Смесена китка

БЪДНИК

“Елa, Боже, дa вечеряме!”В тaзи вечер прикaденa,Бъдник е отсечен, молейки,прошкa дa е отреденa.

С всеки удaр е нaричaн,здрaве и живот дa дaвa,нa огнището в домa ниогъня дa не изтлявa.

До земя не е допирaн,с ленено плaтно е вързaн,през зехтин, тaмян и винос думa “Берекет” е кръстен.

Три погaчи момa меси,през копринa ги пресее,ненaченaтa водa сипвaс бяло менче, сърце пее.

Първи хляб е Божa питa,дa е светло във душите.Втори хляб, нa дом нaречен,дa сa сити нa вси дните.

Трети хляб, крaвaй превит е,Коледaр го носи с песни,идaт прaтеници Божиив този дом с добри вести.

“Елa, Боже, дa вечеряме”,дa рaзчупим топъл хлябa,в тaзи нощ блaгослови нивсичко лошо дa избягa.

4 Смесена китка

Елена КоцеваБъдник .......................................................1Пенчо СлавейковКоледари ....................................................3Елисавета БагрянаНа пързалката ........................................17Едуард КехецикянИмето .......................................................19Димитър ХристовРожден ден ..............................................25Георги ПанайотовДоговор за живот ..................................29Димитър СтефановКоледа (разказ с три края) ..................32Елена КоцеваКоледaри ..................................................35Румяна СимоваКоледа .......................................................37Бъдни вечер ............................................38Ина КрейнМилост ....................................................40Сузи ..........................................................43Благой РановЕдна дузина мъже и едно прасе в снега ................................46Диана АтанасоваВ последния ден .....................................51Павлин ПушкаровМъглявината Поезия в нас... ..............53Стефан КръстевПреди присъдата ...................................54Тотка СавчеваПродава се ..............................................57От виолетовия поглед на есента ........58Идваш ли .................................................58

Румяна ПеловаЩе забият старинни часовници ........59Коледно пожелание ...............................59На светлите ми мигове лъжците .......60Малка снежна приказка .....................60Коледното чудо ......................................60Йорданка ГосподиноваБъдна нощ ...............................................61Песен за Родопа планина .....................62Пламен ПеневНа пързалката ........................................63Мръсни дни ............................................63Традиции .................................................63Цветелина ЙордановаЗимна импресия ....................................64Спрели мигове, пречистващи ............64Станислава НемскаС дъх на орхидеи ...................................65Молитвена песничка ............................65Маргарита ДянковаХайку ........................................................66Първолета МаджарскаБаба ми бухна маята. ............................67Ракия ........................................................67Ваня ИвановаСледколедно ...........................................68Следа .........................................................68Валерия ТодороваНаздраве! .................................................69Тост ...........................................................69Яким ДянковЗапивка с Дявола ..................................70

съдържание

„Смесена китка“ - двумесено издание за литература и култура

Издава „Клуб Буквите“към Фондация „Буквите“Главен редактор:Камелия Иванова

За контакти:[email protected] 331 89991113 София „Майор Юрий Гагарин“ 50

Смесена китка 5

КолЕДаРИ

ПрологРог изви над върховете снежниясен месец, подранил в небето.Глъхнали са в сън поля безбрежнисамо будно още бди селото -дим се вий на стълпи из комини.Песни, шум по улици се счуват;гости ходят, гости се посрещат.Домакини свят обичай чуват -Бъдни вечер бъден празник срещат,с буйно пламнал бъдник на камини. *Низ-по село скупом ходяткитни млади коледари -сиромаси и болярис благовестье да споходят,и наспроти празник честнида им пеят драги песни.Начело им станеника,той ги стани, той ги води:не току-така на сгоди,а където е прилика -и където подобавас песни да се слави слава!

Х о р„В дясна ръка с китка витагости идат на честито:тежки порти отворете,благовестци пиремете!“ Ей приветно портите разтваряза посрещи домакиня веща.А на прага къщен ги посрещастар стопанин и тям отговаря7„Добре дошле, добре дошле,многожелани гости,предвестници на благи днии край на дълги пости!“

6 Смесена киткаХ о рПреко поле,преко дольений летиме -да вестимедни честитиименитийстаненину,господину!

П ъ р в а з а р е д аПодранил стопан в поле да иди,лозя и ниви сам да обиди.Помисли благи - среща му блага:сам свети Йован, с златна тояга!- Добра ти среща, свети Йоване! -„Дал ти бог добро, честни стопане! Минах, поминах лозя и ниви:ръжта класиста коню до гриви, до шарен пояс бяла пшеница,гроздове тежки греят - жълтица! Стопанска грижа и труд усилен -тям за награда и дар обилен от божи ръце в твои да влезе:за по курбани, за по трапези, моми и момци за по венчене,внуци честити за по кръщене -тъй да се честно име спомина,от рода в рода, чак до амина.“

Х о р„Пълна къща - пълен кош!“- Мятай, момне, шарен пош!Дар от сърце кой що може. -„Честит да е празник божи!“Отдели се от другарибърза коледарка спретна -шарения пош преметнастар стопанину през рамо...Името му и честта мупак запяват коледари.

Смесена китка 7Х о рРасна дръво столовито,грановито:корен в сърце на земята;връх извило в небесата!Корен - синове отбрани;а невести - китки грани;внуци мили -вършки в небеса избили! Шум и глъч. Стопанин старишарен пош от рамо снема,но преди на коледаритой да го повърне с дари,хорът песен пак подзема.

В т о р а з а р е д а Тъмни ноще се пробудимило внуче соколово;баба му се чудом чудикак да го приспи изново. - Нани, нанкай, рожбо мила,мало внуче, мал гидия!...Майка ти е сън заспала -от сън сладък не буди я!Баба ти, с зори ранила,дълга пътя ще пътува -чак до Божи гроба. Милабожа майка да я чува!Та оттам света хаджийкада се върне с армагани:тебе златен кръст на шийка,на герданче от мерджани;стари дяду броеници,татку свилен пояс дивни,майци наниз от жъртици,лели рало златни гривни;на комшии по махлатамного здраве со колатасвета вода от Йордана -от Христа й свети Йована!

8 Смесена киткаП ъ р в а з а р е д аДомакин за дом радей,домакиня дома шета -тъй полека-лека кретадом, докле захубавей. Дом докле захубавей,току-виж, угасне младост...Но пък идва друга радост,друго слънце дом огрей. Друго слънце дом огрей -въртокъщна млада булка...А во къта, в златна люлказлатно внуче се засмей!

ХорОй хайде, хайде, стара ле майко, свекърво -що радост има, стара ле майко, тепърво!Кахъри, грижи, стара ле майко, досега -отсега драгост, стара ле майко, до века!Стара майка, домакиня,още не дарила дари -и запяха коледарина невяста пръвескиня.

П ъ р в а з а р е д аМлад гурбетчия, по-млад стопанин,грижен ми ходи в пуста чужбина.Него запитват тихом дружина:- Що ти й насърце, грижен акранин?„Двойна неволя, верни другари:грижа на сърце, аман на душа -гори едното, друго задуша -вихром се вдигат спомени стари!Сърце примира, памет се губи;младост нерадост в пуста чужбина - млада дружина,грижа за чедо - аман за любе!“

Смесена китка 9- Ой, махни, махни кахъри люти,ти, млад другарин, недей се вайка:мило е любе при стара майка,грижено чедо в майчини скути. Много се мина, малко остана;утре ще литнат нагоре птички -вест допрати им ти с лястовички,че ще се върнеш при пролет ранна.Тежка версия весе е сбранаи армагани лежат с товари...Чакам другари. -Много се мина, малко остана!А невяста в ръце зеламъжка рожба, първо чедо,ником е чело привела,сълзи рони до два реда.Стара майка се притече,а по нея и момата,да раздумват с благи речикахърите на душата. Съгледаха коледари,съгледаха и подзехадруга песен, со намярида й бъде за утеха.

ХоРКерван иди, керван доди, невясто!Я кервана войно води, невясто!„Я излез, излез на двори, невясто!Гален сън се яве стори, невясто! Сън - и галена надежда, невясто!с добра чест - добра посреща, невясто!“ Милите думи мило изпяни -грижна невяста в скръб разтушена,

10 Смесена киткас сълзи на очи, в устни цалувагалена рожба първородена. Благо усмихнат, старий стопанинтихом пристъпи при коледари,от шарен пояс вади кесия -да се за песен отплати с дари. Ала не иска сам станеникадари да земе и се отмята...Стар баща нещо со глава кивна,поглед извърнал, накъм момата. Сетено пръпна тя да излезе,като из гняздо препелка плаха...А коледари момка напетизаобиколиха и тъй припяха:

П ъ р в а з а р е д аПтички пеят, в небо грей зорница,лудо-младо!С зори пада утренна росица,лудо-младо!тебе още няма! Мило либе за милувка чека,лудо-младо!Превара голяма! За час грее нанебо зорница, лудо-младо!За час трае бисерна росица, лудо-младо -и до час я няма! С дене имот, а с години радост, лудо-младо!С дене живот - с дене ли е младост, лудо-младо!Превара голяма!

Смесена китка 11ХорВреме - най-бързия кон на света,гони нощта -тежко му, който оставатой току-тъй да минава.Никога той се не връща назад!Момко ле млад,хващай за гривата коня -с него честта се догоня. В т о р а з а р е д аОстави си лудо-младона бачия рудо стадо -яхна коня, слезе в село.С китка сминова на чело,в път застигна мома малана седенки закъсняла.Викна лудо отдалеко:„Чакай, момне, по-полека,заедно да идем двама!“- Не е дума, ни измама,по мен стара майка иди -бягай, лудо, ще ни види! -Мома бърза и нехае;момку сръце бий, играе,като в чаша руйно вино.„Варай, варай, детелино,верни ли са думи тие?Ясен месец облак крие -и да иди, що ще види!...“Стигнаха до равни двори:мома сегна да отвори,да отвие заключари, -лудо сегна и превари -от чело й китка дръпна...Виком мома вкъщи пръпна:- Помощ, помощ, дружки млади,лудо китка ми укради!Лудо-младо уловете,тук при мен го доведете,сама ази да посегна,да обвържа, да обтегна,с руса коса враг неверни -да го стрелям с очи черни,

12 Смесена киткас тънки вежди да го бия,с али устни да го пия,нек› се учат луди-младикак се росна китка кради!

Хор„Пълна къща - пълен кош!“- Мятай, момне, шарен пош!Дар от сърце кой що може. -„Честит да е празник божи!“ Отдели се от другарибърза коледарка спретнаи на момъка през рамошарения пош преметна...А сред смях и глъч голямапак запяха коледари.

ХорДоста, доста, лудо-младо,яхна коня,коня яхна, лудо-младо,вятър гони -знойно пладне по беленки! Доста, доста, лудо-младо,моми люби,моми люби, лудо-младо,време губи -тъмни нощи по седенки! Сладката песен още не изпели,и се открехна тихом вратата -шарена плоска вниса момата,за песнопойци в жад прималнели. Редом по редом тя ги обхожда,с блага им дума плоска подава -дружки с шеговен усмех задява,пред момци ником очи привожда. Смях и глъч. С честити даримомъка им пош подава...И честитенье запяватна момата коледари.

Смесена китка 13П ъ р в а з а р е д а Подранило утром, вечер не захождаясно слънце, спряно грее, та прегаря;грижна майка равни двори се разхождаи на свойго сина тихом отговаря: „Слънце, рожбо мила, що ти грижа паднана душа, на сърце, та се тъй забрави?Време е усилно и пора е страдна,а ти не захождаш! - Та какво направи по Добруджа пуста младите овчари,в Загоре с кервани друмници по друма,в равна Румания весели жътвари,и грижни невести беленки по Струма?“ - Ох, съгледах, майко, долу во Загорепървинка девойка, по-ясна зорница, -кат паун ми ходи по широко дворес златни треперушки на руса косица. Модри очи греят изпод вежди вити,горят али устни, поглед дваж прегаря,росна китка вие, росна кити,не китката нея - китка тя отваря! Трепката треперушки на руса косица -трепка клето сърце, та го мир не снайда.В желба и омая за ясна зорница,забравих, не сварих увреме да зайда! В т о р а з а р е д аПаднала е тъмна мъглана момини равни двори;не е било тъмна мъгланай са биле китни свати,да сватуват малка мома.

ХорДори тъмна нощ тъмнее,трае мъгла над полята,на момците над душата,дори мома се момее!

14 Смесена киткаВ т о р а з а р е д аОтговарят китни свати:„Вий имате едно перо,едно перо чисто злато;ний имаме друго перо,дайте вашто, да ковемеот две пера един венец!“ ХорЗора зори, ден настана,слънце грейна в небесата, -млади момку на душатаот мъгли ни след остана. В т о р а з а р е д аОтговаря стара майка:„Малка мома нашто злато,земете го, ковете го -ако чест е, нека станеот две пера един венец!“ П ъ р в а з а р е д аСив сокол се в небо виеследом бяла гълъбица: -няма дека да се скриеранена в сърцето птица. Че залетя, че ударив равни двори с три оградиде невести стелят дари...Пръпнаха невести млади, свиха мрежа свиленица,тънки дари свило-злати, -та хванаха гълъбицаи сокол бързокрилати. Тръгнаха ми низ-по село,метнаха им и на двата -сив соколу смин на чело,гълъбици було злато.

Смесена китка 15Около им стари свати,следом честна кумащина;нея води девер млади,него весела калина.Пряпорци се гордо веят;кой де срещне поклон прави: -да домуват, да живеятчестит живот, вечно здраве! Моми свенливо лик руменее,пусто й сърце бий, та ще тресни;с сладките думи на сладки песни,сякаш мед се в душа й лее. Дружки се смеят, с отборни думи,песни по сърце ней нагодили.Младого война зад себе скрили,те го подкачат с весели глуми. Тя го самичка поглежда плахо,на коледарки дружки през рамо -погледи поглед среща... И двамас песен изново те ги припяха. ХорМомко се напусто крий-любе го и скрит намира,поглед го и в мрак съзира...Момко се напусто крий! Не напусто сърце бий -то на либе вест подава,де се момко спотаява...Момко се напусто крий! Колело да се развий,коледарки, отстъпете,на свят момка покажете...Момко се напусто крий!Вънка из вратни девойка пръпна,думи шеговни хванала вяра;сам, да избегне глумна превара,момко задним се в къта издръпна...

16 Смесена киткаУж в изненада сам, станениканаколедарки сопнато свика, и при невяста грижна пристъпи,дигнала в ръце първенак скъпи. С пръст го по гушка мило погали:„Иска ли песен, гидия мали? Татко и майци попано чедо!Хай, та и нему двойна зареда с отбрана песен чест ще възхвали!Иска ли песен, аждерко мали?» Повтор погали рожбата дивнаи към певачи со глава кивна. Дружно се първа заредатам при невяста скупом събрахата со отбрана песен припяхав майчини скути шалаво чедо. ХорВ полунощи, време тайно,над люлка на рожба драга,спря се наречница блага,прилетяла от незнайно. Час се спря и час нарече:„Ясно чедо, първородно,с блага вест на време сгодно,бог ме прати отдалече. На честит си ден родено,за дни още по-честити -с тебе майка да се кити,като с перо позлатено. В труд, в грижи, в заборавитатку си надежда ясна...Да расте и да порасне -дом подигне, род прослави!

Смесена китка 17Да върви из път световникъм доброто с крепка вяра,да не снайде зла преварапомислите му грижовни! Дни на младостта му лека,като зорница да са ясни -и в сърце му да не гаснечиста обич век до века! П ъ р в а з а р е д аИ во тоя дом честити,що го чиста вяра кити,да не сяква все що драго -руйно вино, мед и благо,златно жито у амбари! Д о м а к и н- Чул ви господ, коледари!

В т о р а з а р е д аБог да дававкъщи слава -дни честити,чиста съвест! Дар в полето,дар в сърцето -добра мисъл,мир и милост!

ХорТебе пеем, станенине,тебе славим, господине:много здраве бог ти прати -имот - живот -дом палати! Колко здравец по гората,колко звезди в небесата,толкоз здраве у палати -живот - почит -дни благати!

18 Смесена киткаЕ п и л о г На копраля над върхове снежние отскочил месечко в небото,глъхнали са в сън поля безбрежни,само будно още бди селото -слава слави спроти празник честни.Коледари низ-по село ходят,песента им се далеко счува...Станеник ги води да споходятдом, обичай свят къде се чува -Бъден празник да се слави с песни.


ÅËÈÑÀÂÅÒÀ ÁÀÃÐßÍÀ

На ПЪРЗалКаТа

- Ах, каква пързалка има,Анче, тази зима! -каза бате със въздишка,уж четеше книжка.

И измъкнахме се двама,без да види мама.Ванка, Сашко, Милка, Гого —смях и глъч до бога!

Кой с кънките, кой с обущапо леда се спуща.В нашата шейна пък имамясто за петима.

Накачихме се веднага,че денят си бягаи потеглихме лудешкис викове и смешки.

Но щом стигнахме до края,как стана, не зная —прекатури се шейнатаи ний — на земята!

Аз ударих си ръката,скъсах си яката.Бате триеше припрянолявото коляно.

Сашо здраво си охлузирумените бузи,а раздрана бе на Милкановата престилка.

Но пострада клети Гого,види се, най-много:той загуби си калпакаи със глас заплака.

20 Смесена киткаСбрахме се пак — плахи, бледи,с болки и повреди...Но след малко се разсмяхмеи в шейната бяхме.

Карай! Да се наиграем,па макар да знаем,че след днешната пързалкаще ядем тупалка!


ÅÄÓÀÐÄ ÊÅÕÅÖÈÊßÍ

ИМЕТо

“Звездата, която върви пред тях, е твоята звезда”из гностическо евангелие

Костта му беше тънка, лицето много нежно. Пристъпеше ли, спираше се, отправеше ли взор на нейде, виждаше добре, но и зле пропускаше. Личеше, че има мисъл, но и се усещаше как сърцето на тая мисъл му убягва.

— И казвате, че сте на път, защото търсите името си, така ли?Въпросът на посребрения богослов достигна ума му и той усети умората

в гласа на този човек. Посрещна питане, което отдавна не питаше, а само тежеше от мъртви знания.

— Струва ми се, че не се изразих подходящо, мъдри. Аз не търся нищо. Всъщност аз стоя посред света и чакам открит да бъда. Защото чувствам, че търсен съм – наситено зеленият поглед на човека-без-име се отправи към черната влага в очите на богослова. Свежест и топлина на пролетни треви обляха духа на учения мъж. Ала за кратко.

— Значи вие сте некръстен, ах – простена невръстната монахиня, която поиска да постави ръка върху неговата. Но не посмя.

Човекът-без-име се засмя; тънките му, неоформени уста заиграха нелов-ко по лицето.

— Мисля, дори уверен съм, във вода са топени косите ми. Така че, Не-винна, аз съм повярвал, че утрешният ден не ще го има. Но макар покаян, аз не знам кой съм и затуй кой е покаян не мога да изрека. И щом дойде съдният час, когато Ходатаят от дясно на Бога трябва да рече името ми и да оповести покаянието ми, мисля, няма да успее да го стори.

Този път момичето го докосна с пръсти и долови живата кръв у него. Но не погледна лицето му, страх имаше в сърцето й. Затова пък монахиня и богослов се спогледаха. В невинните очи имаше доверие, в мъдрите – мни-телност и дори досада.

— Знаете ли – тихо рече човекът-без-име, – това място ми прилича на нива…

—-----------Когато преди по-малко от час лекцията на Киф Петор, старши асистент

към катедрата по богословие, беше прекъсната от протяжно скърцащата врата на аулата, той бе готов да изкрещи анатема. Две съображения възпря-ха справедливия му гняв.

Първо, тема на лекцията му беше разказа на Йоан, в който Мария от Витания помазва с миро нозете на Исус, а сетне с косите си ги отрива. Киф толкова обичаше този момент!

— Вниквате ли в онова, което се е случило – пламенно поясняваше асис-тент Петор. – Мъжете били слепи, те никак не допускали какво предстои. Но

22 Смесена киткажената усещала! Тя Му поднася вечеря, после го помазва. Нали в него ден Той е при тях, а утре може и да Го няма. Мария от Витания разбира това и Му отдава почитта си.

И второ, Киф Петор си припомни гостуващата в университета – сестра Парадидома. Тя внимателно го слушаше от първия ред в аулата. А никак не желаеше младата монахиня да бъде свидетел на сприхавия му и невъздър-жан нрав.

Новодошлият забрави да затвори вратата зад себе си. Но пък кимна уч-тиво. Настани се на предпоследния ред, в далечното дъно на аулата, и доби вид на човек силно заинтересован от провежданата лекция.

— Вратата, ако обичате! – с благоволителен жест рече Киф Петор.— Не Ви разбрах – отзивчиво изпъна гръб младият човек, а веждата му

озадачено се повдигна. – Вратата?— Да, вратата. Бихте ли я затворили.Мъжът се изчерви. Зелените му очи помътняха, а устата доста мъчно

рече:— Аз търся своето име. Затова съм тук – почуди се нещо в себе си и до-

бави. – Не знам къде се намира… вратата. Нали ще ми простите това!?Киф Петор преглътна тежко и замълча. А когато лекцията свърши и ау-

лата се опразни, асистентът ласкаво попита монахинята за нейните впечат-ления от така подбраната тема. Но сестра Парадидома се беше извърнала и гледаше към младия мъж, който явно не беше разбрал, че лекция вече няма. И поради тази причина продължаваше внимателно да слуша. Но какво!?

—-----------— На нива ли? – Киф Петор се огледа, за да се увери, че все още се на-

мира в познатата му аула. И подхвърли, по-скоро подразнено, отколкото за-качливо – Твърде наклонена ще да е тази нива, не мислите ли?

Но мъжът-без-име вече крачеше далеч напред в своите мисли. И попита:— Тази нива си има име, нали? Аз дори го знам. Но за жалост не си го

спомням. Трябва да си го припомня.— Може би е по-добре да си припомните своето собствено име – плахо

рече невръстната Парадидома.— О, Невинна, името е вход към тайната. Човек знае много имена, както

и забравя много имена. И едното, и другото е лесно да се случи. Тайни се узнават и тайни се погребват. Но собственото име е вход към най-голямата тайна. Преминеш ли през него, трябва да знаеш, че път назад няма.

Младата монахиня толкова много не разбираше, че я болеше. Тогава чо-векът-без-име даде зрънце яснота:

— Никой не може да забрави собственото си име, затова и не му се нала-га да си го припомня. Просто твоето име те търси, докато ти така и си живееш – без име. И в един момент то те открива…

Киф Петор не издържа и избухна:— О-о, това са глупости! Моето име, твоето име! Каква е разликата? Ако ня-

маш име, ще ти измислим някое и толкова. Примерно – Ненайден. Харесва ли ти?

Смесена китка 23Мъжът-без-име се вгледа в Киф Петор тъй надълбоко, че старшият асис-

тент пожела да се отмести, но не можа.— Вие, мъдри, сте любопитен човек – рече накрая младият мъж. – Аз ви

чух да повтаряте много пъти как Мария помазала Христос с миро и долових възхита в гласа ви. А сега казвате, че няма разлика. Мирото е разликата! Или вие не разбирате това?

Киф Петор изпуфтя. Този младеж не само редуваше безсмислените си приумици с неприятна увереност, но и си позволяваше да намесва еванге-лието в тях.

— Вижте, млади ми Ненайдене, вие не знаете името си и в същото време знаете твърде много. Не ви ли се струва, че в това състояние има нещо, което е, как да кажа, не особено наред?

Сестра Парадидома повдигна ръка. Брадичката й леко потрепери.— Аз май разбирам… о, да. Всяко чуждо име може да се изговори от мен,

но аз самата съм неспособна да изговоря своето собствено име, а само да го чуя. Това ли е? – нетърпеливо запита монахинята.

Човекът-без-име не отговори. Но с глас, идещ отдалеч, зададе свой въ-прос:

— Как е вашето име, Невинна?Монахинята понечи да каже името си, но то не се появи в гърлото й.

Умът й обърна цялото моминско минало, видя радости и сълзи, цветове и здрачини, изрече десетки имена, но сред всичкото, което я посети, нейното собствено име категорично липсваше.

— Името й е Парадидома, сестра Парадидома – провикна се раздразне-но Киф Петор. – Това е божието й име.

Устните на младата жена безгласно прошепнаха това име. Светлина оза-ри очите й.

Човекът-без-име стоеше изненадан.— Колко странно! Парадидома! Онази-която-отвежда-далеч! Наистина,

колко странно!— Странно ли? Кое му е странното, Ненайдене? – Киф Петор отдавна

искаше да се заяжда и вече не можеше да контролира това свое желание. И тогава, насред яда си, се досети, че Парадидома значи не точно това, което този изгубил не името, а ума си човек изрече.

Мъжът-без-име се усмихна и една тъжна мечта пробягна през лицето му.— Странно е, че помазвайки с миро тялото на Христос, Мария от Витания

не само изрича името Му, не само предрича съдбата Му, но и някак я пре-дизвиква. Отвежда Го към тази съдба. Хм, Парадидома!

Тогава нещо в недрата на Киф Петор щеше да се разкъса, даже да го погуби. Той скочи върху банките на последния ред в празната аула, разтвори широко едрите си ръце и даде воля на гръмкия си глас:

— Да-а, аз разбрах, Ненайдене-безумнико, откъде си ти, как са се пръ-кнали в душата ти всички нечисти мисли. Ти си чел Писанието не сред про-света, а сред черна самота.

24 Смесена киткаЧовекът-без-име опита да се оправдае:— Но аз все съм бил по пътищата. За да може с по-малко усилие да ме

търси моето име. Да ми се рече и аз да го чуя.— Именно, именно – задъхан, но още по-високогласен се провикна Киф

Петор. – Бил си в пътищата на тъмнината и никога не си бил в средищата на светлината, като това тук, университета. Ти, Ненайдене-безумнико, си отни-къде и се носиш в мрак. Затова го няма твоето име.

— Искаш да кажеш, че аз се крия от своето име. Крия се, докато то ме търси, така ли? – не тъй уплашен, колкото неприятно стъписан беше стран-ният човек-без-име.

— Да, безумнико! Името ти не те търси, то те преследва. Като сянка, като заник, като… като примка.

И тогава сестра Парадидома, която косо и недоволно гледаше старшия асистент, рече с ужасен глас:

— Моето име също ме преследваше. Дълго време.Човекът-без-име, който за малко бе унил, погледна към невръстната мо-

нахиня и съчувствено отрони:— Нима?— Нови глупости, повече глупости – махна с ръка Киф Петор. – Кое име

те преследва, жено? Мирското, което си изоставила? Натежа ти монашеския живот ли?

Младата Парадидома също се качи върху банките, тези от предпослед-ния ред. Обърна се към старшия асистент и с ръжен глас му отвърна:

— Моето светско име е Мария. Но аз вече съм го забравила. Тъй както се забравя чуждо име. Не то, а новото, божието име ме преследва.

И чак сега Киф Петор изригна в анатема:— Божието име никого не преследва, нещастна девойко. Може би твър-

де малко пост е имало за теб в манастира!Ала монахинята не се уплаши от чутите думи, напротив, отвърна все

едно замахна с чук:— Манастирът е място, където живееш преследван. Но може би универ-

ситетът е нива, където се живее страхливо укрит.Мъжът-без-име стоеше ниско между издигащите се над него мъж и жена.

Чувстваше се като дете, което е довело страшна буря само от един свой не-значителен каприз.

— И защо те преследва Името? – попита сардонично Киф Петор. – От истина ли някаква се пазиш?

— Не себе си, пазя теб – като ненадеен лъч в зеница сестра Парадидома прониза асистента Киф Петор.

— Полудя ли, жено? – настръхна все по-освирепяващият мъж. – Този безумен-Ненайден ли те зарази? Погледни се и пази себе си, аз и сам мога да се пазя.

Невръстната Парадидома се усмихна жестоко, насмешка се понесе от очите й.

Смесена китка 25— Моето име иде зад мен, то гони мен, но никога няма да ме достигне.

Такова е моето божие име, то винаги достига другите!Киф Петор позеленя. Кракът му отстъпи, но увисна във въздуха. След

последния ред на аулата и в този следобед нямаше друг. Кракът се върна на мястото си, за да не изпадне.

— Парадидома не значи онази-която-отвежда-далеч. Парадидома оз-начава предателство. Сега вече разбирам защо си станала монахиня… да-а. Ти си предала Мария. Затова и си дошла тук, в университета. Чула си, че ще чета лекция за сцената с помазването на Христос. Искала си да се надсмееш.

Тънката като розено стебло девойка се изви напред така, че засводи оне-мелия човек-без-име. Думите й се пресегнаха и бутнаха Киф Петор.

— Мария от Витания не усеща! Тя Го предава! Нейното скъпоценно миро е не почит, а изричане на името Му – Христос. Да бъдеш именован е да бъ-деш предречен. А пророчеството е нищо друго, освен предателство. Затова и моето име ме преследва. Парадидома! Аз съм тази, която дарява имена и предоставя човеците на тяхната съдба.

Богословът се строполи иззад последния ред. Изхърка свит в основата му.— Не, не, не-е… Не изричай моето име. Моля те!Но Мария прекрачи през главата на човека-без-име, съзря събрания на

топка, стенещ старши асистент и безпощадно отвори девичите си уста:— Твоето име е на Отреклия се, по-низък от тебе няма. Ти, три пъти се

отрече от Него и нямаше силата да Го предадеш. Точно този си ти!Киф Петор поиска да побегне, но краката и душата му бяха омекнали.Тогава човекът-без-име вдигна ръка. И светът спря.— Сетих се. Сетих се!— Какво се сети – попита Парадидома, – своето име ли?— Не. За какво служи тая нива.— Нива, няма никаква нива тук. Никаква – глухо нареждаше богословът,

погубен в обширната аула. – Това е просто един университет. А аз съм един беден старши асистент.

— В тази нива се погребват хора! – осенен от божествена светлина шеп-неше човекът-без-име. – Погребват се хора, които най-сетне минават през входа на своето истинско име и научават тайната за себе си. И тази нива… някога… съм я купувал аз. Името й е на езика ми, ах!

Мъжът-без-име скочи на крака, завъртя се и огледа цялата аула. Седал-ките по всички редове затракаха. Толкова силно и толкова страшно.

— Всички погребани тук, са погребани от мен. Те бяха мои приятели и аз ги отведох в земята. Тази нива е кръвна, а името й е…

Човекът-без-име се завъртя и видя входа на аулата.— Кой е затворил вратата към нивата?— Студентите, кой? – простена Киф Петор. – Те напуснаха моята лекция,

а аз сглупих и останах в нея.Човекът-без-име повдигна очи и видя тавана на аулата.— Къде са звездите над нивата? И по време на ден, кръвната нива има

26 Смесена китказвезди, къде са?

— Това не е нива, човеко-без-име – освестила се отвърна сестра Па-радидома. – Тук звезди няма. Само ние сме, трима човека, които малко се поувлякоха.

Но мъжът, дошъл от път и преследван от своето име, точно сега навлиза-ше в своето най-бесовно безумство.

— Увлечени, вие се узнахте. Звездите са имената на всички погребани. Затова, сестро, и ти, премъдри, готови ли сте да бъдете отведени в земята?

Младата девойка се сепна, старшият асистент изхърка тежко.— Защо? – попитаха те.— Защото се намираме насред Акелдама – нивата, където узнатите име-

на се изписват.— Не сме готови – рекоха глухо мъжът и жената.— Напротив, готови сте, вашите имена ви догониха.Човекът-без-име се отдели от своите жертви. Доближи вратата на аула-

та, отвори я. Но преди да излезе, обърна се и каза:— Разбрах, вие се досетихте за моето име, но знам, че няма да ми го ка-

жете. Оставям ви с вашите имена. Видно е, че моето ще продължава да ме преследва.

Киф Петор извика без глас, сестра Парадидома повдигна ниско ръка, но бързо я сне.

Човекът-без-име напусна аулата, като остави вратата зад себе си отворе-на. А човеците в нея погребани.

------------

— Кой беше този човек, Сине мой?— Той е звездата, която иде преди всички звезди.— Но той не вярва, че Ти ще споменеш името му пред мен. Така че въз-

можно ли е той да е първата звезда, която иде?— Аз съм тук, за да ходатайствам. Ти, отче мой, си този, кой ще отсъди. А

моята дума е, че този човек не позна своето име, но винаги стоеше готов, за да бъде открит от него. Всички други изоставяха след тази най-предна звезда.

— Добре, щом е така. Но кое е името на този човек, първият, за когото ще отсъдя в този тъй дългоочакван съден ден?

— Името, което толкова дълго преследва този светия, аз добре знам. То е Юда.


ÄÈÌÈÒÚÐ ÕÐÈÑÒÎÂ

РожДЕН ДЕН

Тълпата отминаваше малкото момиче, без да му обръща никакво вни-мание. Температурите бяха рекордно ниски и всеки се загръщаше колкото се може по-плътно в палтото, якето или мъхестия си кожух – лъжлива имитация на топла дреха, в която студът се пропиваше като ледена вода. Бързайки към жилищата, където ги чакаха приятно бумтящи печки и домашен уют, хората едва ли забелязваха мъничкия силует, който с мъка си проправяше път меж-ду тях, по чудо успявайки да устои на напора на свирепия вятър.

Една млада жена, подтичваща към къщи, след като току-що беше слязла от автобуса, с пълни пазарски чанти, за миг го видя – малко същество с бле-до, но красиво детско лице и коси, разпилени от ледения вихър, облечено в тънко, смешно дълго за него балтонче, явно подарено от Армията на спасе-нието.

“Господи, сигурно е замръзнало. Тази дреха изобщо не му държи топло” – полисли си, но после шестгодишното хлапе отмина и постепенно се изгуби в мислите й – мимолетен проблясък на пронизващо нещастие в тази зимна вечер, бързо избледняващ на фона на предстоящите задачи – да извади и подреди продуктите, да вдигне телефона, за да разбере решила ли е сестра й най-после дали ще идва или не, а ако да, ще доведе ли и съпруга си; и след това да се заеме с приготвянето на вечерята.

Беше права. Дългото балтонче изобщо не успяваше да стопли момичето. Вятърът го повдигаше и издуваше, всмукваше се отдолу и го принуждаваше да ходи с ръце, скръстени пред гърдите, за да се предпази от надвиснала-та угроза на вкочанясването. Бързаше. Беше тъжно, но и мъничко щастли-во. Тъгата дотолкова беше пропила душата му, че отдавна беше спряла да го притеснява с присъствието си. Другото чувство обаче – щастието – беше нещо различно и отдавна позабравено. Именно то го караше да бърза, вдъх-ваше му сили да пълзи срещу вятъра – бавно, но упорито; стопляше сърцето му, докато въздухът влизаше в гърдите му като мразовит трион и ги вледеня-ваше. Радваше се. Поводът беше налице и, макар и да не можеше да открие причината, просто се радваше. Щастието извираше отнякъде, неконтроли-руемо като тъгата – не можеше да се насили да не го изпитва, също както не можеше да престане да страда. А и не искаше да го пропъжда. Липсваше й.

Защо беше толкова щастливо? Какво в тази люта зима можеше да го докосне, да му вдъхне отново сладките спомени от едно безвъзвратно отми-нало време? Имаше рожден ден, ето какво. Вече беше на седем. Тъгата не го напускаше през цялата година, беше безмилостна, жестока, но дори и тя разбираше, че щом дойдеше този ден, трябва да отстъпи мъничко местен-це – не много, разбира се, не толкова, че да му позволи да се прехласва по спомени и мечти, но достатъчно, за да се възроди еуфоричното чувство на радост, обземащо всяко детско сърце при такъв празник.

28 Смесена киткаТова чувство не се интересуваше от вятър и дъжд, от мраз и сняг, от мърт-

вешки студеното им апартаментче, в което можеше да види дъха на баща си и своя собствен; то идваше от нищото и вземаше нещата в свои ръце – раз-пръскваше облаците и освобождаваше слънцето, правеше вятъра по- малко режещ, снега – мек и нежен, балтончето – по- топло, съживяваше апартамен-та, разпалваше искрата на живот у самото момиче. И то се радваше.

Вече беше на седем! Излезе на пресечката на няколко преки от дома и един забързан студент

грубо го блъсна – може би не беше го видял, може би просто не му пукаше – това нямаше никакво значение. Беше свикнало да не го забелязват. Не го съ-бори, но бе принудено да вдигне ръце, за да запази равновесие, и внезапен порив на вятъра разтвори полите на балтончето му и го смрази. Тази вечер нямаше сняг, но студът беше ужасяващ. Колкото и да се радваше, не беше забравило предупреждението на татко си. Да се пази от студа. Знаеше много добре какво щеше да му се случи, ако се разболееше. Притеснено подсмър-чаше и се молеше дращенето в гърлото му да беше обикновена жажда за глътка вода, а не... нещо по-лошо.

Понякога – както тази вечер – успяваше да отиде по-далече от простич-ките детски възторг и нещастие, и почти да обхване жалката ситуация, в коя-то бяха изпаднали. Да се запита за смисъла. Бързаше за вкъщи...

Но какво я чакаше там? Ако татко все още не се беше прибрал от поредната отчаяна обиколка на

галериите – никой. И нищо. Никакви подаръци. Нито празнична украса. Нито пък торта и седем запалени свещички. Нямаше да я има и мама. Само един пуст, студен апартамент, от чиято незапалена камина лъха хлад, гол и чужд, твърде враждебен, за да го открие в него уютния смисъл на думата дом.

И това го караше да тъгува още повече, да сподавя радостта си в съл-зи – които се плъзваха по бледите му страни, падаха, и, преди да достигнат земята, се превръщаха в ледени кристали. Откакто мама я нямаше, всичко се промени. Започна бавно да загива – и все още загиваше.

Татко вече не рисуваше – когато събра смелост да го попита защо, той отвори уста да му отговори, но не рече нищо, а в очите му се появи обър-кване и тъга – същата като тази, която то изпитваше. Беше добър художник, картините му много се търсеха – но след смъртта на мама нещо в него се пречупи и вече не успяваше да рисува, както преди. Платната му загубиха жизнеността си и постепенно галериите спряха да се интересуват от тях, а той загуби вяра в себе си.

Но все пак беше добър. Всеки път, щом момичето погледнеше картината на стената, окачена над вратата на спалнята, която преди той ползваше за ателие, а сега като склад за ненужни, отхвърлени платна, трепваше.

Тази картина бе единственото, останало им от светлото минало. Изобра-зяваше момичето. Мъничко, запътено към рисувача, усмихнато и красиво по своя детски начин, с ръце, пъхнати в джобовете на кафявото си палтенце, и коси, разпилени от вятъра – но този вятър беше топъл, посеше оранжеви

Смесена китка 29есенни листа някъде към перспективата – а там имаше път, ограден от двете страни с великолепни високи дървета, пременени в същите прекрасни листа, танцуващи на полъха.

Имаше нещо в тази картина – но момичето не знаеше как да го нарече. Ако беше с няколко години по-голямо, щеше да се сети за думата мелан-

холия. Но сега единственото, което му хрумваше, беше живот. Беше жива. И всеки път, щом очите му паднеха на тази картина, от тях бликваха сълзи и не успяваше да ги сдържи. Защото тя го докосваше, караше го да чувства, да си спомня, да си представя... Да се надява.

Напоследък не поглеждаше към нея често. Добра се до входа и се вмъ-кна вътре, на косъм избягвайки сблъсъка с качващата се в асансьора мис Бергсен, на която татко му не беше плащал наема от два месеца, и забързано се заизкачва по стълбите.

Във входа също беше студено, но вятърът го нямаше и отпусна ръцете си. Докато катереше стъпалата, радостта се завърна. Може би татко вече си

беше вкъщи. Може и да беше забравил как да рисува, но не беше забравил за него.

Неусетно пъхна ръце в джобовете на балтончето. Знаеше, че всичко е само една измислица – че татко все още го няма, а и да се е прибрал, ще го посрещне с усмивка, но и с тъжен блясък в очите, а жилището ще е все така щипещо хладно и неприветливо.

Знаеше, че ще го огорчи, когато му каже, че мистър Уотс, при когото го беше пратил да разглежда картини цял следобед, не е проронил и дума за тези на баща му.

Знаеше, че го беше пратил, защото галерията на мистър Уотс беше топла и уютна, а той - любезен и добър човек. Знаеше го, но това нямаше значе-ние. Защото илюзията щеше да съществува поне още миг, докато отвори вратата, и...

И щом вратата се отвори, ахна от изненада. Отвътре лъхна топлина – задръстеният нос моментално беше забравен. Прекрачи прага и откри, че мрачният апартамент беше променен, съживен, пробуден като животно, дълго спало своя зимен сън. Светлината бликаше отвсякъде, окъпвайки и най- далечните ъгли, прогонвайки всички неприятни сенки.

Камината беше запалена и огънят хвърляше игриви отблясъци по укра-сените стени. И татко беше там. Гледаше момичето и се усмихваше.

Масата беше подредена празнично, отрупана с всякакви вкусотии, които отдавна беше копняло да вкуси – печено пиле, няколко наденички, подре-дени в малка тавичка, голяма купа с ориз по китайски, пържени картофки, шоколадови еклери, сладолед в кутия и още много, много други...

За пръв път през годината се смяха – истински и от душа, смехът изви-раше от дълбоко. Забавляваха се, както през времето, когато мама все още беше тук. Натъпкаха се до пръсване и когато момичето се предаде с въздиш-ка, пускайки вилицата си със звън в чинията, с недоядения шоколадов еклер, татко му направи знак, като че беше забравил нещо. Стана и угаси лампата,

30 Смесена киткаоставяйки само камината да хвърля живите си отблясъци. Когато се върна, носеше торта. Върху нея горяха седем свещички. Момичето успя да ги изгаси с първото духване.

И когато вече мислеше, че не би могло да стане по-хубаво, той измъкна опакован в разноцветен целофан пакет изпод масата. Подарък. Неговият по-дарък! Разопакова го нетърпеливо и с радостен писък се хвърли в прегръд-ките на баща си.

Ръцете му бяха големи, но нежни. Остана загледан в нея дълго, след като беше заспала. После изгаси лампата и тихичко излезе от топлата стая.

Преди да влезе в ателието си, погледна тъжно голото пространство над вратата.


ÃÅÎÐÃÈ ÏÀÍÀÉÎÒÎÂ

ДоГоВоР За жИВоТ

Никой не знае къде е това място и как се стига до него. Е, едва ли съвсем никой, но поне аз не познавам такива. Намирам се някъде. Не знам нито как съм попаднал тук, нито къде съм бил преди това. Но по общото мнение това е място, което единствено може да бъде напуснато.

Разказват, че рано или късно на всеки му идвал редът. И когато трябва да напуснеш това място идвал човек с бял плащ, усмихвал ти се и те отвеждал. Името му било Живот. Той бил най-сигурното нещо, което някой може да си представи. Рано или късно Животът спохождал всички.

Но къде отиваха след това?Оказа се, че Живот наистина съществува. Разбрах го, когато дойде моят

ред. Седях си кротко... някъде там, когато фигурата, описвана от всички по един и същи начин, се приближи и ме поздрави:

— Добър ден.Необичаен поздрав. Какво ли означаваха самите думи.— Ти си Живот, нали? - попитах аз.— Странно как всички ме познават - въздъхна Живот - Вероятно заради

белия плащ? Няма значение. Дойдох за теб.Тогава почувствах нещо непознато. Сякаш неизвестността на Живот ме...

плашеше.— Ще боли ли? - попитах сковано.— Не, разбира се - усмихна се Живот - Това не е по моята специалност.

За това си има други хора.— Хора? - попитах аз.— Да. И ти ще станеш човек. И ти ще бъдеш един от тях.— Значи - обобщих накратко - ще ме нараняват и ще наранявам.— Е, второто не е задължително.— Не разбирам...— Има време. Ще разбереш.Живот се настани до мен и започна да рови в чантата, която носеше.— Къде ли съм ги пъхнал... Не, не са тези... А, ето ги.И извади два листа, които ми подаде.— Какво е това? - попитах учуден.— Нещо като договори - отвърна Живот - Понеже си бил сравнително

добър... тук... ти се предлага право на малък избор. Можеш до известна сте-пен да решиш какъв живот да водиш. Накратко това са План А и План Б. План А предлага дълъг, но скучен живот. Ето, погледни какво включва: обикно-вено семейство, добро образование, прилична работа, поносим брак с две деца и... общо взето това е.

Почти нищо от това, което ми изреди Живот не ми беше познато. Какво означаваше, например, думата “образование”? Знам какво щеше да каже,

32 Смесена киткаако го бях попитал.“Има време. Ще разбереш”.

— И колко дълъг е този живот? - попитах аз, по-скоро от любезност, от-колкото защото ме интересуваше.

— В сравнение с пребиваването ти тук е доста кратък. Но на теб ще ти се стори страшно дълъг. Накрая ще се умориш и ще напуснеш живота на преклонна за хората възраст. Но немалко от тези, които могат да изби-рат, предпочитат скучен дълъг живот пред... - и той ми показа втория лист - ...пред това. Ето го. План Б. Предлага ти кратък, но интересен живот, пълен с приключения. Тук много неща все още са неизвестни, но ти си този, който ще ги развива.

— Това звучи по-привлекателно - ухилих се аз - Може би него ще избера. И все пак, казваш “кратък живот”...

— Да, около три-четири пъти по-кратък от този, който ти се предлага в План А.

— Е, това вече е тъжно. Няма ли някакъв компромисен вариант? Нещо средно между двата договора?

— Можем да измислим - увери ме Живот - Какво ще кажеш за кратък и скучен живот?

— Имах предвид обратното... - промълвих.— Не и при теб. Други са успявали да си заслужат тази привилегия. Но ти

не. Трябвало е докато беше тук да си по-добър.— Значи вече е късно? - попитах.— Ами да, трябваше да го разбереш още когато ме видя. Дори се учуд-

вам, че ме питаш.— Кажи ми повече за живота - настоях аз.— Има си своите предимства. Част от хубавите му страни са храната, лю-

бовта и секса, въпреки че и те си имат странични ефекти.— Аха - отвърнах аз - Нищо не разбрах. Може ли малко по-конкретно.— Не може. Постепенно ще научаваш различните неща. Може би с из-

ключение на храната. Тя ще ти е необходима, за да живееш.— Значи ако не искам да живея не трябва да ям? - обобщих.— Абе не е точно така, но сега не мога да ти обяснявам. Ще разбереш. Не

е толкова просто, колкото се мъчиш да го изкараш.— Добре де - казах раздразнено и се зазяпах в договорите.Впрочем защо ли ги четях? Бяха изпълнени с непонятни думи и опреде-

ления. Разбирах само прилагателните.— Разбрах нещо - казах най-сетне - Че от живота може да се излезе. Как-

во има след него?— Смърт - отговори ми мрачно Живот - Той ми е колега, но ще се запоз-

наете чак в края на живота ти. Ще го познаеш. Носи черен плащ и коса.А, сега де. Какво е коса?— Добре, кажи тогава някои недостатъци на живота.— Ами например... няма да можеш да правиш гурулом.— Ха! Шегуваш ли се? Без гурулом? - изсмях се аз.

Смесена китка 33— Без гурулом - отвърна ми засегнато Живот - Но има много други хуба-

ви неща, които ще ти харесат.— Но няма гурулом - упорствах.— Ако това те успокоява, когато влезеш в живота дори няма да знаеш

какво е гурулом - успокои ме Живот.— Е, това е добре... И все пак няма гурулом!— Виж, трябва да приключваме - напомни ми Живот - Избирай си дого-

вора и да вървим.— Добре де, ето този - отвърнах аз и му подадох План Б.— Краткия живот? Добър избор, според мен.— Благодаря - казах, облекчен, че съм налучкал по-доброто.Живот взе двата листа и ги прибра в чантата, но преди да я затвори ме

попита:— Искаш ли да видиш днес на какъв попаднах?— Дай, щом си рекъл - отвърнах.Живот извади един лист и ми го подаде. Прегледах го напосоки.— Съвсем скучен живот - казах най-сетне - Май по-скучен от този, който

ми предложи.— Точно така. Но е изключително дълъг.Отново прегледах листа и възкликнах.— Та той не свършва?— Никога - каза Живот - Този, който го избра, предпочете да живее веч-

но. Наистина, пред него имаше по-богат избор, отколкото пред теб. Ти из-бира между два договора, а той между цели дванадесет. И избра възможно най-абсурдния.

— Вечен живот... - промълвих аз.— Много рядко се предлага на някой. Почти не го избират. Всъщност до

сега само трима се бяха обрекли на него. Този е четвъртият.— Но какво толкова интересно намират в него? - попитах учудено.— И аз не знам - отвърна Живот и ме поведе нанякъде...


ÄÈÌÈÒÚÐÑÒÅÔÀÍÎÂ

КолЕДа (РаЗКаЗ С ТРИ КРаЯ) “Коледа при нас дошла е Коледа при нас сега е Коледа със свойта

доброта”

Отново беше коледа. Над смълчания град се сипеха снежинки и танцуваха своя бял танц. Всичко беше потънало в една девствена белота, на чийто фон се открояваха светещите украси на улиците и сградите. Магазините бяха затворени, все пак минаваше девет часа. Само една квартална бакалийка все още светеше.

Звънецът на вратата дрънна и вътре влезе посипан с небесна пудра човек. Продавачката, дребна невзрачна женичка на неопределима възраст, но под четиридесет години, беше потънала в мисли за живота си:

Точно днес сутринта се получиха изследванията на сина и. Трябваше да събере пари за операция. Двадесет хиляди долара. Откъде с една заплата от сто лева? Та тези пари едва стигаха за всекидневните им нужди. А освен това днес беше Коледа трябваше и някакъв подарък да му избере. Въпреки бедността трябваше и сина да се почуства обичан. Особено на тази дата. Та нали съпругът и загина в автомобилна катастрофа точно днес преди три години...

Напълно чужда за околния свят, тя не забеляза веднага закъснелия клиент. Той се приближи към касата и се сопна:

— Така ли посрещате клиентите? Острият му тон извади жената от унеса и. Тя се сепна и извинително се обърна към него: — Простете, бях се замислила. Какво ще желаете? — Искам да говоря с управителя. Интересно ми е дали той знае как

работи персонала му! — Господине, моля ви недейте. Аз просто се бях разсеяла за момент -

гласът на женичката потрепери. — Това ще го изясните с управителя. Къде мога да го намеря? Към него се приближи възрастен човек и се ръкува добронамерено: — Добър вечер господин кмете, приятно ми е да Ви видя в малкото ми

магазинче - угодническата усмивка не слизаше от лицето на собственика. — На Вас може и да Ви е приятно, но явно някои хора предпочитат да не

ме виждат тук! — Какво имате превид господин Кмете? — Тази ваша продавачка не ми обърна нужното внимание! — Приемете моите извинения, аз лично ще ви обслужа. След това

уверение Кметът си избра каквото му трябваше, плати и излезе. Още със затварянето на вратата шефът кресна на касиерката:

— Как може такова нещо? Неуважение към Кмета! Това е непростимо! Считайте се за уволнена!

Смесена китка 35Женичката се разплака: — Но господине, моля Ви, нека обя... Думите се удавиха в потока от сълзи. — Не искам да слушам повече. Напуснете магазина! Тя се облече припряно и излезе от станалия и вече омразен магазин

изпълнена с отчаяние. И сега, какво ще прави сега? Решението се появи, увисна във въздуха и влезе в съзнанието и. На лицето и се изписа мрачна решителност. Със сигурни крачки тя се запъти към моста. Стигнала средата му погледна реката. О, тя беше толкова красива. Отразила светлините на града. Луната толу що се беше показала и сякаш намигаше отгоре. Снежинките продължаваха своя танц, чужди за хорските болки и проблеми.

ПЪРВИ КРАЙ Жената скочи и последната мисъл, която проблясна в съзнанието и миг

преди да се вреже в ледената вода беше - “Сбогом жесток свят!” Отново беше коледа. Над смълчания град се сипеха снежинки и танцуваха

своя бял танц. Всичко беше потънало в една девствена белота, на чийто фон се открояваха светещите украси на улиците и сградите. В една голяма къща кметът щипеше галено децата си по бузките, а жена му точно в този момент извади коледната пуйка от фурната.

В един панелен апартамент самотно дете чакаше майка си...

ВТОРИ КРАЙ Жената скочи и последната мисъл, която проблясна в съзнанието и беше

- “Детенцето ми! На кой го оставям?” Тялото и се вряза в ледената вода, но тя намери сили да изплува на

брега. След десетина минути отключваше врата на апартамента си. Детето я посрещна с радостен вик. После я погледна учудено:

— Мамо, защо си мокра? Тя не отговори, а просто го прегърна и сълзите сами потекоха по лицето и.

— Мамо, защо плачеш - попита нежно детето - виж какво пристигна днес - продължи то и й подаде един голям плик, обсипан с печати и марки. Майката сякаш не чуваше какво и говорят. Тя люлееше детето си в скръбна прегръдка и милваше косичката му. Все пак думите достигнаха съзнанието и и тя погледна писмото. Беше от една голяма застрахователна фирма. Отвори го и коледата прстигна при нея с камбанен звън. Мъжът и е бил застрахован за двадесет и пет хиляди долара, но с тригодишен период на изчакване. Тя можеше да получи парите едва днес, затова писмото пристигаше чак сега. Жената се сепна и Надеждата и се върна...

Отново беше коледа, но този път и тяхното мъничко семейство почуства празника! След няколко дена парите бяха изтеглени и детето и се лекуваше в една скъпа клиника. Малко преди да излезе оттам майка му почина от белодробно възпаление, студената вода беше взела своя дан...

36 Смесена киткаТРЕТИ КРАЙ Жената скочи и последната мисъл, която проблясна в съзнанието и беше

- “А детето ми? То има нужда от мен! То няма никой друг на този свят!” Тялото и се вряза в ледената вода, но тя намери сили да изплува на брега. След десетина минути отключваше врата на апартамента си. Детето я посрещна с радостен вик. После я погледна учудено:

— Мамо, защо си мокра? Тя не отговори, а просто го прегърна и сълзите сами потекоха по лицето и. Докато бяха заедно винаги имаше надежда! Отново беше коледа...


ÅËÅÍÀ ÊÎÖÅÂÀ

КолЕДaРИ От Игнaжден до Коледa`сбирaли сме се дружинaберекет и здрaве носимдa е якa ти гърбинa.

Стaнинине господинепосрещни ни, нaгости нидa сме весели и щедримлaдо вино отсипи ни.

Че ти носим блaги вестиБоже чeдо се родилои ще пеем всите песнидa е нa сърце ти мило.

Догодинa новa рожбaнивa с житен клaс нaлялaдо aминa пълнa къщaи софрa от мед прелялa.

Нa стопaнкaтa ти блaгaпълнa дa й е ръкaтaколкото зърнa от бобaтоковa пaри в хaзнaтa.

Нa момите у домa тилицa бели, снaги кръшнидa сa гиздaви, зaсменивсичко спорно в ръце сръчни.

Нa момците у домa типълни крини, здрaви бъчвидa сa лични, рaботлививсичко живо дa ги тaчи.

Кaкто пъстър е крaвaящо дaрявaш от домa типъстро тъй дa ти е в дворaот рогaти и хвъркaти.


Връз мaгaрето тури нимесо крехко със слaнинкaдa облaжиме джигерaче изпостaляхме всинкa.

Стaнинине господинепосрещни ни, нaгости нислънце дa не ни зaвaрис щедри дaрове дaри ни.


ÐÓÌßÍÀ ÑÈÌÎÂÀ

КолЕДа коледакупете си кибритнищоче си нямате каминанито печка с газда бъде скритможе да витрябва догодинаколедаподаръции глъчсуетапревземкии преситанякъдекато мъждукащ лъчмалкапродавачка скитаколедакупете си кибрит


БЪДНИ ВЕчЕР Бъдни вечер е...Ухае на късмети.Баницата вече се пече.Баба сложи тайно две монетив моето белязано парче.В калено гърненце къкри бобът,има и сармички без месо...Тази нощ,във късна доба,ще посрещнем Рождество!Светят празнични светулкивъв щастливите ели,свирят вятърни цигулки,радостно снегът вали!Чух, че ако видиш от небетотази нощ звезда да полети,ще се случи това,коетопожелаеш много силно ти!Гледам през прозореца,нашаренс ледени картинки от студа...Тръпнеща очаквам да ударичас за падащата ми звезда!


КоНКУРС “жЕНИ И ВИНо ВИНо И жЕНИ”

Фондация "Буквите" обявява, за девети пореден път, този път още при кипването на младото вино, своя ежегоден между-народен конкурс по случай Свети Валентин/Трифон Зарезан, вземайки за заглавие незабравимите думи на поета - "Жени и вино, вино и жени".

Официални езици на конкурса:- Български - Руски - Македонски - Сръбски

Голямата награда в конкурса - стихосбирка /64-80стр/ на победителя в конкурса. Обявава се и допълнителна награда „Жаден Пегас" за хумористичен поглед

към темата.

Предложения се приемат на адрес: [email protected]

Краен срок за подаване: 01.02.2012 г.

Големина на произведенията: до две машинописни страници. Може да се участ-ва с максимум до три произведения.

Произведенията не трябва да бъдат публикувани до обявяване на резултатите от конкурса, включително и в литературни сайтове и блогове.


МИлоСТ

Светла вървеше като насън. В джоба имаше пет лева, а наближаваше Коледа. Трябваше да купи лекарства за детето, елха, храна, подарък. Бе разпределила декем-врийската заплата до стотинка, мислейки, че ще се справи. Само не бе предвидила грипа - този „коледен подарък” я удари право в сърцето. Калин не се обаждаше от месец. „Нали знаеш, световна криза, аз съм без работа, вижте там, оправете се с малката. Ако намеря работа, ще изпратя пари.” „Ще се справим” - преглътна Светла. - „Ще се справим с какво? Парите не стигат, малката вече не е толкова малка, а аз се уморих да съм силна.“

Погледна часовника. Десет минути до срещата. Михаил сигурно вече паркира поредния нов „Мерцедес”. Ще му поиска малко пари, състуденти са, познават се от години. Няма да ú откаже. После ще му ги върне. Кога? Не можеше да отговори. Би-жутерът я гледаше винаги тъжно, неможейки да преглътне обидата - преди време избра Калин, а не него. Така и не разбра причината, така и не престана да я гледа, сякаш ще я купува всеки път, когато я среща. А истината бе толкова проста. Миха-ил искаше да я има като златна игла на ревера, а тя искаше свобода.

Калин беше различен. Толкова нежен, мил и грижовен, докато не го уволниха

ÈÍÀ ÊÐÅÉÍ /ÈËÈßÍÀ ÈÂÀÍÎÂÀ ÊÀÐÀÊÎ×ÅÂÀ/Е-мейл [email protected]Родена в гр. София на 20.09.1966 г. Образование: Българска филология – Софийски университет „Св. Климент Охридски”

Член на Съюза на независимите български писатели

Носител на награди в националните конкурси ”Вишнев цвят - дъх на про-буждане” – 2010г. – 3 награда, „Ний всички сме деца на майката земя” – 3 награ-да, „ Цветница” – специален приз на арт клуб „Хеброс”, Специална награда на списание „Ирин-Пирин” в Международния конкурс „Мелнишки вечери 2010г., Първо място в Национален литературен конкурс „Син съм на земя прекрасна” - 2010г, раздел Проза и др

Издадени книги: „Хей, здравей!”- ИК „Гуторанов и син” - детски стихове - 1994г.„Рисувай с мен!” – Издателство „ФЮТ” - детски стихове - 1996г.„Евтина кухня” – ИК „Гуторанов и син” – кулинарни рецепти - 1997г.“Миражи” - 1999 г.„Време за възкръсване”- поезия - Издателство „Роксана” - 2008г.„Балкански ветрове” - разкази - Издателство „Буквите” - 2009 г.„Късмет до поискване” – роман – Издателство „Бул Корени” – 2010 г.„Сърцето птица” – разкази – издателство ”Сиела” – 2010г.

Смесена китка 43от работа, а нея оставиха. Нещо се счупи в дома. Изстинаха като полярни ледни-ци. Спряха дори да говорят. Вбесяваше се да го гледа легнал пред телевизора, как пуши и минава през нея като прозрачна стена. Един ден не издържа, повиши тон. Той я удари.

Светла грабна детето и замина за София. Калин запраши в отговор за Испа-ния. Обаждаше се понякога, изпращаше малко пари, които не стигаха. Световна криза. Световна глупост. Нещата са толкова прости, колкото ги направим сами.

Виенската сладкарница я посрещна със златни столове и тиха музика. Михаил вече бе там. Елегантен, стилно подстриган, с префектно съчетани дрехи по цвят. Светла притеснено опъна протритата дънкова риза под късото яке. Забрави да си сложи грим на тръгване. Все едно.

Михаил протегна ръка и я задържа по-дълго. Тя издърпа нервно пръсти.— Поръчай каквото обичаш - бижутерът направи знак на сервитьорката,

която доприпка веднага.Мъжът ú кимна снизходително и Светла внезапно видя бръчките от двете

страни на устата му. Презрително великодушие... Пак я сряза под лъжичката. Пог-ледна го в очите.

— Нищо не искам за себе си. Имам десет минути, детето е болно и е само.— Казвай какво да направя за теб. Каквото поискаш, всичко – (пак този по-

глед на купувач) - гледаше я внимателно, сякаш пресмяташе колко струват дрехи-те върху нея.

Поглъщаше я както преди. Алчно, гладно, като бижу, което иска да открадне и постави в сейфа под ключ завинаги.

Светла притеснено премести ръкавиците си от ляво надясно.— Кажи, не се притеснявай - Михаил отпиваше малки глътки ирландско

кафе. - От какво имаш нужда?— Намери работа на Калин - изстреля внезапно тя. Не бе го обмисляла, просто

го каза. - Ти му се обади и му предложи. Трябва да се върне у дома. Искам да се върне.Михаил я гледаше втренчено. Една вена пулсираше на врата му и Светла го

съжали. Какво е да обичаш несподелено години наред, да чакаш, да искаш и да не можеш да имаш жената, за която мечтаеш. Всеки избира и определя съдбата си, плащайки тежка цена за това.

— Добре - въздъхна мъжът. - Дай телефонен номер. Имаме нов бижутерски курс. Ще го включа, ще му платя таксата и после ще го изпратя на работа при мои познати. Какво ще получа в замяна? - намигна ú той.

Светла отново премести ръкавиците от другата страна.— Винаги ли правиш нещо, за да получиш? - попита го остро.— В бизнеса е така - назидателно и бавно отговори Михаил.— Извинявай за отнетото време тогава, аз не предлагам нищо.Стана и излезе. Трамвай номер двайсет тъкмо идваше откъм Младежки теа-

тър, затича се и се качи задъхана. На седалката пред нея се кипреше шарена ку-тия с кученце. Светла се огледа наоколо. Хората много съсредоточено зяпаха през прозорците. Някой го беше оставил на милостта на другите. Коледа е, може да го приберат. Взе мъничето и се загледа на свой ред през стъклото. Принцеската ня-

44 Смесена киткамаше подарък. Това бе начин да изпълни мечтата ú.

Слезе на „Шипченски проход” и пое към църквата на „Коперник”. Дълга ре-дица елхи запълваше тротоара - малки и големи, с поставки и без поставки. Млад мъж стоеше с ръце в джобовете и си подсвиркваше коледна песничка. „Най-хуба-вите елхи, за всеки дом, за всеки джоб!”- провикваше се периодично той.

Застана и се загледа в най-мъничката бодливка.— Колко струва?— Пет лева, госпожо – отговори весело продавачът.Светла заби поглед в обувките. Пет лева. А трябваше да купи мляко и плодове

за детето.— Клонките са безплатни. Да ви откъсна няколко?Очите ú бяха толкова пълни със сълзи, че само кимна. Мъжът я погледна ня-

колко пъти, събра букет от клончета и ú ги подаде.— Весела Коледа! – пожела ú човекът.Вървеше към блока бързо. Нямаше търпение да покаже на малката изненадите.Отвори вратата и дъщеричката се хвърли на врата ú:— Мамо, тати се обади! Чичо Мишо му е намерил работа. Утре си идва със са-

молета. Тати се връща, мамо!Светла седна отмаляла на табуретката и прегърна детето разплакана.Вечерта четяха приказка в леглото, когато телефонът иззвъня. Момиченцето

грабна слушалката.— Татиии! Имам подарък кученце, като онова от детското филмче, само дето е

бяло и с кафяви лапки. И аз те обичам, тати! Паричката ли? Падна се на семейство-то. До утре, мило тати! Целувки от мен и от мама!

Детето затвори телефона щастливо.Протегна ръка и погали кученцето, което спеше доволно в панера за пране,

загърнато в старичка тениска.Свещта пред иконата на Божията майка с младенеца трептеше като живо сър-

це и осветяваше букета елхови клонки с милостта на обичта и чудото на Рождество!

Смесена китка 45СУЗИ

За Лидия сергията на ъгъла до светофара беше като късмет от лотарията. От там минаваха всички пристигащи и заминаващи пътници от сутрин до вечер. Ра-бота имаше, а и приказка можеше да размени в безкрайните часове през деня. Дни-те добре, някак минаваха между празното бъбрене за времето, световната криза и някоя причудлива рецепта за готвене, споделена от някоя пътничка.

Цял живот преселената в южния град рускиня не научи правилно да говори български. Искаше да личи, че е от далечната руска тайга. Като млада мечтаеше мъжът ú да пукне от пиене, че тя да се прибере у дома. После се роди дъщерята, нейните родители умряха и тя остана в България. Пребори се за ценното място на ъгъла и от десет години стоеше на сергията с шалове, шапки и чадъри през зимата; и с летни козирки, панамени капели и ветрила през лятото. Продаваше дребни неща на още по-дребни цени, но имаше мила усмивка и пътниците, купили нещо от нея веднъж, се връщаха винаги при следващото пътуване.

— Не се напечели и ти – злобно подмятаха вечер съседките, седнали на клюки пред блока, когато тя се прибираше с натоварена количка, прегърнала вечерта.

— Вие си имате мъжове, пък аз живея сама – свиваше рамене рускинята.— Даваме ти ги всички заедно – засмиваха се великодушно съседките.Лидия сега се подсмихваше.— Българин вече не ща.Какво да обяснява на хората, че не до парите опираше. Откакто замина детето,

място не може да си намери. Няколко месеца след смъртта на мъжа ú нейната Ма-рия отсече:

— Няма да мизерувам тук. Ще си търся късмета из Англия. Дай ми парите от застраховката, а ти се оправяй някак.

Нищо не отговори Лидия. Даде парите на дъщерята - точно преди Коледа. Най-черната в целия ú живот. Прекара я подута от сълзи, сама с болката и обидата. На другия ден се стегна и обиколи стари познати. Така уреди сергията и погреба мъка-та под шалове и ветрила.

Понякога не чуваше какво ú говорят клиентите, само следеше израза по лицата им. Питаше се какъв дявол ги е подгонил по пътищата. И мразеше да идва Коледа. Десет години сама! Дъщерята се бе уредила в малко градче до Лондон. Хвалеше се от работата и мъжа, с когото споделяше деня и нощта. Хвалеше се, ама не си идва-ше у дома. И плака, и моли детето си Лидия, поне да си дойде за Коледа тази година.

— Мамо, не се дръж като инфантилна старица, моля те! Около празника ако не хвана печалба, кога? Виж там празнувай с някоя приятелка.

Горчилката се трупаше с годините. Особено през нощта. Леглото отесняваше, а чаршафите я горяха като посипани с въглени. Къде сгреши с дъщерята? Защо се отчужди от майка си? Така ли ще живее – сама, в компанията на сергията и вечер-ната празнота?

Не че липсваха мераклии да утешат хубавката вдовица. Опарила се беше обаче рускинята и не искаше повече мъже в живота си. Забърсваше прахта на душата си с някоя молитва в църквата и продължаваше да се надява поне тази година Коледата

46 Смесена киткаú да бъде не сама.

Украси малката гарсониера още на първи декември. Извади къщичката за сладки и закачи Дядо Мраз на външната врата. Подготви подарък за дъщеря си и го остави до другите под елхата. Десет подаръка чакаха опаковани под коледното дърво да се завърне Мария от далечната Англия. Мъката така захапваше понякога сърцето на майката, че тя грабваше протритото яке и излизаше да обикаля кварта-ла в студа.

В една такава нощ, девет дни преди Коледа, я нападна глутница кучета иззад ъгъла. Сигурно щяха да я разкъсат, ако не се беше притекла на помощ Тя. Макар уплашена до смърт, рускинята нямаше как да пропусне необичайната сила, с която жената риташе кучетата и ги удряше с розовия си чадър като с бухалка.

Когато глутницата се пръсна с глухо ръмжене, непозната ú подаде ръка. Това беше силната длан на мъж. Рускинята нервно потръпна. Вгледа се в очите на съ-ществото отсреща. Бяха красиви – пъстри, с подгънати мъгли. Боже, прости ми, прекръсти се наум Лидия – мъж ли е, или жена, не ме засяга. Не е важно пола или панталон носи, а дали има душа.

— Приятно ми е, казвам се Сузи – с плътен глас се представи „спасителката”.Вдигна я внимателно от паважа и се наведе да събере изпадналите при борбата

неща от джобовете на пострадалата. В бледата светлина на уличната лампа тра-веститът събра и разгледа лична карта, две сгънати измачкани стари писма, една картичка за рожден ден с телефонен номер и сметка за ток.

— Това ли е всичко, което носехте? - Сузи попита загрижено дишащата на пре-секулки Лидия.

Жената кимна и се сгуши в наръфаното яке.Някак естествено Сузи я изпрати до блока, размениха телефонни номера и

между тях се зароди странно приятелство. В него никой нищо не питаше, нито ис-каше каквото и да е. Всяка сутрин Сузи носеше кафе на сергията и после изчезваше някъде. И всяка вечер се появяваше точно в шест, помагаше на Лидия да натоварят количката и я изпращаше до блока.

Рускинята не я канеше на гости. Сузи не правеше намеци за това. Странно как и двете разбраха, че не бива да говорят за Коледа. Оставаха няколко дни до праз-ника и тълпите пътуващи се увеличиха. Но щом тълпата се разотидеше, а Сузи се скриеше зад завоя, Лидия отново оставаше сама с мъчителната дилема. Ще си дойде ли Мария тази година за празника или не? Подпитваше я внимателно вечер, когато я засичаше в скайп, но дъщеря ú нищо не казваше. Опитваше се да отгатне нейните намерения по това, което ú говореше, но когато нощем разнищваше всяка дума от кратките диалози, майката с ужас разбираше, че пак ще остане сама.

— Нали знаеш, че имам годишнина – една вечер не издържа и припомни на Мария.

— Стига си си просила подаръци – тросна се отсреща дъщерята. - Рождени дни се празнуват само на децата. Няма да дам куп лири, за да изям парче торта в Бълга-рия. Ако нямаш пари, да ти пратя.

Майката нищо не възрази. Извини се, че я боли глава и излезе от скайп.На другия ден не си проговориха и дума със Сузи. Двете мълчаха, поглеждаха

Смесена китка 47се и се обръщаха с гръб към вятъра.

По дяволите, мислеше Лидия, шейсет години са това! С кого да ги отпразну-вам? С клюкарките от входа? Или с този-тази Сузи, за която не знам абсолютно нищо? Защо трябваше да се родя точно на Коледа? За да е още по-непоносима мъ-ката, отговори си рускинята сама.

Не пазарува нищо за Бъдни вечер. Стоя до късно на сергията. Хората се суетя-ха весело около нейнината стока и бързаха да се приберат у дома. Само те със Сузи не бързаха. Явно никой не ги чакаше за празнична вечеря.

Лидия стоеше пред елхата и бършеше прахта от десетте подаръка. В тяха има-ше красиви шалове, рокли, пуловери. Елегантни неща за най-обичаната дъщеря. Идеше ú да ги накъса на милион парченца. Или да ги остави до кофите за боклук.

— Няма да отида на църква! Няма да плача. Няма да празнувам Коледа! Утре сутрин излизам на сергията!

Това решение я успокои и тя, странно просветлена, заспа. Казват, че в нощта на Рождество Бог слиза по невидима стълба при хората, за да дари душите им със светлина. Рускинята сънуваше снега в родната тайга, обичаащото лице на майка си и Сузи, която вървеше към нея усмихната с табелка „твоята дъщеря”.

Коледното утро отвори сънено очи и пак се зави под юрганчето на мъглата. Лидия скочи от леглото. Бе спала повече от обикновено. Трябваше да побърза, за да не закъснее за кафето със Сузи. Дали щеше да дойде тя?

Погледът ú попадна на подаръците, трупани с години за дъщеря ú. Нахвърля ги в количката и забърза към сергията.

Сузи я нямаше. Рускинята се огледа на всички страни. Самотата я срита право в сърцето и сълзите рукнаха непозволено в Коледната утрин.

— Запази ги след като видиш подаръка – чу до себе си гласа на своята приятелка.Нямаше смисъл да крие сълзите си. Повдигна лице. Пред нея стоеше дъщеря

ú с огромна торта, а Сузи едва удържаше букет балони във формата на снежинки и елени, сякаш откъснати от съня ú за родната тайга.

— Боже! Боже! Боже! – повтаряше слисана майката.Разтвори сърце и прегърна благословената Коледа.


ЕДНа ДУЗИНа МЪжЕ И ЕДНо ПРаСЕ В СНЕГа

Селското утро модрееше от януар-ския студ, който нахално се увираше в носовете и хапеше ушите на мъжете като зло псе. Снегът жаловито скърца-ше под гумените им галоши, а белотата се забиваше като тресчици в светлите им очи. Оттатък плевнята, на стария орех, креслива сврака поглеждаше не-търпеливо към мъжете и сякаш досе-щайки се за бъдещата им мисия, искаше да предупреди жертвеното животно.

Киро Иларионов изтръска една псувня по неин адрес и сложи ножа на точилото.

— Сипвай на тъничко, юнак! - рече той на ластарест момчурляк. - Че ми изгори пръстите!

Момчето се сепна и обърна глава към точилото. Край ушите му клепнаха ушан ките на зимната шапка.

Насред двора Тодор Шумналията копаеше замръзналата земя и пухтеше. От дясната му страна в снега аленееше гарафа с вино. Той спираше за момент, пийваше голяма глътка и поглеждаше към небето, сякаш са молеше за нещо и отново заби-ваше жадно кирката. Трапът за пърлене трябваше да бъде по мярката на прасето, да не се губи пламък. Затова измери с една пръчка прасето, после разцепи една дву-метровка от меше и положи двете половинки по дългата страна, по ръба, за да не се рони пръстта. Кръстоса ги от двете страни с по-малки и ги закова сръчно.

Юнакът свърши с точилото и донесе от плевнята една бала слама.— Учи се! - рече му Тодор Шумналията и седна на сламата. — Аха! - отговори момчето н се затича по гласа на баща си.От къщата излезе Мильо Настев, примижа и гърлено извика:— Ееее - ооп!— Какво? - изскочи юнакът с чайник топла ракия в ръце и погледна нагоре.— Правя магия!Мъжете извадиха ножовете от каниите - големи касапски - и старателно ги ог-

ледаха. Металът резна очите им. После един по един дръпнаха ръкавите на палтата и с дясната ръка като с бръснач минаха по върховете на космите.

— Люта работа!Кучето клекна любопитно. Следеше действията им. Имаше предчувствие за

празник, а учудената му физиономия издаваше доброта.

ÁËÀÃÎÉÐÀÍÎÂЕ-мейл [email protected]Роден в с. Бистрица - Кюс-тендилско, на 24 май 1946 година.

Образование: Българска филология - Великотърновски университет „Св.Св. Кирил и Методий”

Член на Съюза на българските жур-налисти и Дружеството на писателите.

Автор на белетристичните книги: “Змийски колан” (1992), “Пушка за пе-перуди” (1996), “Живи храмове” (2002), “Краят на петлите” (2006) и “От тоя ветер завет нема”(2008).

Носител на национални награди за журналистика и литературно творчество.

Смесена китка 49Киро Иларионов премлясна:— Гроздова е, а? Познах! Адаш, запомни - на топла ракия й трябва захар. Иначе

горчи! Ееее-хеее-еей! Стопанинът Киро Стойнев мълчаливо кимна в знак на съгласие и метна чаш-

ката ракия в устата си. Примижа с вдигната глава, опитваше се да улови градуса й и тогава видя свраката. Бе кацнала на оградата и въртеше червените си очи, подска-чайки по върховете на тарабите.

— Къш, ма! Ще изплашиш прасето!Кучето послуша стопанина си и залая дяволската птица, която раздразнително

разпери криле и се премести на плевнята.— Е, почваме ли? - попита някой.— Да се върже! - издаде заповед Киро Иларионов.— За кой крак? Левия или десния?— Няма значение! Заден да е!— Е, юнакът да влезе в кочината и да сложи примката!— Ще го изяде, освирепяло е!Момчето се дръпна назад и погледна майка си.— Колко ли има?- попита Тодор Шумналията. - Сигурно 300!— Бе, майната му, колкото е, толкова е! Сега да му теглим ножа! - скоропого-

ворно рече Киро Стойнев и побутна жена си.Тя гледаше към кочината и топлеше ръце под престилката.— Не мога да стоя тука! - изохка тя. - Жал ми е за животното. Цяло лято съм

му нагаждала, а сега?— Айде женски работи! - изтърси Киро Иларионов.— Чупка!— Ходи си в къщи - избута я настрана Киро Стойнев - и не слушай! Но като те

повикам, донеси тавата за мръвки.Той напълни чашата с ракия и я подаде па Мильо Настев. Очите на мъжете се

наливаха с мъст.Киро Иларионов избута настрана Шумналията, колкото да седне и старателно

избърса ръцете у дочените панталони. Запали цигара, обръщайки се запита:— Помните ли кога преди две години клахме на Суровичката прасето? Тодор

беше там!... Срам! Яко прасе, бе, като мотор. — Бях там! - измънка Шумналията и подаде празната гарафа на юнака. Намиг-

на му съучастнически.— Влезе Суровичката да го върже, обаче докато се мотоляви, ние го издър-

пахме навън с прасето. И веднага скочихме върху му. Кой де свари натиска: глава, крака, опашка. Извадих ножа от устата и го забих в шията. А кожата му като гьон, не влиза. Че като скочи това прасе с ножа на врата и хукна. Суровичката, както го бе възседнал, така си и остана.

— Не беше Суровичката! - поправи то Шумналията.— А Цани Генев. Възседнал го бе на обратното. Стискаше с крака през корема,

а се държеше с ръце за опашката му. Як мъжага - със задник пирон в чамова дъска забива, а едно прасе не удържа... Рече то да мине под каруцата и той се залепи като

50 Смесена киткапаяк на канатите.

— Опаа, не се отвивай! - намигна Мильо Настев и кимна към юнака, който копираше с жадни уши случката.

— И?— Ами ние си седим като препарирани, кой де свари: на каруцата, на ограда-

та, по тарабите като тикви, и сеир гледаме. По едно време то бутна врата и влезе в градината. Бяга, та се къса. Мушна се в царевицата, че като завъртя из нея, за нула време като комбайн я свали. Суровичката вика: „Добра работа свърши. Ако бях оставил есенес люцерната неокосена, сега и нея да ожъне!“ Седим ние и...

— Каква царевица, бе? - подритна балата Мильо Настев. - Сняг до пояс беше! Ти царевицата му ожънало!

— А, бе, у вас може да е било така, но у Суровичката тя беше необрана. Седим ние и се чудим как да го спрем. Викам от вършината на Суровичката: „Дай въже, ще направим примка, мине ли отдолу скачам и го довършвам!“ А той ми отвръ-ща: „Рисковано е!“ - и вади пушката да стреля у него. Че като скочи баджанака му: „Стой бе, ще убиеш човек, тъй! Недей, аман-заман!“ А Суровичката му вика: „Кат` много знаеш, качи се ти на вършината, ама те шубе!“- рече го това той и счупи пушкате на две, пъхна патрона. Спрях го. По дуварите, на улицата народ като на цирк: зяпа, кудкудяка и дава наставления. Прасето - разбойник върти празни кур-сове из двора, очите му святкат като на стоповете на молотовката. Чакам да мине под чатала ми. . . По едно време намали оборотите и аз хоп връз него, ръгнах ножа надълбоко, и докато отиде до дръвника, заби зурла в снега...

— Кога ще колете прасето? - наивно запита момчето. - Майка чака!Мъжете го погледнаха отнесено. Последва кратка ракиена пауза. — Почваме!Киро Иларионов изведе прасето от кочината, бе усукал въжето здраво за ръ-

ката си и пристъпяше отстрани като мечкар. То кротко изгледа дружината, нямаше мерак за лудуване. Позна в Мильо Настев - баш коляча, и тръгна към него добро-волно. Мильо Настев подскочи настрани и седна в ястъка:

— Гледай го ти, усеща нещо, а?..— Дърпай! - заповяда Киро Иларионов и се хвърли стръвно. За миг мъжете се

накамариха и махалата писна от свински квик.— Хайде, майсторе, коли, че да не скочи като у Суровичката по-лани - задъхано

изрече някой.Мильо Настев изтърси снега от задника си, обърса с опакото на ръката ножа и

замахна. Истеричен свински уплах размърда замръзналото утро. Свраката подско-чи на празната кочина и любопитно се взря с едното око в червените пръски върху снега. Момчето запуши уши и на очите му избиха капчици страх.

— Давай тавата! - извика Киро Стойнев - За кръвта. Ще стане чудна кървавица. Заднешком момчето подаде съдинката. Прасето утихна. Кървавите хрипове спряха.

— Готово! - рече Мильо Настев. Изтърка със сняг ръцете си. - Юнаци сме, а?— Давай тенекетата!.. Готови ли са?- запита Шумналията.Момчето донесе три лъскави празни кутии от „Копърка“, надупчени от долна-

та страна.

Смесена китка 51— Ето!— Викай половинките!От малката кухня излязоха жените им с ватенки и големи гумени ботуши.— Следва точка втора! - предупредително започна Мильо Настев. - Така както

разпределих ролите сутринта. Значи, Иларионовица - на десния крак, стопанката ще мие червата и вътрешностите, моята изгора, понеже е по-якичка, на ченгела, Шумналийката - на левия крак... Дидката – на огъня!

Юнакът изнесе четири нафталинени стола от гостната и ги нареди в полукръг около трапа. Мъжете чинно седнаха.

Жените завъртяха прасето. Замириса на пърлена четина. Свраката се навря в ухото на кучето и му изкряска важна вест, то от своя страна подуши въздуха и из-лая трогателно.

— Върти, не задържай, ще стане на мехури! - пое ръководството Киро Иларио-нов от стола.

— Издърпай нагоре да хване и задницата!— Дърва да се сложат по средата!— Задръж на корема!.. Сега леко завърти!Жените напъваха мишци и изпълняваха наставленията. Когато прасето стана

черно, го метнаха на измитата врата и заляха с вода. Иларионовица го зави с чердже - топла ароматна пара с мирис на печена кожичка, изби нагоре.

— Да не измръзне, повийте го хубаво!— И сега рендетата. Търка се до снежнобяло - продължи Киро Иларионов. -

Ето така! - зачисти шепа място върху кожата.Жените сръчно размахаха кутиите - рендета, кожата като скреж от прозорец

падаше сгърчена на мокрите дъски.Момчето старателно наля топла ракия на баща си и мирно застана встрани.

Носът му бе ален от студа.— Пийни глътка, да се сгрееш! - намигна му Мильо Настев.— Аха!— Това е възпитателно!— Ученик не пие! - рече баща му. - Щото… — По-добре пред тебе, отколкото зад гърба ти! Жените въртяха прасето. От зачервените им бузи лъхаше топлина и сила.— Обърни! Прегори ли, става на цървул, даже и за цървул не става!— Кожичката да стане бяла и хрупкава!— Търкай, по-силно! Няма да се обиди!— Топни малко водичка, ха така да омекне! Сега лекичко, докато побелее, търкай!— Огънят, огънят на малък пламък!Командите ставаха по-емоционални, колкото повече ставаха чашките топла

ракия. Тодор Шумналията самотно отпиваше едри глътки от гарафата и се чудеше какво ли прави в съседа му мотиката, която лани забрави из царевицата си.

— Стоп!Киро Иларионов стана тромаво и с професионално движение резна кожичка

от врата.

52 Смесена китка— Добре!На третата обиколка на чайника - прасето, пухкаво и бяло, легна на подложе-

ната врата. Жените стояха доволни и тихи. Ръцете им бяха се сбръчкали от топлата вода като ланска гъба.

За миг очите на мъжете изтрезняха. Киро Иларионов сръчно отряза свинската глава и я метна на преспата сняг. Мильо Настев очерта с върха на ножа тънка и невидима линия от врата до бута, промуши в горния край за пръста и отряза фаша сланина.

— Ще изпие едно буре вино! - рече той, па хвърли в ръцете на жена си слани-ната. Жените бяха запретнали ръкавите.

Движенията на мъжете ставаха твърди и бързи. Киро Иларионов резна тънка-та ципа на корема и сръчно сипа вътрешностите в едно голямо корито.

— Червата да се измият внимателно, ще се надуят. Стават за наденица и кърва-вица - нареждаше Киро Иларионов. - А на момчето - мехура!

Мильо Настев отряза на стопанката две-три парчета месо от врата за кавърма-та. Киро Стойнев чистеше праз лук.

Денят беше отпуснат. Стрехите сълзяха сънливо. Слънцето - светло петно - бледнееше над високия рид. Някъде писклив глас на дърворезачка гъгнеше у дърво. Скоро замириса апетитно на месо и раздразни постния вкус на всички. Момчето се опитваше да надуе мехура и кучето дебнеше движенията му.

Оттатък, в кухнята, стопанката слагаше голямата маса, помагаха й жените. Ва-деха от найлонова кофа туршия с едри червени чушки, розови моркови и хрупкави краставици. Из мазето дядото с пъшкане изнесе десетлитрова гола дамаджана с игриво вино и старателно я постави насред масата.

Мъжете измиха ръцете и тръгнаха към кухнята.— Помниш ли? - попита Киро Иларионов, пъхайки ножа в капията - Владо на

Цинговска, дето уби отчова си?... Чух, че са го пуснали от затвора. Изтърпял вината си!— Тя пък една жена.. Вук с погача минава под чатала й - допълни Мильо Настев

и погледна мило към половинката си. — А пък Димо Гърмидолски си довел жена от Съюза. Водил я на ресторант

при Пеньо Кръчмаря!— Вярно ли е? - попита Киро Стойнев. - Била една такава?— Каква е била, бе тате? - попита момчето.— Сложи черния дроб на скарата - скара се той – и внимавай да не прегори, че. . .Гласовете им потънаха зад топлата врата, отдето надничаше любопитно дама-

джаната вино — жарко и уханно.Момчето сложи щипка слама на огъня и стопли ръцете си. Кучето приклекна

доволно до него и се взря в надутия мехур-топка.Зимният ден, обрамчен от тишината, бързаше на скокове към планински-

те скути. Самотната свинска глава, леко гримирана от пърленето, прехапала език между зъбите, се опитваше с изцъкления си поглед да улови за сетен път небето над себе си.

Единствено свраката й намигна и се огледа в празните й очи.


В ПоСлЕДНИЯ ДЕН

Момичето учтиво запи-та кой е последен и зачака. Бе чакало на много и най-раз-лични опашки: за зеленчуци при социализма, за визи при капитализма и за какви ли не документи пред различ-ни гишета. Но тази опашка беше особена - за влизане в 21-я. Хората откога се бяха разшетали, създадоха коми-тети за посрещането и вся-какви други организирани влизания в Новия век. А тя остана за последния ден. Все някакви проблеми разре-шавваше с документите, бюрокрацията направо й взе здравето. Затова пък коруп-цията не можа да й прибере парите. Не че бяха много.

Най-оживена на опашката беше групата на далавераджиите. Те дискутираха сумата, която ще почнат да вземат за вход, като минат оттатък. Щяха да се заемат и с транспорта. Изобщо далаверата се очертаваше внушителна. Зад тях слабички, високи, очилати, теснораменни момчета бяха вперели очи в мониторите на ком-пютрите си и витаеха някъде из виртуалното пространство, глухи за каквато и да е далавера. Следваха ги феновете на фитнеса, с максимално напомпените мускули и тези с програмите - йогисти, индуисти и други там подобни, които съсредоточено упражняваха техниките си. Точно пред момичето, някакъв имиджмейкър оправя-ше последните подробности от тоалета на клиента си и му даваше заключителни указания за поведението и жестовете му. За зла участ, застаналите зад нея метъли пуснаха любимата си музика и направо й втвърдиха нервите. Да, скучничко е сам на опашка, особено на такава.

Денят преваляше, когато най-после дойде и редът на Момичето. — Какво носите? - запита я жената на входа.— Себе си - отговори Момичето.— Не е достатъчно. Някакъв имидж, програма?— Не обичам програмите.— Как сте с виртуалното пространство?— Никак. — А някаква култура от съвременната нямате ли? Филми на насилието или

Родена на 1.08.1956 г. Публи-кувала е във в. ”Пулс”, ”Полет”, ”Народно дело”, „Християнска мисъл”, Алманах „Нова българска литература” и др. Нейни стихове са били представяни по БНТ и БНР.

Издадени книги:„ Топлината на ръка” /1994 г./ - поезия„Избирай и живей” /1994 г./ - роман„В плен на нежността” / 1997 г./ - поезия„Път през времето” /2002 г./ - поезия и пое-

зия в проза

54 Смесена киткапървични картини?

— Не ги понасям.— Във виртуалното пространство Ви няма, култура нямате, програма. Какво

изобщо притежавате?— Талант - отзова се Момичето.— Правите кавърверсии, рисувате авангардно, играете в авангарден театър? — Не, пиша.— Практическа психология, психарски книги, фентъзи, поезия за тоалетното

казанче?— Не пиша поезия за тялото, а за духа.— Как и какво по-точно пишете?— Класически. За морето, звездите и реалностите около мен.— Хората откриват вселени в Космоса и подсъзнанието, а Вие класика и реал-

ности! Няма да мине.— Какво друго освен талант имате?— Красота.— И каква? Като Ви гледам, нито главата Ви е бръсната, нито сте в марково

облекло, не сте и татуирана. В какъв стил сте? — Собствен. Индивидуален.— Коя сте Вие, та да имата собствен стил? И не разбрах каква е красотата Ви. — Естествена.— Че такава има ли? Впрочем имайте си я, но тука не минава. Какво друго мо-

жете да предложите?— Любов и истина - след кратка пауза отрони Момичето.— Каква любов? Хомосексуална? Не? Другата не е интересна. И истината не е

на мода. Сега е в ход играта. Как сте с играта?— Приемам само сериозната.— Ясно. Значи сте с бедно въображение. А да сте проявили някаква смелост,

например да сте се съблекли някъде публично?— Аз съм християнка.— А ние тук какви сме? Да не би само Вие да сте християнка! Защо не си каже-

те, че сте страхлива и сбутана - губеше търпение жената на входа. - То какво ли и ще показвате, като гледам и силикон даже нямате. Вие както разбирам, сте съвършено празна. Една такава като Вас да му се случи на човек и ще му вгорчи влизането в Новия век! Носите ли нещо, което да си струва или само ни губите времето?

— Нося - упорстваше Момичето.— И какво?— Човещина.— Хуманизъм значи? Той едва е влязъл в 20-я век, а Вие искате да го прекарате

и в 21-я. Ама че нахалница! Номерът Ви няма да мине. Следващият!

Смесена китка 55 МЪГлЯВИНаТа ПоЕЗИЯ В НаС...

Ние се срещнахме по Ко-леда. Някъде, където театрите са заливи и вечерният бриз разстила вълни от прохладен въздух. Той се провира бав-но покрай колоните и изли-за като рицар. Пасажите са най-лиричната измислица на човешкото въображение. Под тях сме нарисувани от волността, защото се крием и после показваме между коло-ните. Ако двама романтично непознати тръгнат от двете страни - те са в оптичната игра, да се достигнат. Поне... В този днешен свят на уникални постижения, върхове в областта на графоманията - сивата гостенка със свеж венец.

— Извинете, тук някъде слънцето имаше рисунка в мраморно? - ме запита тя.— В черно мраморно, защото това е цветът на далечината и всяка прилика е

толкова излишна и дори смешна. Никой не е обяснил този цвят, който е жаден за останалите. Артистичен и изискан - отговорих.

Тя се усмихна и ми нарисува вятърна мелница. По колоната, където някой беше оставил гълъб.

— Понеже обичаш танца на крилата, имам един кръг от тях. За теб. Същият, който е видим в края на лятото по гребена на небето - продължи тихо тя.

— Мъглявината Поезия. Тя е във форма на женско око и излъчва разстояние - очертах своето наивно желание.

— Да, никой от нас не е бил там. По Цветница цветята събират полета на души-те и ги излъчват натам. Неутолимо и вечно - завърши тя.

Повече не я видях. Мислех, че е актриса от театъра до площада и я чаках след пролетните представления. На последния възможен стол и под чадъра в бяло лят-но. Никога е дума от клепачите на светлината.

Стори ми се, че фигурите от трамвая са букви и се четат...Моля се: думата естетика да не стане публична тайна, архаизъм! След

помитането на поезията... Дали Алеко Константинов е прав с думите на Бай Ганьо: "Дайте бе, дайте по-скоро перото!"...

Роден съм в гр.София, в 1959г. Завършил съм строи-телен техникум, специалност строителство и архитектура. Работил съм почти изцяло в областта на архитектурното проектиране.

Вярвам в една поезия, не хоби, без приме-си, с полет, естетика, без философски шапки, без лични албуми.

Публикувам от 17 годишен основно поезия, малка част проза: във вестници, списания, алма-наси и литературни сайтове.


Роден на 14.09.1969 година в Асеновград. Нарича себе си стран-стващ медиум, абсурдна личност и авантюрист. Някога беше отда-ден изцяло на писането, сега не може да диша, ако не пише. Учил

богословие. Работил като металург, сондьор, продавач на вестници, общ работник в мелни-ца, бетонджия, строител, оцеляващ дълго време единствено чрез продажба на книгите си, а в мо-мента е страньор в регионалния седмичник „BG Север“, където е и водещ рубриката „Напушени мисли“. Влюбен в книгите, гледа на себе си и жи-вота си като на литературен персонаж, а в лите-ратурните персонажи продължава да търси себе си. Понякога пише така, както не си позволява да живее, понякога си позволява да живее така, както не би посмял да пише. До момента с 9 кни-ги на книжен носител и три на електронен. Пече-лил десетки литературни награди и номинации. Един от най-четените блогъри в България. Един от най-скандалните /по неволя/. Води рубриката в списание „Книгите“: „За книгите и хората“.

ПРЕДИ ПРИСЪДаТа

Знам, че този глупак не е направил нищо от нещата, за които го обвиняват. Накисна-ли се го дружките му, аз знам и схемата. Не е трудна, ама не е за него. Той кръчмаря за ве-ресия не може да излъже, та да-нъчни измами ще ми прави. Да, ама ще си го отнесе. Като всич-ки глупаци ще си го отнесе.

Понякога ми иде да го пребия. И аз не знам защо. То че един поет навремето ми взе кучката, взе я, но този не при-лича на него. Онзи – оперен като паун върви. Смешен, чак да те разплаче, ама прави глу-пачките зяпнали да го гледат. Този за нищо не става, даже и за тормоз. Жал ти става, изби-ва те нещо човешко. Не че с теб някой ще се отнесе така, ако сам не защитиш достойнство-то си, но и аз не знам защо го взех под крилото си.

То няма и от кого да го пазя, освен от себе си. Цигането го отведоха бързо и го осъдиха по бързата процедура. Двамата алкохолици, които затвориха при нас миналата седмица, още по-бързо препратиха да се лекуват.

Само ние двамата сме, но пак си го пазя. Ако не бях аз, щеше да види хартия и химикалки на кукуво лято. Дежурните го нямат за човек. Уж учтиво му говорят, а го бъзикат, бъзикат... А той даже не се усеща. Мисли си, че го уважават като прия-телите му вън. Тези, които го пратиха да кисне тук и да чака присъда, след която кой знае на какви ще попадне. Няма да са като мен, последни глътки живот съм му.

То и аз го подмятам, карам го вечер да чете, ахкам и охкам. Правя се на затрог-нат, а изобщо не ми харесва какви ги е написал. Сигурно и читателите му така. И изобщо, цял живот си е бил в предварителния арест сред наздиратели - приятели, които най-учтиво са го нямали за човек. И сред читатели като съквартиранта му, които и не го харесват, и ги е страх нощем да останат на тишина, за да не чуят душа-та си, че тя е по-тежък автор и по-сериозни послания има, а от тях боли.

Иска ми се понякога честно да му кажа, че не е никаква жертва на общество-то, никакъв неразбран гений и дори низвергнат талант не е; че е получил повече признание, отколкото му се полага. Иска ми се да му кажа също, че е душа човек,

Смесена китка 57а такива рядко се раждат и Господ ги пази, като прави дори изчадия като мен свои провидения. Знам, никак няма да го поласкае, може и да го заболи, даже да ме нам-рази и ако не ме намрази, съвсем ще падне в очите ми. Но... иска ми се да му го кажа, защото само то може да пробуди малкото зрение, което му е останало и да види поне за кратко истинския свят, а той, колкото и гаден да е, е по-красив дори от фантазиите на гениите, да не говорим за посредствени драскушки като него.

Такива ми идват. Преди изобщо не съм мислил толкова и излишно. Знам, че си губя времето. Има неща за живота си, които трябва да реша. За съпругата си, за другата, с която искам да продължа, за дъщерите си, за бизнеса, за свободата си. Вместо това ангажирам мозъка си с глупости. То така е по-лесно, но никога преди не ми е било нужно да го правя. Ще му кажа каквото трябва и ще си вляза в релсите.

Само искам първо да разбера що за изчадие е. И други най-различни съм виж-дал, но такова като него - не. Има сутрини, в които гледа страшно. Тръпки да те побият, сигурно много бой е ял заради такива физиономии и жените му за това са го напускали. Друг път - отнесено. Тук е и го няма. Като дрогиран, без да е дроги-ран. Колкото и да е гаден денят, вземе ли листа, тръгне ли по него ръката му, разли-чен става. Лицето му - първо като платно, нищо по него. После едни налудничави физио номии, смях да те избие. Понякога се усмихва, понякога устните му стават тънки, като че ще влиза в бой. После - изтощен, усмихнат и блажен.

Чете ми едни, не ти е работа. Не че са кой знае какво, но ние сме в килията. По-лъх от едно измислено "отвън" раздвижва вмирисания въздух. Забравени неща си спомням, даже изключвам, че сме в килия. Все едно сме се затворили в някое селско мазе и си разказваме врели - некипели на отлежала и бабек.

Питам го как е прописал, той ми излиза с една измислена история. При това ме върза, за пръв път ме върза. Толкова убедително ми разказа тази щуротия, че чак на другия ден, мислейки си за нея, се усетих.

— Бях на осем или девет, не помня вече. Тате все пишеше на майка, че ще се върне и ще идем на море, а юни минава, минава и юли, и август минава. Всички комшийски деца разказваха какво е било. И ме питат аз кога ще отида, някои са готови да ме майтапят, други направо си ме майтапят, а аз искам да ида на море и знам, че тате няма да се върне, за да идем на море. И толкова тъжно ми беше, че се затворих вкъщи да не ме майтапят и сам си измислих море. Писах цяла вечер и цяла нощ, и цяла сутрин. Пиратски кораби, съкровища, бури... Спах през деня, а на вечерта писах пак. И така - цяла седмица. После татко се върна и наистина ни отведе на море. При това в Гърция, на Азорските острови, насам - натам. Но нищо по-особено не беше от приключенията, които сам си измислих.

Мълча на следващата вечер и сериозно съм му сърдит. Толкова точен бях с него. На парцал можех да го направя. А той... мами ме. Попитах го като човек. Като читател. Като единственото, което има в смърдящата си килия. Не беше честно.

— Кого си помисли, че излъга? - казах кротко.Подскочи като скакалец. Много се стресна. Този път излъга от страх, а аз пак

му повярвах:— С мама отидохме в нов град. В ново училище бях, не исках да съм последния.

Дадоха ни едно домашно. Хубаво го написах. Даже не помня каква беше темата,

58 Смесена киткасамо помня, че хубаво го написах, но последния ред нещо... Не го предадох. От то-гава все се опитвам да напиша онзи ред, който не завърши смисъла, а търсейки го, съвсем се оплетох, отдавна забравих за какво идеше реч.

Този път като осъзнах измислицата, не се раздразних. Не помни. Иска му се да ми каже, но не помни. Отговорите му обаче бяха за-

бавни и все различни:— Топли ми ръцете, все едно ги е хванала в своите жената, която описвам. До-

като чертите й бавно стават все по-ясни и по-ясни пред очите ми. И когато стане като истинска, тогава я изгубвам. За да не я срещна никога повече и да я затърся в друга...

Като мен, но аз - с истински жени. То и той май така с тях, но мълчи си по въ-проса. Продължава да ми ги приказва разни:

— Сърбеж, много силен сърбеж по средния пръст на дясната ръка, отляво. Там, където се притиска химикалката.

Спомням си онази вечер - не можах да мигна. Познавам фалшивия тон, веднъж човек може да ме метне, но втори път - не. Ще го позная по гласа. Научил съм се. Няма как, необходимо ми беше. Този си противоречи, разказва взаимно изключва-щи се неща... И не лъже!

Не мога да си го обясня. Не мога...— Като душ след уморителен ден под жежко слънце и физически труд. Чувст-

ваш се тежък и нечистоплътен, а когато се излее това от ръцете ти, леко ти е, сякаш си ангел.

Пак и пак му задавах въпроса.— Близо година - писма. Мислех си, че е измислица, но все пак се събрахме.

Стана като с морето в Гърция. Измислицата за онова, което беше между нас, се ока-за по-хубава от истината. И продължих да я търся.

А аз - да настоявам.— Исках да забравя, че ми е студено, че съм гладен, че нямам дори настояще,

а за бъдеще не мога и да си помисля. И приех друг в себе си, който пишеше вместо мен. После друг.

Това ми каза в последната вечер, преди да го заведат на съд. Така и не разбрах що за изчадие е. На другия ден пазачът, застъпил на дежурство и приличащ на трол, пак донесе тетрадка и химикалки.

Тъжно... Не помня откога не бях се просълзявал. После ми стана не тъжно, а празно. Разтворих тетрадката. А тя празна. И започнах да я изписвам...


ПРоДаВа СЕ

Полето спи. Сънува радостта си... Януари -как зимата разчепква въздуха в снежинков ямб,как ангелите от куплета с Бога разговарят,сърцето му как благославят да ни ражда хляб.Как в него пролет никне и със звънките си пръстиразвързва щедростта на земния прелял хамбар,как май нощвите дъхави с дъждеца си поръсваи мята на гърба му лятото - щастлив товар...

Но луд ли, кой съдбата му на хапки е насякал?!Полето с буренясал поглед ни посреща днес.Дъха му късат клаксоните, вие прахолякът...Наследници - делим на чоп едничката му чест.И няма милост ничия в пазарната голгота. „Продава се” - тръби табелата - палач двукрак.Нехае Бог - за стадото оглавници приготвя.И дяволът не ще с търгашите да е ортак.

Копнее то човещинка душата му да копне,да пръснем семенцата есенни, да вдигнем глъч,да гръмне марш, да затупти на слънцето синкопа,в артерията на живота му да станем лъч.Земя продаваме ли, блатни бъднини ни чакат -ще тънем в жабуняка, лазещ от парцел в парцел...Табелите и жабите ще се надкрякват с мраканад бащиния пущинак: „Продава се... Ква-ква... For sale...”

Родена в гр. Габрово. Завършила е Националната Априловска гимназия в родния си град, а след това - физика в СУ „Св. Климент Охридски“. Понастоящем живее в София и работи като софтуе-рен специалист. Пише стихове от ученическите си години. Ней-ни стихотворения са публикувани в сборника „Кулски поетичен панаир“ - 2008г.; в алманасите „Любовна лирика” - 2010г. и „Нова българска литература - Поезия” - 2009г. и 2011г., издания на фон-

дация „Буквите”. Има награди от национални поетични конкурси - поощрение от фейсбук конкурса „По стъпките на лятото” - 2010г. и от националния конкурс за поезия „Жената - любима и майка” в Свиленград през 2011г.; трета награда от „Вишнев цвят - дъх на пробуждане“ в Казанлък през 2009г.; една от трите равно-стойни награди от „Кулски поетичен панаир” - 2011г.; първа награда от XІІ между-народен фестивал „Мелнишки вечери на поезията” през 2011г.


оТ ВИолЕТоВИЯ ПоГлЕД На ЕСЕНТа

От виолетовия поглед на есента нали чадърите на гъби-виолетки се роят на причудливи въртеливи колела по дъното на габъровите гори, полузагърнали се в шумол на листа, преди сланата да ги посети и експонатите от аметистов лед във зимния музей да подреди...

От виолетовия поглед на есента не са ли виолетките с изгубен аромат, които закъсняло запристъпват боси между страниците на сланата и като в хербарий, кадифено захаросани, за кафенетата на зимата пътуват, където в белоснежен сладолед измръзналата есен теменужно се сбогува...

От виолетовия поглед на есента, защо ми казаха, ще разбера дали любимият ще дойде и кога?... ИДВаш лИ

Табор снежинки в квартала на зиматагони последните есенни стихове.Идваш ли, леден женихо мой? Взимай ме!Сипят се нощи над дните ми, сприхаво

свличат сукманите дълги на сенките.В сънена пряспа ми диплят утехатамъдрите бъдници, в огъня седнали.Шаферки-рими по вятъра стрелкат се,

сватбена рокля крадат ми от облака,скрил я за тъжната бука парясница.Чупят луната с добро непомолено.Съмвам. На стърчиопашката крясъка

с бяло чицикане вие дантелите.Идваш ли, леден женихо мой? Взимай ме!Було елхово ще сложа. Къде ли си?Бързай! От обич забравих си името.


ЩЕ ЗаБИЯТ СТаРИННИ чаСоВНИЦИ

Огън пламна в леглото от чакане,жажда моите устни гореше.Дълго време за теб не бях плакала,всичко идващо минало беше.

Пусто нека да бъде туй искане.С тебе още в съня се разминах.Дни и нощи, в тетрадки описани,изличиха и тази година.

Ще забият старинни часовницивъв дванайсет, с една равносметка.На върха на елхата – чаровницаще изгрее звезда, ще засветка.

Само аз ще оставам все същата,ни по-влюбена, нито по-мъдра.Всяка Нова година е връщанекъм изпълнена стара присъда.

Родена съм през най-ху-бавия, стоящ на меж дата между пролетта и лятото месец май, 1967 година. Може би точно заради това душата ми е препъл-нена с поезия и жадува за красота: „В косите ми от слънце обжарени,с дивашка жажда вплита се бръшлян.И тръгвам надалече устремена,към нечий свят – примамлив и желан.”

Магията на думите винаги е откри-вала пред мен нови светове и вселени, в това число и човешки. От творчество-то на даден автор може да се проследи житейският му път, неговите полети и падения, влюбвания и трепети.

Ето, сега аз съм пред вас готова и с разсъблечена душа, приемете ме така-ва, каквато съм!

КолЕДНо ПожЕлаНИЕ

Буен огън гори във пещта,дъб сакрален искрата обгражда.Много щастие грее в нощта,във която Спасител се ражда.

Нека в тази единствена нощси простим непростимите грешки,нека скрием духовния нож,с който яростно чувствата режем.

Нека обич да ни донесеДядо Коледа в светлия празник.Толкоз, колкото да понесем,без сърцата да бият напразно

и да спират под тежък товар.Нека бъдат щастливи сърцата!А в дванайсет часовникът старда отвори с късмет нова дата.

62 Смесена киткаКолЕДНоТо чУДо

В средата на вселенския площадиздигнато е коледно дърво.Без яслите, свещичките, каквое дядо Боже в приказния град?

И старата легенда оживясъс пещерната Дева, с вятър… Тойе онзи странно-приказен герой,отнякъде си появил се звяр…

Елхата блъсна, пръсна стъкълца.И рози от върха й би раздал,наместо зластна коледна звезда,зарадвал би големи и деца.

Ах… Розова снежинка прелетядалече към безкрайния всемир.На Коледа с Христос донесе мири Боже чедо го нарече тя.

А вятърът-немирник луд снегазавърта го със шеметен поклон.И влизайки във Коледния дом,помаха закачливо от брега.

МалКа СНЕжНа ПРИКаЗКа

Снежинки като рой светулкивъв тъмното се завъртяха.И на ушите две висулкиот перлен наниз заблестяха.

Във пазвата на мрака черенколи препускат най-свирепи,а аз събирам сняг вечеренна топло в сухите си шепи.

От ветровете ли, от що лими идеше да залудувам.С едва напъпила магнолиявъв въздуха да затанцувам...

А пък снежинките звънливов милувка с жиците запяват.И аз разбрах, така щастлива,че и снегът опиянява.

На СВЕТлИТЕ МИ МИГоВЕ лЪжЦИТЕ

Снежинки върху редове от жицисамотните ми вечери описват.На светлите ми мигове лъжцитеотдавна и от мислите ми липсват.

Студът в безсилна ярост е подгонилбезсънна нощ към голите дървета.Висят на грозд по мъртвите им клонизвездите, изоставили небето.

И мъчи се сред светлина и бялолуната да надникне издълбоко.Отдавна в мене – и душа, и тяло –са свикнали на тази болка;

Отдавна в мене и душа, и тялоса примирени с всяка неизбежност,тъй както и Земята е заспалав очакване под пластовете снежни.


родена на 03.09.1966 год в Асеновград[email protected][email protected]

Родена съм в града на Асеневци, край бреговете на р.Чая – там, където слънцето целува лозята, за да се роди най-страстното вино.

От моя град започва Родопа планина. Навярно затова я нося в сърцето си. Не израснах под вековни борове, не ме събуждаше звън на чанове, но Вечерника всяка сутрин и

вечер каляваше в мен духа на гордата планина, за да бъда истинска родопчанка.Станимака е градът на красивите жени.Една хубавица пленила грък, друга – сърбин и те им останали верни. Това са

моите прадядовци. Вероятно от тях съм взела страстта, любовта си, острия си ха-рактер, волята, граничеща понякога с инат.

Бащата на моята майка е от Севлиево, от Балкана. Неговият вуйчо е бил игу-мен на Троянския манастир. От него нося вярата си в Бог!

Не мразя. Обичам!Член съм на клуб „Буквите” - гр. СофияЧлен на Клуба на Пловдивските писатели и поети – с ръководител проф. Огнян

Сапарев

БЪДНа НоЩ

В огнището догаря кротко Бъдник –зехтинов дъх до вино и тамян...Навън денят потъва в здрача... Тъмно е.Нощта протяга снежната си длан. Танцува огън вихрено в камината,горещ орисва бъдните ни дни,поели красотата на годинитеи спомените в радост и в сълзи. Танцува с Пролетта и със Южняка,взел полета на птичите ята,от буйната река – добрата тяга,от пасищата – росната трева. От Лятото - талазите лазурнии парещия под нозете бряг,от нивите, като морета бурни,усмивката на вятърния бяг.

От Есента, най-дивният художник,горещите й алени езициту жълто-нежни, ту до невъзможностпо-остри и от борови иглици. От зимно заскрежените дърветасто малки капки – бели диаманти –кристалите, снега, покрил полетои вързал в нежни, пухкави гирлянди. В огнището жарта, уви, мъждука,искрите огнени света орисват:„Да бъде мир! И нека е сполука!Да бъде здраве! И Да бъде истинско!” И нека бъдат пълни с обич дните ни!Приятелите – винаги до нас!Да бъдем честни и да се обичаме!Щастлив да бъде всеки следващ час!

64 Смесена киткаПЕСЕН За РоДоПа ПлаНИНа

Днес радостно светът те поздравяваи ти желае здраве и любов,със пълни чаши името ти слави -поднася с обич своя благослов!

Аз тук дойдох без дарове и песни,без пожелания – не взех цветя...До огъня безмълвно ще приседнаи ще послушам приказка една,

за онзи мъж, чиито думи гордиопазиха живота от лъжа,за твоя дядо, онзи старец, койтоте е възпитал в дух на свобода.

Не само аз... Разпитва страстно внукъти оживяват стари времена,а в приказката, с мъдрост и поукаприглася му Родопа планина!

Така било през трудните години,по времето на страшните мъже,през тежките и страховити зими,през бурите, вилнели векове.

Разказва ни за песните изпетиот родопчанки с кръшни гласове,за дрехите, извезани не в злато,а в багрите на лятното небе.

За пътищата твърди като камък,и делника, що всеки ден зове,за кладите, в които с буен пламъкдухът на планината се кове.

За хората, поели след мечтата –планинците от Горната земя,за пасищата грабнали стадата,за древните и клетвени слова.

Накрая чак, една сълза се стича -в очите му Родопа засия:„Душа да имаш!” – старецът изрича –„Човек да си дори и със врага!

Така се пази родовата памет,предай това на своето дете:да бъде честно като твоя старецот малкото, планинското селце!”

А после глас изви над планинатаи песента му сякаш се изля...И зазвъняха чанове в гората –пригласяше Родопа планина.


Роден на 02.01.1980 г. в гр. Левски, Плевенска област. Живее в гр. Силистра, къ-дето е завършил средното си образование. Предстои му дипломиране по специ-алността „Българска филология” в СУ ”Св. Климент Охридски”.

Пламен Пенев има публикации в местен печат, студентски издания, ал-манах „Реката” на литературното дру-жество в Силистра и алманах „Ирин Пирин” от конкурса ”Мелнишки вече-ри на поезията”.

През 2009 г. фондация „Буквите” пуб-ликува негови стихове в Алманах „Нова българска литература 2009”- поезия.

През 2010 г. издателство „Захарий Стоянов” издава първата му стихо-сбирка „Пуловерът на моята сянка”.

В свободното си време обича да чете, да свири на китара и да слуша хубава музика.

Проявява интерес към история, ар-хеология, митове, легенди и автенти-чен фолклор.

На ПЪРЗалКаТа

Бебешки плач,после Нова година,в пелерина снежинки...Зима е -с деца, шейни и твоя шал...

МРЪСНИ ДНИ

Преди Коледа не бивада излизам, за дане ме яхатзимни вихрушкии копита на вятъра.Отегчени фантазииса засипани с пепел от очитена Снежния човек, койтонаправих-когато бях дете...Усмивката от въгление като идващата нощ!

ТРаДИЦИИ Само си спомням,когато татко разчупипогачата...Коледа ражда радосттакатожитното зърно...


ЗИМНа ИМПРЕСИЯ Студът окова неусетно стъклата с вълшебни блестящи цветя.Сниши се небето да сгрее в прегръдката облачна сънна земяпод приказна снежна премяна, обшита с пайети искрящо сребро.Лудешки се вихри неспирно снегът в пируети на бяло танго.

Пулсиращо в такта на снежна вихрушка, сърцето ми радостно пее.С очи, устремени далеч към безкрая, сред волните птици се рея, в пъртините зимни на летни мечти, запрепускали към апогея на твоя дух огнен. Същинска най-малка снежинка, аз нека изтлея

съдбовно сред пламъка в миг тъй красив - ослепителен, паметен, шеметен...на зимното сбъдване. Слели последния дъх, неподвластни на времето,летим пак в безкрайния танц на нирвана, пренесли мечтата бленувана с неземното щастие в приказка за любовта ни – наяве сънувана.

СПРЕлИ МИГоВЕ, ПРЕчИСТВаЩИ

Сняг на изцеление вали,на земята раните покрива.Сняг на изкупление искри -на душите мъките попива.

Аз като дете протягам дланкъм звездите, грейнали в небето,с плах възторг, в очакване и блян,а навън е чисто, бяло, светло...

Призивен камбанен звън ехти,миг притихване... и възглас еква,че Спасителят ни се роди - нека в нас надеждата не секва!

Спрели, дивни мигове, пречистващи,белите копнежи пак разлистващи!

Родена съм на 26.9.1961г. през пъстро-ликата есен под знака на Везните - знак на Япония и изкуството, и заради

това отдадена на красотата и мистиката. В едното блюдо на везната са забър-

заните дни, посветени на математиката, работата в сферата на бизнеса и всеот-дайността към близките, а в другото – сензитивното второ „аз”, което не стои мирно и през детството все теглеше към четката и боите, а отскоро – към белия лист, на който пак рисувам, но с думи.

Завършвам юбилейната за мен 2011 г. с участие в Алманах „Поезия’2011” , в мир със себе си и света, незабравяйки, че

Животът неизменно си отива,а ние сме нищожна шепа прах,която времето без жал отмивав неспирния житейски кръговрат.


Здравейте, обичащи ду-мите, хора!Римувани, или не, но-сещи радост, или пре-дизвикващи сълзи, те са връзката ни със света, а и с нас самите!

Ако си мислите, че в медицината съществува поезия, със сигурност ще сбъркате!

Истината обаче е, че в хирургичното поприще няма пълноценност, ако липс-ва поезия в сърцето!

Болка, обреченост, боледуване, раждане - това е само малка част от чо-вешката чувствена палитра, достойна да бъде описана в разказ или стих... Неза-висимо от време, събития, сезон - както любовта!

Нека красотата на зимата ни залее с обич, за да бъдем здрави и винаги влю-бени!

Пожелавам ви го от сърце!

С ДЪХ На оРХИДЕИ

Разходка нощна с дъх на орхидеипод уличното осветление. Снеговалеж.Целувки... Много... Влюбени идеии поглед, натежал от скреж.

Не чувам. Не вървя. Осуетен евсеки миг за мислене и воля.Сърцето прави опит за летене!Не зная Тебе или Бог да моля

за разходка из паркови алеи,за снежинки, сякаш сипвани от кош...И за целувки... Много... С дъх на орхидеи,за спомен от една прекрасна нощ!

МолИТВЕНа ПЕСНИчКа

Пухкав сняг изплита одеялос каминно-топли, коледни лъчи!Виж - дори звездите са изгряливместо на небето, в детските очи!

Камбанен звън трепти в сърцата,отеква като ехо от мечти...Нощта е Коледна! Нощта е свята!Да сбъднем обич с песен, аз и ти!

Да протегнем ръце към елховия връх,за да станат молитвите много!Тази Коледа, наша, с вълшебно-скрежен дъхда не казва никога сбогом!


Снежинка през лупа.Виенски валс.Под имела ли минахме?

Лампите в зимната нощ.Студени звезди на пост.

Снежна гора.Бор, разпериллебедови криле.

Коледна нощ.Играчките на елхата разказват приказки.

Снежинка ми капна в окото.Ти ме обичаш?

Огнени фонтани над града. Смях в пръските шампанско.

Денят се топи като сняг.Остават стъпките ни.

Декември. Глухарчета в небеторазпръскват семенца.

В книжна зала - бал на буквите.Андерсен.

Ставам по обяд.Навън – сняг на парцали.Пускам Jazz Fm.

Онази зима в парка.Старецът със синигерчетата.Вместо зрънца – снежинки.

Бъдни вечер.Сняг от светлина.Потъваме във вечност.

Родена съм на 21. 05. 1985 г. в София. Започнах да пиша сти-хове на петнадесет години и първите ми публикации бяха в сп. „Родна реч”. По-късно, като студентка в НБУ (в спец. „Език и

литература”) издадох първата си стихосбирка „Душата на цветето”(2006 г.). Тя беше последва-на от стихосбирките „Пуканки”(2010 г.) с хайку стихове и „В мрежата на времето” (2011) с кла-сически и бели стихове.

Тази година мои стихове бяха публикувани в алманах „Нова българска литература – поезия 2011“.

Иначе се изявявам и в интернет сайтовете otkrovenia.com и bukvite. bg, (под ника Доро-тея), а също и в групи във Facebook.

Отличена съм с почетен знак във втория хай-ку конкурс в Благоевград (2009 г.).


БаБа МИ БУХНа МаЯТа.Ще има пак сецана баница.Ще лети като птица във въздухаи баба ще я приземява.Ще разтяга дрипите й във всички посокии ще рисува върху неяразтопени слънчеви кръгове.Ще слага с лъжицата трошички сиренце,оваляно в шепата на яйчен облак,и после на змия ще я усуква. Нажежена се задъхва фурната,гладна за тесто, за подници със баници –Огнена ламя, завързана за къщата.Гайда рукна, пълна със живот,че на баницата й е нужна гайда,душата й наоколо да поразходии до небето да я извиси… Слънцето отлепи мигли от стъклото –избледня, изчезна, изпари се -като сецаната, избуяла в спомените баница,която баба ми въртеше и усукваше.

РаКИЯ

Ракията синджирено се стича.От моя род разбират от ракия.Не може да си мъж обичан, нечий,ако среднощ от свят не се напиеш.

Ако не легнеш с песен за отбойи не налюбиш своята изгора.Във моя род мъжете са от сой.За тях все още си припомня двора.

И къщата, откърмила деца.Чешмата, и бунара, и стобора…В градината поникнаха цветя -вовеки пазят жилавия корен.

„Аз нося щастие-то си във решетои чакам на брега на реката...“


СлЕДКолЕДНо

„Утрото е по-мъдро от вечерта”(народна поговорка)

Денят –куршум, изстрелянв сърцето на нощта,възвърна свободатана клетата душа!Със слънчеви одеждиоблече утринтапленените надежди!Добрата светлинами върна красотатана грешната Земяи вярата в Доброто –залог за Вечността...

Нощта без топла ласкае леден океанот спомени за болка,безсилие и страх...Благодаря ти, Боже!Отново оцелях!

Родена съм на 25.02.1952г. в гр. Елин Пелин.Образование – висше, специал-ност – зооинже-нер.

Първото си стихотворение написах на деветгодишна въз-раст и въпреки че поезията не стана моя съдба, винаги е била голямата ми любов.

СлЕДа

Когато в Коледната вечерналееш в чашата винои пътя извървян, огрееБожественото Рождество,ако признателност съпътстватворените от теб дела,то чиста и благословенабила е твоята СЛЕДА!


НаЗДРаВЕ!

На уговорената датаедна година с друга се смении Новата пое мандата,окъпана във ярки светлини. С надежда нова във сърцетощастливо я посрещнах на крака,а тя ми се изсмя в лицето:Ти с тая кошница - къде така? Подаръците са при други -сестрите ми ги дадоха в авансза разни дребнички услуги,а ти пропуснала си своя шанс. - Е, нищо - казах, - догодина!Все нещо може да се промени.Дай да налеем чаши с вино,а ти поне наздравица вдигни!

Родена съм на 17.04.1952г. в гр. София. Пиша стихове и фей-летони.

Имам публикации във вест-ниците „Декорация” , „Пардон”, „Тримата глупаци”, „Български пенсионер”, „Феномен” и др., както и в литературните сайтове – Буквите и Откровения. Участ-вам в Литературния салон към Културен център „Люлин”.

Автор на книгата „Набат” (2009г.)

ТоСТ

Заливат ни реклами и заявки в предпразничната смешна суета и хората се щурат като мравки в очакване на края на света.

Не вярвам, че животът ще престане – създаден е със толкова любов! Пророчества, прогнози и закани безсилни са пред мощния му зов.

Да вдигнем тост за новата година – за неизменния пореден гост. Щом отреденото и време мине, за следващата пак ще вдигнем тост!


ЗаПИВКа С ДЯВола (ПРЕДКолЕДНо)

Катурна се кандилотона старата година.Пресъхна ми мастилото,затуй ще пиша с вино –

за хилядите дяволив главата ми лудешка;за малкото приятелии многото ми грешки.

Преди да дойде Коледа,в тъмата нечестива,на спомените полетътгорчиво ме опива.

Откривам тихи изворина истини тръпчиви.Отречените изводис приетите се сливат…

Време е за Трети ренесанс!

и всичко е илюзия,но толкова красива,че с радост яхвам лудиястремеж да се напия,

любовните терзанияс пороци да заместяв нечестно състезание.Сърцето е щафета,

която бавно смила мес възторга на живота,обречен на умиране,защото иска още.

Спасението явно е,но утре ще се моля.Сега запивам с дяволапо Божията воля.



Documents

Смесена китка