-
Брой 341,50 лв.
23-29.10.2013 Год. 22
Случаят с „Das Unheimliche“ на Фройд съвсем не влиза в
преводаческите куриози, които се срещат на българския пазар от
началото на 90-те. Различното е в принципно трудната преводимост на
този термин, доколкото преводът на който и да е друг език редуцира
или изкривява многозначността и нюансите на немската дума. Всеки
път въвеждането на думата е свързано с преводачески бележки и
обяснения кое и защо е избрано, но всъщност и какво е изпуснато.
Подобни мъчни за превод термини изскачат в цялата история на
философията от Платоновите mimesis или chora през Aufhebung на
Хегел и Dasein на Хайдегер до différance на Дерида. В процеса на
концептуализация при някои пластични понятия се появява остатък,
нещо, което не може да се концептуализира докрай – нещо чуждо,
непонятно и непреводимо. Случаят с unheimlich поддържа точно
подобен хетерогенен срез.С есето си от 1919 г. „Das Unheimliche“
Фройд въвежда нова естетическа категория, както има красивото,
възвишеното, комичното, трагичното, така има и естетическият
феномен unheimlich [Разграничаването между ефекта на комичното и на
unheimlich е
1991 г.: „Следващите няколко страници от този параграф имат
чисто етимологическо-филологически характер, който би интересувал
само малък брой тесни специалисти. С оглед на целите на настоящето
издание тук те не се включват.“ Да де, но защо, ако са само
филологически подробности, Фройд в началото на статията посочва, че
към тезата, която ще предложи, може да се подходи по два пътя: или
чрез наблюдение на множество единични случаи, или чрез лингвистичен
анализ в полисемията на думата unheimlich. Той самият започва
именно с този лингвистичен анализ, който дава в резюмиран вид
последвалите психоаналитични и литературнотеоретични наблюдения.
Така…, но този анализ на понятието липсва на български. Това, което
не успяхме да направим в този брой, е да открием преводач, който да
се справи ако не отново с цялото есе, то поне с липсващите три
страници. Търси се преводач, който да поеме това
предизвикателство!Но ако тези страници не липсваха на български,
щеше да е напълно ясно, че преводът на das Unheimliche като
ужасяващото, както го превежда Харитина Костова-Добрева в томчето
„Естетика...“, е неподходящо.
изключително проницателно направен от Аленка Зупанчич в
последната статия от книгата й „Защо психоанализа“, откъс от която
публикуваме в настоящия брой на стр. 12 и 13]. Това поразително
понятие се оказва и средоточие между литература и психоанализа,
като поражда множество критически спорове и сюжети [по блестящ
начин Младен Долар ни въвлича в част от тези сюжети, както и в
контекста на възникването на самото понятие – прекъсни четенето и
отиди на страница 10,11, 16!]. В есето си Фройд привлича като
привилегирован пример за анализа си на unheimlich Хофмановата
новела „Пясъчният човек“. Оттук и огромният залог при нейното
подновено интерпретиране, изваждане на недовидяното от Фройд или
развиване на заложеното от него във връзка с друго Фройдово ключово
понятие, формирано в същия период, каквото е нагонът към смъртта
[на стр. 9 е текстът на Сара Кофман „Фигурите на дявола“ – за
съжаление отново само ключова част от по-голямо цяло. Дарин Тенев,
освен че е преводач на този текст, извърши нелеката задача по
редактирането на тематичната част на броя]. Нашите безпокойства с
„Das Unheimliche“ започнаха от една бележка под черта на
съставителя Исак Паси към българското томче с естетически текстове
на Фройд „Естетика, изкуство, литература“ от
Преводачески безпокойства около das Unheimlicheфилологическа
бележка
Камелия Спасова, Мария Калинова
на стр. 2
И З Р О Д Н О Т О Сара Кофман Аленка Зупанчич Младен Долар
Божана Апостолова Лидия Кирилова Никола Маринов Анита
Николова
Дан Лунгу Лучан Дан Теодорович Анджей Сташук Кшищов Варга
Òúðñè ñå ïðåâîäà÷!
-
2 Литературен вестник 23-29.10.2013
Н О В О
На срещата между история и настояще е посветен новият 84 брой на
сп. „Християнство и култура”. Тематичен център на броя са статиите,
посветени на личността и делото на Анджело Ронкали/Йоан XXIII
(„българския папа”), както и на историческите корени на българската
уния, изяснени от Светлозар Елдъров. „Абсолютно неподходящ” пък е
заключението в разработката на Държавна сигурност срещу Доростолски
митр. Иларион, през което Момчил Методиев пресъздава жизнения път
на
един български йерарх от времето на комунизма. „Понякога зад
добрата фасада се крие нестабилна сграда”, настоява в интервюто си
варненският свещеник отец Дончо Александров. А репортажът на
Димитрина Чернева от кармилския манастир „Св. Дух” в София разказва
какво означава днес „да посветиш живота си на Бог”. Темата история
и съвременност се допълва от статията на Даниел Ропс „Нито древен,
нито модерен – християнин”, както и от анализа на дякон Августин
Соколовски, посветен на историята и теорията на богословието на
освобождението. От рубриката In memoriam ще научите повече за
убития руски свещеник отец Павел Аделгейм, критикувал остро висшия
клир на РПЦ. „Свидетел на вярата” е св. Никита Ремесиански,
покръстител на бесите, а в статията си „Храмове от новия век”
Людмила Димова разказва как съвременната архитектура търси новия
модел на църквите, които като образ на своето време днес се
съграждат чрез прости форми и светлина.
ПОРТАЛ „КУЛТУРА” www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни
точки, видео-интервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин
Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов и Андрей
Захариев.
Вижте: Икономика на протеста; В рубриката „15 минути”: „Игра на
топчета” – Димитър Димитров. Прочетете: Орлин Спасов за медийните
стандарти;Албер Камю – 3 интервюта.
Унгарски културен институтИздателство „Кралица Маб“
Ви канят на вечерта
Унгария в творчеството на Пламен Дойнови представяне на новата
му книга„Българската литература иначалото на ХХI век.
2004-2012”
С участието на д-р Тошо Дончев, проф. Михаил Неделчев, доц.
Морис Фадел
Вечерта представя стихотворенията на Пламен Дойнов със сюжети от
Унгария и унгарската история от стихосбирките му „Истински
истории“, „Кафепоеми“ и „София Берлин“, неговите преводи от
унгарски поети, направени заедно със съпругата му Боряна Терзиева
(1970–2011), както и изследванията му за отражението на Унгарското
въстание в българската литература. Втори акцент на вечерта ще бъде
премиерата на най-новата книга на Пламен Дойнов „Българската
литература и началото на ХХI век. 2004–2012” (изд. „Кралица Маб“,
2013).
30 октомври 2013 (сряда), 18.00 ч.Унгарски културен
институтСофия, ул. „Аксаков“ № 16
!
СРЕЩА С ПИСАТЕЛИТЕ АНДЖЕЙ СТАШУК И КШИЩОФ ВАРГА23 октомври 2013,
19.00 ч., вход свободенПолски институт, ул. Веслец 12Съвместно с
издателство Paradox
Водещи на срещата ще бъдат Силвия Чолева, поетеса и журналист, и
писателят Людмил СтаневПредставяне на българските издания на
книгите:
Анджей Сташук: ”По пътя за Бабадаг”, „Галицийски истории”
(превод – Диляна Денчева), „Девет” и „Белият гарван” (превод –
Искра Ангелова), „Taксим (превод – Искра Ангелова и Милена Милева)
и Кшищоф Варга: „Надгробна мозайка” и „Гулаш с турул” (превод –
Милена Милева).
Анджей Сташук и Кшищоф Варга очаквайте още:24 октомври,
четвъртък, 19.00 ч., Kлуб „Петното на Роршах”, ул. „Йоаким
Груев“36, Пловдив (вход свободен)25 октомври, петък, 18.30 ч.,
хотел „Aрена ди Сердика”, ул. „Будапеща“ 2-4, София (вход с
покани)
Ужасяващото отговаря на идеята за непонятен ужас (ето отново
идеята за непонятното), какъвто ефект предизвиква това явление. Но
цялата игра с родното, познатото, близкото, приютеното
(un-heim-lich), което изведнъж изскача като тревожещо, чуждо,
странно остава напълно изгубена в превода. Възвръщането в плът и
кръв на един изтласкан страх, разкриването на тайната,
отчуждаването от съкровено своето разчитат на тази странна и
лабилна връзката с родното. През 1933 г. статията на Фройд е
преведена на френски като „L’inquiétante étrangeté“ и именно през
френски е наложилият се превод на български като
„обезпокоително-странното” с дериватите му като „тревожна чуждост“,
„обезродена странност“, „тревожеща странност“, „ужасяващо-странно“.
Така например Миглена Николчина в „Смисъл и майцеубийство“(1997)
предлага unheimlich да се преведе като „обезпокоително-странно“, а
Огнян Ковачев в „Готическият роман“ (2004) се позовава на това
предложение и използва същия превод. Unheimlich като
„обезпокоително-странно“ функционира и в превода на Теодора
Карамелска на един от случаите на Фройд - „Малкият Ханс“(2011),
така се появява и в книгата на Дарин Тенев „Фикция и образ. Модели“
(2012). „Обезпокоително-странното“ изтласква варианти като
ужасяващото или ужасното, злокобното, плашещото. Не се среща
писмено, но е хубава хрумката
на Александър Кьосев das Unheimliche да се превежда като
чоглавото. Интригата с unheimlich се повишава и от
включването и в една друга традиция, която активно използва този
термин. В шеста глава от „Битие и време“(1927) на Хайдегер, там
където става дума за грижата и страха, четем в превод на Димитър
Зашев: „В страха някому е „обезродяващо страшно“ [“неуютно и
страшновато”, „unheimlich” – б.пр]. В него най-напред достига до
израз своеобразната неопределеност на това, при което
Бъденето-ето-на се намира е страхът: Нищото и Никъдето. А при това
обезродяващата страшност [Unheimlichkeit] същевременно се има
предвид Бъденето-не-у-дома.“ Ще добавим, че Хайдегер в семинар
върху Хьолдерлин „Der Ister“ (1942) обяснява защо стиховете от
„Антигона“ на Софокъл – „Много са чудните неща,/ но човек е пръв
сред тях.“(прев. Ал. Ничев) – старогръцкото to deinon, което
едновременно означава страшно, могъщо и чудно, трябва да се преведе
с немското unheimlich. При Хайдегер unheimlich се разкрива като
основа
Преводачески безпокойства...от стр. 1
Международен поетичен конкурс Castello Di DuinoX издание –
2014-Срокове за индивидуално участие 8.12.2013Срокове за ученически
проекти 7.1.2014
Конкурсът е отворен за млади поети под 30 г. възрастТемата на X
издание е Аз/ ти
Повече подробности на адрес
http://home.castellodiduinopoesia.org/bandi-stranieri/
П О К А Н А
на човешкото. Светлана Събева в „Пречупената социалност“ (2010)
предлага точно с оглед на една хайдегерсианска традиция терминът да
се превежда като „безродността“, „безпрютността“ (в изразителната
двойственост на немската дума Unheimlichkeit, означаваща
едновременно злокобност и лишеност от родина)“.Как да съберем
безродността на Хайдегер с ужасяващото на Фройд, не е ли това точно
ефектът на unheimlich, който се явява винаги като множествен, идва
все отново преведен? Това което донякъде на шега, донякъде на
сериозно предлагаме в този брой на „Литературен вестник“ е
изродното. Удобното в този случай е, че смяната на фройдистката и
хайдегерианската традиция става просто с промяна на ударението, или
ако предпочитате с добавянето на дефис: изродното и из-родното.
Така хем се запазва връзката с родното, хем се насочва към неговата
чудовищна изроденост.
К О Н К У Р С
Ф И Л О Л О Г И Ч Е С К А Б Е Л Е Ж К А
-
3
A R T
П Ъ Т П Р Е З Д Ж У Н Г Л А Т А
Литературен вестник 23-29.10.2013
Беше преди двайсетина години... Стоях в галерия „Ромфея“ и дълго
гледах една пясъчна картина на неизвестен тогава за мене художник.
В картината беше нарисувано чувство със синтетичния език на
природата. Фактурата й, композицията, вътрешният ритъм на цвета,
втъкан в органичността на цялото, ми харесаха толкова, че не
издържах, взех името на художника, скочих в колата и потеглих за
Кюстендил. Исках да видя този художник, да го пипна, да вляза в
ателието му и усетя атмосферата, да се докосна до предметите и
картините му. Така за първи път се срещнах със Свилен Блажев –
Черното злато – както по-късно разбрах , че го наричат. И още
тогава си помислих, че когато създава човеците, Господ бележи някои
от тях и им вдъхва от своята божествена енергия. Попаднах в
Свилен-Блажевата орбита и усетих, че съм приласкана от тази
божествена светлина, която пада върху мен от излъчването на
картините му, и от неговата естествена обикновеност и сила на духа.
Нямам съмнение, че Свилен е човек, белязан от Господ! Нещо повече,
Господ го държи за ръката и я пуска само когато двамата си пият
ракията. И ненатрапчиво му подсказва, че и най-бедните материали
могат да участват в творбите му, като го насочва към пясък, кирпич,
пепел, въглища, парченца от разрушен храм... Всичко това, осмислено
от божествената енергия, се превръща в картина и тя няма как да не
ме очарова.Живописта му се извисява в душата ми и се слива с нея.
Тогава всичко ми става ясно: успехът на Свилен идва
от истината – открита, простичка, от качеството му на недостъпна
за имитация лъжа, от пламенната му всеотдайност към изкуството, от
моженето му и от естествеността му. Няма съмнение, че
Свилен-Блажевата живопис се ражда от срещите в живота, но и винаги
е подвластна на природата и българската традиция. Той е един от
малцината, които я познават, правилно я разчита и никога не я
имитира, а винаги търси духовните й, а не формалистични послания.В
платната си, освен топлотата на субективния свят, художникът мери
сили с обективния свят и сблъсъците, които са същинската проверка
на действителността, на таланта му и на онази магия, наречена
Свилен-Блажева. Стилът му, наложен във времето, го прави
разпознаваем, обичан, харесван... Затова не се изненадвам, че той
успя да се превърне в същински учител за младите художници.
Случвало ми се е да се объркам в галерия и картина на друг
художник, на пръв поглед да объркам със самия Свилен Блажев, поради
имитацията на стила му. Но такива неща се случват и е нормално да
се случват, въпреки че разликата е очевадна, защото едно е да си
целунат от Бога, а друго е да си последовател на
целунатия.Най-голямата привилегия на Свилен Блажев за мен остава
стремежът му с цялото си същество да връща собственото си вече
изкуство към Бога. Прави го като реверанс към всевластната Му сила
и за всичко, което Той му е дал. Това ми се струва е и жест към
ракийката, която прави невидимата им
връзка още по-силна.С изостреното си чувство на творец Свилен
успява в картините си да улови (може само с една разорана охра) не
само силата на природата, но и онова, обикновеното, истинското, с
неговите най-важни и висши същности – като във всяко свое платно
налага закономерностите на необходимостите (виж цикъла „Бъдници“ и
картините „Хлябът“ – I и II). Те се отличават със силната си
материя, която Свилен успява да превърне в дух, във виталност.
Изумителната му способност съвместява
тези извечни материи (слама, олово, пръст...) и ги възвисява.
Свилен Блажев работи с изключително майсторство и в монохромията, и
в големите контрасти. Мощната фактура на всяка негова творба е
продиктувана от дълбоката вътрешна структура, а цветът й е
органично присъщ.Прави ми впечатление, че в последните си картини
Свилен става все по-минималистичен. И това е всъщност стремежът му
към синтез на чувствата
и на формата (виж картината му „…до другата трева, довиждане и
всичко...“, посветена на Георги Божилов – Слона).Това е и причината
сърцето ми да се стреми към този изумителен художник. Защото той не
само владее и извисява таланта си, но умее с еднакво чувство да
посвети цялото си време на рисуване и размисъл, както и да подбере
удивителни човешки внушения за утеха, за вяра, за
приятелство...Бъди благословен, Свика, и моля те, пази Божественото
в себе си!
БОЖАНА АПОСТОЛОВА
Императорът на материята и духа
През 2013 година се организираха няколко инициативи, които
целяха да подкрепят каузата да живеем в малко по-чиста околна
среда. Те логично следват направените опити в предишни години да се
погрижим за природата. След успешния проект „Да изчистим България
за един ден” се появи сборникът „Зелени разкази”, а като
продължение на идеята да се повлияе на хората посредством словото
се явява „Зелени разкази” II. За пореден път петнадесет утвърдени
български автори се обединяват, за да направим нещо, с което да
заживеем в по-чиста среда. Затова и сборникът започва с думите:
„Всеки си има своята история и приказка с природата, нека се
вслушаме в нея, да я разкажем на нашите деца и да ги поощрим и те
да създадат своята” (с. 5). Разказите имат за цел да ни провокират
и да се замислим дали живеем природосъобразно, да ни подтикнат да
не мислим само за себе си, но и за околната среда, да се
противопоставим на всички онези действия, които вредят на природата
и чийто резултат ще рефлектира директно върху нас. Тази проза по
своеобразен начин показва какво в действителност се случва в
големите и малки градове, колко пагубни са намеренията на
инвеститорите, колко фатално може да бъде човешкото безразсъдство.
Те застават зад идеята, че ако продължаваме да живеем по този
начин, скоро от терасите си ще виждаме всичко друго, но не и
зеленина и ще чуваме вместо птиците, „рева” на мощните двигатели. С
нескрита болка авторите признават, че тревните площи съвсем скоро
ще изчезнат и искат да се противопоставят на случващото се. С много
тъга те питат къде е зеленината, осъзнавайки, че дърветата, тревата
и цветята съвсем скоро ще бъдат просто мираж. Разказите целят да
поставят проблеми, над които да се замислим и ако преценим за
необходимо да реагираме, докато не е станало прекалено късно.
Идеята, че нещо не е наред в природата, е експлицитно заявена в
разказа „Магистралата” на Деян Енев. Спокойното и красиво място
скоро ще бъде унищожено, тъй като плановете за изграждане на нова
магистрала не включват съществуването му. Така бетонът за пореден
път ще възтържествува над зеленината – това е тъжната истина. Не е
пропуснато да се спомене, че поетът е предчувствал всичко това
много по-рано и го е написал в стиховете си, а днес вече е факт.
Той е отправил своето изпълнено със страх послание към хората, но
никой не се е вслушал в думите му. Инженерните съоръжения не само
че унищожават природата, нещо повече те разрушават постигнатото
през годините и преминават през „целия ни живот” (с. 27), оставяйки
отпечатъците си завинаги. Темата за човешката намеса над природните
богатства присъства и в разказа „Пукот на настъпена клечка”.
Реката, с която е свързан животът на селяните, вече не е същата:
„...през всички тези години претърпя големи промени” (с. 13), в
резултат на токсичните води, вливащи се в нея. Това е последицата
от човешката намеса, а тя сама отвръща на хората и стореното от
тях, ставайки трудно достъпна. За проблема, касаещ замърсяването на
водите, предупреждава още Дико Фучеджиев в романите си от миналия
век. Десетилетия по-късно този тревожен вопъл изказва и Бойко
Ламбовски. Липсата на отношение към природата е ясно заявена в
разказа на Калин Терзийски „Умиране край езерото”. С нескрита болка
е представена бавната му гибел. Заради човешката дейност неговите
води стават черни, а красотата му остава незабелязана заради
„всичкия този боклук” (с. 69). Укор срещу консуматорското поведение
на хората се открива и в разказа „Подпалвачът” от Евгени Черепов.
Борбата за земя не е ново явление, но
аспирациите към плодовете на едно дърво са доказателство за
хищническата природа на човек. Именно към това е критиката – всеки
иска плодовете, но никой не полага необходимите грижи за дървото,
което ги ражда. Аналогичен е случаят с природата – черпим от
благата й, замърсяваме я, унищожаваме богатствата й, смятайки, че
не вършим нищо необичайно. За предстоящата опасност предупреждават
авторите в сборника – скоро ще унищожим най-голямото богатство,
което притежаваме, без да осъзнаваме вината си. Сред разказите в
сборника се откроява текстът на Димитър Ганев – „Когато бях малък,
нашите ми забраниха да спася света”. В него на преден план е
изведена унищожителната човешка дейност: „хората си хвърлят
боклуците навсякъде, секат дърветата, карат много коли и всичко
това замърсява природата” (с. 30). Интересна е гледната точка на
единствения млад човек сред останалите герои. На апатията на
възрастните е противопоставен оптимизмът на група деца, които
вярват, че могат да спасят света. Само те прозират истината, че
природата е тази, „която ни поддържа живи” (с. 30). Децата са
уверени, че ще успеят да спасят света – нещо, за което възрастните
не се замислят. Така е редно да се запитаме - не дължим ли на тях
да опазим природните богатства, за да могат и те да им се радват?В
„Зелени разкази” II е ясно заявен упрекът към безхаберието, обзело
хората в XXI век, несъзнаването на нашата собствена отговорност към
природата и консуматорската ни същност. Тези теми присъстват и в
разказа „Предизборно обещание”, в който е направена равносметка на
идеалите на някога младия, а вече зрял мъж: „Жан-Кристоф Дюпре бе
прегърнал зелената кауза като млад” (с. 95) / „Но политиката бе
помела каузата; беше го всмукала”
(с. 97). Разказът съдържа отявлена критика към всички онези,
които са отдадени на идеята, но позволяват външни влияния да им
попречат. Така се оказва, че загрижените за природата не правят
нищо, с което да я предпазят от разрушителните сили, които всички
ние извършваме. „В тези неспокойни времена екологията беше
последната грижа на гражданите и на държавниците” (с. 101) – това е
тъжната равносметка за отношението на хората към най-ценното
богатство.От страниците на този сборник съвременни български автори
ни подтикват към размисъл за околната среда и безразсъдното ни
поведение. Зад героите в техните разкази е напълно възможно да
разпознаем себе си, да се възмутим от бездействието им или да
решим, че е крайно време да променим начина си на живот.
АНИТА НИКОЛОВА
„Зелени разкази” II, София: Сиела, 2012 г., 120 с.
Зеленото в „Зелени разкази” II
-
4
В И Т Р И Н А
Литературен вестник 23-29.10.2013
Добила съм нагласа и потребност да търся поезията отвъд римите.
За мене, като читател и поет аматьор писането на поезия в свободен
стих е някак по-естествено и по-концентрирано, по-... съвременно.
Сетивата ми са напоени с лирически фигури и стъпки през годините в
училище и университета и вече сякаш умишлено отказват да ги търсят
и да общуват с тях. Имам бегли подозрения, че за много от
съвременните почитатели на поезия нещата стоят по подобен начин,
докато римите остават някъде в миналото – близко и далечно, те
звучат някак архаично, не толкова близко до нас. Така ли е
наистина? Мога да изброя десетки имена на автори, които докосват,
трогват и случват неща със словото си отвъд римите и които в същото
време са актуални и се четат (доколкото се чете поезия днес). Но
такава е и поезията на Мария Донева, въпреки и именно поради
наличието на рими.След като през 95-а година авторката на „Очи за
красота” (1989) казва „Сбогом на читателя” с втората си книга, през
изминалата – 2012-а, му поднася стихосбирката „Перце от дим” като
едно ковчеже със скъпоценности, „не книжка, а гъмжилище”, което
радва, утешава, обнадеждава. Поемайки по пътя под ръка с поезията
преди четвърт десетилетие, Мария Донева преминава от нежното
съзерцание и търсене на красивото навсякъде, с непоправим младежки
оптимизъм и убеденост: „земята я има, защото съм жива”, „небето
синее, защото го виждам”, а съвършенството е налично в един не
съвсем съвършен свят. Дори дъждовете й тука са весели, а по улеите,
докато валят, се оттичат стихове. Поетесата заявява с първата си
стихосбирка своя любим сезон – лятото, за да го направи
най-сигурния подпис за идентификация с творбите си. Няколко години
по-късно, може би за да преосмисли или преоткрие света, Мария
Донева прави поетичен пирует и насочва думите си навътре-навътре в
себе си, сбогувайки се с читателя. Авторефлексията във втората й
стихосбирка довежда до един споделен чрез книжното тяло монолог,
изговорен с по-зрял език, за да стигне след още едно десетилетие до
заключението, че страшно има („Има страшно” - 2005) и тревожно да
„изпъди” римите от страниците на третата си стихосбирка. А те
самите сякаш и нямат желание да я навестят, защото чувствата са
по-объркани, сълзите са сподавени, а думите и мислите,
по-разхвърляни. Дъждовете – по-тъжни. Там плават „корабите на
възможната любов”, но някак няма индикация за случването й, защото
накрая остава „само едно гробище” за нея, „в което не се намира
покой”. Там „Лъжите се просмукват в гардеробите и праговете”, за да
доведат „Раздяла”-та. В „Има страшно” започва „великото преселение
на илюзиите”, за да продължи по пътя към „Прикоткване на смисъла”
(2009) и да намери утеха в „Мекото слънце” (2010) и „Магазин за
обли камъчета” (2011). Така методично и последователно да стигне до
обобщаващата донякъде предишните стихосбирки „Перце от дим” (2012)
и да догони като Алиса „Заекът и неговата мечта” (2013). Път на
преобразяване, капитулиране, преодоляване... катарзис.
Определението, което дава Мария Донева за спътницата, с която си е
избрала да върви толкова години, е: „Поезията е стар домашен метод
за консервиране на образи, чувства, мисли и сладък звук,
стихотворението е бурканче от думи с капачка от думи. Всеки път,
когато открехнеш капачката, откриваш вътре едно съхранено
настроение.” Сякаш за да подплати с аргументи своята дефиниция,
авторката на „Перце от дим” - това е предпоследната й и осма
поред книга, умело консервира чувства, спомени, моменти и усещания.
Успява да сътвори зимнина от слънцето и да съхрани част от любимия
си сезон – лятото. Лятото в „Перце от дим” има и кусури, като
комарите например, които забравя да наглежда и „които вършат
безобразия”, както и в готовността му да отпътува. Тогава на помощ
му се притичва есента, „багажа му ще стегне”, за да емигрира на юг,
а през това време Мария Донева ще се опитва да укротява думите с
чаша чай от мента, да ги приласкае в уюта на поезията си и да ги
накара да дадат обет за обич и разбирателство помежду си. После,
прецизно приготвени, да ги поднесе на читателя в сребърен поднос,
вече леко отлежали, натежали, улегнали, по-мъдри и дори пораснали.
Понякога консервите са млади баби-бебета („тъжно бебе на годинки
сто”; „старица като бебе”). Тогава се появява лека тревожност,
породена от прииждането на старостта, на тлеенето, предизвикани от
безпощадността на времето. Тя бързо бива потушена от копнежа за
обич, от „нещо акварелно”, „от нещо с минзухари”. Най-вече от
спомена за баба, за татко. От мисълта за остарелите хора, които още
пазят огънчето на живота: „бабичка-огън със нейни си навици”, която
на внуците „Вечер във скайпа им праща наздравици”. Мисля, че всеки
автор, отдаден на стиха, има вземане-даване с някой сезон. Поезията
на Мария Донева дори търгува с тях. Сърди се на януари, че
„изхвърли елхата”, и изявява желание да замени десет зими за един
месец лято. В „Перце от дим” носталгията и тъгата са налични, но
някак уталожени, като утайка в чаша. За разлика от осезаемата тъга
от „Има страшно”, непоправимият оптимизъм от по-ранните й книги и
приятният послевкус на един свят: „ягодовосладък, ментов… пъстър. И
дъхав. Приласкаващ” по думите на Валентин Дишев за „Меко слънце”,
тук, в предпоследната си книга, Мария Донева събира букет от
усещания, нюанси, звуци и настроения – пъстър и многолик.
По-голямата част от стиховете не са „натоварени” със заглавия.
Нееднократно в книгата се прокрадва идеята за тежестта на имената
изобщо. („Любов е тежко и голямо име”; „Дори и името им ще е
тежко”). Почти в цялата поетика на Мария Донева се усеща „липсата”
на имената, но
не като отсъствие, а по-скоро като притежание. Номинативността е
нещо налично, но не с претенция да се споменава и обговаря, да се
натрапва в кипежа от думи, „които спешно търсят мисъл”, а по-скоро
тихо да премине като фон на споделена усмивка, чувство,
красноречива и сполучлива рима. „Перце от дим” е книга в среден
род, но не просто за „то” – неопределено и неясно мъгливо в
очертанията си – куче, коте, облаче, птиче, дете или перце, а за
онова – невинно-то, което е все още между той и тя поотделно. Което
не е оцапано с кал от тревоги и плакне очичките си в локвите, а те
„са плитки чашки, в които гълъбите мият човки и опашки”. „То” е
наивно желание, жилище на бръмбари, поетичен малък приют за
животни, насекоми, спомени и аромати. Един миг, който отлита, но
оставя следата си. Понякога от стиховете в „Перце от дим” се
появява някаква носталгия в аванс, породена от прииждането на
неизбежното случване. Страхът е породен от мъглата и вятъра, от
болката и тъгата, но винаги, винаги се усеща концентрацията на
надеждата, че той „ще спре и ще се кротне”, че болката ще мине, че
мъглата ще бъде прободена от слънчева игла, а хладната тревога е
безпричинна. После на мястото на страха удобно се настанява
смелостта да разчупиш черупката, за да разцъфнеш отново, като
крехко стебло, за новата пролет. „Перце от дим” е сандъче с поезия,
която понякога самотно пътува: „в ъгъла на купето / мисли, плаче,
сънува/ и си ближе сърцето,/ и сама се лекува.”, но все пак е някак
светла и уютна: „римите ти ми се галят/ и подскачат от вълнение, /
мое хубаво, засмяно/ бъдещо стихотворение.” И тоя пъстър букет,
който оформя, Любовта, Сезоните и Делникът преплитат стъблата си, и
нежно ги увиват, за да не са самотни. Любовта има твърде много
нюанси, но споделена или не, понякога в излишък или неприложима,
винаги е дар, който ще бъде грижовно запазен в куфара със спомени.
(„Толкова приготвено обичане, /ей така – невкусено остава.
/Остаряват хората самички, / а пък любовта се разхищава.”) Делникът
е тук и сега, почти винаги, но не му е позволено да е прозаичен,
сив и скучен, защото е прецеден през една изящна
метафоричност.„Перце от дим” е доказателство на твърдението на
авторката си, че „поезията е нещо, което е при теб, когато ти
трябва... тя е нещо като природен ресурс – великодушно предоставен
на човечеството“. Мария Донева предлага една изящна стихосбирка,
изваяна, смея да кажа до съвършенство, ей така, съвсем естествена,
но майсторски направена. Лека като перце и с много чувство за
хумор, даряваща утехата, че „И това ще мине.”
ЛИДИЯ КИРИЛОВА
Мария Донева, „Перце от дим”, Пловдив: ИК „Жанет 45”, 2012.
П Р И П И С К И
Поезията има корени и тайни сокове я хранят
Херман Мелвил, „Бартълби, писарят / Били Бъд“, прев. Тодор
Петков, София, Критика и хуманизъм, 2013, 16 лв.Двете истории,
разказани от автора на „Моби Дик“, са обединени и раздвоени в общо
книжно тяло. Бартълби е онзи малко странен герой, който винаги
отговаря, че предпочита да НЕ… Били Бъд е историята за съвършения
Моряк хубавец, история за духа. „Критика и хуманизъм“, следвайки
идеята си, че книгите могат да се обединяват в минисерии, се надява
не след дълго да представи на публиката метатекстовете на Жил
Дельоз и Джорджо Агамбен върху Бартълби.
Очакваме ги!
Дарин Тенев, „Отклонения. Опити върху Жак Дерида“, София,
Изток-Запад, 2013, 16 лв.Втората монография на Дарин Тенев се
появява след „Фикция и образ Модели“. Тя стъпва върху мисълта на
Дерида, за да прекоси въпросите за въображението, събитието, дара,
политическото и общността. Това са опити върху деконструкцията,
които познават изключително детайлно текстовете на френския
мислител и така преодоляват (д)ефектите от едно едро и дилетантско
говорене върху Дерида, наложило се в хуманитарситиката ни. Това е
книга, която не само ни показва как може да се чете Дерида, но и
как може да се минава отвъд него, учи ни на опита да се отклоняваме
и да срещаме идното.
Диана Иванова, „Басма и габардин“, Пловдив, Жанет 45, 2013, 9
лв.„Басма и габардин“ е стихосбирка, която не се страхува да се
обърне към миналото, да си припомни ведно детското и болезненото,
да бъде директна и честна при това обръщане назад. Тя отказва да
бъде просто текст, предпочита да следва извивките на тялото, да
усети мириса на втасало брашно, да диша утробно. „Басма и габардин“
гледа смъртта с отворени очи и намира път да изговори
страданието.
-
5
В И Т Р И Н А
Литературен вестник 23-29.10.2013
Дан Лунгу е роден през 1969 г. Той е университетски
преподавател
по социология и най-превежданият съвременен румънски
писател.
Книгите му са преведени на английски, френски, български,
холандски, немски,
италиански, испански, гръцки, полски и унгарски.
Лучан Дан Теодорович е роден през 1975 г. Работи като редактор
в
голямото румънско издателство „Полиром”. Романите му са
отличени
с важни награди и преведени на английски, унгарски,
италиански,
испански и български.
От 23 до 27 октомври в град Яш, Румъния, за първи път ще се
проведе международен фестивал за литература и превод. Надеждите на
организаторите са той да се нареди сред най-значимите културни
събития в Югоизточна Европа. За това, как успяха да положат
основите на едно толкова мащабно събитие с над 200 гости от 17
държави и бюджет от 500 000 евро по време на криза, разговаряме с
писателите Дан Лунгу и Лучан Дан Теодорович. Дан и Лучан, разкажете
ни как ви хрумна идеята да създадете толкова голям фестивал, със
своя оригинална структура, който си поставя за цел да събере на
едно място писатели, преводачи, издатели, журналисти, пищещи за
култура и читатели? Защо избрахте точно тази организационна
формула?Лучан Дан Теодорович: Възможно е на този въпрос аз и Дан да
дадем доста различни отговори, тъй като нашите намерения се
натрупваха с години. Не става дума за някакъв момент, в който да
извикаме „Еврика!“, е, поне аз не си спомням такъв. Може би Дан е
по-вдъхновеният от мен. Достигнахме до тази формула, тази
организация на фестивала, с времето, в процеса на обсъждането на
вероятното му създаване. И понеже и преводачите са също толкова
важни, колкото и писателите: на тях дължим възможността книгите да
заживеят на други езици, а и понеже живеем в източна страна – на
тях дължим и труда, който полагат като литературни агенти, за да
намерят издателства, които да проявят интерес към нашите книги.
Казвам „понеже живеем в източна страна“, тъй като у нас няма
литературни агенти, които да се грижат за румъснките писатели.
Мисля, че същото важи и за България. Но за щастие преводачите
вършат и работата на литературни агенти в своето езиково
пространство.Дан Лунгу: Идеята узря съвсем неочаквано с времето и е
вдъхновена основно от опита ни при участия в международни събития.
Често когато се завръщах от фестивали заедно с Флорин Лазареску и
Лучан Дан Теодорович, ние разпалено обсъждахме реалната
необходимост от подобно събитие с европейски измерения и в Румъния.
Структурата е комбинация от добрите практики, видени при другите, и
като цяло има следните три направления: общуване с публиката,
професионално общуване между всички елементи на литературното поле
и промотиране на румънската литература в чужбина.
Колко литературни фестивала има в Румъния? Кои са най-важните
сред тях? Как си представяте ролята на този нов фестивал? Какви
новости ще предложите? Кои са вашите цели? Лучан Дан Теодорович:
Има няколко малки фестивала. Но до този момент не е съществувал
друг фестивал с подобен обхват. Лично аз много ценя Букурещкия
литературен фестивал. Но пак повтарям, той е малък фестивал, с
десет, може би петнайсет гости. Но е изключително приятен и
елегантен. Ние си поставихме
за цел да направим голям фестивал, подобно на някои други в
Европа. Искахме да създадем фестивал, който да не е просто място за
срещи на писатели с тесен кръг посветени читатели, ами да привлече
нова публика за литературния свят. Искаме да създадем празник, това
е главната ни цел. Да, да направим литературен празник, в който да
участва град Яш.Дан Лунгу: Ако сложим в сметката всички местни
фестивали, то вероятно броят им ще надхвърли стотина. Онези, които
наистина имат тежест в професинален план, са четири или пет на
брой, каквито са „Литературни дни и нощи“, организиран от Съюза на
румънските писатели в Нептун и Букурещкият международнен
литературен фестивал, който е малък и независим, но много добре
организиран фестивал. Новостта, която ние предлагаме, е признанието
към труда на преводачите, диалогът между всички елементи на
издателската верига и много силен акцент на комуникация с
публиката; освен четенията в гимназиите и университетите, по време
на фестивала ние осигуряваме и безплатен транспорт от цялата област
Молдова (плюс Букурещ и Кишинев), а някои от събитията ще бъдат
излъчвани пряко по Националната телевизия. Нов за Румъния е и
обхватът на фестивала, това ще бъде голям фестивал.
Как си осигурихте финансова подкрепа? Не е лесно да поставите
началото на културно събитие във време на криза, как успяхте да
убедите спонсорите на фестивала, че този проект си заслужава да
бъде осъществен? Дан Лунгу: Случихме много подходящ момент, а
именно номинирането на град Яш за културна столица на Европа. И
понеже Яш е известен с богатата си литературна традиция, то на
създаването на такъв фестивал тук се гледа много положително.
Намерихме изключителен поддръжник в лицето на председателя на
окръжния съвет на Яш – Кристиян Адомницей, човек, който навремето
посещаваше и сбирките на алтернативното литературно движение в Яш –
„Клуб 8”. Така по-голямата част от парите идват от страна на
Окръжния съвет на град Яш. А те никак не са малко. Лучан Дан
Теодорович: Окръжният съвет подкрепи фестивала още от самото
начало. Яш е град с богата културна традиция и основно със силно
литературно присъствие. Настоящето отстъпва на миналото. Изглежда
обаче представителите на местните власти са разбрали, че миналото и
историята не са достатъчни, че дори се превръщат в проблем, когато
настоящето не е съизмеримо с тях. И оттук, предполагам, идва и
интересът, с който те се отнесоха към нашия проект.
Колко души участват в организацията на събитието? Как подбрахте
участниците? От кои страни са и приблизително колко гости очаквате?
Дан Лунгу: Броят им зависи от етапите на проекта. Започнахме с екип
от петима души, а сега сме над двайсет, към които се добавят и
осемдесетте доброволци, присъеденили се към нас от най-различни
градове на Румъния. Имаме над 200 поканени гости от 17 страни.
Чуждестранните писатели бяха избирани, като едновременно бяха
зачитани два критерия – качество и достъпност на румънски език, тъй
като държим много на комуникацията с публиката.Лучан Дан
Теодорович: В настоящия момент в организациионния комитет работят
малко повече от десет души. Но ако добавим десетките доброволци,
плюс хората от фирмите, които заедно с нас участват в
организацията, то цифрата нараства значително. На
фестивала ще дойдат писатели, преводачи и издатели от САЩ,
Германия, Франция, Великобритания, Швеция, Италия, Испания,
Австрия, Швейцария, Холандия, Унгария, Норвегия, Полша, Украйна и
разбира се, не на последно място – от България, откъдето с
присъствието си ще ни уважат преводачката Ванина Божикова и
писателят Георги Господинов. Очакваме над 130 участници.
Какви събития ще има по време на фестивала? Кои от тях мислите,
че ще са най-интересни за публиката? Лучан Дан Теодорович: На първо
място и съвсем естествено – четения. Но и множество дискусии,
кръгли маси, в които редом до писателите и издателите ще участват
преводачи; литературни и преводачески конференции, срещи между
ученици и писатели и между студенти и писатели; множество изложби с
литературна тематика, многобройни концерти и др. Вероятно публиката
ще бъде привлечена най-вече от четенията, тъй като идват значими
писатели като носителката на Нобеловата награда за литература Херта
Мюлер, Франсоа Вейерганс, отличен с наградите „Гонкур” и „Рьонодо”,
но и член на Френската академия. Да, списъкът е пълен и
впечатляващ, тъй като всички поканени чуждестранни писатели са
важни имена в световен план, всички са преведени в десетки страни и
в Румъния, разбира се. Но съм сигурен, че публиката ще се зарадва и
на срещата си с поканените румънски писатели – ще дойдат поне 25
големи имена на румънската литература. Много би ми се понравило,
ако публиката дойде и на срещите с преводачите и издателите, тъй
като, както вече казах в началото, те са също толкова важни за
случването на литературата.Дан Лунгу: Имаме много различни видове
събития: срещи с гимназисти и студенти, кръгли маси на
професионална тематика, кръстосани четения (румънски автори и
чуждестранни автори), кинодискусии, концерти, оперни спектакли,
както и специално издание на Панаира на книгата „Букфест” в рамките
на фестивала.
Подготвяте истински празник за любителите на литературата и
културата, с множество литературни и извънлитературни събития, как
мислите, че ще се отрази това на развитието на град Яш – ще се
превърне ли той във важен културен център? Лучан Дан Теодорович: В
това отношение мога да говоря само за надежди. През последните
години Яш се опитва да си възвърне някогашната слава на „културна
столица на Румъния“. Тук от две десетилетия работи най-влиятелното
румънско издателство „Полиром”. В града имаме Национален театър,
който се разви изключително много през последните години заедно с
Операта. Не мога да говоря за писателите от Яш, защото би било
нескромно поради факта, че ние сме част от тях. Но цялата
съвкупност от фактори показва, че Яш може отново да стане онова,
което е бил някога. И ние се надяваме Фестивалът за литература и
превод да изиграе важна роля за това възраждане. Дан Лунгу: В
национален план Международният фестивал за литература и превод е
най-големият литератрен фестивал. Поставяме си за цел в рамките на
няколко негови издания да се наредим сред най-важните подобни
събития в Европа, като по този начин Яш се превърне в познато на
всички име от културната география на континента. Също така се
надявам с натрупаната от фестивала инерция да се опитаме да развием
поредица от творчески резиденции за преводачи и
A B R O A D
Как се прави фестивал по време на кризаРазговор с румънските
писатели Дан Лунгу и Лучан Дан Теодорович специално за ЛВ
на стр. 7
„Атика в България“, съст. Клео Протохристова, ПУ „Паисий
Хилендарски“, Пловдив, 2013, 318 с.Текстовете, включени в този
сборник, са представителна част от резултатите на проучванията по
съвместния проект на катедра „Класическа филология“ в СУ и катедра
„История на литературата и сравнително литературознание“ на ПУ на
тема: „Документиране и изследване на рецепцията на античната драма
в България“. Сред авторите са Оливър Таплин, Лорна Хардуик, Клео
Протохристова, Младен Влашки, Светла Черпокова, Невена Панова,
Йоана Сиракова и др.
„Тристан и Изолда“, прев. Паисий Христов, София, Изток-Запад,
2013, 15 лв.От романтизма до наши дни писатели, композитори,
драматурзи и филмови творци се вдъхновяват от мита за Тристан и
Изолда, за да кажат нещо съществено за своето време. Публикуваните
тук за пръв път на български език най-ранни творби за Тристан и
Изолда са писани във Франция през втората половина на ХІІ век. Те
свидетелстват за първите литературни трактовки на историята за
Тристан и Изолда. Явяват се също представители на първото поколение
куртоазни романи и куртоазни новели. Те слагат началото на богата
литературна продукция през ХІІІ и ХІV век на тази тема в цяла
Западна Европа. Така се ражда митът за Тристан и Изолда.
Ларш Собю Кристенсен, „Бийтълс 2: Олово”, превод Анюта Качева,
изд. Весела Люцканова, София, 2013, 14 лв.„Полубрат” е
най-известният роман на норвежкия писател (норвежка награда
„Браге“, награда на Северния съвет и номинация за Нобел), но както
сам признава, книгата нямало да се появи, ако преди това не е бил
написал „Бийтълс”. „Олово” или „Бийтълс 2”, продължението на
романа, излиза тридесет години по-късно. „Едно изстрадано лично от
автора поетично изображение на седемдесетте години в Осло, където
всичко се променя”, пише на корицата преводачката и
допълва:„единствено трогателната, чуплива вътрешна красота остава
постоянна величина”. Предстои на български да се появи и третата
част „Погребението”. А онези, които са пропуснали „Моделът” и
„Изплъзна ми се от езика”, да побързат.
-
6
Н А Ф О К У С
Литературен вестник 23-29.10.2013
Божана Апостолова отдавна е известна и като издателка, и като
авторка. Чрез издателската си къща „Жанет 45“ от 1989 г. насам тя
издава и активно подкрепя българската литература, в това число и
детската литература, която в момента до голяма степен е оставена
сама на себе си, далече от вниманието на критиците. Някои от
най-интересните и различни съвременни детски книжки са издадени
именно от „Жанет 45“: както по отношение на другите жанрове, така и
тук издателството води последователна битка за високо качество.Като
авторка Божана Апостолова е по всяка вероятност по-известна на
читателите на този вестник с прозата и поезията си, с „Делнична
библия” и „Кръстопът без пътища”, с „Възел” и „Беше ли любов”, но
тя създава и прекрасни детски приказки. Най-новите й произведения в
тази област са плод на „съавторство“ с внучката й, малката Божана,
която е и тяхна героиня. От това съавторство се ражда първата
българска детска поредица от този тип, толкова популярен по света,
където писател и художник участват
равностойно в пресъздаването на един и същ герой (или герои),
чиито винаги нови и пълни с изненади приключения са проследявани от
една книжка в друга. В миналото е имало поредици, с които са
израснали родителите на родителите ни и които са може би
незаслужено забравени – като например цикъла „Приключенията на Жари
и Морското момиче” на Емил Коралов. Освен че адресатът на цикъла на
Коралов са по-скоро юношите, липсва и специфичната симбиоза между
текст, илюстрация и оформление. В случая прекрасните, изпълнени с
вълшебна мечтателност илюстрации са дело на Костадин
Костадинов.Приключенията на малката Божана притежават същия
съвременен и заедно с това магичен дух, който може да се усети и в
предишните детски произведения на Божана Апостолова – „Човекът с
небето“ и „Чудото на сензорите“. Това са приказки, интересни за
малки и големи, ярко илюстрирани, полиграфически безупречни. Те
въвличат читателя в невероятни ситуации, провокират задаването на
въпроси, създаването на нови понятия и развиването на
въображението. Както казва Бухалът от „Малката Божана в нощта на
чудесата“, „...да четеш, да мислиш и да знаеш са най-хубавите неща
в
света“. Това, вярвам, е кредото не само на този герой от
приказката, а и на самата авторка, която е превърнала това кредо в
цел на цялата поредица – да събуди у децата любовта към четенето и
онова, което върви заедно с него – учудване,
размишление, разбиране, знание, любов – и всичко това без за миг
да се забрави забавлението, без което магията на тази поредица няма
как да се случи.До този момент са излезли пет книжки от поредицата
(плюс едно допълнение, за което ще стане дума след малко), като тя,
типично за жанра си, е отворена и потенциално би могла да продължи
– реалната малка Божана ще расте, но книжната завинаги ще остане
дете в света на приказките! Във всяка от книжките се променя
мястото, времето от денонощието, срещите и героите, които се
изпречват пред малката Божана, настроението. Настроението,
различните състояния на човека, емоциите са също така сред темите –
страхът и куражът, самотата и това да си с друг, тъгата и смехът,
любовта, съчувствието. Така например в първата книжка от поредицата
„Малката Божана в нощта на чудесата“ героинята преживява едно
мистично пътуване през различни измерения, от което малкият читател
може да научи най-различни неща –от дребни и интересни факти до
идеи за това как помагайки на себе си, помагаме и на другите, или
за това, че парите не са интересни сами по себе си и няма смисъл
човек да фиксира вниманието си върху тях (бонбоните са къде
по-ценни), или пък, че „Страхът е най-големият враг на
човека“.Основната тема във втората книжка „Малката Божана в деня на
боклуците“ е на пръв поглед малко странна за детска приказка. Но
още на първите страници става ясно, че има как да се разкажат много
интересни приказки тъкмо за боклуци. Както и в другите книжки от
поредицата, приказката редува забавни информацийки от сорта на това
как изглеждат гугутките и чучулигите с въпроси, които създават
понятия (какво е и какво може да се нарече боклук), като успоредно
с това се въвеждат важни теми за развитието на едно младо съзнание:
старост, бедност, разбирателство, тленност, приятелство, смърт,
суета, алчност, красота и нали все пак е „Малката Божана в деня на
боклуците“ – рециклиране.
Макар петте книжки да излизат в бърза последователност само за
две години, като първата се появява едва през 2012 г., това не
пречи малката Божана да има сериозно количество последователи.
Доказателство за този успех е специалната шеста книжка за малката
Божана „Деца дописват „Малката Божана“ (със съставител Екатерина
Йосифова). Тя се състои изцяло от изпратени в издателството идеи и
разкази за нови приключения на героинята от множеството малки
почитатели на поредицата.Във времена, когато децата са залети и
пасивно попиват аудио-визуални
забавления с неясни ценности, било то от телевизор или от
компютър, книжките за малката Божана предлагат алтернатива, която
пленява окото, но също така и ума. Поредицата преподава ценности,
събужда любопитството, стимулира въображението, подтиква към
A л т е р н а т и в а , ко я т о п ле н я в а и о ко т о , и у м
а
задаването на въпроси. А задаването на въпроси е не само важно
за развитието на един ум, то е и това, което ни прави хора. Ако
казаното дотук не ви е достатъчно да вземете решение при избирането
на подарък за дете, внуче, племенник, братче или сестриче, то
тогава следващия път, когато се намирате в книжарница, вземете
някоя книжка от поредицата, за да я разлистите и сигурен съм, че тя
от пръв поглед ще заговори сама за себе си.
НИКОЛА МАРИНОВ
Божана Апостолова. Нарисува Костадин Костадинов. „Малката Божана
в нощта на чудесата”. Пловдив, „Жанет 45”, 2012; „Малката Божана в
деня на боклуците”, пак там, 2012; „Малката Божана в подводния
свят”, пак там, 2013; „Малката Божана в магазин за смехорийки”, пак
там, 2013, „Малката Божана и чудовището Тъмп”, пак там, 2013.
Рубриката се поддържа с финансовата подкрепа на Национален фонд
„Култура”.
-
7Литературен вестник 23-29.10.2013
културни посредници, така че Яш да получи важна роля в
промотирането на литературата ни в чужбина, което да се явява като
допълнение към образа му на важен издателски цент
