ТЕМА 6/2007

ПРИЯТЕЛИ МОИ

Защо още една? Ами защото имамного други. Тази случка се е случилавъв Виена. Като за начало нека да сипредставим Виена - красив, спокоенград, направен по размерите на хора-та, град, в който всеки си знае място-то и всички знаят кой е Моцарт. Етои самата история, която ми разказаедин мой приятел, който учеше въвВиена. Въпреки че никой не знае къде епогребан Моцарт, австрийската сто-лица е градът, в който могат да випродадат най-много неща, докато из-ползват името на Амадеус. Двамамои приятели специализанти ходеливсяка събота в една доста луксозна ка-фе-сладкарница. Заделяли пари презседмицата, за да се почувстват замалко хора поне в събота. Какво билоинтересното в тази сладкарница?Навсякъде имало позлата, сецесион,репродукции на Климт. Атракциятаобаче било едно малко ангелче - шест-годишно момченце, облечено катоМоцарт, с изящна перука, което сви-рело на пиано популярни мелодии отепохата на великия композитор. Не-що като връщане 250 години назад.Ето по тази сантиментална причинамоите романтични приятели се чув-ствали хора в събота.

В един следобед след лекции Младени Владо се шляели из града и когатоизгладнели, теглили чоп, паднало сеМладен да отиде и купи два дюнера.Върнал се той и двамата захапалиобяда си. Младен обаче изглеждал раз-сеян, като човек, който мъчително сеопитвал да се сети нещо. След двепресечки той извикал: “Моцарт.” “Как-во Моцарт?” - сепнал се Владо. “Мо-царт ми продаде сандвичите”. “Мла-дене, кво ти става, бе? - тревожно гопогледнал Владо. - Какъв Моцарт. Дю-нерите ги продават турци.”

“Хайде да се върнем, искаш ли да говидиш.”

Владо нямало как да откаже, пък ина него му било интересно дали Мла-ден не е луд. Върнали се и влезли в ма-газинчето за дюнери. Там един тур-чин, горе-долу на тяхната възраст,продавал дюнери. Помагало му малкомомиченце, около 10-годишно, и Владого загледал внимателно, след коетоказал: “Моцарт!”.

После заговорили с бащата. Каторазбрал, че са от България, бащатаминал на български и ги поканил следработа на гости.

Вечерта Владо и Младен позвънили

на вратата на един апартамент втурския квартал. Кварталът бил екзо-тичен, сякаш не се намирал във Виена,а в Истанбул - беловласи турци пушелина пейки пред блоковете, други играе-ли табла, някъде отдалеч се чувалимаанета. Позвънили на посочения ад-рес. Отворила им Айгюл, тяхна съуче-ничка от немската гимназия в Пазар-джик през далечната 1978 година. Пи-ли ракия и си спомняли за гимназията.И докато Айгюл разказвала как я изго-нили от консерваторията при смяна-та на имената, как в Анкара се ожени-ла за Демир, как дошли с двеста зоратук и успели да започнат своя търго-вия, как се родила Севда. Айгюл прех-върлила цялото си желание за музикавърху Севда. Трудно било с парите, нодъщеря є също много обичала да сви-ри. Та в това време, тихо в нощта, наединственото пиано в тази коопера-ция, а може би и в целия квартал, мал-ката Севда свирела Малка нощна музи-ка за стари приятели. На финала тя сепоклонила като във сладкарницата. Аот околните квартири се чули шумниръкопляскания и възторжени викове науморените емигранти: “Евалла, машал-ла!” Нищо че изпълнението не билотурския марш.

Това е историята и тя се изчерпвас една вълшебна дума - Моцарт.

ЛЮДМИЛ СТАНЕВ

Още една историяза Моцарт