Брой 29

1,50 лв.

25.09-1.10.2013

Год. 22

Светът на хайку:

! проф. Дейвид Ланю

! Антоанета Николова

! Людмила Балабанова

Битие на протеста:

! Николай Николов

! Иван Сухиванов

Есенни приписки:

! Божидар Кунчев

! Яница Радева

за Иван Теофилов

! Ирина Канушева

за Борис Роканов

! За Международния театрален

фестивал ДИВАДЛО’ 2013, Пилзен

Едвин Сугарев

Ние пак сме тук! Така гласеше слоганът на червената столетница в зората на демокрацията. Да – пак са тук – и през 21-вия век, в който се надявахме България да бъде вече нормална и достойна за живеене страна. Тук са повече от осезателно. Зад стоманени заграждения и полицейски кордони. С жестове, които повече от категорично заявяват: ние сме на власт и ще правим каквото си искаме. Като назначението на Пеевски например, превърнало се в символ на тяхното бутафорно управление. Като прибавянето на един милиард към външните ни дългове – предназначен за купуване на подкрепа и за джобовете на тяхната червена олигархия. Като превръщането на ДАНС в политическа полиция, като охулването на българския президент, като глухотата им за гласовете на десетките хиляди протестиращи, които не искат вече да живеят в лъжа. Като самата извратена формула на днешната им тройна коалиция, като увисналото на гласа на Волен бъдеще на страната ни, като цинизма фалшифицираният глас народен да бъде представян от разни Шамари и Петна. Като... но списъкът е безкраен.И както пак са тук, така и пак предават България. Както винаги са правили. И както винаги ще правят. Докато нашето търпение, ведно с култивираните от самите тях социално невежество и чалгаджийска убогост, им позволяват да заемат такива позиции.Скандалът с арбитражното дело на „Атомстройекспорт“ срещу България е поредното и последно доказателство за това. Ако някой се е съмнявал, че БСП е антибългарска партия и че днешното марионетно правителство е вредно и опасно за България, може спокойно да престане да се съмнява.

Не става дума за дребни прегрешения, за някой и друг откраднат милион. Става дума за мащабно предателство към националните интереси, засягащо съвсем пряко и националната ни сигурност, и шансовете ни да бъдем независима държава, и принадлежността ни към цивилизования свят.Благодарение на договореностите, сключени по потайна доба между Путин и Първанов в пиано бара на Мишо Бирата, България бе вкарана в капана на прословутия „голям шлем“, от който и до ден днешен не може да се измъкне. АЕЦ „Белене“ беше основният елемент от тази геополитическа клопка – един проект за над десет милиарда евро, който се превърна в основен генератор на политическа корупция и който трябваше да превърне страната ни във финансов, енергиен и политически заложник на Русия. След като правителството на ГЕРБ най-сетне намери кураж да сложи кръст на това безобразие, рестартът на този проект се превърна в основната точка от политическата програма на БСП. Нещо повече – в злощастния референдум, иницииран от столетницата, за пръв път бе изпитана крепката дружба между БСП, ДПС и Атака – дружба, която по-сетне прерасна в нова тройна коалиция. И никак не е случайно, че марионетното правителство на тази тройна коалиция възкреси АЕЦ „Белене“ още с първите изказвания на своя премиер – който едно към едно заяви, че България най-вероятно ще изгуби арбитражното дело, заведено от „Атомстройекспорт“ с иск за един милиард евро компенсация. Това изказване само по себе си е предателство срещу националните интереси, тъй като предварително проиграва шансовете на страната ни да спечели делото. Няма съд – колкото и обективен да е, и колкото и умели адвокати да защитават националната ни кауза –

който да постанови присъда в полза на България – след като самият министър-председател прави публични изявления, в които изразява съмнения в подобен благоприятен изход. Да не говорим за особеното „усещане“ на същия – което разконспирира целите на цялата тази операция, започнала с референдума и приключила с комплота срещу правителството на ГЕРБ и новото „ние пак сме тук“ на бившите комунисти: според Орешарски по-евтино би ни излязло, вместо да се занимаваме с дела, да сведем главица пред руснаците и да построим „Белене”. Бих добавил, че и самото наличие на този проект като точка от правителствената програма; и официалната пропагандна кампания в негова полза, стартирана от БСП; и идеята да се направи нова оценка на неговата ефективност – след като и слепите видяха, че в България се затварят енергийни мощности, тъй като има свръхпроизводство на електроенергия – а нейната цена не позволява тя да бъде пласирана на външиния пазар; и намеците от руска страна, че могат да се уредят извънсъдебно исковете за компенсации, ако България склони да възкреси този ядрен призрак, злощастно заченат още от комунистическите времена; и най-сетне самото отчаяно вкопчване във властта на всяка и всякаква цена, демонстрирано от сегашното правителство – всичко това ясно доказва, че АЕЦ „Белене“ е приоритет №1 за петата колона, която за пореден път предава родината си на руснаците за шепа презрени рубли.Едно от най-убедителните доказателства за това е настоящият скандал, избухнал покрай писмото на адвокатите от международната правна кантора White&Case, които защитават българската позиция в арбитражния спор с руската “Атомстройекспорт”

Те пак са тук и пак предават България

на стр. 2

2 Литературен вестник 25.09-1.10.2013

Н О В О

Темата християнство и истина е центърът на новия 83 брой /ЛЯТО на сп. Християнство и култура, в който можете да прочетете: Какво е направил Христос на Тайната вечеря? от Калин Янакиев; Църковните канони и границите, превърнати в живот от Христос Янарас; Filioque – елемент на Каролингската „нормална теология” от Петер Гемайнхарт; Добродетел и практика: рефлексии върху св. Максим в богословието от последното столетие от Невена Димитрова, както и откъс от „Човекът не е сам” на Ейбрахам Дж. Хешел. В рубриката Християнство и философия ще откриете текстовете

на Антоанета Дончева Бог е мъртъв и това е ужасно (върху „Погнусата” на Жан-Пол Сартр); Василий Розанов contra Фридрих Ницше: щрихи към едно естетическо разбиране на история на културата на Хараламби Паницидис и Философия във Византия и византийската философия на Георги Каприев. На срещата между християнство и история са посветени статиите на свещ. Стоян Чиликов Богословието на Отците – дилеми, перспективи и реалии и на Марко Форливези Провидение и свобода при католическите автори от бароковата епоха: Бартоломео Мастри. Темата християнство и изкуство е представена с разговора между Емилия Дворянова и Ангел Ангелов за Босх-и-Бош, както и с есето на Валентин Калинов Път, среща, дом. Броят е илюстриран с фотографии на Бойко Йорданов от цикъла „Етиопия”.

Н Е П Р Е М Ъ Л Ч А Н О

A B R O A D

Български поети представени в

хърватско списание

В своята девета година загребската „Поезия”, списание за поетически практики, отново отделя специално място за съвременна българска поезия. В рубриката „Междувремие” на брой 1-2 за 2013 г. в обширен избор са представени стихове от Силвия Чолева, Марин Бодаков и Владислав Христов в превод на Людмила Миндова и Йосип Ости. Една от хубавите изненади на броя е и откъсът от антологията на съвременната европейска поезия „Континент Итака”, съставена от поетите Томица Байсич и Дамир Шодан. България в този откъс е представена със стихотворение от Кристин Димитрова в превод на Томица Байсич. Със своя впечатляващ обем, формат А4 на около 200 страници, списание „Поезия” е уникално явление в световен мащаб, посвещавайки това пространство единствено на поетическия изказ и опит. Резултат от ентусиазма на загребските поети Ервин Яхич, Иван Херцег, Томица Байсич, Тонко Мароевич и Дамир Шодан, списанието представя във винаги качествен избор най-доброто от съвременната световна поезия, отделяйки същевременно обширно място и за нейното критическо осмисляне. Загреб има добра традиция в литературната периодика. Списание „Кворум” и вестник „Зарез” са сред особено представителните примери, формирали около себе си няколко литературни поколения. По всичко личи, че списание „Поезия” продължава твърде успешно в тази посока, засилвайки още повече предизвикателството, като поставя във фокус точно езика, който на пръв поглед е разбираем за най-малко хора.

за неустойки заради спирането на АЕЦ „Белене”. То бе извадено на показ от Бойко Борисов и Делян Добрев – и можем със сигурност да предположим, че ще влезе в българската история на този проект като един от най-драстичните примери за предателство към националните интереси. От него става видно едно – че министерството на икономиката не само че не взема препоръчаните от адвокатите мерки за успешен изход от арбитражното дело, но и бави топката, пренебрегвайки техните искания – и на практика прави всичко възможно, за да го загуби.Писмото е подписано от Кристофър Сепала, партньор в „Уайт енд Кейс”, и повече от ясно показва безплодните усилия на адвокатите от престижната парижка кантора да вразумят българската страна и да я накарат да разбере сериозността на ситуацията. Той се позовава на лична среща на Сепала с министъра и шефа на НЕК от 9 август т.г. – и на напомнително писмо от 23 август, в което е изтъкнал спешната необходимост НЕК да вземе решение във връзка с нашите препоръки за ангажирането на експерти и определени свидетели, имайки предвид кратките срокове (трябва да подадем информацията на НЕК до 25 октомври 2013 година), както и необходимостта от въвеждането на процедура, която да позволи вземането на бързи решения от страна на НЕК, свързани с процедурни въпроси в този арбитраж.Нито едно от тези искания не е било изпълнено. И министерството, и НЕК са се направили на глухи – точно както правителството се прави на глухо за гласовете на протестиращите. Сепала подчертава, че изобщо не е получил отговор на писмото си от 23 август и сумира своите изводи от това необяснимо нехайство в следните редове:При тези обстоятелства трябва да повторя, че продължителното забавяне

при решаването на този въпрос рискува да навреди на позицията на НЕК и в

крайна сметка да стане причина НЕК да загуби този арбитраж за 1 милиард евро с последиците, които това може да има за НЕК и българската държава. Според приложимите правила дадена страна има само ограничено време, за което да представи цялостно законовата си позиция – в този случай до 25 октомври 2013 – и ако не направи това в разрешеното време, може да загуби арбитража. Освен това няма възможност за обжалване в арбитраж с последствие, че активите на НЕК биха били непосредствено застрашени. Също така има законов риск за държавата, ако АСЕ на по-късен етап поискат да приложат решението срещу България, както е възможно да се случи.Няма как да не ни направи впечатление, че Сепала обяснява на българската страна ситуацията, в която е изпаднала, както се обясняват азбучни истини на непоправим кретен. Пред угрозата да пропилее един милиард евро на своите данъкоплатци всяка нормална страна не само би съдействала на ангажираните с нейната защита адвокати, но и би предприела без подканяне всичко възможно, свързано с успеха на това арбитражно дело. Българското правителство обаче е скарано с нормалността – то бави топката, като че ли става дума за жълти стотинки и за досадни подробности, които могат да бъдат пренебрегнати.Една от тези досадни подробности заслужава да бъде спомената – предупреждението на Сепала, че активите на НЕК могат да бъдат непосредствено застрашени. Още преди да внесе иска руската страна изрази намерението си да придобие активите на НЕК, в случай че България не може да изплати присъденото обезщетение. Става дума за активи, от които съвсем пряко зависи енергийната ни сигурност – за активите на държавните енергийни дружества и електропреносната ни мрежа: ясно е, че който ги владее, на практика ще управлява безотказно всички икономически и политически процеси в страната. НЕК не само че няма ресурс да изплати един милиард евро неустойки, но и е в практически

фалит, бидейки най-големият длъжник в държавата – със задължения от 2,2 милиарда лева, натрупани именно заради изцяло незаконната реализация на проекта АЕЦ „Белене“ – без договор с крайна цена и дори без лиценз от Агенцията за ядрено регулиране.Анализирайки това писмо, Бойко Борисов определи действията на правителството като саботаж и допусна, че при организирана от него загуба на делото кукловодите, които го подкрепят, ще си поделят с АСЕ заграбения от българските данъкоплатци милиард. Това е една напълно възможна хипотеза, като се има предвид клептоманската природа на БСП и нейните клонинги – но лично аз съм убеден, че в този случай оперативното мероприятие има по-дълбок и по-широк хоризонт на действие. АЕЦ „Белене“ е действително важен за руската страна проект – тъй като самият факт, че руската ядрена енергетика, на която дължим катастрофата в Чернобил, стъпва в страна от ЕС като изпълнител при строежа на ядрена централа, е важен от икономическа и геополитическа гледна точка; както впрочем е важно и намерението една от страните от бившия Източен блок да бъде вторично обяздена и превърната в руски троянски кон – или дори отбита от ЕС и превърната във втори Беларус – а в бъдеще и инкорпорирана в мегаломанския проект на Путин, наречен Евразия. Именно с оглед тези намерения върши работа тоягата от един милиард евро, размахвана от АСЕ чрез парижкия арбитраж.Много е вероятно плановете на Сергей Дмитриевич и неговите кремълски опекуни да включват следния сценарий: България бави топката и крие под миндера обстоятелствата по делото, като подготвя почвата за бъдеща загуба с изказвания като това на Орешарски. В резултат: делото е загубено, България, изправена пред необходимостта спешно да намери един милиард евро, за което й липсва ресурс; НЕК изпада във фалит и опасността неговите активи да станат руска собственост става очевидна. Прави се публична кампания срещу

ГЕРБ, които са сложили кръст на този проект – и съответно биват нарочени като виновници за арбитражното дело и неговия печален резултат. Ситуацията бива представена в апокалиптични краски, правят се сметки колко пенсии могат да бъдат изплатени с харизания на руснаците милиард – и точно когато всичко изглежда безнадеждно, се появява Путин в ролята на голям братушка – протяга братска ръка и в името на дружбата от векове за векове ни опрощава милиарда – ако, разбира се, се съгласим проектът АЕЦ „Белене“ да бъде възкресен и довършен – колкото и да струва той, при съответните държавни гаранции. Стреснат, трогнат и очарован, Орешарски благодари, руснаците финансират проекта с безбожни лихви, сдобиваме се с руска ядрена централа на българска земя, която ни продава ток на цени, определени от Кремъл, с надутите сметки на българските граждани изплащаме нейната цена – което продължава, разбира се, до края на нейния проектен срок. Същата централа е решаващият пункт в руското влияние върху ядрената политика – с която загубата на националната ни независимост навлиза в решаваща фаза, от която връщане назад няма. БСП в различни конфигурации и с различни подставени лица управлява вовеки веков, а член първи от Живковата конституция, според който властта априори принадлежи на българските комунисти, все пак не бива реставриран, но няма и смисъл – тъй като неговото съдържание се подразбира.Харесва ли ви това бъдеще? На мен - не. Ала не го четете като антиутопия – то е предстояща реалност – и се прави днес. Има само един начин да го предотвратим – като изпратим неговите архитекти в историята. Големият въпрос е готови ли сме за такъв граждански подвиг. Ако да – България има място в бъдещето; ако не – живели сме напразно и обитаваме прокълната територия, забравена от Бога и от цивилизования свят.

ПОРТАЛ “КУЛТУРА” www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видео-интервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов и Андрей Захариев.

Вижте: Български художници във Виена; Жул Паскин – от Видин до Париж.

Прочетете: Като птица на път – 70 г. от смъртта на Александър Вутимски; Кървавият септември 1923 – свидетелството на един очевидец.

Те пак са тук...от стр. 1

3

Е В Р О П И Т Е Н И

Литературен вестник 25.09-1.10.2013

Европа, люлката на народите и цивилизацията, никога не се е отличавала с особено благоразумие. Също като красивата финикийска принцеса, чието име носи, тя твърде лекомислено се отнася към своята сигурност. Принцесата, лесно подлъгана от Зевс, преобразен в бял бик, се оставя да бъде похитена и ражда впоследствие куп дечурлига, а гръмовержецът, доволен от геройството си, продължава да използва мимикрията и да се превръща в каквото му скимне, за да примамва глупавички хубавици. Може би тази история е дала отражение в съдбата на цялата земя, кръстена впоследствие на наивната принцеса, та поради тази причина и до днес Европа е несигурна, колебаеща се, нерешителна и доста глупава, ако съдим по броя на войните, които е водила сама със себе си.Тази нерешителност, завоалирана с фалшива деликатност, продължава и до днес. След като за пръв път откак съществува, континентът почти се обедини, той продължава да се лута и да се озърта като бабичка на светофар, забравил как и защо се е обединил. Нека напомним, че обединението винаги се извършва поради обща опасност. Общ враг. Обща заплаха. Никога по любов. Международната любов съществуваше само в пропагандата на кремълските диктатори; точно тия, срещу които Европа се обедини.Това обединение, както и разпада на кремълската империя, породиха европейската еуфория. Наивна както винаги, Европа се остави да бъде заблудена, че всичко вече е наред, остава само да работим, печелим и благоденстваме.Само че доволството приспива бдителността. Атрофира

Наемният държавен чиновник и по недоразумение шеф на МВР най-откровено заплаши българските граждани с полицейски терор, ако те - т.е. ние, излезем на спонтанен митинг-шествие срещу временното правителство. Датата беше указана по подразбиране... Той го стори това нагло. По милиционерски заплашително и по кадесарски „загрижено”.Още един „баща на нацията”, грижовен за нашето спокойствие, сън и свобода на придвижване от точка „А”, до точка „Б”. Обаче другарят Йовчев навярно нещо трябва да е объркал в сигнатурата на поръчковото си поведение. (Ех, тъжна библиотекарска младост-нерадост!!!) Защото, Йовчев, погледни си календара, но не онзи, дето денят 9 септември е отбелязан с червена боичка, нито оня за съпружеската вярност, а действителния. Този зад пердето. Годината е 2013. На площадите са децата ни. Нашите - на тези, дето свалихме Живков, Луканов, Виденов и целия политически резил, който ни се изреди пред очите, замазвайки ги с най-откровени гуреливи обещания за „Дързост и красота”, с Путин в главната роля. Ние, а и децата ни, вече не ви искат. Нито теб, нито онези главанаци, които могат да ти поверят относителната сигурност на охраняваната от теб територия. Защото твоите ТВ заплахи са заплахи на пъдар, на селски поляк, на горски стражар в крайна сметка.И защо дърпаш лисицата за опашката, Йовчев. Заради едното красно име ли? Според Радичков (български писател от края на Ха-Ха век) тя не е умрела, а само се преструва на умрела. Цитирам дословно. Световната история не познава, а и не търпи държавност без опозиция. А опозицията винаги се явява в образ на някой звяр. Това е и работата й. Да плаши самозабравилите се поляци, пъдари и горски стражари. Лошо Йовчев, лошо...

Лошо си изучавал народопсихологията на българина в библиотекарското училище. Пък и като знам кой ти е бил учител по родна реч там, ми става ясно защо се държиш подобно Рачко Пръдлето - пазител единствено на едното си красно име. Това пак е класика, но няма да ти обаждам откъде е и кой е авторът. Защото Йовчев, ти знаеш ли какво е да излязат 300 хиляди души в името на една кауза? Дори тази кауза да е обречена, като всяка свобода, и макар да знаят, че имбецилът Борисов ще иска да се възползва от лошия характер на българина и пак ще се опита да го обладае с властта си на банкянски пич?Ей, Йовчев, 300 000 са много нещо. Не мож ни изби всичките. Не си се представяй в ролята на капитан Харлаков! Нито на дедо Август Пиночет – покойният. Питай Румен Петков, ако на мен не вярваш, че и от Алфатар или Балчик да доведеш жандарми, те пак ще се издънят. И от Красноярск – също. Освен това победителите не ги съдят, Йовчев. Победените – да. Затова внимавай какво говориш, особено пред онази машинка с обектива, дето се нарича ТВ камера и всички с вратовръзки много й се подлагате като клиенти. Може да сте замислили голяма юдомасонщина и йезуитщина даже с щастливия родител Станишев, Сергей Димитриевич, ама внимавайте. Народ е това, той трябва да се управлява според Ляпчев «...со кротце, со благо...». А ти директно включи на кьотека. Това е турцизъм, който не употреби, за да не издъниш коалиционните партньори. Но те най-много знаят що значи кьотек и докъде стигат шефовете на МВР – изявени побойници.Освен всичко друго, ако искам, мога да подам тутакси жалба до всички съдебни инстанции в света за публична заплаха на сигурността на мен и моето семейство, публично отправена в СМИ от овластено

лице. Това пък, ако не го знаеш, е написано в Хартата за човешките свободи, която с много кандърма дори Живков подписа. И ще осъдя и теб, и твоето красно име. А и „това царство, кърваво грешно” (Ботев).Затова много моля, нека скъпоплатените за България наемни чиновници да се вслушват в онова, дето им го нашепват в ушните миди сирените на властта. Кофти свършват. Песента на сирените е злокобна...Има и още: на този народ вече не му пука. Не можеш да го уплашиш. Той е беден и грозен, и болен, и алкохолизиран. Това е истината. Онова с умните и красивите е за идиоти. Никой няма да тръгне да сваля власт, ако е доволен поне малко. Той – истинският протестиращ, живее в 50-годишна хрушчовска хралупа. Той краде на дребно бензин и надгробия и продава дрога с тебешир на грамове. Какво можеш да му предложиш в замяна, та да го стреснеш, за да не протестира?(Прочее какво с стана с оня охранител от Пловдив, дето задигна милион и кусур? Ще полежи 4 години и ще иде на Мадейра да му правят оздравителни масажи. Той защо не се пречупи?) Казвам ти, че лисицата не е умрела, ама ти не вярваш, а говориш нелепици по телевизорите на хората. А хората сме твоите работодатели. Няма данъци, няма и заплати за вас и за онези момчета с палките. Дори и за онази най-красивата полицайка, която според мен трябва да прочете Фройд. А данъци ще има не когато надзирателят Милети Орешарски има работа, а временният премиер г-н Орешарски, брат му - ми я създаде. Или поне направи условията в страната прилични, та финландецът да дойде и да прави „Нокиа” джаджи тук, а не да идват само китайци и муджахидини, по-гладни и от мен, и от оня, дето го гледаш през прозорчето на лимузината, че рови в кофата за смет. Честно казано, образите

зад стъкло на лимузина се изкривяват. Чувстваш се, че живееш в Кралството на кривите огледала. В момента такава страна е България. От много време.Знам, знам, знам... Иван Костов е виновен за всичко. Аз съм виновен. Жена ми, дето не се ожени за евреин, е виновна. Може и да си прав, Йовчев, но за себе си. Или за Паулу Коелю, който описва такива нежни души с бурни съдби като твоята. Нарича ги „истории”, а те са банални жълти разказчета за напил се с кръв комар, който не може да отлепи от ръката на моряка. Там и умира, щото кръвта била заразена с треска. И комарите ги лови треска. Не знаеше ли? Е, сега ще знаеш, нали говориш за кръвопролития. Иначе, аз или жена ми, дето не се ожени за евреин. Или нашият кум, дето дядо му беше министър на МВР и се казва Пастухов, да е излязъл по телевизорите на хората да ги плаши с погроми и кръвожадност. Не. Не. И три пъти не... Защото ние свалихме Живков, Луканов, Виденов и останалите тунеядци (виж по-горе). Така че не ни плаши, Йовчев, за да не оцапаш особено красното си име: Цветлин. Малко странно за българин, но не съм П. Коелю и няма да задълбавам в твоите лични истории. Не ми е работа, пък и всеки сам отговаря за името си. Стига то да не е статистика, а белег. Като Ботев примерно, Вазов, Далчев. Има и други, но за тях - след протестите. И чети повече, по-малко давай интервюта. Интервютата ги знаем, защото ние ги живеем, колкото и да ти изглежда странно. Но пак ще стигнем до комара, лисицата и Рачко Пръдлето, което не е живот, а литература. Не обърквай понятията, Йовчев. Не бива! Особено персонажите.

ЛЮБЕН ЛАЧАНСКИ

Цветлините на наглостта - или заради едното красно имеГ Р А Н И Т И

защитните реакции. Умъртвява животоспасителните инстинкти. И в един такъв момент на наивност, благоразположение и слънчев оптимизъм, Европа си осинови България – една страна далеч не толкова малка, колкото обича да се представя, когато реши да обясни защо е бедна и непривлекателна. Бедна – е, ние сме богати, ще се справим някак. Неясна политически – е, ще се оправи, нима нашият европейски пример няма да я вдъхнови?... И така, качи се и нашата страна в европейската кола, гушна се и задряма на цицката – дано пусне от време на време нещичко.На такива организми им се вика паразитни. И злото не е толкова в тяхната безполезност – убеден съм, че никой не е очаквал от нас някакъв особен принос. Въпросът е, че са вредни. Защото разнасят болести и отрови, при това бавнодействащи, трудно установими и още по-трудно лечими.Като лъжите, кражбите, корупцията, лицемерието, рушенето на всичко полезно и градивно. Всичко това, което взето заедно, наричаме комунизлък.Нека не се подсмихват европейците, сигурни в имунитета си. Вече са ухапани. Вече отровата е пусната. Нека се огледат кого са избрали за председател на собствената си ПЕС. Те самички, без да ги пердашат и да им подменят бюлетините.Дали си представят още какво може да им се случи – и ще се случи! – ако не си отворят очите? Ако не им запищи алармата?Европа говори за пари. Нищо друго. Криза, курсове, еврозони. И в шумоленето на банкноти се забравя, че тя е преди всичко политически съюз. Всичко останало е ала-

бала. Каквото и да става, континентът все някак ще се изхрани, че и ще преяде. Че и доволно ще подремне. А пък червената мечка, предрешена като бял бик, любовно ще я гледа и ще разпределя наум мръвките от бялото й рубенсово тяло.А ние? Ние, дето изживяхме живота си в смрадливата тиня от лъжи, омраза, жестокост, гаври и всичко останало, наречено комунизъм? Толкова ли не разбраха тия многоумни европейски политици кой какъв е в тази държава – която е част от общата? Толкова ли им е безразлично? Или вярват в доброволната еволюция на комунистите в някакви нормални същества? Или допускат, че този смачкан народец ще издигне барикади, наместо паметници на диктаторите? Толкова ли е наивна тази Европа – да не използвам друга, по-точна дума?Толкова ли не разбра, че България се управлява – без никакво прекъсване! – само и единствено от КГБ – вече шейсет и осем години, и никакви изгледи няма палачинката да се обърне? Сляпа ли си, или не ти пука, че в организма ти вече пълзят отровите, че стотици пипала са се впили в тебе и обезвреждат защитните ти сили?Ако Европа не спаси България, страната ни ще загине. Ако ни остави сами да се борим – и единствени! – с руската зараза, няма да оцелеем. Моралният

срив е страхотен, надеждата едва мъждука, летищата са задръстени от нашите бежанци. Много, много повече от сирийските и всякакви други. От другата страна, от изток, други ята самолети всекичасно изсипват на нашата територия десетки нови колонизатори, тъпкани с пари, наглост и власт.А Европа дреме и пресмята фючърси, курсове и съотношения. Наместо да се освести, да се огледа, да запретне ръкави и набързо да постави на място развилнелите комунисти, като захвърли глупавата реторика и празните пожелания. Те отдавна не вършат работа. Какво чака Европа, Априлско въстание ли? Да се колим ли? Е, и това ще стане, както сме я подкарали; само че след това разочарованието от Европа ще е пълно и всеобхватно – и съвсем заслужено. Защото помощта е ценна, когато е навреме.И ако пък толкова не й пука за самата България, нека Европа се замисли за себе си. За да не видим някой близък ден плъхоподобната мутра станишева тържествено да вее байрака на Европейския съюз.

КОСТА РАДЕВ

Сляпата Европа

4

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 25.09-1.10.2013

Ханшан, „Стихове от Студената планина”, превод от китайски Антоанета Николова, Марко Клисурски, София Катърова, ИК „Изток-Запад”, С., 2013, 12 лв.Най-сетне Ханшан и на български! Легендарният поет отшелник, обитавал през седми век пещера в планината Тиентай, свещена за даоистите, е преоткрит от битниците – Гари Снайдер го превежда, а Джак Керуак му посвещава „Бродягите на дхарма”, за да се превърне в наши дни в един от най-убедителните примери за възможностите на дзен поезията. Писани преди повече от 12 века върху дървета и скали, неговите стихове поразяват с дълбинните си прозрения, не само актуални, но и направо насъщни в нашия усложнен и забързан свят. Заслужава си да отбележим не само добрите преводи, но и богатия справочен материал, с който са придружени стиховете, които без тези бележки трудно биха били разбрани.

Ина Вълчанова, „Записки на свинята”, ИК „Ерго”, С., 2013, 12 лв.Това е първият роман на Ина Вълчанова – и никак не е случайно, че Созопол е територията на неговите действия и бездействия. Не е случайно, защото Генко и Ина бяха сред ъндърграунд елита на този легендарен град, и кривите улички на Стария град помнят техните среднощни скиторения, техните бдения в Пъци бар или просто над бутилка памид на скалите, техните големи и шумни компании през 70-те и 80-те години на миналия

век. Наричат тази книга антиутопия, но може би по-точно можем да я определим като носталгично вглеждане в предчувстващото вчера.

Джонатан Франзен, „Свобода”, превод от английски Владимир Молев, ИК „Колибри”, С., 2013, 25 лв.„Свобода“ е вторият роман на Джонатан Франзен, който се третира като най-значимото литературно събитие в САЩ за годината. В него се разказва историята на Уолтър и Пати Бърглънд, едно типично семейство от американския Среден Запад. Чрез фабулата на този съвременен любовен епос Франзен прави прецизна дисекция на американското общество и неговите големи провали в първите десетилетия на новия ХХI в.: икономическият и нравственият упадък, замърсяването на природата, войната в Ирак, пренаселването и поставянето под въпрос на бъдещето на планетата. Хитроумно, сърдечно и умело е доловен пулсът на днешния живот и разкрито основното напрежение между изкушенията на личната свобода – основната ценност на американската мечта, и поемането на отговорност не само пред себе си и най-близките, но и пред бъдещите поколения.

Международното общество „Достоевски“ (International Dostoevsky Society) е създадено от западни слависти през 1971 г., във връзка със 150-годишния юбилей на писателя. Оттогава на всеки три години в някоя точка на света се провеждат международни симпозиуми, които са най-авторитетните научни форуми в света, посветени на творчеството на Достоевски. Парадоксално на пръв поглед, но едва през тази година, 42 години след началото, симпозиумът (със статуса на световен конгрес) за пръв път се състоя в родината на писателя. Игор Волгин, един от най-авторитетните познавачи на живота и творчеството на Достоевски, остроумно отбеляза първия ден, че „би било много странно, ако симпозиумите, посветени на творчеството на Шекспир, в течение на десетилетия биха се провеждали навсякъде другаде – в Скандинавия, Испания и т.н., но не и в Англия“.Достоевски събра отново света около името си и с него се завърна у дома: малцина извън специалистите се сещат, че петербургският писател всъщност е роден в Москва.

XV Международен симпозиум на International Dostoevsky Society (IDS) се проведе от 8 до 14 юли 2013 г. в Москва. Домакин на мащабния форум беше Домът на руската емиграция „Ал. Солженицин“ (Дом русского зарубежья имени А. Солженицына), предложил прекрасни условия на участниците. Домът е олицетворение на промените в Русия (кой доскоро изобщо можеше да си представи, че мащабна институция ще бъде кръстена на името на нобелиста дисидент, че дори изобщо ще има такава?); тя е олицетворение и на мащаба, замаха, с който се действа в огромната страна. Зданието е специално построено (а не е приспособявано) от прочутия бивш московски кмет Юрий Лужков, затова може да „затвори цикъла“ на всевъзможни мероприятия; разполага с различни по големина зали (за изложби, конференции, тържествени случаи и пр.), свой архив, книжарница, ресторант, дори хотел. Намира се в знаково място в центъра на Москва – в непосредствена близост до Таганския площад и знаменития в близкото минало „Театър на Таганка“ на Любимов с незабравимия Владимир Висоцки. Не е за пропускане и фактът, че срещу Дома се намира храмът „Успение на пресв. Богородица“ (в Гончарах), който през 1948 г. е предаден от патр. Алексий I за българско представителство (подворие) към Московската Патриаршия. И, последно, в Дома работят квалифицирани и мотивирани специалисти, които направиха всичко възможно престижният научен форум да се превърне в истински празник (специално да отбележа заслугите на Игор Тетерев). Организацията на симпозиума беше перфектна; не ще и съмнение, че за домакините беше въпрос на чест да осигурят най-добрите условия за форума и участниците. Съпътстващата културна програма беше забележителна, заслуга за което има и Държавният литературен музей. Проф. Владимир Викторович организира незабравима екскурзия до Даровое – семейното имение на рода Достоевски – там, където малкият Федя е прекарвал летните месеци и като всяко дете е трупал впечатления за цял живот. Темата на московския симпозиум беше „Достоевски и журнализмът“; в центъра на вниманието беше публицистиката на автора, най-пълно концентрирана в знаменития „Дневник на писателя“. По тази причина, а и поради мястото на провеждане на симпозиума, толерирани бяха теми, свързани с релацията Достоевски – Солженицин. Естествено, проблематиката на докладите беше

несравнимо по-широка и богата и практически засегна всички аспекти на достоевистиката.„По списък“ в симпозиума трябваше да участват 141 учени от цял свят – 67 от Русия и страните от ОНД, 39 от Европа и 35 от Америка и Азия; естествено, както винаги по различни причини някои от предварително селектираните имена (в това число и от България) не успяха да пристигнат. Няма нищо странно и неестествено в подчертаното и доминиращо присъствие на домакините в Москва; трябва да се отбележи обаче отсъствието на каквото и да било високомерие или стремеж към превъзходство, русите се променят. Ако на предния симпозиум в Неапол цареше многоезичие, то сега руският и английският напълно иззеха пространството за общуване (някои от участниците дори предвидливо смениха предварително заявения английски с далеч по-комуникативния в случая руски). Извън Русия най-забележимото национално присъствие навярно беше онова от САЩ и Япония. Сред американците се открояваха Дебора Мартинсен, досегашен президент на IDS, Бил Тод (Харвард), И. Рейфман; сред японците – Т. Киносита, Т. Мокизуки, младата и симпатична Кидера Рицуко. Традиционно запомнящо се участие имат някои школи в русистиката като италианската или унгарската, но влиянието на Достоевски е забележимо и в Испания и Англия, Аржентина и Бразилия, Австралия и Нова Зеландия. Проф. Ирен Зохраб от Университета „Виктория“ в Уелингтън всъщност беше единственият участник в симпозиума, непосредствен свидетел на цялата история на IDS от 1971 г. до днес... Като стана дума за „ветерани“, няма как да не споменем активното участие на един от лидерите на Тартуско-Московската школа проф. Борис Егоров, смятан днес за „патриарх на руската хуманитаристика“, както и на проф. Нина Буданова, която авторът на настоящите редове пък публично нарече „матриарх на съвременната достоевистика“.На подобни световни форуми учените представят не толкова страните си, колкото самите себе си, постиженията си, своя собствен хоризонт и „осанка“. Симпозиумите са чудесна сцена за дебют на млади и талантливи изследователи, които с участието си на един тъй авторитетен форум надвиват над страховете си, получават увереност и силен стимул за бъдещето. Тук непременно трябва да бъде отбелязан блестящият дебют на Алесандра Визинони (Бергамо, Италия), която до голяма степен е българско откритие и ще бъде гост на Българско общество „Достоевски“ през новия сезон 2012/2013. Международното общество „Достоевски” е демократична структура, свободна научна „корпорация” и това най-добре се проявява на неговата Генерална асамблея – върховния управителен орган на IDS, който винаги се свиква на четвъртия ден от форума. Симпозиумите дават импулс за развитие на „мрежата“ от национални/регионални общества; така например на предния симпозиум в Неапол беше обсъждана по принцип идеята за създаване на Българско общество „Достоевски“, реализирана година и половина по-късно (5 декември 2011 г.). Като стана дума за Българското общество, непременно трябва да отбележим официалното му приемане на 11 юли като асоцииран член на International Dostoevsky Society. На Генералната асамблея думата бе дадена на националния представител Е. Димитров, който представи дейността на Българското общество и подготвяния първи том от Алманаха на Обществото. Речта му предизвика силен отклик сред присъстващите учени от цял свят. В симпозиума участваха двама представители на Българското общество

„Достоевски“ – Емил Димитров, председател на Обществото, и Владимир Донев (Великотърновски университет). Е. Димитров беше водещ на секция през втория ден на Симпозиума и изнесе доклад на тема „Достоевски и романът икона”, с който проблематизира известните досега „формули“ в достоевистиката („роман трагедия“ на Вяч. Иванов и „полифоничен роман“ на М. Бахтин). Романът на Достоевски е роман икона не в смисъла на сакрален предмет, а поради това, че е построен върху същите принципи, върху които се основава иконата – принципът за обратната перспектива, принципът за обективността на изображението и принципът за включеността на читателя. Тезата е част от по-общата концепция на автора за онтопоетиката на Достоевски, която постепенно започва да си пробива път и да бъде схващана от научната общност като нова, оригинална концепция.Е. Димитров участва активно и в кръглите маси на симпозиума, като в изказването си за съотношението между художественото творчество и публицистиката на Достоевски предложи те да бъдат разглеждани не в съответствие с принципа на непротиворечието, а с този на допълнителността: става дума за относително самостойни сфери и за различни употреби на словото. Ораторът предложи някои свои тези за същността на публицистиката и свърза проблематиката на руската с тази на българската литература.В рамките на специален панел за презентации на нови книги Владимир Донев представи книгата си „Александър Солженицин. Класика срещу канон“ (Фабер, 2011). Той се вписа в основната насока на симпозиума и с доклада си на тема: „Достоевски и Солженицин: „Един ден на Иван Денисович“ в светлината на „Записки от Мъртвия дом“. Докладът прозвуча първо на майското заседание на Българското общество „Достоевски“ и разглежда дълбинната алегорична основа в сюжетите на повестта „Един ден на Иван Денисович“ от Александър Солженицин и романа „Записки от Мъртвия дом“ на Достоевски чрез анализ на символиката в определени общи сцени, мотиви, персонажи, особености на хронотопната организация в двете произведения. Сюжетът за слизането в ада на каторгата и лагера разкрива черти на метафизична нагласа при двамата писатели. Набелязват се основните трансформации в художествения модел carmen horrendum – „страшно повествование“ по знаменитото определение на А. Херцен за поемата „Ад“ на Данте, в поетиката на „Записки от Мъртвия дом“ и лагерната проза на Солженицин. Представянето на българските участници бе оценено много високо, израз на което бяха и поканите за участие в нови форуми. Резюметата на двата доклада са публикувани на руски и английски в материалите на Симпозиума. Общото мнение бе изразено от един от водещите руски специалисти Борис Тихомиров: „Българското общество „Достоевски“ ... внесе забележима и изразителна багра в празника на световната достоевистика“.Не съм почитател на „бозавия патриотизъм“ (навярно така трябва да се преведе руският израз „квасной патриотизм“); няма обаче да скрия, че е приятно усещането, когато виждаш българското име да се произнася с уважение. Подобни факти трябва да се маркират: основанията за прословутата ни „национална гордост“ не са кой знае колко и какви. Следващият XVI Международен симпозиум на International Dostoevsky Society ще се проведе през 2016 г. в Гранада, Испания.

Е. Д.

XV Международен симпозиум на

International Dostoevsky Society

П Р О Б И В И

5

В И Т Р И Н А

Литературен вестник 25.09-1.10.2013

Списание GRANTA България, бр. 3 „Революции“, год. 2013Един добър пример за актуалност – поредният брой на GRANTA България е озаглавен „Революции“ и се случва насред българската такава. В него можете да прочетете текстове от Милан Кундера, Етгар Керет, Адам Джонсън, Ричард Русо, Тахар Бен Джелун, Ани Илков, Ангел Игов, Оля Стоянова, Владислав Тодоров, Георги Господинов, както и интригуващи дебюти и революционни открития.

„Гошко“, Силвия Чолева, ИК „Жанет-45“, Пловдив, 2013, 12 лв.„Гошко” е най-новата книга на Силвия Чолева. Това, което споява разказите в сборника, е преди всичко пресъздаването на житейското поведение на съвременния „герой” тук и сега. Нишките на външния свят и личната съдба се преплитат ту в синхрон, ту в опозиция, за да пленят въображението с фината чувствителност и магичното обаяние на таланта. В жанрово отношение сборникът съдържа както традиционни разкази, така и мистични, но всички те ни въвеждат във видимия и невидимия живот не толкова на героите, колкото на твореца. Разкази, в които краят често е начало на размисъл.

Владо Трифонов, „Куци ангели“, ИК „ Жанет-45“, Пловдив, 2013, 16 лв.Книга, която ще те възторгне и скандализира, зарадва и натъжи, разсмее и разплаче. Драматичната история на българския преход, видяна през неговите типични герои и ситуации, осмислена като паноптикум от чудовища и малодушни жертви, за да бъде постигнато основното внушение на автора – че тази ситуация е нетърпима, че така повече не може да се живее. Или – както казва симият Владо Трифонов – с действията и преживяванията им човек може да донамести картината на българския преход, който няма нито начало, нито край, защото е самият живот. Нашият профукан живот, междувпрочем.

Може би пак и пак ще си припомняме „естетическия” завет на Збигнев Херберт за „силата на вкуса” – защото чалгарията, която ни залива е следствие, а не причина на перманентната му липса... Няма „спасяваща” красота обаче без етика – твърди някъде великият старец от Ясна поляна. Именно пошлостта убива всяка истина за живота, обезсмисля съществуването, превръща го в тотален кошмар. Грозният социалистически бит, осветен от сивата светлина на безнадеждността, днес отново става от гроба и се стели в небето ни, опитва се да закрива слънчевата светлина, блъвнат сякаш от екарисажа на историята. Изкуството „близо до народа”, което соцреалистическите пропагандатори налагаха, днес наистина е партизански „близо до народа” – етнопопфолк „музиката”, която ни души като октопод, обвивайки с мазни пипала живота по български... Реставрацията в културно отношение, която течеше по времето на Тройната коалиция, когато Гоце изпонагради сътрудниците на ДС, днес отново тръгва, макар и тресяща се от носталгичен тремор, виждаме я и на смехотворния „контрапротест”, виждаме и я в масовото оглупяване в преклонението пред правешкия диктатор...„Протестът”? Какво става? Най-трудният въпрос на всяко съвремие... Може ли да се действа без някакви изначални принципи, може ли еклектиката да роди смисъл, може ли еуфорията да замени здравия разум? Безспорно „разбунтуваният човек” е красив, но вижте фона, историческата перспектива ни открива жалки декори, зад които се крие нищета. Нищетата на българския начин на живот, липсата на културен хумус, „културен елит”, важен, много важен фактор... вместо умиляване („умаляване” - би казал и-Гасет) пред нищожната исторически жалка „българщина”... Впрочем синдромът „и тази година няма да има Априлско въстание” започва да ни тресе. Виждаме как цинизмът постепенно ще обезсмисли всякакъв протест. Никак не е трудно у нас да бъдеш лош пророк, да си присвоиш „нормалността” и да громиш неродолюбивите индивиди, обсебени от западни веяния. Наблягането на масовостта от страна на протестиращите е грешка, охлокрацията води само до едно - санкюлотски радикализъм – нека протестът е възможен като бунт на осъзнати индивиди, на солидарността-в-общото (недоволство),

но не и като маса, като любимия предразсъдък на социалистите, че на базата на „индивидуалното невежество е възможна поява на колективен разум”, няма такъв и не може да има... както и не може да има „представителство”... Представителство пред кого и с каква цел?! Нали партиите това искат, да яхнат „улицата” именно защото не можела да артикулира „искания” – но нали „улицата” беше раждащото се гражданско общество, състоящо се от осъзнаващи се индивиди? Ако най-кресливите се обяват за представители, като революционери-между-другото: следва погнуса; вече чувстваме блудкавия вкус, вече не чувам смислено говорене, чуват се претенции, закани и псувни, очакване за „този път може и да стане”... Е, няма да стане! На този протест обаче не му липсват харизми, липсват му морални авторитети. Такива обаче не са разкаяли се червени професори, бивши отрепки на ДС или някакви обществени съвети, събрани на принципа от кол и въже. Тоя тип инженерство вече го видяхме до какво доведе през 90-те. Успелите „политици” на това време днес отново изпълзяват, при това назидателно размахват пръст, видите ли: те знаели и можели ...Залагането на картата, че всяка манипулация е възможна, стига добре да се подработят хората, ще възпроизведе статутиквиралата система на политическа порнография. Олигархичната червена мафия, а тя не може да изчезне, това и иска. Бунтът да бъде сведен до изпълняването на някакви „искания”, представителството да бъде демократизирано, но никой не заявява, че именно там е кризата – липсата на адекватно представителство, защитаващо права и интереси, а не тарикати и нищожества, добрали се до парламентарната банка, за които справедливостта е неясна и досадна дума...Все пак обаче трябва да се казват имена. Защото конкретността ще разсее доста митове; ето някои от тях. Вгледайте се в набързо скалъпания Реформаторски блок, който ще върши чудесата от наше име – но тихомълком питайте, щото авто/цензорите бдят. Не питайте що ще там например др. Кунева или някое друго червено отроче на комунистическата номенклатура. Лично аз не вярвам в дясно без антикомунизъм, но... максимализмът у нас винаги е бил губеща позиция, засега така изглежда(ло), но не се ли лъжем...

(Затова и един Ани Илков например липсва в обществения съвет към РБ, липсват и други смислени хора, например Едвин Сугарев, Ясен Атанасов или Божидар Кунчев, вместо това виждаме отбор поборници – конформисти, автори на зомбиращи населението реклами, чистофайници, университетски дисертабилисти и прочее, вероятно и агенти на ДС... демек интелигенцията е представена.) Но да се върнем на въпроса за красотата. Тази, която ще ни спаси. Ясно е, че Достоевски е имал предвид Исус с тази си мисъл, но не и нашенския синод, наточен за имоти и обслужващ всяка власт. Откъде да дойде тая пуста свобода обаче? Как да изработим стил? Вижте образованието ни – плачевно, немодерно, налагащо ни ненужни знания... Протестираме днес за бъдещето на децата ни, ами тогава да почнем оттам; дерибеи директори, псовясали даскали, пишман възпитатели, напоследък и попове, как да се произведе тоя нов човек, кой да го направи, нали трябват програми, визия за бъдещето? Но това после – като вземем властта... Сетне. Впрочем не съм от упрекващите протеста в липса на артистизъм и хумор. Точно това ще убие тази просташка власт, яхнала инситуциите днес. Правителството ще се самопогребе в пошлостта си, в невъзможността да продължава да се мъчи да управлява по този ретрограден, нелеп начин. Да залага на низшите инстинкти, да удовлетворява примитивистки мераци; то сякаш ни казва – „стани свиня и всичко ще ти е наред”. Животът е преди всичко материален, а духовността е само някаква отвлечена сфера. Но точно това беше колосалната заблуда на комунизма – че е възможно така да се живее до края на историята... Ето това реставрират днес комунистите. Ето това трябва да отречем днес и сега, и завинаги. А не просто да бъдем прелъстени от някакви недореформирани „десни” партийки, които щели да ни представляват, понеже това било демокрацията (ни)... Но нали демокрацията е като хляба, ако перифразираме присмехулника Ралин, не е застинало тяло, тя е като хляба, трябва да се омесва и изпича ежедневно и неуморно... Може би това правим по площадите днес? Не много опитно, но така се почва може би?И представете си, някой ден...

ИВАН СУХИВАНОВ

И все пак красотата...

Българска литературна есен в Германия

Поредица литературни четения, разговори с български автори и дискусии се провеждат в различни германски градове през есента на тази година. Забележителен е не само интересът, но и финансовата подкрепа, която влагат в по-големите мероприятия, целящи да популяризират българското литературно слово в Германия Министерството на семейството, децата, младежта, културата и спорта на провинция Северен Рейн - Вестфалия и Фондация „Роберт Бош“.

Програмата:Вторник, 10 септември, от 20 часа в Alten Rathaus Mannheim-Feudenheim: Българска вечер с Румяна Захариева и издателите Клаус Сервене и Улрих Велхьофер.

Сряда, 11 септември, от 20:15 часа в книжарница „Thalia“ до Водната кула в Манхайм: Литературно четене и разговор за романа „Да“ с Николай Табаков (София), Румяна Захариева (Бон) и издателите на романа, Улрих Велхьофер и Клаус Сервене (Манхайм).

Четвъртък, 12 септември, от 20 часа в Zentralbibliothek Stadtbьchereien Dьsseldorf, Bertha-von-Suttner-Platz 1 :„Нова земя Европа? България: литература и живот днес“ – среща разговор с Димитър Динев, Николай Табаков, Румяна Захариева и Клаус Сервене. Събитието се осъществява с любезната подкрепа на Министерството на семейството, децата, младежта, културата и спорта на провинция Северен Рейн - Вестфалия. Вход свободен.

Петък, 13 септември, от 19 часа в KulturCafй Filsbach Mannheim J6, 1-2: „Парче Виена, резен София, нова земя Европа?“ - авторско четене на Томас Фрам, разговор с Улрих Велхьофер, игрален филм „Испания“ – разговор на Клаус Сервене с почетния гост Димитър Динев („Десет години „Ангелски езици”), музика. Осъществява се със средства от програмата „Grenzgдnger“ на фондация „Роберт Бош“. Вход свободен.

Петък, 13 септември, от 19:30 часа в Zentralbibliothek der Stadt Essen, Hollestr. 3, 45127 Essen:Авторско четене и разговор за романа „Да“ с Николай Табаков (София) и Румяна Захариева (Бон).

Сряда, 25 септември : Литературно четене на Румяна Захариева в Кьолн.

Петък, 8 ноември, от 18:00 часа : Литературно четене на Румяна Захариева на Панаира на книгата „Миграция“ в Бон.

!

Издателство “All Things That

Matter Press” издаде в края на

август 2013 г. сборника на Здравка

Евтимова „Време за косене и

други разкази“ (“Time to Mow and

Other Stories”) като аудиокнига.

В сборника са включени 19

разказа, продължителността на

записаните текстове е 7 часа и 42

минути. Разказите са прочетени

от американската актриса

Елизабет Кук. Допълнителна

информация за книгата можете да

намерите на сайта:

http://www.amazon.com/Time-Mow-

Other-Stories/dp/B00EUDBZ66/

ref=sr_1_1?s=books&ie=UTF8&qid

=1377725078&sr=1-1&keywords=Ti

me+To+Mow+and+Other+Stories%

2C+audio

През 2012 г. същото издателство

публикува „Време за косене и други

разкази“ като книга на хартиен

носител и книга в електронен

формат, подходящ за четци от

типа Kindle.

http://www.amazon.com/Time-To-Mow-Other-Stories/dp/0985778946

A B R O A D

Б И Т И Е Н А П Р О Т Е С Т А

6 Литературен вестник 25.09-1.10.2013

Чудно как тече животът – срещаш се с някого в младостта си, сприятелявате се, после не се виждате с години и хоп – пътищата ви отново се кръстосват. И без капка неудобство, сякаш продължаваш недовършен разговор, споделяш и изслушваш, съпреживяваш и критикуваш...После Боби ми прати пиесата, аз я прочетох и се ужасих. Не харесвам вулгарното. После я прочетох пак, за всеки случай. Някак го преглътнах по-леко. Търсейки смисъл, взех да го откривам. Може би и там, където го няма... В смесицата от автобиографичност, абсурдизъм, в излагането на традиционни ценности и тяхното разбиване и опошляване, в намесването на реално съществуващи хора с истинските им имена, което направо ме кара да очаквам на следващата страница и своето име.Бедният Кюстендил и клетите кюстендилци не са на почит в главата на Боби. И все пак пише за тях, защото добре ги познава и точно те са му помогнали да бъде това, което е. Натоварва ги с характерологични особености, приписвани или присъщи. Няма милост и към

символите на града – Майстора, Свилен Блажев... Е, все пак те са споменати в положителен контекст. Сякаш Роканов се опитва да излее върху листа наведнъж всичко, което му е минало през главата в Кюстендил, реално или не.София, Пловдив, Кюстендил се смесват безогледно в един поток

на съзнанието, заедно с личности от тези и други градове, в култови заведения като „Пауталия“, „Найлона“, „Хамбара“. Героите си измислят други герои, създават се едни други. Парадокси и фантасмагории се преплитат с реално съществуващи личности. Дали те ще са доволни да се видят или прочетат в този текст? Май по-добре да не им се дава...Назидателната фигура на редакторката, която се опитва да „вкарва в пътя“ писането на Боби, може да се възприеме отчасти подобно на хора в древногръцката трагедия – изразител на общественоприетите/професионалните ценности и мнения. Само че и с нейния образ авторът се отнася непочтително, като чисто и просто я вкарва в леглото на героя си. Малката Мария, натоварена с нелеката роля да бъде женското начало у автора, стоварва реплики, по-груби и от каруцарски. С нея Боби - героят в пиесата, си партнира, те представляват двете страни на един образ. Разказва се и историята на Виктория, обладана или не, която служи като че ли за завръзка, но авторът така и не я показва на сцената...Четящият добива усещането, че разнообразни, странни, уродливи люде са избрали автора/героя, за да споделят случки от живота си, от което сякаш им е невъзможно да се въздържат. И колкото повече развихрят въображението си, толкова повече читателят/зрителят се обърква, защото логиката е само привидна. И толкова повече на подсъзнателно ниво нещата необяснимо му се изясняват, май... Фантасмагоричната огрубена реалистичност на текста предполага или буквално следване на описанията и характеристиките на героите при постановка, или търсене на тяхната противоположност. Семплото поставяне на този текст в стил „реализъм“ би изглеждало само вулгарно.И всичко това под озадачаващото заглавие „Да живее кралицата“! Сякаш е много важно какво вика някоя си при оргазъм, при това постигнат с въображаеми партньори и реален вибратор. Острият, даже понякога безмилостен

(но справедлив!) Боби, когото познавам от годините на разпределението ми в Кюстендил „отпреди демокрацията”, и тук издевателства над герои и читатели. Няма милост нито към идолите от съветското кино, нито към политици от миналото, нито към т.нар. терористи/революционери. Всичко минава под ножа на Роканов. Не по-малко остър от онези, описани в пиесата...Фантазиите на автора се смесват с тези на героите и често може да се сбърка кой кого измисля. Без капка жалост Роканов посича онези отрицателни страни на българите, които го дразнят, разделяйки ги по географски принцип и приписвайки на едно само съсловие – актьорското, пороците на всички: „Те са суеверни като врачани, невежи като пловдивчани, нахални като софиянци, неблагодарни като старозагорци, мръсни като русенци, клюкари като варненци, мазни като бургазлии, високомерни като кюстендилци, а освен всичко това актьорите са и прелюбодейци, защото са постоянно разгонени“. Не ще и съмнение – авторът е имал вземане-даване с тази прослойка и резултатът от мача помежду им се изравнява сега с цитираното описание...Обобщаването, уедряването на наглед дребни пороци и конфликти е важно в тази пиеса. В някакъв момент от четенето човек се замисля – не е ли всичко това написано с една само цел – да бъде изиграно, разказано, представено от самия Борис Роканов? Това би било интересен ход. Защото по пиеса авторът е оставил за героя със своето име най-смислената роля, с най-непредубедено интелектуално излъчване, това на симпатичния оцеляващ в лудницата на своите мисли и фантазии. Подозирам тази хватка, дааа... Чудесен поет, той пробва прослава и в попрището на театъра, в онази част, която му се струва най-достъпна – драматургията. Но в текста прозира неговата непреклонност и решителност „по режисьорски“.След споменаването много пъти на женски и мъжки полови органи и дейностите, свързани с тях, като че ли към края авторът се изморява от

тази насилена вулгарност и от него избликват Шекспирови фрази – разбира се, в устата на по-добрата му половина, Мария. Ироничен, та чак сардоничен, Боби Роканов дразни, съблазнява, обладава, разказва грозно и непочтително разни случки и истории, повече или по-малко интересни, но не стои на едно място. Не може да му се отрече – изразява себе си с всяко достъпно средство, дори да не е разбираемо или лесносмилаемо от „общата” публика. Изисква се доза предварителна подготовка, познание за живота и схващанията на автор като него, за да не изригнеш в псувни, а да се вгледаш по-дълбоко в този текст. Субективният поглед, привнесен към този търсено парадоксален текст, който залага на абсурда, може да му добави смисъл, и даже трябва. Смисълът, разбира се, би бил различен за всеки четящ, според собствените му способности и наклонности. И ето как Роканов ни хваща в клопката си – да го ценим, макар и възмутени. Да пишем за него, да се опитваме да анализираме творенията му и така да осъществим и собствения си стремеж към реализация.Когато седнах да пиша, дълго размишлявах как да стане най-добре. Накрая реших да следвам почина на Боби и да споделя онова, което ми идва в главата почти без цензура. Текстът на „Да живее кралицата” е неприличен, да. Но имаше и места, на които се засмях (предполага се в една адекватна постановка те да са много повече). Харесва ми и смелостта, с която Роканов изследва границите на допустимото, тества докъде ще го изтърпим, като ни подмамва с различни тактики. Текстът ще бъде труден за постановчика, който го вземе прекалено на сериозно. Моята препоръка към него е да слуша вътрешния си глас, да се довери на първото си усещане и да не изпада в прекалено анализиране. Това би убило спонтанната и симпатична безобразност на пиесата – едно от основните й достойнства.

ИРИНА КАНУШЕВА

„Да живее кралицата“ от Борис Роканов

Новата мемоарна книга на Иван Теофилов „Митология на погледа”, структурирана по сходен начин като предходната „Вселената на яйцето”, обогатява започнати сюжети, разказва нови истории, внася още образи на творци, за които си струва да си спомняме и чието творчество ще е загуба, ако го подминаваме. За разлика от „Вселената на яйцето” (2011) фрагментите в новата книга не са разделени в различни цикли (или части), а следват, последователно номинирани, а някои от тях и датирани. Датировката подсказва времето на написване – от 1996 до 2013 г., но времето, уловено в думите, се простира в много широки граници, достигайки до ранното детство на поета. Книгата, както предходната, предлага множество дефиниции за поезията, за стихотворението, за писателя. Една от тях, която се открива още в първите фрагменти, е заявяването на творчеството като мълчание, а творецът е представен с качеството му – немота. И не след дълго, още на 3-та страница, Теофилов среща читателя с „жестокия мълчаливец” – бащата, който проговоря като сфинкс – за важните неща, а важните неща в бащините уста също са поезия: улицата за игра е улицата на Димчо Дебелянов. Немотата, мълчанието на поета са свързани в пряка връзка с още едно качество на твореца – умението да наблюдава и да преобразява в „начеващата митология на погледа”. Освен това пишещият счита, че стихотворението без тайна не е стихотворение. То трябва да бъде тайна, сиреч мълчание, мълчано стихотворение, може би като мълчана вода, която се изкачва, слиза и движи из улиците, в които съжителстват хора и митология. Мълчаното стихотворение е онова, което „проговоря” винаги в Момента.

Освен времето като датировка, като спомен, Иван Теофилов не забравя и мястото. Местата в книгата освен живени, освен пропътувани, правят впечатление и с това, че са места с памет, но и места, за които е останала само памет, тоест изчезнали места – като сладкарница „Цар Освободител”, като аптека „Марица” и като още много други. Обикновено от времето и мястото на паметта изниква и личността на твореца, който заема централно място в съответния фрагмент, съвместната работа в театъра например или срещи в писателското кафене, или невероятната библиотека на Живата енциклопедия – проф. Тодор Боров. Така Иван Теофилов представя портретите на художниците Христо Стефанов, Димитър Киров, Енчо Пиронков, Георги Божилов – Слона, на колегите и приятелите от театъра – Петър Слабаков, Леон Даниел, незабравимите спомени с Цветан Тодоров, с поетите Иван Динков, Иван Радоев, Константин Павлов.Фрагментите, освен с Иван-Теофиловия поглед към творците, с които животът го е срещнал, са обогатени и с размислите - равносметка за политиката, с опити да се осмисли мястото на човека на духа в областта на политическото. И понеже политическите събития в нашата страна през изминалите няколко месеца едва ли оставиха мислещ човек политически неутрален, би било интересно да отправим поглед и към тези фрагменти на Иван Теофилов, още повече, че поетът е сред интелектуалците, подписали писмото до президента Росен Плевнелиев в началото на юли тази година, в което бяха изказани „опасения за нашето общо бъдеще”. „Политическите” фрагменти в „Митология на погледа” заемат от общия повествователен обем на книгата неголямо място, разположени са във

финалните страници, но не са толкова в група, колкото разпръснати между останалите, и те биха могли да бъдат пропуснати от невнимателния читател. Но те са важни от гледна точка на заявяването на гражданския

глас на поета, който твърди, че „както и да се гърчи, страната ни трябва да заеме мястото си в моралната карта на света”. Този извод се прави с поглед към опита от тоталитаризма и с поглед към неслучилата се демокрация. В тези фрагменти се долавя раздвоението на твореца – раздвоение от осъзнатостта, че политиката е тленното в живота, а творчеството - нетленното, и политическите занимания разсейват, отклоняват творческия Аз от главната задача на неговия живот. Сред тези мисли отново изниква митичната фигура на поета Дебелянов, митична, защото както е обитавал непознат улицата от детството, така е обитавал незнаен, „никой – някаква писарушка там”, Народното събрание, за да остане във времето като поета Димчо Дебелянов, „защото литературата е тази, която прави записа на времето”. Освен че съзнава, че политиката е лудост, блъсканица, и е усетена като оцапващото твореца, Теофилов не забравя да спомене и да си спомни опита с политиката на Вазов и Влайков. И все пак, и все пак „ние, днешните литератори, не можем да си затваряме очите. Не можем да не оправдаем много от сегашните граждански и човешки реакции. Не можем да не приемаме като основателна всяка отчаяна

гримаса, объркан жест и дори най-крехък стон...” Правейки равносметка на това какво и как се случило, за Теофилов е без съмнение, че образът на българската демокрация още в самото й начало „беше зле фокусиран”. Именно разфокусираният, сгрешеният поглед ни е отвел тук. Какво остава за честния интелектуалец – там където е, да се противопоставя на политическата смрад със свои записки, със свой поглед, със своето свидетелство за времето. Това са и част от основанията на Иван Теофилов да групира спомените си в нови фрагменти и нова книга. Или както казва във финалните изречения, вместо епилог: „Тези записки са породени от предизвикателствата на живота – непредвидено, спонтанно, безредно, както се роят в паметта ми, дошли на различни по време и настроение избилици”. Втората част на книгата, озаглавена „Из моите занимания”, сама по себе си представлява антологична подборка от част от превежданите от Теофилов руски поети. Поместени са стихотворения от Николай Гумильов, Анна Ахматова, Марина Цветаева, Владимир Набоков, Йосиф Бродски, Владимир Висоцки, Булат Окуджава. С най-много – девет стихотворения, е представен Бродски. Връзката между двете части – фрагментите и стихотворенията, се осъществява от разказа за работата по определени стихотворения (Пушкин, Бели, Бродски), а също и чрез спомените за срещите с други респектиращи преводачи. Наистина в края на книгата на читателя му се иска частта „Из моите занимания” да е по-голяма, но пък това го провокира да потърси други и още стихотворения, преведени от Иван Теофилов.

ЯНИЦА РАДЕВА

Иван Теофилов. „Митология на погледа”. ИК „Хермес”, 2013

Погледът и неговата митология – за новата книга на

Иван Теофилов

Н А Ф О К У С

Рубриката се поддържа

с финансовата подкрепа

на Национален фонд

“Култура”.

7Литературен вестник 25.09-1.10.2013

Николай Николов

1.Понятието “демокрация” произтича от основния принцип: върховенството/управлението (kratos) на и от гражданите (dēmos). Това е форма на политическа организация, базирана на колективен суверенитет и самоуправление, чиито корени се намират в първите гръцки републики, като най-известната е била атинската демокрация. “Ние сме демокрация, Перикъл обявил, защото управлението е в ръцете на мнозинството, а не на малцинството“.Тази идея обаче притежава валидност само в рамките на определен брой нормативни критерии, които отговарят на въпросите кой би трябвало да представлява „народа“, както и какво означава това “те” да се самоуправляват. В древногръцкия полис свободните граждани представляват “народа”, а управлението им се основава изцяло на тяхното политическо съществуване, чиято роля е увековечаването на “процес на вземане на колективни решения”. Като zoon politikon личният и общественият живот са неразграничими за гръцкия гражданин. Единствените личности, определени от съществуването си в частната сфера, са тези, които нямат публичен, политически и юридически статут като граждани. И така, истинският човешки субект се конституира като политическо животно и следователно неговата човешка природа e обективизирана от “идеалите на участие в политическия живот”, въплътени в полиса (Giddens 1971: 5).Всяка една комунистическа държава е усетила тази дълбока дихотомия, нанесена на човешката личност: съзнанието, че ти не си „гражданин“ в истинския смисъл на думата и това не е твоята страна. Ти се превръщаш във физическо лице без ясни политически или юридически права, изцяло зависим от патриархалната система. Индивидът спира да има значение и се слива в безформеното политическо тяло, което е директно и непрекъснато контролирано от главата – т.е. политическия елит. Гражданите се превръщат в „деца“ на държавата си, като целият им живот става зависим.В тези режими човек спира да съществува като политическо, социално и културно животно; неговата природа се изменя. И така, когато става дума за постсоциалистическите революции или преходи към демокрация, трябва да бъде ясно на всеки наблюдател, че тук не става дума само за преминаване от един политически и икономически режим към друг; става дума за дълбока метаморфоза на личността; преврат на начина на мислене, преминаване от човешкото съществуване като безполезна част в едно застояло общество до осъществяването на правата и свободите, принадлежащи на една демократична личност. За някои държави и за някои граждани този втори, далеч по-сложен процес не се случи. В други, благодарение на силно изявена вяра и националност, прогресът беше мигновен и праволинеен. Тази важна разлика между тези две революции се забелязва рядко – смята се, че както за една вечер един режим се заменя от друг, пренаписва си конституция и се започва отначало, така и правата, присъщи на един демократичен режим, се пренасят, автоматично и мигновено, върху новите граждани. Но за да се случи това, тези граждани трябва да са готови да поемат тези нови отговорности – да са готови да преосмислят значението на думата „народ“. За 23 години у нас този процес е незавършен – ние още търсим пътя към нашата постсоциалистическа метаморфоза.Българската демокрация, нейното значение, история и език са несъвместими с тези на другите постсоциалистически държави. Ние изоставаме зад всяка една централноевропейска държава и даже през

2013 година, след 23 години „преход“, ние оставаме като хибрид между миналото и настоящето. Отличаваме се, защото ние никога не преминахме нейната „фасада“; не успяхме да вникнем в значението на „демокрацията“ – не само като политическа система, институции и т.н., но като култура и самосъзнание.Ние не изживяхме своя момент на революция и на демократизация по същия начин или път като Полша, Унгария или Чехословакия. Там тоталитарните режими, изгубили изцяло легитимност, разяждащи се отвътре напълно, не само бяха свалени, но и бяха забравени. Централна Европа започна своя път към демокрацията директно след падането на Берлинската стена. В тези страни малко или много има процес на просвещение.Дезориентацията и объркването, които последват падането на Желязната завеса в Полша, Чехословакия и Унгария, бързо се заместват от възстановяването на дадена посока и цел; или по-точно казано, от “създаването на системни критерии за това какво трябва и какво не трябва да бъде допускано във възстановения ред, за да се възвърне идентичността” (Gellner 1964: 50). За тези страни това е процес на възвръщане, защото тяхната идентичност е вкоренена в предопределен път на прогрес и модерност, предначертан от (западно)европейскатата история. Следователно, според Юрген Хабермас (1990), постсоциалистическите революции отразяват един общ процес на коригиране на историческото съзнание и културните корени в тези страни.Но не всички революции от 1989-а са извършени с цел „коригиране“ и справяне с близкото минало, защото не всички нации имат тази така силно изразена принадлежност и идентичност, към която да се завърнат. Тук се намира и основата за тематичното разделение в съответните дискурси между „Източна“ и „Централна“ Европа, не само като география, а е и изцяло свързано с култура и подбраните критерии за основите на историческото съзнание на дадените общества. Според Милан Кундера (1984) за страните, бунтували се многократно против комунистическите си режими (т.е. Унгария, Чехословакия, Полша, ГДР), думата „Европа“ не представлява географски феномен, а духовно понятие, синонимно с думата „Запад“. В момента, в който Унгария вече не е част от Европа – тоест Западна – тя е отделена от съдбата си, извън историята си: губи същността на своята идентичност. Идентичността на един народ е концентрирана в това, което е произведено от ума – т.е. това, което е познато като „култура“.За разлика от своите съседки, които успяха да запазят културните си основи и многократно протестираха срещу заплахата от изчезване на тяхната идентичност, в страни като България или Русия комунистическите режими успешно отнеха същността и заглушиха историята на техните народи, като същевременно и потопиха хората им в перманентен застой в развитието на културата. И така, Кундера мълчаливо отдалечава българската от европейската история и представя Източна Европа като перманентно белязана от преходи и социални метаморфози. Тези преходи не позволяват на нации като българската да изградят достатъчно дълбоки културни корени за изграждането на историческо самосъзнание и трайна идентичност.С две думи, това, което ни разграничава от една Полша, е липсата ни на собствена история, идентичност и интелигенция; за нас 1989-а не представлява шанс за размразяване на историята и възобновяване на застиналия прогрес към нашата модерност, причинени от тоталитарния режим.За нас 1989-а е годината, в която се ражда истински българският феномен, наречен „фасадна демокрация“. Тоест нашият тип

демокрация се реализира благодарение на вътрешен преврат, който позволява на комунистическия елит да остане на власт, да определя дискурсите, чрез които е дефинирано значението на „българската демокрация“ и най-вече да определя политическите и икономическите реформи. Истината е, че както по време на комунизма, така и при неговото разпадане в България няма тези масови демонстрации и протести, присъщи за постсоциалистическите революции. У нас хората останаха послушни и пасивни.Поне до 1997-ма – тогава аз бях на 7 години и присъствах на първите си митинги пред „св. Александър Невски“, заедно с още хиляди хора, които най-накрая активизираха обществото и настояха за истинска промяна. Това е нашата истинска постсоциaлистическа революция – моментът, в който нашето общество се обедини около общ политически и културен идеал и остана единно. Благодарение на следващите четири години управление, икономически реформи и проевропейска политика България е член на Европейския съюз и поне на хартия - част от общия проект към прогрес, свобода и модерност. Но тези четири години не бяха достатъчни, защото преди да дойде нужната воля и единство – трябва съзнанието. Необходимо е съзнанието за дълбоката дихотомия между политическа независимост и културна свобода. През 1997-ма политическата ни независимост беше доказана, но културният идеал, свързан с Европа, Запада и демокрацията, не устоя на натиска на нашата дълбока некултурност и пасивност.

2.Преди почти сто години в своята статия „Нашата интелигенция“ Боян Пенев изобразява подобен процес на фрагментацията на личността, упадъка на българската култура и атомизацията на нашето общество. “Политически се освободихме, но краят на духовното робство още не се вижда” (Пенев 1924: 1). Това духовно робство се равнява на липсата на истински българска култура, която да обединява хората около общ идеал, да дава посока и ориентация на обществото.В своя отговор на въпроса „Що е Просвещение?“ Имануел Кант (2001) пише: „Чрез революция може би би се стигнало до отхвърляне на личния деспотизъм и на алчното или властолюбиво потисничество, но никога до реформа на начина на мислене; пък и новите предразсъдъци ще вършат много добре работата на старите, служейки за юзди на лишената от собствено мислене тълпа“ (http://www.litclub.com/archiv/broi33/kant.htm).Реформа на начина на мислене е синоним за тази културна свобода, за която споменава Боян Пенев през 1924 г. Това духовно робство, или по думите на Кант – самопричиненото непълнолетие на човек, – до голяма степен се закоренява дълбоко в индивидуалните и социалните идентичности на хората и става почти естествено. Както споменават и Кант, и Пенев, този тип робство е самоналожено и никоя външна сила не би могла да помогне за неговото превъзмогване. Единствено ние, сами, можем да направим крачката от политическа независимост към културна свобода и просвещение, като олицетворим и разберем своята съвременна българска идентичност и се преборим за изграждането на едно общество, от което всеки от нас е част, и една публичност, от която всяка свободна личност зависи.Човекът на модерността, според социалния психолог Ерих Фром (2001),

въпреки че бива освободен от оковите на прединдивидуалистичното общество, което едновременно му дава сигурност и го ограничава, не придобива свобода в положителния смисъл на реализацията на индивидуалната му същност; тоест изразяването на неговите интелектуални, емоционални и чувствени възможности.Тази свобода, в негативния смисъл на думата, се равнява на независимост. И тази независимост води до така познатото чувство за изолация и атомизация, коeто много често е непоносимо.Тази позитивна свобода, за която той споменава, е тази връзка между личното и публично просвещение, която създава усещането и естетиката за културния идеал на нашата свобода, която е съпроводена с нашата ориентация и идентичност. С други думи, това е процес, чрез който се възобновява езикът, с който един народ, лишен от мислене, е способен да реформира начина си на мислене.За разлика от Кант, който не уточнява точно как да се премине от политическа независимост към просвещение и културна свобода (според него това е процес, за който всеки един от нас е отговорен сам за себе си), Боян Пенев възлага своите надежди върху създаването на българска интелигенция. Той смята, че само изграждането на тази интелигенция би могло да преодолее обществената изолация и културната атомизация, която отчуждава хората един от друг - “Българското общество познава враждата, познава малодушието и равнодушието – но не и творческия ритъм на една хармонична колективна воля” (Пенев 1924: 2).Целта на интелигенцията е създаването на общ национален идеал, на „въображаемо общество“. По думите на Бенедикт Андерсън една нация е въображаема, защото членовете на даже и най-малката нация никога няма да познават, срещнат или чуят по-голямата част от техните сънародници, но в съзнанието на всеки съществува образът на тяхното общуване (Андерсън 1998: 224).Пенев мечтае за изграждането на интелигенция, способна да съживи българската култура, да възобнови основите за единство и идентичност и да преодолее ръждата на българската провинция. С две думи, според него пътят към позитивната и културна свобода е пълен синтез върху българската душа, пълна метаморфоза на изостаналия и незрял български характер.

3.Преди няколко месеца, по време на Февруарските протести бях убеден, че Боян Пенев в своя анализ е безкрайно актуален и много точно олицетворява и съвременното ни общество. Нека ви припомня едно интервю с Георги Господинов във в. „Дневник“, който описва точно тази липса на ориентация, която тогава изглеждаше непреодолима: „Тук ври една каша от собствено неудовлетворение, дефицит на смисъл, липса на хоризонт, отчаяние от държавата. Ако си на 30 години, си живял 24 от тях в преход. Това е нищо в исторически план, но много в биографичен“.

Нашата Свобода. Фрагменти

на стр. 14

Б И Т И Е Н А П Р О Т Е С Т А

8

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена

Литературен вестник 25.09-1.10.2013

В Пилзен, който ще бъде европейска културна столица’2015, от 11 до 15 септември тази година за 21-и пореден път се проведе най-значимият театрален форум в Чехия – Международният театрален фестивал “ДИВАДЛО”. Той е създаден през 1993 г. като част от общото движение в началото на 90-те години на миналия век за отваряне на националните театрални култури на страните от Централна и Източна Европа както към театъра в западната част на континента и останалия свят, така и една към друга. Днес “ДИВАДЛО”, провеждан всяка година в началото на септември в красивия средновековен град, известен с бирата и с внушителната си катедрала, е сред най-авторитетните европейски театрални фестивали. През двете десетилетия от възникването си до сега форумът следва целенасочена художествена политика, която не претърпява съществени промени, по думите на председателя на фестивалния борд Камила Черна. Неговите основни цели са: да организира всяка година шоукейс на чешкия театър, представящ най-доброто от последния театрален сезон пред чуждите гости и селекционери, да показва новите и определящите тенденции и спектакли в европейския театър и да бъде територия за среща на артисти и театрални специалисти от различни страни и континенти. Афишът на 21-вото издание включваше 21 спектакъла в основната програма и няколко съпътстващи прояви – представления в сградата на старата Южна железопътна гара, акции на открито, концерти. По традиция значимо място в основната програма заемаше чешкият шоукейс. Тази година в него бяха показани 14 спектакъла на различни театрални компании, сред които: “Със и без надежда”от Томаш Вуйтек, реж. Иван Крейчи, Камерен театър “Арена”, Острава; “Буржоазията” от Ян Микулашек и Дора Висеникова (по Бунюел и Кариер), реж. Ян Микулашек, Театър “Reduta”, Бърно и Театър “Na zabradli”, Прага; “Непрестанен дъжд” от Кейт Хуф, реж. Януш Климза, Театър “Ungelt”, Прага; “Просешка опера” от Вацлав Хавел, реж. Даниел Шпинар, Театър “Klicpera”, Храдец Кралове; “Малкият Ейолф” от Ибсен, реж. Ян Небески, “Divadlo v Dlouhe”, Прага; “Кукленият театър търси таланти”, реж. Томаш Дворжак, Наивен театър, Либерец; “Секал трябва да умре” от Юри Крижан, реж. Наталия Дякова, Градски театър “Дж. К. Тил”, Пилзен; “Денят на Грозния” от Владимир Сорокин, реж. Камила Поливкова, “Студио на героите”, Прага. Седемте чужди спектакъла, селекционирани в основната програма бяха нашумелият “Госпожица Юлия” на Томас Остермайер и Театър на нациите, Москва, Русия; “Холокост” от Вилям Климачек, реж. Растислав Балек, Театър “Арена”, Братислава, Словакия; “Черно мляко” на Алвис Херманис и Нов театър – Рига, Латвия; “Опитът” на Блахо Ухвар, Театър “S.T.O.K.A”, Братислава, Словакия, “Без заглавие” на Слава Даубнерова, Словакия, “2-та седмица” на режисьора Бела Пинтер, Бела Пинтер и компания, Будапеща, Унгария и “Мир на майката и отечеството” от Божена Кеффова, реж. Ян Клата, Театър Полски, Вроцлав, Полша. Както всяка година, така и сега стремежът на организаторите беше да съберат и покажат в афиша на шоукейса на чешкия театър различни театрални естетики, видове и форми, очертаващи профила на националната сцена през изтеклия сезон. Определено впечатление правеше постигнатият в избора на заглавията баланс между представленията, представящи утвърденото и типичното за нея и новаторските и експерименталните работи. В предложеното широко ветрило от разнообразни както като видове театър, така и като качество постановки безспорно се откроиха три спектакъла – изобретателната театрална гротеска “Буржоазията” (по известния филм на Бунюел “Дискретния чар на буржоазията”), умелото куклено шоу “Кукленият театър търси таланти” и спектакълът на театъра домакин в Пилзен “Секал трябва да умре”, достойно представящ изпитаната традиция на чешкия театър в областта на майсторската реалистично-психологическа адаптация на известни романи и филмови сюжети. Към тях задължително трябва да бъдат прибавени и две камерни представления, отличаващи се със силното си актьорско присъствие – “Непрестанен дъжд” от Кейт Хуф на режисьора Януш Климза, за ролята си в което Ричард Крайчо е удостоен с наградата “Талия” 2012, и “Денят на Грозния” от Сорокин на сценографа и режисьора Камила Поливкова с впечатляващото изпълнение на Карел Добри. Ненапразно “Буржоазията” беше спектакълът, който откри Пилзенския “ДИВАДЛО” 2013. Копродукция на две от основните чешки театрални формации – Театър “Reduta” (народният театър в Бърно) и Театър “Na zabradli” (водещата експериментална сцена в Прага) и постановка на най-интересния днес млад чешки режисьор Ян Микулашек (р. 1978) той пораждаше много очаквания, които убедително оправда. Адаптацията по филма на

Бунюел, направена от Микулашек и Дора Висеникова (утвърдили се като екип още със спектакъла си “Европеана”) няма за цел да пренесе на подиума знаменития сценарий, а само взима от него образи, ситуации и атмосфера, които трансформира във

въздействаща театрална гротеска. Двамата правят представление за съвременния човек, видян през ярък и дързък сюрреалистичен фокус, който със задъхана неуморност извършва утвърдените социални ритуали на общуването, консумирането и добрите обноски. В духа на Бунюел тези ритуали са представени чрез ирационалните им и стряскащи мотиви, продължения и интерпретации. Заедно с оригиналната адаптация безспорно качество на спектакъла е интензивното, енергично и прецизно актьорско изпълнение. В продължение на 70 минути всички участници са на сцената, където без секунда отдих преминават през калейдоскоп от сюрреалистично деформирани, преекспонирани и преобърнати образи, интонации и движения. Това е театър за окото, визуална акция, респектираща с доброто познаване на европейското изобразително и филмово изкуство и с креативната свобода в играта с тях.“Кукленият театър търси таланти” на режисьора Томаш Дворжак от Пилзенския театър “Алфа” и трупата на един от водещите куклени театри в страната – Наивен театър, Либерец демонстрира най-добрите характеристики на съвременния чешки куклен театър. Смесвайки типична куклена естетика и анимация с кукли, авторите създават изобретателна сценична пародия на много разпространените днес телевизионни конкурси за таланти и реалити шоута. Актуална тема, находчива и майсторска изработка и водене на куклите и прословутото, едновременно грубо гротескно и добродушно чешко чувство за хумор – така най-кратко може да бъде описан този спектакъл, който увлече еднакво силно зрителите от всички възрасти.Продукцията “Секал трябва да умре” на театъра домакин и основен организатор на Международния фестивал “ДИВАДЛО” е създадена по сценария на един от най-успешните чешки филми със същото заглавие. Градският театър “Дж. К. Тил” в Пилзен има дълга и устойчива традиция, датираща от 1865 г., когато тук се установява първата професионална трупа. Днес театърът има пет компании, играещи в две сгради (Големият театър и Камерен театър) и пет отдела – драматичен, музикален, опера, балет и оркестър. “Секал трябва да умре” е една от последните премиери на драматичната трупа, в която си дават среща умението да се разкаже на сцената една история максимално реалистично, без овехтял патос и бутафория и доброто професионално актьорско изпълнение в тази естетика. По традиция, установена още с появата на фестивала в началото на 90-те, неговият международен афиш има за цел да представи преди всичко най-новото и провокативното от страните от Вишеградската четворка, включваща освен Чехия също Словакия, Унгария и Полша. Днес, когато тази група вече по-скоро е останала в най-новата история на континента, фокусът на чуждата програма продължава да бъде върху театъра в Централна Европа, но разширен и с някои от най-интересните театрални постижения в другите (основно) европейски държави. Тази година Словакия беше представена на “ДИВАДЛО” 2013 с три спектакъла на водещите си експериментални компании (“Арена” и “S.T.O.K.A”) и имена (Растислав Балек, Блахо Ухвар и Слава Даубнерова), Полша – с нов спектакъл на Ян Клата, емблематичен режисьор както за полския, така и за съвременния европейски театър, и Унгария – също с един спектакъл на може би най-известния си режисьор в момента – Бела Пинтер. Към този неголям, но убедителен афиш бяха прибавени и две от водещите театрални събития напоследък в по-широк мащаб – много коментираният “Черно мляко” на прочутия

латвийски режисьор Алвис Херманис, поставящ днес във всички престижни европейски театри, и “Госпожица Юлия” на московския “Театър на нациите”, реализирана от един от най-големите съвременни германски и европейски режисьори, директора на берлинския Шаубюне Томас Остермайер. От международната програма на “ДИВАДЛО” 2013 непременно бих отделила “Госпожица Юлия” на Томас Остермайер и московския “Театър на нациите” и “Мир на майката и отечеството” на Ян Клата и Театър Полски, Вроцлав. Ян Клата прави спектакъла си по нашумялата книга със същото заглавие на Божена Кефф (Кеффова), представяща историята на полска еврейка, оцеляла от Холокоста, която прекарва останалия си живот, обсебена от преживяната травма. Това определя не само нейното съществуване, но повлиява необратимо и живота на дъщеря й. Клата превръща сложния полифоничен текст в мощно въздействащ многопластов спектакъл, чиято емблема става епизодът, в която майката и дъщерята се появяват на сцената неотделимо свързани с дебела дълга плитка и опитите на дъщерята, мятаща се отчаяно във всички посоки, опитвайки се да се откъсне от майката, остават неуспешни, защото единственият изход би бил да откъсне главата си, т.е. собствената й смърт. “Госпожица Юлия” на Томас Остермайер и московския “Театър на нациите” закри 21 издание на Пилзенския фестивал. Спектакълът не само оправда намерението да бъде достойният финал на театралния форум, но и за пореден път потвърди високата професионална класа на Остермайер и двама от най-известните млади руски актьори Чулпан Кхаматова (Госпожица Юлия) и Евгени Миронов (Жан). Противоречиви мнения сред специалистите и гостите на фестивала предизвика адаптацията на Михаил Дурниенков, пренасяща персонажите и ситуациите от емблематичната пиеса на Стриндберг в днешна Русия. В нея Госпожица Юлия е дъщеря на олигарх, а Жан е личният й шофьор. Всъщност актуалният и умело направен собствен прочит на Дурниенков е едно от безспорните качества на спектакъла. В света на съвременните руски Юлия и Жан няма борба между половете, няма съзнателни и несъзнателни битки за власт и доминиране – онова, от което и двамата са обсебени, е желанието им да се измъкнат от живота, който водят; и двамата са еднакво нещастни и беззащитни във враждебния, непонятен свят, управляван от далечния и невидим, но вездесъщ и непрощаващ “баща”. Остермайер изгражда представлението като виртуозен медиатор, провокиращ и обединяващ на сцената личните преживявания на актьорите и останалите създатели на спектакъла върху тази “семпла” съвременна трагедия. В характерното за него ударно сценично оформление – емблема на цялостното внушение, Жан, Юлия и Кристина се мятат без отзвук сред огромна супермодерна кухня, стояща самотно в средата на безкраен леден свят, заобиколена от сипещ се през цялото време на спектакъла сняг (сценограф Ян Папелбаум). Завършилият току-що международен фестивал “ДИВАДЛО” 2013 в Пилзен отново потвърди своята важна роля на място за среща и дебат между различни театрални гласове както в живота на чешката, така и на европейската сцена.

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА Пътуването е осъществено с подкрепата на Чешкия център в България.

ДИВАДЛО’2013 – Пилзен: театрални диалози

“Мир н

а м

айкат

а и о

теч

ест

вот

о”

от

Бож

ена

Кеф

фова

, реж

. Я

н К

лат

а,

Теа

тър

Пол

ски, В

роц

лав,

Пол

ша

9Литературен вестник 25.09-1.10.2013

Дейвид Ланю

Шинто и будизмът, двете велики духовни традиции в Япония, смятат животните като техни членове и участници в религиозните церемонии… според Исса. По неговото време шинто-будисткият синкретизъм, установен в периода Хейан, датира от хиляда години. Езотеричните будистки школи Шингон и Тендай смесват ранния японски анимизъм с будистки елементи – едно толкова успешно сливане, че по времето на Исса боговете на шинто или kami-sama съществуват наред с Буди и Будисатви във въображението на повечето японци. Фактически, както Томас П. Касулис отбелязва, „терминът „шинто” няма популярна употреба в Япония до развитието на официална идеология в средата на деветнадесети век” (Kasulis: 102). Във времето на Исса, периода Едо, няма натиск за освобождаване на местната традиция от будистката, която е внесена от Индия през Китай. Ето защо в едно хайку врабче може да пее сутра в будистки стил, посветена на един бог, Тенджин, най-малко без изненада за неговата публика.

ume saku ya tenjinkyō wo naku suzumeсливов цвят – / пее сутра на Тенджин / едно врабче

Сугавара но Мичизане (845–903) е поет и изследовател на периода Хейан, посмъртно обожествен и преименуван Тенджин: бог на литературата и знанието. Култът към Тенджин, популярен по времето на Исса, включва молитвена служба, която завършва с рецитал на Тенджин сутра (tenjinkyō), молитва, зовяща името на Тенджин на език, моделиран след будистките сутри (Борген: 330). Това е свещеният текст, който врабчето чурулика сред сливовите цветове, твърди Исса, предполагайки, че молитвата не е само за хора.Ако едно врабче се моли в хайку стихотворение на Исса, то не трябва да е изненадващо, че в друго хайку водно конче се заема с hyakudo mairi – практика, която включва молитва по време на движение насам-натам сто пъти между едно светилище или храм и определена точка в околностите на това светилище или храм или освен това посещение на светилище или храм в сто последователни дни:

tombō no hyakudo mairi ya atago yama100 молитвени поклонения / на водното конче…/ Монт Атаго

Локализацията на поклонението предполага едно трето възможно значение за сто пъти изминатото разстояние от водното конче. Атаго е планина близо до Киото с главен храм на най-високата си част. По времето на Исса поклонници, които се изкачват до него на 24-ия ден от Шестия месец, биха пожънали ползите от хиляда изкачвания, така нареченото sennichi mairi. Възможно е щастливото водно конче на Исса да посещава храма на подобен специален ден, който умножава духовната полза от посещението по сто. На едно ниво, както често виждаме у Исса, хайку стихотворението функционира като шега: включването на едно водно конче в религиозния ритуал на хората на определено място в определен ден изглежда като случай на своеобразен антропоморфизъм. На по-дълбоко ниво обаче Исса предизвиква нашата надменност. Ако човек вярва в благотворната сила на един бог на светилище, не е ли възможно и едно водно конче – дори без да го съзнава – да бъде благословено за идването си тук на този светъл ден?Той пише други хайку, в които водни кончета не само участват в шинтоистки празник; те, както изглежда, се издокарват за случая.

o-matsuri no akai dedachi no tombo kanaзаминаващо за празника / цялото в червено / водно конче..............

tsuredatte o-bon o-bon ya aka tomboпоявяващо се / на Бон Фестивал / червено водно конче

В своето обсъждане на шинто matsuri („празници”) Касулис пише: „На социалното ниво празненствата събират хората заедно да празнуват своите общи възгледи. Участниците в празниците усещат тяхната неустановена може би, но предполагаема свързаност. На религиозно ниво това е изходна точка за подчертаване на вътрешната неотделимост на хората от kami и поне потенциално извиква усещането за живеене в един пълен с kami, енергизиран от tama свят” (Kasulis: 63-64). Tama е японският термин за духовната сила, която пропива материята, наподобяваща английските думи „дух” и „душа”. В тези две хайку Исса разширява мрежата на душевната свързаност, за да включи едно червено водно конче, наред с хората, празнуващи на matsuri. Неговият празничен цвят, намеква авторът, е като специална одежда за специален случай.Отново тези хайку функционират като шеги с по-дълбоки импликации. Читателите могат да се усмихват

Животните и шинто в хайку стихотворенията на Исса

на образа на едно насекомо, отиващо на празник; вече след като размислят, те могат в същото време да започнат да разбират, че присъщите на този свят богове са точно толкова богове на водното конче, колкото са богове на хората. Във втория пример специалната сбирка, към която се присъединява водното конче, е Бон Фестивал на мъртвите, събитие през осмия месец в стария японски календар. По това време хората запалват фенери, за да водят духовете на техните прадеди обратно вкъщи – един ритуал – признание на продължаващата връзка. Исса ни напомня, че водното конче също има прадеди: безбройни генерации, без които то никога не би съществувало. Неговото присъствие на празника може поради това да се интерпретира от Исса и неговите читатели като един несъзнателен акт на набожност. Фактът, че на него сигурно му липсва осъзнаване на духовното значение на празниците на шинто, не отрича тяхното значение и уместност за неговия живот. Достатъчно е, че Исса и неговите читатели разбират тази важност, тази уместност.В следващия пример животните не просто празнуват сакралността на света, те са свещени. Обаче както червените водни кончета, те остават неподозиращи своята роля във вярванията и ритуалите на шинто.

kami no saru nomi mite kureru ko haru kanaсвещени маймуни / си пощят бълхите…/ пролетен ден през зимата

Буквално маймуните са „маймуните на Бог” (kami no saru), намеквайки, че сцената се случва в околностите на шинтоистки храм. Исса пише стихотворението в късното лято (Шести месец) в своята родна провинция Шинано, предшествайки го със заглавие „Зима” (fuyu). „Малка пролет” (ko haru) насочва към меко, ясно време в единадесетия или дванадесетия месец на стария календар. Тъй като образът е продукт на въображението или паметта – небазиран на непосредствен, локален опит – читателят е свободен да си представя неговата индивидуална среда. Много японски читатели автоматично ще свържат стихотворението с Монт Хией, близо до Киото, където живеят някои от най-прочутите свещени маймуни на Япония. Първичният бог на планината е Sannō, едно от чиито въплъщения е маймуна. В хайку стихотворението на Исса тези, пропити от бог защитници на шинто-будисткия комплекс от храмове на планината Тендай изглеждат неподозиращи своето духовно положение и важност, нехайно чешейки се една друга. Свещената енергия, загатва той, може да изпълва едно същество дори докато то върши най-баналното нещо по най-простия, естествен начин. Една маймуна няма нужда да разбира, че е свещена, за да бъде свещена.В две други хайку за маймуни Исса отново ги описва твърде естествено.

myōjin no mashira asobu ya aki no yamaмаймуните на великия бог / играят… / есенна планина............

ko-zaru domo kami no o-rusu wo kuruu kanaмаймунка – / напусната от боговете / беснее

Първото хайку повдига въпроса, че божествените въплъщения също обичат да играят. Маймуните не медитират, не участват в религиозен ритуал или както цитираното по-рано врабче не пеят молитви. Вместо това те почитат бога на планината (още веднъж ние можем да си представим Sannō на Монт Хией) просто чрез игра, буйно радвайки се на искрата на божествения живот – tama, духа – който им вдъхва енергия. Тяхната игра е тяхната молитва. Второто, по-комично хайку, има предвид шинтоисткото вярване, че в Десетия месец (първият месец на зимата по стария календар) всички японски богове напускат техните светилища, за да се съберат в светилището Изумо-Тайша. В отсъствието на своето божество една маймунка изглежда да е загубила цялото си чувство за приличие.Едно хайку за елен поема по-почтителен тон:

saoshika ya shadan ni tsuno wo tatematsuruдо олтара на светилището / еленът принася в жертва / своите рога

Рогата придобиват религиозно значение: жертвоприношение, предложено на бога на светилището. В самото следващо стихотворение в неговото издание Bunka kuchō („Сбирка от стихотворения на епохата Бунка”) Исса пренаписва сцената, като отмества връзката от шинто към будизма:

mi-botoke no yama ni otosu ya shika no tsunoв планината на Буда / ги оставя / рогата на елен

Образът на Исса на един елен, оставящ рогата си в планина с храм, е алегоричен. Като монасите, които бръснат главите си, еленът изглежда да е изоставящ

светския свят. Оставянето на защитното оръжие, с което се е биел със съперниците си в усилието си да спечели и задържи една женска, по-нататък предполага обет за въздържание. Еленът, внушава Исса, е станал монах, правейки своята първа стъпка по пътя към просветлението.Следващото хайку представя една котка и „Новогодишна лавица с благоприятна посока” (ehōdana):

tobu kufū neko no shite keri ehōdanaкотката / подскача към… / Новогодишна жертвена лавица

Хайку стихотворението има предвид шинтоисткия обичай да се посещава светилище, разположено в благоприятна посока в Новогодишния ден. Вкъщи една лавица, украсена с цветя и жертвоприношения, е разположена така, че докато си обърнат с лице към нея, си обърнат с лице към посоката на светилището, което е обитавано от Тошитокуджин тази година, богинята на благоприятната посока – един японски Новогодишен ритуал, който води началото си от китайското Йинг-Янг предсказване (на японски: onmyōdō). Котката на Исса се прицелва в лавицата на богинята може би от любопитство или може би защото планира да открадне храна от жертвоприношението. Какъвто и да е нейният мотив, котката, протягаща се да скочи, е обърната към духовно благотворната посока. Още веднъж Исса загатва, че религиозното съзнание не е необходимо условие, за да пожънеш религиозна благословия.В едно сродно хайку той рисува котка, която сама си прави вкъщи светилище за Бон Фестивал:

tama-dana ni dosari to netari dorobo nekoдо олтара на прадедите / просвайки се да спи… / крадлива котка

Tama-dana е домашен олтар, почитащ идващите духове на прадедите по време на Бон Фестивал през осмия месец. Исса описва тази котка като „крадец” (dorobo), разкривайки, че нейният мотив за посещение на олтара е бил просто да открадне храна от него, след което тя безсрамно се свива да спи на мястото на престъплението. Образът е комичен, докато в същото време те кара да се замислиш за една по-дълбока религиозна истина. Въпреки кражбата на котката човек може да си представи, че тя се радва на духовната защита на прадедите на Исса.В едно хайку за пеперуда Исса свързва нейната чиста белота с шинтоисткото пречистване:

kamigaki ya shiroi hana ni wa shiroi chōограда на светилище / върху бяло цвете / бяла пеперуда

Kamigaki е декоративна ограда, обкръжаваща едно светилище, символична бариера между обикновения свят и божественото. Бялата пеперуда и бялото цвете са емблематични за пречистения свят на kami-sama. Исса пише това хайку в Третия месец, 1818; по-късно през същия този месец той се връща към образа на бяла пеперуда, но превключва религиозния контекст от шинто към будизъм – точно

на стр. 10

10 Литературен вестник 25.09-1.10.2013

както прави по-рано с двете последователни хайку за елена, принасящ в жертва рогата си:

iwai-bi ya shiroi sōdachi shiroi chōпразничен ден – / монаси в бяло / и бяла пеперуда

Отново пеперудата въплъщава духовна чистота, нейният цвят този път хармонира с празничните роби на будистките монаси. Независимо дали гледаме на нея през призмата на шинто или будизма, пеперудата без съзнателно усилие достига чистота на същество, което Исса оценява и възхвалява в религиозен смисъл.Дори една жаба може да играе религиозна роля в хайку на Исса:

o-yashiro e jikunande iru kawazu kanaусмирявайки плътта / той влиза в светилището… / жабок

Жабокът се явява (комично) като усмиряващ плътта монах, охотно предприемащ самоизмъчване (jikunan) като едно религиозно бичуване на плътта. Образът на страдащ свят човек, или в този случай „свят жабок”, не е присъщ директно на шинто, а по-скоро на shugendō, древната практика на аскетизъм в планините. Исса поставя своя усмиряващ плътта жабок в обстановката на едно шинтоистко светилище, внушавайки духовна връзка между неговото усмиряване и местното божество. Сливайки идеите на shugendō и шинто, той подсказва, че страданието на жабока е предназначено да удостои с почит kami-sama. Читателят може да се чуди как жабата страда, като влиза в светилището. Вярвам, че едно хайку от 1826 би могло да обясни ситуацията: жабата решително пропълзява през един бодлив храст.

jikunande ibara wo kuguru kawazu kanaусмирявайки плътта / той се движи през бодлите… / жабок

Поради тяхното необикновено описание на аскетични жаби, тези две хайку трябва да са били тясно свързани в ума на Исса. Жабокът изтърпява своята трънлива пътека, каквато за хората може да бъде една религиозна цел – да влезе в божественото пространство, над което властва богът на светилището – макар че няма съзнателно чувство за тази цел. Още веднъж, и не поради стечение на обстоятелствата, образът на животно, което е просто самото себе си, е натоварен с духовно значение в поезията на Исса.В следващото хайку той директно се обръща към една от шинтоистките богини, привличайки вниманието й към една пеперуда:

ichihime no kami emi tamae kusa no chōО, богиньо Ichihime / усмихни се! / ливадна пеперуда

Kami O-Ichihime e важна шинтоистка богиня, майка на O-Toshi no Kami, великия бог на жътвата и покровител на ориза (Jordan: 237; 298). Тя има важно светилище в Киото, Ichihime Jinja. В стихотворението си Исса любезно моли богинята да благоволи да се усмихне на една пеперуда, прелитаща над тревите. Чрез загатването, че една велика kami-sama трябва да обърне внимание – и да се наслаждава – на просто крилато насекомо в ливада, Исса силно внушава, че неговите читатели трябва да направят същото. Въпреки че пеперудата може да не схваща нашите човешки концепции за бог и религия, тази богиня на природата, както Исса си представя, ще я гледа насърчаващо и ще се усмихва.Шинтоистките ритуали за пречистване имат древни и дори митически предшественици. Според един разказ в Kojiki от осми век великият kami-sama Изанаги и неговата сестра-жена Изанами създават много от японските острови и богове. Обаче след като Изанами умира, Изанаги (също като Орфей в търсене на Евридика) опитва неуспешно да си я върне от страната на мъртвите. На това тъмно място той вижда нейния труп, нарушавайки по този начин тежка забрана, и така, когато излиза от тъмнината, Изанаги се пречиства в устието на река Татибана – предизвиквайки в течение на процеса раждането на нови четиринадесет богове (Kojiki: 68-70). Това е митичното начало на шинтоистката практика на misogi: пречистване чрез вода. Misogi може да приема много форми, от миене на ръцете и изплакване на устата преди влизане в светилище до екстремни физически ритуали, включващи потапяне в студена вода или водопади. Misogi или harai могат също да включват използването на водата на река, по която да отплуват порочност, болести и лош късмет, въплътени в хартиени лодки (katashiro). Исса често се обръща към този обред на екзорцизъм, както в следващия пример:

hōsō no sandara-boshi e kawazu kanaвърху сламен капак / надписан „Едра шарка” / скача жаба

Sandara-bōshi е още една дума за sandawara: кръгъл, сламен капак, използван от двата края на тобри за ориз. На мястото на хартиена лодка – както моят японски консултант Shinji Ogawa си представя това стихотворение, – сламеният капак е бил пуснат по една река да отнесе надалече духа на едрата шарка. Шест години по-късно, в 1819, Исса ще използва подобен ритуал в опита си да излекува своето бебе момиченце Сато. Той пише: „Ние направихме една лодка с бамбукова трева, напръскахме я със саке и я пуснахме да отнесе духа на едрата шарка, но тя ставаше все по-слаба и по-слаба...” (Issa: 6.150). В хайку стихотворението от 1813 неговият тон е по-лек. Една жаба е избрала да се покатери на борда на лодката на духа на едрата шарка. Като капитана на малък кораб тя отплува героично, взимайки със себе си болестта на един град или едно село.Други шинтоистки ритуали също включват пречистване. В допълнение на пускането на книжни лодки да отнесат надалеко болести вярващите пълзят през тръстикови обръчи на светилища, за да осигурят божествена закрила от инфекциозните болести. Това хайку споменава такъв един „пречистващ обръч” или chinowa:

chōchō no fūfu-zure shite chinowa kanaдве пеперуди / минават заедно през... / пречистващ обръч

Пеперудите, буквално „съпруг и съпруга” (fūfu), прелитат през предпазващ от болести обръч заедно. Както в други, разгледани преди хайку, тяхното съзнание за значението на религиозната церемония, в която те сами са се въвлекли, може да не бъде изисквано, за да пожънат своите облаги. В известен смисъл неосъзнаването прави тяхното участие в ритуала дори по-отличително. Обратно на вярващите хора, които пълзят през обръча поради своето егоистично желание да продължат живота си, щастливата двойка пеперуди прелита през него, като очаква и моли за... нищо. Този акт на „естествена набожност” – да заемем една фраза от далечния английски съвременник на Исса Уилям Уърдсуърт, – може да не е оставен без успех от kami-sama или поне Исса загатва така.В едно друго хайку една котка използва удобния случай на вечерно пречистване да пречисти нейната козина.

yase nomi wo furuu ya neko mo yū haraiбезпокои мършавите си бълхи / котката също... / вечерно пречистване

Исса комично поставя котешкото чесане на бълхи и хапане в религиозен шинтоистки контекст. И още, както преди, въпреки хумора на стихотворението, читателят може да подозира, че котката толкова, колкото някой пилигрим, действително заслужава божествена благословия. Исса намеква същото и в едно хайку за куче:

harukaze ya o-harai ukete kaeru inuпролетен ветрец – / пречистено в светилище / кучето се връща у дома

В мирогледа на Кобаяши Исса ясната представа не е необходимо условие да се радваш на благословията на Буда или на боговете, присъщи на природата. Животните, нашите братовчеди, могат да пожънат благата на будистките и шинтоистките божества и ритуали дори без да разбират, че това се случва. Просто бидейки каквото са – напълно присъстващи тук и сега – възможно е животните да са дори по-близо до будисткото просветление и шинтоистката божественост, отколкото повечето човешки същества, които изразходват толкова много от своята ценна енергия и време, тревожейки се за бъдещето.

Цитирана литература:Borgen, Robert. Sugawara no Michizane and the Early Heian Court. Honolulu: Univ. of Hawai’i Press, 1994.Jordan, Michael. Dictionary of Gods and Goddesses. New York: Infobase Publishing, 2004. Kasulis, Thomas P. Shinto: The Way Home: Dimensions of Asian Spirituality. Honolulu: Univ. of Hawai’i Press, 2004.Kobayashi Issa Issa zenshū. Ed. Kobayashi Keiichirō . 9 vols. Nagano: Shinano Mainichi Shimbunsha, 1976-79.Kojiki. Trans. Donald L. Philippi. Princeton & Tokyo: Princeton Univ. Press & Univ. of Tokyo Press, 1968.

Преведе ЛЮДМИЛА БАЛАБАНОВА

Кобаяши Исса (1763-1827)

1808Спяща пеперудав ръцете на димаот запалените стърнища.

1813Влитат с жуженепланински пчелипрез вратата на храма.

1824Усещайки пчелитенеспокойномаймуните примигват.

1791Ще се срещнем отновоприятели цветове…Колко ли пролети още?

1804Сам под дъжда стои човекътв сянката на цветовете.

1804Първи цветчета…Варя планинско просо.Сладка носталгия.

1808Пролетно цопване.Сред цветоветесе къпе гарга.

1810Вишнев цвят –той също обитава тукза кратко.

1812В този святнад самия ад надвесени –пролетни цветове.

1819Покварен свят –и все пак цветоветесе разтварят.

1819В сянката на вишната –никой – само единизпаднал странник.

*Отпуснало крачкавърху зелена сливаспи жабчето.

1803Тя се надява, тя пее –жабатав мократа от дъжд трева.

1805Вечерна жабав скутана лунната светлина.

1812Пресича моста редом със слепецажабата.

1816Възхвалявайки Будажабитешироко разтварят уста.

1816Хилаво жабческачай!Исса ще те спаси.

1816Като мен! Тази година комаритесъщо пируват.

Над всяко хайку е отбелязяна годината на написването му. Изключение правят тези, чиято дата не е установена.

От английски по преводите на проф. Дейвид Ланю:

ЕДВИН СУГАРЕВ

Животните и шинто в хайку...

от стр. 9

11Литературен вестник 25.09-1.10.2013

Антоанета Николова

Въпросът за съотношението реалност - въображение е от значение не само за хайку, но и за всяка поезия и всяко изкуство. Тъй като от определена гледна точка, която споделям, хайку може да се определи като квинтесенция на поезията, а поезията, разглеждана в широк смисъл, като квинтесенция на творчеството (ако изходим дори от самата етимология на думата), то изводите, направени за хайку, биха могли да бъдат отнесени към творчеството и по-специално към изкуството като цяло.Обикновено когато става дума за изкуство и за поезия, въображението се смята за ключов фактор. Но според мен, макар че на пръв поглед звучи парадоксално, истинската поезия, и особено хайку, не се базира на въображение, разбирано като противоположно на реалността и в този смисъл въображаемо и измислено, а напротив – на истинско виждане на реалността. Тук има три взаимосвързани понятия със специфичен смисъл.Едното понятие е виждане. Това не е обикновеното сетивно виждане. В отношението към това виждане се състои и главната отлика между източната и западната мисъл. Докато западната философия остава в границите на разсъдъчното дихотомично логическо мислене, които бавно и късно осъзнава и изобщо не може да надхвърли, източната отрано си дава сметка за ограничеността на знанието, което може да се получи по този начин, и търси други средства за възприемане на действителността. Основни източници на познание за западната мисъл са данните на сетивата и изводите на логиката. За източната мисъл и двата не могат да бъдат достатъчно достоверни. Ето защо тя се основава на определени психотехнически практики, които се опитват да постигнат промененено състояние на съзнанието и различно, може би по-адекватно възприемане на действителността. Както казва Кен Уилбър, „ние не можем да решим проблема за отношението абсолютно – относително, използвайки очите на плътта на ума. Този най-дълбок проблем и тайна се поддава на решение само чрез окото на съзерцанието” (1, 126). Така виждането е виждане за вселената не такава, каквато би трябвало да бъде, не такава, каквато ни я поднасят сетивата и я тълкува разумът, а такава, каквато е. Това, отново по думите на Кен Уилбър, е „пребиваване непосредствено в окото на Духа, за който целият Космос служи като обект на Прекрасното именно защото фактически целият Космос е сияещото Изкуство на самия Дух”, а „вие сте център на чисто и ясно осъзнаване, напълнено в своето Битие с висшата Красота на всичко, което то съзерцава” (1, 179).Другото понятие е истинско или истинно. Това е определението именно на това виждане, което не зависи от относителността на сетивата, което не интрепретира действителността съобразно своите способности, а я вижда в нейната непосредствена и оголена такъвост (татхата според будистката терминология).И третото е понятието реалност. То би могло да се изпише с главна буква, тъй като реалност тук означава именно това, което е, такова, каквото е, реалността в себе си, а не за нас. Можем да обозначим тази реалност и като битие, противопоставено на термина „съществуване”, като сат, противопоставен на бхава и всякакви други термини, подчертаващи различието между биването на профанно ниво и битието на нивото на дълбоката истинност. Каквото и обозначение да дадем, това е реалността отвъд обозначенията, това, което е в основата на всички относителни битийности.При това тази реалност не е нещо чуждо, различно, трансцендентно. Това е същата действителност, която възприемаме в ежедневието, но видяна в нейната пронизваща дълбина, чистота, новост и свежест, отвъд наслояванията на разсъдъчния ум.Виждането на тази реалност е близко до състоянието на пробуда, към което се стремят будистите. Но това състояние не е нещо, което може да се постигне само преднамерено в съзнателно търсена медитативност. Неслучайно дзенбудистите подчертават, че всичко, и най-простите действия и дори особено най-простите действия, носят пробудата:

Какво чудесно занятие:да носиш водада сечеш дърва

казва един дзенски учител.Колкото по-просто, безизкуствено и спонтанно е действието, толкова по-голяма е вероятността то да ни доближи до истинската реалност или да пробие тънката завеса, която ни отделя от нея. В състоянието на пробудата всичко е свежо, ново и пределно реално, изпълнено с нова конкретност, различна от конкретността на повърхностния прочит, който замъглява нещата. Реалността е буквална и конкретна, но с прозрачната и ясна конкретност на надмогналото противоположностите недуално виждане. Тук можем да

си припомним думите на Цинюан (640–740), един от видните чански (дзенски в японска транскрипция) учители, който казва: „Когато още не бях започнал да изучавам чан, планините бяха планини, а реките – реки; когато започнах да изучавам чан, планините престанаха да бъдат планини, а реките – реки; когато постигнах чан, планините отново станаха планини, а реките – реки”.Когато в хайку е постигнато това виждане, хайкуто се е случило. Както в това хайку�1 на Едуард Цар:

Зимен вятър –чайката настигасвоя вик

Или в онова любимо хайку на Башо:

морето се смрачава.гласът на патицитесмътно се белее

Избирам за пример тези стихотворения, защото в тях просто буквално се усеща как поезията е „вест от битието”. Едно хайку е добро само когато се основава на нещо истинско и реално представимо. Това съвсем не означава, че хайку трябва да е натюрморт или снимка от натура, дори видимо да се доближава до подобно усещане, като в това въздействащо хайку на Мария Дерменджиева:

на пейкатациганка е отворила вестникс хляб и домати

Буквалният рисунък, представен в своята изчистеност, разкрива в сърцевината си едно нетрайно, но реално и живо завихряне в потока на съществуващото. Това, което е, такова, каквото е, не е някаква трансцендентна абстракция. То съществува само във и чрез конкретното. Както казва Фридрих Шлайермахер, „Безкрайното е зримо в крайното и благодарение на него”, както и от обратната страна: „всичко крайно съществува само в безкрайното и чрез него, всичко временно – само във вечното и чрез него” (2, 46). Така реалността на хайку не е замъглената и изтъркана от употреба видимост, а е проникване до самата тъкан, канава, основа на битието. В тази основа всичко се слива по множество и невъобразими начини, множество връзки водят от всяко нещо към множество други неща. Обикновено в хайкуто се проследява линията на една такава връзка – между две неща, две състояния (на дадено нещо или процес, на автора и/или на читателя). Например в това хайку, в което извивките на купестите облаци изписват сходен рисунък с извивките на захарния памук и създават картината на една привечер в опустяващия вече парк след дълъг неделен ден:

купести облациуморен е продавачътна захарен памук (Нели Добринова)

Или в това, в което снегът бавно покрива както върховете, така и шапките на хората, превръщайки ги в неразделна част от пейзажа:

сняг в планинатабавно нарастват върховетена шапките ни (Петя Попова)

Или пък това, в което едно младо същество подскача безгрижно по камъните на древния път, по които са се търкаляли тежки каруци и са се движили отдавна отишли си хора, прескачайки векове, сливайки минало и бъдеще:

древен римски пътдъщеря ми подскачаот камък на камък (Илко Чуков)

Но връзката трябва да е реална, трябва да произтича от нишките, вплетени в тъканта на вселената, трябва да следва рисунъците (моделите, patterns), които чертае самото биващо. Ако връзката е съчинена, насилена, измислена – хайкуто не се е случило, колкото и привидно красиво да е казаното. При хайку и при поетичното изобщо се осъзнава изконната и първозданна красота на това, което е. При това „тази всеобща красота съвсем не е упражнение в творческо въображение. Това е реалната структура на вселената. Тази универсална красота всъщност точно сега съставлява самата природа на Космоса. Това не е нещо, което трябва да си въобразите...” (1, 180). И все пак не може да се каже, че в хайку няма

1Използвани са хайку творби, изпратени за Националния конкурс

за хайку поезия 2013 г.

въображение. Но това не е измислено и насилено търсене на оригинални връзки или потапяне в лъкатушенията на нездрави психични или мисловни напъни. Въображението в хайку е свободно следване на връзките, лъкатушенията и извивките, по които се подреждат вечно трептящите, течащи и неуловими енергийни сплитъци и рисунъци на естеството.Бихме могли, следвайки даоистите и чан будистите, да назовем това докосване до суровата тъкан на биващото не-въображение, използвайки същото онова всеутвърждаващо и отричащото профанното „не”, с което древните мислители са бележели истинското правене, истинското знание и истинското говорене: не-правене, не-знание, не-думи.Не-въображението означава различна от обичайната форма на въображение. То не е откъсване от действителността и противопоставяне на реалното, а напротив – проникване до дълбочината на това, което е, сливане с потока на съществуващото, свръхреално.Именно такова не-въображение откриваме в хайку. При това същият импулс, който е породил хайку, трябва да пробегне и у читателя. Ако хайкуто е досег с истинската реалност, това не може да не се случи, защото на едно дълбоко ниво всички споделяме тази реалност като общ извор и източник на собственото си битие. По някой път обаче случването изисква определена нагласа, настрой на съзнанието на читателя, който да резонира с настроя, създал творбата.Тук искам да споделя една история, която чух наскоро. Една моя приятелка, която прави акупунктура, сподели, че веднъж, като слагала иглите, енергийните канали й се „проявили”. „А, получило ти се е някакво особено вътрешно виждане”, мъдро отбелязах аз. От по-нататъшния разговор обаче стана ясно, че студентите, които са присъствали, също са ги видели: „виждаха се като бяла фосфоресцираща линия”. Така разбрах, че това не е било плод на някакъв верен или самовнушен вътрешен взор, а съвсем реално и проверимо събитие. „Това се случваше и после няколко пъти”, продължи тя. „Но напоследък – не. Става след като забия иглите и явно зависи от моето състояние, но и от състоянието на пациента.”Та си мисля, че хайкуто е като такова забиване на игличка, която може да прояви невидимите, но напълно реални енергийни канали на биващото. Но за да станат те видими, е необходима особена среща както на автора с реалността, така и на посланика на хайкуто с неговия приемател.

Използвана литератураУилбър, Кен, Око Духа. Интегральное видение для слегка свихнувшегося мира. — М.: АСТ, 2002.Шлейермахер, Фридрих, Речи о религии. Монологи. СПб , «Алетейя», 1994.

Не-въображението в хайку

12 Литературен вестник 25.09-1.10.2013

Людмила Балабанова

Темата за реализма и въображението, за правдоподобнстта и фикцията (тук става въпрос за реализъм в широкия смисъл, а не за възникналото течение през втората половина на XIX век, както на Запад, така и на Изток) присъства имплицитно в западната традиция още при Аристотел, но намира по-точен израз едва в епохата на елинизма (III–I век пр. Хр.), когато се разграничават реалистичното описание; измисленото, но правдоподобно описание; и описанието, плод на въображение, надхвърлящо реалността. Ранносредновековният Запад (V–VI век) отдава дължимото на въображението (Макробий, Боеций, Фулгенций) със схващането, „че художествената фикция може да бъде носител на божествени истини” и с вижданията си за въображението като стоящо „по-високо от разума” (Панчева, 2007а: 40). По-късно Авероес (XII в.), съгласно определянето на афективните цели на поезията, признава необходимостта от въображение, но смята, че фикцията трябва да отговаря на условията на правдоподобието. При всички полемики по темата в епохата на Ренесанса постепенно нараства съзнанието за художествената условност и за битието на литературата като знак (Сидни). По времето на френския класицизъм правдоподобието се свързва и с една морализаторска роля на литературата (не може да се случва не само това, което е неправдоподобно, но и това, което не трябва да се случва), опозиция на която е бароковата литература, където границите между реалност и фантазия са размити, за да представят един неустойчив и крехък свят, белязан от непрекъснати метаморфози. Значението на фантазията в поезията достига своеобразна кулминация в Романтизма. Въображението като форма на знание и първична способност за взаимодействие със света (Фридрих Шлегел), като копнеж по синтез между обекта и субекта (Колридж) е в основата на романтическото изкуство. Подражанието на природата не е просто, а артистично. Според романтиците1: „Поетът заслужава да се нарече поет, когато развива въображението. Природата е предмет единствено на чувствено съзерцание, докато поетът е длъжен да я претвори в материал на фантазията”. Нещо повече, романтиците вярват, „че чрез въображението може да се достигне до трансценденталния ред, който е същността на света”2.Ако на единия край на скалата на отношението между реалност и фантазия е романтическият патос относно въображението, то на другия е реализмът от втората половина на XIX век. Дистанцията между наука и литература е скъсена. Научният подход добива универсалност, която превръща писането на реалистичен роман в научен експеримент, а въображението вече не е похвала към твореца (Зола). Вярата в познаваемостта на света ражда стремежа към търсене на истината в природата и живота чрез правдиво отразяване на действителността. Значението на документалистиката нараства, още повече, че фотографията, открита през 1839, засилва вярата в

1 Личева, А. „Романтизъм”. - Теория

на литературата. От Платон до

постмодернизма, София, „Колибри”, 2007, с.

138.2 Пак там, с. 142.

точното фиксиране на моменти от реалността. Макар да изглежда, че реализмът се приближава до източното разбиране за отразяване на света, подходът му често е твърде аналитичен, за да бъде аналогията пълна.Докато на Запад литературната мисъл се развива линеарно в определени посоки (с известни реминисценции към по-близката или по-далечна традиция), винаги податлива на разпадане на отделни теми (езика, твореца, мимезиса), мятаща се от едната до другата крайност в рамките на дуалното мислене с флуктуации между утвърждение и отрицание на даден подход, на Изток няма реформа или течение, които да засягат един фундамент с мистичен характер, непроницаем за интелекта и свързан с истинската Реалност, в смисъла, който далекоизточната философия влага в това понятие.Въпросът за отношението между реалност и фикция също не засяга пряко фундамента на хайку. Дори да се признае тенденцията значението на реалистичното описание да се преувеличава, все пак не може да се отрече, че то заема важно място в хайку поезията. Естетическият принцип на дзен за радикалния емпиризъм налага оценяването на факта по-високо от художествената измислица. Трябва да се отбележи обаче (и тук връзката с дзен отново е очевидна), че изискването за правдоподобно описание не включва морализаторски аспект, както например при френския класицизъм. С това може да се свърже и фактът, че не винаги хайку е високо ценено, тъй като, както отбелязва Братислав Иванов3: „През Едо (1603–1868) основен критерий за оценка на поезията е била конфуцианската формула за ролята на литературата – да се поощрява доброто и да се порицава злото. Различните поетични форми се асоциирали с различни класи, което е оказвало влияние върху тяхната оценка. Танка се асоциирала с аристокрацията, а хайку – с търговците, заемащи най-ниското стъпало в социалната йерархия”. В тази светлина още по-висока оценка заслужава фактът, че Башо успява да наложи хайку като истинско поетично изкуство именно през епохата Едо, независимо че за този жанр всякаква дидактика е изключена.Ако се върнем отново на разграничението „реалистично описание; измислено, но правдоподобно описание; и описание, плод на въображение, надхвърлящо реалността”, съвсем малко хайку, написани преди втората половина на миналия век, ще могат да се причислят към третата група. Границата между първата и втората група не винаги е известна, нито е много важна. Братислав Иванов се спира на този въпрос, като дава за пример следното хайку на Бусон, с

3 Иванов, Бр. Хайку и дзен. София, „Изток

– Запад”, 2010, с. 42.

обяснението, че съпругата на автора го е надживяла с много години4:

Потръпнах –настъпих в спалнята гребенна покойната съпруга.

Такава автентичност на факта не може да се очаква в хайку, както във всяка поезия. Реализмът предполага вярно (в смисъл на правдоподобно) изобразяване на действителността, а не буквално излагане на биографични факти. Единствено изключение в тази посока до известна степен е стилът шасей, наложен от Шики в края на XIX в., който според много изследователи е отглас от западния реализъм. Буквалният превод на „шасей” е „скица” и това име отразява гледната точка на реформаторското течение за улавяне на моменти от действителността чрез „скициране от натура”. Всички изследователи твърдят, че модерното хайку започва от Шики, но мненията за стила шасей се различават. Цубоучи Нентен отбелязва в интервю, взето от Ричард Гилберт, че реформата на Шики не е оценявана правилно. Той не разглежда шасей като реалистична образност, а преди всичко като игра със словото за улавяне на живота, какъвто е „сам по себе си”, като подкрепя подчертаването на този аспект с редица доказателства. Изненадващо той открива друг факт, който може да се разглежда като допирна точка със западната литература. Става въпрос за устройваните срещи на поети, при които Шики запалва ароматна пръчица и всеки се стреми да напише колкото може повече хайку, докато пръчицата изгори. В споменатото интервю на Ричард Гилберт Нентен твърди5: „Това може да изглежда просто забавно – но процесът изисква интензивна концентрация. Като резултат, нещо от несъзнаваното се разкрива: това е подобно на един вид автоматично писане, автоматичното писане на поетите сюрреалисти, смятам”. Връзката между сюрреализма и хайку е подчертавана и от други автори (Баня Нацуиши, Филип Роналд), но обикновено не се свързва със стила шасей. Нентен смята, че учениците на Шики (Такахама Кьоши, Кавахигаши Хекигото) са преориентирали шасей към задълбочаване повече, отколкото е предполагал подходът на самия Шики. Според Нентен обаче така се губи играта с думите, която той очевидно смята за по-важния аспект. Макар че Шики не е свързан с дзен, такава „игра” може да се отнесе към принципа за преднамерената несъзнателност, както и реалистичното описание – към принципа за радикалния емпиризъм. Самите идеи на Шики не са особено нови, но се появяват в момент на криза за хайку поезията. Те не само не засягат фундаменталното ядро на естетиката на хайку, но подчертават и извикват за нов живот някои от принципите, залегнали в него.Поезията, разбирана в най-широк смисъл, деформира обичайния буквализъм. Хайку не прави изключение, или поне не в такава степен, в каквато е представяно. Ако се обърнем към психоанализата, още от Фройд и Юнг се прокарва една идея, назована ясно от Джеймс Хилман, а именно, че съзнанието е фундаментално поетично и метафорично по природа.Като всяка поезия хайку работи и с образи, деформиращи в някаква степен буквалната реалност. В хайку липсват абстракции, но липсата на абстракции не означава буквализъм. Когато се твърди, че в хайку преобладават конкретните сетивни образи, това не означава буквализъм. Ето едно хайку на Кожи Ясуи, което съдържа конкретен образ и невъзможно твърдение в същото време6:

4 Пак там, с. 72.5 Gilbert, Richard. Poems of Consciousness.

Contemporary Japanese & English-language Haiku

in Cross-cultural Perspective. Winchester, Red

Moon Press, 2008, с. 159.6 Yasui Koji. <http://www.worldhaiku.net/poetry/jp/

k.yasui.htm> (последен достъп 3.05.2013.)

Пролетна скала –в чашата мисълзи на птица

Освен че е прекрасен пример за киго културата (обръщение към известното хайку на Башо „пролетта отминава / птиците плачат / и в очите на рибите сълзи”), при това хайку (както и при стихотворението на Башо) възниква парадокс в образа, който води до преживяване на единството на света поради възникналата празнина между познатата буквална реалност и поетичната (метафорична) реалност. Този механизъм е валиден за поезията въобще. Различното в хайку е по-силното фокусиране върху един-единствен образ, което обикновено засилва внушението.Значението на непосредствения опит винаги е било голямо в хайку, но абсолютизирането му не е добре прието от повечето автори. В традицията на хайку винаги е имало и стихотворения, които не представят реален образ, като следващото на Оницура (XVII–XVIII век)7:

Славей –кацнал на сливаот древни времена

Въпреки това и до днес е жива практиката гинко – пътешествие сред природата за непосредствено отразяване на впечатленията в хайку. И до днес списанията за хайку не публикуват например есенни хайку през пролетта. Дали това е въпрос на стремеж към споделяне на непосредствен опит, или чувство на дълбока хармония с природата, зависи от гледната точка. Реформаторските идеи на Шики се свеждат до предпочитаната тематика и близостта на езика на хайку до разговорния език. В предговора към „Съвременно хайку” Братислав Иванов пише8: „За новаторство може да се говори изключително в областта на формата, тъй като промените никога не са засягали фундамента на хайку – естетическите категории саби, каруми, шиори и хосоми. ... По въпроса за различията между класическото и съвременното хайку може да се каже, че те са далеч от революционните намерения, декларирани в края на XIX век. Самият Масаока Шики днес се възприема по-скоро като неокласик, отколкото като реформатор”.От началото на XX век и особено през втората му половина експериментите с хайку са много по-радикални. Въпросът за реализма и въображението в хайку е тясно свързан с начина на използване на метафората. Глобалната метафора, която има голямо значение за хайку, често предполага един реалистичен образ за разлика от метафората в тесен литературоведски смисъл. Според Пол Уилямс9: „Метафората, когато се използва в хайку, е обикновено ограничена, и никога, преди последните години в Япония, от свободно-летящия тип, към който са привикнали западните писатели”.Ограниченията, които има предвид Уилямс, са свързани с факта, че хайку жанрът изисква не само използване на конкретни сетивни образи, но и съобразяване с обкръжаващата действителност. Тези образи в общия случай трябва наистина да съществуват наоколо. Неслучайно често се прави връзка между фотографията и хайку. Интересен е фактът обаче, че хайку разчита много повече на въображението на читателя за разчитане на имплицитните послания под простия реалистичен образ и достигане до просветление за определен аспект на Реалността. Ето едно такова съвременно

7 Превод Бр. Иванов. Цитирано по: Иванов,

Хайку и дзен, с. 19.8 Иванов, Бр. (съст. и прев. от японски).

Съвременно хайку, София, „Изток – Запад”,

2005, с. 10.9 Williams, Paul O. The Nick of Time: Essays on

Haiku Aesthetics. Edited and introduced by Lee

Gurga and Michael Dylan Welch. Foster Sity,

Calif.:Press Here, 2001, p. 94.

Реализъм и въображение в западната литературна

традиция и хайку

13Литературен вестник 25.09-1.10.2013

Едуард Силянов

*

Лятна привечерСенки по прашния пътпо-плътни от хората

*Какво ли гововорятстъпкитеА пътят какво им говори

*Не правя нищосамо съзерцавамтова което съзерцава мен

*Гласове по пътянякак приглушениот цъфтящите в бяло дървета

*Нежността на тревитеПолягам сред тяхда позяпам небето

*Гледам дланта сиПознатите линиисякаш са излинели

*Далеч един от другПо вятъра ти пращам вестиприятелю на хълма

*Не чакам никогоно тишинатасъс сигурност ме очаква

*Тъмно небеа под него на пръстисе прокрадва дъждът

*Не е ли смешноКрай камината четастиховете на Хан Шан

*Лежа по гръби гледам облацитекак идват и си отиват

*Надлайват се кучетаПомежду тяхнахапана тишина

*Все още гола е лозницатано пъпките й вече розовеят

*Звън на чановеИдат стадатаи подир тях вечерта

*На гущерчетоотдал е камъкътправата на своя поглед

*Мярна сенапи се с мракскри се в облака луната

*Помниче и брегът си спомняза твоите боси пети

*Едрее залезътДим от далечен коминпрекосява небето

*Стопи се пътекатаКой път да хвана сегабезразлични гори

*Посивява небетохладнее въздухъти звуците стават по-остри

*Не пишасамо препредавамдочутите безмълвия

*ТихоТанцуват в огнищетосенки и светлини

стихотворение, на Дейвид Ланю, с имплицитно поставени акценти в духа на близостта на американското хайку до японската естетика10:

табелка „Изгубено куче”закована дълбоков дъба

Първата най-очевидна връзка се осъществява чрез усещането за болка, свързано със загубата („Lost Dog”) и образа „заковавам в нещо живо”, защото няма съмнение, че за автора, който демонстрира в изследователската си работа интерес както към дзен, така и към анимизма, дъбът е толкова жив, колкото кучето и стопанинът му (образът е подсилен и от пояснението „дълбоко”). И ако на нивото на емоцията тази линия е обединена от чувството за болка, на едно по-дълбоко ниво можем да регистрираме нейното раздвояване на две предположения: първо, когато сме наранени, нараняваме другите; и второ, когато изпитваме болка, сме небрежни към другите и без да искаме ги нараняваме. В друга плоскост витаят противопоставяния между значения, обединени в семантичните кръгове на „свобода, движение” и „прикованост, фиксираност”. Стихотворението може да бъде още и косвен упрек към антропоцентризма, поставящ въпроса има ли право човекът да избира към какво да се привързва и какво да не зачита в заобикалящия го свят. И всичко това, скрито под един толкова непретенциозен образ.Най-общо в хайку се държи по-строга сметка за конкретната реалност, отколкото в по-широкото поетично творчество, където са допустими всякакви измислени метафорични образи. Като напомня, че в англоезичната поезия се използват „необуздани” метафори, „не само напоследък, а от векове”, Пол Уилямс дава следните примери11: „Шекспир сравнява утрото с някой, който се разхожда с оранжев плащ, […] за Уитман морето е люлката на живота, безкрайно люляна. За Ричард Уилбър съзнанието е като прилеп в тъмна пещера и Христос, в своята освободеност от обичайното значение, е като лешояд в едно стихотворение, като фокусник в друго”.Уточнението „преди последните години в Япония” явно има предвид факта, че през втората половина на миналия век има силна тенденция за експериментиране с хайку жанра в Япония, включително и в областта на приложението на метафората (интересно е, че докато в Япония все повече се експериментира, в Северна Америка поетите предпочитат да се придържат към парадигмата за реалистично хайку на Шики от края на XIX век). Ето един пример от антологията със съвременно японско хайку на Макото Уеда (Ueda, 1976).

Канеко Тота12:

след бурен споризлизам на улицатаи ставам мотоциклет

Това, което трябва да се вземе предвид, е често размитата граница между абстрактната метафора и сюрреалистичния образ. Докато в първия случай имаме включени абстрактни понятия, то във втория най-често става въпрос за конкретен образ, поставен в нереална ситуация. Така в западната поезия абстракциите са често срещани („живот”, „съзнание”, в цитираните примери, но също така и „любов”, „болка” „копнеж”), докато в хайку образите са конкретни дори когато отношението между отделните елементи на сцената не е реалистично. В този смисъл може да се говори по-скоро за сюрреалистично хайку, отколкото за хайку, включващо абстрактни метафори. Ролята на въображението в първия случай е по-голяма поради липсата на логиката, която в някаква степен е задължителна

10 Lanoue, David. Frogpond, 27.2, 2004.11 Williams, The Nick of Time, p. 99.12 Пак там, с.261.

при метафората в тесен смисъл. И сюрреалистичното стихотворение, и хайку наблягат преди всичко на образа, но докато в първия случай образът често е дотолкова преекспониран, че изтъкването му граничи със самоцел, при хайку, което е кратко и елиптично, образът е по-естествено поставен и понякога дори може да не се разпознае като сюрреалистичен. Филип Роланд защитава и позицията, че и сюрреалистичната поезия, и хайку водят до преживяване на недуалността. За хайку това е основна характеристика, свързана с дзен, но по същество и сюрреалистичният образ достига до същия ефект, разрушавайки причинно-следствените връзки и често деформирайки времето и пространството. Тази роля, която той изначално играе, достига кулминацията си в хайку. Ето едно хайку стихотворение на Ясумаса Сода13 от антологията „Цветята на вятъра: 100 съвременни японски хайку”:

Отлети пеперуда,долети –скалата вече я няма

Тук времето губи своето линеарно значение и този подход на различна оптика, внасяща една парадоксална темпоралност, води до силно преживяване на недуалността, както и до осъзнаване на преходността на Аза и света.Аналогията между сюрреалистичната поезия и хайку не се изчерпва с конкретната образност и преживяването на недуалността. Сред формалните прилики може да се спомене, че и двете течения не са само литература, а и организирани движения, което предполага освен влияние и върху други изкуства и някаква идеология за начин на живот, макар че идеите им са различни и в случая с хайку засягат много по-малко социалните реалии. Може да се проследи и известна аналогия относно развитието им, когато на даден етап се поставя важният въпрос за известна рестрикция по отношение на необузданата фантазия. В теорията на сюрреалистичната поезия дискусиите върху отношението на съзнанието към „автоматичното писане” (главното и най-важно откритие на сюрреализма), в смисъл на контрол върху появяващите се свободно от дълбините на подсъзнанието образи, възникват закономерно. Това отношение се променя от манифест на манифест. По подобен начин се интерпретират някои сюрреалистични експерименти в японското хайку, като се говори за ограничаване на автора във вътрешния му пейзаж, при което се раждат хайку, които не носят никакво послание на читателя.И макар че западното влияние е безспорно, когато става въпрос за сюрреалистично хайку, трябва да се отбележи, че такива нагласи не липсват в японската традиция, което още веднъж доказва изначалните допирни точки между хайку и сюрреалистичната поезия. Ето един пример от Кобаяши Исса (1763–1827)14:

Плач на цикадаТя е точноЧервена книжна вятърна мелница

При разглеждането на въпроса за отношението между реализъм и въображение, както и при други топоси в полето на западната литературоведска мисъл, се наблюдават отделни пресечни и допирни точки с източните възгледи, свързани с единен фундамент, който играе ролята на ядро с достатъчна притегателна сила, за да удържа орбитите на отделните естетически аспекти.

13 Нацуиши, Баня, Ива Венкова (съст.),

Димитър Стефанов (прев.), Цветята на

вятъра: 100 съвременни японски хайку, София,

ИК „Библиотека 48”, „Матом”, 2001, с. 90.14 Issa, Kobayashi in Rowland, Philip. “Surrealism

and Contemporary Haiku – or Surreal Haiku?”.

World Haiku 2005, Edited by World Haiku

Association. Tokyo, Publisher: Nishida-shoten,

2004, p. 114.

14 Литературен вестник 25.09-1.10.2013

Ами ако си на 23 или на 24? Тогава целият ти живот е преход. Ясно е, че тогавашните протести не бяха само заради високите сметки – те представиха частица от много по-дълбокия спектакъл на екзистенциaлната ни криза. Нищо чудно, че не бяха организирани, нямаха глас и реалност и бързо се разпръснаха в забравена тишина. Но за моята генерация, за „децата на промените“, тази българска трагедия не е изцяло нашата реалност, защото ние бяхме едни от първите, които се възползваха от приемането на България в Европейския съюз.Това е и една от най-ясните причини за избора на толкова много млади хора да учат в чужбина. Тази липса на самоидентичност и принадлежност в своето общество, съпроводена от изпразнена от смисъл и атомизирана преходна държава, докарва много млади хора до нуждата за коренна промяна. И тази коренна промяна в този случай е Англия или Франция, или Германия… Там ние търсим перспективи, бъдеще, себе си. С други думи, тези елементи, които въпреки промените българското общество не е способно да ни предостави.Но след пет години учене и работа в Бирмингам, Лондон и сега в Ню Йорк осъзнавам, че много голяма част от българските студенти, учещи в чужбина - нито стават по-свободни, нито успяват да се изкопчат от стари навици, нито искат да адаптират личностите си към нови култури. С две думи – българското си е българско.От домашни партита в студентски общежития, в които свиреше силна чалга музика, а студентите бяха облечени като за сватба, до българските студентски къщи, в които се носеше тютюн на кило от България и се пиеше ракия в шишета от кока-кола. От неспособността да превъзмогнат културния си шок и да намерят чуждестранни приятели до плащането на 40 лв. за концерт на Азис в Лондон. Аз лично смятах, че българите на моите години в Ню Йорк биха били по-различни – тук се запознах с младежи, които живеят и работят от дълго време и в престижни компании. Даже бях заведен на едно от най-красивите заведения, на върха на един небостъргач в Бруклин; уви, по някое време всички те се организираха да ходят в български ресторант на „хубавата музика, готините хора и кебапчета“.Това, което ме интересува и вълнува най-много от тези наблюдения, е да разбера къде се намира връзката, ядрото между тези хора и България. Аз смятам, че моите познати в Бирмингам, Лондон и Ню Йорк, както и многото други български студенти в чужбина са видими представители на българската посткомунистическа същност; те са и най-яркото отражение на съвременната ни национална идентичност и чувството ни за свобода. Техните маниери, навици, вкусове, независимо дали се намират “у дома” или “навън”, до голяма степен остават бетонирани. Защо? Защото тези български културни символи не само са дълбоко насадени в тях; те са и най-видимите черти, чрез които феноменът “посткомунизъм” придобива българска самоличност.Фактът, че за тези хора промяната на тези навици не съществува като мислима или желана опция, означава, че тези културни символи не биха могли да бъдат откъснати от индивидуалната или социална идентичност на човек, без да се премине през цялостна лична метаморфоза. Тази консолидация на “нашата” култура около чалгата, парти лайфстайла, предопределената визия за мъжественото и за женственото, бързите пари и далаверите са много дълбоки белези на усещането на хората за “българско”, които успешно създават „въобразени общности“ на принадлежност. Те основават социалните връзки, които най-успешно превеждат “българското” извън територията на държавата. Истината е, че този начин на живот и тази култура, веднъж отстранени от тъгата на българското съвремие, придобиват вид естетичност и екзотичност, които им позволяват по-лесно асимилиране в западната модерност. Все пак едно е да си на купон на Азис до „Биг Бен“, друго е да му хвърляш салфетки в „Син Сити“. Тук поне и ти ставаш част от истинския „елит“, от „въображаемата общност“, за която се пее в песните.Значението на нашата самоличност и свобода съответно е директно свързано с този дуализъм: от една страна, силно изразеното чувство за (псевдо)патриотизъм, носталгия и привързаност към отделни части от българския етос на много от студентите в чужбина; от другата страна е силната нужда за промяна, за “по-добър” живот, за бягство от мизериите в България. Резултатът много често е активната поддръжка на „българското“, каквото и да означава то за дадения човек, стига този човек да е извън България. С други

думи, киселото мляко и сиренето са най-вкусни в чужбина! Там имаш свободата и правото на избор относно твоето отношение към българската действителност.

Българската свобода най-ясно се отразява от тези млади хора, които живеят в чужбина.Аз съм част от тази общност само като случаен минувач, обвързан с обич, определена несигурност, любопитство, но също така и с онова странно чувство за присъствие в нещо, в което ми беше почти невъзможно да се почувствам съвременен. Тази българска общност, тази изграждаща се пластица (частица?) от нашата „интелигенция“ винаги ми се струваше до голяма степен чужда, сякаш липсва езикът, чрез който се създава истинският диалог. Сякаш това, което ни свързваше, българското, не се равнява на нашето приобщаване към по-висока, национална, култура; всъщност нашата „въображаема общност“ се изгради въз основа на познат тип ежедневие, навици; т.е. по думите на Боян Пенев на “частични и случайни влияния” (Пенев 1924: 12).

4.Както преди петнайсет години, така и сега – аз отново протестирам и съм част от десетките хиляди български граждани, които ежедневно се борят не само против това абсурдно и ужасно опасно комунистическо правителство, но и за себе си, за своите права и за да бъде чут техният глас.Аз протестирам от разстояние – тук, в Ню Йорк до момента имаше четири събития, в които десетки българи се събраха, наложиха своите права като български граждани, но най-важното – проявиха страхотна солидарност и подкрепа към всички други протестиращи по света. Тези протести се превърнаха в международни дни за протест, организирани в социалните медии под името #ДАНСwithmeWorld. Прекрасно е, че българи по цял свят – от Сеул, през Сан Франциско, до Сидни – излизат заедно на протест и са част от едно цяло.А през последните две седмици аз организирах два джаз концерта в подкрепа на протестите. На първия не присъстваха много българи, но изпълнението на групата „Alter View” на „Хубава си, моя горо“ наистина впечатли и докосна всички присъстващи. За втория концерт, с участие на Петър Славов и Асен Дойков, се събраха повече българи, които споделиха не само уважението си към музиката, но гражданска и политическа позиция. Следват още такива концерти в София и Лондон, чиято цел е консолидиране на българската култура около музиката, както навън, така и у дома; обединяването на хора около общ културен идеал и една история - за това напомнят песни като „Хубава си, моя горо“.#ДАНСwithme ми предостави възможността за пръв път, откакто живея в чужбина, да се запозная и събера с много хора, с които изцяло споделям политическите си възгледи. Със сигурност на тези протести няма да дойдат момчетата и момичетата, които най-много обичат да са в „Механата“ в събота вечер. Между другото това се отнася и за Фейсбук и Туитър – там благодарение на #ДАНСwithme вече е много по-лесно да се филтрира многопластната същност на българската некултурност – не се появяват толкова често снимки от фитнеса, от дискотеката, пред колата и т.н.; преобладават снимки от протестите, хумор, гражданска

активност и диалог. Отново не е случайно, че една огромна част от българите не се включват в онлайн обществото – не пишат, не коментират и не отразяват – те налагат старата реалност с всичка сила, но за това вече е късно.Така както се събираме извън, и както хората се събират в България, така както чрез едно бързо търсене на #ДАНСwithme в социалните медии и така както пиша тази статия – така се променят нещата. Да, може би правителството няма да падне скоро и да, вероятно ако падне, нещата няма да се оправят от само себе си. Както пише Николай Стоянов в своята статия за в. „Капитал“, “причината да не скачам от радост е, че държавата е завладяна и проядена до такава степен, че отдавна не е възможно проблемът да се отстрани безболезнено”. Със сигурност нашите демократични институции са слаби, липсва им капацитет – даже Вивиан Рединг ни го съобщи по време на скорошната си визита. Трябва дълго време

да се борим за развитието на нашия политически режим, за да можем да достигнем момента, в който да се самоназовем консолидирана демокрация. Но това е ясно. Аз лично бих започнал да скачам от кеф, ако падне правителството, за разлика от г-н Стоянов. Да, чака ни процес на декомунизация и демутрификация, но никой не е казал, че с падането на едно правителство нещата ще се оправят от само себе си. Аз смятам, че точно затова са толкова важни тези протести – хората не се страхуват да поемат нещата в свои ръце, да бъдат граждани, и най-важното, да не оставят дискурсите да бъдат контролирани от малка група хора. Съживява се гражданският глас, рядко появяващ се през последните години. Затова аз най-вече

скачам от кеф, ходейки на протестите, чувствайки се част от една голяма, мислеща, активна общност, с която, малко или много, споделям обща реалност.Това са нашите протести – ние не се борим само против корупцията, мафията, комунистите или нефункциониращата ни система – ние се борим за нашия публичен глас; за единство като общество и като мисъл. Ние се борим за нашата културна свобода – ние сме гражданите, ние сме интелигентни, млади и съпричастни. Ние сме много и няма да се уморим, докато нашата обща публична сила не бъде оценена. #ДАНСwithme е модерното отражение на една частица от ясно заформящата се интелигенция, за която Боян Пенев е копнял. За първи път от много години тя изпълнява своята роля: “да се слее в цялостна обществена сила и да насочи енергията си и умствените си дарби в една посока, за постигане на един общ идеал” (Пенев 1924: 2-3). Благодарение на протестите и (онлайн) медийното им отразяване аз съм (духом) пред Народното събрание тази вечер и се включвам в дебатите и скандирам „OСТАВКА“; но и благодарение на това, че съм тук и протестирам тук, от разстояние, зная, че българите у дома и в другите държави усещат засилващата се подкрепа на нашето изграждащо се въображаемо общество. Аз не познавам и никога не съм се виждал с хората, протестиращи в Щутгарт, но аз ги разбирам и знам, че ние споделяме обща идентичност, защото се борим за един и същ културен идеал, за една и съща българска реалност. Ние сме заедно, защото сме част един от друг, принадлежим на една свободна общност. Това е нашето просвещение, преодоляването на самопричиненото ни непълнолетие, това е нашата Пражка пролет, нашето танцово лято, мерник и компас, който сочи към правилната посока на демокрацията и на културата у нас.

БиблиографияFoucault, M. (1977), Discipline and Punish: The Birth of the Prison, London, Penguin.Fromm, E. (2001), The Fear of Freedom, Oxon: Routledge.Gellner, E. (1964), Thought and Change, Chicago: University of Chicago Press.Giddens, A. (1971), Capitalism & Modern Social Theory: An Analysis of the writings of Marx, Durkheim and Max Weber, Cambridge: Cambridge University Press.Habermas, J. (1990), ‘What does socialism mean today? The rectifying revolution and the need for new thinking on the Left’, New Left Review v.183, pp. 3-22.Thucydides, trans. by Jowett, B. (1960), The Peloponnesian War, New York: Bantam.Андерсън, Б. (1998) Въобразените общности, Критика и хуманизъм.Дневник (2013), Интервю с Георги Господинов -http://www.dnevnik.bg/razvlechenie/2013/02/23/2008771_georgi_gospodinov_vuprosut_ne_e_koi_shte_plati/)Кант, И., прев. Денков, Д. (2001), Отговор на въпроса “Що е Просвещение?” - http://www.litclub.com/archiv/broi33/kant.htmПенев, Б. (1924), Нашата интелигенция - http://liternet.bg/publish5/bpenev/inteligencia.htm

Нашата Свобода...от стр. 7

15Литературен вестник 25.09-1.10.2013

Божидар Кунчев

1. Препрочитам стиховете на някои от големите ни поети. Потънал съм дълбоко в техния свят на богати мисли и чувства. Позабравил съм, макар и за малко, за ежедневието, за това, че хората и тази вечер ще отидат на площад “Независимост”, за да извикат своето “Не”. И така беше, докато не надникнах в електронните медии, за да разбера, че Ванга споменала преди години коя е нашата майка. Русия, естествено. Предрекла е още жестоката бъдеща участ на Париж и Албания. И понеже все още помня, изведнъж се сетих какво е казал Раковски за Русия, какво са имали като убеждение националреволюционерите ни от времето на Възраждането. Не се запитах на тях ли да вярвам или на Ванга. Тяхното е било съкровено, изстрадано кредо, оформено не с помощта на интуиции и пророчества, а от натрупания горчив опит, от проникновеното им разбиране за това, което са светът, тогавашните балкански държавици, Русия, користта на онези, които уж ни мислят доброто. Заради кредото си те умряха за България. Другото, това, че Русия е нашата майчица, както го е казала Ванга, не можах да го осмисля. Пък и не съм специалист по магиите и пророчествата. Знам само като всички, че човек има за майка тази, която го е родила. А другата, вече в по-особен смисъл, е родината. Сиреч – България.

2. Докога, запитах се и тази сутрин, сетил се за малкото хора на протестите. Не видях сред тях водачите, които ни обещават спасението. Не видях почти никой от приятелите във фейсбука, които иначе са демократи и обичат свободата. Не видях онова, което исках да видя.Уморихме ли се? Ако е така, онези разчитат най-вече на умората ни. Нали всичко било преходно, значи и това ще отмине. Но няма да отмине нахалството им, проявено и в “трогателната” изповед на един от тях, че партията му повече от сто години се борела за общественото благо. За благото, което на моя език се казва атентати, лагери, социалистически реализъм, “възродителен процес”, убийството на Георги Марков и все по-решително сближаване с държавата, където властват наследниците на Джугашвили. Държавата с нейните порядки, така точно описани от Шаламов, Солженицин и Бродски…Докога?Докато онова “Народе” на Левски с няколкото въпросителни не получи отговор. Но ако продължаваме така, възможно е да настъпи време, когато няма да има кой да отговори…

3.И мен ме порази новината, че откриват нов паметник на Тодор Живков. Пресата помести снимка на паметника. Той е в Одърне, Плевенско. И понеже кметът на селото е от ДПС, би могло да си помислим, че този жест изразява благодарността на Догановата партия за направеното от Живков по време на “възродителния процес”. След това “събитие”, ново доказателство, че абсурдите в страната ни не свършват, човек онемява. Очевидно невежеството, цинизмът и наглостта на управниците, малки и големи, от София и провинцията нямат граници. Кметът на селото споделил, че издигането на паметника е негово предизборно обещание. Изпълнил го, защото повечето в Одърне харесвали Живковото управление. Ако е така, какво да си помислим за тях? Май ще ни потрябва леген, в който да повръщаме.А знае се, че още няма паметник на Георги Марков, убит от “управлението” на Живков.Едва ли кметът и неговите съселяни ще прочетат някога “Задочните репортажи” на Марков, в които се говори много за “прелестите” на Живковата власт. Но ако все пак един ден прогледнат, дано и съвестта им се обади, за да осъзнаят позора на деянието си.Наистина поразен от новината за паметника, пак се сещам за стиха на Борис Христов “и защо ли се търкаля слънчевото колело”…Защо ли се търкаля в синьото ни българско небе, когато под него Смисълът и Моралът са на път да изчезнат съвсем.

4.Вървеше по “Витоша”, запътил се към площада, където се събираха протестиращите. Улицата гъмжеше от народ, от възрастни и деца, които се разхождаха с насладата, подарена им от топлата септемврийска вечер. Като ги гледаше, той се сети за хората от Далчевото стихотворение “Вечер”, които “с благослов изпращат този ден / тъй пълно изживян и тъй безгрижен”. После, както всеки път, когато минаваше по улицата, погледът му улови насядалите в кафенетата, предимно млади хора, жизнерадостни и шумни, както подобава на възрастта им. Помисли си, че така трябва да бъде и че в този момент безброй хора в градовете на Европа, в парковете и по улиците, в сладкарниците и ресторантите се радват на тази благодат, че са живи и че са забравили за малко колко мимолетно е всичко. Забравили са, че както го казваше Далчев, човешкият живот е като кибритената клечка, която бързо угасва.Още преди да стигне до площада, той дочу виковете на протестиращите. В душата му нахлу безпокойството, че навярно няма да са така много, както предната вечер.

Оказа се, че е прав.На площада забеляза веднага онези, с които разменяше по някоя и друга дума, за да тръгне после с тях към Народното събрание. Един философ, един богослов, един писател, братовчедът на Георги Марков… Другите на площада, а те не бяха много, нямаше как да ги познава лично, но лицата на мнозина от тях той бе запомнил, защото идваха тук от първия ден на протестите.Имаше надеждата, че с края на лятото позатихналите протести ще избухнат със силата, която ще потвърди правотата им и ще стане причина целта им да бъде постигната. И още я имаше, но заедно с нея в душата му се бе настанила и тревогата, че може целта да се окаже несбъдната. Защото такава цел не се постига с двеста, триста или хиляда души. Дори с пет или десет хиляди. За нея са необходими гневните лица на петдесет, на сто хиляди, които трябва да излязат навън, за да докажат, че наистина не сме скотското племе, както ни бе нарекъл Ботев в безкрайния си гняв. Че не “чакаме и ний ред за свобода!”, а свободата, за която копнеем, ще наложим с гигантския си порив на един пробудил се народ.Шествието стигна до Народното събрание. След известно време хората се разпиляха. В късните новини съобщиха за поредния протест и столицата ни заспа. Мисля си, че най-спокоен е бил сънят на управниците, на мафията, на онези, заради които пак ще се излезе на улицата. Но дано да не бъде пак с обидно малкото хора от този милионен град… Иначе сънят на споменатите ще бъде и занапред спокоен.

5.Препрочитам стихотворението на Одън „1 септември 1939“. Съдържанието му е много актуално и днес. Будещо толкова размисъл, то ни изправя и пред тревогите и дилемите на нашето време, което все така въздействащо ни казва с гласа на Одън: „Ако не ни се умира, / трябва да се обичаме”. Повод за написването на творбата е онзи 1 септември, когато нацистите нападат Полша, а след две седмици и Червената армия нахлува в нея. Така страната на Мицкевич и Норвид, на Милош, Шимборска, Херберт и папата Йоан Павел Втори попада в зловещата прегръдка на “световната кривда”, за която пише Одън. Ще се позова и на един фрагмент от стихотворенето, който лаконично обобщава какво е било и какво продължава да бъде в дните, през което ние живеем:

Тукидид в свойто изгнаниеузна какво назоваватв речите демокрацияи какво вършат тираните.Кухите думи, отправеникъм безразличния гроб,в книгата са разнищени.Прокудено просвещение,болка, превърната в навик,власт некадърна и мъка -всичко това се повтаря.

Знаем го отдавна, но нека да си го кажем пак: само ако престанем да бъдем “чувствени парии”, и ако решително отхвърлим “измамата на Властта, / опряла покрив в небето” ще можем да намерим Изхода. И само ако животът на човека се превърне в “един утвърждаващ пламък”, както казва в творбата си Одън.

6.ПОРТРЕТ ОТ КРАЯ НА ВЕКАРазяден от наркотици задушен от шеметни изпаренияспепелен до пламтяща звезда той догаря Свръх Новатана три мрака – хаоса алчността и мъченията -възлиза на трамплина и всичко започва отновоо пигмее на нашето време звездице на мрак и разтлениеартисте с козе ходило разкривен в позата на демиургпанаирджийски апокалипсисе о принце на лунатицискрий омразното си лицевсе още е време призови Агнеца водата на пречистванетонека изгрее звездата на истината Lacrimoso-то на Моцартпризови звездата на истината страната столистнаи нека бъде Епифания и Нова страница да се отвори.

(превела от полски Вера Деянова)

Точен, проницателен и всеобхватен – това е Збигнев Херберт и в творбата си, с която казва своето ultimo adio на ХХ век. Портретът му, както го е нарисувал, има сходни черти и с оформящия се вече портрет на сегашното столетие, защото и днес в живота доминират пигмеите. Защото пак поглъщаме задушаващите „шеметни изпарения“ на панаирджийския апокалипсис, наречен още политика, корупция, липса на мъдрост и памет, порнография. И преди всичко – мъчение!“Бъди верен!”. Това е завещал Херберт, останал до самия си край съдбовно обвързан с този призив. И когато се бори против насилието по време на войната и след нея, и когато е на страната на “Солидарност”, и като че ли най-много, когато пише своята поезия и есеистика.Според Бродски творчеството на Херберт показва, че “по-голямата част от нашите вярвания, убеждения, обществени идеи са плод на лош вкус”. Истинският вкус, онази сила на вкуса, с която се утвърждава истината и

доброто, самият Бродски ги бе намерил в поезията на поляците и особено в сътвореното от Чеслав Милош и Збигнев Херберт.Вярвам, че поети като Херберт ще помогнат и на нас да култивираме този вкус в себе си. Защото няма ли го, не го ли превърнем в лична философия и етика, както и в гражданска позиция, портретът на двайсет и първия век няма да се отличава от портрета на отминалия.Как ми се иска да не пресъхне свещеният извор, от който извира “водата на пречистването”. Как ми се ще над него и над главите ни да не угасне “звездата на истината”… Както ми се ще и легионът от глухи да чуе най-сетне музиката на Моцарт – балсам за изтерзаните ни сърца, балсам, какъвто са и стиховете на поляка, нарекли го “ХЕРБЕРТ с главна буква”…

7.Препрочитайки “Фрагментите” на Далчев, отново краят на един от тях ме накара да се замисля. Фрагментът е от 1945 г. – размирно време за страната ни, съвместното съществуване на терор и опозиция, включително и плахите надежди, че станалото не е още смъртта на свободата и демокрацията. Краят на фрагмента е следният: “Девети септември не е завършен, той продължава още и неговото значение ще зависи от събитията, които ще го последват, от съдържанието, което ще сме способни да вложим занапред в него”. Многозначителни са тези думи. Пък и не е случайно, че поетът, който не бе се омърсил с никакви събития, както го беше изтъкнал изрично и Геров в едно от стихотворенията си (“На Атанас Далчев”), беше включил и въпросния фрагмент в книгата си, излязла през 1967 г. И този път си помислих, че го е направил нарочно, и че тъкмо този завършек е своеобразна провокация. Защото потърпевш от продължението на 9 септември, остракиран от казионната критика, мълчал години наред принудително, разбрал напълно какво бе съдържанието, вложено в тази дата, Далчев трябваше да изрази несъгласието си, дори съпротивата си. Беше го направил с праведния си живот, с безкомпромисното си поведение, с недвусмисления подтекст на стихотворения като “Надпис”, “Грешният квартал” и “Александър Невски в мъгла”, с много от фрагментите си, разкриващи позицията му на хуманист, на морална личност и неподкупен творец. Беше го направил и с поменатия завършек, който казваше на разбиращия читател, че 9 септември се е оказал безсъдържателен, едно събитие без значението на онези, които са съдбоносни в добрия смисъл.

8.Тиранията едва не го погуби психически, защото, както бе писал един мъдър поляк, само хора със здрави сетива обезумяват. С огромни усилия на духа той овладяваше нервите си, надмогваше страховете си и чувството за безсмислие. Искаше да забрави за илюзиите и ентусиазма на младостта си, заради които е попаднал в затвора, откъдето излиза на 8 септември 1944 година.Беше ми разправял за едно чудовище, което след 9 септември, по времето, когато е бил редактор в Радиото, всеки ден го е привиквало на разпит, за да смачка крехката му психика. Всичко това накара Александър Геров да напише творбите си, наситени с толкова отчаяние и трагизъм.В стихотворението си “Празничен ден” поетът бе превърнал кварталната кръчма в символ на свято място, където човекът намира себе си. Обърнете внимание. Намира го в кръчмата, а не там, където са официалният живот, притворството и тихият ужас на изнасиленото човешко ежедневие.Веднъж отидохме с него до родната му къщичка на „Цветна градина” в „Лозенец“. Изведнъж попаднах в атмосферата на онова време, когато Вутимски е идвал тук, когато младите Геров, Вутимски и другите от компанията са се събирала в малката стая, за да се повеселят. Вутимски веднъж така се развихрил, танцувайки степ, че таванът на стаята паднал.От онова отиване до “Цветна градина” имам за спомен снимка, на която сме двамата. Аз остарях, а Геров го няма, за да бъдат с мен стиховете му и трайната ми представа за това, което той беше като необикновена личност.

9.Радой Ралин е постоянно в мислите ми. Първата ми среща с него беше през 1970 г., а от 1973 г. нататък се виждахме много често. И така до самия му край, до онези жестоки часове, когато, вече обречен, лежеше безпомощно на болничното легло.След есента на 1989 г. животът бързаше напред – с обяснимата, но и необоснована вяра, че страната ни ще стане като за пред хора. И Радой носеше тази надежда, но там, в сърцето му беше и усещаната болка, и неговото предчувствие, че ще се окажем излъгани.Питах го на какво се дължи продължаващият страх у хората, защо според него те не са достатъчно решителни в устрема си. Радой ми каза: “В никоя друга страна нямаше такива убийства. Взе се страхът на хората”. Запомних и думите му: “Глупост е да искаш от убийците да се извиняват. Какво, ще престанат ли да бъдат убийци?! Те даже и да си признаят, ще лъжат, за да могат пак да убиват…”

Бележки през септември

на стр. 16

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман” 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи БългарияХонорари - всеки последен вторник от месеца, 18.00 - 19.30 чe-mail: litvestnik@yahoo.comhttp://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnik

ВОДЕЩ БРОЯ Едвин Сугарев

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Едвин Сугарев, Георги Господинов, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Камелия Спасова, Мария Калинова, Силвия Чолева, Малина Томова

Издава Фондация „Литературен вестник"Печат: „Нюзпринт”

ISSN 1310 - 9561

Той доживя края на режима, но безпокойствата му останаха. Тежеше му, че светът ни стана прекалено непредвидим, както се изразяваше. “Непредвидим” в посока все на лошото. Остарял, той си остана все същият – като неподкупния Гъливер от известното му стихотворение. Остана си това, което беше: едно “уникално явление” и “може би една от най-гордите прояви на истинския български дух” (Георги Марков).

10.Идването на 9 септември е трагичен акт и за българската литература. Ако не беше дошъл, нямаше да ги има репресираните писатели. Нямаше да го има така нареченият производствен роман. Нямаше да бъдат премълчавани или изхвърлени от литературата много от най-добрите й представители. Нямаше години наред да забраняват интимната лирика и нямаше да го има императивът за “малката” и “голямата” правда. Нямаше да бъде тежка участта на поети като Константин Павлов. Нямаше да го има онова позорно явление, свързано и с непечатането на Николай Кънчев в продължение на години. Нямаше да ги има обвиненията в официалните доклади по адрес на Борис Христов. Да не говорим и за арестувания му архив с творби, много от които той не можа да възстанови. Нямаше да се прочуем по света с гибелта на Георги Марков.Ако не беше дошъл 9 септември, щяхме да имаме една литература в руслото на европейските търсения в областта на мисълта и проблематиката. Писателите ни щяха да са чели своевременно Оруел, Пруст и Джойс. Поетите ни нямаше да са принудени да пишат “агитки”.От този ден нататък започна да се “твори” една литература, която не бе нито реализъм, нито хуманизъм. Години трябваше да минат, докато контролът понамаля, в смисъл, че той позволи донякъде да се пише с по-засилено внимание към истината за човека и живота. Но позволи, доколкото писателят не слагаше пръст в гноясалата рана на “реалния социализъм”. Направеше ли го, книгата му нямаше да излезе, а неизбежни бяха и съответните наказания.“Реализмът”, който властваше след 9 септември, бе акт на бездуховност и насилие спрямо истината и традицията, спрямо общочовешките ценности. Той се опираше единствено на принципа, за който Далчев казваше, че като “иска да обясни безусловно всичко, в действителност не обяснява нищо”. Един псевдореализъм, обратен на реализма, който според Далчев е “по-скоро етическо, отколкото естетическо понятие”. И който “предполага сила да видиш истината и смелост да я кажеш”.Такъв щеше да бъде и реализмът ни, ако го нямаше онзи 9 септември. И животът ни щеше да бъде друг, добър или не толкова добър, но без униженията и страха, без това, заради което страдаме и сега.

11. Да запомним казаното от Георги Марков, че за ужасите на живота през диктатурата виновни бяха и системата, и хората (“Ние те направихме писател”). Отнесени към времето, което Далчев нарече “безименна пустота”, а Геров - “абсолютното нищо”, те говорят много и за системата, и за човека, който живя тогава примирено и с равнодушие, или пък несъгласен, но безпомощен и страхуващ се. За да се окаже и той виновен по някакъв начин. Въпросът е обаче, че и днес твърде много хора са с нагласата на някогашния човек. Дори сред образованите, които четат дебелите книги за демокрацията и свободата, откриваме позорната пасивност, удобното за тях желание да стоят встрани, надалеч от врявата и безобразията на легиона, стъпил върху лицето на населението (на народа?!). Обяснението, че са разбрали колко е безсмислено да откроят позицията и несъгласието си, защото не сме били народ, а мърша, е цинично. Евентуалното им друго обяснение, че в рамките на краткия живот не си струва да живееш с преходните повели на времето, а само с вечното, с това, което надхвърля тривиалността на повседневното, е неоправдаваща ги заблуда. Сложената маска на песимизма, който уж изповядвали, също не е оправдание. Защото са безчет песимистите, които не вярваха много на човешката природа и на това, че светът може да се промени, но все пак направиха нужното, за да бъде животът по-смислен и нормален.И аз, грешният, пребогат на онези съмнения и противоречия, които ме измъчват отдавна, не съм престанал да чета Шопенхауер и Чоран например, и аз не съм от войнството на оптимистите, но защо не мога да направя от отчаянията си удобен повод да се дистанцирам. Да си стоя на пода в позата на медитиращ бунак, повтарящ си, че всичко е суета и преходност. Въпрос на избор е, че съм такъв и без да бъда пример за когото и да е, ще кажа, че какъвто и да е нашият избор, той не трябва да бъде м ъ л ч а н и е. Не да мълчим, а

да викаме трябва, за да се срути най-после тишината и “само викът да остане”, както го бе написал Борис Христов във “Вечерен тромпет”. Защото, пак според думите на този поет, адресирани към заспалите, “има време да се наспиме…”.Има го това време! След звъна на камбаната и трапа, в който ще ни заровят, ще разполагаме със самата вечност за почивка. Но дотогава?Дотогава трябва да се опълчваме срещу недъга на обществото ни, станал вече клиничен. И не ме упреквайте, че съм патетичен, защото, първо, ненавиждам патетиката не само в литературата. И второ, споделеното е пак заради онези, които и в далеч по-лоши времена не се примириха с “грозното, животинското лице” (Георги Марков) на насилието и лъжата.Георги Марков казва в “Ние те направихме писател”, че “никога преди в България не е имало повече лъжи, подлости, прелюбодействия, безчестия, доноси, предателства и особено кражби”. Боя се, че и днес нещата не са по-различни, което като истина е полезен аргумент за резигниралите, за така наречените песимисти. Но това не е никакъв аргумент. За тези поне, които не искат да живеят повече в поредното издание на “безименната пустота”.

12.“Какви духовни искри идват от хората на върха у нас или от академиците, или от разните чиновници - председатели на чиновническите съюзи – писатели, художници или артисти? Нищо! Липсва жестът на личността, липсва красотата на позицията, липсва драмата на стълкновението. При най-добро желание човек не може да види мащабите на мъничките личности у нас днес по-големи от един кафеджийски салон. Защото личностите нямат трибуна, защото им е отречено правото на съществуване, защото те трябва да вървят в крак като представителна рота.”“Принципът на правене на нещата “пет за четири” е особено валиден за човешките връзки. Би могло да се каже: “Живее се пет за четири.” Принцип, който ражда мижитурщината, преклонението, угодничеството, защото наистина няма нравствени критерии. Един от елементите на посредствеността е свеждането на нещата до два цвята. Спектърът плаши посредствениците, както ги плашат противоречията.(…) Посредственост, която се изразява в липса на инициативи, в липса на рискове, в липса на движение.”Мислите по-горе са на Георги Марков от есето му “За действителните промени в тридесет години”. И това есе ме наведе на извода, че уж режимът падна, но твърде много от присъщото му и сега е налична реалност. Замислим ли се по-дълбоко, ще разберем правотата на онези, които твърдят, че обстоятелствата се променят, но хората си остават същите. И в това няма никаква мистерия, тъй като знаем колко бавно се извършват промените в човешкото съзнание. Тъжното е, че преди години тръгнахме напред с илюзията, че хората изведнъж ще станат по-добри, за да стоят далеч от властващата някога посредственост. Не се получи. И като че ли няма изгледи скоро да се получи, ако се вгледаме в пошлостта, в посредственото, в просташкия индивидуализъм, в противното едноизмерно мислене на доста от съотечествениците ни. Един отблъскващ спектър, в който доминира сивото. Стълкновения политически и всякакви други, които опират най-вече до перверзната мисъл за повече пари и власт, до това да се добереш до нишата, където да не те закачат, но да ти дават средствата за поминуване. Рискът е премерен, както беше и преди. Човешките ни връзки са в повечето случаи “пет за четири” – също както беше едно време. “Жестът на личността” и “красотата на позицията” са явления, на които рядко сме свидетели. И това е както беше някога. Нравствените критерии ги има, но спазва ли ги политикът? Колко са онези, които съобразяват живота си с тях? Та нали спазването на критериите ще означава порядък и нормалност в страната ни. Ще означава да не е възможно мижитурщината да бъде в парламента, в партиите, в правителството, в съдебната система, в средите на онова, което у нас минава за научен и културен живот.А гневът ни, доколкото го има, е често пъти бързопреходна еуфория. И написаното от Марков преди толкова време е пак характеристика на сегашното.

13. И този път се натъкнах на словоблудствата по адрес на Георги Марков. Очевидно е, че тези драскачи, до един анонимни, няма да се свършат. Писанията им са след текстовете на електронните медии, припомнящи за убийството на писателя. Не бих им обърнал внимание, ако те не потвърждаваха убеждението ми, че у нас го има още отколешното безумие на онези, които убиха Марков. И на другите, техните видиотени привърженици, които драскат, мислят и живеят без нравствено съзнание. Питам се, както се казва

в такъв случай, каква майка ги е раждала? Кой ги е възпитавал, какви са книгите, които са чели, ако въобще им е познато това духовно занимание? И се сещам за Йосиф Бродски, който разказва, че като слушал реч на Брежнев, установил, че един от тях двамата не е човек. Въпросните, за които споменах, не са човеци, доколкото и последният човек прави разлика между доброто и злотоИзлишно е, но нека все пак да им кажа да прочетат нещо от Марков. Например “Покривът” или “Мъже”, “Жените на Варшава” или “Задочните репортажи…” „Покривът“, роман, излязъл неотдавна, е драматична история, превърната в метафора на недалечното време. Строим си ние Покрива над главите ни, а той ще се срути и ще потроши главите ни. Защото проектът за Покрива беше на онези, които не разбираха нищо от Покриви и Основи, на които можехме да изградим нормалния български живот.Разберете най-сетне, че Георги Марков е съдба, творчество и поведение, на което не всеки беше способен. Най-вече пък вие, анонимните! Разберете, че Марков, на висота, недостижима за вас, сам по себе си беше и остава посланието, че всички ние трябва да бъдем нормални човешки същества, обърнати със сърцата си към истината.Наблягам, че словоблудствата, отнасящи се до Марков, не са толкова плод на някаква спонтанност, а момент от сценария на убийците му и техните наследници. Сценарият, заради който Марков не се изучава в гимназиите и няма паметник в Борисовата градина.Цивилизованият свят е превърнал отдавна неговото име в емблема на бунта, на волята за истина, която често се заплаща със собствената смърт… Но у нас драскачите още не са го разбрали. И надали ще го разберат някога.

14. И още една бележка от септември. В един от последните дни на този месец почина Константин Павлов. Голям поет, така различен от другите като човек и творец, една непрекъсната съпротива срещу ужаса, за който бе писал в “Капричио за Гоя”. Не пропускам да се поклоня на гроба му, който е в съседство с онези, които познавах и не съм престанал да почитам и обичам. В “Адаптация”, стихотворението, което е написал в далечната 1960 година, той казваше:

А сега -да легнем на площадаи да дремнем колективнодва-три-пет-шест века.Даже сънища не се полагат вече.Някой друг от наше име ще сънува…Собствените ни кошмарни сънища ще ги сънува…И ще ги тълкува на света.(Изопачено!)

Четейки пак тези стихове, за кой ли път си мисля, че дрямката ни продължава. И днес някой друг сънува сънищата ни, за да ги тълкува изопачено на света… И днес някои “само чрез въздушните мехури / своето съществувание доказват” (“Масово чудо”).През 1957 година, когато е написал “Славеите пеят”, Константин Павлов очакваше “един-единствен гарван да се обади, / за да ми каже истината. / Страшната!” Отдавна гарванът му я каза, иначе нямаше поезията му да бъде страшна истина. Но ще я чуят ли най-сетне онези, заради които искаше да отглежда змии (“Пасторално”) и да ги праща “за дребни услуги / в домовете” на враговете си… Ще я чуят ли и онези, останалите, които все се правят, че не са добре с очите и ушите си…

Бележки през септември от стр. 15