БРОЙ 164, Година XХфевруари-март 2013Цена 0,70 лв.

ВЕСТНИК ЗА ЛИТЕРАТУРА И КУЛТУРА

Основан от Д.Б.Митов и списван от негоот 1928 г. до 1944 г. в София

ЧЕСТИТ TРЕТИ МАРТ! Йордан АТАНАСОВ

НЕ СЕ ПОБРА В БЕСИЛО, НИТО В ПЕСНИ 140 години от гибелта на Апостола

За НЕГО не бих се решил да пишанито обикновено, нито възвишено…Но ме преследва споменът момчешки, когато пръв път чух за Левски…

Прочетох ли, чух ли, не помня вече,а може би гласът ми сам го изрече,че всяко българче така израства:в игрите Левски иска да се казва.

От думите той се разтваря в душитеи виж: един косата му взел, а друг - очите.И как проклинах страшната нелепост да се препъне в някакво си плетче.

И виждах в сън цървула му с вървите,последната му крачка и отскока пъргав.Отскочил – тъй го исках да остане,както във киното – докрай да се брани…

Не мога да извая във куплетини делото му, ни душата му светлаи все проклинах страшната нелепост -да се препъне в някакво си плетче.

А ТОЙ, разказват мъдри, всичко знаел:за себе си, и за греха си, и… за края.Нима отчаян бил е вече от народа.И сам е търсил зимната Голгота.

На НЕГО исках много да приличам,но с делата си дали не го отричах?Излиза, че не е цървула с вървитепричина, а туй, че не пазим първите си.

Виновен съм, че българин съм бил тогава,макар в зародиш… и нищо не направих.Аз не запалих както трябваше конакаи не запалих двеста български юнака -

на пътищата зимни да застанем мъжки,да вземем Левски, заптиетата да пръснем.Невъзможно късно е, уви.Но времето е рана. И кърви…

За мен неразгадаем ТОЙ е още,изплува образът му само. Няма мощи.ТОЙ само дух е! Да го видя аз не мога.Да му се поклоня. Ала къде е гроба?

Аз ще целуна тази пръст корава,защото в нея той се продължава.От нея образът му влиза във душите ивиж: някой му взел косата, друг – очите.

Във българската пръст от Тимок до МарицаТОЙ е - в душата детска и в душа на птица.И ме преследва споменът момчешки,когато всеки искаше да бъде Левски.

За НЕГО не бих се решил да пишанито обикновено, нито възвишено.Над думите и времето прескочи Левски.Не се побра в бесило, нито в песни…

НИЕ, БЪЛГАРИТЕАтанас ЛИПЧЕВ*

Господ ли нещо се разсърди, та опожари земята ни и изгори хляба ни, ние ли някъде сбъркахме, та потоп ни заля и удави, страх ни тресе за днешния ден, гърчим се от ужас за утрешния несигурен къшей... Живеем в стрес, умираме млади, газят ни по пътищата със скъпи лимузини и дори не ни се извиняват, обгазяват ни, тровят ни, угасваме бавно, неусетно дори... Задават се избори, и анадолски мераци още се задават, мършоядите се размърдаха, подготвя се нова и богата трапеза... А родителите ни мрат от глад и болести... ...Днес в България е обидно да си българин, дори е някак унизително, превърнахме се на слуги в собствения си дом, управляващите снизходително ни потупват по рамото и ни обещават светло бъдеще, същото онова бъдеще, което обещаваха и на баща ми, но той не го дочака, а нещо ми подсказва, че децата ми също няма да го дочакат... ...Хиляди бездомници обикалят света с надеждата да открият своето Елдорадо, където да пуснат корен, всички те са омерзени, обидени и абсолютно уверени, че завинаги са скъсали с България. И уж в чужбина всичко им е наред и не мислят за хляба си, а пък нещо все ги гложде, нощем сънуват родното си село, ливадите и горите, сънуват поточето, край което е минало детството им, горчилката в гърлото е вече хронична, свиват се сърцата им от жалост, носталгията ги топи и измъчва, накрая не издържат, захвърлят всичко и побягват към родината, от която доброволно се бяха отказали. Изпитвал съм го на собствен гръб; помня как при четиридесетградусова жега стоях на русенската митница и примижвах срещу разпаленото слънце, помня как нещо ме душеше в гърлото, вдишвах дълбоко от българския въздух, който толкова ми липсваше през последните месеци, вдишвах познати и родни миризми, не особено благоуханни, но затова пък толкова скъпи и мили, стоях на прашния площад, и ако не се срамувах, бих паднал на колене и бих целувал спечената от сушата благословена земя... Странно и сякаш недоизкусурено племе сме ние, българите, много търпим и на бой носим много, но инак инатлъкът ни е голям. Все си мисля, че благодарение именно на този инатлък се крепим и оцеляваме, ризата от гърба ни можеш да свалиш, само вярата ни не пипай, защото закъде сме без вяра, тя ни е пъпната връв, тя е коренището, забило яко корени в тази солена, черна и изстрадала земя. (със съкращения)--------------------* Атанас Липчев (1951 - 2010) е белетрист, публицист, общественик. Остана верен на родната Варна и на България. Автор е на книгите: “Вълча любов” - разкази, и романите “Тежки пари”, “Тихият бял Дунав”, “Тежки пари” - продължение, “Крадци”, “Фустанела”, “Пътят към зимата” и “mailer daemon и другият бряг на реката”. Последният роман излиза посмъртно.

Иван ДОЧЕВ

РОДИНА България на Левски и на Ботев, на упоритите учители в селата. Ал. Геров

Българийо, от класната ни стая и днес ме гледат строгите портрети на обични герои и поети, които аз синовно величая.

Които аз в сърцето си съм скътал като най-нежен спомен и надежда, възкръснала след битките по пътя, че нещо ще ме топли и повежда

към нови брегове и нови гари към нови пристани свещени. И мойте пътища са осветени от блясъка на моята България.

Родино свидна! Толкова си малка, че нося те на крехките си плещи. А в пламъка на жертвените свещи изгряваш ти като весталка.

Тъй чиста и така си свята!

ОБИЧ Ти не си просто този, когото обичам - то е толкова малко. Станка Пенчева„Толкова малко е че те обичам".Тези думи изрече,когато се вричаше в мен,моя малка весталке.И тежат като клетвакато твое проклятие,тези думи заветни,това мое разпятие. Макар само със обичи без капка омраза -със съвършенствоти ме наказа.И да бъда аз твоя непреходна идея и да вярваш във нея, както вярваш във своя; твоята всеотдайност на кръст ме разпъва. Аз не искам да бъда по-различен от класата си; приеми ме какъвто съм без ретуш, без украса.

Аз съм човек с недостатъци./на стр. 2/

ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС февруари-март 20132

Иван ДОЧЕВ

МАЛКО ПЕСИМИСТИЧНО, ПОВЕЧЕ ОПТИМИСТИЧНО

1.Ще дойдат много дни новогодишни със техните грамадни въпросителни, които ние по детински ще разчитаме, оставайки си всеки път предишните.

И онова, което ще ни срещне, е всъщност позабравеното старо, облечено във новите си дрешки, погледнато във ново огледало.

И ние ще сме същите - все влюбенивъв бъдното, което все го няма; със своите илюзии, изгубени на дните във вихрушката голяма.

Какво от туй, че времето е спряло и няма брод от тук нататък? Животът е кратък, животът е кратък, ars longa*, старче остаряло.

Ars longa - не забравяй и не спирай да служиш на перото неизменно, дордето можеш и dum spiro**, с надеждата последна.

2.Не се предавай. Бди над тебесъзвездие от слънчеви поети,което все така ще светинад нашето помръкнало поднебие.

Не се отчайвай. Има път за двама към върхове, все още непознати, окъпани във утринна позлата, които с неизвестното ни мамят.---------------------* Изкуството е вечно (лат.)** Докато дишам, (лат.)

Велин ГЕОРГИЕВ

СЕБЕСЪТВОРЯВАне

Протегни си ръката... Така... По-нататък - додето ти погледът стига... Да речем, че четеш хубава книга… По-натам - до безкрая на мисълта…Приеми, че това е за тебе света. Завърти се по орбита - очертай си трасето… Ти летиш... А звездата ти трябва да свети...

МИСИЯ ПОЕТ

Когато Господ бил зает със Сътворението на света, поетът още бил в проект, но проговорил с половин уста: Шериф, валия или кмет... кому ще повериш властта... Спокойно, казал. Ти ще си Поет.

КОСМИЧЕСКИ ИЗЛЕТ

Космосът скърца вълчи зъби. Голямата мечка ръмжи. Но аз съм тръгнал за гъби. Звезден лъч погледа ми държи. Преминавам дълбоко ждрело. А над мене кръжи НЛО... Приказката ще продължи.

ДАРЕНИЕ

Надникни в самото Сътворение. Като Господ в него надникни. После напиши стихотворение –седем стиха, като седем дни. Нека бъде твоето дарение с радостно, красиво настроение И със него в него остани.

СЕДЕМ

В седем стиха ще ви събера, небовишни рилски езера, със компресите от бели преспи. Седемцветната дъга се свежда и в очите ваши се оглежда... Седем езера във седемстишие... Само нищото си няма ниша.

ДЕ Е БЪЛГАРИЯ

Я кажи ми, облаче ле бяло... Този глас пътува за чужбина... Там звучи и М и л а м и Р о д и н о Там. А тука - тука само чалга. Вече тука ни тресе носталгия. И току се чуе: Ида, сине... Че България е във чужбина.

Уважаеми госпожи и господа, Скъпи съграждани,

Датата 3 март 1878 година поставя началото на възраждането и

утвърждаването на българската държавност.

Преди 135 години България възкръсва за нов живот и прави смели стъпки за завръщането си

на картата на Европа.Днес си припомняме героичните уроци на българската история

и извървяния достоен път до голямото европейско семейство. Нека в този празничен ден изразим нашата

признателност и се преклоним пред хилядите загинали и за свободата на България.

Свеждайки глави днес, нека се обединим под заветите на Апостола и неговия призив "Да живее, България!"

ЧЕСТИТ НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК!

Живко Тодоров Кмет на Община Стара Загора

ПАПАРАК

Когато Поетът е в транс и аз като него съм буден. Май нямаме никакъв шанс със нещо света да учудим. Аз - жалкият му папарак. Той - все по-немил-недраг. Добре е все пак, че сме луди.

АВТОЕПИКРИЗА

След родителско снаждане,се наложи към белия свят да хукна.И когато разбрах, че се раждам -станах вик, който мрака разгражда,изпреварил петлите на Крупник.А сърцето ми тупа ли, тупа: Тук съм…Цял живот се опитвам да го докажа.

ПУСТИНЯ

Ти се поддържаш с лекарства. Ето го твоето царство –бяла страница с бяла лястовица в безбрежната пустош. Ти се ослушвай - дано е запяла, в гласа й е твоят спасителен цяр... Бяло царство... Ти - белият цар...

------------ Из “БЯГ”, Национален литературен салон “Старинният файтон”,София, 2013.

ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРСПО ПОВОД 20 ГОДИНИ НА ВЕСТНИК „ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС”

Читалище „Даскал Петър Иванов -1988", гр. Стара Загора, обявява национален конкурс за поезия.

Съорганизатори са Община Стара Загора и Народно читалище „Николай Лилиев - 2005”. Литературният конкурс ще бъде ежегоден и ще се провежда през месец май.

В него могат да участват автори от цялата страна и от чужбина без възрастови ограничения.Ще бъдат раздадени три награди: първа - 200 лева, втора - 150 лева и трета - 100 лева.

Целта на конкурса е да продължи литературната традиция на Стара Загора като Град на поетите.

Творбите (до ТРИ непубликувани в печатните медии или в Интернет стихотворения) трябва да бъдат изпратени най-късно до 30 април 2013 г. на следния адрес:

6003 Стара Загора ул. Христо Ботев” 4 – Б, НЧ „Даскал Петър Иванов" (за литературния конкурс) или на адрес: lit_glas@abv.bg - като отделен прикачен файл, във формат doc, txt или rtf.

Конкурсът е АНОНИМЕН и участниците следва да посочат отделно (в отделен запечатан плик или файл) трите си имена, точен адрес, телефон за връзка или e-mail.

Резултатите ще бъдат публикувани в празничния брой на в. „Литературен глас” за 24 май 2013 г.

ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС февруари-март 20133

Йордан АТАНАСОВ

Една инерция като печат вървеше подире му. Помня как драматургът бай Камен Зидаров, наш съселянин от „чудното село Драганово”, в един непринуден разговор за поезията изригна: Как може такова нещо, не искат да го печатат бе, че не пишел в нашата традиция с куплети и рими. Бил замъглен като латиноамерикански писател и у нас нямало кой да го разбере. Липсвала българска душевност в стиховете му. Виж, за преводи по го бивало. Опитах да го защитя, но главите им не увират… Ставаше дума за престижните тогава софийски литературни списания и техните редактори – партийни подлоги… Беше краят на 70-те години, а обявяваният за не-българин – Румен СТОЯНОВ. Той не можеше лично да се защити, защото от години работеше като културен аташе в посолствата на НРБ на хиляди километри - в Мексико, а после – в Бразилия. Не ли затова и Румен издава първата си стихосбирка на португалски. Известни, световни писатели пишат за него, той си кореспондира с тях, другарува, а тука в родината му – нито ред. Румен Стоянов наистина попива част от културата на страните, в които работи, но на масата му преди всички други писмена стоят шестте тома на Найден Геров. Това национално богатство беше обезценено и в едно от редките си идвания извадил късмет, та ги купил наведнъж за скромни левчета. Препрочитал ги – поглъщал ги, това била връзката му с родината. И те, найденгеровите речници, още повече обогатяват речника му… Та до сега - чуе ли непозната дума, веднага си я записва и търси значението й.

Постепенно ледовете се п р о п у к в а т (както казва Остап Бендер) и Р.С. започва да издава готовите си и залежали в чекмеджето ръкописи. В една от първите си книги след п р о м е н и т е , в отговор на п р е д и ш н и т е обвинения, той издава цяла книга с есета

„Аз съм българин”. Там и в поредица книги той защитава страстно българската кауза, българският език и правопис, пише за именити и забравени българи, пръснати по света… Но сега става дума за „Злак” - новата книга на поета. Тук той се е извисил и в прекия, и в преносния смисъл. Разчупил е прегради и табута. Приема похвалите с резерви.. Иронизира. Казва, че е мързелив и е свършил прашинка от това, което му предстои да направи, И дали ще му стигне времето. Хайлазов е една от фамилиите ми, казва, но изтъкнеш ли, че как тъй - един мързеливец ще напише толкова книги (15-тина) и да има мая за още толкова, та и повече, това май избива на работохолизъм… Не, казва – аз графоманствам. Това ми е слабост. Ха иди сега, че търси и определи какъв е?... Градинар на думите е според мен. Мислите и душата му се вживяват във високите и

ГРАДИНАР НА ДУМИТЕ

Ивайло ХРИСТОВ

Aтанас Капралов пише отдавна, пише истински и упорито, отчаяно дори, с всеотдайност към словото, която респектира и вдъхва уважение. Негова водеща идея е апелът на Емилиян Станев, че писателите трябва да имат „смирение пред изкуството". Или както бе писал преди години забравеният днес голям български поет Владимир Башев: „Ако няма какво да дадем на света, за какво сме родени?" Смея да твърдя, че Атанас Капралов е автентичен, физиономичен поет, утвърдил се по безспорен начин сред читателите, колкото и да е трудно това днес при наличието на стотици вестници и списания и показателното отсъствие в тях на литература и на професионално отношение към нея. За разлика от така наречените „постмодернисти" (повечето от които са измислени, набедени и нагласени автори), които привнесоха в българската литература чужди на нея моделни ценности, Атанас Капралов винаги е отстоявал убеждението си, че в творчеството лъжата и фалшът са немислими. Те рано или късно го убиват и се обръщат срещу своите носители. Мимоходом ще спомена факта, че въпреки огромните усилия (продължаващи вече над 25 години), постмодернизмът у нас не излъчи голям писател, който да е представителен за това направление. Стихосбирката „Жив и свободен" показва за пореден път, че Атанас Капралов не е просто автор на отделни стихове, а поет с философска концепция за света, изградена върху мостовете между локалното и глобалното, социалното и екзистенциалното, преходното и непреходното. У Капралов има мащабност в осмислянето на нравствено-психологическите проблеми, него не го занимава мимолетното и ефимерното. Изходна позиция в поезията му е романтичната неудовлетвореност от несъвършенството на битието.Когато паднеш от върха,хиените надушват мърша.И как да победиш страхаубийствен,че животът свършва!

Приятел в слабост те вини.Врагтвоя скършен врат

възсяда.Най-ненаситните жениси тръгват с чувство на досада.

И ако божем се смилят с парче живот за теб,ще знаеш:нагоре нямаш вече път,а пък надолу —път безкраен.

Тук няма клиширан патос и „вяра на вересия", а остро критично начало, в което се оглежда съпротивата срещу стандартизацията, автоматизацията и усредняването на човека. Ето защо за стиховете на Атанас Капралов е знаков нравственият максимализъм в отношението към съвременността, стремежът за открита, честна среща с реалността. В „Жив и свободен" е налице бунт срещу застоя и тишината, срещу ретроградните преображения на човека. Неслучайно в част от стиховете доминира идеята за богоборческата сила на таланта като отрицание на житейската инерция, за доброволното мъченичество на творческата личност в името на очакваната човешка хармония. „Жив и свободен" е провокация на старите конвенции. Книгата се отличава с предизвикателство спрямо метаморфозите на модерния еснаф, спрямо всичко онова, което е спирачка пред човешкия хоризонт:

В този град няма място за мен! Всички улици сочат ми края. И макар да съм в него роден — като чужд разни псета ме лаят. Тук на гарван щом хвърля троха, той проклина ме с клон на убиец. Завистта като конска муха мойта чиста кръвпие ли, пие... („Отлитане")

Често Атанас Капралов е разпънат между копнежа по „другата орбита" и „другия послеслов" и невъзможността той да се реализира. В този смисъл това е лирика не на

еднозначните констатации, а на драматичния размисъл за проблемите на духа. С други думи - в „Жив и свободен" се срещаме с поезия на преживяването, а не на умозрението, колкото и условно да е това разделение. Тук няма гръмки слова на възхвала или пък самоцелни поетически експерименти, а връщане към съкровено човешкото. Без да са умозрителни, стиховете на Атанас Капралов се отличават със способността по интуитивен път да откриват и описват „вътрешния пейзаж", т.нар. „пейзаж на душата".

Антитезата между вечното и ефимерното, между автентичното и фалшивото, между красивото и грозното преминава като лайтмотив в стихосбирката, носейки наслада от единението с непреходното и вечното. Интелектуално и психологически наситена, поезията на Атанас Капралов носи и силно откроен социален заряд. Във време, когато за образец се обявяват апатията, хедонизмът и инфантилизмът, когато на екрана дефилират устремно търговците на човешка надежда, в „Жив и свободен" Атанас Капралов достига до делника на хората, до „простата човешка драма". В тази посока той е привлечен преди всичко от ерозията на изконно нравствените черти в битието на българина, от стопяването на традиционните му добродетели, от девалвирането и омаловажаването на родо-любието като част от народопсихологията ни.

Насън я виждам преродена. Свободна. Втурната напред... Уви! -от вирус повалена, родината душа бере.…………………………….Но твърде рано е за гроба! Напразно гарвани кръжат... С юмруче в нейната утроба пак някой блъска, търси път.И вместо да скимти за милост,

простите неща от живота. Авторът е, който засява, отглежда и засажда у читателя Божията промисъл, преведена от поета на чист български език. Природата е създадена от Бога. И той е един от безброй създадените същества. Затова и с основание: „Аз съм природата”, „Аз съм коренът” заявява лиричният герой, който тук е едно към едно с автора. В стихотворението „НАВРЪХ” Р.С. възпява високите и обикновените неща: тук съм сам и не самотен /, въздухът е висок, дълбок- простора… Радват го ”листа, клони, трънове, стебла и стволове / мои са / и аз съм техен”/. Телом и духом индивидът се слива с природата /”на възбог”/, тук /”разтоварен от суети, празнотии, скудоумия”/. Етиката на твореца стига до там, че той се извинява на невъзпетите от него и подминати в бързината създания (”Песен за невъзпетите неща”). Посредник съм между низше и висше, твърди поетът (”Говори част от цялото”) А неговото щастие, освен планината е още „ Да цамбуркам из лятната вода… по детински весело” – това са локвите след дъжд, образувани в родното му село. За да ни опровергае може би, че е твърде словоохотлив, „графоманстващ”, (или пък му е дошло времето) бачо Румен, както се обръщам към него, подобно на именития си съселянин Асен Разцветников, взема тертип от народното творчество и създава кратки стихотворения (свои гатанки). Нещо като нашенско хайку, но ако нашите гатанки вдъхновят някой японски поет и той се опита да напише нещо в духа на гатанките ни, би било редно да каже „нашенски български гатанки”. Нали? И пише рука Руменова:

Капка златов езеро от изумруд. Пате и поляна. Върху челото мусинее зелената гора. Хълм. Ален гроздоберач обира небесната лозница. Изгрев.……… Както кратките, така и пространните стихове на Р.С. провокират мисълта ни, изпълват ни с доброта, с оптимизъм (да използвам купешката дума). Всяко едно от тях е повод за рецензия, дори за книга. Те ни показват, че не всичко от човечността ни е загубено.че трябва да се приближим (чрез достоен живот, молитви и възпеви - в случая със „Злак”) до създателя си, да заслужим божията благословия. И уповавайки се на собствените сили, да продължим напред… Да изведем страната и народа ни от безбожието, мизерията и пошлостта... По високо, до Бога, се е доближил и Румен Стоянов, според мен. Промяната се дължи и на чисто житейското му извисяване. От няколко години си е закупил схлупена къщичка, високо над Своге. И ходи по стръмните и трънливи пътеки до нея, отсяда за ден-два (сам, но не самотен). И е радостно, че синът на равнината, градинарят на думите е пристанал на планината. Без да забравя сребърните локви и будните хора в Чудното село Драганово.---------------------- Румен СТОЯНОВ, ЗЛАК, Изд. “НЧ Даскал Петър Иванов” - Стара Загора, 2012. Книгата е спечелила конкурс на Министерство на културата.

тя,с гръд раздрана,в кръв и пот -напряга сетните си силида се повторив друг живот:Не като днес -болнава, боса.И не в живот -за срам и мъст.А в горд живот,през който носис надежда своя вечен кръст. („Родината")

Въпреки камерното звучене на някои от стиховете (най-вече цикълът „Чудото, че си реална"), книгата „Жив и свободен” е и лирическа биография на времето на прехода. Години, които предизвикаха висоти и падения, пепелища от страсти и крушения и измениха в крайна сметка облика на страната ни. Вероятно причината за това е смесицата от различни обстоятелства и интереси - няма да ги коментираме сега, но последното десетилетие на XX век бе наситено емоционално до краен предел. Посрещнато с огромни надежди, то бе изпратено с разочарования, потвърждаващи максимата, че „пътят към ада е постлан с най-добри намерения". В общи линии, това беше един емоционален, страстен, идеологически обагрен, но като цяло непремислен преход, който доведе до ужасяващи практики и криворазбрана демокрация. Стихосбирката „Жив и свободен" е написана с нерв, настроение и хъс, без авторът й да се стъписва от парвенютата и новобогаташите, които направиха човека бледо отражение на парите и консумативната стихия. „Жив и свободен” е антитеза на конформизма и приспособленчеството, книга колкото за силата на човека, толкова и за неговата крехкост и уязвимост. И струва ми се, че едва ли има по-сполучлив финал от стихотворението „По мярка на духа", побрало в себе си, както и в цялата книга, жаждата да си свободен и простата човешка радост, щастието да си жив, просто да си жив - днес и утре и във вечността!-------------------------Публицистика и национална самобитност, Ивайло ХРИСТОВ, избрани студии, статии, есета, Изд. “Зов Комерс”, София, 2012.

АТАНАС КАПРАЛОВ. ЖИВ И СВОБОДЕН

ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС4 февруари-март 2013

Прочетох внимателно романа „Войник” на Калин ТЕРЗИйСКИ, рекламиран като едно от събитията на книжния ни пазар през тази година. Оказа се, че очакванията са едно, а резултатът нещо твърде различно. Не смятам, че „Войник” е куриозен провал за своя автор. Напротив – чете се с интерес, дори когато познати сцени, реакции и реплики започват да досаждат, авторът държи под контрол сюжета и на всяка цена иска да е интересен за читателя. Терзийски е сред рентабилните съвременни български автори. Той натрупа популярност и авторитет, радва се и на извоюван медиен конфорт. Логично бе след европейската награда за сборника с разкази „Има ли кой да ви обича” да порасне самочувствието му, както и неговата амбиция да създаде нещо ново, оригинално и специално. Подобно на редица други свои събратя

по перо като Богдан Русев, Радослав Парушев и Стефан Кисьов, и той залага на лично преживяното, превръщайки живота си в един несвършващ наратив, като скрупольозно подбира сюжетите и героите си, за да бъде винаги атрактивен и занимателен. „Войник” не прави изключение от наложения от него модел. Това е лична, нарцистична и самовглъбена проза, в която подлага на откровена дисекция своето битие на писател, странстването му из страната (в случая в Централна и Североизточна България – между Габрово и Варна) с неговите прословути четения, като покрай тази известна и не толкова забавна страна от битието си, той броди непрекъснато в миналото, връща се към войнишките си преживелици, знаейки отлично, че премеждията в последната година от социалистическата казарма са лоста, с който и сюжетът живва, и интригата става конвертитуема и интересна . Терзийски обединява два модела във „Войник”, изпробвани и дали отличен резултат в близкото минало. От една страна това е роман за Пътя, за пътуването - колкото из страната, толкова и към себе си, чийто безспорен класически ориентир е „По пътя”(1957) на Керуак, а от друга - войнишката линия – тази спасителна патерица за

читателското внимание направо ни вкарва в преживяното и незабравеното от романа на Емил Тонев „Граница”(1993), който и досега считам за един от безспорните върхове в новата ни проза. Калин Терзийски се стреми да обхване максимално голяма аудитория, но е повече от ясно, че „Войник” разчита преди всичко на читателите, навършили 40 години, както и на по-възрастните от тях. Само те имат спомени от прелестите на ДобриДжуровата казарма, мразят сръбския турбофолк, смятат се за нонконформисти, а някои и за аутсайдери, обичат рока и дълбоко в себе си таят духа на Уудсток и легендарните китарни сола на Джими Хендрикс. Логично и най-големият приятел на Кайо в романа се казва Джими. Той е музикант, с разбито семейство, но със запазен романтичен поглед към света. Джими е изповедникът, моралният коректив и примерът за подражание на Кайо, човекът отговарящ за музикалното оформление на неговите литературни четения, личният му шофьор и душеприказчик в най-трудните мигове от живота му. Така „Войник” се оказва и роман за мъжката дружба, без да завива към подозрителна хомоконцесия. Написан с необходимия вкус и писателска култура, романът на Терзийски на моменти губи от

очарованието си – тогава, когато съвсем безсмислено става обстоятелствен, многословен, когато разчепква интимното битие на двамата протагонисти и най-вече когато Кайо – алтер егото на писателя Терзийски, ни занимава със своите терзания за смисъла на живота и за собствената му съдба. За щастие Калин Терзийски намира хитроумен изход от ситуацията, в която попада. Финалният епизод с катастрофата и спасяването на Джими е образец за впечатляващо писателско майсторство. Така сюжетът на романа получава своя смислово обусловен хепиенд, а самият прозаик намира спасителен брод, по който да завърши книгата си по възможно най-бедителния начин. Без да претендира за нещо необикновено и изключително, „Войник” е качествен и стойностен роман, с някои неизбежни свои слабост, с които Калин Терзийски демонстрира талант и способности, доказвайки, че от него в бъдеще може да очакваме и други предизвикателства.

Борислав ГъРДЕВ ----------------------- Калин ТЕРЗИЙСКИ, „Войник”, под редакцията на Деяна Драгоева, С., изд.”Сиела”, 2012.

РОМАНЪТ „ВОйНИК” НА КАЛИН ТЕРЗИйСКИ

Кирил ПОПОВ

Живеем смирено и затъпяващо, ако не общуваме с фантастични арт светове, за да видим след това и реалния свят с по-други очи. Вчувстваме се в непознати пространства и времена и това ни спасява от монотонния ритъм на повтарящи се образи, действия, същности. Но само в ненормалния ли в общественото си устройство осезаем свят абсурдностите се възприемат за нормални, не е ли така и в литературната фантастика? Когато е насочена към бленувани цели и стремежи, фантастиката е синоним на мечтата. Идеята за възкресяването на мъртъв човек не е само в християнската вяра, тя се осъществява и с помощта на флористичната фармакология и това е с древни традиции в народните предания и магии. Та като прочетох с увлечение и интерес издадения със спечелен конкурс на Министерството на културата фантастичен по форма и съдържание роман ПРЕДАНИЯ ЗА СЕРКАНГЕР – АСТРОХОЛИС от Николай СЕМЕРДЖИЕВ1, помислих, че няма оправдание за изкушения от критичното слово, ако не умълви одобрителни думи за тази изненадваща книга. Още повече, че е снабдена с изработени от автора схеми, карти и илюстрации, както и графични визии, които във всички останали случаи ще ни се сторят естествени и логични, но тази книга, съдържаща над 300 страници е абсолютна фантазия. И визиите в нея се определят с антанаклазис – с отдалечаване или отслабване на реалната тъждественост, с фантастичен реализъм или сюрреализъм. А тъй като става дума за роман, бихме могли да си послужим и с неговия синоним в английския език – фикция, с уговорката, разбира се, че „роман е конкретен жанров термин, а фикция – родов”.2 Любовта е победа на въображението върху интелекта – казваше Виктор Пасков. Приказно-вълшебната стихия на ангеличното чувство у Кими към Нита служи за естествена среда на разказа в романа през цялото извънисторическо пътешествие на каравелата „Дъждовен облак” в измислената география на сказанието. Извисените пориви на

героите, интензивността на изпитваното от тях чувство, въображението, остроумието са определителни качества на този фантастичен роман. И като способност на неговия автор да извайва пластични образи и състояния, да инспирира условни асоциации и други мисловни комбинации. С неизтощима артистична игра с непознати представи за измислени светове Н. Семерджиев вгражда с буйно, но и контролирано въображение непознати обстоятелства

и образи в приказното съдържание на книгата, предизвиква емпатия и виртуално преместване в пространството. Ясният или близък до приказката стил на писателя предава необичайни и невъзможни значения, които повествователят осъзнава и внушава като даденост, а читателят – като вълнуваща фантазия. В цялото съдържание на „Астрохолис” рефлектират образите на простодушните родители на Кими – чичо Ахъс и леля Ин, природолечителят фидеист Офгроф, доктор Фо, професор Тилиус, маестро Пъмб, Редбъргорд, Ранфок... Те до един са в различна степен изваяни странно чрез съчетаване на представи за отдалечени един от друг хора и предмети (т. нар. от психолозите аглутинация); чрез хиперболизация и редуциране на образи и идеи; чрез схематизация – обобщаване с пропускане на второстепенни белези, както е обрисуван бог Дуфисет. Но най-често действието се развива чрез акцентиране, т.е. извеждане на преден план на образа на провиденциалното момче Кими, надарено свише с изобразително-живописен талант. Акцентирани са и отделни сцени на ужас от сблъскването със зловещи твари. Запомнящите се образи са носители на духовни и нравствени качества, морал и възпитание и насищат съдържанието със значими идеи: за изобретателността на нещастието, за единното божествено начало на реалния свят и на изкуството (бог Дуфисет живее сред хората, но никой не може да го разпознае (с. 59); за изкуството като пламтящо от обич творение (с. 236) или като за вид фокус (с. 237); за не винаги доловимата граница между реално и абстрактно или за тяхното

деликатно преливане в изкуството... Фантастично красиви картини се редуват с контрастни сцени на ужас, на свръхчовешка поносимост към кръвосмучещи паякообразни гиганти. Възхитителен апотеоз на творчеството е експлициран в емблематичната среща на свръхнадарения с живописен дар Кими с бог Дуфисет. Художникът пита бога защо обича да помага на художници, архитекти, учени и писатели. И получава следния отговор: „Какво да ви правя! Нали все плачете за божествена подкрепа, тоест вдъхновение. Иначе нормалните хора, които се трепят по строежите и по нивите, се оправят криво-ляво и без мен...” (с. 233). Като определен вид творчество фантастиката заема съществено място в духовните интереси на българина. Но нейното по-ограничено присъствие в родната литература се компенсира с преводи от чужди езици, които буквално наводниха през последните десетилетия книжния пазар у нас. Точно това доказа шумотевицата, която се вдигна на тазгодишния Пролетен базар на книгата в НДК по повод появата на български език на романа „Хлебарката” от канадския Кафка-писател Раун Хадж3. Той е израснал в Ливан, романът е издаден от „Жанет 45” и бързо се превърна в събитие, което последва появата на аржентинския писател Хорхе Букай, на сръбската разказвачка, драматург и режисьор Вида Огненович, на руската журналистка Наталия Геворкян... Но никакъв шум не съпроводи появата на „Астрохолис” от Николай Семерджиев, а този роман е явление в българската фантастика, в него са претворени художествено свръхестествени и привидно естествени мотиви, онирични светове, абсурдни видения, внушаващи усещане за действителност в много по-широки от другите жанрове художествено-естетически граници. Като вид творческо въображение фантазията присъства във всички видове и жанрове изкуства, но не всяко от тях се определя като фантастика – не всяко е лишено от каквото и да е подобие с реалното. А романът „Астрохолис” се покрива напълно със семантиката на гръцката дума phan-tasti като изкуство да си въобразяваш, като разновидност на художествена литература, в която авторската измислица в изобразяването на неправдоподобни явления се разгръща до създаването на нови, нереални светове4.

Николай Семерджиев е постигнал фантастичен вид образност с висока степен условност чрез нарушаване на логични връзки и закономерности, на естествени пропорции и форми. Без да е произволно царство на въображението, фантастичната картина в романа, която само в далечен и смътен план напомня социалното и духовното битие на реалния човек, е създадена с максималната концентрация на белетристичната енергия на писателя. „Астрохолис” напомня богатия на фантазии български фолклор, литературните жанрове приказка, епос, алегория, легенда, утопия. Поетиката на автора е съотносима с философията на дуализма – на противопоставените любов и омраза, великодушие и злопаметност, хуманизъм и менипово-сатирично разобличен духовен аутизъм, слепота и възторг от произведения на изкуството и в природата... Разказаното в романа се тълкува без право от страна на читателя на добавки, на някакъв вид съавторство и намеса. Друг е въпросът, че у различните по душевна нагласа читатели книгата предизвиква и различни визуални представи. Въпреки че в протичането на разказа няма объркване, въпреки известно колебание у същия реципиент за мистерия, халюцинация, унес или непознати състояния на екзалтация. Образи и събития са представени с познати и непознати значения, но тяхната истинност се възприема като нетърпяща съмнение даденост. И защото цялото действие в романа се движи от сюблимния порив у главния герой Кими към нравствена извисеност и съвършенство в живота и в изкуството. След всичко казано в този текст и в очакване на „Железните галеони”, завиждам на читателя, на когото предстои да изпита насладата от общуването с един иреален, но вълшебен и в духовен смисъл свят, разгърнат на страниците на „Астрохолис”.---------------1. Николай Семерджиев. Предания за Серкангер – Астрохолис. Ст. Загора, Издателство „Народно читалище Даскал Петър Иванов”, 2011.2. Вж. Роджър Фаулър. Речник на съвременните литературни термини. Изд. „Наука и изкуство”, С., 1993, с. 261.3. Раун Хадж. Хлебарката. Изд. „Жанет 45”, Пловдив, 2012.4. Вж. Литературно-енциклопедический словарь. Изд. „Сов. Енциклопедия”, М., 1987, с 461.

УСЛОВНОСТТА КАТО МЕТАФОРА

ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС5 февруари-март 2013

Здравка ЕВТИМОВА

На Омари, Кушк, Афганистан Щастието е просто нещо, казваше ми ти. Щастие е да намерим сянка наблизо и ти да ме гледаш. Но в Кушк няма сенки. През лятото няма трева като оная в твоите книжки. Прахта е дълбока до коляно, петите кървят от жегата, мухи се вият в гъстия въздух и пият вода от очите ти. Дърветата изсъхнаха. Аз няма да бъда в Кушк, за да гледам, Джана. Вчера Атик дойде при баща ми, поговориха малко. Знаеш какво става, ако Атик отиде в къщата на някого. Мама мълчеше, когато Атик излезе от нас, баща ми не ме погледна в очите. - Ксав – каза ми той. – Ще те вземат утре. Иди се прости с братята си. – После баща ми запали цигара, очите му бяха в прахта, когато продължи: - Атик рече, че ще те върнат у нас. Няма да съсичат лицето ти, така каза. Мама мълчеше. Тя избърса очи с опакото на ръката си и отиде зад къщата. Никога не сме я виждали да плаче. Никога. Върна се, стиснала в ръце старата ни коза. Беше я заклала и по дрехите й имаше кръв. По-добре щеше да бъде, ако татко й се беше скарал. „Какво ще ядат децата сега!” това трябваше да й каже. Той не каза нищо. Братята ми ме гледаха и мълчаха. Сестрите ми също бяха тук и не отронваха дума. - Ще ти направя яхния, сине – каза мама, притискайки мъртвата коза до гърдите си. Една седмица след пясъчната буря един от нашите овчари намери труп на мъж. Някой беше прерязал гърлото на човека. Той беше от рода Аараш, тялото му изглеждаше силно, здраво. Познавах го, той събираше тръни за козите си в планината. Щастието е просто нещо, казваше ти: да е светло и ти да ме гледаш. - Ще дойда да го взема след хляба на обед – каза Атик на баща ми. – Вашият трябва да бъде на същата възраст като убития от рода Аараш. Те не искат старец, нито някой болен. Знаеш какво ще се случи, ако не дадеш някой от твоите. Мама знаеше какво ще се случи. Онези от рода Аараш щяха да избият тримата ми братя един след друг. Нямаше да убиват сестрите ми. За жената има лоши неща, по-лоши от смъртта. Толкова много гладни уста имаше в тая планина. Имаше и прах – дълбока до коляно, кафява, в която растяха само тръни. Но тръните не стигаха за всички. Имаше кози, които ги изяждаха, водата не стигаше да поникнат още. Нито съдилище, нито закон стигаха до Кушк. Никой още не беше виждал жив съдия. Атик идваше да прибере човека след хляба на обед. Два дни по-късно Атик докарваше тялото на семейството. Братята и сестрите изкъпваха мъртвия и вечер, когато не беше толкова горещо, пиеха чай. Чаят

горчеше. Замайваше главите и човек виждаше неща, дето ги нямаше пред очите му. Хубавото беше, че след този чай се заспива лесно. Всички спяха като убити и не виждаха тялото на убития брат. - Ксав – каза баща ми. – Ти си най-слабият. Така или иначе няма да оцелееш дълго. Но не показвай на хората на Аараш, че си болен, сине. Иди да събираш тръни. Нека хората на Аараш видят, че събираш.

Знаеш, че нещо не е наред с дробовете ми, Джана. Чувала си ме да хъхря и кашлям. Изляза ли когато вали, се задушавам от вятъра. Падам и се моля дъждът да намалее. Иначе не мога да вървя. Баща ми беше прав. Тъй или иначе нямаше да ме бъде задълго. Но Джана, ти знаеш - щастието е просто нещо. Малко ветрец, малко тръни, от които да сварим чай, и ти. Ако не бях болен, кой щеше да ме пусне да вляза у вас? - Ксав е слабичък – казваше майка ти. – Но има златна уста, измисля приказки. Няма нищо лошо да го послушаме – тогава научих онова за щастието, колко проста работа е то. – Имаш ли в торбата още някоя от твоите хубави лъжи, Ксав – питаше майка ти. Аз нямах, но прахта беше пълна с приказки, а на огъня къкреше чаят от тръни. През зимата снегът беше по-голям от къщите, но имахме тръни, които горяха в огнището. Сигурно аз съм виновен за всичко. Научих те да вярваш на глупостите, които разказвах на теб и сестрите ти. Не трябваше да правиш така, Джана. Мина обяд, а яхнията, която мама направи с кози дроб, така си стоеше на масата. Чудех се какво ще ядат децата след месец. Нямаше да има мляко за бебето, нито месо, ако някой се разболее. Братята ми ме гледаха. Не ядяха. Баща ми и мама нищо не хапваха. Сестрите ми ме гледаха, най-малката извика нещо, другите мълчаха. Аз си помислих за приказките. Снегът е хляб, казваше мама. А прахта е брашно, най-хубавото брашно в Кушк.

- Само някой да заплаче! – обади се баща ми. – Яжте. Чакахме Атик. - Бягай! – беше ми казала мама предната вечер. – Ще ти донасяме ядене. - Той е болен – гласът на тате запълзя като кафявата прах. – Ще убият него, после нас. По-добре хапни от яхнията, която майка ти сготви заради тебе, момче. Чакахме и чакахме, но Атик не идваше. - Какво иска сега? – изръмжа баща ми. – Да не се надява ние да те заведем при него? – По никакъв начин. Никога. Никой нормален човек нямаше да направи такова долно нещо. Опитвах се да не мисля за това, Джана. Припомних си дъжда. Не поройния, когато долината стана казан, пълен с черни облаци и червена тиня. Видях цветята, които избиха след кроткия дъжд – алени, сини, жълти. Те поникнаха по покривите на къщите, израснаха под краката ни и бяха толкова много, че пясъкът не се виждаше от тях. Ако не бях болен, баща ти нямаше да ми позволи да разговарям с тебе. Майка ти нямаше да ми дава чай. Аз ти казах една лъжа веднъж, Джана. „Вземи парче влажна глина след дъжда и я омеси добре. Сложи няколко цветчета в сместа и я остави да изсъхне на слънце. После дай тази суха топка глина на човек, който искаш да бъде щастлив.” Това беше измислица. Аз намерих изсъхнало глинено сърце с цветя пред нашата къща. Сестрите ми казаха, че ти си го направила за мене. - Аз ще отида вместо тебе, Ксав – каза баща ми. Всички знаехме, че това е невъзможно. Убитият от рода Аараш беше силен и млад. Баща ми беше стар. Аз бях най-слабият в цялото село, зимният студ щеше да ме отнесе, или пък жегата през лятото. - Но никой не разказва такива хубави приказки, Ксав – каза ми ти. – Ти знаеш какво говори прахта и за какво мислят облаците. Ти знаеш къде спят цветята, когато спре дъждът. - Дъвчи това, когато започнат да те бият - каза баща ми. – Дъвчи и няма да те боли. - Ксав, бягай – прошепна мама. - Няма да те дам на тях. - Но селото вече е решило, жено – каза баща ми. - Ще избягаме от селото. - Хората от нашия род ще ни хванат. Братята ти ще те пребият с камъни, жено. - Не ме интересува. Няма да им дам Ксав. - Ако не ме убият, мамо, аз няма да изкарам до края на зимата. - Ще изкараш, сине. Ще изкараш! Слушай какво ти говоря. Бягай, Ксав! Тогава баща ми тръгна към нея. Той вървеше много бавно към мама, както правеше винаги. Отиде бавно до нея и я удари. - Ако кажеш още една дума, ще те убия! – каза й той. - Убий ме – отговори тя. – Убий ме. Няма да

ЩЕ ТЕ НАМЕРЯим дам Ксав. Ръката на тате падна като отсечена. Никой не хапна от яхнията, а къщата беше пълна с най-сладката миризма, която знаеше планината. Сестрите ми мълчаха. Обядът трябваше да е свършил отдавна – сенките на върховете пълзяха по земята и се смесваха с прахта. Атик влезе. Никой не го беше чул да тътри крака по чакъла. Той имаше обичай да рита камъните и прахта, когато идваше да прибира някой човек за хората на Аараш. Атик беше затрил повече хора от останалите живи в селото. - Ксав ще си остане у вас – каза бавно той. – Сега ми дайте яхния за добрата нована, която ви донесох. Мама изхълца. Братята ми наскачаха. - Не се подигравай с мен – изхриптя баща ми. – Ти си важен човек, но си в моята къща. - Дръж си болника у дома – отряза Атик. – Друг човек отиде при Аараш вместо него. Тишината бе по-гъста от жегата. Лицето на баща ми беше сиво, долната устна на мама прокърви. - Дай ми яхния – каза Атик. - Кой отиде вместо него? - рече задавено тате. - Не е важно да знаеш. - Кажи ми кой отиде вместо него. После ще ти дам яхния. Лицето на Атик блесна в пот, по устните му лъсна слюнка. Той преглътна няколко пъти. - Джана отиде вместо него – каза Атик. – Избягала от техните. Баща й, стария Бдул, отрязал косата й. Това момиче трябва да се е побъркало. Цялото им семейство е опозорено. Спрях да чувам какво говори Атик. Виждах как береш цветята след онзи кротък дъжд и виждах голямото сърце от глина с цветчета в него. - Ще оздравееш, Ксав! – каза ми ти. Джана, не трябваше да правиш това. Вече не виждам прахта, не виждам планината. Виждам какво правят с тебе. По-добре да не бях жив. По-добре да беше мъртва. - Джана е млада и силна – каза Атик. - Няма да умре - измърмори баща ми. - Да, ще издържи доста време – подхвърли Атик. – Радост за момчетата на Аараш. Ударих Атик с всичка сила. Блъсках го, блъсках го, блъсках го, докато още го виждах. Усетих, че устата ми се напълни с прах, очите с кръв. Джана, виждам те вечер, когато небето изчезва. Виждам те денем. Щастието е просто нещо. Жегата изчезна, изведнъж завяля. Облаци, небе и прах се смесиха и долината стана езеро от кал и камъни. Кози се удавиха във въртопите. После изгря слънце. Избиха цветя – червени, сини, жълти, лилави, цялата планина беше цветя. Ще те намеря, Джана. Ще отида при Аараш и ще те намеря. Ще ти разкажа най-хубавата приказка. Щастието е просто нещо. Ти знаеш.

Вълко МАРАшЕВ

УЧАСТТА НА ПРОСТИТЕ НЕЩА На Жеко Христов

Птицата на мойто детство пеенякъде далече в утринта. Облаците се държат за нея –да не паднат долу във калта.

Стръкчето трева пръстта пробива и се влюбва в капчицата дъжд.А над хълма тъмен - гръб на бивол -ляга хоризонт един и същ.

Не завои - пътища-въпроси слизат с мене в равното поле.Птицата на вярата ми носи мълнии на своите криле.

Старците сега варят ракия –да ги споменем с добро поне. Мократа земя с копита рият вързани за слънчев лъч коне...

СТО РАБОТНИ ВОЛА На Христо КацаровЖивея с име премълчано –не мисля, че това е грях... За истина - родих се рано,за вестоносец - закъснях.

Остена в себе си аз вземах и вместо сто работни вола, зажеглях всеки ден в яремагласът на своята неволя...

Вилняха ветрове срещу ми... А аз и в радост, и в тревога събирах вместо съчки думи, но как със тях да стъкна огън?

Аз виждах: под Сизифов камък -прастара - истината блика... И днеска чувам глас през рамо:"Той крие пепел под езика!"

Пренасял жар във свойте шепи, сега ви питам, мои дни: в живота, ако няма пепел, кой огъня ще съхрани?

РЕЗЕРВЕН ИЗХОД На Таньо КлисуровА някога високо над земята мечтите ни сред облаци летяха, но те гнезда не сбиха в синевата, защото небесата нямат стряха.

И вярвахме: нас чакат върховете и някъде сред пътищата звездни живота ни като звезда ще свети, докато сетната звезда изчезне.

И пеехме. И мислехме, че с песни все някога света ще обновиме, ала сами на дните равновесни везната ненадейно наклонихме.

И към земята литнахме отново като запратено към нея тяло. И тъй като в началото бе слово, дойдохме пак при своето начало.

Там птиците в дланта ни са родени, а преди дъжд небето ляга ниско.За нашите мечти неприземени напразно търсиме резервен изход.

МОМИЧЕ С ЯБЪЛКА На Стойчо СтойчевЕдно момиче - ябълка узряла -в утринта минава покрай нас. И на пръсти равнината цяла е изправена във захлас.

И запява бялото момиче с черните като нощта коси.И светът, до вчера безразличен.вече вярва: то ще го спаси.

А узрява ябълкова вечер, укротила мъжки ветрове.И мигът на хубостта обречен опрощава всички грехове.

РЕКИТЕ ВИКАТ

На Иван Мирчев

На дъжд е. Я, вижте колко мравки на прага са сбрани. Денят подгъва с болка ревматично доляно.

На дъжд е. Зелено братство в душите ни корен вплита. Топи се едно богатство под слънцето дъждовито.

А в клоните на върбите отново засвирва смокът и птиците не политат от гнездата си по-високо.

Ослепително свети небетона житейската драма. Я, колко много дървета, а гората я няма.

ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС6 февруари-март 2013

КЕРУАК е роден на 12 март 1922 г. под името Jean-Louis Lebris de Kerouac в градчето Лоуел, Масачузетс, като родителите му са преселници от провинцията Квебек, Канада. Баща му е ексцентрик по природа, а майка му е властна натура и ревностна католичка, при която той остава да живее през по-голямата част от живота си. До шестгодишна възраст Керуак не е учил английски и вкъщи неговото семейство е говорело квебекски диалект на френски. В съвсем ранна възраст той преживява смъртта на по-големия си брат Жерар, който умира от ревматична треска на девет години: това събитие по-късно бива описано в романа "Видения за Джерард". Някои от стиховете на Керуак са писани на френски и в писма, изпращани малко преди смъртта му до неговия приятел Алън Гинсбърг, той изразява желанието си да говори езика на неговите прародители отново. Наскоро беше открито, че Керуак първо е започнал да пише "По пътя" на френски, език, на който той е написал също два непубликувани романа. Текстовете са на квебекски френски диалект; същия диалект е използван по-късно и в ранните романи на Мишел Трембли. Благодарение на атлетическите си способности Керуак се изявява като изключително обещаващ бегач на 100 метра с препятствия в отбора на горните класове на местното училище. Това му осигурява покани и стипендии от Boston College, Notre Dame, Columbia University. Той влиза в Колумбийския Университет, след като прекарва подготвителната година в Horace Mann School. Керуак счупва крак още през първия си сезон като футболист и непрестанно спори с треньора си Лу Литъл, който го държи на скамейката. Докато е в Колумбийския, Керуак написва няколко спортни статии за студентския вестник "Co-lumbia Daily Spectator". Когато футболната му стипендия бива спряна, Керуак напуска Колумбийския университет, макар че продължава да живее известно време в Ню Йорк с приятелката си Еди Паркър. По това време той среща хората, с които по-късно ще пътува из целия свят и които са герои в много от неговите романи; наричаните също така бийтпоколението - включително Алън Гинсбърг, Нил Касиди, Джон Холмс, Хърбърт Хънк и Уилям Бъроуз. През 1942 Керуак се присъединява към американския търговски флот, а година по късно към военния флот. През 1944 година Керуак е арестуван като съучастник в убийството на Дейвид Камер, хомосексуален приятел от още тийнейджърските им години в Сент Луис на Лусиен Кар. (Уилям Бъроус също е от Сент Луис и именно Кар запознава Керуак с Бъроус и Гилсбърг). Когато вманиачеността на Камер по Кар започва да излиза извън контрол, последният го убива с нож по време на скандал между тях и се обръща към Керуак за помощ. Заедно те укриват уликите. Посъветван от Бъроуз да ги остави в ареста, бащата на Керуак отказва да плати гаранцията. Тогава Керуак се съгласява да се ожени за Еди Паркър, ако тя плати. Бракът им продължава една година. За кратко Керуак и Бъроуз работят заедно върху роман за убийството на Камер озаглавен And the Hippos Were Boiled in Their Tanks. Книгата не е публикувана. По-късно Керуак също пише за убийството в романа си "Суетата на Дюлоз" (Vanity of Duluoz). Между пътуванията в океана Керуак остава в Бронкс, Ню Йорк заедно с приятелите си от Fordham University. По-късно той живее с родителите си в Ozone Park, квартал на Куинс, след като те също се преместват в Ню Йорк. Там той написва първия си роман "The Town and the City".

„The Town and the City“ е публикуван през 1950 година с името Джон Керуак и макар че получава няколко похвални рецензии, книгата не се продава добре. През следващите шест години Керуак пише непрестанно, но не може да намери издател. Стъпвайки на черновите, първоначално наречени "The Beat Generation" и "Gone on the Road", през Април 1951 Керуак написва текста, който по-късно ще стане известен като "По пътя" (On the Road). Книгата е основно автобиографична и описва от позицията на героя Сал Парадайс приключенията на Керуак, в компанията на Нил Касиди, прототип на Дийн Мориарти, по пътищата на цяла Америка и Мексико. Тази част от мита Керуак разказва как поддържан от бензендрин (стимулант, производен на амфетамина) и кафе, той завършва първата версия на романа за три седмици под формата на сесия от спонтанна изповедна проза. Резултатът от тази сесия е прочутата хартиена ролка на "По пътя". В действителност според неговия професор и наставник от Колумбийския университет Марк Ван Дорен, голяма част от съдържанието вече е била написана в неговите дневници през последните няколко години. Неговата техника е била силно повлияна от джаза, особено бибоп-а и по-късно от будизма, както е известно от прочутото писмо "Джоан Андерсен" на Нил Касиди. Издателите не одобряват нито неговия експериментиращ стил, нито тона му, който се доближава до този на социалните малцинства в Америка през 50-те години. През 1957-а Viking Press купува романа, изизсквайки значителна преработка. През юли 1957 г. Керуак се премества в малка къща на Clouser Ave. в Орландо, Флорида, изчаквайки издаването на "По пътя". Няколко седмици по-късно критиката, появила се в Ню Йорк Таймс, обявява Керуак за гласа на новото поколение. Керуак бива издигнат като значим американски писател. Неговото приятелство с Алън Гилсбърг, Уилям Бъроуз и Грегори Корсо става емблематично за бийтпоколението. Неговата слава започва неконтролируемо да расте и впоследствие става причина за гибелта му. Романите му често биват описвани като идеологически за следвоенното бийтпоколение и той самият бива наричан "кралят на бийтпоколението", термин, който никога не го е карал да се чувства комфортно и веднъж отбелязва: "Аз не съм битник, аз съм католик." През 1954 Керуак открива "Библия на Будизма" (A Buddhist Bible) на Dwight Goddard в библиотеката в Сан Хосе, с което започва потапянето на Керуак в будизма. През 1955 Керуак написва биографията на Сиддхартха Гаутама, озаглавена "Събуди се", която не издава приживе. Керуак описва част от собствените си, свързани с будизма преживявания и приключенията си с Гари Снайде и останалите поети от Сан Франциско в книгата "Бродягите на Дхарма", публикувана през 1958 г. Наричана от някои "продължение на По пътя", "Бродягите на Дхарма" е написана в Орландо, Флорида в края на 1957 и началото на 1958 г. През 1958 г. Керуак написва и "бийтнически" филм, наречен "Pull My Daisy". Керуак умира на 21 октомври 1969 година в болницата "Св.Антоний" във Флорида, Смъртта му на 47-годишна възраст настъпва вследствие на вътрешен кръвоизлив, причинен от цироза на черния дроб в резултат непрестанната употреба на алкохол. По това време той живее с третата си жена Стела и майка си Габриела. Керуак е погребан в родния си град Лоуел и посмъртно е награден с титлата “Доктор по литература” от университета в града.

Джак КЕРУАК Чарлз БУКОВСКИ

РЪБЪТ

твърде много твърде малко

твърде дебел твърде слаб или никой.

смях или сълзи

мразещи любещи

непознати с лица като гърбовете на кабърчета

войски тичащи по улици от кръв размахвайки бутилки от вино промушващи с байонетите и чукащи девици

някакъв стар човек в евтина стая с фотография на М. Монро

има толкова самота по света че можеш да я познаеш в бавното движение на ръцете на часовника

толкова уморени хора увредени или от любовта или от липсата й.

хората просто не са добри едни с други едни с едни.

богатите не са добри с богатите. бедните не са добри с бедните.

страхуваме се.

образователната система ни казва че всички можем да бъдем победители с дебели задници.

не ни е казвала за живота на улицата и самоубийствата.

или за ужаса на някой който тъгува на някакво място сам.

недокоснат. незаговарян.

поливащ някакво растение.

хората не са добри едни с други. хората не са добри едни с други. хората не са добри едни с други.

Предполагам, че никога няма да са. Не ги моля да са.

но понякога си мисля за това.

мънистата ще си се нижат. облаците ще се заоблачават а убиецът ще обезглави дете

ДВАМА ОТ БИйТПОКОЛЕНИЕТО

като да му вземе сладоледа.

твърде много твърде малко

твърде дебел твърде слаб или никой

повече мразещи от любещи.

хората не са добри едни с други. може би ако бяха смъртта ни не би била толкова тъжна.

междувременно аз се заглеждам по млади момичета стъбла цветове на шанса.

трябва да има някакъв начин.

със сигурност трябва да има някакъв начин за който още не сме се досетили.

кой ми даде такъв ум?

той плаче той иска той казва, че има шанс.

той няма да каже "не."

Методи ДЖОНЕВ

КЪМ КРАЯ НА ПЪТЯ

стъпвам особено внимателно

разчитам на кожата сида ме предпазва от нещата

тази моя кожа надупчена

от много внимание именно

КОГА ЛИ

господарят на свободата сище се възрадващом от верните си роби все ео б г р а д е н

РОДИНА

нещо като двустишие

писано с Европа на шията

НЯМА КОй

и няма как.Градът е в отпуск по бездарие

ЖИВОТА ме гледакато писано яйце.

Отмъщавам мус писано слово.

ЖИВЕЕМ като в непълна рима -донякъде само в съзвучие.

УТЕХА Е, че ми завиждат разбиращите от жени и вино.

И от поезия, разбира се.

АЗ СЪМ ТОЛКОВА, ама толкова добър че, дето се вика аз и на мравката...Аз и на мравката в дъжд слагам чадърче.

А защо съм на лошите винаги в графика.

В КНИГАТА НА ЖИВОТА НИКОйне може да постави съдържаниетоотпред.

ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС7 февруари-март 2013

Михаил ГУНЧЕВ

ОТГЛАС На Петър Добрев

Оттатък Балх*,под прах огромен, на пустините в съня изгубен, там отвъд -дето безумен кръжи на моя корен духът,дето като меч разсича Имеон* река Гунт и цъфти висок ледътнад Хорог* - царстваш, о древно цвете на млечния ми звук „ъ"!-------------* Балх, град в Афганистан, столица на древна БалхараИмеон, старо име на планината ПамирХорог, град в Таджикистан

КАМЕНГРАД*

Живот като извор, люпилня на песъчинки - плюсове и минуси ... На изгрева в зелената роса изплаквам, прибавям себе си. И докато тая - затлачен излак, навъсен над котилото от ребуси,пристъпя гола вечерта, без риза, без избор, без излаз -и вадя, и залагам ... сърцето си!------------* Каменград, едно предишно име на гордото ми Панагюрище

ЕПОС

Корените - в тъмната земя, надълбоко, надълбоко. Нанагоре стволът - като слънчева мечта изопнат. В дърво, като въздишка най-обикновена –философията черно-бяла на живота.

ДИОКЛЕЦИАНОПОЛ

Видях аз кон, трева пасеше върху стена червена. За страх, за страж, за хубост, за слава - на Рим!,от боговете построена, в града блестящ, на императора наречен. И кой ли там го беше възвисил?Метафора на варвари, на времето ирония и смисъл –бял кон, трева зелена - върху стена възнесена, небесна и ...обезглавена.--------------* Диоклециан, император на Рим, дал името си на днешния град Хисар

МУХОВО На Любен и Илия - братята ми

Държавата, в която съм роден, ме питаш -къде е, колко е голяма?Царуват двама отначало в нея, а поданици нямат. Но идва първият и цялата я населява, след него - други, неусетно тя стига безкрая на тревите ... Сега - от гущерче следа върху порутен камък.

ТРОйНА ВЪЗХВАЛА НА ВИНОТО

* * *Крепост и дух са онез веселяци, жена и вино събрали в сакрални знаци. О, Хаям, в едно безусловно са прави – мигът отлетява… Не само в царството на сенките животът е сензация.

* * *Властващ, виното на свободата пия - кротък „полис" гений,но ме дебне лека слава и от лъскав обир похитена,тя... на ПАРИс, не на Омирсе отдава - хубава и вярна, колкото Троянската Елена.

* * *Подхвърлил някой веднъж на старците, насред площада: „Умници, вас вече млякото, не виното ви радва!" На туй, най-лудият на младини старей отронил: „Гръдта девича е трон и... царстваш ли -и двете имаш за награда!"

Георги Н. КИРОВ

ЕДИН ЖИВ

Така е тъжно, подпоручик Дебелянов!Да те лишат от най-законния ти отпуск.И вместо него – да ти пратят за покана да станеш ротен под куршумения трясък. Да може върху теб да хвърлят всичко – страхът войнишки и дъждът параноичен, за да прикрият колко са дребнави и цинични пред подвига ти тъжно-героичен.Та ти на своите другари от окопите все си повтарял да не казват пред началството, че пишеш стихове и си добър приятел с тропите.И ти е омръзнало да водиш бой с нахалството на патриотите, не с пушките, които скрити някъде в редиците на щабовете, правят си оглушките, че всъщност подвизите вършат ги войниците.А там, край Горно Караджово, е кишавица. В шпалира всички са един, а всеки все пак сам. И се превръщат подвига и отпуска в измислица.А под дъжда ти носиш стих на Франсис Жам.Така е тъжно, подпоручик Дебелянов!Да не намериш дълго търсения бряг.Да тръгнеш в сутринта от жал пияна, пожертван от началниците като враг.

ДВЕ ПОКАНИ

И ето че отново се завръщам като печално странен тъжен скитник.И може би навярно те прегръщам на прага пред оная празна къща. Не зная кой от двама ни го няма.Но спомените тука още шетат.И въпреки че празнотата е голяма, дочувам как листата тъжно шепнат за теб, за мен, за дните ни честити, когато в смях играехме на двора на криеница. И на всичко до насита. Дори понякога прескачахме стобора.Сега стоя и гледам с тъжен погледкак всичко е запазено, но мъртво.Без хора се прекършва всеки полет.И само вещите остават тук безсмъртни.При тях да се завръщам няма смисъл. Не с тях са свързани щастливите минути, които във сърцето си съм скътал, рояк от спомени – и скръбни, и нечути, които ме превръщат в тъжен странник, напразно спомнил майка и родина до оня миг, във който две покани ще ми подскажат, че животът вече мина.

БЯЛА ПЕСЕН

И в този невъзможен нощен час,когато тишината всичко скрива, прошепва от небето сякаш глас, че само ти си истински красива.И няма как дори да разберешв нощта, че всеки ден е дар небесен.Да можеш миг поне да се поспреши да дочуеш как небето пее песен.Подобно на псалом от древен святсе носи хор на ангели в простора.Не можеш да не се почувстваш млади да забравиш мигом всякаква умора,щом в тази нощ на бели чудеса,когато от небето сняг се ронии напластява чистота върху леса и приказни изглеждат всички клони - в сърцето ти възкръсва тих копнеж,че любовта при теб ще спре като магияи в шепота на нежния й скрежнай-светли чувства пак ще те опият.

И в този невъзможен нощен час,когато тъмнината всичко скривапрошепва от небето сякаш глас,че само ти си истински красива.

Радка БАЕВА

ЩРИХИ ОТ ЕДИН НОЩЕН БАР

Мигли - натежали от грим.Празен поглед.В ръката - чаша мартини.Мълчаливо отпивашпореден коктейлот невяра, болкаи мисли горчиви.Светът е забравилотдавна за теб;забравил е твоитепориви, думи...Ако можешкато Барон Мюнхаузенза косите да се издърпашот блатото,моля те, направи го.Направи първата крачкаизвън мъртвата зонана здрача.Иначе животът ти –строшена детска играчка –ще се превърне в изпита до дъно и захвърлена чаша.

Худ. Пламен КИРИЛОВ, На брега

ЗИМНО НАСТРОЕНИЕ

Погледни, погледнипрез прозореца.Първи сняг -първа усмивка на зимата.Чист като първа любовили може би знак,че настъпи сезонътпоследен в годината.Чакат ни бели вихрушкии преспи високи.Кратки дни, дълги нощи.Запали огън в камината.Ще седна до неяи на лист,от очакване побелял,ще нарисувамна снежинкитепървия бал.

* * *Късна есен. Валикато от счупена стомна.Мокра съм. Някъде вляво боли.Но защо? От какво? Вече не помня.

Всъщност, помня. Някой отвори кутията на Пандора...Дано Бог се смили и върне отново любовта и доброто в битието на хората.

КАЛЕйДОСКОП ОТ ЧУВСТВА

Стихосбирката „БЛЯН” на Иван СТАйКОВ още със заглавието си обещава да ни пренесе в света на мечтите и да ни създаде прекрасни усещания. Началните стихотворения са лирични и пропити с искрени чувства към любимата, към лекаря хирург, в тях присъствието на лирическия герой е осезателно.

Тъй тиха, звездна е нощта над моя южен, спретнат град.Щурци огласят есента, танцува златен листопад.

Непредубедено и искрено звучат думите на автора, римите са звучни и напевни, струва ти се, че от тези стихове може да се изпее песен. Следват няколко кратки стихотворения за деца, където поетът е постигнал изящна образност, качество и стил. Във философските търсения на автора са се родили „Котодама”, „С надежда” и др. , където той разсъждава за вечните проблеми – духът, надеждата, устояването. В Тъжни вопли” поетът постига единение с лирическия герой – все така угнетен от бруталния и зъл живот, от несправедливостта и измамите. Книгата завършва с поемата „Майко моя”, която е вид автобиография, но облечена в поетично одеяние и завършва с философски въпрос:

Животът сякаш е река, която за миг дори не спира да тече.Кога злините той ще отвлече, за да просветне щастието свято?...

Искам да отбележа и стихотворението „Есен”, където се усеща овладяната от Иван Стайков стихотворна техника, неговата непресъхваща вяра в победата на доброто, въпреки всичко. Оптимизмът и хуманизмът надделяват в тези стихове, макар че на места авторът описва доста мрачни епизоди, с много болка и тъга. Този калейдоскоп от съмнения, привързаност, болка, изправяне, премеждия, радост, вяра и обич – ни завихря в своята непосредственост и очарование. Сия СИМЕОНОВА

Иван СТАЙКОВ

БЛЯН

Помня срещите на кея, Дунав с тихите вълни и за тебе все копнея.Ти сърцето ми плени. Помня още как те чаках, щом се спуснеше нощта, как в покоите на мрака ти любов ми обеща.Ех, любов, любов!... Недей отлита като птица над фонтан!Блян за мен си, Ангелита, блян едничък най-желан...

ВЛЮБЕН

Аз съм влюбен и се радвам, като майка, щом научи рожбата си как да суче.Цялото сърце си давам.

Аз съм влюбен и се радвам като воин след победа, като сляп, кога прогледа...Ден и нощ безумно страдам.

Аз съм влюбен и се радвам - в туй момиче-чучулига.То ми рече нежно: „Стига, аз съм малка, ще пострадам!”

Без душата й за жалост, без очите теменужни, болни чувства са ненужни – нямам грам минутка радост.

Но не вярвам да угасне мойта обич безпределна.Тази фея е неземна.Ще я чакам да порасне...

С НАДЕЖДА

Към залез отивам, не виждам добре, кръвта ми във вените слабо пулсира и всеки миг може сърцето да спре...Но имам надежда, която възпира Смъртта да ме грабне и хвърли отвъд. От нея зарежда се моята лира и точен компас е към верния път.

Надеждата - казват – последна умира!

* * *

В този свят да устоиш, дух голям се иска, братко!Я кажи ми ясно, кратко колко още ще търпиш?

Гледаш като вкаменен как те лъжат, мамят, грабят.Зад челото ти дълбаят -роб за тях да си смирен...

СЛЪНЧЕВИ СПОМЕНИ

Ти мой си приятел от детството още и сигурно помниш сребристите нощи, когато до късно брояхме звездите, и слушахме как се надпяват щурците, когато ловяхме змиорки в реката, в която тогава бе бистра водата, когато в гората се кичехме с билки и весело свирехме с върбови свирки...Играхме, ти знаеш – звинка, таласка...О, спомени детски със слънчева ласка!

ЕСЕН

Вижте!... Пак е златна есен, тихо шъпне листопад.Под липите съм унесен в моя поетичен град.

Вихър пощурял съблече и оголи клон след клон.Арфа прозвуча далече като ек от небосклон.

Есента е ту прозрачна в тези октомврийски дни, ту навъсена и мрачна, та с мечти ме осени.

Тя омайва с плодовете като песен на Орфей.С мъдростта на боговете -просто празнично живей.

Като птица лекокрила времето лети, лети...Есента за мен е мила - с хлебец тя ме приюти!

ТЪЖНИ ВОПЛИ

Земята тътне от измами, в морето дебнат октоподи, животът пълен е с несгоди и със стотици страшни драми...

Като вълни в скали гранитни мечтите ми са тъй разбити.Рой кръвожадни паразити изсмукват силите защитни.

С последен дъх и с глас прощален аз само тъжни песни пея.Като щурец в огнище тлея от този зъл живот брутален.

С един-едничък дух живея, но той е вече с люта рана.В душата моя мрак настана – как мога весело да пея?

МАйКО МОЯ

О, Родино!... Майко мила... Вдън душата ми е ад. Как, кажи ми, стана мат с тази твоя лъвска сила?!

След зноен ден и непосилен труд, под дива круша ти си ме родила.Проплакал съм на твоя топъл скут, да ме накърмиш нямала си сила.

И радостна, и тъжна, призори с роса и сълзи ти си ме измила.Луната спряла, ахнала дори – с ръкойка житна как си ме завила.

Унесен, там погалил ме ветрец, люлял ме с песен чудна, непозната.На първа струна глас извил щурец, а ехото ечало в тишината.

Ти също си запяла в онзи час, дано тегобата така отмине, дано се срути бремето от нас, та времето най-сетне се усмихне...

Лиляна РАЙЧЕВА

ХАйКУ

Първите кокичета издигнаха звънчета под снега стопен.

Събличам с охота дрехата на жегата.Гмуркам се във вир.

Във топлата вечер светулки прелитат.Жътвата водят.

Димитър ПАЛАЗОВ

ХАйКУ

Крачи животът:на рамото – птичка, на гърба – камък.

Гробищен парк.Полудели птици пеят.Прости им, Господи!

Плажът-барбекю изпича телата.Слънце-кулинар.

С бяло було черешката прибулена.Пчели жужат.

Паяжини се протягат сладко над зрели лозя.

Времето бърза към бъдещето, преметнало на рамо миналото.

Лежа, отдъхвам върху купа сено.Облаците ме носят.

Кипи във бъчвите, пени се младото вино.Узрее ли – утихва.

Кратки проблясъци в светлината на залеза – спомените ни.

Изгубих се в гората на думите.Спаси ме, хайку!

Пещера в скалата.Пещери в панелите.Крила закърнели.

Поле самотно.Пътят ти е спътник.Приказливи стъпки.

Птица ли запяили от клон проплака отроче-пролет.

Девет чучура.Пеят девет кавала.Глас от вечността. (По Л.Селяшки)

ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС8 февруари-март 2013

Тодор КОЛАРОВ

„Клошар се самонастанил в общински имот“ (заглавие в местен вестник - 2003 г.)

Дойдоха двамина – общинският екзекутор и сержантът от полицията, як момък с респектираща осанка. – Тука е – посочи полицаят към бункера от бетон, скрит под китка оскубани липи, – този е въпросният обект...

Въпросният обект е бил трафопост и е заемал единия ъгъл на кварталния парк. Бивш трафопост в бивш, за съжаление, парк. Бяха оцелели, кой знае как, само липите. Лехи с цветя, декоративни храсти, алеи, скамейки, площадка за игри на децата – дело на безброй съботници през тоталитарното минало – са изчезнали без следа. Неудържими стихии в ерата на демократичните промени през прехода са ги помели, като че заблуден ураган от тропиците бе вилнял из тукашните географски ширини. Останал бе бункерът, доказателство за минало съзидание. Преди десетилетия още, когато модернизираха електромрежата, трафопостът бе демонтиран. След настъпилите впоследствие съдбовни времена бункерът даваше убежище на махаленските кози, където пладнуваха. Пуснати на воля в успешно отвоюваната от тях територия на тоталитарния парк, те си оспорваха с безпризорните помияри правото на владеене върху безвъзвратно буренясалата околна среда. Докато не се бе довлякъл никому неизвестен бездомник, та наруши статуквото на спокойствие в махалата. Той разгони помиярите, вароса бункера отвътре и отвън, сложи прозорец, понасъбра „покъщнина“ из градските сметища и се нанесе в него. След това в общината заваляха анонимки на „честни граждани“ срещу своеволията на закононарушителя.

На желязната врата, свежо боядисана в зелен цвят, вместо визитка, имаше картонче с надпис: „Търсете и ще намерите, хлопайте и ще ви се отвори (Лука, 11:9)“. Прочетеното заинтригува общинаря. – Намерихме го – рече, после внезапно го осени предположение. Хмъкна. – Бе, тоя май ще излезе чешит! По тона му сержантът заключи, че общинарят се е сблъскал с поредното предизвикателство, понеже вече му се е налагало да се справя с къде-къде по-обиграни чешити. Той похлопа. Вратата се открехна с протяжен вой на метал. Пред неканените посетители застана най-вероятно предполагаемият чешит. Попрегърбен, с разорано от преждевременни бръчки лице, но с доста живи очи, които се вторачиха в двамината. Лицето му недвусмислено издаваше интелигента. Това, по всичко изглежда, общинарят не схвана. – Ти ли си се самонастанил в общинския имот? – строго запита той, забравил да поздрави. Като натоварен с отговорности слуга на закон и ред хич не му се щеше да губи време в превземки на учтивост. – Ами... аз трябва да съм – отвърна колебливо чешитът. В изреченото се усещаше склонност към разбирателство. Общинарят реши да бъде саркастичен, службата му го изискваше: – Приватизатор, а? Набеденият за приватизатор не обичаше, види се, да влиза в ненужни разправии и само вдигна рамене. – Дай си документа за самоличност! – строго подвикна и полицаят, власт бе в края на краищата. Скрито в себе си обаче усети симпатия към особняка. Човекът подаде лична карта. Име, особени белези, егене – всичко както се полага, нямаше за какво да се заядеш. – Професия! – Физик – отсечено, почти по войнишки доложи чешитът, – доктор на физико-математическите науки... От изумление общинарят онемя. – До... доктор? – недоверчиво се взря в разпитвания с подозрението, че оня се готви да го преметне. – И как тъй доктор!... Чешитът не се впусна в подробности. – Ми тъй – каза, – с диплом от университета „Хумболт“. Плюс трийсет години в ядрената енергетика... Временно дерайлирал, поради ненужност за обществото... Случва се, при социални катаклизми най-вече. Губиш работа, семейство, положение. Като да си заложил на

покер и да си проиграл... На общинаря му трябваше време, за да осмисли зашеметилата го информация. Доктор! Скитник някакъв уж, несретник, и в добавък – ядрена енергетика. Обзе го задоволство, че той самият – слава Богу! – не е нито доктор на незнамси какво, нито има нещо общо с ядрената енергетика. Затова сега не скита немил-недраг по белия свят! Има си и службица да го храни. Полицаят за сетен път се убеди как външният вид заблуждава. Той възкликна: – Не е за вярване! – Не е – съгласи се чешитът. – Но както е известно, към заблужденията водят хиляди пътища, докато към истината само един... Казал го е Жан-Жак Русо. Замълча, почесвайки в размисъл четината по лицето си, после предложи: – Няма ли да влезете? Така и така сте дошли... Не им се влизаше. Бяха тук все пак, за да го прогонят. Но нямаше как, чешитът се оказа не кой да е, макар и скитник. Знаеш ли какво може да последва от тоя факт? Влязоха. Отвътре бункерът напомняше килия на аскет. Мебелировката започваше и свършваше с кушетка, минала през всякакви превратности преди да стигне сметището, застлана с кърпено покривало. Възможно да е било и войнишко одеало в други, по-добри времена. Десетина книги, струпани до кушетката, газен фенер и... толкоз! Единственият прозорец, дълъг и тесен, бе току под доста високия таван. И макар да наближаваше пладне, полумрак душеше бункера. Гостите присвиваха очи, за да се огледат. Купчина акуратно разфасовани кашони в ъгъла с чувал празни бутилки подсказваха сегашния бизнес на домакина. Бе безукорно чисто, миришеше на свежо пране. – Налага ми се да преживявам все някак... – поясни чешитът, уловил шетащите им погледи. Поради липса на столове стояха прави. Общинарят не забравяше защо са тук и с подходящ за мисията си строг вид заизследва стени и кьошета. – Та, така значи – обади се, за да се разбере, че е стигнал до необходимите изводи. – И какво да те правим сега?... А? Доктор, а никакво зачитане на общинската собственост. Докъде ще стигнем, ако всеки се юрне да заграбва къде каквото му падне? Чешитът, привикнал на многото връхлетели го житейски беди в последно време, философ-ски възприемаше събитията около себе си.

– Ще разчитам на справедливост – дипломатично вметна. – Още Цицерон е посочил справедливостта като най-висша от всички добродетели. Едно общество се извисява с добродетелите си... Сержантът не познаваше Цицерон. „Добре я е посочил проклетата справедливост – помисли си, – ама сега ще трябва да изхвърлим човечеца...“. Недоумяваше за какво й е притрябвал на общината тоя за нищо непригоден бункер. – Всеки търси справедливост – подхвърли общинарят с известна доза назидание, – на, и от квартала също, жалват се. Няма ли справедливост, питат, няма ли силна власт да тури ред... Чешитът въздъхна, изгубил всякакви илюзии за близкото си бъдеще. – Само силната власт е справедлива – вметна, някак между другото. – Справедливостта трябва да бъде силна, а силата трябва да бъде справедлива. Така поне мисли Блез Паскал... Принцип на истинските демокрации... Общинарят не си падаше по празните приказки, нямаше какво повече да прави тука и тръгна да излиза. – Няма ли ред – каза, вече на прага, – няма справедливост, няма демокрация. И не насилвай закона да ти търси отговорност. До довечера да си се изнесъл. Пак добре, че не ти искаме и наем да платиш... – Минавам за честен, доколкото се знам – сподели с примирение чешитът. – Честният човек можеш да го преследваш, изтъква Волтер, но не и да го лишиш от чест... Ще се изнеса, щом се налага... Двамата пазители на закона сметнаха работата си за свършена и си тръгнаха. Сержантът крачеше умислен, глождеха го угризения, които не можеше да обясни. Още същият ден чешитът напусна, отнесъл със себе си само вързопа с книгите. Седмица по-късно бункерът бе разграбен от неизвестни, отмъкнаха дори прозореца и желязната врата. Възтържествувалата справедливост върна старото обиталище на махленските кози и те възобновиха противоборството си с помиярите.

Ч Е Ш И Т

Йордан ПОПОВ

В Родопите нашумя лекуването на хора от различни възрасти с еликсира "Дора-Бора". Еликсирът е отвара от така наречената „Билка на дервиша". Легендата сочи, че в края на седемнайсетия век един дервиш на име Алиосман Кьороглу се е славел с наръч от билки, с които е лекувал охтика, попикаване, маясъл, безплодие, циреи, хемороиди, световъртеж, сърдечна аритмия, камъни в бъбреците и жлъчката и др. След смъртта му "Билката на дервиша" се разпространява в Сирия, Ирак, Иран, Саудитска Арабия и Босна. В Родопите един бръснар на име Вельо направил комбинация от билки, много близки по състав до оная на дервиша. Той излекувал дъщерята на Рашид бей Фатма и получил като дар един катьр, натоварен с хума и бръснарски сапун. Вельо имал пет дъщери в усилията си да добие син, който да наследи бръснарницата, но нямал този късмет. За сметка на това пък най-малката му дъщеря Дора станала билкарка и след като я съкратили като учителка, взела да произвежда еликсира "Дора-Бора". За пласмента на еликсира се грижел племенникът й Серафим Коджаманов или Серо Лисицата, а безплатни консултации давала Дора. Еликсирът се наричал "Дора-

Бора" и се съдържал в малки тъмнолилави австрийски шишенца. За положителното въздействие на еликсира върху пациентите се пишело често в областния вестник. Читатели на вестника излагали своите заболявания и тяхното предотвратяване с еликсира "Дора-Бора". Млад мъж страдал от страхова невроза, изпокарал се с родителите си, намразил се е колегите си, уволнили го от работа, жена му заплашила с развод. Едва тогава младият мъж решил да вземе шишенце от еликсира, капвал по три капки в чая и след месец се оправил. Бездетна жена от Девин забременяла, родила и се снимала с близначетата, като на едното дали име Дора, а на другото Бора. Изобщо излекуваните нямали чет, Дора се замогнала от консултации и славата й се прехвърлила в Гърция. Но Дявола, кога си няма работа, пие кафе и чете вестник. Една сутрин прокурорът Цанко Ждрельов си пиел кафето в кафене "Алиби" и

погледът му попаднал на тлъсто заглавие във вестника: "ОТНОВО СЪМ ЩАСТЛИВА". До заглавието - снимка на леля му Маргарита, починала преди десет години. Прокурорът прочел текста и се хванал за главата: как покойната му леля се хвали, че вече е

щастлива? А ето какво гласяло съобщението: "Казвам се Камелия и съм на 34 години. Преди две години преживях спонтанен аборт. Бях бременна шести месец и нищо не предвещаваше такъв трагичен обрат. Надигнах се да взема една ваза от бюфета и стана белята, след което изпаднах в психическа депресия. Медикаментозното ми лечение не даде никакъв резултат, ставах все по-зле, слабеех. Тогава свекърва ми ме заведе при

КАК ПРОКУРОРЪТ НАПИПА ВЯРНА СЛЕДА Дора Лечителката. Купих си едно шишенце "Дора-Бора" и взех да си капвам по три капки от еликсира. Първи мъжът ми забеляза промяната и ми купи второ шишенце. След третото шишенце бях заредена с нова енергия, ново желание за живот. Благодаря ти, „Дора-Бора”! В чантата си вече нося козметика, а не лекарства!" - Сигурно са сбъркали снимката - помислил си прокурорът Цанко Ждрельов. - Леля ми от "Тъжен помен" е отишла в рубриката "Вашето здраве." После отишъл в редакцията на вестника и разкрил, че лечителката Дора пишела сама благодарствените писма от свои пациенти и придружавала писмата със снимки на покойници от некролозите на вестник „24 часа”. Прокурорът направил очна ставка с лечителката, след като дал за лабораторен анализ шишенце еликсир. Оказало се, че това е отвара от люцерна, цвят на акация и канела. Лечителката направила пълни самопризнания и понеже прокурорът твърдял, че рекламата на еликсира е гавра с покойната му леля, Дора му заплатила две хиляди лева за нанасяне на неимуществени вреди. Прокурорът приел парите и я предупредил да внимава със снимките. Така еликсирът "Дора-Бора" оцелял. Ако ви мъчи главоболие или ставни болки, капнете си в чая три капки от него.

ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС9 февруари-март 2013

ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС10 февруари-март 2013

Иван СУХИВАНОВ

"Трябва да изстискам тия десетина дни като лимон..." - помисли, след като се събуди. Това означава: да забрави, че е той, че е възпитаният чиновник от провинциална банка... Гледаше през мътните прозорци на хотела: прецъфтели акации, които се поклащаха от вятъра... Отдолу долитат шумове на преминаващи коли. След безпаметния следобеден сън всичко наоколо съществува, отричайки миналото. Стриктно трябва раздели дните, по възможност с повече удоволствия. Свобода. Винаги се завръща от тия внезапни командировки, спестил нещо от малките суми, с които тръгваше. Жена му ги прибираше доволна. Доволен бе и той. Лишен от няколко филма, от ресторант, но доволен. А какво означава да изпитваш тези дребни охолства, без да си доволен от себе си... Всичко, може би в бъдеще, ще се оправи, един ден, когато парите ще са достатъчно много, за да обядва без угризения, че консумира в ресторанта новата рокля на жена си или чифт нови ботушки от естествен гьон, трудно смилаеми, свързани с нощни колики... Тия десетина дни са част от неговия живот. Неговият. Трябва бавно и внимателно, с ориенталско спокойствие, да ги изживее. Да ги оползотвори напълно. Да прави това, което поиска - в границите на десетина дни, в границите на една сума, в границите на това, което е известно... Сън до късно, разходки, следобеден сън, излежаване, книги, в които е интересно... Жени? Други не му трябват. По-далеч от клишето и обвързването. Трябваше да занесе документацията. Да разговаря. И да пренесе разговора обратно. Сетне щеше да открие местата за забавление. Не трябва да мисли много-много. Най-вече не трябва да си спомня. Да бъде типичен мъж в командировка. Наближава седемнайсет часа. Продължи да се излежава. Както и да мисли, че той сега ще стане и ще се спусне по шумния булевард. Той ще. И нещо ще се случи. Стана с усилия. От огледалото го гледа небръснат мъж, блед и рошав. От долните етажи долита музика. Заслуша се в мелодията. По акациите бяха накацали врани и прелитаха от клон на клон... Избръсна се бавно и внимателно. Остана доволен от мъжественото и интелигентно изражение срещу му... Той влиза в бара. Насочва се към барплота, изобилстващ от блондинки. Спира се и пали цигара. Оглежда присъстващите. Жените го гледат. Един мъж става... Физиономията му - а ла Ал Капоне. Изчезва от полезрението му, отнесен от железния му юмрук. Нещо, което трябва да се случи. (Из опис на удоволствията. Нима удоволствията не са най-голямата принуда?) Междувременно отвън е замряло. Вятърът се е усилил и носи множество нови шумове. Мъжът продължава да мисли - има ли предопределение, дали да излезе довечера, че всичко е ясно, и т.н. След десет дни акуратният чиновник ще трябва да се върне у дома и да разкаже на жена си какво се е случило, всичко по ред; и понеже трудно разказва, обърква се и си мисли има ли съдба и какво в такъв случай има да се разказва...

БЯГСТВАИван АНДОНОВ

Кирил Босота сам и бос преброди планината Родопа от Бялото море до северните склонове и полите й, сред които величествено се издига самотният връх Козлец, обитаван от джуджета и други убоги същества, прогонени от людете от околните селища и крепости и намерили спасение сред развалините и ямите на самото му теме, обрасло с вековни дъбове. Види се, крепост е имало тука в стари времена, но рухнала под напора на времето и човешката лошотия, та всичко наоколо е осеяно с грамадни каменни късове и само ровове и подземия служат тук за прибежища на тези нещастници. Бос броди планината дор месец време и в края на пътя си срещна брат Лазар, изгонен и той като него от Атон. Несвестен беше, клетият, та затова са го прогонили, но го взе със себе си, да му е дружина, и с него дойдоха тука, сред юродивите, за да дирят спасение от лудостта на този сатанински свят. Брат Лазар бе тих човечец, но като го хванеха бесовете, хвърляше расото си и гол ходеше по друмища и поселища, като държеше само черупка от кратунка пред чреслата си и проповядваше скопчество. Той хулеше кръста, иконите и причастието и не приемаше кръщението в Светата Троица. Сред юродивите завариха монаха Теодорит, избягал от един от околните манастири на Цариград и дошъл в тази пустош, за да се представя за врач. Той сбираше убогите около един дъб и ги караше да му принасят в дар агнета или овци, за да получат изцеление. И явно разпространяваше езически вярвания. Друг монах, по име Теодосий, пък проповядваше против брака, като твърдеше, че бракът е грях, а сънищата са боговидения. Събираше последователите си в усойни места, където мъже и жени се събличаха голи и се отдаваха на разврат. Босота бе чувал, че всичките тия люде били наричани адамити, варлаамити, акиндините, богомили и масалиани, но като пристигна, не му бе трудно да разбере, че никой от тях не знаеше точно какъв е и що е. Книжовен човек бе той и мъдрост бе натрупал в книгохранилниците по Атонските манастири, та затова още с пристигането му на Козлец, хората го усетиха и се прилепиха към него, за да слушат Словото Божие от неговите уста. А той имаше у себе си само един свитък от Видението Исаево и само от него им четеше, а те непрестанно го караха да им го препрочита. Бе чувал още, че на четири дена път оттука, на северозапад, някъде около Пълдин имало богомилско сборище, където дедци и граматици преписвали и умножавали древните писания, а също и на изток, в планината Стражица също имало богомилска община, където се преписвали книги. Опита се да склони Теодосий и Теодорит, понеже те единствени от множеството бяха книжни, да се откажат от бесовщината и езичеството и да ги проводи при богомилите, за да донесат и други книги, но те, затънали в пороците си, го не послушаха и не приеха да заминат. Тогава се обърна към людете и помоли някой от по-здравите братя да го придружи, за да отиде сам, но никой не изяви желание за подобно приключение. Размирна беше земята на Тракия на изток и запад и често в нея се сблъскваха войските на българи и гърци за някое дрипаво парче земя. Затова и не пожелаха. Само една жена на име Феврония, от беснуещите люде на Теодосий, се реши и каза, че тя ще отиде с преподобния, за да го води. Познавала земите оттатък Ибър, защото сама била от Боруй, преди време избягала от мъжа си, стотник в българската войска, който я тормозел с побои и насилия. Накъде щял да повели преподобният да тръгнат най-напред: към Пълдин или към Стражица? Босота помисли и избра на изток и планината. Щяха да вървят по северните склонове на Ниските Родопи за по-безопасно и като стигнат и преминат Ибър, да свърнат на север и възлязат на Стражица. Но не помисли, че се оставя в ръцете на жена, много видяла и препатила, и много научила, за да умее да вае душите на мъжете. Тръгнаха към билото на рида Хухла, най-северният от ридовете на Родопа, целия обрасъл с вековна дъбрава, за да се скрият по-скоро в дебрите му от лоши очи. Привечер пристигнаха на рътлината и откриха изоставена дърварска колиба, в която

прекараха нощта. В тази нощ Босота разбра какво е плътският бяс и узна тайните на женското тяло, понеже Феврония ловко го прелъсти. Остави се в ръцете й като пеленаче, което не може без майчино попечение, и така щеше да бъде дълго занапред. Престанаха да бързат по-скоро да стигнат общината на богомилите и пътьом се отдаваха на плътските си страсти до забвение. Феврония, обиграна в любовта жена, го поведе като добиче с оглавника на плътските наслаждения и той я следваше с нямо покорство. Когато най-сетне, след десетдневен преход, възлязоха на Парория и Стражица, за което инак са нужни не повече от два или три дни, те намериха общината на еретиците и богомилските стройници

ги посрещнаха радушно и без предубеждения. Видяха в тяхно лице люде от своята черга и дори им предложиха да останат като членове на общежитието. Сметнаха ги за съпружеска двойка и им предложиха хижа в края на поселището, където да се настанят. Но като казаха за какво са дошли, ги отведоха при дедеца Петър, за да изкажат и нему щенията си. Дедец Петър ги изслуша, но съжали, че всички писмени братя били тръгнали по разните краища на Византийската и Българската земя, за да разнасят и доставят и на другите общини книгите със Словото Божие, които били писали и преписвали в общината. Можел да им преотстъпи само лично своето Томино евангелие или наречено още Детство Иисусово, защото в него се разказвало за детството на Христа. А на него братята писмовници щели да му препишат друго. Сега нека се настанят в хижата, да си починат колкото дни искат в селището им и когато решат, да отпътуват. А той щял да им изпрати един или двама книжовници, които да им занесат и други книги, когато се завърнат братята от мисиите си. В общината на богомилите Кирил Босота и Феврония прекараха седмица време. Успяха да опознаят и узнаят някои от богослуженията и тайните на ереста им. Не бе много сложно учението им, нито йерархията им, но точно тя никак не се хареса на Босота. Нали затова бе изгонен от Атон, защото възропта срещу йеромонаси и архимандрити, срещу игумени и епископи. Не му хареса това, че и те се делят на оглашени и верни, на стройници и дедци, на апостоли и съвършени. Тогава възжела в себе си да създаде община, в която да няма челници, да няма степени и звания, но това нямаше да му се удаде. Като се върнаха с Феврония на Козлец, завариха само един немощен гърбушко да се крие в развалините на старата крепост. Той им извести, че стенимохоския друнгарий изпратил конници, които разгонили обитателите на върха, като убили и неколцина. Теодосий и Теодорит били заловени, вързани и отведени от тях, а дъбът Теодоритов, пред който се кланяха последователите му, бил отсечен по заповед на Пълдинския митрополит. Босота и Феврония отново заживяха в развалините на върха, а гърбушкото го имаха като слуга за дребни услуги и да пази обиталището им, когато ходеха по полето, за да сбират храна. Така веднъж като се върнаха на Козлец с открадната ослица, натоварена с брашно, гърбавият ги посрещна и каза им, че мулетар минал през върха и оставил пълни дисаги за Босота, в които не знаел какво има, но не ставало за ядене. Кирил Босота погледна в торбите и видя книгите, дето им бе обещал да им изпрати от Стражица богомилския дедец Петър. Но тези книги вече бяха станали ненужни за Босота.

КНИГИТЕ

Худ. Пламен КИРИЛОВ, Буря над фара

Главен редактор: йордан АТАНАСОВ тел: 042/649-110 , 042/980-088 GSM 0888790135 Редактори: Румен СТОЯНОВ 02/8247956 Крaсимира БОЖАНОВА 0889 486812

Издател: НЧ “Даскал Петър Иванов” E-mail: lit_glas@abv.bg IBAN: BG14 UNCR 7630 1074 8633 90 УниКредит Булбанк Стара Загора Печат: “КОТА” АД 042/634-082

Адрес: 6003 Ст.Загора, ул.Хр. Ботев 4

Не се връщат и не се редактират материали! Абонамент - само в редакциятаи в “Добри прес”

ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС11 февруари-март 2013

Главен редактор: йордан АТАНАСОВ тел: 042/649-110 , 042/980-088 GSM 0888790135 Редактори: Румен СТОЯНОВ 02/8247956 Крaсимира БОЖАНОВА 0889 486812

Издател: НЧ “Даскал Петър Иванов” E-mail: lit_glas@abv.bg IBAN: BG14 UNCR 7630 1074 8633 90 УниКредит Булбанк Стара Загора Печат: “КОТА” АД 042/634-082

Адрес: 6003 Ст.Загора, ул.Хр. Ботев 4

Не се връщат и не се редактират материали!Абонамент - само в редакцията и в “Добри прес”

Наив ВИАН

ЩАСТЛИВ ЖИВОТ

Душата ми се нуждаеше от основен ремонт, защото писането на стихове и рисуването на картини я бе амортизирало, а и откакто родителите ми изхвърлиха маслените бои и платната за рисуване в кофата за смет, загрижени за моето духовно здраве - прозряли, че в моите творчески занимания няма никакъв смисъл, защото не можеха да ми осигурят финансова самостоятелност, имах нужда от личен приятел, който да ми даде насоки за щастлив личен живот. Още след първото си посещение в курса по щастлив живот (на английски лайф коуч) при известен психотерапевт започнах да си повтарям всяка сутрин пред огледалото: „Колко съм красив?! Колко обичам себе си и живота?! Колко велик творец съм?!” И си мислех как със силови методи щях да превъзпитам всеки, осмелил се да критикува творбите ми, затова се отдадох на източни бойни изкуства. Ето какъв беше резултатът от проведения курс по лайф коуч - започнах да мисля позитивно за себе си и да мачкам мръсните физиономии на критиците си с помощта на изучените похвати от каратето и тайкондото.

ИКОНОМИЯ

Във века на глобалните комуникации, притиснати от световната икономическа криза, родните месопроизводители отдавна бяха поели линия на твърда икономия – като предлагаха на трапезата ни нови деликатеси от смлени животински рога, копита и пениси. И като пряк резултат от

това жените престанаха да слагат рога на изневе-ряващите им съпрузи. Тяхната линия на твърда икономия твърде скоро бе последвана и от правителството, чрез намаляване на раждаемостта, броя на пенсионерите, на безработните, на сакатите и слепите, закриване на работни места, на театри, болници, училища, университети, читалища, Българска академия на науките (БАН), БДЖ (Български държавни железници), села и градове и от поддържания икономически курс на ниски заплати, високи данъци и цени на стоки от потребителската кошница, за да останат в страната само финансово находчивите индивиди, защо нямаше излишен бюджетен финансов ресурс за оцелява-нето на всички наши сънародници. И тук родните поли-тици можеха да се поучат от древна Елада, където поради тежка икономическа криза са били убивани всички болни деца и възрастни, или от древна Индия, където старите хора са били оставяни без храна и вода да медитират до края на живота си, затворени в свещени пещери. Явно те страдаха от трудно лечима форма на кокоша слепота, не виждаха с какъв кортеж от джипове и лимузини галените деца на демокрацията – ромите, взимаха отрочетата си от родилното във вторник и четвъртък. С техните горди викове сякаш казваха: “Ние ще ви управляваме по волята на днешните велики сили! България вече е погребана!” И така чрез изброените вече икономии държавният бюджет щеше да прелива, а родните месопроизводители – да просперират, за да бъде страната ни отново сред отличниците на Европейския съюз с най-малък бюджетен дефицит и най-малък естествен прираст на българи.

Димитър ГЕНЧЕВ

Кино ЛАЗАРОВ. Дългогодишен професор в Института по правни науки при БАН, а напоследък - в Пловдивския университет, по административно право и процес. Преподавател, подготвил поколения юристи. Учен, чиято ясна мисъл откриваме в кодификацията на административното законодателство и в ред административни закони, преди да са обрасли с конюнктурни поправки. Малцина познават обаче друга негова страна - на талантлив лирик и най-вече, сатирик, член на Съюза на свободните български писатели, с 10 стихосбирки, от които е подбрал "Избрани стихотворения" - издателство "Фенея", 2010 г. Всеки юрист, особено преподавател, борави ежедневно със словото и не е никаква изненада, ако борави умело. Но художественото слово изисква ерудиция, далече извън обсега на тази професия. Циклите "Почтитки" и "Посвещения" са рядък случай, в който авторът сам разкрива обширната философска и литературна традиция, която е в основата на неговия естетически и морален императив: от Шекспир, Кант и Хегел, до Сартр и Айнщайн; от Езоп и Чехов, до Добри Жотев, Ралин, Радичков и Валери Петров. Ерудиция, каквато не откриваме у мнозина модни автори, а още по-малко у т.нар "текстописци", каквото и да значи тази дума. Особено място между изброените имена заема Радой Ралин, на който ще се върнем по-нататък. Кино Лазаров взема повод от изказани непреходни мисли, или мощни образи, за да намери равностоен контрапункт, като този в "Почти по Смирненски":

"И човекът ще намеризад открехнатите дверимилиони бариери".

Или метафора, който разкрива пиетет пред големия творец:

"Йордан РадичковуРазвъждай лисици - и хитри, и зли.Гората е пълна със диви петли."

Разнообразна е тоналността на подбраните в книгата стихове и епиграми: от свеж хумор и снизходителна ирония, до безпощаден сарказъм; от приятелски шарж

до народопсихологическо обобще-ние. Кино Лазаров не остава при интелектуалните и поетични образци, от които е почерпил вдъхновение, а се впуска в ареала на съвременния бит със силни обобщения, като тези:

"всяка правова държава се нуждаеот правов народ"

Или:

"С две неща се обяснява туй, което става днес: енергична простотия, съюзена с интерес."

С безпощадни метафори авторът обрисува модерното въплъщение на отколешни национални типове:

"Кръстоска от лорнет и боб. На джоба и фасона роб."

С екстремна хипербола снема анамнезата на пандемия, поразила обществото:

"Протеже, протеже протежира,Протежирано от протеже.Протежета завзеха всемира,

насъбрани от кол и въже."

Цикълът "Там край сивия поток" фиксира това явление в широк диапазон - от академичните до литературните му параметри, наблюдавани от автора, в битността му и на учен, и на сатирик:

"Дава и драго, и мило да е научно мъждило."

Както и

"Надмина всички границис една печатна грешкаот седемстотин страници."

Образи, като:

"Дебели дембели,грамче мозък не видели"

и

"Вол - във волво.Кант - в трабант..."

напомнят драстичния и пределно лаконичен Ралиновски сарказъм, открил днешните си герои. Срещаме го и в безглаголния "Натюрморт"- оригинална реплика на знаменития Ралинов текст:

"Мебели. Килимче. Лебед.Два амура. Цветни свещи. Абажури. Още мебел.Пух. И три двукраки вещи."

Ще призная предпочитанието си към най-лаконичните, и категорични строфи на автора, а читателят сам ще се убеди в достойнствата и на тези, в които сатиричният патос е преобразен в почти незлобив хумор, за да открои идея, или изповед. Дори заглавието на един от циклите - "Анданте еснафозо", обозначава снизхождението към човешките

слабости, от които никой не е лишен, и за които хуморът е най-доброто лекарство.

"Ти ме гледаш прочувственои целуваш божествено...Всичко туй е изкуствено.И това е естествено."

На Лазаров е присъща рядко срещана самоирония към своя талант - "гениален ли съм, или да?" - отношение, което извисява собствения му критерий към своето литературно творчество и може би обяснява присъщата му скромност в тази област. Но в тази самоирония читателят може сам да разчете инверсия, която обръща нейната посока към тези, чиито писания наистина няма защо да четем:

"Както големите гладиаторивече ги няма под свода син,малко останахме големите автори.много сме малко - един."

Кино Лазаров не пренебрегва класическия стих, но с присъщата си вътрешна свобода търси аритмика на стиха, от тонически до свободен, с неочаквани асонантни и вътрешни рими, за да изведе оригинална мисъл, или да концентрира емоционална доминанта. Творческият му почерк се открива и в оригинални неологизми, с мощен сатиричен заряд, като "системничи", "зверепстват", "еснафосноб", "пълзисим", които вербализират безпощадната експресия на стиха му. Верую, което обединява стихосбирките и избраните стихове на поета-сатирик, професор Кино Лазаров, може би е категоричната му"Единайста заповед:Всеки страх,дори да идва от небето,да бъде стрит на прахи унищожен, освенстрахът на тия,дето произвеждат страх!" Да бъде!

СВЕЖ ХУМОР И БЕЗПОЩАДНА САТИРА

КНИГИ И ВЕСТИБожидар КУНЧЕВ, Когато времето кристализира, ИК “Хермес”, 2012.

Ивайло ХРИСТОВ, Публицистика и национална самобитност, “ЗОВ КОМЕРС”, 2012.

Пенчо ЧЕРНАЕВ, Трапезник, литера-турна критика, Изд.”София”, 2012.

Петя МАТЕВА, Недостижим огън, стихотворения, Изд. “Джеми Стратус”, Стара Загора, 2012.

Георги Н. КИРОВ, Да се завърнеш, роман за прокълнатите поети на България, изд. “Симелпрес”, 2012.

Методи ДЖОНЕВ, Очовечаване, стихове, ИК “Огледало”, 2012.

Дьорд РОЩАШ-ФАРКАШ, Песента на скиталеца, превод Юлия Крумова, поетическа версия Марин Георгиев, Изд. “Литературен форум”, 2012.

Димитър КОРУДЖИЕВ, Избрани романи /Градината с косовете, Домът на Алма, Фантазия за Сашо Сладура/, Българска сбирка, 2011.

Николай ТОДОРОВ, Преди да дойде зимата, белетристика, публицистика, Изд. “Витраж”, 2011.

Лиляна РАйЧЕВА, Пленени мигове, хайку и тристишия, ИА “Аб”, 2011.

Васко ЖЕКОВ, Закуска за щрауси, роман, Абагар АД, В.Търново, 2010.

ЛИТЕРАТУРЕН ГЛАС12 февруари-март 2013

Хенрик шЙЕВЕРСКИ – Бразилия

ДЕТСКА МЕЧТА

Най-старата жена в светабившата робиня Мария до Кармо Жеронимона 9 май 1995-аосъществи своята детска мечтаотиде морето да видикрачи по бреганамокри ходилатавкуси солената вода

когато махашеза сбогом на моретонякой я запитаоще какво остава й да видинай-старата жена в света отвърнаБог

ПЪПНАТА ВРЪВ

Има думи които служат преди да са ни дадени, като думата връв: първият спасителен пояс за корабокруширащия във живота.

Алфредо Перес АЛЕНКАРТ

РАЖДАНЕТО НА МЕСИЯТА

Чуйте ме, брегове, слушайте, далечни хора. Бог ми говори от корема, от недрата на моята майка, имаше името ми в паметта си. Исай, 49.1

Някой,във вътрешността на корема,чува възторгът на Създателяи гласовете, които отвън описват паданетона последните листа,които есента ще опрости,тълпата от поклонници и поквараили ожесточени битки между съседни нации.

Това е агнецът на душатав своята плацента, без дайрета,очакващ Цезаровото сечение със лъч,пристигането на мечтателите,които не губят от поглед,нито заличават от небетонезабравимата звезда,очаква в своята плацента заповедта:Да бъде светлинаот другата негова реалност!И друга заповед: Върнете се, за да отворите нежните си устни,за да бъдат произнесени достойни молитвиза Богът на всичко!

Някой, проникнат от любов,наблюдава дълго от своето дъно на мистериятаи от плътта си унаследена,превръщайки се във пшеницаи във грозде за мъжете:

това е Синът на надеждата,Бащата на децата ни,Старецът, който отхвърля канделабритена обожанието,Просякът,

който протяга ръце, за да дадепоследния си хляб на богаташите,Духът, който изстрадва болкатаи злобата на смъртните,Детето, което ходатайства,сияйната глава на Младенеца,който дълго подготвясвоята революцияпротив фалша.

Навътре в корема,има едно божествено тяло,един малък Поет, някой, койтоот нищото да сътворинай-ангелското свечеряване,за да бъде заповяданосъживяването на живата любов.

В тази нощ студена ще се родии прероди Христос.Той ни слуша: „Гъгнете, грешни хора!Наслаждавайте се! Духовете, които чуваттоз неясен говор, си отиватотново щедри с ближния,който идва, като гост неочакван!

Параболите на Детето,което излиза от корема,докато падат снежинки, като сладки псалми,ще бъдат хранителен хумусдо края на вековете,защото никой Ирод не го може това,нито би могъл,като Него.

Вече се роди! Вече се прероди!Богопомазаният, когото чакахме!

Искаш ли да го видиш?Да отворим още веднъж всичкисърцата си,без тръни и суета във него.Да отворим разума сиза агнеца на душата,който ни води от всяка гръд човешка,чрез целостта на раждането.

Раят ще бъде в живия пласт на любовта,която щедро ще подарим на туй Дете Невероятнои на ближните ни.

От испански: Виолета БОНЧЕВА

Агнешка ОшЙЕЦКА

ОТ ЛЮБОВ ДА УМРЕШ

От любов да умреш поне веднъж си струва.Веднъж поне.И дори затова, да се хвалиш след туй на познатите, че се случва.Че това е то.

…Да умреш.Да лежиш в нечие гробищно чекмедже до мъртви писма и до мъртвите спомени и да страдаш…Да страдаш божествено и със патос, все едно, че си Тоска или Витош.

…И да нямаш тревоги и към никого – злоба.Бога само да молиш – нека само веднъж, още само веднъж -от любов да умреш.

ПОЕТИ, ПОЕТЕСИ

Поетите, от зли жени ранени, пишат стихове, а поетесите, улучени в сърцето, записват дълги сиви плитки,несресвани от цяла седмица, написват си децата неизпратени в училище, зад шкафовете скритите мишлета,и лекаря, комуто никой не звъни, бутилката за мляко, пред вратата неизнесена...

ТЪй ЧАКАМ

Тъй чакам, сякаш чакам важно решение съдебно.Надявам се като дете. Не вдигам тежко, оглеждам хубави лица, подправките изпробвам, и мия си зъбите и косата.

А някой ден със ранна поща за мене ще пристигне писъмце: Така и така, тъмнокос блондин,или никога.

А понастоящем в моя град е затворена пощата.

От полски: Кристина БОЖАНОВА

ОТЛИЧИТЕЛНА ПРИСЪЩНОСТ

Минаваме само отгорене могат ралата нида стигнат по-дълбоко в почватане могат да раздвижат минерали.

Зависими от тънък слойчерноземние смесъщества повръхностни.

СЛЕД НАВОДНЕНИЕТО

Преля рекатаи в корито се върнасега изтичакъм своя собствен крайв устието на рекатаустие пълнос обещаниякоито ще бъдат размитиот морето.

От португалски: Румен СТОЯНОВ

Худ. Пламен КИРИЛОВ, Поглед отвисоко

ХудПламен КИРИЛОВ, Светлина от миналото