С в е т л а н а Г е о р г и е в а

Човекът, с когото да

пребродиш света

2

Мария влезе с отчета за статистиката в офиса на финансовия директор и видя Антоанета облегната на бюрото да потропва с химикала. - Какво правиш още тук? Шест и пет е, петък вечер. - Чакам шефката да приключи разговора си, за да й кажа, че си тръгвам. - О, значи е заета в момента. - Не, от три минути не говори. - Защо не влезеш тогава? - Уф, жал ми е пак да я оставя сама. – Антоанета изглеждаше отегчена. – А ти какво

правиш тук? - Това е отчета, който трябваше да предам понеделник, но нали си взех почивка, че

нашите имат годишнина. Ще й го дадеш ли? - Да, разбира се. Иначе как са нещата? Как върви подготовката за сватбата? - Лудница – Мария направи отегчена гримаса, но очите и бяха щастливи. – Майка ми

иска едно, свекървата друго... А аз искам само медения си месец. - Само така – Антоанета се засмя. – Добре, мила, аз отивам да дам отчета и да се

измъквам. Приятна почивка и до другата седмица. - Благодаря, и на теб – целунаха се по бузите и Мария излезе.

Антоанета пое дълбоко въздух и почука на вратата. - Мариана, Мария остави тези отчети за Вас, тъй като в понеделник няма да е тук. - Статистиката, нали. Благодаря ти, Тони – тя говореше без да отлепя поглед от

компютъра. – Ти няма ли да си ходиш? Минава шест. - Да. - Приятен уикенд и до понеделник – Мариана вдигна глава и се усмихна. – Ще се

видим в понеделник. - Благодаря, и на Вас – Антоанета излезе и затвори вратата.

След три минути вече се чекираше на изхода на сградата.

Мариана довърши прегледа на банковите извлечения и се облегна. Гърбът я болеше ужасно. Извади от шкафчето до бюрото си маратонки и замени високите токчета, с които беше досега. Свали сутиена си и го прибра в шкафа. Погледна отчета за статистиката, с него щеше да се занимава в понеделник. Сега трябваше да довърши безумната справка за един от клиентите им, който твърдеше, че всички плащания са извършени, а според счетоводството им не беше така. Трябваше да го прави лично, тъй като главната ѝ счетоводителка беше в

майчинство, нейната заместничка беше в отпуск, а никой друг нямаше достъп до цялата информация. Това разделение на труда може и да вършеше работа, за да не се изнася поверителна информация, но определено ѝ създаваше допълнителна работа. Трябваше да изчисли и премиите на служителите до понеделник. Беше края на второто тримесечие и хората щяха да започнат да излизат отпуска. Трябваше да предаде резултата на началството колкото може по-бързо, за да се извърши плащането на време. А и в сряда един от съдружниците заминаваше за две седмици в чужбина, като без неговия подпис премиите нямаше да се изплатят. Мразеше да прави тези анализи. Отнемаше ужасно много време и накрая все някой беше недоволен.

Пусна аналитична справка на задълженията на клиента и извади цигарите от горното чекмедже. Поне можеше да пуши след като всички си тръгнеха. Политиката за не пушене в офисите на отдела ѝ бе наложена от самата нея, което предизвика доста

3

негодувание у подчинените ѝ, тъй като почти всички пушеха. Това, което те не знаеха беше, че тя страда най-много, тъй като й се налагаше да прекъсва работата си по 3-4 пъти на час. Но това беше фирмена политика, а и след като едната счетоводителка забременя реши твърдо да наложи забраната. Облагороди стаята за почивка, сложи силен климатик и поправи отдушвателната система. Дори сложи хубава маса и канапенце. Сега там беше приятно, но въпреки това хората предпочитаха да не им се налага да извървят четири метра, за да запалят цигара.

Мариана продължаваше да щрака на компютъра, когато чу как се отваря външната врата на офиса. Погледна часовника – 19.30. Трябваше да е момичето с пощата. След многократни конфликти между различните отдели във фирмата за непредадени доклади и неполучени писма, управата реши всичко да се носи на твърдо копие и назначиха специален човек, който да разнася документацията след приключване на работата на всички отдели. Първоначално ѝ се струваше глупаво при наличие на толкова технологии да се хаби хартия и да се плаща излишна заплата, за да се носят на ръка официалните документи, но откакто това се случи, получаваше всички отчети на време. Търговският отдел не закъсняваше, имаше своевременно всички справки за бъдещите разходи и се оказа, че действително действа. Не, че преди не можеше да стане, но беше по-лесно да се обвини системата, която и без това от време на време сдаваше багажа, отколкото определени служители да седнат и да си свършат работата в срок. Зачуди се дали Теодора щеше да се сети да ѝ донесе седмичния отчет от търговския отдел. Тъкмо изу маратонките, за да се намъкне в обувките си, когато на вратата се почука. - Да? - Добър вечер – в стаята влезе момиче по дънки и тениска, с къса коса и широка

усмивка – ето отчета от продажбите. - Благодаря ти. Винаги си много внимателна – Мариана широко се усмихна.

Действително въобще не ѝ беше работа да носи отчета чак до кабинета. Можеше да го оставя на бюрото на секретарката.

- За мен е удоволствие – още по-широко се усмихна Теди – И днес ли ще работите до късно?

- Така се очертава. - Тогава лека работа и приятна почивка след това – Теди се запъти към врата. - Благодаря, и на теб приятна събота и неделя.

Вратата се затвори. Мариана запали цигара и се загледа във вратата. Чу как външната врата се затвори. Малко завиждаше на Теодора. Сама не разбираше защо. Може би заради възможността ѝ да ходи на работа по дънки и маратонки, може би заради свободата, може би заради усмивката. Беше глупаво, осъзнаваше го. Тя имаше всичко, дори повече, отколкото повечето ѝ приятели и познати на нейните години. Беше на двадесет и осем и вече беше финансов директор на една от най-големите рекламни агенции. Заплатата й позволяваше дори да си купи собствено жилище, което и направи още миналата година. Вече живееше там, макар и да не ѝ беше стигнало времето да го обзаведе напълно. Имаше кола, спестовен влог и истината беше, че обичаше работата си, макар понякога да ѝ се искаше да избяга. Имаше и добри приятели – вярно, повече от тях бяха в чужбина и се чуваха основно по скайп, но от време на време се връщаха или тя им отиваше на гости. С тези, които бяха останали в България не поддържаше много близки отношения. Дали защото нямаше достатъчно свободно време, дали защото повечето ѝ завиждаха или просто защото пътищата им се бяха разделили, някак бяха загубили връзка. Беше близка единствено с една колежка от университета, с която се виждаха няколко пъти седмично и винаги можеше да разчита на нея. И въпреки всичко завиждаше на това двадесет и няколко годишно момиче, което работеше почасова нископлатена работа. Може би защото Теодора се усмихваше много по-често от нея...

4

Справката беше готова, проблемът - открит. Мариана погледна отчета за продажбите и се зачуди дали да не остави премиите за утре. Минаваше осем и беше уморена след тежката седмица. Превъртя в главата си какво щеше да прави вкъщи и не остана очарована от перспективата. Най-интересното занимание бе да гледа някой филм и да се изкъпе. Нямаше при кого да се прибере, никой не я чакаше. Реши да си направи кафе и да започне да смята. Пусна косата си, защото имаше чувството, че от кока главата й започваше да се стяга. Чакаше кафе машината да загрее, когато чу врата да се отваря. Беше Теодора. - Още ли си тук? – Мариана се обърна и се усмихна. - Да, забравих да оставя едно писмо. – Теодора стоеше на вратaта и не мърдаше. - Добре, остави го на бюрото на секретарката. Тъкмо да има с какво да се забавлява

в понеделник. - Да, разбира се, на бюрото – Теодора отиде и остави документите, погледна за

секунда Мариана и бързо се запъти към изхода – Лека вечер. Теодора затвори врата и бързо тръгна към стълбите. Слезе етаж надолу и седна на

стълбите. Запали цигара. Сърцето ѝ препускаше лудо. Не разбираше какво се случваше. Просто когато видя Мариана изпита желание да... Не знаеше какво точно чувстваше. Затова избяга. Беше я виждала стотици пъти, дори водеха любезни разговори. Спомни си първият път, когато влезе в офиса ѝ. Помисли си, че това е една от най-красивите жени, които е виждала и честно казано очакваше да е студена, дори груба. Но тя беше изключително мила и внимателна, дори я попита дали иска вода или кафе. Гласът ѝ беше мек и плътен, всяка дума бе премерена и казана ясно и отчетливо, лишена от прекалена емоция, но не и студена. Всички я наричаха „ледената мистрес”. В началото не разбираше защо, но с времето бе усетила невероятното спокойствие, което носеше Мариана. Беше я виждала многократно вечер, когато вече никой няма, когато можеше да се отпусне и въпреки това всеки път тя бе любезна, но дистанцирана, с премерени, лишени от емоция думи. Сякаш бе програмирана. Винаги бе облечена в официален костюм, на токчета, вързана коса, перфектен грим. Може би заради това бе останала с впечатление, че е висока. Сега, когато я видя по маратонки, установи, че дори е по-ниска от нея. Изглеждаше нелепо в официалния панталон и белите, очевидно доста стари маратонки. Черната ѝ коса се беше разпиляла безформено и дори не напомняше прическа. Изглеждаше... нормална. За първи път Теодора я видя обикновена, почувства я близка, за първо път в главата й се появи мисълта, че това е истински човек. Може би затова се развълнува толкова. Беше красива, несъмнено, но дистанцията я превръщаше по-скоро в картинка, а сега тя видя истински човек пред себе си. Сякаш всичко преди това бе маска и сега я бе свалила. Беше разкрила човешката си страна. Теодора допуши цигарата си. Пулсът ѝ беше влязъл в норма. Изправи се и се запъти към последния офис. Остави документите и излезе от сградата. В главата ѝ още стоеше образа на Мариана до кафе машината. Сложи каската и запали мотора. Даде газ с надеждата образът да изчезне. Не, че й пречеше, объркваше я. Не разбираше защо толкова се развълнува. Сигурно просто беше изненадана. Да, това трябваше да е.

***

Мариана приключи най-после с изчисляването на премиите. Въздъхна

облекчено и се отпусна на удобния стол. Погледна часовника – седем и половина. Не искаше да прекара целия уикенд пред компютъра, но точно това направи. Отиде до спалнята и облече анцуга си, за да потича. Утре беше понеделник и трябваше да се наспи, защото я чакаше тежка седмица. Трябваше да поспи, защото снощи почти не бе мигнала. Джогингът ѝ помагаше за това. Преди три години беше получила нервен срив, именно по времето, когато защитаваше магистърската си степен. Вече работеше

5

във фирмата и напрежението ѝ бе дошло в повече. Нова работа с невероятни възможности, ученето, учителите, които очакваха да се справи с всичко блестящо... Всички класически признаци на преумората се бяха появили, но тя не им обръщаше внимание. Безсънието, нервното изтощение, непрекъсната умора. В един момент просто се срина, изпадна в истерия и дори се наложи да я хоспитализират. За щастие докторът, който я прие се оказа чудесен професионалист и вместо да я натъпче с приспивателни и антидепресанти я накара да си вземе 3 седмици отпуск, проведе няколко сеанса и ѝ помогна да намери техники, които да намалят напрежението. Само благодарение на тях успяваше да се справи и сега. Посещаваше го веднъж на няколко месеца, за да му благодари и за да се почувства сигурна в душевното си здраве. Не, че беше болна, просто тогава се беше уплашила и се страхуваше да не се наложи отново да попадне в онази ужасна болница. Затова и никога не си позволяваше да не спи дълго време, независимо колко работа имаше.

Тичането преди сън ѝ помагаше. Физическото изтощение я караше да заспива за секунди и изкарваше непрестанните цифри от съзнанието й. Стигна до парка с плейъра в ушите и започна да тича. Усещаше топлия въздух в лицето си и това я успокояваше. Чувстваше се добре, беше свършила всичко, което трябваше и сега можеше да си почине. Още 5 обиколки и се прибираше, щеше да вземе душ и да претопли остатъците от вчерашната вечеря. После щеше да си пусне някой сериал и щеше да заспи.

***

Теодора се чекира на входа на сградата, бързо свали коженото яке и се запъти

по обичайния маршрут, за да събере документите и да ги разпредели по отделите. Беше имала хубав ден и се усмихваше. И защо не, обичаше лятото, имаше прекрасни приятели, забавляваше се дори в работата си. Не беше виждала Мариана вече няколко дни и образът й бе съвсем забравен. Крачеше из коридорите и си тананикаше.

Мариана с удовлетворение изключи

счетоводната програма и се облегна на стола. Беше едва сряда, а всичко до края на седмицата бе готово. Премиите бяха одобрени и придвижени за плащане, всички отчети бяха предадени, дори бе успяла да се разбере с ужасната счетоводителка на онази фирма, която не искаше да си доплати. Чувстваше се напълно удовлетворена от себе си. Наслаждаваше се на тишината, всички си бяха отишли. Утре трябваше да замине в командировка за два дни и дори багажът ѝ вече беше готов. Беше го приготвила вчера преди да излезе да тича. Реши да изпие едно кафе и да се прибира. Нямаше какво да прави, затова не бързаше. И без това кафе машината в офиса беше по-хубава. Отиде в стаята за почивка и си остави цигарите. Видя сладките, които секретарката беше донесла днес да почерпи за нещо и си взе една. Не беше гладна, но те изглеждаха толкова примамливо. Чу вратата на офиса да се отваря. Теодора влезе и остави някакви документи на бюрото на секретарката. - Здравей, как си днес? – Мариана излезе от стаичката ведро я поздрави. - Добре съм, благодаря. Всъщност чудесно. - Нещо специално или просто така?

6

- Просто така. – Теди се усмихна още по-широко. – Радвам се на хубавото време. Обичам лятото.

- И аз. Искаш ли едно кафе? Тъкмо щях да си правя. Ако не бързаш... – Мариана предложи не просто от любезност, беше и приятно да си поговори с някой.

- Не бързам, а и днес няма много, много за разнасяне – Теди беше спокойна. Мариана изглеждаше отново безобидна в елегантния си костюм и токчетата, а и честно казано ѝ беше приятно да си говорят. Пък и какво толкова? Едно кафе нямаше да ѝ навреди.

- Седни, аз ще го донеса. - Не, не, мога и сама... – притесни се, финансовият директор да й прави кафе... –

няма проблем. - Е, де. Аз предложих. Поне кафето мога да направя. Как го обичаш? – Мариана вече

беше до кафе машината. - Чисто, без захар – Теодора сконфузено седна на диванчето. - Добре, чисто и силно за теб и с мляко и много захар за мен. Идвам след секунда. Теодора запали цигара. За секунда се почувства несигурна, но се овладя. Мариана просто беше любезна. Любезна и студена, лишена от прекалени емоции... - Надявам се да ти хареса. – Марина остави двете чаши на масата и сложи кутията

със сладките по средата. Седна срещу Теодора на ниска табуретка и сложи краката си отстрани. Беше с пола и затова внимаваше като сяда. Теодора забеляза това и се усмихна без сама да знае защо. Някак този жест не можеше да принадлежи на „ледената мистрес”.

- Кафето е чудесно, благодаря. Сега разбрах, че точно от това имам нужда. Сутринта се успах и не успях на спокойствие да изпия първото. След това цял ден съм кисела.

- И аз. Най-мразя да ми прекъсват първото кафе. Това е времето, когато си събирам мислите, правя план за деня и въобще времето ми за себе си.

„Прави си план за деня... Дам, тази жена въобще ли не се забавлява?” помисли си Теодора. - С какво се занимаваш, освен, че работиш тук? – Мариана спокойно отпиваше от

кафето си и пушеше. Теодора забеляза, че цигарите й бяха силни и нормални. Очакваше да пуши слимс или поне нещо леко.

- Уча реклама. Затова и започнах работа тук. Надявам се някой ден, когато подам молба за работа, да ми помогне.

- Това е хитро. Да, със сигурност ще помогне. Каква точно специалност? - Дизайн на реклама. Вече съм магистър. - О, творческия отдел. Това е чудесно. Тук има чудесен екип от специалисти. - Да, но това не е много добре за мен. Доколкото разбрах, въобще не взимате хора

без опит. А не искам да се заробвам в някоя малка агенцийка, където да измислям реклама на поредния фризьорски салон за някой умрял вестник, само за да натрупам две години опит.

- Не е точно така, взимаме и студенти. От няколко месеца установихме връзки с университетите. През лятото ще има програма за стажуване тук. Имаме нужда от свежи специалисти, а както каза след две години на правене на глупави реклами хората се демотивират и честно казано губят първоначалния тласък.

- Не съм чула за това. - Все още е неофициално. Заплащането е мизерно, но наистина мисля, че ще е

полезно. Още повече, че лятото е продуктивен период – всички са в отпуска и имаме много нови малки поръчки, понеже няма кой да ги поеме. Това е добър старт.

- Направо ми звучи невероятно. Ако мога да стажувам тук, ще е като сбъдната мечта. – Теодора мечтаеше да получи работа във фирмата, та дори и просто да разнася

7

кафе в творческия отдел. Тук работеха едни от най-добрите специалисти в страната.

- Не мисля, че е проблем за теб. Ти си умна и амбициозна – Теди се изчерви. Откъде пък Мариана знаеше каква е? – А и имайки предвид работата ти, стажът е сигурен.

- Ще опитам със сигурност – усмихна се. – А Вие как започнахте работа тук? - О, моля те, не ми говори на Вие! Знам, че всички ми говорят така, но аз съм едва на

двадесет и осем и честно казано това ме потиска. Пък и ти не си ми служител, че да трябва да показваш някакъв респект.

На двадесет и осем, Теди мислеше, че е поне на тридесет и няколко... Не заради външния вид, по-скоро заради поста. Пък и не очакваше някой толкова млад да е толкова уверен и спокоен, толкова уравновесен. - Добре, няма. Та ти как започна работа тук? - Като теб, докато учех и защитавах магистратура. Започнах като финансов

консултант в корпоративния. Работата ми беше да пресметна дадените оферти и да видя дали няма да сме на загуба от предложените отстъпки. Скучна и досадна работа, но ми даде възможност след три години да съм финансов директор.

- Само за три години! Това звучи направи невероятно. - Да, наистина е така. Но с много труд и отдаване всичко е възможно. - Работата значи много за Вас, за теб, исках да кажа. - Тя е всичко, което имам. Това, което съм постигнала, което съм си извоювала. –

Мариана се усмихна. Колко тъжно, помисли си Теодора, всичко, което има тази прекрасна жена е в този офис. Нямаше халка на ръката, а и всички във фирмата шушукаха, че няма и приятел. Наистина ли беше сама? Та тя беше толкова красива, умна, дори забавна понякога. Не можеше да си представи, че някой не би я поискал. Тя я искаше... - Искаш ли още кафе? – Мариана беше привършила своето. - Не, благодаря. Ще тръгвам да довърша каквото има още – Теодора стана.

Разговорът беше и приятен и полезен, но темите се бяха поизчерпали. - Лека вечер, тогава – Мариана взе чашите и ги сложи в мивката. – И успех с

магистратурата. - Благодаря, лека вечер - Теодора излезе и си затананика. Стомахът й беше леко

свит, но тя го отдадена чашата силно кафе. Мариана псуваше в колата си, не искаше да запали. Сигурно пак имаше проблем с борд компютъра. Случваше ѝ се вече за трети път. Майсторите така и не бяха успели да го отстранят, което я вбесяваше ужасно. Може ли да си купиш нова кола и да не можеш да я запалиш! Излезе от колата и тръгна през тъмния паркинг обратно към офиса, трябваше да извика такси, за да се прибере. Утре щеше да се обади на майсторите да вземат и да прегледат колата. Най-ужасното беше, че трябваше утре да пътува към летището с такси в най-големия трафик. Глупавата случка развали целия ѝ хубав ден. Настроението ѝ се скапа за секунди и вървеше като буреносен облак, токчетата ѝ нервно тропаха по тротоара. Чу някого да вика и се ядоса още повече, какво са се развикали по никое време! - Мариана? – чу гласа съвсем близо и се обърна. Беше Теодора. – Проблем ли има? - А, Теди, ти ли си? – засрами се от мислите си преди малко – Колата не ще за да

запали. Тъпият борд компютър сигурно пак се е скапал. Сили вече нямам с тези глупости.

- Искаш ли да те закарам? Накъде си? – В този момент Теди въобще не се сети, че е с мотор, а Мариана е с пола...

- Белите брези. Сигурно не съм ти на път. Ще хвана такси. - Аз съм в Манастирски ливади, така че си ми точно по път. Ела, няма смисъл да

чакаш такси.

8

- Благодаря ти. Не обичам такситата. Къде си паркирала? – Мариана се почувства облекчена. Теди беше мило момиче.

- Ето там – Теодора посочи с ръка – съм спряла мотора – В този момент Теодора се сети, че може би Мариана нямаше да иска да се вози на подобно превозно средство.

- Мотор? - Да, ти сигурно няма да искаш. Аз се движа с него през лятото. Добре, нека поне те

изчакам да ти дойде таксито. - Не, не, обожавам моторите – този път Теди наистина се изненада – някога имах, но

го продадох след една ужасна зима, когато целият ръждяса, понеже не успях да намеря гараж. Ако нямаш нищо против, ще приема с удоволствие едно кръгче.

- Да, да, разбира се. Нали затова предложих. Просто се учудвам, че си карала мотор – Мариана се разсмя. Смехът й звучеше като нежна камбана.

- Нали. Да, обожавам моторите. Имаш ли втора каска?

- Да, винаги нося в багажника. - О, опасна си – Мариана се усмихваше, а

Теди се изчерви. Зарадва се, че е тъмно и Мариана не може да го види. – Кавазаки. Аз предпочитам Ямаха.

- Това е моето бебе и няма по-хубаво от него – Теди извади касата и я подаде на Мариана. – Дай да прибера чантата в багажника.

- Благодаря. Ох, ще ми е сложничко с тази пола – Мариана отново се разсмя – Е, поне ще е гледка за минувачите.

- Да – Теди пак се изчерви. Качи се на мотора и го задържа здраво, за да се качи Мариана. Не усети почти никаква тежест, докато се качваше. Усети ръцете й да се увиват около кръста и почти без да иска погледна към голите й крака. Усети как цялото и тяло се прилепя към нея и си представи докъде се е качила полата в момента... - Тръгваме ли? – чу глух глас отзад. - Да, потегляме – Теди рязко завъртя газта и предната гума се отлепи на милиметри

от земята. За нейно разочарование обаче Мариана не извика от уплах. Караше по улиците и усещаше тялото на Мариана зад себе си. Когато дадеше повече газ ръцете ѝ я прегръщаха силно и се усети, че все по-често го прави. Мариана се беше облегнала на гърба и следваше всяко нейно движение. Личеше си, че не за първи път се вози, знаеше как да помогне на шофьора. До Белите брези имаше поне дванадесет километра и Теди се съсредоточи в пътя, защото усещаше как вместо платното виждаше тялото на Мариана. Пътят беше слабо натоварен, но на светофарите виждаше как шофьорите с интерес се заглеждаха в тях. Представяше си каква гледка е Мариана отзад с късата пола, прегърнала я. Дори когато спираха, тя не се отлепяше от нея.

Когато наближиха квартала Теди отвори каската и искаше да каже на Мариана да я насочва, но в този момент Мариана вече даваше указания. Пристигнаха пред блока и Мариана внимателно слезе от мотора. Оправи полата си и свали каската. - Благодаря за возенето. Беше чудесно. Бях позабравила колко е хубаво. - Няма защо, пак заповядай. – Теди извади чантата на Мариана и прибра каската. –

Умееш да се возиш.

9

- Да, знам. – Мариана се усмихна. – Бих те поканила на кафе, но в нас е кочина, а и утре сутринта рано заминавам – истината беше, че нямаше къде да я покани да седне, понеже все още нямаше холна маса и столове.

- Да, да, разбира се. Лек път. - Може би някой друг път – на Теди и се стори, че усети нотка на надежда в гласа на

Мариана, но помисли, че си въобразява. – Още веднъж благодаря. Лека и спокойна вечер. – Двете се ръкуваха и Мариана се запъти към входа.

Теодора изчака да Мариана да влезе и запали мотора. Започна да кара на посоки, макар да знаеше пътя. Искаше да се разсее малко. Карането винаги прочистваше мислите ѝ. Когато най-после се прибра и извади бутилка бира от хладилника си разбра, че не е успяла да я прогони от мислите си. Всеки сантиметър по тялото ѝ, до който се беше допряла Мариана гореше, усещаше ръцете ѝ, виждаше бедрата, чуваше смеха... Какво й ставаше? Тази жена въобще не беше като нея, бяха толкова различни. И сто процента не беше... нямаше шанс да я хареса. Трябваше да я прогони от мислите си. Всичките ѝ емоции се дължаха на факта, че е много красива. А и я видя в друга светлина, видя я близка и почти приличаше на истинска. Но не беше. Тя бе финансов директор на една от най-големите рекламни агенции, получаваше огромна заплата, имаше единствено работата си и беше постигнала всичко това само за двайсет и осем години. Мъжете сигурно се състезаваха за нея. Нямаше начин да харесва жени. Просто нямаше. А дори да имаше, никога нямаше да хареса такава като нея. Теди бе на двадесет и четири, все още учеше, живееше с родителите си. А и не беше красавица, беше леко пълничка, носеше къса прическа, защото не умееше да си оправя косата, когато е дълга, не ползваше грим. Не можеше да се сравнява с нея. Не, всичко това беше невъзможно, трябваше да си я избие от главата. В крайна сметка нямаше нищо за избиване, всичко бе просто физическо. Една изключително красива жена, която бе усетила до себе си. Толкова близо, толкова силно, толкова... Мариана не излезе да тича тази вечер. Разходката с мотора бе прочистила мислите й се чувстваше щастливо изморена. Теди беше удивително момиче. Беше умна и изключително чаровна, мила и услужлива. И караше мотор. Накара я да си спомни онзи безумен период в нейния живот, който почти бе забравила. Не винаги е била

скучна и отдадена на работата. Преди шест години всичко беше различно. Беше трети курс в университета, отлична студентка, посещаваше всички занятия и участваше във всички семинари и проекти, които можеше. Тога се появи Маша. Беше от Украйна и я настаниха в нейната стая в общежитието, понеже беше единствената, която знаеше руски в този блок. Маша беше по-голяма с две години и беше дошла да специализира международни икономически отношения. Поне това бе официалната версия, защото Маша въобще не се мяркаше в университета. Купонясваше всеки ден и се радваше на

свободата по всякакъв начин. Беше красива, интелигентна и със сигурност знаеше как да ти завърти акъла. Мариана беше хлътнала до неузнаваемост по нея. Ходеше като кученце по петите й, макар да не се надяваше на нищо. Един ден Маша просто легна до нея в леглото и тогава започнаха най-прекрасните и диви шест месеца в живота й. Мариана я боготвореше, а Маша я обичаше безкрайно. Допадаха си, допълваха се, живееха в един свят, където нямаше нищо друго, освен любовта им. Маша я убеди да

10

си купи мотор с парите, спечелени на конкурс за икономически анализ на политическата ситуация в Близкия изток. Пътуваха, веселяха се, опознаваха света и самите себе си. Мариана дори не се яви на сесията си, забрави за университета, мечтите й се промениха. Единственото, което искаше бе да бъде с Маша, да изживеят дните си заедно, пътувайки, забавлявайки се, изпивайки всеки миг от живота, без съжаления, без страх за бъдещето, без планове. Живееха за момента докато един ден не се прибраха и не завариха в общежитието майката на Маша. Спомняше си този ден все едно беше вчера. Отвориха врата смеейки се на портиера, който ги гледаше стреснато, понеже се целунаха, когато слязоха от мотора. На леглото на Маша седеше жена на средна възраст с красиво лице и дълга руса плитка. Маша замръзна, а жената помоли Мариана да излезе за малко, за да говори с дъщеря си. Мариана слезе в кафето и след половин час Маша и се обади по мобилния да се качи. Майка ѝ си беше тръгнала. Маша седеше на леглото и когато Мариана я прегърна, се вкопчи в нея със всички сили. Цяла вечер не промълви нито дума, въпреки опитите на Мариана да говори с нея. Легнаха си и Маша плака цяла нощ. Сърцето на Мариана сякаш изтичаше с всяка сълза, искаше да ѝ помогне но не знаеше как. На следващата сутрин Мариана се събуди сама, Маша беше излязла и ѝ беше оставила бележка, че трябва да говори с майка си и ще се обади по-късно. Срещнаха се в парка късно след обед, Маша изглеждаше ужасно. Мариана се опита да я прегърне, но тя се дръпна и я помоли да я изслуша, без да казва нищо. Каза ѝ, че утре по обяд си заминава. Връща се там, където и е мястото, че всичко тук е било просто моментно, защото това не е тя и не е нейният живот. „Аз ще се омъжа за успял, добър човек, с професия и кариера, ще му родя деца, той ще се грижи за мен и аз за него. Това е, което искам. Съжалявам, ако съм те подвела”. Никога нямаше да забрави тези думи, изречени методично, сякаш от машина. Те се бяха запечатали в съзнанието ѝ. Този ден, някъде дълбоко в нея, без дори да го oсъзнава Мариана беше решила да се превърне в онзи успял човек с професия и кариера. Но не заради Маша, не за да си я върне, а за да не позволи никога повече това да и се случи. Онзи следобед си тръгна без да каже нито дума, просто стана и тръгна в другата посока. Не се прибра вечерта, нито на другата вечер. Обикаляше клубовете и спеше у приятели. Когато се прибра в стаята видя празното легло на Маша, всичките й вещи липсваха. Беше останала само една обща снимка, която двете си бяха направили в Созопол. Плака цяла нощ. На следващия ден отиде в университета и за месец успя да вземе всички изпити. Никой не разбра защо бе отсъствала. Беше казала, че е имала семейни проблеми и понеже до момента винаги бе изрядна никой не се усъмни. Малцина близки приятели знаеха истината, но никога не посмяха да я попитат какво точно се беше случило. Завърши университета с отличие, започна работа и ето, сега се гордееше със себе си, защото бе успяла да се превърне в това, което искаше. Дали беше щастлива? Предполага се, че да. Ако не знаеше какво е истинско щастие, сигурно щеше да се чувства по-добре. Но истината беше, че бе живяла и бе щастлива само през онези шест месеца. Маша се бе опитвала да се свърже с нея през годините, но за Мариана беше прекалено тежко и затова не отговаряше на писмата. Знаеше, че Маша се е омъжила и има две деца – момиче и момче. Момичето се казваше Мариана. Тя ѝ бе писала хиляди пъти, че съжалява и че никога няма да обича мъжа си така, както беше обичала нея, но на Мариана не ѝ ставаше по-леко от това. Все пак обичаше сегашния си живот повече от нея, иначе защо би го живяла. Седеше на дивана и гледаше албума с общите им снимки. Беше запазила всичко, не можеше да го изхвърли. Сякаш нещо в нея копнееше да върне тези дни. За разлика от друг път днес не усещаше онази пронизваща болка от нелепата раздяла. Не усещаше предателството и разбитите мечти. За първи път гледаше снимките и просто се усмихваше, радвайки се, че поне веднъж в живота си е била щастлива. Спомените й даваха надежда, че някога отново ще бъде.

11

***

Теодора излизаше от работа и вървеше бавно към мотора. Имаше странното усещане, че е разочарована, а сама не разбираше защо. Мариана я нямаше в офиса, когато отиде там, сигурно си е тръгнала по-рано. Но защо се чувстваше разочарована? През последните две седмици пиеха кафе почти всяка вечер, а ако нямаше време за кафе, Мариана я канеше да седне в офиса и си приказваха. Не дълго, за около половин час и темите бяха доста общи, но Теди усещаше странна необходимост от тези разговори. Защо ли си беше тръгнала толкова рано? Дали не се беше случило нещо? Теодора все повече хлътваше по Мариана, но се заблуждаваше, че всичко това е, защото тя е интересен събеседник. Не можеше да признае пред себе си чувствата си. Беше успяла да намери някаква граница, която не престъпваше, просто бяха приятелки. Не, не бяха дори това, просто Мариана беше приятен събеседник. Нищо повече.

Теодора се качи на мотора и потегли. Обикаляше улиците, опитвайки се да разсее странното глождещо чувство на неудовлетвореност у себе си. Спря пред любимия си бар и влезе вътре. Поръча бира на бара и се заговори с позната, която видя още като влезе. Разговорът вървеше добре, момичето беше приятно. Теодора ѝ предложи да я повози с мотора и тя се съгласи. Обиколиха квартала и се върнаха в бара. Момичето предложи на Теди да отидат у тях и тя се

съгласи. След няколко часа лежеше до нея в леглото и я гледаше как спи. Момичето беше красиво, чувствено, с черна дълга коса и изящни устни. Вечерта беше приятна. Защо тогава се чувстваше толкова празна и неудовлетворена? Теодора лежеше и не можеше да заспи. Изпита желание да си тръгне. Щеше да е прекалено грубо. Беше казала, че ще остане до сутринта. Образът на Мариана изплува пред очите ѝ. Как ли изглеждаше докато спи? Дали лицето ѝ се мръщеше? Дали обичаше да спи по гръб или на една страна? Защо се питаше тези неща? Никога нямаше да разбере, просто трябваше да престане да мисли за това.

*** Мариана излезе от сервиза и с неудоволствие се качи в таксито, което беше повикала. Колата й пак имаше проблем със запалването и току-що ѝ бяха обяснили, че диагностиката ще отнеме поне още един ден и не се знае още колко, за да я оправят. Трябваше да вземе някоя от служебните коли, имаше срещи и не можеше да разчита на таксита да я разкарват по цял ден. Беше пет часа следобед в петък и задръстването беше огромно. След час успя да се добере до офиса, но там вече нямаше никой. Разбира се, всички искаха да се приберат по-рано. Нямаше специфична задача, просто по навик бе тръгнала натам. Седна пред компютъра и прегледа пощата си. Отговори на няколко писма и с неудоволствие усети, че е гладна. Не бе яла цял ден, а и вчера нямаше сили да вечеря. Беше се чула с Ваня, нейната приятелка, да се видят за вечеря, но тя ѝ беше отказала, понеже щеше да има гости. Чудеше се дали да не

12

отиде в любимото си ресторантче, което беше само на десетина минути пеша и да хапне. Щеше да изчака задръстването и после щеше да се прибере спокойно. Погледна часовника – седем и половина. Можеше да няма места. Обади се по телефона в ресторанта и помоли да ѝ запазят маса. Изгаси компютъра и чу Теодора да влиза в офиса. - Теди, още си тук? - Аз сега започвам – усмихна се момичето – Тръгваш ли? - Отивам да хапна в едно ресторантче наблизо. Много работа ли имаш? Искаш ли да

хапнем двете? – не ѝ се стоеше сама, а и компанията на Теди много ѝ харесваше - Не, нямам много работа. Десетина минути и съм свободна. - Искаш ли да те изчакам? Ако нямаш други планове, разбира се. Все пак е петък

вечер. - Нямам – Теодора излъга, имаше среща с приятели след час, но идеята за вечеря с

Мариана й допадна прекалено – Сега приключвам и идвам. Тук ли да се видим? - Да, аз ще пия едно кафе, тъкмо малко да се съвзема. - Добре, до след малко. Теди излезе и се обади по телефона, че ще закъснее за срещата. Тичаше по коридорите, за да приключи по-бързо. Взе якето си и се погледна в огледалото. Не беше в най-добрия си вид, но надали щеше да има възможност друг път да вечеря с Мариана. Отиде до кабинета ѝ и двете се запътиха към ресторанта. Мариана възмутено разказваше за проблемите си с колата и всички премеждия през деня. Сега не звучеше програмирана и дори можеше да усетиш всичките ѝ емоции, помисли си Теодора. Значи все пак всичко в офиса е просто маска, за да се справи с работата. Искаше да я опознае истински. Такава, каквато е. Дали Мариана щеше да ѝ позволи? Стигнаха до ресторанта и сервитьорът ги настани. Беше малко френско ресторантче, закътано в един безистен. Кухнята наистина беше превъзходна, както беше казала Мариана. Двете си говореха тихо, пиеха вино и се наслаждаваха на приятната обстановка. Разговорът ставаше все по-интимен, разказваха за себе си, за преживявания в миналото, за любими книги, филми, напитки. Времето минаваше неусетно и когато погледна часовника си, Теодора видя, че минава единадесет. Имаше поне десет пропуснати обаждания, но беше изключила звука на телефона си, за да не ги прекъсва. - Трябва да тръгваш вече, нали? – Мариана дояждаше шоколадовият сладкиш. –

Отнех ти цялата вечер. - Не, просто имам уговорка за по-късно днес и сега

видях, че минава единадесет. Не съм усетила времето. - Аз също, много ми беше приятно. Колко е хубаво, че се

съгласи да дойдеш, иначе пак щях да вечерям сама. „Нима наистина няма с кого да вечеря? Това не е възможно. Та тя може да има всеки, който пожелае!” помисли Теодора, но на глас каза: - И за мен беше удоволствие. Извини ме, трябва да

отида до тоалетната. - Зад бара е. - Благодаря. Теодора се скри и се обади по телефона. Когато се върна на масата, Мариана стана и ѝ подаде якето. Двете излязоха от заведението и чак тогава Теодора се сети за сметката. - О, Боже, а сметката! - Спокойно, всичко е наред – Мариана се усмихваше

лукаво. Беше експерт в това да плати без да я усетят.

13

Годините практика я бяха превърнали в истински джентълмен и честно казано се гордееше с това.

- Не, не, не съм съгласна, не искам да ме черпиш. Моля те, чувствам се неудобно. Кажи ми колко ти дължа – Теодора не беше свикнала да ѝ плащат сметката, а и не искаше да Мариана да помисли, че няма пари. Можеше да е просто куриер, но това не значеше, че трябва друг да ѝ плаща вечерята.

- Дължиш ми една вечеря – усмихна се Мариана – Това е единственото, което приемам.

Теодора се изчерви, стомахът й се сви. Какво се опитваше да ѝ каже? Или просто беше любезна? Кажи нещо, мълчанието е по-лошо. - Добре, тогава следващата вечеря е от мен – гласът и звучеше някак дрезгаво и

странно. - Чудесно, разбрахме се. – Мариана водеше Теди към стоянката на такситата –

Моторът е на паркинга, нали? - Да. Само те изпращам до таксито и отивам натам. - Благодаря. – токчето на Мариана се заби в дупка и тя залитна. Теодора леко я

подхвана под ръка. – Мамка му, затова мразя да ходя пеша. Благодаря ти. – Мариана се облегна на Теодора и не ѝ позволи да отдръпне ръката си. Не, че тя искаше... – Харесваш ли “Crazy girls?” Чувала ли си за тях?

- Да, добри са – много добре ги познаваше, беше ходила с барабаниската им. Това беше най-известната лесбо група, по която всички бяха луди.

- Утре имат концерт във „Faith” и имам две покани. Ще ходя с приятелка и имам още две места, ако искаш да дойдеш. Вземи някой приятел.

- Звучи чудесно, но не знам къде се намира заведението. - Знаеш ли бара в безистена на Алабин? Може да се видим там, и без това трябва да

ти дам поканата, заедно ще отидем до заведението, близо е. - Добре, към колко часа? - Те ще свирят от единадесет и половина, предлагам да се видим към десет, да пием

по нещо и да се занесем около единадесет и петнадесет. - Няма ли да е късно? Може би е по-добре да отидем по-рано, за да седнем на хубави

места. - Поканите са ВИП и имаме запазена маса – Мариана се усмихна. Преди два месеца

беше уредила реклама на групата в едно от най-големите музикални списания и от тогава получаваше по две покани и най-хубавите места за всяко тяхно участие. Не ходеше всеки път, но когато имаше време й беше приятно да се разтовари – Няма смисъл да ходим по-рано. Та десет добре ли е?

- Да, чудесно – вече бяха стигнали до такситата – Може да си разменим телефоните за всеки случай.

- Да, добра идея, съвсем забравих. Кажи твоя номер, аз ще ти звънна – Теди продиктува номера и после записа този на Мариана – Вечерта беше чудесна, още веднъж благодаря.

- Аз ти благодаря за вечерята и компанията – Теди подаде ръка, а Мариана я хвана с две и леко придърпа Теди към себе си.

- Лека вечер – Мариана се наведе и целуна Теодора по бузата – До утре в десет. Мариана се качи бързо в таксито и потегли. Теодора стоеше и гледаше след колата. Бузата й гореше на мястото, където се бяха допряли устните ѝ. След като колата се скри от погледа й тръгна бавно към паркинга. Телефонът й пак вибрираше в джоба.

***

14

- Разкажи ми сега какво става, не ме баламосвай. Познавам те от сто километра, когато хлътнеш – Ваня лукаво гледаше Мариана, която почти съжали, че я покани по-рано да дойде у тях.

- Нищо не става, бе жена, как да ти го обясня! Момичето е сладурана, но нищо не става!

- Виж сега, познаваме се от колко, осем години? От много време не съм те чувала да говориш за някого така, а и имайки предвид, че три пъти обърна гардероба си, за да избереш какво да облечеш ми става ясно, че ти харесва. И то не малко, както се опитваш да го изкараш.

- Не съм казала, че не я харесвам, казах че нищо не е станало. - Все още – Ваня се хилеше самодоволно. - Виж сега, Теодора ме кара да се чувствам добре, но не съм сигурна, че има нещо

повече. Освен теб няма с кого да изляза вечер и честно казано тя е много приятно разнообразие.

- Само това? Марианище, душо моя, ти не обичаш разнообразието, не обичаш да излизаш, не обичаш хората.

- Това не е вярно – силно се възпротиви Мариана – аз обичам да излизам и да се забавлявам.

- Веднъж месечно може би, но не и всеки ден. Освен това вие не купонясвате заедно, не пиете бира, не ходите на концерти. Седите си в офиса самички и си говорите, пиете кафенце, гледате се в очите. Между другото какъв цвят са очите ѝ?

- Сини – Мариана се усети какво казва в момента, в който го изрече, но беше късно - Ха, видя ли? Никога не би го забелязала, ако не ти харесва! – тържествуваше Ваня. - Ох, - знаеше си, че така ще стане, защо просто не замълча – Ваня, не знам какво се

опитваш в момента да направиш, но най-много да ме накараш никъде да не отида. - Не, не, мило, не така! Просто се радвам, че си хлътнала. - Не съм! – почти извика Мариана – Сама не знам какво става, а ти само влошаваш

нещата с твоето хлътване. Моля те, не ме тормози повече, нека нещата си вървят накъдето са тръгнали.

- Добре, млъквам – Ваня изкуствено се нацупи и обърна гръб – И не слагай тази ужасна тениска, приличаш на клошар с нея.

Мариана демонстративно навлече тениската в знак на протест, но не видя усмивката на Ваня. Тя много добре знаеше как да я накара да направи нещо, а истината беше, че с тениската изглеждаше супер. Другият избор беше една риза, която Ваня не харесваше. Мариана смотолеви нещо и влезе в банята да си оправи косата. Ваня я изнервяше. Какво се беше захванала с това хлътване? И защо трябваше да анализира всяка секунда от живота ѝ? Нямаше ли си свой? Имаше и Мариана много добре го знаеше. Всъщност я изнервяше факта, че е права. Усещаше, че започва да харесва Теди все повече, доставяше ѝ удоволствие да бъде с нея. А вчера, след като я изпрати до таксито, едва се сдържа да не я целуне. Не се притесняваше от чувствата си, по-скоро от това дали Теодора би отговорила на тях. Ох, явно наистина беше хлътнала. Никога не се съмняваше в уменията си да прелъстява, притежаваше всички необходими умения – изглеждаше добре, можеше да говори и знаеше как да накара човека отсреща да се почувства специален. Само с хората, на които действително държеше се притесняваше. Е, какво толкова, може би наистина беше хлътнала.

***

Теодора нервно крачеше из апартамента, опитвайки се да събере мислите си.

Вчера, след като получи дозата мъмрене от приятелите си, които беше накарала да я чакат два часа в един бар, беше купонясвала до четири и днес се чувстваше скапана.

15

Добре, че поне не беше пила много. Спа до три и сега имаше чувството, че няма да успее да се приготви навреме. Минаваше шест и половина, а тя още не се беше изкъпала. След много размисли дали въобще да води някой и кой да бъде. Беше решила да вземе Митко, най-добрия ѝ приятел, с който беше отишла и на коледното парти на фирмата. Той беше представителен и по принцип всички жени го харесваха. Жалкото за тях бе, че е гей, но може би затова и толкова се разбираха с Теодора. Не веднъж се бяха шегували, че ще се оженят и той ще ражда децата, а тя ще работи. Чакаше го да пристигне всеки момент, за да ѝ даде съвет как да се облече и да я поуспокои. Винаги успяваше. Затова и не влизаше да се къпе, само се разхождаше нервно и пушеше. На вратата се звънна и Теди се хвърли да отваря. - Как си, милинко? Ух, какъв димилник си направила – Митко я прегърна и направи

кисела физиономия заради дима. – Пусни климатика да изтегли малко, че ще хвана рак тука.

- Влизай и се настанявай. Аз влизам да се изкъпя, че нямам никакво време. - Ама ти още не си се къпала! Айде влизай, аз ще вкарам малко въздух тук. Теодора изчезна в банята, а Митко включи климатика, направи си кафе и седна на дивана. Беше му се обадила преди два часа да дойде с нея на някаква група в някакъв бар. Все едно си нямаше планове за вечерта. Всъщност имаше дори среща, но Теодора му рева по телефона, докато не се съгласи да я отложи и не обеща, че ще дойде с нея и ще стои поне до дванадесет. Явно финансовият директор беше много готина - не беше виждал Теди толкова въодушевена от две години, когато се раздели с Камелия. Направо се притесни като я чу по телефона. Не ѝ вървеше във връзките и Митко беше започнал да се притеснява сериозно. Непрекъснато започваше и приключваше някакви взаимоотношения, които бяха лишени от всякакъв смисъл, влюбваше се в неподходящи жени и накрая страдаше ужасно. Камелия беше омъжена и с почти пет години по-голяма от нея. И естествено не напусна мъжа си, дори му роди дете. Позабавлява се за няколко месеца и разби на парчета сърцето на приятелката му. Затова се съгласи да види що за обект сега се върти в главата ѝ. От това, което му беше разказала Теди излизаше, че Мариана е работохоличка без личен живот, явно хетеросексуална и най-вероятно неспособна да обича. Иначе защо щеше да е сама? Теодора излезе от банята и отиде да се облича. След петнадесет минути извика за помощ Митко, който тъкмо се беше загледал в някакво предаване. Тя стоеше по гащи в средата на огромна камара дрехи и почти плачеше. - Какво по дяволите да облека? Не знам дори какъв стил! Моля те, помогни ми! - Добре, добре, само спокойно. Хайде, седни на леглото, запали една цигарка, а аз

ще прегледам какво имаш. Защо се притесняваш за стила, нали отиваме на клуб? - Да, но Мариана най-вероятно ще дойде на токчета и с костюм или нещо близо до

това, а аз имам само дънки и неофициални панталони. Не искам да изглеждам неподходящо.

- Виж сега, независимо как е облечена тя, ти трябва да изглеждаш добре в заведението, където отиваме. Доколкото знам „Faith” е рок дискотека със сцена, така че в костюм ще изглеждаш нелепо. Ето тези панталони са хем гръндж, хем леко елегантни, а и правят кратка ти по-дълги. С тази риза ще е супер.

- Риза – Теодора се намръщи. – Не искам риза. Не е ли по-добре някоя тениска или потник. С риза ще умра от жега.

- Нали искаше да изглеждаш елегантно? Пък и ризата подчертава гърдите ти. Ще разкопчаеш първите три копчета и Мариана няма да откъсне поглед от тях – Теодора се разсмя, това бе и желаният ефект – Хайде сега, сложи си сутиен, ако обичаш, и се намъкни в тези дрехи, а аз отивам да гледам как готиният водещ се умилква на един от участниците.

16

Митко излезе и Теди започна да се облича. Погледна в огледалото и нямаше как да не признае, че изглеждаше добре. Нито прекалено официална, нито прекалено разпасана, точно както трябва. Обичаше Митко, той я спасяваше винаги.

***

Ваня и Мариана седяха на бара и пиеха уиски. Разговорът се въртеше около

обичайните клюки за приятели и познати. Мариана нервно поглеждаше телефона си. Часовникът показваше десет и десет. - Спокойно, ще дойде. – Ваня нагло се хилеше насреща – Нима вече компанията ми

не ти е достатъчна? - Не, просто се притеснявам дали сме се разбрали за едно и също място. Може би ме

чака другаде. - Минали са само десет минути след уговорения час, ще се появи всеки момент. В този момент Теодора и Митко седнаха на другия край на бара. Теди беше огледала навсякъде и след като видя, че Мариана още не е тук реши да седне на бара, за да я види като влезе. Минаваше десет и тя се притесняваше, че закъснява. С радост установи, че Мариана я няма, тези няколко минути и даваха възможност да си събере мислите. През последните два часа Митко бе направил всичко по силите си, за да я поуспокои, но без особен успех. Сама не разбираше какво толкова се вълнува. Това не е среща, просто я покани на клуб. И то дори не сама, а с приятел. В този момент Мариана я видя и я извика по име, но Теодора не я чу. Мариана нервно слезе от стола и се запъти към тях. - Теди, не ме ли видя? Седя ей там на бара. Теодора се обърна и в първия момент въобще не позна жената отсреща. Пред нея стоеше приятно момиче с шапка, нахлузена на криво и плитка, подаваща се из под нея, игриво сложена настрани. Беше с широки ниски дънки, които откриваха гладкия й корем и тениска, по която имаше почти всички нюанси на черно и сиво, които съществуваха. Усмихваше се широко, а очите блестяха, нямаше и след от перфектния грим, само малко спирала. Това не можеше да е „ледената мистрес”... просто това беше красиво младо момиче, не беше Мариана. - Теди, всичко наред ли е, това съм аз, Мариана – Теодора се усети, че явно мълчи

прекалено дълго. - Да, разбира се, че си ти – наведе се и я целуна по бузата – Не те видях на бара,

извинявай. Това е Митко, мой приятел. - Марианче, ама това ти ли си, душа? – Теодора в паника видя как Митко стана от

стола и я прегърна, после я целуна по двете бузи, продължавайки да бръщолеви, все едно бяха най-добри приятелки. – Изглеждаш невероятно! Онези костюми ти слагат поне пет години отгоре.

- Това е целта. Как си, душа? Не съм те виждала от сто години. - От Коледа, да. Така и не си разменихме телефоните. - Вие явно се познавате – Теодора внимателно се намеси в разговора, все още

притеснена от евентуалния развой. Някак не можеше да си представи, че Мариана ще прости подобно фамилиарничене от страна на Митко.

- Как да не се познаваме? Помниш ли след като ме заряза на коледното ви парти заради онази секретарка от корпоративния, ти казах, че ме спаси една красива жена, с която си говорих цяла вечер и после дори ме закара до нас? Ето това е тя. – Теодора силно се надяваше, че от шума Мариана не е чула частта за секретарката...

- Да, аз бях. Митко е чудесен, просто прелест. Ако не беше ти, половината мъже от фирмата щяха да ми досаждат с вечните си обяснения колко добре ми седи

17

роклята. Злато си ти. – Мариана прегърна Митко. – Хайде, елате при нас, че Ваня вече скучае.

Всъщност Ваня с интерес наблюдаваше сцената и се опитваше да разгадае какво си говорят. - Ваня, това е Теодора, а това е Митко. Помниш ли коледното ми парти? Това е

младежът, за когото ти разказвах. - Изключително ми е приятно да се запознаем. Мариана дълго говори за теб и то все

хубави неща. Здравей, Теодора, радвам се да се запознаем. Четиримата седнаха на бара и след първата наздравица обстановката се отпусна съвсем. Присъствието на Митко караше Мариана да се чувства добре, ето това беше мъж, който знаеше как да я впечатли. Времето минаваше неусетно в спомени за коледното парти, разкази от училище и ежедневните клюки за политическите лица. Теодора се чувстваше спокойна, което дори я учуди. Гледаше Мариана крадешком и се опитваше да я възприеме такава. Беше красива, много красива. Този стил и отиваше много. Не, че с костюм не изглеждаше добре, но Митко беше прав, че я състаряваше. Някак я правеше прекалено делова и студена, а и сякаш цялото ѝ поведение се променяше. За първи път я виждаше извън работата и честно казано не очакваше толкова да й хареса. Беше уверена и спокойна, както винаги, но и непринудена, забавна, очарователна. Смееше се гръмогласно с онзи прекрасен звънлив смях на всяка шега, независимо колко смешна бе в действителност. И приятелката й беше симпатична, весела и необременяваща. - И как така покани моята Теди на клуб, а, хищнице? – Митко отпиваше от бейлиса

си и гледаше ту Мариана, ту Теодора. Не можа да се сдържи да не разчопли малко. - Аз? Хищница? Моля те, тя ме кара с мотора първо – разсмя се Мариана. – Еми,

какво да ти кажа, имах две покани и след като Ваня учудващо се съгласи да дойде с мен реших да поканя и Теди, та да се съберем весела компания. А и честно казано очаквах мъжа на Ваня да не я пусне. – последното изречение бе казано уж тихо, но достатъчно силно, за да го чуят всички.

- Е, браво, сега хората ще помислят, че съм под чехъл. Просто знаеш, че ревнува от теб и затова не обича да се шляя по нощите. Не е като да няма причина, ти си си хищница, както каза Митко – Ваня ехидно се усмихна, отвърна на удара и със задоволство видя червенината, която заля бузите на Мариана.

- Я, вече е единадесет и десет, хайде да се запътваме към „Faith” – Мариана поиска сметката и дори остави Митко да я плати като кавалер. Хвана Ваня под ръка и излязоха от заведението.

В събота вечер улиците бяха пълни с минувачи и веселата четворка се забавляваше оглеждайки и коментирайки ги. Митко и Теодора вървяха зад Мариана и Ваня и Митко тихичко прошепна на Теди. - Въобще не разбрах, че за нея става въпрос, когато ми обясняваше за Мариана.

Забравил съм, че е финансов директор. Мацката е страшна! Умна, добра, успяла и невероятно красива! Добро попадение, милинко, добро.

- Какво попадение, бе. Тя не е... знаеш. А и нямаме нищо общо освен факта, че е достатъчно мила, за да ме покани на вечеря, понеже не ѝ се ходи сама и после на клуб.

- Виж какво, мацката очевидно си пада по теб, ти си луда по нея, стига се прави на шест без десет – изсъска Митко.

- Виж сега, тя не прилича на жена, която си пада по жени, най-малкото. А и аз не съм ѝ в категорията.

- Не знам за какво говориш, но първо тя е лесбийка та дрънка и второ – аз няма да каня някого на вечеря и на клуб, та дори и случайно, ако нямам нещо към него.

- От къде знаеш, че е лесбийка?

18

- Милинко, може да съм гей, но ви разпознавам от десет километра. Как може да не си забелязала? Нали уж си имате радар! Аз я разкрих още на партито.

- Моят радар не отчита нищо. Само знам, че е страшно красива и че като я видях, исках да я завлека у нас... – Теодора говореше дрезгаво, а в погледа ѝ се четеше желанието на ловец, видял плячката си.

- Ей, какво си шушукате там? – Ваня се беше обърнала към тях. – Тук влизаме вече. Теодора видя опашката от хора пред заведението и изпсува наум защо не ги накара да тръгнат по-рано. Сега щяха да висят поне половин час отпред. В този момент усети как Мариана я хвана за ръка и я повлече след себе си. Отпред вървеше Ваня, а Митко бе себе хванал за Теди. Заобиколиха тълпата и се приближиха отстрани. В момента, в който охранителя видя Мариана, направи път и ги пусна да влязат. Заведението беше пълно догоре. Дойде разпоредителката и Мариана ѝ подаде поканите, тя ги помоли да я последват. Заведе ги на най-предната маса, почти върху сцената, на която седеше табелка Reserve, подаде менютата и каза, че ще дойде след секунда за поръчката. - Уау, то било хубаво да си ВИП. – Ваня се смееше на Мариана. Теодора също бе

изумена, но се направи, че за нея това е нещо обичайно - Просто хората ме обичат – усмихна се Мариана. Сервитьорката взе поръчката и след минута се появи с питиетата. Поредното наздраве донесе усмивки на всички. След няколко минути на сцената излезе групата и започнаха да свирят. Наистина бяха добри, дори авторските им парчета бяха приятни. Мариана танцуваше и се смееше, вечерта беше много приятна. Гледаше как Теодора ту ставаше на някое любимо парче, ту се връщаше отново на стола. Искаше да я заговори, но честно казано не знаеше какво да каже. Някак през цялото време Ваня и Митко бяха като буфер между тях. Теодора нервно пушеше. Искаше да се приближи до Мариана, да танцува с нея, да я усети, но Ваня беше постоянно залепена там, все едно пазеше някакво съкровище. Първата почивка на групата дойде и те се оттеглиха с обещанието да се върнат след десетина минути. Всички седнаха на масата и последва традиционното наздраве. Това бе третата поръчка през последните четиридесет минути, но никой не мислеше за това. - Много ми е приятно, но имам уговорка за по-късно и ще трябва да ви изоставя,

мили дами – Митко се изправи на стола. - И на нас ни е много приятно с теб, – усмихна се Мариана – но сигурно някой

красавец вече те чака, затова те пускаме без бой – последната реплика накара Теодора да се наежи, нима Мариана знаеше, че Митко е гей...

- И аз ще тръгвам – каза Ваня - Късно е, а съм ужасно изморена. - А, не, не сме се разбирали така – този път Мариана се намръщи сериозно – не

можеш да си тръгнеш в дванадесет часа! - Мила, нали знаеш, че вчера и днес родителите на Пешо ни бяха на гости. Сутринта

майка му стана в шест часа и естествено ме събуди, цял ден им тичам по гъза. Моля те, разбери ме, наистина умирам за сън.

- Добре, добре, но да знаеш, че така не става, просто не е честно. – Мариана целуна Ваня по бузите и я прегърна. Това накара стомахът на Теодора да се свие неприятно.

- Митко, ще ме изпратиш ли до таксито? - Разбира се, мадам, след вас – Митко целуна Мариана, наведе се към Теодора и й

прошепна в ухото – Приятно прекарване и да заспиш в чуждо легло. Теодора лекичко го удари по врата и го прегърна. Ваня и Митко се отдалечиха и двете жени останаха сами. Най-после имаха желаната възможност да са една до друга, но изведнъж се оказа, че няма какво да си кажат. И двете бяха блокирали. Митко и Ваня вървяха под ръка по улиците. - Добре ги подредихме, нали? Дали ще се оправят – питаше Ваня.

19

- Не са малки, не можем да им светим. Ако нещо ще става, трябва сами да си го направят.

- Да, нашето участие свърши. Докато бяха в тоалетната се бяха наговорили да си тръгнат рано, за да оставят двете влюбени сами. И без това само им се пречкаха, а и вероятно пред тях нямаше да се отпуснат. Планът беше задействан, сега оставаше само Мариана и Теодора да се възползват от възможността.

- Искаш ли да си ходим? – Мариана бе решила да прекъсне три минутното мълчание,

което й се беше сторило цяла вечност. Трябваше да разбере дали Теди иска да остане, за да знае как да действа. А и уискито й привършваше.

- Извинявай, не те разбрах – Теди се сепна от гласа на Мариана, но не успя да различи думите от шума.

- Искаш ли да си ходим? Уморена ли си? - Честно казано не, но ако ти искаш... - Не, не искам. Просто изведнъж масата се изпразни и реших, че може да не ти се

остава само с мен. „С теб бих останала навсякъде” помисли Теодора, но нищо не каза. - Поръчвам по още едно, искаш ли? – Мариана вече търсеше сервитьорката с очи. - Да, може. – Теди установи, че и тази чаша се бе изпразнила доста бързо. Трябваше

да намали темпото, ако не искаше да се напие след малко. Интересното беше, че Мариана беше изпила колкото нея и очевидно не се притесняваше от резултата.

Групата отново излезе на сцената точно, когато питиетата им пристигнаха. Засвириха старо рок парче и Мариана скочи, уливайки се с уиски, и помъкна Теди към дансинга. Сега вече нямаше кой да ѝ пречи. Двете скачаха като шестнадесет годишни хлапета и пееха заедно с групата. Последва още едно и още едно парче. Накрая полуумрели от умора се разпльокаха на столовете, смеейки се и давейки се във водата, която се опитваха жадно да поемат.

- Боже, не бях танцувалата така не помня откога – оплакваше се Мариана – нямам въздух. Ох, чакай да запаля – двете се разсмяха на ситуацията.- Добре, че засвириха авторско парче, че да седна малко.

- Не са им лоши авторските неща, на мен ми харесват – Теодора неуспешно се опитваше да запали със запалката си и Мариана ѝ даде огънче.

- Не съм казала, че са лоши, но на тях не ме е яд да седна. Добра си, знаеш ли?

- Добра? В какво? – Теодора с удоволствие засмукваше дима.

- На дансинга. - И ти не си зле. - Да, като за баба – Мариана се смееше. - Е, стига де! Не си чак толкова стара. - Чак толкова стара! Ужасна си! Трябваше да

кажеш, че съм млада и красива – Мариана смеейки се плесна Теодора през пръстите. – О, това е невероятна балада...

Свиреха “Princess of Dаwn”, любима песен на Теодора. Поколеба се за миг и стана, протегна

20

ръка към Мариана и я покани на танц. Мариана веднага прие, двете леко се допряха една до друга и затанцуваха в ритъма на красивата песен. Вокалистката имаше нисък и плътен глас и изпълняваше песента чудесно. Мариана остави Теодора да води, нали тя я бе поканила. Усещаха телата си почти долепени едно до друго, вдишваха аромата на косите си, бавните леки стъпки сякаш се сливаха в едно. Мариана облегна глава на рамото на Теодора, беше ѝ хубаво. Чувстваше се спокойна и сигурна в ръцете ѝ. Теди едва-едва се движеше от страх да не развали магията на момента. За първи път усети, че Мариана ѝ се доверяваше. По някакъв странен начин в този танц тя ѝ показа истинското си лице, без маска, лишено от спокойствието и увереността, показа ѝ цялата си нежност и топлина. Да, Мариана излъчваше толкова топлина, която сякаш се разливаше по цялото тяло на Теодора, усети как ръцете ѝ горят, как бузите ѝ пламват, как слабините ѝ се нагорещяват... Искаше да я целуне, да отпие от устните ѝ, да я почувства с цялото си тяло. Леко повдигна глава и Мариана вдигна своята, погледите им се срещнаха. Черните очи на Мариана сякаш потъваха в океана на синьото в очите на Теодора. И в този момент песента свърши. Чуха се бурни аплодисменти и двете жени с неудоволствие се отлепиха една от друга. Вокалистката обяви втората почивка. - По още едно – попита Мариана. Гласът и бе странен, някак прекалено плътен. - Да, може – отговори дрезгаво Теодора. - Мариана, не ми се обади, че ще идваш и те познах, чак когато те видях на

дансинга. Радвам се, че си тук – вокалистката беше се приближила към тях и сега беше хвана Мариана през кръста и я целуваше по бузата.

- Да, ето ме. Беше чудесна, всеки път звучите все по-добре. Запознай се, това е Теодора.

- Здравей – Теди подаде ръка – Познаваме се. - А, да, покрай Нина, нали? – Теодора въздъхна с облекчение, когато вокалистката

не продължи изречението – Присъединете се към нас, Нина ще се радва да те види. А и остава само половин час да свирим и най-после може да си позволя да изпия едно малко.

- Че ти кога си се спирала – изяде я Мариана. – Ако Теди няма нищо против, с удоволствие ще се присъединим към вашата маса.

- Не, нямам. Колкото повече, толкова по-весело. Теодора гневно гледаше вокалистката, която упорито продължаваше да държи Мариана през кръста. Защо така фамилиарничеше с нея? И въобще, нали ги е видяла на дансинга? Тогава какво правят ръцете ѝ върху нейното момиче? Стресна се от мисълта си. Та Мариана не беше нейна, всъщност беше свободна да прави каквото си иска, както и вокалистката. Взе се в ръце, усмихна се и всички дружно отидоха на масата на групата. Последваха наздравици, шотове, шеги. Нина наистина се зарадва да я види. Компанията беше весела и всички се наслаждаваха на приятната среща. Групата отново се качи на сцената, а Мариана и Теди окупираха дансинга. Хората в заведението ги гледаха, едни със завист, други с учудване, трети се радваха на красивите жени, които танцуваха, докосваха се, галеха се. Зазвуча „She’s Got the Jack” като специален поздрав за Мариана и Теодора изведнъж се озова на висок стол, докато Мариана ѝ танцуваше. Трябваше да се хване здраво за стола, за да не посегне да я докосне. Тази жена наистина умееше да танцува, а тялото й... Теодора затвори очи, защото усети, че губи контрол, но това вместо да помогне влоши нещата. Сега я виждаше гола. Отвори очи - така поне беше с дрехи. Мариана се усукваше около нея и отъркваше гърдите си в нейните. Цялото тяло на Теди гореше, погледът ѝ бе станал тъмно син от страстта... Песента свърши, Слава Богу и Теодора бързо се върна на масата. Мариана не я последва, тъй като скачаше на поредното хубаво парче. Теди седна и запали цигара, опита се да успокои пулса си, изпи на екс останалата в чашата водка и поръча още една. Вече нямаше съмнения, че Мариана е лесбийка. Иначе защо би танцувала така? Само една мисъл не я оставяше на мира –

21

ако наистина харесваше жени Мариана щеше да е поне малко притеснена да го прави толкова открито и то с човек, който не ѝ е близък. Танцът беше прекалено интимен, прелъстителен, очакващ продължение, но до този момент, ако изключим няколкото секунди в края на баладата, Мариана с нищо не бе показал, че я харесва. Може би просто не смяташе, че подобно поведение е неуместно. Ако Теди беше мъж, надали щеше да е толкова разкрепостена. Значи все пак имаше съмнения. Теодора усети, че главата ѝ ще експлодира. Трябваше да разбере какво чувства Мариана. След десетина минути групата щеше да приключи и всички щяха да дойдат на масата. Трябваше да си тръгнат преди това, ако искаше да остане с Марина насаме. Беше решила да направи нещо, още не знаеше какво, но знаеше, че не може да остави нещата така. - Предателка, сядаш и ме оставяш сама – Мариана запъхтяна седна на стола и

посегна към цигарите. - Не мога да ти удържа на ритъма – усмихна се Теодора. - Да бе, не можеш. Уморена ли си вече? - Малко. - Искаш ли да се прибираме? Ако изчакаме онези луди да слязат от сцената още час

не ни мърда, но сега можем да се измъкнем по терлици – очите на Мариана светеха заговорнически.

- Тъй вярно, сър – засмя се Теодора. Мариана извика сервитьорката и те бързо платиха. На излизане Мариана раздаде въздушни целувки на групата от дансинга и бързо се измъкна от заведението. Теодора не можеше да не се възхити на елегантността, с която се справи със ситуацията. Двете вървяха към такситата и се смееха. Качиха се в едно и Мариана делово издекламира „през Белите брези за Манастирски ливади”. На Теди и стана неприятно, защото усети, че времето ѝ изтича. Трябваше да действа бързо, не се беше сетила, че няма причина повече да се размотават, а и живееха прекалено далече, за да предложи да се разходят до там. Мариана ѝ благодареше разпалено за прекрасната вечер и я държеше за ръка. Теди я обзе паника. През прозореца виждаше как все повече се приближаваха към апартамента на Мариана. Още две преки и са там, какво да направи? Трябваше да каже нещо. Или да направи... Таксито спря и Мариана прегърна Теди, още веднъж благодарейки ѝ за прекрасната вечер. Сега, точно сега... Теодора погледна Мариана в очите и се наведе да я целуне... Мариана извъртя лице и подаде бузата си, целувайки тази на Теди... Това беше краят на вечерта. И на надеждите на Теодора. Мариана влезе във входа и таксито потегли. В очите на Теодора блестяха сълзи.

*** Мариана се събуди с ужасен махмурлук около един. Не трябваше да пие толкова

вчера. Измъкна се от леглото и се довлече до банята. След освежаващия душ набра телефона на KFC и поръча огромно количество храна. Само това я спасяваше в такива ситуации. Седеше на дивана и ядеше пиле, докато превключваше каналите. Сама не разбираше защо при това главоболие продължаваше да се усмихва. От вчера сякаш всичко бе по-светло, по-добро. Теодора бе прекрасна танцьорка и умееше да се забавлява. Чувстваше се прекрасно в нейната компания, сякаш отново ставаше на

22

двадесет и две, всичко беше възможно, реално, нямаше планове, нямаше ангажименти. Когато беше с нея, забравяше дори за работата си. Добре, че беше свършила всичко в петък и не трябваше днес да ходи до офиса. Не беше в състояние да мисли. Взе лаптопа и отвори страници на мебелни магазини. Беше време да си купи маса и столове.

***

Теодора тихо отвори врата на финансовия отдел и видя, че офиса на Мариана

свети. Бързо остави документите и взе приготвените писма от бюрото на секретарката. Излезе и тихо затвори вратата. Не искаше Мариана да излезе. След случилото се в клуба я избягваше и последните три дни успяваше. Не можеше да я погледне, просто не можеше. Вече не можеше да крие от себе си, че е луда по нея, че я обича, че я иска. И най-вероятно всичко това се изписваше на челото й. Мариана ясно бе показала, че не иска да е с нея. Не знаеше дали причината беше, че е жена или просто не я харесваше, а и това нямаше никакво значение. Просто искаше известно време да не я вижда, за да се опита да я забрави. В момента това изглеждаше невъзможно, но нали времето лекува всичко. Погледна часовника си и ускори крачка. След половин час имаше среща с Митко.

Мариана чу как вратата на отдела се отвори и затвори. Теодора явно я

избягваше. Вече три дни влизаше тихо и излизаше без да каже и дума. Стисна зъби и опита да се съсредоточи в сметкоплана. Не можеше! Поведението на Теди я подлудяваше. Какво беше станало? Защо се държеше така? Нали онази вечер се бяха забавлявали чудесно! „Не те иска, това е” звучеше отчетливо в главата й „Прекали, не трябваше да си толкова самонадеяна. И въобще, защо си мислиш, че това младо, интелигентно, своенравно момиче ще хареса сноб като теб? Да, сигурно ѝ е било интересно да говори с теб, все пак имате общи теми. Или просто го прави от съжаление. Тя знае, че си сама, че работиш всеки ден по дванадесет часа, че не излизаш в петък вечер. Просто е решила да бъде мила. Това е всичко. А ти си въобразяваше, че я привличаш...” Мариана запали цигара и отново защрака на компютъра. Трябваше да се съсредоточи, не можеше да си позволи цялата история да се отрази на работата й.

- Ох, и ти си една – възмущаваше се Митко – Само заради глупавата история в

таксито ли реши, че Мариана не те иска? Що за песимист си? - Виж какво, мило, аз много те обичам и те уважавам, знаеш. Но това е моят личен

живот. Тя е просто прекалено добра за мен. - Това са пълни глупости! Няма такова нещо! Ти си добра, интелигентна, образована,

красива. - Да и съм с три години по-малка от нея, нямам нищо, живея с родителите си и

работя като куриер. Знам, че ме обичаш, но това не значи, че съм идеална. - Много си далеч от идеала, мила, но това самобичуване доникъде не води. Видях ви

двете и ти казвам, Мариана те харесва. - Няма значение, – гласът на Теди беше глух, понеже в него бяха скрити всички

неизплакани сълзи – няма да се излагам повече. Предпочитам да запазя нещата каквито са.

- Но нали си представяш, че и тя може да се измъчва в момента. Ти дори не си говорила с нея от тогава.

- И няма да говоря, докато не преодолея огромната буца, която засяда в гърлото ми всеки път, като я видя. – Теодора беше категорична и Митко видя, че няма смисъл да спори с нея.

23

- Добре, щом си решила, няма да ти се бъркам. Разкажи ми сега за майка ти, какво пак се карате?

Разговорът продължи в безкрайната тема за различията в гледните точки между Теодора и майка ѝ. Те бяха толкова безкрайни, че не стигаше един човешки живот, за да се анализират.

***

Бяха минали десет дни без да вижда Мариана и Теодора се чувстваше по-

спокойна. В петък, когато трябваше да ѝ занесе седмичния отчет от продажбите се беше побъркала, защото трябваше да влезе и да я види, но с облекчение разбра, че си е тръгнала още в седем. Малко се притесни, понеже това се случваше рядко, но от колегите в понеделник разбра, че един от съдружниците има рожден ден и е поканил всички директори на празника. Видя, че има лична поща на Мариана. Тези писма трябваше да се оставят на бюрото на получателя, без да минават през секретарките. По дяволите, защо точно сега... Теодора пое дълбоко въздух и повтаряйки си, че Мариана може да си е тръгнала, стигна до финансовия отдел. Вътре светеше, което ясно показваше, че някой още е там. Чу познатият звук от токчетата на Мариана. Приближаваше се към вратата. Теодора бързо се скри зад една колона и видя как Мариана излезе, загаси лампата и се запъти към асансьора. Сърцето на Теди не биеше, докато вратите на асансьора не се затвориха зад Мариана. Беше прекрасна с белия си костюм. Дългата свободна пола подчертаваше овала на таза, а късото сако с едно копче разкриваше извивките на гърдите й. Теди стоеше, а на лицето ѝ беше изписана толкова мъка, че ако някой я видеше сега сериозно щеше да се притесни за здравето ѝ. Мариана влезе в колата и се облегна на седалката. Запали цигара и пусна радиото. Беше видяла как Теодора се скри зад колоната. Вече нямаше никакво съмнение - не искаше да я вижда. Последните дни се заблуждаваше с какво ли не, за да не позволи тази мисъл да обземе съзнанието ѝ. Мислеше си, че има много работа, че няма време, вероятно много учи... Какво ли не, само и само да не изгуби надежда. Тя единствена ѝ беше останала. Но днешната постъпка беше прекалено красноречива. Не можеше повече да се залъгва, просто трябваше да приеме, че Теодора не иска да е с нея и вероятно се чувства прекалено неудобно заради неприемливото ѝ поведение в бара. Беше вдигала телефона десетки пъти да ѝ се обади, но така ѝ не го направи. Залъгваше се, че е от уважение към желанието на Теди, но истината бе, че я беше страх да не загуби надежда. Е, сега вече я изгуби...

***

Беше петък вечер и Теодора седеше в любимия си бар, наливайки се с бира.

Искаше да се напие, за да не мисли за Мариана. Последните дни бяха ужасни. Тази игра на криеница в работата, всички чувства, които сякаш ескалираха, вместо да затихват, проблемите с майка ѝ... Искаше да забрави всичко за една вечер. Някакво момиче я гледаше отсреща и ѝ се усмихваше. Чудесно, ето прекрасен завършек на вечерта...

Теодора отключи врата в апартамента и тихо се вмъкна в стаята. Седна на

леглото, заби лице във възглавницата и зарида. В момента, в който момичето я целуна пред очите ѝ изникнаха устните на Мариана, толкова нежни, толкова желани... Избяга от бара и вървя пеша до вкъщи. Сдържаше се да не заплаче на улицата и когато най-после стигна бе можа да издържи. Защо ѝ трябваше да се влюбва в неподходящи

24

жени! Защо не можеше да намери някого, който да я обича и тя да я обича. Защо всичко в този живот трябваше да и носи толкова болка... На сутринта майка ѝ я завари заспала с дрехите на мократа възглавница. Нежно седна до нея и започна да я гали по косата. Теодора се събуди и от очите ѝ потекоха сълзи. Сви се в скута на майка си. - Спокойно, момичето ми, спокойно. Всичко ще бъде наред.

***

Ваня седеше почти гузно срещу Мариана в малкото френско ресторантче. През последните дни я убеждаваше, че Теодора я харесва и че рано или късно нещата ще се изяснят. Но след като и разказа случката от сряда нямаше как да я защитава повече. - Добре де, не е болка за умиране – тъжно се усмихна Мариана – пък и ти нищо не

можеш да направиш. - Някак всичко ми звучи прекалено странно, Мими, разбираш ли? Някъде се губи

нишката. - Да, точно там, където би трябвало да започнат чувствата ѝ. Виж сега, не искам да

се оплаквам, не искам да хленча и още по-малко искам да си съсипвам вечерта с опявания за несбъднатите ми желания. Хайде да затворим тази тема и да опитаме да се позабавляваме. Разкажи ми как мина посещението ви на село при свекървата.

- Ох, не питай. Със сигурност не беше весело – Ваня направи трагичната физиономия и Мариана се разсмя. – Толкова чушки не съм белила от времето, когато ме заточваха на село да правя компоти. Ти представяш ли си, аз имам два дни почивка и то не всяка седмица и вместо да отмарям, да се забавлявам, да се видя с мъжа си, аз трябва да беля чушки! И когато му се разкрещях в неделя, като се прибрахме, че това е безобразие, той беше много учуден, че не съм си прекарала приятно. На него естествено му беше супер, той играеше шах с баща си на ракийка, докато майка му им прислужваше...

Мариана почти не чуваше Ваня, погледът ѝ блуждаеше, търсеше нещо, някого. Във всеки откриваше по нещо, което принадлежеше на Теди. Нямаше да съжалява за случилото се, беше си го обещала. Щеше да си спомня онази вечер като част от онези спомени от преди шест години, заключени дълбоко, заедно с усещането за щастието. И щеше да се надява някога отново да го изпита...

***

Мариана тръшна телефона в офиса и бясно закрачи напред назад. Какво им

ставаше на всички? Защо изведнъж решиха, че всичко трябва да се решава в последния момент и да се случва от днес за вчера?! Не стига, че в понеделник сутринта я бяха експедирали спешно в Пловдив за четири дни, да се разправя с някакъв уж много важен бъдещ клиент заедно с още трима човека от корпоративния, а на всичкото отгоре сега за понеделник трябваше да представи отчета за полугодието пред борда на директорите и всички ръководители на звена във фирмата. Отчетът беше готов и изпратен още преди седмици, но за да се представи резюме, то трябваше да се подготви. Цяла седмица изгуби в Пловдив, на бюрото я чакаха две камари документи за подпис, а беше петък. Освен това беше обещала на баба си да отиде за събота и неделя при нея на село, понеже не я беше виждала от повече от месец. Женицата си нямаше никого освен нея, а в последно време не успяваше да и отдели нужното внимание. И шефът ѝ се беше сетил да се обади в петък в седем часа! Що за наглост! Защо ли въобще вдигна телефона... Не, че нямаше да я намери на мобилния. Мариана се тръшна на стола и запали цигара. Вдигна телефона и се обади на баба си. След дълги обяснения защо няма да може да дойде и твърдо обещание, че следващия

25

уикенд ще е при нея, затвори телефона и се облегна. Затвори очи и се опита да се успокои. Не можеше да започне резюмето днес, беше прекалено уморена и бясна. Утре щеше да го направи. И всичкото това заради препоръката ѝ да се намалят разходите за обзавеждане. Беше сигурна, че е затова. На всеки три месеца корпоративния отдел, заедно с търговския си закупуваха нови столове, шкафове, дори бюра. За три месеца нямаше как да се изхаби стол, а нямаше нови назначени лица, за които да се правят работни места. Просто искаха да изглеждат важни, понеже смятаха, че едва ли не фирмата се крепи на тях. Творческият бяха поискали допълнителна техника, която не им беше особено необходима в момента, а евентуално ще им трябва след някой друг месец и в доклада към борда на директорите Мариана беше препоръчала да не се отпуска исканата сума. Това най-много мразеше на работата си - каквото и да правеше, все бяха недоволни. Беше намалила тези разходи, за да може да увеличи сумата за премиите, но хората не разбираха. Виждаха само това, което им се взима, а не това, което се дава. Стоеше зад становището си и нямаше проблем да го защити, но нима трябваше да остави личните си планове, за да го направи? Да, това беше нейният избор, направен преди толкова много години. Затова и всичките ѝ връзки се проваляха. Не, че бяха много, но през годините беше срещала хора, с които ѝ беше приятно, при които да се прибере вечер. Никой обаче не искаше да живее с телефона, искаха присъствието й. И то не само физическото, а вниманието, което заслужаваха. А Мариана не можеше да им го даде. Колко провалени уикенди, колко прекъснати почивки, колко несбъднати романтични вечери имаше само... И всичко заради работата. Не, не заради нея, заради собствения избор. Можеше да каже, че няма да е готова за понеделник и да отложат срещата за сряда, но не го направи. Пожертва личните си планове и по-точно пожертва вниманието, което трябваше да отдели на баба си в името на това да бъде най-добрата в работата си. Не упрекваше тези момичета, които след два месеца я напускаха със сълзи, защото не издържаха вечното чакане и постоянните разговори за работата. Бяха в правото си. Тя не беше добър партньор. По-добре, че Теди не се заминаваше с нея. И нея щеше да нарани по същия начин. А нямаше да издържи още един монолог за това колко е безчувствена и студена, как не умее да обича и единственото, с което си ляга вечер са цифрите в главата ѝ. Да, Теодора не заслужаваше това. До нея трябваше да има жена, която да я обожава, да я боготвори, да се посвети изцяло на нея и на нищо друго... Мариана стана и събра необходимите документи в чантата си. Не успя да я затвори затова само я сложи на рамо и тръгна към вратата. Изключи лампата и излезе от офиса си. Видя, че Теодора още не е донесла пощата и минавайки покрай бюрото на секретарката, се загледа в единия плик. В този момент стъпи върху паднал молив, изкриви глезена си и падна тежко на земята. Документите от чантата се разпиляха. Мариана силно изпсува и се опита да се изправи. Глезенът я болеше ужасно и не можеше да стъпи. Отново падна и гневно събу обувката си. Разтриваше глезена, а болката само се усилваше. Събра документите в чантата, събу и другата обувка и пак се изправи. Само няколко метра и щеше да е пред асансьора. После малък коридор,

26

няколко стълби... Отново падна, не издържа на болката. Този път се удари в едно от страничните бюра и сега и ръката я болеше. Хвана главата си с ръце и се разрида. От яд, от болка, от самота. Трябваше да се справи сама, просто нямаше кой да ѝ помогне, трябваше да се стегне. Вратата се отвори и Теодора влезе в офиса. Мариана дори не вдигна глава към нея, само зарови лицето си още повече. Теди минаваше покрай офиса, когато чу Мариана да псува и се спря за момент. Последвалият звук от падане я накара да влети в офиса. Видя я на пода, събута, разрошена... - Какво стана, как си? Добре ли си? – Теодора коленичи пред нея. - Добре съм – Мариана успя да се овладее някак и гласът и звучеше нормално. Не

вдигна поглед, за да не види, че плаче – Ударих си глезена. - Дай да видя – Теодора докосна крака и усети как Мариана се сви от болка – Сега

ще донеса лед. – върна се с пликче с лед и го постави на глезена – Силно си го изкълчила, вече се подува. Боли ли?

- Ужасно – Мариана все още не вдигаше очи. - Сега ще ти олекне. Но ти... ти... плачеш – Теодора видя сълзите, които се стичаха

по ръцете на Мариана и онемя. Дори не предполагаше, че тя може да плаче, още по-малко от един изкълчен глезен.

- Нищо ми няма, просто имах тежък ден – вече нямаше смисъл да се крие и вдигна лице към Теодора. Почти беше забравила колко меки бяха очите ѝ – Благодаря ти, сега ще ми мине.

- Няма проблем. Опитай се да стигнеш до дивана да седнеш. Хайде, ще ти помогна. – Теодора я подхвана през кръста и куцукайки стигнаха до дивана – Искаш ли цигара?

- Да, благодаря, имам нужда. Не мисли, че съм разтроена заради глезена, просто ми дойде в повече.

- Не се притеснявай, на всеки се случва – „Не и на мен” помисли Мариана. Не искаше Теодора да остане с погрешно впечатление и добави - Току що ми сервираха, че трябва да работя събота и неделя, а аз имах планове да пътувам. А и от командировката се изтощих тотално. Просто това беше добър завършек на седмицата – опита да се усмихне, но не се получи много добре.

- Съжалявам. – Теодора се усети колко глупаво прозвуча това и побърза да каже – Наистина го мисля, не заслужаваш така да те претоварват.

- Заслужавам го, защото го позволявам. Това е истината. Но както ти казах и преди, това е всичко, което имам. Работата си.

Седяха и пушеха мълчаливо. След десетина минути махнала леда, който беше поспрял оттока, но въпреки това глезенът изглеждаше зле. Мариана опита да се изправи, но не успя да стъпи на крака. Усещаше как след малко отново ще заплаче. - С колата ли си? – попита Теодора. - Да. - Хайде, ще те закарам до вас – твърдо каза тя. - Не, няма нужда, мога и сама да стигна. - Първо, не можеш да натискаш педала с този крак, второ – дори и някак да се

добереш до вас, не ми е ясно как ще се качиш до апартамента и трето – спри да упорстваш и ми позволи да ти помогна – Теодора беше толкова решителна, че Мариана се подчини безпрекословно.

Докато куцукаха към асансьора си мислеше, че за първи път някой успяваше да ѝ се наложи така. Нещо в тона на Теди я накара просто да млъкне и да изпълнява казаното. Качиха се в колата и стигнаха до Белите Брези. Около десетина минути се бореха с двата етажа до апартамента, понеже асансьорът не работеше. Теодора весело обясняваше как точно Мариана би изкачила всички тези стълби сама. Влязоха в апартамента и Теодора побърза да се измъкне.

27

- Е, сега вече съм спокойна, че си вкъщи. Утре отиди на лекар за глезена. Аз потеглям – запъти се към вратата.

- Няма ли останеш поне за по бира? – Мариана не искаше да я пусне – Моля те, поне ми разреши да те почерпя бира след всичко, което направи за мен.

- Нищо не съм направила... – Теодора наистина искаше да тръгне колкото може по-бързо.

- Моля те, само по бира една? Няма да те изям, спокойно – този коз го пазеше за крайни ситуации. Е, това беше. Никоя самоуважаваща себе си жена нямаше да признае, че я е страх от нея, дори и да беше истина. И този път подейства безотказно.

- Добре, щом предлагаш, бира не отказвам. - В хладилника е. Прости ми, че не съм добра домакиня – Мариана се стовари на

дивана. Теодора извади две бири и лед за глезена. Седна на дивана до Мариана и придърпа масичката на колелца до тях, за да им е по-удобно. Запали цигара, а Мариана я заразпитва за седмицата ѝ. Разговорът беше неангажиращ и Теодора усети, че се отпуска. Разказваше ѝ за университета и за някои забавни случки в работата. За това как секретарките не знаят имената на началниците на другите отдели. Мариана я гледаше, а мислите ѝ блуждаеха. Връщаха се назад, там, преди шест години. Някак чувството беше толкова сходно... Спокойствието, топлината, усещането че си с някой, който толкова добре те разбира, че няма нужда да говориш... И този някой ще си тръгне. Мариана не можа да сдържи сълзите си... - ...и тогава се усещам аз, че Георгиев няма в този отдел от няколко месеца...

Мариана, какво има, защо плачеш! – Теодора гледаше ужасена случващото се – Казах ли нещо? Какво има? Моля те, кажи ми!

- Не, не, няма нищо. Нали ти казах, просто съм изтощена – всички усилия на Мариана да спре потока от сълзи се оказаха напразни.

- Спокойно, спокойно, всичко ще се оправи – Теодора силно я прегърна. – Спокойно, мила, всичко ще е наред.

Теодора дори не осъзнаваше какво казва, просто искаше да я успокои, да спре да плаче. Какво се беше случило, че така да я разтрои? Притискаше я силно до себе си, а Мариана ридаеше в обятията ѝ. Усещаше как сълзите ѝ мокрят блузата. Теди я галеше по косата, внимателно развали кока и я остави свободно да пада по раменете на Мариана. Беше копринено мека и ухаеше на нежен парфюм. Двете жени продължаваха да седят вкопчени една в друга, цигарите им отдавна бяха изгорели в пепелника. Времето течеше, но те не обръщаха внимание. Бяха потънали в тази прегръдка и не искаха да свършва... никога... Но никоя нямаше смелост да го изрече на глас. Мариана се беше успокоила и Теодора внимателно се отлепи от нея. Гримът ѝ беше размазан и Теди започна нежно да чисти черните струи от бузите ѝ. - Изглеждам ужасно, остави. Ще отида да се измия – преди Теди да отговори

Мариана вече куцукаше към банята. Трябваше да тръгва. Не можеше да остане. Дори сега я искаше неистово. Искаше да я прегръща и целува, да я гали, да обходи всеки сантиметър от тялото ѝ... Ако останеше щеше да влоши нещата. Теодора взе цигарите си и тихо излезе от апартамента. Когато излезе от банята Мариана видя, че няма никой. Отново беше сама. Заключи вратата и отиде в спалнята. Успя някак да се съблече и легна. Сама. Винаги сама. Затвори очи и си представи ръцете на Теодора увити около тялото си. Колко беше хубаво в прегръдките ѝ. Не искаше да си тръгва... Сама...

***

28

Антоанета седеше на бюрото си и гледаше часовника. Шефката ѝ още я нямаше, а беше вече девет и петнадесет. Мариана никога не закъсняваше. Може би имаше среща, но нищо не беше записано в календара. Телефонът звънна, беше Мариана. Инструкциите бяха дадени кратко и делово. - Тони, моля те, затвори вратата към счетоводителките, отвори тази на кабинета ми

и ми направи тройна доза кафе. След секунди врата на отдела се отвори и Мариана влезе с официален костюм, изрядна прическа, перфектен грим и... маратонки. Леко куцукайки стигна до офиса си и направи знак Антоанета да и донесе кафето. - Затвори вратата. - Какво се е случило? – Тони изглеждаше уплашена. - Изкълчих си глезена, а след няколко часа имам презентация. Не казвай на никого.

Имам нужда да ми помогнеш. В един трябва да съм в заседателната зала. Моля те, изпрати ме до там, защото все още трудно ходя, а съм се натъпкала с болкоуспокояващи, за това ми трябва кафето. Не казвай на никого, но днес ще пуша тук, понеже не мога да се добера до стълбите по маратонки.

- По маратонки и костюм ли ще отидете на срещата? – Тони не вярваше на случващото се.

- Не, имам подходящи обувки, но тях ще сложа преди да вляза. Моля те, можете да се шегувате със ситуацията колкото пожелаете, но утре. Днес трябва всичко да е перфектно. От утре съм болнични три дни, докато малко се пооправя.

- Добре, няма проблем. - И наистина, не казвай на никого до утре. - Няма, разбира се, че няма. Но Вие ще издържите ли на токчета? - Налага се – Мариана се усмихна тъжно. – Трябва да съм перфектна. Сега ще ти

изпратя файла, който трябва да разпечаташ за всички участници на срещата. Обади се на Антон и разбери колко хора са. Всичко останало съм подготвила.

- Добре, заемам се. Тони излезе от кабинета и седна на компютъра. Как да не се възхищаваш на тази жена? Не стига, че работи като вол, а е способна да си причини такава болка, само и само да не се покаже слаба. Колко жалко, че беше сама и нямаше на кой да се опре в такива моменти... Беше един без петнадесет. Мариана погълна шепа хапчета, които докторът ѝ бе обещал, че ще притъпят временно болката и повика Тони по телефона. Както бяха и планирали тихичко се измъкнаха и стигнаха до заседателната зала. Влязоха в тоалетната, където Мариана обу обувките със седем сантиметровите токчета, в които изглеждаше великолепно, стисна зъби и с усмивка влезе в залата. Тони стоя отвън през цялото време. Страхуваше се, че Мариана ще падне, докато се разхожда. Чуваше тропането на токчетата по паркета. Но тя не падна. Представи се блестящо и не просто защити гледната си точка, а успя да накара всичките недоволни да се почувстват виновни, че са се усъмнили оценката ѝ. След час и петнадесет минути вратите на залата се отвориха и хората бавно започнаха да излизат. Последна излезе Мариана. Лицето ѝ беше усмихнато, но бледо. Хвана под ръка Тони и се запътиха към тоалетната. Там Мариана падна на пода и хвана глезена си с ръце. - По дяволите, нямаха ли по-силни хапчета! Имах чувството, че ще припадна по едно

време. - Добре ли сте? – Тони беше клекнала до нея и внимателно се вглеждаше в лицето ѝ. - Да, вече всичко е наред. Моля те, извикай ми такси и ми помогни да се довлека до

долу. - Веднага.

29

- Златна си, нали знаеш? Не знам какво бих правила без теб. – Мариана говореше искрено и Тони го знаеше. Въпреки, че ѝ беше шеф, Тони много я харесваше и като човек. Винаги беше добра с всички и никога не злоупотребяваше с властта, която има или с хората си.

***

Когато Мариана се добра до апартамента, вече беше на ръба на силите си. Вдигна

телефона и се обади на доктора, че вече може да дойде да я гипсира. Беше разлепила хрущял на глезена и имаше нужда от шина, но не можеше да си позволи да я видят така. След двучасов спор лекарят се беше предал, но я накара да обещае, че веднага след това ще му се обади да дойде, да обездвижи крака. След като беше шинирана, нахокана за безразсъдството си и натъпкана с шепа хапчета, Мариана най-после се отпусна на дивана и включи телевизора. Беше четири часа и имаше три часа да събере мислите си. Когато се събуди в събота не можеше да си намери място от притеснение. Поведението на Теодора я объркваше. Разбира се, че беше нормално да ѝ помогне и да я закара до вкъщи, но прегръдката... тя беше истинска. Не беше от съжаление или просто, за да я успокои. Усети го. Видя го в очите ѝ. А и това, че след това си тръгна без дори да каже чао значеше, че нещо се случва. Не знаеше дали Теодора я харесва и дори не мислеше за това. Знаеше само, че има прекалено много неизвестни между тях и не искаше всичко да завърши така. Най-малкото работеха на едно място и тя нямаше намерение да я избягва до края на живота си. Беше решила да я покани на вечеря. Щеше да ѝ каже, че съжалява ако я е обидила по някакъв начин и че иска да се реваншира. Че иска да имат нормални отношения, без да се притесняват една от друга. Не я беше страх, нямаше от какво. Ситуацията не можеше да се влоши. А и беше свикнала да посреща проблемите си смело, вместо да ги крие в гардероба и да се надява никога да не се наложи да ги решава. Не беше притеснена, нито нервна. Беше уморена и удовлетворена. Срещата мина повече от добре, представи се блестящо. И сега предстоеше да реши проблема, който я тормозеше от седмици. Усети, че и се доспива. Сигурно беше от хапчетата. Нави алармата на телефона си за седем без петнадесет и затвори очи.

Теодора вървеше към работата си и дори не предполагаше за намеренията на

Мариана. Цяла събота и неделя беше прекарала вкъщи и нито веднъж не се бе сдърпала с майка си. Явно усещаше, че дъщеря ѝ страда и затова не я закачаше. Случилото се в апартамента унищожи всичко, градено през последните седмици. Усещаше се слаба и уязвима, сякаш тя беше плакала на рамото на Мариана, а не обратното. Дори през ум не ѝ беше минало, че тя бе една от причините за сълзите ѝ.

***

Алармата на часовника звънна и Мариана се събуди. Изми се и сложи кафе.

Седем без пет. Взе мобилния си телефон. - Теди, Мариана е. Как си? - Добре, благодаря, твоят глезен как е? Какво казаха лекарите? - Ще живея. Знаеш ли, днес имах много ползотворен работен ден и ми се искаше да

го отпразнувам. – Мариана замълча за момент – Нали помниш, че ми дължиш една вечеря?

- Да, помня – Теодора все още беше като гръмната от факта, че Мариана ѝ се обажда. Не беше погледнала името преди да вдигне, защото вървеше по улицата и бързаше. Когато чу гласа ѝ се спря и в момента стоеше като паметник по средата на тротоара.

30

- Искаш ли да вечеряме днес? – Мариана затвори очи в очакване на отговора. - Днес ли, аз сега отивам на работа... – опитваше се да се измъкне Теодора. - След това. Вкъщи съм и ми трябва време да се приготвя. Измисли къде и ми звънни

по-късно да кажеш адреса, добре? - Да – Теодора даже не разбра как отговори по този начин. - Чудесно, до после – Мариана затвори телефона. Всичко беше минало по план.

Добре, че в университета беше избрала от никого нежелания предмет „Техники за убеждение”.

Теодора продължаваше да стои неподвижно и се взираше в телефона. Хората я заобикаляха, но тя не ги виждаше. Не разбираше добре какво се беше случило. Знаеше само, че след час и половина трябваше да заведе Мариана на вечеря. Отърси се от вцепенението и закрачи към офиса. Трябваше да измисли къде да я заведе. По тона на Мариана разбра, че няма да приеме някое глупаво извинение и беше по-добре да не се опитва. Искаше да я заведе на вечеря – добре. Това беше единственото, което ѝ дължеше. След това щеше просто да напусне и никога повече да не се налага да се самоизмъчва така. Трябваше да го направи отдавна, а не всяка вечер да се чуди как да се измъкне. Но сега трябваше да измисли къде...

***

Мариана стоеше пред огледалото и се взираше в отражението си. Опитваше се

да намери нещо, което не ѝ харесва. Теодора се беше обадила преди половин час и Й беше дала адреса на малък вегетариански ресторант в центъра. Мариана го познаваше добре, това беше място, където освен соево подобие на кюфте можеше да си поръчаш чай от иглички на бор със специална съставка, която според менюто подобряваше настроението и подпомагаше храносмилането. Заведението беше малко и обичайно

претъпкано, воденето на личен разговор бе почти невъзможно, тъй като масите бяха много близо една до друга. Добре измислено - нямаше да е удобно да се впускат в сериозни разговори, заведението не предразполагаше за дълго застояване, а и многото хора в този час щяха да направят обстановката достатъчно неудобна, за да си тръгнат рано. Теодора се беше постарала. Но това, което не знаеше беше, че Мариана познаваше главната готвачка. Веднага щом затвори телефона на Теодора ѝ се обади и

я помоли да ѝ освободи единствената уединена маса. Беше точно зад бара и я деляха поне три метра до другите хора. По принцип беше служебна, но при голяма навалица настаняваха и клиенти. Получи масата. Срещата беше след час, но Мариана трябваше да отиде по-рано, за да е сигурна, че ще седнат на избраното от нея място. Започна да се приготвя. Искаше да изглежда перфектно и сега беше доволна от резултата. Единствено шината на глезена разваляше синхрона, но широките дънки успяваха да я скрият достатъчно добре. Седна на дивана и запали цигара, докато чакаше таксито да дойде. Трябваше да събере мислите си. Имаше усещането, че е в лош шпионски филм и сега отива на мисия като агент под прикритие. През последните два дни беше обмислила всеки детайл около срещата. Единственото, за което не си позволяваше да

31

мисли бе изхода от нея. По-точно мислеше за това как ще преживее отказа на Теодора и как ще трябва да се стегне, за да продължи нататък, но не си позволяваше да мисли какво би станало, ако Теди също искаше да е с нея. Телефонът звънна и Мариана се запъти към входната врата. Таксито беше долу. След няколко часа всичко щеше да е приключило.

Теодора крачеше по тъмните улици и гледаше часовника. Отново закъсняваше. Срещата беше след пет минути, а на нея ѝ трябваха поне петнадесет, за да стигне до там. Беше оставила мотора в къщи, понеже прогнозата беше цял ден да вали, но това не стана и сега я беше яд на себе си. На излизане от работа се беше погледнала в огледалото и никак не остана доволна от външния си вид. Имаше огромни торбички от липсата на спокоен сън и многото рев, на челото ѝ излизаше някаква ужасна пъпка, дрехите ѝ бяха намачкани и лошо подбрани. Това не беше вида, в който искаше да прекара последната си вечеря с Мариана. През последните два часа не спираше да мисли защо я бе поканила. Ясно беше, че иска да говорят за това, че беше изчезнала от апартамента така. Може би искаше да оправят нещата и отново да бъдат приятелки. Може би искаше да знае, че не е сбъркала някъде и не я обидила. Може би чакаше извинение за глупавото поведение на Теодора през последните седмици. Нямаше да разбере, преди да се видят. Усещаше, че с всяка крачка все повече иска да я види. Въпреки страха, тя я обичаше. Самата мисъл, че ще е близо до нея я караше почти да лети по улицата. Само тази вечер ѝ беше останала, това щеше да е последният път, в който щеше да е близо до нея. После щеше да си забрани да мисли и да чувства, щеше да си намери друга работа и да започне живота си отново. Но сега щеше да види жената, която обича... и беше щастлива. Мариана отпиваше от чашата с уиски, когато видя Теодора да влиза в ресторанта и да се оглежда. Вдигна ръка, за да я види и Теди спокойно се приближи към масата. Двете жени се усмихнаха и учтиво се поздравиха. Усмивките бяха изкуствени, а поздравът студен. Теди седна срещу Мариана и поръча бира. Разговорът започна повърхностно - как е крака на Мариана, защо Теодора е без мотора... Поръчаха салатите, бъбреха свободно за неутрални теми и се насладиха на тишината, когато донесоха яденето и свободно можеха да не говорят за няколко минути. - Благодаря ти, че ме изведе тази вечер – Мариана прекъсна тишината. - Все едно имах избор – усмихна се Теодора. Думите някак се изплъзнаха от устата,

не искаше да звучи грубо. - Да, мисля, че не ти оставих. Не исках да нахалствам, просто исках да те видя. –

Мариана запази хладнокръвие и не позволи на забележката да я разстрои. - Не исках да прозвуча така, все едно аз не искам. - Не искаш, това е ясно – Мариана направи пауза, за да види реакцията на Теди, но

тя беше завряла нос в салатата и не каза нищо. – Исках да те видя най-вече, за да ти се извиня – Тази реплика накара Теодора да си извади носа от чинията и да се втренчи в Мариана.

- Да ми се извиниш? За какво? - За държанието си във „Faith” най-вече. Не исках да те карам да се чувстваш

неудобно. Няма да кажа, че бях подпийнала повече и не знаех какво правя, защото не е така. Истината е, че прекарах чудесно и се забавлявах така, както отдавна не бях. И не само тогава, а винаги когато сме разговаряли или сме излизали.

Това вече свари Теодора неподготвена. За какво говореше Мариана? И въобще какво общо има вечерта във „Faith”? Тя беше категорична в таксито. Или не е била? Искаше да разбере, трябваше да разбере за какво става въпрос. - Мариана, не съм сигурна, че те разбирам. Прекарахме прекрасно в дискотеката, аз

се забавлявах максимално.

32

- Да, но след това не искаше да ме виждаш. – Теодора се изчерви, не искаше Мариана да разбере толкова явно.

- Не, просто имах много работа... - Моля те, не ме прави на глупачка – Мариана говореше с равен и спокоен тон, който

не издаваше нито една от емоциите, които се бореха в душата ѝ – Достатъчно съм интелигентна, за да разбирам от намеци, а и криенето зад колоната беше достатъчно показателно. – Теодора се изчерви още повече, цялото й лице гореше, не знаеше какво да каже, как да се извини... – Не се чувствай виновна, няма за какво. Разбирам колко ти е трудно в подобна ситуация. Сигурно и аз бих се чувствала по същия начин.

- По кой начин? – Теодора започна да се ядосва, откъде тази жена знаеше как се чувства!

- Ако по-високопоставен служител във фирмата ми прави недвусмислени намеци, а аз не искам да имам нищо общо с него.

- Намеци? – Теди чувстваше, че губи нишката и след малко ще потъне съвсем. - За никого не е тайна, че те харесвам и си позволих прекалено много онази вечер.

Както и в петък. За което съжалявам и обещавам да не се повтори – гласът на Марина трепереше, едвам удържаше спокойния тон. Сърцето ѝ се разкъсваше. Защо Теодора я измъчва? Знаеше всичко, защо я караше да се изповядва сега?

Теодора гледаше право в черните очи на Мариана, а мозъкът ѝ асимилираше думите ѝ. „За никого не е тайна, че те харесвам... позволих си прекалено много... съжалявам...” - Надявам се да можем да работим заедно и занапред. Ще се радвам да бъдем

приятелки, но ако не ти е комфортно в моята компания, няма проблем. Само моля те, наистина искам да намерим начин да работим заедно. Надявам се след стажа да ти предложат постоянна работа във фирмата и не искам да се чувстваме смутени една до друга – Марина усети, че след малко ще се срине. Защо Теодора мълчеше? Нямаше ли какво да и каже? Не, нямаше. Всичко беше ясно. – Ще очаквам твоето решение и се надявам да се разберем. – Мариана изчака още няколко секунди, но Теди стоеше все така втренчена в нея без да промълви – А сега ще тръгвам. Благодаря ти за вечерята.

Мариана стана и се запъти към врата. Излезе и усети топлия въздух, носещ аромат на дъжд. Стисна юмруци и закуцука по улицата. В очите ѝ блестяха сълзи. Трябваше да издържи още малко, не трябваше да рухва сега. След няколко минути щеше да е таксито и после у дома. Теодора не можеше да повярва на ушите си, преповтаряше думите на Мариана в ума си и не можеше да повярва на ставащото. Тя я... иска? Иска да е с нея... Изведнъж видя, че Мариана вече я няма, обърна се и видя силуета ѝ да изчезва през вратата на заведението. Какво по дяволите правеше? Защо я остави да си отиде? Защо не ѝ каза, че я обича и че иска да е с нея! Идиотка! Скочи от стола, остави някакви пари на масата и хукна навън. Огледа се, но не виждаше Мариана. Почти в истерия се хвърли на посоки и изведнъж видя силуета и да се движи по улицата. Изтича след нея и завика името ѝ. Тя не спираше. Улицата беше пълна с хора и тя с усилие успяваше да си пробие път. - Мариана! Мариана! – тя не я чуваше. Вървеше и стискаше юмруци и зъби. Теодора я настигна и я хвана за ръката. Мариана стреснато се обърна. Стояха една срещу друга и всяка гледаше в очите на жената, която обичаше. Теодора внимателно се наведе към устните на Мариана без да отделя поглед от очите ѝ. Тя стоеше неподвижна, вцепенена, сърцето ѝ препускаше лудо, в душата ѝ се бореха надеждата и отчаянието. Теодора затвори очи и я целуна леко. Мариана не помръдна, не отговори на целувката, но не се отдръпна. Болка заля цялото тяло на Теодора и тя внимателно

33

тръгна назад. Ръката на Мариана я спря. Устните и се доближиха до нейните и този път целувката беше споделена. Двете жени се вкопчиха една в друга, изпивайки болката и любовта си. В центъра на града минувачите ги зяпаха, а те се бяха вплели една в друга и сякаш се страхуваха да се пуснат, за да не се изгубят отново в недоизказаните думи, в скритите желания, в страха от отхвърляне. Най-после се бяха намерили. Тази нощ се прибраха заедно и се любиха цяла нощ. Страстта, таена толкова време, избухна в разноцветен огън, който не изгаряше. Тази нощ те се намираха хиляди пъти, шептяха думи, които сами не разбираха, с телата си признаваха любовта и разкриваха най-съкровените кътчета на душата си. Посрещнаха изгрева на терасата, сгушени, увити в одеяло, мълчаливи. Щастливи. Единственото, което се четеше по лицата им беше любовта, която ги съединяваше в едно.

***

Мариана се разхождаше с огромния си корем в

офиса и даваше милион нареждания в секунда. - Тони, моля те, искам всичко да е проконтролирано.

Моят заместник ще дойде след три дни и всичко трябва да е в ред. Отчетите готови ли са?

- За сто и не знам кой път – да. Всичко е изрядно. - Добре, добре, просто не искам да оставям хаос тук.

Бяха минали две години откакто бяха заедно и Мариана и Теди бяха решили да имат дете. Избраха донор – Митко - и сега Мариана трябваше да излезе в майчинство. Беше станала член на борда на директорите преди шест месеца и сега не искаше да оставя работата си в лоши ръце. Екипът беше добър и щеше да се справи, но тя имаше нужда да знае, че всичко е под контрол. Беше вече в седмия месец и

коремът ѝ влизаше в стаята две минути преди нея. Разхождаше се като огромен хипопотам в офиса и за пореден път проверяваше всичко. - Ето ме и мен, идвам да си взема слона и да ви оставим да работите – Теодора влезе

в офиса. – Хайде, любима, време е да тръгваме. - Едва един и половина е! Не си приключила още – Мариана погледна укорително

Теодора – не си зарязвай работата. - Взех си половин ден почивка, работата е приключена, целият отдел почива, а аз

идвам да отърва горките хора от твоята лудост. Хайде, отпуската ти започна преди четири дни, остави ги да работят спокойно – Теодора нежно прегърна Мариана през кръста и лекичко я поведе към изхода.

- Но те сигурно имат нужда от мен – Мариана с надежда погледна към служителите, но те отрицателно поклатиха глава – Добре, добре. Оставям ви. Няма да ме има поне десет месеца, но съм на пощата и телефона, така че ако има нещо – обаждайте се. Само да си взема чантата.

Мариана влезе в офиса си, в който липсваха личните ѝ вещи. Натъжи се малко. Беше щастлива, че ще имат дете и майчинството я караше да се разнежва ужасно, но работата щеше да ѝ липсва. Обичаше я. Взе чантата си и излезе. - Чао на всички. Ще се видим, когато отново приличам на човек, а не на бегемот –

Мариана раздаде въздушни целувки. Антоанета се приближи до нея и подаде огромен плик

- Това е за Вас от всички нас. Ще ни липсвате. – Тони леко прегърна Мариана. - Благодаря ви, на всички страхотни сте – в очите и заблестяха сълзи. Тези хормони

наистина искаха да я изложат колкото може повече.

34

- Хайде, мила, време е. Теди и Мариана се качиха в новата си кола – Хонда Сивик, бяха я купили пред няколко месеца, понеже на Мариана ѝ беше трудно вече да влиза в старата. Теди нежно целуна Мариана и тихичко каза: - Имам изненада за теб. - Каква? - Искам да ти покажа нещо – Теди запали колата - Кажи каква е? Къде отиваме? - Ще видиш. Теодора караше и се смееше на опитите на Мариана да познае изненадата. След половин час Теодора паркира колата пред една къща в покрайнините на София. - Това е – Теодора посочи къщата – Това

е изненадата. - Кое? Къщата? - Да. Точно за каквото си мечтаехме.

Разгледай я. Мариана изскочи от колата и влезе във двора. Беше малък и спретнат, с красиви цъфтящи дървета и няколко лехи цвета. Влезе в къщата. Беше малка и светла, с високи прозорци и таван. Имаше четири стаи на един етаж, хол с камина, отделна кухничка, в която имаше най-модерната техника и три спални. Теодора тихо бе влязла след нея и я наблюдаваше. Мариана влизаше и излизаше от стаите, опитваше мебелите, а очите ѝ светеха. - Прекрасна е. – обърна се към Теодора – Идеална. Точно такава си я представях. - Наша е, ако я харесваш – Теодора се усмихваше нежно. - Сериозно? Но как? Купила си я? - Не, всичко е договорено, но не исках да я купувам преди да я видиш. Искаш ли я? - Идеална е, разбира се, че я искам, но откъде толкова пари? Сигурно струва цяло

състояние, а сега не можем да си позволим ипотека покрай бебето и всички разходи...

- Цената е много добра, а и е подарък от нашите за бебето. - От родителите ти? Но как? Защо? - Имахме големи ниви, които така и не ползвахме и майка успя да ги продаде преди

половин година. Каза ми, че иска да ни подари къща за бебето, за да може да идва спокойно и да лигави внука си. Аз имах някакви спестени пари и няма да има нужда да теглим заем.

- Майка ти е много щедра, но не знам дали можем да приемем подобен подарък. Прекалено е.

- Виж, любов моя, – Теодора се приближи и я прегърна – родителите ми може да не са били винаги много подкрепящи, но ти изпълняваш най-съкровената им мечта – да имат внуче и да видят дъщеря си щастлива. И аз първо не исках да приемам, но повярвай, те го правят от сърце. А и какво да правят с парите?

- Сигурна ли си? - Да, мила, сигурна съм. А и искам детето ни да се роди тук. Когато намерих къщата,

усетих, че това е нашият дом. - Да, и аз изпитвам същото. Не мога да повярвам, че мечтите ни се сбъдват! - Не се сбъдват, мила, ние ги сбъдваме. Теодора прегърна Мариана, а тя залепи устните си до нейните. Стояха, вплели се една в друга, както тогава, когато за първи път се намериха. Сега намериха своят дом и

35

чакаха най-важният член на семейството им да се появи на бял свят. Бяха открили онзи човек, с който да пребродят света, да преборят злото и да се гушнат вечер преди да заспят.

Край