Записки на Христо Македонски (1852-1877)

...Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?

(Иван Вазов, "Хъшове")

Кой е Христо Македонски?

Христо Николов Македонски е роден през 1834 година в село Горни Тодорак, Кукушко. Тормоз от

страна на турците го кара да хване гората и на 25 години да стане хайдутин. След среща в Рилския

манастир с Георги Раковски, Македонски се постъпва в Първа Българска легия в Белград. Следват

навлизане с малка чета в България от Румъния, участие във Втора Българска легия в Белград, и

още ред активности до последното му участие в освободителните борби като войвода на отделна

българска чета през сръбско-турската война от 1876 година.

Ако искате да прочетете историята на един български хайдутин, четник, хъш, и накрая - войвода,

борил се и живял заедно с хора като Георги Раковски, дядо Ильо войвода, Васил Левски, Христо

Ботев, Любен Каравелов, Панайот Хитов, Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа, да

узнаете за живота на прекия участник и един от малцината оцелели от възпятата от Христо Ботев

("Хаджи Димитър") чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджата, тогава моля заповядайте:

Хаджи Димитър

Жив е той, жив е! Там на Балкана потънал в кърви, лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана, юнак във младост и сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка, на друга сабля на две строшена;

очи темнеят, глава се люшка, усти проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето слънцето спряно сърдито пече;

жътварка пее нейде в полето, и кръвта още по-силно тече!

Жътва е сега... Пейте, робини, тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в таз рабска земя. Ще да загине и тоя юнак... Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира: него жалеят

земя и небо, звяр и природа, и певци песни за него пеят...

Денем му сянка пази орлица и вълк му кротко раната ближе;

над него сокол, юнашка птица, и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер - месец изгрее, звезди обсипят сводът небесен,

гора зашуми, вятър повее, - Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена, чудни, прекрасни, песен поемнат, -

тихо нагазят трева зелена и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже, друга го пръсне с вода студена,

трета го в уста целуне бърже - и той я гледа - мила, засмена!

" Кажи ми, сестро, де - Караджата? Де е и мойта вярна дружина?

Кажи ми, пък ми вземи душата, аз искам, сестро, тук да загина!"

И плеснат с ръце, па се прегърнат, и с песни хвръкнат те в небесата,

летят и пеят, дорде осъмнат, и търсят духът на Караджата...

Но съмна вече! И на Балкана юнакът лежи, кръвта му тече, -

вълкът му ближе лютата рана, и слънцето пак пече ли - пече!

Записки на Христо Македонски, (1852-1877)

Вместо предговор

(от Юрдан Мирчев)

Идеални времена, идеални борци. Четите са светла страница в нашата нова история. Умрелият

оживял. Македонски е истински участник в четата на Караджата. Целта на настоящия труд. Малко

библиография.

Делата на нашите борци за свобода на България представляват действително едно достойно за

удивление зрелище. Думата ни е за ония борци, които са се събирали в чужди страни и на чети са

навлизали в България (тогава в Турция), за да дигнат народа на въстание против турската власт,

против нейните угнетения, преследвания и всякакъв вид злоупотребления над беззащитната и

безправна рая. Смелостта и решителността, преголямата вяра в святостта, величието,

достиженията и удовлетворимостта на идеала - това са според мен най-отличителните черти на

дейците и мъчениците от оная епоха. И наистина, една шепа хора, захвърлени и прокудени от

съдбата вън от отечеството, проникнати в душата от един идеал - от идеала да се добие свободата

на България, като се разруши турското царство, - организират се, въоръжават се, навлизат в

България, бият се геройски, неустрашимо с турския низам и башибозук и слагат костите си в

толкова обичаната от тях България. Идеални времена, идеални борци! Ако хайдутството, тоя

прототип на четите, е било само един доста елементарен протест против безобразията и

притесненията на турците въобще, четите, наопаки, са една нова организация на интелигентни

хора, с твърде широка, строго обмислена и възвишена цел. Те са били очевидните признаци за

национално събуждане на нашия народ, подготвено от нашето стремление към училището и

българската книга, и калено в борбата с нашите църковни притеснители - гръцкото фанариотско

духовенство. Цветът на българската интелигенция, която не е могла да търпи едно такова робско

положение на нашия народ, поема ръководството на освободителното дело в свои ръце,

проповедва, пише, агитира, възпява и обоготворява Балкана и юнаците, които свободно ходят по

него, формулира по-ясно идеала и желанията на народа, организирва от свежи и силни натури

чети, които съзнателно се стремят за постигане на определена цел. Вечно ще гледаме ние с

евангелско смирение и преголямо удивление на тия велики духом хъшове, на тяхната

неустрашимост, на техните подвизи и чудновати дела; вечно ще идеализираме ние смелият им

пример на самопожертвование за свободата и щастието на българския народ. То се знае, че

четите имат особено значение не само поради идеала, който са носили и популяризирали, не

само по мисълта на нашето национално събуждане, което са прокламирали, но и по

последствията, които след тия чети последваха, по събитията, които се стекоха и по

удовлетворението на идеала, за които се бориха, мъчиха, страдаха и умираха тия наши борци и

дейци.

Четите, следователно, са една светла страница в нашата нова история и подробното тяхно

изучаване е необходимост за всекиго от нас. Една съвършенно пълна история на българските чети

още нямаме по причина, че твърде малцина писатели са се занимавали с тях, пък, ако щете, и по

немарливост от страна на всички ни. *1+ Между другите съчинения на покойния Захари Стоянов,

който безпорно беше един от талантливите писатели по историята на въстанията у нас, има и едно

особено съчинение за четите, които са навлизали в България с цел да повдигнат народа против

турския ярем. Това съчинение, което без съмнение е познато на всички читатели, носи заглавието:

"Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата (1867-1868)", издадено в

Пловдив през 1885 година *2+. В предговора на тая книга на страница VII четем: "Тук съм длъжен

да кажа, че освен поменатите по-горе седем души, *3+ които бяха заточени до живот в Аккийската

крепост *4+ и освободени след Сан Стефанския договор, няма други живи лица, останали от Хаджи

Димитровата чета". След туй на страница 158 Захари Стоянов казва: "Знае се за положително само

това обстоятелство, че един от борците, Христо Македончето, който бил легнал нарочно между

убитите, щом битката престанала и турците се впуснали да режат глави, той скочил на крака, и с

оръжие в ръката сполучил да избяга към запад, само наранен. Той слязъл в тунджанската долина,

прегазил реката, и умрял от раната си около Аджар в местността Кадрафил, където бил погребан

от местните овчари. Родителите и някои сливенски граждани неговите кости именно разкопали

след десет години и ги отнесоха в Сливен наместо Хаджи Димитровите. Тия са погребани в

тамошната черква Св. Никола, над които се издига скромна постройка във форма на паметник". *6+

Тия два цитата са толкова ясни и изрични, щото не позволяват никакво претълкуване. При туй,

като се има предвид умението на Захари Стояноя да събира материалите си за своите съчинения,

да проверява сведенията сам и чрез много други лица, *7+ мъчно би могло да се повярва, че в тия

именно толкова изрични утвърждения покойният Стоянов не е досущ верен, както ще се види от

изложеното по-долу.

Една сутрин рано, 16 юни 1896 година, дойде при мене г. Арсения Костенцев, *8+ един стар

заслужил македонски учител, със специалната цел да ми съобщи, че в София е дошъл Христо

Николов Македонски, един от хъшовете на четата на Караджата, известен в нея под името

"Македончето". Г-н Костенцев ми разправи не без ентуасиазъм впечатленията си от срещата със

стария хъш, разказа ми накратко и на бързо, че Македонски с други двама още от четата на Хаджи

Димитър и Стефан Караджата са могли след последното сражение на тая чета да се отърват живи,

че Македонски е можал да вземе и донесе със себе си и знамето на Караджовата чета, че той и

днес помни и разказва маса подробности за тая чета и пр. и пр.

- Като си помислех, прибави г. Костенцев, че вие се интересувате от работите на нашето скорошно

минало, дойдох да ви съобщя това. Господин Христо сега е в кафене "Одеса", където ще може да

го видите, да прегледате бележките му, който е държал за всичко, що е вършил по "народните"

работи, и на иснование на тях да напишете нещо, ако желаете.

Аз останах слисан. Как, казвах сам на себе си, избягал жив от четата на Караджата! Трябва да видя

аз непременно тоя герой, да му се поклоня почтително, да стисна за ръката тоя носител и

прокламатор на нашите доскорошни народни идеали. Не зная как е за другите, но за нас по-

младите, които за четите и въстанията знаем само това, което сме чели по книгите и вестниците,

героите от оная епоха представляват се на нашето въображение в свърхестествена сила и величие.

Едно евангелско благоговение ни обгръща душата само при спомена или изговарянето имената на

тия балкански юнаци. Караджата, Хаджи Димитър и техните другари - те са свещени имена, имена

с непостижимо величие, с висок морал и грамадно значение. И прибързах аз да видя Христо

Македонски. Но преди да сторя това, намерих за добре да прочета отдолу- отгоре, "Четите в

България" от З. Стоянов. Там, в списъка на момчетата, които са съставлявали четата на Х. Димитър

и Ст. Караджата намирам записано името Христо Николов, от Кукуш, на 28 години; *9+ но щом

прочетох приведените по-горе цитати от книгата на Стоянов, аз се отчаях да видя истински хъш от

четата, който действително да е минал Дунава, да е взел участие в целия поход и всички

сражения, които е имала тая чета, и най-сетне да е избягал жив и доживее досега. Може ли

умрелият Христо да оживее след почти тридесет години? И не е ли това, мислех си аз, някой

неучтив бедняк, който иска да продаде себе си за Христо Македонски с някаква цел, вероятно, за

материални блага? Слушал бях аз от мои приятели разкази за разни лъжепоборници, за техните

маниери да се представят такива, припомних си тия разкази и се сепнах от измамата, на която

можех да стана жертва. "До освобождението ни, казва Захари Стоянов, в Румъния можеше да

намериш във всяка кръчма Хаджи Димитрови другари от четата, но на тях ни най-малко не трябва

да се вярва, защото гладът и тогавашните тежки обстоятелства принуждавали са мнозина

слабодушни да лъжат с народното име". *10+ След туй вече исках наистина да видя Христо

Македонски и прибързах да направя това, но, изповядвам го искрено, очаквах да видя един лъже-

хъш, който се мъчи да се преструва, ще лъже нахално, но когото сигурно ще катурна в лъжата,

защото запомних из книгата на Стоянов много подобности за походът и участта на четата и с тях

щях да проверявам разказите на Христо Македонски. Обаче още първата ми среща с тоя

последния разпръсна всички тия съмения и аз видях, че имам работа с истински участник в четата

на Караджата. В това ме увериха не само почти досущ верните му разкази за похода и сраженията

на четата с ония, описани от Захари Стоянов, но и познанството му тук с лица, които са боравили с

подобни работи, като: Бойко Нешов, Тодор Пеев, Симо Соколов, Ив. Хр. Кършевски и пр.

В продължение на 10-15 дни аз успех да взема нужните бележки за всички дела, които

Македонски е извършил през периода от когато е станал "хайдутин" до Сръбско- турската война.

*11+ Неговият живот представлява цяла одисея. Той е интересен да се опише между другото и по

това, че също такъв почти по всяка вероятност трябва да в бил животът и на другите хъшове, които

заедно с него или след него с оръжие в ръка са въстанали против турската тирания, и са се

жертвали за народния идеал. Почти същите причини, които са накарали Христо Македонски да

стане "хайдутин" и после бунтовник, са накарали да станат такива и неговите другари по хайдулук

и бунтовничество. Тия и много подобни на тях причини са имали място в цялото европейско

турско царство, но не всички еднакво са ги чувствали и усещали, не всички са могли да

възнегодуват, да почнат да си отмъщават зъб за зъб и не всички са могли да бъдат избрани да

посветят живота си за общо добро. Така щото причините, които са накарали Христо Македонски

да стане "хайдутин", представляват в миниатюра несносните условия, в които е бил принуден да

живее в ония времена безправния български народ. Ето защо аз реших, както показа и самото

заглавие на настоящата брошура, да напиша тук целия живот на Македонски, т.е. неговите дела и

то ония, които имат обществен характер и значение. Така ние ще опишем неговото хайдутство,

участието му в Белградската легия, в четата на Караджата и най-после воеводството му в Сръбско-

турската война с всички ония подробности, които е нужно да се разкажат за всеки един случай.

Всичко, това, вярвам, няма да бъде безинтересно и без значение. Някои от подробностите за

участта на четата на Караджата и Хаджи Димитра ще изоставим и то само ония от тях до

разбиването на тая чета, които на дълго и широко разказва покойният Захари Стоянов в "Четите в

България". Ще се спрем по-непосредствено само върху случките и участта на тая чета, която никак

не се споменават у Стоянова, особено върху избавлението на Македонски и двамата му другари

от смъртта след окончателното поражение на четата и бягството им по гори и планини, като

запазим при това и една известна пълнота и непрекъснатост в разказа си за целия поход на тая

чета, то по такъв начин трудът ни да представлява една цяла и завършена работа.

Тук намирам за нужно да кажа няколко думи за самия Христо Николов Македонски, повечето

известен из неговата биография, които представляват известен интерес и които не е възможно да

направим на друго место в книгата ни.

Христо Николов Македонски е роден на 1835 година в село Горни-Тодорак, Кукушко, Македония,

от родители чисти българи. В списъка на момчетата, коита са образували четите на Хаджи

Димитра и Стефан Караджата, Македонски се е записал, че е родом от Кукуш; това нарочно е

направил той, за да прикрие домашните от преследванията на турците и турското правителство в

случай че се хване жив, или пък списъка стане достояние на Цариградското правителство. Същото

това са направили и други някои от момчетата. Македонски е близнак с брата си Стояна. Още

когато е бил жив на една година, баща му се поминал и той останал на грижите и попечението на

майка си, която била доста разумна жена. Другите му по-големи братя и сестра помагали в

работата на баща му, който се занимавал с платнарство и сапунджилък. В това време търговията с

платна и въобще с памучни изделия е била в цветущо положение, понеже такива изделия са се

изпращали чак в Босна и Херцеговина, Албания и даже Азия, от където са дохождали търговци да

ги купуват и занасят за продан по изброените страни. И памучната култура в Солунския вилает

тогава се намирала в твърде завидно положение, защото по-късно се яви конкуренцията от вън с

платна и памук. Седем години наред Македонски е ходил на училище в родното си село, където

са учели на гръцки, защото по тия страни тогава, особено по селата, оше българската книга не

беше надделяла над гръцката. Всичката наука се състояла в изучаването на църковни някакви си

псалми и четенето на псалтиря, които никак не разбирали учениците, в това число и нашия Христо.

Въоръжен с такива знания, които се равняват на нула, Христо не е можел да бъде годен за друго,

освен да помага в работата на братята си, които наследили от баща си. И друго не е мечтаел. Той

скоро се научил да говори на гръцки, и да пише със славянски черковни букви, с каквито пише и

понастоящем. Повече не е можал да научи, защото, както ще видим по-долу, не е имал нито

време, нито възможност. Майка му, като добра домакиня и умна жена след смъртта на бащата,

запазила всичко оставено от последния наследство, което от после е дало възможност на братята

на Македонски да подкачат бащината си търговия и по такъв начин да поминуват горе-долу

добре. Нещастията само Христо са преследвали от година на година все повече и повече, докато

най-после тия нещастия направят от него "хайдутин", после бунтовник и най- после войвода,

сиреч тия нещастия са причината, гдето Христо Македонски се предава на "народните работи" и е

посветил повече от 25 години от живота си за "народа".

Бележки

1. Четническото движение като цяло и досега все още не е изследвано и проучено добре. И сега липсва

каквато и да е по-пълна негова история.

2. Книгата на З. Стоянов след това е преиздавана не веднъж. В настоящите бележки цитатите са по нейното

седмо издание включено в: Стоянов, З. Съчинения. т. II, С., 1965, с.123-310.

3. Става дума за: Ангел Т. Обретенов от Русе, Тончо Стоянов от Ст. Загора, Сава Кънчев от Търново, Марин

Нейков от Свищов, Тодор Симеонов от с. Галиче, Врачански окръг и Кръстю Минков от с. Д.Сахране,

Казанлъшко.

4. Сен Жан д'Акр, Аккя, Акия, Акке Калеси - турска крепост в дн. Сирия, където били заточавани български

национал-революционери.

6. Стоянов, З. пос. съч. с. 233; По този въпрос вж. тук писаното от Хр. Македонски в Допълнение No 2.

7. Както обяснява в предисловието на книгата си, сведенията за четата на Хаджи Димитър и Ст. Караджата З.

Стоянов е получил от шестте четника, завърнали се от заточение след приключване на Освободителната

война (вж. бел. 3). Техният разказ освен от него е бил проверяван чрез личен разпит и от Стоян Заимов.

8. Арсени Костенцев е роден през 1842 г. в с. Ново село, Щипско (дн. СР Македония). Борец за българското

възраждане, той дълги години е бил учител в Македония и Одринско. Оставил е ценни спомени (Спомени

на Арсени Костенцев, С., 1916, 76 с.; II изд., с предговор на Ив. Вазов, С., 1917, 151 с.).

9. Вж. тук Допълнение No 3.

10. Стоянов, З. пос. съч., с. 125.

11. Вж. тук Допълнение No 4.

Юрдан Иванов Мирчев

Спомените на Христо Н. Македонски са литературно обработени от Юрдан Иванов. От него и е

началната част "Вместо предговор".

Юрдан Иванов Мирчев е роден на 16 февруари 1862 г. в гр. Прилеп. След като е учил в родния си

град и работил известно време в Солун, през 1879 г. той се преселил в София и постъпил писар в

Софийското губернаторство. През дългите години на чиновническата си кариера Юрдан Николов е

работил предимно под ведомството на Министерството на финансите. Наред със служебните си

задължения той непрекъснато се занимавал с журналистическа и научна работа, като през 1901 г.

бил приет за член на Книжовното дружество (Сега Българска академия на научките). Автор е на

трудове по финансови и исторически въпроси. От особено значение е трудът му "Български

периодичен печат от възраждането му до днес" (Кн. I-III, С., 1891-1892, 235 с.; Преработен т. I от

този труд излиза през 1893 г. в 587 с.; т. II не е бил отпечатан и е загубен). Юрдан Иванов е

починал на 12 март 1907 г. в гр. София.

Както сам споменава, Юрдан Иванов е бил запознат с Христо Македонски от Арсени Костенцев. До

това време у нас за Христо Македонски не се е знаело почти нищо, тъй като и след

Освобождението той е останал да живее в Румъния. От бележките, които носел със себе си

Македонски, и разговорите, които водил с него Юрдан Иванов, се раждат и настоящите

"Записки...". Трябва да се отбележи обаче, че по време на отпечатването на "Записките..." между

двамата се появило някакво недоразумение. В резултат на него са и не съвсем въздържаните

допълнения, които Македонски прилага в края на книгата.

Спомените са редактирани на съвременен правопис.

Навсякъде в книгата всичко добавено от автора на бележките е поставено в четвъртити скоби. В

сравнение с първото издание са направени незначителни съкращения.

Никола Ферманджиев

Защо станах хайдутин

Връщането ми от пазар. Опръскването на турците. Животът ми в опастност. Моето

криене. Убиването на Хаджи Гого. Нещастната случка с Георги Сърбака. Останах без

скривалище. Бягството ми в Солун и моето връщане в село. Първото ми обиране.

Другаруването ми с Манол Наков. Второто ми обиране. Решението ми да стана хайдутин.

Сбогом, роден край.

Беше на 24 март 1852 година, казва Христо Николов Македонски, т.е. бях встъпил в 18 години,

когато братята ми, както обикновенно ставаше това, ме изпратиха да продавам сапун на

Джумайския пазар (Штемница-Джумая, околийски град). На пазара направих доста хубава работа,

сиреч продадох сапуна и се стъкмих да се върна в село, у дома си. Бяхме тръгнали неколцина

другари, с нас беше и съселянина ни Хаджи Гого, человек доста възрастен, може да имаше 50 до

55 години. Заприказвах се с тоя последния нещо, другите ми другари вървяха доста напред пред

нас. Когато наближихме турското село Раяново, през където трябваше да минем, силен дъжд

заваля и ние стегнахме конете да вървят по-бързо. Конете ни, които не бяха кираджийски, а наши

собствени и хранени коне, се разлютиха, разиграха се като лъвове и никак не можехме да ги

укротим и спрем да вървят по-кротко. Трябваше да минем, следователно, с разярени коне през с.

Раяново и тъкмо пред сборището на турските аги в това село, известно под името: “Кьошкът на

Есир Али”. Есир Али се викал той, защото бил есир, заробен от русите. С бързото преминаване на

конете през тоя кьошк, без да искаме опръскали сме с калта, образувана от дъжда, агите, които в

това време седели на кьошка. Аз, естествено, и не съгледах това. Ядовити и безобразни псувни,

пуснати по наш адрес, долетяха до ушите ни, няколко пищови изгърмяха подире ни, Хаджи Гого

моментално се обърна назад и полууплашено ми извика.

- Христо, не спирай коня, ами върви по-бързо, че всичко това става за нас.

Поотпуснахме юздите на конете и за един миг се изгубихме от пред очите на турците, на които

случайно и не по наша вина бяхме за минути развалили мухабетът. След като изминахме едно

доста почтително разстояние далеч от тоя фатален вече за нас кьошк, Хаджи Гого позапря коня си

и дълбоко ахна.

- Спечелихме си беля на главата, каза той, който познаваше твърде добре суровите нрави на

нашенските турци.

Оттук дори до нашето село говорихме само за станалата случкаи за лошите последствия, които

можеха да ни сполетят. Говорихме, разправяхме, тълкувахме и най-сетне се разделихме със съвет

един към други, че трябва до някое време да се предпазваме от опръсканите турци. И наистина,

дивите тия аги счели случайно туй опръскване за кръвна обида и решили жестоко да отмъщават.

За такива нищо и никакви случки и днес българите в Македония се бият и убиват от турците.

Отмъщението не закъсня. На другия ден още - щастие, че се случих тогава вътре в къщи, - дохожда

в двора на нашата къща Дели Мехмед Индже Алиев, един известен по лошотията и извършените

от него пакости турчин. Майка ми и сестра ми, които знаеха още от вечерта за случката с

опръскването на турците в с. Раяново, по един неусетен за турчина начин ми съобщиха за това.

Нямаше нужда да ме предупреждава някой, за да разбера, че тоя неканен гост за мен дохожда да

търси и да се подсетя, че аз именно него съм бил опръскал. Нямаше какво да се прави: без да се

явявам пред любезния гост, с бързината на дива котка скокнах на крака, избегнах из къщи и

отидох да се скрия в къшлата на нашия сват, Георги Сърбака, който се намираше в полето и която

служеше за скривалище на цялото ни семейство в подобни опасни за живота ни минути. Понеже

не ме намери в къщи, турчинът си излязъл и не ме видял. Аз стоях в къшлата на Сърбака.

След десетина-петнадесет дни Хаджи Гого не беше вече между живите: неколцина кръвопийци,

поставени от опръсканите турци, хванали Хаджи Гого на височината “Джаглано”, на Дермен Дере,

когато се връщал от Кукушкия пазар. Те го били, мъчили, отрязали му ръцете и като му извадили

очите, завлекли го в планината “Стръвница”, Раяновско землище, където го съсекли на парчета.

След няколко дни останките му били намерени в тая планина червясали. Това известие покърти

душата ми. Ужас ме обземаше, когато си помислех, че само едно случайно и безобидно

опръскване струва живота на Хаджи Гого, а ще отиде може би и моят. Криех се аз при Сърбака, а

негодуванието ми от ден на ден, от час на час се увеличаваше. Трябва да се отмъсти, казвах си аз,

за невинния Хаджи Гого, но как, какво мога да направя аз? След Хаджи Гого дохождаше вече моят

ред, мислех си аз, и косата ми настръхваше. Сърбака, под покрива и покровителството на когото

се намирах, старателно ме криеше, хранеше ме и пазеше като баща да ми беше - толкоз добър

беше той. Но скоро постигна нещастие и Сърбака, а заедно с него изгубих и аз своето удобно и

сигурно скривалище. И ето как стана това.

В онова време по нашите места ходеше като кърсердар, с двадесетмина конници, някой си

Хайдараа, арнаутин по произхождение, настоящи разбойник, человек, що можеше всичко

безнаказано да върши. Единият от двамата му синове беше субаша, а другият - поляк, пазач на

село Долни Тодорак. Двамата тия Хайдарови синове почти всеки ден ходеха в къшлата и в къщата

на Георги Сърбака, откъдето взимаха и завличаха сирене, мляко, масло, агнета, разбира се, без

пари. Сърбакът е търпял това приятелство на двамата братя, хранил е тия своего рода разбойници,

но като видял, че стоката му скоро ще свърши и той, с пълна къща хора, ще остане само с голи

ръце, намислил да не им дава вече нищо. И го направи. Беше, помня като днес, 1-ви август 1852

година. Понеже беше заговезни, вечерта с цялото семейство на Сърбака се прибрахме в село, аз

отидох в къщата си, в Горни Тодорак, а те в своята, в Долни Тодорак. И двете тия села се намират

на 1-2 километра далеч едно от друго. На следващия ден, разбира се, аз мислих пак да се върна в

къшлата на Сърбака, където щеше да бъде и той с домочадието си. Но това не можа да стане. Още

същата вечер двамата Хайдарови синове, очевидно докачени от отказа на Сърбака, влизат

внезапно в къщата му и тъкмо в това време, когато добрият българин е заговявал. Единият от тях

измъкнал сабята, що носил, отправил се право към мястото, където е вечеряло семейството и

извикал на Сърбака да се приготви за умиране. Сърбака познал и двамата синове на Хайдараа, пък

и твърде добре разумел това тяхно нощно посещение. Залъкът му се спрял в гърлото и той го

изплюл. За един миг той е взел решение какво да прави. Не е искал да умре мърцина, без да

покаже на неприятеля си, че и той има ръце, че и неговата пушка може да убива. Като прободен

скокнал от софрата, грабнал пушката, която се намирала в другата стая и гръмнал срещу турчина с

голата сабя. Всичко това е станало с такава бързина, щото турчинът, който едва бил успял да

направи няколко крачки по направление към Сърбака, изпуснал сабята си и се захлупил пред

софрата.

- Хубави заговезни - продумал инстиктивно Сърбака и през трупа на падналия излязъл от къщата

си и оставил домочадието на произвола на съдбата, което се разпищяло, разревало и не знаяло

какво да прави.

След туй на нашите врата някой почука предпазливо и необикновено полека. Отваряме и какво да

видиш? - Сърбака, пожълтял като восък.

- Сега е ред пък вие мен да пазите и криете - каза той и ни разправи подробно за станалото.

От нашите нямаше кой да се противи, не само защото Сърбака в дадения случай търсеше услуга за

направена услуга, но защото той беше българин, рая, беззащитен и безправен человек, който като

се е защитавал, по тоя начин е отмъщавал и за нас. Освен туй просто човещината го изискваше да

му помогнем. След туй Хайдараа, като се научил за станалото, дойде в къщата на Сърбака, обра

где що имаше и откара цялото му стадо овце. Той не забрави да пребие старата му майка и децата

даже. Майка му се помина след няколко часа вследствие на нанесения й бой. Що се отнася да

самия Сърбак, нашите се погрижиха и по един най-безопасен начин го изпратиха към Света Гора,

от гдето да върви където му очи гледат. Струва ми се, че той стана там калугер, жувял още много

години и умрял от своя естествена смърт.

Ето по какъв начин се лиших аз от защитата, гостоприемството и скривалището на добрия Сърбак.

Приключението с тоя последния още един излишен път ми напомняше за несигурността на

живота ми. Оставаше ми или да се крия у дома си, без определен срок, или пък да последвам

Сърбака, но бях още твърде млад, за да предприема последното, макар то и да ми се виждаше

спасително. Най-сетне след дълги съвещания домашните ми намериха за добре да отида в Солун

и там да се заловя за някоя работа, да престоя няколко години, докато на опръсканите турци мине

ядът или ме забравят съвсем. С мнозина другари аз се отправих за Солун. С мен дойде и брат ми

поп Георги и ме цани на един хан. В Солун престоях цели четири години, до сключването мира на

Севастополската война през 1856 година, *12+ когато се върнах в село. С една малка сума за

капитал, която даде майка ми, почнах с брата си Стояна бащиния занаят - да продаваме платна и

памук. Баща ми е имал до 42 разбоя за платно, продавал е и прежда. Чак от Албания и Корча

дохождали търговци да купуват, но скоро излезна американът и съсипа нашата тая индустрия и

търговия. С големи предпазвания работихме и в скоро време уголемихме капитала. През 1859

година, когато с Георги Балабанов отивахме в село Сармусаклий, Серско, да купим, товарим и

донесем памук, пресрещнаха ни трима турци кеседжии тъкмо между селото Календра и гр. Сер, и

след като ни безчеловечно изтезаваха и мъчиха, обраха ни всичко, що носехме. А у мен беше

тогава почти целият капитал, що имахме с брата ми. Ние с Балабанова, без никакво оръжие,

оставихме се да правят с нас каквото искат. Аз даже положително в нищо не се възпротивих, само

жив да остана, казвах си, че да мога да си отмъстя. Аз бях вече доста възрастен и се чувствах

твърде силен, за да мога успешно да се боря с такива кеседжии. Върнах се в къщи без пет пари,

попарен и посърнал от мъки и ядове. Домашните прибързаха да ме посъветват да съм се бил

пазил от опръскания от мен турчин, защото работата не била твърде чиста: но като им казах, че са

ме обрали, те се разсърдиха, гълчаха ме, хокаха ме и се учудваха някак съмнително защо само с

мен се случват подобни работи. Майка ми, която не по-малко от другите ми братя обичаше и мен,

прибърза да ми даде нов капитал, за да работя пак с брата си Стояна.

В това време аз другарувах със съседа ни в Долни Тодорак, Манол Наков, когото също бяха обрали

турците на Амбаркьой, Кукушко, и положението на когото въобще не беше по-друго от моето.

Другарувах аз с него твърде братски, интересувахме се само с въпроса: как може да се смачка

носът на тия развилнели турци, и как може да бъдем по-сигурни за живота си. Завиждахме и

обожавахме Стоимена и Илю войвода, *13+ които задаваха страх и трепет на мръсните. Често един

други си разказвахме разни подвизи на тия войводи, слушани от тогоз-оногоз. Ние станахме тъй

интимни и така добре се разбрахме, щото взехме да се приготовляваме при сгоден случай да

хванем гората. Обикновено се разделяхме с думите: бъди готов на всеки час. И тоя час не закъсня

да дойде, а именно през 1860 година, едва една година от както ме бяха обрали, трябваше да

отида на пазар в с. Порой, находящо се при полите на планината Беласица, да продавам памук и

сапун. Пътувах, разбира се, без оръжие, като всеки верен на султана рая. На връщане оттам, като

стигнах при селото Кеседжичифлик, излязоха из находящата се там на близо гора трима турци,

между които познах хайдук Рахманаа. Самото му име показва любимата му професия. Аз

скръцнах със зъби, но нямаше какво да правя сам и без никакво оръжие. Реших се да не се

противя, за да се избавя жив, като се заклех в душата си, че няма вече да търпя такъв живот и

подобна търговия. Тримата турци, твърде опитни в занаята си, обраха ме по всичките правила на

изкуството - не оставиха в джоба ми ни счупена пара, взеха ми новия ямурлук и ме пуснаха да си

ида. Срамувах се аз от себе си и мъчно ми беше, унизително до оня край ми се виждаше да отида

у дома и да кажа, че пак са ме обрали. “Все теб обират, все теб се случват подобни работи” - ще

ми кажат домашните, ще ме нахокат и аз, коскоджамите мъж, ще се червя и унижавам. Турците,

които ме обраха, нито ме биха, нито ме раниха и аз нямах по тялото си никаква рана, за да я

представя на домашните си като вещeвствено доказателство за истинността на тоя втори обир. Не

ми се щеше да се връщам даже в къщи, а исках да може някак направо да тръгна за гората.

Връщам се аз у дома, но убит духом и без всякакво вече предпазване и страх от напръскания

турчин. Вървях и решавах съдбата си. Отмъщение, отмъщение и само тая дума се търкаляше из

устата ми. За нищо вече не мислех. Родното село ми се виждаше като пъкъл и тежко ми беше да

гледам смирената българска рая да работи денонощно за грабителите си, без да бъде сигурна за

живота си и имота си. Пирин и Рила е мойто отечество, казвах, повтарях и потретвах на себе си,

там аз ще се намеря поне една минута на волност и ще се броя господар на себе си. И пред

въображението ми преминаха величествените върхове на тия планини, непристъпните гори и

канари, където безопасно и свободно се разхождат юнаците на Илю войвода и Стоимен войвода,

и за където душата ми вече копнее. Нямаше друг изход, не ми оставаше вече друга кариера. Аз се

усещах толкова чувствителен от всяка и най-малка даже обида, щото мислех, че ще се пръсна, ако

още днес не се махна от селото и не стана волен планински гражданин и верен поданик на един

от войводите. Върнах се у дома аз късно, развълнуван и умислен. Разправих накратко на

домашните си за втория обир и без да чакам мъмренията и гълчанията на майка си и братята си,

ако действително те са ме мислили да ме мъмрят и гълчат, стегнах се на две на три, грабнах

бащиното си сливенско шишане, което той кътал като антика, шопнах в пояса си два пищова, взех

от майка си няколко гроша, изревах едно отчаяно “сбогом” на всички в къщи и припнах у Манол

Наков в Долни Тодорак.

- Аз вече не мога да търпя, бай Маноле, стягай се да вървим.

И Манол Наков беше действително готов за всяка минута. Аз го намерих в лозята. Още вечерта се

обявихме ние свободни планински юнаци и в тъмното оставихме селото и неговите жители да се

валят в своите тъги и неволи. Сбогом Тодорак, сбогом роден край - тия бяха последните ни думи,

когато излязохме от селото и се опътихме да търсим войводата Илю или Стоиме, за да се запишем

в една от тия две чети.

Ето как станах хайдутин.

Бележки

12. Кримската (Севастополската) война завършила с подписването на Парижкия мирен договор на 18 март

1856 г.

13. Ильо Войвода (Кара Илия, Ильо Беровчанина, Ильо Харамията, Ильо Шопа) е един от най-прославените

български хайдути. Истинското му име е Илия Марков Попгеоргиев. Роден е на 28 май 1805 г. в с. Берово,

дн. СР Македония. След низ от героични подвизи, спечелили му огромна популярност сред населението,

през 1861 г., заедно с дружината си, той преминал в Сърбия. Участвувал в Първа българска легия в Белград

като помощник на Г. С. Раковски. Взел дейно участие и в Сръбско-турската война през 1876 г. По време на

Освободителната война с четата си оказвал помощ на руските войски. Благодарение на него гр. Кюстендил

бил освободен без бой и жертви. На осемдесетгодишна възраст Ильо войвода участвувал и в Сръбско-

българската война през 1885 г. Починал в гр. Кюстендил на 17 април 1898 г.

Отначало Стоимен е бил байрактар на Ильо войвода. По-късно той се отделил от Ильо и повел

самостоятелна дружина, но бил тежко ранен. Ильо войвода приел Стоимена обратно в дружината си,

излекувал го и пак го направил байрактар. Не след дълго обаче Стоимен отново се отделил със своя

дружина. Убит е от турците през есента на 1860 г.

Макар и огорчен, загдето се е отделил от него, Ильо войвода запазил добри чувства към Стоимена и често

говорел за него. "Такива мъже като Стоимена сега са редки, ба кажи ги и няма, казваше ми дядо Ильо в

1892 г." - пише Филип Симидов (Ильо войвода - поборник-опълченец, 1898, No 3, с. 10).

Хайдутуването ми

Думата хайдутин не беше толкова позорно название. Скитане по планината Беласица.

Присъединяването към нас на още четирима хайдути. Намирането на Стоимен войвода,

който ни приема в дружината. След два месеца раздяла. Случката на Кресненските ханове.

Тръгването ни за Рила. Потерята убива Стоимена.

По ония времена, пък даже и сега в Македония думата "хайдутин" не само не се считаше за нещо

позорно и въобще лошо, но хайдутството се смяташе като съвършено почтено, възвишено

занятие. Делата на хайдутина или по-добре целите, които той си е определял да преследва, бяха

оморализирали тая дума. Притиснатите и съсипани материално и морално българи, особено по

селата, ограбвани от разни паши, местните султани, бегове и даже от всеки бездарен, глупав и за

нищо некадърен ага, не можеха да гледат на тия хайдути с лошо око, защото тяхната цел беше да

убиват лошите и золумджии мюсюлмани и въобще да гонят турците, тия мъчители на

християните. Всичката деятелност следователно на тия хайдути се е считала като българско

народно отмъщение против една друговерна владееща нация, която не държи сметка за всичко,

що върши над беззащитната рая и не знае предел на безобразията и безчовечните си дела против

българите. Българските хайдути бяха една юзда за развилнялата власт и турско население; те

поддържаха духа на нашия народ и всяка вяра в неговата мощ, а неговата численост, в неговото

право. По тия причини българското население винаги е помагало на тия хайдути, почитало ги,

възпявало ги и ги е приравнявало в безгрешността им със светците на нашата църква. Хайдутинът

беше человек, който се занимаваше с "народните работи", за които беше посветил живота си.

Хайдутството е имало действително национални, но тесни местни цели, отмъщението за нанесени

обиди, грабежи, обезчестявания, убивания на родители, братя, сестри и пр. Но отпосле

хайдутинът, при изпъкването, благодарение на народното самосъзнание на мисълта за един по-

честит и по-свободен живот, се, е метаморфозирал, в бунтовник с широки национални цели,

строго определени искания против турското владичество в полза на българския народ. По такъв

начин, както казах и на друго място по-горе, хайдутинът се явява прототип на бунтовника. Но нека

да продължим разказа си.

Като излязохме от селото, и двамата решихме да хванем планината Беласица. *14+ Вървяхме ние

по това направление и аз се радвах, че скоро ще стигнем на желаното място, но в същото време

като че сърцето да ми се стискаше от скръб за домашните, за селото. За всичко мислех сега: и за

майка, и за братя, даже за обора и за нищо и никакви предмети, за които можах да си спомня

тогава. Една особена тъга навяваше душата ми от мисълта, че аз се отделям от всичко мило и

скъпо в родината завинаги. Не мога сега да определя това, що тогава съм чувствувал и усещал; но

щом забравях за минута тия чувства за домашни и за родния край, аз моментално ставах весел,

бързах да стигна по-скоро планината и да подкача работата, за която се бях решил и тръгнал. С

Манола говорихме за последствията, които можеха да ни дойдат до главата като резултат на

нашата опасна деятелност и въобще нов живот. Към Беласица тръгнахме ние нарочно, защото,

според сведения, които всеки българин тогава можеше да има, през там трябваше да минем за

към Малешевско, където се намираше Стоимен войвода със своята чета, която броеше всичко

десет души. Като по-близо, ние решихме да търсим Стоимена. В Беласица не намерихме

Стоимена, затуй преминахме в Малешевско. По пътя срещнахме ние разни хора и според случая

се представяхме: или за някакви търговци, или право за хайдути. Докато стигнем да Малешевско,

ние намерихме още четирима братя от нашата черга, които бяха тръгнали и те да дирят Стоимена

и които по също такива или други подобни причини бягаха за да се спасяват или отмъщават за

брат, сестра и пр. Имената на тия наши нови другари не мога да си припомня сега: само зная

името на едного от тях, който се казваше Георги Ковачлията от село Ковачево, но и четиримата

бяха от Неврокопско. Като станахме шест души, работата ни се улесни, но бъркаше на нашата

неопитност в новото занятие, затова чувствувахме голяма нужда от един вещ в работата човек, от

един смел водител, какъвто беше Стоимен войвода. Понеже Ковачлията казваше, че познава

лично Стоимена, то и шансовете за намирането на последния се увеличаваха или поне бяха по-

големи, отколкото ако да бяхме били само двамата с Наков. Намерихме ятации на Стоимена и ги

замолихме да му кажат, че го дирим и искаме да се запишем в неговата дружина.

Вървяхме ние по Малешевско, любувахме се на природните хубости, скитахме се по усамотените

степи и гори, пихме студената балканска вода, разваляхме спокойствието на планинските птици и

животни, разглеждахме от всеки баир, от всяка височина и търсехме да видим хвъркатия Стоимен

и неговата дружина. Ослушвахме се на всеки шум, при всеки извор и при всяка хайдушка почивка

търсехме да намерим следи от тая дружина. Не зная наистина колко дни се проточи това търсене

без успех. В безгрижието, което в таково положение естествено дохожда и ни налегна вече, ние

имахме само грижата да намерим Стоимена и това вършехме всички без изключение,

денонощно, без почивка. Дотегна ни. Добре че не стоехме на едно място, а ходехме постоянно, та

се залисвахме и размайвахме с новите пейзажи, извори и рекички, спехме неопределено време и

по такъм начин губехме дните си в пълно бездействие, но и по- леко ги прекарвахме, като се

калявахме в новия си занаят. Най-после стигнахме в местността Кресненските ханове, която тогава

беше като пустиня, а днес има хубав път. Ние се установихме от към Малешевска страна, почти

при полите на гората, близо до р. Струма. Там престояхме няколко дни, без да ни преследва

някой. Една сутрин, още през зори, чуваме шум. Трябваше естествено да предположим, че тоя

шум е от хора, които ходят като нас по тия пусти места, или пък ни гони някоя потеря. Може да е

Стоимен войвода, казвахме си. Всички опулихме очи към онова направление, откъдето

дохождаше тоя шум. Десетина души в турско облекло, въоръжени добре, спреха се горе в гората,

но малко настрана, не много далеч от нас - не ще да имаше повече от един километър. Ние се

погледнахме едни други. Хората в турско облекло се спряха на едно място и очевидно се

разположиха на почивка. След едно няколкоминутно съвещание ние решихме да отидем малко

по-близо до тях и ако видим, че това е Стоимен войвода с четата си, да му се обадим, ако ли са

действително турци, да им хвърлим по един куршум. И беше ни омръзнало вече да ходим като

баби; трябваше вече да захванем да правим нещо. На твърде близко до нас разстояние дружината

си постави едного за стража и след туй ние не чувахме вече никакъв шум, нито приказване.

Намерихме за добре да заградим от трите страни стражата и от нея да узнаем чия е и каква е тая

дружина. Когато ние се доближихме и поставеният на стража ни съгледа, извика ни на турски да

застанем и дигна пушката си да стреля върху нас. От наша страна шест шишанетски гърла, готови

да изреват за пръв път, моментално бяха насочени срещу нашия противник. На неговата покана да

се спрем ние му извикахме на български да не стреля, че не сме турци и лоши за него хора. Като

чу, че говорим български и с такъм фамилиарен тон, той свали пушката и радостно извика:

- Ха добре, знаем вече за вас. Стойте там. Шестима ли сте?

- Да, отговорихме.

- Само един от вас да дойде при мен.

Определихме Георги Ковачлията, защото той беше познат със Стоимена. Другите тръгнахме след

тях да вървим. Стоимен войвода ни прие доста любезно. Четата стана от 16 души. Шестимата ние

неопитни се размесихме между десет души алис хайдути, печени и калени в занаята. Сега вече

има надежда да усвоим цялата майстория на новата ни кариера, като чиракуваме малко време. И

ние искрено се радвахме. Дадоха ни някои упътвания по предстоящата ни работа и понеже имаше

опасност от потерите, които бяха почнали да дирят и гонят Стоимена, тръгнахме да търсим друго

по-удобно място и въобще да променим мястото. Два месеца наред 16-членната дружина ходи по

Разложките и Рилски планини. Потерите не ни оставяха мирни, та по тая причина и защото беше

доста многочислена, дружината ни мъчно си изкарваше храна. Освен туй и есента настъпваше и

трябваше да се загрижим за прекарване на зимата. По предложения на самия Стоимен ние

шестимата новодошли, се разделихме от дружината и образувахме особена чета, под мое

войводство. Ние си определихме за зимен пункт Рилския манастир, а Стоимен щеше да ходи по

Разложко някъде. Разделихме се на един връх от Разложките планини след братски прегръщания

и целувки.

След раздялата ние се упътихме за Кресненските ханове с цел да се снабдим с хляб достатъчно и

да се научим нещо от ханджиите, които ни бяха вече познати. Пристигнахме късно вечерта,

препоръчахме се за търговци и поискахме храна. Ханджията престорено ни запитваше за туй-онуй

из търговския живот и припкаше да ни приготви вечеря и въобще да ни угоди като на тежки

търговци. Бяхме вечеряли вече, когато в хана влезе един стар, съвсем беден человек и плачешком

се молеше на ханджията да му даде един бешлик назаем. Человекът беше ужасно беден: на

много места по съвършено вехтите му, гнили и навсякъде кърпени дрехи зееха дупки, които

очевидно не можеха вече да се закърпят и през които се подаваха мускулите на тоя бедняк.

Никога не съм виждал по-беден чловек, повече изпокъсан, унил и убит духом. Лицето му сухо,

почерняло от слънцето и пожълтяло от лошав живот. Поразително впечатление ми направи тоя

човек. Ние се считахме за щастливи пред тоя старец, съжалихме го и се заинтересувахме за

неговото положение, като го запитахме за причините, които за го заставили да дири нощно време

пари в заем. Старецът се приближи до нас, със сълзи на очи, полека и с един тъжовен старчески

глас ни разказа, че трима турци са дошли в къщата му, зли като псета, нагостил ги е с що е имал,

но те, недоволни от гостоприемството, искали от него да плати на едного от тях диш парасъ

(възнаграждение за труда му, дето е ял и си хабил зъбите), според обичая му; и понеже старецът

нямал пари, моли ханджията да му заеме, за да се отърве от бела, защото инак щели да го убият.

Ние се посбутахме и с намигвания се съгласихме да поотупаме гърба на тия зли турци. Дадох на

стареца пет гроша, почерпих го с една-две чаши ракия и му поръчах да дойде пак при нас, след

като плати на турците 5-те гроша. Щом старецър си излезна, ние скокнахме да се приготвим за

предстоящата операция.

Около един час след това старецът, който очевидно нищо не подозираше и не разбираше

същинската цел на моето повикване, дойде пак при нас и ни разправи подробно за турците: как са

му додявали, как ги е нахранил, какво са говорили и как са се разположили. Те и тримата били на

золум в три разни къщи, та след туй се събрали в къщата на стареца. След като се уведомихме от

стареца за оръжието на тримата турци, поканихме го да ни покаже къщата си и стаята, където са

се разположили турците. Старецът се поуплаши, но тръгна с нас, като му хвърли още една-две

чашки ракия. Георги Ковачлията, Манол Наков и аз влязохме в къщата, а другите ни другари

останаха за стража отвън. Бутнахме вратата, обърнахме пушките си срещу спокойно налягалите

турци, които и оръжието си бяха сложили на земята, и ги поканихме да не мръднат и да не си

позволяват да се противят. Те прекъснаха сладкия мухабет, поизгледаха ни уплашено, покориха се

и се предадоха без никакво съпротивление и без да продумат дума. Така ненадейно ги

нападнахме и в такъв каяфет, щото те бяха смръзнали от страх. И имаше защо да се страхуват,

понеже със своите золуми, обири и убийства те се бяха прочули по цялата околност от Пирин

планина до Солун. Единият от тях беше Рахманаа, който с двамата още другари, ме обра до с.

Кесджи-чифлий, вторият беше останалият жив син на кърсердар Хайдараа, а третият - един лош и

прочут разбойник, който се именуваше Помак Мустафа пехливан от с. Кремене. Отмъщение

искахме - и ето случай да си отмъстим. Завчас Георги Ковачлията и Пенко Маджаров влязоха,

вързаха им ръцете старателно, а ние стоим с обърнати срещу тях пушки, докато ги вържат. След

туй ги откарахме още същата нощ в Пирин планина, където щехме да ги съдим и решим какво да

правим с тях. От изследванията, които направихме над тия турци, се оказа, че те са извършили

безброй обири, грабежи, обезчестявания и всеки един е убил по неколцина българи. Тая тяхна

изповед беше така чистосърдечна и истинна, щото ние се смаяхме. Нищо не скриха. Аз ги съжалих

даже, но пак казвах си, че трябва примерно да се накажат. Като такова наказание аз предложих да

им отрежем по едно ухо и да ги пуснем да си вървят, като ги заплашим със смърт, ако

продължават да вършат подобни работи. Това, мислех аз, че ще бъде голямо наказание за такива

бабаити и калени разбойници, но дружината изказа желание да се накажат по-строго, а именно:

Рахманаа и Помак Мустафа Пехливан да се накажат със смърт, а на Хайдаровия син да се извадят

зъбите, за да няма право да иска дищ-парасъ, като му се плати обаче за зъбите двадесет гроша, за

да не му се развали обичая, а след туй да се освободи. По повод на това се вдигна голяма потеря

против нас, но ние тутакси заминахме за към Рилската планина, а потерята, според както се научих

отпосле, срещнала Стоименовата дружина, направили едно отчаяно сбиване, в което паднал убит

и сам Стоимен войвода.

Бележки

14. Христо Македонски и Манол Наков излизат хайдути през 1860 г.

Как станах бунтовник

Трябваше да се крием в гората. Против студа колиба. Бяхме станали месоядни. Отиването ни

в Рилския манастир. Постникът дядо Данаил. Той ни направи постници и ни облича в

калугерски вехти дрехи. Раковски в манастира. Целта на неговото там дохождане. Нашата

среща с него. След туй станахме бунтовници. Тръване за Сърбия да дирим Раковски.

Тръгнахме действително за Рила, но при такава силна потеря не беше безопасно да се пътува,

затуй решихме да се крием на някъде в гората и да се неявяваме повече време, докато потерята

попрестане и стане по-малко рисковано нашето преминаване до Рила. На едно място, между

Разложските и Рилски планини, спрехме се в една долчинка. Цялата местност наоколо ни се

виждаше непристъпна и следователно безопасна от потери. След дълги съвещания помежду си,

след едно повърхностно запознаване с местността и избирането на стратигически пунктове,

особени места за криене и избягване от ненадейно нападение, ние си свалихме товара и се

разположихме на дълга почивка. Разбира се, че по-рано от това ние не забравихме да се снабдим

с достатъчно провизия: бяхме надигнали и донесли там хляб, брашно, сирене, сол и други някои

лакомства, каквито можахме да намерим у овчарите, що срещнахме. За вода нямаше нужда да се

грижим, защото наблизо до мястото, където се спряхме, имаше студена вода. От към тая страна

бяхме добре. Едно само ни безпокоеше - то беше студът. Есента беше отдавна настъпила и по

балканските усои, за хора като нас: без дрехи и без покрив, не беше особено приятно. След

полунощ ние не можахме да заспим от студ, треперехме чак до изгряването на слънцето, като че

това последното да се нуждаеше от нашето треперене. Като не беше възможно да се снабдим с

по-дебели дрехи, ние намислихме да направим една скрита колиба и в нея да се прибираме

нощно време. Насякохме дърва завчас и ги наредихме в гората, на едно съвършено скрито и

затулено място, по такъв начин, щото да не изглеждат като колиба, направена за хора, а като

натрупани едно връз друго и безцелно дърва. То беше една предпазлива мярка за всеки случай. И

в тая така построена колиба се въвирахме вечер и прекарвахме нощите доволно запазени от

студа. Правехме си хляб в колибата от брашното и тестото печехме в огъня, поставено на камък.

Всичко туй изглеждаше, както вижда читателят, първобитно, като да бяхме хора от средните

векове.

Но няколко дни след като направихме колибата, ние трябваше да се загрижим за друго по-важно

и по-съществено нещо за нас, отколкото беше колибата; храната привършваше и стоенето ни там

без хляб беше положително невъзможно, макар и да бяхме на безопасно място и с колиба, която

ни се виждаше величествен палат и в която тъй изкусно се въвирахме, така безгрижно почивахме.

Гладен човек не може да стои. Тръгнахме да бием сърни и диви кози, но наша работа ли беше да

припкаме по дивеча, да пушкаме из гората и да изкарваме по такъв начин нашето присъствие в

едно място, което служеше за наше скривалище и неподозрителността на което ни спасяваше от

гоненията на потерята и ни запазваше живота? Това е работа, казвахме си, на ловджии,

непреследвани от никого; но гладът, тоя извор на много злини, не ни оставяше на мира и ние

бяхме станали настоящи ловджии. Това се проточи няколко дни и ни дотегна. Бяхме станали

месоядни животни, а от хляб и човешка храна чувствувахме особена нужда. По тая причина и

понеже дотогава не съгледахме никаква потеря или друг човек да премине през нашия район,

решихме, че трябва да отиде в Рилския манастир някой от нас, да вземе хляб и въобще да намери

едно по-добро за всички ни положение, защото зимата приближаваше и нашето там стоене в

Балкана беше положително невъзможно. Припомнихме си ние тогава за доброто разположение,

за което бяхме чували по-рано да се говори, на постника при Рилския манастир, дядо Данаил, към

такива хора като нас. Дружината мен определи.

В тъмни зори още аз тръгнах и едва на пладне можах да слезна до реката, която тече пред

манастира. Съгласно упътванията, които ми дадоха за мястото, където трябваше да диря

постницата, аз вървях не без предпазване. Но щастието ми помогна. Тъкмо пред постницата

седеше на слънце един калугер, не много стар, и четеше някаква книга. Ми се видя много

сериозен и добър человек, и аз изведнъж реших да му се открия и да искам неговата помощ и

съдействие. Щом ме видя той стана прав и аз побързах да го поздравя почтително, целунах му

ръката и попросих благословията му.

- При вас нарочно дохождам, отче - казах аз, и наблюдателно гледах добрия калугер.

- Тъй ли? Добре сте дошли, кой сте, откъде дохождате? - запита дядо Данаил, като ме

изгледа от петите до главата и като да искаше да познае някого.

След туй прибрахме се в постницата и се обяснихме надълго и на широко. Чудесен постник беше

дядо Данаил. Под калугерското расо на тоя человек се криеше един добър българин, един

пламенен патриот. Той от всичко се интересуваше. Знаеше за съществуването на много хайдушки

чети, даже и за тая на Стоимен войвода. Обядвахме заедно и си приказвахме така интимно, щото

човек би помислил, че сме двадесетгодишни приятели. Особено се смееше, като му разказах за

изваждането зъбите на Хайдаровия син и дето сме му платили двадесет гроша диш парасъ, за да

не му развалим обичая.

- Що ви е трябвало да го мъчите по този начин? - казваше дядо Данаил, и затананикваше с тих и

мелодичен глас някоя юнашка песен.

На другия ден рано аз мъкнех на гърба си една доста голяма торба брашно, до 30- 40 оки. По тоя

начин се хранехме ние от постницата на манастира и чакахме заповедите на любезния постник,

който ми казваше да се крием в нашата колиба оше малко, докато поутихнат разните потери и

стане по-безопасно за нашата кожа. Най-сетне, по покана на дядя Данаила, прибрахме се в

килията на нашия спасител, по съветите на когото Манол Наков и аз надянахме калугерски дрехи,

обявихме се за постници и останахме да живеем в килията. Там често дохождаха манастирски и

правителствени стражари и запитваха дяда Данаила за нас.

- Те са постници, бягат от мирски хора, затуй недейте ги закача - отговаряше им калугерът, и те ни

зяпаха отдалеч.

А ние, подучени предварително, действително бягахме от всеки друг човек и се кръстехме, както

трябваше да правят обикновено постниците. Това беше хубаво средство, за да се не срещаме с

други хора и по-сигурно да прикриваме своята подозрителност. Други пък, повече любопитни,

тичаха след нас да ни видят, а ние бягаме ли бягаме в гората да се крием.

- Оставете ги - викаше дядо Данаил, - ще ги изгоните надалеч, та ще се изгубят и не ще могат да се

върнат.

Понякога той се ядосваше и не им даваше да се доближат до нас или пък щом видим да дохожда

някой при нас, той ни казваше да се скрием било в постницата, било вън от нея. И Манол се много

ядосваше в подобни минути и му ставаше мъчна ролята в тия калугерски дрехи.

- Дохожда ми - шепнешком ми говореше Манол - да взема един камък и да цапна по главата тоя

вагабонтин, гдето ни гони да ни види, - но пак се въздържаше, като прибавяше шеговито. - Нейсе,

мъчно е, но все е по-добре, отколкото в балкана, гладен и замръзнал.

Другите ни другари се пръснаха по разни места: някои с манастирските овце, като овчари, други с

кравите, а трети се настаниха по бичкиджийниците, с една реч всички се приготвихме да

прекараме зимата на 1860/61 година. Ние при дядо Данаил бяхме най- добре. Понеже нямахме

никаква работа, постоянно приказвахме за всевъзможни работи и почти винаги сършвахме

разговора с това, че трябва да има повече българи хайдути, да работят задружно и по един

определен начин. Аз много съжалявам сега, гдето не съм запомнил добре някои от нашите

разговори с дядо Данаила и задето не зная нещо повече за него самия. Тоя мним постник

заслужава нещо повече от едно споменаване на името му. И двамата ние се намирахме под

обаятелното влияние на тоя умен калугер, гълтахме разказите му за някогашното българско

царство, за нашите завоеватели, против които негодуванието ни се увеличаваше. Там в килията

дядо Данаил ни съобщи за злата участ на Стоимен войвода.

През пролетта на 1861 година, не помня точно кой месец и ден беше, дядо Данаил ни каза, че в

манастира дошъл един българин и искал бил да ни види. Той бил търговец, “харен търговец” и

забележителен человек.

- Той иска - каза дядо Данаил, - да ви разпита за четите на Илю и Стоимен войвода и понеже тоя

човек трябва всичко да знае, вие му разправете от начало и до край всичко, каквото знаете,

каквото сте видели и вършили досега.

Никой от нас не можеше да се усъмни в искреността на думите му и дадохме съгласието си. След

няколко минути пред нас се яви един висок человек, с черно лице, дълги черни мустаци и твърде

добре облечен, като важен и богат търговец. Той ни стисна приятелски ръцете, а ние му

разправихме подробно цялата тая история, която разказах дотук, както и за причините, които са

ни накарали да тръгнем по гори и планини и да отмъщаваме. Преди всичко той записа имената

ни, одобри и ни похвали за всичко, извършено дотогава от нас, с твърде ласкави думи ни насърчи

да не се отчайваме и отказваме от да работим в полза на беззащитната рая и ни поръча да

заминем в Сърбия и го намерим в Белград. Особено впечатление му направи това гдето аз,

толкова млад, съм бил войвода на малката ни четица. *15+

- Там ще се приготвим - каза мнимия търговец - за голяма една работа, за високо едно народно

дело. Не чета от шест души ще може да принесе на народа облагите, който той чака и от които

има нужда, макар и с четите да се помага доста, защото се требят поне най-злите, пакостните и

кръвопийците турци. Ние можем да направим нещо по- голямо, а това нещо ще се сполучи само

когато всички работим, знаем що работим и за кого. Планът е готов, условията благоприятстват

сега по-добре от всеки друг път, момчета безброй се записват от всички краища на нашето

отечество и скоро ние ще строшим робската верига и не като хайдути, а като бунтовници ще

възкресим България.

Той говореше на тая тема така авторитетно, така убедително и увлекателно, щото ние с Манола се

бяхме обърнали само в слух. Стрйното телослеожение, твърде сериозният израз на лицето и

енергичният тон придаваха на думите му особена тежест и вяра. Приказвахме доста дълго време

за много неща. Той говореше почти без предпазване пред нас, защото нямаше кой други да ни

слуша, освен добрият дядо Данаил. След тая ни среща с търговеца ние като да научихме нещо

ново, нашият кръгозор като да се разширочи, ние разбирахме вече нещо повече, отколкото

знаехме до днес. До вчера ние смятахме, че крайната наша цел е да станем хайдути и да си

отмъщаваме за частни или же локални обиди, оскърбления, злоупотребления и убийства; сега ние

видяхме и разумехме, че имало и друга по-широка деятелност, че е възможна такава деятелност,

че има други и твърде сериозни хора, посветени да предприемат и вършат дела от по-

неограничен, по-широк и по-общ характер. Думата бунтовник се запечата в главата ми. Аз не исках

вече да съм прост хайдутин - да отмъщавам за себе си, за домашни и приятели, - а исках да стана

бунтовник - да помогна на народа да се избави от ярема, що го притискаше и мачкаше. Хайдутин -

това ми се виждаше вече твърде малко от това, що аз усещах сега, че трябва да се прави от ония,

които се посвещават на народните дела, между които аз гордо и самодоволно причислявах и себе

си.

- И така - прибви търговецът - ще ви чакам в Белград. Мен ме казват Раковски, запомнете добре.

Като дойдете и слезнете в Сърбия, още на първата погранична или полицейска власт обадете, че

при мен дохождате и каквото ви каже тя, направете го - тя ще ви улесни и съдействува, за да ме

намерите. Така идущата зима ще прекараме заедно в Сърбия. Пазете да не убивате мирни турци,

българи не закачайте, а безпощадно гонете само лошите турци. За сега сбогом!

След това Раковски ни даде пет жълтици и ни остави, като влезна и се изгуби в манастира. Ние

веднага заобиколохме дяда Данаила и го молихме да ни разкаже нещо повече за “търговеца”

Раковски. Калугерът не можеше да не удовлетвори любопитството ни. Преди всичко той ни

разправи, че Раковски не е никакъв търговец и че с това само се прикрива незабелязано и

безопасно да путъва. В Рила той дохождаше винаги като търговец.

- Целта на сегашното му дохождане тук - каза дядо Данаил - е да събира такива момци като вас, за

да принесе голяма полза на народа. Ех, защо не съм аз сега на вашите години, прибави калугерът,

като климна няколко пъти с главата си. - Има чудеса да стават, бързайте момчета, тичайте юнаци!

С особено въодушевление говореше дядо Данаил, а ние покъртени и слисани от всичко, което

видяхме и чухме, мълчахме вече и всеки на себе си и за себе си мислеше и разсъждаваше.

Щом настъпи лятото на 1861 година, ние съблякохме калугерските дрехи и като се добре

въоръжихме и стегнахме, тръгнахме към Стара планина за в Сърбия. Не можеше да стоим повече

в манастира, защото през лятото дохождат повече външни хора, а искахме да освободим вече

дядо Данаила от грижите му за нас, пък и трябваше да идем в Сърбия и да дирим Раковски.

Цялото лято ходехме по Стара планина, като избягвахме да срещаме когото и да било, освен

овчари от които вземахме хляб. Потеря подире ни нямаше, но и ние се пазехме и не се явявахме

навсякъде. Вървяхме полека, а повече почивахме. Никакво особено приключение не се случи, пък

и ние не дирехме приключения, защото бяхме престанали да бъдем хайдути, ние бяхме вече

бунтовници, които отивахме да се пригитвим за открито да се сражаваме. Това ни се виждаше

вече по-кавалерско, по-мъжествено, по-нравствено; по тоя начин ние се обявявахме да

действуваме не сами за себе си, а от името и за ползата на всички българи, от името на цяла

България. То е наистина по-рисковано за нашия живот, но ние бяхме вече убедени патриоти,

достатъчно силни и поносливи, за да можем да преодолеем всички мъчнотии и да помогнем на

делото. От нас се искаше силни мускули, пъргавост, лекост и решителност, а това ние имахме в

изобилие и можехме да го дадем. И така, без да се бием и гоним с някого, ние стигнахме на

сръбската граница благополучно.

Бележки

15. По това време Хр. Македонски е бил на 26 години.

В Белград

Пристигането ми в Белград. Там се запознах със Стефан Караджата. Записах се в четата на

Илю войвода. Смущението в турските махали и влизането в къщата на бинбашията.

Срещането на ходжата. Турците избягват в калето. Бомбардирането на града. Примирието.

Разтурянето на българските чети. Тръгването ми за Румъния.

Едва през есента стигнахме в Сърбия. На границата, местността Иванова Ливада, пазеше сръбска

стража. Явихме се на един от стражарите, съобщихме му целта на нашето дохождане в Сърбия,

споменахме му няколко пъти за Раковски и той, без да ни остави да чакаме там, покани ни и

заедно с него отидохме в Княжевац, където ни представи на началника, който се оказа твърде

любезен господин. Той ни каза, че трябвало да оставим оръжието си при него и невъоръжени да

заминем за Белград. Ние, естествено, тъй направихме, след като ни записаха имената. Щом

стигнахме в Белград, дадоха ни оръжието. Там престояхме цялата зима. В Сърбия едновременно с

нас дойде и дядо Илю войвода с четата си, *17+ в която се записахме с Манол Наков. В Белград ние

видяхме Рилския търговец Раковски, който не пропусна случая да ни похвали, задето сме се

отзовали на поканата му. Там се запознах най-напред със Стефан Караджата, който беше малко

по-млад от мен, но беше страшна хала, такъв решителен и неустрашим человек, какъвто не съм

срещал и до тоя час. *18+ Караджата и аз, който тоже не бях съвсем цвете за мирисане, станахме

доста добри приятели.

В Белгад ни предстоеше важно дело: сърбите се приготивляваха да се освободят и изтикат

турската военна сила из столицата *19+, а ние едновременно с тях трябваше да преминем в

България под предводителството на Раковски. *20+ Сърбите чакаха и най- малкия повод, за да

подкачат неприятелските си срещу турците действия. Сърбите почнаха първи, като даде Раковски

на нас още вечерта заповед да навлезем в турските макали и да произведем сериозно смущение

и въобще да колим и убиваме, защото смущението вече беше захванало. А захванало по една така

причина: едно сръбче отишло на една чешма в Ясиола, дошли турски солдати, скарали се със

сръбчето и го убили. *21+ Аз тръгнах с Караджата и други 6 души. Влязохме в първата турска къща,

в която, според както ни казаха, живеял турския бинбашия. Бутнахме прозореца, където светеше

свещ, той се отвори и пръв Караджата, а след него аз, Юрдан Планински *22+, Тоше Пантелеев от

Свищов *23+ и пр. влязохме в стаята. *24+ Пред нас една семейна картина: един турчин във военни

дрехи, седнал на земята, вечеряше на една софра със семейството си. Турчинът, щом ни видя в

стаята си с оръжие в ръка, моментално скокна на краката си и грабна сабята, която беше окачена в

същата стая на стената и по един военен маниер дохождаше право при нас. Ние, които по рано не

бяхме си определили какво мислим да правим, като влезем в къщата, се намерихме в учудване от

дързостта на тоя военен человек. Семейството, което се състоеше от 5-6 члена и ядеше баклава,

изпищя, изрева, някои от тях паднаха на пода от страх, други избягаха навън от стаята. Турчинът не

обръщаше никакво внимание на всичко, що ставаше със семейството, опулил беше очи в нас и

чакаше сгоден момент, за да ни нападне, защото виждаше и разбираше вероятно, че

отбранително положение и да пази, няма да бъде спасително за него. Ние за минута останахме в

недоумение: да се върнем назад, след такова озъбване от страна на един турчин, не беше по

обичая ни; омразата ни против турците беше достатъчно, даже извънредно голяма, за да не

скръстим ръце като покорни раи. Пък и връщането ни не беше съвсем безопасно поне за едного

от нас. Турчинът, който гледаше право в Караджата и следеше и най-малките му движения,

защото той стоеше по-близо до него, скокна изведнъж върху Караджата, а той дръпна се настрана,

завъртя сабята си и турчинът се повали на земята. След туй извърнахме на улицата и счетохме това

достатъчно, за да кажем на началствата си, че сме взели добро участие в произвеждането на

исканото смущение и предизвикание. Ние не влизахме вече в друга къща през тая нощ.

На улицата останахме сами с Караджата. Вървим и приказваме разярено за турците. Насреща ни

припка един ходжа и бяга към калето, като носеше със себе си нещо. Аз попречих пътя му и на

турски го попитах къде ходи. Той ни напсува по турски и хвана дръжката на палата, що носеше.

Караджата, без да му мисли много, дръпна саблята си и, като удари, с един замах му отряза

главата. Ходжата носеше две гърнета, едното с мед, а другото с масло, и всичко туй се смеси с

неговата кръв. Караджата не можеше хладнокръвно да гледа турчин, тоя мъчител на нашия народ.

Турците, които не можеше да не знаят за намеренията на сърбите, особено турската войска,

разбраха значението на това нощно нападение на турските махали и се приготвиха хубаво да ни

посрещнат. Понеже сърбите не можаха да удържат настъпа си против турците, Раковски събра в

една чета на Илю войвода и своята, та под негова команда тръгнахме да подкрепим сърбите на

Кале Мегдан. Ние, които се готвехме да навлезем в турското царство и да се бием с войската на

султана, трябваше при тоя случай в Белград да направим една репетиция, един опит. Нападението

беше отчаяно и турците, заедно с турската войска, като не можаха да устоят, прибраха се в калето,

където ги забихме заедно със сърбите от направения на улицата окоп по указание на Раковски.

Ние бяхме въоръжени с белгийски пушки, които се пълнеха отгоре. Окопът беше тъкмо пред входа

на калето, откъдето беше твърде удобно да се обстрелва последното. Щом се окопахме по такъв

начин, сърбите се върнаха не зная къде и защо. Турците стреляха от калето с топове, но без успех;

намерили се обаче между тях и австрийски инженери, по указанието на които топовете се снеха,

за да се бие добре и не прехвърля града. Турците и това не умели да направят. Скоро обаче те

захванаха да бият и разрушават града, а ние биехме с пушки солдатите, които стреляха с тия

топове, защото не беше много далеч. *25+ Та по тая причина или по други дипломатически

съображения, пристига на Кале Мегдан пръв английският консул, заби на мегдана английско

знаме и на същото място разтвори един чадър. Тутакси след това на същото място се събраха

руският, французкият и консулите на другите сили; там се реши да се спре бомбардирането на

града, което и стана. По настояване на консулите всичките турски граждани, които бяха побегнали

в калето, излязоха от него и след няколко дни властта ги разпрати по разни места вън от Сърбия.

[26]

След примирието, т.е. след като турците се прибраха у дома си и оставиха Сърбия, нашето

положение като че се влоши... но не се отчайвахме. Илю войвода пратиха за Крагуевац с около

400 момчета, където ги разпусна, а той сам се завърна в Белград, ако помня добре, на пенсия.

Около него се навъртаха и няколко от момчетата му. Аз с Манол Наков взехме страната на

Раковски, защото той не рачи да се откаже от това да действува и занапред на друго място и при

други условия.

Раковски един ден ни свика и ни каза да заминем за в Румъния, като даде всекиму от нас по два

минца. *27+ Всичките българи там бяхме приблизително 5 до 600 души. За в Румъния канеше той

по-здравите, по-пъргавите и по-решителните; на другите, които добре познаваше, казваше да си

ида където искат.

- Всеки человек не е за всяка работа - казваше той. - Тук за нашата престояща работа, която ще

наредим в Румъния, трябва печени и калени момчета.

И действително, за в Румъния потеглихме до 200, но все отбор момчета. След нас тръгна и

Раковски. *28+

Бележки

17. По този въпрос вж. тук Допълнение No 5.

18. Стефан Караджа е бил пет години по-млад от Хр. Македонски, тъй като е роден на 11 май 1840 г.

Стефан Караджата (Стефан Тодоров Димов) е роден в с. Ичме (дн. Ст. Караджа), Ямболско. Издънка е на

един от най-старите български родове - Бинбеловците.

Тежко и нерадостно било детството на Стефан Караджа. Западнало материално, семейството му напуснало

през 1844 г. Ичме и се заселило в недалечното с. Дюкмен (дн. Леярово), Ямболско. Там родителите на

Караджата живеели само 2 години. През 1846 г. те се задържали за малко е някакво делиорманско село и

през април 1847 г. потеглили за Северна Добруджа, където имало техни близки, преселили се след войната

1828-29 г.

Първото село в Добруджа, в което отсяда семейството на Караджата било с. Долно Чамурли, Бабадашко,

където престояло до декември 1847 г. Бедността, станала вече постоянен спътник на семейството,

принудила Тодор Димов, бащата, да стане селски говедар, а децата му телчари. Гонено от нуждата, заради

прехраната си, семейството на Тодор Димов се местело от село в село, без да успее да свърже двата края.

След Долно Чамурлии, то живяло последователно в близките на него села: Бай Дауд, Саръ Юрт, Потур,

отново в Д. Чамурлии и накрая, от юни 1854 година в гр. Тулча. Там бащата станал пазвантин (нощен пазач),

а Стефан негов помощник. За известно време Караджата учил и обущарски занаят при зет си Никола

Станчев.

Пораснал сред спомени и легенди за знаменития си род, Стефан Караджата от малък бил закърмен с омраза

към турците. Тая омраза разстяла с годините му и той не пропускал да я изрази. С неспокоен и

свободолюбив ду, Караджата не можел да понася повече поробителите и през 1862 г. емигрирал в Румъния.

Оттогава започва и неговата революционна дейност.

Чул за организираната от Раковски легия в Белград, Стефан Караджата е един от първите, които се включват

в нея. В станалите сражения с турците в Белград Караджата проявява безстрашие, смелост и

самоотверженост.

След разпускане на легията Стефан Караджата се завръща в Румъния, където се отдава всецяло на

народната борба. Там се запознава и с Хаджи Димитър, и вярна дружба ги свързва завинаги. Зедно с него, и

отделно, до 1868 г. Стефан Караджа преминава на няколко пъти с чети в България, за известно време се

прибира в Тулча, държи гостилница в Гюргево... И през цялото време той е в непрекъснати кроежи, в

организирането и повдигането духа на българската емиграция за борба срещу турците. Особено дейно е

неговото участие в организирането на четите през 1867 г.

С преминаването си с четата през 1868 г. Стефан Караджа и Хаджи Димитър обезсмъртяват своите имена в

историята ни.

19. По това време Сърбия е била още зависима от Турция. В Белград и други места в страната е имало

турски крепости и гарнизони.

20. Става дума за образуваната през 1862 г. от Г. С. Раковски I Българска легия в Белград. Задачата на легията

била да се подготвят военно български младежи за участие в предстоящото всеобщо българско въстание,

каквото Раковски предвиждал със своя " План за освобождение на България" (1861 г.). Образуването на

легията станало със съгласето и материалната помощ на сръбското правителство. На зова на Г. С. Раковски в

Белград се стекли много родолюбци. Между тях освен Илю и Цеко войводи, били Ст. Караджа, В. Левски,

Матей Преображенски, В. Друмев, Петър Бонев и много други. Легистите взели участие в сблъскването

между сърбите и турския гарнизон от Белградската крепост, като предизвикали възхищение с храбростта си

на барикадите.

21. Стълкновенията с турците започнали на 3 юни 1862 г.

22. Йордан Жечев Планински е роден през 1836 г. в с. Саламаново, Шуменски окръг. През 1862 г. участвувал

в Първа българска легия, а по-късно, през 1872-1873 г. е бил член на Българския таен революционен

комитет в Браила. Починал след освобождението във Варна. Оставил е "Записки... по народните работи",

частта от които отнасяща се а Раковски и легията са публикувани от Веселин Трайков в сб. Георги Ст.

Раковски, т. II, С., 1968, 471-479.

23. Става дума за Тома Панталеев от Свищов. Роден през 1842 г., той е участвувал в Първа и Втора българска

легия в Белград. Заедно с други свищовски младежи улеснили преминаването на Филиптотювата чета през

1867 г. След станалите разкрития той забягнал в Румъния, където участвувал в революционните начинания

на българската емиграция. Живял е предимно в гр. Слатина, където държал наета наета мушия. Починал на

17 авуст 1918 г. в Свищов.

24. Вж. тук Допълнение No 6.

25. Бомбардирането на Белград става на 5 юни 1862 г. В първото сражение на 3 юни взели участие

неколцина от българските легисти, но не под ръководството на Раковски. Както сам пише в писмото си до

Теохар Папазоглу от 27.VI. 1863 г., на 3 юни Раковски въоръжил 30 от доброволците си и се явил в помощ на

главната полиция, но намиращите се там министри Гарашанин и Христович го накарали да се оттегли.

Официално българските доброволци взели участие във второто сражение на 5 юни.

26. В резултат на обръщението на сръбското правителство до европейските държави, за да се разреши

конфликтът между Сърбия и Турция, в Цариград била свикана международна конференция. Бил постигнат

компромис - част от турските и крепости в Сърбия се закривали и мюсюлманското население от тях се

изселвало в Турция. Турските крепости и гарнозони по реките Сава и Дунав обаче останали и по-нататък в

Сърбия.

27. Първа българска легия просъществувала до септември 1862 г. Въпреки краткото си съществуване Г. С.

Раковски дава много висока оценка на I Българска легия. В един позив до българите той пише, че "годината

1862 трябва да остане за българите забележителна и да се брои като първи постъп за политическия им

живот. Българските юнаци със своите непобедими чети дадоха на европейците и на всички други славяни

да разберат, че българите не са само мирни орачи и тихи кротки художници и търговци... *а+ са пак храбри и

неустрашими юнаци, стига да им се докаже едно благовременно обстоятелство и удобно място да започнат

движенията си против смъртния си неприятел". (Архив на Г. С. Раковски, т. I, С., 1952, с. 411).

28. Макар и разочарован и огорчен, Г. С. Раковски не скъсал връзките си със сръбското правителство. ПРез

есента на 1862 г. той участвувал в прехвърлянето през Румъния на подареното от Русия на Сърбия оръжие.

Със съгласието на сръбското правителство през 1863 г. заминал за Атина, за да проучи възможностите за

образуване на съюз между балканските християнски народи. Както е известно, поради шовинистичните

стремежи на гръцката буржоазия, мисията на Раковски завършила с неуспех.

Много скитане за малка полза

Преминаваме с малка чета в Турция. Разбиването на Асан Пехливановата разбойническа

шайка. Преполовяване на четата ни. В Света гора и връщане назад. Неуспехът да минем след

Филип Тотя през 1867 година. Приготовление за друг такъв опит. В българската легия в

Белград. Обучението ни там на военно учение. Връщането ни обратно в Румъния.

Момчетата в Румъния се пръснаха по разни места: някои се установиха в Букурещ и Галац, а други

- в Браила, Гюргево и пр. Аз се спирах повече в Калафат. През пролетта на 1864 година по поръка

на Раковски аз, заедно с Петър Стоянов от Джумая (Дупнишка), организирахме една чета, целта на

която беше: да навлезе в Турция, да поочисти и изтреби турските шайки, които върлуваха тогава и

да събере юнаци момчета от към Софийски окръг, каквито се предполагало, че щели да се

намерят. Тая чета имаше една нова организация: беше разделена на две и всяка една половина си

имаше войвода; войводите бяха Петър Стоянов и аз. Както за храна на всички момчета, що бяха

дошли от Сърбия в Румъния, така и за всички приготовления, що ставаха - оръжие и пари - ни

даваше Раковски. Ангел Митев от София чрез разни лица пренесе оръжието и другите

принадлежности за четата в селото Видбол (Видинско), а момчетата преминаха от Калафат: едни

през Лом, други през Видин, а аз и Петър Стоянов - направо вив Видбол. Всичко това се извърши

благополучно и от никого никакво подозрение. Събрахме се във Видбол незабелязано от властта,

а това беше в наша полза, туй беше необходимо на нашата малка четица, която броеше всичко

дванадесет души. Стегнахме се ние добре и от Видбол, въръжени, се отправихме една нощ в

Берковските планини, където трябваше да намерим нови другари. Скитахме се ние по планините

и търсим ние да видим хора като нас. Тук момчета, там момчета - няма. Много ни дотегна туй

дирене; разпитвахме овчари, рискувахме и се явявахме на много места, но нищо не излезна. По

общо съгласие на четата ние се отправихме за Пирин планина и се отказахме да намерим

момчетата. Като минахме през Рила, ние не забравихме да спрем за повече време и да посетим

добрия постник на Рилския манастир, дядо Данаила, който както винаги ни посрещна любезно,

гощава ни и ни улесни както с хляб и брашно, тъй и с цървули и други неща, от които имахме

нужда.

Другарят ни Петър Стоянов пръв предложи да посрещнем и разбием шайката на един разбойник

турчин, който се именувал Асан Пехливан и който върлувал с още двама само другари. Това

влизаше в нашата цел и трябваше да го направим, за да прокудим турците от горите и планините,

да останат последните достояние само на българските юнаци. Каракачаните и други овчари ни

дадоха нужните сведения за разбойническата шайка на Асан Пехливан, която е вършила пакости,

обити и даже убийства. Завардихме пътищата, седнахме на позиция и чакахме няколко дни

показването на шайката. Нямаше нужда да излизаме на явна борба, когато целта ни беше да ги

разбием и смажем. Един ден попадна шайката в нашите позиции; нашите момчета, които бяха на

това място, изгърмяха по веднъж и от тримата разбойници само един можа да се избави жив.

Падна, значи, Асан Пехливан и един от другите му другари.

Още когато напуснахме Берковките планини, ние бяхме решили да посетим повечето планински

пунктове и да съберем разни сведения както за българските чети, които се намират по тях, тъй и

за момчетата, които се предполага да се явят през това лято или на следующето. След

унищожението на Асан Пехливановата шайка шестима от нашата малка четица пожелаха да се

отделят и по разни пътища и способи да се върнат у тях. Не трябва да се забравя това

обстоятелство, че още когато Раковски ни поръча образуването на четата, като conditio sine gua

non *29+ беше това, щото всички момчета да бъдат от към нашите страни и такива, които не пръв

път сега да излизат за подобна работа, да са опитни и балканите да им са известни. На искането на

нашите другари ние не се възпротивихме, защото нашата работа беше приета по добра воля и

всеки в четата се ползуваше с еднакви права. Пък и не беше възможно, нито тактично и полезно

да ги спираме и да ги държим против волята им. Освободихме ги. Нашата чета остана само от

шест души, а именно: Петър Стоянов от Джумая (Дупнишко), Манол Наков от с. Долни Тодорак

(Кукушко), Пано Стоянов от Берово (ако помня добре), Илия Минчев от Неврокопско, Ангел Митов

от София и аз.

Понеже това наше скитане се продължи доста време, а есента беше отдавна настъпила и ние

трябваше или да се разтурим или да дирим прибежище, решихме да отидем в Света Гора *30+ и

там скрито някак да прекараме зимата. Назад да се връщаме не беше възможно, защото беше

доста далеч, пък и зимата можеше да ни завари в тия балкани на север, където можехме всички

да пропаднем. За това решихме да вървим по направление към юг и като безопасен пункт

избрахме Света Гора, макар и тя да отстоеше на едно грамадно разстояние далеч. Утешавахме се

повече с това, че местата ни са по-добре познати и главно, че имахме сгоден случай като мирна

рая да преминем до там, без никакъв риск и опасност за нашия живот. Намерихме едни добри

каракачани, каквито обикновено са се оказвали винаги почти те към българските чети и хайдути,

приеха ни да ни нахранят, а ние да ги придружаваме. Каракачаните не се оплакваха от българите,

защото те им искаха само хляб, мляко и сирене, когато турците освен това и ги обираха, па

завличаха и добитъка им. И понеже немб никаква потеря, стигнахме благополучно и без никакво

приключение в Света Гора, където се установихме в Зографския манастир "Свети Георги" като

гости поклонници. Всеки един от нас имаше по няколко жълтици в джоба, които носехме още от

Румъния и с които мислехме да се отсрамим пред манастирските отци. Отидохме ние като

поклонници, но в същото време предлагахме си услугите за всякаква работа. Още в началото на

пролетта на 1865 година ние станахме дървари и никой в нищо не ни подозираше. Но като се

постопли времето и се раззеленя тревата, ние отново грабнахме оръжието и първо като пътници-

търговци, а после, след като нагазихме големите планини и гори, като чета - преминахме пак

същия път, по който бяхме дошли в манастира и без никакво приключение се върнахме в Браила.

Избягвахме от всякакви срещи, даже като малцина не диряхме турски шайки да ги разбиваме. За

преминаването на всичко това пространстово ни трябваше цяло лято, и ние изминавахме

балканите, без да направим нешо, без да ни случи нещо неприятно - преминавахме като през

театрална сцена. Навсякъде българите ни даваха храна и други нужни за нас предмети, упътваха

ни и ни улесняваха.

Върнахме се в Браила за по-дълга почивка - чак до 1867 година. За нашето съществуване, както и

за съществуването на мнозина от нас, се грижеше Раковски. През пролетта на 1866 година пак се

поразшавахме, но то не беше за дълго време. Тогава избраха сегашният румънски княз Карла и

понеже изборът не се одобряваше от някои сили, положението се поразмъти. Излезна на яве, че

Турция щяла да обяви войнана Румъния, и тая последната припна да се приготовлява. Ние,

българите, които на всекиго бяхме готови да помогнем, стига да бъде против турците, се

зарадвахме. Българският комитет с Раковски начело разви усилена деятелност. Едновременно с

мобилизирането на румънската войска събрахме се всички хъшове българи и се записахме като

волентири. Всички на брой бяхме до 800 човека, 400 от които бяха облечени в румънска униформа

и събрани в Гюргево, а другите бяха без форма и пръснати по околните села. Обучавахме се

всички на военно учение от румънски инструктори и чакахме момента да се захване войната. Това

трая около 3-4 месеца. Но защото работите се поизбистриха и войната не се обяви, а се избегна,

всички волентири ни пръснаха по вътрешността на Румъния и ни казаха да мируваме. *31+ Аз и

други някои се спрехме пак в Браила и чакахме заповед какво да правим. Конитетът и всички

лица, които се занимаваха с народните работи, не се отчаяха, а се впуснаха да работят и се

приготовляват по-енергично. Пък и ние съвсем празни не стояхме; вършехме много неща, които

ни поръчваше Раковски. Зимата на 1866/67 година прекарахме в приготовление за куршуми:

излеяхме до 48 000 куршума и приготвихме нужните фишеци с барут. Това ставаше, доколкото си

припомням сега, по разпореждане на Българския комитет *32+, какъвто съществуваше тогава и

който беше замислил с една обща и усилена организация да предприеме и извърши една по-

голяма, една по- съществена работа. А хъшовете се стягахме и приготовлявахме да прецапаме

Дунава и да минем отвъд, като че отвъд свадба ни чака. Леенето на куршумите и приготовлението

на фишеците правих аз с Христо Латински от Дряново и Васил Петрович от Брацигово, под прякото

ръководство на Стефан Караджата, който се считаше за добър познавач на тая работа. Материал

за куршумите дадоха: Хаджов от Браила, Братя Чапърови от Браила, Юрдан Планински от Шумен

(сега живее във Варна), Георги Петрович от Брацигово (сега живее в Браила), Скарлат Статев и др.

Леенето на куршумите ставаше в дюкяните на Хр. и Радуш Чапъров, Георги Петрович и Юрдан

Велеслията, а правенето на фишеците - в дюкяните на дядо Димо Великов от Браила и Панайот

Чалъков от Търново, като сменяхме често дюкяните, за да не ни разбере влашкото правителство. С

леенето на куршумите стана една случка, която щеше да ни коства живота. Когато се лее куршум и

трябва да се вземе от казана, където ври куршумът, лъжицата трябва да бъде топла достатъчно.

Това аз знаех и го изпълнявах, но Васил Петрович не знаял и взе та бръкна със студена лъжица в

горещия казан. Всичкият разтопен куршум се дигна веднага и се заби в тавана, като гръмна

ужасно. Никому никаква повреда. Ние всички останахме здрави и читави и веднага събрахме

мълчешком куршума, турихме го тоя немирник отново в казана и продължихме занятието си -

леенето на куршумите, но вече с предпазване и без грешки.

Главната квартира на бъларския комитет тогава се намираше в село Циганка, при Букурещ, в

мошията на Никола Балкански *33+, където пребиваваше и Раковски, душата на тоя комитет. В

Циганка се реши да се съберат и приготвят всички годни за работа хъшове, да се образуват от тях

четири по-малки чети, които да навлязат в България и да вдигнат бунт. За тая цел се работело

някак по-рано и в самата България, и се подканяли хората да бъдат готови, та заедно с хъшовете

бунтовници, които щели да отидат с тия чети, да смачкат турското владичество. За войводи на тия

чети се отредиха Панайот Хитов *34+, Филип Тотю *35+, Стефан Караджата и Хаджи Димитър *36+,

като се определи, че всички чети ще гледат да хванат Стара планина но ще заминат към няколко

пункта и ще тръгнат по разни направления *37+ Най-напред прегазиха Дунава четите на Филип

Тотю и Панайот Хитов *38+, а чакаха заповед и определен ден да направят това и другите две чети.

Аз бях в четата на Караджата. Но още преди да се получи заповед за преминаване на българския

бряг, пристигна известие за това, че четата на Филип Тотю се сблъскала с турците в околността на

Свищов, при село Върбовка, вследствие на което турското правителство вземало най-строги мерки

за запазване турската граница от към Дунава *39+. По тая причина четата на Стефан Караджата,

момчетата на която всички бяхме събрани в Олтеница и с нетърпение чакахме команда, не можа

да мине отсреща. Тогава и влашкото правителство не ни съдействуваше толкова, както отпосле.

Пред вид на тая невъзможност момчетата от нашата чета, на брой 68 души, по заповед на

Караджата се пръснаха: някои заминаха за Букурещ, други отидоха в село Циганка при Раковски, в

мошията на Балкански, а аз с няколко момчета се върнах пак в Браила. *40+

Но скоро подир това последва разпореждане от комитета, щото всички хъшове да заминат за

Белград, където щела да се организира българска легия. *41+ Същото трябваше да направя и аз.

Щеше да ходи и Никола Войводов от Враца с Цветко Павлович. Казах на първия да дойде с мен, а

той ми каза, че ще ходи по Дунава. увещавах го да не рискува, но той не ме послуша. С други

дванадесет момчета тръгнах за Букурещ, а оттам за Белград. В Букурещ дойдохме нарочно, за да

ни дадат пътни разноски. На хотел "Фесия" аз, заедно с Димитра, брат на Васил Левски *42+,

намерихме Григора Д. Начович от Свищов, *43+ към когото ни бяха казали да се обърнем за пари и

който бил натоварен от комитета за тази работа. От Начович взехме ние дванадесет австрийски

минца и той ни каза, че са убили Войводова и Павловича, та ни поръча да не ходим покрай Дунава

към турската граница *44+. В Белград, както и в други градове на Сърбия бяха пристигнали преди

нас доста българи, а пристигаха и след нас, та всички се събрахме и централизирахме в сръбската

столица. В Белград заварихме Панайот Хитов с четата си, на която байрактар беше Васил Левски

*45+. Тоя последният беше болен зел тогава и се спаси след една сериозна операция *46+. Там

Мустаков *47+ беше определен да се грижи за нас и за поддържането ни. И тоя старец вършеше

това с примерно усърдие. Тутакси след това пристигнаха и устроителите на тая легия Васил

Друмев, Христо Георгиев, Г.Д. Начович и В.Д. Стоянович *48+. Скоро всички хъшове ни

разпределиха по сръбските военни части в кавалерията, артилерията и пехотата. Неколцина

пратиха и в Крагуевац, за да се учат в лабораторията. Аз останах първо в пехотата и после в

артилерията. Цели шест месеца през зимата на 1867/68 година се обучавахме във военните части

и се приготовлявахме против турците и турското царство.

В частите ни държаха доста строго, никакви отстъпки не ни правеха, с никакви привилегии не се

ползувахме... За мнозина от нашите това беше трудно, защото бяхме вече по на 28-35 лазарника...

Хъшовете, бъдещите разрушители на турската империя, като не могли да понесат това... се

разбунтували. Ние, артилеристите от "велика" казарма, направихме същото и резултатът на това

бе, че до 150 момчета напуснахме сръбските казарми *49+ и заминахме за Румъния, където Стефан

Караджата (той идеше в легията, но постоянно сновеше от Букурещ в Белград и обратно *50+ ) и

Хаджи Димитър ни посрещнаха с отворени обятия, защото те приготовляваха друго едно

нахлуване с чети в Турция и разбунтуване на българския народ. След нещастната случка със

Сръбския Княз Михаил Обренович *51+ легията се разтури, всички други хъшове напуснаха Сърбия

и пъплеха към Румъния.

Бележки

29. Условието.

30. Света Гора (Атон) е най-източният от трите малки полуострова, с които завършва Халкидическия

полуостров. Света гора е разпределен между разположените на него 20 манастира и подчинените на

манастирите 12 скитове и около 600 килии. Първият манастир е бил образуван още в средата на X век от

манаха Атанасий. Манастирите са обединение в "монашеска република", която е била и днес е под

юрисдикцията в духовно отношение на Цариградската патриаршия, а в гражданско - на византийските

императори и турски султани, а след Балканската война, съгласно Букурещкия мирен договор от 28 август

1913 г. - на Гърция.

Атонските манастири успяват да се сдобият с редица привилегии още по време на византийските

императори. Привилигированото им положение се запазва и по време на османското владичество. Турската

власт се е представлявала само от правителствен чиновник ("ага", а по-късно "каймакамин") с няколко

заптиета.

Седалище на духовната власт на Атонските манастири е Карея, малък градец в източната част на

полуострова. Духовната власт се упражнява от избрани представители на отделните манастири, които

ежегодно се сменят. Така на всеки пет години представител на един от двадесетте манастира участвува в

управлението.

От всичко 20 манастира днес 17 са гръцки, 1 руски, 1 сръбски и 1 български - Зографския манастир.

31. Конфликтът между Турция и обединените княжества Влашко и Молдава възникнал по време на

извършения на 10 срещу 11 юни 1866 г. в Букурещ преврат, при който княз Йоан Александър Куза бил

свален от престола.

Съгласно Парижкия договор от 1856 г. Влашко и Молдава оставали автономни княжества, васални на

Турция. През 1858 г. обаче двете княжества се обединили и избрали за свой княз полковник Куза. С ферман

от 1861 г. Турция признала това обединение, но с условие, че то ще продължи само под управлението на

Куза. Ако той напуснел по един или друг начин престола, то двете княжества трябвало да се разединят и да

си изберат отделни князе.

Свалянето на Куза било посрещнато враждебно от Турция. Тя поискала разединяването на двете княжества.

Това искане било подкрепено и от посланическата конференция, свикана в Париж през март 1866 г. между

представителите на страните, подписали Парижския договор. Румънското правителство отказало да се

подчини на диктата и отношенията с Турция рязко се изострили. Турция започнала да трупа войски по

Дунав. Тогава румънското правителство потърсило съдействието и на българската емиграция. Бил

образуван Таен централен български комитет (ТЦБК) начело с Иван Касабов. Представители на ТЦБК и

Румънския комитет подписали "Акт за свещена коалиция между румъните и българите".

Особено критични били отношенията между Румъния и Турция през май и юни 1866 г. Въпреки всички

заплахи на румънския престол бил избран за княз Карл Хохенцолерн, който през май дошъл в Букурещ.

Впоследствие Турция се примирила със станалите промени в Румъния.

Организиран без негово знание, Г. С. Раковски е имал рязко отрицателно отношение към ТЦБК и издадения

по-късно от него мемоар до султана на Турция.

32. Тук става дума за "Върховно народно българско тайно гражданско началство" (ВНБТГН) -

организационен център на "младите" с революционно-демократичните възгледи. Начело на него стоял Г. С.

Раковски.

Групата на "младите" сред българските емигранти обединявала средните и дребни търговци и занаятчии,

трудовите интелигенти, работниците и ратаите. В идеологическо отношение "младите" не били единни.

Докато революционното демократично крило на "младите" се обединявало организирано във ВНБТГН, то

либерално-буржуазното крило (домогващо се до политическа автономия на България в рамките на Турската

империя), имало за организационен център Тайния централен български комитет - ТЦБК.

Че под "Българския комитет" начело с Раковски, Хр. Македонски има пред вид ВНБТГХ вж. Шарова, Крумка,

Любен Каравелов и българското освободително движение 1860-1867, С., 1970, 204-206.

33. Никола Хаджистоянов Балкански е роден на 20 юли 1822 г. в гр. Котел. Братята му били търговци в

Букурещ. При тях той отишел още като дете и след време събрал добро състояние. Никола Балкански

поддържал добри връзки с повечето революционни дейци. Мошията му в Циганка била постоянно

свърталище на хъшовете. Там прекарал последните си дни и Г. С. Раковски - братовчед на Н. Балкански. В

мошията на Н. Балкански била организирана и четата на П. Хитов през 1867 г. Никола Балкански починал

след Освобождението в гр. Русе

34. Панайот Иванов Хитов е роден в Сливен през 1830 г. Хайдутувал е в дружината на Г. Трънкин от 1858 г., а

след убиването на Трънкин (1860 г.), бил избран за войвода. През 1863 г. П. Хитов се прехвърлил в Сърбия,

където се запознал с Г. С Раковски и под неговото влияние израства от обикновен хайдутин в

революционер. През 1867 г. преминал с чета в България. Начело на чети П. Хитов участвува в Сръбско-

турската (1876) и Освободителната (1877-1878) война. Починал на 33 февруари 1918 г. в Русе.

35. Филип Тотю (Тодор Тодоров Станчев-Топалски) е роден през 1830 г. в колибите Гърците, В. Търновско.

Хайдутувал е в дружините на Бойчо войвода, Пеньо Чернев Шипкалията и Никола Аджема. Ловен от турците

три пъти, той успявал ловко и дръзко да се спаси, което му спечелва и огромна слава сред народа.

Прехвърлил се в Румъния, през 1886 и 1867 година Филип Тотю преминавал с чети в България. След 1867 г.

войводата живял предимно в Русия, без да взема дейно участие в революционните кроежи на българската

емиграция. През 1876 г. участвувал с чета в Сръбско-турската война. Починал през 1907 г. в гр. Две могили.

36. Хаджи Димитър (Димитър Николов Кръстев Асенов) е роден в Сливен на 10 май 1840 г. Пето дете на

своите родители, той от малък е възпитан в омраза към поробителите. Расъл сред спомени и песни за

прочутите сливенски хайдути, Димитър с неизказана гордост обичал да слуша подвизите на своите чичовци

Стоян и Добри Кръстеви и вуйчо си Желязко Палабуюков, за чиято храброст и мъжество се носели легенди.

И момчето отрано замечтало да стане войвода като тях.

Бурно и неспокойно било детството на Хаджи Димитър (титлата хаджи получил още на двегодишна

възраст). Съвременници разказват, че още оттогава, срешнел ли турчин, очите на Хаджията се напълвали с

кръв. С годините разстяла и омразата му. Заредили се случки, които накарали българите да споменават

името му с уважение и възхищение. По-късно с право сестра му казвала: "То неговото не е едно, не е две. И

другите ми братя бяха юнаци, ами батю Димитровото не е за изказване."

След много разправии с турците Хаджи Димитър през пролетта на 1860 г. забягнал в Балкана. Сбъднала се

мечатата му да стане хайдутин.

Отначало двадесетгодишният Хаджи Димитър бил в дружината на Георги Трънкин, а след убиването му - в

дружината на П. Хитов, комуто станал байрактар.

След няколкогодишно скитане по Балкана, в края на 1863 г. дружината на П. Хитов преминала в Сърбия.

Оттам, за да се свърже с Г. С. Раковски, П. Хитов изпратил Хаджи Димитър в Букурещ.

Срещата на Хаджи Димитър с всепризнатия вожд на българската революционна емиграция станала

определящо събитие в живота му. Поставил се на разположение на народния войвода, Хаджи Димитър

станал един от неговите най-близки и доверени хора.

По това време сред емиграцията господствала идеята на Раковски, че с помощта на добре подготвени от

вън чети, народът ще въстане като един и ще прогони поробителите. Дълбоко убеден в правотата й, Хаджи

Димитър възприема тази идея без колебания и й посвещава остатъка от живота си.

Под влияние на Раковски през 1864 г. заедно със Стоян Люцканов Хаджи Димитър минал с чета в България.

Начело на чета заедно с Дядо Жельо войвода и Стефан Караджа през 1866 г. Хаджи Димитър бил отново в

поробеното отечество. Но и двете чети били малки по състав, с ограничени възможности. Постигнатите

резултати не задоволили младия войвода и заедно със Стефан Караджа замислили подготвянето на голяма,

добре организирана и въоръжена чета. Тази идея те успели да осъществят през 1868 г.

По това време Хаджи Димитър е вече с ясни и оформени възгледи. "Аз съм политически хайдутин" - заявил

той пред румънски министър. А от писмото му до П. Хитов от 5 март 1868 г. се вижда, че за него няма по-

висша цел от тази да служи на отечеството си и че в името на борбата трябва да се пренебрегват всички

лични интереси. "Кого го боли нашата рана, когато ний помежду си не се потрудим да си намерим лека?... В

нищо друго няма спасение освен в съгласието и постоянството, за да докараме край на мъчителствата и на

угнетенията на бедния ни народ български..." (Славов, Г. Един живот - легенда - В: сб. Хаджи Димитър. С.,

1965, 72-73).

37. Тъй като ВНБТГН не разполагало със средства за въоръжаване на организираните от него чети, П. Хитов

влезъл във връзка с Добродетелната дружина. На състоялото се на 5 април 1867 г. събрание на

Добродетелната ружина било решено четите да се подпомогнат със средства на дружината. За 1867 г. се

предвиждало да минат 10 чети. Впоследствие ръководството на Добродетелната дружина дало на П. Хитов -

главен войвода на четите през 1867 г., средства само за една-две чети. От проектираните няколко чети

преминават в България само тези на П. Хитов и Филип Тотю. Наскоро след тях преминава в България и

четата на Димитър Топалов, организирана от Ст. Караджа.

38. Първа преминава Дунава над Тутракан на 2 април 1867 г. четата на П. Хитов. Две седмици след нея, на 15

май 1867 г., недалеч от Свищов, преминава и четата на Филип Тотю. Според предварително изготвения

план, двете чети е трябвало да се съберат на Ст. планина. Тяхната цел е била не да вдигат въстание, а да

проверят какъв е духът на народа и неговата готовност за борба.

39. Битката при Върбовка е станала на 20 май 1867 г. Обградена от многобройна потеря, четата на Филип

Тотю (32 души), водила четиричасово сражение. Макар и да се държали геройски, четниците били разбити.

Само една малка част от тях, начело с войводата, успяла да се спаси и да продължи по посока към Стара

планина. Повечето от останалите четници загинали или били заловени от турците.

Битката при Върбовка предизвикала силна тревога сред турските управляващи среди. Станала в момент,

когато в Крит бушувало въстание, тя била схваната като начало на такова и в България. Ето защо властите

взели извънредно строги мерки и всички заловени по време на битката четници били избесени.

Битката при Върбовка направила силно впечатление на народа. Славата на Филип Тотю нарасла извънредно

много. За него и четата му заговорили всички. Писано било в българските и чуждите вестници. В много

страни се заговорило със симпатия за българския народ.

Вестта за битката при Върбовка била посрещната особено възторжено от хъшовете в Румъния. Битката била

описана в книгата на Ангелаки Савия "Маска долу" (Masca josue, Braila, 1868, 212 с.) Написани били

специални стихотворения, издадена е била специална картина, а трупата на румънския актьр Йоргу

Караджале играла с небивал успех пиесата "Боят на българите с турците под командуването на воеводата

Филип Тотю". Пиесата е била играна в Браила наскоро след събитието - на 25 юни 1867 г.

40. Докато собствената чета го очаквала в Олтеница, Караджата организирал и друга чета, начело на която

поставил Димитър Топалов от Карловско. Тази чета преминала през Дунава след четите на П. Хитов и Филип

Тотю и била разбита в Троянско.

41. Втората българска легия се организирала през есента на 1867 г. За целта между Добродетелната

дружина и сръбското правителство бил сключен специален договор. Разходите по издръжката на

училището били поети от руското правителство.

Но във външната политика на Сърбия настъпил обрат. Вместо подготовка за война с Турция, бил поет курс

към помирение. Съществуването на легията станало неудобно. Разтурянето й обаче било затруднено

поради поетия към Русия ангажимент. Затова сръбското правителство било принудено да предприеме

обходна маневра. Офицерите сърби, започнали да упражняват постоянен тормоз над легистите, да

унижават тяхното национално чувство. Българите реагирали и подали оставката си. През април 1868 г.

легията престанала да съществува.

42. Левски е имал двама братя - Христо и Петър. От тях във втората легия е участвувал Петър. В Белград по

това време е бил и Христо, който прави опит също да участвува в легията, но не бил приет. След разтуряне

на легията и Петър, и Христо заминават за Румъния. За кой от двамата братя на Левски споменава

Македонски не е ясно.

43. Григор Д. Начович (1845-1920) от Свищов. Бил председател на Свищовския революционен комитет. При

разкритията, станали в Свищов след преминаване на Филиптотювата чета през 1867 г., Начович избягал в

Румъния. Там той застанал на страната на "старите". След Освобождението Григор Начович е един от

водачите на Консервативната партия. Бивал е на няколко пъти министър.

44. Никола Войводов и Цвятко Павлович организирали през 1867 г. чета, която трябвало да премине в

България през сръбската граница. Двамата революционери потеглили от Браила за Сърбия с австрийския

параход "Германия". Уведомена от свой шпионин, турската полиция в Русе обградила пристанището. По

искане на Мидхад паша пътниците били смъкнати на сушата и полицията направила опит да влезе в

парахода, но била посрещната с изстрели. Завързало се истински сражение, което продължило докато

отвътре спряло да се стреля. Когато полицията нахълтала в парахода, Никола Войводов и Цвятко Павлович

били в агония. Грабнати за краката, полумъртви, те били влачени из русенските улици. Убийството на Н.

Войводов и Цвятко Павлович станало на 8 август 1867 г.

45. Четата на П. Хитов е влязла в Сърбия на 4 август 1867 г., след което била разпусната. Част от

участвувалите в нея, между които и В. Левски, се зпаисали и участвували във Втората българска легия в

Белград.

46. В Левски е боледувал тежко от февруари до края на март или началото на април 1868г.

47. Христо Мустаков е бил постоянен делегат на Добродетелната дружина в Белград.

48. Втората легия, както бе посочено, устроена от Добродетелната дружина (комитета на "старите"), около

която били групирани търговци, чифликчии и др. богати българи в Румъния. Начело на Добродетелната

дружина е стоял Христо Георгиев. Григор Начевич е бил изпратен от Добродетелна дружина в Белград през

април 1868 г. с цел да уреди разногласията между българите-легисти и сръбското правителство. Мисията на

Григор Начевич не дала резултат и легията престава да съществува.

49. За лошото третиране на българите от сръбските офицери и разтурването на легията вж. Кузманов, П.

Княз Иван Кулин. С., 1971, 286- 296.

50. Стефан Караджа е участвувал във Втора българска легия. От едно негово писмо до Хр. Георгиев от 5

февр. 1868 г. се вижда, че той потеглил за Влашко и напуснал легията с разрешение поради това, че повече

от месец лежал в болница, без да оздравее.

51. На 29 май в местността Топчи дере в Белград княз Минаил Обретенович бил убит. Той е бил сръбски

княз от 14 септ. 1860 г., когато починал баща му княз Милош. След смъртта на княз Михаил сръбският

престол бил зает от Милан IV Обретенович.

Приготовление

Целта на хъшовете. Нашата вяра в успеха на делото. Нашата цел. Прокламацията. Обед на

местността "Табакария". Пренасяне на нашите вещи и оръжия. На бариерата. В Гюргево. В

Петрошан. Нашето оръжие. Стегнахме се за към Дунава.

Аз се спрех в Букурещ, където Караджата и Хаджи Димитър деятелно работеха за една

преминаване в Турция. Въодушевлението беше голямо и приготовлението макар и тежко, но под

енергията на двамата юнаци вървеше и не се спираше. Разбира се, че недостатък имаше от

всичко, и от средства, пък и от хора. Не всеки се решаваше, пък и не за всякого беше то работа.

Сведенията от България, кой знае как и чрез кого добити, говореха в полза на предприетото дело.

Едно поддигане на народа против тиранина се считаше за възможно още при появяването на

бунтовниците от Румъния. Цената на хъшовете веднага се дигна. А ние, които виждахме и

усещахме това, държахме се твърде тежко, опъвахме мустаци и си придавахме по-голяма

важност. Разбира се, че мнозина от нас си позволяваха някои и други безчинства, но румънската

полиция беше доста снизходителна, а много волности към наши някои българи ни се прощаваха

или даже никак не се забелязваха.

Приготовляваха се две чети: едната под воеводството на Хаджи Димитър, а другата - под това на

Стефан Караджата. Двете тия чети се предполагаше да тръгнат заедно, да преминат Дунава и щом

стигнат Стара планина, да се разделят и да се упътят по две направления. Няма нужда да се казва,

че целта на тия ети беше да дадат сигнал, за да въстане народът против турските золуми, против

турските злоупотребления, против турската власт и въобще, да поиска един свободен и по-честит

човешки живот. Ние искахме свобода и правдиниза народа и мислехме, че ще ги извоюваме.

Даже нещо повече: на себе си с таква важност гледахме, на малката сила, що имахме, такова

значение придавахме, щото предполагахме че Турция ще затрепери, че се разкапе - толкоз голяма

беше нашата вчра в успеха на делото. И по мое мнение последствията, които видяхме, оправдават

тая наша вяра, макар това утвърждание и да се вижда на някои парадоксално. Хайдушките чети не

посбутаха ли народа да огледа себе си и да подири защита от всички нанесени му пакости в себе

си? Четите на Караджата и Хаджи Димитър не прокламираха ли исканията и нуждите на

българския народ и не засвидетелствуваха ли, че народът е готов с най-скъпи жертви да извоюва

правата си? Тия чети не са ли поне нравствено съдействували и повлияли за вдигането на

въстанието по-после, резултатът на което бе освобождението на България? Разбира се, че за

нашето освобождение трябва да се взимат под внимание и други фактори, като например Руско-

турската война и пр., но за да можеше да стане тва, трябваше народът ни да прояви своето

национално съзнание, а това направиха най-добре четити на Хаджи Димитър и Стефан Караджата,

въстанието *53+, а също и нашата периодическа преса тогава.

Целта прочее беше патриотична, чсна и определена: тя е формулирана и в прокламацията, която

нашите войводи отпечатаха още в Букурещ и която ние замъкнахме със себе си, за да я пръснем

из Българско. Ето съдържанието на тая прокламация:

"Братя българи!

Теглилата, причинение на нас от турското правителство, станах вече несносни. То, вместо

да облекчава нашето състояние, от ден на ден го прави по-нетърпимо; от всичко това няма

друго спасение, освен да станем и с оръжие в ръка да дирим своите права и свободи.

Ето ние ви показахме пресвят пример за това, като се хващаме за оръжие: след. последвайте

ни, ще бъдете достойни потомци на нашите славни прадеди: Крума, Бориса, Симеона и др.,

които никак не търпят чуждото срамно и низко за человека иго.

Не надявайте се никому да дойде да ви освободи седящи със сгънати ръце! Не слушайте ничии

съвети, а само и само надеждата ви да бъде основана на вашите юнашки ръце, защото те са

истински и верни ваши приятели и помощници, които ще ви помогнат и избавят.

Братя! Времето е дошло и ни вика да си дирим нашите права. Нека го послушаме и се покажем

пред света народ, достоен за свобода.

На всякого, бил от каква и да е народност, па и на самия турчин, седящ мирно, ще бъде

почетена както: честта му, имота му, тъй също и неговата вяра, намерението ни е да

изгоним несносното злоупотребление и да си добием народните права и свободата.

Братя, златогривий лъв реве из балкана и ни вика! Нека всички се притечем под неговия

препорец и съгласно с едни уста извикаме: "Свобода или смърт!"

Стара планина. Привременното правителство." [54]

Тая прокламация взимама от в."Дунавска зора", брой 35, 1868 година, *55+ където редакцията

бележи, че я публикува без никакви поправки, тъй както си е била. Мнозина от нас, за да покажем

пред всичката си малограмотност, че и ние разбираме нещо, намирахме, че прокламацията е

твърде кратка, твърде малка в сравнение с грамадността на делото, което предприемаме. Искаше

ни се да видим хартия по- голяма, фрази по-гръмогласни, думи повече. Караджата, който даваше

ухо на всичко, що разправяха и тълкуваха момчетата, ни забелязваше.

- Скоро ще ви видя, доколко ще може да изпълните и това малкото, що е писано. Три- четири

думи са доста за нас: "Свобода или смърт", или "За вяра и независимост" - това е всичко, що

можем да кажем сега. Делата ни нека говорят повече.

Денът за тръгване още не беше окончателно определен, но наставленията се даваха и ние се

стягахме. В един прекрасен ден, струва ми се беше към края на месец юни, като се приготвиха

момчетата, казаха ни да се съберем на мястото "Табакария", при Букурещ, където дойдоха и

войводите. Там се даде един богат обед на всичките юнаци, които щяха да прехвърлят Дунава.

Това беше едно импозантно тържество, което още повече наелектризира момчетата и още по-

въздигна святостта на делото пред нашите очи поне. Там присъствуваха всичките юнаци, мнозина

българи и пр., даже и румънски комисари. Приказваха повече войводите и другите дошли там

българи, а на нас момчетата сърцата ни тупаха все по-силно и по-силно, но устата ни немееха и

повечето от нас през всичкото време мълчаха. Тържеството беше като официално изпращане на

момчетата, то беше едно последно сбогом от ония, на които беше присърце нашето дело и които

не можеха да не се интересуват с нашата съдба, следователно то беше в същото време

погребално тържество, не където се пие за здраве и живот, а за упокоение душите на мъртвите.

Думите: "Хайде, живо и здраво, да се видим пак", "На здраве, момчета! В свободна България да се

срещнем живи и здрави" и пр., се повтаряха при всяко повдигане на ашите и долетяваха някак си

бодливо, тъжно до ушите ни. Ние, юнаците, които играехме ролята на овце, обречени да идем на

касапницата, за които се сипеха толкоз благопожелания и ни се желаеше живот и здраве от

всички, що бяха дошли на "Табакария", държахме се весело, пихме доволно и се показвахме

куражлии; но аз, а вярвам и другите да са си казали, всеки за себе си, че смъртта няма да го

стигне, че той е по-юнак от всички, че най-сетне при най- неблагоприятен изход на делото, като се

хване Стара планина, животът е почти сигурен в тия непроходими височини, в тия опасни урви, в

тия гъсти гори и хайдушки скривалища. Като някой да ми казваше, че аз ще остна сдрая и жив, и аз

вярвах в тая своя мисъл до глупост, та се излагах отпосле без страх навсякъде. Разбира се, че тая

си мисъл аз държех повече на обстоятелството, че имах вече една дългогодишна практика и

опитност да боравя с пушката и ножа, да се скитам по гори и планини, и винаги да оцелявам, да

съм здрав и жив.

След обеда, привечер, трябваше да се тръгне вече. Аз, от четата на Стефан Караджата, и Стефан

Топтанджията, *56+ сливненец, от четата на хаджи Димитър, заедно с брата си на тоя последния,

Тодор, *57+ бяхме назначени да придружим колата, натоварена с оръжия и други потребности за

четите. Три биволски или воловски кола бяха натоварени и ние тръгнахме за Гюргево, разбира се,

в мръкнало. С нас дойде, придружен с един войник, до бариерата и капитанът Никола

Македонеца, който беше дарил 30 пушки за четите и който беше на румънска служба. Като

приближихме да излезем от Букурещ, той се спусна към бариерата и каза на хората, що бяха там,

да пропуснат колата, които са били натоварени с военни предмети и които се пращат за Гюргево.

Подир това влезе в бариерата и след минута, без да ми е известно какво прави той вътре, излезна,

извика след нас на български: "На добър час, момчета, всичките мои благопожелания!"

Капитанът с войника си вероятно негов вестовой, се върна веднага назад, а ние взехме пътя за

Гюргево. Цялата нощ вървехме и заранта рано стигнахме до Гюргево и се спряхме на

керемедчийницата на Вълчо Казанлъклията, както ни беше за това поръчано от войводата.

Момчетата, по 10-15 души наедно, някои пешком, други на кола, под голям секрет и като

всевъзможни търговци и работници, пъплеха след нас. На другия ден в Гюргево товариха се още

една кола с пексимет, та станаха четири кола, които прокарахме за Петрошан. *58+ Забравих да

кажа, че Караджата, комуто от всичко идеше отръки, по всичкия път от Букурещ до Петрошан

беше поставил хора, които на нашия конвой показваха пътя и ни улесняваха във всичко, както и на

другите момчета. До на другия ден вечерта се събраха всичките момчета в Петрошан, в мошията

на един българин, *59+ където се прибрахме в едни кошари. Оръжието, дрехите, пексиметът и

други предмети стоварихме също там. След два дена от както се събраха момчетата, вечерта

дойдоха яойяодите и ни наредиха да се обличаме в бунтовническото си облекло. От всички стани

се захвана всно събличане на стари дрехи и обличане на нови, и мошията на добрия българин

заприлича на турски хамам. Облекохме се ние, пък се облекоха и войводите. Всичко ставаше тихо

и без глас, приготовлявахме се е благоговението на попове, които се обличат за литургия. По-рано

войводите се бяха погрижили за каик и за мястото, откъдето ще трябва да се качим на каика и да

минем отсреща. Въоръжихме се всички. Тогава оръжието още беше старо, нямаше още новите и

практични пушки, които скоро след нашата тая работа излезоха. Поради това оръжието се

състоеше, доколкото сега мога си спомня, от: чифтета, маджарски шишанета, 30-те румънски

пушки, що подари капитанът Никола Македоняцът и други. Имаше и едни много дълги арнаутски

пушки, но както те, тъй и всички други отгоре се пълнеха и бяха стара система, която след една-

две години не беше вече в употребление. Войводите не носеха пушки, а само револвери и сабли.

Бележки

52. Окончателно Втора българска легия престанала да съществува към средата на юни 1868 г.

53. Става дума за Априлското въстание.

54. Прокламацията е била написана от Иван Касабов. Негово дело са също адресът до посланиците на

великите сили (в които обяснява защо четата е преминала в България) и мемоарът до султана (с който се

иска разрешение на българския въпрос по пътя на дуализма). И трите документа са издадени от името на

Българското привременно правителство.

Известно е, че Иван Касабов е един от създателите на ТБЦК. След разпадането на ТЦБК през 1868 г. Касабов

участвува в създаването на "Българско общество". Създадено в началото на юли 1868 г. и просъществувало

до първите месеци на 1869 г., "Българско общество" се явява като наследник на ТБЦК и неговата

дуалистична политика. За организирането и изпращането на четата на Х. Димитър и Ст. Караджа спомага

"Българско общество". С това може да се обясни фактът, че с мемоара до султана, издаден по време на

преминаване на четата, се иска разрешение на българския въпрос по пътя на дуализма.

55. От 22 юли 1868 г. Прокламацията е публикувана и във в."Народност", (No 36, 28 юли 1868 г.).

56. Стефан Господинов (Хитрият, Топтанджията) от Сливен. Роден 1841 г., другар на Х. Димитър от ранно

детство. Ходил с дружините на П. Хитов, Ж. Чернев, Илия Господинов, Тодор Харбов и други войводи.

Стефан бил "силен, смел и юнак момък, пъргав и сърдечен, а при това и весел човек. С безбройните шеги,

Стефан е развеселявал всичката дружина, в която чета е бил и в най-тежките часове. В опасни минути на

сраженията той не е престанал да е духовит и хладнокръвен, и... се е хвърлил в бой в най-опасните места на

сражението" (Поборник-опълченец, 1898, No 4-5-6, с. 21).

Включването на Стефан Господинов в групата, която е трябвало да пренесе оръжието показва, че той е един

от най-доверените хора на войводите. Загинал е на сражението на Бузлуджа.

57. Тодро Николов Асенов е роден през 1843 г. в гр. Сливен. По-малък брат на Хаджи Димитър. Избран за

касиер на четата. Ранен в битката при Канлъ-дере, той е оставен на лечение в колиби Дебели дял,

Габровско, но след заминаване на четата бил убит. Тодор бил убит от овчаря Митьо от Шипка, който предал

главата му на габровските власти. За края на Тодор Асенов вж. и бел. бел.256.

58. Село Петрушан, на около двадесет километра югозападно от Гюргево.

59. Мошията е била държана под наем от Михаил Хаджикостов Колони от Сливен. Михаил Колони се

заселил в Букурещ през 1830 г., където завършил гръцка школа. Бивал е домашен учител на децата на

румънския княз Гика, с които е посетил Атина, а след това и Париж. През 1848 г. с оръжие в ръце той е взел

участие в революцията в Париж. Наскоро след това М. Колони се завърнал в Румъния и до Освобождението

вземал дейно участие в живота на българската емиграция. Замогнал се, той проявявал широка

благотворителност, като не един път спасявал от глад бедствуващи хъшове, подсигурявал им работа. След

Освобождението е живял във Варна, на който град през 1881 г. е бил избран за кмет. Починал на 8 януари

1892 г.

Минаване Дунава

Срещата с конника. На острова. Полагане клетва. Словото на Караджата. Навлязохме в чама.

Ранявянето на Сава Славчов. На малкото островче. Тръгване вече към родния бряг.

Гръмването от страна на гръка, притежател на чама. Турският караул. Гръмнахме от чама

срещу тоя караул. Излизането ни на брега. появяването на австрийския параход "София"

След като се облякохме и въоръжихме както трябваше, войводите ни поведоха към Дунава.

Петрошан е много близо до брега: едва ли има един-два километра. Трябваше да отидем на един

остров, който се избра от войводите и където ни чакаше чамът да ни замъкне отсреща. *60+ На

острова щяхме да постоим малко и още преди полунощ щяхме да тръгнем. Тъй беше проектът.

Тръгнахме. Не се надявахме по това време и в оня край да ни види или срещне някой. Вървим

спокойно и тихо, но тъкмо към края ни съгледа един конник, който там, близо до нас, трябваше да

мине с коня си. Караджата, който винаги и при всеки случай съобразяваше бързо какво трябва да

се прави, щом съгледа конника, припна насреща му и двамата взеха така интимно да си говорят,

щото човек би си помислил, че са били стари достове. Конникът, добър един влах, работник

някакъв, обеща никому нищо да не говори за това, що видел. Още не бяхме стигнали на

определеното място и започна да вали. Измокрихме се, но продължихме да вървим. Вървяхме

ние дълго време, прекарваха ни с няколко каици от едно място на друго по малкия Дунав и най-

сетне се натикахме във върбалака на острова. Разбира се, че не беше възможно да тръгнем с чама

тутакси, защото вече зората се беше пукнала, от една страна, а от друга, бяхме съвсем мокри.

Целия ден прекарахме на острова, като си турихме и стража. Тая последната имаше и една

неприятна разправа с румънската полиция, която ни беше открила и искаше да ни излови, но

Караджата умири работата и не се случи нищо.

По икиндия се приготвихме всички, понеже се реши, че трябва да навлезем вече в чама и да

минем на родния бряг. Като се приготвихме, войводите измъкнаха саблите и ни обявиха, че ще

полагаме клетва. За тая цел трябваше да се изкарат знамената, които след една минута се вече

развяваха. Тогава избраха се двама за знаменосци, а именно Димитър Заарлията *61+ и Георги

Чернев *62+. На първия се даде знамето от четата на Хаджи Димитра, а на втория - това от четата

на Стефан Караджата. Първото знаме беше по-хубаво и по-скъпо и беше чисто изработено, с

надпис "Свобода или смърт", от едната страна, а от другата не помня имаше ли някакъв надпис.

Второто знаме беше по-малко, по-проста работа и имаше надпис: "На оружие мили братя", от

едната страна, а от другата - "За вяра и независимост" (не е написана цялата дума). *63+

Секретарят Иванчо Христович *64+, от Габрово, който беше писар в Хаджи Димитровата чета,

записа имената на всички момчета в един списък. В тоя списък не се записаха, мисля, момчетата

от нашата стража на острова. Всичките, с войводите заедно, бяхме 128 души. Захари Стоянов

казва, че сме били всичко 125 души, *65+но аз се уповавам на своята памет и утвърждавам, че

бяхме 128 души. *66+ Освен тия 128 души, с нас щеше да дойде и Иван Цанков, но защото на

острова се скара с Христо Дряновски, *67+ писар в четата на Караджата, върна се назад *68+ заедно

с Рафаил Атанасов, Тодор Шиваров *69+ и други, *70+ които бяха дошли чак там при нас. Не мога да

си припомня сега защо се скараха там двамата. След това Караджата каза няколко думи, нещо

като реч, в която още веднъж с въодушевление и сълзи на очи обясни целта на четата и посочи на

святостта и величието на делото, за което заслужава да се правят такива жертви. Между другото

Караджата каза, че когото от нас уловят турците, няма да го оставят жив, а непременно ще го

обесят, затова всеки трябва ясно да изказва пред турските съдилища целта на нашето бунтуване, а

именно, че искаме черковни и политически правдини. Той прибави още, че който от четата се

изгуби по гори и планини, да ходи в един от манастирите: Дреновки, Габровски и Тревненски, а

главно Габровския, където щял да намери прибежище, защото са били предуведомени там за

това. С това слово войводата чудесно ни наелектризира. Изразителността и яснотата на думите му,

решителният му поглед и енергичните му движения, го правеха още по-юначен и по- мъжествен,

което ободряваше момчетата. След това воеводите скръстиха сабите и знамената, като образуваха

нещо като арка и ние всички минахме под тая арка. Иван Христович прочете с висок глас клетвата,

съдържанието на което беше приблизително такова: че ще се покоряваме на войводите и за

изпълнение на целта, която сме си предначертали и която е известна и изказана в няколко думи,

написани на знамената, че ще жертвуваме живота си. *71+

След клетвата се даде заповед и ние всички се нахвърляхме в чама. Чамът беше така построен,

щото се покриваше отгоре. Под тоя покрив всички момчета се спотайваха: само Караджата с

няколко юнаци остана горе на баша, следеше вървежа на чама и даваше заповеди, като

изпитваше с прът дълбочината на водата, гдето минавахме. Тръгнахме срещу течението на водата,

защото чамът, естествено, не можеше да прецепи напреки водата и ни изкара на отвъдната страна

на определеното място, което беше почти срещу нашия остров. Трябваше следователно да

отидем до едно определено място във водата и оттам да пуснем чама по течението на водата,

близо до българския бряг, та на по-удобно място да задържим чама и излезем на брега, Но още

не бяхме се настанили добре в чама, гръмна една пушка и рани в ръката Сава Славчов. *72+ Някое

от нашите момчета, по невнимание при наместването си в чама, изпусна пушката и стана това

нешастие. Хаджи Димитър веднага заповяда и се превърза раната на Сава Славчов, който отпосле

участвува във всичките сражения на четите и при Гъбене биде хванат от турците. Някои от

другарите ни взеха да питат и разпитват кой гръмна, но войводата не даде и заповеда да се

мълчи.

- Който и да е гръмнал, направил го е без да ще, от невнимание, за това няма нужда и да се

наказва, следователно не трябва и да се знае чия пушка е гръмнала, отсъждаше Хаджията.

Тъкмо привечер пристигнахме на едно място, откъдето, по думите на Караджата, трябваше вече

да пуснем чама по течението на водата и да излезнем на брега, но защото беше още видело,

трябваше да се спрем за малко време на някъде. Трябваше нашето преминаване да стане в тъмно,

за да се закрием от турските караули по Дунава и да минем, ако е възможно незабелязано. Освен

това трябваше да се закриляме и от румънската полиция, за да не създадем някоя беля на

румънското правителство, което справедливостта го изисква да се каже, не ни препятствуваше и,

ако искаше, можеше да ни побърка, понеже не можеше да не знае за нашите приготовления и за

всичко, що вършехме. *73+ Наблизо от към румънския бряг имаше едно островче, и кое с лопати,

кое с теглене с въжа от нашите момчета, които трябваше за това да нагазят на плиткото в Дунава,

дотътрихме чама към единия край на островчето. Мнозина излязохме и се скрихме във

върбалака, а някои останаха да пазят чама и неговия притежател. Там престояхме два-три часа,

додето се стъмни хубаво и ние отново се наредихме и настанихме в чама. Около двадесетина, по

заповед на Караджата, останахме на баша при него и бехме готови на заповедите му.

- Не трябва да се губи вече време, каза Караджата и подкарахме чама малко настрана.

Сърцата ни затуптяха по-силно. Това, което досега ни се представяше само в нашето въображение,

още една минута ще се сбъдне в действителност: ще нагазим в територията на една власт, която

безпощадно ще ни гони и убива, но в същото време ще нагазим в отечеството на едни българи, на

едни наши братя, на едни страдалци, положението на които искаме да подобрим, които ще ни

посрещнат с отворени обятия, ще ни придружават в борбата и ще ни улеснят тежката задача.

Мечти! И душата ни се пълнеше със задоволство, благодарни бяхме от положението, в което се

тогава намирахме и възхитени от ролята, която вече играехме, но края на която не знаехме, пък и

не се трудехме да знаем, защото всеки един от нас вярваше, че няма да бъде така нещастен и че

живо и здраво ще изкараме и това предприятие. Даже и ония от нас, които нямаха никаква

опитност и които за пръв път вземаха оръжие в ръка, не се поддаваха, а се надяваха за

благоприятния изход на делото и още отсега се въодушевляваха от добрите резултати на нашето

дело. Не можеше и да бъде другояче. такива бяха времената, такива бяхме и ние. Може да сме се

лъгали в надеждите си, може нашата самоувереност да е била хилядо пъти по-голяма, отколкото е

трябвало да бъде в същност, може отчаяно да сме се заблуждавали, може в патриотизма си да

сме се увличали до самозабрава, до карикатурна наивност, до отчаяна глупост, но едно нещо само

може положително да се каже, че всичко, що сме правили, вършили сме го с пълна вяра, по

убеждение, с чисти и патриотични цели, без задни и користни намерения.

Щом се бяхме обърнали и спуснали по течението на водата, край брега на родината ни, и

избирахме място за излизане, в чама ни отново се изгърмя. Тоя път изгърмял гъркът,

притежателят на чама *74+ с едно пищовче, което му бил дал Христо Шипченчето *75+. И това стана

тогава, когато трябвало най-много да се мълчи и не вдига никакъв шум. Турският караул сигурно е

чул тоя гърмеж. Караджата искаше да го хвърли в Дунава, защото гръмването от страна на гърка

смяташе за предателство, но Хаджията не даде.

- Не трябва да захващаме от грък, каза той, па макар и да е виновен, което не ми се ще да вярвам.

Нещастният грък се извиняваше някак, но докато да отсъди Хаджията участта му, момчетата му

бяха добре наложили гърба.

- Стига му боят - допълни Хаджията, и въпросът се счете за окончателно решен.

Ние вече се влачехме по водата, тъкмо до българския бряг, когато турският караул викаше на

турски да теглим каика право при него. Караджата им отговори, че не може защото водата е

силна. След това турците пак извикаха да им обадим кои сме. Не можехме вече да се крием и

затова Караджата им отговори, че като излезем, ще ни видят. В същото време Караджата даде

заповед на нас, които бехме на баша с него, да си прегледаме пушките и да бъдем готови.

Караулът вървеше по брега, тъкмо срешу нас, заедно с чама, и предполагаше да ни върне назад

или да ни излови. Всевъзможни псувни се сипеха по наш адрес. Щом като наближихме мястото,

където трябваше да се спрем, ние вдигнахме пушките си и по команда изгърмяхме върху турския

караул, който все ни следеше и не ни даваше да излезем. Иначе не беше възможно да хванем

брега. Двадесет пушки нарушиха нощната тишина, гласът на които се разнесе по цялата околност.

Неколцина от караула се захлупиха на земята, а другите очистиха брега, избегаха навътре, като

нададоха викове. *76+ В чама имаше двама-трима българи търговци, които от любопитство ни

придружаваха и щеха да се върнат заедно с гърка; но щом чуха гърмежа, хвърлиха се веднага в

каика, който мъкнеше нашия чам (винаги един такъв чам трябва да има един-два каика да

подпомагат) и избегаха към Румъния. Ние, на баша, заехме да кроим къде да се спрем и по какъв

начин. Щом чамът се приближи до едно удобно място, Спиро Георгиев *77+ пръв се метна от чама

и се намери на брега. Тутакси след него се нахвърляхме и ние, що бехме на баша при Караджата, а

последният ни подхвърли въжето и ние задържахме чама близо до брега. Моментално след това

туриха няколко дъски, по които момчетата, що бяха в чама, минаха на брега. Караджата остана

най-после да се разправя с гърка, комуто трябваше да плати. В това време се чуха още няколко

гърмежи против нас, на които, по заповед на Хаджията, отговорихме и с това караулът беше

окончателно прогонен. *78+

Забравих да спомена по-горе, че когато Спиро се хвърли на брега, падна ми ятагана в Дунава.

- Караджа, - се провикана Спиро, това не е на добре, и изкара та хвърли в Дунава и ножницата на

ятагана.

Някои от момчетата му подаваха своите ятагани, но Спиро не рачи да вземе ни един, а се

задоволи с палата, една крива сабя, която той носеше с върви метната през рамо.

Щом преминаха на брега всичките юнаци и освободихме гъркът да си иде заедно с чама си, ето че

от към Свищов се зададе австрийският параход "София". Като приближаваше към мястото, където

бяхме излезли и от където няколко наши пушки току-що няха изгърмели, той започна да върви

полека, като че искаше всичко да разгледа и узнае. Ние помислихме, че параходът ще спре при

нас. Появяването на тоя параход уплаши Караджата да не би да е военен, но скоро параходът

тръгна бързо и продължи пътя си. *79+

Бележки

60. В своите спомени Никола Обретенов пише: "Големият каик (чам), а който мина четата, беше нает от

търговеца на сол Иван Стоянов, родом от Русе. Той изпрати каик със своя човек Андрей Бабаджанов под

предлог, че ще товарят дърва от островите при Петуршан. Вместо дърва, натовариха четата..." (Обретенов,

Н. Спомени за българските въстания. С., 1942, с. 107).

61. Димитър Николов Заралията (Караибрахим) е роден през 1832 г. в с. Карабурун (дн. Знаменосец), Ст.

Загорски окръг. Истинското му име е Димитър Колев Стойнов. Известен е и като Коджа Ибрахим, по името

на убит от него бюлюкбашия. Хайдутувал по Стара планина, а през 1862 г. постъпил и участвувал в I

българска легия. През 1864 г. бил войвода на самостоятелна чета, с която преминал в България. Като стар и

опитен хайдутин през 1868 г. Заралията бил избран за байрактар на Хаджи Димитровата чета. След битката

при Канлъ дере той и група негови другари загубват четата. Убит е в Сливенския балкан, недалеч от

Агликина поляна.

62. Георги Чернев е роден през 1843 г. в гр. В. Търново. През 1867 г. участвувал в четата на П. Хитов. След

разпускането на тази чета в Сърбия постъпил и участвувал във II Българска легия. Георги Чернев загива в

битката на Канлъ дере.

63. За знамето на Ст. Караджа вж. подробно у Дойнов, Д. Две знамена от четническата епоха - Музеи и

паметници на културата, 1968, No 3, 7-10.

64. Иван Попхристов (Иванчо Христович, Ванката Райчев) е роден на 25 септември 1843 г. в гр. Габрово. Учил

в Габрово и Москва, където завършил военно училище. В 1864 г. бил произведен прапоршчик и зачислен в

16 драгунски Нишгородски полк, чието седалище било в Западен Кавказ. Там за отлична служба Иван

Попхристов бил награден с орден за храброст и произведен в чин поручик. Но вместо да продължи

военната си кариера, "по домашни причини" през 1866 г. той се уволнил и заминал за България. Пристигнал

с парахода в Цариград с предварително определени цели и родолюбиви чувства, Ванката правил опит да

постъпи като офицер на турска служба, но му било отказано. Наскоро след това, след кратък престой в

Габрово, той заминал за Плоещ при брата си Райчо Попхристов. По това време Райчо е бил заможен човек,

членувал е в ТБЦК и всячески подпомагал изпадналите в нужда революционни дейци. Член на ТБЦК станал

и Ванката. В Плоещ той се запознал с много от българските революционери, между които и с Хаджи

Димитър. При подготовката на четата през 1868 г. Иван Попхристов взел най-дейно участие. Той станал

фактически неин военен ръководител. В мошията на брата си в с. Бъзеу, недалеч от Плоещ, в продължение

на няколко месеца той обучил военно мнозина от бъдещите участници в четата. Заедно с Хаджи Димитър и

Ст. Караджа изработил бойния път на четата и написал "Закон" за управлението й. Иван Попхристов загинал

след битката при Канлъ дере, когато, за да не попадне в плен, се самоубил.

65. Стоянов, З. пос. съч., с. 182, 199, 270. На с. 155, 156, 167 се споменава за 125 души.

66. За броя на четата вж. Велков, Ст. и Н. Ферманджиев, Още за участниците в четата на Х. Димитър и Ст.

Караджа през 1868 г. - Исторически преглед, 1968, No 2, 82-87.

67. Христо Петков Ботев - Дряновски (Ганчович, Генчович) е роден около 1839 г. в с. Ганчовец, Дряновско.

Напуснал родния си край на 9 г. възраст и станал чирак при чичо си - търговец в гр. Тулча. Към 1858 г. Христо

отворил собствено дюкянче за колониални стоки. Бил е член на революционния комитет в Тулча и един от

активните участници в организирането на Тулченската чета пррез 1867 г. За да проповядва нуждата от

всеобщо въстание, Дряновски разпродал стоките от магазина си и посетил Варна, Шумен, Търговище,

Жеравна, Сливен и др. градове и села. Присъединил се към четата на П. Хитов на 22 май 1867 г., когато тя се

намирала в околностите на с. Жеравна.

След разпускане на четата в Сърбия, Христо Дряновски постъпил във II Българска легия, а на следващата

година в четата на Х. Димитър и Ст. Караджа.

68. Според друга версия Иван Цанков бил върнат от Караджата, защото бил болен от туберкулоза. Но че

Цанков е изпратил четата свидетелствува едно негово писмо до Пандели Кисимов, писано в Гюргево на 7

юли 1868 г. "Г-не П. Кесимов! - пише Ив, Цанков. - Ходих та изпратих нашите отбор юнаци до бащините ни

предели, които станаха на брой до 150... и които дано добрият Бог да умножеши за едно малко време да

достигнат до хиляди. Да живеят подобни юнаци! Да живеят всичките родолюбиви българи!..." (Йонков, Хр.

Неизвестен документ за четата на Х. Димитър и Ст. Караджа - Отеч. фронт, No 7493, 17 август 1968).

Иван Цанков е роден в Жеравна. През 1867 г. с цел да се присъедини към нея, намерил в планината четата

на П. Хитов, но като слаботелесен бил върнат от войводата. По него П. Хитов изпратил шифровано писмо до

Раковски в Румъния. Иван Цанков е участвувал във II Българска легия в Белград. Автор е на "Спомени от

миналото. По случай 50 години от смъртта на великия патриот Г. С. Раковски", С., 1917, 32 с.

69. Че Рафаил Атанасов заедно с Тодор Шиваров и Иван Цанков са изпратили четата вж. свидетелството на

Рафаил Атанасов, издадено в Тулча през октомври 1899 (ОДА Русе, ф. 59, оп. 1, а. е. 60, л. 5).

70. Между изпращачите са били още Спиро Константинов.

71. Законът на Хаджидимитровата чета, към края на който е клетвата вж. у Маркова, Зина. Четата на Хаджи

Димитър и Ст. Караджа, С., 1970, 149- 153.

72. Досега не е установено дали Сава Славчев е участвувал или не в четата. Името му е споменато

единствено от Хр. Македонски и то само тук, без да ги включва в допълнения от него списък, публикуван в

края на книгата му. Това ни кара да допуснем, че Сава Славчев не е участвувал в четата и че Хр. Македонски

е сгрешил името му с това на Сава Силов от Ст. Загора. Че раненият в ръката, преди четата да премине в

България, е Сава Захралията, се твърди в спомените на останалите живи четници, които З. Стоянов

използувал за написване на "Четите в България" (с. 172).

Сава Ангелов Славчев е роден през 1843 г. в Свищов. Брат е на известния революционен деец Никола

Славков. Сава Славчев е участвувал в четата на П. Хитов през 1867 г. и във II българска легия.

Сава Г. Силов е роден в гр. Стара загора. Заловен от турците, той бил обесен в родния си град на 19.VII.1868

г. Според спомените на Марин Нейков - участник в четата, Сава Силов бил оставен от четата заедно с Тодор

Асенов в к. Дебели дял, Габровско и предаден на турците след заминаването й.

73. По времето, когато се организира и преминава четата през Дунава, на власт в Румъния е било

либералното правителство на ген Николае Голеску. Преобладаващо влияние в правителството е имал Йон

Братияну - министър на вътрешните работи и един от водачите на Либералната партия. Йон Братияну се е

отличавал с благосклонността си към българското революционно движение.

Истина е, че Братиану е знаел за подготовката на четата, предупреден от руския консул в Букурещ барон Ал.

Д. Офенберг. Успокоен от Иван Касабов, Братияну обаче не предприел никакви мерки.

Като считал, че преминаването на четата в него момент е "осъдително и необмислено дело", Офенберг е

предупредил Братияну три пъти - на 1, 4 и 6 юли 1868 г. В последното си писмо Офенберг изрично

споменавал, че четниците се съсредоточават в Гюргево и Зимница. Това накарва Братияну да заповяда на

окръжния управител в Гюргево а разследва случая, но заповедта му отива твърде късно. На 7 юли 1868 г.

окръжния управител отговаря на министъра, че четата, вечерта на 6 срещу 7 юли, е преминала вече през

Дунава.

74. Капитан Васил, гърк, прекарал с каика си четата, е бил кехая на Гюргевската скеля. Второто име на

капитана е Кордели.

75. Христо Николов Патрев (Шипкалийчето) е роден на 27 декември 1848 г. в с. Шипка, Ст. Загорско.

Осемнадесетгодишен той участвува в дружината на Коста войвода от Ямбол. Турска потеря, диреща четата

на П. Хитов, открила Коста и другарите му. В завързалите се сражения малката хайдушка дружина била

разбита. Оцелял, Христо успял да се прехвърли в Румъния, където на следващата година се записал в четата

на Х. Димитър и Ст. Караджа. Отначало, заради малолетността му, Ванката Попхристов отказал да го запише.

"Той е балканско чедо и всички ни ще засрами" - казал Караджата и Патрев бил приет в четата.

Когато четата достигнала планината над Шипка, Христо и Стефко Обрешков слезли в селото си за храна, но

били заловени. Откарани в Казанлък, а след това в Търново и Русе, Христо бил осъден на вечно заточение в

Диарбекир. Там той престоял до 3 ноември 1873., когато испял да побегне, и през Одеса, Киев и Кишинев

пристигнал в Румъния.

Христо Патрев участвувал дейно и в Априлското въстание. Начело на бунтовна чета той действувал в района

на с. Нова махала, Габровско. След потушаването на въстанието Патрев бил предаден и убит (25.V.1876 г.)

близо до с. Ченге (дн. Аспарухово), Варненско.

76. В показанията си пред углавния съд в Русе Марин Нейков разказва, че когато караулът запитал "Кой е

там?", от чама му отговорили: "Пътници, носим стоки, ето слизаме на брега". В спомените си М. Нейков

доуточнява, че когато турците попитали какво има в каика, Караджата отговорил "Келепир има!", насочил

пушката си, гръмнал и казал: "Те келепир!"

77. Спиро Джеров Македонски е роден в гр. Битоля. Внук е на Спиридон, водач на въстанието в Битолско

през 1822 г. Надъхан с омраза към турците, Спиро Джеров участвувал в гръцкото въстание на остров Крит.

По-късно той се завърнал в родния си край и направил опит за организиране на въстание. Заловен от

турците, Джеров бил осъден на смърт, но успял да избяга в Сърбия, където участвувал във II Българска

легия. На следващата година, през 1868 г., той се записал в четата на Х. Димитър и Ст. Караджа, в едно от

сраженията на която загинал.

78. Четата слиза на българския бряг в землището на с. Вардим, Свищовско - местността "Янково гърло", на

около 500 м западно от устието на р. Янтра.

79. Австрийският параход "София" - пише З. Стоянов, - ако и да не разбрал напълно целта от пушките във

Вардинското блато, но той се подплашил не на шега. Разказват, че програмата му за пътуване била

изменена нея нощ. Наместо да преспи на острова около с. Пиргос (3 часа от Русчук нагоре), той казал "добро

утро" на Русчук ни в туй, ни в онуй време. Русчукският валия, ако и да е знаел вече по донесението на

френския консул от Букурещ, че една чета българи разбойници днес-утре ще да мине Дунава, все не можал

да знае още нещо по-положително. Новината, донесена от вапора "София" потвърдила думите на френския

консул." (Стоянов, З. пос. съч., с. 174).

В Саръ-яр

На родния бряг. В блатото. Спировият фатализъм. Решението на дружината. Скъсване на

телеграфната жица. Бягството на първите турци, що видяхме. Ангарията на един бей. В

къщата на бея. Излизане от Саръ-Яр.

Излезохме на родния бряг. Беше 5 юли. *80+ И колко приготовления, боже мой, колко труд, колко

душевни вълнения и страдания, докато стигнем дотук! Сякаш че попаднахме в друга атмосфера,

позната, отдавна позната, сродна, приятна, мила, която любезно ми приема. но която неизвестно

как ще ни изпроводи, дали не ще ни удуши в обятията си. Дишахме въздуха на своята родина, а

под краката ни е земята, където сме се родили, където за пръв път сме видели слънцето,

светлината, живота. Поизгледахме се един други не без въодушевление, със смях на устата, но и с

едно предчувствие за бъдещи препятствия в пътя ни на страдния и опасности, които може би ни

очакват. Дотук всичко ни беше известно, прекарахме без страх, без особени опасни за живота ни

приключения; но оттук нататък както ще бъде - не знаехме. Неизвестността е по- убийствена за

човека, отколкото самата опасност. Дотук всичко можеше да се предвиди, ако не точно, то поне

приблизително вярно. И предвиждахме; но неисвестността оттул на тъй се покриваше в един

непроницаем мрак, та и предвижданията и предположенията ни излязоха твърде ялови.

Предполагахме, че с твърде малки спънки ще хванем балкана още преди да ни погне турската

войска и оттам нататък работата е твърде лека: запознати с гористите величествени върхове,

приятели с планинските усои, привикнали да прекарваме дълго време в балканската самотия и

глухотия, при най-тежки за съшествованието ни лишения, ние мечтаехме да прегазим полето и

долините, където нашето пребиваване и нашата сигурност не можеха да траят за дълго време.

Прегледахме оръжието си, попристегнахме се и тръгнахме. Вървяхме ние не много дълго време,

когато загазихме в ендо блато. Цапахме из това блато час-два и все не се свършваше, не се

виждаш краят му. Като че се въртяхме в един кръг, като че се тъпчехме все на едно и също място.

Блатото беше пълно с вода, която ни хващаше до колене, а израсналата тръст не ни даваше да

вървим по-бързо, бъркаше ни ходенето и ни уморяваше безкрайно много. Навсякъде из блатото

имаше кал в изобилие, която ние с кратата си размачквахме, като че я приготовлявахме за

керпичи да фабрикуваме. Бяхме станали вир вода - толкова се измикрихме, а дрехите ни бяха

оплескани с воняща кал от блатото. В тоя каяфет вървим из блатото и мълчим; всеки следи

дръгаря си, който ходи пред него, и макар уморен и отруден да се вижда, никому нищо не

обажда, не се оплаква. Отрепахме се из това блато. Спиро, докато вървяхме из блатото,

непрекъснато въртеше глава и като че нещо сам на себе си говореше.

- Какво ти е, бе Спиро? - попита го Караджата.

- Не е на добро - отговори той.

Караджата, който се сещаше вече за какво се отнася думата му, и който искаше да поокуражи

момчетата, възрази на Спиро, че всичко това е работа случайна и че още малко ще излезем из

това блато и ще тръгнем по сухо.

- Дано да е тъй - се обади Спиро, - но... кой знае! Все с нас стават такива случайни работи. В чама

случайно гръмна пушката на някого от другарите ни, гъркът случайно пушна, - на мене случайно

падна ятаганът в Дунава и сега случайно газим из това пусто блато... Не зная, но на мен ми се

струва, че работата не ще да е дип чиста: трябва да внимаваме, да вземем мерки и да се вържим

яката, защото главата в торбата.

- Я млъкни ти - изрева Караджата и дружината крачеше уморена из водата, която вече се

намаляваше и изглеждаше, че скоро ще видим края ъ.

Нямаше нужда да бъде човек фаталист като Спиро, за да предскаже, че ние сме предприели едно

дело, което може да поиска и нашия живот. На сватба не бяхме тръгнали, а към гробищата.

Най-сетне, в тъмни зори, излязохме на сухо, на една височинка. *81+ Първият от нас, който

вървеше напред, щом стигна на височината, седна, а след него и ние насядахме, без никаква

команда. След една малка почивка изстискахме водата, поизчистихме калта от дрехите си и се

приготвихме за път, понеже не беше разумно да стоим там повече време. Двамата войводи се

поотдалечиха малко настрана и повикаха при себе си двадесетина по-видни момчета, между

които бях аз. Това беше съвет, който реши: 1-во - да се не вдига народът на въстание, защото не

можахме да се промъкнем незабелязано в балкана; въставането в такъв случай на народа ще

изгуби голямата част от своето значение, понеже ще се отдаде на външно влияние, на чужда

намеса, а не на народно българско дело, на чисто вътрешни национални и патриотични причини,

мотиви и подбуди; освен туй, като нямаме възможност да организираме населението, понеже

турската власт знае вече за нашето преминаване, населението можеше твърде много да пострада,

без никакъв добър резултат за бъдещата му участ; 2-ро - да се развият знамената и да почнем да

действуваме сами и на свой риск, като се стараем час по- скоро да стигнем балкана, за да се

обезпечим откъм възможни и опасни нападения; и 3- то - да се скъса телеграфната жица между

Свищов и Русчук. Заседанието на съвета трая не повече от половин час и никой не предполагаше

друго нещо, а всички се съгласихме с тия предложения на войводите. Преди да тръгнем,

Караджата каза една реч, с която още веднъж ни обясни голямото значение за нашето дело и ни

окуражи, като ни казваше, че всички мъчнотии и нещастия трябва мъжествено да понасяме, за да

се покажем достойни за народния идеал, за носители на който се бяхме обявили. Когато

Караджата обяви на момчетата решението на съвета, знамената се развиха и тържествено

потеглихме напред.

Още не беше ни огряло слънцето, когато стигнахме до телеграфната жица, която трябваше

съгласно решението да скъсаме. За няколко минути повалихме два-три дирека, отрязахме жицата

и я завлякохме и скрихме надалеч по друго едно направление от онова, по което ние щяхме да

вървим. Съмна се, но ние продължавахме пътя си. Не много далеч от нас, в една ливада, видяхме

четирима турци, които рано още бяха почнали да косят ливадата. Щом ни съгледаха, хукнаха да

бягат и не се видяха. Мнозина от нашите свалиха пушките и поискаха позволение да убият тия

турци, но Хаджията не даде да се убиват мирни хора, които нищо зло не са ни сторили и не са ни

предизвикали. *82+ Турците ни направиха един сюрприз с това, дето се уплашиха от нас и

избягаха, а ние, възгордени от силата, която представлявахме и която в тоя случай констатирахме,

вървяхме напред, приказвахме с глас и даже пеехме.

В това време, не много далеч, съгледахме едно множество хора, които идеха към нас. Познахме

трима турци, възседнали коне, придружаваха множеството, което се състоеше от българи мъже,

жени и деца. Понеже тоя ден беше неделя, сетихме се, че това е анагария за жетва; почти всички

възнегодувахме и поискахме да накажем тоя турчин-звер, който мъчи и без това измъченото

население. Нашата ярост беше толкова голяма, щото войводите отстъпиха, но с условие че кръв

няма да се пролива. Веднага се наредихме да заобиколим множеството и да изловим турците. Но

един от тях ни съгледал, види се по-рано, и се усъмнил в нашата мисия, та шибна коня си и избяга.

Другите бяха принудени да останат с множеството и да ни посрещнат. Нашето предположение в

случая излезе вярно: самите турци разправиха, че беят ги бил пращал да жънат днес, но не цял

ден, а само до пладне. Разбира се, че турците ни познаха какви хора сме и за това мируваха.

Повърнахме назад множеството, упътихме се за селото Саръ-Яр, където беше беят, като

потътрихме със себе си и двамата турци.

Бея намерихме в една стая, в която се влизаше, като се слезе по две-три стъпала в земята. Той

седеше на пода по турски и пушеше спокойно. Караджата влезе при бея заедно с турците и се

спря при вратата, без да му каже нещо, а десетина момчета, между които бях и аз, обърнахме

пушките към бея и чакахме заповедта на Караджата. Това беше тактиката на всички ония, които

влизат в чужда къща и искат да обезоръжат и направят безопасен противника си. Беят се смути.

Той не можеше да не си обясни, що значи униформата, в която бяхме облечени и какво могат да

направят гърлата на нашите пушки. При все това той се помъчи да скрие смушението си и

моментално се обърна към двамата турци, негови разпоредители или чиновници, които

Караджата тикаше напреде си.

- Защо се връщате? - каза той, без да мръдне от мястото си и подгълташе слюнката си.

Турците, които се бяха вече поокопитили от новите за тях условия, едва не се изсмяха на бея.

- Не виждаш ли? Върнаха ни комитите, - отговори едниният от тях и извърна глава, та посочи към

нас.

Беят се обърна почтително към Караджата, който го укоряваше за това, че мъчи българското

население и го кара да му работи в празнични дни, когато то трябва да си почине. Беят се

извиняваше с това, че пратил да поработят само час-два и уверяваше Караджата, че той се отнася

твърде добре с българите, като казваше, че той кани самите селяни да удостоверят това. И

наистина, рзпитахме неколцина селяни, които се намериха тогава там, и се указа, че беят въобще

не бил лош турчин; но Караджата още тогава го накара да се закълне в своята вяра, че още ведъж

ангария няма да дига от селото.

Веднага след това беят разбра, че е вън от всякаква опасност за себе си и припна да дава

заповеди, за да ни дадат туй-онуй, каквото искахме и от каквото имахме нужда. Хаджията му

казваше да не се бои вече и го покани да излезе и разгледа момчетата, което беят побърза да

стори, като ни хвалеше за всичко, разбира се, престорено. Сам Хаджията предложи на беят да му

даде два коня и няколко кола, за да си товарим нещата. Той на турски му разправяше кой от

конете му обичал и искаше да му даде. Беят не се възпротиви, като казваше, че конете харизва

доброволно, а за колата, ако ни станат ненужни, молеше да му ги върнем назад. Някои от

момчетата бяха определени за стража и пазеха вън от селото, а другите бяха се пръснали да дирят

хляб и други нужни за четата принадлежности. Когато всичко беше готово и ние трябваше да

тръгнем, Хаджията извика на Караджата с доста висок глас, за да го чуе и беят, да побърза и да

тръгнем, защото другата чета била вече минала. С това Хаджията искаше косвено, уж случайно,

без да иска, да каже на бея: че не сме само ние и че числото на бунтовниците е голямо. А това

беше в наша полза, защото беят ще разкаже на властта всичко, какво е видял и чул, без да

пропусне и последната заповед на войводата, та властта повече ще се стесне и уплаши. *83+

Бележки

80. Всъщност четата преминала Дунава през нощта на 6 срещу 7 юли (събота срещу неделя) 1868 г. Макар и

погрешно да определя, че е било 5 юли, Хр. Македонски след това пише, че когато четата слиза на родния

бряг е било неделен ден, т.е 7 юли.

Че четата преминава "през нощта на 6 срещу 7 юли" се вижда и от официалното комюнике на румънското

правителство. Преминаването на четата предизвиква широк отзвук в Румъния. В резултат на атаките на

Консервативната партия, натиска на турското правителство и поддържащите го велики сили ЙонБратияну е

бил принуден да си подаде оставката като министър на вътрешните работи. На 16 (28) ноем. 1868 г. пада от

власт и цялото правителство.

...

Принудено от обстоятелствата румънското правителство действително взело крайни мерки срещу

българските емигранти. За това, че тези мерки са били несъобразени с конституцията, споменава сам

Братияну в речта си пред Националното събрание на 5 дек. 1868 г. Неговата реч е изцяло е защита на

българската емиграция.

Взетите мерки от румънското правителство осуетяват преминаването на Филип Тотю с чета в България. Не е

можал да мине с четата си и Желю войвода, който е имал уговорка с Хаджи Димитър и Ст. Караджа да се

срешнат на Агликина поляна в Ст. планина. Желю войвода е бил задържан от румънското правителство, а

Хр. Ботев, определен за писар на четата му едва успял да се укрие.

81. В спомените си Марин Нейков от Свищов твърди, че четата успяла да изскочи от блатото благодарение

на него. Като местен човек той можал да се ориентира и оправи пътя.

82. Този и други подобни случаи по време на похода на четата показват великодушното отношение на

войводите към мирното турско население и че в действиата си те не са се ръководили от слепи чувства на

омраза и отмъщение към турците въобще. Това се признава и от Мехмед Сабри паша - валия на Дунавския

вилает, който в рапорта си до Високатапорта от 10 юли 1868 г. пише: "Тия четници в сравнение с

миналогодишните са по тактика съвсем други - те са добре организирани. Към хората се отнасят

"религиозно" (диндаране) и със себеотрицание. Например от проходящите селяни и мохамедани до с.

Караисен никого не са убили, нито пък набили" (Тодоров-Хиндалов, Вл. Въстания и народни движения в

предосвободителна България, според новооткрити турски официални документи, С., 1929, с. 141).

С делата си четата изпълнява обещанието, дадено от името на привременното правителство в

прокламацията към българския народ. В нея е казано: "На всякого бил от каква и да е народност па и на

самий турчин, който седи мирно, ще бъде почетен както честта му, имота му, тъй също и неговата вяра.

Намерението ни е да изгоним несносното злоупотребление и да си добием народните права и свободата."

83. Според записаните от З. Стоянов спомени тази част от четата, която заловила бея, заедно с него слязла в

центъра на селото. Там четниците били посрещнати от селяните извънредно радушно. Пратени били хора

да извикат попа, за да освети знамето, но той побягнал. В рапорта на Сабри паша от 10 юли 1868 г. е писано:

"Техният водител, сливенецът Димитър отишел в църквата и повикал стопанина на чифлика Емин ага,

държал реч пред всички селяни, като им казал, че те идат да облагодетелствуват народа, че подире им идат

много други и, показвайки им едно знаме казал: "Това е знамето на независимостта. Всички вие се

намирате под негова защита"... Напуснали селото, след като взели от Емин ага 3 коня за пренасяне на вещи

и муниции".

В Караисенските лозя

Отиването и бавенето в Саръ-Яр. Вървим напред. Потерата се появява. Нашата позиция и

нашата тактика. Караджата - душата на дружината. Първите жертви: Арсо Мартинов и

Александър Василев. Избиването на черкезите. Раняването на Никола Иванов. Нещастната

случка със Стефан Попо. Резултатът от първата битка. Напускане на Караисенските лозя.

Приготвихме се да тръгнем. Между конете, що бехме взели, имаще и един кон на един българин;

Хаджията, щом узна това, повърна му веднага конят. Колкото и да бързахме да излезем по-скоро

от селото, ние при все това там се бавихме доста време. И днес аз не мога да си обясня, що ни е

трябвало да се спираме толкова време в това село, да плашиме беят и да продаваме чалъм; наша

ли работа беше да ходим да намерим бея и да го убеждаваме или заплашваме със смърт, ако и

занапред кара цяло село на ангария и то в празничен ден? Трябваше и по-добре щеше да бъде,

ако бяхме вървели напред, а само неколцина от нас да бяха се върнали в селото, да вземат хляб и

други някои нужни нам предмети, че да припнат и да ни стигнат. По тоя начин щехме да спечелим

времето, което престояхме в селото и участта ни, може би нямаше да бъде такава, каквато

излезна. Но ние, упоени от един идеал, въодушевени от абсолютната правда и жадуващи да

премахнем всяка несправедливост, възнегодувахме от първата неправда, колкото и да беше

малка тя в сравнение с общата участ на нашия народ. С това ние нарушихме едно от решенията на

съвета, което ни предписваше, че нашето спасение ще бъде балканът, където по-скоро трябва да

стигнем.

Тръгнахме: войводите на коне, а ние пеша, като си стоварихме шейовете в колата. Някои от

момчетата се накачиха и на колата. Но понеже между момчетата имаше някои, които се бяха

доста уморили и като непривикнали не можеха да вървят, войводите слязоха от конете и ги

отстъпиха на тия момчета. Помня твърде добре, че първият беше Мънзов, *84+ който се качи на

един от конете. Той беше твърде деликатен човек и съвсем несгоден за работата, за която се беше

наел, защото той не можеше да понася лишенията, които естествено ни преследваха.

Вървим, но постоянно се озъртаме назад, разглеждаме на всички четити страни и следим да

видим дали не е тръгнала някоя потеря против нас. *85+ Не зная колко часа вървяхме, когато

съгледахме нещо след нас, което се чернее и се движи по направлението, където ходим и ние.

Нямаше нужда да ни подсеща някой, че това беше потеря. От минута на минута потерята се

приближаваше към нас и войводите решиха да се спрем на някое удобно място, да заемем

позиция. Пред нас вече бяха Караисенските лозя, *86+ когато потерята ни настигна. Ние

побързахме и се нахвърлихме в лозята, които представляваха една прекрасна за нас позиция,

понеже мястото беше една височинка, която се намираше меджу два дола. Войводите изкараха

сабите и припнаха да ни нареждат. От окуражавания и други наставления нямаше вече нужда,

защото повечето знаехме военното дело още от Белград, а мнозина от нас бяха калени хайдути,

така че знаехме как се стреля и върти нож. *87+ Като за нас хора беше трудното, докато дойдем

дотук и докато видим опасността, след това всеки от нас струва, колкото за сто турци. Войводите,

както и ние сами окуражавахме ония от неопитните си другари, които за пръв път вземаха оръжие

в ръка и се срещаха да се бият с вековния ни народен тиранин.

Потерята се състоеше от около хиляда души башибозуци (черкези, турци, татари), размесена с

редовна войска. Тя ни прегради пътя, като заобиколи, излезе напреде ни и се спря в една нива,

единият край на която достигаше до лозята. В нивата, по-близо до нас, бяха наредени кръсци.

Главатарят на потерята разпореди и цялата потеря се приготви за сражение. В това време ние

бяхме готови и можехме да ги бием, но Хаджията не даваше първо ние да захванем. И ние

чакахме първо потерята да ни поздрави с някой куршум. Трябва да спомена и това, че ние

носехме със себе си и малки лопатки, с които си служехме за окопаване, където имаше нужда.

*88+ Потерята, щом се спря, започна да гърми срещу нас. Това беше около обяд. Започнахме и ние

да стреляме по команда, всеки един десятник с момчетата си отделно. Караджата, който беше

душата на четата, ни беше наредил на номера и всеки един номер (десятник с момчетата си)

стреляше по команда и когато трябваше. Заповед имаше всеки един от нас да се нишаним и

напразно да не хвърляме куршум. Тактиката от наша страна беше доста умела и поразяваше

неприятеля. Поокуражи ли се и понапредне ли отнякъде потерята, веднага Караджата даваше

заповед, надлежният номер пускаше огън и потерята се разбиваше, като оставаше по неколцина

мъртви.

Караджата не се спираше на едно място, а припкаше при момчетата, даваше наставления и

държеше общата команда. *89+ Но и всички момчета се биха мъжествено. Едно отделение от

потерята, около 30 души турци, нападаше яростно на нас и решително настъпваше към единия

край на четата, където бяха Арсо Мартинов от Велешко *90+ и Александър Василев от Плоещ *91+.

Те посрещаха мъжки това отделение, отблъскваха го и се държаха в позициите си. Борбата

вървеше така разярено, щото всички очаквахме и вярвахме че на оня край ще стане някое

сериозно нападение. По едно време това отделение на потерята се поприближи още повече и

един залп от наша страна свали около половината. Арсо и Александър слизаха пълзешката и така

разпалено се биеха и така рисковано, щото Караджата няколко пъти ги заобиколи,

предупреждаваше ги да пазят позициите си и да не се излагат. Разбира се, че те бяха принудени

непрестанно да стрелят, защото най-големият напор беше откъм тяхна страна. Но разярени и

разпалени хъшове слушат ли предупреждение. Те излязоха от позициите си открито и припнаха

към потерята, с цел да се приближат до последната на друга по-близка позиция. Те и двамата бяха

твърде богато, разкошно облечени. Те се спряха под една круша, без да подозират, че могат от

другаде да бъдат обстрелвани. Наблизо до тях, в друга позиция, имало 7-8 души черкези, които

като видели двамата въстаници, изгърмели изведнъж срещу им и убили и двамата под крушата.

Андрей Марков *92+ от Шумен беше свидетел на тая жалостна сцена. Веднага се разнесе слух из

позициите на въстаниците за тая трагична случка. Никола Иванов *93+ от Прилеп, който е бил

съученик на Арсо в Белград и твърде интимен приятел, заплака от жал за добрия си другар.

Черкези като убиха двамата и като имаха, изглежда пред вид, че са твърде далече от нашите

позиции, полакомени за дрехите, часовниците и други предмети на падналите, дойдоха до

последните, отрязаха им главите и почнаха да ги събличат и разтърсват. Яростта и отмъщението

закипяха в нашите. По предложение на Иван Пеев, *94+ някои от момчетата набързо се сговориха

и съгласиха да отмъстят на тия черкези и лазешком се спуснаха към тях. Черкезите, които бързаха

да съблекат убитите ни другари, не обръщаха внимание на това, което за тях се кроеше. Щом

нашите се приближиха, пуснаха един залп и черкезите се захлупиха връз дрехите и телата на

своите жертви. Ние бяхме с това удовлетворени, но не напълно: загубата на двамата наши

другари, които бяха от най-решителните, беше за нас особено чувствителна.

Един час след убиването на Арсо и Александър раниха Никола Иванов от Прилеп, единствено чедо

на своите родители. Той беше ученик в Белград и напусна учението, за да си изпълни дълга към

отечеството. Той се рани много зле: един кършум прониза и двата му крака, в дебелите меса

отзад. Караджата веднага превърза раните му и Никола Иванов остана да продължава борбата.

Раната му не изглеждаше опасна, но имаше нужда от спокойствие, за да заздравее; нашата чета

пак не можеше да стои вече на едно място, трябваше да върви, да търпи лишения и да се бие, а

това трябваше да прави и Никола Иванов.

Той ми беше познат още от Белград и аз другарувах с него така добре, щото без повече приказки

аз му подадох ръка и му обещах че с риск на живота си ще го подпомагам да следва четата, макар

здравите и силни крака и да бяха най-съществено условие, за да може един човек да ни

придружава в нашето трудно препятствие.

Битката трая чак до вечерта. Три-четири пъти турците ни нападаха с юруш, но ги отблъсквахме

сполучливо. Ние се бихме отчаяно, а на една страна, седнал в позицията си, викаше и се дереше

другарят ни Стефан Попо: *95+ "удряйте" и псуваше турците. От устата му излизаше пяна, като на

полудял човек. Караджата страшно се ядосваше с него. Трябва да е полудял, казваше си той, но

никой не смееше да напусне позицията си и да отиде да го види. Стефан Попо беше юначен човек

и нестрахлив - това всичко го знаехме и се удивлявахме на положението му. Вечерта, когато

битката престана, някои от момчетата припнаха да приберат и заровят главите на Арсо и

Александър, а други отидоха да видят нещастния Попо. Едни викаха, че е полудял, други - че бил

пиян, а от устата му течеше пяна и той не преставаше да вика: "удряйте". Аз не можах да го гледам

изпаднал в такова положение. Като се приготвихме да тръгнем, след като се стъмни добре, Стефан

Попо бяхме принудено да оставим. Искахме да го вдигнем, но може ли да се носи такъв голям

човек, какъвто беше той? За спасение на четата рискувахме Стефана. Той остана в лозята, в

позициите си, както беше седнал от началото на сражението, без да продума нещо против нас, а

само викаше: "удряйте" и псуваше турците. Със съкрушено сърце го оставихме там. После

научихме, че турците са го намерили там, заклали го като овца и са викали майка му да види

главата на чедото си. *96+ Горкият Стефан! Бог да го прости!

И така, на първото сражение в Караисенските лозя имахме всичко три жертви: Арсения Мартинов

от Велешко, Александър Василев от Плоещ и Стефан П. Мешов (Попо) от Русе и един ранен:

Никола Иванов от Прилеп. *97+ Турците изгубиха повече, защото ние бяхме в добри позиции, а те

трябваше да ни нападат. Мен се струва, че турците трябва да са изгубили 40-50 души мъртви.

По разпореждане на Караджата ние се събрахме на едно място и се приготвихме да оставим

Караисенските лозя, които ни бяха дали гостоприемство да направим първото сражение с

вековния тиранин, което сражение, в сравнение със следващите, беше едно от най-сполучливите.

[98]

Бележки

84. Димитър Иванов Мънзов е роден през 1842 г. в гр. Лясковец. Баща му - Иван Димитров Мънзов,

заподозрян от турците за участието му във въстанието на Капитан дядо Никола, през 1856 г. емигрирал в гр.

Браила, Румъния. Замогнал се от търговия, той привлякъл в Румъния и семейството си от Лясковец.

Димитър Мънзов се включил в четата с цялото свое състояние, като въоръжил себе си и други момчета.

Ранен след второто сражение на четата и с подбити крака, той не можел да следва другарите си и останал в

една овчарска колиба. Заловен от турците, Мънзов бил осъден и обесен в Търново

85. Според спомените на Марин Чакъров, който твърди, че е водил четата, когато стигнали до с. Акча яр (дн.

Алеково), четниците спрели а почивка до чешмата Чучура. По време на половинчасовата почивка от селото

ндошли българи, които дали на четата хляб и провизии.

86. От с. Караисен, В. Търновски окръг.

87. Основното ядро на четата, около 45 души, били участниците от Първа и Втора българска легия. В четата

наред с младите и неопитни момчета влизат калени хайдути и участници в чети като Димитър Николов

Захралията, Христо Македонски, Христо Патрев, Стефан Господинов, Еремия Българов, Христо Дряновски,

Петър Тодоров, Георги Чернев и др., сподвижниците на Гарибалди - Нено Маринов (Хайдут Нено) и Коста

Ефтимов (Наполеона), участникът в Критското въстание Спиро Джеров и др. "Китка на четата", както пише З.

Стоянов, обаче е бил Иван Попхристов - офицер от руската армия.

88. Опитността на четниците обръща внимание на турците. В рапорта си от 10 юли 1868 г. мехмед Сабри

паша пише: "Особено бие на очи фактът, че те винаги, когато са обходено, правят окопи, благодарение на

което те са успели да противостоят на толкова атаки".

89. За ролята на Ст. Карджа в първата битка и като подвойвода на четата разказва и Ангел Обретенов:

"Караджата тичаше като лъв от позиция на позиция да насърчава момчетата. Ако се спираше някъде, то бе

да хвърли няколко куршума върху неприятеля.

- На месо стреляйте, братя! - викаше той. Ние нямаме царщина да ни изпраща джепане. Всеки един тиранин

струва по-малко от един наш фишек, удряйте на месо!

Пламък и огън беше нашият войвода... Ако не беше той, аз мисля, т.е мое мнение е, че не можехме одържа

и първата битка.

Хаджията беше умен човек, мислеше и разсъждаваше твърде здраво, но трябваше да отстъпи на Караджата

по кураж и в пламенното бързо действие. Аз имах случай да забележа много пъти, когато Хаджията се

замисли за нещо, то Караджата успяваше да го развесели и окуражи чрез различни средства"...

90. Арсени (Арсо) Мартинов е роден във Велешко. Учил в Белград, където участвувал и във II българска

легия.

91. Александър Василев Читаклиев е роден в гр. Плоещ, Румъния. Родителите му, потомци на Добри

войвода, били преселници от Сливен. Бащата, Васил Александров, се занимавал с търговия и имал

сравнително добро материално състояние. Патриотично възпитан, Александър Василев се включил в

образувания БТЦК, на койо станал един от най-разпалените членове. Той посрещнал с възторг съобщенията

за героичния подвиг на Филиптотювата чета през 1867 г. и подпомогнал издаването на прочутата по онова

време картина на Хенрих Дембицки "Битката при Върбовка". Интелигентен момък, Александър Василев е

бил учител в родния си град. Написал е драмата "Добри войвода", а през 1866 г. е издал със вои средства

"Стоян войвода след падането на българското царство" от Х.Д. Попаднал под влиянието на Хаджи Димитър

и Иван Попхристов, макар да не бил виждал България, той е един от първите, които се записват в четата.

Преди преминаването на четата Ал. Василев изпраща до баща си прощално писмо, трогателно по своята

сърдечност и родолюбие.

92. Андрей Марков е роден в гр. Шумен ок. 1842 г. Завършил класно училище при Добри Войников. Заради

разправии с турците през 1846 г. емигрирал във Влашко.

93. Роден ок. 1844 г. Никола Иванов загинал в боя на Бузлуджа.

94. Иван Иванов Пеев (Узуна, Дългия, Плюшко, Лакомията) е роден през 1841 г. в гр. Казанлък. Помагал на

баща си като терзия. Заподозрян в убийството на турчин, бил принуден да емигрира в Румъния. Там той се

запознал с много от българските революционери, между които и със Стефан Караджа, на когото станал един

от най-близките другари. Двамата заедно участвували в четата на Хаджи Димитър през 1864 г. През 1868 г.

Иван Пеев се записал и участвувал в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата. Ранен още в първото

сражение, Иван Пеев попаднал на групата на 14-те загубили се от другарите си преди битката на Бузлуджа.

Заловен от турците, той бил осъден на доживотно заточение в Сен Жан Д'Акр, където починал през 1870 г.

За този "мъж, който имаше ръст до три аршина", в записаните от З. Стоянов спомени на Н. Обретенов се

казва: "По ръст Иван Пеев беше грамаден изполин. Когато живеехме в Гюргево и когато минеше той по

улицата или по булеварда, любопитните румъни и още по-любопитните техни половини, си изкривяваха

вратовете да го гледат. Той ги плашеше още повече, понеже винаги ходеше със засукани на кръв мустаци, с

колчаклии потури и с писан чепкен, а малкото му калпаче, ако да не беше ухото му да го крепи, навярно би

паднало"...

95. Стефан Билчев (Мешо, Попа) е роден в гр. Русе през 1840 г. Наричан бил Попа заради голямата му брада.

96. "Главата му, отрязана и забита на прът, беше донесена в Русе - пише Н. Обретенов.

97. В рапорта си до великия везир от 23 юли 1868 г. Митхад паша пише, че в Караисенските лозя "трима от

четниците са били убити и двама заловени живи" З. Стоянов също споменава за трима души, между които

Арсо Мартинов. Някои автори обаче приемат, че в първото сражение са загинали повече четници. До този

извод стига и образувания през 1935 г. комитет за постройката на паметника в центъра на с. Караисен. В

резултат на проучванията като загинали в това сражение на паметника са записани имената на: Арсо

Мартиное, Александър Василев, Стефан Билчев, Златю П. Ошански, Минчо Димитров Венков и Никола Г.

Красналиев.

За убити през нощта след сражението четници споменава Бачо Киро. "В тази същата нощ - пише той, -

няколко души слезли на една чешма да търсят вода. Там ги убиха черкезите" (Начов, Н. Бачо Киро Петров,

С., 1910, с. 60).

98. На мястото на сражението в Караисенските лозя през 1943 г. е издигнат скромен паметник.

В Карапановата кория

Жажда вода не избира. Пътуване цяла нощ. Избиране позиции. Българинът с воловете.

Появяване на потерята. Убиване на юзбашията. Пристигането на редовната войска.

Запалване сноповете и събаряне бинбашията. Печална случка с Паню Х. Панев и неговото

погинване. Избягването на обсадата. Резултатът на втората битка.

Бяхме ожаднели до премиране. Вървим по направление към балкана, но навсякъде се озъртахме

и дирехме вода за пиене. Най-после съгледахме наблизо едно биволско блато и припнахме да

утоим жаждата си. Макар водата и да не беше толкова чиста, но ние, жадни до нетърпимост, не

обръщахме внимание на това; не беше време да се грижим за хигиената. След като пихме вода,

ние се позъвзехме и поосвежихме. Вървяхме цялата нощ непрестанно. Рано сутринта се

намерихме в едни лозя, които и от трите страни бяха заобиколени с гола поляна. Спряхме се и

разсъждавахме дали трябва тук да прекараме деня и да посрещнем нападението на потерята,

което сигурно трябваше да очакваме. След дълги разсъждения намери се, че ще бъде по-добре и

по- удобно за четата, ако се спре в малката кория, която наблизо се виждаше. И още преди хубаво

да се съмне, ние се намерихме в Карапановата кория, *99+ която обемаше едно пространство от

10-20 декара. От трите страни на тая кория беше гола полянка, а от четвъртата имаше една

долина, която естествено укрепваше нашите нови позиции. От тая долина нататък захващаше

една друга кория, която била тогава притежание на някой си Хуршид-бей, но тя по положението

си не беше толкова удобна за нас, пък нито можеше да служи на турците против нас, по тая

причина се спрехме в Карапановата кория, която ни се виждаше да има преимущество в

стратегическо отношение за нас.

Щом пристигнахме в поменатата по-горе кория, войводите дадоха заповед за почивка. След

няколко минути ние всички захъркахме като заклани. Само Караджата не мигнал, а постоянно е

ходил из малката кория, разгледал местата и дърветата, кроил е планове и избирал позиции за

всекиго от нас. Спахме доста, около 4-5 часа и се почувствувахме доста отпочинали.

Като се събудихме, войводите заповядаха да прегледаме пушките си и да сме готови. И ние се

разшавахме из корията. В това време един българин, който пасеше воловете си не много далеч от

нашите позиции покара ги към нас с цел, види се, да ги вкара в корията на сянка. Той, разбира се,

нищо не подозираше, та щом съгледа да се светкат пушки из корията, се сепна и веднага обърна

гръб и избяга.

Още гледахме българинът да бяга нататък, когато чухме гърмежи от пушки. Гората не беше гъста,

нито пък голяма, за да можеше да се позатулим и се позакрием от потерята, която сигурно нас

търсеше и към нас пристъпваше. Войводите, щом чуха гърмежите, измъкнаха сабите си и почнаха

да ни нареждат и разпореждат. Караджата на всеки от нас показваше мястото му, като ни

разделяше пак на групи с команда.

- Не бойте се, стреляйте на месо и се дръжте яката, казваше той. Като ги смачкаме сега, после за

едно денонощие ще хванем балкана, добавяше той, с една поразителна увереност в думите си,

като че с кон и по равни и гладки улици ще пътуваме.

Ние, естествено, не губехме кураж и повече от Караджата вярвахме, че здраво и живо ще стигнем

непроходимия балкан, където виждахме вече нашето спасение. Ние се бяхме окопали вече,

когато битката се захвана с голямо ожесточение. Ние, които бяхме вече останали 125 души

имахме насреща си една сган от 2000 души, т.е. два пъти повече, отколкото беше тя на първата

битка. Ние всички се нишанихме и след всяко гръмване виждахме да падат хора, а нашите

неприятели стреляха кой както завърне, без ред и без сериозен план. Нашето малцинство ги

окуражаваше и ни нападаха с кучешко насървение. особено един жандармерийски юзбашия

отчаяно налиташе върху нас. Той беше на кон и дохождаше твърде близо до нашите позиции, но

колкото и да се мъчихме, не можехме да го съборим. Това налитане от негова страна

окуражаваше още повечеч сганта, та куршуми се сипеха като градушка над главите ни. Тогава

Караджата взе пушката на едно от момчетата, повика при себе си Спиро Георгиев, Христо Пенев

*100+ и Паню Пенев *101+ и по съветите на Спиро решиха да теглят и четиримата две педи пред

коня на юзбашията, за да може да го убият. Щом четиримата гръмнаха, юзбашията веднага падна

като сноп, а конят му подскокна като прободен, разрипа се и се гаврътна презглава на десетина

метра далеч от господаря си. Радостни викове се чуха от нашите позиции, а неприятелят усили

напора си и умножи гърмежа си. Юзбашията остана на слънце до вечерта, защото нито ние

можахме да го заобиколим и му вземем оръжието, нито пък турците можаха да го приберат -

мястото се обстрелваше. *102+ Пет-шест пъти турците се опитаха да ни нападнат с юруш, но без

успех. Ние бяхме добре окопани, запазени от дърветата на малката кория, нашите куршуми

падаха на месо и неприятелят се връщаше поразен, като оставяше мнозина мъртви тъкмо пред

нашите позиции.

По едно време пристигна редовна войска с един бинбашия начело. Нападнаха ни и те. Като дойде

войската, башибозуците се оттеглиха и уверен съм, с пълна вяра в това, че ще бъдем уловени

живи или всички ще бъдем избити. Като видя бинбашията, че по метода на потерята не ще може

да ни надвие и излови, намисли друго средство. Малко на страна, но доста близо до нашите

позиции, имаше една нива, в която бяха наредени снопи на малки кръсци, която трябва да е била

на някой българин. Бинбашията, с неколцина още низами, се приближи към снопето и почна да

копае шанси. Нашите, щом забелязаха това и видяха опасността от тия разпореждания на

бинбашията, прибързаха и неколцина се спуснаха пълзешката, запалиха снопето и по такъм начин

бинбашията остана на отворено. Един залп от наша страна събори там самия бинбашия и

неколцина войници. Турците тогава се разяриха и ни нападнаха отчаяно.

Между мен и Спиро Георгиев, в позициите, беше Паню х.Пенев от Стара Загора, който се казваше

още и Тошооглу. По едно време той се обръща към Спиро и му казва че му се спи и че от сън не

може да се държи вече. Спиро му каза хайдушкото средство за разсънване: да разрови малко

пръстта пред себе си, да доближи челото си до влажната пръст и ще му премине. Турците

продължаваха да стрелят едно след друго. Тошооглу направи това. Докато държеше главата си

тъй, един неприятелски куршум удари в едно дърво така, че куршумът се изплескал някак и със

слаба сила, разбира се, отиде надолу и падна на слепите очи на горкия Тошооглу. Куршумът не

можа да се забие и влезне в главата му, а остана тъй, отгоре, щото едва се държеше. Никой от нас,

разбира се, не видяхме това как стана, но после си обяснихме работата. След това Тошооглу

захвана страшно и доста високо да хърка, почна да прета с ръце и крака. Мнозина от момчетата се

обърнаха със съжаление да го гледат и се тревожеха от тая трагична сцена. Аз със Спиро го

разгледахме, с ръка извадихме куршума от главата му и го задържахме да не рита и вдига шум.

Колко малка беше раната му, боже мой, и колко лоша, от друга страна. Караджата, който ходеше

непрекъснато при всекиго, за да дава наставления и да окуражава момчетата, щом съгледа

движението на наша страна и веднага втаса. Той разглеждаше раната му, когато Тошооглу беше

вече в агония.

- Спиро, каза тихо Караджата, отрежи му главата, за да се не мъчи и да не смущава другите

момчета, па го замъкни навътре.

Щом направи това разпореждане, Караджата се върна назад и подкачи командата. Нищо го не

смущаваше и често пъти казваше, че един от нашите другари, жив и здрав, струва неоценимо

много, но щом се зле рани или умре, той не струва ни лула тютюн и е най-голям товар и най-тежка

грижа за четата. Спиро тутакси скокна от позицията си и се приготви да изпълни заповедта на

войводата, в която заповед, колкото жестока и да се виждаше за пръв поглед към един другар,

имаше нещо юначеско, нещо такова, което възвишаваше нашата главна цел, дето не се

церемонеше с живота на момчетата. какво да се прави - жертвувахме се за свободата на България.

Веднага Спиро замъкна Тошооглу малко по-навътре в горицата, искара сабята и му отряза главата

(той беше вече мъртъв); след това, верен на хайдушкото правило, зарови главата му в земята, за

да я не намери неприятелят и да я излага на поругание, а тялото му остави да се нахранят от него

птиците и червеите, и си зае отново старата позиция близо до мен. Подобно погребение се

считаше даже за голяма чест и всички български чети са се старали, при случай да не лишат

другарите си от такова тържествено погребение.

Между това боят още продължаваше и едва чак вечерта престана. В цялото това сражение четата

ни изгуби само Тошооглу, а убитите и ранените откъм страна на турците бяха много. Те ни

нападаха пет-шест пъти на юруш и всякога се връщаха с по 10-15 души убити, а ние, окопани,

юнашки се вардехме и по команда стреляхме. И в това сражение, както и в първото, единственото

нещо, което ни бъркаше и ни мъчеше, то беше жаждата за вода, към която се притуряше и

нуждата от сън и човешка почивка. Щом се стъмни и пушките престанаха, ние останахме на

мястото си и се отморявахме, но в същото време чакахме заповед да вървим. Балканът още много

далеч, а турците не ни дават да вървим и ни гонят отчаяно. Положението ни, както вече всеки от

нас го разбираше, не беше розово. Скоро обаче войводите ни събраха в куп и ни казаха да сме

готови, защото на това място не бива вече да се стои, а трябва през нощта да вървим, за да

избегнем едно възможно опасно нападение и за да намалим пътя си до балкана. Ние похапнахме

малко и чакахме заповед. Понеже бяхме заобиколени, войводите решиха да ударим в атака и да

си пробием път. Пристъпът почнахме не без голям риск, но друг изход нямаше. В това време

откъм турците се чу някаква глъчка, викане и след малко пропукаха пушки, но не срещу нас, а във

въздуха.

- Отварят ни път, каза Караджата, вървете напред. И ние тръгнахме направо към балкана, разбира

се, през ниви и ливади, без път. Защо ни отвориха път турците, аз не мога да разбера. Те бяха ни

заобиколили от всички четири страни и ако бяха имали смелостта и умението, те можеха да ни

съсипят на това място, където по нямане главно на вода, по никакъв начин не можеше да останем

за по-дълго време. Още не бяхме се отдалечили на 50-100 разкрача, когато Петър Кънчев

(Златарчето) от Търново припна назад, за да си вземе чантата, която бил забравил в позицията,

където се сражавахме, но не се върна и не можахме да го видим вече. *103+

И така, ние вървяхме към балкана на брой 123 души, като подкрепвахме двама от другарите си,

които имаха нужда от чужда помощ, а именно: Никола Иванов от Прилеп, който беше ранен, както

знае читателят още в първото сражение, и Димитър Мънзов от Браила, комуто краката бяха

набити и не можеше да върви. *104+

Бележки

99. Днес в землището на с. Горна Липница. В. Търновски окръг.

100. Навярно Христо Дряновски.

101. Пеню х. Пенев (Тошооглу) от Ст. Загора. Роден ок. 1821 г.

102. Убитият бил "Яхия ага, комендант на русенската жандармерийска дружина". За него в. "Дунав" (No 293,

14 юли 1868) пише: "Русчушкият комендантин на военните заптии Яха ага се нарани в боя, който стана при

курията на Хуршид бея, и след няколко часа умря. Яха ага беше един пъргав и дързостлив човек, който

много пъти е заслужавал с юначеството си да лови и пропъжда разбойници. Жителите на нашия град се

нажалиха като чуха за умирането на Яха ага."

103. Петър Кънчев (Златарчето) е роден в гр. В. Търново. Баща му бил кумджия (златар). Той научил на

занаята си Петра и другите свои двама сина - Иван и Сава. Забегнали в Румъния, тримата братя отворили в

Гюргево златарски магазин. Истински родолюбци, когато се организирала четата на Х. Димитър и Стефан

Караджа, Петър и Сава зарязали всичко и преминали с нея в България. Заловен след битката при Капановата

кория, Петър бил откаран в Търново, а след това в Русе, където бил осъден и обесен. "Обесването на Петър

Кънчев - пише Н. Обретенов - и досега е пред очите ми. Той беше млад, хубавец, среден на ръст, обут в

цървули с бели навои, с черни върви и висок румънски калпак. Със смел вървеж, само малко понакуцвайки

по причина раната в крака си, той отиде към бесилката. Щом му туриха столчето, той рипна отгоре му, тури

примката на врата си, ритна столчето и с пълна вяра, че умира за отечеството си, увисна на бесилката като

труп"...

104. За втората битка Бачо Киро пише: "През нощта къде са ходили, какво са правили, сутринта се

намериха... на дяда Ивана Войников от с. Горня Липница в курията. Тук ги стигнаха турците. И аскерът стигна

от Свищов и от Търново. Битката се захвана. Трая от сутринта до вечерта. Твърде юнашки се биха Хаджи

Димитрови. Убиха един бинбашия от Русчук. Надалеч от битката, на една могила, оттам правеше команда

на аскеря. Един български юнак, като го поздравил с един куршум, прониза го под мишцата и там си умре.

На този бой имаше около 3000 турци. Биха стотина български юнаци, но и те юнашки браниха. Много турски

и черкезки майки разплакаха..."

На мястото на второто сражение през 1950 г. с помощта на Военното министерство населението от околните

села изгражда подходящ паметник.

На Вишовград

Неутолимата жажда. Мъчителното пътуване цяла нощ. Значението на Караджата в

четата. Необяснимият шум. При извора. В турското село. Овчарът с агнетата. Улавянето на

въоръжени турци. Отчаяното заявление на Д. Мънзов. Появяването на потерята. Раняването

на Караджата и на Дряновски. Отравянето на последния. Новите позиции и боят с

башибозуците. Пристигане на редовна войска. Съсичане на двадесетина низами. Резултатът

от третата битка. Тръгване към балкана.

Уморени и утрепани от непрекъснатото това сражение ние вървяхме без път, разбира се, като се

озъртахме на всички четири страни за вода.

След няколко минути пред нас се изпречи едно биволско блато, водата на което беше много

нечиста, защото миришеше отвратително. Макар и нечиста, но момчетата всички пиха, та се

посъживиха и поокопитиха. Тръгнахме, значи, с подновени сили, ако може да се каже, че такава

блатлива вода може да съживи един човек. Остави това, но ние нямахме време да помислим и да

пооцедим някак водата, а трябваше да се наведем и да пием като добичета.

Положението ни диктуваше да вървим по-скоро, една минута по-рано да хванем балкана, но ние

бяхме тъй изнурени и тъй измъчени от безсъние, лишения и неспокойствия, щото струваше ни се,

че ако се продължава това още ден-два, ние сме изгубени. Пък това можеше да ни докара до

отчаяние. В такива минути на разочарование Караджата беше неоценим. Колкото тактичен

майстор, решителен и смел беше той във време на сражение, толкоз нежен и ободрителен

биваше тогава, когато всички ние имахме нужда от насърчение, от окуражаване, от състрадание,

от блага дума и от припомняне величието на нашето дело, което немилостиво искаше от нас

такива страдания и такива жертви.

Не бяхме изминали много, когато зачухме някакъв необясним шум. Разбира се, че това не ни

стрескаше много, защото бяхме пребръгнали на това и друго, защото беше вече нощ и сражение

не беше възможно. Хаджията подслушваше, лягаше на земята и най- после ни обясни, че тоя шум

е на конници. Спряхме се веднага в един трънак, налягахме там и чакахме заповедта на

войводите. От минута на минута шумът ставаше все по-ясен и по-ясен. Когато чухме вече

пръщенето на конете, Караджата тихичко ни каза да приготвим пушките си. Конницата вървеше

право към нас. По едно време тя се спря на едно не твърде далечно разстояние от нас, може да

имаше до хилядо метра. Войниците, без да слезнат от конете си, започнаха да говорят нещо и от

приказките им само отделни звукове долитаха до нас в тая нощна тишина. Откъм наша страна

гробно мълчание. Виждаше се, че това са турски войници, които бяха излезли да хванат дирята ни

и да ни пребият на другия ден. След това конницата възви назад и се изгуби от очите ни. Уверен

съм, че тия турски солдати не са ни съгледали и че тяхното спиране там беше случайно или повече

за малка почивка на конете, които яздеха. Постояхме още малко, колкото трябваше, за да си

отмине конницата и след това отново тръгнахме, разбира се, без шум, с авангарда и ариегарда.

Вървяхме и сегиз-тогиз се спирахме, за да чакаме някои от момчетата, които не можеха да вървят.

Жаждата отново ни замъчи. Ще изгорим за вода и не може да вървим, толкова бяхме ожаднели.

Най-сетне връхлетяхме на едно второ биволско блато, много по-гнусно от първото и уталожихме

жаждата си с миризливата и жабурлива вода. Не след много време намерихме един извор, където

пихме хубава студена вода. Да види българин извор и да не се спре при него - това е невъзможно.

Цялата дружина насяда около извора, сладката вода подействува успокоително на нервите ни и

ние за минута се намерихме щастливи пред тоя извор и при шуртенето на водата му, като

забравихме своето грозно положение.

След малка почивка ние трябваше отново да потеглим на път. Там не беше възможно да се спрем,

защото мястото не ни харесваше и не можеше да ни запази добре от нападението, което

очаквахме на сутринта, без да се съмняваме вече в това. Минахме наблизо до едно турско село

*105+ и се спряхме при едни овчарски колиби, недалеч от това село. От тия колиби взехме мляко и

пресно сирене и тръгнахме да вървим и да дирим място за позиции за през деня. Завлякохме със

себе си и един от овчарите с няколко агнета, които мислехме да опечем в гората и да се нахраним

човешки. Зазоряваше се. *106+ Кой не обича деня, светлината! Но ние, в това положение, в което

се намирахме, мразехме деня, не обичахме светлината, защото те служеха на неприятеля против

нас. Нощта беше спасителна за нас, но не зависеше от нас да имаме една по-дълга нощ, поне от 3-

4 дни, докато стигнем и хванем балкана.

Ненадейно се показаха пред четата ни 15-20 души турци, въоръжени от главата до петите.

Караджата, който вървеше тогава напред, се разпореди и турците заобиколихме и хванахме. Те се

предадоха без съпротива. Те бяха толкова наивни, че на запитването от страна на Караджата те

отговориха:

- Пратени сме да вардим.

Караджата разгледа оръжието им, а ние се приготвихме да колим. Както Караджата, така и всички

ние изказахме мисъл, че те трябва да се умъртвят; само Хаджията не се съгласяваше и не

позволяваше.

- Не е голям мурафет, казваше той, ако вземем да ги избием, но няма да ги свършим, пък и това не

е кавалерско. Ние измъчени, утрепани от лишения, преследвани и убивани от турците, искахме

отмъщение, но щом Хаджията не даде, ние се стреснахме и го осъждахме в разговорите си:

"Артък го прекалява" - шушнехме помежду си. Разбира се, че турците са били пратени от потерята

да ни намерят и съобщят в турския стан. Когато след това почнахме да се бием, аз съм уверен, че и

тия освободени от нас турци са стреляли против нас. И Караджата се подчини на решението на

Хаджията, пусна турците да си идат, като наивно им поръчаше да не вземат участие в потерята

против нас.

След това продължихме пътя си. Прекарахме през реката Росица Никола Иванов, който беше

ранен още в първата битка, а също и Д, Мънзова, комуто краката се бяха надули и не можеше да

върви, а той сам онършавел и отпаднал, като десет години в болница да е боледувал. Щом го

прекарахме отвъд реката, Мънзов заяви, че не иска вече да върви. Той беше деликатна натура и

не беше човек за такава тежка работа. Аз бях тогава ариегард заедно с десетина други момчета и

между другото трябваше да се грижа за събирането и неизгубването на момчетата. Припнах да

съобщя на Хаджията отказът на Мънзова и да получа заповед какво да правя.

- Брак шупу холам, *107+ извика насреща ми Хаджията, не виждаш ли, че не можем да му

помогнем?... Като иска, остави го и хайде.

И го оставихме, а ние заловихме височините в планината, а именно, ако помня добре, Вишов град.

*108+ Там имаше едно гористо място, където мислехме да спрем на по- дълга почивка, да опечем

агнетата и се гостим хубаво. Караджата вървеше след стражата, разглеждаше местността, а ние се

стоварихме на почивка и се облизвахме приятно около агнетата, които овчарят приготовляваше да

заколи и опече. Още не бяхме седнали, когато стражата ни извести, че потерята пак ни е

намерила. Едва току- що беше съмнало и потерята се задържа в по-голямата и по-гъста гора, не

много далеч от нашето почивалище и започна да стреля срещу ни.

- Овчарко, хайде да си идеш сега ти - каза Караджата и веднага разпореди да посрещнем

нападението. Овчарят не чака да му се каже втори път, спусна се надолу и се изгуби от пред очите

ни. Започнахме да стреляме, но с тактика и с икономия, защото фишеците бяхме преполовили.

Понеже мястото, където бяхме спрели, не беше удобно за нас и не можеше да ни запази,

предстоеше ни да отидем с гърди срещу потерята и да хванем място в по-гъстата и по-голямата

гора. *109+ Още в началото на сражението Караджата беше ранен в ръката, но твърде леко, така

щото това беше без чувствителна някаква вреда за четата, на която той беше душата. По-опасно се

рани обаче Дряновски. То беше още преди пладне. Него раниха и той седна на едно място и не

искаше вече да стане. Караджата дойде при него с цел да види какво е станало и да помогне на

другаря. Щом го съгледа Дряновски се обърна към него и с един умилителен глас молеше му се да

не отказва на молбата.

- Какво, какво искаш, кажи по-скоро - се обади Караджата, който ни гледаше като майка.

- Ако си ми брат, дай ми малко отрова, за да туря край на мъките си.

Дряновски беше доста интелигентен мъж и като е видял, види се, че няма да живее още дълго

време от раната, искаше сам да се отрови. Той аслъ не можеше да върви, та рискуваше да

попадне в ръцете на турците, които сигурно щяха да го съсекат.

- Сега ще те позная дали си мой брат и истински другар - допълваше наивно Дряновски.

Караджата, разбира се, не му даваше и не се съгласявяше да даде отрова на един добър свой

другар. Колкото повече Караджата отказваше, толкова повече по-умилно, по-настоятелно

Дряновски повтаряше страшната си молба. Картината беше грозна и аз не можах да стоя, а

заминах напред, като оставих Караджата да се разправя с Дряновски. Какво стана по-нататъй - не

зная. Между това четата вървеше напред, веднага дойде и Караджата. Вървяхме и се биехме,

искахме да хванем гъстите гори между Вишов-град и Гъбене, *110+ където де беше спряла

потерята и където вероятно се надяваше да ни намери. За наше удивление потерята започна да

отстъпва от нашите нападения и ние без жертви почти (ако не считаме жертва Дряновски)

изгонихме я оттам и взехме добри позиции.

Неприятелят ни не спеше. Чуваха се викания, команди, военна тръба и всичко това беше доста, за

да разберем, че нападение скоро ще има и че това сражение навярно ще бъде по-ожесточено от

всички досегашни. Воеводите ни разпределиха на две отделения, начело на които се поставиха.

Чакахме нападението, но по право никак не го желаехме, защото ние имахме ужасна нужда за

почивка и сън. Не след дълго време потерята се приближи до нас и боят се захвана. Тя ни

нападаше, но страхливо и предпазливо, а ние я отблъсквахме винаги сполучливо и без никакви

жертви, защото държахме отбранително положение, пък и имахме и добри позиции. Потерята се

състоеше от башибозуци, които много неумело гърмеха срещу нас. Това, разбира се, ни радваше и

ни даваше надежда за една по-голяма сигурност за нашата кожа. Но тая наша своеобразна радост

не трая за дълго време, тъй като скоро се зададе отдалеч турска редовна войска, фесовете на

която се червенееха като грънчарски пазар и покриваха едно значително пространство. Войската

беше многобройна, и нашите воеводи взеха да се съвещават нещо. След около един час време

турската войска приближи до нашите позиции и ние се приготвихме за по-сериозен и много по-

опасен бой. Да се бием с башибозуци не ни се виждаше толкова рисковано, но да се бием с

редовна войска, с едно дисциплинирано множество, което не гледа никакви опасности, а се

движи по команда, и където мине поражава - това не беше лесна работа. И ние хубаво го

чувствувахме това, давахме си кураж и събирахме сили да посрещнем нападението, като

вярвахме даже, че и тук ще излезем и се избавим с малко жертви. *111+

Щом пристигна войската, потерята от башибозуци и жандарми се оттегли на страна и остана да

бъде зрителка на бъдещата наша участ. Войската започна по команда да се движи и приготовлява

за бой. Тя пона да гърми, но като видя, види се, че по тоя начин не ще може за скоро време да ни

изтреби или пък е имала намерение да ни излови веднага, впусна се на юруш срещу нас. Ние се

държахме мъжки, но и войската не се шегуваше. Нашите позиции бяха твърде добри: дебели

дъбови дървета, камъни и окопи ни служеха за прикритие. *112+ Особено се мъчехме да

възпрепятствуваме на войската да мине реката, но при всичката храброст, с която се бихме тук

всички, не можахме да преодолеем неприятелската сила, защото беше много голяма. Двама от

момчетата, които бяха поставени в една позиция, бяха съсечени от едно отделение от войската,

която ту нападаше, ту се връщаше назад. Това беше след пладне. Щом съгледа това Караджата,

заедно с няколко момчета, се спусна срещу това отделение войска, разпръсна го и се върна назад

с една нова рана в крака. Макар раната да не изглеждаше особено опасна, но впоследствие

можеше да стане такава, затова всички се наскърбихме. Караджата не обръщаше внимание и на

новата си рана, само я превърза завчас и зае отново командата на своето отделение.

Тутакси след това към нас се упъти да ни нападне едно друго отделение турски войници и

изглеждаше, че искаше да ни излови живи, толкова рисковано бързаше. Пак Караджата излезе на

сцената: само с няколко души той им загради пътя и след като изгърмяха по веднъж, по дваж,

измъкнаха саби и се започна отчаян бой. Турците бяха до стотина души, но веднага се пръснаха и

взеха да се отдалечават. Но към двадесетина солдати бяха загащени. Тая дързостна постъпка не

можеше да остане назабелязана в турския стан, откъдето всичко следяха и виждаха: те взеха да ни

нападат по-често и по-ожесточено. Но скоро се стъмни и сражението престана. Кой където беше в

позиции, така и остана да почива, като налапахме сухарите и почнахме да храним душа. Обаче за

вода ще умрем. Турците прибраха ранените и убитите, а ние по заповед на войводите, се

събрахме на едно място и като се преброихме, намерихме че от 121 души, що бяхме, преди да се

започне тази трета битка, сме останали само 85 души, значи третата битка завлече 36-мина от

нашите другари: паднали мъртви, зле ранени (които останаха на бойното поле) и хванати живи от

турците. Турските жертви бяха три-четири пъти по-големи, това беше очевидно, понеже те биваха

принудени да прекратяват нападенията си срещу нас само за това, защото трябваше да дигат

своите убити и ранени, за да бъде пътят им към нас свободен и да могат по-удобно да действуват.

[113]

И така, бяхме останали само 85 души, *114+ но трябва да кажа и да се похваля тук, че при всички

тия големи от наша страна жертви, ние никак не се обезкуражавахме, напротив, повече се

ожесточавахме и събирахме сили за отмъщение в бъдеще, като разбира се, вярвахме, може би

наивно, че ще хванем балкана и тогава... тежко и горко на всичко що е турско. Войводите

определиха авангард и ариегард, както всякога правехме това и след около един час време,

употребено за съвети, комбинации и избиране пунктовете, тръгнахме да вървим към нашата цел -

балкана. Леко ранените ни придружиха, вървеше с мен и Никола Иванов от Прилеп, раните на

когото от час на час ставаха по-опасни и не даваха никаква надежда за оздравяване. Аз и сега се

удивлявам, как можеше толково време да върви с нас това момче. Здрава натура беше то. Също и

Караджата, който имаше няколко рани по тялото си, не напускаше командата и длъжността си,

която беше най-тежка: той избираше стратегическите за дружината места, нареждаше защитата и

нападенията, с една дума - той беше офицеринът в тоя ни поход.

Бележки

105. Става дума за с. Горни Турчета (дн. Бяла Черква).

106. "Сутринта - пише Бачо Киро - осъмнаха юнаците край нашето село. Минаха си свободно по поляната.

Отидоха по високия баир към гората, излязоха на едно място в Урушките лозя, седнаха та си починаха малко

и взеха от една кошара едно агне и две цедилки сирене. Овчарите ги изнесоха на върха на канарата.

Юнаците излязоха из пътеката, из която излезе и Тотю войвода в 1867 г."

107. Остави го!

108. Става дума за местността Друшковец в землището на с. Вишовград, В. Търновско.

109. Ето що разказва и Бачо Киро: "Като излязоха на върха, постояха малко нещо, взеха сиренето, а агнето -

върнаха назад и потеглиха към драчовските (Н. Ф. - от с. Драчево, В. Търновско) гори. Избраха си място за

отбрана една малка кория в дългия дол. След три саата достигнаха турците. Аскер, черкези, абази, цигани -

какви не щеш, напълниха нашето село, разтичаха се като гладни псета за храна. А търновският паша седна

при дюкяните с няколко аги, привика нашите селяни и захвана да ги гълчи, защо не ги хванали, или защо не

сторили по-скоро хабер. Той думаше: "Хелбете, догде не обеся 5-6 души от туй село, няма да се успокоя. Как

се случи, все край вашето село да минуват!"... Мисли ти сега, читателю, когато самият паша казваше тъй,

другите турци и черкези какво са правили из селото. След половин час дойдоха, казаха, как че хъшовете

спрели на едно място. Тогиз скочиха всички турци и отидоха на мястото..."

110. Село Гъбене, Габровски окръг.

111. Както се вижда от рапорта на валията Мехмед Сабри паша, в началото, след минаването на четата,

турските власти не разполагали с достатъчно войскова сила. Първите потери били образувани от местното

турско и черкезко население. За няколко дни обаче положението се изменило. В Русе пристигнал Мидхат

паша, председател на Държавния съвет, който взел енергични мерки за ликвидиране на четата. От

различните краища на вилаета била събрана всичката налична войска от пехота и конница. Дошли войски и

от Одринския вилает.

112. Имаше там пожъната нива - пише Бачо Киро. Юнаците бяха там привлекли снопите при тях и се бяха

закопали малко в земята. Насред курията имаше едно високо дърво и друго до него с три четала, по низко,

но шумато. На високото бяха направили хъшовете нещо като човек, а на низкото между чаталите, седеше

който ги командуваше. Турците кой като дойде на това място изпразни пушката върху високото дърво, гдето

се виждаше като човек нещо. като стигна аскера, направиха агите тертип, битката се захвана. Беше подир

пладне, трая до вечерта"...

113. "На тази битка - разказва Бачо Киро - имаше до 4000 турци. Но българските юнаци мъжки се бранеха.

Които от турците имаше по-сърдечни, нападаха връз тях, но юнаците ги умъртвяваха и ги взимаха та си

правеха от тез убити митириз. В тази битка паднаха, сал които бяха аскер облечени до 65 души убити, а

другите турци и черкези чет нямат, защото българите, които служеха на таз битка с колата си, сал аскера

прибрали возяли, за туй тях знаем колко са. Вечерта отиде аскерът на Вишовград да нощува, а горите татък

около останаха пълни с турци селчани и черкези, да вардят хъшовете да не бягат..."

В литературата мястото на третата битка е посочвана различно. Всъщност тя става в местността Дълги дол,

сега в землището на с. Вишовград, В. Търновско.

114. Според Ангел Обретенов и другарите му, след третата битка, четата останала от 68 души.

При Гъбене

Нашето положение. Кучешки лай. Появяването и сгромолясването на черкезина. Потерята ни

нападна и обсади. Предпазни мерки от наша страна. Налитане в стана на неприятеля.

Залавянето на Караджата. Нашето положение без него. Пробиване обсадата. Резултатите

от четвъртата битка.

Първата ни грижа беше да намерим вода и да утолим нетърпимата си жажда. Не след дълго

време по пътя си намерихме една малка рекичка, където се спряхме да пием, поумием и

поосвежим. Но може ли да се освежат хора, които са почти пребити от умора, от безсъние, които

от толкова дни насам - денем се сражават, а нощем непрекъснато пътуват и пътуват без път, но не

без риск? Вървяхме цяла нощ, като почивахме на много места. Това нощно пътуване сега ми се

виждаше още по-трудно, още по-уморително, защото вървяхме по една съвършено неравна

местност и главно, защото бяхме вече капнали от всички тия нечовешки страдания до тоя час. Пък

имахме сега и повече ранени, които трябваше да се подпомагат, не можехме да вървим по-бързо,

хайдушки, а бяхме принудени да се съобразяваме с маршрута на ранените. И разбира се, че ние

не можахме да изминем едно по-голямо разстояние и да се отдалечим от потерята. Независимо

от това ние трябваше да се услушваме по пътя си и да внимаваме, да не попаднем ненадейно в

някоя нощна позиция на потерята и по този начин да бъдем всички избити. Нощта беше доста

тъмна, а месецът не се явяваше, като предсказваше с това за нашата бъдеща зла участ. Когато взе

да се зазорява, ние решихме да се спрем в един горски гъсталак и там да чакаме нападението на

потерята. Това място се казвало Гъбене, според както обясняваха някои от момчетата. *115+

Веднага поставихме нужната стража, а другите налягохме. Стражата се меняваше и по този начин

изреждахме се да спим всички по ред. По едно време аз отидох на стража. Стоях аз там и се

ослушвах да не би да бъдем ненадейно нападнати. Чувам кучешки лай. Да събуждам момчетата

можех, но пък трябваше за това да напусна поста си, а това не биваше, трябваше да узная първо в

какво се състои опасността и тогава да обаждам и да събуждам уморената дружина. Освен това

ние мислехме, че сме на много хубаво прикрито място и не вярвахме, че може да бъдем

намерени от потерята. И не можех да си обясня какво дири тука това псе. Трябваше да бъда

твърде наивен, за да помисля и повярвам, че това е куче на ловджии, в такова размирно време

едва ли можеше един ловджия да рискова живота си за един каприз. Така разсъждавах аз и

следех лаят на кучето, който се разливаше из горската пустотия и самотия. Лаят на кучето ту се

приближаваше, ту се отдалечаваше от мястото, където се намирах аз, а следователно и

дружината.

По едно време започна да шуми нещо из гъсталака. Устремих поглед на тази страна - видях един

копой, който продължаваше да лае и се приближаваше към нас. Веднага припнах към дружината,

сритах неколцина с крак, а други мушнах с пушката и им показах с ръка направлението, откъдето

можеше да очакваме опасност. Казах им тихичко: "Нападнати сме" и веднага отидох на поста си.

Проклетото псе се спускаше вече надолу и отдалечаваше от нас. "Ох слава богу", казах

успокоително на себе си и продължавах да се услушвам в лая на кучето. Но не се измина и пет

минути от това, когато пред мен се изпречи - на стотина метра далеч, един черкезин, който

вървеше право към мен. Не зная дали ме беше видял той. Без да губя вече нито минута, вдигнах

пушката и я изпразних срещу черкезина. Гората екна от гърмежа на моята пушка, а след това

черкезинът изрева нещо на своя език и се стовари на мястото си. Нашите момчета като чуха

гърмежа на пушката, изскочиха веднага и полусънливи, почнаха да заемат позиии за защита. След

черкезина, когото убих, се подадоха турски войници и вървяха към мястото, където се бяхме

установили. Караджата направи всички разпореждания, като тичаше на всички четири страни да

ни нарежда и ни дава упътвания за предстоящото сражение. Ние се бяхме вече приготвили, когато

войската ни съгледа и започна да стреля. Борбата беше отчаяна: турците - войска и башибозуци -

налитаха върху нас, а ние в добри позиции, бранихме се юнашки. И в нашите позиции падаха

ранени и убити, но в стана на турците те бяха в твърде голямо количество. Слънцето припичаше

много силно. Като видяха турците, че по този начин не ще могат така лесно да ни избият или

хванат живи, оттеглиха се на почивка. Почивахме и ние, но Караджата постоянно ходеше да

разглежда мястото.

След една доста дълга почивка турците отново започнаха боя, като взеха мерки да ни обкръжат.

Щом видяхме тактиката на турците, ние също взехме съответни мерки, но изглеждаше обаче, че

сражението ще бъде сериозно. Войводите се посъветваха, като посочваха с ръце по разни

направления и дадоха заповед да се разделим на две отделения. Без да става дума кой от коя

чета е, разделихме се на две половини, едната от които взе под своя команда Караджата, другата

Хаджи Димитър. И за да не попаднем в обсада, едното отделение трябваше да излезе от

позициите си и да отиде далеч срещу турците, а второто да подпомага първото и да не допуска

обсадата от другата страна. *116+

Беше привечер, едва ли имаше един час до мръкване. След като изпразнихме по няколко пъти

пушките си из позициите и понеже турците настъпваха решително към нас, ние изскочихме из

позициите си и се впуснахме срещу неприятеля. Боят беше ужасен, защото не ни оставаше друго,

освен да извадим сабите и да се бием с хладно оръжие. Като всеки началник Караджата вървеше

напред толкова решително, като че излиза на сцената на някой Парижки театър. Така захласнати

Караджата навлезе в стана на неприятеля. Но турската сган многочислена! Едни от турците се

разбягаха, други се впуснаха да се бият с нашите, с трети взеха мерки да обкръжат цялото

отделение на Караджата и да ни изловят. Никога не съм видял по-грозно и по-рисковано

сражение. Само гласът на сабите се чуваше. Офицерът, който командваше падна убит, а турците

още повече се разяриха. Войската се биеше също решително и в скоро време сполучи да ни

обсади от трите страни. Оставаше ни свободен само тилът, откъдето другото отделение ни

вардеше що-годе и се биеше на другата страна с друга войска и башибозуци. Веднага взехме да

отстъпваме, за да избегнем обсадата. Само Караджата не можа да отстъпи навреме, защото беше

вече толкова пронизан и нашарен от куршуми, щото не можеше да се бие и да върви. Войниците

се спуснаха върху му и го завлякоха в стана си. Уловиха един полумъртъв човек. Това стана пред

очите на всички ни, но нямаше как да му помогнем. И турците разбраха, че хванаха един от

войводите ни и престанаха нападенията си срещу нас, но взеха мерки да ни задържат в обсада.

Нашето положение ставаше критично, затова решихме че е нужно час по-скоро да си пробием път,

за да не бъдем изловени на другия ден като врабци.

Скоро се стъмни, а ние се събрахме и се приготвихме за път. Понеже Георги Чернев, който носеше

знамето на четата от Караджата, падна убит в това сражение, аз бях определен за знаменосец на

това знаме. Няма нужда да казвам тук, че всички ние бяхме не само крайно наскърбени за

изгубването на Караджата - офицерът, тъй да кажа в нашата дружина, - но и обезкуражени. След

това ние бяхме всички в душата си уверени, че не ще можем да направим вече сериозно

сражение и че без помощта на Караджата ние сме обречени на гибел. Нашето дело имаше нужда

от един вещ и опитен разпоредител, а у Караджата имаше и умение, и опитност и смелост, и

всичко друго що беше нужно за избягване нашето окончателно поражение. Сам Хаджията се

навъси, умисли се, ужасно се наскърби, но като нямаше какво да се прави - сам пое върху си

всичките грижи на бъдещето на четата. Хаджията, разбира се, не беше по- малко юнак от

Караджата, но не зная защо ние го смятахме повече за умен човек, отколкото за такъв, който ще

съумее по-добре от Караджата да нареди една позиция, да избере едно удобно място за това, да

изкара една сражение и да се избавим от такова сражение с малки жертви, като нанесем големи

пакости на неприятеля и му избием много хора. Няма съмнение, че това наше убеждение не беше

досущ вярно, защото Хаджията с пълно умение и решителност предводителствуваше четата и

както ще видим по-долу, майсторски я криеше от потерята.

Нашият път беше към Стара планина. Неизвестно защо, тъкмо на пътя, през където ни престоеше

да минем, турците бяха поставили башибозуци, когато от всички други страни имаше редовна

турска войска. Хаджията веднага определи, че ние трябва да си пробием път през гъстите редове

на башибозуците, което беше за предпочитане, отколкото през редовната войска, защото

башибозуците са без команда и с по-малко риск и жертви ще ни пуснат да минем. При всичко това

трябваше около един час да се бием, за да пробием башибозуците. Те също ни нападаха

ожесточено, но понеже беше станало вече тъмно, те се принудиха да ни дадат път. Здравите и

читавите преминахме след ранените, които бяха около 10-15 души. След избягване на опасността

ние отново се спряхме, преброихме се и се оказа, че четата ни се състои всичко от 58 души, *118+

значи четвъртата битка е завлякла в гроба 27-на от нашите другари. Загубите на турците в това

сражение не зная колко бяха, но във всеки случай те са били сигурно два-три пъти по-големи от

нашите. *119+ Тръгнахме в тая нощна тъмнина. И ние бягахме от деня от светлината и виделината

като бухали, защото в нощта, в мрака ние бивахме повече сигурни за кожата си, неприятелят не

смееше или не можеше, или пък не намираше за удобно да ни напада, понеже в мрака еднакво с

нас ще бъде изложен на неизвестността и неопределеността, на фаталния случай да спечели или

да изгуби. И турците нямаше причина да ни нападат нощно време, когато денем те можеха да

сторят това с по-голяма сигурност за себе си.

Бележки

115. За движението на четата през нощта Бачо Киро пише: "Те горките хъшове, къде са ходили през нощта,

какво са правили, къде са се губили из горите не се знае, но осъмнаха на половин час от вчерашното си

място - между турското село Плужна (Н. Ф. - сега не съществуващо) и Вишовград. Дето осъмнаха и през дена

се биха, дума се Кара къзън - кюпрюсю сиреч на Черната мома моста." Тази местност след битката на четата

с турците била наречена Канлъ дере, т.е. Кърваво дере. Местността днес е известна сред населението и като

Парада поради устройваните след Освобождението "паради" в чест на загиналите четници.

Писаното от Хр. Македонски, че четата спира в местността Гъбени е неточно. Такава местност в землището

на Вишовград не е имало.

116. Според Ангел Обретенов и другарите му, четата се разделила не на две, а на три отделения. Средното

отделение командувал Хаджи Димитър, а другите две - Караджата и Мавро от Казанлък. Но отделението,

командувано от Мавро, вместо да удари турците в гръб, избягало. Това станало причина Караджата да бъде

заловен.

Че четата се разделила на три разказва и Марин Нейков. Третото отделение било съставено то 14 души

начело с Мавро ("Няколко думи за войводата Христо Македонски" - Народна дума, Русе, No 7, 11 ноември

1899).

Отговаряйки на язвителната и насочена срещу му статия във в."Народна дума", Хр. Македонски отново

твърди, че четата е била разделена не на три, а "само на две отделения". Той също пише: "От списъка на

четата на Хаджи Димитър всеки ще се убеди, че лице под името Мавро не е имало в тая чета".

Истина е, че в списъка на четата няма посочен четник с името Мавро. Дали това обаче е прозвище на някои

от посочените в списъка четници, засега не е уточнено. Но че е имало такъв човек изобщо, съдим по

записките на П. Хитов. В "Моето пътуване по Стара планина" (с. 66) П. Хитов пише, че в съставената от

няколко души дружина на шурея му Стоян (Теню) Люцканов (Папазоглу) през 1865 г. е влизал и "Мавро

казанлъченин". Тази дружина, същата година е убила войводата си, за да му вземе парите.

Като съобщава за избягването на Мавро с третото отделение от четата "съставено от претенциозни

сливналии", в бележника под линия, З. Стоянов пише: "Това лице Мавро е познато от по-стари времена за

човек със съмнителна честност. Той е участник в убийството на оня прочут юнак Теню Люцканов, за когото П.

Хитов говори в своите записки. Това подло убийство беше известно на Х. Димитра, но той пак склони да

вземе Мавра в своята чета".

118. Според Англе Обретенов и другарите му, след тази, четвърта поред битка, дружината останала 40-45

души. Посочената от Хр. Македонски цифра - 58 души съвпада с тази, която посочва Бачо Киро.

119. В тази битка - пише Бачо Киро - паднаха мъртви от турския аскер до 93 души, а черкези и други турци и

абази нямат чет, защото тях караха повече да се бият, а аскерът се биеше на спревардяне. А на черкезите и

на другите обричаше пашата 3 жълтици бакшиш за една хъшовска глава. За туй те и другите много се

изтриха в този ден. Но за жалост, в тоя ден падна зле ранен и се хвана от турците прочутия български юнак

Стефан Караджа от Тулча, Хаджи Димитров сътрудник..."

На високата канара

Вечната жажда. Нашето предпазване. Воденицата. Трудността на пътуването. Тъкмено за

потерята - приготвено за дружината. Няма скривалище. Неподозрителната канара.

Потерята ни приближава, но не съгледва. Нетърпимостта на слънчевия пек и нажежените

камъни. Въодушевлението и радостта ни нямаха край. Сбогом, канаро.

Полуубити, гладни, а главно жадни, ние тръгнахме, разбира се, към балкана и всеки за себе си

мислеше и скърбеше за падналите другари, а най-вече за бъдещата участ на живите, която

изглеждаше дотук, а сега вече ставаше действително мъченическа, грозна, неизвстна. Но коравото

сърце не се предава лесно на отчаяние! При всички тия несгоди, неволи, мъки и страдания, които

не ни оставиха нито една минута, достатъчно беше да намерим някой извор или рекичка със

студена вода, каквато се намира изобилно в милата България, за да се поосвежим и поокуражим.

При всичката неизвестност, в която се намираше дружината, ние все вярвахме в душата си, че ще

се доберем вече до непристъпния балкан и ако не турим край на глада, жаждата и всички други

лишения, то поне ще поосигурим и позавардим живота си. Хаджията, който разбираше твърде

добре своето положение като войвода на цяла една чета, като преценяваше прекрасно

нравствената отговорност, която тежеше върху него само, стараеше се особено да избягва всяка

среща с потерята и всякак ни насърчаваше за да стигнем по-скоро до желания пункт в балкана. И

той сам вярваше, че там ще намерим ние спасение. Разбира се, че Хаджията правилно

разсъждаваше: можеше ли ние, които бяхме вече окапали като гнили круши, да се бием със сто

пъти по- многочислена сган, която ни гонеше при най-благоприятни за себе си обстоятелства,

която не търпеше никакви лишения и която имаше всички преимущества пред нас! Всички

казвахме, че трябва да се спасяваме, а това спасение ни чакаше, според нашето убеждение в

балкана, където нашите гонители не биха могли така опасно и рисковано за нас да ни преследват

или по-добре ние бихме намерили по-добри закрития, непристъпни урви, непроходими гори,

където ще можем да се закрием и завардим.

Вървяхме цела нощ без път и почти без почивка, ако не смятаме почивка времето от 15- 20

минути, които прекарахме при една балканска рекичка. Водата едва към полунощ намерихме и

затова пътуването ни дотогава беше уморително и почти невъзможно. И то стана случайно.

Чуваме някакъв шум и авангардът на дружината спира. Някои от по- опитните момчета обясниха,

че тоя шум е на воденица. Щом това потвърдиха неколцина, цялата чета се спусна надолу към

реката. Там не можеше да се стои дълго време, без да се гледа на това, че ранените, които

мъкнехме с нас, имаха голяма нужда от почивка. А ранените представляваха жалка картина.

Раните им не оздравяваха и нямаше надежда при това им положение да заздравяват,

следователно положението на тия наши другари еше съвсем лошо. колкото и да скърбеше за тях,

Хаджията не можеше да спре сружината край реката и в такова лошо място, та да изложи на гибел

цялата дружина. Макар и да изглеждаше твърде жестоко по отношение на ранените, но всички

други бяхме съгласни да вървим. И тръгнахме. Утрепахме се да вървим през тая неравна местност.

Краката ни премалели, подхлъзгахме се, падахме, разбира се, не по наша воля, но все вървяхме и

икономически гризехме сухари, които се намираха в чантите ни още от Румъния и които дотогава

старателно и непокътнато пазехме. Веднага след това намерихме един овчар, който беше

приготвил един овен, опечен хубаво достатъчно хляб и чакаше турците от потерята, които са му

поръчали тая гостба. Овчарят ни сложи доброволно приготвеното, като казваше, че не знае, как

ше се оправдае пред турците.

- А бе кажи, че на сила сме взели всичко и толкова - каза Хаджията и раздаде по мръвка на всекиго

от нас.

Скоро излязохме от горската местност, из която вървяхме и взехме пътя по една рътлина. Захвана

вече да се зазорява, когато ние се намирахме още из тая рътлина и на съвършено голо място.

Понеже не можехме да вярваме, че потерята не ще ни нападне на следващия ден, затова

трябваше една минута по-скоро да намерим удобно за позиция място и там да чакаме потерята.

Такова гористо място обаче нямаше наблизо, а да се ходи надалеч нямаше време, зщото потерята

можеше не само да ни види, но и да ни обкръжи и избие. Опасността беше очевидна, нямаше

удобно място - и свършено. Но Хаджията не се отчайваше. Пред нас стърчеше нагоре, на една

почтителна височина, една гола канара, изкачването по която изглеждаше доста трудно и въобще

канарата изглеждаше като непристъпна крепост; но за нас, разбира се, тя беше неудобна, защото

турците можеха да ни заобиколят от четири страни и без да се гледа на това, че не щяха да могат

да ни избият, докато имаме патрони, можеха повече от нас да изловят най-сетне, когато

изпушкаме патроните и и бъдем принудени от глад и жажда да минем из гъстите редове на

потерята. С една дума канарата не беше стратегическо място, но като нямаше друг изход,

Хаджията каза по-скоро да се качим на тая канара *120+ и там да се скрием. То се знае, че и

Хаджията не считаше тая канара удобно място за четата, но предпочете нея, отколкото да вървим

напред или върнем назад сред бял ден и по този начин да изложим на явна опасност цялата чета.

Някои от момчетата даже поискаха да възразят на Хаджията, че канарата ще бъде и гробница на

дружината, но Хаджията нетърпеливо каза:

- Тук, тук, качвайте се, друг изход няма, пък и по-малко подозрителна местност от тая канара -

също няма. Вървете!

И наистина, както видяхме отпосле, канарата ни спаси от нападението на потерята със своята

неподозрителност. Когато се качихме на тая канара вече се разсъмна. Поставихме неизбежната

стража малко по-долу от върха, а всички други здрави и ранени налягахме на голите камъни да

поспим и починем. Прелестен беше изгледът от тая канара на цялата местност, погледът се губеше

в мъглата чак към Севлиево. Почивахме, без да приказваме, без да шавнем; никой не смееше да

се изкашля или да дигне пушката си горе, за да не се лъсне и бъдем забелязани от някого. Някои

от нас веднага заспаха и спокойно захъркаха, други потънаха сами за себе си в размишления за

миналото и бъдещето на четата. Преди пладне още потерята сновеше из околните гористи места и

ни търсеше, а ние гледахме я от височината на канарата, следим всички нейнни движения и

действия и се спотайваме не без самодоволна усмивка на уста. По едно време потерята доближи

до канарата. Нашата стража грабна тихо пушките си и без шум, без никакъв глас зад закритието си

чакаше да види поведението на потерята, за да определи какво трябва да прави. Ние също. След

едноминутно и неопределено зяпане из канарата, може да се любуваше на височината й, но може

и нас да търсеше - тя се отдалечи и се запиля нанякъде. Ние се успокоихме, оставихме пушките си

на свобода и отново се предадохме на мечтания и хъркания.

Слънцето печеше немилостиво и до пладне, докогато камъните не бяха се нажежили,

действително приятно се мечтаеше и хъркаше; но след пладне жегата беше нетърпима. Здравите

от нас, как да е, варехме се в потта си и търпехме без роптание, но положението на ранените беше

ужасно. От жажда примираха и, разбира се, не без някои тихи изохквания, макар това и да беше

забранено от самото положение, в което се намирахме. Ранените турихме под сянка, но каква

полза от тая сянка, когато слънцето е запалило целия камък и топлината изхвърча из камъка като

пламък из фурна. Потерята обаче цел ден сновеше из гъсталаците в гората и ни търсеше там,

където ни нямаше, а ние цел ден се печехме в камъните също като гущери и се радвахме, че тоя

ден поне ще избегнем нападението на потерята, макар и да се намирахме в такива

неблагоприятни условия.

Как и да е прекарахме целия ден без никакво приключение и без да дадем някаква жертва през

тоя ден. Привечер, когато слънцето, наклонено на запад, бързаше да се скрие, духна един хладен

балкански ветрец на високата наша канара и камъните взеха да изстиват. Както бехме отпочинали,

тоя ветрец ни съживи и ние се усещахме достатъчно бодри, за да тръгнем на път. Изкачахме с

нетърпение да се стъмни и да хванем вече балкана, величествените върхове на който чернееха

съвсем близо до нас. Това още повече ни ободряваше и съживяваше. След толкова скитания, слд

толкоз премеждия, сражения и лишения, ние сега сигурно бяхме убедени, че тая нощ непременно

ще успеем да хванем балкана и след туй ще си отдъхнем по-свободно, по- безгрижно, по-сигурно.

Това наше желание сега, след всичко, което ни постихна дотук, беше толкова голямо, щото ни се

искаше за една минута, за един скок да го постигнем. Въодушевлението и радостта ни нямаха

край. Ние се радвахме, че скоро ще стигнем балкана, тъй както би се радвала майка, когато види

изгубения си син. Когато се стъмни до толкова, щото в нощната тая тъмнина балканските върхове

не можеха да се различават, а се сливаха в едно, Хаджията заповяда да се приготвим и слезем от

канарата.

- Само тихо и без шум - прибави войводата и тръгна напред.

Ранените подкрепвахме и подпомагахме в слизането, както това направихме и когато се качвахме

на тая гостоприемна канара. Раненият Никола Иванов беше постоянно с мен. Щом слязохме при

подножието на канарата ние всички инстиктивно дигнахме глави нагоре, да изгледаме за

последен път тая канара, която ни даде такова сигурно убежище, както се надявахме да намерим

само в Стара планина. Поклонихме се на тая величествена каменна скала и я оставихме да крие за

вечни времена нашите дотук страдания и мъки, които умствено всеки от нас преповтаряше между

камъците, нашите желания, нашите мечти, нашата любов към отечеството, които пълнеха сърцата

и които тая канара сигурно усещаше и разбираше.

- Сбогом, любезна канаро, сбогом наше скривалище! - казаха мнозина от нас, и тръгнахме.

Бележки

120. Канарата е западно от с. Кална кория, Габровски окръг.

На Бузлуджа

В балкана. Знамето на Караджовата дружина. Балканските прелести и хубости.

Готовността на околните села да се вдигнат. Без хляб по-страшно и от потеря. Овчарчето и

нашата нетактичност. В Дебели дел. Потерята отдалеч. Тримата българи. Колибаринът и

гостбата на потерята. На мандрата и братът на Хаджията. Почивка и глад. Несъгласие в

четата. Избягването на 14-те души. Случката с киселото мляко. Нахранване на дружината.

Двамата в Шипка за хляб. Място за почивка. Дълбокият сън. Ненадейното ни нападение от

потерята. Отчаяното положение на четата. Нашето поражение. Нашето избягване ранени.

Към Мъглиш. Щастливата среща със селянина. Към върха "Св. Никола". Силен дъжд и вятър.

Кой ни предаде?

След два-три часа пътуване из нощната тъмнина и тишина, хванахме полите на балкана и подехме

нагоре по балканските висини, като вървяхме из гъсталака. Още при подножието на балкана ние

намерихме студена вода, където не пропуснахме да се спрем малко повечко, за да утолим

жаждата си, да оплакнем раните си, да се поумием и поосвежим. А величественият балкан

стърчеше над нас, върховете на който се губеха горе в нощната тъмнина. Един тих, хладен и

приятен ветрец подухваше и разнасяше тъгите ни из гъсталака по цяло българско. Ранените, без

охкания и ахкания, чистеха раните си и перяха вмирисаните парцали, а водата завличаше

съсирената и нечиста кръв надолу по течението си, като бързаше да занесе на измъчения народ

сърдечен поздрав от синовете му, които в името на народната свобода, са излезли да пролеят

кръвта си и да сложат костите си из балканските урви. Всичко наоколо беше тихо и

представляваше, в нощната тая глухотия, нещо тайнствено, небесно. Само дружината беше будна,

наслаждаваше се на тая райска местност, любуваше се на грандиозните балкански върхове,

почиваше спокойно от своите досегашни трудове и страдания. Всеки за себе си мечтаеше и всеки

за себе си прекарваше през ума си станалото дотук, оглеждаше настоящото си положение и

обсъждаше бъдещата си участ. Само Хаджията, който носеше нравствената си готовност и честта

на дружината, трябваше да мисли за всички ни.

- Не преминават тия пущини, Христо, те ще ме уморят - казваше тихо за раните си Никола Иванов,

който постоянно беше с мен и до мен.

Той беше измършавел вече, раните му миришеха ужасно и при нямане възможност да се лекува,

участта му беше известна, определена. Но той беше корава натура, нито охкаше, нито се

оплакваше някому, нито пък искаше да остави дружината.

- Ще вървя до последната минута, оставете ме да ви придружа докрай, отговаряше той на ония от

другарите, които от състрадание му предлагаха да остане при някои мандри.

Краката му силни, той ходеше наравно със здравите. Имаше нужда от подкрепване само при

преминаването на някои хендеци, реки и много стръмни урви, а тая длъжност аз изпълнявах още

от първата битка добросъвестно.

Но на това място не можехме да останем дълго време, затова Хаджията даде заповед да вървим.

С нас носехме и двете знамена, разбира се, не развети, понеже сега считахме себе си за разбити.

Хаджията, който от всички по-добре оценяваше загубата на Караджата, не можеше да гледа

знамето му, което за носех и което на всички напомняше за злата участ на втория войвода

(Караджата) *121+ и за нашето лошо положение без него, когато той можеше да ни бъде най-

полезен, когато неговото отсъствие беше чувствително за цялата дружина. Затова Хаджията каза

да скрием Караджовото знаме.

- Сега сме една чета, една участ ни очаква и затова няма нужда и от две знамена.

След тия думи на войводата аз разковах знамето от дървото, последното захвърлих на някъде, а

самото знаме грижливо сгънах и пъхнах в чантата си. *122+ По-долу читателят ще види, че със

същото това знаме аз поведох друга чета и се бих с турците във време на Сръбско-турската война

през 1876 г.

Цяла нощ пътувахме или по-право се изкачвахме към върховете на балкана, при все тъй

пътуването не беше токова трудно, защото тук вече беше доста хладно и нямаше полската жега,

която не ни даваше леко да вървим, която ни изпотяваше, уморяваше и задушаваше от жажда.

Вървяхме цяла нощ с почивки на много места, като търсехме за през деня по-удобни като за нас

хора закрития, които в същото време да ни служат и за скривалище и за позиция в случай на

нужда. А в балкана такива места има в изобилие. Тук вече ние се поокуражихме, защото се

намирахме на по-сигурно място, което съвсем не благоприятствува за една коя да е потеря.

Всички преимущества бяха на наша страна, оставаше една-единствена грижа - грижата за хляб,

доставянето на който не беше съвсем лесна работа.

На други ден ние почивахме в една райска планинска местност. И в балкана има такива

очарователни и прелестно места, които е невъзможно да се опишат. При вида им те обзема едно

неописуемо чувство на удивление, пред очите ти стои една природна картина, която по-рано,

преди да имаш случая да я видиш, не може да си я представиш. Гледаш местността, но виждаш

само нейния очарователен общ изглед, а не и нейните отделни дребни пейзажи, удивляваш се на

тая хубава и красива природа, въображението ти от минута на минута се усилва и те занася малко

по-горе от облаците, където няма човешките грижи и разнородни страдания. И сърцето се стиска

някак от тъга ли, от удивление ли или от някое друго чувство, което се представя неуловимо,

неясно и неопределено. Още през деня тръгнахме да вървим към по-непристъпните места. На

едно място ненадейно изкочиха пред нас двама селяни българи. Още щом ги съгледахме, че идат

право при нас, взехме мерки да разгледаме всичко наоколо и да не би те да са шпиони и след тях

да върви потеря. Някои от нашите изказаха съмнение да не би да са помаци, но Хаджията позволи

да дойдат при дружината. Единият от тях каза, че бил от Ново село, а другият - от друго едно дело

в Севлиевско, името на което не мога да си припомня сега. Те съобщиха на войводата, че нас ни

дирят и че са били готови да се вдигнат и да ни последват. За да се даде решителен отговор на тия

хора, Хаджията постъпи по конституционно: свика неколцина от по-първите юнаци, обмислиха и

обсъдиха въпроса и най-после решиха, да се каже на двамата, че трябва да мируват и да не се

вдигат. По кои съображения се взе подобно решение аз сега не си спомням, но няма много да се

бъркам, ако кажа, че най-важното съображение беше това, че нашата дружина беше съвършено

поразена и неспособна за по-нататъшна борба. Освен това ние по-рано бяхме решили и

определили своята дейност, като бяхме отсекли окончателно, че след четвъртата битка ние сме

поразени и че не ни остава друго, освен да се спасяваме. Хаджията им съобщи решението на

дружината и ги разпита за околните местности и за всичко друго, що можеше да ни интересува.

Двамата българи оставиха хляба, що носеха със себе си, размениха здравите си цървули, навуща и

пр. с нащи изпокъсани и изподрани, взеха си сбогом и си отидоха. Аз и днес вярвам, че тия

двамина са били истински българи, които са съчувствували на нашето предприятие и са се

въодушевявали от съшите "народни" желания и стремления, които и нас тогава движеха.

Но скоро балканските хубости и прелести взеха да ни стават омразни - хляб нямахме, пък липсата

на хляб беше за нас по-страшна и от потерята. А намирането на хляб не беше лесна работа като за

нас хора. Навсякъде по пътя се хранехме с киселец и други такива, но това не ни поддържаше.

Имахме нужда от човешка храна, поне от хляб. Почивахме на едно място, когато стражата улови

едно малко овчарче и го дотътри при войводата. Поръчахме му да каже на баща си за нашата

дружина, като имахме слабостта да вярваме, че всички знаят за нас, за нашата цел и за светостта

на този ден, като му казахме, че ще му платим десеторно да ни донесе хляб и друго каквото може

да има за ядене. Овчарчето се обеща, а ние го пуснахме и то завчас стана невидимо. Вместо да

тръгне някой от нас с овчарчето и вземе хляб, ние се доверихме на едно дете, бащата на което

можеше да не повярва и по разни причини да хване пътя на "благоразумието", отколкото да се

излага на възможна опасност. Ние взехме под съображение и това обстоятелство, че бащата на

овчарчето може да се случи някой прост човечец, който не ще може да разбере както трябва сина

си, а ще ни вземе за разбойници и ше благодари на провидението, задето момчето му се е

избавило живо и здраво от ръцете ни. Имахме още няколко парчета сухари, но никой не смееше

да прибягва към тях, за да не умира сетне от глад, а чакаше да направи това, което ще върши

цялата дружина. Дълго време ние чакахме овчарчето или баща му на определеното място, но

напразно. Заобикаляхме отдалеч, услушвахме се, никой не се обади и никой не дойде да ни

донесе хляб.

Късно вечета ние тръгнахме на път, като решихме, че напразно ще чакаме бащата на овчарчето.

Вървяхме цяла нощ все нагоре и на сутринта се намерихме на един величествен връх, при полите

на който се виждаше селото Дебели дел. *123+ Щом видяхме селото, цялата дружина единодушно

реши да навлезем в него и насилствено да вземем хляб и друго каквото намерим и откаквото

имахме нужда. И нямаше друг защото нашето съществование беше немислимо без храна. От

друга страна, от върха, където бяхме, селото ни се виждаше доста близо и по тая причина

тръгнахме от сутринта всички заедно с ранените. Спуснахме се надолу от върха и с падания,

подлъзвания и охкания стигнахме в селото едва на пладне. Селяните, добри българи, разбраха ни

добре и ни проумяха хубаво: завчас приготвиха всичко и седнахме да ядем. Нямаше нужда от

хрен и други предговори за добра охота - отдавна ни се беше отворил апетита и ние не ядохме, а

гълтахме. Разбира се, че вън от селото оставихме стража за всеки случай. В тая стража попаднах и

аз. Скоро след това награбихме хлеба, други гостби и разни предмети, от които имахме нужда и

отново се опътихме за насрещния връх с двама селяни от селото, които нарочно взехме със себе

си, докато изминем селото и хванем гората. Но ние не отивахме по пътя, по който тръгнахме със

селяните; щом пуснем селяните да се върнат назад, ние веднага възвихме на съвсем

противоположна посока, за да изгубим дирята, та в случая, че селяните бъдат принудени да кажат

някъде сме тръгнали, турците да ни дирят там, където ни няма. Това ние вършехме навсякъде,

когато срещахме хора или отивахме и минавахме през някое село. След няколко часа път

трябваше отново да си отпочинем. Избра се мястото и цялата дружина се простря на земята, като

поставихме и неизбежната стража. Още не бяхме седнали добре, когато стражата ни съобщи, че

се показала потерята. Веднага се дигмахме оттам, шавнахме в гъстата гора и се скрихме от

потерята, която не можа и да ни види. Но това беше достатъчно, за да знаем, че властта

продължава да ни търси и преследва. Из гъстата и непроходима гора вървяхме без път, разбира

се, и понеже ни хвана дъжд, та се измокрихме и простудихме, спряхме се на едно по-затруднено

място където запалихме огън, за да се посгреем, постоплим и изсушим. След няколко часа трима

селяни се показаха и момчетата веднага ги заградиха и спряха. Те уплашено обясниха откъде

идват и къде отиват, но ние побързахме да им обадим кои сме и що сме, а това ги успокои, та

след това свободно отговаряха на всички наши въпроси. Според техните обяснения Габрово се

било намирало на няколко часа далечина от това място. Ние поехме пътя, който водеше към

Казанлъшките планини. Не зная колко време ходихме, когато дойдохме до едно място, което от

всички четири страни беше планини, а в средата течеше шумно и лудо една рекичка. Глухотия и

самотия ужасна, но за нас това беше една прелестна градина, затова решихме тук да се спрем и

починем. За един миг всички ние се нахвърлихме към рекичката: едни да се мият, други да си

чистят раните, трети да перат парцали и пр.

Не зная колко време почивахме в тая долина, когато стражата беше хванала един българин,

колибар, доста млад човек, който идеше отдолу по реката. Той ни разправи че потерята

продължава да ни преследва, че трябва винаги да сме нащрек и готови да я посрещнем. Той не

скри от нас, че в колибата му се намира едно друго за ядене, приготвено за потерята. Ние това и

чакахме, неколцина от нашите юнаци отидоха на колибата, прибраха всичката приготвена за

турците храна и се гостихме хубаво. От колобаря взехме необходимите сведения за местността и

се упътихме по онова направление, което той ни посочи, но скоро завихме назад и отидохме към

казанлъшките мандри, за да се скрием от потерята, която сновеше вече и по върховете.

И тръгнахме веднага. Вървяхме към това направление и едва на другия ден сутринта стиганахме

на едно място, където намерихме една мандра. Овчарите, българи, които пасяха беглишки овце

се оказаха добри хора, приеха ни любезно и побързаха да ни услужат и нахранят с "каквото дал

Господ", а Господ беше дал месо, хляб, мляко и сирене. Нощта прекарахме около тая мандра и не

знаехме как да поблагодарим за гостоприемството на добрите овчари, които ни дадоха много

нужни нам сведения за потерята, та видяхме, че на това място няма да се спреме за по-дълго, а

ще трябва да вървим на по-безопасни места. Затова решихме да се върнем отново назад към

Шипка и тръгнахме. Преди това бай Хажията реши да остави тук брата си Тодор, *124+ който беше

ранен опасно и не само не можеше да ходи, но вече беше принуден да ни остави. Той не можеше

да живее повече от един-два дена още. Хаджията се прости с брата си и това прощаване беше

твърде трогателно . Ужасна сцена! Да оставиш родния си брат и да знаеш, че той ще умира след

ден-два! Ние не можехме да гледаме. Освен Тодора оттам загубихме и Ачо от Сопот, *125+ той ни

остави нарочно, защото Сопот беше близо. С него отпосле се намерих в мушията на Стефан Берон

*126+ на Молдова, Румъния, та другарувахме няколко години. Вървахем цял ден, като почивахме и

спахме на много места и през нощта излязохме на едно място, което не беше твърде далеч -

Шипка беше на няколко часа разстояние. На заранта стигнахме на други едни мандри, тръгнахме

пак, защото това място беше свърталище на потерята, т.е. последната там се прибираше да спи.

През нощта вървяхме все към Шипка, като се отбивахме на много места за почивка. На другия ден

почивахме цел ден на едно място, където по-рано бяхме видели да мине потерята. Това правехме

нарочно, защото щом е минала веднъж потерята мястото се считаше за безопасно и ние

почивахме спокойно. И това направихме няколко пъти и никак не се излъгвахме. Вечерта

трябваше да тръгнем пак да вървим, но преди да потеглим напред, ние решихме, че трябва да се

сдобием с хляб, защото бяхме отново огладнели и за толкова мнозина, където бехме по мандрите

(ходихме още на много мандри) едва успяхме да се наядем веднаж, а не и да помъкнем хляб в

резерва със себе си. Освен това при тоя чист въздух и студена вода ядехме безобразно много.

По едно време в нашата дружина се появи едно недоразумение, едно несъгласие. Димитър

Зааралията възразяваше сърдито на Хаджията, задето не бил избрал добър път и въобще не сме

били тръгнали по направление към Сливен. След нашето поражение всякакви кавги и

недоразумения можеха да се яват. И чудното е, че минахме само с едно спречкване. Хаджията се

мъчеше да се обясни тихичко с Зааралията, който беше един от решителните юнаци, и който

водеше дружината напред, като се ръководеше по звездите, но като видя, че не ще може,

забележи му, че той, както всички други, трябва да се покорява. Зааралията започна още по-

яростно да възразява и да укорява Хаджията, че мястото не било добро, че щели да ни избият, че

трябва да се обмисли по- добре по-нататъшното наше положение. Хаджията се указа в тоя случай

твърде мек човек, какъвто си беше в действителност. Да беше Караджата, кое с убедителни думи,

кое с авторитета, що имаше между момчетата, като юнак и опитен в работата, можеше да

предвари всякакво разногласие в четата, защото това разногласие можеше да я съсипе

окончателно. Всички други момчета слушахме разговорите и гледахме тая неприятна сцена.

- Що се сърдиш бе, Димитре, се обади Божил от Лом - не се клехме да умрем? Не е ли все едно,

където и да ни завари смъртта? Като си искал да живееш и да рахатуваш, да си седял у дома си.

- Престани да бъбриш, защото краят няма да бъде добър, прибави Спиро Георгиев.

Божил и Спиро бяха такива юнаци, които не си поплюваха на ръцете, та Зааралията млъкна; с това

инцидента се счете за окончателно свършен и ние тръгнахме.

Нощта беше доста тъмна. Беше се заоблачило отвсякъде и с това вървенето ни се затрудняваше

оше повече. Но скоро загазихме из едни горист едър гъсталак та тъмнината стана още по-

непроницаема. По едно време решихме да се посрем и отпочинем. Гледаме - няма всичките

момчета. Почакахме малко, повърнахме се малко назад, подсвирнахме с уста, но никой не се

обади. Изгубени бяха всичко 14 души, между които имаше и ранени. В числото на изгубените

влизаше и Зааралията. Дали в тая нощна тъмнина тия наши другари се изгубиха из гъстата гора, та

тръгнаха неволно по друго направление или пък Зааралията ги бе помамил вследствия

спречкването му с войводата и се решил да тръгне на другаде и на свой риск - това не мога да

твърдя положително. Тогава обаче взехме за вярно второто предположение и без да чакаме

повече то 5-10 минути изгубените, тръгнахме без тях. *127+ Ние останахме, значи, тогава всичко 44

души. *128+ Тръгнахме, но гладът, тоя втори наш мъчител, не ни оставяше на мира. Някои от

момчетата посегнаха на последните си сухари - толкова не можеха да се удържат.

- Да става каквото ще - отговаряха те, когато други, по-търпеливи и по-поносливи, им бележаха да

не бързат със сухарите си, защото после работата ще е опасна.

И нямаше какво да се прави. При такъв чист чъздух и студена вода, при толкова скитания и

непрестанно ходене трябваше след нас да върви едно цяло интенданство, за да можеме да

избегнем гладуването! На другия ден почивахме в гората. Привечер аз, с още единадесет други

момчета, бях авангард. След полунощ беше, когато ненадейно връхлетяхме на една мандра.

Светнаха ни очите като на вълци. Моментално и без много предпазвания намерихме овчарите,

които не считаха за необходимо да се крият от нас и дадохме заповед да се приготви ядене за

цялата ни дружина. Овчарите с готовност станаха и взеха да изреждат какво имат и какво може да

се приготви. Пред очите ни се изпречи кисело мляко и целият авангард грабна хляб и за една

секунда очистихме киселото мляко. Знаехме всички правилото, че каквото и да се намери за

ядене, колкото малко и да е то, трябва да се запази и раздели еднакво на цялата чета, но нашият

вълчи глад ни накра да нарушим съзнателно това правило и да заслужим укорите на другарите си

и войводата. Скоро след това пристигна войводата с другите момчета и щом видя, че сме изяли

киселото мляко кипна и се разсърди ужасно. Никога не съм видял Хаджията сърдит, но тоя път

беше неукротимо разсърден, че ни надума и изпсува улично. Той имаше право, защото еднакво

трябваше да се грижи за всички и нямаше защо на нас да прави снизхождение и предпочитание,

когато при това всички еднакво гладувахме. Като изядохме млакото и хлябът, дружината

трябваше да чака да се приготви нещо за ядене, защото готовото ние изядохме. Но не зная дали и

ние бяхме виновни: останали без хляб, повече от тридесет часа, при това непрекъснато пътуване,

ние бяхме изгладнели до неописуема степен. Както и да е Хаджията веднага се разпореди да се

тури намереното прясно мляко в един казан, да се тури в него брашно, което намерихме в

мандрата и по такъв начин да се приготви ядене за дружината - нещо като каша. Някои от нас,

виновните, отидоха да пазят стража, а други кладехме и подпалвахме огъня, за да втаса гостбата

по-скоро. Съмна се вече хубаво, когато нашите другари се нагълтаха добре от направената каша и

понеже там не можехме да останем и овчарите не ни сплашиха с потерята, взехме едного от тях

със себе си, да му кажем къде именно ще се спрем, за да ни донесат пак храна за обяд, каквото

вече бяхме поръчали и можехме да чакаме. Но защото на мандрата нямаше достатъчно храна, а

можеха да приготвят само месо, затова войводата реши да се пратят двама за хляб в Шипка,

понеже беше близо. Христо Николов и Стефан Шипкалийчето, *129+ родом от Шипка, които

познаваха добре местността се съгласиха да отидат в селото и се обещаха да донесат повече хляб

на определеното място, където щяхме да отидем до тяхното завръщане. Те отидоха наистина,

като си взеха сбогом с нас, но и не се върнаха вече. Местността, която избрахме за почивка, се

казваше Бузлуджа, на Шипченския проход. Овчарят се върна назад, а момчетата, след като се

постави от всички четири страни стража, понеже мястото не беше толкова удобно, гората беше тук

изсечена, редка и тук-там имаше дебели дървета, налягаха да почиват.

Аз бях, заедно с неколцина стража на една страна. По едно време забелязваме движение от

потерята. Беше около пладне. Мнозина от стражата припнахме към дружината да съобщим на

войводата, за да се вземат мерки за отбрана - но какво да видим: цялата дружина заспала

дълбоко. Развикахме се, вдигна се Хаджията и като му съобшихме, че потерята настъпва към нас,

и той почна да вика с нас, но момчетата не могат да станат. Вдигат глава след нашия вик и пак

падат като пияни. Най-сетне, кое с мушкане, кое с викане, те се събудиха, но се изгуби за това

повече от един час време. Потерята приближи. Понеже нямаше време да шавнем на другаде и да

изберем по- добро място, ние решихме там да се укрепим и още сънливи се приготвихме за бой.

Шест дни ходихме сравнително свободно из Балкана, но седмият ден изглеждаше печален.

Турците бяха успели да ни обкръжат вече от всички страни и нашето положение беше съвсем

критично. Това нещо усешахме всички, но нямаше как да си помогнем. Оставаше да се надяваме

на войводата, който тичаше като изгубен да ни нарежда на определени места и да ни дава

наставление за юнашко държание. Времето като че ли нарочно от вчера насам не беше добро.

Черни и мрачни облаци стояха над главите ни и обещаваха дъжд - силен, пороен. Турците яростно

ни нападнаха. Те бяха редовна войска и башибозуци в голямо количество. *131+ Куршуми полетяха

върху нас от всички страни и от нашите взеха да падат като окапали круши. Ние стреляхме, но

някъде по-напред. Наистина ние бяхме разделени на групи и при закрития, каквито имаше и

които успяхме и съобразихме да завземем, стреляхме отчаяно. Падаха и от неприятеля, но нашите

редове взеха много скоро да редеят, а турците вървят от всички страни право срещу нас и както се

виждаше, яко ни държаха в своето коло, като имаха намерение окончателно да свършат с нас. Не

мога да определя сега колко време трая сражението, когато неприятелят се доближи на стотина

крачки до нас, оставаше му да простре ръка и да ни хване. Ние всички стреляхме без почивка.

Турците също. Още един-два залпа и три четвърти от нашите момчета бяха избити. Тогава едно

отделение войници удари на юруш и нападна първо онова място, където се намираше войводата.

Хаджията с револвер в ръка се защитава, но падна убит. *132+ Другите турци последваха примера

на редованата войска, нападнаха отчаяно другите наши групи. Едно отделение башибозуци

идваше право към нас. Ние се приготвихме, но не знаем по чие предложение, още преди

башибозуците да направят няколко крачки, решихме да станем и ние първи да нападнем

неприятеля, който идваше срещу нас. Това предложение веднага беше прието. Не само това, но за

един миг като прободени скокнахме от позициите си, гръмнахме срещи башибозуците и се

спуснахме върху тях, за да си пробием път и да избягаме от тази печална за нас обсада. Бяхме 13

души. Още преди да скокнем раненият Никола Иванов, който винаги беше с мен, като разбра

нашето решение и като имаше предвид своето немощно положение, обърна се към мен, изгледа

ме умилително и с един тъжовен скръбен и пълен с отчаяние глас ми каза:

- Христо, оставяш ли ме вече? Моля те, помогни ми и тоя път.

- Върви с нас, казах му, ако не щеш, бог да ти помогне - и тръгнахме срещу башибозуците.

Щом изпразнихме пушките си и тичешком, но разярено се хвърлихме върху нападателите,

последните също изгърмяха върху нас и мнозина от другарите ни паднаха така геройски. Ние ги

отминахме и моментално се намерихме в редовете на своите нападатели, които не сполучиха да

гръмнат втори път, пък и не можеха да гърмят, защото щяха да избият редовната войска, която се

намираше насреша им, а се пръснаха на една страна, направиха ни път и ние се промъкнахме.

Още когато се приближавахме към тях, чувахме да се вика: "Недейте да стреляте, недейте да

стреляте, дайте им път", казано на турски, вероятно от началника на потерята. Той имаше право,

защото щом се доближихме до тях, техните куршуми можеха да убият други турци от това

потераджийско каре. След като минахме под редовете на потерята, пред нас се изпречи една

долчинка, слязохме по нея и тръгнахме през един малък гъсталак. Потерята изгърмя още веднъж

след нас, но ние бяхме отминали доста далече и не можа да убие никого от нас. После, долината

беше така разположена, та щом ги отминахме на два-три разкрача, спуснахме се надолу,

прехвърлихме една височина и се изгубихме от очите им. За да могат да гръмнат втори път след

нас, турците трябваше да развалят карето и да ни подгонят, а това те не можеха да направят,

защото искаха да ограбят и довършат другарите ни. Нас ни оставиха.

Бягахме с ужасна бързина и където върви първият, там припкат и другите. Но като се поспряхме

малко на едно място видяхме, че трима от нас са ранени: Пенчо Стоянов *133+ една рана в

дебелините, аз ударен от два куршума в десния крак към края, а Андрей Марков една дълбока

рана в гърдите. Не беше ранен само Илия Николов. *134+ Но опасна беше само раната на Андрей и

когато се спряхме, това направихме само заради него, защото той не можеше да ни настигне,

мъчеше го раната и беше останал твърде назад. Спирането ни беше за една минута и след туй

отново потеглихме. Вървим ние на някъде, но без да знаем накъде. Беше вече късно и скоро

щеше да падне мрак. По едно време излязохме на една височинка, откъде съгледах оттатък

надолу едно село, и понеже бяхме гладни и най-важното ранени, решихме да отидем в селото и

там вече каквото даде господ - селото трябва да е българско, ше разкажем хала си, добрите хора

ще ни нахранят, ще ни напоят, а и ще превържем раните си с някакъв цяр и след това отново ще

хванем гората.

Вървим ние право в селото, без да му мислим повече, като че ли са ни калесали, като че в селото

само за нас мислят и нас чакат. Пък и нямаше какво друго да правим. В това време съглеждаме

един човек, облечен в селски дрехи, върви право към нас. Той ни видя само тогава, когато се

намираше между четири пушки, готови да му смачкат главата. Уплаши се, но спря и ни позна

какви хора сме веднага.

- Оттук бягайте, каза селянина, като посочи с ръка на една страна, защото това село е турско, а

низамите ви гонят и ще ви избият.

Селото, което видяхме и където искахме да отидем се казвало Мъглиш. Много селяни от околните

села според разказа на селяните, щом чули да се гърми толкоз много, припнали да видят какво е

туй и из козите планински пътеки, които на тях са добре известни, тръгнали и отдалеч гледали

сражението. Мислели са те да видят поражението на турците и макар ненадейно нападнати, те в

душата си вярвали, че ние ще надвием или поне ще избегнем сполучливо поражение. По ония

времена, един хъш струваше повече от сто турци, един български народен човек беше по-юнак от

Голията. Но щом видяли, че безбройната турска сган ще надвие, че от нашата страна падат повече,

те свили мълчаливо врат и хванали тесните пътеки да се върнат у дома и да не стават неканени

свидетели на тая грозна сцена - на нашето пълно поражение, което е било в същото време

поражение на всички българи.

След туй, като взехме от селянина някои и други указания за местността и ближните села,

минахме към страната, където беше турската войска, завихме малко и хванахме височините към

"Св. Никола". *135+ След едно около получасово бягане, ние се спряхме в един гъсталак да

отпочинем малко, да превържем раните си, да се посъветваме и да решим какво трябва да

правим и въобще да определим нашето бъдещо положение. Тутакси взе да се святка, загърмя,

затрещя и облаците, които цял ден висеха над главите на дружината като зли прокобници на

участта й, изсипаха се в едър балкански дъжд. Заедно с дъжда запищя силен вятър и гласът му

грозно се разнасяше из гората. След десетина минути от дъждовната вода се образува порой,

който слизаше отгоре, от върха на гората, с такава бързина, че ние бяхме принудени да се

приберем при едни вековни дървета и да се държим, за да не ни отвлече. А вятърът над главите

ни прави опустошения: по-слабите клони чупи и хвърля върху нас. Ние, сгушени и свити на две,

държим се яката и понасяме търпеливо тая стихийна неприятност, която беше нищо след едно

такова поражение на нашата чета. Понеже имахме късички мушами, ние не се измокрихме, освен

краката, но вятърът ни пронизваше убийствено. При все това ние благодарихме на дъжда и вятъра

за нашето спасение, защото тоя дъжд измокри и простуди потерята, която очевидно принудена от

това, гледахме я да слиза надолу и да се връща под покрив; тя се задоволи значи с дадените ни

жертви, а нас остави на мира за сега. Това разбрахме доста добре и се ползувахме от случая да

пообмислим какво ни предстои да направим, за да се спасим и избавим живи.

Кой ни предаде, как стана всичко това, та ни избиха така ненадейно, защо бяхме заспали така

дълбоко, дали всичко що ядохме на последните мандри, не беше нарочно смесено с упоителни и

отровни медикаменти, дали мнимите овчари не са преоблечени турци - такива и на тях подобни

въпроси си задавахме един на други, без да можем обаче да си отговорим или да предположим

някой по-вероятен и по-правдоподобен отговор. От 13 души, що бяхме тръгнали от позициите

против башибозуците, бяхме останали още четирима, които отчаяно се държахме за дърветата и

така противостояхме на силния устрем на пороя и вятъра. Военна тръба засвири и ние

продължавахме да следим как потерята се прибира и свлича надолу, да занесе нашето поражение

и избиване, за събере лаврите, бакшиши и възхваления, и да представи главите на всички наши

убити другари. *136+ Когато избавените тръгнахме да се спасяваме по гори и планини, добрите

българи, които ни услужваха, храниха и пазиха, казваха и уверяваха ни, че овчарите на последните

мандри, където яде последен път цялата дружина, трябва сигурно да са били преоблечени

помаци, поставени нарочно от властта и че те трябва да са турили, по поръка на последната,

афион или друго нещо подобно в брашното или млякото, предназначено нарочно за нас. *137+ Аз

и сега вярвам, че това дело е било на турската власт, защото нищо друго не може да ни накара да

заспим, като заклани, сън дълбок, мъртвешки.

Бележки

121. След залавянето му Караджата бил откаран в Търново. Очевидецът Филип Симидов пише на обратната

страна на един портрет на Караджата: "Уловен със 7 рани на кръста, при една битка при Търново. И го

докараха (в Търново) с кола шеркет, с двамина негови другари след него, с жълти букви: "Свобода или

смърт", по риза със сини платненки; при 7 рано, той беше бодър."

Откаран в Русе, Караджата умрял в затвора.

По въпроса дали Караджата е умрял в затвора, или е обесен съвременниците не са единни. ... Въпросът

обаче все още не може да се приеме за окончателно разрешен. Все пак по-вероятно е твърдението на Ст.

Попов, тъй като още тогава в. "Дунав" (No 299, 4.VII.1968) пише: "В срядашния брой на Дунава ний

известихме, че предводителят на разбойниците Тулчалият Кючук Стефан се лекува в затворническата

болница и че по негово щение местната власт повика благовейного свещеника Христя, за да го изповяда...

Разбойничеството и престъплението, които направи речения Стефан, ако и да изискваха да се накаже

смъртно наказание съобразно законът, но когато му се свърши разпитът и осъждането, болестта на раните

му се осили и наказанито му се беше отложило след пълното му оздравяване. Обаче мъките и болките на

раните му, като усилиха още повече, той попадна и в болестта називаема тетанос, щото миналата сряда

(Н.Ф. - 31.VII.1868) през нощта умре от своята си смърт и на утринта се повика пак свещеника, които го

погреба според християнските обичаи; а защото тялом беше съвсем отслабнал, той, без да мине на

губилищното място (Н.Ф. - бесилката), отгдето минаха другарите му и отдоха в смъртния дом, напряко

(кестреме) отиде през друг един път"...

122. Знамето на Ст. Караджа е било ушито през 1866 г., в Браила от Султана Русева. Пазено като рядка

светиня, през 1925 г. то било предадено от дъщерите на Хр. Македонски - Тица и Екатерина на

Министерството на войната. Днес това знаме се съхранява в Централния музей на народната армия в

София.

123. К. Дебел дял, дн. към община Габрово.

124. Че Тодор Асенов е бил оставен при овчари Хр. Македонски разказва тук и в Допълнение No 2.

125. (А)танас Лилов (Ачо Пиперков). След отделянето си от четата, успял да се промъкне в Габрово, а оттам и

в Сопот. След известно време се прехвърлил в Румъния.

126. Стефан Русков Берон (Верон) от Котел. По време на Кримската война заедно с братята си Петър и

Христо се преселил в Румъния. Отначало бил съдружник и управител на имотите на вуйчо си д-р Петър

берон, а после станал самостоятелен търговец и мушиер. Поддържал връзки с Раковски (с когото бил

приятел от детинство) и другите наши революционни дейци. Стефан Берон починал на 25 май 1899 г. в

Браила.

127. Според Марин Нейков от Свищов, 14-те четници се отделили от четата, без да искат. Като ранени те

вървели по-отзад. Едно от момчетата се навело да си завърже цървулите, ранените спрели. Когато

потеглили отново, четата била отминала в тъмнината. Че не са се отделили нарочно от четата са потвърдили

пред З. Стоянов Ангел Обретенов и другарите му: "между нас ранените и здравите - разказват те - вървеше

едно лице, което нас подканяше да побързаме, а на здравите ни другари викаше да почакат. По погрешка

на това същото лице ние се видяхме на едно място, когато се стичахме от билото, отцепени от войводата...

Повикахме на нисък глас, потичахме нагоре-надолу - нищо не се чува, никой не се обажда. Стана дума

между другарите да гръмнем с пушка, но, от друга страна, като помислихме, че с едно изгърмяване може да

повикаме потерята, не направихме това. Най-главната причина да се изгубим бе тая, че напреде ни се

представиха три пътеки, от които не знаехме коя да хванем. Около половин час се въртяхме като замаяни

кой път да хванем и въобще какво да правиме. Най-после седнахме на едно място да си отпочинем върху

самата пътека, като се ласкаехме от надеждата, че ще да се върне някой да ни потърси от страна на

другарите ни. Никой нема да се яви... Най-после се оттеглихме в едно гъсто краище... В това време дъждът

пак почна да вали и това е било главната причина, загдето здравите ни другари не се погрижиха за нашето

потърсване..."

128. Вж. бел.136.

129. Стефан Дянков Обрешков, роден в Шипка. Отначало помагал на баша си като зограф, а когато бащата

починал, забегнал в Румъния.

След отделянето си от четата, Стефан Орешков бил предаден на турците от свой роднина. Осъден на смърт,

той бил обесен в Казанлък на 28.VII.1868 г. Когато го подкарали към бесилката, Орешков вървял с гордо

вдигната глава и пеел революционни песни: "Братя, аз не отивам да умра, както мислят поганците, а да се

родя!" - казал той на събраните за зрелището българи, след което сам надянал въжето на врата си.

131. В сражението на Бузлуджа срещу малкото оцеляли българи участвуват около 700 турци. От

проучванията на З. Стоянов след Освобождението се вижда, че в сражението участвува потеря от 500

башибозуци, водени от прочутия със своята свирепост Кюртчи Осман (от с. Долно Сахране, починал след

Освобождението в голяма мизерия) и редовна войска от 150-200 души. На Бузлуджа били и казанлъшките

заптии начело със своя началник Сюлейман ага. За лошите позиции на четата и многобройния й неприятел,

в. "Levant herald" от 2 авг. 1868 г. пише: "Четата се бранеше отчаяно, но нападателите бяха многобройни и

имаха най-добри позиции затова съвършено разбиха Хаджидимитровата чета."

132. За края на Хаджи Димитър във в."Curier d'Orient" от 18.VII.1868 г. е писано: "И от двете страни боят се

води с жестоко упорство. Борбата продължи малко повече от пет часа... Хаджи Димитър, тежко ранен,

малко остана да падне в ръцете на турските войници. Но въоръжен с револвера си, той се бори да

последната минута с една енергия достойна за друго по-добро време. Най-после и той падна. Саблята му,

револверът, един телескоп и много писма се изпратиха на Митхад паша в Русчук..."

За убийството на Хаджи Димитър на Бузлуджа свидетелствуват и участвалите в погребението на убитите

четници: "Свещеник Иван (Стоянов) от с. Хасът - пише З. Стоянов, - комуто е било позволено от властта да

прибере костите на юнаците, и други очевидци разказват, че видели един труп измежду останалите, който

имал на ръцете си изписани с барут - сабли, левове и буквите: Х. Д., а подобни знакове Хаджи Димитър е

имал. Освен това живите му другари, които били закарани в Търново в началото на м. август, видели в

тамошния конак войводската му униформа и саблята му. А един от другарите им, Христо (Н. Ф. - Кръстю)

Минков, който бил докаран в Търново по-рано, видял и главата на Хаджията. Същото твърди и свещеник

Стефан Петков от с. Енина.

Всичко това свидетелствува за пълната несъстоятелност на легендата, че Хаджи Димитър не е убит на

Бузлуджа, а е умрял от раните си на връх Кадрафил, недалеч от с. Аджар.

За намерените в Хаджи Димитър вещи, за които споменава в."Curier d'Orient" вж. и в. "Дунав" No 456 от 8

март 1870 г. Там е писано: "Саблята на речения Хаджи Димитър, която на чирена си имаше револвер, се

предаде на негово височество Митхад паша... Дрехите му и днес се намират в първия табур, телескопа му е

у мюлезимина Мехмед от третия табур, а пищовите му и до днес са в ръцете на Селим чауша, родом от

Шуменското окръжие и чаушин в третия табур..."

133. От Панагюрище.

134. В списъка, приложен към книгата, Хр. Македонски го е записал като Илия Дончев от Никополско. на с.

115 Македонски го споменава като Илия Тодоров.

135. Днес вр. "Столетов".

136. Според Христо Македонски, след отделянето на 14 четника, в сражението на Бузлуджа участвуват 44

души, вкл. войводата Хаджи Димитър. В турските документи от онова време обаче, се твърди, че загиналите

на Бузлуджа са 34 души. От друга страна не съвсем точни са сведенията и за погребаните на Бузлуджа

трупове. Според З. Стоянов те са 26. ... Във всеки случай трябва да се отбележи, че при тържествата по

случай 30 г. от сражението на Бузлуджа, когато по указания на участници в погребението били разкопани

гробовете, намерили се скелетите на 24 души и един човешки лоб. Така се помнело от участвувалите в

погребението през 1868 г., че заровените са 24 души.

Според Ангел Обретенов и другарите му от групата на 14-те отделили се от четата, на Бузлуджа, Хаджи

Димитър и останалите са били 36 души. Като пресмята броя на отрязаните глави след сражението, З.

Стоянов пише, че десетина души се губят. "Аз допускам - пише той, - че тия десет души са се изгубили или

по-напред, дордето четата не е била стигнала до Бузлуджа, или пък действително са сполучили да избягат

по време на битката, нещо невероятно, а после измрели тук-там по Балкана - кой ранен, кой убит. "Че десет

души са успели да пробият турския обръч и да побегнат са твърдели и някои от шипченските овчари,

свидетели на сражението.

Противоречивостта в данните не дават възможност да се установи точният брой на участвувалите в

сражението на Бузлуджа четници, колко са загинали там и дали от 13- души, както посочва Хр. Македонски,

които се вдигат срещу башибозуците, успяват да се спасят и други. Във всеки случай, освен за Македонски и

тримата му другари, в литературата липсват сведения за други, останали живи от участвувалите в

сражението на Бузлуджа. Изключение в това отношение е твърдението, че след сражението, на връх

Кадрафил, хранени от овчари, са се укривали до "към края на август" Хаджи Димитър и четирима четника.

Хаджи Димитър, тежко ранен, е бил донесен от другарите си на ръце. По този въпрос вж. тук бел. 256.

След като турците се убедили, че никой от четата не е вече жив, всички се спуснали върху мъртвите тела.

"Всеки труп - пише З. Стоянов бил заобиколен от по десетина башибозуци, които се надпреварвали - кой по-

напред да се залови до останалите без притежатели вещи. Най-напред те им обрали оръжията, съблекли ги

голи с грабителска цел, скачали по главите им, ритали ги, где завърнат, кълцали ги с ножовете си, взирали се

в безчувствените им лица - дали няма да познаят някого - и най-после се скарвали помежду си в

разпределението на плячката... Още едно бабитско дело останало несвършено... Това дело било отсичането

на главите на избитите момчета... Около 60-70 души жадни за кръв башибозуци с гордост изтеглили своите

ятагани, подпретнали си широките ръкави, поплюли на грубите си длани, с една ръка, хващали космите на

жертвите, които увивали между пръстите си, а с другата ръка почнали да секат вдървените вече вратове.

Трясък и плюсък... се слушало из бузлуджанските долини, а седемстотин зрители се радвали и

тържествували, като че напреде им се сечало зеле..." Според З. Стоянов "8 глави на бузлуджанските юнаци

били занесени през Шипка в Казанлък, а 17 - в Търново. В числото на тия последните била и главата на

Хаджията заедно с дрехите и оръжието му... Пред захождане на слънцето войската и башибозуците

оставили Бузлуджа. Урвата, в която били нашите въстаници, представлявала човешка касапница. 26

обезглавени трупове, разсечени тук-там и полуголи, лежали на Бузлуджанската урва. Никакъв караул не бил

поставен от турците."

На връщане от Бузлуджа озверените турци разнасяли главите по селата, за да плашат българското

население, а в Казанлък образували шествие със зурли и тъпани.

Според Г. Димитров (Княжество България, ч. II, Пловдив, 1896, с.309) дрехите на четниците били натоварени

на две магарета и смъкнати в с. Хасът, където, в дома на свещеник Иван П. Стоянов, били разпределени

между заптиетата.

По заповед на казанлъшкия каймакамин труповете на българските юнаци били погребани на 20 юли от

свещ. Иван П. Стоянов от с. Хасът, свещ. Стефан М. Петков от с. Енина и селяни от двете села. Трупът на

Хаджи Димитър познат, по изписаните букви на ръката му, бил погребан отделно от останалите четници.

...

Веднага след подвига на Хаджи Димитър и Ст. Караджа, а и след това, за тях били написани стихове и

статии, били създадени картини и прочие.

Тук не е възможно да бъде изредено всичко, но не е безинтересно да се спомене, че освен статии и др.

материали, които помества със в. "Свобода", Любен Каравелов посвещава на Хаджи Димитър, Стефан

Караджа и Иван Попхристов специални стихотворения, написва и драмата "Хаджи Димитър Ясенов" (1872 г.)

Възторжено е отношението към четата и на Христо Ботев. По случай три години от нейната гибел Ботев

написва една от най-хубавите си статии "Петрошан" (Дума на българските емигранти, No 3, 8 юли 1871). В

нея той пише: "Пълни три години са днес от оня героически подвиг..., от онуй славно събитие, кое направи

епоха както в историята на нашата емиграция, тъй и в историята на нашето политическо и умствено

възраждане. Какъв спомен за потомството! Какъв урок, какъв пример за нас, братя емигранти! ... Те

измряха, но тяхната смърт беше огромен удар за Турция, огромен и за нашето отечество - на първата

извести падането, на втората възраждането. Сънливият тиранин залитна на трона от думите "Болгаристан

калктъ" (Н. Ф. - България въстана) и окачи мъртвия черковен въпрос на галваническата кука, с което без да

иска, призна името на робите си, призна борбата. Будният народ стресна се силно, огледа се, като не можа

да скочи на оръжие, със сълзи благослови великия подвиг на синовете си. Той видя и усети силата си."

За събитията през 1868 г. и подвига на четата, Хр. Ботев се спира и в уводната статия на в. "Знаме" No 21, от

6 юли 1875 г. Но венец на възвалата е ненадминатата и до днес в нашата литература балада на Ботев

"Хаджи Димитър". Тази балада е отпечатана на издадения от Ботев календар за 1875 г. с лика на Хаджи

Димитър.

137. За версията, че овчарите са дали на четата подправена храна, пише още през 1873 г. Бачо Киро: "Нея (Н.

Ф. - четата) изтровил някой си подкупен от турците овчар , като турил отрова в млякото. Те горките като били

гладни, щом се наяли, усетили болест в сърцата си; след половин час захванали всички да повръщат и

турците излязват в туй време и ги нападат. Избиха ги горките и им донесоха в Търново главите"...

Участникът в четата, Марин Нейков от Свищов, отделил се заедно с другите 14 четника, пише: "Намерихме

един овчар, който беше от с. Енина. След като го запитахме за нашите другари, той ни каза, че те били

дохождали на неговата кошара. На кошарата, турците били нарязали в един пълен с мляко казан бяла

козина и се скрили в гората, като ги наблюдавали. Четата щом дошла, намерила казана и почнала да яде и

щом се наяли, всички те били изнемощели, и се дръпнали в гората. Тогава се почнал боят и ги избили..."

След поражението

Нещастната смърт на Андрея. В стругарницата. Из Габровските планини, а сетне неканени

гости в Габрово. Предателството на един ханджия. Цената на едно издрънкване. При

кюмюрджийницата. Добрият старец и неговите разкази. Излишно недоверие. При една мандра

хора от нашата черга. Нашето повторно решение.

Но стихийната страхотия, тая балканска буря, потребността всеки внимателно и здраво да се

държи, за да не бъде завлечен някъде поврага от силния вятър и безумния порой - всичко това ни

накара да спрем тихия разговор и да се поставим в пълна неизвестност дотогава, докато бъде

възможно да се пътува. Не помня сега колко време стояхме в такова положение, когато престана

да вали и казахме да тръгнем на някъде. Аз първи станах, опитах се да вървя, но кракът ме боли

ужасно. Стана Печно, също и Илия, и почнахме да се стягаме за път. Виждаме Андрея - той стои на

първото си място и отчаяно се държи за дървото, макар бурята да беше отдавна престанала.

Извиках му полекичка, но той не се обади.

- Андрей бе, Андрей, ставай да вървим вече, че ще изстинем и помръзнем.

Но той не помръдна. Някак уплашено го погледнахме тримата и припнахме към Андрея. Хванахме

го, откопчахме му ръцете от дървото и го простреляхме на земята. Читателят разбира вече, че

Андрей не беше вече между живите. Устата му немееха, но раната, която носеше на гърдите си,

красноречиво говореше за услугата, която със своята смърт принасяше на отечеството. Сега си

обяснихме защо той все мълчеше. Щом седнал до дървото, хванал се за него добре, но кръвта му

изтекла и той... умря за отечеството. Не чухме нито да изохка, нито да поиска нещо, нито пък да се

оплаче - такива бяха героите-патриоти от оная епоха. Ние останахме покъртени на мястото

няколко минути и мълчаливо гледахме нашия другар, който така тихо и безшумно ни остави. Той

си беше изпълнил дълга и почиваше спокойно. Взехме барута му, сухарите, пушката и други

негови предмети, които не му бяха вече потребни, но от които ние имахме нужда, и тръгнахме, а

заедно с това забравихме и Андрея, когото оставихме на горските зверове и нощните самодиви,

да изядат тялото му и да разнасят духа му.

Турската войска, под гласа на военна музика, отиваше към Шипка. През нощта ние се упътихме по

направление към Габровския манастир, заминахме от другата страна на планината и стигнахме

наблизо там в една стругарница. Влязохме вътре, един добър българин ни посрещна братски,

обадихме му се, а той ни нахрани хубаво, изсушихме се, превързахме раните си и понеже в

стругарницата имаше добри и удобни скривалища, с позволението на стопанина, решихме да

прекараме тая нощ под покрив. Пък и Пенчо и аз не можехме да вървим от раните, които

трябваше да се лекуват, за да не гангренясват. На сутринта рано шавнахме в планината, но понеже

имаше силна потеря и трябваше на всяка крачка да се излагаме на смърт, решихме да се върнем

пак в стругарницата и по тоя начин да заплетем дирята. Скрихме се отново в стругарницата. Не се

мина дълго време и потерята пристигна след нас, влезе в същата сграда, където се бяхме скрили,

започна да яде, пие и пее, а ние се спотайвахме в скривалищата си. Можеше ли да вярва потерята,

или даже да подозира, че бунтовниците, които гонеше толкова старателно, се намират над главата

й. Ние се спотайвахме в дупките, слушахме разговора на потерята и стоим нащрек за всеки случай.

Щом се махна потерята, след нея излязохме и ние се упътихме за към Габровския манастир, като

взехме достатъчно хляб със себе си. Стигнахме много близо до манастира, но не смеехме да

влезем, защото забелязахме необикновено движение наоколо му; вероятно друга потеря бе

окупирала манастира, както ни уверяваше по-рано българинът в стругарницата. Понеже не

можехме да вървим от болки, Пенчо и аз, десетина дни преседяхме в Габровските планини,

докато заздравеят раните ни, като се хранехме с "каквото дал господ" в планината (киселец и

други такива) и като икономисвахме сухарите си. Как сме прекарали тия десетина дни - аз сам сега

не мога да опиша. Криехме се в мечи дупки и гладувахме на вересия.

Но трябваше вече да намерим хляб, па ако ще би и за голяма цена. Затова един ден тръгнахме и

право за Габрово. "Не го приемат в село, а той пита за поповата къща." Такава беше и нашата

работа: балканът не ни събра, пък сме тръгнали да идем в града Алис - тръгнала лисица на пазар.

Колкото необмислено и глупаво да изглежда сега това наше решение и желание, но то беше

оправдано от обстоятелствата. В Габровския манастир не беше възможно да се иде, в

стругарницата не можеше да се върнем, потерята настървено ни дири, на всяка крачка рискуваме

да станем жертва; а пък гладът не знае никакъв предел, не приема никакви извинения, той е

неумолим, неукротим, див звяр - той е извор на много злини, на много нещастия. Ето че

единственият изход от това положение беше рискът към Габрово.

Един ден по мръкнало слязохме и тримата към Габрово и без да му мислим много, влязохме в

първата сламеница (къща), която се изпречи пред нас и която беше най- крайната къща в тоя

градец. Домовладиката, съжалявам, че не помня името му, се стресна като ни видя, но щом

обяснихме кои сме и какви сме, той се поуспокои и ни каза да се разположим и не боим. -

Разположете се като у дома си, казваше той, тук няма кой да ви дири, пък и затуй оставете аз да

помисля.

Ние се предадохме веднага на спокойствие, като чухме сериозните увещания и уверения да се не

боим и че не сме попаднали в лоша къща. От само себе си се разбира, че първото нещо, което

поискахме, щом влязохме в бедната къща беше хлябът. Домовладиката се оказа действително

добър българин-патриот. Той правеще абаджилък в Бруса. Прие ни той братски в къщата си, на

софрата му се хранехме заедно с него и домочадието му, с една дума прекарахме няколко дни

като сватбари или царски пратеници. Той ни запозна още втория ден с други негови приятели,

добри патриоти, които също принасяха по нещо за ядене, разбира се, тайно. След като си

починахме добре и се нахранихме още по-добре, ние решихме че трябва да напуснем къщата на

гостолюбивия наш габровчанин, да го избавим от възможна и очевидна опасност и да се

предадем отново на глад и лишения. Кракът ми още не беше оздравел, но можех вече по-

свободно да ходя. Помежду си и тримата определихме и решихме, че трябва да правиме и да

струваме, но да се доберем до Рила, а оттам към Света Гора да дирим спасение. Мъчното беше за

нас тогава да дойдем към Казанлъшко, а оттам нататък местата ни са познати, ще съумеем и да се

затулим, и храна да си намерим и въобще положението ни щеше да се подобри. Освен туй в Рила

имахме дядо Данаила, който, мислехме, ще ни приеме с отворени обятия, ще ни изпроводи

безопасно към Света Гора, а оттам работата се улеснява. Дадохме си клетва, че и тримата ще

вървиме докрай заедно, няма да се делим. От като ни дадоха добрите габровчани цървули, хляб и

други предмети, от каквито имахме нужда, напуснахме Габрово с най-добри спомени за братското

посрещане, за гостолюбието, за участието в нашите страдания, за човещината, които намерихме в

тая най-крайна къщица. Сам домакинът ни разправи всичко, каквото се говорело в града, къде

има потеря и къде не и ни показа пътя за към Казанлъшко и Карловско. И сега след тридесет

години, като си припомня, иска ми се да видя тоя добър човек и искрено от душа и сърце да му

поблагодаря.

Като излязохме от Габрово, ние се върнахме пак назад на Червен бряг, с цел да изгубим дирята и

да пооздравее раната на крака ми. Там на другия ден намерихме стотина крави, пасеше ги един,

който бил баща на ханджията, що имаше хан отдолу. Ханджията ни съгледа и дойде при нас, а

ние, поласкани от добротата на габровчани, решихме и нему да се обадим, пък и не можахме да

се скрием. След като се разправихме на бързо, поискахме му хляб, а той ни изгледа някак

подозрително, кръвнишки, но обеща да ни даде.

- Влезте в моята кория, защото навсякъде другаде има турци, чакайте там, не бойте се от нищо,

каза ни той и се върна в хана.

Паласкани от тия мазни думи на ханджията, влязохме в корията му като в наша мушия. Но след

10-15 минути почиване в корията, ние взехме да критикуваме думите на ханджията и ги

намирахме, като прибавяхме при тях и халосания му поглед, за твърде съмнителни, неискрени,

небратски. Колкото и да имахме нужда от почивка, макар и доста уморени, а аз и ранен отгоре,

съмнението ни окуражи и ние скокнахме да бягаме далеч от корията на тоя ханджия и от неговите

добрини, които имахме право, мисля, да очакваме. Преминахме набързо пет-шест долини,

изкачихме се горе доста нависоко и се скрихме в гъсталака, наблизо до един извор. Спрехме се

там и легнахме да спим, без да се пазим от стража, защото мислехме, че сме скрити добре, пък

може би, казвахме си, ще се лъжем в патриотичните и човешки чувства на българина ханджия, ще

се мамим в нашето съмнение спрямо него. И действително искаше ни се да се мамим, да се

лъжем, и щехме да извиним лошия му поглед, а бягството ни да вземем като наша вина и като

наказание от нашата излишна предпазливост и съмнение. Бяхме заспали, но аз поради раната си

често се събуждах. По една време слушам глъчка отдолу и не твърде далеч. Поотрих очите,

ослушах се добре, но шумът продължава. Скокнах на крака и в ставането, като сънлив, издрънках с

оръжието, което носех. Освен това и чантата с капсите ми се изсипа, та произведе един опасен и

съвсем не на мястото си шум и дрънкане. Тъкмо над нас, към върха съгледах един турчин, който,

щом чу дрънкането, спря се и каза на двамата си другари, които трябва да са били по-долу от

него:

- Джангарлади бишеи. *138+

Аз веднага, но полекичка, събудих другарите си, грабнахме пушките и чакахме появяването на

турците, обаче без да шавнем и без да излезем от скривалището си. Тъкмо в това време се чу

гласа на военна тръба и горният турчин извика с висок глас на другарите си войници, които се

намираха долу, да се връшат, защото тръбата ги вика. След това тримата турци войници се

спуснаха надолу като светкавица, като минаха близо до нас без да ни забележат и съгледат.

Заедно с шума от тяхното слизане, слезна и опасността поне тоя ден да ни намерят и убият. Слава

богу, казахме си, и се прострехме по-спокойно на земята, като се разговаряхме за кръвожадния

ханджия, като благодарихме на провидението, че ни вразуми да избягаме от фаталната кория и

като благославяхме случая с военната тръба, та не ни намериха. Иначе, ако не беше тръбата,

турците вероятно щеха да ни намерят и да ни закарат там, където сигурно нямаше да ни чакат и

намерят хубости и добрини. Скоро след това, след малка почивка, качихме се още по-нависоко,

откъдето можеше да се вижда какво става на Червени бряг. Това вече направихме повече от

любопитство, отколкото от нужда. Оттам видяхме, че турците се събраха и тръгнаха за Зелено

Дърво, където и квартируваха. Ние се поуспокоихме.

Вечерта съгледахме на срещния връх огън. Решихме да отидем там, защото вярвахме, че там ще

намерим българи, добър прием и хляб, за да се нахраним. Огънят в нощната тъмнина ни се

виждаше твърде близо, но за наше удивление, едва към полунощ можахме да стигнем до него

уморени. Още отдалеч можахме да видим, че това е кюмюрджийница. Щом приближихме,

няколко едри кучета се спуснха отгоре ни, а след тях един решителен момък с пушка, обърната

срешу ни, викаше: ху, ху, ху! Ние ги заградихме веднага и му извикахме на български. Момъкът

моментално повика кучетата назад, които спреха да лаят, и ни покани за заповядаме.

- Че що си тръгнал срещу ни с пушка, попита го някой от нас.

Добрият момък се сконфузи и се извиняваше, че му се е сторило, когато кучетата се спуснали

отгоре ни, да не би някоя мечка да е дошла за конете му, затова грабнал пушката и тръгнал мечка

да убива. Както навсякъде, така и тук, първата наша грижа, след обикновените поздравления,

беше да си поискаме хляб, но той ни каза, че нямало при него, но ще ни заведе при баща си, който

бил имал хляб и не бил твърде далеч. Нямаше какво да се прави. Думите на момъка бяха така

безхитростни, така искрени и мили, щото ние, без да се двоумим, тръгнахме подире му.

Намерихме баща му, който току-що беше пристигнал. И ние побързахме с детинска наивност да

му се обясним. Бащата се оказа добър българин, прие ни дружески, окуражи ни и ни казваше да

се не боим оттук нататък. Такива благи думи не бяха излишни за нас, които едва ли не се бяхме

отчаяли за нашето положение. Ние гълтахме черния хляб, когато той ни разказа, че ханджията на

Червени бряг предал няколко момчета и че 100-150 души турска войска са тръгнали да ги дирят из

гората, но като не намерили нищо, върнали се назад, хванали ханджията, били го, възсядали го и

го мъчили, загдето ги е излъгал. Колко се радваше старецът, когато му казвахме по какъв начин

сме се спасили от това предателство! Проклинаше ханджията и съчувствуваше на нас.

Забравих да кажа по-горе, че старецът, щом ни видя в нашия каяфет започна да плаче. Ние, които

бяхме действително за оплакване, но които никога не се сещахме да плачем, защото това в нищо

не ни помагаше, погледнахме се един други и почти в един глас попитахме стареца защо плаче,

като го уверявахме, че няма защо да се бои от нас. Сълзите на стареца обаче имали други мотиви.

Той бил от Габровско, ходил с въглища в Казанлък и на връщане видял, когато шипчечани

заравяли убитите от нашата чета в последното злополучно сражение. Убитите са били всички

обезглавени, само едно младо момче, което имало по една стара рана и на двата крака отзаде

било с главата. Ние си спомнихме за Никола Иванов от Прилеп. *139+

- То беше, продължаваше старецът, много младо момче, без мустаци, всички шипчечани го

целунаха, пък и аз не останах по-долу. Бог да ги прости, вечна им памят.

А ние, покъртени в душата си от разказите на тоя старец, леденеехме на местата си и не знаехме

какво да кажем... След това старецът стана да иде да приготовлява хляб и ние (Боже какви са

хората!) винаги и във всекиго усъмнявани, забравихме трогателните разкази на стареца и с

полусърце, уж на смях, казахме му: "Ама да не ни предадеш и ти като ханджията." На стареца

стана тежко за предателската дума, която незаслужено му окачихме. Той ни погледна така

умилно, щото ние се разкаяхме за думите си.

- Вземете сина ми, вържете го, при вас го дръжте и ако видите някакво предателство, убийте го,

това е единствената гаранция, която мога да ви дам, каза старецът и тръгна да приготовлява хляб.

И действително синът му остана при нас до завръщането на баща му. Отпочинахме си през нощта

доста добре и спокойно. На заранта старецът ни даде повече хляб, един кат селски

кюмюрджийски вехти дрехи и една торба, за да се преобличаме с тях, ако ни стане нужда. Тия

дрехи отпосле, както ще види по-долу читателят, доста ни послужиха. След това ни поведе по

едни тесни пътеки за към Казанлъшките планини, като ни даде и по пет гроша пари, за всеки

случай. Ние пък му подарихме пушката на Андрея, чифте с фишеци. Той остана доволен, но ние

още повече. За да не стоим повече на едно и също място, ние по съветите на тоя добър старец

решихме да се приберем другаде. Той сам ни заведе в една мандра с царски овци, като вървяхме

през целия ден из тесни пътеки и като заобикаляхме и избягвахме всяка опасност, защото

старецът знаеше къде има потеря и през къде може да се мине безопасно. Като наближихме

мандрата, той ни остави в гората на едно по-затулено място, а той сам отиде в мандрата да види

какво има, като ни каза да не се обаждаме и явяваме, докато не ни повика. След 10-15 минути

старецът се върна при нас и ни заведе като сватове в кошарата, където ние отивахме без страх и

сигурни от всяко приключение и премеждие. Там намерихме неколцина чобани, които ни приеха

братски и ни гостиха царски. Същите тия чобани, както ни уверяваха, прекарали миналата година

Иван Шопа, родом от Пиротските села, от четата на Филип Тотю, който се избавил от битката на

Върбовка и успял да достигне до тия мандри. *140+ Ние си отдъхнахме малко по-свободно и се

зарадвахме, че попаднахме между хора от нашата черга. Процентите за нашето спасение се

увеличиха, светна пред очите ни надеждата за нашето избавление. Съкрушени и духом отпаднали

от последното сражение на четата, ние намерихме утеха и насърчение в обществото на тия

планински хора, гълтахме разумните наставления и упътвания на стареца, надявахме се на

помощта на други добри чобани. И ние се възползувахме от добротата на тия добри българи-

патриоти. Вън валеше ситен тих дъжд, а ние в кошарата сме будни и приказката се въртеше все

около нашето бъдещо положение. Говорехме без страх, приказвахме даже на висок глас без

стеснение, защото вън от кошарата ни вардеха няколко цербера, които още от един час далеч

можеха да познаят, че иде човек и щяха да залаят. След дълги съвещания ние повторно решихме

и отсякохме, че трябва да вървим към Рила: първо защото от Средна гора нататък местата до Рила

бяха ни известни - Средна гора на Пенчо Стоянов, а оттам нататък мен; второ, защото по тия

страни нямаше тогава никакво движение, а следователно и никаква потеря. После в Рилския

манастир ние лесно можехме да слезнем, където щяхме да намерим известния постник дядо

Данаил, с помощта на когото щяхме да се избавим, като минем за търговци или манастирски

слуги. Мъчнотията беше да дойдем и хванем Средна гора, докъдето пътя не ни беше познат, пък и

най-важното, потеря имаше на всеки километър и възможно беше да попаднем ненадейно в

ръцете на някои от тях и да бъдем избити или живи изловени. След като се навечеряхме добре с

мляко и друго, каквото ни сложиха, легнахме да си отпочинем и съберем сили за утрешното

пътуване, което ни предстоеше. Хлябът, който ни беше дал старецът, завардихме за нас, защото на

мандрата нямаше повече хляб.

- Вие спете спокойно и си отпочинете, каза ни старецът и чобаните, а ние ще помислим през къде

да ви прекараме за към Карлово живи и здрави.

И уверявам ви, ние заспахме веднага и спахме много спокойно, като от нищо да не се страхувахме

и като че се намирахме вън от всякаква опасност.

Бележки

138. Изтропа нещо.

139. При разкопаването на гробовете на загиналите на Бузлуджа през 1898 г. действително е намерена и

една човешка глава. Трупът на тоя четник, според спомените на Христо Джелепов от с. Енина, участвувал в

погребението на четниците през 1868 г., бил намерен "долу съвсем до пътеката, която иде от с. Хасът, на

150-200 разкрача далеч от мястото, дето станало сражението." Черепът на този четник "бил разсечен с

ятаган на косо откъм ухото към тила, а също така и краката били на няколко места разсечени, та измитата от

дъжда сланина грозно се белеяла отдалеч..."

140. След битката при Върбовка, четата на Филип Тотю през 1867 г. водила сражение с турска потеря и при

връх Чубрика край Дряново. След това сражение Филип Тотю останал само с пет свои другари, между които

и Иван Шопа. С умалената дружина Иван бил до Кръстец, където турска потеря стреляла от пусия и той

загубил другарите си. След като безуспешно ги търсил няколко дни, укриван от овчари, Иван успял да се

прехвърли сам в Сърбия.

Средна Гора

Пак на път. Преоблечен в гр. Карлово. През Сопотските планини, към Клисура. Тримата

конници и решението ни да ги избием заради конете. Разговорът с едного от тримата

конници. Нетърсен случай с турчина-ловджия. В Копривщица. Мандраджията - братовчед на

Пенчо. Пред Панагюрище. Пенчовата тъга. На беклемето. Раздял с Пенчовия братовчед.

На другия ден, след като се нахранихме добре, по нареждане на стареца, тръгна с нас един от

овчарите, за да ни покаже местността и ни оправи за към Калофер. Беше доста мъгливо и овчарят

вървя с нас, докато се вдигна утринната мъгла. Най-сетне, показа ни върховете, към които

трябваше да отидем, и веднага се върна назад. След като се сбогувахме с овчаря, ние останахме

сами, защото за няколко минути той се скри от очите ни. Тръгнахме сами, но вече не гладни, с

подновени сили, отпочинали много добре, пък и окуражени още повече във вярата за нашето

възможно спасение. Мястото, където вървяхме, беше доста добро, като за хора като нас. Криехме

се денем, а нощем вървяхме, според както намерехме за добре. Обикновено почивахме до

икиндия, а след това тръгвахме да вървим, та вървяхме цяла нощ, до зори. Щом се зазори, ние си

избирахме скривалище и се въвирахме и потъвахме там. Всичко това имаше си сметка. Като

тръгнем по икиндия, няма голяма опасност да ни съгледа потеря, защото нощта скоро настъпва и

ние можем лесно да се скрием или избегнем от потерята, която не ще може и не ще смее през

нощта да ни преследва и убива.

След два-три дни пътуване, стигнахме благополучно в Карловските планини, където намерихме

беглишки стада овце. Щом съгледахме овцете, понеже бяхме огладнели, веднага тръгнахме да

търсим приятелството на овчарите, но после намислихме, че ще бъде по-разумно да не се

явяваме и за това решихме да си послужим със селските дрехи, които бехме взели от стареца. То

беше по-малко опасно, отколкото да се явяваме и тримата с оръжие и в едно облекло, което

създаваше страх у всекиго. Другарят ни Пенчо, комуто местността беше вече известна, пръв се

облече в тия дрехи и се яви пред овчарите, а ние двамата с Илия, скрити там някъде, надзъртахме

тайно и следим с поглед стъпките на Пенчо, слушаме внимателно всеки шум, трепваме при някой

по-силен лас и сме готови да се притечем на помощ на своя другар при първото повикване. Затова

бяхме си дали и знак. За наше щастие се оказа, че оварите са били панагюрчени, между които и

един старец, някакъв роднина на Пенчо. Прегръщания, целувания, обяснения! Това беше

достатъчно, за да разберем, че сме попаднали между свои хора, и затова се показахме и ние. Ние

бяхме тръгнали към мястото на братските прегръщания, когато старецът дойде при нас и ни каза

да го последваме. Старецът, който се казваше дядо Никола ни окуражи и ни даде големи надежди

за по-нататъшния път, до нашия идеал - Рилския манастир. След това, по искане на стареца, ние

отидохме и се спрехме на едно място, доста далеч от мандрата, където ни се донасяше всичко за

ядене и пиене и където престояхме един-два дни.

Преди да тръгнем напред, трябваше да се знае през къде е най-безопасно да минем. Понеже

никой на това място не можеше да ни даде колко-годе точни сведения за това, намислихме, че

трябва да слезне някой чак в Карлово и оттам да узнае къде има потеря и къде не, та съобразно с

това да определим и нашия маршрут. Освен това трябваше да си набавим цървули и други

предмети, от каквито имахме неминуема нужда, но които можехме да си купим от Карлово.

Старецът каза, че ще отиде той, но поиска и аз да го придружа. Речено и свършено. Без да му

мислим много, облякох върху формата известните селски дрехи, метнах торбата през рамо,

вирнах тоягата, грабнах с другата си ръка оглавника и поведох кобилата за Карлово като стар

чобанин. Не забравих, разбира се, да вземе и револвера си, да се намярва за всеки случай.

Старецът караше кобилата и щом стигнахме близо до Карлово, започна да бъбре нещо на

животното и мъмреше мен нарочно по селски. Сегиз-тогиз поглеждах стареца, като го питах дали

няма някоя опасност за предрешения. Старец се сещаше и ми отговаряше: "Няма нищо" - и

започваше да ме гълчи и да ми се кара за нищо, нарочно. Аз пък ходя, но очите ми играят, като на

дявол, гледам на четири страни, услушвам се и в същото време мъча се да се престоря на прост и

недодялан чобанин. Доколко съм успял в това - не мога да зная. Най-сетне стигнахме в Карлово,

минахме през града и се спрехме в един хан край града, близо до гробищата. Щом влезохме в

хана седнахме и се наядохме. След това излязохме веднага да пазаруваме сол, пипер, цървули и

пр., върнахме се отново в хана да вземем кобилата и се упътим назад, след като старецът се

срещна с някои приятели и познайници, с които си говореше по интимнично. В града видяхме

въоръжени турци, разхождаха се из града, кършеха половини и продаваха чалъм на

безоръжените и безправни българи. Но те не подозираха, че преоблечен комита се намира между

тях. И така в Карлово узнахме, че по височините на Сопотската планина имало силна стража и че

следователно нашето преминаване към Рила се особено затрудняваше. Без никакво приключение

върнахме се ние на мандрата, където престояхме още два дни. На третия ден рано, още в тъмни

зори, старецът ни прекара през по-ниските места на Сопотската планина, под каменяци и долини,

и скоро неусетно се прехвърлихме към Клисура. През деня тябваше да се крием из камъните и

гъсталака, та едва привечер стигнахме тъкмо под Клисура, където се съединяват три рекички,

поотстранихме се оттам в гората, и се стоварихме на земята за почивка, а старецът се върна

веднага назад.

Останахме пак сами. Уф, тази самотия! Стоим в гората като диви зверове и не смеем да излезем и

се подадем. Приказваме тихо, трепваме и се озъртаме, като заяци при всеки един по-силен шум и

глас. Бяхме станали нетърпимо нервни. Само вечно веселият Пенчо ни разсмиваше сегиз-тогиз, а

той беше чудесен и даровит комик. Не бяхме си отпочинали още както трябва, когато съгледахме

недалеч по пътя трима конници, добре въоръжени и в разкошни турски облекла. Понеже

местността, където се намирахме, беше позната на Пенчо, решихме да се възползваме от конете

на тия трима турци, за да преминем, колкото е възможно в по-кратък срок през Копрившки синор

в Панагюрски и оттам към Рила. И естествено, за да можеме да разполагаме с тия коне, на които

стопаните турци сигурно нямаше да ни ги отстъпят доброволно, трябваше да убием тия турци.

Нямаше нужда да се убедаваме в това: можехме ли да щадим трима турци, когато всичките им

братя по вяра ни гонят, за да ни убият, можехме ли да жалим живота на трима "неверници", след

толкова скитане, бягане, гладуване и при такова едно неизвестно бъдеще, каквото беше нашето?

В същото време обаче това наше решение беше и необмислено, защото съвсем бяхме изпуснали

из пред вид последствията на тая наша постъпка: можеше да се случи, щом убием ездачите,

конете да избягат, а след това и потерята можеше да ни намери и да припне да ни излови и избие.

А ние разсъждавахме твърде просто: ще убием турците, ще вземем конете и след това ще

хвръкнем и кацнем в Рила - толкова бяхме утрепани вече от постоянно ходене, лишения и нервно

мъчително нашрежение, толкова ни се щеше да се намерим в едно сигурно място и при една по-

човешка обстановка. Само вечно веселият Пенчо не преставаше да се шегува и да ни развеселява

в тая горска самотия, към която сами припкахме.

Моментално се наредихме на пусия близо до мястото, където щеха да минат трима турци, като

определихме кой кого ще убива. Не много далеч, но тъкмо срещу нашите позиции, в една малка

поляна, пътниците спряха, слезоха от конете и продължаваха разговора, който очевидно бяха

започнали по-рано. Някои отделни думи долетяха до нашите уши, но какво беше нашето

удивление, когато чухме и разбрахме, че те си говорят на български! Взехме един други да се

гледаме.

- Българи са, пошушна Пенчо - и без повече думи дръпнахме пушките си назад и се отказахме от

намерението си да имаме конете. След това повече от любопитство, пък и от нуждата да

определим дали да се явим пред тия хора, останахме на местата си и слушахме какво ще

приказват.

- Но нашите трябва да са били до 500 души, - каза единият.

- Мнозина обаче докарали в Търново, - рече вторият.

- Но десет пъти по много са свалили от поганците мъртви и ранени - възрази първият.

С една дума, приказката се водеше върху дневния въпрос, който нашите чети бяха създали. В това

именно време третият от пътниците връзваше коня си за едно дърво, а той самия потъна в

гъсталака, очевидно по нужда. Другите двама продължаваха да се разговарят, след това, без да

чакат другаря си, възседнаха конете, и като извикаха на другаря си "ще ни настигнеш", тръгнаха

полекичка по пътя да вървят. Тогава ние бяхме се събрали на едно място и конферирахме какво

да правим - да излезем или не. Когато третият пътник отвързваше коня, за да му се качи и стигне

другарите си, ние бяхме отпреде му. Изненадахме го. Той се много уплаши, при все това сложи

ръка на оръжието си и очевидно мислеше да се защитава; но щом взехме да му говорим на

български и да го уверяваме, че не сме лоши хора, той се успокои и ни остави да го приближим.

- Имаш ли хляб, бе българине, запитах го аз?

- Много малко, отговори той - и бръкна веднага в дисагите, изкара едно парче хляб; една

половина или цяла кокошка, няколко глави лук и ги сложи на наше разположение.

След това ние приятелски се обяснихме и разбрахме. Той изглеждаше доста интелигентен човек и

нямаше повече от тридесет години.

- Що не излязохте по-рано, щехте да имате хляба и на другите ми двама другари.

Без да стане дума за пари, той след всички приказки, когато трябваше да ни остави, бръкна в

пазвата си, извади една кесия, развъртя връвта й пред нас свободно и ни даваше по едно бяло

меджидие на всеки от нас. Пенчо му каза няколко пъти, че ние нямаме нужда от пари, защото

няма къде да ги употребим, нашето-даване-взимане, или по-право нашето взимане, ставаше без

тоя метал; но той все настояваше да вземем парите, което най-сетне и сторихме. Казахме му и

това, че ние бяхме ги взели за турци и мислехме да ги убием, а той се подсмиваше само и

повтаряше думите: "Имали сме щастие, имали сме щастие!" Той ни показа, през кои върхове

трябва да минем, за да стигнем по-скоро към Панагюрските гори.

- Оттук наляво, ще минете реката, - казваше той. Ще поемете нагоре и скоро ще слезнете в

Копривщица; нататък, доколкото се знае няма никаква потеря.

Разпитахме след това за туй за онуй, узнахме за състоянието на духовете в града и се сбогувахме с

добрия българин, като се молихме, да пази да не ни издаде и да не съобщава за нас даже и на

другарите си.

- И вие не обаждайте никому за срещата и за туй, че съм ви дал пари, каза той, шибна коня и се

изгуби от очите ни.

- Значи пак апостолски ще се върви, - обади се шеговито Пенчо и се скрихме наляво в гъстата гора.

Беше се мръкнало вече, когато тръгнахме да вървим по казаното направление. Мъглата беше

паднала, пък и пътят беше много лош, та цяла нощ пътувахме, без да извървим много. Бяхме вече

към края на гората, близо до едни голини, където се намираха Копришки бачии и където

седнахме да прекараме деня и да си починем. След един-два часа чуваме кучешки лай. Беше още

рано. Веднага шавнахме и се скрихме в гъсталака. Гласът на проклетото псе се доближаваше към

нас, а това ни създаваше страх, че може да бъдем открити. Нямаше какво да се прави. Колкото

нямахме желание и воля да се бием и по тоя начин да изказваме нашето присъствие в гората,

необходимостта ни караше да прибегнем тоя път към оръжие. Скоро кучето се приближи до нас, а

след него се подаде и една фигура въоръжена по турски - с пищови и пушка. Няма нужда да

казвам, че той беше турчин излязъл вероятно на лов. Ние веднага го заобиколихме и му

предложихме да се предаде. "Сложи оръжие", казахме му, но той ни гледа и мълчи.

- Нерели сън бе *141+ - го запита Пенчо.

- Перналлии, *142+ отговори турчинът, гледа ни втренчено, опъна жълтия си мустак и моментално

вдигна чарка на пушката си.

Но Пенчо го изпревари. Турчинът изпусна пушката, измъкна пищова си и го изпразни срещу мен,

без да ме улучи. Гръмнах и аз, турчинът се захлупи на земята. След това набързо прибрахме

пушката и парите му (около 180 гроша), а трупът му завлякохме в по-гъсто и по-затулено място.

Хукнахме след това нагоре-надолу из гората, за да видим дали няма и други турци, и като се

уверихме, че всичко наоколо е тихо и спокойно, скрихме се в гората, където проклинахме тоя

ненадеен и нетърсен случай. Да продължим пътя си, беше невъзможно, защото беше ден и не

можехме, разбира се, да ходим незабелязано по голите хълмове, където ни предстоеше да

вървим.

Едва привечер излязохме из гората и хванахме голините за към Копривщица, където скоро

слязохме. Градчето ни остана отдясно и понеже не беше още тъмно, можахме да видим

Копривщица. Минахме през ливадите и поехме срещните върхове за към Панагюрище. Тук

пътувахме доста свободно, защото Пенчо знаеше местата. Пътувахме без премеждия почти цяла

нощ, като почивахме на много места и изглеждахме великолепните места, които в ясната нощ

изглеждаха още по-привлекателни и омайни. Рано сутринта стигнахме над Панагюрище, близо до

една мандра. Недалеч от мандрата ние се спрехме и там решихме да се преоблека аз и да отида в

мандрата за хляб. Там намерих мандраджията сам.

- Добър ден, извиках аз, като се мъчех и с позата и с гласа си да подражавам на истински чобанин.

- Дал бог добро! Кой си ти приятелю?

- Аз съм овчарин.

Мандраджията ме изгледа внимателно и като да се съмняваше, че съм от Панагюрско. Аз също го

огледах внимателно и ми се стори, че тоя човек не ще да е лош и затова реших да му се открия.

- Откъде си родом - попита ме той.

- От Студена, Дупнишко. Тъдява съм овчарин.

- Е, какво искаш сега? Сядай де.

- Ти от Панагюрище ли си?

- Да.

- А бе познаваш ли Пенча Стоянов?

- Пенча ли?

- Да.

- Познавам го зер.

- Да го видиш можеш ли да го познаеш?

- Как да не мога?

- Тогава ела с мен, ако искаш да го видиш.

- Къде е той?

- Ей, там е, като посочих с ръка към мястото, където бях оставил двамата си другари.

- Че защо е дошъл той тук и по каква работа, запита с любопитство мандраджията.

- Ех, защо!...

Мандраджията се сети с какви хора има работа, та стана веднага прав.

- Абе, той ми е братовчед, как да не го познавам, пошушна ми той приятелски на ухото и тръгна с

мен.

След пет минути двамата братовчеди се прегръщаха и целуваха. Не помня сега как се казваше

мандраджията, но той действително се указа добър човек, за какъвто и аз го прецених по-рано.

Обяснихме се както трябва, т.е. и на Пенчовия братовчед разправихме нашето патило и поискахме

неговата помощ. По съветите на мандраджията, ние не можехме да останем в мандрата, а се

скрихме в гората, където всичко за ядене и пиене ни се донасяше. Ядохме, пихме, разговаряхме

се приятелски и се чувствувахме достатъчно свободни и спокойни, като кроехме планове за

нашето спасение и определяхме маршрута на предстоящото пътуване. По едно време

мандраджията взе да говори на една тема, която мен се виждаше съвсем не на мястото си. Той

увещаваше Пенча да се съгласи, да го прекара до Панагюрище и след това там да си остане.

Пенчо, за щастие, не беше само комик, но и умен човек, отказваше да послуша братовчеда си.

- Аз съм дал дума, че ще ходим до Рила заедно, затова не мога да оставя другарите си. Ако мрем,

нека да мрем и тримата заедно. Как мога да остана аз тук и да отида в Панагюрище, когато властта

може да узнае за мен, да ме заловят и след това ето беля не само на родителите (баща му тогава

бил с царски овце в Бруса), но и на цялото Панагюрище.

След тия думи на Пенчо аз се успокоих, инак положението на двама ни не щеше да бъде розово,

защото Пенчо беше юнак човек, много шеговит и неоценим другар, когато третият ни другар Илия

Тодоров беше простичък малко, макар и да не му липсваше юначество и сляпа послушност за

всичко. Въобще Пенчо беше повече необходим.

За да отидем на Рила трябваше да минем наблизо до Панагюрище. Понеже мястото, през където

предстоеше да минем, беше голо, неудобно и не безопасно, мандраджията се задължи да

реформира външността ни и по тоя начин да ни прекара. На другия ден рано, след като се

облякохме в овчарски дрехи, качихме се на коне и потеглихме по пътя за Панагюрище и оттам за

Мечка. Сам мандраджията натовари на коня си една цедилка с пресно сирене и тръгна напред.

Ние вървяхме вече из съвсем позната на Пенчо местност, а той мълчеше и нищо не говореше.

Позапитвах го за туй, за онуй, мъчех се да го предразположа и накарам да се разприказва, но той

ми отговаряше винаги с да или не, или пък само с една фраза. От чудесен комик, той стана

меланхолен само за една минута. Той вървеше и погледът му потъваше в хоризонта по

направление към Панагюрище, където се приближавахме и приближавахме. Тази промяна в

Пенчо ми задаваше страх, защото не можах да си отгадая от какво произлиза тя. Боях се да не би,

като доближим до Панагюрище, да се обърне към мен и да ми каже: "Сбогом, бай Христо" - и да

се върне в родното си място, а ние с Илия да останем сами, подозирани, гонени и обречени на

очевидно погинване. Радвах се аз, че намерихме Пенчовия братовчед, тоя добър българин, който

братски ни посрещна, закриля и улеснява безбедното ни пътуване; но много ми докривя за тоя

същия братовчед, задето не преставаше да подканя и уговаря Пенча, да се върне в Панагюрище,

като му обещаваше всяко съдействие и помощ. Разбира се, че Пенчовия братовчед можеше да

скрие Пенча или да нареди така, като че иде от Цариград и си връща у дома си или другояче

някак, с една дума, да прикрие неговото бунтовническо минало; но какво щехме да правим ние

двамата - аз и Илия? Да отидем в Панагюрище това не беше възможно. Оставаше ни само

бягството към Рилския манастир, който беше още далеч и пътят свързан с голяма мъчнотии и

приключения, ако не и с голяма опасност за нашия живот. Повтарях на ума си думите на Пенчо в

отговор подканването на братовчед му - и се успокоявах. Човек като Пенчо беше необходим за

една компания, каквато ние представлявахме.

Но Пенчо продължаваше да върви мълчалив и замислен, а това придаваше на неговата стройна и

едра фигура, с големи и дълги мустаци - едно непонятно и страшно изражение. Тежко беше да

гледам в такова положение един юнак, един хъш, въстанал против тиранията на агата. По-после

твърде добре разбрах това настроение на Пенчо, а именно, когато наближихме до Панагюрище.

Кацнало на една гола неравна местност родното село на Пенчо се виждаше почти цялото от

мястото, където ние минавахме. На едно място, когато бяхме вече почти до Панагюрище, Пенчо се

спря, впи очи в малкото градче, спусна и двете си ръце надолу и под натиска вероятно на минали

спомени още от детството му, пред мисълта за майка му, за приятелите му, за Панагюрище, за

родните върхове, за чистия въздух, за всичко - извика с един пълен с отчаяние глас:

"Панагюрищеееееееее!" И сълзи потекоха от очите му. То не беше извикване - повече приличаше

на рев, на плач. Ние всички немеехме. Разбирахме тъгата на другаря си и продължавахме

полекичка да вървим... Преди да обърнем гръб на Панагюрище, Пенчо извърна глава да го види

още веднъж, за последен път извика: "Сбогом Панагюрище" - и продължи пътуването си. След туй

той стана по-весел.

- Майка ми чака да й донеса пари от Цариград за по-добър живот, се обади на мой адрес Пенчо, а

пък не знае, че може да й занесат мойта глава.

От Панагюрище за към Мечка имаше тогава едно беклеме, което беше мъчно да се измине. Бяхме

вече изминали отдолу под беклемето, когато мандраджията поздрави турската стража, която се

намираше на това беклеме.

- Какво носиш бе? - се провикна един от турците.

- На бюлюкбашията нося един подарък - отговори Пенчовия братовчед.

- Е, какво е, казвай де?

- От мандрата какво друго може да се донесе освен сирене.

Какво е разговарял по-нататък с тях, не се чуваше, но скоро ни стигна и ни каза да не се боим,

защото никой нищо не подозирал, така че благополучно ще минем. След това дойдохме до с.

Мечка, минахме отгоре Поибрене мостът на р. Тополница. Там Пенчовият братовчед се сбогува с

нас и се върна назад. Ние му подарихме пушката, която бяхме взели от убития турчин, а той даде

на Пенчо едно овчарско кебе.

Бележки

141. Откъде си, бе?

142. Перналии (?)

Рила

Дирим способ за да се промъкнем. Преоблечен в Самоков. Срещата със заптието. При

говедарите на Кобилино-Бранище. Потеря. По пътя за манастира. Ненадейно пред потерята.

Арапинът. Манастирските пандури. Дядо Данаил не видяхме. Отказът да ни приемат в

манастира. Решението на манастирския калугерски съвет. Какво струва един добър човек.

Тръгнахме пак сами, но намерихме за добре да престоим през деня в гористите висини. В гората

намерихме круши, сливи и ядохме от тях, разбира се, не като десерт, а за икономия на хляба. Щом

падна мрак, ние излязохме из дупките, упътихме се и като вървяхме цялата нощ, стигнахме

благополучно над Ихтиманско. На втория ден престояхме там, но понеже местността беше повече

гола, видяха ни мнозина, та затова още по икиндия тръгнахме да вървим и да не стоим на едно

място. През другата нощ пристигнахме до Чамурлия, където според приетия по необходимост ред

трябваше да прекараме деня. Там видяхме овчари, пасяха овце, които били на Х. Денко от

Панагюрище. Веднага се преоблякох и отидох при едного от тях. Овчарят не се усъмни в нищо и

свободно отговаряше на всички мои запитвания. От него узнах, че Х. Денковите овце ги били

свалили от Рилските планини, а само ергелото останало там, на Кобилино-Бранище. Ние

предполагахме да намерим тия овце в Рила и след това с тях, било като овчари или някакви

служители уж на Денко, да заминем за някъде, та по тоя начин да се промъкнем в Румъния. След

това аз оставих добрия овчарин, като запомних дадените ми от него сведения за Х. Денковите

овце и ергелето.

Но хлябът се вече привърши и ние се хранехме с разни треви и овощия. Като гладни, през нощта

преминахме твърде малко разстояние, но след полунощ направихме преголеми усилия и още

рано стигнахме над Самоков, където се стоварихме за почивка. Най-сетне, като нямаше друг

способ, за да се нахраним, решихме, че един от нас трябва да иде в града и да купи хляб. Понеже

на мен цялата местност бе от по-рано известна, от една страна, а от друга - понеже Пенчовата

фигура беше някак по- внушителна с дългите мустаци, строгият му поглед и като контраст на това

твърде деликатните му ръце, които можеха да го издадат на всяка минута - реших аз да отида. За

третия ни другар не ставаше и дума, защото той сам признаваше, че е некадърен за подобно дело.

Преоблекох се и тръгнах за града, а двамата ми другари останаха да ме чакат в гората, недалеч от

Самоков. В града отидох, купих хляб и потеглих за назад, без да ми се случи нещо неприятно. Щом

излязох от града, ето че насреща ми едно заптие, което по прашните дрехи изглеждаше като да се

връща от далеч. Да се отбия на страна, неудобно, пък и нямаше някоя благовидна причина, без да

се поражда съмнение в заптието. Затова намислих да поздравя заптието по обичая и да си

отмина.

- Добра среща, аго, казах аз и скоро-скоро заминах.

Агата ме изгледа накриво, спря се на десетина разкрача далеч от мен и извика след мене:

- Какво носиш в торбата бе, шопе?

- Хляб, аго.

- Къде ще го носиш?

- На Кобилино Бранище; аз съм овчар при Х. Денко.

- Ти лъжеш, пезевенк! Къде са Х. Денковите овце сега?

- На Чумурли са те свалени, аго, но аз ходя да взема ергелията - казах аз и стиснах добре тоягата.

Ако се приближи до мен и ако рече да ме подкара в Самоков, казах си аз, ще го цапна по главата и

туй то. Но заптието, уверено, види се, в правдивостта на моите думи, замина си и ме остави

свободен и спокоен. Моите другари са гледали всичко това, та като се върнах, Пенчо шеговито

запита:

- Цървули ли искаше онова заптие да прави от кожата ти, бе Христо?

- Не, подарих му живота, - отговорих и аз шеговито.

През деня престояхме в гората, а привечер потеглихме към Рила, като вървяхме край реката до

Сръбско и излязохме на Кобилино Бранище, близо до езерото. Там съгледахме говедари, които

пасеха селски говеда; те бяха запалили огън и бяха седнали да ядат. Ние, не толкова за огъня,

колкото за хляба, решихме да отидем при тях. Те ни приеха добре и без много канене седнахме да

ядем и ние при тях. Първата ни грижа беше, както читателят се сеща да побързаме за затулим

добрия си апетит, та щом седнахме, взехме мълчешката ненаситно да лапаме. Щом свършихме

яденето, ето че дойде при нас едно момче, което разправи, че бягало от каймакамина, който

тръгнал след нас (както казах и по-рано - в Ихтиманско мнозина ни видяха) с около 150 души. След

това момчето продължаваше да разказва, че същия тоя каймакамин го бил карал ангария да му

слугува и други подобни, но ние нямахме време да слушаме повече, затова веднага станахме и се

отдалечихме, без да вземем хляб със себе си, защото и овчарите нямаха, като поръчахме на

последните да пазят да не ни издадат.

Тръгнахме и се скрихме някъде далеч от мястото, където бяха овчарите, макар и да вярвахме в

добротата на последните, но въпросът за хляба стоеше открит. След дълги съвещания най-сетне

решихме да търсим спасение в Рилския манастир, където предполагахме да намерим добрия

дядо Данаил. Мечтаехме си ние за дядо Данаила: че ще ни покалугери за една минута, ще ни тури

по тоя начин вън от всяко подозрение, ще ни храни и при удобен случай ще ни експедира вън от

границите на България, за която бяхме тръгнали да се бием и мрем. На другия ден рано, с такива

богати надежди в душата, преоблякох се, турнах си револвер в джоба и тръгнах самоуверено за

манастира. Вярвах, че ще срещна някои спънки по пътя за манастира, но вярвах също, че ще

съумея да ги преодолея. Щом дойдох близо до езерото, гледам, чадър опънат. Наблизо до чадъра

турци товареха коне и аз разбрах, че това е потерята на каймакаминът, който нас гонеше. Да се

връщам назад не беше тактично, затова гордо продължих пътя си. Но щом ме съгледаха турците,

един арапин се обърна към мен и нададе глас, като магаре да реве:

- Ела тук бе, шопе.

Аз рекох - дръжте ми крака сега и хукнах да бягам, но, разбира се, към манастира. Турците взеха

да се смеят и да викат след мен: "Ху, ху!" Мойто бягане, види се, им правеше някакво

удоволствие, но в същото време и аз бях доволен, само се озъртах да видя дали някой не тича

подире ми. Очевидно, че арапинът искаше да ми намери работа, да ме накара да помогна при

товаренето на конете, но аз си казах - що търси лисица на пазар. Бежанова майка бяло носи.

След това дойде друго. На около един километър далеч от манастира гледам десетина души

въоръжени хора, насядали на тревата, които, щом ме видяха, наскачаха като бълхи и се

приготвиха да ме пресрещнат.

- Откъде си бе, шопе?

- От Студена, - отоговорих аз.

- Не видя ли нейде каймакамина?

Те са били манастриски пандури и чакали да посрещнат каймакаминът, то се знае, е предизвестил

манастирското началство за своето благоволение, да направи чест на манастира.

Аз се намерих пред черквата, когато раздаваха грозде. По това разбрах, че тоя ден беше 6 август.

*143+ Сетне разпитах и ми казаха, че дядо Данаил се поминал. Тогава аз повярвах това, но днес аз

имах случай да се уверя, че той бил жив и че от страх не са ми казали истината. Най-сетне в

присъствието на една голяма потеря в манастира, с каймакамина начело, не беше лесно и без

риск да бъдем приети и настанени в манастира. А ето едно доказателство, че дядо Данаил е бил

тогава жив. По моя молба, архимандритът от Рилския манастир - Кесария пише на Юрдан

Дряновски, с дата 3 ноември 1896 г. следното: "Отец Данаил е мой съвременник, той беше родом

от Самоков, прост самоук човек и едва ли можеше да си запише името. На младини е бил добър

гаджач (нишанджия), имал е много приятен и шегови разговор, държал е нещо около 20 години

постницата "Покров Пресветия Богородици", с него, който не се е срещал, той не се е сприятелил.

Бил е доста гостоприемен. У него се намирал прочутият и най-хубав Рилскоманастирски пелин, с

този пелин е спечелил голяма популярност между габровци и много други - ето такова му е било

поведението. Той починал на 1885 година, а вие, както казвате, на 1868. На 1883 година аз, като

дохождаг в манастира, той беше жив, но беше болен, паднал беше и си бе изкълчил десния крак

чак горе от ябълката (алмаджики)". Както и да е, тогава попитах за иконома, когото дръпнах малко

настрана и му се обясних без заобикалки. Икономът се уплаши, започна да трепери и не знаеше

какво да прави. Най-сетне се посъвзе.

- Почакай ти малко тук, аз ще кажа на игумена и тогава ще видим.

Той отиде да дири игумена, а аз останах в недоумение. Такова хладно посрещане разби

надеждата, кръвта замръзна в жилите ми. Идваше ми да извикам всред манастира отчаяно и да

прокълна немилостивата съдба. Но скоро икономът се подаде и аз се посъсредоточих.

- Няма игумена, - каза икономът - но при все туй ще ви помогна аз сам.

После ми обясни, че в манастира е положително невъзможно да се приберем, защото дупнишкият

каймакамин ни дирил със 150 души и че въобще в манастира претърсвала често властта.

Увещанията ми не помогнаха. Икономът започна да ми разправя за мъките, които теглили, когато

лани дошли тук няколко момчета от четата на Тома Панталеев от Свищов. *144+ И Левски е

дохождал в манастира. Но кой слушаше приказките на иконома! За мен беше важно да зная ще ли

ни се даде сигурно убежище в манастира, каквото с пълна увереност предполагахме да намерим.

Отказът ме порази. Нашият идеал беше тоя манастир, но на сила биваше ли и, главно, можеше ли

да се натрапим? Хаджи Денковите овце слезли и ние не можехме като овчари да се промъкнем и

избавим; Манастирът пък може би резонно (можеше ли да има за нас тогава оправдание какъвто

и да бъде резон?) ни отказа гостоприемството - какво да се прави? Предстоеше ни според думите

на строгия и неумолим иконом да се крием из Рилските планини за някое време, че после да се

дири някое средство. Колкото такава една неопределеност и да беше убийствена за нас, трябваше

да се покоря и подчиня на разпорежданията а заповедите на иконома, който в тоя случай, без

съмнение, действуваше по заповед на игумена, макар и да ми каза, че го било нямало. След това

икономът ми даде хляб и цървули в една торба и ме изведе из гората, като ми каза да отидем в

местността Караюмерица.

Тръгнах аз да търся другарите си, но със съкрушено сърце. Не знаех как да почна и да им разправя

за несполуката и невъзможността да ни приемат в манастира. Пенчо ужасно се разсърди, но беше

мъчно и тежко на всички ни. Ходихме по гори и балкани, търпехме всички лишения, като се

надявахме, че тук ще има край на тия наши страдания; но какво разочарование! При все това,

колкото непонятен и да ни се виждаше тоя манастирски отказ, ние се нахранихме добре и

тръгнахме да отидем на Караюмерица, както ни беше поръчал икономът. Там бяха манастирските

говеда, където от манастира ни пращаха ядене три-четири дни. След това по заповед от

манастира, преместихме се на местността Кьорица, където се намираха манастирските овце и

където щеше да дойде каймакаминът. С други думи, ваше, защото каймакаминът отивал да

разглежда всички местности из Рила, та да не се намерим там, където щеше да дойде

каймакаминът. С други думи, манастирът ни пазаше, грижеше се за нашата безбедност, а ние

тогава без да преценим добре лошите условия, в които можеше да турим манастира с нашето

намиране там, сърдехме се неоснователно на манастирското началство и го считахме за страхливо

и не патриотично. Но да се сърдим имахме малко право поне. Каймакаминът престоял няколко

дни в манастира, ял, пил и, разира се, нищо не платил. След тридневно квартируване на Кьорица,

съобщиха ни от манастира, че трябва да си вървим вече, където ни очи видят. Това беше за нас

втори удар. Сега чак разбрахме, че ако манастирските хора по-рано са се грижили за нас и са ни

крили, то било повече зарад това да не се компроментират. Сам икономът дойде при нас и ни

съобщи, че манстирският калугерски съвет се бил събирал, разисквал бил за нас и решил, че не

можело да бъдем приети в манастира, за да чакаме и намерим способ да се промъкнем, а

трябвало да се махнем по-скоро оттам. Може читателят да си представи нашето негодувание и

нашето лошо положение в тия неблагоприятни обстоятелства.

- Ами какво да правим сега? - попита Пенчо.

- Каквото досега сте правили - отговори икономът.

Но след едноминутно мълчание икономът счете за нужно да ни посъветва, че било най- добре да

дирим светогорските стада в Разложко, та с тях да се промъкнем. И действително с тоя съвет той

ни извади от недоумението, в което бяхме изпаднали. Но и друго аслъ не ни оставаше. Понеже

видяхме, че скоро ще имаме нужда от пари, защото като прехвърлим Разложко, нагазваме в

места, където няма потери, та ще можем с пари да минем по-добре и по-лесно, молихме да ни

дадат някоя и друга пара; но калугерските братя не намериха за добре да ни дадат нито по пет

гроша. По тая причина изгонени по такъв начин, ние се решихме и на ясен ден тръгнахме за

Разложко, като се сбогувахме с игумена, като не забравихме да кажем няколко острички и кисели

думици на игумена и неговото калугерско братство.

И така, тоя път Рила отказа да ни приеме и ни помогне, както имахме нужда, защото, види се,

нямаше там постникът дядо Данаил... Боже, колко струва един добър човек!

Бележки

143. На този ден е християнският празник "Преображение".

144. В "Биографията на Тома Панталеев", написана по негови сведения от сина му, не се споменава за

някаква чета на Панталеев. През 1867 г. той е бил в Свищов и е един от главните свищовски съзаклятници,

улеснили преминаването на Филиптотювата дружина. След станалите разкрития Т. Панталеев избягал в

Румъния, където, след участието му във II Българска легия в Белград, останал да живее до Освободителната

война.

На път за Света гора

Търсим овчарска служба. Преоблечен в Мехомия за хляб. Парливите чушки. При светогорския

калугер и неговата доброта. В Мелнишкия манастир и отец Никола. В Дойран за риба. Нужда

от пари. Срещата с брат ми Танчо. В метоха за хляб. На границата светогорска.

Едва на втория ден, след като оставихме местността Кьорица и се опростихме с намерението да се

спасяваме в Рила, стигнахме в околността на Мехомия. Тия места, както знае вече читателят, ми

бяха добре известни, та пътуването ни от към тая страна никак не се затрудняваше. Прехвърляхме

и преминавахме съвършено познати върове и ужасно дълбоки долини. Още горе, във висините

над Мехомия, съгледахме мандри и понеже имахме нужда от хляб и въобще от среща с

"обикновен" човек, за да научим какво се знае за потери и комити, решихме да отиде един от нас

на тия мандри. Понеже като се преобличах, аз ставах неузнаваем - толкова ме взимаха селските

дрехи и толкова умеех да имитирам и по говор, и по движения, и по всичко настоящия овчарин -

преоблякох се и се представих пред един овчарин. Казах на последния, че и аз съм от неговия

еснаф, т.е. че съм овчарин, че имам и двама другари, които са с овцете в Рилската планина и че

искаме да се ценим като овчари в стадата на светогорските овци. Овчарят твърде се зарадва,

защото имали нужда от овчари и ми каза да съм отишел при кехаята, който се бил намирал в

селото Обидим. Без повече приказки аз се върнах при другарите и понеже имахме нужда от хляб,

тръгнахме за в Мехомия.

В Мехомия аз сам влязох преоблечен, купих хляб достатъчно и се върнах назад, без да ми се случи

нещо. През деня престояхме вън от града и чак вечерта тръгнахме за село Обидим, като минахме

между Мехомия и се качихме на Пирин планина, към Кресненските върхове. Там оставих

другарите си, а аз тръгнах да търся кехаята в с. Обидим. Идваше ни наум по едно време да не

търсим никакви овце, а да си вървим сами чак до Света Гора, но предвиждахме мъчнотии при

преминаването на р. Струма, защото не можеше да се прегази и следователно нямаше да може да

я минем, ако мостовете се пазят от стража. А това последното беше вярно, защото на много места

ние позапитвахме отдалеч за това и всякога ни се отговаряше неблагоприятно. Пък и не трябваше

да питаме, защото поставянето на стража по такива мостове се диктуваше от самото размирно

положение, а турското правителство, от страх да не се разпространи тази размирност по цяло

българско, сигурно е взимало нужните предпазни мерки. По тая причина ние решихме да търсим

кехаята и за форма да се ценим като овчари, за да минем Струма, че оттам нататък ще гледаме и

ще правиме.

Едва преди пладне стигнах в Обидим. Лесно намерих кехаята, но той не беше сам, защото

стрижеха овцете. Казах му защо съм дошел и той се зарадва, защото имал нужда от двама-трима

овчари още, но ми каза, че трябва да отида за това при светогорския калугер. Тоя калугер

прибирал вълната, разпореждал с млякото и сиренето и въобще имал мандат да се грижи с

паричната и домакинска част на тия светогорски стада. В същото време същия тоя калугер бил и

игумен на Мелнишкия манастир. Свикнал от практика да виждам под черното расо добра душа, аз

се зарадвах и реших да му се открия, ако ми се види добър човек, какъвто ми се искаше да бъде.

Кехаята от радост не ме пусна, а ме задържа да ям първо заедно с него и другите хора, що

стрижеха овцете. Седнахме да ядем, сложиха хляб, а след това и традиционните чушки, но те бяха

едни люти чушки като огън и аз не можах да ги ям. Разбира се, преструвах се, че не обичам

чушките, а другите сътрапезници ги гълтаха немилостиво и ме закачаха, че ям само хляб, когато

има чушки.

- Може ли българин и особено овчарин да не яде чушки, - казваха ми те - тоя приятен на дъх и

благодатен по своето изобилие зеленчук, който задължително трябва да се намира във всяка

къща?

Но аз си мълчах и обръщах приказката върху някой други въпрос, като питах за всичко каквото ми

дойдеше наум. Най-сетне обедът се свърши и на мен посочиха къде да отида и къде да намеря

калугера.

И той не беше самичък, но аз подкачих разговор за моя овчарлък. Като видях, че имам работа с

добър човек, реших да му се обадя.

- Искам, отче, да ви кажа нещо без свидетели.

Калугерът нищо не подозираше; той си помислил, че работата се отнася до някакви крадени овце

и веднага стана и се дръпнахме на осамотено място. След като го заклех в името на Христа и

Богородица (то е най-силната и най-голямата клетва на един калугер). препоръчах му се в

действителната си боя. Отец Никола, тъй се казваше калугерът, се оказа сърдечен и патриот човек.

Като ме разпита за всичко станало с четите, което очевидно много го интересуваше, каза ми да не

се боим и че той взима върху си грижата да ни прекара безопасно по направление към Света Гора.

- Оставе на душата ми - повтаряше добрият калугер - и вярвайте в думите ми и обещанието, което

ви давам.

Той веднага се постави в нашето положение, и понеже ни съчувстуваше, много добре разбра

каква голяма нужда имаме от помощ в това ни положение и от добра и насърчителна дума. След

това останахме съгласни да кажем на кехаята, че съм се ценил заедно с другарите си, но не за

светогорските овце в Разложко, които се намираха под надзора на кехаята, който намерих в

селото, а за овцете в Мелнишко. След това пак се върнахме на въпроса за четите. Аз, естествено,

оплаквах участта на тая чета, като съжалявах за убитите.

- Нищо - каза калугерът - не трябва да се скърби; дошло му е времето да стане българско, щом има

такива хора, които жертвуват живота си за народа.

В това време през прозореца съгледа, че минаваше една жена и като се обърна към мен, ми каза:

- Виждаш ли тая жена?: Тя има 7 деца. Убили 100 души, ще се родят 1000.

Кехаята се понамръщи даже, задето новоценените овчари не останали при него, когато имал

толкова голяма нужда от такива. Веднага след това калугерът повика едно момче, каза му да ни

придружава до Мелнишкия манастир, който доколкото си спомням, се казва Св. Врач. На момчета

той даде и едно писмо и когато му казахме, че е по-добре да не става с писане, за да не попадне

писмото в ръцете на властта, той нетърпеливо отговори:

- Няма нищо; и да хванат момчето с писмото, ще пострадам аз, един калугер, без никого, но който

също е длъжен да помогне на работниците за народа.

До вечерта пътувахме по Пирин планина, спахме няколко часа и чак на втория ден вечерта

можахме да пристигнем в манастира. Момчето, което ни придружваше, но което усещаше

работата, ни препоръча на един калугер в манастира, грък, наместник на игумена (нашият

калугер) и му даде писмото. Гъркът ни посрещна много добре и ни гости още по-добре; той не

знаеше български, но и аз не се обадих, че зная гръцки, така че никой от нас не говори с него. Ние

отбягвахме от него, но и той странеше от нас и ни оставяше сами на свобода. На другия или на

втория ден сутринта облякохме си по едно манастирско кебе (Пенчо си имаше кебе), завихме

пушките си и се качихме на катъри. Гъркът калугер даде едно писмо на един слуга, който, заедно с

още двама- трима слуги, тръгна да ни придружи до манастира във Вилушица, Струмишко, и ни

изпрати до манастирската врата, като повтаряше на гръцки: "Добър час, добър час!" Катърите ни

бяха товарени със сирене и други предмети, види се, за прикриване нашето преминаване. Слугите

не подозираха нищо и ние един други си говорехме за дреболии като радостно си намигахме,

задето ходим негонени вече.

Струма преминахме недалеч от Мелник и се упътихме към Вилушицкия манастир, където

калугерът, игумен на манастира, ни прие така любезно: както и отец Никола. Игуменът беше от

Оряховица, Търновско. Ядене, пиене - като на свадба. Той поглъщаше нашите разкази за битките

на нашата двойна чета и ни прегръщаше от радост, че сме се избавили живи и здрави. Искаше да

ходи в града и да ни искара паспорти, та да тръгнем като търговци, но ние не се съгласихме,

защото щом вземем паспорти, трябваше, естествено, да оставим пушките си, а това ни се

виждаше невъзможно. Ние, гонените, останем ли без оръжие, мислехме си, че ще пропаднем и не

ще можем да се избавим, затова се отказахме от пастортите. Любезният игумен не ни пускаше

даже да си ходим, а все ни държеше "да си отпочинем". Забравих името му, но той ни държа цяла

седмица и ни гощава в изобилие. След като взехме от него всички предмети, от каквито имахме

нужда, той ни изпрати приятелски, като не забрави да ни даде някои и други наставления и

упътвания, нужни ни за да стигнем благополучно в Св. Гора и като ни обясни, че оттук нататък

няма от що да се страхуваме.

Като оставихме манастира, ние тръгнахме за Дойран. По пътя се предпазвахме, но не толкова

много, както дотук: криехме се по царевиците и спяхме по полянките, разбира се, предрешени.

Въобще бяхме по-свободни, защото бяхме уведомени от последния игумен, че от Струма нататък

нямаше вече никаква потеря, понеже очевидно турското правителство не се боеше или нямаше

причини да се бои. При пътуването пазехме хайдушкото правило: нощно време да пътуваме, а

денем да спим и да се крием по нивите или гъсталаците. На много места българи ни виждаха и ни

поздравляваха, без да подозират нещо или да се съмняват. Пък и ние, като видяхме, че

сигурността е по- голяма, не си правехме труд да бягаме, а се преструвахме, че действително спим

и че сме някои шопи, овчари, дошли за работа тъдява. На много места вървяхме по шосето,

заедно с други пътници, а на втория ден правехме компания с един керван камили и прекарахме

даже доста весело. По онова време в тия страни с камили се пренасяше стоката и се правеше

търговия: сега как е - не зная. Както и да било, след два или три дни пристигнахме благополучно

към Дойран и веднага аз слезох в града да купя хляб и риба, за която толкова много говорих на

другарите си. До езерото тъкмо има дюкяни, където продават риба. Влезох в едни дюкян, поръчах

да ми уловят прясна риба и поисках да я опекат на шиш, както обикновено там я пекат. Уловиха

ми беловица и няколко шиша донесох на другарите си. Никакво приключение, никаква

неприятност. И кой можеше вече да подозира!

Веднага тръгнахме. След два дни пътуване ние минахме към Кукуш и стигнахме до селото

Айджиларе, което е няколко часа по-долу от Кукуш, защото нашето по- нататъшно пътуване се

затрудняваше от едно твърде важно обстоятелство, а именно нямахме пари. Понеже бяхме доста

свободни, пътувахме по пътищата и близо до градовете, та храна трябваше да си доставяме с

пари, а пък пари, както се знае, нямахме, защото не бяхме излезли на търговия и печалба. Като

нямаше как да си набавим пари другояче, решихме да се върнем малко назад, в селото

Ахчаклеси, където живееше един мой братовчед по майка, когото да задължа да отиде в Горни

Тодорак и да каже на брат ми Танчо да ме намери в Алтъ-бунар, близо до селото Махала, доста

далеч от Солун, в Халкидония. И го направихме. След това, едва след три-четири дни

пристигнахме в Алтъ-бунар, като минахме близо до Солун и спахме в еврейските гробища. В Солун

не можахме да влезнем, защото тогава целият беше заобиколен с кале и не можеше човек без

тескере (паспорт) нито да влезе, нито да излезе. Пък и нямахме нужда от Солун. Запомнихме

добре само еврейските гробища и то за това, защото ожъдняхме ужасно, нетърпимо, и при цялото

море бяхме принудени да умираме за вода.

На Алтъ-бунар видяхме вода, когато брат ми Танчо пристигна. Отначало аз не можах да го позная,

нито пък той мен, но като се заприказвахме, познахме се. Той беше с кон и като е карал много

силно, едва е можал за два дни да дойде от Горни Тодорак дотук. Сетне седнахме на едно място и

аз му разправих за всичко, което до тоя час ми беше преминало през главата. А той слушаше и се

чудеше на разказите ми. И при всичко това не забрави да ми каже, че моято майка постоянно е

плакала за мен, разправи ми и за други домашни работи, които разбира се, не можеха да ме

трогнат в това положение, в което се намирах. Танчо ни даде хляб и друго нещо за ядене и ни

снабди с пари, 200- 300 гроша, толкова е имал и той. След това простихме се братски и тръгнахме

вече за Св. Гора. От Варош минахме през гори и планини, стигнахме наблизо до Леригово и на

втория ден вечерта стигнахме тъкмо на границата, която дели Св. Гора от другата османска

държава. *145+ Там има турска стража и един манастирски метох. Оставих другарите си на една

страна и като си пооправих тоалета, отидох в метоха за малко хляб. Аз поисках хляб, а калугерът,

ез да отговори на моето искане, започна да ме разпитва като съдебен следовател да беше.

- Откъде идеш бе момче?

- От Иверските ивце. *146+

След това даде ми хляб и една чаша вино. Хлябът беше цяла една пита - тъй го правят там. Аз

хапнах един-два залъка и пъхнах хляба в торбата, с цел да го занеса на другарите си, и пак казах

престорено:

- Моля те, отче, дай ми повече хляб, аз съм селянин човек.

- Их, каза той, ти много хляб ядеш - и ми даде още една пита.

На метоха за ядене не се плаща нищо. Обаче стражари арнаути не закъсняха да ме заобиколят.

Един от тях, без да ме гледа, ме запита.

- Откъде идеш бе, шопе?

Калугерът прибърза и вместо мен му отговори:

- Той е от Иверските овчари.

Аз не знаех нищо, а продължавах да ям и подсмърям по шопски. Стражарите, задоволени от

отговора на калугера, излязоха из метоха и се не видяха. Веднага след това излязох и аз и тръгнах

към морето, за да видя къде и по какъв начин ще може да влезем в Св. Гора незабелязани от

стражата. Без паспорт това не беше възможно, а това знаех аз от по-рано. Щом дойдох до морето,

ето един стражар.

- Къде ходиш бе?

- Отивам на морето, аго, да се поизмия.

Понеже турчинът не ми каза нищо повече, аз се успокоих и чаках с нетърпение да падне мрак.

След това отидох при другарите си и тримата тръгнахме край брега, под сянката на дърветата,

преминахме границата незабелязано и минахме в пределите на Св. Гора. Нощта беше ясна,

месецът разливаше своята светлина, но не можеше да пробие дебелата закрила на дърветата, та

ние оставихме не свободната част от държавата на султана и влязохме в друга, пак на същия

владетел, но по-свободна, където турският бабаитлък не струва ни един калпав грош и където

никакви безобразия и золуми не може да върши който и бъде зъл и див ага, бей или паша.

Бележки

145. За Света гора вж.бел. 30.

146. Овцете на монастиря Ивер (Иврион).

В Света гора

Един спокоен сън. Калугерът биволар. В манастира Зографски и случката с тупузлуята

калугер. Изповедникът Климентия от Прилеп и грижите му да ни спаси. Обличането ми в

калугерски дрехи и почернянето и на двамата ми другари. Непоносимото често ходене в черква

и случката с калугера събуждач. План за тръгване.

Вървяхме все край брега. Морето беше тогава твърде неспокойно и в нощната тишина издаваше

ужесен шум, нещо като глух, подземен рев, като плескаше ядовито водите си от брега. Това

плескане образуваше една роса, която отскачаше от брега и една част падаще върху нас, та ни

напомняше за величието и могъществото на водния цар. Тоя морски рев се повтаряше и

разнасяше по цялата околност, където очевидно цереше пълна тушина, където хорската скръб и

тъга са в по-малък процент. Всичко наоколо беше тихо. Само аз разправях на другарите си за

независимостта на светогорската местност, за това, че там не може да влесе турска полиция или

войска, че там стои само един турски сановник, който издава само паспорти и че полицията

принадлежи на манастирите светогорски. Доказвах им с една дума, че ние сме вече на едно

свободно и безопасно място. Освободени по такъм начин окончателно от страха прибрахме се

доста навътре в горите и легнахме да спим един спокоен сън след толкова неспокойствие, след

толкова страдания и неволи.

На другие ден след пладне потеглихме, за да отидем в някой манастир. На една място съгледахме

един воловар калугер и аз, беа да му мисля много, представих му се безцелно.

- Откъде си бе, момче - попита ме той, щом ме съгледа.

- От Студена, Дупнишко - отговорих му аз.

- Че и аз съм от Студена, чий си син?

Сега я оплескахме, казах си аз, и веднага скроих друга лъжа.

- Аз те познах, че си от Студена - казах му - та за туй ти казах, че съм оттам. Всъщност от Дупница

съм. Овчар съм, от Иверските овчари.

- Тъй ли? Ами къде отиваш сега?

- На Зографския манастир - отговорих аз и му казах сбогом.

Калугерът беше един прост, божи човек, та нищо и не можеше да подозре. Сетне той започна да

вика подире ми и да ми говори, че манастирът Зограф бил много далеч, като ме увещаваше, че не

било зле да остана да спя при него. Но аз ,у отказах и продължавах да се отдалечавам. След това

стигнах другарите си, усилихме вървежа и току-що се мръкваше, стигнахме при манастира. Беше,

помня добре 17 септември 1868 год. Оставих другарите си в гората гладни и аз веднага тръгнах за

манастира. Един калугер, с топуз в ръката затваряше грамадните и здрави врати. Едната половина

имаше една малка вратичка и докато калугерът затваряше големите, аз се промъкнах през

малката. Според приетия порядък и правила само до един определен час вечерта може да се

влиза в манастира, а щом мине тоя час, никой не може да влезне и вратата се затварят. *147+

Затова калугерът започна да вика подире ми: "Стой, кой си, що искаш" и пр., но аз имах ли сметка

да стоя до сратата, за да бъда по-лесно изтикан навън? Напротив, като знаех порядъка усилих

крачките, навлязох навътре и припнах към оная страна, където бяха насядали калугери да ядат.

Гладен ужасно, казах добър вечер и неканен седнах на софрата. Никой не посмя вече да ме

вдигне от софрата и да ме лиши от парче хляб. *148+ Прислужници калугери ми донесоха една

чиния и аз започнах да гълтам отчаяно. Другите сътрапезници се любуваха на моя апетит и

любезно ми предлагаха повече хляб и повече гозба.

Обаче калугерът с топуза (топузът, струва ми се беше знак за кападжийската *149+ власт), *150+

щом затвори, отиде при иконома да извинява себе си и да се оплаква от мен, като казваше, че той,

калугерът топузлия, не бил виновен, че аз, шопът, съм влязъл на сила през малката вратичка и пр,

и пр. Икономът, както се виждаше, беше доста разбран калугер, тихо каза на топузлията, че най-

сетне не съм бил лош човек, че не могло да ми се откаже покрив и прибежище, че не може да не

ми се даде един залък хляб и че следователно можал съм да остана в манастира да пренощувам.

Аз се успокоих. Сетне взеха да ме разпитват и аз ги лъжех, че съм бил от Дупнишко и че съм от

Иверските овчари. Никой нищо не подозираше, пък и не можеше да подозира, а ядох спокойно.

Другарите ми обаче останали в гората гладни и ме чакаха като месия, те са яли някакви овощия и

тъй са прекарали нощта, понеже аз не можах да отида при тях и да им занеса хляб, защото

нямаше как. Щом се нахраних, икономът ме извика и ми показа мястото, където щях да спя. По

пътя ми дойде идея, да попитам иконома за мирския духовник, за да се изповядам.

Изповедникът, казвах си аз, не ще да е млад човек и като стар, не ще може да ме предаде и

откаже на молбата ми. Икономът ме заведе в една килия и ми каза: тук ще спиш, утре ще те

заведа при изповедника и се отдалечи.

Аз останах самичък и подслонен като хората. Триех си ръцете от радост, но и един страх ми

идваше за това, да не би и тук да ни кажат по някои причини, че не могат да ни помогнат и се

постараят за нашето спасение. Пък и може да ни кажат, но не, казвах си сам на себе си, защото тук

няма ония спънки, които накараха рилските братя да откажат да ни приемат. Не, тук е нашето

спасение. Ама как и кому да се обадя, ще ли бъда добре разбран, как ще ни изпратят, с кого, няма

ли да ни се случи някоя неприятност или нещастие? Милион въпроси си задавах сам на себе си и

все си отговарях в благоприятен смисъл. Моите отговори бяха такива, както н мен се искаше да

бъде. Оттук аз очаквах само добрини. Пък най-после ние бяхме решени макар да ни турнат на

някаква работа, за да изкараме с труд прехраната си, но само да ни приемат. Мислех на заранта

да видя първо игумена, и се приготовлявах какво да му отговоря и как да почна, но пък намирах,

че ще бъде по-добре да се видя първо с друг някой калугер, който ще ме разбере и ще ни вземе

под своя защита, ще се смили над нас и ще ни услужи. И пак се псирах върху изповедника, защото

при него най-лесно може да се отиде... С такива мисли и размишления аз съм заспал върху един

миндер, отгоре на който имаше постлана една черга. На другия денн икономът ми показа килията

на изповедника, когото не намерих, защот още не беше излезъл от черквата. Седнах при вратата

да го чакам. Но църквата пусна скоро и исповедникът дойде, без да чакам много. Целунах му

ръката, направих един поклон до земята и му казах:

- Искам да се изповядам, отче.

- Откъде си ти? - ме попита любезно и с тих глас изповедникът, който имаше едни благи и приятни

обращения.

- От Дупнишко - излъгах го.

- Овчарин ли си?

- Да, от Иверските.

- Ами там защо не си се изповядал, та си дошъл чак тук.

- Там са гърци, отче, - отговорих - а пък аз искам при българин да се изповядам.

- О, добре, добре, похвална е постъпката ти, чадо - някак самодоволно и гордо отговори старецът

и надяна патрахила.

- Е, и какви грехове си направил?

- Че аз не зная, отче; питайте е и аз ще ви отговарям - и гледам изповедника с особено внимание,

като че искам да вникна в душата му.

По външността той ми вдъхваше голямо доверие и ми се виждаше особено добър и уен човек.

Ясните въпроси, що ми задаваше, още по-ясния му поглед, приятното му внушителни изражение

на лицето, твърде свободните му маниери - по всичко аз се предразположих към него и реших на

него да се открия още сега. Изповедникът се казваше отец Климент, родом от Прилеп,

съотечественик на другаря ми Никола Иванов.

- Блажил ли си в постни дни?

- Да.

- Пречистявал ли си се скоро?

- Да, преди една година нещо.

- Къде?

- В Белград.

Отец Климент се позамисли малко.

- Ами ти какво си дирил в Белград?

Нямаше вече какво да чакам. Това запитване беше тъкмо на място, за да почна своята истински

изповед: да кажа какво съм действително направил, да прося помощ и спасение за тримата

поборници. Веднага дръпнах се един разкрач настрана, отправих последа си право в очите на

изповедника и с един умилителен и тих глас започнах да разправям одисеята на тримата:

- Заклевам те в името на Исуса Христа и Св. Богородица, - казах аз - и те моля за помощ. Аз ще ти

разпрява всичко. Помогни на трима нещастни, поне в името на човещината. Оставяме се на твоята

душа и от теб ще чакам или живот, или смърт. От днес нататък няма къде да ходим вече. Слуги ни

направете, но оттук недейте ни гони през тая зима, че после...

Изповедникът на първо време се смути, като ме видя, че аз, по външност овчарин, шоп, се

дръпнах настрана и отчаяно се молех запомощ, която още не определях, защото не можеше да се

определи, преди да се разкаже цялата история на нашите приключения. Но щом той чу да

разправям за четата на Караджата, отец Климент отвори очи и с напрегнато внимание взе да

слуша. Сетне сне патрахила си и тихичко ми каза:

- Ти нямаш нужда от изповед. - После ми климна с глава и допълни: - Седни тук при мен и

продължавай.

Разказах му всичко. Без да се бави повече, изповедникът излезе, като ме остави в килията си. Той

отиде да се обади на игумена и въобще да се съветва как може да помогне и на трима ни. От

разменените с отец Климент думи аз се убедих, че имам работа с един опитен в житейските

работи човек, с един разбран и умен калугер, който не можеше да не бъде патриот като българин,

и да не се интересува от българските работи. Аз видях, че тоя калугер знаеше много повече от

всеки друг за нашите и други работи, понеже в Св. Гора, която в много отношения е едан област

привилегирована, са се получавали свободно всички новини, които можеха да интересуват

обитателите й. Скоро отец Климент се върна назад и ми съобщи, че едва след пладне ще може да

се реши какво ще става тук с нас. Едновременно с това той сам ми даде хляб и друга някаква

гозба, за да занеса на другарите си, като ми каза да съм спокоен, защото ще ни се помогне и

каквото решение и да се вземе, все ще бъде в наша полза.

- Как е бе, бай Христо - попита ме Пенчо, когато му занесох хляба? - Ще ни огрее ли нещо от тия

кешиши или и те като рилските ще постъпят с нас?

Разправих и на другарите си за всичко, що съм извършил с изповедника и побързах да се върна в

манастира, за да узная решението. Климент ме посрещна още от вратата и ми съобщи радостната

новина, че се приемаме в манастира като прислужници и че за това трябва някак тайно да се

преобразим от миряни и бунтовници в смирени калугери. Сетне скроихме как да влезем в

манастира. Преди всичко в килията на изповедника аз се преоблякох в калугерски дрехи, и като

нарамих други два ката калугерски дрехи за двамата ми другари, отидох и тях да почерня. Като ме

видя Пенчо в тоя вид, щеше да се пукне от смях; но понеже само по тоя начин можехме да бъдем

сигурни за живота си, колкото и да му се виждаше това противно, съгласи се, та и тримата се

преобразихме. Но какъв смях беше, докате се облечем - не мога да ви кажа сега.

- Прилича ли ми, бай Христо? - питаше шеговито Пенчо. -Няма, пущината, огледало да се

погледна, как ли ми стои туй черно расо?... Няма, отнякъде Караджата да ни види, че да ни

изпише!...*151+

Както и да е, слезохме долу, където ни посрещна отец Климент и ни представи на 12 души

калугери, съветници и съдници; а ние се поклонихме, направихме всекиму по един метан и отец

Климент ни препоръча на тях като манастирски прислужници, които сме се били приготовлявали

за калугери. Това беше необходимо, за да се прикрие нашата действителност пред калугерското в

манастира общество, за да не си навлечем някоя беля за себе си и някоя беда за самия манастир.

Преставихме се и на игумена, който не пропусна случая да ни даде някои и други съвети относно

нашето ново положение. След това отец Климент ни заведе в една добра и отстранена килия,

където имаше три кревата, чистичко и удобно наредени и ни остави сами да си отпочинем и да се

опомним, като не забрави да ни даде някои и други съвети.

- Не се обаждайте никому, с никого не говорете върху вашето бивше положение, но в същото

време да не се боите вече за себе си. Тук сте вече спасени, а ще се намери възможност напролет

да ви прекараме с пълна сигурност вън от пределите на турското царство.

Настанихме се в килията и бяхме много доволни - първо, за сигурността и второ, за удобствата и

добрия прием. Пенчо, разбира се, постоянно се шегуваше. искаше му се да намери огледало и да

се огледа, но нямаше. не се допускало да има огледало в манастира, та затова отидохме на

морето, за да се огледаме във водата. И колко се смяхме отначало с тия калугерски дрехи, но

после навикнахме. Из манастира срещахме миряни, които ни казваха: "Благослови, отче" - а ние

отговаряхме: "Бог да те благослови - както ни беше предварително научил отец Климент. Едно

нещо само ни се виждаше мъчно, а това беше дето ни караха да ходим четири пъти през

денонощието в черква. Първите два дни ходихме редовно, но после решихме, че не бива хъш да

си разваля спокойствието нощно време и затова третата нощ не мръднахме от леглата си. Но не

ни оставиха спокойни: един калугер изчука на вратата, а ние чухме и не се обадихме. След

няколко минути той пак дойде, прочете някаква молитва и пак почука. Ние пак мълчим, но в

гърдите ни като масло да ври - толкова се ядосахме всички. Ще ни правят една услуга, пък из носа

ше ни я изкарат. Но набожният калугер, като е съгледал, види се, че пак ни няма в църквата и

нашите там столове стоят празни, дойде трети път, започна да чете и отчаяно да чука. Пенчо не

можа да се стърпи, с хайдушки заканвания стана, отвори вратата и с такива думи посрещна

калугера, щото той бедният ни остави и не дойде втори път.

На другия ден ние вече бяхме дадени под съд (манастирският калугерски съд) за нарушение

правилата манастирски. Игуменът, родом от Дупница, който беше разбран човек, не даде ход на

жалбата на нашия събуждач, а ни разреши да ходим само два пъти в черква: сутрин и вечер. По

този начин се уреди благополучно тоя въпрос и от страх да не изгубим гостоприемството,

посещавахме черквата, но много малко време стояхме вътре, защото излизахме да нареждаме и

слагаме за обед и вечеря, така че и откъм тая страна не бехме притиснати.

А добрият отец Климент не ни лишаваше от съвети и предупреждения за всеки случай. Той ни

стана другар и денем, осамотени, ние му разправяхме подробности за нашето патило, а той ни

разправяше политически и други новини. Той беше настояши московец. През 1852 или 1853

година той бил свещеник на руската войска, която се намирала в Силистра, та после заминал като

свещеник в Севастопол. *152+ Той именно ни каза, че в Цариград имало 12 души от четата

затворени. *153+ Свободното време прекарвахме в разходки и ловене риба. Понеже в манастира

се хранехме добре, скоро се оправихме и нашите измъчени и почернели лица заприличаха на

човешки физиономии. Даже се зачервихме и заприличахме по външност на истински калугери.

Бележки

147. След затваряне на портите вечер, ключовете се предават на игумена, в когото се пазят до сутринта.

Щом веднъж се заключат, от вечерта до сутринта, портите в никакъв случай повече не се отварят.

148. Според обичая всеки посетил някой от светогорските манастири получава един или няколко дена

безплатен приют.

149. От капия (тур.) - врата, порти.

150. Тупузът (малък железен боздуган) по онова време е бил носен от монах-вратар за самоотбрана от

подозрителни гости.

151. Както свидетелствува Балчо Нейков, другар на Караджата от детинство, бъдещият войвода още от

малък се отличавал със своя весел нрав. Особено много е обичал да имитира ("представлява") своите

познати.

152. Става дума за времето на Кримската война (1853 -1856).

153. Това са осъдените Ангел Обретенов, Иван Пеев, Кръстю Минков, Тодор Симеонов, Дончо Стоянов, Сава

Кънчев, Божил Димитров, Христо Патрев и др.

Избавлението

Сбогом на гостоприемната Света Гора. Червените риби. Мъчнотията да си изкараме

паспорти в Цариград. В префектурата. Един черкезин позна Илия. В Руското посолство. За

нашите 12 затворени другари. В парахода и неизчерпаемият чай. В Одеса и нашият страх да се

обадим. В гостилницата. Нашето откалугеряване и запознанството с хората. Другарите се

разделят. Моето връщане в Румъния и постоянно гонение. Приемането ми в мушията на

Берона и моето спасение. Две думи за Берона.

Един ден отец Климент ни каза, че в Крит имало въстание *154+ и че ако искаме, случаят е добър,

можем да заминем и да се спасяваме. Това и чакахме. Не ни беше зле в манастира, но хъш

калугер става ли? Определихме, че ще тръгнем за Русия и молихме отец Климент да нареди, за да

бъдем улеснени в туй пътуване, като се погрижи да ни качи на някой руски параход. Игуменът и

отец Климент искаха да ни снабдят още от Света Гора с паспорти, но нямаше тогава турския

чиновник, та ни дадоха по едно свидетелство, удостоверяващо, че сме били манастирски

прислужници, начиная от април 1868 година насам. Тая дата прикриваше още един път нашето

минало. След това дадоха ни 12 жълтици, а също дрехи и други подобни предмети, от каквито

имахме нужда. Когато се приготвихме да тръгнем, игуменът дойде да ни направи визита и да ни

каже сбогом. Той се извиняваше за невъзможността да ни посрещнат по-добре и ни молеше да

извиняваме за неудобността и неприятностите, на които, по необходимост сме били подложени.

Разбира се, че ние се удивлявахме на добротата на тия калугери, които при това и извинение

просят от нас, когато това трябваше ние да направим. Благодарихме им както можахме,

сбогувахме се сърдечно с любезния игумен, а също и с разумния и патриотичния отец Климент и

оставихме манастира, който се оказа извънредно гостоприемен към трима хъшове, жестко

гонени. Точно на 12 февруари 1869 година се качихме на един френски параход от манастира Св.

Панталеймон, казахме сбогом на Света Гора и се упътихме за Цариград. Забравих да спомена по-

горе, че пушките и дрехите хъшовски оставихме в манастира; само револверите си взехме със

себе си. Отец Климент ни препоръча на Николай Палаузов, *155+ но понеже не рискуваше да пише

писма и да ни го даде, за да му го занесем, даде ми едни шише с риби, един особен род, които се

казват, ако не се лъжа, златни риби.

- Това е писмо - казваше отец Климент. Кажете Палаузову много здраве от мене, дайте му шишето

с рибите и недейте се грижи повече; той ще ви приеме, ще ви нареди и оправи във всичко.

Понеже параходът дохаждаше от Цариград и отиваше за Солун, та после щеше да се връща за

Цариград, ние пътувахме, тъй да се каже, назад. В парахода никой нищо не подозираше и не

можеше да подозира, та и нищо не ни се случи. Даже в Солун, където параходът се спря за

няколко часа, аз излязох, вървях по познатите ми улици, намерих нашенци и изпратих у дома

разни подаръци, купени със светогорските жълтици.

Стигнахме в Цариград и слязохме в рускиq метох. На другия ден отидохме в българската черква

във Фенер, *156+ с цел да намерим там някой българин, че да го задължим да ни изкара паспорти.

Там намерихме един поп, когото решихме да сметнем за наш еснаф по външност поне и му

разправихме всичко подробно. Попът се оказа страхлив човек. Той ни каза, че сме били шпиони,

че нищо не знае за никаква чета, че той си е верен рая на султана и че трябва да се махнем отпред

очите му, защото щял да се отнесе до полицията. Излишна предпазливост ли беше това, или попът

имаше право да подозира? Ние скоро-скоро очистихме Фенер и се прибрахме на сигур в метоха.

На втория ден излязохме пак, но отидохме към брега, като се разговаряхме на български. Едно

тютюнджийче българче, което имаше там дюкян, ни дочуло как си приказваме, спря ни, пита ни

как сме, откъде дохождаме и къде отиваме. Като му казахме, че идем от Св. Гора и че заминаваме

за Русия, но че като странни и неопитни да си изкараме паспорти, молим го да ни услужи, той ни

успокои, като ни каза, че това не е било толкова мъчно нещо. Сетне то ни прати да отидем в

униятската черква и там да търсим и намерим някой си Димитър Самоковлията, който бил някакъв

в черквата и можал да ни искара паспорти. Тютюнджийчето беше родом от Казанлък, както ни

казваше то само.

Намерихме Димитър Самоковлията и се пазарихме да му платим и тримата по един минц за труда

му, като си платим само паспортите. Но бай Димитър не беше прост и за да не даде от трите

минца на префектурата, поиска ни и взе още едно бяло меджидие, за да го даде на чиновника,

който приготовлява и издава паспортите. Ние му дадохме и това меджидие и намигахме като

простаци. Кой му гледа тогава парите, пък и нямаше какво да се прави. При все туй ние бяхме

благодарни от тоя Димитър. Както и да било, той държеше нашите светогорски свидетелства,

направи едно поръчителство от униятската черква, удари черковния печат и отидохме в

префектурата. Щом влязохме в стаята, ние се смаяхме от удивление и уплаха: стените на стаята

накачени с портрети, между които познахме лицата на мнозина от своите нещастни вече

балкански другари, а също и нашите. Смръзнахме от страх, а вярвахме да сме се боядисали

веднага и тримата, и един опитен чиновник сигурно би открил бунтовниците под калугерското

расо. Но бай Димитър, който пръв влезна в стаята, каза едно добро утро на турски, припна да се

ръкува с чиновника, комуто тайно пусна в ръката нашето бяло меджидие и го помоли учтиво, но с

твърде приятелски тон, да издаде на нас, кешишите, по един паспорт, колкото е възможно по-

скоро, защото той бил бързал и нямал време да чака. След това Димитър си излезна. Толкова му

беше трудът. Не зная защо той толкова скоро ни остави, но аз мисля, че той направи това от страх,

да не се опомним ние и да искаме трите минца назад, които ахмашката му дадохме за един

нищожен труд от негова страна. А пък ние, които бяхме готови да дадем още по пет минца,

зяпаме в чиновника и с нетърпение чакахме паспортите. Турчинът, който ценеше доброто

приятелство на Димитър Самоковлията, взе поръчителството и за твърде кратко време приготви

паспортите, като ни погледна по веднъж-дваж, за да отбележи чертите ни в паспортите.

С паспортите в ръка ние изхвръкнахме из префектурата и благодарихме богу, задето преминахме

и това митарство без особена неприятност. След това ние решихме да се поразходим из Цариград.

Не помня на кое място беше, когато пред нас се изпречи един черкезин и на турски език, с доста

фамилиарен тон попита:

- А бе, Илия, кешишин ли си станал? Откъде идваш сега? Той живял в Никопол и твърде добре се

познавал с нашия другар, даже водили нещо като приятелство. Ние смръзнахме и с нетърпение

чакахме да чуем отговора на Илия.

- Както виждаш... от Света Гора идвам сега - отговори Илия тихо и спокойно.

- Ами отдавна ли си там, - наивничко попита черкезинът?

- От една година насам, ако не и повече, - изхитри Илия и се отдалечихме.

Тоя случай ни накара, та върнахме бай Илия в метоха, а ние с Пенча продължихме да се

разхождаме из столицата на султана, на когото 128 души искаха да разтурят царството. Понеже за

другия ден имаше параход за Русия, а именно параходът "Константин", отидохме в руското

посолство, за да ни заверят поспортите, както това беше наредено и се изискваше тогава. На

вратата отвътре стоеше един гавазин в турско облекло; той беше българин и се казваше Христо,

*157+ същия този, който сега е телохранител на Н.Ц.В. княза. Щом влязохме в канцеларията, аз

познах Никола Караконовски, заедно с когото бяхме в Белградссата легия и с когото живеехме

заедно в една стая там, в хотела "Три Шарана". Рекох му да се обадя. Приближих се към него и го

настъпих нарочно, но той, като видя, че аз и пардон не му казах в извинение на настъпването,

изгледа ме сурово и сърдито. Щом ме погледна, аз хванах джуката на устата си, завъртях главата

си и той се сети. Хващането устата и завъртяването на главата бяха ни знак, парола на

Белградската легия, и това нещо беше известно на всички ни тогава, а в това число и на

Караконовски.

- Кой си ти?

- "Три шарана"- отговорих аз.

Караконовски веднага стана прав, хвана ме за ръката и ме заведе в една стая, където дойдоха и

двамата ми другари. Разказахме му всичко. След това той повика брат си доктора, *158+ който

заедно с Игнатиев, *159+ тогава руският посланик, дойдоха да ни видят и разпитат. Сега не си

спомням добре какво ни питаха повече в посолството, но зная, че погледнаха на нас с добро око и

се погрижиха за нашата сигурност. Веднага ни визираха паспортите и ни казаха по-скоро да

вървим, защото след малко параходът щел да тръгне. До парахода ни придружаваше и човек от

посолството, но отдалеч.

Щом дойдохме до брега, преди още да влезнем в парахода, минахме да видим Казанлъчанчето и

като го заклехме, дадохме му 12 бели меджидиета, със задължението да ги даде на 12-те

затворени наши другари, които, както ни казаха в Света Гора, са били докарани в цариградските

зандани. То се кълнеше и се обещаваше, че ще изпълни желанието ни без друго. Христо Николов

Шипкалийчето, *160+ който беше избягал от Акия, и той ми каза, че в цариградските зандани

действително са получили 12 бели меджидиета от някое казанлъчанче. Значи то си изпълни

обещанието. Когато му се обадихме и му давахме 12 бели меджидиета, то се ядосваше защо да не

сме се обадили по-рано, та да събере и за нас пари, защото, прибави то, и тук има патриоти хора.

Ние му благодарихме и го оставихме.

Влязохме в парахода без никакво прпятствие. По съветите на Караконовски ние си взехме билети

от първа класа. Щом се наредихме, донесоха ни чай по една чаша. Изпихме го с удоволствие. След

това веднага ни дадоха още по един. Ние не искахме, но понеже го донесоха, рекохме да изпием

и него. Но какво беше нашето удивление, когато ни донесоха и трети чай! Опитахме се да се

обясним с прислугата в парахода, но защото искахме от предпазливост да говорим само на

български, а прислугата още не беше научила нашия език, останахме необяснени и затова

дигнахме чашите да пием. Друг един пасажер в парахода, разбираше положението ни, но, види

се, си правеше удоволствие да ни гледа как се потим и пием без сметка чай. След това дигнахме

отново чашите и ние въздъхнахме свободно; но не се мина и десет минути, когато четвърти чай ни

сложиха. Не се отчаяхме. А пот капе от лицата ни, зачервили сме се като раци и в недоумението си

не знаем какво да правим. След четвъртия дойде пети, а след него шести, и ние мислим, че

началството на парахода иска нарочно да ни удави с чай, вместо да ни хвърли в морето. Боже

мой, не можем да си помогнем! От това убийствено недоумение ни искара пак другия пасажер,

като ни обясни, че докато лъжицата стои в чашата, те все ще наливат, а ние все ще се потим в

ахмалъка си. Прибързахме да извадим лъжиците от чашите и се спасихме, но колко се смяхме

после на това наше незнание.

На втория ден стигнахме в Одеса. Там, на брега, ни посрещнаха мнозина българи, повечето

студенти, очевидно по-рано предуведомени от някого зарад нашето пристигане там. Всички ни

заобиколиха и ни питаха дали ние сме избавените от четата на Караджата и Х. Димитър, но ние се

спотайваме и отказваме. Навикнали вече в продължение на шест месеца да се крием,

предрешаваме и преструваме, не смеехме, нямахме кураж да се открием и в Русия. Отидохме в

една гостилница да ядем, но българите не ни оставиха на мира, дойдоха три-четири пъти да ни

питат дали не сме ние избавените.

- Имаме известие - казваха те, - и не може да не са пристигнали тримата избавени от четата.

Особено един по-възрастен човек страшно ни хокаше и всякак ни подзимаше и увещаваше, но ние

продължавахме да се инатим и крием, все отричаме, зашото страх ни беше да се обадим, но от

какво се страхувахме и ние сами не знаем.

- Що се криете бе? Тук е Русия, обадете се да се не скитаме напразно.

Пък искаше ни се да видим първо Палаузов, да чуем неговите наставления, че съобразно с тях и да

постъпваме. Сега се намирахме в недоумение и като се хванехме за отричането, продължавахме

отчаяно в това направление, без да обръщаме внимание на молби и уговарвания. В това време

вратата на гостилницата се отвори и се подаде Иван Цанков, тоя същият, който щеше да дойде с

нас (виж "Минаване на Дунава"). Щом го видяхме, устата ни се развързаха, радост обля сърцата

ни и ние скокнахме от горе му, като извикахме в едно гърло и тримата: - "Ние сме тримата".

Прегръщания, целувки, сълзи... в изобилие. След това всички намиращи се там българи се

ръкуваха с нас, поздравяваха ни и се учудваха за всички понесени от нас лишения и страдания. В

скоро време се научиха и други българи, дойдоха в гостилницата и последната заприлича на

хъшовски свърталище, където всичкият интерес се съсредоточаваше в нас тримата. Това внимание

към нас от всички българи и руси особено ни радваше и в тоя момент приятно ни беше и

самодоволно се любувахме на обкръжаващите ни. Като забравяхме и прощавахме за всички мъки

и страдания, които дотогава бяхме прекарали и претеглили.

От гостилницата всички българи ни заведоха в хотела на един българин, който преди да стане

хотелиер бил войник при Садък-паша *161+ и който се казваше Христо (прекорът му не помня) от

Сопот. В тоя хотел черното расо бе победено от гражданските дрехи. Иван Цанков изкара чизмите

от краката си и ги даде мен, също и други дрехи, които той имаше в хотела, където преживяваше.

Другите българи не останаха по-долни от Цанкова, а особено един господин, който се казваше

Кереметчиев. Той излезе от чаршията и се върна с цял товар разни дрехи, които раздаде и на

трима ни. Калугерските дрехи съблекохме, а нашите благодетели ги захвърлиха презрително

нанякъде. За един час време ни преоблекоха изцяло и като пашкули се излупихме от калугери в

почтени граждани. Свободно въздхнахме в новите си дрехи, защото ни беше вече омръзнали да

отговаряме на миряните: "Бог да те благослови", което трябваше да правим по задължение на

дрехите на мнимия сан, що външно изглеждаше да имаме. Пенчо и това задължение не

изпълняваше както трябва. Той никога нямаше търпението да каже цялото: " Бог да те

благослови", а изговаряше само първата дума: "Бог"...

Явихме се с рибите и при Николай Палаузов, който ни посрещна извънредно любезно и се

погрижи зарад нас през всичкото време, което прекарахме в града му. В Одеса престояхме 28 дни,

през което време ходихме постоянно на гости по български и руски къщи, ядохме, пихме и за

всичко нищо не платихме. Даже нещо повече: когато решихме да оставим Русия и да се погрижим

сами за своя поминък, Палаузов, Кереметчиев, Цанков и други дадоха ни по сто рубли и на

тримата. Последните няколко дни наред ние се съветвахме и определяхме кой накъде ще върви.

Пенчо реши да отиде в Бруса, където се намираше тогава баща му; Илия се услови при един

търговец и замина веднага за Петербург още когато ние бяхме в Одеса; и аз, понеже знаех

румънски, реших да дойда в Румъния, където имах доста приятели и познати, с помощта на които

се надявах да се настаня на някаква работа и да изкарвам прехраната си.

Както и да е, един ден взех си сбогом от добрите си приятели, на които не знаех как да благодаря

за добрините към нас, и тръгнах за Румъния. Тогава нямаше железница и за това трябваше да

пътувам с кола. Когато пристигнах в Галац, в джоба си имах всичко 80 стотинки, но случайно, още

щом слезнах от колата, срещнах се с Димитър Енюв от Тулча, твърде добре мен познат още от

Белградската легия. Понеже беше пладне, той ме покани да отидем да ядем, но аз шеговито му

забелязах, че може, но ако му бъда на гости, защото нямах пари. Отидохме в хотела на Петър

Софийски, където ядохме, пихме и си приказвахме братски за всичките ни патила. Там дойдоха

Рафаил Танасов и Георги Казаков, които бяха в галацкия клон от българския комитет. Аз исках

техните наставления за начина, по който да започна работа, а те още вечерта наредиха едни

угощение в моя чест, където бяха повикани още мнозина българи. Разноските за това угощение

даде Тома Хитров, сегашният фотограф в София, който беше от народните хора, както това е добре

известно. На другия ден целият град знаеше за моето избавление и завръщане. По тая причина

трябваше да ходя другаде. Там ми дадоха няколко гроша и скоро тръгнах за Браила.

Но там друго нещастие: по донесение на турски шпиони Мидхат-паша *162+ телеграфирал и искал

от румънското правителство да ме хванат и предадат на турската власт. Положението ми беше

опасно. Приятели ми съобщиха това тъкмо тогава, когато бях при Д. Войников, който взимаше

бележки за делата и участта на четата, за да ги печати. Веднага оставих Войникова и по съветите

на приятели тръгнах за Букурещ и там да размисля какво да правя. Минах през Плоещ, където

видях Райча Попов от Габрово, на служба тогава там, брат на Ванката. В Букурещ веднага

приятелите ме снабдиха с един сръбски паспорт, искаран от тамошното сръбско консулство, и

станах Христа Николич, родом от Белград. Но защото мислех да се спра и заловя за работа в

Браила, веднага се върнах в тоя последния град. Освен това там имах аз и повече познати. Щом

слезох в Браила, стражари ме уловиха и ме представиха на началника си, който беше българин.

Той се казваше Костаки Бакалбаши от Свищов, който, като знаеше работата, прегледа сериозно уж

паспорта ми и ме исвободи, като казваше на румънски, че аз съм бил сърбин, а не Христо

Македонски. Сетне се обърна към българите, които бяха дошли в полицията да ходатайствуват и

въобще да се погрижат за мен и каза на български:

- Махайте го оттук по-скоро.

Приятелите Бойко Нешов от Копривщица и Иван Балкански от Сопот ме взеха под свое

покровителство и ми се обещаха да ми намерят някъде работа, като ме закриват от полицията.

Бойко Нешов като съратник (той беше в четата на Панайота, 1867 година) не можеше да ми не

помага във всичко. Един ден Бойко Нешов и Балкански ми дадоха едно писмо и заедно с Иван

Константинов от Сливен (той беше гонен като съучастник в четата на Панайота), отправиха ни за

мошията на Стефан Берон. Щом прочете писмото, Берон се позасмя малко и започна да ме

разпитва за името, презимето и пр.

- Абе, да не си от бандата на Хаджията и Караджата?

- Няма защо да крия от вас, - отговорих му, - от тях съм.

- Добре, ще те приема, но ще направиш предварително едно кръщение - та няма да се казваш

Христо Н. Македонски, а Христаки Николау. С една реч, ще се порумънчиш малко и свършено. То е

доста за прикриване и от полиция, и от когото и да е другиго.

Оказа се, че Берон бил един народен човек и вместо да ме приеме само за прехраната, както

предполагах и скланях, той ме назначи за ревизор в мошията си, със заплата доста голяма. Та в

мошията му не бях само аз: там, се настани на работа и Иван Константинов, който дойде заедно с

мен, но и други 20-30 души всякога се намираха и хранеха безплатно, или пък се намираха на

някоя работа с добри заплати. Гони ли те полицията, иди при Берона; търсиш ли работа, иди при

Берона; останеш ли без средства и без хляб, търси Берона. Мошията на Берона беше едно

свърталище, но едно сигурно свърталище на всички ония, които бяха посветили живота си за

народната свобода и права. И Стефан Берон никога не е отклонил една молба на българин, било

за пари, било за друга помощ и съдействие. Неговото участие в народните работи преди и след

Освобождението е известно на всички, които са боравили с тези работи, и всички това би

трябвало един ден да се опише и разкаже, което описание ще служи за допълнение историята на

борбата на българския народ за освобождението. Стефан Берон е родом от Котел и сега е на

около 70 години. Той е работил и помагал на Раковски, Каравелов и др. За всеки даден случай към

него се обръщали за пари и е събирал пари от разни хора, като жертвувал той най-много. За Котел

е дал 5000 лева, за Сръбско-българската война е похарчил 60 000 лева, дадени от него и събрани и

от други лица, като е държал едно отделение санитари с всичките им принадлежности. Помагаше

и на други градове. Когато след Берлинския договор *163+ се събра в Търново Първото българско

Народно събрание, *164+ той е бил определен, заедно с г. Ив. Ев. Гешов, да отиде и да моли

европейските кабинети да не разединяват българския народ, но после отидоха г.г. Цанков *165+ и

Балабанов. *166+ В Мошията на Берона намерих и Ачо Пиперков от Сопот, който беше избягал,

преди нашата чета да дойде на Бузлуджа. Той избягал, след като направили това 14 души. Това

той е направил, защото е видял несъгласията на четата и не е искал нито с четата да остане, нито с

14-те да отиде. Той отишъл в Габрово, откъдето приятели го прекарали до Сопот при баща му,

който го скрил и като му искарал поспорт на името на друго лице, прехвърлил го във Влашко

благополучно. Та с тоя Пиперков имахме случай, значи, да другаруваме и като бунтовници, и като

прости работници за изкарване прехраната си с труд и пот. Той работи там, спечели някоя и друга

пара и после преминал в България, където още във времето на руската окупация *167+ неговите

слуги румънци го убили зарад парите му.

Бележки

154. Критското въстание избухва още през есента на 1856 г. и продължава до пролетта на 1869 г.

155. Николай Христофорович Палаузов от Габрово е един от видните българи в Одеса, по чиято инициатива

през 1851 г. е било образувано Одеското българско настоятелство. Попечител на Габровското училище.

Поддържал връзки с множество руски дейци, с цел да ги спечели за българското дело.

156. Квартал в Цариград, където се е намирала и Гръцката патриаршия.

157. Христо Карагьозов.

158. Д-р Васил К. Караконовски.

159. Граф Никола Павлович Игнатиев (1832-1908) е бил руски посланик в Цариград от 1864 до 1877 г. Горещ

славянофил той бранел ревностно интересите на българите.

160. Христо Патрев.

161. Става дума за полския писател Михаил Чайковски (1804-1886), който през 1841 г. емигрирал в Турция.

Там Чайковски приел изляма и турското име Мехмед Садък, а по-късно и военен чин - Садък паша. През

1853 г. създал Казак-алай (Казашки полк), в който се приемали за служба предимно християни - турски

поданици. Казак-алая бил разформирован след Освободителната война (1877-1878 г.).

162. Митхад паша (1822-1884) бивш валия на Дунавския вилает със седалище в гр. Русе, а след това

председател на Държавния съвет и велик везир. Митхад паша е бил върл противник на българското

национално освободително дживение.

163. Берлинският договор е подписан на 1 юли 1878 г. и с него се ревизирал сключения на 19 февруари 1878

г. Санстефански мирен договор. С Берлинския договор България се разкъсвала на три части.

164. Учредителното народно събрание е заседавало от 28 април 1879 г.

165. Драган.

166. Марко.

167. Става дума за временното руско управление на България след Освобождението. Временното руско

управление трае до юли 1879 г.

Пак приготовление

Предаден на мирни занимания. Народните работи продължават да ме интересуват. Няколко

важни писма от оная епоха. Дейността на народните хора. Моето решение да поведа чета.

Образуването на четата в Кладово. Тръгване. В Зайчар и любезният Лешанин. За Кадъ-Боаз.

След толкоз мъки и страдания, бунтовникът се предаде на мирни занятия, за да изкара с труд и

пот прехраната си. И стана той земеделец, благодарение доброто разположение на патриотичния

Берон и препоръката на любезните приятели Бойка Нешов и Иван Балкански. Тия мирни занятия

се продължиха 5-6 години, т.е. до началото на 1875 година. Като казвам мирни занятия, не трябва

да се разбира, че аз съм се бил отказал от всякакъв интерес към "народните работи". Идеалите,

които през 1868 година ме прехвърлиха през Дунава, за да събарям турското царство, не

преставаха да ме движат, да ме занимават и през времето на дългата тая пауза - от възвръщането

ми живо и здраво в Румъния до началото на 1875 година, когато "народните хора" бяха усили

своята деятелност, когато българската интелигенция в самото турско царство, подготвена чрез

агитация и всички други възможни средства се приготовляваше да покаже пред света своето

съществувание, да потърси човешки правдини. Аз бях принуден тогава да водя и цяла

кореспонденция с разни хора, от които получавах отговори, някои от които само можах да запазя

и представя сега на добрите си читатели. А в мошията на Берона, където бях приет на работа,

народните хора ми пращаха често по един-двама, които се приемаха, гощаваха и подпомагаха от

мен и Берона. Не само туй, но и за парични помощи се обръщаха към мен. В ония времена

трябваше всеки българин да върши всичко: и пари да дава, и да губи време, и да рискува живота

си, и всичко да знае, всичко да може да върши, от всичко да отбира. Лицата, с които

кореспондирах тогава, обръщаха се към мен като към опитен вече бунтовник, почитаха ме повече,

отколкото заслужавах аз това. От една страна това, от друга вкоренената в мен омраза към

народните тирани и преголямата вяра във възможността да се вдигне народът, за да се избави от

вековния мъчител, всичко това ме довеждаше до желанието да кажа голямото добр*о+ утро т.е. да

стана войвода и да поведа след себе си една верна и сговорна дружина.

Ето някои писма от тая ми кореспонденция, които сега се намират в ръцете ми:

____________________________________________________________________________________

I

Галац, 16 август 1875

Г*осподин+ Хр*исто+ Македонски

и Г*осподин+ Ив*ан+ Амуджа

Нъмоло*а+са

Господа приятели,

Моля ви с първо да ми отговорите на какво мне*ни+е сте за следующето що е изложено в

настоящето ми писмо, защото съм задължен от г*осподин+ П*анайот+ Хитов, който на 13 август

беше в Букурещ и пак замина за скоро. *168+ Затова и ми поръча да ви попитам, защо*то+ знайте

как вървят работите за сега в Херцеговина, *169+ и се мисли да се простре и по наш*и+те места, и

затова, като тряб*в+ат опитни човеци, за таквази работа, то вече мислете дали тряб*в+а да се

откажете. При това чакам да ми отговорите, защото в също*то+ време чакам и от П*анайот+ Хитов

други отговор, *170+ и работата е за скоро, *за+щото в идущия месец да е готово *в+сичко за бой.

Само един бог да е на помощ. Г*осподи+н Х*р+исто, ако имате време елате до града ни да се

разговорим по- нап*р+остранно. Внесете и по-малко помощ или до мен или в Браил*с+ до

г*осподи+н Пейова, *171+ но само гледайте дано се е назначил *за+ кас*и+ер добър човек.

Ви поздравявам братски

Р*афаил+ Танасов *172+

Г*осподи+н Хр*исто+, не зная дали сте изве*ст+ени за една малка сметка, която остана от Хр*исто+

Шипкалията. *173+

Особ*е+но поздравявам г*осподи+н Ив*ан+ Амуджа. Мисля да не ме е забрав*и+л.

Същият.

_____________________________________________________________________________________

II

Брате Македонски,

Писмото Ви от 6 тоя месец получих. Вие ми пишете да изпроводим други човек за в Цариград.

Пишете ми още да изпроводя един човек до Панайота. *175+ От друга страна и от Букурещ ми

пишат да изпроводя Христа Шипкалията *176+ в Шипка балкана и други някой познат за

Софийското. Всичките тия работи аз се потрудих да извърша. За Цариград намерих човек, но са

потребни най-малко 50 лири да му дам за да занесе на 12-те души, които се намират там от 15 дни

насам. *177+ Намерих човек да изпратя и до Панайота, но и нему трябва да дам най-малко 8 лири.

Повиках Христа Шипкалийчето от мошията на Поповича. Той до*й+де заедно с други трима юнаци

способни повече от колкото требува. За преминаването им отсреща имаме средства през Калараш

и Силистра. И тем са потребни да им се дадат най-малко 40 лири. Писах най-сетне в Олтеница и

дойдоха двамина от Орханското окръжие и те са готови да идат и да по*в+дигнат стотина юнаци

във Врачешкият и Етрополският балкан. Трябва и тем да се дадат най-малко 25 лири. Тука Ви

излагам на всичките горни нужди сметката:

за Цариград лири 50

за човек до Панайота " 8

за Шипкалията и другарите му " 40

за Врачешкият и Етрополският балкан " 25

всичко лири " 123

Аз съм събрал освен дето внасях в Букурещ и дето

дадох на дядо Никола *178+ " 30

потребни са още лири 93

От тия лири аз едва ли ще мога да събера подир няколко дни до 20-30 лири. Ще се каже, че за сега

за най-неизбежние работи имаме голяма нужда най-малко от 70 лири. Както виждате, аз от тука

доволно се старах и намерих всичките средства да дам доста живост на работата, не само чрез

морална и материална помощ, която дадох в Букурещ, но и тука дето платих дяда Никола. Сега и

тия работи не са маловажни. Ако несполучим да ги извършим, за пара сме скъпи, и нашият народ

ще си навлече голяме безчестие дето не е можал да се възползува от тия скъпи за него

обстоятелства. Освен това имаме и работи започнати, и не доизкарани, каквато е например

Цариградската, за която похарчихме около 50 лири, и ако не внесем още 50, хората ще се върнат

без да вършат нещо. Това е не само срамно, ами е още и доста жалостно за нас. Аз обиколих

почти всички тукашни българи, които и потретиха с*ъс+ своите помощи. Сега се вече опряха и не

дават дордето не видят движение. А това движение и да стане, ако се не подпомогне с мерките,

които Ви бележа, то ще бъде маловажно, даже и нищожно. Ето защо, брате Македонски, като

познавам до колко те боли сърцето за народното добро, аз най-сетне се обръщам към тебе. На

тебе ми е всичката надежда. Ако и ти не ми до*й+деш сега на помощ с малко пари за да

посрещнем народните нужди, да знаеш, че и аз ще си дам оставката от моите старания. Зер, с голи

ръце какво мога завърши? Хубаво *в+земи в*ъв+ внимание тая работа и недей никак да се

извиняваш, но незабавно прати една помощ до доносителя на настоящето ми. Ако не желаш да

подариш, то барем назаем ни внесе какво и да е по значително количество. А че по-късно, когато

се разпали работата и *в+земем да събираме по-значителни помощи, то заетото Ви количество ще

да Ви се върне. Друго никакво средство не ни оста*в+а. Поради тая причина Ви изпровождам

нарочно човек заедно с това писмо. *179+

Поздравявам те сърдечно и оста*в+ам

Ваш приятел

Т*одор+ Пейов

Браила, 10 септемвр*и+ 1875 г.

_____________________________________________________________________________________

III

Господине Македонски,

Вчера получих от Букурещ писмо, а което ми се съобщава, че Панайот има на разположението си

2000 пушки с фишеците им заедно. *181+ От нас се иска да доставим Панайоту 2000 чифта

цървули, 2000 чанти и 5000 оки галета. *182+ Освен това заръча ни се в най-скоро време да

приготвим за първо повиквание колкото юнаци би се намерили тъдява по следующия начин: да

им запишем на всеки името, презимето, на колко е години и от къде е родом. После да им кажем,

който е в състояние да си приготви цървули, навуща, чанта, две-три оки галета и две лири за пътни

разноски, а който няма средства, за да се снабди сам с тия потреби, да му ги дадем ние. Това ни са

заръчва да вършим тайно. Така като запишем юнаците, трябва да им кажем *в+секи да си гледа

работаа и да бъде готов за минутата, в която ще го повикаме. Освен това, заръчва ни се да се

грижиме за съставянето на особ*е+ни чети, които ще трябва да минат през влашките граници за

Българско. И това трябва да бъде твърде тайно.

За Вас нарочно и особ*е+но ни пишат да Ви известим, че времето е твърде близо и вие трябва

съвсем да бъдете готов и да чакате само заповед, за да тръгнете. Аз имам също така особ*е+но

писмо и от Панайота, който ме известява също така, както и комитетът от Букурещ, че Сърбия сега

отваря границите си за българите. Това нещо Ваша милост трябва да *в+земете в*ъв+ внимание.

[183]

Днес получих друго писмо от Букурещ. Това писмо е много радостно за всяка българска душа. С

това писмо ми обаждат, че бунтът е пламнал в Българско! *184+ И в това си писмо ми заръчват да

обадя Вам за да бъдете готов вече. Освен това искат от тука един представител да иде в Булурещ,

за да се размисли върху сегашните работи. Тоя представител трябва да им занесе колкото пари

има тука събрани.

Завчера замина от тука г*осподи+н Ботев. *185+ Той довел до Галац Филипа, *186+ който сега е в

Букурещ, и който трябва да се прати отсреща. Ботев ми приказва много радостни неща от към

Русия. Около 30 офицери българи на руска служба дали си оставката и ще заминат за България.

Всичката Русия, което е населена с много наши българи, обещава големи помощи за нашата

работа. *187+

Тия сведения като Ви давам, Вие сега първо трябва да бъдете готови от всяка страна, за да не Ви

пречи нищо, когато Ви повикат. И това повикнувание знайте, че ще бъде скоро. Второ, Вие трябва

тамо да приготвите момци юнаци, едни да отидат там, гдето се повикват, а други да пратим в

Българско, през тукашните граници. Тая работа, за да бъде тайна, потребно е на момците нищо

друго да не се казва, освен да си приготвят нужните неща и да си гледа *в+секи работата до тогава,

когато се повика. Здравейте!

Ваш Т*одор+ Пейов

Браила, 20 септемвр*и+

_____________________________________________________________________________________

IV

Брате Македонски,

Ето, според дадените вече известия, става нужно и Цариградската работа да се тури в действие.

Оттука хората много помогнаха, но средствата не достигат. От Вас се много надеех, но Вие никак

не ми помогнахте в тая работа. И срамно, и жално ше бъде да пишем на хората да се върнат от

Цариград. Та и да им пишем, да се върнат, трябват пари. А ние нямаме. Моля Ви, пратете Нестора

и недейте мисли, тя тая работа *не+ е проста. Тая Ваша мисъл разбрах, като ми казвахте в

предишното си писмо, че Нестор е готов за друга по-голяма работа. От Цариграската работа

трябва да знаете, че няма по- голяма. Ако бихме имали повече пари да дадем на 1000 черногорци,

които се намират в Цариград, по една пушка, то те могат да *в+дигнат и тамо една силна

революция заедно е огънят и да направят чудеса. *188a+ Това ще бъде една от най-големите

заслуги. Защо прочее да се остави? Помислете още веднаж за тая работа и пратете Нестора без

друго. Здравейте!

Ваш Т*одор+ П*ейов+ *189+

*Браила, септември 1875+

_____________________________________________________________________________________

V

Господине Хр*исто+ Македонски,

Приносящият настоящето ми, на име поп Харитон, *190+ е един от отличните ни народни юнаци.

Той през изтекшето лято предводи една малка четица в Тулчанско. Дошел е тук, става един месец,

за да прекара зимата и напролет да замине пак отсреща и да продължава своите действия. Тук, в

Браила, е труден поминъкът, а освен това няма и способ за юнак човек да прави упражнение с

оръжието си. Аз разговарях с г*осподин+ Стефанаки Берона, с изволението на когото препоръчвам

дяда попа до Вас. Напълно съм уверен, че Вие ще оцените на дяда попа както услугите му, исто

така и неговото достойнство и ни най-малко не се съмнявам, че ще го настаните там на един

живот, съобразен с неговото положение.

Сърдечно Ви поздравявам и оставам Ваш приятел.

Т*одор+ Пейов

Браила

26 ноемвр*и+ 1875.

_____________________________________________________________________________________

VI

Галац, 10 9/врия 1875

Г*осподи+не Хр*исто+ Н*иколов+ Македонски

В*ъв+ Фундени

Приносящият на настоящето ми е попът *192+ в *И+сакчанския балкан, що е ходил цяло лято и

който пристигна завчера в града ни. И за да не ходи без работа и да не се случи с него нещо,

затова реших да го пратя при Вас, за което и Ви моля да го наредите, макар на каквато и да е

работа, само и само да прекара зимата, защото е потребен, както и Вие сами ще го оцените.

Вярвам, че и господарят Ви *193+ няма да се откаже от да го подържа.

Когато до*й+дете в Галац, ще се разговорим нап*ро+странно. Имам много да Ви казвам, но не е

време, щото бързам. Само ще Ви кажа, че познахме нашите народни войводи какви са. *194+

Без друго Ви поздравявам братски.

Приятелят Ви Р*афаил+ Танасов *195+

_____________________________________________________________________________________

VII

Белград, 1875 декем*в+ри 14

Господин Христо Македонски,

Приех писмото ти от 25 ноем*в+рия *198+

Ако и да не съм ти писал нищо от миналата есен, ето сега, съм веч*е+ зарадван от известията,

които ми донесе господин Георги Живков *199+ из отечеството ни, той ще ви разкаже всичко.

Вярвам, че ще ви зарадва, затова, моля те, да сториш добро да повикате и дяда Желя *200+ и като

го поздравиш от моя страна, да настоиш да се срещне с г*осподин+ Георгия Живкова с него перед

във вашето присъствие да би и ви*е+ учас*т+вували у разговорът им. Той също и Христа

Македонски да повикате по-скоро и той да се на*сла+ждава от добрите известия и да участ*ву+ва в

разго*вора+.

Но колкото и да са викали някои против мене, то времето и делата ще покажат правдата. Заради

тези причини аз засега не се мешам *201+ в*ъв+ *в+сички*те+ работи, осим *202+ колкото ми

допускат силите и аз да подпомагам на работниците.

Твой приятел

Панайот Хитов *203+

22 април

1876

у Кладово

_____________________________________________________________________________________

IX

Галац, 7 майя, 1876

Г*осподин+ Х*ристо+ Н*иколов+ Македонски

в*ъв+ Фундени

Днес приех писмото от г*осподин+ П*анайот+ Хитов от 3 майя, в което ми пише с първо да ви явя,

че ви вика в Кладово и да в*земеш+ в*сички+ шопи, *204+ които са добри за в работа, и това най-

много до 11 майя да сте в Кладово, защото ще замине от там за Стара планина. И няма да

*в+земате нищо, защото там е приготвено *в+сичко. Който има нещо, може да си *в+земе, то не

артисва. Затова отговорете се с първо, ще ли идете, или не, защото сега в понеделник има вапор.

До 11 май Филип *205+ и други още до 160 човека, може и 200 да станат, ще заминат през Влашко,

вече са готови от 3 дена насам. *206+

В България бунтът е сериозен в Доспат. Рилски ма*на+стир е вече в ръцете на бунтовниците. От

Пазарджик до София пътя и железницата е упряна и развалена. Според вестниците, числото на

бунтовниците се възкачва до 15 000. В Сливенско също е пълен Балканът и тез дни се чака и там

сериозно въстание.

Ви поздравявам братски

Р*афаил+ Танасов

Поздрави и Ив*ан+ Амуджата.

Читателят твърде лесно разбира и от запазените тия писма в какво положение се е намирало

тогава делото за нашето освобождение и в какво тревожно състояние са се намирали народните

хора. Българските комитети, които ги имаше във всеки румънски град, където пребиваваха

българи, развиваха трескава деятелност и всевъзможни планове се крояха все за сметка на

турската държава. Можех ли аз да нехая в такова време, когато от всякога по-добре се виждаше

една възможност, една вероятност да се сполучи? Въстанието в херцеговина, приготовленията на

Сърбия, добрите известия из България за състоянието и готовността на българската интелигенция

да се хвърли в отчаяна борба с тиранина - всичко това говореше в полза на нашите мечти и

желания. При това положение на работите и "най-благоразумните" хора се разшаваха, а колко

повече калените хъшове, едни от които се приготовляваха да минат Дунава, а други се

въоръжаваха и чакаха сгоден момент да помогнат някак на общото дело, като минат в България

през Сърбия, която вече се готвеше да обяви война на Турция. *208+

В началото на 1876 година Любена Каравелова арестуваха в Исмаил и го докараха през Галац в

Браила, разбира се, по причина на комитетските дела. *209+ Моят добродетел, Стефан Берон,

който почиташе и уважаваше Каравелова, както го почитахме и ние всички, даде ми тридесет

лири, с поръчка да ги занеса Каравелову в затвора. Но защото аз не смеех да отида в затвора, като

вечно подозрителен, дадох парите на Бойка Нешов да ги занесе Каравелову, което той с готовност

прие да извърши. Той даже успя да изкара Каравелова от затвора и го заведе в Букурещ. Още

същата вечер, щом се върнах, представих се на своя господар Берона и като му казах, че ме викат

в Сърбия и че имам намерение да отида, но като събера една чета под мое ръководство, той не

само ми позволи, но и ме насърчи. От тоя ден аз и захванах да се приготовлявам и почнах да

работя за това още в Браила. За тая цел аз, заедно с Байка Нешов, след като се върна той от

Букурещ, отидох в Кладово, за да видя ще ли сръбското правителство да позволи на дружини да

ходят и се бият с турците. В Кладово се представихме на някой си Васа Джованович, бивши

секретар на сръбския консул в Букурещ, а тогава окръжен началник в Неготин, който беше дошъл

в Кладово, да нареди свободното преминаване на български чети. Щом ми обещаха и казаха, че

няма да има никакво препятствия, а наопъки съдействие и съчувствие, веднага с Бойка се

върнахме в Браила и почнах да работя вече усилено, като се посветих изключително на това. *210+

От парите, които в продължение на толкова мирни години бях спечелил в мошията на Берона, аз

отделих 400 лири за разноски по устройване на четата, а останалите бях оставил у Берона, турени

на разположение на жена ми и децата ми. Скоро се прехвърлих в Кладово и там образувах четата,

която се състоеше повече от момчета из Македония. На момчетата със свои пари купувах всички

потребности, но между тях имаше и такива, които сами, със свои собствени средства се

въоръжаваха. Още не бях тръгнал и устроил окончателно четата, когато дойде при мен с 28

момчета Иван Х. Бобевски, бащата на когото, когато тръгнахме, ни застигна и измоли да пусна

сина му и освободя от четата. Той беше заедно с Петър Мишайков и даде 25 лири за това. Парите

дадох Мишайкову, за да ги даде на комитета, а сина му освободих.

Беше 18 юни 1876, когато тръгнах от Кладово с 200 момчета. Началник на 200 души - това беше за

мен най-голямото желание. От прост редовой в четата на Караджата и Хаджи Димитър, аз сега се

въздигнах на войвода и мойта чета беше по- многочислена от четите и на двамата поменати

войводи. Възгорден от това свое ново положение, аз сравнявах себе си в могъществото и славата с

тия на един генерал, а това беше тогава така съблазнително, както сега у нас привличат

министерските постове. След тридневно пътуване стигнах с четата в Зайчар. В същия тоя ден,

когато пристигнах в Зайчар, се беше захванало първото сражение в с. Велик Извор с турците,

предводителствувани от Осман паша. *213+ Моята чета си имаше свое знаме, а това знаме беше

онова същото знаме от четата на Караджата, което аз спасих след окончателното ни тогава

поражение...

Тук трябва да спомена, че и знаменосецът се държа мъжествено; той беше Стефан Митров, родом

от щипските села. Нека спомена тук и имената на Панчо Досюв от варненските села, мой

помощник (подвойвода), Николай Атанасов от Габрово - фелдшер или доктор на четата; Леонид

Леон, капитан, родом от Текуч, Молдава; Косто Павлов Стоянов от Свищов, комисар (интендант)

на четата и Теодораки Марков, писар на четата.

И така, щом пристигнахме в Зайчар, прибързах да се представя на дивизиониия началник, тогава

полковник Милойко Лешанин. Той ме прие твърде любезно и ми поиска списък на момчетата,

след което ни даде боеви припаси, от каквите имахме нужда, като ни поръча да стоим в Зайчар и

да бъдем готови за всяка минута. Тук не стана въпрос за знамето и ние предполагахме, че тоя

въпрос е окончателно изравнен. След два деня почивка в Зайчар получихме заповед да тръгнем

за Кадъ-Боаз и да подпомогнем другите български чети на Панайот Хитов, Илия Марков и Симо

Соколов *214+ (сега жител софийски), които доста пред нас се намираха в Сърбия. Като командир

на тия чети беше определен майор Николай Киреев. Още в Зайчар бях, когато се получи известие,

че поменатите чети за направили две сражения с турците, под командата на Киреева. И понеже в

тия сражения нашите не са могли да отбият нападенията на турците, принудили се да поискат

топове от сърбите. По искане на Киреева, Лешанин заповяда да ми се дадат два топа, за да ги

занеса на Кадъ-Боаз (Коритин).

Преди това обаче Лешанин ме повика при себе си и след като ми разказа за действията на Осман

паша, впусна се да ми разправя какво трябва да се направи за да се устои на неговия напор.

- Не можеш ли ти, Христо, да отидеш с твоите момчета на Велик извор и отзад да нападнеш Осман

паша? Това ше го смути и твърде много ще спомогне на нашите.

Сърбите бяха отстъпили пред голямата сила (около 20-30 000 души) на Осман паша още същия

ден заранта, когато аз пристигнах в Зайчар, та за това сърбите пазеха линията и край р. Тимок. Аз

не се възпротивих на искането на Лешанина, но пред вид на това, че вече бях получил и нова

покана да отида при Панайота на Коритин (Кадъ-Боаз), а от друга страна, понеже не познавах

местата, Лешанин ми каза да отида където ме викат, като ми заповяда да тръгна за там тутакси.

Бележки

168. П. Хитов е пристигнал в Букурещ, за да участвува на събранието на българските революционни

комитети от Влашко. Като представител на комитетите от България, присъствувал Н. Обретенов. Събранието

било открито на 12 авг. 1875 г. под председателството на Хитов. Събранието решило да се обяви незабавно

въстание.

От писмото на Р. Атанасов се разбира, че на 13 авг. Хитов отпътувал обратно за Белград.

169. Става дума за въстанието в Херцеговина.

170. П. Хитов заедно с Димитър Ценович и Васил Кулев били натоварени от БЦРК да се яват пред сръбското

правителство и да помолят за оръжие. Мисията им не е имала успех.

171. Тодор Пеев (Пейов). Тодор Пеев Стоянов е роден в гр. Етрополе. От 1870 г. до 1872 г. е бил председател

на Революционния комитет в родния си град. В края на 1872 г. емигрирал в Румъния, където се заселил в

Браила. В този град Т. Пеев е бил учител и деловодител на Българското книжовно дружество. През 1874 г. е

избран за член на БЦРК. Взел участие в подготовката на Априлското въстание.

172. Рафаил Атанасов (Танасов) - търговец в Галац (Румъния), деен член на местния революционен комитет.

173. Христо Николов Патрев.

175. Панайот Хитов.

176. Христо Н. Патрев.

177. По решение на събранието на БРЦК, групата начело със Стоян Заимов е била изпратена да подпали

Цариград. Това начинание не било изпълнено.

178. Никола Генчев Виранов (Дядо Никола, Никола Хаинчанина).

Никола Г. Виранов е роден в с. Хайнето (дн. Гурково), Ст. Загорско. Отначало е бил хайдутин, а впоследствие

революционер. Участвувал е в подготовката на Старозагорското въстание през 1875 г. След неуспеха на

въстанието дядо Никола се прехвърлил в Румъния, където се установил в гр. Браила. През пролетта на 1876

г., за да се включи в подготовката на Априлското въстание, той преминал в България. Определен бил да

действува в родното си село и околността му, но през м. април турците го заловили. Стоял е затворен в

Търново, Сливен и Одрин. Починал след Освобождението.

179. Молбата на Тодор Пеев за парични средства от Хр. Македонски е свързана навярно с обещанието на

последния да подпомогне революционното движение с 400 жълтици. Тази помощ Македонски обещал при

срещата си с Хр. Ботев на 22 август 1876 г. в Браила. За срешата си с Македонски, в писмото до Иван Драсов

в Букурещ, Христо Ботев пише: "Брате Драсов! Моето отиване в Браила излезе твърде щастливо: щом

излязох от железницата, се срешнах с един мой приятел, който идеше нарочно при нази за споразумение.

Тоя човек е от четата на Хаджи Димитра, а сега е слуга в мушията на С. Берон. Като му разказах мисията си и

положението на работите, той се разпали дотолкова, щото се реши да пожертвува и ризата си от гърба. Аз

му казах, че на отсрещните трябват 400 жълтици за барут и куршуми, и той се съгласи утре да се върне в

мушията, да вземе тия пари и да ги донесе до вечерта на Пейова, за да ви ги изпроводят. И така, в други ден

вие ще да получите тия пари. Щом ги получите... После това да напишете едно благодарително писмо до

тоя момък и да го насърчите както трябва. Той има около 1000 жълтици и е готов да ги пожертвува, за да

обружи сам една чета и да я предвожда. Името му е Христо Македонски. Вижте адреса му в адресите на

вестника"... (Ботев, Хр. Събрани съчинения, Т. I, С., 1958, с. 501).

От следващите писма на Т. Пеев до Хр. Македонски се вижда, че Македонски не е дал на БРЦК обещаните

400 жълтици. Тях, през пролетта на 1876 г., Хр. Македонски употребил за организирането на четата си, с

която участвувал в Сръбско-турската война.

181. В едно свое писмо Панайот Хитов съобщава, че освен 2000 пушки, взети преди това, обещани му били

още 3000.

182. Барут.

183. Въпреки всичко, за да не се компрометира пред Турция, сръбското правителство не разрешило от

сръбска територия да премина чета в България.

184. Става дума за Старозагорското въстание, което било обявено на 14 септ. 1875 г.

185. Христо.

186. Филип Тотю.

187. Хр. Ботев е заминал за Русия в края на м. август. Това пътуване той предприел по решение на

събранието на комитетите от 12 авг. 1875 г. Една от задачие му е била да доведе Филип Тотю, който по това

време живеел в Русия.

За пристигането на Ботев и Филип Тотю в Галац, съобщава в донесението си от 20 септ. 1875 г. и местният

руски консул до генералното консулство в Букурещ. В донесението е отбелязано: "В сряда двама от

българските предводители Тотю и Ботев, пристигнаха из Одеса с наш параход и оттук веднага се отправиха

за Букурещ".

188a. "Легендата - пише Д. Т. Страшимиров - за тези 1000 черногорци в Белград води произхождението си

от едно писмо на Стамболова, който на път за Ст. Загора се срещнал с някакъв черногорец в Цариград и тоя

последния му искал само 1000 жълтици, за да направи на прах и пепел турската столица!"

189. Писмото е без дата. От съдържанието му се вижда, че то е писано към края на септември 1875 г.

190. Поп Харитон Станчев Халачев е знаменитият войвода, който заедно с Бачо Киро през май 1876 г.

предвожда чета и участвува в отбраната на Дряновския манастир. Роден в Габрово, Поп харитон е бивал

свещеник в Казанлъшко и Добруджа. През 1875 г. е ходил с хайдушка чета из Добруджа. Прехвърлил се през

същата година в Румъния, той прекарал зимата в Браила. За да участвува в подготовката на Априлското

въстание, през пролетта на 1876 г. преминал в България (Търновски революционен окръг).

192. Поп Харитон Ст. Халачев.

193. Стефан Берон.

194. Става дума за П. Хитов и Ф. Тотю, които въпреки обещанията си не преминали с чети в България.

195. На с. 4 на писмото, адрес:

Г-н Хр. Н. Македонски.

Хану конаки - векилу мушии

на Фундени.

От адреса се разбира, че Хр. Македонски е бил управител на чифлика (векилу мушии) на Ст. Берон във

Фундени.

... От спомените на Хр. Н. Македонски не може да се разбере приел ли е при себе си Поп Харитон и ако го е

приел колко време той е стоял при него. Във всеки случай от някои писма от това време се споменава, че

поп Харитон се намира в Браила.

196. Става дума за писмото на Хр. Н. Македонски и Стефан Цанов от 25 ноем. 1876 г. (Априлско въстание, т.

I, с. 41). В писмото се съобщава на Хитов, че българите от Влашко го обвиняват загдето не устоял на думата

си и не преминал с чета по време на Старозагорското въстание. Подканя се Хитов да се готви за нови

действия през пролетта на 1876 г.

198. Тодор.

199. Георги Атанасов Живков (1844-1899) от Търново, участник в нац.-освободителното дело. След

Освобождението е бил член на регентството (1886-1887) и министър на просветата (1887-1894 г.).

Георги Живков пристигнал в Белград от България и разказал на Хитов за извършващата се там подготовка за

въстание. Хитов "натоварил Г. Живков, като отиде във Влашко, да се срещне с тамошните дейци и да им

разясни какво е положението както в България, така и за подготовката в Сърбия. Освен това Живков бил

натоварен да агитира българските емигранти и всички патриоти да дойдат в Сърбия, откъдето въоръжени

да преминат в подкрепа на въстанието".

200. Желю Христов Чернев е роден в Ямбол на 29 юни 1828 г. Стар хайдутин, другар и сподвижник на Д.

Калъчлията, Г. Трънкин и П. Хитов. Минавал неведнъж с чети в България. По време на Сръбско-турската

война през 1876 г. дядо Желю е бил подвойвода на П. Хитов, а през Освободителната война (1877-1878),

начело на голяма чета е действувал в Еленския и Котленския балкани. Желю Чернев участвувал и в Сръбско-

българската война през 1885 г. Починал на 24 юни 1893 г. в с. Карапча (дн. Маломир, Ямболско).

201. Бъркам.

202. Освен.

203. Същия ден, 22 април 1876 г. за добрите известия, които е донесъл Г. Живков и изпращането му в

Румъния, Панайот Хитов пише и в писмо до Рафаил Атанасов в Галац.

204. Четници.

205. Тотю.

206. Тук става дума за четата, на която впоследствие начело застанал Хр. Ботев. За войвода на тази чета е

бил определен Филип Тотю. На 5 май 1876 г. Ф. Тотю заминал за Кладово, гдето се осведомил за

положението в Сърбия. Когато се завърнал в Румъния, той отказал да води готовата чета.

208. Сърбия започнала усилена подготовка за война с Турция през април 1876 г. На 1 април сръбското

правителство разрешило да се събират български доброволци в крепостта Фет Ислям при Кладово. Със

събирането на доброволците се заел П. Хитов, подпомаган от войводите Ильо Марков и Цеко Петров.

Според плана българските чети е трябвало да навлязат в България, където да подпомигнат и разширят

проектираното въстание, а с това да улеснят успеха на сръбските войски.

209. Л. Каравелов е бил задържан на 27 май 1876 г. В заповедта за арестуването му е казано, че то става

понеже Каравелов "събирал българите, полагал извънредна дейност за образуване на чети и поддържал

обширни връзки с разните комитети в Румъния и странство, и с това нарушавал неутралитета, който

румънското правителство си е наложило по повод избухването на Сръбско- турската война". Румънското

правителство е прибягнало до тази мярка, за да задоволи поне отчасти турското правителстово, по повод

подадената от него заплашителна нота.

210. Както се вижда от писаното, Хр. Македонски е бил в Кладово в началото на м. април. По всичко личи, че

за това му пътуване е изпратеният му на 24 март 1876 г. паспорт от Л. Каравелов.

213. Войната започнала на 19 юни 1876 г.

214. Симо Соколов (Капитан Симо) е роден в с. Грознатовци, Вранско (Югославия). Завършил Белградската

велика школа, бил и в подготвително военно училище. Освен в Сръбско-турската война през 1876 г., когато

бил войвода на чета, Симо Соколов взел участие и в Освободителната война. Починал на 20 апр. 1918 г.

Отбиване от пътя

Във Вратарница без хляб. Подполковник Николич. Запалване турските караули в Шашка. Пак

без хляб. Четата на Найден поп Нилов. За Раковци. На Раяновци. Пак няма хляб. Благодарение

писмото на Панайот Хитов. Тръгване за Кадъ-Боаз.

На 22 юни тръгнах в четата си за Кадъ-Боаз. Със себе си замъкнахме и двата топа, които имаха

всички потребности, заедно с топчиите. Отивахме да се бием, а пък момчетата весели, пееха и се

радваха, като че да отиваха някое хоро да му друснат. Никакви бъдещи опасности и страдания не

ни безпокоеха и наум даже не ни дохождаха. От Зайчар не можахме да вземем само хляб, защото,

ако помня добре, нямаше тогава, като ни казаха, че ще ни се даде във Вратарница. След четири

часа пътуване стигнахме със Вратарница. Там имаше няколко баталиона сръбска войска, под

командата на подполковник Александър Николич. Естествено, трябваше да отидем при него,

който ни спря да пренощуваме в лагера. Вечерта чакаме да ни дадат хляб - няма; рекохме да се

покажем скромни и д апочакаме повече време, защото мислехме си в такова военно време все

стават грешки, но пак хлябът не дохождаше. Най-сетне не можеше повече да се търпи и станах да

видя и разпитам за хляб. Отидох при подполковника, а той взе да ми се оплаква от недостатък на

хляб и всякак се извиняваше, че тая вечер не ще може да ни даде хляб. Няма - няма, какво да се

прави. Ние, които бяхме тръгнали да жертвуваме живота си, не ни се видя мъчно да останем една

нощ без хляб и си легнахме гладни, като остана да се надяваме да получим хляб на другия ден.

Сутринта рано още приготвих четата и се тъкмях да тръгна за Кадъ-Боаз, както ми бе заповядано

още от Зайчар, когато подполковник Николич заповяда да ми вземат топовете, които носех за

Кадъ-Боаз и да тръгна с момчетата веднага за Шашка, за да запалим турските караулници. То се

знае, че тази заповед ни се видя твърде непонятна, защото бяхме определени да подпомогнем

българските чети в Кадъ-Боаз, където очевидно имаха нужда от нашата помощ. С отиването ни в

Шашка ние разбирахме твърде добре, че се задържаме под командата на Николича... Преди да

тръгнем са Шашка, поисках да ни се даде хляб, но за нещастие, пак не ни дадоха...

Нямаше какво да се чини, затова веднага поведох момчетата за Шашка без хляб. Шашка се

намира два часа далеч от Вратарница... Насърчих дружината и щом стигнахме в Шашка, веднага

направихме едно сражение с турците, които сполучихме да отблъснем и да запалим

караулниците. Но и след тоя благоприятен изход на първото ни сражение хляб пак нямаше,

заради това аз се принудих да купя дванадесет овни за шест жълтици и да нахраня тоя ден

момчетата само с месо.

Резултата на първото ни сражение веднага съобщих на подполковник Николичу, а той... веднага

ни ордонира на друга работа: да отидем и запалим черкезкото село Раковица, където беше

турският лагер. Още в Шашка пристигна и Найден поп Нилов *217+ с четата си, която се състоеше от

127 души, та двете чети представляваха една сила от 327 души..

Тръгнахме за към Раковица. Щом стигнахме на близо до селото, ние видяхме, че там турците са в

изобилие и добре укрепени в позиции. При все това решихме и от към единиа край нападнахме

турците, но, трябва да призная, че турците не се смутиха от нас, защото нищо не можеше да им

направим. Толкоз много турци имаше там, щото нашите 327 души се виждаха съвсем безсилни и

на нас самите даже. Едно поради това, а друго и по причина, че нямаше храна, пък и трябваше да

правим пакости на турците, да ги смущаваме колкото е възможно от повече места, ние се

отправихме за с. Раяновци, където имаше твърде малко турци без редовна войска. Там

направихме едно малко сражение, запалихме няколко турски къщи, взехме два коня и успяхме да

намерим храна за момчетата. За всичко дотук изгубихме четири дни. След това се върнахме назад

в лагера на Николича, с молба или да ни пусне да вървим при другите български чети, или пък да

ни определи къде другаде да отидем и какво да вършим... След ден-два получих аз там едно

писмо от войводата Панайот Хитов, с което ме канеше да му отида веднага на помощ, да се

съединим там няколко чети и да навлезем в Турция. Ето съдържанието на писмото.

Брате Македонски,

Разумео сам да си пошао из Кладова и да си стигао у Вратанице или у Нови Хан, затова ева ти

шилjем моjега писара г*осподи+на hорhа Милетиhа, коj има моjе подпуно поверене и можети

подробно моjе намерене и положенjе обяснити. Главноjе то, да гледаш да чиниш што hе чиниш и

да доhеш овамо у Корито где hе мо се братски соjединити и преhи у Турску. Овде jе брат наш

Желjо и брат наш Илjа Малешевац. Сви троица смо заjедно и ти да нам будеш четврти брат, и тако

братски да преhемо у отечество. Граница нам jе веhе отворена. Моj писар hе вам докаже. Ни часа

не чекаj, но похитай одма.

26 6 *1+876. Поздравлjам те и целивам братски.

У Логару над Корито.

Твоj брат

Панайот Хитов *218+

Писмото е написано от Милетича, а подписано само от Панайота Хитов и подпечатано с един

печат. Веднага прибързах да представя това писмо на подполковнику Николичу и го помолих да

ми позволи да изпълня молбата, изложена в това писмо. Той взе писмото, прочете го внимателно

и ми каза, че позволява да отида в Кадъ-Боаз, но без топовете, които носих със себе си и които ми

беше дал Лешанин.

- Топовете не давам по никакъв начин - повтори Николич.

И аз, разбира се, не настоявах да ги искам... И се приготвих за път.

Бележки

216. Николай Алексеевич Киреев (1841-1876) - руски офицер, участвувал в Сръбско-турската война през 1876

г. Виден слафянофил, той е един от дейните членове на Славянския благотворителен комитет в Петербург.

Загинал в бой с турците край с. Раховица, Видинско. На 20 май 1882 г. тленните му останки били пренесени в

Раковишкия манастир, където е издигнат и скромен паметник.

217. Истинското му име е Найден Атанасков Пешов. По името на втория си баща Първан Попанинов е

известен като Найден Попанинов, а в литературата се среща и като Попнилов.

Найден Пешов е роден в гр. Лом през 1840 г. Учил в гимназията в гр. Кишинев, където живеел вторият му

баща. През 1867 г. е бил член на Българския революционен комитет в Белград, начело на който стоял Л.

Каравелов. През същата година участвувал в четата на войводата Иван Кулин, организирана в Сърбия.

Участвувал е и във II Българска легия в Белград.

По време на войанта през 1876 г. Найден Пешов - Попанинов е бил войвода на чета.

218.. Превод на писмото:

Брате македонски,

Рабрах, че си тръгнал от Кладово и че си стигнал във Вратарница или в Нови хан. Затова ти изпращам моя

писар, г-на Георгия Милитича, който има моето пълно доверие и може да ти обясни подробно моето

намерение и положение. Главното е това да гледаш да правиш каквото ще правиш и да дойдеш тук, в

Корито, където ще се съединим братски и ще преминем в Турция. Тук е нашият брат Жельо и нашият брат

Илия Малашевец. Всичките трима сме заедно и ти да ни бъдеш четвърти брат, и така братски да преминем в

отечеството. Границата ни е вече отворена. Моят писар ще ви обясни и това. Не се бави нито час, побързай

веднага.

Поздравявам те и те целувам братски 26/6 (1) 876 г.

лагерът над Корито

Панайот Хитов

на стр. 4, адрес: Булгарске чете

Воjводи г-ну

Христо Македонском

в Нови хан или где буде.

Сражения

На Кадъ-Боаз. Падането на майор Киреев. На Пандирало. Нашето решение да се турим под

команда на генерал Черняев. Законът. Към Чипровските планини. Към Пиротско. Моята там

гражданска и военна администрация. Липсата на оръжие. Разпореждания от командира на II

батальон. Нападението на турците на нашето отстъпление. Писмото на Филип Тотю. На

Пандиралските планини. Участта на Филиповата чета. Убитото момче и братската помощ

на Михаил Хашлако. Новите заповеди от Хорватович. На Треси-Баба. Моето спасение. Полугол

спасен юнак. Неуместно отстъпване. Намереното дете. В Княжевац и случката с Илю.

Отдалечаването на последния. Избегвам да се срещна с Хорватович. Добрият резултат на

битката. При Хорватовича с Панайота и дяда Желя.

Когато пристигнахме на Кадъ-Боаз, другие български чети бяха направили и свършили вече

сражението и отстъпваха назад. Щом приближих аз с четата си с тая на Найден поп Нилов, нашите

ни забеляха, спряха да отстъпват и удариха турците отново; турците уплашени, види се, от това, че

на противника иде помощ, която не знаеха, разбира се, колко е голяма, започнаха да отстъпват.

Това отстъпление се продължи до там, щото нашите пак завзеха и запазиха първите си позиции на

Кадъ-Боаз. Загубите на нашите бяха тогава твърде големи, само мъртви 87 души, а ранени не

помня сега колко бяха на брой, минава ми само през ума, че бяха доста много. Както убити и

ранени бяха паднали повече от четата на Симо Соколов. Между убитите беше един мой приятел

Димитър Стоянов Флореско, родом от Браила, Румъния, по занаят кацар.

На другия ден пристигна на Кадъ-Боаз майор Киреев с четири батальона сръбска войска, който

погна турците и на четвъртия ден падна убит при Раковица, защото турската сила беше твърде

голяма и главно защото сръбската войска започна да отстъпва без време, на което беше, разбира

се, принудена от неприятелската сила. Помня даже и това, че мъртвото тяло на Киреева остана в

турски ръце, та това доста се коментира в нашия стан. Още след като Киреев тръгна да гони

турците, ние се упътихме за Княжевац, а оттам за Бабина Глава, където намерихме Филип Тотю.

Щом стигнахме на Бабина Глава, събрахме се всички войводи на Пандирало и поискахме да се

обясним и да определим по-добре нашето положение и деятелност. Събрахме се: Панайот Хитов,

Симо Соколов, Филип Тотю, дядо Илю, Найден поп Нилов и аз. В туй събрание присъствуваха: Д.П.

Иванов, Панчо Досюв, Георги Милетич и Кекеров (собственото му име не зная). *219+ След като

взехме предвид много съображения и обстоятелства, след като разисквахме всеки един въпрос

по-обстоятелствено, решихме: да дадем заявление до генерал Черняев *220+ и да го помолим да

ни бъде той главнокомандующ. Не помня сега точно съдържанието на туй наше прошение, но

като резултат на горното ние искахме да ни даде един устав за управленито на нашите чети, като

му обяснихме нашата главна цел, а именно намерението ни да преминем в Българско и да

вдигнем народа да въстане. С една дума, ние искахме една организация, но организация за

известна и от по-рано определена цел. Генерал Черняев ни беше необходим като наш

главнокомандующ главно за това: да избегнем всички неприятности, които можеше да имаме от

страна на други неразбрани офицери, които по някои неизвестни на нас и неоправдаеми за

никого причини бъркаха на главната наша задача или не искаха и да чуят за тая задача; освен това,

това наше навлизане в България, ръководено от генерала и съгласявано с общия план на сръбско-

турските сражения, можеше да бъде по-добре утилизирано и за нас, и за сърбите. Като образован

русин, ние бяхме убедени, че генерал Черняев ще ни разбере по-добре от всеки сърбин.

Прошението подписахме всички войводи, освен войводата Филип Тотю, който не се съгласяваше

тогава, но отпосле отстъпи и той. *221+

Генерал Черняев прие твърде любезно нашето прошение и се съгласи на всички наши искания,

изложени в това прошение. По наш избор той утвърди Панайот Хитов за главен войвода, призна за

законни другите войводи и четници, даде ни два топа и ни задължи да му даваме на всеки 24 часа

рапорт за състоянието на нашите така организирани чети. Генералът не забрави да ни даде и един

закон, написан на руски, който ние преведохме още тогава на български и го прочетохме на

момчетата. Върху преписа от тоя закон, който съм запазил у себе си, за направени много поправки

с молив и с мастило, но аз ще го представя тук в първата му форма, както е бил той преведен от

всички ни, с указание на поправките, без да мога да утвърдя сега дали и в превеждането не сме се

отклонили от руския текст. При всичко това законът представлява известен интерес и ние го

печатим тук:

_____________________________________________________________________________________

З А К О Н

на българските доброволни войници

ЦЕЛ

1-во. - Целта на нашето воюване е да се освободи България от турското иго, ще воюваме дорде

или спечелим свобода или всички да измреме.

2-ро. - Четите ни, които съставиха от събрани доброволци, под подписаните войводи за сега нямат

определено количество войнци, това ще се назначи в преминуването ни у Българско.

3-то. - Приемал се е и ще се приема за войник всеки християнин, който дохожда чисто съгласно с

определената ни цел. иисква се да бъде духом и телом здрав.

4-то. - Няколко чети се управляват от един войвода, разделена е четата на няколко взводове

(Хр.М.: Навсякъде в закона е писано водове и като мисля, че това е по- погрешка и че работат се

касае за взвод, навсякъде това съм поправил така.) по петдесет души, а взводът се разделя на

десетини.

5-то. - Всички войводи ще имат главен войвода избран и упълномощен по вишегласие от самите

войводи и офицерите (тутакси след това някой в прибавил с молив следующето: са утврhеь|ем

врховног воjводе генерал Черняева).

6-то. - Ще има съвет войнишки, съставен от войводите, офицери и приема войници. (Тоя член е

заличен от същия, който е направил допълването към член 5).

ДЛЪЖНОСТИ

1. - Главний войвода издава плана за действията военни и председателствува във време на

съветване. (И този член член е заличен от същия).

2. - Всеки войвода отговаря пред съвета (от същия заличено думата съветът и поставено: гл

воjводом) за поверените нему чети и длъжен е да се подчинява на заповедта на глвн. войвода.

Има да представи потребностите на своите чети.

3. - Офицерите споделят всяко действие на войводите и във време на отсъствие те ги застъпват и

по решение на съвета с главн. войвода офицерина с пълна мощ предвожда във време на война.

(Тоя член заличен от същия).

4. - Четникът ще изпълва повеленията на войводата, взводникът е подчинен на четника, а

десетникът на взводния. (Тоя член заличен от същия)

. 5. - Всеки войник ще изпълва без критика, безусловно всички приказания от главний войвода до

десеторя и всякой свойта нужда ще изказва пред десеторя, която ще представи постепенно на

чиновниците (Хр. М.: тук ще да е думата за чиновете вероятно) от най-близкия до главния.

6. - Оплакване или разпра с десетаря кога има ще се отпри (отправи?) първо до самия си десетар,

от когото е докачен, та ако не се понесе тъжбата му взводнику същия може да се отправи към

взводника. Същото са длъжни дапостъпват и другите чиновници (чинове?).

7. - Длъжността на стражарите е: да изпълняват точно наставленията на дежурния по лагер, на

началника стражарски и на разводника. (Тоя чл. е заличен от същия).

НАКАЗАНИЕ

1. - Който се хване в издайничество, ще се накаже със смърт.

2. - Който побегне самоволно от бойното поле или от стражата - смърт.

3. - Който открадне от дружината си, да му се отсече един пръст от левицата. (Тоя член е поправен

от същия във втората му половина и членът се чете с тая поправка тъй: който открадне от

дружината си, да му се казн отреди телесно. Пошто jе оваj поступак унижаваjуhи и то и казн

одреhуjе се понижаваjhа. За насилованhе жена телесна казн по решелье главном воjводе).

4. - Който открадне от събранията на сънародни едноврени, ще се накаже по решение на съвета.

(Тоя член е заличен от същия).

5. - Който вземе нещо в плен от неприятеля, ще го явява секретару на главний войвода.

Уплененото ще се сподели - половината цена ще се раздаде на войниците, половината остава в

общий ковчег, а който юнак е взел плен, ще се награди от съвета. (Последната дума заличена от

същия и прибавено: во воде главног).

6. - Пияницата ще се лишава от заплата по решение на съвета, а ще бъде неискорененият пиянец и

усмъртен. (Тоя член заличен от същия).

7. - Курварину ще се отрежат два пръста на левицата. (Тоя член заличен от същия).

8. - Който се хване съзаклятник против живота на някой член от войнството след изпитване ще се

умъртви.

ДОПЪЛНЕНИЕ

9. - Както главний войвода, тъй войводите и офицерите ще си имат спомощници, които сами ще

изберат. (Тоя член заличен от същия и вместо него е написано следующето: "Решенье воjводе

извршава одма. Пресуп*лене+, коjе заслужуjа смрт решаваjу наjпре све воjводе чета, а затим ово

решенье иде главном воjводи, чиjе решенье може се одма у изврашенье довести)

У Сьрбjя 1876 юний

_____________________________________________________________________________________

На другия ден още след нашето туй конституиране, тръгнахме по нареждане на генерал Черняев,

за Стара планина, а именно: тръгнахме първо четите на Панайот с Илю, като ги придружи и моят

четоводец (подвойвода) Пенчо Досюв, а след тях, на втория ден, аз, Желю и Филип, като носехме

и два горски топа. Симо Соколов пратиха на друга страна. Панайот и Илю отидоха напред, като

авангард и с цел повече да запазят селата от черкезите, които в това време вършеха страшни

свирепства, а ние с Филипа и Желя останахме един ден, за да вземем топовете. Ние гонихме

Чипровските планини, където стигнахме след четиридневно пътуване, като минахме на Балта-

Бариловци, Черни връх, Бабин зъб и Топли дол. По пътя получих от Панайота следното писмо:

"4/7. 1876. Тешице (Хр. М.: дали не е това Клющица?) Г*оспода+ г*оспода+ войводи Филип, деда

Жела и Р. Македонски,

Писмото ви с голяма радост приех и радвам се що*то+ тъй на*бър+зо следвате по нас.

Поздравлен*и+е от нас на *в+сичките братя. Ми смо за сега здрави.

Ви*е+ да следвате по пута "шише" право на (светого Никола) *222+ Ц*ъ+рни вр*ъ+х и оттамо на

Бабин зуб, дето ще се срещнемо. При това да имаме на ум да при*в+дигнете от същото село где

сте сега барем най-малко 800 ока брашно, защо*то+ где*то+ отиваме, тамо няма да се намери

храна.. Мие в този час тр*ъ+гваме за в Бабин зуб и кат*о+ се срещнемо тамо с вас ще се

подразумомо на къде да следваме дале *223+. *В+ същото време може да *се+ каже, че щемо за

два дена да т*ъ+рпимо малко оскудице за *х+ляб.

Ваш брат войвода

Панайот Хитов *224+

Деловоhе Панча Досиев, учител.

_____________________________________________________________________________________

И тук Панайот само се е подписал, а писмото е написано от моя подвойвода: Панчо Досюв, който

придружи Панайота и Иля. *225+

И през четиритях тия дни нямахме с никого никакво сражение, но Панайот, който беше пристигнал

на това място по-рано, намерихме го там и той беше направил вече едно сражение с турците. Илю

не беше още там, защото по причина на болест, отдвоил се още от Панайота и останал в Горни

Лом заедно със сина си и 10-15 момчета. Скоро обаче той беше оздравял и прибърза да си заеме

старото място в четата.

На Чипровските планини се събрахме всичките войводи и там определихме нашата бъдеща

деятелност. *226+ След дълги съвещания ние решихме тъй: аз с четата си да замина за Пиротско, а

другите войводи за Белоградчишко и Берковско. Нашата цел беше да вдигнем българския народ

от тия краища на оръжие и по тоя начин да усложним още повече влошеното вече положение на

турците и да извоюваме своите правдини. Веднага завзех позициите: Мъртвички мост, пиротския

път за към Темско и пътя за към Висока, та вардех да не преминат турците. Квартирата ми беше в

с. Засковци. Завзех също девет села и упълномощих или по-добре назначих поп Георги от Топли

дол и Лука Марков от Черни връх за управители на тези 9 села. Това мое назначение се одобри от

всички селяни и така новите управители подкачиха да действуват. Няма нужда да се казва, че

първото нещо, което ги съветвах да направят, то беше да устроят стража в селата и по такъв начин

сами да помислят и да се пазят от турците. Щом уредих управлението на тия села, заех се тогава с

военната им организация, ако може тъй да се каже. От триста души вземах с мене сто, въоръжавах

ги с каквито пушки беше възможно да се намерят и ги обучавах да стрелят, като им показвах и

други някои упътвания по предстоящата защита от турците, които навярно се надявахме да ни

нападнат. Трябва да спомена и това тук, че по селата аз намерих по 10-15 пушки, дадени на

селяните от войводата Панайот Хитов, но с твърде малко муниция. Тутакси след това повиках при

себе си старейшините от селата на Висока, с цел да се посъветвам и с тях, за да може и те да се

приготвят и подпомогнат на работата. Всичко отиваше добре и селяните бяха съгласни на това, но

нямаха пушки, заради това аз се реших и като войвода, человек от голямото добро утро, *227+

писах писмо на генерал Черняев и го молех да разпореди, за да се даде оръжие и на

препоръчаните от мен лица, за да се въоръжат всичките тия села. Отпосле имах случай да се

науча, че препоръчаните от мен лица не са получили оръжие, неизвестно по какви причини.

Тогава получих следващите писма:

Господину воjводи бугарском Панайоту

у hоштици или где буде

Овог часа отераше черкези стоку Мирскому и Шугринску. Jа сам заузео са строжом да вам леhа

осигурам.

Молим вас поитите у Темску селу, те стоку горньу отмите.

ваш доброполеhи и

Поп Jван Илиh

6 jула 1876 год.

Балта Бериловци *228+

_________________________________

6/7 1876 год. над Г*орни+ Лом

Г*оспода+, г*оспода+ войводи Филип. Жела и Р. Македонски,

Писмото ви от 6 този месец приех и за подробността му разумех.

на кое*то+ ви *в+ същото време *и+ отговарам. Услед *229+ голямата "Мъгла", аз сметнах *230+ се с

пута и слегнах *230+ долу над Горни Лом.

Затова ви имам да ви кажа, от дружината ви да оставите 100 души и кого*то+ помежду ви

намерите за право от войводите да остане в Топли дол да врест *?+ дето ви каже д*яда+ попа -

тамошния. А също тъй и от селяните да *в+земете до 100 и ви*с+ше хора да се сдружат с ония

нашите стотях хора, за да вардят тамошния богоз, а селяните жърновр*х+чани, глещичани у

засковчани да дават храна и хора.

А другите пък доброволци с войводата им да излегнат на белеги. *232+ И ми ще да будемо сутра

навечер тамо. Как*за+ да се срешнимо тамо у едно *и също+ време.

Деловоh е *233+

Панча Досиев, учител

Войвода *на+ бу*гарском+ чета

Панайот Хитов *234+

___________________________________

Войвода бугарском господину Панайоту

у hоштицу

Изволите св вашаом храбром войском ударите на рудине ово заузмите па онда Тополи дол и

венцом исог тако да ваша Линиjа доhе бар до Бабаног зуба како би свко неприятельско отделение

спречили Jа овамо имах само 3 чете на разположениу са 2 топа, па обдржавам чак до Иванове

ливаде линиjу, за то би необходно нужно било да и ви десну страну венца од св*ети+ Николе

држите.

Новости немам да Вам jвим никакове, а немам белгинки пушки щто ми пишете Г*осподин+

Капетан. Среhтковичh отишао jе са 2 батациона *и+ 2 топа у hупри и близу Белоорадчика нему би

требало да се осигура десна страна.

6/7. 1876 год год. на св*ети+ Николи

Ваш поштователь

командир II батальо*он+

Jевта Jовановh *235+

_________________________________

На 22 юли беше, когато турците нападнаха нашата чета с три батальона редовна войска. Ние не

можахме да удържим това нападение и отстъпихме, без да дадем друга жертва освен един

българин от селата. Турците изгубиха 11 мъртви, а ранени неизвестно. В същия този ден получих

писмена заповед от командира на II батальон Ефта Йованович, да се върна у Балта-Бериловци и да

гледам да запазя други по-важни пункта, с една дума, да отстъпя назад. Това писмо не съм

запазил, изгубил съм го вероятно.

Преди да се получи тази заповед, аз имах и други някои сведения за положението в Балта-

Бериловци. Още щом се установих в Засковци, аз адресирах едно писмо на поп Тодор в Балта-

Бериловци. Писмото писа с молив моят писар уж както следва:

"Господин поп Тодор

в Балта-Бериловци.

Молиме Вас отче, кажете ни що стана около Пандирало *и+ Бела Паланка, и ако знаете нещо за

Пирот. Слушаме от хора, да сте ходили в Пандирало, затова пищете ни по-скоро подробно що

стана. А от нас Ви явяваме за г*осподин+ Панайот, *че+ отиде в Чипровци, разби турците и им

*в+зема доста оруж*и+е и за сега е в Чипровци.

Приеми искреното ми поздравление и ако е тамо Лука от Ч*е+рни вр*ъ+х, кажете му да дойде

скоро код *при+ нас у Засковци.

10 юли *18+76, Засковци

Ваш приятел войвода Христо Македонски

Оказа се, че поп Тодор не бил тогава у тях, но друг поп, добър сърбин, *237+ приел писмото и на

гърба на същото с молив отговаря тъй:

Балта Бериловци, 10 jули 1876 год.

Господине,

7 т. м. в среду били съ войници на Пандирало у акциjу ступили, коjи сам очима видио. Тако да си

турци сасвим наше надбили и у бегство обратили, али у идуh ог дана, четвртка тако су били турци

набиjени, да су морали натраг поуhи се у Пироту.

Христо, линjу добро чуваj за од Пирот да Темске jермислим даhе тамо сада проhи они луди су из

вароши бугари и мире сиротину да би се предали, почем су вси били код нас и одбивани за у

Рудинhе.

Господин Илье воjвода jе овде код нас.

Балтобериловски свещеник

jован Илиjевиh *238+

Още в Засковци бях аз, когато получих от Филип Тотю едно писмо, с което ме канеше да минем

към Стара планина за в България. Тъй беше аслъ желанието и намерението на всички войводи с

български чети! Искахме да помогнем на сърбите наистина, но в същото време това подпомагане

правихме с единствената цел, да влезем в България и да дигнем народа на въстание. Писмото на

Филипа, както и другите писмо, които печатам тук, пазя и сега в оригинал, то е написано от

секретаря му Д.П. Иванов и подписано от него.

На Балкана, връх Влашко - село

10 юлий *1+876

Г*осподин+ Христо Македонски,

На 8 того стигнахме заранта пред селото Чипровци, ведно с г*осподи+на Панайота и се

разположихме да нападнем селото, но не намерихме съпротивление. Един турчин па*н+дурин

само имало и той побегна, *а+ селяните ни посрещнаха. Същия ден г*осподин+ Панайот се

разположи с една чета от момчетата при манастира на св*ети+ Ивана, а ни*е+ завзехме височините

между Чипровци и Влашко село. Още на 8 т. *м.+ Панайот се удари с една част турци 250 души и ги

изгони. Ни*е+ от наша страна хвърлихме някой топ и прогонихме турците, що се намираха по-долу

в другите села и всеки преспа на мястото си. Заранта на 9 т. *м.+ аз тръгнах към манастира. Панайот

войвода ме викаше на помощ. В път научих, че турска войска иде от Берковица и аз се отделих от

пътя си да *я+ п*р+есрещна. И наистина, срещнах се с 2000 души турска войска, що идеше от

Берковица. Поставих на място топа си и ги отблъснах за малко. Но като бяха твърде много, реших

да се оттегля на друга позиция - 1 час разстояние от Влашко село, дето и сега се намирам. Днес

като се разговорих със своите хора, решен съм да отида напред към Стара планина, затова ако би

че имате и ви*е+ същото желание, моля Ви да ми отговорите решително. Ще чакам сутре до

пладне Вашия отговор, и като няма много турци, ако и ви*е+ одобрявате мнението ни, тръгнете с

Вашите хора час напред, за да вървим *в+сички ведно братски, за там, дето ни зове длъжността ни,

а колкото селяни *са+ воружени, те нека останат да си пазят селата. Време вече да се бавиме не ни

остава, и зима ще настане и не ще можем принесе на народа си никоя полза, ако още се бавиме

тука. Мислете добре, за къде сте тръгнали, за къде са Ви последували вашите момци и каква

отговорност ви остава, ако не си изпълните длъжността, която имате към тях.

Поздравявам Ви братски и чакам час напред, най-късно до сутре след пладне отговора Ви.

Ваш като брат Ф*илип+ Тотю

Притвореното писмо с особен человек на часа да изпроводиш до генерала Черняева. Пишем му за

оружие за селяните, и за нази за бомби и барут още. Щом дойдат, нека ни се пратят за нашия път,

ако Ви*е+ не дойдете с нас.

Съ*щия+

Писмото на Филип аз получих един ден по-късно, т.е когато турската войска ме нагъна и аз

отстъпвах, както и трябваше да направя, защото и имах заповед за това, пък и защото

необходимостта го диктуваше. Не можех, естествено, да тръгна тутакси при Филипа и др., а

трябваше да посрещнем нападението на турците, които ме бяха заградили от три страни и

положението ми беше рисковано. После, там действувах аз по нареждане на главния войвода и

по решение на всички други войводи, та нямаше как да напусна позициите и да тръгна. Оставаше

да се чака и намери удобен момент за това. Как отговорих на Филипа, аз не зная сега; това най-

добре ще знае Филип. Нека спомена и това, че на 10 още Сидер (родом от къде Оряховица) *241+

който беше с Филиповата чета, взел 45 момчета от Филиповата чета и минал в България, но

защото турците, които пазеха твърде хубаво татък, за да не се размири и там, пресрещнали ги и

избила всички до един. Това беше на 11 или 12 юли. *242+

В същия ден, 11 юли, разбира се, по заповед и по причина голямата турска сила, цялата сръбска

войска се дръпна назад и напусна турската земя. В Балта-Бериловци само пренощувахме (там

намерихме Илю войвода) и заранта рано тръгнахме за Пандирало, където намерихме и други две

български чети, под войводството на Симо Соколов от Трън (сега жител Софийски) и Ефта

Сърбинът. Там се научих, че и Панайот е получил заповед от полковника Харватовича, да завземе

позициите при се. Никола. Щом стигнахме в Пандирало, стествено, прибързахме всички войводи

да се представим на полковника Харватовича. Той ни посрещна извънредно любезно и ни

заповяда да отидем на Пандиралските планини и да хванеме позициите на Бела Паланка (Ак-

Паланка) на Зелени връх, срещи Козино бърдо. Това беше на 12 юли. За там тръгнахме три чети, а

именно: Симо Соколов, дядо Илю и аз. Тутакси взехме добри позиции. Още на другия ден, 13 юли,

получих едно писмо от Д.П. Иванов, писар в четата ма Филип Тотю, с което пращаше два сандъка

барут и останалите от четата момчета. В писмото ми пишеше той, че се бил изгубил в планината по

причина на мъглата. Ето съдържанието на писмото.

Пандирало

Габреница, 13 юлий 1876,

Г*осподин+ Христо Македонски,

По причина, че г*осподин+ Панайот Хитов не дойде с нас и се оттегли, и между нашата чета до 100

момчета поискаха да си отидат, бяхме принудени и ни*е+ да до*й+дем назад, за да се проумейме

що тряб*в+а да се прави. Из пътя падна по планината голяма мъгла и аз с др*уги+ 30 хора се

изгубихме - и пак отидохме на Бабин зъб, но г*осподи+н Филип не се яви. Затова, като научих че и

Ви*е+ сте били на Пандирало, пращам ви нашите няколко хора с два коня барут и нека тамо стоят

при Вашата чета, догде до*й+де г*осподи+н Филип сам или догде се научим за къде е заминал, за

да се намерим*е+. По причина, че ми е малко болно тази вечер, аз с двоица ще преспиме в това

село и сутре може да до*й+да.

Поздравявам Ви прилично

Ваш Д*имитър+ П. Иванов

Турците вече отвсякъде продължаваха да нападат и по цялата линия напредваха. Тъкмо на 15

юли, в 6 часа заранта, турците ни нападнаха при позициите ни на Бела Паланка. Това нападение

очаквахме всяка минута. Сражението трая 8 часа непрекъснато и трябва да кажа, че всички

момчета се биха мъжествено, и без да се гледа на това, че турците бяха голямо мнозинство, ние ги

задържахме. И трите наши чети броиха всичко 1100 души. Само моята чета броеше тогава до 360

человека, защото от ден на ден все дохождаха нови момчета. В това сражение, понеже ние

имахме твърде добри позиции, турците изгубиха много мъртви и ранени, а от нашите паднаха

само един мъртъв и двама ранени. И убитото момче от нашите нямаше да пострада, ако не се

беше качило на едно дърво. Щом го удариха (то беше родом от Прилеп), падна от дървото.

Михаил Хашлако, един херкулес, родом от Кърк Клисе, живущ сега в Севлиево, вдигна ранения на

гърба си и го занесе в болницата на Пандирал, която се намираше на четири часа разстояние. Без

да гледа на тая съща братска помощ от страна на добрия Михаил, раненият умря на втория ден.

На другия ден, 16 юли, турците пак ни нападнаха, но не с такова ожесточение, както миналия ден.

Това сражение трая всичко пет часа и не може да се каже битка, защото гърмехме си едни други

от твърде далечно разстояние. Турците не доближаваха нашите чудесни позиции, а това те

правили с хитрост: залисваха ни по тоя начин, а от друга страна, с пълна сила влезли в Грамада.

На 18 юли, още в тъмни зори се получиха следующите две заповеди от полковник Хорватович:

Воjводама добровольачким г*осподин+ Сими Соколовиhу 'Ристи Македонским и Ильи. Све

добровольачке чете пову ите назад на чуку изнад логора и осигураваjте десно крило трупа. Према

томе зауз*и+мате оно место коjе jе досад

17. VII.[18]76

Пандирало

Пуковник

*hура+ Хорватович *244+

Това писмо, както и следующето, ний получихме твърде късно, на 18 юли, тогава, когато вече

турците ни бяха заградили. Ето и второто писмо, що говори:

Воjводам добровольачким Сими Соколовиhу Ристи Македонском и Ильи.

Препоручуjем вам да се спре зоре прикупите и да напуштене шанчене зауземете тако да у jедан

шанац до е само по 20-30 льуди.

Особиту пажньу треба*ти+ обратити на то да льуди доста одаjу и да се движу на позициjи е да би

неприjатель мислио да нас jе много.

17 jула 1876.

Пандирало

Пуковник

*hура+ Хорватович *245+

Разбира се, ние прибързахме да изпълним втората заповед на полковника; първата не можеше да

изпълним, защото турската войска се подаде от две страни: подир нас и от към Бабина-Глава. И

щом влезнахме в шанцовете, турците ни нападнаха ужасно и с много голяма сила. Те се хвърлиха

върху нас като орли на леш. Тяхното голямо количество ни принуди да отстъпиме. Щом почнахме

отстъплението, турската кавалерия започна да ни напада с една тактика много опасна заради нас.

Мнозина от нашите момчета паднаха от тая кавалерия, но и тя самата доста пострада от нашите

куршуми. Отстъплението, както и сражението, трая цял ден: отстъпихме чак до Треси -Баба. В това

сражение се изтрепаха и изгубиха от всичките доброволци около 200 души. Само от моята чета 40

души. На Треси-Баба беше и сръбската войска, та щом дойдохме там, спряхме се и взехме

позиции. Това беше на 18 юли вечерта.

На 19 юли заехме дясното крило на боевата линия и се приготвихме да посрещнем турците, които

сигурно очаквахме да ни нападнат. Турците тоя ден пак ни нападнаха и ние бяхме принудени да

се биеме без никаква помощ два-три часа и изгубихме две най- добри позиции, които имахме.

Понеже турската сила беше твърде голяма, дойдоха ни на помощ четири чети от Княжевицката

бригада. Щом дойде помощта, ние отново се впуснахме в бой с турците и така распалено, щото се

рамесихме и се биехме сам с щиковете. Но скоро отблъснати, турците се оттеглиха на страна и

нашите успеха да вземат позициите им. Аз бях останал малко по-занад и турците ме заобиколиха

и ми предложиха да се предам; те искаха жив да ме хванат. Още преди да успея да кажа или

направя нещо гъркът Спиро Караискаки ме бутна в една долчинка, близо до която се намирах, аз

паднах вътре, а след мене се хвърли и той, та избягахме. Турците гръмнаха с пушките си след нас,

но не можаха да ни улучат и аз, благодарение на този грък, останах да живея и да се бия да

отечеството си. В това сражение уловихме 18 души турци живи и ги предадохме на началството

си. В това време турците бяха уловили едно от нашите момчета, струва ми се, Илия се зовеше; то

беше от Видинско. След хващането му турците и неколцина манафи го държали за ръцете доста

здраво. По едно време момчето, като видяло, че не ще бъде добре за него и че не го очаква нещо

хубаво, намислило да бяга, но манафите го държали здраво за дрехата. Най-сетне то, като се

уповавало на своята сила, сритало манафите, опънало с всичка сила да се откопчи от тях и

връхните му дрехи останали в ръцете на неприятелите му. След това то се върна при нас полуголо,

като се нареди отново да се бие с турците. Както и да е, битката беше ужасна. В това време на

турците дойде помощ както от Грамада, тъй и от Бабина Глава; също и на нас дойдоха на помощ

две бригади: Смедеревската и Пожеравачката. Битката трая седем часа и половина, най-после

турците се ожесточиха и ни нападнаха решително. Лявото крило на сръбската войска, където беше

Пожеравачката бригада, отслабна в боя, а след това ненадейно удари да бяга. Вследствие на това

ние, които бяхме на дясното крило с Княжевечката бригада, не можахме да стоим безопасно на

позициите си и взехме да отстъпваме, но с байонетен бой, който всеки знае колко е опасен за

оногова, който отстъпва. Няма нужда да се казва, че мъртви и ранени имаше доста и от двете

воюващи страни.

За да ви представя това отстъпление, доволно е да ви кажа, че всички бягаха кой както можеше и

накъдето виждаше. Аз бях с 10 души в една долина, откъдето едва можахме да се изкачиме горе.

Както се качих на върха, намерих едно малко дете, което прибрах и пратих на началството. Детето

намерих при една кола, в която имаше нахвърлено разни домашни дрехи; то беше само и на

слънчевия пек изложено, та плачеше ужасно. Още с детето не бях наредил работата, когато една

турска граната падна и удари едно от моите момчета, струва ми се, викаше се Карапандчо. В това

сражение от 320 мои момчета паднаха само 12 души.

Вечерта се върнахме в Княжевац, взехме хляб и наредихме момчетата на позициите. Там стана

една случка на 22 юли, която струва да се разкаже с две-три думи. Намерихме се мнозина в едно

кафене и се разговаряхме, разумява се, за войната. Намеси се в приказката и адютантинът на

Хорватовича. Тогава Илю войвода почна да говори с адютанта и го уверяваше, че сръбската войска

се държи примерно и знае да се сражава за оечеството си, но офицерите не се държаха

достатъчно мъжествено в сраженията, та затуй резултатите са такива. Адютантинът високомерен и

надменен почна да му възразява ядосано и да укорява прекалените му и неверни уж обвинения

срещу сръбските офицери, като каза и няколко нецензурни думи по адрес на Иля войвода и

въобще против българите. Разядосан, тогава Илю войвода му каза:

- В града знаете да влачите и дрънкате сабите, а на бойното поле бягате от турците!

Работата отиваше до саморазправия, но адютантинът не беше прост да се захваща на борбата сам,

затова се върна веднага назад, като се закани кръвно на своя противник. Както се разбра после,

адютантинът съобщил Хорватовичу тая случка, като му представил спречкването, бог знае в каква

форма и вид. Скоро след това пристигна Хорватович с 36 души конница и извика да му се

представи Илю войвода. Последният се уплаши и не смее да се яви пред Хорватовича. В това

време Илювият син свика минутно момчетата си и веднага обърна около 70 пушки срещу

Хорватовича, който в тоя случай не беше в нищо виноват и играеше една твърде неопределена

игра. Като видях, че работата ще вземе опасен край и ще стане лошо не само за Иля, но след туй и

за всички българи, дошли тогава в Сърбия; като се уповавах на познанството ми с Хорватовича и

като бях уверен, че той е умен и разбрах човек, аз прибързах да му се представя, тогава, когато той

разправяше нещо на офицерина, който го придружаваше и му казах:

- Вие сте умен човек, господин Хорватович; Аз Ви се моля, недейте тука да позорите един

заслужил човек като Иля. Ако имате да му кажете нещо, ако се е провинил в нещо, викайте го в

щаба, кажете му, осъдете го, убийте го, ако е заслужил това, но не и по тоя начин. Ако се допусне

това: да се бием по такъв начин един други, ще ни се смеят тук, а пък в Европа ще ни вземат за

диваци и по-лоши.

Хорватович действително беше умен човек, изгледа ме внимателно, шибна коня си и се върна

назад заедно с войниците си, без да каже нещо. Положението на Иля стана много опасно;

очевидно ставаше, че е твърде рисковано за него да остане повече под командата не толкова на

Хорватовича, колкото на неговия адютант. След дълги размишления и съвещания Илю реши да

отиде при генерал Черняева, за да се избави от злия адютант, но за да отиде до него, трябваше да

се мине през сръбския стан, а това беше невъзможно без писмена заповед от някой командир.

Свидетелство за свободно преминаване из сръбската войска имах само аз, което получих същия

ден с цел да вземем хляб, защото 24 часа не бяхме яли, та затуй реших аз да прекарам Иля и то с

моите момчета. Моето свидетелство гласеше:

Обjава

За г*осподин+ Ристу Македонског, коме се дозвальа да у околини наших трупа слободно пролази,

и наложем свима стражама да га пропуштаjуj и сматраjт какоjуе*?+jе исти воhа чете добровльачке.

22 jула 1876,

Княжевац

Коман*дир+ Кньажев*ацком+ трупа

Пуковник h*ура+ Хорватович

виhен за hупрjю

11/8/*18+76 год. Помоh*ик+ нач.*елник+ Станиц Параhин

Д.К. Николаевиh *246+

Тая "обява" аз пазя в оригинал и сега. По тоя начин аз прекарах Иля през сръбската войска до

генерал Черняева. За тая цел разменихме момчетата си и сутринта рано го преведох благополучно

за Алексиначка Баня. След това се върнах назад веднага, но и аз взех да се страхувам, макар и да

знаех, че Хорватович е един прекрасен човек. Защото той често ми казваше:

- Христо, пазете се, изпълнявайте всичко редовно, за да не пострадате, защото тук не ви

симпатизират особено.

- Защо да не ни симпатизират - попитах го аз?

- Защото сте излезли с българско знаме; защото, следователно, действувате в българско име,

защото работите за бъдеща България; защото в това има малко политика, с голямо значение за

нас сърбите.

По едно време, след като се върнах, Хорватович ме потърси. Един войник дойде при мен и ме

пита да му кажа кой е войводата Македонски. Аз се уплаших.

- Няма го - казах на войника. - Отишел е негде по работа, вероятно в Княжевац.

Войникът ми повярва и ме замоли, да кажа на Македонски, че Хорватович го вика и че веднага

трябва да отиде при него. Стоя и си мисля какво да правя?! Уж дойдохме в Сърбия работа да

вършиме, а пък то от саморазправии не можехме да вдигнеме главата си. Тежко ми беше това

положение и ми се искаше, някак, да се уравни туй недоразумение, че да тръгнем по правия път и

следваме работата, за която се бяхме въоръжили. Тъкмо в това време дойде известие, че турците

са ни нападнали. Това ме зарадва, защото ми се отдаваше случай под важен предлог да избегна

свиждането си с Хорватовича, та да се позатули с това заминаването на Иля, а също и моето

участие в туй заминаване. В сражението на дясно крило още първия ден взех от турците един

байрак и няколко пушки и веднага ги пратих на Хорватовича. На хората, които занесоха байрака,

Хорватович пак заръчал да ми кажат да отида при него. На другия ден, рано още, дойдоха при

мене двама жандари и казаха ми, че Хорватович ме вика, като прибавиха да мина първо в

полицията, където имало две момчета, уловени и считани за турски шпиони. Аз отидох и

момчетата освободих от полицията, защото бяха от Панайотовата чета, а при Хорватовича не се

явих. Тия момчета ми съобщиха къде е Панайот и аз отидох веднага при него; той се намираше

наблизо. Подробно му разправих за случката с Иля, загдето го прекарах и още че мен ме търси

сега Хорватович, вероятно за да ме накаже, което наказание във военно време можеше да бъде и

застрелване. Тогава размислихме и веднага и тримата: Панайот, Желю и аз тръгнахме за при

Хорватовича. Хорватович ни посрешна твърде любезни, говорихме за много неща, а също и за

прискърбната с Иля случка. Той извиняваше Иля и благодареше мен и на моята намеса за

избягване на един възможен скандал и взаимно опозоряване. Аз видях, че напусто съм се

страхувал и избягвал срещата си с Хорватовича. Той, независимо от хвалбите за нашето юнашко

държание в сраженията, заповяда да ни се даде и доволно храна: месо, ориз и пр. На другия ден

пак се отвори битката и трая всичко три дена. За тая битка Панайот от по-рано е бил там, на

позиция, с момчетата си; той се постави ляво крило. В тази битка паднаха само от моята чета 6

мъртви, 9 ранени и няколко изгубени. Тук се рани и Иван Сапунов из Казанлък, бивш и в четата на

П. Хитов, през 1867 г. От другите чети загинаха повече, а най-много от четите на Сима Соколова и

Найден поп Нилова. Подир тази тридневна битка войската и населението се разбягаха, а ние

неизвестени на време за това, останахме вън от Княжевац и турците най-после успяха, след

големи и скъпи жертви, да превземат сръбските позиции на дясното крило, където те бяха

нападнали още през нощта в 91/2 часа, като за тая цел бяха преминали при барутханата.

След тая ужасна битка, сръбската войска, както и всичкото сръбско население отстъпиха и се

разбягаха. *247+ Аз с 60 момчета от моята чета, която остана на позициите трябваше да събера

ранените и ги пренеса негде, за да им превържа раните. За тая цел се оттеглих с дружината и

ранените, където трябваше да пренощуваме и заповядах на момчетата да накладат огън. В това

време се чу тропот от коне и глас:

- Господин войвода, не палете огън, опасно е, защото войската се оттегля.

- Превързваме ранените; няма кой да ги носи; момчетата са гладни. Щом свършиме ще загасим

огъня и ще вървим - отговорих му аз.

- Добре! - каза майор Стефанович (това беше неговият глас). - Само побързайте.

Той замина и ние продължихме работата си.

След заминаването на майор Стефанович, превързване на ранените и нахранване, ний сме

заспали и когато се събудих беше се съзорило. Стражата, на която бях поръчал да ме събуди в

зори, не направила това, за да си отпочина. Скочих, тоя час свиках момчетата, приготвихме се за

път, за да тръгнем за Алексиначка баня. Обърнах се случайно и виждам там близо коне със

самари, изоставени от стопаните им. Пратих няколко момчета и ги хванаха и докараха;

натоварихме на тях ранените си другари и се упътихме за Алексиначка баня. Щом излезнахме на

една височина, виждаме, че иде от противоположната страна и Найден поп Нилов с 30-40

момчета. Събрахме се и обядвахме заедно. След това, понеже у Найдена имаше лекове, наново

измихме раните на ранените, очистихме ги и ги превързахме. В това време изпратих две момчета

до Княжевац, за да видят що има там; те ходиха и се върнаха облечени с чисти нови дрехи, взети

от напуснатите дюкяни и ми съобщиха, че няма никой в Княжевац. Тогава упътихме се с

дружината и Н.П. Нилова за Алексиначка баня. Там съобщих на Хорватовича, че Княжевац е

празен - ни сърби, ни турци вътре.

За да се увери в това, което му съобщих, Хорватович викна от моята чета някого си Ранка

Охридчанеца, бивш наредник на сръбската жандармерия и му каза да отиде той и се удостовери

за истинността на това, що му съобщих за Княжевац. Заедно с Ранка прати и 7-8 души конни

войници, а на Ранка даде един турси кон да язди като с*вое+временно му съобщи, че му го

подарява. Ранко ходи и се върна и потвърди същото. След това черкезите почнаха да обикалят за

плячка; те запалиха от няколко места Княжевац, а с тях заедно вървяха евреи, които товареха

плячката на кола и я откарваха през граница. И всичко това ставаше пред очите на сърбите. Едвам

след няколко дни последните се приготвиха, за да отидат и превземат Княжевац от турците, които

се бяха загнездили вътре, но сега беше вече късно, защото градът беше оплячкосан и изгорен.

След тая ужасна битка един ден Хорватович ме запита.

- Как е работата ти Христо, колко от момчетата загинаха?

След като му разправих за всичко, той ми рече:

- Такова е щастието във войната; трябва да се мре.

Не излишно ше е да изложа и друг един разговор, що имах по-рано с Хорватовича. *В+еднъж в

Княжевац преди превземането му от турците аз го попитах:

- Как отиват работите на бойното поле?

- За сега не добре - ми отговори той.

- А дали ще може да се одържи Княжевац?

- Не може, но надявам се за по-сетне по-добре да тръгнат работите.

- А защо мислите тъй?

- Нашият народ не е привикнал още на войнишките страдания, само малко докато привикне,

тогава аз ще дам решителен удар на турците и ше ги съсипя в името божие.

И наистина така и стана. Хорватович остави турците да влезнат в Княжевац, който те запалиха, и

оплячкосаха, като изгориха и много други села и всичко това ставаше пред очите на войската и

когато народът дойде в най-голямо огорчение и ожесточение от турските опустошения, тогава

само Хорватович нападна турците в Княжевац, разби ги до крак и ги прогони в най-голям

безпорядък за към Ниш. Вследствие на това от турците паднаха и останаха на бойното поле

голямо количество мъртви и ранени.

Бележки

219. Димитър.

220. Генерал Михаил Черняев (1828-1898) е виден руски славянофил. През пролетта на 1876 г. е

бил поканен в Белград, за да ръководи военните действия на Сърбия в предстоящата й война с

Турция. Ген. Черняев приел поканата и в края на м. април пристигнал в сръбската столица.

Явяването на генерала в Белград послужило за сигнал за стичане на множество доброволци,

между които няколко хиляди българи и руси. По време на войната ген. Черняев е командувал

Моравския корпус от сръбската армия.

221. Съвещанието на българските войводи на Пандирало (местност на сръбско-турската граница) е

станало на 1 юли 1876 г. Прошението си до ген. Черняев те изпратили на 2 юли и още същия ден

получили отговор.

222. Задраскано.

223. По-нататък.

224.. На стр. 2 адрес:

На Г. Г. войводите Филип Тотю, дядо Же

льо и Р. Македонски

в Балта-Берилово

Писмото е писано на български език, но има сърбизми, които са запазени.

225. Поради гъстата мъгла П. Хитов се отклонил от пътя и вместо на Бабин зъб, се озовал над с.

Горни Лом, откъдето изпратил писмо до Филип Тотю, дядо Желю и Хр. Македонски, за да ги

уведоми къде се намира.

226. Срещата е станала на 7 юли в местността Жарка чука, недалеч от Влашко село (дн.

Мартиново, Михайловградско).

227. Вж. тук Допълнение No 8.

228. Превод на писмото:

Господин български войвода Панайот

В този час черкези откараха стадата на Мирковско и Шугринско. Аз взех позиция с охраната, за да

Ви осигуря тила.

Моля Ви побързайте у село Темска, за да вземете стадото. 6 юли 1876 г.

Балта Бериловци

Ваш доброжелател

поп Йован Илич

229. Заради.

230. Съобразих.

231. Стекох се.

232. Знак, белег.

233. Деловодител.

234. Писмото е на български език, но има сърбизми, които са запазени.

На стр. 2 адрес:

Г. войвода

Филип Тотю

в Топли дол

235. Превод на писмото:

Войвода български господин Панайот

у Коштица

Заповядайте с вашата храбра войска да превземете рудините след това на Топли дол и веригите,

така че вашата линия да достигне до Бабин зъб, за да може всяко неприятелско отделение да

бъде спряно. Аз тук имам на разположение само 3 чети с 2 топа и поддържам линията чак до

Иванова ливада, поради което е необходимо Вие да държите дясната страна на веригата от св.

Никола.

Новини нямам да Ви съобщя никакви, а нямам *и+ белгинки пушки, за които ми пишете. Господин

капитан Сречкович замина с 2 батальона и 2 топа за моста близо до Белоградчик и би трябвало на

него да осигурите дясната страна.

6/7 1876 г.

на св. Никола

Ваш почитател

командир на II батальон

Йевта Йованович

237. Вж. тук Допълнение No 9.

238. Превод на писмото:

Балта Бериловци, 10 юли 1876 г.

Господине,

На 7 т.м. в сряда, войниците на Пандирало бяха встъпили в акция, която видяхме с очите си.

Турците така ни набиха, че бяхме принудени да бягаме обратно. Обаче на следващия ден,

четвъртък, турците бяха така набити, че се принудиха да се върнат в Пирот.

Христо, пази добре линията от Пирот до Темск, защото смятам, че там сега ще минат българите-

гражданите, които уговарят беднотията да се предадат, понеже вече са били при нас и връщани за

Рудине.

Господин Ильо Войвода е тук при нас.

Балтабериловски свещеник

Йован Илиевич

241. Сидер Костадинов Грънчаров от Г. Оряховица. Роден е ок. 1839 г. По професия бил търговец и

използувал пътуванията си за революционна дейност. Член на революционния комитет в Г.

Оряховица, Сидер Грънчаров взел дейно участие в подготовката на Априлското въстание.

Избухването на въстанието го заварило в Румъния, откъдето той заминал за Сърбия и участвувал

във войната срещу Турция.

242. Вж. тук Допълнение No 10.

244. Превод на писмото:

Войводите на доброволците г.г. Симо Соколов,

Христо Македонски и Ильо,

Всички доброволчески чети изтеглете назад на чуката над лагера и осигурете дясното крило на

частите. Следователно заемете онова място, което досега имаше батальонът.

17 юли 1876

Пандирало

Полковник

Дж*ура+ Хорватович

245. Превод на писмото:

Войводите на доброволците

Симо Соколов, Христо

Македонски и Ильо

Препоръчвам преди съмване да се съберете и да заемете напуснатите окопи, така че в един окоп

да дойдат само по 20-30 души.

Особено внимание да обърнете на това, хората да се движат по позициите, за да помисли

неприятелят, че сме много.

17 юли 1876 г.

Пандирало

Полковник

Дж*ура+ Хорватович.

246. Превод:

Пропуск

За Христо Македонски, на който се разрешава да преминава свободно в района близо до нашите

части и заповядвам на всички стражи да го пускат и да го приемат като водач на доброволческа

чета.

22 юли 1876

Княжевац

Командир на княжевацката част

Полковник

Дж*ура+ Хорватович

247. Сръбските войски напуснали Княжевац на 23 юли 1876 г.

Край

В Баня. Четата на Стоянов от Копрившица. Генерал Черняев пред моето знаме. За барут и пак

пред подполковника Николича. Реорганизирабето на българските чети в редовна войска и

нашето освобождение. Едно писмо от Ст. Берона. Пред Руско- турската война.

Хорватович ни остави в Баня в авангард пред турските батареи. Един ден той ме повика и ми каза,

че генерал Черняев щял да организира нашите, български чети в батальони, затова ми рече, че ще

остана в Баня още няколко дена и след туй ще отида за Делиград. След ден-два сам Хорватович

замина за Делиград, а на негово място остана полковник Любомир Узунмиркович с адютанта на

Черняева г. Лаврентия. Като имах пред вид заповедта на Хорватовича, представих се един ден на

неговия заместник, препоръчах се и го помолих да ми яви дали не е дошъл деня да тръгна за

Делиград...

Казаха ми пак да остана още в Баня, а Панайота и Желя пратиха на Езеро, в манастира св. Стефан и

св. Архангел.

В Баня пристигна руският капитан Протопопов с 800 души българи и се спря на лагера до моята

чета.

След два часа вдигнаха четата на Протопопова и пратиха я за Делиград.

Щом замина Протопопов, пристигна друга една доброволческа чета, под командата на Стоянова,

българин от Копривщица, поручик в руската войска. Четата броеше 1200 души. Със Стоянова беше

и поп Енчев и други неколцина още офицери-българи, в руска служба; пренощуваха в лагера и

утринта искаха да заминат за Делиград. Моите момчета се разбунтуваха, защото искаха и те да

заминат вече за Делиград, заедно с другите от четата на Стоянова. Най-сетне се нареди, щото и аз

с четата си придружих Стояновата чета до Делиград. Придружи ни и Найден поп Нилов. След това

отидохме при Панайотовите момчета, за да се видиме. В това време дойде в Делиград и генерал

Черняев. Понеже някои са му разправили, че знамето на моята чета е старо, а може би и защото

съществуваше въпросът за знамената на българските чети в Сърбия, той поиска да го види. Това

ми направи голямо впечатление. Ние веднага се наредихме и чакахме да се яви генералът.

Момчетата не знаеха как повече да се гордеят, когато генералът се яви, свали си шапката и целуна

знамето. След това прегледа нашето отделение. С честта, която генерал Черняев направи на моето

знаме, като че се повдигна отново въпросът на знамената на ония български чети, които носеха

български знамена. Подит туй излезна пред нас щабният началник Комаров и ни каза да се

установим на полето, близо до щаба. Стоянов с другите офицери беше заминал тогава за Белград,

а ние още не бяхме си отпочинали, когато дойде при нас Иван Георгиевич, стария полковник и

държа ни една прекрасна реч, като спомена за историческото минало на Делиград, за българските

юнаци и за предстоящето дело, предприятието против една друговерна нация, мъчителка на

славяните.

Понеже на 8 август стана голямо сражение при Алексинац, дадоха заповед да тръгнем за бойното

поле. По причина, че нямаше офицерите от Стояновата чета, аз и Найден поп Нилов взехме под

своя команда и тая чета и се упътихме с 2200 души...

В Алексинац нашите чети ги преорганизираха в редовна войска и ги туриха под командата на

офицери още същия ден. *248+ Найден поп Нилов като офицер се прие и в новата организация;

също се прие и капитана от моята чета Леонида Леон. На мене дадоха декорация и ме

освободиха. След това аз си взех само знамето и се приготвих да отида за в Румъния, за да

събирам други момчета доброволци, както ми беше заръчал генерал Черняев. По същия начин

освободиха и другите войводи. Найден поп Нилов беше заминал на дясното крило с момчетата си

и там, на позициите, го смъртно раниха...

После научих, че след няколко дена Найден поп Нилов умрял. Най-сетне на 14 август заедно с

Никола Живкова тръгнахме за в Пожаревац, от гдето аз сам заминах през Кладово за Румъния.

След завръщането ми е Румъния аз бях натоварен от г. Ст. Берона да занеса следующето писмо на

генерал Кишелски *249+ в Белград и да се хвана отново за работа по народните дела. Но тъй като

генералът беше заминал за Русия, аз се върнах назад в Румъния, а писмото остана у мен. Понеже

това писмо се има известен интерес, аз го помествам тука. Ето що гласи то:

Нъмоло*а+са, 27/врия 1876 г.

Любезни приятелю,

Години от как не съм те видял и кога*то+ не съм ти писал. От Хр*исто+ Македонски, който от 7

години е при мене, и сега дохожда пак там, и когото ти препоръчвам като добър юнак и верен.

Научих се как си произведем на висок чин генерал. Като ти честитя от сърце, желая да стигнем

ония дни, кога*то+ България, милото наше отечество, освободена от Дунава до Бяло море, от

Адриятика до Понтат да ти даде първия чин на български фелдмаршал.

Гледай брате Кишелски дано можеш да органисаш събраните тамо многобройни българи на едно

особ*е+но тяло, за да се вижда и чува особ*е+но тяхното действие. Не може человек отсега да

предвиди кое направление ще *в+земат работите за нас. Истина е, как свирепствата турски в

България произведоха голям шум в*ъв+ *в+сичка Европа, и нанесоха най-голяма омраза на

турското правителство и *в+сичките сили *са+ съгласни да направят България като независима. Не

знаеме обаче какво ще стане, защото в деня, когато ще се почне нареждането на работите, ще се

видят мъчнотиите. Въпроса сръбски, *х+ерцеговински, бос*не+нски и черногорски, лесно се

решават, но нашият е живот или смърт за европейска Турция. Ний сме сърцето. Ний тряб*в+а да я

изместим. Затова тряб*в+а и военно да се приготвиме и с го*ля+м*а+ памет да работим. Цанков

*250+ и Балабанов *251+ тряб*в+а да увядават *252+ навред как в деня кога*то+ се състави България

целокупна, от колко българско население има в Македония и Тракия, ще приемне *в+сичкият

турски дълг и ще е кадърна да го изплати. *253+ Колкото *че+ досега плащахме на турско*то+

правителство, не е било нищо споразмерно с колкото ни *в+земаха силом, като речи почти

*в+сичките турци живееха от пот*т+а на горкия българин. С една реч, българската работа мъчно ще

се нареди. Ний сме най-многобройни, нам принадлежи най-голямо пространство, ний тряб*в+а да

*в+земем и голям товар. Жално ми е като съм много объркан с много мошии, че годината *е+ много

лошава *и+ не ми прощава да до*й+да да Ви видя и не мога какво*то+ желая - да до*й+да с голяма

помощ на наш*и+те братя. Заръчах на Браила 200 контоши зимни. 100 тряб*в+а вече да са готови -

другите по-после. Ще се изпратят право до Вас.

Бог да Ви е на помощ.

Ви поздравявам по Колю *?+

Ваш приятел

С*тефан+ Р*усков+ Берон

Когато Русия обяви война на Турция, *255+ аз бях болен, но при всичко това искаше ми се и пак

русите да придружа, против народния тиранин. След, след всичко това, което до тук разказах,

след всички тия страдания и мъки, които преминаха през главата ми, иска ми се да съм пак млад,

да намеря пак такава борба и да се впусна, да се предам на нея от душа и сърце. Не зная дали има

нещо по-приятно, по-възвишено от подобна работа и труд за общото, на народа и отечеството

добро. Един само спомен от миналото, е голямо утешение за мене; това, което аз съм досега

завършил, струва цял живот за мене; при тия спомени душата ми потъва в едно блаженство, което

аз не мога нито да определя, нито да изкажа, нито да обясня. И да знаете колко струва едно

възпоминание!... - Повече от всички светски блага и от всички надежди на тоя свят.

Не ми жално за друго, освен за младините. Но ако аз не мога по неизменните природни закони да

работя и днес както досега, ще се утешавам с мисълта, че младите, новото мило поколение,

надеждата на отечеството, ще продължи с достойнство борбата за неосвободената част от нашето

скъпо отечество, както е възможно, както го изискват обстоятелствата и както би било най-добре. -

Дано в скоро време желанията ми се изпълнят и надеждите народни се осъществят. Дано!

ЗНАМЕТО НА СТЕФАН КАРАДЖА:

За да не остане и най-малкото съмнение, че знамето, което притежавам и ликът на което следва, е

онова също знаме, кето е носил Ст. Караджа и под което неговата чета се е сражавала през 1868 г.

с турците по Ст*ара+ планина, нека се прочете приложеното на следующата страница

свидетелство:

СВИДЕТЕЛСТВО

Долуподписаните жители, живущи в град Браила (Румъния), удостоверяваме чрез настоящето

свидетелство, че знамето, което се намира днес в г-н Христо Никола Македонски, е работено от

госпожа Султана Русевич в 1866 година и дадено на Войводата Стефан Караджа.

Браила 13/25 юлия 1896 год.

(подп.) Султана Русева

Jilie Ruse

Апостол Русев

Георги Петрович

Х. Сему Iванов

А. Георгиевич

Георги Николаевич

Х. Вулчов

Апостол Христофоров

G.G. Mihail

Настоятел на Българската община: Хаджи Стефан Димитров.

Бележки

248. По предложение на Българското централно благотворително общество (БЦБО) в Букурещ от отделните

български чети трябвало да се образува по-голям отряд. През м. август 1876 г. в Делиград била сформирана

"Руско- българска доброволческа бригада" под командуването на руски офицери. В тази бригада се

включили и българските чети, а на войводите П. Хитов, Ф. Тотю, Хр. Македонски и др. било възложено да

заминат за Румъния и да съберат допълнителен брой доброволци.

249. Иван Попкиров Кишелски от Котел. Участвувал като доброволец в Кримската война (1853-1856), след

което останал на руска военна служба и достигнал до чин генерал. По време на Освободителната война е

бил на разположение на временното руско управление в България. Автор е на "Ръководство за успешен бой

с турците" (1876) - първа българска военна книга.

По време на Сръбско-турската война Иван Кишелски си дал оставката, за да може да работи по-свободно за

българската кауза.

250. Драган.

251. Тодор.

252. Уведомяват.

253. След Априлското въстание българската буржоазия в Цариград се разделила на две групи. Първата от

тях (Д-р Ст. Чомаков, Иванчо Пенчович и др.) застанала на туркофилски позиции, а сругата (екзарх Антим I,

М. Балабанов и др.) - направила опит да постави българския въпрос пред европейските правителства.

Съставен бил меморандум, с който се искало освобождението на България. Делегация от двама души -

Драган Цанков и Марко Балабанов, заминала тайно от Цариград и посетила Виена, Париж, Лондон, Берлин

и Рим. Накрая двамата делегати заминали за петербург, където били приети от руския император.

Александър II уверил Цанков и Балабанов, че ако европейските правителства не гарантират правата на

българите, то Русия ще си послужи със сила.

255. Става дума за Освободителната руско-турска война (1877-1878), която била обявена на 12 април 1877 г.

Допълнение към записките ми

Необходимо разяснение

Горното допълнение се прави затова, защото лицето, на което бях поверил нареждането на

записките ми, не изпълни съвестно работата ми според задълженията си.

В началото на Записките ми, има отделен отдел, писан от г-н нареждача на записките ми и

недописан от него, защото той бил си намислил да ми присвои и цялата книга, за която цел беше

напечатал, без мое знание, съгласие и позволение и кориците на книгата ми, в които бе поставил

своето име, придружено с думата автор (?!).

Независимо от това много важни в записките ми неща тоя г-н е изоставил, други криво е предал и

пр. Вследствие на това аз се принудих и си отнех записките от него, та ги поверих другиму, за да ги

прегледа и довърши нареждането им и по възможност, да поправи и допълни направените

упущения, без което моята книга щеше да изгуби своето историческо значение.

От уважение към лицето, на което бях поверил нареждането на записите ми, по негово изрично

желание, аз се отказвам да спомена името му тука.

Ето защо на моите записки се добавя и допълнение, значението на което читателят сам ще оцени,

щом прочете и следващите допълнителни мои бележки.

Мнимото ми убиване

На стр. 8 р.р. 20-43 и стр. 9, р.р. 1-2, е поместено извлечение от предговорът на издадената от

Захари Стоянов книга "Четите в България" на Филип Тотя, Хаджи Димитра и Стефан Караджата

(1867-1868) в Пловдив през 1885 г. (гл. стр. 2 и 3). В това извлечение се казва, че от четата на

Хаджи Димитра и Ст. Караджата, освен седем души, хванати живи и изпратени в заточение до

живот в Акийската крепост и след Сан Стефанския договор освободени, други живи лица не са

били останали. А пък на стр. 185 от същата книга се казва, за мене изрично следующето:

"Знае се за положението само това обстоятелство, че един от борците, Христо Македончето, който

бил легнал нарочно между убитите, щом битката престанала и турците се впуснали да режат

глави, той скочил на крака и с оръжие в ръката сполучил да избяга към запад, само ранен. Той

слязъл в Тунджанската долина, прегазил реката и умрял около Аджар, в местността Кадрафил,

гдето бил погребан от овчарите. Родителите и някои сливенски граждани, неговите кости именно

разкопали после десет години, и ги отнесоха в Сливен на място Хаджи Димитровите кости. Те са

погребани в тамошната църква "св. Никола", над които се издига скромна постройка във форма на

памятник."

Казаното дотук от Захария Стоянова, сравнено с моя разказ (гл. стр. стр. 94-99) не е твърде далеч

от истината. Работата обаче стои в лицето, което е било погребано от овчарите, а това е от голяма

важност.

Ето как стои работата:

В едно от сраженията Хаджи Димитровият брат Тодор Асенов беше зле ранен. Когато стана нужда

да вървим, трябваше да го оставим, защото нямаше възможност да го носим, едно от

преследването на потерите, а друго, че той беше твърде зле ранен, почти полумъртъв, надежда за

спасение нямаше. Тогава решихме, вместо да го оставим в ръцете на турците, да го предадем на

някои овчари да го пазят и щом умре да го погребят; така и направихме; отнесохме нещастния

Тодор при овчарите в същата местност, опростихме се всички, като го целунахме в челото и

тръгнахме. От казаното става повече от ясно, че заровеното в местността Кадрафил лице е Хад.

Димитровият брат Тодор и че изровените после оттам кости като мои, от роднините и приятелите

на Хад. Димитра, са кости на Хаджи Димитрова брата Тодора. Нека това да се знае от всички

сливенски родолюбци, както и от приятелите, роднините и майката на Хаджи Димитра, че под

издигнатия скромен паметник в черквата "св. никола" в гр. Сливен лежат не моите кости, а костите

на нейното мило чадо Тодор и да му отдадат всички приличната почит и заслужающата памят.

Вечна ти памят, незабравимий другарю и съратниче Тодоре! Бог да го прости! *256+

Тука му е мястото да забележа, че г. Ив. Вазов погрешно е записал в своите "Повести и разкази на

стр. 106, р.р. 22-29 т. I от 1893 г., че аз съм бил нейде разсилен, метял съм с една ръка

канцеларията и малодушно съм треперял от гласа на грубия писар"! и съжалява, че не съм бил

умрял. *257+ Това не е вярно. В доказателство на това как, че аз не съм умрял, а съм още жив, и че

съм същия оня другар и съратник на Хаджи Димитра и Ст. Караджата през 1868 г., под името

Христо Македончето служи следващото свидетелство:

СВИДЕТЕЛСТВО

Чрез което подписаните поборници и граждани, всички жители столични, които сме взели участие

в българските движения за освобождението на отечеството ни от петстотин годишното му робство

удостоверяваме, че познаваме лично носителя на настоящето, именуем Христо Николов

Македонски, родом из с. Горни Тодорак, Кукушко, Македония.

При това обявяваме за сведение на всички власти и други интересуещи се лица, да знаят, че тоя

същият г. Христо Николов Македонски е вземал участие в българските въстанически движения от

1862 г. насам до освобождението ни, а именно:

1. В 1862 г. г. Христо Македонски е взел участие в първата българска легия в Белград и се сражавал

с турците при бомбардирането града от крепостта;

2. В 1867-1868 г. г. Христо Н. Македонски е взел участие и във втората българска легия в Белград, а

при растурянето й, в пролетта на 1868 г. той замина за Румъния;

3. В същата 1868 г. г. Христо Н. Македонски замина с четите на българските войводи Хаджи

Димитра Ясенов и Стефан Караджата след разбиването и разпръсването на които той с още двама

души от същите чети е имал щастие да се избави жив заедно с двамата си другари и през Рила,

Света Гора, Цариград и Одеса са заминали за в Румъния, гдето е живял;

4. В 1876 г. г-н Христо Н. Македонски е взел участие, заедно с другите войводи български в

Сръбско-турската война, гдето е бил избран и прогласен за войвода, с особ*е+но свое българско

знаме и е воювал през всичкото време до събирането на всички доброволци в особен

доброволчески полк, а след това в заминал за в Румъния.

5. Г-н Христо Н. Македонски е тоя същия Христо Николов или Христо Македончето, за когото

покойният Захари Стоянов споменува в книгата "Четите в България" на Филип Тотя, Хаджи

Димитра и Стефан Караджата в 1867-1868 г., на стр. 158, че уж е бил убит от турците при

разбиването на четите в местността Кадрафил, около Аджар, отгдето после костите му били

занесени в гр. Сливен и погребани в черквата на св. Никола.

В удостоверение на гореказаното даваме настоящето наречения г-н Христо Н. Македончето, за да

му послужи, ако му стане негде нужда, за което се подписваме. Столица София, 1-й неомврий

1896г.

СВИДЕТЕЛИ:

Като опълченец-поборник, вземал участие в Сръбско-турската война в 1876 г. и в Руско-турската

война 1877-1878 год. удостоверявам, че тука означений г-н Христо Н. Македонски е същий, който

беше взел участие с войводите Хаджи Димитра и Ст. Караджата в 1868, също и в 1876-та г. взе

участие като войвода при българските доброволци в Сърбия, за което са и подписвам.

Тома С. Хитров

Като стар поборник-опълченец и апостол по движенията и съучастник в*ъв+ всичките действия по

подготвяне и въоръжавание на всичките народни чети, главен писар-секретар и съветник на

четите под управлението на г-н П. Хитов войвода и подведомствените нему войводи Филип Тотю,

дядо Желю и Цонко през 1867 г. и бил в първа легия (1862) и втората (1867-1868 г.) в Белград,

удостоверявам горното без Сръбско-турската война.

Ив. П. Х Кършовски

Скарлат С. Икономов

Т. Пеев

П. Икономов

Д. Томович

Като съучастник в българската легия в Белград 1862 г. и в приготовлението въстаническите чети в

Румъния и в революционний Комитет до 1876 г.

К. Стоянов

Б. Нешов

Като емигрантин през 1876 г., след заминаването на "Ботювата чета" удостоверявам, че казаний

Христо Николов Македонски премина през Слатина (Румания), с образуваната от него чета за

Сърбия, гдето нея година се сражава с неприятеля (турците).

Опълченец С. Байчев

Софийското градско общинско управление засвидетелствува честността на подписаните върху

настоящето, свидетели: Ив. Х. Н. Бобевски, Тома С. Хитров, Ив. Кършовски, Скарлат Икономов, Д.

Томович, К. Стоянов, Б. Нешов и Ст. Байчев жители Софийски.

гр. София, 9 ноември 1896 г.

No 23027 (М.П.)

За Кмет: Д. Ножаров

За Секретар: Хр. Иванов

Възрастта ми

На стр. 10, р. 3 в предговора на записките ми се казва, че според книгата на Захария Стоянова,

когато аз съм се записал в четата на Хаджи Димитра и Стефан Караджата съм бил на 28 години.

Това нещо не съответствува с истината, а и нареждача на записките ми не благоволи да го

поправи, при всичко, че му забележих. Тъй като то противоречи както с моите бележки, тъй и с

предговора в записките ми, аз го поправям:

Аз съм роден в 1834 г. (гл. стр. 11, р. 36); В 18 г. ми възраст (1852), аз се залових за търговия; В 25 г.

ми възраст (1860 г.), аз излезнах в балкана; В 26 г. ми възраст (1861), аз отидох в Сърбия; в 27 г. ми

възраст (1862) аз постъпих в първата българска легия в Белград; в 32 г. ми възраст (1867-1868) аз

постъпих във втората българска легия в Белград. В същата възраст постъпих аз и в четата на Хаджи

Димитра и Стефан Караджата в 1868 г., а пък сега съм на 61 година.

Несъобразност с истнината

На стр. 10, р. р. 35-38 младия мой г-н нареждач на записките ми казва: "В продължение на 10-15

дни аз успях да взема нужните бележки за всички дела, които Македонски е вършил през

периода, от когато е станал "хайдутин" до Сръбско-турската война". Това нещо не съответствува с

действителността! Никакви особ*е+ни бележки, вън от съдържанието на моите записки, аз, на

младия г-н нареждач, не съм давал, с изключение на моите съществуващи писмени бележки.

*259+ Тези мои писмени бележки, както и всичката ми преписка, аз бях поверил на младия г-н

нареждач, и той, не без особ*е+ни свои съображения не се е ръководил по тях, при всичко това той

е заблагоразсъдил да съкрати много неща, а други да изостави съвършено произволно, както това

сам изповяда в преговора на стр. 11., р. р. 20-21, като казва: "Някои от подробностите за участта на

четата на Караджата и Хаджи Димитра ще изоставим" ... а това нещо е станало без мое

позволение и съгласие, когато подобно нещо не трябваше да става! Колкото пък забележкие ми

по сръбско-турската война (1876-1877), които са от неоценима важност за нашата нова българска

история по възраждането ни и освобождението ни, те са съвършено занемарени и съкратени.

Отиването на Дядо Иля в Белград

На стр. 33, р.р. 17-18 казаното: "В Сърбия едновременно с нас дойде и дядо Илю с четата си, в

която се записахме с Манол Наков", не съответствува със същността на работата, нито пък с моите

бележки.

Когато аз отидох в Сърбия, а последователно дойдох и в Белград (1861), при Раковски, дядо Илю

беше там. Той беше отишъл много по-рано от мене и аз го намерих в жилището на Раковски. Но

кога беше отишъл той в Сърбия, дали през 1859 или 1860 г., това не мога да кажа. Това, което мога

с положителност да утвърдя то е, че дядо Илю е заминал за Сърбия в тая година, в която

известният турски садразам Къбръзлъ Мехмед паша, упълномощен от султан Азиса, колеше и

бесеше из България кого гдето свареше. Той изкла и избеси много невинни българи и много

товари злато задигна откуп от заможните българи, за да не ги закача. Бели пари за черни дни

вземаше той. *260+

Бомбардирането на Белград

На стр. 34, р.р. 4-7 има нужда от следующето допълнение. Когато отидохме при бимбашията, ние

бяхме седем души; освен Караджата, аз, Юрдан Планински и Тома (а не Тоше, както погрешно е

казано там) Пантелеев от Свищов, бяха още и Ив. Хр. Кършовски *261+ от Елена, Манол Наков и

Петко Маджаров. От къщата на бимбашията ний ходихме по турските махали да гониме и биеме

турците всички задружно. През цялата нощ, както и последователно, всички находящи се тогава в

Белград, под Раковски българи, взехме най-живо участие при изгонването на турците в крепостта.

С пълно право може да се каже, че при бомбардирането на Белград от турците из крепостта

единствено ние българите спасихме сръбската столица от съсипване и изгаряне, защото щом се

почна бомбардирането, братята сърби, граждани на столицата, заблагоразсъдиха, вместо да се

опълчат против турците, да се намерят в Топчи дере и в кошутнякът.

Когато нашите куршуми от белгийките ми се сипеха около турските топови по крепостта, турските

топчии престанаха да действуват и топовете млъкнаха, защото никой не смееше да се покаже да

ги пълни. Тогава ние се приближихме към крепостта, за да посрещнем турците, ако би излезли от

нея, както по-рано беше излязло едно отделение турска войска из Видин Капия и посрещнато от

нашите момчета, беше превърнато след силно сражение, в което предводителят, един арабин на

бял кон, беше убит.

През всичкото това време, в тези ужасни сражения, както и при бомбардирането на Белград от

нашите дружини бяха ранени само двама души: Ив. П. Хр. Кършовски, ранен на главния обкоп при

"Сръбска Круна" в десния хълмаджик от един откъслек тухла, отбит от едно гюлле от

противоположния зид при една стара хлебарница, и Петко Маджаров, ранен с куршум от

крепостта в глезена на десния крак на Видин Капия, в сражението с излезлите от крепостта турци.

И двамата ранени бяха отнесени във военната болница за лекуване. След няколко време Петко

Маджаров се поминал от гангренясване на раната, а пък Ив. П. Хр. Кършовски след

продължително лечение остана жив и последователно взема живо участие във всички народни

движения, както и в четите на войводите П. Хитов, Филип Тотя, Дядо Желя *262+ и Цонко

Котленчанина *263+ (1867) като главен писар-секретар и съветник, тъй също и във втората

българска легия в Белград (1867-1868 г.); а сега живее в българската столица, в незавидно

положение.

В Кладово

На стр. 158, р.р. 8-14, където се говори за ив. Х. Н. Бобевски, трябва да се добави: след

настоятелната молба на Х. Н. Стоянова, за да отпусна сина му и посредничеството на П.

Мишайкова и на сръбския капитан, аз освободих Ив. Х. Н. Бобевски, в замяна на дадените от баща

му 25 турски лири, които взе П. Мишайков за комитета. Но при това настоявах Бобевски да остане

в Кладово за приемане и изпращане момчетата, които идваха през там из Румъния. И

действително, когато аз на 14 август напуснах Алексинац, за да отида в Румъния, намерих

Бобевски в Кладово. След пущането на Ив. Н. Бобевски из четата си, той ми даде две саби, които

не мога да забрави. Едната от тях ми служи благополучно в сраженията против турците и на много

места ме избави от явна смърт!

Человек от голямото добро утро

На стр. 169, р. 15 казаното: "человек от голямото добро утро"; съвършено си няма мястото; защото

подобно нещо нито в моите записки има, нито пък аз съм казвал някому. Подобно нещо аз никога

нямаше да кажа за себе си, защото аз съм бил самостоятелен войвода още в 1860 г., в четата на

Хаджи Димитра и Стефан Караджата, аз бях подчетник или десеник, а пък в 1867-1877 г. бях и пак

самостоятелен войвода. Види се работата, че младия ми г-н нареждач ще да е турнал тия думи за

украшение на слога. Във всеки случай тия думи остават за негова сметка.

Криво изражение

На стр. 171, р. 18 казаното за свещеника, който е писал отговора на писмото ми един "добър

сърбин", не е мое изражение, нито пък е записано в моите бележки. То противоречи със

същността на работата: а) защото аз не съм познавал това лице, и б) защото не само в Балта-

Бериловци, но и в целия Пиротски окръг до освобождението не само поп сърбин, но и никакъв

сърбин не е имало.

Ненко Хранов

На стр. 173, р. 25 е пропуснато следующето обстоятелство.

Когато бяхме при Засковци преди да ни нападнат турците аз пратих от четата си Ненка Хранова из

Радомир да докара няколко говеда, изоставени от турците. Той отиде с няколко момчета, но

докато се върне, турците ни нападнаха и ни разпръснаха. По тая причина Н. Хранов се изгуби и аз

вярвах, че ще да е убит или заловен. Едва след 7-8 дни той ни намери и се присъедини пак към

четата ми.

Знамето на Раковски от 1862 г.

Знамето на Раковски, под което устроената в Белград първа българска легия воюва против турците

и спаси Белград от съсипване и изгаряне при бомбардирането му, беше поверено от Раковски на

дяда Ивана от Зайчар. *265+ В 1876 г. Дядо Иван дойде с особена своя българска чета, съставена от

българи из Крайна (Зайчарско и Неготинско), начело на която се развяваше това историческо

българско знаме. В едно от сраженията Дядо Иван се разболя и си отиде, а четата си заедно със

знамето остави под управлението на Найден поп Нилов. *266+ След убиването на последния, това

знаме остана у сърбите...

Български войводи от 1860-1877 година

Не без интересно ше бъде за читателя за знае кои са войводите, които са взели живо участие в

разните движения и са принесли известна полза на народа за освобождението му. Тези войводи

са:

1. Дядо Илю Марков из Малешевско, в Кюстендил. *267+

2. Дядо Желюиз Ямболско (умрял)

3. Панайот Хитовиз Сливен, в Русе. *268+

4. Хаджи Димитър Ясеновиз Сливен (умрял).

5. Стефан Караджа из Тулча (умрял)

6. Филип Тотюиз Търновско, в Русе *269+

7. Христо Ботйов из калофер (умрял)

8. Найденпоп Ниловиз Лом (умрял)

9. Христо Н. Македонски из Г. Тодорак, Кукушко. *270+

10. Цонко Котлечанинът (умрял) *271+

11. Дядо Иван от Зайчар (умрял) *272+

12. Дядо Цеко от Ломско (умрял) *273+

Всички горни дванадесет войводи са работили в разни времена за свободата на отечеството от

1860 г. и до освобождението ни. *274+ В 1876 г. по време на Сръбско- турската война се появиха и

следующите двама нови, никому неизвестни дотогава войводи:

13. Симо Соколовиз Трън, бивш сръб*ски+ офицер.

14. Лазар Костич (умрял) *275+

Тия двама последните войводи, освен в Сръбско-турската война, никъде другаде на се

учавствували като такива. Следователно това, което може да се каже за предназначението, целта,

ролята, действията и заслугите на първите дванадесет войводи, не може да се каже и за

последните двама. Затова има много да се говори, но не му е тука мястото.

Ето и списъкът от дружината на Хаджи Димитровата и Ст. Караджата чета.

Списък на момчетата от четата на Хаджи Димитра и Стефан Караджата

1. Хаджи Димитър Асенов *277+ из Сливен год. 29

2. Стефан Караджа *278+ из Тулча *279+ " 26

3. Иванчо (Ванката) Христович *280+ из Габрово " 24

4. Еремия П. Българов из Лом-Паланка " 32

5. Спиро Джеров из Битоля " 32

6. Георги Чернев, знаменосец из Търново " 31

7. Димитър Н. Захарлията (281) из Черни Нос (282) " 35

8. Димитър Н. Мънзов (283) из Браила (284) " 26

9. Хаджи Димитър х. Атанасов из Тулча " 27

10. Тодор х. Н. Асенов из Сливен " 25

11. Иван Пеев из Казанлък " 27

12. Антон Стоянов из Куманово " 24

13. В. .... Р. .... (285) из .. ... (286) " 39

14. Сотир Пейов из Велес " 25

15. Димитър Илиев из Търново " 25

16. Христо Николов (287) из Шипка " 20

17. Андон Пейов из Дряново " 29

18. Александър Василев (288) из Плоещ " 20

19. Ганчо Стоянов из Сопот " 35

20. Христо К. Ахчиоглу из Калофер " 35

21. Нено Маринов (289) из Кочмалари *290+ " 21

22. Васил Пенчов (291) из Правец (292) " 29

23. Димитър П. Николов из Калофер " 22

24. Георги Н. Кавлак*ов+ из Сливен " 21

25. Златю Пеушански (293) из Трявна " 22

26. Петър Тодоров из Сливен " 21

27. Симеон Кръстев из Етрополе " 20

28. Иван Симеонов (294) из Котел " 20

29. Петър Сивков из Котел " 20

30. Никола Г. Красналъ (295) из Русчук (296) " 20

31. Иван Иванов (297) из Търново " 26

32. Христо Станчев из Шумен " 32

33. Калчо Георгиев из Шипка " 45

34. Петър Наков из Разград " 28

35. Георги Пенчев из Стара Загора " 22

36. Минчо Димитров из Трявна " 20

37. Тодор Петков из Троян " 19

38. Велико Николов из Котел " 21

39. Танас Ганчев из Търново " 20

40. Коста Ефтимов (298) из Габрово " 30

41. Георги Стоянов из Пазарджик " 23

42. Първо Трифонов из Проголовец (299) " 28

43. Никола Савов из Ахъ-Челеби *300+ " 28

44. Филип Петров из Копривщица " 27

45. Арсений Мартинов из Велешко " 25

46. Симеон Радев из Черна " 21

47. Станю Стоянов из Лясковец " 21

48. Ангел Т. Обретенов " 28

братя из Русчук

49. Петър Н. Обретенов " 24

50. Петко Димитров из Ловеч " 30

51. Колю Мартинов из Казанлък " 25

52. Райчо Сивков из Котел " 22

53. Никола Дочев из Тетевен " 28

54. Дочо Колев из Стара Загора " 30

55. Христо Митев из Калофер " 15

56. Георги Кочев из Кучово село (301) " 21

57. Никола Стоянов из Чаир-Кьой (302) " 25

58. Михаил Юрданов из Елена " 23

59. Филип Димитров из Куманово " 23

60. Стоян Пенчов из Габрово " 19

61. Пенчо Стоянов из Панагюрище " 28

62. Никола Иванов из Прилеп " 22

63. Неделко Григоров из Копривщица " 22

64. Сава Кънчев из Търново " 20

65. Петър Вълчев из Русчук " 24

66. Христо Николов Македонски из Г. Тодорак (303) " 32

67. Никола Георгиев из Търново " 22

68. Пенчо Попов из Килифарево (304) " 28

69. Пенчо Стайнов из Търново " 28

70. Паню х. Пенев (305) из Стара Загора " 27

71. Андрей Марков из Шумен " 27

72. Найден Василев из Копривщица " 22

73. Илия Димов из Габрово " 24

74. Стефан П. Мешков (306) из Русчук " 28

75. Иван Тотев из Казанлък " 29

76. Тодор Стайнов из Пловдив " 32

77. Танас Лилов (307) из Сопот " 19

78. Киро Илиев из Метиризово (308) " 28

79. Стефан Иванов (Калцун) из Габрово " 28

80. Иван Дружанов из Котел " 34

81. Христо П. Генчович (309) из Дреново *310+ " 20

82. Никола Валев из Стара Загора " 28

83. Стефан Данков (311) из Шипка (312) " 22

84. Симеон Милков из Беброво (313) " 22

85. Марин Николов (314) из Свищов " 28

86. Станчо Николов из Казанлък " 24

87. Димитър Стефанов из Калофер " 21

88. Христо Милев (315) из Казанлък " 24

89. Стефан Панев из Казанлък " 28

90. Димитър Ценов из Видин " 28

91. Георги Христов (Палеоглу) из Търново " 22

92. Христо Вълчанов из Котел " 30

93. Димитър Момчилов из Русчук " 20

94. Кръстю Минков из Казанлък (316) " 20

95. С. (317) Господинов (Хитрия) из Сливен " 27

96. Тончо Стоянов (318) из Стара Загора " 28

97. Танас Д. Боздогански из Русчук " 32

98. Мартин Начев из Железник (319) " 23

99. х. Георги х. Иванов из Тулча " 27

100. Господин Куманов из Тулча " 22

101. Димитър Стоянов из Церова Кория *320+ " 30

102. Петър Кънчев из Търново " 33

103. Цанко (321) Балкански из Габрово " 26

104. Велко Кръстев из Махалата (Плев.) " 23

105. Начо Димитров из Димотика " 30

106. Кръстю Велев из Пловдив " 26

107. Никола Ненов из Плевен " 20

108. Спас Ненов из Копривщица " 20

109. Нено Спиров из Воден " 19

110. Курти иванов из Видин " 27

111. Манол Наков из Д. Тодорак (322)

112. Стефан Топтанджиев из Сливен

113. Божил Димитров из Куманово

114. Божил Симеонов из Оряхово (323)

115. Илия Дойнов из Никополско

116. Ачо Пиперков из Сопот

117. Божин ... из Лом

118. Георги Кръстев из Куманово

119. Добри Тръбача из Чирпанско

120. Иван Пейов из Орханийско (324)

Останалите осем момчета са неизвестни, защото те бяха поставени на стража в острова и след

преминаването на Дунава щеха да им записват имената, но тъй като от първото ни преминаване

Дунава турците ни нападнаха и битките продължаваха непрестанно, то и записването им не можа

да стане. *325+

Бележки

256. Необходимо е да се отбележи, че сведенията за края на Тодор Асенов са противоречиви. Още в

показанията си, дадени пред турските власти след като бил заловен, Иван Пеев разказва, че Хаджи Димитър

оставил брата си в едно българско село, от което взели хляб. А хляб, както споменава и Хр. Македонски,

четата получила в к. Дебели дял. Показанията на Иван Пеев се потвърждават и от Ангел Обретенов и

другарите му, по чиито сведения З. Стоянов написва "Четите в България". Според Обретенов и другарите му

Тодор бил оставен в к. Дебели дял и бил толкова ранен, че не можал да мръдне от мястото си. Свещеникът

и селските първенци обещали, че ще го скрият и излекуват. Това повтаря отделно спомените си и Марин

Нейков от Свищов. "Тук (Н. Ф. - в к. Дебели дял) - разказва той - оставихме брата на Хаджи Димитра, Тодора,

който беше много ранен и не можеше да ходи, и още един, Савата от Ст. Загора (Н. Ф. - Сава Силов).

Хаджията заплати на един селянин, като обеща, че ще ги пази и ще ги изпрати, който гдето е роден, но на

другия ден ни разправи един селянин, брата на Хаджията го убил същият на когото бил предаден да го пази,

а Савата предал на потерята"...

В биографията на Кръстю Асенов, един от най-видните дейци на македонското освободително дело и

братов син на Хаджи Димитър, Антон Страшимиров разказва, че когато завършил гимназия, Кръстю ходил е

Дебели дял, за да търси убиеца на чичо си Тодор. Убиецът се казвал Петко Бурсунуза, и по него време бил

пред умиране, изпаднал в крайна мизерия. Намерил го в това положение, Кръстю Асенов заплюл предателя

и си заминал.

От друга страна, както посочихме вече, във в. Дунав (бр. 456, 8 март 1870 г.) се съобщава, че Тодор Асенов е

убит от овчаря Митьо от с. Шипка. Това сведение е по- близо до писаното от Хр. Македонски.

...

257. Става дума за края на повестта "Немили-недраги", която Вазов завършва така: "Остана жив само

Македонски, комуто единадесетте рани заздравяха и дясната ръка изсъхна.

Той сега е разсилен и мете с лявата ръка канцеларията... и тоя лев в Стара планина, и тоя герой на Гредетин,

малодушно трепери сега пред гласа на грубия писар...

Една дълга агония!

Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?"...

"Хъшове" е написана в Пловдив през 1883 г. и печатана за първи път в сп. "Наука" 1883-1884 г. По-късно

Вазов я включил в "Повести и разкази", т. I. Пловдив, 1891.

Според изследователи на творчеството на народния поет, при обрисуване образа на Спиро Македонски

Вазов е използувал наблюденията си, някои черти и прояви преди всичко на Стефан Стамболов. Името

Македонски е избрано произволно, без Вазов да е имал пред вид Христо Македонски.

259 Между ръкописите и другите материали на Юрдан Иванов в НБ "Кирил и Методий" - Български

Исторически Архив (ф. 156) и Централния Държавен Исторически Архив (ф. 767) не са запазени ръкописни

бележки от Хр. Македонски. Но че той е притежавал такива може да се съди и от думите на Арсени

Костенцев, с които подканва Ю. Иванов да се срещне с Македонски.

260. В качеството си на велик везир Мехмед Къбръзлъ паша е предприел обиколка из България през лятото

на 1860 г. Според П. Хитов, по личния разказ на дядо Ильо, той се е прехвърлил в Сърбия през 1861 г.

261. Иван Попхристов Кършовски (12 авг. 1839-1 март 1914 г.) е един от видните революционни дейци

преди Освобождението. Участвувал във въстанието на Никола Филиповски (Капитан Дядо Никола) през 1856

г., в I и II българска легия в Белград, а през 1867 г. е бил писар в четата на П. Хитов. Учителствувал е в

различни градове, а през 1876 г. и 1877 г. е редактирал и издавал на румънски език вестниците "Вултурул"

(Орел) и "Индепенденца национала" (Национална независимост). След Освобождението Ив. Кършовски се

занимава с адвокатство и журналистика.

За участието се в двете легии в Белград Иван Кършовски е оставил спомени (Вж. Страшмиров, Д. Т. В.

Левски, С., 1929, 618-634; Народни права, бр. 86, 1 авг. 1896);

262. Желю Христов Чернев.

263. Цонко Петранов.

265. Става дума за войводата Иван Кулин, който по това време живеел в Зайчар, Сърбия. Знамето на

Раковски е било развято от Иван Кулин и Еремия Българов през 1867 г., когато двамата организират чета.

266. Във Сръбско-турската война през 1876 г., като войвода на чета е участвувал не дядо Иван Кулин, а дядо

Иван Петков Въртопчанина от с. Въртоп, Видинско. Иван Кулин е бил вече починал - на 12 (24) юли 1870 г.

267. По времето когато излиза книгата на Хр. Македонски, Илю Марков е живеел в Кюстендил, където

починал на 17 април 1898 г.

268. След Освобождението П. Хитов е живял в Русе, където починал на 22 февруари 1918 г.

269. През 1896 г., когато излиза книгата на Хр. Македонски, Ф. Тотю е живеел в Русе. Филип Тотю починал в

Две могили (Русенско) през 1907 г.

270. След Освобождението Христо Македонски живял в Русе, където починал на 5 юли 1916 г.

271. Цонко Петранов от Котел. Починал през 1905 г. в с. Медово, Поморийско.

272. Иван Ангелов Кулин.

273. Цеко Петков от с. Дългошевци (дн. Замфир), Михайловградско. Починал на 15 май 1881 г. в родното си

село.

274. Освен споменатите от Хр. Македонски през годините от 1860 до 1878 г. са действували и други

български войводи.

275. Лазар Костов от Самоков е служил в сръбската войска. През 1867 г. е бил член на Българския

революционен комитет в Белград.

277. Хаджи Димитър Николов Кръстев Асенов.

278. Стефан Тодоров Димов Търнин.

279. Роден в с. Ичме, Ямболско.

280. Иван Попхристов (Ванката Райчев).

281. Захралията, Заралията (Коджа Ибрахим). Истинското му име е Димитър Колев Стойнов.

282. Дн. с. Знаменосец, Ст. Загорско.

283. Игнатов.

284. Лясковец.

285. Васил Рахнев.

286. Градец, Котелско.

287. Патрев - Шипкалията.

288. Читаклиев.

289. Хайдут Нено.

290. Дн. с. Отец Паисиево, окр. Пловдивски.

291. Орханлията.

292. Софийски окръг.

293. Златю Пенев Ошански.

294. Иванчо Сивов.

295. Никола Георгиев Красналиев.

296. Село Красен, Русенско.

297. Иван Качето.

298. Наполеона.

299. Прогорелец, дн. с Якимово, Михайловградско.

300. Дн. гр. Смолян.

301. Скопско, Македония.

302. Вероятно с. Чаир, дн. камен, В. Търновско.

303. Кукушко, Македония.

304. В. Търновско.

305. Тошооглу.

306. Билчев, Попо.

307. Ачо Пиперков. Записан повторно и под No 116.

308. Дн. с. В. Левски, Пловдивски окръг.

309. Христо Петков Ботев (Ганчович, Генчович, Фряновски).

310. От с. Ганчовец, Дряновско.

311. Орешков.

312. Казанлъшко.

313. В. Търновско.

314. Марин Нейков Кабакчиев.

315. Янъков.

316. Село Сахране, Старозагорски окръг.

317. Стеан, Топтанджията. Същият е записан повторно и под No 112.

318. Загоров, Бабадаглията.

319. Ст. Загора.

320. В. Търновско.

321. Йонко.

322. Кукушко, Македония.

323. От с. Галиче, Оряховско.

324. От с. Правец, Ботевградско.

325. За първи път списък на участвувалите в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа публикува П. Хитов

в първото издание на "Моето пътуване по Стара планина" (1873 г.). Този списък обхваща имената на

четниците до No 110 вкл. Имената от No 111 до 120 в списъка от книгата на Христо Македонски, са

прибавени от него.

НИКОЛА ФЕРМАНДЖИЕВ