20-26.06.2018 Год. 27

24

Брой 241,50 лв.

Ани Бурова: Господин Ости, съвсем наскоро бе публикувана четвъртата Ви поетическа книга в превод на български език. Тези четири книги съдържат няколко много важни Ваши стихосбирки, писани в различни периоди. Имате ли усещането, че поезията Ви вече има своя история в България?Йосип Ости: Скъпа Ани, моята, както казвате, „история в България“, имайки предвид литературното ми присъствие тук (понеже в България аз имам и предистория, която в интерес на истината е спортна, тъй като през втората половина на 60-те съм тичал многократно като спринтьор на стадион „Васил Левски“ в София, най-често на международните атлетически срещи за Деня на младостта), започна тъкмо на страниците на „Литературен вестник“, в броя от 29.3.–4.4.1993 г. Преводачът Ганчо Савов, който тогава беше в Любляна и присъства на литературната вечер в театър Glej, на която четох стихотворения от ръкописа на „Сараевска книга на мъртвите“ (същата година книгата ми беше издадена в двуезично издание в Словения – на родния ми, наричан тогава все още сърбохърватски език, и на словенски език в превод на поета Юре Потокар), публикува в този брой на „Литературен вестник“ девет мои стихотворения заедно с текста си „Поезия, писана със сълзи и изпръскана с кръв“. А накрая и факсимиле на посвещението ми: „На българските читатели – тези стихотворения, които написа животът, а аз подписах, сърдечно, Йосип Ости, Любляна, 1993“. През същата година в поредицата „Балканска библиотека“ на издателство „Балкани“ в свой подбор и превод Ганчо Савов публикува и стихотворения от „Сараевска книга на мъртвите“ (за която през 1994 г. получих

на стр. 4

Книгата, която допълвамеРазговор с поета Йосип Ости

международната литературна награда „Виленица“, присъждана за най-високи литературни постижения в Средна Европа), добавяйки към тях и преводи на някои по-ранни мои стихотворения и откъси от две мои есета. През 2004 г. същото издателство публикува и книгата с интервюта на български и английски език „Не излъгахме!“, в която беше поместено и едно по-дълго интервю с мен. По-насетне за „историята“ на моето литературно присъствие в България допринесе и Людмила Миндова, която е съставител и преводач на три мои книги на български език: „Къща от език“ (2009), „Ябълката на Сезан“ (2012) и „Нощта на влюбените“ (2018). В първата, за която кратко встъпление написа поетесата Силвия Чолева, са включени преводи на три мои книги („Барбара и варваринът“, „Соломонов печат“ и „Rosa mystica“). Във втората подборът е от книгата ми „Необикновени са всички любови“ и от още пет мои книги с хайку. В третата подборът е от книгите ми „Крашки Нарцис“, „Воалът на Вероника“ и „На кръста на любовта“. Струва ми се, че читателите в България имат възможност да се запознаят с моята поезия чрез тези книги, особено с тази, която съм писал на словенски език. А част от стихотворенията от най-новата ми книга бяха представени предварително и в броя на „Литературен вестник“ от 7-13.02.2018 г. За съжаление, поради здравословните проблеми, които имам напоследък, нямах възможност да пътувам по-често до България. Радвам се, че все пак успях в края на 2016 г., когато участвах в Международния литературен фестивал в София. Надявам се, че с това моята литературна „история“ в България не приключва.

Филип ГреъмПредишните ни пътешествия пътуват с нас

Проза

Иън Макюън

А. С. Байът

Непознатата Дубравка УгрешичДомашни духчета

Поезия

Петър Чухов

Свежа Дачева

Калин Михайлов

Рецензии от

Бойко Ламбовски

Валери Стефанов

СтоЛицаЛитературната памет на града

ВизияУчители и ученици в изобразителното изкуство

Алла Георгиева. Животът е песен, галерия „Структура“, 19 юни – 28 юли

2Литературен вестник 20-26.06.2018

н o в о Н О В О

ПОРТАЛ „КУЛТУРА“www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видеоинтервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов, Андрей Захариев и Даниел Смилов.

Вижте:Пламена Димитрова-Рачева: „Борис Георгиев, художник с мисия“.Прочетете: Божидар Кунчев – „Вие, теми, още ненаписани“ (из „Насаме с Радой Ралин“); Линда Грегърсън – „Архитектурата на писането“.

К О Н К У Р С

Проблемите на вярата в глобалния свят са в центъра на новия 131 брой на сп. „Християнство и култура“. На тази тема е посветена и Енцикликата на Светия и велик събор на Православната църква (Крит, 2016 г.), статията на Виктор Рудометов за формите на религиозна глокализация, както и разговорът с Юрген Молтман „По-скоро хиляди пъти ще се разочаровам, отколкото да се откажа от надеждата“. Темата намира продължение в текста на о. Пиер Теяр дьо Шарден „Литургията на света“ и в анализа на изследователския център „Пю“, който пита: „Какво имат предвид американците, когато казват, че вярват в Бог?“. „Самото дело на Константин Преславски е чудо“,

заявява в интервюто на броя проф. Климентина Иванова. А проф. Лиляна Симеонова изследва „българския въпрос“ и кризата на папството през последната третина на IX в. Съвременното богословие е представено с текста на о. Александър Шмеман за „Тайнството Кръщение“ и статията на о. Андрю Лаут за „Етиката на добродетелта. Сравнение между св. Максим Изповедник и Тома от Аквино“. В рубриката „Християнство и психология“ Паулина Тодорова се спира на проблема „изцеление и спасение“ – за сходствата и различията между работата на лекаря и свещенослужителя. Броят е илюстриран с творби на Юлия Станкова.

Главният редактор на „Литературен вестник“ Амелия Личева спечели наградата „Христо Г. Данов“ в категория „Представяне на българската книга“ – за представяне на български книги в книжни и електронни издания. Това се случи на церемония в дома музей на Христо Г. Данов в Пловдив на 15 юни 2018 г. в рамките на форума „Пловдив чете“.В категория „Българска художествена литература“ с наградата си тръгна Захари Карабашлиев за романа „Хавра“ (изд. „Сиела“). Отличието за „Преводна художествена литература“ отиде при Надежда Розова за превода на „Химера“ (изд. „Лист“) от Джон Барт.Инна Пелева взе наградата в категория „Хуманитаристика“ за изследването си „Георги Марков. Снимки с познати“ (изд. „Кралица Маб“), а издателство „Лист“ беше отличено в категория „Изкуство на книгата“ за поредицата „Детски шедьоври от велики писатели“. В категория „Издание за деца“ победител стана Петя Кокудева за книгата „Лупо и Тумба“ (изд. „Жанет 45“).Статуетката в категория „Книгоразпространение“ грабна Център за книгата на Нов български

Галерия „Структура“ има удоволствието да Ви покани на

самостоятелната изложба „Животът е песен“ на Алла Георгиева с куратор Мария Василева. Художничката започва работата си върху проекта през 2012 г. Пътят до приключването му и решението да бъде споделен е дълъг, защото преминава през емоциите на най-дълбоките и лични драми. Изложбата – живопис, обекти, фотографии и рисунки, бродирани на ръка (с конец и коса), разказва за страданието, раздялата, болката и любовта. Миналото нахлува с цялата си мощ през сбогуването с майката, което е и своеобразно сбогуване с важна част от живота. Настоящето поднася своите изненади, като подлага авторката на същите изпитания, отнели живота на най-близкия й човек, като че ли да подчертае съдбовната обвързаност на двама души по напълно несправедлив начин – през обричащата болест. Черните мисли и страхът от болестта, смъртта и раздялата – неразделна част от живота на всеки, Алла Георгиева „облича“ в ярки дрехи. Това не само са роклите на майката, свързани с детството и личния спомен, но и знак за това, че независимо от всичко животът продължава. Когато разбира, че ще оцелее, авторката решава да подписва работите си с псевдонима Alla Vitta. Болестта като „внезапна спирка по пътя“ изправя човек срещу собствените му слабости и страхове. В случая мислите за смъртта са свързани и с тъгата по раздялата със света на изкуството. Неслучайно няколко композиции са посветени на любими художници. Много често творбите на Алла Георгиева споделят лични преживявания и опит.

Собственият й образ се появява непрекъснато като своеобразен гарант за истинността на историите и достоверността на

Прочутото мече Падингтън става на 60 години!Първата книга на Майкъл Бонд излиза през 1958-ма, а днес мечето е вече с милиони почитатели по целия свят, от две години е и известна филмова звезда.Издателска група АГАТА-А кани българските приятели на Падингтън на рожден ден с много усмивки, фокуси, изненади – партито е на 23 юни, събота, началото е в 11 часа, в Литературен клуб ПЕРОТО. Заповядайте!

Издателство „Наука и изкуство“Ви кани на кръгла маса на тема НОВИТЕ ЛИЦА НА ЛИТЕРАТУРНА ЕВРОПА, по повод завършването на едноименния проект, подкрепен от Програма „Творческа Европа“. В разговора ще вземат участие преводачите и писателите Йордан Ефтимов, Ганчо Савов, Асен Милчев, Русанка Ляпова, Ася Тихинова-Йованович, Жела Георгиева, Йорданка Трифонова, Антония Пенчева и Дора Янева-Медникарова.

21 юни, четвъртък, 18 часаБиблиотека Филологии,Софийски университет, 6 етаж

преживяното. Изложбата е автопортрет на живота на авторката, но и портрет на тревогите и отношенията, които владеят всеки един от нас.

Изложбата продължава от 19 юни до 28 юли 2018 г.

университет, а Столична библиотека беше отличена в категория „Библиотеки и библиотечно дело“. За „Електронно издание и нови технологии“ призът отиде при сайта „Българска илюстрация".Наградата „Христо Г. Данов“ за цялостен принос беше връчена на Недялко Йорданов от министъра на културата Боил Банов.

Амелия Личева с наградата „Христо Г. Данов“

П Р И ЗП О К А Н И

Национален дарителски фонд „13 века България“

„Литературен вестник“, с подкрепата на Национален дарителски фонд „13 века България“, обявява годишен конкурс работилница за литературна критика.

В конкурса могат да участват автори до 35-годишна възраст.

За участие в конкурса се приемат литературнокритически рецензии с обем до 5000 знака върху книги в областта на художествената литература и хуманитаристиката, български и преводни, публикувани през 2017 и 2018 г. Текстовете (с посочени име на автора, дата на раждане, телефон и електронен адрес за връзка) се приемат до 15 октомври 2018 г. на адрес:

lv_konkurs@abv.bg

Изпратените за участие текстове ще бъдат разглеждани текущо от тричленното жури на конкурса и номинираните ще бъдат публикувани в специална ежеседмична рубрика в „Литературен вестник“, както и на сайта на изданието.

Авторите на номинираните текстове ще имат възможност да участват в творчески работилници, в които ще се включат утвърдени критици и редакторите на „Литературен вестник“.

Литературен вестник 20-26.06.2018 3

П Р И П И С К И

Вероятно по волята на случайността премиерата на стихосбирката на Бистра Величкова „Бог в очакване на дилъра“ бе на първи юни – Денят на детето. А може би датата е била специално избрана, не зная. Но сте чували изтърканата от употреба сентенция, че поетите са като децата. Поетите действително имат много детско в себе си, житейски незряло по някакъв начин. Носят един мил инфантилизъм. Но не са весели деца. Ако са деца, са недоволни деца, оказали се в свят, който не ги удовлетворява. Пример за тази моя теза е прочутото разсъждение на Киркегор за поета като за нещастен човек, който обаче е устроен така, че когато страда, стоновете му звучат като музика. Поетите всъщност стават поети, защото имат дарбата да откриват режещите дисонанси на света. Те притежават способността да намират бързо и веднага къде се намират тези дисонанси, къде е концентрирана болката. Най-често тя е концентрирана в самия поет. Но не само. „Бог в очакване на дилъра“ е илюстрация на тази теза. В тази книга стиховете са една мигновена, много често съвсем експромпт, словесна фотография на страданието на света. Прекрасно би било този свят да е хармоничен, да е зелено, да е пълно със слънце и светлина и всички хора да се разхождат щастливи. Уви, ние знаем, че моментите на радост са омесени с моменти и периоди на скърби, на различни катарзисни изживявания, наситени с остър драматизъм. Всичко това поетът умее да го улови, уловила го е и Бистра Величкова. Книгата й, в нейните много концептуално изведени четири цикъла, е за тези неща. Авторката не е първата, която ни занимава с просяка, с наркомана, с низвергнатите и отритнатите от съдбата. Със страдалците на света са се занимавали много поети през цялата история на съществуване на това изкуство, наречено писана словесност. Има един прекрасен поет, който дълго време беше забравен в нашата литература – Теодор Траянов. В неговия „Пантеон“ има стихотворение, посветено на Франсоа Вийон – „Кралят на Лазура“. В него става дума именно за тези страдалци и грешници на света: „Аз, бледният крал на лазура / отплувах, проклет от света, / по мачтите – огън и буря / в сърцето – лика на смъртта (...) / Там свита от парии водя / на грешници хорът осмян, / порочни мадони, рапсоди / и блудници с плач неразбран“. Траянов е събрал в един кораб всички отритнати от света. Книгата на Бистра Величкова можем да раглеждаме и като реплика на това стихотворение на Траянов, преведена на българския език на XXI век. Героите в нея не са просто ескизи, не са препостнати персонажи на страданието в неговите различни хипостази. Ако бяха такива, щяха да бъдат само щрихи или очерци, ритмизирани в стихотворен план. Това не е достатъчно, за да можем да говорим за добро и голямо изкуство. Бистра успява да види универсалното в тях, при това далеч не само в географски план (понеже книгата й се разпростира в Белгия, Португалия, Русия и т.н.). Всичката тази болка на света тя пропуска през себе си и го прави убедително и експресивно. Тя се стреми по такъв начин да концентрира внушението, че то да достигне до нас като някакъв вид парадокс; с малко думи, но като афористичен сгъстък, който да изненадва, да провокира, да ни накара да се замислим. Успява ли? Според мен в голяма част от текстовете си – да. Ето откъс от

стихотворението „Улици“, което може да послужи като ключ за прочита на тази книга: „татуирах себе си / върху улиците, / на които съм живяла / всички си приличат / по моите белези и рани / различни са, / когато ме няма / затварям очи, / защото само в тъмното / съм у дома“. Тъмното е знак, че човек иска да го няма, да не го виждат, а той да вижда и да запази в главата си само това, което е видял; иска да се скрие, да изчезне. Има един разказ на Хемингуей, в който единствената мечта на героя – възрастен самотник, който недочува – е в края на деня да поседи в кафене, където е светло и тихо. Защо му е на глухия човек да е тихо, нали така или иначе не чува? Защото

тази глухота, която другите я нямат, е рана. Когато си в тъмното и това е твоят дом, светлината е вид рана и озарява свят, пълен със страдание. А в тъмното ти не го виждаш, можеш да се скриеш. Не знам дали тълкувам вярно, може и да си измислям, но това е грехът на всички литературни интерпретации. Но пък е и радостта, че всеки може да осъществи свой прочит и да открие неща, които са конкретно негови. Добрата литература

се отличава от лошата по това, че от добрата можеш да вземеш нещо за себе си. От лошата никой почти нищо не може да вземе, освен – не пишете така и не четете това. Трябва да кажа, че според мен няма по-нелеп призив от „Да четем повече книги“. Нека ме извинят книжарите – призивът работи за бизнеса, но в културен план е нелеп. Бих го перифразирал така: нека пишем добре и да четем само стойностни творби, от които можем да вземем нещо за себе си. Не всички книги са ценни, такива са онези, които ни обогатяват, в които се разпознаваме, които по някакъв начин ни утешават. „Бог в очакване на дилъра“ е книга, от която можем да вземем нещо за себе си. Една от темите в нея е капсулацията на личността, нейното затваряне, злоупотребата със страданието като самодостатъчен патос и гняв към битието. Заглавието й е вид провокация – Бистра Величкова, както е очевидно, има афинитет към предизвикателните заглавия. Аз не зная дали Бог има нужда от утеха, но съм сигурен, че вероятно има сили, висши сили, които отговарят за вдъхновението и развитието на това, което човек концентрира като словесен изказ и споделя с другите хора. Дори за поезията. Сигурно някои от тези сили се радват на доброто постижение и на доброто попадение в сферата на литературата. От тази гледна точка, въпреки че книгата е пределно мрачна, съм уверен, че тя ще е радост не само за нас като читатели, а и за тези сили, защото представлява още един щрих в познанието ни – особено за това, от което ни боли. Затова и съм оптимист за Бистра Величкова – освен стихосбирката й съм чел и първата й книга с разкази – „Малка, мръсна и тъжна“, която стана лауреат на конкурса за дебют „Южна пролет“ 2015 г., и й предричам успех като автор. Не зная дали бог ще дочака дилъра, но зная, че ние ще дочакаме още книги от нея.Авторката заслужава поздравления и за жеста към своята майка, част от чиито стихове присъстват в книгата. Въпреки разликите в поколенията, стила и изказа, този жест показва симпатично чувство за приемственост. Поздравления заслужава и публикувалото книгата издателство „Ерго“, което прави нещо важно за всяка национална култура – издава стойностни заглавия, необещаващи бърза и лесна реализация в некомерсиални сфери като поезията или литературнaта критика.

БОЙКО ЛАМБОВСКИ

Първоначален вариант на текста е четен на премиерата на книгата на 1 юни 2018 г. в Литературен клуб „Перото“.

Бистра Величкова, „Бог в очакване на дилъра“, изд. „Ерго“, С., 2018.

Поетите само в „тъмното са у дома“

„Критически езици и идеологически полета (фрагменти от едно столетие 1878–1989)“ на Ноеми Стоичкова е амбициозно изследване, което си поставя задачата да проследи развитието и ролята на българската литературната критика в продължение на цял век. Трудът разглежда критиката, от една страна, като модератор на литературната комуникация – тя не просто дава оценки на един или друг текст и валидизира авторски претенции в честолюбивото литературно поле, а очертава хоризонт от естетически императиви и увлича творците в неговото преследване. Сходен подход работи и спрямо читателите – те също трябва да развиват своите вкусове, да реформират представите си за ролята на литературата, за стойностното и маргиналното. През обследвания век литературната критика не е просто императивна, тя е телеологично напрегната, изнемощяла е в преследване на облаците, където се предполага, че е укрит Граалът на националната културна идентичност или на идеологическата сюблимност. Критиката копнее да съди откъм пределното и затова обичайно разполага и оценява творбите не само спрямо вече станалото, но и към идващото, към обещанието. Друг важен момент в изследването е въпросът за идеологическата закотвеност на критиката. „Ляво“, „дясно“, „пролетарско“, „буржоазно“, „индивидуализъм“, „колективизъм“ са доминантни квалификации за критическата практика в разглежданото столетие. Литературното поле е разгърнато като място на непрестанен идеологически сблъсък, който в определен момент бива институционализиран и кодифициран. Един тип писмовност бива властово привилегирован, друг е обречен на санкции, премълчаване, развенчаване. Попаднала в подходяща идеологическа конюнктура, критиката ловко се измества от ролята си на естетически модератор и става агресивен администратор на литературния процес. Това отместване е добре показано във втората част на монографията – „Литературната критика от средата на 40-те години на ХХ век: метаморфози“.Следващият важен аспект на изследването е свързан с методологическите основания и с терминологичния инструментариум на българската критика от разглеждания период. В частта „За методологията“ авторката се стреми да опише именно основанията, базисните постановки, от които тръгва нейното изследване. Тук са проследени различни идеи за ролята, мястото и спецификата на критиката, за връзките с литературната теория и история – от раннния позитивизъм през формализма към структурализма, херменевтиката, рецептивизма. Чрез този преглед всъщност са очертани и ситуативните зависимости на литературнокритическите езици от динамиката на литературоведските „моди“. Да отбележим и това, че българската критика рядко е проявявала интерес към теоретизации, тя е по-скоро интуитивна, есеистична, импресионистична...Четвъртият проблем, до който изследването стига неизбежно, е свързан с публичността. Той е засегнат в методологическото въведение, но присъства по различни начини в цялото

изследване. Литературният печат е институция на модерната публичност, пространство, където се обменят мнения, отстояват се идеи, дават се оценки, водят се полемики. Тази съдбовно значима институция има едни функции в условията на макар и трудно развиваща се демократична държава и съвсем други под тежесттта на тоталитарния идеологически похлупак. В рамките на почти половин век литературата и критиката съществуват в условията на тази квазипубличност, която пулсира между най-строгата репресия и „меко“ контролирания плурализъм. Изследването на Ноеми Стоичкова изработва своя позиция спрямо така очертаните проблеми и на основата на внимателно вглеждане в критическите масиви и в динамиката на литературния живот прави интересни и обосновани обобщения. В композиционен план работата следва хронологичния принцип – двете глави на книгата обхващат периодите съответно от последните десетилетия на деветнадесети век до средата на двадесети и от 1944 до 1989 година. Тоест критическите езици са осмислени чрез динамични исторически контексти, чрез моделиращото действие на идейни конюнктури и идеологически полета. При представянето на основните критически фигури за съответните периоди авторката показва ерудираност и умение да откроява същностните моменти в техните позиции. Тук тя използва различни подходи – от рефериране на естетическите позиции, презентиране спецификата на оценките и полемиките, до обобщения за ролята на определен критик или съответната естетическа общност в литературния живот. Важен приносен момент в изследването е внимателният прочит на критическите отдели на водещи литературни издания през разглеждания период. Така се създава възможност да се очертае по-ясно механизмът, по които работят и въздействат идеологическите полета. Именно на тази основа се отстоява и претенцията на труда по отношение на една по-системна реконструкция на критическото самосъзнание в динамиката на вдъхновяващите идеи и на вкостеняващите доктрини. Както точно е посочено и аргументирано, критическите езици биват доминирани и манипулирани от идеологията, но те притежават и своеобразен подривен потенциал, могат да лавират и да изработват свои естетически алтернативи в очертания периметър.

ВАЛЕРИ СТЕФАНОВ

Ноеми Стоичкова, „Критически езици и идеологически полета (фрагменти от едно столетие 1878–1989)“, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2018.

Критически езици и идеологически полета

4Литературен вестник 20-26.06.2018

В И Т Р И Н А

Йосип Ости е един от най-значимите поети от постюгославското

литературно пространство. Роден през 1945 г. в Сараево, от 1990 г. той

живее в Словения и оттогава пише книгите си на словенски език. Автор е

на множество стихосбирки и белетристични, есеистични и

литературнокритически книги. Произведенията му имат над шейсет превода на чужди езици, носител е на

редица национални и международни награди за поезия и превод.

У нас са преведени четири книги с негова поезия; появата на най-новата

от тях, „Нощта на влюбените“ (Издателство за поезия ДА, подбор и

превод Людмила Миндова) е и поводът за този разговор.

Ани Бурова: Пишете стихове вече почти пет десетилетия. Как бихте описали пътя си в поезията през това време, в което настъпиха толкова промени и в литературата, и в света?Йосип Ости: Стихотворения пиша дори по-отдавна. Почти шестдесет години, тъй като първите си стихотворения публикувах на петнайсетгодишна възраст. А моят път в поезията и литературата изобщо започна с четене на поезия. И не само с поезия, а и с проза. Та дори преди да се науча сам да чета – с онова, което другите ми четяха. А в литературата ме въведе баба ми, майката на майка ми, която всяка вечер преди лягане ми разказваше различни приказки и истории.Въпреки всичко, което съм написал досега, а то – дали поезия, проза или есеистика – както казват, не е малко, аз смятам самия себе си преди всичко за читател. Което не означава, че слагам знак за равенство между читателя и поета или писателя. За разлика от тях читателят само чете, но не пише. От друга страна, дълбоко се съмнявам, че съществува поет или писател, който в същото време да не е и читател. Иначе всичко, което съм написал досега на който и да било език, смятам за една-единствена книга, която всички ние, пишещите, единствено допълваме.Интересно е, че макар да публикувам стихотворения от съвсем млад, първата си стихосбирка „Сънокрадла“ публикувах едва през 1971 г. Едва след като приключих кариерата си на атлет. Причината е, че не исках да публикувам по-рано, за да не кажат, че съм най-добър поет сред атлетите и най-добър атлет сред поетите. Тази моя книга беше обявена за най-добра дебютна книга в Босна и Херцеговина и за нея получих наградата на Требинските вечери на поезията. Тук бях включил и стихотворения в проза. Някои дори бяха определени като разкази. И струва ми се, че тях най-точно ги определи първият им рецензент, а по-късно и автор на предговора на книгата ми с избрани стихотворения Иван Фогъл, един от първите модерни критици след Втората световна война в Босна и Херцеговина, който ги нарече „откриване на поезията в разказването“. Бях съгласен с него, както и с мнението на сараевския филмов режисьор Бате Чангич – иначе голям любител на поезията, – който след една литературна вечер ми каза, че възприема всяко мое прочетено стихотворение като разказ.Като млад пишех и разкази. Един от тях беше включен в антологията на младата хърватска литература. За някои от тях Мирко Ковач – изключителен писател – ми написа писмо с такива похвали, че макар оттогава до смъртта му да бяхме близки приятели, аз се уплаших дотам, че двайсет години не посмях да напиша и един ред проза.

Разбира се, нито тогава, нито по-късно ми е хрумвало, че някой ден ще започна да пиша на друг език. Дори когато реших да науча словенски език и преведох много не само поетически, а и белетристични книги от словенски автори. (Досега съм превел около 120 книги, а освен тях и около 20 драми – повече от всички останали преводачи от словенски език. А както изглежда и не лошо, ако се съди по многобройните награди, които са ми присъждани за преводите ми в Босна и Херцеговина, бивша Югославия и Словения.)Стана така, че за първата си книга, написана на словенски език – „Крашки нарцис“, получих Вероникина награда, която се присъжда за най-добра поетическа книга в Словения. И то в конкуренция, каквато не е имало нито преди, нито по-късно. Тогава в най-тесния избор от пет книги бяха стихосбирките на Дане Зайц, Тоне Паучек и Ника Графенауер – не само водещи поети

от три поетически поколения, а и сред най-добрите в словенската поезия изобщо. За следващите си книги получих всички възможни награди за поезия в Словения с изключение на голямата Прешернова награда, която се дава за цялостно творчество. А ако оставим настрана наградите, няма как да не съм доволен и от начина, по който читателите и критиката приеха поезията ми, писана на словенски език.

А. Б.: Разкажете малко повече за този свой опит със смяната на езика, на който пишете. Това е нещо, което сравнително малко

поети са преживявали. Беше решение, наложено от обстоятелствата,

или по-дълбок Ваш избор? И промени ли според Вас писането Ви по някакъв по-дълбинен, не просто езиков начин?Й. О.: Споменатата ми вече първа книга на словенски език „Крашки нарцис“ се появи дори без да съзнавам, че я пиша на този език. Жена ми Барбара, с която тогава живеехме в Любляна, беше през уикенда с мен в къщата ни в село Томай, в словенския Крас, където ме беше довела любовта ми към поезията на родения и погребан в Томай словенски поет Сречко Косовел, чиято поезия превеждах много и пишех за нея. В понеделник тя се върна в Любляна заради работата си (беше секретарка на Дружеството на словенските писатели), а когато в петък си дойде при мен, аз й дадох петдесетина стихотворения, които през седмицата бях написал на словенски. Когато ги прочете, каза, че не може да повярва, че съм ги написал на словенски език. Отговорих, че й вярвам, че не вярва, понеже и самият аз не знам как е станало така. Самият аз, с други думи, не съзнавах, че съм ги написал на словенски. И те, заедно с още няколко допълнителни стихотворения, по-късно се превърнаха в книгата „Крашки нарцис“. Оттогава не съм написал нито един стих на предишния си език. А това мое несъзнателно решение по-късно се оказа съдбоносно. В подялбата след войната на литературата в Босна и Херцеговина по национален признак на сръбска, хърватска и бошняшка, макар мнозина от писателите да ме обичат, за мен се оказа, че място няма. В сръбската – понеже не съм сърбин, в бошняшката – понеже не съм мюсюлманин, но също и в хърватската, макар по-рано в Хърватия да бях включван в някои антологии, публикувани дори извън Хърватия. В крайна сметка обаче за някои писатели хървати от Босна и Херцеговина, особено за крайните националисти сред тях, аз не бях чист хърватин, тъй като баща ми е словенец. В същото време на словенски език аз съм написал по-голямата част от своя литературен опус. Не само поетически, а и белетристичен и есеистичен.Когато ми се стори, че в моята писана на словенски език поезия има прекалено много думи, понеже всяка, за разлика от словенските поети, които пишат на родния си език, ми беше важна, аз реших да поукротя този наплив от думи с писане на хайку поезия. В класическата форма от 5-7-5 срички. И тогава си поставих за цел да напиша 1001. Вече достигнах това число. И дори го надхвърлих.Повечето, ако не и всички, които са започвали да пишат на друг език, са преминавали към по-голям език от гледна точка на говорещите го хора, а аз вече

Книгата, която допълвамеРазговор с поета Йосип Ости

Меелис Фриедентал, „Пчели“, превод от естонски Дора Янева-Медникарова, изд. „Наука и изкуство“, С., 2018Въпреки големия брой преводни книги, издавани у нас, все още има и литератури, които българският читател познава слабо. Появата на романа „Пчели“ донякъде преодолява тази липса по отношение на естонската литература. Действието на написания през 2012 г. роман се развива през XVII в. в университета в Тарту и реконструира културните параметри на онази епоха, разколебана между стремежа към познание, религията и предразсъдъците.

Теодоричка Готовска-Хенце, „Кирилският код: славистиката и преоткриването на българите (до 1848 г.)“, изд. „Парадигма“, С., 2018Книгата на историчката Теодоричка Готовска-Хенце се занимава с ранния етап от историята на славистиката, с процеса на включването на българите и българистичната проблематика в славистичните изследвания и идентифицирането на родината на най-стария славянски книжовен език. Монографията е съсредоточена върху дейността на чешките слависти от

първата половина на XIX в., но и върху връзките на българските възрожденци с Прага като основно славистично средище през периода.

Саулюс Шалтянис, „Дневникът на еврейската принцеса“, превод от литовски Антония Пенчева, изд. „Наука и изкуство“, С., 2018Саулюс Шалтянис е литовски прозаик, драматург и публицист. Романът му „Дневникът на еврейската принцеса“ е написан през 2015 г. и се връща към годините на Втората световна война в Литва. Романът е кратък и фрагментарен, но мозаечният му разказ успява да пресъздаде различните истории на страданието, предизвикано от натиска на историята върху човешката биография.

от стр. 1

Г Л А С О В Е Т Е И М Ч У В А М Е

Сн. Йоже Сухадолник

Литературен вестник 20-26.06.2018 5

В И Т Р И Н А

двайсет години пиша на словенски, който се говори и пише от много по-малко хора, отколкото някога са говорили и писали на сърбохърватски или днес на хърватски или сръбски език. Мнозина казват за мен, че съм двуезичен поет, макар че аз самият лично се смятам за поет, който през едната половина от своя литературен живот е писал на един, а през втората – на друг език. Понеже от първото си стихотворение, написано на словенски, не съм написал нито едно на своя предишен език. Даже нещо повече – стихотворенията си, написани на словенски, превеждах после сам на своя някогашен език. На майчиния си език. За съжаление, макар баща ми да е словенец, не мога да кажа, че словенският е език на баща ми, тъй като той не го знаеше, въпреки че по националност се определяше като словенец. Роден е в Босна и Херцеговина, както и баща му, с когото споделяха едно и също име и фамилия – Нарцис Ости. Това всъщност са италианско име и фамилия, понеже родителите на дядо ми били словенци, живели в Северна Италия, където италианизирали словенските имена и фамилии. А тази част от Северна Италия, където те живеели, принадлежала към някогашна Австро-Унгария, така че и словенците, и италианците от Южен Тирол посещавали немски училища. Родителите на дядо се преселили, когато след силно земетресение и големи наводнения през 1884 г. от тази част на Австро-Унгария няколко стотин семейства отишли в Босна и Херцеговина, която тогава принадлежала към Дунавската монархия. Сред тях имало и италианци, и словенци с фамилията Ости. Някои и до ден днешен живеят там. Като споменах Италия, да кажа, че на италиански имам най-много преведени книги. Десет. За две от тях получих и международни литературни награди.

А. Б.: Поезията Ви наистина е преведена на множество езици, а както споменахте, и самият Вие сте преводач на художествена литература. Каква е връзката Ви с превода, как гледате на този процес на претворяването на текста на друг език? Й. О.: Разбира се, оригиналът и преводът никога не могат да бъдат еднакви. Не вярвам обаче на онези, които твърдят, че преводът не е възможен. В такъв случай и моите преводачески занимания биха били безсмислени. А в крайна сметка и самият аз съм отраснал, а и съм се развивал като писател, четейки не само в оригинал, а и в превод.Да споменем тук отново книгата „Хиляда и една нощ“, която в ранната ми младост ме въведе през своята широко отворена врата в чудесния свят на литературата. Очарова ме и същевременно ме съблазни. Така силно, че убеден съм, няма да ме разомагьоса до края на дните ми. Понеже в същото време широко отвори пред мен и вратата към лабиринта на литературата, в който се лутам оттогава, без дори да си помисля да търся изход. Ако за влюбения в литературата такъв изход изобщо

съществува. А това, че преводът на книгата е възможен, за мен най-добре го потвърждава тъкмо „Хиляда и една нощ“. Книга, която съм чел в превод от руски език. А за нея, без да са я чели в оригинал на езика, на който е написана, мнозина големи световни писатели казват, че им е оказала най-силно въздействие. Да спомена само Борхес, Маркес, Фуентес… Струва ми се, че това е убедителен аргумент в полза на художествения превод.

А. Б.: Освен поезия пишете и проза и есеистика, които, за съжаление, не са толкова добре познати на българските читатели. Разкажете малко повече за тях, има ли Ваша прозаическа книга, която Ви се иска българските или изобщо чуждестранните Ви читатели да познават?Й. О.: През последните години дори пиша и публикувам повече проза, отколкото поезия.Белетристичната книга, която написах преди да премина на словенски език, излезе в Любляна и Сараево със заглавието „Отраснал съм с животни“. По-късно, вече със заглавието „Учител по любов“, тя беше публикувана в Словения, Хърватия и Македония, а вярвам, че биха я приели и българските читатели. Както, вярвам, биха харесали и „Духовете на къщата на Хайнрих Бьол (калейдоскопичен роман, изграден от истории най-вече за писатели)“, която излезе през 2016 г. в Любляна. В нея

има 133 разказа, някои от които много кратки, а повечето за писатели, тъй като от своята петнайсета година, когато, както споменах, публикувах първото си стихотворение, та до ден днешен аз съм осъден на постоянен контакт с писатели. По време на следването си бях редактор за култура във вестника на Съюза на студентите на Босна и Херцеговина „Наши дани“. След дипломирането си бях редактор за родна и преводна литература в сараевското издателство „Веселин Маслеша“. После секретар на Дружеството на сараевските писатели и дългогодишен директор на Международните литературни срещи „Сараевски дни на поезията“, секретар на Дружеството на писателите на Босна и Херцеговина, председател на Дружеството на преводачите на художествена литература на Босна и Херцеговина…, да не продължавам нататък. Казано съвсем накратко, през цялото време съм бил в контакт с голям брой писатели. Опознал съм ги отблизо и в един момент осъзнах, че някои от тях са далеч по-интересни, отколкото редица герои на книги. В крайна сметка и тази книга беше приета възторжено и от читателите, и от критиката в Словения. След като я бяха прочели, дори ми се обадиха мнозина словенски писатели, за да изразят възторга си от нея. Това, разбира се, ме зарадва много.

А. Б.: Темата за войната в бивша Югославия от 90-те години на миналия век присъства често в поезията Ви. Важна ли е според Вас тази работа на литературата върху паметта, историята и травмите от нея?Й. О.: Самият аз бих предпочел да не ми се беше налагало да пиша за войната. Дори си мислех, че принадлежа към поколение, което ще я избегне. И досега пазя баджа – единственият, който носех по време на студентските демонстрации през 1968 г., – на който на италиански език пишеше „Да правим любов, а не война!“ Цялото ми творчество, преди и след войната, възхвалява преди всичко любовта. Макар че някои от писателите

избягваха думата „любов“, аз нарочно я поставях не само в заглавията на своите стихотворения, но и на книгите си. Освен споменатата току-що книга „Учител по любов“, една от книгите ми за деца е със заглавието „Любовен двор“, а нека спомена и стихосбирките ми „Необикновени са всички любови“, „На кръста на любовта“, както и книгата с хайку „Прегръщам те и те целувам във всички цветове на Марк Шагал“ и т.н. В някакъв смисъл и моите книги с есета и литературнокритически текстове също представляват преди всичко книга за любовта ми към книгите.

А. Б.: Има ли нещо, което бихте искали да кажете на българските си читатели? Й. О.: Това, че съм благодарен на книгите, които съм прочел, понеже са ме направили такъв, какъвто съм. При това вярвам, че съм изживял толкова много и различни животи, колкото книги съм прочел.

Преведе от хърватски ЛЮДМИЛА МИНДОВА

Георги Господинов, „Всичките наши тела. Свръхкратки истории“, ИК „Жанет 45“, Пловдив, 2018В тази книга писането на Георги Господинов е едновременно каквото винаги сме го познавали и каквото още не сме го виждали. Вероятно се дължи на избора на жанра (появата на този сборник е поредното доказателство, че отказът от жанрово усядане е същностна черта на творчеството на Господинов). Кратката форма поставя в различен ракурс постоянните за автора теми и сюжети, по-точно, отваря нови възможности на въздействието, на ефекта им върху читателите. Под шапката на определението „свръхкратки истории“ в книгата се разгръща цяла палитра от вариации на краткото писане – различните истории тук биват есеистични, сюжетни, сентенциозни, алегорични, анекдотични... Но всички са доказателства за смисловата мощ на фрагмента. Бидейки опит с пределната изчистеност и на разказа, и на езика, разгръщат посланието си на парадоксалния ръб между очевидното и прозрението. И излъчват типичното за Господинов настроение, породено от познанието за човешката участ, така удачно назовано от един друг писател „светла печал“.

сп. „Литературата“, кн. 18, 2016Поредният солиден тематичен брой на издаваното от Факултета по славянски филологии на Софийския университет списание „Литературата“ – този път посветен на проблемите на превода. Статиите в броя обсъждат както теоретични въпроси, така и конкретни казуси на превода и преводната рецепция и разширяват пространството на обсъжданата проблематика и отвъд европейската перспектива, засягайки литератури като индийската, арабската, японската... Между имената на авторите в броя фигурират и тези на Набоков и Калвино.

Итало Калвино, „Невидимите градове“, превод от италиански Божан Христов, ИК „Колибри“, С., 2018Ново издание на една от най-важните книги на Итало Калвино. Възлова творба в историята на града като художествено пространство, тя е една от онези книги, чието преиздаване е не само нужно, но и неизбежно, тъй като е дълбоко навлязла в паметта на съвременната литература.

Г Л А С О В Е Т Е И М Ч У В А М Е

Сн.Филип Буров

6Литературен вестник 20-26.06.2018

С Т О Л И Ц А

Филмът предлага разходка из София през времето и различните

пространства, свързани с литературата и нейните автори.

Реконструкцията на миналото показва не само как се е променила

София през годините, но и припомня, че обликът на града ни не може без

точките на литературата. Филмът е подкрепен от Програма „Култура“ на

Столична община. Режисьор Екатерина Минкова, сценарист Боряна Матеева,

оператор Борислав Георгиев, художник Боряна Зафирова. С участието на

Райна Гаврилова, Михаил Неделчев, Пламен Дойнов, Катя Зографова и

др. Консултанти: Михаил Неделчев и Тодора Радева.

Галина Георгиева: Екатерина, какво те мотивира да се заемеш с тази тема?Екатерина Минкова: Винаги ме е вълнувал градът като пространство, това как отделните места имат различен контекст, как и доколко този контекст се променя през годините. Дадох си сметка, че има такава тема – литературните места на София, а и вече бяха излезли няколко книги по въпроса, сред които „Бохемските кафенета на соца“ на Мариана Първанова, направена бе литературна карта на София от „Сдружение за градски читални“ и пр.Тодора Радева: Това, с което Катя се занимава, както е видимо и от предишния й филм, който правихме заедно, „Следваща спирка – „Кино „Одеон“, е градската среда, нейната промяна и различните й лица. Средата, видяна през киното, през литературата, през пазарите, ако щете. Занимава я динамиката в културните и историческите пластове на града и възможността това да се изведе визуално.

Г. Г.: По какво се различат днешните литературни места от тези от началото на XX век? Е. М.: Това за мен са несравними неща, налице е едно различно възприемане на литература, на комуникацията с литературата, на нейното представяне. Днес съществуват много непосредствени подходи, игрови дори, технологиите раждат нови комуникативни стратегии. Т. Р.: Да не забравяме, че днес фигурата на писателя е съвсем различна, променен е статутът й, а донякъде, за жалост, и значението на тази фигура в обществото. Дори да вземем за пример само Вазов – хората са отивали да чуят думите му по повод Ньойския договор, той още приживе превръща къщата си в музей, въобще всичките му изказвания и дебатите, в които е участвал, са били вземани предвид. В днешно време, за жалост, писателите нямата такава чуваемост. Като разлики бих споменала и това, че днес местата са много по-разпръснати и за жалост, всичко трае по-кратко. Нещо започва днес, утре вече го няма и това оказва влияние върху литературното градско пространство. Има някаква кампанийност, обратното на устойчивост, и това не работи в полза на формиране на традиции и навици. Днес дори да има места за литература, те не са места на литературата. Защото има разлика между това просто да правиш някакво представяне на книга някъде и това дадено пространство да е разпознаваемо място за срещи и дебати върху художествени произведения и същностни литературни процеси. Е. М.: Покрай работата по филма придобих впечатление, че навремето

такива места са се образували малко или много спонтанно, поради това, че определени писатели са ходели там. Днес по-скоро нарочваме дадено място за такова, определяме го, популяризираме го, за да се случват там нещата. Тогавашните ни кафенета, особено най-първите, са правени по виенски образец не само интериорно, но и като съдържание. Сега може би такъв тип разговори са се изнесли в едни по-лични пространства и литературният публичен дебат, доколкото кафенето е публично място, се случва в по-приватни места, а кафенетата са загубили онази си функция. Или когато се случват днес публично, дебатите се водят през социални мрежи – може би те са новите кафенета, кой знае.

Г. Г.: Предполага се, че създаването на подобен филм не е лесна работа, коя от всички очаквани и неочаквани трудности се оказа основна?Е. М.: Периодът, който филмът обхваща, е огромен, има много неща, които трябва да се кажат. Много хора в началото ме убеждаваха, че не е възможно да се направи такъв филм. Упорствах, защото си давах сметката, че този филм не е пособие, не е наръчник, не би могъл да замени изследователската литература по въпроса. Намерението ми беше да се погледне отгоре, да се извадят характерни неща без претенция за всеобхватност. Ако филмът е провокирал някого да потърси, да се заинтересува, значи си е свършил работата. Най-големият ми проблем бяха архивите, визуалният материал, с който разполагаме към днешна дата. Това всъщност в цялата ми практика е бил болен въпрос, който може би тъкмо защото е в ръцете на институциите трудно ще се реши. Както споменах на премиерата на филма, първите филмови кадри от стара София всъщност са собственост на Югославската филмотека (тя и до днес носи това име, защото съхранява архивите на държавите от бивша Югославия). В Българската филмотека се пазят ленти от ранния период на София, но те не са дигитализирани.За целите на филма трябваше буквално да вляза в ролята на детектив. Положението с институциите, отговорни да съхраняват миналото ни, не е добро. Между тях няма никаква координация и знание кой какво притежава, няма нещо, което да води към друго, нещо, което да подсказва, че в другата институция ще намеря каквото търся. Някои дори не бяха добре запознати

със собствените си архиви, липсват описи. Отнема много време да намериш нещо съвсем мъничко и да го да съчетаеш с друго, за да очертаеш голямата картина. Добре би било, ако имаше нещо като обща база данни, общ каталог, да е видимо кой какво притежава, за да се улесни „разследването“. Или поне да има взаимодействие между институциите, защото все пак става дума за наша обща памет, днес е литературна, утре ще е друга. След институциите тръгнах из антиквариатите. Оказа се, че търговците рядко изкупуват стари кадри, защото, знаем, филмовата лента трябва да се съхранява при определени условия, температура, влажност и пр. Разказаха ми случаи, в които хората просто си претопяват лентата, за да вземат среброто от нея. А това са архиви с постоянно нарастваща стойност, безценни неща. Сигурна съм, че много ленти са стояли десетилетия по нечии тавани и мазета и накрая са били изхвърлени и претопени. Българската филмотека няма средства да откупува тези кадри, а и дори да ги откупува, няма къде да ги съхранява. Всички знаем колко лошо е състоянието на хранилището на Филмотеката.Всъщност интересен е въпросът за собствеността на старите снимки на София, които циркулират из интернет пространството, в популярни онлайн и печатни издания, в репортажи. Тяхната собственост е разпръсната: част са притежание на Държавния архив, друга част на Националната библиотека, Националния литературен музей, Института за литература, Музея за история на София и частни колекционери. Някои от тези снимки ги има и в сайтовете „Изгубената България“ и „Стара София“. Последните два собственика полагат грижи за тяхното съхраняване и реставриране, на другите им е по-трудно. Но кои са авторите на тези снимки в повечето случаи не се знае. Част от тях всъщност са пощенски картички, тоест предполага се, че са публично притежание. Най-ранните кинокадри, които се пазят в нашата Филмотека, са от един много късен етап, от 1939-1941 г. В същото време всички сме виждали кадри на София от доста по-ранни периоди, но това са лични кадри, най-често наследство от дядо, прадядо, занаятчийски направени кадри, явно авторът им е бил оператор. Сред тях има кадри на официални събития, паради, чествания. От едно подобно събитие можем да реставрираме

За литературата, града и паметтаРазговор с режисьорката Екатерина Минкова и писателката Тодора Радева за документалния филм „Литературните места на София“

и мястото на прословутото Арменско кафене. Намерих го в един италиански филм за сватбата на цар Борис III, в който маршрутът на Борис и Йоанна минава точно оттам, покрай Арменското кафене. Но този филм, макар и заснет у нас, не е наша собственост, съхранява се в нашата Филмотека, но не може да се ползва без съгласието на италианските носители на правата. Въпреки това той циркулира из мрежата свободно и кадри от него се ползват дори и в официални репортажи.Т. Р.: И понеже тук говорим за кино, а не за друг вид проучване, Катя много често ми е споделяла, че за даден интересен въпрос или събитие няма кадри. И така тяхното включване става невъзможно, въпреки че по замисъл, по сценарий ги има. Добре че тя е креативен режисьор и измисля различни художествени решения: анимация, хартиени възстановки, географски карти и др. Аз бих искала да обърна внимание на ситуацията с архивирането на актуални събития. Не знам дали поради това, че културният процес в последните години се случва на проектен принцип, но снимков или пък видеоматериал също почти няма. През 90-те години се случиха много интересни литературни събития, къде ли не, по пазари, по улиците, в неремонтирана баня, множество литературни четения и турнета – много малко от това е визуално документирано. Дори материали от ранните издания на фестивала „София Поетики“ се намират трудно. Улеснението все пак идва от това, че участниците в тези събития са наши връстници, с повечето се познаваме и можеш лично да се обадиш на някого и да помолиш за снимка. Ами след години например, ако някой иска да направи филм за литературните процеси през 90-те, на кого ще се обади? А нещата, които се случват чрез проекти, почти никога нямат перо за визуален архив и трябва доброволно в края на проекта, когато си вече уморен и всичко е приключило, да вземеш материала, ако въобще си имал такъв, да го архивираш на дълготраен носител и после да оповестиш някъде, че разполагаш с такъв материал. Въпреки че живеем във време, в което всеки снима, това изобщо не значи, че притежаваме качествен снимков или видеоматериал. Така че въпросът с архива е проблем и при най-новата ни литературна история и нейното публично случване. Той не се решава от уж стотиците проекти за дигитализация. Стои усещането, че стотици хиляди левове са наливат в дигитализация и архивиране, но реално материал няма.

Кадър от филма. Анимация Боряна Зафирова

Литературен вестник 20-26.06.2018 7

Четирима професори – Емил Попов, Вихрони Попнеделев, Андрей Даниел и Николай Майсторов – бяха в центъра на проекта „Учители и ученици в изобразителното изкуство“ на фондация „Въпреки“. Творбите на художниците и техните ученици бяха показани в седем галерии – Националната галерия, Варненската градска художествена галерия, Галерия „Владимир Димитров – Майстора“ в Кюстендил, галерия-книжарница „София прес“, галерия „Академия“ в НХА и частните галерии „Стубел“ и „Арт Алея“. Проектът беше подкрепен финансово от Министерството на културата и програма „Култура“ на Столична община. Смисълът на проекта беше да изследва как си взаимодействат учителят и ученикът, какво си предават един на друг и до каква степен ученикът подражава на своя учител или обратното, опитва се да се еманципира от него. Какво иска да изгради в своите ученици един преподавател? Какво ученикът приема или отхвърля от своя ментор? Ако се еманципира, какво остава в неговото творчество от обучението? Докъде трябва да стига провокацията за изграждане на собствен стил и позиция? Полезна ли е претенцията на учителя за моделиране на ученика по свой образ и подобие? Какво учителят приема от своите ученици? Има ли нещо, което трябва да се промени в образователната система, за да се изградят силни творци, а не епигони? Важно ли е съществуването на творчески ателиета? Това са някои от въпросите, които бяха обсъдени на изложбите и предхождащите срещи. Поставени едно до друго в експозициите, произведенията на учителя и учениците даваха възможност да се видят приликите и разликите и да се осмислят в дискусия. Освен това е много важно, че ставаше дума за жив контакт между учители и ученици, а не за покойни майстори. Това е стара европейска традиция, която и днес е жива, и то не само в най-големите европейски галерии. Точно затова по този начин беше представено част от съвременното българско изкуство по време на българското председателство на Съвета на Европейския съюз. Подобен проект има и образователна стойност, защото на дискусиите присъстваха студенти и ученици от гимназиите за изящно и приложно изкуство, училища с разширено изучаване на изобразително изкуство и Националната художествена академия, както и зрители. Общо участниците във всички изложби бяха над 100. Това даде възможност и да се очертае картина на значителна част от съвременното българско изобразително изкуство.

Емил Пwопов„Моята концепция е да вървя след всяка индивидуалност, а не да налагам своя модел на другите индивидуалности. И затова влагам и известна ирония в това заглавие. Без концепция, защото всяко нещо има концепция“. Това каза проф. Емил Попов по повод изложбата „Без концепция – 1997 – 2018 г.“ в Кюстендил.И продължи: „Основното е, че това са най-активно работещите в сферата на моя контакт – хора, с които не съм прекъснал комуникация след Академията. Това е взаимодействие във висока степен, щафетен принцип на общуване. По-старата генерация да общува с по-младата, защото мисля, че сме свидетели на една доста повърхностна и агресивна конфронтация между едните, които твърдят, че изкуството трябва изцяло да приема нови форми и тези, които, грубо казано, сме по-консервативно настроени. В този смисъл е особено важна щафетата – предаването, дискусията – много жизнена и необходима според мен“, смята проф. Емил Попов. „Много харесвам идеята за тези изложби, защото това е проява за младите хора, с които съм работил през годините. И в този смисъл съм много доволен, че се появява една голяма група млади хора, най-активните за тези 22 години, поне от тези, с които съм имал контакт. Мисля, че щом реагират, го приемат за важно, макар някои от тях да са извън България. Това означава, че идеята е жизнено необходима“, казва той.Питаме го какво е важно в тази връзка – учител, ученик, ателие? „Големите класици на XX век, не само нашите,

българските, но и световните, бяха живи доскоро. Което значеше, че критериите за изкуство бяха непоклатими. И в последните 40 години тези критерии се разлюляха. Така се смесиха формите, че живеем в едно колажно време. Но това, че времето е такова, не означава, че в нашата област няма едни наистина високи критерии – аз не мисля така. Напротив. Аз съм от консервативните художници, които смятат, че критериите са важно нещо. Те се проявяват, когато поставиш нещата в едно изпитание към вече изминалия период, който е толкова дълъг и могъщ. Ти не можеш да кажеш – елиминирам тази част от света на изкуството, защото сега е ново време. Не смятам, че е така, аз съм консервативен човек. Дискутирайки с тях, минете през определени критерии, за да изпитате себе си като професионалисти, а след това правете онова, което сърцето ви иска. Или го правете едновременно. Но винаги в тази връзка. Това, което иска твоята артистична нагласа и личност, и природа, но винаги през едно изпитание на критериите. Иначе нещата стават дива самодейност в недобрия смисъл на думата“.Питаме го дали иска учениците му да приличат на него. „Задължително не. Изобщо не налагам в термина ателие някаква формална или стилистическа програма, или неща, които да превърна в задължително изискване. Точно обратното – винаги смятам, че вървя след тях, след всеки от тях, и се опитвам да споделям това, което ми се струва полезно, но в зоната на спецификата на всеки от тях. Пак казвам – защото усещам, че живеем в едно изключително разлюляно време. Даже не смея да го наричам какво е. Просто това е най-нова и най-неочаквана форма на съществуване. Не можеш да говориш за неща, които са очевидно високи върхове в изкуството и в същия момент да казваш – да, ама сега правим друго“, казва скулпторът.

Вихрони Попнеделев„За да преподаваш, трябва да си и работещ професор. Не можеш само да обясняваш, трябва и да покажеш.“ Това каза с усмивка проф. Вихрони Попнеделев, който откри изложбата на своите ученици в столичната галерия „Арт Алея“. На откриването, съвпаднало с рождения ден на Вихрони Попнеделев, бяха освен негови ученици, участници в изложбата, и останалите професори от проекта – проф. Емил Попов, проф. Андрей Даниел и проф. Николай Майсторов, които също са работещи професори, а не теоретици. За преподаването обаче е важно и друго – доверието между преподавател и студент. А то се изгражда и с харесването на това, което прави твоят професор, отбелязаха присъстващите. Вихрони е лесно да бъде харесан, каза Андрей Даниел. „Освен това енергията, която има, е безкрайно полезна в градивна, хубава посока и ги заразява“, отбеляза художникът. И Емил Попов добави, че жизнеността на Попнеделев, като името и искрящата му живопис, е особено заразителна. Според Николай Майсторов при преподаването трябва да се възпитава вътрешна свобода, да се играе, да няма насилие над индивидуалността.

Андрей Даниел„През всичките тези години имах желанието да създам друга атмосфера. Не такава, каквато по време на моето следване и може би преди това е съществувала в България“. Това казва художникът проф. Андрей Даниел в Градската галерия във Варна при откриването на изложбата.Споделя, че по време на неговото следване го е притеснявало усещането за нормативност, за правила в изкуството. „Неща, които мен лично ме ограничаваха. Имах неприятното усещане за стеснени рамки пред възможностите, които живописта има. Тя е безкрайно свободно пространство, в което има място за всеки, който иска да каже нещо. Така че, ако трябва да говоря като преподавател, общо взето, това ми е било старанието. Да осигуря пространство, да внуша усещането, че студентите би трябвало да се чувстват свободни, да мислят, да виждат, да усещат. И че това е ценното – всеки да разкаже за своя ракурс към този свят“, казва художникът. В изложбата участват близо 60 ученици на Андрей Даниел не само от България. И това са само около една трета от всички студенти, които са минали през неговото ателие от около 30 години насам. По-късно изложбата беше пренесена и в София и показана в три галерии – „Стубел“, галерия-книжарница „София прес“ и „Академия“ на НХА, където беше и заключителната дискусия по проекта.Питаме Андрей Даниел дали е доволен от това, което вижда в изложбата. „Не става въпрос дали съм доволен или недоволен. По-скоро аз искам да си отговоря какво се е случило. Това са най-различни хора със свои характери, виждания, живеещи при най-разнообразни условия, които имат своите погледи към този свят. По-скоро се интересувам да видя всички тези погледи“, казва художникът и преподавател. И добавя: „Навремето имаше обстоятелства, в които обичах да разказвам една моя история, която бях измислили само за себе си, за да почувствам реално свободата. Всички знаем как в легендите библейски Господ – Бог е направил Земята, направил е всичко, сътворил е човека, сътворил Ева от реброто Адамово и им казал – плодете се. Това е странното – не му ли стигат тия двамата, които са абсолютно съвършени, като всичко останало, което е направил. И полека-лека, полека-лека, те се плодили, плодили и напълнили Земята. Защо? Аз стигнах до извода, че просто Господ е толкова суетен, че иска да бъде погледнат от всички възможни страни и да се огледа в тези погледи. И понеже той е безкраен, както се казва в Библията – Господ е голям, той е безкраен, му трябват и безкрайно много огледала – хора. И в тази многотия, в това многообразие на погледи и ракурси, ще се очертае неговият истински вид, размер. Така че, ако приемате тази приказка, моят възглед е такъв – всеки трябва да гледа от своята гледна точка. И това е ползата от художника“. Но дали той също не се опитва да се оглежда в своите студенти, го питаме шеговито. „Да, мъча се да се видя в тях и Слава Богу не се виждам много-много. Слава Богу!“, отговаря също с усмивка

Андрей Даниел. „Пък и не бих искал да видя нещо от себе си. Защото формалната страна на научаване кое как се прави не ме е интересувала. Тя ми е безинтересна. Разнообразието на посоки, което се получи в тази експозиция, ме радва. Това показва, че може би съм създал атмосфера, в която е било възможно всеки да намери себе си“, споделя професорът.

Николай Майсторов„Доволен съм, че всеки е намерил своя път в тази изложба. Донякъде е трагично да виждаш копие на себе си. Някак си това убива и самия преподавател“. Това казва проф. Николай Майсторов по повод изложбата в Националната галерия с негови и на част от учениците му творби. „Защото никой не може да изкопира достойно преподавателя, ако той е качествен художник. Това ще бъде една лека шега с неговото изкуство. Затова е задължително човек да намери себе си. Една от основните задачи на преподавателя е да даде възможност за това саморазвитие. Това е много важно още в началото на учебния процес. Винаги съм наблягал на свободата, на вътрешната свобода. На свободата спрямо материала. Въобще да се работи свободно, за да може човек да не ограничава движението на енергиите си. Те трябва да текат от него свободно. А преподаването дава, наистина, едни граници, но те са много условни граници. Те само, така да се каже, канализират информацията, която е нужна за тях. Оттам нататък природният феномен на таланта трябва да изиграе основната си роля“, казва Николай Майсторов. Колкото за преподаването и за това дали се е опитвал да моделира учениците си по свой образ, Николай Майсторов каза: „Аз нямам подредена логика в преподаването. То е интуитивен процес при мен, като всяко мое действие. Естествено, основата на моята преподавателска дейност е човешкото тяло. Но човешкото тяло като форма, структура, като принцип на взаимодействие на формите в него, като носител на композиционни стойности, които определят образа му. И това важи за всеки образ в природата. За мен природата е основен учител, стига да бъде студентът насочен в правилна посока какво да разбира под природа и как да изглежда съдържанието на формата. А формата е езикът – това е азбучният ред на подредба на композицията. Без това не може. Процесът на преподаване в „Жул Паскин“ беше много отдавна и това е хубавото – в това време и в това пространство те се развиха като художници, изведоха своя пластичен резултат, своята уникалност, самобитност. Така че те в някаква степен стопиха в положителен смисъл този учебен процес и това е наложително. В крайна сметка в основата остава някаква придобита истина, някакъв професионализъм, който ги насочва и определя като художници. Той е свързан с всичко, но по-скоро като внушение. Прекият занаят е необходим, но трябва да внушиш на човека преди всичко какво е изкуство, за какво се прави. Да отвориш неговите канали на чувствителност – това е най-важното. Занаятът си е занаят, той се учи, можеш сам да го научиш в някаква степен. Основното е да научиш художника да мисли в този процес на пластична образна стойност, което представлява езикът на изобразителното изкуство“, каза проф. Николай Майсторов.Професор Станислав Памукчиев пък сподели за една своя случайна среща с художника на улицата. Пита го къде отива и Майсторов отговаря: Да рисувам. Казва, че всеки ден рисува, и признава: „Защото ако не отида и не рисувам, за пореден път ще си докажа нищожността на живеенето“. А Памукчиев някак обобщи тази среща: „Не знам какво може да характеризира по-точно нашия опит и това наше състояние, в което можем да живеем някъде по-истински, отколкото в истинския живот“.

СТЕФАН ДЖАМБАЗОВ

Учители и ученици в изобразителното изкуствоВ И З И Я

Сн. Стефан Джамбазов

8Литературен вестник 20-26.06.2018

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Сцена

ПоривиКонцепция, хореография и изпълнение Бенжамeн Бертран,творчески асистент и изпълнение Леонор Цурфлю, звук Флорaн Колоти, сценография Бенжамeн Бертран, Патрик Лафон, Абигейл Фaулър, костюми Седрик Дебьоф, драматургичен консултант Флориан Гeте, снимки Carla Marboeuf & Daniel Mac MahonПродукция на: CBB; копродукция на: TAP-Théâtre Auditorium de Poitiers, La Briqueterie-CDCN du Val-de-Marne, SACD-Fondation Beaumarchais au titre de l’aide à l’écriture et à la production, OARA (Office Artistique de la région Nouvelle-Aquitaine), CBB bénéficie du soutien de la DRAC Nouvelle-Aquitaine au titre de l’aide au projet, de la Ville de Poitiers, de l’ADAMIСпектакълът се представя на Антистатик’2018 с подкрепата на Френския институт.

В края на април като част от основната програма на 11-ото издание на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ за пръв път в София гостува младият френски хореограф Бенжамен Бертран (р. 1989, Париж) с ефирното си произведение „Пориви" (“Rafales“), което го отличи като едно от обещаващите имена на международната танцова сцена. Бертран учи литература и философия в Сорбоната (Париж IV), като успоредно завършва и съвременен танц в Консерваторията при Абес (Париж). Танцувал е за известния хореограф Оливие Дюбоа в знаковата хореография „Трагедия“, с която през 2012 г. се представят на фестивала в Авиньон. През 2013 г. прави самостоятелен дебют с триото “De l`orage“ – хореографско изследване на меланхолията, повлияно от художника Албрехт Дюрер и филмите на Ларс фон Триер. Първата му солова работа “Orages“ (2015) се занимава с идеята за родината и слива автобиография и фикция в търсене на собствените корени. С „Пориви“ (2016) Бертран пренася на сцената флуидната динамика на вятъра. Във финия и интензивен сценичен дует с Леонор Цурфлю между техните две тела – едновременно подобни, но и противоположни, андрогинни, но и сексуални – всичко е въпрос на усещане за течението на въздуха, за потока на движението, за контакта между въздуха и кожата. Двамата се потапят в естетски органичен танц, който прилича на своеобразен ритуал. Те са подпомогнати от електронните вибрации, създавани на живо от Флориан Гете. Сцената се превръща в споделена чувствена територия, въвличайки възприятията на зрителите в необичайно „хореографско дишане“. Повече за своята работа и за представлението разказва самият автор пред Ангелина Георгиева.

Какъв беше водещият интерес в работата ви по „Пориви“ (“Rafales“)?На френски “Rafales“ означава пориви, енергично движение на вятъра, вихрово и стремително. Аз исках да разкрия друга структура на въздуха. Тези „пориви“ са енергийни, при тях плътността на въздуха е по-различна, тя е в състояние едновременно да ни свързва и разделя. В случая много подходящо е японското естетическо понятия „ма“1. То би могло да се съотнесе към пространството,

свързващо телата; към празнотата като пространствена материя. Аз исках да създам именно такова възприятие за въздуха върху кожата и да видя как би

изглеждал един митичен пейзаж на любовта между синергията и загубата. „Пориви“ е „любовен пейзаж", зареден с напрежението, което се поражда между събирането и раздялата. Интересуваше ме как да създам хореографска форма, изпълнена от митологични образи между абстракцията и романтизма, линиите и патоса. Искахме да породим образи единствено през непрекъснат поток на вълнообразно движение. Като хореограф все повече ме занимава силата на сънищата в нашите жестове. Вярвам, че жестовете са изпълнени с памет и може би хореографската форма е вид вместилище на памет, способна да съживи митични пейзажи – мита за Федра, за двойката Тристан и Изолда, или изобщо за любовното чувство... Човешкото тяло е изпълнено с въображаеми светове. Как да свържем жестовете със сънищата?

Какво преживяване бихте искали да създадете за публиката?Танцът често се свързва с емпатичното и чувствено преживяване. Хореографията в „Пориви“ е изградена въз основа на симетричен модел, на огледална връзка между две тела. Аз се движа, защото те наблюдавам така, сякаш съм в твоето тяло. Това е в основата на емпатията. Как да гледам на другия като на мое отражение? В представлението се опитваме да разтеглим тази симетрия, без да прекъсваме връзката между нашите вибрации.Като хореограф се опитвам да породя специфична текстура на пространството и движението. Искам да изследвам едно разширено усещане, да достигна до начин, по който то да поеме цялата сцена и цялото ми тяло, и да изградя преживяване за всички сетива, изпълнено с пространство, звук, време... Аз вярвам, че посредством погледа тялото на изпълнителя и тялото на зрителя биха могли наистина да споделят една и съща енергия.С „Пориви“ исках да разширя измерението на времето и пространството, за да позволя на телата да вибрират през определен вид докосване. Например в представлението има един момент, в който двамата изпълнители прекосяваме пространството с опрени едно до друго чела като двуглаво същество, намирайки се в непрекъснати „преговори“ помежду си. Звуковата среда, сътворена и изпълнявана на живо от Флоран Колоти, изгражда обща атмосфера, нещо като поток на кръвта, който свързва телата ни. С „Пориви“ исках да забавя времето и да увелича интензитета с минимални средства, единствено посредством развиващо се вълнообразно движение. За мен е интересно не толкова да представя един хореографски дует, колкото да заредя въздуха за зрителите и изпълнителите така, че в продължение на един час да споделят една и съща „хранителна среда“ като вегетативни същества.

Какво определя артистичната ви позиция в съвременния танц? Какво ви кара да работите в тази артистична форма?Аз се намирам в началото на определяне на своя траектория и предпочитам да говоря по-скоро за артистична траектория, отколкото за артистична позиция. За мен тази траектория е поредица от непрекъснати начала, като че ли хвърляме всеки път една и съща стрела в различни цели.Мисля, че творческият процес е насочен много повече към празнотите; към пространството, което се отваря

от тези празноти; към страховете и радостите, провокирани от това пространство. Тази празнота е свързана с празнотата на нашето поколение. Ние творим върху празнотата, оставена ни от онези преди нас; върху пепелта от пожар в гората.Аз винаги виждам пропасти между телата, изгубени тела в разширени пейзажи – морета, пустини, гори. Виждам тела и пустини.Не знам какво е танцът, но той не е мода, не е реклама, не е образ. Танцът не може да бъде контролиран или употребяван от капиталистическата система.Танцът е енергетична форма на изкуство, а енергията е свързана с интензитета, с усещането за съществуване. Танцът е вид докосване.Може би е отчайващо, но ние сме само тела. Когато съм на сцената, аз съм изложен на показ, опитвам се да съществувам, докоснат от погледите.Ние сме само тела, но вярвам, че тялото е пълно с памет, „звук и гняв“. Паметта е действителен и въображаем свят и на мен ми харесва да работя върху тази парадоксална свобода. Ние сме тела, реални създания в капана на нашата кожа, но бихме могли да се свържем с въображаемия, с митичния свят, с времената на Античността или Средновековието, с приказката, с абстракцията, със сюрреалното измерение... Няма нужда да разказваме истории, можем да създаваме телесни истории. В новата хореография на нашия екип със заглавие „Краят на гората /краят въртенията“ бих искал да създам пейзаж с пепел.Тялото не е екран и не е образ, а живо присъствие, и единственото ми желание като хореограф е да позволя да се прояви аурата на неговото присъствие. Сигурен съм, че аурата може да се появи, когато едно човешко същество докосне друго тяло или неговата памет, непозната и обширна…

Въпросите зададе АНГЕЛИНА ГЕОРГИЕВА

1 означава пространство, но и пропаст, интервал, пространство между две структурни части, носещо в себе си съзнание едновременно за формата и за безформеността. Често се отнася към специфичната образност в класическата японска пейзажна живопис, която разтваря пространството между видими, размити и почти невидими изображения. – Бел. ред.

Бенжамен Бертран: човешкото тяло е изпълнено с въображаеми светове

„Пориви", концепция, хореография и изпълнение Бенжамeн Бертран

„Пор

иви“

Хайнер Гьобелс и Ректорът на НАТФИЗ проф. д-р Станислав Семерджиев на тържествената церемония. Сн. Таня Дечева

На 6 юни 2018 г. със ставане на крака и аплаузи под звуците на студентския химн „Гаудеамус игитур“ представители на академичната и културната общност, настоятели, преподаватели, студенти и журналисти посрещнаха в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ световноизвестния театрален режисьор и композитор Хайнер Гьобелс. След представянето му от декана на факултет „Сценични изкуства“ чл.-кор. проф. Пламен Марков, ректорът проф. д-р Станислав Семерджиев обяви на старобългарски и латински език тържественото решение на Академичния съвет на НАТФИЗ за удостояването му с почетното звание Doctor Honoris Causa.В благодарственото си слово Хайнер Гьобелс убедено и с добро чувство за хумор подчерта необходимостта днес от промени в мисленето за театър, в създаването на театър, в обучението по театър, в концепциите и теоретизациите за театъра, в нагласите и очакванията от него. „Вероятно е време да променим начина си на обучение. Да си зададем отново въпроса „От какви дисциплини имаме нужда?“. Време е да дадем възможност на младите хора, които се интересуват от театър да го дефинират отново сами. Да търсим отговорите на въпросите заедно с тях“. След официалната церемония Хайнер Гьобелс проведе майсторски клас със студенти в кинозалата на НАТФИЗ.

DOCTOR HONORIS CAUSA

Хайнер Гьобелс – Doctor Honoris Causa на НАТФИЗ

Литературен вестник 20-26.06.2018 9

Филип Греъм

Филип Греъм (1951) е американски писател, автор на сборници с разкази и на романа „Как се чете

неписан език“, както и на документални и мемоарно-пътеписни книги. Той е основател и редактор на

списанието за литература и изкуства Ninth Letter, както и почетен професор по творческо писане на

Университета на Илинойс, Ърбана-Шампейн. Филип Греъм гостува с лекция на тазгодишното

издание на организираните от фондация „Елизабет Костова“ Созополски семинари по творческо писане.

Публикуваме я тук.

Пътуването може както да изтощи, така и да въодушеви, то е преживяване, което ни тласка отвъд границите на комфорта, без дори да сме си давали сметка за тях. Смущаващата непосредственост на пътуването изостря възприятията, предразполага към неочаквани прозрения и ако човек е в състояние да се поддаде на странната притегателна сила на чуждата страна или култура, това съответно променя и вътрешния му пейзаж. Настъпва момент, в който на уморената мисъл й поникват криле.Така се задейства процесът, при който едно някога далечно за нас място ни става все по-познато, и това, което доскоро ни се е струвало чуждо, предприема дълго пътуване до нас самите, след което пуска корени във вътрешния ни живот. Западната култура (без да иска) ни лъже, като упорито поставя физическия свят на първо място. „Как беше пътешествието ти?“ ще ни попита някой приятел в минало време, защото това са презумпциите, заложени в структурата на езика ни: щом си се върнал, значи вече не си там. Всяка джипиес система ще го докаже лесно. Но фундаменталните прозрения от едно пътуване си намират място в моментите от настоящето ни и онова „чак там“ вече е вътре в нас. С годините стигнах до извода, че бидейки писател, дори и да се задържа по-дълго у дома, наслаждавайки се на уюта му, аз пак си оставам вечно на път. Работата ми се изразява почти по равно в писане на документална проза, която разказва за живота ми в чужбина, и художествена проза, силно повлияна от въпросните пътувания.Преди дванайсет години със семейството ми се преместихме за година в Португалия. В този период започнах да опознавам все по-добре трудно преводимото португалско понятие saudade. Тази едничка дума слива в едно тъга и копнеж, нежност и болка, и е важен отличителен белег на португалската душа, на много нива. Португалската музика и литература са пропити със saudade, чиято смесица от противоположности във вечно психологическо противоборство ме накара да се почувствам у дома, както не ми се случва във всяка страна.Но saudade не признава граници. През 2016 г., когато ме поканиха с година предизвестие да участвам в Созополските семинари по творческо писане през 2017 г., започнах да чета българска проза и художествена документалистика, за да се подготвя за пътуването си. Книгите, които прочетох, бяха доста разнородни, но въпреки това останах с впечатление, че ги свързва комбинация от хумор и проникновена меланхолия – литературна територия, където проблемите като че ли най-добре се преживяват през тъжен или горчив смях, примесен с понякога безмилостна прозорливост.И тъй като предишните ни пътувания пътуват с нас и чертаят отвътре ни географски карти, които започват да се припокриват и да добавят допълнителни пластове към преживяванията ни, аз усетих как вашият литературен пейзаж емоционално малко наподобява португалската концепция за saudade, но в балкански вариант. Един от аспектите на дълбоката българска меланхолия изглежда е свързан с пътуването, или по-скоро дефицита на пътуване, продължил до неотдавна. Наскоро, докато работех по миниантология, представяща петима български автори в онлайн изданието за литература и изкуства Ninth Letter, забелязах, че действието на две от петте подбрани творби се развива извън България, а героите на третата почти през цялото време пътуват с влак през провинцията. Може би след почти половин век строги ограничения, наложени от ред комунистически правителства, които са се страхували от масова емиграция на Запад (и са избили хиляди в опитите им да избягат), българите днес се наслаждават на гражданското си право просто да заминат или поне да попътуват напред-назад без ограничения.Българската писателка Капка Касабова помни какво е било чувството през комунизма и го описва в романа си „Граница“: „Движеше ме усещане на гняв и тъга, че сме били държани тъй дълго вързани като нелюбими кучета“. Най-сетне развързана през 1990 г. след падането на Берлинската стена, Касабова напуска София и заминава за Великобритания, после за Нова Зеландия, после пак се връща във Великобритания, прекарва близо година във Франция и Германия. „Междувременно, пише тя в „Улица

без име“, се сдобих с купчина визи, няколко полупропилени живота и впечатляваща колекция от разбити илюзии.“ Една чужда култура действително може да ти влезе под кожата, но как да напипаме откъде влиза точно? Осъзнатото от Касабова ми звучи правдоподобно на фона на собствения ми опит и ми позволява да посоча още една причина за интереса, който българската литература буди у мен. Аз израснах с властен родител, страдащ от агорафобия (родител, който – сега разбирам – е използвал стените на дома ни като траурно пространство, в което да скърби за загубата на собствените си илюзии). След като дълго драсках по невидимите ограждения на „Никъде няма до ходим“, завърших гимназия, напуснах родния дом и в рамките на три години работих като моряк на шхуна, която плаваше покрай бреговете на Нова Англия, плавах с кану четиристотин мили по канадската река Юкон, прекосих цяла Япония на стоп, поработих като шофьор на такси в Ню Йорк и обиколих три пъти Съединените щати – пак на стоп. Във вихъра на цялото това бясно скитане се запознах с жената, която щеше да се превърне в моя съпруга, Алма Готлиб, по онова време студентка по антропология, чиято научна дейност обещаваше да ме отведе до дори по-далечни краища на света. В крайна сметка се озовахме в западноафриканската държава Кот д’Ивоар и в рамките на четиринайсет години – между 1979 и 1993 – на три пъти се установявахме там за по няколко години. Живеехме в селски район с хора от племето бенг – малка етническа група, която обитава територия на границата между гъстата джунгла и откритата савана. Бенг са аграрен и дълбоко вярващ народ, а сложните им разбирания за устройството на вселената дават отражение дори и върху най-тривиалните моменти от ежедневието им. Заедно с Алма написахме две книги за нашия живот в селото и този на местните там – „Паралелни светове“ и „Сплетени светове“.„Да видиш значи да си видял“, казва великият португалски поет от ХХ век Фернанду Песоа. Това привидно просто изречение позволява повече от един прочит. То може да се тълкува първо като критика: виждаме само онова, което вече сме виждали, или иначе казано, зрението е изтъркан навик. Друг прочит предполага точно обратното: че в идеалния случай зрението може да е форма на разбиране, за която узряваме само ако истински прозрем през димната завеса на битието. Ако поживеем за по-дълъг период от време в култура, която вижда света и борави с него по начин, различен от нашия собствен, този поначало чужд свят в крайна сметка ще ни допусне в интерпретативното си пространство.И така, с времето аз осъзнах, че макар действието на голямата част от моята проза, както разказите, така и романите, да не се развива в Африка, Африка се е превърнала в невидим въздушен филтър за американските ми герои. Те са продукт на пътуване, което не значи непременно, че те самите пътуват, поне не в често срещания смисъл на думата – защото пътуването не е просто упражнение по география.Да обхождаш света на юношеството сигурно е най-самотният вид пътуване на света, тъй като при него се излюпваме от какавидата на детството и навлизаме в емоционално тревожната територия на зрелостта. Първите стъпки в родителството могат да са най-шоковата и животворна форма на пътуване, която човек може да си представи. Същото важи и за бавната траектория на изискващите безрезервна отдаденост преговори в основата на пътешествието, което представлява бракът и всяка дълга връзка. Да приемеш собствената си сексуална ориентация или идентичност също е вид пътуване – от една позиция на себевъзприятие към друга. В романа си „Вундеркинд“ българският писател Николай Грозни прекрасно описва как и свиренето на инструмент може да бъде опияняващо пътешествие: „Имах чувството, че ако само можех да продължа да свиря и да търся начин да пробия отвъд пределите на етера, в един момент всички смъртни окови щяха да паднат и аз щях да премина от другата страна, нетленен, дете на музиката и светлината“.Литературното писане, независимо дали на художествена документалистика, художествена проза или поезия, е форма на пътуване, въпреки че това пътуване често е насочено навътре: то е пътуване през мислите на разказвача, случайна среща с неочаквана емпатия към първоначално антипатичен герой или проследяване на полета на основната метафора в едно стихотворение. В този смисъл може да се каже, че затворената вкъщи американска домакиня Емили Дикинсън е един от най-великите пътеписци. Писането може да ни отведе на място, на което никога не сме били преди, така че след

като се върнем оттам, ние сме вече променени, дори и съвсем малко. Години наред живях в общност в Западна Африка, където дори и най-простичкото нещо може да е натоварено с огромен духовен заряд. За да призоват горските духове в селото, шаманите използват специално боядисан текстил, дървени статуи, топчета бял прах. Уж невинно изглеждащите вързопи, увисени над вратата, крият внимателно курирани сили, които да пазят къщата от опасностите на духовния свят. Дългата, тънка лиана завързана между две дървета и запречила пътеката може да те доведе до лудост, ако пренебрегнеш предупреждението й. Когато се прибрах у дома в Щатите, веднага започнаха да ми правят впечатление и ежедневните ритуали на безмълвно практикувана магия, просмукали се в американската култура. Обличаме си късметлийската риза, играем тото с едни и същи специални числа, позволяваме си гузното удоволствие да прочетем хороскопа си за деня, молим се отборът ни да бие противника и вярваме в склонните да разочароват сили на метеорологията. Започнах да виждам по-ясно и магическата сила на обикновените предмети. Никъде не съществува вещ, която да не носи своя невидима тежест, собствена тъмна енергия. В домовете, които обитаваме, буквално всичко е произведено от човека, след като първо някой го е измислил и след това го е пресъздал и приспособил за материалния свят. Заобиколени сме от неща, които можем да наречем физическия плод на синаптични връзки между невроните. Всяка стая в една къща е в известен смисъл изложба на човешкото вдъхновение и творчество. А вещите, с които се обграждаме, говорят красноречиво за вътрешния ни живот. В разказа ми „Интериорен дизайнер“ разказвачката Джозефин се занимава с вътрешен дизайн, но се изживява и като медиум. Тя изслушва съкровените и самобитни мечти за дом на своите клиенти с цел да създаде интериор, който да им е познат като собствената им личност и в който между стените да се чувстват толкова удобно, колкото в кожата си. С тази цел Джозефин им разкрива това, което вижда като „тайната история на предметите“: „Всички предмети са продукти на желанието. Първият стол не се е появил просто ей така, все едно от пода е поникнала гъба. Вместо това много отдавна някой някъде си е помислил „Уморих се“ и чак тогава се е появил столът, чието дървено съществуване е задоволило една нужда. По същия начин мисълта „Студено ми е“ е родила концепцията за стени и покрив. Реално ние обръщаме самите себе си с хастара навън и намираме утеха в това, което сме си представили. Ако китарата, цигулката и пианото са наше продължение, създадено, за да даде глас на копнежите ни, то тогава мебелите са не по-малко музикални“.

Предишните ни пътешествия пътуват с нас

на стр. 10

Сн.

Мих

аела

Ико

ном

ова

10Литературен вестник 20-26.06.2018

Силата на предметите продължи да ме занимава и в романа ми „Как се чете неписан език“. В него разказвачът Майкъл Кърби ходи непрекъснато по гаражни разпродажби, търгове и имуществени разпродажби, но събира само предмети, които нямат кой знае каква стойност сами по себе си и въпреки това в даден момент са били обект на нечия сложна емоционална привързаност. Всяка вещ в неговата колекция крие своята история: ключодържател, някога притежаван от жена, научила се да шофира, за да може да избяга от съпруга си; чиния, към която възрастен сомнамбул винаги се отправял през нощта; самотна антена за кола, която самоубиец веднъж държал високо над главата си в празно поле насред гръмотевична буря. В един момент обаче Майкъл поема на едно друго пътуване: той започва да подбира определени предмети от колекцията си и да ги подарява на хора, с които се е запознал случайно, надявайки се, че съответната вещ ще им подейства лечебно. Първата стъпка по този път той прави, докато си събира багажа на път да се разведе, като решава да остави една важна маловажна вещ на Кейт, бъдещата му бивша съпруга, жена, която той знае, че трябва да напусне поради тихия й, но яростен отказ да му разкрие вътрешния си живот. „В колекцията ми имаше нещо, което аз исках тя да притежава – таен подарък от мен, символ на разкаяното ми „сбогом“: една дълга кафява връзка за ботуш, принадлежала навремето на непозната млада жена с буйна руса коса, която била нейният ореол, както ми бяха казали. Докато си почивала един следобед в парка, тя неочаквано забелязала как приятел, когото обичала тайно, се задава по една от калдъръмените алеи. Това я сварило неподготвена, но все пак набързо свалила връзката на единия си ботуш и си вързала с нея косата. Когато мъжът стигнал до нея, тя го поздравила и той спрял да си поговорят, а тя небрежно протегнала ръка и разхлабила връзката, при което косата й се разпиляла свободно по раменете й – специално за този мъж, който изведнъж вече не бързал за никъде. Докато Кейт педантично и търпеливо си опаковаше нещата, аз се качих до вече почти празната ни спалня и отворих гардероба, за да потърся тънките й кожени ботуши, надявайки се, че още не ги е прибрала. Ето ги и тях, в тъмния ъгъл под редица рокли, единият полегнал тъжно настрана. Взех го и му разгледах връзката – беше почти същия цвят и съвсем малко по-дебела от тази, която стисках в ръка. Набързо ги размених и трескаво нанизах връзката с пипкави пръсти, доволен от това символично присъствие, което оставях на Кейт. Станеше ли есен, тя слагаше тези ботуши и не ги сваляше цяла зима – сутрин ги стягаше и тръгваше по задачи, но вечер разхлабваше връзките и фината енергия на тази, която току-що й бях завещал, може би щеше от време на време да я достига, карайки я да поспре за миг, сякаш дочула глас в далечината, все още неосъзнала, че това вътрешно вълнение е импулсът най-накрая да се отпусне, да се освободи. Докато един ден, както всички връзки, и тази връзка щеше да се скъса и така може би най-сетне да развали магията на възела, завързан вътре в самата нея.“Моите собствени преживявания в земята на бенгите също бяха белязани от сложните поверия, свързани със света на духовното в тяхната култура, където предците живеят незабелязани сред живите, а духовете обитават невидими села вдън околните гори – села, в които не бива никога да припарваш. Докато живеех сред бенгите, аз престанах да мисля за духовете само като плод на въображението и започнах да ги възприемам като реално съществуващи именно защото са плод на въображението. Духовете съществуват вътре в главите на бенгите, следователно и извън тях. Някои биха казали, че бенгите виждат нещо, което го няма; бенгите биха казали, че виждат нещо, което другите не могат да видят.Възпитан в духа на католицизма, аз винаги съм имал съзнание за проявленията на духовния свят посредством ангели или дяволи – свят на вярвания, които мислех, че съм загърбил отдавна. Но моите пътешествия ме върнаха към миналото ми и ме накараха да преосмисля силата на невидимото в собствената ми култура. Единият от резултатите беше разказът ми „Ангел“, който започнах да пиша в САЩ малко след като се бях прибрал от второто ни пътуване до земята на бенгите. В продължение на две отделни вечери буквално чувах гласове, които ми разказваха истории за ангели. Впоследствие постепенно превърнах тези гласове в разказ за млад мъж на име Брадли, който непрекъснато си представя как неговият ангел-пазител нонстоп кръжи потиснически наоколо му. Брадли се вманиачава на тази тема и започва да прави нещо като пърформанси, по време на които развива теориите си за ангелите пред всеки, готов да чуе размишленията му. Една вечер той

неочаквано се престрашава да се изяви на отворената сцена на клуб за комици и пита публиката: „Ами вашите лични ангели? Всеки си има по един, който

седи точно до него и въпреки това някак си успява да не заема никакво място. Тъй като ангелът няма съществено присъствие, той може да се свие до размера на синаптична връзка и може да последва невероятно бързата и криволичеща траектория на мисълта. Но той все нещо трябва да тежи: представете си сега, че това допълнително късче от почти нищо се закачи за спомен или тепърва оформяща се мисъл и много фино промени курса й, навигирайки я, макар и съвсем лекичко, към друг неврон. Възможно ли е ежедневната ни нерешителност да се дължи на разликата между това, което истински искаме и онова, към което нашият ангел, свит на концентрирана топчица, ни е насочил? Може би ние сме композиции, творби на изкуството в процес на работа за ангелите, които обичат да създават от съдбите ни ювелирни мотиви“.Този импулс, да съчетавам вдъхновението от Африка с реалността в Америка, си личи и в романа ми под заглавие „Невидима страна“, върху който работя вече години. Когато се преместих в Кот д’Ивоар за трети път, разбрах за смъртта на баща си в Америка твърде късно, за да се прибера за погребението. Вместо това му организирах погребална церемония в селото, в което живеехме с Алма. По време на трите седмици ритуали и молитви Кокора Коуаси, религиозен водач и близък приятел, започна да сънува сънища, в които баща ми, вече почетен член на задгробния живот на племето бенг, му се явяваше с послания, които той да предаде на мен и семейството ми. Племето бенг вярва, че във всяко село мъртвите живеят сред живите в паралелно невидимо общество. Тоест емпатичните сънища на нашия приятел Коуаси също бяха един вид пътуване. Знаейки, че скърбя за баща си толкова далеч от дома, Куаси се беше опитал посредством сънищата си да доведе американския ми баща по-близо до селото, до мен.Представата, че духът на баща ми – американец – вече е част от африканския задгробен живот толкова ме трогна и заинтригува, че внезапно се озовах пред тетрадката си, където нахвърлях идеи за десетина герои – всичките американци, всичките духове и всичките обитаващи американски град в задгробна реалност, която много приличаше на оживено общуващия задгробен свят на племето бенг. Сред тези герои е духът на един автомобилен механик, който тайно се вози в преминаващите коли, за да може да слуша аудиокнигите, които звучат в тях, както и духът на репортерка от вестник, който минава през стените в преследване на своя собствена разследваща журналистика.В резултат на това, че пренесох версия на бенгския задгробен живот в американска обстановка, моите американски герои, както никога преди, превъплъщават африканската космология, с която аз постепенно се запознах при бенгите, и така отварят двупосочна улица за пътешествия и вдъхновение. Там и тук могат да са доста ограничаващи концепции, а литературните граници между тях твърде често се охраняват от някой въображаем паспорт, виза или зелена карта. Един от измислените духове в моя роман, Кармен – дъщеря от смесен брак и смутния епицентър между еврейската и мексиканската половина на разединената й фамилия, – се изказва скептично за границите: „Къде точно е тази граница, която пресичам, когато си пусна соната на Моцарт, когато си поръчам пролетни рулца, пия италианско вино, нося рокля с африкански десен или чета книга, написана от мъж? Има ли точно определен контролнопропускателен пункт, легнал полицай или будка, на която пише: „Вече сте другаде, а не където бяхте досега“? Кармен продължава да размишлява, уж сама за себе си, но все пак описвайки с лекота американския и африканския свят, които аз сплитам в писането си: „Къде в сърцето ми минава чертата, която свързва майка ми и баща ми? Как разделяш латиноамериканските ми гени от еврейските? Къде са етническите граници в рамките на всяка една от клетките ни и как можеш да отделиш английските от испанските думи, които съставят мислите ми? Къде е Соломон в този свят, или който и да е свят, та да реши подобна главоблъсканица?“Като повечето, ако не и всички писатели, аз далеч не съм Соломон. Да разбереш напълно себе си или да си представиш другите е предизвикателство, обречено на почти неизбежен провал. Човешките същества са създадени така, че да бъдат самотни: не можем да си четем мислите един на друг, следователно сме неспособни напълно да опознаем сърцата си. И въпреки това в ежедневието си ние сме длъжни да се опитваме и основната работа на всеки писател е да не спира да си представя. Като писатели ние с готовност се впускаме в непозната територия, посрещаме и преодоляваме смело евентуалните обрати в нейните рамки и се опитваме да се провалим по-добре. Защото каква е алтернативата на вечния неуспех, освен да се откажем от пътуването – във всеки възможен смисъл на думата – и вместо това да се отдадем на един вид литературна агорафобия?

Преведе от английски БИСТРА АНДРЕЕВА

Предишните ни пътешествия пътуват...от стр. 9

Публикуваните тук стихове са създадени по време на поетически пленер „Писане от натура“ в шведския

град Стрьомстад и околностите му. В пленера, освен поетите Свежа Дачева и Петър Чухов, участва и литературният критик Юлиан Жилиев в ролята на фотограф.

Свежа Дачева

На върха на Китовата планина(о-в Южен Костер)

В един такъв ден, в края на май,когато всяко листо е усмивкаи всяка платноходка е бяла пеперуда,която превежда небесни стиховена морски език...

в един такъв ден,в края на май,когато птиците се надвикватс радостни майки и щастливи деца,а вятърът си играе с ехото...

в един такъв ден,в края на май,когато хоризонтът затваря островав седефена мидена черупка,а небето е пълно с облачни пътища...

в един такъв ден,в края на майискам да полети праха ми от покрива на света,около който пасат солени тревиморските крави...

в един такъв ден,в края на майискам да се втъче праха ми в усмивка, в стих, във вик, във вятър и ехо...

в един такъв ден, в края на май,в бял среднощен часседефената мида на острова ще отвори клепачкъм блестящия пояс на вечния ловец Орион.

Петър Чухов

На върха на Китовата планина (о-в Южен Костер) Морето ни е обградило за да избягаме ще трябва да дълбаем в скалата или да летим обсадата е нашата съдба навсякъде около нас забрава и далечни острови които се надяват да получат незабравими имена

Свежа Дачева

Етестюпан над Холкедолен

Гранитните острови лежат – разполовени великански стриди.В гърбовете им грапави са се вкопчили тъмни борове, резедави брези, ухаеща хвойна, насред шумака, като сърни от залезни стрели ранени, се мятат клони.

Гранитните острови лежат – разполовени великански стриди.Олисялото им теме е увенчано с лишеите на дълбока старост,а челата им са набраздени от древни спомени

за ледени ковчези.Те прецеждат солта на фиорда между зъби

от старо сребро и въздишат,а от дълбокото дебне като ловец на стриди

кратката лятна нощ.

Литературен вестник 20-26.06.2018 11

Калин Михайлов

Немски цикъл

I. Не съм немец

Не съм немец,не хуквам навън,когато изгрее слънцето –нося го в себе сиот онази страна, детовсе някой немец отвън чака да я огрее.

II. На един почти немец

Живя почти като немец,с договор, заплата и застраховка,с уважавана работа(колкото може да е);“почти“ бе в това,че е временна,но човек се вживява:уж е само за малко,а нарежда, събира, купува,настанява се(някой даже остава) –и почтито почти изличава се,почти се забравя,додетоне изплува изневиделицаот небитиетои тогава, mon ami,тогавакой, кажи ми, ще те избавиот това великанско почти?

III. (Не)здравословно

Искат да бъдат здравословнии когато четат:само на бюро и с лампа,затова такава липсва над леглото ми квартирно –още по-сигурноочите си да развалям.

IV. Във влака за Берлин

Ако бяхме деца,бихме се споразумелинякоя играда изиграем,но трябвана възрастни да играем,трябва отегченода се споглеждаме,трябвавсеки път да се извиняваме,щом пространството на другияс неволно движениенакърнили сме –бедни възрастни,дето дори са престанали да се чудятзащо са пораснали.

V. Der Urknall

В очите на момичетоимаше слънце,което големият взрив на Любовтае родило.

Петър Чухов

Етестюпан над Холкедолен

Нацепената кожа на скалите пие последните лъчи. Водата се избистря до припадък. Тишината се набръчква под пръстите на хладния ветрец. Ще доближиш ръба, дълбоко ще поемеш въздух и с писък – вместо себе си – ще хвърлиш сянката си в пропастта.

Легендата разказва, че от тази т.нар. Родова пропаст са се хвърляли /са били хвърляни старите хора, когато вече не са можели да се грижат за себе си и са били в тежест на близките си. В Швеция са известни доста места, които носят това име. За Родовата пропаст в Стрьомстад легендата е локална.Трябва да отбележа, че ние разбрахме за тази легенда едва след като вече бяхме написали стиховете си, свързани с нея. (С. Д.)

Свежа Дачева

Ньотхолмен

Лежа в гладките скути на вечния гранит.Състезавам се за топлата му и спокойна щедрост с мравките,докато и морето, и синият бриз ме убеждаватда стана част от скалата, ако търся съвършенство.

Петър Чухов

Ньотхолмен

Вятърът, който раздвижва крилете на чайките и шведското знаме отсреща, накрая идва при мен. С деликатен мирис на сол донася пейзажа – неизменните като Рая скали, случайните платноходки и синьо-зелената неустоимост на тишината, в която се отразяват думите, които няма да произнеса.

Свежа Дачева

Ньотхолмен(морените)

В прйтвора на боровата църква, ухаеща на смоли,са се струпали морени.Блести длетото на фиорда, кротко полегнало встрани.Бели и червени солени диви розиса вдигнали молитвени лицакъм купола й от зелени клони,през който Господ им шептина своя си небесносин език.

Петър Чухов

Ньотхолмен(морените)

След ледниковия период между нас само огладени камъни

Свежа Дачева

Стрьомстадска тераса(пълнолуние)

Опънатият син корем на небетои пълнолунието – бляскав пъп с една звезда наместо бенка отстрани.

Пъпна връв от лъч ме приковава към живота и ме заземява.

В деня, когато се родя,ще ми липсват въздуха и цветята.

Петър Чухов

Стрьомстадска тераса(пълнолуние)

Часовникът на кулата над общината отброява полунощ – светски звън а не сакрален неспособен да прогони злите сили използвали пролуката на пълнолунието за да се вселят сред нас Всеки сам ще трябва да се защитава – с клишета с тромави метафори с лицемерни проповеди и молитви – докато успокоен заспи в прегръдката на Луцифер

Свежа Дачева

Стрьомстадска тераса(дъжд)

След дългата сушаидва дъждъти размива ароматитедо прохладна река,която се влива в кръвтакато венозна инжекция.

Оловото на деня се оттегляв подземната леярна,докато розови пеликаниподават шииот опала на утрешния ден.

Петър Чухов

Стрьомстадска тераса(дъжд)

Поредният несъстоял се дъжд останал по прозорците по покривите по чадърите и дъждобраните във възклицанията в цифровите снимки в телевизорите и мониторите в статистическите данни дори в две-три стихотворения но нито капка нито капка в твоите коси

Сн. Юлиан Жилиев

12Литературен вестник 20-26.06.2018

Иън Макюън

На 21 юни големият британски и световен писател Иън Макюън навършва 70 години. Носител на

„Букър“, автор на емблематични за времето ни романи, Макюън е едно от най-интересните имена

в съвременната проза. За да отбележи юбилея му, ЛВ помества откъс от романа „Операция

„Сладкоугодник“, който предстои да излезе с марката на издателство „Колибри“. А през

септември очаквайте и специалния брой на вестника, посветен на творчеството и българската рецепция

на Макюън.

Кой известен роман започва толкова стегнато и съдържателно: „В деня, когато пристигна тя, термометърът показваше трийсет и осем градуса“? Не е ли запомнящо се? Няма ли веднага да го познаете? Развеселих приятелите си в „Нюнам“, които следваха литература, с твърдението си, че „Долината на куклите“ е толкова добра, колкото и което и да е произведение на Джейн Остин. Смяха се, подкачаха ме с месеци. А не бяха чели нито ред от Джаклин Сюзан. Но на кого му пука? Кой всъщност се интересува от незрялото мнение на една провалила се математичка? Нито аз, нито приятелите ми. Поне в това отношение бях свободна.Въпросът за студентските ми читателски навици не е отклонение от темата. Тези книги ме отведоха до кариерата ми в Разузнаването. През последната година приятелката ми Рона Кемп основа седмично списание, наречено – как беше? „?Quis?“. Появяваха се и се проваляха десетки такива проекти, но нейното списание беше изпреварило времето поради смесването на високия и ниския стил. Поезия и попмузика, политическа теория и клюки, струнни квартети и студентска мода, nouvelle vague и футбол. Десет години по-късно същата формула беше приложена навсякъде. Рона може и да не я е измислила, но беше сред първите, прозрели нейната привлекателност. Стигна до „Вог“, преминавайки през литературната притурка на „Таймс“, а после през бурни възходи и падения, като основаваше списания в Манхатън и Рио. Двойната въпросителна в името на първото й списание беше новост, която й помогна да осигури издаването на единайсет броя. Рона помнеше моя коментар за Сюзан и ме помоли да списвам редовна рубрика, озаглавена „Какво прочетох миналата седмица“. Указанията гласяха да съм „бъбрива и всеядна“. Фасулска работа! Пишех със същата лекота, с която говорех, обикновено просто резюмирах сюжета на книгите, през които тъкмо бях пробягала, и в съзнателна автопародия понякога акцентирах присъдата си с редица удивителни. Лекомислената ми и изпъстрена с алитерации проза се приемаше добре. Няколко пъти непознати ме приближаваха на улицата да ми го кажат. Дори дочаках комплимент от шеговито настроения ми преподавател по математика. Това беше най-близкият ми досег до сладостния и омайващ еликсир на студентската слава. Написала бях половин дузина дръзки материали, когато нещо се обърка. И аз като мнозина автори, вкусили мъничко от успеха, започнах да се вземам прекалено на сериозно. Вкусовете ми не бяха култивирани, а съзнанието ми беше празно, лесно за завладяване. Както пише в някои романи, чаках да се появи подходящият мъж, в когото да се влюбя безпаметно. Моят се оказа строг руснак. Открих си автор и сюжет и се превърнах във възторжена почитателка. Изведнъж вече имах тема и мисия. Започнах дълго да преработвам текстовете. Правех втора, а после и трета чернова. Според скромните ми разбирания рубриката ми беше от жизненоважна обществена полза. Ставах нощем и зачерквах цели абзаци, изпъстрях страниците с балони и стрелки. Правех дълги разходки. Знаех, че популярността ми ще намалее, но пет пари не давах. Отслабването на популярността доказваше правотата ми и беше героичната цена, която трябва да платя. Бяха ме чели неподходящите хора. Не се впечатлих от протестите на Рона. Всъщност се почувствах реабилитирана. – Това не е точно бъбриво – хладно отбеляза тя и ми върна статията един следобед в „Копър Кетъл“. – За друго се бяхме уговорили. Имаше право. Лековатата веселост и удивителните ми се бяха стопили, когато гневът и усещането за спешност стесниха интересите и съсипаха стила ми. Падението ми бе предизвикано от петдесетте минути, които прекарах с „Един ден на Иван Денисович“ на Александър Солженицин в новия превод на Гилиън Ейткън. Отворих книгата веднага щом прочетох „Октопуси“ на Иън Флеминг. Преходът беше рязък. Не подозирах нищичко за трудовите лагери в Съветския

съюз и не бях чувала думата ГУЛАГ. Какво знаех аз, отраснала край катедралата, за жестоките абсурди на комунизма, за това как храбри мъже и жени в далечни наказателни колонии са

принудени да мислят само за оцеляването си ден след ден? Стотици хиляди биваха откарвани в сибирската пустош, защото се сражаваха за страната си на чужда територия, защото бяха военнопленници, защото бяха ядосали някой партиен функционер, защото носеха очила, защото бяха евреи, хомосексуалисти, селяни със собствена кравичка, поети. Кой надигаше глас за всички тези съсипани човешки същества? За пръв път се занимавах с политика. Не знаех нищо за възгледите и разочарованието на по-старото поколение. Не бях чувала за „лява опозиция“. Освен наученото в училище, образованието ми се свеждаше до малко допълнителни занимания по математика и купчини романи с меки корици. Бях простодушна и възмущението ми бе чисто морално. Не използвах думата „тоталитаризъм“, дори не я бях чувала. Сигурно щях да реша, че е свързана с някакво сумиране. Бях убедена, че съм повдигнала спуснато було и разоравам нови територии, публикувайки комюникета от един затънтен фронт. Само след седмица бях прочела „В първия кръг“ на Солженицин. Заглавието идваше от Данте. Неговият първи кръг на ада беше отреден за гръцките философи и се оказа, че представлява приятна градина с ограда, от която никой няма право да бяга и да отиде в рая. Допуснах типичната за един ентусиаст грешка да предположа, че всички останали са невежи, каквато бях аз преди. Рубриката ми се превърна в тирада. Нима самодоволният „Кеймбридж“ не знаеше какво се е случило и какво още се случва на близо пет хиляди километра на изток, не бяха ли забелязали колко вредна за човешкия дух е тази провалена утопия с опашките за храна, отвратителните дрехи и забраната да пътуваш? Какво трябваше да се направи? „?Quis?“ изтърпя четири рунда от моя антикомунизъм. Интересите ми се разпростряха до „Мрак по пладне“ на Кьостлер, „Под знака на незаконородените“ на Набоков и чудесния трактат на Чеслав Милош „Поробеният разум“. Чувствах се и като първия човек на света, проумял „1984“ на Оруел. Сърцето ми обаче завинаги щеше да принадлежи на първата ми любов, Александър. Челото, което се извисяваше като оксфордски купол, острата брада като на селски свещеник, мрачният авторитет, придобит в ГУЛАГ, упоритата му несговорчивост в отношенията с политиците. Дори религиозните му убеждения не ме възпряха. Простих му, задето твърдеше, че човекът е забравил Бога. Той самият беше бог. Кой можеше да се сравнява с него? Кой би му отказал Нобеловата награда? Взряна в снимката му, мечтаех да му бъда любовница. Щях да му служа, както мама служеше на татко. Да подреждам чорапите му ли? О, не, щях да падна на колене и да мия краката му. С езика си! В онези дни западните политици и уводните статии на повечето вестници често обсъждаха произвола на съветското управление. Само че в контекста на студентския живот и тогавашната политика това звучеше като проява на лош вкус. Щом ЦРУ е против комунизма, би трябвало да може да се каже нещо в полза на последния. Някои части на Лейбъристката партия все още напомняха на застаряващите зверове с ъгловати челюсти в Кремъл и на техния зловещ проект, още пееха „Интернационала“ на годишния си конгрес, още изпращаха студенти на обменни посещения на добра воля. Според двуполюсното мислене през годините на Студената война човек не биваше да се съгласява с мнението на американския президент за Съветския съюз, при положение че въпросният президент водеше война във Виетнам. Но по време на онази наша среща на чай в „Копър Кетъл“ Рона, колкото и излъскана, парфюмирана и прецизна да беше, призна, че не политиката я притеснява в рубриката ми. Прегрешението ми беше моята сериозност. Следващият брой на списанието не съдържаше името ми. Моето място бе заело интервю с „Инкредибъл Стринг Бенд“. И после „?Quis?“ се провали.

* * * Броени дни след отстраняването ми влязох във фаза Колет, която ме държа в плен с месеци. Имах и други неотложни проблеми. До последните изпити оставаха няколко седмици, а имах и ново гадже, историк, на име Джереми Мот. Беше малко старомоден – длъгнест, с голям нос и огромна адамова ябълка. Беше чорлав, умен по ненатрапчив начин и невероятно

вежлив. Бях забелязала доста хора като него. Всички сякаш произхождаха от едно и също семейство и идваха от частни училища в Северна Англия, където им бяха раздали еднакви дрехи. Те бяха последните мъже на земята, които още носеха сака от туид с кожени кръпки на лактите и панталони с парамент. Научих, макар и не от Джереми, че се очаква да завърши с отличие и че вече е публикувал статия в научно списание, изучаващо шестнайсети век. Оказа се нежен и грижовен любовник въпреки злочестата си остра пубисна кост, която първия път ми причини неистова болка. Той се извини, както човек се извинява за далечен луд роднина. С което искам да кажа, че не беше особено смутен. Реши проблема, като се любехме с пъхната помежду ни сгъната хавлия – средство, което усетих, че често е използвал преди. Беше наистина внимателен и умел и можеше да продължава колкото поискам, че и повече, докато вече не издържах. Неговите оргазми обаче бяха по-трудно постижими въпреки старанието ми и започнах да подозирам, че той иска да говоря или да правя нещо конкретно. Не казваше какво. Или по-скоро твърдеше, че няма нищо за казване. Не му повярвах. Искаше ми се да има тайно и срамно желание, което само аз да мога да задоволя. Копнеех да направя този надменен и вежлив мъж само мой. Дали не искаше да ме шляпне по дупето, или аз да шляпна неговото? Или да обуе бельото ми? Тази загадка ме занимаваше натрапчиво, когато не бяхме заедно, и ми пречеше да престана да мисля за него, когато трябваше да се съсредоточа над математиката. Колет бе моето бягство. Един следобед в началото на април, след упражнение със сгънатата кърпа в стаята на Джереми, двамата прекосявахме улицата край старата Зърнена борса – аз приятно задоволена и с болка от разтегнат мускул на кръста, а той… ами не бях сигурна. Докато крачехме, се чудех дали да не повдигна отново въпроса. Джереми се държеше мило и ръката му беше тежко отпусната на рамото ми, докато ми описваше изследването си за Звездната палата. Убедена бях, че не е задоволен истински. Струваше ми се, че долавям напрежение в гласа му, в нервната му походка. Любехме се от дни, а той не беше получил нито един оргазъм. Исках да му помогна и ме глождеше искрено любопитство. Освен това ме измъчваше мисълта, че го разочаровам. Възбуждах го, това беше ясно, но може би не ме желаеше достатъчно. Минахме покрай Зърнената борса в сумрачния хлад на влажната пролет, ръката на любовника ми беше като лисича кожа около шията ми, щастието ми бе смутено само от лек мускулен спазъм и съвсем мъничко от загадъчните желания на Джереми. Внезапно от една пресечка на слабото улично осветление изникна преподавателят по история на Джереми, Тони Канинг. Ръкувахме се и той задържа ръката ми твърде дълго. Беше на петдесет и няколко – приблизително на възрастта на баща ми – и знаех за него само каквото ми беше разказвал Джереми. Професор, някогашен приятел на министъра на вътрешните работи Реджи Модлинг, който идвал на вечеря в колежа му. Двамата се скарали след една пиянска вечер заради практиката да се затварят хора без съд и присъда в Северна Ирландия. Професор Канинг бе оглавявал комисия по историческите забележителности, участваше в различни консултативни съвети, бе член на настоятелството на Британския музей и автор на много авторитетна книга за Виенския конгрес. Беше джентълмен от старата гвардия, имах представа от мъже като него. От време на време идваха у дома на посещение при епископа. Разбира се, във времето след шейсетте всеки под двайсет и пет години ги намираше за досадни, но на мен ми допадаха. Умееха да се държат очарователно, дори остроумно, и сред уханието на пури и бренди, което се разнасяше от тях, светът изглеждаше подреден и богат. Имаха високо мнение за себе си, но не изглеждаха непочтени и се чувстваха силно ангажирани да служат на обществото – или поне създаваха такова впечатление. Гледаха сериозно

Из „Операция „Сладкоугодник“

Сн.Михаела Икономова

Литературен вестник 20-26.06.2018 13

А. С. Байът

Една от най-известните съвременни британски писателки, Антония Сюзън Байът, е известна на българските читатели преди всичко с романа си „Обладаване“ (1990, бълг. издание 2015), за който

получава наградата „Букър“. Публикуваният тук текст е от книгата й „Джин в окото на славея. Пет

приказки“ (1994), чието публикуване у нас предстои (изд. АГАТА-А, превод Димана Илиева и Ангел Игов).

Имало едно време едно село в една долина, заобиколена от високи планини, и в него живеело едно семейство с двама сина и една дъщеря, а имената им били Хари, Джак и Ева. Селото се гушело ниско в полите на планината, а в дълбоката шепа на долината имало езеро, бистро като кристал на брега и мастиленочерно в незнайния си център. Гъсти борови гори растели в сянката на планинското било, но селото било сред цветни ливади, овошки и житни нивя, не тучни, но достатъчни за нуждите на селяните. Върховете на планините били недостъпни, със сини сенки лед и блеснали снежни полета. Надолу склоновете на планината били прорязани от дълги канали, като бразди от някакъв чудовищен плуг. В Англия кръглите отпечатъци около някои хълмове се приписват на стегнатия обръч на древни дракони и в тази страна имало приказка, че някога, в прастари времена каналите били прорязани от спускането на гигантски червеи от върховете. Нощем край огъня родителите приятно плашели децата с приказки за огненото и лудешко спускане на драконите.Хари, Джак и Ева не се страхували от драконите, но всеки посвоему се плашел от скуката. Животът в селото се повтарял поколения наред. Хората се раждали, влюбвали се, създавали деца и внуци и умирали. Всъщност се женели помежду си, да си кажем правичката, защото външният свят бил далече и дотам се стигало трудно, а само неколцина търговци идвали и си отивали през летните месеци, и то от дъжд на вятър. Селяните произвеждали такъв един техен си традиционен килим, който тъчели на ръчни станове, в такава една ограничена гама от цветове с растителни бои, които сами си правели – кървавочервено, тъмносиньо с малко зелено, пясъчножълто и въглищно черно. Използвали няколко традиционни мотива, които почти не се променяли – разклонено дърво с плодове като нарове и с накацали птици, подобни на фазани, или друг, по-абстрактен геометричен мотив с кръгове в един цвят, изтъкани върху преплетена паяжина в друг цвят върху основа от трети. Като цяло килимите ги правели жените, които също така готвели и перели. Мъжете гледали добитъка, обработвали нивите и свирели. Имали такъв един техен си музикален инструмент – виещ дудук, който не се срещал никъде другаде, макар че повечето от тях не били пътували достатъчно надалеч, за да го знаят. Хари бил свинар, а Джак копаел на полето, сеел и жънел. Хари имал един специален приятел сред прасетата, млад шопар на име Борис – прозорливо животно, което изчезвало с хитроумни бягства и ненадейно изравяло трюфели. Ала лудориите на Борис не били достатъчни за Хари, за да облекчат преобладаващата му скука. Той мечтаел за големи градове отвъд планината и за потоци забързани хора, всички различни, всички заети с делата си. Джак обичал да гледа как покарва житото, зелени стръкове в черната земя, и знаел къде да намери манатарки и див мед, но тези лакомства почти с нищо не облекчавали преобладаващата му скука. Той мечтаел за декоративни градини зад високи стени, обградили огромни дворци. Мечтаел за изящни вкусове, подправки и огнени напитки, непознати в долината. Мечтаел също за по-бурни танци, за тела, свободно мятащи се под акомпанимента на инструменти, за които само бил чувал – цитра, бонго, роял, тръбни камбани.Ева тъчала килими. Можела да тъче и насън, мислела си тя, и често го правела, а като се събудела, в ума й бръмчали повторения и изменения, пресуквали се нишки и се редували основа и вътък. Тя мечтаела за непознати цветове – пурпур, цинобър, тюркоазено и портокалово, цветове на цветя и пера, за меки коприни, здрав памук. Мечтаела за една по-голяма Ева, пременена в кармин и сребро. Мечтаела за морето, което не можела да си представи, мечтаела за солена вода и усещала в сълзите си вкуса на собственото си нетърпение. Не била добра тъкачка, опъвала прекалено стегнато и шарките й се набръчквали, но такава била задачата й. Тя била тъкачка. Искала да бъде пътешественица, моряк, начетен лекар, оперна певица пред пламналите прожектори на сцената и ревящата тълпа.Може би първият знак били разказите на ловците за необичайни лавини високо в планините. Или както по-късно твърдели някои от тях, може би такъв знак били трескаво румените зори и пламтящите залези, такива едни твърде алени. Започнали да чуват грохот и пукот някъде горе, над резката на снега, и ги обсъдили, както обсъждали всеки странен и всеки обичаен звук с техния си повтарящ се премерен коментар, от който Джак и Хари скърцали със зъби, толкова еднакво било всичко.

След време станало доста ясно, че по ръба на планината точно над селото и денем, и нощем припламвала и танцувала някаква огнена мараня, опушено розово като сьомга, изригващо на места в кармин и злато. Цветовете били доста красиви, съгласили се всички, докато ги наблюдавали от прага на домовете си, а ярките цветни панделки просветвали в сиво-синия задимен въздух и се отдръпвали. Под огнения ръб белият сняг започнал да отстъпва пред голата сивота на мокри скали и блясъка, както и парата, да, парата, от нова вода.Сигурно от самото начало се уплашили – виждали достатъчно добре, че настъпват големи промени и че всичко се мести, земя и въздух, огън и вода. Ала страхът им бил примесен с немалка доза вълнение и интерес, дори някакво удоволствие от новото, а също и естетическо удоволствие, от което мнозина по-късно се срамували. Ловни дружини тръгнали по посока на явлението и се върнали да докладват, че сякаш целият склон се движи, ври и кипи, поради което било трудно да се види нещо през гъстите облаци пепел, пушек и пара, надвиснали над цялото това местене. Доколкото знаели, планините не били вулканични, но животът на хората е кратък в сравнение с историята на скалите и камъните, затова се чудели и разисквали.След известно време забелязали на ръба на небето някакви бабуни като кокалчета на гигантски юмрук, шест бабуни там, където преди нямало нищо – бабуни, които от това разстояние можели да представляват нещо с големината на висок обор или малка къща. А през следващите няколко седмици бабуните започнали да напредват по склона на планината сред пушек и дим, бълвали искри и ритмично, бавно, без колебание неотклонно се спускали в редица надолу. Зад всеки чукан се влачело дълго корито, така да се каже, или бразда, или пък ров в земята, който прехвърлял билото на планината и през ръба на техния свят се изсипвал напред и надолу.Неколцина храбреци отишли да проверят какво става, но облаците изгаряща пара и дъжд от горещ чакъл ги принудили да се върнат. Двама приятели, и двамата смели ловци, тръгнали и не се върнали.Един ден, както си стояла в градината, някаква жена казала: „Даже не приличат на лавини, а на твари някакви, грамадни червеи с тлъсти глави, плъзнали надолу към нас. Грамадни червеи с тлъсти, клюмнали плешиви глави, осеяни с буци, отверстия, пришки и издатини, с грозни, горещи и влажни очи в грамадни кухини, издълбани в калната им плът, дванайсет кървавочервени блеснали очи, виждате ли ги, и дванайсет космати ноздри на тъпите им муцуни, сплъстени от сива кал.“ И след разговори, сравнения, сочене с ръка и описания вече всички ги виждали точно така, както ги описала жената – шест тлъсти, олюляващи се отвратителни глави, помъкнали тежки туловища, дълги колкото от тяхното село до съседното, влачели ги трудно, дори с болка сякаш, но безмилостно и мъртвешки бавно.Когато наближили – а бавното им придвижване било като насън, нереално – вече се видели и грамадните им челюсти, широки като китове и въоръжени с подобен на коса остър ръб сякаш от рог или кремък, с който като с ужасяващ клюн разкопавали и поглъщали цял слой земя и всичко отгоре му – храсти, огради, копи сено, плодни дръвчета, няколко кози, крава на бели и черни петна, езерце с патици и всичко живо в него.

Драконов дъхна удоволствията в живота си (вино, храна, риболов, бридж и т.н.) и явно част от тях бяха водили интересна война. Помня как понякога на Коледа, докато бяхме още малки, някой от посетителите току ще даде на мен и на сестра ми банкнота от десет лири. Нека такива хора да управляват света. Има и много по-лоши. Канинг се държеше с ненатрапчиво достолепие, може би в съответствие с по-скромното си обществено положение. Забелязах чупливата коса, грижливо разделена на път, плътните и влажни устни и трапчинката в средата на брадичката му, която намерих за умилителна, защото дори на слабата светлина личеше, че му е трудно да се избръсне гладко на това място. Немирни тъмни косъмчета стърчаха вертикално от кожата му. Беше хубав мъж. След като се запознахме, Канинг взе да ме разпитва. Въпросите му бяха учтиви и невинни – какво следвам, за „Нюнам“, за директора на колежа, който му бил близък приятел, за родния ми град, за катедралата. Джереми се намеси и заговори на някакви незначителни теми, а Канинг на свой ред го прекъсна, за да му благодари, че му е показал последните три броя на списание „?Quis?“. После отново се обърна към мен: – Страшно добри материали. Имаш талант, скъпа моя. Към журналистика ли ще се насочиш? „?Quis?“ беше студентско списанийце, не беше предназначено за сериозни очи. Похвалата му ми достави удоволствие, но бях твърде млада и още не умеех да получавам комплименти. Изломотих нещо скромно, което прозвуча пренебрежително, после неумело се помъчих да се поправя и се смутих. Професорът ме съжали, покани ни на чай и ние приехме, по-точно Джереми прие. Поехме след Канинг през пазара към неговия колеж. Жилището му беше по-малко, по-неприветливо и по-разхвърляно, отколкото очаквах, и с изненада го наблюдавах как несръчно се бори с чая, плакне надве-натри покритите с кафеникави петна чаши и разлива вода от мръсния електрически чайник върху документи и книги. Това изобщо не съответстваше на нещата, които научих за него впоследствие. Настани се зад бюрото си, ние седнахме в креслата и той продължи да задава въпроси. Все едно бях на занятие. Сега, докато дъвчех шоколадовите му бисквити „Фортнъм енд Майсън“, се почувствах длъжна да му отговарям по-изчерпателно. Джереми ме насърчаваше, като кимаше глуповато на всичко, което казвах. Професорът се интересуваше от родителите ми и как съм се чувствала, растейки „в сянката на катедрала“, а аз отговорих – според мен остроумно, – че не е имало никаква сянка, защото катедралата се е намирала северно от къщата. Двамата мъже се засмяха и аз се запитах дали шегата ми не е съдържала неразбираем и за мен самата намек. Минахме на темата за ядрените оръжия и призивите в Лейбъристката партия за едностранно разоръжаване. Повторих фраза, която бях прочела някъде – клише, както си дадох сметка впоследствие. Че ще е невъзможно „да върнем духа обратно в бутилката“. Ядрените оръжия би трябвало да бъдат контролирани, не забранени. Дотук с младежкия идеализъм. Всъщност нямах определено становище по въпроса. В друг контекст като нищо бих се изказала в полза на пълното разоръжаване. Тогава бих отрекла, но всъщност се опитвах да дам правилните отговори, да бъда интересна. Харесваше ми как Тони Канинг се привежда напред, докато говоря, насърчаваше ме тънката му одобрителна усмивка, която разтегляше, но не раздалечаваше плътните му устни, навикът му да подмята „Разбирам“ или „Точно така…“, когато направех пауза. Сигурно би трябвало да ми е ясно накъде води това. В малкия оранжериен свят на студентската журналистика бях оповестила себе си като воин на Студената война. Сега би следвало да е очевидно. В крайна сметка бяхме в Кеймбридж. Защо иначе ще разказвам за онази среща? Навремето тя нямаше никакво значение за мен. Бяхме се запътили към една книжарница, а вместо това пиехме чай с наставника на Джереми. Нищо чак толкова странно. По онова време методите за вербуване се променяха, но съвсем мъничко. Западният свят може би трайно се преобразяваше, младите може би смятаха, че са открили нов начин да разговарят помежду си, старите бариери може би рухваха. Обаче все още се полагаше прословутата „ръка върху рамото“, може би не толкова често и не с такъв натиск. В университета някои преподаватели продължаваха да търсят подходящ човешки материал и да предават където трябва имена, които да бъдат попроучени. Все още придърпваха настрани успели кандидати от изпитите за държавни чиновници и ги питаха дали са мислили за работа в „друг“ отдел. В повечето случаи се обръщаха към хората тихомълком, няколко години след като навлязат в попрището си. И без да го заявяват направо, произходът имаше значение, а фактът, че моят беше свързан с епископ, не ми навреди. Често се споменава колко време е било нужно, преди случаите с Бърджис, Маклийн и Филби да изместят разбирането, че е по-вероятно определена прослойка от хора да са по-предани на страната си от другите. През седемдесетте още се чуваше ехото от тези прочути предателства, но старите методи за вербуване си действаха с пълна сила.

Преведе от английски НАДЕЖДА РОЗОВА

на стр. 15

Сн.Михаела Икономова

14Литературен вестник 20-26.06.2018

Дияна Тончева

Ритуали по подреждане на светаЩом стигна до края на комплекса, Кая се поколеба. Стария или новия път да хване? И двата водеха до детската градина, новият просто заобикаляше малко. Повечето пъти избираше него, тъй като беше по-слънчев, по-светъл – старият криволичеше между блокове и дървета и заради това беше усоен, особено през зимата. Имаше и друга причина да предпочита новия път. Още в самото начало, преди около две години, когато го асфалтираха и опънаха тротоари от двете му страни, бяха вдигнати за нула време и няколко гаража, долепени един за друг. Гаражите се намираха по средата на отсечката между комплекса и градината. Не бяха построени към някакъв блок, а ей така, самостоятелно. Стърчаха самотно насред поляната – наоколо нямаше никакви сгради, само занемарената поляна, по-скоро бандарлък от избуяла трева и храсти. С времето Кая разбра, че гаражите са предназначени за поправка на коли и подобни дейности. Не ставаше навалица обаче, рядко можеха да се засекат коли отпред. През повечето време нямаше изобщо, не се мяркаха и хора. Като цяло – пустош. Но оказа се, живот там имаше. Кая откри това с изумление още при първите си минавания покрай гаражите. Първо видя дървената колибка, набързо и несръчно сглобена, колкото да не е без хич, залепена за единия гараж. Проследи дебелата верига, която се подаваше от колибката, и едва тогава забеляза кучето. Беше се излегнало отстрани на дома си, защото това очевидно беше домът му. Приличаше на каракачанка – черно-бяло, доста едро и с голяма рунтава глава. Белите участъци трудно можеха да се нарекат вече бели, по-скоро пепеляви. Навярно изпълняваше ролята на пазач, но повечето пъти, когато Кая минаваше оттам, не се виждаха хора, нито коли. Какво пазеше въобще, вързано и самї, чудеше се тя. А и не изглеждаше особено свирепо, напротив – беше кротко и апатично. За тия две години Кая не се реши нито веднъж да го доближи. Не беше сигурна защо. Неотдавна обаче дъщеря й направо я смая, като й призна, че понякога, като минава оттам с приятелките си, го доближава и погалва. Кая беше ужасена. Не го познаваш това куче, не знаеш какъв му е нравът, все пак е пазач, как ще го пипаш, заспори с момичето. Спокойно, мамо, мен кучетата никога не ме лаят. А то е толкова... потърси няколко секунди думата, толкова самотно там и старо. Струва ми се, че е много старо, каза дъщеря й. Кая не се успокои, но можеше ли да надделее над дъщеря си. Не можеше. Впрочем и на самата нея й се струваше, че е доста възрастно. Винаги, когато го виждаше, то лежеше неизменно отстрани на колибката или вътре в нея, свряно в дъното. Всеки път Кая спираше на тротоара и го гледаше известно време – секунди, може би минути. Когато беше извън колибката и не спеше, то я гледаше също с един напълно равнодушен поглед. После Кая отминаваше. Със сина си се връщаха по стария, лъкатушещ път – Мати предпочиташе него, кой знае защо. Постепенно това се превърна в някакъв странен ритуал, който Кая и кучето безмълвно спазваха. По-скоро Кая го спазваше – минава оттам, спира, гледат се, без да го доближава, не му говори, нищо не му казва, отминава – так-так, упорито и методично като сърцебиене, а кучето изглежда нямаше нищо против да е участник, по-скоро пасивен наблюдател, все така мълчаливо. Нито веднъж не я залая, не го чу да лае изобщо. И този път, когато наближи гаражите, забави крачка и накрая спря току пред тях. Падаха й се от дясната страна. Сградата на градината се жълтееше малко по-нататък, там свършваше и поляната. Потърси с очи кучето, както обикновено, но там куче нямаше. Колибката си стоеше – синджир, излизащ от нея, нямаше, куче също нямаше. Кая постоя объркана няколко минути, не можеше да разбере какво става, но и хора нямаше наоколо, за да ги пита. После тръгна отново, отначало бавно като в транс, сетне забърза, за да не закъснее за сина си. Може би просто не го е видяла, мислеше си трескаво, докато газеше напряко през поляната. На места тревата стигаше до кръста й. Може би е било зад колибката, скрито на сянка или някъде наоколо. Няма къде да отиде, все пак там живееше през цялото това време. Почти на бегом стигна до градината, без да вижда пътя, по памет, напълно унесена в мисли. Мати се възпротиви да минават по новия път на връщане, но сега Кая не отстъпи. – Трябва да проверя нещо – съобщи му кратко. За да стопира роптаенето, го заразпитва как е минал денят му, но всъщност не го слушаше. Беше нетърпелива да стигнат до гаражите и почти влачеше момчето за ръка. – Какво има тук? – чу гласа на сина си по едно време. Кая се сепна. Кой знае откога стояха на тротоара, но тя не смееше да се доближи. Все пак никога не го беше правила. Това не влизаше в тайния им ритуал. А сега трябваше да наруши неписаното правило, нямаше как. – Изчакай ме за минутка – каза през рамо на момчето и

слезе неуверено от тротоара на поляната за пръв път от две години насам. Сякаш й се мярна човек в единия от гаражите. В движение хвърли поглед

на колибката, за да се увери, че е наистина празна. Наистина беше празна, по-празна нямаше накъде, и около нея нямаше куче, нямаше нищо. Някакъв мъж в работен гащеризон се мотаеше вътре. Кая застана на прага, без да прекрачва. – Извинете, може ли за момент? Видимо го стресна, явно не очакваше никого. – Кажете? – обади се раздразнено с гръб към нея. Събираше някакви инструменти в една кутия и не сметна за необходимо да прекъсва работата си заради нея. – Какво стана с кучето? – попита тя направо и хвърли бърз поглед навън към тротоара. Мати чакаше търпеливо, където го беше оставила, и гледаше към нея. Както тя и кучето преди се гледаха, помисли си за момент и му помаха. – Кое? – мъжът благоволи да се обърне и я погледна неразбиращо. – Кучето, което живееше тук, в колибката – къде е сега? – А-а, ами шефовете си го взеха и оттам насетне не знам. – Шефовете? – Аха, махат ни оттук – тия от общината. Нещо не било съвсем наред и трябва да се местим. – И са си взели кучето? – Кая настойчиво го изгледа. – Сигурно, щом го няма. Мъжът повдигна рамене и се обърна отново към инструментите. Кая постоя още малко, после се запъти към тротоара. Синът й я погледна въпросително. – Готово, тръгваме си – бодро обяви тя. – Къде е кучето? – попита Мати. – Как разбра? – Видях кучешка колибка. Къде е кучето? – повтори въпроса си синът й. – Не знам, Мати. Това се опитвах да разбера. – Кога ще си вземем куче? – Когато заживеем в къща. Куче в апартамент си е жива агония за кучето. – Тогава коте или нещо подобно, както Бела преди – момчето спря насред пътя и погледна майка си право в очите. Кая примигна, за момент видя жълтия настойчив поглед на Бела. Толкова пъти за тия три години, докато беше с тях, се бяха гледали продължително в очите, толкова пъти Кая се беше питала какво иска да й каже, защото виждаше в очите й, че нещо й казва, определено й казваше нещо, и немигащо я гледаше и тя, за да улови и разгадае нещото, да разбере, да проумее това мълчаливо общуване между котка и човек, не, между Бела и нея – това беше друго, беше различно, защото Бела не беше просто котка, а сега вече бе свършило, както всичко на тоя свят свършва рано или късно. И Кая никога нямаше да разбере какво искаше да й каже Бела, защото на първо място беше котка, макар и повече от това, и на второ място, Бела вече я нямаше. Не отвърна нищо на Мати, вместо това го хвана отново за ръката, стисна я силно. Техният таен знак. Ритуали и знаци по подреждане на света, с още един по-малко. Бяха стигнали до комплекса, когато усети безпогрешно онова смазващо ухание на отиваща си пролет. – Виж, липите са цъфнали – каза тя.

ОпитоменоТръгна да излиза за кафе, но на вратата почти се сблъска с дъщеря си. Имаше онова гузно изражение на лицето, от което Кая винаги заставаше нащрек – виновната усмивка, с която обикновено съобщаваше неща, които не са окей за майка й. В ръцете си държеше някакво птиче, виждаше се само пепеляво-черната му глава. – Сигурно се шегуваш – изохка Кая и отстъпи назад. Внезапно се беше отказала от кафето. – Само ме изслушай, без да ме прекъсваш. Дъщеря й захвърли раницата си на пода в коридора и се шмугна покрай нея, пренебрегвайки яростния й поглед. Влезе в хола и седна внимателно на дивана с птичето в скута си. Пое си дълбоко въздух. Нямаше да е лесно. – Значи, излизам от училище и точно до главния вход го виждам под едно дърво, на земята. – Паднало е от дървото, скъпа – прекъсна я майка й. – Не е трябвало да го взимаш. – Не, не. Огледах хубаво дървото. Нямаше гнездо, нямаше никаква птица въобще. Нямаше и как да го оставя там, мамо. Щяха да го докопат котки и кучета. Или деца. – А ние тук, разбира се, спасяваме животни наред, никакъв проблем. Започваше да се ядосва. Не можеше да повярва, че отново минават през това. – Нямаше как да го оставя там, мамо – повтори търпеливо момичето, докато галеше птичето по главата. Сетне продължи припряно, за да избегне ново прекъсване. – Минах и през ветеринарния кабинет с него. Прегледаха го и казаха, че е напълно здраво. Даже не ми взеха пари, вече ме знаят. И се оказа, че е свраче, но не са сигурни дали мъжко или женско – ухили се дъщеря й. – Но е мъничко, затова още не е черно-бяло като възрастните. Посъветваха ме да огледам мястото, където съм го намерила – за майка му – но аз и без това я свърших тая работа преди. Така че казаха, че мога за известно време да го гледам вкъщи, докато поотрасне. Дадоха му вода с една пипетка и ми показаха как да му отварям човчицата, за да го правя и аз после. Беше се задъхала и се наложи да спре за момент. – И са те уверили, че е напълно здраво? – майка й я гледаше със съмнение и клатеше глава. – Как точно са разбрали, че едно птиче е напълно здраво? Дъщеря й объркано я погледна, но бързо се окопити. – Ами така. Прегледаха го и така казаха, нали са доктори. Това им е работата. Няма рани, крилцата са наред, просто не са пораснали, за да може да лети. Всичко изглежда наред. Ще го гледаме тук. – Не, няма да го гледаме тук – ядно натърти Кая. – Остава

за ден-два. Птица не може да се гледа в стая, за клетка да не говорим. – Но то е мъничко, не може да лети още. А и на терасата ще бъде, не вътре. И като порасне и се научи да лети, ще излита и ще се връща, ще видиш. Ще бъде моето опитомено свраче. – Не, няма как да остане толкова. Ден-два, не повече. – Не, ще остане – заинати се момичето. Това можеше да продължи до безкрай. Кая усещаше, че се задава леко главоболие. Отначало леко, а сетне щеше да стане свирепо, ако не вземе навреме аналгин. Приплъзва се коварно, на стъпки откъм тила, покрай слеопоочията, докато накрая обхване цялата й глава и запулсира безмилостно. Стигнеше ли се дотам, нямаше да има смисъл от хапче. Нямаше какво да се прави, винаги ставаше така. Наумеше ли си нещо дъщеря й – край. – Отивам за брат ти. Свраката – на терасата и само там – процеди от вратата и я хлопна след себе си. Това беше временно примирие – компромис, но за малко, в опит да избегне задаващото се главоболие. Когато се върнаха час по-късно със сина й, момичето вече беше настанило птицата на терасата. В едно кашонче, кой знае откъде изкопано, беше постлало кърпи, за да му е меко, беше сложило дори малко кухненско фолио – да има нещо лъскаво, защото свраките обичат лъскави неща – беше горда, че се е сетила за това, вода в капачка от буркан и малко надробен хляб. Кая надзърна в детската – дъщеря й пишеше домашни, надвесена над бюрото, и не видя майка си. Отиде до терасата и погледна през стъклото, без да отваря вратата. В средата на кашона върху кърпите стоеше сврачето, право и неподвижно. След половин час го провери отново – не беше променило позата си, изобщо не беше помръднало. Този път Кая отвори вратата и излезе на терасата, безшумно, за да не я чуе дъщеря й. Клекна до кашона и се взря замислено в птичето. Дали наистина беше съвсем здраво, почуди се. Така изглеждаше, само дето не ядеше и не пиеше вода. Може би просто е уплашено, още повече без майка си. Може би като легнат всички и остане напълно само, без да му виси някой постоянно над главата, ще се успокои и ще хапне. Протегна предпазливо ръка, да не го уплаши, и го погали с върха на пръста си по главичката. Беше покрита с много къса перушина, направо пух – наистина беше съвсем малко. То потрепера за момент и пак застина. По време на вечеря момичето няколко пъти ставаше от масата, за да го провери. Кая се улови, че прави същото – мине не мине малко време и уж нещо да свърши на терасата, се повърташе наоколо. Нямаше промяна обаче, трохите си стояха непокътнати. Вече беше минавала оттук, знаеше го тоя път и знаеше как ще свърши. Но можеш ли да я разубедиш или спреш – не можеш. Кая не можеше. Миналата година равносметката беше една чайка и един гълъб. Неспасени, разбира се. В началото на тази година – котката им, внезапно посред нощ, за секунди, докато мъжът й е в командировка. И всеки път едно и също – това горчиво, невъзможно за преглъщане чувство на безсилие и гняв. Този път трябваше да е по-различно, просто трябваше – Кая не беше сигурна защо толкова трябва, просто й беше писнало някакви животни и птици все да умират в ръцете й. По-късно, когато ги сложи по леглата, дъщеря й се провикна от детската: – Да го провериш, преди да си легнеш. Ако има нещо, ме събуди. Да бе, направо ще те събудя, помисли си Кая, и изкрещя в отговор от хола: – Добре. Хайде, тихо вече. Чете до късно, буквите вече се мержелееха пред очите й и накрая се предаде. Остави книгата и угаси лампата, но се сети за сврачето и светна отново. Не можеше да повярва, че го беше забравила. Отиде боса до терасата и надникна през затворената врата. Не можа да види нищо в тъмното – само кърпата, с която дъщеря й беше завила птичето, се белееше. Кая светна лампата на терасата и излезе, потрепервайки от нощния хлад. Не беше студено, все пак беше май, но не бяха настъпили и топлите летни нощи. Клекна до кашона и повдигна с пръсти кърпата. Птичето вече не стоеше право на краката си, вместо това беше легнало на една страна с отворени очи, гледащи някъде напред. Празен поглед – Кая го познаваше тоя поглед. Това беше от ония неща, които, щеш не щеш, няма как да се забравят. Усети внезапно пробождане в стомаха. И то й беше познато. Наведе се колкото е възможно по-ниско над кашона и присви очи в мъждивата светлина. Втренчи се немигащо в гърдичките на птицата. Не помръдваха. Не можеше да повярва. Побутна я за всеки случай веднъж-дваж – нищо. Зави я отново с кърпата, този път и главата, угаси лампата и влезе вътре. Това беше. После, докато лежеше неподвижно в леглото, стиснала очи и зъби, се сещаше отново и отново за думите на ветеринаря. Напълно здраво. Тогава какво стана, по дяволите, от какво умря тая скапана птица? Просто ей така, както си стои. Някакъв хладен гняв я заливаше и я душеше. Накрая заспа. Сънува кошмари, както обикновено, и на сутринта се събуди преди алармата с размътена глава и същия бяс, с който заспа. Чу някакъв шум откъм детската, напрегна се и разбра, че дъщеря й плаче. Плачеше съвсем тихо, с пресекващи хлипове. Аз й казах, помисли си трескаво Кая, казах й, предупредих я, както всеки път, тя го знаеше това и въпреки това не ме послуша. Обърна се на другата страна в леглото и се загледа в отсрещната стена. Плачът стихваше, после наново се усилваше. Алармата на телефона звънна, Кая се пресегна изпод завивките и я изключи, но не стана.

май 2018

Литературен вестник 20-26.06.2018 15

Засмуквали и покосявали със стенещ звук, а после изплювали ситна пепел или тя се проточвала от устните на ужасяващите им челюсти и покривала всичко. Все повече наближавали, а облакът пепел настъпвал пред тях и покривал всичко в къщите и градините, полепвал по прозорците, посипвал с тънък слой кладенците. От пепелта се носела неописуемо противна смрад. Отначало хората роптаели и бършели прахта, а после спрели, защото било безсмислено, и започнали да се страхуват. Всичко било толкова бавно, че имало някакъв период на нереален страх, наполовина страх, наполовина приятен гъдел, преди да ги завладее истинският, болезнен, парализиращ страх, а той дошъл, когато тварите били вече достатъчно близо, за да видят очите им в пръстен от някакво гуреливо извержение, като разтопена гума, и езиците им от пламък. Езиците им от пламък нямали нищо общо с гиздавите червени ленти на нарисуваните дракони в църквите, нито с огнените мечове на архангелите. Полюшвали се като лава и били покрити с жилава прозрачна кожа, изпъстрена с алени брадавици и пъпки, големи колкото зелки и светещи като въглени, а от тях се точела лига с мирис на сяра и се вдигала смрад на отчаяние и безкрайно разложение, което никога няма да се изчисти, докато свят светува. Туловищата им били противни, гърбели се, гърчели се и се блъскали в земята, бавни, сиви и безразлични. Лицата им били прекалено големи, за да ги види човек като лица – разпознавали ги само на части, една по една. Ала най-лоша била вонята и тъкмо вонята предизвикала страх, после паника, а накрая обречен парализиращ трепет, като на заек пред хермелин или на мишка пред усойница.Селяните обсъждали прекалено дълго вероятността селото да бъде разрушено. Обсъждали също целесъобразни средства да отклонят или осакатят червеите, но средствата им били нефелни и нищо не излязло от цялата работа. Обсъждали също как напредват тварите и дали пътят им ще мине през селото, или може да се предвиди, че ще го подмине отсам или пък оттатък. Впоследствие било лесно може би да се съгласят, че от самото начало било ясно, че селото е точно на пътя на това ужасяващо спускане, но надеждата мами, и бездействието също подвежда, пък и трудно е човек да си представи как изчезва нещо, което е изглеждало непоклатимо като камък. Затова селяните оставили за последния момент плановете как да напуснат селото, и накрая избягали набързо и безредно, щурали се напред-назад сред вонята и пушека на този лош дъх, грабвали вещите си и ту хвърляли едно, ту грабвали друго като в гъмжащ мравуняк. Избягали в гората с чували зърно и тенджери, с пухени дюшеци и парчета бекон, напълно втрещени от присъствието на отвратителните твари. Не било ясно дали червеите наистина виждат хората. Хората били от друг аршин, също както дребните създания, които обитават косите ни или ровят в листата на салатата, докато се храним, са невидими за нас и ние не ги забелязваме.В гората животът на селяните станал еднообразен, дори скучен, защото на хората може да им доскучае в отегчителните промеждутъци между усилието и ужаса. Било им много студено, особено нощем, били гладни и стомахът непрекъснато ги присвивал както от страх, така и заради халтавото им продоволствие. Знаели, че са отвъд границата, до която достигал дъхът на тварите, но въпреки това усещали противната му миризма в сънищата си, в къдрицата пушек над лагерните огньове, в гниещите листа. Били разположили съгледвачи на места, откъдето можели да виждат в далечината очертанията на селото, и те гледали как редицата уродливи глави недоловимо напредва, гледали как внезапно избухват пламъци и стълбове гъст дим, сигурно от запалени къщи. Гледали как се руши целият им свят, и въпреки това изпитвали някаква досада, която била част от всички останали нещастия, дошли до главата им. Може да попитате къде били рицарите, къде били воините, които най-малкото щели да препуснат с коня си и да се опитат да пронижат със стрела или куршум тези сълзящи очи. Имало и такива приказки край лагерните огньове, но никакви герои не скочили на крака и вероятно така било най-разумно, защото съществата били неуязвими за човешките оръжия, все едно карфица ги е убола. Старейшините казали, че е най-добре да ги оставят да отминат, защото мъртви тези огромни туловища щели да бъдат също толкова зловонни насред селото, колкото и докато са живи. Старите жени казали, че ако се вярва на старите приказки, драконовият дъх парализира волята, но когато поискали от тях практически съвет какво да правят сега, нямало какво да предложат. Може да ти се прииска да се самоубиеш, установила Ева, защото спиш върху коренищата на дърветата, на твърдата земя, а тя притиска плътта ти и се превръща в изтезаваща болка, от която ти писва и в двата смисъла на думата. В края на краищата Хари и Джак отишли към селото с няколко други младежи, за да видят отблизо характера и степента на разрушенията. Открили, че вървят срещу същинска стена от смрадлив пушек и пламъци, ширнала

се надлъж през пасища и жита, а зад нея се виждали грамадните издутини на главите, подобни на канари и вече раздалечени една от друга, които напредвали като водни талази в устието на пълноводна делта. Джак казал на Хари, че щом пътищата им са се разгърнали като ветрило, шансът нещо да оцелее в селото е нищожен, а Хари разсеяно отвърнал, че сред пушека мърдат някакви силуети, и изведнъж възкликнал, че това са свинете, които с квичене се щурат напред-назад. От пушека със скимтене изскочило задъхано прасе, Хари викнал „Борис!“ и хукнал да го гони, то диво изгрухтяло и се втурнало обратно в мрака, Хари се спуснал подире му и Джак зърнал саждивите очертания на човека и прасето, а после чул чудовищно засмукване, след което изригнали горещи изпарения и гъст, задушлив огнен дъх, от който той се олюлял и припаднал. Когато се свестил, по кожата му бил полепнал плътен слой пепел и му се сторило, че чува как в търбуха на червея врят и кипят течности.За миг помислил, че може просто да си остане там, на пътя на челюстите, и те ще го поемат заедно с житата и живия плет. Но после открил, че е решил да се изтъркаля настрани и малко по малко, с търкаляне, пълзене и катерене започнал педя по педя да увеличава разстоянието между себе си и червея. След това отново му прилошало и лежал няколко часа в трънака, останал без дъх, а накрая с мъка се изправил на крака и се прибрал в лагера в гората. Надявал се, че Хари също ще дойде, но не се изненадал, изобщо не се изненадал, когато той не се върнал.

И така времето се проточило, седмици и месеци наред, въздухът бил пълен с пепел и сипеща се сгурия, дрехите и плътта им били пропити от тази ужасяваща смрад, докато малко по малко дългите противни туловища се изнизали покрай тях през нивите и ливадите, а зад тях останали същите тези бразди скалиста повърхност, изгребана до голо от всякакъв живот и растителност. От едно възвишение видели как тварите рамо до рамо прекосяват песъчливия бряг на езерото и без да променят ход или да се двоумят, прекосяват плитчините, сякаш ги тласка някаква механична необходимост или някаква органична нужда, като периодичното завръщане на жабите или костенурките във водния свят, за да се разплодят. Грамадните глави се привели, за да докоснат повърхността на езерото, и където близнали водата, тя кипнала и вдигнала пара и пръски като грамаден котел. А после главите се потопили под водата, която все кипяла, бръчкала се и бълбукала, докато дългите туловища с цялата си бавна дължина се гърбели и гърчели ден след ден през пясъка и надолу през водата към глъбините, докато накрая в плитчините се виждали само тъпи грозни чукани, а един ден, също толкова несигурно, колкото установили пристигането им, станало ясно, че преходът е приключил, че червеите са се гмурнали в езерото, източили са се през и под него и са оставили след себе си само жестоките белези от тежестта на телата си и изгарящия си дъх в почвата, в скалите, в смазания и попарен растителен свят.

Когато жителите на селото се върнали да погледнат отдалеч, разрушенията изглеждали еднакви навсякъде – сринати къщи, изкоренени дървета, издрана, набраздена, пепелива и димяща земя. Взели да се лутат сред развалините, преобръщали тухли и талпи, а както винаги се случва, някои намирали изгубени съкровища и дреболии в пепелта – монета, половин книга, нащърбена готварска тенджера. И някои, които били изчезнали отрано в хаоса, сега се върнали с опърлени вежди или обгорени лица, а други не се завърнали. Джак и Ева се върнали заедно и за миг не можели да преценят в коя посока да търсят развалините на някогашния си дом. А после заобиколили купчина паднали отломки и видели къщата да стои на мястото си цяла-целеничка. Едно от драконовите корита минавало на известно разстояние успоредно с оградата, но самата ограда си била на мястото, а зад нея градината, верандата, вратите и прозорците си били същите както винаги, с изключение на наслоената пепел. Джак вдигнал камъка, под който винаги държали

ключа, и ключът бил на мястото си както винаги. Влезли в къщата и заварили масите и столовете, огнището и шкафа с книгите, и стана на Ева до прозореца в задната част на къщата, откъдето се виждали склоновете и високо над тях – върховете на планините. А от задната врата се чувало някакво тежко тропане и Джак отишъл да отвори. Открехнал вратата и що да види – прасето Борис, привело глава на една страна, от него се носел дъх на печено свинско и по обгорената му кожа не бил останал и косъм, но в дълбоките му очички светели радост и разпознаване.Когато видели, че по някакво чудо или с милостта на късмета прасето е избягало от драконовия дъх и огнените езици, обзела ги, разбира се, надежда, че Хари също ще се върне. Надявали се, че ще се върне, дни и месеци наред, години наред се надявали напук на най-разсъдливите си мисли. Но той не се върнал.

Ева изтупала килима си, поръсен едва-едва с пепел, защото бил в задната част на къщата, а прозорците били добре направени. Видяла цветовете му – червено, синьо, жълто, черно – сякаш никога в живота си не била виждала цвят, ала въпреки това изпитала някакво неспокойно удоволствие колко добре ги познава. Ако след две хиляди години, да речем, някой археолог открие същата тази стая и в нея тъкачния стан със същия този килим на него, би могъл да изпита огромно вълнение как невероятно са се запазили, а също огромно любопитство към майсторлъка, с който са изработени, и към еднообразното ежедневие, което човек отчасти може да си представи покрай намерените находки. В този миг Ева изпитвала точно такова удивление пред собствения си труд, пред упоритата държеливост на дървото, вълната и костената совалка, или пред недовършеното дърво с приклекналите фазани и едри нарове. Нещо в нея се трогнало и се разтърсило от този отпечатък на собственото й минало и миналото на майка й и баба й, от следите, в които личали собствените й мигове на плавна вещина и периодите на грапавини, напрежение, тревога, несръчност. Джак също изпитвал доволство и удивление, докато непрекъснато кръстосвал къщата от прозорците, през които зървал тлеещи разрушения, до онези, от които се виждали неизменните планини. И двамата прегръщали намерилия се и спасен Борис, докосвали влажната му зурла и топлите му хълбоци. Това чудо, това удивление е противоположност, пълна противоположност на скуката, и мнозина го познават само след като ги връхлетят страх и загуба. Ала аз вярвам, че познаеш ли го веднъж, не можеш напълно да го забравиш; то хвърля проблясъци и приливи райска светлина в необичайни места и необичайни моменти.

Селяните отново вдигнали селото си и спасените неща в спасената къща сега стояли сред нови къщи, в чиито градини поникнали нови цветя и зеленчуци и били посадени нови фиданки. Хората започнали да разказват приказки за идването на червеите от планината и тези приказки също били противоположност на скуката. С тях пепелта и лошият дъх, смазването и поглъщането ставали интересни, вълнуващи, почти красиви. Едни неща превърнали в приказки, а за други не говорели. Джак разказвал за напористата храброст на Хари, който се хвърлил в кълбящия се дим да спаси прасето си, и никой не говорел за мъката ден след ден, докато надеждата да се върне бавно гаснела. Прославяли находчивия ум и спасението на прасето, ала не и неизбежната му участ в тези тежки дни. И тези приказки, родени от удивлението на хората пред собственото им оцеляване, с течение на времето се превърнали в талисмани срещу скуката за техните деца и внуци, загадъчен намек за истинските отношения между спокойствието, красотата и ужаса.

Преведе от английски ДИМАНА ИЛИЕВА

Драконов дъхот стр. 13

Алла Георгиева. Животът е песен, галерия „Структура“, 19 юни – 28 юли

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман“ 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC – BPBIBGSF„Юробанк България“ АДИздава Фондация „Литературен вестник"http://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Ани Бурова

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Георги Гочев Малина Томова

Печат: „Нюзпринт“ ISSN 1310 – 9561

Дубравка Угрешич

Скъпи читатели,

Да сте се спъвали често напоследък? И то все в един и същи праг? Ами вратата на гардероба да ви е хлопвала по главата просто така, от чиста проклетия? А често ли ви се случва млякото да изкипи? Или пък да не успеете да намерите нещо, за което сте готови да се закълнете, че само преди секунда е било под носа ви? Забелязали ли сте напоследък у дома си нещо постоянно да шумоли, да скърца, да потраква? Да сте намирали стаята си в пълен хаос, макар да сте сигурни, че сте я оставили подредена? – „Това жилище май стана твърде тясно“ – изсумтявате ядно. Нали? Щом е така, имате всички основания да предположите, че в къщата ви са се заселили домашни духчета.Какво са домашните духчета ли? Това са малки, най-вече невидими създания от многобройното и разнолико семейство на митичните същества. Но докато другите му представители живеят по горите, планините, пещерите, реките, моретата и блатата, домашните духчета са си избрали да живеят сред хората, в техните къщи. [...]В сравнение с другите митични същества за домашните духове се знае съвсем малко. Днес хората смятат, че сирените, джуджетата, вещиците, вампирите, самовилите, еднорозите, домашните духчета и разните други чудновати създания са просто плод на човешката фантазия и затова вече не се интересуват от тях. А ето какво мисля аз: променили са се къщите, нашият бит, както и самият живот на хората, тъй че и рожбите на човешката фантазия е трябвало да се приспособят към тях!Живея в пететажен блок в центъра на града. Вярно е, че за да се защитя от зли духове, не съм нарисувала на вратата си свинска глава, не съм й заковала пирон, нито съм окачила над нея подкова или венец от маргаритки. Не съм наръсила лен по пода, нито държа нож под възглавницата, както са правели хората някога, но затова пък винаги се старая да имам в джоба си късче червен конец или вълна, под леглото – чорап, и звънче, окачено на стената.Преди да си легна, сипвам в една чинийка малко мляко и го оставям за през нощта, пъхам нарочно тук-там по някой и друг бонбон, а буркана с меда го държа винаги отворен. Правя го за домашните духчета. Те обичат това. Когато се местя в ново жилище – а досега съм се преселвала няколко пъти, – винаги оставям в старата си къща някои вехти чехли, та да могат добрите домашни духчета, ако поискат, да ме последват.Тези сведения за домашните духчета ги събрах от наблюдения върху живота на своите съседи. Сигурна съм, че това далеч не са всички домашни духове, които съществуват. Затова ви моля да попълните на последните празни страници в книгата всичко, което знаете за вашите домашни духчета, и да ги нарисувате как точно изглеждат. И да не забравя: домашните духове, както и самовилите, не е лесно да бъдат видени. При повечко късмет, можете да ги зърнете нощем, най-вече в полунощ, и то ако сте си облекли пижамата или нощницата наопаки.

Тропачите

са домашни духове, роднини на митичните гоблини рудари, живели някога в Уелс и известни като коблинс или нокърс. Те не са забравили своите древни предци. Чукат

и тропат по цяла нощ упорито с кирките си, защото си въобразяват, че са все още в рудника. Ако в къщата се заселят тропачи, за обитателите й е най-добре да я напуснат. От апартамента на третия етаж вляво досега са се изселили: семейство Квасничка с трите си деца, бездетната брачна двойка Гълъбови, пенсионерът Мирко Шчуканец, ревматологът Винко Тъпан, учителите по математика Станко и Станка Курепа1, както и пенсионираната възпитателка Цецилия Майсец, която в момента е на лечение в болницата. Тропачите са най-тежкият пример за злоупотреба с човека от страна на домашните духове.

Мишебри

са отчасти видими домашни духове. Ако на моменти ви се струва, че нещо е прошумоляло наблизо, че нещо се е шмугнало край вас, че сте зърнали пробягваща сива опашчица или прелитащо покрай вас сиво ушенце, бъдете сигурни, че в жилището ви са се заселили мишебри, лъжливите мишки. Да не ви хрумва да ги прогонвате с помощта на истинска, жива котка. Може да стане тъй, че тя да се окаже без опашка, мустаци, та дори без козина. Най-добре ще е да се помирите с мишебри и да заживеете с тях в съгласие. Те ще си отидат ненадейно, както са и дошли. Както всички домашни духчета и мишебри обичат вниманието и дребните подаръци. Така един ден се заселиха в жилището на пенсионираната учителка по френски език Антица Шумко, която живее на третия етаж. Мъдрата госпожа Шумко изплете десетина червени шапчици, големи колкото напръстник, и още толкова зелени шалчета, дълги колкото най-късата връзка за обувки. Вечерта ги подреди внимателно в една кошничка. На сутринта кошничката беше празна. И сега, от време на време на госпожа Шумко й се случва, докато си седи във фотьойла пред телевизора и плете, под носа й да се мерне зелена вълнена диря или червена шапчица, но тя твърди, че това никак не й пречи. Даже напротив!

Онзи, дето скърца с вратата

е най-ужасният и най-досадният от всички домашни духове и може да докара някоя по-чувствителна натура до нервен срив. Онзи, дето скърца с вратата, просто скърца с вратата. Скрррррръъъъц. – „Трябва да смажа вратата“, казвате си вие и я смазвате, а след това чувате другата. Скрррррррръъъъъъъццц. Капвате и на нея малко олио. Тъкмо се поуспокоите и ето пак – скккрррррррръъъъъъъццц – този път вратата на килера. Смазвате и последната врата в къщата, отдъхвате

1 Презиме, известно в Хърватия с математиците Джуро Ку-репа (1907-1993) и Светозар Курепа (1929), автори на учебници и допринесли за развитието на съвременната математика. – Б. пр.

си доволно, когато пак – скккрррррррръъъъъъъццц – изскърцва отново първата врата...Тогава махате ядосано всички врати, както направи комшийката Пищало, разбира се, освен външната, защото жилище без външна врата трудно може да се нарече жилище. От известно време съседката Пищало изобщо не отваря входната врата. Цяло щастие е, че живее на партера. Ако трябва да излезе, качва се на перваза на прозореца и оттам – хоп – скача на улицата. На връщане, пак по същия път – през прозореца. Качва се на столчето, което я чака под прозореца, завързано на въженце, и си влиза вкъщи. А после издърпва столчето след себе си. Като въдица. Вече тъй се е усъвършенствала, че мнозина смятат за естествен този доста необичаен начин за влизане, съответно за излизане от къщи. Нещо повече. Жилището й винаги е пълно с гости.

Титивилус

е потомък на древните пакостливи дяволчета, които вгорчавали живота на средновековните преписвачи. Къща, в която има книги, ръкописи, записки, моливи, печатни машини, е истински рай за него. Той прегъва грозно страниците на книгите. На страстните читатели все ще им отбележи грешна страница. На математиците с радост ще изтрие важни формули, на учениците ще им изпоцапа тетрадките и преди да тръгнат за училище, ще им поправи скришом задачите. На писателите ще им открадне страницата с най-вълнуващия епизод, а на най-прилежните ще им опръска злонамерено страниците с мастило. Днес от Титивилус най-много се страхуват компютърджиите: влезе ли в

компютрите им, тутакси ще настане пълна бъркотия.Впрочем на авторката на тази книга Титивилус едва не й съсипа заглавието. В последния момент от предпечатната подготовка забелязаха грешката и вместо Стомашни пухчета, както беше променено скришом в ръкописа, написаха правилно: Помашни стухчета.

Преведе от хърватски РУСАНКА ЛЯПОВА

Из „Домашни духчета“Творчеството на Дубравка Угрешич е добре познато на българските читатели, но малцина знаят, че тя е авторка и на книгата за деца „Домашни духчета“

(1988), илюстрирана от известния сръбски художник Душан Петричич. Тук публикуваме откъс от нея, а издаването й на български предстои в поредицата

„Големите за малките“ на изд. „АГАТА-А“.

Рисунки Душан Петричич