- 1 -БЪЛГАРСКИ ИМЕНА С ПРЕДПОЛАГАЕМ ПРАБЪЛГАРСКИ ПРОИЗХОД

Живко Войников 1). Азмар – българско име от турски данъчен регистър от 16 в. (вдовицата на Азмара от

махала Катани, Солун). Асмара, Азмара - старинно женско име от Македония, доскоро срещащо се като живо име (Асмара Рачева). В разговорната реч, Асмара се съкращава на Мара. Според В.Стоянов в основата е пущунското azmār – хитър. (ВС-КПАБ,стр.219) Вероятно в основата е название означаващо умен. В пехлеви оšmār – смятащ, разчет, изчисление, персийски āmār, āsārā, šomar – сметка, изчисление, от mar, marra – сметка, число, пущунски šumar, хинди-урду, кашмирски shumār – изчисление, сметка. В иранските езици коренът *hmar означава помня, в авестийски (š)mar, средноперсийски `šmyr, партянски, сгодийски `šm'r, хорезмийски *hišmara хотаносакски sūmār, кушанобактрийски aumaro – помня, смятам, пущунски cymra – колко, осетински дигорски fæsmard – помня (за числа), кюрдски ajmar – сметка. (Сh-DIV) В чувашки sum означава също смятам.

2). Андон – българско име, Андо – форма използвана в 16 в., Андомир – бълг.име записано в

турски данъчен регистър от 1576 г., като жител на с.Превала до гр.Враца.(ЙЗ-БИ,стр.12),(ВС-КПАБ,стр.201). Смятат се за варианти на християнското име Антон. Традиционно на Антоновден (17.01) в България се почитат ковачите и ковашкия занаят, железарите и налбантите (подковачите на коне). В тох.(б) eñcuwo, iñcuwo, тох.(а) ancu, answe – желязо, стомана, изобщо метал, прототохарското *antu – метал. (DA-DT-b) В иранските езици, в ягнобски ohan, кюрдски hesin, пущунски a'hun, талишки osyn, персийски ahän, язгулемски еhên, рушански, хуфски ānin, сариколски ahan – желязо. (VS-ETD) В осетински æfsæn – желязо, ændon е стомана и се посочват от В.Абаев като сигурна тохаро-осетинска аналогия. Предполага далечна връзка с хетското and, hand – закалявам. Думата е заимствана в средновековния персийски. М.Поло посочва че в Персия наричали стоманата „andonik”. (БЛ-ККМ,стр.116-117) Думата се открива и при поволжките угрофини, вероятна волжкобългарска заемка, удмурски andan, коми jendon, jemtan - стомана. Също в чеченски ondun, ингушки onde – стоманен. (ВА-С-1,стр.157) Пример за наслагването на прабългароаланското Андон с християнското Антон в народната традиция. Пряко доказателство за това е откритото аланско име Ανδάνακος, (Анданакос) от Книпович, в надпис от Танаис (Боспорското царство). Фасмер го свързва с осетниското ændon, andon – стомана. При осетинците Андо е мъжко лично име. (ЗГ-ОФЛИ) При чувашите Антей. (ЧАЯ)

3). Анко, Аньо, Анчо, Ане, Ано, Аначко – българско мъжко име, познато от 11 в. Й.Заимов

извежда името от Ангел, като умалителна форма. (ЙЗ-БИ,стр.12-13) Но откриваме аналогични форми при чувашите: Анак, Анаккай, Анаккей, Анач, Аначчи, Анеккей, Анкас, Анкей, Анчар, Анчăк, Анчуш, а при осетинците – Айнег. (ЧАЯ),(ЗГ-ОФЛИ) Името е познато при партяните като Анак. Така се нарича бащата на арменския християнски мъченик св.Григорий Просветител, който е от партянски поризход. Така че най-вероятно имаме прабългарско по произход име. Вероятна етимология: от древноиндоиранското *anīka – преден, предна част, лице, авестийски anika, древноперсийски ang, средноперсийски anīg – предна част, лице, кюрдски ani, пущунски anānga, осетински nыx/nix – лице, чело, в хотаносакски īna – преден, В тох.(б) ant – напред, ante – чело, antse – рамо, предна част на тялото. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-1,стр.171-172),(L-IAIL),(DA-DT-b) В келтските езици, съответно в староирландски enech, староуелски enep – лице. (EDGL) Или името Анак е означавало преден, челен, начален. (вж. Анагай)

4). Алипи – българско име, Й.Заимов го обяснява като произлязло от гръцки а-липос

„безгрижен”. (ЙЗ-БИ,стр.12) Интересно е че при чувашите се среща същото име Алип, вероятно свързано с тюркското alp/alyb – великан, митичен герой, полубог, в чувашки ulăp/olăp, в турски, узбекски, киргизки, караимски, каракалпакски alp, татарски, казахски, шорски, якутски alīp. Свързва се с монголски alba, калмикски alwэ, alwn, бурятски, халха-монголски alba – насилие, принуда, монголски alban – служещ, задължение. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.276) В ирландски ilbhinn – скалиста

- 2 -планина. (EDGL) В английски alp означава планина, високо място. Думата е от келтски произход, дала името на планината Алпи. Виждаме интересен ностратически паралел с тюркското алп – висок, великан.

5). Асен – българско, неславянско име. Обикновенно се разглежда като куманско по

произход. При куманите се е срещало името Осен, Асин съхранено в Лаврентиевската летопис (Русия). Но се открива и като аланско, сарматско име в Боспорското царство – Ασανού (Асан). Показва пряка връзка с тох.(б) asam, asnke, тох.(а) āsānik, хотаносакското asana – достоен, благороден, yasa – чест, aise – сила, мощ и осетински æss – истина, правда, дало и самоназванието аси – правдиви, честни, достойни. В санскрит assanna – свиден, скъп, близък, āsāna – богат, господар, староиндийски īśāná – владетел. При балкарците ësеn означава благородник. В.Стоянов е посочил и формата Асьо, производна на Асен. (ВС-КПАБ,стр.203) Виж също женските форми Ася, Асенка. Аналогично при осетинците се среща мъжкото име Аса, Асан, Асанæ, Ассо, Асах, Асаго, женски имена Асанæ, Асси, Асæ. (ЗГ-ОФЛИ),(МЦ-СПИ) При чувашите се среща като Аçентей, Аснай, Ăсай, Ăсайăн. (ЧАЯ)

Въпросът за произхода на Асеневци е твърде дискусионен. Склонен съм да приема хипотезата на В.Златарски че родът произлиза от българизирани кумани. Интерес представлява и податката от Бориловия Синодик където Асен е наречен: „На царя Йоан Асен Белгун, който освободи българския род от гръцко робство, вечна му памет”. Белгун се тълкува като тюркско, куманско име, означавало знаещ. Но в руски откриваме думата бельгун – блатна сова Strix brachyotus, според Фасмер с неизяснен произход. Вероятно произлиза от представата че совата, респ.бухала се свързват с мъдростта. Така или иначе името Асен има древни предтюркски корени и е останало от индоевропейското предтюркско минало на загадъчните русокоси и синеоки половци-кумани.

6). Ахрин – българско име от турски данъчен регистър („Крайо син на Ахрин” от софийското

село Локоштица. Хасове и тимари от Софийско и Самоковско 1451-1481 г.) Според В.Стоянов, който преполага печенего-кумански произход, името е свързано с арбаското ahir – последен, краен, респ.последно родено дете. (ВС-КПАБ,стр.220-221) Все пак е твърде рано да търсим арабско влияние. Възможно е да се касае за прабългарско по произход име. В осетински иронски ахоrыn, дигорски хuаræn – цвят, окраска. Произлиза от съхранилото се в дигорски хuаrun (хwаrun) – оцветявам. (ВА-С-1,стр.91) В пущунски axorel – оцветен, хотаносакски hvāraka – шарен, рисуван. Като изходно Абаев посочва древноиранското hwar, согдийското xwar – оцветен в тъмно, боядисан. (ВА-С-4,стр.252) В тох.(б) korosāna, хотаносакски gorocanā - ярко жълт, също в тох.(б) har, haranma, хотаносакски haraka – перла, блясък. (DA-DT-b) В санскритски hiāran·ya, haāri – скъпоценност, блясък, злато, hari, hir - жълт. (L-IAIL). Вероятно Ахрин е означавало ярък, блестящ.

7). Аце, Ацев, Ацинов – българско име, Ацо – име посочено от В.Д`Амико, като донесено от

Алцековите българи. В надписите от Боспорското царство е фиксирано аланското име Αζιαγος (Ациаг, Æцæг), дало съвр.осетинско Атег, Атце, Атцын, Аца, Ацатæ. (ЗГ-ОФЛИ) Произходът е ясен алански. В „Епоса за нартите” едни от главните герои се нарича Ацамаз. В основа е осетинското uacæ (уацæ), æcæg – божествен, истински, правдив и xuæcauæ – бог, аналогично на прабългарското хуца, хца, аварското уца – бог (П.Добрев). Също в чувашки huşа – стопанин. Това са аланските форми на авестийското jaz, jazat, jazd, jazdan – бог, божествен пратеник. Също в епоса се споменава вълшебната, „божестнета” чаша Ацамонг, от аца – божествен и монг – чаша. (по Ю.А.Дзиццойты - „Нарты и их соседи”)

8). Ашкан, Ашкано, Аксан – българско име от турски данъчен регистър от Търново, 1516–

1517 г. (по-малко вероятно разчитане като Акшатоз или Акшаюз). (Мутафова, К. Старопрестолният Търнов в османотурската книжнина. В.Т., 2002 г.) Според Красимира Мутафова, позоваваща се на Стефан Илчев, Аксан идва от Асен или Аксенти. Аксенти пък е производно от Авксенти или Авксентий “който се увеличава”. Името било рядко срещано в Западна България. За името Акшано авторката предлага връзка с османотурското от персисйки произход akşam „вечер”.

Известно е, че около 530 г. във византийската армия на Велизарий в Персия имало отряд от 600 конници, които били предвождани от „масагетите” Симмас (Σίμμας) и Аскан (Άσκάν). Във

- 3 -връзка с името на „масагета” Аскан твърде интересна е записаната в град Прилеп фамилия Ашканов, което показва че изходното име е било най-вероятно Ашкан. (ПГ-СССКБА) Според Ото Менхен-Хелфен името Аскан се превежда като „аски кан” – аски владетел, кан на асите. (ОМХ-МГ,стр.484)

При осетинците се среща името Аскер, при чувашите – Аска, Аскар, Аскул. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Твърде вероятно имаме съхранило се лично име от прабългарски поризход. Ал Бируни посочва хоремзийски владетели, чиито имена запоочват с корена Ашк, Аскахамук (Аскаджамук), Аскахвар (Аскаджавар). Б.Вайнерг посочва името Аскацвар носено от двама владетели, известни по нумизматични данни и посочва че то отговаря на посоченото от Бируни Аскахвар или Аскаджавар. Аскацвар носи двойното има Аскацвар-Чеган, а в монетите си използва тагма подобна на ефталитските от Чаганинан, поради което Вайнберг мисли че родът му произлиза от ефталитското владение Чаганиан. А според Ал Бируни, династията на хоремзийските владетели произлиза от митичния Ашк, син на Сйявуш. (БВ-МДХ,стр.81,82,85-86) Етимологични паралели:

а). Ашк – висок, голям, в согдийски ’skycyk (æskēčīk) – голям, висок, ’sk’tr (æskātær) – големец, ’škwrδ (æškurth) – тежък, сериозен, осетински дигорски as – размер, авестийски аš – много, голям, притежаващ в изобилие, напр. аšhunara – с голямо достойнство, многодостоени. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-1,стр.247) Напр. римските географи, отбелязват в Средна Азия планината Аскатанка (Ascantancas Mons) отговаряща на птолемеевия Имеон (Тяншан-Памир-Фергански хребет), от аšk – висок и вероятно тох.(б) tsank.r – планински връх, ts.nkarwa – планински върхове.

б). Ашк – господар, владетел, в согдийски ’xš’wn (æxšāwæn) – правило, закон, управление, ’xš’wnδ’r (æxšāwænδār), ’xšywny (æxšēwænē) – владетел, както и в осетински дигорски æхsijnæ, иронски æхsin – господарка, княгиня, в авестийски xšaya, хотаносакски, ssaua, кушанобактрийски saya – власт, господар, партянски axšēnd – княз. Според Абаев унгарското asszony – госхожа е древна аланска замека, от същият произход е и името на аланската княгиня Ахшен, станала съпруга на арменски владетел. В коми öksi, удмуртски äksey – княз, е също скитска или сарматска заемка. (ВА-С-4,стр.236)

9). Баго, Баге, Баган, Багал, Багандино – български имена, Багъров(и) – фамилно име. (ЙЗ-БИ,стр.14) Аналогично при осетинците има мъжки имена Бага, Багке, Багус, Багъеу, Багъул, Багърат, Багъæра, Багир. (ЗГ-ОФЛИ) Името Bagra е носено от хоремзийски владетел, от 3 в. (династията на Афригидите). (МЦ-СПИ) При чувашите Багильда. (ЧАЯ) В.Стоянов свързва етимологията на българските имена с тюркското bağan – недоносче, пометнато дете, нещо което не мога да се приеме за логично. (ВС-КПАБ,стр.224)

а). Баго – силен, войн: Вероятна връзка с осетински дигорски bаjgъul – телохранител, boga – сила, bogal, bogalæg – силен човек, борец, респ.прабългарската титла багаин – войн.

б). Баго – щаслив, богопомазан, божествен. Индоиранският корен *bhaga означава благосъстояние, удача, щаслива съдба, бог. Бог е вторично значение възникнало от смисловата връзка „добро-божество”. В авестийски, мидийски, староперсийски baga, партянски baγ, согдийски b`γ (bāγ), кушанобактрийски bagо – щастие, бог. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-2,стр.48-49) Според Цагараев, осетинското име Бага е производно на скитското Βαγης - божествен от baga – бог. (МЦ-СПИ)

10). Бадо, Бадоко, Бадък, Бадол, Бадал, Бадел, Бадил, Бадул – бълг.имена от 14-16 в.,

съвр.фамилия Бадалов(и), Бадина, Бадинка – бълг.женски имена. Й.Заимов го обяснява с бод, боде, „да боде с поглед” което е напълно несъстоятелно. (ЙЗ-БИ,стр.14-15) Аналогично име има и в осетински Бадилат, Бадалтæ – Бадалови, Бадо, Бадай, Баде, Бадей, Бадели, Бадима – осетински мъжки имена, Бади, Бадикка – осетински женски имена. (ЗГ-ОФЛИ) При чувашите Бадула – мъжко лично име. Етимологията е свързана с осетинското badæg – стоящ, отстоявящ, засвидетелствано в скито-сарматското име от Олвия - Βάδαγος (Бадаг), производно на глагола badыn/badun – стоя, пребивавам. Според Милер и Абаев, в основата е аланското *ba-od, аналогично на древноиранското *upa-xad, санскритското *upa-sad – да седна, да пребивавам, с преход „up-b” и изпдане на „х”. (ВА-С-1,стр.230-231) Така че Бадо е прабългарския аналог на Стоян. Друга вероятност е връзка с персийското bā-dil – храбрец. (DDSA)

- 4 -11). Базо, Базмен – български имена фигуриращи в турски документ (войнушки дефтер) от 16

в. (ВС-КПАБ,стр.221-222) Според В.Стоянов една от вероятните етимологии е иранското *baz – ръка. Аз също смятам така, предвид съществуването на аналогичното осетинско име Базо, Базе, База. (ЗГ-ОФЛИ) Bazyk е име на алански вожд от 1 в. и означава „със слини плущи или ръце” от ос. bazыg/bazug, общоирански bazu – ръка, плещи. (МЦ-СПИ) В осетински иронски bazыg, дигорски bazug - ръка. В санскрит bāhuā, bhuja, bāhú, протоиндоирански bhahjuhu, палийски bāha, bāhāva, авестийски bazu, хотаносакски bāysua, кюрдски bazik, пущунски и персийски bazu, шугнански bozi, язгулемски bazar, сариколски vuzg, калашки bazo, искашимски, кховарски, хинду-урду bazu, кашмирски busu, busun – ръка, в тох.(б) poko – ръка, paci - десен. В санскрит bāhv-ojas, авестийски bāzuš.aojah – със силна ръка. (L-IAIL),(DA-DT-b) В ирландски bas, бретонски boz, *bosta – ръка. (EDGL) Така че Базо означава да е сръчен. Вж. също българското бъзикам – пипам, но според БЕР и турцизъм от ирански произход от турското baziklamak - пипам. (БЕР-1,стр.98)

12). Байо, Байчин – български имена, дали фамилията Байчев. Етимологията е иранска. В

надпис от Пантикапей, Фасмер посочва аланското име Σφαρόβαις, като го свързва със староперсийското vayaspāra – преследващ. Но може да посочим и друга, сходна семантика. От осетинското spar – настъпвам, завладявам, или староперсийското *spara – щит и авестийското bay – заплашващ, нападаш. В санскрит bhayi , авестийски băўiia-ka-, протоиндоирански bhaiH, хотаносакски baya, персийски bīm - страх. (L-IAIL) В осетински иронски bajsыn, дигорски bajsun – грабя, отнемам, bаjst – завоюване, военна плячка. (ОРС),(ДРС) А Байс, Байца са осетински мъжки имена. (ЗГ-ОФЛИ) Иранското бай е аналог на славянското бой, а Байчин е прабългарски аналог на Бойко.

13). Бако, Бака, Баке, Бакил, Бакой, Бакно, Бакун, Бакота, Бакул, Бакаро – разпространено

българско име, засвидетелствано в турски данъчни регистри от 16 в. Днес се среща като фамилни имена Баков(и), Бакоев(и). В.Стоянов посочва пущунското име Bako, свързано с думата bāko – старши брат. (ВС-КПАБ,стр.255) При осетинците се срещат аналогичните мъжки имена Бакар, Баккуыл, фамилното име Бакотæ - Бакоеви, Бакови. При чувашите – Баккай, Баккиш, Баккы, Бакшей. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) В български се среща също думата бако, бачо – старши брат, обръщение към по-голям по възраст. Във вахански bakšt – девер, брат на съпруга. (И,СК-ЭСВЯ,стр.92)

14). Бало, Балой, Балай, Балан, Балал – българиски имена. (ЙЗ-БИ,стр15-16) Аналогични

осетински имена са Бала, Бало. (ЗГ-ОФЛИ) Вероятно връзка с общоиндоиранското *bal – войска, военна сила, както смята М.Цагараев, или с тохарското *bal, balanma – издигнат, силен, голям. (МЦ-СПИ),(DA-DT-b)

15). Балдьо – българско име. В писмо №19 на цариградският патриарх Антоний Студит (974-

980 г.) се съобщава че около 975 г. българското въстание предвождано от „Балдю (Βαλδου) и синовете му” са разбити при крепостта Езеро (с неустановено местоположение, но най-вероятно в Южна Македония). (АС-БЦС-1,стр.330-331) В надписите от Боспорското царство има аланско име Βαλοδίσ (Балодис), във връзка с общоиндоиранското *bal – войска, осетински иронски balкъоn – пълководец, balc – военен поход, дигорски bаldzо – военен поход, отряд, bаldzоn – участник в поход, bаlхоn - предводител. В санскрит bala, ягнобски bulak, пущунски bluk, кюрдски bêluk, нуристански baluk, калашки, кховарски bo, кашмирски bēli, кавказки аварски bo – много хора, опълчение, войскови отряд, хинди-урду pul - народ, раджастхански bhēgata – простолюдие, беднота. (ОРС),(ДРС),(VS-ETD)

16). Бано, Баньо, Банов – български неславянски имена. В надпис от Пантикапей, Латишев

открива аланското име Βάνος (Банос), като го свързва със санскритското bhanū, староиранското и авестийско *bānu, алански ban, осетинското bon – ден. Името Артабан, носено от няколко партянски владетели означава божествена светлина, божествен блясък. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-2,стр.157) Също в ирландски bаn, bön – светъл. (EDGL) Аланското ban е наследено в съвр.балкарско man –

- 5 -ден, с типичния за тюрк.езици преход „b-m”, напр.Балкар-Малкар. (ВА-С-1,стр.265-266) Така че Бано е най-вероятно, прабългарския синоним на Деньо, Денчо.

17). Барак – българско име от турски данъчен регистър („Неми син на Барак” с.Беренде

Радомирско). Името и сравнително често срещано като съвр.фамилия Барак(ов). Барек(ов) – бълг.фамилно име. Според Й.Заимов произлизало от турската дума „барак” – вид куче с гъста козина. (ЙЗ-БИ,стр.373) Спорид В.Стоянов името е проникнало с куманите, предвид селото Беренде и руският етноним на част от куманите – берендеи (бродници). Името е фиксирано в Унгария – Barag (1521 г.) и в Русия – Баракъ (1183 г.) и е свързано с куманите. В.Стоянов не изяснява етимологията му но посочва че се среща при пущунскиото племе „баракзаи” което в превод означава „синове на Барак”. (ВС-КПАБ,стр.213-214) Името е с безусловна иранска етимология, независимо че е било разпространено и сред куманите: древноирански и средноперсийски bāraka, партянски bārag, согдийски βārāk, хоремзийски βārjyk, кушанобактрийски βārg, хотаносакски bārgуа, язгулемски varag, искашимски vruk, осетински bаræg – конник, изкусен ездач. В основата на понятието е общоиранското *bār – тежест, товар, т.е. животно носещо товар. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-2,стр.101.102) Разбира се Барак е най-вероятно иранизъм с кумански произход в български, но формата Барек(ов) показва явен паралел с осетинската форма и може да е с по-стар, прабългарски произход. В осетински се среща мъжкото име Барæг. (ЗГ-ОФЛИ) А при чувашите – Бараккей, Варак. (ЧАЯ) Барак е и аланско име със значение конник, изкусен ездач. (МЦ-СПИ)

18). Бато, Батой, Батай, Бате, Батико, Батил, Батих, Батур – български мъжки имена,

Бата, Батина, Батуна – български женски имена. Аналогично Бат, Бата, Батай, Батæхъо, Батæр, Батыр – осет.мъжки имена, Батаг (Bætæg) е герой от Нартския епос, Баттæ – осетинско женско име. (ЙЗ-БИ,стр19),(ЗГ-ОФЛИ),(МЦ-СПИ) При чувашите Батак, Баттăрша, Батти, Баттукки – мъжки имена. (ЧАЯ) Етимологията е свързана вероятно с иранското *pat – старши, почитан, вожд. (вж. бат)

19). Бацо – българско и осетинско име, Баца, Бацина – бълг.женски имена, Бацæ, Бацинæт –

осет.женски имена, Баца, Баци, Баццу – осет.мъжки имена. (ЗГ-ОФЛИ) В надписите от Боспорското царство, се открива аланското име Βαζοσ (Базос, Бацос). Вероятно отразява аланското (осетинското) bæz – тлъст, дебел, голям, осет.дигорски bаzgin – силен, здрав, набит човек, означава и дебела греда, иронски bæzdžыn – дебел, охранен, плътен, bаzаjыn – израствам, наддавам. (ДРС),(ИРС) Абаев посочва древноиндийското bahu, bahula – дебел, голям, праиранското bazu, авестийски bāzah - размер, авестийски dэbaz – тлъст, белуджи baz, вахански baj, хотаносакски bayzga, персийски ämbuh, пущунски amboh, гилянски ambês, сариколски divez, язгулемски dэvuz, кховарски bosk – тлъст, дебел, голям, ягнобски, язгулемски, персийски, шугнански, персийски bas, кюрдски bes – достатъчно, много. (ВА-С-1,стр.257),(ИС,К-ЭСВЯ,стр.91) Аналогична е българската диалектна дума баца – едра, дебела жена, дебел човек, диал.(Хасковско). (ТТ-ДХР)

20). Биляна, Било – български, неславянски имена. Това женско българско име е възпято в

известната народна песен „Биляна платно белеше, на Охридското езеро”. Според В.Стоянов произлизат от тюркското bil – зная, знаещ. (ВС-КПАБ стр.235) При осетинците Била, Билар – мъжки имена, Билахан – женско име. (ЗГ-ОФЛИ) Но може да посочим по-вероятен индоирански произход. В индийският диалект маратхи се сраща аналогичното bilyana – диамант, хинди-урду bijjū, baijantī – диамант, урду bāl, billaur, bilaur, bilorī, хинди bāl, bālа, bulwānā, bulānā, bulūgh, бенгалски bālighadŏi, персийски bulūr, bolloor, balхaš, пущунски paja`h – стъкло, кристал, белуджи bylbyləg – блясък, кристал. Названието Бадахшан – област в Согдиана известна в древността с находищата си на лазурит, е известна в древноста и средновековието като Balaхšan, което някои свързват balas, balaš – кристал, скъпоценен камък. Индоиранските форми са заети и в китайски - bōli – стъкло, кристал, от санскритското sphaţika, през палийски phalīka – стъкло, кристал, съотв. и в тунгусоманджурски boli, също през протомонголски bōlur, бурятски bular – кристал, навлиза в тунгусоманчжурски bolosu – кристал. (ССТМЯ-1,стр.92-93) Така че в основата

- 6 -на Биляна, може да стои индоиранско понятие означаващо кристал, скъпоценен камък. От персийски е заето в латински balascius, френски balais, руски балас – скъпоценен камък.

21). Битош, Бито – български имена. В Боспорското царство е съществувало аланско име

Βίτου (Битой), сега в осетински Битатæ – Битаеви, Бите, Биту, Быта, Бытти – осет.мъжки имена. (ЗГ-ОФЛИ) Вероятно значение - израстващ, в согдийски bwtt, b`t (bīt), пехлеви būdan, съвр.персийски bidan – израстващ, ръст. От древноиранското būti, авестийското bauati – съществува, битие, да бъде, да израстне. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-2,стр.128-131,135)

22). Босо, Босота, Босул, Босьо, Боцо, Боце, Боцил, Боцал, Боцел, Боцко – български имена.

(ЙЗ-БИ,стр.41-42) Аналогично при осетинците Боса, Босио, Боци, Боцъи – мъжки имена. Вероятно са във връзка с иронското bыc, дигорското boc – нежен, скъп, вариант на корена *buz – благодарност (вж.името Бузан). В авестийски bušti – удоволствие. От същият корен е и осетинското bыstæ, bostæ, bыctæ – капризнича, глезя се. (ВА-С-1,стр.268-269,274)

23). Бостин – българско име от турските данъчни регистри (Бостин Йорги, град Серес, 1473–

1520 г.). Около 1467 г. в османски регистър в Дебърско е записано село Бостово, чието местоположение днес не може да се установи с точност. Известни са алано-сарматските имена Бостак (Βόστακος), от 1 в., Бостагон (Βοστάγων) от 2 в. и Βαστα (Баста), открити върху надписи от Боспорското царство. Най-вероятно към същата група алано-сарматски имена спада и отразеното в османски документ име Бостани, което едва ли идва от бостан, а всъщност е едно от много български мъжки имена, съдържащи суфикса -ан – Бост + -ан. Още по-близко до скито-сарматското Бостак/Бостакон е чувашкото мъжко име Постак (в чувашкия език началните съгласни се обеззвучават) и явно то има същия произход като нашето Бостин. (ПГ-СССКБА) В сариколскотои bōt'a, гилянски bеz, персийски bast, кашмирски baĩs, пущунски vaz, белуджи botk – открит, кашмирски bôchu – свободен. Но може да посочим и паралел с осетенското bæstæ – страна, край, свят, открито място, Произлиза от древноиранското upasta – лоно, място, местообитание. Според Абаев името Βόστακος произлиза от алано-сарматското (осетинското) bæst+ag – местен, респ.земляк, сродник. (ВА-С-1,стр.254-255)

24). Бюзюрк – българско име от турски данъчен регистър. В.Стоянов го свързва с

персийското bozorg, пущунското buzurg – голям, силен, велик, почитан, старши. (ВС-КПАБ,стр.244) От *boz/buz – масивен, едър, голям и urga - сила.

25). Васар – българско име от турски данъчен регистър (Стою Васар, от село Малощица,

днес Малошийца, Гоцеделчевско, 1473–1520 г.) и Басарина (вдовица Басарина, град Солун, началото на 16 век). Валери Стоянов извежда женското име Басарина от причастната форма на тюркския глагол bas- „стъпвам, тъпча, натискам, притискам, владея, надвивам, побеждавам; връхлитам, нападам внезапно” – bas-ar, с евентуално значение „победител, господар”, с която авторът свързва с управляващата династия (от кумански произход) във Влашко Басараба, от Басар-оба – родът Басар. Мариан Войтович посочва древноруските (14–15 в.) имена Басарга и Басаровитин. които нямат славянско звучене. Но това, което прави наистина съмнителен тюркския произход на женското име Басарина (от bas-ar) и на мъжкото Васар/Басар е откритият близо до Керч от 3-4 в. надпис, в който четем: „Карп, син на Басар (Βάσσαρος)”. Вариант на Басар може да се смята и българското име Бесар (13-14 в.). (ПГ-СССКБА) При чувашите се срещат имената Виссар, Выссар, а при осетинците Базыр. (ЧАЯ),(ЗГ-ОФЛИ) Етимилогиични паралели: в авестийски bazura, партянски bāzūr, осетински bazыr/bazur, пущунски wazar, мунджански wazэrgо, йидга warzэγо – ръка, горен крайник, също и крило, като вторично значение – поддръжка. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-2,стр.164) Така че Васар/Басар вероятно е означавало „със силна ръка”, опора.

26). Вазо – име посочено от В.Д`Амико, като останало от Алцековите българи. (ВД-БИ)

Вазов, Уазитæ – българска и осетинска фамилия. (Родът Вазови е с далечен произход от Македония и произхода на фамилията се смята за турска, от aivaz – слуга, но податката на

- 7 -Д`Амико е твърде интересна). (БЕР-1,стр.112) При осетинците Уаса, Уза, Уасил – мъжки л.имена, при чувашите – Весулла. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) При осетинците Уацил е божество, божествения пратеник, но и бог на гръмотевицата и бурите, дал и съвр.осет.име Уасил. Етимологични паралели: Осетинското иронско и дигорское uaс, uаcхъuæd – вест, uаzæg – покана, респ. Вазо – вестител. Или от дигорското uaz – правдив, благороден, свят. (ДРС)

27). Варо, Варко, Варчо, Варул, Варчул – български имена от 15-17 в. Според Й.Заимов

произлизали от Гостивар. (ЙЗ-БИ,стр.61) Не мога да се съглася с това, тъй като топонимът Гостивар е от албански произход и отразява изходното българско Костово. В.Стоянов посочва името Варсама от турските данъчни регистри, като антропоним с неясна егимология. (ВС-КПАБ,стр.244) При осетниците се срещат подобните имена Уари, Уарихъан, Уæрахъ, Уæрки, отразяващи изходното скитско име Орик (Ορικος). При чувашите има аналогично женско име Варикке. (ЧХЯ) Според В.Абаев то отразява изходното име Warika, Wariyaka дигорско wærikkæ – агънце, иронски uær, uærыkk – агне, овен, а според Фасмер – авестийското varia – по-добър, по-хубав, желан, предпочитан. В източноиранските езици, в пущунски wray, шугнански warg, язгулемски wōrag, сариколски werin, искашимски waruk, вахански wurk - овен. (VS-ETD) Относно мнението на Фасмер, може да посочим в санскрит var, авестийски vara, протоиндоирански uarH, староперсийски avrnvta (avrnavatā), средноперсийски и партянски wrw, пехлеви wаrаn, съвр.персийски bar-guzīdan, кушанобактрийски (o)aro, пущунски aŗāņ-awul, осетински иронски wаrыn (uarыn), дигорски еrun, кашмирски warun – изибрам, предпочитам, намирам. (L-IAIL) Според Абаев в основата стои индоиранското war – раждам, създавам. (ВА-С-1,стр.73-74) Виж бълг. диалектно (Шуменско) варйин означава годеник. (ИД-ЗСБХ стр.404) Явно произлиза от същия корен – да избира, намира (жена). Независимо от алтернативността на мненията, вероятно имаме прабългарско по произход име.

28). Вардо, Варде, Варден, Вардин, Варадин, Вардол, Вардул – български имена. Й.Заимов

ги извежда от глагола вардя – пазя. (ЙЗ-БИ,стр.61) При осетниците се среща аналогичното мъжко име Уардан, и женските Уарди, Уардис, Уардо. (ЗГ-ОФЛИ) Самият глагол вардя – пазя е от ирански произход, така че имаме прабългарско по произходи име. По-стара форма е варам – пазя. (СИ-РРОД стр.52) В осетински uаrd – пазя, партянски w`rtik (wārtik)– щит, в унгарски wеrt – щит е алано-сарматска (б.а. възм. и прабългарска) заемка, в пехлеви wardag – пленник (пазен). В унгарски се среща старобългарската заемка várda – укрепление, от вардъ - пазя. (БЦ-ИБЕ-2 стр.169) В тох.(б) sam.war, в хотаносакски sam.wara – монашеско въздържание, от sam, samanñe монах и war – пазя. (DA-DT-b) В бретонски war-saw – въздържание. В удмурски vordыnы – пазя, съхранявам (иранизъм). В хинди-урду āŗ – пазя. Абаев посчва изходното древноиранско warθra (warthra) – покривам, обграждам, защитавам, авестийски wэrэθra (wэrэthra) – доспехи, броня. (ВА-С-4,стр.50-51)

29). Вато, Вате, Ватьо, Ватю, Ватин, Ватол, Ватул – български имена. Обяснението на

Й.Заимов че е производна на името Васил, не може да се приеме. (ЙЗ-БИ,стр.62) В осетински има аналогично име Уатта, а при чувашите Ватик. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Етимолигични паралели: В санскрит vāta, протоиндоирански uah, авестийски vāta, vāiti, согдийски w`t (wāt), кушанобактрийски oado, пехлеви, хоремзийски, партянски wād, осетински wаd, wаdæ, (uad, uаdæ), ягнобски wot, кюрдски ba, wа, пущунски wō, bad, талишки vod, персийски bad, wаd, шугнански vo, сариколски bed, кховарски w's, белуджи gwáth, хинди-урду, кашмирскш bād, раджастхански bāva, палийски āvedha – вятър. (L-IDIL),(ВА-С-4,стр.32-33) Също в старобългарски бъдъ, б дъ – вятър, зáвет – място защитено от вятър. Б.Цонев извежда от бъдъ старобългарското бъдъръ – бодър, т.е. обвеян от вятъра. (БЦ-ИБЕ-2 стр.211) Така че индоиранският корен *vat/*bad – вятър, обяснява и българското име Вато, „да е бърз като вятъра”.

30) Гало, Гале, Галован, Галун, Галико, Галуш, (ж.р)Гала – български имена от 15-16 в.

Й.Заимов ги свързва със славянското гал – черен, респ.Гало-Черньо. (ЙЗ-БИ,стр.85) При осетинците се срещат аналогичните имена Гала, Галеу, Галгу, Гало, Галсу, Галгуди. (ЗГ-ОФЛИ)

- 8 -Така че е възможно да търсим и друг, прабългарски произход. Възможна връзка с осетинското gal – бик, да е силен като бик, в български се среща аналогичното диал. гале – биче, теле, в персийски gusale, гилянски gusalê - теленце. Свързано с иранското понятие за стадо, в осетински gal, ягнобски gala, кюрдски gel, golê, пущунски gêlê, талишки gälle, персийски gala, шугнански gêllê, гилянски gala, язгулемски galo, gala, сариколски galo – стадо. (ПД-ЕАКБ стр.77),(VS-ETD) Като друга възможност може да посочим Галæгон – митологичен персонаж, бога на ветровете.

31). Ганьо, Гана - българско и осетинско име, вероятно значение – поразяващ, от

протоформата Ганъ, в осетински Ганитæ – Ганеви е разпространена фамилия, Гани, Гано – осетински женски имена. (ЗГ-ОФЛИ) В.Д`Амико посочва формата Гензо, от езика на Алцековите българи. (ВД-БИ) В български и осетински Гаган, Гагун са мъжки имена. В санскрит ghanā, протоиндоирански ghana, староперсийски zan, пехелеви zēn, осетински gænæn – оръжие, меч, сопа, поразявам. В древноиндийски (ведийски) ghanāghana, авестийски vaδaγana – клане, кръвопролитие. (L-IAIL) В рушански и хуфски can – оръжие. (ВС-РХТ) Протоиндоевропейски *gang`, староиндийски gañja – оскърбявам, нападам, авестийски gan – поразявам, убивам. (IEE) В бурушаски γan - убивам, бурушаския ясински диалект gagánum – сприхав, лош, поразяващ, е източноиранска заемака. Също в бурушаски *γān – стъпало, заето от шугнанското gān – крак, респ. -ган, означава и стъпквам, гнетя, подтискам. Може да посочим и прабългарските имена завършващи на –кан (тохарски koiñi, осетински kъæn, kъæin, kъænæn – рана, т.е поразяващ, раняващ, убиващ, тох.(б) kant, осетински хъæn, хетски kunnanzi – поразявям, убивам).

32). Гато, Гате, Гатьо, Гатил, Гатуш, (ж.р.)Гата – български имена. (ЙЗ-БИ,стр.87)

Гатал – име на сарматски цар. Аналогично Гат – осетинско мъжко име, Гатъи – осет.женско име, Гатайтæ, Гатентæ – фамилни имена (Гатаеви – Гатеви, Гатенови). (ЗГ-ОФЛИ) Етимологични паралели: В санскрит gati, gahate, gandh, авестийски gaiti, gantay, в палийски gati, тох.(б) gat, хотаносакски gatа – привеждам в движение. (DA-DT-b) Във вахански γat, γэt – достигам, идвам. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.187-188) В осетински иронски agayæn, agayd, дигорски agayun, agayd – пипам, привеждам в движение, събарям. (ОРС),(ВА-С-1,стр.34) В дигорски get – отивам, пътувам. (ДРС) В санскрит gā, авестийски gāt – стъпвам, вървя. (L-IAIL) Също в български гътна – да съборя, да бутна, да преведа в движение, явно прабългарска по произход дума.

33). Гацо, Гаце, Гацко, Гацун – български имена. (ЙЗ-БИ,стр.87) При осетинците Гаццо,

Гацыр, Гæци – мъжки имена. (ЗГ-ОФЛИ) Вероятна връзка с осетинското дигорско gac, иронско gædzæ – търпение, устойчивост, очакване, прошка. (ДРС),(ИРС)

34). Герган, Гергана – български имена. (ЙЗ-БИ) Традиционно се смятат за произлезли от

християнското Георги. Но наличието на сходното аланско име Гергон (Гергонд) предводител на аланите на византийска служба през 14 в., воювал и загинал в битка с каталнските наемници, подсказва и неславянски прабългарски произход на името, прилепено по-късно към името на светеца. Етимологията е достатъчно ясна, в осетниски дигорски gъær, иронски хъær – вик, силен глас, дигорски gъæræj, gъærgin, иронски хъæræj, хъærzыn – силно, гръмко, дигорски gъærgænææg, иронски хъærgænæg – глашатай и дигорски gъоnаdæ, gъоn, иронски gænæn – способност. (ДРС),(ИРС) Така че името е с пожелателно значение – да има силен глас.

35). Голо, Голой, Голе, Голеш, Голат, Голих, Гуло, Гуле, Гулин, Гулчо, Гулой, Гулян,

Гулчо, Гула, Гульо – бълг.имена от 14-15 в., Гулев(и), Голийски. (ЙЗ-БИ,стр.93-94,103) Съществува аланско име Гολα и съвр.осетинско име Голи, Гули, Гулух, фамилните имена Гулитæ, Голотæ. (ЗГ-ОФЛИ) Вероятна етимология: в ягнобскии gulu, guli, язгулемски xilok, шугнански gula, искашимски gul, хуфски и рушански γulla, сариколски gul голям, вахански γэrung, язгулемски γеrunγ, йидга γаrγ, пехлеви gāran, согдийски γ`rn, хотаносакски ggarakha, таджикски gārоn, белуджи и персийски girán, древноирански grānа – тежък. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.186)

- 9 -36). Гошо – широко разпространено българско име, възприемано като умалителна форма на

Георги. Възможно е, макар и твърде хипотетично и условно, да отразява по-древно прабългарско име, прилепило се към христянския светец. В алански надпис от Танаис, описан от Книпович, откриваме аланското име Γωσακος. (Госакос, Гошак) Фасмер го свързва с авестийски gaoša, староперсийски *gaušaka, партянски *gōšak, преминало в арменски gušak – ухо, слух, слушащ, което в арменски е придобило значението доносник. В хотаносакски gguwa, согдийски γwš, осетински иронски kъus, дигорски gъos, ягнобски guš, кюрдски guh, талишки güš, персийски guš, пущунски ghwazz, ghwajz, шугнански gu'š, хуфски, рушански γōw, гилянски guš, язгулемски xuxra, искашимски ghоl, вахански γiš, сариколски γaut, сангличи γowar, зебакски γal, йидга γu, мунджански γuу, белуджи goš, [h]oš, [h]ošə[g], хинди-урду kućiyā – ухо. (VS-ETD),(IED),(ИС,К-ЭСВЯ,стр.188) Гошо – слушащ, послушен, с остър слух.

37). Гочо, Гоце, Гоцо, Гоцан, Гочул – българско име, явни предхристиянски прабългарски

имена, впоследствие прикрепили се към християнското Георги, преминали в умалителни форми. (ЙЗ-БИ,стр.89) При осетинците се срещат личните имена Гоццо, Гоцъи, Гуца, Гуци, Гуаццæу, Гойца, фамилните имена Гоцъатæ, Гоцъойтæ, съответно в руски вариант Гоциеви, Гоцоеви, аналогично на българското Гоцеви, Гочеви. Етимологични паралели: В осетински иронски gоcъеf, дигорски gucъеf, guэštiэfi, ягнобски qaiš, пехлеви gōšn, кюрдски gûc, сариколско kûč, хинди-урду quwwat, означават силен човек. От осетински заето в адигски guašaie, кавказки аварски guč, лакски, лезгински guž – сила, мощ. Паралел със старотюркското güç – сила, мощ. (АШ-ЭСАЯ-1,стр.110) Дигорската форма е производна и на ciахъ – великан, guc+ ciахъ – силен великан. (ДРС)

38). Губо, Губислав, Гопо – бълг.имена от 15 в. (ЙЗ-БИ,стр.94,102) Й.Заимов го обяснява

като „да бъде славен като войн, да погубва враговете” но трудно може да се приеме, по-точно би било „погбуващ славата” което е алогично. Явно се касае за неславянско по произход име. Gubul е язигско име в Унгария, от 14 в., Губулган – масагет на византийска служба около 538 г. При осетинците се сраща фамилията Гуыбатæ, Гуыбылтæ, Гуыбылæйттæ, личните имена Губа, Губай, Губади. (ЙЗ-БИ) Вероятните етимологии са:

а). Губо – удар, юмрук (със силен удар). В осетниски дигорски gupp, иронски guыpp – удар, аналогично на санскритското gupt – удрям, gup - защитавам. Сходни са хуфското и рушанско qap, ягнобското qaba, осетинското kъawыn, kъawd – хващам, вземам, ваханското gawust – юмрук. (Ch-DIV) Последното е производно на ваханското gэw, gэwd – затварям, закривам, респ.свивам. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.180) Също в хотаносакски gguph – насилие.

б). Губо – именит, известен, могъщ. В дигорски guppurrеu, иронски guыppыr – именит, известен, дигорски guppursаr, иронски guыppыrсаr – известен, именит, могъщ предводител. (ДРС),(ИРС) В протоирански *gub, староперсийски gaub, средноперсийски g`w (gōw) - говоря, в согдийски γwβ (gūb), γwβ (γōβ), хоремзийски γwβ(y), санскрит gav(i) – възхвалявам, славя. Също в ягнобски, пущунски, язгулемски, сариколски gap, шугнански ga'p, кюрдски gep, талишки gêp, гилянски gêb, персийски goftar, белуджи gəpp, gwštank, кашмирски gövü, хинди-урду guftār, guft – дума, слово, реч. (Ch-DIV),(L-IDIL)

39). Гудо, Гудел, Гудьо, Гудул, Гудин, Гудан – български имена, Гудел е знатен българин,

приближен на магистър Пресиян Българина (син на цар Иван Владислав). (ЙЗ-БИ,стр.103),(ПП-БС,стр.98) Аналогично при осетинците Гуда, Гуди. (ЗГ-ОФЛИ) Вероятна връзка с осетинското дигорско gъudi – мисъл, gъudæg – памет, gъuddаg – дело, занятие, аналогично в иронски хъуыддаг – дело, занатие, хъуыды – мисъл. (ДРС),(ИРС) Произлиза от ирнаското *guta – да бъда необходим, в хоремзийски γuda – срок. (ВА-С-1,стр.535)

40). Гуман - рядкото българско име, (Чирпанско) Старозагорско. Среща се в осетински.

Например в списъка на осетинците участвали в Освободителната Руско-турска война 1877-78 г. откриваме кавалерист с името Гуман Кирсанов. (СОУРТ-1877-78 гг.) Също се среща и под формата Гуйман. (ЗГ-ОФЛИ) В основата е авестийското guman, пехлеви gumōn – съмнявам се. В иранските езици, в ягнобски gūmon, персийски gäman, шугнански gimonr, гилянски guman,

- 10 -сариколски gymun – умен, мислещ. (VS-ETD) В пущунски gumaan – мисля, предполагам, съмнявам се. (HP-PD)

41). Гунчо – българско, неславянско име. Може да се свърже с пущунското, шугнанското,

персийското gunča – кълн, пъпка на цвете, зародиш. (VS-ETD) В осетински Гунчитæ – фамилно име. (ЗГ-ОФЛИ)

42). Дадо – българско име от турски данъчен регистър (село Комарево, Плевенско, 1548 г.),

Д дъна – женско име открито върху прешлен от с.Равна (9-10 в.). Според Йордан Заимов името Дадо е вариант на женското име Дада или пък е съкратено от името Дадомир. Женското име Дада според Йордан Заимов идва от дада – „по-голяма сестра, кака, леля”, а Дадомир от по-старо име Дядомир, идентично с Дедомир. Ст.Илчев посочва женското име Дидена от с.Попина, Силистренско, което извежда от Дид(а)+ина. Й.Заимов го свързва с мъжкото име Дедин, от дядо, Дедин, Дедина – дядов, дядова. Й.Заимов открива обаче името Дадомир чак в 18 в., а през първата половина на 12 в. е записано едно село в Галиполи, спадащо към домена на византийския император Йоан ІІ Комнин (1118–1143), което носи очевидно негръцкото име Дадуна. Може да мислим че Дадо няма славянски произход, а е отново алано-сарматско име, тъй като срещаме мъжкото лично име Дадас (Δάδας) в един надпис от Анапа от 2-3 в. (ПГ-СССКБА) Известно е сарматското име Дадаг (Δαδαγος) означавало създател, творец. (МЦ-СПИ) Съвр.осетински мъжки имена са Дадæг, Даде, Дадо, Дади, а при чувашите – Дюдек, Дюдик. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Етимологични паралели: няма съмнение че в основата на името стои авестийското dātar, пехлеви и съвр.персийски dādār, санскрит dhāātar, dhātar, протоиндоирански dhaH-tar – създател, творец. Производни са на глагола dha – правя нещо, давам, създавам. В авестийски dā, dātaka, староперсийски dā, хотаносакски dāta, пехлеви dātan, съвр.персийски dād, dādan – давам, създавам, творя. (L-IAIL) Във вахански δət, δətk, язгулемски δaδ, δaδin – давам, осетински дигорски dættæg – даващ, dættun, tættun – давам, в осет.иронски dættаg – щедър, dættæg – даващ, dættыn – давам. От същият корен е славянското дати, дать – давам. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.166),(ВА-С-1,стр.350-351) Или значението на българското име Дадо/Дедин е даващ, създаващ, щедър, творец.

43). Дамар – българско име от турски данъчен регистър (Обро Дамар, махала Ая Слая, Солун,

началото на 16 век). В.Стоянов го обяснява с турското damar – жила, сприхав, избухлив, гневлив (нрав). (ВС-КПАБ,стр.247) Следва обаче да се обърне внимание, че в много по-древни времена е съществувало идентично по звучене алано-сарматско лично име. В един надпис, открит в Керч и отнесен към първата половина на 3 в. пр.н.е. четем: „Сосий, син на Дамар (Δαμάρης), амисиец. Мания, жена на Сосий”. (ПГ-СССКБА) При осетинците се среща мъжкото лично име Демерка. (ЗГ-ОФЛИ) Може да предположим връзка с осетинското dam – говоря, казвам нещо, което Абаев смята за неясно по произход. (ВА-С-1,стр.343) Вероятно е свързано с древноиранското dam, dām – духам, дишам, dāmа, dāmаn – диихание, дъх, дишане. В персийски dāmīd – духам, дишам, в пехлеви dāmād – зея, отварям си устата, партянски δām – дишам, в памирските езици dām – дишам, духам, вятър, в също в осетински иронски dыmыn, дигорски dumun – духам, дим, димя, иранските понятия са от общ инодевропейски корен със славянското дим. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-2,стр.316-321),(ВА-С-1,стр.382-383) Или Дамар е означавало най-вероятно говорещ, красноречив.

44). Джур, Джуро, Джурин, Джухарин – български имена. В.Стоянов го обяснява с

персийското ğūr - род, или пущунското ğurra, персийското ğurre – ястреб, или тюркското čor/čur – вид титла. (ВС-КПАБ,стр.247-248) Но наличието на топонима връх Миджур в Стара планина, аналогично на осетинското mitsær – снежен връх, показва че вероятното значение на жур/джуръ е глава, връх, производно на по старото изходно прабългарско шаръ/шъръ – глава, връх. Аналогично в руски имеме думата шар – кълбо, която е с неясна етимология и е заета от аналогичната по значение старобългарска (староцърковнославянска) дума шаръ – кълбо. Логична етимилогия предлага Горяев, търсейки връзка с авестийското sarah – глава. В санскрит šīras, протоиндоирански crHas, авестийски sarah, персийски, пехлеви sar, согдийски s`r (sār), таджикски šar, памирските езици sar – глава, връх, начало. (L-IAIL)

- 11 - 45). Доста, Достан, Достин, Досто, Достун – български имена от 16 в. Отразяват

общоиранското *dost – приятел, другар. (ЙЗ-БИ,стр.133) В пехлеви dōst – приятел, dōstīh – дружба, приятелство.

46). Доцо, Доце, Дошо, Дочо, Дойчин, Дохо, Дичо – български имена. (ЙЗ-БИ,стр.133)

Аналогично е аланското име Δοκίον, при осетинците се срещат имената Доцойтæ – Доцовы, Доцитæ/Дочитæ - Доциевы, Доцеевы, Дочиевы, личните мъжки имена Доц, Доци, Доши. (ЗГ-ОФЛИ) Осетинските аналози показват че вероятно имаме древно име от прабългарски поризход. В основата е древноиранският корен *duc, *dauk, *daug, *dauč – доя, добивам мляко, в авестийски daučа, средноперсийски dōš, dōxtan, съвр.персийски dūš, партянски dūč, хоремзийски δws (daučia), осетински иронски dъucыn, дигорски dоcun, в памирските езици (шугнански, рошански) dūz, искашимски, сангличи dеš, вахански δic - доя. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-2,стр.405-407) Така че името е с пожелателна етимология, детето, кърмачето да не е лишено от мляко, да е нахранено. Твърде вероятно е името Диценг (Дойчин?) носено от приближен ан кан Крум, да отразява тази етимология.

47). Ездимер, Ездимир – българско име от 15 в. Й.Заимов го обяснява като „добър ездач”,

следвайки логиката на славянския произход. Но трябвя да посочим персийското име Йездигерд, носено от трима сасанидски шахове. В превод означава „защитник на бога”. Така че българското Ездимер би означавало верен на бога, или обичащ бога, от общоиранското *jazd – бог (в авест.голям) и mihr – клетва, вярност, любов, преминало в названието на бог Митра.

48). Елдар, Яни Елдар – българско име, в османските данъчни регистри от Солунско – 15 в.,

Елдъров(и) – съвр.фамилна форма, производна на името Елдар/Елдър. Авторът не може да обясни етимологията на името, защото търси тюркски аналози. (ВС-КПАБ стр.249) Връзката с осетинското елдар не подлежи на съмнение, както и съществуването на аналогична прабългарска дума лдъръ. При осетинците се среща аналогичното мъжко име Елдар (Ældar) и Алдар. (ЗГ-ОФЛИ),(МЦ-СПИ) А Елда (Ælda) се наричала жената на абхазкия владетел Георги І, аланка по произход, живял в средата на 11 в. (ВМ-ОЭ-І-ІІІ,стр.539)

Сравни с осетинското ældar, кюрдското āldar, унгарското aladar – старейшина, вожд, предводител, в унгарски и като лично име Аladar, също осетинското ældar, кюрдското êldar, ягнобското ald – челен, първи, преден, главен. В тох.(а) alym, ālim, тох.(б) al, келтски alim, ирландски ailt, арменски aloj, фригийски аlmo, латински altus, немски alt, английски old, старонорвежки aldr, старосаксонски aldar, старовисоконемски altar – старши по възраст и ранг, висок. В рушански и хуфски alam, olam – първи, ōli – върховен.

Може да мислим за древногерманска заемка или сходно развитие. Според Абаев осетинската дума произлиза от хипотетична аланска форма *ærmdar получена от ærm – ръка и dar – държа, т.е. самодържец, владетел, с последващ „r-l” преход. Той посочва и скитското име Αρδάρακος (Ardar), согдийското `rδ`r (arδār) – имение, врадение. (ВА-С-1,стр.127) В същото време не може да се пропусне и наличието на аналогичното монголско aldar, калмикски aldr – господар, славен, почитан. Но тук етимологията е друга, свързана с алатайското *alī – знание, респ. известност, доказва го монголското aledere – новина. В тунгусоманджурски, евенкски alawū, улчийски, орочки, удегейски alau, орокски alaw, нанайски alōsi – разказвам, манджурски alэ, ala, орокски alu – съобщавам, научавам, корейски āl – зная, в чувашки ilt, в останалите тюркски езици išit/ešit – слушам. Имаме и урало-алтайски паралел, във фински äly, älyä, саамски älъvē, коми al, av, хантски alamэ, alemэ, манси ālim – зная, разум, ум. (S-AE),(UE)

Така че в заключение може да се изкажат три мнеия за произхода на името и титлата: а). от *ald – преден, старши (индоевропейски корен или старогерманска заемка) б). от *ærm – ръка, самодържец (сармато-алански произход) в) от *alī – знание, известност, слава (алтайски, древномонголски произход)

- 12 -49). Ераро – българско име от турски данъчен регистър от Ксантийско и Драмско – 1491 г.

(„Стасю сни на Ераро”). Според В.Стоянов името е с неясна етимология. (ВС-КПАБ,стр.249-250) Името е от вероятне прабългарски произход. В осетински ærrа - ярост. (ОРС) В чувашкси yără – враждебен. При аланите според кабардинобалкарския вариант на Нартския епос, богът на войната се е наричал Ерей или Ерирей. В тох.(б) erkatte, erkattes – презрителен, враждебен, сърдит. В алтайските езици протоалтайска форма *ēra,*ēŕa, тюркски*ērig,*āŕ, монголски *ereγü, корейски *ar, *эrjэ-b, японски *árá – груб, агресивен, в монголски аrca, тюркски *ersi – враждебен, противен. (S-AE) Името е с типичната „заплашваща” семантика. В алтайските езици виждаме древна тохарска заемка. От същият корен е българската дума ерча се, наерчен – проява на враждебно поведение и агресивност. Производни и са български имена от 16 в., Ерчо, Ерко, Ерчин. А с Ераро паралел показват българските имена Еро, Еран, Ерин, Ерун. (ЙЗ-БИ,стр.148) При чувашите се срещат имената Ерĕк, Ерас, Ерен, Еретти, Еринкке, Ерка, Ĕртиван. (ЧАЯ) А при осетинците – Ерам. (ЗГ-ОФЛИ)

50). Есан, Есьо – български имена от турски данъчен регистър, В.Стоянов г о свързва с

тюркското esen – здрав, бодър, силен. (ВС-КПАБ,стр.250) Откриваме аналогични мъжки осетински имена Есе, Есо, Еси, Есек, при чувашите Есен, Есней. (ЗГ-ОФЛИ), (ЧАЯ) Вероятна връзка с осетинското иронско isыn, дигорско esun - притежавам, is/es – имущество, притежание, авестийски aes – притежавам, aesa – правя. (ВА-С-1,стр.550,552) Също в осетниски дигорски еsgun, иронски isdžыn – достатъчно, в излишък, състоятелен, богат, дигорски еsаdæ, еsdzijnаdæ, иронски isdzinаd – състояние, богатство, в дигроски еsi mælgъæ – птица на щастието, от общоиранското *marg – птица и es – притежание, богтство респ. щастие. (ДРС),(ИРС) В хинди ehsān, дардските ез. āchī, āchũ – щаслив. (DDSA) Така че имаме имена с пожелателно значение – „да е състоятелен, богат, обезпечен, щаслив”.

51). Ести – българско име от турските данъчни регистри, според В.Стоянов е с неясна

етимология. (ВС-КПАБ,стр.250-251) Откриваме аналогично мъжко осетинско име Естъа и чувашкото – Еçтук. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Вероятната етимология е свързана с осетниското дигорско еstiаg, еstæjjаg, иронски istæjаg – годен, пригоден. (ДРС),(ИРС) Произлиза от осетински иронски stajыn, stad, stыn, дигорски stajun, stad, stun, istun, вахански stы, stыt, ягнобски šut, šuыta, авестийски sta, hišta, староперсийски awa-štaja, хотаносакски stās, партянски awišt, согдийски st`wnyh, пехлеви ēstātān, ōstātān, средноперсийски ystyn, съвр.персийски istadan, гилянски isan, белуджи ustag, памирските езици ust/wast – стои, поставен, изправен, стоящ, пехлеви stān – събирам, хващам, държа, язгулемски ušt, пущунски āstawul – изпращам, заповядвам. (L-IAIL),(ИС-ПРС) Вероятно от същият корен произлиза и осетниското stæn/istæn – клетва пред бога, т.е. нещо което трябва да бъде изпълнано, да стане, в согдийски wi-stāw - клетва. (ВА-С-3,стр.148,158) Така че името Ести е ознавало да бъде годен, траен, стоящ, да пребъде във времето.

От същият корен произлиза в санскрит aāsta, протоиндоирански asta, авестийски аsta, тох. (а) ost, тох.(б) wast – дом, убежище, тох.(б) stānk – голяма постройка, дворец, хинди sthаna, sthiti – постройка, дом, жилище и съответно в санскрит astapana – собственик, стопанин, тохарски ostañña – стопанка, ostās.men – стопанин, т.е. собственик на имот, къща, нещо което е трайно и съществуващо във времето и пространството. (L-IAIL) В това отношение е интерсна българската дума станъ, станянин – стопанин, използвана в народните песни. Оргиналните думи при коледуването са били „станянине господине”. В последствие с излизането на тази дума от употреба започва да се използва „стани нине господине”, със съвсем друго значение: „стани сега господине”. В осетинският епос за нартите, един от основните персонажи е Сатана – господарката, стопанката на нартите, което Бейли обяснява с авестийското satar – управлявам. (ВА-С-3,стр.39-40)

52). Забан – име на италиански херцог от прабългарски произход. (ВД-БИ)

Съвр.бълг.фамилия Забунов(и). Името е с ирански произход. В шугнански, рушански, бартангски ziban, сариколски zыban, язгулемски zэban – скачам на високо, отскок, от изходното староиранско

- 13 -uz-buna – над основата, над земята. (ВТ,ДЭ-ЭСИЯ-2,стр.133-134) Или Забан – висок, издигнат. Виж и българското зипам – скачам, от същия ирански поризход.

53). Зузо, Зейзо, Зоздо – Български имена от поменика на Бигорския манастир,

разпространени предимно в Македония. Н.Тулешков ги смята за прабългарски по произход. (НТ-АИСБ-2,стр.137) Виж. етим. на името Зиези.

54). Инак – българско име от турски данъчен регистър (Инак Петко, село Михалци,

Търновско, средата на 16 век). Този антропоним има точен алано-сарматски паралел. На един надпис от втората половина на 1 в., открит в Керч, се чете името Инах (’Ιναχος). (ПГ-СССКБА) Името е съхранено и при съвр.осетинци като Инаго. (ЗГ-ОФЛИ) А при чувашите – като Инак, Инакка. (ЧАЯ) Инак ат-Тюрки е военачалник от хазарски произход при халифите Ал-Муктасим (833-842 г.) и Васикаи Мутавакил (847-861 г.)

Въпросните аналигии показват че името е с вероятен прабългарски произход. Вероятен произход от осетинското дигорско inаgæ, uinаgæ, иронско uыnаg - зорък, виждащ всичко, което показва че Инак се явява аналог, вариант на Винех, като развитие на изходното сармато-аланско (wыnаg/winаgæ) – виждащ, зорък. (ДРС),(ИРС)

55). Илмен – българско име, отбелязано в турските регистри от Търновско – 15 в. В.Стоянов

го свързва с персийското il, афганското el – племе. (ВС-КПАБ,стр.251) Среща се и при чувашите Илемен. (ЧАЯ) В надпис от Олвия, е открито идентичното аланско име Ηλμανος (Илманос), което Фасмер, Хармата свързват със санскритското, староиранското *aryaman, авестийското airyaman – приятел, от което са произлели съвр.персийското irman – гост и осетинското limæn – приятел. Виждаме безспорния, алански произход на името *aryaman-irman-ilman-limæn. Илман отразява аланската протоформа, преминала в протоаланското *liyumon, съвр.осет. limæn, като същевременно наблюдаваме преход на авестийското ар в съвр.персийско ир, протоаланско ал и съвр.осет. ли, така че преход р-л все пак се наблюдава. Може да мислим за алано-угорско взаимодействие, тъй като в мордвински loman' – човек.

56). Калубер, Калбуру – български имена от турски данъчни регистри, тимари от Солунско –

15 в. (Кириако Калубер, Димо Калбуру, Яни Калубер). (ВС-КПАБ,стр.253) В.Стоянов също предполага че е възможна връзка с българската жреческа титла колобър. За етимологията и, от аланското kælæn-bеr – магьосник, жрец, kælæn – магия, вълшебство и bеr – монах, духовно лице. (вж. етимологията на съотв.древнобългарска титла)

57). Калман, Калиман, Каломан, Каломаника – български имена, Калиман е носено от сина

на цар Иван Асен ІІ. Вероятно е заимствано от Унгария, тъй като съпругата на Иван Асен ІІ е унгарка. Името се съхранява и се използва и в 15-16 в. по данни от турските данъчни регистри. (ЙЗ-БИ) Съществува и като топоним с.Калиманци в Македония (място на епична победа на българската армия над сръбските окупатори и черногорските им съюзници по време на Междусъюзническата война (04-19.07.1913 г.). Също има с.Калиманци в община Сандански, до границата с Гърция и с.Калиманци до Варна (но последното е късно название след детурцизацията на българската топонимика в 1934 г. и отразява тази голяма българска победа, сравнявана по значението си с легендарната Шипка). Интерсен е в случая произхода на името, то е аланско и самите унгарци са го заели от алано-сарматския свят. Среща се при осетинците като Калман, фамилно име Калмантæ (Калмановы, Калманови), а при чувашите – Кальми. Произлиза от общоиранското (и тохарското) название на змията – kalm. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Възниква въпросът, дали „случайно” Иван Асен ІІ се спрял на това име за своя първороден син, или то е било разпространено както при унгарците, така и при българите!?

58). Кандо, Канде, Кандьо, Кандю – български имена, Кандев(и) – фамилно име, също

Кондо, Конде, Конда, Кондин, Кондин – бълг.имена. (ЙЗ-БИ,стр.167-168,177) Името Кандак е носил алански вожд, владетел на племето садагарии, заселили се в Малка Скития (Сев.Добруджа) около 450 г. Името Кандих е носил знатен авар. При съвр.осетинци се среща мъжкото име Кандуа.

- 14 -(ЗГ-ОФЛИ) Вероятно в основата стои осетинското иронско kоnd, дигорско kindæ – направен, сътворен, в дигорски kond – телосложение, kоndgin, иронски kоnddžыn – строен, добре сложен. (ДРС),(ИРС) Производни са на глагола kænыn/kænun, като негово причастие в мин.вр., аналогично в согдийски kwnd, пехлеви kunishn - деяние. (ВА-С-1,стр.601) аналогично в тохарски kan - правя, създавам. (DA-DT-b)

59). Каран – българско име, споменато в турските регистри от 16 в., Карано – име, посочено

от В.Д`Амико, останало от Алцековите българи. (ВД-БИ) От староперсийски kara – войска, осетинското karzan – жесток, съсичащ, български карам се – гневя се. В чувашки kăra - гневен, заето в татарски korы и башкирски koro – строг. Според Егоров е със „звукопражателна етимология”. (МФ-ЭСЧЯ-1,стр.256-257) Виждаме че е с алански поризход. Типично иранско име със „заплашващо” значение.

60). Каруш, Карушко – бълг.име, Карушков(и) – фамилна форма. Според Й.Заимов произлиза

от Каро – бълг.име със значение „коря, срого мъмрям” което е малко вероятно. (ЙЗ-БИ,стр.169) При чувашите се среща аналогичното име Караç. (ЧАЯ) Етимологията му се изяснява от чувашкото kavrăs, karăş – ясен (дърво). Заето е от прачувашки (савирите) в унгарски kőris - ясен, осетински дигорски kærzæ, иронски kærz – ясен. Абаев посочва осетинските форми като стари „прачувашки” (савирски) заемки в езика на аланите в Кавказ. (ВА-С-1,стр.587-588) В монголски küirüš, халха-монголски xüjrs, турски kürüč, küvrüč, азърбайджански göjrüš, балкарски kürüč, küjrüč, кумикски güjrüč, башкирскш koros, татарски korыč – ясен, старояпонски kapjerude – вид клен, праалтайска форма *k`íbà – дърво ясен. (ВЕ-ЭСЧЯ,стр.84),(S-AE)

61). Катане – българско име от турски данъчен регистър (Велико Търново, 1516–1517 г.),

Катин, Като – български имена от 15-16 в., Котоко, Котокий – български имена от 10 в. Й.Заимов ги обяснява като производни на гръцкото женското име Ката, производно на Екатерина (б.а. аналогично на съвр.българско име Катя което е навлязло чрез руския език след 1878 г). (ЙЗ-БИ,стр.78) Имена като Катин, Като и особено Катане могат задоволително да се етимологизират на иранска почва. Известният руски (съветски) иранист Йосиф Оранский анализира сведенията на античните историци Ариан и Квинт Курций Руф, споменаващи, че един от организаторите и ръководителите на борбата срещу гръко-македонците на Александър Велики в южната част на Средна Азия се наричал Катанес (Κατάνης) или Катенес (Catenes). Катан бил довереник на сатрапа Бес, но по-късно заедно със Спитамен пленили Бес и го предали на Александър в 329 г.пр.н.е., но след това съвместно със Спитамен, вдигнали въстание срещу гръко-македонците в Бактрия и Согдиана в 327 г.пр.н.е. Катан е бил от източноирански (сакски) произход. Оранский на базата на известния езиков прехад на, древноиранското поствокално (след гласна) „-t” в „-l” наблюдаван в пущунски, смята, че древноиранското *Katāna би трябвало да се отрази във формата Kalān. Подобна дума (kalon) със значение на „голям, старши, главен, глава” е широко разпространена в съвр. таджикски език, в персийско-таджикските говори в Афганистан и изобщо на изток от персоезичната зона. В други източноирански местни езици като вахански и по-северните ягнобски (пряк наследник на согдийски) древноиранското поствокално „-t” се е запазило. Следователно в някои източноирански говори от този район могат да се очакват отражения на древноиранското *кatāna със запазено поствокално „-t”. Като такива Оранский посочва шугнанското, бартангското и рушанското katanák, дарвазкото kataná (в Южен Таджикистан) – всички със значение на „голям, старши, главен”. Наред с това в ягнобски katt, kátta, kattanak, шугнански kat(t)ā , рушански kat(t)ā, таджикската заемка в узбекски kátta, орошоро-бартангски katta, ишкашимски katā, дарвазки katá, пущунски γat, katá, язгулемски qatol всички със значение на голям, старши. В таджикски и ягнобски kattagi – горд, надменен. С преход „t-l” и „k-γ” (kh, gh) имаме във вахански γа, ягнобски γulu, шугнански γula, хуфски и рушански γulla, сариколски γul – голям, масивен. В рушански, хуфски γal - още, в ягнобски galbala – много (ср.с българският турцизъм от ирански произход калъбълък – много хора, навлица). (МА,ЕП-ЯТ) Коренът *γul хвърля светлина върху произхода на българското неславянско голям, явно със същия източноирански поризход. В осетински имаме еgъаu/igъаu – голям, масивен, израстнал.

- 15 -(ИРС),(ДРС) За Абаев произходът не е много ясен. (ВА-С-1,стр.411) Но най-вероятно имаме развитие на същия корен с изпадане на крайното „–t” ?

В български се е съхранила думата катона - боен кон, едър човек, явно от старобългарски заета в унгарски със значение боен другар. (СИ-РРОД,стр.193) В това отношение е интересна дигорската дума (необяснена и пропусната в речника на Абаев) kotanne – горд, наперен, надменен, излъчващ превъзходство. (ДРС)

Оранский заключава, че името Катан (Κατάνης, Catenes) означава „голям, старши, главен, глава, началник”. Посочва и на засвидетелстваните в гръцки надписи от Северното Причерноморие алано-сарматски имена като Каттас (Κάττας – Анапа, средата на 2 в.), Катион и Катокас (Κατίων и Κατόκας – Анапа, 2-3 в.) Към тях той прибавя и записаното от Диоген Лаертски скитско име Кадонидас (Καδονίδας), отразващо по-късен преход „t-d”. Оранский съобщава, че в гръко-латинско предаване на древноирански имена освен патронимичният суфикс -анес (Митранес) се среща и -енес (Митренес), което обяснява и вариантите Катанес и Катенес, стоящи твърде близко до българската форма Катин. Близко до Катанес, Катенес е и записаното през 2-3 в. в Анапа на Таманския п-в лично име Катокас. Абстрахирайки се от гръцкия суфикс -ас, стигаме до основата Каток(а) или Катак (от корена *kat и суфикса за образуване на лични имена –ag, –ak). На свой ред тя е почти идентична с българското лично име Котоко (несъмнено неславянски, макар и лабиализиран), записано в 10 в. при манастира край село Равна заедно с имена като Курт, Испор, Нелаи, Чото и известен брой гръцко-християнски имена. Подобно име е носел и управителят на областта Кутмичевица – Котокий, заменен от княз Борис І с Домета.

При осетинците се срещат мъжките личн.имена Кайтыко, Къоте, женското л.име Като, а при чувашите – мъжките имена Катăш, Катек, Катекан, Кати, Катик, Катькас Катюк. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ)

С оглед на тези данни основателно може да предположи, че българските имена Катане, Катин, Като (и изобщо такива, съдържащи корена Кат/Кот-) са от ирански (скитски, сарматски) произход и също имат значение на „голям, висок, израстнал, главен, старши”. (ПГ-СССКБА)

62). Кереш – българско име с неизвестна неславянска етимология, според В.Стоянов,

фиксирано в турските данъчни регистри от началото на турското робство. Авторът предполага кумнаски произход. (ВС-КПБА,стр.158) Й.Заимов посочва и женският вариант на името Керуша. (ЙЗ-БИ,стр.171) При чувашите се среща аналогичното име Керÿш. Етимологията му е свързана с глагола kěreš – да се боря, в тюркските езици küräš – борба, в древнотюркски kür – смел, храбър. (МФ-ЭСЧЯ-1,стр.280),(ДТС,стр.328) Така че е възможен и по-стар прабългарски произход на името.

63). Керка, Кера – българско женско име. Обикновено се свързва с средновековното

бълг.име Кераца – господарка, от гръцки. (ЙЗ-БИ,стр.171) Но в български съществува аналогичната дума керка – дъщеря, предимно в македонските говори, смята се за аналог на щерка, възникнало под влияние на сръбското ћерка – щерка, а самото щерка се разглежда като производно на славянското дъщеря, подобно на полското cora, corka - дъщеря. (БЕР-2,стр.232) Тук обаче може да мислим за наслагване на прабългарска дума с подобно значение, в чувашки xěr – дъщеря, момиче, аналог на общотюркското qïz – дъщеря. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.344) Аналогично при чувашите се среща женското име Хĕр, Хĕрхи, Хĕрхерук, Хĕркке, Хĕреçка, производно на xěr – дъщеря. (ЧХЯ) Известно еи името на любимата жена на хунския вожд Атила – Керка. В случая то обаче показва идентичност с тунгусоманджурското, в евнкски girki, евенски girkъ – жена, съпруга и вероятно не е лично име, а просто „съпруга” но възприето от визнатийските информатори като лично име. Така или иначе, общотюркското qïz е от същия общоалтайски корен *gīŕa˜-o/-u – млада жена, (имащ прояви само в тюркски и тунгусоманджурски), както чувашката и тунгусоманджурските форми. (S-AE)

64). Кона, Коно, Кони, Конуш, Коньо, Коню, Кончо, Куно, Куне, Куньо, Кън, Къно, Къньо –

български имена от 15 в., посочени от Йордан Заимов. (ЙЗ-БИ,стр.178,189,191) В.Стоянов посочва че името Кони, Коно, е с неясна етимилотия. (ВС-КПАБ,стр.261) На пръв поглед, показва връзка с

- 16 -кон, но може да посочим сред аланските имена от Боспорското царство името Кон, Конос (Κόνος). (ПГ-БКА,стр.159) Виж и съвр.осетинско мъжко име Къæне. (ЗГ-ОФЛИ) Може да го обясним с осетниското kænыnag – действам, работя, трудя се, създавам, kænыn/kænun – действам, извършвам, в тохарски е kan. (ДРС),(ИРС) В средноперсийски (пехлеви) формата е kun – действа, правя, kunišn – дело, действие, нещо направено. Виж също скитското име Кунх (вожд на саките пленен от Дарий І).

65). Кордан, Кордо, Кордун, Кордин, Кордул, Кордил – български имена, последното е

известно от времето на кан Крум. Съвсем основателно Й.Заимов ги свързва със старобългарското корда, коръда – меч. (ЙЗ-БИ,стр.178) Думата е вероятно прабългарска и чрез старобългарски се е разпространила в някои славянски и др.езици. (вж.съотв.етимология на корда, коръда, както и на Кардам) При осетинците се среща мъжкото име Курдан. (ЗГ-ОФЛИ)

66). Кудо, Кудан, Кудло, Кудьо, Къдо – имена от турските регистри (16 в.). (ЙЗ-

БИ,стр.188,190) Кадоло, Кадало – имена, посочени от Винченцо Д`Амико, като останали от Алцековите българи. (ВД-БИ) Куджи – осетинско име. Кидоло, Кидар – цар на юечжите-тохари, убит от хуните (2 в.пр.н.е), така се нарича и владетеля на юечжите-кидарити, създателя на д-вата Боло или Ефталитската д-ва в Средна Азия (4 в.), вероятно идентично е името Куджала, (Куджала Кадфис) носено от първия кушански владетел, предвид преминаването на „р” в „л” в източноиранските езици (Б.а.: според Абаев името Куджи,респ. и Куджала, имат аналог в скитското Коύζαίος, което той свързва с куче, в осет. kudz – куче). Етимологични решения, източноирански и алтайско:

а). Къдо/Кудо – известен, способен, почитан. В осетински иронски kad, kоd, дигорски kоdæ, kadæ – известен, идентично с българското кадърен – способен, санскритски kāy – уважение, палийски kitti – известност, слава. (ОРС) Абаев посочва авестийското kaθa – награда, заслужено заплащане. (ВА-С-1,стр.565) В БЕР, думата се интерпретира като османо-турска заемка kadir – могъщ, всесилен.

б). Къдо/Кидар – най-старши. От авестийското *xvatara, преминало в памирското шугнанско xīdir, xādar – най-старши. (ВА-С-4,стр.204)

в). Къдо/Къдар – смел, страшен, храбър войн. В протоалтайски *kádì(rV), древнотюркски (староуйгурски) qadīr, турски kadir, балкарски qajīr, тувински xadīr, шорски qazīr, хакаски xazīr, монголски *keder, бурятски xeder, тунгусоманчжурски kādaraku, старояпонски kitu – смел, храбър, непреклонен, жесток, войнствен, в тунгусоманджурски също старателен, добродетелен, трудолюбив, монголски ketü, бурятски xete, тунгусоманчжурски *kete, *kēter, *kādara – голям. (S-AE) В тунгусоманджурски, евенкски kitъr, нанайски kidaram, заето в якутски kitanax – твърд, здрав (Б.а.: последното обяснява българското име от кумански произход Китан). (ССТМЯ-1,стр.400) Думата е заета от арменски kъajtъař в осетински kыaitar – смел, храбър, решителен, дързък. (ВА-С-2,стр.256) (б.а.: виждаме че българското кадърен – способен, даровит е много по-близко до осетинското значение, отколкото до тюркското!)

67). Курдяр – българско име, отбелязано в турските регистри от 15 в. (ВС-КПАБ,стр.263) В

пущунски kirdār, персийското kerdār – добър, с добро поведение, създаващ добро. (ВС-КПАБ,стр.263) В тох.(б) krent – добър, хубав. В осетниски иронски kurdiаt, дигорски iskurdiаdё – даровит, талантлив, способен. (ОРС),(ДРС) Според Абаев, етимологията е свързана с аланското kurыn – чародейство, магия, и древноиндоиранското kir, kar - прославям, karu – певец. (ВА-С-1,стр.603) Или българското Курдяр (Кърдаръ) вероятно е означвало носещ слава, прославен.

68). Курил – българско име посочено от В.Стоянов, от турските данъчни регистри. Също

Курило – топоним, също и Елко, Елка, Елкин, Елкана – български имена. Авторът смята че Курил е от кумански произход, производно на тюркския глагол qur – създавам, образувам, замислям. (ВС-КПАБ,стр.263) Но е известна и старобългарската дума от прабългарски произход коуралъкъ, коурэлъкъ със значение еталон, образец, прототип, което показва че името е от по-древен, прабългарски произход. Думата коурилъ, крилъ, крэлъкъ – образ, калъп, прототип, еталон (Изборник, 1073 г.). Думата се смята са прабългарска по произход, от тюркското kör - виждам, kōrk - образ, körklüg – красив. (ДТС,стр.317,318) Явно е двусъставна, За коуръ – гледам, в чувашки kur,

- 17 -kor, в алтайските тюркски говори, киргизки kör, турски gör, казахски kür – гледам. (МФ-ЭСЧЯ-1,стр.310,311) Също българският жаргонна дума, турцизъм киризя гледам „перде-кириз” – надничам, шпионирам (скрит зад пердето). В монголски xarax, тунгусо-манджурски kojэ – гледам, също в тунгусо-манджурски xэrsэ – забелязвам, обръщам внимание. Но в тунгусоманджурски откриваме и още по-точното kæro, улчийски kirul, нанчийски kirol – мярка, шаблон, еталон! (ССТМЯ-1,стр.389) последните две кореспондират пряко с прабългарските коурилъ, крилъ! За элъкъ може да посочим аналогичното чувашко ĕlkĕ – образец, форма, кройка, ĕlkken – великолепен, красив, в шорски, ülgä – кройка, калъп за обувки, телеутски üldžü – мярка, образец, модел (по който се работи), обущарски калъп (Радлов), татарски өlgе – кройка, калъп, башкирски өlgөө – пример, образец, кройка, модел. В монголски ulgэr – модел, образец, форма, кройка.(Егоров,Räsänen). В тунгусоманчжурски ujlэ – творя, създавам, ulэ – красив. (МФ-ЭСЧЯ-1,стр.148),(ССТМЯ-2,стр.420,482,260, 266),(МРС) Така че Курил вероятное означавало зорък, виждащ или „за пример”, „за подражание”, вж.монголсокото ylgэrlэx – за пример, за образец. (МРС). Интересно е осетинското име Елкан, Алкун и чувашките мъжки имена Елкей, Елкке, Елккей, и женските Елеккуç, Ĕлкенпи които хвърлят светрина върху аналогичните български Елко, Елка, Елкан, Елкин, Елкана. (ЙЗ-БИ,стр147),(ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Вероятно Елкан и производните му не е производно на дървото ела, а е означавало хубав, красив.

69). Курта, Куртан, Курти, Курте, Куртел, Куртин, Курто – българско неславянско име,

срещало се през 16-17 в. като Курд, Курт. (ЙЗ-БИ,стр.189-190),(ВС-КПАБ,стр.263) Вайганд също посочво Курд, Курт, Курти като разпространени имена в Македония, но ги свързва (погрешно) с бълг.име Груди. (НТ-АИДБ-2,стр.147) Курт е областен управител в Македония (обл.Котокия) по времето на цар Борис І, споменат е в житието на св.Кл.Охридски. Пряк етимологичен паралел с осетинското иронско kъurd, дигорско kurd – ковач, Kurdalagon – митичен бог-ковач. В.Абаев свързва курт с арменското krak – огнище, огън. Но по-вероятна връзка с осетниското kыrd/kærd – пещ, огнище. (ОРС) Аналогично в старобългарски крада, санскрит kurdayati, иранското kыre, немски hauri, herd, келтски hyrr, славянски (руски) курить – гори, пуши, огнище. (VS-ETD) Друга възможност е връзка с осетинското kurd – удар, kærd – трясък. (ВМ-ОЭ-1-3,стр.70) Аналогично на кова – удрям.

70). Кусо, Кусе, Кусин, Кусьо – бълг.имена от 18 в., Кусеви – съвр.бълг.фамилия. В осетински

се среща аналогичната фамилия Куситæ. Като вероятна етимология може да се посочи осетинското иронски kuыst, дигорско kust – труд, работа, тох.(б) kusāal, хотаносакски kusāala – здрав, хубав, тох.(б) kusāalasāsrap, хотаносакски kusāalasāsrava – благосъстояние. (DA-DT-b) Тохаро-осетинска аналогия. Абаев посочва единствено персийското kusīdan – старая се, хотаносакското kus – търся. (ВА-С-1,стр.603)

71). Кутро, Кутри, Кутрил, Кутрьо, Кутрю, ж.р. Кутра – български имена, които Й.Заимов

обяснява с „кутре” – малък, от най-малкият пръст на ръката. (ЙЗ-БИ,стр.190) В осетниски иронски kъader – малък, също в дигорски kunæg, иронски kъаnæg – малък, в искашимски kander, kandera – малък, но и малък пръст, в хотаносакски kanaiska – малък, малък пръст (не е ли това обяснение за името на кушанския владетел Канишка, ако не е бил първородния, а най-малкия син?). Абаев обяснява формата kъader с преходното (алански) kъander, подобно на искашимската форма, от древноиранското kanya-tara – по-малък. (ВА-С-1,стр.618, 616) Памирската дума с едновременно значение малък и най-малък пръст на ръката, изяснява произхода и на аналогичните български форми. Също в български диал.(Хасковско) кунинко – малко, малък.

72). Куцар – българско име, Косара – българско име, дъщерята на цар Самуил, Косар –

мъжки вариант на името. (ЙЗ-БИ,стр.179) И двете имена имат осетински аналози. Двама от участниците в Освободителната, за нас Руско-турска война 1877-78 г. са кавалеристите Куци Цалоев и Куцыр Майрамукаев. (СОУРТ-1877-78гг.) Също в Осетия се среща женското име Косар, Косерхан, мъжкото Кусар, също мъжките имена Куыцыри, Куцык, Куцы. (ЗГ-ОФЛИ) Българското име Куцар според В.Стоянов се среща и при куманите като Кучар, на което не може да даде

- 18 -етимология. (ВС-КПАБ,стр.264) Етимологични паралели: В тох.(б) kutsi – бял, чист, свят, тох.(а) kāsu - красив. Името на гр.Куча отразява това значение. (DA-DT-b) Близко по значение са осетинското kaz, кховарското kas`ara, протоиндоиранското *kas-i-ra – бял, чист. В езика на скитите *krau-kasi е означавало „бял, блестящ сняг” (по Плиний), виждаме аналогичното kasi – бял, светъл. (КВ-СЯ) Коренът е ностратически *kacv˜c` - блед, сив, в протоиндоевропейски *k'as`w – блестящ, картвелски *qć-, mqce, xče-, čke- сив, бял, дравидски *k`ac- сив, прашен. В угрофинските езици, в хантски koč, kus, манси küš, естонски küde, фински kyte – огън, пламък, горящ. (IEE),(UE) Явно че Куцар и Косара означават бял(а), чист(а), красив(а).

73). Кушло, Кушльо, Кушле – български имена и фамилна форма Кушлев(и). (ЙЗ-

БИ,стр.190). Производни са на българската диал. дума кушле – малко дете. При чувашите се среща аналогичните имена Кучак, Кучей, Кучек, Кушар, Кушăк, Кушенер, Кушик, Кушкă, Кушлавăш, Кушламар, Кушмар, Кушник, Куштел и се свързват с чувашкото kаččă – млад, младеж. Думата се смята че е от угрофински произход, в хантски qüš, qüč, марийски kace, унгарски hős – младеж, млад мъж (в бълг. хъш – юнак, хайдутин, смята се за унгарска заемка). (МФ-ЭСЧЯ-1,стр.242) Всъщност имаме ностартически корен, в санскрит kasāu, средноперсийски kah, пехлеви и съвр.персийски kah, вахански kāš – малък, млад. В тох.(б) kisāor, в хотаносакски kisāorа – младеж, юнак. (DA-DT-b) В хинди-урду kiśorā – дете, млад. В осетински kæstær – млад, младеж. Абаев го обяснява като производно на иранското kasu-tara – малък, аналог. в санскрит ks·udraā, протоиндоирански kšudra – малък, согдийски kāštar, персийски kastar, белуджи kastir, пущунски kašr (<kašθr) – малък, младши. (L-IAIL),(ВА-С-1,стр.589) Също в ягнобски čakana, пущунски kučnaj, персийски kuček, гилянски küče, язгулемски xašk - малък. (VS-ETD) Също в древнотюркски kičig, в ост.тюркски езици kiči, kičüg, küčük, gičče – малък, в осетински gæccil – малък, показва паралел с идентичното балкарско gičče. Това подсказва че българските имена Гечо, Гичо може би означават малък, малчо.!? Но е възможен и кумански произход, предвид балкарския, кипчакски паралел!

В монголски kičig, калмикски kičэg, саръ-югурски gэčig – малко кученце, в прототунгузоманджурски *kači-kān, евенкски kačikān, евенски qačiqan, негидалски kačixān, орокски kēčike, нанайски kejče(kẽ), удегейски kas`andžiga, средновековен корейски kàhí, kàŋàčí – малко кученце. (S-AE),(ССТМЯ-1,стр.385) Така че прабългаското кушле – малко дете, може да е от алтайски прозиход, аналогично на евенкското köčükēn, kučukēn, което освен малко кученце означаваи малко дете, или пък е от индоирански поризход?

Според БЕР думата кушле е позната единствено в сръбски но няма убедително обяснение. (БЕР-3,стр.175-176) Ясно е че е от прабългарски поризход!

74). Лино, Линко, Линчо – български имена. В осетински се среща аналогичната фамилия

Лиантæ. В надпис от Боспорското царство е фиксирано аланското име Λυνγιον (Лингион). Съвр.осетинска форма е Ленга. (ЗГ-ОФЛИ) Възможна връзка с общоиранското *ling – крак или тох.(б) lin, linā – движа се, отразяващо протоиндоевропейското *li-n(e)ха, готското aflinnan, староанглийското linnan – движа се. Като потвърждение на това може да посочим диалектните думи от Хасковско: линкам – скитам безцелно, ходя, шляя се, лангазувам – скитам, хойкам, линкач – човек, който се шляе, лънгур, лонгур – нехранимайко, пройдоха, лънчуне – високи вълнени чорапи, калцуни. Всички тези думи могат да се обяснят като производни на глагола „линкам”, който явно е бил много продуктивен в миналото. В БЕР е обяснен като възможна турска заемка link - тръст, но е посочено и чувашкото lanka – скитам, което показва че е възможен и прабългарски поризход! (БЕР-3, стр.408,412) От своя страна М.Федотов посочва чувашкото lănkе, lоnkе – клатя се, шляя се, като угрофинска заемка, в унгарски lеng, марийски lūngaltaš, lōngaltaš, коми leg – шлая се, люшкам се. (МФ-ЭСЧЯ-1,стр.335) Морфемата на това семантично производна на понятието за крак. Думата линкам, производна на корена линк, ланг, лънг, лонг със значение скитам, хойкам, движа се е сходна с английското linger - бавя се, мотая се, мотам се. Това е пример за древна индоевропейска връзка. (ТТ-ДХР),(ИИ-ИИСГБЕ)

75). Малота, Малте, Малто, Малтица – български имена от 10-18 в. Известно и като име

от Таманския п-в, от 5 в. Μαλδαγοσ (Малдаг). Съвр.осетински аналози са мъжките лични имена

- 19 -Мæлтиз, Милдзих, Мулдзуг и женското Малидза. (ЗГ-ОФЛИ) П.Голийски посочва интересната аналогия с тох.(а) malto – връх, пръв, първостепенен. В ирландски mullach, протокелтски *muldako-, *muldo-, англосаксонски molda – връх, връх на главата, теме. (ЕDGL) Индоевропейски корен *molda – връх на главата, висок. Аналогично име се открива при чувашите Малат, Малтих, Молтей, Малутта, Милет, Милетей, Молетер, производни на аналогичното чувашко понятие malta, malda – отпред, преден, производно е на чувашкото mal – напред, изток. (ПГ-БКА,стр.184),(ЧАЯ),(МФ-ЭСЧЯ-1,стр.340-341) В тунгусоманджурски malu – мястото срещу входа на юртата, почетното, предното място. (ССТМЯ-1,стр.525) Виждаме вероятнана тохарска етимология.

76). Мамьо, Мамач, Мамю – български имена от 18 в. Мамас (Μάμας) е името на „царски

скит”, избягал при римляните. (ПГ-БКА,стр.158) Също Мамас е епископ на Анея и отново Мамас е презвитер в Константинопол (448 г.), Мамас се нарича и приближен на византийския император Анастасий. (ОМХ-МГ,стр.489) Среща се и всъвр.осетински фамилини имена Маматæ – Мамаевы, Мамиатæ/Мамитæ – Мамиевы, мъжките лични имена Мами, Мамиа, женските лични имена Мами, Мамида. (ЗГ-ОФЛИ) А при чувашите – в мъжките имена Мамай, Мамалай, Мамар, Маматăш, Маматей, Мамател, Мамăлтăк, Мамăш, Мамалей, Мамет, Маметер, Мамил, Мамли и женското Мамукка. (ЧАЯ),(ЧХЯ) Вероятна етимология от осетинското иронско mamali – заплашващ, mamm, дигорско mmmа, mаmmæ – плашило, чудовище за плашене на децата. (ОРС),(ДРС) В чувашки momma, mummi, марийски momo – страшилище, дума използване за сплашване на децата. (МФ-ЭСЧЯ-1,стр.360) Виждаме типичната са аланските и прабългарските имена „застрашаваща” семантика, т.е. да плашат враговете. Също може да посочим старокелтското име Mamos и татарското Мамай, което има абсолютно същата етимология, от татарското Маmаi - чудовище, с което плашат децата (Радлов). Вероятна връзка и със старобългарското мамъ – измама (в староруски мамъ – глупав (СДСЯ,стр.358). Виждаме древна аланска (волжкобългарска?) заемка в татарски. П.Голийски свързва със същия корен името на арменския нахраски род Мамиконяни, чийто произход е от района на тохарските държавици в Синцзян. За мамъ може да посочим паралели във всички славянски южно- и западнославянски езици. В чешки mamiti, словашки mamit`, полски mamic`, горнолужицки mamus, сърбохърватски mamiti - лъжа, мамя. В руски манить, словенски manic – лъжа, мамя. Деркстен смята че в южно- и западнославянските езици основният корен е mam-, а в източнославянските езици man-. Последното е заимствано в литовски monyti, латвийски maniti, от източнославянски (руски, белоруски), а не обратното. (D-SIL) Ст.Младенов свързва южнославянските форми с гръцкото μιμος – фокусник. Вероятно имаме два пътя на навлизане, като коренът *mam-, показва източни паралели, в тох.(б) memyā, small – измамвам, мамя, заблуждавам. (DA-DT-b) В санскрит и авестийски māуā - вълшебна сила, илюзия, пущунски mayen - любов. Сравни с българското мая се – чудя се, колебая се. Коренът *man- е зает от долновисоконемското mein – лъжа, измама.

77). Мано, Мане, Манил, Маниш, Маньо, Манчо, Манко, Манкул, Маной – български

имена. Й.Заимов ги обяснява като произвъдни на Мануил - Маноил, Манол. (ЙЗ-БИ,стр.210) Много по-вероятно е да имаме прабългарско по произход име, по-късно прилепило се към християнското име, производно на латинското manus - ръка.

При чувашите се среща аналогичното име Манамар, Манат, Маней, Манек, Манеш, Манкор, Манюр Манят. (ЧАЯ). Етимология: чувашки măn, mănă тюркменски mənet, киргизки man – голям. (VS-ETD) Старостин посочва изходното mana, тюркското ban, bon, монголското mandu, mantu, тунгусоманджурското mani, корейското man(h), японското manai – много, голям. В евенкски mani – великан. (S-AE),(ССТМЯ-1,стр.530) Също в тох.(б) mān, mênt – много, повече, голям. (ВИ-ТЯ,стр.43) (вж. името Мундо, Мъндъ)

78). Мито, Митьо, Митко, Митак, Митан, Миташ, Митош, Митен, Митини –

българско име, произлизащо от Димитър. Никита Хониат в края на 12 в. споменава, че братът на Иванко (убиецът на Асеня), се казвал Мито. Един друг българин на име Никола Мито е споменат в документ на манастира „Есфигмену”, съставен в 1294 г. Бил е протосеваст на българите и

- 20 -управител на Мосинопол (Гюмюрджина). От тези примери се пораждат логично два въпроса: 1) възможно ли е още през 12 в. да е имало съкратена форма Мито от Димитър; 2) ако не е възможно, тогава как ще обясним Мито? (П.Голийски) Интерес представлява аланското име Μηφακου (Митак), отбелязано в надпис от Боспорското царство. П.Голийски посочва надпис от Керч, от 4 в.пр.н.е. „Конион, син на Митос” което покзав че името е скитско (иранско). Съвр.осетински вариант: мъжки имена Митъо, Митъу, женското – Митта. (ЗГ-ОФЛИ) При чувашите се срещат аналогичните мъжки имена Митек, Митес, Митиван, Миткка. (ЧАЯ) Вероятна връзка със санскритското medxa, иранското metxa – възхвалявам, или осетинското mæt/mætæ – загриженост, безпокойство, грижа или тревога за някого или нещо, аналогично на санскритското mati, авестийското maiti – мисъл. (ВА-С-2,стр.107) При евентуално съществуване на подобно древнобългарско име е последвало наслагване с по-късното християнско име.

79). Митро, Митрой, Митрошин, Митрун, Митруш – български имена. (ЙЗ-БИ,стр.223)

Връзката с името на бог Митра е много вероятна. Понятието за съгласие, договореност стои в основата на името Митра. Според легендата Митра сключва договор със Слънцето, за съвместна борба със Злото. Заради този митологичен сюжет, Митра става олицитворение на Слънцето и името му се превръща в синоним на Слънце. Аналогично осетинско мъжко име Митъро и чувашки Митрак, Митрей, Митруç. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) В санскрит mitrata, mitrah – дружба, авестийски mithra, пехлеви mihr – договореност, разбирателство, дружба, дълг, осетински mаdær – дружба, съюз, в тох.(б) mait.r, maitrāk, в хотаносакски maitr – дружба, благосклонност, добра воля. Смята се за иранска заемка в тохарски. (DA-DT-b), (JP-DCAW),(ОРС) В тох.(б) mittar, mittarwe, в хотаносакски mitra, мунджански mera, йидга mira - слънце. (DA-DT-b) Връзката с името на бог Митра е очевидна. В ирландски margadh – съгласие. (EID)

80) Моко – българско име. (ЙЗ-БИ,стр.226) В надпис от Боспорското царство, фигурира

аланското име Μοκκού (Мокк). В българските македонски диалекти, мок – сила, мощ. Етимологични паралели с тох.(б) mak, в тох.(а) mokāts – силен, могъщ, mokiān – стар, старши, в тох.(б) makā – много, голям, moko, mokonta – старши, по-стар и осетински mæstæg, персийски mohkam, пехлеви mеh, шугнански mаkam, гилянски mokêm – голям, много, силен. (DA-DT-b), (ВГ,ИД-Е,стр.319)

81). Мирдан, Мирадин – български имена от 15 в. Й.Заимов ги тълкува като производни на

Миродан – носещ мир. (ЙЗ-БИ,стр.220-221) В.Стоянов търси връзка с персийското mārdān – войн, храбрец, производно на mārd – човек, мъж, смъртен. (ВС-КПАБ,стр.266) Може да мислим за прабългарско по призоход име, но етимологията е вероятно по-различна, в санскрит mіrdhan, протоиндоирански mrHdhan, авестийски ka-mэrэda – глава, връх на главата, преден, висок. От същия индоевропейски корен molda – връх на главата, висок. В хотаноскаски kamala, средноперсийски kamāl, ягнобски kyэmalγo – глава. (L-IAIL)

82). Мърдян, Мърдьо, Мърде, Мърдо, Мърдал – български имена от 15 в. Й.Заимов ги

тълкува като поризводни на от глагола мърдам. (ИЗ-БИ,стр.228,231) Тук вече може да посочим етмологията на В.Стоянов във връзка с персийското mārdān – войн, храбрец, производно на mārd – човек, мъж, смъртен. (ВС-КПАБ,стр.266) В пехлеви mart - мъж, martanak – мъжествен, храбър, ягнобски mard – човек, смъртен, mardak - човек, mardina - мъжествен. В кюрдски mērd, mērdai – щедър, благороден, mērdanē – благородство, великодушие. (КРС,стр.240) Още повече че е известно древноперсийското име Мардоний (Μαρδονιοσ). При чувашите се срещат мъжките имена Марта, Мăртти, Мартукай, а при осетинците Мартъи и фамилното име Мардантæ - Мардановы, Марданашвили. (ЧАЯ),(ЗГ-ОФЛИ)

83). Нако – българско, неславянско име. При осетиците се среща аналогичното мъжко име

Нагъиа, женските Нагьо, Нагъуа, Накъа, а при чувашите, мъжкото име Накки. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Може да се обясни с чувашкото nǎka – здрав. В тохарски *nāk – подтискам, проявявам насилие, отразява протоиндоевропейското *nak – здрав, тежък, хетското nakki, nakke – здрав, тежък, важен.

- 21 -(DA-DT-b) Заето в тюркските езици, освен чувашки, в татарски и башкирски nыk, протомонголски niγta – здрав, твърд, силен. Също в чувашки nikěs, татарски nigez, башкирски nigež, киргизки nägiz – основа на сграда, фундамент. (МФ-ЭСЧЯ-1,стр.371,374)

84). Наро, Нарко – български имана, които Й.Заимов извежда от нравствен, праведен, което

не може да се приеме за вярно. (ЙЗ-БИ,стр.234) При осетниците се срещат имената Нариман, Нарсау, Нартихъ, а при чувашите Нăрваш, Нăрмычаш, Неркеç, и женските имена Нарспи, Нарспике. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ),(ЧХЯ) Възможно е да имаме древнобългарско име, производно на корена *наръ. Възможно обяснение, в санскрит nar, древноиндийски (във Ведите) nara, nar(i)ya, авестийски, персийски, белуджи nar, партянски n`r (nār), осетински næl – мъж, герой, човек, като явно изходнота значение е хора изобщо, тъй като имаме и в древноиндийски nāri, авестийски nāirī, хотаносакски nārä, средноперсийски nārig – жена. (L-IAIL) Виж и българското нерь, нерез – мъжко прасе за разплод, респ.самец, мъж.

85). Нато, Нате, Натил, Натко – български имена, които Й.Заимов извежда от Иг(нат).

(ЙЗ-БИ,стр.234) Откриват се аналогични осетинските женки имена Натъа, Натъо, мъжкото Натце, а при чувашите, съотв. мъжките имена Натар, Натти. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Така че може да мислим за древнобългарско име. Вероятна етимолигия: в санскрит nad, протиндоирански nad, авестийски nadэn·t, хотаносакси nāt, осетински nætыn/nætun – вик, рев, силен глас, тътен. (L-IAIL) Така че значението е пожелателно „да има силен глас”.

86). Нелаи – българско име от 10 в., известно от надписите открити в манастира до с.Равна

(К.Попконстантинов). (ПГ-СССКБА) Името е от прабългарски произход, защото го отриваме в идентичен вид при осетинците – Налой. (ЗГ-ОФЛИ) В осетински næl, nælgoymag – мъж. (ДРС),(ИРС) В санскрит nal – мъж, герой, среща се и като мъжко лично име Нал. В санскрит naār, протоиндоирански hnaār, средно- и съвр.персийски nar, партянски n`r , белуджи nar – войн, герой, пущунски niru, язгулемски noraw, сариколски nuraw – силен. (L-IAIL) В чувашки nărş – воюва. (VS-ETD) В пехлеви nār, nārīg означават просто мъж и жена. В пущунски nārina – мъже. В искашимски nark, зебакски nar, шугнански nir, сариколски nier, narak, йидга ner – мъж, в искашимски също означава и овен. (IED) Аналогично в ирландски nal, а в български нерь, нерез – самец, мъжко прасе. Така че изходният индоирански корен *nar/*nal означаво мъж, герой, войнствен, самец ако се отнася за животно. (вж. аналог. име Наро)

87). Него, Негой, Ногой, Негота, Нягул – български имена. Й.Заимов ги свързва със

славянското нога – крак, а В.Стоянов – с татарското име Ногай, производно на монголското nohoy – куче. (ВС-ПКАБ,стр.269) В осетински Ноги, Нога са аналогични мъжки имена. Възможна връзка с пехлеви nēk – благ, добър, красив, nēkīh – доброта.

88). Опро, Опре, Оприн, Опран, Опрен, Опрой, Опрьо, Опрю – Старинно българско име (16-

19 в.). Й.Заимов го обяснява с опора, опирам, което е малко вероятно. (ЙЗ-БИ,стр.247-248) Вероятно имаме прабългарско по произход име. Аналогично при чувашите се среща мъжкото име Опрань, Опраска, Опри, Оприван, Опроскка. (ЧАЯ) Етимология: връзка с чувашкото opra, upra – пазя, защитавам, upram – дух покровител, защитник на човека (ангел-пазител), opran, upran – защитен, съхранен, в якутски abrā, долгански abïrā, кумандински, караимски abra – защита (тюркските форми се смятата за монголски заемки), монголски abura – защита, харха-монголски avra, бурятски abar, калмикски awr, ордоски awura, дагурски avra – спасявам, в бурятски abural - спасение, заето и в тунгусоманджурското, солонско avаral - благословия. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.283-284),(ССТМЯ-1,стр.),(S-AE)

89). Ордо, Орде, Ордо – стари български имена. Й.Заимов ги обяснява кто производни на

Йордан, но в случая явно наслагването е вторично, на древнобългарско към сходно звучащото християнско име. (ЙЗ-БИ,стр.248) При чувашите се срещат аналогичните мъжки имена Ортантей, Орташ, Орти, Ортул, Ортюш, Ортюшкка, а при балкарците Ортабай, Ортай. (ЧАЯ) В надпис

- 22 -върху цилиндричен печат от Плиска се чете името OPTAГІС написано с гръцки букви, отговарящо на прабългарското име Ортаг. Произходът на думата е свързна с древнотюркското ordu – военен отряд, военен лагер, укритие, леговище, стан на владетеля и ortu – среда център, orun – място. Общоалтайско представяне има само последната форма, древнотюркски orun – място, в монголски oro – влизам, вкарвам, тунгусоманджурски urī – жилище. В чувашки urta, в останалите тюркски ез. orda, urda - стан. В чагатайски, азърбайджански, татарски, казахски orda - дворец, шатра на владетеля, турски ordu – военен лагер, уйгурски Ordukänt, Ordubalik – орденски град, столица, нзванието на уйгурската столица (Радлов), монголски ordu, оrdа, калмикски ordό – двор, лагер, стоянка, бивак, монголски ordon – дворец, манджурски ordo – шатра, са древнотюркски заемки. (Рамстедт). Предвид неспецифичния суфикс –t/d за другите тюркски форми (стан, войска, отряд) се предполага заимстване от друг език (Щербак). (S-AE) Въпросният източник е тох.(б) wertsiya, wrāt, в тох.(а) wratsi – събрание, съвет, военна свита на владетеля, обкръжение. Д.Адамс го свързва с протоиндоевропейското wordhyena – маса, множество хора.

90). Ота, Ото, Отеш, Отешил, Отко – стари български имена. Й.Заимов ги свързва с Йото.

(ЙЗ-БИ,стр.249) Аналогично при чувашите се срещат мъжките имена Отар, Отин, Откирей, Отлас, Оттек, Отточ, Оттяк, Отуч, а при осетинците Отар, Отра. (ЧАЯ),(ЗГ-ОФЛИ) (Вж. името Отум)

91). Пако, Пакул, Пеко, Пекюр, Пачо – българско име от 15 в. в Търновско, отбелязано в

турските регистри – „Михо син на Пекюр”. Също фамилното име Пачов(и). В.Стоянов се насочва към иранска етимология, в пущунски pāk – спретнат, чист. (ЙЗ-БИ,стр.250,253),(ВС-ПКАБ,стр.271) В началото на 14 в., като описва сраженията на византийските войски срещу Ивайло към 1278 г., византийският поет Мануил Фил споменава за българско селище на име Пачово (Πατζόβου). В 5 в. е бил известен един епископ на Кавказка Албания на име Пачуйч. (П.Голийски) Сравни също с разпрастраненото партянско, царско име Пакор. В пехлевийски pāk – чист, възвишен. В ягнобски pogiza, кюрдски, персийски pak, талишки pükê, шугнански pok, гилянски pеk, язгулемски pogiza, сариколски puk - чист. (VS-ETD) При осетинците се среща името Пако, а при чувашите – Пакай, Пакан, Пакаç, Пакка, Паккай, Паккаш, Пакки, Паккус. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ)

92). Пало, Пале, Палун, Палян, Палуш, Палюш – български имена. (ЙЗ-БИ,стр.250-251)

Аналогини имана има и при осетинците Пала, Пале, Палан, Палуша, а при чувашите Палак, Паламар, Палантай, Палах, Палей, Паллатай, Палля, Палтай, Палташ, Палти, Палуш, Палькка, Пальмет, Палюк. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Абаев посочва сарматското име Палак и името на сарматското племе Πάλοι (Пали) което свързва със сарматското pala – военна сила, войска, в санскрит bala, съвр.осетински bala, ягнобски bulak, кюрдски bêluk – военен отряд. Коренът bala, е аналогичен на същото по значение индоиранско bara – сила, мощ, в памирските езици vōr/vūr – сила, мощ, в хотаносакски para – много, също в тохарски bāl – сила, мощ, голям. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-2,стр.66-67) Този корен стои вероятно и в основата на българския етноним, може би и затова се срещат в източниците като аналогични названия българи, балкари, бургари, пугури (пагори-ти).

93). Пижо и Пендо – имена известни от българската фолклорна традиция. Те са с вероятен

прабългарски произход, защото ги откриваме в балкарския вариант на нартския епос. Там героите близнаци Ахсар и Ахсартаг се наричат Пидж и Пиагаш. (Ю.Гаглойти “О произхождение термина нарт”) Ахсар и Ахсартаг, произлизат от осетинското xsart – войнска сила и доблест. В санскрит pīd, pīday, протоиндоирански pižd – агресивен, причиняващ болка, гневен, осетински fыd/fud, пущунски pênd – зъл, сърдит, агресивен. (L-IAIL),(VS-ETD) Пижо и Пендо явно означават яростни, агресивни, имена с типичната иранска „заплашваща” етимология. При осетинците съществуват мъжките имена Пижа, Пида, Пидо. (ЗГ-ОФЛИ) При чувашите - Пияш Пияшкка. (ЧАЯ)

94). Прано, Пранко, Пранислав, Пранчо, Пренко, Прено, Пренчо – бълг. име от 13-18 в.,

според Й.Заимов е производно на За-прян/За-прен. (ЙЗ-БИ,стр260) Това е малко вероятно, явно

- 23 -имаме прабългарско по произход име. Аналогично при чувашите се среща името Пренкке, Пряни. (ЧАЯ) Вероятна връзка с аланското име Пранг от аланското рrang – барс. (МЦ-СПИ) В съвр.осет. færank, пущунски prānga, prāng, согдийски pwr`nk (pūrānk), средноперсийски, таджикски palang, кушанобактрийски parlaggozino, ягнобски palang, кховарски purdum, plik – леопард, барс. (L-IAIL)

95). Райчо – българско име, също народно название на слънцето. Етимологични параели: В

хетски arew, санскритски rawi, искашимски remuz, вахански уir – слънце. (IED) Също в осетински, rаjsоm, rag, ягнобски rahšin, талишки rê – утро, в искашимски roz, вахански rawar, ягнобски ruz, кюрдски roj, пущунски rvadz, талишки rüž, персийски ruz, шугнански ru'z, гилянски ruz, сариколски rûz, белуджи roč - ден. (VS-ETD)

96). Ратен – българско име, включено в допълнението от 14 в., към „Синодикът на цар

Борил”. Й.Заимов посочва следните форми: Рати, Рате, Рато, Ратой, Ратун, Ратин, Ратьо, Ратю. (ЙЗ-БИ,стр.271) В осетински се среща името Рато, при чувашите Ратламас, Ратламаш, Ратман, Ратмас, Ратюк. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Етимологични паралели с иронското rаtu kænыn, дигорското rаtu kænun – извършвам, rаttæg – творец. (ОРС),(ДРС) Също в осетински raddыn/raddun, санскрит radh, авестийски rad, вахански rand, ratt – давам, управлявам, заповядвам. (ВА-С-2,стр.339-340) Аналогично в български ратувам – желая, стремя се към нещо. За Фасмер аналогичното руско ратовать, което е от староцърковнославянски (старобългарски) се обяснява със славянското ратъ – войска, воювам, но явно имаме прабългарска дума, от ирански произход, съхранила се в старобългарски. (МФ-ЭСРЯ-3,стр.448)

97). Рах, Рахо, Рахан, Рахин, Рахни, Рахне, Рахно, Рахньо, Рахню – български, неславянски

имена, Рахнев – съвр.фамилия. Й.Заимов ги извежда от Радо, което е твърде съмнително. (ЙЗ-БИ,стр.271-272) В осетински ærrayau – изтъпление, ræxæn – ярост, ærræ – безразсъдно смел, ærыægon – млад, силен. (ИРС) В ирландски raiceail, raic, raingleis – разрушавам. (EID) Също в авестийски rasx, согдийски r`xk, пехлеви razm, ягнобски raxn, raāxnta – смелост. (L-IAIL) Памирските примери които се приближават до тох.(б) ruks – рязък, груб, могат да обяснят етимологията – смел, яростен.

98). Сакъ, българско име, споменато турските регистри от 15 в. (ВС-КПАБ,стр.272) При

осетинците се среща като Саки, Сако, Сахъо, Сæхæг, Секъа, Сох, а при чувашите – Сакай, Сакач, Сакит. (ЗГ-ОФЛМ),(ЧАЯ) Етимологични паралели: В тох.(б) sahāye – приятел, близък, последовател, заето от хотаносакското sahāya със същото значение. (DA-DT-b) В палийски saka – свой, близък, интимен, sahajja – приятел. В осетински ахsgiаg, ахsgiаgdær, иронски ахsdžiаg – най-добър, най-хубав. (ДРС),(ОРС) В осетинските примери се наблюдава типичната репозиция на звуковете в корена, така че вероятната изходна аланска дума е sахgiаg, sахdžiаg. Също виж протоугрофинската форма *saγekta – придружител, приятел. (UE) Друга вероятност е името Сакъ да се свърже с осетинското saxъ, sakъ – смелчак, храбрец. В санскрит sāka, согдийски šaxi, пущунски, ягнобски, таджикски šax, сангличи šôx, вахански šux – силен, твърд. (ВА-С-3,стр.48) От същия произход е и етнонима саки, респ. приятели, сродници, или силни войни.

99). Сама, Само – българско име, открито в османските регистри от 15 в. В.Стоянов го

свързва с пущунското sam – верен, точен, честен. (ВС-КПАБ,стр.273),(ЙЗ-БИ,стр.278) Пущунската дума е от един корен с тохарското sam.skr.t, хотаносакското sam.skr.ta – съвършен. (DA-DT-b) При чувашите – Самай, Самак, при осетинците Самæза, Самбег, Самил. (ЧАЯ),(ЗГ-ОФЛИ)

100). Сани, Саник, Санин, Сано – български имена. Й.Заимов ги свързва с Александър, през

Сандо, като умалителна форма, което В.Стоянов не приема и търси изтони аналози, от тюркски, арабски и пр. (ВС-КПАБ,стр.274) Но откриваме и аналогични осетински имена: Сана, Санахъо, Санкъо, Сануаз. (ЗГ-ОФЛИ). Вероятна етимология: В санскрит sánati, sanóti – получавам, достигам, санскрит sani, протоиндоирански sanh, авестийски hanāni, хетски sanh, старовисоконемски sinnan – побеждавам, стремя се към нещо, извличам полза. (L-IAIL) В тох.(б)

- 24 -sanāt – управляем, под контрол, sānāsk – отпускащ, щедър, sān – целесъобразен, успешен, добър. (DA-DT-b) В ягнобски sinn – възрастен, старши. (МА,ЕП-ЯТ) В белуджи šan – слава, кашмирски shāna – ранг, пост, обществено положение, слава, съвр.персийски sеn - възхвала. Така че името е с вероятне прабългарски поризход и пожелателно значение, произлизащо от същият корен, откъдето е и думата сан – ранг, положение. (Б.а.: моето мнение е противно на широко тиражираната и невярна етимология на прябълг. санъ, от тюрк. san – число!)

101). Семир – българско име, споменато в допълнанието от 14 в. към „Синодикът на цар

Борил”, Семо, Семил, Семян – български имена, според Й.Заимов, производни на Семир. Според него, името произлизало от славянското Всемир – цял свят. (ЙЗ-БИ,стр.282) Но при осетинците се среща аналогичните имена Сем, Семыр, Семмырз, а при чувашите – Семат, Семей, Семек, Семекке, Семеккей, Семел, Семелей, Семелен, Семен, Сементей, Сементер, Сементерек, Семенче, Семертен, Семерхан, Семет, Семетей, Семеттин, Семехчен, Семечер, Семион, Семкке, Семçер, Семтай. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) така че имаме най-вероятно прабългарско по произход име, производно на корена *сем-. В санскрит sams, авестийски saηh, saηhāmī, согдийски sγwn, средноперсийски shwn, sxwn (saxwan), пехлеви saxwah, партянски sxwn, съвр.персийски suxan – дума, реч, изложение, в хотаносакски samja – документ, осетински иронски sыm, дигорски sum, кюрдски sema – звук, в дигорски sеm - мъдрец. Абаев смята славянското шум за стара скито-сарматска заемка. (ВА-С-3,стр.197) Така че Семир може да обясним като гласовит, добре говорещ, красноречив, мъдър.

102). Серан, Сери, Серико, Серакин, Сертин, Серо, Серко, Серчо, Сернин, Сердан –

български имена, започващи с корена *сер-, известни от турските данъчни регистри от Търновско – 15 в. Според Й.Заимов името Сердан е от 13 в. и е производно на Серо/Сяро – сив, „Сивчо”. (ЙЗ-БИ,стр.283) Засвидетелствано и в названието на българския град Сяр (сега Серес в Гърция, след окупацията му в 1913 г.). Според В.Стоянов те са вероятно от кумански или печенежки произход, но търси паралели с арабското serraq – крадец, прозвището „сарацин”, или персийското ser – глава, начало, власт и т.н. (ВС-КПАБ,стр.276-277) Разбира се връзка с „крадец” е недопустима, а със сарацин – неверник, мюсюлманин, крайно съмнителна. Този корен е и продуктивен при чувашките мъжки имена: Серей, Серек, Серен, Серенек, Серенке, Серенпик, Серентей, Серенчўк, Серет, Серихван, Серкеней, Серкке, Серкуш. (ЧАЯ) Така че може да мислим и за прабългарски произход, във връзка с етнонима сер, сери, сираки, респ. „червени”, подобно на аорси – „бели”, в осетински sirx, sirxu, санскрит sāukrar, sāubhraā, протоиндоирански cāukra, авестийски suxra, староперсийски ëuhra, средноперсийски suxr, ормури sowrb, пущунското sara – червен, чист, светъл, свят, искашимски surkhun, пущунски surh, sur, означават блестящ, светлочервеникав, рижав, черевеникав, а пущунското sursarey – риж, червенокос. (L-IAIL) Така че името Сер, Серо и производните му са аналог на славянското Румен. Старостни посочва протоиндоевропейското *s`аr(э)t- светъл, сив, жълточервен, със съответните паралели, протоалтайското *siājri – бял, жълт, протоугрофинското *ćer`v – сив, дравидското *siriŋ – жълт, семитското *šaħr- светъл, утринно зарево, протосинокавказкото *s`vŕ`v – сив, жълт, с изява в енисейското *suŕ- и източнокавказкото *sire(-n), *zerv – жълт. (IEE)

103). Силян/Силяна, Силан, Сило, Силе – бълг.имена, според Й.Заимов са производни на

славянското сила. (ЙЗ-БИ,стр.283) Но наличието на аналогичното чувашките женски имена Сильяна, Силем, Силет, и мъжките Силентей, Силентук, подсказват възможен прабългарски произход със значение – вятър, вихър, от чувашкото sil - вятър. (ЧАЯ),(ЧХЯ) (вж. името Зилгиб)

104). Симо, Симе, Симан, Симко, Симчо – българско име. (ЙЗ-БИ,стр.284) Отбелязано под

формата Σίμμασ (Симас), носено от „масагет” на служба във византийската армия, около 530 г. и като аланско име от надпис в Танаис, Syаmac – Σιώμαχος (по Книпович). Вероятна етимология: В санскрит šymaka, староперсийски *sаymaka – полумрак, т.е. тъмен, навъсен. При чувашите – Сим, Симей, Сими, Симик, Сымкка. (ЧАЯ) Името е със заплашваща етимология, да е мрачен, респ.страшен (за враговете).

- 25 -105). Смурд – българско име от турски данъчен регистър (Иван, син на Смурд, село Калтинец,

Горнооряховско, днес слято с града, средата на 15 в.), Мордю – българско име от 16 в. (Й.Заимов). Името поразително прилича на една друга старобългарска дума смердъ – човек, редови общинник, по-късно крепостен. Няма логика името както и понятието смердъ да се обясняват със „смърдя, смръдлив”, както прави Фасмер по отношение на смердъ. (МФ-ЭСРЯ-3,стр.684-685) Името има своите ирански паралели. В надпис, открит около Керч и датиран към 4 в.пр.н.е., се съобщава: „Бастакас, син на Смордо (Σμόρδος)”. Известен е от историята (Херодот) Смердис, брат на персийският цар Камбис от династията на Ахеменидите. Живял е в 6 в.пр.н.е. Също Херодот съобщава и за персийски военоначалник с името Смердоменес (Смердомен), който бил сред приближените на цар Ксеркс по времето на похода срещу гърците. (ПГ-СССКСБА) При осетинците се среща съвр.мъжко име Смарæ. (ЗГ-ОФЛИ) Етимологични паралели:

а). Смурд – разрушаващ, смазващ, има със заплашителна етимология. От индоиранският корен *mard(i), в санскрит mard(i), протоиндоирански *(H)mard, авестийски mūrэn·d, marэd, староперсийски vimard, хотаносакски murrde, осетински mыr/moræ, индоевропейски корен *hmerd – разрушавам, убивам, смазвам, раздробявам на части. (L-IAIL),(Ch-DIV),(ВА-С-2,стр.132)

б). Смурд – човек, смъртен, или наказващ хората (от староперсийски). Това е и вероятното обяснение на старобългарското смердъ – редови общинник, обикновен човек. От индоиранският корен *marta, санскрит maārta, авестийски marэta – човек, смъртен, старопесийски piār-šaā-mar-da (*pr•sa-marta-) – наказващ хората, согдийски mrt – всеки един, редови, mrt`nk (mārtānāk) – простолюдие, партянски mrd, средно- и съвр.персийски mard - човек. (L-IAIL) В ягнобски morti, кюрдски merd, пущунски mard, талишки merd, гилянски mêrd, сариколски mardēm - човек. (VS-ETD) В осетински mærdtаg – човек, „смъртен”. (ОРС) В езика на баските mardo – здрав, силен, в свански mare – мъж. (ЕЕG) Във финкси marta, мордвински mirde, коми mort, удмурски murt – човек, което обяснява и самоназванието удмурт, представляващо израз-билингва, от угрофинското *ot – човек и иранската заемка murt – човек.

106). Согач, Согун – български имена от турски данъчни регистири (Ненче, син на Согач,

село Чагор, Битолско, 1468 г.), а Согун е отбелязан в Султанска заповед от декември 1690 г. до влашкия войвода. Името има сармато-алански паралели. В надпис от древния Танаис в устието на река Дон от 1-2 в. се среща името Сог (Σόγος), също се среща и в по-късен надпис от 3 в. (Σόγους). (ПГ-СССКСБА) Етимологични паралели: произлиза от санскрит soka, sāoc, протоиндоирански (s)cāauč, древноирански *sauka, *suč, авестийски saoka, soac, согдийски swk (sōk), партянски swc, средноперсийски swcyšn, sōxtan, персийски sūg, soxtan/sōz, кюрдски sotin, талишки sütemon, гилянски soxtên, хотаносакски sіūjs, осетински sыug/sog, sudzyn/sodzun, ягнобски suč, шугнански suxta', suz, язгулемски suxta, пущунски soxt – огън, изгарящ, горящ, също и топливо, дърва за огрев и като второстепенно значение чист, свят, предвид изчистващата сила на огъня, в най-древните индоирански религиозни представи. (Ch-DIV), (L-IAIL) Според Абаев сармато-аланското име Сог (Σόγος) отразява несъхранена по-стара форма Асог (Аsыug/Аsog) означаващо безпечален, безстрадален, тъй като формата sыug/sog освен огън, изгараящ означава и страдание, болка, печал. Аналогично на древноиндийското име Ашока. (ВА-С-3,стр.168) Смятам че по-вероятно е името Сог да означава изгарящ, горящ, огнен, като се явява алано-прабългарският аналог на славянските по произход Огнян, Пламен. Негов аналог в съвр.осетински мъжки имена Саугуди, Сега, Согри, Сох, Сугъар. (ЗГ-ОФЛИ) Вероятно от същият произход са и чувашките мъжки имена Сакай, Сакач. (ЧАЯ) Дори може да се свърже и с чист, свят, каквито са по произход топонимите Согдиана, авестийското Suγda, древноперсийското Sug(u)da – свята, чиста страна и Сугдак – град в Крим, основан в 211 г., гръцкото му име е Сугдея (Σουγδαια). Названието е аланско и отразява точно осетинското иронско sыgdъæg, дигорско sugъdæg – чист, свят, пречистен с огън, също и горял. Думата е съхранена и у чувашите şută – светъл. Интересно мнение изказва В.Абаев, че по-късното староруско название на града Сурожъ, е заето от прабългарският език, където Suγdag е преминало в Surag. (ВА-С-3,стр.189) Сурожъ, вероятно отразява осетинското sыrx/surx – аленочервен, отразяващ аналогичният, синонимен на *sauka/*suč, ирански корен *suxra, индоарийски *sukra, протоиндоирански *(s)cukra – яркочервен, блестящ, чист, ясен, отново свързан с огъня, в авестийски suxra, средноперсийски suxr, съвр.персийски surx, sorx, гилянски sorx, кюрдски sox,

- 26 -талишки sog, искашимски surkh, ягнобски, шугнански, пущунски surx, язгулемски sêrx, вахански sŭkr, йидга surkoh, калашки sue, кховарски sorum – ярко, огненочервен, в индоирански suriā – слънце. (L-IAIL),(VS-ETD) Наименованието на Сугдаг се открива и в един хазарски надпис на гръцки език, който към 1940 г. се е съхранявал в Бахчисарайския музей. Датата и мястото на намиране на находката не са известни. Днес също находката е изчезнала и за надписа се съди само по фотография направена в 1940 г. 1: Съдържанието на съхранените фрагменти от надписа е следното: „1: Исус Христос побеждава. 2: В царстването (?) ..ут хаган, Иза (?) тудун, … се освети и устроеи (?) храм Божий 14 април. Виж Боже четиирите дома в Савгатухат (?).3: …, Господи, тях”. (Виноградов А.Ю., Комар А.В. Две «хазарских» надписи из Юго-Западного Крыма. Российская археология 3, 2005)

В случая нас ни интересува названието Савгатухат (Σαυγατυχατε). Явно думата е двусъставна: Савгат или Саугат (Σαυγατ) отразява името на града Сугдаг, а втората част хат (χατε), без съмнение е аланското (осетински) kxat, kat, согдийското kat, – селище, град. Разпространеното в Украйна понатие хата – селище, село, се смята за стара „аланска” по произход дума.

107). Тако, Таке, Такин, Такуш, Такул, Тачо, Таче, Тачин – български имена. (ЙЗ-

БИ,стр.305,308) Интересна аналогия са осетинските имена Такъай, Такъо, а при чувашите – Такай, Таканай, Таканаш, Такарлаш, Таки, Таккапай, Таккăл, Таккей, Таккин, Таккур. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Вероятна етимология: в санскрит tak, takta, авестийски tax-še, taxti, tač, taca, протоиндоирански tak, средноперсийски tāxtan, съвр.персийски tāxt, tāk, партянски t`č (tāč), согдийски tūγt, хотаносакски ttajs, txatan, ttasta, вахански taγdām, искашимски tōγd, осетински иронски tаgъd, дигорски tæх – бърз, стремителен. (L-IAIL),(ВА-С-3,стр.221-222) Името отразява по-древната общоиндоиранска форма tak.

108). Тало, Тале, Тальо, Талян – български имена, Талев(и) – фамилно име. (ЙЗ-БИ,стр.305,

311) Аналогично при осетинците – Тала, а при чувашите – Тала, Талакка, Тали, Талий, Таливан, Талматти, Талмăрса, Талпай, Талсăр, Талуй. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Вероятна връзка с хотаносакски ttila, санскрит tali, пехлеви tāla, персийски tālār, осетински tala – младо дръвце, дърво, вид дърво, литорасъл. В латински talea – лоза. Индоиранската дума е заета през уйгурски в тюркските езици, tal – дърво, клон, прът (в турски dal). В унгарски fia-tal – зародиш, кълн, според Абаев е древна сармато-аланска заемка. (ВА-С-3,стр.224-225) Значението на името е вероятно да бъде млад, свеж. (вж. етим. На бълг. фамилно име Тринго(ви)

109). Тан, Танан, Таниш, Таньо, Тано, Тануш, Тане, Тене, Тениш, Тено, Теньо, Тенчо,

Тенко – бълг.имена. (ЙЗ-БИ,стр.306,309) Изевстно е скитското име Танай – скитски вожд извършил поход към египет в 633 г.пр.н.е. и Танус (Τανυσας) – цар на скитите от 2 в.пр.н.е. Значението на името е “със силно тяло” от общоиранското *tan/*tеn – тяло, снага, стан. (МЦ-СПИ)

110). Тасе, Тасо, Тасин, Тасинко, Таско, ж.р. Таса, Тася, Тасена, Таска – бълг.имена от

турските данъчни регистри (най-старите от 16 в.), според Й.Заимов производни но Атанас. като производни на Тасо, той посочва и Ташо, Ташан, Ташен, Ташин, Ташун, Ташул. (ЙЗ-БИ,стр.306-308) По-вероятно имаме прабългарско езическо име, по-късно прилепило се към сходното по звучене християнско. При осетинците се среща името Тазе, Тазо, Тассо, Тасол, Тасан, а Тасий (Τάσιος) е скитско име. (ЗГ-ОФЛИ),(МЦ-СПИ) При чувашите не се открива сходно име. (ЧАЯ) Вероятно значение „да е гъвкав, жилав, издържлив” от остенското tasыn/tasun – огъвам, извивам, в иронски tasаg, дигорски tasagæ, иронски и дигорски tasæn – гъвкав, жилав, издържлив. Абаев смята че произходът на думата не е много ясен и посочва персийското tāsa – тревога, респ. напрежение, но последното е по близко до аналог.осетинско tas – страх. Според Милер в основата е иранския корен *tans, индоарийски *tams – блъскам, тласкам, извивам. (ВА-С-3,стр.235) Може да посочим в санскрит tejana (teg-ana), пущунски tā`o - извивам, пущунски tazijana, персийски tazijane – камшик, белуджи tikkī, персийски tākhtan, tak, taņč, имперф. tāz – извивам, и във вахански

- 27 -ţuz, шугнански taž, язгулемски tāz, сариколски tazdzon, талишки tošnie, персийски tаz – тласък, блъскане. (DDSA),(ИС,К-ЭСВЯ,стр.372),(VS-ETD)

111). Тихота, Тих, Тихо, Тихан, Тъго – средновековни български имена, които имат пряк

осетински паралел с името Тыхост, означаващо силен, мощен. Разбира се това е алтернативно предположение. При осетинците Тыхост е било и име на езическо божество, почитано в Алагирската клисура. (ВА-С-3,стр.346) При осетинците се срещат имената Тæга, Туха, Тох, Тохти, Тохъаз, Тахох, а при чувашите – Тохмет, Тохпулат, Тохтакел, Тохтаман, Тохтар, Тохти, Тихтен, Тиххан, Тиххи, Тиххис. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) В осетински иронски tыx, дигорски tuxæ, пехлеви tōxtan, tōz, согдийски twjz, t`ka, партянски twc, съвр.персийски tyxtan, tyz, санскрит takka, хинди-урду tashīh, пущунски takal, бенгалски thika, непалски tāgata, – здрав, силен. Аналогични са на авестийското *taxma – силен, могъщ, храбър. (ВА-С-3,стр.306) В угрофинските езици, в манси tak, хантски t'aglek, удмурски tug, коми tag, марийски toŋ, лапландски toavas, фински tukeva, естонски tugev, мордвински tanok, вепски tažlak – силен са ирански заемки. (VS-ETD)

112). Торо, Торно, Торне, Торник – български имена от 16-17 в., Тороманов(и) – българска

фамилия. Според Й.Заимов, имената произлизат от „вторник” с редукция на началното „в”, т.е. родени във вторник, което е твърде съмнително. (ЙЗ-БИ,стр.316) Аналогично при осетинците се срещат имената Торой, Тура, Тури, Турмец, и фамилните имена Торотæ/Тъоротæ – Тороевы, Тъоротæ – Тороевы, Турмантæ, (Турманашвили, Турманишвили, Турманидзе – при южните осетинци поради грузинското влияние) - Турмановы. (ЗГ-ОФЛИ) При чувашите се срещат аналогично имената Торай, Торанпай, Торантей, Торопай, Торăнкка, Торей, Торинкка, Торкантей, Торкей, Торкен, Торкки, Торникка, Торпай, Торпан, Торсай, Торынкка. (ЧАЯ) Един от известните ефталитски владетели носи името Тораман, живал в края на 5, началото на 6 в. Така че имаме пълно основание да търсим прабългарски произход на въпросните имена. Вероятна етимилогия: в персийски, ягнобски tor, пущунски tora, шугнански tōr, язгулемски ter – висок, пехлеви tēr, сариколски ter, хуфски, рушански, ягнобски, вахански tor, кюрдски dêr, пущунски tār, талишки, гилянски ter, персийски tar, пущунски tīr, шугнанскиски, рушански, хуфски tōr, кховарски toren, чувашки tarа – връх, височина, в хотаносакски ttara, согдийски tār, осетински иронски tærnыx, дигорски tærnix – връх на главата, теме, чело, свързва се с горен, преден. (VS-ETD),(ВА-С-3,стр.270-271) Така че вероятно имаме един и същ изходящ корен с топонима Търново и старобългарското търно – кула, т.е. висок, високо място.

113). Тоте, Тотил, Тотан, Тотомир, Тотоман, Тотун, Тотош, Тотьо, Тодин, Тодо,

Тодан, Тодьо, – български имена, Тедици – име посочено от В.Д`Амико, останало от Алцековите българи. (ЙЗ-БИ,стр.317,313,314),(ВД-БИ) В осетнски Тота, Тотай, Тоти, Тотаз, Тотрадз, Тотыкк, Тотыр, Тода – мъжки имена, срещат се и при чувашите като Тойтар, Тойте, Тойтемир, Тойтук, Тойтукан, Тойтул, Тотмей, Тотта, Тоттенен, Тутай, Тутиер, Тутимĕр, Тутирек, Тутиш, Тутун, Тÿтер, Тÿтилкка, Тÿтте, Тутти, Тутила, Тутр, Тутан, Тÿтÿн, Тÿтян, Тÿтÿл, Тÿтяк, Тÿтян, Тютей, Тютик, Тютьмон, Тютяк, Тодак. Етимологични паралели: В тох.(б) totik, totak – голям, tot, totte – краен предел, tund – силен. (DA-DT-b) Аналогично в осетински дигорски tоtæg – широк, широкоплещест. (ДРС) Абаев го извежда от древноиранското *tava vaka – да бъде силен, мощен и *tav – сила, мощ. (ВА-С-3,стр.306) В санскрит tod, tud, протоиндоирански taud, авестийски tudāti, tudadkā, староперсийски tunuvant, средно- и съвр.персийското tund, согдийски twnt, хотаносакски ttud, кушанобактрийски taoo, taono – силен, разбиващ, силен удар. (L-IAIL),(Ch-DIV),(VS-ETD) Индоиранското tod/tud/teud – голям, силен, със силен удар, обяснява значението на българското име Тодьо прилепило се към християнското Тодор, Теодор.

114). Тринго, Трингов(и) – българско л. и фам. име. Изхожда от един корен,

протоиндоевропейското *teru-no-/ter-en-, със хетското tarhu, санскритското taārun·a, протоиндоиранското taruna, авестийското tauruna, хотаносакското ttіra, осетинското tærыn, tыrыn/tærna – свеж, млад, бодър. (L-IAIL) П.Добрев посочва рядката българска дума трина –

- 28 -прясно сено и я свързва с мунджанското tringa – пресен, свеж. (ПД-ЕАКБ,стр.131) Абаев посочва че осетинските форми tærыn, tыrыn/tærna – млад, свеж, момче, дете, отрок, юноша са архаични и се употребяват единствено във фолклора. Производни са на индоиранското *taruna – свеж, млад, с паралели предимно в индоарийските езици, в древноиндийски tarnaka, хинди tarun, цигански tarno, маратхи tarnā – момче, млад, юноша. (ВА-С-3,стр.280) Особено интересен паралел е ваханското, шугнанското (диал.баджовист), в таджикски tring, искашимски tыring, мунджански tэringa, ягнобски tiring – бърз, здрав, млад, силен, свързва се с персийското tarang – стегнат, изпънат, жилав, под напрежение, здрав. Подобна закономерност откриваме и в осетински където tærыn, tыrыn/tærna означава също гоня, преследвам, т.е. бързо движение, респ. българското тиря, натирвам. Явно че първоначално изходният индоирански корен е означавал здрав, силен, респ. с по-нататъчно разширение – млад, свеж от една страна и бърз. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.359-360) Така че значението на Тринго, Трингов е свеж, бодър, млад.

115). Туршан, Торшан, Трушан, Трошан, Трошо, Трошен – български имена, Трошев(и) –

фамилно име. Й.Заимов ги свързва с троха и троша – раздробявам. (ЙЗ-БИ,стр.321) В.Стоянов смята че основната форма Туршан вероятно е с кумански произход, но я обяснява с пущунското tūršān – черен, тъмен, мрачен, от tūr – тъмен, мрачен и šān – подобен, приличащ. (ВС-КПАБ,стр.281) В осетниски tar, ягнобски to'ra, кюрдски tarî, пущунски ta'rik, tor, t`yāra`h, tīrah, пехлеви tārīk, согдийски tārāk, персийски tar, tārī, tārūn, белуджи tə[h]ar, шугнански to'rik, вахански tirīč, йидга tīrо, мунджански tūrо, гилянски tеrik, сариколски turik, кашмирски törīkh – тъмен, в персийски tārtūr – много тъмен. (ВА-С-3,стр.230) За втората част на името, в осетниски иронски аs, дигорски аsæ, персийски āsā, -šā, хинди-урду āsā – подобен, приличащ на. В пресийски се използва и като надставка, със значение подобен на, приличащ на, напр. šer - лъв, šerāsā, šeršā – подобен на лъв. (ВА-С-1,стр.75) Така че Туршан показва източноирански произход и е твърде вероятно да има прабългарски произход. Също примерът с образуването на името Туршан, осветява начина на възникване на старобългарските имена, завършващи на –шан.

116). Туто – българско име, съвр.фамилия Тутов(и). Й.Займов го обяснява като производно

на Тудор, което явно не е вярно, също Туткан, син на Герге (Село Горно Сливово, Ловешко), от османотурски документ от втората половина на 16 в. и Тутук (Град Костур, преди 1445 г.). (ИЗ-БИ,стр.324),(П.Голийски, лич.съоб.). Подобно име има при осетинците Тутан и при чувашите Тутай, Тутиер, Тутимĕр, Тутирек, Тутиш, Тутун, Тӳтте, Тӳтӳн, Тӳтян, Тӳтӳл, Тӳтяк, Тӳтян. (ЗГ.ОФЛИ),(ЧАЯ) Етимологията по всяка вероятност е алтайска. В осетински дигорски tut означава кух празен, което не е подходящо за име. На пръв поглед е производно на общотюркското tut- държа, и е възможно да е куманско по произход, предвид фиксираното вече прабългарско тетегъ – носилка, където коренът е тет- (във връзка с чувашкото tĭt – държа), а не тут-.

Може де мислим и за по-древен алтайски произход, чийто преносител са прабългарите. В тунгусоманджурски евенкски tutэkэn, tutэk, tutэi означава меч, копие. Производно на корена titi – сека (в евенкски). (ССТМЯ-1,стр.224,189) Друга възможност е връзка с чувашкото tută – сит, пълен, съотв. в евенкски tэtэn, titkun, tэtэkun, негидалски titamana – здрав, силен, силно. (ССТМЯ-1,стр.241,189)

117). Урум, Урумови – разпространена българска фамилия. Открива се аналогична фамилия и

при осетинците – Урумтæ и като мъжко лично име Уырым. (ЗГ-ОФЛИ) Г.Турчанинов посочва че името означава буквално „Грък, Гърков” от партянската и согдийската транскрипция на Рим, респ.Византия, „страната на ромеите” – From, заето в китайски Fulin и тюркски Purum. В осетниски закономерно преминива в Urum, а наличието на именната форма и в български, показва че прабългарското название на Византия вероятно е било Урум. (ГТ-ППЯНКВЕ,стр.60),(СК-ДРП,стр.112)

118). Фружин, Фръжинъ – българско средновековно име, фаръ, фарижъ – старобългарска

дума означаваща кон, жребец. Заето също в румънски като farij – жребец и албански vrgār – кон,

- 29 -жребец. (БЦ-ИБЕ-2,стр.56),(СМ-ИС,стр.76) Фасмер посочва староруското фарь, фарисъ, фарыжъ - породист кон, кон-бегач, като заемки от полското fаrуs, което е заето от средновисоконемското vârîs, дало немското pferd, холандското paard – кон, или като втора възможност, от средновековен гръцки φαρίον, φάρης – арабски кон, което е заето от арабското fāris – кон (Корш, Локоч, Бернекер, Фасмер). (МФ-ЭСРЯ-4,стр.187) Само че арабската дума е заемка от персийски и думата от старобългарски е заета в староруски и полски, а източноиранските паралели ясно показват къде да търсим първоизточника! А германските форми са вероятно резултат от древните германо-аланосарматски контакти в първите векове от новата ера. Етимологични паралели със санскритското vara, авестийското aurvat(akа), рушанското, хуфското, сариколското vuri, ягнобското vora, пущунското vērla, шугнанското vêrdz, искашимското wrok, зебакското verak, сангличи vorak, язгулемското varag, veri, хинди-урду phero, осетинското иронско uыrs (wыrs), дигорско urs (wrs) – жребец, персийското fares – конник. Абаев посочва изходното иранско *wršan, авестийско warэšna, пехлеви wršnа – самец, респ.жребец, също в тох.(а) urs, тох.(б) ursе – самец, kau.ursе - бик. Според Абаев от алано-сарматски думата е заета във фински wаrsа, карелски wаrzа – жребец, откъдето е староруското фарь, фарисъ, фарыжъ – жребец. (ВА-С-4,стр.124-125) Така че вероятната изходна прабългарска форма е била фръжъ – жребец.

119). Хало, Хале, Хали, Халаш, Халач, Халин, Халко, Халчан, Хальо, български имена

употребявали се до 14-15 в., Халачев(и) – съвр. бълг. фамилия. (ЙЗ-БИ,стр.330) В надпис от Боспор, е отбелязано аланското име Χαλαισ (Халасис). Интересен пример дава В.Стоянов с аналогичното печенежко име Χαλής носено от печенег на византийска служба (б.а. печенежкото име е сарматски реликт, тъй като късните печенеги са потомци на тюркизираните пасики, пасиани). (ВС-КПАБ,стр.284) При осетинците се употребяват имената Хæлын, Хæлла, Хъалæг, Хъулчи, Хъылæу, Хъылыц, женското име Хъаллæ, а при чувашите – Хăливан, Хăлак, Хĕлеç. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) В осетински иронски xalыn, xælыn, kъаlыn, дигорски ixalun, ixælun, kalыn – разрушавам. Произлиза от древноиранското wi-karaya – разрушавам. (ВА-С-4,стр.170-171,139) Вероятно по-древна е формата kъаlыn/kalыn, която означава хвърлам на земята, събарям, или разлимвам за течности, с преход „r-l” и последващо „x-l”. (ВА-С-1,стр.569-570) Последните примери изцяло обясняват аланския произход на имената с коран Хал- и българското халосвам – удрям, хала – разрушителна сила, природно бедствие.

120). Хасин, Хасно, Хасню – български имана от турски данъчен регистър. В.Стоянов ги

свързва с арабското hassuna – хубав, красив, hassana – украсявам, дало широкоразпространеното в ислямския свят име Хасан. (ВС-КПАБ,стр.285) Трудно може да се приема такова мнение. Оказва се че в началото на робството българите са възприели диерктно името Хасан от поробителя, при това с леки изменения. Предполагм че става дума за друг, вероятно прабългарски поризход на името. В осетински се среща близкото име Хаси, а при чувашите Хаçай. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Вероятно са производни на осетинското хæs/iхæs – дълг, хæsn/хæsnæ – задължения, хæsnag/хæsnæ – пари, хæssыn/хæssun – нося, осигурявам, издържам, отглеждам, изхранвам. Според Абаев изходящият корен е иранското (персийското) kars, kasidan – нося, тегля, прибирам, съответно в санскрит kars, протоиндоирански karš, авестийски karэšэnti, karšta, средноперсийски kršytn, в партянски с редукция на „r” kyš, съвр. пресийски kasidan. В согдийски имаме хāš, в памирсикте езици, във вахански, искашимски, мунджански хāš, йидга хоš, ягнобски хаš, язгулемски xэjz, ормури yōs, пущунски kšеl, дардски khaş, синдхи kasanu – тегля, прибирам, нося. (ВА-С-4,стр.189-190),(ИС,К-ЭСВЯ,стр.406) От същият корен в тох.(б) yasāе*, yasāеm, в хотаносакски yasāа, yasāhow – дълг, отплата. (DA-DT-b) Така че най-вероятното значение на името е пожелателно: да бъде осигурен, обезпечен, задоволен.

121). Хито, Хитол, Хитко, Хитил, Хитим, Хитом, Хитимир, Хитов(и) – български

имена (значение бърз), хитам – бързам. (ЙЗ-БИ,стр.332),(СИ-РРОД,стр.546) Името се среща при осетинците като Хито, Хита, Хитор и при чувашите – Хитиван. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Етимологични паралели: Идентично е осетинското иронско хætыn, дигорското хætun – скитам, обикалям, бродя. (ОРС),(ДРС) И памирското xitum – заек (т.е.бърз). В протоиндоиронски hat, gaiv, санкрит ayātha,

- 30 -персийски hāzāka, чувашки хыtā, осетински иронски gъæjtt, дигорски gъæutæ – бързо, в по-далечен аспект с латинското cito - бързо. (VS-ETD) Абаев го извежда от древноиранското gaiv, giv – движа се. (ВА-С-1,стр.535) Тохарското haye, хотаносакски haya – бърз кон, жребец, е от същия корен.

122). Ходор – българско име, от турски данъчен регистър (Ходор Лучка, син на Кабал, село

Дечире, местоположението му не е установено, вероятно се е намирало около с. Червен, Русенско, началото на 16 век). Името Ходор не е разгледан от Йордан Заимов, а Валери Стоянов го определя като „антропоним с неясна етимология”. Като топонимичен паралел на името Ходор си струва да се посочи село Ходоровче, записано в османски дефтер през 1606 г. Днес селото е известно под името Одъровци, Софийско. Това име е съществувало сред българите и преди 15–16 в., защото е открит пръстен, вероятно от 13–14 в., с надпис „Ходоров пръстен” („Надписи на пръстени.” – Дуйчевъ, Иванъ. Изъ старата българска книжнина. Том 2.С.,1944, с.275) Името се е срещало през средновековието на територията на Украйна, а и днес съществува като фамилия, напр.Ходорковский. В Украйна се смята че е местен вариант на руското Феодор с преход „ф-х”. Но наличието на аналогично име и в българският език, където формата Феодор е непозната, подсказва че трябва да се търси друг първоизточник. Вероятно името е със алано-сарматски произход. На един надпис, открит в Анапа (Тамански п-в) и датиран към втората половина на 2–3 в., се среща мъжкото име Кодора, или Кодор (Κοδόρας) – “Сармат, син на Кодор(а)”. Предположено е че произлиза от топонима р.Кодори и Кодорския проход, делящ Грузия от Абхазия (Б.И. Надэль. „Ономатология античного Причерноморья”. Вестник древней истории. М.,1956, кн.4,с.75). (ПГ-СССКБА) Но не смятам че е вярно, предвид точните осетински паралели. В осетински дигорски ketar, иронски četar – ред, порядък, добродетел, съотв. в дигорски kъoidor – упорит, прилежен, принципен, старателен. (ДРС),(ИРС) Производни са на иронското kаd дигорското kаdæ – почит, слава, уважение. В санскрит kāy – уважение, палийски kitti – известност, слава. Абаев посочва изходното авестийско kaθa – награда, заслужено заплащане. (ВА-С-1,стр.565)

123). Худ, Худа, Худал, Худаш, Худо, Худьо, Худин, Худич – стари български имена,

фиксирани в турските регистри в периода 15-17 в. Й.Заимов ги интерпретира като производни на общославянското худъ – лош, слаб, което не е логично. (ЙЗ-БИ,стр.337) При осетинците се среща аналогичното име Хъуыда, Хъаудин, Хуыдæл, Худзи, женското име Хъуыдинæ. (ЗГ-ОФЛИ) Може да посочим много по-точни ирански паралели: В осетински xuæcauæ, ягнобски xudo, кюрдски xuda, пущунски xuday, искашимски khuda, зебакски khudai, талишки xydo, персийски xoda, шугнански xudo, гилянски xudе, язгулемски xêdo, сариколски xûdoy, белуджи xuda, согдийски xutāw, хоремзийски xuφāw (xuthāw), алански xucaw – бог. (VS-ETD),(IED),(ВА-С-4,стр.255-256) Заено в татарски хоdаy, хоdа, хаk – бог, хuķа – стопанин, господар. (РТС) В партянски yx, согдийски xwywnym, xwn, кушанобактрийски aiiaddhio, осетински xæcau, пущунски khwadāy – господар, управлявящ. (Ch-DIV) От партянското yx, може да обясним значението на согдийската титла yxš`d (ихшид), означаващо „блестящ, сияещ господар” заимствана от тюрките под формата шад. Титлата худад – господар е широко разпространена в предислямска Средна Азия.

124). Хундо, Хундьо – стари български имена, Хино, Хиньо, Хиндо – съвр.форма, Хинто –

средновековно бълг.име, фиксирано в надпис върху каменна плоча, съхранявана в Търговищкия исторически музей, открит при с. Горно Новково, Търговищко. (б.а. Тя е от 13 в. и съобщава за териториален спор между двама боляри Гаган и Хинто). (ЙЗ-БИ,стр.331-332, 337-338) Под формата Хънтов(и) се среща и днес, явно отразявяща изходното име Хънто. Името е от прабългарски произход. Аналогично при осетинците е известно като Хъонда, а при чувашите - Хонтеяр Хонтиер Хонтьер, Хунтер Хунтиер Хунтиер Хунтимер Хунтир Хунтирек Хунтре Хунтÿ, Хунтÿк Хунты Хунтяр. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Изходният корен е *хънт(д). Вероятни етимолигични решения:

а). стоящ, висок, изправен. В осетински дигорски хъintæ – гръб, хъindærgъcæ – дълъг, с висок ръст (за човек), в иронски и дигорски хъеn – стоящ, изправен. (ДРС),(ИРС)

б). желан, чакан. В осетински иронски хuыnd, дигорски хund – поканен, извикан, xonыn/xonun – викам, поканвам, в древноиндийски svan, авестийски hwan, пехлеви xwanitan,

- 31 -партянски, согдийски xwān, хотаносакски hvān, персийски xwanidan, xānidan таджикски xondan, татски xun, xund, кюрдски xwen, xwend, xundin, язгулемски xoan, xoant, вахански, пущунски xan – обявявам, провъзгласявам, извиквам, говоря, в тох.(а) k.ntu, тох.(б) kantwo, прототохарски k.ntwo – език, говор. (ВА-С-4,стр.214-215),(ИС,К-ЭСВЯ,стр.415),(DA-DT-b)

в). потомък, родственик, земляк. В осетински дигорски xeuon, иронски xion – свой, роднина, близък, дигорски хъаun - поколение (стои в основата на названието хиони, хионити, хоногури). (ДРС),(ИРС) В чувашки, аналогично xuna, xona, xonu, xonaw – потомък, xunь, xonь – близък, роднина. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.357-358)

125). Хърз, Хърс – средновековно българско име, дало съвр.фамилия Хърсев(и), харен, харно

– добър, хубаво, харесвам – желая, хърз – чест. При аланите-преселници в средновековна Унгария се е срещало името Хурз (Гомбоц, 1925 г.). При осетинците – Хъæрас, Хъæрæсе. (ЗГ-ОФЛИ) При чувашите - Хураç Хураçан Хураçка. (ЧАЯ) Смята се че източнославянския бог Хорс, е взаимстван от аланите. Хорз – добър, добро божество. В осетински иронски хъаru, дигорски хъаuræ, хъаræ, хъаruæ – способности, дарби, сила, доблест, добродетел, иронски xorz, дигорски xuarz (xwarz) – добър, славен, хубав. В основата е древноиранското *xwarz – сладък, вкусен, първоначално отнасящо се за храна, в авестийски xwar – ям, персийски xwāl – храна, но после се развива и като абстрактно понятие, напр.както в български сладък-благ, благо-добрина. (ОРС),(ДРС),(ВА-С-4,стр.218-219) В чувашки xorъś – храна, рядка дума посочена от Ашмарин, е от ирански произход. Също Хорзомантис, Хорзоман – имена на „масагети” телохранители на византийския пълководец Велизарий. Явно се касае за алани, савири (възм. и прабългари). Имената се обясняват изцяло с осетински, от В.Абаев. 1. Хоромантис, от xorz – добър и аman – намерение. Звучало е по-правилно като Хорзаман – с добри намерения. 2. Хорзомантис, от xorz – добър и amond – удача, късмет, т.е. Хорзаманд – късметлия, щасливец. (ВА-С-4,стр.219) В тох.(б) kare, в тох.(а) k.r – хубав, великолепен, добър, kartse, krent – хубав, красив от прототохарското *horos, *horesha. (DA-DT-b) Откриваме интересни аналогии. В корнуелски kara, kerensa – любов, в ирландски car, caraid – дружествен, добър, сriotaich – добър, нежен. (EDGL) В палийски garava – уважение, почит. В санскрит har(i), haāryati, кюрдски xušr, съвр.персийски xorsänd и пехлеви gār, garōst – желан, скъп, предан, кховарски hor – хубав, красив. (L-IAIL),(Ch-DIV) Ст.Младенов погрешно смята че българското, неславянско харесвам е гръцка заемка, от еднозначното άρέσκω. (СМ-ИБЕ,стр.81) Съществува рядката българска дума хърз – чест, която се смята за заемка от османотурското irz – чест. (СИ-РРОД,стр.551) Но пълното сходство с аланското Хорз, изключва такава връзка.

126). Цоно, Цоне, Цоню, Цонко, Цончо – българско име. (ЙЗ-БИ,стр.344) Аналогично е

осетинското женско име Цона, мъжко Цно. (ЗГ-ОФЛИ) Възможна връзка с осетнското cong - ръка, в персийски čаng, кюрдски čеng, ягнобски čаnk, čаngol – ръка. В пущунски tsengel означава лакът. Откриваме подобна дума и в карачаевобалкарски, čыnа – лакът. Абаев посочва древноиранското čаngа – лапа, нокти, крайник с нокти. (ВА-С-1,стр.313-314) Но откриваме сходното авестийско zanga, средноперсийско zang - подбедрица, пехлевийско zānūg – коляно, осетинско zæng, zængæ – подбедрица, dzeng, пущунско danga – крак. В санскрит ānghri, протоиндоирански hanghri – крак. (L-IAIL) Т.е. имаме изходящ индоирански корен hang/čаng означавал крайник изобщо. Разчитайки рунически алано-древнобългариски надпис върху кистен от Саркел, Г.Турчанинов посочво думата „уесчан” – кистен, боздуган, с буквален превод „тежка ръка” (съвр.осет. uæzcong) така че по-древната сармато-аланска форма е била чан/чанг – ръка. (ГТ-ПЯНКВЕ,стр.86-87,табл.ХХХ,рис.5) Така че е възможно изходното алано-прабългарско *чангъ да е в основата на българското име Чонко, респ.фамилните форми Чонков(и) – сръчен, аналогично на формите с „ц”.

127). Чавдар – българско неславянско име. Според Б.Симеонов, то отразявала тюркското

(хуно-алтайското) čau, čab, čav – слава, известност и иранския суфиксд –дар – държа, владея. В чувашки čaр – слава, известност, величие. Името се среща и при чувашите като Чавтар. (БС-ПО,стр.199,195),(ЧАЯ) Съгласен съм с Б.Симеонов, името е със смесен алтайско-ирански поризход. Протоалтайски корен *č`ābu – известност, слава, гласовитост, *sābo – дума, в прототюркски *č(i)āb, в повечето тюркските езици čav, čov – слава, известност, протомонголски

- 32 -*čuw, монголски čuu, халха-монголски čū, бурятски sū – известност, но лоша слава, в прототунгузоманджурски *čab, евенкски čiwi-, диал. čawir, улчийски čāo, нанайски čawali – шумен, звучен, гласовит. Ностратически паралел с грузинското *caw – говоря, съобщавам, санскрит cеt - слава, stáuti, stávate – славя, авестийски čiφa (čitha) – слова, staoiti - славя, согдийски čēt – почит, слава, в осетински иронски cыt, kad, дигорски citæ, kаdæ - слава. (S-AE),(ВА-С-1,стр.327) В осет.дигорски citævzаrun – изптващ слава, а dаræg – държа, владея, притежавам, така че citævdаræg означава държащ, владеещ славата, аналогично на нашето алтайско-иранско Чавдар – владеещ, държащ славата.

128). Чамо(в) – в български съхранено като фамилно име. В чувашки Чăмăй, в марийски

Чымай/Чыми/Чыма/Чимай – мъки имена. (ЧДИ) 129). Чейо, Чейко, Чейкян, Чойо – български имена. (ЙЗ-БИ,стр.347,350) При чувашите

аналог.име е Чаиай. (ЧАЯ) Вероятна връзка с чувашкото čее, čеjjе, čeja – хитър, в казахски, татарски čаjjа – хитър. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.407)

130). Чачо, Чачул, Чачан, Чечо – българско име. (ЙЗ-БИ,стр.346,349) При чувашите

аналогични имена са Чечей, Чечен, Чечкен. (ЧАЯ) Етимологично обяснение – в чувашки čečen, турски cicik – красив, монголски secen – мъдър, тунгусоманджурски, нанайски čača – хубав, красив. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.409),(ССТМЯ-2,стр.401) Бълг.диал. джиджен – лъскав, хубав се смята за турцизъм. (БЕР-1,стр.363)

131). Чуле, Чуло, Чулин, Чулян, Чульо, Чоло, Чоле, Чольо, Чолан – български имена. (ЙЗ-

БИ,стр.351) Аналогични чувашки имена са: Чулай, Чулкай, Чулкаç, Чулкка. (ЧАЯ) Може да търсим прабългарски произход на името, етимологията вероятно е свързана с чувашкото čul, čol – камък. В монголски čilaγu(n), čila'un, халха-монголски čulū, бурятски šulū(n), калмикски čolūn, ордоски čilū, дагурски čolō, в тунгусоманджурски, евенкски, улчийски, нанайски, удегейски, орокски džolo, евенски džol – камък. В корейски tol, японски ishí, протояпонска форма *(d)ísì – камък. Общотюркското понятие е taš – камък, а прототюркската форма се въстановява като *diāĺ, протоалтайската е *tiōĺì- камък. Ностратически паралел с картвелското, грузинско tal, свански tol – кремък. (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.422),(ССТМЯ-1,стр.263),(S-AE) В осетински dur/dor – камък, Дуланак (Δυλανακης) – подобен на камък, скитско име. Според Абаев осетинската дума е грузинска заемка, но може да мислим и за стара алтайска заемка. (ВА-С-1,стр.376) Както се вижда чувашката форма е идентична с монголската и различна от общотюркската.

132). Чуно, Чуньо, Чуне, Чунто – български имена. (ЙЗ-БИ,стр.352) Аналогични чувашки

имена Чунай, Чунтай, Чунтер. (ЧАЯ) Вероятна етимология: а). Чун – дух, душа. В чувашки čon, čun – душа, дух, думата е от персийски произход džan –

дух (заето и в турски джин – лош дух). (МФ-ЭСЧЯ-2,стр.423) б). Чун – звучен, със силен глас. В тунгусоманджурски, негидалски čŭn – силен звук, вик,

евенкски čŭnati – звучен. В чувашки čěn – викам някого, зова. (ССТМЯ-2,стр.414),(МФ-ЭСЧЯ-2,стр.412)

133). Чумак(ов), Чумак(ов) – в български са се съхранили като фамилни имена. В чувашки и

марийски се среща мъжкото име Чамак/Чомак. (ЧДИ) 134). Шан, Шано, Шане, Шанко, Шаньо, Шаню – български имена, Шангов(и) – фам.име,

Шаново – топоним. (ЙЗ-БИ) При осетинците се срещат мъжките имена Сана, Санкъо, Сануаз и женскете имена Шениат, Сæниат, Сæнæзи, Санетæ. (ЗГ-ОФЛИ) А при чувашите се срещат имената Шанар, Шанкарей, Шантерек, Шан-Шаккай. (ЧАЯ) Може да мислим за вероятен прабългарски произход. Вероятна етимология:

а). Шан – печелещ, обезпечен. В санскрит san, протоиндоирански sanH, авестийски hanāni, хетски sānhu – печеля, придобивам, получавам. (L-IAIL) (б.а. от същият корен произлиза и

- 33 -старобългарската дума санъ – ранг, положение) В пресийски, преминало и в арабски šān – достойнство, престиж, чин. (ИС,К-ЭСВЯ,стр.328)

б). Шан – блестящ, сияен. Във връзка с осетинското sаjnæg - сияние, Абаев посочва изходното иранско *sāwanaka - сияещ, сияние. В осетински sаjnæg се използва само в съчетание, например sаjnæg stъalu – сияеща звезда. Сайнег-елдар е и герой от Нартския епос. Има и древен алано-монголски изиглос, в монголски sain - сияен, славен, sain-xan - сияещ хан, славен хан, обръщение към златноорденските владетели. Според Абаев, Сайнег-елдар от Нартския епос, всъщност отразява това древно значение – „сияещ елдар”, респ.знатен. (ВА-С-3,стр.22-23)

135). Шав – българско име от турски данъчен регистър (Лагатор Шав, село Кюлефча,

Шуменско, 1548 г.) Антропонимът Шав не е разгледан от Йордан Заимов. Той има доста странно звучене, но би могъл лесно да се етимологизира на иранска езикова почва. Ягнобското sāw означава „черен”; същото значение имат осетинското saw, согдийското *šāw (š’w), хорезмийското sāw, партското sy’w (от него преминало в староарменския като sеaw, сега sew – “черен”). Сакското śava означава “медночервен”, а древноиндийското śyāva, śyāma „тъмнокафяв”. Според В.И.Абаев от този тип са и скитските имена Сиавос (Σιαυος), Сиавакос (Σιαυακος), Сиавагос (Σιαυαγος), Савагос (Σαυαγος), Созирсавос (Σοζιρσαυος „Смуглият Созир”). (ВА-С-3,стр.42-43),(ПГ-СССКБА)

136). Шальо, Шало, Шале – бълг.мъжко име. Според Й.Заимов, съкр.форма на Ра-шал. (ЙЗ-

БИ,стр.352) Но откриваме идентично чувашко име Шалай. (ЧДИ) Вероятен произход свързан с персийски и шугнански šala, памирски šalе, гилянски šolê, чувашки śolъm, śulъm тох.(б) sāollye – пламък, угрофински *śala – светкавица. (VS-ETD),(DA-DT-b),(МФ-ЭСЧЯ-2,стр.133-134) В бълг.диал. шалиен – светлочервен, шал, шелен - червен, шелиен – тъмночервен. Значение – огнен, вж. прабълг.име Салан.

137). Шар, Шаро, Шаре, Шарей, Шарил, Шаркан – стари български имена, Й.Заимов ги

извежда от шаръ – шарка. (ЙЗ-БИ,стр.252-253) Но може да мислим и за друг прабългарски (ирански) произход. В „Нартския епос” се среща името Саргой, при балкарците се срещат имената Сары, Шара, а при осетинците Сардо, Сараби, Сæрæлуа, а при чувашите Шарай, Шаранчăк, Шарип, Шарлай, Шарпаç, Шарпаш, Шартупай, Шарук, Шарỹшкка, Шарынкка, Шăршавай. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ) Вероятна етимология: производно на изходното прабългарско шаръ, шъръ – глава. В руски шар – кълбо се смята за староцърковнославянска, т.е. старобългарска заемка от еднозначното шаръ. Фасмер не може да предложи етомология на думата, но не приема и логчната версия на Горяев за връзка с авестийското sarah - глава. (МФ-ЭСРЯ-4,стр.406) Ясно е че има прабългарска по произход дума, аналогична по значение с останалите ирански аналози, респ.глава, връх (вж.Шар-планина). Явно произхода на названието е прабългарски и означава „глава, планински връх”. В санскрит širas, протоиндоирански crHas, авестийски sarah, согдийски s`r (sār), хотаносакски sārа, осетински sær, искашимски sur, sör, зебакски sor, язгулемски sa'r, вахански, шугнански sar, ягнобски sari, кюрдски serî, пехлеви, персийски, пущунски, белуджи sar, талишки sê, гилянски sêr – глава. (VS-ETD),(L-IAIL) В кашмирски sār – висок, голям величествен, било на планината. Като лично име Абаев посочва алано-сарматското Στορσαραχοσ (Штуршарак) – „силна глава”. (ВА-С-3,стр.75)

138). Шеко – бълг. мъжко име, аналогично в чувашки е мъжкото име Шекей. (ЧДИ) 139). Шино, Шине, Шиньо, Шинко – бълг. мъжки имена. (ЙЗ-БИ,стр.353) Аналогично в

чувашки – м.имена Шинер Шинач. (ЧАЯ) 140). Шуман, Шумо – бълг. мъжки имена, прабълг.аналог на Горан. (ЙЗ-БИ,стр.353-354) Вж.

старобълг./прабълг. шума – гора. 141). Щудо, (ж.р.) Щуда – българско име, Й.Заимов го обяснява с „нрав, характер, да бъде с

добър нрав”. (ЙЗ-БИ,стр.354). Възможен прабългарски произход. В осетински иронски stavd,

- 34 -дигориски æstavd – голям, масивен, силен, в санскрит stambh, протоиндоирански stambhH, авестийски stabra, stawra, староперсийски stabava, средно- и съвр.персийски stabr, пехлеви stahmak, партянски staft, хотаносатски estawana, тох.(б) stemye – стабилен, здрав, твърд, голям. (L-IAIL),(DA-DT-b),(ВА-С-3,стр.145) Така че изходното алано-сарматско щавд, щауд, щуд е означавало голям, масивен, силен.

142). Язо – българско име, Й.Заимов го изежда от Ездимир/Яздимир, също името Ясто, което

извежда от ястреб. (ЙЗ-БИ,стр.356,360) Възможен неславянски произход и връзка с общоиранското *jazd – бог, производно на австийското yazu – голям, издигнат, в осет.дигорски as - размер. Хвърля светлина и върху значението на етнонима яси, язиги – големите, високите. (ВМ-ОЭ-І-ІІІ,стр.584) В тохарски yasa - чест, aise – мощ. При осетниците с коренът Ас- се образуват имената Аса, Астана, при чувашите с коренът Яс- се срещат имената Ясинта, Яскав, Яскан, Яскит, Яслан, Ясмас, Яспаш. (ЗГ-ОФЛИ),(ЧАЯ)

Използвана литература:

(АС-БЦС-1) – А.Съботинов. България при цар Самуил. том – 1. С. 2008 г. (АШ-ЭСАЯ-1) – Амин Шагиров.Этимологический словарь адыгских (черкесскых)

языков.Букви (А-Н) и-во „Наука”.М.1977 г. (БВ-МДХ) – Монеты Древнего Хорезма. М. 1977 г. (БЕР-1) – Български етимологичен речник. Том – 1 (А-З), под редакцията на Вл.Георгиев. С. 1971 г.: http://www.kroraina.com/knigi/ber_1/index.html (БЕР-2) – Български етимологичен речник. Том – 2 (И-Крепя), под редакцията на

Вл.Георгиев. С. 1979 г.: http://www.kroraina.com/knigi/ber_2/index.html (БЕР-3) – Български етимологичен речник. Том – 3 (Крес-Минго), под редакцията на

Вл.Георгиев. С. 1986 г.: http://www.kroraina.com/knigi/ber_3/index.html (БЛ-ККМ) – Б.Литвинский. Древние кочевники “Крыши мира”. М.1972 г. (БС-ПО) – Б.Симеонов. Прабългарска ономастика. Пловдив. 2008 г. (БЦ-ИБЕ-2) – История на българския език. Том – 2. Беньо Цонев. С.1984 г. (фототипно

издание) (ВА-С-1) – В.И.Абаев. ИСТОРИКО-ЭТИМОЛОГИЧЕСКИЙ СЛОВАРЬ ОСЕТИНСКОГО

ЯЗЫКА. Том I. А-К'. Издательство Академии наук СССР, Москва-Ленинград, 1958 г., 657 стр. http://www.allingvo.ru/LANGUAGE/etimolog_slovar.htm (формат djvu, 13 МВ).

(ВА-С-2) – В.И.Абаев. ИСТОРИКО-ЭТИМОЛОГИЧЕСКИЙ СЛОВАРЬ ОСЕТИНСКОГО ЯЗЫКА. Том IІ. L-R. Издательство Академии наук СССР, Ленинград, 1973 г., 449 стр. http://www.allingvo.ru/LANGUAGE/etimolog_slovar.htm (формат djvu, 6,7 МВ).

(ВА-С-3) – В.И.Абаев. ИСТОРИКО-ЭТИМОЛОГИЧЕСКИЙ СЛОВАРЬ ОСЕТИНСКОГО ЯЗЫКА. Том III. S-T'. Издательство Академии наук СССР, Ленинград, 1979 г., 360 стр. http://www.allingvo.ru/LANGUAGE/etimolog_slovar.htm (формат djvu, 7,2 МВ)

(ВА-С-4) – В.И.Абаев. ИСТОРИКО-ЭТИМОЛОГИЧЕСКИЙ СЛОВАРЬ ОСЕТИНСКОГО ЯЗЫКА. Том IV. U-Z. Издательство Академии наук СССР, Ленинград, 1989 г., 326 стр. http://www.allingvo.ru/LANGUAGE/etimolog_slovar.htm (формат djvu, 9 МВ).

(ВГ,ИД-Е) – В.Георгиев, И.Дуриданов. Езикознание. София, 1978 (ВД-БИ) – Винченцо Д`Амико. БЪЛГАРИТЕ, ЖИВЕЕЩИ В ИТАЛИЯ ПРЕЗ КЪСНОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ. Рим. 1942 (с кратка история на лангобардите). : http://www.bulgari-istoria-

2010.com/booksBG/V_D_AMICO_BG_V_It.pdf (ВЕ-ЭСЧЯ) – В.Г.Егоров. Этимологический словарь чувашского языка. Чебоксары. 1964 г.

http://altaica.ru/LIBRARY/chuvash.pdf (ВИ-ТЯ) – Вс.Иванов. Тохарские языики. М. 1959 г. (ВМ-ОЭ-І-ІІІ) – В.Миллер. Осетинские этюды, Владикавказ 1992 года, печатается по изданию

1881 г.

- 35 -(ВР,ДЭ-ЭСИЯ-1) – В.Разторгуевя. Дж.Эдельман. Этимологический словарь иранских языков.

Том-1 (а-ā) М. 2000 г. (ВР,ДЭ-ЭСИЯ-2) – В.Разторгуевя. Дж.Эдельман. Этимологический словарь иранских языков.

Том-2 (b-d). М. 2003 г. (ВС-КПАБ) – Кумано-печенежки антропоними в България през 15 в. В.Стоянов. С. 2000 г. (ВС-РХТ) – В.С.Соколов. Рушанские и хуфские тексты и словари. АНСССР.М.Л.1959 г. (ГТ-ППЯНКВЕ) – Г.Ф.Турчанинов. Памятники письма и языка народов Кавказа и Восточной

Европе. Л.1971 г. (ДРС) –Ф.М.Таказов. Дигорско-русский словарь (30 000 слов). Владикавказ. 2003 г. Уеб-сайт:

www.allingvo.ru (ДТС) – Древнетюркский словарь. Ленинград. 1969 г.: http://altaica.ru/LIBRARY/dts.htm (ИС,К-ЭСВЯ) – И.Стеблин-Каменский. Этимологический словарь ваханского языка.С-П.1990

г. (ИД-ЗСБХ) - И.Добрев. Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон.

С.2005 г. (ЙЗ-БИ) – Й.Заимов. Български именик. С. 2004 г. (ИИ-ИИСГБЕ) – И. Иванов. ИНДО-ИРАНСКИ СЕМАНТИЧНИ ГНЕЗДА В БЪЛГАРСКИЯ

ЕЗИК: http://www.protobulgarians.com/Statii%20za%20prabaalgarite/Drevni%20semantichi%20yadra.htm

(ИРС) – Осетинско (иронско) русский словарь. 3-е ДОПОЛНЕННОЕ ИЗДАНИЕ ОКОЛО 28 000 СЛОВ С приложением грамматического очерка осетинского языка В.И.АБАЕВА ИЗДАТЕЛЬСТВО «ИР» ОРДЖОНИКИДЗЕ * 1970 г. - http://www.allingvo.ru/DIC/ironrus_dictionary.htm (Для Lingvo версий 9, 10, 11, 12)

(ЗГ-ОФЛИ) – З.Гаглойти. Осетинские фамилии и личные имена. Цхинвал. 2007 г.: http://iratta.com/2007/12/09/soderzhanie.html

(КВ-СЯ) – К.Т.Витчак. СКИФСКИЙ ЯЗЫК: ОПЫТ ОПИСАНИЯ. Сп. “ВОПРОСЫ ЯЗЫКОЗНАНИЯ” № 5 1992 -http://ameshavkin.narod.ru/litved/grammar/ling/scythai.htm

(КРС) - Курдско-русский словарь. Под редакции И.Орбели. М. 1957 г. (МА,ЕП-ЯТ) – М.С.Андреев, Е.М.Пещерева. Ягнобские тексты. АНСССР М.Л. 1957 г. (МРС) – Монгольско-русский словарь - http://steppe.hobi.ru/materials/slovary.shtml (МФ-ЭСРЯ-3) – Фасмер М. Этимологический словарь русского языка, Т-3 (Муза-Сят) (МФ-ЭСРЯ-4) – Фасмер М. Этимологический словарь русского языка, Т-4 (Т-Ящур) - Пер. с

нем. и доп. О. Н. Трубачева. М., 1964-1973; 2-е изд. М., 1986 – 1987. (Издание на немецком языке было осуществлено ранее в Гейдельберге в1950-1958 гг.); 3-е изд., стереотип. СПб., 1996. В елеткронен вид: http://vasmer.narod.ru, http://starling.rinet.ru

(МФ-ЭСЧЯ-1) - М.Р.Федотов . „Этимологического словаря чувашского языка” (1 том А-Р pdf, 13Mb), Чебоксары.1996 г. Уеб-сайт: Monumenta altaica - http://altaica.narod.ru/v-turks.htm

(МФ-ЭСЧЯ-2) – М.Р.Федотов . „Этимологического словаря чувашского языка” (2 том C-Я pdf, 22 Mb) Чебоксары - 1996 г. Уеб-сайт: Monumenta altaica - http://altaica.narod.ru/v-turks.htm

(МЦ-СПИ) – М.А.Цагараев. Славных предков имена: сборник имен восточно–иранских народов (от киммерийцев до осетин). Цымыты. 2009 г.: http://region15.ru/docs/names/

(НТ-АИСБ-2) – Н.Тулешков. Архитектурното изкуство на старите българи, том-2. С. 2006 г. (ОМХ-МГ) – О. Менхен-Хельфен. Мир гуннов. Перевод с английского В.С.Мирзаянова :

http://www.mirzayanov.com/images/mirgunnovfinal.pdf (ОРС) – ОСЕТИНСКО-РУССКИЙ СЛОВАРЬ 3-е ДОПОЛНЕННОЕ ИЗДАНИЕ ОКОЛО 28

000 СЛОВ. Состовили: Б.Б.Бигулаев К.Е.Гагкаев, Н.X.Кулаев, О.Н.Туаева. ИЗДАТЕЛЬСТВО «ИР» ОРДЖОНИКИДЗЕ. 1970. – електронна версия, от сайта: Осетинский язык. On line. http://lingvo.osetia.ru/index.html

(ПД-ЕАКБ) – Езикът на Аспаруховите и Куберови българи.П.Добрев.С. 1995 г. (ПГ-БКА) – П.Голийски. Българите н Кавказ и Армения (ІІ-Х в.). С. 2006 г., изд.”Тангара-

Танакра”. (ПГ-СССКБА) – П.Голийски. СКИТО-САРМАТСКИ СЛЕДИ В

КЪСНОСРЕДНОВЕКОВНАТА БЪЛГАРСКА АНТРОПОНИМИЯ. Доклад от Националната

- 36 -конференция в чест на 85-годишнината на академик Иван Дуриданов.Ономастика, лексикология, етимология, етнолингвистика,социолингвистика, проведена на 9–10 май 2005 г. Приет за печат всборник с материали от конференцията. Публикуван като статия в електронното списание “Българска Наука” (БГ-Наука) брой 24, декември 2009 г. (стр.9-19): http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/P_Golijski_Sarmatski_imena.pdf

(ПП-БС) – Пл.Павлов. Българското Средновековие - познато и непознато. В.Търново. 2008 г. : http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/Pl_Pavlov_BG_Srednovekowie.pdf

(РТС) - Русско-татарский словарь - http://mtss.ru/?page=dic_rus-tat (СДСЯ) - А.Старчевский. Словарь древнего славянского языка. С-П.1899 г. (СИ-РРОД) – Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХІХ и ХХ

век. Стефан Илчев. С.1998 г. (СК-ДРП) – С.Клящорний. Древнетыркские рунические памятники. М.1964 г. (СМ-ИБЕ) – История на българския език. Ст.Младенов. С. 1979 г. (превод от немското

издание на тази книга – 1929 г.) (СМ-ИС) – Избрани съчинения. Ст.Младенов. С. 1992 г. (СОУРТ-1877-78 гг.) – Список осетин - участников русско-турецкой 1877-1878 гг.

(Освободительной для Болгарии войны): http://www.aors.narod.ru/index.htm и http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksRu/Osetni_Osv_vojna_1877-78.pdf

(ССТМЯ-1) – Сравнительный словарь тунгусо-маньчжурских языков, том-1 (А-Нг), Материалы к этимологическому словарю. Издательство „Наука”. Ленинградское отделение. Ленинград 1975. Отв. редактор В.И.Цинциус. Сканирование: Александр Лиджиев (Элиста), 2005 г. Все файлы представлены в формате pdf и имеют размер от 300 Кб до 5 Мб. Уеб-сайт: „Monumenta altaica” - http://altaica.narod.ru/tms.htm

(ССТМЯ-2) – Сравнительный словарь тунгусо-маньчжурских языков, том-2 (О-Э), Материалы к этимологическому словарю. Издательство „Наука”. Ленинградское отделение. Ленинград 1975. Отв. редактор В.И.Цинциус. Сканирование: Александр Лиджиев (Элиста), 2005 г. Все файлы представлены в формате pdf и имеют размер от 300 Кб до 5 Мб. Уеб-сайт: „Monumenta altaica” - http://altaica.narod.ru/tms.htm

(ТТ-ДХР) – Т.Тилев. Джобен Хасковски речник. Второ преработено и допълнено издание. Изд. Печатна база Марком - Хасково. 2005.

(ЧАЯ) – Чăваш арçын ячĕсем (Чувашки мъжки имена).: http://cv.wikipedia.org (ЧДИ) – Чувашские дохристианские имен.: http://ru.chuvash.org (ЧХЯ) - Чăваш хĕрарăм ячĕсем: http://cv.wikipedia.org (Сh-DIV) – A Dictionary of the Iranian Verb. Cheung. http://www.indo-

european.nl/cgibin/main.cgi?root=leiden (D-SIL) – Slavic inherited lexicon. R.Derksen. http://www.indo-

european.nl/cgibin/main.cgi?root=leiden (DA-DT-b) – A dictionary of Tocharian B. - D. Adams. http://www.indo-

european.nl/cgibin/main.cgi?root=leiden This database, created by S.Starostin and A.Lubotsky, reflects the text of the book by Douglas Q. Adams A dictionary of Tocharian B, Leiden Studies in Indo-European 10, Rodopi: Amsterdam - Atlanta, 1999

(DDSA) – Digital South Asia Library. The Dictionaries on-line -http://dsal.uchicago.edu/dictionaries/index.html

(EDGL) – An Etymological Dictionary of the Gaelic Language MacBain, Alexander Gairm Publications, 1982 Published by Gairm Publications, 29 Waterloo Street, Glasgow G2 6BZ Tel. 041-2211971 Printed by Clark Constable (1982) Let, Edinburgh ISBN 0 901771 68 6 1st edition – 1896 2nd edition (revised) – 1911 Photolitho Reprint of 1911 edition – 1982 Keyed in by Caoimhín P. Ó Donnaíle, Sabhal Mór Ostaig.HTML version by John T. McCranie, San Francisco State University. - http://www.ceantar.org/Dicts/MB2/index.html

(EID) – Foclóir Béarla-Gaeilge (English-Irish Dictionary) - http://www.crannog.ie/focloir.htm (HP-PD) – Herbert Penzl's Pashto dictionary, Version 1.0, released November 1998.

http://www.yorku.ca/twainweb/troberts/pashto/pashlex1.html This dictionary contains all of the words from the glossary of Herbert Penzl's A grammar of Pashto: A descriptive study of the dialect of Kandahar,

- 37 -Afghanistan (Washington, DC: American Council of Learned Societies, 1955), pp. 154-165, which is available from both Schoenhof's Foreign Books and the Out-of-Print Books on Demand service of Bell & Howell Information and Learning (formerly UMI), Ann Arbor, MI.

(IEE) – Indo-European etymology by S. Starostin. http://starling.rinet.ru The Indo-European database, compiled on the basis of Walde-Pokorny’s dictionary by S. L. Nikolayev. All etymologies are also linked - whenever it is possible - to Pokorny’s on-line etymological dictionary.

(JP-DCAW) - Dictionary of most common AVESTA words. Copyright 1995, Joseph H. Peterson. : http://www.avesta.org/avdict/avdict.htm#dctb

(L-IAIL) – Indo-Aryan inherited lexicon. - А.Lubotsky http://www.indo-european.nl/cgiin/ main.cgi?root=leiden (UE) - Uralic etymology by S. Starostin. http://starling.rinet.ru This is the database that had been

originally (in the early 90’s) started by E. Helimski on the basis of Redei’s dictionary (UEW), but left unfinished.

(VS-ETD) - “Etymological Table dictionaries of language families, Indoeuropean, Turkic, Finno- Ugric, Iranian,Germanic” . Valenyn Stetcuk - http://www.geocities.com/valentyn_ua/