СТЕФАН ЦАНЕВ

СЪЧИНЕНИЯ В12 ТОМА

*

ТОМ 1 ПОЕЗИЯ

ТОМ 2 ТРАГЕДИИ & КОМЕДИИ 1

ТОМ 3 ТРАГЕДИИ & КОМЕДИИ 2

ТОМ 4 ТРАГЕДИИ & КОМЕДИИ 3

ТОМ 5 МРАВКИ И БОГОВЕ

ТОМ 6 ЕСЕТА

ТОМ 7 ИЗМИСЛИЦИ ЗА ДЕЦА

ТОМ 8 БЪЛГАРСКИ ХРОНИКИ 1

ТОМ 9 БЪЛГАРСКИ ХРОНИКИ 2

ТОМ 10 БЪЛГАРСКИ ХРОНИКИ 3

ТОМ 11 БЪЛГАРСКИ ХРОНИКИ 4

ТОМ 12 ПУБЛИЧЕН ДНЕВНИК

БЪЛГАРСКИ ХРОНИКИІІ

1395–1878

Поема

СТЕФАН

7

ВМЕСТО ПРЕДИСЛОВИЕ СКУКАТА Е ДУХОВНА ЧУМА

Преди повече от двайсет години, седнехме ли с проф. Николай Генчев в Кинодейците или в Руския клуб, след третата чашка той се провикваше:

– Поете, що не напишеш една забавна история на България!

За съжаление, тогава аз не оцених сериозността на това негово предложение.

Преди няколко години обаче, като разгърнах слу-чайно един учебник по история, написан наистина толкова скучно, сякаш авторите са имали едничката цел: да накарат българчетата да намразят история-та на своя народ,

ядосах се и реших да изпълня поръката на профе-сора.

Макар че през живота си съм се ровил много в ис-торията – от чисто любопитство (купувал съм стотици исторически книги, без да предполагам, че един ден ще ми потрябват) – и повечето от драматичните ми съчи-нения са с исторически сюжет (Истинският Ивайло, Процесът против богомилите, Разпята събота, Пос-ледната нощ на Сократ, Тайната вечеря на дякона Левски, Другата смърт на Жанна д’Арк, Величието и

8

падението на Стефан Стамболов, Тайното евангелие на Йоан) –

въпреки че не бях съвсем бос по въпроса, дълбоко в себе си предчувствах риска на това мое начинание.

И наистина, първият том на моите „Български хро-ники“ бе посрещнат с прекомерно голям интерес от чи-тателите, но същевременно върху мен се стовари гне-ва на някои „учени историци“, особено свирепи бяха някои учителки по история – наруших им зазубрения урок...

Не бях пощаден и от някои мои щатни критици-ли-тератори – те направо „накълцаха“ моя скромен труд...

Не мога, разбира се, да премълча, че в моето рис-ковано начинание бях подкрепен от някои големи наши историци, най-вече от проф. Георги Бакалов, както и от писателя академик Антон Дончев, за което най-покор-но им благодаря.

Но не само на тях съм благодарен – който и исто-рик, журналист, колега или гражданин ми направеше забележка за допуснати от мен пропуски или грешки, аз слушах с наведена глава и при всеки пореден тираж нанасях поправки – вече са повече от 100.

Подкрепиха ме някои личности и от оня свят.Коментирайки в „Българският Великден“ истори-

ко-теоретическите съчинения на Раковски, в които той е целият той – с естествен слог и тон, с тънък хумор и богато въображение, с неподражаемата си възхи-тителна импровизация, Тончо Жечев въздъхва:

Жалко, че историците престанаха да са писатели, а писателите – историци. По-късно в историята побе-ди изцяло немският педантизъм и ученост за сметка на неповторимото съчетание между писател и историк.

И наистина, като се започне от Херодот, Плутарх, Светоний и Прокопий Кесарийски, по-късните Анна

9

Комнина и Никита Хониат, още по-късните Макиавели и Шарл Дюканж и се стигне до нашите Отец Паисий, Захарий Стоянов, Симеон Радев и споменатия Тончо Жечев –

всички те са не само ерудирани историци, но и вели-колепни писатели и съчетанието на знанието с изящната словесност придава на съчиненията им огромна сила на внушение.

Признавам, аз се учех да пиша история от тези мъже.

Още в предисловието си към първия том на „Хро-никите“ писах: „От Паисий се учех, че не е важно само КАКВО казваш, но и КАК го казваш, че историята не е хладнокръвна хроника на минали събития, не е пани-хида на миналото, а камбана за будене на днешните съвести.“

Паисиевата „История славянобългарска“ е ценна не толкова с историческата си фактология, историците по-добре от мен знаят колко тя е неточна и съмнител-на, но ако ние продължаваме да ценим тази история, ценим я заради нейното въздействие върху българския народ, а това е станало поради това, че Паисий е владе-ел магиката на словесното изкуство.

А какво да кажем за Захарий Стоянов? Има ли по-страстна, по-пристрастна, по-истинска, по-българска историческа книга от „Записките по българските въс-тания“? Случайно ли народът я счита за българската Библия?

На какво се учех от Захарий – ще спомена един-ствено следното: „В езика вардих само едно правило: да ме разбират и най-простите що искам да кажа“.

Малцина знаят, че първоначалното заглавие на зна-менитите „Строители на съвременна България“ е било „Инвентар на политическите идеи в България след

10

Освобождението“ – това заглавие говори достатъчно добре за първоначалното чисто научно намерение на Симеон Радев.

„Залових се – признава по-късно той – с тази зада-ча и скоро видях, че тя не може да ме увлече. Взех да се питам: „Защо да си задавам за цел едно сухо изложение, а не вложа всичко това, което носех в себе си – мисъл, въображение и чувство?“

И наистина, книгата му е съчетание на тези три неща. Един само пример.

След поредицата документални сцени, цитирани документи, телеграми и спомени на очевидци, следват чисто въображаеми романизирани сцени, при това на-писани в минало свидетелско време – все едно че Си-меон Радев е надничал през прозореца или през клю-чалката:

Вечерта Стамболов се върна у дома си унил и мра-чен. Въпреки обичая си, той мълчеше, туряйки сегиз-тогиз ръката на челото си. Когато сложиха трапеза-та, майка му го попита:

– Стефане, какво стана, синко, с Олимпия?Тя обичаше Панова като свое дете.– Ех, мамо, нищо не можах да направя за него, сила

не ми стигна – отговори той, задавяйки сълзите, – ами стани утре рано и иди да запалиш свещ за него.

Утринта на 22-ри щяха да се изпълнят смъртни-те присъди.

Имаше такива – пише Симеон Радев, – които ка-заха, че съм фалшифицирал историята. Други ме на-ричаха историк в кавички.

Ив. Пеев-Плачков написа една критика, която той се бе наел да направи унищожителна.

11

Въпреки усилията ми, не можах да открия кой е този хем Пеев – хем Плачков, името му не е оставило друга следа, освен този опит да се нареди до едно голя-мо име, критикувайки го унищожително;

подобни опити се правят и днес от разни безлични личности.

Не знам поради що по-късно в историята ни е побе-дил изцяло „немският педантизъм и ученост за сметка на неповторимото съчетание между писател и исто-рик“ и защо и до днес битува мнението, че щом нещо е научно, трябва да бъде написано скучно, т.е. тежко, тромаво, с банализирала се отдавна псевдонаучна фра-зеология;

написано ли е живо и интересно – значи е нещо лековато, несериозно и глупаво; скуката се счита тъж-дествена на мъдростта.

Не, скъпи читателю, скуката е духовна чума. Тя ерозира личностите, убива любовта, разрушава семей-ствата, искаш ли да убиеш и най-красивата идея – го-вори за нея скучно, цели държави прогниват поради скуката, която витае в тях, и изчезват;

може да звучи ненаучно, но комунизмът пропадна, защото бе скучен: всичко бе предначертано, запланува-но, друг мислеше вместо нас, тъй наречената колектив-ност ни превръщаше в еднакви мравки, личната ини-циатива бе ерес, никакъв риск, никакви изненади, нито полет, нито провал, скуката ни обвиваше като мухи в паяжина, появеше ли се нещо ново и интересно, беше обявявано за идеологическа диверсия, за упадъчно яв-ление, за опасно чуждо, вражеско, западно, империа-листическо и не знам какво още влияние...

Аз съм еклектик, не обичам чистите жанрове имен-но защото са стерилни и скучни. Животът не е само поетичен, само епичен, само прозаичен, само тъжен,

12

само весел, само художествен или само научен – жи-вотът е естествен, сиреч съчетава всички тези неща. В „Български хроники“ използвам всички възможни жанрове: белетристика, драматургия, есеистика, лири-ка, епос, публицистика, документалистика, научни до-казателства, фантастика, шеги и анекдоти – и мисля, че това прави книгата ми естествена. Доникъде няма да стигнем, ако продължаваме да гледаме на историята си с префърцунена сериозност. Шегуването с историята означава свобода, означава високо национално само-чувствие.

Нарекох книгата си поема, защото е написана в духа на древните саги – с пристрастност и преувели-чения, използвани са всички средства на образния – на поетическия език: метафори, притчи, сравнения, оли-цетворения, повторения, алегории, символи, ирония, сарказъм, реторика, патос. Ако се вгледате, графично „Хрониките“ са написани в тъй наречените „библейски стихове“ – всеки абзац съдържа толкова думи, колкото могат да се изрекат на един дъх, изразявайки обикно-вено една мисъл или рисувайки един образ, различната дължина на стиховете води до различен ритъм на чете-нето, създава ритъма на поемата. Мъчил съм се, съче-тавайки научността с художествеността, да не накър-нявам историческата истина, а напротив – да я направя по-зрима, по-жива, по-убедителна, по-популярна.

Колко хиляди страници прерових този път, не мога да кажа, защото колкото пò се приближаваме към на-шето време, толкова повече се увеличават източници-те – толкова повече стават гласовете от оня свят:

безименните и известни автори на свещените кни-ги: Библията, Талмуда, Авеста и Корана, а също така апокрифното Евангелие от Тома – от ХІІІ век пр.Хр. до VІІ век сл.Хр.;

13

венецианският нотариус Антонио Брешияно – от ХІV век;

бургундският рицар Бертрандон де ла Брокиер, ви-карият на миноритския монашески орден в Цариград Бартоломео де Яно – от ХV век;

немските пътешественици Ханс Дерншвам и Сте-фан Герлах, австрийският аптекар Фридрих фон Зай-дел, френският пътешественик Жан Палерн Форезиен, руският монах Илия от Псков, австрийският дипломат босненецът Антон Вранчич, султан Сюлейман І Вели-колепни, Павел Джорджич, анонимен австрийски еми-сар, Михаил Храбри, архиепископ Дионисий Рали – от ХVІ век;

султаните Осман ІІ, Мурад ІV, Мехмед ІІІ, Мехмед ІV Ловджията и Мустафа ІІ, неизвестен наш монах, турските хронисти Юскюдари и Дефтердар, папски-ят визитатор Пиетро Мазарекио, Петър Богдан, Петър Парчевич, ипекския патриарх Арсений Черноевич, чипровският архиепископ Антон Стефанов, Силяхдар Финдикли Мехмед – от ХVІІ век;

австрийският посланик граф Фолган Етингенски, датският пътешественик Карстен Нибур и, разбира се, отец Паисий Хилендарски – от ХVІІІ век;

Георги Сава Раковски, Петко Рачов Славейков, Не-офит Бозвели, J. Hammer, Макс Хенинг, В. Теплов, А.А. Благовещенский, поп Минчо Кънчев, Киро Тулешков, Данаил Попов, Никола Цвятков, Парашкев Ив. Стоя-нов, Христо Иванов Големия, Никола Обретенов, Сто-ян Заимов, Анастас Попхинов, д-р Христо Стамболски, Любен Каравелов, Наталия Каравелова, Михаил Греков, Любица Ценович, Стефан Блъсков, Стефан Стамболов, Панайот Хитов, Филип Тотю, Тодор Каблешков, Райна Попгеоргиева, протоколът на заседанието в Панагюри-ще на 17 априлий 1876, Цанко Дюстабанов, Димитър

14

Тодоров Димитрото, Йордан Кършовски, Никола Нанов, Цанко Минков, Никола Кючуков, Кирил Ботев, Дими-тър Икономов, Йордан Йорданов Инджето, Уилям Стед, Вик тор Юго, Джузепе Гарибалди, Иван Вазов и особено писмата на Васил Левски, статиите на Христо Ботев, ре-портажите на Януарий Макгахан и книгите на Захарий Стоянов („Записки по българските въстания“, „Христо Ботйов – опит за биография“ и „Васил Левски Дякона – черти из живота му“) – от ХІХ век;

Венета Рашева, Ю.П.Тодоров, Антон Страшими-ров, Димо Казасов, Николай Хайтов и преди всичко книгите на Димитър Страшимиров („История на Ап-рилското въстание“), Димитър Маринов („Стефан Стамболов и новейшата ни история“) и Тончо Жечев („Българският великден“) – от ХХ век;

но всичко това не би било достатъчно, ако пред очите ми през цялото време не бяха трудовете и на дру-гите наши и някои чужди учени (по азбучен ред):

Александър Бурмов, Бистра Цветкова, Божидар Димит ров, Веселин Трайков, Vladimir Grigorieff, Ге-орги Бакалов, Димитър Косев, Дойно Дойнов, Елена Грозданова, Иван Унджиев, Илия Тодев, Йоана Списа-ревска, Йоно Митев, Кирила Възвъзова, Крумка Ша-рова, Любомир Милетич, М. Йонов, Никола Гайдаров, Николай Генчев, Николай Жечев, Огняна Маждракова-Чавдарова, Олга Тодорова, Петко Теофило в, Тончо Ка-рабулков, Христо Христов, Цветана Георгиева, Цонко Генов (моля за прошка, ако съм пропуснал някого) –

малко или много съм взел от всекиго по нещо, от всекиго в мен е останала поне една мисъл, поне една дума, за което на всеки един от тях съм дълбоко при-знателен.

15

Що се отнася до моите ругатели, спрямо тях аз прилагам тактиката на философа Аристип, ученика на Сократ.

На улицата го срещнал един човек и започнал да го ругае. Аристип го отминал мълком.

– Защо бягаш? – присмял му се ругателят.– Ти имаш свободата да ме хулиш – отвърнал фило-

софът, – но аз имам свободата да не те слушам.

Април 2007 Авторът

Стефан ЦаневСЪЧИНЕНИЯ В 12 ТОМА

ІХ том

БЪЛГАРСКИ ХРОНИКИІІ

1395–1878Поема

Окончателна редакция

БългарскаПърво издание

Художник Христо ГочевФотография на корицата Иво Хаджимишев

Фотография трета страница Иво ХаджимишевКоректор София Несторова

Формат 60/90/16Печатни коли 28

Предпечатна подготовка:„Студио Стандарт“ ЕООД– Пловдив, тел. 032/60 90 50

Печат: Полиграфически комплекс „Жанет 45“– Пловдивбул. „Ал. Стамболийски“ № 9, тел. 032/60 90 90

Издателство Жанет 45 ООД – Пловдивбул. „Ал. Стамболийски“ № 9,

тел. 032/60 90 90; факс: 032/60 90 60www.janet45.com

ISBN 978-954-491-857-6 (меки корици) ISBN 978-954-491-858-3 (твърди корици)