долния край набланката пък имаше подпис: „Хенри П., президент”. Започнах да възразявам срещу тованарушение, но Хенри безгрижно отбеляза, че не трябва да губим време и да се безпокоим задреболии.

Така започна това велико начинание. Оставаше да видим какво ще се получи. Хенри знаешевсички уловки, до които прибягват успешните търговци и незабавно започна да действа. Катовихър се носеше сред нюйоркските алкохолици и техните приятели, предлагайки им да закупятакции от блестящото ново предприятие. Тъй като и аз разбирах от тези неща, последвах неговияпример.

Е, какво да ви кажа – не продадохме нито една от предложените 600 акции на „УърксПъблишинг Инк”, независимо от нашите уверения колко са изгодни. Нюйоркските алкохолициказваха: „Ама, че сте нахални, момчета. Защо си мислите, че ще започнем да купуваме акции заоще ненаписана книга?” Това, обаче, не обезкуражи Хенри. Той все още беше пълен с идеи.„Бил, – каза ми веднъж, – ние с теб знаем, че тази книга ще се продава добре. И редакторът от„Харпър” мисли така. А тези нюйоркски пияници не вярват. Някои го мислят за шега, аостаналите се впускат във възвишени разсъждения за смесването на духовното с парите ирекламата. Но ако те действително повярват в това, че книгата ще се продава добре, бързо щеизкупят всички акции. Защо тогава не се срещнем с хора от „Рийдърс Дайджест” и да видим, небиха ли отпечатали материал за нашето братство и тази книга? Ако „Дайджест” помести статияза нас, ние ще продаваме книгите с вагони. Това е ясно на всеки, дори и на тези пияници-скъперници. Какво чакаме още? Хайде!”

След два дена бяхме в Плезантвил, в нюйоркския офис на г-н Кенет Пейн, който тогавабеше главен редактор на списанието „Дайджест”. Ние му обрисувахме цветна картина на на-шето братство и бъдещата книга. Разказахме и за големия интерес, който проявиха към нас г-нРокфелер и приятелите му. Г-н Пейн беше заинтригуван. Каза ни: „Почти съм сигурен, че„Дайджест” ще поиска да разкаже тази история, макар че, естествено, аз трябва да се посъветвами с другите редактори. Лично аз мисля, че това е една от историите, които чакаме. Когатоследващата пролет вашата книга бъде готова, обадете ми се – мисля, че можем да уредим някойот нашите журналисти да напише материал за нея. Ще се получи много интересна история. Но,първо трябва да говоря с колегите си, надявам се разбирате това?”

С Хенри си взехме шапките и бързо се върнахме в Ню Йорк. Вече имахме истинско средствоза убеждаване. Още същата вечер започнахме нова агитация и тези, които по-рано се съмняваха,започнаха да си купуват акции. Почти всички по онова време бяха много бедни, ето защо ниерешихме да облекчим процедурата. Те можеха да си закупят акции на разсрочено плащане, катовсеки месец щяха да дават по пет долара за акция в продължение на пет месеца. Повечетоможеха да си позволят само по една акция. Когато уведомихме попечителите за нашетоначинание, те проявиха лоялност и също си купиха акции. Включиха се и някои от приятелитена анонимните алкохолици. Неколцина от старите ми другари от Уолстрийт също. Ръка запомощ ни протегнаха и хора като д-р Силкуърт и д-р Тибу. Скоро успяхме да продадем 200акции за 5 хиляди долара общо и малко-помалко започнахме да събираме свежи пари. Тозикомерсиален проект все още не въодушевяваше повечето от притежателите на акциите, но следнашите уверения в това, че един прекрасен ден те ще могат да си върнат парите, започнаха даподкрепят идеята по-ентусиазирано.

Хенри имаше офис на Уилям Стрийт 17 в Нюарк, щата Ню Джърси, който му служеше заобслужване на собствения му бизнес, за съжаление, вървящ все по-надолу. Имаше и секретарка– Рут Хок, която стана един от пионерите на движението АА. Материалните му активи сесъстояха от тромава маса и няколко меки мебели.

Всяка сутрин аз тръгвах от Бруклин към Нюарк, където, крачейки напред-назад из офиса,диктувах част от главите на бъдещата книга. Още не бяхме съставили точен план на книгата и азработех по набързо съставения списък от заглавия на отделните глави. Седмица след седмицаХенри обикаляше нашите акционери, за да им напомня да си изплащат дължимото позакупените акции. Освен това финансово ручейче, ние бяхме получили 2,5 хиляди долара от г-нЧарлз Б. Таунс. По-голямата част от тези средства отиде за поддръжката на офиса на Хенри и за

90

прехраната на мен, Луиз, Рут и Хенри. Всичко продължаваше по този начин до април 1939година, когато настъпи крайният срок за публикуване на книгата „Анонимни Алкохолици”.

Когато някоя от главите добиеше приемлив вид, аз я прочитах пред нюйоркската група наежеседмичните ни сбирки в нашето помещение на Клинтън Стрийт, а копия от написанотоизпращах на д-р Боб за проверка и забележки. От Акрон не получавахме никакви възражения потекста, само топла подкрепа. Но на сбирките в Ню Йорк всичко бе подложено на жестокакритика. Диктувах наново, а Рут препечатваше главите пак и пак. Независимо от горещитеспорове, критиката на нюйоркските ми приятели ми помагаше много, а тяхното доверие иентусиазъм по отношение на книгата растяха.

Така продължаваше нашата работа, докато не стигнахме до знаменитата пета глава. Вечебях завършил главата с моята история и бях написал чернови на още три глави, които озаглавих„Има изход”, „Още за алкохолизма” и „Ние, агностиците”. Вече бяхме написали достатъчно запреживяното от нас и материалите дотук ни представяха доста добре. Беше дошъл моментът даобясним как реално работи нашата програма за възстановяване на алкохолици. Именно сегатрябваше да определим основния гръбнак на книгата.

Този проблем постоянно ме глождеше. До този момент нито аз, нито някой от членовете нанюйоркската ни група бяхме писали каквото и да било. Според някои от нашите акционериработата вървеше твърде бавно и те започнаха да забавят вноските си по изплащането назакупените акции. Шумните спорове по повод на завършените вече четири глави бяха простонепоносими. Чувствах се изцеден. Неведнъж ми се приискваше да изхвърля книгата презпрозореца.

Бях в това състояние, което трудно мога да определя като духовно извисено и вечерта,когато бяха написани „Дванадесетте Стъпки на Анонимни Алкохолици”. Бях нервен и съсипанот умора. Лежах на леглото в дома ни на Клинтън Стрийт 182 с молив в ръка и бележник наколенете. Не успявах да се концентрирам, а за отдаване на работата с цяло сърце въобще неможеше да става и дума. Но това беше работа, която трябваше да свърша. Постепенно синаложих да се съсредоточа.

От деня, в който Аби ме посети у дома през есента на 1934 година, ние постепенноизработихме това, което наричахме наша „устна програма”. Повечето основополагащи идеибяхме взели от Оксфордската група, Уилям Джеймс и д-р Силкуърт. Макар понякога да имашеизвестни вариации, всичко се свеждаше до последователна процедура от шест стъпки. Можемда ги опишем горе-долу така:

1. Ние се признахме за победени, за безсилни да се справим с алкохола.2. Ние съставихме списък на нашите морални недостатъци или грехове.3. Ние признахме своите недостатъци пред друг човек.4. Ние поправихме вредите, нанесени на всички, които пострадаха от нашето пиянство.5. Ние се постарахме да помогнем на други алкохолици, без да мислим за възнаграждение под

формата на пари или слава.6. Ние се молим на Бог такъв, какъвто си Го представяме, за да ни даде Той сили да изпълним

всичко това.

Ето в основни линии това, което казвахме на всеки, който за първи път идваше при нас.Напълно отхвърлихме някои идеи и подходи на Оксфордската група, включително онези, коитоможеха да ни въвлекат в теологически спорове. Гледните точки на групите от Изток и отСредния запад все още се разминаваха съществено по някои въпроси. Там нашите хора оставахаактивни членове на Оксфордската група, докато ние в Ню Йорк я бяхме напуснали предигодина. В Акрон и околностите хората продължаваха да говорят за абсолютните ценности наОксфордската група: абсолютна честност, абсолютна истина, абсолютна безкористност,абсолютна любов. За нюйоркчани това беше малко прекалено и ние се отказахме от тезипроповеди. Но всички ние, и на изток и на запад, придавахме все по-голямо значение на думитена д-р Силкуърт, с които той описваше дилемата, стояща пред алкохолика – зависимост иалергия. От опит вече знаехме, че новодошлите или трябва да приемат Първа Стъпка, или притях няма да се получи нищо.

В онази вечер, когато прехвърлях всичко това в мислите си, ми се стори, че на нашата

91

програма все още ѝ липсва достатъчна яснота. Книгата можеше да попадне в ръцете начитатели, намиращи се в отдалечени райони или в задгранични страни. Ето защо написанототрябваше да внася максимална яснота и изчерпателна информация. Необходимо беше по-детайлно да определим нашите стъпки. Не трябваше да остават вратички и неизяснени моменти,които да позволяват на пияниците, желаещи да се възстановят, да се подхлъзнат. Може би щешеда бъде по-полезно, ако се разбият нашите шест принципа на по-малки съставни части. Такащяхме да можем най-добре да помогнем на нашите далечни читатели, намиращи се взатруднено положение и в същото време, това щеше да ни позволи да разширим и усилимдуховния смисъл на нашата книга. Такива мисли се въртяха из главата ми, когато седнах дапиша.

Започнах да работя. Реших да разработя повече стъпки, но все още не знаех колко точно.Отпуснах се и помолих за указание свише. С удивителна скорост, aко вземем под вниманиемоето емоционално разстройство, аз завърших първия вариант на ръкописа. Отне ми половинчас. Думите сякаш сами се лееха. Формулирах шест стъпки и продължих да добавям нови.Получиха се общо дванадесет. Не зная защо, но това число ми се стори много значимо. Безвидима причина в ума ми се появи асоциация с дванадесетте апостоли. Усетих огромно облекче-ние и започнах да препрочитам написаното.

В този момент ме посетиха двама късни гости – моят добър приятел Хауърд А. и един отновите, който не пиеше едва от три месеца. Бях много доволен от това, което бях написалбуквално на един дъх и започнах да им чета тази нова версия на програмата, която бях нарекъл„Дванадесет Стъпки”. Реакцията им беше много бурна. „Защо дванадесет стъпки?”, – мепопитаха те. И добавиха: „Твърде много споменаваш и се опираш на Бог в тези стъпки, щеуплашиш хората”. И още: „Какво имаш предвид като поставяш пияниците „на колене”, когатомолят за избавление от недостатъците си? „Коленопреклонно”? Що за дума? И кой ще поиска навсяка цена да се раздели с всичките си недостатъци?” Виждайки моето смущение, Хауърддобави: „Е, какво пък, в края на краищата, някои неща звучат доста добре. Но, Бил, трябва дасмекчиш тона. Това е написано твърде крайно. Един обикновен алкохолик не би го приел.”

Започнах енергично да защитавам своето ново творение, всичко до последната запетайка.Разрази се ожесточен спор, който се успокои едва след няколко часа, с появата на Луиз. Тяведнага схвана колко сме напрегнати и предложи: „Защо не забравите за известно време всичкои не изпиете по чашка кафе?” Така и направихме.

На акронци, такива като Пол и Дик С., много им харесаха новите стъпки. В хода на по-нататъшната работа над текста, свързан с Дванадесетте Стъпки те не спряха да изразяват своетоодобрение. Но в Ню Йорк горещите дебати за Дванадесетте Стъпки и съдържанието на книгатасе удвоиха и продължиха с нова сила. Изказваха се консервативни, либерални и радикалнигледни точки. Фитц М., син на свещеник от епископалната църква в Мериленд и още един мъж,който се бе лекувал в болницата на Чарлз Таунс, често идваха в Ню Йорк за подсилване нагрупата с консервативните позиции. Фитц смяташе, че книгата трябва да се базира нахристиянската доктрина. Той се изказваше в полза на по-голямото използване на библейскатерминология и включването на цитати от Библията. Пол К., още един член на ню-йоркскатагрупа, неотдавна дошъл при нас, отстояваше същото мнение с още по-голяма настойчивост.

Най-многобройната група беше тази на либералите; те не възразяваха срещу използването вкнигата на думата „Бог”, но категорично отхвърляха останалите теологични положения. Нежелаеха съдържанието на книгата да бъде обвързвано с каквато и да било религиозна илиидейна доктрина. Духовност – да, но религия – категорично не. Те отбелязваха, че повечетонаши членове така или иначе вярваха в някакъв Бог. Но когато ставаше дума за богословскивъпроси, ни беше трудно да постигнем съгласие дори помежду си, какво остава да пишем книгас подобно съдържание? По тези въпроси няма и не може да има групово мнение. Алкохолиците,които се сблъскваха с мисионерска дейност, винаги се оплакваха именно от това.Инстинктивният протест на алкохолиците срещу чисто религиозния подход силно затруднявашетехните усилия. Либералите казваха, че не искат да критикуват, а единствено да напомнятголите факти. Беше трудно да се оспори тяхната гледна точка. Вярно беше, че ние не успявахмеда постигнем съгласие в нашето братство по основополагащи религиозни въпроси, и че чисторелигиозният подход съвсем не винаги сработваше.

По този начин, либералите оказаха значително въздействие на духовния тон на нашата

92

книга. Но още по-голяма промяна предстоеше да внесе групата на атеистите и агностиците, на-шето радикално ляво крило. Тази група, оглавявана от моя приятел Хенри и твърдо поддържанаот Джим Б., наскоро присъединил се към нас търговец, продължаваше да отвоюва позициите си.От самото начало те не желаеха в книгата да присъства думата „Бог”. Хенри вярваше в някаква„вселенска сила”, но Джими продължаваше да ни поразява на сбирките, абсолютно отричайкисъществуването на Бог. Някои от нашите членове бяха толкова разгневени, че искаха да гоизключим от групата, но повечето смятаха, че е по-добре да го оставяме да говори с надеждата,че той все някога ще промени своите възгледи, както и се получи впоследствие. Хенри, Джими итяхната компания искаха това да бъде психологическа книга, за да може именно психологията внея да привлича алкохолиците. Вече заинтригувани от книгата, бъдещите читатели можеха самида изберат по-нататък дали да вярват в Бог или не. За всички останали това беше шокиращопредложение, но за щастие ние го изслушахме и в края на краищата научихме някои ценнинеща. В действителност, нашето групово съзнание се включи в работата по създаването намаксимално приемлива и ефективна книга. Всеки глас изигра определена роля за постигането нарезултата, който се оказа съдбоносен.

Като човек, който отговаряше за писмената част от работата по книгата, аз се намирах вцентъра на тези спорове. Либералите бяха най-многобройни сред нас, но с много малкопревъзхождаха обединилите се консерватори и радикали. Известно време ми се струваше, ченикога няма да излезем от тези непрекъснати спорове. Накрая се отчаях да угаждам на всички ипредложих последната дума в спора по съдържанието на книгата да имам аз. Разбирайки, ченяма да помръднем наникъде без такъв решаващ глас, мнозинството каза „да”. Така успяхме дапродължим напред.

Все още не бяхме твърде напреднали с написването на текста, когато стана ясно, че книгатани има нужда от още нещо. В съдържанието ѝ трябваше да има и реална история или цял раздел,посветен на историите на отделни членове. Трябваше да представим доказателства под форматана разкази на истински хора и писмените свидетелства на нашите другари. Усещахме, чеподобен раздел с истории ще помогне на читателя да се припознае с нас – нещо, което неможеше да стане с един по-теоретичен по характер текст. На този етап важна роля изиграха д-рБоб и другите акронци. Акронската група беше по-многобройна от нашата и имаше в запасмного лични истории на възстановили се алкохолици. Сега им се предоставяше възможност дапредставят този материал като повествование. Две години по-рано бяхме успели да измъкнем отедин бордей, населен с пияници бившия журналист Джим С. и да го върнем към трезвен и здравначин на живот. Джим и д-р Боб посетиха всички акронци с достатъчен стаж трезвеност, за дапреценят чии разкази могат да бъдат използвани. Джим по-често интервюираше хората изаписваше техните истории, а д-р Боб пишеше своята собствена история. До януари акронцитени изпратиха осемнадесет отлични истории. Две от тях бяха на кливландците, които посещавахасбирките в Акрон, а едната беше на Мери Б., съпруга на алкохолик. Тя е в основата насъздаването на днешното Движение на роднини на алкохолици Ал-Анон.

Нюйоркската група подготви десет истории, макар и доста по-трудно. По онова време ниебяхме разнолико и пъстро общество. В Ню Йорк нямахме човек, който би могъл да се сравнява сакронския журналист Джим и решихме, че всеки от алкохолиците може да се опита сам данапише своята истинска история. Никой от нас нямаше писателски опит и когато двамата сХенри се опитахме да редактираме тези любителски съчинения, си навлякохме купнеприятности. „Кои сте вие, че да редактирате нашите истории?”, питаха тези автори. Макарвъпросът им да беше резонен, ние все пак си свършихме работата. Виковете на разгневенитетворци, чиито истории бяхме редактирали, най-накрая утихнаха и разделът с личните историина алкохолиците беше завършен в края на януари 1939 г. Беше готов и основният текст накнигата. Финансовите ни ресурси се изчерпваха и ние се готвехме колкото може по-скоро дададем книгата за печат.

И ето че някой, чието име вече не помня, изказа следното опасение: „Как можем да смесигурни, че всички читатели ще приемат нашата книга? Може би в нея има грешки отмедицинска гледна точка или някой материал, който може да оскърби религиозните чувства нанашите приятели. Не е ли по-добре да отпечатаме пробен екземпляр на основния текст иняколко от личните истории и да изпратим копия на приятелите си и на различни хора, които сасвързани с проблема на алкохолизма по някакъв начин?” Подобен подход изискваше още много

93

време и пари, и много от нас възразиха, но накрая стигнахме до извода, че наистина е по-добреда подсигурим качеството на книгата си по този начин. Тя беше отпечатана и размножена в 400копия, които изпратихме на хора, според нас загрижени за проблема с алкохолизма. На всекиекземпляр имаше печат „Заемен екземпляр”, за да защитим нашите права на предстоящ тираж.

Докато чакахме отклик, се водеха две горещи дискусии. Макар на пробните екземпляривече да стоеше името „Анонимни Алкохолици”, много продължаваха да мислят, че то енеприемливо. В продължение на няколко месеца акронската и нюйоркската група се опитвахачрез гласуване да намерят най-подходящото име за книгата. Скоро това занимание добихарактер на развлечение и хоби, на което членовете се отдаваха след приключването на всякасбирка. Името „Анонимни Алкохолици” фигурираше в тези спорове почти от самото начало,струва ми се от октомври 1938 г. Ние не знаем кой първи го произнесе. След като през 1937 г.нашата нюйоркска група се отдели от Оксфордската група, ние често се наричахме „компаниятана безименните алкохолици”. От тази фраза имаше само една крачка до идеята „АнонимниАлкохолици”. Такъв е истинският произход на това словосъчетание.

Отначало много харесах заглавието. Но с развитието на дискусията за названието накнигата, започнах да изпитвам определени съмнения и изкушения. С голяма популярноствинаги при нашите обсъждания се бе ползвало името „Изход от задънената улица”. Можех дапоставя и своето име там: „Изход от задънената улица от Бил У.”! В края на краищата защокнигата да не носи и името на автора си? Започнах удобно да забравям, че тя беше продукт наколективен труд, а аз се явявах по-скоро съдия в споровете, чийто резултат беше съдържанието.В един от мрачните си моменти се замислих над това, дали да не нарека книгата „Движениетона Б. У.” Споделих мнението си с няколко приятели и те бързо ме приземиха. Тогава осъзнах, чемамещото ме изкушение е всъщност безсрамна проява на егоизъм. Ето защо и аз започнах дагласувам за името „Анонимни Алкохолици”.

Разгледахме общо над 100 варианта за име. Но името „Анонимни Алкохолици” постепеннозапочна да се сдобива с популярност в Ню Йорк. Тенденцията се усили с появата на първаталитературна знаменитост сред нас, Джо У., на когото неотдавна му се бе наложило да напуснебогатия си квартал. Той беше един от създателите на много нашумяло и престижно списание. Иизцяло подкрепяше името „Анонимни Алкохолици”. Джо организира темпераментна дискусия иуспя да убеди повечето от членовете на нюйоркската група. Но не успявахме да постигнемсъгласие с акронци, които предпочитаха „Изход от задънената улица”. След проведено общогласуване тяхното мнение надделя, макар и с малко.

Тогава се сетихме за нещо друго, което не беше маловажно. Изпратих телеграма на старияФитц, който живееше във фермата си в Мериленд. Помолих го да посети Библиотеката наКонгреса във Вашингтон и да проучи колко книги се казват „Изход от задънената улица” иколко „Анонимни Алкохолици”. След два дни той ни отговори: „В Библиотеката на Конгресаима 12 книги от различни автори с името „Изход от задънената улица”. Няма нито една книга симе „Анонимни Алкохолици”. Казахме си: „Нямаме намерение да създадем тринадесетият„Изход от задънената улица”. Поставихме името „Анонимни Алкохолици” на екземпляра, койтоизпратихме в печатницата. Ето историята за това как книгата ни получи заглавие, а обществотони – свое име.

Малко преди да завършим работата си по ръкописа, се случи нещо много важно, коетоимаше огромно значение за нашето бъдеще. Тогава приличаше на обикновена схватка околокнигата. Мястото на събитието бе офисът на Хенри в Нюарк, където основно работехме наднаписването на текстовете. Там бяха Фитц, Хенри, нашата забележителна секретарка младатаРут и аз. Все още продължавахме да спорим за Дванадесетте Стъпки. Аз отказвах да направякаквито и да било компромиси с тях. Не исках да променям и дума от пръвоначалния вариант, вкойто, както си спомняте, постоянно употребявах думата „Бог”, а на едно място използвахсловосъчетанието „коленопреклонно”. Коленопреклонното обръщение към Бог все още сеструваше обидно на Хенри. Той спореше, умоляваше, заплашваше. В своя подкрепа сепозоваваше на случая с Джими. Беше уверен, че ще отблъснем хиляди алкохолици след катопрочетат тези Дванадесет Стъпки. Постепенно Фитц и Рут започнаха да виждат положителнатастрана в това, което казваше. Макар и да се противях и да не разбирах това, което те бяхаразбрали, в крайна сметка се съгласих да обсъдим някакъв компромис. Не помня кой първипредложи сегашния компромисен вариант, но думите от Втора Стъпка, които днес са добре

94

познати на всички последователи на АА в целия свят бяха измислени тогава. Решихме даапелираме към Бог като към „Сила по-висша от нас”. В Трета и Единадесета Стъпка ниепоставихме израза „Бог, както Го разбираме”. От Седма Стъпка изключихме думата„коленопреклонно”. А като встъпление към всички стъпки написахме: „Това са предприетите отнас стъпки, които предлагаме като Програма за Възстановяване”. Тоест ние не налагахме, аединствено предлагахме Дванадесетте Стъпки на АА.

Такива бяха окончателните отстъпки, които направихме за невярващите или слабовярващите и това беше огромен принос от страна на нашите атеисти и агностици. Те помогнахавратата на нашето движение да бъде отворена толкова широко, че през нея да могат да минатвсички страдащи, независимо от наличието или отсъствието на вяра в Бог.

Без съмнение, Бог присъстваше в нашите Стъпки, но Неговото присъствие вече бе изразенос такива думи, каквито можеше да приеме и изпробва за себе си всеки, абсолютно всеки човек.Оттогава много членове на АА нееднократно потвърждават, че без това важно свидетелство залибералния подход в нашето движение не биха успели да поемат по пътя на духовния прогресили, като начало, не биха се свързали изобщо с нас. Това беше още едно необикновеноблагоприятно обстоятелство за развитието на АА и за възстановяването на хиляди страдащи,дарено ни от Провидението.

Скоро повечето от разпратените от нас заемни екземпляри започнаха да се връщат. Общатареакция беше много положителна и дори прекрасна. Бяха направени много полезнипредложения, две от които имаха много голямо значение. Едното от тях дойде от д-р Хауърд,известен психиатър от град Монклер в щата Ню Джърси. Той ни обърна внимание, че в текстани има прекалено много „вие” и „трябва”. Предложи ни да заменим думата „трябва” с изразите„желателно е, целесъобразно, разумно” или „ние можем да”. Идеята му беше да изключимвсички форми на принуда и да ги заменим с по-меките, пожелателни граматични форми, защотонашето общество се основаваше не на натиск, не на принципа „вие сте длъжни”, а на принципа„ние можем да”. Изискваше се голяма работа, за да внесем тези поправки в текста на книгата.Отначало се съпротивлявах леко, но после се предадох. Беше очевидно, че докторът е напълноправ. Д-р Силкуърт и д-р Тибу дадоха аналогични съвети и предложиха по още нещо. Не трябвасъщо да забравяме, че именно д-р Силкуърт написа Предисловието към първото издание на„Анонимни Алкохолици”, придавайки тежест на книгата от медицинска гледна точка.

През цялото време получавахме подкрепата и ценните съвети на Дик Ричардсън, ФранкАмос и д-р Леонард Стронг от нашия Попечителски съвет. Те с жив интерес следяха работата нии ни окуражаваха постоянно.

Искам да обърна специално внимание и на това, че създаването на книгата за АА бесъпроводено не само със спорове относно нейното съдържание. Докато я пишехме, у насрастеше увереността, че сме на правилен път. Виждахме огромните перспективи от това в каквоможеше да се превърне тази книга и какво би могла да направи за хиляди страдащи хора.Неизменен и постоянен оттенък на настроението, което преобладаваше сред нас бешевълнуващото очакване, базиращо се на твърда увереност. Подобно на звук от стихваща буря,грохотът на споровете се превръщаше в развълнуван шепот. Облаците се разпръскваха и небетопроясняваше. Всички се намирахме в приповдигнато настроение.

Сред цялото това ликуване се случи още едно чудесно нещо. Безпокояхме се как ще бъдеприета нашата книга в църковните кръгове. Не ни се наложи да гадаем дълго. Д-р Хари ЕмерсънФосдик изрази своето най-дълбоко удовлетворение от книгата ни и обеща да напише рецензияслед появата ѝ на бял свят. В периода, когато книгата се готвеше за печат, в ню-йоркската групанямаше нито един католик. Един католик от акронската група беше написал своята история,която влизаше в книгата, но след това не представи своето мнение за текста като цяло. Ето защонямахме идея каква ще е реакцията на католическите свещенослужители относно нашататворба. Някаква група дилетанти с малък, а право да си кажем, почти никакъв религиозен опит иобразование написала книга, разказваща за възстановяването от алкохолизъм с помощта надуховни методи. Какво ще си помислят приятелите ни от католическата църква? Нямахменикаква представа.

След това дойдоха добри новини. Наш представител беше предал един от екземплярите на„Анонимни Алкохолици” в Католическия комитет по печатни издания към нюйоркскатаепархия. Този човек беше Морган Р, който само няколко седмици преди това беше изписан от

95

психиатричната болница Грейстоун и беше първият католик в нюйоркската група. Оказа се, чепознава един от членовете на Църковния комитет по печатни издания. И така, изпратихмеМорган да разбере какви са отзивите. Когато се върна, ни разказа удивителни неща – Комитетътможел да каже единствено най-добри думи в подкрепа на нашите усилия. По тяхно мнение,книгата била отлична. Като прочели раздела за медитациите и молитвите, дали някоипредложения за подобряването му, но те не предполагаха радикални промени на написаното.Морган ни беше донесъл тези предложения и те се оказаха толкова добри, че ние веднага гиприложихме. Комитетът беше на мнение, че има само едно нещо в цялата книга, което трябва дабъде поправено. Във финалната част на моята собствена история, която в първоначалниявариант се намираше в първа глава, аз риторично бях използвал следната цветиста фраза: „Ниесе сдобихме с рая небесен тук, на нашата стара земя”. Приятелят на Морган от Църковниякомитет с усмивка му показал фразата и го запитал, дали не смята, че Бил У. би могъл да заменисловосъчетанието „рай небесен” с „мечта”. „Все пак ние, католиците, обещаваме на хоратавпоследствие нещо доста по-привлекателно!” – казал той. Комитетът не беше приемал никаквоофициално решение; те просто ни увериха, че всичко е наред.

Оставаше само да подготвим ръкописа за набор. Взехме един от вече размноженитеекземпляри и Хенри със своя четлив почерк нанесе всички поправки. Екземплярът стана досташарен след нашата ръкописна редакция и се чудехме дали ще го приемат печатницата. Хенри иаз заминахме за Ню Йорк, където се срещнахме лично с Едуард Блекуел, президент на „КорнуолПрес”. Намирайки се в отлично настроение, ние му казахме, че сме готови с книгата си.

Г-н Блекуел ни попита колко екземпляра ще са ни нужни. Мислейки си за обещаната статияв „Рийдърс Дайджест” ние все още си представяхме вагоните с книги, които ще продадем катотопъл хляб. Това без съмнение силно впечатли г-н Блекуел, но той все пак ни предложи даотпечатаме тираж от 5 хиляди екземпляра за първото издание. После се поинтересува какви санашите финансови възможности. Много внимателно му обяснихме, че временно джобовете ниса доста изтънели. Разказахме му, че очакваме статията в престижното издание за литература даима голям ефект и Хенри му предложи аванс от 500 долара за 5 хиляди екземпляра. Г-н Блекуелвидимо се разтревожи. „Какво стана с вашата връзка с Рокфелер?” – попита той. Отговорихмему, че сме оставили тази възможност като последна и засега ще се опитаме да се справим съссобствени сили. Вече заразен с духа на АА, г-н Блекуел каза с блясък в очите: „Е, какво пък, щеприема сумата, която предлагате. Ще се радвам да ви помогна.” И така, процесът бе задвижен, аАнонимни Алкохолици се сдобиха с още един прекрасен приятел.

Обсъдихме нещата с г-н Блекуел и определихме корична цена на книгата от 3,5 долара. Тазицифра беше резултат от дълги и горещи спорове. Някои настояваха цената да е един долар,други искаха – 2,5 долара. Те оставаха глухи за доводите на Хенри, че за нас е необходимо даполучим някаква печалба, в противен случай нямаше да можем да поддържаме главната щаб-квартира, да не говорим, че трябваше да се разплатим и с акционерите. Но, накрая Хенри успяда се наложи и като утеха за неговите опоненти ние поръчахме на г-н Блекуел да отпечатакнигата на най-дебелата хартия, която имаше в печатницата. Оригиналният том се получитолкова огромен, че започнаха да го наричат „Голямата Книга”. Идеята беше, че една наистинаголяма книга ще убеди купувача алкохолик, че си струва за нея да бъдат дадени толкова многопари!

Скоро след това Хенри, Рут, Дороти С. от Кливланд и аз заминахме за печатницата на г-нБлекуел в Корнуол, щата Ню Йорк и се настанихме в местния хотел. Носехме със себе сискъпоценния ръчно редактиран печатен екземпляр на „Анонимни Алкохолици”. Когато шефътна печатницата в Корнуол видя в какво състояние е текстът на книгата, той така се ужаси, чеискаше да ни върне у дома, където да напечатаме нов екезмпляр. Но търговецът Хенри успя данадделее в спора и го убеди да направи оформлението и на следващия ден ние вече работехмепо коректурите.

В този момент парите ни свършиха. Сметката в хотела щеше двойно да надвиши сумата, скоято разполагахме. Рут, Дороти и аз се чувствахме ужасно неловко, но Хенри уверено заяви, чеГоспод ще се погрижи за нас. Хенри се беше превърнал в привърженик на утешителната теория,че ако Господ пожелае от нас да направим дадено нещо, ние смело можем да си трупамедълговете, защото Той накрая ще намери начин да ни ги покрие. Това беше вдъхновяващпример за вяра, но все още пред нас стоеше чисто практическият въпрос, кой ще се превърне в

96

посланик на Бог по финансовата част? Вече бяхме натоварили нашите акционери с достатъченброй акции, които им стигаха до ушите. Може би, тогава, този човек ще е добрият Чарли Таунс?Честта да замина за Ню Йорк и да го моля за пари се падна на мен. Когато г-н Таунс чу занашето финансово положение, това не му направи много добро впечатление, но все пак платисметката ни за хотела и ни даде още 100 долара за разходи.

Разведрихме се. Скоро щяха да заработят печатните машини и петте хиляди екземпляращяха да бъдат готови. Щеше да се появи и статията в „Рийдърс Дайджест”. Хенри, Рут и аз сиподелихме остатъка от 100-те долара и се върнахме в Ню Йорк в отлично настроение. Нямашекак да не се вълнуваме – богатството ни чакаше зад ъгъла.

Не мога да кажа защо по времето на подготовката на книгата, никой от нас не помисли да сесвърже с „Рийдърс Дайджест”. Някак въпросът за съгласуването на статията с излизането накнигата не хрумна на никого от нас. Накрая двамата с Хенри се сетихме за това и един денотпътувахме към Плезантвил. Предположихме, че написването на статията може да отнеменяколко месеца, но защо да се притесняваме, всичко е въпрос единствено на време.

На вратата на офиса ни посрещна главният редактор Пейн. Той не си спомняше добре коисме ние. „Е, господин главен редактор, при нас всичко е готово за атака”, – весело каза Хенри.„Каква атака?” – тихо и смутено попита г-н Пейн. Побързахме да му припомним и скоро той сесети за нашето посещение миналата есен. „Разбира се, разбира се, – каза тогава. – Вие сте пред-ставители на братството на алкохолиците. Искахте „Рийдърс Дайджест” да публикува статия завашето движение и за книгата ви. Ако си спомняте, тогава ви казах, че трябва да обсъдя идеятасъс своите сътрудници. Направих го. Но за мое учудване, те не я харесаха. Смятат, че братствона алкохолиците няма да предизвика голям интерес сред нашите читатели. Освен това, темислят, че въпросът е доста спорен от медицинска и религиозна гледна точка. Но, колко зле сеполучи, аз забравих да ви известя за това. Много съжалявам.” (Както много от нас знаят, презследващите години нито едно издание не е оказало по-голяма подкрепа на АА от „РийдърсДайджест”. Многобройни статии, поместени в това издание са посветени на нашетодвижение и литература. Покойният Фултън Ойслер беше не само главен редактор насписанието, но и един от попечителите на АА).

Това беше съкрушителен удар. Дори жизнерадостният Хенри беше повален. Опитахме се давъзразим, но без успех. Това беше краят. Нашата идея с книгата се срина.

Объркани си тръгнахме, мислейки как ще погледнем в очите членовете на групата,акционерите, собственика на печатницата, г-н Таунс... Тогава братството на АА наброявашеоколо стотина членове. Бяхме обещали да подарим 28 книги на хората, които бяха написали заизданието историите на своята болест, 49 екземпляра – за акционерите алкохолици и технитеприятели, които си бяха купили акции. Скоро в склада на печатницата в Корнуол щеше да има5000 екземпляра, а ние нямахме никакъв пазар за тях. Възможно беше печатницата да гизадържи като гаранция. Ние нямахме нито цент и естествено, нашият скромен аванс от 500долара нямаше да е твърде голяма утеха за г-н Блекуел. А какво ще кажат попечителите? Далине бяха прави още от самото начало? Какво да правим? Как да се справим с тази катастрофа?Нямахме ни най-малка представа.

Нашето завръщане не беше толкова драматично, колкото си го представяхме. Някои отнашите приятели изръмжаха: „Ние ви предупредихме”, но почти всички останали проявихаспортсменско хладнокръвие и питаха къде се е дянала нашата увереност. Попечителите също седържаха много лоялно; те предложиха да се събираме всяка седмица, за да търсим начини исредства за разпространението на нашата книга. Най-ободряващ беше фактът, че г-н ЕдуардБлекуел ни увери, че няма да се откаже от издаването на книгата и ще ни подкрепи. Той удържана думата си и ни чака търпеливо тринадесет месеца, докато не станахме известни.

Беше очевидно, че за продажбата на книгата ни е необходима някаква реклама. Обърнахмесе към множество печатни издания, но напразно. В разгара на този процес от печатницата„Корнуол Прес” ни съобщиха, че тиражът е готов. Беше април 1939 година. Хенри бешенапълно сломен и се опитваше да си намери работа. Рут си седеше у дома, а като заплата засвършената работа по книгата получи от нас нищо неструващи акции от неработещотодружество „Уъркс Пъблишинг Инк”. Тя, обаче, ги прие охотно и не спираше да ни помага. Навсички нас се налагаше да трупаме дългове, за да можем да преживяваме.

На 1 май върху нашия дом, намиращ се на Клинтън стрийт 182, се изсипа ново нещастие.

97

Двамата с Луиз живеехме в къщата, която бе принадлежала на нейните родители. След смърттаим банката я взе и започна да ни я дава под наем за символична сума. Сумата по ипотечниякредит беше толкова голяма, че банката не успяваше да продаде дома и ние останахме там впродължение на няколко години. Но сега се беше появил купувач и ние трябваше да се изнесем.Мебелите от четириетажната стара къща бяха натоварени в камион и отнесени в склад. Ниенямахме пари и складът пое разходите по преместването. Цялото ни имущество остана катозалог при собственика на склада, където стоя през следващите две години. А къде да отидемние?

Нашите приятели се заеха да ни помогнат. Беше създаден неголям фонд, който се наричаше„Средства за замяна на дома на Луиз У." В него започнаха да постъпват пожертвования отживеещите около нас семейства от АА. Разбира се, парите не бяха много, защото всички бяхапочти разорени. От този фонд попечителите започнаха да ни изплащат по 50 долара на месец.Новият член на нашето съобщество, Джек С., ни даде стария си автомобил Линкълн. Но къде даживеем? Този въпрос беше решен с помощта на Хауърд и неговата майка, които притежавахамалка виличка на брега на едно езеро в западната част на щата Ню Джърси. Останахме там,докато не паднаха ноемврийските снегове. Това временно решение ни даде възможност да сезаемем с възраждането на проваления проект с разпространението на книгата.

Скоро след като през април беше отпечатан целият тираж на „Анонимни Алкохолици”, д-рФосдик, както ни беше обещал, написа прекрасна рецензия за книгата. Тази рецензия бешеотпечатана основно в периодичните издания с религиозен характер, но това не оказа влияниевърху продажбите на книгата ни. Изпаднахме във възторг, когато в „Ню Йорк Таймс” също сепояви рецензия за нашата книга. Но отново нищо не се случи. Не получавахме поръчки закнигата отникъде. В продължение на трите летни месеца на 1939 година всички наши опити даубедим националните издания да публикуват статия за Анонимни Алкохолици завършваха снеуспех.

Един ден нашият приятел Морган, ирландец по произход, ни даде идея. Той каза: „По-раносъм работил в рекламния бизнес и тясно си сътрудничех с радиото. Познавам добре ГабриелХийтър и съм убеден, че той ще ни помогне.” И така, той отиде на среща и скоро се върнасияещ. „Добри новини, – каза. – Габриел ще ни помогне.” По онова време г-н Хийтър бешеводещ на националната програма „Ние, народът”, която се състоеше от триминутни интервюта сразлични хора. Нашата история веднага му харесала. Решил да направи интервю с Морган,кратко да изложи историята на неговото падение и възстановяване, а след това да го попита засъобществото на АА и да направи реклама на книгата. Ние решихме, че това е простовеликолепно, още повече, че станцията беше национална.

Рекламните инстинкти на Хенри се задействаха незабавно. Във връзка с радиопредаванетотой искаше да разпрати пощенски картички до всички лекари на изток от Мисисипи, а техниятброй беше около 20 хиляди. В картичките трябва да има призив да слушат радиопредаването,посветено на нас и да си купят книгата „Анонимни Алкохолици” – „истинското средство завъзстановяване от алкохолизъм”. Това беше още една забележителна идея; единственият ѝнедостатък беше, че нямаме пари. Оказа се, че сред новодошлите в АА има двама по-заможнимъже. Хенри незабавно отиде при тях, размахвайки пачка акции на „Уъркс Пъблишинг Инк”. Тене пожелали да си купят акции, но се съгласили срещу разписка подписана отнесъществуващото ни издателство и заверена лично от Хенри и мен, да ни дадат пари на заем.Невероятно, но Хенри успя да измъкне от тях 500 долара. Дадохме на агенцията, която наехмеза изпращането на картичките списък с имената на лекари от Източното крайбрежие на САЩ.Бяхме убедени, че скоро след това ще получим хиляди поръчки за нашата книга.

През това време Габриел Хийтър определи деня, когато Морган щеше да застане предмикрофона. Щеше да е след седмица и ние много се тревожехме как ще протече интервюто.Спомняйки си предишни провали, някой попита: „Какво ще правим, ако Морган, който, кактознаете, неотдавна бе изписан от психиатрия, се напие в деня на радиопредаването?” Жестокиятни опит ни подсказваше, че е напълно възможно това да се случи. Как да избегнем подобнонещастие?

Много деликатно предложихме на протестиращия Морган да го заключим някъде до деняна радиопредаването. За да го убедим, Хенри пусна в ход всички хитрости, които бе усвоил катотърговец и успя. Оставаше само да решим, как и къде да заключим Морган. Хенри, чиято вяра

98

се бе възстановила напълно, тържествено заяви: „Бог ще се погрижи.” Той се сети, че един отзаможните новодошли е член на спортен клуб някъде в центъра на града. Дали няма да можемда наемем стая за двама за няколко дни там? Гръмко противящият се Морган бе отведен в плен.През следващите няколко дни ние се сменяхме и денонощно дежурехме при него, без да гоизпускаме от поглед дори за минута.

Изпращането на пощенските картички на лекарите вървеше с пълна пара и всичко бешеготово. Защо по-рано не се бяхме сетили за радиото? Трябваше да го направим още от самотоначало. Отново започнаха разговори за продажбата на цели вагони с книги. Цял час прединачалото на радиопредаването всички наши приятели и членове със семействата си се настанихапред радиоприемниците, очаквайки великия момент. Габриел започна предаването си точно насекундата. Когато в ефира се разнесе гласът на Морган, в домовете на всеки от нюйоркскитечленове на АА се чули въздишки на облекчение. Морган издържа и не се напи. Бяха многотрогателни три минути, в които Габриел Хийтър се постара да извлече най-доброто от Морган.Разчитахме на огромен ефект по цялата страна, особено сред лекарите, вече получили нашите 20хиляди пощенски картички. Представяхме си как само след три дни пощенската ни кутия №658на Чърч стрийт в Ню Йорк ще бъде претъпкана с молби за помощ и поръчки на книгата.

Трябваше голямо усилие на волята, за да изживеем тези три дена. В уречения ден сеизкачихме по стълбите на пощата и се отправихме към нашата пощенска кутия. Всеки от насносеше по две куфарчета, за да има къде да сложим получените писма. Когато погледнахме презстъклото на вратичката с голяма изненада установихме, че вътре лежат само шепа писма.Оптимистът Хенри побърза да възкликне: „Това нищо не означава, момчета. Те просто не самогли да ги сложат в кутията. Хайде на бас, че някъде в пощата има цял чувал с писма за нас.”Пощенският служител, който дойде да отвори нашата пощенска кутия ни подаде точнодванадесет писма. Хенри му каза: „Там трябва да има много повече. Къде са ни писмата?” Аслужителят отвърна: „Това е всичко, сър.” Напълно зашеметени, ние гледахме тези дванадесетплика. В някои от писмата безмилостно ни се надсмиваха. Други, очевидно, надраскани отпияни медици, бяха абсолютно неразбираеми. В две имаше поръчка за книгата „АнонимниАлкохолици”. Радиото, като средство за масова информация загуби своята репутация в нашитеочи и още 500 долара заминаха в кошчето за боклук.

Няколко дни по-късно собственикът на офиса в Нюарк напълно загуби търпение и заиграгрубо. Изпрати ни полицай с известие за изселване. Наехме малка стаичка в съседната офис-сграда, където едва побрахме голямата маса от кабинета на Хенри, стола му, няколко стелажа иРут с нейната пишеща машина. Посетителите трябваше да стоят прави. По някакъв начиннамерихме пари, за да дадем малък аванс за наемането му и остана въпросът, колко месеца щеуспеем да издържим преди отново да ни изгонят.

Лятната виличка на Хауърд на брега на тихото езеро беше чудесно място за отдих ивъзстановяване. Разполагахме и с 50 долара на месец и автомобил, за да се придвижваме. Нокакво ще правим през зимата? Луиз започна да си мисли дали не направи грешка като напуснаработата си в магазина. Бях я убедил да напусне в онзи момент, когато финансовото ни бъдеще,свързано с реализирането на книгата, ми се струваше отлично. Не ни оставаше друго, освен дапродължим започнатото. По някакъв начин трябваше да вдъхнем нов живот на проекта си.Признавам си, че често се замисляхме над това, че откакто бях спрял да пия преди четиригодини, нашето семейство беше загубило всякакви перспективи за получаване на доход илисигурност относно това, къде ще живеем.

През юли Хенри си намери работа и да опитваме да съживим нашия проект останахме самоРут и аз. На теория тя продължаваше да получава заплата от 25 долара на седмица, но вдействителност вместо пари ежеседмично получаваше по една акция от „Уъркс ПъблишингИнк”. До октомври не успяхме да ѝ дадем нито цент.

В един юлски ден аз заминах за Ню Йорк, където посетих г-н Чарлз Таунс. Дължахме наЧарли куп пари, а също и на г-н Блекуел от „Корнуол Прес”. Но и двамата се съгласиха да ниизчакат. Когато излязох от асансьора в градината, разположена на покрива на болницата, Чарлиме посрещна с широка усмивка. През цялото време той упорито се опитвал да ни осигуриреклама и сега имаше добри новини. Познаваше се отдавна с Морис Марки, известенрадиожурналист. Заинтригуван от историята на Анонимни Алкохолици, г-н Марки отишъл приФултън Ойслер, който тогава беше редактор на „Либърти”. Този забележителен редактор,

99

писател и наш бъдещ приятел веднага оценил ситуацията и поръчал на Морис Марки да напишестатия. „Ще можеш ли да отидеш и да поработиш с Морис?” – попита ме Чарли.

За наша огромна радост Морис скоро подготви статия, която нарече „Алкохолиците и Бог”.Тя трябваше да се появи в септемврийския брой на списанието „Либърти”. Надявахме се ивярвахме, че нещата започват да сработват и наистина се оказа така.

Но след излизането на статията, щяхме да получим поръчки за книгата не по-рано отоктомври. Как да намерим пари дотогава? Трябваше да си платим наема, имахме дългове къмгосподата Блекуел, Таунс и няколко други кредитори. Беше наложително да намерим отнякъдепоне 1000 долара.

Един от нашите нюйоркски алкохолици, Бърт А., имаше модно ателие на Пето Авеню,което беше получил като наследство от баща си. Но заради алкохолизма на Бърт бизнесът мубеше доста западнал и той бе на ръба на фалита. Обадих му се и му разказах за очакванатастатия. Когато му казах, че „Либърти” задължително ще публикува материал за нас презсептември, той ме попита: „Този път наистина ли си убеден в това? Двамата с Хенри бяхтенапълно сигурни и за статията в „Рийдърс Дайджест”. Ако този път нещата се получат, ще видякакво мога да направя. Дай ми малко време да помисля.”

Сред клиентите на Бърт имаше много богати хора. Той се сети за един от тях, да го наречемг-н Г. и след известно време ми се обади да се срещнем. Когато се видяхме, ми каза: „Този човекзнае всичко за нас. Той силно се интересува от проблемите на алкохолизма, макар че по тозивъпрос е на страната на привържениците на сухия закон”. Когато изразих съмнение правилно лие да приемем помощ от един борец за забраната на алкохола, Бърт сухо отбеляза: „Мисля, Бил,че сега не му е времето да философстваме. Трябва да намерим хиляда долара и ще ги вземем отвсеки, който се съгласи да ни ги даде.” Бърт взе телефонната слушалка и поръча междуградскиразговор. Първоначално той смело попита г-н Г. дали не би дарил пари за благотворителност.Господин Г. се колебаеше. Бърт му разказа за „Уъркс Пъблишинг Инк”, което към този моментразполага с голямо количество книги, но с малко количество пари. Но през септември„Либърти” ще публикува статия за книгата и ще получим много поръчки. Не иска ли в тозислучай г-н Г. да си купи акции на дружеството? Съмненията на г-н Г. се усилиха още повече.Бърт опита нещо друго. Предложи на г-н Г. да даде пари назаем на „Уъркс Пъблишинг Инк”. Вкрая на краищата дружеството разполагаше с голямо количество ценни книжа като залог. Г-н Г.решително отказа. И тогава Бърт каза: „Г-н Г., ще приемете ли разписка от „Уъркс ПъблишингИнк” за хиляда долара, ако аз я заверя като гарант и сложа своя подпис? Както знаете, имамдобър бизнес на Пето Авеню”.

„Напълно, – отвърна г-н Г., – ще приема разписка с вашия подпис. Изпратете ми я и аз щеви преведа парите.” Това беше неочакван успех и навярно спаси нашето издателско начинание,тъй като ни позволи да издържим до края на есента на 1939 година. За да спаси книгата„Анонимни Алкохолици”, Бърт заложи своя собствен бизнес. Това можеше да направи самоедин истински приятел.

През септември 1939 г. излезе статията в „Либърти”. Тя беше малко мрачна и ние симислехме, че името „Алкохолиците и Бог” е стреснало и възпряло много от потенциалните ничитатели. Може и да е било така, но няколкостотин алкохолици и техните семейства не се бяхауплашили. В редакцията на „Либърти” се получиха 800 молби за незабавна помощ, които бяхапредадени веднага на Рут и на мен. Тя отговори на всяко едно писмо много съпричастно и мило,като в плика прилагаше и дипляна с описанието на книгата. Реакцията беше прекрасна.Продадохме няколкостотин книги на цена от 3,5 долара. И което беше много по-важно,установихме кореспонденция с алкохолици, техни приятели и семействата им из цялата страна.Най-накрая Рут можеше да получава по няколко долара на седмица. А всички тези трогателнимолби за помощ ни караха да забравим за собствените си неприятности. До началото на 1940година наша основна дейност стана грижата за тези нови хора с помощта на кореспонденция; внякои от случаите ние ги свързвахме един с друг, а в други – ги насочвахме към акронската,нюйоркската и кливландската група. Скоро след публикуването на статията в „Либърти” сепояви серия от статии с аналогично съдържание в кливландския вестник „Плейн Дилър”. Товани донесе нови поръчки за книгата и десетки нови проблеми. Съобществото на АнонимниАлкохолици бързо преминаваше от детство към юношеството.

Както вече ви разказах, ние с Луиз се преместихме в дома на Боб и Мег в Монси, щата Ню

100

Йорк, за да изкараме там зимата на 1939–1940 г. и началото на пролетта. След това сеприютихме в квартирата на наш приятел в Ню Йорк, после за кратко се пренесохме в стая вГринуич Вилидж и накрая в сградата на първия клуб на АА, където живяхме до пролетта на1941 г. Пожертвованията, които постъпваха във Фонда за замяна на дома на Луиз У. много нипомагаха. Така ние живеехме прилично и следейки развитието на АА, се чувствахме все по-щастливи.

Началото на пролетта на 1940 година бе помрачено от едно печално проишествие. Тъй катоне знаехме къде ще ни се наложи да живеем и се местехме постоянно, се абонирахме запощенска кутия №658 в една поща в централната част на Ню Йорк. Стори ни се правилнорешението да открием малък офис близо до този пощенски клон. Дадох това предложение, и заднего застанаха нашите акционери и Рут. Хенри, който заради работата си се бе установил взападната част на Ню Джърси, категорично възрази. Той искаше да се заеме с делата на ААзаедно с Рут, но на място, което ще е по-близо до офиса, където вършеше основната си работа.Тя не му вървеше много добре и той се намираше в крайно неуравновесено емоционалносъстояние, което днес наричаме „сухо пиянство”. Колкото повече настоявахме на нашето,толкова по-ожесточен и непреклонен ставаше Хенри. Измъчваха го и проблеми от личенхарактер и в крайна сметка се пречупи и след четири години трезвеност се проби и изпадна вужасен запой. След този случай той не успя да се възстанови и продължи да пие до смъртта си.Беше много тъжно и тежко да го гледаме така, особено след всичко, което направи за излизанетона нашата книга, а също и това, че бе един от първите членове на групата в Ню Йорк. Моятсобствен наставник, Аби, също бе започнал да пие и не показваше никакво желание да спре.Членовете на нашата група се разтревожиха много. Често се питахме: „Ако такива вернипоследователи на АА се връщат към старото си състояние, то тогава какво остава за всичкиостанали?” Но, резултатът от тези пробивания бе, че станахме още по-бдителни и сривът наХенри не доведе до аналогични последствия при останалите.

Благодарение на статията в „Либърти” нашите редици бързо се пълнеха. Особено буренръст бележеше движението ни в Кливланд. Разраснаха се и се появиха нови групи и в многодруги градове и ние ги отбелязвахме с кабърчета върху картата, която висеше на стената внашия офис. В началото на 1940 година вече имахме около 800 човека, които бяха успели да севъзстановят. Това беше значителен прогрес в сравнение със стоте човека, които наброявашенашето движение през април предната година, когато излезе книгата. В нея бяхме изразилинадеждата си, че ще дойде времето, когато представители на АА ще има във всеки един град. Инашата мечта беше започнала да се реализира.

Нашите приятели неалкохолици от Попечителския съвет останаха с нас през целия тозисложен период. Един от новите попечители стана членът на нашата нюйоркска група Бил Р., агосподин А. Лерой Чипман, който следеше развитието ни през цялото време стана касиер наФонда. Но нашата каса си оставаше все така празна.

През 1940 г. открихме нашия първи клуб и първия селски рехабилитационен център.Членове от нюйоркската група се оплакваха, че не са им достатъчни сбирките, които

провеждахме веднъж седмично в едно помещение, което бяхме взели под наем в Стейнуей хол.Имахме нужда да прекарваме повече време заедно. Трябваше ни домашна атмосфера, а може бии свой клуб. Тази идея стана популярна и двама от нашите ветерани, Хауард и Бърт, бързооткриха подходящо помещение в къщата на Западна 24-а улица № 334 и лично гарантираха заплащането на наема. Том Б., още един от нашите, направи същото по отношение на сметките заток, отопление и телефон в клуба.

Някога зданието на клуба било конюшня в задния двор на две къщи. От улицата към входаму водеше покрита тясна уличка. Впоследствие конете отстъпили мястото си на художници,които ремонтирали помещението и направили декоративна облицовка. След известно времепомещението отесняло за клуба на художниците-илюстратори и те се изнесли, а ние,Анонимните Алкохолици, се нанесохме. На долния етаж имаше място за провеждане намногобройни сбирки, а на горния етаж се намираше стая за отдих и две малки спални. В еднатасе нанесе стария Том, нашият знаменит първи пазач на клуба, а малко след това ние с Луиззаживяхме във втората стаичка, където прекарахме около година. Няма да забравим никога тезивремена, в които общувахме почти непрекъснато с нашите приятели – Хърб, Елой, Боби, Дик,Уилбър, Рут, Хенри, Лилиан и много други.

101

Разбира се, в клуба скоро се появиха собствени проблеми, както и при стотиците другиклубове, които се създадоха оттогава. Но, както и повечето клубове на АА, този първи клуб нидонесе много повече полза отколкото неприятности, особено след като опитът ни показа, че нанего трябва да се гледа като на разклонение от нашата основна дейност и следователно групатана АА не трябваше да го управлява. Старият клуб на 24-а улица стана свидетел на многосъбития от ранната история на АА. И днес той все още активно действа и се е превърнал взабележителност, която посещават много членове от нашите съобщества по целия свят. Немного по-късно същата година се появиха аналогични, но доста по-големи клубове въвФиладелфия и Минеаполис. Сега полето на дейността ни е осеяно с многобройни помещения издания, където се разполагат нашите клубове. Наистина си струва да се видят някои от тях,особено едни от най-красивите, които се намират в Тексас.

В същото време по хълмовете на щата Кънектикът започна да се развива интересноначинание. Там имаше няколко ферми, принадлежащи на жена, която е известна и се ползва спризнание в широки кръгове на АА като нашата скъпа сестра Франсис. Тази чудесна добрадуша издържаше фермите с лични средства за различни благотворителни цели – едната бешепреустроена за възрастни хора, другата за деца и третата за всякакви минаващи странници. Презлятото на 1939 г. нюйоркският член на АА Марти стана спонсор на скоро присъединилата секъм нас Нона У. Нона беше една от първите жени в АА и вече се беше радвала нагостоприемството на Франсис в една от нейните ферми. Тя с готовност заведе част от нашатагрупа в Кънектикът, където ни запозна със сестра Франсис.

Тази забележителна жена преживяваше трудни времена. Беше ѝ останала само една отфермите, която бе нарекла „Министерство за наблюдение на небесата”. Харесахме се взаимно итя ни предложи да даде мястото в пълно наше разпореждане, ако създадем попечителски съвет,който да се грижи за фермата. Доста след това през смях признаваше, че е била едновременношокирана и очарована от посетилите я тогава алкохолици. До този момент най-големиятскандал в нейното достопочтено семейство бил случаят, когато веднъж в Рим сестра ѝ билазабелязана в компанията на италиански офицер сама, без да бъде съпровождана от по-възрастнажена! Но сестра Франсис с готовност се приспособи към нас. С всяка следваща година ние язаобичвахме все повече, а тя ни отвръщаше със същото.

Рехабилитационната ферма, която създадохме, благодарение на дара на сестра Франсиспредставляваше очарователно място, където в няколко малко къщички могат да се настанятоколо 20 човека. Това бе удивително кътче, където можеше да бъде изпратен всеки нуждаещ сеот допълнителна рехабилитация алкохолик след престоя си в болница, а много членове на ААотиваха там за уикенда и отпуската си. Подобни уединени пристанища днес съществуват въввсички краища на земята, където има наши членове. Макар да не принадлежат на АА, те ниоказват отлична подкрепа и помагат за възстановяването на болните. Днес искам от името навсички нас да изразя огромната ни признателност към сестра Франсис и нейното „Министерствоза наблюдение на небесата”.

На една сбирка, която се провеждаше през февруари 1940 година, „чичо Дик” Ричардсънпристигна сияещ и загадъчен. Разказа ни, че г-н Джон Д. Рокфелер-младши, за когото не бяхмечували нищо от 1937 година, продължавал да следи нашето развитие с жив интерес. Г-нРокфелер решил, че иска да направи нещо за Анонимни Алкохолици. Той предложил да сеорганизира обяд, на който да покани няколкостотин човека от неговите приятели и познати, зада можем да представим пред тях нашето забележително движение. Чичо Дик ни показа списъкана поканените. В него фигурираха около 400 от най-известните фамилии в Ню Йорк, истинскосъзвездие от популярни и богати хора. Общото им богатство надминаваше 1 милиард долара. Нанас, алкохолиците, ни се стори, че г-н Рокфелер накрая е променил своето мнение и нашитепарични затруднения скоро ще са само минало. Разбрахме и че г-н Карлтън Шерууд, приятел наДик Ричардсън и специалист по набирането на средства е използвал своето влияние и е оказалсъдействие за осъществяването на този многообещаващ проект.

По-рано в тази книга аз вече споменах за обяда даден от г-н Рокфелер, но ми се струва, че внашите хроники трябва да намери място по-подробно описание на това паметно събитие,защото то беше точно онзи момент, когато започна да се оформя традицията на АА, коятопрепоръчва да отказваме външни източници на благотворителна помощ.

Обядът се състоя на 8 февруари 1940 година в Юнион клуб в Ню Йорк, който бе дори по-

102

консервативен, отколкото бе самата Юнионистска лига. Присъстваха около 75 души от общо400 поканени. Всички до един изглеждаха прекрасно. Но, когато се събраха в залата, по лицатана повечето от тях можеше да се прочете силно недоумение. Те явно не можеха да разберат, щоза проект е това Анонимни Алкохолици. Някои се опасяваха, че това е просто още един план заповсеместното въвеждане на сухия закон. За да може всеки от гостите да получи отговорите навъпросите, които го вълнуваха, на всяка от масите беше настанен по един човек от нашатанюйоркска група. Благодарение на това настроението на гостите на обяда леко се поразмрази.Бяха зададени много въпроси и някои от нашите отговори изумиха тези видни персони. На еднаот масите седеше нашият радиогерой Морган, безупречно облечен и много изискан. Единсивокос банкер се поинтересувал: „Г-н Р., коя компания представлявате Вие?” Морган сеусмихнал и отговорил: „Разбирате ли, сър, в настоящия момент аз не съм свързан с никоякомпания, но преди девет месеца бях пациент на психиатрична болница „Грейстоун”. Интересътна масата рязко се повишил.

Д-р Боб беше пристигнал заедно с ветерана на акронската група Пол и с Кларънс, един отоснователите на процъфтяващата кливландска група. На обяда присъстваше и д-р РъселБлейсдел, който предишната есен ни бе дал възможност да работим с пациентите напсихиатричната болница на щата Ню Йорк в Рокланд, а също и нашият добър приятел д-рСилкуърт.

Д-р Боб и аз трябваше да произнесем речи. Още няколко алкохолици взеха участие вотговорите на въпросите, които ни бяха задавани. За да ни помогнат бяха дошли и д-р ХариЕмерсън Фосдик, представляващ религиозните кръгове, и световноизвестният невропатолог д-рФостър Кенеди, като представител на медицинските среди. Трябва да отбележим специалнопомощта на тези двама души. Д-р Фосдик беше първият свещенослужител, повярвал в нас. Вначалото на 1939 година той се беше запознал с ръкописа на книгата „Анонимни Алкохолици”и се бе ангажирал да напише рецензия след излизането ѝ. Тази великолепна рецензия, с коятоможете да се запознаете в приложенията на книгата, прекрасно илюстрира неговото дълбокоразбиране и високата му оценка на нашата дейност. Точно така и д-р Кенеди, нашият първиприятел сред невропатолозите, никога не пропускаше възможността да изрази своето силнодоверие в дейността на АА.

Самият г-н Рокфелер беше болен и не успя да присъства лично. Ето защо обядът бепредседателстван от неговия син Нелсън, когото всички много обичаме. Бях настанен междунего и д-р Блейсдел. Точно срещу мен седеше Уендъл Уилки. По време на обяда щедро севдигаха тостове. За компания от бивши алкохолици се държахме доста добре. Удивлявахме секолко далеко бе стигнал г-н Рокфелер, като бе рискувал репутацията си в името на някаквинеизвестни алкохолици, борещи се да оцелеят.

След като обядът завърши, думата взе г-н Нелсън Рокфелер. От името на своя баща тойпредаде съжалението му, че не може лично да присъства на тази среща. Разказа за дълбокотовпечатление, което бе направило на г-н Джон Д. Рокфелер-младши запознанството с АнонимниАлкохолици. Нелсън Рокфелер обеща на присъстващите, че няма да скучаят и започна дапредставя докладчиците. Д-р Фосдик взе думата и ни направи забележителна характеристика.След това изрази своята пълна увереност в бъдещето на нашето движение. Д-р Кенеди с топлотаговори за нашата дейност и прочете текста на възражението, което бе написал до Списанието на„Американската медицинска асоциация” по повод тяхната рецензия за книгата „АнонимниАлкохолици”, където те пишеха за нас с известна насмешка. Д-р Боб произнесе кратка реч, а азразказах историята на своята болест, своето възстановяване, а също и историята на нашетодвижене. По лицата на присъстващите гости беше видно, че сме успели да предизвикаметяхната симпатия и интерес. Мислехме си как скоро на наше разположение щяха да се появятмощните лостове на тяхното влияние и голямо богатство. Проблемите и умората ни щяха даостанат в миналото.

Накрая настъпи знаменателният момент. Г-н Нелсън Рокфелер, видимо развълнуван, отнововзе думата. От името на своя баща той благодари на всички присъстващи. Отново повтори, чеедно от събитията в живота на баща му, които са го развълнували изключително силно е билаименно срещата му с Анонимни Алкохолици. Нелсон каза още и колко ще се радва баща му,когато научи колко много гости са дошли, за да узнаят непосредствено за това многообещаващоначинание – движението Анонимни Алкохолици.

103

Затаили дъх, ние очаквахме кулминационния момент – прехода към финансовия въпрос.Тогава Нелсън Рокфелер каза: „Господа, всички вие разбирате, че дейността на тези хора еоснована на добрата воля. Нейната сила е в това, че един човек отнася благата вест на друг, безда мисли за печалба или награда. Ето защо ние мислим, че във финансово отношениесъобществото Анонимни Алкохолици трябва да се самоиздържа. Това, от което се нуждаят еединствено нашето добро отношение.” Гостите заръкопляскаха и след сърдечни ръкостисканияи благопожелания цялата тази компания, притежаваща общо богатство от над един милиарддолара, се отправи към изхода.

Бяхме шокирани. Защо г-н Рокфелер си беше направил труда да организира всичко – самозаради това ли? Просто не можехме да повярваме. Започнахме да проумяваме случилото се едваслед няколко дни, а с течение на времето Анонимни Алкохолици все повече осъзнават, каквоточно г-н Рокфелер направи за нас и какво е имал предвид.

Дик Ричардсън имаше стенограма на всички речи, прозвучали на онзи обяд и ме помоли даги редактирам, за да ги издадем след това. Всъщност редактирах единствено словото на д-р Боби моето слово, защото не можех да си позволя да редактирам д-р Хари Емерсън Фосдик и д-рФостър Кенеди. Дик каза още, че г-н Рокфелер иска да закупи 400 книги и ние му ги доставихмес огромна отстъпка – по долар за бройка. Той искаше да ги разпрати на всички, които бяхапоканени на обяда, заедно с текста на произнесените там речи. Също така г-н Рокфелервъзнамеряваше да напише на всеки от гостите лично писмо, текстът на което обеща да нипокаже.

В това писмо, адресирано до всеки един от присъстващите, а също и до тези, коитоотсъстваха, но имената им фигурираха в списъка на поканените, той отново изразяваше своетодълбоко доверие в Анонимни Алкохолици, своето удовлетворение от обстоятелството, че многоот неговите приятели със собствените си очи са могли да наблюдават старта на товамногообещаващо движение и своето дълбоко убеждение в това, че нашето съобщество трябва дасе самофинансира. След което отбелязваше, че малка парична помощ може да се окаже полезнаи даряваше на Анонимни Алкохолици хиляда долара. Вероятно, това беше лек намек къмдругите гости, че ако пожелаят също биха могли да дарят известни суми.

Независимо от любопитството от страна на пресата, на обяда не бяха допуснати репортери.Това беше съвсем разбираемо, защото г-н Рокфелер, разбира се, рискуваше своята репутация.Ако някой от присъстващите алкохолици се бе напил, всичко щеше да се провали с гръм итрясък. Но тъй като нищо подобно не се случи и обядът премина много добре, ни свързаха сфирмата на Айви Ли, консултант на г-н Рокфелер по връзките с обществеността и със съвместниусилия подготвихме проект за изявление пред пресата.

Последваха многобройни и благоприятни дописки за АА в средствата за масоваинформация. Новинарските агенции по целия свят излъчиха съобщения за обяда даден от г-нРокфелер. Появиха се няколко сензационни статии със закачливи заглавия като: „Джон Д.Рокфелер обядва с алкохолици”. Но всички статии, така или иначе, бяха реклама за АА; доритаблоидите ни приветстваха. Общите усилия бяха насочени към това да се придаде надвижението Анонимни Алкохолици статут на достойна и уважавана организация. След подобнареклама много хора пожелаха да имат нашата книга. Посипаха се заявки и нашето финансовоположение съществено бе облекчено. От цялата страна започнахме да получаваме стотицимолби за помощ от алкохолици и техните семейства. Ние предавахме имената им в растящиясписък на нашите кореспонденти и се надявахме, че ще успеем да установим персоналенконтакт с всички. Огромното разочарование, което изпитахме в края на обяда след заминаванетона именитите гости беше позабравено.

Някъде по същото време започна да нараства и броят на нашите попечители. В състава наСъвета бе избран г-н Робърт Шоу, адвокат и приятел на чичо Дик, а също и двама моинюйоркски приятели, Хауърд и Бърт. След това към тях се присъединиха Том Б. и Дик С., койтобеше член на нашата група в Акрон, но се беше преместил да живее в Ню Йорк. В състава наСъвета влезе и Том К., трудолюбив и консервативен мъж от щата Ню Джърси, а също и дваманеалкохолици – Бърнард Смит и Леонард Харисън.

В Попечителския съвет се роди идеята да се опитаме да се сдобием с пожертвования отприсъствалите на обяда гости. Доколкото г-н Рокфелер ни поднесе символичната сума от хилядадолара, се предполагаше, че кампанията няма да донесе суми, по-големи от тази, но ще ни окаже

104

така необходимата помощ. Г-н Рокфелер се съгласи с това и към всеки от списъка на поканенитебе отправена молба за дарение. Както и очаквахме, пожертвованията не бяха големи каторазмер, но бяха многобройни. Най-малкият чек бе за 10 долара, а най-големият – за 300 долара(от господин, който имаше брат алкохолик). Общата сума, която ни бе дарена бе две хилядидолара и заедно с хилядата долара на г-н Рокфелер, парите бяха внесени в нашия Фонд, койтодотогава бе оставал винаги празен.

Материалното ни положение – на д-р Боб и моето, оставаше незавидно. ТогаваПопечителския съвет реши да ни се помага с по 30 долара на седмица. Впоследствие къмпоканените на този обяд гости ние се обръщахме за доброволно дарение по веднъж в годината ите откликваха по аналогичен начин. След четири години ние вече можехме да напишем на г-нРокфелер и неговите приятели, че повече не се нуждаем от техните средства. Хонорарите откнигата вече осигуряваха на д-р Боб и мен достатъчно средства за съществуване, а нюйоркскатагрупа започна да събира от своите членове доброволно средства за поддръжката на щаб-квартирата. От този момент встъпи в пълна сила традицията на АА за недопускане наприемането на каквито и да било дарения от странични източници. Г-н Рокфелер и неговитеприятели ни предоставиха нещо неизмеримо по-ценно от парите. Те въведоха АА в света и гопредставиха на всички.

Сега нека за минута си спомним събитията от пролетта на 1940 година. Независимо отупоритите възражения на Хенри, ние се преместихме от миниатюрния офис в Нюарк и сенастанихме в по-просторно помещение в Ню Йорк, на улица Визи стрийт 30, близо допощенската ни кутия. Рут и аз започнахме да пишем отговори на многобройните молби,получени след обяда у Рокфелер и последвалата го реклама в средствата за масова информация.Започнаха да се появяват много нови групи на АА, за което ни съобщаваха представители настарите групи, които идваха в нашия нов офис със списъци на новодошлите. Проблемите итрудностите, които възникваха в тези отдалечени нови групи, както и молбите им за съвет бяхасподеляни в писмата им до нас. Почти ежеседмично ние с радост забивахме ново кабърче вкартата на стената, за да отбележим раждането на поредната нова група.

Продажбите на книгата на АА постепенно нарастваха и вече бяхме в състояние да плащаменаема, пощенските и канцеларските разходи, както и заплатата на Рут. Двамата с Луиз живеехмебезплатно в сградата на нашия клуб на 24-а улица и можехме да се издържаме благодарение насредствата от обяда у Рокфелер и пожертвованията, които все още продължаваха да постъпватвъв Фонда за средства за замяна на дома на Луиз У. Всички бяхме започнали да дишаме по-леко.

Но ситуацията с акционерното дружество „Уъркс Пъблишинг Инк” продължаваше да енеясна. То така и не беше официално регистрирано и единственото свидетелство за неговотосъществуване бяха акциите, които бяхме пуснали двамата с Хенри, книгите, стоящи на склад, асъщо и чековете, даващи обща представа за изхарчените средства. С Хенри от самото началорешихме, че 400-те акции, които имахме двамата поравно, не трябва да влизат в обръщение,докато всички останали собственици на акции не получат обратно парите, които бяха заплатилиза придобиването им.

Разбрали, че книгата е започнала да носи приходи, някои от акционерите (сред, които бешеи Чарли Таунс) се развълнуваха. Те искаха да знаят защо всички доходи от книгата се харчат заиздръжката на щаб-квартирата на АА. Отговаряхме им, че нямаме друг изход; нима искахавсички идващи при нас молби за помощ да бъдат хвърляни на боклука? Но някои все пакнастояваха да им върнем парите и трябваше да направим нещо за това.

Двамата с Рут се заехме да подготвим първия отчет на „Уъркс Пъблишинг Инк” предакционерите. Представихме историята на проекта за издаването на нашата книга и обрисувахмесветли перспективи. Въз основа на старите сметки, платените чекове и квитанции съставихмепримерен финансов отчет. Доколкото помня, нашата издателска компания имаше печалба отоколо 3 хиляди долара, които бяха похарчени за издръжката на офиса на АА.

Отново се обърнахме към старото проверено средство във вид на бланки за акции, коитонадписахме така: „Уъркс Пъблишинг Инк”. Привилегирована акция. Номинална стойност 100долара”. Въоръжен с тези сертификати, аз заминах за Вашингтон. Тамошната нова група на ААвключваше няколко състоятелни членове: Бил Е., Хардин К. и Бил А. Те с радост си купиха отстранните неофициални сертификати акции на стойност около 3000 долара. По този начин

105

успяхме да се разплатим с неколцината най-нетърпеливи акционери и с благодарност върнахмена г-н Чарлз Таунс всички пари, които той ни беше заел за осъществяването на проекта поиздаването на книгата. Той много се зарадва, ние – също.

В онзи период един от нашите приятели-неалкохолици ни оказа неоценима услуга. Уестбеше счетоводител в компанията „Уест, Флинт и Ко.”, отдавнашен партньор на Дик Ричардсън.Той се зае с официалната регистрация на дружеството „Уъркс Пъблишинг Инк” и с неговияодит, а също и с одита на нашия Фонд от началото на създаването му през 1938 г. Рут нямашевреме да поддържа и счетоводните документи, а аз не знаех как се прави това. Ето защо одитътна нашето издателство, направен от дипломиран счетоводител се оказа наистина голяма услуга.Г-н Уест работеше без умора и посвети на това много дни без да иска отплата за труда си.Когато тежката работа по привеждането в ред на нашата отчетност беше завършена, ниерешихме, че не бива повече да затрудняваме г-н Уест. Оттогава с воденето на счетоводството низапочна да се занимава Уилбър С., също дипломиран счетоводител и един от първите членове наАА. Дълго време той се занимаваше с тази работа безвъзмездно, после започна да получавазаплата за труда си, но аз дори и днес не съм уверен, достатъчно ли му плащаме.

Към 1940 г. започнахме да разбираме, че книгата за АА трябва да принадлежи единственона нашето съобщество, а акциите не трябва да остават разхвърляни в ръцете на 49 души, както ив моите, на Рут Хок и Хенри. Ако нашият Фонд успееше да придобие всички издадени акции, тоделата, свързани с книгата, щяха да преминат под доверителното управление на цялото нисъобщество. Ако изкупим акциите от досегашните им притежатели, то доходите от продажбатана книгата нямаше да бъдат облагани с данък печалба, а самите бивши акционери щяха да спратда придирят, че приходите отиват за поддръжката на офиса на АА.

Нашият попечител А. Лерой Чипман даде идеята да помолим за заем г-н Рокфелер, дваматаму синове и гостите, присъствали на обяда, за да се разплатим с някои от своите кредитори катоизкупим обратно по номинал всички акции на „Уъркс Пъблишинг Инк” (освен акциите,принадлежащи на Хенри и мен). Всички акционери с готовност се съгласиха; те се зарадваха, чеще получат обратно парите си. Г-н Чипман успя да получи 8 хиляди долара от г-н Рокфелер иприятелите му, които впоследствие трябваше да върнем от доходите от продажбата на книгата.Акционерите върнаха своите акции, получиха си обратно парите и една трета от доходите от„Уъркс Пъблишинг Инк” премина в разпореждане на нашия Фонд. Някои от нашите акционери,както алкохолици, така и неалкохолици, проявиха голяма щедрост. Едни от тях върнаха въвФонда половината, а други – всички получени за акциите си пари като доброволно дарение.

Но две трети от приходите на акционерното дружество „Уъркс Пъблишинг Инк”продължаваха да са за Хенри и мен. Осъзнавайки ситуацията, аз реших да предам на Фондасвоите 200 акции. Но не беше лесно да убедя клетия Хенри да постъпи като мен. Той все ощепродължаваше да пие. Доста дълго време се противеше на молбите ми. Един ден се появи внашия офис на Визи стрийт напълно разбит и треперещ. Каза ни, че е дошъл да ни напомни, чеголямата част от мебелите в нашия офис са негови и по-точно, голямата маса и мекото кресло.Това ни наведе на една мисъл. Какво би казал Хенри, ако Фондът закупи от него мебелите, даречем за 200 долара? Дали не би се съгласил тогава да предаде своите акции на Попечителскиясъвет?

Най-накрая Хенри се съгласи и подписа съответния документ. В действителност ние веченяколко пъти бяхме купували от него тези мебели, за да му помогнем да оцелее. Попечителскиясъвет още веднъж му отдели 200 долара, но този път Хенри ни предаде своите акции. По тозиначин съобществото Анонимни Алкохолици в лицето на Попечителския съвет стана едноличенпритежател на Голямата Книга.

През цялата 1940 година нашето съобщество бавно, но непрекъснато се разрастваше. Свъзникването на новите групи, в местните вестници се появяваха статии за това странно новобратство. Те много ни помагаха. Луис и Рут започнаха да правят албуми, в които с удоволствиезалепяха нови и нови вестникарски изрезки. В големите градове като Бостън, Филаделфия, Дет-ройт, Чикаго, Сан Франциско и Лос Анджелис групите работеха прекрасно, а в много отмалките градове започваха обещаващи начинания. В Кливланд продължаваше феноменалниятбум, започнал година по-рано. Нюйоркският клуб едва смогваше да приема всички желаещи. ВАкрон д-р Боб започна своята историческа работа заедно със сестра Игнатия в болницата Св.Тома. Така се развиваше АА до пролетта на 1940 г., когато броят на нашите членове се увеличи

106

до две хиляди човека, от които хиляда и двеста дойдоха при нас през последната година.Струваше ни се, че всичко върви добре и не предчувствахме нищо особено. А бяхме на прага насъбитие, което неочаквано превърна Анонимни Алкохолици в общонационална организация.

Д-р А. У. от Хамър, горещ привърженик на нашето движение във Филаделфия, привлечекъм АА вниманието на Къртис Бок, един от собствениците на вестник „Сатърдей ИвнингПоуст". В началото редакционният съвет на вестника имал определени съмнения. Но г-н Боквече се бил срещнал с няколко наши членове във Филаделфия и чул историите за тяхнотовъзстановяване от първа ръка – ето защо знаел добре за какво става дума. Освен това, научихме,че г-н Джек Александър, най-известният журналист на вестника е идвал в офиса ни на Визистрийт. Много се развълнувахме, защото това беше национално издание с голям тираж.

Джек беше отличен репортер с голям опит. Първоначално не изпаднал в кой знае какъввъзторг от поставената задача. Все още помнел добре обстоятелствата около скандала занякакви мошеничества в Джърси, където той провел журналистическо разследване няколкомесеца по-рано и бил нащрек. Разбрахме това, когато се срещнахме и му разказахме историятана Анонимни Алкохолици най-подробно, както никога дотогава пред журналисти. След това тойсе срещна с нашите попечители и членовете на нюйоркската група, а после го разходихме изцялата страна – навсякъде, където имаше групи на АА.

Накрая Джек каза, че има достатъчно материал и е готов да напише статията, коятовестникът смяташе да публикува. Но възникна сериозно затруднение. От „Ивнинг Поуст"искаха да поместят фотографии; те обясниха, че това е просто наложително. Съгласиха се данарекат д-р Боб, мен и други алкохолици с измислени имена, но снимките им били абсолютнонеобходими. Възразихме, че това може да уплаши хората, които биха поискали да се свържат снас. Но от вестника казаха: „Щом няма снимки, няма и статия." Трябваше да направим нелекизбор. Независимо от протестите и опасенията на повечето консервативни членове на нашетобратство, ние решихме да продължим според изискванията на вестника. Това беше съдбоноснорешение, което, за щастие, се оказа правилно – поне в онзи момент.

Статията се появи в броя от 1 май 1941 г. Джек беше събрал обширен материал и имашезабележителната способност да пише с разбиране и съчувствие. Това и добрите мувзаимоотношения с нас му позволиха да създаде материал, който предизвика широк общественрезонанс. В пощенска кутия №658 се изля поток от молби за помощ и заявки за книгата„Анонимни Алкохолици", които отначало пристигаха със стотици, а след това и с хиляди.Двамата с Рут се смеехме, когато си спомняхме за онзи ден, когато нарамили огромни куфари, вкоито да поберем пощата, получихме от служителя едва дванадесет плика, пълни с язвителникоментари от лекарите. Сега, обаче, опитвайки да се справим с огромната лавина разтърсващимолби за помощ, ние самите почти плачехме. Как да помогнем на всички? Бяхме буквалнозатрупани от толкова много човешка мъка. Разбрахме, че ни е необходима помощ. Ето защо сеобърнахме към всички жени от АА и към съпругите на нашите членове, които умееха да пишатна машина. Горният етаж на нашия клуб на 24-а улица бе превърнат в щаб за справяне с тазиизвънредна ситуация. Дълго време Рут и нейните доброволни помощници се стараеха даотвърнат на всяко едно от постоянно растящия брой писма. Дори бяха започнали да пишатнякои от писмата под индиго, но опитът показа, че това не е добра идея. Необходимо беше да сеобърнем към всеки един с топло индивидуално послание, за да се убеди той, че наистина искамеда помогнем на него и семейството му. Работата беше толкова много, че се наложи да наемемплатени сътрудници. Доброволците не бяха достатъчно, за да отговорят на молбите на хората.

Разбрахме също, че няма да можем да покрием растящите разходи по поддръжката на офисаединствено с печалбата от продажбите на книгата. Ето защо за първи път се обърнахме с молбаза помощ към групите на АА от другите градове. След излизането на материала в „ИвнингПоуст" нашите попечители Хауард и Бърт поеха на път – единият към Филаделфия иВашингтон, а другият – към Акрон и Кливланд. Те помолиха членовете на местните групи данаправят доброволни пожертвования на специална сметка, открита от нашия Фонд, която щешеда се ползва единствено за покриване на офисните разходи на АА. Всички пожертвованиятрябваше да са на добра воля. Предложихме всяка група ежегодно да превежда в тази сметка поедин долар от всеки от своите членове. Постепенно тези пари започнаха да се събират и ниенаехме двама сътрудници. Така започна да се прилага в живота традицията на АА, която сеотнася до спазването на принципа за самофинансиране. Цялата печалба от продажбата на

107

книгата постъпваше в нашия Фонд. Ако групите не успееха да преведат достатъчно средства запокриване на офисните разходи, щяхме да можем да покрием дефицита от този резервен фонд,което и често правехме в продължение на много години. Книгата „Анонимни Алкохолици" несамо помагаше да се спасяват алкохолици; тя се превърна в крайъгълен камък за финансовотоблагополучие на нашата щаб-квартира и гарант за нашата обща финансова състоятелност.

В края на 1941 година, когато секретарите на групите представиха отчетни доклади, ниеоткрихме, че редиците на АА са се увеличили до 8 хиляди човека, т.е. с 6 хиляди повече отпредишната година. АА започна разпространението си в Канада и други страни. Бързият ръст набратството се случваше повсеместно. В много отношения можем да приемем, че 1941 годинабеше най-увлекателния период в нашата история. Почти не обръщахме внимание насгъстяващите се на хоризонта ни облаци, от които щеше се разрази буря. АА встъпваше вчудесното и вълнуващо време на своето детство, което продължи почти 15 години.

На картата, която висеше на стената в нашия офис, всяка седмица се появяваха десетки новикабърчета, обозначаващи възникването на нови групи. Понякога ветерани на нашето братствонапускаха съществуващите центрове и се местеха да живеят в други градове. И това си бешеголям късмет за тези градове. Но в повечето случаи в нововъзникналите групи нямаше хора сникакъв опит и групите трябваше да се задоволяват с книгата на АА, кореспонденция с нашатащаб-квартира и, може би, с някой за кратко появил се по работа в града им по-опитен член наАА. Техните тревоги и проблеми изглеждаха безкрайни. Комитетите се караха помежду си,оратори изнасяха демагогски речи, групите се разпадаха на части. Някои членове ставахапрофесионалисти, продавайки за пари на новите членове методите за възстановяване, разрабо-тени от АА. Понякога се напиваха цели групи, а това уронваше репутацията им в обществотокато цяло. Така започна да се трупа един малко страховит опит и това продължи дълго време.

След това в един от нашите най-големи центрове започнаха да циркулират странни слуховеза това, че нашият Фонд, нюйоркската щаб-квартира и книгата „Анонимни Алкохолици" сапросто части на една огромна афера, в която от глупост е попаднал и г-н Джон Д. Рокфелер. Вразгара на тези вълнения няколко членове на АА организираха обяд в града, в който слуховетебяха най-упорити. Поканиха д-р Боб и мен да се изкажем на този обяд. На обяда дойдоха малкохора и, странно, но на него отсъстваше доброто настроение, което обичайно е характерно заподобен род мероприятия. Когато обядът завърши, председателите на всички групи, коитодействаха в този град, ни изведоха с д-р Боб в коридора на хотела, където ни очакваха юрист идипломиран счетоводител. Казаха ни, че до тях са достигнали ужасни слухове за нашия Фонд.Чули били, че книгата „Анонимни Алкохолици" носи огромни печалби, и че само за миналатагодина ние с д-р Боб сме си били поделили сумата от 64 хиляди долара. Смятали, че аз катобивш брокер от Уолстрийт съм натоварил всичките тези пари и съм ги откарал право в сейфа наРокфелер, за да са само за мен и моите приятели. В хода на този разпит „комитетът поразследването" ни уведоми, че един от членовете на АА от техния град се е срещнал в Ню Йоркс един от попечителите, който потвърдил тези ужасни слухове.

Тези невероятни измислици, в които бяха повярвали повечето от присъстващите,подействаха много болезнено на д-р Боб и мен. За щастие, носех в себе си официалния отчет срезултатите от финансовата проверка на нашата работа от самото ѝ начало. В отчета беотбелязано, че на д-р Боб и мен се полага авторски хонорар, който ние сме отказали, тъй катосме сметнали, че парите от него са необходими за издръжката на щаб-квартирата на АА. Д-р Бобвсе още получаваше ежеседмична стипендия в размер на 30 долара от парите, получени врезултат на обяда, даден от г-н Рокфелер. Аз също получавах точно такава стипендия от тезисредства, а след публикацията в „Ивнинг Поуст" започнах да получавам и по 25 долара наседмица от печатницата, благодарение на доходите от продажбата на нашата книга. Моят общдоход беше 55 долара на седмица. Самият Фонд до този момент никога не бе имал запаси отпарична наличност; постъпващите от групите пожертвования бързо отиваха за издръжката наофиса.

Счетоводителят на тази така наречена „следствена комисия" прочете нашия скроменфинансов отчет и потвърди неговата валидност. Комисията изпадна в униние и ни поднесеизвиненията си. Председателят ѝ поясни, че тази среща е била организирана специално за товада се разбере истината и че повечето от тях никога не били вярвали на слуховете. Той обеща, чезаедно с другарите си, ще направи всичко възможно да прекрати разпространението на подобни

108

неверни злословия. Те, обаче, не успяха много с това; разговорите за нашите „машинации"продължаваха в този район още дълги години.

Това беше добър урок за д-р Боб и мен. Трябваше внимателно да преосмислим своитепозиции и да се обърнем за съвет към приятелите си. Това беше един от случаите, в резултат накоито възникна традицията на АА, призоваваща да се уважават наеманите професионалисти ипозволяваща да се прибягва до техните услуги. Беше напълно ясно, че при липсата на надежденизточник на постоянен доход аз не мога да продължавам да отделям цялото си работно времеединствено за делата на АА, а и д-р Боб можеше да работи за АА не повече от половин работенден. Не можехме да разчитаме, че гостите на онзи паметен обяд у г-н Рокфелер ще ни подкрепятфинансово вечно. Това противоречеше на формиращата се по онова време традиция занеприемането на външна финансова помощ. Нито той, нито аз можехме да получаваме пари отгруповите фондове, тъй като те бяха предназначени за издръжката на щаб-квартирата на АА.Доходите от книгата изцяло постъпваха в резервния фонд на АА и ние нямахме право да гиползваме.

Може би единственото решение на този проблем беше получаването на авторски хонорари,т.е. бихме могли да получаваме възнаграждение за написването на книгата и организирането наиздателството на АА при условие, че печалбите от продажбата на книгата ще са достатъчноголеми. Но дали нямаше това да се приеме като професионализъм в смисъла на една от нашитеТрадиции? Някои членове на АА смятаха, че това на практика ще ни превърне в професионалниработници, тъй като ще правим пари от името на АА. Но нашият опит, получен от другипримери, свидетелстваше, че това не е точно така. Нашите клубове плащаха заплата на своитедомоуправители, а повечето от тях бяха членове на АА. Те не получаваха пари за своята дейностпо Дванадесета Стъпка, плащаха им за изпълнение на задълженията им като чистачи и готвачи.Беше просто необходимо те да работят на пълен работен ден за АА. Ние също съвсем наскоробяхме наели една жена, член на АА в нюйоркския ни офис на пълен работен ден и съответнатазаплата. Беше ли тя „професионален анонимен алкохолик"? Очевидно, не. Тя получавашезаплата в качеството си на секретарка.

От момента, в който стартира проекта за нашата книга, моят начин на мислене отиваше отедна крайност до друга. Понякога ми се искаше да запазя своята една трета от акциите и даполучавам авторски хонорари. Смятах, че заслужавам възнаграждение за своята работа надкнигата. Друг път мислех да не взема нито цент за това, което правя, макар двамата с Луиз данямаше от какво да живеем, защото цялото ми време бе посветено на създаването на книгата.

Скоро след случката с „финансовото разследване" в Ню Йорк дойде отец Ед Даулинг, нашприятел от ордена на йезуитите от Сейнт Луис. Разказах му какво се беше случило. Той мепопита: „Вие мислите, че трябва да посветите цялото си време на АА, така ли е?" Отвърнах му:„Да, и навярно, така ще бъде винаги." Тогава той ме попита не мога ли да получа лиценз катотерапевт и да взимам пари за работата си по Дванадесетте Стъпки. Отвърнах му, че съм получилотговор на този въпрос отдавна. В никакъв случай не мога да направя това – нито пък някойдруг член на нашето съобщество, независимо от обстоятелствата. „Е, Бил, – каза отец Ед, – акосе отнасяше само до вас, бихте могли да облечете власеницата и да живеете като монах. Нокакво ще прави Луиз? Когато се оженихте за нея, вие обещахте и на Бог, че ще се грижите затази жена. Да предположим, че я оставите на милостта на своите приятели, докато се занимаватебезплатно с делата на АА. Ще съответства ли това на отговорностите, които сте поели, когатосте встъпвали в брак? Мисля, че най-добрият вариант за всички е получаването на авторскихонорари."

Това означаваше, че двамата с д-р Боб можехме да получаваме компенсация заспециализирани услуги, което беше съвършено различно от това да получаваме пари за работатаси по Дванадесета Стъпка.

И двамата се съгласихме с компромисната позиция на отец Ед и продължихме да сепридържаме към нея и занапред. Драго ми е да ви съобщя, че казуса, който тогава касаеше д-рБоб и мен беше впоследствие признат като принципно правилен от цялото ни братство.

В началото на 1942 година нашата секретарка Рут Хок, която не беше алкохолик, се омъжии ни напусна, топло изпратена от благопожеланията на хиляди членове на АА. Тя беше един отнай-стабилните поддръжници и радетели на проекта по издаването на книгата „АнонимниАлкохолици" и сред организаторите на щаб-квартирата на АА. Нейната работа послужи на

109

всички като незабравим пример. Смени я Боби Б., която стана секретар №2 на Националнатащаб-квартира на АА. Абсолютната лоялност и преданост на Боби, а също и нейната невероятнаенергия и способност да изпълнява тази трудна и отговорна работа бяха за нас неоценимапомощ в тревожните години, които ни предстояха.

Малко преди заминаването на Рут един от нашите нюйоркски приятели, журналист на имеДжек, ни показа некролог, поместен в един от местните вестници. След обичайното описание нажизнения път на починалия, следваха думите: „Господи, дай ни смирението да приемем това,което не можем да променим. Смелост, за да променим това, което можем и мъдрост, за даразличим едното от другото."

Никога до този момент девизът на АА не е бил толкова точно формулиран само с няколкодуми. Докато двамата с Рут се възхищавахме на тази молитва и размишлявахме как можем да яизползваме, в офиса влезе приятелят ни Хауард. Когато чу молитвата, той възкликна: „Трябва даотпечатаме тези думи на пощенски картички, които ще изпращаме от офиса. Аз ще платяпървата партида." Последвахме съвета му и в продължение на няколко години редовноизпращахме тези картички. Така Молитвата за душевен покой удивително бързо стана една отлюбимите на членовете на АА, редом с „Отче наш" и молитвата на Св. Франциск.

Никой не знае с точност кой е авторът на Молитвата за смирение. Някои казват, че идва отдревна Гърция, други мислят, че е написана от неизвестен английски поет, трети заявяват, че едело на американски морски офицер, а Джек Александър, който веднъж се опита да направипроучване по въпроса, приписва авторството ѝ на преподобния Рейнолд Нибуру, преподавател вбогословската семинария към църквата на единението. Независимо от нейния произход тазимолитва влезе в нашия бит и ние я повтаряме хиляди път на ден, а нейният автор приемаме заедин от своите най-големи благодетели.

Нашият необичайно бурен ръст скоро постави пред нас много важния въпрос заорганизирането на нашите отношения с обществеността. Към нас вече бе насочено внимание отвсички страни; трябваше да започнем да си сътрудничим с обществеността в широки мащаби.Недоброжелателното отношение на обществото би могло да забави или съвсем да преустановипо-нататъшното развитие на АА. И, напротив, подкрепата на обществото можеше да помогне надвижението ни да се разрасне до ниво, за което можехме само да мечтаем. Статията в „СатърдейИвнинг Поуст" доказа това. Отношенията с обществеността са не само много сложни, но и достаделикатни. Всяка груба грешка, която би могла да предизвика общественото недоверие, бидовела до удължаването на страданията за много хора, а на някои би струвала дори живота.Необходимо беше да се изработи и приведе в действие внимателно обмислена политика наотношения с обществеността.

На първо място, започнахме да обмисляме нашите отношения с медицинските и религиозниорганизации. Не трябваше да се конкурираме с тях, независимо от обстоятелствата. Акозапочнат да гледат на нас като на някаква нова религиозна секта, щяхме да имаме многонеприятности. А ако се намесехме в областта на медицината, неприятностите щяха да бъдат ощепо-големи. Ето защо се заехме да подчертаем именно факта, че АА – това е начин на живот,който не влиза в противоречие с никакви религиозни вероизповедания. Обяснихме на лекаритеколко необходима е за нас медицинската помощ и им предложихме сътрудничество впсихиатриите и изтрезвителите. Религията трябва да остане работа на църковните служители ина всеки човек поотделно, а оказването на медицинска помощ – на нашите приятели средлекарите. Като алкохолици и непрофесионалисти, ние бяхме просто едно необходимо звено въвверигата от съвместни усилия.

Оттогава нашите отношения с обществеността се градят именно на тези принципи и товадонесе много положителни резултати. Днес имаме неофициалната подкрепа практически навсички църкви. Много практикуващи лекари, споделящи възгледите на АА, изпращат при нассвои пациенти алкохолици. Членове на АА често се изказват на религиозни събрания и предразлични медицински общества, а на откритите сбирки на АА ние често виждаме медици ицърковни служители.

Но медицинските и религиозните аспекти, колкото и да са важни, не изчерпват изцяловъпроса за връзките ни с обществеността. Предстоеше ни да определим най-ефективните начиниза взаимодействие посредством средствата за масова информация, включвайки пресата,радиото, киното, а по-късно и телевизията, а също начини за връзка с работодателите, които

110

имаха нужда от специализирана подкрепа; необходимо беше да определим правилния подход повъпроса с възпитаването на правилно отношение към алкохола, за провеждането на изследванияи рехабилитация на алкохолиците в частни и обществени заведения. Какво да отговорим наболниците и затворите, които искат да сформират групи на АА зад стените си? Какво да кажемна членовете на АА, работещи в сфери, в които би могло да се появи изкушение от използванетона името на АА за рекламни цели или за организиране на благотворителни кампании? Каквотрябва да казваме или правим, ако нашето съобщество някога бъде експлоатирано, опорочаваноили нападано? Трябваше да се намерят приемливи решения за всички тези и много другипроблеми, в противен случай последствията биха могли да бъдат много сериозни за АА.

Да намерим отговорите на въпросите, свързани с връзките ни с обществеността беше дълъгпроцес. След многобройни проби и грешки, понякога осеяни с тягостни заблуди, започнахме даизработваме най-приемливите за нас методи и подходи, основните от които са отразени днес вТрадициите на АА: пълна анонимност при публични контакти; отказ от използване на името ААза получаване на изгода или за всякакви други цели, колкото и достойни да са те; никаквиизказвания в подкрепа на когото и да било, и каквото и да било, и неучастие в каквито и да билосъюзи; разпространение на основната идея като единствена цел на дейността на АА; никакъвпрофесионализъм във връзка с Дванадесета Стъпка; взаимоотношения с общественосттаосновани на привлекателността на нашите идеи, а не на пропаганда – ето няколко от уроците,получени с много труд.

Напълно естествено бе центърът за формиране на Традициите на АА да са нашиятПопечителски съвет и щаб-квартирата. Подобно на лавина ни затрупваха проблеми от различенхарактер, но към 1945 година успяхме в голяма степен да преодолеем царящия по-рано хаос. Отвсички страни в нюйоркския офис идваха молби от другите членове на нашето съобщество дасподелим своя опит и да помогнем в решаването на техните затруднения. В крайна сметка,нещата се подредиха и вече всеки редови член на АА приема нашата дейност по целия свят катонещо, което се подразбира от само себе си. До неотдавна международната част от работата нащаб-квартирата в значителна степен оставаше невидима за редовите членове. Но именноблагодарение на нея, продължава ръстът на АА и укрепването на нашето единство.

Откакто съществува нашият Фонд, разпространението на АА по целия свят се случваблагодарение на широкото използване на нашата книга, разпространението на брошури,отговори на многобройните молби за помощ и молбите за съвет при решаването на груповитепроблеми, а също и благодарение на установените адекватни взаимоотношения собществеността. Цялото наше съобщество започна да функционира като един организъм.

В периода 1941 – 1945 год. се случиха и други събития. Нашият офис се премести от Визистрийт на Лексингтън авеню 415, точно срещу Централна гара. Избрахме това място зарадинеобходимостта да посрещаме много членове на АА от други градове. Нашето новоместоположение улесняваше контакта с посетителите, които за първи път се запознаваха тук сАнонимни Алкохолици като представители на световна организация. Оттогава нашатанюйоркска щаб-квартира е посетена от хиляди анонимни алкохолици, техните семейства,приятели, духовници, лекари и работодатели.

Съобществото Анонимни Алкохолици продължи да се развива с темпове, които понякогабяха зашеметяващи и за самите нас. Умножението на нашите редици година след годинавървеше почти в геометрична прогресия. Вече наброявахме не хиляди, а десетки хиляди.

Но това все още не е цялата история. За първи път почувствахме, че характерът на нашетобратство започва да се променя. Започнахме да отбелязваме успехи дори сред умерениалкохолици, а понякога и сред потенциални алкохолици. В първите години от нашетосъществуване онези от нас, които успяха да спрат да пият в АА, почти без изключение бяхаразглеждани от медицинска гледна точка като тежки или направо безнадеждни случаи. Но сегапри нас започнаха да идват по-млади хора, много от които все още бяха запазили работата си идори високото си социално положение, имаха семейства и бяха достатъчно здрави. Те можеха насвой ред да убедят подобните на тях, че се нуждаят от помощта на АА. Разбира се, отначалотези хора трябваше емоционално да достигнат до крайната си най-ниска точка. Но открихме, чеза тях не е задължително да достигат до дъното, за да се признаят за победени от алкохола.Започнахме да разработваме техниката „повишаване на дъното", на което им предстоеше да сеспуснат. Когато хора с лека форма на заболяването стигаха до осъзнаването на това, че вече

111

имат основните симптоми на алкохолизма, това обикновено беше достатъчно. Беше тяхнотоемоционално „падане на дъното", което им спестяваше много следващи години на страдания.

В подобен вид тази методика започна да работи и сред други категории хора, идващи принас. В самото начало не успявахме да постигнем успехи с възстановяването на женитеалкохолички. Те мислеха, че са устроени по-различно от нас. Но когато постигнахме пробив вняколко случая и всички видяха, че е възможно възстановяването на жени, останалите дами,нуждаещи се от помощ бавничко тръгнаха по стъпките им. Богатите хора, заемащи високоположение в обществото, мошениците, хората от други раси, националности и вероизповедания– всички те някога смятаха, че АА не е за тях. Но когато започнаха ясно да разбират трагедията,към която ги тласка алкохолът, те забравиха за своите различия и дойдоха в АА. Всички тезинови тенденции се проявиха напълно отчетливо и ние много се радвахме. Днес нашето братствов по-голямата си част се състои от хора с лека форма на заболяването и от хора, които винаги сазнаели, че „не са като останалите".

Разпространението на нашето движение в другите страни ни донесе още предизвикателства.На всеки от нашите нови отдалечени плацдарми предстоеше да преживее собственото си лутанев тъмното и намиране на собствени решения, така както някога беше при нас в САЩ.Започнахме да се сблъскваме с езикови бариери и трябваше да бъдат преведени много неща отнашата литература на чужди езици.

Освен това у нашите чуждестранни приятели възникваха проблеми от по-особен характер.Дали АА не е чисто американско изобретение, което няма да е подходящо за Ирландия, Англия,Холандия, Скандинавия, Австралия и островите в Тихия океан? Тези страни са толковаразлични една от друга, може би и алкохолиците там се различават? „Ще работи ли ААефективно в нашите национални културни условия?" – питаха ни те. Водехме много обширна иактивна кореспонденция; за това помагаха нашите приятели от Ню Йорк, които владееха чуждиезици. Когато разбирахме, че някой член на АА има намерение да пътува зад граница, мудавахме инструкции. Постепенно постигнахме прогрес. Но трябваше да мине много време,преди да добием увереност, че АА може да преодолява разстояния, езикови, етнически ирелигиозни бариери. Днес братството Анонимни Алкохолици работи в 70 страни и във всичкищати на Америка. Вече сме убедени, че много скоро всеки алкохолик по Земята ще получисъщият шанс за възстановяване, какъвто имахме ние в Америка – това е само въпрос на време.Обслужването на задграничните групи стана основно направление в дейността на нашата щаб-квартира и в тази област все още има нови възможности.

Продължава да расте потребността от добри преводи на нашата литература, но винаги сенамират умели помощници за това. Преди около десет години Франк М. преведе книгата на ААна испански език. През деня работеше като преводач в една търговска компания, а вечерпревеждаше любимата си книга „Анонимни Алкохолици". Днес неговият превод еосновополагащ труд за всички испаноговорящи страни. Малко по-късно членовете наквебекското съобщество направиха забележителен превод на книгата на френски език. Ние сенадяваме, че нашата Голяма Книга скоро ще се появи в Осло на норвежки език и тогава,благодарение на сходството в езиците ще могат да я четат и датчаните, и шведите.

Много наши брошури вече са излезли на чужди езици, в частност на немски, холандски ифински. Постоянно се стремим да преодоляваме всички нови езикови бариери, протягайки ръказа помощ на тези, които още не знаят, че изход от тежкото им положение има.

Във връзка с бързото разрастване на АА нашата щаб-квартира също трябваше да серазшири. За отчета на паричните вноски, постъпващи от хиляди групи и все по-нарастващитепродажби на наша литература скоро се наложи да вземем на работа щатен счетоводител.Изданието на Справочника с адреси на групите на АА заприлича на издаването на телефоннияуказател – трудоемка и непрекъсната работа. Започнаха да се трупат планини от папки с писма иархивни описи, за работата с които се наложи да се увеличи броят на щатните сътруднициалкохолици. С разпределението на различните отговорности започнаха да се създават различниотдели. Днес работата на нашия офис е разпределена между отдели, работещи понаправленията: отношения с американски и задгранични групи, отношения с обществеността,Генерална конференция на АА, организационно-техническо обезпечаване, обработка на пощата,опаковка на пратките, счетоводство, стенография, обслужване на групите на АА, които действатв затворите и болниците.

112

За щастие, нашият офис расте с не толкова бързи темпове както братството ни, иначенямаше да ни стигат средства за издръжката му. Съобществото на АА така бързо се развиваше,че нямахме възможност да разкажем на всички негови членове за това с какво точно се занимаващаб-квартирата. Много групи бяха заети със своите собствени проблеми и не можеха да нипомогнат. Финансови постъпления получавахме едва от половината групи. Постояннострадахме от недостиг на средства, но за щастие, можехме да запълваме дефицита с парите отпродажбата на Голямата Книга и растящите продажби на наши брошури. Без тези доходиотдавна щяхме да обявим банкрут.

През 1944 г. се случи жизненоважно събитие. В Ню Йорк няколко анонимни алкохолици,които имаха литературна склонност и журналистически опит започнаха да издават ежемесечникна АА. Първите автори на списанието бяха Марти, Присила, Луис К., Абът, Мейв и Кей. Следтова ентусиазирано към тях се присъединиха Грейс О. и нейният съпруг. Нарекоха списанието„Грейпвайн" (игра на думи – „Grapevine" означава както лоза, така и слух, източник наинформация). Това съвсем не беше първото издание на местните групи на АА. По-рано бяхазапочнали да излизат „Кливландски централен бюлетин", „Прозрение" в Лос Анджелис и някоидруги. Но „Грейпвайн" се сдоби с национална известност.

След няколко месеца пред списанието изникна неочаквано препятствие. Оказа се, чеФедералното бюро за разследване отдавна издава собствен вестник със същото име. Той билпредназначен за сътрудниците на ФБР и се занимавал с таен обмен на информация. Нещата сенаредиха едва, когато решихме да наречем нашето списание „АА Грейпвайн". Тиражът мунепрекъснато расте и е достигнал 40 хиляди екземпляра (към 1957г.).

"АА Грейпвайн" е трибуна за идеите и дейността на АА по целия свят. Подобно на самолет,който бързо ни пренася от единия до другия край на света, там където има АА, списанието сепревърна в забележително средство за представяне на съвременни идеи и споделяне на опит.

След известно време издателите на „АА Грейпвайн" откриха, че са си навлекли големитрудности. Те не само трябваше да търсят материали и да редактират статии, но и всеки месецда облизват огромно количество пощенски марки – хиляди, за да изпратят броевете до всичкиабонати. Работата стана непосилна и те помолиха Фонда за помощ. Нашите попечителинаправиха анкета сред различните групи на АА, за да разберат искат ли членовете на АА „ААГрейпвайн" да се превърне в международно списание и отговорът беше положителен. Тогавасписанието бе официално регистрирано и бе създаден Съвет на директорите, в който, освенредакционната колегия, влязоха и двама души от Попечителския съвет. Трябваше да бъдатназначени щатни сътрудници, което отново доведе до увеличаване на финансовите разходи иотново на помощ дойдоха средствата от продажбата на Голямата Книга.

В списанието „АА Грейпвайн" винаги работят и много доброволни помощници, дориповече, отколкото са в щаб-квартирата. Официална заплата в списанието получават само глав-ният редактор, заместниците му, шефа на абонаментния отдел и няколко души техническиперсонал. Редакторът и членовете на редколегията, а също художниците и много автори винагиоказват огромна безплатна помощ в работата над всеки брой. Без тези квалифициранидоброволни помощници списанието нямаше да може да излиза. Ако трябваше да заплащаметехните услуги, разходите биха били неимоверно високи. За всички нас остава загадка каквсички тези хора, които си имат и друга основна работа всеки месец се изхитряват да пуснат всрок поредния брой. Това е един от най-забележителните примери за последователна ипродължителна работа на доброволците в редиците на АА.

Започвайки през 1945 г., решението на груповите проблеми с помощта на кореспонденциясъздаде голяма по обем работа за щаб-квартирата. Папките ни се издуваха от писма, изпращаниот регионалните центрове на Анонимни Алкохолици. В онзи период ни се струваше, че нипишат всички противостоящи си в груповите дискусии.

Основните идеи, на които се базират Дванадесетте Традиции на Анонимни Алкохолици,бяха заимствани непосредствено от тази обширна преписка. В края на 1945 г. един наш добърприятел предложи да изложим целия този огромен опит като поредица от принципи, които дапредлагат проверени от практиката отговори на всички въпроси от нашия общ живот и дейност,а също и на проблемите, свързани с взаимоотношенията на нашето братство с външния свят.Ако вече сме изработили достатъчно определени позиции по въпроси като членството в АА,самостоятелността на групите, единството на целите, неучастие в дейността на други

113

организации, професионализъм, обществени дискусии и съблюдаване на анонимност вопределени случаи, то бихме могли да изложим тези принципи на хартия. Разбира се, списъкът страдиции не трябваше да се превръща в правило или закон. Но би могъл да стане нещо каторъководство за нашите попечители, сътрудниците на нашата щаб-квартира и особено за групитена АА с техните непрекъснати проблеми.

Тази работа беше добре да извършим ние, в щаб-квартирата, защото се намирахме в центърана всички процеси. Заедно със своите помощници аз се заех за работа. Традициите на АнонимниАлкохолици в пълен вид бяха публикувани за първи път в майския брой от 1946 г. на„Грейпвайн". После в продължение на няколко месеца отпечатахме поредица от статии,подробно обясняващи същността им. Впоследствие тези статии бяха включени в брошура,излязла под името „Традиции на АА". До днес всички сътрудници на нашата щаб-квартира имного секретари на групи в минути на затруднение се обръщат за съвет към тези овехтели ипозацапани първи екземпляри на „Традициите".

По същото време нашият Фонд предприе важна стъпка в духа на тези Традиции. През 1945г. написахме на г-н Джон Д. Рокфелер-младши и на всички гости, присъствали на онзи паметенобяд през 1940 г., че повече не се нуждаем от тяхната финансова подкрепа. Двамата с д-р Бобможехме да преживяваме благодарение на авторските хонорари от книгата, а общите разходи заиздръжка на офиса можехме да покриваме за сметка на даренията на групите. Ако парите нестигаха, дефицитът покривахме от продажбата на наша литература. Това означаваше, че ние,най-накрая, провъзгласихме своята пълна финансова независимост. От този момент нататъкПопечителският съвет на АА винаги твърдо е отказвал странични пожертвования.

Когато Традициите бяха публикувани за първи път, срещнаха доста нееднозначен прием.Само групите с много големи проблеми се отнесоха към тях сериозно. Но някъде те бяха приетина нож, особено в групите, които вече бяха съставили свои списъци с вътрешни правила иинструкции. Друга крайност беше пълното безразличие към тези Традиции. Някои казваха:„Няма нужда да усложняваме АА." Дванадесетте Традиции им се струваха ненужно изражениена страховете и надеждите на сътрудниците на щаб-квартирата по отношение бъдещето на АА.

Тогава започнах да пътувам из страната, разяснявайки смисъла на Традициите. Членоветена групите ме слушаха, но явно скучаеха. След известно време започнах да получавам писма стакова съдържание: „Бил, ще се радваме, ако дойдеш при нас и се изкажеш. Разкажи ни за товакъде си имал обичай да криеш бутилките преди възстановяването си, разкажи ни за духовнотоси изживяване. Но, моля те, не казвай повече нищо за тези проклети Традиции."

С времето отношението към Традициите се промени. След няколко години всичкипризнаха, че Дванадесетте Традиции са също така важни за движението ни както ДванадесеттеСтъпки са важни за всеки отделен алкохолик. Ние се погрижихме Традициите на АА да сепревърнат в основен принцип на нашата дейност, нашето единство и дори на самотосъществуване на АА.

В действителност, аз съвсем не съм автор на Традициите. Това, което направих, бе да гизапиша на хартия, запечатвайки точно онези принципи, които вече бяха проверени посредствомгруповия опит на АА. Можехме да формулираме тези жизнено важни принципи благодарениена съществуването на нашата щаб-квартира и Попечителския съвет. Ако я нямаше щаб-квартирата, където бяха излагани всички групови проблеми на АА, то Дванадесетте Традициина Анонимни Алкохолици никога нямаше да бъдат написани.

По онова време АА се нуждаеше от доброто разположение на медицинските кръгове. Двеголеми медицински асоциации на Америка направиха невиждани дотогава стъпки,демонстриращи тяхното признание. През 1944 г. Медицинското общество на щата Ню Йорк мепокани да изнеса доклад за АА на ежегодната им среща. След доклада трима от присъстващителекари – д-р Хари Тибу, д-р Кърби Колие и д-р Фостър Кенеди, станаха и изразиха своята пълнаподкрепа за АА. Медицинското Общество стигна още по-далеко. То публикува моя доклад всвоето списание и позволи на АА да го препечата. Впоследствие брошурата с този доклад беразпространена по целия свят, давайки увереност на чуждестранните лекари, че дейността наАА е напълно обоснована от медицинска гледна точка.

По същия начин постъпи и Американската психиатрична асоциация през 1949 г. Направихдоклад на тяхната годишна среща в Монреал. Този път моята задача беше още по-сложна и,откровено казано, аз не знаех какво трябва да кажа. В крайна сметка, завърших своето изказване

114

с описание на духовния опит по начина, по който го разбираме в АА. Много се съмнявах, чеголяма част от аудиторията би могла да се съгласи с възгледите, които излагах. За моеизумление си спечелих продължителни аплодисменти. Но това не бяха аплодисменти за мен илимоя доклад, а израз на признание за АА и начина на живот, който оказваше толкова ефективнапомощ на алкохолиците в момент, когато другите методи не можеха да помогнат. Този топълприем показа, че нашите приятели психиатри се отнасят към нас доста по-търпимо, отколкотоние към тях, и че дори самите ние да не се сдобием с по-широки възгледи, то от страна напсихиатрите винаги ще получим готовност за по-тясно сътрудничество.

Асоциацията скоро потвърди мнението на своите членове, присъствали на срещата вМонреал. Моят доклад беше отпечатан в „Американското списание по психиатрия", а на насразрешиха да го издадем във вид на брошура, която носеше името „Алкохолизмът като болест".Оттогава нашите позиции сред психиатрите значително укрепнаха. Медицинските щатски иокръжни асоциации започнаха да канят членове на АА за изказвания на различни технимероприятия. Тези доклади послужиха особено добре на нашите чуждестранни групи,избавяйки ги от необходимостта да доказват дълги години състоятелността на АА пред своитемедици, както се наложи да правим ние тук в Америка.

Медицинският аспект на възстановяването от алкохолизъм включва проблема схоспитализация на болните и тук бе постигнат огромен прогрес. Много болници по принципотказват да приемат алкохолици. Специализираните щатски лечебни заведения и местнитеоргани на здравеопазване обикновено изискват продължителен престой на алкохолиците сограничена свобода на придвижване. Ето защо беше и остава нелесно да убедим болниците даси сътрудничат с местните групи на АА и да приемат пациенти по тяхна препоръка за кратъккурс на лечение, позволявайки на спонсорите от АА да посещават своите подопечни.

За радост, тази ситуация бързо се променя към по-добро. Нашите търсения в тази област,съчетани с опита, придобит от щаб-квартирата според резултатите от тази дейност, представ-ляват особен интерес за всички нас. Две американски болници демонстрираха прекрасен примерза възможността от ефективно сътрудничество между медиците и АА. В болницата Св. Томас вАкрон д-р Боб, добрата сестра Игнатия и персоналът на болницата ръководеха дейността нанаркологичното отделение, в което до смъртта на д-р Боб през 1950 г. бяха възстановениняколко хиляди алкохолици. А, започвайки през 1945 г., болница „Никърбокър" в Ню Йоркпредостави за АА специално отделение, което ръководеше нашият първи приятел сред медицитед-р Уилям Д. Силкуърт. Изключително предано и умело там му помагаше сестра Теди. До 1954г. през това отделение минаха 10 хиляди алкохолици, изпратени от нюйоркската Асоциация нагрупите на АА и повечето от тях стъпиха на пътя на свободата.

По това време върху нас се изсипа огромен поток на обществено признание, стимулиран отнашите приятели от вестниците, списанията, радиото, а по-късно и телевизията, и този поток несеква и до днес. Всеки месец специални сътрудници на нашата щаб-квартира събират и лепят валбуми много материали. Автори се обръщат към нас чрез щаб-квартирата ни с молба законсултации. На членовете на АА се предоставя възможност да се изказват по радиото ителевизията при спазването на условието за анонимност. Нашият офис постоянно се занимава среклама и обемите ѝ непрекъснато се увеличават. Само Бог знае колко живота са били спасени иколко хиляди алкохолици и членовете на семействата им са успели да избегнат дълги страданияблагодарение на това.

За поддържането на тези „пътеки на живота", които се разпространяваха все повече поцелия свят, възникна необходимостта от разширяване на нашия офис. През 1950 г. ние сепреместихме в дома на Източна 44 улица №141, още по-близо до Централна гара. Днес работатана офиса на обществени начала ръководи Ханк Г, председател на Генералния съвет на АА. Вофиса работят шест секретари на щат, които получават голяма помощ от доброволците членовена комитета, които са експерти в областта на правото, финансите и връзките с обществеността.Дванадесет щатни сътрудници неалкохолици се занимават със счетоводство, деловодство истенография. Двама от секретарите са в приемната, на чиито стени висят карти, даващипредстава за разпространението на нашето братство по целия свят. На масата е поставенакрилатата статуя на победата, която всъщност е премията Ласкер, връчена на АА отАмериканската асоциация на здравеопазването през 1951 г.

На долния етаж се намира редакцията на „АА Грейпвайн". Там редакторът Дон и неговите

115

доброволни помощници се съвещават с главния редактор и нейните заместници по въпросите,касаещи всеки предстоящ брой. Малко по-далеко оттам, почти в центъра на града, къдетонаемите са по-ниски, ние сме наели голям офис, в който се помещава отделът заразпространение на списание „Грейпвайн", чиято аудитория наброява 40 хиляди читатели.

На разстояние три квартала от главния офис имаме голямо складово помещение, където сезанимават с изпращането на писмената кореспонденция и на литература на АА. Ежемесечнооттам тръгват тонове материали. Шест човека посвещават на това пълен работен ден. Миналатагодина те са изпратили около 40 хиляди книги и стотици хиляди брошури, много от които бяхапреиздадени в ново оформление – основно, благодарение на Ралф, наш консултант поиздаването на брошури. Освен това, те са изпратили около 30 хиляди писма и бюлетини и саизпълнили огромна по обем копирна дейност.

Едната стена на дългата опаковъчна зала е запълнена догоре със стелажи с много папки,които се съхраняват в кутии. Това са старите архиви на нашата щаб-квартира, останали отвремената, когато тя се намираше на Визи Стрийт. В тези кутии е скрита световната история наАА, очакваща своите изследователи. Ние вече започнахме да работим върху нея. В ъгъла, достилажите е оградено малко пространство за нашия библиотекар-изследовател, който сезанимава с историята на Анонимни Алкохолици. Надявам се, че някога ще бъде написана пълнаи детайлна история на Анонимни Алкохолици в допълнение към този кратък очерк. Вечезапочнахме с изследователската работа и сме уверени, че основните факти, отразяващи ръста иразвитието на АА, никога няма да бъдат изкривени. Това е едно от най-новите ни начинания.

Описанието на световната дейност на АА не може да бъде пълно без признанието наприноса на нашите попечители неалкохолици. В продължение на много години те посветиха наАА огромна част от своето време и усилия. Благодарение на мъдрите им съвети нашата дейносте успешна във финансово отношение; често по време на горещи спорове те успяваха да отклонятвзимането на прибързани решения. Някои от тези хора – Джек Александър, Фултън Ойслер,Леонард В. Харисън и Бърнард Б. Смит – ни дадоха много в областите, където те самите саексперти: в литературата, в областта по предоставяне на социални услуги, във финансите иправото. Днес техния пример следват други попечители, скоро дошли във Фонда – ФранкГулден, Арчибалд Рузвелт, Айвън Ъндърууд и д-р Джон Норис. Вече споменах специалнияпринос на моя шурей д-р Леонард В. Стронг-младши и на господата Уилард Ричардсън, А.Лерой Чипмън и Франк Б. Амос. След малко по-подробно ще поговорим за жизнено важната занас роля на г-н Леонард Харисън, който беше дългогодишен председател на Фонда в труднотовреме на нашето порастване.

Периодът 1945–1950 г. беше много напрегнат и ни донесе много изпитания. Пред нас стояхатри сериозни проблема. Първият беше свързан с пари, втория – със спазването на анонимността,а третият, най-сериозният, беше свързан с това какво ще стане с Анонимни Алкохолици, когатооснователите и ветераните на АА си отидат.

През 1945 г. започнахме да отказваме „външни дарения", но скоро се появи аналогичнаопасност. Богати хора, в това число и някои членове на АА, започнаха да оставят в своитезавещания големи суми, които според последната им воля трябваше да преминат поддоверителното управление на Фонда на Анонимни Алкохолици. Едно от тези завещания беогласено точно, когато нашата щаб-квартира се намираше в много затруднено финансовоположение. По същото време даренията от групите за издръжка на офиса не достигаханеобходимата сума от 2 хиляди долара, а за издаването на списанието „Грейпвайн" не достигахаоще около хиляда долара. Тогава си зададохме въпроса: „Добре, няма да взимаме дарения отживи дарители, но какво пречи да го направим, ако хората са мъртви и това е последната имволя?" След дълги спорове и самокритичен анализ Попечителският съвет се отказа от всичкизавещавани ни средства, като по този начин утвърди и закрепи за бъдещето традицията на АА,отнасяща се до принципа на самофинансиране. Решението на Попечителския съвет донесе навсички здравомислещи членове на АА ново чувство на облекчение и увереност. Бяхмеизбегнали една реална опасност.

Жаждата за пари, обществено признание и власт, присъща на повечето алкохолици, плиснанавън, когато започна да бъде нарушаван принципът на анонимността в обществените контакти.Тази тенденция, характерна за периода 1945–1950 г., беше още по-опасна за нас, защотоповечето нарушители бяха водени от добри намерения. Аз самият бях грешил в това в по-

116

ранните етапи от съществуването на АА и добре разбирах техните благи подбуди. Понякогахората искаха да използват публично името на АА, за да подкрепят други начинания. Друг пътим се искаше да видят имената и снимките си във вестника – разбира се, в името на АА. Тенаистина мислеха, че ако се снимат заедно с губернатора, например, това ще бъде от полза заАА. Но ние осъзнахме огромната опасност, която ни грозеше. Твърде много от нас вече бяхадопускали подобни грешки.

Тогава нашата щаб-квартира се зае за работа. В мека форма ние написахме протести довсички нарушители на този принцип. Изпратихме почти във всички периодични издания, врадиото и в издателствата писма, в които обяснявахме старателно защо членовете на АА нетрябва да нарушават своята анонимност пред обществеността. Благодарение на груповотосъзнание и усилията на щаб-квартирата, след няколко години успяхме да сведем до минимумброя на нарушителите на принципа на анонимността. Ако не бяхме пресекли тази опасна тен-денция, характерът на нашето движение би могъл напълно да се промени, а бъдещето му да сеокаже силно компрометирано.

През 1947 г. д-р Боб се разболя и всички ние знаехме, че болестта му може да се окажефатална. Това обстоятелство ни накара сериозно да се замислим. Основното свързващо звеномежду АА и нашите световни служби бяхме д-р Боб, нашите щатни секретари и аз. Нашитеприятели от другите страни не бяха много запознати със самоотвержената дейност наПопечителския съвет. Едва ли дори един от хиляди анонимни алкохолици можеше да назовеимената и на половината от нашите попечители. Когато смъртта или болестите изведяха нас,неколцината ветерани от играта, какво щеше да се случи с Попечителския съвет и щаб-квартирата? И една груба грешка от тяхна страна би могла да доведе до загуба на доверието,което да е невъзможно да се възстанови. Без моралната и финансова подкрепа на групите цялатадейност на щаб-квартирата би могла да спре завинаги. Нямаше да успеем да възстановимнашите служби, защото нямаше да има хора, упълномощени да решат тази задача.

Беше ни ясно, че на лице е световно движение, което няма преки контакти със собственитеси основни служби. Попечителският съвет имаше необходимите пълномощия по отношение нанашите служби, но самите Анонимни Алкохолици нямаха никаква власт. Попечителството бешеидеалният вариант за ръководство във времената на нашето детство и юношество, но ще можели той и занапред да функционира успешно?

Тази ситуация беше започнала да ме тревожи още по времето, когато се появихаТрадициите – през 1946 г. Изпратих в Попечителския съвет много докладни записки по тозивъпрос. Имаше и много дискусии. В началото ние най-общо обсъждахме идеята за създаване наконсултативен съвет, състоящ се от внимателно подбрани представители, или свикване наконференция с участието на избираеми делегати. Но доколкото непосредствена заплаха в онзимомент нямаше, не предприемахме никакви действия. Когато д-р Боб се разболя, аз започнах даусещам неотложността от решаването на този проблем. Моето мнение споделяха и г-н БърнардСмит и още един-двама членове на Попечителския съвет. Но повечето не споделяха нашитеопасения. Те смятаха, че организацията на една конференция или дори на консултативен съветще бъде съпроводена от излишни разходи и политически проблеми. Фондът работеше добревече десет години, защо да не продължаваме и занапред в този дух?

Като типичен алкохолик аз изпаднах в състояние на силно вълнение, в резултат на коетопасивното съпротивление на моите приятели се превърна в твърда опозиция. Появи се сериознапукнатина в моите отношения с другите членове алкохолици на Съвета, и в последвалитемесеци ситуацията се влоши още повече. Те не приемаха моята тактика на фронтални атаки имоята неутихваща ярост, и това беше напълно нормално. Усещах приближаването на буря иизпращах в Съвета все по-гневни съобщения. Едно от тях беше съставено доста странно. Следдълъг призив за свикване на конференция с участието на избрани по места представители на ААи провеждане на други реформи аз посочвах, че Попечителският съвет има цялата власт, но неноси отговорност пред никого, включително и пред д-р Боб и мен. Завършвах тази записка съсследното потресаващо изявление: „Когато учех в юридическия факултет, най-дебелият учебник,който съм изучавал, беше посветен на дейността на тръстовите компании. И трябва да ви кажа,господа, че в основни линии, това беше дълъг и печален разказ за неправомерните действия излоупотреби на попечителските им съвети." Написах това на хората, които бяха моите най-добри приятели, които безкористно бяха посветили себе си на служене на АА и лично на мен!

117

Напълно очевидно е, че се намирах в крайно неуравновесено емоционално състояние.Тази моя негодуваща записка едва не доведе до разпадането на нашия Фонд. Нашите

приятели-неалкохолици бяха зашеметени. Противопоставящите ми се колеги алкохолиципромърморили нещо от рода на това, че навярно не съм с всичкия си. И още повече се убедиха втова, когато през 1948 година започнах да обикалям нашите групи в другите градове,агитирайки ги да организираме конференция с делегати, за да може Попечителския съвет дастане подотчетен на тази конференция и да носи отговорност пред нея.

Скоро след заминаването ми от Ню Йорк попечителите алкохолици се свързали с нашитеветерани в Акрон, Ню Йорк и Кливланд, за да изработят съвместно решение за създалата сеситуация и особено по отношение на мен. Те предполагали, че при своите гостувания щеразказвам подробно за нашите спорове и ще търся подкрепа. За щастие, аз се удържах от това,„съветът на старейшините" също прояви известна сдържаност. Те просто съобщили наПопечителския съвет, че смятат съществуващия порядък на нещата за напълноудовлетворителен и никакви конференции или консултативни съвети не са необходими, и ченяма нужда от вътрешните промени, които аз предлагах.

Но, въпреки че не бях повдигал въпроса за споровете около конференцията на срещите си сгрупите от страната, аз се върнах у дома убеден, че те искат да имат пълен достъп дособствените си дела с помощта на конференция и делегати, излъчени от групите. Вече бяхуверен в това.

През 1949 година стана ясно, че д-р Боб скоро ще умре. В разгара на тази шумна крамола вщаб-квартирата по повод Конференцията, той беше вече изтощен до краен предел.

Бяха лоши времена. После постепенно започна завой към по-добро. Ако не бяха нашитеприятели неалкохолици в Попечителския съвет, се боя, че никога нямаше да можем да излеземот задънената улица. Към началото на 1950 година конфликтът продължаваше вече почти петгодини. В края на краищата, ситуацията бе спасена от двама души – Леонард Харисън и БърнардСмит. Макар в онзи период г-н Харисън да не виждаше необходимост от провеждането наконференция с изборни делегати, неговият неизменен такт и здравият му разум, съчетани суважението и любовта, с които се ползваше сред нас, бяха именно онези качества, коитопозволиха на нашия Фонд да оцелее.

Тогава повечето от нашите попечители неалкохолици участваха в управите на различниорганизации. Бърнард Смит беше бизнесмен и юрист. От времето, когато преди три години тойвлезе в състава на Съвета, винаги се бе изказвал в полза на колективното управление на щаб-квартирата на АА и за провеждане на конференция с делегати, които щяха да взимат участие взаседанията на Попечителския съвет – такъв беше окончателният вариант на предлаганатаръководна организационна структура на Анонимни Алкохолици.

В този критичен период г-н Харисън назначи Бърнард Смит за председател наПопечителския комитет за подготовка на предлаганата конференция. Отчитайкипротивоположният му възглед по този въпрос, постъпката на Леонард беше изключителноблагородна и великодушна. Споменът за нея винаги ме вдъхновява.

Бърнард Смит притежава забележителна дарба да убеждава и да води преговори. И нещоповече от това, неговата идея по отношение на конференцията вече бе започнала да прониква вумовете доста по-дълбоко, отколкото мислехме. Когато обстановката малко се поразведри, тойси постави задачата да убеди Попечителския комитет в необходимостта от свикването наКонференция. Още на третото заседание той постави пред комитета този въпрос: Необходимали ни е тази Конференция с делегати, излъчени от групите на АА или трябва да забравим за нея?За мое най-голямо изумление, комитетът единодушно отвърна: „Нека опитаме да организирамеКонференция." Беше като чудо.

Незадълго преди приемането на това съдбоносно решение, Анонимни Алкохолицинаправиха още една крачка към световна дейност и единство.

През лятото на 1950 г. ние проведохме нашия първи международен конгрес в Кливланд,щата Охайо, на който присъстваха около 3 хиляди човека. Най-значимото събитие на тозиконгрес беше последната публична изява на д-р Боб и утвърждаването от конгреса на нашитеДванадесет Традиции като базова платформа за работа и единство, върху която трябваше дастъпи нашето братство. Дванадесетте Традиции вече съществуваха в кратък вариант, разработенвъз основата на „пълната форма", появила се през 1946 г. Това бяха кратки фрази, които с

118

времето бяха приведени в пълно съответствие с нашите известни Дванадесет Стъпки завъзстановяване.

Краткият вариант на Традициите бе направен по предложение на Ърл Т., основател нанашата чикагска група. Един ден през 1947 година той дойде при мен с тази отлична идея.Около седмица се занимавахме със съкращаването на „пълната форма", след което написахмепървата чернова, която много наподобяваше днешните Дванадесет Традиции. След няколкомесеца на консултации и редактиране беше предложен окончателният вариант. „Грейпвайн"започна да отпечатва този нов вариант на Традициите във всеки брой, благодарение на което снего успяха да се запознаят всички редови членове на АА. До провеждането на конгреса в Клив-ланд в нашето съобщество беше достигнато всеобщо разбиране и одобрение на Традициите.

На конгреса в Кливланд ние разбрахме, че д-р Боб скоро ще си отиде от нас, а след него имного от другите най-стари членове на АА. Старият ред се променяше. В бъдеще за опазванетона единството на АА повече не можехме да разчитаме само на авторитета и влиянието нанашите пионери. Трябваше да започнем да разчитаме на духовните принципи, формулирани вДванадесетте Традиции.

Няколко от изказванията на конгреса бяха посветени на обсъжденето на ДванадесеттеТрадиции. Аз произнесох заключителна реч и помолих конгреса да утвърди тези Традиции.Запазен е аудиозапис от това гласуване и днес отново можем да чуем това единодушносъгласие. Този щастлив момент се случи през юли 1950 г. Анонимни Алкохолици поставихаоще един крайъгълен камък и бяха утвърдени нашите Традиции, представляващи Втория завет.

След няколко седмици отидох в Акрон при д-р Боб, за да го зарадвам с новината, чепопечителите все пак ще се съгласят с организирането на Световна конференция на АА. Товаобстоятелство можеше да има също такова голямо значение за дейността на АА, каквото имахаТрадициите за нашето единство.

Д-р Боб видимо се зарадва, но не започна веднага да го коментира. Макар и да се държешевсе още, той беше смъртно болен. Беше ми тежко да говоря за това в такъв момент, но разбрах,че съм длъжен на всяка цена да получа неговото съгласие за провеждането на Конференцията.

Помня, че казах, че ако ние с него не предприемем никакви стъпки по този въпрос, апродължим да мълчим, това ще бъде изтълкувано като определена линия на поведение. Ако идвамата слезем от сцената, не правейки нищо, хората ще решат, че напълно одобрявамесъществуващия ред. Ако впоследствие щаб-квартирата се разпадне поради липсата на здравивръзки с Конференцията, то Анонимните Алкохолици ще имат пълното право да попитат: „Защод-р Боб и Бил не ни предупредиха, че това може да се случи? Защо не ни дадоха възможностсами да се погрижим за своите дела и да водим своя политика?" Казах, че мнението ми е, чеКонференцията трябва да се организира дори в случай, че тя няма да даде желания резултат.Трябваше да дадем на делегатите на движението възможност да дойдат в Ню Йорк и да видяткак в действителност се развиват делата на АА по целия свят. След това ще могат да решат далида поемат тази отговорност. И тогава, това щеше да бъде решение на самото движение, а нерешение, взето в тишина от теб, Боб и от мен...

Накрая Боб ме погледна и каза: „Бил, това трябва да бъде решение на цялото движение АА,а не наше. Да свикаме тази конференция. Аз съм съгласен.”

След няколко часа аз си тръгнах от дома на доктор Боб и знаех, че му предстои многосериозна операция. Никой от нас тогава не се осмели да каже онова, което таяхме в душите си. Идвамата знаехме, че това може да се окаже последното решение, което взимаме заедно. Слязохпо стълбите и се обърнах, за да го видя. Боб стоеше на вратата, висок и изправен, както винаги.Бузите му бяха поруменели, беше се облякъл старателно в лек сив костюм. Това беше моятпартньор, човекът, с когото никога не бяхме си разменили нито една лоша дума. Мила и широкапозната усмивка озаряваше лицето му, когато той ми каза почти шеговито: „Помни, Бил, дай дане губим всичко това. Да продължим да го правим просто!” Аз се обърнах, нямах сила дапромълвя нито дума. Беше последният път, когато го видях.

Скоро след като се върнах у дома, Попечителският съвет утвърди план за организирането наежегодни конференции и ме упълномощи да действам. Финансовата страна не беше препятствиеза провеждането на това мероприятие. Дори ако общите разходи възлезеха на 20 хиляди долараза година, това щеше да струва само по няколко цента от всеки член на АА, а работата систруваше.

119

Но как да подходим към избирането на делегати без да изпаднем в деструктивна политика,традиционно съпроводена с борба за престиж и удовлетворяване на собственото тщеславие?Колко делегати трябва да изберем и откъде? Как ще се свържат с Попечителския съвет припристигането си в Ню Йорк? Какви ще бъдат техните реални права и задължения? Бешенеобходим разумен план, който от самото начало да осигури успешна работа. Не трябваше дабъдат допускани сериозни грешки, които биха опорочили идеята.

Ето защо, когато започнах да работя върху проекта за детайлен план, имах големи опасения.От сътрудниците на щаб-квартирата и Попечителския съвет дойдоха много хубавипредложения. Хелън Б., щатен сътрудник в нашия офис, притежаваше истинска политическапрозорливост в най-добрия смисъл на тази дума, а и добре разбираше практическите аспекти наполитическата дейност. Помощта ѝ бе неоценима.

Макар с времето съставът на участниците в Конференцията да би могъл да се разшири и даобхване целия свят, смятахме, че за начало трябва да съберем делегати само от САЩ и Канада.Всеки щат или провинция можеха да изпратят по един делегат. Регионите, в които имашеповече членове на АА можеха да изпратят допълнителни представители. За да имаприемственост в Конференцията, делегатите можехме да разпределим в списъци. Списък I ще еза 1951 година, а списък II ще се изготви за 1952 година. По този начин, според ротационнияпринцип ще бъдат преизбирани половината делегати, а другата половина ще се състои от новихора. Изборите можеха да се провеждат в някой от големите градове на съответния район. Нокак да избегнем ожесточената политическа борба на изборните събрания, където ще присъстватпредставители на различните групи?

Това обстоятелство предизвикваше сериозни опасения у нас, ветераните от много груповисблъсъци и междугрупови битки. После ни хрумна една щастлива мисъл. Знаехме, че повечетоизборни проблеми са свързани с издигането на конкретните кандидатури, без значение, далитова се прави открито от всички членове на събранието или задкулисно от самопровъзгласеникомитети. Още един сериозен повод за безпокойство бяха изборите, при които съперницитеимат почти равни шансове за победа, защото в този случай оставаха най-много недоволни.

Ето защо разработихме схема, която предвиждаше избор на членове на комитета на груповиасамблеи посредством запълване на бюлетини и избягвайки персонални назначения. Но основ-ните спорове, най-вероятно, щяха да се разгорят около избора на делегати. Как да намалимпредизборния натиск? Тогава решихме, че всеки делегат трябва да е получил 2/3 от гласовете наасамблеята. При такова преимущество на делегата никой нямаше да възрази особено. Но акокандидатите имат равно количество привърженици и не успеят да съберат 2/3 от гласовете?Трябваше да измислим нещо и за този случай. Може би, да се напишат на листчета имената накандидатите, набрали най-голям брой гласове, да се сложат в шапка и просто да се изтегли едноиме? Победителят в тази лотария ще стане делегат. И тъй като всички имена, участващи влотарията ще са на достойни хора, то с помощта на този метод ще имаме добър състав делегати.Разбира се, всички тези идеи бяха доста спекулативни. Искрено се надявахме, че ще сработят.Но така ли ще бъде наистина?

Смятахме, че избраните делегати, събрали се на Конференция в Ню Йорк, трябва да иматнапълно реална власт. Ето защо за Конференцията беше подготовен проект за Устав, в който секазваше, че делегатите могат да дават на Попечителския съвет задължителни за изпълнениеуказания при условие, че за тях са гласували 2/3 от делегатите. Препоръчителни указанияможеха да се дават и с обикновено мнозинство. Подобна препоръка ще е достатъчноавторитетна, тъй като ако тя не бъде приета за изпълнение, когато се завърне у дома, разо-чарованото мнозинство делегати ще повдигне въпроса за съкращаване на вноските за издръжкана щаб-квартирата. Съгласно с предлагания от нас план, трябваше да се установи традиция заутвърждаването от Конференцията на кандидатурите за членове на Попечителския съвет. Товаби дало на Конференцията ефективна възможност да влияе върху състава на Попечителскиясъвет.

Изложихме тези идеи и препоръките за практическото им приложение в брошура, коятонарекохме „Третият завет". В нея включихме и предлаганата на първо време схема зафинансиране на новия орган. Изпратихме 50 хиляди екземпляра от нея в групите на АА и гипомолихме да създадат свои Асамблеи за избор на членове на комитетите и делегати.

Получил одобрението на попечителите и д-р Боб, аз започнах да пътувам из цялата страна с

120

плана на Третия завет, излизайки пред многобройните аудитории на АА и наблюдавайки какпротича избора на делегати на Асамблеите, които бяха организирани в почти 30 щата ипровинции.

Особено добре си спомням как за първи път изпробвахме нашия план в Бостън. До началотона срещата няколко политикани от по-старото поколение старателно изучиха целия план инакрая произнесоха присъда, че е добър и трябва да сработи. Звучеше обнадеждаващо, защотомъжете в Бостън бяха по-опитни политици от всеки един от нас. Те проявиха доста силенинтерес, взеха нещата присърце и заставиха всички членове на групи да дойдат на масова среща,на която разказах за плана да бъде създаден Третият завет. Когато, накрая, представителите набостънските групи се събраха за избор на членове на комитета и делегати за Конференцията,изборната процедура премина изключително спокойно. Бяха избрани членове на комитета,които след това се събраха за провеждане на Асамблея. Присъстващите на Асамблеятагласуваха няколко пъти, но никой от кандидатите не успя да набере 2/3 от гласовете. Накрая берешено да се сложат в шапка листчета с имената на всички членове на комитета, и бе изтегленаедна фамилия. Всички бяха въодушевени от този изход, а ние се радвахме, че изборитепреминаха толкова добре. Така за първи път пред нас заискри надеждата, че АА се разграничаваот партизанските методи и върви по пътя към едно истински добро управление.

Когато през април 1951 г. се състоя първата Генерална конференция на АА, ние открихме,че около една трета от делегатите бяха ветерани на нашето движение. Останалите бяха активничленове, спрели да пият от 4 до 8 години по-рано. Най-забележително бе това, че повечето оттях бяха избрани с 2/3 от гласовете и само няколко по волята на жребия. Това много нивдъхнови.

В първия ден от работата на Конференцията делегатите разгледаха щаб-квартирата,запознаха се със сътрудниците и стиснаха ръцете на нашите попечители. Вечерта се проведеинформационна сбирка под надслов „Какво сте замислили?" Отговаряхме на много и различнивъпроси. Делегатите се почувстваха уверени и спокойни. Нашето настроение се повиши, защотоусещахме тяхното доверие и способността им бързо да вникват в същността на нещата. Всичкиусещахме, че става нещо важно, че това е исторически момент.

Заседанията следваха едно след друго, сутрин, през деня и вечер. Делегатите проверихафинансовото състояние на АА и изслушаха докладите на Попечителския съвет и на всичкинаши служби. По много въпроси, отнасящи се до политиката на АА, се проведоха горещи, ноприятелски дискусии. Попечителския съвет постави за разглеждане от Конференцията няколкосвои собствени сериозни проблеми. Делегатите бързо решиха няколко спорни въпроса, по коитов щаб-квартирата имаше съмнения. Макар и понякога съветите им съвсем да не съвпадаха снашето мнение, ние разбрахме, че често те се оказваха прави. Както никога досега, тепотвърдиха справедливостта на Втората Традиция на АА. Нашето колективно съзнание напълноможеше да действа като единствен орган на управление и направляваща сила на АА. Когато севърнаха у дома, делегатите отнесоха със себе си това дълбоко убеждение.

Така, например, на първото заседание на Конференцията беше предложено да сепреименува Фондът на алкохолиците в Генерален съвет на Анонимните Алкохолици. Ноделегатите не настояваха за незабавно решение по този въпрос. Това предложение беше приетои реализирано след две години, в резултат на внимателни размишления. По мнението наделегатите, думата „фонд" подхождаше повече на благотворителни и попечителски организацииили в случаите, когато става въпрос за големи пари. Това, което бе подходящо за детството июношеството на АА, не бе подходящо за бъдещето.

След успешния старт на Генералната конференция, бе даден 5-годишен изпитателен срок ибратството АА заедно със своята щаб-квартира встъпи в период на консолидация и равномеренпрогрес. Мъките, които преживяхме в Америка в нашия детски период завършиха и ние повечене изпитвахме страх от трудностите, когато те се повтаряха при нашите задгранични приятели.

Това обнадеждаващо положение се усещаше и на заседанията на нашия Попечителскисъвет, и в ежедневната дейност на щаб-квартирата. Структурата на служенето в АА започна дапридобива окончателни очертания. Вместо страховете, нерешителността и яростните спорове отминалите години царяха поразителна съгласуваност и ефективно сътрудничество. Съставът наСъвета за пореден път бе разширен и сред попечителите се вляха нови членове, както алкохоли-ци, така и неалкохолици. На Конференцията започнахме да се вслушваме в гласа на световното

121

колективно съзнание на АА и вече знаехме, че можем да разчитаме на него. Струва ми се, четогава напълно осъзнахме с какво се занимаваме и накъде отиваме.

В този период на всеобщо спокойствие смъртта взе от нашите редове още двама наши стариприятели – Дик Ричардсън и Силки. Също както и Анна, и доктор Боб, те си отидоха сщастливата увереност, че най-накрая АА е в безопасност и на правилния път. Уилард У.Ричардсън и Уилям Д. Силкуърт ни обичаха безрезервно и ни оставиха неоценимо инезабравимо наследство.

Тези спокойни времена бяха ознаменувани от още едно достойно да бъде споменатосъбитие: през 1953 г. беше публикувана нашата книга „Дванадесет Стъпки и ДванадесетТрадиции". Това неголямо томче е всъщност учебник, който съдържа подробно и детайлноописание на 24-те основни принципа на АА и тяхното практическо приложение.

Започнах работа над този проект още през 1952 г. заедно с моите помощници – редакторитеБети Л. и Том П. Окончателният вариант беше изпратен на широк кръг наши приятели – медиции религиозни дейци, а също и на ветерани на движението АА. Процесът на старателна проверкаоглавяваше самият Джек Александър, който направи окончателната редакция. Отпечатахме я заразпространение сред нашите групи, а нашият стар приятел Джин Ексман от издателство„Харпър" предложи изгодни условия за разпространението ѝ на книжния пазар. Откликът следизлизането ѝ беше доста по-силен, отколкото очаквахме. През 1957 г. бяха разпространени 50хиляди екземпляра. По всеобщо мнение, книгата бе успяла да разшири възможностите запрактическо приложение на нашите Дванадесет Стъпки за решаването на проблеми отежедневието, което помагаше за по-доброто разбиране на Дванадесетте Стъпки и заизползването им като ръководство за живот на цялото ни съобщество.

Без съмнение тази нова книга беше още един индикатор и предвестник на факта, че ААскоро ще встъпи в своята зрялост. За нас, постоянните сътрудници на АА, тези многообещаващигодини на укрепване на нашето единство ще останат завинаги като един от най-успешнитепериоди в развитието ни.

В навечерието на 1955 година ние бяхме обхванати от пълна увереност, че АнонимниАлкохолици най-накрая са в безопасност и нашето бъдеще е гарантирано.

Тук, в Сейнт Луис, всички знаят, че току-що излезе второто издание на книгата „АнонимниАлкохолици". Много от вас вече го държат в ръцете си. Днес, когато отбелязваме двадесетатагодишнина от създаването на АА, ни се струва много подходящ моментът за появата на товавторо издание, което дълго бе отлагано, но накрая вече е готово за идните поколения. Разши-рихме раздела, посветен на личните истории, защото неговото значение е изключително важно.Но предишният, добре познат ви текст в основните раздели не е променян. Новото изданиевключва обзор на съдбите на онези 28 автори, които през 1939 година разказаха своите истории,влезли в първото издание. Разбираме, че 23-ма от тях напълно са се възстановили оталкохолизъм. Петнадесет никога не са допускали рецидив. Срокът на неупотреба на алкохол притези ветерани варира от 15 до 19 години. Тези примери оказват необичайно въодушевяващовъздействие върху всички нас. Те убедително потвърждават казаното от АА колко са големишансовете на почти всеки алкохолик, постоянно работещ над себе си по програмата на АА, даостане трезвен до края на живота си.

В заключение искам да кажа следното. На практика последните петнадесет години от мояживот бяха изцяло посветени на създаването на Генералния щаб на АА. Душата ми и сега е там,и така ще бъде завинаги. За мен световната мрежа за служене на АА е по-важна от всичко наземята.

Невъзможно е да предам с думи огромната благодарност, която изпитвам към своитепомощници, които свършиха огромна работа. Благодарни сме на всички вас, които оказвате насветовното служене неспирно внимание и подкрепа. Ние с Луиз искаме също така даблагодарим на онези 300 000 човека, които си купиха книгата „Анонимни Алкохолици”. Кактовиждате, доходът от продажбата на Голямата Книга обезпечи съществуването на нашата щаб-квартира. Нещо повече, благодарение на хонорара от тази книга, ние с Луиз успяхме да сикупим дом, който през годините посетиха повече от 3000 наши другари, членове на АА.

Ние с Луиз встъпихме в есента на нашия живот. Струва ни се, че заради вашето благо изаради самите нас, не трябва да се занимаваме толкова активно с делата на АА, както гоправехме досега. Смятаме, че трябва да осмислим всичко онова, което преживяхме през тези

122

години. Навярно ние ще продължим да описваме опита и събитията от изминалите години, за даги запазим за бъдещето. Също така смятаме, че и ние самите трябва малко да пораснем. Някогаводехме занятия в духовната школа на АА и открихме, че хиляди наши ученици достигнахамного по-впечатляващи успехи от самите нас. Ето защо дойде времето да се опитаме да гинастигнем.

Разбира се, на мен ми е много тъжно, че повече няма да мога ви служа в нашата щаб-квартира. Но съм и много радостен, че Анонимни Алкохолици са вече зрели и пораснали, и чепо Божията милост и благодарение на Генералната конференция те ще могат да поемат своятасъдба в собствените си ръце.

123

IIIХора и паметни места

Първият приятел на АА, представител на медицината, доктор Уилям Дънкан Силкуърт(Силки). Именно той първоначално лекува Бил и го наблюдава в болницата на Чарлз Таунс. Ощеот самото начало Силки вярваше в нашето Съобщество дори повече, отколкото ние самите. Тойни подкрепяше и открито пропагандираше АА във времената, когато бяхме никому неизвестни.Разкри ни същността и природата на нашето заболяване: „физическа непоносимост плюсдушевна зависимост". Д-р Силкуърт внесе незаменим принос в разработката на нашата програмаза възстановяване. „Добрият дребничък доктор" успя да помогне на над 40 хиляди алкохолиципрез целия си живот. Д-р Силкуърт олицетворява огромното разбиране и помощ, които получихаАнонимни Алкохолици от страна на лекарите.

124

Несравнимата сестра Игнатия, помощничка на д-р Боб в организирането на болничнолечение на бъдещите първи членове на АА. „Мисията на д-р Боб, съпругата му Анна, сестраИгнатия и ветераните от акронската група е пример за работа по смислъла на ДванадесетаСтъпка, който ще остане образец завинаги."

125

Първият психиатър, признал дейността на Анонимни Алкохолици и използвал принципитена АА в собствената си практика, беше д-р Хари Тибу (на снимката вляво). От деня на своетопърво запознанство с АА през 1938 г., д-р Хари неуморно пропагандираше движението ни средпсихиатричното общество. Заедно със своите колеги, д-рите Кърби Колиер, Фостър Кенеди, А.Уизъм Хамър, Дъдли Саулъм и други, д-р Тибу помогна за по-бързото и широко признание наАА сред лекарите по целия свят.

126

Решението, оказало се историческо за бъдещето на АА, беше взето тук, във вестибюла наакронския хотел „Мейфлауър". Именно тук един от основателите на движението за първи път сеотказва от чашката и решава да се обади на другия бъдещ съосновател на АА, което даваначалото на дълга верига от възстановили се от алкохолизма хора, която днес обхваща целиясвят.

Символ на признание за АА от страна на медицинскотообщество е премията Ласкер, която бе присъдена на АнонимниАлкохолици през 1951 г. в Сан Франциско. Този дар от Албърти Мери Ласкер ни беше връчен по препоръката на 12 хилядилекари, членове на Американската асоциация поздравеопазване.

127

Мястото, където започна всичко. Къщата в Акрон (на снимката горе), където живееха д-р Боби Анна, където Бил и д-р Боб за първи път започнаха да прилагат своите принципи завъзстановяване, а Луис и Анна поставиха основата на движението, което впоследствиезапочнахме да наричаме „групи за роднините на алкохолици". На снимката долу ляво –кафеварката, в която Анна приготвяше кафе на първите сбирки на АА. Първата среща на д-р Боби Бил се състоя в къщичката в имението на Сиберлинг (снимката долу дясно) в Акрон.

128

129

130

Домът на Клинтън Стрийт в Бруклин (на снимката вдясно). На долния етаж се намирашезнаменитата кухненска маса, зад която Аби разказва на Бил за идеите за възстановяване наалкохолици, които бе възприел. Тук се провеждаха първите сбирки на нюйоркските алкохолици.Тук живяха Бил и Луис, докато не ги изселиха от дома им поради неплащане на вноските поипотеката му. Днес те живеят в Ню Йорк, в района Бедфорд Хилс, в къща, която са посетилихиляди членове на АА (вж. снимката горе). Редом с тази къща е разположена хижата, където Билработи на своето бюро (на снимката долу).

131

132

Това е Сам Шумейкър, свещеник от епископалната църкви, чиито проповеди вдъхновявахаоснователите и първите членове на АА. Бил казва: „Безкрайната честност на Сам, неговатапрямост, почти плашещата му откровеност дълбоко ме поразиха. Именно от него в началото нанашия път ние с д-р Боб заимствахме много от принципите, които са въплътени в ДванадесеттеСтъпки... Сам Шумейкър ни даде конкретно разбиране за това как може да се преборим с нашатаболест... Той ни протегна духовния ключ, с помощта на който бяхме освободени".

133

В дните, когато Сам оказваше огромна подкрепа на АА, често се срещахме в домовете нанаши приятели, такива като Т. Хенри и Кларънс Уилямс в Акрон (на снимката горе). С тезисрещи започна историята на първата група на АА.

На снимката долу – нашият стар клуб на 24 улица в Ню Йорк. Това е знаменитият дълъг ко-ридор, който водеше от входа към старата зала за сбирки.

134

Това е отец Ед, католически свещеник, чието лично влияние и работа в полза на ААнаправиха толкова много за съвременния облик на нашето движение. Отец Едуард Даулинг отордена на йезуитите помогна да се организира работата на първата група на АА в Сейнт Луис.За нас той беше приятел, съветник, великолепен пример и много още. Един от членовете на ААнаписа: „Независимо дали бях радостен или страдах, аз винаги усещах Божественото присъствиеи милост, които той носеше със себе си. Отец Ед е замесен от същото тесто, от което санаправени светците." Много хора, които познаваха Ед Даулинг, усещаха това съприкосновение сВечното в негово присъствие. В същото време, той се шегуваше: „Ако някога стигна до небето,ще е само защото съм се измъкнал от ада.".

135

"Eдин от най-добрите служители на Бога и хората, които някога съм срещал" – тези думинай-добре описват Уилард Ричардсън (на снимката вляво). До самата си смърт през 1952 г. „чичоДик" Ричардсън беше ключова фигура в развитието на АА и организацията на нашата щаб-квартира. Той е от хората, на които Анонимни Алкохолици са задължени най-много:безкористни и пълни с ентусиазъм неалкохолици, дарили ни от самото начало с внимание,подкрепа, време и много усилия за решаването на нашите проблеми. Сред тези хора бяха иФранк Амос, Джон Д. Рокфелер-младши, А. Лерой Чипман, д-р Леонард Стронг, ДжекАлександър, Леонард Харисън, а също и нашите приятели от по-късните години – ФултънОйслер, Бърнард Смит, Франк Гулден, д-р Джек Норис, и старите приятели, като д-р Хари Тибу,който днес работи в Попечителския съвет. В лицето на тези неалкохолици, а също на лекарите,свещенослужителите и социални работници, Господ изпрати на нас, алкохолиците, своятаблагословия и подкрепа, за което сме им безкрайно признателни.

136

ОТКЪС ОТ УСТАВА НА КОНФЕРЕНЦИЯТА...

В цялата своя работа Генералната конференция трябва да съблюдава духа на Традициите наАА, проявявайки най-голяма грижа за това Конференцията никога да не се превръща в място загибелно обогатяване и власт; където принципът на финансова целесъобразност се определя отналичието на достатъчно средства за текущи разходи и необходим финансов резерв; където наникого от участниците не се дава възможност да се сдобие с положение, даващо мунеобоснована власт над когото и да било от останалите членове на АА; където всички важнирешения ще се приемат чрез обсъждане, гласуване и, по възможност, единодушно; където да несъществуват действия, носещи характера на лично наказание и, които не биха послужили затласък към създаването на обществени спорове; независимо от факта, че Конференцията можеда действа от името на Анонимни Алкохолици, тя никога не трябва да прибягва до каквито и дабило принудителни действия, за да бъде Конференцията винаги демократична в своитенамерения и дела, каквото е и Движението Анонимни Алкохолици, на което тя служи.

137

IV

Неделя, 4 часа следобед

В този раздел е представено описание на най-ярките моменти, които се случиха наКонференцията в Сейнт Луис, която бе и кулминация на двадесетгодишната дейност наАнонимни Алкохолици.

Място на действието: Аудиторията, в която се провежда Генералната конференция на АА.Бърнард Смит, председател на Попечителския съвет на АА, дава думата на Бил и той прочитарезолюция, съгласно която той и другите ветерани на движението АА предават юздите насвоето 20-годишно управление в ръцете на неговите избираеми представители.

След тази церемония Луис и Бил произнасят своите заключителни речи, отбелязващи краяна една епоха и началото на новото време, когато АА поема самò пълната отговорност заводенето на своите дела.

Бърнард Смит: Обявявам заседанието на петата ежегодна Генерална конференця на АА заоткрито. В продължение на четири поредни дни ние изпълнихме всички поставени пред насзадачи, с изключение на една – приемането на резолюция, която дава на Генералнатаконференция пълномощия да действа от името на Анонимни Алкохолици и която япровъзгласява за приемник на основателите на АА. В съответствие с принципите на АА, самотази Конференция има право да приеме резолюцията, след като получим одобрението на всичкипредставители на АА, събрали се тук. Ето защо предлагам да помолим Бил да прочетерезолюцията, след това ще бъде взето решение, а аз ще призова Конференцията да започне даприлага това решение в съответствие със своите принципи и традиции. А сега, Бил, бъди такадобър, прочети ни резолюцията и след това ни позволи да разберем мнението на присъстващите,за да може Конференцията да действа по съответния начин.

Бил: Ние сме на прага на важно решение. Това е един от най-тържествените моменти, коитонашето съобщество някога е преживявало, защото днес имаме намерение да утвърдим неговатапостоянна организационна структура.

Ние, членовете на АА, сме склонни понякога да се кичим с достойнствата, присъщи нанашето движение. Нека не забравяме, че те в никакъв случай не са лично наши добродетели.Ние сме принудени да се придържаме към тях, най-вече, заради страха да се окажем отново връцете на Джон Ечемиченото зърно, във властта на алкохола. Ние възприехме тези принципи,тези методи и тази организационна структура, не защото винаги така ни се е искало, а защото нени оставаше да направим нищо друго. А след това, когато времето потвърди видимата правота нанашите основни принципи, ние започнахме да им се подчиняваме, защото това беше правилно.Но и тогава някои от нас, особено аз, им се подчинявахме без особена охота. Смятам, че днесние сме се събрали в тази зала с желанието завинаги и с радост да се подчиним на принципите,които, по Божията милост, създаде нашият опит.

Навярно, някои от нас мислят, че в организационно отношение ние сме уникално общество.Но това съвсем не е така. Повечето от нашите принципи за възстановяване бяха заимствани,така както и повечето идеи относно нашата структурна организация. В своята работа ААизползва много прийоми, с помощта на които хората от столетия се опитват да постигнатединство и всеки от тези методи за устройство на съобществото ни има своите плюсове иминуси.

Когато за първи път дойдохме в Анонимни Алкохолици, както беше отбелязано и по-рано,ние открихме тук много по-голяма лична свобода, в сравнение с което и да било другообщество. В АА никой не ни заставя да правим каквото и да било. В този смисъл съобществотони представлява неопасна форма на анархия. За повечето от нас думата „анархия" имаотрицателно значение, като навярно за това вина носи поведението на един неуравновесен

138

привърженик на това течение, който преди много години взривяваше бомби в Чикаго. Но азмисля, че благородният руски княз, който е стоял зад тази идея, е смятал, че ако се предоставина хората абсолютна свобода и се отмени личното подчинение спрямо когото и да било, те щезапочнат доброволно да се обединяват според своите общи интереси. Анонимни Алкохолици еобединение именно от типа, за който мечтаел княз Кропоткин.

В основата на нашето забележително обединение лежат свободата, простотата и радостта.Засега всичко върви добре. Но ние разбрахме, че това не е достатъчно. Разбрахме, че когатоработим на ниво група, ни е необходима демокрация. С естественото отдръпване на ветеранитеот нашето управление, започнахме да избираме свои функционери с помощта на гласуване. Втози смисъл всяка група започна да прилага демократичния принцип на ниво град.

Когато за първи път разгърнахме мрежата на световното служене, д-р Боб, аз и нашитестари приятели действахме независимо, направлявайки и надзиравайки нашето съобщество. Ниеносехме служенето на АА на своите плещи. Няма да е проява на неуважение или преувеличение,ако кажа, че в онези дни нашата организация представляваше нещо като управление на двамапапи със съвет от кардинали. В структурно отношение АА бе йерархична организация. Но ниеразбрахме, че такава йерархия не може вечно да съществува в изолация от останалите.Необходимо беше да я приспособим към демократичните процеси, действащи в нашетодвижение.

Днес Генералната конференция на Анонимни Алкохолици има намерение да осигуридългоочакваната постоянна връзка между нашето Съобщество и Попечителския съвет. Нонашата Конференция ще бъде не само свързващото звено, тя ще олицетворява световнотоколективно съзнание на АА, на което с времето ще стане подотчетен нашият Попечителскисъвет.

При Анонимни Алкохолици все още действа и друга форма на обединение. Подобна формаднес предизвиква големи съмнения в целия свят. Но тя има своите достойнства, особено внашия случай. Говоря за диктатурата. Анонимни Алкохолици имат двама диктатори, като идвамата способстват за процъфтяването и разрастването на нашите редове. Единият от тях еДжон Ечемиченото зърно, а Вторият – нашият Небесен Баща, царстващ над всички хора. Господни казва: „Разбери моята воля и я изпълни." А Джон Ечемиченото зърно казва: „За теб е най-добре да изпълниш Божията воля, ако ли не ...."

Това не е много обичайно – в едно общество да съжителстват толкова много форми наобединение. Ние сме заимствали черти от анархията, демокрацията, републиката, йерархичнотообщество и диктатурата. Надяваме се, че успяваме да избегнем отрицателните моменти,присъщи на всяка от тях и особено се надяваме, че сме взели повечето от техните достойнства.

Заедно с вас аз се моля на Бог резолюцията, която смятаме да приемем, да съвпада сНеговата воля. Ще я прочета и ще ви помоля да гласувате дали я приемате. Ако е така, аковашата съвест ви каже: „По моя информация и според моето убеждение, това е абсолютноправилно", тогава Генералната конференция, която е центърът на нашата йерархия наслуженето, ще потвърди вашата воля и това за дълго ще осигури бъдещето на АнонимниАлкохолици.

Ето и текстът на резолюцията:

Ние, участниците в юбилейния ХХ конгрес на Анонимни Алкохолици, събрали се тук, в СейнтЛуис през юли 1955 г., изразяваме своята увереност в това, че нашето Братство е достигналозрялост и е напълно готово да приеме в свое пълно и постоянно владение Трите Завета,съставящи наследството на АА – Възстановяване, Единство и Служене.

Ние вярваме, че Генералната конференция на Анонимни Алкохолици, създадена през 1951 г. отнашите съоснователи, доктор Боб С. и Бил У. и надлежно упълномощена от Попечителскиясъвет на Фонда на алкохолиците, е напълно способна днес да приеме задачата за опазване наДванадесетте Традиции на АА, а също и пълното ръководство и управление на световнатамрежа на нашето съобщество, както това е предвидено в Ръководството по световнотогарантиране на Третото Наследство, неотдавна преиздадено под ръководството на единия отнашите съоснователи Бил У., с помощта на Генералния съвет на Анонимни Алкохолици.

Ние одобряваме предложението на Бил У., съгласно което Генералната конференция на ААтрябва да стане постоянен приемник на работата на съоснователите на Анонимни Алкохолици

139

и да наследи от тях всички техни задължения, за да бъдат избегнати в бъдеще каквито и дабило разногласия по повод влияние или власт на отделни личности и да осигури на нашетоСъобщество орган, функциониращ на постоянна основа.

ДА БЪДЕ РЕШЕНО ОТ ДНЕС. Започвайки от днес, 3 юли 1955 г., Генералната конференция наАнонимни Алкохолици трябва да стане пазител на Традициите на Анонимни Алкохолици,гарант на безсрочното световно служене на нашето съобщество, глас на колективнотосъзнание на цялото ни Братство и единствен приемник на нашите съоснователи, доктор Боб иБил.

ТОВА ОЗНАЧАВА, ЧЕ: Генералната конференция никога няма да прави промени или поправки вДванадесетте Традиции на Анонимни Алкохолици или в Статия XII от Устава наКонференцията, преди да получи съгласието на ВСИЧКИ регистрирани по света групи наАА. Тези групи трябва да бъдат известявани по надлежен начин за всякакви предполагаемипромени с предоставяне на минимален 6-месечен срок за запознанство с предлаганитепромени. Конференцията не трябва да приема никакви решения по тези въпроси дотогава,докато не получи в установения срок писмено съгласие за предлаганите промени минимум от2/3 от всички регистрирани групи.

ТОВА СЪЩО ОЗНАЧАВА, ЧЕ: Съгласно Статия XII от Устава на Конференцията, Конференциятапоема задължение пред съобществото на Анонимни Алкохолици и в тази връзка: Във всичкисвои дела Генералната конференция трябва да спазва духа на Традициите на АА, проявявайкинай-голяма грижа Конференцията никога да не се превръща в място за гибелно обогатяване ивласт; където принципът на финансова целесъобразност се определя от наличието надостатъчно средства за текущи разходи и необходим финансов резерв; където на никого отучастниците не се дава възможност да се сдобие с положение, даващо му необоснована властнад когото и да било от останалите членове на АА; където всички важни решения ще сеприемат чрез обсъждане, гласуване и, по възможност, единодушно; където да не съществуватдействия, носещи характера на лично наказание и, които не биха послужили за тласък къмсъздаването на обществени спорове; независимо от факта, че Конференцията може да действаот името на Анонимни Алкохолици, тя никога не трябва да прибягва до каквито и да билопринудителни действия, за да бъде Конференцията винаги демократична в своите намерения идела, каквото е и Движението Анонимни Алкохолици, на което тя служи.

Бърнард Смит: Участници в Конференцията, вие чухте резолюцията, която упълномощаваГенералната конференция да действа от името на Анонимни Алкохолици и я обявява заприемник на бащите-основатели. Тази резолюция получи одобрението на съобществото наАнонимни Алкохолици в лицето на този конгрес, провел се на 3 юли 1955 година. Ще ви помоляда внесете предложение резолюцията, прочетена от Бил и получила одобрението на конгреса, дабъде приета от Конференцията и внесена в протокола на днешното заседание. Някой иска ли давнесе такова предложение? (Предложението се внася). Някой иска ли да внесе повторно товапредложение? (Предложението се внася повторно). Готови ли са всички съгласни с товапредложение да дадат за него своя глас? (Предложението се приема единодушно).

Бърнард Смит: В живота на всеки мъж, оказал някога голямо въздействие върхуразвитието на човешкото общество, често присъства велика жена – съпруга и партньор,вдъхновяваща и неизменно подкрепяща го във време на триумф и във време на изпитания. Занас Луис е не само съпруга на Бил и именно такава жена, но и символ за всички жени в АА.

Луис: Добър вечер на всички присъстващи. Искам пред вас да изразя огромна благодарноствъв връзка с това забележително събитие и възможността да присъствам на него. Именноблагодарение на възможността за подобно съпреживяване, на Анонимни Алкохолици се удавада оказват толкова благотворно въздействие. В продължение на тези 20 години, чиятовълнуваща кулминация е днешният конгрес, вие не само вдъхновявахте мен и много като мен,но и ни давахте доказателство за превъзходството на доброто над злото. Вие ни показахте, чеживотът, без значение колко низък и презрян може да бъде, може да бъде променен, и че мъжетеи жените могат, благодарение на Божията милост, да се сдобият с нови градивни цели и дастанат полезни за обществото. Мисля, че всички тези чудеса се случиха, защото принципите наАА съвпадат с Божиите заповеди и с основните закони на мирозданието. Тези принципи ни учаткак да се държим, за да позволим на Бог да действа чрез нас.

140

Особено съм благодарна на АА за това, че те показаха на мен и на всички останали съпругии съпрузи на анонимни алкохолици пътя към по-добрия и по-полезен живот. От самотосъздаване на АА това бе пример, благодарение на който много от нас сами поискаха да живеятспоред Дванадесетте Стъпки и да помогнат на онези, които са все още самотни и объркани същода го направят.

За последните 20 години броят на партньорите на алкохолици, членове на АА, които същоизпитват тази необходимост, нарасна толкова, че вече можем да се обединяваме в групи и потози начин да решаваме по-добре нашите проблеми, предизвикани от страха и нестабилността, асъщо и да предаваме своя опит на другите като нас. Създаването на групи на роднините наалкохолици Ал-Анон е спонтанен отговор на една съществуваща необходимост. В тези групиние следваме примера на Анонимни Алкохолици. Ние също признаваме, че сме безсилни предалкохола. Опитваме се да се научим да не се бъркаме във вашите проблеми, да спрем дамърморим и да командваме, и да признаем неприкосновеността както на вашия, така и на нашияличен живот. Стараем се да анализираме собственото си поведение и да признаем пред Бог идруги хора истинската природа на нашите заблуди. Молим за прошка онези, които сменаранили. С помощта на молитви и медитации се упражняваме да укрепим нашия духовенконтакт с Бог, както Го разбираме и да отнесем тази идея до други хора. В Ал-Анон ние свсички сили се стараем да живеем по същите принципи, които толкова много помогнаха на вас.Струва ми се, че нашите усилия дават положителни резултати, както за вас, алкохолиците, такаи за нас. В резултат, в много семейства, които по-рано бяха изправени пред големи проблеми,сега царят мир, радост и единство.

Бил вече спомена вчера, че през 1950 г., по време на Международния конгрес на АА вКливланд, съществуваха не повече от 100 групи на Ал-Анон. Сега в Северна Америка те саповече от 700. Подобни групи има в 10 други страни. Израснахме не само в количественоотношение, но, надявам се и в качествено. Гордеем се с възможността да вземем участие в тозизнаков конгрес и сме уверени, че той ще донесе огромна полза за анонимните алкохолици итехните семейства.

Благодаря ви, Анонимни Алкохолици, за забележителната възможност да разпространяваметези принципи, които приехме като свои собствени.

Бърнард Смит: Сега, когато този велик ден от нашия живот отива към края си, има самоедин човек, който може да закрие това събрание. В един прекрасен ден нашите съвременници ипоследващите ги поколения ще осъзнаят, така както и вие, намиращите се тук в тази неделнавечер, какъв неотплатим дълг имат към този човек и към доктор Боб – двамата мъже, коитосъздадоха братството Анонимни Алкохолици. Не мога да не си мисля за неизброимите човешкисъщества от миналото, които загубвали своя облик и умирали под разрушителното въздействиена алкохола, само защото в тяхното време все още не е съществувал човекът на име Бил. Некаднес благодарим на Провидението, че ни го е изпратило именно сега. Ето го.

Бил: Предполагам, че някои от вас ще се зачудят, дали няма да се промени в резултат натова велико събитие нашето, на Луис и мен, положение по отношение на вас. Нашият отговор еи да, и не. Нека да разгледаме този въпрос.

Едва ли можем да отречем, че много от нас са жертви на неправилно родителскоотношение. Аз не обвинявам никого за нищо, но не можем да не признаем, че при повечето отнас родителите или са напуснали този свят твърде рано, оставяйки ни без надзор преди да смеготови за това, или, напротив, твърде дълго са ни опекунствали, не позволявайки ни дапораснем. Не е ли истина, че когато създавахме собствени семейства, нашата несамостоятелностпринуждаваше брачните ни партньори да поемат ролята на наша майка или баща? Това бешерезултат от неправилното отношение на родителите ни, възпрепятстващо нашето възмъжаване,довело до неспособността ни да поемаме отговорност и да се изправяме пред трудностите, за даги решим – да не се крием или бягаме от всяка тревога, а да търсим активно и разумно начина дая преодолеем или пък да я приемем, ако решаването ѝ не зависи от нас. Това може да разрушивсяка връзка. Ето защо всеки родител е длъжен в един момент да каже: „Това е нашият общсемеен опит. Това е твоето наследство. Ти можеш да го умножиш или да го загубиш. Вземи го ивлез в живота. Ние сме наблизо. Ще ти дойдем на помощ, когато ти стане трудно и ни помолишза това. Но от днес, ти си самостоятелен. Повече не бива да решаваме вместо теб, да действамевместо теб, да те пазим. Ние можем само да те обичаме от цялото си сърце. Останалото е в

141

ръцете на Бог и в твоите собствени." Ако родителите не направят това, те почти неизбежно щепосеят семената на бъдещо нещастие.

Ето защо ние с Луис, както и много ветерани на нашето съобщество, се стараем навреме даслезем от сцената. Обмисляхме това още през 1948 година. Веднъж с доктор Боб написахместатия в „АА Грейпвайн", в която задавахме въпроса, защо двамата с него не можем да станеманонимни алкохолици като всички вас. Но ето, че дойде денят, в който и ние можем да станемкато вас.

Предполагам, че когато децата израснат и встъпят в своята зрялост – обърнете внимание: нестават възрастни, а само влизат във възраст, в която вече трябва да поемат отговорността засвоите постъпки – родителите трябва на прощаване да им кажат няколко думи.

Събитията от тези три славни дни, които преживяхме заедно, достигнаха своя пик и вървяткъм края си. Скоро ще си пожелаем един на друг „На добър път!" и ще се върнем към задачите,които всеки от нас има да върши. От този ден ние знаем, че нашето любимо братство наАнонимни Алкохолици може с радост и увереност да приеме онова бъдеще, което ни еприготвил Господ. Не мисля, че някой от нас мисли, че Анонимни Алкохолици в техниясегашен вид непременно ще съществуват винаги. Ние само можем да се надяваме, чесъществуването на АА ще доведе до подобряване положението на хората, страдащи оталкохолизъм и че уроците и примерите от нашата работа ще могат в някаква степен да донесатутешение и увереност в страдащия и объркан свят около нас. Имаме честта да живеем в едновълнуващо и опасно време, когато духовното възраждане може да се окаже единственатаалтернатива пред унищожението на човешкия род.

В бъдеще ние, разбира се, ще допускаме грешки. Нашият опит показва, че не трябва да сестрахуваме да грешим при условие, че винаги сме готови да признаем своите заблуди и бързо даги поправим. Нашето личностно развитие винаги се е намирало в зависимост от този нормаленпроцес на извършване на проби и грешки. Същото важи и за развитието на цялото ни братство.Нека никога не забравяме, че общество от мъже и жени, неспособно доброволно да поправясвоите грешки, непременно ще стигне до упадък или напълно ще изчезне. Такъв еуниверсалният закон, който наказва неспособността да бъде продължено развитието. Така кактовсеки член на АА трябва да продължава да прави морална оценка на своя живот и да действа,съобразявайки се с нея, така трябва да постъпва и цялото наше съобщество, ако искаме даоцелеем и да носим на света полза и добро.

Дълбоко вярвам, че ние никога няма да стъпим на измамен път и няма да упорстваме въвфатални заблуди, но все пак това може да се случи, защото сме хора, за които е характерно дагрешат. Това е онази страна от бъдещето съществуване на АА, за която крайното внимание ибдителност никога не са излишни. Нека не си мислим, че ако в АА като цяло никога не смеимали твърде големи проблеми, то такива никога и няма да се появят. Ако подобно затруднениенякога възникне, аз съм уверен, че зад него ще стоят прекалената гордост и гняв, тези два най-разрушителни недостатъка, присъщи на нас, алкохолиците.

Нашето съобщество никога не трябва да изпада в прекомерно тщеславие и да си въобразява,че ние сме автори или изобретатели на нова религия. Трябва смирено да помним, че всичкипринципи на АА, абсолютно всеки от тях, са заимствани от древни източници. Трябва дапомним, че сме само обикновени миряни и трябва да сме открити за сътрудничество с всичкихора с добра воля, независимо от тяхното вероизповедание или националност. (Що се отнася дод-р Боб и мен, трябва да кажа, че нито той, нито аз някога сме имали и най-малката идея дасъздаваме нова религия. Д-р Боб имаше определени религиозни убеждения, имам ги и аз. Далище вярва в Бог и как, разбира се, е въпрос на личен избор за всеки член на АА. Нищо не е по-пагубно за АА от опитите да се внедрят собствени теологични възгледи в учението,практиката и традициите на АА. Ако д-р Боб беше сред нас, щеше да потвърди, че никой нетрябва да проявява настойчивост по един толкова личен въпрос като вярата.)

Освен това, резултат на лъжлива горделивост и самодоволство ще бъде да се смята, чеАнонимни Алкохолици са универсално лекарство срещу алкохолизма. Трябва да помним колкомного дължим на лекарите и психиатрите. Необходимо е да сме дружелюбни и, главно,непредубедено настроени към всички нови открития в терапията или психиатрията, целящи дасе помогне на болните хора. Трябва да сме настроени приятелски към изследователите наалкохолизма и към медиците, занимаващи се с рехабилитация на алкохолици и с антиалкохолна

142

пропаганда. Не трябва да предприемаме някакви действия в подкрепа на каквото и да било, нонека сме готови да сътрудничим с всички, доколкото това е по силите ни. Нека постоянно си на-помняме, че експерти по религиозните въпроси са единствено свещенослужителите, а с лечениетрябва да се занимават лекарите, докато ние, възстановилите се от алкохолизма, сме само технипомощници.

Има хора, които предричат, че Анонимни Алкохолици биха могли да станат действаща силаза световно духовно пробуждане. Когато нашите приятели казват такива неща, го правятвеликодушно и искрено. Но ние, Анонимни Алкохолици, сме длъжни да помислим, че еднатакава чест и подобно пророчество могат да завъртят главите на повечето от нас, ако наистиназапочнем да вярваме, че именно това е действителната цел на АА. Ето защо нашето съобществое длъжно благоразумно да следва своя единствен принцип: да носи своите идеи на страдащитеалкохолици. Нека се въздържаме от горделивото предположение, че щом Бог ни позволява дапостигаме успехи в една област, то ни е съдено да станем проводници на спасителна благодат завсички.

От друга страна, нека никога не се превръщаме в закрита корпорация; нека никога не криемнашия полезен опит от света около нас. Нека отделните членове на нашето съобщество прилагаттози призив във всяка сфера на човешката дейност. Нека носят опита и духа на АА във всичкисвои дела заради доброто, което правят. Защото не само Бог ни спаси от алкохолизма – светътотново ни прие в своите редици. Но, вярвайки в парадокса, ние трябва да разберем, че колкотоповече нашето братство се стреми да се занимава само със собствените си дела и проблеми,толкова по-голямо ще бъде нашето обществено влияние, толкова по-малка възможността да нисе противодейства и толкова по-широк кръгът, в който АА се ползва с доверието и уважениетона хората.

Сега, след като разгледахме опасността от възгордяване, нека накратко поговорим за това,как може да ни навреди гневът и дори така нареченото праведно негодувание. Струва ми се, че внашето съобщество винаги ще има спорове. Основно, те са свързани с това, как може по най-добър начин да помогнем на възможно най-много пияници. Ще има и детински спорове икараници за такива дреболии, каквито са изразходването на средства и изборът на ръководителиза следващите няколко месеца. Такова поведение е характерно за всяка група тийнейджъри(каквато сме и ние). Всичко това са болести на растежа и всъщност, те ни помагат да се разви-ваме. Преодоляването на такива проблеми е полезен опит в суровата школа на живота.

Но при това има определени области, в които гневът и раздорите могат да се окажатразрушителни за нас. Ние знаем за това, защото в човешката история немалко общества, многопо-стабилни от нашето, са загивали заради тях. Целият наш съвременен свят, както никогадосега, се разделя на части заради политически и религиозни раздори, защото хората са все ощеводени от жаждата си за пари, слава и лична власт, без да обръщат внимание на последствиятаза всички останали и дори за самите тях. Това са разрушителни мотиви, които неизбежно сеоправдават от някакви уж благородни подбуди. При всички катастрофални събития хората садвижени първоначално от някакво праведно негодувание, което се превръща в безпричинен гняви накрая в сляпа ярост.

С искрена благодарност мога да кажа, че на нашето движение засега не се е налагало дапреживява такива сурови изпитания. През всичките тези двадесет прекрасни години не низасегнаха никакви религиозни или политически раздори. Много малко са били онези от нас,които с помощта на името на АА са се опитвали да се сдобият с лично богатство, слава и власт.Имахме своите сериозни проблеми, но винаги сме успявали да ги решим, без да останат белезивърху лицето на нашето широко разпространило се движение. Но това, още веднъж, не е нашадобродетел. Твърде много от нас в дните на своето пиянство са изпитали върху себе синаказанието на обърналото се против тях горделиво презрение или гняв, за да забравим леснотова. Тези страдания положиха началото на мъдростта, която се съдържа в ДванадесеттеТрадиции на АА. Ето защо аз съм убеден, че тези разрушителни сили никога няма да севъзцарят сред нас. Готови сме да заплатим цената. Ще принесем всяка лична жертва,необходима за осигуряването на единството на Анонимни Алкохолици. Ще го направим, защотосе научихме да обичаме Бог и да се обичаме един друг.

Тези събрания започнаха с изразяването на благодарност, с това и ще завършат. Ниеблагодарим на нашия Небесен Баща, който ни дари с толкова много приятели, начини и

143

средства, позволили ни да изградим тази стройна система от Духовност, царяща днес сред нас.Струва ми се, че именно Бог ни заповяда да съградим този храм, чийто фундамент вече здраво еположен във всички ъгълчета на земното кълбо. Този огромен храм е приютил над 200 хилядинаши другари от целия свят, а на неговите двери отдавна са записани нашите ДванадесетСтъпки за възстановяване. Най-старите от нас видяха въздигането на стените му и постепеннопред тях се откриваха устоите, на които се базират Традициите на АА, които имаме, за да пазимсвоето единство толкова, колкото поиска Господ. А днес енергичните сърца и ръце въздигнаханавръх нашия храм красива камбанария. Тя се нарича „Служене" и нека винаги указва прекияпът към Бог.

144

145

V

Медицински възглeдза Анонимни Алкохолици

Навярно, Анонимни Алкохолици никога не биха се появили без помощта на нашитеприятели, лекарите. Именно от тях, ние, алкохолиците, разбрахме характера на физическите иемоционални аспекти на нашето заболяване. Днес хиляди медици от целия свят работят в най-тясно сътрудничество с нас.

В тази глава ние ще разкажем за двама наши приятели лекари, които щедро ни оказахасвоята подкрепа по време на празнуването на ХХ-ата годишнина на АА в Сейнт Луис, през юли1955 г.

По-долу са публикувани протоколите от заседанията на медицинската комисия по време напровеждането на конгреса, посветен на годишнината на АА. Първата реч бе произнесена от д-рУ. У. Бауер от Американската медицинска асоциация. След него се изказа д-р Хари М. Тибу,първият приятел на АА от гилдията на психиатрите. И двамата споделиха своето мнение заАнонимни Алкохолици, разказаха за своето сътрудничество с нас и за това, какво влияние еоказал АА на техните собствени възгледи и професионална дейност. На това заседаниепредседател беше членът на АА, д-р Кларънс П.

Председателят д-р Кларънс П.: Вълнувам се заради възможността да съм тук, в едномалко градче с 9 хиляди жители, но в аудитория, в която са събрани толкова много талантливихора.

Оказахте ми голяма чест, позволявайки ми да председателствам това събрание. Ще гопроведем като медицинско заседание. Нека пропуснем формалностите и минем направо къмсъщността.

Първо, днес сред нас е най-заслужилият от живите членове на АА, който от скромностнеотдавна отказа степента доктор по право. Мисля, че това беше много благородно решение.Мога само да благодаря на Бог за това, което този човек прави и за това, че имаме възможносттада го познаваме. Не съществуват думи, които биха могли да предадат нашите чувства към Бил.

Бил: Зная, че всички присъстващи си дават сметка, че сме се събрали на много важна срещапо един много важен повод, защото тя е посветена на нашите взаимоотношения със света намедицината. Ако сравним АА с храм, то той се крепи на три стълба: единият е религията,вторият – медицината, а третият – нашият собствен опит на хора, пострадали от алкохолизма.Медицината в най-широкия смисъл на думата включва наука за разума и неговото въздействиевърху тялото, както и влиянието на физическите болести върху разума на човека. В лицето надвамата наши забележителни гости, д-р Бауер и д-р Тибу, ние ще чуем двама експерти в своитеобласти.

Ако ние, Анонимни Алкохолици, някога започнем да мислим, че държим монопола надлечението на пияниците, това ще бъде много печален ден за нас. Аз мисля, че трябва даподкрепяме всички изследвания в тази област, отнасящи се и до тялото, и до разума. Членове нанашето съобщество често участват в подобен род изследвания.

Ние, алкохолиците, сме шампиони по измислянето на самооправдания и теоретизирането.Задачата на психиатъра е внимателно да изслуша нашите оправдания и да открие по-дълбокитепричини за нашето поведение. Макар да не сме изучавали психиатрия, когато прекарамеизвестно време сред Анонимни Алкохолици, ние можем да разберем, че нашите мотиви вдействителност не са такива, каквито ни се е струвало първоначално и че се намираме подвъздействието на неизвестни за нас сили. Ето защо трябва с най-голямо уважение, интерес иполза за себе си да се отнасяме към постиженията в областта на психиатрията, не забравяйки

146

факта, че психиатрите са се отнасяли винаги много по-търпимо към нас, отколкото ние към тях.Благодарим им за приятелството и подкрепата, което те почти поголовно са ни оказвали. Същотака, ние трябва да използваме достиженията на лекарите по медицина и биохимиците.Естествено, като обществено движение, ние никога не трябва да се опитваме да се намесваме вобластта на медицината. Лечението на болни хора е работа на лекарите; разпространението наофициалната религия – дело на църковните служители. Ето защо нека скромно се занимавамесъс своите дела и бъдем здравото свързващо звено, което липсваше досега. И нека поблагодаримна Бог за това, че съществуват такива хора, като д-р Бауер и д-рТибу.

Председателят: Бих искал да споделя с някого своите задължения по воденето на днешнотозаседание. Имах щастието тук, в Сейнт Луис да се срещна с д-р Ърл М. от Сан Франциско.Независимо, че досега не се бяхме виждали, а се познавахме единствено от нашатакореспонденция, ние станахме много близки. Бих искал да го помоля да дойде при мен катосъпредседател и да обяви нашия следващ докладчик. Позволете да ви представя д-р Ърл М.

Д-р Ърл М.: Скъпи приятели, членове на братството Анонимни Алкохолици и нашиуважаеми гости! Моята реч ще бъде кратка. Наистина ни провървя да познаваме човек от такъвголям мащаб, когото сега ще видите и чуете. Той заема една от ръководните позиции вАмериканската медицинска асоциация и приема нашите дела много близо до сърцето си. Небихме могли да си пожелаем по-добър съюзник за утвърждаването и укрепването наразвиващото се приятелство между АА и работещите в медицината. За мен е голямоудоволствие и огромна чест да ви представя своя началник и наш общ приятел, доктор У. УБауер.

Д-р У. У. Бауер: Благодаря ви, докторе, за тези любезни думи. Искам само да поясня, че несъм ничий началник; аз съм само един от наемните сътрудници на Американската медицинскаасоциация (АМА). Ако желаете, можете да ме наречете неин официален глас. Струва ми се, чемоето положение в Асоциацията беше добре описано на едно от нашите ежегодни събирания вАтланта, когато някой ме попита в кой хотел съм се настанил. Казах името на хотела и тозичовек възкликна: „О, вие не сте там, където е „главата", настанил сте се там, където са„раменете"."

Като официален рупор на Асоциацията аз съм се изказвал пред много различни аудитории.Неотдавна един от моите сътрудници ми каза, че съм произнесъл повече от хиляда речи,отдавайки дължимото на многострадалния американски народ. Обичайно аз не изпитвамтрудности, когато трябва да се изправя пред голяма аудитория, но веднъж, преди около година,когато срещата на членовете на АМА се провеждаше в Сан Франциско, ме поканиха да сеизкажа на открита сбирка на АА в центъра на града. Трябва да призная, че не бях изпитвалтакова вълнение, докато очаквах тази сбирка, защото не успявах да открия никакво основаниеточно аз да се изкажа пред Анонимни Алкохолици.

Преди известно време реших да напомня за себе си на един млад свещеник от еписко-палната църква, към която принадлежа. Предстоеше му да бъде посветен в епископски сан,което, безспорно, е огромно събитие в живота на млад свещенослужител. След тържественияобред по посвещението в сан, се състоя банкет, а масата, на която се бяха разположилиораторите, се намираше на по-високо място, така че всички да имат възможност добре даразгледат новия епископ. Изказващите се отдаваха дължимото на неговите достойнства, а когатодойде неговият ред да произнесе ответно слово, той каза: „Чувствам се като човек, който се епонапил и в една лунна нощ, стигайки до средата на мост, поглежда надолу към водата, виждатам отражението на луната и клатейки глава в недоумение се пита: – Как така успях да стигнатолкова високо?"

Днес аз не изпитвам подобни опасения както тогава, защото аудиторията на АА се оказасъщата като всяка друга аудитория – хората бяха много любезни и внимателни към мен, веж-ливо ме изслушаха, а накрая дори ми казаха, че моето изказване им е харесало. Тогава моятасъпруга също беше с мен. След сбирката, когато стояхме и разговаряхме с членовете на АА, асъщо и с поканените гости, към нас се приближи някакъв господин и след като ни бешепредставен, погледна жена ми и каза: „Къде се губите толкова време? Вече две години не идватена нашите сбирки." Шегата си я биваше и доста се посмяхме, защото моята жена никога не пие.

Моето запознанство с АА започна в онези дни, когато се занимавах с изготвянето наежеседмично радиошоу за Ен Би Си и имах удоволствието да проведа едно от предаванията под

147

ръководството на член на вашето чикагско съобщество. Оттогава започнах да разбирам малкопо малко, в какво се състои същността на работата на АА. Разбира се, за човек като мен еневъзможно да разбере всичко. Аз не съм психиатър като доктор Тибу, а само терапевт съссъответния практически опит. Не съм член на АА и нямам опита, с който разполагате вие, етозащо винаги изпитвам известна плахост пред аудитория като вашата.

Мога само да се опитам да изразя онова чувство, което изпитва към вас професионалнатамедицина. Мнението ни се развиваше постепенно с развитието на вашето движение и сега ми сеструва, че то е напълно формирано: ние смятаме, че АА дават изключително важна и значителначаст от отговорите на въпросите, които си поставяме във връзка с алкохолизма.

Разбира се, ние знаем, че алкохоликът е болен човек. Да се каже това е много лесно. Товатвърдение днес е широко разпространено, но всички ние знаем, че до неотдавна се приемаше, чеалкохоликът е отвратителен и непоносим субект, разглезен и безполезен неудачник, който бимогъл да се откаже от своя неприятен навик, ако наистина го пожелае. Днес знаем, чеалкохоликът е болен човек и че това заболяване спада към емоционално-душевната сфера, коятое най-малко изучена в медицината.

В известна степен, сега се намираме на същите позиции спрямо емоционално-душевнитеразстройства, както е било с туберколозата преди половин век. Разбира се, аз не си спомнямлично събитията от онова време. Завършил съм медицина преди 39 години, но от историята намедицината ми е известно, че някога е битувало мнението, че туберкулозата е инфекциознозаболяване, приемано като позорно. Семействата често криели своите близки, болни оттуберколоза от срам, както днес се крие за роднина алкохолик. Добре помня, както и всекилекар в тази зала, времената, когато подобно отношение съществуваше и към рака. Ракът сесмяташе за напаст, позор, хвърлящ петно върху семейството и се криеше. Днес знаем, че ракът еедно нещастие и започваме да осъзнаваме, че към умствените и душевни разстройства енеобходимо да изработим същото отношение, каквото вече имаме към туберкулозата и рака,макар и за разбирането на това да ни потрябваха много време и усилия. Душевното заболяванене е по-срамно от която и да е болест на тялото. Не трябва да се притесняваме от посещение припсихиатъра повече, отколкото при ортопеда, при който ще отидем, ако ни боли кракът,например (единствената разлика е, че в обществото засега има недостиг от специалистипсихиатри).

Толкова много зависи от отношението. За Клара Бау, кинозвезда от началото на века,разказват, че когато се оплаквала от болки в крака, всички ѝ съчувствали, но когато казвала:„Краката ми ще ме довършат!" – всички се смеели. Целият въпрос е в отношението и трябва дасе научим да ходим при психиатъра така, както ходим и при другите специалисти – без чувствона срам и притеснение. Има една сентенция, която е важна за всеки от нас и която психиатритечесто споменават – че трябва да се научим да разбираме и приемаме, и да намираме начини закомпенсация.

Ние, медиците, а също и цялото общество трябва да разберем, че между хората съществуватогромни индивидуални разлики. Например, да разгледаме границите на издръжливост. Някоихора се уморяват по-бързо от други, някои по-лесно се поддават на инфекциозни заболявания ивсичко това е заради разликата в биохимията. Както знаете, между хората има значителнаразлика в интелекта и подобно на това трябва да се научим да разбираме, че хората се отличавати с различна емоционална устойчивост (днес наричана още емоционална интелигентност). Иматакива, които понасят неприятностите по-леко от останалите. Такова умение е голямодостойнство, но не е присъщо на всеки. Мъжеството е също хубаво качество, но когато запитатизвестни военни и пълководци дали изпитват страх по време на битка, то ако отговарят честно,те обикновено казват: „Разбира се. Само глупаците не изпитват страх на бойното поле. Там евинаги опасно."

Трябва също да разберем, че има ситуации, подобни на бойните действия, когато щеизпитваме страх – някои от нас повече от другите. Фактът, че аз не изпитвам влечение къмалкохола, не е моя лична заслуга. Аз имам своите изкушения – тютюнът, храната и когатоотстъпвам пред тях, проявявам същата невъздържаност каквато вие по отношение на алкохола.

Ние, медиците, много ценим партньорството си с вас. То ни е взаимно необходимо зарешаването на проблема алкохолизъм. Следвайки собствените си пътеки, вие сте достигнали домного решения, до които са стигнали и лекарите, занимаващи се с лечението на алкохолизма.

148

Например, ние разбрахме, също както и вие, ценността на груповата терапия в много ситуации.В съвременната медицина се появиха най-различни курсове като един от първите беше този забременни. На него се събират заедно млади жени, очакващи дете, на които медицинско лицеразказва за случващите се с тях промени и ги обучава какво и защо трябва да правят.

Тази идея доби широко разпространение и един много смел лекар, който беше осмян отколегите си, реши, че не съществуват причини, заради които мъжът да не би могъл да се научида приготвя бебешкото мляко или да подменя пеленките. Така се появиха курсове за младибащи. После открихме, че груповата терапия е много ефикасно средство за лечение на умствении душевни разстройства. В някои психиатрични болници се използва методът на ролевите игри,който позволява на хората да излеят скритата в тях враждебност, ако и не в конструктивнонаправление, то, поне безобидно за околните.

Дори започнахме да използваме групова терапия за борба с едно от най-сериознитеизкушения, каквато е храната и днес напълно сериозно се обсъжда идеята за създаването на„Анонимни Дебелаци" или някаква подобна организация. Аз не бих искал името на АА твърдечесто да се перефразира за справянето с не толкова значителни проблеми. Но е налице фактът,че пълните хора много по-лесно спазват диета в група, а не поотделно. В една ваша брошура азпрочетох за членовете самотници на АА и мога да си представя, колко по-трудно им е да сесправят с проблема си, отколкото на останалите в групите, защото са лишени от прякатаподкрепа и съчувствие на своите другари, добре запознати с алкохолизма, благодарение напреживяното oт самите тях.

Медицината разполага с обширни сведения за физическите методи на лечение наалкохолизма. Ние знаем за правилното хранене и значението на подходящата диета, витамини иминерали. Не смятаме, обаче, тези средства за лекарства срещу алкохолизъм, тъй като невярваме, че причината за алкохолизма е в недостига на витамини – това щеше да е многопросто. Но ние знаем, че тези неща са необходими в процеса на физическото лечение и ре-хабилитация на алкохолиците. Също знаем за неуспехите при прилагането на различни методиза лечение и други терапевтични средства при алкохолиците. Сами по себе си те са крайнонедостатъчни. Необходимо е още нещо.

Знаем и за безсмислието на религиозните проповеди, когато те идват от хора, които неразбират същността на този проблем и го опростяват. За такива хора алкохоликът е човек, койтообича алкохола и поради това изпитва влечение към него. Те не знаят, че в минутите натрезвеност много алкохолици ненавиждат алкохола повече от всяка друга отрова, защото многодобре знаят, че алкохолът е действително отрова.

Знаем за безсмислието на даваните обети за въздържание, които е толкова трудно да бъдатспазвани. Именно вие, по-добре от който и да било друг, можете да разберете това. Аз имаммного приятели, членове на АА. Подозирам, че те са дори повече, отколкото ми е известно, тъйкато не е изключено някои мои приятели все още да не са ми признали, че са членове на АА.Спомням си, как след някои от моите радиопредавания, по улиците на градчето до Чикаго,където живея, ме спираха хора, които познавам от дълги години и ми благодаряха за чутото.Тогава се учудвах от подобни неща, но с годините започнах да виждам ефекта от нашата работаи моето изумление ставаше все по-малко. Имам близък приятел, човек с огромен художественталант, почти гений – няма да казвам в коя област на изкуството работи, за да запазяанонимността му. Виждах как алкохолът коварно разрушава неговата кариера, отношенията мусъс семейството и децата, заплашва положението му в обществото. Съпругата му честотрябваше да укрива тежките му запои, оправдавайки отсъствието му с болест. С годините ниеразбрахме, че той наистина е болен, но не от болестта, с която жена му го оправдаваше. Видяхкак загуби работата си и рухна напълно. Той буквално вдигна ръце и капитулира, казвайки ми:„Не мога да се справя с това сам. Имам нужда от помощ." И също така видях как с помощта наАА и своя духовник този човек се върна в предните редици на своето поприще и как сега е същотолкова трезвен, с толкова ясни и блестящи очи, колкото и всеки един от седящите в тази зала.Това е само един от примерите на възстановяване благодарение на АА, които аз и други колегилекари сме наблюдавали.

И така, ние все повече и повече започваме да разбираме, че вашите принципи – признаванена собствената безпомощност пред алкохола, смирението, обръщането към висши сили занапътствие, постоянната ежедневна трезвеност и, на първо място, анонимността – са гаранция

149

от жизнено важно значение. Вие, които сте изпитали разрушителното въздействие на алкохолавърху своя живот, работите в групи колективно и индивидуално и оказвате много по-голямовъздействие при решаването на проблема на алкохолизма, отколкото който и да било друг. Атова е толкова необходимо в днешния свят, в който доминира чувството за страх.

Алкохолизмът е бягство, но от какво? От непоносимите ситуации във вашия живот – а внаши дни целият свят се намира в непоносима ситуация. Ето защо не е учудващо бързото ишироко разпространение на алкохолизма. Освен това, ситуацията в обществото е такава, чеизкушенията, свързани с алкохол, ни дебнат на всяка крачка. Мисля, че това е единствениятконгрес, с изключение, може би, на чисто религиозните събрания и то не винаги, къдетодействително алкохолът няма място. Не съм убеден дали сте желани гости на обичайнитеградски събирания, защото баровете няма да имат никаква печалба от вас.

Когато бях дете, хората поглеждаха изпод вежди всеки пиещ, а днес предлагат коктейли навсички свои гости. Нашите деца растат в обкръжение, напълно пропито от алкохол.Достойнствата на различните алкохолни напитки се възхваляват по рекламни пана, радиото ителевизията. Сложете заедно тези два фактора – свят, живеещ под гнета на страха, и свят, пъленс алкохол и предложения за алкохол – и вие ще разберете колко е важно хората да осъзнаватистинската природа на алкохолизма, който е дълбоко душевно разстройство, необходимо дабъде лекувано както и другите психосоматични заболявания. Най-просто казанопсихосоматиката обединява лечението на тялото и на душата. В наши дни много слушаме запсихосоматичната медицина, но позволете ми да отбележа, че всеки един добър и разбиращлекар още от най-древните времена до днес винаги е практикувал психосоматичен подход прилечението на болести.

Сър Уилям Ойслер казва: „Не е толкова важно що за болест има пациента, колкото товакаква е личността на пациента, страдащ от тази болест." Това е един от принципите, който виесте успели да осъзнаете.

Ето защо, аз дойдох тук с чувство на дълбока благодарност за получената покана. Кактовече споменах, аз дойдох, за да застана смирено пред вас и да изразя своето възхищение отвашите постижения, а също и да ви кажа, че ние, лекарите, сме уверени, че с времето тезипостижения ще станат още по-големи и значителни, защото сте тръгнали по пътя, който водикъм върха, протягайки и подавайки ръка за помощ на онези, които имат нужда от нея.

Аз не съм психиатър, но с увереност ви казвам, така както съм го казвал и на хиляди своипациенти, че в днешния свят на нас повече от всичко ни е необходимо спокойствие на ума.Много хора проповядват тази идея. На тази тема са написани немалко книги. Някои наричаттова „сила на позитивното мислене", други – душевно спокойствие, а трети – мир в душата. Азсъм склонен да се съглася с Били Греъм, който го нарича „мир с Бог в душата". Ето какво ни енеобходимо. В нашия безумен материален свят организации като вашата ни дават сила давярваме, че надежда все още има, че идеализмът не е изчезнал и че сме в състояние дапреодолеем нашите многобройни проблеми, един от най-сериозните, от които е алкохолизмът.

Председателят: Бих искал да уточня, че аз съм момче за всичко без научна степен. Имампредвид, че съм общопрактикуващ лекар и член на Американската академия на общо-практикуващите лекари, чиято щаб-квартира се намира тук, в Сейнт Луис.

В най-ранния етап от дейността на АА за нас се грижеха трима забележителни лекари. Билспомена доктор Силкуърт; ние всички познаваме нашия приятел доктор Хари Тибу, а сега бихискал да ви разкажа за доктор Г. Кърби Колиър от щата Ню Йорк, който помогна на Бил У. даустанови контакт с Американската психиатрична асоциация и изнесе пред нея своя доклад„Медицински възглед за Анонимни Алкохолици", който е важна стъпка в историята наразвитието на медицината. Ето защо днес искам да отдам дължимото на този човек, койтонапусна този свят преди около година. Д-р Силкуърт, д-р Тибу и д-р Колиър направиха много заАА в годините на тяхното укрепване и е невъзможно да изкажем с думи колко голям бешетехният принос за движението ни.

Следващият докладчик е изтъкнат лекар. Той е доктор по медицина, специалист впсихиатрията. Написал е много статии, събуждащи големи надежди. Искам да обърна вашетовнимание към последната му работа, която се нарича „Его-факторите в борбата с алкохолизма".Ние размножихме тази статия и я разпространихме сред членовете на нашата група в Рочестър.Смятаме, че това е една от най-добрите публикации, излезли през последните години. Разбира

150

се, всички ние, алкохолиците, носим това его, което толкова правилно описва д-р Тибу.С огромно удоволствие ви представям дългогодишния приятел на Бил, голям приятел на

АА, отличен лекар, учен и изследовател, д-р Хари Тибу от Гринуич, щата Кънектикът.Д-р Хари Тибу: В една обичайна ситуация би трябвало да благодаря на

председателстващия за моето много ласкаво представяне, ако не беше фактът, че в продължениена много години аз проповядвам необходимостта от намаляване на егото, макар и да не съмсигурен, дали самият съм успял в това.

Когато получих поканата да се изкажа пред вас, аз веднага си казах: „Да, искам да гонаправя." Както всички знаете, аз съм свързан с АА вече от много години, ето защо веднага мевръхлетяха спомени за нашата съвместна дейност и те са толкова много, че не знаех с какво дазапочна. С ваше позволение, ще се ползвам от своите записки, за да не пропусна основнимоменти, за които искам да разкажа.

Обикновено на сбирките на АА изказващият се се представя като алкохолик, а след товаразказва своята история, обагряйки я с мъдрост или хумор, или и с едното, и с другото. Аз същоще ви разкажа своята история, макар да не съм сигурен, дали ще е толкова забавна или мъдра,както на членовете на АА.

Запознах се с АА през 1939 г. посредством свой пациент, който стана член на нюйоркскатагрупа. Добре помня своето първо посещение там. На сбирката цареше силна възбуда. ААвъзнамеряваха за първи път да се появят по радиото. Един от членовете на групата, койтожелаеше да реабилитира доброто си име, беше разговарял с Габриел Хийтър. Щом чул неговатаистория, Хийтър предложил на този анонимен алкохолик да говори пред микрофона врадиопрограмата „Ние, народът". Същата вечер трябваше да се излъчи това предаване иобстановката беше необичайно вълнуваща за сбирка на АА. След края на предаването някоибяха малко разочаровани. Изказващият се анонимен алкохолик накратко разказа за своя опит итова беше всичко. Но, АА направиха крачка към своята известност; в действителност това бешесъвсем малка крачица, но една от многото по пътя, който в крайна сметка ги изведе до днешнотоим положение на национално и международно ниво.

След това присъствах и на други сбирки, преминаващи по-традиционно и с времето сеубедих, че тази група е успяла да намери метод, решаващ проблема с прекомерната употреба наалкохол. В определен смисъл, това беше отговор на моите молитви. След дългите години, презкоито си бях блъскал главата над този проблем, у мен се появи надежда.

Ето защо първите две-три години от моите взаимоотношения с АА бяха най-интересни отгледна точка на професионалния ми живот. За АА тогава настъпваше време на чудеса. Всичко,което се случваше бе необикновено и забележително. Те успяваха да измъкнат от дъното наживота безнадежни пияници. Хора, които безуспешно бяха изпробвали всички известнисредства за борба с алкохолното им пристрастие, откликваха на този нов подход. Да бъда вгрупата, макар и само като наблюдател, беше много вълнуващо преживяване.

Освен това, от професионална гледна точка се появиха много нови възможности за лечениена алкохолизъм. Ключът към трезвеността беше в опита на АА. Това беше първият реален ключслед много години на неуспехи. Откриваха се невероятни хоризонти. Мислех, че ще успея даизуча методите на работа на АА, за да разбера как хората спират да пият. Да, аз споделяхобщата възбуда, царяща в онези години. Видях светлина в края на тунела. Бъдещето ми сеструваше ясно. Трябваше да се опитам да разбера какво дава силата на АА. Нямаше да напреднамного, ако не бяха Бил и другите ветерани на АА. В помощ ми бе и изучаването на ДванадесеттеСтъпки, но много по-важни бяха интуитивните догадки на Бил и неговите другари относносъщността на процесите, с чиято помощ АА постигаха такива резултати.

Разбрах за необходимостта да се достигне до дъното, за необходимостта да се предадеш наВисша Сила, за настоятелната необходимост от смирение. Тези идеи никога не се бяхапоявявали на моя професионален хоризонт и не бяха оказвали влияние до този момент наначина ми на мислене или поведение във и извън професионалната сфера. Те бяхареволюционни, но изглеждаха здрави и аз разбрах, че съм стъпил на пътя на многобройниоткрития. Започнах по-добре да проумявам какво на практика означава да стигнеш дъното изапочнах да се опитвам да разпространявам този опит, като винаги се удивлявах какво се случвав душата на човека, когато той преминава през този критичен процес.

Накрая, съдбата ми се усмихна още веднъж в лицето на една моя пациентка. От известно

151

време бях започнал да изпробвам върху нея този нов метод на психотерапия, насочен към товатя да бъде отведена до критична черта, до дъното. По съвършено неразбираеми за мен причини,с нея се извърши трансформация, която доведе до позитивно душевно състояние. Тя севдъхнови от новите за нея духовни идеи и започна да посещава различни църкви в нашия град.Една сутрин дойде с блеснали очи в кабинета ми и още от прага ми каза: „Знам какво се случи смен! Вчера чух за това в църквата. Аз се предадох." Благодарение на глагола „предадох се" аз запърви път започнах да разбирам какво наистина се случва, когато човек стигне до дъното.

Алкохоликът винаги се старае да не признава пред себе си, че е победен, че е безпомощенпред алкохола. След като се предаде, той прекратява тази борба, признава си, че е победен ибезпомощен пред алкохола, че му е нужна помощ. Ако не се предаде, той ще преминава презмногобройни кризи, които няма да доведат до нищо конструктивно. Необходимостта откапитулация на личността стана нова лечебна задача. Чудесата в АА започнаха да ми сеизясняват помалко, макар причината все още да не ми бе ясна: защо именно програмата на АА ичленството в тази организация помагат да се стигне до капитулация, което на свой ред води доспазване на трезвеност?

Както и правилно предполагате, аз преживявах вълнуващи лични открития. Участвах вслучващото се и този опит бе незаменим. Все още си задавах въпроси, на които нямах отговор,но промених насоката на моето мислене като терапевт. Задачата ми вече се състоеше в това, дапостигна капитулация при пациентите си. Но се сблъсках с голяма съпротива. Предстоеше ми даизследвам напълно нова област. С провеждането на изследванията, започнах все по-ясно даразбирам, че в душата на всеки човек съществува непреклонно его, което яростно сесъпротивлява на всяка мисъл за поражение. Не можеше да се очаква от когото и да било дакапитулира, ако това его не бе по някакъв начин потиснато и неутрализирано. Потрябваха мипет или шест години, за да пренеса акцента от необходимостта от пълно падение до потисканетона егото за постигане на капитулация.

Добре си спомням сбирката на АА, на която за първи път се изказах на тема потискане наегото. Беше в ранните години на АА, когато те отбелязваха третата или четвърта годишнина отосноваването на една от групите. Изказващият се преди мен оратор подробно разказа застаранията на своята малка група, състояща се от двама човека, да го убеди да престане да пие ида стане третият член на групата им. След няколко месеца на напразни усилия от тяхна страна инепрекъснати пробиви от негова, се случило това, което той описа така: „Накрая ме поставихана мястото ми и оттогава аз не пия." Когато дойде моят ред да говоря, аз се възползвах отнеговия израз „да поставиш някого на място", около който започнах да развивам своята мисъл.Скоро усетих, че някой ме гледа без да сваля очи от мен. Това беше предишният оратор.Погледнах го по-внимателно и открих, че той наистина е втренчил мен изумения си поглед.Беше ясно, че е потресен от това, че е казал нещо важно от гледната точка на един психиатър.Докато говорех от лицето му не слизаше израза на недоверие. Този случай беше много ценен замен, защото ми показа, че двама човека – единият от медицинска гледна точка, а другият спомощта на собствения си интуитивен разказ за преживян опит – бяха достигнали до един и същизвод: необходимостта от потискане на егото.

През последното десетилетие моите собствени усилия са предимно съсредоточени върхутози проблем с егото. И до днес не съм напълно сигурен, колко далеко съм успял да стигна. Новсе пак има някакъв прогрес и в оставащото ми отредено време ще се постарая, първо, накраткода ви запозная с някои резултати от моите изследвания и второ, да ги свържа с опита на АА.

Както вече казах, сравнително бързо осъзнах необходимостта от пълно падение, за да бъдепостигната капитулация, водеща до потискане на егото. С времето станаха очевидни още двеобстоятелства. Първото беше, че потиснатото его притежава изключителна способност завъзстановяване. Второто – че капитулацията е важна дисциплинираща функция и необходимопит.

Първият факт ви е добре известен. Възвръщaне на предишното свръхразвито его може да сеслучи по всяко време. Дългите години на трезвеност не са гаранция, че то няма да възкръсне.Нито един анонимен алкохолик, независимо от неговия стаж в това му качество, не може да сипозволи да отслаби своя контрол върху непрекъснато надигащото се его. Неотдавна един членна АА в писмо до свой другар беше изразил опасение, че страда от недъг, който беше нарекъл„нимботозия", имайки предвид самодоволството и самоуспокоението, които лесно могат да се

152

появят в душата на човек след дълги години на въздържание от алкохол.Има два повода за безпокойство. Единият – това е мисълта, че човек знае отговорите на

всички въпроси, а вторият, напротив, предполага, че не е задължително да се знаят отговорите,достатъчно е да се следват принципите на АА. И в двата случая явно липсва широта накръгозора. Навярно най-разпространената причина за възвръщане на егото може да сенаблюдава при човек, паднал на земята от облаците – това състояние ви е добре познато.Блаженото състояние на еуфория е логично следствие от признаването на собственото безсилие.Съпротивляващото се его е усмирено и човек усеща мир и покой вътре в себе си. В резултат сепоявява огромно чувство на облекчение, човекът се възнася сред облаците и си мисли, че енамерил рая на земята. На всички ни е известно, че рано или късно той ще падне оттам. Но невсеки разбира, че именно бавно надигащото глава его заставя човека да се спусне от облаците вгъсталака на живота, където с помощта на АА може да се научи да води не ангелски, нонормален трезвен живот. Мога да ви дам много примери, показващи опасността от мислите, чевашето его е мъртво и погрeбано завинаги. Способността му да се възстановява е наистинаудивителна и не трябва да забравяме никога за това.

Моето второ откритие, че капитулацията е дисциплиниращ опит, се нуждае от пояснение. Всвоите последни статии аз показах, че егото почти винаги настойчиво си пробива път вследствиена подсъзнателното му собствено противодействие. Егото смята, че има пълно право на това. Тоне очаква препятствия по своя път и не умее да се приспособява към възможността те да сепоявят. Същността на дисциплинарния контрол е в това да се постави бариера по пътя наразрастване на егото, която му казва: „Не, ти трябва да спреш." Човек, който не е в състояние даспре своето его е недисциплинирана личност. Ролята на капитулацията в практиката на АА сегае напълно разбираема. Именно тя спира егото, когато някой каже: „Предавам се. Спирам да сеинатя. Получих своя урок." Много често това е първият случай в живота му на възрастен, когатотой се сблъсква с необходимостта от спазване на определена дисциплина, удържаща го от по-нататъшно стремително падане. И това става възможно, ако се откажем от собствената си борбаи искрено призовем на помощ Бог, казвайки Му: „Да бъде Твоята воля, а не моята." Когато товастане, ние се превръщаме в смирени слуги на Бога, а не на егото си. В този момент духовнатасила става реалност, а ние – част от човечеството.

Дотук се спрях на двата въпроса, които смятам за важни: първо, че егото е склонно къмвъзраждане, и второто – че капитулацията е дисциплиниращ опит. Сега бих искал да поговоримза важността им, според моето мнение, за АА.

Първо, те доказват, че успехите на АА не са просто чудо. Сам по себе си актът напризнаване на собственото безсилие може да доведе човек до отказ от алкохол, защото оказвапотискащо въздействие на неговото его. За съжаление, егото отново надига глава, ако човекътне се научи да живее дисциплинирано. Това означава, че той е длъжен постоянно да се бори свъзможността от възраждане на егото си. Това, което казвам не е ново за членовете на АА; тевече са разбрали, че едната капитулация не е достатъчна. Под мъдрото ръководство на бащите-основатели на АА постоянно се подчертава необходимостта от непрекъснати усилия заудържане на този чудотворен ефект. Жизненоважно значение за запазването на трезвеносттаима постоянното повтаряне и осмисляне на същността на Дванадесетте Стъпки и особено наДванадесета Стъпка. Това вие наричате работа по Дванадесетте Стъпки и отразява напълносъщността на случващото се. Това вече не е чудо, а ежедневна работа над себе си.

Традициите на АА също не са необясними. Както каза Бил, те са отражение на уроците исмисъла на получения опит. Те са ръководство за начинаещите. Преграждат и охраняват пътя заневнимателните. Спускат те от небесата на земята и те водят към реалността. Те казват:„Обърни внимание на това, което подсказва опита, иначе ще си навлечеш неприятности." Ниенеслучайно разсъждаваме за значението на опита. Аз специално обръщам особено внимание нанечудотворните неща от дейността на АА. Когато за първи път се запознах с АнонимниАлкохолици, имах чувството, че съм в небесата, както и повечето членове тогава и същопреминах през период на загуба на илюзиите, но за мое щастие, излязох от него с още по-здрававяра, отколкото е тази, която е плод на еуфорични настроения.

Разберете ме добре, аз не подкопавам вярата в чудесата. Чудесата наистина помагат нахората. Но в АА аз открих да се изпълнява смисълът на библейската истина: „По плодовете имще ги познаете." Само с тежък труд и усърдие може да се постигнат продължителни и

153

устойчиви резултати. Моят интерес към нечудотворната съставка на успеха се обяснява именнос разбирането на необходимостта от усърден труд, който е нужен за утвърждаването на всякочудо.

Аз съм готов доста по-охотно да призная необходимостта от организация и структура, коитоиграят удържаща и направляваща роля. Вярвам в необходимостта от срещи като тази, която давачувство на съпричастност към голяма работеща организация, в която всеки от индивидите есъставна част. Мисля, че всяка група или личност, не принадлежащи към някаква общаорганизация, правят на себе си и групата си лоша услуга, тъй като не им е присъщадисциплината, съществуваща в едно организирано общество. Подобен човек може и да се държипо-далеко от трудностите, но неговото его остава необуздано. Шансовете му да запази трез-веността си не са много големи. Той е сам и, навярно, ще му потрябва още едно чудо, коетоможе и да не се случи втори път.

В заключение, позволете ми да потвърдя своето по-нататъшно членство в АА. Бях с АА вгодините на неговия успешен старт и споделих трудностите на растежа. А днес се намирам всъстояние на дълбоко убеждение в правилността на процесите, протичащи в АА, включвайки втова и чудесата, които стават тук. Опитах се да споделя с вас някои свои наблюдения, касаещиприродата на тези чудеса. Надявам се, че те ще помогнат да погледнем към опита на АА не самокато към чудо, а като към начин на живот, изпълнен с вечните човешки ценности. Мога да виуверя, че именно АА ме научиха да възприемам всичко ставащо по този начин. Благодаря завниманието.

154

155

VI

Религиозен възглeдза Анонимни Алкохолици

Съобществото Анонимни Алкохолици е построено около определени духовни и моралниценности. Всеки член на АА стига до вярата и осъзнаването на своята зависимост от Висшатасила, която повечето от нас наричат Бог. Тази вяра има първостепенно значение за АА и без неяпочти никога не се получава пълно възстановяване от алкохолизма. Бог, така както Го разбираме,е онзи фундамент, върху който се гради нашето братство.

Тук са представени приветствените речи, произнесени в Сейнт Луис от двама от най-старите и предани приятели на АА от религиозните среди – отец Едуард Даулинг от Ордена найезуитите, чийто личен пример и авторитет имат огромно влияние върху хиляди наши другари ивърху АА като цяло, и д-р Самюъл Шумейкър, представител на Епископалната църква, който взората на нашата дейност обясняваше на някои от нашите ветерани онези духовни принципи,които днес са запечатани в Дванадесетте Стъпки на Анонимни Алкохолици.

Бил: С голяма радост ви представям отец Ед Даулинг, който живее тук, в Сейнт Луис вБратството на йезуитите. Отец Ед съвсем точно знае, откъде черпи своите сили и не обичавъзхвали по свой адрес. Но все пак, аз мисля, че някои факти за него трябва да бъдат съхраненив нашата история, за да могат да научат за тях новите поколения в АА.

Отец Ед помогна за създаването на първата група на АА в този град; той беше първиятсвещенослужител, който забеляза удивителното сходство между „Духовните упражнения" наИгнатий Лойола (основател на ордена на йезуитите) и „Дванадесетте Стъпки на АнонимниАлкохолици". В резултат още през 1940 г. той написа за АА първата препоръка от човек,служещ в католическата църква.

Оттогава неговият труд в полза на АА е истински образец на вярно служене. Неговатапрепоръка бе чута в целия свят, а самият той лично работеше в АА като се занимаваше смисионерска дейност, участваше в нашите сбирки, помагаше с добри и мъдри съвети. Неговатаработа се измерва в хиляди мили и хиляди часове.

Сред всички мои познати отец Ед е единственият човек, от когото аз никога не чух никаквакритика и нито дума на възмущение. Той винаги е бил мой приятел, съветник, велик пример иизточник на вдъхновение.

Отец Ед е замесен от същото тесто, от което са замесени светците. Ето го пред нас.Отец Даулинг: Забравих си изкуствената челюст, ето защо, ако не ме разбирате, помахайте

с кърпичка и аз ще се опитам да говоря по-разбираемо. Помолих своя стар приятел докторШумейкър да ни благослови за този разговор и той каза: „Бог с вас". Мисля, че разбирате каквоимаше предвид и това ни дава надежда. Надявам се, че, действайки в духа на ЕдинадесетаСтъпка, с помощта на молитви и благочестиви размишления, ще можем да установим по-тесен иосъзнат контакт с Господ.

Позволете ми да изкажа някои мисли по повод значението на трите думи, съдържащи се вопределението на нашето предназначение: „Господ", „ние" и „разбираме". Ако ме слушате нетолкова с ушите си, а със сърцето си, както го правехте през цялото това събрание, то аз мисля,че Господ ще ни благослови.

В своите опити да разбера Бог аз си спомням едно определение от областта напсихиатрията, което чух преди няколко дни. То звучи така „изследване на подсъзнанието спомощта на несъзнаваното". „Подсъзнанието" е съсредоточие на висшата власт или „Бог".„Изследване" може да означава „разбиране". А „ несъзнаваното „ – това сме „ние".

156

Преди всичко, нека погледнем към самите себе си. Струва ми се, че ние можем да бъдемописани така: алкохолици, Анонимни Алкохолици и агностици.

За мен думата „алкохолик" означава, че сме необичайно силно подложени на страх, койтони води към достигането на мъдрост. Ние сме необичайно силно подложени и на срам, който енай-близкият спътник на невинността. Един от най-старите членове на нашите ирландски групиобича да цитира автор, чието име не помня, но който е казал: „Алкохолът помага на човек данамери най-краткия път към Бог по-бързо, отколкото това може да направи Милтън." (ДжонМилтън – английски поет, писал на религиозни теми)

Сега за Анонимни Алкохолици – не просто алкохолици, а Анонимни Алкохолици. Вчеравечерта Бил говори за външния противник на Анонимни Алкохолици – по-точно за ДжонЕчемиченото зърно. Но аз винаги съм смятал, че съществува и друг, вътрешен противник, койтое още по-жесток – това е общото презрение към фалша, а кой от нас не е фалшив? Мисля, че въввсяка група има поне един, зорко впил поглед в придържането към добродетелите.

Третото ни качество, по мое мнение, се състои в това, че всички ние сме агностици. Струвами се, че от гледна точка на качествените разлики, в АА има няколко групи. Има набожни хора,които обаче не са в състояние на практика да спазват традиционните религиозни правила. Те саагностици в смисъла на практическото приложение на религиозните истини. Тези хора минапомнят за свещеника, който, за разлика от добрия самарянин, оставил пътника да лежи вканавката, защото бързал за служба в съседния град (Притча за Добрия самарянин). Един мойприятел, много добър свещеник, казва: „Убеден съм, че когато попаднем на Небесата, ние първоще кажем: – Господи, всичко това е истина!" Предполагам, че всички ние понякога страдаме отконсерватизъм относно прилагането на нашата вяра в реалния живот. Освен това, има истинскистопроцентови агностици, пред които действително стоят труднопреодолими духовни бариери.

Следващото понятие е „разбираме". Струва ми се, че с превръщането на нашата смътна иобъркана представа за Бог в по-ясна и отчетлива идея, ние сме длъжни да разбираме, че нашатапредстава за Бог винаги ще е недостатъчна и до известна степен, неудовлетворителна. Защото дапроумее и разбере Бог може единствено Той самият. Но при това степента на нашето разбиранеще нараства. Сигурен съм че Бил, седящ в тази зала и доктор Боб, чиято душа днес навярносъщо е тук, са израснали в разбирането си за Бог. Има една стара немска поговорка, която еуместно да кажа на това място: „Много малко хора знаят, колко много трябва да научат, за даразберат колко малко знаят." Доктор Боб и Бил могат да потвърдят това.

Агностицизмът проповядва негативен подход. Такъв е бил подходът на апостол Петър:„Господи, при кого да отидем?" Съмнявам се, че някой в тази зала някога наистина е искал дастане трезвеник. Мисля, че се стараехме единствено да се избавим от пиянството. Струва ми се,че ако някога се окажа на Небесата, това ще се случи благодарение на факта, че съм се избавилот Ада. В този смисъл Небесата са също толкова отегчителни, колкото е и трезвеността заалкохолика десет минути преди той да изпие последната си чашка.

Но съществуват и позитивни подходи и Дванадесетата Стъпка посочва единият от тях –това е придобиването на опит. (Не спирам да съжалявам за това, че ветераните на това движениепромениха израза „придобиване на опит" с „пробуждане"). Придобиването на опит – това е еднаот възможните пътеки. За него се говори в Дванадесетата Стъпка, а също и във Втора, макар и смалко по други думи. Опитът бива два вида. Единият – това е внезапно, дошло свише озарение,както се е случило с Бил и както е описано в „АА Грейпвайн" в историята, която се е случила вЧикаго в навечерието на Рождество. Тези случаи са сродни с внезапното озарение свише, коетосе случило и със Савел, когато бил сразен и паднал от коня си по пътя към Дамаск. Има и другивидове придобиване на опит и, навярно, те са по-угодни на Бог, защото не са свързани с чудеса,а произтичат от ежедневното спазване на правила ("Днес съм трезвен"). Днешната среща инастоящият конгрес са плод на страдание, което малко-помалко се превръща в опит. Вчеравечерта Бърнард Смит, председател на Попечителския съвет на АА (обърквам се в тезиназвания), каза една фраза, която толкова ми хареса, че реших да си я запиша. Той каза:„Трагедията на нашия живот се състои в това, че трябва да изпитаме дълбоки страдания, предида усвоим простите истини, в съгласие с които трябва да живеем."

Малко преди да стане известен, Уитакър Чембърс написа за списание „Лайф" статия с името„Дявол". Говорейки за Сатаната, Уитакър Чембърс утвърждава следното: „И все пак именно втози момент човекът, това нищожно джудже, все още има преимущество над Дявола. Той

157

страда. Нито един човек, колкото и низък и гнусен да е той, не загубва до самия си крайспособността си да страда и това е свидетелство за неговото божествено предназначение."

Напомняне за втория подход към постигането на истината се съдържа във Втора Стъпка:„Стигнахме до убеждението..." За тази Стъпка някои от моите приятели католици казваха: „Аз итака вярвам, ето защо нямам какво да правя по тази Стъпка." И в порив на човеколюбие тепродължаваха да пият, за да дадат възможност на протестантите да има с кого да се сравняват!

Вярата – това е възможност да се възползваме от опита на другите. Блажени са ленивите,защото те ще намерят най-краткия път! Днес светът може да се възползва от двадесетгодишнияопит на АА. Нюман казва, че същността на вярата е в това да се огледаш. Доктор Тибу смята, чеот гледна точка на психиатрията има голям проблем с преноса на любовта ни към нас самите(егото) върху околните. Да се вярва е трудно, но е също толкова трудно и просто, както и да сезапази трезвеността. А вярата наричат най-великата от нашите недоразвити възможности.

Какъв опит трябва да търсим? Какви вярвания да приемем в търсенията си на Бог? Бог –това е третото, за което трябва да поговорим. Доста отдавна Бил ми написа писмо (аз съм гозапазил), в което казва: „Колко далеч трябва да стигне един алкохолик в привързаността си къмБог – това не е работа на АА. Дали трябва да ходи на църква или не, в коя църква трябва даходи, коя религия да изповядва – това не е работа на АА." Това, което всъщност казва Бил еследното: „Не мисля, че това трябва да е работа на членовете на АА. Това е работа на Господ."А това, което в действителност е работа на АА е отразено в Единадесета Стъпка: „Постарахмесе чрез молитва и медитация да подобрим съзнателния си контакт с Бог, така както Горазбираме, като се молехме единствено да ни бъде открита волята Му спрямо нас и да ни бъдедадена силата да я изпълним.”

Искам да споделя с вас своите открития, които ми бяха представени по волята Му. Струвами се, че в процеса на придобиване на вяра и убеждения имах същите проблеми, каквито саимали поне половината от седящите в тази зала в процеса по придобиване на трезвеност. Скакво да започна? Мисля, че нещо трябва да бъде казано за отправната точка относно близкатапроява на Бог. На кое място ще сме най-близо до Бог? Отговор на този въпрос дава ФрансисТомпсън в своето стихотворение „В някаква друга земя":

Трябва ли рибата да полети към небето, за да намери океана?Трябва ли орелът да се гмурне в морето, за да намери облака?Защо жадуваме далечни светове, нима се криеш там?

А далеко-далеко от небесните недостижими светове,които мамят нашите мисли, умове, мечти,да чуем можем шепот на свещените криле –съвсем наблизо, в нашата душа почука Ти.

Известни са ни Дванадесетте Стъпки на човека по пътя му към Бога, формулирани от АА.Позволете ми, изхождайки от християнското вероучение, да направя предположение заДванадесетте Стъпки на Бог по пътя му към човека.

Първата стъпка е описана от Св. Йоан. Инкарнация. (Въплъщаване. Религиозно-философскадоктрина, постулираща зачеването и раждането на разумно същество (най-често човек),което е материално проявление на трансцедентно същество или сила, тълковен речник)Словото беше Бог, и словото стана плът и се посели сред нас. Той въплъти Своя живот и Своятаволя за благото на човека, както Той го разбира. Втората Стъпка е направена след девет месеца,тя е по-близка до нас заради характера на случилото се – това е раждането, Раждането наХриста. Третата стъпка продължава през следващите тридесет години – безименен и скритживот. Това е още по-близо до нас, защото прилича на нашия собствен живот. Четвъртатастъпка – това са три години на публично съществуване сред хората.

Петата стъпка – Неговото учение, Неговият пример, Молитвата Господня. Шестата стъпка –телесното страдание на Голготата, включващо и жажда.

Шеста стъпка – това е душевното страдание в Гетсиманската градина, което е още по-близко до нашите преживявания. Унижение, страх, самота, униние и безсмислие на опитите –колко добре знаят за всичко това алкохолиците, и колко добре го е знаел Той. И, накрая, смъртта

158

– още една стъпка, която го сближава с нас, смъртните. Струва ми се, че епизодът, когато уми-ращият Бог лежи в скута на човешката си майка, е максималното доближаване на Бог към насхората и, вероятно, най-големият връх, който може да достигне човечеството.

След един век Той се приближава към нас като глава на съобщество, което аз бих нарекълАнонимни Християни – мистично братство, обединено от Неговото учение. „Това, коетонаправихте за един само от малките ми братя, го направихте за Мен." „Ще запълня всичко,което не достига със скърбите Христови." „Бях в затвора – и вие дойдохте при мен. Бях болен, ибях гладен – и вие ме нахранихте."

Следващата стъпка – това е християнската църква, която днес е Христос. Много искренихора казват: „Аз обичам християнството, но не обичам църковните работи." Мога да разбератова. Разбирам го дори по-добре отколкото вие, защото съм свързан с църквата професионално.Но в действителност, ми се струва, че това малко прилича на твърдението: „Обичам да пиячиста вода, но мразя водопровода." Но кажете ми, моля, дали всъщност има някой, който вдействителност да обича водопровода? Има също хора, които харесват трезвеността, но сапротив АА.

Единадесета стъпка е подобна на разклоненията на гигантски тръбопровод – това сатайнствата на Божията благодат.

А дванадесетата стъпка, представлява за мен главната линия на тръбопровода – това етайнството на причастието. Словото, което е бил Бог, се е превърнало в плът и става нашахрана, толкова близка за нас, както са плодовият сок, сандвичът и кафето на закуска.

Всички ние знаем историята, когато алкохоликът едновременно бяга от Бог и се стреми къмнего: „Господи, дари ме с трезвеност, но не точно сега." „Господи, вярвам! Избави ме отневерието." Мисля, че в тази зала няма нито един анонимен алкохолик, който да не е ималпроблем с изпълнението на тези стъпки. „Господи, помогни ми да направя тази стъпка, но несега!" Картината на търсенето на Бог от анонимния алкохолик и особено картината напреследването на анонимния алкохолик от любящия Бог, така както заекът е следван без умораот ловната хрътка е великолепно описана в едно от най-великите поетични произведения,писани някога на английски език. Неговият автор бил наркоман, а алкохолът – това е същонаркотик. Говоря за одата на Франсис Томпсън „Хрътка на небето". Като заключение на моетоизказване позволете ми да ви прочета няколко стиха от нея. Първите са описание на неспирнотобягство на поета от Бог:

Бягах и се криех от Него в нощта и в светлика на деня,бягах и се криех от Него в сенките на възрастта,бягах и се криех от Него в лабиринтите, създаваниот моя ум; и се криех в мъгла от сълзи проливани,криех се и в изблици от смях.Към високите надежди бързахи изстрела отлагах,пропадах в мрачни настроения, летях към бездна,за да избегна Стъпките, които ме преследват, които ме преследват.

А ето как той описва появяването на Бог:

Но с бавна скорост, без припряност,със величава неизбежност,в невъзмутим, обмислен ритъмотекват Стъпките и еква силен,по-силен Глас от Тях дори един:"В света от всичко си предаден, щом ме предаваш Мен."

Тук малко ще пропусна и ще премина направо към следните строфи:

"И няма място, където да отидатонези, които не идват при Мен."

159

И по-нататък:"И няма тук любов за онзи, който не е възлюбил Мен."

С безразсъдната сила на своята младостразклащах основите си и в нерадостсъсипвах живота си, пръсках го на парчета – крах.Лежа мъртъв под купчина отломки, посипан с прах.Дните ми, похарчени напразно, са в дим превърнати сега –угаснаха, подобно на слънчеви отблясъци в река."

И ето накрая дългото преследване се приближава към края си:

"Гласът подобно грохот на море край мен се носи"

И ето какво му казва този Глас:"Не си ли ти този, който земята трошешеи камък след камък от нея делеше?Не си ли ти този, който бягаше от Милостта ми,който се боеше да получи Любовта ми,ти – странна, безсмислена, празна обвивка,защо трябва всичко, което обичаш да се разпада?Виждам пред себе си едно нищо, но аз правя много от нищо. (Той каза.)

Tи се нуждаеш от любов повече,отколкото Душата ти способна е да разбере.Аз – съм началото Твое и твоя край;живот без Мен не можеот Мен създаденият да живее,Кой друг би могъл да ти прости всичкои така да обича нищожество като теб?Аз мога да помилвам и спасявам всичко,което смъртните загубвали са някога."

И ето в какво аз виждам утешението:"Това, което взех от теб не е изчезнало,а само скътано, за да не ти вреди.Загубеното ще си върнеш, поемиръката Моя, защото всичко дава Моята любов,в дома Ми съхранил съм всичко твое,стани, вземи ръката Ми и влез."

И ето какво казва човекът, без значение, дали той е алкохолик или не:

"До мене беше Той и мракът в моята душазапочна да раздига – и аз разбрах, сегаръката Му над мен протегната, покоя ми ще пази."

И ето последните думи на Бог:

"О, немощни и сляп човече,Аз съм този, когото духът измъчен твой зове!Любовта, която ти липсваше,която се опита да прогониш беше Моята любов."

Благодаря ви за вниманието.

160

Бил: Редом с отец Ед e един човек, на когото всички ние искаме да приличаме. Понякога сизадавам въпроса колко време някои от присъстващите в тази зала, включително и аз, смеотделили за критика на религиозните дейци. Но все пак именно благодарение на тях ние знаеммного за духовността. Повечето духовни принципи на АА се появиха благодарение на СамШумейкър. Той винаги е бил важно свързващо звено между духовността и нас: Аби ми разказатова, което беше научил от Сам. Много добре си спомням деня, когато го видях за първи път.Беше на неделна служба в неговата църква. Бях доста страхлив тогава и странях от църковнитеработи. И досега е пред очите ми стоящия пред аналоя. Дълбоко ме впечатлиха неговатаабсолютна честност и необикновена прямота. Няма да забравя този ден никога. Искам да випредставя Сам – един от най-важните и авторитетни източници на въздействие в АА. Ето гопред вас.

Д-р Самюъл Шумейкър: Да ви благослови Бог!Всеки път, когато Бил ми дава възможност да се изкажа пред вас, Анонимни Алкохолици,

той ви казва такива неща за мен, каквито, ако аз бих казал за Бил пред вас, той щеше да започнеда протестира колко вредно е това за него самия. Всички хора страдат от склонност къмсамоизтъкване, не само алкохолиците и аз се боя, че твърде големите похвали действат еднакволошо на всички нас.

Вчера аз вече получих своята порция похвали. Когато се появих тук, една девойка, която неме познаваше, ме попита: „Вие алкохолик ли сте?" Отговорих: „Не", а тя ми каза: „Виж ти,говорите като алкохолик!"

В името на установяването на истината искaм да кажа следното: винаги съм смятал, че Билми приписва много по-големи заслуги за установяването на това забележително съобщество,отколкото аз в действителност заслужавам. Но като цяло, разсъжденията на Бил са многодълбоки и както сте забелязали на многото сбирки, на които той се е изказвал, спомените му самного точни. Ето защо с охота приемам това, което той казва, защото именно насътрудничеството си с АА аз съм задължен за едни от най-радостните събития в моя пълен срадости живот. Дълбоко съм благодарен за възможността да бъда с вас днес по един толковазнаменателен повод.

Миналата есен, на обяда в чест на 20-тата годишнина на АА аз за първи път чух разказа наБил за отделните звена, които са съставили здравата верига, довела до създаването на АА. Днесвсички знаем, че първата крачка, която той е направил в стремежа си да даде някаква реалнанадежда на алкохолиците са били беседите с хора, притежаващи зачатъци на истинскирелигиозен опит. Един от тези хора е тук, сред нас. Ветераните на движението започнали своетотърсене на духовно начало в редовете на старите оксфордски групи, които, по мое мнение,тогава преживяваха своите най-добри дни. Значителна част от дейността им бе съсредоточена вмоята стара енория Калвари, в района на Грамърси парк в Ню Йорк.

Според мен, още на този ранен етап от съществуването на АА стана ясно, че редом ствърденията на д-р Юнг за това, че науката няма отговор на алкохолизма, редом с неоцениматапомощ на д-р Силкуърт от позицията на медицината, а също и с мъдростта на Уилям Джеймс,съхранена в неговата работа „Разнообразие на религиозния опит", съществува необходимост отвнасянето на духовен фактор, който би обезпечил синтеза на всички тези елементи и би придална процеса позитивна динамика. Проблемът беше в следното: как да бъде описан религиозниятопит с разбираеми за всички думи, без да бъде свеждан при това към общи фрази и идеали. Итака, веднага след Първа Стъпка, където вие констатирате неспособността си да управляватесвоя живот, беше формулирана Втора Стъпка: „ Повярвахме, че сила по-висша от нас може дани върне здравия разум." Това твърдение се базира не на теоретични разсъждения, а на очевиднаистина. Пред очите ни бяха започнали да се появяват примери на хора, които претърпявахасвоята духовна трансформация. Всяка интерпретация на опита може да бъде подложена насъмнение, но не и самият опит.

В трета и четвърта глава от деянията на апостолите има една история за изцелението насакатия от Петър и Йоан. Когато трябвало да обяснят как са го направили, апостолитеотговорили, че човекът е бил изцелен от името на Христа. „И като видяха стоящия до тяхизцелен човек, те нищо не можаха да възразят." Можете да спорите с теориите, касаещи опита,но не можете да не признаете самия опит.

Според мен, АА постъпи необичайно мъдро като подчерта реалността на опита и призна, че

161

той произхожда от Висша сила, без да се задълбочава в дълбоки интерпретации. Щеше да емного лесно да се задълбае в теологичната страна на въпроса и такова изкушение сигурно еимало. В АА виждаме проява на духовната Сила – нека потърсим определение на тази Сила. Зада го направим, трябва да преодолеем няколко препятствия. Ако АА бяха казали повече по тозивъпрос, щяха да се намерят хора, които биха поискали да чуят и да получат определение на Богв приемлива и подходяща за тях форма. В този случай щяха да са достатъчни две или три групи,придържащи се към различни религиозни убеждения, за да бъде погубено всичко. Нещо повече,има хора с печален религиозен опит по различни причини, а също и хора, които посещаватцърквата в почивните дни, но не се придържат към религиозните норми в ежедневието си. Товаби създало още едно препятствие. Има също агностици и атеисти, които казват, че не вярват вБог.

Искам да напомня на онези, които се определят като невярващи, прекрасните думи наиспанския католически философ Мигел де Унамуно и Хуго, който казва: „Отрицаващите Бог Гоотрицават от отчаяние, защото не са успели да Го открият." Струва ми се, че догматизмът бибил фатален за общество като АА. Ето защо АА проповядва неотвратимост на придобития опити съветва хората да оставят своя живот и воля на грижите на Бог, какъвто те Го разбират. Кактотоку-що каза отец Ед, това позволява да оставим теорията и теологията на конфесиите, къмкоито принадлежат различните членове. Ако те не принадлежат на нито една църква и не сепридържат към никоя последователна теория, биха могли да препоръчат себе си на грижите наБог, следвайки примерите, които виждат около себе си. Това е нелош начин да бъде задействанмеханизмът по получаване на духовен опит. Навярно, ние всички именно така и постъпваме вмомента, когато религията престава да бъде за нас просто традиция и се превръща в живителнасила.

Вярвам в психологическата обоснованост на гореказаното. Не мислете, че то се отнася самодо алкохолиците. Струва ми се, че има отношение към всеки, който се намира в търсене наистински духовен опит и вяра. Когато човек е стигнал до предела на своите умствениразмишления, идва време да вземе решение и да започне да действа. Такова решение може дабъде относително просто, например, напълно да се впуснем в експеримента. Подобен подход мисе струва не толкова философски, колкото научен. Ние не се опитваме да го проумеем до крайпо пътя на абстрактната логика, а избираме една от хипотезите. Приемаме я за вярна ипроверяваме дали ще проработи. Ако не – отказваме се от нея, а ако да – обявявамеексперимента си за успешен.

Вие можете да обмисляте всяка една идея – в тишината на своя кабинет, в академичния класили на църковната катедра и можете безкрайно да спорите за справедливостта на своята теория,и това да не доведе до нищо добро. Но когато докажете истината с действие, когато посветитеживота си на отстояването на верността на своята концепция, тогава нещо започва да се случва.Ако теорията ви е истинска, тя ще започне да се материализира в реалния живот. Ако Бог етакъв, какъвто е казал Христос, то Той ще желае да ни помогне повече, отколкото гозаслужаваме. Той не посяга на свободата на човека и ние можем да Го отхвърляме, да Гоотрицаваме и да Го игнорираме колкото си искаме. Но когато открехнем вратата в нашитедуховни търсения и насочим към тях целия си живот, ние ще разберем, че Той е винаги готов даприеме и нашите най-слаби опити, и нашите най-егоистични и детински молитви и нашатаабсолютно недостойна същност. Той е винаги готов да се спусне до нивото на нашите дела.Експерименталният подход ми се струва най-съществен в нашите стремежи да получим помощот висшата Сила. Отначало разчитаме на опита на друг човек, който, както ни се струва еполучил отговор, а после се доверяваме на висшата Сила, която стои зад него.

Уилям Джеймс в своя забележителен труд „Разнообразието на религиозния опит" казва:„Преломният момент в подчинението на чужда воля е в това, да отдадеш собствената сисъзнателна същност в разпореждане на сили, които, каквито и да са, са по-идеални, отколкотосме ние самите и ни помагат да се избавим от греховете. Подчинението на чужда воля винаги сее разглеждало и трябва да се разглежда като най-важният преломен момент в религиознияживот." Това твърдение на практика беше повратен момент в моите собствени размишления.По-нататък той продължава: „Може да се каже, че цялото развитие на християнството сезаключава в постепенното придаване на все по-голямо значение на преломния момент на преходв подчинение на странична воля." Това, безусловно, е централен момент във всяка истинска

162

религия. Много от нас пристъпват към Бог на първо място по необходимост. Но ако признаететова, то ще изглежда много егоистично. Тук искам да подчертая, че преди да можем да станемполезни за още някого, ние трябва сами да получим някои първоначални отговори, а егоизмътни да се окаже необходима стъпка в пътя ни напред.

В наши дни някои хора се тревожат и възмущават от онези, които молят Бог за милост къмсамите тях. Бих искал да попитам, къде, ако не при Бог, да отиде съсипаният и сломен човек, зада получи помощ. Разбира се, той е загрижен за своите проблеми – така и трябва да бъде. Трябвада бъде такъв, ако иска някога да стане полезен и за други хора. Но впоследствие той е длъженда порасне и да спре просто да използва Бог, и да започне да моли Бог, Той него да използва. Даспре да моли Бог за нещата, които той иска и да се опита да си изясни какво иска Бог от него.Много хора казват, че са загубили вярата си. Те са се молили, желаейки да получат нещо и щомто не им е било дадено, следователно, или Бог не съществува, или Той е равнодушен към тях.Каква детинщина! Как можем да очакваме, че Господ ще се съгласи да изпълни необмисленитемолби, с които много от нас се обръщат към Него! Ако това се случваше, то след пет минутисветът щеше да изпадне в неописуем хаос, несравним със съществуващия сега.

Истинната молитва не се състои в това да кажем на Бог какво искаме ние. Тя е в това, даотдадем себе си в Негово разпореждане, за да ни каже Той какво иска от нас. Не трябва да семолим Бог да промени Своята воля, а трябва да се стараем да я разберем, за да се присъединимкъм Неговите цели по отношение на света и нас. Ето защо, когато се молим, важно е не само даговорим, но и да слушаме. Ето защо е толкова полезно да започваме сбирките си в мълчание.Нерядко идваме на тях възбудени и своенравни, и ни е необходимо първо да се успокоим, предиГоспод да може да направи нещо за нас. Когато гласовете ни звучат изискващо и настоятелно,ние не сме в състояние да чуем гласа на Бог. Това е пиянството на повечето от нас, които не смеалкохолици – нашето своеволие, желанието ни да устроим живота по свой начин, а това е явен инесъмнен признак на невроза. Всеки човек, който е далеко от Бог и се стреми да постигне навсяка цена своето, без да се съобразява с Бог е полулуд. Докато не стихнат нашите изисквания инастоятелни гласове, ние няма да чуем гласа на Бог. Когато се избавим от своеволието си,Господ може да ни съобщи Своята воля, за да знаем, накъде да поемем. Данте казва: „Нашетоспокойствие е в подчинението на Неговата воля."

На някои не се харесва слабостта, която се асоциира с думата „подчинение". Много съмблагодарен на доктор Тибу за това, че той употреби тази дума. Хората обичат да си мислят, чеимат силен характер и могат сами да се погрижат за своята съдба. Такива представи винаги салъжливи. Всеки на този свят е по някакъв начин слаб и ако някой си мисли нещо друго, тослабостта му е неговата гордост, а това е най-голямата слабост.

Хората могат да си мислят, че те вече са преодолели своите явни тежки грехове, или ченикога не са ги имали, но кой от нас се е избавил от егоизма, егоцентризма, горделивостта,любовта към властта, парите, славата? Смятам за щастливи онези хора, чиито недостатъци гиводят до реални неприятности, поради което те са принудени да направят нещо с тях.Гневливостта и горделивостта, леността и презрението, раздразнителността, равнодушието къмхорските беди и безобразната дребнавост – най-лошото качество при повечето от нас – ето гре-ховете, които ни създават проблеми на нас, неалкохолиците, и те са толкова ужасни, колкото саи онези, които са създали проблеми и на вас, алкохолиците. Никой не е достатъчно силен ихората, смятащи се за такива просто грешат за своя сметка.

Държим се така, сякаш нашият морален облик и относително доброто поведение сакрайната цел на нашето съществувание. Но истинските въпроси на живота, безусловно, иматрелигиозна природа. И отговорът може да даде само религията, само Бог. Откъде съм дошъл, скаква цел, къде ще попадна след смъртта? Ако нямаме отговори на тези въпроси, ние блуждаембез ориентири, без корени, без ценности. Науката не дава отговор, а философията – само на нивочовешки догадки. Религиозната вяра е единствената свещ, способна да разсее загадъчния сумракна човешкото съществуване. Щом Христос е дошъл от Небесата като олицетворение на Бог, зада говори от Неговото име, значи, имаме отговор. Съгласно предположението на отец Ед,откровенията на пророците имат същата природа, макар и да не притежават такъв авторитет, новсички истински мъдри хора са започвали своя път с признаването на своята ограниченост,тъмнота, потребност от ръководство. Когато успеем да пристъпим до Бог, независимо с каквоиме Го наричаме, или, по-скоро, когато Му позволим да пристъпи до нас, тогава ще започнем да

163

виждаме светлина и да получаваме отговори.Мисля, че нашето време повече от всичко има нужда от всеобщо, всемирно духовно

пробуждане. Много признаци указват неговото приближаване. Хората от западната културапостепенно започват да осъзнават, че благото на свободата, което е най-великото благо,необходимо на човека, им е дарено благодарение на Бог и религията.

Когато в края на XVIII век Бенджамин Франклин бил в Париж, един ден отишъл да видиВолтер и взел със себе си своя син. Когато си тръгвали, той помолил Волтер да благословимомчето. Аз не мисля, че Волтер е най-подходящия човек, когото да помолиш за благословия,но както и да е. Волтер положил своите старчески костеливи ръце на главата на момчето иказал: „Бог и свобода, мое момче. Запомни тези думи." Тези думи са взаимосвързани. Между тяхима неразривна връзка. Мисля, че постепенното осъзнаване на този факт, а също и нашата личнанезащищеност са в основата на рязко нарасналия интерес към религията, характерен за нашетовреме.

По моето мнение истинското духовно пробуждане е свързано с четири универсалнифактора: вяра, молитва, приобщаване към Църквата и свидетелствата. Да се обърнеш към вяратае онзи момент, когато човек се обръща към Бог. Когато поискаш да приключиш със заблудитеотносно себе си, ти се обръщаш към вярата. Нямам предвид самоусъвършенстването, атърсенето на пътища към усъвършенстване и първите крачки към него. Всеки може да поеме потози път.

Но това е само началото. Знаете ли какви са много от религиозните хора? Те приличат напътници, които стоят на гарата, но си въобразяват, че вече са се качили на влака. Всички говорятза пътуването, казват имена на гари, имат си билети и чувството, че пътуват. Но това не е така.Те само се готвят за момента, когато ще седнат във влака и ще отпътуват. Само влакът може даги отдалечи от първоначалната им гара – трябва, обаче, първо да се качат на него.

Молитвата – индивидуална, колективна или публична – това е моментът, когато влизаме вконтакт с Бог и с Божествената сила. Божествената сила винаги присъства около нас, така кактов контакта винаги има ток. Вие не го виждате, но ако го включите, светлината ще се появи.Молитвата, която действа по непостижими за мен пътища, но които са в действителност винагиотворени за нас, задейства веригата подобно на включения контакт. Ние разбираме какво трябвада правим. Духовното пробуждане, независимо от това, дали се случва с отделни хора, групихора или цели народи, винаги е свързано с разбирането на силата, която съдържа в себе симолитвата.

От самото начало Христос събрал около Себе си група ученици. За да се съедините с Него,трябва да влезете в тази компания. Църквата винаги е представлявала пъстра смесица отгрешници. Те не са най-добрите представители на обществото, които са се събрали заедно, за дасе приветстват един друг; това са хора, осъзнаващи, че се намират в крайна нужда, които сазаедно, за да намерят необходимия им отговор посредством поклонение на Бог и в съвместнодругарство. Църквата не е музей, а болница. Ето защо ние всички можем и трябва дапринадлежим на църквата.

Двама стари атеисти веднъж отишли в епископалната църква и чули как свещеникът казва:„Ние не направихме това, което трябваше да направим, а правехме онова, което не трябваше ине сме добри", и си казали: „Я, дойдохме на нашето място!"

Спрете да мислите, че ако ходите на църква, то всичко с вас е на ред. Вие отивате вцърквата в търсене на контакт с Бог, за да ви избави Той от греховете ви и понякога ви става по-добре, благодарение на Божиатя милост, а не на вашите собствени усилия.

След това идват свидетелствата, под формата на жизнени примери и в словесна форма.Струва ми се, че по света има много самодоволни хора, които мислят, че оказват на околнитемного добро влияние, но те са точно такива, каквито са и останалите в този свят – никаквиособени преимущества, никаква особена разлика. Когато започват да се случват духовнипреживявания, дълбоко променящи нашия вътрешен мир, ние ставаме много по-смирени иразбираме, че не сме много по-добри от другите. Струва ми се, че именно тогава хоратазапочват да стават интересни. Те недоумяват какво се е случило с тях, започват да си задаватвъпроси и настъпва времето, когато могат да се открият и да започнат да свидетелстват спомощта на думите. Ние не четем проповеди на другите, не разговаряме с тях отвисоко, Господзнае, че не се поставяме в ролята на източник на отговори на въпросите, а започваме да

164

споделяме с другите своите постепенни победи. Всеки истинно вярващ участва в работата, закоято говори Дванадесета Стъпка. Всеки истинно вярващ иска да предаде своята вяра надругите хора и се старае да се научи да го прави с помощта на думите и своите постъпки.

За мен АА е един от най-великите примери за духовно пробуждане в наши дни. По природаАА не е догматично общество, а действа по пътя на споделения опит. У никого няма съмнения,че именно Господ е създал АА в този вид, в който го виждаме днес, че именно Той вдъхновява ипомага за развитието на движението и ние постоянно чувстваме как Той незримо, но съвършенобезспорно присъства тук, с нас, в Сейнт Луис. Аз съм много радостен, че църквата е така тясносвързана с АА, защото ми се струва, че членовете на АА се нуждаят от нея за получаване навътрешна устойчивост и възможност за по-нататъшен ръст. Но също така мисля, че на църкватаАА ѝ е също толкова необходим като постоянен стимул за оживление и усилване на нейнатадейност. Църквата и АА трябва да допълват своите дейности взаимно.

Мисля, че АА ще продължава своето служене на хората, докато това е необходимо за тях.Мисля, че АА постъпват абсолютно правилно, ограничавайки своята организирана дейност самов помощ на алкохолиците, но вярвам и се надявам, че ние ще видим широкото въздействие наАА и върху медицината, психиатрията, изправителните учреждения, образованието, върху веч-ните проблеми на човешката природа и начините за тяхното решаване, а също и върху църквата.

Струва ми се, че АА косвено черпят вдъхновение и стимул от различните религии иоткровения. Навярно е дошло време за оживление и ново възраждане на самата църква,благодарение на откритията и практиките, съществуващи в АА. Не мога да се сетя за нито еднаобласт от човешкото съществуване, където Дванадесетте Стъпки биха се оказали безполезни инеприложими. Мисля, че на АА предстои да окаже още по-широко въздействие на съвременниясвят, отколкото досега и че АА може да внесе огромен принос за духовното пробуждане, коетонепременно трябва да се случи, но не е известно колко време ще е необходимо за това.

И сега, когато АА излиза на нов исторически рубеж и управлението на съобществото сепредава на много по-широк кръг от хора, отколкото беше досега, нека благодарим на Господ заНеговата милост към нас и за това, че Той ни показа пътя и помогна за нашия успех. За това, черазвиваше и приумножаваше тази чудесна сила за служене и за надеждата, която АА носи нахиляди, а може би и на милиони страдащи в бъдеще.

Господ да благослови АА во веки веков!Бил: В АА е прието да се казва, че нашите лидери ни ръководят не по мандат, а действайки

чрез собствения си пример. Днес видяхме забележителен пример, без който нашето съобществоможеше и да не се появи. Мисля, че ще е абсолютно уместно, ако в края на това заседание азповторя пред вас молитвата на св. Франциск, чийто пример е така скъп и близък на всички нас.

"Годподи, превърни ме в пътека за Твоя мир –така че там, където има омраза, да съумея да донеса любов –където има зло, да донеса дyха на опрощението –там където има раздори, да донеса хармония –където има заблyда, да донеса истина –където има съмнение, да донеса вяра –където има отчаяние, да донеса надежда –където има сенки, да донеса светлина –където има тъгa, да донеса радост.Господи, направи така,че да мога да утешавам, вместо да бъда утешаван,да разбирам, вместо да бъда разбран,да обичам, вместо да бъда обичан.Защото човек намира, само когато забравя себе си.Прощавайки на другите, получава опрощение.Умирайки, се пробужда за вечен живот. Амин."

165

VII

Дружески възгледза Анонимни Алкохолици

Анонимни Алкохолици имат много приятели. Тяхното безкрайно благоразположение, ачесто и пряка поддръжка са неоценими за нашето развитие.

Г-н Бърнард Б. Смит, адвокат от Ню Йорк, чиято приветствена реч следва, в продължение намного години демонстрира своята забележителна преданост и своите умения, които отдаде наАА в качеството си на един от попечителите и като председател на Генералния съвет на АА вслуженето по нашите международни дела. Той е пример за приятелско участие, което винаги еводило АА към успех и по-нататъшно развитие.

166

АНОНИМНИ АЛКОХОЛИЦИ, ЛИЧНОСТ И ОБЩЕСТВО

БЪРНАРД Б. СМИТ Председател на Генералния съвет на АнонимниАлкохолици 1951-1956 г.

(По материалите от изказванията на г-н Смит на първите шест Генералниконференции на АА)

С приближаването на момента, в който ще предам поста на Председател на друг, аз все по-често се връщам към своите спомени – за първите дни, пълни с вдъхновение и борба, когато ААедва започваше да придобива днешния си вид, за многобройните приятели, с които аз,неалкохоликът, се сдобих благодарение на АА, за безбройните сгряващи душата преживявания,които изпитах в това братство, за удивлението, предизвикано от факта, че за толкова кратъксрок АА успя да подготви Генерална конференция, на която демократично избрани делегатипредставляват толкова голяма част от нашето съобщество.

Доста често аз си мислех за това какво чудо беше изборът на подходящо време, в което ААсе появи, защото, според мен, АА започна да работи именно в точния момент. Понякога сеогорчаваме, когато нещата, които искаме да свършим се забавят, но след време започваме даразбираме, че тези забавяния са били необходими, именно, защото точното време за нашитедела още не е било настъпило.

И още, размислях за ръката на Бог, която посочи нашия път и като на отделни личности, икато на движение, както и нашето място в заобикалящия ни свят. За мен беше очевидна необхо-димостта от духовно преживяване на Дванадесетте Стъпки на АА, за да сме в състояние дарешим сериозният проблем, стоящ пред всички нас – както алкохолици, така и неалкохолици.Какъв е този проблем? Това е проблемът на поколението, отричащо духовната основа начовешкото съществуване и издигащо като нейна замяна социалната основа, която ематериалистична и механична по своя характер. Но това никога няма да сломи АА, защотопринципите на нашата вяра и съществуване се базират на безусловната необходимост отдуховно начало.

Трябва да призная, че когато за първи път се запознах с АА, аз не мислех с широкисоциални категории и не се опитвах да прилагам религиозните истини при решаването напроблемите, които възникват пред всички хора в търсенето на това, което смятаме за щастие.

Обстоятелствата около нашето първо запознанство бяха доста прозаични. Хората, коитопървоначално бяха в АА и някои от техните приятели неалкохолици разбираха необходимосттаот създаването на проста, но ефективна организационна структура за това младо, но бързорастящо движение. Беше им необходим юрист, който да помогне за оформянето надокументите, необходими за учредяване на Фонд на алкохолиците, който днес е преобразуван вГенерален съвет на АА.

Един мой приятел, който беше и е член на АА, ми предложи да се срещна с Бил. Никоганяма да забравя тази първа среща в моя офис и вечерта, която преди петнадесет годинипрекарахме заедно. Ще съм винаги благодарен на своя приятел, който ме запозна с Бил в оназинезабравима вечер, защото по някакъв тайнствен начин аз бях готов за появата на Бил инеговите идеи. Стори ми се, че целият ми живот е преминал в подготовка за това, което тогавачух от Бил. Той ми откри удивителния факт, че в съобществото на АА, когато хората спрат дапият благодарение на практическото използване на Дванадесетте Стъпки, те наистина започватда строят живота си на духовна основа.

И мен, неалкохолика, ме порази това, че жизнените принципи на АА бяха приложими и замен, и за много други като мен, които никога не бяха търсили утешение в бутилката или в другисредства за бягство от реалността, към които прибягват хората, намиращи се под бремето наматериалистичния свят. Всички, които днес наблюдават как се развива човечеството са наясно,че пиещият алкохолик не е единственият, който страда от нещастие или от загуба на смисъла наживота си и невъзможност за реализация.

167

През всички тези години, последвали моята първа среща с Бил – чудесни години, в коитоимах честта да бъда член и председател на Генералния съвет на АА – не ме напусна никогамоето първоначално впечатление, че АА – това не е просто съобщество на възстановяващи сеалкохолици, а пример за начин на живот за всички, които са загубили себе си в нашия тревоженсвят.

Аз неведнъж се опитвах (без особен успех) да дам определение на братството на АА, докатоведнъж, по време на свой престой в Англия не чух едно радиопредаване, в което се изказа ЧарлзРейвън, известен във Великобритания религиозен лидер. Той даде следната характеристика забратство:

"За истинско братство са необходими три условия: общи идеали, способстващи за пълнотоосвобождаване от егоизма и отстраняване на разногласията; изпълнение на обща задача, коятотрябва да бъде достатъчно значителна, за да завладее въображението и да предизвика преданост;дружба и единение, за да почувстваме силата и радостта от принадлежността си къместественото съобщество и да посветим на служене цялото свое време. Висшата форма натакова братство е възможна там, където присъстват най-високите и взискателни идеали, къдетопоставените задачи изискват максимално отдаване на всички наши сили и способности, къдетодругарските отношения са толкова здрави и дълбоки, че ние без усилия и думи разбирамепотребността си един от друг и реагираме на нея моментално и съзнателно.

В такива условия всички жизнени сили, които обикновено изразходваме за завист иудовлетворение на собственото тщеславие, за лицемерие и стремеж да принизим другите хора,се насочват към съзидание."

Струва ми се, че тези думи са приложими за АА не само като определение за истинскобратство, а също и за определяне на нашите цели и отношения. Те са напомняне за това, че ААне е застинал и пасивен социален организъм, а в широкия смисъл на думата, динамична исъзидателна сила, освобождаваща нашата скрита способност да живеем и действамеконструктивно.

Неотдавна прелетях със самолет над нашите пустинни югозападни простори. Ту тук, ту там,почти отникъде се появяваха петънца от сочна зелена растителност, насред обширни участъципустиня. Помислих си за огромните запаси от подземни води, намиращи се под пустиннитепростори. Ако можехме да изведем тази вода на повърхността, пустинята щеше да се превърне вцъфтяща градина. Помислих си още, че Бог ни е дал водата, но за да се доберем до нея, трябвада копаем кладенци.

Сравних малките зелени участъци с нашите групи, където, вдъхновени от вярата, почерпенаот Дванадесетте Стъпки, ние копаем кладенците, благодарение на които разцъфва пустинята наживота. Размишлявах и за това, че ние осъзнахме невъзможността в самота да преобразимпустинята, в която живеем; не можехме да изкопаем този кладенец само със собствените сисили. Защото при АА цялото е наистина по-силно, отколкото сумата от неговите части.Завладяващото чувство за общност, за братство открива пред нас несравнимо повечевъзможности, отколкото бихме могли да открием сами. Всеки от нас, на свой ред, черпи отдуховния извор на АА допълнително смелост и воля, а това прави всички нас по-устойчиви, анашето движение по-здраво.

Това, което получаваме, когато живеем според принципите на АА – е нещо много по-голямо, отколкото е щастието според разбиранията на материалистите.

Неотдавна прочетох определението за щастие в новия тълковен речник. За мое удивлениекато първо значение на думата „щастие" беше посочено: „1. успех, успешна съдба,процъфтяване". Такова материалистично определение много силно се отличава от понятието защастие, което съществува в АА.

Но второто значение, посочено в този речник, пряко съответства на това, което намираме,когато идваме в АА – това, което изпитваме, ако живеем според принципите на ДванадесеттеСтъпки. Това определение е следното: „2. състояние на благополучие, характеризиращо се сотносително постоянство и преобладаване на положителни емоции, диапазонът на които варираот простото чувство на удоволствие до пълно блаженство, а също и естественото желание дабъде удължено това състояние".

Като се опирам на това определение, смятам, че хората живеещи според принципите на АА,изпитват щастие в по-голяма степен, от която и да е друга група или клас хора, с които някога

168

съм се срещал.Аз много размишлявах над тези определения. Например, мислех си, че определенията в

речника в действителност отразяват значението на думите, каквото е използвано от обществотов момента на съставянето на речника. Ето защо бях обезпокоен от факта, че първотоопределение за щастие в най-новото издание на тълковния речник е изразено посредствомтакива материални термини каквито са „успехът, успешната съдба, процъфтяването".

Проучих различни речници, издадени през 90-те години на XIX век. Открих, че никъде в тяхдумата „процъфтяване" не се употребява като определение за „щастие". После погледнах вречника, издаден през 1927 г. В него вече се появяваше определението „успех, успешна съдба,процъфтяване", но като второ значение на думата. А през 1943 година то вече изпреварвашевсичко останало и заемаше първото място от значения на думата „щастие", измествайки по тозиначин онова щастие, към което се стремят в АА. Тоест, в нашето съвременно общество сеприема като първостепенна жизнена цел за всеки мъж, жена или дете един напълно материаленстремеж.

Следователно, ако се ръководим от приетия в съвременното общество стандарт за щастие,можем да кажем, че нашите Дванадесет Стъпки са стъпки назад. Но те са стъпки къмметафизичната същност на човека, към неговата истинска духовност. Светът ще се промени ище се придвижи напред в своето развитие едва, когато преразгледа съвременнотоматериалистично определение за щастие и го детронира от първата позиция.

В материалистичното общество понякога възникват парадоксални истини. Нека за примерразгледаме твърдението: „Аз съм алкохолик." Когато мъж или жена за първи път дойдат при наси кажат, че са алкохолици, именно тогава те спират да пият. Тоест, в момента, в който тезапочнат сами да се наричат алкохолици, обществото спира да ги смята за такива. Но, едвакогато член на АА спре да пие, той го прави, защото наистина е осъзнал, че е алкохолик.

Когато алкохолиците живеят материалистичен живот и злоупотребяват с алкохола, те неприемат етикета „алкохолик". Но когато спрат да пият и признаят пред себе си и останалите, чеса алкохолици, светът спира да ги възприема като такива.

Както е известно на Анонимни Алкохолици, това, което може да изглежда като поражение вочите на лекомисления свят, е всъщност триумф на духа, победа на смирението над лъжливатагордост и егоцентризма. Много малко хора имат смелостта смирено да застанат пред своитеближни и правдиво да опишат себе си, казвайки: „Ето това съм аз всъщност."

Има два момента, когато е много важно да произнесеш „Аз съм алкохолик." Първият е,когато човекът признава това на сбирка на АА. А другият, когато човекът признава това предсвоя спонсор, с отчаяние и мрак в душата. И това е още един парадокс, свързан с АА.

Парадоксът е в това, че членът на АА подхожда към своя страдащ събрат алкохолик не отпозицията на силата и превъзходството на избавил се от този недъг човек, а със съзнанието засобствената си слабост. Членът на АА разговаря с новодошлия не със съзнанието за своятаморална сила, а за своята слабост и смирение. Той не говори за това, колко неправилно живеетози все още страдащ алкохолик, а за това, колко неправилно по-рано е живял самият той. Неосъжда своя събеседникк, а съди себе си в своето минало.

Говорейки за алкохолиците, обществото ни използва израза „алкохолна зависимост". Вопределен смисъл този термин е парадоксален за АА. За членовете на АА алкохолът е билсредство за бягство от поробеното от фалшиви материалистични идеали съвременно общество.Но ако се съгласим с това определение, то не би предизвикало протест у членовете на АА,защото тази зависимост им е помогнала да се освободят от материалните капани, които сапоставени навсякъде в джунглата на нашия съвременен свят. Защото алкохоликът трябва дапризнае още в самото начало, че материализмът е болест на обществото ни и за да се излекувамеот такава болест, каквато е алкохолизмът, трябва да се освободим от социалните пороци, коитоса ни довели до алкохолизъм.

Мъжете и жените, които използват алкохола като изход от реалността, не са единственитехора, изпитващи страх от живота. Милиони хора, които не са алкохолици, днес живеят вилюзорен свят, пълен със страх и чувство на неувереност, вместо да погледнат навътре в себе сисъс смелост, смирение и правдивост. АА може да предложи на тези хора изход, но не подформата на химическа формула или на силнодействащо лекарство, а като ги научи на смирение,честност, преданост и любов – качества, които са същността на Дванадесетте Стъпки на нашето

169

възстановяване.В човешкото общество съществува още едно парадоксално твърдение, което има особено

отношение към АА. Става дума за поговорката „Веригата е силна, колкото е силно най-слаботоѝ звено." Тълкуванието е, че в една верига не трябва да има слаби звена.

Парадоксът се получава, ако приложим това твърдение спрямо АА. Защото силата набезкрайната верига на АА укрепва и най-слабите ѝ звена. Именно на тази парадоксална истина еоснована нашата увереност в жизнеспособността на това съобщество. Запазването на целосттана АА е определено от така наречената слабост на хората, които с помощта на алкохолаотхвърлят материализма на съвременното общество.

Ние се догаждаме за огромното въздействие, което може да окаже АА на следващитепоколения и прилагаме немалко усилия за създаването на структурите по обслужване в АА спомощта на Генералния съвет, Генералната конференция и многобройните отдели, коитоежедневно изпълняват важни функции свързани с разпространението на идеите на АА по целиясвят. Бил с пълно право нарече тази структура наследството на АА, заслужаващо също таковавнимание и осмисляне, както и Първият завет, който са Дванадесетте Стъпки и Вторият завет –Дванадесетте Традиции.

Но Третият завет, който е световното служене, има определено ограничение. То се състои втова, че ние сме длъжни не само да пазим и използваме това наследство през целия си живот, носъщо да увеличаваме неговото духовно съдържание за идните поколения. И всяко ново по-коление, получило това наследство, също трябва да го пази и да го предава на идващите следнего.

Генералната конференция на АА е на практика инструментът за запазване, увеличаване иръководство за използване на великия Трети завет, което е и смисълът на световното служене.Концепцията за дейността на Конференцията от самото начало беше проста, разбираема ивдъхновяваща. Тя се базира на утвърждението, че всеки, който е бил свързан с АА още отпървите години на създаване и развитие на това съобщество, има определено задължение къмнего – да осигури запазването на братството, за да може пламъкът на неговата вяра, маяк нанадежда за целия свят, никога да не угасва.

Генералната конференция ни е необходима не за да съхраним своята лична трезвеност, а зада помогнем за възстановяването на алкохолиците, които все още се препъват в тъмнината.Необходима е на децата, които по някаква причина са обречени да станат алкохолици.Необходима е, за да може в съответствие с Дванадесетте Стъпки, да се осигури на всичкиалкохолици от бъдните времена постоянен пристан и същата възможност за духовновъзраждане, каквато днес имаме ние.

Генералната конференция ни е необходима, защото ние осъзнаваме разрушителния ефект настремежите към власт и слава, които никога не трябва да проникват в редовете на АА. Кон-ференция ни е необходима, за да предпазим АА от административно управление, но и за да недопуснем анархия, за да защитим нашето братство от разпад, но и да не допуснем прекаленаинтеграция. Необходима е и за това, за да са само и изключително Анонимни Алкохолици един-ствените отговорни пазители на своите Дванадесет Традиции, Дванадесет Стъпки и дейносттана всички свои служби.

Конференцията може да ни гарантира, че всички промени вътре в съобществото ни ще сеслучват само в отговор на желанието и потребностите на всички членове на АА, а не само наотделни личности. Тя може да ни гарантира, че вратите, водещи към АА, никога няма да сезатворят и всички хора, имащи проблеми с алкохола, по всяко време могат открито да дойдат вАА и да намерят топъл прием. Тя трябва да гарантира, че Анонимни Алкохолици никога нямада започнат да се интересуват от националността, вероизповеданието или социалнотоположение на онези, които се нуждаят от помощ.

Винаги съм приемал за огромна привилегия и безценен вдъхновяващ опит предоставенатами възможност в продължение на много години да служа на АА като председател на Генералниясъвет, а също и да председателствам първите шест Генерални конференции на АА в качествотоси на такъв. Когато след провеждането на VI-ата Конференция през април 1956 г., аз напуснахпоста председател, нямах усещането, че съм излязъл от редовете на АА. Никой от членовете наАА, а аз се чувствам именно такъв, не е в състояние да направи това. Може да се отдръпневстрани, но ще продължи да служи в редовете на АА, скромно отдавайки за това своите

170

способности.Аз подадох оставка от поста председател, не защото не исках повече да бъда такъв. С

удоволствие изпълнявах тази длъжност и като неалкохолик, изпитвах голямо удовлетворение отуправлението на Фонда, което ми бе поверено от толкова много хора. Ето ви още един парадокс– аз напускам поста си от любов и преданост към АА. Още преди много години казах и про-дължавам да вярвам в това, че АА са длъжни да се опазят от „монопол при изпълнение назадълженията". Никой не трябва да има право безкрайно да остава в щаб-квартирата на АА.

Фактът, че никой не само не поиска моята оставка, а за щастие, точно обратното, е още еднообстоятелство, подкрепящо традицията за ротация на административните длъжности в АА.Навярно, някога в бъдеще, тази традиция, възпрепятстваща неопределено дългото пребиваниена един и същ човек на поста председател, може да се окаже много по-ценна, отколкото ни сеструва днес. Безусловно, това съответства на все по-нарастващия брой неписани, но проверениот практиката традиции, приети в редовете на АА, които утвърждават, че братството АА емного важно за съществуването на неговите отделни членове, но самите те не трябва да иматрешаващо значение за съществуването на АА. Именно запазването на АА има голямо значениеза тези, които са отхвърлени от обществото и тези, които сами са отхвърлили обществото.Всъщност, съществуването на АА е важно за цялото човешко общество, защото то е символ насилата и мощта на огромен духовен източник, от който могат да черпят всички, които сестремят към правилен начин на живот.

Благодарение на открилата ни се истина, в съответствие с която се стараем да живеем, ниедостигнахме много по-голямо щастие, отколкото много обикновени хора, които днес живеят наземята, но не са изпитали тежките страдания, които носи алкохолизмът. Но всички ние заедно ивсеки от нас поотделно, сме длъжни да се грижим винаги за най-добрата организация наслужене в АА за запазване и по-нататъшно разпространение на нашите жизнени идеали. Защотоние имаме свое тържествено задължение пред още неродените поколения: да им осигуримтакава възможност да изберат този начин на живот, каквато имаме ние.

Като неалкохолик и като човек, изучаващ гигантските социални промени, които съставляватнашето най-добро наследство, аз мисля, че Анонимни Алкохолици са най-изтъкнатото духовноявление на нашето столетие. В жизнената концепция, която въплъщава АА, аз виждампрекрасна надежда за цялото човечество. Членовете на това братство са действителнитесвидетели на истинното въплъщение на идеята за това, че човек може да живее духовен живот,успешно оставайки при това част от материалния свят.

Животът на първото поколение на АА отива към края си. Бяхме много, бяхме пълни с вяра ипредани на своята цел. Благодарен съм, че имах щастието да наблюдавам зараждането на нашетодвижение.

Признавам, че напускайки поста председател на Световната служба на АА, аз съжалявамсамо за едно: че нямах талантите и уменията, които биха ми позволили да направя още повече заосъществяването на целите на това велико и силно братство.

171

ПРИЛОЖЕНИЕ «А»

Защо Анонимни Алкохолици трябва да съхраняватсвоята анонимност

Бил У. , януари 1955 г.__

Традиция Единадесета: Политиката ни във взаимоотношенията с обществеността еоснована на привличането, а не на пропагандата; винаги трябва да поддържаме личнаанонимност пред пресата, радиото и киното.

Традиция Дванадесета: Анонимността е духовната основа на всички наши традиции,която винаги ни напомня да поставяме принципите пред личностите.

Както никога досега, цивилизацията ни се раздира от борба за власт, влияние и богатство.Човек срещу човек, семейство срещу семейство, група срещу група, нация срещу нация.

Почти всеки, който е въвлечен в това яростно съревнование, казва, че неговата цел са мира исправедливостта за него самия, неговите близки и неговия народ: „дайте ни власт и ще наложимсправедливост”; „дайте ни слава и ще бъдем велик пример”; „дайте ни пари и ще бъдем доволнии щастливи”. Хората по целия свят вярват дълбоко в това и действат по съответния начин. Следтози ужасно остър завой обществото ни, изглежда, е навлязло в улица без изход. Напредупредителния знак е написано: „Катастрофа”.

Какво отношение има това към анонимността и Анонимни Алкохолици?Ние, членовете на АА, трябва да знаем това. Почти всеки от нас е стигал до подобна улица

без изход. Подгрявани от алкохол и самооправдания, много от нас преследваха миражи съссъмнителна стойност и печеленето на пари чак до предупредителния знак с надпис„Катастрофа”. След това се появи АА. Ние се огледахме и открихме, че сме стъпили на новширок път, на който нямаше нито един пътен знак с надпис „Власт”, „Слава” и „Богатство”.Новите знаци казваха: „Това е път към здравомислието и спокойствието; цената есаможертвата.”

В нашата нова книга „Дванадесет Стъпки и Дванадесет Традиции” се казва, чеАнонимността е най-добрата възможна защита за „Анонимни Алкохолици”. Освен това, там секазва, че „духовна същност на анонимността е саможертвата”.

Нека се позовем на двадесетгодишният опит на АА и да видим, как сме достигнали до товаубеждение, което сега е изразено в нашите Единадесета и Дванадесета Традиции.

Отначало ние пожертвахме алкохола. Бяхме принудени да го направим – в противен случайтой щеше да ни убие. Но ние не можехме да се избавим от алкохола без да принесем и другижертви. Трябваше да се разделим със самохвалството и самозаблудите. Трябваше да изхвърлимпрез прозореца самооправданията, жалостта към себе си и своя гняв. Ние бяхме принудени даизлезем от лудото съревнование за личен престиж и големи банкови сметки. Трябваше да сенаучим да поемаме отговорността за собственото си окаяно състояние и да престанем да винимза него другите хора.

Бяха ли това жертви? Да, бяха. За да добием достатъчно смирение и самоуважение, за даможем изобщо да оцелеем, ние трябваше да се откажем от това, което беше най-ценно за нас –амбицията ни и излишната гордост.

Но даже това беше недостатъчно. Трябваше да пожертваме още. Другите хора същотрябваше да имат полза от нашето съществуване. Ето как започнахме да работим по ДванадесетаСтъпка – започнахме да разпространяваме посланието на АА. Ние жертвахме за това своетовреме, енергия и пари. Не можехме да съхраним това, което бяхме получили без да го споделяме.

Изисквахме ли нещо от нашите потенциални членове? Искахме ли да имаме власт надтехния живот, слава и благодарност за добрата си работа или дори цент от техните пари? Не, ние

172

не правехме така. Ние открихме, че ако поискаме нещо подобно, нашата работа по ДванадесетаСтъпка ще бъде безсмислена. Така че се наложи да пожертваме и тези естествени желания; впротивен случай нашите потенциални членове получаваха или малко трезвеност или неполучаваха изобщо никаква. Впрочем, както и ние.

Така узнахме, че саможертвата или носи двойна полза, ако я има, или пренебрежимо малкаи никаква, ако я няма. Ние започнахме да научаваме как да се отдаваме на другите, което ебезценно за нас.

Когато се създаде първата група на АА, ние скоро научихме за тези неща много повече.Открихме, че всеки от нас е длъжен охотно да прави жертви заради самата група, заради общотоблаго. Групата, на свой ред, си изясни, че е длъжна да се откаже от много от собствените сиправа заради защитата и благополучието на всеки един от своите членове и на АА като цяло.Тези жертви трябва да бъдат направени, иначе АА не би могло да съществува повече.

От този опит и знания започнаха да се оформят и да се изпълват със значение ДванадесеттеТрадиции на Анонимни Алкохолици.

Постепенно ние разбрахме, че единството, ефективността на работата и даже оцеляванетона АА винаги ще зависят от нашето постоянно желание да жертваме личните си амбиции ижелания заради общата безопасност и благополучие. Също както саможертвата означаваоцеляване на отделния член, тя означава и единство и оцеляване на групата и на АА като цяло.

В тази светлина Дванадесетте Традиции на АА се сведоха до списък на жертвите, коитокакто ни научи двадесетгодишния ни опит, сме длъжни да направим, индивидуално иколективно, за да остане жизнеспособно и работещо обществото на АА. В нашите ДванадесетТрадиции ние се противопоставяме на почти всички тенденции на външния свят.

Ние се отказваме от лична власт, професионализъм и правото да казваме кои могат да бъдатчленове на АА. Ние се отказваме от преследването на успех, реформизъм и авторство. Отказвамесе от благотворителност отвън и предпочитаме самостоятелно да плащаме своите разходи. Ниесме готови да сътрудничим практически с всеки, но отклоняваме всякакви предложения заобединението на АА с каквито и да било други организации. Ние се въздържаме от участие вобществени дискусии и не се караме помежду си по онези въпроси, които така разцепватобществото навън – религия, политика и реформи. Имаме само една цел: да отнесем посланиетона АА на болния от алкохолизъм, който се нуждае от него.

Ние приемаме тези възгледи не защото претендираме за особена добродетел или мъдрост;ние правим това, защото горчивият ни опит ни диктува, че трябва да постъпваме така, акоискаме АА да оцелее в съвременния разединен свят. Освен това, ние се отказваме от права иправим жертви, защото така трябва и защото самите ние го искаме. АА е сила, по-голяма отвсеки един от нас; тя трябва да продължава да съществува, в противен случай стотиците хилядиподобни на нас страдалци са обречени на сигурна смърт. Ние го знаем.

Как се вписва анонимността в тази картина? Какво изобщо е това? Защо си мислим, че тя енай-силната защита за АА? Защо тя да бъде главен символ на личната ни жертва, духовен ключкъм всички наши Традиции и към целия наш начин на живот?

Аз искрено се надявам, че описаните по долу събития от историята на АА ще ни дадатотговора, който търсим.

Преди много години един много известен наш спортист постигна трезвеност с помощта наАА. Неговото завръщане на терена беше изключително блестящо, успехите му бяха щедровъзхвалявани от пресата и на Анонимни Алкохолици се приписваше огромната заслуга за това.Милиони фенове видяха името му и снимката му като член на АА. На нас всичко това донесеогромна полза; тълпи алкохолици започнаха да идват при нас. Бяхме във възторг. Аз бях особеновъодушевен, това ми даваше нови идеи.

Скоро и аз тръгнах по този път, радостно давах лични интервюта и разрешавах дапубликуват мои фотографии. За мое възхищение открих, че също като известния спортист могада попадна на първите страници на вестниците. Освен това, той не можеше да поддържа своятапопулярност, а аз можех да поддържам моята. Започнах да изпитвам нужда да продължавам дапътувам и да говоря. Местните групи на АА и вестниците вършеха останалото. Наскоро, когатопогледнах тези стари вестникарски статии се изумих. Смятам, че в течение на две или тригодини аз бях основният нарушител на принципа на анонимността в АА.

173

От онзи момент аз не мога да обвинявам нито един член на АА, че е попаднал вполезрението на пресата. Преди много години аз бях този, който даде пример за това.

По онова време подобна публичност ми се струваше необходима. Оправдавайки се така, азсе наслаждавах на известността. Как се разтупкваше сърцето ми, когато четях цветистите статии,заемащи по две колони във вестника. Там пишеше за „Бил Брокера”, имаше трите ми имена имои снимки – мъжът, който спасява пияниците с хиляди!

След това на ясното небе се показаха първите облаци. Започнах да чувам, че някои в ААказвали: „Този Бил взима за себе си цялата слава, а за Доктор Боб нищо не остава.” Или: „Ами,ако цялата тази слава му замае главата и той започне да пие отново?”

Това ме потресе. Как могат да ме порицават? Мен, който съм направил толкова добро?Отговарях на своите критици, че ние живеем в Америка и нима те не знаят, че имам право насвобода на словото? И нима тази страна, а и всички други не се управляват от ярки лидери?Може би анонимността е хубава за редовия член на АА. Но основателя трябва да бъдеизключение. Публиката, определено, има право да знае кои сме ние.

Най-дейните членове на АА (жадни за престиж хора, същите като мен) бързо подхванахаинициативата. Те също имаха намерение да бъдат изключения. Казваха, че анонимността предлицето на широката общественост е убежище за страхливци; всички по-смели и твърди духом,каквито са те самите, трябва да застанат в светлината на прожекторите и да се представят.Такава смелост скоро би измила позорното клеймо от алкохолиците. Обществото веднага щеразбере в какви прекрасни граждани могат да се превърнат възстановените пияници. И така, всеповече и повече членове на АА разкриваха своята анонимност, и все за благото на АА. Каквотолкова, ако снимат алкохолик застанал редом до губернатора? И той, и алкохоликът заслужаваттази чест, не е ли така? Ето как се носехме с бясна скорост по улицата без изход!

Следващата последица от нарушаването на анонимността ми се стори още по-чудесна. Мояблизка приятелка от АА поиска да се заеме с просветителска работа по въпроса за проблемите салкохола. Катедра на известен университет, която се интересуваше от проявите на алкохолизма,я покани да изнася лекции пред широка аудитория, за да разяснява, че алкохолиците са болнихора и че за решаването на техния проблем може да бъде направено много. Моята приятелкабеше сладкодумен оратор и писател. Можеше ли тя да каже пред широка публика, че е член наАА? И защо не? Като използва името на Анонимни Алкохолици, тя щеше да привлечевниманието на обществеността към една добра просветителска програма за алкохолизма, а оттами към АА. Сметнах това за отлична идея и дадох своята благословия.

АА вече ставаше известно и ценено име. Благодарение на това и на нейните личниспособности добрият резултат не се забави. В скоро време нейното пълно име и снимката ѝ,плюс великолепните отзиви за образователния ѝ проект и за АА се появиха в почти всеки голямвестник на Северна Америка. Подобри се разбирането за алкохолизма в обществото, позорнотоклеймо върху алкохолиците вече не беше толкова голямо, в АА се появиха нови членове.Разбира се, в това не би могло да има нищо лошо.

Но имаше. Заради тези бързи постижения ние поемахме бъдещи задължения с огромни изастрашаващи размери.

След известно време някакъв член на АА започна да издава войнствено списание, посветенона движението на Забраната. Той смяташе, че Анонимни Алкохолици трябва да помогне затоталното отрезвяване на света. За себе си говореше като за член на АА и свободно севъзползваше от името на АА, за да атакува злата сила на уискито и да заклеймява всички, коитого произвеждат и употребяват. Той заявяваше, че също е „просветител” и че неговият метод напросвещение е единствено „правилен”. Що се отнася до участието на АА в общественидискусии, той смяташе, че точно там е мястото на АА. За да постигне тези си цели тойнепрекъснато използваше името на АА. Разбира се, той нарушаваше своята анонимност, за даподпомогне осъществяването на своето ценно дело.

След това дойде предложение от търговско обединение, занимаващо се с производство итърговия на алкохол, член на АА да се заеме с „просветителска” работа. На хората трябвало дасе обясни, че прекаленото количество алкохол е вредно, а някои – по-точно алкохолиците, нетрябва изобщо да пият. Какво тук не беше наред?

Капанът се състоеше в това, че наш другар от АА трябваше да наруши анонимността си;всяко изказване в печата и литературата трябваше да бъде подписано с истинското му име и ясно

174

заявена принадлежност към АА. Очевидно, това щеше да създаде в обществото отчетливотовпечатление, че АА се отнася благосклонно към „просветеното” пиене.

Макар че тези две начинания не стигнаха далеко, фактът че те изобщо бяха хрумнали нанякого беше ужасен. Те говореха за нас по определен начин. Ако решеше, че ще служи нанякаква кауза и след това обявеше пред широката публика своето членство в АА, всеки член наАА щеше на практика да може да въвлече Анонимни Алкохолици във всякакво обединение илидискусия, добри или лоши. Колкото по-ценено ставаше името на АА, толкова по-голямо ставашеизкушението.

Скоро се появи потвърждение на това опасение. Друг член на АА започнал да ни въвлича врекламния бизнес. Една застрахователна компания му поръчала да изнесе по радиото серия отдванадесет „лекции” за Анонимни Алкохолици. Разбира се, това щеше да бъде реклама зазастрахователната компания и за Анонимни Алкохолици и, естествено, за нашия другар – всичкотова в един симпатичен пакет.

В Главния Офис на АА ние прочетохме лекциите, които беше подготвил. Там имаше около50 процента АА и около 50 процента от личните религиозни убеждения на нашия приятел. Товаможеше да създаде у публиката лъжлива представа за нас. Щеше да се надигне вълна отпредубеждения против АА на религиозна почва. Ето защо ние не се съгласихме с товапредложение.

Нашият другар ни изпрати в отговор писмо, в което с горещи възражения обясняваше, че еполучил „вдъхновение” да чете тези лекции и по-добре да не спираме реализацията на проектаму като се позоваваше на правото си на свободно слово. Независимо, че щели да му заплатят затази работа, той мислел само за благото на АА. И ако ние не разбираме какво е добро за нас,толкова по-зле за самите нас! Ние и Съветът на Попечителите на АА можем да ходим подяволите. Лекциите ще излязат в ефир.

Това беше труден въпрос. Само с едно нарушаване на анонимността и използване на иметона АА за собствени цели нашият другар можеше да се намеси във връзките ни с обществеността,да ни въвлече в религиозни разпри, да ни напъха в рекламния бизнес и за всичките тези „добри”дела застрахователната компания щеше да му плати прилична сума.

Означаваше ли това, че всеки заблудил се член на АА можеше по подобен начин да поставипод заплаха нашето братство по всяко време и на всяко място, просто като наруши анонимносттаи убеждавайки сам себе си колко много добрини всъщност иска да направи? Представихме сикак всеки член на АА, който работи в сферата на рекламата ще започне да търси рекламодателикато се възползва от името на АА, за да продава каквото ви хрумне – от копчета до сок от сливи.

Необходимо беше нещо да се направи. Написахме на нашия другар, че АА също има правона свобода на словото. Не възнамерявахме публично да влизаме в конфронтация с него, но мугарантирахме, че неговият рекламодател ще получи хиляди писма с възражения от членове наАА, ако програмата бъде пусната в ефир. Нашият другар в крайна сметка отказа проекта.

Но бентът на нашата анонимност продължаваше да се пропуква. Членове на АА започнахада ни въвличат в политиката. Те започнаха да казват на държавните законодателни органи –разбира се, публично – какво иска АА да бъде направено в областта на здравеопазването,финансите и просветата.

По този начин като публикуваха пълните си имена и своите снимки, някои от нас сепревърнаха в лобисти. Други членове на АА се бяха наместили на съдебните скамейки и заедносъс съдиите даваха препоръки кои пияници да отидат в АА и кои в затвора.

После се появиха трудности по паричните въпроси, които също се оказаха свързани снарушаването на анонимността. По това време повечето членове на АА решиха, че трябва даспрем да търсим спонсориране отвън за нуждите на АА. Но в същото време просветителскатапрограма на моята приятелка, която си сътрудничеше с университета процъфтяваше.Необходими ѝ бяха пари, и то не малко, за абсолютно правилни и законни неща. Ето защо тя сеобръщаше към публиката си с молба за финансова помощ и беше доста енергична в тази посока.Тя беше член на АА и продължаваше да се представя като такъв, четейки своите лекции и многоот дарителите бяха заблудени от този факт. Те мислеха, че АА е някакво просветителскосдружение или че самото АА е организирало събирането на средствата, докато истината бешесъвършено различна – АА нямаше нищо общо с тази дейност и никога не бе възнамерявало даима.

175

И така, името на АА се използваше за набиране на парични средства и то в момент, когатосе опитвахме да кажем на хората, че АА не се нуждае от пожертвования отвън.

Осъзнавайки какво се случва, моята приятелка, която е прекрасен представител на АА, сепостара да възстанови своята анонимност. Нейната дейност беше станала твърде популярна итова ѝ беше много трудно, отне ѝ много години. Но тя направи тази жертва и тук искам да ѝизкажа нашата дълбока признателност.

Този прецедент отприщи разнообразни обществени инициативи на членове на АА засъбиране на пари – за общности на трезвеници, заведения, работещи по програмата ДванадесетСтъпки, пансиони на АА, клубове и подобни – всичко това породено основно от нарушаванетона анонимността.

Следващото шокиращо за нас откритие беше, че се оказахме въвлечени в тайниполитически игри, и този път – заради изгодата за един човек. Кандидатирал се за общественпост, един член на АА в рамките на своята предизборна кампания използваше факта, че е членна АА и следователно заклет трезвеник! АА се ползваше с голяма популярност в неговия щат,което го караше да мисли, че това ще му помогне да победи на изборите.

Вероятно най-характерната история от подобен вид е как името на АА беше използвано, зада се спечели дело за клевета. На член на АА, чието име и професионални постижения бяхаизвестни на три континента, попаднало писмо, което, по нейно мнение, нанасяло вреда напрофесионалната ѝ репутация. Тя сметнала, че не трябва да оставя нещата така и нейниятадвокат, също член на АА, се съгласил с нея. Те решили, че и широката публика, и АА ще сеизпълнят с праведен гняв, ако фактите около това писмо се разгласят. Скоро след това в няколковестника се появиха заглавия за това как Анонимни Алкохолици като един скочили да защитаватсвой член, разбира се, публикувано бе пълното ѝ име, за да ѝ помогнат да спечели дело заклевета. Не след дълго известен радиожурналист разказа тази история на своите слушатели,които бяха около 12 милиона. Този случай още веднъж показа как името на АА беше използваноза преследване на лични цели, но този път на национално ниво.

В старите архиви на Главния Офис на АА се съхраняват записи за много примери заподобни нарушения на анонимността. Повечето от тях съдържат едни и същи уроци.

Те ни показват, че ние, алкохолиците сме най-великите рационализатори на света; че като секрием зад оправданието, че носим огромна полза за АА, ние можем като нарушавамеанонимността да възобновим стария си катастрофален стремеж към лична власт и престиж,почести и пари – онези натрапчиви потребности, които някога, ако не можехме да задоволим, низаставяха да пием; онези сили, заради които светът днес се раздира от противоречия. И още, тезипримери ясно ни дават да разберем, че заради старанията на нарушителите на анонимносттацялото наше братство на Анонимни Алкохолици може да се срути в същата пропаст, към коятоте самите са се устремили.

Ето защо сме убедени, че ако допуснем това да се случва в АА, ние ще загинем също кактоса загивали други общества в течение на човешката история. Нека нито за минута не допускамемисълта, че ние, възстановилите се алкохолици сме много по-добри и по-силни от останалите и,че след като с АА нищо не се е случило за двадесет години, то опасност за оцеляването му несъществува.

Ние много се надяваме, че целият ни опит като алкохолици и членове на АА ще ни накарада осъзнаем безкрайната разрушителна способност на стремежа към лична власт и престиж,почести и пари – това води към самоунищожение. Благодарение на този горчив урок ние сеизпълнихме с желание да правим такива лични жертви, каквито е необходимо за оцеляването наАнонимни Алкохолици.

Ето защо смятаме, че анонимността при общуване с широка публика е нашата главна защитаот самите нас, гаранция за всички наши Традиции и най-велик от всички известни ни символи насаможертва.

Разбира се, няма нужда да се спазва анонимност в семейството, с приятели или съседи. Притакова общуване разкриването на членството в АА е от полза. Няма особена опасност и когато сеизказваме на сбирки на групи на АА, както и на открити сбирки, при условие, че ако за товаизлезе репортаж в пресата се споменават само първите имена без фамилиите.

Но при контакти с широката публика – посредством пресата, радиото, киното, телевизията идруги – да се споменава пълното име и да се показва лицето е опасно. Това е любимата вратичка

176

на страшните разрушителни сили, които все още се крият у нас. В този случай прохода може итрябва да бъде затворен.

Сега ясно осъзнаваме, че 100%-овата лична анонимност пред лицето на обществеността еизключително необходима за живота на АА, така както 100%-овата трезвеност – за живота навсеки член на АА.

Не страхът ни подсказва това, а разумният глас на дългия опит. Говоря за това с цялата сиискреност; говоря за това, защото много добре знам какво представлява изкушението на паритеи славата. Мога да го твърдя със сигурност, защото аз самият някога бях нарушител наанонимността. Благодаря на Бог за това, че преди много години моят опит и разговорите ми смоите мъдри приятели ме накараха да се отклоня от гибелния път, по който можех да увлекацялото АА. Така разбрах, че временното или очевидно благо често бива смъртен враг напостоянното и най-доброто. Когато работата опре до оцеляването на АА, нищо не е достатъчно,освен най-доброто, което притежаваме.

Искаме да запазим 100%-овата анонимност и по още една важна причина, за която често сезабравя. Вместо да увеличат популярността на АА, повтарящите се случаи на самоволнонарушаване на анонимността могат сериозно да навредят на чудесните отношения, които сегаимаме както с пресата, така и с обществеността. Всичко може да завърши с това пресата да ниима съвсем малко доверие, а обществеността – изобщо никакво.

Вече от много години новинарските канали по целия свят с неизчерпаем ентусиазъмразказват за дейността на АА, отделяйки ѝ много по-голямо внимание, отколкото би билодостатъчно, за да съобщят някаква новина свързана с АА. Редакторите обясняват защо. Те ниотделят повече време в ефир, защото са абсолютно сигурни в АА. И те потвърждават, чевисоката степен на доверие се дължи именно на това, че ние винаги настояваме за запазване наличната анонимност при контактите си с пресата.

До този момент новинарските програми и експертите по връзки с обществеността никога неса чували за общество или организация, които категорично да отказват да правят реклама насвоите лидери и членове. За тях това е странно и свежо явление, което е сигурно доказателство,че в АА всички са равни и никой никого не управлява.

Именно това, казват те, е главната причина за тяхното благоразположение. Ето защо тепродължават да отнасят посланието на АА за възстановяване по целия свят.

Заради постоянно нарушаване на анонимността ние можехме да накараме пресата,обществеността и самите наши потенциални членове да се замислят над нашите мотиви и безсъмнение щяхме да загубим своя безценен актив, а с него – огромен брой потенциални членове –алкохолици, на които АА може да помогне. Тогава репутацията на Анонимни Алкохолици щешеда се компрометира, да започне да се влошава, а нашата дейност нямаше да има широк отзвук.Ето защо е ясно, каква опасност ни грозеше. Повечето от нас осъзнаха с каква катастрофа серазминахме, а скоро ще го разберат и останалите. Аз съм абсолютно уверен, че АнонимниАлкохолици никога няма да бъде застигнато от бедата да се разпадне.

Дълго време и Доктор Боб, и аз правехме всичко възможно, за да наложим и поддържамеТрадицията на Анонимността. Преди смъртта му някой от приятелите предложи да направимпаметник или мавзолей, нещо подобно за него и жена му Ана, за да може да се почете паметта наоснователя. Доктор Боб поблагодари, но отказа. По-късно като ми разказваше за това, той сеусмихна и каза: „За Бога, Бил, защо да не може да ни погребат и теб, и мен като всички другихора?”

Миналото лято посетих гробището в Акрон, където лежат Боб и Ана. На простия надгробенкамък – нито дума за Анонимни Алкохолици. Толкова се зарадвах, че заплаках. Не отиде литвърде далеч тази чудесна двойка в своя стремеж към лична анонимност като така категоричносе отказа от надписа „Анонимни Алкохолици” на собствения си гроб?

Лично аз не мисля така. Според мен, този велик последен пример на самоотричане ще бъдеза АА по-важна и непреходна ценност, от всяка показна известност или прекрасен мавзолей.

Нямаме нужда да пътуваме до Акрон, Охайо, за да видим паметната плоча на Доктор Боб.Истинският негов паметник това е дългото съществуване и широкото разпространение на АА.Хайде отново да погледнем това, което действително е написано там... само една дума, написанаот нас, членовете на АА. Тази дума е Саможертва.

177

ПРИЛОЖЕНИЕ «Б»

Реч при връчване на премията Ласкер

Американската асоциация по здравeопазване връчва на Анонимни Алкохолици премиятаЛаскер за 1951 година в знак на признание на техния уникален и изключително успешен подходкъм алкохолизма, който е отдавнашен медицински и социален проблем.

По време на своето шестнадесетгодишно съществуване Анонимни Алкохолици подарихавъзстановяване на повече от 120 хиляди хронични алкохолици, които преди това бяха приеманиза безнадежден случай. Днес това световно съобщество, наброяващо 4 хиляди групи в 38 странипо света, ежегодно приема в своите редове и възстановява по 25 хиляди човека. Благодарение натова, че алкохолизмът вече е разпознат като болест, бе изтрито социалното клеймо, което бехвърляно върху тези хора.

Дейността на Анонимни Алкохолици се основава на новаторски подход, който се базира наидеята, че възстановеният алкохолик, по-добре от всеки друг, може да помогне на своя събрат,страдащ от алкохолизъм. При това възстановилият се алкохолик поддържа собствената ситрезвост, а човекът, на когото помaга да се справи с тази болест, скоро сам се превръща влечител за следващия новодошъл, създавайки по този начин непрекъснато разширяваща северижна реакция за освобождение от алкохола. В този процес между пациентите се запазвасплотеността, основана на общите страдания и взаимното разбиране, което способства запродължаването на дейността им в името на една велика цел.

Това не е реформаторско движение и то не е оглавявано от професионалисти,специализиращи в тази област. То се финансира за сметка на доброволните пожертвования насвоите членове, които остават анонимни. Тук няма никакви членски вноски, платени лекари,платени професионални сътрудници. Движението се ползва с благоразположението и горещатаподкрепа на много групи медицински и научни работници, което само по себе си е немалкопостижение за организация, която се състои само от непрофесионалисти.Навярно, някога историците ще нарекат Анонимни Алкохолици общество, което не само епостигнало значителен успех в борбата с алкохолизма и неговите социални последици, но същои ще признаят това велико начинание за напредничава социална инициатива, изковала новинструмент за обществени действия, ще признаят, че те са създали нова методика, основана наобщите страдания, която притежава огромен потенциал за лечение и на други безбройнистрадалци по целия свят.

178

ПРИЛОЖЕНИЕ «В»

Нов подход при психотерапиятана хроничния алкохолизъм

Д-р У.Д. Силкуърт,Ню Йорк, щат Ню Йорк

(Това е първият медицински доклад в света, посветен на АА)Препечатка от медицинско списание LANCET, юли 1939 г., Минеаполис

Създаването и продължаващото развитие на един нов подход към проблема за възстановяване отхроничен алкохолизъм вече дава забележителни резултати и големи надежди за бъдещето. Това моетвърдение се базира на личния ми опит от четиригодишни наблюдения на този нов метод.Доколкото той възниква сред редовете на самите алкохолици и в значителна степен те самите гоосмислят и пропагандират, смятам, че за този нов подход на лечение можем да говорим открито и безстрах.

Основната идея е в създаването на общество от бивши алкохолици, мъже и жени, които сеобединяват, за да си оказват помощ един на друг. Всеки член на това общество приема за свойдълг да помогне на новопостъпилите алкохолици, които искат да спрат да пият, да стъпят накраката си. Те, на свой ред, ще работят с други алкохолици, образувайки по този начин безкрайнаверига. Ето защо е голяма възможността за по-нататъшен ръст на това движение. Например, в единград през септември 1935 г. това ново движение имало само трима членове, но след 18 месеца тезитрима успели да помогнат на още седем. Впоследствие тази десетка се разраснала до група с 90членове.

Движещата сила на това движение и хармонията, толкова необходима за постигането на успех,идват не само от чувството за дълг. Има още един мощен фактор – това е инстинктът засамосъхранение. Тези бивши алкохолици стигат до осъзнаването, че ще могат да остават трезви,само ако помагат на други като тях да постигнат трезвеност. Трудната, почти жертвена работа заблагото на други страдащи често е абсолютно необходима за бившите алкохолици в първите днислед отказа им от алкохол. Тази дейност се извършва изключително на доброволна основа.Превръща се в любимо занимание. Тук няма членски внос и тези хора дори не представляваторганизация в обичайния смисъл на тази дума.

Днес броят на бившите алкохолици и от двата пола, които аз наблюдавам, е около 100 души.Едната група се намира по Атлантическото крайбрежие, с център в Ню Йорк. Другата, по-многочислена група, се намира в Средния Запад. Това са хора с различни професии, макар сред тяхповечето да са бизнесмени и хора на умствения труд. Липсата на егоизъм, безкрайната готовностна тези хора да си помагат един на друг, всеобщата атмосфера на демократичност, търпимост идушевно равновесие поразяват всички, които знаят нещо за особеностите на характера наалкохолиците. Но тези наблюдения не могат да дадат достатъчно обяснение как толкова многозакоравели пияници успяват да съхранят трезвеността си и отново да се върнат към нормалнияживот.

Отговорът по своята същност е следния: Всеки бивш алкохолик е преживял и пази в себе сиважен духовен или „религиозен” опит. Този така наречен „опит” предизвиква забележимиличностни изменения. В случаи на успех винаги се извършва радикална промяна на възгледите,отношението към околния свят и начина на мислене; понякога това се случва поразително бързо, апочти във всички случаи промените стават забележими в течение на няколко месеца, понякога ипо-рано.

Това, че хронични алкохолици понякога се избавят от зависимостта си с помощта на религиятае отдавна установен факт. Но подобни случаи на възстановяване са единични, броят им е твърде

179

малък, за да определят пътя на решаването на проблема с алкохола като цяло. Съзнателнототърсене на правилен отговор от страна на бившите алкохолици им помогна да намерят подход,който да е ефективен, примерно, в половината от всички случаи. Това е едно наистиназабележително постижение, ако припомним, че повечето от тях не се поддаваха на лечение сникакви други средства.

Без да влизаме в излишни психологически детайли, можем да характеризираме този подход последния начин:

1. Бивши алкохолици постигат големи успехи благодарение на обстоятелството, че единалкохолик може да получи доверието на друг алкохолик в такава степен, каквато е практическинедостижима за страничен човек, който не е алкохолик.

2. Да се поставиш напълно на мястото на своя другар, познавайки от собствен опит неговитесимптоми и поведение, да разкажеш някакви свои преживявания и т.н., тези хора успяват да убедятпациента, че ако той е сериозно болен от алкохолизъм, то единствената останала му надежда – товае да се обърне към духовния опит. Те споделят своите лични истории и привеждат катодоказателство мнението на лекаря. Ако пациентът настоява, че неговата болест не е още толковасериозна, те го съветват да се опита да постигне трезвеност със собствените си сили. Обикновенослед няколко рецидива той се връща при тях. Но, повечето се съгласяват с тях почти веднага.

3. След като пациентът осъзнае собственото си безсилие пред алкохола, той се изправя предсериозна дилема. Започва ясно да разбира, че му е необходим духовен опит, ако не иска алкохолътда го унищожи окончателно.

4. Тази дилема предизвиква криза в живота на пациента. Той се оказва в ситуация, която, понегово мнение, е невъзможно да разреши с обичайните човешки методи. Но в това положение го епоставил друг алкохолик, който е успял да се възстанови благодарение на духовния опит. Този особенначин на въздействие върху алкохолика от страна на вече възстановил се друг алкохоликпредставлява основния секрет на този небивал успех, който постигат тези мъже и жени. Те могат дадостигнат до съзнанието на алкохолика и да го убедят в думите си по начин, на който не е способеннито един лекар, нито един свещенослужител. При тези обстоятелства пациентът се обръща къмрелигията абсолютно доброволно и с готовност възприема простите истини, които предлага тя. Притова той не просто заучава един набор от религиозни догми; той преминава през дълбоки умствении духовни трансформации, характерни за религиозния „опит” (вж. „Многообразието нарелигиозния опит” от У. Джеймс). Тогава у пациента се възражда надеждата и го вдъхновява идеятада стане член на групата бивши алкохолици, където ще може да спасява живота и семействата наонези, които изпитват същите страдания, през които той самият е преминал.

5. На това общество от алкохолици е абсолютно безразлично по какъв начин човекът щеполучи своя духовен опит, стига да е решил да предостави живота си и решението на своитепроблеми на своя Създател. Човекът може да си представя своя Бог в каквато иска форма. Не енужно да променя вярата или принадлежността си. В групата има представители на многовероизповедания и между тях съществува невероятна хармония. Особено се подчертава факта, четяхното общество от алкохолици не принадлежи на нито една определена църква и че пациентът еабсолютно свободен да следва сърцето си. Няма никакви признаци на агресивен евангелизъм.

6. Ако пациентът има готовност да се развива в тази посока, му се предлага да направи няколконеща, които са абсолютно правилни от психологическа, морална и религиозна гледна точка:

а. Да направи морална оценка на собствената си личност и честно да обсъди резултатите от нея скомпетентен човек, на когото има доверие.

б. Да се опита да оправи своите взаимоотношения с близките и хората, които познава и повъзможност да поправи злините, които би могло да им е причинил в миналото.

в. Ежедневно, а ако трябва и ежечасно да оставя своите тревоги в ръцете на Господ, молейки Года го дари със смелост и да му посочи решение.

г. По възможност, ежеседмично да посещава сбирките на членовете на това общество иактивно да помага на новодошлите.

Накратко, такава е процедурата на лечение. Начинът, по който се прилага може да бъдеразличен в зависимост от особеностите на индивидуалния подход, но основните елементи са напрактика еднакви. Когато този метод се предлага от бивши алкохолици, той действа с

180

необичайна сила. За да може да се оценят напълно неговите възможности, трябва той да бъдевидян в действие и като се знае за състоянието на пациентите преди и след като са започнали да гоприлагат.

Отчитайки наличието на религиозен фактор, може да се очаква наличие на нездраваемоционалност и предубеждения. Но в действителност нещата са съвършено различни; напротив,съществува моментална готовност тези хора да се разделят със старите си методи заради новитакива, които дават много по-добри резултати. Така, например, сравнително рано те разбраха, ченай-малко ефективен е подходът към алкохолика непосредствено чрез неговото семейство илиприятели, особено ако пациентът по това време пие много. Ето защо бившите алкохолици честонастояват в началото с пациента да се заеме лекар и ако е възможно да бъде хоспитализиран. Безхоспитализация и правилна медицинска помощ пациентът може да е заплашен от делириумтременс, мозъчен оток или други усложнения. След няколко дни на въздържание от алкохол, повреме на които пациентът минава през пълна детоксикация, лекарят му поставя въпроса за пълен ипостоянен отказ от употреба на алкохол, и ако пациентът прояви заинтересованост, тактично гозапознава с членове от групата на бившите алкохолици. Пациентът вече е в състояние да се владее,може да мисли логически, и може да бъде направен опит да му се въздейства с гореописанияметод, без да се прибягва до помощта на членове от семейството му или приятели. По този начин сасе възстановили повече от половината членове на това общество на бивши алкохолици. Теединодушно смятат, че в повечето случаи хоспитализацията е желателна и дори необходима.

Какво е станало с тези мъже и жени? В течение на много години лекарите практикуватметоди, които в някаква степен напомнят описаните по-горе. Тяхното старание е насочено къмтова да подбудят пациента си към съкровен разговор, който да помогне на обективния самоанализ.Целта им е да му помогнат да се приспособи към окръжаващия го свят. За това им е необходимонеговото доверие и сътрудничество. Целта на лекаря е да накара пациента „да се разкрие” и дасподели искрено за своето незавидно положение с него.

В повечето случаи група, която се състои от алкохолици, постига тези цели и техните прости, ноефикасни средства, очевидно, действат много по-ефективно от другите методи на лечение последните причини:

1.Благодарение на техния собствен алкохолен опит и успешното им възстановяване оталкохолната зависимост те се ползват с доверието на пациента.

2. Благодарение на това първоначално доверие и сходния опит, а също и на това, че разговоритеосновно са на морални и религиозни теми, пациентът разказва за себе си много открито и си давачестна оценка. Той вече не е самотен и намира приятели, с които може да обсъжда своите проблеми.

3. Благодарение на членството си в братството на бившите алкохолици нашият пациент същотака може да помогне на други алкохолици да се спасят от саморазрушение. Пациентът се сдобиваедновременно с идеал, любимо занимание, което изисква постоянни усилия от негова страна, асъщо и със социален живот в кръга на други бивши алкохолици и членовете на техните семейства.Това са мощни фактори, които помагат на пациента напълно да се разкрие.

4. Около пациента има вече много хора, на които той може да се довери, той има доверие вгрупата, а също и в Бог. Необходимо е да отбележим, че религиозният опит още от самото началоима важно значение. Рядко новодошлите успяват да съхранят своята трезвеност, ако се опитват даследват програмата, но не се обръщат към Бог, или към Сила по-могъща от тях.

Интересно е психологическото отношение на тези хора към алкохола. Повечето отбелязват, черядко ги спохожда изкушението да пият, а ако все още се появява подобно желание, то те имат срещунего силна и надеждна защита. Като пример тук можем да разкажем историята на един от пациентитена тази болница, който беше сериозно болен, но у когото не се появиха повече рецидиви след катозапочна да изпълнява програмата на бившите алкохолици преди четири и половина години.

„Скоро след като преживях своето духовно пробуждане, аз разбрах, че съм получил решение насвоя проблем. В продължение на около три години, до декември 1934 г., аз изпивах по две, апонякога и по три бутилки джин на ден. Дори в кратките си периоди на трезвеност не спирах дамисля за алкохола, особено когато си спомнех как съм скрил у дома на всеки етаж бутилки салкохол. Скоро след изписването ми от болницата аз започнах да работя с други алкохолици.Мислейки за техните проблеми, аз също така много мислех за алкохола и понякога се чудех дали

181

да не си сложа една бутилка в джоба, за да облекча жестокия им махмурлук. Но от момента, вкойто преживях своето духовно пробуждане, мисълта да пия вече не ми идваше на ум. Имахчувството, че съм придобил някакъв имунитет. Не трябваше да се боря със себе си, за да се въздържамот пиене. Този проблем беше свършил за мен, повече не съществуваше. В моя случай това новосъстояние дойде самò и изведнъж. Един ден, месец и половина след като излязох от болницата, женами ме помоли да ѝ подам нещо от кухненския шкаф. Когато протегнах ръката си, за да го взема,напипах бутилка, в която имаше алкохол. Тогава с удивление и благодарност осъзнах, че презпоследната седмица мисълта за алкохола, скрит у дома не ме бе споходила нито веднъж. Помнейкиколко много мислех за това по-рано, мога да нарека станалото чудо. През последните четири години азпродължавам да съм трезвен и само няколко пъти ме е спохождала сериозно мисълта да изпия нещо.Всеки път моята реакция на това желание беше страх, а след него идваше успокоението, коетополучавам, благодарение на отново придобитата от мен способност да мисля логически,благодарение на общуването ми с други алкохолици или на молитви и медитация. Сега имамнадеждна защита срещу алкохолизма, която ще съществува, докато поддържам духовната сиформа, което с радост се старая да правя.”

Още един интересен пример на реакция към изкушението е това, което се случи с мой бившпациент, който не пие от три години и половина. Както повечето такива хора, той не се поддаваше напсихиатричните методи за въздействие. Ето какво разказва той:

„Макар да не пия вече от няколко години, все още имам периоди на дълбока депресия ираздразнение. Живея във ферма и понякога нямам възможност да общувам с групата на бившитеалкохолици по няколко седмици. В един такъв момент изпаднах в ярост от някакъв дребендомашен проблем. Съвсем съзнателно реших да се напия и стигнах толкова далеко в своетонамерение, че отнесох запаси от храна в къщичката ни за гости, за да се затворя там след като си купяалкохол от града. Седнах в колата и подкарах по алеята, все още кипейки от ярост. Щом стигнах довратата на оградата спрях двигателя, защото внезапно почувствах, че не мога да го направя простоей-така. Казах си: „Най-малкото трябва да съм честен с жената”. Върнах се у дома и ѝ казах, чесмятам да ида до града и да се напия. Тя ме погледна спокойно, но не ми каза нищо. Осъзнахабсурдността на ситуацията и се разсмях. Изкушението си замина. Сега имам защита, която работи.Но ако това се беше случило преди да се сдобия с духовния опит, който имам, нямаше да мога дареагирам така.”

Като цяло разказите на мъжете и жените от това общество на бивши алкохолици можем даобобщим така: през по-голямата част от времето те са безразлични към алкохола, но когато гиспоходи мисълта за пиене, успяват да реагират стабилно и определено отрицателно.

Съобществото на алкохолиците се надява да разпространи своята дейност на цялата територияна страната и да популяризира методите и идеите си, така че да са достъпни за всеки алкохолик,който иска да спре да пие. Като първа стъпка те са подготвили книга с името „АнонимниАлкохолици”. Тази голяма книга съдържа 400 страници, където подробно, ясно и убедително сеописват техните методи и опит. Половината книга е текст, в който е описан подхода, който трябвада си изработи алкохолика и конкретните стъпки, с помощта на които той може да се възстановиот алкохола. Следват подробни инструкции относно това как да влезе в контакт с други алкохолиции да започне да работи с тях. Две глави са посветени на отношенията в семейството, а една епредназначена за работодателите, т.е. за хората, които са около болния. С голяма убедителна сила сеотличава главата, която е адресирана към агностиците, каквито са били повечето от сегашнитечленове на съобществото. Особен интерес за лекарите представлява главата за психологическитеаспекти на алкохолизма, както ги виждат самите алкохолици.

Тези бивши алкохолици възнамеряват да установят лични контакти с онези, на които щепомогне книгата им и по този начин да подкрепят възникването на нови центрове и групи оталкохолици. Опитът показва, че щом в някое населено място се появят трима-четиримаактивисти, по-нататъшният ръст на дружеството е неизбежен, по простата причина, че всекинегов член разбира, че заради свое добро той е длъжен непременно да работи с други алкохолици.

Дали това движение ще се разпространи? Ще бъде ли възстановяването стабилно ипродължително? Никой не може да каже. Но ние в нашата болница на основание нанаблюденията върху много болни искаме да изразим своето мнение и уверено да отговорим с„Да” и на двата въпроса.

182

ПРИЛОЖЕНИЕ «Г»

Терапевтичен механизъм на дейността наАнонимни Алкохолици

Хари М. Тибу, лекар,Гринуич, щат Кънектикът

(Официална препечатка от "Американско списание по психиатрия", януари,1944 г. Това е първата работа на д-р Хари, посветена на Анонимни

Алкохолици. В края на този доклад се споменават три негови работи отпоследно време)

Анонимни Алкохолици е името на група от бивши алкохолици, които се борят успешно салкохолизма с помощта на терапевтична програма. Тя включва в себе си определени религиозниелементи. Групата се появява благодарение на усилията на един човек – ще го наречем "мистърX.", който през 1934 г. успява да реши своя алкохолен проблем с помощта на лично религиознопреживяване. Той успява да облече това преживяване в думи, имащи дълбок смисъл и за другикато него. Оттогава много алкохолици успяват да постигнат трезвеност, използвайки тозиподход.

Дейността на Анонимни Алкохолици се състои от три аспекта. Първо, членовете на групатасе събират ежеседмично, споделят опита и обсъждат своите проблеми. Второ, на всички сепрепоръчва да прочетат книгата "Анонимни Алкохолици", където са представени основнитепринципи на това съобщество; необходимо е книгата да бъде прочетена, за да бъде разбранпринципът на действие на тяхната рехабилитационна програма. Трето, членовете на АА работятс новодошли – току-що присъединили се към групата алкохолици. Помощта, която се оказва надругите носи двойна полза: това не е само подкрепа на новодошлия в неговите първи крачки, нои подкрепа за самия наставник (споснсор), тъй като помага на него самия да запази своятатрезвеност.

По данни на щаб-квартирата на АА в Ню Йорк дейността на АА се характеризира съсследните показатели:

5 възстановили се в края на 1-та година;15 възстановили се в края на 2-та година;40 възстановили се в края на 3-та година;100 възстановили се в края на 4-та година;400 възстановили се в края на 5-та година;2000 възстановили се в края на 6-та година;8000 възстановили се в края на 7-та година.

Анонимни Алкохолици посочват, че процентът на възстановяване сред тези, коитоизползват тяхната методика сериозно е 75%. Тази цифра в съчетание с много високите темповена разпространение на АА предизвиква уважение и изисква обяснение.

Аз напълно споделям моралните ценности на това братство, свидетел съм на подкрепата,която извлича всеки член на групата от своята собствена помощ за новодошлите и на общатаатмосфера на надежда и въодушевление, която създава всеки успешен случай на възстановяванена болен, но считам всички тези елементи за допълнителни по отношение на главната целителна

183

сила, каквато се явява религията. Надявам се, че това откритие, до което стигнах в резултат намного и продължителни беседи с м-р X., ще стане разбираемо към края на този доклад.

Моето първо запознанство с тази група стана благодарение на 34-годишна жена, която впродължение на няколко месеца беше моя пациентка в Блитууд. Тя беше хроничен алкохолик сдългогодишен стаж и, независимо от своя интелект, семейно положение и минали успехи, бестигнала буквално до самото дъно и беше останала без стотинка в джоба. Независимо от това, четя отчаяно искаше да оздравее, повече от всеки друг мой пациент, и ми оказваше пълносъдействие в провеждането на лечението, резултатите бяха напълно неудовлетворителни. В краяна краищата, стана ясно, че тя има особена структура на характера, която се отличаваше снепоколебимост и независимо от всички нейни и мои усилия, лечението не даваше резултат.Веднъж ми попадна предварителен екземпляр на книгата "Анонимни Алкохолици", която тогававсе още не беше отпечатана. След като я прочетох, открих в нея много точно описание напроблема, който наблюдавах в характера на моята пациентка. Дадох ѝ книгата, като се надявахтя да я поразтърси. За мое удивление, книгата не просто я поразтърси, а ѝ направи толковадълбоко впечатление, че тя си уговори среща с Анонимни Алкохолици и скоро стана активен имного успешен член на тази група. С още по-голямо удивление аз открих, че с усвояването натяхната програма, структурата на характера ѝ, която по-рано блокираше всякаква помощ,претърпява такива сериозни промени, че жената вече можеше да остава трезвена.

Пред моите очи се случи нещо, което нямаше как да бъде оспорено, нито обяснено с простосъвпадение. Зададох си въпроса: Какво се случи? Отговорих му така: пациентката придобирелигиозен или духовен опит. Но този отговор не хвърляше кой знае каква светлина върхупроблема и едва по-късно аз проумях напълно неговия смисъл.

Преди да се опитам да обясня как стигнах до разбирането на важността на религиознияфактор, бих искал да поговорим за структурата на характера на моята пациентка, претърпялпълна промяна. Независимо от многото трудове, които утвърждават обратното, днес придобивавсе по-широко разпространение схващането, че съществуват определени общи качества,типични при алкохолиците, с изключение на случаите, явно обусловени от психичнотосъстояние. За така наречения типичен алкохолик е характерно силното нарцистичноегоцентрично ядро, в което доминират чувството за собствено всемогъщество и намерението навсяка цена да се запази вътрешната неприкосновеност. Тези качества се срещат и при другипсихични разстройства, но при повечето алкохолици те са в почти чист вид. Както неотдавнаотбеляза д-р Силман, въз основа на резултатите от наблюдението на редица пациенти, тойизползва определения като "непримирима индивидуалност" и "претенциозност" като най-подходящи за комплексното описание на редица качества, присъщи на тези алкохолици. Струвами се, че това са много точни определения. Алкохоликът не понася никакъв контрол от страна нахората или на Бог. Той, алкохоликът, владее сам своята съдба и не приема чуждо мнение закаквото и да било. И ще отстоява тази си позиция на всяка цена.

Отчитайки наличието на подобна черта в характера, е лесно да се разбере защо такъв човектрудно ще признае, че приема Бог и религията. Религията, която изисква от човека да признаесъществуването на Бог, противоречи на самата природа на алкохолика. Но от друга страна, итова е основният момент в моя доклад, ако алкохоликът успее наистина да признаесъществуването на Сила, по-могъща от него самия, то с това той вече внася промяна (макар ивременна, но, възможно е, и постоянна) в своята дълбока вътрешна структура, а когато направитова без съпротивление или борба, той вече не е типичен алкохолик. Най-странното е това, чеако у алкохолика се запази това вътрешно чувство за признаване на Бог, той може и ще останетрезвен до края на своя живот. В очите на неговото семейство и приятели той се превръща вчовек, намерил Бог! В очите на психиатрите това е форма на самовнушение или наречете гокакто желаете. Независимо от това, какво в крайна сметка се е случило в душата на алкохолика,оттук нататък той може да остане трезвен. Такава е гледната точка на Анонимни Алкохолици иаз мисля, че тя е подкрепена от фактите.

Нека се върнем към случая с моята пациентка и да се опитаме да опишем нейното състояниеслед запознанството ѝ с Анонимни Алкохолици. Първоначално нейната структура на характеранапълно съвпадаше с гореописаната структура на характера на типичния алкохолик. След катотя се запозна с идеите на Анонимни Алкохолици, личностните изменения, които претърпястанаха очевидни. Чувствително намаля нейната агресивност, изчезна чувството за дисхармония

184

с околния свят, а заедно с него изчезна и подозрителността ѝ спрямо другите хора и мотивите натяхното поведение. Появи се усещане за мир и покой, с реален спад на вътрешното напрежение;чертите на лицето ѝ се смекчиха и то стана по-добро. Твърдото вътрешно ядро постепенно сепромени така, че пациентката е трезвена вече от пет години.

Каква e природата на опита, получен при Анонимни Алкохолици и оказал толкова силновъздействие върху тази пациентка? Очевидно, по някакъв начин се бяха пробудили нейнитерелигиозни или духовни сили. М-р X. отбелязва, че успехът на груповото въздействие върхуотделния човек зависи от това, колко силна ще се окаже неговата вътрешна трансформация илистепента на духовно пробуждане. Неговото собствено духовно преживяване имало необичайномощен, внезапен и завладяващ характер, измъкнало го от блатото на унинието, възнесло го довърховете на възторжена радост и щастие и той останал в това състояние в продължение наняколко часа. След разтърсващото преживяване той бил обхванат от чувство на спокойствие,умиротворение и дълбокото убеждение, че се е освободил от алкохола. М-р Х. посочва, че около10% от хората, които идват при Анонимни Алкохолици, в някакъв момент са преживялиподобно състояние. Останалите 90%, които успяват да постигнат трезвеност, достигат доаналогичен резултат бавно и постепенно, развивайки духовната страна на своята личност спомощта на специални стъпки, разработени в програмата на движението им. Изхождайки отопита, натрупан от Анонимни Алкохолици, скоростта на духовно пробуждане не е показател задълбочината или безвъзвратността на възстановяването им от алкохола. Началният религиозентласък, колкото и малък да е той, дава начало на процеса, а програмата на АА помага да бъдедоведен той до успешен край.

Какво всъщност представлява духовното пробуждане? Тук отново ще ни помогне личниятопит на м-р X. До около 40-ата си година той бил много способен, енергичен и инициативенчовек, но постепенно алкохолът го променил. В продължение на повече от пет години тойбезрезултатно се опитвал да се противопостави на собствената си деградация. Две седмиципреди последното му влизане в клиниката го посетил негов приятел, бивш хроничен алкохолик,сдобил се с трезвеност по метода на Франк Бучман. М-р X. неуспешно се опитал да приложиучението на своя приятел и, в крайна сметка, решил да постъпи в известна наркологичнаклиника, където се надявал да прочисти организма и мозъка си от алкохола и да получивъзможност да изпробва идеите на приятеля си, когато ще е свободен от въздействието наалкохола. Той бил подтиснат, измъчен от дългата борба и отчаян. Бил готов да изпробвавсякакви методи на лечение, защото знаел, че алтернативата е стая в държавна болница и животв състояние на постоянно безумие. През първата вечер на м-р X. в клиниката, отново го посетилприятелят му и отново подробно му изложил принципите, които, по неговото мнение, му билипомогнали да оздравее. След като си тръгнал, м-р X. изпаднал в още по-дълбока депресия, коятотой описва като "дълбоко чувство на меланхолия и пълна безнадеждност". Намирайки се в тазидушевна агония, той внезапно изкрещял: "Ако Бог съществува, нека Той ми се покаже сега!" И стази молба започнало неговото религиозно преживяване. М-р X. отбелязва, и, според мен,напълно справедливо, че само тогава, когато постигнал пълно смирение, той съумял да се обърнекъм Бог за помощ и я получил.

С други думи, изхождайки от опита на м-р X., религиозното или духовно пробужданезапочва тогава, когато човек спира да се надява на собственото си всемогъщество. Непокорнаталичност се отказва от предизвикателното си поведение и приема помощ, ръководство и контролотвън. И в зависимост от степента на освобождение от негативното и агресивно отношение къмсебе си и към живота, тази личност се изпълва с изключително позитивни чувства като любов,дружелюбие, умиротвореност и дълбоко удовлетворение, което е пълна противоположност напредишното безпокойство и раздразнителност. Важен фактор е това, че в новото душевносъстояние повече няма никакви стимули за пиянство.

Още по-дълбоко разбиране на феномена духовно пробуждане получих благодарение на другмой пациент, за когото искам да ви разкажа сега. Мъжът беше малко над четиридесетте, отбогато семейство, най-малък от братята и сестрите си, много разглезен от майката, страдаща отневрози и хипохондрия. Започнал да пие още в юношеските си години. Научил се да прибягвакъм алкохола, за да се справя със своите проблеми с обществото, а с годините тази зависимостбеше станала още по-голяма. Най-накрая, след един продължителен запой той попаднал вклиниката Блитууд.

185

Беше много възприемчив пациент, с готовност признаваше своята алкохолна зависимост ибързо се заинтересува от Анонимни Алкохолици. След като постоя при нас около месец, той ситръгна с убеждението, че се е справил със своя проблем. Но скоро започна отново да пие, а следчетири месеца пак постъпи при нас след продължителен запой. Отново с готовност се впускашев беседи и сътрудничеше на терапията с всички сили, но сега беше ясно, че истинската борбатепърва предстои, и че ще бъде такава борба, каквато води първата описана от мен пациентка.Чертите на неговия характер създаваха непреодолима бариера пред лечението.

След около седмица, в която разговаряхме за тези бариери, пациентът започна отново да пиеи, в крайна сметка, последва нов запой. След като изтрезня в Блитууд, той беше преизпълнен сразкаяние, чувство на вина и дълбоко унижение. Крайностите на собственото му поведение бяхасмачкали тази непокорна личност и сега той беше абсолютно уверен, че повече няма да изпие икапка алкохол. Но на третия ден след запоя, по време на нашата беседа, пациентът ми каза, четрябва да взема някакви мерки срещу "това", а когато го попитах, какво има предвид като казва"това", той отвърна: "Отново ме обзема предишното чувство. Усещам как започвам да сезатварям и това се случи току-що." Безразличието му към собствения му проблем,предизвикателната самоувереност, пълната липса на истинско смирение и истинско чувство завина – всички тези черти, които у него се асоциираха с настроение, водещо до запой, отново сезавръщаха и изместваха мислите и усещанията, които го изпълваха, когато излезе от последнияси запой. Той знаеше, че ако това настроение окончателно се върне и го обземе напълно, то раноили късно той отново ще изпадне в запой. Разбираше, че му е необходимо по някакъв начин дазадържи в себе си състоянието, в което се намираше веднага след като изтрезня.

На следващия ден той започна нашия разговор със заявлението: "Док, получи се." След товами разказа какво е преживял последната нощ. Поради липса на по-добър термин, ще нарека товапреживяване "психологическо пробуждане". Беше се случило това, че съвършено внезапно тойпостигнал вярно осъзнаване за собствената си личност. Това се случило около 11 часа вечерта ипосле той лежал буден до 4 часа сутринта, опитвайки се да привикне към новото откритие ипрозрение за самия себе си.

Събитията, които са се случили с него за тези пет часа, не е лесно да бъдат напълнореконструирани, но са извънредно важно преживяване в живота му и са довели до това той данаправи правилна оценка за себе си като алкохолик. Нещо повече, за първи път в живота сипациентът е видял своето обичайно поведение отстрани и почувствал в какъв човек трябва да сепревърне, ако иска да остане трезвен. Все още не осъзнавайки всичко в онзи момент, той епреминал от напълно егоцентрично субективно възприятие към обективно зряло осъзнаване насебе си и своето отношение към живота.

Пациентът осъзнал своята егоцентрична същност. За първи път той успял да пробиебариерата на своите собствени умопостроения и защитни реакции и да разбере, че по-рано епоставял винаги себе си на първо място. Не го е интересувало изобщо съществуването надругите хора, ако те не са засягали непосредствено неговите интереси. Никога не му е хрумвало,че те също имат свой живот, подобен, но и различен от неговия. Той спрял да се усеща катовсесилен човек, за когото целият свят е съсредоточен само върху него. Вместо това успял давиди себе си по отношение на света и да разбере, че е само малка частичка от вселената,населена с много други индивиди. Вече можел да споделя живота с другите хора. Повече нетрябвало да доминира и да се бори за запазване на господстващото си положение. Можел да сеотпусне и да спре да се тревожи.

Най-добре можем да опишем новите му възгледи със собствените му думи. Каза ми така:"Док, знаете ли, аз цял живот съм бил измамник без да подозирам това. Мислех, че сеинтересувам от хората, но в действителност, това не е било така. Аз не мислех за своята майкакато за болен човек. Дори не разбирах, че тя може да страда като личност; мислех само за товакакво ще се случи с мен, когато нея вече няма да я има. Хората ме наричаха предан син и медаваха за пример и аз вярвах в това. Но нещата съвсем не са били такива. Единственото, коетоисках бе тя да е до мен, защото в нейно присъствие ми беше по-леко. Тя никога не мекритикуваше и аз мислех, че всяка моя постъпка е правилна и добра."

Благодарение на тези прозрения той преразгледал отношенията си с другите хора. Въввръзка с това отбеляза: "Знаете ли, започвам да ставам по-близък с хората. Понякога дориуспявам да мисля за тях. И още, започна да ми става по-леко в тяхно присъствие. Навярно, това

186

е резултат от факта, че аз вече не мисля, че те действат срещу мен, защото повече не чувствам,че съм длъжен да им се противопоставям. Сега смятам, че може би те наистина ме обичат."

Мога да ви цитирам и други открития, направени от пациента относно него самия иотношенията му с околния свят, но те само отново ще потвърдят, че за първи път в своя животтой беше проявил истинско позитивно мислене. Но преходът към обективността е самополовината от работата, която той трябваше да свърши. Благодарение на този преход можех данаблюдавам у него не по-малко драматична промяна в тона на преобладаващите емоционалниусещания. Думите, с които този пациент описваше своята нова психологическа настройка,напомняха описанието на преживения духовен опит на м-р X.: "Чувствам се превъзходно, но нетака, както, когато употребявам алкохол, съвсем различно е. Чувствам се спокоен, не севълнувам, не желая да се поддавам на суетата. Вече съм съгласен да бъда себе си и не смятам дасе безпокоя за нищо. Не съм напрегнат и зная, че мога да се справя с живота по-добре, отколкотодосега." После продължава: "Промени се моето отношение към Бог. Съгласих се с мисълта, чеНякой над нас управлява нещата, които не желая да управлявам аз самият. Мога да кажа, дори,че се радвам, че усещам присъствието на Всевишния, който може да се грижи за всичко.Навярно, това е нещо като религиозното чувство, за което всички говорят. Но каквото и да етова, аз се надявам, че то няма да изчезне, защото никога досега не съм бил толкова спокоен."

Това заявление на пациента демонстрира неговото променено отношение към Бог, а също итова, че той осъзнава факта, че прекратява своите усилия за запазване на собственатаиндивидуалност и вече може да се отпусне и да се наслаждава на живота тихо, но с огромноудоволствие. Той признава, че такива чувства имат явна религиозна окраска и оценката му евярна, защото вече около година успява да запази своята трезвеност. Преходът към обективности промяната на емоционалния тон на усещанията му, се оказаха именно това, което му бешенужно за запазване на трезвеността му. Независимо от това, че периодът му на трезвеност засегае относително кратък, пациентът усеща, че почвата под краката му е твърда. В по-раншните сипериоди на трезвеност той постоянно се борел с желанието да пие. Сега в душата му цари пъленпокой, тъй като знае какво трябва да направи, за да съхрани трезвения си начин на живот.

Дадох за пример този случай, защото той демонстрира възможността от много бързапсихологическа преориентация на човек, чийто резултат е пълната промяна на начина му наживот и възгледи. Можем да си зададем въпроса за трайността на тази промяна, но не бива даподлагаме на съмнение факта, че е получен ценен духовен опит.

Още по-важно обстоятелство в рамките на този доклад е това, че пациентът, получил такъвдуховен опит, използва същите думи за описание на своите нови усещания, каквито използва им-р X. при описанието на своето религиозно преживяване, и каквито сподели и другата мояпациентка след като с нея започнаха да работят активистите на Анонимни Алкохолици. М-р X.разказа, че от тези 10 процента, които преживяват бързо духовно пробуждане, някои достигат донего на базата на истинско религиозно преживяване, а други – в резултат на вълнуващопсихологическо преживяване, както се бе случило с моя пациент. Останалите 90 процента стигатдо този резултат постепенно, както моята пациентка. Независимо от това по какъв път епостигнат, е безспорен резултатът, че в крайна сметка всички получават чувство на покой ибезопасност и те свързват това с развитието на духовния си живот. Това, което се случва еподтискане на нарцистичната съставляваща на характера и поне за известно време се появява по-зряла и обективна личност, способна позитивно и конструктивно да възприема житейскитеситуации, без да прибягва до помощта на алкохола. По думите на м-р X., всички членове наАнонимни Алкохолици, които успяват да запазят трезвеността си, рано или късно претърпяваттакива личностни промени. Те трябва да се избавят от нарцисизма си завинаги, работейки попрограмата на Анонимни Алкохолици, в противен случай отново ще се върнат към алкохола.

Позволете ми да споделя тук още две свои наблюдения. Първо, съществува огромна разликамежду истинското, емоционално религиозно чувство и размитата, смутна, скептична,рационална вяра, която много хора приемат за религиозно чувство. Независимо от това каквоименно влага човек в понятието Висша Сила, дотогава, докато с времето той не започне даусеща нейната реалност и близост, неговата егоцентрична натура отново ще застава на първиплан със същата сила и той отново ще започне да пие. Второ, повечето от тези, които в крайнасмета достигат необходимото духовно състояние, го правят изключително в резултат наследването на програмата на Анонимни Алкохолици, а не защото са преживели осъзнато

187

внезапен подем на религиозно чувство. Вместо това те бавно, но уверено достигат до таковадушевно състояние, което им позволява да започнат да осъзнават огромната разлика междусегашното и предишното си състояние. За свое удивление те откриват, че техните възгледи имнения са придобили много отчетлива религиозна окраска.

Следователно, ефективността на програмата на Анонимни Алкохолици, на първо място есвързана с развитието на религиозно чувство, което става непосредствен неутрализатор наегоцентричните елементи в характера на алкохолика. В случаите, когато това чувство напълно сеинтегрира в новите поведенчески навици, пациентът ще запазва своята трезвеност. М-р X. казва,че такъв процес на интеграция се получава след определен период време и че ако структурата наличността не претърпи забележими промени тогава, то има вероятност духовността в крайнасметка да се окаже победена от подтиснатата за кратко същност на алкохолика. Казано по другначин, ако религиозният импулс, който осигуряват Анонимни Алкохолици, не предизвикапромени в същността на личността, то ефектът от програмата ще е краткотраен. Важно е да сеотбележи, че тези промени, които са типични за възстановилите се алкохолици, настъпват безнамесата на психиатър, но, съдейки по описанията на м-р X., имат онези характеристики, коитоние, психиатрите, се надяваме да открием у своите пациенти в резултат от нашето лечение.Накратко той обобщава своите наблюдения така: "Алкохоликът трябва да постигне обективности зрялост, защото в противен случай няма да успее да остане трезвен."

Убеден съм, че терапевтичната ценност на подхода, използван от Анонимни Алкохолици, сеосновава на религиозна или духовна сила, способна да съкруши доминиращия нарцисизъм наалкохолика. С укрепването на духовното чувство в душата на алкохолика, той придобивасъвършено нови позитивни мисли и усещания, способстващи за порастването и по-нататъшнияму духовен ръст. С други думи, групата на АА разчита на силата на емоционалното въздействиеи религията за постигане на резултат в емоционалната сфера, което предполага избавление отнегативните и враждебни емоции и тяхната замяна с набор от позитивни емоции, които щепозволят на човека повече да не отстоява своята непокорност, а вместо това да живее в покой ихармония със своя вътрешен свят и околната действителност, свободно общувайки исътрудничейки си с тях.

Още една последна бележка. Съвременната психиатрия се отнася сдържано към чистоемоционалните методи за въздействие. Методът се приема за подозрителен, ако не е свързан сразсъдъка и интелекта. Днес, за да се установят причините, които възпрепятстват синтеза, подкойто се разбира емоционалното състояние, водещо до липса на вътрешни конфликти инапрежение, акцентът пада върху рационалния анализ. При това се предполага, че ако с помощтана такъв анализ се изявят и освободят блокиращите емоции, то на тяхното място ще се появятпозитивни синтетични емоции. Но не е по-малко логично да предизвикаме замяната на едниемоции с помощта на други и едва след като се получи замяната, да включим разсъдъка иинтелекта, за да укрепим тази нова настройка в структурата на личността. В определен смисъл,именно това се случва в Анонимни Алкохолици: религията въздейства на нарцисизма и гонеутрализира, водейки до състояние на синтез. Говорейки за собственото си религиознопреживяване, м-р X. често го нарича "забележително синтезиращо преживяване, когато за първипът в живота ми нещата станаха ясни, сякаш се разсея един гигантски облак и всичко се освети снеземна светлина". Вторият ми пациент, говорейки за същото, отбелязва следното: "Сегачувствам цялост в душата си. Вътре в мен цари хармония, повече не съм раздиран отпротиворечиви чувства и желания." И именно на фона на тези нови емоции пациентът успява по-адекватно да участва в обсъждането на своите предхождащи проблеми и действията, коитотрябва да се предприемат, за да може в бъдеще да се избегне повторението на подобнипроблеми. Преживявайки синтезиращ опит, пациентът за първи път в своя живот може честно иистински да започне да извършва работата, необходима за себеразбирането му.

За мен това е един напълно очевиден урок за психиатрите. Макар да се предполага, че ниевсъщност се занимаваме с емоционални проблеми, като цяло ние все още проповядвамеинтелектуалния подход и твърде малко се доверяваме на емоциите. Усещаме неловкост исмущение, когато се налага да се опрем на емоциите и винаги се извиняваме пред своите колеги,ако ни се струва, че те могат да сметнат нашите методи за прекалено емоционални. В същотовреме други хора, по-малко сковани от традициите, продължават да използват такива методи ипостигат резултати, недостъпни за нас. Доколкото се считаме за непредубедени и

188

неконсервативни специалисти, ни е напълно необходимо да осъществим грамотно ипродължително изучаване на резултатите, които постигат неспециалистите в нашата област.Може би ние сме много по-отворени към света, отколкото си мислим.

Последните трудове на д-р Тибу:

"Ролята на психиатрията в областта на лечението на алкохолизма", 1951. "Сравнителен анализ на капитулацията и отстъпчивостта в терапията", 1953."Факторът его в процеса на капитулация на алкохолиците", 1954.

189

ПРИЛОЖЕНИЕ «Д»

Дебат сред членовете на Медицинскотообщество на щата Ню Йорк

Фостър Кенеди, лекар

Чухме един много трогателен и изразителен доклад, трогателен както по форма, така и посъдържание. (Става дума за доклада, току-що направен от Бил пред Медицинското общество,1944 г.)

Убеден съм, че човек, който самостоятелно се е излекувал от пристрастието си къмалкохола, има много по-голяма възможност да постигне успехи при лекуването на тази болест,отколкото един лекар, който никога не е изпитал неговите страдания.

Независимо колко е старателен и търпелив лекарят, който се занимава с подобен пациент,последният навярно изпитва снизходително отношение към него, защото го приема катопоредния проповедник, който няма никаква представа как се чувства и какво преживява.Организацията Анонимни Алкохолици се обръща към двата най-велики източника на сила,известни на човечеството: религията и инстинкта ни да се асоциираме със себеподобните си,който Тротер нарече "стаден инстинкт".

Матю Арнолд характеризира религиозната вяра като убеденост в съществуването на сила,по-могъща от самите нас, която способства добродетелността; от нея може да бъде полученапомощ благодарение на духовната трансформация, която също можем да наречем разновидностна религиозния опит.

Болният човек се асоциира с онези, които са преживели неговите страдания, но са оздравелиили оздравяват и именно тази асоциация предлага съответстващия метод на лечение и избавянена болния от усещането, че той е парий в обществото. Тяхната способност да отворят своитедълбоки вътрешни сили, се доказва от стремителния ръст на това независимо и крайно полезнодвижение. Нещо повече, това движение е свързано със задача, която притежава огромнаемоционална стимулираща сила и се състои в това всеки възстановил се алкохолик да станемисионер за друг, все още страдащ алкохолик.

Струва ми се, че на нас, лекарите, винаги е било трудно да намерим такова занимание занашите оздравяващи пациенти, което да притежава достатъчно емоционална стимулираща сила,способна да замени алкохола по своето физическо въздействие.

Хората от Анонимни Алкохолици са преизпълнени със свещен ентусиазъм, който позволяваи на самия мисионер да остане трезвен, докато се занимава с лечението на друг човек.

Мисля, че лекарите трябва внимателно да изучат това мощно терапевтично оръжие. Ако него направим, с право ще ни обвинят в емоционална бедност и в загуба на вярата, която може дапремести планини и без която медицината е почти безсилна.

190

ПРИЛОЖЕНИЕ «Е»

Рецензия на книгата АнонимниАлкохолици (1939 г.)

Д-р Хари Емерсън Фосдик(с цитати от неговата автобиография)

Тази забележителна книга заслужава сериозното внимание от страна на всички, които сеинтересуват от проблема на алкохолизма – били те неговите многобройни жертви, приятелите натези жертви, терапевтите, свещенослужителите, психиатрите или социалните работници. Тазикнига ще им даде поглед към проблемите, с които се сблъсква алкохоликът отвътре – нещо,което не може да се намери в нито един от научните трактати, известни на автора на тазирецензия. Стъклописите в готическите храмове не са единственото нещо, което не може да нибъде разказано, а трябва да разгледаме отвътре и да преживеем сами. Другото нещо – това еалкохолизмът. Всички странични наблюдатели имат за него съвсем смътна и неопределенапредстава. Само онзи, който сам е бил алкохолик и е съумял да избяга от този плен, можеадекватно да разкаже за своя опит.

В тази книга е представен съвместният опит на стотици мъже и жени, които са били жертвина алкохолизма и много от тях специалистите са смятали за безнадеждни, но те са отвоювалисвоята свобода и отново придобили трезвеност и нормален начин на живот. Техните истории саописани детайлно и подробно и са изпълнени с човещина. В съвременна Америка се наблюдаваръст на алкохолизма. Алкохолът – това е лесен начин да избягаш от депресията. Когатоупрекнали един английски офицер, служещ в Индия за неговото безобразно пиянство, тойвдигнал чашата и казал: "Това е най-бързият път през Индия." Точно така и много американциизползват силните спиртни напитки, за да избягат от своите проблеми, дотогава, докато неустановят с ужас, че тръгвайки доброволно по този път, те вече не могат да спрат по своя воля. Втази книга мъжете и жените разказват своите истории на заробване и последващото сиосвобождение от алкохола.

В тази книга няма нищо сензационно. Тя се отличава с благоразумие и сдържаност и есвободна от екзалтации и фанатизъм. Това е трезв, съсредоточен, търпим и съчувствен подходкъм проблемите на алкохолизма, с описание на успешната методика, донесла свобода намногобройните съавтори на тази книга. Групата, която стои зад появата на тази книга, вначалото се състояла от двама-трима бивши алкохолици, които се намерили един другблагодарение на сходните си преживявания. Страданието, което ги обединявало положилоначало на цяло движение, в което бивши алкохолици работят с алкохолици без реклама ифанфари, и което обхваща все нови и нови градове. В книгата е представен практическият опитна тази група и се описват методите, които те използват.

В основата на прилагания подход за лечение на алкохолици е религията. Възстановенитеалкохолици са убедени, че единственият начин да бъде излекуван безнадеждният алкохолик – еда бъде избавен от своята зависимост към алкохола с помощта на Сила, по-могъща от негосамия. Трябва веднага да кажа, че техният религиозен опит не е свързан с фанатизъм илисектантство. Агностици и атеисти, а също католици, юдеи и протестанти разказват в книгатасвоите истории за това как са открили за себе си Сила, по-могъща от самите тях. "Кой си ти, чеда отричаш съществуването на Бог?" – ето какво казал Глас на един от атеистите от тази група,когато лежал в болница за лечение от алкохолизма си и осъзнал абсолютната безнадеждност насвоето състояние. Толерантността и непревзетостта на тази книга най-явно си проличават вподхода към главния фактор, определящ успеха на лечението на всички тези мъже и жени. Те неса фанатици от някое разклонение на официалната религия. Под религия те имат предвид опита,

191

лично преживян от тях самите и спасил ги от алкохолното робство – робство пред което са сеоказали безсилни психиатрията и официалната медицина. Те смятат, че всеки човек трябва да сеприближи към Бог по свой път, но са абсолютно уверени в съществуването на Бог и технитеистории за победа над собствения недъг са прекрасно допълнение към работата на УилямДжеймс "Разнообразие на религиозния опит".

Като цяло тази книга е напълно реалистична и написана с необикновен ум и майсторство, аскромността и хумора украсяват повествованието, което без тях би се оказало твърде тежко имъчително.

Д-р Фосдик отново ни препоръчваВ своята автобиография "Живот в тези дни", издадена от "Харпър" през 1956 г., д-р Фосдик

великодушно се отзовава за нас:"Анонимни Алкохолици, днес достигнали поразителна сила – са неочакван подарък за нас,

свещенослужителите. Как можем да разберем алкохолика с неговата натрапчива тяга къмспиртните напитки, неговата безнадеждна поробеност, с която той безуспешно се бори, смногобройните твърди решения да спре да пие, които постоянно се провалят? Когаторазговаряме с алкохолик, той знае, че, ако не сме били на неговото място, никога няма да можемда разберем неговото бедствено положение. Но когато с алкохолика говори бивш алкохолик,който сам е бил в тази пропаст и е успял да се измъкне от нея с помощта на Дванадесетте Стъпкикъм свободата, това може да даде забележителни резултати, както е било вече много хилядипъти."

"Месец след месец аз четях тяхното официално списание "АА Грейпвайн" – най-трогателният сборник от свидетелства за възможността от личностна трансформация от всички,които съм виждал. Нещо повече, тези лични свидетелства доказват реалността на религиознотопреживяване, защото в Анонимни Алкохолици това се случва. Важен компонент на тяхнатапрограма е Единадесета Стъпка: " Постарахме се чрез молитва и медитация да подобримсъзнателния си контакт с Бог, така както Го разбираме, като се молехме единствено да ни бъдеоткрита волята My спрямо нас и да ни бъде дадена силата да я изпълним." Доколкото зная,сбирките на Анонимни Алкохолици са единственото място, където толерантността порелигиозните въпроси е искрена и действена. Прекрасно се разбират един с другпредставителите на римокатолическата църква, юдеите, всички разклонения на протестантствотои дори агностиците. Те не обсъждат богословски въпроси. Много от тях ще признаят, че не знаятнищо за това. Единственото, което знаят е това, че в момент на пълна безнадеждност те са седокоснали до Сила, по-могъща от самите тях и са открили в нейно лице мощен ресурс, позволилим да удържат победа над алкохола, нещо, което се е струвало невероятно на всички. Слушалсъм много учени спорове за Бог, но, ако трябва да съм искрен, за получаване на емпирическодоказателство за съществуването на Бог, дарената от Него сила на конкретни хора и безспорнопотвърждение на Неговото присъствие в реалността ми е достатъчна единствено срещата сАнонимни Алкохолици!"

192