II

Избрани стихотворения и разкази

* * *

Думите изискват търпение. Те винаги се връщат. Те са моето 'у

дома' и моето Спасение, на което беше време да благодаря. Те са

ми светлината, те са ми звездите, те са ми пътят, те са ми

обичта, те са ми Всичкото, което другите искат от хора. Те са

това, което остава винаги и в което се влюбвам всекидневно. Те

са ми вярата и надеждата. Те са ми семейството и любовта. Те

са ми приятелите. Те са. Благодаря ви.

Селена Йорданова

III

Щастливата светулка

На майка ми

„Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят,

а повреди на душата си?” (Марк. 8:36)

Стая. Тъмнина и блестящи бели стени, пропукани оттук-оттам. Мръсен под с

танцуващи прашинки и захвърлена парцалена кукла. Големи прозорци, кални и

захабени отвън-отвътре, закрити зад дантелени пердета, с цветя в краищата и

одърпани конци. Счупена лампа, няма светлина. Една щастлива светулка, кацнала

върху дървения стол, разсъждаваше за света. Макар животът й да се побираше в

една счупена лъжичка, и макар тя никога да не бе опитвала вкуса на щастието и

сълзите, нито да вдиша аромата на любов, тази светулка имаше живот, който би

струвал много повече от нечий друг човешки. Тя би заслужавала да чувства тези

неща и да им се наслаждава много повече от някой човек. Ако се вгледаш би

могъл да зърнеш и нейната душа. Да, тя е мъничка капчица от океана сред нас,

малка стапяща се снежинка, която забравяме в мига, в който я виждаме. Но и тя

носи в себе си нещо живо. Както всяка дъждовна капка. Пада на земята, стъпквана

и презирана от хората, понякога става причина за кавги или тревоги, понякога я

обичат, а друг път отминават безпричинно. Едва ли можем да открием причината,

поради, която светулката бе дошла именно в тази стая. В същото време ще

осъзнаем и хиляди, по които не би трябвало да е тук. Но тя беше. И нямаше как да

го отречем.

Преди време, когато светулката откри тази стая, тя принадлежеше на едно дете.

Бедно, босо дете, което всяка нощ плачеше, че си няма играчки, каквито другите

деца имаха. Плачеше, че няма вкусната храна, която другите ядяха. Плачеше за

много неща. А светулката просто летеше около детето, тя бе неговата утеха,

неговата единствена светлинка и топлина. Защото отнемем ли светлината и

топлината от човека... той става една празна кутия, която някой хвърля на

сметището, без да подозира, че вътре се крие една мъртва душа. Така и светулката

се опитваше да сгрее детското сърце, за да му вдъхне живот и искрица сила, която

да крепи тялото му изправено и главата вдигната. Но детето си тръгна. А

светулката остана. Тя отново се оказа сама, отново насред празната тъмна стая,

осеяна с призраци и скръб, която се бе пропила в белите стени, в прашния под.

Светулката знаеше, че и нейният край ще дойде, просто го усещаше с живото у

себе си. Но все пак се опитваше да не мисли за този ден, близо или пък далеч в

бъдещето. Очакваше своя нов другар, който щеше да дари част от живота си на

тази стая. Поредното парче от пъзела, за да стане картината едно цяло, а не

просто размазани багри върху черно платно. И ето, че друго същество се появи. Но

то не бе като предишното. Това беше щастливо и усмихнато. Усмихна се и

светулката, но вече не беше сигурна, че е нужна някому. Това дете не беше босо,

IV

нито гладно. Каква работа имаше светулката тук? Когато една вечер тя се реши да

тръгне, чу отчаяните стонове на детето. И то плачеше. Плачеше, че е така

щастливо, а другите не са, плачеше, че има ненужни вещи, а други си нямат нищо.

Плачеше, че е обкръжено с хора, които го обичат, но въпреки всичко единствената

му мечта бе да излезе навън и да раздава бурканчета с надежда и обич. Малко

вяра за изгубените души и приятелство на онези, чиито сърца са разбити…

И сега стаята е тъмна. Мрачна. Отново всичко е потънало в спомени и прах.

Празни кутии от обич и счупена чаша от чай. Въздухът – студен. Аромати на

празни надежди се усещаха, но онази светулка си беше там. Отново сама, но

отново бореща се. Станала свидетел на два живота, живееща два живота. Единият

бе онзи познат всекиму живот, на малка щастлива светулка, която радва малките

деца, а другият - подарен на онези две създания, които вдъхнаха живот на

умиращата светулка. Живот, който тя даряваше, макар и кратък. И сега вече

пъзелът бе цял, парчетата - сглобени, а цветовете придобиха смисъл върху

платното.

V

Момчето, което не можеше да сънува

„Може би ще кажеш, че съм мечтател.

Но не съм единственият. Надявам се един ден да се присъединиш

към нас и светът да стане едно цяло.”

Джон Ленън

Тъмнина. Всяка нощ едно и също. Затваряше очи и мракът изникваше пред

погледа му като гъста мъгла, обладавайки всички сетива. Нищото се появяваше

като зло чудовище под леглото. А той рядко поглеждаше там. Дори не му бе

хрумвало да извършва подобни дейности преди сън. Просто защото не вярваше, а

и щяха да му се подиграват, ако посмееше да занимава съзнанието си с

вълшебства и приказки. И се примиряваше. Не беше създаден да преминава отвъд

реалността, да проглежда извън рамката на нормалното. Не можеше да

съществува в друг свят; в онзи на тайните копнежи и мечти, изразяващи себе си

чрез простите цветни картини на съня.

Тъмнина. Всяка нощ. Затова не се изненада, когато уморените клепачи закриха

едва маждукащата светлинка на изгрялата току-що звезда, която се намираше в

горния десен ъгъл на прозореца , и пред него не се разкри нищо друго освен

чернота – във всичките й измерения и нюанси. Лек полъх на разочарование

премина през притихналото му тяло, застоявайки се в ума, като че ли иронично

напомняше за нещата, които го различаваха от останалите. Неща, които не само че

го отличаваха, а и го превръщаха в напълно ограничено същество, неспособно да

открива в себе си крилете на свободата.

И той така живееше. Безсънието бе точно толкова нормално за него, както

сънищата за останалата част от човечеството. Не обръщаше внимание. Не се

очакваше от него да обръща внимание. Защото как можеше да предполага какво

щеше да го сполети? Та той така усилено се стремеше към единствената си цел в

живота – да бъде нормален. А за подобно нещо се изискваха неимоверни усилия.

Така жестоко трябваше да стиска очи, разбивайки туптящото си сърце на десетки

парченца, заради неспособността да остава слепец за онова, което се случваше в

живота му, а и по целия свят.

Не се изненада, че не успяваше да заспи. Очите, колкото и уморени да бяха,

някак си не желаеха да се затворят за по-дълго време от обичайното примигване.

Момчето усещаше как се пречупва под натиска на нощта, но не можеше изцяло да

й се подчини. Сърцето му биеше ужасно бързо, като че ли усещаше, че нещо

предстои да се случи.

Минутите, влачещи след себе си тягостното чувство за скръб, минаваха така

бавно, че той не проумяваше защо изобщо се опитва да потъне в дебрите на съня.

VI

Миг, а след него и още един, се проточваше, докато най-после не се отприщи най-

жестокият кошмар, за който някога си бе помислял. Онази безмилостна,

поглъщаща те болка – нестихваща и неподчиняваща се, която те завладява

изведнъж. Някога и завинаги.

Той засънува.

Нямаше как да го знае, нито да го усети, но то се случваше и без да може да

разбере, се потапяше в един нов свят. Сега той можеше да лети, докосвайки с

жадните си очи и ръце най-наситеното синьо, обагрящо небето, което щеше да

похити с едно плавно движение. Можеше да преплува най-дълбокия океан и

нямаше да чувства болка или тъга. Можеше да се взира в напъпилите пролетни

дръвчета, мислейки си, че това, което прави сезонът с тях е най-романтичното

нещо на света. Можеше да крачи свободно под слънцето, изкушавайки сетивата си

с ярки цветове, пъстри емоции и разкошни звуци. Птичите песни му се струваха

като ангелски хор, чийто диригент бе специално създаден, за да стопли душата на

обеднялото момче. Можеше да преоткрие себе си единствено като държи очите си

отворени, слушащ мелодията на живота и мислещ, че всичко е възможно, ако само

повярваш достатъчно силно. Нормално щеше да е да зърне летящ дракон, да

поговори с немите и да спечели аплодисментите на глухите за танц, който ще се

хареса и на слепците. Неговото сърце печелеше възможността да тупти толкова

бързо, колкото на него му се иска и да прескача диво от емоция в емоция, за да

отпие от онова, което хищната реалност му отнемаше от години. Можеше да

подаде ръка на някой бездомник, дарявайки топла дреха или мъничко утеха за

изстрадалата душа. Можеше да събира в себе си любов, усмивки и да запомня

всеки залез, благодарен, че е имал шанса да го зърне. Можеше да осъзнава колко

разбит е светът и без да се притеснява, че ще го помислят за луд, да дръзне да

помечтае, че ще го излекува. Дори и само чрез простото съзерцание в човешката

скръб, заменяйки я със смелостта сам да избираш в какво да вярваш и как да

живееш.

Можеше да чете. Можеше да докосва книги. Допир, който така силно му бе

липсвал, че усети как никога досега не беше дишал истински, никога досега не

беше виждал истински, никога досега не беше чувствал истински. Досега беше

просто сам, беше сам и така изолиран от вълшебния допир, като че ли бе изживял

чужд живот.

Можеше да чете. Можеше да усети опияняващия аромат на новооткритите

светове, чакащи да бъдат завладени. Можеше да открие истинския смисъл на

цялото си съществуване с един-единствен поглед, отправен към обкръжаващата

го книжна вселена.

Можеше да чете. Ето какво причиняваше болка, какво караше на раните да

кървят и на нещастието да се разпростира до най-мистичните кътчета на

съзнанието му. Нима толкова силна бе липсата? Защо не беше разбрал, че

въображението се храни със слово, а възможността да бягаш от реалността е

VII

присъща само на онези, които не заменят малките си книжни приятели за никое

човешко същество.

Засънува…

Можеше да прави всичко, да отиде навсякъде, да почувства каквото пожелае, да

гледа каквото иска и да бъде най-после себе си. Можеше да проумее колко сляп е

бил. Колко глух. Колко заблуден.

Засънува и светлината се върна. Чудовището под леглото започваше да се

превръща в магично отражение на някога прочетените страници, които смяташе,

че е забравил. А когато на сутринта отвори очи, обхождайки оголената стая със

сиви и невзрачни стени, усети как малка щастлива сълза се отрони от него,

оставяйки вълшебен прах по лицето, за да може всеки път, когато понече да

заплаче да знае, че не е сам и не ще бъде. Защото книгите никога не са го

изоставяли, както правеха хората, ако се опиташе да бъде по-добър.

Зачете…

VIII

Това губиш, когато не оставиш сърцето си да спечели

Времето отмива всичко, независимо дали го искаш или не. Времето

отмива всичко, времето отнема всичко и накрая има само мрак. Понякога

намираме другите в този мрак, а понякога ги губим в него.

Стивън Кинг

Започна сякаш преди десетки лета, затова намразих този сезон и досега

изпитвам неутешимо желание да го открадна и влагайки го в собствените си

спомени, да го превърна в зима. Изглежда ужасно просто, когато имам дарбата да

правя толкова други неща, ала точно това – не става. Обяснявам си го със

сложните времеви закони и правила, но може да съществува и различна причина.

Спомням си как обичах да ставам рано и да се втурвам навън, влачейки старо

колело с олющена боя и спаднали гуми. Единственият спомен, който беше

неприкосновен и не можеше да ми бъде отнет. Спомен, за който знаех, че е

истински и не би изчезнал, нито бих могъл да го изгубя, защото колкото и да се

опитвах да го забравя, той се връщаше винаги при мен – по-ярък, по-истински и

по-болящ.

Много нощи прекарах в опит да прокарам връзка между себе си и света, който

ме заобикаляше, ала логиката ми се изплъзваше между пръстите като пясък и не

откривах реална причина да съществувам. Сякаш просто бях изникнал от ядрото

на Земята или бях паднал от небесното пространство, живеейки чужд живот и

стремящ да разбере колко време му се налага да стои тук. Защото не забелязвах

нещо, което да бъде достатъчно изящно, за да ме накара да пожелая да остана.

Постоянно срещах хора, които искаха от мен да им сбъдна мечтите; изпитваха

странно желание да се гаврят с природата и с всичко, което притежаваха до тук, с

всеки, който бе постъпил в живота им. Но те не можеха да осъзнаят, че човешките

създания се раждаха на Земята с ясно очертана карма и който не й се

подчиняваше, попадаше под жестоките й удари. Питате се как го знаех? Бях един

от тях. Някога. Преди. Сега не се осмелявах да повтарям грешките си, защото

веднъж даден ми втори шанс, не бих го пропилял за нищо на света.

Срещах и объркани, забравили да се борят, забравили на какво са способни,

които можех да спася. Не само защото имах силна вяра в тях, ала и защото те

самите даваха душата си за изцерение. Аз не вземах души. За какво ми бяха щом

бях погубил собствената си? Наказан бях да виждам как други се лекуват от

пороци, докато гниех в самота и забрава. Какво бе името ми? Какво бе детството

ми? Кои бяха родителите ми? Имах ли приятели? Нищо от това не знаех, освен, че

копнеех да открия начин да се върна в миналото си и да разбера всичко. А беше

такава нелепа молба, че ако не бях безсмъртен щях веднага да поискам да сложа

край. Край на вечността ми. Мое проклятие и моя дарба. Да бъда силен за цяло

IX

едно човечество, но неспособен да накарам сърцето си да затупти. Колко жалко бе

това?

Саркастичен смях се изтръгна от гърдите ми, породен от неясните спомени,

които опитвах да нарисувам върху платното пред себе си. То ме гледа, като че ли

ми говори и с някакъв невидим устрем се свързва с мен, помагайки на чувствата

ми да се преродят. Толкова ужасно бе да не си способен да усещаш. Целият свят бе

изграден върху основите на емоцията. Разумът само помагаше те да бъдат

разбрани правилно. Но трябваше по-рано да го осъзная и да запазя човещината в

мен.

Когато някой дойдеше при мен, можех да зърна пълното отчаяние в очите и да

доловя надеждата в гласа, последната надежда, която влагаха в срещата с мен.

Защото можех да чувам техните молитви и споменеше ли се онази част с „искам да

си спомня” или „моля те, нека забравя”, моя милост се появяваше (макар и

невидимо) в целия си блясък, а после когато си тръгвах – те вече се чувстваха

много по-добре. По-малко уязвими. Не мога да обясня как точно се случваше, ала

умеех да играя с паметта така ,както с обикновен пъзел – подреждах я, размествах

парчета, премахвах части, слагах други, създавах нови. Мразех да го правя. Но те

го искаха по-силно от всичко останало, а аз нямаше как да им откажа и

продължавах да се моля за милост, докато сбъдвах техните ужасяващи желания.

Махнеш ли един спомен, всичко останало се превръща в хаос. Безпорядъкът

побеждава над подредения ум и целият живот се обръща. Никой не съзнаваше

колко много едно човешко същество бива повлияно от уж ненужен спомен. Всяко

решение, всяка грешка, всяко закъсняване, всяко подраняване, всяко направено

добро, всяко казано или премълчано „обичам те”… всичко това ги караше да бъдат

хората, които са в момента и когато аз премахнех дори минимална частица от

паметта им, те се превръщаха в други. Ставаха по-зли, ставаха различни. Светът бе

подчинен на злото, ала те не се осмеляваха да изберат по-малкото зло, а избираха

да се втурват в още по-непознатото, дълбоко и всевластно лошо. Превръщаха се в

живите дяволи на Земята. Как можех да им го обясня?

Опитвах да спра вечността. Влагах що сили имах, но резултатът винаги бе

потресаващо незадоволителен. Животът се завръщаше – по-хубав, по-светъл, по-

слънчев, по-голям. Ненавиждах го. Както ненавиждах себе си и състоянието, в

което се намирах. Какво бях съгрешил, за да се озова тук – сред човеците, които

бяха така слепи, толкова глухи и отричащи съдбата си, че ми идваше да им

изтръгна всички спомени, за да видят колко празен се чувства човек без тях. Аз

бях изгубил своите и страдах, а те притежаваха своите, бяха щастливи, но без да

осъзнават, захвърляха ги и мечтаеха за нови. Новите ги правеха зли, мен правеха –

спасител. Ала липсата на душа не ми позволяваше да се насладя на радостта им, а

ме караше да плача с кървави сълзи и да презирам всеки, имащ дара да диша,

чувства и обича.

Нямах си душа, нито сърцето ми истински туптеше, не притежавах спомени, а

само илюзиорни залъгвания, които не можеха да утолят глада. Те… Те имаха

всичко. И пак търсеха моята помощ. Що за неблагодарни люде бяха те? Какъв

X

смисъл влагаха в това да повредят себе си в стремежа да бъдат щастливи? Нима

не знаеха, че страданието ги правеше истински, мъката ги караше да летят, а

спомените – да откриват по-добри пътища към бъдеще, в което да се научат да

обичат.

Но те нямаше да се научат. Защото така те не можеха да се докоснат до болката,

нито да я превърнат в своя сила. Така те бяха обикновени, ненужни и огорчени от

живот, който не умееха да живеят истински. Живот, който се пораждаше само в

болката и с нейната смърт си отиваше и той.

XI

Лунното момиче

Един разговор със звездите

„Всички ние сме в калта, но някои от нас гледат към звездите.”

Оскар Уайлд

Дали някой би изслушал историята за момиче, чието съществуване ме караше

да плача? Вчера беше толкова по-лесно да споделя, ала днес в мен роди се това

чувство, че светът се нуждае от признанието. Точно сега. Вчера нямаше да мога,

дори и да бе по-лесно.

Аз я виждах всеки ден. Седеше на отстрешния хълм. Можех да я зърна от

прозореца на бараката ми, където сядах на мекото си кресло и четях, защото

нямах друго освен книгите по дървените полици. Но колкото и да бях погълнат от

сюжета на книжния ми приятел, едното око все трепваше и нагло напомняше за

нечие чуждо присъствие. Главата мигом се обръщаше по посока на невидимата

следа и погледът проследяваше едва доловимите й движения.

По раменете й се разливаше цял океан от вълнист катран, който ярко

контрастираше с винаги цветените й дрехи. Очите й не можех да зърна, ала ако

можех – те биха били пъстри като дъгата, преливащи от синьо, зелено и много

нежно кафяво, които заедно биха образували най-пленяващия и очарователен

детски поглед. Едната й ръка вечно стискаше скъсан тефтер, а другата настойчиво

драскаше по страниците му, изписвайки ги с кой знае какво. Иззад собствените си

рамки виждах как малкото й тяло се насилва да седи мирно под сянката на

огромното черешово дърво, чиито клони създаваха разкошна плетеница от

образи и герои над главата й. Като че ли самата тя бе част от един напълно

откъснат неземен свят. Приказка оживяваше пред мен.

Наблюдавах я ден след ден. И всеки път едно и също – появяваше се, тичайки

към любимото си местенце, отмяташе коса, напрегнато започваше да пише , а на

лицето й – грейваше усмивка. Нямаше как тази гледка да не ме впечатли.

Опитвах в началото да не обръщам внимание, ала книгите ставаха безинтересни,

слабата памет отказваше да запомня, а умът желаеше да се занимава с

тайнствената девойка. За грохнал старец като мен подобни решения бяха

напълно безумни. Сутрин едва ставах от леглото, едва се хранех, как бих могъл да

излизам навън и да се разхождам? Как бих могъл да открия сили да отида до

момичето и да разбера най-сетне какво се случваше.

Сърцето ми биеше все по-силно, а аз му отказвах едничката радост в живота.

Един ден изкушението ме връхлетя като нестихваща еуфория. Не можех да си

намеря място от нерви, от едната в другата стая, дорде не заплаках от безсилие.

Плачех за първи път от цели двадесет години. Плачех за момиче, което не

познавах, но което чувствах толкова близко, че протегнех ли ръка, бих докоснал

XII

душичката му. С тласък отворих вратата и със сила, която не предполагах, че нося

в себе си, закрачих по тревата, покрита с пролетна роса. Дишах на пресекулки и

кашлях от време на време, заради хладния въздух. Очите ми се насълзиха от

слабостта, кояти усетих и за миг бях готов да се втурна обратно, ако не беше тя.

Бях убеден, че до преди секунди можех да доловя шумното дращене по листа,

но сега не само, че не го чувах, ала и усещах топлите вплетени един в друг син,

зелен и кафяв цвят да ме наблюдават с любопитство и неприкрита изненада. „Коя

си ти”, мислех си, докато с бавни крачки се приближавах към нея. А то, детето,

взираше се в мен и като че ли ме теглеше към себе си.

- Искаш да поговориш със звездите ли, дядо? – запита ме момичето с нежен

глас и с ръка посочи небето, което се бе гушнало в пухкави облачета.

- Но те не са изгрели още! – глупаво отговорих. Можех да попитам десетки

други неща, но предпочетох да отвърна с един така очевиден факт. Не били

изгрели! Лудите ме хванали…

- Това не им пречи да те слушат, дядо – мистериозно ми рече непознатата.

- Че те да чуват, могат ли?

- Могат, дядо. Какво мислиш правя аз тук всеки ден?

Тя се засмя силно и звънкия й смях прокънтя в тишината, а аз се засрамих, заради

невежеството си, а и от тази чудна и така очаквана среща, която ме хвърляше в

някакви бабини девитини.

- Мислех, че пишеш… - простичко отвърнах .

- Пиша, дядо. Записвам разговорите ни.

Не издържах и на свой ред се изсмях. Ама какви ги говореше това дете? Че кой

притежаваше такъв красив талант да говори със звезди? Полудявах ли?

Халюцинирах ли? Не знам. Но от този ден насетне откривах сила в себе си, за да

идвам при това момиче и да разговарям с нея. Понякога тя изтърсваше някаква

подобна нелепост, понякога мълчеше, а понякога ме караше аз да говоря. И нямах

години от живота си, в които да съм се чувствал по-здрав, щастлив и доволен, че

съществувам.

И сега се питаш защо ти разказвам това? Не мога ли да го кажа на нея? Мога. И

го правя. Всяка вечер щом звездите изгреят, аз се качвам на хълма, присядам до

дървото и дълго-дълго се взирам в нощното небе. Шептя думи, без да се замислям

луд ли съм или не. Питам ги, разпитвам ги – къде ми е детето сега? Защо така

внезапно отиде си от моя живот. А те ми се мръщят насреща, блестят нагло и ме

отминават. И аз уморено свеждам глава, уморен свивам рамене. Защо ли ги питам?

Сякаш не зная и сам отговора, че луната пратила е това дете на звездите, за да ми

покаже как се живее.

XIII

Театър „Спасение”

„Още веднъж, само още веднъж, а после - ако ще й пожар.

Ако ще на парчета и прах да съм цялата.

Още веднъж, само още веднъж да съм истинска.

Казват - втория път по-малко боляло.”

Усмивката беше рядко явление, което не обичаше да я навестява. Може би

защото зад всяка подобна мимика се криеше нещо напълно различно. Тя беше

изтъкана от убийствена меланхолия, а скръбта тягостно напомняше

присъствието си. Тя беше създадена, за да страда, така казваха хората и

пренебрежително я подминаваха, като че ли бе чумава. Но тя не се впечатляваше

от тях, нито пък обръщаше внимание. Просто учтиво се засмиваше, а после

тишината пак прегръщаше света й. Главата й бе високо вдигната и никога не я

свеждаше пред хора, а шапката, в която скриваше рижите си къдрици, не сваляше

на никого.

Днес отново се беше затворила в обичайната си мрачна обвивка и с куп

разпадащи се бели листи седеше на ъгъла точно на метър от театър „Спасение”. И

както всеки ден, тя рецитираше…

Театър – дом на разкоша.

Сцена, на която човек

душата си излива.

Душа, в чиито клетки невидими

обич крие се и мъката

преражда се в любов.

Под небето звездно – нечие

сърчице плаче,

кой гласа му ще чуе?

Кой утеха би му дарил?

И тези неосъществени стихове

в мен туптят като чужд живот

и само в този дом разкошен

да ги усетя като себе си умея.

Гласът й се извисяваше над тълпата и зазвучаваше като очаквана пролетна

песен. Хората я избягваха, някои спираха, разочаровано извръща погледите си и

уморено се отрапяваха към битието си. А тя продължаваше да рецитира,

надявайки се някой заблуден човечец да зарадва деня й. Мразеше да проси, ала

това бе единствената й възможност да успява да си купува билети за „Спасение”.

Никога не плачеше. Не можеше да си го позволи, нито дори да помисли да

XIV

покаже подобна слабост. „Аз съм силна”, повтаряше и мислено отричаше всичко,

което би я принизило до крехките люде.

Никога не успяваше да събере нужните пари, защото никой не желаеше да се

раздели със своите. А тя от своя страна претендираше, че не го забелязва, защото

по-обидно нещо от това да покаже слабост за нея не съществуваше. И то пред

хора, които я накараха да намрази този свят и всичко, свързано с него. Струваше й

се противен. Не искаше да влага надеждите си в това и живееше единствено за

изкуството, но то бе толкова недостъпно, така далечно и сякаш години бяха

минали, откакто за последно беше прекрачила прага на театъра. Тъгата

започваше да я пронизва и отвъд нея като че ли липсваше друго…

Разруха… и после смърт,

а след смъртта утеха няма,

след смъртта нищо не идва,

след смъртта никой не те чака и

ни вяра, ни надежда, ни любов

втори живот ще ти дарят…

Човешките очи следяха нейните движения, ококорено се впиваха в

пространството и не различаваха случващото се, нито можеха да зърнат красотата

на бездомното непознато момиче, което мечтаеше да се наслаждава на

прекрасните актьори. Те за нея бяха недостижим блян, който сънуваше всяка нощ

и всеки ден си спомняше, за да изпитва нестихваща болка, показваща й за какво

да се бори. И нищо друго нямаше значение освен онзи така безценен билет.

Спомняше си първия път, когато се бе озовала в театъра и какво бе почувствала.

Сега изпитваше скръб, несравнима с нищо човешко. Беше красиво, беше..

Нима добро така се купува,

нима сърцата са така изгнили,

че не виждат онова, което за

погледа винаги остава скрито?

Нима изкуството цена има?

Нима човекът от воля е лишен,

нима в думите единствено утеха

бих открила, а за вас, безценни,

все думи, думи,

думи.. ще останат.

В дни като този й се искаше да се откаже. Но тогава тайнствен глас в нея се

прокрадваше… „А ако в рая няма театър?” И той утихваше, а момичето

XV

продължаваше да изрежда стих след стих, дорде нощта паднеше над града и не

застилеше що живо имаше навън. А този град бе мрачен. Пропит от призраци,

пропит от меланхолия и една мистериозна сила сякаш крадеше от въздуха.

Защото трудно можеше да се познае, че наистина хора го обитават. Така мръсен,

така изцапан, така застоял във времето, че като че ли бе застинал в една-

единствена поза и не подлежеше на поправяне. Макар и момичето да не

проливаше и сълза за него, нямаше как да отрече, че често мисълта й

проследяваше развиващата се деградация и начумерено, с недоверие отминаваше

хората. Защото как се спира до някого, чиято липса на душа прозира през очите?

Тогава тя разбираше всичко. А и се искаше да не го разбира. Беше също толкова

разочароващо, колкото факта, че нещото, за което даваше живота си, никога

нямаше да бъде нейно изцяло.

Кога ли ще узнаят истината, че

животът кратък, че светът жалък е…

че всяко действие човешко от воля,

от свобода лишено е и не ние, а някой

там горе решава какво с нас да прави…

Защо ли иска ми се вдън земя да се покрия,

да не гледам хорските очи, ни да слушам

техните проклети лъжи, нивга да се не

докосна до телата им прогнили и до

липсващите им души черни.

Защо силата е все в парите?

Не може ли те да не съществуват и

на тяхно място обич да създадем,

да създадем изкуство,

да създадем добро?

То поне белег прекрасен на кожата ще

остави, а не кървяща рана и сълзи десетки.

И продължаваше едно съществуване, за което другите биха казали, че е жалко.

Какво хубаво можеше да се случи на бездомник? Може би нищо, но поне щеше да

се избяга от онова, в което се потапяше обществото всекидневно, заблуждавайки

себе си и другите, че е щастие. Щеше да избяга от безразличието. То убиваше. По-

добре без дом, мислеше си, отколкото без душа.

XVI

"Дали сърцето ми се къса - разбира се, всеки миг от всеки ден на

повече парчета, отколкото има, никога не съм се мислил за

спокоен, още по-малко за мълчалив, преди никога не се замислях

за нещата, всичко се промени, пропастта, която се вклини

между мен и моето щастие, не е светът, не са бомбите и

горящите сгради, аз съм, начинът ми на мислене, проклятието,

че никога не спирах да мисля, невежеството, блаженство ли е,

не знам, обаче е толкова мъчително да мислиш, но кажете ми,

каква полза съм имал някога от мисленето, до кое прекрасно

място ме е довело то?"

Джонатан С. Фоер

XVII

Човешко

В завивка от думи се обгръща твоето тяло и

звуци от колебливо не пропива

всеки ъгъл от душата. Като тих полет птичи,

доказващ на свободата съществуването.

Не комат хляб, а парче хартия единствено

успява очите да стопли и в миг незабравим

във възел се свива сърцето, като че фенер

проблясва в нощта и показва се надежда една.

Нима ще сгрее леда в теб и нима някак ще

прозреш в какво мъртвило духът ти се превръща,

нима лек ще откриеш разкошен, който блясъка

в душичката ще върне?

С молба от пространствени слова извисява се

човекът - ням и сляп, по-прекрасен от всяко чудо

и по-прозряващ от людете земни. Човекът -

изчезващ вид, отдавна своето раждане забравил,

сега залеза си страшен изживява.

16 септември 2011

XVIII

* * *

„Лудите, лудите – те да са живи!”

Иван Вазов

По булеварда на изгубените мечти,

там, където денем вълците вият и гладни,

освиропели, зверски с човешко се хранят;

там, където краят на страдание едно до началото

на друго води и като във вечен кръговрат на

живота и смъртта, сам на оковите се подчиняваш.

Въздухът спира достъпа до всичко чисто и в

призрачна мъгла от недоумения с духове в земните

недра се завръщаш, като пръст в пръстта, чиято сила

теб превръща в затворник на смърт обречен.

И каквото и да правя, по какъвто и начин да се боря,

този свят не ще бъде това, което очаквала съм аз в

дните предишни, когато надежда още таяла съм.

Ще си бъда съдник сама, сама в дявола ще вярвам,

някак истината ще прозра, че за какво нужни са ми хора?

Да ме разпъват на кръста,

да ме затварят в клетки,

да ме изяждат,

изпиват,

бесят,

ограбват,

разкъсват,

а аз да наблюдавам с очи тъжни, впити в тях,

вместо дъх да си поема пореден и с куршумите на

собствената си душа, ударите да разбия на мига.

Аз убивам със сърцето си, а пък другите каквото

искат да си мислят, нима някога от тях ръководена

била съм, когато с първата си въздишка осъзнах

в какъв пъкъл попаднала съм, каква преизподня.

Със сърцето си обичам и предпочитам

луди да ме вдъхновяват, вместо песните си,

човеко,

на теб да подарявам.

25 откомври 2011

XIX

За звездите

Слова вълшебни звездите шептят,

не чуваш ли ги, тъжно момиче мое?

Не усещаш ли техните сърца как

туптят като твоето сърце и

в шепичка цялата любов ти подаряват,

плаха, красива и единствена,

също като теб, момиче лунно.

Събери звезданата обич, мила и

на човеците я ти раздай, за да

почувстват утехата, която в очите

мои надежда посява.

И не тъжи за птиците на юг.

Твоето лято те очаква,

с прегръдка гореща и мечтаещо сърце.

Не тъжи, недей,

ей сега ще се усмихне, там, зад ъгъла на

улицата кална, твоята

звезда щастлива!

XX

* * *

Тя е момичето, което да зърнеш в различен

свят не можеш защото на листа си

вяра има само тя и на него тайните си

поверява, тайните и небесните вълшeбства.

Тя е детето, което отричаш и в

сълзите му чисти постоянно се оглеждаш,

ала да зърнеш тъгата му очите си затваряш.

Очите ти - с омраза пълни и с гняв.

Тя е душата изгубена, която

лута се в празни пространства и да

изпълва с любов сърцето си иска.

Тя е капката дъждовна, слънчев лъч,

и надеждата сляпа, дето ненавиждаш ядно,

но да живееш без, не можеш...

Тя е цветът на дъгата, разпръскващ

своята любов по земята нещастна.

Нима не усещаш? Нима не чувстваш?

Когато кървим, кървим еднакво.

1 март 2011

XXI

* * *

Позволявам си да мечтая,

за да преживявам с вяра,

а не да чакам хляба сладък

да спаси изгладнялата душа.

Умирам бавно всеки ден и

всяка сутрин бързо се раждам.

Бурканче с вкусна обич закусвам,

а храната на скиталеца оставям.

Приемам всеки в дома си и

обувките си скъсани ще

разменя за малко повече любов,

че да сгрее това сърце и

възстановено в небеса и

сред звезди да полети,

и сред ангели хората

истински да търси.

Не познава то свят различен,

ни очи различни виждало е то.

В себе си да вярва само може,

и да мечтае умее без да дъх да си поеме.

Позволявам си да живея между

дъждовните капки на

човешката меланхолия.

Ще събираш ли с мен светулките в мрака?

26 февруари 2011

XXII

* * *

Тоз звънец зловещ, защо тъй подло в нас кънти,

като че сякаш дупки в сърцата ни прави и

от очите кърви потичат, вливащи се в

струйките безсрамие и наглост.

Тез гласове виновни, как подло с тишината

си играят, как с гняв себе си в

същества жалки превръщат, убивайки

нашите мечти, вдъхновението наше.

Ръце протягат лакомо към нея,

а тя ги дърпа, къса и убива.

Но така бавно и плахо, че създанията

човешки, своите души прогарят си веднага.

И пак продължават, продължават,

алчно искат си небето, искат си живота.

Но ни небето, ни живота на тях принадлежи.

А тя само се усмихва, смее се и в

очите блясък засиява, камбаната в

полунощ прокънтява..

Карнавалът човешки продължава,

но съдбата рокли не шие.

18 май 2011

XXIII

Мечтател

“Когато си на дъното на пъкъла,

когато си най-тъжен, най-злочест,

от парещите въглени на мъката

си направи сам стълба и излез.”

Дамян Дамянов

Да дадеш от себе си всичко, което притежаваш,

а то недостатъчно да се окаже за нечиите грешки

човешки; и някак безнадеждно да започнеш из

земята да се скиташ, дирейки за сърцето си дом и

утеха – даряващи, а не отнемащи топлината.

А той, светът, все ти се присмива, да си добър –

наивно, детско било, а истината кажеш ли превръщаш

се от дявол по-зъл и гневът небесен в мига изсипва се,

крадейки от въздуха, от обичта, от паметта дори.

И тогава в точица се свиваш, а в ръката ти – светулка

трептяща и с очи на ангел и глас на птица запява,

като че сякаш за теб единствено да съществува е родена.

Нима не знаеш какви слова в ума ти тя шепти?

Нима не знаеш нейния земен танц незаменим, който

изпълва ти душата и надежда дарява й за бъдещите

дни от вяра лишени, в които ще се скиташ нейде

под слънцето, а ще изглежда сякаш цял живот бил си там.

И ще я гледаш с очи като зората меки, а тя ще бди

над теб като над дете, а накрая, миг преди да излети,

тя отново в сърцето ти кътче ще си запази,

изковано с нейните най-специални думи:

„Да мечтаеш никога не спирай ти!”

XXIV

Плач

Бавно някак се прокадва времето,

покрило себе си в хиляди пожари,

гори, мълчи и пак гори с десетки

непознати пламъци, а моят плач -

бездънен, безутешен, лети из

галактики, вселени... чака, заглъхва

и после пак така, дорде небето се

разкъса от виковете му тъжни,

меланхолични...

А какво да прави, какво ли дири,

там, нейде, из дивото студено?

Мечтите си да сбъдне желае,

мечтите и бляновете прекрасни,

които очите човешки погубват

ден след ден на таз земя ужасно

тъжна, загиващата от същите очи.

2 април 2011

XXV

* * *

на Плами

И животът е една игра...

...сцена, на която уморяваме се денонощно,

докато тичаме от кадър в кадър, за да търсим актьора,

чието сърце нашето ще обикне поне за миг.

За един миг от вечността.

Не е ли странно, не е ли убийствено и тъжно,

че в хаоса сами се оплитаме, сами в тревогите се давим,

а там няма кой да ни спаси?

Ала пак продължаваме, пак търсим, дорде изгубим се...

Дорде изгубим се напълно, б е з п о щ а д н о.

Обречени да се взираме в знаците, гадаейки по образи

измамни, които очите замъгляват и нас в дим ни

превръщат... Отново, и отново, и отново.

Но ето, че завесата пада.

Костюмите смешни облечени са и маските сложени са,

а репликите - научени и чакащи да ги изречем,

на смачкан лист в джоба ни страхуват се, че ще сбъркаме.

Публиката е притихнала и ей там, някой в ръка държи

билетчето, за което е дал последните си грошове,

за да се наслади на нечия чужда трагедия, за миг да се

разсее от трагизма на своя живот.

Но аз се уморих да играя....

Усещам тавана как над мен се срутва безпощадно.

И в следващия миг хората изчезнали са, и техните маски

единствено, паднали на пода неверен, напомнят за тях.

Защо си тръгват, защо ме оставят сама с

Живота да се боря?

Нима нявга аз сцената оставих, нима нявга репликите си

забравих, че раздели, а не прегръдки и сълзи, а не усмивки

да получавам, когато от топлина се нуждая?

XXVI

Каква е тази игра, каква е тази битка.

Усещам само сърцето си, то не ме предава никога.

Усещам само обичта си, тя е неуморима.

Усещам само себе си, защото аз оставам.

Ах, как понякога ми се иска в тази постановка да

не участвам, че погубваща е, че е плашеща, че вечер от

нея да заспивам не мога и сутрин от нея очите ми са

насълзени.

Че бавно силите ми изпива, че бавно пресъхва ми душата.

И как дишам - представа нямам. Как продължавам -

също не зная.

Някаква невидима вяра в мен път си прокрадва и с мен

поиска в тъмнината да върви и скита из този самотен свят.

А дали не си ти?

Дали не си ти, която в думите ми още надежда вижда?

Която с мен крачи през мрака, държейки моята ръка.

Която някак сърцето ми разгада и него нивга не намрази...

Която вижда онова, което е невидимо за очите.

Но няма значение, че животът е игра. И няма значение, че

те отиват си от нас, че разбити и плахи ни оставят,

че вярата на прах превръщат и любовта в най-дълбокия

кладенец пускат да изгние сама...

Защото помниш ли?

Аз съм с теб. Ти си с мен.

Сърцата ни заедно туптят.

1 май 2011

XXVII

Спомен

на Ви

А помниш ли онези дни, в които единствено

аз и ти

значение имахме?

В които някак сами бяхме си достатъчни,

в които животът като песен беше лек и леко

през света се скитахме, за да дирим подслон и утеха.

И калните улици помнят как прескачахме от ден в ден,

без страх, без хора, без нищо, което да ни разруши, а

белият лист, другар ни верен беше...

А помниш ли онзи градски дъжд, в който

сълзите си криехме и слънцето сърдито ръцете си

размахваше, за да не би случайно и на нашата

улица то да изгрее...

И звездите осъзнаваха сами, как в скръбта и в

меланхолията прозрачна, умеехме всичко да

съхраняваме, че да има за какво един ден тук

да се върнем.

В този прозрачен, пропит от призраци, град,

в който себе си някак изгубихме и себе си

някак открихме една във друга.

А помниш ли страхът, че някой ще успее

сърцата ни да раздели и безмилостно да окове

душите наши?

Че някой ще изтрие спомените, горчивите рани и

ще забравим, че някога утеха откривали сме

заедно...

Но помниш ли, че обещах ти и да си отидеш, че

пред света ще те разкрия и че липсата ти - така силна

и отровна, в мен вечно ще гори и никой, запомни,

никой, не ще успее в мен да сътвори това, което

ти създаваш всеки ден...

14 май 2011

XXVIII

* * *

Студена съм. Така се говори.

Гледала съм от високо, че даже през

тях минавала съм и стъпквала съм им

надеждите и мечтите разни, които имат.

И маски съм носила. Отразявали очите.

Техните, и ги карали да се страхуват, че

ще се погубят, ако поне веднъж пътя ми

не пресекат. Нима никой не им каза?

Че летя. По близо съм до облаците, а те

ме изстудяват и чуждата гореща кръв в

стъкло ме превръща. Плача с дъжда,

как студена да не съм? Kогато ледът

по-топъл от сърцата човешки е и в

живота - така кратко безсмислен,

повече утеха у него бих открила.

Студена съм. Нека се плашат от това.

Маските ми дори по-искрени са от

лицата жалко-гневни, които избледняват

от грешки и онези мечти смешни . . .

А очаквате във вас да се гмурна,

като че ли съм храбра и смела?

Ала не бих. Ще ви погубя така,

както вие погубихте мен .

2 ноември 2011

XXIX

Живот

Довиждане, живот, беше ми приятно да те познавам.

Беше ми приятно под меките ти завивки да се сгушвам

всеки ден и да ти се усмихвам плахо, сякаш си камъче

скъпоценно, което от всичко ме пази.

Довиждане, живот, беше прекрасно, че се родих.

Светът показа ми се в целия си разкош, в целия си блян,

а ти ме закриляше така внимателно, като че ли не

човек, а ангел небесен бях.

Довиждане, живот...

Какво като плаках толкоз нощи? Нима страхът

ще ме убие, може би, ако хорските очи жива не ме

изгорят, докато бавно потъвам в черната си агония.

Довиждане, живот...

Така красиво беше да мечтая, да летя и да се смея,

ала знаеш ли, научи ме така коварно аз да лъжа, че

сега себе си не мога сред тълпата да разпозная.

Довиждане, живот...

Истината да чуеш, искаш ли? Боли ме и пак сили

мога да открия, пак да ти се усмихна, ала този път

не плахо, а да се изсмея в лицето ти жестоко.

Какво като само човек съм, а не небесен ангел?

Нима по-малко страдания понасям, нима повече

сълзи от другите заслужавам, нима животе,

създадена бях, за да те погубя...

Довиждане, живот, беше ми приятно, че ме

направи бледа сянка, която крие от света лицето си,

която в сърцето си утеха търси, ала само към

бездната тича устремено...

24 март 2011

XXX

Smile like you mean it! на Ани

Дали не те отнесе студеният вятър извън моя свят объркан, а дали случайно изгуби се в безкрая на света огромен? А търсеше спасение, искаше да мечтаеш.

Желаеше да покориш земята, превръщайки се във свободна птица, волна, която да лети, да чувства, да бъде... ала все тъга откриваш. Все в призраци се давиш, недей, недей. Моля те, недей. Забрави ли, че в тебе вярвам, както в друг никога не съм си и мечтала да повярвам? Че в онова кошмарно лято, ти беше моето спасение. Дали не те отнесе студеният вятър... Песента не чуваш ли вече? Тя те следва тиха, за да не бъдеш сама. Тя те прегръща всяка нощ, за да почувстваш живота. Не. Нищо не те е отнесло, тук си. Ще се откриеш. Ще те открия. Животът е страшен, но нали ми обещаваш да се бориш до последния си дъх, За да усещам силата, топлотата, за да знам, че си все тъй прекрасна, както когато те срещнах за първи път в онзи странен, измъчен град. Затвори очи. И ще знаеш, че съм с теб.

14 април 2011

XXXI

* * * Отхвърлени деца с разни мечти, в шепи държим любовта си и с очи гледаме света безкраен. Втурваме се по пътища незнайни, търсим някакви утехи, някакви надежди. Ала все в стени сурови блъскаме се, мрачни души все срещаме. Забравени приятели със спомени тъжни. В сърцата си обич отглеждаме, ръце към небесата протягаме, бягаме към невъзможното и ума ни то завладява. Луната закриля ни отвисоко и пее ли с нас, пее... Дорде страхът изчезне и ръката моя хванеш ти. Сълзите в очите и белезите отвътре, преглъщаме всичко, борим се смело. Заслужава ли си, колко ли остава още? Не знаем, не знаем. Ала опитваме от грешките да се учим и с отворени обятия злините да посрещаме. Щом слънцето високо още грее и на небето звездите пътя показват. Щом туптят сърцата ни и за свободата щом живота си даваме… Щом зедно сме. Единствени да сме и забравени да сме. Без мечти не ще останем и следите за рая ще открием, следвайки лунния шепот и онзи на сърцето! 8 септември 2010г.

XXXII

"Как ще живеем, ако не гоним измамата?"

Елин Пелин

Болят пръстите -

премръзнали, изгладняли,

от черна мъст и с нокти по заскрежелите

стъклени похлупаци потропват с надежда, че

някой ей сега ще отговори и ей сега света в

рай ще превърне...

Боли сърцето -

сковано, в юмруче стиснало вяра,

някаква си пощуряла, обезобразена и

нищичко неструваща вяра в чудеса нереални,

ограбени от хора, още по-миражни,

които тровят ли го, тровят...

Човеците се губят -

къде са? Видях ги май да тичат, да бягат,

а може би крещяха, а може би зовът им далечен,

до мен не успя да стигне и може би аз сама

изгубих ги - сред отрови прогнили, прогнила земя.

Не ги усещам, не ги усещам.

Страдат пръстите, трепери цялата ръка и

шепата все празна остава, пък думите летят

сред орбити, звезди и там една планета, по

която броди тялото ми и душата, молят се, викат,

в себе си света побират и се чудят -

как се живее, без да се гони измамата?

7 октомври 2011

XXXIII

* * *

Привикнах към навика вреден все да съм цяла,

привикнах към думи, поезия и заучени фрази,

а все забравям, че млада съм, а и луда (не малко),

че светът очаква ме, че и животът пред мен е,

мята ми и бясно гневи се, че все го пропускам през

пръсти, че все го дебна по ъглите и очаквам той

да ме спаси. Привикнах да мълча и плахо светулките

да гоня наместо да ги дърпам силно за крилата и да

им крещя: "Почакайте, почакайте! Вземете ме със вас!"

Привикнах към обич и добрина, а все забравям, че

озовах се в грешното време и то не ще ми прости

за безразличието, че то ме тика към бездни дълбоки,

а аз глухо му се извинявам за недоразумението.

Докато навън облаци играят и слънцето пече високо,

нечия песен игриво зазвучава и този скучен делник

на рамото ми опрял си е главата, "На къде така",

го питам аз, а той учтиво промълвява, че съжалява

и хуква да ме гони из хилядите безсмислени животи.

Почакай, казвам - не ще живея вечно,

пусни ми сега да си ида.

30 април 2012

XXXIV

Българско От чувството за сбърканост на този свят вечер да мигна не мога и в полулунна нощ молитви шептя на Бог незнаен, и оназ мечта човешка - земята в рай да се превърне, сърцето ми пробожда с живота си собствен. Горчи в мен и крещи, дере със зъби и нокти, опитва да прокара някаква надежда - едничка да е, ала истинска, от вяра в Едем родена и лети над мене, ту на север, ту на юг - да ме стигне ли опитва? Да ме изгори ли иска - не знам, но все още не мога света огромен да опозная, пък и не ми трябва, щом кътче рай в родината аз откривам.

XXXV

Свобода

В нощите ми - бездомни и безлунни

като скитник те очаквам пред мен,

шапката да си свалиш и не жълтици,

а обич ще ти пусна. Цялата вземи я

и криле създай си, че в следващия мрак

да можеш без одърпаните ризи сам

да ме потърсиш като лебед див,

долетял от приказките за Елиза.

Не се измъчвай, че си птица, аз пък

свободата до болка ти ценя и не ще

погазя границите й нивга, копнеейки

да поискаш с мен да я поделиш в дните

до края на света, когато вече с посивели

коси ще четем историите наши и с усмивка

на лице, припомняйки си наивните мечти.

Че бяхме млади, бяхме с идеали, дали

да ги запазим ще успеем, или и те, мъгливи,

ще се изпарят без ни следа, ни утеха да оставят.

6 декември 2011

XXXVI

* * *

И ме боли от толкоз рани, и от тъгата в

очите на странник на пътя срещнат.

Колко е ужасено малкото дете, което след

него тича под дъжда и по кални пътища

себе си из пустия град дири.

Взирам се в него, и във двамата всъщност,

търся си повод да го заговоря, мъката да му

разбера, ала единствено туптящото под

скъсания шлифер сърце усещам ден след

ден, измъчено и самотно.

Иска ми се да изкрещя, да крещя и дорде

небето разкъса се от вика ми гневен,

за да ме чуят и Бог, и ангелите, за да ме

разберат и хората омърсени, че животът

е кратък, че сега е време ръка да подадеш.

Спасение дали ще открие скитникът, дали

ще успее душата си зад някой стар, олущен

покрив да го скрие и опази от зверовете

свирепи, които зад всеки тъмен ъгъл дебнат и

чакат да го грабнат в ръце и избягат надалеч.

А сега нали е пролет? Нали от юг щъркелите

връщат се, нали със себе си и надежда нова

носят, нали е време да бъдем по-добри.

нима не разбрахме, че ние правим този свят,

а не той нас...

Подай ръка, човеко.

20 април 2011

XXXVII

* * * Невиността си в шепи ще затворя, в око, мечта отразена ще ми се да видя. Бури, ветрове и смърт не ще ме отдалечат и в мрак дълбок, води безкрайни, аз своето спасение и насън ще открия. Не ме събуждаш ти от миража ми красив. Недей докосва обвивката ми чуплива. Ръката моя не хващай и бързо, бързо ти от мене бягай! Страхът ме следва подло, в мене крещят порои, и дъжд след дъжд, уморени в душата се пропиват тежко. Сърце ми кърви, очите плачат. Моля те, събуди ме, когато Септември свърши! 2 септември 2010

XXXVIII

* * *

Повече няма да си мисля, че съм силна.

Явно е измама, поредната.

Дали когато видите лицето ми адът пред вас изниква?

Или бързо крачите към собственото кътче рай,

което си създадохте, докато стъпквахте нашите мечти?

Дали случайно съвестта ви се събужда или сладко

приказки чудесни сънувате нощ след нощ прекрасна?

Спомняте ли си понякога как рушихте животите чужди

и как безброй сълзи проляха децата тъжни, докато

радвахте се на своята съдба безгрижна? Ала дали мога

да се надявам, че нявга ще прогледнете, ще се заслушате,

за да чуете на бедните души воплите в нощта?

Къса се сърцето под виковете страшни, които до него

достигат и бавно тъне, тъне във забрава, неразбрало и

неосъзнало на чий свят грешен се е озовало.

И опитва се думи мили да открие в себе си, някъде скрити,

ала не може и да ви запрати в ада истински желае.

Повече няма да мисля, че съм силна.

Явно е измама, поредната.

А ако виждате в себе си това, което аз,

защо продължавате да се взирате в мен?

Не търпя ни лика ви лъжовен, ни усмивката изкуствена,

ни прогнилата душа, която във вас тихо мълчи,

а може би сте убили и нея? А може би и мен да

убиете мечтаете, ала не съм от лист хартия направена,

нито от сладки заблуди, захаросани от розов памук.

Родена бях да тичам срещу вятъра,

нима вие ще ме спрете, хора нереални?

4 октомври 2011

XXXIX

* * * С някаква странна надежда поглеждам през очите си, плахо, едва-едва, за да зърна живота в най-тънките му слоеве, онези, най-опасните, които го правят така велик. Но с теб, животе, всяка среща изпива по частица от мен, отнемаш ми дъха, отнемаш ми всяко кътче от душата, та чак сърцето ми стигаш, потапяш го в рани дълбоки, да дишам не мога. Почакай, спри, погледни за миг и ти в мене. Виж как изплъзва се съдбата през пръстите ми - студени, бледи, чуй песента, която от мен звучи, усети мъката, породена от теб самия, животе. И ще бъде всичко, както в онези дълги летни дни. Завинаги сякаш ще е всичко прекрасно, не искаш ли моята ръка да хванеш, за да я държа вечно и вечно от тревата снежни човеци да правим... За да можем да продължим, чувствайки магията, която на мен отбягва ми толкоз години.

23 април 2011

XL

Спасение

„Хей, ти, седящ на пътя и винаги правещ това, което ти кажат, можеш

ли да ми помогнеш? Хей, ти, отвъд стената, можеш ли да ми помогнеш?

Хей, ти – не ми казвай, че няма никаква надежда. Заедно се държим,

разделени – падаме.”

Pink Floyd

Т е а т ъ р – дом на разкоша.

Сцена, на която човек

душата си излива.

Душа, в чиито клетки невидими

обич крие се и мъката

преражда се в любов.

…

Под небето звездно – нечие

сърчице плаче,

кой гласа му ще чуе?

Кой утеха би му дарил?

И тези страхове, и тези рани, и тези болки нями,

в думите се откриват вечно.

И неосъществените стихове

в мен туптят като чужд живот

и само в този дом разкошен

да ги усетя като себе си умея.

Но колко ли време нужно е, за да се

родят и в пристъна на моя живот

сами да поискат силни да бъдат

срещу целия свят и срещу мен

самата.

Защото тя идва.

Разрухата.

Разруха… и после смърт,

а след смъртта утеха няма,

след смъртта нищо не идва,

след смъртта никой не те чака и

ни вяра, ни надежда, ни любов

втори живот ще ти дарят…

Затова се скиташ -

бездомен,

безутешен,

XLI

точно както Поета и очакваш

рай да зърнеш сред ада на земята;

и очакваш някой ръка да подава;

и очакваш да не спираш да мечтаеш.

(Нали и аз го правя -

зная, така е. Но нали и аз съм дете наивно и печално,

чакащо сълзи за него да се пролеят.)

Да я оставя – вярата, това в ума път си

прокарва и техните слова жестоки пак

на мойта съвест тихо гаснат.

Как не разбраха, че неизлечимо болна съм, както

покойната поетеса, неизлечимо болна.

От

о б и ч .

(Отвори си сърцето -

прибирам се. )

Те чакат. Зная.

Чакат всичко да загине. Ала не разбират.

Че времето лети, че тялото изсъхва;

а аз самата да промеуя не мога -

нима добро така се купува,

нима сърцата са така изгнили,

че не виждат онова, което за

погледа винаги остава скрито?

Нима

и з к у с т в о т о

цена има?

Нима човекът от душа е лишен,

нима в думите единствено вяра

бих открила, а за вас, безценни хора,

все думи, думи,

думи… ще останат.

Кога ли ще узнаете истината, че

животът кратък е, че светът жалък е…

че всяко действие човешко от воля,

от свобода лишено е, и не ние, а

н я к о й

там горе решава какво с нас да прави…

Защо ли иска ми се вдън земя да се покрия,

да не гледам хорските очи, ни да слушам

техните проклети лъжи, нивга да се не

XLII

докосна до телата им прогнили и до

липсващите им души черни.

Но истината остава скрита,

липсва разумът, липсва и сърцето,

липсва и духът, и душата… Вечно отсъстват и

единствено в материята щастие

откривате, нали?

Защо силата е все в парите?

Не може ли те да не съществуват и

на тяхно място обич да създадем,

да създадем изкуство,

да създадем добро?

То поне белег прекрасен на кожата ще

остави, а не кървяща рана и сълзи десетки.

май 2012

XLIII

„Усмихни се. Има хора, които никога не се разделят.”

Недялко Йорданов * * * Заменяна от барове, клошари и пропадащи мечти, нивга не успях да се превърна в нечие последно парче на пъзела в сърцето, дето е положен, а вместо в игра, превърнах се в бледа сенчеста обвивка - крепяща себе си на някакви си стари песни и стари стихове, които силата изгубват си така внезапно. Кучешките дни кога ще свършат? Ето ме, взираща се в бездомника пореден и надявам се стотинки да открие, че поне трошици да посипе в сърцето, ако обич не успее да открие на таз земя ужасно тъжна, ужасно погубваща душите човешки и може би тогава аз ще разбера, че не подметна монета съм и рани повече не мога да понасям. Мога да заплача, но нима сълзите ще родят от пръстта човешкия ти образ и изваян от калта, ще проговориш с думите, които топлина внасяха във мен? А може и да замълчиш, разгневен, че съм събудила oнова, което на мен не принадлежи и обратно в земята ще положиш тялото, а със него и тъгата по една изгубена любов и неосъществена. А пътищата се разделят и представа нямам кой верният ще се окаже и тръгвам по един, а после и по втори, докато очите по звездите скитат, дирейки лунната следа. Защо така ярко светят, защо блестят, като че ли не забелязват скръбта и повяхналата мечта моя? Всеки ден поливах я, всеки ден в молитвите свои споменавах я. Усмихвам се, че има хора, които никога не се разделят. Но свива се сърцето ми за онези, чиито очи в една луна се взират, душите им в душа единствена са се превърнали, а пак ръцете не могат топлината на другия да почувстват и някак побелели, изнемощели, и те по път незнаен себе си дирят, и те мечтите са поливали, но никой молитвите им не е чул.

28 юни 2011

XLIV

* * *

Ще бъда там - независимо сама,

за глътка воля дишаща и мечтаеща

за свободата си единствено красива,

и в прелест някак душата си ще скрия,

че в самота е възможно само

бягство от хората да откриваш всекидневно.

Чудовища ужасни на съдбата,

танцуващи в пламък на неприязън,

искат, ала не чуват, че за да получиш и

да даваш трябва и не чуждото, а за

друго да се бориш, което в свое да превърнеш.

Ах, живот, прощавай.

Иззад очила на вяра сляпа наблюдавам

стъпките твои, чакам ли, чакам ли

да ме отведеш от таз земя проклета,

но в противоположност на обич зла -

оставам си. Оттук - оттам забравена.

И къде си, надежда моя?

Която в думи все те откривам.

Нима завинаги в слова аз единствено

тебе ще чувствам?

13 юни 2011

XLV

* * *

Като принцеса ще се облека,

понесла своята рокля скъсана и в

каляската си със съдрани одежди

надалеч към края на света ще отпътувам.

Не се опитвай да ме спреш, недей.

Ще викам, ще крещя и в косите си дълги

ще те оплета, оставям ги със теб.

Самата аз в мечта гологлава ще се превърна,

нима да ме нараниш така ще можеш?

Мечтите болка не изпитват, те лекуват я

нощем тихи и тихо те оставят да заспиш.

Такъв блян ще бъда и аз, в такъв мираж ще

се събудя и полетяла към далечни долини,

песните твои ще забравя. Дори недей

за мен да мислиш - мислите не ще до мен

достигат, ще ги похабиш, ще се разстроиш,

докато бавно себе си погубваш.

В прашинка сива ще изчезна, всичко друго

ще убия, разкъсам и изгоря, даже и писмата,

които смелост не събрах да изпратя.

Не ме съди, не ме чети, не ме обичай.

Това и сама го мога. Аз търсих една утеха,

ала вместо нея купища лъжи всеки ден

откривам. Исках някой в шепите си да ме

побере, за да не от студ загина, ала и това

не получих нивга. Сега да се усмихвам

плахо мога и в думите си тъжни да се губя.

Но нали са само думи, думи, думи...

.. за вас.

7 септември 2011

XLVI

* * * Отсъствам тъй кротко, чак е плашещо как сутрин очите си отварям и надзъртайки изпод уморените клепачи, единствено гибелта си виждам, разпознавайки я сред хилядите недокоснати чувства и утехи. Тъй невидимо отсъствам, че дори за мен небето да плаче забрави и раните ми спряха да кървят стреснати внезапно от същата стара болка, която приковала ги е в дъното на душата ми. Невзрачно минават дните, отсъстват и те - ту докосват ме, ту ме отблъскват, като че ли да викнат се опитват, но крясъкът им утихва в нощта като крайпътен забравен знак за СТОП. И аз спирам. Понеже да продължа страх ме е и отсъствам така плашещо, че викът на сърцето си собствено да чуя не мога - прекалено е тих, точно както тихо е моето невидимо отсъствие.

3 януари 2012

XLVII

Полунощ Понякога не мога очи да затварям. Дори за миг или секунда от мига. В нощта тиха и студена, в нечий друг свят да се пренеса - не мога! Понякога лежа на ледената постеля, с часове наред, взираща се в белите стени и в мрака чер и ням, и чакам, чакам ли да ме погълне той. Понякога мечтая в полунощ за светли дни и красиви изгреви, или се оставям на някой спомен в миналото да ме отведе. Понякога късно нощем плача и всяка сълза е следвана от десетки други. Падаща бавно върху сърцето ми и забиваща остри ножове в мен. И всичко форма и образ има. Страховете, тъгата, пороците. Всичко в цветове се обагря и всичко по-малко ме убива. Сякаш реалността не е достатъчна, че и в кошмарите си да не мога да дишам... Че и в тях все нещо да търся, и все към нещо да бягам.

XLVIII

"Но морски бряг до мене няма, море солено няма, няма мида-надежда, само сивота... сред небеса, мирис на невидими слова, хиляди увяхнали цветя, път без посока..."

Не ходи по чуждите пътеки -

те трънливи са и кални, опасности

зад всеки ъгъл дебнат и не можеш

ти на дъгата да се насладиш.

Бъди от смелите - собствените си следи

изрисувай сред пясък морски и синьо небе,

хвани в ръце това парещо слънце и

усмивка нека твоя лик краси.

В шепи хвани всяка звезда,

всяка на теб ще принадлежи и

в тъмните нощни часове тавана

страшен в пепел ще се превръща.

Усещаш ли сърцето си крехко?

То от невидими слова създадено е,

не се нуждаеш ти от сивота, когато

в надежда всеки нов ден превръщаш!

15 септември 2011

XLIX

* * * Със сигурност съм грешна, че прощавам когато не трябва и се смея, когато не трябва и че мрака предпочитам пред хората. Дори слънцето презирам, че ме гледа и ме съди, за обичта ми към зимата и за студа на мечтите ми. Ала мога и безсмъртна да се чувствам, потъваща в копнежа си за свобода, падаща в океани от надежди и нова вяра да родя от мървите звезди. Съди ме, ти човеко, ако искаш. Че още сърцето в бърз ритъм танцува че аз летя , а ти се давиш във омраза. Съди ме, ала сама ме остави. 24 юли 2010

L

Дъжд

Ако затворя очи, ако за малко спра да дишам,

ако си тръгна без да се обръщам назад, пак ли

ще чувствам същата празнина, която поглъща ме

ден след ден и напомня ми в какво превърнала съм се?

Ако спра да сънувам, ако спра в бъдещето да се взирам,

ако престана в илюзии да вярвам, ако всичко призная,

че лъжа е било и единствено раните напомнят ми, че

лъжите само аз ги изричам, дали тогава поне за миг

ще спре или по-малко ще боли? Дали ще успея сърцето

да си изтръгна от тялото, разкъсвайки го на хиляди парчета?

Ако просто затворя очи, ако за малко спра да дишам,

нима нещо, някой ще се промени?

Да си тръгваш какъв е смисълът? Щом връщаш се

винаги, държейки изплашеното си сърце в ръце, сякаш

всичко миг просто е било, сякаш от дъжд изваяна е обичта,

ала знаеш ли? И дъжда го боли...

25 април 2011

LI

Мама

"Обичам те много - най-много от всички. Наистина те обичам много. Най-много

от всички, които обичах по пътищата, по пътищата вечни на България."

Една си на света

като луната и

под звездите ярко светиш

точно както зората.

Нима не мога вечно да те

съхраня?

От злото ще те опазя

и в мислите ми чиста ще си,

като нежност в шепи аз ще те държа.

Нима не мога вечно да те

съхраня?

От човешките очи ще те скрия,

някак, как - не знам,

но ще успея,

в себе си и в моето сърце всеки ден

аз да те усещам.

Не плачи, когато разделят се

пътищата наши -

съдбата отредила ти е роля важна и

не ще те ни път, ни животът, ни кое да е

човешко бедствие,

раздели от мен нявга.

Те, пътищата, колкото и много да са -

вечни,

невъзможни и

безкрайни,

а хората - по тях, които срещна,

как би могла зарад тях ти да избледнееш?

Че в живота загадъчен и мрачен,

ти ще си

единствената,

която аз тъй много

и най-много

ще обичам.

24 април 2012

LII

“Можеше да чете. Можеше да докосва книги. Допир, който така силно му бе

липсвал, че усети как никога досега не беше дишал истински, никога досега не

беше виждал истински, никога досега не беше чувствал истински. Досега беше

просто сам, беше сам и така изолиран от вълшебния допир, като че ли бе

изживял чужд живот.

Можеше да чете. Можеше да усети опияняващия аромат на

новооткритите светове, чакащи да бъдат завладени. Можеше да открие

истинския смисъл на цялото си съществуване с един-единствен поглед, отправен

към обкръжаващата го книжна вселена.

Можеше да чете. Ето какво причиняваше болка, какво караше на раните

да кървят и на нещастието да се разпростира до най-мистичните кътчета на

съзнанието му. Нима толкова силна бе липсата? Защо не беше разбрал, че

въображението се храни със слово, а възможността да бягаш от реалността е

присъща само на онези, които не заменят малките си книжни приятели за никое

човешко същество. “