В О Е Н Н А А К А Д Е М И Я “Г.С.РАКОВСКИ”

Катедра “Национална и международна сигурност”

Л Е К Ц И Я

2 0 0 8 г.

Разработил:

Гл.асистент д-р С.Смоленов

Утвърждавам:

Ръководител на катедра

“Национална и международна сигурност”

доц. д-р М.Миланова

................................2007г.

П Л А Н

На лекция на тема: “ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ КОНЦЕПЦИИ –

ИСТОРИЯ И СЪВРЕМЕННИ ИДЕИ”

І въпрос: Съвременни геополитически теории и школи – общ

обзор.

ІІ въпрос България и съвременната геополитическа ситуация

ЛИТЕРАТУРА:

1. Бъчваров М., Геополитически анализи, С., 2001.

2. Бжежински З. Голямата шахматна дъска.

3. Геополитика – терминологичен справочник, съст.

М.Бъчваров, С.,1999

4. Карастоянов С., Политическа география, геополитика,

геостратегия, С.,1997

5. Кенеди П, Възход и падение на виликите сили, С., 2004.

6. Клер М., Войни за ресурси С., 2003.

7. Нешев К., Балканският сблъсък на цивилизациите, С., 1996.

8. Хънтингтън С.,Сблъсъкът на цивилизациите и

преобразуването на световния ред, С.,1999

Foucher M., Fronts et frontieres, un tour du monde geopolitique, P.,1991.

Развитието на геополитическата мисъл през втората половина

на ХХ век в обши линии следва пътя на основоположниците на тази

наука. Класическата школа на Хаусховер, над която тежи

историческата и интелектуална връзка с Третия райх, кара всички

последователи на тези идеи да търсят индиректни пътища за

обосноваване на своите концепции, за да не бъдат обвинени в

пропагандиране на фашистка идеология. Американската, да се разбира

атлантическата /теласократическата/ се развива, без да къса връзка с

традицията, характерна за школата на Хаусхофер.

Във връзка с осъществяването на проекта “световна държава”

следвоенните геополитици-атлантисти само уточняват и детайлизират

частните аспекти на теорията, с които се развива приложната страна

на теорията.

Основополагащия модел “морска сила” и нейните

геополитически перспективи се превърнаха от научни разработки на

отделните военно-географски школи в официална международна

политика на САЩ.

Заедно с това, превръщането на САЩ в свръх държава

принуждава американските геополитици да формулират постановките

на нов геополитически модел, който разглежда света с единен център

на силата. При това съществуват два варианта на развитие на модела.

Или конвергенция на двете противостоящи си сили, или пълна победа

на Запада в геополитическото противоборство с Изтока. Проектът на

конвергенцията, наречен още “мондиализъм” /от френското MOND -

свят/ се основава на идеите за световно правителство.

Но и в двата случая се изисква от геополитиците ново,

творческо осмисляне на възможните за развитието на цивилизацията

варианти.

І. Съвременни геополитически теории и школи – общ обзор.

Проявлението на школата на “морската сила” намира

практическа реализация чрез конкретната политика, провеждана от

политици като Кисинджър, Бжежински и др.

Наред с атлантизма и мондиализма се реализира чрез

определена политика. Веднага след Втората световна война

европейска геополитика като нещо самостоятелно практически не

съществува. Само за известен, кратък период 1959 – 1968 г.

ситуацията се променя. Етапът се характеризира с това, че

президентът на Франция, континенталистът Де Гол през 1963 г.

предприема няколко анти атлантически мерки, в резултат на което

Франция излиза от Северо-Атлантическия съюз и прави опит за

разработване на собствена геополитическа стратегия. Но

самостоятелно Франция не е способна да я реализира и затова на

дневен ред е поставен въпросът за вътрешно европейско френско-

немско сътрудничество и за укрепване на връзките със СССР.

От тук се ражда известната геополитическа теза за “Европа от

Атлантика до Урал”. В този модел за Европа се мисли като за

суверенно стратегическо континентално образование, съвсем в

контекста на умерения “европейски континентализъм”.

Заедно с това в началото на 70 те години, когато

геополитическите изследвания в САЩ са особено популярни

европейските учени също започват да се включват в този процес. Но

поради факта, че връзките им с довоенните геополитически школи са

прекъснати в повечето случай, те са принудени да се придържат към

присъщите за англосаксонските модели характеристики.

Най-общо, европейските учени се представят като технически

експерти в международни организации като НАТО, ООН и др., като

основно се занимават с приложни геополитически изследвания, като

не излизат от границите на тесни конкретни въпроси. Постепенно

тези изследвания се превръщат в самостоятелна “регионална

геополитика”. Най-значими следи в теоретичен план остават във

Франция, члез завършената теория на Ив Лакоста, издател на

геополитическото списание “Херодот”. Този тип регионална

геополитика се абстрахира от глобалните теоретични среми на

Макиндер, Мехен или Хаусхофер и не отделят особено внимание на

присъщия им дуализъм. Те само прилагат характерната за тях

геополитическа методика при описанието и анализа на

междуетническите и междудържавните конфликти, демографските

процеси или геополитиката на политическите избори.

Единствената, съхранена довоенна геополитическа линия в

Европа е изразена от следвоенни националистически партии и

движения. Те съвкупно придобиват наименованието “нови десни”.

Общественото мнение дълго време ги счита като “остатъци от

фашисткото мислене”. В сериозните научни кръгове то си пробива път

посредством журналистическата дейност на френския философ Ален

де Бенуа. Независимо от значителната дистанция на новите прави от

политическата власт и на тяхното политическо “дисидентство” към

началото на 90 те години на ХХ век официалните европейски

геополитици са принудени често да ползват техни изследвания и

разработки, защото в голяма степен, освободени от “политически

конформизъм” безпристрастно отразяват и анализират проблемите на

динамично променящата се геополитическа среда.

Друг клон на европейската геополитическа мисъл са

съвременните руски геополитици. Заради политическото клеймо

“фашистка, буржоазна псевдонаука” геополитиката не се признава и

развива в бившия СССР. Нейните функции се изпълняват от различни

дисциплини като: стратегия; военна география; теория на

международното право; теория на международните отношения и др.

Заедно с това общото геополитическо поведение на СССР на

планетарната “шахматна дъска” е достатъчно рационално от

геополитическа гледна точка. Това предполага наличието на строго

секретен “център за анализи и предлагане на обосновани от гледна

точка на геополитиката решения. Стремежът на СССР за укрепване на

своите позиции на юг в Евразия, в бреговите зони, проникване в

Африка, дестабилизация на Южна Америка, насочени против

доктрината “Монро” на САЩ и др. са аргументи в полза на горното

твърдение. От позициите на геополитическия анализ се обяснява и

нахлуването на съветските войски в Афганистан, за неутрализиране на

стратегията “анаконда”, чрез която плътно се приближават

геостратегическите граници на “теласократията” /властта на морската

сила/ до южните граници на “географската ос на историята”.

През целия следвоенен период геополитиката в бившия СССР

се развива в “дисидентски кръжоци”. Най-яркият представител на това

направление е историкът Лев Гумилев. Независимо, че в своите

изследвания той никога не използва понятия като “евразия” или

“геополитика” успява да публикува в съветската епоха редица книги,

официално посветени на етнографска история, всъщност с

геополитическ насоченост.

След разпадането на Варшавския договор и СССР

геополитиката като наука придобива нова актуалност в руското

общество. Първи на тази актуалност откликват национално-

патриотични кръгове, издаващи вестник “Ден” и списание

“Елементи”. Методологията им впечатлява и привлича и

демократично настроени среди. След преустройството геополитиката

се превръща в едно от най – популярните теми в руското общество.

Като обобщение може да се твърди, че съвременните

геополитически школи се разделят на две основни противостоящи

течения, всяко от които си има по няколко тенденции.

Двете основни течения са “Атлантизмът” и

“Мондиализмът”.

Съвременният атлантизъм се основава на тезисите на

Николас Спикмен, разработени върху идеите на Маккиндер за

“морската сила”.

Техният последовател Д.Мейниг в 1956/ г. Публикува книгата

си “Heartland and Rimland в евроазийската история”, където развива

идеята, че цялото евроазийско пространство се дели на три типа по

своята функционално-културна предразположеност.

"Китай, Монголия, Северен Виетнам, Бангладеш, Афганистан,

Источна Европа (включително Прусия), Прибалтика и Карелия са

пространства, органически свързани с heartland.

Южна Корея, Бирма, Индия, Ирак, Сирия, Югославия са геополитически неутрални.

Западна Европа, Гърция, Турция, Иран, Пакистан, Таиланд са склоннида се присъединят към талассократическия блок” .

Американският геополитик Сол Коен в своята книга “География и

политика в разделения свят” предлага допълнителна класификация,

основаваща се на деленето на геополитическата реалност на ядра и пояси.

Според него всеки конкретен регион от планетата може да се раздели на

четири геополитически съставни части.

 "1) външна морска (водна) среда, зависеща от търговския флот и

пристанищата

2) континентално ядро (nucleus), тъждественно "Hinterland"

(геополитическия термин, означаващ " отдалеченост от крайбрежието

вътрешни региони");

3) дисконтинуален пояс (бреговия секто, ориентиран или навътре

към континент, или навън от него);

4) региони, геополитически независими от този ансамбъл." 

Концепцията за “дисконтинуалните пояси” е подета от такъв водещ

американски стратег като Хенри Кисинджър, който предлага политическа

стратегия на САЩ, която да съедини фрагментите в едно цяло и да

осигури на Атлантизма контрол над Съветска Евразия. На практика с тази

политика се обяснява Виетнамската война, активизация на американо-

китайските отношения и др. Както и в предшестващите епохи

следвоенната американската атлантическа геополитическа школа

постоянно поддържа обратна връзка с политическата власт.

Геополитическото развитие на Атлантизма в началото на 90 те

години достига своята кулминация, като стратегията “Анаконда”

демонстрира абсолютна ефективност с победата в Студената война.

Геополитически това събитие се обяснява с последователното провеждане

на определена геополитика в течение на цяло столетие, като чиста

опозиция на сушата и морето. При това геополитическия баланс отразява

не само идеологическото но и геополитическото противопоставяне.

След победата на Атлантизма над СССР в Студената война в

неговите интелектуални среди възникват две версии. Първата можем

условно да назовем ПЕСИМИСТИЧНАТА, а втората

ОПТИМИСТИЧНАТА.

Песимистичната следва традиционната за атлантизма линия на

конфронтация с хартланда. Тя може да се нарече и НЕОАТЛАНТИЗЪМ,

като основният и тезис е, че конфликта между морето и сушата

продължава, че победата е само временна и предстои сблъсък с нови

евроазийски блокове в обозримото бъдеще. Тезисът е НИЕ СРЕЩУ

ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ. Най-яркият представител на това течение е

Семюел Хънтингтън /Сблъсъкът на цивилизациите/, Кисинджър и др.

Втората схема се основава на същата първоначална геополитическа

картина, но се основава на оптимизъм по отношение на бъдещето. Тя

разглежда ситуацията в света като окончателна и без възможност за

реванш на сушата по отношение на морето.

Оптимистичната версия на Атлантизма се доближава до концепцията

на Мондиализма за единния свят. Нейният теоретичен тезис е “Краят на

историята”, изведен в едноименното политическо есе /програмна статия/

на Френсис Фукуяма., Жак Атали и др.

По принцип позицията на всички неоатлантисти остава единна в

своята същност – Да се говори за единен свят е твърде рано, планетарният

дуализъм между сушата и морето остава и през ХХІ век.

Концепцията на "мондиализма" се много преди окончателната

победа на Запада в Студената война. 

МОНДИАЛИЗМЪТ е длугото основно течение в съвременната

геополитика. Неговата същност се свежда до тезата за неизбежната пълна

планетарна интеграция и унифициран единен свят. Негови источници

могат да се срещнат още в средните векове /Огюст Конт и есхатолога

Лесинг/. В основата му лежи разбирането, че в един кулминационен за

историята момент ще се осъществи «събиране на всички народи в едно

царство» и ще се изгради свят без противоречия, конфликти и войни,

свойствени за същинската история на човечеството.

Мондиалистките идеи са присъщи на умерените европейски и

особено на английските социалисти /Фабианското общество/. За единна

световна държава пледирали и комунистите. Първите мондиалистки

организации се създавали от представители на световния бизнес – Сър

Сесил Роудс създава група «Кръгла маса», членовете тлябвало да

пропагандират идеите за безпрепятствена търговия по целия свят и

създаването на единно световна правителство.

Показателно е, че такива световни организации като ООН, ЮНЕСКУ

и др. са в резултат на усилията на влиятелни в световната политика

мондиалистки кръгове.

Мондиализма и атлантизма изразяват са двете разновидности на

геополитическите идеи, характерни за Зпада и най-вече за американските

геополитици.. Европеизма и умерения континентализъм са присъщи на

европейските геополитици в началото на ХХІ век.

Неоевроазийството е опит за консолидация на антизападните идеи,

като се доближава по тази линия с всички алтернативни на тях

геополитически сонцепции като европейския националболшевизм и

ислямския фундаментализъм, включително и национално-освободителните

движения от Третия свят.

Предизвикателството на Запада чрез пазара и либералната

демокрация е универсално. След победата над Евразия всички опити на

отделни държави да следват друг, различен от западния модел на развитие

са лишени от основната си опора и се обезсмислят.

Победилият Запад е «обречен да диктува» идеологическите и

икономическите условия на всеки , който започне да претендира за ролята

на развит център. Затова всяка многополярност при запазване на

сегашното положение може да бъде само мондиалистка.

Теориите за многополярност на света са достатъчно развити на

съвременния етап в редица неоевразиски проекти, които са теоретичната

основа за всички нонконформистки геополитически теории в Европа и

Третия свят. На негова основа могат да се разработят редица планетарни

стратегии, отричащи световната доминация на Атлантизма и на неговата

цивилизационна ценностна система, основаваща се на пазара, либералната

демокрация, светската култура, философията на индивидуализма и др.

ІІ въпрос България и съвременната геополитическа ситуация

Нашата страна със своя потенциал неможе да бъде

характеризирана като играч в голямата геополитическа игра. Заедно с

това едвали ще бъде далновидно, ако геополитическата концепция

която споделяме се изразява в пасивност и анализ само на

геополитиката на големите играчи и на геополитическите фактори,

които ни засягат..

Необходимостта в политиката за сигурност задължително да

присъства и отчитането на геополитическия контекст произтича и от

факта, че България е ситуирана в центъра на един от световните

геополитически възли и има ако не световни то поне регионални

ключови зони.

Балканите много отдавна фигурират на геополитическата карта

като геополитически възел, където се сблъскват интересите на

световните играчи. Разбира се от времето на древните империи до

днес, са настъпили съществени промени, но са се запазили и много

общи черти.На първо място именно Балканите са една от най-важните

територии на сблъсъка на Изтока и Запада. За България това е довело

до трагични последици за държавата и народа – от тринадесет вековна

история 7 века българите живеят тотално в условия на чужда

държавност и то в рамките на империи като Византия и Османската

империя. Както за нас така и за другите балкански нтароди и държави

не са много дълги периодите на фактическо народно и национално

обединение в рамките на държавата ни. Разбира си има и «звездни

мигове», в които България е признат фактор в регионалните и

общоевропейските отношения, особено по време на първото българско

царство.

Друга особеност на Балканския геополитически възел е, че след

разпадането на Османската империя той става арена на съперничество,

както между европейските държави и Русия, така и между самите

европейски държави.Освен постоянния интерес и геополитическо

влияние и до днес на Русия остоналите велики сили в европа по-скоро

са разделили полуострова и държавите в него на свери на влияние. С

приемането на страните от Югоизточна Европа в НАТО и

Европейския съюз, тази подялба ще отиде в историята, но днес все

още се проявява покровителството и лобирането на определени

европейски страни, спрямо отделни Балкански държави. Разбира се

несравним с миналото е интереса и присъствието на глобалната

свръхсила САЩ в региона, макар, че в бъдеще този интерес трайно ще

се пренасоци към Средна Азия и ще остане традиционно силен в

Близкия изток.

Външната политика на страната ни днес е по-ясно дефинирана,

чрез категоричния избор за присъединяването към европейското

теополитически пространство и европейската цивилизация. Заедно с

това именно от геополитическа гледна точка присъствието ни в един

от геополитическите възли, може да носи не само негативи, но и

позитиви ако успеем да докажем способностти и потенциал да бъдем

мост към други цивилизации и култири, важна брънка от отношенията

например между Обединена Европа и Русия, В отношенията между

Европейскя съюз и Република Турция, която е важен регионален

играч. Тъй като стана дума за регионални играчи, Една от

особеностите на геополитическата ситуация в миналото, която има

значение и днес е, че по силата на много обстоятелства в региона не се

е оформил общопризнат лидер и всяка от държавите се е опитвала да

играе подобна роля без успех поради недостик на потенциал, а и

заради политиката на големите играчи.

Това е намерило отражение и върху геополитическите ключови

зони, за които в раьона има потенциал, но те все още не са развити, за

да имат европейско и световно значение. Това се е отразило особено

силно върху България, която според местоположение и потенциал би

могла да развие много по-добре тази страна от геополитическата си

ценност. Например десетилетия наред през река Дунав продължаваме

да имаме само един мост, между София и Скопие все още не е

завършена железопътната линия, нито една автомагистрала не е

завършена от граница до граница, трудно вървят проектите за нови

нефтопроводи и газопроводи, граничните пунктове са малко на брой с

ниска пропусквателна способност. Както сполучливо характеризира

това състояние Мешел Фуше, България получи в наследство гранични

фронтове, а не зони на активни връзки и прозорци към света.

Република България и като член на Европейския съюз и НАТО

има своя геополитически интерес да развива потенциала на ключовите

зони.Река Дунав по същество е не само отворена граница на север но и

много важен воден път за Европа. Чрез връзката Рейн – Майн – Дунав,

нашите пристанища са вече европейски пристанища. Морските

пристанища и изобщо морската ни ивица добива нови характеристики

на външна граница на Европейския съюз. От геополитическа гледна

точка София продължава бъде естествена пресечна точка на две

трансконтинентални магистрали – Лондон-Калкута и Хелзенки-

Йоханесбург.

Нашата страна има потенциал да се превърне в регионален

център за ръководство и контрол на част от междуконтиненталните

въздушни комуникации Абсолютно необходимо е да запазим

позициите си на енергиен център на Балканите и заедно с това да

завоюваните нови позиции в електро, газо и нефторазпределението.

Реализирането на жизнено важните за страната ни инфраструктурни

проекти без съмнение ще повищат стойността и значението ни на на

голямата геополитическа дъска.

На фона на намалялата опасност от възникване на регионален

военен конфликт в Югоизточна Европа, сериозни предизвикателства за

сигурността представляват политическата и икономическа дестабилизация

на страните от региона, етническите противоречия, религиозният

екстремизъм, включително ислямският фундаментализъм, нелегалното

разпространение на оръжия и технологии за тяхното производство,

възраждането на традиционните междудържавни противоречия,

съперничеството за лидерски позиции за Балканите и др.

Всички тези промените на средата за сигурност имат проекция в

Югоизточна Европа. Република България се намира в центъра на регион с

редица проблеми натрупани през годините и ненамерили до сега трайно и

приемливо за всички решение. Сигурността в него до голяма степен зависи

от процесите в т.н. Западни Балкани., макар че има тенденция на

постепенно преодоляване на най-сериозните проблеми от близкото минало

и общо стабилизиране.

Геостратегическото положение на Балканите, което осигурява

естествена връзка между Централна Европа и нестабилните части на

Близкия Изток, Кавказ и Централна Азия, е предпоставка за проявения

интерес и стремеж за тайно присъствие в региона на редица

организации и групи с престъпни цели. Анализът на обстановката

показва, че организираната престъпност представлява заплаха за

сигурността в региона.

Бежанските и емиграционните проблеми също са предизвикателство за

националната сигурност. Налице е тенденция за засилване на миграционния

поток към Западна Европа, САЩ и Канада на граждани от азиатски и

африкански страни.

Бежанските проблеми, натрупани през последните години на кризи и

военни конфликти, генерират нестабилност в целия свят и засега няма

работеща формула за тяхното решаване.

Близостта и влиянието на кризисно протичащите процеси в

Източното Средиземноморие, Близкия изток и Кавказ, чрез възможността за

износ от тях на организирана престъпност, наркотрафик, религиозен

екстремизъм, засилена емиграция, както и проблемите в двустранните

отношения между някои от държавите в региона задържат развитието на

връзките и в една или друга степен влияят върху интересите и сигурността

на България.

Геополитическият анализ, че организираната престъпност

представлява заплаха за сигурността в региона. Перспективите за

увеличаване на незаконните печалби са сериозен аргумент за нарастване и

усъвършенстване на престъпните структури, начина на действие,

увеличаване на мощта и разширяване на сферите за контрол. Наблюдават

са тенданции за обединяване на престъпните групировки, съгласуване на

дейността и стремеж за централизиране на ръководсвото им, засилване на

тяхното влияние в политическите и икономическите среди,

изпълнителната и съдебната власт, както и в държавната администрация.

Потенциална опасност представляват не само запазващите се канали

за трафик на наркотици (над 40% от наркотиците прехвърляни в Западна

Европа), но и разширяването на регионалния пазар и появата на тенденция

за увеличаване на зависимите от тях млади хора.

Сериозен проблем е и разширяването на зоната на действия чрез

формиране на мафиотски структури, които поставят началото на

ефективно сътрудничество. В определени направления то постепенно

надхвърля националните мащаби и все повече придобива трансгранични

измерения. Особена опасност създават преплитащите се интереси на

организираната престъпност и тероризма, при което с част от огромните

печалби се финансират от различни терористични структури.

Разширяването на географията на международния тероризъм го

превръща в опасност за сигурността и на Балканите поради

съществуващите сложни междуетнически и религиозни проблеми,

значителното влияние на организираната престъпност. Стремежът на

терористичните организации е да създадат своя мрежа в района, износът на

дейности на фундаменталистки структури от нестабилни региони (Близкия

Изток и Кавказ), нелегалното производство и търговия с наркотици, които

по различни канали да се транспортират през Балканите към Европа.

Анализът на геополитическата ситуация ситуацията показва, че се

повишава вероятността, регионът да бъде използван като логистична база

на международния тероризъм, тъй като съществуват възможности за

укриване на лица, издирвани за тероростична дейност, набавяне на

финансови средства, снабдяване с оръжие, боеприпаси и взривни

материали, планиране и подготовка на операции и обучение на терористи.

Местоположението му позволява също да бъде използван като транзитен

пункт за съсредоточаване и прехвърляне на терористични групи към

кризисни точки в Европа и целия свят.

Всичко това се отразява дестабилизиращо върху състоянието на

институциите, включително за изпълнение на задачите от армията,

полицията и съда, нивото на корупцията, темповете на икономическо

развитие и възможностите да бъдат привлечени чуждестранни инвестиции,

жизненият стандарт, напрежението в социалната сфера и т.н.

Рисков фактор представлява и очертаващото се разминаване между

нереалните очаквания на някои страни, свързани с крайните срокове за

пълноправно членство, и възможностите им за решаване на проблемите в

процеса на интегриране към европейските и евро-атлантческите структури.

Особеното геостратегическо положение на страната разбира се

трябва да се отчита, но то както вече подчертахме съдържа в себе си

нито само негативи, нито само позитиви.Един сериозен

геополитически анализ и разбира се една дългосрочна стратегия за

национална сигурност, която да съдържа в себе си резултатите от

такъв анализ могат и трябва да доведат до реализирането на реалните

и потенциални предимства, които имаме. Силата на малките държави е

в умението да преценят точното си място и значение, за да реализират

максимално своя интерес. Недостигът на ресурс няма само

отрицателно значение. Той принуждава да се търсят оригинални,

нестандартни решения, да се открива и развива потенциал, който може

да направи една страна много по-значима и по сигурна.Затова, когато се разглеждат геополитическите фактори на

сигурността, те трябва да бъдат видяни във връзка с

икономическите, политическите, социалните, духовните и другите

аспекти на националната сигурност, за да се разкрият

възможностите за развитието на реален потенциал и за укрепване

на системата за сигурност.