КАРОЛ НИКОЛОВ

БЛАГОДАРЯ ТИ, ГОСПОДИ ...

2

КНИГИ ОТ СЪЩИЯ АВТОР:

ПО - БЛИЗО ДО ЗЕМЯТА - стихотворения, 1963

ЗАЩИТА - стихотворения, 1998

СПОМЕНИ ОТ БЪЛГАРИЯ - публицистика, 2003

ЧАСТЕН ПАРАКЛИС - стихотворения, 2003

НОЩНИ ДЕЛНИЦИ - внезапна проза, 2003

СТАРОДАВНИ НАПЕВИ - стихотворения, 2004

ЗАЛОЖНИЦИ НА ПАМЕТТА – поема-роман, 2005

© Карол Николов, автор© Драгомир Шопов, редактор© Печат: „Мултипринт” ЕООД

ISBN 978-954-362-039-5

3

КАРОЛ НИКОЛОВ

БЛАГОДАРЯ ТИ,

ГОСПОДИ...

Стихове, етюди, статии

Издателство: Мултипринт ЕООД

София, 2008

4

Само тези, които обичатса добри и човечни.Само тези, които обичатса вечни!

5

Начални думи

Повече от четири десетилетия съм свър-зан с Копривщица. Бях учител в града. Тук се ожених. Тук строих къща. И все тук се връщах през годините. Като издател в издателство ”Спектър” и по-късно, като ръководител на фирма с издателска насока, съставител и ре-дактор съм на множество издания за Коприв-щица. Автор съм на стихотворения и поеми за Копривщица и за нейните велики мъже. И на публицистични и литературоведски текстове за Любен Каравелов и за Димчо Дебелянов. И на една голяма дискусионна статия за създа-ване на литературен институт в Копривщица.

Години наред бях таксиметров шофьор, от което време е книгата ми ”Нощни делници”. От нея поднасям тук няколко откъса, свързани със семейството ми и със старото копривщен-ско семейство на жена ми. Все неща, които за мен, за нея и за децата ни са звучали и звучат съкровено.

Всичко това, наред с неизменната емоци-онална обвързаност, плод на която са стихо-вете, прозаичните и публицистични текстове – създавани през годините, ме характеризира като натурализиран копривщенин, духовно близък с града и неговите хора. За това без неудобство събрах част от писанията си за Ко-привщица в тази малка книжица, която може би ще свидетелства пред бъдещите жители на града, че съм живял с любов към него и съм се уповавал и надявал хората на Копривщица да ме припознаят и да ме запомнят.

Дано.

6

Из ”Частен параклис”

7

8

Копривщица – 1

Цвят и мирис в цвета на цветята,плач, и болка в тъгата, която изгаря,слънчев лъч от лъча на зората -една малка България в духа на България.Град като тичинка и блясък на сабя,като хубост в очите на хубавица -всемогъща, талантлива и грабваща,и непокорна багра в шева на шевиците.Наричам те обич и образ приветен.Наричам те гордост и благородство.Между гъмжилото на градоветеосъзнавам твоето превъзходство.Осъзнавам твоето присъствие неотменноедновременно тук, в Цариград и в Дамаск.Град като вечна несрета и жажда нетленнада си тук и на път, надалеч от дома.А жените ти чакат мъжете с години,побеляват косите им в труд и в самотност,ала раждат момчета, които след тях ще заминатпо големите пътища на живота.Светъл град, ти приличаш по нещо на мен:бил си шумен и весел, и в труд многолюден,бил си сам, изоставен и опечален,бил си щедро приет и прокуден,побеждаван си бил, ала не примирен.Верен град, моя истина строга,искам в себе си да ме вплетеш,за да бъда щастлив, ако могада приличам по нещо и аз на теб.

Товарна кола

9

По изровени свлачища - бавно и с воля,слизаме дълго по стръмния път.Плъзне в калното, влачи надолуи спирачките с мъка държат.

Претоварен отново, проскърцва с канатитемоят стар и добър камион.Тая кучка - поледицата, по дявола да я пратиш.Ще замръзне всичко на голия склон.

И си спомняш само додето примигнешза оная мръсница - бялата смърт.Дръж се, батенка, трябва да стигнеш.Занаятът го иска да си силен и твърд.

Всеки ден. Всяка нощ. Винаги.Колко избягаха вече от тук.Може би можех и аз да замина.Ще намеря все нещо, ако да съм неук.

Ех, ти бричко, хубостнице моя, изгоро,приказвам си аз, но накъде без теб?Яка е твойта душица, море.В тая зима проклета, в тоя вятър свиреп.

Бавно, бавно - все по-надолу,слизаме ние, за добро и за зло,по тия хлъзгавици, по тия стръмоляци голи,дето не може да стъпи ни едно колело.

А ни товарят, товарят ни яко -я със трупи дебели, я със дърва.Ако паднем с теб из деретата някога,кой ще вози, кажи ми, тоя тежък товар?

10

Затова дръж се, дръж се, душице.Ние сме нужни на тоя живот.Имало някъде коли като птици.Но има и мъжки товарен ход.

Товарете ни! Ние сме за товарене.Все някой трябва да понесе тежестта.Товарете я. Ние ще я прекарамедо всичките недостъпни места.

Товарете дървата за коледен огън.Товарете камъни за зид и градеж.Товарете работата си до изнемога,радостта и мечтите, своя сън за летеж.

Товарете душите си, тежките грижи,несполуките вечни и скрития грях.Товарете ламтежа си за имоти недвижими,овдовялата радост, огорчения смях.

Товарете ни! Ние сме за товарене.По тия стръмоляци, по тоя наклон,ще пренесем живота ви, ще го прекарамесъс разбито сърце и разбит камион.

По изровени свлачища - бавно и с воля,слизаме дълго все по стария път.Плъзне в калното. Влачи надолу.И спирачките с мъка държат...

Семейна вечеря

11

Добър вечер, мое пристанище.Добър вечер от далечни земи.Моят кораб - денят, пряко вси разстояния,жив и здрав тука ме приземи.

Нося ви бързане, бързане, бързане.Надпревара с нещо, споделени съдби.Може би някакъв възел развързани начало на стих може би.

Здрави сме. Читави сме. И днесказаслужихме хляба и виното с труд,с думи ласкави или резкизаплатихме честно своя малък уют.

Слагайте масата, виното. Ние смена живота неспирен солта.Нека първата глътка отпиемза тази истина с простота.

Има още катерене, бързане ощепо следите на всички пред нас.Нека бъде сполука трудът им среднощен.Нека пием за тях в този час.

Като на помен чашите ще отлеемза изменниците на своя животи мълчаливо ще ги опеемза неродения от душите им плод.

Дано ни отмине такава орис.Дано ни забрави злото на такава съдба.Талантливи сме, казвам ви. Ще се борим.Имаме всичко за живот и борба.

12

Всеки ден ще ставаме все по-щастливи,макар че и сега ни е просто добре.Радостта ни е пълна и живаи не може никой напред да ни спре.

Но това е навярно много мъжко довериекъм деня, който идва във утринта.Беше хубава, хубава тази вечеря.Благодаря ви с обич за верността.

Селска кръчма

13

Не битовият кът с една кратунена народност.Не ресторантът - блеснало стъкло.Не барът нощен с електропроводници,с вечерно, модно облекло.

А тази селска кръчма, пред коятосе спира мъжката умора с ругатня,дошла направо тука от полята -да угаси нагара на деня.

Обичам този парламент на грубитеи честни думи без сълза,които ме посрещат дружелюбноили проскърцват като железа.

Обичам да се вслушвам в тяхното скриптене,заливано със кисело винои да отекват някъде у мене,събрани всичките ведно.

Те ме приемат с радост за перото,което се докосва и до тях.Общуват непринудено, защотоот нищо и за нищо нямат страх.

В това е силата им - мълния,дълбоко стисната с горчивина.Ще се усмихнем пак и чашите си пълнище пресушим до дъно без вина.

Засаждане на картофи

14

Няма нищо особено - простодоверяваш се на пръстта,както Отечеството посява кости,за да го има във вечността.

Слагаш семето с гальовни пръстии благославяш го за живот,както пред битка се кръстии се надява твоят народ.

И живееш от изгрев до залезмежду слънце и нощна тъма,както тръпне в родилна отмалатая българска свята земя.

Няма нищо особено - сътворявашсвоя хляб - сладък и мек,както природата осъществявасебе си в образа на човек.

Препускане

15

Да видиш мъж на кон, препусналпо камънака в утринта,изпълнил с тръпнещо предчувствиеи с тропот див безкрайността.

Ще чуеш в себе си камбанас тревожен зов да прозвъни.В присъствието на Балканаза подвиг мисъл ще те осени.

Да видиш мъж на кон, понесълдуха си горд към ясна цел.Ще се усетиш смел и весел,по пътя с конника поел.

Ще доизмислиш с порив знаменад радостта ви да плющи.И под небето - светло и голямо,ще се родиш най-после ти.

Медал за храброст

16

... А във старите, писани ракли,при носиите ярки и пъстри,като скъпи светини в параклис,спят медали войнишки и кръстове.

И напомнят за походи нощни,за землянки и дълги обсади,за атаки с "Ура!" и "На нож!" иза геройства и пориви млади.

Мои дядовци чинни и храбри,по полетата бойни загинали,мъжко чувство звучи и ме грабва...Аз съм вече на ваште години.

Аз съм вече на ваште години.

Пред паметника на Д. Дебелянов

17

Велики сине на нощта, къде си?По твоите светли пътища вървяи постановчика на твоята пиесаедва понасям в себе си, едва.

В локалите и в кръчмите среднощни,потънал с теб, ще пия до зори.От твоите елегии разкошнитъга и обич ще ме озари.

Издънка на бунтовен град - нелишна,ти превъзхождаш всички сбрани тук.Не ощетил кредиторите с нищо,поемаш мъжки пътя си на юг.

В нощта към Солун нежно ще те топлиутехата на стария бивак.И ще забравиш скритите си воплипри мисълта за хора и за злак.

Но жал с наслада няма да прилепва.Очите от пейзажа ще болят.И с нощни думи Струма ще нашепваза твоя спрял и обеззвезден път.

И с тъжно недоверие в доброто,в успеха си - почти неизживян,ще чакаш своя отзив от животас прощална мощ и укор овладян.

С безстрашие обречен на земята,войниците си в бой ще поведеш.Не стигнал за труда си до отплата,с предимство вече можеш да умреш.

18

Какво е радостта, какво тъгатав една сиротна песен ще ечи.И в старата Копривщица Жената*ще чака с непресъхващи очи.

Ще чакаме и ний - осиротели,отново за света да се родиш.Душите ни - до дъно преживелиомразата, с любов да озариш.

По стъпките на скитника бездомен,напуснал с огорчение света,прекрасна и прозрачна като спомен,завинаги се връща песента...

____________________

* Жената – Така наричат копривщенкипаметника на Дебелянов от Иван Лазаров докато той го работи в КопривщицаСтари къщи

19

Притихнали и мълчаливите изживяват своя веки с примирение загиват,приели жребия нелек.

Но в бурна нощ, когато мълниинебето с блясък озарят,те се събуждат, с мъка пълни,и тръгват в тъмното на път.

Назад, назад към свойто време,към многодетния си свят -по възрожденски чист и земен,и с въжделения богат...

Нощ в Балкана

20

Ще нарисувам тъмна гора,която стене от нощния вятър,неизказано ласкава и добра,но огъната и притисната до земята.

Ще нарисувам облаци, бягащи до безкрая.Ще нарисувам пълна луна,небеса виолетови и замаянии неспокойна вълнуваща светлина.

Но ще бъде неотразенавеликата музика на нощта,която остава завинаги в мене,защото нахлува в кръвта,защото ме вика властно навънсред хаоса на Балканите,осъществява ме като звъни ме измъчва като страдание.

Нежност

21

Ти си възлизала по тазизеленоока планинаи твоят свят многообразенте е обгръщал с тишина.

И просната върху тревите,предчувствала си любовтане като болка и откритие,а като радост от света.

Затуй ли вече след годинити ме доведе тука с плам -под небесата влюбени и сини,мечтата ти да пресъздам.

И да се сливаме в тревата -два клона на едно стебло.И да помогнем на съдбатада сбъдне нещо не било.

Зеленина

22

Преди да свърши лятото напълнои есенна слана да прегоритревата по заоблените хълмове,шумаците и гъстите гори,

зеленината щедро се разкрива.С предчувствие за идващите дни,в които хубостта й си отива,тя се простира с порив, зелени

и озарява с трепетно сияниепространството и цялата земя.С дълбоко, отминаващо уханиепустее бавно привечер сама.

Но пак блести, блести от всеотдайностс невидима и зряла светлина -велика, споделена и замаянаот обич и копнеж зеленина...

Почивка

23

Сенокосна вечер - утолена.Необгледно светло ширине.Тъмнината - морна и зелена,пада върху мъжки рамене.

Пряко върху откосите мекилегнали с душите си ловимудар от косите ни - отекнал,мириса упоен на треви.

Бавно над ливадите смълчаничезне зад боровете денят.И с далечен звън като камбанистихнали сърцата ни звънят.

Нещо от любов несподелено,в музика и в ритъм се реди...В небесата летни отразени,греят от очите ни звезди.

Огънят

24

В старата ни къща, на огнищетоогънят неистово пламти.С някаква възторженост отприщенахвърляш съчки в пламъците ти.

И беснее огънят - облизалчерните, опушени греди.Тръпнеш ти. Под бялата ти ризамладостта напира в твоите гърди.

Сън ли е това или действителност?В детството сама ли се всели?Аз ли те зова от дълбинитена душата си възвърната или

огънят и всичките стихии,връзвани на възел досега,лумнаха от някаква магия,от усмивка или от шега?...

Смесена със спомените, жива,от духа измислена не си.Нестинарка или самодива -над живота ми се извиси.

И остана в дните ми - прекраснакато свята нощ и светлина,като нещо - прекалено ясно,за да мога да го обясня...

Старият път

25

Ето старият път - белег бял от отколешна рана,сякаш с брадва изсечен дълбоко в скалистия скат.Ден из ден служи той на планинците - верни акрани,и години наред ги отнася по белия свят.

Но какво да се прави - променят се хората, дните.Вече никой не ходи по него с коне или пеш.Долу в ниското, пряко завоите с вой, упоритокамиони бръмчат и летят по асфалта горещ.

Зеленясал, тревясал, изровен, запустен, но веченв мисълта и в кората на спомена - жълто горчив,крее той и разказва с гласа си добър и човеченза отминали дни като селянин стар, работлив.

А край него гората шуми и се вдига зелена.Вечерта го засипва унесено с мрак и звезди.И изчезват във времето с ехото - успокоени,бързи стъпки и тежки, отрудени, бавни следи.

Сополивите камъни

26

Дотука - винаги дотука - жени и майки, и сестриизпращат пътник за сполука,на път потеглил призори.

И бликват сълзи на раздяла,че дълги дни ще изтекат,а устните, не издържали,не могат "Сбогом" да рекат.

Но крак на стремето положил,мъжът възсяда своя кон.И нито иска, нито можеда слуша хленчене и стон.

Зоват го пътищата спрели.Разпалва го опасността - с керваните на път поели,да язди коня си в нощта.

Затъкнал в пояса пищови,той тръгва като на война.Затуй тъжовен и съдбовен еплачът на майка и жена.

Обгърнати от планината,те свеждат тъжно раменеи гледат как в далечинатаизчезват хора и коне...

Йозът*

27

Иде йозът! Наблизо е - иде!Планината от хлопки ечи.Всеки свойта Сивушка да видие дошъл с неспокойни очи.

... И прегръщат говедата с нежност,и зоват ги с добри имена.Настрана от купа ги отвеждати им дават най-сита храна.

Сякаш с обич дошли са на свижданеотдалече при близък човеки разказват за нещо загриженона планинския свой диалект.

"Е, добре са, добре са - говорят. - Има паша нагоре, аз знам.Лани - суша. Сеното на коренизгоря. Но сега е тамам."

И стоят, и се чудят, и климат,озарявани от радостта.А в очите им - неизтощима,вечна милост и доброта...

_________________* Стадо говеда, изкарани на пашав планината за през цялото лято. При смяна на пасището йозът понякога минава край селото.

Косачи

28

Раззаря се!... Косачите косят.

Поело бавно вечния си път,изгрява слънцето. Над върховетеблести небето празнично и свети.В дола остава сивата мъгла.Приплясват птици с тръпнещи крила,издигат се, летят и се възземат,за да разкрият в най-доброто времевъзторга чист на птичия си хор.И всеобхватно чувство за просторизпълва с драгост бликнала душите,и в унес светъл, с веселост упити,въртят коси косачите, косят.

Ах, как косят. Могъщата им гръдпоглъща с волна бодрост хладината.Сърцето бий и тътне планинатаот удара на силната им кръв.Какъв е този труд, кажи какъв,щом сътворява с обич и осмисляживота цял и чувствата им чистипревръща в тиха радост - радосттада минеше пръв пред всички в утринтаи да оставиш стъпки по росата?...Така ли се извършват чудесата?Така ли идва странно този мигна порива възвишен и великда подражаваш с жар на простотатаи в тази утрин вярващо с косатав отмерен ритъм с устрем да косиш,да изразходваш силата си?... Виж,небето грей, от тъмното изтръгнато.Орлите вият вечните си кръговеи твоят дух, почувствал висота,постига сякаш трайно красота.

29

А те косят, косят и покосенитревите лягат в откоси зелени.Потта тече. Косите се въртят.Ръцете се извиват всеки пъти с опита на много поколения,с неутолена жажда за движения,повтарят свойто вечно битие.

Но то не е тъй малко, о, не е.На всеки ден изминал - в кръговратаживее неразкрита красотатана жаждата, която ни гори - да се живее в труд, да се твори.

Косят косачите, косят. Косят упитиот своя тежък труд с лица открити,преди да дойде тъмна вечертаи в оня път голям към старосттапреди да са почувствали уплаха,че остаряват вече и размахътна тежките коси малее май,преди да са изгубили докрайи силата на мъжкото си тяло,и радостта в душата затрептяла.Броени са човешките ни дни.Ала въртят косите, погледни,срещу самата смърт, срещу забравата,и своя хляб с ръцете си коравии радостта си искрена творят.

Раззаря се. Косачите косят.

Усет

30

Пак есента обагри в жълтолеса на тази долинаи с бяс червеното изгълтапрохладната зеленина.

По малко пътче, свил нагоре,вървя добър и озарен.Гората вещо ми говории се извършва нещо в мен.

И аз се питам в миг на щастие,творено без масло и гваш,какво е моето участиев природния всеобщ пейзаж?

Създала себе си, природатае чувствала потребносттада има мен, та като ходяот нея да се възхитя.

Притча за остаряващото дърво и дърваря

31

Дървари чистеха горатаот сухопад, за да растеи с тежки брадви по коратапочукваха елите те.

Сечаха сухите дърветаи ги товареха в коли.Между зелените просветвашенебето без да го боли.

Красиво, стройно и зелено,но остаряващо все пак,едно дърво усамотеновишеше едър гъст клонак.

Не беше още за отсичане,ала дърварят пожелаи вдигна брадвата пред всичкисрещу самотната ела.

Съвсем узряло за шегата,изтръпна старото дърво.Без предизвестие тъгатаго сграбчи здраво. За какво?

Нима не можеха да скрият,че старостта му е на път?Човещина е нужна и на тия,които брадвите въртят.

Дърво

32

То цяла зима пазеше гнездата,загръщаше ги в голите си клонии чакаше южнякът с добротата систудените му нощи да прогони.

То искаше отново да накичикороната си с бели цветовеи да дочака толкова обичанитенезабравими птичи часове.

Но птиците, които го оставиха,бездомниците, скитници-пройдохи - през тази нова пролет го забравихаи в клоните му вече не дойдоха.

Живееше природата, ликуваше.Но весел цвят дървото не покри.Умираше то, страдаше, тъгуваше.А птиците не знаеха дори...

Гарванче

33

Било е някакво дърво за птиции дом за всеки перушинест род,разнообразна птича коалиция,съвсем като в човешкия живот.

Но лятото се свършило и всички,подвластни на инстинкта си за юг,понесени от глад космогоничен,през есента заминали от тук.

Останало дървото с голи клони,осеяно от птичите гнезда,и в унес без пернатата колонияедно самотно гарванче в беда.

Забравено от всички, то стоялопотиснато и свито все така,ала едно момиченце видяло гои весело му махнало с ръка.

Е-хей, приятелче, защо отчаяноот клончето си гледаш на света.Не искаш ли? Ела да си играеми да се ровим в жълтите листа.

Подтикнато от своята самотност,помамено от ласкавия зов,унесеното гарванче сиротноутехата приело за любов.

И заподскачало след малкото момиченце, увлечено от общата игра,без спомена за свойта самоличности черните неугледни пера.

34

Повярвало в лъжата си с безумие,то се привързало към милото детеи грачело най-нежните си думи,ала по гарвански звучали грубо те.

А зимата детето го забравило.По Коледа е смях и веселбаи ядене, и пиене с "Наздраве!",и с благославяне за по-добра съдба.

За гарванчето никой не помислил -в такава нощ, далече от тъга.Когато се присетили - подтиснати,намерили го мъртво под снега.

Между мъже

35

Това е мъжки разговор за двама,при който с думи бащински бащатаще предаде без поза и измамана друг човек завинаги момата.

Било е мъжки дълг и дълг към коренапо пътищата дълги на войната -невинна кръв и смърт в очи притворени,при извора отчаян на съдбата.

Но на война не падат всички никога,животът продължава с пощаденитеи пак съдбата - странно многолика,ни връща към живот и сътворение.

Представям си го как и той се връща,на своя дом и на земята предан.Ще бъде здрав, с любов ще вдигне къщаи три деца под покрив ще отгледа.

И ето, ти стоиш смутен пред него,пред саможертвата му за децата,дошъл от майната си тук за преговори,като джамбазин тъп за дъщерята.

А той те трай, отдаден без остатък,прониква в теб и иска да почувствакакво ще бъде с нея по-нататък,дали си истински или изкуствен.

С каква любов и труд, с каква огриженостгодините са минали до днескаи с бдения в нощта - да се изнижезаплахата при болести, при треска.

36

Но само то ли е, в студени нощи,когато всички спят, той е будувал,готов да ги отбрани с мъжка мощ идоброто за децата е сънувал.

И ти стоиш признателен за всичкопред подвига му скромен и човешкии се стремиш да скъсаш някак жичкатана тяхната привързаност без грешка.

С едничко упование в добротоще има нещо като малка сватбаи пъпна връв за втори път животътще отсече жестоко като брадва.

Родителю щастлив, с далечна вяра,с безмълвно благородство и величие,благодаря за твоя скъп подарък -момичето, с което се обичаме.

Едноръкият

37

Бе изгубил ръката си в детството още.Една ярмомелка я отсече с вик,който ечеше през всичките нощии дни на живота му. И ще ечи до последния миг.

Би могъл да бъде писар във общината.Пишеше калиграфски с единствената си лява ръка.Би могъл да научи някакъв занаят за сакати,да преживее живота си и така:

полулеко, полуценно и меланхолно.Но той беше човек от друго тестои душата му не можеше да бъде доволнанейде в ъгъла на живота, на утаено место.

Съживяваше стари двигатели, властвашенад конструкторски схеми и над бюра.А когато машината се събуждаше, ласкавотой я галеше сякаш с усмивката си добра.

А един ден се хвана на бас със зидарите,дето вдигаха къща наблизо край тях,че с една седмица по-бързо от майстора - стария,ще я вдигне и ще го направи за смях.

И тогава майсторът слезе сам от строежа.Едноръкият бе казал всичко това на шега,но когато видя как оня чака, душата му се наежии се изопна със сила цялата му снага.

Мълчаливо се качи на скелето и започна да зида.Кръвта шумеше в главата му като водопад.Знаеше точно, че другият иска да го обиди,задето е еднорък и сакат.

38

Мисълта му бе трескаво продължениена единствената му яка ръка,с която той зидаше, зидаше с настървениеи работеше вещо и здраво така,

че когато къщата цялата беше издигната,баш майсторът го поздрави от сърце.Вгледа се в него и рече, примигвайки:Ти си човек с много ръце...

Сватба

39

Дойде ли време вече да оженвамедецата си във възраст за любов?Ний сватове да срещаме засмении да гърмят младежите с пищов?

Дойде ли време пак да си припомнимлудешки северняшките хора -как пиехме ракията със стомнии виното пенливо със ведра?

Сега е друго - ние сме бащите.А млади са годините напред.И пари нямо питане в очите:Какъв ще бъде техният късмет?

Ах, мили мои, вярвайте в доброто.Като разръфани самарски знаменагодините ни вяха над живота.Но бяхме хора с мъжки имена.

Налейте пак. Виното да опива.Щастливият - сега да е щастлив.Кой вика дрезгав в ъгъла: "Горчиво!..."Не! Сладко е след всичко да си жив.

Мъжко време

40

Семейство, яснота и в яснотатана вечери, препълни с красота,се смеем и говорим на децатапо детски незначителни неща.

Щастливи сме!... Животът ни поглъщас трогателни и искрени словаи образът ни чезнещ се възвръщав децата ни, незнаещи това.

Щастливи сме!... Живеем безметежно,обречени на друг и на дълга.Но в думите най-хубави и нежнипрокрадва се понякога тъга,

небе и облаци, и вятър, и дървета,разкършени от нощни дъждове.И мълниите пишат по небетонеблагодарни мъжки стихове.

Разходка с внук

41

Вечерта завършва с приказка желаназа юнака храбър и злодея лош."Лека нощ!" ни казва някой от екрана,за деца и старци - кротка, лека нощ.

Сутринта ще станем рано отпочинали.Слънцето ще свети, блеснало в захлас.Сянката на птица трепетно ще миненад къщята будни в утринния час.

И ще ни обземе радостта голямада вървиме двама в тоя вечен град,свързани навеки като в зряла памет - старостта разумна и животът млад.

И ще те вълнува силно всяко нещо.Ще извиква в теб въпрос подир въпрос:сладоледът "леден", лятото горещои врабецът, който ще подскача бос.

И ще питаш ти, ще питаш пак наверно:птиците защо се раждат със крила,мравката защо е мъничка и черна,за какво се носят тъмни очила.

Ще те слушам кротко и ще отговарямна въпроса детски с отговор узрял.Както ти ще знаеш истините старинякога, когато бъдеш остарял.

Някога, когато и да искаш ощеда ме питаш нещо - неотгатнал сам,няма да съм тука, за да мога в лош ден,отговора верен бързо да ти дам.

42

Преродени сякаш в миг от друго време,ти ще бъдеш дядо - внукът ще съм аз.В спомена безкраен пак ще ни обземерадостта да крачим двама в утринния час.

И ако тогава в тебе или в мененещо под сърцето остро заболи,значи че и в тази утрин озарена,двамата щастливи дълго сме били.

Орлова чука

43

Обичам този връх - Орлова чука.Над равнината есенни мъглидимят като пожарища. А тукакръжат в небето царствено орли.

Искри гората празнично и свети,до дъно в мен с прощална яснота.И в пламналия вик на цветоветедушата ми - боли от красота.

Приседнал върху камъка, аз виждам:селата се откриват и блестят.Зърна на броеница - те се нижатпо нишката на бял и гъвкав път.

И вече знам, че нямам нищо повечеот тази ласкава притихнала земя,която с милост трепета синовенда спастри в мен до днеска съумя.

Но то е всичко - път и мъжка вяравъв разума на тоя лъган свят,тъга и обич в нея - да изгаряживота ни на подмоли богат.

Родино моя, чуваш ли мълчаниетои дълбините в тъмния ми глас?Като езичник ида без стенаниеи на сърцето си се моля аз.

Дано остане вярващо до краяи любовта си мачкана данода съхрани и да опровергаедвуличието ни поне в едно,

44

че няма зов без обич и надежда,че няма изгрев без виделинаи праг без път - от ада да извежда,и подвиг без изстрадана цена.

Ах, родна хубава земя, не питайкога пресъхват мъжките сълзии радостта, която не изпитах,в урок за верността преобрази.

Сбогуване

45

Но въпреки всичко очарователно е да се живее.Все по-прозрачнаи привлекателна блести синевата,за да потънем сякаш до дъно в нея,да я открием нова и непозната.

Все по-хубава и внимателна ставаш,когато идваш към менеи душата ми се изпълвас нежно меко сияниеза любовното строителство - осъществено,пряко всички тъги и отчаяния.

Все по-малко остава времето,когато ще бъдем заедно.Но все по-грижовна и трепетнастава тревогата,която усещаме в думите пред безкраяна едно безпределнои опрощаващо "Сбогом!..."

Благодаря ти, Господи!Хубав беше животът ми.

46

Из ”Книга за великите мъже на Копривщица”

47

Копривщица - 2

48

Недоволна, хайдушка, бунтовна,извисена и горда в Април,непокорна, безстрашна, съдбовна,с образ ярък, изискан и мил.

Варакосана, дървена, каменна,майсторена със усет и дар,вдъхновена, възторжена, пламенна,сътворена с длето на резбар.

Казвам името ти - Копривщицаи се връщам далече назад,в изграденото с вяра - отприщеноот мечтата на цял един свят.

В този свят има спомен за знаме,има битки, надежди, вражда,има дялане вещо по камъкаи привечерен звън на стада.

Има весели шарки по тъкани,фина кройка по кръшен стан,тъжна женска сълза при разлъка,при завръщане мъжко - свян.

В този свят алафранги и фрескиозаряват домашния бити човека - от търсене трескав,с ведър поглед и дух даровит.

49

В този свят, към света устремено,мъжко мислене броди на път,луда кръв небесата стаенипълни с гръм, със пожари и смърт.

И през всичките бъдни столетияоживява съдбовно у наснепокорна, велика, заветна,неотлъчна до сетния час.

Богдан войвода

50

Кой е той, кой е той, от къде е?От чий род, от чие потекло?Пришълец ли - дошъл ненадейно,или тук е роден под крило?

Нерисуван, несниман портретът муне остава запазен в албум.Хайдутлукът е недълголетени завършва най-често с куршум.

Кърджалийското време размирно - над живота извит ятаган,кара всеки да грабне секираи да иде отчаян на бран.

След столетия робско безправието е ново заробване с бяс,то е връх на жестока ненавист,тържество на разкапана власт.

Ала тази анархия дивавдига трайно раята на крак,слива сили, гради съпротиваи громи кърджалията-враг.

Кой е той, кой е той, от къде е?От чий род, от чие потекло?Пришелец ли - дошъл ненадейно,или тук е роден под крило?

Няма писано нищо за него.Няма заповед, съд, протокол.На дълга във везните натегнал,той е знаме срещу произвол.

51

Той е песен и клетва за братство.Той е удар с огниво, искра,мъжко рамо - хайдушко богатство,вярно дуло и мъст за сестра.

... Намалявали дните. Белеелсрещу Коледа сняг навалял.Над градеца дим весел синеел.За вечерня звънът прозвънял.

И край всяко огнище, стаенарадостта се разгаряла с жар:женски глас, кървавица сварена,силно вино - най-божия дар.

А прикрити в гори и в кории,като вълци край топъл егрек,с голи ножове зли кърджалиичакат сгодния час за набег.

Но видели ги хора и ето - смут обзема града изведнъж.Грабват пушките гневно ръцетеи излиза на бой всеки мъж.

Часове на тревога и уплах,сбрали волите мъжки за бран,точат нож върху спомена шуплестза издигнат преди ятаган.

Има воини за битка кадърни.Има сила за удар с топор.Но е нужно един да превърнемъжеството на всички в отпор.

52

И коравата мощ на десниците,свити в тежък железен юмрук,да стовари без вик над кръвниците,налетели неканени тук.

По тревожния вик на народаиде той - от живота избран,неизвестен другар и войводас име Богдан - олово на длан.

Вместо удар да чака, подложилпод секач кърджалийски глава,той ще удря, ще удря и може бище насити с отплата гнева.

И душите на всички отритнати - слаби люде и плахи раи,ще научи на бой и защитаи упорство във тях ще стаи.

Кой е той, кой е той, от къде е?От чий род, от чие потекло?Пришълец ли - дошъл ненадейно,или тук е роден под крило?

По потайни пътеки безправнитесвиват ордата в обръч такъв,че нощта срещу Коледа здраватазамирисва на бунт и на кръв...

53

И не питат тогаз от къде е,щом дошъл е на помощ в бедаи останал е, за да живеевбит във мислите за свобода.

Имена, имена... Като Богдан - на войвода и връх в планина,претворено с любов от народав легендарност за вси времена.

Детелин войвода

54

Детелин войвода трябва да загине.Детелин войвода трябва да умре.Не за майка свидна, не и за родинадушегубец утре с нож ще го дере.

Тя е мъжка тази орисия стара:да умрат на кола или на въжесиновете смели на една България,дето не остава нивга без мъже.

И не мисли толкоз Детелин за кола,върху който силом дух ще предаде.То, хайдутин който е живял на воля,все е знаел пътя де ще изведе.

Но тежи му люто, че не падна с пушкана пусия вярна, дето ще ечив долове и в урви, по била хайдушкисвободата мъжка с пламнали очи.

Ах, очите нейни... Тук ли си изгоро?Чуеш ли, че викам вързан, окован?Камъка да стисна - пясък ще го сторя,но не мога срина турския зандан.

Зад стени и пушки хитрият кадиякато плужек лигав подло се е сврял.И не случих вярно с гръм да го убия - стрелях, а куршумът празен пропищял.

Та сега ли точно трябваше да трепнеДетелин с ръката - нишила нишанна хиляда стъпки враг или отцепник,като стрък въртяла леко ятаган.

55

Но и друго има: то е разтурия - не зачете мъжки горския закон.Без дружина хукна, подлия кадияда накаже с пушка вярна от заслон.

И не смогнал, ето - падна им в ръцетеи навярно утре трябва да умре.Чуваш ли, изгоро, годеницо клета,Детелин те вика? Чуваш ли добре?

Само тебе имах, като горско цвете.Само тебе милвах с побеляващ глас.По скали и чуки твоят образ светълме опази читав, дето скитах аз.

А къде не скитах. Вятърът хайдушкина къде ли само с вой не ме отвя?И при Велко в Сръбско бран ли ме не люшка?И със Дончо в Одрин аз ли не вървях?

Но кадия дебнел сгода да изникне,(де го да ме срещне по Балкана гол)тебе да потурчи, мене да натикапод бесило черно или пък на кол.

Ех, жестока наша скитническа орис - сляпа сила с пусто гледащи очи.За народа уж залягаш и се бориш,а домът ти празен зее и мълчи.

Не било е белки писано за назидвама на земята с теб да се сберем.Ни да мразиш люто, нито да не мразиш.Няма да се свърши робският ярем.

56

Ще издъхне мъжки Детелин на кола,но тежко ви вазе подли керати.Тия, дето идат няма да ви молят.И за мене някой все ще отмъсти.

А сега какво ли друго ми остава,щом очи ще склопя утре отведнъж.О, разбирам, зная... Либе, ти прощавай.Филибе ще види как умира мъж.

И добре ще бъде, ако след години,в планината синя с дълго шишане,в тоя ден, когато Детелин загина,се намери някой да го спомене...

Дончо Ватах войвода

57

... И додея на страшни хайдутида се скитат след Дончо на път,под дъжда на куршумите люти,между рани неверни и смърт.

Този Дончо, за който разказватот морето до Сръбско - на шир,от Балкана до Одрин с омраза,но и с обич за сторен хаир.

Този Дончо, за който се пеяттъжни песни от млад и от стари в духа на народа живеятчудесата му като бунтар.

Наплашени изедници келяви - с много злато и никакъв ум,са разправяли, че са виделикак отскача от него куршум.

Как ни огън, ни смърт го не лови,нито сабя на две го сече,нито има за него окови,ни кръвта му при удар тече.

Този Дончо, когото укриватхристияните с вяра и страхи метани му чинят наивносиновете добри на Аллах.

Този Дончо, за който са равни,като братя пред съд и канонвсички поданици - безправниза султанския верски закон.

58

Който с трайно упорство наказвакърсердари, аги и паши,който взема от нашенец-рязани от всякакви черни души.

И раздава на бедни и слабипридобитото с нож от кръвта.Който храни със трите си хлябаи със рибите дълго света.

И намества нещата по негопо закона на своя народ - много често съвсем пренебрегван,благославян за дълъг живот.

Този Дончо - Ватахът, войводата,който властва над власти и път,който мре не веднъж за народа си,е изправен внезапно на съд.

Не съдът на кадии мизерни,не съдът на народа велик,а "съдът" на другари невернис лекомислен злонравен език.

"До кога - питат те - ще се влачимподир тебе с протрита торбаи без грош ще гълчим за юначествов тази уж величава борба?

До кога ще пълним кемерана окаяни дърти лъжци - били те наши, били правоверни,като сетни голтаци-глупци?

59

До кога - думат те - ненаситнитеще тешим с жален глас: "Не плачи."А пък наште сираци отритнатище остават със мокри очи?

Докога на кадъните за шалварище купуваме ние басми,а жените ни - коне претоварени,ще стареят с децата сами?

Съгрешихме ли с нещо, войводо,че ни вземаш и сетния пай?Или малко за теб и народасме се жертвали в битките май?..."

"Стига, скитници - викна войводата. - Не дружина, а глутница в бойв тези страшни години съм водил,доверил се на чужд и на свой.

Колко струва кръвта ви, кажете?Колко струват усилия, труд?Всяка рана и смърт изчислете,прибавете и жега, и студ.

Прибавете потерите, битките,прибавете вървене в калта - на живота в дълбокото втикнати...И кажете след туй да платя.

Но преди да завършите сметкатаизвадете от нея назадотърваните с бой от решетката,от Диар-бекир старец и млад.

60

След това в боеве отмъстените,преклонените с удар вразии действително пресушенитеот делата ни много сълзи.

Извадете горещата преданост,верността на мъже и жени - дето в нашия образ са вгледани,в най-жестоките български дни.

Не затуй ли твърди с ожиданиемъдростта от народа дошла,че хайдутин майка не храни,а мъсти за народни тегла?..."

Има - казват - такива минути:пука бъчвите луда шира.Още щом се събраха хайдутите - за какво ще говорят разбра.

Свъси вежди и седна на камъка,натежал като него от гняв.Искра трябваше, искрица само,за да пламне хайдушкият нрав.

И огнивото срещна се с кремъка,дума с думата в бой разгоря,за да блесне в душите им времетокато в тъмното на пещера.

И това, за което разказват:че войводата горд с лекотав часове на вражда и омраза,са изпратили свои в смъртта,

61

да руши, да теши, да отрича,да изгаря и днеска от срами хайдушкия свят романтиченвдъхновено да брани със плам.

Думи, думи... Омразата вълчаще потиснат в духа, ще смалят.Срещу вечното зло ще опълчатлюбовта, доблестта - да горят.

Но отмиват ли думите болката,заличават ли раните те?Или просто са дадени колкоточерни козни грехът да плете?

Нещо страшно, такова е станаломежду Дончо Ватахът и тях.Нито него потеря е хванала,нито те пък са влезнали в грях.

Но не свършили в бой за родината,не надскочили свойта вражда,ще изчезнат навеки дружинатаи войводата стар без следа.

А за нас ще остане тъгатана история тъжна без край.Лунна нощ озарява земята и хайдушкият вятър ридай...

Найден Геров

62

Езикът български бе твоето призвание,езикът наш, от цветни звукове кован,богатството на неговите изваяния,духът му силен - непочувстван, неразбран.

С каква неутолена жадност си се вслушвалв извивки гъвкави и в пъргав звучен слог.Вълнà на милост и на сладост те е люшкалаот радостта на неговия глас дълбок.

Ти имаше способност лесно да разбирашзапазеното от далечни векове.Ти беше слян с езика наш, за да намирашмогъщия му строй от ярки звукове.

Където да си бил ти с обич си навлизалв просторната му нива нежно обладанот хубостта, от звучността му кръшно гиздава,от песента народна гален и люлян.

Какъв напев над равнините се въззема.Каква неотразима тъжна красота.Езика български, кой може да ни вземе,народа ни да раздели с писмеността?

В години на потиснатост и на обреченост,когато врагове ни смилаха без жал,езикът български чертаеше Отечеството ни,духа му здрав, за тежки битки възмъжал.

Защото кой би могъл някому да каже:"Обичам те" - без разбираем роден глас?Или преди със съд и смърт да те накаже,да те опее с думи в сетния ти час.

63

На теб дължим, учителю, любов и слава,умението с тънкост да се изразими нещо важно от живота на държавата,и вярата, че в бъдното ще продължим.

На теб дължим богатствата си съхранени,на твоя усет - думи като Свобода и страст, за нас, за всички още неродени,за българския род... Сполай ти за труда.

Любен Каравелов

64

Обичам те, Отечество... Синеятпросторите над мойта планинаи детството - обграждано от нея,расте като в кафез без ширина,

без правото свещено на човекада има образ свой и свобода,да има смисъл времето нелекои път в живота, радост и следа.

Не всяка младост може без упорство,не всеки дух е роб - да понесеусещането страшно за покорство,когато властникът ти каже: "Псе."

О, как боли, когато по земята нипак Оня с османлъка си вървии клати гъжва, сластен поглед мята,не влязъл още в къщи... Как кърви

и се обръща питащо сърцето:"О, Господи, защо и докогабезпаметен, безгласен и безсвестенще бъда на гъгнивеца слуга?"

Така ще тръгнеш с болка срещу изгревана вдъхновяващата те Москва.Ще бъдеш блед и тъмен като призрак,но ще засветиш после от това.

Обичам те, Отечество... Земятадалеч от теб издъхва в железа.Дълбока робска нощ пак я замятаи споменът горчи като сълза.

65

Но всеки ли е мислил за живота ни,за да потръпне и да се смути?А щом е тъй, хвани се за перотои нарисувай образа му ти.

И твоя роден край с едно момиченце,което пей, примело в ранина.Забравило отдавна мелодичното сигласче като робиня и жена...

Разказвай ти. Сгъстената ненавистза бурята могъщ ще те роди.Бунтовен огън мъж ще те направи,ще те посее в чакащи бразди.

И от века сред битките залостенще имаш братство с Ботев и "Делба","Наредата" велика на Апостола,дух ведър за голямата борба.

И ще почувстваш някак, че в разрухатаразръфаният свят ще се сбере,ще скупчи воли, воплите си глухипотъпкал в бой ще иска да умре.

Обичам те, Отечество!... Бесилото,премерило на Левски святостта,ще те остави смаян и безсиленпред грозното лице на подлостта.

И нещо ще се скъса във душата ти,като орлово скършено крилоще пърха с вик и ще се мятав безкрая на световното тегло.

66

И ще изчезне смисълът на всичкои вярата в човешкото добро.И паднал върху масата си ничком,ще счупиш с удар своето перо...

И край. Завършено е нещо. Изговорено е.Затворена е някаква врата,която никой няма да отворипреди да е настъпила смъртта.

Зад нея има устреми, падения,арест и мрак по камъка студен,възходни горди пориви, движенияи крепка вяра в идващия ден.

Останали са само огорченията,в копнежи похабения животи изводът непълен, че учениетое може би все още сладък плод.

Останало е тъжното познаниеза тежката поквара на светаи пълното ни мъжко нежеланиеда спорим с хули, злост и клевета.

Обичам те, Отечество!... Все ощедушата ми е пълна в радосттана дните ти, на южните ти нощи - в нестихващия удар на кръвта.

Как съм изпълнен с твоите полета,с могъщите ти едри планини,с уханията, с мириса на цвете,с надеждата на всичките ти дни.

67

Все тъй ли си зелена, Моя горо - далечен образ мил от младостта?Все тъй ли спира в тебе за отморасамотен пътник, сетил жалостта

на робската си участ, на теглото - от ранни младини запаметил?И нищо не получил от живота.И нищо на света не променил.

Все тъй ли още мрат и вдигат сватбипоробените българи – уви,забравили за робството, за брадвата,надвиснала над сведени глави?

Търси ме в себе си, Земя. Търси меот вятъра по пътя ти развяни назови със святото си имеживота ми - синовно изживян.

Какво остава в дните ни без тебе,без чувството, което пиянидушата ни, че още сме потребнислед толкова любов и съсипни?

О, вярна моя - обич и Родина,заветна моя българска земя,създаденото няма да загине,дори ако забравен отшумя...

Георги Бенковски

68

Не успя в абаджийството в къщи.Не успя и в далечни земи.Не успя в търговията също.Беднотията не преломи.

Беше всичко: търговец, гавазин,ошурджия*, ратай, градинар.Беше силен и слаб от омрази.Беше тачен от млад и от стар.

Авантюрата, времето, нравите - от Измир и Ушак до Айдън,не засядаха в теб, преминавахакато празна химера и сън.

Не вървеше. Прокълнато сякашбитието се плъзгаше в бяг.Уж го хващаше здраво и яко,ала то се изнизваше пак.

Беше хубав и гъвкав - нарочносътворен не да бъдеш слуга.А животът ти още не почвашеи си правеше с тебе шега.

Не успя Цариград да запалиши султана да гръмнеш с пищов.Беше рано за химн погребаленна империята и за надслов.

______________

* ошурджия – събирач на данък ошур в Османската империя

69

А клокочеха сили в душата ти.Нещо едро се вършеше там.Нещо силно - до днес непознато,неизпитано още невям.

Нещо викаше в теб и растеше:Трата-та, трата-та, трата-та.Нещо идеше, пареше, врешеи се втурваше с вик към света.

Беше едро скроен по епохатаи те нямаше в дребни дела.Откънтяваше в ехото, в грохотана велики мечти без крила.

Но съдбата, към другите ласкава,да забрави за тебе не щя.И живота ти скитен дотласкадо "Казармата" в Гюргево тя.

И почувства, че нещо те взема,че те вдига висока вълна.Беше влязъл в руслото на времетои в руслото на вси времена.

Хора, истини, воли, събитияустремиха се в теб изведнъж.Възприеха те като откритие,като бъдещ държавен мъж.

И повярвали в тебе, заклетивърху кръста и ножа могъщ,като факли във времето светехас твоя огън и плам вездесъщ.

70

Без изчакване вече Животът,дързостта ти най-после разбрал,те издигаше с обич, с охотадо простора на стръмен превал.

Нещо жилаво, яко, таковакато тебе бе ждал векове,за да пламне то в бунта рискован,в главоломна борба да се рве.

Неспокойно и тръпно конетеотзвъняха копита в пръстта.Като в сън Хвърковатата четаоблетяваше с устрем света.

Би препускал така до безкраяна неспирното време-живот,преорал съдбините на таясвоя родна земя и народ...

После всичко дойде много бързо:Апогей, поражение, край.Фанатизмът - куче отвързано,ще убива от зло. Ще гуляй.

Пред вида на пожарите бликащив нервен спазъм оголен и лих,обгорен и разрошен ще викнеш ти:"Турцио, аз победих..."

И това е. Завинаги смазани удавен завинаги в кръв,бунтът свършва убит и наказанс край трагичен... И още какъв.

71

Вече няма къде да препускаш.Вече няма да бързаш весден.Вече можеш сразен да почувстваш,че до смърт си и ти уморен.

На живота реката се стичаи червена надолу тече.Вече можеш и ти да приличашна уплашено селско момче.

Безпощадното време отнасяс ореола на подвиг велик,постановката - вече кръвясала,и героят е пак мъченик...

Ето Костина, турците, мостчето - залп и падане, сеч след това,тъпи удари, викове злостнии набита на кол глава.

Тъй се случва понявга с човека,за болярин роден под венец,но забавиш се с няколко векаи животът те прави светец.

Стара баба трупà на комитатаще зарови под бял камънак.А главата ти още ще скитаи ще стигне до Княжево чак.

И добил от живота два гроба,ти навеки разсечен ще си.Този край те издигна над робаи над смъртните те извиси...

Тодор Каблешков

72

Ти си в този миг само - изваянот резеца на бунта велик.И във него ще бъдеш до края - в този единствен и страшен миг.

Не във песни и не във предания.Не по стари хайдушки била.Не във думи и в стиснати длани.Даже не във орлови крила.

Не в лицеи и в Хиршови пътища.Не във клетви, в закани, във взлом.Нито в погледи злобно помътени.Нито в светлия Каблешков дом.

Ти си в този миг, в този миг само,вбил във времето изстрела пръви издигнал зеленото знаме,и написал "Писмото" със кръв.

Бият тежки камбани и вдигатна борба тоя черен народ - натежал от звъна на веригите.Надживял своя робски живот.

Как би могъл Неджиб да те хване?Твоят вътрешен глас беше пилвисина от духа на титанитеи чрез тях бе готов за Април.

Бият тежко камбаните. Бияти раите се втурват на щурмкъм коната с вика на ония,дето мряха преди от куршум.

73

Колко хора - решителни, резкиса вървели към бунта желан.Ала ти, само ти - слаб и трескав,за великия миг бе избран.

Този миг е откъсване с жертва.Преминаване жив в смъртта.Той е вярно и точно измерванена делата ни и на честта.

Този миг не се дава на всеки.Той е стъпка в гореща межда.Той е скок в тъмнина на човека,сътворен, за да бъде звезда.

Бият с порив камбаните звънко.Тресва топ. Шишанета гърмят.И Неджиб ага хуква навънка,и лети по клисурския път.

Величава епоха - зачатиена Живота, открит да ечи,духовете ликуват и плачат,свободата видели с очи.

Бързи конници тръгват с "Писмото" - зов за бунта на цял народ,и звъни радостта от живота,възсияла над робски хомот.

Пламват в миг Панагюрище, Мечка,пламват в упор Клисура, Батаки оная Перущица вечна - извисена и стъпкана с крак.

74

Този миг е върховно богатство,висше благо, държавен имот,тържество и възход на душата,стръмен изход и право на ход.

Ще се чудят и маят агите:"Как така този учен човек,падишаха е смял да отритне,да се бори с властта му демек?"

Затъпели от мързел огромен,не разбират те с вид глуповат,че човекът живее във спомена,че е пътник през божия свят.

Нервен гръм ще разтърси конакаи ще паднеш ти с вик онемял,озарил със душата си мракана една разлюляна земя...

Послеслов

75

Над този град през вековетеструи бунтовна светлина.Душите тътнат от заветии се люлеят знамена.

И в мъчен ден, когато нисконадвиснат смут и тъмнина,спасяват ни от обелискитеголемите му имена.

Аз вярвам в тайната им свята,в духа и в мислите за нас.Работници на свободата,дочувам силния ви глас.

Минават бури над земята нии вият стръмни ветрове.Но слени с нея и с душата й,великите й синове -

да я отбранят в бой съдбовен,от мрак и смърт да я спасятдълга си честен и синовенизпълнили към нас вървят.

Възвишен образ на Родината,на този ярък град духът,до дъно вбил се е в годините,които ще ни пренесат

към оня връх заветно-светъл,към който в сприите вървим,преодолели вековетена тоя свят необозрим.

76

Из ”Нощни делници”

77

III.

А сега ще ви разкажа за една звездичка.

78

Беше нощ - задръстена от мъгла, отровна за дишане, черна. Вече в часовете на новия ден, някъде в покрай-нините се залепи за колата леко пийнал джепчия и запо-чна да ме уговаря да отидем до барчето, което се нами-рало съвсем наблизо. Да отдъхнем малко, да пийнем по кафе. Да изчакаме едно "маце" и след това да тръгнем за центъра. Но се усмихваше през цялото време, докато ми говореше, някак знаещо, вещо. В ръцете си държеше пазарска чанта - широка и дълбока, празна. Би могъл да ме сложи целия в нея. Нещастник. Сигурно си мислеше, че до един часà съм напечелил цяла бала с мангизи. Ня-маше никакъв бар и никакво "маце" по това време. Но някъде зад блоковете непременно беше биячът. Този, с торбата, не ставаше за такава работа. Беше хилав и не-доразвит. Ако не приемех, другият щеше да се появи след първото изсвирване.

"Добре". Казах му. И подкарах колата. Но той не раз-бра, че не попитах къде е барчето. На сто метра настиг-нахме човек. Слязох и го поканих да го откарам в къщи. "Но аз живея съвсем наблизо, излишно е". "Нищо, нищо, елате". Той застана до колата и разбра. "Тази работа с барчето няма да стане сега". Казах на първия. "Трябва да я отложим за друг път. Имам пътник за центъра". Оня почувства, че изгуби и слезе.

Откарах случайния пътник до в къщи. Беше свършил цигарите. Запушихме. Почти не говорехме, но мислехме за едно и също.

И тогава от някъде дойде вятърът. Раздърпа мъглата и над квартала се откри небето – мастилено, тъмно, без-дънно. И само една малка звездичка. Съвсем малка - в просторния храм на нощта. Но трепкаше ярко и неспо-койно, сякаш искаше да каже нещо на някого. Гледах я смутен и не можех да откъсна очите си от нея. Стоях като хипнотизиран, сякаш се извършваше нещо свръх-естествено. Неспокойните й импулси - далечно послание от безкрайните светове на вселената, проникваха в мен с поразяваща яснота и като че с разбиране за нещо из-ключително и неповторимо. Сякаш щях да протегна ръка

79

и да я погаля или да я сваля от небето. А след това се засрамих от нещо и подкарах таксито. Но вече не ми се работеше. Има такива моменти, когато изведнъж осъз-наваме умората, бедността, нищетата, неусвоената си човешка чувствителност. Тогава ни се струва, че при-личаме на стара коруба, в която живото дърво е умряло отдавна и всичко това е може би тъжно и непоносимо, но ние дори не сме го почувствали.

А следващата нощ тя отвори вратите на таксито и седна до мен - Звездичката. Този миг на разпознаване е необясним. Как изглеждаше тя в този първи миг - не мога да кажа. Имах чувството само за светлина, за трептене, за излъчване, което обгръща всичко около себе си и го подчинява на вълшебството да се променя, да се пре-ражда в друга душа и в друг образ. Не можех да тръгна. Страхувах се да не разруша видението. Нали сте слу-шали онези библейски разкази за изцелението, когато болният оздравява мигновено и тръгва по божия свят. Така и аз, попаднал във властта на чудото, замаян и про-менен, не чувах какво ми говори тя и за къде иска да пъ-туваме. Чувах звън на далечни звънчета - думите й. Виж-дах луди коне - понесли с бяг шейната по безбрежния път на просторна снежно-сребърна равнина.

А след това подкарах таксито. Но то вече не се тър-каляше по неравностите на пътя, а сякаш плуваше в оза-рения лунен пейзаж на града.

Звездичката.Каква магия имаше в това запознаване. В това, което

говореше тя. В това, което слушах аз. В изящната крех-кост на думите, които тя не хвърляше, а сякаш поставя-ше внимателно до себе си, за да не се разрушат. И тази необичайност на нещата. Този разказ за тримата по-мал-ки братя, за които трябва да се грижи постоянно между лекциите в университета, между подготовката за изпи-тите, между хилядите хрумвания и пориви на възрастта - начало на живота.

Толкова много отговорности ли има една Звездичка?

80

А след това слезе и забързано тръгна на някъде. Но вълшебството не прекъсна. Върху обърнатото асфалто-во небе на улицата тя трептеше и преобразяваше всичко около себе си. Но не знаеше това. И никой не знаеше. То беше някакво предаване от далечните светове на все-лената, предназначено само за мен. Почувствах се във властта на някакво тайнство, което се извършваше в мен и извън мен. Не можех да се доверя на сетивата си – из-носени и похабени от толкова реални несполуки и пора-жения.

И едва по-късно осъзнах, че на задната седалка оста-на пликът, който носеше тя. Отворих го. Вътре имаше ве-ликолепна цветна графика на Дон Кихот.

Как са възможни толкова съвпадения? О, с каква странна сила животът ни разтърсва понякога. Как вът-решното ни зрение се възвръща и душата ни проглежда за истината. Като в онази африканска приказка за мага-рето и слепеца. Роден сляп, той проглежда и за броени минути вижда една поляна и едно магаре. А след това ослепява завинаги. И каквото и да му казвали, той вина-ги питал: "Като магарето ли?" "Голям и хубав, като мага-рето ли?..."

Така и аз като този слепец проглеждах в часа на въл-шебството за една истина, която не можех да осъзная напълно. Но знаех, че нещо се е случило с мен.

Ако грееше Звездичката в небето, чувствах се защи-тен, неприкосновен едва ли не, могъщ и уверен. Нощем, когато тръгвах на работа, търсех тази Звездичка в небе-то или в себе си. И ми беше хубаво да мисля, че като трепти, тя ми разказва нещо свое. И това нещо – тъжно или радостно, е красиво и истинско.

Защото звездите никога не лъжат.В такава ясна и хубава нощ ония двамата – бабаити-

те, ме намериха пак. Но тогава аз тръгнах срещу тях и те изумени ме гледаха. Не правех нищо. Не бях въоръжен. Не отивах да ги убивам. Аз просто вървях срещу тях, а те отстъпваха, отстъпваха. Додето побягнаха на края. Нещо се беше случило с мен самия.

81

Някои казват, че от лудия и дяволът бяга.Но в един друг час, когато животът ни сграбчва в ка-

пана си. Когато ломи душите ни мелницата на времето и пораженията ни връхлитат като циклон, аз не искам да има чисто небе. Не искам да призная, че Звездичката трепти във владенията на своето царство, но вълшеб-ствата й не достигат до мен.

Събота. В края на деня, когато завършва градската отпуска, пред портала на военното железничарско учи-лище спират много таксита. Войниците излизат и се при-бират в поделението. И точно там, под лампата, на ули-цата, пред очите на всички, стана нещо, което нито мога да проумея, нито мога да обясня.

Две момчета - войници, събориха в праха друго мом-че и започнаха да го ритат. Буквално за секунди те го смачкаха и го превърнаха в дрипа. Изкаляна и разкъ-сана, кървава, униформата му на български войник, коя-то носеха и те, се търкаляше в праха, а от купчинката се носеше само тихо детско стенание.

Никой не се намеси. Войниците стояха прави и гле-даха. Шофьорите и родителите стояха и гледаха. Свире-пото зверство на тази картина ме побърка. Онемял и вцепенен, потъвах в земята от срам. За какво ни е живо-тът, Господи? Ако не можем да попречим на зверството. Ако не можем да спрем злобата.

Не, не исках тази нощ да има чисто небе. За нищо на света не исках...

VII.

82

И така: Дон Кихот отваряше вратите на аудиториите и търсеше Звездичката. Беше се отчаял вече, че ще я намери, когато тя изгря срещу него със златната си ус-мивка.

И чудото отново се сътвори.Помниш ли: кафенето беше препълнено с хора. Поч-

ти нямаше свободни места. Приютиха ни на масата си двама пенсионери, които разговаряха бавно и с досто-лепие пиеха кафето си.

И ние седнахме на ъгъла на масата в непосредст-вена близост с тях. Нещо трептеше в теб като Звездич-ката в просторното нощно небе, но ти го владееше и му се наслаждаваше с разбирането на мъдрец. А аз гово-рех за теб и за твоето поколение, към което се стремях и което исках да разбера, за да знам какво остава в жи-вота след нас. И те гледах ненаситно, свободно, от бли-зо, а душата ми като робовладелец те обгръщаше с една възхождаща емоционалност.

Ти държеше в ръцете пред себе си своята чаша чай - като огромно димящо сърце, над което се зараждаше ус-мивката ти - ренесансова, зряла и хубава, като в карти-ните на фламандците. Говорех за теб и за вас, за изкус-твото, за картини и стихове, които разбирах, че не обичаш. Синът ми също не ги обича - стиховете. Може би го отблъсква от тях условността на формата. Знаех, че правя същата грешка както с него. Вместо да слушам думите ти и да те изучавам, за да се приобщя към теб, аз говорех за себе си. Натрапвах опита си на един предва-рително създаден образ - твоят. А това ме отдалечава-ше от теб точно тогава, когато най-силно се стремях към всичко, което си ти. Но ти владееше нещата и можеше само с една усмивка да ги възраждаш.

Замлъквах за миг, сякаш за да се прислушам в звуче-нето на душата си. Сякаш за да разбера необходимостта от тази възникваща близост. Било е необходимо навярно да знам какво представлявам за другите, каква прите-гателна сила съдържат богатствата, които сбирах през целия си мъжки живот. И било е необходимо навярно да

83

зная за себе си мога ли да повярвам отново на сетивата си, както и да се осланям на своята емоционалност. А ти ме гледаше с разбиране и ми казваше:

- Никой няма по-хубави ръце от теб.- Какви ръце? Ръцете, които познаваш от живописта

или моите ръце - с разширени вени и стави? Някога в тях и в мен, и в цялото ми босоного детство течеше зелена-та кръв на равнината. А сега в тях текат само спомени. Охлузени са тези ръце от самара на живота и от цялата им чувствителност е останал само протестът срещу не-що, което бавно и неотменно забравям. Не, не че се сра-мувам от ръцете си. Не! Те са ръце на работник, с които имам всичките основания да се чувствам добре. Но те просто не са такива, каквито биха могли да бъдат. Не само ти. И други са забелязвали ръцете ми. Твърдяха, че това са ръце на музикант. Но вместо да галя клави-шите на пианото, аз удрях с тях клавишите на живота си и от това се раждаше грубата и мажорна музика на лич-ната ми човешка съдба.

Ти казваш: "Никой няма по-хубави ръце от теб". Нима си мислила, че мога да те погаля с тези ръце. Или че мо-жеш да ги погалиш ти, ако кацнат несигурно на раменете ти. Като блуждаещи планети ние се доближаваме и из-чезваме в пространствата на света. И от това остава тъга и копнеж по нещо, което нямаме и никога няма да имаме.

Дете на града, ти не познаваш просторния свят на зе-мята. За тебе той е музеен и както се изрази "етно-графен". И както помисли "Отдавна отминал". Но когато ти казвах стихотворението за продаване на къщата, ти заплака. Не виждах очите ти, беше се навела. Но в това прехапване на устната, което не можеше да овладееш, оживяваше целият мой свят - природен и чист, отдавна и безвъзвратно сменен за нещо, което никога няма да се равнява по стойност с него. И понеже този свят беше ве-че изгубен за мен, аз исках да те въведа в сънищата на детството си. Аз исках да вървя с теб през полето между сиянието на полските макове, под високото небе на рав-

84

нината, загубен в гънките й, безгрижен и весел с луни-чаво лице и очи, които се радват на всичко.

В един миг на мълчание аз те виждах до себе си – ус-михната и щастлива. И виждах колко равнината подхож-да на една Звездичка, която е слязла от небето, за да из-върши вълшебствата си в душата на едно босоного мом-че. Какво видение беше това. И каква радост се съдър-жаше в него.

Нещо подобно имаше в първото ми добро ученическо съчинение. Учителката ни накара да пишем съчинение за пролетта. Перата на другите ученици скърцаха по чи-новете. А аз стоях като хипнотизиран, гледах пред себе си и не можех да напиша нито ред. Виждах полето пред себе си, с нацъфтели цветя и топла ухаеща пръст. Чувах гласа на чучулигите и безпределна тъга ме обземаше. За какво пишеха момчетата край мен? Много често след часовете те нарамваха торбата с хляб, вземаха котел-ката с ядене, подсвирваха на кучето и тръгваха към къ-ра, да занесат храна на орачите. А аз никога не съм пра-вил това. Аз просто нямаше на кого да нося храна. И за-това написах в съчинението си за едно такова момче. Не помня какво точно написах и не разбирах защо учи-телката се въодушеви, когато го чете. И трябваше да ми-нат години, за да разбера какво я е развълнувало. Но и това е една мъка, до която е излишно да се докосвам, защото е непроменима, Звездичко. Непроменима е. И за-щото само една сълза от нея е достатъчна да отрови небето, в мътилката на което ще изчезнат всички звезди.

Ръцете ми. Те носят белезите на целия ми живот. Не ти разказвам това, но го мисля. На тринадесет години вече трябваше да съм мъж. С благословия и някаква странна печал майка ми ме изпращаше на нивата сам. Трябваше да сваля ралото сам. Трябваше да свържа с теглича процепа и хомота и да подкарам недохранените и изпусталели крави в браздата. И пак е имало чучулиги, и пак е имало макове и метличини, но аз не съм нито чул, нито видял нещо друго, освен червените кръгове на умората и гърмящите удари на сърцето си.

85

Къде да те настаня в този живот, Звездичке? И до коя радост да прислоня сърцето ти? А на всичко отгоре ве-черта майка ми ме наби, защото при едно от обръщани-ята порязах крака на кравата и тя едва се дотътра до се-ло. И как ме биеше само - спокойна външно и съсредо-точена. Нямаше мъже в къщи и нямаше кой да направи от мен мъж. И тази работа беше останала на нея. Тол-кова отдавна живея, Звездичке, че вече съм се превър-нал в изкопаемо. А ти казваш "етнографен". Разбира се, етнографен, прекалено емоционален и прекалено бед-няшки свят, с отдавна протрита и овехтяла патриархал-ност.

Мислил съм за това. За тази селска първична чув-ствителност, която се разразява внезапно като пролетна буря, решителна, разрушителна и жестока. Която помита пред себе си всичко като порой. Трещи с поразяващи гръмотевици. Свисти със светкавици като камшици, руши и ломи душата ни и я изражда. Какво е отглеждало през столетията тази стихия? В какво се крие корена й и какво трябва да се направи, за да се обуздае енергията и пре-тенциозната решителност на такава емоция. През целия ми живот тя ме разграждаше, оголваше ме като пречу-пена кост, и изгризваше душата ми, създадена може би за мечтателност и нежни изблици. Какво не правих, за да се освободя от нея, да овладея варварския й устрем и сила, да я подчиня на дълбокото, но меко и благородно човешко страдание. Но никога не успявах докрай. Тя бе-ше някъде в същността ми като атавистичен възел и част от някакъв незагасващ огън. Тя е като болест, която затихва, но никога не умира. Клокочи приглушено и си почива. И трябва да се извърши и най-незначителното разместване на пластовете, за да изригне с бяс и да по-тече като лава по зелените хълмове на живота ми.

Ах, Звездичке, Звездичке, опитоми своя варварин. Помъчи се да го направиш по-добър и по-опрощаващ. Озари душата му със светлината си като с меко и нежно сияние. Приобщи го към радостта на прошката и ми-лостта.

86

Направи това, за да ти подхожда сега и след време, когато всичко ще премине в спомена...

VIII.

87

И пак на път. Пак фаровете блестят и пътят бяга към мен, връхлита стремително, хвърля се под колелата и разръфан остава да се ветрее зад автомобила като опашка на комета.

Каква мека и гальовна плът има нощта.- Вие лекар ли сте? - питат зад мен.- Моля?- Не, не, нищо. Ние тука с жената си говорим.Каква е тази необходимост на хората да унижават

другите или да се радват, когато някой някого е унижил, а е забравил да направи същото с тях. Поне сега. Поне до следващия път.

Видението за нощта като жена се разпада и се прев-ръща в траурно знаме.

Но оня, любопитният, не се отказва от издевател-ството.

- И все пак какво работите вие?- Има ли някакво значение?Вероятно долавя мекотата в отговора и това му се

струва достатъчно основание да продължи.- Интересно ми е.Връщам рестото.- Работа като работа. Няма нищо интересно.- Може би, но шофьорството не е за вас. Виж там не-

що - вафли, фъстъци...Хвърля рестото на седалката до мен и тресва вра-

тата. Иска ми се да го настигна и да му прекърша врата. Но какъв смисъл има да го накараш да те уважава с раз-бита физиономия.

И изведнъж ми става весело.Оценката все пак е направена: шофьорството е мъж-

ка работа. Той ли ще каже за кого е.Каква мека и гальовна плът има нощта.А след това ти - поете, някъде около "Пирогов", олю-

ляващ се, сгърчен. Можех да отмина. Имах друг пътник. Както отминах един друг, който ми се кълнеше в любов и казваше, че варненските писатели щели да се бият за мен. Кой им е искал това? И от какво се налага? И с кого

88

ще се бият? А когато научи, че съм таксиметров шофьор, като ме срещнеше вече - минаваше на другия тротоар. По-велик ли ще стане от това? По-талантлив или по-хубав. Безгранична е човешката глупост.

А на теб спрях, приятелю. Помислих, че ти или някой твой близък е болен и имаш нужда от помощ. И ти наис-тина имаше нужда от помощ, макар че аз едва ли можех да ти помогна.

- Ти ли си бе, Кароле? Питаше. От кога си в таксито?А въпросът беше не от кога, а защо. Но понеже отго-

ворът е известен, излишно е да се дава.Изпитваше необходимост да говориш. Беше огорчен

и потиснат от нещо свое. И от нещо, което сме всички. "Ах, как ни излъгаха, Кароле, как ни излъгаха". Казваше ти и аз те разбирах със сърцето си - многократно и без-надеждно лъгано.

Да. Нас наистина ни излъгаха. И ние като повечето представители на поколението, имахме всички основа-ния да се чувстваме изиграни от тези, които олицетво-ряваха идеите. Но кой е виновен за това, приятелю? Божествата ли или ние, които създаваме божествата? Божествата се сменяха номенклатурно. Преминаваха на друга работа "по взаимно съгласие", а ние си мислехме, че ги махат, защото са инакомислещи и страдахме от това. Защо? Кой можеше да бъде по-отговорен от нас за нашата вяра. Сменихме вярата си в обикновения човек с вярата в божествата. А каква сила има в оня човек, кого-то наричаме "Обикновен". Мили приятелю, мили прия-телю, ние всички познаваме тези хора, но в амбициите си за нещо повече и в измамното чувство, че сме нещо повече, сме забравили, че те съществуват.

Спомням си за един от тях. Няма да ти разказвам за това, че той живее като че ли за да прави добро на дру-гите. Че е щастлив, ако може да направи добро. Той не го отказва на никого, защото не може да го откаже на ду-шата си. Ще ти разкажа един случай. Обикаляхме хълмо-вете за сливи - дивачки. Спирахме на много места. И из-веднъж той се сети за нещо и ни поведе. Бързаше като

89

човек, който знае къде отива. Но бяхме закъснели. Други бяха обрали дървото. И все пак той набра от останалите дивачки по ниските клони. И поднесе пълните си ръце към другите, за да ги опитат.

Тук кадърът трябва да стане неподвижен. Той е не-повторим. Над несгодите на всекидневието, над злобата и дребните сметки, с големи и чисти ръце един човек поднасяше на приятелите си тръпчивите плодове на жи-вота. Какво безгранично задоволство и радост съдържа-ше лицето му. То цялото беше озарено от вътрешната светлина на човека.

Ето вярата ни, приятелю. Ето онова, което забра-вихме и разрушихме своите добродетели. Тази вяра, а не вярата в божествата, е създала народа ни през веко-вете. Извисила го е до величието на съзиданието. Сама за себе си тази вяра е част от неговото творение, силата и достойнството му, непреклонната му воля за живот. Тази вяра единствена е оформяла облика му. Диктувала е уважението му към други народи. Извисявала го е до саможертвата в името на разумното и доброто - во веки веков.

Безумие е да замениш тази вяра в човека с вярата в измислени величия и божества - еднодневки.

Но не можех да ти кажа всичко това тогава.Тогава ти страдаше. Сърцето ти кървеше и целият ти

беше къс кърваво и изпохапано месо. Голямата косми-ческа лъжа за единството, демагогията на всекидневие-то, в която се чувствахме като че ли защитени от себе си, беше проникнала до дъното на душата ти и те кара-ше тревожно да се взираш във всичко наоколо.

Но има и нещо друго, което ми се иска дори сега да ти спестя, приятелю. И то е усещането за нашата пълна и необратима износеност като хора. Защото ако нашият пряк началник, когото всички чувстваме като похлупак над себе си, ни извика един ден и ни каже: "От днеска нататък вие сте свободни. Свободни сте от моето мне-ние. Свободни сте от заблудите и произхождащите от тях притеснения". Ние ще онемеем. В същия момент ние

90

ще изпаднем в състояние на безтегловност. Защото ние сме неподготвени за свободата. Роби на навика и на сво-ята ограниченост, ние живеем живота на термитите, кои-то градят коптора си без мисъл и радост от сътворение-то, без усет за дарбата. А какво друго е дарбата, ако не свобода?

И ето как стигнахме до отговора на въпроса: От кога съм в таксито? Ние отдавна не вярваме на себе си и за-това не вярваме на другите, приятелю. И затова всеки от нас е затворил себе си в ламарината на едно такси. И затова всеки от нас е емигрирал в едно жилище, в една вила, в една нещастна любов, заемайки позата на изиг-ран от живота.

Жестока е тази истина. Нашата пълна износеност и непригодност за свободата на духа е най-истинската причина за лъжата, в която сме се приютили като в жал-ка отшелническа колиба. И никой няма да ни извади от там. И никой няма да ни подари бурите на истинския си-лен и справедлив човешки живот, защото единствените, които могат да направят това, сме ние самите – единст-вено отговорни за самосътворението си като хора.

- И защо е тази лъжа - казваше ти - защо е? Жена ми не ме обича и аз не я обичам. И какво ми остава? Остава ми само да се самоубия...

Не можех да отговоря на тези въпроси. Не можех да те утеша, поете. Това си бяха твои неща. Малко ли ги имаме всички. Но когато ти слезе, без да искам аз се за-питах: "А аз, аз самият, обичам ли жена си?"

Какъв странен въпрос. Той ме разтваряше неочаква-но за самия мен и разкриваше неподозирани простран-ства за размисъл. Какво значи да обичаш жена си? Да обичаш майка си? Родината да обичаш? Само лудите се кълнат в любов към тези светини. Аз просто принадле-жа на жена си. Аз съм средството за продължаване на живота. Аз съм инструментът в ръцете й, който тя може да употреби както намери за добре.

Аз съм избраният. Никоя жена не избира случаен мъж за баща на децата си. Аз съм избраният, а това зна-

91

чи оцененият - мъжът със стойност и значение. Кой мъж може да живее без тези неща. Ние можем да харесваме много жени. Може да ни се струва че обичаме тези жени. Че ги подчиняваме на властта си. Това са мимолетни не-ща. Голямото, значимото за един мъж е, че той, а не ня-кой друг е избран за баща на децата си. Разбира се, този избор не става никога без любов. Но тази любов е само началния тласък в нещата.

Наши семейни приятели, които изживяха труден и те-жък живот, но останаха докрай заедно в религията на приятелството, ни разказваха как всеки един от тях е во-дил сам за себе си дневник през всичките години на съв-местния им живот. Понеже вярваха, че няма да злоу-потребя с доверието им, те ми показаха двете части на тази семейна книга. Четях паралелните им изповеди и бях поразен от абсолютната еднаквост на състоянията, в които са изпадали авторите им. Но най-важно беше дру-гото, че всеки от тях се е чувствал сам в себе си отгово-рен за другия. Това бяха зрели човешки послания към идващите след нас.

"Благословена мъжка самота" - четях в мъжката вер-сия. Самота, чрез която мъжът осъзнава своята отговор-ност за материалното състояние на семейството, за мо-ралната връзка между децата и родителите, за разви-тието на наклонностите на децата. В тези часове на раз-мисъл мъжът не е търсил помощ от никого. Не е хленчил пред необходимостта да пожертва себе си за другите. "Ето сега, в този момент, аз им трябвам най-много. Те просто не могат без мен. Кой друг ще им помогне, ако не аз. Какво значение имат терзанията ми и дали ми се иска да правя това или онова. Има дълг и той е над всичко."

Мъжки дълг, който ти дава правото да управляваш живота на няколко души.

И в същото време тази вечна самотност и затворе-ност на жената.

Благословена женска самота.В която трябва да се сътворява добротата непрекъс-

нато по нов начин, любовта - винаги различна и необхо-

92

дима. Самота, в която трябва да се отгледа силата на мъжа и да се изправи тя срещу всичко, което заплашва семейството и децата, и преди всичко децата. Лесно ли е да се управлява един мъж?

Тази семейна книга е вечна. Както много други неща и тя е част от вековния живот на народа ни. Тя е вълну-ваща и могъща песен на самия живот в движение и стремеж към съвършенството.

Дали обичам жена си?...Как ни посрещна баща й. Легнал с дрехите на легло-

то, оправено за спане - бос. Знаеше, че ще дойдем. По-лесно беше да не идваме, както настояваше жена ми. Да му се обадим, че сме се оженили и толкова. Но аз не ис-ках да си спестя неудобството от тази среща. Трябваше да си кажем нещо очи в очи. Бяхме приятели с него. Като класен ръководител на жена ми, тоест на дъщеря му, за която щях да се оженя, независимо от това какво ще бъде мнението му - бил съм в къщата му. Пил съм вино-то му, ял съм хляба му. Не можех да се оженя за дъщеря му без да се обадя.

Беше се случило невероятното. Учителят се женеше за ученичката си - знаменосец на випуска. Много по-късно баща й казваше на внука си, достатъчно голям, за да разбере, не без гордост: "И трябва да мислиш, как-вото правиш. В този град и баща ти, и майка ти са били винаги уважавани хора". Не споменаваше нищо за себе си. Макар че именно той беше от тези, които другите ви-наги са уважавали.

Дали обичам жена си?...Нощта е тъмна. Ръми. Но люлякът е дъхав и свеж. И

от дъжда е поръсен с капки. Късно е. По улиците няма никой. Прозорецът към улицата е отворен. Клонките на люляка са завързани здраво. Те току-що са накършени - мокри и тежки са. Ще стигнат лесно до прозореца. Попа-дението е точно. Люлякът пада в стаята. Нощта става люлякова. Денят става люляков. За живота не знам. Дали съм се надявал - не знам. Беше отдавна. Сега си-нът ни е на двадесет години.

93

На другия ден в часа по литература тя стои на пър-вия чин, в ученическата си престилка. Усмихва се.

- Благодаря за цветята.- Моля?Учителят трябва да бъде строг. Поне сега. Поне тук.

Където неговата артистичност и упование в науката за-конодателстват. Много по-късно, когато почистихме дво-ра след строителството на селската ни къща, първото нещо, което тя посади, беше люляк. Тя си мисли, че не зная защо. А аз си мисля, че всичко е било може би не от състрадание за окаяния ми и огризан живот. Казвам й: "Махни го този люляк. Това място е подходящо за овощ-ни дръвчета - заветно е и припек". А тя настръхва:

- Люляка никой няма да пипа.Мисля си: могат ли да се раждат деца без люлякови

нощи и люлякови помисли. Може би аз действително съм избран. Може би в мен действително има нещо тако-ва, дето го няма у другите. Вятър. Лъжем се, ама си вяр-ваме. А хубаво е, че не говорим за това. Ако човек няма памет и да говориш - все тая е.

И така:- Добър вечер!Баща й лежи на леглото бос, сърдит, тъмен като об-

лак.- Как стават тия работи бе, даскале?Пита ме. Ама гласът му трепери, не от гняв. От нещо

негово си...Най-после войната е свършила. Не могат всички да

загинат. Имало е и глад, и болести, и студ, и снаряди, и смърт, и кървави нощи, които отварят като че ли непо-дозираната бездна на страданието в душата на човека. И все пак някои се връщат. Между оцелелите е и той. Когато заминава на фронта оставя в къщи жена и дете. Сега, когато е оживял и върви за дома, душата му се отпуска. Здрав, прав е. И як. Ще се живее. Добре или зле, ще се живее. По-малките деца идват едно след друго. Тя е най-малкото - Лапето. Не я е пускал никъде. Няма екскурзии, няма морета. Дома - край тях. Какво е

94

мислил за нея, а какво стана. И поне да беше мъж като мъж тоя даскал, а то - джумерка. Да го духнеш, ще падне.

Късмет.Но има и друго: Как са могли всичко да запазят в тай-

на. Ама тя жената е виновна за това.Мислил си е, че всичко в този дом става по негова

воля. И какво направи, като я държа в къщи? Дойде от някъде тоя каракачанин и я грабна. Ни е питал, ни пита. Дошъл да ми каже. Че е свестен като даскал, чувам и от хората. Изглежда, че и децата го обичат. Щом и моята е хукнала по дире му. Моята ли казах? Ами, беше тя. И защо ми се мъкне сам. Другия даскал довел и онова хилавото душанче. За свидетели сигурно. А къде му са хората. Какъв е родът му - кой знае. "По човешки ста-вали тези работи" - казва ми. На приказките го бива, няма що. Нали и друг път съм го слушал. В къщата ми е идвал... И да ми направи тая беля. Ами като е бил женен и развеждан, ако има и деца?... Мене Чалъка нали ми рече завчера: "Кой, даскала ли? Ами, че той е муха бе. Той от цвят на цвят ходи. Той трябва да има поне две деца някъде. Да не са и повече..." Тя, какво - ще ги гледа тези деца, ако ги има. Няма да ги остави на улицата, я. Ама защо пък на нея да се случи... Ох, не мога да го гледам, не мога. Ама, какво да правя като работата се е свършила без мене. Какво да правя?...

Забравил е как привечер по ливадите, по ливадите обиколи сам и отиде да иска жена си от баща й. И не мина през портата на отиване - нарочно, да не му се смеят хората, ако го върнат с празни ръце. Сякаш дру-гите могат да знаят за какво е отишъл. Ама могат ли и да не знаят в този град, дето всичко се знае. През ливадите мина на отиване, а се върна през портата. Беше му ми-нала думата.

Тая работа я разказва дядото на жена ми и се смее чистосърдечно. "Остави го. Ще му мине. Не били сте питали. То ние много сме питали. Нали си го зачел. Нали сте дошли". А на събирането стана да играе ръченица.

95

Казвам му: "Недей, сърцето!" "Я, недей. Нищо му няма на сърцето. Па и да пукна като играя, не е чак толкова лоша смърт".

Дали обичам жена си?Таксито спира и взема пътника. Откарва го и взема

друг. И друг, и друг след това. Додето изтръпнеш и се счезнеш, додето ти се завие свят. Труд, само труд и ни-какво щадене. А и няма защо. Животът, такъв какъвто го искаме всички - активен, могъщ, подвижен и бърз, мъжки - изтича и си отива безвъзвратно. А, ако не работим, ако сме получили всичко на готово, какво - да не станем без-смъртни? Но тежи само едно, че работихме не точно то-ва, което ни се искаше и не така, както ни се струваше, че можем. Но това вече е минало. Казват ми: "За какво се оплакваш? Ако си бил талантлив като нас, да си про-бил. Помисли си: какво пишем ние и какво пишеш ти. Все си недоволен, все нещо не ти харесва. Защо тогава тър-сиш вината у другите? Щом всички други ги пускат, а те-бе не те пускат, значи ти си кривия. А кривото дърво, знаеш, огънят го гори. Ако не падне гръм върху него, от-сичат го за огрев. Ах, колко е хубаво това "за огрев". Нямах тази съдба, Господи, да бъда "за огрев". Между другите дървета просто ще изсъхна и пречупен от вет-ровете, ще изгния. Без употреба животът ще ме върне на земята. И кой е виновен за това? Животът или дървото, че се е родило криво? Или земята, че го е кърмила като другите, дето са все прави, прави и хубави?

Дали обичам жена си?Когато си мисля за кривото дърво, не искам да ме

обичат. Тогава се разбучава у мене оная селска буря, дето ако я пусна, ще помете всичките градски паркове и алейки. Ще прогърми като небесно наказание за човеш-ката хилавост и недоразвитост в права посока. Не разре-шавай да направя това, Господи. Все пак парковете рад-ват очите на хората, дето не знаят какво е стръмоляк и сипей, дето не знаят какво е вятър в дива гора.

И къде да се денеш тогава?

96

Тогава отиваш в кариерата за камъни и почваш да вадиш колкото може по-големи. По-големи от теб самия, ако може. По-големи от живота ти и от онова, което бучи в душата ти. А след това бъркаш бетон - ден из ден, го-дина след година. Бетон и камъни, тухли и вар докато ръцете ти на музикант се превърнат в чукани, в топузи от горено и ковано желязо. А заедно с тебе бърка бетона и тя. Носи камъни и пращи снагата й. Додето забравиш, че има люляк и цвете, додето забравиш, че животът би мо-гъл да бъде и друг. И пак да има в него и труд и бетон. Но да има и другото, което е светлина за очите и лек за душата. Защото не е достатъчно да преживееш живота си. Само да го преживееш и толкова. Гледам тази къща сега, когато отиваме в нея и се питам: защо я направих-ме? Защо погубихме живота си, който можеше да бъде много по-друг. И пак да има в него и къща, и радост. Но да го има и другото, което грее в човека извътре.

Но какво да направим с енергията, която иде от земя-та точно в онова криво дърво, дето в края на краищата не става даже "за огрев"? Защото, ако вземеш да го цепиш - ще ти се скършат ръцете...

Живот.

ХV

97

Беше великолепен следобед. Слънцето грееше меко и ласкаво, надвесено над Витоша и очертаваше нежната гръд на планината. Прозрачен и чист - въздухът звънте-ше и се разсипваше надалеч до хоризонта – привлекате-лен, мамещ и радостен.

Помниш ли: В някакво полутъмно барче пихме кафе, а след това ти поиска да повървим. И ние вървяхме под голите зимни клони на дърветата, завършвайки сякаш чрез себе си графиката на този блестящ и възторжен следобед.

Ти се усмихваше на слънцето и небето - просторно, бездънно и синьо до замайване, на дърветата и на нещо, което се изграждаше в тебе. А аз вървях учуден и пора-зен от възможността на това сътворение.

"Искаш ли да отидем в Несебър?"И в някакъв порив на онова, което се извършваше в

тебе ти отговори:"Искам, искам. И в Несебър искам, и навсякъде ис-

кам."И аз действително те виждах в Несебър, под смъл-

чания свод на катедралите, удължена и плавна под чер-вената наметка на древна матрона. Небесна музика оду-хотворяваше пространството на полуострова, съеди-няваше гласа на морето и вятъра с усещането за безпре-делност.

Говорехме за музика, а тя звучеше у нас като могъща симфония, свистеше с гласа на прибоя и ни изпълваше с усещането за красота.

За живопис говорехме. И тя се твореше пред очите ни и одухотворяваше чрез образите си града и морето.

Бях забравил, че мога да пиша. Огрубяла и убита от навиците на всекидневието, душата ми изсъхваше като солено корабно платно, провиснало на мачтата на ста-ринен кораб. А в този миг думите извираха в мен, звуча-ха първично и силно - млади, жизнени думи. Бях задръс-тен от думи и образи, които се блъскаха като полудели в

98

съзнанието ми и бързаха да се свържат с блясъка и оза-рението на този неповторим следобед.

А след това ти каза, че искаш да отидем в Пловдив."В Пловдив ли?"И настъпи някакво всемирно мълчание. Някакво ко-

лосално, някакво гигантско разместване на пластовете се извърши в мен като при земетресение. Следобедът се превърна в начало на буря и рев на торнадо, което иде-ше да разкъса душите ни и да ги провали в дън ада.

"Но защо именно в Пловдив?"Пловдив.Ах, Звездичке, Звездичке. Аз още вървя по улиците

на Филипополис с едно момиче на твоите години. Тепе-тата още помнят стъпките ни и топлината от нашите дла-ни.

Пловдив.Легионите на Лукул маршируваха по улиците на Фи-

липополис под едно вечерно небе - раздрано от върхо-вете на копията и с просташки викове за отечеството войниците поздравяваха цезаря. Както нацистите поз-дравяваха фюрера, както...

"Пловдив. Но защо именно Пловдив?"В Пловдив е заченат синът ми. В Пловдив е сътво-

рена най-истинската част от живота ми, без която никога не бихме се срещнали с теб.

... По един дълъг, дълъг асфалтов път, прегорял от лятното слънце на юли, трептящ в маранята край брега на Марица, ние вървяхме сами. Държахме се за ръцете и се гледахме в очите - онемели и смаяни от чудото, кое-то ни сближаваше и ни свързваше завинаги. Горещи вълни като в пещ, под похлупака на побелялото плов-дивско небе, зараждаха думите, които ще ни трябват за целия път на живота. Но не казахме нищо от онова, кое-то се извършваше в нас. Пестяхме тези зрели думи на лятото, сякаш за да засеем с тях нивата на целия си жи-вот, от която ще се родят децата ни - зрели и хубави кла-сове. Освен две от тях, които изпуснах на перона на гарата в края на неделния ден: "Харесваш ми."

99

Помниш ли?Пловдив.Разбира се, Пловдив. Именно Пловдив. Как бих мо-

гъл да разбера живота си без Пловдив. Да проумея, че след двадесет години съм те срещнал отново, Звез-дичке.

Каква жестока мелница е стривала сетивата ми, за да не мога да разпозная образа ти в мига, когато ти отвори вратата на таксито и седна до мен. Ах, как ми провървя с това такси, Звездичко. Как след толкова поражения не-бето ме възнагради великодушно и ми върна едновре-менно това, което съм търсил винаги и това, което съм имал винаги. Така магията на живота ни облъхва с тайн-ствата си и ни открива нов вътрешен смисъл в нещата.

Помниш ли?По височините към Бачковския манастир ние убихме

една пепелянка, която съскаше и се изправяше срещу нас със злобата на цяла епоха лишения и изпитания. Но аз я смачках с един единствен удар и още тогава раз-брах, че ние ще оцелеем и ще докажем себе си. Запле-тени в неща, които не трябваше да се случват, поради пълната ни невинност, ние участвахме по принуда в една постановка, в която режисьорът по предварителен зами-съл трябваше да ни смачка, Звездичко.

И ние губехме образите си в марионетния театър на живота, ден из ден, година след година. Ние, които из-вършихме големия скок от непреодолимото и непоп-равимото към света на човещината.

Ах, Звездичке, Звездичке, каква огромна бездна от неразбиране и преднамереност ни беше съдено да прео-долеем. С каква жестока цена ни беше съдено да запла-тим обикновените неща на живота. Години наред това ме измъчваше и потискаше със своята несправедливост. Докато разбера най-сетне, че скъпо може да заплати са-мо този, който има с какво да заплати.

Така се закаляваха душите ни - остъргани и изпокъл-цани от брадвата на годините. Така самият живот, който ни изправяше пред бездната на своето отчуждение, ни

100

подсказваше едновременно и средството за оцеляване - волята на разума. Трябваше да бъдем хора. Трябваше да пожертваме образите си от люляковите дни и нощи на началото, за да останем.

И в същото време ние не можехме да оцелеем, ако не съхраним същността си. Не можехме да разпознаем себе си, ако не садяхме люлякови храсти, ако не пазех-ме под маската на изпохапано кученце онова, от което произлизаме. А произлизахме от волята за живот.

Затова в часовете на най-голяма самотност – пора-ди тебе и единствено поради тебе, Звездичке, аз съм ис-кал да надуя сирените на този град от заспали скелети, да забия камбаните на "Александър Невски" и да из-викам на всички: "Не се предавам, грешници. Не се пре-давам. И не очаквайте да ме видите на колене. Цита-делата на душата ми е непревземаема. В нея може да влезе единствено човекът - истинският силен и благоро-ден човек, когото очаквам като приятел на своя дом и на децата си".

Баста - на реверансите и на прошенията.

101

ХХI

И пак разбита физиономия, пак кръв и побоища. Гос-поди, все на мене ли?

Най-близо е Окръжната болница. И докато сестрата го "обработва", а той пъшка и охка, мисълта ми върви нагоре по етажите. Колко години минаха от тогава?...

Обадиха се по телефона, късно след обед наши поз-нати. Да стоим пред Окръжната болница и да чакаме. Караха с линейка тъста ми. Кон го ритнал в главата, но не било уж страшно. Само че, докато чакахме, дежурни-ят лекар вече викаше по радиото от Годеч и от Своге най-вещите хирурзи за тази операция. Те дойдоха еднов-ременно с линейката. Снимки, кардиограми, изследва-ния. Струваше ми се, че цялата болница беше на крак. Черепът - разбит в предната част и разпукан целия по шевовете. А човекът жив. Помни си името. Казва го. Поз-нава ни - мене, дъщеря си, сина си. Измиваме му лице-то, ръцете, краката. Подготвяме го. Сестрите тичат: "Бързо!" Някой говори на някого с полушепот: "Може и да не издържи - мозъкът е отвън"...

Замръзвам.Толкова от живота. И нас ни чака това. Тресне те не-

що и край. Сякаш не те е имало никога. Свят. Ето ти го света - белият свят, тъга и радост за очите ти.

- Бързо! Проверете системите, бутилките с кисло-рода. Кръвната банка да е отворена за през цялата нощ. Бързо!

Качват го с асансьора. Ние оставаме. Всеки живее за себе си или за другите, но умира сам. Душа не се дава. Жена ми стои като онемяла. Едва сега се сещам за нея. Извеждам я да вземе малко въздух. "Като кака, като кака..." повтаря тя. Май че много й се събра. Отдавна ли беше?... Оперираха сестра й - сърцето. И свърши на ма-сата. Помня как излизаха лекарите един след друг. Дръп-ваха нервно маската от лицето си. И заминаваха някъде - без очи. Нямаха очи, а ние търсехме очите им... Преди това взеха проба за кръвната група, ако се наложи

102

директно преливане. А след това казаха, че вероятно ня-ма да стане нужда. И аз разбрах...

Дойде един възрастен лекар. За неприятната работа все възрастни хора избират. По-силни ли са те? По-човечни са.

Стоеше пред нас. Вдигаше рамене.- Нищо не можеше да се направи. Повярвайте! Това е

най-добрият екип на страната. Професорът - знаете кой е.

Помълча, а след това добави:- Примирете се. Всички ще отидем там...Но вече не се разбираше на къде гледа - нагоре или

надолу. Свят. Толкова от белия свят. Едно дете и един мъж остават сами завинаги. Завинаги ли? Животът за-мества всички ни. Не поради заменяемост. Човешкият живот няма еквивалент. Поради атавизма да се живее. С памет или без памет - да се живее.

Четири часа по-късно лекарите слязоха долу.- Жив е! Всичко, което трябваше да се направи, се

направи. Останалото е от него си... И от Бога. Сега ще го пренесат в отделението. Не бива да го оставяте сам. Сестрата ще ви съобщи режима. Назначили сме го. Въз-можно е дясното око да е изгубено. Но това е най-мал-кото. Утре ще дойде очен лекар. Това е. Лека нощ, ако може да е лека нощта.

- Лека нощ, докторе.След това отделението. Какъв свят, Господи. Апотеоз

на страданието. Катастрофирали, паднали от скеле, на-мушкани с нож - селяни, работници, с професия или без професия. Нещастието не избира. А може и да не е така. Всеки от нас е избран за нещо. Какъв свят - стенещ и мо-лещ за помощ, наранен, обезобразен, изгорен - свят на болката. За тези, които лежат и за тези, които са край тях. Болен ли си бил или болен си гледал. От това време е снимката в паспорта на жена ми. Гледам я и сякаш не мога да я позная. От какво остаряват хората? Нощ - дълга и стенеща. Има време да помислиш за всичко.

103

Изведнъж установих, че ми се пуши. Не бях пушил от осем години. Вече не можех да влизам в кръчма, поради дима. А сега ми се пушеше. На балкона стоеше мъж с цигара в ръка. Поисках си. Едно предпролетно, бездънно небе, осеяно със звезди пулсираше сякаш могъщо и непроменимо във вечността. И пак мисълта за ония - извън нас, като мисълта за Бога. Виждат ли те? Знаят ли? Какво е живот и какво е безсмъртие?

По това време почина един приятел - поет. От дежур-ство в болницата отидох на погребението. Речи, събо-лезнования, признателност. До ковчега - жена му, децата му, братята му - тях познавам. Като умре човек, ставаме ласкави и внимателни...

Сбогом, приятелю!На сутринта дойде очният лекар. Изненада се, че

болният е зрящ. Бяха свалили вече някои от системите. Питаха го: Как се казва, от къде е. Тези край него - кои са, какви му са. Изреди имената ни. Несигурна усмивка раздвижи устните ни. Поотпусна лицата ни.

Навлизахме в болничния режим. Усвоявахме болно-гледачеството. Имаше и други като нас. Помагахме си. Съветвахме се. Нашата продължи четири месеца. А има-ше други, които ги заварихме и ги оставихме там. Човеш-ка мъка.

Като се пооправи дядото - питахме го:- Помниш ли как стана всичко? Кога те ритна коня.

Къде беше? Имаше ли хора край тебе? Да не те е уда-рил някой?

- Че защо да ме удари? На кого съм направил лошо?Заплака."На кого съм направил лошо?" Не беше направил.

Дошъл от земята - масивен и силен, той беше създаден като че ли да я работи, да я премества с плуга от едно място на друго, да я разравя с ръцете си, да я опложда с вярата си за добър живот, за по-други години. Беше съ-вършен стопанин - разбираше душата на земята. И уме-еше да отглежда живота. Именно да отглежда. Не да храни овце и прасета, да угоява говеда, а да ги отглеж-

104

да, да се грижи за тях, да вижда как растат здрави и жиз-нени, как скачат като напомпани, когато ги пусне из дво-ра. Цял живот беше правил това.

А когато трябваше да се заколи животното, той изпъждаше децата настрана - да не виждат, да не при-състват на убийството. Веселието беше по-късно, с яде-нето, с приказките - когато животното стане месо. Той ли беше измислил това "пъдене" на децата или и то идеше някъде от дълбините на народния живот, както толкова други неща, които едно по едно забравяме. Мисля, че някъде писах за това. Чете го един градски редактор. "Че то е много тъжно, бе. Никога не съм мислил, че е така". Не беше тъжно. Беше велико - като морал, като мисъл за човека.

Цял живот беше отглеждал живота.И цял живот се беше пазил да не изгуби нещо от дър-

жавното, да не кажат, че го е присвоил. Петнадесет годи-ни беше бригадир на овцете. Той така казваше: "Брига-дир на овцете". И цялата му документация за тези петна-десет години стоеше в една торба на тавана. Намерихме я след смъртта му. А когато издаваше бригадирството се оказа, че за петнадесет години беше му изчезнал само един метър шлаух. Ами, изчезнал. Някой си беше отрязал от рулото за нещо. Нищо. Купи го и го отнесе в стопанството.

Когато говореше за мене и за жена ми на сина ни, можеше да каже и за себе си. Но не каза.

В торбата с "документи" намерихме и една тетрадка от баща му. Чудна беше тази тетрадка. Разни работи бяха записвани в нея. Но една записка ме е поразила и ще я помня винаги:

"Дадух нъ синъ ми петку 500 гроша дъ си купи увце. Аку ни ми ги върни ду иднъ гудинъ жъ ми даде увцете".

Това е записка от началото на века, когато възрож-денският морал е изживявал себе си или вече е бил из-живян за новите господари на живота, но е бил жив в съзнанието на народа. На пълнолетния мъж не се дава

105

нищо безвъзмездно. Готовото лесно се харчи. И прави човека прахосник.

И друго нещо си мисля във връзка с тази записка. Истината за едно време и за едно общество се изучава не по официалните документи или поне не само по тях, а и по такива "документи", които разкриват нравствения стоицизъм на обикновения човек - запазил образа си чист и ясен и в най-големите национални крушения, и в най-тежките си лични поражения.

Но аз се отклоних от темата за болногледачеството.Отначало пристъпваш несигурно към нещата. Бол-

ният е абсолютно безпомощен. Разкъсван от болката и смачкан, той прилича на голямо дете, което нищо не мо-же само. Не може да се храни, не може да пикае, не мо-же да си вземе лекарствата. Той прилича на насекомо, обърнато по гръб, което движи крачетата си, но не може да заеме обичайното си положение.

Изведнъж установяваме, че болният е изгубил нави-ците си да се изправя, да ходи, да говори, да слуша, да вижда. Картините, които помня от неврохирургията са покъртителни. Имаше хора - трупове с неувредено мис-лене, които не искаха да ядат, не искаха да приемат ле-карствата, не искаха да живеят. Защото, ако се хранят, след храната идва подлогата, а преди това клизмата. Идваше като че ли унижението от пълната и непрео-долима безпомощност. Човекът не свиква с мисълта, че не може. Ето, той иска да вдигне ръката си. Знае как трябва да стане това и се учудва, че ръката не се вдига. Че мисълта му не я вдига.

За това трябва друга ръка и друга мисъл да са край него. Инак под него става топло и мокро, и обидно. И как завиждат болните, безнадеждно болните, на умрелите преди тях. Защото физическото страдание винаги е и нравствено. Свързано е с мисълта за развързване на ра-ните, за скачане от прозореца. Трябва да се стои спокой-но край болния, без напрежение. Когато се гледа болен човек, не може нищо друго да се върши. Болният трябва да се храни бавно и в същото време да се разговаря с

106

него за незначителни неща. Не бива да се говори за ра-бота, защото мисълта за работата, която е останала не-довършена, го подлудява, прави го неспокоен. Не бива да се говори за смърт, за нещастия. Не бива да се гово-ри за времето, ако пролетта се предчувства, защото мис-ленето ни отвежда към земята и предстоящите грижи за нея. Не бива да се говори за строителство, ако то пред-стои или е започнато и е останало недовършено. Може да се говори за сватби, за кръщенета, за контрабандни истории. Но не бива да се говори за жени на оня, който е пострадал от жена. Но не бива да се говори за деца на оня, който е изоставен от децата си. Ужасяващо е, че няма за какво да се говори, защото за каквото и да гово-рим, мисълта ни неизбежно се устремява към живота, който ни дърпа към себе си, зове ни умоляващо и при-зивно като близък човек - останал някъде сам.

Беше дошла на свиждане при мъжа си жена от село, убита от работа, почерняла от слънцето. Стоката, къща-та - всичко беше останало на ръцете й. Разказваше му какво е направила, опитваше се да го нахрани, а той об-ръщаше главата си и не искаше да приеме храната, за-щото знаеше, че никога няма да ходи и никога няма да се върне при близките си, при работата и задълженията си на мъж и стопанин.

- Е, вземи де, вземи. Нали за тебе съм го направила.Тя не можеше да бъде спокойна и търпелива. Бърза-

ше да го нахрани, да знае, че е била при него и пак да хукне за автобуса, да се прибере до вечерта. Оставила е всичко в къщи на чужди хора. А той не искаше да яде. Той я бавеше. И тогава тя му рече:

- Е, като не искаш да ядеш, умирай. И колкото по-скоро, толкова по-добре, че ще се оженя за друг. До гуша ми дойде от тебе и от всичко.

И заплака.Онемях при тези думи. Имах чувството, че някой ме

удря с чук по главата, че вие душата ми на огън. Тя не искаше да го огорчи. Тя искаше като че ли да събуди

107

жизнените му сили, да го накара да живее. А не разби-раше, че го убива.

Как човек се обърква и се заплита безпомощно в не-щата. Как върши това, което не трябва и за което ведна-га ще съжалява. Как мъката притиска гърдите му и сякаш въздухът не му достига.

Болногледачеството - грижата на децата за родите-лите, когато ролите се разменят, когато здравето и сила-та на едните като че ли са преминали у другите, когато от ръцете на родителите си, след като сме създали и отгледали деца, преминаваме в ръцете на тези деца, ко-гато кръгът на живота се затваря и се извършва вели-чественият акт на смирението пред усещането за веч-ността, това са неща - разтърсващи духа на човека.

Нямах тази съдба да изпратя родителите си в зря-лата възраст, когато се извършва големият обмен на жи-вота и милостта ни изпълва с мъдрост и утешение. Но чрез този човек - баща на жена ми и дядо на сина ми, аз като че ли се доближих до истини, които са вечни и не-променими, надвесих се като че ли над такива дълбочи-ни на битието, които без този случай никога нямаше да почувствам и да проумея.

Защото когато човек погребва близък човек, а ние погребахме този човек година и половина по-късно, той не поставя в земята един труп, а подарява на пръстта един плод и разкрива за себе си и за времето една ис-тина, от която започва истинското безсмъртие на човека.

108

Из ”СПОМЕНИ ОТ БЪЛГАРИЯ”

109

110

Усещане за Копривщица

В една долина като в шепа, под лъчите на слънцето, покрай ромона на Тополница, приспиван от шепота на горите и буден от гласа на птиците – град като дом и усет за златото на благата дума, продумана от близък човек.

Копривщица.Изтъкана от легендите на отколешни времена, днес

тя е вече духовен символ на нацията.Ако попитаме географията за нея – ще ни каже, че

градът е създаден от стари търновски родове в края на XIV век като типично българско селище, че е останал та-къв в годините на робството, че постепенното развитие на джелепчийството и бегликчийството, както и на зана-ятите в по-ново време, е способствало за подобряване на благосъстоянието на неговите жители и е осигуря-вало икономическата му и политическа независимост от поробителя.

Ако попитаме историята за този град – ще ни напом-ни за трите изгаряния от кърджалиите, ще спомене за непокорството на копривщенци, за многогодишната им борба с потисниците и мъчителите на народа.

А върховете на Балкана и Средна Гора се издигат об-веяни от легендите за юнашки подвизи на войводи и хи-ляди безименни родолюбци – мъже с непреклонна воля и широки, могъщо изправени рамене. Нещо грубо, мъжествено и решително и едновременно с това изтън-чено- мисловно се чете в лицата на Детелин и Дончо Ва-тах войвода, с които се срещаме в музеите след толкова време.

Град на бунтовници и поети.От Каравелов и Геров, до Каблешков, Бенковски и

Дебелянов, градът носи свещения кръст на героична об-реченост на борбата.

Всяка пролет белоцветните вишни се сливат с очер-танията на околните хълмове. Виолетови и замаяни не-беса през нощта понасят надалече с ветровете прозрач-

111

ни облаци, озарени от светлината на лунния диск. Го-рата шуми. И нейната тревожна и величествена музика те прави неочаквано голям и неочаквано малък. В този миг необяснимо и странно осъзнаваме присъствието си едновременно в миналото и в настоящето на града. За-звъняват камбаните на революцията. Пропукват пушките на въстаниците, а в промеждутъка на тяхното ехо, там, горе, на гроба на Дебелянов, прозвучават стиховете на неговите незабравими елегии. Едно дете коленичи пред паметника, за да оживеят в гласа му и скръбта, и вярата на поета.

И да стане всичко поезия: горите, върховете на пла-нината, историята, архитектурата. И особено архитекту-рата, за която продължават да твърдят, че била привне-сена от чужбина и наподобявала с нещо остатъците от късния италиански и френски барок. А всъщност изслед-ването на тази архитектура изисква психологически под-ход. Събуден от големите идеи на своето време, чрез възприемчивостта си, чрез своята дарба и труд, след многобройни и далечни пътувания в Европа и Азия, коп-ривщенинът довършва духовното си образование и съз-дава своя дом като верен израз на вродения му усет за свобода и великолепие на формите.

Така си спомняме за всички скитници на този град, които пътуват по далечните земи и морета, за да търгу-ват и да видят как живее свободният свят. Така разно-родните и разностранни прояви на родените тук се сли-ват в един единствен стремеж на духа към свободата и неговият възвишен порив обжарва хоризонтите на оте-чеството със самоотверженият пламък на бунта през пролетта на 1876 година. Каблешков пише своето Кърва-во писмо, а от височините на Балкана, пред вида на го-рящата Тракия, Бенковски се провиква:

„Турцийо, аз те победих!"Рядко някъде другаде са се събирали в един град

толкова много имена на безсмъртни и героични мъже. И това не е случайно съвпадение на обстоятелствата. То-ва е закономерно освобождаване на енергията на един

112

непрекършен народ, там, където неговите духовни устои са най-яки и трайни. Като екове от далечна камбана ще ни застигат по пътя на историята гласовете и мислите на всички, които направиха от този град отечество в голя-мото и всеобщо отечество България.

Наесен пожълтяват листата на широколистните дър-вета. Някаква щедра ръка обагря хълмовете с цветовете на жълтото, червеното и зеленото и ги слива със синята дълбочина на небето. И градът привлича погледите ни, откъдето и да тръгнем към него. Някаква ненаситност да го съзерцаваме и да го имаме ни обзема спонтанно и ни изпълва с простора и мъдрата вечност на планината. То-гава усещаме, че му принадлежим неизменно и честно завинаги. И в това вътрешно отдаване се крие цялото очарование на умението да обичаме красотата...

„А комуто стане нужда веч да те остави, той не може дорде е жив да те заборави.”

Ще пренеса тази строфа на поета за гората върху града, където се е родил той и тя ще придобие смисъл на заклинание и обет за вярност в най-българския от всички български градове.

113

* * *

Този външен театър, който може да се види всяка го-дина на Първи май в Копривщица, се нарича възпроиз-веждане на моменти от обявяването на Априлското въс-тание в града.

Четец запознава по радиоуредбата зрителите с пред-поставките на въстанието, с условията и хода на подго-товката, с имената на по-изтъкнатите участници и ръко-водители, с революционните им длъжности и предназна-чения.

След предателството на Ненко Балдьовченина, а мо-же би и на някои други, турското правителство взема мерки и изпраща свои хора в Панагюрище и в Копривщи-ца с изричните указания да действат предпазливо и да се пазят от предизвикателство.

За Копривщица е изпратен кърсердаринът Неджиб ага ... Чаткат копитата на конете. Самоуверено и гордо стоят на тях представителите на властта. От площада те се отправят веднага за конака. Малко след това няколко групи заптии тръгват в различни посоки. Това показва, че Неджиб ага идва с конкретна задача – да обезглави ко-митета в лицето на неговите ръководители, по-голямата част от които са му известни, и да предотврати избухва-нето на въстанието. Арестувани са Георги Тосунов и Петко Енев. Блъскайки ги с прикладите на пушките, тур-ците ги прекарват през площада. С две заптиета само Неджиб ага излиза от конака и по Геранилото се отправя за къщата на Каблешков. Неговият план е прост. Ще го потърси уж да му предаде лично писмо от баща му. Лъ-жата обаче е плитко скроена и майката на апостола я усеща веднага. Предупреден от нея, докато вари кафето и посреща изтежко агата, Каблешков изхвръква през комшулука, достига до дома на Рашко Хаджистойчев и свиква тоз час комитета на заседание. От тук нататък събитията се развиват с главоломна бързина. Притиснат от обстоятелствата, комитетът взема единствено пра-

114

вилното решение – да се вдигне знамето на борбата и да се нападне конака.

Разочарован от неуспеха в дома на Каблешков, през площада минава с охраната си Неджиб ага. Неговата фигура е гневна и забързана. Лицето му е злобно и нес-покойно. Мирише на бунт, на барут. Не са заловени и другите заподозрени. След влизането му в конака вра-тата се затваря веднага. И в този миг забиват камбаните на църквата – призивно, напрегнато, съдбоносно. При-пукват пушките на въстаниците, които в щурм през пло-щада обграждат конака. Облечени в хъшовска въста-ническа униформа, с навои и калпаци, със зелен пряпо-рец, разделени на две групи, за да обхванат конака от две страни, те се втурват в атака. Пред дюкяна на Петко Кундурджията едната от групите, която минава по Калъ-чевия мост, среща заптието Кара Хюсеин. Гръмва пуш-ката на Георги Тиханек – член на тайната революционна полиция, и го поваля на място. Другата група, водена от Каблешков, се е спуснала вече по Геранилото и е напад-нала конака. Пушките гърмят. Камбаните бият. Тресва първият изстрел на черешовия топ. Ликуваща тръпка ми-нава в душите на присъстващите. Въстанието е в нас-тъпление. Убити са мидюринът и няколко заптиета. Пор-тата на конака се отваря и Неджиб ага хуква по Клисур-ския път, изпуснал сабята си при бягането. Но това не намалява радостта от победата. Виковете „Да живее България", „Да живее победата", „Ура", „Честита ви свобода" и само „Да живее" се смесват с възгласи на признателност и радостен плач. Сълзи обливат лицата и на най-коравосърдечните мъже. Тук на площада, с кръв-та на убитите турци Каблешков пише кървавото писмо, което ще полети към Панагюрище и Карлово. Чете се писмото по радиоуредбата.

„Братия!Вчера пристигна в село Неджиб ага, из Пловдив,

който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в

115

Оборишкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мидюра, и няколко заптии... Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от екът на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!... Ако вие, братия, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище...”

Копривщица, 20 априлий 1876 г.Тодор Каблешков

Към това, което написва Каблешков, председателят на Клисурския революционен комитет – Никола Карад-жов, добавя:

„Бях очевидец, когато се извърши всичко гореказано в писмото на Тодора. Тръгвам за Клисура, за да направя същото,

Никола Караджов"

Най-после жребият е хвърлен. След близо петстотин години политическо и духовно подчинение, възкръснал от гроба, народът български се вдигаше на борба и това просълзява всички, които присъстват. Тази постановка е самодейна. Самодейци са и участниците в нея. Но аз не съм присъствал на представление, което да е постигна-ло такъв категоричен успех, което да е вълнувало така зрителите и да е оставяло у тях такива дълбоки и трайни спомени.

Жив и паметен е този миг от българската история във всяко българско сърце. Затова и с такова вълнение се приема „възпроизвеждането" на въстанието. Сякаш всичко е истина. Сякаш ние сме тези, които нападат ко-нака, които пишат и четат величавия кървав документ на българската национална свобода – тоя страстен зов за борба, тоя призив към българите, където и да са те, този истински манифест на саможертвената българска воля

116

да се възкреси поробеното отечество с цената на всичко. Възседнали потни коне, куриерите отлитат към Панагю-рище и Карлово и вихреният бяг на тяхното препускане отеква с нетърпението по-скоро да се извърши великото дело на българското освобождение.

А камбаните бият, бият, звънят и будят заспалите, възторгват нерешителните, подтикват слабите и вдъхват смелост в гърдите на всички. Плющи до скъсване зеле-ното знаме с думите „Свобода или смърт" и бунтовният средногорски вятър отнася далеч по всички посоки на света истината за българите, които са решени да измрат до последния човек, но да бъдат свободни...

Велика епоха.

117

* * *

Час по литература. Час като час. Почука се на вра-тата и веднага след това тя се отвори. И се занизаха възрастни хора – мъже и жени, като да бяха бащи и май-ки на учениците. Поясниха. Били випуск от преди два-десет и пет години. Казаха, че искат да послушат. Нася-даха по чиновете. Сместиха се. Мълчаха. Гледаха с раз-ширени учудени и питащи очи. Толкова много ли са два-десет и пет години?

Урокът продължи. Задавах въпроси към класа и те се обръщаха, когато посочвах някой от учениците. Имах чувството, че ще станат да отговарят. Това ме вълну-ваше повече от урока. Припомних си своите съученици. Къде ли са сега те? Животът отминаваше. Навървяха се годините и все не оставаше време да се огледаме. Доде-то един ден ... Но какво да говорим за този ден. Животът е хубав и дълговечен. Младостта отминава, но сътворе-ното с обич е в нас – като спътник.

Не вървеше урокът. И затова го заместихме с реци-тация. И изведнъж някак естествено, непринудено и вне-запно запяхме. Запяха първо гостите, а след тях и деца-та - оная песен на Каравелов за гората, която „мерише на младост", но вселява в сърцата „само скръб и жа-лост". Тук, в Копривщица тази песен, изпълнена със светла тъга по родината, звучи по особен каравеловски и копривщенски начин, вълнува и топли душата с мелоди-ята на своята музика, със съкровената изповед на спо-мена.

„Хубава си, моя горо,меришеш на младост...”

Как тази песен замесва в едно жалбата за младостта и за родния край, останал далече някъде на юг - поробен и изтерзан.

118

Хубава си, моя горо!Не познавам по-патриотично и синовно лирическо

произведение от тази малка песен, изтъкана от обич и светла тъга.

119

Любен Каравелов - човекът, писателят, идеологът

Каравелов – един от най-великите българи!Един от ония, за които животът не беше сън и лъжа,

а непрекъснато търсене на истината. Един от ония, за които животът беше борба, развихрена и жестока, окри-ляваща и възвишена както вярата в доброто и справед-ливостта.

Каравелов – един от ония, които с право могат да се нарекат създатели на истински културни ценности и из-разители на духовните въжделения на цяло едно поко-ление, пренесло себе си в жертва пред олтара на отече-ството и завинаги останало в народната памет като сим-вол на всеотдайно и беззаветно служене на човека.

„Обичам те, мое мило отечество."Надарен с подвижен и гъвкав ум, с изключителна чув-

ствителност, с политически и художнически усет, Кара-велов се издига до върховете на едно позитивно рацио-нално познание и от висотата на своя материалистичес-ко-революционен мироглед, чрез душата си и ума, чрез цялото си същество разбра, че революцията е единстве-ния изход и спасение за българина.

Но това беше по-късно.А по-рано бяха Копривщица и непокорният устрем на

планините, енергията на хайдушкия епос, очарованието на легендите и волната песен на ония, които презират смъртта и робството. Ще мине време и бунтарският дух на Копривщица, която дава духовна храна на неспо-койния юноша, ще оживее в повестите му, будещи сла-вянска Русия за любовта към забравените зад Дунава българи.

Ще мине време. Но това време започва още когато младостта се гневи и възторгва, когато животът го вика по пътищата сред тъжните погледи и изпити лица на чо-веците. И юношата тръгва по пътищата на страданието, по мъките и надеждите на своите поробени братя, за да достигне до истината на революцията. Търговията, към

120

която го тласка бащата, не увлича Каравелов нито в Пловдив, нито в Одрин, нито в Цариград – никъде.

„Обичам те, мое мило отечество..." С ония българи, чиято душа е чиста и ясна като зората, чиито ръце са създадени за труд, чиито сърца пламтят от благородния гняв и болката за трагическата съдба на родината. Мла-достта иска своето. Младостта вика: „На път!" И Кара-велов тръгва.

Един българин с неспокойни и тъмни очи влиза в Московския университет и обуздава тревожния вик на душата си, за да знае, за да може, за да бъде това, което го иска България, останала далече някъде на юг с бели-те гребени на Балкана, с хайдушките песни за гордите, които умират в сражения.

„Обичам те, мое мило отечество".Десет години по-късно Каравелов се връща на полу-

острова. Сърбия отваря границите си за него, а Омла-дината му дава дружеска ръка и подкрепа. Дошъл от Изток, възмъжал в теоретическата борба с идеализма на стара Европа, възприел идеите на руския демократизъм, Каравелов логически и естествено става духовен вожд на сръбската младеж. А на полуострова се извършва сложна и отговорна работа. Дуализмът и бъзливият пат-риотизъм на старите нотабили отстъпват пред ентуси-азма и трезвия ум на младостта. Младото, „зеленото" поколение на Каравелов и Ботев прозря голямата исто-рическа истина, че „...който е осъден на смърт и стои под бесилницата, той не може да мисли за своето умствено развитие и за образованието на своите деца". Това беше трезво поколение. Преминало през джендемите на една политическа и социална трагедия, то отказа да чака раз-решение на прословутия „Восточен въпрос" отвън и, като се опираше на силите и разума на народа, с цялата си страст и откровение проповядваше революцията. И, кое-то е особено важно, не само я проповядваше, но я под-готви и я извърши. В тази огромна работа по органи-зирането и стимулирането на духовните потенциални си-ли на нацията Каравелов има своите изключителни зас-

121

луги. Заедно с Левски, Каравелов е истинският идеолог на гражданската война в нашата политическа история. Заедно с Левски и Ботев, той извърши невъзможното. Само за няколко години упорит и непрекъснат труд чрез вестниците „Свобода" и „Независимост" той възпита и подготви за бурята на стълкновението хиляди българи.

„Обичам те, мое мило отечество. Обичам твоите Балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори. Обичам те, мой мили крайо".

Обичам те!Тази дълбока, осъзната и взискателна любов, която

движи духа, която го устремява към великите идеали на човечеството, която произвежда и поддържа в непрекъс-нато напрежение нравствената енергия на един човек, извънреден по стремления и възможности, съпътства Каравелов през целия му живот. Тя е с него в Русия и в Сърбия, в Пещенската тъмница зад стените на мъртвия дом, в Румъния и навсякъде. Тя осветява и определя пъ-тя и жизнените потребности на душата, тя буди и зове кръвта. Тя – великата и безсмъртна любов към Оте-чеството – разпъва душата на кръст, събаря мостовете за отстъпление и изгаря сърцето на кладата на всеот-дайността.

Целият живот на човека Каравелов и цялото твор-чество на писателя Каравелов са осветени от тази лю-бов. Като вечен и неугасим жертвеник тя пламти в стати-ите на „Свобода" и „Независимост". Тя увисва на беси-лото с името на Левски и възкръсва в бунта на Априлци, за да озари с безсмъртното си сияние небето на спасе-нието в първия ден на свободата.

„Свободата не ще екзарх, иска Караджата..."Така крайният максимализъм на революционера

Каравелов налага отпечатъка си върху творчеството на писателя Каравелов. Всичко, което излиза изпод перото му, носи оная задъханост и напрежение на времето, в което зреят идеите и се раждат надеждите. В тези години вече няма време за битови описания като ония в „Българи от старо време". На дневен ред е революцията,

122

чиято страшна и разрушителна сила трябва да се отгле-да и закали. И поетът, роден може би за нежни лиричес-ки изповеди, за съзерцание и мечтателност, възпламе-нява всичко в себе си, за да запали в душите великия по-жар на любовта към България.

И вика, вика. Всяка повест и всяка статия на Кара-велов е кървав вик от бездните на робската нощ. И този вик – всеотдаен и настойчив, лети през времето, настига ни внезапен и властен и кънти в душите ни:

„Братя българи, вярвайте в своите сили и надейте се на своите мишници. От нас зависи спасението на Бълга-рия. Или сега, или никога. Сейте дека можете семе за на-шата свобода. Часът на народното освобождение е бли-зък. Печали и страдания, притеснения и зверства, в как-вито живее днес народът, са дошли до крайни предели. Той ще да въстане и ще погребе като Самсон всичките свои неприятели".

И по-нататък: „Български комитети има толкова, кол-кото български сърца и български души има на света".

Пламъкът и революционната страст, силата и духов-ната мощ на този глас безпокоят и будят ония, в които искрата на родолюбието е готова да пламне при първия тласък отвън и да засияе с красивата светлина на себе-отрицанието и мъжеството.

Но като проповядва катехизиса на революцията, Каравелов съвсем не е против образованието. Той раз-бира много добре, че българинът не е имал и няма по-го-лям враг от невежеството. Та нали за това той трябва да се освободи, за да живее самостоятелен и пълнокръвен живот. Великият демократ и родолюбец вярва както мал-цина в съзидателния труд на ума и ръцете, които ще бъ-дат развързани от ангарията и експлоатацията. И точно затова той осъжда жестоко и безпощадно ония дълбоко-мислещи и многознаещи патки, които си разрешаваха лукса да оплодят с бездарните си трудовце българската култура. Писатели и журналисти, преводачи и учебника-ри, театрални дейци, учени и недоучени изтърсаци на възхождащата българска буржоазия намериха в лицето

123

на Каравелов своя неумолим и безпощаден критик. За-щото Каравелов е съвестта на едно време. По убедите-лен и самобитен начин неговият материализъм се съче-тава с вдъхновението на революционера идеолог и де-лови изпълнител. Хуманизмът и математическата истина за пръв път се срещат у Каравелов, за да тръгнат ръка за ръка срещу невежеството и мракобесието.

„Обичам те, мое мило отечество... Сичко щото е оста-нало досега в моята осиротяла душа, добро и свято – сичко е твое".

И както пълководецът в минути на изпитания търси съюзници навсякъде, така и Каравелов се оглежда около себе си, за да намери съратници за голямата война с читашките благодетели на България. Преди всичко той изважда от мрака на забравата втората и може би по-многобройна половина на народа – оная, която ражда непокорни глави, за да ги гледа набити на кол. Караве-лов е първият истински защитник на жената в нашата най-нова история. Разбира се, в това отношение той има своите учители в лицето на руските разночинци. Но ра-ботата не е в това, че им подражава, а в това, че търси и намира в историята на своя народ жени героини. Те са ония, които страдат продължително и дълбоко – ония, които работят заедно с мъжете и освен това са прину-дени да стоят „диван чапраз" пред османлията. Не зато-ва ли Каравелов изпитваше истинско състрадание и съ-чувствие към тях и колчем ставаше дума за теглото им, рисуваше ги със силата на едно поетическо одухот-ворение, което би трябвало да им върне поне моралното право на човеци. Религиозният идиотизъм векове наред проповядваше безправието на жената и я осъждаше на робско послушание и животински страх от волята на мъжа, който често пъти, както е в „Маминото детенце", не само че не я превъзхожда морално, но изобщо е пар-цал, изрод и престъпник от най-безчовечен тип. Някъде между образа на Лила от „Българи от старо време" и образа на Добра от „Дончо" трябва да намери своето място българката.

124

Всичко за революцията, всичко за победата. Българ-ска кръв тече у всички българи и тази кръв иска възмез-дие за мъките и сълзите, за изтезанията на духа и тяло-то. Тази вдъхновена апология на жената е част от рево-люционния патос и гражданската съвест на писателя.

„Обичам те, мое мило отечество... Ти си оная благословена земя, която цъфти, която е пълна с неж-ности, със сияние и величие..."

И нищо повече.„Младостта се не връща, мои дражайши читатели, и

сънищата овехтяват така също както овехтяваме и ние самите. Едно време когато косата ми беше още черна, когато лицето беше бяло и червено и когато очите ми блестяха като две звезди, то биваха всякакви неща. Сичко премина... Останаха само едни боси и голи възпо-минания, които не само че не радват, но убиват в нас и настоящето щастие, ако то и да е огризено от всяка една страна".

Колко далече е отишъл писателят след смъртта на Левски. Но болката не може да омаловажи делото на Каравелов, защото на това дело той е посветил цялата си умствена и физическа енергия. Назад са младостта и пламъка, назад са устремите и страстта, които продъл-жават да движат живота чрез мислите и мишците на хи-ляди революционни работници, сплотили себе си в едно и възпламнали като звезди в небето на България. Може би най-ярката от тези звезди я няма при изгрева на бъл-гарското освобождение. Но тази звезда е изгаряла в соб-ствения си пламък, а огънят на нейната любов е сът-ворил съзвездия от образи на живи българи.

„Обичам те, мое мило отечество... Ти си ме научило да плача над всяко едно човеческо нещастие – а това е вече много за един човек".

Най-после идва пролетта на 1876 година. И в този град, от където започва красивата парабола на не един всеотдаен живот, зазвънява камбаната на революцията. Бие, бие, звъни и вика пред очите на целия свят и разпилява в пролетните полета на една озвучена, зеле-

125

на земя белите кости на хиляди мъченици. Най-после огънят на кръвта запалва небесата, за да изгори завина-ги робската орисия и проклятието на вековете.

„Лудите, лудите – те да са живи!"И толкова.Остава само оная чудно хубава песен за гората, коя-

то мерише на младост, на живот и сила, но въпреки това навява тиха печал и милостива жалост. Животът взема своето винаги, дори ако се съпротивляваме, дори ако не се признаваме за победени. Човешката натура не винаги издържа на бурите. В гърдите ляга умора и после става кашлица, и после става могила и равно място, утъпкано от стъпките на ония, които носят зелените венци на приз-нанието...

Така завършва животът на Каравелов в освободе-ната вече България.

126

Елегия за Дебелянов

Този град, в който гръмна първата пушка на българската национално-демократическа революция, то-зи град – векове наред слушал легендите за юначни под-визи на войводи и страшни хайдути, този град – приспи-ван от шума на горите и буден от бистроструйните води на две планини, този град – преминал изцяло в епоса на великата предосвобожденска епоха с имената на Любен Каравелов, Георги Бенковски, Тодор Каблешков, с име-ната на хиляди още знайни и незнайни поборници за окървавената българска свобода, е прибавил към своята неувяхваща слава и славата да бъде родно място на един от най-големите и съкровени поети на България. Тук, в родния дом на Дебелянов, се пази люлката, в коя-то са го люлели някога и която като махало е отмервала началните часове на лирическото Дебеляново време. Тук, под синьото небе на Копривщица, по бреговете на Тополница или по слънчевите поляни из боровите гори на тази одухотворена и легендарна Средна Гора, той е бродил сам или с другарите си, които завинаги ще за-помнят възторга му и удивлението от хубостта на света, както и тъгата в очите му, с която той напуска заедно със семейството си Копривщица и заминава за Пловдив след смъртта на бащата.

Не сме ли чували гласа му в гласа на днешните деца на Копривщица? Не сме ли виждали в очите и в лицата им поне една от чертите на Дебелянов, омекотени от спомена и довършени в съзнанието ни от вечно живата елегичност на неговата човечна възвишена и зряла пое-зия? А той е бил дете като тях. Жизнерадостно и светло са искрили очите му пред зеленото чудо на дърветата, пред белотата на вишните, които един ден ще се пре-върнат в поетически мотив на оная дивна елегия за без-възвратно отминалата красота на детството, на бащиния дом с незаменимата му искреност и чистота...

Целият този свят с възрожденското минало на града и планината, в която той се роди, е подготвял като че ли

127

неговото идване. Ревниви българи откривали училища и вървели с упорство и с дух от Часослова и Псалтира към взаимното народно училище на Неофит Рилски и към първото класно училище, организирано от Найден Геров. Чрез патриотичните проповеди на Неофит Рилски, чрез сладкозвучната реч на Найден Геров, чрез бунтовния па-тос на Любен Каравелов – сякаш сам вътрешно в себе си, градът е подготвял раждането на Дебеляновата пое-зия – този своеобразен връх и достижение на нацио-налната българска култура. Някаква огромна енергия, натрупана и съхранена през вековете, е обуславяла поя-вата и извисяването на революционния дух на Коприв-щица. Трансформиран по своеобразен начин, този дух живее и в поезията на Димчо Дебелянов – в новотата и в социалната насоченост на нейната дълбоко човечна и мъдра тъга. Това усещане за бунтарската същност на Дебеляновата поезия може да бъде почувствано само тук, в родния град на поета и никъде другаде. То е вътрешен удар и ритъм.

Аз умирам и светло се раждам – разнолика, нестройна душа, през деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша.

То е импулс и градеж на вярата, това чувство, без ко-ето не може да се живее – вярата в разумния ход на жи-вота, озарил тъжното и обществено несправедливо би-тие на обикновения човек със светлината на бъдещето.

За старий свят настават сетни дни, разкъсват се верига след верига – и над самите му развалини на правдата олтарът се въздига.

Ако беше сега между нас, той щеше да чуе думите, които изричаме за него и за стиховете му. С диогеновска усмивка в брадата, обгорен от битките на живота и с пог-

128

лед, взрян в далнините на времето, той щеше да почув-ства дълбоката ни признателност за всичко изтърпяно и превърнато в поезия от дарбата му да обича човека. Ако беше сега между нас... сам войн, певец и войн на новите времена, на които неизбежно щеше да принадлежи по дух и нагласа на своята мъжествена лира, той би ни съб-рал под белоцветните вишни на своя дом и на своята поезия и с пълна чаша в ръка би издигнал наздравица за радостта, за оная радост, към която се стремеше през целия си безрадостен живот.

Ако беше сега между нас... Не можеше да бъде. Ис-торията има своя неумолима логика. Онова посредстве-но и мизерно общество, в което бе съдено на Дебелянов да живее и да воюва за утвърждаване на своята лич-ност, не прощаваше на предизвикателно честните, на предизвикателно талантливите, на неспокойниците, кои-то идват, за да разбъркат нещата, за да разрушат и съ-сипят установения ред.

Преминал живота си в търсене и в постигане на нрав-ственото съвършенство, чрез трагизма на войнишката си съдба, Дебелянов се изравни по жизнен подвиг и само-жертва с бунтовниците на всички времена и епохи.

Ако беше сега между нас... Това чувство е болка, тъ-га и вътрешен плач, които започват отдавна, отдавна...

„Един ден цялото семейство с багажа си напусна Коп-ривщица. Димчо се откъсна за дълго време от другар-четата си, от родната си къща, от зеления двор, от бело-снежните вишни. Къщата беше заключена, дворът запус-тя. Останаха няколко пчелни кошера, които неговата баба Илийца обикаляше, но и те скоро изчезнаха..."

Тъга и плач е имало в тези минути на раздяла с род-ния дом, с планината, с близките, с училището, с хората, които знаят името му и го обичат по своему, сдържано, искрено. Какво се крие зад планините в далечния град, където отива семейството му? Ще има ли обич, среда и разбиране и за него или ще дойде ден, когато с мъка ще изповяда:

129

Как бяха скръбни мойте детски дни!О, колко много сълзи спотаени!Тук първи път се моя взор стъмнии безпощадна буря сви над мене.

Така започва животът на Дебелянов – от патриархал-ния уют на едно голямо семейство жребият го изправя безцеремонно и грубо пред грозната социална истина за битието, за да го смаже и изроди или да закали душата му в копнението за висина и просторност, за щастие и право на самоосъществяване в света на изкуството. И това не е случайно. Литературните интереси на Дебеля-нов се събуждат почти веднага след пристигането му в Пловдив. Под грижите на способни учители в Пловдив и в София, където по-късно се премества и завършва гимназия, Дебелянов узрява като поет и художник. Този процес е сложен. В него участва личното нещастие на семейството, студенината на чуждото място и чуждите хора на големия град – усещането за духовна мощ и пре-възходство над мамините синчета, стремежът на въз-хождащия интелект да намери форми и средства за изя-ва. Това е сложен и продължителен процес на само-осъзнаване на личността, на самосравнение с интелек-туалните лилипути на всекидневието. Тези новоизлю-пени „величия", тези секретар-бирници на живота той не-навижда с цялата одухотвореност на своята изключи-телна личност. По време на пътуването си до Атина той влиза в конфликт с господарските синчета и една вечер късно, на палубата на кораба, по свидетелство на Георги Райчев, той се провиква:

„Секретар-бирници, аз ви презирам... презирам!... Ако моето презрение може да се превърне в пламък, всички ще изгорите, всички... всички..."

И това е вече не само обществена, гражданска позиция на един буден и честен човек, а философска и идейна оценка на действителността, изразена по класи-ческия бунтарски начин на един родèн копривщенец. При завършване на гимназията този копривщенец рецитира в

130

присъствието на Фердинанд стихотворението на Иван Вазов „Елате ни вижте" – не друго, не патриотичните оди на Вазов, а „Елате ни вижте" – една социална изповед, породена от съчувствието на народния поет към оне-правданите синове на обществената низина. Подборът на това стихотворение не е внушен от преподавателите на Дебелянов. Той е негов и доказва гражданската му зрелост и ангажираност.

„Аз мисля, господа, че по-скоро ще мине камилата през иглени уши, отколкото Те да влязат в царството не-бесно, защото греховете им към тази страна са толкова големи, че сигурно Данте не би знаял в кой кръг на ада да ги сложи. Вижте тези физиономии на бакали, тали-гари и касапи, и кажете могат ли да бъдат ръководители на мисълта?"

Тези думи на Дебелянов, изречени пред приятели за висши чиновници от министерствата, не оставят никакво съмнение за обществената позиция на поета. Те са клю-чов момент за разбиране на неговото отвращение от действителността, за мъчителното съзнание, че му е съ-дено да живее във време, когато моралните стойности са обезценени, когато е настъпила всеобща инфлация на най-значимите човешки и социални идеи.

И точно затова, възникнала като нравствено обви-нение срещу една социално несправедлива и извратена действителност, срещу една действителност без морал-ни принципи и високи обществени идеали, поезията на Димчо Дебелянов стана художествен изобличител на ес-нафското саможивеене и на дребнавите усилия на лич-ното благополучие. Логически антипод на бездарието, тази поезия можеше да бъде създадена само от силен и естествено благороден талант.

По естетическа насоченост, по характер и дух, Дебе-лянов се родееше с прокълнатите поети на Франция и Русия. Нещо повече – неговият нерадостен живот на бездомник и самотник, отвергнат от живота на едно про-сташки посредствено общество, в което му беше съдено да живее и да създава духовни ценности без вярата, че

131

ще бъде разбран, като че ли подсилваше убеждението му, че и той е прокълнат и орисан да оплаква безконеч-ните загуби на своя живот.

И той действително бе прокълнат.Прокълнат от собствената си одареност да чувства и

да изживява болезнено до трагизъм духовната незря-лост на своето време.

Закърмен с вечната волност на планините, където отраства, и здравия патриархален морал на народа ни, облагороден от една изискана култура, трезво буден за социалната същност на живота, като всеки истински художник, Дебелянов чувства непреодолим вътрешен подтик да претвори света в един по-съвършен и човешки приемлив вариант.

Разбира се, Дебелянов бе социален поет. Но той бе социален поет в един друг – по-едър и пространен чо-вешки мащаб, който не го оставяше никога при голия факт на действителността, а го извеждаше през интим-ната хармоничност на духа до универсалния общочо-вешки смисъл на идеите, без които няма личност и об-щество. Защото би било погрешно да се елементаризи-рат социалните подбуди на поета и да се обяснява само с тях почти магнетичното въздействие на неговата пое-зия. Дебелянов не можеше да преодолее всеобщото: по-лукултурния бит на домораслата ни буржоазия, нейната алчност и пошлост, политическия разврат. В условията на пълна безизходност и невъзможност да промени све-та, той изпитваше естествено чувство на потиснатост и тъга. Ето защо неговата тъга не е мълчаливо съзер-цание и пасивно приемане на битието, а активно, бор-ческо, мъченическо отрицание на грозотата на тоя свят – единствения, който имаше, за да живее. А това не може да не ни подсеща за старата истина, че поетът се ражда от болката. Може той да не пише стихотворения, да не рисува картини, да не е музикант, все едно – поетът се ражда от болката. Защото поезията не е стихотворство, а състояние на човешкия дух, при което личността се разкрива в страданието за всички. Най-важното в такава

132

активна намеса в развитието на обществото е убеж-дението, че животът може да бъде устроен по-иначе и илюзията, че това е възможно винаги и навсякъде. Така личността предварително, преди още да достигне до творчеството, става възел от противоречия и дра-матическо следствие от дисхармоничните звучения на живота, които извикват неизбежно противоречиви мисли и чувства. Свързани с възрастта, с житейския опит на човека, с нагласата му за един или друг вид дейност, с възможностите му да възприема и да отразява света по един или друг начин, противоречията на действител-ността градят неповторимия образ на всеки творец, онова без което не можем да си го представим, онова което е характерно негово, единствено и неповторимо.

Малинен дъх разпръсват твойте устни,о, сладък дъх на майските цветя!И преблажен е който пръв откъснеот тях малината на любовта...

Любовта е дошла с пролетта и с цветята, с гръмоте-виците на пролетни небеса, с бездънните хоризонти и очакването на майските нощи. И човекът се ражда за лю-бовта. Възмъжава душата за лудост и болка. Нещо сил-но и ярко я движи. Нещо истинско и голямо я устремява по пътя на красотата, извисява я над сивия цвят на все-кидневието, опиянява я с блясъка и съвършенството на идеята да излъчваш любов, да получаваш любов. И ста-ват необясними грозотията и злобата на света. Светът има образ на момиче. Той целият е проникнат от чисто-тата и целомъдрието на жената, която обичаме. Не съ-ществуват пороците на пошлостта. Една ръка – могъща и праведна като самата любов, измива света, за да го превърне в изящен храм на любовта и радостта. Този миг е неповторим.

Но възторгът и опиянението не могат да спасят лю-бовта. Нещо повече – те са нейните слаби страни. Сре-щу тях се издигат възраженията на навика, нечисто-

133

плътните съмнения на недоверието, враждата на рев-ността и нищетата на битието. И става ясно, че в този свят на мъки и разочарования, на подлост и измами, любовта е предизвикателство. Срещу нея тръгват тъмни-те сили на живота. Те я убиват с рутина и неискреност, оковават я в лъжи и в изневери, заплитат я в мръсните сделки на интереса. Съборена от пиедестала на лъче-зарна озареност и красота, окаляна и обругана, одрипа-вяла и окаяна, тя тръгва по земята като старица.

Така вървим към Дебелянов, към мъката и грижата на поета, които стават вечни негови спътници. „Все по-вече и повече започвам да обичам хората. Особено тези, които страдат, които са беззащитни" – изповядва поетът в тези години. Дошъл от низините на живота, той чувства върху себе си лишенията и недоимъка и върху всички, осъдени на черни мисли, на въздържане, на непосилен оскотяващ труд.

Ето какво пише в спомените си за Дебелянов него-вият другар – поетът Людмил Стоянов:

„Врязана е в паметта ми тази среща в София, защото впечатлението от Димчо Дебелянов бе необикновено: Беше късна есен, а той нямаше балтон, с ръце в джобо-вете на палтото той стоеше спокойно под ситния дъжд, чиито капки блестяха по жълтеникавата му брада. С дио-геновска усмивка, готов да се надсмее над своята ни-щета, той говореше за незначителни неща с явното же-лание да отбегне главното; да покаже, че той съвсем не мисли за него, та и другите няма защо да мислят. Сму-щение на човек, убеден, че всички виждат смешното му положение и тайно в душата си се гаврят с него; мни-телност, която той съзнаваше и която още повече раз-раняваше болката му."

И това с един горд и чувствителен човек. Какво оста-ва от самочувствието? Къде отива любовта? Така се ражда усещането за самота, за изоставеност, не от тези, които страдат под бремето на живота като него, а изос-тавеност от радостта въобще. И върви по улиците на жи-вота един нежен и фин човек. В някакъв град, в някаква

134

улица дъждът ръми еднообразен и чист, монотонен. Нощта простира тъмни небеса и стъпките му отекват в мрака.

Спи градът в безшумните тъми. На нощта неверна, верен син, бродя аз бездомен и самин – а дъждът ръми, ръми, ръми...

Жестоки часове на размисъл, на философска работа, на преоценка на всичко минало и настояще, от които ще се родят безсмъртните елегии „Скрити вопли", „Ти смътно се мяркаш", „Аз искам да те помня все така", „Помниш ли, помниш ли тихия двор" и много други. През деня той е чиновник в централната метеорологическа станция, коректор във вестник „Ден" или стенограф в Народното събрание. Тогава трудът на всекидневието го прави обикновен, загрижен за хляба и съществуванието си, такъв какъвто не би искал да се види, унизен и смачкан пред музите на своето въображение, пред обра-за на любимата жена. Оттук идват импулсите на неговия индивидуализъм, стремежът да бъдеш горд и силен до-ри когато си сам като „самотен бор – на върха страж заб-равен". Оттук иде стремежът му да се отличи от обикно-веното, от делничното. Разбира се в увлечението на Де-белянов по символизма и индивидуализма сериозният изследовател би трябвало да види преди всичко кон-кретни естетически търсения и стремеж за установяване на собствен почерк в изкуството, за реализиране на ония вътрешни емоционални бури, които с годините са уве-личавали духовното напрежение и углъбяване в пробле-мите на времето, в законите на етичността, във фило-софското проникване в живота и в изкуството. А това значи, че Дебелянов не пригажда себе си към симво-лизма, нито пък подражава на любимите му поети сим-волисти. Ако беше се родил в друго време, когато симво-лизмът не се е още появил или когато вече е бил изжи-вян, той пак нямаше да бъде елементарно конкретен и

135

делнично реален, защото нагласата му е философска, диалектическа и възвишена по своему, нямаща нищо общо с махленската бъбривост и повърхностното разби-ране за реализма. Както философите от древността, той притежаваше способността не да обяснява света, а да го осмисля като единство на добро и зло, като извор на идеи за усъвършенстване на човешкия дух чрез нрав-ствено извисяване в служба на един нов естетически идеал. Ето защо литературната наука би трябвало от-давна да се освободи от постановки като: „Поетът не разбира действителността". „Той не може да възпри-еме..." „Той не знае..." и други подобни. А как тогава той ни опожарява със себе си? Как въздейства с произведе-нията си върху нас? Как ни изменя и насочва развитието ни в посоката на доброто, ако е толкова посредствен, че „не разбира", „не може" и „не знае" това, което ние тол-кова добре знаем?... Сякаш е написал стиховете си, за да му кажем как по-добре би могъл да ги напише. Маркс казва: „Фидий не е построил Партенона, за да му кажем как по-добре би могъл да го построи, а за да свърже сър-цата ни с очарованието на атинската нощ".

Като художник и мислител Дебелянов е верен на се-бе си. Той е чужд на идеята за революционно изменение на света, не защото тя му е неизвестна или защото „не я разбира", а защото сферата на неговата художествена и човешка изява са нравствените явления и духовната борба на идеите. Даже в „Кръстопът на бъдещето", което почти всички схващат като образ на революцията, Дебе-лянов е верен на себе си. Кръстопътят на бъдещето не е външен израз на стълкновение, макар че в стихотворе-нието се говори и за бойни тръби, а духовен спор на зло-то, сражение на любовта и егоизма, на светлината и мрака.

Самоизграждайки се като творец и личност, той би се презирал, ако трябваше да напише нещо против волята си и се възторгва в моментите на истински духовен въз-ход – усетил, че искрено се раздава чрез изкуството и не очаква възнаграждение за това. Преизпълнен от велика

136

човешка любов към хората, той заминава доброволно на фронта и, одължавайки се с обет не към буржоазното отечество, а към справедливия свят на своята идеална мечта – намерил в дните на войната пряка връзка с жи-вота на обикновения човек от народа, тръгна прав в сра-жение, за да загине като герой. Така човекът Дебелянов, който отхвърли съдружието с буржоазната действител-ност, който изживя разочарованията на много божества, за да достигне по свой път до земната любов на обик-новените хора, върви към нравствено съвършенство.

И това е едно от обясненията на неговия живот.Но какъв смисъл има да се обяснява неговата пое-

зия?Тя трябва да се чувства. Опияняваща и опиваща като

най-истинските неща, които сме познавали и познаваме в тоя кратък живот, тя като че ли ни дава не само своята сладост и красота, но развива и усета ни за изкуството, обогатява и облагородява душата ни и ни учи да мислим и да чувстваме по един изтънчен и изискано цивилизо-ван начин. Това е поезия, която разбужда съзнанието и чувствата ни и ги обвързва с големия дълг към човещи-ната – поезия, която не може да бъде забравена и зах-върлена, защото доказва най-истинската човешка необ-ходимост – съвършенството на духа. Зряла и мъдра и завършена като естетическа цялост, тази поезия ни под-сеща за самотрагизма на битието и на личността, за оная драматическа близост на доброто и злото, без коя-то не се е извършило никога и не може да се извърши човешкото самоусъвършенстване.

Сложи ръка на мойте устни,когато морна да блуждаекрила душата ми отпуснеи безутешна възроптае;Сложи ръка и запази ме!Да не надвие скръб безмерна,и в гняв, и в горест твойто име с похулни думи да зачерна!

137

Това е безсмъртна поезия. Тя ни завладява и трогва не само с естетическото си съвършенство на форма и мисъл, на мисъл и чувство, на багри и образи, но и с ве-личието на нравствения идеал, разкрит неповторимо в осемте стиха на тази малка песен. От нея израства обра-зът на лирическия герой, чиято титанична сила и непоко-рен дух и в ада на живота успява да запази непохитена от силите на злото великата светлина на любовта. Така се ражда мотивът на гордостта, законен и естествен за всички неспокойници и бунтовници.

И виждам през горестен сплин, че в някаква светла отрана съмна бога най-светлия син.

Самочувствието на този действително светъл син на България се гради не само върху жизнения му и човешки стоицизъм, но и върху порастналото художествено май-сторство на поета, върху усещането, че владее стиха и езика, че умее да си служи с тях като опитен музикант с инструмента, на който свири. Такъв момент има в ду-ховното израстване на всеки творец – сякаш нещо прос-ветва, някаква врата на съзнанието и на вътрешното чо-вешко зрение се отваря, за да се открият необгледните хоризонти на избрания път. Това е миг, когато художест-вената личност възмъжава, укрепва, придобива тежест и смисъл пред себе си. От този миг тя получава импулс за творчество, освобождава енергията на дарбата и устре-мява духа към нови върхове на естетическото отражение на битието. С каква увереност и артистична свобода са създадени „Скрити вопли" и „Помниш ли, помниш ли...". Години наред мисълта за родния дом, тъгата по оня свят, който няма вече никога да се върне, са се утаявали в душата на поета – миг след миг, година след година, за да се превърнат в бисерното образуване на неподозира-на поезия. И когато идва време тази поезия да придобие материален образ в стиховете – поетът вече като че ли

138

не мисли за това, което ще каже, защото то отдавна зву-чи у него, а само за това – как ще го каже, как по-добре и по-съвършено ще го изрази с подвластните му средства на речта. Така са създадени многобройните редакции на неговите стихове.

В спомените си за Дебелянов Димитър Подвързачов казва: „Стихотворението се слагаше у него сравнително бързо. И той като Николая* долавяше куплетите, вървей-ки из улицата. Но оттам нататък започваше работата. Та-ка недозряла носеше работата си дни, седмици и месе-ци, а „Разблудната царкиня" струва ми се години. И все внасяше по някоя поправка, все я разхубавяваше с рез-барска изтънченост. Малцина автори могат да се пох-валят с подобни достойнства, нали?"

Като завършен майстор Дебелянов е коригирал и усъвършенствал непрекъснато произведенията си. За него не е било важно да каже много неща, а как ще каже тези неща – измъчвали го с години. Той е изпитвал вът-решна необходимост да доведе стиха и езика до онова съвършенство, при което те няма да стесняват мисълта, а ще се превърнат в прозрачна материя, освобождаваща мисълта и чувството за директно възприемане от чита-теля. Неговият стремеж към простота се отнася преди всичко до формата и в никакъв случай до мисленето и чувстването, породени от досега с действителността, с предметния и реален свят.

Скверниха нисши мойто знаме, враг мойта девствена земя и над мощта и гордостта ми измамна слава се надсмя.

В тази строфа е целият Дебелянов – преминал живо-та си като дребен чиновник, но запазил удара на своята духовна мощ, за да го превърне в поезия. Как късо и ди-ректно, конкретно е разкрит драматизма на личността, дълбокия и непреодолим конфликт с действителността, горчивината от гаврата на живота и величието на една

139

възвишена нравственост, която не позволява да се смес-ват значимите и незначими неща на битието, която вдъх-ва бодрост в най-черните дни на отчаяние и покруса.

Говоря за майсторството на Дебелянов.Като всеки голям художник, той не създаваше юве-

лирни неща, а с решителен и широк замах на четката ри-суваше картините на живота – в малкото произведения, които създаде. Спомнете си онова носталгично стихот-ворение от фронтовия дневник на поета, наречено „Нощ към Солун" и вие изведнъж ще видите „схлупената обго-рена хижа" и уморените войници, в които кънтят „стома-нните сили" на Удово. Тези войници чувстват „жаждата неутолима"

да си възвърнат с виното и мракатова що властно им денят отнима.

Описанието на тези картини е съкровено, интимно и трогателно велико. И ако достойнствата на стихотво-рението бяха само в тези картини, то пак би било изклю-чително и значимо. А в края на тази изповед има една строфа, която ни кара да изтръпнем пред дълбочината на чувството и усещането за безсмислието, за всеоб-хватността и трагизма на войната, за която нашепва нощта.

за тъмнините на нощта вековна, за бликналия ден в тоз край неволени за настръхналата бъдна среща на двата вражи вихъра пред Солун...

Тези стихове сякаш не се състоят от думи, а от някак-ва неподозирана и непозната материя, която ни облъхва с тъга и човечност, изпълва ни с драматизма на едно философски зряло и просторно човешко мислене. С из-ненадваща дълбочина, с простота и съвършенство проз-вучават и стихотворенията „Един убит" и „Сиротна песен". Те са този нов поглед, който отваря вратата на

140

майсторството, онова проникване в неизвестното, без което няма художник.

Познавам своя път нерад. Богатствата ми са у мене. Че аз съм с горести богат и с радости несподелени.

Как нито за миг речта на тези стихове не ни измъчва, а ляга по мисълта и я разкрива в истинското и и много-странно и многопланово звучене. Тъжна е тази конста-тация на поета. Тъжна, но някак закономерна и естест-вена за света, в който живее той.

Ще си отида от света тъй както съм дошъл бездомен спокоен като песента, навяваща ненужен спомен.

Това е равносметка на един живот и на едно поко-ление, чийто най-ярък представител е Дебелянов. Обър-нете внимание до каква степен драматизмът на поети-ческия мотив е овладян и с какво изящество е предаден. Спокоен като песента. Какво се крие в това „спокоен"? Спокоен – успокоен и примирен, или спокоен от вярата, че един ден ще бъде разбран. Или спокоен – фило-софски спокоен пред мисълта за изпълнения граждански и човешки дълг.

Говоря за майсторството на Дебелянов.Най-хубавите стихотворения на Дебелянов са върхо-

вете на неговия живот – ония незабравими откровения, при които душата – освободена от страданието за себе си, се докосва до болката за света. В такива часове стремленията на поета като че ли надминават границите на възможното и, понесен от вихъра на могъщи мисли и чувства, духът нахлува в пространството на всеобщо чо-вешкото с лекота и артистична виртуозност. Като поет Дебелянов познава тези състояния до съвършенство и

141

умее да ги направлява от гледна точка на естетически неповторимото. Така са създадени елегиите, „Легенда за разблудната царкиня" и оня дивен цикъл от последните дни на живота му – изтръгнат с болка и мъдрост от ви-хъра на голямата безсмислица – войната.

А така са създадени всички неща, които носят белега на непреходните човешки ценности в изкуството и в жи-вота.

Днес вече науката е извършила своята работа. Оце-нени са творчеството и жизненият подвиг на поета и чо-века Дебелянов. Измерено и размерено е всичко със съдействието на хладнокръвното време. Остава само болката за него – оная разбираема и проста човешка тъ-га, породена от ранната смърт на твореца, която сама по себе си ни извисява и ни сродява с кристално чистия свят на неговата поезия.

Като спомен и образ на най-съкровените и красиви неща – изживени дълбоко и искрено, тази болка ще жи-вее непрекъснато в нас, ще ни движи към добротата и съвършенството, ще ни възвръща при всяко отклонение към истински трайните представи за дълг и човечност и ще ни помага да бъдем винаги хора.

В този смисъл тя е необходима сега и ще бъде необходима винаги.

__________________

* Николая – Николай Лилиев

142

Литературен институт в Копривщица

Струва ми се, че идеята на писателя Анастас Стоя-нов, лансирана в статията му „Разговор за майстор-ството? – Защо не!”, относно възможността за създаване на едно учебно заведение за художествена словестност, е приемлива и навременна дори само за това, че голе-мите писатели на България, които биха могли да бъдат преподаватели в такова учебно заведение – най-вероят-но Литературен институт, остават все по-малко и по-малко. И веднага се сещам за Емилиян Станев, за когото всички знаеха, че обича да поучава младите. А какви авторитетни преподаватели в този институт биха били и Николай Хайтов, и Йордан Радичков, и Иван Радоев, и Иван Давидков, и колко още други, които отнесоха със себе си магията на голямото писане. Чак ми се иска да подтикна някак останалите български писатели от тази фаланга, които са още между нас, да напишат лекциите си за този Литературен институт или университет, или каквото бъде там. Представям си как бих искал да им кажа, че този институт е създаден вече, че съществува в едно от възрожденските наши градчета, като Копривщи-ца например, където са родени Найден Геров, Любен Каравелов, Димчо Дебелянов и колко още бележити бъл-гари, чието име би могъл да носи този Национален бъл-гарски литературен институт.

След недостойната и явно конюнктурна атака срещу публицистиката на Христо Ботев, срещу „Под игото” и „Аз съм българче” и срещу колко още светини на България, ясно е, че на Министерството на просветата и културата, както и на академичния състав на университетите, не може да се разчита за опазване и развитие на нацио-налната българска култура.

Затова сега Съюзът на българските писатели, който в момента като че ли единствен стои на вахта за опазване на националната българска идентичност и литература, струва ми се, е исторически призван да подкрепи създа-

143

ването и дори сам да създаде този толкова национално необходим литературен институт.

С цялата си интелектуална и духовна мощ в отсто-яването на изящната българска словестност, възпитани-ците на този институт (аз вярвам в това), ще се противо-поставят на преводните и наши простотии, които заливат съвременния литературен пазар и ерозират разбирането за значимо литературно произведение на поколения българи.

Твърдя, че създаването на един Литературен инсти-тут е дело защитно, национално отговорно и значимо. И затова се обръщам отново към вас – строители и първо-представители на голямата българска литература, и ви моля – не отнасяйте със себе си енигмата на своите ли-тературни открития. Запишете ги, завещайте ги на мла-дите поколения. Литературният институт все някога ще бъде създаден. Представете си, че той съществува вече. Вижте всеотдайните погледи на идващите млади та-ланти, които ви гледат с религиозна готовност за служба в светилището на българската духовност.

На общуването с тези момчета и момичета – най-истинския национален капитал на България, са се посве-щавали в миналото, независимо от личните си творчески планове, с вещина и всеотдайност, големите майстори на българската литература, достатъчно големи, за да приемат с доброта и великодушие младите таланти. На-ли си спомняте оня случай, когато младият Иван Радоев написа:

Звездите стават сякаш по-големи,когато нощите са без луна.

И как Елин Пелин прие тези стихове. „ Гледай го ти – да живея 80 години на този свят и да не се досетя, че звездите са по-големи когато няма луна”.

Не се е уморила България и няма да се умори да ражда таланти във всички области на живота. Но не трябва да ги изоставяме сами. За да достигнат своите

144

върхове, те трябва час по-скоро да възприемат и да ос-мислят по своему, както и да пренесат през времето, майсторството и достиженията на своите духовни ро-дители.

Създаването на Литературен институт е наложително и от факта, че в съществуващите филологически факул-тети на Софийския и другите университети на страната, без изключения, постъпват младежи с литературни нак-лонности – пишещи или готови да пропишат. Но филоло-гическите специалности са обикновено смесени. В тях се изучават паралелно езикознание и литературознание. Без да са противоположни, тези две науки са науки в се-бе си и за себе си. За това си мисля, че те би трябвало да бъдат разделени. А крайно време е да ги има и като отделни предмети и в средното училище. Не твърдя, че литературата може да съществува без познание за езика, като национално определящо начало, но твърдя, че за усвояването и на езикознанието, и на литературо-знанието „само един живот не е достатъчен”. Съще-ствуването на езиковедческите дисциплини във висшето и среднообразователното училище има своето общест-вено и историческо основание. Какви българи ще сме, ако не говорим правилно най-хубавия език на земята – българския? Освен това националният език на малките народи не е по-малко застрашен от ерозията и разру-шителните стихии на безотечественици и псевдо-евро-пейци. Но тук става дума за науката езикознание и за науката литературознание, които са различни в същ-ността си и усвояването на които поотделно, според мен, би било по-задълбочено и завършено в рамките на един самостоятелен учебен курс. И това е навярно още един от мотивите и още едно от основанията за създаване на български литературен институт.

Освен това струва ми се, че пространствата на духа са изоставени от големите нации, заменили отдавна ин-телекта с технически приспособления. И грижата за нра-вственото оцеляване на човечеството като че ли е пре-доставена на малките народи. И това е може би един-

145

ственият шанс те да се съхранят и да заслужат уваже-нието на света. Другото би било подражание на една електронна култура, недостижима в своите темпове на развитие.

И така: литературните кадри на Литературния инсти-тут, за който говорим, безусловно няма да бъдат като ця-ло писатели и художествени творци. Но безусловно си-гурно е, че те, бидейки художественообразовани хора, ще знаят какво е литература и художествено творчество. А много ли са хората, които знаят какво е литература, какво е художественост и какво е изкуство? Обзалагам се, че ако зададем на десет литератори с ценз въпроса какво е поезията, едва ли някой ще отговори точно. Нито пък ще може безпогрешно да даде пример на истински неоспоримо поетическо произведение. Не е ли ясно за всички, че за да възприема и оценява изкуството като цяло, човек трябва да има някаква подготовка.

Без съмнение тези млади мъже и жени, които ще за-вършат Литературния институт, ще отглеждат други мъ-же и жени, които в една или друга степен ще бъдат под-готвени да възприемат и оценяват произведенията на художествената литература и на изкуството въобще. Малко ли е това?

И пак повтарям – ще бъда щастлив, ако за седалище на този Литературен институт бъде избрана Коприв-щица. Убеден съм, че тя е едно от най-подходящите места за такова висше учебно заведение. Нейната архи-тектурна атмосфера, нейното историческо минало, които разпалват въображението на всеки неповреден от пост-модернизма младежки дух, не може да не се превърнат в художествени ориентири за една добра литература, както не можеха да не се превърнат в поезия бело-цветните вишни от детството на Димчо Дебелянов. Спомням си с какво осъзнато вътрешно желание поетът Петър Алипиев искаше да се засели в Копривщица, коя-то предусещаше като зряла и силна поезия, същест-вуваща сякаш предварително създадена от могъщия дух на този град.

146

Виждам студентите на Копривщица как всяка съботна вечер провеждат за посетителите на града своите лите-ратурни четения пред паметника-костница или в къщите-музеи. Виждам ги как те пътуват из цялата страна заедно с преподавателите си и организират във всички българ-ски градове своите научни сесии за първенците на бъл-гарската литература и в крайна сметка за това – какво е литература и какво не е.

А в Копривщенския литературен институт ще се изу-чава и драматургия, и режисура, и сценично претворя-ване на литературното произведение. Ще се представят пиесите на младите драматурзи от института и от цялата страна. Ще гостуват на града професионални театри.

Ще се възродят традициите на кръжеца „Живо слово”, който пренесе костите на Димчо Дебелянов от Демир Хисар в Копривщица.

А сега се досещам и за друго нещо. Наложителна е подмяната на почти всички текстове за естрадни песни, чиято самодейна безвкусица отдавна не е за слушане. Не са за слушане и псевдонародните текстове, които за-ливат предаванията на радиото и телевизията. И колко, колко още занемарени области на художественото лите-ратурно пространство очакват талантливата намеса на една нова литературна смяна, преминала през школата и на Националния български литературен институт.

Разбира се, наивно е да се мисли, че този институт ще реши всички нерешени въпроси на художественото творчество или че ще ги реши единствено правилно и завинаги. Но неговите литературно образовани кадри непременно ще участват в решаването на най-наболели-те проблеми на цялостния литературно-художествен жи-вот в страната.

А това вече би било достижение.

147

СЪДЪРЖАНИЕ

Начални думи / 5

Из ”ЧАСТЕН ПАРАКЛИС”

Копривщица – 1 / 9 Товарна кола / 10Семейна вечеря / 12Селска кръчма / 14Засаждане на картофи / 15Препускане / 16Медал за храброст / 17Пред паметника на Д. Дебелянов / 18Стари къщи / 20Нощ в Балкана / 21Нежност / 22Зеленина / 23Почивка / 24Огънят / 25Старият път / 26Сополивите камъни / 27Йозът / 28Косачи / 29Усет / 31Притча за остаряващото дърво и дърваря / 32Дърво / 33Гарванче / 34Между мъже / 36Едноръкият / 38Сватба / 40Мъжко време / 41Разходка с внук / 42Орлова чука / 44Сбогуване / 46

148

Из ” КНИГА ЗА ВЕЛИКИТЕ МЪЖЕНА КОПРИВЩИЦА”

Копривщица – 2 / 49Богдан войвода / 51Детелин войвода / 55Дончо Ватах войвода / 58Найден Геров / 63Любен Каравелов / 65Георги Бенковски / 69Тодор Каблешков / 73Послеслов / 76

Из ”НОЩНИ ДЕЛНИЦИ”

А сега ще ви разкажа... / 79И така: Дон Кихот... / 83И пак на път... / 88Беше великолепен следобед... / 98И пак разбита физиономия... / 102

Из ”СПОМЕНИ ОТ БЪЛГАРИЯ”

Усещане за Копривщица / 111Този външен театър / 114Час по литература / 118Любен Каравелов – човекът, писателят, идеологът / 120Елегия за Дебелянов / 127Литературен институт в Копривщица / 143

149

КАРОЛ НИКОЛОВ

БЛАГОДАРЯ ТИ, ГОСПОДИ...

стихове, етюди, статии

Българска. Първо издание

Редактор: Драгомир Шопов

Предпечатна подготовка: Анна Николова

Формат 16/60/90, печатни коли 9.50

Печат: „Мултипринт” ЕООД

София, 2008

150