юли 2014www.nbu.bg

Pont des Arts с катинарите, които глупавите влю-бени от цял свят кичат по парапета и заключват любовта. Ако мостът вземе та се отръска и опадат всички катинари на разделени двойки, можем да изка-раме милиони от железо, бате! Мильони!

Айфеловата кула, от която Париж се вижда бял-беленичък. Няма толкова бял град в света. Само от високо, де. През микроскопа на пешеходеца е твърде мръсен.

Лабиринтът на Версай, където се губиш и току се намериш пред някой фонтан, музиката на Люли опи-ра облаците, над рози и вода с цвят на дъга. Шарани, патици и лебеди - като за трапезата на средно голя-ма циганска сватба, кълват кроасани от ръцете на сладки френски дечица. Като няма хляб, ядат пасти.

Д’Орсе, с картината на Густав Климт, самичка в една забутана галерия, щото импресионистите на последния етаж са попа на арта и всичко се тълпи при тях, и смърди на пот и бутаница сред лилии кра-сиви.

Сладоледът със солен карамел на остров Сен Луи. Цветът му е като на расовото гонче, повело на каиш-ка истински аристократ в ежедневно облекло – кос-тюм с копринено елече и кърпичка в джоба. Купуват си заешко от местната месарница. Кучето бърчи нос и позира, вместо да скочи във витрината и да из-понаръфа всичко що му падне. Фина работа, френска!

Кошерите около Пигал, събрали по обяд рояци кос-тюмирани пчели – бръмчат, пият кафе и клюкар-стват като в киносалон, обърнати към екрана на улицата.

Тълпите азиатски филателисти пред пощенска-та марка на Джокондата в Лувъра. Снимат я тол-кова настървено, че е престанала да се усмихва, гор-ката.

Камбаните на Notre Dame сутрин рано, сутрин рано, в неделя, в неделя, бим-бам-бум, бим-бам-бум, събуждат гаргойлите по фасадата – стига са спали, време е да заемат страховити пози и да се озъбят на туристите.

Музеят на Роден с нежното глинено лице на Камий Клодел, драматичната й „Зряла възраст” и прекрас-ните й мраморни, гипсови и месингови влюбени, обсе-бени един от друг. А, да, и Роден беше там, но не гово-рихме много. Видя ми се голям грубиян.

Душмански подстриганите квадратни дървета, квадратни, наистина, сред които, къде срамежливо, къде наперено, надничат кралици, маркизи, пълко-водци, мускетари, както и обикновени гръцко-римски богове и богини. Гарги и дебели гълъби направо са им се качили на главите. И статуите плачат непрестанно с пълноводни сиво-бели сълзи.

В градините на Тюйлери вали като из ведро. Двама влюбени се целуват, мокри-мокренички, насред алея-та. Тълпи туристи в дъждобрани – найлонови ангели, ги заобикалят, снимат ги, радват им се, завиждат им и ги обсъждат на всички езици.

Париж!Надя Захариева

На 19 май 2014 г. проф. Жил Руе бе удостоен с титла-та Doctor Honoris Causa на НБУ. Професор Руе е иници-атор на съвместната между Нов български университет и Френския институт в Со-фия издателската колекция „Европа-разбирана и правена“.

На 3 юни 2014 г. проф. Михаел Фришеншлагер бе удостоен с титлата Doctor Honoris Causa на НБУ. Професор Фришенш-лагер дари на Нов български университет факсимиле от оригинала на симфоничната поема „Тил Ойленшпигел“ на Р. Щраус.

“Само невежите мразят изкуството”Златина Иванова стр. 10

Всичко, което искаш да знаеш за класическите работи...Георги Гочев стр. 18

Разкази от “кухнята”Анжела Данева стр. 19

Издания на Нов български университетВеселина Василева стр. 24

XIV-ият международен майсторски клас на Райна Кабаиванска стр. 30

НБУ празнува с проф. Мария Попова стр. 34

Ne varietatem timeamus

2

СВ

ЕТ

ЪТ

Е С

ЦЕ

НА

До Сибиу и назад – или що е то Международен театрален фестивал

Чували ли сте за Сибиу? Аз не бях. После разбрах, че е град в Румъния. Разбрах, защото представление, в което участвам, беше селек-тирано за 21-вото издание на Международния театрален фестивал в Сибиу. И така с екипа на „Летене“ от руската авторка Оля Мухина, под режисурата на директора на театралния депар-тамент към НБУ - доц. Снежина Петрова, поте-глихме към въпросния непознат град. Не знаех също и че ни предстои 12-часово пътешествие – да, румънците не ни „бият“ с пътищата си. Но от пътуването не запомних дупките и влаченето

по китните румънски селца, а по-скоро задъл-бочените разговори относно това какви пред-ставления биха били достъпни и разбираеми за ромската аудитория в България, каква музика да слушаме (като операта беше доста добро по-падение за надупченото шосе), дали пък не сме хванали пътя за тировете… Но преди всичко ни вълнуваше въпросът „Кога ще стигнем?“.

Е, пристигнахме в Сибиу, без големи очаква-ния. Оказа се, че всъщност се намираме в Евро-пейската столица на културата за 2007 г. В по-следствие се убедих - напълно заслужено звание.

2

3

И сега ще опитам да пренеса и Вас в това неверо-ятно развито, бликащо от култура и изкуство градче. Сибиу носи леко западно-немски дух, същевременно напомня на малко италианско градче, с тесни пави-рани улички и тераси от ковано желязо. По къщите има цветни прозорци с дървени капаци, а архитек-турата е по-скоро саксонска. И не – не е накичено, няма несъвместимост, а напротив – приятно е и ин-тересно. По мое мнение, това е едно от перфектните места за провеждане на такъв тип фестивал. Не съм сигурна кое би било по-правилно да кажа, че Сибиу е духът на Театралния фестивал или Театралният фестивал е духът на Сибиу, но едно е сигурно – ат-мосферата на това място е невероятна и заразителна, и ако сте се запътили към Румъния, направете това една от задължителните си дестинации.

Посрещнаха ни две усмихнати момичета, обле-чени в червени тениски, щамповани с емблемата на фестивала, а на гърбовете и баджовете им пишеше „доброволци“. Точно след няколко часа разбрах, че тези симпатични доброволци, са цяла армия, плъз-нала из града, прикачена за всяка група, неоставяща ни да се загубим или объркаме. Доброволци не само от местния университет, а от цял свят. Студенти от различни специалности – повечето от тях напълно чужди на изкуството, но студенти отдадени именно на доброволческата работа. Към тази малка армия, имаше и други симпатяги с червени тениски, но на техните пишеше „Първа помощ“. Те пък обикаляха града с аптечни куфарчета в ръка. Всички тези до-броволци бяха първият признак за добра организа-ция.

Получихме своите баджове, програма на фести-вала, карта с локациите на събитията. А, да, и между другото - безплатен пропуск за паркинга. Настаних-ме се набързо в хотела (до който ни съпроводиха нашите усмихнати доброволки) и побързахме за предстоящите събития. Програмата се оказа толко-ва пълна и интензивна, че ни се наложи да избираме къде и какво да гледаме, да се разделяме по групи, за да обхванем максимален брой събития. Още първа-та вечер успяхме да изгледаме две представления. От самото начало ми стана ясно, че този фестивал ще е изключителен „брейнсторминг“ и обогатяване на културата и знанията ми. Сверяване на часовника и разширяване на кръгозора. Не ставаше въпрос за харесване и нехаресване на представления, а за съ-биране на информация, идеи, култура, похвати. Ко-гато изгледахме последното за вечерта представле-ние (студентските представления започваха в 23:00 и приключваха около 00:30-01:00), отидохме в Клуба на фестивала. Това беше пространство в двора на главния театър, „застроено“ с шатри и дървени пей-ки, оборудвано с два бара – бира и скара, и Ди Джей. Озовахме се в една абсолютна „лудница“. Хора от це-лия свят (по баджовете ще ги познаеш) си обяснява-ха разни неща, опитвайки се да надвикат музиката; смееха се и танцуваха заредени с чаша бира и изклю-

чително добро настроение. Какво друго ни оставаше освен да се смесим с тълпата? Професори, препода-ватели, директори, режисьори, актьори, студенти, организатори, гости, доброволци, „първопомощни-ци“ – всякакви хора, обединени от този фестивал.

И така, веднага се заразихме с фестивалния дух на града. За една нощ успяхме да „презаредим бате-риите“ и на следващия ден вече бяхме почти в час със събитията и ориентирането в града. Из улиците бяха разлепени плакати с програмата на фестивала, навсякъде имаше реклами на събитията. Билбордо-ве със символа на фестивала висяха от всеки стълб. Локациите – домакини на събития, бяха 34 на брой – библиотеки, кафенета, кина, театри, студентски зали, концертни зали, открити пространства, пло-щади – целият град участваше. Нямаше как да при-състваш на всяко събитие, нямаше как да видиш всичко, което ти се иска, но там беше и тръпката. В избора на непознатото, в очакването. Ние имахме късмет, че доц. Снежина Петрова е актриса, добре запозната с това, какво се случва в изкуството извън България, кои са актуалните имена и пр. А и органи-заторите добре познаваха нея – не толкова като ди-ректор на театралния департамент на НБУ, но като

4

актриса, която са гледали в различни представле-ния и фестивали. Та до голяма степен разчитахме и на нейната компетентност, за да подберем най-доброто.

Няма нужда да разказвам подробно за предста-вленията и събитията, на които станахме свиде-тели – нивото на фестивала говори и предвещава качествена и интересна селекция. За целия ни пре-стой, успяхме да изгледаме приблизително десет театрални представления, един филм, участвахме в дискусии, слушахме фадо на живо, разбрахме как е организиран фестивалът, от къде се е зародила идеята и как е развивана през годините, запознах-ме се с артисти от цял свят.

Но преди всичко, представихме спектакъла „Летене“, като въпреки късния начален час, се рад-вахме на пълна зала, не само с колеги актьори, но и режисьори и преподаватели от университети и те-атрални академии от много страни. В последствие разбрахме, че усещането, че сме се представили на изключително високо ниво, не е само наше, но и на публиката. След добре свършена работа, разбира се, следва и подобаващо празнуване, за което само снимките пазят спомени, но те няма да бъдат пуб-

Проектът е осъществен със специалната подкрепа на Централния фонд за стратегическо развитие на

Нов български университет и програма “Мобилност” към Министерство на културата.

ликувани по разбираеми причини. Паралелно с Театралния фести-

вал, в града се провеждаше и Фес-тивал на книгата, който щеше да бъде последван от Седмица на мо-дата. Хората не губеха време в чуде-не как да усвояват европейски пари и от къде да намерят спонсори за събитията си. Те очевидно дейст-ваха. Списъкът със спонсорите, по рекламни материали, брошури и програми на фестивала, запълваше цяла страница.

Присъствала съм на множество театрални и културни фестивали - от западна Европа няма какво дру-го да очакваш, освен високо ниво и перфектна организация. Но от се-верната ни съседка, това беше една изключително приятна изненада, но и урок, и показно за това как се усвояват европейски субсидии и проекти и как се обединяват усилия на поне три институции. Защото в ядрото на Театралния фестивал на Сибиу бяха Министерството на културата на Румъния, Кметството и управата на целия град, както и УЛБС – Университет „Лучиан Бла-га“ Сибиу.

Всичко, което видях, ме кара да живея с надеждата, че в най-ско-

ро време и международните театрални събития в България ще покажат такова високо организа-ционно ниво и качество. Защото се убедих, че не много е нужно. С културното наследство, което имат и базата, с която разполагат, не са един или два градовете, които биха могли да бъдат домаки-ни на подобни фестивали. Нужно е само обедине-ние на местно ниво, силна подкрепа от Министер-ството на културата, от организации като Съюзът на артистите в България и, разбира се, желание за сериозна работа и успех. А ние, актьорите, със си-гурност ще оценим всичко това и ще представим страната ни на също толкова високо ниво. Дано. Дано това се случи най-късно през 2019 г.

Мартина Апостолова, Бакалавърска програма „Театър“

5

ЕКИП НА УНИВЕРСИТЕТСКИ ТЕАТЪР С ЧЕХОВ В МОСКВА

Голямо предизвикателство и смелост се изис-ква, за да се представи спектакъл по пиеси на вели-кия Чехов пред руска публика. И не само руска, но и публика от професионалисти.

За екипа на спектакъла „33 Припадъка (коме-диите ”Мечка”, ”Предложение” и „Юбилей”) от А. П. Чехов, тази дързост се осъществи с гостуването на представлението в два легендарни и световно-известни института: ГИТИС (Театралният инсти-тут) и ВГИК (Киноинститута).

Заедно с дванадесет млади актьори, дипломанти от програмите на департамент „Театър”, ръководе-ни от мен - проф. Ева Волицер, посетихме Москва и имахме радостта да покажем с успех спектакъла

На летище „Шереметиево” бяхме посрещнати от екипа на Български културен институт с прекра-сен букет рози. Почувствахме се специални гости още в началото на нашето гостуване. Бяхме наста-нени в студентското общежитие на ГИТИС, което ни впечатли с отличните си условия за пребивава-не. Още на другия ден, придружени от очаровател-ната Ирина (сътрудник на БКИ), направихме една задъхана разходка по най-емблематичните забеле-жителности на Москва. Първото впечатление от този мегаполис беше изключителната чистота на града, идеално поддържаните сгради (без никакви олющени фасади), здравите тротоари и никакви бездомни кучета по улиците. Посетихме Манежа, Червения площад, Стария Арбат, но най-зашеме-тяващо беше посещението в Большой театър. Нас-коро открит, след дълги години на реставриране, Большой театър омагьосва с невероятната си кра-сота. Три часа продължи разходката ни от зала в зала на този забележителен паметник на култура-та. В голямата зала на театъра имаше репетиция на балетен спектакъл с френски гост - хореограф. Притихнали, седяхме на 6-ия балкон на театъра и наблюдавахме невероятните балетисти и оркестър. Театърът впечатлява не само с красотата на ръчно изработените гоблени, кристални полилеи, черве-но кадифе и позлата във всички детайли на мал-ките изящни скулптори, изумителната сценична завеса, прекрасните рисувани тавани, но и с неве-роятната си акустика. В една от залите със специа-лен акустичен таван, нашият колега Георги, който е и актьор, и прекрасен певец на народни песни, изпя една красива родопска песен. Беше вълнува-що. Вечерта посетихме спектакъла на МХАТ „Ро-мео и Жулиета”. Разбира се, огромният театър беше препълнен със зрители. Може би единствените не-приятни мигове от този ден бяха прекачванията ни на влаковете в метрото. Огромни маси хора се дви-жеха забързано в подземните коридори. Влаковете винаги бяха претъпкани до краен предел, хората излизаха и нахлуваха в тях, сякаш опасявайки се да не останат на перона или във вагоните. Стресира-що за нас, които не сме привикнали с толкова огро-мни потоци от хора.

Същественото събитие, целта на нашето гос-туване беше представянето на спектакъла „33 Припадъка”от А.П.Чехов, което се реализира в два поредни дни.

Първият ни спектакъл беше на сцената на Учебния театър на ГИТИС, на сцената, на която е стъпвал самият К.С. Станиславски. Същият ден имахме среща с Ректора на ГИТИС Карина Лево-

по Чехов пред многобройна публика. Това вълну-ващо приключение беше реализирано по покана на Български културен институт в Москва с ди-ректор г-жа Буряна Ангелакиева, както и с финан-совата подкрепа на Централен фонд за стратеги-ческо развитие на НБУ и програма „Мобилност” към фонд „Култура” при Министерство на култу-рата.

5

СВ

ЕТ

ЪТ

Е С

ЦЕ

НА

6

новна Мелик – Пашаева и Наталия Игоревна Плю-снина - началник на отдела за международни връзки. Разговорът между театралния екип от НБУ и Ректора включваше теми, свързани с театралното образова-ние, реализацията на младите актьори, перспекти-вата за взаимни гостувания, работни ателиета и т.н. Беше подписан договор за сътрудничество между НБУ и ГИТИС. Разгледахме сградата на Театралния университет, който чества 135 години от създаването си. Спектакълът, който беше представен на българ-ски език, но със субтитри на руски език, предизвика прекрасен отклик от страна на публиката, която из-бухваше в смях и аплодисменти. Заразителната игра на младите актьори, които въздействат с хумора и умението си да коментират абсурдността на персона-жите си, днешният пулс и ритъм на представлението направи силно впечатление на публиката. След спек-такъла възторжени думи сподели Наталия Игорев-на Плюснина, която подчерта възхищението си от професионалната работа на режисьора с актьорите, отличните детайли, впечатляващото слово и най-ве-че - духът на Чехов, присъстващ в представление-то. Младите актьори получиха спонтанни поздрави за тяхната игра от мнозина зрители. Всички бяхме щастливи след ден на напрежение и вълнение. Дър-зостта да играем Чехов в Москва пред руска публи-ка беше възнаградена с прекрасното представяне на екипа и отличните отзиви на зрителите.

Вторият спектакъл беше представен на театрал-ната сцена на ВГИК (легендарният Киноинститут). Тук имахме среща с ръководството на Театралния фа-култет: Турсунова Татьяна Фазыловна – началник от-дел „Международни връзки“, Магар Елена Евгеньев-на - декан на Актьорския факултет, Ясулович Игорь

Николаевич – завеждащ катедра „Актьорско май-сторство“, Лифанов Григорий Алексеевич – доцент по актьорско майсторство. Запознахме присъстващите с мисията и принципите на обучение на Нов български университет. Руските колеги бяха впечатлени от ка-чеството на НБУ, от броя на студентите, както и от дей-ността на департамент „Кино, реклама и шоубизнес” и департамент „Театър” с неговия Университетски театър. Нашите студенти разгледаха учебните зали, киностудиите и озвучителните студия, запознаха се с историята и емблематичните световноизвестни лич-ности в киното, били преподаватели или студенти в Киноинститута. Спектакълът „33 Припадъка”от А.П. Чехов беше представен на сцената на Учебният теа-тър на ВГИК. Залата беше препълнена със студенти и преподаватели. Присъства и посланника на България в Русия, Н.Пр. Бойко Коцев, който представи екипа и на финала подари цветя на актьорите и режисьора. И тук зрителите приеха възторжено представлението и дълго аплодираха състава на спектакъла. Младите актьори бяха щастливи да чуят от руски колеги-сту-денти отлични оценки за тяхната актьорска работа. Възпитаници на ВГИК реализираха и документален кинорепортаж за нашето гостуване, с откъси от ре-петицията и интервю с режисьора.

Последният ден в Москва - посещение на Театрал-ния музей „Бахрушин“. Разходка в Кремъл. Посеще-ние на емблематичния магазин ГУМ (с впечатляващ архитектурен интериор, отбелязва 120 г. от създава-нето си), който за разлика от предишни времена е на-селен само с магазини на световни дизайнери. И на път към „Шереметиево“- огромни задръствания в пе-тък следобед. И независимо от четирилентовия път, разстоянието от 36 км минаваме за 2,5 часа.

Завръщаме се в България с високо самочувствие за отличното представяне на НБУ, Университетски театър и постиженията ни в театралното образова-ние. За студентите това е събитие, което обогатява и разширява хоризонта на знания и опит.

За мен, в качеството ми на ръководител на този проект, дейностите и организацията в продължение на месеци преди това, както и самото реализиране на спектаклите в ГИТИС и ВГИК, е източник на удо-влетворение и бих казала, гордост от вдъхновеното представяне на НБУ и Университетския театър. Дъл-жим благодарност на Български културен институт в Москва - в лицето на г-жа Буряна Ангелакиева, която освен поканата, отправена към нас, организира сре-щите и представянето ни в ГИТИС и ВГИК. Дължим благодарност на екипа на БКИ, които ни съпътстваха и подкрепяха през цялото време на нашето гостуване и с чиято помощ успяхме да видим максимум забеле-жителности за свободните от спектакли два дни.

Благодарим на Комисията за стратегическо раз-витие на НБУ, която подкрепи финансово и морално този проект и направи осъществимо гостуването ни в Москва.

Проф. д-р Ева Волицер

7

СВ

ЕТ

ЪТ

Е С

ЦЕ

НА

7

ЗАБАВНО КАТО ПАТЕРИЦА – ЕДНА ДОСТЪПНА КОМЕДИЯ

Още от приказките свикнах - злото не го е затрогнал никой. Гълтам сълзите, правя се на юначна, срещна ли лошата, страшната фея -тя се опитва да ме разплаче, а аз се мъча да я разсмея!

(Смях през сълзи, Малина Томова)

Спомням си кога в Нов български университет беше направена първата рампа за инвалиди - във време, в което за тези хора почти не се говореше. След това, последователно, една след друга, се из-градиха рампи към всички входове, към универ-ситетския корпус 2 се монтира електрическа рам-па, каквато друга в България нямаше, след това се изградиха асансьорите, по-ниските телефони, пъ-теките за незрящи. Поставени бяха табели с брай-лови надписи – от онези, които, когато погалиш с ръка, разбираш къде се намираш. Библиотеката закупи специални устройства за четене, сканира книги. Но най-важното – студентите в неравно-стойно положение никога не могат да бъдат виде-ни сами из университета – с тях винаги са техните колеги.

И ето, че в един тих следобед, когато работното време почти приключва – телефонът иззвъня и се обади професор Волицер, моментално застрел-вайки ме с въпроса – “Според теб може ли да направя плакат, върху който един човек танцува радостно с патерицата си?”. Думата “патерица” е нещо, което по принцип изключва танца – казвам си аз, сблъсквайки се във въпроса, но познавайки нейния характер, отговарям - “Да, защо не. Да – би било интересно.” Затова и отивам на премиера-та на „Забавно като патерица“ – с тази мисъл, да видя как на черното се казва бяло.

Университетският театър – тъмнина. Трябва да стигна до третия ред като премина през сцената – първият ред е изместен и вместо него като един импровизиран ред са подредени хора в инвалид-ни колички. Казвам си – дали спектакълът не е от онези, които включват и публиката. След слънче-вия финал на “Метаморфози” дали ще успея да се изкача така и при този спектакъл. Това си мисля, когато глас за сцената започва да говори:

“Моля за Вашето внимание. Няколко обяви преди началото на представлението. Моля, изключете мобилните си телефони. Разопаковайте всички шумолящи пакети и не ссссърррбайте шумно по време на даден сюблимен момент от представле-нието.“ Дотук добре – телефонът съм го изключи-ла, дано никой да не сърба.

Но гласът зад сцената все повече започва да се превръща в моя собствен вътрешен глас и да го-вори: „Независимо от това колко висок е човекът пред Вас, не го налагайте по главата с бастуна или патерицата си. Уверете се, че слуховото Ви апа-ратче е с нова батерия, за да не започне да пис-ка - иииииииииииииииииииииииии - по средата на представлението. Уверете се, че колелцата на количката Ви са застопорени, така че, когато се засмеете, да не се изтърколите случайно в чове-ка зад Вас. Не хранете кучето си водач с хрупкави бисквити по време на драматичния монолог. Дори и да страдате от синдром на Турет, не е препоръ-чително да изразявате одобрението си от дадена сцена като се провиквате „Бахтиии!“ Някои ар-тисти, участващи в това представление, са хора с увреждания, други не са, а някои просто не са ни казали още. Ако по някое време това Ви накара да се замислите за определението на „увреждане“... Добре.” Ясно!

Етюдите в представлението започват от времето на 1620 г. и свършват в средата на нашето време, преплитайки истории от приказките с истории, които са толкова близо и вътре в нашето всеки-дневие, колкото и първият ред е почти до мен.

Няма да разказвам сюжетите, защото те са фан-тастично на място подбрани и засягат всички страни на нашия общ свят – от избиването на индианците до това – да не можеш да се ожениш, защото ти липсва един пръст на крака, какво ли пък остава – да се влюбиш, при положение, че си инвалид – не душевен - истински. Сюжетите не спират до това, че ако си инвалид – не може да бъдеш войник – сигурно никога и не е могло – от времето на оловния войник до нас и след това. И именно тук виждам, че ръката на актьора, който играе тази роля – млад мъж, който е с изкуствен крак и иска да постъпи в армията - е цялата в кръв, защото така силно е ударил по масата, казвайки репликата „Баща ми беше войник, дядо ми беше

8

войник, прадядо ми беше войник…“ – живеейки ролята. Всъщност точно този сюжет свършва така: „Представете си обикновения войник на фронта как бива прострелян в крака. „О, не,! Боли, Боли! Санитар!!!“ Сега си представете как прострелват този крак. „Хей, подай изолирбанда!“. И той с един замах качва изкуствения си крак на масата.

Въпросът обаче не е само в сюжетите, а в това хубаво, че се случва в НБУ. Заради това, че когато се опитват да ни разпла-чат, ние се опитваме да ги разсмеем – и това ни движи, това пуска спирачката, това кара патерицата да танцува. Режи-сурата на Ева Волицер кара патерицата да танцува, и не само режисурата. Не-вероятно нежната хореография на Анна Пампулова превръща скърцането от ин-валидната количка във вълшебната ме-кота на пантофка, която ти е абсолютно по мярка. Костюмографията на Магда-лена Ваклинова и Виктория Серафимо-ва и сценографията на Георги Батилов – също така меки, също така вълшебни, правят от онова, което би могло да бъде сухо и безизразно като социален доку-мент – приказка. И затова не е чудно, че в спектакъла освен, че по сценарии има богове и феи – ти оставя и това чув-ство на добро, което е толкова добро, че те кара да забравиш, че съществуват и лоши сестри, и измамни принцове, и фалшиви приятели. Това чувство не е по сценарии, то се ражда от действието и от онова, което успяха да направят актьор-ите Нина Жишева, Живодар Жишев, Вероника Янакиева-Христова, Лорета Филипова, Силвана Василева, Оливия, Смегматина, Яна Стоянова, Иван Ива-нов, Марин Маринов, Георги Петров, Любомир Джустров. Дано да не пропус-кам никого.

За първи път гледах спектакъл, в който участват хора с патерици, с инвалидни колички, с бастуни - наред с обикнове-ните хора, както би казал Рич Орлоф – и то не само като публика, но и като действащи лица. Перфектни актьори, чиято игра беше достатъчна, да разру-ши границата, която действителността е прокарала, разделяйки равностойни от неравностойни.

Веселина Василева

9

ПЪТУВАЩ УНИВЕРСИТЕТ

„Денови на образование и кариера“ в СкопјеНБУ участва в седемнадесетото по ред между-

народно изложение „Дни на образованието и ка-риерата“ в Скопие, Македония. Казано на чист ма-кедонски, „саемот“ се разпростираше на площ от 2000 кв.м., събрали над 30 университета, от които 17 местни и 13 чуждестранни. Сред участниците бяха най-големите македонски университети, като университет „Св. Климент Охридски“, универси-тет „Гоце Делчев“, първи частен университет „Ев-ропски университет“, както и представители на университети от Чехия, Германия, Китай, Унгария, Италия, Словения, Словакия, Швейцария, Велико-британия, Гърция, Турция, Русия и САЩ.

Събитието се провежда ежегодно в македонска-та столица, като основната му цел е да предостави на младите хора възможност за директен контакт, както и информация за образователни институции и потенциални работодатели при избора на бъде-щата им професионална ориентация. Посетителите надхвърлиха 30 000 души, предимно бъдещи кан-дидат-студенти, дипломанти, желаещи надгражда-не на образователно-квалификационната си сте-пен, преподаватели, родители и представители на неправителствени организации.

Популярността на събитието бе широко отразе-на от местните медии, а самото откриване удостое-но с присъствието на министъра на образованието и науката на Македония - Спиро Ристовски, който

след приветственото си слово лично се здрависа и пожела успех на всички участници в изложението.

Отдел „Международна дейност“ на НБУ пред-стави подробна информация за разнообразието от бакалавърски, магистърски и докторски програми, условията за кандидатстване и прием, както и пре-димствата на въведената от НБУ ECTS кредитна система. Интереса на посетителите бе насочен ос-новно към получаването на европейското диплом-но приложение, издавано от НБУ. Разнообразието от бакалавърски програми, приемните изпити, както и възможностите за прехвърляне от други висши учебни заведения, бяха сред най-дискутира-ните теми.

Извън същността на събитието за реклама на образователните институции на регионално ниво, изложението само по себе си отъпка пътеката за НБУ и представянето ни на международната сце-на сред чуждестранни университети. Приятна бе изненадата не само от гостоприемното посреща-не, но и от факта, че нашият университет е вече с ясно утвърдени позиции на територията на запад-ната ни съседка. Като единствения университет, представител от България, се радваме, че успяхме да популяризираме възможностите за обучение в Нов български университет и същевременно впе-чатлихме посетителите с вида на представената ма-териално-техническа база.

10

“Само невежитемразят изкуството”

Пътепис от пътуващия семинар “Големите музеи – големите идеи. Античността в сърцето на Европа”

ПЪТУВАЩ УНИВЕРСИТЕТ

Писането на пътепис, както всяка друга творческа изява, е удоволствие, източник на удовлетворение. Чрез него можем да направим равносметка на пре-живяното. За някои преразказването, споделянето на преживяното е възможност за преосмисляне и преот-криване. По този начин приключението може да бъде повторено. Писането на пътеписи умножава много-кратно чувствата от пътуването, съхранява емоци-ята и магията. Чрез него можем да увековечим това лично богатство и да го споделим. Да разкажем впе-чатленията си и новите придобити знания. Това, до което се докоснах през пътуващия семинар към курса „Естетика и теория на изкуството“ в Нов български университет, не може да бъде описано с обикновени думи. Клишетата като „възхитително” и „неповтори-мо” също не биха били подходящи. Именно това ме накара да напиша този пътепис, за да мога един ден, разлиствайки тези страници, отново да се озова в онзи различен свят, отново да се събера с колегите и преподавателите си. Някои биха казали, че се намира-ме във века на технологиите и снимките са достатъчно средство за съхранение на спомени, но за мен това не е достатъчно. Надявам се, че всеки, който прочете тези редове, поне малко би се докоснал до магията на на-шето приключение в сърцето на Европа. Заглавието, което избрах за моя разказ, е вдъхновено от девиза на латински език, който е изписан на фасадата на един от музеите, който посетихме, намиращ се в Острова на музеите в Берлин. Не бих намерила по-точни думи, с които да назова този пътепис.

20.05.14 г. Точно в 20 часа се намирахме на урече-ното място за срещата. С куфари в ръце чакахме на стадион „Васил Левски” нашето пътуване да започне. По усмивките си личеше колко всички тръпнем в оч-акване.

В 20:20 настанени по местата, всички бяха готови за тръгване. Спомням си как, гледайки през прозо-реца смръчаващото се небе над София, с пурпурния цвят, който залязващото слънце му придаваше, колко различни мисли нахлуваха и се бунтуваха в съзнание-то ми.

С огромно желание исках да сравня чувствата си в

тогавашния момент, когато напускаме България, с мо-мента, когато се връщаме напълно променени в нея. „Светът е една книга и този, който не пътува, остава завинаги на първата й страница”. Ако човек не пътува, никога няма да се докосне до тайнствената красота, която крие всяко едно ново място, всяка една различ-на култура. Няма да опознае този приказен дар и ще остане невеж. Тази възможност, която имахме пред себе си, благодарение на великолепните ни препода-ватели бе невероятна. Ето така ние започнахме прочи-та на първата глава от нашата книга.

В 22.00 часа се намирахме на сръбската граница. След три проверки я преминахме благополучно. След това се устремихме към Белград, където щеше да бъде първата ни почивка. Оглеждах лицата на колегите си, с желание да отгатна какво си мислят. Дали и те се чувстваха като мен… е, този мой изблик на вдъхно-вение, бе прекъснат от пускането на филм (за което, впрочем, се радвам, защото колко ли щяха да бъдат объркани словоизлиянията ми. Но разберете ме, еу-форията от това пътуване надделяваше.)

Малко след границата спряхме за почивка неда-леч от Белград на една бензиностанция. Времето бе леко влажно, но приятно. Всеки си подхрани силите с по един сандвич, а тютюневия глад нахрани с по една цигара. Естествено, нашата женска част от гру-пата успя да плени двама сърби, които след като ни зърнаха, възкликнаха нещо, но уви не ги разбрах, а и не бе нужно. Българските жени са известни нався-къде с красотата си. Освен тези сърби се натъкнахме на нещо далеч по-интересно. Две малки симпатични приятелчета се присъединиха при нас на масите. Тези мъници бяха две изключително мили кученца. Едното изглеждаше породисто, а другото си беше улично пре-възходно. Както някои от колегите ми се изразиха, те бяха „хипер-активни” и дружелюбни. Това, което смя-тах за пордисто, получи дори име – Сърджън, от асис-тент Владимир Маринов, който през целия семинар се отличи със своя изключителен хумор, който допадна на всички.

След почивката поехме отново по пътя с презаре-дени сили към сърцето на Европа. Оставаха броени

11

часове до първата ни дестинация – Прага, или поне така си мислехме. Докато пишех тези редове си спом-ням тръпките в стомаха си.

Лирично отклонение. Не само в България пътища-та са в окаяно състояние. Доста от опитите ми да оти-да в страната на сънищата бяха несполучливи, заради ужасните дупки по пътя в Сърбия. Край на отклоне-нието.

Минавайки през Сърбия, веднага пред очите ми изплува ужасяващото бедствие, сполетяло тази дър-жава. Наводнението, което според BBC е едно от най-големите досега на Балканите. Замислих се за тези хора и изпитах искрено състрадание към тях. Особе-но тогава, когато се намирах толкова близо. Помолих си за тези хора, изгубили близки, разделили се с домо-вете си и за всичко онова, което цял живот са градили и безвъзвратно изгубили. Природните стихии са нещо необяснимо.

Когато първоначално започнах да пиша, не бях си-гурна дали го искам, но след това промених начално-то си мнение, защото чрез писането изпитвах двойна наслада. Първо виждам и чувствам, сетне го описвам в детайли. Трудно е да предадеш истински чувства върху безчувствената хартия, но веднъж описани, те се овековечават. Именно това целях аз. Исках да запа-метя всеки един момент от това пътуване.

Изглежда сънят все пак ме е унесъл, защото изоб-що не бях усетила три часовия престой на границата с Унгария. Като истински пушач се бях запасила с по-вечко кутии с цигари, за което имаше глоба. Раздадох запасите си на някои колеги и чрез малко хитрина ми-нахме и тази граница. По пътя към Чешката столица професор Лидия Денкова и доцент Мая Василева ни представиха лекция за античността, с която ни за-познаха с музеите, които ни предстоят да посетим. В тези редове ще споделя някои много интересни факти, които ме грабнаха. Научих, че изкуството не е прос-то нещо, което вдъхновява хората. То е нещо свеще-но, както и музеите, които го съхраняват. То е място на идентичност. Музеите, които имахме щастието да видим, съхраняваха не само изкуство от определена епоха, а събирано векове наред от цял свят. По този начин, от философска гледна точка, ние се почувства-хме като граждани на световната история. Музеите в Прага и Берлин, за които ще говорим малко по-къс-но, имат хронологичен вид. Те са изградени на исто-рически принцип, по който се усеща подредеността и унаследяването им. Чрез тази хронологичност, което не представлява само подреждане на едно до друго, но и едно над друго, се придава чувство на вечност.

„Изкуството е дълбоко психологически начин, чрез който човека застава пред света.” Ние виждаме и усещаме света чрез всички сетива. Най-вече, чрез волята ние опознаваме света. Чрез нея ние даваме форма, даваме същност. А тогава ние се намирахме в земите на Северната воля. Абсолютната художествена воля. Когато се наслаждаваме на нещо, ние се наслаж-даваме вътре в себе си. Оттук идва и неумолимият въпрос „Що е красиво?”. Никой не може да определи дали нещо е красиво, ако не го почувства! Ако сме без-чувствени, край с изкуството. Ворингер е казал: „Фор-мите са красиви само, доколкото се вчувстваме в тях”.

Е, чак след като се докоснах до тази красота се убе-

дих в истинността на тези думи.Сега да се върнем към пътуването. След огромното

ни закъснение, дължащо се на неопитността на двама-та шофьори, най-сетне пристигнахме в Прага. Прага е столицата и най-голямият град на Чехия. Не бях и сънувала такава красота. Хотелът беше приятен и се намираше точно до един огромен парк, който беше из-ключително чист и зелен. Но не само този парк, цялата Прага бе отрупана в зеленина. Имахме около тридесет минути да си вземем по един душ и да се поосвежим след пътуването и се устремихме към сърцето на Пра-га. Станах разногледа. Не бях виждала такава архитек-тура. Столицата на Чехия е известна с многообразната си архитектура от различни периоди – барок, рококо, готика, романтизъм, кубизъм и други.

Беше великолепно. По пътя към Националния му-зей имаше много малки кокетни улички, които ми грабваха окото. Много често изоставах от групата, за-щото непрекъснато се спирах да снимам. Исках да за-снема тази божествена красота. Прага е невероятна от всеки един ъгъл. Дори най-тъмният и мрачният крие своя чар. За жалост имахме само един ден в този рай, а да го обхванем за няколко часа бе невъзможна задача. За наше нещастие Националният музей беше в про-цес на ремонт, затова не успяхме да го разгледаме. Но дори само от вън той бе величествен. След музея про-дължихме към центъра, който беше осеян с невиж-дана архитектура. Хотели, сгради, магазини – всичко изглеждаше някак вълшебно. А куполите по църквите бяха докоснати сякаш от Божията ръка. Колкото и да описвам този град, човек трябва да го види с очите си и да го почувства със сърцето си.

Дори малките неща, които можем да срещнем на-всякъде като - карета с кочияш, ме плениха и просто допълваха тази мистична картина. Имаше огромен рояк от туристи, както и очаквах. Срещнахме нацио-налности от цял свят. Бях изумена от астрономиче-ския часовник, който силно копнеех да видя. Той се намира на кметството и е най-красивият и най-стар часовник в цяла Европа. Построен е през XV век и е най-сложният строен часовник някога. Той е съставен от три компонента: астрологически циферблат, който отразява позицията на слънцето и луната, „Походът на Апостолите”, които се появяват на всеки кръгъл час, заедно с други движещи се скулптури и кален-дарния циферблат с медальони, показващ месеците. Хиляди хора се бяха събрали да гледат това зрелище, когато фигурата на Смъртта бие камбаната и дванаде-сетте Апостола се появяват. Има една легенда, която разказва, че очите на мйстора, който изработил часов-ника били избодени, за да не може да построи нещо толкова удивително и красиво отново.

След това се отправихме към Карловия мост. По пътя имаше музиканти, художници, продавачи на ан-тики, които също грабваха погледите ни. Но всичко, което изброих до тук не може да се сравни с Карловия мост над река Вълтава. Той е кръстен на бохемския крал Карл IV, неколкократно е разрушаван от при-родни стихии, но обликът, който има сега, е божест-вено изграден с 30-те известни скулптури на светци. Бях изумена. Почувствах се свободна като птичка и същевременно нищожна пред тази необятна красота.

12

Гледката, която се разкриваше към река Вълтава бе ве-личествена. Тази гледка докосна сърцето ми завинаги. След разходката по моста, седнахме да вечеряме и да опитаме известната чешка бира в „Малостранска пив-нице.” Там си поговирихме, забавлявахме, хапнахме и пийнахме по чешки. След изтощителната разходка и приятното чревоугодничене поехме пътя към хотела и се насладихме на нощтна Прага.

На следващата сутрин закусихме в хотела и се от-правихме към Берлин. Както вече споменах, не бя-хме случили на много ориентирани шофьори, затова пристигнахме отново по-късно от очакваното. Беше вече късно за музеите, затова се освежихме в хотела по най-бързия начин и тръгнахме на разходка в Бер-лин. Берлин е по-различен, защото е доста по-модерен от Прага. Той е световен град с културно, политиче-ско, медийно и научно значение. В него се помещават множество престижни университети, изследовател-ски центрове, паметници на културата, музеи и спорт-ни съоражения. Разходихме се по един от най-извест-ните булеварди в града - Alexanderstraße, обиколихме центъра и навлезнахме в „Острова на музеите”, където бях очарована. Такава чистота, такава красота. Да се намираш в такъв културен център, не просто отва-ря очите и душата ти към изкуството, но те кара да го заобичаш. Там се намираш в град, в който музеи-те са един до друг от удивителен, по-удивителен. Ре-ката, която минава през града, Шпрее, минава точно през острова на музеите и е насеяна с туристически корабчета, на които често махахме. След обиколката на този културен рай, се отправихме към още една от забележителностите – Berliner Dom. Катедралата представлява една внушителна базилика с барокова структура.

Куполът е декориран с много сложна мозайка, от който се открива забележителна гледка към целия град, но, за да се стигне до него, се минава през 270 стъпала. Пред катедралата имаше огромен парк с кра-сив фонтан, пред който прекарахме доста време. Там се сприятелихме с едно доста буйно и игриво герман-че, което бе неотлъчно до нас и дори зарида, когато си тръгнахме от там. То се превърна в нашия берлински талисман. След катедралата разгледахме Хумболтовия университет. В такава сграда едва ли някой би пропус-кал лекции. След тази дълга разходка имахме нужда от презареждане и седнахме в ресторант в центъра, който изглеждаше привлекателно, но, уви, служи-телите му бяха меко казано непохватни. Единият от сервитьорите, неясно защо, много държеше да сложи огромна кръгла лампа над нас, която изпусна и падна върху момиче от нашата група. Всички бяхме много притеснени, защото това беше тежък предмет и уда-ри колегата ни върху главата. Но бързо се успокоих-ме, тъй като не бяхме в България, а в Берлин, където здравеопазването е на светлинни години пред нас и линейката дойде точно за две минути. Оказа спешна помощ и нашата приятелка се прибра благополучно в хотела. Ние сменихме заведението, където, колкото и егоистично да звучи, си прекарахме страхотно. След хапването на вкусни вурсчета и пивка бира аз и някои от колегите напуснахме компанията на професорите и се спуснахме на среднощна разходка в Берлин с бра-товчеда на една наша колежка, който живее и учи там.

Той беше много добър екскурзовод. Преведе ни през известния булевард Unter den Linden и ни заведе пред най-емблематичното място за Берлин, а именно Бран-денбурската врата. Дори през нощта, тя беше осветена толкова ярко, че всичко около нея изглеждаше като ясен ден. Всеки човек, който отиде в Берлин, трябва да види тази историческа забележителност. Не я ли види, все едно не е бил там. Бяхме му много благодарни за това зрелище и не само за него. След нея, се наслади-хме също и на Райхстага. Там се помещава модерният германски парламент – Бундестага. Той е известен с купола си от стомана и стъкло, от който се открива гледка към града на 360 градуса. След тази необикно-вена разходка, вече грохнали, се качихме в две такси-та, които братовчедът на нашата приятелка договори.

На следващия ден 23.05 станахме доста рано с от-правна точка Pergamon museum & Neuses museum. Пергамон музеум е уникален исторически музей, в който се съхраняват автентични експонати от различ-ни краища на света. Колекциите му са събрани в три основни отделения: музей на Средния Изток, антична колекция и музей на ислямското изкуство. В отдела за класически антики ние имахме честта да зърнем Пер-гамския олтар, който е негов безспорен шедьовър. Той се смята за едно от чудесата на света и представлява битката на Зевс срещу Гигантите. Друга забележител-ност, с която се запознахме на живо там, беше Пазар-ната порта на Милет. Там видяхме богиня, държаща нар, която беше толкова добре запазена, че можехме да видим остатъците от боята по одеждите й. В секцията на Близкия Изток се съдържаше една от най-големите колекции на антични предмети от Вавилон, Персия и Асирия. Там видяхме улицата на Процесиите и порта-та на Ищар. В южното крило на музея, където се на-мира Ислямското изкусто, разгледахме изключителни миниатюри, дърворезба и цветни ръкописи. Това е една от водещите галерии за ориенталско изкуство в света. След Пергамон музеум имахме огромно жела-ние да видим Neues museum, където се намира бюстът на Нефертити и който спечели наградата на ЕС за съ-временна архитектура „Мис ван дер Рое” за 2011 го-дина. В този музей са изложени експонати от Египет, античността и от праисторическата епоха. Бюстът на Нефертити беше нещо невиждано от мен досега. Из-работката му е просто перфектна и толкова реална, сякаш срещу мен седеше живо същество. Толкова кра-сиво и детайлно изпълнение. За жалост снимките на египетския еталон за женска красота бяха забранени, но все пак аз наруших правилата и тайно я снимах, но уви от притеснение успях да хвана само част от нея. Освен тази безспорно призната красавица, там се на-мираха и бюстът на „Зеления Цезар” и Клеопатра VII, която също се смята за изключително красива и която е пленила немалко мъжки сърца, но лично аз смятам, че не е нищо особено. Все пак всеки вижда красотата по различен начин и да не забравяме, я вчувства по различен такъв. Останахме да се любуваме на музея до самото му затваряне. Съвсем неусетно бяхме пре-карали цял ден с кратки почивки в тези две световни наследства, признати от ЮНЕСКО. Културно обога-тени, се качихме в автобуса, който най-сетне благо-воли да ни повози до хотела. Колко бяха „съвестни” само. По пътя минахме отново през Бранденбургската

13

врата, за колегите, които не присъстваха на нашата вечерна разходка и също така през мемориала на Хо-локоста-на убитите евреи. Там се е намирала зоната на смъртта и именно затова и там се помещава днес този донякъде злокобен и внушителен мемориал. Следва-щата дестинация беше хотелът ни. Преди това минах-ме през един близък супермаркет, който беше неочак-вано евтин и всеки от нас си накупи какво ли не, от неща за себе си до неща за подаръци на близките. След пазара някои от нас, които не обичат да си лягат рано, се събрахме в нашия апартамент и прекарахме нощта в приятни разговори и много, много забавление. Ня-кои изобщо неспали, други спали няколко часа ста-нахме доста рано сутринта, за да разгледаме и Altes museum. Там, благодарение на преподавателите ни, имахме лекция от немски професор, който е работил в музея и който ни запозна доста обстойно с колекци-ите му, а нашият прекрасен колега Милко ни превеж-даше много добре от немски език. След разходката в стария музей на Берлин имахме свободно време, през което обиколихме за сувенири и подаръци и след това полежахме на слънце в тревата пред Алтес музеум и катедралата в Берлин. Това беше една заслужена по-чивка. Отпътуването за Виена се отложи за по-късен час, затова преподавателите ни предоставиха още ня-колко незабравими мигове в столицата на Германия.

През тези часове ние седнахме в острова на музеи-те, в тревата пред река Шпрее, с по една немска бира и решихме да се забавляваме по доста необикновен на-чин. Измислихме игра, в която всеки трябва да снима повече хора. Всички бяха съгласни и ентусиазирани от идеята. Всеки от нас измисляше по креативен на-чин как да обясни на чужденците, без да го помислят за луд, защо ги снима. Някои дори оставиха своите координати за да получат снимките. Позабавлявахме се като за последно в Берлин, пуснахме монети в ре-ката, с надеждата да се върнем някой ден и отидохме при автобуса, който ни чакаше пред катедралата. Оч-акваше ни нощен преход, но никой от нас не го усети, заради интензивността от прекарания ден.

Към 12 часа по обяд пристигнахме във Виена. За нещастие настаняването в хотела не можеше да се осъществи преди 15 часа и трябваше да обиколим един от най-големите музеи, който разполага с една от най-богатите колекции на скулптура и живопис в цяла Европа, директно слезли от автобуса. Може би от всички музеи, които посетихме, Kunsthistorisches museum ме докосна най-силно. Но не само музеят, са-мата Виена ме впечатли особено много. Виена е една от най-невероятните барокови столици в Европа. Тя е като една уникална палитра от исторически забележи-телности, имперски блясък и модернизъм. Това е едно очарователно романтично място, което е известно с валса, битата сметана, висшето общество и сладкар-ското изкуство. Все неща, за които едно момиче коп-нее. Там е домът на музиката на вековете – Моцарт, Бетовен, Брамс, Йохан Щраус, Шуберт. Центърът на австрийската столица е обявен за световно културно наследство от ЮНЕСКО. Не съм сигурна дали думите, които използвам ще са достатъчни да опиша тази изу-мителна столица. С най-голямо нетърпение очаквах посещението на този град и затова, когато рабрах, че ще разглеждаме най-забележителния за мен музей, без

дори да се преоблечем от нощния преход, беше малко разочароващо. С риск да прозвучи повърхностно, се чувствах все едно не отдавам заслужената почит към това съвършенство.

Но след като прекрачихме прага на музея на исто-рия на изкуствата, не само забравих как изглеждам, всички мисли и чувства, които дотогава се криеха в мен ме напуснаха. Намирах се в най-импозантния му-зей от всички, които съм посещавала през живота си. Той представляваше грандиозна постройка с внуши-телна и бляскава архитектура. Както вече споменах там се намират едни от най-богатите колекции, събра-ни от цял свят. Те са разделени на пет различни части: живопис, Египетска и близкоизточна колекция, дре-вногръцко и древноримско изкуство, приложно изку-ство и кабинет на монетите. Тъй като аз имам огромна слабост към живописта, прекарах по-голямата част от обиколката именно там. Видях с очите си картини, за които съм чела и мечтаела да видя. Е, нали за това са мечтите – за да се сбъдват. Ето че и една от моите меч-ти се превърна в реалност. Там се намираха едни от най-разкошните картини в света: „Свети Себастиан” на Мантеня, „Ecce Homo” на Тициан, портретите на Маргарита Тереза от Веласкес, „Вавилонската кула” на Питър Брогел, „Възнесението на Св. Дева” от Рубенс, както и изключителни шедьоври на Микеланджело, Тинторето, Рафаело, Рембранд, Ян Ван Ейк, Джордоне и много други. Наистина се почувствах сякаш се на-мирам в един друг, далечен и неземен свят. Вълшебни-ят свят на изкуството. Спомням си как стоях онемяла и просто вчувствах всяка една картина, всеки един детайл. Това е силата на изкуството - да те възхити до такава степен, че, веднъж докоснал се до него, човек променя коренно възприятията си, променя коренно себе си и нищо вече не може да бъде същото. Това се случи с мен. Промених се до неузнаваемост за самата себе си. Бях пленена от тази величава красота.

Към 15 часа се настанихме в хотела, като преди това се беше изяснило, че имаме свободно време за разходка в столицата на Австрия. За около един час си починахме и поосвежихме. Този ден почти всеки от групата имаше свой индивидуален план за прекарване на вечерта, затова аз и няколко момичета от групата си изкарахме една невероятно приятна женска вечер.

Към 18 часа се устремихме с карти в ръце да на-мерим катедралата „Свети Стефан“. Всяка една от нас се влюби в заобикалящата ни гледка. По пътя към ка-тедралата се отклонихме и влезнахме в ботаническа градина, която беше изящтна. Беше отрупана с рози, които хората садят там като подарък за любим или в памет на загубен близък. Не бях срещала толкова мно-го багри на природата на едно място. Много се зарад-вах, когато срещнахме рози, които бяха посадени от българи. Имаше една голяма табелка на която пишеше „На мама”. Това ме въодушеви и накара да се усмихна още повече. След ботаническата градина продължи-хме към центъра на Виена, като преди това се спряхме на зрелищната постройка на библиотеката й.

Тя беше грандиозна, а при мисълта колко милиони книги можеш да срещнеш вътре, останах поразена. Както музеите са свещено място за изкуството, така библиотеките са свещено място за одухотворяване на личността. Място, където се съхранява божествено

14

богатство. След библиотеката с помощта на картата се озовахме на елегантния център на града. Там срещнах-ме красивата барокова архитектура. Като столица на бивша империя, днес Виена е една от водещите евро-пейски културни столици. В мига, когато се изправих пред катедралата, сякаш всичко около мен спря. Бях като изолирана от рояка туристи и всичко, което ми пречеше да се насладя изцяло. Това е една от най-голе-мите забележителности на града. Катедралата „Свети Стефан“ е емблематична със своя остър връх. Строе-на е в продължение на няколко века. Архитектурата й е готическа, като е забележителна с блестящия си керемиден покрив със символичния австрийски орел на върха й. Катедралата има 23 камбани, като една от тях е втората по големина в Европа. Една история раз-казва, как Бетовен разбрал, че е напълно глух, когато видял птици да излитат подплашени от покрива на катедралата, без той да успее да чуе звъна на камбани-те. Катедралата е най-важната религиозна сграда във Виена, която е била свидетел на много важни събития в историята на австрийската нация.

Ако човек изкачи 343-те спираловидни стъпала, ще може да се наслади на прекрасната панорама на Виена от върха на кулата. Ние нямахме щастието да го направим, но вярвам, че следващия път ще успе-ем. Обиколката беше доста изтощителна, затова, след като купихме сувенири и подаръци, седнахме в едно заведение точно в подножието на катедралата. Оп-итахме приятна австрийска кухня, а докато й се на-слаждавахме, един български циганин приближи до нас просейки. Не знаех дали тази ситуация е трагична или комична. Не очаквах да отида в сърцето на Виена и да присъствам на такава картина. Именно на това според мен се и дължи лошото име на българите в Ев-ропа. Все пак забравихме тази случка и след обилната вечеря се преместихме в сладкарница отново с изглед към катедралата, където попаднахме на много любе-зен и привлекателен сервитьор, който ни помогна в избора на десерти. Опитахме традиционния за Виена сладкиш Kaiserschmarrn, чиято рецепта намерихме и бяхме много щастливи. След похапването на сладки-ши и виенско кафе, след приятния сервитьор, който ни написа бележка за спомен, ние се отправихме към хотела. Виенската приказка беше към края си, но спо-менът си остава вечен. По пътя минахме през велича-вата сграда на парламента, в чийто фонтан пуснахме монети. Бяхме доста изморени от разходката, затова решихме да се повозим на трамвай. Във Виена дори пътуването с трамвай е удоволствие.

На следващата сутрин отпътувахме за Будапеща. Известен като „Кралицата на Унгария”, Будапеща е най-интересният и романтичен град в Унгария. Той изобилства от история, изкуство и прелестни гледки. Той е наистина хипнотизиращ и пълен с изненади. Всъщност Будапеща се състои от три отделни градче-та – Буда, Обуда и Пеща.

Първата ни спирка беше Площадът на героите, който е от огромно политическо и историческо зна-чение. Той е ограден с музея на изящните изкуства от ляво и двореца на изкуствата от дясно. След площада се разходихме в един неверятен парк, където седнахме и си починахме, пленени от заобикалящата ни при-рода. След дългата разходка в парка се настинихме в

едно турско кафе, където се скрихме от дъжда. След лекото ни отклонение се устремихме към центъра, къ-дето ни очакваха тайнствените забележителности на града. Първата от дестинациите ни беше базиликата „Свети Стефан”. Тя е кръстена така в чест на първия крал на Унгария. Това е най-голямата базилика в дър-жавата. От там продължихме през страховития Ланц Хит мост над река Дунав, който разкриваше необят-на глетка. Това е мостът, който свързва Буда и Пеща и е най-широко познатият мост в унгарската столица. След прекосяването му няколко човека се качихме на лифт, за да стигнем до Бастиона на рибарите, а дру-ги продължиха пеша по стълбите. Гледката от Басти-она на рибарите откриваше зашеметяваща панорама към целия град. Точно срещу нас се откриваше вну-шителната сграда на парламента в готически стил, която е най-голямата в Унгария и втория най-голям парламент в Европа. Той е символът на Унгария. Но освен съблазняващата гледка пред нас, архитектура-та на Бастиона на рибарите също бе примамлива. Са-мата сграда е интригуваща смесица от нео-готическа, нео-римска и барокова архитектура. Неговите седем кули символизират седемте маджарски племена. По-срещнахме залеза пред тази омайваща красота. Поех-ме отново на разходка в Будапеща, но с надеждата, че нашите шофьори ще ни приберат. Уви, това не беше планувано от тях и всъщност прекарахме едно нео-бикновено приключение като завършек на семинара преди да се върнем в България. Хотелът ни се нами-раше в другия край на града, което беше непосилно за нас разстояние. Пъвоначално решихме да седнем да хапнем, но незнайно защо, някой бе избрал италиан-ски ресторант, намиращ се точно срещу парламента с небивали цени. Повечето от нас станаха и изчакаха от вън. Тъй като времето захладня решението беше едно – метрото. Там ние пресъздадохме модерната версия на Бай Ганьо на гарата в Будапеща. Ситуацията беше траги-комична. Но наистина искрено се забавлявахме. Тъй като никой от унгарците не говореше английски, а ние не говорим техния език, беше изключително труд-но да се разберем откъде да си купим билети. Отстра-ни изглеждахме като едно изгубено стадо, което оби-каля в кръг и не знае коя посока да поеме. Не мога да кажа колко време се лутахме, докато не ме осени иде-ята да проследя трима младежи, които също се бяха запътили за билети. Е, след мен тръгнаха и останали-те, което озадачи доста момчетата. Всъщност билети се купуваха от обикновен павильон, покрай който ние минахме няколко пъти, но не се сетихме да почукаме и да ни отворят. Благополучно си закупихме билети и зачакахме метрото. Когато влезнахме запълнихме един цял вагон. Мислехме си, че с това изненадите приключват, но не беше така. За да стигнем до хотела трябваше да сменим линията и да се прекачим. Мно-го съм благодарна на добрата ориентация на асистент Владимир Маринов, който не послуша хората, които твърдяха, че сме в обратна посока. Посоката на метро-то беше правилна, но никой от нас не беше наясно как да стигнем след това до хотела. След многото опити на професор Лидия Денкова да накара шофьорите да ни приберат, те изказваха небивалите си доводи, че имат в момента задължителна почивка. Реплики, които из-ползваха за всеки наш опит да ни закарат до някъде.

15

Всъщност, като изключим умората, която изпитва-хме, когато човек е в приятна компания, дори момен-ти като този, му се струват приятни. Първоначалната посока, в която поехме и вървяхме около тридесет ми-нути, се оказа грешна, затова се върнахме на стартова позиция. От там поехме в следващата възможна по-сока, в която вървяхме повече от 2 часа, но за жалост тя също не водеше към хотела ни. През цялото лутане настроението ни беше все така високо, шегувахме се, смеехме се, пускахме неприятни коментари за двама-та шофьори. Единственото, което всички искахме да променим, беше фактът, че професорите до някаква степен обвиняваха себе си за неотзивчивостта на шо-фьорите. Всички до един знаехме, че това не е така и се опитахме многократно да оправим настроението им.

Истината е, че всичко, което изживяхме, беше тол-кова удивително и приятно, че в никакъв случай такъв малък проблем не би го помрачило. Наистина поло-жението се влоши, когато не знаехме изобщо къде се намираме и седнахме в един McDonald’s без никакви сили да продължим напред. Километрите и метрите са абстракция, наистина вървяхме дълго, но пък това се превърна в един много забавен спомен. Дори това не бих променила, ако можех и бих го изживяла отно-во. Всеки един момент от този семинар бе незабравим. След крайпътната почивка и среднощното хапване в McDonald’s шофьорите най-после благоволиха да ни приберат. Пастирите откриха своето изгубено в Буда-пеща стадо. Докато пътувахме всички в присъствието им се разбрахме да отпътуваме към България на след-ващия ден в 8 часа сутринта, но те решиха да премъл-чат своето решение отпътуването да се състои в 11 часа сутринта, което силно ни разгневи, когато се съ-будихме рано призори и те ни го съобщиха. Не искам да поставям етикети, но не мисля, че отношението им беше особено професионално, но както казах вече, те не успяха да помрачат нашето незабравимо пътуване в Европа. В хотела в Будапеща като за последна вечер не си легнахме, а прекарахме в разгорещени разгово-ри и веселие. Това беше краят на приключението ни и всички се чувствахме тъжни, че свършва. Но всяка приказва си има край. И нашият край все някога тряб-ваше да дойде.

Искам да изкажа истинска благодарност на профе-сор Лидия Денкова, доцент Мая Василева и асистент Владимир Маринов за прекрасната възможност, коя-то ни предоставиха. Научихме изключително много неща и с радост мога да сравня чувствата си, когато напусках България и чувствата си, когато се върнах в нея толкова обогатена. Също искам да благодаря на Евгени Шиков за организацията и на прекрасните си колеги, които с радост мога да нарека свои прияте-ли. Сърдечна благодарност и на Централния фонд за стратегическо развитие на Нов български универси-тет за неговата финанскова и морална подкрепа. Пре-карахме едно великолепно приключение, което вина-ги ще помним. Прочетохме първата глава от нашата книга. Нямам търпение да започна следващата.

Златина Иванова,

БП „Изкуствознание и артмениджмънт“

16

ЕДИН ПЪТУВАЩ СЕМИНАР ЗА СТУДЕНТИТЕ, КОИТО ИЗУЧАВАТ

НОВОГРЪЦКИ ЕЗИК

ПЪТУВАЩ УНИВЕРСИТЕТ

За втора поредна година бакалавърска програма „Неоелинистика” на Нов български универси-тет, организира пътуващ семинар с обучителна цел за своите студенти. Тазгодишното пътуване бе на тема „ДРЕВНА ЕЛАДА И МАЛОАЗИЙ-СКОТО КРАЙБРЕЖИЕ”, като участие в него взеха студенти, изучаващи новогръцки език в бакалавърската и магистърската програма по неоелинистика, както и в OОOК Новогръцки език. Едноседмичното приключение включваше посещение на Чанаккале, Кушадасъ и Измир, а също и древните светилища Бергама, Асклепи-он, Ефес, Приене, Милет, Дидим, Халикарнас и Троя. В хода на пътуването проф. Пороманска бе решила да изненада цялата група с невероя-тен жест - ден блаженство в гръцкия рай на Хи-пократ - о. Кос. На острова всички пътуващи имаха възможност да се потопят в атмосферата

на Додеканезите, да се запознаят с някои от ле-гендите за Херакъл, да се докоснат до родното място на Хипократ и да опитат традиционни гръцки ястия с риба и билки. Пътуващият семи-нар посети и храма на Артемида – едно от седем-те чудеса на древния свят. Особено впечатление на групата студенти и преподаватели от НБУ направиха останките от великолепната Ефеска Библиотека или Библиотеката на Целз - постро-ена от Тиберий Юлий Агила при управлението на император Адриан, първата главна улица, баните на богатите и своеобразният спа център. Изключително любопитство предизвикаха още първата в света рекламна обява и предназначе-ният за повече от 25,000 души амфитеатър. Апо-геят на пътуващия семинар бе посещението на Древна Троя.

Mагдалена Милева,БП „Неоелинистика“

17

18

Всичко, което искаш да знаеш за класическите работи, но те е било срам да попиташ

(разговор с един кандидат-студент)

Георги Гочев

Какво ще работя след това?Ако решиш веднага да работиш това, което си учил, би могъл да работиш като: археолог (някои ще ти ка-жат, че това не е професия, а хоби, но ти не ги слушай, вероятно те бъркат с иманяр); писател историк или фантаст (можеш да си бъдещият Толкин, защо не); учител (една много достойна професия); преводач (хиляди страници все още не са преведени); редактор (разбира се, ако не ти е досадно да оправяш чуждите грешки); екскурзовод (ще знаеш точно колко колони има Партенонът и в какъв стил са). Ако решиш, мо-жеш да продължиш да учиш и да използваш знанията си по класически езици и класическа култура като ос-нова за други знания и професии. Сега вече можеш да станеш всякакъв. Да речем, адвокатът, който говори като Цицерон. Или архитектът, когото наричат Новия Фидий (това е онзи, дето е проектирал Партенонът с колоните и т.н.). Ако не станеш никое от тези неща, поне ще си се научил да говориш и пишеш правил-но. А да знаеш, това никак не е малко! Ставаш част от онези няколко процента истински грамотни! Ако пък, не дай си боже, останеш без работа, всички ще ти помагат и ще те утешават, че си безценен човек.

Можете ли да ми посочите трима велики мъже (ако няма, в краен случай, и жени), които да са учили същото и аз да ги познавам?Ницше (лудостта му е следствие от сифилис, не от класическата филология), Толкин (вече го споменах), Джоан Роулинг (един неин бивш професор я нарече веднъж „не много умна“, но според мен беше от за-вист).

Трудно ли е?Има два вида трудно. Първият вид е да правиш нещо лесно без ред и без посока, т.е. на принципа „какво-то излезе“. Има доста на пръв поглед лесни науки, в които този принцип е водещ. Вторият вид трудно е да правиш нещо не толкова лесно, но с дисциплина и с ясна посока. Ученето на класическите работи е от втория вид. Но все пак не забравяй, че Сизиф сме го измислили ние.

А не е ли твърде сериозно?Ако не беше твърде сериозно, нямаше да има толкова много вицове за учители по гръцки и латински език. Ето моя любим: Един учител по гръцки, един бръснар и един плешив човек пътували заедно към Рим. Тога-вашна Италия не била много по-различна от днешна-та – ако замръкнеш някъде, по-добре да спиш върху кесията си. Затова тримата другари се уговорили да пазят поред багажа. Дошъл ред на бръснаря. Пазел, пазел, но знаеш ги бръснарите, все не ги свърта. Та решил, ей така – за удоволствие, да обръсне главата на учителя по гръцки. Когато дошъл редът на учите-ля да пази, той се попипал по голото си теме и рекъл: „Какъв глупак е този бръснар! Трябваше да събуди

учителя по гръцки, а той събудил плешивия човек“. Впрочем, този виц е античен.

Вярно ли е, че гърците и римляните са измис-лили всичко?Това го е направил Бог. Гърците и римляните са из-мислили някои думи, които и до днес използваме – демокрация, еротика, професор и пр. Измислили са и някои въпроси, над които и до днес си блъскаме гла-вата – как да се измери лицето на кръга или как да управляват всички граждани. Говори се, че, търсейки източници на забавление, били измислили и парния двигател (станало в Александрия през I в. сл. Хр.). Скоро след това обаче неговият изобретател изчезнал безследно, за да не би милионите роби и несретници да останат без работа. Затова не си чувал нищо за ан-тичния парен двигател.

Само в библиотеката ли ще стоя?В интерес на истината, това не е толкова лошо. В биб-лиотеката е топло и чисто и ако успееш да седнеш до прозорците, можеш цял ден да наблюдаваш кой мина-ва през двора на университета. Ако пък си отишъл да четеш за изпит, там е най-хубавата сбирка в България с книги за Древна Гърция и Рим. Но все пак на въпро-са – не, няма да стоиш само в библиотеката. Ще пъту-ваш поне веднъж годишно до някое място в Гърция и Рим. Нарича се „пътуващ семинар“, но по същество пътуването (и всички удоволствия, свързани с него) е повече от семинара. Като стана дума, семинар е също латинска дума и означава място, на което нещо се по-сява (представи си оранжерия, но без да си каляш ръ-цете).

Ще си намеря ли гадже?Ако си момче и носиш дебели лупи, все ще се намери някое момиче да те съжали. Ако си момиче, вероятно си от онези, които биха съжалили някое момче с лупи. Във втория случай – не забравяй, че има десетки са-мотни математици, астрономи и биолози, в чиито очи ще изглеждаш като Афродита. Само за информация, Афродита е гръцкото название на Венера.

Спартак българин ли е?Въпросите ти стават все по-странни. Все пак ти от-говарям. Името му е тракийско и казват, че бил от тракийското племе меди. То населявало днешната югозападна България. Ако попътуваш из този регион, можеш да го срещнеш. След разклона за село Рупите, завий на ляво, после на дясно.

Кой предложи...?Ако имаш време, отвори Осма книга на Платонова-та „Държава“ и виж какво пише за олигархията – тя обикновено се поражда от смесването на честолюбие и ламтеж за пари. Сега вече знаеш кой го е предложил.

19

РАЗКАЗИ ОТ „КУХНЯТА”Анжела Данева

Сядам да пиша тези редове с ясното съзнание, че се хванах в капана. „Хрумна ми велика идея! Искаш ли да ни напишеш за вестника на университета история на твоята книга по снимките! Моля те! Ще стане вели-ко! Моля те!” – пише ми Веселина Василева на лични съобщения във ФБ. Нямаше как да подмина подобна молба.

Е, сядам и пиша. Как се пише история на книга по снимки, питам се? Нямам идея. Това е някакво щуро издателско хрумване… Гледам снимките и си ми-сля колко ли автори заедно с художника на книгата пристъпят притеснени от крак на крак, нетърпеливи и тръпнещи в очакване печатарската машина да из-бълва с години събираните истории на българските художници, учили в Италия преди век, че и пове-че? Пардон, машината бълваше и от време-навреме припяваше и си общуваше с момчето-печатар. Не се сещам какво музицираше, но беше някак весело, безгрижно, коледно, абе сякаш ни казваше и на нас с художника Христо Алексиев „споко, знам си рабо-тата”. Споко, споко, ама докато око не види и ръка не пипне не вярваме. Застанали плътно до дежурния по смяна печатар зорко следим какви команди дава на компютъра, караме го да проверява и ръчно, защото, нали разбирате, за грешка и дума не може да става. То грешки и тайни в тази работа все се намират, но са от

друго ъгълче на кухнята и няма да ви занимавам.

А Веселина продължава:„Ще стане убийствено и за-дължително ще сложим тази снимка - защото това никой не се e сетил да го снима - този най-страшен момент на автора с книгата. Като при случайна сре-ща с някой, в когото си влюбен тайно” – пояснява тя. Снимките, и не само тези от печатницата, се завъртат в главата ми. Историята на една книга. Да-а, спомням си добре как започна всичко…

2006 година, шести семестър в бакалавърска програ-ма „Изкуствознание”. Кандидатствам по програма „Еразъм” за университета във Флоренция. Заявявам на доц. Ружа Маринска, че не искам да ходя на лекции там. Тя естествено ме заковава: „Анжела, архивите на Академията.” Аз кога съм виждала архиви?! Веднага си представям нещо като библиотеката в „Името на Розата” на Умберто Еко. Става ми интересно. По-къс-но прочетох и „Италианските потайности” на Асен Марчевски, но това е от друга история.

Но да се върна към моето приключение в снимкови спомени. Пристигам във Флоренция през февруари. Времето не е особено приятно – мрачно и студено е. Сега в главата ми изплува историята за положение-то на дългия кожух, от карнобатски шаяк, подплатен

20

с буйна овча кожа на големия наш художник Антон Митов, пристигнал да се обучава във Флоренция през ноември 1881 година. Но, да не се отвличам. Наста-нявам се в апартамент, тип „mono locale”, разбирайте стая с всичко най-необходимо вътре. Една от стените е украсена с огромен френски прозорец, гледащ към вътрешния двор на сградата. Слънце вътре не про-никва, но не се и очаква от средновековните сгради около „Синьорията” да предлагат подобни удобства. На следващия ден се записвам в Еразмус офиса на университета и продължавам към архива на академи-ята. Нямам никаква представа какво ме очаква. Вли-зам в сградата на старата Флорентинска академия, основана от Вазари. Някакви младежи любезно ми оказват посоката. Надясно, направо, стълби нагоре, стълби надолу, тъмни, коридори и след известно вре-ме, някак си се озовавам на тясна стълбищна площад-ка пред дървени врати. Влизам в сравнително широко и осветено помещение. Стените са покрити с витри-ни, пълни с книги и документи. Отдъхвам си. Попад-нала съм на точното място. Посреща ме синьор Кар-нашали, който се грижи за архива. Ентусиазирано ме приветства и незнайно защо държи да ме изведе из-вън него, за да ми покаже нещо. Тръгваме отново. На-горе, надолу… По едно време застава пред един свод и с радост ми посочва мемориална плоча. Научавам, че видният българин Константин Величков, помог-нал за основаване на Рисувалното училище в София (1896) е учил във Флорентинската академия при про-фесор Джузепе Чаранфи. Италианецът ми обяснява, че преди около година българо-италианска делегация

поставя плочата по случай годишнина на Константин Величков. В тази връзка и по повод на моето прис-тигане в архива синьор Карнашали решил сам да по-търси в архивите името на К. Величков. Разочаровано ми казва, че не го намерил, но се успокоил с факта, че в архива има някои липси на документи от различ-ни години, някои от които причинени и от голямото наводнение във Флоренция през 60-те. Чувствам се неудобно. Как да му съобщя, че Константин Велич-ков никога не е учил в тяхната академия? Е, карам на-право и поднасям новината. За щастие няма кой знае каква драма. Вече с поутихнал ентусиазъм слизаме и се качваме отново в архива, където ме очакват регис-трите на академията. Като във всеки истински архив попълвам разни формуляри и пред мен започват да се трупат огромните, подвързаните с поизтрита вече кожа матрикулни книги от средата на XIX век. Меж-дувременно, докато прелиствам книгите и си запис-вам старателно разни интересни неща от обучението на българските художници, синьор Карнашали ходи из архива с тиксо в ръка и с явна загриженост лепи разпадащи се документи. В Италия парите също все не достигат…

Разбирам това и на следващата година, когато се поя-вявам в академия Албертина в Торино. Това е особен и противоречив град, който те пленява по неподози-ран начин. Нещо те тегли, нещо те привлича там. Дали пък няма нещо вярно в разказите за езотеричната сла-ва на града? Легендите разказват, че Торино е основан от египтяните (тук е вторият по големина музей след

21

този в Кайро, който съхранява историята и културата на египетската цивилизация). Разказва се, че в Тори-но имало център за поклонение, построен в чест на Изида и бога Апис. Реките По и Дория са изобразява-ни като Слънцето и Луната. До края на XVI век гра-дът е основно място за срещи на алхимиците. Торино е известен и с призраците си, които се скитат освен из Кралския дворец, в който сега се помещава Banca Nazionale del Lavoro, наричана също „дворец на дяво-ла”, но и в палацо Мадама и палацо Бароло. В Торино са избирали да живеят и личности като Нострадамус, Ницше, Чезаре Ламброзо и т.н. Не на последно мяс-то, ако имате късмет (прогнозирам, че вероятно това ще ви се случи през 2015 година!), може да се види и известната Sacra Sindone di Torino или Свещена то-ринска плащаница. Това са малка част от мистериите на Торино, които включват, разбира се, и подземни-те тунели на града, но да не изпадам в подробности. Вероятно тази любопитна част от историята на града е виновна за настроението и житието на хората там. Влизам в административния офис на академия Ал-бертина. Посрещането е далеч от представата ми за италианско гостоприемство, което имам претенции да познавам добре, не само от Флорентинското ми пребиваване. Представям се на служителите, които са на работа там. Нещо ми отговарят с половин уста. Един господин разчиства набързо ъгълче от една маса, отрупана с книжа, посочва ми един шкаф и от-сича: ”Нали можете и сама да се оправите? Само ос-тавяйте после всичко намясто!” Обръща се и толкова. Е, по-добре за мен. Да видим с какво разполагам: не-голяма част от документите са достъпни, останалите

са необработени и чакат своя заветен миг. Трябва да имам предвид, че Торино е пострадал доста от бомбардировките през Втората световна война и в академията също е имало доста поражения. Затова съм благодарна и на това, което ми се предоставя. При следващите ми посещения в Торино (2011) вече бяха започнали да дигитализират архива, имаше и отделно помещение към библиотеката, където да ра-ботиш спокойно. Но през 2007 година нещата стояха така.

Отивах сутрин в академията, където ме чакаше свободният метър място на масата. Без много при-казки и любезности ми отключваха гардероба и ме оставяха намира. В залата (представете си отдел „Студенти” в НБУ) работеха 2-3 човека и когато не бяха натоварени да обслужват студенти слагаха ри-туално на котлона класическата кафеварка Биалети (прототип на Мока Експрес, 1933) и в тези минути на върховно за тях удоволствие, ставах неволен слу-шател на приказки за тежкия им живот, за многото работа, за малките заплати, за високите сметки, как-во са вечеряли, какво ще приготвят същата вечер и т.н. Не коментирам. Впечатлена съм и от начина, по който италианците организираха стачки и протести в града по онова време. Информация, която би било егоистично да не споделя сега, когато и у нас се про-тестира, стачкува, окупира. Италианците стачкуват обикновено в петък от 8-9 часа сутринта до 12 на обяд. Следва задължителната почивка, подкрепена с обяд и кафе, до към 14 часа. След това още малко се разхождат и развяват знамена по улиците, бър-

22

зайки да се приберат в къщи, защото все пак е петък и следват почивните дни. Това отклонение няма общо с историята по снимки на книгата ми, но са кадри и ракурси от разнообразната култура на града, а опитът поначало може да бъде полезен.

Припомням си с удоволствие и атмосферата в То-рино. Град на барокова архитектура, на стил либер-ти, на кралски резиденции. През XIX и началото на миналия век Торино е модерен и културен център на италианската област Пиемонт. Опитвам се да си представя някои от нашите кандидат-художници от Ески Джумая, Стара Загора, Разград, Елена, Казанлък, пристигнали в Торино през последното десетилетие на XIX век. Чувстват се като у дома. Разхождат си се най-спокойно под удобните пешеходни аркади, опас-ващи малките кокетни площади на града. Срещат се с преподавателите си в известното и до днес кафене Сан Карло. Посещават оперните постановки, участват в карнавалите и културния живот на града. Пътуват из провинцията на Пиемонт. За първи път се качват и, може би, управляват автомобил. Наслаждават се на алпийската природа. Разхождат се и рисуват en plain

air в компанията на майстора на италианския пейзаж Лоренцо Делеани и на известния скулптор Леонардо Бистолфи. Яздят коне и са приети като свой в име-нието на известната и до днес фамилия Пиаченца. Стоп! Фантазираш си, чувам реплика от мнителен читател. Е, не фантазирам. Това е истината, колкото и невероятно да звучи. Доказват го архивите, снимките, писмата, спомените, които трупах през годините, за да стане възможна книгата „Българи в италианските академии за изящни изкуства 1878-1944”. Българите тогава са имали завидна култура, умеели са да гледат напред, но и да се обръщат и вглеждат назад. Сега не е така. Сега са емоционално обременени, изчезнала е тогавашната специална душевна нагласа, притежава-на от предците ни.

Пак се ровя из чекмедженцата в главата си за някои поизбледнели от времето спомени. Следват академи-ята Брера в Милано, Венецианската академия, архи-вът на Венецианското биенале и Неапол, но от тези места нямам по-специални спомени. Може би, за-щото Милано, Венеция и Неапол не са били толкова популярни места за нашите българи за получаване на художническо образование. Пребиваването ми там премина тихо и спокойно в унисон с добрата евро-пейска култура, италианска традиция и кухня. Зато-ва пък си спомням и в главата ми се редят, като на забавен каданс, завладяващи картини от България и Италия.

Връщам се у нас и тръгвам по следите на житейска-та и художническата история на Иван Маринов и на неговия италиански приятел и художник Джузе-пе Бодзала. Сведения за него намерих в Албертина. Следват разпити в България, където следата за жа-лост избледняваше. С повече упоритост тя отново се затопли през лятото на 2008 г. и ни изпрати в малкото градче Полоне, в подножието на италианските Алпи. През мразовития декември на същата година с доц. Ружа Маринска приспиваме две нощи в старческия дом на Полоне, наречен „Sole” (Слънце, пр. а.), който дава студени стаи под наем. Там и до днес нямат при-личен хотел. За компенсация пък в приземния етаж откриваме невзрачна, грубо скована от каси вино дървена врата. Тя отвежда към уютен ресторант, из-пълнен с ухания и топло коледно настроение. Пред-лагат ни меню и обслужване, подобаващо накичено с две звезди Мишлен. Е, изкуствоведската работа си има не само цена, тя изисква много търпение и опре-делени жертви.

Разследването ми за българите в Италия продължава и до сега. Въпреки че книгата е вече факт, остава ми последната незавладяна крепост – архивите на Рим-ската академия. Но това ще бъде друга, дълга, сигурна съм - интересна история в спомени и снимки. Рим-ският архив оказва упорита и нелогична съпротива. Превземането му започна като любопитна увертюра преди шест години. Атакувам го с различни маневри и обсади, но не се съмнявам, че един ден и той ще се предаде, разкривайки ревниво пазените си тайни.

23

Дискът „Диагностика и прогнозиране в медицината – информационни подходи и BG клинични традиции“

като спомен и поклон към моя учител академик НачевПроф. д-р Живка Винарова, д.м.н.

Искам да напомня един емблемати-чен филм от нашето юношество,

който няма как да бъде забравен – „На учителя с любов“. Незабравима е ролята на Сидни Поатие в този филм, годината на създаването му е 1967, по сценарий и режисура на Джеймс Клавел ( „Шогун „ и „Цар Плъх“). Сигурно всички, които сме го гледали в десетилетието след това, сме си мислили с копнеж как ли би протекъл животът ни като обучавани – на всички нива – ако бихме имали подобен човек за помощ и подражание….

Такава бе ролята на академик Чудо-мир Начев в моето професионално раз-витие – и тя продължи, с големи пре-късвания, почти две десетилетия. Първо като научен консултант на свободната ми аспирантура в катедра „Пропедевтика на вътрешните болести“ в МУ, по-къс-но с експертни съвети при създаването на първата в BG академична програма „Компютърни системи и технологии в медицината“ в трите й компонента: бака-лавър, магистър и доктор в НБУ- 1998/2001. Заедно написахме лекционния курс в тази програма NATB 822 „Прогнозиране и диагностика в медицината и здравеопазването с Практикум“; той бе инициа-тор и стимул за докторската ми теза „Теоретични и приложни аспекти на медицинската и здравна ин-формация“. Имаше го наблизо при всеки повод като ментор, загрижен приятел и вдъхновител, пример за социална интелигентност и емпатия.

Когато човек е имал късмета да наблюдава поведе-нието на изключителен лекар и ерудит в непредвими и често нелицеприятни обстоятелства, той може да разчита на поведенчески модел, да учи с очите, с ума и сърцето си, да се възхищава на висше лечителско изкуство, да иска да постигне име, авторитет и рабо-тоспособност.

В диска са публикувани документи за ролята на академик Начев в партньорствата между Медицин-ския университет и Нов български университет - снимки от подписване на тристранно сътрудничест-во (2002 г) между двете институции и Българската национална академия по медицина, която той ини-циира и оглави (1992- 2003).

През годините след неговата смърт - 2005 г. - знаех че имам дълг към името и делото му – както и много други колеги, пациенти, приятели, учени-ци и следовници. И благодарение на академичните традиции на НБУ получих подкрепа за издаването на диска „Диагностика и прогнозиране в медици-ната – информационни подходи и BG клинични традиции“. Той е изцяло преработен и модерни-зиран лекционен курс, посветен на творчеството в диагностичното поведение на медицинския екс-перт, който сега има на разположение компютърно и телекомуникационно партньорство. Къде е тън-ката разлика между научно творчество в науките за здравето и художественото творчество? Колко може да се върви в посока стандартизиране ка-чеството и намаляване тежките неравенства в ме-дицината чрез нейното технологизиране и търсене на High-tech Medicine?

Сега знам, че както един първокласник може и трябва да каже „Мерси, учителю!“, така един про-фесор има шанса да каже „Поклон, учителю!“

24

издания на Нов български университет

24

Сгради и обществени пространства. Строителство, обновяване и рекон-струкция. Пеньо Столаров. Издателство на Нов български университет,София, 2014, ISBN 978-954-535-814-2, 288 стр. Цена 28 лв.

Книгата представя архитектурата на ХХ век като част от двуцентричния културен модел на европейската култура. Съдържанието е организирано в следните основ-ни раздели - „Утвърждаване на модернизма през 20-те години на ХХ в.“, „Разви-тието на архитектурата от класическия до следвоенния модернизъм и преходът от следвоенния модернизъм към постмодерното мислене“, „Ролята на органично израсналия европейски град за формирането на постмодерното контекстуално мислене и връщане към ценностите на обществените пространства с човешки

мащаб“, „Обществените пространства в избрани средноевропейски градове“, „Пространствена структура на обществените пространства“, „Комуникационно-транспортна структура на обществените пространства“, „Функционална структура на обществените пространства“, „Пространствена характеристика на линеарните структури на обществените пространства“, „София – главен градски център“, „Включване на обществените пространства като композиционен елемент на музейната сграда при контекстуалния подход на постмодерното развитие на архитектурата от 80-те години на ХХ век“, „Ролята на Готфрид Бьом за формирането на европей-ската архитектура във втората половина на ХХ век“, „Контекстуалният постмодерен подход при проектира-нето и строителството на сгради и обществени пространства в моята практика като проектант“, „Обществени сгради, мемориални и търговски комплекси, музеи и галерии“, „Проекти, конкурси и реализации в Германия“, „Проекти в България след 1999 г.“, „Патенти, дизайн, пространствено оформление“.

Компютърна графика и фотореалистична визуализация. Стоян Малешков, Веселин Георгиев. Издателство на Нов български университет, София, 2014, ISBN 978-954-535-806-7, 299 стр. Цена 25 лв.

Книгата съдържа основните теми на класически курс по компютърна графика и съвременни методи за фотореалистична визуализация. Съдържанието е органи-зирано в разделите – „Компютърна графика – основни понятия“, „Интерактивна графична система“, „Геометрични трансформации“, „Трансформация на изгледа“, „Проекции“, „Тримерно визуално преобразуване“, „Геометрични модели“, „Ви-димост на линии и повърхности“, „Възприемане на светлината. Цвят и цветови системи в компютърната графика“, „Фотореализъм в тримерната компютърна графика“, „Локални модели на осветление“, „Оцветяване на многоъгълници“, „Описание на плавни криви и повърхнини“, „Текстуриране на тримерни обекти“,

Що е философия? Хосе Ортега и Гасет. Превод от испански: Венета Сиракова, Станимир Мичев. Университетска философска поредица „Какво значи това?“. Издателство на Нов български университет, София, 2013, ISBN 978-954-535-776-3, 274 стр. Цена 15 лв.

„Първото, което трябва да направи философията, е да дефинира тази даденост – да дефинира какво значи „мой живот“ и „наш живот“, какво е животът на всеки отделен човек. Живеенето е радикален начин на съществуване: всяко друго нещо и друг начин на съществуване ги намирам в своя живот – вътре в него, като щрих от него и спрямо него.“ – казва в лекциите си Хосе Орега и Гасет. Книгата включва единадесет лекции, четени от автора в Мадридския университет. Темите са свър-зани с човека и неговите обстоятелства, вярването и жизнерадостта, откриването на субективността, времето, решаването какви да бъдем, загрижеността и др.

„Методи за глобално осветление: трасировка на лъчи“, „Методи за глобално осветление: метод на радиацията“, „Съвременни методи за фотореалистични визуализации“.

2525

www.nbu.bg/publishing

Философското удивление. Една история на философията. Жан Херш. Превод от френски: Лидия Денкова. Университетска философска поредица „Какво значи това?“. Издателство на Нов български университет, София, 2014, ISBN 978-954-535-820-3, 458 стр. Цена 15 лв.

„Тайната във философията не се разрушава. Задълбава се, когато я осветяваме“ – пише Жан Херш в книгата си, която обхваща философи от школата в Милет, през Сократ, Платон, Аристотел, Свети Августин, до средновековните философи, до ренесанса на Декарт, Спиноза, Лайбниц, през английския емпиризъм на Бъркли, Хюм, Кант, през немския идеализъм на Хегел, Конт, Фройд, до Бергсон, Киркегор, Ницше, Ясперс и философията днес.

Архивология. Иван Богданов. Поредица „Университетска библиотека“. Издателство на Нов български университет, София, 2014, ISBN 978-954-535-802-9, 754 стр. Цена 22 лв.

„Какво е значението на архивите за историята на страната? Най-първо трябва да се изтъкне, че те са оригинални и с нищо незаменими извори, които се използ-ват за разнообразни исторически, социаликономически и културни изследвания. Второ – по-голямата част от тях се използва, за да се следи пътят и развоят на институциите, за да се черпи опит за правилното отправление на службите и при нужда – да се черпят доказателства за защита интересите на гражданството. В чужбина вниманието към архивите е извънредно голямо. Почти във всяка страна съществува цяла система от архивни учреждения, със специално квалифициран персонал, в подходящи за целта сгради.“ – поставя остро въпросът за архивите,

който е актуален и днес, авторът на книгата. Книгата включва три части – „Предварителни текстове“ – свър-зани с литературната история и правилата текстът да е достоверен, критичен, унифициран, съответстващ на съвременния език; с архивните извори, със систематичната каталогизация; „Науката за архивите, нейното преподаване и прилагане“; „Законодателни предложения“.

Холизмът във вокалната педагогика. Наталия Афеян. Издателство на Нов български университет, София, 2014, ISBN 978-954-535-816-6, 132 стр. Цена 9 лв.

Книгата е разделена в четири основни части „Холизмът, или защо цялото е повече от сбор на неговите части“, „Общо описание на холистичния подход във вокал-ната педагогика“, „Специфични проблеми на вокалната педагогика в контекста на холистичния подход“, „Някои психологически аспекти на представлението“. Започваща с „Встъпително скерцо“ и завършваща с „Последният спектакъл“ кни-гата казва „Да си припомним смъртта на Орфей: нападнат от побеснели менади, кървящ, разкъсан и накрая обезглавен. Вакханките разхвърляли навсякъде части от тялото му, а реката Хеброс поела във водите си главата и лирата му. Тогава ста-нало чудо – от лирата прозвучали тонове, а мъртвата глава все още пеела. Грозен

дракон видял главата и се нахвърлил върху нея, за да я оглозга, но от висините се спуснал Аполон и превърнал в камък чудовището и зиналата му паст.“

26

издания на Нов български университет

26

Интернет и политика. Съставител: Александър Кутан. Превод от френски: Милен Шипчанов. Поредица „Европа – разбирана и правена“. Издателство на Нов български университет, София, 2014, ISBN 978-954-535-821-0, 134 стр. Цена 10 лв.

В своя предговор към книгата – Анна Кръстева извежда и основния въпрос – ще усее ли Интернет в това, в което се провалят политици, партии, лидери – да внесе свеж смисъл и завладяваща новост в политиката. Основните теми са свързани с комуникацията и демокрацията, изборните кампании по интернет, информа-ционните инструменти на обществения дебат, политическия въпрос на дигитал-ното и др.

Усиленият човек. Съставител: Едуар Клайнпетер. Превод от френски: Милен Шипчанов. Поредица „Европа – разбирана и правена“. Издателство на Нов български университет, София, 2014, ISBN 978-954-535-815-9, 154 стр. Цена 12 лв.

„В книгата се обсъжда една от най-силните теми в съвременното хуманитарно знание – за подобряването на възможностите на човешкото тяло и усилването на човешкото същество. В уводния текст на Едуар Клайнпетер е добре различено, че усиленият човек е едно, а усиленото човечество – друго. Повдигнат е и въпросът, предмет на почти всички текстове в книгата – дали усилването на тялото на отдел-ния човек и неговото усилване трябва да се свържат в една идея.“ - пише в предго-вора към книгата Богдан Богданов. Темите в книгата обсъждат въпроси, свързани с трансхуманизма – какво е усиленият човек, инвариантите на усилването, скри-тите когнитивни функции на усиления човек, прехода от поправения към усиле-ния човек, хибридния човек, гръцкия опит за усиления човек, примера на Голем и др.

Макроикономически подход. Да разбираме предприемаческото и потребител-ското поведение. Тири Ком, Жил Руе. Превод от френски: Милен Шипчанов. Поредица „Европа – разбирана и правена“. Издателство на Нов български университет, София, 2014, ISBN 978-954-535-819-7, 404 стр. Цена 15 лв.

„Какво да произвеждаме?“, „Как да се произвежда?“, „Какво количество да се про-извежда и на каква цена?“, „Как да се познават вкусовете на потребителите?“, „Как да се реагира пред конкуренцията?“, „Как да се управлява предприятието пред не-сигурностите?“, „Държавата трябва ли да се намесва?“ - са темите, които книгата представя по един оперативен начин, който може да се приложи към познанието на организациите. Написана като учебник, книгата предлага едно въведение в икономическия анализ на поведенията. Затова в книгата могат да бъдат срещнати както истински математически формули, така и формули от рода на тази, че „вече не може да се продава това, което се произвежда, а да се произвежда това, което може да се продаде.“

2727

www.nbu.bg/publishing

Загадката на здравето. Ханс Георг Гадамер. Превод от немски: Христо Хр. Тодо-ров. Поредица „Понятия, проблеми, дискусии“. Издателство на Нов български университет, София, 2014, ISBN 978-954-535-800-5, 260 стр. Цена 13 лв.

Книгата поставя въпроса за здравето в средата на въпроси, свързани с проблема за интелигентността, възприемането на смъртта, природата и изкуството, фило-софията и практическата медицина, авторитета и критическата свобода, третира-нето и разговора, живота и душата, страховете, херменевтиката и психиатрията. Най-важната цел е човек отново да бъде здрав, и то по този начин, че да забрави, че е здрав. Книгата е насочена не само към лекари, нито само към пациенти, а изобщо към всички хора, които трябва чрез начина си на живот да се грижат за здравето си. И както казва авторът „За да успее лечението, болният и лекарят се обединяват в стремежа си да отдадат почит на природата.“

Държавно и публично управление. Николай Арабаджийски. Издателство на Нов български университет, София, 2014, ISBN 978-954-535-823-4, 304 стр. Цена: 15 лв.

Учебникът е обособен в две части. Първата част е теоретична и включва теми, отнасящи се до: историята на държавното управление, теоретичните основи на държавното и публичното управление, науката и теориите на управлението, за-конодателната власт и институцията „държавен глава“, системата на органите на изпълнителната власт, съдебната власт и независимите държавни органи и др. Втората част е с практико-приложна насоченост и включва теми, свързани с цели-те и функциите на органите на държавното и публичното управление; вземането на управленско решение и делегиране на правомощия в публичните организации; управление на държавната и общинската собственост и на публичните финанси, управлението в областта на възлагането на обществени поръчки, на администра-тивното обслужване и др.

Малък наръчник по социология за икономисти. Гийом Вале. Превод от френ-ски: Милен Шипчанов. Поредица „Европа – разбирана и правена“. Издател-ство на Нов български университет, София, 2014, ISBN 978-954-535-782-4, 148 стр., Цена: 12 лв.

„В тази книга Гийом Вале предлага стимулиращ синтез на големите автори на со-циологията, на техните приноси и на инструментариумите, за които те са допри-несли да бъдат изградени. Той показва множествеността и богатството на дисци-плината в теоретичен и методологически план, като същевременно подчертава нарастващите й консолидация и легитимност. По подобие на автора си, който съ-четава двойна основа в икономиката и социологията, този труд безспорно може да обогати диалога между двете научни дисциплини.“ - пише в предговора към книгата Клодин Бюртон-Жангро, социолог в Университета на Женева. В книгата се обсъждат теми като история на социологията, големите социолози, социологи-ческите течения, епистемологията на социологията и др.

Страницата подготви: Веселина Василева

28

в преподавателската дейност и творчеството на

28

29

Рядко човек може да подчини изцяло словото на чувствата. Да си играе с думите, да моделира,

да ги надхитрява и завършва като майстор вирту-оз, овладял стихията им в няколко кратки изрече-ния. Големите майстори правят нещата простички наглед. Те пишат, композират и рисуват като на игра - като децата. Спомням си как при първата ни среща с проф. Николай Майсторов като студенти в трети курс на бакалавърска програма “Пластич-ни изкуства”, той ни посрещна с думите: “Рисувай-те като децата”. В началото започвахме часовете с притеснение от големия авторитет и славата му на строг и взискателен преподавател. С времето, в процеса на работата, неговият подход към нас ни накара да се отпуснем, да повярваме в себе си, да бъдем свободни в изказа и начина си на работа върху платното, да бъдем по-спонтанни и да не се страхуваме от грешки. От разговорите с него, раз-брахме че затрудненията и грешките присъстват в работата и на големите майстори. Те са неизбеж-на част от процеса на израстване и благодарение на тях се постигат добрите резултати. Неусетно за нас - в рисуване, дискусии и конферанси изминаха трите семестъра в магистърска програма “Живо-пис”. Освен тайните на експресивната рисунка и живописта, от проф. Майсторов научавахме и цен-ните уроци на живота - освен да бъдем професио-налисти, да обичаме и ценим себе си, род, родина и вечните човешки ценности. Достойно признание за неговите преподавателска дейност, опит, талант, творчество, себеотдаване и посвещаване на сту-дентите и изкуството, е удостояването му със зва-нието “Почетен професор на НБУ”.

Голямо събитие в живота на нас, неговите сту-денти и почитатели, е традиционно внушител-

ната изложба, която Николай Майсторов откри в трите зали на Софийската художествена галерия, включваща около 100 творби - живопис, графика и рисунки, създадени в периода 1993-2013 година. Името на изложбата, “Апокалипсис сега или вина-ги”, ни отвежда към филмовата класика от 1979 г. “Апокалипсис сега” и към евангелските текстове от Откровението на Св. апостол Йоан Богослов. Но както при филма на Франсис Форд Копола, така и тук връзката с библейските текстове и пророчества е по-скоро формална. Тя е една провокация, начал-на линия, чертаеща пътя на осмислена съвременна авторска интерпретация. По думите на Николай Майсторов “дълбоко в душата си всеки човек носи трагичността на своето съществуване”, но апока-липсисът в изложбата не трябва да го приемаме само и изцяло като трагично понятие, а по-скоро като преход, промяна, цикличност, която подновя-ва живота и накрая ще ни отведе към “раждането на ново небе и нова земя”.

Изложбата дава възможност да се проследят различните етапи от работата на автора по

един дългосрочен проект, представени с различни изразни средства, като едновременно с това цикъ-лът се показва в своята цялост. Зрителят може да види как идеята преминава от откровеността в линията и петното на рисунката през категорич-ната яснота на литографията и кулминира в екс-пресията на цвета при кралицата на изкуствата - живописта. Най-старият живописен цикъл е от 1993-1994 г. и се отличава с по-ярка и контрастна цветност от последния живописен цикъл, създа-ден през 2011-2013 г., който също така е мощен и монументален като формат и въздействие, но с по-сложна, благородна и плътна цветност. Лито-графският цикъл от 2000 г. включва 23 графики, а всички останали периоди съдържат по 22 произ-ведения, точно колкото са и главите в “Открове-нието” на Св. евангелист Йоан.

Проф. Николай Майсторов е преподавател с над 40 г. педагогическа практика, оставил от-

печатък в изграждането на поколения млади ху-дожници. За най-новото българско изкуство той е съвременен класик, за когото творческият акт е винаги дълбоко философски осмислен. Въпреки че е многократно награждаван през последните години, той винаги е бил артист, който създава своите произведения без да се интересува от ко-нюнктурата и комерсиалните измерения на из-куството, а единствено изразява неспокойния си дух, надхвърлил границите на прозаичното еже-дневие и търсещ отговори на екзистенциалните въпроси на човешкото битие.

Криста Кирова, МП „Живопис“

30

НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ ОРГАНИЗИРА XIV-ИЯ МЕЖДУНАРОДЕН МАЙСТОРСКИ КЛАС НА

РАЙНА КАБАИВАНСКА

Майсторският клас е част от юбилейните чествания на оперната прима

От 10 до 28 септември 2014 г. Нов български университет организира XIV-тия Между-

народен майсторски клас на Райна Кабаиванска. Срокът за кандидатстване е до 5 септември. Про-слушването на кандидатите ще бъде на 10 септем-ври, а на 28 септември най-добрите участници ще представят галаконцерт с оркестъра на Софий-ската опера и балет и със специалното участие на Райна Кабаиванска. Тази година изпълнителите от майсторския клас ще представят и още един кон-церт – на 29 септември на сцената на Античния те-атър в Пловдив в рамките на V-тия Международен фестивал “Дни на музиката в Балабановата къща”. XIV-ият международен майсторски клас на Райна Кабаиванска в Нов български университет е част от събитията, посветени на юбилея на великата оперна дива. Юбилейната година на Райна Каба-иванска е под патронажа на Президента на Репу-блика България – г-н Росен Плевнелиев.

За участие в майсторския клас могат да кан-дидатстват изпълнители до 32-годишна въз-

раст, с музикално образование. Специални сти-пендии за обучение по оперно пеене в Италия при Райна Кабаиванска ще имат шанса да получат най-добрите български изпълнители от майсторския клас на Райна Кабаиванска. Четирима от партньо-рите на фонд “Райна Кабаиванска” на НБУ – фон-дация “Америка за България”, Фантастико, Бан-ка ДСК и Столична община, са изявили желание спонсорските средства, с които участват в каузата на великата оперна прима – да бъдат използвани за присъждане на стипендии на изпълнители от България. Стипендиите за обучение от фонд “Рай-на Кабаиванска” са разпределени в следните кате-гории:

• Пет стипендии за обучение при Райна Ка-баиванска в Музикалната академия “Веки-Тонели”, Модена за една година - 12 000 евро

• Пет стипендии за обучение при Райна Ка-баиванска в Академия “Киджана”, Сиена за един месец - 2 500 евро

Освен стипендии за обучение в Италия, Фонд “Райна Кабаиванска” на НБУ при-

съжда и стипендии за обучение в България.

XIV-ят Международен майсторски клас на Райна Кабаиванска е част и от

събитията, включени в програмата “София – кан-дидат за Европейска столица на културата”. Тази година за първи път ще бъде присъдена стипендия от Столична община като се предвижда инициа-тивата в подкрепа на младите български оперни изпълнители да продължи и през следващите го-дини. Български изпълнител ще бъде и носителят на специалната стипендия, която Банка ДСК учре-дява като знак в подкрепа на дейността на Райна Кабаиванска и нейния принос за съвременното оперно изкуство. Стипендии и за български, и за чуждестранни изпълнители в майсторския клас от години отпуска и верига супермаркети „Фан-тастико“, позната с отношението си българското изкуство. Изцяло за български изпълнители са предназначени и стипендиите, които отпуска вече шеста поредна година - фондация “Америка за България”. Благодарение на подкрепата, която по-лучава майсторският клас от фондация “Америка за България” и „Фантастико“ – бяха реализирани и оперните спектакли – “Бохеми” на Пучини и “Вер-тер” на Масне, със специалното участие на студен-ти от школата на Кабаиванска.

През годините, работейки в своите майстор-ски класове в Академия „Киджана“, Сиена,

Италия, в Музикалната академия „Веки-Тонели“ в Модена, Италия и в Нов български университет, Райна Кабаиванска подготви за оперните сцени едни от най-големите нови оперни изпълнители, чието присъствие се забелязва в цял свят.

Кулминацията на събитията в честванията на Райна Кабаиванска ще бъде Юбилейни-

ят благотворителен галаконцерт “Райна Кабаиван-ска представя звездите на операта” – на 18 декем-ври 2014 г. в зала 1 на НДК, на който българската публика ще има възможност да чуе най-големите изпълнители от школата на Райна Кабаиванска, които вече са част от световните сцени, заедно с оперната прима. Билетите за грандиозното съби-тие вече се разпространяват в мрежата на Еventim и на касите на НДК.

31

32

Георги Текев с награда “Златно перо” за принос в българската култура

Георги Текев, Изпълнителен директор и член на Настоятелството на Нов български университет, получи награда “Златно перо” за принос в българ-ската култура, за креативните практики, въведени в областта на изкуството в редица проекти с об-ществена значимост, които откриват, изграждат и представят млади талантливи личности. Награда-та се връчва от Класик ФМ радио и галерия “Ма-кта” и е събитие - част от кандидатурата на София за европейска столица на културата. Георги Текев е председател на управителния съвет на Фондация “За нов български университет” и член на упра-вителния съвет на Фонд “Райна Кабаиванска”.

Той е един от инициаторите в Нов български уни-верситет да се провеждат майсторски класове на големи личности, свързани с изкуството, като по този начин студентите да получават възможност да черпят от големия опит и талант. Така Нов бъл-гарски университет става мястото, в което Рай-на Кабаиванска създава своята школа и свързва университета с други големи академични инсти-туции по цял свят. Майсторският клас на Райна Кабаиванска се провежда в НБУ вече 14 години и през него са преминали над 200 млади изпъл-нители от пет континента, а над 70 от тях са сти-пендианти на фонд “Райна Кабаиванска”, създаден през 2002 г . Георги Текев е продуцент и на ежегод-ните галаконцерти на най-добрите изпълнители от майсторските класове на Райна Кабаиванска, провеждани в Софийската филхармония и в Со-фийската опера и балет, с които всяка година се открива музикалният сезон. Георги Текев е и със-тавител и на биографичната книга-албум “Райна Кабаиванска”, издадена на български и английски език през 2005 г ., продуцент е на филма на БНТ – “Школата Кабаиванска” (2012 г.) и мениджър на проекта “Райна Кабаиванска представя свои студенти на световната оперна сцена“, в рамките на който бяха реализирани оперните спектакли със студентите на Райна Кабаиванска в главните роли - „Бохеми“ от Джакомо Пучини, съвместно с Театро комунале „Лучано Павароти“ в Модена, Италия и „Вертер“ на Жул Масне, в партньорство с Театър „Моне“ в Брюксел, Белгия. През 2014 г. Георги Текев е основен инициатор на честването на юбилея на Райна Кабаиванска в България.

No 1

33

Проф. д-р Ивайло Търнев и неговият екип –с първо място от Националната конференция по неврология

Проф. д-р Ивайло Търнев, ръководител на Де-партамента по когнитивна наука и психоло-

гия и началник на Клиниката по нервни болести на Александровска болница към Медицинския университет – София, и неговият екип, за еди-надесети пореден път спечели първа награда на националната конференция по неврология. Това е високо признание за научните постижения на екипа, описал за първи път в света дванадесет нови наследствени неврологични заболявания. Тазгодишната награда е присъдена за изследване-то на специфична мускулна дистрофия, разпрос-транена основно в Япония, Индия, Афганистан, Иран, Ирак, Израел, и сред българските роми. Заболяването започва около 20 годишна възраст с изразена дистална мускулна слабост и води до бърза и тежка инвалидизация. Установено е, че се дължи на липсата на ензим в мускулите, участ-ващ в биосинтетичния път на сиаловата кисели-на. Наскоро американската фирма Ултрадженикс е произвела синтетична сиалова киселина и са започнати клинични изпитания при болни със заболяването.

Проф. Милена Моллова с награда от Съвета за европейска научна и културна общност

Проф. Милена Моллова е удостоена с награда от Съвета за европейска научна и култур-

на общност за активна културна дейност. Проф. Милена Моллова е концертиращ пианист и пе-дагог със световна известност. Професионалната й реализация включва над 50 години на сцената - рецитали и концерти с оркестри в България, Европа, Япония, Куба и Индия. В репертоара й българската музика заема почетно място (Пан-чо Владигеров, Д. Христов, Кр. Кюркчийски, Кр. Тасков). Проф. Милена Моллова е Почетен професор на Нов български университет. Сред връчването на наградата, проф. Моллова предсе-дателства журито на ІІ Международен конкурс за пианисти-теоретици в Ниш (Сърбия) хонорарът, от който дарява на единствения лауреат със 100 точки, който печели първата награда – като сред-ствата са предназначени за закупуване на пиано. Непосредствено след конкурса проф. Моллова изнася благотворителен концерт за събиране на средства в помощ на пострадалите от наводнени-ята в Сърбия.

34

НБУ празнува с проф. Мария ПоповаСпециално за проф. Мария Попова в Нов българ-ски университет бе организирано светско събитие, в знак на признателност за цялостния й принос към университета и развитието на семиотиката в Бълга-рия. Проф. Мария Попова е ръководител на депар-тамент „Антропология“ в Нов български универ-ситет (1993–1996), декан на Свободен факултет на НБУ (1993–1997), декан на Бакалавърски факултет (1997–2000), а от 2000 г. – директор на Центъра за продължаващо обучение. От 1995 г. е ръководител на Международната ранноесенна школа по семио-тика. През 1996 г. основава Югоизточноевропейския център за семиотични изследвания към НБУ, който ръководи до 2007 г. Директор на докторска програ-ма по семиотика към НБУ. Професор Попова е пред-седател на Българското семиотично дружество от 2000 г., член на изпълнителния комитет на Балкан-ската асоциация за семиотични изследвания и член на Изпълнителния комитет на Международната асо-циация за семиотични изследвания. Член е и на Съ-юза на учените в България. На 21 май 2007 година е удостоена със званието „Почетен професор на Нов български университет“. Тя е създател и научен ре-дактор на поредицата от сборници от Ранноесенната

школа по семиотика, издавани ежегодно в НБУ. Ав-тор е на монографиите „Оценка на разбираемостта и качеството на предаваната реч по телефонни кана-ли“ (1976), „Съпоставителна фонетика и интонация“ (1977), „Точните методи и изследването на отноше-нието „творба – публика“ (1984), „Процесът на рече-вото общуване“ (1990), „Семиотика и комуникации. Очерци и разговори за знака и неговата употреба“ (2004), Семиотични стратегии (2013), на биографич-на книга-албум „Никола Гюзелев – с него и за него“, както и на сборниците с разкази „Ден и нощ, нощ и ден – разкази, портрети, рими“ (2007) и „Портрети на мъже“ (2009). Проф. Мария Попова е един от най-лъчезарните и дейни професори на НБУ – за който може да се отнесе поговорката, че, ако обичаш рабо-тата си, то няма да имаш нито един работен ден през целия си живот. Така и приключи събитието по ней-ното честване – с филм, който разказвайки живота й, всъщност призова студентите да изберат НБУ. На страниците на в. „Университетски дневник“ публи-куваме един различен разказ за проф. Мария Попо-ва, който представи по време на събитието гл.ас. д-р Вероника Азарова.

35

Портрет на една дамаСама не знам защо ми беше толкова трудно да започна да пиша за Мария – дали защото поводът – юби-

лейно честване, предполага един по-патетичен поглед към нея, а аз я виждам почти всеки ден, по приятелски, дали защото се боях да не разкажа неволно за лични вълнения и страсти, които тя пак така – по приятелски – е споделяла с мен. А и се страхувах, че мога да прозвуча твърде хвалебствено, когато говоря за нейното бла-городство и класа, или недопустимо иронично, когато споделям смешни случки и разкажа за нейни слабости.

И така:

„В мъглите, в пушека на декемврийската предвечер, сами нещата се подреждат – както ти се струва после – със думите - „за тебе този ден ми е наречен“.И – в затъмнената й стая – свещи, четири, от восък, четири светлинни пръстена върху тавана –

като в каменния гроб на Жулиета. Където нещо ще се каже, друго тайна ще остане.“ (Т.С.Елиът)

И изведнъж разбрах, че всъщност пишейки за Мария, ще пиша и за себе си, защото:Ние двете с Мария принадлежим към една и съща среда – и като произход, домашно възпитание, и като

модел на житейски път, и като поглед към света и отношение към хората. Както казва Георг (проф. Георг Краев) - „Мария е една от нас“. Нейният баща е работил заедно с моя вуйчо, нейната майка е била най-добра приятел-ка с моята леля, внукът й завърши в един клас с нашия син. И за да не прозвучи прекалено високомерно или пък самоласкателно, ще кажа, че сходна е и нашата суетност, амбиция и влюбчивост, обичаме да клюкарства-ме, да хапваме вкусно, да отсядаме в луксозни хотели, а в харченето на пари нямаме мяра.

И двете, по едно и също време написахме книги – тя е един от първите читатели на моите, а аз – на ней-ните. И двете спечелихме проекти, и двете ни нарекаха „специалистки по белъото“, и двете имаме общи про-фесионални планове. Понякога, полу-нашега Мария съжалява, че не съм й снаха, а за мен тя е много повече от приятел.

Мария е от Сливен – винаги го подчертава и се гордее с това. Не знам защо – едва ли само защото от там са много известни българи – от Георги Желязков Фабрикаджията, та до проф. Иван Славов. Спомням си, обаче, че баба ми имаше приятелки в София, които също много се гордееха, че са от Сливен – все благородни, еле-гантни, красиви жени. Животът им, естествено, бе минал по доста стръмни пътища, но те неизменно казваха, че благодаря, са много добре и всичко около тях е прекрасно.

Знам, че майката на Мария е била красива и суетна жена, а баща й – много добър инженер. През 50-годи-ни са го пратили в пернишките мини да консултира нещо свързано с електрификацията, ако не иска – може да вземе кирката и да копае редом с други инженери, лекари, писатели. Мария ми е разказвала как, когато са го викали за справка, те двете с майка си по цяла нощ са обикаляли пред къщата, за да видят дали ще светне лампата, дали се е прибрал. Не са смеели да останат вътре сами.

Никога не чух Мария да мрази, критикува и дели хората на „тези от миналото, и тези от днес“. Мария е безспорно светска жена – но не за това, че колегите й винаги казват колко е енергична, активна,

винаги елегантна, а Георг често: „Днес видях Мими – с едно шалче – беше неповторима! “; не за това, че в ресторанта винаги ми казват :“Една дама Ви очаква“ – и аз знам кого имат предвид, ако ще там да имаме сре-ща двайсет души. И не за това, че често ме кани да я придружа на театър или концерт, а на думите ми, че съм изморена, тя ми казва – „Бе и на мен не ми се ходи много, но трябва да отида“. А истински Мария слуша музика в усамотение или само с най-близки хора.

„А бяхме слушали най-модния поляк – в косата му и по пръстите прелюдиите бяха блеснали. „Този Шопен е толкова интимен, че душата му трябва да се възкресява само за приятели, за двама – трима – те не ще посегнат към цветята , които пипа и оспорва по салоните тълпата.“ (Т.С. Елиът)

И не знам защо, но аз свързвам светския дух на Мария с едно наше общо преживяване, в което, строго погледнато, няма и грам светски блясък, ами тъкмо напротив. Беше преди няколко години, срещнахме се с Мария на Витошка, тя тъкмо си беше купила дълго визоново палто и просто приличаше на холивудска звезда. Минавахме покрай кооперацията на гореспоменатата ми леля и нейна близка, за която знаехме само, че нито

Вероника Азарова

36

ISSN 1311-8439

Редакционен екип: Веселина Василева, Морис Фадел, Лъчезар Рачев, Христо Чукурлиев

Изпращайте своите предложения и материали на e-mail dnevnik@nbu.bg w

ww.

nbu.

bg

излиза, нито допуска хора вкъщи. Нямахме си друга работа и решихме да позвъним на вратата, та белким ни отвори. И вратата наистна се отвори след малко, и там се появи ужасяващо човешко същество, мръсно и ока-яно, в което аз дори не можах да разпозная елегантната си някога леля. Не знаеше нито кои сме ние, нито коя е тя самата. Отвътре ни лъхна миризма на гнило, на старост и смърт. Това беше моментът да се измъкнем и аз бях готова да хукна със сто километра обратно по стълбите. И тук Мария каза: „Хубава работа – влизаме, раз-бира се!“, метна визоновото палто на едно кресло и седна да си говори с леля ни. Престояхме два часа в ужасна гостна и сред ужасна воня, а Мария се държеше сякаш е на чаено парти, и останахме, докато лелята си спомни коя е, кои сме ние и дори откри книга, в която е сниман инж. Шишеджиев – бащата на Мария.

След тази среща аз изпаднах в униние, в параноя някаква - зареках сина ни никога да не заминава за чуж-бина, за да не си отиде майка му така изоставена, и месеци наред усещах ужасната миризма навсякъде около себе си. А Мария всеки път казваше – „Пак трябва отидем някой ден!“.

Затова знам, че Мария е светска жена!

„А колко важни са за мен приятелите ти не знаеш,И колко, колко рядко, колко странно – изведнъж намирашВ един живот от дреболии и отпадъци до края....Намираш изведнъж приятел, който има тези качества,Които има, но и даваВсе тези качества, с които дружба се създава.Колко важно е на тебе точно да го кажа –Какъв кошмар! – животът без приятелства...“ (Т.С.Елиът)