ШИРОКОЛИСТНИ ГОРИШИРОКОЛИСТНИ ГОРИ

• Природната зона на широколистните гори е разположена в умерените

климатични пояси на северното и южното полукълбо. Те са разположени между 30° и 40°С. Ш. И 30° и 45° ю.Ш.. Климатът се отличава с мека, влажна зима и горещо, сухо лято. По крайбрежието на източна азия под влияние на мусон а лятото е влажно. Поради голямото разнообразие на условията за живот в него се различават две главни разновидности. Широколистните гори се делят на тъмни и светли. Тъмни са буковите гори. Светли са дъбовите гори. Освен главните дървесни видове - бук и дъб, в широколистните гори растат още габър, клен, ясен, бреза, върба. Тяхното разпространение зависи от светлината и влажността на съответния район. Дъбът, кленът, ясенът заемат осветените южни склонове на планините, а букът и габърът - по-високите сенчести склонове. Под дървесните видове се разполагат храстите - бъз, къпина, леска и др.. В широколистните гори, където влажността е голяма, се развиват и увивни растения - бръшлян, хмел, повет. В най-долния етаж се развиват тревни растения.

БУК• Бук (Fagus) е род листопадни широколистни дървета,

разпространени в Северното полукълбо. Родът наброява около 10 вида. Характерни особености на всички тях са сивата гладка кора и едрите, вретеновидни кафяви пъпки със заострен връх. Листата им са прости, с къса дръжка, разположени последователно по клонките. Те са разнообразни по форма - яйцевидни (т.е., най-широки в долната част), елипсовидни (най-широки в средата) до обратно-яйцевидни (най-широки в горната част). Имат по няколко двойки (от 5 до 12-14) успоредни странични жилки. Цветовете са еднополови. Мъжките са събрани в сферично съцветие, а женските по няколко на обща дръжка. Опрашването е от вятъра.

• Плодовете са разположени по 1-2, рядко повече, в

плодна купула (лат. cupula). След узряване на плодовете, купулата се разпуква на четири дяла и плодовете опадват. Те са тип "орех", с кафява вдървеняла обвивка, тристенни и тъй като са много специфични, имат собствено название "букови жълъди". Вътрешната част "ядката" е богата на скорбяла и мазнини и с приятен вкус. Съдържат алкалоиди (фагин и др.), поради което, ако се консумират сурови в по-голямо количество, могат да предизвикат опиянение. Плодовете служат за храна на много видове горски животни.

ДЪБ• Дъбът (Quercus) е род двусемеделни растения, включващ

няколкостотин вида широколистни дървета и храсти. Разпространен е в Северното полукълбо от студените ширини до тропичните райони на Азия и Северна Америка и включва както листопадни, така и вечнозелени видове. Плодовете на дъбовете са тип орех, наричан често жълъди. Представителите на рода в България включват между 7 и 15 вида. Броят на видовете варира, защото предвид голямата изменчивост на някои от видовете (напр. летен, зимен и космат дъб) са описвани и по-голям брой видове (таксони).

ЯСЕН• Ясенът (Fraxinus) е род широколистни дървета. Ясеновото

дърво е високо до 40 м, обикновено достига дебелина до 1 м в диаметър, а възраст — до 250 години. Най-дебелото ясеново дърво у нас се намира в Лонгозната гора, с. Старо Оряхово, Варненско. Обиколката на дънера му е 9 м, а височината — 30 м. Кората на ясена е мрежовидно напукана, зеленикава до кафява. Листата са сложни. Състоят се от 9 до 17 приседнали (без дръжка) продълговати листчета, назъбени по краищата. Цветовете приличат на светлозелени дребни снопчета. Развиват се през април, преди разлистването. В съцветията има и мъжки, и женски цветове. Семето е дълго, плоско, поставено в продълговато крилце, дълго до 4 см. Крилцето е леко врязано на върха. Семената узряват през октомври. Засяват се напролет или наесен на дълбочина 3—4 см. Преди посева се поставят да преседят във влажен пясък около 2 месеца. Дърветата започват да дават семена към 40 години.

• Ясеновото дърво се отличава с бърз растеж още в млада

възраст. Особено добре вирее край влажните долини, върху почви, богати на минерални вещества. Най-напред се развива централният корен, а след това и страничните дълбоки корени, с помощта на които ясенът черпи хранителни вещества от различните слоеве на почвата.

ВЪРБА• Върбата расте край реките, заблатените места, потоците.

Среща се и по планините. На височина достига до 30 м, а в диаметър до 1,5 м. Листата и са силно продълговати и запилени по краищата. Сребристовлакнести са и с дълга дръжка. Има голям централен корен и силно развити гъсти странични корени. Те се заплитат в почвата и не позволяват на буйните води на реките да ронят бреговете. Когато отсечем върба, на нейно място израстват много нови фиданки. Лесно се размножава и с пръчки (резници), които се забиват в земята. Расте бързо, живее до 100 години. Когато застарее, в дънера се образуват хралупи, тъй като изгнива отвътре. Там намират убежище различни птици и други диви животни. От младите върбови клонки се получава едно вещество, наречено салицил, от което се получава аспиринът.

БЪЗ

БРЪШЛЯН• Бръшлянът (Hedera helix L.) е увивен или катерлив

многогодишен храст. При хоризонтален растеж лесно достига до 30 м дължина, а при вертикален (напр. по стена и др.) може да стигне до 25 м. Растението е отровно. Листата на бръшляна обикновено имат по пет дяла, те са твърди, зелени и през зимата, и опадват едва на шестата година. Наблюдава се голямо разнообразие на формата на листата - от обикновено листо във формата на щит до такива във формата на заострена звезда. Краищата им са гладки или надиплени, а на цвят варират от едноцветни до множество комбинации на бяло, кремаво, сиво, зелено и жълто. Стъблата са снабдени с малки възли, които в действителност са трансформирани корени, с помощта на които растението се захваща за някаква подпора (стена, дърво, храст).

• Противно на общоприетото мнение бръшлянът не е паразит,

неговите корени не изсмукват хранителните вещества на растението, за което се закрепват, а го изполват само за опора. Цъфтежът е през септември и октомври като самите цветове са зеленикаво-жълти. Специфичните им плодове узряват в края на зимата и началото на пролетта, с което се завършва цикълът на растението, който е диаметрално противоположен на този на повечето други растения.

ЧЕРЕН ЩЪРКЕЛ• Дължината на тялото му е 95-100 см, размахът на крилете

185-205 см и има тегло около 3 кг. Възрастните са големи блатни птици с черни горни части (глава, шия, гърди, гръб и криле), по които има златистопурпурни и зеленикави отблясъци. Останалата част от перушината е чисто бяла. Човката и краката са червени. Когато лети, частта под крилете е черна с бял триъгълник в основата на крилото. Шията е изпъната при полет. Малко по-малък е от белия щъркел. При малките горните части са кафяво-черникави. Човката и краката са отначало жълти (когато са в гнездо), но после стават бежово-розови, когато се научат да летят (след около 3 месеца). Когато е на една година, черният щъркел прилича на възрастна птица, но перушината му е по-безцветна.

ГОЛЯМ СИНИГЕР• Големият синигер (Parus major) е един от най-едрите видове

синигери и същевременно най-широко разпространения. Няма изразен полов диморфизъм, храни се предимно с насекоми и дребни безгръбначни, но зимно време и при недостиг на храна е всеяден. Гнезди в дупки и хралупи по дървета. В България е защитен от закона вид. Сутрин се събужда преди другите птици и целият му ден минава в търсене на храна. Синигерите често се придвижват на малки групички. Звуците, които издават, са весели и разнообразни. Големият синигер е една от най-издръжливите на зимни студове птици.

СЪРНА• Сърната (Capreolus capreolus) е средно голям тревопасен бозайник от

разред Чифтокопитни (Artiodactyla). В дивата природа сърната достига максимум до 10 години. Предпочита предимно самотния живот като се събира да съжителства главно през размножителния период. Тревожното и обаждане много наподобява кучешки лай. Друг сигнал за тревога е настръхване на бялата и задница. Формата им се различава при двата пола — сърцевидни при женските и бъбрековидни при мъжките. Мъжките може също да лаят и когато привличат женски през любовния период, често по няколко сърни на територията си. Сърната е относително малка по размери в сравнение с други представители на семейство Плътнороги. Дължина на тялото от 95 до 135 cm, ширина в предните крайници 65 — 75 cm, височина в холката 65 — 75 cm и общо тегло между 15 и 30 , но и до 35 kg. Опашката е къса (2 — 3 cm), труднозабележима или липсва. Първите и вторите рога са неразклонени, между 5 и 12 cm, докато при възрастните сръндаци достигат от 20 до 28 cm, често завършващи с два или три, рядко четири върха.

ДИВ ЗАЕК• Дивият заек (Lepus europaeus) е дълъг до 70-75 см, а теглото

му достига 6 кг. Най-характерни за него са ушите, дълги към 10-14 см, които са много подвижни. Цветът му е ръждивокафяв през лятото и сивкав през зимата. Главата му е издължена и леко сплесната отстрани. Очите са големи, изпъкнали и са разположени странично. Цветът им е от жълтеникав до оранжев. Слухът на заека е изключителен. Той твърде често спира, за да се ослушва, като вдига глава, изправя уши и застива така. Предните крака на дивия заек са доста по-къси от задните и завършват с малки лапи с 5 пръста, с възглавнички и остри нокти. Задните му крайници са значително по-дълги и имат по 4 пръста на лапа, като стъпалото им е поне 3-4 пъти по-дълго в сравнение с предното. Скоростта на животното достига 60-70 км/ч. Опашката е много къса - под 10 см и е пухкава. Дивите зайци се размножават до 4 пъти в годината, като броят на малките в първото и последното котило е обикновено 2-3, а в летните котила - от 3 до 5, че и повече. Бременността трае от 45-48 дни.

ВЪЛК• Вълците са високи около 66-80 cm при рамото, а теглото им е около 25-

52 kg, като женските са с приблизително 20% по-дребни от мъжките. Дължината на тялото е 1,0-1,5 m, от които 30-50 cm е опашката. Телосложението на вълците е подходящо за дълго бягане - те имат сравнително тесни гърди и силни мускули на гърба и краката. Вълците могат да пътуват на големи разстояния, а широките им лапи им позволяват да затъват по-малко в снега, отколкото тяхната плячка. Обемът на мозъка на вълка е с около 30 % по-голям от този на домашното куче, докато обема на мозъка на чакала е също с толкова проценти (около 30) по-малък от този на кучето. Козината на вълците обикновено няма някаква изразена шарка, с изключение на белег около очите. Оцветяването на вълците обикновено е от сиво до сиво-кафяво, но може да варира през целия спектър, характерен за кучетата - бяло, червено, кафяво и черно. То често наподобява цветовете на околната среда. Например, в регионите с продължителна снежна зима белите вълци са далеч по-често срещани. Със стареенето вълците придобиват сивкав нюанс на козината си.

ЛИСИЦА• Лисицата обикновено има оранжевочервен цвят. Има бял корем

и черни уши и крака. Очите са златисто-жълти и имат отличителни вертикални отсечени зеници като котките. Лисицата е много пъргава за представител на семейство кучета. Дългата и рунтава опашка, която има характерни бели връхчета, осигурява равновесието и при скокове и отскоци. Възрастната лисица има тегло 4,1 - 5,4 кг. Дължината на тялото и достига от 80 см до 110. Имат 42 здрави зъба, с които хващат своята плячка. Консумират средно 0,5-1 кг храна на ден. Лисиците се чифтосват само през зимата, а през лятото си търсят храна. Териториите могат да са обширни (напр. 50 км², когато храната е оскъдна), но на места, където храната е в изобилие, те са по-малки (не повече от 12 км²). Лисиците устройват по няколко бърлоги в тези територии.

Изработил:

Надежда КолароваНадежда Коларова