[D. U. Uinikt (D. W. Winnicott)] Igra i Realnost(Bookos.org)

" t 1 CI 5u~J VШI L II 1)111 () )( 1,)k<I ') е) I) l()

Ва uз л g() () 1 1(' CI)lly(l)( lll( 1)10 .\.) р.l.I

лukа от м ч r1Ы II L I ( 11)(), LI<' p.1I11,1 ,

тВорч стВото, I ултУ I r I Ш I () 11 Llm

u често ckpumomo bn р ll LIЧ 'ст

Во межgу мъжkuя u )kенсkuя ел -

мент . Със cBoume ucmopuu н а

kлuнuчнu случаu, kOMeHmapu Вър

ху мотuВацuята на тВорцu u с

прuВлеkателнuя MaHuep на мuсле

не на глас "Игра u реалност" npeg

стаВляВа поgхоgящ епuлог на не

гоВuте прочутu kнuгu за gemcm

Вото. Тя разkрuВа kopeHume на

оназu "pagocm от жuВота",

kоято тоО често е пробужgал у

gругuте - не само gеца, но u

Възрастнu.

Д. У. YUHukbm

ИI7А И РЕАЛНОСТ

· ,

Воgещ pegakmop Il1aguMup ГРАДЕВ

п. v. УИНИКЪТ

··"1I1ГРА 'и РЕМНОСТ

ПреВоg от ан~лиuсkи ВЕРИНА ПЕТРОВА

Pegakmop ЛЮДМИЛА АНДРЕЕВА

София, 1999

специално с деТска психиатрия, отколкото с и се

дължи на факта, че самият той междувременно получава психоаналитично обучение. Накрая става президент на Британското психоаналитично общество. Уиникът винаги се е интересувал от представянето на идеи, Извлечени от педиатрията, детската психиатрия и психоанализата на език, достъпен за родители, учители, социални работници и т. н. Приносът му включва поредица от научни статии, написани специално за психоаналитици, които- са събрани в книга. Преподавателската му дейност е също известна: д_р Уиникът непрекъснато е наеман, за да преподава на психоаналитици, детски психиатри, учители и социални работници.' Практикува психоанализа и детска психиатрия до смъртта си през 1971 г. Другата му книга The Child, the Famly аnd the Outside World (,,детето, семейството и външният свят") също е издадена от Penguin.

D.W. Winnicott, Playing and Reality, 1971 Penguin Books, England, 1988 Copyright © the Estate of D.W. Winnicott, 1971 АН rights reserved. © Верина Петрова, превод, 1999 © Константин Лаков, художник, 1999 © Издателство "Лик", 1999 ISBN 954-607-241-9

,,:с

, . .'

,1 "

:.,

"'~ , }~x··~"

На моите пациенти,

които си плащаха, за да ме учат.

Съдържание

Благодарности ......................................................... , ................................ 8

Въведение ................................................................................................ 9

1. Преходни обекти и преходни явления ........................................... 12

2. Сънуване, фантазиране и живеене: история на

клиничен случай с първична дисоциация ..................................... 39

3. Игра: теоретично изложение ........................................................... 51

4. Игра: творческата активност и търсенето на Аза .......................... 67

S. Творчеството и неговият произход: идеята за творчеството ....... 81

6. Използването на обект и свързването чрез идентификации ..... 1 04

7. Локализацията на културния опит ................................................ 114

8. Мястото, където живеем ................................................................ 124

9. Огледалната роля на майката и семейстщ>то в развитието на детето .............................................................................................. 1·31

.10. Различни от нагона взаимоотношения, разгледани през призмата на кръстосаната идентифиКация ................................. 140

11. Съвременни концепции за развитието в юношеска възраст и следствията им за висшето образование .................................... 161

Послеслов ............................................................................................ 176

Библиография ...................................................................................... 177

Индекс .................................................................................................. 181

Благодарности

. Искам да благодаря на госпожа Джойс Коулс за помощта и при подготовката на ръкописа. Много съм задължен също на Масуд Кан

за конструктивната му критика на моите трудове и за това, че той винаги е бил насреща (струва ми се), когато съм се нуждаел от практическо предложение.

Изразил съм благодарността си към моите пациенти в посвещението.

За разрешението да препечатам материали, които вече са били публикув~ни, дължа благодарност на: редактора на Child PsycholC}gy and· Рsусhшtгу, редактора на Forum, редактора на International Jourпа! 0/ Psycho-Aпа lysis, редактора на Pediatrics, редактора на Международната библиотека по психоанализа, на д-р Питър Ломас и на Hogarth Press, Ltd, Лондон.

Въведение

Тази книга доразВ'ива статията ми Transitional Objects and Transitional Phenomena (Winnicott, 1951) ("Преходни обекти и преходни явления,,). Първо искам да изложа отново основната хипоте

за, макар че това включва известно повторение. След това бих искал

да представя по-късното развитие на собственото ми мислене и на

оценката ми на клиничния материал. Когато погледна назад към

• последното десетилетие, се чувствам все по-впечатлен от начина, по който тази концептуa.тiна сфера е била пренебрегвана в непрекъсна

тия психоаналитичен разговор, който винаги протича между самите

аналитици и в литературата. Тази област на индивидуално развитие

и натрупване на опит, изглежда, е била пренебрегвана, докато вни

манието се е фокусирало върху психичната реалност, която е лична И' вътрешна, и нейното отношение към външната, или споделената, реалност. Културният опит не е намерил истинското си място в тео

рията, използвана от аналитиците в тяхната работа и мислене.

Разбира се, възможно е да се види, че това, което може да се опише като междинна област, е намерило признание в трудовете на

философите. В теологията то приема специфична форма във вечно

то противоречие по повод транссубстанцията. Появява се с пълна

сила в работата, характерна за т. нар. метафизически поети (Дън! и Т. н.). Моят подход произтича от изследванията ми на новородени и деца. Разглеждайки мястото на тези явления в живота на детето, човек трябва да признае централното· място на Мечо Пух и аз с удо

'волствие споменавам също комиксите на Шулц "пийнътс"2. Едно явление, което е универсално като разглежданото в :гази книга,

всъщност не може да бъде извън обхвата на вниманието на интере

суващите 'се от магията на изпълнения с въображение и творчество

живот.

I Джон Дън (1572-1631) - английски поет от т. нар. метафизична школа. - Е. пр.

2 Комикс от американския карикатурист Чарлз Шулц, в който се разказва за приключенията на няколко деца. - Б. пр.

10 Д. У. Уииикът ИГРАИРЕАЛносr

Отредена ми беше съдбата на психоаналитик, който, може би защото е бил педиатър, почувства важността на това универсално явление в живота на бебетата и децата и пожела да интегрира наблюденията си с теорията, която ние непрекъснато развиваме.

Вярвам, сега е всепризнато, че в тази част от моя труд имам предвид не парчето плат или плюшеното мече, използвани от бебето - не толкова използвания обект, колкото използването на обекта. Обръщам внимание на парадокса, включен в употребата от пеленачето на онова, което нарекох преходен обект. Приносът ми се състои в това, че апелирам парадоксът да се приеме, да се толерира и да с9 уважава, а не да се разрешава. Ако прибегнем до разцепено интелектуално функциониране, е възможно да го разрешим, но с цената на загубата на стойността на самия парадокс.

Веднъж приет и понесен, този парадокс е ценен за всеки човешки индивид, който е не просто жив и живеещ на този свят, но е и способен да бъде безкрайно обогатяван от използването на културната връзка с миналото и бъдещето. Т1>КМО това доразвитие на основната тема ме занимава в книгата. Докато я пишех, имайки предвид темата за преходните явления, открих, че продължавам неохотно да давам примери. Неохотата ми се дължи на причина, която и~тъкнах в първата статия: че примерите могат да се хербаризират и да започне някаква изкуствена и произволна класификация, докато това, за което говоря, е универсално и безкрайно разнообразно. То по-скоро прилича на описанието на човешкото лице, когато описваме някого чрез формата, очите, носа, устата, ушите, но остава фактът, че няма две лица, които да са напълно еднакви, и много малко от тях дори си приличат. Възможно е две лица да си приличат в покой, но щом настъпи оживление, те стават различни. Въпреки неохотата ми обаче не искам да пренебрегвам напълно този тип приноси.

Тъй като материята се отнася до ранните етапи на развитиеro на всяко човешко същество, съществува широко клинично поле, очакващо да бъде изследвано. Пример за това е изследването на Олив Стивънсън (Stevenson, 1954), проведено, когато г-ца Стивънсън била студентка по грижи за детето в Лондонското училище по икономика. Д-р Бастианс ме информира, че в Холандия е станало рутинна процедура студентите по медицина да провеждат проучване върху преходните обекти и явления, когато снемат анамнези на децата от техните родители. Фактите са поучителни.

Естествено, установените факти трябва да се интерпретират, а за да може да се използва напълно дадената информация или дирек-

11

наблюдения върху поведението на бебетата, те трябва да се . еСъотнесат с някаква теория. Така едни и същи факти могат привидНО да имат едно значение за един наблюдател и друго - за друг. Въпреки всичко това е едно многообещаващо поле за директно набJlюдение и косвено изследване и понякога резултатите от изследва

'fleTo на тази ограничена област ще накарат изследователя да осъзнае "сложността и значимостта на ранните етапи в обектното отношение

It формирането на символи.

Запознат съм с едно формално изследване на тези въпроси и искам да приканя читателя да следи за публикации, идващи от тази

посока. Проф. Рената Гадини в Рим прави обстойно проучване jiЗ преходните явления, използвайки три отделни социални групи. Тя

вече е започнала да формулира идеи на базата на наблюденията си. Намирам за ценно, че проф. Гадини използва идеята за предшествениците, така че да може да включи в проблематиката и най

ранните примери на смучене на юмручето, палеца, пръстите, езика и

8СИЧКИ усложнения, които съпътстват използването на биберон или

гумена залъгалка. Тя въве){<да и проблема за люшкането: както . ритмичните движения на тялото на детето, така и на-люшкането- в люлка и на ръце. Дърпането на косата е сродно явление.

Друг опит за разработване на идеята за преходния обект прави Джоузеф К. Соломон от Сан Франциско, чиято статия Fixed ldea as ап Internalized Transitional Object ("Фикс идеята като интернализиран преходен обект") (Solomon, 1962) въведе ново понятие. Не съм Cl1fypeH доколко съм съгласен с д-р Соломон, но важното е, че с

Наличието на теория за преходните обекти могат да се преразгледат много стари проблеми. \

Моят принос тук трябва да се свърже с факта, че сега аз не съм в позицията да правя директните клинични наблюдения на бебета,

които наистина са били основата на всичко, изградено като теория. В1>пре~и всичко все още съм в контакт с родители, които могат да дадат описания на преживяванията си с техните деца, ако знаем как

да им дадем възможност да си ги спомнят, така както те желаят и

когато го направят. Не съм загубил контакт и с изказванията на самите деца за техните значими обекти и техники.

1. Преходни обекти и преходни явления

. В тази глава излаrnм първоначалната си хипотеза така, както е формулирана през 1951 Г., а после следват два клинични примера.

1. ПЪРВОНА ЧАЛНА ХИПОТЕЗА I

Добре известно е, че новородените още от първия си ден са склонни да използват юмручета, пръсти и палци в стимулирането на оралната ерогенна зона, в задоволяването на инстинктите, свързани с нея, а също и за да установят мълчалив съюз. Добре известно е също така, че след няколко месеца бебетата и от двата пола с радост започват да играят с кукли и че повечето майки позволяват децата им да си имат някакъв специален предмет и очакват те, така да се каже, да се пристрастят към такива обекти.

Съществува връзка между тези два набора явления, които са разделени от времеви интервал, и изучаването на развитието от поранния към по-късния момент може да се окаже плодотворно и да оползотвори важен клиничен материал, който донякъде е бил пре-небр(:гван. .

Първото притежание

Тези, които по една или друга причина са в близък контакт с интересите и проблемите на майките, вече са наясно колко богати са моделите, проявявани от бебетата в употребата на първите си "немен" притежания. Когато се проявят, тези модели могат да се наблюдават директно.

Открива се голямо разнообразие в последователността от събития, която започва с първите действия на новороденото с юмруче в

I Публик~вано в /nternдtiona/ lournal oj"P.vycho-Аnа[уsi-f, Уо/. 34, Part 2 (1953); и в. О. W. WI~щсоtt, C(~llec?ed Papers: Through Pediatrics to Psycho-Ana[ysi.v (1 958а), London: Tavlstock Pub!lcatlOns.

обекти и явления 13

и в крайна сметка води до привързване към мече, кукла, мека твърда играчк-а. Ясно е, че тук е важно нещо, различно от орал

възбуда и задоволяване, макар че е възможно те да са основата всичко останало. Много други важни неща могат да се изследват,

1. Естеството на предмета.

2. Способността на бебето да го разпознава като "не-мен". З. Мястото на предмета: вън, вътре, на границата. 4. Способността на бебето да създава, измисля, изобретява,

поражда и произвежда предмет.

5. Началото на обектно отношение на привързаност.

Въведох термините "преходни обекти" и "преходни явления" за обозначаването на междинната сфера на опита, простираща се между палеца и плюшеното· мече, между оралния еротизъм и истинско

.то обектно отношение, между първичната творческа активност и проекцията на вече интроецираното, между първичната неосъзна

, тост на благодарността и признаването на благодарността (кажи ..... "благодаря").

Според тази дефиниция гукането на пеленачето и начинът, по който по-голямото дете минава през репертоар от песни и мелодии, докато се приготвя за сън, попадат в междинната област като пре

ходни явления заедно с употребата на предмети, които не са част от

тялото на бебето, но въпреки това не се осъзнават напълно като принадлежащи към външната реалност.

Неадекватност на обичайното твърдение

за човешката природа

Всепризнато е, че определянето на човешката природа чрез междуличностните отношения не е достатъчно добро дори когато вземем под внимание творческото разработване на функцията и ця

лата фантазия, както съзнавана, така и несъзнавана, включително и изтласканото несъзнавано. Съществува и друг начин за описание на

хората, който произтича от изследванията през последните две десе

тилетия. За всеки индивид, който е достигнал етапа да бъде единица с ограНИ'laваща мембрана и вътрешност и външност, може да се каже, че за него съществува вътрешна реалност, вътрешен свят,

който може да е богат или беден, в мир или във война. Това помага, но достатъчно ли е?

14 Д. У. Уиникът ИГРА И РЕАЛНОст

Моята теза е, че ако има нужда от това двойно твърдение, се нуждаем и от тройно: третата част от живота на човешкото същество - част, която не можем да пренебрегнем - е междинна сфера на

преживяването, към която имат принос както вътрешната реалност,

така и външният живот. Това е сфера, която не се оспорва, понеже тя не предявява никакви претенции, освен че тя ще съществува като

място за почивка на индивида, ангажиран в постоянната човешка

задача да държи вътрешната и външната реалност разделени и въп

реки това взаимосвързани.

Обичайно е да се говори за "проверката на реалността" и да се прави ясно разграничение между аперцепция) и перцепция. Тук запазвам периметър за едно междинно положение между неспо

собността на бебето и растящата му способност да разпознава и да приема реалността. Следователно аз изследвам същността на позволената на пеленачето Wlюзия, която в живота на възрастния е

свойствена на изкуствата и религията и въпреки това става отличителният белег на лудостта, когато той предяви прекалено големи претенции към доверчивостта на другите, принуждавайки ги да

признаят, че споделят илюзия, която не е тяхна. Можем да споделим

уважение към Wlюзорното преживяване и ако искаме, можем да се

съберем и да формираме група на базата на приликата на илюзорните ни преживявания. Това е естествена основа за групирането сред човешките същества.

Надявам се, ще разберете, че нямам предвид точно плюшеното мече или първия път, когато пеленачето използва юмручето (палеца,

пръстите). Не изучавам специално първия обект на обектните отношения, а се занимавам с първото притежание и с междинната област

между субективното и онова, което се възприема обективно.

Развитие на личен модел

в психоаналитичната литература е писано много за прогреса от "ръка в уста" към "ръка на гениталиите", но, изглежда, по-малк:о са материалите за по-нататъшния прогрес към боравенето с истински

"не-мен" обекти. Рано или късно в развитието на пеленачето се появява склонност "различните от мен" обекти да се вплетат в личния

I Процес, чрез който ново психично съдържание се изразява ПО такъв начин, че се превръща в разбрано, усвоено или "ясно". Човешка способност, която представя въвшните веща така, както са възприети от регистриращата ги психика, и следова

телно резултатът винаги е смесица от реалиост и фавтазия, от личен опит и архетипово имаro. - Б. ред.


До известна степен те символизират гърдата, но не това е СНj[)ВIIИ~[Т въпрос, който се дискутира.

При някои бебета палецът се слага в устата, докато пръстите . лицето чрез обръщане на ръката нагоре или надолу. Тогава

е активна по отношение на палеца, но не и спрямо пръстите.

галещи горната устна или някоя друга част от лицето,

да са или да станат по-важни от палеца, ангажиращ устата.

повече, възможно е галенето да се среща самостоятелно, без

lI)-n[иnеК1ГНJ1[Я съюз палец-уста.

Обикновено става едно от следните неща, усложняващи такова IIrJrot:ОСIТJ1[Ч}lЮ преживяване като смученето на палеца:

1. с другата ръка бебето вкарва в устата заедно с лръстите

външен предмет, например част от чаршаф или одеяло, или

2. по един или друг начин то държи и смуче или в действи

телност не смуче парчето плат; използваните предмети

обикновено включват пелени и (по-късно) носни кърпи в

зависимост от това, какво е лесно и сигурно достъпно, или

3. от първите си месеци бебето започва да измъква вълна, да я

събира и да я използва за галене; по-рядко вълната се пог

лъща и дори създава проблеми, или

4. устата прави смукателни движения, придружени от мляс

кане, гукане, анални звуци, първите музикални звуци и Т. н.

Човек би предположил, че мисленето или фантазирането се

свързват с тези функционални преживявания.

Наричам всички тези неща преходни явления. Също така от

всичко това (ако изучаваме едно пеленаче) може да се появи някак

··во нещо или явление (да речем, снопче вълна, крайчец на одеялото

или пухена завивка, дума, звук или маниер), чиято употреба става

жизненоважна за бебето по време на лягане и е защита срещу тре

вожнщ:тта и особено срещу тревожността от депресивен тип. Веро

ятно някой мек предмет или друг т':Iп предмет е бил открит и използван от пеленачето и тогава той се превръща в това, което наричам

преходен обект. Този предмет продължава да бъде важен. Родите

лите разбират неговата ценност и го носят със себе си при пътуване.

Майката го оставя да се замърси и дори да замирише, знаейки, че

ако го изпере, ще прекъсне континуитета на опита на бебето - пре

късване, което може да разруши значението и ценността на предме

та за пеленачето.

16 д. У. Уиникът ИГРА И РЕАЛНОСТ

Идеята ми е, че моделът на преходните явления започва да се проявява на около 4-6 до 8-12 месеца. Съзнателно оставям поле за широки вариации.

Установените в младенчеството модели могат да постоянстват и в детството, така че първоначалният мек предмет продължава да е

абсолютно необходим при заспиване, в моменти на самота или когато заплашва да се разрази депресивно настроение. При добро здраве обаче се наблюдава постепенно разширяване на обхвата на интереса и в края на краищата разширеният обхват се поддържа дори когато депресивната тревожност е наблизо. Нуждата от специфичен предмет или поведенчески модел, обслужвал детето в много ранна възраст, може да се,ПОЯВИ отново в по-късна възраст при заплаха от депривация.

Първото притежание се използва заедно със специални техники, произхождащи от много ранната младенческа възраст, които

могат да включват или да съществуват отделно от по-преките автоеротични дейности. Постепенно в живота на кърмачето се придобиват плюшени мечета, кукли и твърди играчки. В известна степен

момчетата са склонни да преминат към употреба на твърди предме

ти, докато момичетата преминават право напред към придобиването

на семейство. Важно е да се отбележи обаче, че няма забележима разлика между момчето и момичето при употребата на nървонаЧШlНото "не-мен t/ притежание, което наричам преходен обект.

Когато бебето започне да използва организирани звуци ( ма" "та", "да"), може да се появи и "дума" за преходния обект. И~ето: дадено от бебето на тези най-ранни обекти, често е смисловозначимо и обикновено частично включва в себе си използваната от възрастните дума. Например името може да е "ба", като "б" вероятно произхожда от употребата от възрастните на думата бебе" или 'ме-

,,) " " че .

Трябва да спомена, че понякога няма друг преходен обект освен самата майка. Възможно е пеленачето да е с толкова разстрОено емоционално развитие, че да не е способно да се наслаждава на пре

ходното състояние или да е нарушена последователността на използваните предмети. Въпреки това последователността може скрито да се поддържа.

1 На английски bear. - Б, пр.


Резюме за специалните качества на отношението

,:1. Кърмачето си приписва права върху предмета и ние се съглас това. Същевременно някакво отменяне на всемогъществото

черта от началото.

. 2. Предметът е гушкан с обич, обичан бурно, но и повреждан. 3. Той никога не бива да се променя; право на това има само

4. Той трябва да оцелее от инстинктивната любов, но и омраза, това е характерна черта, и от чиста агресия.

5. И все пак на бебето трябва да му се струва, че предметът му топлина, движи се, има плътност или прави нещо, което показ-

че той сякаш има собствена жизненост или реалност.

6. От наша гледна точка той идва отвън, но не е така от гледна на бебето. Той не идва и отвътре - не е халюцинация.

7. Съдбата му е постепенно да му се позволи да бъде декатектака че с течение на времето предметът е не толкова забра

колкото захвърлен в килера с непотребни вещи. Под това имам

"'~,""и,,,,",,, че в нормалното развитие преходният обект нито става

н", нито свързаното с него чувство непременно е изтласка-. Той не е забравен и за него не се скърби, а загубва значението защото преходните явления са станали дифузни, разпрострели са

върху цялата междинна територия между "вътрешната психична

и "външния свят такъв, какъвто е възприеман от двама

имащи нещо общо", т. е. в цялото културно поле.

Тук моята предметна област се разширява, за да обхване игра

художественото творчество и оценка, религиозното чувство, съ

Нуването, а също и фетишизма, лъжите и кражбите, произхода и загубата на чувството на привързаност, пристрастеността към ве

щества, талисмана при натрапливите ритуали и т. н.

Отношението на преходния обект към символизма'

Вярно е, че парчето одеяло (или каквото и да е друго) е символ

на някакъв частичен обект, например гърдата. Въпреки това въпро

сът е не толкова в символичната му стойност, колкото в неговата

действителност. Това, че той не е гърдата (или майката), макар и

истински, е също толкова важно, колкото и фактът, че

символизира гърдата (или майката).

2.

18 Д. У. Уиниl(ЬТ ИГРА И РЕАЛНОСТ

Когато си служи със символизма, пеленачето вече ясно разграничава фантазия и факт, вътрешни и външни обекти, първично творчество и възприятие. Според моето предложение обаче терми

нът "преходен обект" дава място на процеса на придобиване на способността да приемеш разликата и приликата. Мисля, че има смисъл от един термин за корена на символизма във времето, термин, опис

Barц пътешествието на бебето от чисто субективното до обектив

ността, и на мен ми се струва, че преходният обект (одеялото ит. н.)

е онова, което виждаме от това пътешествие на прогрес към прежи

вяването.

Възможно е да се разбере преходният обект, без напълно да се

разбере природата на символизма. Изглежда, символизмът може да бъде истински изучен само в процеса на растеж на индивида и той в най-добрия случай има непостоянен смисъл. Например, ако вземем

нафората при светото причастие, която е символ на тялото Христово, мисля, че е правилно да кажа, че за римокатолическата обrцност

тя е тялото, а за протестантската - заместител, намек, и по cъrцec

тво не е в действителност самото тяло. Въпреки това и в двата слу

чая нафората е символ.

КЛиниЧн'О 'Описание на прех'Оден 'Обект

За всеки, който е в контакт с родители и деца, cъrцeCTBYBa безкрайно количество и разнообразие от клиничен илюстративен мате

риал. Следваrците илюстрации са дадени просто за да подсетят чи

тателите за подобен материал от собствения им опит.

Двама братя: контраст в ранната употреба на притежанията

Изкривяване при употребата на преходен обект. Х, сега здрав

мъж, е трябвало с мъка да си пробива път към зрелостта. Майката се

"научила да бъде майка", докато се грижила за Х, когато той бил бебе, и могла да избегне някои грешки с другите деца благодарение

на наученото от него. Имало и външни причини за нейната тревож

ност по времето на доста сам'Отн'Ото възпитание на Х след раждане

то му. Тя приела майчинств'Ото много сериозно и кърмила Х в про

дължение на седем месеца. Тя смята, че в неговия случай това е би

ло прекалено дълго и той много трудно бил отбит. Никога не е сму

кал палеца или пръстите си и когато бил 'Отбит, "нямало на какво да

се опре". Х никога не е бил хранен с бутилка, биберон или по няка-


друг начин. Той много рано и много силно бил привързан към

а нея като човек и се нуждаел от действителната и личност. от 12-месечна възраст си харесал зайче, което гушкал, и люб-

~БИ:ЛНIOТО му отношение в крайна сметка се пренесло към истинс

зайци. Специално това зайче оцеляло до 5-6-годишната му

. То може да се опише като j,утешител", но никога не е качеството на истински преходен обект. Зайчето никога не е

както истинският преходен обект би бил, по-важно от майка-

почти неотделима част от самото бебе. В случая с това момче

тревожност, които отбиването на седем месеца изострило,

ПО-К1,СНIO довели до астма и той преодолял това много бавно. За Х важно да си намери работа далеч от родния град. Привърза

iiW'''''':'T>1 към майка му все orцe е много силна, макар той да попада в

:r~широюпа дефиниция на термина "нормален" или "здрав". Този мъж е женен.

Типична употреба на преходен обект. По-младият брат на Х -У, се развивал по доста праволинеен начин във всяко едно от

ношение. Сега той има три здрави деца. Бил кърмен четири ме

сеца и след това лесно отбит. У си смучел палеца в първите

седмици и това cъrцo "направило отбиването по-лесно за него,

отколкото за по-големия му брат". Скоро след отбиването - на 5-6-месечна възраст - той си харесал края на одеялото - там,

където свършвал шевът. У бил доволен, ако от ъгъла на одеяло

то се подавало малко снопче вълна, с което си гъделичкал носа.

Много рано това станало неговото "баа": той измислил тази дума за одеялото веднага шом започнал да използва организи

рани звуци. От около едногодишната си възраст той успял да

замени края на одеялото с мек зелен пуловер с червена връзка.

Това не било "утешител", както в случая на депресивния по

голям брат, а "успокоител" . Било успокоително, което винаги действа. Пуловерът е типичен пример за това, което наричам

преходен обект. Когато У бил малък, било гарантирано, че ако

някой му даде неговото "баа", той веднага rцe го засмуче и rцe се отърве от тревожността; в действителност заспивал след ня

колко минути, ако наближавало времето за сън. В cъrцOTO време

смученето на палеца продължило до 3- или 4-годишната му

възраст. Той си го спомня заедно с мазола на единия палец, по

лучен в резултат на него. Сега се интересува (като баrца) от смученето на пръстите при децата си и от тяхната употреба на

"баа".

20 Д. У. Уиникът ИГРА И РЕАЛНОСТ

Историята на седем обикновени деца в това семейство показва

следните моменти, подредени за сравнение в таблицата по

долу.

Х

у

Близ-

'. наци

Деца на у

Момче

Момче

Момиче

Момче

Момиче

Момиче

Момче

Палец

о

+

о

о

о

+

+

Преходен обект Тиnдете

Майка Зайче (уте- Фиксиран вър-

шител) ху майката

"Баа" Пуловер (ус-

Свободно покоител)

Биберон Магаре (при-

Късна зрялост ятел)

"Ее" Ее (защита- Латентно пси-

ващ) хоп!\тичен

"Баа" Добро развитие

Палец Добро развитие

"Мимис" Добро развитие

Одеяло

Палец (задо

воляване)

Предмети

(сортиране) • • Добавена бележка: Това не е ясно, но съм го оставил както беше. О. W. W., 1971,

Ценността на снемането на историята

в консултациите с пациента често е ценно да се получи инфор

мация за ранните техники и притежания на всички деца в семеЙството. Това кара майката да започне да сравнява децата си и и помага да си припомни и да сравни характеристиките им в ранна възраст.

Приносът на детето

Информация за преходните обекти често може да се получи от

детето. Например:

Ангъс (единадесет години и девет месеца) ми' каза, че брат му

"има купища плюшени мечета и неща" и че "преди това е имал малки мечета". Той продължи с разказ за собствената си история. Каза, че никога не е имал плюшени мечета. Имало въженце, което висяло

от камбанка, чийто свободен край той поклащал и така заспивал.

Вероятно накрая въженцето се скъсало и всичко свършило. Имало

обаче и нещо друго. Ангъс много се срамуваше заради него. Било

лилав заек с червени очи. "Не го харесвах. Обикновено го хвърлях

наоколо. Сега е на Джереми, аз му го дадох. Дадох му го, защото


беше непослушен. Падаше от скрина. Той още ме посещава.

:.IЛ('lm~сва ми заекът да ме посещава." Ангъс се изненада от себе си,

нарисува лилавия заек.

Трябва да се отбележи, че това ll-годишно момче с нормално

възрастта си чувство за реалност говореше така, сякаш то му лип

когато описваше качествата и действията на преходния обект. ~·,·J.[I'\I·"T·n се видях с майката по-късно, тя се изненада, че Ангъс си

?еnОМlJ[Я лилавия заек. Жената лесно го разпозна на цветната рисун-.

Широка достъпност на примерите

Съзнателно се въздържам да давам повече материал от случаи

1)'К, най-вече защото не искам да оставям впечатлението, че съоб-щаваното от мен е рядкост. Практически във всяка клинична исто

. рия може да се намери нещо интересно в преходните явления или в

Теоретично изследване

На базата на приетата психоаналитична теория могат да се нап

. равят определени коментари:

1. Преходният обект символизира гърдата или обекта на първото отношение.

2. Преходният обект предхожда у~тановяването на проверка на реалността.

3. В отношението си към преходния обект пеленачето преминава от (магическия) всемогъщ контрол към контрол чрез манипули

ране (включително мускулен ероти~ъм и удоволствие от координа

цията). 4. Преходният обект в крайна сметка може да се превърне в

обект-фетиш и Така да постоянства като характеристика на сексуал

ния живот на възрастния. (Вж. доразвитието на темата на Улф -Wulff, 1946.)

5. Поради анална еротична организация преходният обект може да символизира изпражненията (но не това е причината, поради коя

то той може да замирише и да остане неизпран).

22 Д. У. Уини кът ИГРА И РЕАЛНОСТ

Отношение към вътрешния обект (Клайн)

Интересно е да се сравни понятието "преходен обект" с това на Мелани Клайн (Кlein, 1934) за вътрешния обект. Преходният обект не е вътрешен обект (който е психичен концепт), а притежание. И

все пак той (за пеленачето) не е и външен обект.

Трябва да се направи следното комплексно твърдение. Бебето

може да използва преходен обект, когато вътрешният обект е жив,

реален и достатъчно добър (не прекалено преследващ). Качествата

на този вътрешен обект обаче зависят от съществуването, жизне

ността и поведението на външния обект. Провалът на последния в

liякаква съществена функция непряко води до мъртвост или прес

ледващ характер на вътрешния обект1 . След постоянстваща неадекватност на външния обект вътрешният обект не успява да има сми

съл за бебето и тогава и само тогава преходният обект също става

безсмислен. Следователно преходният обект може да означава

"външната" гърда, но непряко, означавайки "вътрешна" гърда. Преходният обект никога не е под магИчески контрол като вът

решния, нито пък е извън контрол като истинската майка.

Илюзия - разочарование

За да подготвя почвата за собствения ми позитивен принос към

тази тема, трябва да дам израз на някои неща, за които смятам, че

прекалено лесно се вземат за дадени в много психоаналитични тру

дове върху младенческото емоционално развитие, макар че те могат

да се разбират в практиката.

Не съществува каквато и да е възможност за бебето да се прид

вижи от принципа на удоволствието към този на реалността или към

и отвъд първичната идентификация (вж. Freud, 1923), ако няма достатъчно добра майка. Достатъчно добрата "майка" (не непременно родната майка на бебето) е тази, която активно се адаптира към нуждите на пеленачето - активна адаптация, която постепенно намалява според нарастващите способности на бебето да си обяснява провалите в адаптацията и да понася резултатите от фрустрацията. Естествено по-вероятно е собствената майка да бъде достатъчно

добра, отколкото някой друг човек, тъй като тази активна адаптация

изисква спокойна свръхангажираност с бебето, която не се посреща

1 Тук текстът е видоизменен, макар да почива на първоначалното изложение.


чувства. Всъщност успехът в грижите за бебето зависи от а не от ума или интелектуалната просветеност.

Както казах, достатъчно добрата майка започва с почти пълна I,IIJffация към потребностите на бебето си и с течение на времето се DИСП,ОС()Шlва все по-малко в съответствие с нарастващата способ

на пеленачето да се справя с нейните неуспехи. Средствата на бебето да се справя с тези провали включват:

1. Повтарящият се опит на пеленачето, показващ, че фрустрацията има край. Естествено в началото периодът на фрустрация трябва да е кратък.

2. Нарастващо чувство за процес.

3. Начало на умствена дейност. 4. Използване на автоеротично задоволяване.

5. Спомняне, повторно преживяване, фантазиране, сънуване,

интегриране на минало, настояще и бъдеще.

Ако всичко върви добре, бебето всъщност ще започне да печели

преживяването на фрустрация, тъй като непълната адаптация към нуждата прави обектите реални, т. е. както мразени, така и обичани.

резултат на това, ако всичко върви добре, пеленачето може да бъ-разстроено от пълната адаптация към потребностите, която про

. . дължава твърде дълго, без да и се позволи естествено да намалее, :. тъй като съвършеното приспособяване прилича на магия и съвърщено държащият се обект с нищо не е по-добър от халюцинация. Въпреки това в началото адаптацията трябва да е почти пълна и ако не е такава, за бебето е невъзможно да започне да развива способност за преживяване на отношение с външната реалност или дори да

си формира представа за нея.

Илюзията и нейната стойност

В началото майката чрез почти стопроцентовата си адаптация

дава на бебето възможност да има илюзията, че гърдата и е част от него. Тя е като че ли под магическия му контрол. Същото може да се каже за грижите за детето по принцип в спокойните периоди между възбудените състояния. Всемогъществото е почти факт от опита. Крайната задача на майката е постепенно да лиши пеленачето от илюзии, но тя не може да се надява на успех, ако в началото не

е могла да създаде достатъчно възможности за илюзията.


С други думи, rъpдaTa се създава от бебето отново и отново от способността му да обича или, бихме могли да кажем, по неволя. У него се развива едно субективно явление, което наричаме майчина

I M -rъpдa. аиката подава реалната rъpдa навреме и точно там, където

бебето е готово да твори.

Следователно още от раждането си човешкото същество се занимава с проблема за взаимоотношението между обективно възпри

еманото и субективно представяното и в разрешаването на този I'роблем не може да се открие добро здраве от човешкото същество, което не е получило достатъчно добро начало от майката. Междин

ната обласm, която имам предвид, е разрешената на пеленачето обласm, намираща се между първичното творчество и обективно

то възприятие, основано на проверката на реалността. Преходни

те явления представляват ранните етапи на използването на илю

зията, без които за човешкото същество няма смисъл в идеята за взаимоотношение с обект,възприеман от другите като външен за

него.

Илюстрираната на фиг. 1 идея е следната: на някакъв теоретичен етап в ранното развитие на всеки човешки индивид бебето в

определена, подсигурена от майката среда е способно да породи

идеята за нещо, което би удовлетворило нарастващата потребност,

възникваща от инстинктивното напрежение. Не може да се каже, че

в началото пеленачето знае какво ще се създаде. В този момент се

представя майката. Обикновено тя подава rъpдaTa си и потенциал

ния си подтик да храни. Когато е достатъчно добра, адаптацията на

майката към потребностите на новороденото му дава илюзията, че

съществува външна реалност, съответстваща на способността на

бебето да създава. С други думи, съществува припокриване между

осигуряваното от Майката и това, което пеленачето би могло да си

представи. За наблюдателя детето възприема действително предста

веното от майката, но това не е цялата истина. Бебето възприема

rъpдaTa само дотолкова, доколкото тя може да се създаде там и то

гава. Между майката и бебето няма взаимен обмен. Психологически

новороденото суче от rъpдa, която е част от него, и майката дава

~мляко на кърмаче, което е част от нея. В психологията идеята за

взаимния обмен е основана на илюзията на психолога.

I Тук включвам цялата техника на майчинството, Когато се казва, че първият обект е гърдата, думата "гърда" според мен се използва, за да означи както техниката на майчинските грижи, така и действителната плът, Възможно е майката да е доста

тъчно добра (в смисъла, който аз влагам) и ако използва бутилка за хранене,


Фигура] Фигура 2

На фиг. 2 е представена областта на илюзията, за да илюстритова, което смятам за основна функция на преходния обект и на

DeJlЮ1IНlпе явления. Преходният обект и преходните явления дават

на всяко човешко същество с онова, което винаги ше е важно

него, а именно неутралната област на преживяването, която няма

бъде оспорена. За преходния обект може да се каже, че той е на договореност между нас ибебето, че ние никога няма да

"Ти ли измисли това, или то ти беше представено от?" Същественото е, че по този пункт не се очаква решение,

"'-.." ... п,...." ... не бива да се формулира.

-Този проблем, несъмнено скрито интересуващ бебето в началопостепенно става видим благодарение на факта, че основната

на майката (след осигуряването на възможност за илюзия) е от илюзии. То предхожда задачата по отбиването и

,t:ц:юдrьлжаLВа като една от задачите на родителите и педагозите. С думи, въпросът за илюзията е ,вътрешноприсъщ на човешките

""'-""''''''''D'' и никой не го разрешава за себе си окончателно, макар че

,'mеOJrJе1nUЧН49то му разбиране може да осигури теоретично реше

ние. Ако нещата вървят добре, в този посте пенен процес на лишава

не от илюзии се подготвя сцената за фрустрациите, изразени с една

дума - отбиване. Трябва обаче да помним, че когато говорим за гру

пиращите се около отбиването явления (специално осветлени от

Клайн - Klein, 1940, в концепцията и за депресивната позиция), допускаме наличието на лежаш в основата им процес, чрез който се осигурява възможността за илюзия и за постепенно разочарование.

Ако се залута по пътя от илюзията към лишаването от нея, пелена

чето не може да достигне до такова нормално нещо като отбиването, нито до реакция срещу отбиването и тогава е абсурдно изобщо

26 Д. У. Уииикът ИГРА И РЕАЛНОСТ

да се говори за отбиване. Простото прекратяване на кърменето не е

отбиване. Можем да видим огромното значение на отбиването в случая на

нормалното дете. Когато наблюдаваме комплексната, реакция, зад

вижена у детето от процеса на отбиване, знаем, че това може да ста

не, защото процесът илюзия-разочарование е протекъл толкова добре, че можем да го пренебрегнем, обсъждайки истинското отбиване. "

Развитие на теорията за илюзията и разочарованието

Тук приемаме, че задачата по приемането на реалността никога

не приключва, че никое човешко същество не е свободно от напрежението на свързването на вътрешната и външната реалност и че

облекчението от подобно напрежение се осигурява от междинната

. област на опита (срв. Riviere, 1936), която не се оспорва (изкуство, религия и т. н.). Тя е директно продължение на пространството за

игра на малкото дете, което "се е забравило" в играта. В младенческата възраст тази междинна област е необходима за

започването на взаимоотношение между детето и света и е осигурена от достатъчно добрите майчини грижи в съдбовната ранна фаза. От първостепенна важност за всичко това е континуитетът (във времето) на външното емоционално обкръжение и на някои специ

фични елементи във физическата среда, например преходния обект или обекти.

Преходните явления са допустими за бебето благодарение на интуитивното осъзнаване от родителите на напрежението, присъщо на обективното-възприятие, и ние не поставяме на изпитание пеле

начето по отношение на субективността или обективността в точка

та на преходния обект. Ако възрастен човек изисква от нас да приемем обективността

на неговите субективни преживявания, ние разчитаме или диагнос

тицираме лудост. Ако обаче възрастният може да се наслаждава на личната си междинна област, без да предявява изисквания, тогава сме в състояние да признаем собствените си съответстващи меж

динни области и със задоволство намираме степен на припокриване,

т. е. общ опит между членовете на някаква група в изкуството, рели

гията или философията.


Обобщение

Обръща се внимание на богата област за наблюдения; осигуре

на от най-ранните преживявания на здравото бебе, проявени основ

но в отношението с първото притежание.

Това първо притежание е ретроспективно свързано с автоеро

тичните явления и със смученето на юмручето и палеца, а в перс

пектива - с първото плюшено животинче, кукла или твърди играч

ки. Свързано е както с външния обект (майчината гърда), така и с вътрешните обекти (магически интроецираната гърда), но се разли

чава и от двете.

Преходните обекти и явления принадлежат на сферата на илю

зията, която стои в основата на инициирането на натрупване на

опит. Този ранен етап в развитието е възможен благодарение на специалната способност на майката да се адаптира към потребнос

тите на бебето си, така позволявайки му илюзията, че създаваното

оТ него наистина съществува.

Въпросната междинна сфера на преживяването, неоспорена по

,отношение на принадлежността и към вътрешната или външната

(споделена) реалност, съставлява по-голямата част от опита на пе

леначето и се запазва през целия живот в интензивното преживява

не, свързано с изкуството, религията, творческия живот и творчес

ката научна работа. Преходният обект на новороденото постепенно се декатексира,

особено с развитието на културните интереси.

От тези съображения възниква по-нататъшната идея, че прие

'тият парадокс може да има положителна стойност. Разрешаването

му води до организирането на защити, което в зрялата възраст може

да се срещне като организация на истински или фалшив Аз (se/f)

(Winnicott, 1960а).

п. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ТЕОРИЯТА

Разбира се, не обектът е преходен. Той представлява прехода на

новороденото от състояние на слятост с майката към такова на от

ношение с нея като нещо външно и отделно. За това често се говори

като за точката, в която детето надраства нарцистичния тип обектно отношение, но аз се въздържам от използването на този език, защо

то не съм сигурен, че точно това имам предвид. Освен това подобен език пропуска идеята за зависимостта, която е толкова съществена


на най-ранните етапи, преди детето да се е уверило, че може да съществува нещо, което не е част от него.

Психопатология, проявена в областта на преходните обекти

Дебело подчертах нормалността на преходните явления. Въпреки това в процеса на клиничното изучаване на случаи може да се

открие и психопатология. Като пример за справянето на детето! с

раздялата и загубата обръщам внимание на начина, по който рвзJVIлата може да повлияе на преходните обекти.

Както е добре известно, когато майката или някой друг човек, от когото детето зависи, отсъства, няма моментална промяна вслед~

ствие на факта, че бебето има спомен или представа за майката, т. е. вътрешна репрезентация за нея, която остава жива ЗI определенпе~

риод от време. Ако майката отсъства за време, което е по-дълroот определени граници, измерени в минути, часове или дни, спомонът"

или вътрешната репрезентация, избледнява. Когато това се СЛУЧИi

преходните явления постепенно губят смисъла си и пеленачето е

неспособно да ги преживява. Можем да наблюдаваме как обектьтсо декатексира. Точно преди загубата понякога виждаме преувеnичеНQ" " използване на преходния обект като част от отричането на эаПЛ8/1 хата от неговата загуба на смисъл. За да илюстрирам този аспеlCТ отричането, ще дам кратък клиничен пример за използването

връв от едно момче.

Седемгодишно момче беше доведено в психологическото ление на детската болница "Падингтън Грийн" от родителите през март 1955 г. Дойдоха и другите двама членове на се~.fеttmlRtИ~:;

1 О-годишно момиче, посещаващо помощно училище, и доста но,.: мал но момиченце на четири години. Момчето беше насочено 01' семейния лекар заради поредица от симптоми, сочещи наличието на', характерово разстройство. Тестът за интелигентност показа IQ от 108. (За целите на това описание всички подробности, които не са , , непосредствено релевантни на основната тема в тази глава, са ПрО*

пуснати.) ,

l Публикувано в Child Psycho[ogy and P.lchiatry, Vol. 1 (1960) и в Winnicott, The Maturationa[ Process and the Fqcilitating Environment (1965), London: Hogarth Press and the Institute of Psycho-Analysis.

Преходни обекти и преходни явления 29

За пръв път видях родителите в дълго интервю, в което те пред

ставиха ясна картина на развитието и неговите изкривявания у мом

чето. Те обаче пропуснаха важна подробност, която се появи в ин

тервю с момчето.

Не беше трудно да се види, че майката е депресивен човек, и тя

сподели, че е била хоспитализирана заради депресия. От описанието

на родителите успях да констатирам, че майката се е грижила за

, момчето до раждането на сестрата, когато момчето било на три го-дини и три месеца. Това било първата важна раздяла, а следващата

се случила на три години и единайсет месеца, когато майката се

оперирала. Когато момчето било на четири години и девет месеца,

майката постъпила за два месеца в психиатрична клиника и през

това време то било добре обгрижвано от леля си. По онова време

всички, които гледали момчето, били съгласни, че то е трудно дете,

макар да показва и много добри черти. Било склонно рязко да се

променя и да плаши хората, казвайки им например, че ще нареже

леля сина малки парченца. Развило много странни симптоми, нап

ример компулсивно лизане на неща и хора, компулсивно издаване

на гърлени звуци, често отказвало да се изходи, а после правело

ужасна цапаница. Момчето очевидно се тревожеше за умствения

дефект на по-голямата си сестра, но изкривяванията в неговото раз

витие, изглежда, са започнали преди този фактор да стане значим.

След интервюто с родителите лично се срещнах с момчето.

Присъстваха двама психиатрични социални работници и двама по

сетители. Момчето не правеше незабавно впечатление на абнормно и бързо започна играта на заврънкулки с мен. (В нея аз импулсивно

драсвам някаква черта и каня интервюираното дете да я превърне в

нещо, след това то рисува заврънкулка, за да я превърна и аз на свой

ред в нещо.) Специално в този случай играта на заврънкулки даде любопи

тен резултат. Мързелът на момчето веднага пролича и почти всичко,

което правех, се "превеждаше" от него в нещо, свързано с връв.

Сред десетте му рисунки се появиха следните неща:

ласо

камшик

малко камшиче

въженце йо-йо l

завързана на възел връв'

l Йо-йо _ вдлъбнат двоен диск с връв, прикрепена I! центъра му, които се движи нагоре-надолу по връвта, - Б. пр.


друго малко камшиче

друг камшик.

След интервюто с момчето се срещнах за втори път с родителите и ги попитах за неговата свръхангажираност с връвта. Те се за

радваха, че повдигам този въпрос, но те не го бяха споменали, защо

то не били сигурни, че е важен. Казаха, че момчето е обсебено от всичко, имащо нещо общо с връв, и в действителност винаги, когато влизали в стаята, било вероятно да открият, че то е съедищfЛО столове и маси или пък е завързало с въже възглавница за. камината.

Според тях свръхангажираността на момчето с Bъ~eTa постепенно развивала нова особеност, която ги разтревожила, вместо да предизвика обикновена загриженост. Наскоро то се опитало да увие въже около врата на сестра си (сестрата, чието раждане довело до първата раздяла на момчето с майка му).

В този вид интервю знаех, че имам ограничени възможности за действие: нямаше да мога да приемам родителите или момчето почесто от веднъж на шест месеца, тъй като семейството живееше в.

провинцията. Затова предприех следното действие. Обясних Щl майката, че момчето се справя със страх от раздяла, опитвайки се АЩ я отрече, като използва връв, така както някой би отричал раздя.lt.Мia

с приятел, използвайки телефон. Тя беше скептична, но аз и каэ1Ж.i че ако промени становището си и намери някакъв смисъл В дуМ'ете ми, бих искал тя да постави въпроса пред момчето в ПОДХОДllщ.:,мо, .. мент, разкривайки му какво съм казал, и след това да проnnжн·с темата за раздялата според неговата реакция.

Нямах никакви вести от тези хора, докато те не дойдох~,~ мен след шест месеца. Майката не сподели какво е. направила, IJ~,~ я попитах и тя успя да ми каже какво се е случило скоро cn.oд~; щението им при мен. Тя смятала, че казаното от мен е глуrщвe,.,:'щ една вечер повдигнала въпроса пред момчето и открила, че TO';Q'Ii~

търпение иска да говори за отношението си с нея и за страха сИ::Qi

липсата на контакт между двамата. Разгледала всичките примери:),Iа

раздяла, за които успяла да се сети с негова помощ, и скоро от pea~циите му се убедила, че думите ми са верни. Нещо повече: веднага след този разговор играта с въжета престанала. Момчето вече И~

свързвало предмети по стария начин. Имали много други разговори

за чувството му на отделеност от нея и тя направи съществения ко

ментар, че според нея най-важната раздяла е била нейната загуба,

когато тя била сериозно депресирана. Жената каза, че било важно не


просто заминаването И, а загубата на контакт с' него заради пълната

и погълнатост от други неща.

В по-късно интервю майката сподели, че година след първия

разговор момчето се върнало към играта с връв и връзването на

предмети в къщата. Всъщност тя трябвало да влезе в болница за операция и му казала: "От играта ти с въжета разбирам, че се тревожиш за заминаването ми, но този път няма да ме има само няколко

" С дни - ще ми направят операция, която не е сериозна. лед този

разговор новата фаза на игрите с въжета престанала.

Поддържах контакт с това семейство и помагах с различни

подробности в обучението на момчето в училище и с други въпроси.

Наскоро - четири години след началното интервю - бащата разказа за нова фаза в свръхангажираността с въжета, свързана с нова деп

ресия на майката. Фазата продължила два месеца и изчезнала, кога

то цялото семейство отишло на почивка и по същото време ситуа

цията вкъщи се подобрила (бащата си намерил работа след период на безработица). С това беше свързано и подобрение в състоянието на майката. Бащата сподели още една интересна подробност, релевантна на дискутирания въпрос. По време на неотдавнашната фаза момчето отреагирало нещо с въже, което според бащата било важно, защото показвало колко тясно са свързани всички тези неща с болестната тревожност на майката. Един ден се прибрал вкъщи и открил момчето да виси на едно въже надолу с главата. То било доста отпуснато и много добре се преструвало на умряло .. Бащата осъзнал, че не трябва да му обръща внимание, и се помотал в градината,

вършейки това-онова, за около половин час, след което момчето се

отегчило и прекратило играта. Това било голям атестат за липсата

на тревожност у бащата. На следващия ден обаче момчето направило ·същото на едно дърво, което лесно можело до се види от кухнен

ския прозорец. Майката се втурнала навън, напълно шокирана и

сигурна, че момчето се е обесило. . Следният допълиителен детайл може да е ценен за разбирането

на случая. Макар момчето, което сега е на 11 години, да се развива по посока на "жилавия мъжага", то е много стеснително и лесно се изчервява. Има множество плюшени мечета, които за него са деца.

Никой не дръзва да каже, че са играчки. Той им е много предан, за

лива ги с обич и им прави панталони - нещо, което изисква внима

телно шиене. Според баща му то сякаш извлича чувство на сигур

ност от семейството си, за което полага такива майчински грижи.

Ако дойдат гости, момчето бързо слага всички играчки в леглото на'

сестра си, ·защото ни'кой външен човек не бива да знае, че то има


това семейство. Присъства и нежелание за ходене по голяма нужда или склонност да задържа фекалиите си. Следователно не е трудно да се отгатне, че то се идентифицира с майката на основата на собствената си несигурност спрямо нея и че това може да се развие в хомосексуалност. По същия начин свръхангажираността с връвта би могла да се развие в перверзия.

Коментар

Следният коментар изглежда подходящ.

1. Връвта може да се разглежда като продължение на Всички други техники На общуване. Тя съединява, помага да се увиват предмети и да се свързват разпилени вещи. В това отношение връвта има символично значение за всеки. Прекомерното използване на връв лесно може да се Отнесе към произхода на чувството на несигурно:т или към идеята за липса на общуване. В този конкретен случаи е възможно да се долови абнормност, промъкваща се в из.ползването на връв от момчето, и е важно да се намери начин да се посочи ,промяната, която би могла да доведе до перверзност в употребата и.

Изглежда, ще е ВЪЗможно да стигнем до такава формулировка, ако вземем под внимание факта, че функцията на връвта се проМеня от общуване към отричане на раздялата. Като отричане на раздялат~ връвта става нещо само по себе си, нещо, което' има опасни своиства и трябва да бъде овладяно на всяка цена. В този случай майката сякаш е успяла да се справи с използването на връвта малко преди да стане прекалено късно, когато в използването· и все още се съдърж.аше надежда. Когато надеждата отсъства и връвта символизира отричане на раздялата, възниква много по-сложно положение на нещата и то е трудно лечимо заради вторичната печалба, ВЪзникваща от умението, което се развива винаги, когато предметът трябва да се манипулира, за да се овладее.

Следователно този случай е от специален интерес, ако дава ВЪЗможност за наблюдаването на развитието на перверзия.

2. От ТОЗи материал е възможно да се види и как могат да се йЗползват родителите. Когато това Може да се направи, родителите ,могат да работят много икономично, особено ако имаме предвид факта, че никога няма да има достатъчно психотерапевти, за да лекуват всички нуждаещи се от лечение. Това беше добро семейство,

Преходни обекти и Ilреходни явления 33

преживяло труден период заради безработицата на бащата, способ

но да поеме цялата отговорност за умствено изоставащото момиче

независимо от огромните пречки (социални и семейни), които това

води след себе си, оцеляло от лошите фази в депресивното разст

ройство на майката, включително и период на хоспитализация. В

такова семейство би трябвало да има много сила и на базата на това

допускане се взе решението да се подтикнат родителите да пред

приемат терапията на собственото си дете. Правейки това, те научи

ха много за себе си, но имаха нужда да бъдат информирани какво

правят. Освен това се нуждаеха успехът им да бъде оценен и целият

Пl'оцес да се вербализира. Фактът, че бяха помогнали на момчето си

в болестта, им беше дал увереност за способността им да се справят

с други трудности, които възникват от време на време в живота.

Бележка, добавена през 1969 г.

в десетилетието след описването на този случай разбрах, че

това момче не може да бъде излекувано от болестта си. Обвърза

ността му с депресията на майката остана, така че нищо не можеше

да го спре да бяга обратно вкъщи. Далеч от дома той би могъл да

получи лична терапия, но вКъщи тя беше неосъществима. В дома си той запази модела, вече установен по времето на първото интервю.

През юношеството момчето разви нови пристрастявания, осо

бено към наркотици, и не можеше да напусне дома си, за да получи

образование. Всички опити да бъде настанен далеч от майка му се

провалиха, защото той редовно бягаше и се връщаше вкъщи.

Стана неудовлетворителен юноша, лъжещ наляво и надясно и

очевидно прахосващ времето си и интелектуалния си потенциал

(както отбелязах по-горе, той имаше IQ от 108 точки). Въпросът е: "Някой изследовател, проучващ този случай на за

висимост от наркотици, ще отдаде ли дължимото уважение към

психопатологията, проявена в областта на преходните явления?

Ш. КЛИНИЧЕН МАТЕРИАЛ: АСПЕКТИ НА ФАНТАЗИЯТА

По-нататък в тази книга ще изследвам някои от идеите, хрум

ващи ми, докато се занимавам с клинична работа, и къде чувствам,

че теорията за преходните обекти, формулирана заради самия мен,

влияе върху това, 'което чувам, виждам и правя.

. Тук ще изложа в подробности известен клиничен материал от

възрастен пациент, за да покажа как самото чувство за загуба може

3.


да се превърне в път към интегрирането на преживяването на собственИЯ Аз.

~атериалът е от една сесия от анализата на пациентка и го представям, защото обединява различни и много разнообразни примери, характеризиращи огромната област между обективността и суб<жтивността.

Пациентката има няколко деца и висока интелигентнос~, която И1J10лзва в работата си. Идва на терапия заради широка симптоматлогия, обикновено обединявана под името "шизоидна". Възможно е общуващите с нея да не Ьсъзнават колко болна се чувства тя и със сигурност жената обикновено е харесвана и ценена от околните.

Конкретната сесия започна със сън, който би могъл да се опише катО депресивен. Той съдържаше недвусмислен и показателен преносен материал за аналитика като сребролюбива, доминираща же

на. Това отваря пътя на нейния копнеж по бившия и аналитик, който в голяма степен е мъжка фигура за нея. Това е сън, а сънят може да

се използва като материал за интерпретация. Пациентката беше до

волна, че сънува повече. Заедно с това тя можеше да опише известно обогатяване в действителния си живот в света.

От време на време я връхлита нещо, което може да се нарече фантазиране. Заминава с влак, става катастрофа. Как ще разберат деиата и какво и се е случило? Как всъщност ще узнае психоаналитикът и? Тя може да крещи, но майка и няма да я чуе. Оттук тя продължи да разправя за най-ужасното си преживяване, в което остави

ла една котка за малко и после чула, че животното е плакало в про

дължение на няколко часа. Това е "прекалено ужасно" и се свързва с

множеството раздели, преживени от нея през детството - раздели,

които надминали способността и да ги предвиди и следователно били травмиращи и изисквали организирането на нов набор от защити.

~HOГO от материала в тази .анализа се родее с достигането до отрицателната страна на взаимоотношенията, т. е. спостепенния

неуспех, който детето трябва да преживее, когато родителите не са наоколо. Пациентката е изключително чувствителна към всичко това по отношение на собствените си деца и приписва голяма част от трудностите си с първото си дете на факта, че тя го оставила за

три дни, за да отиде на почивка с мъжа си, когато забременяла отново, т. е. когато детето било почти на две години. Казали И, че детето плакало четири часа без прекъсване, и когато тя се прибрала, дълго време нямало смисъл да се опитва да възстанови връзката с него.


Занимавахме се с факта, че на животните и на малките деца не

може да им се каже какво става. Котката не би могла да разбере.

Бебе по-малко от две години, също не може да бъде правилно ин-, ... "

формирано, че се очаква ново дете, макар че "към дваисетия месец

става все по-възможно да му се обясни с думи, които то може да

разбере.

Когато няма разбиране, майката, която е далеч от вкъщи, за да

роди, е мъртва от гледна точка на детето. Това означава "мъртъв". Въпрос е на дни, часове или минути. Преди да се премине гра

ницата във времето, майката е още жива; след като се престъпи гра

ницата, тя вече е мъртва. По средата лежи ценен момент на гняв, но

той бързо се загубва или може би никога не се преживява и винаги

остава потенциал, който носи страх от насилие.

Оттук стигаме до двете крайности, твърде различни една от

друга: смъртта на майката, когато тя присъства, и смъртта И, когато тя не може да се появи отново и следователно пак да оживее. Това е

свързано с времето точно преди детето да си е изградило способността да съживява хората във вътрешната си психична реалност без

увереността на виждането, чувстването и мириса.

Може да се каже, че детството на тази пациентка било голямо

упражнение точно в тази област. Тя била евакуирана на около 11-годишна възраст заради войната, напълно забравила детството и родителите си, но през цялото време твърдо отстоявала правото си

да не нарича грижещите се за нея "леля" и "чичо", което било обичайната практика. Тя съумяла изобщо да не използва никакво обръщение към тях през всичките години и това бил негативът на спо

мена и за родителите и. Ще разберем, че моделът на всичко това е

бил установен в ранното и детство. От това пациентката ми стигнала до принципа, който отново

навлиза в преноса, че единственото реално нещо е празнотата, т. е.

смъртта, отсъствието или амнезията. В хода на сесията тя получи

специфична амнезия и това я разтревожи. Оказа се, че важното пос

лание към мен е, че е възможно да има изличаване и че това бяло петно е единственият факт и единственото реално нещо. Амнезията

е реална, докато забравеното е загубило реалността си.

Във връзка с това пациентката си припомни, че в кабинета

имаше една постелка, с която веднъж се загърна, а друг път използ

ва в регресивен епизод по време на аналитичната сесия. Сега тя не

отива да донесе тази постелка и не я използва. Причината е, че пос

телката, която я няма (защото тя не отива за нея), е по-реална от тази, която аналитикът може да донесе, както той със сигурност


планираше да направи. Обсъждането на това я изправя пред липсата на постелката или вероятно е по-добре да се каже пред нереалността на постелката в нейното символично значение.

Оттук дойде развитието през призмата на идеята за символите. Последният от предишните и аналитици "винаги ще бъде по-важен от сегашния ми аналитик". Тя допълни: "Можете да ми помогнете повече, но той ми харесва повече. Това ще е вярно и когато напълно го забравя. Неговият негатив е по-реален от вашия позитив." Може би тя не се изрази точно с тези думи, но ясно ми съобщаваше това на свой език и искаше аз да го да разбера.

В картината влиза темата за носталгията: тя спада към несигурната власт, която човек може да има над вътрешната ре презентация за загубен обект. Тази тема се появява отново в клиничния случай, представен по-късно (вж. с. 49).

След това пациентката говори за въображението си и за границите на онова, което според нея е реално. Започна с думите: "Всъщност не вярвах, че до леглото ми стои ангел. От друга страна, някога имах орел, окован за китката ми." Тя със сигурност чувстваше това като реалност и ударението беше на думите "окован за китката ми". Имала също и бял кон, който бил толкова реален, колкото е възможно, и тя "го яздела навсякъде, завързвала го на някое дърво и такива работи". Сега пациентката би желала наистина да притежава бял кон, така че да може да се справи с реалността на преживяването за белия кон и да го направи реално по друг начин. Докато тя говореше, почувствах колко лесно такива идеи могат да се етикети

рат "халюцинаторни", ако не беше контекстът на нейната възраст по онова време и изключителните и преживявания с повтарящата се загуба на иначе добри родители. "Предполагам, че искам нещо, което никога да не си отива" - възкликна тя. Формулирахме това с ду_ мите, че истинското нещо е онова, което го няма. Веригата е отричане на липсата на орела, който е позитивният елемент.

Оттук продължихме със символите, които избледняват. Тя твърдеше, че е имала известен успех в превръщането на символите в реалност за дълго време независимо от разделите. И двамата по едно и също време се натъкнахме на нещо тук, а именно, че нейния:т много остър интелект е бил използван, но на определена цена. Тя четяла много от много малка. От най-ранните си години мислела много и винаги използвала интелекта си, за да вървят нещата, и това и харесвало. Според мен обаче беше облекчена, когато и казах, че тази употреба на интелекта се съпътства през цялото време от страх от психичен дефект. Оттук тя бързо стигна до интереса си към

Преходни обекти и преходни явления 37 \

аутистичните деца и до близката си свързаност с шизофренията на

неин приятел - състояние, което илюстрира идеята за психичен де

фект независимо от високия интелект. Тя изпитваше огромна вина

за това, че много се гордее с високия си интелект, който винаги е

бил твърде очевидна нейна черта. Трудно и беше да мисли, че може

би нейният приятел също е имал висок интелектуален потенциал,

макар че в неговия случай би трябвало да се каже, че той е залитнал

в другата крайност, а именно умствена изостаналост поради пси

хично разстройство.

Тя описа различни техники за справяне с раздялата, например

откъсване по едно краче от хартиен паяк всеки ден, през който май

ка и отсъства. Пациентката имаше и "проблясъци", както ги наричаше в които внезапно виждала например кученцето-играчка Тоби:

"'0, e~o го Тоби]" В семейния албум има нейна снимка с Тоби - играчка, която тя беще забравила извън проблясъците. Това доведе до

един ужасен инцидент, при който майка и казала: "Но ние те "чувахме", че плачеш, докато ни ня:маше." Те били на четири мили разстояние. По онова време пациентката била на две години и си по

мислила: "Възможно ли е майка ми да ме лъже?" Не могла да се справи с този факт по онова време и се опитала да отрече това, за

което знаела, че е истина, а именно, че майка и я излъгала. Трудно

било да повярва на този облик на майка си, тъй като всички казвали:

"Майка ти е толкова прекрасна." Оттук изглеждаше възможно да стигнем до една нова от моя

гледна точка идея. Това беше картината на дете, то си имало пре

ходни обекти и очевидни преходни явления. Всички те символизи

рали нещо и били реални за детето. Постепенно обаче (или вероятно

често за кратко време) тя трябвало да постави под съмнение реал

ността на нещото, което те символизирали. С други думи, ако

символизирали предаността и надеждността на майката, те оставали

реални сами по себе си, но обозначаваното от тях не било реално.

Предаността и надеждността на майката не били реални.

Изглежда, това бяха горе-долу нещата, преследвали я през це

лия живот: загуба на различни животни, на собствените и деца, така че тя формулира изречението: "Всичко, което имам, е онова, което

нямам." Тук се прави отчаян опит да се превърне негативното в за

щита до последна капка кръв срещу края на всичко. Отрицателното

е единственото положително. Когато стигна до тази точка, пациент-?" А ката каза на аналитика си: "И какво ще направите за това. з мъл-

чах, а тя рече: "О, разбирам." Мислех, че тя вероятно негодува срещу майсторското ми бездействие. Отвърнах: "Мълча, защото не


знам какво да кажа." Тя бързо отговори, че всичко е наред. Пациентката наистина се радваше на мълчанието и би предпочела да не бях казвал нищо. Вероятно като мълчалив психоаналитик аз щях да се присъединя към предишния, за когото тя знае, че винаги ще го търси. Винаги ще очаква той да се върне и да каже "Браво!" или нещо такова. Това ще е дълго след като тя забрави как ~13глежда той. Мислех, че за нея това значеше следното: когато ~ой потъне в общото блато на субективността и се присъедини към онова, което тя мислеше, че е открила, когато имала майка и преди да започне да забелязва нейните дефицити като майка, т. е. нейните отсъствия.

Заключение

в тази сесия пребродихме цялото поле между субективността и обективността и приключихме с малка игра. Тя заминаваше с влак за вилата си и каза: "Мисля, че ще е най-добре ·да дойдете с мене, може би до средата на пътя." Тя говореше за начина, по който за нея има наистина голямо значение, че ме напуска. Беше само за седмица, но това бе репетиция за лятната ваканция. Думите и означаваха също, че след малко, когато вече е далеч от мен, това няма да има значение. Така на някаква гара по средата на пътя аз ще сляза и "ще се върна с експреса". Тя се надсмя над аспектите ми на майчина идентификация, като добави: "Ще бъде много уморително, ще има много деца и бебета, те ще се катерят по вас, вероятно ще повръщат върху вас и така ви се пада."

(Ще стане ясно, че тя въобще не възнамеряваше аз реално да я придружавам. )

Точно преди да тръгне, жената каза: "Знаете ли, вярвам, че когато заминах през евакуацията [във войната], бих могла да кажа, че отивах да видя дали родителите ми не са там. Сякаш съм вярвала, че ще ги намеря там." (Това означаваше, че те със сигурност не могат да се намерят вкъщи.) Подразбираше се, че и е отнело една или две години, за да намери отговора: те не са там и това е реалността.

Тя вече ми беше казала за постелката, която не използваше: "Нали знаете, че постелката може да е много удобна, но реалността е поважна от удобството и следователно никоя постелка не може да е по-важна от една постелка."

Този клиничен фрагмент илюстрира стойността на това да се имат предвид разграниченията, които съществуват между явленията от гледна точка на тяхното място в областта между външната, или споделената, реалност и истинския сън.

\ 2. '\ Сънуване, фантазиране и живеене:

история на клиничен случай с първична дисоциация

j

в тази глава правя нов опит да покажа тънките качествени раз

лики съществуващи между разновидностите на фантазирането. Разглеж~ам предимно това, което е наречено фантазиране, и отново използвам материала от терапевтична сесия, където контрастът

между фантазирането и сънуването е не просто релевантен, но бих 1

казал централен . Използваният от мене случай е на жена на средна възраст, коя

то в анализата си постепенно открива степента, в която фа~тазирането или нещо от рода на мечтанията е разстроило целия и живот.

Сега стана ясно, че за нея съществува съществена разлика между

фантазирането и алтернативите на сънуването, от една страна, и

реалния живот и отношението с реални обекти, от друга. С неочаквана яснота тя видя сънуването и живота като принадлежащи на

един и същ ред, а мечтанието - на друг. Сънят съответства на обектните отношения в реалния свят, а животът в реалния свят - на све

та на сънищата по доста познат най-вече за ПСl1хоаналl1тиците на

чин. Обратно обаче, фантазирането остава изолирано явление, абсорбиращо енергия, но с нищо недопринасящо както към сънуване

то така и към живеенето. В известна степен фантазирането е остаH~O статично през целия живот на пациентката, т. е. датиращо от първите и години, като моделът е бил установен по времето, когато

тя била на две или три години. Той бил налице дори по-рано и веро

ятно е започнаЛ с "лекарството" на смученето на палеца. Друга отличителна черта между тези два набора от явления е

това че докато голяма част от съня и чувствата, принадлежащи на

жив~та, подлежат на изтласкване, недостъпността на фантазирането е нещо различно. Тя се свързва по-скоро с дисоциация, OTKO~KOTO с

изтласкване. Започвайки да става цялостна личност и губеики ригидно организираните си дисоциации, тази пациентка постепенно

1 За дискусия на тази тема от друг ъгъл вж. "The Manic Defense" (1935) в Winnicot! (1958а).

40 У. УИНИICJ>Т ИГРА И

започна да разбира' жизненоважното значение, което фантаз'''''''uI>'Г{) винаги е имало за нея. В същото време фантазирането се пп,'''.,,,''' във въображение, свързано със съня и реалността.

Качествените разлики могат да бъдат изключително трудни за описване. Въпреки това големите отлики се до присъствието или отсъствието на дисоциирано Състояние. Например пациентката е в кабинета ми за терапия и може да види късче небе през прозореца. Вечер е. Тя казва: "Аз съм горе, на тези розови облаци, по които мога да ходя." Това, разбира се, може да е бягство във въображението. То може да бъде част от начина, по който въображението обогатява живота, така както може да е и материал за сън. В същото време за моята пациентка това нещо може да принадлежи на дисоциирано състояние и да не става съзнавано, в смисъл че няма цялостен човек, който да осъзнава две или повече дисоциирани Състояния, присъстващи в някой момент. Пациентката може да седи в стаята си и докато не прави нищо друго, освен да диша, е нарисувала (във фантазията си) картина, свършила е нещо интересно в работата си или е отишла на разходка в провинцията, но от гледна точка на наблюдателя изобщо нищо не се е случило. В действителност не е вероятно да се случи нещо поради факта, че в дисоциираното състояние стават толкова много неща. От друга страна, тя може да си седи в стаята и да мисли за утрешната работа и да прави планове или да мисли 'за ваканцията и е възможно това да бъде творческо изследване на света и на мястото, където сънят и животът са едно и също нещо. Така тя се люшка от здраве към болест и отново към здраве.

Ще видим, че действа факторът време, който е различен в зависимост от това дали тя фантазира, или използва въображението си. Във фантазията всичко става незабавно, макар че в действителност то не се случва изобщо. Тези подобни състояния се признават за различни в анализата заради факта, че ако ги търси, аналитикът винаги има индикации за степента на присъстващата дисоциация. Често разликата между двата примера не може да се изведе от вербалното описание на ставащото в главата на пациента и ще се загуби в магнитофонния запис на сесията.

Тази жена има изключителен талант или потеi-щиал за различни видове артистично себеизразяване и знае достатъчно за живота, Живеенето и своя потенциал; за да осъзнае, че от гледна точка на живота тя изпуска влака и винаги го е правила (най-малкото почти от началото на живота си). Тя неизбежно е разочарование за самата

I Тя има място, от което да започне да осъзнава.

и живеене 41

себе и за всички свои роднини и приятели, които хранят надежди нея:rациентката чувства, че когато са обнадеждени за нея, хораочак,\ат нещо за нея или от нея, и това я изправя пред същностна

и неадекватност. Всичко това е повод за интензивна скръб и неи има достатъчно доказателства, че без помощ тя беше

от самоубийство, което просто би било най-близката

до убийството, до която тя би могла да стигне. Ако се прибдо убийство, тя започва да предпазва обекта си, така че в този

i"МЮhirеflТ пациентката има импулс да се самоубие и така да сложи

на трудностите си, предизвиквайки собствената си смърт и

на трудностите. Самоубийството не е решение, а '«iMO край на борбата.

Във всеки подобен случай има изключително сложна етиоло.. гИя, но може накратко да се каже нещо за ранното детство .на тази пациентка на език, който има известна валидност. Вярно е, че е бил

установен модел в ранното и: взаимоотношение с майката, което

прекалено рязко и прекалено рано се променило от много задоволи

телно към разочарование, отчаяние и изоставяне на надеждата в

обектните връзки. Възможно е да има и език за описание на същия модел във взаимоотношенията на малкото момиче с баща му. Баща

та в известна степен компенсирал там, където майката се проваляла,

но въпреки това най-накрая той бил хванат в модела, който ставал

част от детето, така че и той по същество c~ провалил, особено за

щото мислел за пациентката като за потенциална жена и пренебрег-, вал факта, че тя потенциално е мъж.

Най-простият начин да се опише началото на този модел у па

циентката е да се мисли за нея като за малко момиченце с няколко

по-големи от нея братя и сестри. Тези деца били оставяни много да

.се грижат сами за себе си, отчасти защото изглеждали способни да

се забавляват, да организират игрите си и да се самоуправляват все

по-добре. Пациентката- най-малкото дете - обаче се оказала в свят, който вече е бил организиран, преди тя да е дошла в детската стая.

Била много интелигентна и така или инак успяла да се приспособи. Никога обаче не била пълноценен член на групата както от нейна гледна точка, така и от тази на другите деца, защото успявала да се

приспособява само на базата на привидното подчинение. Игрите не я. удовлетворявали, защото тя просто се мъчела да играе която и ро

ля да и възложат, а другите чувствали, че нещо липсва, в смисъл че тя не участвала активно със свой принос. Вероятно е обаче по

големите деца да не осъзнавали, че сестра им по същество отсъства.

I За дискусия на мъжките и женските елементи вж. пета глава.

42 У. Уиникът ИГРА И

от гледна точка на пациентката, както сега откриваме, rrn","'Tn)

ела игрите на другите, тя през цялото време била анга:)fCttDс.(на

фантазиране. Всъщност живеела в това фантазиране въз дисоциирана психична дейност. Тя никога не цялост

ната си личност и за дълги периоди време защитата й била да живее

в тази фантазна дейност и да се гледа как играе игрите на другите деца, сякаш гледа някой друг в детската група.

Чрез дисоциацията, подсилена от поредица от съществени фрустрации, в които опитите й да бъде цялостен човек на собствено основание не се увенчали с успех, тя станала специалист във воде

нето на дисоцииран живот, докато привидно играела с другите деца

в детската стая. Дисоциацията ни.кога не била пълна и изложението,

което направих за взаимоотношението между това дете и братята и

сестрите му, вероятно никога не е било напълно приложимо, но то е

достатъчно истинно, за да даде възможност да се направи ползот

ворно описание през тази призма.

Растейки, пациентката ми успяла да конструира живот, в който нищо действитеЛlЩ случващо се не било напълно значимо за нея.

Постепенно тя станала една от многото, които не чувстват, че съществуват самостоятелно като цялостни човешки същества. През

цялото време, без тя да знае, докато била в училище и по-късно на

работа, дисоциираната част водела друг живот. Обратно казано, това означавало, че ЖИВQТЪТ й бил дисоцииран от основната й част, която живеела в нещо, превърнало се в организирана последовател

ност на фантазиране.

Ако човек проследи живота на тази пациентка, ще види начините, по които тя се е опитвала да съедини двете части с другите

страни на личността си, но в опитите й винаги се съдържал някакъв

протест, което довело до сблъсък с обществото. През цялото време

тя била достатъчно здрава, за да продължи да бъде многообещаваща и да кара приятелите и роднините си да чувстват, че тя ще се изяви

или поне добре ще се позабавлява един ден. Да се изпълни това

обещание обаче било невъзможно, защото (както двамата с нея постепенно и болезнено осъзнахме) основната част от съществуванието й протичала, докато тя не вършела нищо. Това бездействие вероятно било маскирано с някакви дейности, които двамата започнахме да наричаме смучене на палеца. По-късните му варианти приеха фор

мата на компулсивно пушене и различни досадни и натрапливи иг

ри. Такива безплодни дейности не носели радост. Те единствено

запълвали празнотата, която била същностното й състояние на без

действие, докато тя правела какво ли не. Пациентката се уплаши в

и живеене 43

защото успя да види, че това много лесно е можело да я

'::W"U"I-\" дотам, че да прекара целия си живот на легло в психиатрична

1,;Ic,линика:' с инконтиненция l , бездейна и неподвижна и въпреки това в съзнанието си приемственост във фантазирането, в

всемогъществото е запазено и в дисоциираното състояние

да се постигат прекрасни неща2• Веднага щом започнела да прави нещо, например да рисува или

чете, пациентката се натъквала на ограничения, които я карали да

'~e чувства неудовлетворена, защото трябвало да изостави всемогъ,ществото, запазено във фантазирането. За това може да се говори от

точка на принципа на реалността, но в случая на пациент

тази жена е по-вярно да говорим за дисоциация, която е факт в

нейната личностова структура. Доколкото тя беше здрава и поняко

,. га действаше като цялостен човек, тя беше съвсем способна да се справя с фрустрациите, принадлежащи на принципа на реалността.

Когато беше болна обаче, нямаше нужда от тази способност, защото липсваше среща с реалността.

. Може би състоянието на тази пациентката може да се илюстрира с два от нейните сънища.

Два съня

1. Тя е в стая с много хора и знае, че е сгодена и ще се жени за отрепка. Описва такъв тип човек, който в действителност не харес

ва. Обръща се към съседа си и казва: "Този мъж е бащата на детето ми." По този начин с моя помощ на този късен етап от анализата тя се информира, че има дете, и успя да каже, че то е на около десет години. В действителност тя нямаше деца и все пак можеше да види

от съня, че е имала дете от много години и че то расте. Между дру

гото това обясняваше една от забележките, направени по-рано в се

сията, когато тя попита: "Кажете, не се ли обличам прекалено де

тински, като се има предвид, че съм на средна възраст?" С други

думи, пациентката беше много близко до осъзнаването, че трябва да

се облича както за детето, така и за своя Аз на средна възраст. Успя

да ми каже, че детето е момиче.

I Невъзможност за контролиране на тазовите резервоари. - Б. ред. " 2 Това е напълно различно от "преживяването на всемогьщество , което съм

описал като съществен процес в първото преживяване на "мен" и "не-мен" (срв. Win- . nicott, 1962; вж. също стр. 60 в тази .книга). "Преживяването на всемогьщество" по същество спада към зависимостта, докато това всемогьщество се отнася до безна

деждността спрямо зависимостта.


2. В предишен сън, разказан в сесия от предишната седмица, тя почувствала силно негодувание срещу майка си (на която тя е по

тенциално предана), тъй като, както стана ясно в съня, майка и е лишила дъщеря си, т. е. нея, от деца. Според нея беше .странно, че

сънува това. Каза: "Смешното е, че тук изглеждам така, сякаш искам дете, докато съзнателно знам, че възприемам децата единствено

като нуждаещи се от закрила от самото си раждане." Жената допъл

ни: "Сякаш имам прокрадващото се чувство, че някои хора наистина намират живота за не чак толкова лош."

Естествено, както при всеки случай, има още много да се каже за тези сънища, но аз го пропускам, защото то няма задължително

да хвърли светлина върху конкретния изследван проблем.

Сънят на пациентката за мъжа, баща на детето и, беше разказан без убеденост и емоционална натовареност. Едва след час и половина в сесията пациентката започна да се докосва до някакво чувство.

Преди да си тръгне, в края на двата часа, тя преживя вълна от омраза с ново качество към майка си. Чувството беше много по-близко

до убийството, отколкото до омразата, и и се струваше, че омразата е много по-близко до конкретен обект, отколкото в миналото. Сега можеше да мисли, че отрепката - бащата на детето и - е била предс

тавена като такава, за да скрие от майка си, че баща на детето и е

собственият и баща - съпругът на майка и. Това означава, че тя беше много близо до чувството, че е убита от майка си. Тук наистина се занимаваме с един сън и с живота и не сме се загубили във фан_'

тазирането.

Представям двата съня, за да покажа как материал, който преди е бил заключен във фантазията, сега се освобождава както за сънуването, така и за живеенето - две явления, които в много отношения

са еднакви. По този начин разликата между мечтанието и сънуването (което е живеене) постепенно ставаше по-ясна на пациентката и тя постепенно успя да изясни разграничението и пред аналитика.

Ще видим, че творческата игра е сродна на сънуването и живеенето, но изобщо не се отнася до фантазията. Така в теорията за двата набора от явления започват да се· появяват значими разлики, макар да остава трудно човек да се произнесе или да постави диагноза, когато

се даде пример.

Пациентката постави въпроса: "Когато ходя горе по онзи розов облак, това моето обогатяващо живота въображение ли е, или е онова, което вие наричате фантазиране и което става, когато нищо не

правя и ме кара да чувствам, че не съществувам?"

Сънуване, фантазиране и живеене 45

За мен работата в тази сесия даде важен резултат. Тя ме научи, че фантазирането пречи на действието и на живота в истинския или външния свят, но много повече пречи на съня и на личната, или

вътрешната, психична реалност - живец на отделната личност.

Би било ценно да разгледаме следващите две сесии в анализата на тази пациентка.

Тя започна с думите: "Вие говорехте за начина, по който фантазирането пречи на сънуването. Нощес се събудих в полунощ и

трескаво режех, представях си и кроих една рокля. Беше всичко

друго, но не и вършене на нещо. Кипнах. Това сън ли беше или фан

тазия? Осъзнах за какво е всичко, но бях будна."

Въпросът ми се стори труден, защото изглеждаше на границата на всеки опит за диференциране на фантазиране и сънуване. Имаше

психосоматична включеност. Отвърнах: "Не знаем това, нали!" Ка

зах го просто защото беше вярно.

Говорихме по темата за това как фантазирането не е градивно, ., уврежда пациентката и я кара да се чувства болна. Със сигурност изтощението по този начин я спира да действа. Тя разказа как често

използва радиото, за да слуша разговори, а не музика, докато реди

пасианс. Това преживяване, изглежда, участва в дисоциацията поч

ти сякаш я оползотворява, и по този начин дава на пациентката чув

ство, че е възможно да има интеграция или срив...на дисоциацията.

Посочих и това и тя ми даде пример още докато говорех. Каза, че докато съм говорел, тя си играела с ципа на чантата: защо е от тази

страна, колко трудно се закопчава! Чувстваше, че тази дисоциирана

дейност е по-важна за нея, както си стои тук, отколкото да ме слуша

какво говоря. И двамата опитахме да атакуваме тази тема и да

свържем фантазирането със сънуването. Внезапно тя имаше някакво

прозрение и каза, че значението на това фантазиране е: "Значи така

мислите вие." Беше приела интерпретацията ми на съня и се беше опитала да я изкара глупава. Очевидно имаше сън, който се е пре

върнал в подобно фантазиране, когато се събудила, и тя искаше

добре да разбера, че е била будна, докато фантазирала. Жената каза:

"Трябва ни друга дума, която да не е нито "сън", нито "фантазия". В този момент съобщи, че вече е "избягала в работата си, при нещата,

които са станали в службата", и така тук отново, докато говореше с

мен, тя ме напусна и се чувстваше дисоциирана, сякаш не можеше

да се побере в кожата си. Спомни си как четяла едно стихотворение,

но думите не означавали нищо. Отбеляза, че това въвличане на тя

лото и във фантазирането създава голямо напрежение, но тъй като нищо не се случва, то я кара да се чувства кандидат за исхемична


болест на сърцето, високо кръвно налягане или стомашни язви (каквито всъщност имаше). Как копнее да открие нещо, което ще я на

кара да върши неща, да използва всяка будна минута, да е способна

да каже: "Сега, а не утре, утре." Човек би казал, че тя отбелязва липсата на психосоматичен климакс]. Пациентката след това разказа, че организира почивните дни колкото е възможно повече, но обикновено не може да разграничи фантазирането, което парализира дейс

твието, от реалното планиране, което се отнася до очакването на

действието. Тя е неимоверно .l!истресирана заради пренебрегването на непосредствената и среда, следствие от парализата на действие

то, от което тя страда.

На училищен концерт децата пеели: "Небесата ще сияят в цялото си великолепие", точно както тя пеела в училище преди четири

десет и пет години, и се чудеше дали някои от децата ще бъдат като нея - незнаещи за сияйните небеса, защото са вечно заети в някакъв

вид фантазиране. Накрая се върнахме отново на обсъждането на съня, разказан

от нея в началото (за скрояването на роклята), който тя преживялц,

докато била будна, и който бил защита срещу сънуването: "Но от

къде да знам?" Фантазирането я обсебва като зъл дух. Оттук тя продължи с голямата си потребност да може да се владее и да се конт

ролира. Внезапно с голяма сила осъзна, че това фантазиране не е сън, и от това разбрах, че преди тя не е осъзнавала напълно този

факт. Станало така: тя се събудила и, хоп, трескаво шиела рокля.

Сякаш пациентката ми казваше: "Мислите, че мога да сънувам. Е, грешите!" Оттук успях да се насоча към съня като еквивалент на

фантазията, към съня за шиенето на роклята. Може би за пръв път почувствах, че съм в състояние да формулирам разликата между сънуването и фантазирането в контекста на нейната терапия.

Фантазирането е просто за ушиването на рокля. Роклята няма

символично значение. Кучето си е куче. Обратно: както успях да покажа с нейна помощ, в съня същото нещо щеше наистина да има

символично значение. Разгледахме това.

Областта на безформеното

Ключовата дума, която трябва да се запомни от съня, е безформеност - това, което е платът, преди да бъде скроен, разрязан,

оформен и съшит. С други думи, в съня това мож~ да е коментар на

J Друг аспект на този вид преживяване съм дискyrирал от гледна точка на спо

собностrа за его оргазъм (Winnicott, 1958Ь).


нейната личност и себе изграждане. В един сън това може само до

определена степен да се отнася до роклята. Нещо повече: надежда

та, която би я накарала да мисли, че от безформеността може да се направи нещо, ще идва от доверието на пациентката в психоанали

тика, който трябва да противодейства на всичко, което тя носи от

детството. Детската и среда, изглежда, не можела да и позволи да бъде безформена, а трябвало, както тя чувстваше, да я моделира и да я скрои според формите, замислени от други хора].

В самия край на сесията тя за момент изпита силно чувство,

свързано с идеята, че (от нейна гледна точка) в детството и никой не

е разбрал, че тя трябва да започне в безформеността. Когато осъзна това, тя наистина много се ядоса. Ако тази сесия имаше някакъв

терапевтичен резултат, той можеше да се изведе главно от достига

нето и до интензивния гняв - гняв, който беше по повод на нещо, не налудничав, а с логическа мотивация.

При следващото посещение за друга двучасова ·сесия пациент

ката ми разказа, че след последната среща е направила много. Раз

бира се, тя беше обезпокоена, че трябва да сподели нещо, което аз мога да приема като означаващо прогрес. Мислеше, че ключовата дума е идентичност. Голяма част от първата половина на тази дълга

сесия беше посветена на описанието на нейните дейности, които включваха отлагано с месеци и дори с години разтребване на бърко

тии, но и конструктивна работа. Несъмнено тя се наслаждавала на

. голяма част от това, което е направила. През цялото време обаче тя демонстрираше голям страх от загуба на идентичност, сякаш може

ше да се окаже, че тя е така устроена и че всичко това е игра на въз

растен или преструване, че се осъществява прогрес заради аналити

ка и в посоката, формулирана от него.

Денят беше горещ, пациентката беше уморена и се облегна на

стола и заспа. Беше облечена с рокля, която успяла да направи под

ходяща както за работа, така и за посещенията си при мен. Спа в

продължение на около десет минути. Когато се събуди, продължи

със съмненията си относно валидността на действително направено

то вкъщи, което дори харесала. Важното последствие от заспиване

то беше, че тя го чувстваше като провал, защото не си спомняше сънищата. Сякаш беше заспала, за да сънува сън за анализата. По

чувства облекчение, когато и посочих, че е заспала, защото и се е

J Следователно това може да се разглежда през призмата на подчинението и организацията на фалшив Аз (срв. Winnicott, 1960а).


спяло. Казах, че сънуването е просто нещо, което се случва, когато

човек спи. Сега пациентката помисли, че заспиването е било за ней

но добро. Искаше да заспи и когато се събуди, се почувства много

по-реална и по някакъв начин липсата на спомен за някой сън вече

нямаше значение. Тя говори за това как, когато очите ти не са на

фокус, знаеш, че нещата са там, но не ги виждаш съвсем ясно и че разумът и е същият. Той не е на фокус. Коментирах: "Но в сънува

нето, което съпътства спането, разумът не е на фокус, защото не се

фокусира върху нищо друго освен върху натъкването на такъв cъ~;

който може да се възпроизведе в будния живот и да се разкаже.

Имах предвид думата "безформеност" от последната сесия и я прилагах към обобщената съновна дейност, противопоставена на съну

ването'. В останалата част от сесията се случиха много неща, защото

. пациентката се почувства реална и работеше по проблема си с мен -нейния психоаналитик. Тя даде много добър пример за огромното

количество неща, които изведнъж се случват в типа фантазиране,

който парализира действието. Приех това като подаден от нея ключ

към разбирането на съня. Във фантазията ставаше дума за някакви

хора, които идват и завземат апартамента и. Това е всичко. Сънят,

че някакви хора идват и завземат апартамента И, щеше да се отнася

до откриването на нови възможности в собствената и личност, а

също и до радостта от идеlj.Тификациите с други хора, включително

родителите И. Това е противоположността на чувството, че GИ моде.

лиран, и и осигурява начин за идентификация без загуба на иде~

тичност. За да подкрепя моята интерпретацията, намерих език, кои

то беше подходящ, защото знаех големия интерес на пациентката

към поезията. Казах, че фантазирането е било по определена тема и

е задънена улица. То няма поетична стойност. Съответният сън

обаче съдържа в себе си поезия, т. е. има многопластов смисъл,

свързан с миналото, настоящето и бъдещето, с вътрешното и външ

ното и винаги по същество със самата нея. Тъкмо тази поезия на

съня липсва в нейното фантазиране и затова ми е невъзможно да

дам смислени интерпретации на фантазирането. Дори не се опитвам

да използвам материала от фантазирането, който децата могат да

осигурят в неограничено количество през латентния период.

Пациентката направи преглед на свършената от нас работа с

по-дълбоко разбиране и приемане, чувствайки най-вече символизма

в съня, който липсваше в ограничената област на фантазирането.

1 В тези две крайности човек би очаквал различни електроенцефалограми в зависимост от доминиращото във всяка фаза.


След това тя направи няколко отклонения към творческо планиране на бъдещето, обещаващи, изглежда, бъдещо щастие, различно от фиксираността "тук и сега" на всяко удовлетворение, което може да присъства във фантазирането. През цялото време трябваше да съм изключително внимателен, и аз и го посочих, за да не изг

леждам доволен от нея заради всичко, което е направила, и заради

голямата промяна, настъпила в нея. Така тя лесно можеше да почув

ства, че се е приспособила и е била моделирана от мен, а това щеше да се следва от краен протест, връщане към фиксираността на фан

тазията, реденето на пасианси и другите рутинни действия.

След това и хрумна нещо и тя каза: "За какво ставаше дума I последния път?" (Характерно за тази пациентка е, че тя не си спом

ня предишната сесия, въпреки че често е видимо повлияна от нея,

както е в този случай.) Думата "безформеност" беше на езика ми и от нея тя се върна на цялата предишна сесия, на идеята за плата, преди да бъде разрязан, и на чувството, че никой не е' признал потребността и да започне от безформеността. Тя повтори, че е уморена, и аз посочих, че това е нещо, а не нищо. В известен смисъл то

означава, че упражняваш контрол: "Уморена съм, ще спя." Имала

същото чувство в колата си. Била уморена, но не заспала, защото

шофирала. Тук обаче можеше да заспи. Внезапно видя възможност за психично здраве и откри, че това я оставя без дъх. Използва ду_

мите: "Аз бих могла да отговарям за себе си. Да упражнявам контрол, да използвам въображението си благоразумно."

В тази дълга сесия имаше още нещо за вършене. Тя повдигна въпроса за реденето на пасианси, което тя наричаше тресавище, и

ме помоли да и помогна да го разбере. Използвайки свършената съвместно работа, можех да кажа, че пасиансът е форма на фантазиране, задънена улица, която не мога да използвам. От друга страна,

ако тя ми разказва сън: "Сънувах, че редя пасианс", мога да го из

ползвам и наистина да предложа тълкуване. Бих могъл да кажа:

"Вие се борите с Бога или съдбата, понякога губите и друг път печелите, като целта е да контролирате участта на четири кралски се

мейства." Тя успя да продължи без моя помощ и коментарът и след това беше: "С часове редях пасианси в празната си стая, а и тя наистина е празна, защото, докато редя пасианси, не съществувам.·" Тук отново тя сподели: "Е, бих могла да се заинтересувам от себе си."

Накрая не и се искаше да си тръгва, но не както при предишен скорошен случай заради тъгата, че напуска единствения човек, с когото може да обсъжда нещата, а този път главно защото, прибирайки се вкъщи, можеше да открие, че е по-малко болна, т. е. по-

4.

50 д. У. Уииикьт ИГРА И РЕАЛНОСТ

малко ригидно фиксирана в защитна организация. Сега, вместо да може да предвиди всичко, което ще се случи, тя вече не е в състоя

ние да каже дали ще си отиде у дома и ще направи нещо, което иска,

или реденето на пасианси ще я обсеби. Беше ясно, че изпитваше

носталгия по сигурността на болестния модел и голяма тревожност

спрямо несигурността,

избираш.

която върви ръка за ръка със свободата да

в края на тази сесия ми се струваше, че би могло да се твърди,

че работата в предишната сесия е имала дълбок ефект. От дpyг~ страна бях прекалено наясно с огромната опасност да стана самоу верен ~ дори доволен. Неутралността на психоаналитика е необходима тук повече, отколкото във всеки друг момент от лечението. В този тип работа знаем, че винаги започваме отначало и колкото по

малко очакваме, толкова по-добре.

з.

Игра:

теоретично изложение

в тази глава се опитвам да изследвам една идея, която ми беше натрапена от моята работа и от етапа на развитие, на който се намирам сега и който придава на труда ми определен нюанс. Излишно е да казвам, че работата ми, която е главно психоанализа, включва и психотерапия, а за целите на тази глава не е необходимо да правя

ясно разграничение между употребите на тези два термина.

Когато започнах да излагам тезата си, открих, че както често става, тя е много проста и не са нужни кой знае колко думи, за да се

изчерпи темата. Псuxотераnuята се осъществява в припокриването между две области на игра: на пациента и на аналитика. Псuxотераnuята се отнася до двама души, които играят заедно. Естественото следствие от това е, че там, където играта е невъзможна, работата на терапевта е насочена към изваждането на пациента от състояние на неспособност да играе и въвеждане

то му в състояние на способност за игра.

Въпреки че не се опитвам да правя преглед на литературата, искам да отдам дължимото на работата на Милнър (Milner, 1952, i957, 1969), писала блестящо върху символообразуването. Същевременно няма да позволя нейното задълбочено и всеобхватно изследване да ми попречи да обърна внимание на въпроса за играта със свои думи. Тя (Milner, 1952) свързва детската игра с концентрацията при възрастните:

"Когато започнах да разбирам ... че е възможно тази употреба на "мен" да е не само защитна регресия, но и крайно необходима повтаряща се фаза в творческото отношение към света ... "

Милнър говори за "предлогичното сливане на субект u обект". Аз се опитвам да разгранича това сливане от сливането или отделя-

52 Д. У. Уиннкът ИГРА И РЕАЛНОСТ

нето на субективния обект и обективно възприемания обект!. Вярвам, че това, което се опитвам да направя, е вътрешноприсъщо на приноса на Милнър. Ето още едно от нейните твърдения:

"Моментите, когато истинският поеr във всеки един от нас е създал външния свят за нас, откривайки познатото в непознатото, са вероятно забравени от повечето хора. В противен случай те се пазят на някое тайно място в паметта, защото твърде много приличат на посещения на богове, за да бъдат смесени с всекидневното мислене" (Milner, 1957).

Игра и мастурбация

Има нещо, което искам да разчистя от пътя. В психоаналитичните трудове и дискусии темата за играта е била прекалено тясно свързвана с мастурбацията и различните чувствени преживявания. Вярно е, че когато сме изправени пред мастурбация, винаги мислим: "Каква е фантазията?" Вярно е също така, че когато наблюдаваме игра, сме склонни да се питаме каква е физическата възбуда, свързана с вида игра, която наблюдаваме. Играенето обаче трябва да 9е изучава като самостоятелеtl проблем, допълващ концепцията за сублимация на инстинкта.

Възможно е да сме пропуснали нещо, свързвайки в съзнанието си толкова тясно тези две явления (игра и мастурбация). Опитах се да посоча, че когато детето играе, елементът на мастурбация по същество липсва, или с други думи, когато детето играе, ако физическата възбуда или ангажираността на инстинкта станат явни, играта спира или във всеки случай се разваля (Wiппicоtt, 1968а). Както Крис (Kris, 1951), така и Спиц (Spitz, 1969) разширяват понятието автоеротизъм, за да обхване данните от подобен вид (срв. също и Khan, 1964).

Стремя се към създаване на нова формулировка за играта и тя е от интерес за мен, когато ми се струва, че в психоаналитичната литература долавям липса на полезна формулировка за играта. Анализата на децата във всяка школа се гради около играта и би било доста странно, ако oTKpl!eM, че за да получим добра формулировка на играта, трябва да се обърнем към писалите по темата, които не са аналитици (например Lowenfeld, 1935).

I За по-нататъшна дискусия читателят може да се консултира със статиите ми "Ego Integration in Child Development" ~Winnico~t. ~.962~ и. "Communicating and Not Communicating leading to а Study of Сеrtаш OppoSltes (WШn1соtt. I 963а).

Игра: теоретично изложение 53

Човек естествено се обръща към работата на Мелани Клайн (Klein, 1932), но според мен, доколкото се занимава с играта в трудовете си, Клайн се интересува почти изцяло от използването и. Терапевтът иска да общува с детето и знае, че то обикновено не владее езика така, че да е в състояние да предаде безкрайните тън

кости, които могат да се открият в играта от онези, които търсят.

Това не е критика на Мелани Клайн или на другите, описали използването на детската игра в психоанализата на децата. То е просто

коментар на възможността в цялата теория за личността психо ана

литикът да е бил прекалено зает с използването на съдържанието на играта, за да наблюдава играещото дете и да пише за играта, взета сама по себе си. Очевидно е, че аз правя важно разграничение между значенията на съществителното "игра" и отглаголното съществително "играене".

Казаното от мен за играенето на децата всъщност се отнася и до възрастните, само че материята е по-трудна за описване, когато ма

териалът на пациента се появява главно чрез вербална комуникация.

Тезата ми е, че трябва да очакваме да открием, че играенето е също толкова видимо в анализите на възрастни, колкото и в работата ни с

деца. То се проявява например в избора на думи, в интонацията на гласа и особено в чувството за хумор.

Преходни явления

За мен значението на играенето придоби ново оцветяване, откакто се заех с темата за преходните явления, проследявайки всички

техни фини прояви още от ранната употреба на преходен обект или техника до крайните етапи на човешката способност за натрупване на културен опит.

Мисля, че тук е мястото да обърна внимание на щедростта, проявена в психоаналитичните кръгове и в общия психиатричен

свят по отношение на моето описание на преходните обекти. Инте

ресува ме фактът, че тази идея е подхваната точно в сферата на грижите за децата, и понякога чувствам, че съм получил повече от

дължимите ми награди в тази област. Наречените от мен преходни

явления са универсални и беше просто въпрос на привличане на

вниманието към тях и техния потенциал за използването им в изг

раждането на теория. Както открих, Улф (Wulff, 1946) вече беше писал за предметите-фетиши, използвани от бебетата или децата, и знам, че в психотерапевтичната клиника на Ана Фройд тези предме

ти са били наблюдавани при малки деца. Чувал съм Ана Фройд да

54 д. У. Уииикът ИГРА И РЕАЛНОСТ

говори за употребата на талисман - един тясно свързан феномен (срв. А. Freud, 1965). Разбира се, А. А. Милн направи безсмъртен Мечо Пух. Щулц и Артър Милър! (наред с други автори) са се ползвали от тези обекти, които аз специално имах предвид и назовах.

От щастливата съдба на понятието за преходните явления съм окуражен да мисля, че това, което се опитвам да кажа сега за играта,

също може да се приеме с готовност. Има нещо в играта, което още

не е намерило място в психоаналитичната литература.

В главата върху културния опит и неговата локализация (седма глава) конкретизирам идеята си за играта, като твърдя, че играенето

има време и място. То не е вътре в никакъв смисъл на думата (за съжаление е вярно, че думата "вътре" има твърде много и различни употреби в психоаналитичната литература). То не е и вън, т. е. не е част от отречения свят, от не-мен, от онова, което ЧQвекът е решил

да признае (независимо с какви трудности и дори болка) за истинс. КИ външно, намиращо се извън магическия контрол. За да контро-лира външното, човек трябва да прави нещо, а не просто да мисли или да желае, а правенето отнема време. Да играеш означава да

правиш.

Играта във времето и пространството

За да намеря място на играенето, аз постулирах наличието на

потенциално пространство между бебето и майката. То IllИРОКО варира съобразно жизнения опит на бебето в отношението му с майката или майчината фигура и аз противопоставям това потенциално

пространство (а) на вътрешния свят (който е свързан с психосоматичното партньорство) и (б) на действителната, или външната, реалност (която има свои измерения, подлежи на обективно изучаване, и която, колкото и силно да варира според състоянието на наблюдаващия, всъщност остава постоянна).

Сега мога да повторя това, което се опитвам да внуша. Искам да отклоня вниманието от последователността: психоанализа, психотерапия, игрови материал, играене, и да я подредя в обратния ред. е други думи, именно играта е унuверсшmа и това принадлежи на здравето: играенето подпомага растежа, а следователно и здравето, води до групови взаимоотношения, може да е форма на общуване в психотерапията и, накрая, психоанализата е била развита като висо-

I (MiIler, 1963): Тази история в края на краищата приключва със сантиментален край и следователно, както ми се струва, изоставя директната връзка с наблюдението на детството.

Иi!pа: теоретично изложение 55

коспециализирана форма на игра в служба на общуването със себе си и с другите.

Естественото нещо е играта, а високо изтънченото явление на ХХ в. е психоанализата. За психоаналитика е ценно непрекъснато да му се напомня не само за това, което дължи на Фройд, но и за онова,

което дължим на естественото и универсално нещо, наречено игра.

Едва ли е необходимо да илюстрираме нещо толкова очевидно като играенето, но въпреки това искам да дам два примера.

Едмънд на две и половина години

Майката дойде да се консултира с мен за себе си и доведе Едмънд. Той беше в кабинета ми, докато говорех с майка му. Поставих маса и малък стол между нас, които той можеше да използва, ако

иска. Изглеждаше сериозен, но не уплашен или депресиран. Попита: "Къде играчки?" Това беше всичко, което каза през целия час. Очевидно са му казали да очаква играчки и аз отговорих, че в другия

край на стаята под библиотеката има някакви.

Скоро той донесе пълн~. кошница с играчки. Играеше съзнателно, докато течеше консултацията на майка му с мене. Майката успя

да ми каже точния важен момент на две години и пет месеца, когато

Едмънд започнал да заеква, след което се отказал да говори, "защото заекването го плашеше". Докато участвахме в консултативната ситуация, посветена на самата нея и на детето, Едмънд постави ня

какви дребни части от влакче на масата, подреждаше ги, сглобяваше ги и ги свързваше. Беше само на·около 60 см от майка си. Скоро той се качи в скута и и за кратко започна да образува думи буква по буква като бебе. Тя отвърна естествено и адекватно. След това спонтанно слезе на земята и се зае отново да играе на масата. Всичко

това стана, докато двамата с майка му бяхме сериозно ангажирани в задълбочен разговор.

След около двайсет минути Едмънд започна да се оживява и отиде в другия край на стаята за свеж запас от играчки. От целия безпорядък извади кълбо върви. Майката (несъмнено засегната от избора му на връв, но несъзнаваща символизма му) о'tбеляза: "Когато е най-безсловесен, Едмънд най-много се държи за полата ми, имайки нужда от контакт с истинската ми гърда и с истинския ми скут." В началото на заекването той вече бил започнал да си казва когато му се ходи по нужда, но се върнал към изпускането заедн~ със заекването и това било последвано от изоставяне на речта. Около времето на консултацията беше започнал отново да сътрудничи.

"

56 Д. У. Уиннкът ИГРАН РЕАЛНОСТ

Според майката това било част от възстановяването след временно

влошаване.

Наблюдавайки играта на Едмънд, успях да поддържам общува-нето с майката.

Сега Едмънд направи балон в устата си, докато играеше с иг-рачките. Вниманието му беше погълнато от връвта. Майката направи коментара, че като бебе той отказвал всичко освен гърдата, докато пораснал и преминал направо към чаша. "Той не допуска заместители" - каза тя, имайки предвид, че той не би се хранил от бутилка и че отказът от заместители се превърнал в негова постоянна характерова черта. Дори баба му по майчина линия, която той обича, не се приема напълно, защото не е истинската майка. През целия му живот лично майка му го приготвяла за сън. Тя имала проблеми с гърдите, когато Едмънд се родил, а той се захващал с венците си за гърдата през първите дни и седмици вероятно като осигуровка срещу опитите на майката да се предпази, докато била в такова деликатно положение. На десет месеца му поникнал зъб и веднъж я ухапал, но без да пусне кръв.

,Не беше толкова лесно бебе като първото." Всичко това отне време и беше смесено с други неща, които

майката искаше да обсъди с мен. Едмънд изглеждаше зает с единия край на връвта, който беше увиснал от кълбото. Понякога правеше жест, с който сякаш "включваше" като електрически шнур свободния край на въжето в бедрото на майка си. Нямаше начин човек да не забележи, че макар да "не понася никакви заместители", той използваше връвта като символ на съюз с майката. Беше ясно, че връвта е едновременно символ на отделеността и на единството чрез

общуването. Жената ми каза, че той имал преходен обект, наречен "моето

одеяло": можел да използва всяко одеяло, което има сатенен кант като този на първото му одеяло от ранното му младенчество.

В този момент Едмънд съвсем естествено остави играчките, качи се на кушетката, пропълзя като животно към майка си и се сви в скута И. Стоя там около три минути. Тя реагира много естествено, без да преувеличава. След това той се изправи и се върна при играчките. Сега Едмънд постави връвта (която очевидно му хареса) на дъното на кошницата като легло и започна да прибира играчките, така че да имат хубаво, меко място, на което да легнат - нещо като люлка или кошче. След още едно притискане в майка си и връщане при играчките той беше готов да си върви, след като двамата с майка му си бяхме свършили работата.

И~Р,fl: теоретично изложение 57

В'1{грата си детето беше илюстрирало много от нещата, за кои

то rOBop61,IIe майката (макар че тя говореше и за себе си). Едмънд беше ни предал прилива' и отлива на вътрешното отдалечаване и

приближаване към зависимостта. Това обаче не беше психотерапия,

тъй като работех с майката. Онова, което направи Едмънд, беше

просто да изложи на показ идеите, изпълващи живота му, докато

двамата с майка му разговаряхме. Аз не интерпретирах нищо и

трябва да приема, че това дете е склонно да играе по същия начин 'и

без някой да вижда или да получава комуникацията, но в този слу

чай това би било комуникация с някаква част от себе си, с наблюда

ващото его. Така се случи, че аз бях там, отразявах като огледало

ставащото и по този начин му придавах качество на комуникация

(срв. Winnicott, 1967Ь)

Даяна на пет години

Подобно на случая с Едмънд, във втория случай трябваше па

, ралелно да проведа две консултации: едната с дистресирана майка, а другата - игрово взаимоотношение с дъщерята Даяна. Тя имаше

малък брат (вкъщи), който беше умствено изостанал и с вроден по

рок на сърцето. Майката дойде, за да обсъди влиянието на този брат върху нея и върху дъщеря и Даяна.

Контактът ми с майката продължи един час. Детето беше с нас

през цялото време и моята задача беше тристранна: да обърна цяло

то си внимание към майката заради нейните собствени потребности, да играя с детето и (за целите на тази статия) да запиша природата

на играта на Даяна.

В действителност самата Даяна пое нещата в свои ръце от са

'мото начало, защото, когато отворих вратата, за да влезе майката, се

представи нетърпеливо малко момиче, бутащо пред себе си плюшено мече. Аз не погледнах към него или към майка му, а се насочих

направо към мечето и казах: "Как се казва?" Тя отговори: "Просто

"т мече. ака между мене и Даяна бързо се разви силна връзка и тряб-

ваше да я поддържам, за да си свърша основната работа, а именно

да отговоря на потребностите на майката. Естествено, в кабинета Даяна през цялото време имаше нужда да чувства, че и обръщам внимание, но успях едновременно да отделя нужното внимание на

майката и да играя с Даяна.

Както при описването на случая на Едмънд, и тук ще предам

случилото се между мен и Даяна, изпускайки материала от консул

тацията с майката.

i S8 д. У. Уиникът ИГРА И PEAJ1Hfi/Cr

/ Когато тримата влязохме в кабинета и се- настанихме,/lЙайката

седна на кушетката, а Даяна - на малък стол до детската маса. Детето взе малкото си плюшено мече и го напъха в горния Ф джоб. Тя искаше да види колко дълбоко може да влезе мечето и проучи хастара на сакото ми. След 'това и станаха интересни различните джо

бове и начина, по който те не се свързват един с друг. Това ставаше, докато ние с майката говорехме сериозно за изоставащото дете на

две години и половина, а Даяна даде допълнителна информация: "Той има дупка в сърцето." Човек би казал, че тя надаваше едно ухо

към разговора, докато си играеше. Струваше ми се, че тя приемаше

физическия недъг на брат си, дължащ се на "дупка в сърцето" му, но беше неспособна да схване умствената му изостаналост.

В играта между мен и Даяна - игра без терапевтични елементи _ се чувствах свободен да бъда игрив. Децата играят по-лесно, когато другият е способен и свободен да бъде игрив. Внезапно долепих

1" ухо до плюшеното мече в джоба ми и казах: "Чух го да казва нещо.

Тя беше много заинтригувана. Продължих: "Мисля, че иска да си играе с някого", и и разказах за ваклото агънце, което щеше да на

мери, ако погледне в другия край на стаята в купчината играчки под

лавицата. Вероятно истинската ми цел беше да се отърва от мечето в джоба си. Даяна отиде и донесе агънцето, което беше значително по-голямо от мечето, и прие идеята ми за приятелство между тях. За известно време тя постави плюшеното мече и агънцето заедно на

кушетката близо до мястото, където седеше майката. Разбира се, аз продължавах интервюто с майката и се забелязваше, че Даяна запази интереса си към това, което говорехме, правейки това с част от себе си- част, която се идентифицира с възрастните и техните наг-

ласи.

В играта Даяна реши, че двете същества са нейни деца. Тя ги сложи под дрехите си, правейки се на бременна. След период на бременност обяви, че те ще се родят, но "няма да бъдат близнаци". Даде много ясно да се разбере, че първо ще се роди агънцето, а пос

ле мечеТо. След като "роди", сложи двете си новородени деца заед

но в легло, което импровизира на пода, и ги зави. Първоначално тя ги постави разделени в двата края, обяснявайки, че ако са заедно, ще

се сбият. Те можели да "се срещнат в средата на леглото под завив

ките и да се сбият". После тя ги сложи да спят мирно заедно в гор

ния край на импровизираното легло. След това отиде и донесе мно

го играчки в кошница и в няколко кутии. Даяна подреди играчките на пода около горния край на леглото и започна да си играе с тях.

Играта беше методична и в нея се откроиха няколко различни теми,

Игра: теоретично изложение S9

развиващи се отделно една от друга. Аз отново се намесих със собс

твена идея. Казах: "О, виж, ти слагаш на пода около главите на тези

бебета сънищата, които те сънуват, докато спят." Тази идея възбуди любопитството И, тя я поде и продължи да развива различни теми,

сякаш сънуваше сънищата на бебетата вместо тях. Всичко това ни

даваше на двамата с майка и времето, от което много се нуждаехме заради съвместната ни работа. В този момент майката плачеше и

беше много разстроена, а Даяна вдигна очи за малко, готова да се

разтревожи. Казах и: "Мама плаче, защото мисли за брат ти, който е

болен." Това и вдъхна увереност, тъй като беше прямо и фактологично, и тя каза "дупка в сърцето" и продължи да сънува сънищата на бебетата вместо тях.

И така, пред нас е Даяна, която не идва на консултация заради

себе си, няма особена нужда от помощ. Тя еи играе с мен и самосто

ятелно и в същото време е ангажирана в състоянието на майка си.

Разбирах, че майката е имала нужда да доведе Даяна, защото самата

тя била прекалено разтревожена от пряка конфронтация с мен зара

'ди дълбокия дистрес от болния си син. По-късно майката дойде при мен сама, без повече да има нужда детето да я разсейва.

Когато по-късно видях майката сама, успяхме да прегледаме случилото се, когато ги видях с Даяна, и тогава майката добави

важната подробност, че бащата използва ранното развитие на Даяна

и най-много я харесва в моментите, когато тя прилича на малък въз

растен човек. От материала може да се види напор към преждевре

менно его-развитие, идентификация с майката и участие в нейните

проблеми, породени от факта, че братът фактически е болен и анор

мален.

В ретроспекция според мен е възможно да се каже, че Даяна се

е подготвила, преди да дойде, макар че интервюто не беше уредено

заради нея. От думите на майката можех да разбера, че Даяна се е приготвила за контакта така, сякаш е знаела, че идва при психотера

певт. Преди да тръгнат, тя взела първото си плюшено мече, а съшо и

своя изоставен преходен обект. Тя не го донесе, но дойде подготве-

, на да организира едно донякъде регресивно преживяване в игровата си дейност. В същото време двамата с майката бяхме свидетели на

способността на Даяна да се идентифицира с майка си не само по

отношение на бременността, но и по отношение на поемането на

отговорност за грижите за брата.


Както и при Едмънд, тук играта беше вид самолечение. И в двата случая резултатът беше сравним с психотерапевтична сесия, в

която историята щеше да бъде прекъсвана от интерпретациите на терапевта. Психотерапевтът вероятно би се въздържал активно да

играе с Даяна, например когато казах, че мечето казва нещо и че

сънищата на децата на Даяна се разиграват на пода. Тази самоналожена дисциплина обаче можеше да елиминира част от творческия

аспект на игровото преживяване на Даяна. Избрах тези два примера просто защото бяха два последовател

ни случая в практиката ми, които дойдоха една сутрин, докато пи

шех доклада, станал основа на тази глава.

Теория на играта

Възможно е да се опише поредица от отношения, свързани с

процеса на развитие, и да се потърси и прецени къде е мястото на

играта.

А. Бебето и обектът са слети. Гледната точка на бебето за обекта е субективна и майката е ориентирана към осигуряването в действителност на онова, което бебето е готово да намери.

Б. Обектът се отрича, приема се отново и се възприема обек

тивно.

Този сложен процес зависи изключително много от наличието

на майка или майчина фигура, готова" да участва и да върне онова,

което е подадено.

Това означава, че майката (или част от нея) се движи "напредназад" между това да бъде онова, което бебето е способно да намери, и (обратното) да бъде себе си в очакване да бъде намерена.

Ако майката може да играе тази роля за известно време, без да допуска спънки (така да се каже), бебето има известно преживяване

на магически контрол, т. е. преживяване на това, което в описанието

на интрапсихичните процеси се нарича "всемогъщество" (срв. Winnicott, 1962).

В състоянието шi доверие, което възниква, когато майката може да прави това трудно нещо добре (и не се появява, когато тя е нес

пособна да го направи), бебето започва да се наслаждава на прежи

вявания, основани на "брака" между всемогъществото на интрапсихичните процеси и контрола му върху действителното. Доверието в майката тук създава междинно игрово пространство, откъдето про-

Игра: теоретично изложение 61

изхожда идеята за магия, тъй като бебето в известна степен наистина преживява всемогъщество. Всичко това е тясно свързано с рабо

тата на Ериксън върху формирането на идентичност (Erikson, 1956). Наричам това игро во пространство, защото играта започва в него. То е потенциално пространство между майката и бебето или съеди

няващо майката и бебето.

Играта е невероятно възбуждаща. Трябва да се разбере, тя е та

кава не предимно защото са включени инстинктите. Тънкостта при

играта винаги е, че тя е зависима от взаимодействието между лична

та психична реалност и преживяването за контрол над действителни

обекти. ТOIЩ е непредвидимостта на самата магия, която възниква в интимността, във взаимоотношение, за което е установено, че е на

деждно. За да бъде такова, взаимоотношението задължително е мо

тивирано от майчината любов, от нейната любов-омраза или от

обектните и отношения, а не от формирането на реакция. Когато пациентът не може да играе, терапевтът трябва да обърне внимание

на този най-главен симптом, преди да интерпретира фрагментите на поведението. .

В. Следващата фаза е да бъдеш сам в присъствието на други

го. Детето сега играе на базата на допускането, че човекът, който

обича, и следователно е надежден, е на разположение и продължава да е на разположение, щом детето си го припомни, след като го е

забравило. Човекът се възприема като отразяващ ставащото в игра

Tal•

Г. Детето сега се приготвя за следващата фаза: да позволи и да

се наслаждава на припокриването на две игрови области. Първона

чално, разбира се, майката е тази, която играе с бебето, но тя е мно

го внимателна да съответства на игровите дейности на бебето. Все

пак рано или късно тя въвежда свой начин на игра и открива, че бе

бетата се различават по способността си да харесват или да не ха

ресват въвеждането на чужди идеи.

Така се подготвя почвата за съвместната игра във взаимоотно

шението.

Когато ретроспективно погледна статиите, които бележат раз

витието на собственото ми мислене и разбиране, виждам, че сегаш

ният ми интерес към играта във взаимоотношението на доверие,

I Обсъждал съм по-сложните аспекти на тези преживявания в доклада си "The Capacity to Ье Alone" (Winnicott. 1958Ь).

62 Д. У. Уиникьт ИГРА И РЕАЛНОСТ

което може да се развие между бебето и майката, винаги е бил характерна черта на консултативната ми техника, както показва следващият пример от първата ми книга (Winnicott, 1931). Десет години по-късно аз щях да доразвия това в статията си "ТЬе Observation of Infants in Set Situation" ("Наблюдението над пеленачета в моделна ситуация"), (Winnicott, 1941).

Илюстративен случай

Едно момиче за пръв път попадна в болница на шест месеца със средно сериозен гастроентерит. Тя беше първо дете и майка и я кърмеше. Имала склонност към запек до шеостия си месец, но не и

след това.

На седем месеца тя беше доведена отново, защото започнала да лежи будна и да плаче. Повръщала след хранене и не харесвала кърменето. Трябвало да се дават добавки и отбиването приключи

след няколко седмици. На девет месеца тя получи припадък и продължи от време на

време да има припадъци, обикновено в пет часа сутринта, около половин час след събуждане. Гърчовете засягаха и двете страни и

траеха пет минути. На единадесет месеца припадъците бяха чести. Майката откри,

че може да предотврати отделни припадъци, като отвлече вниманието на детето. Един ден трябвало да прави това четири пъти. Детето станало нервно и подскачало при най-малкия звук. Получило припадък по време на сън. При някои от припадъците тя си прехапвал а

езика и се изпускала по малка нужда. На една година тя получаваше четири до пет припадъка на ден.

у станови се, че понякога след хранене сядала, свивала се и припадъкът започвал. Дали и сок от портокал и получила припадък. Сложили я да седне на земята и отново припадък. Една сутрин се събудила и веднага имала припадък, а след това заспала. Скоро се събудила отново и имала нов припадък. По това време припадъците започнали да се следват от желание за сън, но дори и в тази тежка фаза майката често можела да спре припадъка още в началото, като отвлече вниманието на детето. По това време записах:

"Когато я сложа на коленете си, тя плаче непрекъснато, но не показва враждебност. Докато плаче, дърпа небрежно вратовръзката ми. Подадена обратно на майка си, не демонстрира интерес към промяната и продължава да плаче -

Игра: теоретично изложение·

все по-жално и по-жално през цялото време, докато я об

личат и извеждат от сградата."

63

По това Bp~Me станах с~идетел на припадък, / който се отличаваше с тонични и клонични фази и се следваше от заспиване. Де

тето имаше четири до пет припадъка дневно и плачеше през целия

ден, въпреки че спеше през нощта.

Внимателните изследвания не показаха данни за соматична бо

лест. Според нуждите през деня се даваше бром ид.

При една консултация взех детето на колене и го наблюдавах.

Момиченцето направи лукав опит да ухапе кокалчето на пръста ми.

Три дни по-късно отново я взех на колене и зачаках да видя какво

ще направи. Тя три пъти ме ухапа по кокалчето толкова силно, че

почти разкъса кожата. След това си игра непрекъснато - хвърля

шпатули на земята в продължение на петнадесет минути. През ця

лото време плачеше, сякаш наистина е нещастна. Два дни по-късно

я подържах на коленете си за половин час. Предишните два дни бе

ше имала четири конвулсии. В началото плачеше както обикновено.

Отново ухапа много силно кокалчето ми, но този път без да показва

чувства на вина, и след това заигра играта на хапане и хвърляне на

шпатули и докато беше на коленете ми, успя да и се наслаждава. След малко започна да пипа палците си, така че и свалих обувките и

чо~апите. Резултатът, от това беше период на експериментиране,

които погълна целия и интерес. Тя сякаш за свое голямо задоволство откриваше и доказваше отново и отново, че докато шпатулите

могат да се слагат в устата, да се хвърлят надалеч и да се губят, пал

ците не могат да се откъснат.

Четири дни по-късно дойде майката и каза, че след последната

консултация бебето е "напълно различно дете". Тя не само нямала припадъци, но спяла добре ношем, била щастлива през деня и не

вземала бромид. Единадесет дни по-късно подобрението се задържа

без лекарство: нямаше припадъци от четиринадесет дни и майката

поиска да бъде изписана.

Посетих детето една година по-късно и открих, че от последна

та консултация не е проявявало никакви симптоми. Намерих едно

напълно здраво, щастливо, интелигентно и дружелюбно дете, което

обича играта и е свободно от обичайната тревожност.

I Подчертан чрез продължително напрежение (съкращение); например тоничен мускулен гърч. - Б. ред.

2 Ритмични движения на крайниците при конвулсивна епилепсия. - Б. ред.


Психотерапия

в областга на припокриване между играта на детето и тази на

другия човек има шанс да се внесе обогатяване отвън. Учителят це

ли обогатяването отвън. Обратно, терапевтът е най"загрижен за собствения процес на растеж на детето и за премахването на пречките в

развитието, които са излезли на повърхностга. Тъкмо психоанали

тичната теория е способствала за разбирането на тези пречки. Съ

щевременно 'би било проява на тесногръдие да се смята, че психоа

нализата е единственият начин терапевтично да се оползотвори иг

рата на детето.

Добре е винаги да се помни., че самата игра е терапия. Да се

осигури на децата възможност да играят, само по себе си е психоте

рапия, която има непосредствено и универсално приложение и

включва установяването на положителна социална нагласа към иг

раенето. Такава нагласа трябва да съд:ържа признанието, че играта

винаги може лесно да стане плашеща. Игрите и тяхната организация

трябва да се разглеждат като част от опит да се предотврати плашещият аспект на играенето. Когато децата играят, наоколо трябва да

присъстват отговорни хора, но това не означава, че възрастният

трябва да се намесва в играта на децата. Когато трябва да бъде във

лечен организатор на ръководна позиция, тогава внушението е, че

детето или децата са неспособни да играят в творческия смисъл на

онова, което имам предвид в това изложение.

Същностната черта на идеята ми е, че играта е преживяване -винаги творческо преживяване във времепространствения

континуум и основна форма на живеенето.

Рисковаността на играта се дължи на факта, че тя винаги се на

мира на теоретичната граница между субективното и обективно

възприеманото.

Моята цел тук е просто да припомня, че играта на децата съ'"

държа всичко в себе си, макар психотерапевтът да работи с матери

ала, със съдържанието на играенето. Естествено в уговорения час на

терапевтичната сесия се представя една по-точна констелация, ОТ

колкото в неограниченото по време преживяване на пода вкъU1И

(срв. Winnicott, 1941), но ще бъдем подпомогнати в разбирането на нашата работа, ако знаем, че основата на това, което правим, е игра- . та на пациента - творческо преживяване, отнемащо време и прост

ранство и с интензивна реалност за пациента.

Това наблюдение ни помага също така да разберем как може да се прави дълбинна психотерапия без интерпретативна работа. Добър

Игра: теоретично.изложение 65

пример за това е работата на Екслайн (Ахliпе, 1947) от ню Йорк. Нейният принос към психотерапията е от голямо значение. Особено ценя работата и, защото тя кореспондира на тезата ми за това, което

наричам "терапевтични консултации", т. е. че най-важният момент е когато детето изненадва себе си, а не моментът на умните интерп

ретации (Winnicott, 1971). Интерпретация извън зрелостга на материала е индоктриниране

и създава привидно подчинение (Winnicott, 1960а). Естествена последица от това е, че дадената извън сферата на припокриване на играта на пациента и на аналитика интерпретация предизвиква съп

ротива. Да се интерпретира, когато пациентът няма способност да играе, просто не е полезно или предизвиква объркване. Когато при

съства съвместна игра, интерпретацията, дадена според приетите

психоаналитични принципи, може да тласне терапевтичната работа напред. Тази игра трябва да е спонтанна, а не угодническа или по

корна, ако искаме да правим психотерапия.

Обобщение

(а) За да добием представа за играта, е полезно да мислим за

погълнатостта, която характеризира играенето на малкото дете.

Съдържанието няма значение. Това, което има значение, е състоя

нието, близко до отдръпването, сродно 'с концентрацията на по

големите деца и възрастните. Играещото дете населява област, която не може лесно да се изостави и не допуска лесно натрапване.

(б) Тази сфера на играта не е вътрешна психична реалност. Тя

е вън от индивида, но не е външният свят.

(в) В сферата на играта детето събира предмети или явления от

външната реалност и ги използва в служба на някакъв моД~л, извлечен от вътрешната или личната реалност. Без да халюцинира, то

изважда проба от потенциала на съня и живее с нея в избрана среда от фрагменти от външната реалност.

(г) В играта детето манипулира външните явления в служба на съня и натоварва избрани външни феномени с чувства и смисъл от

съня.

(д) от преходните явления директно се преминава към играта, а

oтraM - към споделената игра и към културния опит.

5.

г

66 Д. У. УиниК'Ьт ИГРА И РЕАЛНОСТ

(е) Играенето предполага доверие и принадлежи на потенциал

ното пространство между (както е било в началото) бебето и майчинската фигура, като бебето е в състояние на почти абсолютна зависимост и приема за даден"," адаптивната функция на майчинската

фигура.

(ж) Играенето включва тялото:

• заради боравенето с предмети,

• защото определени типове силен интерес се свързват с

определени аспекти на телесната възбуда.

(з) Телесната възбуда в ерогенните зони непрекъснато зцплашва

играенето и следователно заплашва детското чувство, че съществува

като човек. Инстинктите са основната заплаха както за играта, така

и за егото. При съблазняването някаква външна инстанция експлоа

тира детските инстинкти и помага за унищожаване на чувството му,

че съществува като автономно цяло, правейки играта невъзможна

(срв. Кhan, 1964).

(и) Играенето е същностно удовлетворяващо. Това е вярно дори когато води до висока степен на тревожност. Съществува степен на

тревожност, която е непоносима и разрушава играта.

(й) Доставящият удоволствие елемент в играта носи със себе си последствието, че инстинктивната възбуда не е прекалена, отвъд

определена точка тя трябва да доведе до:

• кулминация;

• провалена кулминация и чувство за психична обърканост и физически дискомфорт, които само времето мо

же да поправи;

• алтернативна кулминация (както при провокирането на родителска или социална реакция, гняв и т. н.).

Може да се каже, че играенето достига до своя точка на наси

щане, която се отнася до способността да се овладее преживяването.

(к) На играта са присъщи възбудата и рискът. Тази характерис

тика произхожда не от инстинктивната възбуда, а от рисковаността,

която принадлежи на взаимодействието в детската психика между

субективното (почти-халюцинация) и обективно възприеманото

(действителната, или споделената, реалност).

4. Игра:

творческата активност и търсенето на Аза

Сега ще обсъдя една важна черта на играенето, а именно, че в

играта и вероятно само там детето или възрастният са свободни да творят. Това съображение възниква у мен като развитие на концеп

цията за преходните явления и взема предвид трудната част от тео

рията за преходния обект, т. е. че е включен парадокс, който трябва да се приеме и да се толерира, а не да се разрешава.

По-нататъшен детайл на теорията, който е от значение тук, е

описан като свързан с местонахождението на иГраенето - тема, коя

то развих в трета, седма и осма глава. Важното в тази концепция е,

че докато вътрешната психична реалност има своя локализация в

ума, в корема, в главата или някъде в границите на· отделната лич

ност и т. нар. външна реалност се намира извън тези граници, игра

енето и културният опит могат да се локализират, ако човек използ

ва понятието за потенциално пространство между майката и бебето. Трябва да признаем, че в развитието на отделните хора третата област на потенциалното пространство между майката и бебето е изключително ценна според преживяванията на детето или възрастния,

които разглеждаме. Аз съм засегнал тези идеи отново в пета глава,

където обръщам внимание на факта, че описанието на емоционал

ното развитие на индивида не може да се направи изцяло от гледна

точка на индивида, но че в някои области - и тази е една от тях и

може би главната - поведението на обкръжението е част от собственото личностно развитие на човека и следователно трябва да се включи. Като психоаналитик смятам, че тези идеи влияят върху

дейността ми като аналитик, без според мен да променят придържа

нето ми към важните характеристики на психоанализата, които

преподаваме на студентите си и които осигуряват общия фактор в учението на психоанализата, така както според нас то трябва да се изведе от работата на Фройд.


Не се ВЪвличам съзнателно в сравнение на психотерапията и психоанализша или дори в някакъв опит да- дефинирам двата процеса по начин, който ще демонстрира ясна граница между тях; Струва ми се, че е валиден общият принцип, че nсuxоmераnuята се осъществява в областта на припокриване на две игрови сфери: на пациента и на терапевта. Ако терапевтът не може да играе, не е подходящ за работата. Ако пациентът не може да играе, трябва да се направи нещо, за да бъде Подпомогнат да стане способен на игра, след което може да започне психотерапията. Причината играенето да е толкова съществено е, че именно там пациентът твори.

Търсенето на Аза

в тази глава се занимавам с търсенето на Аза и с повторното излагане на факта, че са необходими определени условия, за да се постигне успех в това търсене. Те са свързани с това, което обикновено се нарича творчество. В играта и единствено там отделното дете или възрастен са способни да са креативни и да използват ця_ лостната си личност, а само чрез съзиданието човек открива себе си.

Тясно свързан с това е фактът, че само в играта е възможно общуване с изключение на директната комуникация, която принадлежи на психопатологията или на крайната незрялост.

. ,в клиничната работа е често цреживяване да срещнеш хора, които искат помощ, търсят Аза и се опитват да открият себе си в продуктите на творческите си преживявания. За да им помогнем

обаче, трябва да познаваме самото творчество. Сякаш гледаме бебе в ранните фази и после скачаме напред към детето, което взема из~ пражненията или някакво вещество с консистенцията на ~зпражненията и се опитва да направи нещо от него. Този тип творчество е валиден и добре разбран, но е необходимо самостоятелно изследва-. не на творчеството като характеристика на живота и цялостното' живеене. Намеквам, че търсенето на Аза през призмата на онова, което може да се направи от отпадъчни продукти, е осъдено да е. безкрайно и Същностно безуспешно.

В търсенето на Аза си човекът може да е произвел нещо ценно като изкуство, но е възможно успешният художник да е всеобщо аплодиран и въпреки това да не е )?Спял да открие Аза, който търси .

. Азът всъщност не може да се открие в произведенията на тялото или разума, независимо колко ценни са тези конструкти от гледна точка на красотата, умението и въздействието. Ако творецът (с как

вито и да е средства) търси Аза си, може да се каже, че по всяка ве-

! f

,

l

Игра: творческата активност ... 69

роятност той вече има някакъв неуспех в сферата на творческото

живеене. Завършената творба никога не лекува лежащата в основата

липса на чувство за Аз.

Преди да развия тази идея по-нататък, трябва да формулирам

втора тема, свързана с първата, но изискваща самостоятелно разг

леждане. Втората тема е, че човекът, на когото се опитваме да по

могнем, може да очаква да се почувства излекуван, когато обясним.

Възможно е той да каже: "Разбирам какво имате предвид. Аз съм

себе си, когато съм съзидателен, когато правя творчески жест, и сега

търсенето е приключило." На практика това не uзглежда като описание на случващото се. В този тип работа знаем, че дори правил

ното обяснение е неефективно. Човекът, на когото се опитваме да

помогнем, се нуждае от нов опит в специализирана среда. Този опит

е опит с непреднамерен характер: човек би казал нещо като работа

на празен ход на неинтегрираната личност. Споменах това като без

форменост в описанието на случая във втора глава.

Трябва да се вземат предвид надеждността или ненадеждността

на средата, в която действа индивидът. Изправени сме пред потреб

ност от диференциация между целенасочената дейност и алтернати

вата на нецеленасоченото съществуване. Това е свързано с форму

лировката на Балинт (Balint, 1968) за доброкачествената и злокачествената регресия (вж. също и КЬап, 1969).

Опитвам се да насоча към съществените елементи, които съз

дават възможност за релаксация. В термините на своБОДНИТе асоци

ации това означава, че на пациента на кушетката или на детето сред

играчките на пода трябва да се позволи да комуникират последова

телност от идеи, мисли, импулси, усещания, които са свързани само

по неврологичен или психологически начин, който вероятно не мо

же да бъде доловен. С други думи, там, където има цел, където има

тревожност, където има липса на доверие, базирана на потребността

от защита, психоаналитикът ще може да разпознае и да посочи

връзката (или няколкото връзки) между различните компоненти на

материала от свободните асоциации.

В релаксацията, която е следствие от доверието и приемането

на професионалната надеждност на терапевтичната среда (била тя

аналитична, психотерапевтична, на социалната работа, архитектур

на и т. н.), има място за идеята за несвързана поредица от мисли,

която аналитикът би трябвало да приеме като такива, без да допуска

наличието на значима свързваща нишка (срв. Мilпеr, 1957, особено приложението, с. 148-163).


Контрастът между тези две свързани условия вероятно може да

се илюстрира, ако помислим за пациент, който е способен да си по

чива след работа, но не е способен да постигне състоянието на по

чивка, от което може да произлезе творческият порив. Според

тази теория свободните асоциации, които разкриват кохерентна те

ма, вече са повлияни от тревожността и съгласуваността на идеите

е защитна организация. Вероятно трябва да се приеме, че има паци~ енти, които от време на време се нуждаят терапевтът да забележи

беЗСМИСIlицата, отнасяща се към душевното състояние на почиващия човек, без дори да се налага пациентът да я комуникира, т. е.

без необходимост пациентът да организира безсмислицата. Организираната безсмислица вече е защита, точно както организираният

хаос е отричане на хаоса. Терапевтът, който не може да приеме тази

комуникация, е включен в безплоден опит да открие някаква орга

низация в безсмислицата, в резултат на което пациентът изоставя

областт~ на безсмислицата заради безнадеждността при комуникирането и. Пропусната е възможност за почивка заради потребността

на терапевта да намери смисъл там, където го няма. Пациентът е бил

неспособен да почива заради провал в подкрепата от средата, който

е анулирал чувството на доверие. Без да си дава сметка, терапевтът

е изоставил професионалната си роля, като се е принизил до това да

бъде умен аналитик и да вижда ред в хаоса.

Възможно е тези неща да са отразени в двата типа сън, поняко

га означавани като REM (сън с бързи очни движения) и NREM (сън без бързи очни движения).

За да развия това, което имам предвид, се нуждая от последова

телността:

1. 2.

3.

релаксация в условията на доверие, основано на опита;

творческа, физическа и умствена дейност, проявена в играта;

сумирането на тези преживявания, формиращо основата на

чувството за Аза.

Сумирането, или наслагването, зависи от присъствието на оп

ределено обратно отразяване към индивида от доверен терапевт

(или приятел), който е. приел (индиректната) комуникация. В тези

високоспециализирани условия човекът може да се интегрира и да

съществува като единица, не като защита срещу тревожността, а

като израз на "Аз СЪМ, аз съм жив, аз съм себе си" (Winnicott, 1962). от тази позиция всичко е творческо.

'71 активност ...

илюстративен случай

Искам да използвам материал от картона на жена, която се лекува при мен и както се случи, идва веднъж седмично. Тя имала дълго лечение по пет пъти на седмица в продължение на шест години, преди да дойде при мен, но сметна, че има нужда от сесия с неограничено времетраене, а аз можех да и осигуря това само веднъж седмично. Скоро се установихме на варианта тричасова сесия, по-

I

късно съкратена до два часа. Ако мога да дам правилно описание на една сесия, читателят

ще забележи, че за дълги периоди се въздържам от интерпретации и често не издавам и звук. Тази строга дисциплина донесе дивиденти. Водех си бележки, защото това ми помага при пациент, когото виждам само веднъж седмично, и открих, че воденето на бележки не разстройва работата с тази пациентка. Освен това често облекчавам паметта си, записвайки си интерпретациите, от които всъщност се въздържам. Наградата ми от въздържането от интерпретации идва, когато пациентката сама даде тълкуването, вероятно час или два по-

късно. Моето описание е равнозначно на апел към всеки терапевт да

има предвид способността на пациента да играе, т. е. да бъде творчески в аналитичната работа. Креативността на пациента може твърде лесно да се откраД!lе от терапевт, който знае прекалено много. Разбира се, всъщност няма значение колко знае терапевтът, стига той да може да скрие това знание или да се въздържа от рекламира-

нето му. Нека се опитам да предам чувството за това какво е да се рабо-ти с тази пациентка. Трябва обаче да помоля читателя да прояви търпение, така както аз трябваше да съм търпелив, докато се зани-

мавах с този случай.

Пример за сесия

Първо, някои житейски подробности и уговорки от практически характер: за съня, който се разстройва, когато тя се разгорещи, за книгите за приспиване (една добра и една ужасяваща), че се чувства уморена, но ядосана, че е толкова неспокойна, че има сърцебиене, както и сега. После: някакви трудности с храната: "Искам да мога да ям, когато съм гладна." (Храната и книгите изглеждат някак си приравнени в съдържанието на това несвързано говорене.)

72 У. Уиникът ИГРА И РТ<:АI11Т,nГ'Т

"Когато се обадихте, надявам се, знаехте, че бях на върха" (в приповдигнато настроение).

Казах: "Да, предполагам, че знаех. " Описание на фаза на донякъде фалшиво подобрение. "Но аз знаех, че не съм права."

"Всичко изглежда толкова обнадеждаващо, докато не си дам сметка за него ... "

"Депресия и убийствени чувства, това съм аз. Също така съм аз и когато съм весела."

(Минава половин час. Пациентката седи на нисък стол, на пода или крачи насам-натам.)

Дълго и бавно описание на положителните и отрицателните страни на нейна разходка.

"Изглежда, не съм съвсем способна да БЪДА - не просто да гледам - екран - гледане през очила - изпълненото с въображение гледане не е там. Правилна ли е тази доктрина за бебето, което си представя гърдата? При предишното ми лечение някакъв самолет летеше над главата ми, когато се приБИрах у дома след една сесия. На следващия ден казах на аналитика, че внезапно си представих, че аз съм самолета и летя високо. След това той се разби на земята. Терапевтът рече: "Ето какво се случва с вас, когато се проектирате във вещи и това предизвиква вътрешна катастрофа. ,,1

"Трудно да си спомня - не знам дали това е вярно - всъщност не знам какво искам да кажа. Сякаш вътре има само бъркотия, просто катастрофа."

(Минали са 45 минути.)

Сега тя се зае да гледа през прозореца, до който стоеше, виждайки врабче, което кълве коричка, внезапно "отнасящо трошица към гнездото си - или някъде". След това: "О, внезапно се сетих за един сън."

I Няма никакъв начин да проверя точноcтrа на тази информация за интерпретацията на предишния аналитик.

активност .. . 73

Сънят

"Някаква ученичка продължаваше да носи картините, които е нарисувала. Как можех да и кажа, че те не показват напредък? Мислех си, че ако си позволя да бъда сама и посрещна моята депресия ... Най-добре е да престана да гледам тези врабчета - не мога да мис-

(Сега тя беше на пода, подпряла глава на възглавницата на стола.)

.' "Не знам ... и все пак вие виждате, че трябва да има някакво подобрение." (Дават се подробности от живота и като илюстрация.) Сякаш няма истинско МЕН. Ужасна книга за ранното юношество,

" " наречена Returne~ Empty ("Върнат празен"). Така се чувствам.

(Досега е изминал един час.)

. Продължи за нуждата от поезията - изрецитира едно стихотво-рение на Кристина Росети l : Passing Away (,,Умиране" ).

" С Животът ми приключва като язва в цветна пъпка. лед това .kЪM ~eH: "Вие ми rTHexTe моя Бог!" , (Дълга пауза.~

"Просто бълвам пред вас всичко, което ми идва на ум. Не знам за какво говоря. Не знам ... не знам ... "

(Дълга пауза.)

.' (Поглежда отново през прозореца. Следват пет минути пълно мълчание.)

б " "Просто да се носиш като о лаците.

(Вече е минал около час и половина.)

"Знаете, казах ви, че рисувах с пръсти по пода и много се уплаших. Не мога да се заема отново с рисуване с пръсти .. Живея в

. бъркотия. Какво да правя? Ако се принудя да чета или да рисувам,

I Кристина Росети ~ английска поетеса (1830-:-1894). - Б. пр.

74 У. Уиникът ИГРА И

това добре ли е? (Въздиша.) Не знам ... вижте, в известен СМИС'Qл не " ) харесвам мърсотията по ръцете си при рисуването с пръсти. I

(Главата отново е на възглавницата.)

"Не желая да идвам в тази стая."

(Тишина.)

"Не знам. Чувствам, че не съм от значение." Странни подробности от примери за маниера ми работа с нея,

намекващ, че тя не е от значение.

"Продължавам да мисля, че може би е имало само десет мину

ти, които са ми стрували колкото човешки живот." (Позоваване на първоначалната травма, която още не е конкретизирана, но през ця-

лото време се изследва.) . "Предполагам, че едно нараняване трябва да се повтаря често,

за да могат ефектите да си легнат да спят." Описание на гледището и за детство и на различна възраст: как

през цялото време се опитвала да се почувства значима, приспосо

бявайки се към онова, което мислела, че ~e очаква от нея. Подходящ цитат от поета Джерърд Манли Хопкинс .

(Дълга пауза.)

"Отчайващо е да се чувстваш без значение. Аз съм без значение ... няма Бог и аз съм без значение. Представете си, едно момиче ми изпрати картичка от ваканцията."

Тук аз казах: "Изглежда, вие сте имали значение за нея." Тя: "Може би." Аз: "Но вие не сте от значение за нея или за когото и да е друг." Тя: "Вижте, мисля, че трябва да открия дали съществува такъв

човек [за когото съм от значение], някой, който е важен за мен, който ще е способен да получава, да осъществява контакт с онова, което са видели очите ми и са чули ушите ми. Може да е по-добре да се откажа, не виждам ... не ... " (Хлипа на пода, превита над възглавницата на стола.)

I Джерърд Манли Хопкинс - английски поет (1844-1889). - Б. пр.

активност ... 75

Тук тя се взе в ръце с помощта на различни и характерни за нея· средства и коленичи.

"Вижте, днес все още не съм осъществила контакт с вас."

Изсумтях в потвърждение.

Бих направил наблюдението, че досега материалът беше от ти

па на моторното и сензорното играене от неорганизиран или

безформен вид (срв. с. 46 по-горе), от което се породи преживяването на безнадеждност и хлипането.

Тя продължи: "Сякаш двама други в друга стая се срещат за

пръв път. Любезен разговор, седнали на висок стол."

(Аз наистина седя на висок стол в сеанса на пациентката.)

"Мразя това. Повръща ми се. Но няма значение, защото това

съм само аз." По-нататъшни примери за моето поведение, показващи: това е

само тя, така че няма значение и т. н.

(Пауза с въздишки, показваща чувство на безнадеждност и безпо

лезност.)

Пристигане (т. е. след почти два часа.)

Сега настъпи клинична промяна. За пръв път в сесията пациен

тката сякаш беше в стаята с мен. Това беше допълнителна

сесия, която и бях предоставил, за да компенсирам това, че

трябваше да пропусне обичайното си време.

Тя каза, сякаш това беше първата и забележка към мен: "Радвам

се, че знаехте, че имам нужда от тази сесия." Материалът сега беше за специфични случаи на омраза и тя за

почна да търси цветни флумастери, които знаеше, че имам. След

това взе лист хартия и черния флумастер и направи некролог за

рождения сИ ден. Нарече го "Ден на смъртта".


Сега тя в голяма степен присъстваше с мен в стаята. Пропускам подробностите от една група наблюдения на действителното,

които напомняха за омраза.

(Пауза.)

Сега тя започна да прави преглед на сесията.

"Бедата е, че не мога да си спомня какво ви казах - или пък си

говорех сама?"

( Интерпретативна интервенция

Тук направих интерпретация: "Всички неща идват и си отиват. Това са беgчислените смърти, които сте преживели. Но ако има някой, който може да ви върне случилото се, детайлите, третирани по

,,] този начин, стават част от вас и не умират. 2

Тя посегна за малко мляко и попита дали може да го изпие . Отвърнах: "Изпийте го." Тя каза: "Казах ли ви ... ?" (Тук тя разказа за положителни чувс

тва и дейности, които сами по себе си бяха доказателство, че тя е

реална и живее в действителния свят.) "Чувствам, че съм осъщест

вила някакъв контакт с тези хора ... въпреки че нещо тук ... " (връща се към хлипането, превита над облегалката на стола). "Къде сте? Защо съм толкова самотна? .. Защо вече нямам значение?"

Тук се появяват съществени детски спомени, свързани с пода

ръците за рожден ден и тяхната значимост, и положителни и отри

цателни преживявания на рождените дни.

Изпускам доста неща, тъй като, за да ги направя разбираеми, ще трябва да привеждам нови фактологични данни, които не са

необходими за този пример. Всичко това водеше до неутрална

зона, в която тя присъства, но включена в дейност с неопреде

лен резултат.

I С други думи, чувството за Аза идва на базата на неинтегрирано състояние,

което обаче по дефиниция не е наблюдавано и запомнено от човека и се загубва, ако не се наблюдава и не се отраз'и огледално от някой, на когото се има доверие и който оправдава доверието и отговаря на зависимостта.' .

2 В тази анализа винаги присъстват чайник, газов котлон, кафе, чай и бисквити. '.

Игра: творческата активност ... 77

"Не чувствам, че съм ... Чувствам, че съм пропиляла тази сесия."

(Пауза.)

"Чувствам се така, сякаш дойдох, за да се срещна с някой, но той не се появи. "

На този етап установих, че правя връзки с оглед на нейното

забравяне какво е станало в предишния миг и на потребността и някой да отразява обратно детайлите, като действаше и факторът

време. Отразявах това, което тя казваше, избирайки да говоря първо

. през призмата на раждането и (заради рождения ден-деня на смъртта), а после - от гледна точка на моето поведение, на моето посочване по толкова много начини, че тя е без значение.

Пациентката продължи: "Знаете ли, понякога имам чувството, че .съм родена ... (прекъсване). Само ако това не се беше случило! Това ме връхлита - не е като депресията."

Казах и: "Ако изобщо не съществувахте, всичко щеше да е наред."

Тя: "Но това, което е толкова ужасно, е отреченото съществу

ване. Никога не е имало миг, в който да съм мислила: хубаво е да си

роден! Винаги е било: по-добре да не съм се раждала, но кой знае?

Може и да е било - не знам, - същността е: когато някой не е роден, нищо ли няма, или има някаква малка душа, която чака да скочи в

. 'тяло?"

Сега наблюдаваме промяна в отношението, посочваща началото на приемането на моето съществуване.

"Продължавам да ви спирам да говорите!"

,,' Казах: "Сега вие искате да говоря, но ви е страх, че мога да ка-

_а нещо хубаво."

Тя отвърна: "Беше ми в ума: "Не ме карайте да искам да Б'J:,ДА!"] Това е стих от стихотворение на Джерърд Манли Хопкинс."

I Действителният цитат от стихотворението "Carrion Comfort" ("Противна уте. ха") е:

" Не, няма ... ... изтощен да ljЛача не мога повече. Аз мога; Мога нещо - надявам се, чакам да съмне и не избирам да не съм."


Сега поговорихме за поезия, как тя намирала голям смисъл в

стихотворения, които знае наизуст, и как тя е живяла от стихотво

рение до стихотворение (подобно на заклетите пушачи, които палят

цигара от цигара), но без да разбира или да чувства значението им,

така както сега го. прави по отношение на това стихотворение. (Цитатите и винаги са уместни и обикновено тя не съзнава значението

им.) Аз споменах тук за Бога като Аз СЪМ - полезна идея, когато

човекът не може да понесе да БЪДЕ.

Тя отбеляза: "Хората използват Бог като психоаналитик - ня

кой, който е тук, докато играеш." Отвърнах: "За когото вие сте от значение", а тя рече: "Не мога

да кажа това, защото не съм сигурна." Продължих: "Развалих ли нещата, когато казах това?" (Боях се,

че съм оплескал една много добра сесия.) Но тя отговори: "Не! Различно е, когато го казвате вие, защото

ако аз имам значение за вас ... Искам да направя нещо, за да ВИ.угоДЯ .•• вижте, това е адът на религиозното възпитание. По дяволите

добрите момичета!" Като себенаблюдение тя сподели: "Това предполага, че нямам

желание да се оправя."

Ето пример на интерпретация, направена от пациентката, която

можеше да и бъде открадната, ако аз я бях направил по-рано в

сесията.

Посочих, че сегашният вариант на добро за нея е да бъде добре, т. е. да приключи анализата и т. н.

Сега най-накрая можех да вмъкна съня - че рисунките на мо

мичето не стават по-добри - това негативно сега е позитивно.

Твърдението, че пациентката не е добре, е вярно. Недобре означава недобра: това, че изглеждаше по-добре, беше лъжа, защото целият и живот е бил лъжа, тъй като тя се е опитвала да бъде добра в смисъла

. на съответстваща на семейния морален кодекс. Тя каза: "Да, използвам очите, ушите, ръцете си като инстру

менти. Аз никога не СЪМ сто процента. Ако оставя ръцете си да ша

рят, може да намеря едно мен - да се свържа с едно мен ... но не мога. Ще трябва да шаря с ръце с часове. Не мога да си позволя да

продължа."

Игра: творческата активност ..• 79

Обсъдихме начина, по който да си говориш сам не оТразява об

ратно, освен ако не е остатък от такова говорене, което е било отра

зено от някой друг.

Тя каза: "Опитвах се да ви покажа себе си, когато съм сама

(първите два часа от сесията). Така правя, когато съм сама, макар и

без думи, защото не си позволявам да започна да си говоря сама"

(това би било лудост).

Тя продължи да разказва, че използва много огледала в стаята

си, въвличайки чрез тях Аза си в търсене на някой, който да отразя

ва. (Макар че бях там, тя ми показваше, че никой не я отразява.)

Затова сега отбелязах: "Вие бяхте тази, която търсеше."1

Съмнявам се в тази интерпретация, понеже намирисва на успо

кояване, макар това да· не беше нейната цел. Имах предвид, че

тя съществува по-скоро в търсенето, отколкото в откриването

или в това да бъде открита.

Тя каза: "Бих искала да престана да търся и просто да БЪДА. Да,

търсенето е доказателство, че съществува Аз." . Сега най-сетне можех да отново да засегна изказването И, че е

самолет, който се разбил. Като самолет тя можеще да БЪДЕ, но след

ва самоубийство. Тя лесно прие това и добави: "Но аз бих предпочела да бъда и да се разбия, отколкото никога да не БЪДА." .

Малко след това тя можеше да си тръгне. Целта на сесията бе

ше постигната. Забележете, че в петдесетминутна сесия не би

могла да се свърши никаква ефективна работа. Ние имахме на

разположение три часа за пропиляване и за оползотворяване.

Ако можех да представя С.l\едващата сесия, щяхте да установи-

те, че ни трябваха два часа, за да достигнем отново до мястото, до

което стигнахме през този ден (и което тя беше забравила). Тогава

пациентката използва един израз, имащ стойност в обобщението на

това, което се опитвам да внуша. Тя зададе въпрос и аз отвърнах, че

отговорът на въпроса може да ни доведе до дълго и интересно об-

о съждане, но мене ме интересува тъкмо въпросът. Казах: "Ваша бе

ше идеята да го зададете. " След това тя изрече думите, от които се нуждаех, за да изразя

какво имам предвид. Бавно и с дълбоко чувство тя каза: "Да, разби-

I Понякога тя цитира: "Маргарет е тази, за която скърбиш" (от стихотворението на Хопкинс "Spring апd Fall" ("Пролет и есен").


рам. Човек може да постулира съществуването на МЕН от въпроса,

както и от търсенето." Сега тя беше направила същностната интерпретация, защото

въпросът възникна от онова, което може да се нарече единствено

нейно творчество - творчество, пред~тавляващо съединяване ~c

себе си след релаксация и противоположност на интеграцията.

Коментар

Търсенето може да дойде само от несвързаното, безформено функциониране или може би от рудиментарното играене сякаш в

неутрална зона. Единствено тук, в това неинтегрирано състояние на

личността, може да се появи онова, което ние наричаме творческо.

То се отразява и само ако се отрази, става част от организираната

отделна личност и в крайна сметка това накратко кара индивида да . бъде, да бъде намерен и в края на краищата му позволява да постулира съществуването на Аза.

Това ни дава насока за терапевтичната процедура: да осигурим възможност за безформено преживяване и за двигателни и сетивни

творчески импулси, които са материята на играенето. На базата на играта е изградено цялото преживелищно съществуване на човека. Вече не сме или интроверти, или екстраверти. Преживяваме живота в областта на преходните явления, във вълнуващото преплитане на

субективността и обективното наблюдение и в междинната сфера между вътрешната реалност на индивида и споделената реалност на

външния за хората свят.

5. Творчеството и неговият произход:

идеята за творчеството

. Надявам. се, че читателят ще приеме някакъв общ смисъл на

. ... творчество" и няма дc=i позволи думата да се сведе до успешната (ЩИ аплодираната творба, а ще запази значението И, което се отнася до окраската на цялостната нагласа към външната реалност.

Тъкмо творческата аперцепция повече от всичко друго кара чо

векът да чувства, че животът си струва да се живее. Противопоста

.·вено на това е отношението на подчинение към външната реалност, като светът и неговите елементи се признават само като нещо, на

което трябва да съответстваш, или което изисква адаптация. Подчи~,цението носи със себе си чувство на безплодност за човека и се

(:.Dързва с идеята, че нищо няма значение и животът не си струва да

.. ре живее. По мъчителен начин много хора са преживели достатъчно живот, за да признаят, че през повечето време живеят

. нетворчески, сякаш уловени в креативността на някой друг или на

. машина. Вторият начин на живеене в света се признава за болест от пси

гледна точка 1. По един или друг начин теорията ни ,в!(:лк>чв:а убеждението, че творческото живеене е здраво състояние, а ::Ш)ДtlИllеflИе:то е нездрава основа на живота. Няма съмнение, че об

, нагласа на нашето общество и философската атмосфера на

~похата, в която по случайност живеем, допринасят за това гледище

гледището, което поддържаме тук и сега. На друго място и в друго

.l!peMe сигурно нямаше да поддържаме подобно виждане.

Тези две алтернативи: на творческия и на нетворческия живот, . могат рязко да се противопоставят. Моята теория щеше да бъде

... . I Обсъждал съм този въпрос подробно в статията си "CIassification: Is there а Psychoanalytic Contribution to Psychiatric Classification?" (1959-1964) и заинтересова

. ният читател може да проследи тази тема там.


много по-проста, ако можеше да се очаква, че едната или другата крайност ще бъде намерена във всеки случай или ситуация. Проблемът се замъглява заради променливостта на степента на обективност, на която разчитаме, когато говорим за външната реалност от гледна точка на индивида. В известна степен обективността е относително понятие, защото обективно възприеманото по дефиниция е

. 1 донякъде субективно схванато. .

Макар точно това да е изследователската област на тази книга, трябва да отбележим, че за много хора външната реалност до известна степен остава субективно явление. В крайния случай човекът халюцинира или в определени специфични моменти, или по .~ринцип. Съществуват всякакви изрази за това състояние ("отвеян , "отсъстващ", "лети в облаците", "фантазьор"), а на психиатричен език говорим за такива индивиди като за шизоидни. Знаем, че те могат да имат стойност като личности в общността, че може би са щастливи, но констатираме, че за тях и особено за живеещите с тях има определени неудобства. Възможно е те да виждат света субективно и лесно да стават жертва на налудности или докато са здраво стъпили на земята в повечето области,да възприемат налудна система в други сфери, или да не са здраво структурирани по отношение на психосоматичното партньорство и затова за тях се казва, че имат лоша координация. Понякога физически недъг като лошо зрение или слух участва в това положение на нещата и обърква картината, в която човекът не може ясно да разграничи халюцинаторното състояние и недъга, основан в крайна сметка на физически дефект. В крайния случай описваният човек е временен или постоянен пациент на психиатрична клиника ,и му е. сложен етикетът "шизофре-

" ник. За нас е важно, че клинично не откриваме ясно очертана гра-

ница между здравето и шизоидното / състояние или дори между здравето и напълно разгърнатата шизофрения. Макар че признаваме наследствения фактор в шизофренията и сме готови да видим приносите на физическите разстройства в отделните случаи, гяедаме с подозрение на всяка теория на шизофренията, която разделя изследваното лице от проблемите на всекидневния живот и от универсалните явления в индивидуалното развитие в дадена среда. Наистина виждаме жизненоважното значение на подкрепата от средата особено в самото начало на индивидуалния живот и по тази причина специално изследваме подпомагащото обкръжение от гледна точка на

I Вж. The Edge o/Objectivity (Gi1lespie, 1960) сред многото други трудове, които се занимават с творческия елемент в науката.

и неговият 83

природа и растеж дотолкова, доколкото зависимостта

някакъв смисъл (срв. Winnicott, 1963 Ь, 1965). Хората могат да водят удовлетворяващ ги живот и да вършат изключително ценна работа и пак да са шизоидни или шизоф

"" .•. _ ..... -- Възможно еда са болни от гледна точка на психиатрията

слабо чувство за реалност. За да уравновесим картината, да кажем, че има други, кОито са така твърдо закотвени в

'/"~"""'1l'''''''DU'' , възприеманата реалност, че са болни в обратната посока:

JlИпсва им контакт със субективния свят и с творческия подход към

факта. В тези трудни въпроси до известна степен сме подпомогнати от

1Jpипомнянето, че халюцинациите са явления от типа на съня, поя

, lИ!lи се в будния живот, и сами по себе си не са "по-болни" от съотфакт, че събитията от деня и спомените за действителни

1 преминават бариерата и навлизат в съня и неговото форми. В действителност, ако разгледаме описанията ни на шизоидлица, откриваме, че използваме думи, с които описваме малки

,те деца и бебетата, където наистина очакваме да открием явления,

,характеризиращи нашите шизоидни и шизофренни пациенти.

" ; Очертаните в тази глава проблеми се разглеждат в книгата в . 'tQчката на техния произход, т. е. в ранните етапи на индивидуалния " . и развитие. Всъщност аз се интересувам от изучаването на

пункт, в който бебето е "шизоидно", с тази разлика, че терне се използва поради незрелостта на бебе:го и особеното му

;,.:,,....,'п.· ... а . свързано с личностното развитие и ролята на средата.

Шизоидните лица са неудовлетворени от себе си в абсолютно

степен както екстравертите, които не могат да влязат в кон

със съня. Тези две групи идват при нас за психотерапия, защото

случай не искат да прекарат живота безвъзвратно откъсна

от фактите на живота, а в другия - защото се чувстват отчуждени съня. Те имат чувството, че нещо не е в ред, че в личността им

някаква дисоциация и биха искали да им се помогне да постиг

единение (Winnicott, 1960Ь) или състояние на И'нтеграция във и пространството, при която един Аз съдържа всичко, вмес

някакви дисо~иирани елементи да съществуват, подредени в раз

отделения или разхвърляни и оставени пръснати наоколо.

"р.,'.':&.' ___ I Макар това да е свойствено на хипотезата на Фройд за сънЬобразуването, то е :ойто често е бил пренебрегван (срв, Freud, 1900). Обсъдил съм типичен пример за това другаде (Winnicott, 1966) от гледна точ

на обсесивната невроза.

84 Д. У. Уиникът ИГРА И РЕАЛНQСТ

Както вече казах, за да разгледаме внимателно теорията, която

аналитиците използват в своята работа, за да установят къде е мяс

тото на творчеството, е необходимо да отделим идеята за творение

то от произведенията на изкуството. Вярно е, че творбата може да е картина, къща, градина, костюм, прическа, симфония или скулптура _ всичко, започвайки от приготвеното вкъщи ястие. Вероятно би било по-добре да се каже, че тези неща биха могли да са творби. Творчеството, което ме интересува тук, е универсално. То принадлежи на живота. Може да се предполага, че то е свързано с витал

ността на някои животни и на човешките същества, но не би трябвало да е толкова поразително важно при животните и~и при човеш

ките същества с ниски интелектуални възможности , колкото при хората с близка до средната, средната или високата интелигентност.

Творчеството, което изучаваме, се отнася към подхода на личността

към външната реалност. Ако приемем наличието на разумен мозъ

чен капацитет и достатъчна интелигентност, позволяващи на инди

вида да стане човек, живеещ и участващ в живота на общността, всичко ставащо е творческо с изключение на случаите, когато той е болен или е затруднен от актуални фактори от средата, които заду

шават творческите му процеси.

По отношение на втората от тези алтернативи вероятно е пог

решно да се мисли за творчеството като за нещо, което може напъл

но да се разруши. Когато обаче четем за лица, доминирани вкъщи,

прекарали живота си в концентрационни лагери иди преследвани

цял живот от жесток политически режим, първо имаме чувството,

че само малцина от тях остават креативни. Разбира се, те са страдащите (вж. Winnicott, 1968Ь). Първоначално изглежда, че сякаш

всички останали, които съществуват (а не живеят) в такива патологични общности, до такава степен са изоставили надеждата, че вече

не страдат и трябва да са загубили характеристиките, правещи ги

хора, така че вече не възприемат света творчески. Тези обстоятелства засягат негативите на цивилизацията. Това е вглеждане в разрушаването на творчеството у хората от факторите на средата, действащи по-късно в личния растеж (срв. Bettelheim, 1960).

Това, което се опитвам да направя тук, е да открия начин да

изучаваме загубата на творчески старт в живота или на началния творчески подход към вънщните явления. Занимава ме етиологията.

1 Трябва да се направи разграничение между първичен психичен дефект и клиничен дефект, който е вторичен за шизофренията от детството и аутизма.


крайния случай съществува относителен провал аЬ initio l в изго раждането на личната способност за творческо живеене.

Както вече посочих, човек трябва да допусне, че пълното униi,·uэ;о,каllаНlе на човешката способност за творчески живот е невъз

о • можно И че дори в най-крайния случай на подчинение и установявана фалшива личност някъде скрито съществува таен живот, който

удовлетворение, защото е творчески или оригинален за конк-

ne-ГJ.1СIТ() човешко същество. Неудовлетворителността му трябва да

мери чрез неговата скритост и липсата на обогатяване през жиз

опит (Winnicott, 1968Ь). Нека кажем, че в тежкия случай всичко реално, значимо, лично,

или оригинално е скрито и не дава знак за съществуване

... то си. На човека в такъв екстремален случай му е безразлично дали

. жив или мъртъв. Самоубийството е маловажно, когато такова пона нещата е изключително добре организирано у индивида

дори самият той не осъзнава какво би могло да бъде или какво е

загубено или липсва (Winnicott, 1968а). Следователно творческият импулс е нещо, което може да се

........ rT'p'\lrт'" само по себе си, нещо несъмнено необходимо, за да съз

творецът произведение на изкуството, но и даденост, която

црисъства, когато някой (бебе, дете, юноша, възрастен, старец или . ) гледа по здрав начин или прави нещо преднамерено, нап-

цапаница с изпражнения или удължаване на плача, за да се

~ .... ~ .... "" .. на музикалния звук. Творчеството присъства в еднаква стев живота ден за ден на умствено изоставащото дете, което се

на дишането, и във вдъхновението на архитекта, внезапно

tзьир,ащ какво иска да създаде и мислещ през призмата на матери

който наистина може да се използва, така че творческият му

да получи плът и кръв и да стане достояние на света.

Там, където се е опитвала да се занимава с предмета на твор

психоанализата до голяма степен е губила от погледа си

~J.1{1IRJ.1:~T::I тема. Аналитичният автор вероятно е взел някоя изклюличност от сферата на изкуствата и се е опитал да прави

rо()и'lIНИ и третични наблюдения, пренебрегвайки всичко, което би

да се нарече първично. Възможно е да се вземе Леонардо да

и да се направят много важни и интересни коментари върху

между неговото дело и определени събития,

в най-ранното му детство. Много може да се направи от

на темите в неговите произведения с хомосексуалната

склонност. Тези и други обстоятелства в изучаването на велики

1 or латински: отначало. - Б. пр.


мъже и жени обаче подминават темата, която е в центъра на идеята

за творчеството. Такива изследвания на велики мъже неизменно са склонни да дразнят художниците и хората на изкуството по прин

цип. Възможно е проучванията, които се изкушаваме да правим, да са дразнещи, защото създават впечатлението, че стигат някъде, че

сякаш скоро ще могат да обяснят защо този мъж е бил велик и тази жена е постигнала много, но посоката на изследване е погрешна.

Основната тема - за творческия импулс - се заобикаля. Между наблюдателя и творчеството на художника стои творбата.

Разбира се, истината е, че никой никога няма да успее да обясни творческия импулс, а вероятно и никой няма да поиска да го направи, но връзката между творческия живот и самото живеене

може да се направи, при това ползотворно, и е възможно да се изс

ледват причините, поради които творческият живот може да се за

губи и чувството на човека, че животът е истински или смислен, да

изчезне.

Човек би. предположил, че преди определена епоха, да речем

преди едно хилядолетие, само малцина са живеели творчески (срв. Foucault, 1966). За да се обясни това, би трябвало да се каже, че преди определена дата вероятно е имало едва неколцина изключи

телни мъжs: и жени, които са постигнали единство в личното си раз

витие. Преди определена дата стотиците милиони човешки същества по света много вероятно никога не са откривали или със сигурност скоро са загубвали в края на младенчеството или детството чувство си, че са индивиди. Тази тема е донякъде засегната в Moses аnd Monotheism ("Мойсей и монотеизмът") (Freud, 1939) от Фройд и е спомената в бележка под линия, която според мен е много важен детайл в неговите трудове: "Брестед го нарича "първия индивид в човешката история". Не можем лесно да се идентифицираме с мъжете и жените от ранните епохи, които в такава степен са се отъждествявали с общността, с природата и с необяснимите явления като изгрева и залеза, гръмотевиците и земетресенията. Била е необходима науката, преди мъжете и жените да могат да станат интегрира

ни във времето и пространството единици, които могат да живеят

творчески и да съществуват като индивиди. Въпросът за монотеизма принадлежи на достигането до този етап в човешкото психично

функциониране. По-нататъшен принос към въпроса за творчеството прави Ме-

лани Клайн (Кlein, 1957). Той е резултат от признанието на Клайн на агресивните импулси и деструктивната фантазия, водещи началото си от най-ранните етапи от живота на отделното бебе. Клайн

Творчеcmвото и неговият произход 87

по~ема идеята за деструктивността на бебето и уместно я подчерта

ва, като в същото време превръща в нов и жизненоважен проблем

,··идеята за сливането на еротичните и деструктивните импулси като

· npизнак на здраве. Твърдението на Клайн включва концепцията за възстановяването и овъзмездяването. Според мен обаче важното

дело на Клайн не стига до въпроса за самото творчество и следова

телно лесно би могло да причини по-нататъшно замъгляване на ос

новния проблем. Същевременно обаче нейните изследвания върху

Централното място на чувството за вина са много нужни. Зад тях

· стои основното понятие на Фройд за амбивалентността като аспект на индивидуалната зрялост.

На здравето може да се гледа през призмата на сливането (еро

тични и деструктивни нагони) и това прави по-спешно отвсякога

•. изследването на произхода на агресията и деструктивната фантазия. от дълги години в психоаналитичната метапсихология агресията,

изглежда, е обяснявана въз основа на гнева.

Издигам идеята, че и Фройд, и Клайн са прескочили пречка в

•. ' този пункт и са се спасили в идеята 'За наследствеността. Понятието . ;,нагон към смъртта" може да се опише като повторно утвърждаване ; .... .Аа принципа за първородния грях. Аз се опитвам да развия темата,

.. \ която както ФроЙд, така и Клайн избягват, и така развих пълните от зависимостта, а оттук и от фактора обкръжение

(Winnicott, 1960b). Ако зависимостта наистина е зависимост, тогава биографията на отделното бебе не може да се напише само от глед

на точка на бебето. Тя трябва да включва и предоставеното от сре-' дата, която или задоволява потребностите на зависимостта, или не

успява -да го направи (Winnicott, 1945, 1948, 1952). . · " Надеждата е, че психоаналитиците ще успеят да използват тео

рията за преходните явления, за да опишат начина, по който доста

rьчно добрата среда в най-ранните етапи прави възможно индиви

да се справи с огромния шок от загубата на всемогъществото1 • от мен "субективен обект" (Winnicott, 1962) постепенно

свързва с обективно възприеманите обекти, но това става само

когато достатъчно добрата среда, или "средно очакваната среда"

(Hartmann, 1939), даде възможност на бебето да бъде "лудо" по осоначин, допустим за бебетата. Тази лудост става истинска само

се появи по-късно в живота. В младенческия етап това е същата

,тема, която вече споменах, когато говорих за приемането на пара-

I Това предхожда облекчението, идващо от такива психични механизми като · кръстосаната ндентификация.


докса: бебето сътворява някакъв обект, но обектът нямаше да е cyJдаден като такъв, ако вече не беше налице.

Откриваме, че индивидите или живеят творчески и ЧУВСТlJат, че

животът си струва да се живее, или не могат да живеят творчески и

са. пзпълнени със съмнения за стойността на живота. Тази променлив 1 в човешките същества е пряко свързана с качеството и коли

чеството на осигуряваното от средата в началото или в ранните ета-

. пи на жизнения опит на всяко. бебе. Докато психоаналитиците полагат всички усилия, за да опишат

психологията на индивида, динамичните процеси на развитие и ор

ганизация на защити и да включат импулсите и нагоните от гледна

точка на индивида, тук, в точката, където творчеството или се раж

да, или не се ражда (или, обратно, се губи), теоретикът трябва да вземе предвид средата и нито едно твърдение, което засяга индиви

да като изолирана цялост, не може да се докосне до този централен

проблем за източника на творчеството.

Тук изглежда важно да се спомене едно особено усложнение, което произтича от следния факт: въпреки че мъжете и жените имат

много общи неща, те се и различават. Очевидно творчеството е един

от общите знаменатели, едно от нещата, които мъжете и жените

споделят, както споделят дистреса от загубата или липсата на творческо живеене. Сега предлагам да разгледаме въпроса от друг ъгъл.

Отцепените мъжки и женски елементи, които могат да се 1

открият в мъжете и жените

Както в рамките на психоанализата, така и извън нея няма ни

що ново в идеята, че мъжете и жените са "предразположени към

бисексуалност" . Тук се опитвам да използвам наученото от мен за бисексуал

ността от анализи, вървели стъпка по стъпка към определена точка и

фокусирали се върху един-единствен детайл. Тук няма да правя опит да проследявам стъпките, по които една анализа стига до този

тип материал. Може да се каже, че обикновено трябва да се свърши много работа, преди един подобен материал да стане значим и да

изисква приоритетно разглеждане. Трудно е да се види как тази

предварителна работа може да се избегне. Бавността на аналитичния

процес е проява на защита, която аналитикът трябва дауважава така, както уважаваме всички защити. Макар че пациентът през цяло-

I Докл~ четен пред Британското психоаналитично об!цество на 2 февруари 1966 г. и преработен за публикуване във Forит.


учи психоаналитика, аналитикът трябва да познава теоре

нещата, които се отнасят до най-дълбоките или най

личностни черти, защото в противен случай е възмож

да не успее да осъзнае и да отговори на новите изисквания към

;,VI~r{"R/1,TCI разбиране и техника, когато Н!lй-накрая пациентът е в със

да внесе в съдържанието на преноса дълбоко погребани въп-

и по този начин даде възможност за предизвикващи промяна

Чрез тълкуването аналитикът показва до каква стее успял да получи комуникацията от пациента . . Като основа на идеяtа, която бих искал да представя в тази глаиздигам тезата, че творчеството е t)ДИН от общите знаменатели

мъжете и жените. Казано на друг език обаче, творчеството е пре

на жените, а на трети, то е мъжка черта. На следващите

'страници се занимавам с последната от трите възможности.

Клинични данни

Илюстративен случай

Предлагам да започнем с клиничен пример. Той се отнася до ,лечението на мъж на средна възраст, женен, със семейство и успе

професионалист. Анализата протичаше в класически дух. Този беше имал дълга анализа и аз в никакъв случай не бях първият

психотерапевт. Беше извършено огромно количество работа от

и от всеки един от нас, терапевтите и аналитиците, и в лич

му беше настъпила голяма промяна. Все още обаче има нещо на което той настоява и което не му позволява да спре. Па

.......... ~ ..... T знае, че това, за което е дошъл, не е постигнато. Ако зах-

неизгодната работа, саможертвата щеше да е прекалено

в настоящата фаза от анализата му се постигна нещо, което е То е свързано с начина, по който се занимавам с не

елементи на личността му.

Един петък пациентът дойде и както обикновено, говори много. което ме порази този петък, беше, че той говореше за зависm

за пениса. Използвам нарочно този термин и искам да ви прика

да приемете факта, че терминът беше подходящ в тази сесия от точка на материала и неговото представяне. Очевидно този

''1'Pnl\Altru - завист за пениса, обикновено не се прилага при описание

то на мъж.

/

90 д. У. Уиникьт ИГРА И РЕАЛНОСТ':

Промяната, свързана с тази конкретна фаза, личи в начина/по

който се справих с това. В този случай му казах: "Слушам момиче.

Знам прекрасно, че вие сте мъж, но слушам момиче и говоря, на мо

миче. Казвам на момичето: "Говориш за завист за пениса." Бих искал да подчертая, че това няма нишо общо с хомосексу

алността.

(Посочвано ми е, че моята интерпретация във всяка от двете си

':Iасти може да се разглежда като свързана с играта и колкото се мо

же по-отдалечена от авторитарната интерпретация, която е на една

крачка от индоктринирането.)

от дълбокия ефект на тази интерпретация ми стана ясно, че за

бележката ми в известен смисъл беше уместна, и всъщност нямаше

да представям случая в този контекст, ако не беше фактът, че започналата този петък работа на практика разчупи един порочен кръг.

Бях свикнал с рутината на добрата работа, добрите интерпретации,

добрите непосредствени резултати и след това деструкцията и от

резвяването, които следваха всеки път поради постепенното осъзна

ване от пациента, че нещо фундаментално е останало непроменено.

Точно този неизвестен фактор поддържаше работата на този мъж в

собствената му анализа в продължение на четвърт век. Щеше ли работата му с мен да я слети съдбата на случилото се с другите те

рапевти?

Този път се получи незабавен ефект във формата на интелекту

ално приемане и облекчение, но после имаше по-отдалечени пос

ледствия. След известна пауза пациентът каза: "Ако бях казал на някого за това момиче, щяха да ме нарекат луд."

Можех да оставя нещата дотук, но в светлината на последвали

те събития се радвам, че продължих по-нататък. Именно следващата

ми забележка ме изненада и това приключи въпроса. Рекох: "Не че

вие сте казали това на някого, аз съм този, който вижда момичето и

го чува да говори, когато в действителност на кушетката ми лежи

мъж. Лудият с'Ьм аз." Нямаше нужда да доразвивам тази теза, защото тя удари десет

ката. Пациентът каза, че сега се чувства нормален в луда среда. С

други думи, сега беше освободен от една дилема. Както каза впос

ледствие: "Самият аз никога не бих могъл да кажа (знаейки, че съм

мъж): "Аз съм момиче." Не съм толкова луд. Но го казахте вие и

говорехте и на двете ми части." Тази моя лудост му даде възможност да види себе си като мо

миче от моята гледна точка. Той знае, че е мъж, и никога не се

съмнява в това.


Очевидно ли е какво ставаше тук? Колкото до мен, беше ми нужно да премина през дълбоко лично преживяване, за да достигна

до разбирането, до което чувствам, че съм достигнал сега. Това сложно положение на нещата има особена реалност за то

зи мъж, защото и двамата бяхме принудени да заключим (макар и

неспособни да го докажем), че майка му (която е починала) видяла

. tvfомиченце, когато го видяла за пръв път, преди да склони да мисли .за него като за момче. С други думи, този мъж е трябвало да съ

ответства на нейната идея, че бебето и ще бъде и е момиче. (Той е

второ дете в семейството, първото е момче.) От самата анализа раз

полагаме с много добро свидетелство, че в ранните си грижи за не

го майката го е държала и третирала физически така, сякаш не успя

•. ала да го види като мъж. Въз основа на този модел той по-късно изградил защитите си, но "лудостта" е била на майката, която виждала момиче там, където имало момче, и това беше пренесено чак в

настоящето от моите думи: "Лудият съм аз." Този петък той си тръгна дълбоко развълнуван и чувстващ, че това е първата значима

промяна в анализата от дълго време (макар че, както вече казах,

непрекъснато имаше постоянен прогрес в смисъл, че се вършеше

добра работа)' . Искам да дам по-нататъшни подробности за този петъчен слу

чай. Когато пациентът дойде на следващия понеделник, ми каза, че

е болен. Беше ми съвсем ясно, че е с някаква инфекция, и му напомних, че и жена му ще я хване на следващия ден, което и стана. Въп

реки това той ме подкани да интерпретирам така, сякаш е психо

соматика, болестта, започнала в събота. Той се опита да ми каже, че

в петък вечер имал задоволяващ полов акт с жена си и следователно

би трябвало да се чувства по-добре в събота, но вместо да стане

ТliKa, той се разболял и се почувствал зле. Можех да оставя настрана

соматичното неразположение и да говоря за несъответствието на

това да се чувства зле след полов акт, който според него би трябвало

да бъде изцеляващо преживяване. (Всъщност пациентът можеше да

каже: "Болен съм от грип, но въпреки това вътрешно се чувствам по-добре.")

Интерпретацията ми продължи в насоката, започнала в петък.

Казах: "Чувствате се така, сякаш би трябвало да сте доволен, че имаше моя интерпретация, която е освободила мъжествено поведе

ние. Момичето, на което говорех обаче, не иска мъ:жът да бъде

освободен и всъщност тя не се интересува от него. То иска пълното

1 За подробна дискусия на ролята на майката като огледало в детското развитие вж. девета глава.


признание на самото себе си и на своите права над ващето тяло. Не

говата завист за пениса включва особено завист към вас като мъж."

Продължих: "Неразположението е протест на женския Аз на това

момиче, защото то винаги се е надявало, че анализата в действител

ност ще открие, че този мъж, вие, е и винаги е бил момиче ("нераз

положението" е прегенитална бременност). Единственият край на анализата, който това момиче може да търси, е откритието, че в

действителност вие сте момиче." От това човек би могъл да започне да разбира убеждението му, че анализата никога не може да свър

ши'. В следващите седмици имаше много материал, потвърждаващ

валидността на моята интерпретация и нагласа, и пациентът започна

да разбира, че анализата му е престанала да е обречена на безкрай

ност.

По-късно разбрах, че съпротивата на пациента се е изместила

към отричане на значимостта на думите ми: "Лудият съм аз". Той се опита да ги преиначи, казвайки, че това е просто моя начин на изра

зяване: стилистична фигура, която може да бъде забравена. Аз обаче

открих, че това е един от онези примери на налуден пренос, който

еднакво озадачава и пациенти, и аналитици, и същността на проб

лема за справянето е точно тук, в тази интерпретация, която, приз

навам си, почти не си позволих да направя.

Когато си дадох време да помисля върху станалото, бях озада

чен. Нямаше ново теоретично понятие, нов принцип или техника. В

действителност двамата с пациента ми бяхме преминавали през тези

въпроси и преди. Въпреки това имаше нещо ново - ново в моята

нагласа и в неговата способност да използва интерпретативната ми

дейност. Реших да се оставя в ръцете на онова, което случилото се

би могло да означава за мен - каквото и да е то - и реЗУ1IТатът се

вижда в представяната статия.

Дисоциация

Първото 'нещо, което забелязах, беше, че никога преди не бях

приемал изцяло пълната дисоциация между мъжа (или жената) и

1 Надявам се е ясно, че не намеквам, че съвсем реалната соматична болест на този човек - грипът, е породена от емоционалните тенденции, които съществуваха

с,/>вместно с физическите.

. Твор.,есmвоmо и неговият произход 93

аспекта на личността от другия пол. В случая на този пациент дисо

циацията беше почти пълна.

Тук следователно открих, че наливам ново вино в стари мехове, и се чудех как това би повлияло на работата ми с други пациенти -

· . м.ъже и жени, момчета и момичета. Затова реших да изуча този тип :'. дисоциация, оставяйки настрана, но без да забравям, всички други · видове разцепване.

Мъжки и женски елементи у мъжете" жените'

в този случай имаше дисоциация, която беше на ръба на разпада. Дисоциативната защита отстъпваше на приемането на бисексу-

· .. ,мността като качество на единицата или цялостния Аз. Разбрах, че .<:;е занимавам с това, което може да се нарече чист женски елемент.

. :Лървоначално се изненадах, че мога да достигна до това само чрез раiЗГJ1е~кд,ше на материала, представен от мъж пациент2•

До този случай се отнася и едно допълнително клинично наб,людение. Част от облекчението, последвало достигането до нова

спирка в съвместната ни работа, се дължеше на факта, че сега мо-

.. !l<eXMe да обясним защо моите добре основани интерпретации по

.отношение на използването на обекти, оралноеротичното задоволя

ване в преноса, оралносадистичните идеи в интереса на пациента

към аналитика като към частичен обект или като към индивид с

·.гърди или пенис никога не водеха до промяна. Те бяха приемани, но

хакво от това? Сега, след като достигнахме до нова позиция, паци-

1 Засега ще продължа да използвам тази терминология (мъжки и женски еле,,· .. ·J ..... u~u\ тъй като не знам други подходящи описателни термини. Със сигурност "ак

" ; :1'Ивно" и "пасивно" не са коректни и аз трябва да продължа аргументацията си, като iизползвам наличните термини.

2 Тук би било логично да съчетая работата, свършена от H!lC с този .мъж, С по-· добна извадка от анализа на жена или момиче. Например една млада жена ми · напомня за стар материал от ранния и латентен период, когато тя копнеела да е мом-

· .. че. Тя посветила много време и енергия на желанието за пенис. Тя обаче се нуждаеше · от особен род разбиране, а именно че тя - момиче от горе до долу, щастлива да е момиче, в същото това време (с една десета дисоциирана част от себе си) знаеше и винаги е знаела, че е момче. С това е свързана увереността, че е била кастрирана и по

· този начин лишена от деструктивен потенциал, а заедно с това вървеше убийството :. ; на майката и цялата и мазохистична защитна организация, която беше централна за

· личностната и структура. Даването на клинични примери тук включва риска от отвличане на читателско

то виимание от основната тема. Освен това, ако идеите ми са верни и универсални,

всеки читател ще има лични случаи, илюстриращи по-скоро мястото на дисоциация-

· 1'8, отколкото на изтласкването, свързано с мъжките и женските елементи на мъжете и жените.


ентьт изпита изключително живо чувство на свързаност с мен. То

имаше нещо общо с идентичността. Чистият женски отцепен еле

мент откри първично единство с мен като аналитик и това създаде у

мъжа чувството, че е започнал да живее. Тази подроб~ост ми пов

лия, както ще се види от прилагането на откритото в този случай в

теорията.

Приложение към клиничната част

Възнаграждаващо е да правиш преглед на текущ клиничен ма

Териал, имайки предвид този пример на дисоциация: отцепен момичешки елемент в мъж пациент. Въпросът бързо може да стане огро

мен и сложен, така че трябва да се изберат само някои наблюдения

за специално споменаване.

(а) За своя изненада човек би могъл да открие, че се занимава и

се опитва да анализира отцепената част, докато основният функциониращ индивид се появява само в проектирана форма. Все едно да

лекуваш дете само З{l да откриеш, че лекуваш единия или другия

родител по заместване. Можем да се натъкнем на всякакви вариации

на тази тема.

(б) Възможно е елементът от другия пол да е напълно отцепен,

така че например даден мъж да не може да направи никаква връзка с

отцепената част. Това важи особено за случаите, когато личността е

иначе здрава и интегрирана. Когато функциониращата личност вече

е организирана на множество отцепвания, по-малко се подчертава

"аз съм здрав" и следователно има по-малко съпротива срещу идея

та "аз съм момиче" (при мъж) или "аз съм момче" (при момиче).

(в) Клинично може да се открие почти пълна дисоциация на

, елементите от другия пол, организирана във връзка с външнц фактори от много ранна възраст, смесена с по-късни дисоциации, орга

низирани като защита и основани повече или по-малко на кръстоса

на идентификация. Реалността на тази по-късно организирана защи

та може да пречи на възраждането на по-ранното реактивно отцеп

ване на пациента ванализата.

(В това отношение има една аксиома: пациентът винаги ще се

придържа към пълното използване на личните и вътрешните фактори, които му дават степен на всемогъщ контрол, вместо да позво-


Идеята за груба реакция на някакъв фактор от средата: изкривя

или провал. Влиянието на средата - лошо или дори добро -в нашата работа като травматична идея, която е непоноси-

'защото не действа в сферата на всемогъществото на пациента. претенцията на меланхолика, че е отговорен за всички зли-

(г) Отцепената от личността част от другия пол е склонна да

на същата възраст или да расте, но бавно, В сравнение с нея

I!tZIМС:КИ въображаемите фигури на вътрешната психична реалност

човека съзряват, взаимодействат, остаряват и умират. Например

който зависи от по-млади момичета, за да поддържа жив отце

си момичешки Аз, може постепенно да започне да използва за

специална цел момичета на възраст за женене. Ако обаче той

!~4))lСИllее до деветдесет, не е вероятно използваните за такива цели ~llil~I~И'qеlга да стигнат до тридесетте. И все пак при пациент мъж мо

~"trtnl,~n (скриващо формирания по-рано чисто момичешки елемент)

да има женски характеристики, да се гордее с гърдите си, да

m,е)JШJJЯI13 завист за пениса, да забременее, да не притежава външни

гениталии и дори да притежава женски полови органи и да

:.;,;t~')flа(~mIЖ,ЦaJJа на женския сексуален опит,

(д) Важен проблем тук е оценката на всичко това от гледна точ

fla психичното здраве. Твърде възможно е мъжът, който посвемомичета в секса, да се идентифицира повече с момичето, от

~~'i.rI:ОВIIЮ1·О със себе си. Това му дава способността да направи всичко

n.зможно да събуди пола на момичето и да го задоволи. Той плаща

като получава твърде малко мъжко задоволяване и чрез

rЮ:m~БJIO(~'ГI'а си винаги да търси ново момиче, което е противо по

I'&n.,,,,"unr·М',, на константността на обекта.

В другата крайност е болестта импотентност. Между двете ле

целият спектър на относителната потентност, примесена със за-

IИС;Иl'lЮС;Т от различни видове и степени. Кое е нормално, зависи от

очаквания на определена социална група в даден мо

Не би ли могло да се каже, че в патриархалната крайност на

половият акт е изнасилване, а в матриархалната край

мъжът с отцепен женски елемент, който трябва да задоволява

,.Много жени, се котира високо дори ако разрушава себе си, правейки това?

Между двете крайности е бисексуалността и очакването за сек

суално преживяване, което не е оптимално. Това върви заедно с


идеята, че социалното здраве е умерено депресивно с изключение на

празниците.

Интересно е, че съществуването на този отцепен женски еле

мент всъщност предотвратява хомосексуалната практика. Моят пациент винаги бягаше от хомосексуалните аванси в решителния мо

мент, защото (както започна да разбира и да ми споделя) да осъществи хомосексуалност на практика би установило неговата Mъ~eCT

веност, която (от позицията на отцепения женски елемент) тои никога не е искал да познава със сигурност.

(В нормалния случай, при който бисексуалността е факт, хомосексуалните идеи не конфликтуват по този начин най-вече защото аналният фактор (който е вторичен въпрос) не е постигнал върхо

венство над фелациото, а във фантазиите за единство чрез фелацио въпросът за биологичния пол на човека не е значим.)

(е) Изглежда, че в еволюцията на старогръцката митология

първите хомосексуалисти са мъже, които имитират жените, за да

влязат в колкото се, може по-близки отношения с върховната богиня. Това е било характерно за матриархална ера, от коя~о се появява

патриархална система от божества начело със Зевс. Тои (символ на патриархалната система) въвежда идеята за момчето, обичано сексуално от мъж, и заедно с това върви снизяването на жените до по

нисък статус. Ако това е вярно изложение на историята на развитие

то на идеите, то ми дава необходимата връзка, за да мога да свържа

клиничните си наблюдения за отцепения женски елемент при паци

енти мъже с теорията за обектните отношения. (Отцепеният мъжки елемент при пациентки е еднакво важен в нашата работа, но това, което имам да кажа за обектното отношение, може да се изрази само

въз основа на единия от двата възможни примера за дисоциация.)

Обобщение на предварителните наблюдения

в нашата теория е необходимо да вземем под внимание както

мъжкия, така и женския елемент у момчетата и мъжете и момичета

та и жените. Възможно е тези елементи да са силно отцепени един

от друг. Идеята изисква от нас изследване както на клиничните последствия от този тип дисоциация, така и на самите мъжки и женски

елементи в чист вид. . Направих някои наблюдения върху първото от тези неща. кли

ничните последствия. Сега искам да изследвам това, което наричам


мъжки и женски елементи (не мъжки и женски инди-

Чисто женски и чисто мъжки елементи

:,'Разсъждение за контраста във видовете обектни отношения

Нека сравним и противопоставим чистите женски и мъжки "1"'A"~f'ГЫ В контекста на обектните отношения.

Бих искал да кажа, че елеменТът, който наричам "мъжки", взачрез активно свързване или чрез пасивно позволяване

да се свързват, всяко от които е Основано на инстинкт. В ,1I> ... """o~"n на тази идея говорим за инстинктивен подтик в отно

на бебето към гърдата и храненето и впоследствие във с всички преживявания, включващи основните ерогенни зо-

и частичните нагони и задоволявания. Моята теза е обратната: женски елемент се свързва с гърдата (или с майката), в сми

че бебето става гърдата (или майката). в смисъл че обектът е ~C\lneJ,<,т'nm. В това не мога да видя никакъв Инстинктивен подтик.

(Не бива да се забравя и употребата на думата инстинкт, която от етологията. Аз обаче много се съмнявам, че импринтингът1

. който. въобще засяга новороденото човешко бебе. Тук и ще кажа, че вярвам, че целият въпрос за импринтинга е нереле

на изучаването на ранните обектни отношения на човешките Той със сигурност няма нищо общо с травмата от отделяне

на две години - именно място, където се приема първостепенното )

Терминът субективен обект се използва в описването на първия - обектът, който още не е отречен като не-мен феномен,

Тук, в тази свързаност на чисто женския елемент с "гърдата", е приложение на идеята за субективния обект и пре

му подготвя почвата за обективния субект, т. е. идеята чувството за реалното, което избликва от това, че имаш

ТР'JТ'.ПП"""т

Колкото и сложна да става Психологията на чувството за Аз и изграждането на идентичност с израстването на бебето, чувство Аз се появява единствено въз основа на подобно общуване в сми-

I Запечатване; термин, използван от К Лоренц за обозначаване на процеса на развитие на социална привързаност у малки животни към майка си (например

които следват майка си където и да отиде и при всяко нейно движение). _ Б,


съл на ТОВА ДА СИ. Чувството, че "си", предхожда идеята "да си едно' със", защото все още нее имало нищо друго освен идентичност. Двама души могат да се чувстват като едно, но тук, на мястото, което изследвам, бебето и обектът са едно. Терминът първична идентификация вероятно се използва точно за онова, което описвам, и а:: се опитвам да покажа колко жизненоважно е това първо преживяване за стартирането на всички следващи случаи на идентифика-ция.

Както проективните, така и интроективните идентификации из-растват от това място, където всеки е същият като другия.

Докато расте човешкото бебе и когато егото започва да се организира, това, което наричам обектно свързване на чисто женския елемент, установява може би най-простото от всички преживявания _ преживяването на това да си. Тук човек намира истинска приемственост между поколенията, битие, ,което се предава от едно поколение на друго чрез женския елемент в мъжете, жените и кърмачетата. Мисля, че това е казвано и преди, но винаги от гледна точка на момичетата и жените, а това обърква въпроса. Става дума за женските елементи както в жените, така и в мъжете.

Обратно, обектното свързване на мъжкия елемент с обекта предполага обособеност. Веднага, щом се появи его-организацията, бебето позволява на обекта качеството да бъде не-мен, или отделен, и преживява То (id)-задоволявания, включващи гнева, свързан с фрустрацията. Нагонното задоволяване подпомага отделянето на обекта от бебето и води до обективиране на обекта. Отсега нататък от страна на мъжкия елемент идентификацията трябва да се основава на сложни психични механизми, на които трябва да се даде време, за да се появят, развият и установят като част от новото "снаряжение" на бебето. От страна на женския елемент обаче идентичността изисква толкова малко психични структури, че първичната идентичност може да е характерно свойство много отрано и основата за простото съществуване може да се положи (да речем) още от раждането, преди или скоро след него, или откогато разумът се освободи от спънките пред функционирането си заради незрялост и мозъчно увреждане, причинено от процеса на раждането.

Психоаналитиците вероятно са обърнали специално внимание на този мъжки елемент или нагонен аспект на обектното отношение и въпреки това са пренебрегнали субектно-обектната идентичност, на която обръщам внимание тук и която е в основата на способността да бъдеш. Мъжкият елемент прави, докато женският елемент (в мъжете и жените) е. Тук се появяват онези мъже от древногръцката


които са се опитали да б Това е и начин да се заяв ъдат единосъщни с върховната

на мъжа към жените чииUто и много дълбоко вкоренената за-.. ~_,_ .... ___ ,женски елемент мъже _ вземат за даденост. те - понякога

Изглежда, че фрустрацията е свъ ,ване. Към преживяването на това брзана с търсенето на задоволя-

: фрустрация, а осакатяване. Бих ис~:Л ъдеш се отнася нещо друго: не , да изследвам този специфичен

Идентичност: детето и гърдата

Не е възможно да се изложи това к на женския елемент към гъ б оето тук наричам отноше-

Mnn"T<I или не достатъчно ДОбр:т~а~:йк:з понятията за достатъчно , (Такова наблюдение е дори о е п - . 'кото в сравнимата сфера вклю Щ о вярно в тази област, откол-',:преходни явления" П ' чена в термините "преходен обект" и

. реходният обект пр 'на майката да представя све едставлява способността '1\( та по такъв начин че

". у се налага първоначално да знае ' на кърмачето не ,>'1"(}, В непосредствения конте ' че обектът не е създаден от не-, " кст можем да отдадем ця , вост на значението на адапта лостната важ',' на кърмаче цията, при която майката или дава въз-

то да чувства че гърдата е т прави. Гърдата тук е символ не ' о самото, или не го

.,':, Достатъчно доброто предо~;а~~:венето, а на съществуването.) ';, ,много фини детайл е на женски елемент е въпрос , , и и когато разглежда те б

да се обърне към трудовете н М зи про леми, човек и тяхното описание на начинит~ аргарет Ми~Д !f Ерик Ерик-

.....,~JJ'llчН ' по които маичините грижи в

на за-::~:~еК~:Т~~:е~: :ай-ранна възраст предопределят мо-. Това са много тънки задават плана за по-късната субли-майка и това дете. неща, к~ито изучаваме по отношение на

Природата на фактора среда

Сега се връщам към разглеждането н U се полага моделът чрез маниера ~ наи-~анната фаза, в КОЯ-телесно детето си Трябва да ' по които маиката фино обгриж

nеJЦИiilЩ~Н пример на' факто а с ;зложа в п~дробности този много така че бебето също мож: да р да. Или маиката има гърда, която

в е, когато двамата все още не са рудиментарния разум на детето раз-, или тя е неспособна да

100

., д. У. Уини кът ИГРА И РЕАЛНОСТ

направи този принос и в този случай бебето трябва да се развива изобщо без ИJ:И с осакатена способност да бъде.

(В клиничен смисъл човек трябва да се занимава със случая на бебето, което трябва да я кара с идентичност с гърда, която е активна,гърда - мъжки елемент, но която не е задоволителна за първоначалната идентичност, нуждаеща се от гърда, която е, а не от гърда, която прави. Вместо да "бъде като" това бебе трябва да "прави като" или да му "се прави", което от нашата гледна точка тук е едно и съ-

що.) Майката, която е способна да направи това много фино нещо,

за което говоря, не създава дете, чийто "чисто женски" Аз завижда на гърдата, тъй като за това дете гърдата е Азът и Азът е гърдата. Завист е термин, който може да стане приложим за преживяването на мъчителния провал на гърдата като нещо, което Е.

Съпоставка между мъжките и женските елементи

Тези съображения ме въвлякоха в едно любопитно твърдение за чисто мъжките и чисто женските аспекти на бебето - момче или момиче. Достигнах до положението да кажа, че обектното отношение през призмата на чисто женския елемент няма нищо общо с нагона (или инстинкта). Обектното свързване, подкрепено ·от инстинкт, се отнася до мъжкия елемент в личността, незамърсен от женски елемент. Тази насока на обсъждането ме въвлича в големи трудности, но все пак изглежда, че в изложението на началните етапи на емоционалното развитие на индивида е необходимо да отделим не момичетата от момчетата, а незамърсения момчешки от незамърсения момичешки елемент. Класическото изложение по отношщше на откриването, използването, орал ния еротизъм, оралния садизъм, аналната фаза и т. н. въ~никва от разглеждането на живота на чисто мъжкия елемент. Изследванията на идентификацията, основана на интроекция или инкорпорация, са проучвания на преживяването на вече смесени мъжки и женски елементи. Изучаването на чисто женския елемент ни води другаде.

Изучаването на чистия, дестилирания, незамърсения женски елемент ни води до това да БЪДЕШ, което формира единствената основа за откриването на себе си и за чувството, че съществуваш (а след това и до способността да развиеш вътрешност, да съдържащ да можеш да използваш механизмите на проекцията и интроекцията

и да се свързваш със света чрез тях).


'. С риск да се повторя, искам отново . елемент в момчето мом да кажа. когато МОмичеш~

, ичето или пациента открил Аза. Ако се зададе въпро . К открие гърдата,

> гърдата?", отговорът трябва сът." акво прави МОмиченце-да е, че този Момич

споделя качествата на гЪрдата и v ешки елемент е на времето желан означава я на маиката и е желан. С е желано, илц казано с по и дивен, т. е. бебето е в опасност,

I!V(II(ЗlL(О - зтънчен език възбу .... внушава: предразположен ,ждащо. Въз-да направи нещо По този о да накара мъжкия елемент на

1I'Il\,,,,,,, пп • начин мъжкият женски елемент гене и пенис може да е у момичето. Трябва д~ се и~я~:~ :;;ивността на мъжкия еле-жена не е такава Когато че, че нито едно момиче

. те са здрави същес Момичешки елемент у , твува променливо

момичето и у мо навлизат елементите на мчето. Освен наследствения фак

може да се открие момче с п тор, така че лесно О-силен момичешк

до него момиче което мо и елемент от сто-Ж€~нс:ки ' же да има по-малко елемент. Прибавете това чист потенциал

да връчат" ж към различната способност на " елателността на добра

от майчината функция ко б та гърда или на онази , ято до рата гърда сим

че някои момчета и момичета са б волизира, и ще бисексуалност, наклонена на о; речени да израснат с из-им определеност. ратната страна на биоло-

Сещам се за въпроса' Каква . Шекспир предлага ~ ~бр е природата на комуникацията,

исуването на личността и характера

"Хамлет" е пиеса предимно за главният герой, и за него ня ужасната дилема, в която се

~Щ~~Сl'ВЯВaJща се в него като защи~::~~~:ие заради дисоциацията, да видим актьор да играе Х низъм. Би било удоволс-

б амлет имайки тов и представил първата е' а предвид. Този , или да не бъдеш" р плика от прочутия монолог ,Да

, .. . по специален начи С ' да стигне до дъното на не н. якаш опитвайки б що, което не може б и казал ,,да бъдеш и " да ъде проумяно " . ли... и след това би ' в действителност героят Ха направил пауза, за-той ще въведе доста бан млет не знае алтернативата. Най-ще се отправи в пътуван:лната алтернатива "да не бъдеш", а

, което не води доникъ Д да понасяш I стрелит де." али е

меч, да се опълчиш I срещу е на свирепата съдба; / или обна-[!J8чеlDКJffеlIl всички?'" Т Х море от мъки и в таз битка I да ги г-~:------' __ у_к __ а_мл_е_т е навлязъл в садомазохистичната

I у Ш . експир. "Избрани трагедии" . култура, София, 1983, трето действ~ превод от английски Валери Петров, На-

. е, трета сцена. - Б. пр.


алтернатива и е оставил настрана темата, с която е започнал. Останалата част от пиесата е дълго разработване на така поставения проблем. Искам да кажа, че Хамлет е изобразен в тази сцена като търсещ алтернатива на идеята "да бъдеш". Той търси начин да изкаже дисоциацията в личността си между своите мъжки и женски елементи, които до смъртта на баща му са живели в хармония, бидейки аспекти на неговата богато надарена личност. Да, аз неизбежно пиша така, сякаш става дума за човек, а не за драматургичен пер-

сонаж. Както аз виждам нещата, този труден монолог е такъв, защото

самият Хамлет няма никаква идея за решението за дилемата си, тъй като ключът се крие в собственото му променено състояние. Шекспир разполага с насоката, но Хамлет не би могъл да отиде в играта

на Шекспир. 'Ако пиесата се разгледа ,по този начин, изглежда възможно да

използваме промененото отношение на Хамлет към Офелия и неговата жестокост към нея като картина на безжалостното му отхвърляне на собствения му женски елемент, сега отцепен и връчен на нея, а нежеланият му мъжки елемент заплашва да завладее цялата му личност. Жестокостта към Офелия може да бъде мяра за неговото нежелание да изостави своя отцепен женски елемент.

По този начин тъкмо пиесата (ако Хамлет можеше да я прочете или да я види) би му показала природата на неговата дилема. Пиесата в пиесата не успява да направи това и аз бих казал, че тя е поставена от него, за да върне към живот мъжкия му елемент, който е предизвикан докрай от трагедията, преплела се с нея.

Възможно е да открием, че същата дилема у самия Шекспир осигурява проблема, криещ се зад съдържанието на сонетите. Това означава обаче да се пренебрегне или дори да се обиди основната характеристика на сонетите, а именно поезията. Наистина, както дебело подчертава проф. Л. К. Найтс (Кnights, 1946), прекалено лесно е да се забрави поезията на пиесите, пишейки за dramatis

personae l така, сякаш са исторически личности.

Обобщенне

1. Изследвах последствията за моята работа на новата степен на осъзнаване на значението на дисоциацията в някои мъже и жени спрямо тези мъжки или женски елементи и частите от техните лич-ности, които са изградени на тези основи.

I or латинеки: действащи лица, - Б. пр.

и неговuят 103

. 2. Разгледах изкуствено разделените открих, че сега-засега свързвам мъжки и женски елементи

(същото и в страдателен ~~r:;~c~ :::~:T;:~::~e към dJl''',.''' ...... , .. ·- установявам че ' като

в контекста на обектн~то о~:~~ктеристиката на женския еле-.детето основата за това да бъде ение е идентичността, даваща Аз. Смятам обаче че тук в абс' а по-късно - основа на чувството ,осигуряване на TdBa спе~Ифичн~лютната зависимост от майчино-не успява да посрещне най_ранн~~:еф;z~;~~~:ро;то тя посреща

можем да тъ с не на женския lanИСiах: С р им основите на преживяването да бъдеш"

" ледователно няма смисъл да използваме" ,,' DJlI;,.'tl1H. които не се покриват кат думата "то за

краищата инте ,алогизират, преживяват и в края рпретират от его-функционирането" (W' . шmсоtt,

Сега искам да кажа' С бъди." ." лед като бъдеш, прави и бъди правен. Но

Допълнителна бележка по въпроса за кражбата

. Краденето принадлежи на мъжкия елеме мичетата. Възниква въпросът' К ит У момчетата и мо-

на женския ." акво съответства на това от гледна елемент у момчетата и момичетата?" от

"1J()3i'[щДна[тае, че по отношение на този елемент индиви~ът ;оворът на майката и нейното място ил у урпира

извлича желаност и съблаз и дрехи, като по този на-нителност, откраднати от нея.

6. Използването на обект и СВЪfзването

чрез идентификации

в тази глава предлагам да поставя на обсъждане идеята за използването на обект. Струва ми се, че близкият въпрос за отношенията с обекти получи цялото ни внимание. Идеята за използването на обект обаче не е проучена толкова добре, а е възможно· дори да не е специално изучавана.

Работата ми върху използването на обекти произтича от кли

ничния ми опит и се вписва в линията на изследвания, която е лично

моя. Разбира се, не мога да приема, че начинът, по който се развиха идеите ми, е последван и от други, но бих искал. да посоча, че имаше

последователност и възможният ред в последователността се отнася

до еволюцията на моята работа.

Това, което трябва да кажа'в тази глава, е изключително просто. Макар че то произтича от психоаналитичния ми опит, не бих казал, че то можеше да се появи от психо~налитичния ми опит отпреди две десетилетия, защото тогава нямах техниката, за да направя

възможни преносните динамики, които искам да опиша. Например

едва през последните години станах способен търпеливо да чакам

естествената еволюция на преноса, възникващ от нарастващото до

верие на пациента в психоаналитичната техника и среда, и да избяг

вам прекъсването на този естествен процес чрез предлагането на

интерпретации. Прави впечатление, че говоря за правенето на ин

терпретации, а не за интерпретациите като такива. Ужасявам се от

мисълта колко много дълбоки промени съм възпрепятствал или за

бавил у пациенти в определена класификационна категория заради личната ми потребност да интерпретирам. Само ако можем да чакаме, пациентът достига творчески и с огромна радост до разбиране и

сега аз се наслаждавам на тази радост повече, отколкото преди се

'" 1 Базирано на доклад, четен пред Нюйоркското психоаналитично общество на 12.11.1968 г. и публикуван 8 Intemationa/Joumal о! Psycho-Analysi.f, Vol. 50 (1969).

нао6еюn ... 105

на чувството, че съм бил умен. Мисля, че интерпретирам fa'B-В~Jче за да запозная пациента с границите на моето разбиране.

е, че пациентът и само пациентът разполага с отговори-Ние можем или не можем да му дадем възможност да обхване

или да го осъзнае и приеме.

Противопоставена на това е интерпретативната работа, която т трябва да върши и която Отличава анализата от самоана

За да има ефект, интерпретирането от аналитика трябва да е със способността на пациента да постави аНШlUтика извън

. на субективните явления. Тогава се включва способността naциента да използва аналитика, което е темата на тази статия. В

както и в храненето на детето способността да се изобекти се приема за дадена, но в нашата работа трябва да се

nMlanaMC С развитието и установяването на тази способност и с на неспособността.на пациента там, където това е

В анiшизата на типа случаи като граничното личностово раз стчовек има възможност да наблюдава деликатните явления

дават указания за разбирането на истински ШИЗОфреннит~ .... 'r .. "'u'.o. Подv теРМИ~fa "гранично личностно разстройство" разби

вида случаи, в които сърцевината на разстройството на пациенпсихотично, но той има достатъчна психоневротична организаза да може винаги да представя психоневроза или психосома

разстройство, когато централната психотична тревожност грубо да излезе на повърхността. В такива случаи Психоаможе с години да заГОВОРflИЧИ с потребността на паци ен-

бъде психоневротичен (противопоставено на лудостта) и да третиран като такъв. Анализата върви добре и всички са доЕдинственият недостатък е, че тя никога не свършва. Възе да бъде прекратена и пациентът може дори да мобилизира

фалшив Аз за целите на приключването и изразяна благодарност. Но всъщност той знае, че не е постигната във фундаменталното (психотично) състояние и че двамата

.... ,. rп~",",n

заговорнически са успели да предизвикат провал. Дори промяна може да е ценна, ако и аналитикът, и пациентът при:зпровала. Пациентът е по-възрастен и вероятностите за смърт катастрофа или болест са се увеличили, така че ИСтинското са

Маже да се избегне. Нещо повече: анализата беше задокато траеше. Ако психоанализата можеше да бъде начин на

, за такова лечение може да се каже, че е направило онова, се е очаквало от него. Психоанализата обаче не е начин на

. ........... .

106 - Д. У. Уини кът ИГРА И РЕАЛНОСТ

живот. Всички ние се надяваме, че нашите пациенти ще приключат

с нас, ще ни забравят и ще открият, че самият живот е терапията, която има смисъл. Въпреки че пишем статии за тези случаи на гра

нично личностово разстройство, вътрешно сме разтревожени, кога

то лудостта в тях остава неразкрита и не и е откликнато. Опитах се

да изложа това по-широко в статия върху класификацията (Winnicott, 1959-1964).

Вероятно е необходимо още малко да поговоря уклончиво, за да представя виждането си за разликата между обектното отноше

ние и използването на обект. В отношенията с обекти субектът поз-_

волява да се случат определени промени в Аза от вида, който ни

накара да измислим термина "катексис" Обектът е ста~ал значим. Действали са проективните механизми и идентификации и макар и

обогатен от чувство, субектът е изчерпан до такава степен, че нещо от него се намира в обекта. Тези промени в известна степен се съ

пътстват от физическа включеност (колкото и да елека) по посока на възбуждане, т. е. на функционалния климакс на оргазма. (В този контекст съзнателно пропускам да споменавам онзи аспект на от

ношението, който е упражнение по кръстосани идентификации (вж.

с. 152 в тази книга). Това трябва да се пропусне тук, защото принадлежи на фаза от развитието, която следва, а не предшества тази, занимаваща ме в статията, т. е. изместването от самодостатъчност и

отношения със субективни обекти към областта на използването на обекти.) .

Отношението с обекти е преживяване на субекта, което може

да се опише от гледна точка на субекта в изолация (Winnicott, 1958Ь, 1963а). Когато говоря за използване на обект обаче, аз приемам обектните отношения за даденост и прибавям нови характеристики, които включват природата и поведението на обекта. Например, -ако

ще се използва, обектът непременно трябва да е реален в смисъл да

е част от обща реалност, а не сноп от проекции. Именно това според мен съставлява огромната разлика между отношение с обект и

употребата на обект.

Ако съм прав, от това следва, че обсъждането на изграждането

на отношения с обект е много по-лесно упражнение за аналитиците,

отколкото дискусията на използването му, тъй като отношението

може да се изследва като явление на субекта, а психоанализата ви

наги е харесвала възможността да елиминира всички фактори на

средата, освен ако тя не може да се мисли през призмата на проек

тивните механизми. При изследването на употребата обаче няма

nаобеюn •.. 107

да се бяга: аналитикът трябва да отчете природата на обекта J(aTo проекция, а сама по себе си.

Засега оставам нещата дотук: отношенията с обекти могат да се от гледна точка на отделния субект, а употребата на обект

да се представи единствено чрез приемането на независимото

ПI":СТ,КVIШ.НII:: на обекта, на качеството му, че е бил налице през цявреме. Ще видите, че точно тези проблеми ни занимават, кога

WоазIJlе:ЖLlаl\;lе областта, към която съм се опитвал да насоча внив работата си върху явленията, наречени от мен преходни.

Тази промяна обаче не става автоматично само чрез процеса на "~J"~'''nl''. Това е детайлът, който ме интересува.

Казано на клиничен език, две бебета са кърмени. Едното се от Аза, защото гърдата и бебето все още не са станали (за беотделни явления. Другото се храни от източник, "различен от

или от обект, който може да се третира безцеремонно, без ~;J1I:;.Ц\';IIИИЯ за бебето, освен ако обектът не си отмъсти. Подобно на

майките могат да са достатъчно или недостатъчно някои могат, а други не могат да преведат бебето от отноше-

с обект към неговата употреба. . Тук бих искал да напомня, че основната характеристика в кон

_ПЦ:ИЯlга за преходните обекти и явления (според моето представя-на въпроса) е парадоксът и неговото приемане: бебето създава

~рi)е~:та, но обектът е бил налице и е чакал да бъде създаден и да ста" катексиран обект. Опитах се да привлека вниманието към този

;:;I!W',n .. 'It'T на преходните явления чрез твърдението, че по правилата на всички ние знаем, че никога няма да предизвикаме бебето да

?" отговор на въпроса: "Ти ли създаде това, или го намери.

Сега съм готов да отида направо към излагането на моята теза. ме е страх да го направя, сякаш се опасявам, че след като

е изложена, целта на текста ще е постигната, защото тя е тол

проста.

За да използва обекта, субектът трябва да е развил способност използване на обекти. Това е част от промяната по пътя към

РИlЩl'ща на реалността.

Не може да се каже, че тази способност е вродена, нито пък Й'>"LI,rLl"Тn И В индивида трябва да се взема за даденост. Развитието способност да се използва обект е друг пример за процеса на съз-

1 като нещо, което зависи от подпомагаща среда. .

I Избирайки "The Maturational Processes and the Facilitating Environment" (,,просъзряване и подпомагащата среда") като заглавие на книгата ми в

ntemаltlOЛlаl Psycho-Analytic Library (1965), показах колко силно съм повлиян от д_р


Човек би казал, че в последователноспа първо е отношението с обект, а накрая е употребата на обект, като по средата се намира вероятно най-трудното нещо в човешкото развитие, или найнеприятният от всички ранни неуспехи, които се явяват, за да бъдат

поправени. Нещото, което е между изграждането на връзка и употребата, е поставянето на обекта от субекта извън сферата на всемогъщия контрол на субекта, т. е. възприятието на субекта за обекта не като проективна единица, а като външен феномен, всъщност признаването му за самостоятелна цялост!. >

Тази промяна (от ОТНQшение към употреба) означава, че субектът разрушава обекта. Оттук някой кабинетен философ би твърдял, че на практика няма такова нещо като употреба на обект: ако обек

тът е външен, той е разрушен от субекта. Ако философът излезе от кабинета и седне на пода с пациента си обаче, ще открие, че има и средно положение. С други думи, ще открие, че след "субектът се

свързва с обекта" идва "субектът разрушава обекта" (тъй като той става външен), а после може да дойде "обектът оцелява след разрушаването си от субекта". Но оцеляване може да има или да няма. Така в теорията за обектни отношения се появява нова характеристика. Субектът казва на обекта: "Аз те разруших", и обектът е там, за да приеме съобщението. Отсега нататък субектът казва: "Здравей, обект", "Аз те разруших", "Аз те обичам", "Ти се ценен за мен, защото оцеля, след като те разруших", "Докато те обичам, през цялото

време те разрушавам в (несъзнаваната) фантазия." Тук започва фантазията за индивида. Субектът сега може да използва обекта, който е оцелял. Важно е да се отбележи, че не само субектът разрушава обекта, защото обектът е поставен извън сферата на всемогъщ контрол, но и, казано по обратния начин, именно разрушаването на обекта го поставя извън областта на всемогъщия контрол на субекта. Така обектът развива собствената си автономия и живот и (ако оцелее) прави принос за субекта според своите свойства.

С други думи, благодарение на оцеляването на обекта субектът сега може да започне да живее в свят на обекти и така печели неиз

меримо много, но цената трябва да бъде платена под формата на

приемане на продължаващата деструкция в несъзнаваната фантазия,

отнасяща се до обектните отношения.

Филис Грийнакър (Greenacre, 1960) по време на Едингбургския конгрес> За съжаление не успях да включа признание за този факт в книгата.

I В разбирането на този пункт бях повлиян от У. Клифърд М. Скот (личен разговор около 1940 г.).

109

Нека повторя. Това е позиция, която може да се достигне от

RДI'fВflДа в ранните етапи на емоционалния растеж само чрез дейст

'_а,nТ>,nт'n оцеляване на катексираните обекти, които по това време

в процес на разрушаване, защото са реални, и стават реални, за

са разрушени (бидейки унищожими и използваеми).

Отсега нататък, след като е достигната тази фаза, проективните

ех'IШIЗ~rи помагат в акта на забелязването на съществуващото, но

са причината, поради която обектът е налице. По мое мнение

е отклонение от теорията, която е склонна да схваща външната

само през призмата на проективните механизми на инди.-

Сега вече казах почти всичко. Не съвсем обаче, защото за мен е

n>ЗМОЖfЮ да взема за даденост приемането на факта, че първият

в отношението на субекта към обекта (обективно, а не су-

1ii$"'1'П~lиn възприетия) е деструктивно. (По-рано използВ<1х думата

!IЭ.цеlреJ\fОННО като опит да дам на читателя възможност да си съз

най-обща представа, без да посочвам прекалено ясно пътя.)

Централният постулат в тази теза е, че докато субектът не раз

субективния обект (проективен материал), разрушението из

внезапно и става централна характеристика дотолкова, докол-

обектът е обективно възприет, има автономия и спада към

реалност. Това поне за мен е трудната част на моята теза.

Всеобщо е разбирането, че принципът на реалноспа въвлича

в гняв и реактивно разрушение, но моята теза е, че дест

играе роля в създаването на реалността, поставяйки обекта

Аза. За да стане това, са необходими благоприятни условия.

Това е въпрос просто на изследване на принципа на реалността

натиск. Както аз виждам нещата, ние познаваме промяна

която проективните механизми подпомагат субекта да

обекта. Това не е еднозначно на твърдението, че обектът

n'O' ... TI~VI'~ за субекта благодарение на действието на проективните

..... '""',, .... на субекта. Първоначално наблюдателят из-ползва думи, ,изглежда, се отнасят и до двете идеи едновременно, но при

&it'fZHOI"""n<m вглеждане разбираме, че двете идеи.В никакъв слу

идентични. Точно към това насочваме нашето изследване.

изследваната точка от развитието субектът създава обекта, в

че открива самата външност, и трябва да се добави, че пре

зависи от способността на обекта да оцелява. (Важно е,

" в този контекст означава "не отмъщава".) Ако тези нев анализата, аналитикът, аналитичната техника и анали

среда оцеляват или не след деструктивните атаки на паци-


ента. Подобна деструктивна дейност е опитът на пациента да постави аналитика извън сферата на всемогъщия контрол, т. е. навън в света. Без опита на максималната разрущителност (обектът не е защитен) субектът никога не поставя аналитика навън и следователно не може да направи нещо повече от преживяването на един вид са

моанализ, използвайки аналитика като проекция на част от Аза. Казано от гледна точка на храненето, пациентът може да се храни само

от Аза и не може да използва гърдата, за да напълнее. Той може дори да се наслаждава на аналитичното преживяване, но няма фундаментално да се промени.

И ако аналитикът е субективен феномен, какво да кажем за отделянето? Необходимо е по-нататъшно изложение от гледна точка

v ) В на краиния продукт. психоаналитичната практика положителните

промени, които стават в тази област, могат да бъдат дълбоки. Те не зависят от интерпретативната работа, а от оцеляването на психоана

литика след атаките, което включва идеята за липса на качествена

промяна по посока на търсене на отплата. Възможно е на аналитика

да му е много трудно да издържа тези' атаки2, особено когато те са изразени чрез налудности или манипулация, която го кара да прави

неща, които всъщност от техническа гледна точка са лоши. (Имам

предвид например той да е неблагонадежден, когато надеждността е

единственото, което има значение, както и "оцеляването" като про

дължаване да се живее, без да се търси отмъщение.)

Аналитикът би искал да интерпретира, но това може да развали процеса, а на пациента може да му изглежда като вид самозащи

та, т. е. аналитикът парира атаките му. По-добре е да се чака, докато

фазата приключи, и тогава да се обсъди с пациента случилото се. Това несъмнено е легитимно, защото като психоаналитик човек има собствени потребности, но вербалната интерпретация в този момент не е най-същественото и създава опасност. Същностната характеристика е оцеляването на психоаналитика и целостта на психоана

литичната техника. Представете си колко травматична може да е действителната смърт на аналитика, когато се разгръща тази работа, макар че дори истинската смърт на аналитика не е толкова лоша,

колкото ако той промени нагласата сц към отмъщението. Това са

рискове, които пациентът просто трябва да приеме. Обикновено

аналитикът преживява тези фази на движение в преноса и след вся-

I Следващата задача за работещия в сферата на преходните явления е да се изЛQЖИ отново проблемът от гледна точка на отделянето.

2 Струва ми се, че когато аналитикът знае, че пациентът носи револвер, тази работа не може да се върши.

""'i ... '""",i,..;...... __ ~-____________ _

наобеюn ..• 111

тях идва наградата под формата на любов, подсилена от фоно

присъствие на несъзнаваната деструкция.

Струва ми се, че идеята за фаза от развитието, включваща глав

на обекта, засяга теорията за корените на агресията.

полза от твърдението, че бебе само на няколко дни завижда на

Легитимно е обаче да се каже, че на някаква възраст то за

да позволява на гърдата да има външно положение (извън

на проекцията) и това означава, че разрушаването на гър

е станало отличителна черта. Имам предвид действителния

за разрушение. Важна чаСт от действията на майката е да

първият човек, който превежда бебето през този пръв (от мнодруги, които ще последват) вариант на атака, от която се оце

Поради относителната слабост на бебето това е правилният

в развитието на детето, защото разрушението лесно може да

IDe:ж}ше:е. Същевременно дори и така въпросът е труден, защото

лесно майката да реагира моралистично, когато бебето и и наранява). Но езикът на "гърдата" е жаргон, защото се под

цялата област на развитие и възпитание, в която адапта

е свързана със зависимостта.

Виждаме, че макар да използвам думата "деструкция", действидеструкция се отнася до неуспеха на обекта да оцелее. Без

неуспех разрушението остава потенциална възможност. Думата

''''''' ...... '"пПАО'' е необходима не заради импулса на бебето да разру

а заради склонността на обекта да не оцелява, което означава

да претърпява промяна в качеството, в нагласата.

Начинът на разглеждане на нещата в тази глава дава възмож

за нов подход към цялата тема за корените на агресията. Нап

не е необходимо да приписваме повече от дължимото на вро

агресия, както и на всичко друго, което е вродено. Несъмне

агресия трябва да е променлива в количествен смисъл

същия начин, по който останалите вродени характеристики вари

у хората. Обратното, разликите, които произлизат от различията

преживяванията на отделните новородени в зависимост от това,

те са преведени или не през тази много трудна фаза, са огром-

Подобни вариации в сферата на преживяването са наистина нео

Нещо повече: бебетата, които са преведени добре през фаза, вероятно ще са по-агресивни клинично, отколкото тези,

. които не са имали такава съдба и за които агресията не може да се

I Всъщност развитието на бебето е изключително усложнено, ако то се роди със така че атакуването на гърдата с венците изобщо не може да се изпробва.

112 д. У. Уиникьт ИГРА И РЕАЛНОСТ

обхване или може да се запази само като склонност да бъдеш обект на атака.

Това включва пренаписване на теорията за корените на агреси

ята, тъй като по-голямата част от вече написаното от аналитиците е

формулирано, без да се има предвид дискутираното в тази глава. В

ортодоксалната теория винаги присъства допускането, че агресията

е реакция на срещата с принципа на реалността, докато тук деструк

тивният нагон създава качеството външност. Това е от централно

значение за структурата на моите аргументи.

Нека за момент разгледаме точното място на атаката и оцеляването в йерархията на взаимоотношенията. Ло-примитивна и съв

сем различна е анихилацията. Анихилация означава "без надежда", катексисът отслабва, защото рефлексът да се създаде обуславяне

няма никакъв ефект. От друга страна, гневната атака, свързана със

срещата с принципа на реалността, е по-усъвършенствано понятие,

появяващо се по-късно от деструкцията, която постулирам тук .. В разрушението на обекта, за което говоря тук, няма гняв, макар да

може да се каже, че оцеляването на обекта носи радост. От този мо

мент или вследствие тази фаза обектът непрекъснато се разрушава

във фантазията. Това качество на "непрекъснато да се разрушава" кара реалността на оцелелия обект да се чувства като такава, под

силва емоционалния тон и допринася за константността на обекта.

Сега обектът може да се използва.

Искам да завърша с бележка върху използването и употребата.

П " " К од "използвам нямам предвид "експлоатирам. ато аналитици

ние знаем какво е да те използват, което означава, че можем да ви

дим края на лечението дори ако той е след няколко години. Много

от пациентите ни идват при нас, вече решили този проблем: те мо

гат да използват обектите, нас и анализата точно така, както са из

ползвали родителите, братята· и сестрите и дома си. Същевременно

има много пациенти, които имат нужда ние да съумеем да им дадем

способността да ни използват. За тях това е аналитичната задача:

Посрещай ки потребностите"на такива пациенти, трябва да знаем

това, което казвам тук за оцеляването след тяхната разрушителност.

Създаден е фон на несъзнавана деструкция на аналитика и ние оце

ляваме или, обратно, ставаме свидетели на още една безкрайна ана

лиза.

наобеюn ... 113

Обобщение

Обектните отношения могат да се опишат чрез преживяванията

субекта. Описанието на употребата на обект включва отчитането

природата на обект~. Подлагам на обсъждане причините, поради

по мое мнение способността да се използва обект е по-сложна тази да се свързваш с обект, като връзката може да е със субекти-

обект, но употребата означава, че обектът е част от външната

,Може да се наблюдава следната последовате.[IНОСТ: (1) субектът с обекта, (2) обектът е в процес на откриване, вместо да е в света от субекта, (3) субектът разрушава обекта, (4)

оцелява след разрушението, (5) субектът може да използва.

винаги се разрушава. Подобно разрушение става не

liinаВ~iНFIЯТ фон на любовта към реален обект, т. е. обект извън

на всемогъщия контрол на субекта.

Изучаването на този проблем включва излагането на положи

стойност на деструкцията. Тя заедно с оцеляването на обек-

след разрушението поставя обекта извън сферата на обектите,

rnlЮflени от психичните проективни механизми на субекта. По начин се създава свят на обща реалност, който субектът може

и който може обратно да подхранва субекта с "различни

съдържания.

7. Локализацията на културния опит

На брега на безкрайни светове играят деца.

Тагор

В тази глава бих искал да развия темата, к<>ято накратко изло

жих по случай банкета, организиран от Британското психоанали

тично общество по повод завършването на Standard Edition на трудовете на Фройд (Лондон, 8.10.1966 г.). В опита да отдам дължимото на Джеймс Страчи казах 1:

"В своята топографска хипотеза Фройд не намери място за преживяването на културата. Той придава нова ценност на

вътрешната психична реалност и оттук идва новата стой

ност на нещата, които са действителни и истински външни.

Фройд използва думата "сублимация", за да посочи пътя към мястото, където културният опит е значим, но, изг

лежда, не стига толкова далеч, че да ни каже къде в психи

ката е културният опит."

Сега 'искам да разширя тази идея и да направя опит за положи

телно твърдение, което може да се изследва критич~о. Ще го кажа

със свои думи.

Цитатът от Тагор винаги ме е интригувал. През юношеството

си нямах представа какво би могъл да означава, но той намери свое

то място в мен и отпечатъкът му в съзнанието ми не е избледнял.

Когато първо станах фройдист, знаех какво означава цитатът.

Морето и брегът символизираха безкрайния сексуален акт между

мъжа и жената, а детето се появяваше от този съюз, за да има много

кратък момент, преди на свой ред да стане възрастен или родител.

После като изследовател на несъзнавания символизъм знаех (човек

1 Публикувано в !nternational Jouгnal о! P.fycho-АnаlУ.fi.f, Vol. 48, Part 3 (1967).

на опит 115

знае), че морето е 'майката, а детето се ражда на брега. Бебесе появяват от морето и се изхвърлят на брега, така както Йона

бил изхвърлен от кита. Е, сега брегът беше майчиното тяло след

на детето и майката и вече жизнеспособното бебе.започ-

концепция за взаимоотношението родител-новоро

и че е възможно да има и сравнително проста, бебешка гледна различна от тази на майката или на наблюдателя, която може

изследва плодотворно. За дълго време съзнанието ми оставаше

на незнание, което изкристализира във формулировката

преходните явления. Междувременно "си играех" с понятието

репрезентации" и с описанието им чрез обектите и локализирани в личната' психична реалност, чувствана

вътрешна. Освен това проследих последствията от действието

',психичните механизми на проекцията и интроекцията. Осъзнах че играта всъщност не е въпрос нито на вътрешна психична

нито на външна реалност.

Сега стигам до предмета на тази глава и до въпроса: Ако игране е нито вътре, нито вън, къде е? Бях близо до идеята, изразе

в статията ми "The Capacity to Ье Alone" ("Способността да си (Winnicott, 1958Ь), в която казах, че първоначално детето е единствено в присъствието на някой друг. Там не разработих

за общата основа на това Вlаимоотношение между детето и

. Пациентите ми (особено когато са регресивни и зависими в или преносните сънища) ме научиха как да намеря отговор

въ,пrюс:а "Къде е играта?". Искам да представя стегнато в теореизложение наученото от психоаналитичната ми работа.

Твърдя, че когато станем свидетели на употребата на преходен

от пеленачето - първото не-мен притежание, - наблюдаваме

t.tH~)Bt)eNleHHo първата употреба на символ и първото преживяване

игра. Съществена част от моята формулировка за преходните

~вления е, че сме съгласни никога да не предизвикваме бебето с

.-ьпроса: "Ти ли създаде този обект, или го намери, удобно лежащ

наблизо?" С други думи, същностна черта на преходните явления и е едно качество в нашата нагласа, когато ги наблюдаваме.

, Обектът е символ на съюза на бебето с майката (или с част от

,нея). Този символ може да се локализира. Той е на мястото в прост

и времето, където и когато майката е в преход от състоя-

116 д. У. Уиниl('ЬТ ИГРА И РЕАЛНОСТ

нието на слятост с пеленачето (в съзнанието на бебето) към iuпeр

нативата да бъде преживявана като обект, който трябва да се възп

риема, а не да се измисля. Използването на обекта символизира съ

юза на две сега вече отделни неща: бебето и майката в точката от

времето и пространството, която е началото на тяхНОтО 'състо

яние на отделеност l . От самото начало на всяко разглеждане на тази идея има едно

усложнение: необходимо е да се постулира, че ако употребата на

обект от страна на бебето се вгражда в нещо (т. е. е нещо повече от дейност, която може да се открие дори у бебе, родено без мозък),

там трябва да е началото на установяването в съзнанието на пелена

чето, или в личната психична реалност, на оораз на обекта. Умствената ре презентация във вътрешния свят обаче пази значението си,

2 . или имагото във вътрешния свят се поддържа живо чрез подсилва-

нето, дадено от наличността на външната, отделена и действителна

майка заедно с техниката на майчини грижи.

Вероятно си струва да се опитаме да формулираме това по на

чин, който дава на времевия фактор дължимата тежест. Чувството за

съществуването на майката трае х минути. Ако майката е далеч по

вече от х минути, имагото избледнява, а заедно с него изчезва спо

собността на бебето да използва символа на съюза. Бебето е дистре

сирано, но този дистрес скоро се поправя, защото майката се връща

след х + у минути. За х + у минути бебето не се променя. Но за х + у + z минути то се травматuзира. След х + у + Z минути връщането на майката не поправя промененото състояние на бебето. Травмата означава, че бебето е преживяло прекъсване в континуи

тета на живота, така че започват да се организират примитивни за

щити, за да предпазват от повторението на "немислимата тревож

ност" или завръщането на острото състояние на обърканост, което се отнася до дезинтеграцията на зараждащата се его-структура.

Трябва да приемем, че огромното мнозинство от бебетата нико

га не изпитват депривация от вида х + у + Z. Това означава, че мно

зинството от децата не носят със себе си през целия живот познани-

1 Необходимо е да се опростят нещата чрез препратка към употребата на обекти, но заглавието на първоначалната ми статия беше "Transitional Objects and Transitional РЬепотепа" ("Преходни обекти и преходни явления") (Winnicott, 1951).

2 от латински: образ. Термин, въведен от Юнг през 1911-1912 г. и възприет от психоанализата. Чрез него се подчертава фактът, че образите на другите хора се по

раждат субективно, т. е. образът се възприема в съответствие с вътрешното състояние

и динамиката на субекта. Допълнителното съображение е, че много образи и особено тези на родителите не се пораждат от действителни лични преживявания с тях, а са

основани на несъзнавани фантазии или архетипи. - Б. ред.

Ло"а.лизацuята на Културния опит 117

ето от преживяването на лудостта. Лудост тук означава просто nрена онова, което съществува по времето на личния конти

на съществуването. След "възстановяването" от деприваот типа х + у + z бебето трябва да започне отново, постоянно

;;yII.I~w".nu от корена, който би могъл да осигури континуитет с лич

начало. Това предполага съществуването на паметова система на спомените.

обратно, локализираното майчино глезене, което поправя '. ПОСТОЯ~НО лекува ефектите на депривацията от ви-

х + у.+ z. Това поправяне на его-структурата възстановява спона бебето да използва символа на съюза: тогава то започ

,отно.во да позволява и дори да се облагодетелства от раздялата. е мястото, което съм се заел да изследвам: раздялата, която

раздяла, а форма: на единство!. Важен пункт повреме на развина тези идеи в началото на 40-те години беше фактът, че Ма

Милнър успя (в личен разговор) да ме убеди в огромното знакоето може да има взаимодействието между. краищата на или отблясъците по повърхността на кана, поставена пред

кана (срв. Mi1ner, 1969). . Трябва да се отбележи, че описваните от мен явления нямат

точка. Това ги отличава от подплатените от инсявления, в които оргийният елемент' играе съществена роля и . задоволяването е тясно свързано с достигането на кулмина-

. Явленията, които имат реалност в сферата, чието съществуване IeТ'\lЛlfln:~М обаче, принадлежат на преживяването на отношението

Човек се сеща за "електричеството", което сякаш се създа'·\';~IlI1\';Jlt;H~I)l или интимния контакт, който е характерен например

влюбени. Тези явления от сферата на играта са безкрайно ,rеfIЛИВИ и това контрастира с относителната стереотипност на

свързани или с функционирането на тялото, или с обс-1'Р.11rrТl.,"'Т'" на средата.

основателно подчертавали значението на

опит и на реакциите на фрустрациите, не са успели

със сравнима яснота или убедителност огромната ин-

I Меръл Мидълмор (Middlemore, 1941) видя безкрайното богатство във взаимно техники на майката и бебето при кърменето. Тя е близо до онова, което

да изложа тук. Съществува богат материал за наблюдение и наслаждение сфера на телесното взаимоотношение, което може (или не може) да съществу

бебето и майката, особено ако, правейки нашите наблюдения (било директпсихоанализата), мислим не просто от гледна точка на орал ния еротизъм

или фрустрация, и т.Н. Вж също Hoffer, 1949, 1950.

118 Д. У. Уинию.т ИГРА И РЕАЛНОСТ

тензивност на тези некулминационни преживявания, наречени игра

ене. Започвайки, както правим ние, с психо невротичната болест и с его-защитите, свързани с тревожността, която възниква от инстинктивния живот, сме склонни да мислим за здравето от гледна точка на СЪСтоянието на его-защитите. Казваме, че е здравословно, когато

тези защити ве са ригидни и Т. н. Рядко обаче достигаме до точката, от която можем да започнем да описваме как изглежда животът настрана от болестта или отсъствието на болест.

Казано по друг' начин, все още ни предстои да се занимаем с въпроса: "Какъв е смисълът на живота?" Нашите психотични пациенти ни принуждават да обърнем внимание на този основен проблем. Сега разбираме, че не задоволяването на инстинктите 1<ара бебето да бъде, да чувства, че животът е реален, да открива, че той'си струва да се живее. В деЙствителност задоволяването на инстинктите започва като частична функция и се превръща в nрелъсmява~е, ако не се основава на добре установена способност в отделния човек за цялостен опит и за преживяване в сферата на преходните явления. Азът е този, който трябва да предхожда използването на инстинкта от негова страна: ездачът трябва да язди коня, а не да бъде

отнесен от него. Бих могъл да използвам думите на Буфон: "Le style est l'homme meme."l Когато говорим за някого, говорим за него заедно със сбора на културните 'му преживявания. Цялото формира единица.

Използвам термина културен опит като разширение на идеята за преходните явления и играта, без да съм сигурен, че мога да де

финирам думата "култура". Акцентът наистина е върху опита. Използвайки думата "култура", МИСЛя за унаследената традиция. Имам предвид нещо, 1<оето е в общия пул на човечеството, към който индивидите и групите могат да допринесат и откъдето всички ние сме

в състояние да черпим, ако имаме къде да сложим намереното.

Тук съществува зависимост от някакъв вид метод за регистриране. Без съмнение много е било загубено от ранните цивилизации, но в митовете, които са продукт на устната традиция, се намира

културен пул, представящ историята на човешката култура, разп

ростряла се в протежение на шест хиляди години. Тази история чрез

мита продължава до днес независимо от опитите на историците да

бъдат обективни - нещо, което те никога не могат да направят, ма- , кар че трябва да опитат.

I or френски: "Стилът - това е човекът." - Б, пр.

на .... '/J..,'''null'a опит 119

Вероятно казах достатъчно, за да покажа едновременно какво

и какво не знам за значението на думата "култура". Като стравъпрос обаче ме интересува фактът, че в никоя културна сфе-

, ',не е възможно да си оригинален по друг начин освен въз основа традицията. И обратното: никой в поредицата културни дейци

'повтаря другия освен като преднамерен цитат и непростимият

в областта на културата е плагиатството. Струва ми се, че вза-

рщс:йств:ие"го между оригиналността и приемането на традицията

основа за новаторството е просто още един пример (при това

вълнуващ) за взаимодействието между отделеност и съюз.

Трябва да продължа още малко по темата от гледна точка на

ранните преживявания на бебето, когато се поставят началата

nаЗЛJifЧlШ1:е способности, станали онтогенетично възможни бла

~1,еfilИе на изключително чувствителната адаптация на майката

потребностите на бебето и въз основа на идентификацията с

(Имам предвид етапите на растеж, преди бебето да е придоби

. психичните механизми, които скоро стават достъпни за органи.П"' .... ~·ТП на сложни защити. Тук повтарям: човешкото бебе трябва се дистанцира от ранните преживявания, за да бъде зрелостта

II;DJlVVr"l .)

Тази теория не засяга онова, в което сме започвали да вярваме

отношение на етиологията на психоневрозата или на лечението

пациентите, които са психоневротични. Тя не се сблъсква и със

,тnvtrrv"ЯIIТЯ теория на ФроЙд за психиката от гледна точка на Аз,

и Свръхаз. Думите ми засягат възгледа ни по въпроса: "Какъв е

""".Аr,.,.п .... Т на живота?" Възможно е да излекувате пациента си и да

знаете какво го кара да продължава да живее. За нас е от първос

важност да признаем открито, че отсъствието на психонев

:_,т",и",,, болест може да е здраве, но не е живот. Психотичните па

които през цялото време се лутат между живеене и неживе

ни принуждават да се вгледаме в този проблем, който всъщност

. отнася не до психоневротиците, а до всички човешки същества. Твърдя, че същите явления, които са въпрос на живот и смърт за

нашите шизоидни или с гранично личностово разстройство пациен

ти, се появяват в културните ни преживявания. Именно тези кул

турни преживявания осигуряват приемствеността на човешката ра

са, която се издига над личното съществуване. Приемам, че култур

ните преживявания са пряко продълж7ние на играта - играта на оне

зи, които още не са чували за игри.

-+-

120 Д. У. Уиннкът ИГРА И РЕАЛНОСТ.

Основна теза

Следователно основната ми теза е следната:

1. Мястото, където е локализиран културният опит, е в nотенЦUtлното пространство между индивида и средата (първоначално обекта). Същото може да се каже за играенето. Културното преживяване започва с творческото живеене, проявеНQ първо в играта.

2. За всеки инди'вид използването на това пр~сч,анс~во е детерминирано от житейските преживявания, натрупвани на ранните етапи от неговото съществуване.

3. От самото начало бебето има максимално интензивни преживявания в потенциалното пространство между субективнUJ(· обект и обективно възприемания обект, между ПРОДЪJtженията на

" 11 Т "мен и "не-мен. ова потенциално пространсТlЮ е във взаимо-действието между това "да няма нищо друго освен мен" и присъствието на обекти и явления извън всемогъщия контрол'.

4. Всяко бебе има своя благоприятен илu неблагоприятен опиТ. Зависимостта е маКсимална. Потенциалното пространство се появява единствено във връзка с чувството на увереност от страна на бебето, т. е. увереност, свързана с надеждността на майчината фигура или на елементите на средата, като увереността е доказателство за надеждността, която се интроецира.

5. За да изучава играта, а след това културният живот на индивида, човек трябва да изследва съдбата на потенциалното простран

. ство между бебето и човешката (а следователно погрешима-) майчина фигура, която е по същество адаптивна, защото обича.

Очевидно е, че ако искаме да разглеждаме тази сфера като част от его-организацията, това е част от егото, което не е телесно и се ОСновава не на модела на телесното функциониране, а на телесните преживявания. Те спадат към обектните отношения от неоргиен тип, или към т. нар. его-свързаност, в точката, където континуитетът отстъпва място на асоциацията на идеи.

на опит 121

Допълнителен аргумент

Това изложение налага изследване на съдбата на потенциално

;пространство, което може да изпъкне или да не изпъкне като

РЗI:JЩ:IОfIЮlша сфера в психичния живот на развиващия се човек.

. Какво става, ако майката е способна да започне един степенунеуспех на адаптацията, започващ с пълната адаптация? Това е

на нещата и проблемът трябва да се изучава, защото

JIaшата техника като аналитици, когато пациентите ни са рег

е' В смисЪJI, че са зависими. При средно добрия опит в тази на възпитание (който започва толкова рано и непрекъснато

'псе отново) бебето открива интензивно и дори мъчително .1""'~·Q"r .. ' свързано с изпълнената с въображение игра. Няма ус

Р"''''па игра, така че всичко е творческо и макар че играенето е

от обектното отношение, ставащото е лично за бебето. Всичко

lIt.t)ffЧ!~ско' е, пресътворявано с въображение, натоварвано е с качес'H~ "първи път". Мога ли да кажа, че това е значението, влага

В'думата "катексирам"? . Виждам, че съм на теРl:fторията на концепцията на Феърбеърн

1941) за "търсене на обект" (противопоставено на "тьpce~ 'Щ задоволяване"). Като наблюдатели забелязваме, че всичко в цграта вече е пра

чувствано, мирисiню и там, където се появяват специфични за съюза на бебето и майката (преходни обекти), тези обек

са присвоени, а не създадени. Въпреки това за бебето (ако май

. може да осигури подходящите условия) всеки детайл от живота

е пример на творческо живеене. Всеки обект е "намерен" обект. му се даде възможност, новороденото започва да живее твор

и да използва действителни обекти, с които и в които да бъде

mf'~аТИRlfЮ, Ако не получи тази възможност, няма област, в която то

може да играе или да натрупва културен опит. Оттук следва, че

Ifяма връзка с културното наследство и няма да има принос към

пул.

Лишеното дете" е печално известно с неспокойствието си, с несп~собността си да играе. Способността му да преживява културната сфера е обеднена. Това наблюдение ни води до изучаване на

ефекта на депривацията по времето на загубата на онова, което е

било прието като надеждно. Изучаването на последствията от загу

бата на някакъв ранен етап ни въвлича в тази междинна област или

потенциално пространство между субекта и обекта. Провалът в на

деждността или загубата на обект означават за детето загуба на иг-


ровата област и на значим символ. При благоприятни обстоятелства потенциалното пространство се изпълва с продуктите на творческо

то въображение на новороденото. На друго място (Winnicott, 1960а) съм описал как се появява защитата на подчиняващия се, фалшив Аз и скриването на истинския Аз, който има потенциала за творческа

употреба на обектите. В случаи на преждевременен провал на надеждностга на среда

та съществува алтернативна опасност: потенциалното пространство

може да се запълни с онова, което е инжектирано в него не от бебето, а от някой друг. Изглежда; че всичко в това пространство, идва

що от някой друг, е преследващ материал и бебето няма средства да го отхвърли. Аналитиците трябва да внимават да не би да създадат чувство на доверие и междинна област, в която може да се осъщест

ви игра, а след това да я инжектират или раздуят с интерпретации,

които всъщност идват от собственото им творческо въображение. Юнгианският психоаналитик Фред Пло има една статия (Plaut,

1966), от която цитирам:

"За разлика от сънищата или фантазиите способностга да се формират и да се използват конструктивно образи чрез прекомбинирането им в нови модели зависи от способHocтra индивидът да се доверява."

Думата доверие в този контекст показва разбиране на това,което имам предвид под изграждането на увереност на базата на опита по времето на максимална зависимост преди paдocтra и използване

то на раздялата и независимостга.

Според мен е дошло времето психоаналитичната теория да от

даде дължимото на тази трета област - на културния опит, която е производна на играта. Психотиците настояват да я опознаем и тя е

от огромно значение за нашата оценка по-скоро на живота, отколко

то на здравето на човешките същества. (Другите две области са вътрешната, или личната, психична реалност и действителният свят с

живеещия в нея индивид.)

Обобщение

Опитах се да обърна внимание на значението както за теорията,

така и за практиката на една трета област - на играта, която се раз

ширява до творческото живеене и до целия културен живот на чове

ка. Третата област беше сравнена с вътрешната, или личната, пси-

на опит 123

хична реалност и с действителния свят, в който живее индивидът и

който може да се възприема обективно. Локализирах тази важна сфера на преживяването в потенциалното пространство между ин

дивида и средата, което първоначално едновременно събира и отдебебето и майката, когато проявената като човешка надеждност

на майката действително създава у бебето чувство на доверие

сигурност във фактора среда. Обърнах внимание на факта, че това потенциално пространство

променлив фактор (при различните хора), докато другите локализации - личната или психичната реалност и действителсвят - са относително постоянни, като едната е биологично

а другата - общо свойство. Потенциалното пространство между бебето и майката, детето и

индивида и обществото или света зависи от опита,

води до доверие. То може да се разглежда като свещено за

1t1.L1lI1UI1.L1.,C1. защото тук той преживява творческия живот.

И обратното: експлоатацията на тази сфера води до патологичсъстояние, в което индивидът е отрупан с преследващи елементи,

които няма начин да се отърве.

От това вероятно може да се види колко важно е за аналитика

признае съществуването на това място - единственото място,

играта може да започне, място, което е в момента на прехода

континуитет към асоциация на идеите и откъдето произхождат

ре;I(Оi].Нlпе явления.

Надеждата ми е, че съм започнал да отговарям на собствения си "Къде е локализиран културният опит?"

8. Мястото, където живеем l

Използвайки думата в абстрактен смисъл, искам да изследвам мястото, където сме през ПО-голямата част от времето, докато преживяваме живота.

Чрез езика, който използваме, демонстрираме естествения си интерес към този въпрос. Възможно е да съм в някаква каша и след

, _това или се измъквам От ЩЩ или се Опитвам да подредя нещата, така че поне за известно време да знам къде съм. Или мога да имам чувството, че съм в море и се ориентирам, за да стигна до пристанище (I<OeTO и да е пристанище в бурята), а после, когато съм' на -сушата, търся къща, ПОстроена на скала, а не на пясък, Ив моята къща, която (понеже съм англичанин) е моята крепост, съм на седмото небе.

Без да насилвам всекидиевния език, мога да говоря за' поведението си в света на ВЪНШНата (или обща) реалност или да имам ВЪтрешно или мистично преживяване, докато клеча на пода и съзерца-вам пъпа си. .

Вероятно е много MoдepH~ употребата на думата "вътрешен" за обозначаване на психичната реалност и за изказване на мнението, че има вътрешност, където се натрупва личното богатство (или се показва бедността) в процеса на емоционалния растеж и личностното изграждане. .

Следователно това са две места в индивида: вътрешно и външно. Но дали това е всичко?

При разглеждането на живота на човешките същества се ПОявяват онези, които харесват да мислят изкуствено през пррзмата на поведението и на условните рефлекси и обуславянето: това води до т. нар. поведенческа терапия. Повечето от нас обаче се уморяваме да се ограничаваме до поведението или до наблюдаемия ексТравертен

I Това е повторно изложение на темата от предишната глава, написана за друга и различна аудитория.

кьдето живеем 125

иа хора, които независимо дали им харесва или не, са моти

от несъзнаваното. В другата крайност са онези, които поста-

rударе]flИС~ТО върху "вътрешния" живот, смятайки, че последиците

и дори гладът нямат голямо значение в сравнение~с

преживяване. За хората от втората категория безкраи

е в центъра на Аза, докато за бихевиористите, които мислят

призмата на външната реалност, безкрайността се простира

Луната към звездите и до началото и края на времето - време

няма нито край, нито начало.

'., Опитвам се да се вместя между тези две крайности. Ако се в живота си, сигурно ще открием, че не прекарваме по

част от времето си нито в поведение, нито в съзерцание, а

другаде. Питам: къде? И се опитвам да предложа отговор.

Междинна зона

В психоаналитичните трудове и в огромната литература, пов

от Фройд, може да се открие тенденцията да се разсъждава

върху живота на човека, така както той е свързан с обектите, или вътрешния живот на индивида. Приема се, че в живота на

който е в отношения с обекти, съществува някакво постули

състояние на напрежение, тласкащо към задоволяване на инс

или към припичането под безметежността на удовлетворени

Пълното изложение би включило понятието изместване и всич

на сублимация. Там, където възбудата не е довела до

човекът е уловен в дискомфорта, генериран от фрусти включващ телесни дис функции и чувство за вина, или

произтичащо от откриването на изкупителна жертва

. преследвач. . Що се отнася до мистичните преживявания, в психоаналитич

литература човекът спи и сънува или ако е буден, преминава процес, доста сроден на работата на съня, но в будно състоя

Там е всяко настроение и несъзнаваната фантазия на настрое

рИето се простира от идеализацията, от една страна, до ужаса от

. разрушението на всичко, което е добро, от друга, внасяйки крайностите на приповдигнатостта или отчаянието, добруването на тялото

или чувството, че си болен и импулса към самоубийство.

Това е много опростен и всъщност изопачен кратък преглед на

огромна литература, но аз не се опитвам да правя изчерпателно из

ложение, а да посоча, че написаните от психоанализата думи, изг

лежда, не ни казват всичко, което искаме да знаем. Например какво

У. Уиникьт ИГРА И РЕАЛНОСТ

симфония на Бетховен, когато посетим карв леглото "Троил и Кресида" или играем те

когато седи на пода и си играе с играчките

I,"UАЙ"""'Г"? Какво прави група тийнейджъри, участ-

е само: "Какво правим?" Трябва да се пос:гави и сме (ако въобще сме някъде)?" Използвахме по

и външно, но имаме нужда от трето понятие. Къ

\ll'раlIlИIМ това, което в действителност правим през

U'A'''t .. ,'ТY\ време, т. е. когато се забавляваме? Понятието

IIИI~IIJНИ ли покрива целия модел? Можем ли да спе

П""f>U'UVПlf'г"Т'"п от изследването на проблема за въз

rв"ВЭlне на място за живеене, което не се описва пра

от термините "вътрешно" и "външно"? (TriJJing, 1955) в лекцията си по повод годиш-

"",~._ •• "",> има почтително ударение в използването

но в същото време (както не можем да

чуем) в онова, което той казва за културата,

нотка на раздразнение и съпротива.

на Фройд към културата трябва да се опише _."n",U'Т'иn "

говоря тук, макар да се използва много разли-

много изтънченото удоволствие на възрастния

",I-,n.oг<,oг" или абстрактните човешки творения, както и

на бебето, което посяга към устата на майката и

зъби, като едновременно с това я гледа в очите и я

Според мен играта естествено води към културно

И наистина изгражда неговата основа.

аргумент е убедителен, сега имаме три, а не две чо

за сравнение. Когато погледнем тези три набора

(iv, .. шr'JI, можем да видим, че една специална характе

;)аНИЧ~iВа нареченото тук от мен културен опит (или

първо външната реалност и контакта на индиви

точка на обектното отношение и използването на

че самата външна реалност е фиксирана. Нещо по-

127

наследството от нагони, което осигурява основата'на обектно-;ЙIiIOUlеllИе и обектната употреба, само по себе си е фиксирано за

макар че варира според фазата, възрастта и свободата на използва нагоните. Тук сме повече или по-малко свободни

законите, формулирани в значителни подробности в психоа-

lИ1'ична,га литература.

Нека сега погледнем към вътрешната психична реалност - лич

"собственост" на всеки индивид, доколкото е била постиг.ната на зряла интегращiя, която включва установяването на еди-

Аз с подразбиращото се съществуване на вътрешно и външно и

NJlИlJrаваш,а мембрана между тях. Тук отново ще видим фиксиракоято принадлежи на унаследяването, на личностовата органи

на интроецираните фактори от средата и на проектираните

фактори. За разлика от тях според мен областта, с която раЗПОJ1агаме за

He:BpI1p~LНe от гледна точка на третия начин на живот (там, където културен опит или творческа игра), е изключително променлива

различните хора. Така е, защото третата област е продукт на .е:Ж:l16Яlва!нu'Ята на отделния човек (бебе, дете, юноша, възрастен) :'.,upr/~J><'OГ" среда. Тук съществува променливост, която е различна

качество от тази, оtнасяща се до явлението лична вътрешна пси

реалност и до външната, или споделената, реалност. Обсегът тази трета сфера може да е минимален или максимален според

на действителните преживявания. ' Именно тази специфична променливост ме занимава тук и сега

искам да изследвам нейното значение. Правя това проучване от

,. точка на позицията (съотнесена към индивида в света), в ко-ято може да се каже, че културният опит (играта) "се случва",

ПотеНЦUШlНото пространство

Предлагам за дискусия на стойността и като идея тезата, че

мястото на творческата игра и на културния опит, включително найизтънченото му развитие, е nотеНЦUШlНото пространство между

бебето и майката. Имам предвид хипотетичната област, която съществува (но може и да не съществува) между бебето и обекта (майката или част от нея) през фазата на отхвърлянето на обекта като "не-мен", т. е. в края на състоянието на слятост с обекта.

от състояние на слятост с майката бебето навлиза в етапа на

отделяне на майката от Аза, а майката намалява степента на приспо

собяването си към потребностите на бебето (едновременно заради

128 Д. У. Уиниl(ЪТ ИГРА И РЕАЛНОСТ

собственото си възстановяване от високата степен на идентификация с бебето и заради възприемането на новата потребност 'на бебето: тя да бъде отделно явление)l.

Това е същата област на опасност, до която рано или късно се достига във всяко психиатрично лечение: п:ьрво пациентът достига

до чувства на сигурност и жизнеспособност заради надеждността на

аналитика, адаптирането му към потребностите на пациента и го

товността му да се ангажира, но след това започва да изпитва нужда

да се откъсне и да постигне автономия. Подобно на бебето с майка

та пациентът може да стане автономен единствено в съгласие с го

товността на терапевта да го остави да го направи и въпреки това

всяко отдръпване на психоаналитика от състоянието на слятост с

пациента се поставя под ужасяващо подозрение, така че се задава

катастрофа.

Ще ви напомня, че в примера, който дадох за използването на

връв от момчето (първа глава), споменах два обекта като едновре

менно съединени и разделени от въженцето. Това е парадоксът, кой

то приемам и не се опитвам да разрешавам. Разделянето на света на

обектите от Аза се постига при бебето само чрез отсъствието на

междинно пространство, като nотенциШlНото пространство се за-

пълва по описвания от мен начин. . Може да се каже, че при човешките същества няма раздяла, а

само заплаха от раздяла и тя е максимално или минимално травми

раща според преживяването на първите раздели.

Можем да попитаме как всъщност е възможно разделянето на

субект и обект, на бебе и майка, при това с печалба за всички засег

нати в голямото мнозинство от случаите. И всичко това въпреки

невъзможността за раздяла. (Парадоксът трябва да се толерира.)

Отговорът може да е, че в преживяването на живота от бебето,

всъщност по отношение на майката или майчината фигура, обикно

вено се развива степен на увереност в надеждността на майката. На

друг език, принадлежащ на психотерапията, пациентът започва да

чувства, че загрижеността на терапевта произтича не от потреqност

та му от подчинен, а от способността му да се идентифицира с па

циента, произхождаща от чувството "ако аз бях на твое място". С други думи, любовта на майката или терапевта означава не просто

удовлетворяване на потребностите на зависимостта, а започва да

значи даването на възможност на бебето или на пациента да се

придвижат от зависимост към автономия.

I Обсъждал съм тази теза подробно в статията си "Primary Maternal Preoccupation" (Winnicott, 1956),

129

Бебето може да бъде хранено без любов, но липсата на любов или безличното възпитание не може да успее в създаването на ново,

автономно човешко дете. Там, където има доверие и надеждност, се

намира потенциалното пространство, което може да стане безкрайна '. Област на раздялата, запълвана творчески от бебето, детето, юноша

или възрастния с игра, която с времето се превръща в наслажде

от културното наследство.

Специалната особеност на това място, където се намират играта

, културният опит, е, че то зависи за същест«уването си от жизопит, а не от унаследените тенденции. Едно бебе е обгрижва

с чувствителност тук, където майката се отделя от него, така че

на играта е огромна, а следващото бебе има толкова лош през тази фаза на своето развитие, че съществува само малка

ItЗiМОIЖIЮ(:Т за развитие от гледна точка на интроверсията или екст

Във втория случай потенциалното пространство няма

WIJ'fе]flИI~. защото никога не е имало изградено чувство на доверие,

с надеждност, а следователно не съществува релаксирано

в преживяванията на бебето с повече късмет (както и на малкоюношата и възрастния) въпросът на раздялата в отделянето

O"""-'Mt1" ... a_ защото в потенциалното пространство между бебето и се появява творческата игра, която възниква естествено от

състояние. Именно тук се развива употребата на tMj'VJln, обозначаващи едновременно явленията от външния свят и

на отделния човек, когото разглеждаме.

Другите две сфери не губят значението си заради това, което

като третата сфера. Ако наистина изследваме човешките

i;"',,,,,,,,,,,, от нас трябва да се очаква, че ще правим наблюдения,

могат да се наслагват едно върху друго. Хората наистина се

... ~' .. ""T със света по начини, които ги въвличат в пряко или сублизадоволяване на инстинктите. Освен това знаем първостезначение на спането и дълбокото сънуване, които са ядрото

личността, на съзерцанието и релаксираната, ненасочена умстве

непоследователност. Въпреки това играта и културният опит са

които ценим по специален начин: те свързват минало, насто

и бъдеще, заемат време и пространство. Те изискват и полунашето съсредоточено, преднамерено внимание - преднаме

но без прекалената съзнателност на усилието.

Майката се адаптира към потребностите на бебето и на детето което постепенно еволюира до личност и характер. Това приспо

и дава мярка за надеждност. Преживяването на надежд-

130 Д. У. Уииик:ьт ИГРА И РЕАЛНОСТ

ността от бебето за период от време поражда у новороденото и рас

тяIЦОТО дете чувството на увереност. )'вереността на бебето в наД7ЖДНОСтта на майката и следователно в тази на другите хора и не

ща прави възможно отделянето на "не-мен" от "мен". В cыцтоo време обаче може да се каже, че раздялата се избягва чрез запълването

на потенциалното пространство с творческа игра, с употреба на

символи и с всичко, до което в крайна сметка възлиза културният

живот.

Много хора претърпяват неуспех в доверието, който парализи

ра способността за игра на човека .заради ,ограниченията на потен"

циалното пространство. По сыцяя начин при много хора има бедност на играта и културния опит, заIЦОТО (макар в човека да има

място за ерудиция) човешкото обкръжение на детето не ~ успяло да

въведе културните елементи на ПОДХОДЯIЦите етапи от личностното

развитие на индивида. Естествено, възникват ограничения, породе

ни от относителната липса на културна ерудиция или дори от лип

сата на запознатост с културното наследство, които могат да харак

теризират тези, които носят отговорност за детето.

Следователно първата необходимост по отношение на описва

ното в тази глава е да се заIЦитава отношението бебе-майка и беберодител на ранните етапи в развитието на всяко момче или момиче,

така че да може да се създаде потенциално пространство, в което

благодарение на доверието детето може да играе творчески. Втората необходимост е грижеIЦите се за деца на всякаква въз

раст да бъдат готови да поставят всяко дете в контактсподходяIЦИ

те елементи на културното наследство съобразно. способностите на конкретното дете, емоционалната му възраст и етапа от развитието.

Полезно е да се мисли за третата област на човешкия живот, която не е нито вътре в индивида, нито вън в света на оБIЦата реалност. Този междинен живот може да се възприема като заемаIЦ по

тенциално пространство, отричаIЦО идеята за дистанция и раздяла

между бебето и майката и всичките събития, произхождаIЦИ от това

явление. Потенциалното пространство силно варира при отделните

хора и неговата основа е доверието на бебето в майката, nрежuвя

вано през достатъчно дълъг период от време в р~шаваIЦИЯ етап на

раздялата на "не-мен" от "мен", когато установяването на автономен Аз е в начална си фаза.

9. Огледалната роля на майката и семейството в

развитието на ~eTeTol

В индивидуалното емоционално развитие nредшественикът на огледалото е майчиното лице. Искам да разгледам както нормалния аспект на това, така и неговата психопатология.

Трудът на Жак Лакан "Le Stade du Miroir" ("Стадият на огледалото") (Lacan, 1949) несъмнено ми е повлиял. Той говори за използването на огледалото в его-развитието на всеки индивид. Все пак

:Лакан не мисли огледалото през призмата на лицето на майката по ,начина, по който аз бих искал да направя това тук.

Имам предвид само зрящите деца. По-широкото приложение на идеята, за да обхване децата с лошо зрение или незрящите, трябва . се отложи, докато не се изложи основната тема. Накратко твър

е следното: на ранните етапи от емоционалното развитие на

ю.в,еUIКСIТО бебе жизненоважна роля играе обкръжението, което на кърмачето все OIЦe не е отделило от себе си. Постепенно се

""'''''''''1''''''''> разделянето на "не-мен" от "мен", като темпото варира OO!i>a3IHO детето и обкръжението. Основните промени стават в от

от майката като обективно възприемана характеристика на

КD1ЬЖI~НI1е1'О Ако там няма човек, който да бъде майка, развитий

задача на новороденото е безкрайно усложнена.

Нека опростя функцията на обкръжението и накратко да кажа, включва:

Телесно обгрижване (handling) Поддържане (holding) Представяне на обекта (object-presenting)

1 Публикувано в Р. Lomas (Ed.), The Predicament о! the Family: А Psychoanalyti~vjljrJl)()'sium (1967). London: Hogarth Press and the Institute of Psycho-Analysis.


Бебето иоже да отвърне на тези условия на средата, но резулта

тът за него е максималното лично съзряване. В "съзряване" на този етап възнамерявам да включа различните значения на думата интег

рация, както и психосоматичното взаимодействие и обектното от

ношение.

Бебето е задоволително обгрижвано и поддържано и вземайки

това за даденост, му се представя обект по такъв начин, че легитим

ното му преживяване на всемогъщество не се нарушава. Резултатът

може да е способността на пеленачето да използва обекта и да се

чувства така, сякаш обектът е субективен и е създаден от него.

Всичко това спада към началото и от него произтича огромната

сложност, с която се характеризира емоционалното и умственото I

развитие на кърмачето и детето . На някакъв етап бебето се оглежда наоколо. Вероятно сучещо

то бебе не гледа гърдата. По-вероятна характеристика е гледането

на лицето (Gough, 1962). Какво вижда там? За да стигнем до отговора, трябва да се ползваме от опита си с психоаналитични пациенти,

които ретроспективно хвърлят поглед към много ранни явления, но

могат да вербализират (когато чувстват, че Могат да го направят),

без да обидят деликатността на това, което е предвербално, невер

бализирано и неизразимо с думи освен може би в поезията. Какво вижда бебето, когато погледне към майчиното лице?

Смятам, че бебето обикновено вижда себе си. С други думи, майка

та гледа бебето и начинът, по който тя, изглежда, зависи от виж

даното там. Всичко това прекалено лесно се взема за даденост.

Моля да не се приема за гарантирано това, което майките естествено

правят добре за бебетата си. Мога да наложа тезата си, като премина

веднага на случая с бебе, чиято майка отразява собственото си наст

роение, или още по-лошо, ригидността на своите защити. В такъв

случай какво вижда бебето?

Разбира се, нищо не може да се каже'за единичните случаи, ко

гато майКата не е в състояние да откликне. същевременно много бебета трябва да имат дълъг опит в това да не получават обратно

онова, което са дали. Те гледат и не виждат себе си. Това има пос

ледствия. Първо, собствената им способност за творчество започва

да атрофира и по един или друг начин те търсят други пътища да

получат обратно от обкръжението даденото от себе си. Възможно е

да успеят чрез някакъв друг метод и слепите кърмачета се нуждаят

I За допълнително и подробно обсъждане на тези идеи читателят може да се консутира със СТ!ПИята ми "Theory of (Ье Parent-Infant Relationship" (Winnicott, 1960Ь).

на майката ... 133

отразявани чрез други .сетива, а не посредством зрението.

майка, чието лице е непроницаемо, може да откликва по

начин. Повечето майки са способни да откликват, когато бебее в беда или е агресивно и особено когато е болно. Второ, бебето

Oc~rerlelJ[HO приема идеята,' че когато гледа, вижда лицето на майка-

Тогава майчиното лице не е огледало. Така перцепцията заема

на аперцепцията, т. е. на онова, което би могло да е начало

, на важен обмен със света - двупосочен процес, в който самообога:rЯl~аllе1'0 се редува с откриването на смисъл в света на видимите

неща.

Естествено съществуват междинни етапи в тази схема на неща

та. Някои бебета не се отказват напълно от надежда, изучават обекта и правят всичко възможно, за да видят в него някакво значение, кое

то трябва да е там, стига само да можеше да се почувства. Други, измъчени от този вид относителен неуспех на майката, изучават

променящия се майчин лик в опит да предвидят нейното настрое

ние,' точно както всички ние изучаваме времето. Бебето бързо се научава да прави прогноза: "Точно сега е безопасно да забравя за настроението на майка си и да бъда спонтанен, но всеки момент

лицето и ще стане непроницаемо или настроението и ще надделее и ,тогава моите потребности трябва да се оттеглят на заден план, за-

б " , щото в противен случай централният ми Аз ще претърпи о ида. Непосредствено отвъд това в посоката на патологията е съмни-

, ".·телната предвидимост, която притиска бебето до границите на него" ,вата способност да предвижда събитията. Това носи опасност от ,хаос и в своя защита новороденото ще се отдръпне или ще гледа

, за да възприеме. Подложеното на такова отношение бебе ще объркано по отношение на огледалата и онова, което те

'. t<fOraT да предложат. Ако лицето на майката не откликва, огледалото е нещо, което се гледа, но не се изследва.

Нека се върнем към нормалното протичане на събитията: кога'i то изучава лицето си в огледалото, средното момиче си вдъхва увереност, че майчиният образ е там, че майката може да я види и е еп

rapport l с нея. Когато момичетата и момчетата в своя вторичен нарцисизъм гледат, за да видят красотата и да се влюбят, вече има доказателство, че у тях е пропълзяло съмнението в продължаващата лю

бов и грижи на майка им. Така влюбеният в красотата мъж е напъл

но различен от този, който обича момиче, смята, че то е хубаво, и вижда в какво се състои красотата му.

I or френски: във връзка. - Б, пр,


Няма да ви насилвам да приемете идеята ми, а вместо това ще дам някои примери, така че да можете да я осмислите.

Илюстрация I

Първо, имам предвид моя позната, омъжена, с три чудесни момчета. Освен това тя беше добра подкрепа за съпруга си, чиято професия е творческа и отговорна. Зад кулисите тази жена винаги беше близо до депресията. Тя сериозно разстрои брачния си живот, събуждайки се всяка сутрин в състояние на отчаяние. Нищо не можеше да го спре. Разрешението на парализиращата депресия идваше всеки ден, когато най-сетне беше вре

ме за ставане и след измиването и обличането тя можеше да "си сложи лицето". Тогава жената се чувстваше възстановена и можеше да посрещне света и да поеме семейните си отговорности. Този ИЗклК>чително интелигентен и отговорен човек в крайна сметка реагира на една злополука, развивайки хронично депресивно състояние, което накрая се трансформира в хронично и осакатяващо физическо разстройство. .

Това е повтарящ се модел, чиито съответствия всеки лесно може да открие в социалния или клиничния си опит. Илк>стрираното от примера е просто преувеличение на нормалното. Преувеличена е задачата да накараш' огледалото да те забележи и одобри. Жената трябваше да бъде своя майка. Ако имаше дъщеря, тя сиrypно щеше да открие огромно облекчение, 'но вероятно дъщерята би страдала заради прекалено голямото си значение в коригирането на несигурността на майката по отношение на начина, по който нейната майка я е възприемала.

Читателят вече си мисли за Франсис Бейкън. Тук имам предвид не Бейкън, който казва: "Красивото лице е мълчалива препоръка" и "Най-хубавата страна на красотата е тази, която една картина не

" б може да изрази ,а олезнения, талантлив и предизвикателен ху-дожник и наш съвременник, който не спира да рисува силно деформирано човеш~ото лице. От гледна точка на тази глава съвременният Франсис Бейкънl вижда себе си в майчиното лице, но с някакво изкривяване у него или у нея, което влудява и него, и нас. Не знам нищо за личния му живот и го споменавам тук само защото той се налага във всяко съвременно обсъждане на лицето и Аза. Лицата на Бейкън ми изглеждат много отдалечени от възприятието на дейст-

I Франсис Бейкън (1909-1992) - английски художник. _ Б. пр.

на майката ... 135

Оставам с впечатление, че гледайки лицата, той болезне-1II·,.::mеМIИ към това да бъде видян, което е в основата на творчес-

11рИ;/J.дам, че свързвам аперцепцията с перцепцията чрез посту

исторически процес (в индивида), който зависи ОТ това да

ВИдян:

гледам, ме виждат, следователно съществувам.

мога да си позволя да гледам и да виждам.

гледам творчески и обектът на моята аперцепция е обект и ~:iI:!I,·R'r.Зlгml~Я1ГИf:ТО ми.

Всъщност внимавам да не виждам нещо, което го няма (освен

':.0 не съм уморен).

/

Една пациеНТJ(а споделя: "Миналата вечер отидох в едно кафене и бях очарована да видя различните физиономии там", и описва някои от тях. Жената има поразяваща външност и ако

можеше да я използва, щеше да бъде централната фигура във

всяка група. Попитах я: "Някой погледна ли в'и?" Тя успя да обсъди идеята, че действително е привлякла част от погледите, но

била заедно с приятел и чувствала, че хората гледат него.

Оттук двамата с пациенtката успяхме да направим предва

рителен преглед на ранната и история и детство от гледна точка

на това да бъде виждана по начин, който би я накарал да чувст

ва, че съществува. В действителност жената имала плачевен

опит в това отношение.

Темата се загуби в други видове материал, но в известен

смисъл цялата анализа на тази пациентка се върти около това

във всеки момент "да бъде виждана" такава, каквато е всъщност. На моменти наистина да бъде виждана по някакъв неуло

вим начин е основното в лечението и. Тази пациентка е особено чувствителна като съдник на живописта и на визуалните изкус

тва и липсата на красота дез~нтегрира личността И, така че тя разпознава липсата на красота по това, че се чувства ужасно

(дезинтегрирана или деперсонализирана).

136 Д. У. Уинию.т ИГРА И РЕАЛНОСТ

Илюстрация 111

Имам един изследователски случай на жена с много дълга анализа в миналото. Късно в живота тя достигна до чувството за своята реалност, циникът би казал: "И с каква цел?" Тя обаче чувства, че си струва труда, и чрез нея самият аз научих много от това, което знам за ранните феномени.

Тази анализа включваше сериозна и дълбока регресия към инфантилна зависимост. Историята' на обкръжението беше изключително разстройваща в много отношения, но тук се занимавам с въздействието на депресията на майка и. Върху това беше работено многократно и като аналитик аз трябваше значително да изместя майката, за помогна на пациентката да започне да живее като индивид'.

Едва сега - към края на работата ми с нея - пациентката ми у изп?ати портрет на бавачката си. Вече имах портрета на маикау и .и много отблизо бях опознал ригидността на защитите на маиката. Стана очевидно, че майката (както каза пациентката) е избрала депресирана бавачка да върши нейната работа, така че да избегне пълната загуба на контакт с децата си. Една жизнена бавачка автоматично би "откраднала" децата от депресираната майка.

На тази пациентка определено и липсва точно това, което характеризира толкова много жени: интерес към лицето. Тя със сигурност не е преминала през юношеската фаза на изследване на себе си в огледалото и сега поглежда в огледалото само за да си припомни, че "изглежда като стара вещица" (по неЙНИТе ду_ ми).

През същата тази седмица < пациентката намерила моя снимка на корицата на книг~. Писа ми, че има нужда от снимка в по-голям формат, за да може да вижда бръчките и Всички черти на този "древен пейзаж". Изпратих снимката (тя живее далеч и аз я виждам само от време на време) и в същото време и предЛОЖИХ интерпретация, основана на това, което се опитвам да кажа в тази глава.

Жената мислеше, че просто получава портрета на човека, направил толкова много за нея (а аз наистина бях направил). Тя обаче имаше нужда да чуе, че сбръчканото ми лице има някои

I .Е~ин аспект на този случай беше публикуван в статията ми "Metapsycho1ogica1 апd С11шсal Aspects of Rеgrеssiоп withiп the Psycho-Ana1ytical Set-Up" (Winnicott 1954). . ,

на .майката ... 137

черти, които за нея се свързват с ригидността на лицата на майи и на бавачката. Несъмнено за мен беше важно, че знаех това за лицето и че

можах да изтълкувам търсенето и на лице, което може да я от

разява, и в същото време да видя, че поради на бръчките лицето 0< ми от снимката възпроизвежда чаёт от майчината ригидност.

Всъщност пациентката имаше съвсем прилично лице и е

изключително състрадателен човек, когато иска. Тя може да си позволи за ограничен период от време да изпитва загриженост

,за нещата от живота и трудностите на другите хора. Колко чес-то тази характеристика е съблазнявала околните да мислят за

нея като за човек, на когото могат да се осланят! Фактът обаче о е, че в момента, в който се почувства въвлечена - особено в нео.чия депресия, - пациентката автоматично се отдръпва и се

сгушва в леглото с топла грейка, грижейки се за своята душа.

Точно тук тя е уязвима.

Илюстрация IV

След като написах всичко това, друга пациентка въведе в ана

литичната сесия материал, може би основаващ се на това, което

пиша. Тази жена е много загрижена за установяването на себе си като индивид. В сесията тя спомена за "Огледалце, огледалце на стената" и т. н. И след това каза: "Няма ли да е ужасно,

1" ако детето погледне в огледалото и не види нищо.

Останалата част от разказа и се отнасяше до средата, оси

гурена от майка И, когато била бебе. Нарисуваната картина беше на майка, която говори с някой друг, освен ако не е активно

ангажирана в положително общуване с бебето. Внушението тук беше, че бебето поглежда майка си и вижда, че тя говори с ня-

кой друг. След това жената продължи да описва големия си ин

терес към картините на Франсис Бейкън и се чудеше дали да ми

заеме книга за художника. Спомена една подробност в книгата: Франсис Бейкън "казва, че харесва да остъклява картините си,

защото когато хората ги погледнат, това, което виждат, не е , ,,1 просто картина: фактически те могат да видят себе си .

I Вж. Fran.vis 8асоn: Cata[ogue Rаiшпnе and Docuтrumtation (Аllеу, 1964). Във въведеиието си към тази книга Джон Ротенстейн пише: ..... да се гледа картина на Бейкън, означава да се гледа огледало и да виждаме там собст~ените си злочестини, страховете от самотата, провала, унижението, старостта, смъртта и някаква неназована надвиснала катастрофа... Заявеното му предпочитание да остъклява картините

138 Д. У. Умннкът ИГРА ИРЕАЛНОСТ

След това пациентката продължи да говори за "Le Stade du Miroir" ("Стадият на огледалото"), защото познава работата на Лакан, но не успя да направи връзката между огледалото и ли

цето на майката, която аз чувствам, че мога да направя. Не бе

ше моя работа да я посочвам на пациентката в тази сесия, защо

то тя е по същество на етапа на самостоятелно откриване на

нещата и една преждевременна интерпретация при такива обс

тоятелства унищожава творчеството на пациента и е травма

тична, в смисъл че работи срещу процеса на съзряване. Тази тема ПРОДЪJI)Кава да е важна в анализата на пациентката, но се

появява и в други прикрити форми.

Този бегъл поглед върху факта, че бебето и детето виждат Аза

си в лицето на майката и след това в огледалото, ни дава гледна

точка върху анализата и психотерапевтичната задача. Психотерапи

ята не се състои в правене на умни и уместни интерпретации. Общо

взето, тя е дългосрочно връщане на пациента на онова, което той

донася, Психотерапията е сложно производно на лицето, отразява

що това, което се вижда. Харесва ми да мисля за работата си по този

начин и да смятам, че ако правя това достатъчно добре, пациентът

ще намери своя Аз и ще бъде способен да съществува и да се чувст

ва реален. Да се чувстваш реален е повече от това да съществуваш:

то е намиране на начин да съществуваш ,<ато себе си, да се свързваш

с обектите като себе си и да имаш Аз, в който да се оттегляш за по

чивка.

Не бих искал обаче да оставям впечатлението, че според мен

задачата по отразяването на донесеното от пациента е лесна. Тя не е

лесна и е емоционално изтощителна. Но ние получаваме нашите

награди. Дори когато пациентите ни не са излекувани, ни благода

рят за това, че ги виждаме такива, каквито са, и това дълбоко ни

удовлетворява.

Това, което изложих за ролята на майката да върне на бебето неговия Аз, продължава да е важно от гледна точка на детето и се

мейството. Естествено, когато детето се развива и процесите на съз

ряване се усложняват, а идентификациите се умножават, детето ста-

си също е свързано с чувството му за зависимост от случайността. То се дължи на

факта, че стъклото поставя картините някак встрани от средата (точно както неговите

маргаритки и прегради отделят героите му от живописната им среда) и предпазва, но по-важното в неговия случай е убеждението му, че случайната игра на отражението

ще подсили картините му. Чувал съм го да отбелязва, че особено тъмносините му картини печелят от възможността наблюдателят да види собственото си лице, отразено в стъклото."

на .майката •.• 139

по-малко зависимо от получаването на Аза си от лицата на бащата и другите роднини (Winnicott, 1960a). въпреки тосемействОТО е здраво и истински загрижено за определен

от време всеки малчуган се облагодетелства от възможноствиди себе 'си в отношението на отделните членове или на се

като цяло. Във всичко това можем да в.ключим истинскив дома и възможностите на детето да вижда родителите

Il,,·"'''"' .... ·"да се оглеждат в тях. Трябва да се разбере обаче, че исогледало има значение предимно в преноснИЯ си смисъл.

Това би могло да е начин за формулиране на приноса на сеB,мгu,.,TCI за личностния растеж и обогатяване на всеки един от

10. Различни от нагона взаимоотношения,

разгледани през призмата на кръстосаната

идентификация

в тази глава противопоставям две контрастиращи твърдения, всяко от които по свой начин илюстрира общуването. Съществуват много видове интеркомуникация и класификацията им едва ли е необходима, тъй като включва очертаването на изкуствени граници.

Първата илюстрация, която искам да дам, е под формата на терапевтична консултация с момиче в началото на юношеството. Резултатът от консултацията беше проправянето на пътя за цялостна анализа, която след три години можеше да се смята за успех. Смисълът да цитирам този случай обаче е свързан не толкова с резултата, колкото с факта, че всяко описание от този вид илюстрира начина, по който психотерапевтът действа като огледало.

Искам да представя след това теоретично изложение, илюстриращо значението на комуникацията чрез кръстосана идентификация.

Общ коментар върху терапията

Пациентите с ограничена способност за интроективна или проективна идентификация създават сериозна трудност за терап~вта, който непременно ще бъде изложен на т. нар. отреагиране и преносни явления, основани на инстинктите. В такива случаи OCHOBH~Ta надежда на терапевта е да увеличи обхвата на пациента по отношение на кръстосаните идентификации, а това е резултат не толкова от интерпретациите, колкото от определени специфични преживявания в аналИТичните сесии. За да стигне до тези преживявания, терапевтът трябва да вземе под внимание фактора време и не бива да очаква моментални терапевтични резултати. Колкото и точни и навременни да са, интерпретациите не могат да осигурят целия отговор.

141

в тази конкретна част на терапевтичната работа интерпретациповече от вида на вербализирането на преживяванията в не

е~"'nr,Тl~еfЮ1·0 настояще на консултативното преживяване и кон

Iiпliiй!lта за интерпретацията като вербализация на зараждащото се

• , тук не е особено приложима. б че няма ясна причина този материал да ъде

трябв~чд:о ~~~:'~нига, която се занимава с преходните явле-т от изследвания, които се за-

съш;~т:~::т~бф~:::~:;::~~еди установяването на о:: индивида, които осмислят класическата психоан

обх::,:~~;::::~;:;~щ,'::~'::':т::::И;::':Ж;и:: ф~~~~:: и вероятно вниманието ни ползотворно може да се ~a пси-

факта, че съществуват M:O~~ ; :г~з:ми:::~:::е::~а:::зследва-_"t.иvгn функциониране, коит Н ече'

на психопатологията на шизоидните СЪСТОЯН:~ве~~с::Чн~ ат точно тези групирания на т

да се изучав ем удовлетворително обяснение -'flIКIJIИО1НИlране, ако искаме да дад ", без съмнение е вярно, че зараждането на човешката лияч:о::~; включително изкуството,

аспект на човешки , и религията, до голяма степен засяга същите явления.

Интервю с юноша

1 Терапевтична консултация

С б е на шестнайсет години.

:~;~~~::o H~a :e~:~:т::;:acec~: ::: девет години и семейст~ беше_запазено. и в повинцията аз ги при-

••• ' Родителите доведоха Сара от дома с Рреме подно~ихме кон-. о за три минути и през това в

ех тримата заедн щението След това родителите 'такта. Не попитах за Цд:Лд:: н:а ~Oa:aTa клю~а от външната врата и отидоха в чакалнята.

казахс::н~~:::: ~~л:~~::~о ::~:::л~:с ;:;:~eCTBO подробности, натрупани откакто за пръв път срещнах Сара на 2-годишна възраст.

ително ябва да покриват обемен материал, I Клиничните илюстрации задьлж освен а: текстът не е силно редактиран, но

който не е непосредствено релеваитен,

при редактирането той губи автентичността си.

142 д. У. Уинию.т ИГРА ИРЕАЛНОСТ

На шестнайсет тя имаше права кестенява коса до раменете, изглеждаше здрава физически и добре сложена за възрастта си. Носеше черно яке от изкуствена кожа и изглеждаше като провинциално и неизтънчено девойче. Тя е интелигентна, има чувство за хумор, но по принцип е много сериозна. Беше много доволна да започнем срещата с игра.

"Каква игра?"

Казах и за заврънкулките: играта без правила 1.

(1) Моя драсканица

(2) Втори мой опит

Сара каза, че харесва училището. Родителите и искали да дойде при мен, но това искало и училището. Тя каза: "Според мен дойдох при вас, когато бях на две години, защото не ми харесваше раждането на брат ми, но не си спомням. Мисля, че мога да си Сriомня само някои неща."

Погледна (2) и каза: "Може ли да се удължи нагоре?" Отговорих: "Няма правила." Тя превърна моята заврънкулка в

обърнато назад листо. Казах И, че ми харесва, и посочих изящните му извивки.

(3) Нейна рисунка. Сара отбеляза: ,,правя го колкото се може по-трудно." Беше заврънкулка с преднамерено добавена линия. Използвах я като пръчка и направих останалото на учителка, която е много строга в работата си. Тя каза: "Не, това не е моята учителка, тя изобщо не е такава. Може да е една учителка, която не харесвах в първото ми училище. "

(4) Моя рисунка, която тя превърна в човек. Дългата коса трябваше да бъде на момче, но лицето можеше да и от двата пола _ обясни тя.

(5) Нейна рисунка, която се опитах да превърна в танцьор. Първоначалният щрих беше по-добър от резултата от моето рисуване.

I Няма нужда да давам истинските рисунки тук. Те са отбелязани с цифра [(1), (2) и т. н.] В текста. За подобни примери на тази техника за общуване вж. Therapeиtic Consultations in Psychiatry (Winnicott, 1971).

.143

(6) Моя рисунка, която тя бързо превърна в мъж, опрял нос на Попитах: "Имаш ли нещо против да играеш тази иг

, а тя отвърна: "Не, разбира се, че не."

(7) Нейна рисунка, съзнателно или целенасочено нарисувана, самата тя посочи. Направих го на нещо като птица. Тя показа щеше да направи тя (да я види наопаки): нещо като човек с

1W"n,LJ(DIl И голяма тежка яка.

(8) Моя рисунка, която тя превърна в раздрънкан стар пюпитър. музиката и пее, но не може да свири на никакъв инстру-

(9) С тази заврънкулка и беше много трудно. Направи рисункаказа: "Цялото е сбито, не е свободно и разпростряно."

'Това трябваше да е основното послание. Естествено, беше нужно аз да го разбера като послание и да съм готов да и позволя да развие внушаваната идея.

(Не е необходимо читателят да преминава през по

нататъшните детайли на това интервю, но аз го представям ця

лото, защото разполагам с материала, а и да пропусна остана

лото, би изглеждало като прахосана възможност да опиша се

на един юноша в контекста на професионален

контакт.)

Казах: "Това си ти, нали?" • "I'я отвърна: "Да. Нали виждате, че съм малко срамежлива."

.... """~, .. ,. .. ш: "Естествено, ти не ме познаваш, не знаеш защо си или какво ще правим и ... " се впусна в това изцяло по своя инициатива и каза: "Можете

юдrьлжава'ге - заврънкулката не е спонтанна. През цялото време да направя впечатление, защото не съм достатъчно си

в себе си. Така съм открай време. Не си СПОМJlЯМ да съм била

11",~.п;t>еjIlЯ,lах: "Това е тъжно, .нали?" - като начин да покажа, че думите и и че имам чувства спрямо намека в нейната реп-

',Сега Сара общуваше с мен и беше нетърпелива да се разпрост

"ре, разкривайки се пред самата себе си и пред мен.


Тя продължи: "Глупаво и твърдоглаво е. През цялото време се опитвам да накарам хората да ме харесват, да ме уважават, да не ми

се подиграват. Това е егоистично. Мога да го променя, ако опитам. Разбира се, всичко е наред, ако се опитвам да забавлявам хората и те се смеят. Но аз през цялото време седя и се чудя какво впечатление правя. Все още го правя: опитвам се да бъда бурен успех."

Рекох: "Но ти не си такава сега. " Тя отвърна:. "Не, защото това няма значение. Предполага се, че

вие сте тук, за 'да откриете какъв е проблемът, така че ми дa~aTe възможност да не се налага да правя ВСИЧко това. Искате да открие

те дали нещо не е наред. Мисля, че това е фаза, просто порастване. Не мога да го променя и не знам защо. "

Попитах: "Каква мечтаеш да БЪД,еш?" "О, представям си, че съм спокойна, хладнокръвна, непринуде

на, имам страхотен успех, много привлекателна, слаба, с дълги ръце

и крака и с дълга коса. Не мога да рисувам добре [опитва (10)J, но крача, размахвайки чанта. Не съм стеснителна или срамежлива."

"Каква си в мечтите: момче или момиче?" "Обикновено съм момиче. Не мечтая да съм момче. Не искам да

съм момче. Мислила съм си да бъда момче, но не съм го желаела. Разбира се, мъжете са уверени в себе си, имат влияние и стигат подалеч."

Погледнахме мъжа на картина (6) и тя каза: "Изглежда, му е горещо, слънчево е, той е уморен и си почива, притиснал носа си към кордата на ракетата. Или е депресиран. "

Попитах за баща и.

"Татко не се' интересува от себе си; мисли само за работата си. Да, обичам го и -много му се възхищавам. Брат ми поставя екран между себе си и хората. Той е мил, дружелюбен и сладък. Това, което мисли, е скрито и той винаги говори безгрижно. Той е очарователен, много забавен и интелигентен. Ако има грижи, ги пази за себе си. Аз съм точно обратното. Нахлувам в стаите на хората с "Ох, толкова съм нещастна!" и разни такива."

"Можеш ли да правиш това с майка си?" "О, да, но в училище мога да използвам приятелите си. Повече

момчета, отколкото момичета. Много добра моя приятелка е едно

момиче, което е същото като мене, но по-голямо. Изглежда, тя вина

ги може да каже: "Аз се чувствах точно така преди една година." Момчетата не говорят разни работи, не казват, че съм глупава. Те са внимателни и разбират по-добре. Вижте, не е необходимо те да до-

145

IJiU::jI1UJn, че са мъжествени. Дейвид е страхотен мой приятел. Той е

депресиран. По-малък е от мен. Имам много, много приятели,

само няколко истински приятели, на които мога да разчитам да

бъдат верни." Тук я попитах за нейните сънища.

"Те са предимно плашещи. Един го сънувах няколко пъти." Казах и да се опита да го илюстрира.

(11) Повтарящият се сън. "Обстановката е доста реална и прина вкъщи. Висок плет, зад него градина от рози, тясна пътека.

lDeСЛIШЕlа ме някакъв мъж, аз тичам. Всичко е ужасно живо. Кално

ъгъла сякаш тичам през петмез. Не съм бляскава във всичко

По-късно прибави: "Той е голям и черен (не е чернокож). Зап

...... >1 "<:;J""'n е. Аз съм в паника. Не, не е сексуален сън. Не знам какъв

(12) ,,друг сън, който е от времето, когато бях по-малка, може на пет години. Нашата къща е. Нарисувах я странично, но в съня.

TaKal. Пак има жив плет, тук вляво, който се превръща в къща.

нея има дърво. Втурвам се вътре и тичам нагоре по стълбите и в

има вещица. Като детска приказка е. Вещицата има метла с

дръжка и гъска. Тя минава покрай мен и nоглежда назад. В

е напрегнато. Всичко бръмчи. Това е тишината. Очакваш шум,

шум. Има голяма бяла гъска в шкафа, но тя е прекалено

за този миниатюрен долап и всъщност не би могла да е в

Пътят до плета (който се превръща в къща) се спуска надолу по

по който обичах да тичам надолу, понеже е толкова стръмен,

" профучава надолу и губиш контрол. С всяка крачка на вещицата стъпало по-долу изчезваше, така че не можех да сляза

да се махна от нея." Говорих за това като част от нейното въображаемо взаимоот

IOI.цеlше с майка и.

Тя каза: "Може и така да е. Но вероятно е обяснимо. По онова

през цялото време лъжех майка ми. (Още лъжа, но с вснчки

СИЛИ се опитвам да се хващам навреме.)"

I "Странично" може да се отнася до удобна гледна точка за ранно откриване на новата бременност на майката.

10.


Тук тя има предвид някакво чувство на дисоциация. Освен това

е възможно тук да е изразено чувството, че е измамена.

Попитах я дали освен това не задига разни работи и тя отгово

ри: "Не, това не е било проблем." Продължи да дава примери за своите лъжи, които бяха свърза

ни с домашните задължения. "Почисти ли си стаята? Излъска ли

пода?" ит. н. "Лъжех непрекъснато, колкото и да се опитваше майка f\I,И да ми даде възможност да призная, че лъжа. Много съм лъгала и

в училище за работата. Не се трудя усилено. Вижте, последния срок

бях щастлива. Но този срок съм нещастна. Мисля, че раста прекале

но бързо, е, не прекалено бързо, просто раста. Вижте, рационално и

логически раста много по-бързо, отколкото емоционално. Емоцио

нално не съм наваксала." Попитах за менструацията и тя отвърна: "О, да, от сто годи-

ни. " Тук Сара каза нещо, което изглеждаше важно, и е възможно то

ва да беше най-ясният начин, по който тя изрази ситуацията си.

Момичето рече: "Не мога да обясня. Чувствам се така, сякаш седя

или стоя на върха на покрива на една църква. Наоколо няма нищо,

което да ми попречи да падна, и аз съм безпомощна. Изглежда, че

просто балансирам." Макар да знаех, че го е забравила, тук й припомних нещо. Тя се

беше променила, когато през третия месец на новата си бременност майка й, преди държала я съвсем добре и естествено, внезапно загу

би тази способност. Тогава Сара беше на година и девет месеца.

(Освен това майката пак беше бременна, когато тя беше на шест или

седем години.) Изглежда, Сара приемаше думите ми, но каза: "Това е нещо по-голямо. Каквото и да ме преследва, то не е мъж, който

преследва момиче, това е нещо, което преследва .мен. Става дума за

хората, които са зад мен. "

В този момент характерът на консултацията се промени и Сара стана явно болен човек, показващ психично разстройство от

параноиден тип. Правейки това, тя стана зависима от определе

ни качества, които беше открила в професионалната ситуация,

и освен това прояви силна вяра в мен. Тя можа да ми се довери,

че ще се занимая със състоянието й като с болест или сигнал за

дистрес и няма да действам по начин, който би показал, че се

страхувам от болестта й.

(

147

Това, което имаше да каже, я увлече и тя продължи: "Хората

да се смеят и освен ако не се хвана навреме и не се справя с

логически, подобно присмиване зад гърба ми ме наранява."

Поканих я да се опита да ми каже най-лошото.

"Когато бях, да речем, на единайсет години, в началото на пос

ми училище, началното училище ми харесваше [тя описа l'I'К.m'l'ОПТU'l'Р храсти в училището, другите неща, които харесвала там,

и директорката], но прогимназията беше снобска, груба и ли::Цемерна." Тя каза прочувствено: "Чувствах се негодна, бях физичес-

уплашена. Очаквах да ме намушкат, застрелят или удушат. Осо

да ме намушкат. Все едно да имаш нещо, закачено на гърба си,

да знаеш."

Тук с различен тон на гласа попита: "Стигаме ли донякъде?"

Тя сякаш имаше нужда от насърчение, за да продължи. Аз, раз

бира се, нямах представа какво щеше да излезе.

"Най-лошото беше (е, сега не е толкова зле), когато аз доверянещо много лично на някого и имах абсолютно доверие в него,

от него да не се отврати от мен или да се окаже, че не ми

.П~'D/"rD'" И не ме разбира. Но, вижте, те се промениха, вече не са

." Добави коментара: "Най-противното е, когато плача и не мога намеря никого. со После изостави позата на уязвимост и каза:

. това е о'кей, мога да се справя с него. Но най-противно е, съм депресирана. Това ме прави безинтересна. Аз съм мрач-

вглъбена в себе си и всички освен приятелката ми и Дейвид си со

В този момент трябваше да й помогна.

Казах: "Депресията означава нещо - нещо несъзнавано. [Можех използвам думата с това момиче.] Ти мразиш човека, на когото

да се разчита, и който се е променил, престанал е да бъде рази надежден, а може би е станал отмъстителен. Ти се депреси

вместо да изпитваш омраза към онзи, който е бил надежден, но

променил."

Това, изглежда, помогна.

Тя продължи: "Не харесвам хората, които ме нараняват.'~ Тогадиректно премина към ругателство срещу някаква жена в учили-


щето, позволявайки си да остави настрана логиката и да изрази чувствата си, MaJ:ap че се основаваха на налудност.

Може да се каже, че чрез повторно преживяване или отреаги

ране тя описваше маниакален пристъп, който беше преживяла в училище, но аз не знаех за това. Сега успях да разбера защо тя е била изпратена вкъщи и и е било препоръчано да се срещне с

мен. Продължи така:

"Просто не мога да понасям тази жена в учИлище, мразя я по

вече, отколкото мога да изразя с думи. Тя притежава всички ужасни

неща, които най-лесно чувствам, защото ги имам у себе си. Мисли само за себе си. Егоцентрична и суетна е, а това пак съм аз. И е студена, груба и противна. Тя е домакинка на пансиона, грижи се за

прането, бисквитите, кафето и всички тези работи. Не си върши работата. Седи и забавлява всички млади мъже от персонала, пиейки шери {алкохолът е забранен в училище] и пушейки черни руски ци

гари. И върши всичко това най-безочливо в това, което всъщност е

нашата всекидневна." "Така че взех нож. Просто ГQ хвърлих и го ~IJЪРЛИХ срещу вра

тата. Ако бях помислила, щях да знам какъв шум се вдига. И, разбира се, влиза тази жена. "Какво! Да не си загубила ума!" Опитах се да бъда любезна, но тя ме извлече навън, казвайки, че трябва да съм откачила. Затова - естествено - скалъпих лъжа и абсолютно НИКQЙ не знае, че това е лъжа, освен приятеля, ми Дейвид, а сега' и вие. И макар тя да каза: "Не ти вярвам", аз я убедих." (Тя беше излъгала, разправяйки, че се опитвала да поправи дръжката на вратата, но аз

се съмнявам, че някой наистина и е повярвал.) Тя все още не беше свършила и продължаваше да е много въз

будена: "И ето ме, носейки специална шапка [описва я], а тя идва и казва: "Махни тази смешна шапка!" Отговорих: "Не, защо да го правя?", а тя: "Защото аз ти казвам. Веднага я свали!" Тогава запищях и пищях, и пищях."

В този момент си спомних, че когато на година и девет месеца

тя се беше променила от съвсем нормално в болно дете (майка и беше бременна в третия месец, а тя беше доста недвусмислено разстроена от този факт), Сара беше пищяла, пищяла и пи

щяла. По онова време бях в течение със случая на Сара и водените преди 14 ГQДИНИ записки включваха историята, която ми разказаха, така че бях сигурен в своите основания.

\

149

Сара продължи за жената: "Вижте, вътре в себе си тя е несикато всеки друг. Крещеше: "Защо не пищиш още повече?",

за да ме провокира: Така и направих, а тя рече: "Защо не

~pt~ЩИUJ?" Затова закрещях по-силно. Това беше краят на всичко. Тя 'стара, нали разбирате."

Попитах: "На четирийсет?"

"Да - отвърна и продължи, - оплаках се за всички неща, които върши в нашата стая, как трябва да чукаме на нейната (нашата)

и как тя се оплаква: "Вие никога не идвате да ме видите, а са

да вземете кафе и бисквити (което е истина)."

Този материал разкрива амбивалентност спрямо <ЧIтернативите на регресивните и прогресивните механизми, които водят до

независимост.

За значителната част от последвалото разчитам на паметта си, защото не можех да си водя бележки.

Дискутирахме много сериозно станалото. Посочих, че за нея е било облекчение, че е успяла да даде пълен израз на омра-

си, но това не беше цялата беда. Фактът е, че тя мрази не про

я жена, а тази, която е разбираща и надеждна. Именно

на жената в лицето на провокацията изважда на показ

Това е майката, която е особено добра и се променя към l'"',..,vv'~a - внезапно разочарование, което се отнася конкретно до

!mleHrтa. когато майката е била в шестия месец на бременността си,

се променила, защото майката се е променила.

Сара продължи да ми обяснява, че истинската и майка е всичко тя би желала от една майка. '

Казах, че знам това, но първоначалното внезапно разочаровае наложило в нея убеждението, че ако внезапно се появи някой

добър човек, той ще се промени и затова ще бъде намразен.

че само аз знам, че Сара не може да достигне до тази омраза

разрушаването на добрия човек. Свързах това със себе си, от-

"Аз съм тук и ти ме използва по този особен начин. модел обаче е да очакваш да се променя и може би да те пре-

'Първоначално мислех, че Сара не схвана идеята за модела на .... оаn ... ", но след това тя показа, че го е разбрала, като ми разказа

си с едно момче. То било чудесно. Сара можела да

на него в пълна степен. Никога не я разочаровало; обичало я


и продължава да я обича. Но нейният отчаян Аз се опитал да развали връзката. Опитала се да не го харесва, но момчето продължавало

да я харесва. След два такива месеца то казало: "Няма да се виждаме повече, във всеки случай поне за известно време. Прекалено ужасно

е." Сара била шокирана и изненадана. Така момчето си отишло, а връзката им прекъснала. Тя беше абсолютно наясно, че тя е причи

нила скъсването заради налудността си, че отношението им ще се

прекрати от другата страна: чрез промяна в него.

Посочих, че това би било повторението, от което тя се ужасява, но очаква, защото е станало част от нея и се основава на факта, че

майката и бащата се обичали и майката забременяла, когато Сара била само на година и половина. На година и девет месеца !я не можеше да се справи с промяната у майка си другояче, освен като

развие у себе си убеждението, че онова, което е много добро, винаги ще се промени и така ще я накара да го мрази и да го разруши.

Изглежда, Сара разбра смисъла на всичко това и се успокои. След това тя разказа как майка и казала, че това е фаза и че човек трябва да изостави живеенето ден за ден и да развие фWlOсофuя.

Тя продължи да говори за блестящия Дейвид. Той е циник.

"Цинизмът обаче не ме устройва - каза тя. - Не мога да го разбера. Аз вярвам на хората естествено. Само че ме хваща тази депресия. Дейвид ми разказваше за екзистенциализма и това ме разстрои повече, отколкото мога да изразя с думи. Майка ми обясни как хората

мислят, че са открили съвършената философия, а после я захвърщlТ

и започват отначало. Искам да започна. Не искам да изглеждам кiпо зеленчук. Искам да съм по-малко егоистична, да съм по-щедра и възприемчива. "

Идеалът и за нея самата беше толкова различен от това, което откриваше, когато се изследваше.

Отговорих: "Добре, но аз наистина искам да знаеш, че мога да

видя нещо, което ти не можеш: гневът ти е към добрата, а не към

лошата жена. Добрата жена се променя и става лоша. " Тя отбеляза: "Това е майка, нали, но мама е абсолютно наред

сега."

Рекох: "Да, това, че разрушаваш твоята добра и надеждна май

ка, е в модела на съня, който не можеш да си спомниш. Работата ти

ще бъде да преживееш някои взаимоотношения, които донякъде се влошават, когато ти малко се ядосваш и малко се разочароваш, но

все по някакъв начин всички оцеляват."

151

Изглеждаше, че сме приключили, но Сара се помая и след това

"Но как мога да спра това избухване в сълзи?" Сподели, че ~'4IJ~И(~ТtlIЯЯ беше плакала дълге време, докато говореше с мен, но за

t;.държаUlа истинските сълзи: "Инак не можех да говоря. "

Сара премина през едно преживяване, което аз бях споделил.

Тя изглеждаше облекчена, макар и двамата да бяхме уморени.

Накрая тя попита: "Добре, какво да правя? Връщам се на учи

с влака тази вечер и после какво става? Ако не полагам уси

ще ме изключат, лоша съм с Дейвид и моите приятели. Но ... " Затова казах: "Добре, да се изясни всичко това е по-важно, от

!'\tt'nnlrn't'n да учиш история и другите предмети, така че какво ще ка-

да си останеш вкъщи до края на срока? Майка ти ще разреши

Тя отвърна, че това е много добра идея и, разбира се, тя вече

беше мислила за нея. Училището щеше да и праща домашни и на . .. спокойствие у дома си тя би могла да обмисли всички неща, за кои·то rоворихме.

Уредих това с майка И, като Сара беше в стаята.

Накрая Сара ми каза: "Мисля, че сигурно съм ви изтощила."

Останах с чувството, че Сара е достигнала до някакви важни

чувства и че би могла да оползотвори следващите два месеца

вкъщи с изгледите за по-нататъшни посещения при мен през

празниците.

Резултат

Резултатът от тази терапевтична консултация беше, че Сара гореше от желание за психоаналитично лечение. Вместо да се връща

на училище, тя започна анализа и напълно съдействаще през трите

или четирите години на лечение. Мога да съобщя, че лечението приключи естествено и може да се смята за успех.

На двайсет и една години Сара се справяше добре в универси

тета и управляваше живота си по начин, показващ, че е свободна от параноидните пристъпи, които я заставяха да разваля добри взаимо

отношения.

152 Д. У. УиииК'Ьт ИГРА И РЕАЛНОСТ

Послеслов

Бих могъл да направя коментар върху своето поведение в тази сесия. Както се оказа, голяма част от вербализацията беше ненужна,

но трябва да се помни, че по онова време не знаех дали този няма да е единственият случай, който имам, за да окажа помощ на Сара. Ако

знаех, че тя ще продължи с психоаналитично лечение, щях да гово

ря много по-малко и само за да и дам да разбере, че чувам какво

казва, забелязвам какво чувства и показвам чрез реакциите си, че мога да удържа тревожността и. Щях да приличам повече на човешко огледало.

Взаимоотношения през призмата на

кръстосаната идеНТИфикация'

Сега ще обсъдя общуването от гледна точка на способiюстта или липсата на способност за използване на проективни и интроективни психични механизми.

Постепенното развитие на обектното отношение е постижение

от гледна точка на емоционалното развитие на индивида. В едната

крайност обектната връзка е основана на инстинкта и понятието за

обектно отношение тук обхваща целия разширен обхват, предоставен от използването на изместването и символизма. В другата край

ност е състоянието, за което може да се приеме, че съществува в

началото на живота на индивида, когато обектът все още не е отде

лен от субекта. Това е състояние, за което се прилага думата слива

не, когато се наблюдава завръщане към него от състояние на отде

леност, но може да се приеме, че в началото съществува поне теоре

тичен етап, предшестващ разделянето на "не-мен" от "мен" (срв. Milner, 1969). Думата симбиоза е използвана в тази област (Mahler, 1969), но за мен тя е прекалено вкоренена в биологията, за да е приемлива. От гледна точка на наблюдателя може да изглежда, че има

обектна връзка в първичното слято състояние, но трябва да се пом

ни, че в началото обектът е "субективен обект". Използвах този термин, за да отчета несъответствието между наблюдаваното и прежи-

. вяваното от бебето (Winnicott, 1962). В хода на емоционалното развитие на индивида се достига до

етап, на който може да се каже, че индивидът е станал единица. На

използвания от мен език това е стадият на "аз съм" (Winnicott,

1 Публикувано като "La interrelaci6n еп terrninos de identificaciones cruzadas" в Revi.fta de Рсiсоаrшlisis, Тото 25 N2 3/4 (1968), Buenos Aires.

153

и (както и да го наричаме) той е значим заради необходииндивидът да достигне до състоянието да бъде, преди да "Аз съм" трябва да предхожда "аз правя", в противен случай

правя" няма смисъл за индивида. Приема се, че тези развитийни се появяват в мека форма на много ранна възраст, но се подк

от майчиното его и следователно са силни на ранните стадии

'олаn(~Нl'lе на факта на адаптацията на майката към потребностина детето. На друго място съм се опитал да покажа, че тази адап

към потребностите не е просто въпрос на задоволяване на

а трябва да се мисли най-вече през призмата на телес-

обгрижване и поддържането.

В здравото развитие развиващото се дете постепенно става ав

и способно да поема отговорност за себе си независимо от адаптивната подкрепа на егото. Разбира се, съществува уяз

в смисъл че голям неуспех на средата може да доведе до

на новата способност на индивида да поддържа интеграция

Етапът, за който говоря като за "аз съм", е много тясно свързан на Мелани Клайн (Кlein, 1934) за депресивната пози

На него детето може да каже: "Ето ме. Това, което е в мен, съм

а което е извън мен, не съм аз." ~умите вътре и вън тук се отнаедновременно до душата и тялото, защото приемам съществува

на удовлетворително психосоматично партньорство, което ес-

.... ,rupun също е въпрос на здраво развитие. Съществува и въпросът

разума, който трябва да се мисли отделно, особено дотолкова, той става феномен, отцепен от психиката-тялото

1949). сега е достигнало до

организация на вътрешната психична реалност, тази вътреш

реалност постоянно се съпоставя с елементи от външната, или

ппп,",,,,,.''' .. ',, реалност. Сега се е развила нова способност за обектно а именно способност, която се основава на взаимния

между външната реалност и образци от личната психична

. Тя е отразена в употребата от страна на детето на символи в творческата игра и, както се опитах да покажа, в постепенно на

'растмщата способност на детето да използва културния потенциал

до степента, до която той присъства в непосредствената социална

. среда (вж. седма глава). Нека сега изследваме много същественото ново развитие., поя

вяващо се на този етап, а именно установяването на взаимоотноше

ния, основани на интроективните и проективните механизми. То е

У. Уиникът ИГРА И РЕАЛНОСТ

~\iia..тJlCHO свързано с привързаността, отколкото с инстинкта. Макар >,1iJn идеите, за които говоря, произхождат от Фройд, все пак внимаj,;,~ ни към тях беше привлечено от Мелани Клайн, която ползот,:\;::''''''10 разграничи проективната и интроективната идентификация и '~i~jneJlЧерта важността на тези механизми (Кlein, 1932, 1957).

');"11 Клиничен случай: четирийсеmгодишнанеомъжена жена t / • ('

, Бих искал да дам един детайл от анализа, за да илюстрирам }~еСJ<И важността на тези механизми. За тази пациентка е досi"1'атьчно да спомена само обедняването на качеството на живота и

об ' " Т заради неспос ността и да "се постави на мястото на другия. я

,ан се изолираше, иnи правеше несигурни опити за обектно отно

lbeние въз основа на инстинктите. Имаше много сложни причини за

ottoцифичните трудности на тази пациентка, но може да се каже, че , ''1'1 живееше в свят, изкривен през цялото време от неспособността и , ./ta се' чувства ангажирана с емоциите на другия човек Освен това тя "fJeше неспособна да почувства, че другите знаят каква е тя или как

liO ,изпитва. Ще стане ясно, че в случай на пациент като тази жена, която

'МОЖеше да работи и само от време на време беше толкова депреси'рана, че да става суицидна, това състояние е организирана защит:' и 110 е изцяло изначална неспособност, упорстваща още от раждането. '.1CaICТO често става в психоанализата, човек трябва да изучава меха,~_мите от гледна точка на тяхната употреба в силно усъвършенст-'JaНазащитна организация, за да получи представа за началното със

',·~waние. При моята пациентка имаше области, в които тя имаше мно-1)" точна емпатия и съчувствие, например по отношение на всички :/""нэени и оскърбени хора по света. Разбира се, това включваше \i,~_Ки групи, третирани по унизителен начин от други групи, а CЪ~ ·)'.Ьижените. Тя приемаше много дълбоко в себе си, че жените са "':~ни И треторазредни. (Заедно с това мъжете представляваха ~·;;.ЙfIЮI отцепен мъжки елемент, така че тя не можеше да допусне :'.,..е В живота си по някакъв практически начин. Темата за отцепе,~:_ еnемент от другия пол е значима, но тъй като не е основна в 'JI'i1'1SИ глава, ще я оставя настрана. Разработена е на друго място, вж.

~глава.)

в седмиците преди времето на цитираната сесия имаше приз

наЦИ, че пациентката започва да осъзнава неспособността си за про

emBHa идентификация. Тя заявяваше няколко пъти, и то доста аг-

, Кръстосана идентификация 155

ресивно, сякаш очакваше, че ще и противореча, че няма смисъл да

се съжалява за някой починал. "Може да ти е мъчно за онези, които

остават, ако са обичали починалия, но мъртвецът е мъртвец и това

.слага край на въпроса." Изказването беше логично и за пациентката нямаше нищо отвъд логиката. Сборният ефект от този тип нагласа

'карал приятелите и да чувстват, че нещо липсва -:- колкото И неосезаемо да е то - в нейната личност, така че кръгът на приятелствата

" 'на пациентката беше ограничен. В хода на цитираната сесия тя разказа за смъртта на мъж, кого

то тя много уважавала. Жената разбра, че има предвид възможната

"'смърт на мене, аналитика, и загубата на специална част от мен, от " тя все още се нуждаеше. Човек почти можеше да почувства

"как тя знае, че има нещо коравосърдечно в потребността и психоа':"UOlПlIА'f"А1М.Т да живее чисто и просто заради остатъците от нейната

,,':нужда от него (срв. Вlake, 1968). : Имаше момент, в който пациентката сподели, че иска да плаче ,;,,'()еЗlсраiЙНО и без ясна причина, а аз и посочих, че казвайки това, тя

из:ра:ЗЯЕlа също невъзможността си да плаче. Тя отвърна с думите:

мога да плача тук, защото това е всичко, което получавам, и не

да си губя времето - и след това се разплака с думите, - всич

е безсмислено!"- и изхлипа. Тук приключи една фаза и пациентката сега започна да ми раз

сънищата, които беше записала. Ученик в училището, където преподаваше, може би ще реши да

."Г,,""ОР И да си намери работа. Тя посочи, че това отново е повод за

- все едно да загубиш дете. Това беше област, в която про екидентификация беше станала много важен механизъм през

една-две години от анализата. Особено ако бяха талантдецата, на които преподаваше, представляваха самата нея,

че техните постижения бяха и нейни и ако напуснеха училище,

беше катастрофа. Студеното отношение към учениците, с кои

то се идентифицираше, и особено към момчетата я караше да се

, чувства лично обидена. Напоследък тук се беше развила една сфера, в която беше ста

нала възможна проективната идентификация, и макар клинично да

се виждаше, че тя е патологично натраплива, това не и пречеше да бъде ценна от гледна точка на онова, от което учениците се нуждаят

'от учителя. Важното беше, че за нея тези ученици не са третораз

редни граждани, макар че те, изглежда, имаха тази позиция в описа

нието и .на училището, в което голяма част от персонала сякаш

действаше така, като че ли презира децата.

" .,

"

У. Уииикът ИГРА Н РЕАЛНОСТ

Това беше първият път от дългата анализа, когато можах да из'ползвам материал, за да посоча факта на проективната идентифика

:ция; Разбира се, не използвах техническия термин. Момчето, което

ее беше появило в съня и което може би щеше да напусне и да за

,;почне работа, вместо да продължава да се осъществява в училище,

можеше да се приеме от моята пациентка (неговата учителка) за

място, където тя намираше нещо за себе си. Намереното беше всъщност отцепеният мъжки елемент (както вече споменах обаче,

Този важен детайл се отнася до друго представяне на клиничния маreриал).

Сега пациентката можеше да обсъжда кръстосаната идентифиJC8ция и да погледне ретроспективно към определени преживявания

от близкото минало, в които е действала по начин, който би изглеж

дал невероятно коравосърдечеНj ако човек не знае за неспособността и да се идентифицира проективно или интроективно. В действи

телност тя се беше вкоренила като болен човек в друг болен и беше

претендирала за пълно внимание, "изцяло пренебрегвайки" (както каза, разглеждайки се по нов начин) реалната ситуация на другия

човек . В този момент тя плодотворно употреби думата отчуждение в описанието на чувство, което винаги е изпитвала заради липсата

на кръстосани идентификации, и успя да отиде по-далеч и да каже,

че голяма част от завистта и към приятелката и (която заместваше брата или сестрата), върху която беше "посяла" болния си Аз, е

свързана със положителната способност на приятелката и да живее и да общува чрез кръстосани идентификации.

След това пациентката продължи да описва преживяното, дока

то била квестор на изпит, при което един от учениците и бил изпит

ван по рисуване. Той нарисувал чудесна картина и след това я зама

зал цялата. За нея било ужасно да наблюдава това и тя знае, че в

'Ri:КЪB момент някои от колегите и се намесват, което, разбира се, не е~сnpаведливо от гледна точка на етиката на изпитването. За нейния

нщ>uисизъм беше жесток удар да гледа как една добра рисунка се

,фегля, без тя да може да я спаси. Тя така силно използваше мом, като израз на своя жизнен опит, че изключително трудно скло

види, че от гледна точка на това момче оттеглянето на добрата

нка може да има стойност, защото то вероятно не е събрало

_остта да се справи толкова добре и да бъде похвалено или за,:o1Coтo е решило, че за да изкара изпита, трябва да се подчини на

I На друг език, отнасящ се до анализата на психоневрозите, това беше несъзнавано садистично действие, но подобен език тук е безполезен.

157

tJчfLкваН:ИЯ1га на изпитващите, а това включва предателство на собст

му Аз. Може би това момче трябва да се провали.

Тук можем да видим механизъм, който можеше да доведе до тя да е лош екзаминатор, но се отра;зяваше на откриването на

nтжи .... " ... " у децата, представляващи част от нея и особено ней

мъжки, или действен, елемент. В този конкретен случай паци

успя да види пqчти самостоятелно, че тези деца не живеят

нея, макар тя да беше чувствала, че правят точно това. Паци

имаше идеята, че понякога би могла да каже, че живее само

децата, в които беше проектирала части от себе си.

ог начина, по който този механизъм работеше у пациентката, можем

разберем защо в някои клайниански изложения по темата използваният

внушава, че пациентът наистина насила вкарва нещо в друг човек,

или в аналитика. Това е особено уместно, когато пациентът е в

)ТИIСffiПО настроение, но не го npeживява, защото е натикал материала от

em>ecJIfВElaтa си фантазия в аналитика.

Следващият сън беше за малко дете, което бавно е тровено от

Това беше свързано с упованието, което пациентката все

храни към медикаментозната терапия, макар лекарствената за

.r"' ..... (\r..,. да не е основната характеристика на нейния случай. Тя нужда от -помощ при заспиване и други подобни, както каза.

че мрази хапчетата и прави всичко възможно да ги избегне,

да е по-лошо, ако не спи и трябва да изкара деня в състояние

~ЛI~шав~lНе от сън.

По-нататък тя, продължи със същата тема, която се беше появи

нов начин в тази конкретна сесия от дългата анализа. Сред по

"""'''''- """" ... '" асоциации пациентката цитира стихотворение от ДжеМенли Хопкинс:

Аз съм мек пясък

в пясъчен часовник - на стената,

" бърз, но подкопан от движение, течение, които се трупа и разбива при падането.

Спокоен като вода в кладенец, в равновесие като стъкло,

110 завързан винаги, чак до долу от високото

пада или огражда оста, жилка ...

Внушаваната идея беше, че тя е изцяло зависима от милостта

!lЯI{а~:ва сила, например гравитация или течение, без да има конт-

158 Д. У. Уиннкьт ИГРА И РЕАЛНОСТ

. рол върху нищо. Тя често се чувства така и по отношение на анализата и решенията на аналитика за времето и продължителността на

сесиите. Тук' можем да видим идеята за живот без кръстосани иден

тификации и това означава, че аналитикът (или Бог, или съдбата) не може да осигури нишо чрез проективната идентификация, т. е. с

разбиране на потребностите на пациентката. Оттук пациентката продължи с други жизненоважни въпроси,

които не засягат конкретната тема на кръстосаните идентификации,

но са свързани с неумолимата природа на борбата между женския и

I Аз и отцепения и мъжки елемент. Тя описа себе си като живееща в тъмница, заключена, без абсо

лютно никакъв контрол върху нещата, отъждествяваща се с пясъка в

пясъчния часовник. Стана' ясно, че беше разработила техника за

проективни идентификации на отцепения мъжки елемент, даващи и

известен опит чрез съпреживяване на учениците и другите, върху

които можеше да проектира тази част от себе си. В сравнение с това

обаче съществуваше поразителна липса на способност за проективна идентификация спрямо женския и Аз. Пациентката няма труд

ности да мисли себе си през цялото време като жена, но тя знае и

винаги е знаела, че жената е "треторазреден гражданин" и че нищо не може да се направи по този въпрос.

Сега тя можеше да почувства дилемата си през призмата на

раздялата или отделянето на женския и Аз от отцепения мъжки еле

r,reHT и от това се появи ново виждане за майка и и баща и, к.оето им придаде нежна и предана връзка като съпрузи и родители. В краен

момент на възстановяване на добри спомени пациентката отново

почувства лицето си, притиснато до шалчето на майка си, и това

въплъщаваше идеята за състоянието на слятост с майката и, поне

теоретично, на свързаност с първичното състояние преди разделяне

то на обекта от субекта или преди установяването на обекта като

обективно възприеман и истински отделен или външен.

Сега имаше няколко спомена, подкрепящи развитото в сесията:

за добрата среда, в която тя беше болен човек. Тази пациентка вина

ги беше експлоатирала и имаше нужда да експлоатира неблагопри

ятните външни фактори, които имаха етиологично значение. Тя чес

то разказваше за облекчението, което получавала в определени слу

чаи, когато виждала родителите си да се целуват през детството и.

Сега тя почувства значението му по нов и по-дълбок начин и повяр

ва в автентичността на чувствата, криещи се зад този акт.

159

В тази сесия можеше да се види процесът на развитие на споза проективна идентификация, носеща със себе си нов

взаимоотношение от вид, който тази пациентка не беше успяла

постигне през целия си живот. Заедно с това дойде и ново осъз

на значението, което относителната липса на такова взаимо

".НОIIl[ение е имала за обедняването на връзката и със света и на

с нея особено по отношение на общуването. Трябва да добавя, заедно с новата способност за емпатия в преноса се появи и нова

nnl'T~rnr:T И способност да се предявяйат големи изисквания

психоаналитика с допускането, че той - сега вече външно или

ih',ю{елно явление - ще се погрижи за себе си. Тя чувстваше, че ана

ще се радва, ако пациентът успее достигне до алчност, коя

е важно чувство, тъждествено на любовта. Функцията на ан<!Лие оцеляването.

В тази пациентка настъпи промяна. След две седмици тя дори дотам, че да каже, че и е жал за майка и (която беше почина-

защото не може да носи повече бижутата, които беше дала на

си, но пациентката не можеше да ги носи. Жената почти не

~ЗНilвеlШI~, че неотдавна твърдеше, че човек не може да изпитва

за починал, което беше вярно от гледна точка на студената Сега тя живееше вместо някой друг, живееше въображаемо

искаше да живее чрез носенето на бижутата, за да вдъхне на

I'J.nT1>J'T!4 си майка малко живот - поне капчица.

Връзката на промените с терапевтичния .процес

Възниква въпросът: "Как се осъществяват тези промени в споlI!\апr'ru,'" на пациента?" Със сигурност отговорът е, че те не стават

действието на интерпретацията, отнасяща се директно до фун-

IJkШlфfLНе:то на психичния механизъм. Казвам това въпреки факта,

приведения клиничен материал наистина направих една дирек

вербална бележка. Според мен работата вече беше свършена, си позволих този лукс .

. В този случай психоанализата имаше дълга история: няколко пациентката беше работила с колега, а след това - три годи

мен.

Би било справедливо да се предложи, че способността на анада използва проективни механизми - вероятно най-важният

за психоаналитичната работа - постепенно се интроецира. обаче не е всичко, нито е основното.


в този и в други подобни случаи съм открил, че пациентът е

имал нужда от фази на регресия до зависимост в преноса, които му позволяват да преживее пълния ефект от адаптацията към потреб

ностите, основаваща се на способността на аналитика (майката) да

се идентифицира с пациента (с нейното бебе). В хода на този вид . преживяване има достатъчно количество слятост с аналитика (майката), за да се даде възможност на пациента да живее и да общува без нуждата от проективни и интроективни механизми на иденти

фикация. След това настъпва болезненият процес, чрез който обек

тът се отделя от субекта и аналитикът (;тава отделен и се поставя

извън всемогъщия контрол на пациента. Оцеляването на аналитика

от деструктивността, която характеризира и следва тази промяна,

дава възможност да се случи нещо ново - използването на аналити

ка от пациента и поставянето на началото на ново взаимоотноще

ние, основано на кръстосаната идентификация (вж. щеста глава).'

Сега пациентът може да започне да се поставя на мястото на анали

тика във въображението си и (в същото време) е възможно и е добре

за аналитика да се поставя на мястото на пациента от определена

позиция, а именно като е стъпил здраво на земята.

Следователно благоприятният резултат има природата на ево

люция в преноса, която се осъществява благодарение на продължа

ването на аналитичния процес.

Психоанализата е насочила цялото си внимание към действието

на инстинкта и неговото сублимиране. Важно е да се помни, че съ

ществуват съществени механизми на обектни отнощения.които не

са детерминирани от нагона. Подчертах елементите в играта, които

не са нагонно детерминирани. Дадох примери, за да илюстрирам

взаимоотнощението, свързано с експлоатирането на явленията зави

сим ост. и адаптация, които имат естествено място в младенческата

възраст и в родителството. Освен това посочих, че голяма част от

живота ни преминава във взаимоотнощения през призмата на кръс

тосани идентификации. Сега искам да се обърна към отнощенията, които принадлежат

конкретно на областта на родителското справяне с юнощеския бунт.

•

11. Съвременн" концепции за развитието в юношеска възраст и слеДствията им за

висшето образование l

Предварителни наблюдения

Подходът ми КЪМ този огромен въпрос трябва да се извлече от на особения ми опит. Забележките, които бих могъл да нап

трябва да бъдат замесени от едно тесто с психотерапевтичната Като психотерапевт ilЗ откривам, че естествено мисля от

точка на:

емоционалното развитие на индивида;

ролята на майката и на родителите;

семейството като естествено развиващо се от гледна точка на потребностите на детето;

ролята на училището и други групи, разглеждани като про

дължение на идеята за семейство, и облекчението от установените семейни модели;

специалната роля на семейството в неговото отнощение към потребностите на юно щите;

незрелостта на юношите;

постепенното постигане на зрялост в живота на юно щата;

достигането на индивида до идентификация със социалните

групи и .обществото без прекалена загуба на лична спонтанност;

структурата на обществото (използвам думата като събирателно съществително, тъй като обществото е съставено от

отделни единици, независимо дали са зрели или незрели);

I Част ет симпозиум, проведен на 21 -ата годишна среща на Британската студенздравна асоциация в Нюкасъл на Тайн, 18.7.1968.


• абстракциите на политиката, икономиката, философията и културата, разглеждани като кулминация на естествени

процеси на растеж;

• светът като наслагване на милиард индивидуални модели

един върху друг.

Динамиката е процесът на растежа, унасщщяван от всеки инди

вид. Тук вземам за даденост достатъчно добрата подкрепяща cpe~a, която в началото на растежа и развитието на всеки индивид е sme qua поп 1. Има гени, които определят модели, и унаследявана тенденцияза растеж и постигане на зрялост и въпреки това в емоцио

налното развитие нищо не става, без да е свързано спредоставеното

от средата, което трябва да бъде достатъчно добро. Прави впечатле-' ние, че не използвам думата "съвършено": съвършенството принадлежи на машините, а несъвършенствата, характерни за човешката

адаптация към потребностите, са същностно качество на средата,

която подпомага.

В основата на всичко това е идеята за личната зависимост, като

първоначално зависимостта е почти абсолютна и постепенно и методично се променя до относителна зависимост и независимост.

Независимостта не става абсолютна и човекът, разглеждан като ав

тономна единица, в действителност никога не е независим от среда

та, макар че има начини, по които зрелият индивид може да се чувс

ства свободен и независим и които допринасят за ща"Стието и за

личната идентичност. Рязката граница между "мен" и "не-мен" се замъглява посредством кръстосаната идентификация.

Досега просто изброих различни части от енциклопедията на' човешкото общество чрез вечния кипеж на повърхността на водо

въртежа на индивидуалния растеж, разглеждан колективно и приз

наван за динамичен. Частта, с която мога да се занимавам тук, по

необходимост е ограничена в обхвата си и затова е важно да съпос

тавя тезите си с огромния екран на човечеството - човечеството,

което може да се разглежда по много различни начини и през еди

ния или другия край на телескопа.

Болест или здраве?

Веднага щом изоставя общите приказки и започна да ставам

конкретен, трябва да избера какво да включа и какво да отхвърля.

I or латински: задължително условие. - Б. пр.

в юношеска 163

'larmИlмео съществува въпросът за личната психична болест. Об

включва всички свои отделни членове. Структурата на

If\r'ПР'~ТJI{\1'n се изгражда и поддържа от членовете му, които са пси

здрави. Въпреки това то трябва да включва и болните. Напобществото включва:

• незрелите (в незряла възраст); . • психопатите (крайният продукт на депривацията ~ хора,

които, когато са обещаващи, трябва да накарат обществото

да признае факта на тяхното лишение независимо дали е от

добър или обичан обект или от задоволителна структура,

на която може да се разчита, че ще понесе напрежението,

възникващо от спонтанното движение);

• невротиците (затормозени от несъзнавана мотивация и ам

бивалентност);

• хората с афективни разстройства (люшкащи се между самоубийството и някаква алтернатива, която може да

включва най-високи постижения като принос);

• шизоидните (на които вече е поставена жизнената задача, а именно изграждането на себе си, на всеки един като инди

вид с чувство на идентичност и реалност);

• шизофрениците (които не могат, поне по време на епизоди

те, да се чувстват реални, които могат (в най-добрия слу

чай) да постигнат нещо на базата живот чрез делегиране).

Към тях трябва да прибавим най-трудната категория, включва

много хора, които достигат до позиции на авторитет или отго

а именно параноиците, доминирани от система на мислене.

нея трябва непрекъснато да се показва, че обяснява всичко. АлFР.rIRЙТU1АЙ1'Й (за този болен) е остро объркване на идеи, чувство за

и загуба на всякаква предсказуемост. Във всяко описание на психична болест има припокриване. Хоне се групират добре в категориите на болестите. Точно това

психиатрията толкова трудна за разбиране от страна на общи-лекари и хирурзите. Те казват: "Вие имате болестта, а ние имаме

ще имаме след една-две години) лечението." Нито един психиrm·uчен етикет не е подходящ и задоволителен, най-малкото етике

"нормален" или "здрав". Можем да разглеждаме обществото чрез болестта, чрез това как

му членове по един или друг начин изискват внимание и

обществото се нюансира от болестните Групи, започващи в ин-

Д. У. Унннкът ИГРА И РЕАЛНОСТ

:' ~!\ I ...

,;'Аивмнте. Всъщност бихме могли да изследваме начина, по които ::',f;,'сомействата и социаЛните единици могат да създават индивиди, ко,\, 'И1IO, са психично здрави, но социалната единица, която по една слу'~ _ност е тяхна, в някакъв момент ги изкривява или ги прави нее-

фективни. ' Не съм избрал да разглеждам обществото по този начин. Реших

да го погледна през призмата на неговото здраве, т. е. в неговия ;" ~:reж. ИЛИ, непрекъснато подмладяване, естествено произхождащи

, 9Т;JдPaBeтo на неговите психично здрави членове. Казвам това, макар че знам, че от време на време пропорцията на психично нездра.НТС членове В групата може да е прекалено висока, така че дори в своята съвкупност от здраве здравите елементи не могат да ги носят. Тогава самата социална единица става психиатричен нещастен слу-

чай· " Затова възнамерявам да разгледам обществото така, сякаш е С)Ставено от психично здрави лица. Дори и така обаче ще открием, че 'обществото има достатъчно проблеми! Наистина достатъч~о! " Прави впечатление, че не използвам думата "нормален. Тя е прекалено обвързана с повърхностното мислене. Но, аз наистина щ.-ам че съществува психично здраве и това означава, че смятам заопр~вдано да изучавам обществото (както са правили и други) ~ТO колективна основа на индивидуалния растеж към лично осъществяване. Аксиомата е, че тъй като обществото съществува единствено като структура, създадена, поддържана и непрестанно реконструирана от индивидите, няма лично осъществяване без общество " ,няма общество, откъснато от колективните процеси на растеж на , ё:f.Cтавящнте го индивиди. Ние трябва да се научим да престанем да n'Рсим граждани на света и да се з.адоволим с откриването тук-там НА хора, чиято социална единица се простира отвъд местния вариант на общество, отвъд национализма или отвъд границите на религиоз

Iната секта. На практика трябва да приемем факта, че психично здра~ лица зависят за здравето и за личното си осъществяване от ЛО~ .мносmта си към ограничена сфера ,от обществото - може би мес 'ТНi{Я клуб по БО('ЛИНГ. И защо не? Само ако навсякъде търсим ДжнлБЪрт Мърей , се натъкваме на скръбта.

• Джилбърт Мърей (1866 -1957) - английски учен, специалист по класически

езици и литература. - Б. пр.

в юношеска 165

Основна теза

изложение на моята теза ме води веднага до

промени, настъпили през последните петдесет години по

ТНIDШlение на значението на достатъчно добрите майчински грижи.

включва бащите, но бащите трябва да ми позволят да използ-

термина "майчински", зада опиша цялостното отношение към ОВIDDIDШШI,те и грижите за тях. Терминът "бащински" по необходи

трябва да дойде малко по-късно от "майчински". Бащата като постепенно става значим фактор. Тогава идва семейството, чи-

основа е съюзът на бащите и майките в споделянето на отговорза онова, което са направили заедно, онова, което наричаме

човешко същество - бебе.

Нека се обърна към майчините грижи. Сега знаем, че има зна

как бебето е обгрижвано телесно и е поддържано, че е има

:rа~lеlJrие кой се грижи за него, дали това действително е майката

някой друг. В нашата теория на грижите за детето континуите

на обгрижването е станал основна характеристика на понятието

'подпомагащата среда и виждаме, че единствено чрез тази прием

ioD.'''un' .... на осигуряваните от средата ресурси новото бебе в състоя

на зависимост може да има континуитет в линията на живота

а не модел на реагиране на непредвидимото и на започващото

отново (срв. Milner, 1934). Тук препращам към работата на Болби (Bowlby, 1969): негово

'описание на реакцията на двегодишното дете на загубата на май(дори временна), ако тази загуба е отвъд времетраенето на спо

К\J.!rnr'М'Я му да поддържа жив образа и, беше всеобщо прието, ма

все още да не е напълно оползотворено, но основната идея се

\nr'TT'"''''' върху целия проблем за континуитета на грижите и датира

началото на живота на бебето, т. е. отпреди то обективно да въз

цялостно майката като човека, който тя е.

, Друга нова особеност: като детски психиатри ние не се интерепросто от здравето. Ще ми се това да е вярно за психиатрия

'по принцип. Ние се интересуваме от богатството на щастието,

се натрупва в здравето и не се натрупва в психичната болест

когато гените тласкат детето към осъществяване.

Сега гледаме към бордеите и бедността не само с ужас, но и

за възможността за бебето или за малкото дете бедното се

да е 'по-сигурно и "добро" като подкрепящо обкръжение, wn.nv'noгn семейството в прекрасна къща, в която липсват обикно-

,,:; .. ~.~, ••... , •... ,. ~ ,1 ,

*~

д. У. Уиникът ИГРА И РЕАЛНОСТ

вените злиниl . Освен това сме в състояние да почувстваме, че си СТрува да отчитаме същностните разлики между социалните групи

по, отношение на приетите обичаи. Вземете повиването, противо

поставено на разрешението бебето да изследва и да рита, което поч-11f универсално се е наложило в обществото, каквото' е познато във Великобритания. Какво е местното отношение към бибероните,щъгалки, към смученето на пръстите, към автоеротичните занима

IЦIJI по принцип? Как реагират хората на естественото изпускане в

младенчеството и на връзката му със задържането? И така нататък.

Фазата на Краля на замъка все още не е превъзмогната от възрастните, които се опитват да дадат на бебетата си правото да открият

л~ен морал, и можем да видим това в реакцията срещу индоктри

нирането, която стига до крайностите на абсолютната всеПОЗВОJIес

ност . .аъзможно е да се окаже, че разликата между белия и черно.lCожия гражданин на САЩ не е толкова въпрос на цвят на кожата, колкото на кърмене. Несметна е завистта на бялото, хранено от ши

ше население към чернокожите, които според мен в повечето случаи

са кърмени.

Прави впечатление, че се интересувам от несъзнаваната мотивация, която като цяло не е популярно поиятие .. Данните, от които се }{},ждая, не могат да се съберат от попълване на въпросници.

Компютърът не може да се програмира така,чеда показва несъзна

ваните мотиви на индивидите, които са опитни свинчета в изследването. Тук е мястото, където прекаралите живота си в правене на

, пснхоанализа трябва да викат за нормалност срещу ненормалната вяра в повърхностните явления, характеризираща компютърното

изучаване на човешките същества.

Допълнително объркване

Друг източник на объркване е лековатото допускане, че ако

майl<и'te и бащите отглеждат добре децата си, ще имаме по-малко неприятности. Далеч не! Това е силно свързано с основната ми тема,

защото искам да внуша, че когато погледнем юношеството, където

успехите и неуспехите на грижите за бебето и детето се стоварват

върху този, който ги е положил, някои от днешните неприятности се

дължат на положителните елементи в съвременното възпитание и в

модерните нагласи към правата на индивида.

I Свръхнаселение, гладуване, масово нахлуване на паразити и вредни животни, непрекъснатата опасност от соматични болести и бедствия и от законите, провъзгла

сени от добронамереното общество.

8Ю1l0шеска 167

Ако правите всичко възможно, за да насърчавате личностния на вашето отроче, ще трябва да умеете да се справяте с оза

... ..,' .. "'Iши резултати. Ако децата ви изобщо открият сt<бе си, няма да задоволят с по-малко от откриването на всичко за себе си, а това

агресията и деСТРуктивните елемеНТИ,.както и онези, които да се етикетират "любов". Това ще е дълга борба, от която ще да оцелеете.

С някои от децата си ще имате късмет, ако услугите ви бързо дадат възможността да използват символи, да играят, да мечтаят, са творчески по удовлетворителен начин, но дори и така пътят до точка може да е каменист. Bы~ всеки случай ще правите греш-

които ще разглеждате и ще чувствате като катастрофални, а деви ще се Опитват да ви карат да се почувствате отговорни за

....... и" .. ~"a дори когато в деЙствителност не сте отговорни. Децата ви казват: "Никога не съм молил да бъда роден."

Наградите ви се СЪСТОят в богатството, което може да се появи в личния потенциал на конкретното дете. И ако успеете,

да сте готови за ревността към децата си, които получават Ю-1IOUЮИ Възможности за лично разви:гие, ОТколкото вие сте имали.

се чувствате възнаградени, ако един ден дъщеря ви помоли да бебето и вместо нея, показвайки по този начин увереността

че ще успеете да го направите удовлетворително; или ако синът иска да прилича на вас в някакво отношение, или се влюби в мо

което и вие бихте харесали, ако бяхте по-млади. Наградите индиректно. И, разбира се, знаете, че никой няма да ви каже

Смърпа и убийството в юношеския процесl

Сега скачам към Повторното разиграване на тези въпроси, така те засягат задачата на родителите, когато децата им са в пу_ или преживяват агонията На юношеството.

Макар че много е публикувано върху индивидуалните и соципроблеми през .това десетилетие, винаги когато младежите са

'О(Ю}JIНИ да изразяват себе си, има място за по-нататъшен личен върху съдържанието на юношеската фантазия.

През времето на юношеския растеж момчетата и момичетата и нестабилно излизат от детството, отдалечават се от зави

lIL<,nl''''''''" И си намират слепешком пътя към статус на възрастни.

I Публикувано под заглавието "Adolescent Process and (Ье Need for Personal Conв Pediatrics. Vol. 44, N2 5, Раг! 1 (1969).

168 /

Д. У. Уииикът ИГРА И РЕАЛНОСТ

I

Растежът не е просто въпрос на унаследена тенденция, а и на многЬ сложно взаимодействие с подпомагащата среда. Ако семействотd е

все още насреща, за да бъде използвано, то се използва много. Ако

него вече го няма, за да се използва или за да се остави настрана

(негативна употреба), трябва да се осигурят малки социални единици, за да овладяват юношеския процес на растеж. Същите проблеми,

присъствали на ранните етапи, когато децата са били относително

безвредни новородени и прохождащи деца, придобиват заплаши-1 елни размери в пубертета. Струва си да се отбележи, че ако сте се

справили на ранните етапи и ако все още се оправяте добре, не мо

жете да разчитате машината да работи гладко. Всъщност можете да

очаквате проблеми. Определени неприятности са вътрешноприсъщи

на тези по-късни стадии.

Ценно е да сравним юношеските идеи с тези от детството. Ако във фантазията през периода на ранния растеж се съдържа смъртта, в юношеска възраст там е убийството. Дори когато растежът

през пубертета напредва без големи кризи, е възможно да се появи необходимостта човек да се справя с остри проблеми на възпитанието, защото порастването означава заемане на родителското място.

Това наистина е така. В несъзнаваната фантазия порастването е

вътрешно агресивен акт. А детето вече не е с детски размери. Според мен е едновременно легитимно и полезно да разгледаме

играта "Аз съм кралят на замъка". Тя спада към мъжкия елемент у момчетата и момичетата. (Темата може да се изложи и в термините

на женския елемент у момичетата и момчетата, но не мога да напра

вя това тук.) Това е игра от ранния латентен период, която през пу

бертета става житейска ситуация.

"Аз съм кралят на замъка" е изявление за личното съществуване. ТО е постигане на индивидуален емоционален растеж. Това е

позиция, която включва смъртта на всички съперници или устано

вяването на доминация. Очакваната атака се вижда в следните думи:

"А ти си мръсен негодник!" (или "Долу, мръсен негодник!"). Назови съперника си и ще знаеш къде си. Скоро мръсният негодник събаря

краля и на свой ред става крал. Семейство Опи (Opie & Opie, 1951) споменава този стих. Те казват, че играта е изключително стара и че

Хораций (ХХ в. пр.н.е.) предава думите на децата като:

Rex erit qui recte faciet Qui nonfaceit, поп erit

Развитието в юношеска възраст 169

Не трябва да мислим,' че човешката природа се е променила.

Това, което трябва да направим, е да потърсим вечното в ефимерно

то. Трябва да преведем тази детска игра на езика на несъзнаваната

мотивация на юношите и обществото. Ако детето ще става възрас

тен, това развитие се постига чрез прекрачване през мъртвото тяло

на възрастен. (Приемам, че читателят си дава сметка, че имам пред

вид несъзнаваната фантазия, материала, който лежи в основата на

играта.) Разбира се, знам, че момчетата и момичетата могат да успе

ят да преминат през този етап на растеж в обкръжение на трайно

. разбирателство с истинските родители и без необходимостта да демонстрират бунт вкъщи. Мъдро е обаче да се помни, че бунтът при

надлежи на свободата, която сте дали на детето, като сте го отгледа

ли по такъв начин, че то съществува на собствено основание. В ня

кои случаи може да се каже: ,,посяхте бебе и пожънахте бомба." В действителност това винаги е вярно, но невинаги изглежда така.

В цялата несъзнавана фантазия от периода на растеж през пу

бертета и юношеството присъства нечия смърт. Много от това може

да се овладее в играта чрез изместване и на базата на кръстосани

идентификации, но в психотерапията на отделния юноша (говоря

като психотерапевт) се откриват смърт и личен триумф като нещо

вътрешноприсъщо на процеса на съзряване и придобиване на стаТус на възрастен. Това прави нещата достатъчно трудни за родителите и

настойниците. Бъдете сигурни, че затруднява и отделните юноши,

които срамежливо стигат до убийството и триумфа, спадащи към съзряването на този критичен етап. Несъзнаваната тема може да се

прояви като преживяване на суициден импулс или като действител

но самоубийство. Родителите могат да помогнат съвсем малко,: най

доброто, което могат да направят, е да оцелеят, да оцелеят невре

дими, без да пребледняват, без да изоставят някой важен принцип.

Това не означава, че те самите не могат да растат.

Част от юношите ще станат жертви на нещастни случаи или ще

постигнат някаква зрялост от гледна точка на секса и брака, а може

би и ще станат родители като своите родители. Това може да свър

ши работа. Някъде във фона обаче се крие борба на живот и смърт.

Ситуацията е лишена от цялостното си богатство, ако прекалено

лесно и успешно се избягва кръстосването на шпагите.

Това ме води до основния и труден въпрос за незрелостта на

юношата. Зрелите възрастни трябва да го знаят и да вярват в своята

зрялост така както никога преди или след това.

170 Д. У. Уиникът ИГРАИРЕАЛНQCТ (

Оценявам, че е трудно да твърдиш това, без да бъдеш погрешно . разбран, тъй като говоренето за незрялост твърде лесно· може да;

прозвучи като подценяване. Но не това е целта.

Надетето на всяка възраст (да речем, на шест години) може

внезапно да му се наложи да стане отговорно може би поради смърт на родител или заради разпадане на семейството. Такова дете трябва

да бъде преждевременно пораснало и да загуби спонтанността, иг

рата и безгрижния творчески импулс. По-често някой юноша е в

такова положение, внезапно откривайки, че има право на глас или

отговорност да завърши колеж. Разбира се, ако обстоятелствата се променят (ако например вие се разболеете или умрете, или имате

финансови затруднения), не можете да избегнете приканването на

момчето или момичето да станат отговорни действащи лица, преди

моментът да е назрял: възможно е по-малките деца да се нуждаят от

грижи или от обучение, а може да се нуждаете отчаяно от пари, з~

да живеете. Същевременно обаче нещата са много различни, когато

като съзнателна политика възрастните прехвърлят отговорност. В

действителност да направите това може да е някакво разочарование

за вашите деца в критичен момент. От гледна точка на играта,или

на житейската игра, вие абдикирате точно когато идват да ви убият.

Някой да е щастлив? Със сигурност не юношата, който сега става

системата. Загубена е цялата дейност на въображението и стремеж

на незрелостта. Бунтът вече няма смисъл и юношата, който печели

толкова рано, е хванат в собствения си капан, трябва да се превърне в диктатор и да се изправи в очакване да бъде убит - да бъде убит не от новото поколение на своите деца, а от братята и сестрите си. Естествено, той се стреми да ги контролира.

Ето едно от многото места, в които обществото на свой риск

игнорира несъзнаваната мотивация. ~атериалът от всекидневната

работата на психотерапевта несъмнено може да се използва по мал

ко от социолозите и политиците, както и от обикновените възрастни, т. е. възрастни в ограничената си сфера на влияние, дори и да не

са винаги такива в личния си живот.

Това, което твърдя (догматично, за да бъда кратък), е, че юно

шата е незрял. Незрелостта е същностен елемент на здравето през

юношеството. Има само един лек срещу незрелостта и това е ходът на времето и израстването до зрялост, което само времето може да

донесе.

Незрелостта е ценна роля на юношеската сцена. В нея се съ

държат най-вълнуващите характеристики на творческата мисъл, на

новото и свежо чувство, на идеите за нов живот. Обществото има

. Развитието в юношеска възраст 171

нужда да бъде разтърсвано от стремежите на тези, които. не носят

отговорност. Ако възрастните абдикират, младежът става преждев

ременно и чрез фалшив процес възрастен. Съветът към обществото би могъл да бъде: в името на юношите и на тяхната незрялост не им

позволявайте да излязат напред и да получат фалшива зрялост, прехвърляйки им отговорността, която все още не е тяхна, макар че

те може да се борят за нея. С уговорката, че възрастният не абдикира, несъмнено трябва да

мислим за стремежите на юношите да открият себе си и да определят собствената си съдба като най-вълнуващото нешо, което можем

да видим в живота около нас. Юношеската идея за идеално общество е вълнуваща и стимулираща, но същността на юношеството е

незрелостта и фактът, че на тази възраст човек не е отговорен. Този неин най-свещен елемент трае само няколко години и е отличително

качество, което трябва да се загуби от всеки индивид с достигането

до зрелостта.

Непрекъснато си напомням, че именно състоянието на юношес

твото е това, което обществото постоянно носи, а не отделният мла

деж или девойка, които, уви, след няколко години стават възрастни

и твърде скоро се идентифицират с някаква рамка, в която нови бебета, нови деца и нови юноши ще бъдат свободни да имат визия,

мечти и нови планове за света.

Триумфът е свързан с това постигане на зрялост чрез процес на

растеж. Той не е част от фалшивата зрялост, основана на лесно пос

тижимото превъплъщаване във възрастен. В това изказване се крият

ужасни факти.

Природата на незрелостта

Необходимо е за момент да надзърнем в природата на незре

лостта. Не трябва да очакваме, че юношата ще осъзнава своята нез

рялост или да знаем какви са нейните характеристики. Нито пък е необходимо въобще да разбираме. Това, което има значение, е да се

отговори на предизвикателството на юношите. Кой да отговори? Признавам чувството си, че обиждам тази тема, като говоря за

нея. Колкото по-лесно вербализираме, толкова ПО-Ма)1КО ефективни сме. Представете си някой да казва отвисоко на юношите: "Вълнуващата част от вас е вашата незрялост!" Това би било пример за огромен провал в посрещането на предизвикателството на юношата.

Може би фразата "посрещане на предизвикатеЛСТf;30ТО" представлява връщане към нормалността, защото разбирането е било заменено


от конфронтацията. Използвам тук думата конфронтация в смисъла, че възрастен чове1< се изправя и предявява правото си да има

лична гледна точка, която може да има подкрепата на други порасналихора.

Потенциалът на юношеството

Нека видим до какви неща не са достигнали юношите. Промените през пубертета стават на различна възраст дори при

здравите деца. Момичетата и момчетата не могат да направят нищо друго, освен да ги чакат. Изчакването носи значително напрежение за всички, но особено за късно развиващите се. Те могат да започнат да имитират онези, които са се развили рано, а това води до фалши

ва зрялост, основана по-скоро на идентификация, оТколкото на вро-'

ден процес на растеж. Във всеки случай сексуалната промяна не е единствената. Осъществява се промяна към физически растеж и придобиване на истинска физическа сила, а следователно се задава реална опасност, придаваща нов смисъл на насилието. Заедно със силата идва и сръчността и вещината.

Само с течение на времето и с придобиването на житейски опит момчето или момичето постепенно приемат отговорност за всичко,

което става в света на личната фантазия. Междувременно съществу

ва силна склонност агресията да се прояви в суицидна форма или,

обратното, под формата на провокиране на преследване, което е опит да се измъкнеш от лудостта на систематизираната налудност за

преследване. Там, където преследването е налудно очаквано, съществува склонност то да бъде предизвикано като опит да се избяга от лудостта и налудността. Психично болното момче (или момиче) с

добре формирана налудна система може даразпали искрата на групова система на мислене и да доведе до епизоди, основани на про

вокирано преследване. Логиката е непоколебима, след като е достигнато възхитителното опростенчество на параноидната позиция.

Най-трудното от всичко обаче е напрежението на индивида, идващо от несъзнаваната фантазия за секс и от съперничеството, което е свързано с избора на сексуален обект.

Юношата (или момчето и момичето, които са все още в процес на израстване) все още не може да поеме отговорността за жестокостта и страданието, за убийството и опасността да бъдеш убит, които световната сцена предлага. Това спасява индивида на този

етап от крайна р.еакция срещу личната латентна агресия, а именно самоубийството (патологично приемане на отговорността за цялото

. Развитието в юношеска възраст 173

съществуващо или мислимо зло). Изглежда, че латентното чувство

за вина на юношата е ужасяващо и са нужни години за развитието у

индивида на способност да открива в себе си баланса на доброто и

злото, омразата и разрушението, които вървят заедно с любовта. В

'този смисъл зрелостта се етнася до по-късния живот и от юношата

не може да се очаква да вижда отвъд следващия етап - началото на

двайсетте години.

Понякога се взема за даденост, че момчетата и момичетата, ко

ито "скачат от легло на легло", както се казва, и които стигат до по:: лов акт (и вероятно до една или две бременности), са достигнали сексуална зрялост. Те самите обаче знаят, че това не е вярно, и за'почват да презират секса като такъв. Това е прекалено лесно. Сексу

алнатазрялост трябва да включва всички несъзнавани фантазии за секса и индивидът в крайна сметка трябва да е способен да достигне

до приемане на всичко, което се появява в съзнанието заедно с из

бора на обект, константността на обекта, сексуалното задоволяване

и взаимодействие. Освен това присъства чувството за вина, което е

уместно от глеДf!а точка на цялостната несъзнавана фантазия.

Изграждане,възстановяване,овъзмездяване

Юношата все още не може да знае какво удовлетворение е въз

можно да се получи от участието в проект, който трябва да включва

в себе си качеството надеждност. За него не е възможно да знае, че

работата поради социалния си принос много намалява личното чув

ство за вина (което се отнася до несъзнаваните агресивни нагони,

тясно свързани с обектното отношение и с любовта) и така помага

за редуцирането на вътрешния страх, силата на суицидния импулс

или предразположеността към злополуки.

Идеализъм

Може да се каже, че едно от вълнуващите неща у юношите е

техният идеализъм. Те не са свикнали с разочарованието и естестве

ната последица от това е фактът, че са свободни да формулират иде

ални планове. Например учениците в художествени училища виж

дат, че изкуството може да се преподава добре, и надават врява то

да се преподава добре. Защо не? Това, което не вземат предвид, е че

малцина са в състояние да преподават добре изкуство. Или виждат,

че материалните условия са влошени и биха могли да се подобрят,

така че започват да крещят. Други трябва да намерят парите. "Добре


- казват те, - просто изоставете програмата за отбрана и изхарчете

парите за нови учебни сгради!" Младежът не може да има дългос

рочно виждане, което идва по-естествено при тези, които са прежи

вели много десетилетия и започват да остаряват.

Всичко това е абсурдно кондензирано. То пропуска първостепенното значение на приятелството. Пропуска излагането на· поло-

. жението на онези, които водят безбрачен живот или отлагат женитбата. И изпуска жизненоважния въпрос за бисексуалността, която се разрешава - но винаги не напълно - чрез хетеросексуалния избор на

обект и константността на обекта. Освен това много неща, свързани с теорията на творческата игра, се вземат за даденост. Нещо повече:

съществува културното наследство. Не може да се очаква, че в

юношеска възраст обикновеното момче или момиче ще има нещо

повече от най-слаба идея за човешкото културно наследство, защото човек трябва да поработи здраво в тази насока, за да може изобщо да е запознат с него. На шейсет години тези, които сега са момчета и

момичета, ще остават без дъх, докато наваксват загубеното време в

търсенето на богатствата, принадлежащи на цивилизацията и нейните натрупани вторични резултати.

Основното е, че юношеството е нещо повече от физически пубертет, макар че до голяма степен се основава на него. То предполага растеж, а растежът отнема време. И докато ·трае процесът на растеж, . отговорността трябва да се поеме от родителските фигури .

. Ако те абдикират, юношите трябва да направят скок към фалшива зрялост и да загубят най-големия си плюс: свободата да имат идеи и

да действат по импулс.

Обобщение

Накратко казано, вълнуващо е, че юношеството е станало гласовито и активно, но стремежите му, които се чувстват днес по це

лия свят, трябва да бъдат посрещнати, трябва да им се даде реалност

чрез акта на конфронтацията. Тя трябва да е лична. Ако искаме юношите да имат живот и жизненост, са нужни възрастни. Конф

ронтацията се отнася до овладяването, което не търси отплата, не е

отмъстително, но е силно. Заслужава поздравления да помним, че

вълненията на днешните студенти и техният проявен израз може

отчасти да са продукт на нагласата към грижите за бебетата и дец!i

та, с чието постигане се гордеем. Нека младите променят общество

то и да учат възрастните как да виждат свежо света, но там, където

има предизвикателство на растящото момче и момиче, нека възрас-

Развитието в юношеска възраст 175

тният да посрещне предизвикателството. А това не е задължително

винаги да бъде приятно. В несъзнаваната фантазия това са въпроси ~a живот и смърт.

Послеслов

Идеята ми е, че в развитието на чов~шкото същество има етап, който е преди обективността и осезаемостта. Може да се каже, че в теоретичното начало бебето живее в субективен или представен свят. Промяната от първичното състояние до такова, в което обективното възприятие е възможно, е не просто въпрос на вътрешно

присъщ или унаследен процес на растеж, а се нуждае освен това и

от един минимум ресурси от средата. Тя се отнася до цялата огром

на тема за индивида, пътуващ от зависимостта към независимостта.

Тази пропаст между представа и възприятие осигурява богат материал за изследване. Аз постулирам същностен парадокс, който

трябва да приемем, а не да разрешаваме. Парадоксът, който е централен за концепцията ми, трябва да бъде позволен и да се има предвид в продължение на известно време в грижите за всяко бебе.

Библиография

Alley, Ronald (1964). Francis Васоп: Catalogue Raisonne and Documentation. London: Тhames & Hudson.

Axline, Virginia Мае (1947). Play Therapy: The lnnег Dynamics 0/ Childhood. Boston, МА: Houghton Mift1in.

Balint, Michael (1968). The Basic Fault: Therapeutic Aspects 0/ Regression. London: Tavistock Publications.

Bettelheim, Вrппо (1960). The ln/ormed Heart: Autonomy in а Mass Age. New York: Free Press. London: Thames & Hu~son, 1961 ..

Blake Yvonne (1968). Psychotherapy with the more Dlsturbed Patlent. British Journal 0/ Medical Psychology, 41.

Bowlby, John (1969). Attachment and Loss. Volume 1, Atta.chment. London: Hogarth Press and the Institute of Psyho-АпаlуSls; New York: Basic Books, Penguin Books, 1971.

Donne, John (1962). Complete Poetry and Selected Prose. Edited Ьу J. Hayward. London: Nonesuch Fress.

ЕАЬОП, Erik (1956). Тhe Problem of Ego Identity. Journal 0/ the Americal Psychoanalytic Association, 4.

Fairbairn, W. R. D. (1941). А Revised Psychopathology of the Psychoses and Psychoneuroses, lnternational Journal 0/ Psycho-Analysis, 22. .

'Field, joanna' (M.Milner) (1934). А Life 0/ One's Own. London: Chatto & Windus. Harmondsworth: Penguin Books, 1952. ,

Foucault, Michel (1966). Les Mots et ·les choses. Paris: Editions Gallimard. Публикувано на английски под заглавието The Order 0/ Things. London: Tavistock Publications, New York: Pantheon, 1970 ..

Freud, Апna (1965). Normality and Pathology in Childhood. London: Hogarth Press and the Institute of Psycho-Analysis.

Freud, Sigmund (1900). The lnterpretation 0/ Dreams. Standard Edition, Vols. 4 and 5.

Freud, Sigmund (1923). The Ego and the ld. Standard Edition,. ~ol. 19. Freud, Sigmund (1939). Moses and Monotheism. Standard Еdltюп, Vol.

23. Gillespie, W. Н. (1960). The Edge o/Objectivity: Ап Essay in the


Нistory 0/ Scientific Ideas. Princeton, N.J.: Princeton University Press.

Gough, D. (1962). ТЬе Behaviour of Infants in the First Year of Life. Proceedings o/the Royal Society o/Medicine, 55.

Greenacre, Phyllis (1960). Considerations regarding the Pare'nt-Infant Relationship; lnternational Journal 0/ Psycho-Analysis, 41.

Hartmann, Heinz (1939). Ego Psychology and the РroЫеm 0/ Adaptation. New York: International Universities Press. London: Imago, 1958.

НоПег, Willi (1949). Mouth, Hand, and Ego-Integration. Psychoanalytical Study o/the Child, 3 /4.

НоПег, WiШ (1950). Development of the Body Ego. Psychoanalytical Study o/the Child, 5.

Кhan, М. Masud К. (1964). ТЬе Function of Intimacy and Acting Out in Perversions. In R. Slovenko (ed.), Sexual Behavior and the Law. Springfield, III.: Thomas.

Кlein, Melanie (1932). The Psycho-Analysis 0/ Children. Rev. ed., London: Hogarth Press and the Institute ofPsycho-Апаlisуs, 1949.

Кlein, Melanie (1934). А Contribution to the Рsусhоgепеsis of ManicDepressive States. In Contributions to Psycho-Analisys 1921-1945. London: Hogarth Press and the Institute of Psycho-Analysis, 1948.

Кlein, Melanie (1940). Mourning and its relation to Manic-Depressive States. In Contributions 10 Psycho-Analisys 1921-1945.

Кlein, Melanie (1957). Envy аnd Gratitude. London: Tavistock Publications.

Knigths, L.C. (1946). Explorations. London: Chatto & Windus. Harmondsworth: Penguin Books (Peregrine series), 1964.

КПS, Ernst (1951). Some Comments and Observations оп Early Autoerotic Activities. Psychoanaly1ical Study o/the Child, 6.

Lacan, Jacques (1949). Le Stade du Miroir соmmе formateur de 'а fonction du je, telle qu'elle nous est revelee dans l'exp6rience psychanalytique. In Ecrits. Paris: Editions du Seuil, 1966.

Lomas, Р. (ed.) (1967). The Predicament 0/ the Family. London: Hogarth Press and the Institute of Psycho-Analysis.

Lowenfeld, Margaret (1935). Оп Ниmаn Symbiosis and the Vicissitudes o/lndividuation. Vol. 1, 1n/antile Psychosis. London: Hogarth Press and the Institute of Psycho-Analysis.

Middlemore, Merrell Р. (1941). The Nursing Couple. London: Hamish Hamilton Medical Books.

МШег, Arthur (1963). Jane's Вlanket. New York and London: CollierlМacmiIIan.

Бuодuографuя 179

Milne, А. А. (1926). Winnie the Pooh. London: Meth~um. " Milner, М. (1934). А Life o/One's Own. Вж. под: "Fleld, Joa~na . Milner, М. (1952). Aspects of Symbolism in Co~prehenslOn of the

Not-Self.lnternational Journal 0/ Psycho-Analysls, ЗЗ. Milner, М. (1957). Оп Not Being АЫе to Paint. Rev. edn, London:

Heinemann .. Milner, М. (1969). The Hands 0/ the Living God. London: Hogarth

Press and the Institute of Psycho-Analysis. Opie, Iona and Реиг (eds.) (1951). The Ox/ord Dictionary 0/ Nursery

Rhymes. Oxford: Clarendon Press.. . Plaut, Fred (1966). Reflections about Not Вешg АЫе to Imаgше.

Journal 0/ analytical Psychology, П. . ., . Riviere, Joan (1936). Оп (Ье Genesis of Psychlcal Confllct ш Earllest

Infancy. lnternational Journal 0/ Psycho-Analysis, 17. Schulz, Charles М. (1959). Peanuts Revisited - Favorites, Old and

New. New York: Holt, Rinehart & Winslon. Shakespeare WШiаm. Hamlet, Prince 0/ Denmark. Solomon, Joseph С. (1962). Fixed Idea as ап Internalized Transitional

Object. American Journal 0/ Psychotherapy, 16. Spitz, Кепе (1962). Autoerotism Rе-е.хаmшеd: Tb~ Role of Early

Sexual Behaviour Patterns ш Personal1ty Formation. Psychoanalytical Study 0/ the Child, 17. .

Stevenson, О. (1954). ТЬе First Treasured PossesslOn: ~ Study.of the Part Played Ьу specially Loved Objects and Toy~ ш the Llves of Certain Children. Psychoanalytical Study o/the Chlld, 9.

Trilling, Lionel (1955). Freud: within and beyong Culture. In Beyong Culture. New York: Viking Press, 1965. London: Secker & Warburg, 1966. Harmondsworth: Penguin Books (Peregrine series),

19()7. . . Winnicott, D. W. (1931). Clinical Notes оп Disorders 0/ Chlldhood.

London: Heinemann. Winnicott, D. W. (1935). ТЬе Manic Defence. In Collected P~pers:

Through Paediatrics 10 Psycho-Analysis. London: Tavlstock Publications, 1958. .

Winnicott, D. W. (1941). ТЬе Observation of Infants in а Set Situation.

ibid. ' .. Winnicott, D. W. (1945). Primitive Emotional Development. lbld. Winnicott, D. W. (1948). Paediatrics and Psychiatry. ibid. Winnicott, D. W. (1949). Mind and its Relation to the Psyche-Soma.

ibid. .. I Winnicott, D. W. (1951). Transitional Objects and TransltlOna


Phenomena. ibid. Winnicott, D. W. (1952). Psychoses and Child Сше. ibid. Winnicott, D. W. (1954). Metapsychological and Clinical Aspects of

Regression within the Psycho-Analytical Set-Up. ibid. Winnicott, D. W. (1956). Primary Maternal Preoccupation. ibid. Winnicott, D. W. (1958а). Collected Papers: Through Paediatrics to

Psycho-Analysis. London: Tavistock Publications. Winnicott, D. W. (1958Ь). Тhe Capacity to Ье Alone. In The

Maturational Processes and the Facilitating Environтent. London: Hogarth Press and the Institute ofPsycho-Апаlуsis, 1965.

Winnicott, D. W. (1959-64). Classification: Isthere а Psychoanalytic Contribution to Psychiatric Classification? ibid.

Winnicott, D. W. (1960а). Ego Distortion in Terms of True and False Self. ibid.

Winnicott, D. W. (1960Ь). The Theory of the Parent-Infant Relationship. ibid.

Winnicott, D. W. (1962). Ego Integration in Child Development. ibid. Winnicott, D. W. (1963а). Communicating and Not Communicating

Leading to а Study Certain Opposities. ibid. Winnicott, D. W. (1963Ь). Morals and Education. ibid. Winnicott, D. W. (1965). The Maturational Processes and the

Facilitating Environтent. London: Hogarth Press and the Institute of Psycho-Analysis.

Winnicott, D. W. (1966). Comment оп Obsessional Neurosis and 'Frankie'. International Journal 0/ Psycho-Analysis, 47.

Winnicott, D. W. (1967а). Тhe Location of Сultцrаl Experience. International Journal 0/ Psycho-Analysis, 48.

Winnicott, D. W. (1967Ь). Mirror-role of Mother and Family ii1 Child Development. In Р. Lomas (ed.), The Predicaтent 0/ the Faтily: А Psychoanalytical Syтposiuт. London: Hogarth Press and the Institute of Psycho-Analysis.

Winnicott, D. W. (1968а); Playing: Its Theoretical Status in the Clinical Situation. International Journal 0/ Psycho-Analysis, 49.

Winnicott, D. W. (1968Ь). La Schizophrenie infantile еп termes d'echec d'adaptation. In Recherches (Special issue: 'Enfance аНепее', Щ, December. Paris.

Winnicott, D. W. (1971). Therapeutic Consultations in Child Psychiatry. London: Hogarth Press and the Institute of PsychoAnalysis.

Wulff, М. (1946). Fetishism and Object Choice in Early Childhood. Psychoanalytical Quarterly, 15.

Индекс

А

Автоеротично,15,23 Автономия, 108, 128, 153, 162 Агресия, 17,87, 111, 112, 167, 172 Адаптация

на аналитика, 160 на майката, 22, 23, 24, 99,111,119,

121,153 Аз, 34

дисоциация, 83,95 нужда от отразяване, 70 търсене на, 67 фалшив, 27 чувство за съществуване, 97

Алиенация, 156 Амбивалентност, 87, 149, 163 Амнезия, 35 Аналитик, 35

и въздържане от интерпретация, 65, 70 и неутралност, 50 и оцеляване след разрушение, 11 О,

112,159 и пренос, 93 и проективни механизми, 159 използван от пациента, 105 смърт на аналитика, 37, 11 О

Анихилация, 112 Аперцепция, 133, 135 Астма,19 Аутизъм, 37

Б

Балинт, М., 69 Бауби, Дж., 165 Безформеност, 46, 69 Бейкън, Фр., 134 Бетелхайм, Б., 84 Бисексуалност, 88,93, 174

и очакване на сексуално преживяване,

95 наклонена, 1 О 1

Блейк, У., 155

в

Взаимна комуникация, 159 Вина

в младежка възраст, 173 Клайн и вина, 87

Възбуда, 13, 52, 66, 125 Външна реалност, 24, 54, 67,115

и междинна сфера на преЖИВЯlfането,

27 проективни механизми, 109 срещу вътрешна реалност, 153

Въображение, 9, 36, 40, 72,160 Вътрешен обект, 22 Вътрешна реалност, 13

Гадини, Р., 11 Гняв, 35

г

и принцип на реалността, 109 с логическа мотивация, 47

Гърда, 15, 17,24,55,97, 110, 132 и илюзия, 23 и инстинктен порив, 97 и търсене на своя "аз", 24, 101 обект на първото отиошение, 21 символ на съществуването, 97, 99

д

Депресия, 29, 72,134,147,150 Депривация, 16, 116, 121, 163 Деструкция, 109, 111 >

и оцеляване на обекта, 160 Деца

и игра, 11, 12,64 и културно наследство, 130

Дисоциация, 45, 92, 96, 146 в клинични случаи, 39, 42 в Хамлет, 101 в шизоидии, 82 и фантазиране, 39

Доверие, 61, 69, 104, 123, 130

Д. У. Уиникът ИГРА И РЕАЛНОСТ

8 надеждноcтra на майката, 60, 70, 122, 129, 130

и способност за игра, 60, 66, 122, 130 Достатъчно добра майка, 22, 23 26 99

lб5 ' , ,

Е

ЕкслаАн, В., 65 Екстраверт, 80, 83, 124 Емоционално развнтие, 16, 22, 131 ЕрикС'Ьн, Е., 61 Еporeнни зони, 97 Етология,97

ж

Женскн елементи, 88, 93, 96, 100, 103

з

Зависимост, 27,33,57,83,87,95, 103, 111, 120, 122, 128, 136, 160, 162, 165, 167

Завист за пениса, 89 Заврънкулки, игра на, 29 Заместване, 94

и

Игра, 122, 127, 142, 153 Играене, 54,64,66,67,75,80, 118, 120 Идеализъм, 173 ИдентификlЩIЦ

интроективна, 140, 154 кръетосана,94, 106, 140, 152, 156, 158

100,1~ , проективна, 140, 154, 158, 159

Идентичност, 47, 61,94, 97, 98, 100, 162 Илюзия, 14,22,23,24,26 . Импотентиост, 95 Импринтинг,97 Импулс, 103, 109, 111, 169, 173 Иитеркомуникация, 140 Иитерпретация,34,45,48,65, 71, 78,90,

110, 138, 159 Интроверсия, 129 Интроекция, 1 ОО, 115

к

Катексис, 112 Клайн, М., 22, 25, 53, 86, 154 Климакс, 46, 106 Комуникация, 89, 140 Континуитет, 15, 116, 120, 123 Конфронтация, 172, 174 Крадене, 103 Куmypа, 99, 114, 118, 126, 162 Куmypен опит, 53, 118, 126 Кърмаче

и "не-мен" притежания, 12, 115 и всемогъщество, 17,23,43,60,87,

132 и надеждноcтra на майката, 37 и преходен обект, 16, 17 и ролята на майката като огледало,

131, 138 и символ, 116, 121 и символизъм, 115

Кърмене, 26, 62 и социални групи, 166

л

Лакан, Ж, 131, 138

м

Майка

адаптация към нуждите на детето, 15, 22,23,24,99, 111, 119, 153

достатъчно добра, 22, 26, 99, 165 поддържане, 131, 153 телесно обгрижване, 131, 153

Местоположение, 67 Мечтание, 44 Миltд, М., 99 Милнър, А, 69 Милър, А, 54 Мъжки елементи, 96, 97,154

н

liaroH,87,97, 100, 112, 127, 160, 173 liалудност, 110, 148, 150, 172

о

Обект, 26, 173

Индекс

използване на, 10, 104, 106, 107 обектен избор, 173 преходен обект, 11, 12, 18

ОвъзмездЯ ване, 87, 173 Огледало, 136 Orбиване,26,62

п

Парадокс, 10,27,67, 107, 128, 176 Перцепция, 18, 133 Плот, Фр., 122 Поведенческа терапия, 124 Поведенчески модел, 16 Подкрепа на егото, 153 Потенциално пространство, 54,61, 121 Преживяване на това да си, 98

и женски елемент, 98 Пренос, 92, 93, 140 Преследване, 172 Преходни явления, 9, 12,53,67

и вътрешен обект, 22 и смучене на палец, 15 описание, 15

Психоневроза, 105 Психопат, 163 Психотерапия, 51

р

Развитие на егото, 59 Разочарование, 40, 149, 173 Регресия, 51 Религия, 141 Роля на огледало, 131, 133, 136, 138

с

С8Моубийство,85, 105, 163 Симбиоза, 152 Соломон, С., 11 Спиц, Р., 52 Структура на егото, 116 Сублимация, 99, 114;125 Сънуване, 17,23,44,48

в контрвст с фантазирането, 39 и детска игра, 115, 129 и живеене, 45 и фантазиране, 43

Съществуване, 119 и правене, 99 .

т

Талисман, 17 Творческо живеене, 85, 88, 121 Творчество, 81, 84, 85, 132, 138

183

и междинна сфера на преживяването,

88 и търсене на Аза, 68 психологически изследвания на, 86

Травма, 74, 97, 116 Тревожност, 16, 18

защита срещу, 15 и игра, 63, 66 и отбиване, 19 и свободата да избираш, 50 и свободни асоциации, 70 свързана с инстинктнте, 118

у

Убийство, 163, 167, 172 Условни рефлекси, 124

Фантазии, 116 Фетиш,21 Фройд, А, 53

ф

Фройд, З., 67, 86, 114, 119, 125, 154 Фрустрация, 22, 23, 98, 99, 125

х

Халюцинация, 17,23 Хаос, 70, 133, 163 Хомосексуалност, 32

и мит, % и отцепен женски елемент, 9S

ш

Шизоидно състояние, 163 Шулц, Ч., 9

ю

Юношество, 161, 172 и незрялост, 170 несъзнавана фантазия, 168

д. У. Уиникът

ИГРА И РЕАЛНОСТ

Английска. Първо издание

Преводач

Редактор

Коректор Технически редактор

Художник

Формат

Обем Дадена за печат

Излязла от печат

Предпечатна подготовка Печат

Верина Петрова

Людмила Андреева

Ана Лазарова

Любен Козарев Константин Лаков

32/84/108 11,5 П.к. юни 1999 г. юни 1999 г. Людмила Андреева

Издателство "ЛИК"

Documents

[D. U. Uinikt (D. W. Winnicott)] Igra i Realnost(Bookos.org)