Брой 111,50 лв.

16-22.03.2016 Год. 25

11

С подкрепата на Национален център на книгата

Людмила Миндова

И нищо повече

Казваш: недей, къса ми се сърцето. Отговарям:

скъпи, тук не ти е сърцето, тук е далакът.

Поглеждаш ме така, че изведнъж разбирам всичко.

Твоето сърце е наистина абсолютно навсякъде.

Виждам какъв смут обзема световната мрежа

за органи, как започват да описват грешките,

да се обясняват пред хората. Не, че и сега не им е

ясно. Не, че – казвам – винаги не са го знаели.

Как ще кажеш на спасения от смърт, че лекарят

всъщност просто е часовникар и нищо повече,

но че всички механизми за измерване на времето

са единствено сърца. Сърца. И нищо повече.

Ако трябва да платя с живота си за грешките,

нека да ме трансплантират в цвете. В цвете.

Някои неща

Това момче е момче, което не знае,

че външно изглежда на пет, а вътрешно

на приблизително деветдесет. Не говорим за

сърце, черен, бял дроб, панкреас, бъбреци,

а за онзи фантомен крайник – душата,

който никой не знае къде е… Но боли.

Това момче е момче, което е всъщност

на седем, макар че е видяло вече всичко.

Или поне ужасно много. Вчера цял ден с екипа

се опитвахме да го спасим. Накрая си тръгнахме,

без да сме открили изход. Сега държа в ръцете си

вързоп от изпокъсана хартия. Дадоха го на мен –

не защото зная как, а защото не зная.

Някои неща не се залепят с тиксо.

Интервюта с

Алек Попов Фарук Шехич Иглика Трифонова Светла Цоцоркова

Роберто БоланьоДиви детективи

Карло ГинзбургДървени очища

Божидар Мановза Берлинале 2016

СтоЛицаСофия филм фест

Нова българска

още на стр. 15

Сн. Владислав Христов

2Литературен вестник 16-22.03.2016

н o в о Н О В О

ПОРТАЛ „КУЛТУРА”www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видеоинтервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов и Андрей Захариев, Даниел Смилов.

Вижте: Жажда за кино – разговор със Светла Цоцоркова.

Прочетете: Мари Врина-Николов – „Разказвам, следователно съществувам”;

Ришард Капушчински – из „Автопортрет на репортера”.

Проблемът за християнското милосърдие е тематичен център на новия, 108 брой на сп. „Християнство и култура”. „За да се обединим, трябва да се обичаме” – заявява в интервю епископ Христо Пройков, Апостолически екзарх на Католическата църква в България, по повод на обявената в католическия свят Година на Милосърдието. Игумен Арсений Соколов коментира притчите за милосърдието в 15-а глава на Евангелието от Лука, а в броя можете да прочетете и откъс от новата книга на папа Франциск „Името на Бог е Милосърдие”. На темата за милосърдието е посветено и словото на писателя Навид Кермани, произнесена

при връчването му на Наградата за мир през 2015 г., както и есето на Димитър Бочев „Спомен за милосърдие”. Актуални проблеми на православието са анализирани в статията на Борис Маринов за „Всеправославния събор и неговото дълго пътуване от Родос до Крит”, както и в статията на Дилян Николчев, посветена на „решението на Епархийския съвет на Сливенска епархия за смесените бракове”. Християнската мисъл в броя е представена с текста на Ив Конгар „Словото и дъхът”, на Реми Браг за „Петте предизвикателства пред европейските демокрации”, както и със статията на Фьодор Степун „Религиозната трагедия на Лев Толстой”. Темата „християнство и изкуство” присъства с анализа на Сеес Нотебоом за „мистицизма на Франсиско де Сурбаран” и с представянето на новоизлязлата антология „Небе за земята. Българска християнска лирика”. Броят е илюстриран с рисунки на Пенчо Георгиев от книгата на Георги Райчев „Божи дарове” (1930).

Портал „Култура“ обявява годишния си конкурс за проза и хуманитаристика

Отличията са учредени през 2014 г. от Фондация „Комунитас” и предвиждат раздаването на годишни конкурсни награди в следните раздели:

- проза (сборник с разкази, повест, роман);- хуманитаристика;

1. А също и следните специални награди:- две специални награди (определят се от журито за цялостно творчество или за изключителен принос в областта на литературата и хуманитаристиката); - една специална награда за принос към гражданското общество (връчва се от Фондация „Комунитас” на личност, която с дейността си утвърждава принципите на морала и почтеността и по този начин променя българското общество).

В конкурса могат да участват само творби, публикувани в периода 1 януари - 31 декември 2015 г. Наградите се връчват на 1 ноември 2016 г., в Деня на народните будители.

2. В двата конкурсни раздела се присъждат:- I награда (в размер на 5000 лв.)- II награда (в размер на 3000 лв.)

За да е валидно заявлението за участие в конкурса, до 31 март т.г. кандидатите трябва да предоставят безвъзмездно 2 екземпляра от предложените от тях книги, придружени от формуляр, който може да се изтегли от сайта (http://kultura.bg/web/).

Адрес за изпращане по пощата на книгите и на формуляра за кандидатстване: София 1000, ул. „Неофит Рилски” 61 – за годишните награди на Портал „Култура“.

Телефон за контакти: Портал „Култура” 02/434 10 54.

К О Н К У Р С И

Годишна литературна награда на „Литературен вестник“ за млад автор

„Литературен вестник“ обявява годишен конкурс за млад автор.В конкурса могат да участват автори до 35-годишна възраст, които нямат издадена печатна или електронна книга.

Условия на конкурса:За участие в конкурса се приемат непубликувани текстове в два раздела: „Поезия“ и „Белетристика“. В раздел „Поезия“ трябва да се изпращат цикъл стихотворения (между 15 и 20 поетични текста), а в раздел „Белетристика“ – откъс от книга (роман или разказ/и с общ обем 15-20 стандартни страници). Текстовете (с посочени име на автора, дата и място на раждане, телефон и електронен адрес за връзка) се приемат на адрес: litvestnik.konkurs@gmail.com

Срокът за получаване на творбите се удължава до 20 април 2016 г.

Победителите ще бъдат определени от тричленно жури и публично обявени в края на май 2016 г.

Наградите в двата раздела са съответно:1. Голяма награда на „Литературен вестник“ за млад поет: 1000 лв.2. Голяма награда на „Литературен вестник“ за млад белетрист: 1000 лв.

Националният конкурс за къс разказ „Рашко Сугарев”

Националният конкурс „Рашко Сугарев” за къс разказ е за автори до 35 години. Разказът трябва да е публикуван в периодичния печат или в книга през 2015 г.

В литературния конкурс, провеждан от Национален дарителски фонд „13 века България”, през 18-тe поредни години досега са отличавани днес вече известни имена

Издателство „Смол Стейшънс Прес“

ви кани

на премиера на книгата

„РАБОТНИКЪТ И СМЪРТТА”от ВЛАДИМИР САБОУРИН

Книгата ще представят:Цветанка Еленкова – издателАни Илков – редакторКирил Василев – поет

Очакваме Ви!

Място и час на събитието: 17 март 2016, четвъртък, Литературен клуб „Перото“, НДК.

Фондация “Св. Климент Охридски” обявява десети национален литературен конкурс за стихотворение и разказ

За наградите могат да кандидатстват студенти с българско гражданство, обучаващи се у нас и в чужбина.Участието в конкурса е с непубликуван разказ или стихотворение.Носителите на наградите се определят от специално назначено жури.Материалите за участие в конкурса се приемат от 1 февруари до 25 април 2016 г. по електронната поща на адрес deti@admin.uni-sofia.bg - секретар на Фондация “Св. Климент Охридски” Детелина Илиева.Участниците в конкурса е необходимо да посочат информация за висшето училище

П О К А Н А

и специалността, в която се обучават, точен адрес, е-mail и телефон за връзка.Наградите ще бъдат връчени на академичното тържество по случай 24 май – Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост.

XLIV Национален конкурс задебютна литература „Южна пролет”Хасково – 2016 г.

На 20, 21 и 22 април 2016 г. Община Хасково ще провед XLIV Национален конкурс за дебютна литература „Южна пролет”. За участие в конкурса се приемат първи книги, киносценарии и пиеси на автори до 40-годишна възраст в следните жанрове:Поезия (стихосбирки, поеми) – издадена книгаПроза (разкази, повести, романи) – издадена книгаЛитературна критика и литературна история – издадена книгаДетска литература – издадена книгаФилмов сценарийДраматургияДебютантите ще бъдат оценявани от компетентно жури с председател:проф. д.ф.н. Светлозар Игов

Община Хасково присъжда във всеки от шестте жанра награда „Лауреат” с бронзова статуетка „Пегас” и парично възнаграждение в размер на 1000 лв.Община Хасково връчва награда на името на първия български книгоиздател „Александър Паскалев” в размер на 2000 лв. за цялостен принос в областта на литературата и изкуството.Ще бъдат присъдени и допълнителни награди.

Книгите, киносценариите и пиесите за конкурса следва да са издадени в периода от 01.01.2015 г. до 30.03.2016 г.

като Алек Попов, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Ангел Игов, Стоил Рошкев, Борис Минков, Оля Стоянова, Димитър Ганев, Йорданка Белева, Силвия Томова, Васил Георгиев, Андон Стайков, Александър Шпатов, Антон Терзиев, Яница Радева, Росен Карамфилов…Жури в състав Димитър Коруджиев (председател), Георги Величков, Любен Петков и Деян Енев определя наградите, които се връчват на специална церемония в книжарница „Хеликон-Витоша”, София, на 23 април – Световния ден на книгата.

I награда – 700 лв.II награда – 500 лв.III награда – 400 лв.Изпращайте вашите творби в 5 екземпляра на хартиен носител, с информация къде и кога са публикувани, с кратка автобиография и телефон за връзка, на адрес:

София 1421кв. Лозенец, пл. „Проф. Васил Геров” № 1НДФ „13 века България”За конкурса „Рашко Сугарев”

При допълнителни въпроси:02 963 48 07; 0889 648 927

Краен срок 01.04.2016 г.

включително. Те трябва да се представят най-късно до 30.03.2016 г. в четири екземпляра заедно с автобиографична справка за автора, негова снимка (по възможност в размер за паспорт) и с информация за електронния му адрес и мобилния телефон на адрес:

6300 ХасковоОбщина Хасковопл. „Общински” № 1Дирекция „Образование, култура, младежки дейности, спорт, здравеопазване и социални дейности”

За базара на дебютната литература е необходимо участниците да предоставят по 10 бр. от своите книги (при пристигането си в Хасково).Община Хасково поема разходите за нощувки на участниците в конкурса.

Телефони за справка :038/603 391, 603 459038/603 490Е-маil : culture1_haskovo@abv.bg

Литературен вестник 16-22.03.2016 3

Две изложби привлякоха вниманието ми през изминалия месец: „Десет квадратни метра” на Райна Тенева в the fridge и „Нов живот за миналото“ на Димитър Солаков във Vivacom art hall.Авторите и на двете са завършили една сравнително нова за висшите ни учебни заведения специалност – фотография, съответно в НАТФИЗ и в Нов български университет. Неслучайно както в този, така и в предишни техни проекти именно фотографията е основното изразно средство. Райна Тенева изследва ситуацията с липсата на достатъчно зелени площи в Истанбул, държавната политика в тази посока и компенсаторните действия на гражданите, които реагират на недостига на зеленина с често умилителни действия, превръщайки собствените си балкони в „саксиени градини“. Димитър Солаков разглежда един изключително болезнен за нашето общество проблем – безобразното дострояване на древни паметници, което превръща знакови исторически места в своеобразни български диснилендове. Той картографира с фотоапарата си местата на новите намеси, в които корумпираната политика, прикрита зад призива „да превърнем България в туристическа дестинация“, отлично се съчетава с усвояване на европейски фондове.И двамата се занимават със значими социални теми, многократно ставали център на публичния дебат, но така или иначе ненамерили разрешение. Райна

Тенева и Димитър Солаков продължават журналистическите разследвания, като документират видяното и навлизат в дълбочината на проблемите чрез средствата на визуалния коментар.В последните десетилетия документализмът се превръща в популярно убежище за много творци. Появява се нов тип реализъм, който използва различни изразни средства, но най-важното е, че като че ли се опитва да поеме отговорността за пренос на информацията до публичната сфера. Тази тенденция най-ярко се открои на Документа 11 през 2002 г. Кураторът Окуи Енвезор сглоби огромен пъзел

от ангажирани художници и техните амбиции „в търсене на по-добър свят“ (Линда Нохлин).Съвременните автори все повече се интересуват от това да бъдат диалогични. От създатели на луксозни стоки те се превръщат в медиатори между проблемните теми и зрителите. Изложбите се пълнят със снимки, фотокопия, текстове, интервюта,

статистики, хроники, карти. Зрителят все по-често чете и слуша, отколкото само гледа. Както обаче пише Сали О’Райли, за всички нас все още е много трудно да се отделим от романтичния идеал за художника като човек, който живее в свой собствен свят и създава друг такъв, паралелен на реалния. Именно с тази класическа идея за твореца и същността на изкуството бяха свързани и моите собствени преживявания и колебания при възприемането на двете изложби. На практика и при Райна Тенева, и при Димитър Солаков водещ е документът – снимката или видеото на реални ситуации и събития. Макар и подредени по „художествен“ начин на стената, те трябва да излъчват стопроцентова достоверност, т.е. да представляват реални свидетелства на видяното без намесата на авторите.

Между документа и изкуството На практика това са художествени репортажи от конкретни места и практики. И в двата проекта арт моментът е минимализиран. Райна Тенева „изважда“ част от обектите от снимките и пресъздава истинска зелена площ в галерията. Димитър Солаков рисува странни създания по намерени на обектите вкаменелости, които в своята нелепа уродливост чудесно кореспондират с архитектурните възстановки. Очевидният творчески момент не играе толкова важна, водеща роля и не бива да пречи запечатаното върху снимките да постигне своя ефект върху зрителя – а това е ефектът на документа.Всъщност и двете изложби представят един нов жанр, към който критиката трябва да бъде прилагана по различен начин. В едноименното си изследване Алфредо Крамероти го нарича „естетически журнализъм“. Според него терминът включва артистични практики под формата на изследване на социални, културни или политически обстоятелства. Резултатите от тези проучвания се реализират в художествен контекст, а не чрез възможностите на различните медии. Съвременната журналистика също се осланя на естетическото, но затворено в рамките на определени клишета. При този различен тип проекти естетическото не просто се прилага механично, за да придаде приемливост на образа, а самото то е наситено с информация и послание. Сръчността на художника, умението му да създава с двете си ръце минават на заден план. Това далеч не е толкова важно, колкото способността да задаваш въпроси, да изграждаш смисли, да твориш контекст.Откъде се появява нуждата от подобни хибридни проекти? В голяма степен те са продукт на отчаянието, на загубеното доверие в политиците и в разклатената позиция на корумпираната журналистика, която обслужва конкретни интереси. При прогресиращото развитие на тези практики изследователски проекти, които се намират на границата между документалистиката и изкуството, ще се появяват все по-често. Те запълват едновременно две недостатъчности – от една страна, липсата на категорични, силни и влиятелни журналистически гласове, а от друга – ограничените възможности на съвременното изкуство да разшири публиката си.

МАРИЯ ВАСИЛЕВАРайна Тенева, Десет квадратни метра

Димитър Солаков, Нов живот за миналото

Димитър Солаков,Нов живот за миналото

Облаци пламтящи, образи прикрити!

Как от рамката на тялото да ви изрежа,

Как да ви потъпча и да се бронирам с нежност…

Странна птица е душата – с болката излита.

Поезията на чешкия поет, литературен историк, критик и приятел на България Владимир Кршиванек е смело предизвикателство за всеки преводач. „Странна птица е душата” е книга, която покорява с дълбока и съпреживяна философия на меланхолията, с красив език и неизказани смислови пластове. Всеки един стих е изкован в паметта на автора, който споделя за своята поезия: „Зная различни дефиниции на поезията, но не мога да определя какво е стихотворение. Пред реалността на истинското стихотворение винаги заставам в смирение, смутен от тайната на последователно изявяващите се значения, отдаден на споделеното чувство, понесен от вълните на ритъма, мелодията и интонацията, поразен от внушението на образа”. Ролята на поета е да върне думите към техния истински корен, защото в противен случай те губят своя изначален ореол, същинската си археология. Настоящата книга е дълбока и меланхолична философия на четиристишието, в което Кршиванек буквално се влюбва. В тайнствената миниатюра на неговите четири стиха има фундаментален структурен компонент, силна медитация и болезнена меланхолия, която отваря пъстър регистър от асонанси и рими. Пространството на жанра тетрастихон „се оказва подходящо не само за песен, но и за медитация,

Странна птица е душата

В И З И Я

П Р О Ч И Т И

за запомнящ се образ и за мимолетно настроение, за вечни теми и за мигове на прозрение. Жанр, който чрез асоциацията изразява отношение към сетивно изживяната реалност”. Жанр, който доминира в сборниците „Тестаменти“ (1999), „Пейзаж с торсове” (2001), „Пиячи на меланхолия“ (2009), „Adieu Paris” (2013). В поетиката на четиристишието чешкият автор преоткрива своя поглед към света, както и максимата, че „когато един поет знае как трябва да се пише, значи той е лош поет”.Поезията на Кршиванек е наситена с богати вътрешносмислови пластове и е трудна за превод. В случая преводачката Жоржета Чолакова е вярна на тази поезия и я пренаписва в цялата � знаковост, дълбочина и тайнственост. В тази нелека и сложна задача тя остава предана на неизказаните вътрешни пластове, запазва тяхното богатство и поетическа красота, овладява мелодиката им, предавайки с прецизност езика-стъпка. Върху оскъдната площ на жанра прецизно следи смисловата функция на думата, както и високата смислова стойност на непълнозначните думи. В автономията на четиристишието преводът търси настроението, импресията и философията, скрития културен смисъл на оригинала. „Странна птица е душата” е рефлексивна поезия със силно медитативен, екзистенциален и лирично космичен акцент. Тук няма точки и липсата на пунктуация („Тестаменти”) очертава спиралата на дълбоко изживяната и изстраданата безпунктуационна

философия на стиха. Читателят остава потопен в едно безкрайно „квартето”, където всички четиристишия се сливат, самопоглъщат се и отново се отдалечават, за да внушат екзистенциалната самота и тъгата на поглъщащата битието и съзнаващата неговата преходност личност. Авторът скитник преживява всичко като непознато, като празен, но необходим копнеж – „Аз съм меланхоличен поет, моето основно душевно състояние е съзнанието за преходността и именно затова изживявам още по-силно и по-интензивно цялата красота на света. А чрез четиристишието мога да бъда неин свидетел”, споделя Кршиванек.Философията на меланхолията на места граничи със светлата тъга от осъзнатата преходност на всичко, с „песента в мрака тих” и с детската сълза, която „ще се превърне в камък който върху нас ще падне”. На други места тази философия е толкова деструктивна, че хвърля читателя в бездната, в мрежата на илюзията и в метафизична самота, където дъждът е ням, а човекът е „на пропаст опрен” и прикован към пръстта. Интровертното докосване до неизмеримото и далечното чертае една горчива идилия на живота, в рамката на която душата е странна птица и с „болката излита”. В болезнените надежди и контрасти на битието болката е изкупление, което разпада личността до припадък, което прелита през съня като птица и отнася човека в самотното дихание на Бога. Втората част на книгата „Adieu Paris” отново интегрира една словесна и образна орнаменталност и за сетен път поставя преводача пред сериозни

предизвикателства. Ако в началото липсата на пунктуация е знак на осъзната принадлежност към анонимната и безгранична тишина, тук появата на пунктуация не преодолява това усещане. Точно обратното – пунктуационният знак разсича „трезвата вина”, учестява дъха и като че ли с по-голям интензитет задвижва механизма на тръпнещата в човешките следи самота. Вълшебството е в мига, в любовта и в красотата, но над тях са сенките на меланхолията, бягащите вълни по плажа и „плодът, който мракът надолу люлее”.„Странна птица е душата” е един неизчерпаем хоризонт, една вечна меланхолична спирала – метафизична, но и истинска, топла и много човешка. Преводаческите трансформации в книгата постигат своята конкретна практическа стойност в динамичната комуникация между изходния език и езика на превода. Съпреживяването на оригинала и неговото докосване до реципиента чрез магията и техниката на превода въплъщава в себе си едно скрито и уникално послание, послание код, което единствено и само преводачът е способен да разкодира и с „щедри длани” да го дари на читателя. Дар, който със своите енигми твори харизматични светове и „пази да не ни погълне тъмнината”.

ВАЛЕРИЯ ТОДОРОВА

Владимир Кршиванек, „Странна птица е душата”, прев. от чешки Жоржета Чолакова, УИ „Паисий Хилендарски”, Пловдив, 2015

4Литературен вестник 16-22.03.2016

В И Т Р И Н А П Р О Ч Е Т Е Н О Д Н Е С

Първото, което прави впечатление в „Увеличение четиридесет”,е колко умна, фина и завършена е тази стихосбирка; колко много хора са оставили отпечатък в нея – от художника, редакторката, автора на предговора, фотографиите (правени от авторката и от нейния съпруг), та чак до най-важното, стиховете – всичко е в подреден, изчистен и абсолютен баланс. Точно намерена корица, изнесеното на задната корица, неприсъстващо в самата книга стихотворение, удачна делба на части – с тази книга Цветанка Еленкова успява да намери хармонията, естественото срастване между думите и средата, правилната пропорция на слово, празно пространство (своеобразната архитектура на книгата, върху която е мислено) и образ. Стиховете вътре демонстрират чудесна архитектоника: ако сте чели книгата, сте забелязали, че в нея няма нито една точка, като изключим едно много значещо многоточие в последната трета част от сбирката (в стихотворението „Рим. Посоки”), което всъщност е елипса, мълчание, посочване на смисъла и истината в новозаветните употреби на мълчанието, които например анализира Димитрий Лихачов в речта на Иисус. Лихачов казва, че точното посочване на истината е възможно само в замлъкването, защото тя (истината), в телеологически напрегнатите употреби на понятието, се превръща в непосредствена даденост, в отвъдречево понятие. Именно затова, когато Пилат пита Иисус какво е истина, Иисус мълчи. Така и в последната част от стихотворението „Рим. Посоки”, озаглавена „Добрият пастир”, Цветанка Еленкова оставя стиха празен, липсващ. Вместо слово имаме това хубаво замлъкване. Може би в „Увеличение четиридесет” това въздейства и като хубава посока, която измества смисъла от думите в образите, които те произвеждат, защото образът вътре е тази непосредствена даденост, която винаги показва повече. Използвам този пример и като средство да покажа, че това наистина е една благодатна книга, както твърди и предговорът, и в нея читателят може да се задълбочи върху всеки образ.Липсата на точки обозначава и една друга стратегия в текстоветe на Цветанка Еленкова – вливането, преливането на образите един в друг, целостта на света, която се пропива в отделните фрагменти. Всеки образ е като точка от една по-голяма карта, скрита под повърхността, възможна само през усилването, вдълбаването на погледа. Образът в този аспект е една продължаваща трансформация, метаморфоза, метафикция, изместване, зад него винаги прозира фигурата на едното, на Бога, на дълбинната хармония, която свързва всички неща. Стихотворенията препращат от текст в текст през силна вътрешна интертекстуалност на повторените неща, но и през образи, които са в режим на самодопълване, като така вестяват едно ненакърнимо единство на света, което само поезията може да направи прозрачно. Така чаят прилича на навита карта, увеличеният с микроскоп спанак е „всъщност картата на света”, пръстта прилича на ронливи бисквити, в чиито пък трохи (от стихотворението „Бисквита”) се вижда „захарта, какаото, хляба” точно както в „Шоколад, черен” образът е видян „като пласт какао прах брашно / полепнал по стената / на стъклен съд”. И колкото повече се опитвам да давам примери от стиховете, толкова повече виждам, че стихът на Цветанка Еленкова е толкова цял и завършен, че фрагментаризацията, на която неминуемо го подлага цитатът, го лишава от онази плътност, слятост, метафизичност на образа, която се изгражда. В този аспект искам да подчертая, че тази стихосбирка наистина е успяла да намери един брилянтен хореографски език, в който образите танцуват в дълбочините си и въплъщават ненакърнима цялост. Език, който върви наспроти на течението на модерната поезия да произвежда фрагменти, незавършени цялости, парчета от лирически сюжети. Поезията „Увеличение четиридесет” няма нужда от дописване, тя не се дели. Стиховете са като простите числа в математиката,

най-съвършените, за които дефиницията гласи, че: „просто число се нарича всяко естествено число, по-голямо от едно, което има точно два естествени делителя – едно и самото себе си”. Така и поезията на Цветанка Еленкова представя

света като изначално единство, хармония, вечност, което е въплътено, олицетворено, в смисъл на получило лице в отделни образи. Може да се каже, че картите и териториите на битието, които поетесата чертае, са обратни на Уелбековите. В нейната книга природата вече е победила, но не защото е смазала, заличила човешкото, а защото тя е изворът, изначалната генеалогия на творението, на всички неща.Ако досега говорех за целостта, сега искам да кажа по няколко думи за всяка част от стихосбирката. Книгата се крепи на три стълба: Проби, Водопади и Посоки. В началото на първата част е поставен индекс на гледаните предмети, които тя включва. Тази част най-буквално дава поетическа плът на заглавието, защото обектите в нея са „плод на наблюдение с микроскоп и фотоапарат при увеличение четиридесет”. Този непълен речник (най-малкото, защото липсват букви в него) на света обаче превръща окото в метафизика. Обратно на естествоизпитателя, тук увеличението с микроскоп или фотоапарат, усиленото око не иска да лиши света от неговата тайнственост и непокътнатост, да го разомагьоса (както твърди Ясперс за научния поглед), а е начин да се погледне в тайнството. В скрития свят на нещата на Цветанка Еленкова винаги има други неща, око в окото, несекваща глъб и промисъл. Втората част Водопади е възможна благодарение на съжителство между фотография и текст. За мен това е и най-сложната, семиотично напрегната част от книгата. В нея изключително силно се усеща екзегетичната, теологичната посока на прочит на света, който предлага авторката. Както и самата тя каза на премиерата на книгата, да видиш света (или чудесното в света) по определен начин е възможно само от дадена точка и фокус. Минеш ли

малко встрани, изгубиш ли правилната пресечна точка между погледа и обекта, картината се променя, перспективата и чудото изчезват. Това е и обективът на тези стихове/фотографии – наситената с чудесност природа, която разказва истории, откровява тайни. Текстовете произвеждат иконописни, иконични образи, улавяйки и този съзерцателен поглед на духа, насочен навътре към самия себе си. Именно в пресичането между тези две неща – външната фокусна точка, която откроява образи, които друга перспектива би заличила, и напрегнатият одухотворен поглед, който произвежда плътности и гледки през усещанията на душата, се случват тези стихове. Тук ще цитирам и Йордан Ефтимов, който е написал в анотацията си към книгата, че тя се родее със сюрреализма, който има способността да „съживява мита, правейки го вечно актуален чрез втелесяването му в нашите постъпки тук и сега”. Някак книгата на Цветанка Еленкова ни изважда от секуларното време и ни потапя в божественото, в което говори едното, вечното, повторителното и непроменливото. Именно през тази перспектива и природата се вижда като стъпките на Бога в света. Последната част на стихосбирката Посоки пренася читателя из света като място, в което отново проговарят отраженията. Между Рим, Берлин и Лондон погледът на поетесата вижда прилики, които се интегрират в историята на личното, отвъдтукашно дълбоко преживяване. В заключение „Увеличение четиридесет” представя един сложен и красив синкретизъм между поглед и слово. Този синкретизъм трябва да прибере обратно усещането за битие в света, да възвърне божественото в обикновеното и видимото, в които принципно не се вглеждаме. Яна Букова, която е и редакторка на стихосбирката, в анотацията си към книгата е нарекла това „инвентаризация на чудото в ежедневни предмети”. Това ще рече да се възвърне на света неговата есенциална натовареност с божествено, която трябва да разкрие тайната, мистиката, провидението, отвъдностите, скрити в плоскостите на нещата и местата.

КРИСТИНА ЙОРДАНОВА

Цветанка Еленкова, „Увеличение четиридесет”, изд. „Ерго”, С., 2015.

Богът на малките неща на Цветанка Еленкова

След поетичната книга „Мигове в кибритена кутийка” (2009) и книгата с фрагменти „Amor fati” (2012) Поли Муканова е разпознаваема като автор със собствен почерк. Нейният език е елиптичен, сюжетността е минимализирана, а една от особеностите на текстовете й е стремежът към синтетичност на изказа. Това е почерк, който бележи едновременно осмеляването и смълчаването пред онези измерения на света, до които човекът няма достъп. Заглавието на новоизлязлата поетична книга на Поли Муканова „Мидите имат две страни” заиграва с изразите за втората страна на медала или монетата, но се отдалечава от тяхната делничност, защото обозначава не знанието за разноликостта на битието, а надеждата, че целостта и подобието съществуват, и едновременно с това тъгата, че те остават непостижими, защото до брега отсам стига само половината мида. Това е поезия на радостното откривателство на знаците по пясъка и на копнежното вглеждане в „другия бряг”. Книгата на Поли Муканова има три части, наречени „Над вечния камък”, „Шпалир от надежди” и „Метафори по тялото”. Те обглеждат различни

времена, места и присъствия, а самите им имена подсказват движението в книгата: от далечното към близкото, от абстрактното към конкретното, към все по-внимателното вглеждане в намерената половина на мидата, към все по-голямото сетивно, емоционално и смислово изпълване на отсамното. Почти заклинателните стихове от начало на книгата: „За звездите, / за майките, които светят. / За далеченото небе, / понякога усещано като закрилник...” сякаш мимоходом отключват една от големите теми на стихосбирката – паметта; паметта като вярност към човека, чиято най-автентична възможност да е се оказва отвъд ограничителността на мимолетното; паметта – като надежда за присъствие и общение, но в текстовете паметта присъства още и като въображение – като шанс да измислиш собствения си образ „за утеха”. Първата част на стихосбирката, макар и посветена на смъртта, е далеч от трагизма, в нея се открива по-скоро успокоеността пред различните възможности за общуване с Другия въпреки дистанциите, които времената и пространствата налагат. „Шпалир от надежди” е едно от

Миди от „другия бряг” П Р И П И С К И

Роберто Боланьо, „Лумпенско романче”, превод от испански Лилия Добрева, изд. „Рива”, С., 2016През последните години до българския читател стигнаха няколко от книгите на Роберто Боланьо – от сборници с разкази и романи до големия му опус „2666”. „Лумпенско романче” е един от късните романи на автора и последният, издаден приживе. История за загубата на контрол върху собствения живот, за пропадането и съвземането.

Фарук Шехич, „Книга за Уна”, превод от босненски Русанка Ляпова, изд. „Ера”, С., 2016Творчеството на босненския писател Фарук Шехич е доказателство за възможностите на литературата да изследва травмите на историята. Преживял войната в родината си от началото на 90-те години на миналия век, Шехич постоянно се връща към нея в книгите си. Така е и в романа „Книга за Уна”, чийто герой се връща назад в миналото в опит да сглоби целостта на паметта, съзнанието и личността си.

Катя Зографова, „Българската одисея на Весна Парун”, изд. „Изток-Запад”, С., 2016В новата си книга Катя Зографова ни предлага поредната своя реконструкция на литературносторически сюжет. Изданието изследва връзката на хърватската поетеса Весна Парун с България – от личния сюжет, пресъздаден през „епистоларния роман” между нея и актьора Вели Чаушев, през разказа за сложността на отношенията между творчество и политика през

втората половина на XX в. до българската следа в произведенията на поетесата.

Литературен вестник 16-22.03.2016 5

В И Т Р И Н А

Босненският писател Фарук Шехич е познат на българската публика с

издадения през 2012 г. том с негови произведения „Хит депо. Апокалипсис от

Recycle bin-а. Транссараево. Под натиск”. Току-що на български бе публикуван и романът му „Книга за Уна”, за чието

представяне авторът ще гостува в София на 22 и 23 март. Дни преди това той

отговори на въпросите на ЛВ.

Къде свършва художествената измислица и къде започва реалността?Tрудно е да се каже. Дори самият автор не може да определи границата между тях. Веднъж Александър Хемон, сараевски писател, който живее в САЩ, на въпроса каква част от книгата му е автобиографична, отговори: точно 67,3%. Естествено, той се пошегува с американците, които са обсебени от този въпрос.

Кое подклажда въображението на съвременния писател? А вашето?Не мога да кажа кое точно. Има събития, чувства, предмети, картини от действителността, които ме подтикват да пиша. Обикновено в мислите ми се появява началното изречение или стих и аз разбирам, че е това – че мога да седна и да пиша. Това изисква постоянно усилие, непрекъснато вдъхновение и въображение, а на моменти е много уморително.В момента въображението ми е завладяно от измисляне на различни неща. Чиста фикция със зрънце реализъм. Също така от тежкото наследство след войната, защото ако не пиша за него, не знам кой би се заел с тази неблагодарна работа. Друго, което ме вълнува, е бъдещето, образи и представи от бъдещето на нашата планета, общество, интересува ме накъде е тръгнало човечеството. Антиутопичната картина на света, в който живеем.

Какво отнесохте напред в живота си от 90-те? Как живеете днес със спомена от промяната след падането на Стената и войната в Босна и Херцеговина? Може ли да се каже, че сте изгубено поколение? Или оцелялото поколение? Най-точно е да се каже, че съм представител на т.нар. „прегазено поколение“, някои използват дори израза „осакатено поколение“. С името ми се свързва не само фактът, че съм представител на хората, родени през

70-те години. На онези, които вградиха младостта си във войната и в следвоенния живот, което беше много изтощително и разочароващо. Изразът „оцеляло поколение“ също е добър. Ние наистина бяхме заети с това да оцелеем, мнозина не успяха. Войната осакати цяло поколение хора, за които никога няма да разберем какви можеха да станат. Нашето общество е биологично осакатено.

Прочетох в книгата ви „архивар на меланхолията“ и реших, че много пасва като определение за писането ви. Тонът е меланхоличен. Това заради миналото, което носим със себе си ли е, заради празнотата вътре, която попълваме?Това е подходящо определение. Хареса ми, след като веднъж го бях използвал в някакъв разговор. И после го включих в книгата си. Меланхолията е всеприсъстваща и нямам нищо против нея. Моята книга се занимава с въпроса: какво щеше да бъде, ако я нямаше войната? Дали и тогава щеше да го има това прекъсване в нашия живот? Със сигурност има дисконтинуитет в чувствата, преходността на живота щеше да ни донесе меланхоличното отношение към света.

А доколко е важна любовта в един роман? Възможен ли е роман без любов?Любовта е много важна. В моя роман тя е насочена към природата, растенията, животните, към света, в който хората отсъстват. Това е израз на отношението ми към обществото, което ни докара до война, на отношението ми към намръщения свят на възрастните. Не исках в книгата ми да има образи на възрастни, затова съм включил само старци, деца и измислени същества. Историята е важна. В този роман има много малки истории, но това не е класически роман с фабула, не търсех това, докато пишех „Книга за Уна“. Не ме интересува светът, който може да бъде обхванат от една история с начало, среда и край. Моето усещане за света е друго. Не обичам линейните истории. В предишната си прозаична творба повече се занимавах с фабулата, със събитийността в разказването. Тук тя почти не присъства. Не ме интересуваха събитията. Важни ми бяха вътрешните събития. Светът на душата и на природните сили.

Може ли написването на един роман да освободи от травмите от войната?Не може, но живеенето може да ги направи малко по-поносими, а това вече е много за

една книга и един писател.

Опишете Балканите, какви са те във вашите очи?Аз обичам Балканите. Kогато съм в чужбина, имам предвид държавите извън славянските Балкани, там където не разбирам нищо от езика, винаги се сближавам с хора от Балканите. Те имат сходни лица, нашенски физиономии, веднага можеш да разпознаеш балканеца. Когато съм в България, не се чувствам чужденец, никой не се обръща, като говоря босненски. А и мога да разбирам български, да разпозная отделни думи, които сме използвали някога отдавна. Може би днес това не е особено популярно, но на мен идеята за славянството много ми допада, културологично ние сме много близки помежду си. В Истанбул се запознах с българска еврейка, която живее в Тел Авив. Тя знаеше имената на нашенски ястия, които ми беше готвила моята баба (онази от „Книга за Уна“), а някои от тези имена не бяха познати, да речем, на хора от Сараево, или поне много малко от тях ги знаеха. Затова имах чувството, че сме си много близки, макар че никога преди не се бяхме виждали.

Кое е по-силно от страха?По-силна от страха е волята за живот. Тя ти помага да се научиш как да контролираш страха. Научиш ли това, после всичко става много по-лесно.

Пишете: „Видях със собствените си очи как бежанците от Зворник се тълпят на паркинга пред джамията в Загреб с вързопи и найлонови торбички в ръце. Това бяха хора от плът и кръв, първите бежанци, изпратени по света като трасиращи куршуми в нощното небе, изстреляни във всевъзможни посоки.“ Европа стои объркана днес пред кризата с бежанците. Какво мислите за това, има ли изход и какъв е той според вас? Европa трябва да спре да се намесва във войните в Близкия изток. Впрочем именно тя е причината за днешната бежанска криза. Това са интересите на „великите сили“, които си разчистват сметките на гърба на обикновените хора. Войната е индустрия за забогатяване, но за обикновените хора това е индустрия на смъртта.

Имате ли наблюдение върху литературата, която се пише на Балканите и въобще от т.нар. малки езици, и смятате ли, че тази литература може да се конкурира по качество и читателски интерес с писаната в Германия, Франция, Испания или Великобритания днес? С две думи – имаме ли шанс? Мисля, че имаме. Познавам доста добре балканската литература, логично, най-близка ми е югославската, защото използваме език, разбираем за всички. За Западна Европа ние винаги ще будим интерес като своеобразна екзотика, но винаги има начин да пласираме и наша литература, която не се основава на стереотипите, които се очакват от нас, балканците.

Какво липсва на писателя от Босна и Херцеговина? Какви са амбициите на един писател от Босна и Херцеговина, от Балканите, и плановете как да се осъществят в Европа? Липсва ни уреденият живот и каквато и да било подкрепа от държавата. Ако си босненски писател, трябва за всичко да се грижиш сам. Половината от енергията и времето си пилея за административна работа, имейли, комуникация, както и за журналистическа дейност, с която си изкарвам хляба. Планирам моите преводи да се срещнат с все повече читатели на нови езици. Да се разшири кръгът от хора, които четат моята литература. Интересува ме дали хората ще я разбират, какво би ги привлякло в книгите ми.

Опасна ли е според вас комерсиализацията в литературата? Вероятно да, но вие знаете, че ние, които пишем така наречената художествена литература, нямаме проблем с това. Винаги е имало и ще има комерсиализация, но ние трябва да следваме своя път.

Въпросите зададе СИЛВИЯ ЧОЛЕВА

Преведе от босненски РУСАНКА ЛЯПОВА

Какво щеше да бъде, ако я нямаше войната?Разговор с Фарук Шехич

неочакваните словосъчетания в книгата, насочващо към волята за систематизация на онова, което не се поддава на систематизация, за подреждане на идното, за изобретяване на свят. В стихотворението „Der Himmel über Berlin” надеждата се оказва призмата, през която историчността на мястото може да бъде преживяна и разбрана: „все по-продаваема става историята / единствената останала стена / е от липи / шпалир от човешки надежди”. От друга страна, Македония – една от темите на тази стихосбирка – е освободена от познатите за българската литература исторически контексти. Тук Македония е лична утопия и единствена реалия, събрала събитийността на цялата книгата. От втората част на стихосбирката ще обърна внимание и на текста „Бащата меси хляб”, писан в Рилския манастир през 2014 г. Едно стихотворение, в което се заявява оттласкването от метафората като фиктивно подобие и се стига до „глада” към първоначалието на сътворителния акт: „Единственият по-голям / от хляба / се нарича Бог / Бащата меси хляба на орлите”.Третата част на книгата – „Метафори по тялото” – е най-наситена с присъствие, движение и говор. Бих определила стихотворенията като диалогични не защото постройката им го предполага, а поради заявената откритост на

лирическия Аз към света и към Другия. Книгите, думите оставят знаци по тялото и се явяват форми на сбъдване, на оцелостяване: другата страна на мидата се оказва измислена, написана, сътворена. Тревожният въпрос, разколебаващ усета за действителност на света в един от знаковите текстове от поезията на 80-те години на ХХ век - „Кой сънува моя живот” на Владимир Левчев, тук се превръща в удивление пред възможността да бъдеш сбъднат като такъв: „Кой сънува нашите стъпки? / Кой ни сбъдва в София на поетите?”„Мидите имат две страни” е една добре обмислена и подредена книга. Любопитно е, че на фона на предишните текстове на авторката, в които се усеща висока доза неспокойство, задъханост, бързина, новата стихосбирка изглежда омиротворена и прояснена. Но не заради това, а заради онази все по-осъзната синтетичност на изказа и грижа за неговото изящество, „Мидите имат две страни” се превръща в най-хубавата книга на Поли Муканова досега.

НАДЕЖДА СТОЯНОВА

Текстът е четен на представянето на стихосбирката „Мидите имат две страни” на 12 февруари 2016 г. в Литературен клуб „Перото”.

П Р И П И С К И

И Н Т Е Р В Ю

Людмила Миндова, „Животът без музика”, ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2016С всяка следваща своя книга Людмила Миндова задълбочава разбирането си за поезията като отстояване на човешкото. „Животът без музика” говори за битието в неговите сложност и нищета, за трудното отстояване на смисъла и достойнството му. А поезията е средството за това отстояване, тя е крехко, но спасително убежище. Или както дефинират тези стихове собственото си предназначение, „трябва само малко/ да излезеш от кожата си,/ за да говориш човешки”.

Джулиан Барнс, „Шумът на времето”, превод от английски Любомир Николов, изд. „Обсидиан”, С., 2016Новият роман на Джулиан Барнс е посветен на живота на Дмитрий Шостакович. Но както може да се очаква при Барнс, книгата не е просто реконструкция на биографията на композитора или на сложността на врлемето, в което той живее. Романът се разгръща като размишление за същността и измеренията на творчеството, за отношенията между изкуството и властта, за компромиса като цена за спасението.

Катержина Тучкова, „Богините от Житкова”, превод от чешки Анжелина Пенчева, изд. „Парадокс”, С., 2016С появата си преди няколко години този роман превърна авторката си в литературна знаменитост, достигна необичайно високи тиражи и получи няколко престижни литературни награди в родината си. Вероятно защото в него Катержина Тучкова открива оригинален начин да говори за миналото, сложността на историята и драматизма на сблъсъка между нея и личността – тема, която в последните години се откроява като все по-важна за източноевропейските литератури.

6Литературен вестник 16-22.03.2016

С т о Л и ц а

Проектът е съфинансиран от Столична програма „Култура” на Столична община за 2016 г.

20 години София филм фест. Как стигнахте дотук? Всъщност минаха повече от 20 години, защото фестивалът започна в самото начало на 90-те на ХХ в. като рок филм фест, така че реално сме малко по-стари. От 20 години правим сериозенeн кинофестивал, разпознаваем по света, а в България си остава най-голямото културно събитие. И нашата мисия е да представим на българската публика най-доброто от киното в последната година, разбира се, говоря за едно по-различно кино, което разчита на експеримента, на новите форми, на различния киноезик.

Всеки фестивал се опитва да си очертае профил. Кои са контурите на вашия профил?Ние се опитваме да градим имидж на фестивал, който показва интересно кино, добро кино, нови автори, нов език в киното. Кино дори не само от Европа, но и от целия свят. Всичко това е свързано с много пътувания от наша страна и много работа през годината. Подготовката на следващото издание започва буквално ден след като свърши фестивалът, посещаваме над 40-50 кинофорума годишно – Кан, Венеция, Берлин, Карлови Вари, Бусан. Така популяризираме и нашата бизнес платформа София Мийтингс. Днес тя е неизменна част от профила на фестивала. Конкурсният характер, който той има от години, му придава едно друго ниво, фестивалът е акредитиран от ФИАПФ (Международната федерация на асоциациите на филмовите продуценти), което само по себе е гаранция за качество. Тъкмо това изисква и спазването на високия стандарт – участие само на премиерни заглавия, спазване на всички права на авторите и продуцентите и т.н. Това, което ни отличава от повечето фестивали, е, че конкурсът ни е за първи или втори филм на режисьора. Участието на София Мийтингс е подчинено на същото изискване. Защото когато веднъж си се утвърдил в света на киното, като във всеки бизнес, е много по-лесно да намериш пари за филма си, но когато още никой не те знае, още нищо не си направил, моментът е изключително деликатен. Затова и се заехме с начинанието да правим този пазар за проекти. Форумът вече е много популярен в Европа. Участват режисьор и продуцент, като всеки проект се представя пред професионална публика, пред други продуценти, селс-агенти и дистрибутори. Един от първите проекти, който бе представен на форума, бе „Смъртта на господин Лазареску” на Кристи Пую, който отключи вълната на новото румънско кино. През форума са минали новият филм на Иглика Трифонова, „Съдилището” на Стефан Командарев и много други. Режисьорът на „Синът на Саул”, спечелил тази година чуждоезичния „Оскар”, Ласло Немеш също е бил на София Мийтингс, но като продуцент с друг проект, така че той също е част от нашето фестивално семейство.

Как и кой прави селекциите в отделните програми? Дълъг и трънлив е пътят на филмите, попаднали в окончателната програма. Конкурсните програми са отворени за всички и всеки може да кандидатства.

Филмите се гледат от екип от консултанти, преселекционна комисия. В зависимост от жанра и тематиката на филма те попадат в различните ни програми. Имаме Конкурсна програма, Документална програма, Киното днес – големите майстори, там се включват обикновено филмите фаворити от големите фестивали, имаме Киното утре – големите надежди. Имаме панорами на големи режисьори, тази година те ще са посветени на гениалния английски режисьор Тери Гилиъм и легендата на европейското кино, унгареца Бела Тар. И двамата ще бъдат гости на фестивала.

Вие лично сте част от селекционната комисия за документално кино. Какво се случва в документалистиката?За мен документалното кино е много важно и е много важно то да се вкарва в България, където нямаме почти никакъв достъп до такъв тип кино. В последните пет години интересът към документалното кино е изключително нараснал. Има много статистики, които показват увеличаващия се брой зрители, този интерес повишава и количеството и качеството на самите филми.

Как си обяснявате този интерес?Обяснявам си го с несъстоятелността на новините и на медиите. И тук не говоря за репортажното кино, а за киното с позиция, киното, което дава пълната картина или е от мястото на събитието. Разбира се, киното като изкуство, дори

и документалното, неизменно предполага субективна гледна точка. Но в този интерес към документалистиката се крие желание за научаване на нещо ново, на нещо различно, за излизане извън клишетата. Фикционалните филми, особено в лицето на Холивуд, започнаха да се повтарят, от години се възпроизвеждат едни и същи модели. И тук избуява нуждата от истории от реалния живот с цялата им сложност и уникалност. За мен интересът към документалистиката е свързан и с това, че в световен мащаб расте едно поколение, което има нужда от кауза, има нужда от неща, с които да се отъждестви. В документалните филми самите режисьори са много посветени на това, което правят. Например филм като The Look of Silence на Джошуа Опенхаймер изисква изключителна смелост и категорична гражданска позиция. Смелост да отидеш сред тези хора, да ги конфронтираш със стотиците убийства, които са извършили, и да извадиш от тях това, което филмът показва. Тази години такъв филм е „Сирийска любовна история” на Шон Макалистър. Това е човек, който рискува живота си, за да направи този филм. Снимките на филма започват още през 2009 г., когато в Сирия няма още нищо. Самите сирийци се рекламират пред западните туристи като изключително пищна и богата страна. Накратко това е история за двама души, които се запознават в затвора, тя е сирийска революционерка, той е палестински активист. Самият режисьор също е арестуван, след като се

20 години София филм фестРазговор с Мира Сталева, заместник-директор на фестивала

„Синът на Саул”разбира, че заснетият от него материал изобличава режима на Асад. Друг важен филм е „Завръщането на атома” от Финландия, която първа разрешава да се построи атомна централа след аварията в Чернобил. Препоръчвам и „Украински шерифи” – филм за двама доброволци в малко градче в Украйна, които, овластени от кмета, решават проблемите на местните хора. В конкурсната програма имаме и много достойно българско участие – филмът на Елдора Трайкова „Кеймбридж”, за група ромски деца, които, противно на порядките, искат да учат, искат да са висшисти.

Представете някои от гостите на фестивала.Големите имена са Тери Гилиъм, Бела Тар и Тед Кочев. Визитата на Гилиъм е логично продължение на нашата 20-годишна връзка с „Монти Пайтън”. Бела Тар е икона, всичко негово трябва да се види. Визитата на Тед Кочев е изключителна чест за нас, както и поредното гостуване на Вим Вендерс, който вече е част от нашето фестивално семейство. Друг такъв символ на фестивала е талантливият режисьор и музикант Зигфрид – показвали сме всичките му филми. Тази година той е тук с великолепния джазмен Ерик Трюфаз.

Кои десет филма бихте препоръчали?На фона на минорното ни ежедневие хората имат нужда от малко хумор – това предлага датският филм „Мъже и пилци”, който е на ръба на абсурда и комедията. Друг такъв филм е „Девствената планина” на Дагур Кари, исландско-датска продукция. Тази година имаме малък фокус на Исландия – страна непозната с киното си, но исландците са много интересни, аз ги наричам Балканите на Скандинавието, много емоционални хора са. „Пясъчна буря”, израелски филм, дебют, спечелил голямата награда в Сънданс. „Синът на Саул” е абсолютно задължителен – един много специфичен поглед към една много позната тема. Чудя се какво му остава на Ласло Немеш – с дебюта си обра всички възможни награди. Бил е и асистент на Бела Тар. Тази година има доста интересни филми от Латинска Америка. Такива са „Паулина”, „Кланът”, „Отдалече”, който спечели голямата награда във Венеция, „Прегръдката на змията” с номинация за „Оскар”. Това са много естествени филми, без маниерност и претенции, малки семпли истории, с много свеж поглед, автентични, направени почти без пари. Не трябва да се изпуска и „Аномалиса” на екстравагантния Чарли Кауфман с номинация за „Оскар” за анимация и много други отличия. Тук, разбира се, ще спомена и „Бразилия” на Гилиъм, който задължително трябва да се гледа на голям екран. Документалните „Г-н Гага”, „Би Муви”, „Новият човек“. Имаме и детска програма тази година.

До каква публика искате да стигнете?Искаме да стигнем до всички, които имат вкус към живота.

Доста български филми има тази година.Да, опитваме се да възстановим скъсаната връзка между българското кино и зрителите.

Въпросите зададе ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА

„Кей

мбридж

”

Ованес Торосян, „Прокурорът, адвокатът, бащата и неговият син”

Ромен Боранже, „Прокурорът, адвокатът, бащата и неговият син”

Литературен вестник 16-22.03.2016 7

С т о Л и ц а

Гледах „Жажда” на фестивала „Златна роза”, филмът остави у мен усещане за много зряла кинематографична творба. Дълго ли се готвихте като режисьор?Приеха ме във ВИТИЗ, когато бях на 18 години. Представата ми за света на киното беше толкова мъглява, че се съмнявах дали Куросава е име на режисьор или е японска марка мотоциклети. Имах щастието да попадна в класа на Георги Дюлгеров. Освен че е голям режисьор, Жоро е велик педагог. След пет години общуване с него проумях някои азбучни истини. Трябваше ми доста време, след като съм научила азбуката, да се уча да чета киноeзика и още време, за да се науча да пиша. „Пробвах перото” в късометражни филми, учих и в Лондонското филмово училище, все с надеждата, че ще започна да пиша не с криви букви, а четливо, със собствен почерк. Всъщност това май се учи цял живот.

Kога и как дойде идеята на филма, как прерасна в сценарий?Работата по „Жажда” отне много години. Писането на сценария беше съпроводено с лутане, все едно ходиш из тъмна стая с разперени ръце и се надяваш да уловиш нещо неясно и неповторимо. Имаше опасност така и да си остане – в тъмното. Когато в работата по сценария влезе Светослав Овчаров, ми просветна – разбрах ако не какво е светлината, то поне къде е ключът за лампата. Оттам нататък трябваше да се тича дълго по вече ярко осветения коридор, та чак до финалната права, премиерата. След излизането „на светло” зная, че отново ще попадна в тъмната стаичка на неясното.Филмът е заснет около Сандански, но в съзнанието ми героите живеят в едно странджанско село. Селото, в което пораснах. А момичето, това съм аз.

Историята и цялата обстановка създават усещане за условност, в същото време филмът е пълен с ежедневни, даже битови ситуации.На прожекциите по света много хора ме питат „Възможно ли е толкова красиво място да е толкова западнало? Наистина ли хората там живеят по този начин?” Да, възможно е. Хората в село Кръстилци, до Сандански, където е сниман филмът, нямат вода. Борят се за всяка капка. За пръв път попаднах там в адска обедна жега. Не се виждаше никой. Изведнъж от една къща се чу тропане – много възрастен мъж се беше качил на покрива на къщата си и закрепваше там тръбата на улук. От покрива се спускаше невъобразимо съоръжение от тръби, които свършваха в огромен циментов басейн. Басейнът беше празен. Щеше да се напълни, когато завали. Дядото стоеше на покрива и независимо от смазващото слънце търпеливо си вършеше работата. Казах си, че това трябва да е част от духа на нашия филм.

Във филма се разпознават цитати от класически творби като „Жертвоприношение” на Тарковски например. Кои бяха изходните ви вдъхновения? Ако щете вярвайте, не сме си мислели да цитираме нито един класически филм. Постмодернизмът не е част от живота на нашите герои, тъй че нямаше място и в изразните средства на филма. Напротив, ние искахме да разкажем историята максимално просто, тъй както живеят хората, за които става дума. Иначе харесвам филми, разказани с чувство за хумор, както в чешките филми на Милош Форман, с внимание и любов към героите като при Иржи Менцел, с топлина и безпощадност като при ранния Михалков.

И операторът, чиято работа също е впечатляваща, е дебютант в игралното кино. Как се спряхте на него? Познавах работата на Веселин Христов

от документалното кино. „За загрявка” заснехме с него едно късометражно филмче – „Колело”, в което снимахме Моника и Александър. Филмчето взе, че стана смешно. Чак се изненадахме, когато направеното ан пасан филмче взе да ходи по фестивали. Веско е с чудесен характер, а това, че е можещ човек, се разбира от работата му.

Как открихте двамата изпълнители на главните роли, Александър Бенев и Моника Найденова, и как те се вписаха в процеса на работа до утвърдени имена като Светлана Янчева, Васил Михайлов и Ивайло Христов? Дълго търсих изпълнителите за детските роли. Не можете да си представите колко е изкривена представата на децата за „нормално присъствие” пред камерата. Да преодолеят желанието „да се правят на американци” могат малцина. Желанието на всяка цена да се позира, да се държат предизвикателно, е вече вкоренено като нормално. Много от децата смятат, че да се държиш като човек е скучно. В края на краищата и Моника, и Александър си попаднаха на мястото. Те са много различни, но струва ми се, това е от полза за филма. С големите артисти децата се държаха като равни. Или поне даваха вид, че се държат така. Но си спомням как снимахме първата сцена на Моника. Тя беше с Ивайло. Сложиха на Моника микрофонна брошка. Тя просто трябваше да мине покрай Ивайло. Понеже аз слушам звука от микрофоните в слушалки, през цялото време чувах сърцето й. Направо ще ми пукне тъпанчетата! Спокойствието беше по лицето на Моника, но сърцето й беше в петите!

Вглеждането в човека до теб е велика възможност да опознаеш себе сиРазговор със Светла Цоцоркова, режисьор на филма „Жажда”

Къде освен на София филм фест може да се види филмът? Как бихте го вписали в българската филмова традиция? Българското кино има устойчива традиция в правенето на филми от този вид: „Мъже без работа” на Иван Терзиев, „Покрив” на Иван Андонов, „Момчето си отива” на Людмил Кирков и много, много други. Вглеждането в човека до теб е велика възможност да опознаеш себе си. „Жажда” има три прожекции в рамките на София Филм Фест – на 15-и, 17-и и 28-и март. Последната ще бъде премиерата на филма. От 22 април 2016 г. „Жажда” ще тръгне по екраните.

Имате нов проект в развитие на София Мийтингс. Може ли да ни споделите нещо повече за него? Каква е тематиката му? Прекарах детството си в едно село в полите на Странджа. Бях убедена, че животът на село е тъп, скучен и монотонен. Като се замисля, и аз съм била същият тъпунгер като децата на кастинга, които преди малко лекомислено ругах. За втори път посягам към детството си, за да търся тема за филм. Може би защото зная, че нямам друг начин да се върна в ония години.

Историята на новия ви филм, с който се откри и юбилейното издание на фестивала, е реална. Как попаднахте на нея?История ми е „подарък” от приятел, от оператора Емил Христов, който освен таланта си за визия има и доста силен драматургичен нюх. Веднага след филма ми „Разследване” той ме покани на среща и ми даде вестник със статия по случая с думите „това е бъдещият филм”. Аз хвърлих поглед на статията и му казах „няма начин, има политика, не искам да се занимавам с политически въпроси”. Но вкъщи си я прочетох на спокойствие и историята ме хвана много силно. Тя е за това как се използва един малък човек в едни големи политически събития, или поне това е моят прочит. Трудно е да се обясни какво кара един автор да се влюбва в една или друга история. То е като влюбване в човек, понякога има неудачни влюбвания, обаче нещо те привлича и не можеш да спреш да мислиш за него. Щастлива, че ми се случи силно влюбване, защото битката, която предстоеше, беше голяма – към онзи момент не знаех колко ще е дълъг периодът, в който ще се борим за проекта заедно с продуцентката ни Росица Вълканова. Честно казано, този проект е голяма лъжица за българското кино, за нивото на българската киноиндустрия – не говоря като идея, трудно е български филм да бъде заснет извън България, в скъпи страни като Холандия и Швеция, а този случай е такъв. Една седмица в Босна, 4-5 седмици в Холандия и 3 седмици в Швеция. Нямаме един снимачен ден в България. Поканихме едни от най-интересните европейски актьори. Беше сериозна битка да се намерят европейски копродуценти и фондове.

Кога видяхте в тази история филм?Ако се върна на момента с влюбването – това му е хубаво на влюбването, че не мислиш какво ще става после, ще се стигне ли до брак, той щастлив ли ще бъде и пр. Трябваха ми около две години само да чета, да се запозная както с автентични истории

за войната в Босна, така и с босненската литература и поезия, за да усетя тази страна поне малко и за да стане в крайна сметка този тип кино, който аз харесвам и се опитвам да правя – автентичното кино. Изчетох Иво Андрич от кора до кора, той ми беше като малък университет, четох и съвременни босненски автори и това ми беше нужно преди въобще да почна да пиша сценарий. В един момент ми се стори важно да направя филм за следствията от една реална война, която се случи тук до нас, да разсъждаваме и ние българите за подобни процеси, преди те да са се случили, защото ние страшно си приличаме - и като манталитет, и с това, че живеем християни и мюсюлмани заедно. Да разсъждаваме за това как едни хора, които са живели като съседи и са си помагали, се превръщат за нула време във врагове за поколения напред. Освен това в историята има метафора на едно съвременно жертвоприношение, то е фино, но логиката му повтаря тази от миналото – хора се жертват за много по-големи дела, за големи политически решения. Това става непрекъснато и днес. За мен всяка история започва да става филм през героите, когато те се появят и започнат да си искат своето, така да се каже. Това е процес на натрупване и този процес в един момент води до навързване на нишките. Едно от първите публични представяния на идеята беше тъкмо на София Мийтингс в рамките на СФФ. На фестивала в Солун се явихме също още само с идея. Най-съществен беше моментът по време на програмата Script East, където се срещнах с много сериозни драматургични консултанти и спечелихме наградата за най-добър сценарий на името на Кешловски.

Помага ли ви опитът на документалист?Мисля, че този опит завинаги е оставил отпечатък върху работата ми в киното и в напрегнати моменти инстинктът ми е на документалист. Всъщност аз харесвам и такъв тип игрално кино, опитвам се да

ги съчетавам. „Писмо до Америка” беше между документалното и игралното кино. Работата с натуршчиците е голяма школа. Опитвам се да се равнявам с автентичното говорене.

С изключение на Ованес Торосян и Красимир Доков актьорите във филма са чуждестранни. Какво наложи това? Ами точно този автентизъм – нямаше как български актьор да изиграе прокурор в трибунала в Хага. За мен в рамките на този филм сблъсъкът Централна Европа – Балканите беше много важен. И той няма как да се постигне, ако български актьори играят западняци, ще е бутафорно и невярно. Още повече че във филма всеки си говори на езика, чийто носител е. И това е обосновано драматургично. Има го ефекта на изгубени в превода. И изборът на актьори е наложен от драматургията. Ние имахме щастието да работим с известни имена. В ролята на прокурора е eдна от най-забележителните съвременни френски актриси, Ромен Боранже, носителка на „Сезар” за най-добра млада актрисa. Самюел Фрьолер, нашумял с филма „Най-добри намерения” по сценарий на Бергман, влиза в ролята на защитника. Изудин Байрович изпълнява ролята на бащата на момчето. Удивителен босненски акьор, който сега изпълнява и една от главните роли в „Смърт в Сараево”, новия филм на Данис Танович. Правихме кастинг в Сараево и аз страшно го харесах. За мен най-важното решение беше неговото.

Защото при другите беше въпрос по-скоро на професионално решение, но за босненския актьор това беше друг тип решение. На фона на тези европейски имена двамата български актьори стояха изключително достойно.

Как се приема филмът досега? Очаквате ли европейските актьори и продуценти да са мост за по-успешно разпространение в Европа?Филмът засега е показван само на два фестивала, последният беше в Триест, Италия, там публиката реагира изненадващо емоционално. В Триест има много силен хуманитарен университет и си говорих с техни преподаватели, които ми споделиха, че за тях филмът се родее с италианския неореализъм, защото в него се говори за малкия човек с много любов. Колкото до разпространението – на едно ниво, да, може да се очаква, но на друго - според мен малко се изненадват от този филм в Европа, като че ли още не са готови ние да правим филми, с които сме сякаш седнали на централната маса и разговаряме за важни политически събития. Все още очакват от нас филми за това колко тежко живеем.

Работите ли по нов проект?Да, имам нов и доста амбициозен проект, на историческа тематика е, по небезизвестно литературно произведение. Но след „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син”, който ще тръгне по кината у нас на 25 март, може би наесен ще излезе друг мой филм, който заснехме миналата година и който беше резултат от нискобюджетната сесия на НФЦ. Той е само с българско финансиране и български актьори, казва се „Асансьор за пациенти” и е доста шантав, много е различен от другите ми филми.

Въпросите зададе ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА

За автентичното киноРазговор с Иглика Трифонова, режисьор на филма „Прокурорът, адвокатът, бащата и неговият син”

Изудин Байрович

Кадър от „Жажда”

8Литературен вестник 16-22.03.2016

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Сцена

37 събития в рамките на една седмица – това е интензитетът на четиринадесетото издание на фестивала за нов театър „Мала инвентура” (www.malainventura.cz) в Прага, който тази година се проведе между 22 – 29 февруари. Иницииран и реализиран от независимата асоциация за продуциране и промоция на съвременни изпълнителски изкуства „Нова сить” („Нова мрежа” - www.novasit.cz), фестивалът се превръща в авторитетна представителна платформа на иновативността и експериментаторския дух на съвременната чешка сцена, който всяка година събира в общ афиш най-ярките постижения на новия чешки театър и танц и ги представя пред международна публика от любители и професионалисти. Освен богатата програма от представления „Нова сить” измисля и други форми за комуникиране и стимулиране на новия театрален език, като организира множество професионални срещи и уъркшопи между артисти и мениджъри, продуцира нови представления, давайки шанс на най-младите изпълнители посредством програмата „Свежа сценична кръв” и връчва специалните награди „ДНК” за изключителни постижения в областта на новия театър. Самите награди имат широк отзвук в чешките национални медии и успяват да предизвикат сред по-широк кръг публика интерес към необичайното и алтернативно сценично присъствие. Когато миналата година посетих фестивала за първи път, останах най-силно впечатлен от оригиналния спектакъл „Корекция” на режисьора Иржи Хавелка, танцовата компания „ВерТеДанс” и кларинетистите от „Кларинет фактъри”. Той не приличаше на нищо друго, което бях гледал дотогава – виртуозен танц, в който танцьорите бяха като залепени за земята и пренасяха върху зрителите едно почти физическо усещане за силата на гравитацията. Още тогава спектакълът бе получил наградата на чешката критика за „най-добро представление”, а тази година се нареди сред тримата носители на наградата „ДНК”, заради множеството участия и получени отличия в престижни международни фестивали (сред които и фестивалът в Единбург). Но това не е единствената хубава новина около „Корекция” - през юни предстои да го видим и във Варна и в София в рамките на Международния театрален фестивал „Варненско лято” и платформата „Световен театър в София”.Разказът за „Мала инвентура” може да започне от жанровото многообразие, което и през 2016 г. включваше свободни опити с различни сценични езици и стилове – съвременен танц, куклен театър, физически театър, документален театър, пърформанс, нови медии, колаборативен („devising”) театър и др. Разбира се,

не всички комбинации могат да се нарекат успешни или находчиви, но заразителна остава самата идея за неограниченост и свобода на художествените търсения. В това отношение си мисля, че българската сцена има какво да научи от чешката най-вече в преодоляването на някои сценични предразсъдъци и комплекси. Мога да призная, че дори когато крайният резултат събуди повече въпроси, недоумение, дори и раздразнение, все пак в мен остава и едно възхищение от освободеността и откритостта на чешките артисти. Те не страдат от излишни артистични и професионални задръжки и се впускат смело, и с видимо удоволствие, в неща, от които традиционният театър се страхува (или срамува). Така например в документалния спектакъл „Ударена с цвете” трите танцьорки/изпълнителки се заиграват със социалните и психологическите представи за женското тяло и правят нещо като хореография от грешки и гафове, чрез която споделят/разказват тялото в неговата неприкрита неловкост, несъвършенство и уязвимост. А в „Мотус либер” артистите от алтернативната компания „Ханда готе” инсталират на сцената истинска кухня с истински продукти и посвещават цяло представление на опита да възстановяват със сценични средства и реквизит автентични алхимични рецепти, а на финала подреждат във формата на Слънчевата система сготвените ястия

Мала инвентура – ХIV фестивал за нов театър в Прага: играта продължава

„Синовиален” на Марек Зеленка и Мартин Талага, фотограф Михал Хaнчовски

и канят публиката да изпробва алхимичната трапеза.Моите лични фаворити от програмата тази година бяха авторските спектакли „Синовиален” (от латинското наименование на течността, изпълваща кухината между ставите и захранаща хрущяла) на Марек Зеленка и Мартин Талага и „Пиратът и аптекарят” на Ян Каливода, Войта Свейда и Ян Дьорнер, вдъхновен от едноименната балада на Робърт Луис Стивънсън. Част от специалната фестивална програма „Свежа сценична кръв” за промотиране на дебюти и нови имена, „Синовиален” е танцов дует, който избира

една вече банализирана от прекомерна употреба тема – мъжествеността и

мъжкото тяло, но я разработва находчиво и остроумно. Двамата атлетични танцьори показват различни мъжки „ритуали” и характерни жестове в необичайно самоиронична перспектива и с много хумор – например типичното „небрежно” пушене на цигари и пиене на бира е вкарано във възможно най-неудобните и физически предизвикателни пози (опитайте да си го представите как става, когато единият балансира на стойка на ръце върху другия). Иронично са коментирани и други типично мъжки обсесии – съперничеството, спортсменския и бизнес етикет, и абсурдите на модерната мъжка суета с нейните нелепи паники около окосмяването. „Пиратът и аптекарят” е също някак по мъжки фриволен и забавен спектакъл, в който оживяват мъжкарски стереотипи от миналото – пиратът, благородникът, мошеникът, хулиганът. Съчетаващ средства от кукления театър, рок концерта, изобразителното изкуство и филма, спектакълът впечатлява с импровизационното майсторство на тримата актьори и развинтеното сценично въображение, което събужда тръпката от приказките и невероятните истории за морски подвизи от детството.

АСЕН ТЕРЗИЕВ

Посещението на фестивала е осъществено с любезната подкрепа на Чешки център – София

Крикор Азарян

На 15 март 2016 г. един от най-големите български театрални режисьори Крикор Азарян щеше да навърши 82 години. В понеделник, на 14 март на сцената на наскоро открития Театър „Азарян” в НДК негови студенти и актьори, отбелязаха рождения му ден със спектакъла „Азарян и електрическата крушка”, подготвен и воден от Камен Донев. Направено с вкус, талант и респект пред любимия професор и забележтелен режисьор, представлението, събрало спомени на участниците от съвместната им работа с Коко не само припомни начина на работа на Азарян, неповторимото му чувство за хумор, способността му да гледа на света цветно, нестандартно

и проникновено, но и създаде светло усещане, че театърът е дар и призвание за правещите го и необходимост, която е същностна и важна част от живота на всяко нормално европейско общество.

Поредицата от спомени на ярките актьори на Коко Азарян ме развълнува, зарази и събуди и моите спомени за зареждащите срещи с него – от времето когато още като студентка по театрознание в средата на 80-те бях на стаж на много от репетициите му до присъствието ми на последните му спектакли по Чехов малко преди смъртта му в края на 2009-а. Затова в следващите редове и аз ще споделя един от моите многобройни и незабравими спомени от театъра на големия Азарян – (част от) рецензия за спектакъла му „Хенри ІV” от Луиджи Пирандело (режисьор Крикор Азарян, сценограф Никола Тороманов, музика Стефан Вълдобрев, премиера 10.04.1998): „Тежко на оня, който не умее да носи своята маска. Постановката на Крикор Азарян на пиесата на Пирандело „Хенри ІV” в Театъра на българската армия опроверга едно мое многогодишно убеждение. Убеждението, че текстовете на този италиански драматург са органично чужди и непрозрачни за българския театър. То се основаваше на стройно историко-теоретично обяснене, което инцидентните сценични опити върху Пирандело неизменно потвърждаваха.Драматургията на Пирандело поначало заема особено място в европейския театър на ХХ век. Създадена през 20-те и първата половина на 30-те години, тя се занимава с емблематичния за този период както за авангардните театрални течения, така и за неоромантичната и реалистичната драма, въпрос за отношението между видимостта и същността на нещата. (...) За Пирандело видимостта и същността – „маската” и „лицето”, са неразличими. Маската не е истината за лицето, но с нейното сваляне въпросът за истината не се решава, а се задълбочава. Останало без маска, лицето губи форма, разпада се, престава да съществува. Ето защо личността може да се състои единствено от сбора на своите маски, на ролите, наложени й от ситуациите, през които преминава. Това превръща човека при Пирандело в творение на другите, прави индивидуалността му

релативна, изменчива и неуловима без тях. Да живее за него вече не означава нищо друго, освен да играе възложените му от общността роли. (...)„Ала тежко на оня, който не умее да носи своята маска”. Тази реплика от „Хенрих ІV”, написана през 1922 г., дава основание на Крикор Аарян да реши, че текстът на Пирандело днес неочаквано адекватно изговаря актуални усещания и заключения. Не безкомпромисното търсене на себе си, а трезвото, лишено от илюзии приемане на наложената ти от другите роля, превръщането й в твое лично творение и инструмент за упражняване на присъствие и контрол в общността е новата героична поза на съвременния човек. Поза, символизирана от Пиранделовия Хенрих ІV.Спектакълът скъсва с разпространената у нас идея, че драматургията на Пирандело трябва да се поставя „игрово”. Под което неясно определение обикновено се разбира, че актьорът трябва да представя човек, демонстриращ „отчуждено” своите маски. Иначе казано, да направи представление, което се състои чрез средствата на гротеската, клоунадата и други подобни техники, без да се интересува от думите. Азарян спокойно „забравя” тази идея и приема очевидното – факта, че театърът на Пирандело е преди всичко философски и литературен, т.е. че в основната си част той се случва в словото. Нещо повече – режисьорът се наслаждава на възможността да се заслушва в думите, да материализира блестящите смислови параболи, които те чертаят, търпеливо да постига мрачната им афористичност. Заради това наслаждение при изграждането спектакълът може да бъде характеризиран пак като игрови, но вече в смисъла на игра на словото, на философските находки, на умението да формулираш и изразяваш. (...)”Един от незабравимите спектакли на незабравимия Крикор Азарян.

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Спектакъл в памет на Крикор Азарян, или Азарян Незабравимият

Литературен вестник 16-22.03.2016 9

В началото на тази година отпразнува личен юбилей, но може би по-важното е, че повече от две десетилетия присъстваш в литературата – първата ти книга излиза през 1992 г. Как би описал тези двадесет години през призмата на собствения си литературен опит? Не харесвам думата „юбилей“, носи един такъв соцпривкус и гледах фокусаът да не пада точно върху това, а върху нещата, които в момента пиша. Макар че явно е неизбежно. През всички тези години гледах така да наредя живота си, че да имам време да пиша, макар че сега, като погледна, написаното не ми се струва чак толкова много… Можех да имам не 3, а 10 романа например. Но можеше и по-зле да е. Както моят приятел и преводач Александър Зицман отбелязва, българските писатели не са особено продуктивни. И това няма непременно връзка с качеството. Както и да е. Винаги съм гледал да пиша за неща, които лично мен ме интересуват и никога не съм се съобразявал с конюнктурата. Мисля, че щях да имам проблеми, ако трябваше да работя в условията на цензура, но от друга страна, предизвикателствата щяха да бъдат по-големи, а това калява характера. Опитвам се да живея от професията си, което не е лесно, не само в България. Това също калява характера. И в двата случая става дума за предизвикателства, но от различен характер, които в крайна сметка водят до различни резултати. Едно от първите неща, които разбрах веднага след промените, беше, че няма никакъв смисъл да се пише така, сякаш все още има цензура. Боя се, че много хора не го разбраха и това им изигра лоша шега. Писането в условия на цензура се подчинява на съвсем друг регламент, в който идеята за „забавление” почти отсъства. Има само два вектора: на пропагандата и на съпротивата под една или друга форма, което всъщност доста опростява нещата. Свободният свят е доста по-сложен. В него забавлението е съвсем легитимна, насъщна потребност и всички опити да се лиши публиката от него за мен лично навяват спомени от онова безрадостно време. Мисля, че тъкмо това разбиране ме спаси от сиромахомилството, което свежда конфликтите в живота само до имането и нямането. Социалната проблематика, разбира се, е важна, смият аз я изследвам с интерес, но тя далеч не се изчерпва с феномена на екстремната битова нищета, която толкова занимава българските автори. Това, което се случва със средната класа, може би също заслужава внимание. А средната класа покрай другото иска и да се забавлява. Тя всъщност е основният клиент на книжарниците. Налага се да уточня, че под „забавно” имам предвид нещо интересно, увлекателно, вълнуващо и атрактивно, което не значи непременно повърхностно. Но дори това е за предпочитане пред скуката! Може би не всичко, което съм написал през тези години, да блести с особена задълбоченост, но се утешавам, че поне не е скучно. Надявам се, че и читателите го оценяват. Свободата има много измерения и едно от тях е възможността да се променяш. Минал съм през различни периоди в кариерата си и не съм се ограничавал само в една тематика, един жанр или стил. Но много обичам фантастиката и винаги ще се връщам към нея, макар и под различна форма. Реалността в изкуството винаги е условна. Харесва ми да създавам автономни светове със своя вътрешна логика и закони. Това е най-забавното в изкуството.

Писателската ти биография съвпада с много динамичен период за българската литература. Ако сравниш контекста, в който си дебютирал, със сегашния, как би обобщил промените?В началото на 90-те масовият читател изпитваше алергия от българска литература. И с основание, тъй като години наред тя беше обслужвала режима и в по-голямата си част беше заразена с вируса на соцреализма, който може да съсипе и най-талантливо написаната книга. Трябваше да минат поне 10 години, докато се отсее плявата от зърното, и се появят друг тип произведения, ориентирани спрямо публиката, а не спрямо партията. Днес любопитството към българската литература определено се е завърнало и това е рядък шанс. Хората търсят българското и даже се изненадвам колко доверчиви, непретенциозни и доброжелателни могат да бъдат. Дано писателите не злоупотребят с този интерес и не ги отблъснат отново. Като изключим този тясно професионален аспект, намирам, че отново живеем в твърде нестабилна ситуация. Дори по-непредвидима, отколкото беше в началото на 90-те. Тогава поне имаше Големия Друг в лицето на ЕС. Сега авторитетът му е в сериозна криза. Европа някак се разцентрова, и то не само поради външните предизвикателства. Големите беди започват от главата, когато там нещо не е наред, и Господ не може да ти помогне. Смятам, че т.нар. социални медии много допринесоха за това объркано състояние на духа. Хората все по-трудно успяват да се концентрират и сякаш

имат сериозен проблем да следят един непрекъснат и цялостен наратив. Това ги изморява. Реагират твърде емоционално и са склонни да приемат буквално и лично неща, които по принцип са условни, или пък да излизат с метафори срещу реалността. Всички тези каузи, тези сълзливи изблици, следвани по правило от гняв и разочарование, това безсмислено споделяне на ежедневието, най-вече на очевидната му баналност или пък на сензационни измислици, полуистини и откровени манипулации, тази безотговорност и анонимност, симулацията на дейност и присъствие, група за това, група за онова – всичко това създава една по-скоро нездрава среда. Далеч съм от мисълта да отричам новите технологии, но си давам сметка и за тъмната им страна: именно те създадоха средата, в която тези неща виреят и се разпространяват. По някакъв начин това се отразява и върху литературата. Тя заприличва все повече на блог – нещо аморфно с елементи на разсъждение и наситено с много емоция. Аз обаче продължавам да вярвам в добрия стар наратив. Мисля си, че хората имат нужда от него, особено в такива времена. Наративът структурира личността и ума. Човек има потребност от разказ, в който да влезе.

Критическата и/или читателска реакция, която най-много те е зарадвала, и тази, която най-много те е изненадала?Една рецензия на Теофил Панчич за „Мисия Лондон” в сръбското списание Време, преди много години, може би защото беше първата сериозна рецензия за първия превод на романа в чужбина. Тъй като нямам особено високи очаквания, почти всяко по-смислено ревю ме изненадва. Също така не спирам да се учудвам приятно, когато излизат задълбочени и смислени коментари, написани от обикновени хора, най-вече из мрежата. Когато се почувстваш разбран, не непременно хвален.

Изглежда, имаш потребността да преработваш - или може би пренаписваш – свои произведения. Сещам се за романа „Черната кутия” или пък за един от най-известните ти разкази, „Зелевият цикъл”. Какво те кара да го правиш, какво ти носи това връщане към вече завършени текстове? Имаш ли наблюдения как реагират на тези метаморфози читателите ти?Предполагам, че ще бъде интересно за изследователите един ден. Читателите не винаги забелязват разликите. Имал съм случай да ми казват „Ами че то същото, бе!”, и то за „Черната кутия”, където има над 100 нови страници и краят на романа е съвсем различен. Ще се учудиш колко разсеяни са хората! Истината е, че читателят се интересува повече от крайния резултат, а как си стигнал до него, вече си е твоя работа. Тук по същество става дума за редакции, които би трябвало да се правят преди излизането на книгата. Но у нас редакторският институт не работи по този начин. Всички се занимават с езика, гледат да нагласят думичките и изреченията, а структурата остава на заден план. Това мотивация, психология – забрави. Езикът, разбира се, е важен, но за мен е по-скоро условие, без което не може. Езикът и смисълът са органично свързани. Ако не си овладял смисъла, трудно ще овладееш и езика. Читателят усеща, когато един текст е станал по-добър. Може и да не разбира как и защо е станало така, но усеща.

Пишеш продължение на романа си „Сестри Палавееви”. Кое те мотивира да го направиш – някакво усещане за недоизчерпаност на историята, или може би читателски очаквания? Такава е природата на историята. Разбрах това още докато работих над първата част. Очакванията на читателя са провокирани именно от това - тя съдържа в себе си идеята за продължение. „Мисия Лондон” например не е замислена по този начин, макар че много хора са ме питали няма ли да има продължение, и несъмнено щях да продам голямо количество, ако го бях направил. „Сестри Палавееви” има структура на епос или по-точно на сага, а тези неща са безкрайни. Аз всъщност съм написал и предисторията на сестрите, отделни откъси от нея са се появявали в пресата, но смятам да я пусна чак след като излезе втората част. Тя е доста по-различна като стил и се боя да не заблуди феновете.

Има ли жанр, към който още не си посягал, но би искал да го направиш? А сюжет, който си замислил, но все още не си успял да напишеш книгата по него?Не съм писал много за любовта. Но имам няколко сюжета, които чакат. Във втората част на „Сестрите” също има доста сърдечни приключения. Любовта не е само сълзи и въздишки, тя може да бъде и смешна, и страшна. Сама по себе си е голямо приключение, което силно ме привлича.

Книгите ти са преведени на различни езици, така че познаваш и чуждите читатели. Има ли разлика в начина, по който българската и чуждата публика реагира на книгите ти? Най-пълноценна, както може да се очаква, е рецепцията на Балканите и в Източна Европа. Там, където има езикова и културна близост и сходен исторически опит, или поне познаване на този опит. Колкото повече се отдалечаваш от района си, толкова по-трудни за възприемане стават отделните детайли, дори чувството за хумор се променя. Езиковите каламбури безславно угасват, но ситуациите, образите и характерите минават бариерите. Действието е едно от най-универсалните неща. Постепенно открих, че на Запад съществуват определени нагласи за това как следва да изглежда литературата от нашия район. От теб се очаква да играеш жертва. Травма и болка им дай! Иначе се дразнят. Защото нали това им е най-голямата радост в живота, че са по-добре от тия на Юг и на Изток, и искат постоянно да им го доказваш. Моите неща не са баш такива и това малко ги обърква - не могат да ги подведат под общия знаменател на страданието. Но пък се четат. То и това си е грях, защото се явяваш конкуренция...

Съвременната литература е все по-зависима от превода, а у нас в последните години все по-интензивно се коментира рецепцията на българската литература в чужбина. Какви са твоите наблюдения, как стои нашата съвременна литература сред останалите?Като типична източноевропейска литература, макар и не толкова позната. Веднага й се залепя национален етикет, което е своеобразно предупреждение към читателя какво да очаква и какво да не. Вече стана думи за стереотипите, които са се установили на Запад - не без наша помощ, естествено. Писателите са хитри, надушват какво се иска от тях и охотно влизат в ролята на бежанци. Ако си спомняте този велик разказ на Виктор Пасков – „Биг Бизнес”. Тази глупава игра пречи на непредубедения прочит, а в икономически план прави издаването на българска литература рисковано и зависимо от субсидии. Постмодернизмът допълнително усложнява нещата, когато пресоли манджата с разни препратки, цитати и самоцитати. Сакън да не би да си помислят, че не сме чели Борхес… Това носи един провинциален лъх, който се усеща, макар и снизходително да ни се прощава. Все пак толкова са страдали и пак не са подивели съвсем!

Въпросите зададе АНИ БУРОВА

Човек има потребност от разказ, в който да влезеРазговор с писателя Алек Попов

Сн. В

ладисл

ав Х

рист

ов

10Литературен вестник 16-22.03.2016

Карло Гинзбург

Карло Гинзбург (роден през 1939 г. в Торино) е един от „бащите основатели” на микроподхода в историята и

теорията на културата. Той е най-известният съвременен италиански историк, преподавал в Болоня, Лос Анджелис,

Париж, Лондон и Пиза.Една от най-разнообразните му по своите теми книга, не просто изкусителна за интелектуално любопитния

човек, но и пълна с открития за всеки, който се занимава с хуманитаристика, е „Дървени очища. Девет

размишления за дистанцията”: Защо по традиция се смята, че погледът именно на чужденеца е способен да

види измамите в обществото? Защо през Средновековието в погребалните процесии на кралете е носен манекен,

наричан „репрезентация”? Защо прибягваме тъй често към зрителни метафори като „перспектива” или „гледна

точка”? Какво е стилът и защо докато мислим за него, вървейки в коловозите на традициите, можем да

се подхлъзнем към Хитлер? Бихме ли убили китайски мандарин, ако ни предложат голяма сума? Християнин ли е бил Иисус? Това са само няколко от поглежданията към

света в тази книга. А коя изобщо е правилната дистанция, която би ни помогнала да видим нещата „такива, каквито

те са”? Отговори – в есетата от книгата, предстоящо издание на Издателска къща КХ – Критика и Хуманизъм.

Монотеизъм на разума [и] на сърцето,

политеизъм на въображението и на изкуството –

това е, от което се нуждаем!

Хегел (1797)1

През 1605 г. двама венециански свещеници били арестувани по обвинение в дребни престъпления и това разпалило остра дипломатическа война между Венецианската република и Светия престол. Облягайки се на принципа на своята косвена власт (potestas indirecta), формулиран от Белармин, папа Павел V твърдял, че е в правото си да се намеси във вътрешните работи на венецианската държава с искане двамата свещеници да бъдат освободени. Последвал разгорещен дебат, в който под непосредствена заплаха се оказала политическата и юридическата независимост на Венецианската република, а в по-дългосрочен план – съответно и границите между църква и държава. С невиждан плам позицията на Венеция била защитавана от Паоло Сарпи – монах от сервитския орден и официален теолог на Републиката, който след няколко години щял да се прочуе из цяла Европа като автор на излязлата под псевдоним История на Тридентския събор. През 1607 г. Сарпи бил отлъчен от църквата, а броени месеци по-късно бил нападнат близо до своя манастир от петима души и намушкан с кама почти до смърт. Тежко ранен, той прошепнал на грижещия се за него лекар, че раните му – както всички знаели – били причинени stylo Romanae curiae: „от острието на Римската курия”, но също и „от съда (буквално, от перото) на Римската курия”2.Надали може да има по-добро въведение в една дискусия за политическата ангажираност на стила от прекрасната игрословица на Сарпи. Както ще видим, стилът често е бил използван като инструмент за разграничаване и отрязване, т.е. като оръжие. Но заедно с това стилът е развил и една важна (и недостатъчно призната) функция, свързана с приемането на културните различия. Възнамерявам да проследя тази двузначност в сферата на визуалните изкуства. В края на текста ще излязат наяве и някои следствия, засягащи историята и философията на науката.

***Латинската дума interpretatio означава превод. Съпоставяйки различните стилове на мисленето с цел да подчертае иманентното им различие, интерпретаторът/преводач осъществява определена форма на превод. Думата лесно приляга към нашия контекст – сравнението на стиловете и езиците (подсказано от това между стиловете и почерка) се трансформира най-общо в признание на тяхното различие едни от

1 Срв.: „Das alteste Systemprogramm des deutschen Idealismus”, в: Bellezza e verita, F. Rella (съст.), Milano, 1990, 47. Текстът, който Франц Розенцвайг публикува като препис от страна на Хегел на текст на Шелинг, днес единодушно се приписва на самия Хегел. [Цит. по: Най-стара програма за система на немския идеализъм, прев. О. Касабов, онлайн публикация в www.litclub.bg; бел. пр.]2 Fulgenzio Micanzio, „Vita del padre Paolo (1552-1623)“, в: P. Sarpi, Istoria del Concilio Tridentino, II, C. Vivanti (съст.), Torino, 1974, 1348 и сл. […]

други.3 Същевременно обаче преводът представлява и най-мощният аргумент срещу релативизма: това, че всеки език конституира различен и в известна степен несъизмерим свят, е повече от сигурно, но въпреки това обаче преводите са възможни. Затова способността ни да разбираме различни стилове може да хвърли светлина и върху способността ни да разбираме други езици и други стилове на мислене и обратното.

[…]Ще завърша това есе с едно упражнение по превод, подсказвайки възможността за диалог между трима души, които, доколкото ми е известно, никога не са общували помежду си пряко или косвено.Първата е Симон Вейл. През 1941 г., две години преди смъртта си, тя записва в своите Тетрадки (Cahiers) следния коментар върху Платоновия Тимей, 28 a:

Когато едно нещо е съвършено красиво, щом съсредоточим вниманието си върху него, то е неповторимата и единствена красота. Две гръцки статуи: онази, която гледаме, е красива,другата – не. Същото е и с католическата вяра, с платонизма, с хиндуизма и т.н. Онази, която гледаме, е красива, останалите – не.

Симон Вейл разширява невъзможността за сравнение – както видяхме, често обвързвана с художествения опит – не само по посока на философията, но и на религията:

Всяка религия е единствената истина, т.е. в момента, в който я мислим, ние сме длъжни да приложим цялото си внимание, все едно не съществува нищо друго; по същия начин и всеки пейзаж, всяка картина, всеки стих, представлява единствената красота. „Синтезът“ на религиите означава отстлабване на вниманието.4

Вторият е Адорно. Един фрагмент от Minima Moralia, написан през 1944 г., звучи отчасти така:

De gustibus est disputandum*. Дори онзи, който е убеден в несъпоставимостта на отделните произведения на изкуството, непрекъснато ще се оказва въвлечен в дебати, в които творбите – онези, намиращи се на най-високото равнище и следователно въобще несъизмерими – биват сравнявани и оценявани едни спрямо други. Възражението срещу възгледи от този род, възникващи с една характерна необходимост, вижда в тях инстинкти, идещи от комерса и от склонността да се мери всичко на око. Всъщност смисълът на възражението е съвсем друг – солидните бюргери, за които изкуството никога не ще бъде достатъчно ирационално, биха искали да държат размишлeнието и стремежа към истината настрана от художествените произведения. Но поривът, който необходимо води до тези възгледи, е вече налице в самите произведения, които наистина не са съпоставими едни с други, но желаят да се унищожат взаимно. Съвсем не без причина древните са запазили пантеона за равните на боговете или на идеите, докато на произведенията на изкуството са отредили взаимния агон, в който всяка творба е смъртен враг на другата. […] Понеже, щом идеята за красиво се представя поделена и разпръсната в различните произведения, то всяко от тях се стреми към нейната безусловна реалност, претендира да изразява красотата чрез своята неповторима единичност и не може да приеме това поделяне на идеята, без да унищожи самото себе си.Като нещо единично, истинно, лишено от привидност и освободено от всяка индивидуация, красотата не се явява в синтеза на всички творби, в единството на изкуствата и на изкуството, а – съвсем конкретно и материално – в залеза на самото изкуство. Всяко произведение се стреми към този залез, желаейки смъртта на всички останали. Друг начин да се каже същото е, че всяко изкуство клони към своя край. Този порив към самоунищожение, в който се корени най-дълбокият стремеж на творбите на изкуството, провокира отново и отново привидно безплодните спорове в естетиката […].5

3 Ок. 1840 г. Т. Л. Доналдсън пише, че стиловете в архитектурата могат да бъдат съпоставени с езиците в литературата: „There is no style, as there is no language, which has not its peculiar beauties, its individual fi tness and power – there is not one which can be safely rejected […] so the architect is more fi tted for the emergencies of his diffi cult career, who can command the majesty of the classic styles, the sublimity of the Gothic, the grace of the Revival or the brilliant fancies of Arabic“ [англ. – „Не съществува стил, така както не съществува език, който да не притежава своя собствена специфична красота, своя индивидуална способност и сила – нито един не може да бъде отхвърлен с лека ръка..., така че архитектът е по-пригоден за трудните моменти на своята нелека кариера, ако е овладял величието на класическите стилове, грандиозността на готиката, изяществото на Ренесанса или бляскавите фантазии на арабския стил.”; бел. пр.] (Цит. в.: H. F. Mallgrave, The Idea of Style: Gottfried Semper in London, дисертация, 1983, 199). Тази съпоставка има дълга история, като се тръгне от пасажа, приведен от Кастильоне (B. Castiglione, Il Cortegiano, 92–93).4 S. Weil, Quaderni, G. Gaeta (съст.), Milano, 1991, II, 152, 157, 176. П. Бори подчертава важното значение на тези пасажи. Срв.: P. C. Bori, Per un consenso etico tra culture, Genova, 1991, 29.* лат. – за вкусовете се спори; бел. пр.5 T. W. Adorno, Minima moralia, Torino, 1954, R. Solmi (прев.), 71–72. Af. 47 De gustibus est disputandum.

Пол Валери сравнява творбите в един музей със „суматоха от застинали същества, всяко от които напразно желае другите да не съществуват“6. Адорно имплицитно намеква за този пасаж, отнасяйки го към хегелианското понятие за „смъртта на изкуството”, според което всяко произведение на изкуството се стреми към истината, а значи и доколкото по този начин става причастно към природата й, нетърпяща нищо различно – към собственото си самоунищожение. Макар и по различен и дори противоположен път, интелектуализмът на Адорно достига до заключение, което е парадоксално близко до мистицизма на Симон Вейл: всяко произведение на изкуството създава около себе си вакуум и поради това трябва да бъде възприемано отделно и само по себе си.Тъкмо срещу тази позиция се обръща Роберто Лонги в своето полемично есе Предложения за критика на изкуството от 1950 г.:

Напротив, тук е мястото да сразим тези последни метафизични останки – принципите на абсолютния шедьовър и неговата блестяща изолация. Произведението на изкуството – от гръцката ваза до свода на Сикстинската капела – винаги представлява един изтънчено „относителен” шедьовър. Творбата никога не е сама по себе си, а винаги се намира в някакво отношение – като за начало, най-малкото с някоя друга творба. Творбата, останала сама в света, не ще бъде разбрана като човешко произведение, а ще бъде гледана с боязън или с ужас, като магия или като табу, като Божие дело или дело на някой магьосник, но не и на човека.И достатъчно вече сме си изпатили от мита, че творците са божествени или свръхбожествени създания, а не обикновени хора.7

Четящият тези така противоречащи си пасажи няма как да не се сети за разграничението между simpliciter и secundum quid, което Вазари заема от аристотелистката и схоластическата традиция.8 Макар и от различни гледни точки, Симон Вейл и Адорно настояват за необходимостта към произведенията на изкуството да се подхожда като към абсолютни и несъотносими същности. Лонги, също както и Вазари преди него, смята, че те изискват историческа и релационна перспектива secundum quid. И двата подхода ми се струват необходими, макар и да са несравними помежду си и да не можем да ги прилагаме едновременно – досущ като известната илюзия заек-патица, при която и заекът, и патицата са налице, но е невъзможно да бъдат видени заедно по едно и също време.9 Двата подхода обаче са свързани един с друг в асиметрично отношение – „простият”, директен и абсолютен поглед върху изкуството може да бъде изразен на езика на историята, но не и обратното.

Преведе от италиански ВАЛЕНТИН КАЛИНОВ

6 P. Holdengraber, „A Visible History of Art: Th e Forms and Preoccupations of the Early Museum“, в: Studies in Eighteenth-Century Culture, 17 (1987).7 R. Longhi, Critica d’arte e buongoverno, в: R. Longhi, Opere complete, XIII, Firenze, 1985, 17–18.8 Разграничението, базиращо се на Аристотел, За тълкуването(Peri hermeneias) 18a9–18, е популяризирано от превода на Боеций.9 E. H. Gombrich, Arte, 5–6.

Дървени очищаДевет размишления за дистанцията

ър

вен

иК

арло

Гин

збур

гч

ищ

а

КарлоГинзбург

дървени

очища

9 дразмишления за

истанцията

Проект за корица, худ. Яна Левиева

Литературен вестник 16-22.03.2016 11

Иржи Хаичек (1967) е един от най-известните съвременни чешки прозаици. Автор е на осем книги, за две от тях, романите „Селски барок” и „Рибя кръв”, получава най-

авторитетната чешка литературна награда Magnesia Litera. Двете книги, преведени досега на няколко езика, ще

се появят и на български до дни, а авторът пристига у нас за представянето им. Предстоят му няколко срещи с българската публика в различни градове – на 22.03. от

18:30 ч. в Пловдив (клуб „Библиотеката”), на 23.03. от 18:00 ч. в Стара Загора (Регионална библиотека „Захарий

Княжески”), на 24.03. от 18:30 ч. в София (Литературен клуб „Перото”).

Романът „Рибя кръв” ни връща на прелома на 80-те и 90-те години на миналия век, за да разкаже за жителите

на няколко селца в Южна Чехия, в чието съществуване настъпва нова епоха, чието материално въплъщение е

атомната електроцентрала и нейното изграждане. Заради него от лицето на земята са заличени, или по-точно

потопени, няколко никому неизвестни селца, които обаче за своите жители представляват цялата вселена. Книгата

проследява отчаяната битка на шепа хора, готови да направят всичко, за да спасят домовете си. Паралелно

с това романът е и разказ за разединението на едно семейство, за прекъснатите човешки взаимоотношения и

за силата на любовта и прошката. У нас книгата ще бъде публикувана от изд. „Парадокс”.

Седя си в купето на бързия влак Прага – Ческе Будейовице, от гара Табор – съвсем самичка. В багажника над главата е отърканият ми тъмносин куфар на колелца, на дръжката му още се клатушка картончето от летището в Ротердам. Най-накрая миг самота, за да мога да извадя от портмонето си прегънатото листче с имена, написани в колонки. Продълговатото листче от бележник прилича донякъде на ресторантьорска сметка, но в левия горен ъгъл е логото на холандската авиокомпания. Попълних го в самолета с големи печатни букви, като си мислех и за Фредерик. За това какво би казал той. Тая бохемка, тая хаотична особа, това чехкинче, дето вече четири години му разказва играта, и изведнъж – нещо такова! Той, който за всяко нещо си гради системи и признава само и единствено порядъка. Щом тръгнем на пазар, винаги носи със себе си точно такова листче, а освен това и химикалка, и като метне стоката в количката, задрасква съответната графа в списъка. А в джоба на ризата си носи елка и предварително смята стойността на покупките, за да не го изненадат с нещо на касата.И точно това ще правя аз сега, казвам си наум, пробягвайки с поглед по листчето от горе до долу. Ще си зачерквам имена. Искам да видя всички от списъка, да говоря с тях, да ги погледна право в очите. Независимо от това какво се е случило някога между нас.ТАТКОХОНЗААННАМИЛАДАЗДЕНЕКГ-Н ТУШИЛД-Р БРЕЙХОВАГ-Н БЕРТАКХОСЕНАДЯПЕТЪРОЛИНАОбщо дванайсет имена, дузина важни хора от моето минало. Спирам се върху последните двама и си задавам въпроса защо съм ги сложила последни. Подсъзнателно? Преместила съм ги, оставила съм ги чак за накрая. Предпочитам да се загледам през прозореца в тичащия отвън пейзаж на Южна Бохемия и да си припомня вчерашната вечер. С Фредерик отворихме вкъщи бутилка вино на раздяла. Пийвахме си в леглото и аз се майтапех, че цял месец ще си почива от мен. Няколко седмици преди заминаването ми не беше слушал нищо друго, освен различни предания и легенди за нашето семейство. Сто на сто му лазех вече по нервите. Веднъж даже се изтърва, че от думите ми изглеждало сякаш никой друг не е имал семейни проблеми. А то си било нещо съвсем нормално.– На теб изглежда ли ти нормално, че не съм виждала собствения си брат повече от двайсет години?Повтарям си този въпрос на глас в празното купе. И отново си припомням наум основните правила за това пътуване, които си бях установила още преди полета. Правило номер едно: казвай истината! Винаги, на всеки и при всякакви обстоятелства. Кому са нужни разни игрички, когато си на четиресет и една? Пред кого да се криеш? В такъв случай не би имало смисъл изобщо да се връщам. Правило номер две: недей да ревеш! Размекване, тъга… Какво от това? Не съм вече малко момиченце. Последните няколко писма, които си разменихме с татко, донякъде ме успокоиха. Операцията е минала добре, вчера е трябвало да го изпишат от болницата, а днес вечерта вече ще звъня на вратата му. Всичко е под контрол. Няма начин да не е наред, казвам си за сетен път, въртейки се неспокойно върху седалката.

Междувременно се беше стъмнило и през прозореца вече се виждаха светлините на града. Не бях си идвала петнайсет години. Вагонът се лашка, хващам се за металната дръжка и разглеждам града такъв, какъвто не го помня – обграден със супермаркети, с бензиностанции и ниски квадратни постройки. След малко обаче, стържейки, влакът спира. Помъквам куфара по подлеза под коловозите, заставам пред гарата и започвам да изучавам разписанието на градския транспорт. До жк. „Май” пътуват вече други линии. Слизам на последната спирка на автобус номер три, куфарът на колелца дрънчи след мен по павирания тротоар. Заставам по средата на комплекса. Няма ги вече сивите панелки, които помнех от едно време, а цяла палитра от пастелни цветове; заглеждам се надлъж и нашир – жълто, синьо, зеленикаво… – блоковете сякаш играят сред боите и онзи, десететажният, в който живее татко, е с нарисувана на цветната фасада огромна цифра. Асансьорът спира на осмия етаж, позвънявам на вратата, тя се отваря и се изправя баща ми, опрян на две патерици и целият посивял.– Влизай – усмихва се той.Целувам го по бузата и внимателно го прегръщам. Затварям вратата и заставаме един срещу друг. Изучавам лицето му – дали го боли и как го е променило времето. Но за това ще имаме достатъчно време. Посочва ми с патерицата да вървя след него.Колкото ми беше непознат комплексът, толкова тук не се беше променило абсолютно нищо. Все същото очукано шкафче за обувки в антрето, все същата избледняла завеса в хола, която бяхме купували още едно време с мама, все същият гетинакс в банята, а и от транзистора в кухнята се лееше познатата чешка духова музика. Не бях чувала нещо подобно май от цели векове, леко ме стисна за гърлото и ме прати около двайсет години назад. Но успявам да се контролирам, да се съсредоточа върху настоящия момент и да остана спокойна.Подавам на татко подаръчната торбичка с холандско сирене и шоколад. Вечерта минава страшно бързо, говорим си по-скоро за практични неща. Питам го дали трябва да спазва диета и какво да му готвя, кога е първият контролен преглед в болницата, дали още го боли, дали има вкъщи всички необходими лекарства и къде е най-близката аптека, в която могат да се купят. Преглеждам хладилника. Той казва, че не е гладен, но все пак изтичвам до денонощния. Магазинът е на стотина метра, така че се връщам след около половин час. Радва се на нормалната храна след болничните буламачи, но подхвърля, че се надява да не си правя експерименти и да му готвя разни холандски специалитети. Разсмиваме се и двамата. Все още не мога да свикна с лицето му, толкова се е променило за тези години. Дълбоки бръчки, проредели коси, отслабнало… Сигурно и той така ме възприема. Вярно, че му изпратих неотдавна писмо със снимка на нас двамата с Фредерик, но и той ме гледаше така, сякаш вижда някого, когото отдавна е познавал…– Ако беше дошла с тоя твоя, нямаше да мога даже да си поприказвам с него – изрича укоризнено, а аз пък му разказвам на колко неща съм научила Фредерик на чешки и аз самата колко съм научила от него на холандски.Приготвям все пак поне сандвичи, а той седи до мен в кухнята, патериците са опрени на стената. На дивана има фотография в рамка. Мама и татко, някъде преди около двайсет години, снимани пред бившата ни къща на село. Не ме хваща за гърлото и наум се поздравявам за успешното спазване на принципа.След като се наяждаме, разопаковам куфара си. Изведнъж ме обзема умора, явно днес ми се е струпало доста, споделям това с баща си, влизам в банята и пускам топлата вода на душа. Ще спя в задната стая на разтегаемия диван, където мама държеше по-рано шивашката си машина. Слагам на раклата мобилния и виждам, че е станало десет часа, късна вечер. Пиша набързо есемес на Фредерик, съвсем го бях забравила. Преди да изгася нощната лампа, вадя от портмонето си листчето. С химикалка слагам чавка при надписа ТАТКО. Гася, затварям очи и се усмихвам, мислейки си колко гладко мина цялата работа. Преди да заспя си казвам, че времето лекува всички рани и разни подобни глупости.

Шляя се по площада в Ческе Будейовице… нищо не е там, където беше. Нито фризьорският салон, в който преди заминаването за Англия за последно ме беше подстригала Надя. Нито рибният магазин на ъгъла, в който като гимназисти се спирахме след запой на рибена салата. Вместо него сега има бутик за спортни облекла. Обиколих центъра и надникнах във всички фризьорски салони, но никой не познаваше Надя. Ама че си наивна, помислих си, един господ знае къде ли ще е след петнайсет

години. Сядам край фонтана и се припичам на лъчите на късното септемврийско слънце. Преди да тръгна обратно за комплекса, надниквам и в книжарницата. На лавицата, пълна с книги, подредени по името на автора, търся под буквата Х. Подскачам от радост и издърпвам дебела книга с оранжев гръб и илюстрации на Йозеф Лада на корицата. „Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война”. Ново издание. Напускам с весела крачка центъра на града с книгата под мишница и си мисля, че все пак отбелязвам един успех в своята първа експедиция в миналото. Наближава единайсет часа, най-подходящото време да сготвя обяд на татко.

Вечерта седим в хола, куфарът ми вече е изпразнен, напълнила съм гардероба в стаята, в която спя сега. Освен това вече съм изпрала първото пране, пералнята на татко е сравнително нова. Разучих цялото жилище. За домакинство на стар вдовец с оперирана тазобедрена става не изглежда никак зле. Намазвам си ръцете с крем. Утре ще измия прозорците, казвам си, а татко се притеснява, че съм някак си отслабнала, дали ям достатъчно. Дотук – идилия.Ще започна с Хонза. Къде е, как е, дали татко изобщо има някакви новини за него. Не съм го виждала от… замислям се… от 1986 г. Клатя глава, аз самата не мога да повярвам. Татко стои като истукан. Не издава нито звук, не реагира на въпросите ми.– За Хонза няма да говорим нищо – отронва той накрая. Поглеждам го право в очите, опитвам се да звуча спокойно и се сещам за предчувствията си преди завръщането у дома.– Точно за Хонза ще говорим.Виждам учудването му, променящата се физиономия, лицето му леко почервенява и набъбва, чертите му се втърдяват, гримасничи, погледът му се премества встрани.Моят обаче не помръдва. Изведнъж той побеснява.– И какво сега?! – нахвърля се върху мен. – Ще учиш стария си баща и ще му даваш акъл какво да прави, така ли…Целият е напрегнат, стиска патериците в ръце, сякаш че иска да скочи на крака и да избяга някъде.– Не искам да ти казвам какво да правиш. Само искам да си поговорим за нашия Хонза.Гледа настрани и е обиден. А вътре в мен клокочи всичко онова, дето е заключено нейде дълбоко. Досега цялата картинка сякаш по прекрасен начин представяше завръщането на блудната дъщеря при баща си, който вече с всичко се е справил от висотата на старческата си мъдрост. Не казвам нищо повече. Опитвам се да остана спокойна, но през главата ми минава: вече ми е все едно, татко, дали наистина ще те загубя. Дали сега ще ме изхвърлиш и ще си наемеш болногледачка. Не се върнах отново тук след петнайсет години, за да се въртя във все същия омагьосан кръг и да се правя, че нищо не се е случило, а и да обикалям около всичките онези неща от миналото като котка покрай горещо мляко. Щом искаш, тъй и си умри с тая буца на сърцето. Влачи си я в себе си, като не можеш иначе… После не издържам да го гледам как се е втренчил в прозореца със странно подпухнало лице, преглъщам.– Татко, аз много те обичам, винаги съм те обичала. И знам, че за нас винаги си искал само най-хубавото, че винаги си правил за семейството ни каквото си могъл. Но на моята възраст няма да играя театър и да се правя, че нашият Хонза не съществува и никога не е съществувал. Приеми го както искаш. Лека нощ!Лежа, а в главата ми на възглавницата е странна бъркотия. Все едно да разклатиш една от онези стъклени топки със зимни сюжети и снегът вътре да се разхвърчи. Нощната лампа на раклата свети, поглеждам изписаното си листче, зачеркнатото ТАТКО и си казвам, че явно съм си представяла нещата прекалено просто.

[...]Преведе от чешки

ВЛАДИМИР ПЕНЧЕВ

Рибя кръвИржи Хаичек

Сн. Владислав Христов

12Литературен вестник 16-22.03.2016

Роберто Боланьо

Роберто Боланьо (1953–2003) се ражда в Чили, пораства в Мексико и умира в Каталония. Напуска гимназията, преди да завърши, до университет изобщо не стига, но се превръща в изключителен ерудит благодарение на страстта си по четенето. През 70-те в град Мексико основава с приятелите си инфрареализма – авангардно течение в поезията, което така и не излиза от рамките на групата и на момента. Боланьо възприема себе си основно като поет, но признание добива като прозаик – всичките му романи и разкази са писани в Каталония в десетте години преди смъртта му, като най-много и най-пристрастни са страниците, посветени на Мексико. „Големият мексикански роман” на Боланьо е „Диви детективи” (1998), спечелил няколко важни международни награди и отворил нови пространства за изследване пред автора си и пред латиноамериканската литература. Близо 800-страничният му текст е наставен от фрагменти – записките в дневника на младия поет Гарсия Мадеро от средата на 70-те (в първата и третата част – „Мексиканци, изгубени в Мексико” и „Пустините на Сонора”) и свидетелствата от различни моменти на разпилени по цял свят хора, познавали приятелите на Гарсия Мадеро – двойката „диви детективи” Артуро Белано и Улисес Лима (романовите персони на самия Роберто Боланьо и най-добрия му приятел Марио Сантяго Папаскяро), чиито пътища стават трудни за проследяване след собствения им опит да издирят една изчезнала поетеса, Сесареа Тинахеро (“Диви детективи”).Избраният тук откъс е именно от втората част – през 1999 г. авторът го взема и го разгръща в самостоятелен роман, „Амулет” (същото вече е правил с „Нацистката литература в Латинска Америка”, последната глава от който разработва в „Отдалечена звезда” – и двете книги са от 1996 г.). Както редовно се случва у Боланьо, разказвачката Ауксилио Лакутюр е литературна двойничка на действително съществувала личност, а премеждията й повтарят донякъде действително събитие. Прототип на Ауксилио е уругвайската учителка и поетеса Алсира Суст Скафо, която по време на бруталното потушаване на студентските вълнения през 1968 г. в град Мексико и нахлуването на войска и полиция на територията на УНАМ (Мексиканския национален автономен университет – най-големия и значимия в цяла Латинска Америка, с огромен кампус, вписан от ЮНЕСКО сред монументите на световното културно наследство) се затваря в тоалетната на четвъртия (или третия, твърдят някои) етаж в административната сграда до Централната библиотека и остава там две седмици сама и без храна.

Н. М.

4

Ауксилио Лакутюр, Факултет по философия и литература, УНАМ, гр. Мексико, декември 1976 г. Аз съм майката на мексиканската поезия. Познавам всички поети и всички поети ме познават. Срещнах Артуро Белано, когато той беше на седемнайсет – срамежливо момче, което не носеше на пиене. Аз съм уругвайка, от Монтевидео, но един ден пристигнах в Мексико, без да съм много наясно защо, за какво, кога и как. Пристигнах в столицата през 1967 или може би през 1965 или 1962 година. Вече не помня нито датите, нито лутането, единственото, което знам, е, че пристигнах в град Мексико и така и не си тръгнах. Когато дойдох, Леон Фелипе още беше жив – какъв колос, каква стихия, – той почина през 1968-ма. Когато дойдох, Педро Гарфиас още беше жив – какъв велик мъж, какъв меланхолик, – той пък почина през 1967-ма. Значи явно съм дошла преди 1967-ма. Значи да кажем, че съм се добрала до столицата през 1965-а. Да, така ще да е било, май пристигнах през 1965-а (макар че може и да греша) и започнах да посещавам двамата универсални испанци ежедневно, час след час, с въодушевлението на поетеса и на английска болногледачка, и на малка сестра, която пърха грижовно около по-големите си братя. А те ми казваха, с онова тъй особено испанско произношение на с-тата, което сякаш уплътняваше всички z и оставяше всички s по-сиротни и чувствени отвсякога: Ауксилио, хайде стига си сновала из апартамента; Ауксилио, остави тези книжа на мира, мила, прахът открай време върви с литературата. А аз им отговарях: дон Педро, Леон (какво нещо: с по-стария и достолепния бяхме на „ти”, а с по-младия, от страхопочитание, не успях да се отърва от обръщението

на „вие”!), дайте да оправя това, гледайте си вашите дела, продължавайте спокойно да си пишете, а мен ме бройте за невидимата жена. Те се смееха.

Всъщност Леон Фелипе се смееше (макар че ако трябва да съм искрена, нямаше как да се разбере дали се смее или прокашля, или богохулства), а дон Педро – не. Педрито Гарфиас, какъв меланхолик, не се смееше, а ме гледаше със своите очи като езера на свечеряване, от онези насред планината, при които никой не ходи, безкрайно тъжни и кротки езера, толкова кротки, че не изглеждат от този свят, и казваше: „Не се притеснявай, Ауксилио” или „Благодаря, Ауксилио” и толкоз. Какъв чудесен човек. И така, аз ходех при тях, както споменах, предано и неотклонно, без да ги тормозя, като им показвам моите стихотворения. Стараех се да съм им полезна, но се занимавах и с друго, разни малки поръчки. Опитвах се поне. Защото в столицата се живее лесно, както всички знаят, предполагат или си фантазират, но то е само ако имаш някакви пари, стипендия или работа, а аз нямах нищо – дългото пътешествие, което ме доведе до най-прозрачната област1, ме беше опразнило от много неща, сред които и енергията, необходима, за да върша определени работи. Затова гледах да се навъртам из университета, по-точно из Факултета по философия и литература, и да поработвам на доброволни начала, така да се каже. Един ден помагах да се препишат на машина лекциите на професор Гарсия Лискано, друг ден превеждах текстове от френски във Френската катедра, трети се лепвах към някой театрален кръжок и изкарвах осем часа – без преувеличение – в гледане на репетициите, ходене за сандвичи и експерименти с прожекторите. Понякога си намирах и платени занимания – ту един преподавател ми даваше част от заплатата си, за да му се явявам нещо като помощничка; ту ръководителите на департаменти ми издействаха от тях или от факултета петнайсетдневни или едномесечни договори на мъгляви позиции, повечето пъти несъществуващи; ту секретарките, какви сърдечни момичета, успяваха да убедят началниците си да ми прехвърлят дребни задачи, от които да изкарам по някое песо. Това – през деня. Нощем се отдавах на бохемски живот с моите приятелки и приятели, което ми беше безкрайно приятно и дори изгодно, защото парите тогава бяха кът и се случваше да нямам и за пансион. Макар че обикновено имах. Не искам да пресилвам нещата сега. Имах пари за живот. Бях щастлива. Деня си изкарвах във факултета, като мравка, не, като щурец всъщност – насам-натам, от кабинет в кабинет; бях в течение на всички клюки, измени и разводи, на всички планове и намерения, – а нощем си отпусках душата, превръщах се в прилеп, напусках факултета и се реех из града като дух (ще ми се да кажа „като фея”, но защо да се лъжем), и пиех, спорех, участвах в литературни сбирки (през всичките съм минала), и напътствах младите поети, които още тогава ме търсеха за съвет, макар и не чак толкова често, колкото по-нататък. С две думи, живеех в собствено време, във време, което аз си бях избрала, и във времето, което ме заобикаляше – трепетно, променливо, изобилно, щастливо. И тогава стигнах до 1968 година. По-точно 1968 година ме застигна. Аз сега мога да кажа, че съм я предчувстала, че съм доловила в баровете миризмата й още през февруари или март, преди 1968-ма да се е превърнала окончателно в 1968-ма. Ох, че ме досмеша, като си спомних. Доплака ми се! Плача ли? Аз всичко видях и в същото време не видях нищо. Разбира ли ми се? Намирах се във факултета, когато военните нарушиха автономията и нахлуха в кампуса да арестуват и убиват наред. Не. В университета нямаше много убити. Многото бяха в Тлателолко2. Това име да остане в паметта ни завинаги! Но аз бях във факултета, когато военните и звеното на полицията за борба с безредиците влязоха и прегазиха всичко живо. Невероятна работа. Намирах се в тоалетната, в тоалетната на един от етажите на факултета, четвъртия, мисля, не се сещам с точност. И седях на чинията със запретнати фусти, както се казва в стихотворението или в песента, седях, зачетена в изящната поезия на Педро Гарфиас, който беше починал преди година: дон Педро, обзет от толкова меланхолия, от толкова тъга по Испания и по света изобщо – мигар е можел да си представи, че ще го чета в тоалетната тъкмо когато мръсните копои влизат в университета? Убедена съм, ще ме извините за отклонението, че животът е пълен с чудеса и загадки. Така де, благодарение на Педро Гарфиас, на стихотворенията на Педро Гарфиас и на моя стар порок да чета в тоалетната, аз последна се усетих, че специалните части са нахлули, че военните са нахлули и газят всичко по пътя си. Да кажем, че първо чух шум. Шум в душата! И да кажем, че след това шумът се усили, все повече и повече, и аз едва тогава обърнах внимание на ставащото, чух, че пускат водата в 1 Най-прозрачната област (1958) е първият роман на Карлос Фуентес (1928–2012) – заглавието се отнася до град Мексико, в който се развива действието. - Б. пр.2 Тлателолко е неголяма жилищна зона в град Мексико, в центъра на която се намира Площадът на трите култури: там на 2 октомври 1968 г. военните обграждат мирната манифестация на студенти, интелектуалци и работници и изтребват около 250 души, раняват и осакатяват над 1000, мнозина са и изчезналите. С Тлателолко левичарското студентско движение практически приключва, а епизодът остава една от най-големите травми в съвременната мексиканска история. - Б. пр.

съседната кабинка, чух тряскане на врата, стъпки по коридора и олелията, която се надигаше откъм градините, откъм така добре поддържаните морави, които опасват факултета както зелено море – зелен остров, винаги отворен за споделяне и за любов. И тогава балонът с поезия на Педро Гарфиас каза „пльок” и затворих книгата. Изправих се, дръпнах синджира на казанчето, отворих вратата, обадих се на висок глас, казах: ей, какво става вън? Но никой не отговори, всички жени бяха изчезнали от тоалетната. Казах: ехо, има ли някой? – макар да бях сигурна, че няма да получа отговор, не знам познато ли ви е усещането. После си измих ръцете, огледах се в огледалото, видях високата, слаба, руса фигура с вече доста бръчици по лицето – женската версия на дон Кихот, както отбеляза веднъж Педро Гарфиас, – след което излязох в коридора и там окончателно осъзнах, че нещо се случва: коридорът беше безлюден, а суматохата, която се качваше по стълбите, беше от онези, които зашеметяват и влизат в историята. Какво направих тогава ли? Това, което всеки друг би направил: отидох до един прозорец и погледнах долу, и видях войници, после надникнах през втори прозорец и видях танкове, а през третия, в дъното на коридора, видях полицейски бусове, в които вкарваха арестуваните студенти и преподаватели, като в сцена от някой филм за Втората световна война, смесен с филм за Мексиканската революция с Мария Феликс и Педро Армендарис – фосфоресциращи фигурки на тъмен фон, както разправят, че виждали някои луди или някои хора в пристъп на паника. Тогава именно си рекох: я си стой тук, момиче. Не давай да те заловят. Кротувай си, Ауксилио, не влизай доброволно в този филм, момиче, ако държат да те хванат, да се размърдат и да те намерят. Върнах се в тоалетната и то – щура работа – не просто там, ами и в моята кабинка, точно същата, от която бях излязла, и отново седнах на чинията, тоест отново със запретната фуста, смъкнати гащи, макар и без физиологичен повик (а уж тъкмо в подобни случаи стомахът се разстройвал – е, не и моят), и с отворената стихосбирка на Педро Гарфиас, и колкото и да не ми се четеше, се зачетох, бавно, дума по дума и стих по стих, и изведнъж чух шумотевица в коридора. Тропот на ботуши? На подковани ботуши? Стига бе, рекох си, твърде много съвпадения, не мислиш ли? Тогава чух глас, който казваше нещо от сорта на „Всичко е наред” (но може и друго да е било), и някой, току-виж същият гад, който го каза, отвори вратата на тоалетната и влезе, а аз вдигнах крака като някоя балерина на Реноар, с гащи, впримчили мършавите ми глезени, и застопорени от обувките, дето носех по онова време, чифт страшно удобни жълти мокасини, и докато изчаквах войникът да провери всички кабинки и се настройвах, ако се наложи, да не отворя, да защитя последния бастион на автономията на УНАМ, аз, клетата поетеса от Уругвай, която обичаше Мексико повече от всеки друг, та докато изчаквах, настана една особена тишина, сякаш времето се пропука и рукна едновременно в различни направления – чисто време, а не словесно или съставено от жестове или действия, – и изведнъж зърнах себе си и зърнах войника, който се гледаше прехласнат в огледалото, застинали двамата като статуи в женската тоалетна на четвъртия етаж на Факултета по философия и литература, и това беше. Чух стъпките му да се отдалечават, чух вратата да се затваря и вдигнатите ми крака, като надарени със собствена воля, се върнаха на изходна позиция. Предполагам, че съм останала така поне три часа, по груба сметка. Знам, че започваше да се смрачава, когато излязох от кабинката. Ситуацията беше непривична, вярно е, но аз знаех какво да правя. Знаех какъв е моят дълг. Затова се покатерих до единствения прозорец на тоалетната и погледнах навън. Видях войник, изгубен в далечината. Видях силуета или сянката на танк. Като портал на латинската литература, като портал на гръцката литература. Ах, колко обичам гръцката литература, от Пиндар до Йоргос Сеферис! Видях вятъра, който се носеше из кампуса, сякаш се наслаждаваше на последните отблясъци от деня. И схванах какво трябва да направя. Схванах. Схванах, че трябва да издържа. Затова седнах на плочките в женската тоалетна и се възползвах от оставащите слънчеви лъчи, за да прочета още три стихотворения от Педро Гарфиас. После затворих книгата, затворих очи и си казах: Ауксилио Лакутюр, уругвайска гражданка, латиноамериканка, поетеса и пътешественичка, дръж се. Само това. След което се замислих за миналото си, както сега мисля за миналото си. Замислих се за неща, които на вас навярно няма да са ви интересни, по същия начин, по който сега се замислям за Артуро Белано, за младия Артуро Белано, с когото се запознахме през 1970-а, когато той беше на шестнайсет или седемнайсет години. Аз вече бях майката на младата мексиканска поезия, а той – хлапак, който още дори не умееше да пие, но се гордееше, че в неговото далечно Чили изборите е спечелил Салвадор Алиенде. Запознахме се. Това стана на една оглушителна сбирка на поети в бара Веракруски кръстопът, адска дупка, свърталище, в което понякога се стичаше разнородно множество от млади и не чак толкова млади литературни надежди. Сприятелихме се. Според мен – защото бяхме единствените южноамериканци сред толкова много мексиканци. Сприятелихме се въпреки разликата във възрастта,

Диви детективи

Литературен вестник 16-22.03.2016 13

въпреки разликата във всичко! Аз бях тази, която го светна за Т.С. Елиът, за Уилям Карлос Уилямс, за Паунд. И пак аз веднъж го прибрах у тях неразположен, пиян, отведох го в прегръдките си, увиснал на кльощавите ми рамене, и се сприятелих и с майка му, и с баща му, и с тъй симпатичната му сестра (те всичките са много симпатични). Първото, което казах на майка му, беше: госпожо, не съм спала със сина ви. А тя отговори: много ясно, Ауксилио, само не ми викай „госпожо”, с тебе сме почти връстници. Сприятелих се с цялото семейство. Семейство на скитници чилийци, емигрирало в Мексико през 1968-ма. Моята година. Оставала съм на гости у майката на Артуро за продължителни периоди от време: веднъж месец, друг път петнайсет дни, трети – месец и половина. Аз тогава вече нямах пари нито за пансион, нито за таванска стаичка3. Деня изкарвах в университета, заета с хиляда неща, а нощем живеех бохемския си живот и спях и сеех скромните си притежания по къщите на приятелки и приятели: дрехите си, книгите, списанията, снимките – аз, Ремедиос Варо, аз, Леонора Карингтън, аз, Еунисе Одио, аз, Лилиан Серпас4 (ех, горкичката Лилиан Серпас). И ако не полудях, то беше понеже никога не изгубих чувството си за хумор: присмивах се на полите си, на панталоните си кюнци, на раираните си чорапи, на прическата си на черта с бретон тип принц Валиант от комиксите (все по-малко руса и все по-прошарена), на сините си очи, вперени в нощта на столицата, на розовите си уши, които слушаха университетските истории – възходи и падения, неуважения, подливания на вода, подмазвания, ласкателства, лъжезаслуги, тръпни постели, които се прибират и просват отново на фона на нощното небе на град Мексико, това небе, което познавах толкова добре, мътно и недостижимо като ацтекски казан, под което щастливо сновях аз, заедно с мексиканските поети и с Артуро Белано, който беше на шестнайсет или седемнайсет и започна да възмъжава пред очите ми, а през 1973 г. реши да се върне в родината си да вдига революция. Извън семейството му аз бях единствената, която отиде да го изпрати на автогарата (да, той замина наземно – дълго, безкрайно пътешествие, осеяно с опасности; инициационното пътешествие на всички бедни латиноамерикански момчета, надлъж през този абсурден континент), и когато Артурито се показа на прозореца на автобуса, за да ни помаха за довиждане, не само майка му плака, плаках и аз. Същата нощ спах у тях, главно за да правя компания на майка му, обаче на сутринта си тръгнах – нямах къде да отида, освен по обичайните барове, кафенета и кръчми, но въпреки това си тръгнах, не обичам да се натрапвам. А когато през 1974 г. Артуро се върна, вече беше друг. Алиенде беше паднал, а Артуро се беше отчел – това ми разправи сестра му. Артурито се бил отчел пред съвестта си и тази негова ужасна съвест на латиноамериканско петле на теория нямало за какво да се вини. Бил се писал доброволец на 11 септември. Бил висял на абсурден пост на пуста улица. Бил излизал нощем, бил видял неща, а няколко дни по-късно бил арестуван при една полицейска проверка. Не го изтезавали, но го затворили за няколко дни, през които той се държал мъжки. Съвестта му трябваше да е спокойна. В Мексико го чакаха неговите приятели, столичната нощ, животът на поетите. Когато се върна обаче, не беше същият. Започна да излиза с нови хора, по-малки от него – сополанковци на по шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет, запозна се с Улисес Лима (лошо влияние, помислих си, като го видях), започна да се подиграва на предишните си приятели, да ги гледа изотгоре, да гледа всичко, сякаш той е Данте, едва завърнал се от ада, ами, какъв ти Данте, направо сякаш е Вергилий. Толкова чувствително момче. Пропуши канабис, трева по народному, и взе да се пробва с дроги, за които не ми се и мисли. При всички положения, сигурна съм, дълбоко в себе си той продължаваше да е все тъй симпатичен както винаги. Когато се срещахме по случайност, защото вече не движехме с едни и същи познати, той ме питаше „Как е, Ауксилио?” или надаваше викове „Сокоро, Сокоро! Сокоро!!”5 откъм отсрещния тротоар на булевард Букарели и подскачаше като маймуна с тако в ръката или с парче пица в ръката, вечно в компанията на онази Лаура Хауреги, която беше безумно хубава, но със сърце, по-черно и от черна вдовица, на Улисес Лима и на онова другото чилийче, Фелипе Мюлер, и понякога дори ми идеше да се присъединя към тях. Те обаче си говореха на глиглически6, макар да си личеше, че ме обичат, че знаят коя съм – говореха си на глиглически, а така е трудно да се следят завоите и обратите на разговора, което в крайна сметка ме заставяше да продължа по пътя си. Но и през ум да не ви

3 Стаички тип килер, с които повечето сгради разполагат на плоския си покрив. – Б. пр.4 Ремедиос Варо (1908–1963) и Леонора Карингтън (1917–2011) – забележителни художнички сюрреалистки, родени съответно в Каталония и Англия, и живели, творили и починали в град Мексико. Еунисе Одио (1919–1974) – поетеса, родена в Коста Рика, живяла и писала в повечето централноамерикански държави и САЩ и починала в град Мексико. Лилиан Серпас (1905–1985) – поетеса от Салвадор, живяла дълги години в САЩ и Мексико. – Б. пр.5 И auxilio, и socorro означават „помощ” на испански, като и двете се използват за женско лично име. - Б. пр.6 Измислен гальовен език, на който си говорят двама влюбени в Игра на дама на Кортасар. В по-широк смисъл – непонятен жаргон. – Б. пр.

минава, че са ме вземали на подбив! Изслушваха ме! Само дето аз не говорех на глиглически, а горките хлапета не бяха в състояние да се отърсят от жаргона си. Горките изоставени деца. Защото това беше положението: тях никой не ги обичаше. Или никой не ги вземаше на сериозно. Или – понякога имах и това чувство – те самите се вземаха прекалено на сериозно. Един ден ми казаха: Артурито Белано си замина от Мексико. И добавиха: Дано този път не се върне. Което страшно ме ядоса, защото аз винаги съм си го обичала – допускам, че най-вероятно съм се озъбила на онзи, който ми го каза (поне наум). Преди това обаче успях да се овладея и да попитам къде е отишъл. Така и не можаха да ми отговорят: в Австралия, Европа, Канада, на някакво такова място. Тогава се замислих за него, замислих се и за майка му, толкова всеотдайна, за сестра му, за следобедите, в които печахме емпанадас у тях, за оня път, когато направих нещо като спагети и за да се изсушат, ги закачихме навсякъде – в кухнята, в трапезарията, в мъничкото им холче на улица Абрам Гонсалес. Нищо не мога да забравя – казват, че това ми бил проблемът. Аз съм майката на мексиканските поети. Аз съм единствената, която издържа в университета през 1968 година, когато нахлуха полицаите и военните. Останах сама във факултета, затворена в тоалетната и без храна повече от десет дни, петнайсет, вече не помня. Останах с една стихосбирка на Педро Гарфиас, с чантата си, с бялата си блузка и небесносинята плисирана пола и с достатъчно време да мисля до пресита. Само дето тогава нямаше как да мисля за Артуро Белано, защото още не го познавах. Рекох си: Ауксилио Лакутюр, дръж се. Ако излезеш, ще те арестуват (и сигурно ще те депортират в Монтевидео, понеже, то се знае, документите ти не са изрядни, глупачко), ще те наплюят, ще те набият. Настроих се да издържа. Да издържа глада и самотата. Първите часове спах възседнала тоалетната чиния – същата, на която се намирах, когато всичко започна, и която в своята безпомощност смятах, че ми носи късмет. Но да спиш на престол е твърде неудобно и в крайна сметка се свих на кълбо върху плочките. И сънувах, само че не кошмари, а музикални сънища, сънища с прозрачни въпроси в тях, с елегантни, безопасни самолети, които кръстосват над Латинска Америка през блестящо и хладно синьо небе. Събудих се вкочанена и с вълчи апетит. Погледнах през тясното прозорче на тоалетната и видях утрото на нов ден в късчета от кампуса като късчета от пъзел. Онази първа сутрин изкарах в плач и благодарности към ангелите небесни, че не са ми спрели водата. Не се разболявай, Ауксилио, си казах, пий колкото си искаш вода, само не се разболявай. Свлякох се на пода с облегнат на стената гръб и отново отворих стихосбирката на Педро Гарфиас. Очите ми се затвориха. Сигурно съм заспала. После чух стъпки и се скрих в моята кабинка (тази кабинка бе кабинетът, който никога не съм притежавала, тази кабинка бе моят окоп и моят Дуински замък, мексиканската ми епифания). После четох Педро Гарфиас. После се унесох. После взех да гледам през илюминатора и видях едни много високи облаци, и се сетих за картините на Доктор Атъл7 и за най-прозрачната област. После взех да си мисля за хубави неща. Колко стихотворения знам наизуст? Започнах да рецитирам, да шепна каквото помня и ми се прищя да ги запиша, само че имах химикалка, но не и хартия. После си помислих: глупачко, че ти разполагаш с възможно най-добрата хартия на света. И откъснах тоалетна хартия и тръгнах да записвам. После заспах и сънувах, ама че смехория, Хуанa де Ибарбуру8, сънувах книгата й Розата на ветровете от 1930 г., както и първата й стихосбирка, Диамантени езици – какво хубаво заглавие, просто чудесно, сякаш е някоя авангардна стихосбирка, френска например, писана миналата година, само дето Хуана Американска я е публикувала още през 1919 година, сиреч на възраст двайсет и седем години. Брей че интересна жена ще да е била тогава, с целия свят в нозете й, с всички ми ти кавалери, готови изискано да изпълнят коя да е нейна прищевка (кавалери, които вече не съществуват, нищо че Хуанa още я има), с всички ми ти поети модернисти, готови да загинат за поезията, с толкова погледи, с толкова комплименти, с толкова любов. После се събудих. Помислих си: аз съм споменът.

7 Херардо Мурильо (1875–1964), прочут мексикански пейзажист, който се подписва с Dr. Atl (той е доктор по философия, а „атъл” на науатъл означава „вода”). – Б. пр.8 Хуана Фернандес (1892–1979), по мъж Де Ибарбуру – уругвайска поетеса. Получава прозвището Хуана Американска от група поети, които я „венчават” с Латинска Америка. – Б. пр.

Това си помислих. И пак заспах. После се събудих и с часове, може би дни, плаках за изгубеното време, за детството си в Монтевидео, за лицата, които не спират да ме смущават (днес дори повече от преди) и за които предпочитам да не говоря. После загубих представа от колко дни съм затворена. През прозорчето виждах птици, дървета и клони, които се протягаха откъм невидими места, храсти, трева, облаци, стени, но не и хора, нито чувах шумове, и изгубих представа от колко време съм затворена. После ядох тоалетна хартия (може би заради спомена за Чарли Чаплин), но само едно парченце, не ми стискаше да изям повече. После открих, че вече не съм гладна. После взех тоалетната хартия, по която бях писала, хвърлих я в чинията и дръпнах синджира. Шурването на водата ме сепна и си помислих, че съм свършена. Помислих си: напук на цялата ми съобразителност и на всички жертви съм свършена. Помислих си: що за поетичен жест – да унищожа всичките си писания. Помислих си: поне да ги бях изяла, сега съм свършена. Помислих си: суета на писането, суета на унищожението. Помислих си: понеже писах, издържах. Помислих си: понеже унищожих написаното, ще ме открият, ще ме пребият, ще ме изнасилят, ще ме убият. Помислих си: тези действия са свързани – да пишеш и да унищожаваш, да се криеш и да бъдеш открита. После седнах на престола си и затворих очи. После заспах. После се събудих. Цялото ми тяло беше схванато. Бавно се разтъпках из тоалетната, погледнах се в огледало, сресах се, изплакнах си лицето. Леле, колко зле изглеждаше лицето ми. Горе-долу колкото сега, за да ви дам някаква представа. После чух гласове. Отдавна нищо не бях чувала. Почувствах се като Робинзон, когато открива стъпка в пясъка. Само дето моята стъпка беше първо глас, после врата, която се затваря рязко; моята стъпка беше лавина от каменни топчета, хвърлени изведнъж по коридора. После Лупита, секретарката на професор Фомбона, отвори вратата и двете се зяпнахме с отворена уста, без никоя от нас да е в състояние да учлени и дума. От вълнение май припаднах. Когато отворих очи, се оказах настанена в кабинета на професор Риус (какъв хубав и смел беше и е Риус!), сред приятели и познати физиономии, сред университетски хора, не войници, и това ми се стори толкова чудесно, че се разплаках, неспособна да предам какво ми се е случило в свързан разказ, въпреки подканите на Риус, който изглеждаше едновременно възмутен и признателен за стореното от мен. И това е всичко, братлета. Легендата се разнесе по вятъра на столицата и вятъра на 1968-ма , смеси се със загиналите и оцелелите и сега всички знаят, че някаква жена е останала в университета, когато автономията му е била потъпкана през онази прекрасна и злополучна година. Много пъти съм чувала моята история, разправена от други – в нея жената, изкарала петнайсет дни в тоалетната без храна, е я студентка по медицина, я секретарка от Ректората, а не някаква си уругвайка без редовни документи и работа и без покрив, под който да си отдъхне. Понякога дори не става дума за жена, а за мъж – студент маоист или професор със стомашно-чревни проблеми. И като слушам тези истории, тези версии на моята история, най-често (особено ако не съм на градус) си замълчавам. Ако съм пила пък, подбивам важността на темата. Нищо съществено, им казвам, това е университетски фолклор, градски фолклор. А те ме поглеждат и казват: Ауксилио, ти си майката на мексиканската поезия. Аз отговарям (ако съм на градус, крещя): не съм бе, ничия майка не съм аз! Но да, това да: всички ги познавам, всичките млади поети в столицата – родените тук, дошлите от провинцията, довлечените от прилива от други места в Латинска Америка, – и ги обичам всичките.

Преведе от испански НЕВА МИЧЕВА

Сн. Владислав Христов

14Литературен вестник 16-22.03.2016

СветлаЯница Радева

Съседката Светла ни е споделяла, че понякога зад гърба си в огледалото зърва някакъв силует, кой ли е, казвала си в такива моменти, после се сещала, че от дълго време живее сама и изтръпвала – ами ако някой е влязъл незабелязано в апартамента й? Вглеждала се внимателно във въображаемия силует и си отдъхвала: нищо страшно нямало, отразила се е някоя репродукция. Когато такъв момент дойдел, независимо дали е вечер или не, понеже тези моменти бездруго са такива – сумрачни, запалвала лампата в коридора, за всеки случай се приближавала до входната врата и се ослушвала. Нерядко чувала обитателите на съседното жилище да затварят асансьорната врата. Може би те пък чуват чехлите ти, подхвърляли сме иронично, но това нямало според Светла значение, защото на нея тъкмо тези моменти са й приятни, когато разбира, че тъкмо те затварят вратата на асансьора и за да се увери, че са тъкмо те, поглеждала през шпионката. А в началото, когато оглеждаха с брокера съседния апартамент, помним, че недоволстваше, макар че се усмихваше, но това беше изучаваща усмивка, слушаща, искаше още преди да са се настанили в жилището да ги прозре какви са, някакви шумни нехранимайковци ли, ще й създават ли проблеми, и ако ще е така, тя да вземе мерки овреме чрез домоуправителя. Съседката Светла е пословична – не може да търпи шум, всички знаем добре, макар че словоизлиянията й по телефона са като бомба за нас от долните етажи. Напоследък чувахме пантофите й по паркета и разбирахме, че съседката застава в рамката на вратата на банята си. Казвала ни е, че употребява много време да стои в това положение, да се взира от вратата в тавана и да се вглежда нагоре, защото все повече расте мокрото петно на тавана, а съседката от горния етаж нито веднъж не е отговорила на позвъняванията й.В началото Светла заподозряла, че съседката отгоре е забравила душа, но размислила и решила, че няма да е това, отгоре не се чувало шуртене, може пък другаде да е причината, си казала, но все по-често взела до поглежда към растящото мокро петно и да се безпокои. Наистина трябвало да се направи нещо, но тя достатъчно е звъняла на апартамента на горния етаж. – Няма да се унижавам повече, казала ненадейно един ден докато пиели кафе с касиерката на входа и обсъждали наедрелия ханш на една съседка. И стояща така с чашка с ръка, Светла решила да остави на държавата тази работа. Та на държавата каква й е друга работата, да! И Светла избрала телефонния номер на централата на ВиК, за да подаде сигнал, наложително е, казала твърдо, понеже съседката отгоре не може да бъде открита, а ето кондензация, понякога теч от тавана, опасно е за сградата, а и всичко може да се случи, все пак това е собственост съвсем не случайна, а е с историческо значение, вие знаете ли?Съседката Светла, разбира се, преувеличила за значението на жилището в историята и за теча, но тя разбира от тези неща, знае каква е мярката на драматичността, ако е по-малко от необходимото, няма да набъбне съответният отговор до отговорност, същото е като да се сложи по-малко сода бикарбонат в кекса. Но и ВиК не са вчерашни, достатъчно такива сладкиши са яли и докато дойде ред на вратата на съседката Светла да позвъни сериозният им служител с чанта инструменти за първичен оглед и папка със заявка, в която са отбелязани името, датата и часът, срещу които Светла да се разпише, течът бил станал реален и нямало нужда от никакво преувеличение. Затова Светла просто с два пръста натиснала дръжката на бравата на банята си, за да покаже уликата.– Усещате ли как мирише, а тук винаги такова благовоние се е носило, дори без специални ароматизатори, а вижте сега – влага! Служителят на ВиК отворил чантата с инструментите, приклекнал с дълбокомислие над нея за някакви разтегливи до минута секунди, колкото да разсъди очевидното. Че петното в този апартамент има извор някъде горе и че ще трябва да се изкачва и до горното жилище. Той извадил дългия инструмент, с който удобно и много ефектно почукал по тавана, а после по сивата теракота. Светла изтръпнала, но се въздържала да каже нещо. Ние от долните етажи се досещаме какво усилие й е струвало това, защото тя вярва, че понякога едно леко почукване може да разпадне всичко, така както крилата на пеперудата можели да предизвикат буря. Светла дори има книга по тези въпроси, макар че нейната теракота не е като другите, тя е от време с друго качество. Накрая служителят изрекъл онова, което от пръв поглед се виждало, че течът е от спукана тръба. Трябвало да се направи подмяна:– Разберете се със съседите си, това е тяхно съседско задължение.Тъкмо тогава Светла влязла в стихията си и обяснила, че тя неведнъж е позвънявала на горния етаж, на съседката, която тя нямала късмет да срещне нито веднъж от вече доста време нито в магазина, нито на пейките в близкия парк, нито пред асансьора, та да обсъдят този

проблем. Няколко месеца или може би година да е изтекла вече, времето лети бързо, дори на домоуправителя тази съседка не била плащала таксата за входа. Но ние сме човечни, може да има

проблем жената, знаете, парите на кого стигат, а тя е и пенсионер. Служителят тъкмо казвал, че това него не го засяга, той работел при осигурен достъп до мястото, когато Светла, го прекъснала, сякаш изведнъж получила вдъхновение, и настояла да се качат да позвънят. Дори бихте могли да оставите бележка с бланка от фирмата, което трябвало да значи, че той не просто би могъл, но задължително трябвало да остави, видът на една такава бележка винаги повлиявал отговорно, твърдяла Светла... Служителят махнал с ръка и казал какво пък, а после по всичко личало, че възнамерявал бързо да се спусне към края на работно си време. За да стигнат горния етаж, не взели асансьор, излишно е, разсъдливо казала Светла, пък и да покажела какви пищни са станали растенията.– Не зная защо така избуяха тази година? Дали усещат влагата, която разраства петното на тавана ми, дали причината за това петно е само една тръба, както казвате, дали не е някаква по-генерална?На този въпрос служителят на ВиК измучал, което трябвало да значи поне няколко неща. Едното, и най-главното, че не му се ще да го занимават с тези растения, които за него са си треволяци, да, вярно, съгласен е, доста са пищни, но вероятно някой ги полива обилно, може и да им бъбри, чувал е, че имало и такива хора – повече не му трябва на едно растение. Другото и не по-маловажно от първото е, че той си знае работата, не е нужно да му прави намеци и направо да се съмнява в уменията му. И третото е, че едното и другото, петното и цъфтежът, нямат никаква връзка освен тази жена, която според него въобще не отговаря на името си и която не спира да го занимава с тези врели-некипели. – Вижте как са избуяли тези зюмбюли! Усещате ли какъв мирис, сладък, тежък? Да ви призная, не вярвах, че нещо може да вирее така в междуетажното пространство, а вижте, същинска джунгла. Пък тази японска роза...На тази част от речта на нашата съседка служителят направил това, което правят много от нас, когато им дотяга безсмисленото бръщолевене. Мъжът подминал японската роза с наедрели златисти цветове, подминал и някакви стръкове момина сълза, кой знае откъде изскубнати, за да живеят където не им е мястото в това пространство нито на земята, нито на небето, а тъкмо между шестия и седмия етаж почти в центъра на този град, който нито е в света, нито не е. И така мъжът се озовал с два-три разкрача пред входната врата на апартамента на седмия етаж и натиснал звънеца. Това негово действие, равняващо се направо на неуважително към човешкото у човека деяние, обидило нашата съседка Светла, но тя стоическа преглътнала покушението над личността си, защото звукът на звънеца, звук като бръмчене на голямо насекомо, вече огласял заключения съседски апартамент и дори отзвучавал по стълбището и полепвал сякаш опрашваща пчела по растенията. Затова Светла застанала до мъжа така, че когато съседката от другата страна на вратата надникне през шпионката, да види и нея. Защото хората понякога от предпазливост и несигурност не посмяват да зададат тези разкриващи присъствието им въпроси: кой е, какъв си там отвън, защо си?Звъненето, прилично на бръмчене било потънало вече два пъти във времето и двата пъти зад заключената врата нищо не се били чуло - нито отваряне на врата, нито дори стъпка, нищо. Сякаш никой нямало там, но пък възможно е: следобедът е слънчев, защо му е на човек да седи затворен у дома. – Да опитаме още веднъж, настояла Светла, за последен път, може пък да е задрямала.Тъкмо тогава, след третото позвъняване, се отворила врата. Но както обикновено се случва в някои художествени произведения, за да държи писателят в напрежение читателя си, а и за да запълни някой и друг ред и да може после да разстели по-пищно замислената развръзка, се отворила не тази врата, пред която служителят от ВиК и Светла стояли, а другата, съседната. Оттам подал нос друг наш съсед, човек много особен, неразговорлив и муден, но може би причината е, че го срещаме на стълбите винаги, когато се връща от нощна смяна и очите му са като будували улични фенери. Тогава той промърморва нещо, което ще трябва да значи „добро утро”, и със сигурност това за него отдавна означава „лека нощ”, и със сигурност потъва много скоро в дневната си нощ, напълно забравил за живота, напълно отписал се от него. Та този наш съсед тъкмо се бил пробудил, за да се приготвя за своето нощно дежурство и чул първо цветарските възклицания на съседката

Светла, на които нямал намерение да отдава и най-малко внимание, но после, докато кафето му потичало от кафемашината в чашката, чул припиращото звънене, което отеквало в още сънените му уши като топовни гърмежи или ако не точно така, то достатъчно нетърпимо, за да се реши нашият необщителен съсед да отвори вратата си и да попита:– Какво става бе, хора!Ето че служителят от ВиК трябвало да чуе историята за петното на тавана, така както ние я бяхме чули, но все още не и нашият съсед, който се почесвал по наболата брада и кимал сякаш напосоки, и тъкмо когато Светла била решила, че той вече не я слуша, нито съчувства достатъчно на тази трагедия, нито дори ще каже дали е виждал скоро съседката си, мъжът казал:– Че аз имам ключ тъкмо за извънредни случаи оставен. Като я няма леля Меги, ще отворя набързо да видите.Ах, прекрасно, прекрасно! Съседката Светла не можела място да си намери от щастие, само пляскала с ръце и повтаряла жив да си, жив да си, макар че съседът вече бил влязъл за ключа и не се бавил много, понеже помнел добре къде висял още откак преди няколко години леля Меги му го дала и нито веднъж не го бил ползвал, само го пробвали отключва ли – отключвал, заключва ли – заключвал и толкова. И сега съседът вкарал ключа в ключалката и – нищо. Има ключ вътре, казал, и тримата се спогледали по някакъв нов начин, а Светла натиснала звънеца с тройна сила. И нищо. Нито пантоф се размърдал някъде там вътре, нито стол се хлопнал, нито потропване на нещо друго в стаята, в коридора, зад вратата. Никъде нищо. Може би трябва да повикаме домоуправителя, понеже вижте, всичко може да се е случило, аз така на своя глава нищо няма да правя, а и трябва свидетели, може би и полиция да извикаме, казал съседът и имал право, а при думата „полиция” служителят от ВиК почувствал извънредно неразположение. – Вижте, мен това вече не ме засяга - казал, - и ми свършва работното време. – Как така не ви засяга, ами тръбите, ами влагата, ами плесента, от която растенията прорастват, и недейте да проявявате безотговорност! – Аз ли, че защо аз, как аз, вие си живеете тук и не сте потърсили начин да влезете във връзка с вашата... – Я стига! - казала Светла и не искала повече да слуша никого. Съседът влязъл при кафето си. Служителят от ВиК вдигнал рамене и извадил цигара, целият му вид казвал, че въобще няма намерение да пита дали някому е удобно това. Светла са хванала за телефона. Докато разгласяла на горните и долните етажи, съседът излязъл с три чаши кафе и започнал да прехвърля на глас дните, та да стигне до онзи, в който за последно е виждал съседката си, защото Светла вече звъняла и на полицията и съобщавала: вратата заключена отвътре, а в жилището повреда с тръба, кой знае какво се е случило. Когато се изкачихме на седмия етаж, тъкмо служителят от ВиК под надзора на домоуправителя и един полицай отваряше вратата с някакъв инструмент от онези, които се намираха в чантата му. И ако не бяхме в този момент там и не видяхме онова, което видяхме, щом вратата се отвори, никога на никого нямаше да повярваме. Отначало усетихме аромат, толкова силен, че ноздрите ни за момент се почувстваха обезоръжени до несвяст. Мириси от всички сезони и от всички точки на света сякаш бяха изпълнили апартамента на леля Меги. Щом вратата се открехна, видяхме по стените да се увиват причудливи лиани, да се подават разцъфнали леторасли от дървената дограма на вратата, от паркета на пода млади дъбови издънки да надигат глави. Знам, че за всичко това всеки би казал, че е невероятно, невъзможно и измислица, но кълнем се, не беше само това. Щом пристъпихме безгласни (дори съседката Светла бе загубила всяка дума и възклицание) в чудния апартамент, видяхме най-невероятното. Тръгнахме към гостната, защото знаем, че обикновено там се заседява леля Меги, и не се излъгахме. Там беше. Седнала на дивана си с вишнева дамаска, облегнала се на една пухена възглавница, беше проседяла така може би една година. Поне така бе установено от календара на стената, който беше миналогодишен, а нов леля Меги не си беше купувала. И наоколо ухаеше на цветя и плодове. А най-силен този аромат се разнасяше сякаш от скута й или от ръката й, защото ние виждахме добре фруктиерата с нарове – яркочервени, сякаш току-що набрани от градината, а в ръката си леля Меги държеше един от тези плодове, разтворила го беше в някакъв момент, от който е започнало благоуханието.Никой от нас никога не би твърдял, че с леля Меги се беше случило нещо от естеството на света. Стоящи пред тази жена, с лице, което беше отмахнало от себе си всеки излишък, ние бяхме сигурни, че ни наблюдава от всичко наоколо, от прораслите отвсякъде цветя и дори чуруликането, което се разнасяше от стаята.– Ето, прозорецът на банята се е счупил, оттук са влизали птици, и вярно, вижте, капе тръба – беше констатирал служителят от ВиК. Никой нищо не му бе отговорил.Защото ние, забравили всичко, гледахме тази жена, седяла на дивана си една година, без да се сетим за нея. – Коя беше всъщност леля Меги? - попита някой, и понеже не разпознахме гласа, извихме погледи и видяхме Светла, съвсем неузнаваема, каквито вероятно бяхме всички ние. Никой нищо не отговори. Стояхме сред стаята, която благоухаеше и нищо друго нямаше значение.– Граждани, отместете се вече! - сопна се полицаят с тон, който ни разтърси за раменете. Иначе щяхме да стоим така цял нощ и на следващия ден, а може би и на по-следващия, докато някой не направи точно това, да каже: напуснете, трябва да си вършим работата.И видяхме да разтваря черния полиетиленов чувал.

Сн. В

ладисл

ав Х

рист

ов

Литературен вестник 16-22.03.2016 15

Людмила Миндова

Сонети на отсъствието

На Алеш Дебеляк

2.

Меката ниска мъгла, която лежи на тревата,

като млечна пара диша в чашата на изгрева.

Стискам цветето в дланта си и не мисля нищо,

просто слушам как расте сонетът на отсъствието.

Тук-там са останали следи от сняг по пътя

и денят изглежда точно като сън на Андрю Уайът.

Мостът над изчезналото езеро за миг събира

в бледо перлено сфумато първите лъчи и въздуха.

Само малко, много малко, и градът ще се събуди,

тази крехка тишина ще се стопи с мъглата.

Затова сега на две, на три набързо си записвам,

за да я отглеждам после като рядък цвят в душата си.

Тук единствено се радвам, че мълчанието ме надраства

в детски невинната нежност на целувка по въздуха.

4.

Слушам „Ноктюрно“ на Шопен в изпълнение на Шпилман

и съм още в градината. Превъртам записа за кой ли път.

Оттук е невъзможно да си тръгна, където и да трябва

да отида, каквото и да стане – най-много в краен случай

да споделя съдбата ти и аз, по-точно края ти, което няма

да ме изненада. В тестето карти на живота всички са

белязани и знаеш по-добре от мен, че няма никаква

случайност, защото в нея – казваш – има ключ. Да, ключ.

Отключвам катинара на вратата и после виждам, че е

бил

отключен, защото тайната е винаги пред нас, но затова е

тайна, за да я гледаме и да разбираме каквото можем.

Най-често късно. Или поне в отчайващо безсилие

да променим каквото и да е. Освен едно: да станем хора.

Е, вярно, трудно е, но ти успя. Наистина. Вървя след теб.

Дървото на спомена

На Данило Киш

Един стар мъж (ще скрия неговата националност,

защото в случая не е това най-важното)

решил един прекрасен ден да засади смокиня.

Тогава точно покрай него минал пътник

(и неговата националност тук ще скрия,

по същите причини като горните)

и най-чистосърдечно (може би) попитал:

Защо садиш смокиня, ще си мъртъв,

когато тази мъничка фиданка върже?

Тогава старецът му казал просто (може би):

Когато бях дете, ядях смокини,

защото някой друг ги беше засадил по-рано.

P.S. Така свети, Данило, твоето дърво на спомена

за бащите без гроб… За бащите-градини.

Черен кос

На Константин Павлов

Здравей, Коста! Отварям раната. Попадам на

тринадесета страница, където пишеш:

„Дявол да го вземе, / цяла вечност

съм запънат на ръба на пропастта.“

А после на шейсет и втора: „или Жиг.

Особено Жиг! / И ВСЕ ПАК! / И ВСЕ ПАК!“

Скъпи Коста, не че досега не съм ти вярвала,

но една я мислиш, тя каква излиза:

гледаш – книга, шавнеш с пръст, отваряш – рана.

Но да кажа: няма да се правя на Тома Неверни,

нито пък на смахнатата воеводка Беца,

нито в хора на проскубаните славеи ще пея.

В Западния парк си имам нов приятел: черен кос.

Той ми плюе стихове, аз хвърлям семки.

Русчук

На Елиас Канети

Раждаш се в град, който си спомня за теб след години.

Носиш го в себе си като жълта звезда и си знаеш –

връщане няма назад, каквото и както да правиш.

Раят е там – на брега на реката, от която си тръгнал.

Все на запад ще бърза животът, ще учиш езици,

на които ще кажеш неща, за които изпращат в затвора.

Ти по някакво чудо ще останеш напълно свободен,

но до края ще чувстваш с плътта си острието на ножа.

Ножът, който заплашва безумно да ти вземе езика,

да останеш камбана без звън, китара без струни…

Бутилка в морето, от която писмото е хвърлено.

„Тази няма да стане и толкоз. Без езика съм мъртъв.“ –

Казваш. Скачаш. И миг преди да си драснал буквално

кибрита, вече знаеш: слепец си, но с факел в ухото.

Владислав Христов

Тъкмо започнахме да се отърсваме от смъртта на Дейвид Боуи и хоп - още един музикант се присъедини към небесния оркестър, този път новодошлият се нарича Black. Както всяка смърт, и тази ни хвана наподготвени между новините за филма за богатството на Путин и споровете къде в учебниците е мястото на „История славянобългарска”. Смърт, след която всички ние, децата на края на 80-те, остаряхме за няколко минути. Заедно с Depeche Mode, The Cure и още няколко банди, да слушаш Black беше наистина куул. Пръстите ми още лепнат от гела за коса „Studio”, с който постоянно оправях бретона си и ме беше много яд, че нямах брада, за да си пусна заострени бакенбарди, каквито имаше Дейв Геън. По същото това безбрадо време изтанцувах първия си блус с момиче на един пионерски лагер в село Равда - “Wonderful Life” на Black. Избутвахме леглата и по средата на стаята ставаше дансинг, момичето беше с една глава по-високо от мен, но това нямаше значение, на тази възраст животът за всички беше прекрасен. Въртяхме Black до припадък, а на почивките между края на парчето и началото на същото парче пиехме водка „Търговище”, прелята в стъклена бутилка от минерална вода „Хисар”, за да няма улики. Тук се сещам за песента на Стиви Уондър “Pastime Paradise”, да, раят на отминалите времена, който бавно и неусетно се превръща в ада на настоящото време. Кой тогава да ни обясни, че този рай е построен от същата тази партия, която освен пионерски лагери направи и лагери за политически затворници, в които изби елита на нацията, оцелял след Народния съд. Пионерчето и комсомолецът не биваше да знаят тези неща, те трябваше да си режат ноктите, да събират кестени, да вярват в измислени специално за тях персонажи като Митко Палаузов и шестте ястребинчета. Вярата крепи човека, а понякога и цели тоталитарни режими.

Това лято, сновейки по линията Крапец - Резово, реших да се отбия до Равда. Какво ли се случва с пионерския лагер, помислих си, какво ли е останало от него след трийсетина години? Когато почуках на вратата на КПП-то, от нея подаде глава възрастен човечец. Сънените му очи примигваха на силното обедно слънце. Кого търсите?, попита ме той. Много ми се искаше да му отговоря: младостта си, но реших да не го стряскам с такива неконвенционални отговори и изръсих нещо от рода на: Като дете съм бил тук на море, та затова да вляза да видя дали всичко си е както преди... Чичката с леко учудена физиономия и с поза на господар на базата заяви: Е, то тук са били хиляди деца на лагер, какво ще стане, ако всяко се сети и дойде да гледа? Ударих на камък. Беше време да предприема друга стратегия. Бръкнах в раницата и извадих половинка шише гроздова, която заедно с кило градински домати бях купил от една баба в селото. Ти ракийка пиеш ли, или си на уиски? Задодох му въпроса със заговорнически тон и го прегърнах през рамото. Очите на чичото веднага придобиха ангелска благост, а устата му се разтегна в усмивка до размерите на устата на Желю Желев. Каква е, щото от сливовата много киселини ми излизат, а аз с тоя гастрит гледам да се пазя. Грозданка, пробвай, отговорих, подавайки му бутилката. Чичото отпи и Желю Желев отново се върна на лицето му. За теб е, казах, а той ми отвърна с краткото и ясно: Влизай! И така разходката из детството ми започна, но Господи, на какво прилича моето детство. Мухъл, течове и срутени постройки, готови да посрещнат Хичкок, ако му се доснима филм и слезе от небето. До един трафопост беше и сградата, в която ни бяха настанили по време на онзи лагер. Помня цвета й, току-що я бяха боядисали в оранжево, явно тогава доста модерен цвят покрай парчето „Оранжево небето”. Повечето врати на стаите бяха отключени, а някои зееха широко отворени. Влизах от стая в стая, легла по пружини, скърцащи дъсчени подове. Накрая стигнах до стаята, в която правехме купоните, на прозореца й бях лепнал мокра ваденка на „Шуменско пиво”, която още стоеше. Сърцето ми щеше да се пръсне от вълнение. Отворих вратата и пристъпих крачка напред в детството си. Леглата бяха избутани встрани, все едно допреди малко някой беше танцувал блус по средата на стаята. Да, животът, когато пожелае, наистина може да бъде прекрасен.

26.01.2016 г.

Прекрасен животЗа семейния животДенис Българанов

Вече беше късно. Определено, отвъд благоразумието. Камината припукваше, а навън свистеше разгарът на декември. Гореше индийска клечка. Седях на един нар, пред мен маса с мръсни чинии от опустошената вечеря. Майка ми беше смесила антидепресантите с вино. Валяше думите, но не много. Радвам се, че положението беше такова, иначе нямаше да знам тази история. В интерес на истината е да се знае, че това, което се случва, когато смесиш антибиотик или антидепресанти с алкохол, не е нещо толкова лошо. Просто се напиваш много лесно, защото черният дроб така и така е натоварен с много работа. Затова, ако прекалиш с алкохола, той се предава, но ако не прекаляваш, всичко е окей. Тя ходеше напред-назад, докато говореше, чашата в ръка, устните й покрити с напукан слой засъхнало вино, зъбите й сини.„С баща ти се запознахме октомври деветдесет и четвърта. Той цъфна на един купон у нас. Някакви общи познати. Той тогава бачкаше като охранител, бил четвърти курс в университета. Аз към едни англичани и те ми плащаха луди пари. Имах мобифон и пътувах с такси навсякъде. Беше готино време. След този купон той не си тръгна една седмица от нас. Тъпото беше, че не му бях запомнила името и една седмица си говорихме на „Ей, ти”. Ама мина, де. Баща ти беше много скаран с времето още тогава, обаче виж какво нещо е това с мобилните телефони. Следната случка. Защото той живееше с баба ти и дядо ти, те нямаха телефон в апартамента и ползваха на някаква съседка тяхна. И с него сме се разбрали за седем часа да се видим на Попа. Аз отивам в седем и половина и седя и чакам. Става осем, осем и половина, девет, тръгвам си. Прибирам се. Към единайсет ми звъни телефонът, баща ти:- Ти защо не беше на срещата?- Ами аз отидох в седем и половина. - Не е вярно, ти не беше. Като отидох, те нямаше.- Кога отиде?- В десет.- Ама ние се разбрахме за седем.- Ние се разбрахме да се видим и теб те нямаше.Та така за телефоните. Тогава, ако исках да се чуя с него, се обаждах на телефона на съседите и се надявах те да са си вкъщи, после някой от на баща ти семейството да си е вкъщи, после той да си е вкъщи. И ако някой закъснява, не можеш да го юрнеш да бърза. Когато - тогава. Сега не е така. Няма да чакаш никой два часа за среща и той да дойде на третия, нали.Беше март месец, бяхме на ски. Аз, баща ти, баба ти, дядо ти, неговите родители, нали. След това отидохме в тях и нещо си говорим с баба ти и й обяснявам, че нещо ми се гади и не ми е много добре. И тя вика, отиди на гинеколог. А с баща ти не сме се пазили много, моят цикъл беше адски нередовен, я дойде веднъж на два месеца, я не. Имах проблеми с яйчниците. И отивам на гинеколог, той ме преглежда, всичко, баща ти беше дошъл с мене.- Честито - вика гинекологът.- Какво „честито” - казвам.- Бременна си - лицето ми се изкриви. - Да пиша ли аборт?- Да, разбира се - казвам.Как да не пише аборт?!? Аз бях на двайсет и две, баща ти на двайсет и четири. Аз имах добра работа, той не толкова, но все пак толкова млади. От шест месеца заедно…След това двамата отидохме в едно кафене, там около „Шейново”. Хванахме да си говорим, стигнахме да заключението, че сме окей да имаме дете. Обичаме се, заедно сме. Не сме толкова зле с парите. Даже аз съм много добре, пък той като завърши и всичко ще е окей. На следващата ни среща с баща ти той цъфна с един голям букет цветя. - Ми, ти, такова, ще се ожениш ли за мен?И аз какво да кажа. Никога не съм била фен на сватбата, видях какво направи глупавият брак с родителите ми, те никога не са били щастливо женени. Не исках това да се случва и с мен.- Ми, ти, такова, ще се ожениш ли за мен?Викам, не, не вярвам в сватбата. После той почна да се обяснява как ме обича и прочие, как не ще на детето му да му казват „ей, копеле, я ела тука”, докато си играе с другите деца пред блока. Сега тези работи не са от такова значение, но деветдесетте си беше голяма работа все още. Склоних в края на краищата. После ме убедиха, че трябва семейството да живее заедно със свекървата и прочие, та се преместих при майка му и баща му. Което беше голяма трагедия. Не че не се разбирам с нея или нещо такова. Те всичките са супер. Просто нямаше място. И се прибирам един следобед от работа, вече бях шест месеца бременна примерно. Тежи ми, потя се, краката ми са подути, скапана съм, искам просто да си легна. Ние спяхме в хола тогава. И се прибирам, гледам леля ти легнала в хола на дивана, както е учила, заспала. На едното легло спи дядо ти, следобеден сън, нали знаеш. На другото прабаба ти. Тогава просто отидох в кухнята и легнах на плочките на земята. Събудих се след два часа, събрах си нещата и се преместих при майка ми пак. После и баща ти цъфна с някаква раница с багаж. Трябвало, като семейство, да живеем заедно. Еми, хубаво. Заживяхме заедно.Отидох в родилния дом няколко месеца по-късно. После се изнесохме на квартира, само аз и той. Но вече беше късно. Бяхме загубили връзката, аз си ходех по местата, които ми харесваха, той по неговите. Само дето имахме теб и спяхме на едно легло нощем, когато не бях в командировка, или той. После историята я знаеш, ти си я живял също. Но бяхме млади. Твърде млади. Твърде много нехаехме за семейството. Чудя се какво ли би било иначе. Понякога, чудя се… абе, налягат ме едни мисли. От онези, дето всеки си ги има и са различни за всеки. Дето си успял да ги потиснеш в съзнанието си, обаче понякога успяват да избият през стената и те налягат. Ама точно те налягат… Обезвреждат те напълно и не можеш да направиш нищо, докато не си отидат… Дали нямаше да е по-добре да съм просто червено петно по салфетка. Дали не съм провален аборт.

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман” 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи БългарияИздава Фондация „Литературен вестник"http://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Ани Бурова

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Едвин Сугарев, Георги Господинов, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Силвия Чолева, Малина Томова

Печат: „Нюзпринт” ISSN 1310 - 9561

Божидар Манов Невъзможно е да се обхване в цялост огромен кинофестивал като Берлинале. Тазгодишното издание с повече от 400 филма (!), групирани в различни конкурсни или информационни подборки, безспорно очертава изчерпателна картина за състоянието на световното кино към момента. Ала дори и селекционерите на отделните категории, които цяла година работят по съставяне на програмата, не успяват да осмислят пълната картина. Затова по неизбежност филмовите наблюдатели се фокусират върху определена категория и в рамките на 11-те фестивални дни чрез нея изграждат своите впечатления и формулират заключенията си. Ако приемем, че все пак „публичното лице” на Берлинале е неговата официална състезателна програма, то дори още първият поглед към 18-те филма в конкурса веднага налага няколко обобщения:1. Неочакван, ала безспорен документален акцент от два филма в конкурса със забележителни качества, които придадоха изключителна актуалност на селекцията.2. Добър баланс на „киногеографията” с разумно представени региони от съвременния филмов процес.3. Очевидно доминиране на европейските филми сред наградените (8 от 10-те основни отличия). 4. Три американски филма, но без нито една награда, а включени по-скоро за фестивален блясък и звезди по червения килим.

* * *Всеки голям и амбициозен фестивал търси актуалност на програмата си. Тази година Берлинале я постигна убедително по нестандартен начин, като в официалния конкурс присъстваха 2 документални филма, и то на изключително „горещи” теми в контекста на съвременните глобални проблеми. Статутът на фестивала не забранява и не изключва подобно решение, но по неписана традиция и поради определена инерция, натрупана през годините, винаги се е смятало, че главният конкурс сблъсква в остра борба само игрални заглавия. Поради това в подборката рядко са попадали неигрални (документални или анимационни) филми и то като отчетлив акцент за междувременно забелязана интересна художествена тенденция. Тъкмо така прозвучаха сега италианският „Пожар край морето” (реж. Джанфранко Рози) и американският му събрат “Zero Days” (реж. Алекс Гибни), категорично спечелиха всеобщо одобрение и много положителни отзиви в текущата фестивална преса.Само допреди две години малкият италиански остров Лампедуза в Средиземно море бе практически непознат за света. А днес той е трагичен символ на ужасяваща мигрантска драма и тежка бежанска криза в Европа. Двайсетте квадратни километра скалиста суша на 70 мили от африканския бряг и на 120 мили от Сицилия се оказаха заветна цел за 400 хиляди несретници от Африка, които се опитват по всякакъв рискован начин да се доберат до бреговете му. Ала 15 хиляди от тях останаха завинаги в дълбините на морето. Режисьорът Джанфранко Рози (който е още сценарист, оператор и монтажист) създава своя филм не като многото подобни репортажи за всекидневните драми с удавени хора. Той подхожда с привидно по-спокоен, но фактически по-дълбок хуманен патос, извлечен от контраста между два свята: на обикновените хора от острова, които също имат своето нелеко всекидневно битие; но от друга страна, се оказват свидетели и състрадалци на ужасяващата драма на мигрантите.

Филмът разказва през очите на едно местно 12-годишно момче и чрез един лекар от градчето, който приема бежанците, диагностира ги, но уви, налага се и да констатира стотиците смъртни случаи. На пресконференция пред десетки журналисти режисьорът специално подчерта, че филмът в крайна сметка е политически, макар без нито едно пряко политическо послание. Защото тъкмо в подобни екстремни ситуации хуманитарната криза сама израства до остър политически проблем.И американският документален филм “Zero Days” (реж. Алекс Гибни) остави също ярко впечатление със свръхактуалната си тема за (не)сигурността на информацията в интернет, масовите хакерски атаки в най-недостъпните сайтове на секретни държавни, военни, финансови или корпоративни институции, които днес решават съдбата на човечеството или дори бъдещето на планетата. “Zero Days” слага пръст в раната на съвременните софтуерни технологии, като концентрира разследването около феномена, наречен Stuxnet или самовъзпроизвеждащ се във все по-усложнени версии компютърен вирус, диагностициран за първи път през 2010 г. от елитни IT експерти. Създаден от американски и израелски компютърни специалисти с конкретно предназначение да разруши иранската ядрена програма, той по-късно се саморазмножава, излиза от контрол и веднъж напуснал „кутията на Пандора”, се превръща в потенциален детонатор на глобална кибервойна. Филмът повдига завесата пред изключително секретната програма “Olimpic Games”, която при целево активиране може за секунди да парализира инфраструктурата на цели държави, при това без да оставя виртуални следи. На екрана се разказва зловеща приказка, която осветява опасната сила на технологиите, ако се използват за безрасъдни политически цели. Пред камерата говорят изключително компетентни експерти, които буквално довчера са били най-информираните служители от специалните служби, като например генерал Майкъл Хейдън, директор на ЦРУ и NSA (Агенцията за национална сигурност) в администрацията на президента Джордж У. Буш. С тези два филма, и то в официалната програма, Берлинале още веднъж доказва, че доброто документално кино не само не отстъпва по възможности на игралното, но дори го превъзхожда, когато е направено със замах, впечатляваща компетентност и мощно авторско послание. Така то влиза в пряк диалог с делника. А това само по себе си е оценка за актуалността и смисъла от Берлинале. Подчертана актуалност, съчетана с добро кинематографично майсторство, показаха и редица игрални филми. Босненският режисьор Данис Танович доказа качествата си още с дебюта „Ничия земя” (2001, „Оскар” и „Златен глобус”). След това не бе толкова категоричен с някои ленти като „Ад” (2005), „Сортиране” (2009), „Цирк Колумбия” (2010). Но преди три години напомни за класата си именно в Берлин, като спечели две „Сребърни мечки” за прекрасния си филм „Епизод от живота на събирача на желязо”. Сега е намерил нов оригинален сюжетен повод да изрази мнението си към съвременната критична ситуация в Европа с деликатно припомняне на миналото. През юни 2014 г. в луксозния хотел „Европа” в Сараево се събира голяма международна конференция от висши европейски дипломати по повод 100-годишнината от началото на Първата световна война, започнала в този град с убийството на престолонаследника Франц Фердинанд. Това е само ефектната завръзка, а после сюжетът се развива в съвременните реалности и в общата атмосфера на несигурност, която витае във въздуха на Европа. Или както казва един от персонажите „сега войната в Европа е невидима, без ясно очертан фронт, но тя съществува в съзнанието на хората, в напрегнатите социални и политически отношения, в нарастващото насилие и дори смърт”. Тъкмо така (от едно случайно убийство на невинен човек поради престараване на дрогиран охранител) идва заглавието на филма – „Смърт в Сараево”. Но то неслучайно напомня за убийството на престолонаследника преди 100 години. А нима новият ХХІ век е по-надежден? Този въпрос неминуемо се поражда в съзнанието на зрителите след финалните надписи на екрана и оставя своето четливо, тревожно послание.

Разнообразието от филми и автори на Берлинале разгръща различни аспекти на тематичната актуалност в конкретна социална среда. Например дебютният филм от Тунис „Хеди” на режисьора Мохамед Бен Атия разглежда един колкото универсален, толкова и локален проблем за свободата на самостойната личност, когато трябва да намери пътя си в живота и бъдеща пълноценна реализация на своята индивидуалност. В психологически план това стои като житейско изпитание пред всеки млад човек. Но за главния герой на филма проблемът се усложнява поради вековната патриархална традиция в арабския свят, която и до днес е жива, а в сюжета - допълнително усложнена от властната майка. 40-годишният режисьор очевидно познава добре темата, умело напластява психологически аргументи, и подпомогнат от убедителните млади актьори, извежда съществено обобщение с общочовешко значение от привидно частен случай. По съвсем друг начин американският режисьор Спайк Лий също разработва актуален проблем, но специфичен за неговата социокултурна среда. Той отново се интересува от съдбата на афроамериканците в САЩ, както го е правил в много свои филми („Girl 6”, “Get on the Bus”, “Do the Right Thing”, “Clockers”). Но воден от мощната си художествена инвенция, винаги търси и ярка екранна форма, с която да привлече вниманието на зрителите, да спечели тяхната отзивчивост и съучастие към разработваната тема. Така и в новия си филм “Chi-Raq” режисьорът не само се наема да разработва особено острия проблем за „черното насилие” (както често се определя криминалната престъпност сред чернокожите), но е подходил изключително оригинално, създавайки един екранен хип-хоп мюзикъл. Чикаго е неофициалната „столица” на черната хип-хоп култура, а Chi-Raq е жаргонното название на южните квартали на града, които са известни с лоша слава като „столица на убийствата” в САЩ. Жестоката статистика показва, че през последните 15 години там са убити 7356 души – повече от жертвите на войните в Афганистан и Ирак. Тъкмо тази болезнена тема провокира талантливия режисьор, но не да направи кървав натуралистичен екшън с каскади от брутално насилие, а като рискува с изключително дръзка и оригинална форма. Той взима сюжета на класическата комедия „Лизистрата” от Аристофан (413 г. пр. Хр.), за да го трансформира в сатирична версия на хип-хоп мюзикъл с великолепни изпълнители, завладяваща пластика на екрана, много жива динамика на действието и специфични ритми и танци. В античния сюжет красивата Лизистрата организира съпротива на жените в Атина срещу Пелопонеската война между троянци и спартанци. Атинянките взимат властта в Народното събрание, гласуват разумни закони, но освен това обявяват „секс стачка” и отказват утеха на съпрузите си в брачното ложе, докато не спрат войната. Затова името Лизистрата се превежда като „спираща битката” или „разпускаща войската”. Така и във филма на Спайк Лий, но в днешно Чикаго, темпераментните чернокожи жени от квартала повтарят същата „секс стачка”, за да укротят по този нестандартен, но силно въздействащ начин безогледната бруталност по улиците. В резултат на умело балансирана комбинация от социални акценти, политически нюанси, мелодраматични епизоди, рап речитативи, гротескови детайли и перфектна пластика на чернокожите изпълнители (сред тях известните актьори Самюъл Джаксън, Уесли Снайпс, Анджела Басет и други), филмът се гледа като увличащо развлекателно зрелище, а същевременно поднася своето въздействащо, сериозно послание. И в заключение един пример за широката киногеография на Берлинале. Новозеландецът Лий Тамахори, роден през 1950 г. като етнически маори (местното население), дебютира преди 22 години тъкмо с маори криминална драма („Имало едно време бойци”, 1994). Изявява се като талантлив кинематографист и бързо се озовава в Холивуд, където се налага и като успешен американски режисьор. Филмите му се радват на голям зрителски интерес („Водопадите Мълхоланд”, 1996; „Завръщането на паяка”, 2001; „Не умирай днес”, 2002; „Трите хикса”, 2005; някои от епизодите на сериала „Семейство Сопрано”). Ала сега със „Старейшина” той се връща при своите маори корени и разказва вълнуваща сурова драма за дълголетната вражда между два клана скотовъдци, живеещи все още в традициите на патриархалната йерархия. Филмът обаче не е само екзотика от далечна Нова Зеландия. В програмата на Берлинале той прозвуча като знак за огромния диапазон на широко отворения кинообектив към сложната, разнообразна и заредена с проблеми съвременна реалност в света.

Актуални акценти от 66. Берлинале 2016

„Смърт в Сараево”

„Пожар край морето”

НАГРАДИТЕ:„Златна мечка” за най-добър филм: „Пожар край морето”, Италия, Франция, 2015, реж. Джанфранко Рози;Голяма награда на журито „Сребърна мечка”: „Смърт в Сараево”, Франция, Босна и Херцеговина, 2016, реж. Данис Танович;„Сребърна мечка” на името на Алфред Бауер (основател на Берлинале): „Приспивна песен за скръбната мистерия”, Филипините, Сингапур, 2016, реж. Лав Диаз;„Сребърна мечка” за най-добър режисьор: Миа Хансен-Льов, „Бъдещето”, Франция, Германия, 2016;„Сребърна мечка” за най-добра актриса: Трине Дирхолм, „Комуната”, Дания, Швеция, Холандия, 2015, реж. Томас Винтерберг;„Сребърна мечка” за най-добър актьор: Мажд Мастура, „Хеди”, Тунис, Белгия, Франция, 2016, реж. Мохамед Бен Атиа;„Сребърна мечка” за най-добър сценарий: Томаш Вашилевски, „Съединени щати на любовта”, Полша, Швеция, 2016, реж. Томаш Вашилевски;„Сребърна мечка” за изключително художествено постижение: Марк Лий Пин-Бин, „Срещу течението”, Китай, 2015, реж. Ян Чао;Награда на ФИПРЕССИ: „Смърт в Сараево”;Награда на Екуменическото жури: „Пожар край морето”.