22-28.02.2017 Год. 26

07

С подкрепата на Национален център за книгата

Брой 201,50 лв.

18-24.05.2016 Год. 25

20

С подкрепата на Национален център за книгата

на стр. 5

Номинации в конкурса на ЛВ за млад автор

Биляна Курташева по дирите на една епистоларна загадка около Пенчо Славейков

РецензииМилена Кирова за Дария Карапеткова Георги Господинов за Людмила МиндоваМитко Новков за Надежда Искрова

ПрозаВалери Стефанов

СтоЛицаГалина Георгиева разговаря с Мая Димитрова и Цветодар Марков

ВизияМария Василева

ЛВ се извинява на своите читатели за инцидента, довел до

изтичането на текста „Към защитниците на крепостта“,

предназначен очевидно за друг тип издание, но озовал се в предишния брой на

вестника. ЛВ се извинява и на своя автор и някогашен редактор Ани Илков

за това, че публикувайки текста му, е допринесъл той сам да си нанесе

трудно поправими морални и чисто езикови поражения.

Литературен вестник на 25Поетическо четене 27 май, петък, 19 ч. Пролетен базар на книгата, сцена ляв полуетаж, НДК

Николай Чернокожев

В настоящото изложение се опитвам да чета първото издание на книгата „Епически песни”, да реконструирам различните му контекстуални рамки и да не поглеждам към бъдещето на книгите, носещи това заглавие, които, както знаем, стават все по-компактни, за да постигнат онази своя окончателност от 1907 г., която четем днес.От друга страна, самата тази книга може да е била една неокончателна окончателност, тъй като е известен стремежът на Пенчо Славейков към съвършенство – непрестанната неудовлетвореност и постоянното поправяне, за което могат да бъдат приведени две свидетелства:1. Автографът върху авторския екземпляр на „Епически песни” от 1896 г. – „Аз поправям всичко – не искам да оставя документ за моето поетическо развитие, а поезия”.2. Написаното от Мара Белчева в нейните „бегли спомени”, въвеждащи в осъщественото от самата нея издание на съчиненията на Пенчо Славейков:

Като не биваше да работи, той прелистяше ту „К ъ р в а в а п е с е н”, ту „О с т р о в а н а б л а ж е н и т е”, която книга го най-много радваше в последно време.- А „Е п и ч е с к и п е с н и” защо вече не вземаш в ръка? Види се, защото няма вече там какво да поправяш?- То все има, не съм доволен напр. от „У с п о к о е н и я”. И то както и C i s m o l l, С ъ р ц е н а с ъ р ц а т а, трябва да влязат при Омира, Сократа, Сатана, Христа, Ницше и др.1

Споделеното е по време на Великденските празници в Рим.

Така че ако различните издания на „Епически песни” могат да бъдат мислени като приближаване към търсен образ, аз ще се вгледам в първоначалния им облик.

1 Белчева, Мара. Пенчо Славейков. Бегли спомени. В: Избрани съчинения на Пенчо Славейков. Нареди Мара Белчева. София: Издава Министрество на народното просвещение. 1923, 18.

Сн. Владислав Христов

Краевековните „Епически песни” на Пенчо Славейков

Брой 71,50 лв.

Абонамент!„Литературен вестник“

Каталожен номер 424В пощенските клонове или онлайн на адресиhttp://www.abo.bgpost.bghttp://www.dobipress.bg

Мария Калинова

Че душата е колесница, теглена от два буйни коня и управлявана от разумен колесничар, знаем от Платоновия „Федър”. Впрегнати заедно, двата духовни коня влекат впряга по различни пътища. Единият, бял и с красиви форми, дърпа надясно, а другият, черен и крив, дърпа наляво. А според Платон движението на колесницата би било добре да бъде само напред или поне да не се обръща колата.Не по-малко баснословни са духовните айгъри и на българската мисъл. Тук от 19. век насам предупреждението към колесничаря е да управлява поводите колкото разумно, толкова и неразумно, но най-важното е под айгъра теле да не се търси. И ние не търсим. С днешна дата духовността и „тъмните” плътски влечения, хванати в общ впряг, се оказват достойни за телевизионно шоу с потенциал да вдигнат рейтинга на шоуто толкова рязко нагоре, колкото рязко надолу е паднал и таванът на Народната библиотека преди броени дни.Става дума за опразненото място на реалните посредници между морала и властта и съответно фалшивото поддържане на мястото. На 2 февруари в предаването „Господари на ефира” се излъчи материал, показващ кадри от интимна среща между монаха Филарет с мъж, чиято самоличност услужливо е запазена и за когото единствено научаваме от репортажа, че организира тайното рандеву не поради лична заинтересованост, а за да „допренесе” за разкриването на сексуалната ориентация на монаха, както и да се представят нови доказателства за „упадъка” на морала в Църквата. От Асоциацията на европейските журналисти (АЕЖ) - България реагираха своевременно

в защита на човешките права на Филарет като български гражданин, адресирайки Отворено писмо до предаването и телевизията. Според правозащитниците общественият интерес в случая с Филарет не е легитимен, представлява недопустима намеса в личния живот, а самата медийна проява е силно хомофобска по своя характер. Въпреки изразеното възмущение на АЕЖ, което събуди впоследствие, макар и минимална, но все пак някаква обществена подкрепа, извинение от страна на „Господари на ефира” не последва, нито очакваното самоотличаване със собствената им статуетка „Златен скункс”. Положителен резултат от скандала може да има само ако серията от подобни порнографски материали за монаси бъде прекъсната и се намерят други, по-законни и филантропски начини да се повдигат въпроси за статута на духовността и духовните институции в България. Настоящите апели, каквито отправиха от страна на „Господари на ефира” - за разкриване на скритите връзки между частното и публичното битие на свещениците, целят единствено да възпроизведат в родния „ефир” една вулгарна съвест, конструирана още от интелигенцията на 70-те години на 19. век. Не може да се премълчи, че реториката, с която се делегитимира Екзархията през Възраждането е езикът, на който и до днес обикновено се говори за нашето духовенство и духовния живот. Още тогава Ботев и Каравелов, както през художественото си творчество, така и със статии във в. „Независимост” започват да изграждат фигурата на похотливия поп и проституиращата монахиня. Да припомним заглавия като „Нашето духовенство” и „Женските манастири са станали публични къщя”. Разбира се, и „Да поговорим за духовните айгъри”. Нека да поговорим за духовните айгъри.

НЕПРЕМЪЛЧАНО

За духовните айгъри

Разговор с Мирела Иванова

За първите публикации на Бойко Ламбовски, Кристин Димитрова, Амелия Личева, Иван Христов, Яница Радева, ВБВ, Петя Хайнрих, Константин Трендафилов, Камелия Спасова

Митко Новков за Пламен Антов

Ана Димова за превода на Братя Грим

Невена Панова за Ализ Мошони

Людмила Балабанова за Аксиния Михайлова

Уберто Стабиле в превод на Маргарита Тодорова

Нова Българска

рис.

Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

2Литературен вестник 22-28.02.2017

н o в о Н О В О

ПОРТАЛ „КУЛТУРА“www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видеоинтервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов, Андрей Захариев и Даниел Смилов.

Вижте: Дебатът „Визия за София”.

Прочетете: Добрин Тодоров – „Университети в остра криза”; Никола Мушанов – из „Дневника на един политически преследван”.

Проблемите на православието и връзката му със съвременния свят са в центъра на новия 117 брой/Зима на сп. „Християнство и култура”. Прот. Добромир Димитров изследва схоластичните западни влияния върху православното богословие през XVII-XVIII в. и евхаристийната практика на Изток, журналистът Сергей Чапнин анализира в тезисен вид Църквата, културата и руския

национализъм, а Емил Трайчев –съвременната новозаветна библеистика и православното богословие. Атанас Славов предлага своята гледна точка към политико-теоретичните визии на Събора в Крит през понятията универсалност, съборност, свобода, а Мариян Стоядинов се спира на проблема за Рая в перспективата на сътворението: Църквата и пакибитието. В броя можете още да прочетете откъс от книгата на известния православен богослов Павел Евдокимов Тайнството на любовта, статията на о. Владан Перишич за християнското разбиране за живота, болестта и смъртта, както и анализът на Адам Селигман и Робърт Уелър за паметта, метафората и double bind. Темата „християнство и изкуство” е представена с текста на Мария Янакиева и Катерина Георгиева - Очакване, надежда и антиапокалипсис в „Очакване на Годо” на С. Бекет, както и с анализа на Слава Янакиева Когато убият дявол. Размишление по повод филма на Аки Каурисмаки „Хавър”. Броят е илюстриран с фотографии на Стефка Борисова.

ПОРТАЛ „КУЛТУРА“ ОБЯВЯВА ГОДИШНИЯ СИ КОНКУРС ЗА ПРОЗА И ХУМАНИТАРИСТИКА

1. Отличията са учредени през 2014 г. от Фондация „Комунитас“ и предвиждат раздаването на годишни конкурсни награди в следните раздели:

- проза (сборник с разкази, повест, роман);- хуманитаристика;

2. А също и на следните специални награди:- две специални награди (определят се от журито за цялостно творчество или за изключителен принос в областта на литературата и хуманитаристиката); - една специална награда за принос към гражданското общество (връчва се от Фондация „Комунитас“ на личност, която с дейността си утвърждава принципите на морала и почтеността и по този начин променя българското общество).

В конкурса могат да участват само творби, публикувани в периода 1 януари - 31 декември 2016 г. Наградите се връчват на 1 ноември 2017 г. в Деня на народните будители.

3. В двата конкурсни раздела се присъждат: - I награда (в размер на 5000 лв.) - II награда (в размер на 3000 лв.)

За да е валидно заявлението за участие в конкурса, до 31 март т.г. кандидатите трябва да предоставят безвъзмездно 2 екземпляра от предложените от тях книги, придружени от формуляр, който може да се изтегли от сайта (http://kultura.bg/web/).

Адрес за изпращане по пощата на книгите и на формуляра за кандидатстване: София 1000, ул. „Неофит Рилски“ 61 – за годишните награди на Портал „Култура“.

Телефон за контакти: Портал „Култура“ 02/434 10 54.

Созополски семинари, 8-12 юни 2017: издание по художествена документалистика

Фондация „Елизабет Костова“ приема кандидатури

за своя десети годишен и първи по съдържание семинар с фокус художествена документалистика. Текстовете за кандидатстване могат да включват, но не са ограничени до жанра на есето, мемоара, пътеписа, литературната журналистика и разследващата журналистика.Преподаватели: Уъркшоповете по художествена документалистика ще бъдат водени от Филип Греъм (уъркшоп на английски), автор на The Moon, Come to Earth: Dispatches from Lisbon, съавтор на Parallel Worlds and Braided Worlds, съосновател на награждаваното списание за литература и изкуство Ninth Letter и „заслужил професор“ в Университета на Илинойс, Ърбана-Шампейн; и Марин Бодаков (уъркшоп на български), автор на шест книги с поезия, културен журналист, редовен преподавател по публицистика в Софийски университет, литературен редактор на в. Култура от 2000 г.

Гост-лекции ще изнесат Филип Гуревич, автор на We Wish To Inform You That Tomorrow We Will Be Killed With Our Families и The Ballad of Abu Ghraib, дългогодишен писател на щат в The New Yorker и бивш редактор на The Paris Review; и Димитър Кенаров, автор и журналист, чиито материали три пъти са включвани в селекциите с най-добри американски пътеписи, The Best American Travel Writing, и са излизали в Esquire, Outside, The Nation, The Atlantic, Foreign Policy, The International New York Times, Virginia Quarterly Review и The American Poetry Review.За участие в семинара могат да кандидатстват писатели от България и от англоговорящите страни. Ще бъдат одобрени общо 10 участници. Краен срок за кандидатстване: 6 март 2017 г., 22:00 ч. (UTC+2:00, EET).Информация за кандидатстване: http://ekf.bg/sozopol/page/38/.

К О Н К У Р С

Факултетът по славянски филологии към Софийския университет „Св. Климент Охридски“ Ви кани да вземете участие в традиционния двугодишен форум на 24 и 25 април 2017 г., който ще бъде на тема: НАДМОЩИЕ И ПРИСПОСОБЯВАНЕ

Заглавието „Надмощие и приспособяване“ метафорично се позовава на сблъсъците и политиките в днешния свят, когато всяка научна област е провокирана да осмисля възможните проявления на колизията и успокояването й – в доминация или в адаптиране към нови правила.В рамките на Конференцията на Факултета по славянски филологии основните направления ще бъдат в областта на езика и на литературата. І. Езиковедски четения• Отношенията между езиковите равнища през призмата на взаимната интерференция или на доминацията: фонетика и морфология; фонетика и лексикология; лексикология и морфология; морфология и синтаксис; семантика и синтаксис; прагматика и семантика.• Диахрония и синхрония в развитието на езика: аспекти на адаптацията, промяната, съжителството на различните езикови явления.• Езикови контакти, езикови съюзи, ареални или типологични явления: пътища на заемане и адаптация.• Книжовен език, териториални диалекти, социолекти: разнообразие или унификация.• Съвременните лингвистични теории като форми на надмощие или като варианти на приспособяване при конструирането на езиковата реалност.• Конкуриращи се методики и добри практики при обучението по български език в средното училище и при обучението по български като чужд.• Интердисциплинарната адаптация на езикознанието към задачите на културологията, антропологията, политологията, социалните науки.• ІІ. Литературоведски четения в чест на 80-годишнината на проф. Никола Георгиев• Световни и малки литератури. Функционалност на географските, езиковите и политическите общности – балкански, славянски, европейски, западни литератури.• Приспособяването като съобразяване с литературни конвенции, средства и похвати на литературата. Мимезис, репрезентация, проектиране на свят.• Автономия и хетерономия на литературното поле. Литературност, автореференциалност, автопоезис.• Художествен превод, приспособяване и автономност на преводача.

• Литературната адаптация и употребите на художествените произведения в другите изкуства и медиите.• Надмощие и приспособяване на представи за другостта – утопии и дистопии, фантастика и фентъзи.• Културна и интелектуална хегемония; мултикултурализъм; високо и ниско в културата.• Идеологическа доминация и съпротива. Конформизъм и неприспособимост в литературата. Основни езици на конференцията: български и английски.Срок за изпращане на заявките с резюме от 1500 до 1800 знака: 20 март 2017 г.Срок за отговор на заявката: до 30 март 2017 г.Електронен адрес за изпращане на заявките: fsfconference2017@gmail.com Докладите ще бъдат публикувани в сборник в електронен онлайн вариант. Материалите ще бъдат реферирани, предвижда се индексиране в СЕЕОL (Central and Eastern European Online Library), а по възможност и в РИНЦ (Российский индекс научного цитирования).Срок за изпращане на текстовете за публикуване – 30 юни 2017 г. Такса за участие: 40 лв. или 20 евро (за чуждестранни участници). За доклади с повече от един автор се заплащат толкова такси, колкото автори присъстват на самата конференция.

К О Н Ф Е Р Е Н Ц И Я

„ЛИТЕРАТУРА И ПСИХОАНАЛИЗА: ЕДИП”, ШЕСТА СРЕЩА

Време: 23.02.2017, 18.00 ч.Място: Библиотека „Филологии” в Ректората на СУ, ет. 6.

Лекции и разговор:Десислава Гъдева, психоаналитик: „Неудобството в цивилизацията?”Камелия Спасова: „Едип, паресиаст”

С Е М И Н А Р

Литературен вестник 22-28.02.2017 3

Много сериозно впечатление прави на пръв поглед книгата на издателство Deja Book, излязла на книжния пазар в края на 2016 г.: пълен превод, направен по първото издание на сбирката с приказки на братята Якоб и Вилхелм Грим, които са не само събирачи на народни умотворения, но и учени, смятани за създатели на германистиката; приказките се предхождат от предговори и на преводача, и на Братя Грим, от бележки към превода и към изданието, съпровождат се от илюстрации на още един брат Грим, прочут илюстратор в Германия по онова време, и друг прочут илюстратор от Златната ера на британската илюстрация. Какво повече би могло да се иска от едно сериозно издание на тези приказки, които познаваме само частично от подборки на различни издатели от по-късно време; на български език най-пълно досега е изданието на „Народна младеж“, свързано с имената на Ангел Каралийчев (послеслов) и Димитър Стоевски (превод).Да се преведат приказките на Братя Грим по първото издание от 1812 г. (първи том) и 1815 г. (втори том) предполага изключително добро познаване на немския език и диалектите от онова време, защото някои от приказките са записани на различни живи по онова време наречия. Представям си, че идеалният преводач на подобна творба би бил проф. Борис Парашкевов, на когото дължим не само превода на Песен на Нибелунгите, или проф. Цочо Бояджиев, който ни представи на български език друг резултат от събираческата дейност на Братя Грим – техните Немски сказания. Преводач от такъв ранг е и американският професор Джак Зайпс, който е направил академично издание и пълен превод на приказките по споменатото първо издание от 1812/1815 г.: The Original Folk and Fairy Tales of the Brothers Grimm: The Complete First Edition. Jacob Grimm; Wilhelm Grimm. Translated & Edited by Jack Zipes. Published by Princeton University Press, 2014. Професор Зайпс има солидно образование по германистика, придобито в американски и немски университети, преподава немска и скандинавска литература в множество университети в САЩ, бил e гост-професор в много немски университети. Публикациите му по немска литература и в частност върху Братя Грим са многобройни. Академичното издание от 2014 г. е съпроводено от задълбочен научен предговор, в който проф. Зайпс аргументирано представя необходимостта от подобно издание, представящо автентичните събрани от Братя Грим приказки, които в последвалите шест издания са били постоянно променяни и редактирани от тях самите. Повечето читатели на приказките по света ги познават по седмото издание от 1857 г., в което Братя Грим са се съобразили с всички критики от дидактическо и религиозно естество, за да станат автентичните приказки допустими и достъпни за децата и цялото семейство, пък и да не противоречат твърде много на християнския морал. А руското издание: Братья Гримм. Детские и домашние сказки излиза през 2007 г. в престижната поредица Памятники мировой культуры под редакцията на известния писател и преводач Владимир Бутромеев.С такава нагласа посегнах към книгата. Зачетох се в някои от първите приказки. Четат се гладко, звучат добре, както казват студентите ми, почти като оригинал, биха казали някои критици на преводна литература. Но оригиналът леко и гладко ли се чете? Да се намери оригиналът на изданието от 1812/1815 е трудна задача и предполага умeние да се чете готически шрифт, за филолога германист последното не би трябвало да е проблем. За щастие, бързо намерих дигитализирана версия на изданието в wikisource. В оригинал приказките никак не се четат гладко и леко, поне не от съвременна гледна точка. Изискват превъзходно владеене на немски език и задълбочена филологическа култура в областта на германистиката. Затова се възхитих на преводача, който бе имал смелостта да се заеме с тази непосилна

П Ъ Т П Р Е З Д Ж У Н Г Л А Т А

задача. Поисках да разбера какво е превеждал досега Слави Ганев – оказа се, че е превел няколко книги от английски език. Значи преводът на Братя Грим му е прощъпулник в превеждането от немски. Започнах да сравнявам превода с оригинала и забелязах някои необосновани трансформации както в синтаксиса, така и в лексикалните средства, произволни размествания, съкращения, накъсване на изреченията. Такава адаптация, разбира се, не е необичайна, ако сме си поставили за цел да създадем текст за деца. Но изданието претендира да ни демонстрира академичност с многобройните предговори, бележки и приложения. И с многозначителния и непрестанно изтъкван факт, че сe превежда именно от първото издание на сбирката с автентични приказки. Реших да се спра конкретно на една приказка и избрах Dornröschen, която е известна на български под заглавие Спящата красавица, както отбелязва и преводачът в бележка под линия на с. 275, което навярно е под влияние на френската приказка със сходно съдържание. Досега във всички съществуващи преводи на приказката е използвано заглавието Спящата красавица. Който и немско-български речник да отворите, първото и единствено значение там ще бъде: Спящата красавица, персонаж от приказка на Братя Грим, принцеса, която… Но преводачът е избрал заглавието Бодливата роза с обяснението под линия, че това е името, с което легендарната спяща девойка била наричана от местните хора. Кои местни хора, тия от приказката, или тия, които са разказвали приказката, записана от Братя Грим? Замислих се дали аз бих постъпила по този начин и как са постъпили преводачите на други езици. И погледнах, естествено, в цитираното по-горе американско издание, което ми бе осигурено от приятели в САЩ в дигитален вид. Започнах да сравнявам българския превод вече не само с немския оригинал, но и с превода на английски език. Много уморително, но и много интересно занимание, в резултат на което за мен нещата си дойдоха по местата. В английския превод Dornröschen e Briar Rose, тоест Бодлива роза. (Впрочем и в новия руски превод Спящая красавица е заменено с Шиповничек.) А олекотеният словоред и накъсаните изречения, за които вече споменах, кореспондират по-скоро с английския превод, отколкото с немския оригинал, защото немският оригинал би подтикнал всеки преводач към малко по-различни решения. В академичното американско издание след предговора на Джак Зайпс е добавена Note on the Text and Translation (Бележка за превода и изданието; подобна структурна единица със същото заглавие има и в българското издание); там Джак Зайпс заявява, че ще се опита да предаде немските приказки на прост и ясен съвременен американски

английски. Помислих си, че не е нужно следователно да знаеш немски език, за да преведеш автентичните фолклорни текстове от началото на XIX век, след като някой се е постарал да ги предаде на прост и ясен английски. Не се наемам да прогнозирам доколко преводачът на българското издание знае немски език. Но пространният компилативен предговор в българското издание, въпреки изобилните позовавания на източници под линия, които обаче са далеч от академичните стандарти за цитиране, както и бележките към отделните приказки подлагат на изпитание желанието ми да повярвам, че преводът е направен наистина от немски език. Фактът, че името на града Касел, с който е свързана съдбата на Братя Грим, се транскрибира като Кесел, не е непременно доказателство в тази насока, защото дори англицистите, които познават речника на Андрей Данчев Българска транскрипция на английските имена, и биха допуснали, че става въпрос за английско име, биха го транскрибирали като Касъл, а не като Кесел. А преводачът от немски пък би трябвало да познава Българска транскрипция на немски имена от Борис Парашкевов, тогава със сигурност нямаше да транскрибира името на Dorothea Viehmann, една от основните разказвачки на приказки, използвана от Братя Грим, като Виман (с. 822 и сл.) вместо правилното Фиман. Освен това владеещият немски език не би превел Lieder der alten Edda като Песен за старата Еда, сякаш става въпрос за старица с това име, а не за сборник от старонордически поеми (с. 30); или пък за Constituierende Reichsversammlung респ. Nationalversammlung - Учредителното национално събрание след Мартенската революция да използва названието парламент на националната асамблея (с. 38); или постоянно да говори за поетика на немския народ, вместо за поезия (с. 28 и на много други места); или Niederdeutsch и Hochdeutsch, названията за долнонемските и високонемските диалекти да се превеждат като нисък немски (с. 676) и висок немски (с. 701), последното впрочем има значение и на книжовен немски. А блаженопочившият художник Филип Ото Рунге е канонизиран за блажен (с. 695). Tischreden на Мартин Лутер пък звучат на български като Беседи на масата (с. 60), макар че в превода на Вили Брюкнер от сборника Оратори на немската реформация те се наричат Трапезни слова.Трябва да се признае, че преводачът е внесъл в изданието и свой личен принос. За съжаление, на много спорно място. В Бележката за превода и изданието проф. Зайпс заявява, че диалектът в единадесет от приказките на различни немски наречия не може да бъде предаден по никакъв начин на съвременен американски английски, така че той ще се опита да предаде само просторечния маниер на разказване. А в своята Бележка за превода и изданието Слави Ганев заявява: Всички диалектни

приказки са преведени на еквивалентен български диалект, за да изпита читателят същото чувство, което завладява и немския читател при прочита им (с. 46). На зная дали г-н Ганев се е замислял какво означава еквивалентност при превода и какво съответно би означавало еквивалентен български диалект. И знаем ли какво чувство са изпитвали немските читатели по времето на Братя Грим и какво изпитват в наши дни, като четат тия приказки на различни диалекти. Защото различията между немските диалекти са понякога огромни, един текст на долнонемски диалект със сигурност няма да бъде разбран от говорещите високонемски наречия. Добре, че не му е хрумнало да превежда на родопски диалект, защото малцина българи щяха да го разберат. А избраният от него „еквивалентен български диалект“, който се прилага при превода на всичките диалектни приказки, които са на различни немски диалекти, е напълно конструиран от него. Не зная доколко г-н Ганев разбира различните диалекти в немския оригинал, аз имах затруднения да разбера повечето от приказките на диалект, например приказката Der wilde Mann, на английски The wilde Man, записана в областта около Мюнстер. В превода на Слави Ганев тя започва така: Дивият чилякЕмало нявга един див чиляк, дет’ го омагесали, па ‘одел в градините и нивята на людете и ‘сичко развалял. Чифликчиите са жалели на феодала, шото пари ня’али да му дават. Той па викнал ‘сички ловджиии и казувал, че койт’ фане дивия чиляк, ше земе голям дар… (с. 640)За мен остава необяснимо защо преводачът е сметнал за необходимо да превежда диалектните текстове на диалект. В по-стари времена това се е практикувало, например Моята прекрасна лейди, където в английския оригинал се използва лондонският диалект кокни, на немски е преведена с берлински диалект, така се изпълнява и сега, преводът е добил гражданственост. Българският превод на мюзикъла беше направен на разговорен език, с елементи на жаргон. Това е един от легитимните начини да се превежда диалект, ако той е знак за социална принадлежност на говорещите го. Но преводът на виенски диалект на шопски например би бил смехотворен. Затова и драмите на Артур Шницлер, особено Хоровод, където представителите на всички социални групи говорят виенски диалект, се превеждат на книжовен български, тоест извършва се неутрализация. При неутрализиращия превод, естествено, се губи колоритът и емоционалността на оригиналния текст (тя може да се компенсира по различни начини), но се избягва нежелателната регионализация. И проф. Зайпс е предпочел неутрализацията.Детски и домашни приказки на Братя Грим, издадени от Deja Book, можеха да бъдат една наистина прекрасна книга, ако издателите бяха се обърнали към компетентен в германистиката научен редактор, а може би и към по-компетентен преводач. Да се превежда през език, различен от езика на оригинала, е било обичайна практика в по-далечното минало; много от творбите на световната литература през Възраждането и непосредствено след Освобождението у нас са превеждани през руски, а скандинавските литератури през немски или френски. Но това честно и почтено е било обявявано на титулната страница. Преводачът Слави Ганев има добър усет към превода, някои от решенията му са наистина добри, но грешките и недомислията хвърлят сянка върху тях и надделяват. И освен това смятам, че не е морално да се въвлича в измама млад човек в началото на преводаческата му кариера.

АНА ДИМОВА

Братя Грим, „Детски и домашни приказки“. Прев. от немски Слави Ганев. С., DEJA BOOK, 2016, 828 с.

А можеше да бъде една наистина прекрасна книга

4Литературен вестник 22-28.02.2017

В И Т Р И Н А П Р О Ч И Т И

Следя поезията на Аксиния Михайлова отдавна. Тя е от авторите, които остават верни на себе си и с постоянство отстояват една своя поетика, която не се съобразява както с временните литературни моди, така и с налагания канон (имам предвид съхраняването на собствен стил, когато по някакви причини външната среда го отхвърля, а не оспорвам правото на всеки автор да експериментира и да се променя). Това вероятно е и причината първите й книги1 да не се радват на особено внимание, тъй като през деветдесетте години на миналия и началото на новия век се наложи съвсем различна поетика, която беше резултат, от една страна, от най-после свободно нахлуващи външни влияния (предимно от англоезичната литература), а от друга страна, от естественото желание за съпротива срещу стария канон. Поради това всичко, което се оказваше извън позакъснялото в България постмодерно течение, беше отхвърляно и маргинализирано. Дали защото не искаше да измени на своята романтична, темпераментна, емоционална натура, или защото като преводач имаше поглед върху франкофонската поезия и знаеше, че в големите литератури винаги има място за различни почерци, Аксиния Михайлова избра да следва своя път, вместо да се превърне в един от многобройните имитатори на чужда на природата й поетика. С времето нагласите в българското литературно пространство постепенно се променяха, възприемчивостта към различни поетически гласове се разширяваше, така че следващите книги на поетесата постепенно печелеха все по-голямо признание.Но нека да видим с какво се отличава нейната поезия. Фактът, че тя е почти изцяло любовна, не я отличава особено от тематичните нагласи на много други български авторки, за които, вероятно както и за Аксиния, жената намира най-пълната си изява в любовта. Макар че тук-там има неприкрит сантимент, в основата си обаче това не е сантиментална поезия. Авторката не се занимава директно с чувствата, а ги разкрива в хода на повествованието, защото, от една страна, тази поезия може да се определи като наративна, макар че от друга, не може да се оспори и нейният лирически характер. Точно тази смесица от наративност и лирическа изповедност е това, което отличава поетиката на Аксиния както от сантименталната линия, традиционно поддържана в женската ни поезия, така

1 Имам предвид книгите Тревите на съня, София, Български писател, 1994; Луна в празен вагон, София, Колекция Аквариум Средиземноморие, 2004.

и от отричащата всякакъв сантимент и естетизиране постмодерна линия в поезията от последните две десетилетия. Тя не крие своята чувствителност зад бронята на иронията, нито зад неприличния уличен език, станал толкова популярен в нашата литература в края на миналия век, не се страхува да „разкопчава” и разголва, от една страна, нито да бъде „старомодно” романтична – от друга.Обикновено наративната поезия в съвременния й вариант е свързана с прозаизация, каквато се наблюдава в поезията на Аксиния Михайлова. Да, сюжетите се разгръщат в един твърде свободен стих, но прозаизацията е предимно на нивото на формата. Защото авторката предлага една естетизирана поетика с много метафори в тесния реторически смисъл. На моменти обаче този естетизиран свят се пропуква от внезапни пропадания до земното, като че ли лирическата героиня е разпъната между един високо издигнат живот (думата „небе” фигурира в две от заглавията на книгите й) и неизбежната проза на битието. Много показателно е стихотворението „В очакване на автобуса” от книгата й Разкопчаване на тялото2, където авторката иронизира сама своята мечтателност:Люлея се над върховете на дърветата,все по-висока от боровете,все по-навътре в лавината от желаниякато корабокрушенецв синьото на небето

Това не е моят бряг,този лифт не стига до слънцетои няма да ме отведе у дома.

Отварям очии нагазвам в кварталната калТова стихотворение е метафора на самото писане на Аксиния Михайлова, чиято героиня лети в „най-ниската част на небето” и често с горчивина се приземява. То е метафора не само на нивото на преживяванията, но и на нивото на художествените техники, тъй като първата част е натоварена с много поетически орнаменти в почти бароков стил (имам предвид цялото стихотворение), което рязко я различава от прозаичния език на поантата.Малко от читателите знаят, че Аксиния Михайлова е автор и на книга с хайку (Три сезона3). На пръв поглед има значителна дистанцията между нейната поезия, разказваща подробно, наситена с тропи от западния реторически инструментариум, и хайку, изключително пестеливо както

2 Разкопчаване на тялото, Пловдив, Жанет 45, 2011.3 Три сезона, София, Издателство ЛЦР, 2005

на думи, така и на изразни средства. На по-дълбоко ниво обаче съществува една свързваща нишка поради своеобразното капсулиране на поетическия свят на Аксиния Мхайлова по отношение на влиянието на постмодерността. За съвременния западен автор е много трудно да пише хайку, защото, дори когато не е изкушен от радикалния постмодернизъм, той по-малко или повече е повлиян от атмосферата на постмодерната ситуация, която накратко може да се обобщи като „свят на изгубената невинност” (всичко вече е казано и защо да се правим, че го откриваме). От друга страна, хайку е „свят на невинността”, на първичното откриване на неща и явления в тяхната самотакъвост, отвъд всяко знание, според философията на дзен. Затова повечето западни автори, които се опитват да пишат хайку, или не могат да се разделят с иронията (най-много да напишат някое иронично сенрю), или преиграват с фалшив наивизъм (което е по-лошо, защото клони към кич). Доколкото в поезията на Аксиния липсва тази скептична дистанцираност, с която е пропита постмодерната култура, нейният поетически свят се доближава до невинния свят на хайку. Ще цитирам два примера:Вятър ги довя целувките –розови листенцапо тялото ми.Разпознаваме познатата еротична нишка, пренесена и в хайку. Парцалена кукла,забравена в пясъчника – роса по лицето й.Интересно хайку, в което думите с негативен нюанс („парцалена”, „забравена”) се натрупват, както и метафоричните замествания, като заместването в последния ред (роса вместо сълзи) препращат и към основното метафорично заместване в стихотворението (кукла вместо дете).Доминираща линия в поезията на Аксиния Михайлова е романтичното търсене на любовта независимо от натрупаните разочарования. Налице е стремеж към естетизиране на езика, на отношенията между мъжа и жената, на самото живеене – като спасение от „нищетата на света”4, защото според авторката поетическите прегръдки ни спасяват за малко по-дълго от прегръдките на плътта. И колкото и постмодерната култура да се стреми към отричане на всички дефиниции, аз вярвам, че определението на поезията като „изящно слово” не е изживяло времето си.

ЛЮДМИЛА БАЛАБАНОВА

4 Луна в празен вагон, с. 13.

Между наративността и лирическата изповедност

Николай Турлаков, „Трагедия и автентичност”, изд. „Парадигма“, С., 2016 Монографията на Николай Турлаков „Трагедия и автентичност“ представлява философско-екзистенциален прочит, който дири в творчеството на писателя водещия мотив на едно автентично (създадено в интуициите на родния опит и език) разбиране за двете най-обхватни и дълбинни измерения на човешкото битие – трагедията и автентичността. Авторът проследява феномените на трагедията, надеждата (като надежда-с-Бог и надежда-без-Бог), съвместността, съпричастността, свободата, създаването на смисъл и автентичността в христоматийни творби като „Другоселец“, „Серафим“, „Последна радост“, „Песента на колелетата“ и др.

Ивайло Добрев, „Вместо главоболие“, изд. „Да“, С., 2016Пределно честен към стиховете си, както към личната си биография – нищо измислено. Изпипани и изпитани стихове: ежедневното като поглед в мъдростта, погледът като ежедневие. Силно присъстваща книга. Може да се чете и

като (личен) сборник със сентенции.

Ина Иванова, „малки букви“, ИК „Жанет 45“, Пл., 2016Дебютът на Ина Иванова в поезията не е неочакван, след като Деян Енев издаде стихотворения. Успехите й като прозаик само предвещаваха, че един ден вниманието и почитта към езика, съчетани с уменията й да разказва ще намерят своята още по-кратка и още по-изящна форма. С още по-малко букви, с малки букви. Силно начало, от силни продължения.

„За две години три пъти имах удоволствието едни хора да стоят под прозореца на министерството, скандирайки. Позволих си да ги снимам и се оказа, че това са едни и същи хора. Със скъпо платени плакати, с няколко познати, постоянно плюещи, отричащи всичко лица и дузина от така наречените добре платени протестъри. Разбира се, и с ясен адрес. Бих ги посъветвал да върнат Червената къща на Националната галерия, за да бъде отново превърната в къща музей на патриарха на българската скулптура Андрей Николов, който е дарил дома си и ателието си именно за това. Това би било много по-смислен жест. Но нека да бъдем търпеливи, тъй като времето е пред нас и ще имаме възможността да разкажем и други интересни неща.”

Вежди Рашидов, интервю за в. „Труд“, 6 февруари 2017

„Хенриета Георгиева: Какво може да каже Апостола на днешните политици? Божидар Димитров: Не може да им каже много, тъй като те не познават идеите му. Портрета му си слагат зад гърба си, не могат да го гледат в очите. А и може да ги е страх, че ще слезе от портрета и ще им зашие шамар. Аз имам карта на България зад гърба си в кабинета.Имам портрет на Левски вкъщи. Що се отнася до чистата и свята република - такава няма никъде по света. И във Франция, където уж ни дават пример, кандидат-президентът назначил жена си на заплата, без да работи.“

Наградата за главата на Левски е била колкото €100 000, интервю с

Божидар Димитров, Марица.бг, 18 февруари 2017

„Отблизо с Мира Добрева“, „Патриотични татуировки“, БНТ, 19 февруари 2017 г.

Г Р А Н И Т И

Литературен вестник 22-28.02.2017 5

В И Т Р И Н А

“Маджарщини” е чудата книжка, най-лесно можем да я обявим за сборниче с приказки за възрастни: да, едно лесно и подразбиращо се жанрово класифициране, но то може пак лесно да се задълбочи и уточни. Да, миниприказки са това: започват с „Имало едно време“, героите са разнообразни (от исторически, функциониращи и като митически фигури, до най-обикновени (унгарци), макар около тях винаги да има нещо необикновено), имат си фантастични елементи, както и търсени анахронизмени такива; имат си минисюжети, както и минипоуки (понякога по-директни и обичайни, понякога – по-скрити и отворени като смисъл), но тези приказки са в крайна сметка доста сериозни, а стилистиката им, от своя страна, лесно се изплъзва от лесното определяне: тя е стабилна първо по посока на ироничността и самоироничността, а и абсурдността (разбирана като нещо повече от „неочакван (и внезапен) край“) като принцип на скрепяване на сюжета присъства почти винаги; и всичко това е доста увличащо за читателя. А особено с ироничния дискурс, „Маджарщини“ може да ни заприлича (в скоби) и на „Характери“ на Теофраст – точно поради устойчивата си ориентираност и хомогенност на рамкиращото послание, при което сякаш по-често, и на пръв поглед, едно условно по-негативно представяне (на унгарското) е водещо. Но тук именно идва и универсалисткото звучене: „Маджарщини“ всъщност не е книга точно за унгарците (въпреки че нейното собствено подзаглавие я дефинира пък като „приказки по унгарски“), тя може именно универсално/генерално да се чете и коментира, за да се разбере от какво съвременният европеец (човек изобщо, космополит или пък националист) се тревожи, или какво си спомня, с какво се свързва, какво не разбира, когато се причислява към някаква групова идентичност: от храната до други, по-високи, и най-високи (впрочем

„Маджарщини“ е книга и за радостта, но и риска от мисленето в превъзходни степени...) ценности и феномени; миналото ни (защото така изискват приказките) е кралство, това е едно от

заключенията на сбора от приказни идентификации... понякога действието се развива в Унгария, сред унгарците, но често тогава главният герой бива отпращан (изгонван) навън; друг път някой пристига при унгарците, а трети път – те (завоевателски дори) отиват на трето място, но обикновено за кратко. А илюстрациите (на Жужи Медве)? Те определено допринасят за приказното жанрово дефиниране на книгата, или по-точно го легитимират и експлицират по специфичен начин. Имаме си главен герой, едно мишле-момиче (?), което, заради сладкарската нишка, която при своя прочит усетих като акцент, си представям като марципанено, прескачащо от история в история и дори, покрай леко прозирната хартия, надниква буквално от една приказка в следващата, а самите приказки са всъщност на неномерирани страници, нямат си заглавия, създаването на стандартно съдържание е невъзможно, така че имаме нещо като голяма, леко лабиринтоподобна, или пък създадена от много кубчета, или кадри, обща приказка. (Добре е да се знае, че такова е оформлението и в оригинала, т.е. това е „част от играта“ на авторката.) И още, леко детинското отсъствие на пагинация, „мишковите“ илюстрации, както и фактът, че те съпътстват всички текстове, позволят книгата да бъде разглеждана, разбирана (или доизмисляна,

„Имало едно време една освежителна напитка, Смисълът на Живота, унгарците я били открили...“

преизмисляна) и от деца, които още не могат сами да достигнат до текста – тя е и своеобразен комикс и така отново ни се явява универсална. Преводът е много жив, и също стилистично хомогенен; и ни убеждава, че така жив и леко каламбурен, леко напевен, е и езикът на Ализ Мошони. Като за финал (на този бърз прочит): има все пак приказки, които представят унгарската позиция в по-положителна (пак условно) светлина – като тази за праха за пране, който те правел невидим, и бил ползван главно от крале, които така необезпокоявано се движели сред народа и разбирали той какво мисли за тях, но царят на унгарците отказал – убеден в искреността и откритостта на своя народ; в края на историята обаче се появява все пак самоиронията: доверчивият унгарски крал – с този си жест – останал с непрани дрехи. Съдържанието е невъзможно, бързото групиране на стотината миниатюри – също, остава ни да четем повторително, и в произволна последователност, замисляйки се дали и авторката дълго, години наред, от „едно време“, е трупала случки с представители на различни професии, вещи, разни всекидневни или тържествени, индивидуални или групови реакции. Ето един най-последен пример, без крал този път: унгарският език също е сред приказните герои в някои случаи, веднъж дори е усвоен от едно куче – обаче нещата, дори в приказките, са често по-сложни: краснописът му се получил най-прекрасният възможен, но правописът (несъмнена метафора) си оставал непреодолим; ама механизъм за преодоляването му сигурно ще изникне на друга страница.

НЕВЕНА ПАНОВА

Ализ Мошони, „Маджарщини – приказки по унгарски с рисунки от Жужи Медве“. Прев. Николай П. Бойков. София: Изида, 2016 (с подкрепата на Фондация „Унгарска книга и превод“ и Институт „Балаши“, София).

Сп. „Език и литература“, кн. 3-4, 2016Книжка 3-4 на списание „Език и литература“ е посветена на най-новата българска литература от последния четвърт век. Авторите, включени в изданието, изследват литературните тенденции, процеси, „табута“, които е възможно с днешна дата да отчленим в периода. Интересно е да се проследят в отделните прочити насочващите понятия, с които се описва литературата – от „най-нова“ през „постсоциалистическа“, „съвременна“, „постмодерна“, „на най-новото столетие“ и др.

Дариън Лийдър, „Новото черно. Траур, меланхолия и депресия“, изд. Център за психосоциална подкрепа, С., 2016, прев. К. ЗанковаВ „Новото черно“ Дариън Лийдър твърди, че траурът и меланхолията лежат в сърцето на това, което наричаме депресия, но че ние нито разбираме напълно, нито оценяваме тяхното влияние върху вътрешния ни живот. Като се вглежда по-дълбоко в това как отговаряме на преживяванията на загуба, той се стреми да освободи от хватката на чувството, че ако ги пуснем, те може да ни съсипят.

Красимир Вардиев, „С(р)амота“, изд. „Да“, С., 2016Новата книга на Красимир Вардиев е организирана в три цикъла – Загуби, Позитиви и Баланс, играта между тях потвърждава златната среда: равновесието идва, когато си готов за опустошението. За срамотата и самотата. Стихове сякаш от последния пазител на поетиката от 90-те. Шедьоври в кратките форми.

П Р И П И С К И

Б3

Ще: (е) почва (за) : беше. Това не само е заявено, но по-важното е, че една трилогия за времето като тази не може да не (се) завърне към миналото. Все пак ВБВ (бил/а/о той/тя/то автор, машина или име) и по краткия (й), и по дългия път стига до почвата, а почвата е началото, билòто. Неизменно все вървим към своето минало. Още повече, че настоящето и бъдещето явно траят по около десетилетие (2000-2011, 2011-2022), докато миналото е завинаги (2022-). Защо ли? Навярно защото (разказът за) миналото подлежи на безкраен брой авторски редакции, докато настоящето и бъдещето са и в чужди ръце.

1. : беше в Ще: и Е:то.

Завръщаме се в бъдещето, защото бъдещето ни е в миналото. Кате джас = f (катар авеса). [Накъде отиваш зависи от това откъде идваш.] От него ще научим най-много. От миналото, което не помръдва, се учи нагледно. То открива укритото име във вещ. То преобръща, закърнява, възвръща и подсилва. „За-това има[ло] време“, но несъмнено (ще) е изключително – не само защото (ще) изключва 1 и 2, а по-скоро защото (ще) ги сблъсква в нищо трето, което може и да е и 0. Наслагвания на Аз-а в едно име.

2. : беше Trailor

„Примирение след провала на революцията“ привидно извиква „Разговор с камъка“ на Вислава Шимборска: „Чукам на вратата на камъка. / Аз съм, пусни ме. […] Махай се – камъкът казва. – / Аз съм плътно затворен.“ Непропускливостта у Шимборска обаче завършва с лъжа за опазването на непознаваемата вътрешна същност: „Чукам на вратата на камъка./ – Аз съм, пусни ме. / Нямам врата – казва камъкът.“ (прев. Блага Димитрова). У ВБВ не се прибягва до лъжа: приемането на затвор(еностт)а защитава. Като че ли това анулира потенциалността, създава вакуум. Застиналото течение застива времето и хербаризира миналото. Така снимката на миналото метафорфозира в завинаги вече едно (настояще) наум. А срастването може да бележи и разрастване на огромната врата. Изличени са границите й – тя става самото тяло. То на свой ред се оказва нещо гранично, хибридно. Полумеханизъм-полуорганизъм между тъгата и безболезнеността. Межда без рамка.Образът на вратата отпраща и към „Къща без врати“ на Линда Франс. У английската поетеса той сочи към Ешеровата безизходност: нещо сраснато-вплетено и завръщащо се винаги в себе си. Стихотворението завършва с необходимостта да се отворят всички врати, „дето ги няма“. Линда Франс пита „Кога вратата не е врата?“ (прев. Георги Господинов), или иначе казано, вратата е врата, когато е затворена. А ВБВ изглежда преобръща въпроса – кога вратата е

повече от врата. Затвореността на вратата в „Примирение…“ се представя херметическа само откъм опита отвътре. Оставена е обаче необгледана и съответно отворена възможността за почукване отвън. Ето как онова, което прави вратата повече от врата, е тъкмо нейната телесност, човешкост. А онова, което прави човека (повече от) човек е свързването: еднагрижасдругигрижи…ВБВ се себесътворява ту като механизъм, ту като нещо трето, но в метафорфозите винаги има нещо топло, органично, а процесът постепенно се обръща в посока роботът да стане народ, множества. :беше изглежда (ще) е примиряване със и натрупване на антиномиите през хибридност. Затова и там кротко стърчи онова и, което е винаги кратко, Й: самото между.

3. (Б)е между

Миналото би трябвало да е небинарно: или-или. Но сякаш не е нито край, нито начало. То е нещото/нищото в средата, самата среда. Прозрачно вътретелесно измерение. Съ-измерва се и с бъдещето, и с настоящето.А-нул-ира течението. То е белег от срез, замръзнало пресичане, бразда на запокитен лъч в безкрая; оголване.Миналото, парадоксално, е надвисналата пауза; „заумен“ мост, свързване. Миналото е това, което (ще) сме: „миналото е огледало, / което бавно ни напуска“. Миналото е самият Аз. Бъдене или нищо, бъдене-и-нищо.

Бдение над : беше като бъденето между,Б3

[след Ще: (’11) и преди : беше (’22), в междата ’16/’17]

БъдеЩето (ще) е мъртво, да живее бъденетоПредварителни размисли за една предстояща книга на ВБВ

6Литературен вестник 22-28.02.2017

Н А Ф О К У С

Проектът е съфинансиран от Столична програма „Култура“ на Столична община за 2017 г.

Книгата си „Българският постмодернизъм XXI-XIX в. Към философията на българската литература”1 Пламен Антов започва с едно доста категорично утвърждение: „Тоест днес можем кратко и ясно да заявим: „високият” постмодернизъм литературноисторически победи” (18, курсив, П. А.) Декларация неочаквана, особено на фона на продължаващата социално-политическа битка за българския път на развитие – дали през градовете на Европа, или през степите на Евразия. Окончателна истина във времето на постистината?!... Не съвсем, дори по-скоро не: авторът извършва както насетне в книгата, тъй и в интерювю за портал „Култура”, дадено пред мен2, смекчаващи категоричното твърдение уточнения. На въпроса: „Обявяваш в книгата си победата на „високия“ постмодернизъм. Само че тази победа дали не остана незабелязана тъкмо от „широките народни маси“ – тези фенове на масовите медии? И абсолютно безразлични към високото, те всъщност продължават да настояват, че по-важно им е широкото, сиреч масовото?”, Пламен Антов отговаря така:

Не бих се съгласил съвсем, доколкото определящите явления в актуалната българска литература след 2000 г. се случват тъкмо във високите й етажи, главно в жанра на романа („Възвишение”, „Физика на тъгата”). И именно това е литературноисторическата победа на „високия” постмодернизъм. Но промяната в посока към „ниското” тук е на по-дълбоки равнища: то е от дискурсивен, жанров характер – романът като най-масов жанр, особено за сметка на поезията като най-елитарен (90-те оперираха почти изцяло там, в поезията). Романът не само рецептивно, но и есенциално е свързан с масовото, с колективното, включително и националноисторическо битие („Възвишение”, „Бежанци”, историко-епопейната трилогия на Вл. Зарев са само най-върховите проявления на тази тенденция в литературата след 2000 г.; но в един по-сложен вид и „Физика на тъгата” също). Парадигматичен случай е романът на Милен Русков, едно от най-успешните заглавия след 2000 г. Той е една гигантска жанрова травестия – превод на онова, което „високият” постмодернизъм на 90-те направи в поезията, в по-масовия и по-комерсиален жанров език на романа3.

Тоест високият постмодернизъм е победил, но за сметка на смъкването му (дали пък да не си послужим с още по-драстичното отглаголно съществително – „сриването”?) съобразно очакванията, нагласите и вкусовете на масовата публика. Очаквания, нагласи и вкусове, с жар продиктувани от масовите медии. Та тъкмо романът според Пламен Антов е маркерът, който едновременно

1 Цитираните от изданието страници посочвам в кръгли скоби. 2 Вж. Антов, Пламен. Постомодернизъм въввремето преди да падне Рим [online ресурс]: http://kultura.bg/web/%d0%bf%d0%be%d1%81%d1%82%d0%bc%d0%be%d0%b4%d0%b5%d1%80%d0%bd%d0%b8%d0%b7%d1%8a%d0%bc-%d0%b2%d1%8a%d0%b2-%d0%b2%d1%80%d0%b5%d0%bc%d0%b5%d1%82%d0%be-%d0%bf%d1%80%d0%b5%d0%b4%d0%b8-%d0%b4%d0%b0-%d0%bf/) 3 Пак там.

Постмодернизмът като голям разказ

бележи тази победа, но я бележи по специфичен начин – като почти поражение: „След постмодернизма на 90-те дойде постмодернизмът на XXI век. След „високия” постмодернизъм на „Култура” и „Литературен вестник” от 90-те нахлува „реалният” постмодернизъм на масовите медии” (38).В настояването обаче, че романът е „нисък” жанр, се крие доста голяма доза проблематичност. Най-малкото, ако се доверим на Кундера и неговите „Седемдесет и три думи”, където казва чехът, че: „Роман = антилирична поезия”4. А поезията на 90-те, върху която се крепят построенията на Пламен Антов, беше тъкмо „антилирична” – какво лирично да видим например в тези стихове на Пламен Дойнов от „Висящите градини на България”: „След неумелата победа/ пристигат стройни лешояди,/ забиват клюнове високи/ в месата капещи отгоре./ Избива жълта дълга бледност/ по жертвите незнайно млади,/ в утробите им черни локви/ с вълни от скръбна кръв говорят” („Разговорът на четиримата“). Тоест дали да не обърнем посоката? И да кажем, че не постмодерната поезия на 90-те се срина до масовия жанр на романа, а по-скоро масовата публика – разбирайки и харесвайки романа „Възвишение”, да речем, който бил „гигантска жанрова травестия”, се издигна до настроенията, внушенията и вдъхновенията на поезията на 90-те? И тъкмо поради това съумява да „познае” възвишеността на „Възвишение”... Нека обаче не спорим с Пламен Антов – то, честно казано, няма и кой знае за какво, „Българският постмодернизъм XXI-XIX в.” е, поне според мен, доста по-малко полемична книга от предишната негова монография, поставила в центъра същия проблем – „Поезията на 1990-те: Българско и постмодерно. Българският постмодернизъм. Контекст. Генезис. Специфика. Том 3”5. Разбира се, трябва да уточня, че казвам по-малко полемична по отношение на моето разбиране за разгръщането на българските литературни процеси в края на ХХ и началото на XXI в., иначе самият Пламен Антов манифестира доста несъгласия с различни теоретици и практици на съвременната българска литература. Несъгласия разнопосочни (независимо от това книгата е цялостна и компактна, дори бих казал, че е с почти „карамазовски сюжет” J): сборникът е от публикувани в периодичния културен печат текстове, не е специално

4 Кундера, Милан. Седемдесет и три думи. В: Изкуството на романа. София, Колибри, 2007, с. 150. 5 Антов, Пламен. Поезията на 1990-те: Българско и постмодерно. Българският постмодернизъм. Контекст. Генезис. Специфика. Том 3. Пловдив, Жанет 45, 2010.

изграждана академична студия. Може би най-сериозното възражение на автора е срещу една статия на Яна Букова във в. „Култура”6 вероятно защото тя директно атакува тезата му за специфичните „български” характеристики на българския постмодернизъм, който обвинява в балкански „изолационизъм”, че и по-лошо – в слабо чел провинциализъм:

Противно на заявените си намерения, не отваря, а именно затваря българската литература, вглежда я за пореден път в собствения й литературен пъп. Поставя за пореден път акцента в българската литература не върху това какво е литература, а върху това какво е българска.7

Пламен Антов възразява светкавично на тази констатация не заради друго, а защото тя разклаща издълбоко главната негова постановка за същността и спецификата на българския постмодернизъм:

Мисля, че автономната логика на българския постмодернизъм може да бъде разбрана (именно разбрана, не непременно харесвана) само в литературноисторическа перспектива – като органична част/етап от цялостния саморазвой на литературния процес. […] В този смисъл ми е невъзможно да мисля българския постмодернизъм извън едрата развойна логика на цялата модерна българска литература от Паисий насетне (тоест на литературата от епохата на българската Модерност), чийто естествен продукт той – днешният български постмодернизъм – е (162, 163).

Всъщност това е приносът на Пламен Антов в разбирането не само на българския, но и изобщо на всеки постмодернизъм: ако една от основните тези на Франсоа Лиотар е за „края на големите разкази” като същностен постмодерен белег, то българският автор преформулира така този уж край, че да обяви: в своите национални проявления постмодернизмът не е край на голям разказ, а е част – засега може да се каже, че е завършваща, което обаче не променя нещата, – от големия национален разказ. Този точно постмодернизъм Пламен Антов назовава „етнопостмодернизъм” и струва ми се, това е голямата новина и лично негово интелектуално откритие по повод трансформацията на постмодернизма: Универсалистките тенденции по хоризонтала (включително и българският постмодернизъм в широкия контекст на 6 Букова, Яна. Още нещо малко пак за думичката с П. Част I. - Култура, № 21/6.VI.2014. 7 Пак там.

постмодерната „ситуация” през 90-те) се асимилират по вертикалата на литературноисторическия разказ. Национализират се, така да се каже. Те винаги се проявяват по сложно асимилиран начин в една национална литература, вграждат се органично в собствената й вътрешна логика, приемат особени форми на проявленията си8. Постмодернизмът се разпада на постмодернизми – по национален признак, и тъкмо този разпад ражда етнопостмодернизмите:

И така: национализмът – тази хипертрофия на локалните, антиуниверсалистки ценности, теоретично афиширани от постмодернизма – е комай единствената реална кауза, откровяваща се в неговата безстрастна, равнинно разгърната толерантност. Това законородено отроче на постмодернизма комай никъде не е в по-цъфтящо състояние, отколкото в постсъветското пространство (Балканите са друго такова място). Именно тук, по азиатските периферии на Запада, постмодернизмът, може да се каже, е реализиран в своето максимално и абсолютно състояние: артистичните дискурсивни симулации в академичните кабинети на Западна Европа през 60-те, 70-те и 80-те години тук, през 1990-те и след това, постигат своята естествена, органична реалност. И точно тук по един напълно диалектически начин, реализирайки докрай теоретично заложените си потенции, постмодернизмът достига състояние на автофагия, когато налапва собствената си опашка (249-250).

Констатацията не е обнадеждаваща, нито окуражаваща – постмодернизмът се самоизяжда, оформя един своеобразен уроборос (любима фигура на Пламен Антов), който от XXI се връща в XIX век; неслучайно книгата извежда в заглавието си точно тази ретроградна хронология. Въпросът е как да назовем наистина този постмодернизъм и можем ли изобщо да твърдим, че това е постмодернизъм? И дали понятието „етнопостмодернизъм” в достатъчна степен характеризира това регресивно развитие? Пламен Антов използва и друго – постпостмодернизъм (него въведох още в средата на 90-те по повод стихосбирката на Елин Рахнев „Октомври”, макар и с малко по-различно значение), но сякаш и то не обяснява достатъчно движението наопаки. Дали пък да не въведем по аналогия с предмодерността и понятие като „предмодернизъм”? И да го разбираме тъкмо като онзи постмодерен уроборос, захапал собствената си опашка? Като си даваме сметка, че е възможен винаги някакъв реверсивен ход, който снове между постмодернизма и предмодернизма, колебаейки се къде да се спре и изобщо дали да спира: побъркало се часовниково махало, което до такава степен вече не може да отчита времето, че се е отказало от всякакво време, клатейки се само за себе си без ориентир, нито център... Книгата „Българският постмодернизъм XXI - XIX в.” не ни дава точен отговор на този наш из-пит, а и не е длъжна да го прави. Но ни поставя тези въпроси, пред които ние продължаваме да си блъскаме главата и да се косим, че живеем във време, което не можем да назовем, но което ни се налага – за наш ужас! – да живеем. Да (го) живеем в неизвестност...

МИТКО НОВКОВ

Пламен Антов, „Българският постмодернизъм XXI - XIX в. Към философията на българската литература”, „Жанет 45”, Пловдив, 2016.

8 „Постмодернизъм във времето преди да падне Рим”.

Литературен вестник 22-28.02.2017 7

Г Л А С О В Е Т Е И М Ч У В А М Е

Вие сте новият драматург на Народния театър „Иван Вазов”. Зрителите вече могат да видят първата постановка, в която съучаствате - „Майстори” от Рачо Стоянов. Отново драматург на „Майстори” е известен български поет, така както се е реализирало представлението при първото му поставяне на сцената на Народния театър с драматург Николай Лилиев. Приемственост или оттласкване има между Николай Лилиев и вашата драматургична работа върху творбата на Рачо Стоянов? Ако трябва да бъдем честни, аналогията е само символна. Да не забравяме обаче колко неслучайни и многоказващи са символите. Пиесата на Рачо Стоянов „Майстори”, отвъд факта, че е най-поставяната и най-играна българска пиеса, има и уникална „биография” - извадена от „нищото”, както по традиция можем да назовем повечето злонамерени и подставени български конкурси, тя попада в ръцете на знаменит театрал и режисьор като Масалитинов. Интересен е неговият спомен за работата над „Майстори”, за първата и последвалите срещи с Рачо Стоянов, за преработките и съкращенията. Рачо Стоянов и Николай Лилиев са били близки приятели, разбираме го и от спомените на съвременниците, и от едно току-що публикувано от Надежда Александрова писмо, но свидетелства за съвместната им работа по „Майстори” не са съхранени. Повечето театрални авторитети поставят акцент върху уникалния, стилизиран, да го наречем, етноезик на пиесата – тъкмо относно него имах съмнения днес, доколко ще бъде разчетен и разбран сега, от младите зрители, как ще се впише изкусността му в днешния разпарчетосан ден? Дори предложих на режисьора да осъвременим някои думи, да ги заменим със синоними. Петринел Гочев ме убеди, че е по-добре да се направи речник в програмата, защото енергията на представлението ще постави тъкмо тези думи в разбираем контекст. Оказа се прав, и така вместо пътници си останаха йоладжиите, вместо телохранители – ясакчии, и дори е ясно, че темплото е олтар и подевките са момички…Моето настойчиво желание бе всички основни участници в „начинанието „Майстори” да напишат текстове за своите роли и задачи и така да „извадят от себе си”, да проявят същността и смисъла на образите, на работата си. До последно ги „преследвах” и изкопчих текстове и от режисьора Петринел Гочев, и от актьорите Иван Юруков, Гергана Змийчарова и Зафер Раджаб, „закопчани” в трагичния любовен триъгълник.

Лесен ли е преходът между единия и другия „Вазов” - между Литературния музей и Народния театър? Имат ли двете институции общи проблеми и общи каузи?Няма преход, просто пресичам булеварда и започвам отначало. Къщата музей на Иван Вазов и Народният театър „Иван Вазов” би трябвало да са неформално, дори съдбовно обвързани, но затова е необходимо да има визионерско отношение към културата и политики, които да го осъществяват. Опитите да се утвърди подобен проект се разпаднаха с гръм и трясък, тук сме пристрастени към не-случването. Затова и нещата стават на дребно, кампанийно, с късички хоризонти и някое и друго „мероприятие”.

Как се вписвате на новото си поприще, сред новата гилдия, според спецификите на самата институция на театъра, пред различна публика спрямо читателската публика?Засега се мержелея в голямото

…обичах да обичам работата сиРазговор с Мирела Иванова

артистично средище, в нещо ме има, в друго още не съм се вписала, необходимо е време. Инак като енергичен, жив и несломим човек аз се чувствам на мястото си, вдъхновена съм и с развързано въображение, усещам силата да работя с посвещение, с всеотдаденост и в театъра, да допринасям и в голямото, и в подробностите за същностната му мисия. Ще ви отговоря като поет, с един-два стиха от „Привечер”: „...обичах да обичам работата си/ да се прекатуря, но да я свърша, обичах/ да обичам местата, най-често внезапни,/ където раните се отварят или заздравяват/ и спомените са паяжинно-тънка нишка, / колкото да не се развържа докрай от себе си“. Самата пиеса „Майстори” ни изправя пред законите на еснафа и гилдията, поставя въпроса за приемането и прекрачването на тези закони. Може би бихте се сравнили с някой от героите на Рачо Стоянов, поне що се отнася до професионален план?Не, не, много съм суетна, за да се отъждествя с герой от чужда творба, пък била тя и канонична, класическа. Старая се да изградя личната си литературна митология. Сега още по-сериозно: да се опази равновесието между един индивидуален, премислен и самоизграден свят и гилдийните правила, които едновременно го ограничават и защитават, ми се струва почти непосилно, но културата на общността, ценностният порядък го изискват понякога. Е, ту се получава, ту не. Струва ми се, че в противоречието индивид – общност се съдържа едно от обясненията за голямата ни разпарчетосаност, съществуването ни заедно само в много малки групи, затворени кръгове... Сега най-сериозно: в сюжета на „Майстори“ Рачо Стоянов е завързал няколко трагически възела, насложил е степени на напрегнатост и противоречие, които могат да взривят отвътре и всеки отделен герой, и всеки нов прочит. Сблъсъкът със законите на еснафа е един от „най-невинните“. Представете си затворения идиличен свят на едно балканско селище – тогава, пък и днес – спокойния и отмерен ход на съществуването, и изведнъж се завръща, направо от мъртвите, един ярък и неподчиним, „слободен“ Живко, пада като бомба насред всичкото – колко конфликти предизвиква нашествието му, какъв повсеместен ад поражда и какви мътни страсти предизвиква: завист, съперничество, нагаждачество, любов във всичките й регистри, от криворазбраната майчина до самопожертвователната Милканина. Провидени са всички жестоки колебания на българската душа спрямо външното, идващото отвън, то обичайно е значимото – и помислете си, чак досега. Ние най-често възприемаме авторитета, пък и самите себе си през външната оценка, тя ни е важната, все я търсим – в началото на пиесата Найден, още неразцентрован, още в самоувереността си, иронизира тъкмо това деформирано самопознание на уседналия човек, на останалия на мястото си: тачат го като леща по Великден...

Особено е началото на спектакъла, режисиран от Петринел Гочев. Зрителят не усеща кога е започнала играта на актьорите. Нарушена е конвенцията за започване и завършване, за границите на творбата, традиционно маркирани с вдигането и свалянето на завесата или пък с появата на актьорите пред публиката. Къде според вас се сливат двете сцени - патриахалният свят на „Майстори” и днешният свят? Особено е не само началото, но и целият сценичен прочит на режисьора:

едновременно с респект към пиесата, но и пристрастно, провокативно осъвременен, обрамчен с важни, библейски звучащи текстове, които „утешават“ трагичните сблъсъци, усмиряват развързаните бесове на любовта и съперничеството. Нарушената конвенция, както я наричате, създава много вълнуващ ефект на въвличане, на съучастие. Публиката влиза и попада в самото естество на работата с изчистената й и вдъхновена простота: Найден рисува, чираците се трудят и учат, всичко е чисто и ясно. Благодарение и на сценографското решение оставаме с впечатление, че ето нА: дойдохме тук, за да попаднем в самата Аркадия. В цялостното изграждане на действието отттук нататък Петринел Гочев, великолепен живописец и скулптор освен другото, ще „подрежда и строи“ пред очите ни изключителни композиции. Представлението е с много добре отмерен ритъм, върви на едри придихания, заразява с ритъма си и така неусетно слива патриархалния свят с днешния, тогавашния човек с днешния. „Майстори“ се разпознава, усеща се от зрителите като психологически много вярно, затова се и гледа на един дъх...

Как се е променил съвременният майстор и неговите творчески сдружения?Съвременният майстор се нарича професионалист или пък тесен специалист... Истинският майстор обаче, с целостта си от достолепна посветеност на работата, респект към моралните закони, личностен авторитет и същинска дарба, е от „застрашените видове“, на изчезване. Кой днес има време да изтърпи, камо ли да оцени протяжността и сложната същност на майсторството? Много сме се разбързали, не знам накъде...

Освен драматург вие сте и главен редактор на двумесечното списание „Народен театър“. Какви задачи си поставяте по отношение на списанието и от какво имате нужда за постигането им?Тук е моментът да се върнем отново към

символите: Народният театър започва да издава свое списание през 1911, когато драматург е Яворов, виждате, че все ме тегли да се „вградя“ в някой висок контекст на паметта. Сега на въпроса ви – аз влязох на куц крак в главното си редакторство – в буквалния и преносен смисъл. Покани ме директора на театъра Мариус Донкин, също обзет от идеята за изданието. Вече имаше три излезли броя и един четвърти, почти подготвен от неуморния и много встрастен Руси Чанев. Привлякохме на наша страна нов художествен редактор и оформител, Иво Рафаилов, внесохме някои промени по отношение прецизността на текста, обединихме се и около по-различна визия, но принципът на изданието се съхрани – то е изцяло съсредоточено върху Народния театър. Правим го поради Народния театър, това толкова трептящо, нагнетено от история и истории, настояще и бъдещност знаково място, че няма как изданието да е ведомствено и незначително. Тук се случва едновременността на живото представление и споменът за отминали, но неотминаващи като легенда присъствия, една вряща и кипяща сегашност, изтичащи мигове и неповторимите преживявания на трите сцени, които трябва да бъдат запомнени по страниците. Трудна работа. Желанието ни е изданието „НТ“ да говори интересно, в общуването на отделните теми, рубрики и текстове да има драматургия, игра, да информира, да „превежда“ в друг жанр магията на мига, енергията на сцената.Създаваме изданието със собствени сили, вече назовах Руси Чанев, остава да кажа и за съпричастието на Розалия Радичкова и Светлана Панчева, на Катя Попчева и Ирина Величкова, да спомена фотографа Божидар Марков и поета Васил Балев, няма незамесени, тъй да се каже...

Разговора води МАРИЯ КАЛИНОВА

Сн. Личен архив

8Литературен вестник 22-28.02.2017

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Сцена

„АВЕНЮ Q“Мюзикъл за възрастни Музика и стихове: Робърт Лопес и Джеф Маркс, либрето: Джеф Уити, по оригинална идея на Робърт Лопес и Джеф Маркс, превод: Любов Костова, превод на песните: Десислава Софранова, постановка и режисура: Уест Хайлър (САЩ), Петър Кауков, музикален ръководител: Роберта, кастинг: Шели Бътлър (САЩ), сценография и костюми: Ивайло Николов, кукли: Димитър Димитров, хореография и художествено осветление: Росен Михайлов, тонрежисьор – Данаил Данаилов-Дидо Участват: Камен Асенов, Венцислава Асенова, Цветелин Павлов, Лилия Гелева, Георги Георгиев-Антика, Павлета Семова, Мила Люцканова, Ангел Николов (пиано)Със специалното участие на Рафи Бохосян в ролята на Гари Колман!Премиера 15 и 16 февруари 2017

Запазената марка на Бродуей – мюзикълът, се пренася и на българската сцена с едно от своите антиклишета – ироничният „Авеню Q”. Мястото е Столичният куклен театър - необичайно пространство за мюзикъл, още

повече за възрастни. Именно тук обаче спектакълът „открива” своите страхотни актьори, които освен таланта за работа с кукли, показват завидни певчески умения и нестихващ ентусиазъм, благодарение на който преминаха през двегодишния процес на създаването на „Авеню Q”. През зимата на 2015 г. точно Столичният куклен театър беше домакин на първия по рода си уъркшоп, който имаше за цел да въведе българските актьори в техниките на американския мюзикъл. Те са специфични и комплексни и изискват от артистите освен да могат да пеят добре, но също така да надграждат емоционалните състояния така, че диалогът неусетно да прелива в песен, и всичко това се комбинира с движението и танца. За което през 2016 г. се проведе следващ етап от този процес, където отново в уъркшоп с американски преподаватели артистите се впуснаха в изследване на няколко популярни танцови практики. Този процес протече благодарение на усилията на различни организации�, които подкрепяха фазите на този дълъг процес и помогнаха за това актьорите да работят с професионалисти от Бродуей. В резултат на това българските зрители могат да се насладят на една цялостна и хомогенна продукция. Мюзикълът е изключително добре намерена смесица между мъпет шоуто „Улица Сезам” и жива актьорска игра, където всеки е малко расист, малко отчаян, но и малко оптимист. „Авеню Q” е онази крайна улица, намираща се малко преди покрайнините – малко преди края на азбуката.

Не при най-бедните и необразованите, а при обикновените образовани млади хора, току-що завършили образованието си, които наемат първото си самостоятелно жилище и се впускат с оптимизъм в

търсене на смисъла от съществуването. На вид банална история, която често виждаме в американските сериали и комедии. Тук обаче още от самото начало авторите се захващат да елиминират клишетата и да извадят на повърхността действителността. Американската мечта е хвърлена в кофата, езикът е далеч от книжовната норма, а полираното благоприличие е критично иронизирано. „Авеню Q” говори за това, че животът си тече, докато ние се ограждаме с добре

звучащи фрази, които обаче са кухи, прикриващи истинските мисли и чувства. Мюзикълът поглежда с голяма доза чувство за хумор към нещата от ежедневието ни, които ни затормозяват и пречат да покажем истинските си емоции. Нарича ги с истинските им имена и не се опитва да прикрива рошавата и грубовата истина, колкото и нецензурна да е тя.

Постановката на „Авеню Q” на българска сцена е дело на американско-българския режисьорски тандем Уест Хайлър и Петър Кауков.

Гостът е с опит на Бродуей, но спектакълът не е пренос на заучени формули, а напротив, потърсена е актуалността, която текстът има в българския контекст. Двамата режисьори са използвали утвърдената в Щатите практика в създаването на мюзикъли и са я насложили върху опита и професионализма на актьорите, които, от своя страна, са с различни профили – кукленици, драматични актьори и попизпълнител. Без съмнение овладяването на един толкова разнороден състав е било

особено предизвикателство пред режисьорския тандем. Присъствието на Рафи Бохосян внася точната доза блясък в цялата продукция не защото е популярен изпълнител, а заради непринуденото му превъплъщение в реалната личност Гари Колман – бивша телевизионна звезда, преждевременно залязла, но проблясваща в ежедневието на една жилищна сграда. Тук идва и първият адаптиран за българската ситуация момент от оригиналния мюзикъл. Иронизирането на политическата коректност и расовата толерантност в българския театрален контекст се оказва една много сложна задача. Докато в САЩ хетерогенността на обществото благоприятства

за това артистите да имат различен цвят на кожата, то в нашата действителност това е трудно осъществимо. Режисьорите са излезли от положението с леко намигване към арменските корени на изпълнителя. Подобен е подходът и за ролята на Бъдни Вечер (азиатка, преследваща американската мечта), изиграна от Павлета Семова, напомняща външно до известна степен на азиатка. Тази близост между зададените персонажи и натюрела на изпълнителите е един от ключовете за елиминиране на бутафорията. Впечатление прави абсолютно хомогенната и равностойна игра на всеки един в състава. С комплексната материя на мюзикъла актьорите се справят изключително добре. На сцената виждаме само 8 изпълнители, които през цялото време умело преливат от образ в образ до момента, в който един актьор (Цветелин Павлов) въплъщава цели 3 персонажа. В състава влизат още Лилия Гелева и Мила Люцканова, две актриси, които за първи път виждаме на сцената с кукли в ръце. Те изпълняват всички малки роли в мюзикъла и освен това участват във воденето на някои от по-сложните и големи кукли като Треки Монстър например – чудовището, което печели симпатиите на публиката още с първото си появяване на сцената. Грубоват и добродушен, куклата напълно оживява пред нас, актьорът успява да й вдъхне живот чрез всяко едно малко движение. Главните роли се изпълняват от Камен Асенов и Венцислава Асенова – Принстън и Кейт Монстър, младеж и монстърка, които откриват любовта и призванието си с помощта на своите приятели и след преодоляването на трудностите. Освен че предават своите емоции на куклите, които са първият план на спектакъла, артистите провеждат и втори – на живата актьорска игра. Това степенуване придава динамика и ритъм на спектакъла и подсилва комедийните и иронични моменти. Те не са оставени единствено на текста, а са разиграни като противопоставяния между живия актьор и неговото по-истинско и откровено Аз – куклата. Именно тази игра между двете проявления на актьорите е в основата на ироничните заигравания с политическата коректност. Монстъри, тъмнокожи, азиатци и разбира се, белите осмиват нелепите ситуации, в които изпадат всеки ден по единствената причина, че биха могли да засегнат някого, когато нарекат нещата с истинските им имена. Това се случва с изключително чувство за хумор, а политически некоректните шеги се обръщат и

към самите нас и ни поставят пред въпроса за начина, по който се отнасяме към хората. „Авеню Q” се появява в правилния момент в нашата софийска (българска) действителност. Във време, в което обществото ни от хомогенно по цвят започва да придобива все повече оттенъци. Това е процес, неминуемо съпроводен с трусове, на които сме свидетели ежедневно напоследък и към които следва да намерим подход. Отговорът, който идва от сцената, е да приемем тази промяна, вместо да се затваряме и консервираме.

АЛБЕНА ТАГАРЕВА

С чувство за хумор срещу предразсъдъците Мюзикълът „Авеню Q” в Столичния куклен театър

Сцена от мюзикъла

Камен Асенов и Цветелин Павлов в сцена от мюзикъла

Венцислава Асенова и Камен Асенов в сцена от мюзикъла

Литературен вестник 22-28.02.2017 9

Бойко Ламбовски

Беше стихотворение за Икар. Пълно с патос, отпечатано в тогавашния масов ученически литературен прощъпулник „Родна реч”. Да съм бил на шест-седемнайсет. То почваше с настойчив призив към Икар да повярва на своята сила, да не слуша Дедал, а да се вдига в небето. За рима на „сила” по-долу бях подбрал изключително оригиналното определение „волнокрила”. Брррр... И днес ме е малко срам. Юношеският драматизъм в тази първа публикация бе толкова ексхибиционистичен, че ако на мен днес някой ми донесеше такова стихотворение, със сигурност не бих го публикувал. Само бих се натъжил от естрадната плоскост на текста. И бих посъветвал автора да не се пали чак толкова. Е, ако е на шест-седемнайсет, бих бил щадящ и деликатен все пак. Бих му дал и надежда. Впрочем така се държа и редакторът към мен, което бе ценен урок за по-късно. Истината е, че бях отнесъл три неща в „Родна реч”, едното беше за прокълнатите поети, другото за някаква есенна меланхолична лоза, а „Икар” бе избран, щото беше най-далеч от декаданса. Тогавашната литературна редактура се стремеше литературата да внушава поне борбеност, ако не оптимизъм. И не бе

Кристин Димитрова

Моята първа публикация се казваше „Кафето опъва нервите”. Излезе в „Литературен вестник”, бр. 42, година І, на 25 ноември 1991 г. Цена 1 лв. Всичко на всичко 23 реда. Отне ми много време, докато намеря броя. Цяла сутрин рових сред вестници, запазени поради трудна за разгадаване днес причина, сред страници със снимки на колеги, които съм позабравила как изглеждаха тогава, и мои снимки, които не ми изглеждаха съвсем мои, литературни рубрики, които днес не съществуват, и лайфстайл списания, за които днес никой не е чувал.Стихотворението ми беше поместено на първа страница вдясно, под рекламата за набиране на нови абонати. А тя гласеше: Ти не си като другите! Продай овцете и се абонирай за „Литературен вестник”. Цитирам това в своя защита. Няма да е честно моето стихотворение да е единствената дивотия на броя. По-долу започва цикъл от прекрасните стихотворения на Станислав Градев. Излязоха в тънка книжка, която обичам и досега. На последната, всъщност четвърта страница от вестника видях стихове на уелския свещеник Р. С. Томас, преведени от Владимир Трендафилов. Това беше най-забавното през 1991-ва – всичко беше възможно и ние просто не знаехме докъде. Сега уж пак всичко е възможно, но „системата” някак се саморегулира. Публиката има своите властни очаквания, поетите имат своето неминуемо минало или обмислено бъдеще, територията приема или отхвърля написаното, но без да е уточнила правилата си. През 90-те територията сама си знаеше, че няма правила.В редакционното каре на броя пише: Едвин Сугарев (главен редактор), Владимир Левчев (зам. главен редактор), Малина Томова, Мария Георгиева, Капка Георгиева, Румен Леонидов, Ани Илков. Надежда Алексиева (отговорен секретар) и Стефан Десподов (художествен редактор). Добрата, благородна Малина днес не е между живите. Убийствено талантливият Стефан – и той също. И досега не мога да мисля спокойно за смъртта му.Стихотворението ми, както се вижда, е пряко вдъхновено от действителността и ако днес има някаква стойност, тя е, че по него може да се разбере кои са били любимите теми на българските сноби от 1991 г. Не казвам, че изброените от мен автори действително се обсъждаха, а само че се споменаваха от някои хора, които искаха да покажат на другите, че не са като тях. По онова време Владо имаше много литературни приятели, а аз – нито един. Ходехме по разни литературстващи купони и там никой не искаше да говори с мен, защото не ме познаваше. В мое присъствие хората млъкваха или продължаваха собствения си разговор, без да ме чуят, или пък просто групичката се разпадаше. Не бях виждала такова нещо сред медици, инженери и каквито и да са други купонясващи. Литературните купонясващи отиваха на купон, за да се въртят на шишове един друг.

Отметнах си наум, че това не е добро.Голямото изключение спрямо този страх от извънлитературна контаминация – или може би трябва да го нарека „страх от непредвиден трансфер на имидж към непознати индивиди” – беше Владо Левчев. Ако той беше наоколо, имах с кого да си приказвам. Не съм забравила това.По онова време нямах представа, че някога ще се занимавам с писане. За разлика от много други, които от 5-и клас знаят, че ще станат писатели, от 6-и тръгват на кръжок, от 7-ми почват да обикалят младежките конкурси, а като студенти вече четат из аудиториите с листа в ръка и се тупат по гърбовете с преподавателите, аз си живеех без план за личностно развитие. Дори не бях чувала за „Родна реч”, а когато вече със задна дата научих за това списание, името му леко ме отблъсна. Представих си как някакви знаменосци и отрядни председателки се натягат писмено за нови звездички на пагона. Представих си списанието като една от люпилните за надеждни попълнения в редиците на бъдещите обществени морализатори. Извинявам се, ако обиждам някого, хабер си нямам кой е писал в „Родна реч”. Моята периодика се състоеше от „Космос” и „Стършел”. За конкурса „Южна пролет” пък научих едва след като разбрах, че съм го изпуснала. Данчо Ефтимов ми каза. Толкова за връзката ми с литературната гора от значения.Бях на 28 години. Много поети вече се пенсионират от поезията на тази възраст.В този смисъл публикацията ми в „Литературен вестник” ме доведе до дълбоко сътресение. Планини се сринаха, вулкани изригнаха, Червено море се разтвори. Гледах вестника и не можех да повярвам. Вървях по „Витошка” и си мислех: „Нима сега хиляди хора гледат стихотворението ми, четат го и вникват в него? Нима е възможно това? И дори не знаят, че аз съм аз”. Така ги виждах нещата тогава. Дето се казва, и утре да си умра, все нещо ще остане зад мене.„Кафето опъва нервите” не беше първото ми стихотворение. Преди това бях написала шест, но те съществуваха в дълбока тайна. И един ден, когато Ани Илков ни беше на гости, Владо ме поощри да му покажа пълното си творчество. Защо ми трябваха поощрения? Страхувах се, че Ани ще си развали мнението за мене. Той пък взе, че хареса „Кафето”, разсмя се и каза, че ще го публикува. Мисля, че беше в ръкописен вид. По-нататък му показах и разкази, но той не ги хареса и аз ги изхвърлих.Владо Левчев и Ани Илков ни бяха приятели, бяха приятели на Владо от по-рано. Излизали сме заедно, ходехме си на гости. Те са тези, които ме изтеглиха сред публикувания свят. За Румен Леонидов само бях чувала и много го харесвах като поет, но още не го познавах лично. После и това стана. Владимир Левчев е редактор на първата ми книга, „Тринадесетото дете на Яков”. Владимир Трендафилов е нейният съставител. Пенка Ватова й беше коректор. Никола Вандов и Едвин Сугарев написаха първите рецензии за нея. Корицата беше

Бойковата първа публикация

Моята първа публикация

нарисувана от Яна Левиева. А корицата на следващата ми книга, „Образ под леда” – от Стефан Десподов. Срещнах го случайно и с огромно смущение и треперещ глас го попитах: „Какво трябва да направя, за да ми нарисуваш корица, ако това въобще е възможно?” А той ми каза: „Трябва... да ми донесеш снимка”. И се усмихна. Румен Леонидов тогава предложи книгата на „Свободно поетическо общество”. Редактор й е Иван Теофилов. Изброявам тези хора, защото всеки от тях е направил по нещо важно за мен. Защото съм им признателна.Първата ми книга излезе заедно с тази на Амелия Личева и Виргиния Захариева. И Роберт Леви щеше да е сред нас, но му бяха разпечатали коректурите, кой знае защо, на латиница. Такива неща ставаха през 90-те. Но имаше и добри моменти.

твърде поощрително, хеле за дебют, да тръбиш колко е зло битието и колко нещастен - литературният ти герой. Първата публикация ме изправи пред дилема. Аз хем исках признание, хем се свенях от съученици и семейство. Не бях казал никому. Разобличи ме любопитен съученик, който явно четеше много, и бе видял и броя на „Родна реч” с въпросния „Икар” вътре. Важно е да призная, че на тази хормонално бесновата възраст исках да внушавам респект, а не меланхолия и лиризъм сред себеподобните. Затова изпаднах в двусмислена поза - хем някак демонстративно „хулиганеех”, хем се оказвах тайно „нежна душа”, сиреч поет... Разкрачено, нали? Всъщност двусмислеността на всяко словесно сътворение ми се откри още тогава, макар в различна от по-късните опозиции. Тогава беше по пубертетска ос все още - едновременна нужда от нежност и коравост в душата. А по-късно - по много други оси: центробежен стремеж към уникалност на казаното и мисленото, и центростремителна обвързаност с „комуникативността” - тоест с нуждата да си масово разбираем; желание да се изплюеш върху догмата, но и съзнание, че си само бурма в социален модел, която може единствено да ръждяса в знак на бунт, а не да литне -

примерно. (Щото е бурма, а не птеродактил - такава епоха е просто на улицата.) Както и да е - връщам се към този спомен спокойно. Първата публикация е важно нещо, но е и някак изобличаващо; в нея има и успех, но и падение. Митология, но и демистификация. Тръгнал си да ставаш Икар, пък се е оказало, да речем, че си попаднал в кръжок, в който се изрязват крила от картон за училищна пиеска. При това сте заедно с куп други юноши. И след „полета” всички отивате да обядвате - таратор, яхния и компот. Отрезвяващ опит. За мен много по-важно е решението да станеш човек на писаните думи. Кога, как, защо. И по какъв начин се крепи това решение през годините - като отворено шише вино в разлюшкана лодка ли, като бабичка ли, на която помагаш да мине през локва, или като свод, който може да те смаже, ако се отпуснеш в негата на безсловесността... Съветвам редакцията да направи и такъв брой.

В този брой на „Литературен вестник“ отправихме покана към поети от различни поколения да отговорят на въпроса „Какво си спомняте за първата си публикация?“. ЛВ се надява, че през

личния спомен могат да се уловят трансформациите в литературната публичност, ускорението и влиянието през технологиите, различните емоции и пътища, които всеки извървява. Да си спомним

за ръкописите в чекмеджетата, които по различни причини - я видят, я не видят бял свят. Да си спомним за литературни издания, които вече не съществуват или за различни литературни кръгове.

Да засегнем въпроса за изчезващата култура на чакането (при първа публикация), която се е загубила, за хубаво или лошо.

10Литературен вестник 22-28.02.2017

Амелия Личева

В НАЧАЛОТО НА 90-ТЕ най-важно ми беше да публикувам стихове и имах своите първи публикации в „Пламък“, в „Мост” и „Глас“, в тогавашния още „Литературен фронт“. Когато се появи „Литературен вестник“, бях привлечена най-вече от възможността в него да се пише публицистика, защото вестникът имаше ярка политическа позиция и гарантираше голяма свобода както по отношение на отстояваните тези, така и по отношение на езика, на който можеха да се защитят. Затова и първата ми публикация в него беше не поезия, а в рубриката „Непремълчано“. Статията се казваше „Тъпият виц“ и обсъждаше нелепата ситуация от този период, в който целият ентусиазъм от новото се сблъскваше с лицемерието на пребоядисаните поддръжници на тоталитарното статукво и провъзгласилата се за нова стара журналистика, която беше заета да замазва предишните си провинения и да приспива паметта на обществото.

Какво си спомняте за първата си публикация?

Иван Христов

Като изключим публикацията в сп. „Родна реч” бр. 3, 1993 г. с. 25, където присъствам с едно стихотворение под името Иван Иванов – VIII клас, която не смятам за осъзната и може да представлява интерес само за психоаналитиците, моля за първа моя публикация да се смята тази в „Литературен вестник”, 24-30.5.2000. Там за първи път се появявам под името Иван Христов и стихотворението „Монологът на мечката”. През 2001 г. то стана част от книгата ми „Сбогом, деветнайсти век”. Тази публикация прилагам и като сканирано копие. Ако уважаемите читатели на ЛВ се интересуват, важна за мен е и първата публикация на цикъл от стихотворенията ми „Бдин” в бр. от 8-14.10.2003, с. 14, пак на „Литературен вестник”, а така също и в бр. от 17-23.06.2009, с. 11, на ЛВ, където за първи път излезе цикъл от моите „Американски поеми”. Както се вижда, аз грижливо пазя свидетелствата за собствената си литературна история. От момента на първата ми публикация до днес припознах „Литературен вестник” като свой и съм следвал стратегията първо в него да публикувам новите си неща. Той е част от мен. Затова много силно се надявам да излезе от кризата, в която попадна през 2016 г., по възможно най-добрия начин за българската литература и за нас – неговите автори.

Първите ми публикации са свързани с Пловдив. Там живях между 1996 и 2001 г. За това време имах общо около три-четири публикации в два студентски вестника и в културната страница на в. „Вести“, която се редактираше от поета Добромир Тонев. Именно включените от Добромир Тонев стихотворения в края на 2000 г. считам за свой дебют, макар отпечатаните в студентските вестници текстове да я предхождат. Това разграничение правя, първо, защо редакторката на единия вестник беше така редактирала стихотворението ми, че когато се срещнахме с него на страницата на вестника, се погледнахме като непознати. В другия вестник се опитвах да пиша за проблемите на студентския живот. Публикуваното стихотворението в студентския вестник, макар че не ми донесе никаква радост, ме срещна за първи път с редактор. Редакторката погледна листовете и ми препоръча да чета повече съвременна българска поезия. Хубавото, което тя направи и което оценявам като полезно в моя случай, е, че не ми каза нито едно име, нито едно издание и не ми препоръча нито едно заглавие. Като изучаваща природни науки, тогава нямах кого да попитам и с кого обсъдя нещо, не познавах нито един пишещ човек и ме изпълваше известна неувереност доколко поети съществуват... Така поех да диря съвременната българска поезия. Нямаше интернет по това време, студентските пари в настъпваща икономическа криза не бяха достатъчни за книги и книжарниците изчезваха по-бързо от парите в джобовете през зимата на 1997 г. Така че се запътих към библиотеката. Стратегията, която избрах, за да открия съвременната българска поезия, бе да извърша проследяване по годината на издаване. Просто и лесно! Щях да видя какви са и кои са авторите, които издават съвременна българска поезия. И влязох наивно в океана от издавани книги в средата на 90-те. Заемах за вкъщи максималния брой книги, мисля, че беше 7, и в следващите дни вземах нови седем стихосбирки. Търпеливо изчитах всичко. Така открих постмодернизма, който вече се беше появил, но не и в пространствата, които обитавах. Разбира се, откритието ми беше белязано с шок – печатната машина вероятно се е била повредила, казах си, и не е сложила препинателните знаци?! Може би ако в този момент ми беше попаднала дебютната стихосбирка на Бойко Пенчев, щях много да ожаля горкия поет поради разположението на Съдържанието в нея. Започнах да попадам на книги, от които бяха

изчезнали освен препинателните знаци и главните букви. Казах си, че изглежда съм навлязла в съвременната българска поезия. Но имената на поетите все

така не успявах да запомня, както и имената на стихосбирките. Не си правех труд да ги записвам. Но имах цел – съвременната българска поезия, все едно, че беше живо същество. Един ден измъкнах от рафта зеленикавата корица на някаква стихосбирка. Прочетох заглавието, веднага го запомних и си казах - тази книга изглежда различна. Разгърнах я и зачетох няколко стихотворения, зарадваха ме. Дадох си сметка, че останалите книги, които бях чела дотогава в търсене на българската поезия, не ме бяха накарали да се радвам, че ги срещам. Обърнах гърба на книгата, за да разбера нещо за автора. Снимката беше на млад човек. Ето, казах си, ето съвременен български поет! Продължих да чета за този поет, оказа се, че е също като мен от Ямбол. Това е добра новина, казах си, и Ямбол е дал нещо на съвременната българска поезия! Продължих с четенето, имаше още малко от биографичната бележка – поетът беше редактор в някакъв вестник със странното име „Литературен вестник“. От този ден търсенето ми придоби друг аспект, започнах да издирвам автори, които в биографичните си бележки признаваха, че имат нещо общо с този „Литературен вестник“, който излизал чак в град София. А София изглеждаше още по-далеч, отколкото беше в действителност. За първи път публикувах в този вестник през 2001 г. и организирах издирване из целия Пловдив и в Ямбол на поне един брой, но такъв не се намери. Това още веднъж ми доказа, че София е много далеч, а аз по случайност бях публикувала в това издание. Може би за това беше „виновен“ наскоро появилият се интернет, защото по имейл изпратих в конкурс на името на Йордан Йовков първия си разказ и той спечели тази публикация.Публикацията, която считам за първа и която споменах по-горе, беше в културната страница на в. „Вести“. Но преди нея трескаво издирвах поетите на Пловдив. Насочиха ме към мястото, където се събираха. Там видях много хора на средна възраст, запознах се с поетеса, която вероятно беше съжалила непознатото стъписано момиче и ме заговори. Казах й, че пиша, вероятно съм показала някакви неща, защото по-късно с доближила се друга жена обсъждаха, че ще е хубаво да ги види Добромир Тонев. Той обаче, казаха, е много строг, понякога груб, подготвяха ме, че трябва да бъда смела, той не идвал

Търсенето на съвременната българска поезия

при тях никога, трябва да го потърся на друго място. Докато ми обясняваха къде е това място, в залата някакви хора се скараха, ситуацията може би щеше да премине в ръкопашен бой, казах си, че ще потърся Добромир Тонев, колкото и да е страшен, и бързо излязох.Около Добромир Тонев имаше неголяма група (Станислава Станоева, Тони Коджабашев, Диана Павлова и др.). Някои от поетите от тази група сред смъртта му основаха поетическа академия на негово име. Срещите бяха в Синята къща. Запознах се с поета последната година от живота му, не мога да кажа, че го опознах добре, но онова, което запомних, беше, че всеки трябва да се пребори за пътя си, доколкото му стигнат силите. Срешнахме се в двора на Синята къща, подадох му разпечатка на стихотворенията си, той ги прочете направо там, насред двора, и благо каза на някого, че има нещо в това дете. После се обърна към мен и каза, че мога да идвам при тях, ако искам. По-късно публикува стихотворенията ми в културната страница на „Вести“. Не след дълго почина. A аз заминах за София.

ЯНИЦА РАДЕВА

Литературен вестник 22-28.02.2017 11

ZowlerВБВ

За първи път публикувах през пролетта на 1995 г. и естествено, бях много развълнуван и разочарован (освен това публикацията има пряка връзка със „Zowler, 1995 г.“, упоменат в стихосбирката „Е:то.“). Ще скицирам тогавашния контекст набързо, тъй като има интересни прилики с днешната ситуация, а и някои напълно забравени имена; но в него има и по-лични, биографични моменти и всичко това е събрано като в Das Synthetische Mischgewebe.

По това време бях ученик в 10. клас и нямах никаква идея какво да правя с това, че пиша интензивно и някак внезапно от 6 ноември 1990 г. Имах само много смътна и изкривена представа за литературните издания, които не разбирах. Нямах и познати, които пишат. Тъкмо бях прочел „Песните на Малдорор“ от Лотреамон и се впечатлявах от дада, Хлебников и Кручоних. По това време, заедно с Йордан Люцканов, ни хрумна ентусиазиращата идеята за Дыр Ряжущ – ретроавангардни плакати, които разлепвахме няколко години из София. Донякъде случайно (и благодарение на една непозната на майка ми) попаднах в левия литературен клуб „Гео Милев“ с председател Пламен Александров и всякакви десетки участници. Почти всички в клуба бяха по-възрастни от мен, с изключение на Силвия Проданова (дъщеря на алпиниста Христо Проданов), която била издала дебютната си стихосбирка в деня на учредяването на клуба (6.05.1994 г.). Аз се чувствах неловко, някак смутен от присъствието си, срам ме беше, че пиша; и особено – как пиша. Исках да мълча. Събирахме се в нещо странно – салон-стая-заведение на ул. „Опълченска“, на няколко метра от пресечката с „Пиротска“. По-нататък нерегулярните срещи се преместиха в заведението „Старият файтон“. Спомням си и ми се струва важно, че още на „Опълченска“ ни гостуваше Владимир Сабоурин с книгата си „Sex Shop“. Като цяло идеята на клуба беше да се направи някаква автентична революция в културата, но моето усещане беше за маргиналност и липса на хоризонт. На всяка

Петя Хайнрих

Първите ми публикации? Това е един от въпросите, които отново потвърждават усещането за напълно липсващо ми минало. Тази стратегия за живеене или оцеляване съм усъвършенствала дотолкова, че очаквани да бъдат паметни събития от живота ми са се разтворили в безпаметна мъгла – уж са там, усеща се тяхното наличие, но окото прониква само през пластове бяло. Че пишех поезия и като дете, това е сигурно. Помня, че получавах и положителни реакции на написаното, участвах в четения на лично творчество. Помня също и строгата публична критика от директорката на училището ни, че стихотворенията ми не отразявали жизнерадостното ни социалистическо детство, което се разиграваше в строгата монотонност между софийските блокове и близката фабрична зона на гара Искър. Бях пращала стихотворения в сп. „Родна реч“, но вероятно не са били публикувани. Или не знам дали са били – не съм следила. Помня обаче, че един ден получих по пощата похвално писмо от редактор на списанието за някакви пратени от мен стихотворения, с което той ме канеше заедно с други деца на среща в редакцията. Писмото имаше официален вид, беше напечатано на машина, звучеше хем любезно, хем задължаващо. Това толкова ме уплаши, че аз, разбира се, не отидох. Дори не помня името на подателя. Toва е спомен за възможна първа неизвестна ми публикация.

Смея да твърдя, че аз съм един от онези първи поети с блогове в България. Ако не се лъжа, създадох блога си за лична поезия през 2007, по Великден. Пишех под името milsidumi. Там бяха първите ми електронни публикации – стихотворения с всякакво качество. По-късно някои от тях бяха публикувани в сп. „Глоси“, което излизаше под редакцията на Валентин

Дишев. Това пък е първата сигурна публикация на хартия. Кога? Може би 2008? И разбира се, че не помня нито стихотворението, нито в кой брой е излязло. Не беше ли онова с пъстървата? Някъде по това време се появиха и първите мои стихотворения в „Литературен вестник“. Бях пратила текстове на имейла на редакцията, който тогава (а как е сега – не знам) не се четеше редовно. Половин година по-късно ми писа Ани Бурова, с която още не се познавахме. Държа на това уточнение с познанството, защото искам да се знае, че е възможно дори в България човек да следва пътя си на поет, без да е нужно да бъде нечие протеже. Ани Бурова ми обясни, че случайно надникнала в тази редакционна поща и открила това вече половингодишно писмо. Стихотворенията бяха публикувани в идния брой и сякаш за възнаграждение на търпението ми заемаха тържествено огромно пространство. Тази публикация пък ми донесе най-голяма радост, с нея наистина се гордеех – първата публикация в ЛВ. Случи се така, че скоро след излизането на този брой попаднах за първи път в редакцията на вестника. На стълбището се разминахме с Малина Томова. Там се запознахме. Тя каза няколко добри думи за публикуваните в ЛВ мои стихотворения. Хубава среща! Човек с внимание беше, това мога да кажа за Малина Томова.

И какво следва от тези спомени? За мен следва само едно – най-важното е човек да отвори свободно пространство около себе си и да бъде независим, търпелив, непознат и непубликуван, доколкото винаги забравя поредната си публикация. И да пише редовно в блога си, никога поезия във Фейсбук! Струва ми се, че първото публикувано на хартия мое стихотворение завършваше така: „защото съм пъстърва“. Пъстървите обитават горните течения на реките и планински езера – все водоеми, богати на кислород.

сбирка някой ставаше и четеше свои неща. Веднъж трябваше да го направя и аз, но не помня нищо след момента, в който се изправих. По това време пишех стихотворенията си на ръка, а после ги печатах бавно на пишеща машина. Първата ми публикация е в идеологическия и вече позабравен „Славянски вестник“ (бр. 3-4, март-април 1995), издание на славянското дружество в България „Глобус“. Главен редактор бе Лъчезар Еленков и имаше огромен редакционен съвет. Виждам, че вестникът се е разпространявал в 21 страни и региона. Струвал е 10 лева, голям формат, 8 страници. На последната се казва: „вестникът излиза със съдействието на Пресгрупа ‘168 часа’“. Тези неща ги преоткривам сега и някои ме изненадват. Публикацията ми е в рубриката „Гостува ни клуб ‘Гео Милев’“, където има още стихотворения или идейни размишления от Пламен Александров, Васил Христов, Марина Матеева и Пламен Киров. Един от враговете на клуба – както се посочва в статията „Подражателство и елитаризъм срещу най-младата ни литература“, – е бил постмодерният и епигонски „Литературен вестник“. По това време всичко имаше ясна и ярка политическа окраска, съчетана (точно както днес) със слаба социална чувствителност – най-добрият знак за контекстуален упадък. В личен план бях страшно развълнуван от това, че съм публикувал, макар че заради ширината на колоната стихотворението изглеждаше доста различно от това, което си представях и което бях напечатал – всъщност графичната част винаги е създавала проблеми на литературата. Спомням си, че бях дал повече неща и със сигурност отпадна „Дитирамб за теория на ценностите в архитектурата“ – сега като се замисля, нямам идея кой е правил подборката за вестника. Публикуваното стихотворение „Medias Res (лат.) или Зелените ябълки на смъртта“ бе написано няколко месеца по-рано (3 ноември 1994 г.) и към него всъщност има номер (364). По заглавието му си личи, че това не може да се брои за същинско начало, а по-скоро – и както обикновено се случва – то е започване от средината. Така и досега: in medias res. Съществена разлика е, че през 1995 г. все още

не публикувах под съкращението ВБВ; това се случи 3 години по-късно именно в „Литературен вестник“ (конкурсът „Безсъници“).

И все пак в горната контекстуално-лична скица има нещо неточно, защото първата ми публикация може би е от 23 август 1993 г. – става дума за писмо (изпратено до един музикален вестник), в което е вмъкнато дори пародийно стихотворение, а писмото изненадващо е подписано с ВБВ и е даден дори адрес по местоживеене. И двете неща са все още валидни, просто „ВБВ“ вече не е нито автор (2000), нито пишеща машина (2011), а е вече само съкращение (2022).

Първите публикации

рис.

Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

12Литературен вестник 22-28.02.2017

Първа публикацияКонстантин Трендафилов

За да прережа артериите на блокажа си, ще приложа стара тактика за презентиране. С цел да разчупя обстановката ще кажа или нещо смешно, или нещо откровено. Не за друго, а защото всеки път, когато се появя в някое от авторитетните печатни издания, се чувствам като аутсайдер, който си придърпва столче, за да седне до шумната маса на старите приятели. Но тъй като не се сещам за смешка, поне се надявам предното изречение да минава за откровение.Неслучайно се чувствам така. Повечето автори тук навярно си спомнят възторга от първата им публикация в печатно издание през далечната еди-коя си година. Несъмнено си спомнят добре и полувълнението от първата им публикация в сайт, съпроводено с въпроси като – „Това сега важно ли е, не е ли?“ и „Това въобще брои ли се?“. Е, моят авторски път върви наопаки като живота на Бенджамин Бътън. За първи път думите ми изцапаха вестник едва преди година. Пет години след като за пръв път натиснах оранжевия бутон „Publish” в моя тогава чисто нов блог. Но след малко ще стигнем дотам.Бях на деветнайсет и тепърва се бях захванал с реклама. Все още поддържах жива илюзията, че мога да жонглирам работа в рекламна агенция със следване на английска филология, без да изпусна нито едно от двете. Търчах по трамваи и тролеи, криех се от контрольори, шефове и квестори, и непрекъснато бях с впечатлението, че все нещо изпускам. И не грешах – я някой курс, я някой изпит, тук-там някой рейс. Покрай тях пропуснах и нещо не по-маловажно – факта, че за да работиш като копирайтър, трябва да можеш да пишеш. Не много. Само малко. Тоест малко повече отколкото можех. До този момент си мислех, че „копирайтър“ идва от нещо си там, свързано с авторски права. Някъде на втория месец разбрах, че идва от „copy” (така наричаме рекламните послания) и другата, по-очевидна дума. Кратко след моя „Ахаа!“ момент бях изправен пред първото си предизвикателство – да напиша сценарий за рекламен клип. До този момент си мислех, че от мен ще изискват само да измислям неща, не да ги разписвам. Тоест, че някой друг ще върши „мръсната работа“. И

може би не е нужно да казвам, че не се справих бляскаво с онзи сценарий. На другия ден тогавашният ми творчески директор ме придърпа

и ми изнесе реч, която колебливо слаломираше между „не се справяш“ и „не, бе, то не е страшно“. Изводът беше, че трябва да се упражнявам. Не бих могъл да бъда по-съгласен, тъй като когато пишех, се чувствах като гладиатор, изпратен в арената с херинга, вместо меч. „Как да го кръстя?“ се питах още същия следобед, вторачен в новия ми проектоблог в blogger.com. После се сетих, че и без това никой няма да го чете, така че няма значение. Пиши там някаква глупост и това е. Така се роди „Мърлявият блог на един спретнат човек“. В крайна сметка защо го кръстих така? Нямам идея.Честито, имаш блог. А всъщност какво ще пишеш?Поогледах се в офиса. В един аквариум имаше една от онези малки гумени фигурки на динозавър, които порастват десеторно, когато ги оставиш да покиснат във вода. Може да са ви подарявали такава с формата на пенис – едно време много вървяха в ку-ку магазините. Фигурката в аквариума веднага се превърна в най-леснодостъпното вдъхновение. Бързо седнах и изстрелях на откос кратък разказ за това как някой забравя да извади динозавърчето от аквариума през уикенда, и в понеделник то е високо двайсет метра. Сега като се сетя, наистина се радвам, че фигурката в аквариума ни не беше пенис. Колкото до това как продължава историята - подобно на Годзила, злодеят в разказа основно се занимаваше с ръмжене и рушене на сгради. В края нещо се случваше (заклевам се, имаше нещо като обрат) и злото падаше сразено, а главната мацка целуваше протагониста. Всичко това ми се стори смешно, а и честно казано, не му мислех много. Но после дойде време да публикувам разказа. Изведнъж загубих цялата небрежност и лекота от по-рано. „Дали ще им е смешно, или ще съм им смешен?“

Точно тук е добър момент да се върнем към двата въпроса от по-горе – тези, които навярно са си задали по-отлежалите автори, преди да публикуват за пръв път в нета – „Това сега важно ли е, не е ли?“ и „Това въобще брои ли се?“. По онова време нито за миг не се зачудих дали това е важно – разбира се, че е важно, както всеки друг акт на разсъбличане пред тълпа. Брои ли се? Предполагам, тъй като онзи глупав разказ доведе до едни глупави есета, които повдигнаха любопитството ми към поезията, която доведе до книгата, която доведе до това да пиша този текст и той да е публикуван тук. Време да ставам от онова столче, което си придърпах. И на вашата маса е хубаво.

„Кокошката Дороти“: отцеубийства и запознанства

Камелия Спасова

В гимназията бях пристрастена към сцената, ходех на театър по пет пъти в седмицата, гледах представления до откат, пренасях се да живея в „Сфумато“ по време на „Малък сезон”. Съответно тази страст породи идеята да поставим нещо в зала 2 на НДК, заедно със съучениците ми от II Английска езикова гимназия. За целта написах някакъв сценарий. И нещата се задвижиха. Еуфорията по набирането на текста се е запечатала в паметта ми - или по-скоро да помня, че средствата са второстепенни спрямо желанието. Там е работата, че още никой нямаше компютър вкъщи, а само някои майки и бащи в службата. Трябваха ни много екземпляри от текста, така че всеки да може да го учи наизуст. Ръкописът беше разпределен на майките и бащите с компютри, те го набраха - с грешки и неточности (и тогава ръкописно пишех толкова ужасно, колкото и сега ) - после го обединихме и размножихме. Никога след това не съм се вълнувала така да видя напечатан свой текст. Буквално - не в списание или вестник, а напечатан на компютър и принтиран. Репетирахме почти два месеца и го поставихме на 13.02.1998 г. пред всички учители и ученици. Костюмите ни бяха от операта, музиката беше авторска, въобще добре ни се получи. Така си го бележа: първата ми публикация е на сцена.Другият случай е „Родна реч”. Там приблизително по същото време се появи разказчето „Моята кокошка Дороти”. Самата история я писах през едно много горещо лято на морето, когато беше толкова горещо, че нощем от влага и задух не можеше да се спи. Будех се и пишех. Тогава случайно бях попаднала на една малка симпатична книжка в книжарница във Варна - „История на окото”. След нея и Камю, Пинтър, Бекет и Борис Виан ми се виждаха детска работа. Затова и не е чудно, че в края на разказчето за кокошката Дороти протагонистът, привързан към точно тази кокошчица, убива баща си с брадвичката, с която бащата е убил кокошката. Та изпращам аз този и още няколко разказа до „Родна реч” и започва голямото чакане. Струваше ми се, че по-скоро Владимир и Естрагон ще дочакат Годо, отколкото аз да се появя в „Родна реч”. Купувах всеки брой на „Родна реч” от книжарницата в Дома на киното – отварях го и ето че пак ме няма. Връщах се и изчитах внимателно броя. След година, а може и повече, „Кокошката Дороти” най-накрая се появи. Това вече беше второстепенно, по-важното е, че бях включена в общността около „Родна реч”, която познавах дистанционно през текстовете, публикувани в списанието. Вече бях първа година българска филология в университета и криех старателно, че въобще пиша, така че никой да не заподозре тази ми тъмна страна. При едно от запознанствата (казвам само първото си име) отсрещната страна ме прострелва: „А, ти ли си Камелия Спасова, която е написала „Кокошката Дороти” в „Родна реч?”. Така започна разговорът ми с Мария Калинова.

Мария Калинова

Бях шестокласничка, когато видях двете си имена за първи път под напечатан текст. Публикуваното от мен представляваше кратък фантастичен разказ, озаглавен „Нергарий” и с фабула, заимствана най-вероятно от четеното у дома списание „Космос”. „Нергарий” се оказва освен някаква непозната планета, също и единствената дума, която помни главният герой в края на историята. Той се казва Горан и заедно с робота си е нападнат от извънземни. Разказът е излязъл в сливенски седмичник на 28 ноември 1995 г. в рубриката за деца на Евгения Генова. За съжаление, не намирам заглавната страница на вестника и съответно не съм сигурна как се казваше изданието. Спомням си, че в тази рубрика Евгения Генова пускаше разкази, есета и стихотворения на ученици от нейния клас по творческо писане. Ценното на този клас, освен редакциите на самата Генова, беше и атмосферата на творческа работилница. Четеш направена подборка от създаденото през седмицата и след това цялата школа човек по човек се изказва - кое става и кое не става. Накрая ти се дава думата за отговор. Преди да се стигне до публикация, посещаващите школата трябваше да свикнат да пишат постоянно, и когато писането се превърне в ежедневна практика, ти трябва да опитваш нови и нови начини да се изразяваш. Имаше две дългокоси момчета, доста по-големи от мен - Пламен и Делян, - с тях свързвам и първите сериозни критики, които съм получила. Понякога докато слушаха четенията и обсъжданията на чужди текстове, те си спускаха косите пред лицето и стояха така дълго време, преди да се изкажат. Много често

влизаха в естетически спорове със самата Генова. Първо напусна школата Делян. После Пламен се подстрига и също напусна школата. Напуснах я и аз през 2000 г. За тези пет години, в които съм била част от класа на Генова, имам публикувани разкази предимно в сливенски и ямболски вестници. Първите ми публикации на поезия са били вече в национални издания - „Родна реч”, „Литературен форум” и „Литературен вестник”. Когато участвахме в конкурси или изпращахме материали за публикуване, Генова изискваше под всеки екземпляр от текстовете ни да пише: Ученик в обединената школа по изкуствата „Мишо Тодоров” с преподавател поетесата Евгения Генова. Ако случайно някой от учениците й бъде отличен в конкурс, то по него се изпращаха надписани от нея сборници на школата за членовете на журито. Спомням си, че вече шестнадесетгодишна, попадам сред отличените в конкурса „Веселин Ханчев”. На тръгване за Стара Загора по мен Генова беше изпратила сборник, надписан за Бойко Ламбовски. И наистина в журито има един Бойко и аз след награждаването отивам при него и му връчвам сборника с обяснения каква е тая школа. Човекът погледна надписаното, запристъпва от крак на крак и каза нещо от рода „Ами… добре… ще го предам на Ламбовски”. А това се оказа Бойко Пенчев. На следваща година, отново покрай конкурса „Веселин Ханчев”, се запознах и с Ламбовски, който стана редактор и на първата ми книга. Едно от първите неща, които ме пита, е защо масово по литературни конкурси се получават текстове, завършващи с неизменната формула Ученик в обединената школа по изкуствата „Мишо Тодоров” и т.н.

Нергарий и Обединената школа по изкуствата

рис. Александър Байтошев

Литературен вестник 22-28.02.2017 13

Да заговориш за жанровете на старобългарската литература, и то през конкретна теоретична оптика, крие рискове. На първо място, въпросът за литературния жанр е сложен и сам по себе си, имайки предвид остротата на дискусиите около него. Как дефинираме понятието „жанр”, как се формират тези литературни структури, как се изменят, а ако последваме Б. Кроче, ще стигнем и до съмнението дали такова нещо като жанр изобщо съществува. Освен това обаче се сблъскваме с частните проблеми на старобългарската литература. Рядко се случва изследователите й у нас изобщо да насочат вниманието си отвъд лигнвистичните и текстологичните проучвания. Литературоведската медиевистика изглежда изтласкана в периферията на научния интерес. Може би неслучайно от появата на последния теоретичен текст, поставящ на изпитание принципните основания на онова, което наричаме старобългарска литература, са изминали почти осемнайсет години.Говоря, разбира се, за провокативната статия на Д. Камбуров „Литература ли е средновековната?“ (ЛВ, бр. 17, 2.05-8.05.2001). В нея усъмняването в литературността на средновековните текстове е основано върху „противоречието между обекта и субекта на познанието, принадлежащи на различни онто-епистемологични нагласи“. Възможно ли е потопеният, живеещият в модерността учен да се оттласне от това свое битие, за да проумее свръхотдалеченото от себе си Средновековие, или въпреки тези опити той ще си остане в примката на „съвременната си култура, т.е. в структурата на познанието на модерността като акумулация, прогрес и верифициращо приложение“? Нещо повече, ако ние наистина не сме способни да проумеем средновековния си обект на изследване, откъде сме сигурни, че той е литература, а не просто богословска, религиозно-философска, историографска, естественонаучна, реторическа книжнина? Струва ми се, че проблемът се свежда до питането дали е възможно едновременно да бъдем истински преводачи (в широк смисъл) на средновековния текст, опознаването му да е катафатическо и текстът да не е просто книжнина, а да запази литературността си.Тук е моментът да определя какво място заема жанрът в тази дискусия. В статията си „Жанр, стиль и модус в средневековой литературе“ Красимир Станчев – един от най-значимите теоретици на старобългарската литература, – пише: „отрицанието на приложимостта на жанрови, стилистични и други литературоведски критерии в действителност означава отрицание (макар и не експлицитно) на самата „литературност“ на средновековните текстове“. Тази постановка превръща жанра в основен фактор при конституирането на представа за характера на средновековните текстове – дали той е литературен, или някакъв друг. Ако откажем да анализираме един текст от гледна точка на неговия жанр и стил, това вероятно не би означавало категорично и отрицанието на литературността му, но със сигурност би я поставило на сериозно изпитание. В полза на настоящата аргументация такова положение може да се обърне. Нека приемем, че без жанр, стил и „други литературоведски критерии“ няма литературност. Значи ако докажем, че съществуват научни методи, които са способни чрез точни критерии да изследват жанра на средновековните текстове, това ще е крачка напред в опита да реабилитираме литературността им, а и просто да ги наблюдаваме от една очевидно значима перспектива.Нека се върнем към вече формулираното ядро на проблема – дали е възможен процес на истинско разбиране, пълноценно потапяне в средновековните текстове, и то схващани като литературни структури, а не като книжнина. Ако средновековният текст бъде предложен на читател от XXI в., за неговата (не)литературност ще се отсъди според днешните критерии по този въпрос (колкото и самите те да са дискусионни в теорията на литературата) и затова е твърде възможно такъв текст наистина да бъде обявен за нелитература. Вторият вариант обаче е опит за херменевтичен прочит, за сливането на двата хоризонта на очакване (на този от XXI в. и на средновековния), за реконструкция на средновековната рецепция. Възстановяването на средновековната читателска нагласа би могло да доведе не до това ние самите да възприемем задължително един текст като литература, а да установим при какви условия той може и е бил възприеман по този начин.Това би могло да се каже и с думите на Х. Р. Яус, който би трябвало да е основна фигура в този текст. Заниманието с текстове от Средновековието поставя изследователя в ситуация на „стъписване чрез другост“ (Яус, „Другост и модерност на средновековната литература“). Средновековната другост на пръв поглед създава впечатлението за непреодолимост в познавателния процес или поне, по думите на Д. Камбуров, за „баланс между катафатика и апофатика в ситуацията на неминуемо вънпоставно назнайване, толкова любимо на медиевистиката“. Изглежда сякаш

медиевистиката се е заела с някаква игра, и то не особено сериозна, със задача, която никога няма да бъде изпълнена цялостно. Яус обаче предлага подход, който може да функционира като превод на другостта чрез „реконструкция на хоризонта на очакване, на чийто фон в миналото е създадено и възприето дадено произведение“ (Яус, „Литературната история като провокация към литературознанието“).В обширната си статия „Теория на жанровете и литературата през Средновековието“ Яус очертава комплексен подход към жанровия анализ на средновековния текст, но и към дефинирането на самото понятие за жанр. Несъмнено предимство на предлагания анализационен модел е неговата систематичност и точната формулировка на критериите. Ключово значение обаче има Яусовото схващане за жанра. Той не е представен като схематична форма, към която можем да отнесем всяко едно конкретно произведение, създавайки по този начин темпорално петрифицирана класификация. Яус разглежда жанра като процес, като динамика на литературните форми, преминаваща през възникване, видоизменяне, отмиране или пък смесване. Тъкмо тази представа изисква жанровият анализ да бъде разделен от немския литературовед на две части – синхронна и диахронна. Това методологическо решение дава две важни предимства: (1) с помощта на синхронния разрез могат да се наблюдават редица структурни, вътретекстови наротологични, поетически, семантични, но и рецептивни особености; (2) чрез диахронния анализ е възможно да се достигнат важни изводи относно връзките на разглежданото произведение с други предхождащи го или възникнали след (заради) него текстове, да се „установи формиралото се в историческата изменчивост съотношение между константни и вариативни структурни елементи“.Яус прилага този модел към анализа на западноевропейски средновековни текстове – за синхронната част избира епоса, романа и новелата, поставяйки ги в сравнителен план. Възможно ли е същият подход да се приложи върху старобългарски материал? Нека вземем като пример един интересен проблем, свързан с два вида прозаични текстове, разпространени в старобългарската традиция. Става дума за житието и патеричния разказ. Прави впечатление, че разнородни проучвания върху патеричните текстове поставят въпроса за сходството им с агиографските жанрове. Основният аргумент за това е наличието на сходни повествователни елементи и в двата типа текстове. Тези дискусии създават казус около жанровото определяне и отграничаване на житията и патеричните разкази. Нека проверим дали предлаганият от Х. Р. Яус подход би могъл да ни приближи до потенциално решение на въпроса. Според неговия синхронен анализационен модел двата типа текстове трябва да се съпоставят по четири пункта – автор и текст; начин на разказване; изграждане и равнища на значението; начин на възприемане и обществена функция. Разбира се, в настоящия текст могат да се разгледат съвсем бегло текстовете, и то само по някои от изброените пунктове. При това някои от формулировките на Яус ще се променят с оглед на спецификите на старобългарската литература. Последната уговорка, която искам да направя, е изборът на период – това е XIV в. като представителен за развитието и разпространението на двата типа текстове.В анализа ще се огранича само до първия и до последния пункт от модела на Яус. Относно връзката между повествователя (вместо автор) и текста в житията се наблюдава преобладаващо нулева фокализация (според терминологията на Ж. Женет, „Фикция и дикция“), т.е. разказвачът е дистанциран и не участва в сюжета. Основното доказателство за това е, че разказът започва преди раждането на героя светец и завършва след смъртта му. Патеричните текстове, от своя страна, обикновено въвеждат вторичен фикционален повествовател, който може да участва в сюжета, т.е. имаме вътрешна фокализация при хомодиегетичен глас (отново по Женет). Последният пункт от Яусовата матрица (начин на възприемане и обществена функция) отваря текста към полето на дискурса. През XIV в. житията (особено тези на Патриарх Евтимий) започват да се включват в минейно-панегирични състави. Това вероятно е свързано с формирането на нови култове към светци, но и с предназначението на агиографските текстове по онова време не само за индивидуално четене, но и за слушане като част от амвонната проповед. За разлика от житията патеричните текстове са

използвани предимно за индивидуално „душеспасително“ четиво и в общия случай нямат богослужебна функция. Такъв тип анализ действително може да се нарече комплексен, тъй като засяга както структурни вътретекстови въпроси, така и контекстуалната положеност на разглежданите текстове, тяхната възприемателска традиция, прагматиката на четенето им. Картината би се усложнила още повече, ако се включи втората част от анализа на Яус – диахронната. Тя би повдигнала много интересни моменти от историята на патеричните разкази като включването им в дамаскините от XVII в. нататък, потенциалната им субстратна функция спрямо други по-динамично развиващи се жанрове, мястото им в представителни за възрожденската литература произведения (като Първия видински сборник на Софроний Врачански например) и т.н.Моделът на Х. Р. Яус притежава потенциала да създаде цялостна картина на дадена група текстове в синхронен и диахронен план. Тази пълнота на представата няма нищо общо с „вънпоставеното назнайване“, за което говори Д. Камбуров. Тук говорим за реконструкция, за херменевтичен процес, който се стреми да направи средновековния материал читаем, разбираем, да го преведе. Вероятно по този начин медиевистът все пак няма да успее да избегне своята „шизофренна разкраченост“ (по Д. Камбуров) между далечното на Средновековието и близкото, познатото на модерността. Моят въпрос е дали такъв жест изобщо е нужен. Да, читателят на XXI в. ще възприеме старобългарския текст според собствените си критерии за литературност и вероятно няма да осмисли средновековното произведение като художествено. Но това не му е и работа. Задачата му е да си дава сметка, че понятието художество през Средновековието е имало съвсем различен смисъл – онзи, който влага в него Йоан Екзарх в своя „Шестоднев“, – че хората, „събирайки вещи, творят готови образи“. Истинският и единствен Творец през Средновековието е Бог, а „хората – просто занаятчии“ (Кр. Станчев). Литературен ли е текст, създаден по този начин...? И да, и не, въпросът е кога и при какви условия е литературен. Тъкмо с реконструкцията на това кога биха могли да помогнат теории като тази на Х. Р. Яус.

Борис Илиев

Яус и старобългарските литературни жанрове

рис. Александър Байтошев

14Литературен вестник 22-28.02.2017

Десислава Узунова

[…]Преди години за пръв път посетих магазина за амулети, намиращ се в една от малките затънтени улици на града. Така се запознах с госпожица Силания – красива жена, малко над трийсетте, която проявяваше особен интерес към различни езотерични учения и поради тази причина бе основала този магазин, в който да се предлагат странни камъни, талисмани и билки, предназначени за всички онези, силно желаещи да се докоснат до скритите сили във Вселената. Но освен това г-ца Силания притежаваше и собствена гадателска практика, дори водеше курсове по основи на гадаенето, които се провеждаха всеки последен петък от месеца. Така тя успя да ме убеди да си си купя една специална гривна, покрита с кожа от кралска лама, чието предназначение било да облагородява земните духове и привлича самотните сърца. По това време моето сърце не можеше да се причисли в тази категория, заради Карла, с която от няколко месеца споделяхме общ дом в съседния град – Девънпорт. Нейният твърде неспокоен и авантюристичен характер често създаваше напрежение между нас, понякога дори спорехме с дни. Надявах се този амулет да скрепи нашите отношения и да изглади зачестилите търкания помежду ни. Това не се случи. Карла беше от онези жени, на които бързо им омръзват местата и сезоните. Основното й занимание беше да пътува. Посещаваше различни места по света. Баща й притежаваше една от големите транспортни фирми в Мелбърн и това се отразяваше добре на единствената му наследница, която бе прекарала по-голямата част от живота си в големите европейски градове. Аз се срещнах с нея по време на едномесечната ми командировка в Лисабон. Запознахме се случайно в един ресторант. После посетихме музея на Фернанду Песоа, където бяха изложени и неговите ръкописи, а под някои от тях имаше и кратка история, нещо като легенда за тяхното създаване. Доста банално ми се стори, но въпреки това наличието на Карла до мен ме караше да продължа да стоя в това скучно и претенциозно място. Изслушах цяла лекция за живота на този непознат за мен поет и три часа по-късно вече бях станал притежател на книгата му – „Книга на безпокойството”. Наложи се да си я купя, за да направя добро впечатление на Карла, която така развълнувано разгръщаше страниците й и зачиташе стиховете. Последваха още срещи, посетихме няколко местни винарни, разходихме се с кораб по река Тажу, обикаляхме магазини. Карла ми разказа за необичайната си страст към чадърите и посветихме цели пет дни в търсене на странен и интересен чадър, който тя да отнесе като спомен от Португалия. Оказа се сложно и така се озовахме на фестивала на занаятите в Порто, който е на около три часа път с кола от Лисабон. Там открихме човек на име Фернанду, който вече повече от 25 години се занимава с ръчна изработка на чадъри. Карла беше възхитена и се впусна да си избира декорации и платове, от които да бъде изработен нейният чадър. Наложи се да прекараме следващите три дни в Порто в чакане той да стане готов. Последваха прекрасни вечери с португалска музика, много вино и нови хора, с които Карла държеше да се запознаем. Научихме се да танцуваме парус – странен местен танц, част от ритуала Карето, изразяващ се в обличане на странни костюми, с които се гонят лошите сили. Това отново не ми се стори особено интересно, но присъствието на Карла до мен ме караше сам да се подчинявам като кученце на нейните желанияНа третия ден чадърът беше готов – направен от син шифон със сребриста дръжка, а в един от краищата му беше изписано със ситни букви Фернанду де Корсо. Карла беше щастлива, а това ми стигаше, за да се заразя и аз от нейното щастие. Завърнахме се в Лисабон, където ни оставаше да прекараме още само седмица. Времето отмона бързо в ритъма на Карла – дълги разходки, барове и нови запознансвта.Прибрахме се заедно в Австралия и заживяхме под общ покрив съвсем скоро. Карла просто се премести при мен. Така, ненадейно, без да ме пита, без обяснения – една вечер просто почука на вратата на квартирата ми с един малък розов куфар. Изминаха близо шест месеца и всичко изглеждаше добре до момента, в който тя започна да настоява да се преместим на друго място, защото непрестанното австралийско слънце не й се отразявало добре. Аз оставах равнодушен към нейните желания. Единственото място, което можех да предложа беше съседният град Лонсестън, в който често се отбивах. Тя го беше посещавала няколко пъти с мен, дори я запознах с г-ца Силания, която й предсказа дълъг и хубав живот на място, където дъждовете танцуват своя магичен танц 365 дни в годината. Те двете много си допаднаха и водеха продължителни разговори на по чаша чай от червен босилек. Аз използвах този факт и настоявах все повече да се преместим, докато един ден Карла не ми показа самолетния си билет до Берген – град в Норвегия, известен още като Градът на дъждовете.– Заминавам тази сряда – каза тя с категоричност, която не й беше присъща. - Съветвам те да не идваш с

мен. Всеки човек намира себе си някъде. Аз още продължавам да се търся, но без теб. Ти вече си се намерил.След тези думи Карла събра

набързо багажа си и изчезна. Разбрах, че е прекарала времето до своето пътуване в хотел, но така и не пожела да поговори с мен. Всичко беше прекалено неочаквано за мен и се наложи доста да променя плановете си. Няколко пъти опитах да намеря г-ца Силания, за да ми обясни дали знае какво се случва с Карла, но изненадващо и тя бе изчезнала. Напуснала града и заминала за някакво село в Западна Африка, където щяла да премине през шаманско обучение. На нейно място в магазина беше племенницата й Лус – твърде неприятно момиче, с много обеци и татуировки по ръцете, което все още не беше и достатъчно запознато с нещата, които предлагаше магазинът, затова често проверяваше в телефона си. Това доста изнервяше клиентите, а аз загубих всякакво желание да го посещавам .Не заживях в Лонсестън. Останах си в Девънпорт, а след време заминах по работа на юг и се установих в Аделейд – приятен град, в който открих много приятели и може би успях да забравя за неосъществените си копнежи по Лонсестън и Карла. Всъщност нищо не бях забравил, просто се научих да насочвам вниманието си към други преживявания и хора. И успявах, справях се, до онзи ноемврйиски ден, в който едно телефонно обаждане промени всичко.Потърси ме моята по-малка сестра Лореа, за да ми съобщи, че се омъжва, и то не къде да е, а в Лонсестън. Бях шокиран, не бях и очаквал нещо отново да ме отведе в този град. Последваха отново няколко пътувания дотам и не мога да скрия внезапното вълнение, което ме обземаше. Сякаш всяко малко нещо в този град, всяко малко камъче имаше история за мен, която искаше да ми разкаже и всеки път, интересно и неочаквано, откривах и нещо за себе си. И така последния ден на месец май бях поканен да погостувам при своята сестра и се завърнах в Лонсестън. Този път бях решил да посетя магазина за амулети, просто така, да го разгледам, и може би съвсем малка част от мен изпитваше любопитство какво се случва с г-ца Силания. Изминаха повече от седем години и сигурно се е върнала, а може би е останала там или пък е довела някоя друга странна личност, която да се подвизава в малкия й магазин. Всъщност повече се надявах тя да бъде там и да ми разкаже за Карла, как я е убедила да ме напусне и дали знае нещо за нея и живота й. През изминалите години често се опитвах да я намеря, но без успех. Разбира се, не отидох в Норвегия. Нямах смелост да я последвам след категоричността, с която тя говореше с мен за последно. Имах странното усещане, че тя вече не е там. Или пък се надявах да не е, да е сгрешила и в момента да се скита в някой град, точно като мен. Може би и тя ме е търсила, но дистанцирано, заради онази префинена и изкривена гордост, която притежаваше в излишък.Вървях с нетърпение и отброявах всяка крачка, докато не стигнах до прословутия магазин. Неприятна изненада настъпи у мен, когато разбрах, че него вече го няма. На мястото му се подвизаваше друг магазин, в който се продаваха антикварни чадъри. Бях повече от разочарован, но все пак реших да вляза, за да разгледам. Така и така вече бях там, нямаше какво да губя. Насочих вниманието си към един малък, бледосив чадър с фина сребриста дантела по краищата и изящна дървена дръжка, направена, струва ми се, от каменен дъб. Тук отново демонстрирам част от познанията, които г-ца Силания ми предаде. – Чудесен избор. Притежание на Анна дьо Ноай.Чух тези думи и познатия глас, и моментално се обърнах. Зад мен стоеше тя – Карла. Увита в голям, зелен шал, и с много гривни по ръцете, тя лекичко ми се усмихваше. Изобщо не се беше променила. Същата си е, каквато ме напусна.– Карла? Какво правиш тук? – попитах, опитвайки се да скрия радостта от срещата.– Това е моят магазин. Със Силания вече работим заедно. Решихме, че е добре бизнесът да се развива. Ти знаеш за моята страст към чадърите, така че едва ли те изненадва.– Изненадан съм, че си тук. Нали искаше да намериш себе си в дъжда или нещо такова – вече усещах, че започвам да ставам леко ироничен– Намерих се. Тук. Заедно със Силания.След тези думи много неща ми станаха ясни, но все пак тя ми доразказа подробно как е живяла няколко месеца в Норвегия. Дъждът и лошото време й харесвали, но в един момент се оказали твърде непоносими за чужденка без работа, която води относително самотен живот. Един ден решила да се върне тук. Разбира се, не потърсила мен, а Силания. Племенницата й й разказала за африканското село. Карла събрала всичките си спестявания, за да замине и да я намери. Там някъде из Африка те разбрали, че са двете половини на едно цяло и се врекли във вечна любов пред някакво африканско божество. После се върнали тук, в Лонсестън, и решили да започнат на чисто. Карла дала идеите за чадърите и веднага се свързала с един свой братовчед, антикварен търговец, който живеел в Испания. Така започнали да внасят чадърите, оказало се, че печелят по-добре и дори успявали да съберат пари за малко пътувания по света – най-любимото нещо за Карла. Даже утре щели да заминат за Барселона, за да огледат няколко чадъра от гардероба на кралица Мария-Виктория дел Позо. Слушайки това, не можех да повярвам. На какво изобщо съм се надявал аз, познавайки Карла? А тази г-ца Силания? Каква за бога се оказа тя! Минаха толкова години в мисли за това, което се случи. Замълчах. Дълго мълчах и се вглеждах в очите на Карла,

нищо не можех да видя там, нищо свое, нищо, което да ми покаже, че времето в мисли за нейното напускане е имало смисъл. Оставаше ми единствено да продължа да мълча.– Да пием чай, днес към четири. Ще ми разкажеш за себе си – опита се да наруши мълчанието ми Карла.– Не знам. Мисля да отида до... – Хайде, знам, че си изненадан, но съм сигурна, че и ти има какво да разкажеш – прекъсна ме леко невъздържано тя.– Не пия чай, предпочитам кафе. Мислех, че си спомняш.– Мислех, че си се справил с лошите навици – очите на Карла се отвориха широко и се втренчиха в мен.– Виждаш, че не съм – отговорих и тръгнах към вратата, убеден, че е най-добре да си отида и да забравя бързо за срещата.– Ще те чакам в четири. Надявам се да дойдеш.Чух тези думи и тръгнах.[...] Мислех си за всичко, което се случваше, и просто вървях. Вече бях стигнал до един от крайните квартали на Лонсестън. Можех да продължа да вървя и да мисля, и докъде ли щях да стигна? Карла и Силания обаче щяха да ме очакват винаги тук. Те нямаше да си заминат, дори аз да избягам, ужасният спомен щеше да ме преследва. Спрях се и затворих очи. Може би е по-добре да свърши. Нека всичко да е ясно. Нека кажат каквото искат, и аз ще говоря, за да приключи тази история веднъж завинаги, после ще замина и няма да се видим никога повече.Така се върнах назад и потърсих такси, нямах много време до срещата и би било добре да побързам. Беше малко преди четири часа. Магазинът изглеждаше празен. Влязох, имаше само една жена, с огромна синя шапка. Тя стоеше с гръб към мен и се бе втренчила в един яркожълт чадър с огромни, падащи дантелени къдри. Не успях да я видя добре, но веднага щом я зърнах, очите ми се залепиха за нея и не можех да ги отместя. Бях като омагьосан. Щом се опитах да отклоня погледа си, тя се появяваше в различните ъгли на магазина, но винаги в гръб. Внезапно виждах хиляди нейни двойници, които държаха в ръцете си яркожълтия чадър и дори не разбираха, че са обект на моето наблюдение. Исках да избягам, да се отскубна от тази зрителна халюцинация, която получавах. Едва успях да стигна до вратата, но тя беше заключена. Не ми оставаше нищо друго, освен да продължа да я гледам. Нея, огромната й синя шапка, от която се подаваха прави огнени коси, дългата й бяла рокля, очертаваща изящните извивки на тялото й. Не можех да отклоня поглед, бях като заслепен от образ без лице. Тогава се осмелих и реших да я попитам:– Извинете, дали знаете...– Лейди Елизабет Хауърд, известна в историята като майката на Ан Болейн – прекъсна ме тя, като продължаваше да стои с гръб към мен и да разглежда внимателно чадъра. – Сигурно не сте чували, тя не е много известна тук. Легенди се носят за нейната смърт. Открили са тялото й на брега на река Темза. Говори се, че се самоубила, след като убива своя любовник, граф Биърди, и забележете - удушила го със собствените си коси. Обесила го е на тях, но първо е изтръгнала очите му с нож, защото е имал смелостта да се загледа по друга, по-млада и красива жена. – Аз всъщност исках да попитам... – Елизабет е била красива жена, известна още със своите огледала, в които се оглеждала непрестанно. Имала постоянното желание да се самонаблюдава. Почти не излизала от покоите си. Съпругът й, сър Томас Болейн не издържал и я напуснал, заминал надалеч заедно с двете им деца Ан и Мери. Елизабет останала сама и отдала цялото си време на заклинания и магии, с които да поддържа младостта си. От време на време я посещавал един тайнствен мъж, който бил познат с името граф Биърди. Той винаги ходел с огромна черна шапка и никой не можел да види добре лицето му. – Не разбирам за кого говорите. Бих искал да ви попитам дали знаете къде е собственичката на магазина.– Един ден Елизабет изчезнала или поне така твърдяла единствената й прислужница. Не се появила цяла седмица и започнали да я издирват. Година по-късно в градината на къщата й открили трупа на Биърди, около шията му имало омотани снопове женски коси, а очите му ги нямало, били изтръгнати. В същия ден от водите на Темза изплувало и тялото на Елизабет. Говори се, че очите й били досущ като неговите, сякаш му ги е откраднала - тя говореше с много тих глас, който едвам долавях.– Не Ви разбирам. Знаете ли къде е собственичката на този магазин, или не? – попитах с особено раздразнение аз.– Елизабет Хауърд е собственичката на този чадър – отговори ми тя, като остави чадъра на витрината, но все още стоеше с гръб към мен.– Чадърът не ме интересува. Бихте ли се обърнали към мен, моля! – бях нетърпелив, исках да я видя. Не можех да удържа това непоносимо желание у себе си.Тя замълча, с едната си ръка махна шапката и я постави на витрината върху чадъра. После се обърна и ме погледна. Очите ми срещнаха онова, което никога не бях виждал и което виждах за последен път. Почувствах ги като огледала, които се пропукват и постепенно се разпадат на хиляди малки стъкълца, докато изчезнат напълно. Очите й бяха последното нещо, което видях, или което си мислех, че виждам, ако ги е имало изобощо. Така започна всичко...

Разказ от очите ми(откъс)

Литературен вестник 22-28.02.2017 15

Уберто Стабиле

Уберто Стабиле (Валенсия, 1959). Поет, издател и културен деец. Създава и ръководи El Café Cavallers de Neu (Кафенето на Снежните рицари). Поезията му е събрана под заглавието Гола

стая 1997/2007, а статиите му – под името Между светлини и барикади. Автор е на антологиите Жени в собствен сос, испански поетеси в XXI век и Толкова далеч от Бога, мексиканска поезия на

северната граница.

Жената от КитайВсичко оновa което си представяшекзотични голи телаизложени на магичното слънце на Китайвсичко онова което бленувашвсичко онова от което дълбоко се опасявашсъщо е твоята реалност.Не предпоставяй че съществуват само два святасветовете са много и само един –и тя продължава да говори бавно като че произнася молитва.

Желанието е това което отваря очите на познаниетои познанието винаги ерадикален акт.Идеалите служат само на онези които няматвяра в себе си –и разказва истории за странатакъдето е родена, за хората тамза дългите пътувания по рекатана връщане у дома.

Трудно е обаче да се разбереако не гледаш през очи на костенурка.Да не триумфираш вече е победа.После замълчавав пушене на странната си лулаи отпийвайки портокалов ликьор.Любезна е, когато най-щастлив се чувствам,ме оставя сам. И щом си тръгнепрочитам написаното на плочата й –Твърдата кора на нежносттасе нарича отчаяние.И отново се потапям в спокойствието на празнотатаочаквайки нейното завръщане.

Любовниците от къщата на улица „Полумесец”Къщата на моята конкубина е единствената боядисана в синьос изкусни плетеници около вратата.На улица „Полумесец” всички къщи са жълти с големи задни дворове където техните обитателихранят малки стада и отглеждат домати.Когато се връщам мога да я разпозная отдалечпоздравява ме от стълбите помахвайки с ръкаотвръщам йи всяка крачка става безкрайнащом към нея се приближавам.От прозореца съседите наблюдаваткак влизаме в къщата хванати за ръцеи дори след като вратата се затвориси представят прегръдкаталаската, шепотанейният глассъбужда моята сласт.

Моята конкубина е сладка като чая, който ми приготвядокато валибосите й стъпала върху моитеи спрялото време.

Днес дойдох да се сбогувам но тя още не знаесервира изтънчено чашите и ме гледа в очитекато че ги прочитаоставя ме да говоря докато й разбивам сърцетода намериш смъртта, казва, не са нужни толкова думи.

Тези които обичат не търсят сигурносттези които обичат не търсят сигурност разлюляват ръце като клони и са първите които потъват вярват че докосват небето докато целият свят наоколо нехае за тяхното крушениетези които обичат не умеят да се сбогуват лъжат всеки път когато се разделят както нощта лъже деня изразяват желанието с всеки жест страхувайки се че при първия завой забравата ще ги погълнетези които обичат не пресмятат живеят отдадени на изгубени каузи сметките им никога не излизат между приходи и разходи остават сами няма закон който да ги осъди или спаси умират всеки път когато се връщат към животатези които обичат не търсят сигурност давят се в собствената си любов щастливи са без да знаят като капки вечност.

Превод от испански: МАРГАРИТА ТОДОРОВА

ВБВ

Нищо не стига за всички(история за коридор, рентгенова кукла, хоризонт и живовляк)

Беше четвъртък.Когато се прибрахме у дома,забравихме замръзналата шейна в коридора снейните ледени,железни стави,механични ъгловатиколена и разкривени зъбчести усти.

А коридорът е много дълъг и тъмен – кладенецпрез хоризонта, дупката из ухото на главата,пълен е със страшни истории, призрасляци инефелни книжа.Там нощем всички звуци бяха възрастни ипълзяха по гърба ми.Бавнопристъпвах в началото,после притичвах внезапнос разлюляно сърцедокато се блъскам в страха на стените:към ключа в другия му край.А там ключ никога нямаше и коридорътзееше и дишашетъмен и празен зад гърба ми,не смеех да се извърна никак.Сега вече си мисля,че той прилича на историческата ни съдба,но тогава все още не знаех какъв е смисълътна думата „прилича“.

Тихо е.Следите на шейната щяха да са кървави,но ние не проумявахме защо.И в хола заедно с баба гледахмедетско.

Тогава дядо стана от стола итръгна с вестник в ръкапрез тъмния коридор, а тамвисяха бесилки, отрязани глави по земята,други чакаха разстрел илипса на покаяние. Някои се черкуваха ипокръстваха.Имаше нелегални позиви итрудови лагери. Имаше бомбардировки,предатели и доносниции поредната смъртна присъдачрез обесванеили обезглавяване.Някои се отказваха от вярата и боговете.Но той вървеше и не се обръщаше,изпънат като струна, ала всъщностпрегърбен. Стъпваше бавно,но уверено;и вървеше неотклоннокъм шейната.

Когато се спънав мрака, опита инстинктивно да се хванеза едно от провесените въжета,но това не беше църковна камбана, това не бешевъжето на кораб, това не беше завързано куче,а бесилото на неговия другар.И той не се хвана за въжето. А полетя надолус отворена длан,по която линиите на животапреминаваха към други длани,и свързваха едни линии с други хора,изгубваха сев бъдещето на утопията и работническотодело.„Да, всяко тяло оставаше накрая само,но линиите ни бяха общи.“

Колко дълго е падал, никой не знае.Някои казват, че е било години, че всъщностсе е случвало цял живот. Другисподелят, че е било миг, повратнататочка на революциите,на обръщението на планетите,на срутването на мостовете от песента на войницитеили потрепването в спусъка на слабините.Но със сигурност всичко е било напълно тихо.Колко дълго е ставал, също никой не знае.„Човек има две уши и една уста, за даслуша два пъти повече, отколкото даговори”.

После имаше дълбока рана на крака –същата, коятое получил като дете, когато измръзнал ведна черномаслена и бяла зимна нощ.Именно така старостта се завръщав детството – чрез своите рани.

А ние още не знаехме изобщо за изтезаниятаи баналността на ежедневието.Вместо това му носихме нашите рисунки,

сочихме образите и описвахме героите сис гримаси, звукоподражания и подскоци.„За да останат думи и забъдещите герои.“ – Така ни беше казал иние си пестяхме думите.А той ни погалваше по косите,слагаше на раната си живовляк,превързваше я внимателно с бинти се смееше от сърце.

Ние понякога се взирахме в дупката:толкова огромна рана не бяхме срещали,стояхме с ужас, защотопрез нея ни гледаше насилието, коетоси мислехме, че е отминало много, многоотдавна. Отдавна: преди Балканската война.А насилието всъщност предстои.

Накрая раната на крака му се оказа вековна,един стогодишен белег, който преминавапрез всички войни и въстания,през всички преврати, обрати и богове.През всички индивидуални и тайни униженияи като тънка нишка ръководисъдбата ни.Предава се от поколение на поколение:рани, които бащите съхраняват за децата си,а майките отглеждат за техните деца.(всеки си има собствени деца)(собствеността не стига за всички)(нищо не стига за всички)

- Дядо, раната ти свързватялото в орган.Тя превръща очите ни в поглед:семейни травми и скачени тела.Твоята рана се оказавсеобща.

И ние заспивахме развълнувании обнадеждени.Тихо е.

Един ден,както всяка природа,живовлякът изсъхна некролог.После минаха години,миналотобавно и постепеннобе отдалечено,отдалечено и забравено,забравено и затрито,затрито и нищо.Затова ито все пак ще се повтаряи после пак – минало в настоящето:

От толкова години бях аз лежадо коридора и не мога да разберазащо винаги е нощ.Събуждам се и виждам перископите, жиците, виждамклоните на дърветата с чудноватите имприказни форми, виждам в тях детството си имножество безпризорни роботи.„Бях аз виждам идното минало.“Понякога се появява и саматамеханична Луна. Поглеждам през апаратакъм живовляка до прозореца, а послезаспивам отново като рентгенова куклаи продължавам да чакам. Да чакам, да спя.Отзад е провесенаотворената врата към коридора,обръщам си шията:бях аз чакам, не спя, чувам гласовеи знам, че насилието идва.

Не забравяй,зад гърба ти също има хоризонт,казваше дядо,но той понякога внезапно се стеснява.

рис.

Але

ксан

дър

Бай

тош

ев

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман“ 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSF„Юробанк България“ АДИздава Фондация „Литературен вестник"http://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Мария Калинова

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Малина Томова

Художник на броя: Александър БайтошевПечат: „Нюзпринт“

ISSN 1310 - 9561

Логично

Тъмно е стрелбището на лунапарка спи Зайо Байо вечния си сън спи Кума Лиса до локума спи и бутилката с шампанско до пирамидата от кофички спят също клечките кибритени като войничета под строй дълбоко спят обесените орехи не спят обаче червейчетата във тях те движат челюсти и рецитират: разстрел преди разстрела червеи това е толкоз просто и логично

Тази нощ не заключвай

Погребаха родителите си задомиха децата и заживяха щастливо зиме – на топло през лятото – на чист въздух живот без метафори и сравнения без хиперболи и градации живот на който смъртта няма как да е кулминация нито развръзка освен ако не дойде отвън да не я оставяме да чака пред вратата ни каза му тя тази нощ не заключвай

Глухарче

Макар че вятърът ме натоварвас яростни очакваниябезветрието винагиме е обиждало

Дали съм бил листов предишен мой животили ще бъда знамев някой следващняма как да знами затовапосрещам с примирениесъдбата сии чакам някой влюбенда ме духнев лицетона любимата си

Кръстовище

Дори на червен светофар не спират потоците от банални метафорикатастрофите са без кръв жертвите стават и си отиват безсилни да бъдат красиви трупове

Взаимно

Какво ще направиш ако твоят ангел хранител се окаже паднал ангел Ще му подадеш ли ръка да се изправи или ще легнеш до него и ще си кажеш крилата са мека постеля

Хляб и зрелища

В ръката на слепеца камък

***Хвърляйте камъни в градината ми – ще станеяпонска *** Правя фасове отговаряше когато го питат какво умее ***Тазикоято викашеми отне слуха

тазикоято шепнешеми го върна

*** От прегръдките им се родиха само имена на деца

Залез

Тя изтрива червилото си с един облак

Лятно

Безоблачно нощно небе въпреки че не виждам падаща звезда решавам да те пожелая

Достатъчно

Някой денкогато край нас има снягще си направимснежни ангели

твоят ще бъдепо-нежен и по-красив(както всичкокоето правиш)но в моямакар и грубще има достатъчно мястоза двама ни

Стихове от ръкописа на стихосбирката „AДdicted”, планирана за издаване от ИК „Жанет 45” с редактор Марин Бодаков и художник Кирил Златков

Росен Григоров

I.и по навик времето притиска ни с неприятните си насипиа не можем повече от липси да говоримконтрастно размишляваме за всяка границаи меним позиции хора и пристанищанадеждите си настаняваме край огъняно пак е неудобно друже

мислиш си дали духовният уют е даденостна малцината посочени в началотои нашите брътвежи тъй ненужни саили можем с думите написани които няма да населят въздухада сме подготвени за отказ от фаталнотопри вестта че сме не само преминаващии пространствата за отдих са възможни

II.няма как да съм баща –създавам единствено отвътре навън

III.стагирите,изкушаващо изглежда да се движазнай товано толкова съм влюбен във възможноститев омаята им се напивам ежедневнов римите им криви танцувам като иги поп на херов тях чувам гласа си и му вярвамв тях виждам слънцето на пода и горя про бонов тях хабя се без умора и приятно ми е да не могакажи ми твоята действителностпо-красива ли е от товаи струва ли си риска да се движакак разбра го разхождайки се механично из атинапиян от стари свитъци и каните със виноот опит казвам ти на цяла вечност неподвиженостани разсипан там където никогане става и не става нищосред илюзията някога да си възможеннищото препълнено е казвам тис мириади от възможностивземи ги моля те вземи ги

IV.вечерта настъпва и изгрява лампата във ъгълаореол от фантастично жълто канонизира Самотатазнаеш как е с някои светци сегашнипърво – аутофаде под камъните на тълпатаа след векове потребност да се слеем с битието имопит да издигнеш себе си признавайки техния полетнищо повече от опит в крайна сметка

Тя е моята тъкан от отсъствияструната тънка на духа мипо Която любовта пристъпва лекоот Която любовта блажено пада

в края ще съм с Нея в мекотата на пламъкати ще си отдолу сред купчина камъни

V.вечността е паркирала отвън в студазатова стоя си вкъщина кратко

Лора Хараламбиева

1.Ако си представя поне за миг,че не зависи от мен,че времето е спряло ине ми се налага да преследвам,да търся,да задавам въпроси,а пред мен – грохотът намълчанието,застиналите стрелкина стария часовник,ако не преследвах хоризонти,на една ръка разстояние,а всъщност далечен мираж,ако за миг престанех да се оглеждам,в огледалото,през което пречупвамсвета,ако можех да си представя .

2.Контрасти Краят бяга от него,отдалечава се,пейзажът остава празен,картина, в коятовоюват контрастите.Нюансите замръзнали,сякаш пред невидима бариера,всичко в пейзажа-статично,сковано,потопено в небитие.Палитрата-контрастите-огледало на неговата душа-на забравеното и откритото,на изгубеното и намереното,на търсеното и отхвърляното.А краят, продължениетоту се приближават,ту се отдалечават.Ръцете на художника-невидима решеткасякаш гидели,преграда пред платното,недоизречени думи,недоразказана историяв недовършена картина.Краят бяга,а пейзажът се превръща в небитие.

3.Обектив Изгуби се,потъна някъде,образът ти се губеше,времето гоотнасяше,изтриваше бавно,ловко,без да усетя.Искам да редякато пъзел,да сглобяспомените, вещите,картините,хвърлени,запратени,остарели,забравени,искам лентата нафилмада е цяла,а не разпокъсана,пръсната,но не мога да повторякадрите,вече са изиграни,монтажът отдавнаготов,цветовете на лентатаотдавна са статични,обективът,през него вече съмпречупила света,филмът,картината-и последниятцвят от палитратае нанесен,обективът не приемакоманда-назад.

4.Сама съм ,до мен достига самоехото ти ,заскреженият прозорецднес не е разговорлив,вратата глухо изскърца,отговаря на мълчаниетo му .Бялото стъкло- портал къмзастиналата картина надушата ти ,в нея коридорите са безкрай ,изгубих им бройката,всеки от тях е изход ,изходите пък вход .Мъглата се излива отгоре ми,на едри парцали,протягам ръка ,улавям твоята,и пред застиналия часовниксъс заскрежени стрелки ,отброяваме минути, часове ,забравяме,вслушваме се в тишината-застинал пейзаж.

Петър Чухов