1-7.06.2011

Год. 20

Брой 20

1,50 лв.

Разделната 1925

проф. Михаил Неделчев

Интервю

Даниела Горчева, сп. Диалог

Нова българска

Чавдар Ценов

Здравка Евтимова

Георги Маринов

Митко Новков за Весел Цанков

Пламен Антов за Иван Иванич

Владо Трифонов за Love.net.

Ива Иванова за Петя Хайнрих

Едвин Сугарев

Че България е обиталището на скандалите, в това едва ли би могъл да се съмнява някой. Тук се живее от скандала, за скандала, от скандал на скандал. Скандалите са кресливи и охранени, нагли и шокиращи. Имат много важна политическа функция: култивират безпаметност. Днешният скандал захлупва вчерашния, а за онзиденшния никой вече не се сеща. Ако би имало пожарна команда за скандали, тя със сигурност би гасила скандала със скандал. От известно време обаче скандалът си има име и се казва Бойко Борисов. Неговото присъствие на капрата на България само по себе си е скандал, но това изглежда не е достатъчно. Той произвежда скандали като стахановец, но не остава самотен в този си почин. Всеки, който се взре по-внимателно в маститата му фигура и поразлисти богатото му минало, започва да прави същото. Особено когато иска да го компрометира или когато му се налага да обясни необяснимото – пълната липса на логика и неописуемата повратливост в думите и действията на българския премиер. Първо бяха флашките, които ни разкриваха тайнствата около опването на митнически чадър над Мишо Бирата и преференциалните назначения на някакви ритнитопковци. После Трактора излезе от пандиза и делото му застина на трупчета, Яне бе натирен, Бирата се раздели скоропостижно с този Божи свят (в хотела на клана Златеви), а Бойко Борисов прегърна идеята да се строи АЕЦ „Белене”, като да е родната му майка. И флашките... изчезнаха. Стопиха се яко дим.Обаче се появи Wikileaks. С писанията на цял куп американски посланици – по протежение на цялата негова кариера. Това – с извинение – не са анонимни флашки, не са фалшифицирани записи или приказки

от хиляда и една нощ. Това са секретни доклади на американски дипломати, за които авторите им не са и сънували, че някой ден ще видят бял свят. Един такъв е подписан от посланик Байърли през 2006 г., когато днешната позиция на Бойко Борисов можеше да бъде само смела хипотеза. И всъщност е съставен с усилията на целия стаф на посолството – или най-малкото е минал през одобрението на политическия съветник, военния съветник и съветника по сигурността в посолството – което, както посочва и партньорът на Wikileaks „Биволъ”, публикувал тази грама, е изключително рядка практика. Докладът е класифициран с много висока степен на секретност – над която има само още едно равнище в американската система за сигурност. И най-сетне докладът се позовава и на външни източници, един от които е кодирано посочен в самия текст – и се среща и в други американски грами. Та в този доклад има два пасажа, които превръщат Бойко Борисов в персонификация на българския скандал. Първият е свързан с криминалното минало на българския премиер, потвърдено междувпрочем и от ред български източници – и гласи дословно следното: „13. (S/NF) Обвинения в миналото свързват Борисов със скандали с източване на гориво, с нелегални сделки в комбинация с Лукойл и със сериозна контрабанда на метаамфетамини. Информацията от SIMO е в потвърждение на тези обвинения. Смята се, че Борисов е използвал поста си, като глава на българските правоохранителни органи, за да прикрие криминалните си деяния, а жената, с която съжителства, Цветелина Бориславова, управлява голяма банка, която е била обвинявана в пране на пари за престъпни организации, както и в участие в незаконните транзакции на самия Борисов. Говори се, че Борисов има сериозни връзки с някои фигури от мафията, включително с Младен Михалев

(наричан още Маджо), и с неговия бивш партньор от организираната престъпност Румен Николов (наричан още „Пашата”).”Вторият е значително по-интересен. В него става дума за обвързаността и зависимостта на Бойко Борисов от Валентин Златев, президент на „Лукойл – България”. Обвързаност, която става ясна именно сега, пет години след написването на този доклад – и която е много пряко свързана с руските интереси в България. Защото именно Валентин Златев се оказа – неочаквано за всички – консултантът на „Росатом” при преговорите за АЕЦ „Белене”, които носят на страната ни и енергийна, икономическа и политическа зависимост от Кремъл – и които в буквалния смисъл на думата бастисват основните ни външнополитически приоритети. Именно с него са свързани и криминалното подписване на анекс 12, задължаващ България в рамките на два месеца да договори и подпише окончателния договор за строежа на централата, и последното предупреждение за икономическия министър Трайчо Трайков, който си позволи да уволни подписанта Първанов, шеф на НЕК, и уволнението на неговия заместник Марий Косев, който пък даде гласност на присъствието Златево по време на преговорите. Нещо повече – този пасаж с безпощадна яснота зачерква мита, че българският премиер има дясна политическа ориентация и оглавява дясна партия. Дословно:„14. (S/NF) Борисов поддържа тесни финансови и политически връзки с директора на „Лукойл България” Валентин Златев, изключително влиятелен политически брокер и политически кукловод. Лоялността му (и неговата уязвимост) към Златев, играят голяма роля в процеса на взимане на политически решения на Бойко Борисов.

Скандалът Бойко Борисов

на стр. 2

2 Литературен вестник 1-7.06.2011

I N M E M O R I A MIn memoriam

Кметът ангажира „Лукойл” в множество публично-частни партньорства, откакто е на власт: „Лукойл” се ангажира да дари асфалт за поправката на столичните улици, да се грижи за паметника на съветската армия и да финансира жилищно строителство за малоимотните. Като насрещен жест, Борисов съдейства за предоставяне на общинска земя за изграждане на нови бензиностанции на Лукойл. Въпреки че сделката изглежда „танто-за-танто”, публичните договорки на Борисов с „Лукойл” са само една страна на неговите много по-дълбоки и по-широки бизнес взаимоотношения със Златев, информация за които получихме по други канали.”Обърнете внимание на подчертания от мен пасаж: „да се грижи за паметника на съветската армия”! С други думи – докато се е представял за „десен”, докато е скърбял за убития си от комунистите дядо, докато е демонстрирал своята привързаност към демокрацията и се е тупал в гърдите за връзките си с американските тайни служби, Бойко Борисов е договарял публично-частно партньорство с Валентин Златев – за да се грижи последният за паметника на армията, която окупира България и й натресе половин вековен терористичен режим! Същият Валентин Златев, който бе визиран и в една друга грама – прочутата грама за българската организирана престъпност на Джеймс Пардю, който през 2005 г. съобщава: „Българските операции на Лукойл, чрез Златев, са подозирани в силни връзки с руското разузнаване и организирана престъпност”.Та това е Бойко Борисов – нищо друго не го характеризира по-добре от тези няколко доклада на американските посланици у нас. И никак не е чудно, че посланик Байърли е кръстил фактологичната част от своя доклад „Мръсотията” – българският премиер наистина излъчва дъх на такава – и дори и сто завода за боклук да построи, няма да се справи с политическите отпадъци, натворени в хода на все още краткото му управление. Тук, разбира се, не трябва да пропускаме и доклада на Нанси Макълдауни, която анализира неговото

поведение вече не като столичен кмет, а като безспорния фаворит в предстоящите парламентарни избори – и бъдещ министър-председател на България.

Тя междувпрочем също е забелязала, че „Борисов има сенчесто минало - лични връзки с мафиотски босове от 90-те години, но отхвърля всякакво замесване в престъпна дейност”. И че „Независимо от проевропейското му говорене, вътрешни източници твърдят, че Борисов е по-скоро „скрит коз” по отношение на Русия. Той е близък на директора на „Лукойл” в България Валентин Златев, за когото се твърди, че е спонсор на ГЕРБ с пари в брой. (Диверсифицирайки залозите, Златев е също и голям финансов покровител на БСП.)” И е направила прогнозата, че „ако ГЕРБ се изправи пред необходимостта от коалиция с БСП или партията на етническите турци ДПС, има голяма вероятност Борисов да започне да манипулира всички партии в своя изгода”.Трябва ли да се добави нещо към това? Някой да се сеща за по-голям скандал от този – в иначе наводнената от скандали история на българския преход? Имаме премиер, аргументирано подозиран не от някой жълт вестник, а от висши американски дипломати във връзки с мафията, търговия с метаамфетамини, зависимост от очевиден агент на чужда страна и продаване на националните интереси на България във връзка с тази зависимост. И какво прави той като реакция на всички тези мърляви чаршафи, извадени на показ? Прави се, че пръска дъжд. Wikileaks публикували това, което вадела жълтата преса: „От това, което знам засега, не са написали нищо хубаво за някого. Те публикуват и това, което излиза в „жълтата” преса или коментари на различни партии”. И изглежда и през ум не му минава, че с това си изказване ожълтява посланик Пардю, посланик Байърли и посланик Макълдауни – които са реалните, доказани автори на споменатите доклади. (Неслучайно Уорлик, поставен в една твърде деликатна и крайно неудобна за него позиция, не си позволи да отрече съществуването на тези доклади.)Остава само Бойко Борисов да ги попита дали не вземат мека дрога – и нещата ще си дойдат на мястото. И остава ние да се запитаме какво правим. Търпим ли тази подигравка с националното ни достойнство, мълчим ли – както сега мълчат всички медии, живеем ли в натрапената ни лъжа? Или... (продължете това изречение, както ви диктува съвестта).

Електронно списание „Думите“ • Издателство „Просвета“

Творбите си изпращайте на имейли:

• за ученици dumite.graffiti@prosveta.bg

Приемат се творби, подписани с име и фамилия на автора и с посочени клас, училище и населено място.

• за учителиdumite.pochertsi@prosveta.bg

Приемат се творби, подписани с име и фамилия на автора и с посочени училище и населено място.

Или на dumite@prosveta.bg

На адрес www.dumite.bg ви очаква брой 1 на „ДУМИТЕ“, електронно списание за литературно творчество

на ученици и учители. Броят съдържа:

стихотворения, разкази, есета; творчески задачи; текстове за превод; литературни анализи;

представяне на творчески клубове; отзиви онлайн.

На 25 май и Йордан Янков пое към небето, последван от дългоперите си стихове, от сенките на цяла свита художници, от сюрреализмите и приятелствата си. Беше поет до мозъка на костите си, каквито малко останаха на този грешен свят.Мир на праха му!

Литературен вестник

Литературната награда „Дъбът на Пенчо”

На 28 май, в годишнината от смърттта на Пенчо Славейков, на мястото

възпято от него в „Псалом на поета” в софийския квартал „Лозенец”, проф. дфн

Светлозар Игов връчи за пети път литературната награда „Дъбът на Пенчо”,

която се присъжда за литературни и литературоведски приноси към модерната

българска литература.

Наградата за 2011 година получиха Георги Господинов за есето „Невидимите кризи”

и Палми Ранчев за новата политическа поезия „Софийската берлинска стена”.

Досегашни носители на наградата са Златомир Златанов (2007), Антония

Велкова-Гайдаржиева и Пламен Дойнов (2008), Елена Алексиева и Милен Русков

(2009), Владимир Сабоурин и Катерина Стойкова (2010).

НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС ЗА ПОЕЗИЯ „МАГИЯТА ЛЮБОВ” 2011

Здравейте, поети на България, Балканския полуостров, Европа и целия свят! Ако вече сте се отчаяли, че култовият конкурс за любовна поезия „Магията Любов” се е споминал скоропостижно, усмихнете се! И се хващайте за перодръжките и клавиатурите.Награждаването – навръх Джулая, 1 юли – в Града на розите и любовта. Лауреатите ще си поделят награден фонд от 600 лева. А журито е доказано авторитетно!Очакваме вашите лирични шедьоври на български език до 17 юни – по 3 непубликувани стихотворения, в три екземпляра, (плюс данни за обратна връзка с авторите) на адрес: Казанлък 6100, ул. „Искра” 2, в-к „Искра”, за „Магията Любов”.Организатори на конкурса са вестник „Искра” – най-старото българско периодично издание, излизащо без прекъсване от 1924 година досега - и Община Казанлък.

!ОБЩИНА ХАСКОВО И „ЪКЪДЕМИЯ КАУНЬ” ОБЯВЯВАТ

V международен хумористичен литературен конкурс „Каунь 2011”!

Могат да участват автори, пишещи на български и сръбски език.

Осигурени са награди за проза – 500 лв., и за поезия – 500 лв.

ПОВЕЧЕ ЗА КОНКУРСАТворбите да са на свободна тематика, като важен е смехът в тях. Политиката е неприемлива, а сатирата – неконкурентна. Няма ограничения за възраст, пол, цвят, ръст, възможности. Умоляват се автори без чувство за хумор да не се напъват... Творбите ще бъдат оценявани от международно жури, съставено от хора, които си разбират от работата и си я гледат. Съпътстващите награди се осигуряват от спонсори и се обявяват в деня на фестивала „Каунь 2011”, който се провежда в рамките на дните на град Хасково около 8 септември. Творбите се приемат само в електронен вариант на адрес haskovskikaun@abv.bg до 24 часа на 10 август 2011 година. С творбите авторите да оставят адрес за обратна връзка. Всеки автор има право да изпрати до 3 творби.

!МЕЖДУНАРОДЕН КОНКУРС ЗА ДРАМАТУРГИЯ

Театралният център за младежка публика в Централна и Югоизточна Европа - „Theatre Epicentre”, в сътрудничество с театрална компания „Ангели”, Лондон обявяват

конкурс за написване на пиеса за млади хора над 14 години

В конкурса участват седем държави – Босна и Херцеговина, България, Черна гора, Хърватия, Словения, Сърбия и Македония.Целта на организаторите е да поощрят и мотивират писането на драматургия за млада аудитория в южнославянските страни, да популяризират драматургията и да направят видими усилията по създаване на актуални текстове за тийнейджъри извън страните, в които те са написани.Най-добрите текстове от Босна и Херцеговина, България, Черна гора, Хърватия, Словения, Сърбия и Македония ще бъдат публикувани в сборник на оригиналния си език и ще бъдат преведени на английски.Представянето на сборника ще се състои през ноември следващата година, в Лондон. Някои от спечелилите пиеси ще бъдат представени в театри, които за членове на „Theatre Epicentre”, в съответните страни на кандидатите.Темата на пиесите е свободна, но текстовете трябва да бъдат предназначени за деца над 14 години.Журито на конкурса е съставено от членове на „Theatre Epicentre” от всяка от съответните страни. Текстовете трябва да бъдат получени до 1 септември 2011 на адреса на българския представител на журито – Кремена Димитрова – remedios@abv.bg.Финалистите ще бъдат обявени на интернет страницата на „Theatre Epicentre” (www.theatre-epicentre.org) на 19 декември, 2011.

!„Литературен вестник” и Нов български университет обявяват конкурс за произведение от автор студент в три жанра – поезия, проза и критика. Текстове за участие в конкурса (с посочени име на автора, телефон и електронен адрес за контакт) ще се приемат до 15 юли 2011 г. на адрес lv_konkurs@abv.bg.Наградените произведения ще бъдат обявени през септември 2011 г. Ще бъде присъден по един приз във всеки жанр, придружен от парична награда от 100 лв.Изпратените за участие текстове ще бъдат разглеждани текущо от журито на конкурса и номинираните ще бъдат публикувани в „Литературен вестник”.

К О Н К У Р С ИН Е П Р Е М Ъ Л Ч А Н О

Скандалът...от стр. 1

Н А Г Р А Д А

Н О В О

3Литературен вестник 1-7.06.2011

На 18 май 2011 г. в Гьоте Институт - София се проведе дискусия върху изследването „Превод и преход. Българската литература в превод (1989-2010): статистики, коментари, препоръки”, инициирано от фондация „Следваща страница”. В обсъждането взеха участие представители на авторския екип на изследването, Яна Генова от фондация „Следваща страница”, Игор Чипев - началник сектор „Културно наследство” към Министерството на културата, Людмила Димитрова – директор на Държавния културен институт към МВнР, Флорин Бикан - ръководител програма „Преводачески стипендии” към Румънския културен институт в Букурещ, Даниел Калчев - директор на НФ „Култура”, Светлозар Желев от издателство „Сиела” и др. На събитието присъстваха също и писателите Елизабет Костова и Георги Господинов. Модератор беше Георги Тенев.Отправна точка на обсъждането беше изследването „Превод и преход” (пълният текст може да бъде открит на адрес www.npage.org), което подробно представя лицето на преводната българска литература в периода 1989-2010 г. В него са обхванати преводи от български на 39 езика, издадени в повече от 40 държави, а събраната библиография включва 721 единици, от които 631 авторски книги и 90 антологии. Представени са водещите в превода на българска литература езици, като първите три места се заемат съответно от френски, руски и немски език (с уточнението обаче, че огромна част от преводите на руски са издадени до 1992 г. и тяхното реализиране се дължи предимно на инерцията от държавната политика до 1989 г.). Докладът съдържа също шест допълнителни фокусни изследвания, които детайлно коментират съдбата на българската преводна литература на конкретни езици. Направена е и класация на българските автори с най-много издадени заглавия в превод, като първите 10 места си поделят общо 18 имена, а в челото са Алек Попов и Георги Господинов с по 25 издания. Посочени са и чуждите издателства, които най-активно издават български книги. Изследването не се ограничава само със статистика. В него се засягат и проблемите, пред които се изправя българската преводна книга. Голямо внимание е обърнато и на фигурата на преводача от български и незавидната позиция, в която се намира. Коментарите не спират

дотук, предложени са и редица изводи и препоръки за осъществяване на ефективна стратегия за българската литература в превод. В хода на дискусията също бяха поставени множество въпроси, свързани с мястото на българската преводна литература и механизмите за нейното популяризиране.Началото на кръглата маса беше дадено от встъпителните думи на Яна Генова, която очерта полето на направеното изследване и запозна присъстващите с дейността на „Следваща страница”. Дискусията продължи Биляна Курташева (член на авторския екип), като представи проблема за пропускливостта на езиците, на които се превежда. Тя очерта историческата обосновка, извела френския, руския и немския език като водещи при приемането на българска литература. Като ключов фактор тя набеляза наличието на добре функциониращи катедри по славистика и българистика в дадените страни. Според Биляна Курташева фигурата на преводача до голяма степен е определяща за изданията в чужбина. Често пъти подборът на заглавия и популяризацията на книгите са оставени в неговите ръце. Наличието на солиден преводач с двоен авторитет – както в България, така и във въпросната държава – също е от голяма важност. Според нея, а и според авторите на доклада трябва да се предприемат редица стъпки за привличането на преводачи към българския език. Сред тях са обмен и съвместна работа на писатели и преводачи и засилване на комуникацията между преводачи и издатели. Положителен ефект би имало и учредяване на награда за превод на българска книга, която да поощрява морално и финансово занимаващите се с превод.Разговора около популяризирането на българските преводи продължи Надежда Радулова, насочвайки вниманието към чуждите издателства, които избират да издават български преводи. 500 са издателствата, публикували български книги, но повечето от тях са относително малки, тясно профилирани и книгите им са непазарно ориентирани, а тиражите – ограничени. Публикуването на книга от наш автор най-често е смятано за неоправдан риск, защото тя трудно би могла да привлече достатъчно читатели. Заглавията рядко стигат до рафтовете на големите книжарници и популяризацията им е слаба. До голяма степен тези проблеми се дължат на пълното отсъствие на институцията

на литературния агент като представител на българските автори и на слабата връзка между наши и чужди издателства. Осезаема е и липсата на оперативна критика, която да популяризира българските автори навън. Не на последно място беше отчетена и липсата на заинтересованост на държавните институции при налагането на български автори в чужбина.В тази посока беше следващото изказване на Яна Генова, която представи препоръките по проблемите, заложени в изследването. На първо място беше отчетена липсата на каквато и да е културна политика за популяризиране на българската литература (изключение прави Фонд „Култура”). Генова изтъкна нуждата от литературна комуникация между нас и другите страни, която да не се ограничава в промоцията на отделни книги, а да създава среда за българската литература в чужбина, която да привлича издатели и читатели, да представя адекватно образа и настоящето на нашата литература. Плодотворни биха били практиките на литературното гостоприемство, мобилността и обмена, създаването на литературни фестивали и награди, свързани с превода. Яна Генова подчерта необходимостта от създаване на децентрализирана държавна агенция, която да се занимава с разпределение на субсидии за осъществяването и налагането на преводите от български.Тези предложения и препоръки бяха приети с разбиране от Игор Чипев (началник сектор „Културно наследство”, Министерство на културата). Той подчерта, че преводът на българска литература е проблематика на вътрешна, а не на външна политика. Затрудненията произтичат от ниския бюджет и проблемната комуникация с чужди издателства. Той посочи и относително слабата конкуренция между преводите, които кандидатстват за субсидия от държавните фондове. Чипев увери, че Министерство на културата прави всичко по силите си, за да развива и популяризира българската преводна литература.След това думата взе Флорин Бикан (ръководител на програма „Преводачески стипендии” към Румънския културен институт в Букурещ). Той накратко сподели опита на Румъния в справянето й с разглежданите проблеми. Заяви, че насочена политика за популяризиране на румънска литература по света е започнала от 2006 г. Според него привличането на преводачи е основно

условие за налагането на една литература в превод. Отбеляза също, че съседката ни е финансирала държавно 75% от всяко издание на румънска литература в превод. Важно за формирането на читателска аудитория около тамошните автори е и своевременното информиране за случващото се на румънската литературна сцена. Флорин Бикан завърши със становището, че за развитието на една литература зад граница не е важен езикът, на който е писана, а идеите, които стоят зад думите.Людмила Димитрова (директор на Държавен културен институт към МВнР) също призна нуждата от изработването на държавна политика, свързана с лансирането на преводна литература. Според нея трябва да се подобри отношението към българистите в чужбина и да се работи за привличане на преводачи от български. Също така отбеляза, че е нужно да се привличат за съдействие двуезични автори и автори с български корени. Кръглата маса беше закрита от изказването на литературоведа Ани Бурова. Според нея преведените над 700 книги за период от 20 години съвсем не е малък брой, но обърна внимание на факта, че много от тях всъщност не напускат тясната среда на българистичната и славистична общност в чужбина. Тя подчерта, че преводната рецепция не се ограничава с издаването на една книга, тя е налице тогава, когато книгата започне да функционира като културен факт в чуждоезиковата среда. Ани Бурова изведе като основен проблем пред българската литература в чужбина това, че около нея липсва контекст, който да привлича вниманието към българските автори и книги. Създаването на такъв контекст според нея е и най-сложният проблем при лансирането на българска литература в превод. Тя подчерта и значението на приемствеността както в преводаческата традиция, така и изобщо в българистичното образование в чужбина.Кръглата маса приключи с кратка дискусия и намерението разговорите по очерталите се теми да продължат.

АЛЕКСАНДЪР ХРИСТОВ

Българската литература в превод

Отдолу иде джип „Мицубиши” със яка броня, с прозорци скришни. Всички по пътя той изпреваря. - Но на кого е? Кой ли го кара? - Вълчо го кара. Свири и гази! - А във колата коя е тази? - Лиска е вътре. И много иска на мис-конкурса да стане миска. - Давай, Вълчо, и наддавай златна пара звънка - мис да стане твойта Лиска, гиздава и тънка!

„Отдолу иде джип „Мицубиши”, с яка броня, прозорци скришни” e „би/серен текст, римуван в стилистиката на чалгарията, чийто предтеча няма начин да не е някой априлски бард. Текста откриваме в „Музика” за III клас, изд. „Булвест 2000”. Автори са Генчо Гайтанджиев, Мария Попова и Пенка Младенова.

Ноти липсват. Явно авторите разчитат на огромната популярност на този култов текст, ечащ вероятно

денонощно в родния ефир. Или пък са вложили скрито послание против мутри и пазванти, оглавили вече и държавата? Енигматично. Вярно, тук липсват вулгарни изрази като „хоп банана”, но всеки с чувствително обоняние ще усети помиярския дъх на етно поп-фолк, чиято непреходна емблема е гъзът на Азис. Разбира се, има и други гъзове, както и разплути телеса на мадони с единични имена на крави с рекорден млеконадой. Облечени като вавилонски принцеси - от Дупница или от Айтос. Увиснала със страшна сила етно поп-фолк плът е затиснала повечето телевизии. (Сателитният канал на БНТ и той не остава назад.) Но освен чрез лошите проявления на чалгазирани певачки и изявите на разни спортни галфони лошият вкус и ниската интелигентност шестват по екраните и страниците и чрез разни езотерични „науки”, дъновисти, е/вангалисти и какви ли не шарлатани и шмекери. Не бива да пропускаме и ежедневните зодиакални глупотевини,

чудотворните икони, парчетии от свети кръстове, кокалчета, амулети кръстосват родината и също се радват на медийно облажаване. Високо по скалата на глупостта са и новите български сериали, в които пошлотията и кичът бележат нов триумф. Особено с изкуствените, почти невъзможни диалози. И демоничните престъпници. И добрите… ченгета. Дежа вю.Какъв език обаче се лее в ефира. Някои искат нов закон за защита на българския език – но на кой език и от кого да бъде защитен, ако не от самите българи? Този език ли, който бе помлян от комунистическата пропаганда и „езоповските” ни писатели през тоталитарния режим? Или дивашкият сленг на повечето вестници? Но езикът, освен от чалгописци като Евтим Евтимов, Надежда Захариева или Недялко Йорданов, бива мачкан най-вече в жълтите (им) издания. И в рекламата. Идиотски реклами ни заливат от екрана, зъбят се от

билбордове – това е същият лош вкус, който се демонстрира повсеместно. Лошо говорещи политици - също дал господ бол. Не бива да пропускаме и паметни надписи на латиница, като: Lowim brimki…Черешката на тортата на безвкусицата, разбира се, е медийният цепелин Б. Б. Ето тези медии, тази интонационна среда, излъчиха титана от Банкя. „Батальона се строява”, Карл Май… са основата, на която се гради кубето, от което Б. Б. обглежда рътлините на цяло Българско, с неговата вековна култура и уви, наука (БАНички с боза). А, да, и татовите наставления, както и на мадридския тарикат – дали паметка на бодигарда си. Как се оправя държава, в частност Чалгария? Какво ни чака? Не ми се мисли. А и отдавна май вече стана трудно да се мисли – с този език, в тази среда, сред тези тъмни балкански субекти...

ИВАН СУХИВАНОВ

Възхвала на глупостта

Д Е Б А Т И

Ч А Л Г А Р И Я

4

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 1-7.06.2011

1. ИВАНИЧ

Иван Иванич е един от най-живите хора, които съм срещал.

Едвин Сугарев

И все пак – кой е Иван Иванич? Трудно е да заковеш човек в едно или няколко изречения, камо ли човек като Иванич. Човек, който брутално руши всички стандартни представи. Един от онези светли чудаци, които можеш да откриеш все още само в най-затънтените гънки на опростачения ни живот, далече от жълтия паваж на столицата. И които придават сол и цвят на живота. И все пак – кой е Иван Иванич? Ако го попиташ, сам той неизменно ще започне с това, че е „седесар”; и ще го направи с целия онзи романтичен патос, с който всички го правехме някога, през 1990-а. Човек, който през 1956-а е изключен от ВИИ „Карл Маркс” за контрареволюционна дейност и „фройдизъм” и запратен някъде из забоите с кирка в ръка. Но днес гледа на този факт повече с ведро снизхождение и самоирония, отколкото с патетична гордост (контрареволюционната дейност всъщност е наивен доклад за свободата в литературата – „абе лáпешка щуротия; а т’ва Фрайд яде ли се, пие ли се и хабер не съм си имáл”). Човек, който неизменно пише в СV-то си, че е прочел „Критика на чистия разум” (а под сурдинка може и да добави, че го е направил главно с цел да запомни няколко фрази, с които после „да взема акъла на мацките”; защото акълът на мацките от онези времена наистина е можел да бъде взет с Кант, а не примерно с „Padjero”)… И разбира се – легендарен, талантлив женкар; няма как да бъде отминато това. Също както и по детски преданата любов към Нели – онази, непрестанно митологизираната, Единствената…Няма как да бъде отмината и Литературата, и тя с главна буква, и тя непрестанно митологизирана; а също музиката, театърът, живописта, киното… Един от малцината, запазили истинския, първичния смисъл на понятието Изкуство (именно с главна буква), с целия старомоден патос, от който днес е в добрия тон да се срамуваме. Човек, когото случайно прочетено стихотворение от непознат автор може да доведе до такъв възторг, че седмици след това да ходи из града с вестник в джоба, да препрочита, да препоръчва, да цитира, да звъни телефони чак до другия край на България, да разпитва и издирва… И още – човек с несломимо чувство за хумор и самоирония, с такова „позитивно отношение към живота”, речено с клишетата на новопрестижния жаргон (или просто ведрост по нашенски), че дори сгъстяващата се сянка на болестта не може да унищожи; може само да им придаде повече дълбина и драматизъм.…Просто Иван Иванич. За него каквото и да кажеш, все ще е оскъдно, недостатъчно. Каквото и да кажеш, все ще е вярно и обратното на това, което си казал.

Изредено по този начин, всичко това звучи, разбира се, бледо и банално. Но то все пак е един минимално необходим увод за читателя, който е нямал шанса да познава Иван. Всичко това – в автентичния си вид – е вътре, между сините корици на една неугледна книжка с вид на ученическа тетрадка, с обикновено на пръв поглед, но многозначително заглавие – „Из размислите на един, който…” Една книжка, издадена някъде в Монтана, чиято полиграфия припомня най-романтичните традиции на самиздата от началото на 1990-те, без дата, без издателско каре изобщо, без излишни коректорски усилия, без особена грижа нито за правописа, нито за

странирането. Не повече, отколкото грижите за фóрмата и жанра…Едва 40 страници. Но пък каква пъстрота по тия 40 страници… И каква гъстота.

2. КНИГАТА

1.Първото, спонтанното впечатление: това е книга, която надскача себе си. Например в отделни афористично заковани открития. Но те са само един най-видим – и донякъде преднамерен – пласт, в който има все пак повече реторика, отколкото автентика. Литературата, сведена до колаж от цитати, с които разказващият сам така се е срастнал, че трудно може да бъде отделен.Но докато на повърхността си играе на литература, книгата върши истинската си работа надълбоко и скрито. От там, от най-дълбокото, иде разтърсващата й мощ. От нейната жестока, свирепа, отвъдчовешка безпощадност. Тъкмо това я прави така трудна – и за самотно четене, но още повече за публично, критическо. Тя предварително е надскочила равнището на всяко критическо писане, тривиализирала го е.Затова каквото и да кажа, няма как то да не прозвучи банално, наивно или патетично. Например – че този род книги се пишат, по-скоро се създават, избухват само в особени ситуации, определяни като гранични, екзистенциални. Само когато човек е изправен пред страшно-омагьосващата бездна на многоточието – позиция, която му гарантира една уникална привилегия: свободата и най-вече правото да говори за неща, които във всяка друга ситуация биха съдържали нотки на патос, сантимент, лъжливост, лицемерие.Уникална позиция, когато такива монументални понятия като Живот и Смърт зазвучават с делнична непосредственост, която – ги прави още по-монументални.

2.Разтърстващата мощ на книгата иде тъкмо от нейната отвъдлитературност. Книга като тази не може да бъде четена като литература, дори в най-широкия смисъл на понятието, колкото и на повърхността си да преекспонира тъкмо литературния си компонент. Нея не я лови кантарът, за нейния жанр няма лавица в библиотеката. Би било не само израз на дребнав педантизъм, но и съвършена нелепица да я полагаме в някакви жанрови парадигми, да търсим порядък, логика, още по-малко композиция. Напротив, смисълът и силата й са тъкмо в липсата на всичко това. Тя просто се случва с органичната спонтанност, с която се случва самият живот.В нея – също както в него – всичко е еднакво важно. Еднакво голямо и еднакво малко. Няма подробности. Всяка подробност – смачканият вестник, мравката, очилата върху масата – е огромна колкото самия Живот. Защото е самият той. Всичко е всичкото.…Тези откъслечни фрагменти от детски спомени – колкото обикновени, незначителни сами по себе си, толкова и значими тъкмо с тази си обикновеност. Обикновеност, равнозначна на живота, отвъд всякаква, дори и най-талантливата литературност, отвъд всичките Големи Смисли, които сме склонни да му припишем, без да си даваме сметка, че те са тъкмо в обикновеното, малкото, баналното. Например – в една глътка сурово, току-що издоено мляко с калпаче от бухнала пяна… То през цялото време е било някъде около нас и в нас, ала придобиваме сетива за него много

рядко (и много късно), само в особени моменти. Онези, които… Малкото в голямото; голямото чрез малкото. Екзистенциалното чрез всекидневното. Но – едва в погледа, обърнат назад.

3.Но… Иван Иванич нямаше да бъде себе си, този, когото всички така страстно обичаме или не обичаме, живата легенда не само на СДС (както сам безцеремонно се определя, цитирайки някакъв бивш партиен шеф), но и на Монтана, ако не умееше да подкопае цялата тази монументалност. Да посоли цялата тази сериозност с мощна доза хумор и самоирония. Че дори и да попресоли тук-там.Не би бил себе си, ако в най-сериозния момент, тъкмо когато здраво е стиснал читателя с две ръце за гърлото, не се надсмееше на цялата тази ситуация – и над себе си, и над читателя. Ако не се изфукаше по хлапашки, ако не се изплезеше на всичко, и най-вече на нашите очаквания, на чувството ни за мяра. Включително и на почитта ни към самия живот, на смълчаността ни пред древното, атавистичното табу на смъртта.Патосът и (само)иронията, великото и нищожното, трагичното и веселото, мрачното и клоунското – всичко е тук, между кориците на тази тънка книжка, омесено (омешано, както би рекъл самият Иванич), точно както е и отвъд тях, в живота. Дълбинни екзистенциални прозрения безконфликтно съжителстват с една наивна инфантилност, която ту изглежда автентична, ту е нарочно изтъквана и разигравана („Какъв безпомощен детиняк съм”) – поредното доказателство, че крачката между мъдрото и наивното, между патриарха и младенеца, между Края и Началото е съвсем малка. (Дори в непрестанните клетви за вярност на Партията, в техния анахронично-смертелен патос прозира някакъв дълбоко симпатичен, наивен идеализъм, нарочна слепота за грубия цинизъм на политиката. Тенденциозно изтъквано и преизтъквано, политическото неочаквано зазвучава със странната серафичност на красив жест, поза, по детински неуместна, досадна понякога, но – чиста.)Тази кръговост е основен „похват” в духа на книгата, проявен на различни равнища в нея. Разказът непрестанно пулсира между крайностите, преобръща всяка истина, до която дава вид, че е достигнал, отнема нейната крайност. Крайностите безкрайно преливат една в друга.След като патетично е разкрил един неочаквано градивен потенциал на тази изправеност пред бездната на многоточието, на болестта като вакханалия на духовното („Отдавам се на истеричната си страст да чета”), след като е редил имената на любими поети и е цитирал любими стихове – изведнъж се оказва, че го е правил само за да взриви всичките ни илюзии, онези, които сам старателно е изградил: всички те – тези стихове – „сега не ме докосват”.Точно този огледален пласт – мисленето на света през литературата, през играта на думите – заскобява вътрешното пространство на книгата. Започнала с възхвала на думите като абсолютната реалност – единственото убежище срещу крайността на онази другата реалност („Поразяващата игра на словото, без която няма нито приключението, нито знанието, нито мъдростта”), тя завършва с жестоко, безпощадно надмогване на словото, отвъд което остава само великата пълнота на Многоточието.

ПЛАМЕН АНТОВ

Размисли за размислите на един, който…

Емилия Дворянова „Освен литературата”, изд. „Парадигма”, С., 2011, Цена 20 лв.„Освен литературата” обговаря тъкмо литературата – но по един антилитературоведски начин, облягайки се на есеистичния усет и на един специфичен стил, който едновременно прониква докрай в субективното и обективното, смесва ги и ги размества. Това е книга екзистенция, която открехва силуета на едно окръглило се лично битие, едновременно смирено и напрегнато, несвоевременно причастно и диалогично със света, чието изписване всеки път е чудо. И е покана да видим литературата, а през нея и нас самите, по друг начин.

Румен Леонидов, „Сляпа неделя”, ИК „Жанет 45”, Пл., 2011, 13 лв. Новата стихосбирка на Румен Леонидов излиза след доста години поетично мълчание – в което свикнахме да го виждаме в какви ли не други роли. „Сляпа неделя” обаче доказва по един повече от категоричен начин, че това мълчание е било плодоносно – и че поетиката на гнева, на екстатичното съпреживяване на битието и на драматично изреченото „не” срещу всичко бездарно и просташко в нашето битие не е изчезнала.

Книгата е завръщане, но и пришествие, което просто няма как да ни отмине – защото, както е написал по повод появата й Живко Желев: „Тази книга не просто излиза от печат. Тя излиза на арената.”

Самюъл Колридж, „Балада за стария моряк”, превод от английски Манол Пейков, ИК „Ситгмати”, С., 2011Малко е да се каже, че поемата на Колридж „Балада за стария моряк” е една от ключовите творби на английския романтизъм. Тя е и един от най-магнетичните текстове в световната литературна история. Скиталчествата на стария моряк, прокълнат от своите събратя заради убийството на албатроса, което довлича тежко проклятие върху кораба и екипажа му, ни въвличат в един почти сюрреалистичен свят на бури, полярни пустоти, изпепеляващи екваториални затишия и морски чудовища. Великолепно издание, с илюстрации от Гюстав Доре – и с относително добър превод, който заслужава адмирации и поради факта, че това е една от най-трудните за превод поеми, представляваща тежко изпитание за всеки преводач.

П Р И П И С К И

5

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 1-7.06.2011

П Р О Ч Е Т Е Н О Д Н Е С

Възхвала на БЛОГААко преди време някой ученик с целия си неизкусен и неизкушен акъл напишеше: „Имам блог” с „Г”, неговата учителка (или учител) по български език и литература без колебание щеше да сложи под съчинението му една голяма, тлъста, яркочервена двойка. Щото щеше да го сметне за неграмотник и невежа. Днес обаче не: като напише някой „Имам блог”, ние не се учудваме и не го обвиняваме в неграмотност и невежество, а го питаме за адреса – да видим какви ги драска там и какви ни ги разказва. Чак повдигаме вежди, че и лекичко му завиждаме: брей, откъде толкова време, че и блог да има. Блог-разказите са най-различни: някой споделя какво е ял сутринта, куркат ли му червата и как е минал сутрешният му тоалет; друг пък – обгазен от болките от текущото, дрънка и нарежда лоши и злостни думи срещу народ, държава, правителство и община – горивата покачили, данъците завишили, парното ограничили; трети пък, желаещ да сподели творчески хрумки и въодушевени настроения, пише ли пише стихотворения, очерци, репортажи от културни събития, давайки мнение след мнение за това кое го бива, кое го не бива, а кое е нито едно от двете. Съдници! Така че – след като има лични, политически и културни блогове, що пък да няма и идиотски блогове. И ей го на! – яви ни се един, за да ни разкаже за туй що е да си блогър, сиреч записвач на впечатления. Впечатленията обаче са разсеяно нещо, трябва да се систематизират, да се поподготвят „като за пред хора”. И дойде Весел Цанков, и видя блога на идиота, и подготви го като за пред хора... За пред нас, сиреч. Макар че ние хора ли сме, не сме ли, човеци ли сме, не сме ли и дали пък нашият автор не се гласи и нашите блогове да поподготви, тоест да ни вкара в своята си категория? И също като учителката, с която започнахме, да ни драсне едно тлъсто червено нещо отдолу...

Възхвала на НАНа е най-важната частица в българския език, нека си дойдем ние на граматическото наше зачинателство. Частица е за принадлежност: телевизорът е на поставката, вазата е на прозореца, човекът е на масата. Това третото е много важно: щом си на масата, значи човек си някому – ще се облажиш и ще се възмогнеш. На е частицата на просперитета, на развитието, на охолството – щом някому си на, значи на бял хляб го караш (а хайверът, както знаем, може и да е черен). Тук, по нашите местни краища, като че ли едно от най-главните неща е да смогнеш да вкараш частицата на към себе си и своето съществувание: да си на някого, на нещо, пък било то партия, учреждение, фондация, фирма, корпорация, род, клан или групировка. С други думи, търсим си вуйчото владика или баджанака, който ще ни подложи на лелеяната от всеки операция шуробаджанащина. Ама тази операция не ни плаши, напротив – привлича ни. То тъй е привлякла и Монаха, той на някого човек, пък селото, дето се е заврял – цялото негово. Само че частицата на има една особеност – като принадлежиш на, значи трябва и да се грижат за тебе. Очакваш ти тази грижа: да те захранват, подсушават, обличат,

че и глезят. И ако не го правят, спираш да си на, отвръщаш се един вид. Разбунтуваш се срещу на-то, превръщаш се в не-на и тогава този, комуто си бил на, нека му мисли...

Възхвала на МЕСТНИЯТука да си местен е предимство, а не недостатък. Това да не ни е Америка, дето напридошли всякакви откъде ли не със заветната цел да постигнат американската мечта. И кой откъде е, все за тази мечта говори. Тук българската мечта има едно важно обстоятелство – да си местен, да си оттука. Един да ти каже градски, друг пък още по-добре – селски. Неслучайно където и да пътувате с автомобил, притеснявате се, ако регистрацията ви не е от местните. Не зная дали има такова социологическо проучване, ако няма, социолозите нека се спретнат да го направят, а статистиците да го изчислят – какъв е процентът на автомобилите, спрени от органите на КАТ във Видинско например с видинска, тоест местна регистрация, и другите – със софийска или пък монтанска, няма значение. Май първите ще са доста по-малко от вторите и третите. Да си местен значи да принадлежиш, а от възхвалата на частицата „на” разбрахме, колко е важна тук принадлежността. Местните не са ни някакви чужди, те са си наши и както е казано, свои хора са, а на своите хора зъбите се не гледат. Наше момче, местно момче, наше момиче, местно момиче – как да не му се възрадваш, да не го подпомогнеш, да не му сториш хатър. Гдето сме поместени, там ни е хубаво, да не сме ние някакви си древни римляни, които са рекли: където ми е добре, там ми е родината. Нищо подобно, ние сме като от вица с червея-баща и червея-син: когато вторият попитал първия що живеят в това лайно, след като по света имало червеи, дето живеели в круши, в сливи и праскови, че и в Голямата ябълка, тоя му отвърнал: „Родина, сине!” Местни сме, тука сме, има ни. То, като погледне човек, това като че ли е най-същественото – да можеш да кажеш отде си, какъв си. Един германец стори така: като мотика се беше натаралянкал през това лято в размирния сега Тунис и като взехме да го пробваме кой е и отде е, той думица не можеше да обели, ама като чу: „Дойч, дойч?” – осафери се, светнаха му очичките, та го разбрахме от кое точно място е. Мястото сила дава и храброст, имаш ли място, като Антей си – ще се допреш до него и ще получиш мощ за борба. И затова има едно недоглеждане от страна на Монаха в тази книга и то е именно в това, че той не е местен, пришълец е, а ние още от Холивуд знаем какво да правим с пришълците – изтребваме ги. Та местните той е искал малко да поразмести, ама те не му се дали, наемници намерили, на етническата толерантност се опрели

и възстановили справедливостта. Аз преди това си мислех, че това, което са възстановили, е социалната справедливост, ама не е тя – местническата справедливост възстановяват героите на книгата; справедливостта да не идва при тях някакъв си и да ги учи как да живеят. Защото те си знаят как – нали са оттука, не отдругаде.

Възхвала на ИДИОТАПрочее и друго объркване трябва да поправя аз, възправил се на това място тук пред вас: вие всички сте се събрали и си мислите, че обилното количество дитирамби и размисли, които ви подхвърлям, са за Весел Цанков. Че каквото говоря, за него го говоря. Няма обаче такова нещо, в груба грешка сте. Дитирамбите, овациите и възхвалите ми са не за Весел Цанков, а за идиота. Е, ако за някои тия две идентичности – идентичността Весел Цанков и идентичността идиот, се припокриват, тогава дитирамбите ми са и за Весел Цанков. Но иначе са за идиота, който, както знаем, е припознат като нещо лошо и малоумно от древните гърци, които така наричали хората, отказващи да вземат участие в обществените овъргалвания. Ако от този ъгъл погледнем, то в България като че ли идиотите стават все повече, ама нейсе – няма да гледаме от този ъгъл, на друг ще се преместим. С идиот е сродна думата идиом, която определя един особен, характерен само за дадено място израз като например: „На баба ти хурката!” или „Те ти, булка, Спасовден!” Ако тръгнем оттук, ще изведем, че идиотът е един особен, характерен само за дадено място, но този път не израз, а човек. Е, и като си дадем сметка, че мястото, където се намираме, се нарича България, София – да уточнявам ли, че сме в БНР или до тук да спра?, – ще осъзнаем, че идиотът си е характерен за тукашното място, сиреч всички ние сме идиоти. Разликата само е, че някои са по-големи идиоти от други. Но и това е поправимо... Нали човек се учи, докато е жив. А на идиотлък да се учи докле е жив май най му иде отръки. Хеле пък на нас, българите, хептен отръки. Ако не ми вярвате, Весел Цанков питайте. И прочетете: „Блогът на местния идиот”! Там всичко, дето рекох, е по идиотски описано...

МИТКО НОВКОВ

Текстът е четен на представянето на книгата на Весел Цанков „Блогът на местния идиот” (Сиела, 2011), във фоайето на Българското национално радио.

Възхвала на „Блогът на местния идиот”(нецензурирана версия)

Петко Бочаров, „Страсти и контрасти в три Българии”, ИК „Жанет 45”, Пл., 2011, 12 лв. Дългото живеене има безспорни предимства – то създава перспектива и дълбочина при погледа, хвърлен назад, към миналото. Книгата на Петко Бочаров е доказателство за това: малко са вече българите, в чиято памет живеят тези три Българии. А още по-малко сред тях са тези, които са живели интересно и драматично, срещали са хиляди интересни люде и са изпадали в какви ли не комплицирани ситуации. Петко Бочаров е един от тях – като освен с дълга памет е одарен и с точно, остро и проникновено перо. Затова книгата му си заслужава да бъде четена.

„Разкази Light”, изд. „Сиела”, С., 2011, цена 10 лв.Съставител на сборника е Богдан Русев, бивш главен редактор на сп. „Light”, приложението за култура и свободно време на вестник „Капитал”, което излизаше доскоро и публикуваше по един разказ всяка седмица. Книгата представлява представителна извадка от тези разкази – като представителността е мислена като качество, а не като имена – а сред 23-те публикувани разказа ще срещнем и такива, които са способни да оспорят заглавието на приютилото ги списание.

Иван Теофилов, „Вселената на яйцето”, ИК „Жанет 45”, Пл., 2011, 12 лв.Това е книга на спомена, на погледа назад, хвърлен след един дълъг и твърде активен живот – но не само. Това е и книга, която обяснява личното присъствие в десетилетията живот, въвежда ни в мотивите и усетите, които са движили нейния автор от детството до наши дни – с всичките му пристрастия, спорове, трудно удържани битки срещу човешката завист, недоверие и простащина в годините на комунизма. Но това е и стряха за приятелите, поменик за щастливите срещи в живота на Иван Теофилов – а такива е имало много. И тъкмо тяхната тежест на везните на миналото предполага ведрия тон и спокойната увереност в себе си, с които са пропити страниците на тази наистина забележителна книга.

Невероятно, но факт: на 4-ти юни Екатерина Йосифова става на седемдесет години! Невероятно, защото откакто я познаваме, все по-млада става – и все по-свежо звучи нейната поезия – та омайва и млади, и стари. Жива и здрава да си, Кате, и да продължаваш все така нагоре по хребета на думите!

Ч Е С Т И Т О !

рубриката се издава с подкрепата на СТОЛИЧНА ПРОГРАМА “КУЛТУРА”

6 Литературен вестник 1-7.06.2011

„Стига сме гледали американски бози, време е да си имаме и наши.”

- Аве, тва новата вълна си е...о майката. - Е, кво има толква, некви кифли, братле, некви педали...

Разговорът се води зад гърба ми. Място на действието е един от софийските мултиплекси. За сведение, става дума за „новата вълна” в българското кино - тъкмо е приключила прожекцията на Love.net. Да видим какво толкова има във филма, наистина.Има липса на любов, търсене на лесни заместители, падение и възход на виртуалните надежди.Има наливане с уиски и текила, има чукане във фешън кенеф на фешън заведение (в този филм всичко е фешън), има лъскави мацки с лъскави гащички (в този филм всичко е лъскаво).Има съобщителна техника – компютри, лаптопи, мобифони.Има превозна техника – коли, мотори.Има операторска и монтажна сръчност.Има драматургично поназнайване – няколко паралелни истории са вкарани в сравнително добре разпознаваема структура.

Има много лукс на едно място, небрежно разпуснато поведение в небрежно елегантни (и подчертано скъпи) интериори, които трябва да създадат усещане за стандарт на няколко поколения, събрани в една лента. Само дето никой не споменава, че историята се случва в една оклюмала източноевропейска страна, на която само претенциите са на ниво, останалото е ниска култура и мръсотия до шия. Има парвенюшка показност, която дори участието на Джон Лоутън от Uriah Heep не може да смекчи. Както и лош вкус, който от напудрените ателиета на кредитните парвенюта прескача на екрана като модел за подражание и за удоволствие на пуканкопотока в салона. Възможно е сценаристите и режисьорът да обитават среда, подобна на тази във филма. Халал им вяра! Истината обаче е, че излъсканият интериор, населен с играещи го истеблишмънт персонажи, не подхожда никак на действителната българска картинка.Има и един стар проблем, който днес се възпроизвежда с нова сила: неумението на актьорите да си произнасят убедително думичките. Диалозите – уж модерни, изпълнителите – уж подбрани след прецизен кастинг, а репликите сякаш насила са им пъхнти в устата. Нали това е техният живот, тяхното всекидневие, техните страсти, техният сленг... – очакването е за естествена екранна реч. (Упрекът ми е предимно към режисьора, макар че един интелигентен артист не би допуснал да разпилее ролята си с фалшиво интонирани фрази.)Какво още има? Има хепиенд, за който Холивуд само може да завижда. Една

разпътена майка (Койна Русева) след няколко нервни сблъсъка оправя отношенията си със своята 14-годишна дъщеря (Лора Чешмеджиева).

Един лайфстайл редактор (Захари Бахаров) открива ново професионално предизвикателство: оттук нататък ще се занимава с G-точката на интернетното си гадже (Диляна Попова). Младата героиня на Диана Добрева пък след дълго чатене най-сетне се среща със старата кримка Лоутън, който пристига в България специално заради нея и по всяка вероятност ще я отведе в английското си имение. И разбира се, историята на лекаря, осъзнал любовта към жена си и какъв простак е, че й е причинил толкова страдания. Едра мъжка сълза се стича по бузата на Христо Шопов – героят му признава колко несправедливо е постъпил с брачната си половинка и добре, че е интернет да му отвори очите, защото иначе щеше да продължи да я кара през просото, проваляйки своя и нейния живот. Съпругата (Лилия Маравиля) ридае връз рамото на завърналия се любим, а цялата сцена се отиграва в Стария град в Пловдив. Толкова е затрогващо, че съседката ми от ляво за миг спира да хрупа пуканки.Това, което няма във филма, са политика, агенти на държавна

сигурност, мутри с ланци, стачки, ДАНС, БОРКОР, цигани и дискредитирани евродепутати. Няма и комунизъм в тази иначе бивша комунистическа държава. (Ако го имаше, спонсорите със сигурност щяха да се стиснат да дадат пари.) И сигурно е добре да липсват подобни баналности, за да може пресата с основание да напише, че в Love.net „режисьорът и операторът Емил Христов са успели да покажат столицата като модерен европейски град и като добро място за живеене”. Проблемът е, че София не е нито модерен

европейски град, нито е добро място за живеене. Иначе казано, режисьорът и операторът са послъгали, вероятно водени от познанието, че в днешно време, ако кажеш истината, рискуваш да умреш от глад.

Русата перука на Йорданка КузмановаСега искам да обърна внимание на една на пръв поглед нищо и никаква руса перука. Надяната обаче на главата на Йорданка Кузманова, тя се превръща в метафора на цяла прослойка, прикриваща цивилизационната си комплексираност с глуповати аксесори от гардероба на българоселския истаблишмънт. Перуката на главата на Йорданка Кузманова е перука - откровение! Перука - памет и предсказание! Кичът и фалшът на системата са събрани в един предмет. Освен биографията на родителите под него прозира CV-то на децата им: надути лилипути в позата на великани. Лично аз бих развил тази мимолетна сцена в отделна сюжетна линия за родово обусловеното израждане на генерациите.Филмът може да бъде погледнат и иначе: на тази съсипваща със сивотата си българска действителност, очукани панелки, мръсно метро и грозни хора по улиците, защо да не противопоставим нещо по-засукано и маняшко, пък макар и опростено като за културмасовици. Нещо динамично и епидермално като живота в мола. Секс, свирки, уиски, компютри - компютри, уиски, свирки, секс. Провинциалните комплекси са избити, таргет групата мърка доволно, в салона мирише на тестостерон. А навън н’екви глупаци се занимават с н’екво АЕЦ „Белене”. Вместо да дойдат на Love.net и пуканки....„Стига сме гледали американски бози, време е да си имаме и наши” – чета в някакъв форум. Е, имаме си!

ВЛАДО ТРИФОНОВ

Когато прочетох „каза мари”, бях в междуградски автобус. Току-що я бях получила, а търпението не е сред силните ми страни. Веднага бързам да кажа: „каза мари” е гальовна на допир (буквално) и мека на вкус (ти как мислиш?).Да четеш – още повече поезия – в автобус може да не изглежда съвсем прилично за общоприетия вкус, но как да устоиш на книга, приветливо размахала две чорапчета на корицата си? Тя дава „усещане за принадлежност” и уют. Все по-малко книги го могат.Петя Хайнрих обича думите и й личи („елегантността на една жена/ се изразява чрез езика й”). Те са изкусният инструмент, с който успява да конструира широкия и лек свят на „каза мари”. А всеки свят е личен. Има трошливо детство, „нафрашкан” е с корали, които закрилят, и е проницаем като къщата на спомените ти, пообрасла с къпини. Всички текстове в тази книга носят измамното усещане за леснина, но проникнеш ли в историята им, веднага ще бъдеш запратен сред собственото си несвършващо порастване („било е дом/ сега е дом отново”). Авторката е успяла в най-трудното – спечелила е съ-участието ти на читател. Падна й. При това с удоволствие. Сега тя ще ти даде възможност да се рееш между отделните текстове, да се разтвориш в тях, без да те ограничава дори пунктуационно. В тази книга се играе с малко точки и още по-малко удивителни, използвани по-скоро като интонационни маркери.„каза мари” е ретроспективна, но се старае да не звучи като такава. Тя помни. Гради семантични гнезда, разчитайки повече на паметта, отколкото на въображението. Чете езика като птица, а вертикалите рядко имат знание за предела. Изследва наносите време у героите си („тук всичко е свещено/ и тишината/ и шумът”), изследва посоките, краищата и стените. Дава усещане за пространство - дори чисто графично – което читателят да запълни. Тази книга има тих глас и овладян, объл тембър, нали за личните неща не може да се крещи. Тя крие беззащитността си с опит да „приключи тази история”, но как се саморазпуска свят?! След Ана Каренина (всеизвестно е, че си е позволила да изненада дори собствения си създател) не остана автор самодържец. Петя Хайнрих изящно разиграва този сюжет за финал на книгата: тя взривява всички изброени топоси само за да чуеш ти, читателят:

новъпреки всичко

въпреки всичко

някъде другадетази къщая има!

каза мари

Коя все пак е Мари? Тя е онази, която „би искала/ да си говори с някой/ който може да говори”, освен това е героиня от „романс с кирпичена къща, ръжен и фейсбук”. Но за да стигнеш до нея, ще

минеш през няколко текста състояния, които са не просто първата част от книгата на Петя Хайнрих, а опит за още перспективи към теб самия.Забелязваш, че не използвам никъде определението „стихосбирка”? Ами... не е случайно. „каза мари” не е никаква „... сбирка”. Но със сигурност е поезия.Историите, които разказва, са обединени в няколко – ще ги нарека - цикъла. Има си посвещение. Има даже класическо начало с поздрав „Salve!” към всички, на които предстои да четат монолозите на „някаква душа мушица”. Аз лично се изкушавам да асоциирам с „Ave, Caesar, morituri te salutant” – поздрава на гладиаторите. Защото всеки текст е гол и беззащитен пред теб, читателя. И всеки текст може да бъде „просто вид самонаслада”, поглед навътре, отваряне на нови пространства. Ето в какво би се превърнала космологията във времена, в които физиците доказват съ-съществуването на 11 паралелни вселени.„каза мари” обаче не се занимава с квантова физика, тя само маркира движението на вътрешните пространства „из този необятен гардероб” и ги населява с топоси, за да те предизвика. Защото четенето е авторефлексивно. Видими са само търсенията на лирическия говорител. Двупосочни вектори, разпънати между идеята за абсолютната свобода на изразяване и цивилизационната дисциплинираност (Петя Хайнрих не се колебае да подчертава императивността, ограничаващите роли: „както подобава”, „тя не позволява”, „не подхождало”). Текстовете й обаче не манифестират, те изживяват, естетизират, играят с градските клишета и с предметите метафори. Имат ясно изразена позиция спрямо света, имат дозата ирония и отстранение, необходими за оцеляването на другостта.И въпреки всичко – това е най-личната, най-откровена книга на Хайнрих. Защото погледът навътре – дори естетски маниеризиран на места – изисква честност. И широта. Останалото зависи от теб. Нали „Да четеш е като да скиташ” (Паскал Киняр)

„въпрекивсичко

въпреки всичко”

каза петя.

ИВА ИВАНОВА

Каза Петя

П Р И П И С К И

Секс, пуйчене и пуканки

Б Ъ Л Г А Р С К А Б О З А

7

1 0 0 % Н Б У

Литературен вестник 1-7.06.2011

1925 г. е най-тежката година в моето управление, най-злокобната в моя политически живот. Какви ужасии преживях лично аз, па и България.Проф. Александър Цанков, из спомените

„България в бурно време”

Есента на 1925 година бе пълна с птици. Грозни птици бяха това. Една от тях влезе у съседа. Крилото й се счупило. Седеше в ъгъла и не мърдаше. Приятелите се шегуваха, че я изпратил Едгар По, но сбъркал вратата, та влязла в комшията. Нали беше живинка, децата я хранеха с хляб, а аз я слагах на масата и й давах от една чаша вино. Очите й ставаха весели, но си оставаше все така черна и настръхнала. Когато научих за изчезването на Гео, моят „Едгар По” като че ли разбра. Изпрати ме до вратата, а аз обикалях около къщата и не знаех кой път да хвана. Помня, че отидох до един приятел на улица „Бачо Киро”. По жиците – птици. По покривите – птици. Върнах се вкъщи – нарисувах ги. Наредени, настръхнали, една над друга, като буквата Г.Някои търсят преднамерено тия символи, а тогава беше така. Налях си глътка вино, но то така и си остана неизпито. Не помня какво стана с моя „Едгар По”, но въздухът бе тъжен и горчеше от болка. Ламар

Петте години след голямата война, които стоят в галерията на времето като загадъчни призраци, към които често ще впиваме плахи очи за отговор на много въпроси. Тия години, завършили с три граждански войни на нашия народ и хвърлили на мъчителен кръстопът целия свят, по чиято крива бягат падения и нови идоли, разрушения и народни бедствия, магическо преобразяване на всичко и повторно връщане към старото и кротко минало.Даден ли е техния многолик образ в творчеството на нашите най-млади поети и прозаици?Из неподписания предговор към сборника

„Пет години”, съставен от Йордан Стубел и Владимир

Полянов

Уважаеми колеги, дами и господа,Единодушни са историци и публицисти, мемоаристи и писатели – и в писаното и помисленото през самата година, и в създаваното ретроспективно по-късно – в преценката, в усещането, че 1925 е все още година на лудостта, на колективната лудост, че случващото се изисква особен поглед и друго знание. Рационалното описание и обяснение изисква отчитането на изкривяванията и свръхемоционалността. Нещо повече, 1925 е очевидно годината на кулминацията на всеобщото полудяване на България, нарастващо още веднага след края на войната. Луди са всички – и леви и десни, и палачи и жертви, и управляващи, и усещащи се потискани от властта. Наблюдаваме невъзможния театър на екстремност на жестовете, на прекаленост на реакциите, на алогичност на сюжетите. Лесно е да го кажем, но трябва да го докажем: смръртта шествува в пространствата на България не само като буквално ежедневна насилническа практика. Но сякаш че и в съзнанието и на тези, които се усещат като едни възможни жертви, има и някакъв неотменим стремеж към смъртта. Та смъртта, в края на краищата, е един абсолютен

изход от този невъзможен и непоносим живот. Смъртта става някак очаквана. Така всички, дори и министър-председателят Александър Цанков, са в тази перспектива потенциални жертви. Никой не е сигурен за каквото и да е, никой не е пощаден от този всеобщ синдром. Но именно защото така просто повече наистина не може да се живее, защото са достигнати всички предели на нормалното битие, годината става, тя е времеви откъс на магическото преображение, на нормализирането, на връщане към спокойния и бавен ритъм на делника и всекидневието. Случва се бягство от екстремността на мрачния и фантастичен празник на смъртта, сработват инстинктите за самосъхранение. Но макар и примирена, българската национална общност вече завинаги е разцепена, разделена, емотивно стратифицирана.

КАКВО НАИСТИНА СЕ СЛУЧВА ПРЕЗ 1 9 2 5 ГОДИНА?И друг, важен за нас като литератори въпрос: заразена ли е също тогава създаваната литература от тази лудост, звучи ли тя по-загадъчно, по-фантастично, по-енигматично от литературата на следващите години например? Или литературата се ползва от възможностите си да лекува, а не да разболява обществото? А може би социалният свят наоколо е наистина толкова фантастичен, че литературата просто не успява да го улавя, да го представя? И може би литературата си има съвсем други вълнения и стремежи? И така, какво наистина се случва?

При оценката на събитията от 1925 година и до ден днешен няма национален консенсус, няма възможност да се постига еднозначно четене и разказване на годината. Няма ясен отговор на серията от драматични въпроси: Наистина ли има толкова последователно реализиран просъветски план за цялостното дестабилизиране на България, чиято зловеща кулминация е атентатът в катедралата „Св. Неделя” в София от месец април, или случващото е по-скоро следствие от общата деморализация на всички социални слоеве след трагическата национална катастрофа? Бил ли е възможен след свалянето на оранжевия режим някакъв по-мек ход на управлението, или сговористкото правителство е било непрекъснато предизвиквано, докато се стига и до почти всеобщия бял терор от април-май? И най-важното за нас като литератори: защо точно писатели и публицисти стават почти масово жертвите на този терор, нима тяхната гражданска активност е била наистина всред най-важните фактори на дестабилизацията?Така формулирани, тези въпроси – които могат да бъдат и продължени в по-дълга серия – изискват рационализиране на общата политико-социална ситуация. А това, както вече бе казано, е принципно невъзможно. Невъзможно е да се отговори разумно и на последния въпрос: защо точно писателите? Истината е, че самите писатели някак стоят през годината (а и преди това, въобще след 1920 година) особено видими. И политиката, политическото ги въвличат в най-мерзките си и силови сюжети. Някак съвсем телесно (и гибелно в последна сметка) писателите

са потопени във въртопа не само на политическите страсти. Не, те сякаш стоят на междата на гражданската война, те се оказват най-лесните и беззащитни жертви. Повечето политически деятели, дори и най-радикално опозиционните, непрекъснато се спасяват с бягства ту в Белград, ту във Виена или в Прага, а някои избират и като приют терора в Москва. Само писателите и публицистите са непрекъснато наличните мишени.Но в своя „Помен за Димо Кьорчев” поетът и също политически деец Трифон Кунев дава и един по-общ контекст за това завличане на българските литератори, за българските интелектуалци в политиката:„След големия държавен разгром през 1913 г. живите синове на България оставиха всичко друго настрана и се хвърлиха в политическите усилия да се спаси страната ни. Един от тия живи синове беше и Димо Кьорчев. Той пое пътищата на политиката, които го изведоха до водаческото място поради неговите бляскави ораторски, журналистически и човешки качества.Но тия стръмни пътища на българската политика, тия груби партизански трапища, тия неравни схватки и отвратителни засади – всичката ужасна действителност на българската политическа съдба – сломиха крилете и отнеха силите на един човек, толкова нежен, какъвто беше Димо Кьорчев. Той падна като един войник, който защитава родната си страна.Той напусна щастливата Аркадия на своите литературни, философски и естетически мечтания от епохата преди Балканската война и хвана страшните пътища на политиката, защото изранена България извика тогава за помощ и на нейния вик се отзоваха всичките, които бяха живи. Само полумъртвите кокошки писаха върху своите литературно-естетически полози, треперящи да не осквернят олтарите си в политиката, мечтателно устремили очи към безплодните си утроби” (1941 г.).През 1925 г. Димо Кьорчев е депутат, водач на остатъците от либералната стамболовистка партия, редактор на така важното списание „Пролом”; след месеци ще се оттегли в своята

несебърска година на меланхолно съзерцание и на опит да закрепи здравето си, за да почине през 1928 г. в Париж. И въпреки че е вечен опонент на земеделците, на дружбашите, той ще ги подкрепи при техните питания отново и отново относно „безследно изчезналите” след тяхната парламентарна интерпелация през месец септември 1925 г.Но тази едра парадигма, предложена от Трифон Кунев, се разпростира повече от десетилетие, а 1925 г. си има и в това отношение своя специфика, има своя ясна отчетливост. Ето защо, да се върнем към големите контури и характеристики на нашата литературна година. Още тук трябва да кажем, че ако например в 1907 г. интелектуалците бяха успели на наложат своя дневен ред на обществото като цяло, да заставят политиците и политическото да се съобразяват с техните теми и предложения, то през 1925 г. политическото трагически се намесва в битието на писатели и хуманитаристи, предопределя ходовете му, те много трудно и само частично постигат еманципацията си. А инак, подобно на проучените от нас 1907 и 1968 година, тази година също е компактна, ясно очертана като ход на общностните и индивидуалните осъществявания. Ако мислим нещата само в плана на литературата, тя започва безспорно на 2 ноември 1924 г. – с паметното четене за Яворов в 45 аудитория на Софийския университет, когато се постига единение на новите елитарни писатели, независимо от политическата им ориентация, като второто й начало е излизането през месец януари вече 1925 г. на последния брой на сп. „Пламък” на Гео Милев с поемата му „Ад” и знаменитото му отворено писмо до Борис Вазов вътре. Но годината завършва категорично политически – и за политиката, и за литературата и за изкуството дори: с оставката на министър-председателя проф. Александър Цанков от 4 януари 1925 г. и със съставянето на второто с г о в и р и с т к о правителство на Андрей Ляпчев.

Проф. Михаил Неделчев, НБУ

Годината на затрупаните в катедралата генерали

и на изчезналите поети Екстремният финал на полудялата БългарияВстъпително слово на Националната научна конференция 1 9 2 5, 27 май 2011 г., НБУ, зала 410 – „Проф. Васил Стоилов”

на стр. 10

8Литературен вестник 1-7.06.2011

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

На 23 май 2011 г. в салона на театър „Българска армия” за 21-ви пореден път бяха раздадени театралните награди АСКЕЕР

Голямата награда ЗА ЦЯЛОСТЕН ПРИНОС КЪМ ТЕАТРАЛНОТО ИЗКУСТВО „АСКЕЕР 2011”Коста Цонев

Водеща мъжка роляДеян Донков за ролята на Сирано в „Сирано дьо Бержерак„ от Едмон Ростан, постановка Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов„

Водеща женска роляНевена Мандаджиева за ролята на Майката в „Кралицата Майка„ от Манлио Сантанели, постановка Валентин Ганев, Театър 199 „Валентин Стойчев„

Изгряваща звездаПавлин Димитров за ролята на Обичащия в „Първа любов„ по Самюъл Бекет, постановка Нина Боянова, Продуцент Н2О Филм

Поддържаща мъжка роляИван Бърнев за ролята на Били в „Полет над кукувиче гнездо„ по Кен Киси, постановка Александър Морфов, Народен театър „Иван Вазов„

Поддържаща женска роляГергана Кофарджиева за ролите на Щиглеца и Жената над 70-те в „Преди/след„ от Роланд Шимелпфениг, постановка Иван Добчев, Драматичен театър „София„

СценографияДаниела Олег Ляхова за „Зимна приказка„ от Уилям Шекспир, постановка Маргарита Младенова, Театрална работилница „Сфумато„

КостюмографияПетя Стойкова за „Кола Брьонон„ по мотиви от романа на Ромен Ролан, постановка Владимир Люцканов, Младежки театър „Николай Бинев„

„Със сърце и душа” –

книга, посветена на

актьора Петър Василев

На 25 май, сряда, на Камерната сцена на Народния театър се състоя премиерата на книгата „Със сърце и душа”, посветена на дългогодишния актьор от трупата на театъра Петър Василев. Петър Василев е роден през 1911 година. Професионалния си актьорски път започва във Варненския общински театър (1934-1939 г.). След това е актьор в драматичните театри в Пловдив (1939-1943 г.) и Русе (1943-1945 г.). През 1944 г. по покана на

Стоян Бъчваров дебютира на сцената на Народния театър в постановката ,,Часовникар и кокошка” на Иван Кочерга. Играе в спектакли на трупата и след пенсионирането си като последното му участие е в юбилейния гала-спектакъл ,,Театърът пътува”, посветен на стогодишнината на НТ ,,Иван Вазов”. През 75-годишния си творчески път Петър Василев е работил с няколко поколения актьори, режисьори и драматурзи, сред които са имената на едни от най-ярките представители на българския театър, като Кръстьо Сарафов, Георги Стаматов, Петя Герганова, Владимир Трандафилов, Олга Кирчева, Николай Масалитинов, Боян Дановски. Близък приятел е на Николай Лилиев, Златю Бояджиев, Панчо Владигеров и други творци, като за много от тях оставя писмени спомени. Сред значимите му роли в Народния театър са ролята на Исак в ,,Иванко” от Васил Друмев, ролята на Ален в ,,Училище за жени” от Молиер, ролята на Нароков в ,,Таланти и поклонници” от Островски и др. Книгата ,,Със сърце и душа” е подготвена от дъщеря му Румяна Василева за стогодишнината от рождението на големия актьор и се издава от ИК ,,Сиела”. Съдържа критически материали, спомени от негови колеги и съвременници, както и негови разкази за представители на българската култура, с които животът го е срещнал. Приложена е пълна справка за ролите му в театъра и киното, снимков материал и DVD с негово интервю на журналиста Игор Марковски.

Награди АСКЕЕР 2011Театрална музикаАсен Аврамов за „Зимна приказка„ от Уилям Шекспир, постановка Маргарита Младенова, Театрална работилница „Сфумато„

РежисураМаргарита Младенова за „Зимна приказка„ от Уилям Шекспир, Театрална работилница „Сфумато„

Най-добро представление „Сирано дьо Бержерак„ от Едмон Ростан, постановка Стефан Москов, Народен театър „Иван Вазов„

Съвременна българска драматургия„Тест” от Елин Рахнев(Държавен сатиричен театър „Алеко Константинов”, постановка Марий Росен, 27 ноември 2010 г.)

„Зимна приказка„ от Уилям Шекспир, постановка Маргарита Младенова, Театрална

работилница „Сфумато“

„Сирано дьо Бержерак„ от Едмон Ростан, постановка Стефан Москов,

Народен театър „Иван Вазов„

ПРЕМИЕРА

Има театър, който разказва, и театър, който разсъждава върху разказваното. Това различие не обобщава разликите между традиционния и експерименталния театър; всъщност то е залегнало във всяка от двете категории. По същия начин се отличават историографията и историческата епистемология. Първата се занимава със записване на фактите, докато втората анализира процеса на тяхното събиране и описване. По този начин може да се надхвърли откъслечната автономност на отделните събития, да се отиде отвъд субективното мнение в тяхното оценяване и анализиране. В известен смисъл театърът на Сочиетас Рафаело Санцио / Societas Raffaello Sanzio е епистемологичен – той се интересува от условията на възникване и протичане на даден процес. С Flatland/ Плоска земя на Едуин Абът Киара Гуиди продължава дългогодишния си експеримент върху потенциалите на гласа и наративността. Тя успява да изгради многопластов разказ с разнообразни персонажи, като използва единствено визуалното внушение на образите и самото звучене на думите, в което непрекъснато изпробва еластичната природа на лингвистичните фонеми. Така начинът на разказване подсилва сетивността на историята. Независимо от редуцирания избор на постановъчни средства, свеждащ

се до един главен изпълнител и няколко предмета, „Последният път, когато видях баща

ми” е изключително комплексно представление. Подзаглавието „анимирана музикална пиеса” издава много за средствата, които тази „наука за образа” ще използва. Тук нищо не е обичайно. Комуникативната сила на всеки елемент, дори някак магична, е приложена като действен принцип на наркотик, чиято ефикасност е доказана със стотици експерименти. Представлението е резултат от поредица уъркшопи за изследване на вокалността, които Киара Гуиди провежда в няколко италиански и френски града. В тях тя подлага на деконструкция визуални и емотивни идеи, проведени първо в анимационен филм. Четирима изпълнители, три пъти по-голям хор от гласове, няколко музиканти и видеопрожекция се движат и действат по сценичните подземия и издигнати платформи. Звуковият елемент и връзката му с анимацията водят действието: историята се поражда от образите и оживява в прекъсващата магма от фонеми, шепоти, дишане и думи. Произвежданите на живо от сцената звуци коментират суровата и пулсираща анимация, докато чело и пиано музика поставят пунктуационните знаци. Изключителният светлинен дизайн на Фабио Сайиз изгражда сакрална ритуална атмосфера – типична за тайнствените обредни крипти, в които откънтяват мадригали – и моделира белите рокли на актрисите като пейзаж от съновидение. Звуковата игра на Гуиди (която, от друга страна, е единственият ням персонаж на сцената) напълно съответства на чувствения женски

вокален мотив; той е основният елемент, присъдено му е да разкаже история, а нея всъщност я няма. Анимацията е нещо като мрачна приказка за разменено дете, което търси своя мъртъв баща и стар гробар присъства мрачно. Но нито една следа не отвежда към еднозначен смисъл. Епилогът, следващ модела на древногръцка трагедия, потъва в бял звук. В него историята се заличава, защото тайната, изглежда, е някъде другаде – във взаимодействието между образ, музика и фонема. Представлението е спомен от пътешествие дълбоко в подземна пещера, в която сме като прилепи, които се опитват да измерят пространството, вслушвайки се в собствения си глас и ревербериране на мислите. То преустановява фронталната гледна гочка, която навярно би ускорила хода на събитията. „Последния път, когато видях баща ми” е мащабен и манипулативен експеримент, пред който публиката остава гладна в търсене на рационално решение. Единственото, което има значение, е регистрирането на звуковите и визуалните факти, превърнато в наука.

СЕРДЖИО ЛА ГАТО

Превод от английски: АНГЕЛИНА ГЕОРГИЕВА

Съвместна публикация с www.dramaturgynew.net в рамките на международната инициатива за обмен на театрални рецензии Writers on the Move.

Последният път, когато видях баща миЗа новата премиера на компанията на Ромео Кастелучи „Сочиетас Рафаело Санцио” - спектакъл на

Киара Гуиди, представен в театър Паладиум - Рим

9Литературен вестник 1-7.06.2011

Даниела, една от мечтите ти е вече факт: българско стихотворение краси една фасада в центъра на холандския град Лайден. Това наистина беше една отдавнашна мечта – да видя и българско стихотворение на поетичните стени в Лайден, на които са изписани стотина стихотворения на всякакви езици, но не и на български. След първото – изписано на руски език стихотворение на Марина Цветаева през 1992 г., което може и днес да се види на стената на една антикварна книжарничка до Питерскерк, по лайденските фасади едно след друго започнаха да се появяват стихотворения на разни езици. Радвах им се и ги показвах на приятели от България и други страни с тайната надежда следващото стихотворение да е българско. Но минаха години и през 2005 година проектът приключи, без да бъде изписано стихотворение на български.

Би ли разказала повече за тази традиция в родния град на Рембранд - откъде идва тя?Колкото и да е странно, това не е дело на общината, а частна инициатива. Брилянтната идея се ражда в артистичната глава на Бен Валенкамп. Докато броди по улиците на своя град, на него му хрумва, че вместо да гледат голи фасади или още по-зле – изпоцапани със спрей стени, жителите и гостите на града могат да минават покрай стени с изписана на тях поезия. Поезия на всички езици. Изписването на стихотворенията се прави на езика, на който е писал авторът, включително на старогръцки и латински, на почти изчезнали езици и нерядко на неразбираеми за западния човек азбуки, йероглифи и знаци. Има стихове на руски, японски, арабски. Калиграфическото изпълнение е дело на един скромен, но много талантлив човек – Ян-Вилем Браюнс. За него Бен Валенкамп казва: „Това, което той прави, никой друг в света не го умее!” В отговор на тази възторжена оценка Ян - Вилем само изсумтява едно скептично „хъм!”.

Как ти хрумна идеята да се пребориш за това българско поетично присъствие?След като години наред мечтах да се появи българско стихотворение – тоест мечтах някой друг да поеме инициативата, накрая се сетих за нещо, което холандците обичат да казват: „Няма кой, значи – аз, няма кога, значи – сега”. Горе-долу обратното на нашенската философия: „Ако една работа е важна, все някой ще я свърши. Ако никой не я свърши, значи не е била важна.” Конкретният повод обаче мечтата да се превърне в идея и след това в инициатива беше вестта, че бившият посланик на Нидерландия в България баронеса ван Линден е починала. Тя беше много активен дипломат и допринесе много за България. По време на холандското председателство на ЕС през 2004 година по инициатива на холандското посолство в София идеята на лайденските чудаци се пренесе у нас и по стените на София започна да се появява поезия. Това бе една от прекрасните инициативи, които холандските дипломати осъществиха: всяка страна – член и кандидат-член на ЕС да „осинови” една софийска стена и да изпише на нея стихотворение на своя език. И така почти незабелязано за вечно заетите ни с шумни скандали медии от 2004 година по красивите, но олющени фасади на София започнаха да се появяват стихотворения. Първо на холандски, после и на други езици. Когато баронеса ван Линден почина през ноември 2010, пишейки статия в нейна памет, ми хрумна идеята, че след като тя успя да пренесе лайденските поетични стени в София, не е лошо сега пък София да изпрати едно свое стихотворение в Лайден. Минаха още няколко месеца, докато се наканя да напиша писмо на лайденските „чудаци”. Това стана в края на март.

Какви трудности срещна в усилието си да убедиш авторите на този проект да приемат и българско стихотворение?Никакви. Освен това те много харесаха поезията на Данила Стоянова. Мислех, че ще е трудно, защото през 2005 хората от Tegen-Beeld (това е сдружението, по-точно фондацията, която реализираше идеята) бяха обявили, че повече стихотворения няма да бъдат изписвани. Бяха приключили проекта с едно стихотворение на Федерико Гарсия Лорка. Освен това вече нямаше свободни стени в центъра на града, подходящи за изписване на поезия.Само че Бен Валенкамп и членовете на Tegen-Beeld реагираха с ентусиазъм. Даже и с известно чувство за вина, че са пропуснали България. Оставаше да се намери стена, което не беше лесно. Още повече, че аз исках откриването на стихотворението да стане за 24 май. Разказах им че от 19. век българите празнуват Деня на Кирил и Методий. Като повечето хора на Запад и те мислеха, че кирилицата е руска азбука. Зарадваха се, че са научили нещо ново, и публикуваха в техния информационен бюлетин историята на създаването на азбуката. Понеже ми е чужд националистическият комплексарски патос, държах на фактите. България, разбира се, може да се гордее с тоя демократичен принос – да дадеш подслон на учениците на Кирил и Методий и на практика да защитиш правото на всеки народ да се моли, да пише и да чете на своя собствен, а не на чужд език. Вдъхновяващо е.

Как се реши проблемът със стената?Хората от Tegen-Beeld публикуваха едно съобщение на своя сайт:„Търси се спешно стена в центъра на града за изписване на българско стихотворение на нея”. И само две седмици по-късно, на 30 април Бен Валенкамп ми се обади и каза, че имаме стена. И то на Брейстрат – главната улица на Лайден, която разделя историческата част на града на две. Точно срещу кметството на града.

Редом с какви други стихове върху лайденските фасади ще дели мегдан българската поезия?Прекрасното стихотворение на Данила Стоянова ще краси лайденските поетични стени заедно със стихотворенията на известни и неизвестни автори от цял свят.В началото, когато започват да изписват поезия по стените, хората от Tegen-Beeld подбират стихотворения, в които има думи като слово, език, реч. После изоставят тази идея и тръгват във всички посоки. Не се водят и от мисълта за „представителност”, а единствено от това дали едно стихотворение им харесва, или не. Затова на лайденските поетични стени може да се прочетат не само стихотворения на Александър Блок, Анна Ахматова, Пол Верлен, Артур Рембо или Сонет XXX на Шекспир, но също и творби на анонимни автори, на неизвестни автори, дори едно „разписание” на холандските железници. Което всъщност е много поетично. Вървейки из Лайден, може да попаднете на Бодлер, Рилке или Сафо, на едно хайку на Башо за отмъстителното море или на стихотворението за малкото торнадо с голяма опашка, написано на езика мускоги. Има стихотворения на турски, арабски, южноафрикански, италиански, испански, чешки и полски автори, също и на автори от Лайден. Има и едно стихотворение на холандския поет Ян Ханло. То е поетичен монолог на едно врабче. Ето го:

Tjielp tjielp - tjielp tjielp tjielptjielp tjielp tjielp - tjielp tjielptjielp tjielp tjielp tjielp tjielp tjielp tjielp tjielp tjielp

Tjielpetc.

Ако напишете „Jan Hanlo, De mus”, ще попаднете на артистичното озвучаване на стихотворението в You Tube по музика на Том Америка (Tom America). Невероятно е наистина.

Какво предопредели избора на поет като Данила Стоянова?В никакъв случай не исках на лайденската стена да се появи някое съсипано от идеологическа пропаганда „изучавано” в училище българско стихотворение, затова се колебаех между поети като Атанас Далчев, Константин Павлов, Александър Вутимски и Данила Стоянова. Данила Стоянова, която си отива ненавършила 23 години, ни е оставила невероятно красива и изненадваща с философската си дълбочина поезия. За тази поезия може би най-точните думи са тези на един български студент от Антверпен, който – в отговор на стиховете й, които му бях изпратила по електронната поща, ми написа: „Оо, благодаря ти, Даниела! Това момиче е прекрасно... оставам безмълвен пред този Дух...” За съжаление, въпреки че прекрасните й стихове са преведени на английски (от Людмила Попова-Уайтман, САЩ) и на френски (от френския поет Монжо), у нас тя е известна само в много тесен кръг любители на поезия. Реших, че това най-после ще стане повод да се чуе за нея и кой знае – може би да се издадат отново стиховете й?

Как холандската страна прие нейната поезия?Когато научи за идеята ми, сърцатата Людмила светкавично ми изпрати с бърза поща от САЩ двуезичната стихосбирка на Данила Стоянова – на български и английски и на срещата в Лайден с Бен Валенкамп и колегите му аз им подарих тази стихосбирка, както и една– пак издадена от Людмила, двуезична стихосбирка на Константин Павлов. Много обичам безкомпромисната и силна, великолепна, невероятна поезия на Константин Павлов, но казах, че моят избор в случая е Данила. При втората ни среща Бен и Ян Вилем ми казаха нещо подобно на това, което вече ми беше написал Димо от Антверпен – че са останали слисани и безмълвни пред тази поезия.

Очевидно осъществяването на един такъв проект изисква доста организационна енергия, а и инвестиции. Намери ли се кой да ти помогне в това начинание?О, това беше най-вълнуващата част от историята. Трябваше спешно да се намерят около 1200 евро за боядисването на стената и изписването на стихотворението. Накратко: обърнах се с писмо до читателите на издаваното от мен списание „Диалог”, до приятели и познати от цял свят с молба, който има възможност, да направи дарение от 10 до 100 евро. Още не бях успяла да изпратя писмото до всички получатели от списъка с електронни адреси и първите преводи вече бяха направени. Българи от Холандия, от Австрия, от Великобритания, Германия, от САЩ и Канада, българи от Франция, Финландия и Швеция се включиха в акцията. Имаше наистина трогателни истории и невероятни жестове. И нито лъжичка катран в кацата с мед.Дадох си сметка колко жадни сме били за нещо красиво. Вече никой не може да каже, че българите не са способни на солидарност, романтика и на чудеса. Това беше като рекорд за „Гинес”. На 6 и 7 май още не бях изпратила писмото на всички, а на 10 май парите бяха в сметката и ги преведох на фондацията в Лайден. И тогава се видях в чудо. Не

успях да накарам хората да престанат да изпращат пари. Първо написах писмо до българските училища, защото знаех че са започнали да събират пари. Писах им, че вече няма нужда, и нека използват събраните средства за свои нужди – знам, че имат такива. Въпреки всичко българските училища в Лайден, Лондон и училището в Екс ан Прованс, Франция решиха да участват в акцията. Към акцията се присъединиха и приятели етнически турци.Всъщност хората помагаха далеч не само и единствено с пари.

Проявиха ли някакъв интерес към това начинание българските държавни институции - Министерството на културата например, или Министерството на външните работи? Не са имали тази възможност, защото изобщо не съм се обръщала към тях. Не исках в никакъв случай до тази благородна идея да се допират пипалата на корумпирани български политици, че после да се бият в гърдите какви големи българи били. Да си гледат пряката работа и да престанат с безсрамната си непочтеност, защото е позор да сме най-мизерната и корумпирана страна в Европа. Тия хора си мислят, че не те трябва да служат на България, а България – на тях. Злоупотреба с власт, власт и некомпетентност – няма нищо по-страшно от това. Време е на избирателите да им дойде умът в главата, а на политиците ни малко срам няма да им е в излишък.

Кое стихотворение на Данила Стоянова ще можем да прочетем, когато се озовем на Брейстрат в Лайден?

Дъждътезерото и вятърът сънуваха красотата на един заспал лебед.

Шумоляха перата му.Скрил глава той пътувашеи сънувашев тишината всичко това.

Има една любопитна подробност. Колебаехме се между други две стихотворения. Накрая самата стена „разреши” спора, тъй като изискваше едно малко по-дълго стихотворение от първоначалните две. Изборът се оказа щастлив. Стихотворението е огледално, то е като отражение във водата. Помислих си, че в това има особена символика. Така, както лайденските поетични стени се отразиха в София и после обратно в Лайден, така, както сънищата на живеещите в чужбина българи пътуват все към България, а и България навярно сънува своите пръснати по света деца, точно така дъждът, езерото и вятърът сънуват красотата на спящия лебед, а той в унеса си се плъзга по водната повърхност на езерото и сънува ... всичко това.В тишината на лайденската улица се чува как шумолят перата на един сънуващ лебед. Усещането идва от изписания с по-едър шрифт стих: „Шумоляха перата му.”

Шумоляха перата муИнтервю на Едвин Сугарев с Даниела Горчева

10 Литературен вестник 1-7.06.2011

Какво се случва вътре в тези времеви граници, в пространствата на тази година. На пръв поглед: убийства, убийства, убийства. И наистина, сякаш само разнотипните политически екзекуции – много малко от тях явни, предварително обявени с присъди – съставят и изчерпват хрониката на тази година... Можем да добавим и непрестанните нападения на десетките и десетки разбойнически чети (част от тях са представящи се като революционно-терористични групи от идейници, включително – комунисти). И разбира се: мегаатентатите.Ето накратко и в съвсем непълен вид тази печална хроника от 1925 година...На 13 февруари е убит на ул. „Бенковски” проф. Никола Милев – директор на десния вестник „Слово”, учен, журналист, дипломат, обществен деец, парламентарист, близък до ВМРО. (Той е наследил в. „Слово” след убийството на Александър Греков. преди две години.) Убийството на Милев предизвиква изключителен отзвук. Провеждат се траурни събрания; издават се паметни листове и сборници. На 18 февруари вечерта на ул. „Сердика” е убит комунистическият народен представител от Варна Тодор Т. Страшимиров – брат на писателя Антон Страшимиров.Някъде в тези дни е убит и столичният градоначалник.В проправителствените вестници на 1 април четем, че дружбашите емигранти се самообвиняват: едните се били продали на Москва, другите – на Белград, че е заловен разбойникът атентатор Йосиф Любенов, сподвижник на легендарния Антон Прудкин и на Патамански – убиец на журналиста Петков. Такива съобщения четем всеки ден.На 3 април в „Демократически сговор” четем: „С едно усърдие, което стои над всяка похвала, органите на властта, чийто дълг е да бдят за реда и сигурността на страната, успяха в последните няколко дни да направят пълни разкрития около приготовленията на единофронтовците за повдигане на въоръжено въстание през втората година на текущия месец. И този път за терен на революционните действия са избрани областите, които са в съседство с Югославия: Врачански и Видински окръг. Този избор, както и при първите мятежи, не е станал никак случайно”. И още: „Пъклените планове са разкрити и всякога будната власт е взела отрано потребните мерки за осуетяване на всеки опит за нарушаване реда в страната”. Съвсем скоро ще се окаже, че този триумфален тон е неуместен.На 14 април в Арабаконашкия проход е устроена засада на кортежа на цар Борис III от разбойническо-терористична чета. При предишен подобен инцидент водачът на друга чета познава Царя, взема „за почест” и пропуска групата. Сега обаче започва престрелка, убити са двама от придружителите. Царят щастливо се избавя с ловко бягство. На другия ден в столицата има посещения на депутации в двореца по повод на избавлението, в парламента се устройват бурни акламации. Литераторът Георги-Асен Дзивгов пише трагическо апологетическо стихотворение в официоза „Демократически сговор”:

НА БОРИС III, ЦАР НА БЪЛГАРИТЕ

О светъл Цар, от Господа възлюбенвъв Твоя величав и стръмен път!Без Тебе цял народ би бил изгубен,за тебе хиляди сърца туптят.

Ти сам сред нашите неволи растна,ти символ си на българската скръб –скръб свята и безсмъртна и прекрасна –о, Цар! Ти като нея нам си скъп.

И Ти незиблем ще стоиш на Тронада страдаш, горд и мъдър, зарад нас:и Бог ще пази твоята коронаи Бог ще те крепи до сетний час.

И Твойта чаша още недопитаще ти открие нови изпитни...Но ти ще бъдеш твърд като гранитавъв мрачните и горестните дни!Че знай: Всевишният ориса, в кървиРодината ни да се прероди...И виж над себе си Бориса Първи:трагичната му сянка вечно бди!

15 априлГеорги-Асен Дзивгов

Тук, в това стихотворение, което трябва да третираме като стоящо някак встрани, извън същинската

литература, се появява ключов образ за годината от паракултурните явления – Голгота, символиката на Кръста, кръвта като изкупление (във високата култура този семантичен ред доминира в предишните години). Словата на стихотворението се допълват от пасаж на статия „Вчерашните злодеяния”: „Духът на отрицанието и разрушението написа вчера в черните страници на своя дневник още две трагични злодеяния, които ще слеят в едно чувство на стихийно възмущение всички добри синове на България. // Една шепа български изроди, които, укичени с идеалите на Третия интернационал и на задграничния „революционен център”, практикува разбойничеството по кръстопътищата и планините, са стреляли против Негово Величество Царя”.В общата еуфория сякаш потъва първоначално в информационния поток убийството на генерал Коста Георгиев – народен представител от „Демократически сговор”, ръководител на софийска структура, един от обичаните военачалници по време на Първата световна война. Той е убит в същия този кози 14 април, следобед, край църквата „Св. Седмочисленици” – Черната джамия (това е именно второто „трагично злодеяние” от цитираната статия). И това убийство се оказва началният елемент от реализиране на резервния вариант. Ако е бил убит сутринта Царят, погребението по протокол е щяло да бъде в „Александър Невски”. И евентуално големият атентат щял да бъде проведен там (поне така гласят някои от версиите). Сега погребението на генерала ще бъде в катедралата „Света Неделя”.Точно в този ден, 16 април, в уводната на „Демократически сговор” „Смисълът на вчерашните манифестации” четем: „При такова единодушие, вълната на негодуванието, заляла цялата страна, ще разбие и разнесе всички нови замисли и покушения против свободата, независимостта и спокойствието на държавата. // Ще осъзнаят ли най-после това родоотстъпниците и техните скрити съчувственици и помагачи вътре в страната?”Да, но следобед в центъра на София се чува страхотен гръм. Разнася се прах навсякъде. Взривен е куполът на катедралата точно при опелото на генерала. Такъв е бил и замисълът на покушението: генералът ще събере на погребението си целия политически и военен елит на България воглаве с Царя. Така комунистите отведнъж решават въпроса за властта. Пълно обезглавяване на България, колективно революционно гилотиниране.Както е известно, убити са над двеста души, ранени са стотици. Това са генерали и полковници, висши чиновници, водещи журналисти. Всички те, около ковчега на убития генерал, са били затрупани в храма. Царят се спасява, защото идва късно към „Света Неделя” – бил е преди това в друга църква на опелото на един от убитите при Арабаконак свои служители.Хаосът в столицата е като от бъдещ зловещ политико-фантастичен трилър. Това е за времето си най-големият атентат в света. Комунистите дълги години ще отричат участието си, ще твърдят, че атентатът е дело на малка група около т.нар. Военен отдел (военен център, военна организация) към ЦК, но все пак ще почитат организаторите и извършителите, ще ги героизират, ще твърдят, че те са имали своите основания да извършат това престъпление срещу нацията. В следващите дни пресата е пълна с некролози. Погребенията се редуват през час. Сплитат се евангелските сюжети от Страстната седмица с реалните ужасяващи сюжети от политическия живот на София, в предвеликденските дни сме.Атентаторите са заловени бързо и след кратък процес някои от тях са обесени публично. Търсят се и останалите участници и вдъхновители.На 18 април „Демократически сговор” излиза на цяла първа страница със заглавието „ДЕМОНИЧЕСКОТО ДЕЛО НА РОДООТСТЪПНИЦИТЕ”. А по-долу в статия вече със заглавието „Последните злодеяния” (помним, преди няколко дена з л о д е я н и я т а бяха в ч е р а ш н и) намираме пасажа: „Нито благоговейното настроение на света пред великия християнски празник, нито светостта на мястото, нито мисълта за невинните жертви – нищо не е могло да смути съвестта на човекоподобните зверове, да събуди у тях чувството на човещина. Катедралата „Св. Неделя” биде избрана за лобно място на ненавистните политически противници – защитниците на държавната свобода и независимост. // И столицата дочака кървав, страшен Великден, цялата страна се потопи в траур, погребала изведнъж десетки и десетки свои рожби”.От своето легло, ранен в главата, министър-председателят проф. Александър Цанков отправя апел за „спокойствие и трезвост”, но точно това съвсем малко може да се очаква от всички. На 20 април представители на тридесет столични научни и културни организации приемат апел до общественото мнение в чужбина във връзка с атентата и неговия отзвук – един съвсем не излишен

акт, както можем да преценим от един бъдещ външнополитически преглед на Христо Силянов за „Демократически преглед”.Огласен е един пространен правителствен „Манифест към българския народ”. Ето пасаж от него: „Спомнете си, граждани, отчаяните усилия на злосторниците, през юний 1923 г., за да възстановят наново своето управление на безкрайна развала и на небивали грабежи; живи се надигат още титаническите борби между силите на реда, събрани около правителството и силите на предателството и разстройството, около единния фронт”. И финалът: „Сплотени здраво около нашия върховен вожд – звездата на когото Провидението ни посочи – с ободрена вяра в хубавата бъднина на нашата изстрадала родина, нека в този сериозен час кажем всички: да живее България!”Отново проправителственият високообразован стихотворец Георги-Асен Дзивгов излиза с разтърсващо стихотворение. То е озаглавено:

ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ: A n n o D o m i n i MCMХХV

„Вземете, ето: пийте от кръвта ми!”О тайнство забравено, о кръв...О кръв на жъртвите изкупни в храмаПохитени от безчовечна стръв!

И ето: в горестното ни безверие,и зарад каменните ни сърца,пред нас възстана тайната вечеря:и ний Сина видяхме - и Отца!

И ний видяхме пак кръвта Христовада се пролива зарад наший грях:и затрептя в душата ни суровалюбов, и милосърдие, и страх!

И доловихме пак Светата мисълнад нас разляла свойта светлина.И в ужаса, що Бог ни бе орисал,погасне всяка мисъл за злина...

И черно светотатство – тъмна орис:и Юда пак предаде ни на кръст –о кръст на нашата безумна горест,О изкупителна небесна мъст!

И в мрачините на денят Разпети,и в погребалний ужас на Смъртта,порои се изляха от небето, там, дето вчера се разля кръвта...

Кръвта - с която бяхме ний спасени,Кръвта, която всички причасти:О, Господи! Нечуто Възкресение,нечуто Тържество ни даде Ти!

София, Велики четвъртък16. IV – Възкресение, 19. IV. 1925

Георги-Асен Дзивгов

(стихотворението е поместено отново в „Демократически сговор”, бр. 461 от 28 април). Традицията да се правят стихотворения със заглавия „Аnno domini” присъствува в българската висока литературна култура: две години по-рано Николай Марангозов даде своето „Аnno domini” за 1923 г., а през 1924 г. Елисавета Багряна превежда за „Златорог” знаменитото стихотворение на Анна Ахматова, което носи в заглавието си това словосъчетание. Отново – и в заглавието, и в самата

Годината на...от стр. 7

на стр. 12

11Литературен вестник 1-7.06.2011

Разказът на Здравка Евтимова, „Гошо”, публикуван в литературното списание

FICTION GARDEN, Великобритания, печели приза „Разказ на месеца” за месец май 2011 г.

Разказа „Гошо” от българската авторка можете да прочетете на сайта на

списание FICTION GARDEN:http://www.fictiongarden.co.uk/storyofthemonth.

html Преди седмица литературното

аудиосписание BOUNF OFF, САЩ, издаващо кратки разкази, представени във вид на аудиозапис, разпространи разказа

на Здравка Евтимова „The Yellow Bag”. Можете да чуете запис на разказа на сайта: http://feeds2.feedburner.com/BoundOffShortSto

ryPodcast

Здравка Евтимова

- Ела, но тичай по-бързо да похапнем от Гошо – подканва ме Роси по телефона. Аз се ослушвам, тъй като мъжът ми си закупи нож, с който да ме затрие в най-скоро време. Нека сега обясня защо стана така. Гошо беше старото, 21-годишно магаре на бащата на Роси. Човекът ходеше да краде с Гошо и с каручката керемиди, скрап, трици, и всичко, което може да се краде в Пернишки окръг. Както бащата на Роси бай Косьо си крал скрап, Гошо паднал и започнал да умира. Що така, бе човек, рекъл бай Косьо. С кого ще крада аз? Жена ми дърта и ръждясала релса, щерка ми – Роси, тоест моята приятелка, - не ще да се жени, щото никой не я желае. И двете ги мързи, че ги боли, затуй аз на стари години се люшкам с каручката. Но то всичко окрадено. Тръгна да обхождам кварталите и срещна конкуренцията. И те обикалят, но вместо да крадем, седнем заедно и се напием. Не умирай, бе човек, сам с ония ли ме оставяш бе? С дъртата и младата? Обаче Гошо ритнал два пъти и изплезил език. Бай Косьо се видял в чудо. Магаре повече от сто кила да умре от старост! Сто кила месо да умрат от старост, а хладилникът празен. Това не става така! Не знам дали Гошо първо умрял и след това бай Косьо го заклал с джобното си ножче, или първо Гошо бил заклан и после предал Богу дух. Доколкото познавам Косьо, той би заклал Роси („Тази така и не се ожени, а само гледа сериали и реве. Който както се прибере от съучениците й - я от Италия, я от Испания, при нея ляга, при нея става, но никой не се жени за нея.”) Ето защо Гошо сигурно първо си е умрял най-спокойно, преди да откраднат старото желязо, после бай Косьо го е резнал с джобното ножче. Това, което аз видях след два дни, бяха четиридесет и две луканки, овесени над прозореца на бай Косьо. Той седи с бира в ръка, не може да краде, яде луканки, пие бира и плаче за Гошо.- Бързо идвай, жабо – обажда се на мобилния ми телефон Роси. – Хайде, че от Гошо нищо не остана!От Гошо нищо не остана, защото Роси опитала една от луканките. Все едно гризала паве, така ми обясни по-късно, че то Гошо беше дърто магаре, лека му пръст. Бай Косьо му закопа ушите до Струма и щом леля Денка, жена му, скочи да се кара, той ходи при закопаните уши на Гошо, пие бира и плаче. Даже онези, крадците от конкуренцията, и те ходят да плачат над ушите, защото помнят как са се напивали заедно. Та когато Роси за пръв път хапнала от луканката на Гошо, не щеш ли, се запознала с един тип, Данчо. Той не бил никакъв неин съученик, от младежите, дето ходят в Италия и Испания, и идват в Перник за седмица-две. Той си бил съвсем българин, дето не мръдвал от своето родно село Друган и поради тази причина не знаел за подвизите на Роси с нейните съученици

и голямата й любов към сериалите. Казал й: – „Ти си абсолютна. Браво!” и взел да я кани да я запознае с майка си. Той бил на 36, тя на 33 - тъкмо най-блестяща двойка. Роси се уплашила и взела да мига. Тя била свикнала да й казват, че е абсолютна една седмица, после човекът се отдръпвал – тя просто го наричала за удобство „съученик”, макар че едноседмичните й приятели били кой с десет години по-млад, кой с десет години по-стар. Въобще плюс-минус десет години все й бил съученик. Обаче съученикът си вдигал ризите и се изпарявал за Италия или Испания, но Данчо от Друган бил железен. Той пристигнал при бай Косьо и му заявил: – „Дъщеря ти е абсолютна. По-абсолютна от нея не мога да намеря не само в Друган, но и в Перник. Щото аз смятам така, че да се оженя за нея.” Роси дълбоко се потресла. И съучениците й намеквали: „Ще се женим”, но как ще се женим, когато тя е в Перник, а той в Неапол? Ала мисълта ми е за друго. Една друга наша приятелка, Стефчето, отвращение не отвращение, и тя опита от луканките на Гошо и ела да видиш какво се случва! Още на следващия ден във влака Перник - София се запознава с един Генадий. Тя на 30 той на 32. Стефка обаче работи във фирма „Метал”, поради което и дума не може да става за маникюр. Е, и тя има няколко съученици, но значително по-малко от Роси, защото Роси е изписана и висока като топола, а Стефка се търкаля в собствената си мас. Но онзи тип от влака й споменал: „Ти си абсолютна. Аз съм по-тънък от собствената си риза. Край. Ти си жената, която търся. Ще те водя да те запозная с мама, ще се женим.” Но с това обаче работата не свърши. Леля Денка, съпругата на бай Косьо, една съвсем нормална пълна жена, също за беда взела да опита от Гошо. Не че зъбите й били чак толкова здрави, но то колкото беля да стане – станала. Гризнала тя от Гошо и още на другия ден, както си продавала фланелките на сергията на пазарчето в квартал „Изток”, Перник, изведнъж идва един, твърде брадясал, като вол и също толкова як. Казал й: „Ти си абсолютна”, купил й сладолед и на другия ден дошъл да я търси вкъщи. Тогава бай Косьо - с онова джобно ножче, с което уж заклал Гошо - се хвърли да коли онзи брадатия господин, дето закачал най-обикновената му жена. Стигнало се до истински бой, който леля Денка

Градът

Пиша за всички, които вярват в истината!

Мъгла е обсипала нощните пътища.Някак различен изглежда градът.Почувствах дори аз надежда отлитаща,но тръгнах надолу по прашния път.

Вървя аз безстрашен в средата на здрача и мъката среща се с моите очи.Приседнал встрани, дългокос и невзрачен, протегнал ръка мъж и само мълчи.

Подавам монета, поглеждам го тъжно и виждам по бузите тихи сълзи.В големия свят на кого ли е нужно един да лети, а друг да пълзи?

Мъглата разстила се, капки прииждат и всеки по пътя е с поглед дълбок.Те все непознати са, ала се виждав какво е превърнал живота им Бог.

В началото всеки от равно започваи равна съдба всеки днес заслужава.Вървим до един все по земната почва.Светът е под нас, ала ни заблуждава.

Но без да усетя пристига зоратаи слънцето жълто показва се леко.Дъга се издига нагоре в гората и вярата вече не е тъй далеко.

Градът се събужда за мигове малко.Май всичко започва родено наново.Аз мислех, че истина знаел съм. Жалко!Изкуствено сякаш е моето слово.

Градът без лице е, но някак си можесъс маска лъжовна калта да покрие.Изглежда ви някак красив и заможен,но истина друга дълбоко се крие.

Човешката мъка, получена с рани,открива се само щом вечер настане.Как бедната майка сина си да храни с надежда един ден юнак той да стане?

Когато отгоре те всеки натиска,ти губиш надежда и думи, и мисъл.Щом никой не дава, но всеки ти искасъс времето думата „цел” губи смисъл.

Но вече не виждаш по пътя на здрачасълзи, а усмивки ми срещат очите.Тук никой не моли и никой не плаче,щом срещне на слънцето денем лъчите.

В началото всеки от равно започваи равна съдба всеки днес заслужава.Вървим до един все по земната почва.Светът е под нас, ала ни заблуждава.

Виктор Елинов Топалов – 16 години ученик от Xв клас в 9. френска езикова гимназия „Алфонс

дьо Ламартин”

Славея Балдева

Беше късен слънчев следобед през април. Към спирката на автобуса се приближиха двама възрастни мъже. От магазина отсреща излезе чорлав грубоват тип и ги поздрави. Тук всички се познаваха.- И к’во се оказа, сега? – прогърмя гласът му. Изстрелваше думите като от дуло на картечница, а смисълът им бе окончателна присъда. Приближи до двамата и продължи: „И тоа, бе, журналиста, взел 90 хиляди от Алексей Петров. Или 900 хиляди.”- Сашо Диков – уточниха старците.- Ма к’во стаа тука бе? – гласът му звучеше гороломно. Съответстваше и на външния му вид – едър, недодялан. Май не можеше да излъчва друг сигнал освен подразбиращо се неодобрение и агресия. – Дал му значи парите и така.- Тъй ами – потвърдиха с неочаквана енергия старците. – Тука ние в селото требва да напраим референдум да се възобнови смъртното наказание. К’во е т’ва – тоа да се разхожда и да дава съвети. Тоа не требе да е жив бе. Требваше да му се случи нещо у затворо. К’во искаш от такъв тип. Тоа е вреден бе.- Ма хубоу да има смъртно наказание – изрева чорлавият квадратен, - ама тогава първо вас ще застрелям.- К’во ша застреляш мене, бе! Не ма ли виждаш, че одим пеша и с автобусо и че си к...о лижем! Мене намерил да разстрелва – излезе с достойнство от ситуацията единият старец.Другият кимаше одобрително.Очевидно го засилваха по друга следа.Квадратният замълча, без да изглежда примирен. Вероятно преди 60-70 години би бил доста полезен.Но звездата на човека невинаги изгрява навреме.Известно време си разменяха подобни реплики. После автобусът дойде и двамата старци се качиха.

наблюдавала усмихната щастливо над тенджерата, в която къкрела копривена чорба. После една Мира опита луканките и е ясно, че още на следващия ден – пак във влака Перник-София – един й рекъл: „Ти си...”.Роси започна да продава ония луканки от Гошо по двайсет лева резенчето и ако си мислите, че не се струпаха жени, значи никога не сте идвали в Перник – и то не само жени на 30 години, и момичета на 17 години, ами и жени на 50 години, жени на 60 години и жени с бастуни. Даже едно момиченце втори за трети клас беше дошло с двайсетолевка в ръка. Та затова Роси ми съобщи: „Хайде, заспала госпожо, бързо! Ще се свърши Гошо, и така ще си изгниеш.” Защото ние живеем до тях и тя слуша как аз и Тошо се караме: хем пари, че няма, хем той ме предупреждава, че ще хване в Испания и харесва комшийката, хем едновременно с това си купил нож да ми реже главата, ако ям от Гошо. Няколко мъже, които имаха стари магарета – от конкуренцията на бай Косьо - ходиха да ги заколят на същото място. Взеха джобното ножче под наем от Косьо за пет лева на час и си затриха верните помощници, тъй че скрапът остана неокраден. Обаче техните магарета не докараха никой да каже – „Ти си абсолютна.”„Загоряла тенджера такава! - кипи по телефона Роси. - Специално за тебе съм запазила едно резенче от Гошо. Мъжът ти и без това е мързелив като заровените уши на Гошо. Заглежда се в комшийката и пари няма. Ела да ядеш от Гошо. Едно дете имаш, все ще го изгледаш някак си.” Добре, навих се аз, обаче преди това изхвърлих в Струма ножа, дето моят Тошо беше купил от пазара. Тръгвам аз да ям от Гошо, ето ти го моя Тошо – не с нож, ами брадвата вземал. „А си отишла да ядеш Гошо, а ти отрязах главата тука, на това място.” Така ли, викам аз. Я да видим как ще ми отрежеш главата. И без глава ще ходя да ям Гошо, да го знаеш. Тогава той хвърли брадвата и вика: „Ти си най-абсолютната. И без да ядеш от Гошо ти го казвам. Да умра като Гошо, ако лъжа!”Бащата на Роси, заедно с останалите почтени крадци, останали без кьораво магаре, пият заедно ракия на пейката пред нашия блок и викат: „Що й казваш, че е абсолютна бе. Ти нямаш ли очи в тая глава?”

Гошо

На спирката

12

19

Литературен вестник 1-7.06.2011

тъкан на текста на Дзивгов – елементи, феномени, съставки на високата актуална литература твърде бързо преминават в областта на официозната паралитература. Ще кажа, преди да продължа нататък, нещо лично. Травмата от атентата в „Света Неделя” стоеше в нашата семейна памет (както и за атентата в Градското софийско казино от 1915 г., когато е била убита сестрата на моята баба). За атентата се говореше непрекъснато. Прадядо ми генерал Фичев е бил всред тези затрупани генерали, първоначално са го мислили за загинал, дядо ми Михаил Карафилов със свои приятели са го измъкнали от развалините; бил е тежко ранен в главата, впоследствие е бил без парче от черепа си, раната е ускорила смъртта му на 71 години. Аз също винаги съм споделял тази обща семейна умонагласа спрямо събитието, травмата е била и моя.Така се оказа, че – наред и с други идейни противоречия – с моя покоен приятел поета Иван Динков и тук сме на противоположни позиции. Иван Динков бе всред тези, които героизираха атентаторите, беше убеден в необходимостта от червен терор за това време, написа текстове в този дух.Спирам с личното отклонение, връщаме се в хрониката от 1925 година...На 22 април Народното събрание единодушно одобрява въвеждането на военното положение, и без това въведено от правителството по-рано.Разгръща се през следващите четиридесет дни наистина също толкова чудовищен и безпримерен в новата българска история бял терор. Арестувани са според някои данни около 13 хиляди души. Действува се не системно и не след предварителни проучвания на житие-битието на заподозрения, а крайно субективно и селективно, по случайни мнения и внушения. Арестите правят не толкова и не само хора на полицията, а някакви „неотговорни фактори”, мъже в цивилни дрехи с прикриващи физиономиите им шапки. Говори се за някакви „шпиц-команди”, в които участвуват млади интелектуалци, дори и писатели и журналисти (странно е, дори вече в 60-те години на миналия век, под сурдинка се мълвеше, че този или онзи все още жив писател е бил във въпросните шпицкоманди и самият факт, че е останал жив, че не е бил сред безследно изчезналите след двадесет години, беше косвено доказателство за пряката връзка на всички превратаджии и на близките до Военната лига с основните фигури на Деветосептемврийския преврат от 1944 г.).Така лудостта наистина става всеобща – и лява, и дясна. Искам много категорично да кажа, че не може да има никакво исторически целесъобразно, още по-малко морално основание за смисъла, размера и формите на този бял терор, както и особено за прицелеността му върху изтъкнати интелектуалци. Той също е една зловеща колективна истерия. Всеобщата атмосфера в България от тези години на перманентна гражданска война (макар и неразгърнала потенциала си истински, слава Богу!), на хаос и на многопосочна фантастична негативна енергия писателят Владимир Полянов обобщава така в глава ХI на толкова нашумелия и преди, и след роман „Слънцето угаснало”: „Мълвата замести официалните известия и всичко започна да изглежда по-страшно (...) Мълвата говореше за бесилки и за непрекъснат кикот на картечници. Оръжието минаваше от едни в други. Въжето с еднакво безстрастие душеше войници и работници. Картечниците равнодушно косяха червени и националисти. Смъртта слушаше ръката, която я управляваше. Днес едните бяха по-силни, утре – другите. Над България виснаха облаци, обагрени огнено от лудо пролятата кръв”. Невнимателното четене отнася романа само към септемврийската гражданска война от 1923 г., но както ще видим, той се представя не съвсем буквално, естествено, целия цикъл на тази перманентна гражданска война до съставянето на второто сговористко правителство на Андрей Ляпчев, което вече се опитва – според крилатата фраза на патрона си – да действува „со кротце, со благо”, но и „со малце кютек”. А в тези дни априлско-майски безследно изчезват поетите Гео Милев и Христо Ясенов, стихотворците Сергей Румянцев и Васил Карагьозов, публицистите Йосиф Хербст и Георги Шейтанов; арестувани са белетристът Светослав Минков – заради брат му и не само, както и съвсем кроткият драматург Ст. Л. Костов – като девер на този брат, за кратко в ареста са и критикът Георги Цанев и поетът Никола Фурнаджиев, белетристът – поет Ангел Каралийчев и поетът и червен фейлетонист

Асен Разцветников се укриват в провинцията (от тези години Разцветников развива гибелна мания за преследване). За отвличанията на всички тези хора не са дадени никакви

обяснения, не са изпратени никакви законови призовки, не са им направени нормални публични следствия или процеси. Част от тях просто изчезват.

И все пак защо поетите и публицистите са толкова много всред безследно изчезналите? Наред със стотици политически и културологически обяснения и мотивировки, давани през десетилетията – някои от тях верни и основателни, други абсолютно неверни и спекулативни, ще прибавя още едно обяснение, съвсем литературноисторическо в основата си. Една възможна причина за тази стръв на шпицкомандаджиите към писателите е, че те през 1922-1924 г. моделират лирическите си персонажи и публицистичните си гласове изповедници, моделират литературно-публичните си личности като жертви, като съвсем естествените жертви на гражданските сблъсъци в името на някакъв тип социална справедливост или просто като жертви на песимистично вижданата безизходност да бъдат решени социалните противоречия, като едва ли не жадуващи своята жертвеност персони – дори просто пред гледката на несъвършенствата на света на човека. Но 1925 година буквализира и битовизира всичко това в най-зловещия му вид. Шпицкомандите навсякъде по света четат еднозначно литературата. Те не понасят високия идеализъм на жертвената готовност. Искаш да си жертва – бъди! Виждаш навсякъде кръв – кърви и ти самият! Те четат наистина буквално и социалните заплахи в поезията, нейните призиви. Те надценяват т.нар. революционизираща роля на поезията; тук, за жалост, те са по-големи марксисти от самия Георги Бакалов. А нима и някой наистина е вярвал, че деликатният и неистов същевременно Йосиф Хербст е бил способен на терористичен акт? Не, разбира се, просто гледката на тази особена социална нервозност и свръхвъзбудимост на високи творци интелектуалци като Гео Милев и Йосиф Хербст е непоносима за гьонсуратите, които са се вживели по един насилнически начин в мисията на спасители на Отечеството. Така, както и в Испания Габриел Гарсия Лорка е също непоносима гледка за съответните испански спасители. Такива люде не просто трябва да бъдат затваряни според изнервените блюстители, те и в затвора ще бъдат все така непоносими, те просто трябва да бъдат убивани, да изчезват безследно. Уместно е тук, когато говорим за това самомоделиране на образа на жертвата от страна на литераторите, да направим едно сравнение на самите названия на списанията от годините 1920-1925 с тези от предишни години: сега изпъкват „Вик” и „Пламък”, „Сила” и „Пролом” срещу вдълбочените и равновесни „Мисъл” и „Наблюдател”, „Летописи” и „Бисери” (изключение: „Везни”, но то неслучайно е заменено именно с „Пламък” в екстремната година). Да прибавим сега в нашата хроника на 1925 година и три събития с външнополитически адрес, но които драматично се вписват в общата вътрешна атмосфера на деструкция и тревожност...На 8 май в Бургтеатър във Виена, в една ложа по време на представление на „Пер Гинт” на Ибсен, Менча (Мелпомена) Кърничева убива Тодор Паница в присъствието на семейството му – като акт на отмъщение за убийството на Гарванов и Сарафов преди близо двадесет години и като възмездие за предателската му роля спрямо ВМРО, заради агентурните му игри с представители на разузнаванията и правителствата на Югославия, Гърция и на Съветска Русия. Менча е подготвена за мисията си от самия нов вожд на ВМРО Иван Михайлов и впоследствие, след един шумен процес и след скорошното й освобождаване, става негова спътница за цял живот. Съществува изключително ценен разказ на самата Кърничева за тази епопея, допълнен и от реконструкция на процеса и на отзивите от самия Иван Михайлов. Но Менча

Кърничева се превръща в героиня само в тесните среди на ВМРО около Иван Михайлов (така жестът на Менча става пример за по-сетнешния кървав акт на Мара Бунева в посърбваната Македония), за някои групи бежанци и емигранти и за симпатизанти в чужбина. За останалите българи този акт влиза в зловещата поредица. Голяма част от тях вече са уморени да следят перипетиите на национално-освободителното движение за освобождаване на българите от Македония, а и те често се израждат в братоубийствени междуособици. Все повече казват: „Стига с тази Македония! Заради нея страда цяла България!” Македонските революционери вече нямат романтичното обаяние от времаната на Гоце Делчев и на Яворов, а „македонският фактор” продължава да играе по всевъзможни начини силово в българската политика и в обществения живот. Сега обаче, при изстъпленията на сговористките неотговорни фактори и на шпицкомандите, хората на ВМРО запазват неутралитет. Техните убийства са вътре в техните среди (точно в 1925 година е демонизиран образът на Иван Михайлов, независимо от необходимостта точно той да отмъсти за убийството на предишния обичан вожд Тодор Александров). ВМРО стои в годината като някаква постоянна заплаха, така, както е и с белогвардейците. Романтическата симпатия и съпричастност към Македония се връщат за всички българи при краткотрайния обединителен акт по време на Втората световна война, но самата Македония – въпреки ентусиазма при посрещането на българските войски – вече, изглежда, е друга, отдалечена, отчуждена.През септември пак във Виена (австрийската столица по това време е едва ли не изнесен център на съветската пропаганда и разведка) се провежда учредителна конференция на Добруджанската революционна организация и тази ултралевичарска структура е плод на безумията на Коминтерна за насърчаване на създаването на нови нации в България – тракийска, македонска и добруджанска.На 19 октомври след пограничен инцидент при Петрич – има убит и гръцки офицер, – военният диктатор на Гърция генерал Пангалос заповядва нахлуване в България; окупиран е Петрички район. Българското правителство се обръща към Обществото на народите и по мнение на историци и анализатори ултимативната намеса на международната организация май е единствената и успешна мирна мисия.Очевидно е трудно в цялата тази навалица от брутални събития да се откроят чисто литературните явявания (като изключим телесните посегателства срещу писатели). Все пак колективният сборник на новите млади елитарни писатели „Пет години” е забелязан и неколкократно рецензиран. Най-афирмативно обговаряната книга става малкото сборниче с разкази „Ръж” на Ангел Каралийчев (на титула тя е обявена като издадена през 1925 г., а на задната корица – от 1924, като издание на „Нов път”; Георги Цанев обаче свидетелствува, че се е появила още през 1924, но безспорно социализирането е именно през 1925). Можем да четем като литературно събитие и начина, по който Гео Милев се явява пред съда по повод на инкриминирането на поемата му „Септември” и на искането той да бъде съден по Закона за защита на държавата; неговата защитна реч е точно събитието - с твърдението, че целта му е била да „възбуди отвращение от кървите”, „да се събуди надежда, че ще настане край на кръвопролитията”, а не те да се предизвикват. (Гео Милев все пак е осъден на 1 година затвор и на глоба на 14 май и два дни по-късно е отведен в неизвестна посока, за да изчезне безследно.) През годината отзвучава и това десетилетие на посмъртно битие на Яворовата литературна личност, чиято кулминация е предишната 1924 година (през 1925 г. е издадена например брошурата на Людмил Стоянов „П. К. Яворов. Поет на любовта и смъртта”). Осъществява се предварителният силен дебют на Елисавета Багряна с еблематичния цикъл „Вечната и святата в „Златорог”. Белетристите диаболици и поетите септемврийци от Четворката разширяват тематичния диапазон на творчеството си (така Ангел Каралийчев публикува в Златорог „Росенският камен мост” – една класическа негова творба, както и „Оран” и „Паричката”, които вече не са в тематичния „септемврийски” кръг; Владимир Полянов печата важните си вече психологически новели „Детето” и „Семейство”, а Разцветников – „Мъка” и Фурнаджиев – „Тракия”). Всичко това става неизменно в превърналия се може би точно тогава в централен топос на литературния живот „Златорог”. Пак там чрез статиите на д-р Найден Шейтанов „Преображения на България” и на д-р Янко Янев „Трагедията на човека” и „За смисъла на историята” се утвърждава представата за възловото място на 1925 година в общата българска история. И разбира се, най-важното негативно литературно събитие е празното място на безследно изчезналите (известно е, че Христо Ясенов спира да пише и публикува поезия още след издаването на „Рицарски замък”).Но самата практика на това изчезване не само оставя кървяща незатворена рана за десетилетия

Годината на...от стр. 10

Йоси

ф Х

ербст

13

25

Литературен вестник 1-7.06.2011

в културното пространство на България, но и обезкървява самото първо сговористко правителство на проф. Александър Цанков. Споменатият вече дебат в Народното събрание от месец септември продължава 10 дни, в отговора си министър-председателят Александър Цанков обяснява „станалите убийства и от двете страни, както и изчезването безследно на някои граждани с „болното време”, което преживява нашата страна”; силни критични становища вече за цялостната насилническа практика на правителството изказват социалдемократът Константин Бозвелиев, демократът Александър Малинов (той категорично говори и за необходимата смяна на правителството), Димо Кьорчев – от името на Националлибералната партия, Стоян Костурков – от Радикалната, В. Попов – от името на Земеделския съюз, крило Драгиев и др. В последна сметка проправителственото мнозинство признава „престъпните актове на насилие от двете страни, правителствената и народния фронт” и това признание е вече много съществен пробив, това е началото на края. Екстремните действия от април-май предопределят излаза, финала на полудялата България. Има някакъв изоморфизъм спрямо обрата в този общ сюжет на годината в полето на литературата. И високата лирика се оттегля в спокойствието и меланхолното съзерцание, отказва се от кървавите мотиви и гръмките слова. Поемата „Ад” на Гео Милев сякаш е последният акорд. Те са оставени за самомаргинализиращите се ултралеви списователи и за масовата култура.

И ето сега, на финала на това встъпително слово, като приложение, пет кратки микроисторически етюда...

П ъ р в и. Какви са ключовите слова за годината? – в политическия дебат, в публицистиката, в пресата. Ясно е, говори се за „неотговорни фактори”, за „щпицкоманди”, както и за „безследно изчезнали”. Също и за „дружбаши” и за „единофронтовци”, за „разбойнически чети”. Същински новоговор се ползва вътре в средите на Демократическия сговор: за да се избегне названието „партия”, създателите на тази мегаформация са се споразумели да разпуснат партиите си, се ползва като своеобразен евфемизъм битовото название „племена”. Има и „чисти сговористи”, както и „партийни среди” в Сговора. Тук се говори и за „ред”, „мир”, „спокойствие”, за „крайна необходимост” – т.е. за белия терор; ценят се, естествено, „държавата” и „Родината”. Най-високият пласт в езика съставят образи като „Голгота” и „жъртва”, както и всички думи, обозначаващи Величеството, Царя.

В т о р и. Какъв образ на годината моделират мемоарите, литературните и политическите? Очевидно твърде различен в двете разновидности. Политическите мемоари повествуват предимно за мястото на мемоариста в политическата йерархия, спрямо скалата власт - опозиция. Но странно, сякаш никой не иска да е бил на власт през тази година. Дори министър-председателят проф. Александър Цанков в спомените си „България в бурно време” се самопредставя като заложник на военните, на военния си министър и главен превратаджия генерал Вълков; разказва за себе си като основен сторонник на мира и спокойствието. Ето ги и хората от земеделската опозиция. Константин Муравиев е излезнал от затвора чак през 1926 г. и към предишната година се връща ретроспективно, за предателството, което група земеделци са извършили спрямо делото на Стамболийски, за това, как са овладели Съюзния дом. Г. М. Димитров представя сюжетите на противоборствата между леви и десни земеделци, за изкушенията пред някои да правят различни споразумения с комунистите, за удържането на самостоятелността срещу заразата на единофронтовството. Григор Чешмеджиев осмисля годината през по-сетнешния си разговор с вече избрания министър-председател Андрей Ляпчев. Аферистът терорист и атентатор Антон Прудкин се занимава със своите афери в Солун и другаде. Друг аферист, Коста Тодоров готви в Белград с финансиране от анонимен банкер от България нахлуване на чети, според него – няколко хиляди души, – от пограничната територия на Югославия. Константин Кацаров във великолепната си книга „60 години живяна история” разказва подробно как при слизане с мисия в Лондон научава още от митничаря за гръцкото нахлуване в България. Димо Казасов избира да представи 1925 г. в един късен вариант на своите разновариантни спомени – книгата „Преживелици” - 1925 през протеста на Дома на изкуствата и печата срещу белия терор по време на посещението на Рабиндранат Тагор в България – сякаш той самият е вода ненапита. Петър Нейков се занимава суетно със собственото си комфортно устройване – някъде между Букурещ и Варна. Но Тома Васильов, който в тази година е 70-годишен, записва в дневника си на 14 януари:„Нова година настъпи, без да сме излезли от хаос, в който ни хвърли голямата всеобща война. И външно, и вътрешно ние сме зле. Към това се прибави

напоследък голямото поскъпване на хляба, причинено от липсата на жито вътре в страната. (...) Не само сиромашта, но и средна ръка хора изнемогват от непоносимата тежест на живота. Па ако имаше мир, сговор и задружни усилия на всички слоеве и партии, мъчнотиите щяха поне донегде да се преодолеят и България щеше полека-лека да се съвземе, а корабът й да изплува на спасителния бряг. Не е така сега. Ядем се като псета и не мислим за последствията. Кой знае какво ново още има да видим, или по-точно да кажа, да видят младите, защото аз и всички моя връст българи няма да доживеем до фаталния край”.Литературните мемоари имат наистина други интонации и други теми. Те моделират годината през съвсем различна оптика. Във варианти на своите мемоари Владимир Полянов се вглежда отново и отново, сякаш в някаква обсесия, във фигурата на своя тогавашен литературен събрат Светослав Минков, портретува го в профил и анфас, сякаш иска да разбере как се е случила промяната в техните отношения, как литературното приятелство се е изродило в тайно съперничество, как се е променил радикално и самият Светослав Минков или просто имал тайна същност (включително и политико-шпионска). Александър Божинов си припомня годината чрез вестниците и техните кървави и ругателни съобщения и заглавия: „Отдавна не бях чел сериозна литература. Всеки ден по 7-8 вестника, главата ми се обърка”. И цитира за финал едно изречение от предизвикан отговор: „Социалисти ли сте, комунисти ли, леви ли, какви – не може да ви разбере човек, но най-малко сте византийци”. Димитър Пантелеев фиксира годината през един – както го нарича – „кротък и малко плах манифест”, появил се в бр. 29 на в. „Изток”, като литературна платформа на техния кръг, с един зелен стрелец върху страницата. Александър Балабанов дава от 1925 година един прелестен анекдотичен разказ за пътуване „От Помпей до Неапол”. Георги Цанев я представя чрез писмата на своите литературни събратя от Четворката. А естествено, събраните в тома „Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев в спомените на съвременниците си” спомени се фиксират върху трагическите събития, върху изчезването.

Т р е т и. Кратко представяне на битието на млади български интелигенти през годината.Вглеждаме се в лицата на съвсем произволно избрани млади български интелектуалци от епохата. Част от тях имат съвсем алтернативни занимания, не се подчиняват на общия ритъм на месеците. Така например философът д-р Цеко Торбов, бъдещият голям преводач на Кант, е вдаден в своите почти езотерични занимания в школата на своя духовен наставник в Германия. Тодор Боров специализира в Берлин и се занимава с ръководството на студентската организация „Нарстуд”. Бъдещият професор Петко Венедиков е студент първокурсник по право и спомените му са написани в класическата форма на повествование тип „роман на възпитанието”, разказ за интелектуалното съзряване. Един блестящ детайл. Студентите заедно с професорите си участвуват в манифестацията по случай щастливото избавление на Царя при нападението на Арабаконак. Цитирам: „Как в големите събития могат да се видят и някои особености на характера! Пред нас в тълпата вървеше професор С. С. Бобчев с един възрастен човек. Минахме пред балкона с „ура” и махайки с ръка за поздрав, и чувам Бобчев да казва на спътника си: „Как мислите, дали Негово Величество ме забеляза?” Ето какво го беше вълнувало сред народния възторг! Спътникът му го увери, че царят непременно го е забелязал. Ние със Стефчо се спогледахме и се засмяхме”. Понякога, ако си професор, не е добре да имаш толкова наблюдателни и присмехулни студенти.Съвсем естествено, младите хора гледат в перспектива, не са потопени толкова в годината.

Ч е т в ъ р т и. Годината в белетристиката от 20-те години.Очевидно политическите романи от 20-те- първата половина на 30-те години не са четени системно и като единен корпус. „Слънцето угаснало” на Владимир Полянов се появява през 1928 г., „Кръв” на Константин Константинов през 1933, „Морава звезда кървава” на Константин Петканов през 1934. Очевидно белетристиката се нуждае от дистанция, за да осмисли и представи годините на полудялата България. Тези три книги (Полянов продължава и след това да трупа политически романи, оформя цяла тетралогия) се възприемат критично и от кастата на военните, и от официалния сговористки политически елит, и от левите литератори. Продължават да бъдат хулени и след комунистическия преврат от 44-а година. (Към тях колегата Николай Аретов предлага да прибавим като сродна книга „Кошмар” на Илия Мусаков.)При едно комплексно четене ще намерим и образа на нашата 1925 г. в цялостния контекст. Тук не трябва да четем буквално хронологически. Както вече бе казано, в „Слънцето угаснало” разказът достига до съставянето на Второто сговористко правителство на Андрей Ляпчев. Но събитията

не съответствуват напълно стриктно на реално случилото се. Белетристиката има свои стратегии на представяне в по-дълги исторически редове и това трябва да се отчита. Фиксирането само върху дълго време фаворизираното историческо събитие – т.нар. Септемврийско въстание, включително по отношение на „Слънцето угаснало”, изкривява картината. Дори и с „Хоро” и „Иван Кондарев” писателите дават по-обхватни визии.

П е т и. Как би изглеждала една лирическа антология от 1925 година?Естествено е антологията да се открива с началото на поемата „Ад” на Гео Милев. И тъй като антологията трябва да съдържа не толкова творби от книги, излезли през годината, колкото стихотворения все пак някак по-директно свързани с този отрязък от време, нека направим нашия избор предимно с текстове от периодиката или там, където имаме конкретно посочване на датата на написването. Така ще вземем „Тракия” на Никола Фурнаджиев, „Родина” на Николай Лилиев, „Треска” из цикъла „Мъка” на Асен Разцветников, както и „Потомка” и „Вечната” из цикъла „Вечната и святата” на Елисавета Багряна – всички от ”Златорог”. Ще прибавим и „Поет” на Людмил Стоянов от кн. 6 на сп. „Обществена мисъл”. Също и „Задушница” от цикъла „Анатема” на Георги Караиванов (въпреки отрицателната рецензия за едноименната сбирка на Иван Радославов) и „Далечен живот” от „Български песни” на Теодор Траянов – от „Хиперион”. Задължително: „Повест” на Атанас Далчев от „Демотратически преглед”. От сбирката „Сонети” на Мара Белчева избираме тринадесетия сонет: „Живота си аз не намирам вече”. А от книгата на Никола Ракитин „Цветя от моите градини” можем да вземем въвеждащото „Аз съм навред във всичко”. Ламар ни е оставил от тази година фрагменти от поемата „Роби человечески” и също фрагменти „Хайдути” – представителни за годината текстове. Ще се добавят, естествено, и стихотворения на Димитър Пантелеев и Николай Марангозов. И ето така антологията вече е почти съставена. Тематично погледната, така направената антология свидетелствува, че високата нова лирика първа е усетила необходимостта да се върви към нормализация, да се търси – след достигнатия предел например в „Ад” – изход от лудостта, от екстремността, от прекалената употреба на гръмки слова. Самият Разцветников, който бе написал през 1924 г. своите прекрасни, силни късни септемврийски балади с монументалния образ на проснатия като огнен змей ранен Балкан върху снагата на Родината, сега, вече само няколко месеца по-късно, реди такива деликатни стихове:

Разцъфнали бели кремове, развили се млади ябълки. По нивите тръпне семето, по нивите зрее хляба ни.

Излазът е видим!

Александър Цанков

14 Литературен вестник 1-7.06.2011

Чавдар Ценов

Първата лекция вече започваше, когато Илия Владиславов, секретар на общината в един от южните областни градове, успя да се намести на последния ред. Темите на семинара бяха свързани с новата система за управление на опашките. Както е редно при организацията на подобни събития, върху столовете предварително бяха поставени информационни материали. Между материалите бе пъхнато списание, издавано от сдружението на общините.На Владиславов – човек общителен, широко скроен и не особено привързан към дисциплината, – не му се слушаха дивотии, с такава нагласа пристигна в града, с нея и влезе в залата. Придаде си прилежен вид, задържа го някое време, но бързо му омръзна, огледа се наоколо, пък току сръчка седящия отпред Катев, колега от П., и го попита шепнешком дали не би било по-далновидно да премахнат опашките, вместо да ги управляват. Оня се усмихна кисело, помълча, пък току изтърси:- Сигурно са го взели предвид.И се обърна напред. Владиславов изгримасничи зад гърба му, повъртя се минута-две на стола, но като не можа да измисли още нещо за правене, задряма. Лекторите се смениха, новият беше жена, съзнанието на Владиславов мигом се пробуди и отбеляза този според него единствено заслужаващ си отбелязване факт. Докато дамата, както Владиславов наричаше всички жени, стигна до подиума, той не можа да откъсне очи от ръба на чорапите й. Отдавна не се носеха такива. За голямо съжаление не се носеха, на Владиславов му действаха определено еротично. „Интересно все пак, откъде ги е намерила? А и защо ги е обула?” – попита се той, но не успя да си отговори, защото с ръб или без ръб на чорапите, дамата, и тя заприказва доволно скучно.Владиславов известно време чуваше, че говори, но смисълът на думите й му убягваше, после някой в главата му съвсем изключи звука и той само следеше движенията на устните й (чувствени устни впрочем). Разрови материалите, въздъхна шумно, посегна към списанието, поразлисти го с отегчение, обаче миг по-късно захихика и не щеш ли – разсмя се гласно. След още миг даже се кискаше. Съседите се опитаха да го сръгат, един вид: шшшт! Обаче вместо да се озапти, Владиславов се тресеше неудържимо и им сочеше страницата, на която беше публикуван кикотът. От предните редици се заобръщаха, зашъткаха и те, но като го виждаха как неподправено се гърчи от смях, бързо се отказваха да му правят забележки и сами се ухилваха. Допълнителен комичен ефект придаваше видът на Владиславов – прекалено официален за подобно работно мероприятие. Строг черен костюм с едва забележимо синьо райе, бледосиня копринена риза, най-после папийонка – жълта, с големи сини точки: всичко това дружно се тресеше от вибрациите на гърлото и конвулсиите на шкембето му и... не издържаха, захихикаха и околните. Водещият, някаква важна клечка от сдружението на общините, първо се прокашля без особен ефект, после два пъти им направи забележка под формата на „колеги, моля ви се”, накрая се опита да ги изгледа строго и злобно, но разбра, че е безнадеждно, помоли лекторката да прекъснат и обяви петнайсет минути кафе-пауза.Тутакси Владиславов се намери заобиколен от мнозина, които безцеремонно си поискаха дял от смеха му. - Елате да си сипем кафенце, ще ви го прочета.Сипаха си, наместиха се в единия край на фоайето, Владиславов разлисти списанието, намери забавния кът и зачете:

До (не се чете) Молба от (не се чете)

Господин началник,Работя като служител в (не се чете). Получавах детски надбавки до (не се чете), а оттам насетне такива не ми се изплащат. Моля да наредите да ми

се изплащат детски надбавки, като имам предвид следното:

Дотук Владиславов препускаше из текста, мърмореше го, за да стане ясно, че е без

особено значение, на това място спря, прокашля се и продължи, като вече произнасяше думите разчленено, натъртено:

През (не се чете) се ожених за една възрастна вдовица, която имаше голяма дъщеря. Последната, непосредствено след брака, осинових. Баща ми, вдовец, често посещаваше семейството ми и в резултат на това се ожени за доведената ми дъщеря. По този начин дъщеря ми стана втора моя майка, а баща ми – мой зет. Жената на баща ми, т.е. моята доведена дъщеря, която същевременно стана моя втора майка, роди едно момченце, което сега е на 12 години и което, разбира се, ми стана брат и същевременно внук. Понеже съм мъж на майката на доведената ми дъщеря, то жена ми стана моя баба, тъй като е майка на жената на баща ми. По този начин аз същевременно съм мъж на жена си, а също така и неин внук. Обаче и жена ми роди от мене едно момченце, което сега е на 10 години и което стана шурей на баща ми, а на мене пък вуйчо, тъй като е брат на мащехата ми майка, която ми е дъщеря. По този начин станах сам на себе си дядо, тъй като жена ми е баба, а аз съм неин мъж.Моля да ми отговорите, имам ли право за сина си, сиреч вуйчо си, да получавам детски надбавки?

Подпис (не се чете)

Докато слушаха, едни от колегите на Владиславов се заливаха от смях, други само прихваха чат-пат, трети едва хихикваха и поклащаха глави с назидание неясно към кого. Катев също се беше присъединил, в един момент не издържа и в мимолетна пауза между кисканията се вклини:- Закона за детските надбавки го промениха...- Така ли? – прекъсна го иронично родопчанката Герова, гръмогласна и напълно лишена от такт. Катев бързо се измъкна от тълпичката, на двама-трима им стана неудобно и тръгнаха след него. Веселието взе да спихва. Някой се опита да разкаже, както се изрази – досущ подобна история, друг не му даде, а заразправя нещо свое. Надве-натри си допиха кафето, останалите вече влизаха в залата, запътиха се натам и те. Семинарът отново се поднови. Владиславов седна, но от предишното му настроение не бе останала и следа. Поседя, повъртя се, внезапно се усмихна лукаво и разтвори лаптопа си. Писа, каквото писа, доста време се поти над екрана, после го угаси, излезе от залата и тръгна нагоре по етажите да търси принтер. Успя да отскочи и до пощата.

Две седмици по-късно в кабинета на Владиславов влезе Илияна Настева. Първо почука, разбира се, чу гръмовното му „да”, а после тялото й напълни очите на Владиславов. От година и половина тя завеждаше административните услуги в общината и от година и половина Владиславов я ухажваше. По едно време дори му се струваше, че е влюбен в нея. Но Настева не поддаваше, усмихваше се загадъчно и отминаваше, уверена в хубостта си – най-сигурната власт над околните. - Господин Владиславов – започна Настева. През нея минаваше цялата кореспонденция на общината. Случаите, които не можеше сама да реши, обикновено ги докладваше на него, както сега: – Имаме един доста заплетен казус, който според мен подлежи на задължителна проверка по чл. 2, ал. 6 и би трябвало да се направи от инспектората...Дълго време Владиславов не можа да разбере какво му говори Настева, а май не се и стараеше докрай, зяпаше артикулиращите й устни, двете трапчинки в краищата им зяпаше и се питаше дали има същите на гърба. Някъде в основата на хълбоците се пада по принцип, беше виждал много красиви жени с трапчинки на това място. Миналата година без малко да се случат с Настева в една и съща смяна на Приморско, общината сключи договор за доста прилични бунгала там. Но се разминаха, разбра го едва когато първата сутрин преся с поглед всичкия пясък на плажа. С едничката надежда да я зърне за минутка...- Господин Владиславов – върна го в канцеларията Настева, – слушате ли ме?На няколко пъти се беше опитвал да я накара да му говори на „ти”, но тя си знаеше своето: господин Владиславов, та господин Владиславов...- Разбира се, че те слушам, Настева. Слушам и изпълнявам.Владиславов се облегна назад и се замисли какво му

беше казала. Не можеше да си спомни нито дума. Съобрази обаче, че е поставила някакви книжа пред него, хвърли им поглед и... изстина. На бюрото лежеше преписаното от него писмо. От забавния кът на онова списание. Тогава идеята му се видя страхотна, адресира писмото от името на несъществуващ гражданин и го изпрати на... Настева. Сега, ако още в началото на разговора беше разбрал за какво му говори тя, щеше да се измъкне (шегичка, бе, Настева, шегичка!) и двамата да се посмеят хубаво. Нали точно затова го изпрати. Но след като десет минути тя му бе обяснявала казуса, без ни на йота да се усъмни в достоверността на писмото, не вървеше да й признава, щеше да се обиди. По-добре да отложи, да измисли нещо за момента, зачуди се какво, объркаха се мислите му, а думите сами заизлизаха с желанието да я омотаят и излъжат. Но не излъгаха, още при произнасянето на първите Владиславов се сепна и даден заден ход:- Нали скоро промениха закона за детските надбавки... ох, Настева... ами то, аз исках да се пошегувам... имаше един материал в списанието на секретарите на общини... та тогава на семинара...Настева слушаше несвързаните му обяснения, малко по малко лицето й посърваше и погрозняваше, от обида цялата се вдърви и когато Владиславов завърши с мънкането, тя дълго не успяваше да излезе от стаята.А Владиславов, по-объркан и от нея, си помисли: колко странно, на младини и той се вдървяваше от обида, за пръв път срещаше другиго с подобна реакция. Макар че на няколко пъти Настева му бе правила впечатление с жестовете си ли, с начина си на говорене ли, абе беше нещо неуловимо, хем му напомняше на него самия, хем имаше нещо друго, което така и не успяваше да проумее. Пък и не обичаше да задълбава, махваше с ръка и си казваше с известна ирония: ами да, предопределени сме един за друг, пък и имената – Илия и Илияна, това ако не е неумолимият пръст на съдбата, здраве му кажи.Мисълта му се отплесна от вдървяването на Настева към собственото му нявгашно вдървяване. Отдавна беше обръгнал, в днешно време и всички гадости на света да му наговореха, мускулче на лицето му нямаше да трепне, най-много да им тегли една завъртяна. И все пак го разчувства поведението й, прииска му се да скочи и да потърси прошка, нещо извънредно да извърши, но да премахне тягостното мълчание. Да падне на колене например, да обгърне нозете й – беше го виждал и във филми, но най-вече в руски книги го беше чел. И се беше вълнувал навремето. „Глупости! – перна се през неочакваното си желание Владиславов. – Само какви глупости!” В този момент телефонът иззвъня, Настева все пак излезе, а той с облекчение посрещна обаждането. Отсреща се оказа стар приятел, притежаващ няколко мебелни фабрики. Строели нов цех в близко родопско село, скоро щели да го откриват. Не искал ли Владиславов да го оглави? Търсели добър специалист и той се сетил за него, нали все пак някога бяха колеги. Кой не е наясно какъв специалист е? Хм, развълнува се Владиславов, виж ти, като че ли точно навреме идваше това обаждане. Би било чудесно да е в цеха, да чува острия звук на банцига, да му мирише на смола и стърготини. И най-важното – да вижда как от дъските се появяват маси и бюфети (а не докладни записки и служебни бележки!). Да се шегуват с работниците, по-грубичко да се шегуват. Да се киска с тях и да закача колежките. И да ги пощипва от време на време. Непременно да ги пощипва...Владиславов тръсна глава да пропъди нащипаните колежки. Развълнувал се беше, налагаше се да млатне някъде едно-две питиета и да решава. Нямаше да е лошо да се обади и на Тошката Дочев, верен негов съчашник, винаги готов и да го изслуша, и със съвет да помогне.Ще се обадя, ще се обадя, внезапно се разбърза той. Викна секретарката да й даде задачи, защото той на другия ден със сигурност щеше да закъснее. Сети се, че отдавна искаше да я поразпита за Настева. Та ако някой е по-осведомен от него за всичко, случващо се в общината и в града, това е секретарката му. Обаче желанието да пие надделя и той хукна по стълбите.Навън, в падащия здрач ръмеше ситно и неприятно. Колата беше затоплена, каза на шофьора да кара към квартал „Изгрев”. При първите блокове слезе и го освободи. Наблизо се намираше „Мамин Кольо”, не най-изисканото заведение в района, но пък достатъчно отдалечено както от центъра, така и от многобройните му познати, така че да може необезпокояван да си пие питието.Бисерна, с много лед отделно, с газирана вода и пилешки хапки със сусам поръча Владиславов, келнерът бързо донесе поръчаното, а той отпи и се замисли дали да не приеме предложението. Внезапно

Вуйчо на баща си

15Литературен вестник 1-7.06.2011

се сети как преди седем-осем години по същия начин искаше да се махне от производството. Какво пък, нормално, където и да е, на човек му омръзва, започва да го стяга душата. Важното е, че все още някой се сеща за него и му предлага не какво да е, а началническо място. Ех, какво беше едно време... Номенклатурни кадри, въртяха ги по върховете. Той например изкара три-четири години като шеф на тютюневия комбинат, хайде после още толкова директор на гимназията. И заместник-кмет е бил, и ръководител на дървообработващото предприятие, и какво ли още не. И навсякъде се справяше. Обичаха го хората, грижеше се за тях, пък и беше пръв шегаджия, мреше за компании, флиртуваше до откат. Даже не само флиртуваше, по едно време до развод го беше докарал, но така или иначе не си развали семейството. За момент споменът оживя, върна го в онези години. Смиляна се казваше. Не помнеше друг път така да се е влюбвал. Няколко месеца продължи връзката им, вече сериозно се замисляше за развод. Беше женен от три години, нямаха деца. Когато започна връзката му със Смиляна, спря да спи с жена си, тя реши, че се е обезсърчил и тръгна по лекари, караше го и него да се прегледа, а той се шегуваше, впрочем – малко цинично: преглеждали са ме мен, ако не лекари, медицински сестри са ме преглеждали навремето, поне при две от тях имаше положителни резултати... И тогава, понеже още не беше решил, още криеше и ей на, колкото и да беше невероятно, така се случи – наложи се, преспа с жена си веднъж и тя... забременя. В началото си помисли, че е разбрала за Смиляна, че го изнудва, но не – бременна беше. Когато се убеди, колкото и трудно да му беше, трябваше да решава. И реши, заряза Смиляна... Само че детето се роди мъртво. И жена му повече не забременя... Докато си спомняше, втората гроздова влезе неусетно, поръча трета. Замая се. В заведението и без това нямаше много посетители, ракията отдалечи и малкото разговори наоколо. Владиславов затова обичаше кръчмите – там денят загубва значението си, появяват се други, уж погребани работи. Ето сега изведнъж, сякаш без никаква връзка той си спомни нещо много далечно, неясно дори как запомнено. Беше шестнайсетгодишен, на пейките в една закътана част на парка играеха на пръстен. Онази игра – „пускам, пускам пръстенче”, в която с прилепнали една към друга длани минаваш през прилепналите длани на другите и тайно в някого пускаш пръстена. Какво ставаше по-натам, каква беше целта на играта, не помнеше. Но помнеше шегата си с едно по-малко момиче, което често демонстрираше предпочитанията си към него. Пусна в ръцете й пъдпъдъче яйце и рязко и силно ги стисна. Яйцето пльокна и омаза лицето на момичето сред задружния смях на останалите... Срещна я няколко години по-късно. Беше се превърнала в дългокрака красавица. Щом го видя, тя обърна главата си на другата страна...Владиславов усети зачестилата напоследък болка в сърцето и реши да мисли за по-приятни неща. Не че беше сериозно болен, ама знае ли човек. Жена му го караше всяка вечер да пие протект. Пиеше той, но понякога нощем усещаше как ударите изтъняват, заглъхват, започва да боли... Протект, протект, то и ракията е протект, засмя си се сам на шегата Владиславов, гаврътна третата, дояде сусамовите пилешки хапки, поиска сметката и реши да се обади все пак на Тошката Дочев, да мине през тях, да си допият. Едно, да му поиска съвет за предложението, друго – вицове да си поразправят, да се разведрят и посмеят. Извади мобилния, тръгна да набира и в този момент видя Настева. На отсрещния тротоар, пред една добре осветена витрина разговаряше с някого. Този някой беше с гръб към него, но му се стори познат. Набързо плати, облече шлифера, излезе и без да знае защо го прави – нахлупи шапката ниско над очите и се прикри зад уличния стълб. Настева и мъжът тръгнаха по другия тротоар, Владиславов изчака малко, после пресече и тръгна след тях. Внимаваше да спазва необходимото разстояние. Хем да не го забележат, хем да не ги изгуби. В един момент двамата отново спряха, този път Владиславов успя да мерне лицето на мъжа и му стана крайно неприятно. Ами да, Жеков от техническия отдел. Човек трудно можеше да си представи по-безлично същество. Все нещо мънкаше под носа си. Не можеш да разбереш „да” ли казва, или „не”. Ония пак тръгнаха, този път Настева хвана Жеков под ръка и това вече разяри Владиславов. Остава и да започнат да се целуват, заканително закрачи след тях. След триста метра улицата зави, заизкачва се по стръмното. От едната й страна нямаше къщи, в края на платното бяха наредени дузина контейнери за боклук, зад тях тръгваше буренясало пространство.

Владиславов се задъха, но вместо да се откаже, забърза, а когато ония за кой ли път спряха, се оказаха толкова близо, че той панически се наведе и се намъкна между контейнерите. Моментално в носа го удари задушаваща смрад, някаква котка изскочи пискливо от контейнера, Владиславов се стресна, дръпна се рязко към съседния контейнер, нагази в нещо лепкаво и хлъзгаво, краката му излетяха във въздуха и той с жален вик се стовари в гадориите между кофите. Толкова го заболя, че за секунди загуби представа къде е, а в следващия миг видя над себе си загриженото лице на Настева.- Господин Владиславов, вие ли сте?Попита го загрижено, а после тутакси се учуди: - Какво правите тук?Владиславов нищо не отговори, само повтаряше „ох, майчице” и се опитваше да се изправи. Успя криво-ляво, но като стъпи на десния си крак, изрева от болка и се хвана за контейнера.- Не стой като препариран, ела да помогнеш – обърна се Настева към сконфузения Жеков. Минаха от двете му страни, подхванаха го под мишниците, тежкото туловище на Владиславов заподскача на един крак. - Сигурно сте го навехнали. Елате, ще ви заведем до нас, аз живея ей там отсреща – каза Настева и тримата се зазтътриха да пресичат.Добраха се до една жълта къща, Настева отключи, вътре всички лампи светеха, явно не живееше сама. Преди да го настанят на канапето в хола, тя му помогна да съблече смърдящия шлифер и каза:- Майка ми разбира от навехвания, сигурно е в кухнята, сега ще я викна.Жеков профъфли нещо дълго, което Владиславов не разчлени, но което трябваше да означава „аз такова, не е удобно, ще си тръгвам, тъй де, какво сега”. И си тръгна, Настева отиде да го изпрати, а Владиславов се опита по навик да огледа обстановката, но не успя, виеше му се свят, кракът кански го болеше, сърцето му удряше в гърдите като с юмрук. Той затвори очи, дишайки тежко, поунесе се сякаш. По някое време край него се засуетиха, чуха се гласове, единият беше на Настева, а другият... а другият... той отвори очи и се стресна.- Здравей, Илия!Пред него стоеше Смиляна. Остаряла, но иначе същата. Зад нея надничаше Настева.- Ама вие какво? – глупаво попита Владиславов и задиша още по-тежко.Виж ти на кого му е напомняла, наедряха очите му. А вдървяването? А вдървяването? – изби влага в тях, занаместваха се парчетата пъзел, всяко – неочаквано точен спомен от днес или отпреди трийсет години, бързо се занаместваха, даже ето, видя той самата картина, само за миг я видя, парчетата отново се разбъркаха. Както вода, която се върти, преди да потъне в канала, така и парчетата бясно се завъртяха и потънаха право в сърцето му.Свлече се Владиславов, изцъкли се, Настева хукна да върти на 112, Смиляна се опита да го накара да пие глътка вода, но от устата му просвистя нещо последно, нещо средно между „само какви глупости” и „ох, майчице”.

стефан иванов

борисовата градина

място за пикници паяци тостове мъгла кърлежи гордост горчивина

място за безвремие бебешки колички поети простаци политици и изпити бири

място за невежество жестове делници невинност дълго кафе нощни видения случки от роман

място за конна полиция счупени стъкла момчета и момичета в храстите по тревата скрити в беседките осветявани от дискретната тъмнина разпръсквана от лампите по алеите

място за пролетен дъжд дъга езеро кал въртене на огън самота приятели пържени картофи със сирене с кетчуп

място за кротки баби шумни концерти сънливи пияници летящи чинии гълъби гарги врабчета ритане на кестени събиране на паднали листа тичане след подивяло куче падане по лице на асфалта

място където не чуваш шума на колите паметниците не помръдват нови бюстове нови исторически лица не се предвиждат

място където слонът е страшна детска пързалка устните лесно оформят усмивка сълзите потичат неочаквано съдържанието на черепа е доволно лилиите стават лотоси отварят се със звука на утрото

място където се сменят мисъл мирис ритъм думите увличат към действия пейките се пренасят на удобни места звездите умират светват отново балоните излитат в небето пуканките падат разпилени катериците скачат от клон на клон

място където буковски би се напил бийтълс биха свирили бах би чул бог в невидимата въздушна катедрала

място към което се връщам

краката сами ме отвеждат

в този затвор влизам по собствено желание влизам с надеждата да изляза от града от сянката която хвърля толкова много дълго не знаех колко точно толкова много толкова много толкова много скъсява крачките смалява мислите стиска гърлото

краката казвам сами ме доведоха

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1606 ул. „Св. Иван Рилски” №1 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи Българияe-mail: litvestnik@yahoo.comhttp://litvestnik.wordpress.comwww.bsph.org/litvestnik; http://slovoto.orbitel.bg/litvestnik/ВОДЕЩ БРОЯ Едвин Сугарев

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Ани Бурова (гл. ред.) Малина Томова (зам.-гл. ред.), Едвин Сугарев, Георги Господинов,

Бойко Пенчев, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов, Амелия Личева, Камелия Спасова, Мария Калинова

Издава Фондация "Литературен вестник"Печат: „Илиндeн 2000”

ISSN 1310 - 9561

Георги Маринов

УСЕЩАНЕ ЗА ПРИРОДА

***Ако нощем те събуждат мислипопитай ги къде са били през деня.

***Ето, тук, на брезовата кора,след тази мравка залутанаиз тези чертички,които и дъждът е дълбал със своето ножче.

Ела, страст, отново на осветеното от часовника място.Мини и ти, колело, с познатата ни радост да потъваме във вятъра –из съкровените места, които въображението ни задържат.

Като че в друг свят проблясва и лъчът в тополата,все едно проблясва в душата ни – останал блян,близо до неизбежната надежда.

Зове ни в тишината и надвесената статуя над шадраваназа нашата жажда – в нещата.

А пораженията да опустеят!

***Кипарисът ще ме изпепели да си спомня и за него,че беше на алеята – по-скоро на пътя ми.Път, за който неподозирах къде ще ме отведе, освен у дома ми – о незащитимо дете!

Непонятни ми бяха и думите, които чувах.

Откъде идваха?

От кипариса ли!

Но и аз шепнех, че един ден пак ще се срещнем.

За да се окаже един ден, ако не е надменно, че сме говорили от бъдещето.

***А случайно ли се смесватпознатите ни преживяванияс непонятната метафизика.

Или и между тях има съзвучие.

Като речен звън от изтърканата струна на духа..

***Местността е възбудена отвсякъдеот несъществуващи вече сладководни разливи,но и днес осезавани от тръстикитеи от вятъра осезавани…

Пробегнали стъпки,с цел някаква, за онова почти зримо усещане,че по стръмнината, накрая на града,още вървят отдавна преминали хора.Трополят коли и на ритлите им се люлеятведрата на миналото.Разплискват се и все са пълни.

***Ето, и една чинка ме обикаля,спира се и ме поглежда – и пак тръгва пред мен.И ако това е долетяло завръщане,от скрито гнездо между облаците;да подскача за нова роляи да ни припомня думи,едва ли е само за едната трошица.

Но кой ли се е превъплътил в чинката и ме пита:как си на твоята уличка,която искреше от сила?А днес си приел участтада разпалваш огъня на залеза.

***Изглежда всичко,което съм съзерцавал ме е съзерцавалои край играта на фонтанас падналите край него лъчии със заплувалите върбови листа като рибки.

Сред зелените талазиподскачаще с плясък и истинска рибка в езеротои се отнасяше към отсрещния бряг –

към повея от замислените повесла на смърчовете.

Където и съсредоточената дарбанамирах понякога.

***Видях ви, мои превъплъщения,как сами се изписватекато по-добрата ми природа.

А си мълчите, че може и да съм човека, когото не съм искал да срещна.Като мен някой,който още ми се пречка на всяка пресечка.

Но нека оставим мисълта си отворена за чистия копнеж.

***Ала за какъв чист копнежиде гмеж запепелена от грижи и на пръста си върти стрелките на часовника –напред и назад,защото знае какво ще ни покаже.

Но ако има време само сега,а ние гребем като гребци с вързани ръцевсе на едно и също място.

И Бог не види!

Как с тая философия да успокоимкокалчето, което ни боли!

***На разпадналата се пейка в синеватаборовете се разсипаха да ни засипват с дъх на смола.Да повторя, уж, олекнал:къде, къде отива всичко – мечтанието и поплака.

Във вселената ли, която се разширява,за да ни поеме един ден в себе си,но ние няма да усетим тази обич,както не помним мигът-вечност на нераждането ни.

Да, там някъде – в безкрайността!

Но погледна ли белия лист – и в него има бездна,която аз напразно се опитвах да запълня с думи,но напразен беше и опита да спра.

Ала по-странен е паяка с кръст на гърба.

***И си казвам:

Спряха да наливат вода в езерото.Рухна и върбата.Рухнаха взаимно.Повече от очакваното – точно на Връбница.Късахме и газихме, газихме и късахме, с хладен ум и горещо сърце.После се удавихме в пресъхналото езероот спомени.

Така сред някакви игриви отблясъциостана и бръмчащата светлина на филма,гледан от последния ред на балконадо гърдите на едно момиче.Това първо – никога по-силно от първия път.

Но дали ще съм прав по натам и по-натам,след като и сега се издигам и разпадам в чувствата.

А след като е възможно да сме всичко това,което искаме да изразим;със сянката, която тичаше далече да отиде,за себе си знами на последния си дъх ще напиша:аз съм в движениемежду тук ни няма, а там ни има.

Поезията беше сън – привет на будните!