Йон Айвиде Линдквист

Покани ме да вляза

– Какво е това според вас?Гунар Холмберг, старши полицейски офицер от

Велингбю, вдигна пликче с някакъв бял прах.Може би хероин, но никой не посмя да се обади.

Не искаха да се издават, че им е познато подобно нещо. Особено който имаше брат или негов прия-тел с такъв вид увлечение. По наркотиците. Дори момичетата си мълчаха.

Полицаят разтръска пликчето.– Дали е бакпулвер? Брашно?Отрицателно мънкане. Полицаят не биваше да

реши, че шести Б клас са идиоти. Не че може да се разбере какво има в пликчето, но в часа говореха за дрогите, така че можеше да се предположи. Поли-цаят се обърна към госпожицата.

– На какво ги учите в часовете по домакинство?Тя се усмихна и сви рамене. Класът се разсмя:

ченгето си го биваше. Дори бе позволил на някои от момчетата да пипнат пистолета му преди на-чалото на часа. Не беше зареден, разбира се, но все пак.

Оскар се разкъсваше. Знаеше отговора. Не из-

държаше да си мълчи, щом знае. Искаше полицаят да го забележи. Да го погледне и да потвърди пра-вилния отговор.

Глупаво беше, съзнаваше го, но вдигна ръка.– Да?– Хероин е, нали?– Абсолютно. – Полицаят го погледна приятел-

ски: – Как позна?Всички извърнаха глави към него, любопитни да

чуят какво ще каже.– Ами аз… чета много и така.Полицаят кимна.– Хубаво е да четеш. – Разтръска пликчето. –

Но не ти остава време, ако се занимаваш с таки-ва работи. Как мислите, колко би могло да струва това нещо?

Нямаше нужда Оскар да се обажда повече. Беше удостоен с поглед и разговор. Дори успя да каже на полицая, че чете много. Не се беше надявал чак на толкова.

Замечта се. Как полицаят ще дойде след часа и ще го заговори, ще седне до него. Тогава ще му раз-каже всичко. А полицаят ще разбере. Ще го погали по косата и ще каже, че е добро момче, ще станат, ще го прегърне и ще подхвърли…

– Кречетало.Йони Форшберг го ръгна болезнено с пръст в

хълбока. Брат му движеше с наркомани и Йони използваше разни думи, които и останалите мом-чета от класа бързо подхващаха. Навярно знаеше точно колко струва такова пликче, но не се изда-де. Не приказваше с ченгета.

Беше междучасие и Оскар се забави нерешител-

но при закачалките. Йони щеше да го накаже – кой е най-добрият начин да се спаси? Да остане в кори-дора или да излезе навън? Йони и другите от класа се втурнаха към двора.

Ами да, полицаят ще е там с колата си и кои-то се интересуваха, можеха да отидат да я видят. Йони не би посмял да му се нахвърли, докато поли-цаят е в училището.

Оскар слезе до вратата и погледна навън през стъклото. Точно така, целият клас се беше съ-брал около полицейската кола. На него също му се искаше да бъде там, но нямаше смисъл. Някой ще го срита с коляно, друг ще му издърпа отзад долни-те гащета – със или без полицай наблизо.

Но все пак имаше тази отсрочка, междучасие-то. Излезе на двора и се промъкна към тоалетни-те откъм задната страна.

Вътре се заслуша, покашля се. Звукът отекна над кабинките. Той набързо извади от гащите си „пикливата топка“, кълбо дунапрен колкото ман-дарина, изрязано от стар дюшек, с отвор за пиш-ката. Помириса я.

Ами да, леко се беше подмокрил, по дяволите. Изплакна топката на чешмата, изстиска я.

Инконтиненция. Така се наричаше. Беше чел за това в една брошура, свита от аптеката. Нещо, от което страдали най-вече бабичките.

И аз.Имало лекарства, пишеше в брошурата, но той

не възнамеряваше да използва джобните си пари, за да се срами в аптеката. А и на майка си нямаше да каже; толкова щеше да го съжали, че му се гадеше.

Имаше си „пикливата топка“ и тя вършеше ра-

бота, докато не стане по-зле.Стъпки отвън, гласове. Стиснал топката в

ръка, той се промъкна в една от кабинките и се заключи, в същия миг външната врата се отвори. Оскар се качи безшумно върху тоалетната чиния и клекна, за да не се виждат краката му, в случай че някой надзърне под вратата. Затаи дъх.

– Прааасчо?Йони, естествено.– Прасчо, тук ли си?И Мике. Двамата най-ужасни. Не, Томас беше

по-гаден, само че почти никога не участваше, ако се включваха удари и дращене. Твърде готин е за такива неща. Сигурно сега се мазни на полицая. Откриеха ли „пикливата топка“, тъкмо Томас щеше да се възползва да го унижи и съсипе. Йони и Мике щяха само да го напердашат, и толкова. Така че отчасти беше извадил късмет…

– Прасчо? Знаем, че си тук.Пробваха вратата. Разтърсиха я. Заудряха я.

Оскар обгърна коленете си с ръце и стисна зъби, за да не изкрещи.

Махайте се оттук! Оставете ме на мира! Защо не ме оставите!

После Йони заговори с гальовен глас:– Мили Прасчо, ако не излезеш сега, ще трябва

да те докопаме след училище. Това ли искаш?Настъпи кратко мълчание. Оскар издиша пред-

пазливо.Нахвърлиха се на вратата с ритници и удари.

Тоалетната затътна и райберът се огъна навъ-тре. По-добре да отвори, да излезе при тях, преди да се вбесят, но просто не можеше.

– Прааасчо?Беше вдигнал ръка да се докаже, да покаже кол-

ко знае. Това беше забранено. За него. Измисляха безброй причини да го изтезават; бил тъп, бил гро-зен, бил гаден.

Но проблемът всъщност беше, че изобщо съ-ществуваше, и всяко напомняне за съществувани-ето му беше престъпление.

Сигурно само щяха да го кръстят. Да натикат главата му в тоалетната и да пуснат водата. Каквото и да измислеха, винаги изпитваше такова облекчение, щом всичко приключеше. Защо тогава не можеше просто да вдигне райбера, който така или иначе щеше да изхвръкне всеки момент, и да ги остави да се позабавляват?

Взираше се в райбера, който се огъваше в клю-чалката и скърцаше, във вратата, която се отво-ри и изтрещя в стената на кабинката, видя три-умфално ухиленото лице на Мике Сисков, и знаеше.

Защото играта не беше такава.Не беше вдигнал райбера, а те не се бяха покате-

рили по стената на кабинката вътре при него за три секунди, защото правилата на играта не бяха такива.

За тях беше опиянението на ловците, за него – страхът на жертвата. Щом го хванеха, играта свършваше, а изпълнението на самото наказание се превръщаше просто във формалност. Предаде-ше ли се по-рано, съществуваше рискът те да на-сочат енергията си към наказанието вместо към лова. Това би било по-лошо.